Апостола на свободата

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Мерсия Магдермот

Дизайн: Давид Нинов

София, 2013

Първа част

«Аз, Васил Левски, в Карлово роден,

от българска майка юнак аз роден,

ни щях да съм турски и никакъв роб,

същото да гледам и на милий си род.»

Васил Левски

Когато Свободата си, отива, тя не си отива

първа, нито втора, нито трета.

Тя чака всичко друго да си идетя

остава последна.

Когато вече няма помен от герои и мъченици

 и когато всичко живо и душите на всички

хора изчезнат от някой край на света,

едва тогава Свободата ще изчезне от този

край на света

и неверникът и тиранът ще го завладеят.

Уолт Уитман

Първа глава

«Тук на света са и раят, и пъкълът.»

Високо, върху бялата апсида на църквата «Св. Богородица» в Карлово, един майстор е изваял човешка ръка, която сочи на север с една-единствена дума за пояснение: «ЗРИ» Напразно погледът се рее там, накъдето сочи неподвижният пръст: предметният символ и въплътеният в творбата смисъл, така лаконично изразени, остават загадка, която ще дразни любопитството и ще мами въображението.

Ако набожният майстор е искал да възхвали съвършенството на божието творение, той не би могъл да намери по-подходящо място за това. Прочут с градините си и кичестите си орехови дървета, малкият градец Карлово се гуши в полите на Стара планина, всред несравнимата хубост на Розовата долина — сърцето на България. От юг меко възвисяващите се конични върхове на Средна гора отделят долината от знойните поля на Тракия с нейните градини, където зреят райски ябълки, праскови и смокини, а от север могъщата гръд на Балкана я закриля от свирепите набези на зимата. Тук сякаш въздухът е по-мек и небето — по-дълбоко откъдето и да било в България. Тук самата природа е сътворила градина, напоявана от хладни рекички и планински потоци, окръжена от зелени ливади. В нея растат хубави плодни дървета: орехи, сладки кестени, ябълки, бадеми, череши, круши, сливи. Дори нивите приличат повече на цветни градини, отколкото на обработваема земя, а малките градчета с червени покриви — Сопот, Карлово, Калофер и Казанлък — са нанизани като кехлибарени зърна на огромна броеница всред море от слънчогледови ниви, лозя, лавандулови и други насаждения и приказната маслодайна роза, намерила тук най-благодатната почва на света.

Но може би майсторът, изваял ръката, се е вълнувал не толкова от розите, колкото от «тръните» — страхът и безмерната мъка, които правили от този естествен рай една задушаваща преизподня, излята в единствената дума — турци. Турците живеели в северната част на града, накъдето сочи ръката, но дори и под сянката на «Св. Богородица» се е чувствувала унизителната атмосфера на робството. Векове наред господарското племе забранявало строенето на църкви и българите извършвали богослужението зад високите стени на тайно построени, вкопани в земята църкви, замаскирани като обикновени къщи. По времето, когато е строена и осветена «Св. Богородица», шумно обявените, но слабо осъществени реформи, известни като «Гюлхан-хат и Шериф» и «Хат-и-хумаюн», дадоха някакви права на християнското население, ала българите, навикнали да се крият от очите на поробителя, продължавали да строят църквите все настрана от централните площади, като архитектурата им била такава, че да не бие на очи. «Св. Богородица» няма нито кубета, нито камбанария, докато белите минарета на карловските джамии се извисяват високо над морето от зелените корони на орехите, което недвусмислено говори на пътника, че той приближава царството на исляма.

Дори самото име Карлово е турско, увековечило паметта на Карлъзаде Гаази Лала Али бей, на когото султан Баязид II милостиво подарил околните землища. През 1485 година Карлъзаде Али бей построил Куршум джамия в новото си владение и когато, навлизайки в преклонна възраст, се завърнал в родния си Анадол, той в израз на благочестие завещал дохода от земите си за вечни времена на джамията.

През робството е била достатъчна само една искрица, за да възпламени мюсюлманския фанатизъм, който като разтопена лава помитал всичко по пътя си, оставяйки зад себе си диря от пепел и сълзи. Ничий живот и имот не били в безопасност. Нощният покой бивал внезапно разкъсван от човешки писък и никой не се осмелявал да види откъде идва. Нечий дюкян изневиделица ще лумне в пламъци, малко след като собственикът е имал дързостта да подаде оплакване срещу някой турчин. Едно почукване на вратата по никое време и повикване в конака идва като гръм от ясно небе и завършва понякога на сладка приказка с каймакамина на чашка сладко-горчиво кафе, понякога с измъчване и дълго мъчително пътуване до черната, базалтова тъмница на Диарбекир в далечните диви планини на Мала Азия. Народните песни из цяла България възпяват не само любовта между младите и радостите и скърбите на ежедневието, но пеят и за ужасите така просто и обикновено, че и днес, когато ги слуша човек, сърцето му се свива от болка и кръвта замръзва в жилите. В тях се разказва за похитени жени и деца, отвлечени в робство с вериги на нозете, за открадване на любимата, за насилствено потурчване, за измъчване, за тъмници, за бесилки.

В самия град къщите сякаш са обърнали гръб на калдъръмените улици. Прелестните градинки са скрити зад триметровите зидове, покрити с червени керемиди. Турското потисничество принудило българите да се затворят в себе си — зад високите зидове, всяко семейство се е постарало да си създаде свой оазис от удобство и спокойствие всред страданията и несигурността наоколо. Високите бели сгради изглеждат на случайния минувач чужди и непристъпни като стените на крепост или манастир, но озове ли се веднъж човек зад дебелите, оковани с гвоздеи порти, пред очите му се открива един миниатюрен, създаден от човешка ръка рай, с почти субтропично изобилие на багри, от който лъха, уют, и гостоприемство. Дворовете били настлани с каменни плочи, старателно подредени в геометрични фигури. В по-богатите къщи фрески и барелефи красели стените. Клематиси и глицинии се виели по балюстрадите, а саксии със свежи бегонии и мушкато пъстрели чардаците. Цветя и всякакви градински дървета — от срамежливите теменужки до екзотичните олеандри и алените нарове — изпълвали дворовете с аромат и великолепие, криели прохлада под шарените си сенки. Пред къщата обикновено ще има асма, която през лятото служела като допълнително помещение. Тук мъжете четели вестници и разисквали своите проблеми над чашка димящо кафе. Тук жените, седнали на ниски столчета, предели и си разменяли местните клюки, а през прохладните летни вечери около кръглата софра се събирало цялото семейство. Улицата принадлежала на поробителя и била опасна. Карловци предпочитали да не излизат на нея без нужда. Ако трябвало да отидат у съседа, те минавали през комшулуци като мишки, които шарят под дъсчения под, без да смеят да излязат на открито.

На север, зад турския квартал, възправя снага Балкана. Полите му се спускат почти отвесно към долината. Най-долната част е обрасла с шубраци, акации и тук-там тъмнолисти ели. По-нагоре са пасищата, където пасели стадата и овчарите свирели тъжни песни на медните си кавали и дялали красиви хурки за своите любими. Още по-нагоре са сивите скали, често забулени в облаци, и величествените върхове — Амбарица, Купен, Юмрукчал и Марагидик, от чиито плещи снежната мантия не пада дори по време, когато розите заливат долината с аромата си.

Балкана е, закрилник на долината. Той пречупва силата на северния вятър с широкия си гръб и в неговите пазви цъфтят розите, карловки отглеждат в дворовете си лимонови дръвчета. Плодородие се излива от големия водопад Сучурум («Летяща вода»), чиито води бликат от един скален просек, хвърлят се стремглаво върху белите скали и ту тичат надолу като пенливи потоци, ту се спират да си починат като бистри зелени вирове, за да изтекат най-сетне през Карлово като Стара река. Карловци отбивали във вади вода от реката и я пускали през дворищата така, че дори и през летния зной там било прохладно и зелено и ромоленето на течащата вода напевно се носело из въздуха.

Балкана е свързан с всяка карловска къща не само чрез водите на Стара река. Той се вижда дори и през високите дувари, съградени от населението, за да се изолира от враждебния външен свят. От своите прикътани дворчета, единствено място, където са могли, да запазят донякъде човешкото си достойнство и самоуважение, те са гледали гордите върхове, където недостъпен цъфтял еделвайсът и волно се виели орли на шеметна височина. Пред такава гледка ще се намерят и такива, които биха изтълкували жеста на ръката върху апсидата не като химн на възхвала, нито като плач за робството във Вавилон, а като зов за бунт.

Векове наред планината е била убежище за онези, чието мъжество се е бунтувало срещу отоманската тирания и които не са могли смирено да гледат как бащините им огнища биват грабени, как сестрите им — изнасилвани. Всяка пролет, щом снегът си отиде и се разлисти гората, младежи напускали своите домове и ставали хайдути. С войводата начело те слизали нощем от планината и убивали своите мъчители, палели хамбарите им и отвеждали техния добитък. Животът на хайдутина бил пълен с опасности и лишения. Ако някой от тях бивал залавян, убивали го жестоко чрез бавно измъчване, набучвали го на кол, а главата му показвали из селата като предупреждение към онези, които биха могли да помислят за Балкана.

Рисковете и трудностите обаче са носили и награда. В планинските орлови гнезда хайдутите са могли да усетят възторга от свободата, горчивия трепет на отмъщението и романтиката на развените байраци, на бунтовните песни край хайдушкия огън. Малките села и градчета от двете страни на Балкана са родили много синове с орлови сърца, предпочели да разбият главите си в решетките на своите килии, вместо да се предадат в унизително робство.

По всяко време — ако човек забрави за турците — има нещо вълшебно в тихите улици и дворове на Карлово. Но долината е най-красива през късния май и началото на юни, когато разцъфнат розите и въздухът натежи от техния аромат. Преди да се зазори, когато славеят още пее песента си сред кичестите дървета, хората тръгват за розовите градини, за да събират още росни цветове, за да получат от тях скъпоценно масло, което струва повече от злато. Вести за красотата на долината пропътуват турската империя и достигат сините води на Босфора и прохладните сараи, надвесили се над Златния рог. Тук се събужда любопитството на наместника на Аллаха на земята — Султан Махмуд II. През май 1837 година негово императорско величество посещава лично Казанлък, за да предвкуси от прелестите на райската градина. Тук, според корана, трябва да се оттеглят правоверните, където, облечени в дрехи от зелена коприна, ще се забавляват с бисерооки хурии(1) на вечен пир с екзотични плодове, всред реки от мед, от мляко и от вино, докато неверниците, оковани във вериги и с железни халки на шиите, ще пият вряща вода и ще се мъчат в море от пламъци.

През същото лято, когато наместникът на Аллаха на земята удостоява с присъствието си Казанлък, само на няколко километра оттам една млада българка на име Гина очаква втората си рожба. По това време не е могло да се мисли за някаква съотносимост между двете събития. Ражданията са нещо естествено както сред гяурите, така и сред правоверните. Гина остана незабелязана измежду поданиците на Махмуд, както някога Мария от Назарет не бе забелязана сред поданиците на Ирод, когато пътувала бременна към Витлеем. Историята обаче «...свали силните от престолите им и въздигна смирените...»(2).

Днес султаните ги няма вече. Карлъзаде Али бей е почти забравен, а хиляди посетители идват в Карлово да разглеждат с гордост и почуда родното място на Гининия син.

Втора глава

«Къщата не стои на земята, а на жената.»

«Мъжът е вкъщи глава, а жената — душа.»

Гина е била дъщеря на занаятчия, майстор на чешми и каменни настилки — един от най-преуспяващите и уважавани хора в Карлово. Казвал се Иван Тахчиев, но понеже бил необикновено мургав, бил известен най-вече като Кара Иван. Тъй прякорът му преминал на неговото потомство от четири момчета и пет момичета.

Генчо Караиванов, най-големият син, бил търговец и занаятчия и държал Караивановия хан в покрайнините на Карлово. Вторият син, хаджи Василий, бил монах в Хилендарския манастир. Той представлявал манастира в Карлово и събирал за него милостиня от близките селища. Гина минавала за красавица в очите на съгражданите си — като баща си мургава, с черни очи като бадеми, под извити черни вежди. Тя била интелигентно, сериозно момиче, позната с решителния си характер и работливост, със своето сладкодумие и певчески дар. Омъжила се за Иван Кунчев, син на търговец на вълна и добитък, който понякога работел и бояджилък. Бащата на съпруга й умира от рани, нанесени му от шайка турци някъде извън града. Иван Кунчев взел неговия занаят и станал изкусен бояджия, обаче главните си доходи получавал от правенето на гайтан. Бил рядко приятен човек, среден на ръст, здравеняк и смелчага. За разлика от жена си той имал руса коса и сини очи — цвят, типичен за древните славяни, но сравнително рядко срещан измежду съвременните българи. Бил щедър, състрадателен и винаги готов да помогне на изпадналия в нужда, но най-известен бил с честния си характер и чувството си за справедливост, поради което съседи и хора от по-далеч идвали при него да урежда споровете им(3).

Гина родила на Иван Кунчев пет деца — първо едно момиче Яна, после три момчета — Васил, Христо и Петър, и накрая — едно момиче Марийка. Васил се родил през паметното лято нa 1837 г. на 6 юли (нов стил 18 юли). От майка си той наследил формата на лицето и твърдата, решителна линия на устните. С това свършвала външната прилика с Караивановци, защото косата му била златиста като бащината, а големите му ясни очи — сини. Бил стройно, красиво момче — «яко като абанос, леко като пеперуда и пъргаво като сърна»(4), затова му дали име «фърковатото»(5).

Семейството живеело в северния край на българската махала, близо до пазарището, и имало за съседи турци. Къщата им се намирала сред просторен двор, потънал в бадемови, дървета, юки, рози, кученца и червени кремове, ограден с неизбежния зид, на чийто фон изпъквали саксиите с цветя, поставени в специално направени ниши. Самата къща била варосана и над мазето имало само един етаж. Чардакът изпълвал цялата дължина на къщата и заемал почти една трета от мястото под покрива, подпрян отпред с четири дървени дирека.

Каменни стъпала водели от чардака към сутеренната кухня, където семейството прекарвало през зимата. Приземният етаж се състоял само от две стаи, едната от които била гостната. Подът в тях бил повдигнат с изключение на тясното пространство пред вратата, където гостите си събували обувките, преди да стъпят върху чергите. Едната стена заемал дълъг, вграден шкаф килер, в който се пазели дрехите на семейството, като за новите дрехи имало отделен сандък. Столове нямало и гостите сядали направо на пода върху шарени възглавници, наредени покрай стените. Над тях, близо до дървения таван, имало дълга полица, на която били наредени обичайните калайдисани медни съдове, а в единия ъгъл стояла драпирана в краищата икона, с горящо пред нея кандило.

Иван Кунчев практикувал занаята си в дюкянчето, долепено до къщата. То било разделено на две части. В едната се правел гайтан, а другата служела за бояджийница. Докато чакал нова стока за боядисване, Иван правел гайтан и така печелел достатъчно за изхранване на семейството си. Успял дори да спести пари и си купил лозе извън града. За коледните празници във всеки дом се колело прасе, а Иван колел по две, за да има с какво да гощава гостите си.

За Иван Кунчев и семейството му това били години на относително спокойствие и процъфтяване. През летните дни децата безгрижно играели из потъналия в цветя двор или скитали на воля из горите и ливадите. Зимно време се събирали в уютния топъл пруст, където баба им разказвала приказки. Подът на пруста бил от пръст, постлан с рогозки и шарени вълнени черги. Сърцето на този малък свят била камината, където през студените зимни дни горял непрекъснато огън. Къщата на Кунчеви била малка и всички живеели в кухнята.

Много години по-късно, когато Васил ще бъде вече известен на всеки българин под името Левски, неговата сестра Яна, вече стара жена, ще си спомня за една зимна вечер в долната стая, където сред играещите по стените сенки и на светлината от камината и на мъждукащото кандило децата се гушели до баба си, за да чуят любимата на Васил приказка за «Свещените камбани»... Коленичил и облакътен върху коленете й, Левски чакаше да чуе хубавата приказка.

Вън снежна буря лудуваше й блъскаше по прозорците и вратата. «Колко е страшно», казах аз, като се ослушвах боязливо и гледах баба си в очите. От другата й страна той, усмихвайки се отговори: «Никак не е страшно — обикновен вятър и сняг. Хайде, бабо, говори». Тя ме погали, за да ме успокои, и почна: «То било много отдавна, когато всички хора са вярвали в бога и са чакали от него своето спасение. Тогава не е имало такива страшни бури като тази, която сега беснее вън — защото бог е закрилял всички... И за да се прослави повече божието име, един ден християните решили да излеят една грамадна камбана, звънът на която да призовава верующите от далечни краища на общи молитви.

Дошъл тържественият ден. Хората в празнично облекло се трупали около грамадния котел, в който светлеел разтопеният метал. В него всеки поред пускал своите скъпоценности: младите момичета и невести с радост откачвали обеци, гривни, брошки и пръстени, за да ги хвърлят в котела. Мъжете също хвърляли там всичките си златни монети, пръстени и верижки. Разтопената облагородена сплав обещавала да се превърне във величествена камбана, гласът на която е трябвало да се разнася далече, за да оповестява часа на горещите молитви — да разнася и възвеличава божието име по цялата земя.

Там бил и един беден по произход, но праведен човек, казвал се Иван Златоуст...».

Бързо и чисто по детски запитах аз: «Ама защо, бабо, така се е наричал той?». Тя нежно постави ръката си върху моите уста: «Не ме пресичай. Наричал се е Златоуст, защото устните му били изковани от чисто злато... И за да засвидетелствува своята гореща любов към бога, в този тържествен ден същият отрязал устните си с ножиците на сестра си и заедно с тях ги хвърлил в скъпия жертвеник. Всички наоколо останали вкаменени от ужас. Кръв гореща бликала от устата му. Никой не бил в състояние да му помогне. След няколко часа издъхнал пред самия котел. Затова той е признат за светец. Същия ден камбаната е била излята и окачена...». В това време брат ми Васил си бе извил главата към баба и с орловия си поглед я застави да млъкне. Тя го запита защо така я гледа. Той дълбоко въздъхна и отговори: «Всичко, което ни разправи за тази, камбана, е много хубаво. Само едно, бабо — устните на свети Иван Златоуст не трябваше да се режат и хвърлят в котела. Обеците и гривните на младите момичета са били достатъчни за тази камбана». И след като отново прикова поглед в огнището, втори път въздъхна: «Същият този светец — каза той — е наречен Златоуст не защото устните му са били от злато, а защото в своите слова е бил много сладкодумен. Признат е за светец не за туй, че е отрязал устните си за приказната камбана, а за това, че думите му са се придружавали с дела, че цялото си същество е принесъл в жертва, за да прослави Христовото учение. Той цял-целеничък е представлявал от себе си една свещена камбана, която е говорила, на хората за любовта...».

Така говореше той, с необикновена жар.

В стаята цареше тишина. Погледите на всички бяха обърнати към него. Думите му бяха силни и страшни. Пламъкът от разгорелите се главни в огнището се отразяваше в широко отворените му очи и им придаваше особен блясък. Но после за какво говореше той? Аз бях тогава малка и много работи не разбирах... Разбрах това сетне, когато го нарекоха Левски... Боже мой, и сега, когато си спомням за тази, зимна нощ, изтръпвам от чувство на умиление и гордост. Вън бурята продължаваше да беснее. Страшна нощ. Кандилото мъждееше. Главните догаряха. Той млъкна. Бавно затвори очите си и сви вежди. В душата му ставаше нещо необикновено. Чувствуваше се благотворното влияние на Христовата ръка, която бе сложена тогава върху неговото чело. Ние всички в гробно мълчание свещенодействувахме пред изливането на друга някаква народна камбана. Струва ми се, че от тази нощ той тръгна по стъпките на божиите проповедници... и стана Апостол на народната свобода.»(6)

Възможно е Янините спомени за тази нощ да са оцветени от по-сетните събития и от набожния дух на преклонната възраст. Въпреки това няма съмнение, че от най-ранно детство Васил е чувствувал влечение към беззаветно честните герои от приказките, към пророци и светии, готови да жертвуват живота си за своята вяра. В същото време младежкият романтизъм на Васил вече е носил подквасата на реализма — колкото и да се е възхищавал от саможертвата и да е считал, че тя лежи в основата на нравствеността, неговият критичен усет е бил нащрек срещу самоцелната саможертва, която не носи никакви плодове.

Още не прекрачил прага на класната стая, малкият уютен свят на Васил, свят от игри и приказни, бива сполетян от едно нещастие, което разбива илюзиите му за сигурност и го изправя лице с лице пред грубата действителност, която той едва ли е можел да проумее. През 1844 г., като последствие най-вече на измама и безсърдечие от страна на съдружниците си, Иван Кунчев претърпява низ от беди от делови характер, докарали го пред прага на разрухата. Този неочакван удар се оказва прекалено, силен за един честен и чувствителен човек като Иван. Едва започнал да възстановява семейното имущество, той получава удар, от който постепенно ослепява. Вече е неспособен да работи. Бремето по издръжката на семейството пада върху гърба на Гина. Тя приема храбро изпитанието и именно през този период се проявява силата на нейния характер. Жена дейна и работлива, сега, когато от нея се иска да бъде едновременно глава на дома, съпруга и майка, тя се оказва на поста си. Ден и нощ вретеното се върти под неуморните й пръсти, совалката снове. Тя намира колай за всичко. Неизтощимата й жизненост преодолява безброй мъчнотии и децата й никога не са я виждали уплашена или смутена.

Васил е дълбоко привързан към майка си и такъв остана до края на своя живот. Като най-голям син, помага колкото може — чепка вълна, придружава я при събирането на дърва за отопление, грижи се за по-малките си братя и прави всичко, за да облекчи тежкия й живот. Той по-добре от другите деца разбира колко много й дължат, каква бездна от нечовешки усилия се крие под спокойно-веселия израз на лицето й. От нея той научи как да бъде силен и неотстъпен в дни на беда и никога не забрави примера й.

За Иван Кунчев, осъден на бездействие против волята си в разцвета на своя живот, това време навярно е още по-мъчително, отколкото за Гина. Неговата неспособност да поддържа семейството си му причиняваше тежко душевно страдание и той често се питаше: «Защо ли живея, да ям хляба на децата си?». Бащата преживя около седем години, колкото да види сватбата да най-голямото си дете, Яна, която на петнадесет години се омъжи за Андрей Начев. Той умря на следващата 1851 г. Преди още времето да успее да притъпи болката, смъртта отново навести Гинината къща — малката Марийка последва баща си в гроба — жертва на едрата шарка.

Като навърши седем години, Васил постъпи в местното килийно училище, но само след година Гина го премести във взаимното училище, където до 1849 г. успя да завърши третия клас. Васил бе тихо, схватливо дете, свенливо и скромно в обноските си и жадно за знания. По това време обаче училищната дисциплина била толкова строга и наказанията така чести и жестоки, че дори и той не е могъл да не прегреши. В килийното училище учениците трябвало да поят магарето на учителя си, но им било забранено да го яздят. Веднъж, когато трябвало Гининият син да го напои, той завел животното както му е редът, но на връщане не изтърпял на изкушението и се метнал на гърба му. За нещастие едно от децата го видяло я обадило на учителя. Попитан за това, той казал истината, без да направи опит да скрие «престъплението» си. Ала неговата откровеност не смекчила гнева на вбесения учител. Васил бил завързан за стълба и бит до припадък, нещо, което далеч надминавало неговата вина. Накрая бил спасен чрез намесата на жената на учителя и съседите(7). След този случай Гина преместила сина си от килийното във взаимното училище. Но и тук той трябвало да понася побой за обикновени детски простъпки. Веднъж заедно с няколко други момчета се смял в клас на един техен съученик, който въртял очите така, че се виждало само бялото. Учителят страшно се ядосал. След като счупил пръчката показалец в главата ма момчетата, той изпратил да му донесат по-голяма пръчка, за да продължи боя. Изплашените деца се възползували от прекъсването и избягали от училище. Васил дори не изчакал да мине през вратата, а изхвръкнал като птица през прозореца. Когато най-сетне ги събрали наново, децата получили солиден пердах по голите задници заради двойното «престъпление»(8).

За разлика от Васил двамата му по-малки братя били вироглави и своенравни момчета. Христо или Тиню, както го наричали понякога, бил същински Караиванов — с черни очи и черна коса. Той също посещавал взаимното училище, но учението не му вървяло и затова не можал да завърши. Mайкa му го изпратила при един басмаджия в Сопот, но и тук не се задържал дълго. Бил необуздан, размирен дух, жаден за свобода и нетърпящ ограничения. Не след дълго той изоставил занаята и се завърнал в Карлово. Отчаяна, Гина се обърнала към брат си Генчо, който винаги правел всичко, за да помогне на овдовялата си сестра. Двамата решили, че Христо трябва да отиде да работи в хана на Караиванови, където чичо му ще може да упражнява над него мъжки надзор, какъвто липсвал вкъщи.

Преди още буйните й по-млади синове да станат достатъчно големи, за да й създават истински грижи, Гинината най-голяма грижа била бъдещето на най-възрастното й момче. От петте деца Васил й бил най по сърце: «Пъргав като сърна, весел и засмян като мома, той изпълваше къщата с радост»(9). Нейното чувство й подсказва по някакъв неопределен път, че най-големият е различен от другите си братя, и тя не го праща да учи занаят, а все храни надеждата, че може да го изучи за свещеник или за учител, или пък да стане иконописец. Поради семейните затруднения по едно време Васил започва да се готви за шивач, но Гина не изоставя решението си той да продължи своето образование. Тя се споразумява с брат си хаджи Василий той да поеме грижата за учението на момчето. В замяна Васил да му служи и помага при събирането на милостиня зa манастира. През 1852 г. Васил напуска майчиния си дом, едва четиринадесет-петнадесетгодишен, и отива да живее при вуйчо си в метоха на Хилендарския манастир в двора на църквата «Св. Богородица».

Трета глава

«Турчин и калугер са двама върли обирници.

Един — със сила, другс молитва.

[...]

Поп и калугер не дават, защото имат по две

ръце: с едната вземат, с другата благославят.

[...]

Учението е по-силно от златото, по-многаценно

от слънцето.»

Райно Попович

По онова време монаси от манастирите на Атон кръстосвали надлъж и нашир България, за да извършват изповеди и да събират милостиня. Те отсядали в метоха или в някоя килия близо до църквата и събирали народа с клепалото. Когато придойдели хората, монасите слушали изповедите и подготвяли всички да приемат светото причастие, а в отплата народът слагал пари в нарочно приготвена за целта паница. По жетва я по гроздобер монасите ходели от село на село да събират подаръци в натура, които те слагали в торби и ги продавали на пазара.

В метоха Васил прислужвал на вуйчо си и го съпровождал при редовните му обиколки по селата и колибите. На стеснителното и чувствително момче цялата тази просия му се струвала унизителна и неприятна, особено като си помислял, че тя означава да се измъкне от съсипаните от данъци селяни колкото се може повече. Не било обаче в природата му да се оплаква от съдбата си и той послушно мъкнел чувалите, грижел се за коня на хаджи Васил и се стараел да бъде винаги полезен.

Още от самото начало на тяхната връзка хаджи Василий се опитна да насочи своя племенник към църковно поприще. Той го запознава с църковната служба и когато открива, че Васил има необикновено хубав глас, праща го да взема редовно уроци при Райно Попович, всепризнат майстор на църковното пеене и прочут педагог по онова време, при когото идвали да учат ученици от цялата страна.

При ежеседмичните си посещения у Райно Попович Васил се проявява като още по-стеснителен. Никога няма да влезе в къщата и да се обади на учителя си, а ще чака навън, ще покашля, ще подсмърча или ще барабани с пръсти по стената, докато Райно, който добре познавал тази негова особеност, най-носле ще излезе и усмихнат, ще го покани да влезе: «Хайде, Василе! Влез де, защо стоиш?».

През 1855 година хаджи Василий се премества в Стара Загора по нареждане от Хилендарския манастир. Той взема със себе си и своя племенник и двамата се установяват в един метох близо до черквата «Св. Димитър». Стара Загора бил тогава оживен и напредничав град, където образованието се е ценяло високо. Още през 1836 година тамошното население успява да се отърве от гръцкия си владика и на негово място поставя българин.

Хаджи Василий изпълнява обещанието си към Гина и записва Васил в местното училище, което имало три класа. И тук дисциплината била строга. Учителят по закон божий, Атанас Иванов, имал навик да смърка емфие и един ден, по време на урок по църковна история, той кихнал и понеже говорел в момента за св. Павел, произнесъл грешно името му. В междучасието едно от момчетата започнало да го имитира и Васил избухнал във весел, звънлив смях. Атанас, който бил наблизо, ги чул и напляскал всички присъствуващи там момчета, а на Васил хвърлил двоен пердах, загдето се смял по-високо от другите. Друг път целият клас бил наказан с бой с пръчка по дланите, загдето момчетата не знаели катехизиса. И този път Васил получил допълнително наказание, защото, по мнението на учителя, той, като племенник на църковен служител, бил длъжен да прави всичко по-добре от другите.

Въпреки своята суровост Атанас Иванов бил енергичен, пропит от чувство за обществен дълг човек, който извън училищните си задължения се заловил да образува църковен хор. Естествено, Васил се включил в него. Пеенето не било просто едно удоволствие в живота на Васил — а една непринудена форма на самоизразяване. Обикновено мълчалив и сдържан, той изживявал нещата дълбоко, но рядко давал външен израз на своите чувства. В пеенето обаче момчето се преобразявало — стеснението му изчезвало и било в състояние да изрази най-силни чувства с непринудената искреност на пойна птица. Хубавият му глас, вече обработен под ръководството на Райно Попович, доставял удоволствие не само на новия му учител, но и на богомолците от конгрегацията. «Когато запеели двамата (хаджи Василий и Васил) херувикото в неделен ден, богомолците в черквата оставали прехласнати на местата си.»(10)

След като хорът бил създаден вече, Атанас Иванов предлага да организира едногодишен курс за подготовка на кандидати за свещеници. По това време се чувствувал остър недостиг от духовниците не само в селищата около Стара Загора, но и в цялата страна и понеже борбата за освобождаване на българската църква от гръцкото господство вече набирала сила, нуждата, от ново поколение обучено българско духовенство станала неотложна. Предложението на Атанас бива веднага прието и курсът започва. Хаджи Василий се погрижва за племенника си да бъде той записан между първите бъдещи свещеници, с което още повече го приближава до попрището, за което изглеждало да е, бил отреден.

Нищо не се знае за личното желание на Васил по въпроса, но според обичая на времето, приличието изисква от младеж в неговото положение да зачита волята на своя по-възрастен роднина и изглежда е бил доволен oт избора на вуйчо си. Вероятно момъкът дори се е радвал на новата възможност да продължи образованието си, защото все още не е имал определени стремежи — само някакво неясно чувство за призвание, което го тласка към повече знания при подготовката му към една, дотогава все още неясна за него форма на служене на поробения и изстрадал народ. До голяма степен той е бил рожба на своето време, плод на епоха на високи идеали и чисто родолюбие на една нация, диреща своето. Децата от неговото поколение, както и техните бащи и деди, са били закърмени с приказки за герои, разказвани им край огнището, зад залостените врати — приказки за мъже, победили тирани и чудовища, за Крали Марко и коня му Шарколия, за народните мъстители — легендарните хайдушки войводи, не преклонили глави през годините на робството. Те, както всички деца, са си мечтали да колят змейове и турци, но за разлика от миналите поколения поколението на Васил вече растяло в друг свят, в който подвизи и приключения могли да се вършат не само в планината, но и във всекидневния живот. Ходът на събитията извел както писателя, така и учителя, и свещеника в челните редици на народната армия и превърнал всекидневния им поход за свобода в благородни и самоотвержени дела на родолюбие. Поповете рискували да бъдат хвърлени в тъмница, само да могат богомолците да слушат литургията на разбираем за тях език. Младежи, смогнали да получат някакво образование, с радост се отказват от преуспяване в търговията и поемат сивото, съпътствувано от немотия всекидневие на селския учител. Във великата борба за възсъздаване на националния лик на българския народ такива дребни наглед дела като обучаването на децата на родното четмо и писмо добиват измерението на подвига, който често струвал човешки живот.

Мнозина от онези, които познават Васил от това време, си го спомнят като тих и примерен ученик. Хаджи Господин Славов, виден гражданин на Стара Загора, го описва като «смирен и благочестив», а неговият съученик Пенчо Хаджиславов казва, че той бил «свенлив като мома, пъргав като сърна и певец като славей». Но това е само външната страна на неговия характер. Друг негов съученик, поп Минчо, го вижда в съвсем друга светлина, когато обстоятелствата го поставят в положение, изискващо смелост и решителност. Един летен ден Васил и няколко негови другари отивали да берат череши и се натъкнали на двама турци, които се опитвали да изнасилят една майка и дъщеря и. Другите ученици ги било страх да се намесят и тръгнали обратно към града, но Васил грабнал кобилицата, с която жените, носели кошниците си, и заудрял с нея турците, докато те избягали. После придружил жените до домовете им.

Като се включил в курса за свещеници, Васил се заловил здраво да учи и на годишния изпит се проявил като най-добър ученик. Хаджи Василий приел успеха на своя племенник като похвала към самия него. Преизпълнен от радост и със сълзи на очи от задоволството, той публично заявил, че ще изпрати Васил да учи в Русия. Наистина, това било една вълнуваща перспектива, защото за един млад българин да учи в Русия означавало най-високата степен на образование, за която можело да се мечтае. Васил почувствувал обещанието като достатъчна награда за всички години на служба при вуйчо си. През лятото на 1858 година той се връща в Карлово заедно с хаджи Василий, изпълнен е радостни надежди.

Хаджи Василий не бил от най-безкористните синове на църквата. Нему не липсвало желание да използува своя племенник и да се къпе в лъчите на неговите успехи, но без да е много склонен да полага грижи за тях. Дори когато те били в Стара Загора, хаджи Василий не допускал образованието на Васил да пречи на събирането на пари и продаването на стоки. Поради тази причина той бил често принуден да отсъствува от училище, за да придружава вуйчо си при събирането на сено из околните села. Васил философски приемал положението си, а когато се завърнел в Карлово, посещавал уроци по аритметика, понеже чувствувал, че знанията му по предмета не били достатъчни. Хаджи Василий не бързал да изпълни обещанието си и животът отново потекъл по стария, утъпкан път; Васил пеел в църква, продължавал унизителната просия и чакал с почтително търпение вуйчо си да заговори за по-нататъшното му образование. Но всъщност хаджи Василий нямал намерение да изпраща племенника си в Русия. Било му много по-удобно да държи на свое разположение старателното и послушно момче, отколкото да се лиши доброволно от него.

Васил не хранел особени илюзии за характера на своя вуйчо. Неговият жив ум добре прониквал в истинската природа на хората. С течение на времето на него му ставало все по-ясно, че хаджи Василий гледа на него повече като на слуга, отколкото като на ученик, и това болезнено засягало силно развитото му чувство за достойнство. Въпреки незавидното си положение той бил готов да търпи дотогава, докато вуйчо му държи ключовете на вратата към знанията. Дните минавали, а хаджи Василий не показвал с нищо, че мисли да изпълни обещанието си. Външно поведението на племенника към неговия вуйчо както винаги било внимателно и почтително, но вътрешно Васил ставал нетърпелив и често споделял с майка си своята тревога, искал нейния съвет. Гина обмислила положението и се съгласила, че то далеч не е задоволително: Васил бе служил на вуйчо си цели шест години без пари и, според нея, полученото от него образование отдавна е изплатено. Навършил двадесет и една година, той не би могъл да работи повече без нищо. Хаджи Василий трябва поне да му определи някаква заплата и ако за Васил е неудобно да повдигне въпроса, то ще го повдигне тя.

Намесата на Гина поставила хаджи Василий в деликатно положение. Службата на Васил му станала, една необходимост, от която той не можел да се лиши, затова правел всичко, за да печели време. Той ги уверил, че не е забравил обещанието си и че ще изпрати Васил в Русия, щом се удаде възможност, но при условие Васил да се пoкалугери. Това било нещо ново, но не и съвсем неочаквано. Да се служи на по-старши монах, било нещо общоприето, като подготовка за църковно поприще, а високия сан в йерархията бил достъпен само на далите монашески обет след такова послушничество. Последвало семейно съвещание и предложението било прието като разумно. И Васил не се възпротивил. Той не бил особено възторжен от идеята, но в действителност нямал друг избор. Навярно трябва да е схванал, че последното предложение на Хаджи Василий не е много далеч от един хитър ход, имащ зa цел да му подреже крилата и да го превърне в постоянен пленник. Племенникът също знаел, че ако откаже да работи в съдружие с хаджи Василий и поеме свой път, ще трябва да се прости с всяка надежда да получи по-високо образование в Русия или където и да било другаде. А ако се съгласи да стане монах, съществувала възможност с течение на времето хаджи Василий да бъде склонен при задружен семеен натиск да изпълни обещанието си.

Васил вече се научил да гледа на нещата трезво и бил усвоил изкуството обмислено да рискува. Спокойно и хладно той претеглил вероятностите и приел условието на вуйчо си. Хаджи Василий ликувал. Той веднага се заловил с необходимите приготовления и в радостно настроение поканил не само роднините, но и техните приятели и съседи да присъствуват на церемонията и да бъдат негови гости на угощението по този случай. Церемонията трябвало да се състои в манастира «Св. Спас» в Сопот. Отец Кирил, представителят на Рилския манастир в Карлово, бил определен за кръстник, а Василий трябвало да приеме името Игнатий в памет на кръстника на вуйчо си.

Докато хаджи Василий се суетял насам-натам и кипял от радост, Васил както винаги бил спокоен и сдържан. Каквито и да са били неговите мисли, външно той не проявил някакво възвишено религиозно чувство, каквото би трябвало да се очаква от човек, решил да посвети живота си на бога. И наистина, както отбелязва неговият братовчед Васил Караиванов, малко преди да даде обет, настроението му изразявало повече примирение, отколкото възторг. Това станало на 7 декември вечерта 1858 г. Семейството се събрало в манастира в очакване на вечерната служба, при която трябвало да се изпълни обредът. Вечерята завършила и хаджи Василий пожелал да пуши наргиле. Васил послушно донесъл тютюн и се заловил да приготовлява наргилето. Неговият братовчед му помагал и докато наливал вода върху тютюна, го попитал: «Не ти ли е мило, като ще се покалугериш?». Отговорът на Васил бил хладен: «Няма какво да се прави — защото, който е хранен с калугерски хляб, не прокопсва»(11).

Късно вечерта в присъствието на множество приятели и роднини Васил отговорил удивително на трите обредни въпроса, поставени му от отец Кирил: «Доброволно ли желаеш да станеш монах? Отричаш ли се от света? Обещаваш ли да пазиш целомъдрие, да се откажеш от земните блага и да живееш в манастир?». След това, като външен символ на дадения обет, отец Кирил отрязва малък кичур от косата на Васил. Новият монах бил облечен в одеждите на своя сан, от които всяка подробност имала символично значение. Официално му било дадено новото име Игнатий.

Когато всичко привършило, гостите се разположили на богатата трапеза, дадена от хаджи Василий. В Карлово се завърнали на следния ден. С тях дошли хаджи Василий и отец Игнатий. Те както преди заживели в метоха на църквата «Св. Богородица». На следната година, когато в Карлово пристига пловдивският митрополит, хаджи Василий бива издигнат в сан архимандрит, а отец Игнатий — ръкоположен за дякон.

Но макар в очите на църквата Васил Иванов Кунчев да е мъртъв и прероден като дякон Игнатий, прераждането е само в името. В църква младият дякон омайвал богомолците с чудния си глас. Строен, с дълги златисти коси, облечен в черното расо, той имал неземен, почти безплътен вид. Щом съблечел дяконските си одежди и излезел от душния, наситен с тамян въздух на църквата, той отново бил слуга и коняр на един стар скъперник, за когото младостта и талантът му имали стойност само дотолкова, доколкото те биха могли да бъдат използувани.

Ала дякон Игнатий не се плашел от работа и бил готов да изтърпи всичко — дори и особеното духовно изтезание, което хаджи Василий прилагал към него. Докато страданието можело да има известен смисъл, Васил прилежно изпълнявал своите задължения към вуйчо си и църквата. След години отец Кирил ще си спомня: «Моят духовен син беше по това време тих, мирен, благонравен, чини ми се, че бе и страхлив. Нямаше нито един косъм на лицето си, когато го задяконихме».

Съществуваше обаче само един човек, чиято мъдрост бе проникнала под спокойната повърхност и който видя истината, останала скрита за останалите. Този човек беше Райно Попович. Той категорично бе на мнение, че единственото нещо, за което Игнатий не бе скроен, е да бъде божий служител(12).

Скоро и самият Игнатий започва да се съмнява в положението си. Все по-бързо започват да се нижат месеците, а Русия все така си оставала далечна, като мираж, който избледнявал с течение на годините. Хаджи Василий повече не споменал за своето обещание. Навярно той умилително си е представял, че Игнатий така ще се вживее в новата си служба, че ще надрасне жаждата за учение. Но ако това е било вярно, той се е лъгал. Игнатий продължавал да очаква, външно покорен и внимателен, но в себе си се е питал с нарастваща тревога кога най-носле вуйчо му ще спести достатъчно пари, за да го прати в Русия.

После идва ударът. Хаджи Василий обявява, че ще ходи отново на Божи гроб, и Русия се скрива зад хоризонта като слънце при припадане на вечерния зрак. Очевидно пътуването до Ерусалим ще погълне всичките спестявания на хаджи Василий, а ако остане нещо, то ще премине в ръцете на алчното духовенство, което пазело светите ковчези и продавало съмнителни мощи на светии на лековерни поклонници. Трудно е да се разбере как хаджи Василий си е представял да се измъкне безнаказано от грозното си двулично положение. Ако той е възприемал безропотното търпение на Игнатий като слабост на характера, значи се е лъгал още по-дълбоко. Очевидното покорство на младежа показвало само обратната страна на силата на волята. То било мярка на жаждата за образование и на готовността да измине дълъг път, за да го постигне. Не като тръстика се е огъвал той пред напора на вятъра. Жилавостта на характера му е била като еластичността на стоманата, калена да устоява на натиск и напрежение, без да се чупи и променя.

Изглежда че хаджи Василий съвсем не е мислил как Игнатий ще погледне на неговия план, защото не след дълго той ще замине за светите места, като ще остави работите си в Карлово на грижите на своя племенник. По време на отсъствието на вуйчо му чувството на безсилие и негодувание у Игнатий се засилва дотолкова, че той не е могъл повече да го потиска. Отношението му към хаджи Василий и към неговата собствена участ също претърпява промяна. Търпението ще бъде основно качество на неговата същност, обаче той ще започне да съзнава, че съществува един предел, зад който то престава да бъде добродетел и се превръща в пречка или дори глупост. Има времена, когато човек може да чака със скръстени ръце да узрее реколтата или да премине приливът, но има и времена, когато всичко зависи от вземането на решение за действие в определения час. Изостреното чувство на Игнатий беше в състояние да долови промените в пулса на времето. Усетът му ще подскаже кога да чака и кога да действува и освен това той така вярваше на своите преценки, че веднъж решил нещо, трудно можеше да бъде pазубеден.

Беше 1861 г. Години по-късно, когато съвместният живот с хаджи Василий му се струваше като въплъщение на миналото, той отбелязва тази година като повратна точка в своя живот: «Аз съм посвенил себе си на Отечеството си още от 61, за да му служа до смърт и да работя по народната воля»(13).

Изказана така, тази мисъл говори достатъчно ясно, чe личната неудовлетвореност на Игнатий далеч не е била единственият и най-важен фактор за духовната му криза през този период. В Турската империя, а и в самата България по това време настъпват големи промени особено в резултат на Кримската война. При новата обстановка недотам ясното досега желание у Игнатий да служи на своя народ се оформя в стремеж да търси друг вид деятелност, която би могла да се съчетае със cегашния му начин на живот.

Годините на войната Игнатий прекарва като ученик в Карлово и Стара Загора. Вестите от битките били оскъдни и неточни, но самият факт за нов конфликт между Русия и Турция бил достатъчен да разпали надежда в сърцето на народа, който вече е видял как съседните християнски народи извоюват в различна степен своята независимост като резултат на предишни руско-турски войни. През годините 1811 и 1812 русите всъщност влизат в България и биват посрещани с набивал възторг от населението, което е оказвало всякаква възможна подкрепа на своите безспорни освободители. Но при всички тези случаи на Русия липсвала политическата и военна сила да завърши победата. Всеки път мирът бил сключван прибързано, русите се оттегляли, като оставяли българите на яростта на турците.

Този път войната е по-далече и нейното, въздействие върху българското население е най-разностранно. Някои напускат домовете си, за да се присъединят към руската войска като доброволци. Други си остават по къщите и се възползуват, доколкото могат, от оживлението на занаятите в занаятчийските градчета, което идва от нарасналите нужди на турската армия. Например в Карлово почти всяко домакинство е заето да тъче платове за униформи. Предприемчиви търговци натрупват богатства от доставките на всякакви стоки не само за турците, но и за британските и френски експедиционни части, на база във Варна. Разцветът на занаятите и търговията бива съпътствуван от насилия. Войната възпламенява религиозния фанатизъм всред турците и банди кръстосват страната, грабят, безчинстват и убиват. Дори турските съюзници са възмутени и потресени.

Войната свършва с поражение за Русия поради намесата на западните сили. Надеждата на българите за освобождение бива за дълго сподавена, а султанските обещания за коренни промени — по съвета на англичаните — едва ли разсейват настъпилото униние. Тези обещания се съдържат в един манифест, известен като «Хатихумаюн», който гарантира живота, имуществото и честта на всеки турски поданик, признава равенството на религиите в империята и дава уверения, че правната и фискална система ще бъде преразгледана и че подкупите и корупцията ще бъдат премахнати. Този манифест неизбежно споделя участта на по-раншния Гюл-хан-Хатишериф, а колкото до българите, положението им почти не се подобрява.

Все пак клаузите, отнасящи се до религиозната свобода и равенство, дават на българите силни правни доведи в тяхната борба с гръцката патриаршия.

След Кримската война те вече престават да искат просто национални отстъпки в рамките на гръцката църква, а започват да настояват за пълна църковна независимост. На 11 май (нов стил 24 май) 1858 г. по почин на българската църковна община в Цариград за пръв път е бил честван като национален празник Денят на славянските братя Кирил и Методий (първото действително честване на този ден е станало през 1851 г. в българското училище на Найден Геров в Пловдив, като примерът бива подет и от други училища).

На следната 1859 г. цялото българско население в Карлово и околните села взема участие в честването. Мъже, жени и деца минават в радостна процесия по улиците, водещи към училището, което се оказва тясно, за да побере всички. Множеството прелива навън и изпълва двора на църквата «Св. Никола». След службата и словото хората прекарват остатъка от деня в гостуване на приятели и близки, както е обичаят на Великден, възбудени от чувството, че са присъствали на възкресението на българския национален дух.

Друга голяма крачка по пътя към църковна независимост бива направена на Великден 1860 г. На този ден най-големия празник на православната църква, в българската черква «Св. Стефан» в Цариград, която българите посещават масово, епископ Иларион Макариополски публично оттегля българското признание на гръцкия патриарх, като «пропуска» да спомене името му по време на литургията. Тази постъпка предизвиква небивало вълнение из цяла България и през следващите няколко седмици свещениците от около тридесет града, между които и Карлово, последват неговия пример.

През март 1861 г. в църквата «Св. Никола» в Карлово става една не по-малко възвишена демонстрация, където в присъствието на петнадесет свещеника от съседните села бива намазано с катран и публично изгорено писмото, с което гръцкият патриарх анатемосва всички ония, присъединили се към Иларион Макариополски.

До 1861 г. вълната срещу гръцката патриаршия достига национални измерения и породи такова единство, възторг, и решимост, че крайната победа очевидно е само въпрос на време. Точно в този критичен момент интересът на Васил към църковните работи спада най-ниско. Борбата за църковна свобода някак си не успява да плени въображението му, съвсем други проблеми вече владеят ума му.

Стопанското въздействие на победата на западните сили в Кримската война току-що бе започнало да се усеща.

Турция временно избягва опасността от Русия, но само за да бъде поставена в полуколониална зависимост от западните си съюзници. Веднага след войната спекуланти и финансисти от Западна Европа започват да се трупат в Цариград като пчели на пита мед и скоро «болният човек на Европа» разбира, че е здраво «оскубан» от своите лечители. Наистина, европейски капитали започват да се втичат във вените на умиращата турска империя, но тяхната цел е по-скоро експлоатация, отколкото помощ. Идват експерти за построяването на железопътни линии, за преустройството на Варненското пристанище, за издълбаването на Марица, за да стане годна за корабоплаване, за търсене на минерали, и т. н., и т. н., но при всички случаи рисковете на тежестта на разходите носи Турция, а печалбите обират чуждите компании. Но най-лошото от всичко е притокът на евтини фабрични стоки от Западна Европа, които свободно заливат пазарите на империята, носейки разруха за местните занаятчии, чийто начин на производство е все още до голяма степен средновековен. Абаджиите са най-зле засегнати и макар че стихията на западната конкуренция достига силата на ураган едва към седемдесетте години, градове като Карлово, чийто поминък е главно домашно тъканите платове и абаджийството, вече чувстват ледения дъх на кризата. Мирът довежда до рязко спадане на поръчките; търговците виждат складовете си пълни догоре с непродадена стока, вече няма достатъчно, работа за хората, започнали занаятчийство по време на оживлението от войната.

И в селата от година на година животът става все по-непоносим. Войната стоварва непосилно бреме върху корумпираната и назадничава финансова система на Турция. Империята започва да се клатушка по ръба на банкрута, съмнително поддържана чрез заеми от чужбина, лихвите от които биват плащани чрез преговори за нови и нови заеми, и от безжалостното облагане на селяните с данъци. На книга данъците са достатъчно внушителни по разнообразие и тежест. На практика обаче те стават далеч по-лоши чрез начините на тяхното събиране. Правото за събиране на даден данък в определен район бива продавано на търг всяка година — система, която ражда корупция и несправедливост, както откритият канал поражда болести. Често реколтата стои неприбрана на полето и гние, докато бъдещите бирници се пазарят и надхитряват, защото нищо не може да се вземе, преди да мине през щателна проверка. После упълномощените данъкосъбирачи, придружени от заптиета, не по-малко алчни и безчестни от тях, по своя воля изтръгват от злочестите селяни много повече пари и стока, отколкото изисква законът, а за данъците на роднини и близки си затваряли очите.

За да умилостивят ненаситните бегликчии, мнозина били принудени да ипотекират нивите и добитъка си и да продадат изнапред реколтата си далеч под нейната стойност. С всяка измината година все повече семейства ставали постоянни длъжници на местните бакали, продавачи на железария и други стоки от първа необходимост, ставали жертви на лихвари, които им искали безбожно високи лихви.

Животът под турско владичество винаги е бил изпълнен с рискове, унижения и неприятности, но ceгa вече не било само така. По-рано, ако човек бъде достатъчно внимателен и избягва провинения пред турците, е било възможно да живее от занаята си, дори да забогатее чрез доставки за нуждите на завоевателя. Десетилетията на относително благополучие раждат движението за просвещение и религиозна самообособеност, които предполагат запазване на турското владичество и имат за цел подобряване положението на българите в рамките на отоманската империя. Правени са били дори усилия да бъде спечелена за българската кауза подкрепата на турската власт срещу гръцката патриаршия, като Високата порта не винаги е била неблагосклонна към църковните аспирации на българите.

Но този път положението вече било друго. Стопанската политика на турското правителство носела разруха за всички, с изключение на богатите чорбаджии, които се занимавали с лихварство и посредничество със западните компании. Нито съвременното образование, нито църковнославянските литургии могли да помогнат на занаятчията, чийто пазар се стеснявал, или на селянина, чиято земя бивала продавана за дългове. Дори младите интелектуалци трудно намирали приложение на своите способности в една изостанала страна без културни и научни институти и ако не станели учители за препитание или не вземели църковна служба, те също така, могли да се озоват всред безработните.

Кризата постепенно достига точката на експлозия само някакви двадесетина години след Кримската война, обаче още през 1861 година се намирали хора, които разбирали, че да се живее повече по стария начин е невъзможно и че единственото разрешение на проблемите е отхвърлянето на турската власт. Младежите помежду си вече започват да произнасят нови думи, «думи сладки и опасни», думи, които карат кръвта да кипи в жилите, думи като «свобода» и «революция». Същевременно едно ново име почти не слиза от устата им — Георги Стойков Раковски.

Раковски бил вече известен в цяла България и всред българските емигранти като автор на «Горски пътник». Поемата на Раковски извиква спонтанен отклик в душите на своите, читатели. Ужасите, описани в нея, им били съвсем познати: отвлечената сестра, детето, убито от турските палачи, обесеният поради предателство баща, узаконените кражби на селската, земя, овчарят, измамен от господаря си турчин, своеволията на чорбаджиите и гръцкото духовенство, непрекъснато увеличаващото се бреме от данъци и дългове, опитите за насилствено потурчване и жестокостите в затворите, където невинни хора били измъчвани до смърт от тъмничарите садисти или просто оставяни да изгният от влага и мръсотия.

Всеки, който прочитал поемата, намирал сходство между собствената си участ и страданията, прокудили героите на Раковски в планините. И точно тук, в съпоставянето на тази картина с миналата българска слава, с красотата на нейната природа и героичната романтика на хайдутството, се крие емоционалната сила на поемата, една тема не по-малко внушителна от самата тирания.

Но онова, което наистина буди въображението, е темата на бунта, обединяваща цялата поема:

По-добра е смърт маломинутна,

Нежели дълги рабски живот!

В мъка османска безчеловечна

Полза нямаме от наши имот...

Еда чловек за робство е създаде?

Кам от праваго разума полза?

Скотски да стои се обуздан,

Везан живот да си пригризва!

Хайдутите вече не трябва да следват стария път, защото, забягвайки в планините, за да търсят отмъщение и лична свобода, те само пилеят ценно време. Новото призвание на тези смели соколи е да бъдат водачи на народа си и новата им цел е пълното освобождение на народа.

Книгата тайно минава от ръка на ръка, била е четена, препрочитана и учена наизуст, особено строфи като тази:

Коя по-сладка смърт може бити,

разве за свобод’ общенародна

в пъпръщ юнашко сладко умрети?

Коя наслада по-благородна?...

Към края на 1861 г. отношенията между Турция и Сърбия се влошили и княз Михаил се готвел при първа възможност да изгони със сила турските гарнизони. Раковски се свързва с хайдутските войводи, намерили убежище в Белград, и замисля създаването на чети, които да навлязат в България при избухване на война и да вдигнат българското население на бунт.

Според плана на Раковски за освобождаване на България, появил се към края на 1861 г., се предвиждало една войска от около хиляда и двеста обучени бойци, от които сто души кавалерия и други сто артилеристи, ще премине в България и да поеме пътя по Стара планина до Търново. Там в старата столица ще бъде възстановена българската власт, като после войската ще продължи до Черно море, до което време към основното ядро ще се присъединят още стотина хиляди доброволци. Разчитало се най-вече и на помощ от Сърбия, а Раковски се надявал и на руска подкрепа.

Раковски бил роден държавник и дипломат, притежавал необходимите качества, нужни за установяване на политически контакти, поради което сръбското правителство скоро го приема като официален изразител на въжделенията на българския народ.

То с готовност му позволява да образува българска легия в Белград и го снабдява с нужните средства за издръжка и обучение. Ето най-сетне тъй дългоочаквания случай! Писма, куриери и позиви стигат до всеки кът на България и до основните емигрантски организации в чужбина, чрез които се зоват в Белград опитни войводи, ветерани от Кримската война и млади революционери, защото, както се казвало, часът на освобождението бил ударил.

Четвърта глава

«Силна войска с войвода, а пък народ със свобода...»

«С чуждо въже в кладенец не се спускай!»

И станало тъй, че когато след продължителна душевна борба дякон Игнатий най-после решава да напусне своя вуйчо, причината, наклонила везните към това решение, не била застоялото чувство на лична неудовлетвореност, а неудържимото желание да отиде в Белград.

Новината за сформиране на легията навярно е предизвикала смут във вече неспокойния дух на Игнатий. Никога животът с хаджи Василий не му изглеждал толкова безплоден, както сега, когато цветът на българската младеж се стичал към Белград, за да нанесе решителен удар за свободата на своята страна. Какво ще даде той за делото, започнато от Раковски? Да пали свещи, да чете молитви за тяхното спасение? Да пее реквием за умрелите?

Иван Вазов навярно е съвсем близо до истината, когато обрисува дякон Игнатий, стигнал до извода,

...че сълзите чисти, че вдовишкий плач,

че потът почтений на простий орач.,

че благата дума, че правото дело,

че светата правда, изказано смело,

че ръката братска, без гордост, без вик,

подадена скришно на някой клетник,

са много по-мили на господа вишний

от всичките химни и тропари лишни

или че...

Когато в храма вдигна си гласа,

химн да пея богу да получа раят,

мисля, че той слуша тия, що ридаят,

че той сърдит си затваря ухото

на светата песен и херувикото.

Мястото на овчаря е при неговото стадо. С него той дели пладнешкия пек и яростта на бурите; и не добродетел, а грях е оттеглянето от света, търсенето на духовен мир и лично спасение, докато братята страдат отвъд манастирския зид и жадно очакват да им се помогне и покаже пътя.

Игнатий се надявал да намери в служенето на църквата повече възможности да бъде полезен на народа си, но се оказало иначе. И ето че дошло време да започне отново, дори ако това ще означава престъпване на свещения обет.

Дякон Игнатий не би могъл да знае ирландската легенда за графиня Катлийн, която продава душата си на дявола и избягва проклятието, защото тя я продала само за да купи хляб за гладните, така че чистотата на нейните подбуди освещават иначе грешната постъпка. Ако той я знаеше, навярно би му харесала повече от «Свещените камбани», защото поуката от нея приляга по-добре на неговите възгледи за етика и морал. И той с радост би пожертвувал своята душа или нарушил всеки свещен закон, ако с това е можел да откупи свободата на своя народ. За него гласът на народа е глас божи, защото той решава да напусне своя дълг като дякон, не да заживее нормален мирянски живот, а защото се е чувствувал призван към онова, което по-късно той определя като по-належаща, по-висока и по-свещена служба.

В тишината на своята душа, имайки за свидетел само собствената си съвест, той тайно полага клетва за доживотна служба и покорност на своя народ и неговата воля. Този миг на посвещение бе за него тъй свещен и невъзвратим, както ако бе ocветен от църквата. Той заменя всички предишни клетви, защото, по неговата проста логика, свободата на няколко милиона е по-важна от спасението на отделната душа. Игнатий не бе теолог. Той не е правил разлика между религия и политика, между свещенослужене и живот. Самият живот е свещен и единен и не може да се дели на «свещен» и «светски». Животът на революционера за него, както и този на монаха, трябва да бъдат живот на чистота, себеотрицание и яснота на целта. По този начин той не считал, че престъпва клетвата да живее в бедност, целомъдрие и послушание: по-вярно е да се каже, че искал да смени своя бог.

Когато хаджи Василий се завръща от Божи гроб, Игнатий се отнася към него все така, с почит, дължима към един възрастен роднина, който е бил на поклонение на Божи гроб. Той не му казал какво е намислил да прави, защото знаел, че вуйчо му ще се опита да го спре и дори може да го заключи в някоя килия на манастира.

На някои от близките си той обаче се доверил и те, като видели, че твърдо е решил, се съгласили да му дадат пари за път. Да се пътува из Турската империя, трябвало паспорт. Дякон Игнатий успял да се сдобие с нужния документ и да уреди книжата си в пловдивския конак.

На трети март 1862 г., докато хаджи Василий спокойно си спял в метоха, Игнатий постила слама през двора на «Св. Богородица», увива копитата на вуйчовия си жребец с парцали, за да не тропа по калдъръма, и тихо го извежда през манастирската порта, без да събуди вуйчо си. Вземането на коня, хубаво и скъпо животно, не му причинява угризения на съвестта. Той чувствал, че има право на него; като известна отплата за всичките години, през които бе служил на вуйчо си без всякакво възнаграждение.

Отреклият се от расото младеж отива първо в къщата на зет си, Андрей Начев, където го чакала майка му, за да му каже «сбогом», и след като се прощава с близките си, изчезва с кон в нощта.

Зад него масивната черна стена на Стара планина се издига над Карлово, огромна и вечна, под която малкият градец става сякаш още по-малък и схлупените му къщурки като че ли се притискат към полите й подобно на изплашено стадо овце.

След като прекосява ниските хълмове на Средна гора, родният град се скрива от погледа на младия мъж и за пръв път в живота си той остава сам и свободен.

В Пловдив беглецът получава паспорт без особени затруднения. Той продължава пътуването, си през Татар Пазарджик и София и стига до Ниш. Тук, както всеки друг пътник, минал преди него, Игнатий навярно се е стъписал, поразен от главния паметник на града — една могила от около петнадесет-двадесет хиляди човешки черепа на християни, заклани от турците след неуспешното въстание през 1816 г. Станали бели от дъждовете и слънцето, тези страховити мощи лъщели като полиран мрамор и на пръв поглед могилата трябва да е изглеждала като подобаващ портал към родното място на Константин Велики. Едва когато пътникът навлезе в сянката на тази грамада, вижда страшната истина. От някои черепи все още висят коси, които вятърът развява като грозни лишеи, а планинският ветрец се втурва през зеещите очни кухини и зиналите челюсти и черепите сякаш стенат и въздишат, като че още ги боли. Тези мъртвешки гласове обръщат малодушните в бяг към домовете, изгонват мъжеството от сърцата им и сковават десницата им от страх. Но на мъже като Игнатий, които вярват с всяка жила на тялото си, че е по-добре да се умре прав, отколкото да се живее на колене, тези гласове зоват за отплата.

В Ниш Игнатий потърсва дякон Генадий, млад мъж, с около пет години по-възрастен от него и горе-долу със същата съдба. Генадий слугувал на архимандрит Виктор, монах от Хилендарския манастир, изпълняващ в Ниш същата длъжност, каквато изпълнявал хаджи Василий в Карлово. Двамата архимандрити били стари приятели — от един дол дренки. Игнатий и Генадий се запознават, когато Генадий бива изпратен от своя наставник с писмо и стоки до хаджи Василий.

Очевидно Генадий чувствувал не по-малка неудовлетвореност от монашеския живот и също решил да се запише в легията. Ето защо когато Игнатий продължава пътя си за Белград, Генадий напуска отец Виктор и придружава своя приятел. Щом преминават сръбската граница, двамата младежи захвърлят калимавките, подрязват косите си, както прилича на войници, и продават конете на сръбски офицери, за да си купят граждански дрехи и посрещнат разноските по пътуването. С приповдигнат дух от току-що откритата свобода, те продължават пътя си, изпълнени с непознат порив към приключения.

Щом стигнали в Белград, двамата веднага потърсили своите съотечественици и се записали в легията. За Игнатий това са били незабравими и велики мигове. Преди той никога не е бил по-далеч от Стара Загора, на около 90 км от родния си град. Неговата дейност винаги е била определяна от други хора, главно oт вуйчо му. Вече откъснат от всякаква опека, той се озовава в една чужда столица, кипяща от бунтовен дух, където турците имат ограничена власт и населението ги презира. Тук негови другари са най-безстрашните и политически най-подготвените синове на България, събрали се да се борят за свободата на своето отечество. От тези мъже той има толкова много да учи!

Тук са и старите хайдушки войводи, на които Раковски разрешил да носят пищните си дрехи вместо редовната униформа. Тук са и младите интелектуалци, прекъснали своето обучение. Имало и много други младежи като Игнатий, тогава незнайни, но сетне записали с добро или зло имената си в историята.

Преди всичко тук се намирал самият Раковски — народният войвода, самото въплъщение на България. Той често минавал по улиците на Белград, на път към двореца, във файтон, ескортиран от конници, било за да отиде на официален бал или на разговори с княза. Понякога се появявал в бяла униформа, обшита с червен гайтан и златни еполети. Друг път пък носел алена униформа с черен кожен калпак и ботуши, а понякога го виждали и в безупречен фрак, с цилиндър и бамбуков бастун. Някои от легионерите не харесвали неговата показност и го обвинявали в разточителност и големеене. Обвиненията обаче не били справедливи. Вярно е, че Раковски бил горд и честолюбив човек, с вкус към блясък и показ, но скритият смисъл на това великолепие бил да се отдаде на България видимо достойнство, равно на това на другите държави, които имали князе и посланици да ги представят. Поради това Раковски правел всичко възможно да покаже, че българската легия не е просто доброволческа част в сръбската армия, а независима приятелска сила. Той дал на легионерите красиви, но неудобни хусарски униформи от бяло сукно, обшито със зелен и червен гайтан, съответстващ на българския трицвет, като униформата се допълвала от високи ботуши, кавалерийска, сабя и черен кожен калпак с перо и златен лъв с надпис «Свобода или смърт».

Раковски навярно е проявявал от време навреме упорство и властолюбие, дори е грешил в преценките си, но едва ли някой, който е познавал отблизо неговия живот, може сериозно да твърди, че той е поставил личните си съображения над народния интерес. Повечето от онези, отзовали се на повика му, са изпитвали към него дълбоко уважение и са го приемали за техен естествен вожд.

Игнатий споделял това отношение към Раковски. Прекланял се пред него с цялата страст на младежкото си сърце и когато файтонът му е преминавал по улиците край приветстващата го тълпа, той не усещал нито неприязън, нито завист, защото в лицето на блестящия народен войвода не виждал някакъв бъдещ Бонапарт, а България — получила своего справедливо място между другите народи.

През тези първи месеци от престоя си в Белград Игнатий се чувствува безкрайно щастлив. Животът в казармата, тръбата, която го буди сутрин за нов ден на военно обучение, другарството на млади хора на негова възраст, споделящи неговите надежди и копнежи, вечерните сбирки, където Раковски изнасял вълнуващи лекции на патриотични теми — всичко било някак си целенасочено и невъобразимо завладяващо. Особено приятни за Игнатий били часовете по гимнастика и други форми на физическа подготовка. Той имал среден ръст, нито много набит, нито особено мощен, но раменете му били широки, а изящното му съразмерно тяло, било идеално подходящо за всякакви физически упражнения, при които бързината и пъргавината са по-необходими от грубата физическа сила. Като момче, той надбягвал и надскачвал връстниците си, а сега, освободен от притесняващото го расо, в което се задушавал като в плащаница, с радост участвал във всички упражнения, при които всеки негов мускул добивал гъвкавината на копринена нишка и твърдината на калена стомана, а момчешката грация на чертите му придобивала измамния вид на острието на сабя дамаскиня. Скоро той пак започва да изпреварва другарите си по умение и издръжливост: да бяга без умора, да скача като котка, да играе на въже или висилка с лекотата на маймуна. А сабята върти така сръчно, както размахвал кадилницата, и стреля в целта със същото майсторство, с каквото пеел литургията или народните песни.

Неговото пристрастие към физическите упражнения никога не загасва и се превръща в постоянна черта на характера му. Главна причина за това били не толкова младежкият му жар и здраве или доволството, което изпитвал, когато побеждавал другарите си. Постигането на физическо съвършенство става основно изискване за неговото призвание, тъй като за живот, посветен в служба на народа, трябва яко и калено тяло, така както е нужна сила на волята. Той не бил единственият, който си създава, култ към физическото обучение — по онова време такова явление било съвсем обикновено нещо всред бунтовно настроената младеж. При Игнатий обаче този култ се развива до необикновена степен, а чувството му за пълно посвещаване му придава особено духовно качество, засилено още повече от пълното му въздържание от тютюн и алкохол — нещо сравнително рядко в тютюнопроизводителна страна и в страна, чиито вина са възпети в Илиадата, където и до днес през пролетта, при зарязването на лозята, се изпълняват древните Дионисиеви обреди.

Това отрицателно отношение към удоволствието от пушенето и пиенето навярно е продиктувано от значението, което той отдавал на атлетическото здраве. От друга страна, човек се изкушава да мисли, че не по-малко значителен фактор е била и любовта на хаджи Василий към бутилката и чувството на отвращение у Игнатий, като виждал как пиенето лишава човека от разум и достойнство.

Макар животът на Игнатий да претърпява коренна промяна, той си оставал почти все така чувствителен, свенлив и затворен в себе си. На него му харесвал колективният живот в легията. Там той поглъщал нови знания и нови впечатления, както фотографическата лента поглъща светлината. Но рядко допускал някой да надникне в сърцето му. Като морска анемония затварял той душата си, щом някой се опитвал да стори това. И въпреки всичко някаква странна, дори, учудваща привлекателност криела личността му, някаква прикрита сила, която привличала хората към него, и накрая дори самият Раковски му обръща внимание. В. Д. Стоянов, който познавал Игнатий в легията, го описва на сина си Д. В. Стоянов по следния начин: «Между другарите си ратници той се отличаваше по своите редки, благородни душевни качества — той беше тих, скромен, мил и твърде много свенлив — като мома!».

Затвореният характер на Игнатий не му попречва да изгради близко приятелство със Стефан Караджа — един от най-яките и най-буйни мъже в легията, описан от ветерана хайдутин Христо Македонски като «страшна хала, такъв решителен и неустрашим человек, какъвто не съм срещал». Стефан бил малко по-млад от Игнатий, нисък на ръст, но пъргав и изключително силен. Имал красиво лице, черна коса, черни бляскави очи и къса черна брада. Бил е още жизнерадостен и рядко необуздан.

Игнатий се сприятелява и с Христо Иванов — кожар, по-късно станал книговезец и бил наричан Голелия заради едрия си ръст.

Докато легионерите трескаво се подготвяли, напрежението между турци и славяни растяло. Въстанието в Босна и Херцеговина избухнало през есента на 1861 година и било последвано през пролетта на 1862 г, от обявяването на война на Турция от Черна гора. Подобен конфликт между Турция и Сърбия бил само въпрос на време. Помощи за българската легия дават не само готвещите се за война сили; българската емиграция в Браила и Виена също изпраща пари, а от Париж д-р Г. Вълкович пише на Раковски, като му предлага услугите си на хирург и лекар. В самата България Панайот Хитов започва подготовка на въстание в Сливенския край за през месец юли в съгласие с молбата, съдържаща се в едно писмо на Раковски.

А в Белград атмосферата била нажежена повече oт всякъде другаде. Там било седалището на натрапника — четири хиляди турски войници, настанени в градската крепост на един град с почти изцяло сръбско население.

Дългоочакваният гръм идва внезапно на 3 юли (нов стил 15 юли). Било неделя. Улиците, били пълни с народ и градът сякаш спокойно си отдъхвал. Следобед две сръбчета, едното на около дванадесет години, а другото — малко по-голямо, отиват да донесат вода от една голяма чешма близо до сръбския и турския полицейски постове, които били съвсем близо един до друг. Двама турски войници се опитали да ги изпъдят. Избухнала свада и едното от момчетата било убито. Незабавно невъоръжени жандарми от сръбския полицейски пост арестували войниците и се отправили с преводач към турския пост да искат обезщетение. Преди обаче да достигнат вратата, турската полиция открива огън, като убива преводача и един от жандармите. Това послужва като знак за повсеместна битка не само между двата полицейски поста, но и из целия град.

Внезапното стълкновение изненадало всички. Христо Иванов — Големия отивал в театъра със свои приятели, когато дочул изстрели и викове, изведнъж се озовал в средата на общата бъркотия. Над главата му свистели куршуми. Българите не били въоръжени, но грабнали от близкия дръвник край едно кафене по една цепеница и се втурнали да видят какво става. Те видели, че пътят към старата турска махала бил преграден, но пък срещнали Раковски начело на една въоръжена българска част и отишли с него до Стамбул капия, главната врата на стария град. Тук каменният зид, железните врати и многобройните амбразури убедили Раковски, че това място не е най-удобното за нападение и той заповядал да отидат откъм по-слабо укрепената Варош капия. Въоръжените легионери били придружени от тълпа български градинари и зидари, който размахвали инструменти — брадви, мотики, търнокопи и др., и скоро не само Варош капия, но и другата, Сава капия, били напълно разрушени. После те обградили. Байраклъ джамия, където се били скрили доста турци, включително и жени. Вече се било мръкнало. Валял проливен дъжд. Българите се покатерили по стената на гробището, докато турците се целели в тях при блясъка на светкавиците от прозорците на джамиите и от балкона на минарето. Но нищо не могло да спре атакуващите, които достигнали прозорците и започнали да стрелят по тълпата, сбрана в джамията. Турците веднага надали писъци, викове и молби за милост.

Раковски им изкрещял, че ако искат да се предадат, трябва да запалят в джамията свещи и да отворят вратите. Заповедта му била незабавно изпълнена и турците заизлизали, предвождани от белобради старци. Разрешено им било да си отидат невредими, придружени от сръбски жандарми.

Сраженията продължили цяла нощ, но на следващия ден по обяд бил възстановен несигурен мир. Както българите, така и сръбското население се държали забележително спокойно и дисциплинирано. На турците, граждани и войници, било позволено да се оттеглят в крепостта, а сръбското правителство наредило на народа да се върне по домовете и дюкяните си и да върне на турците всички вещи, взети по време на сражението.

Нормалният живот на града бил възстановен. Но не задълго. Рано сутринта, вторник, 5 юли, турците започват да стрелят от крепостта, не само с пушки, но и с оръдия. В продължение на четири часа те обстрелвали града, като разрушили къщи и на няколко пъти улучили катедралата, а през това време сръбското население се изпокрило по мазетата или пък избягало извън града. Българските легионери и този път се отличават: без да гледат опасността, те се нахвърлят срещу самите стени на крепостта, заемат позиция под непрекъснатия обстрел и три дни и нощи задържат атаката на турците въпреки тяхното превъзходство по брой и въоръжение. По време на събитията българските легионери повярвали, че дългоочакваният час на война с Турция е настъпил. Те проявили чудеса от храброст и самообладание, които толкова трогнали княз Михаил, че той лично ги поздравил. Но колкото и напрегнато да било положението, до действителна война не се стигнало поради намесата на великите сили, които свикали конференция в Цариград да разгледа конфликта между Сърбия и Турция. Бил възстановен някакъв мир в Белград, но обсадата не била вдигната и легионерите останали на поста си през цялото лято, провеждайки oбученията и занятията си под самите стени на крепостта.

Игнатий вече се чувствал напълно войник. По време на сражението той получил бойното си кръщение и бляскаво издържал изпитанието. Тих и стеснителен сред другарите си, младият мъж доказва, че когато стане нужда, не е по-лош боец от страховития Караджата. Освен това той разбира, че опасностите и пресметнатият риск го привличат и че е в състояние да запази хладнокръвие дори при свистенето на куршумите в пълен мрак.

Големия е описал в своите спомени как: «В сражението Стефан Караджа и Васил Левски са фърлиха на юруш с голи ножове в Байраклъ джамия, защото раниха турците от нази двамина, като бехме обиколили джамията, а турците в оружений беши пълна джамията. И като влезоха тези двамината в джамията, тоз час се предадоха турците и тогава ги нарекоха левове нашите хора».

Игнатий бил също и между легионерите, които по време на оръдейния обстрел изтичват под турския огън под самите стени на крепостта в мъртвото пространство, където куршумите и снарядите не могат да ги улучат.

И все пак В. Д. Стоянов е прав. Дякон Игнатий е бил по характер все още нежна, състрадателна личност. Нему далеч по-прилягало да превързва рани, вместо да ги причинява, и колкото и парадоксално да е, именно защото се е отвращавал от насилията и жестокостите, той става войник. На него му е било ясно, че турците никога не ще напуснат България по своя воля и че докато народът се свива от страх и позволява да бъде ритан, робията и кланетата ще продължат безкрайно. Ето защо той избира борбата. В борбата се проявява такъв, какъвто е навсякъде — изключително хладнокръвен, целеустремен, безстрашен. И макар понякога да му се налага да убива, никога не закоравява напълно и никога не загубва човешката топлота към хората, дори ако те са от другата страна. Само в редки мигове, при силни емоционални трусове, кръвта му възвира в жилите, но дори и тогава не изпитва желание да отмъщава на враговете си. Негова съкровена цел е избавянето на народа от страданията. Готов на всичко в името на тази цел, той не изпитва и най-малкото желание да пролива ненужна турска кръв. Революционерът убива само когато политическите съображения изискват това. Но чувствувайки отврата към самото убиване и жал към жертвата, не изпитвал никакви угризения, ако това е било необходимо.

* * *

Белградското лято понякога е много хубаво. Край Сава е прохладно и тревата е зелена. Спокойните води на реката оглеждат света край нея: тучните ливади от едната страна и стръмния, обрасъл с гори бряг от другата, покритите с върбалак и цъфнали храсти островчета.

Младите българи продължавали своето обучение. Седмиците се нижели и те ставали все по-здрави и калени. От време на време сам Раковски идвал да ги наблюдава. През един такъв ден легионерите били накарани да прескочат един ров от изоставено турско укрепление. Ровът бил много широк и за да стане задачата, още по-трудна, от другата му страна имало издигната пръст. Повечето от легионерите решили, че това не било по възможностите им. Но когато дошъл ред на Игнатий, той се върнал няколко крачки, засилил се и прелетял през рова още от първия опит.

«Това беше левски скок!» — извикал в радостна почуда Раковски.

«Левски скок» — повторили като ехо останалите легионери думите на Раковски.

Случката им направила такова дълбоко впечатление, че те дали на младия атлет прякора «дякон Левски». Името прилегнало на място и с течение на времето самият той възприел «Левски» като официално презиме.

През цялото лято легионерите запазили състояние на готовност, като очаквали почти всеки ден вест за избухне на война между Сърбия и Турция и заповед да навлязат в България. В очакване на това събитие Раковски предварително съставил следното «Обръщение към българския народ»:

«Мили братя българи!

Време дойде веки и ние да съкрушим тежкото иго на нашите мъчители неверни турци!? Що е наш живот в това безчестно робство? Не е ли всегдашна тяжка тягота? Коя мила добрина имаме под това люто османско владение? По-добре братя една сладка маломинутна за свобода смърт, а не дълговечен робски живот под тия безчеловечни турски мъки!

Ставайте братя на оръжие мало и голямо за нашата мила свобода и независимост! Турското царство веки пропада. Тии са веки изгубили военний дух, тии са я вдали в разслаба и разкошност, тии са посиромашели и уголели; немат веки сребро и злато; техното число сравнително с нас е ничтожно; тии не могат в една нужда да съсредоточат на едно място значително число войнства. Пример да бъде нам ерцеговската и черногорската война, те нищо не могат да сторят толкова време! Що стоиме българи! За коги чакаме? Европа и цял просвещен свят са разположени да съдействат за нашата свобода, но трябва ние да почним и да покажим, че сме въистина достойни за свобода. Трябва да покажем, чи в нашите жили тече йеще старобългарска кръв юнашка и чи мъчителите не са я съвсем изпили! Турции сами проповедът явно падение си и готвят ся от първи удар да бегат в Азия.

Един всеобщи и силен удар ще реши нашата славна бъдущност като разгони и изтреби мръсните кръвници мусулмани от нашите предели! Докоги, братя, веки да търпим от турскiтѣ зверскъ неверност?

Ето вам Балкански полуостров в огън запален. Нашите единородни, единоверни братя и съседи, сички на оръжие храборно и победоносно бият, секът и требиът общия неприятел, стар кръвник, турчин. Може ли да бъди и за нас по-добро друго благо времие от това?

Нека никой не мисли, че свобода ся добива без кръв и без скъпоценна жертва! Нека никой не чака от другиго да го освободи. Нашата свобода oт нас зависи! Нека и всеки запиши дълбоко в сърцето си за свята възторгна реч — свобода или смърт — и с пламен меч да върви в бойното поле под знамяна на непобедимия Български Лъв; а божа всесилна десница нам ще помогни!

Народний войвода

Г. С. Раковский».

През това дълго лято на очакване и надежди легията не била без свои вътрешни проблеми.

Замислил и създал легията, Раковски вече започва да разбира, че някои българи, отзовали се на неговия призив, започват да ненавиждат неговата власт и да се противопоставят на самоназначаването му за върховен главнокомандуващ. «Ние дойдохме тук да се бием за свобода и не щем нов хомот на шията!» — Тези думи били типичен пример за израз на едно настроение.

Несъгласието идвало преди всичко от страна на младите интелектуалци, появили се на политическата сцена за пръв път в Белград. Дошли от разни училища и университети в чужбина, те били натъпкани с теории и отвлечени идеи, самоуверени и с чувство за превъзходство, нетърпящи традиции и авторитет, жадни да направят политиката своя кариера. Самата дума «комитет» имала върху тях магическо въздействие, която те асоциирали със западните парламентарни институции, но в действителност били склонни да превърнат тяхната демокрация в анархия. Те не могли да оценят нуждата от дисциплина и сплотеност и истината е, че по онова време Раковски е бил единственият човек, годен да сплоти тази пъстра колекция от доброволци в действена бойна сила.

Един от водачите на опозицията бил Иван Касабов, млад студент по право, който всъщност живеел в къщата на Раковски и работел като негов секретар. Той чувствал, че пристрастието на Раковски към показност е детска прищявка и бил от онези, противопоставили се на изразходването на обществени суми за салтанатски приумици, кaтo файтон и ескорт, които Раковски считал за необходими атрибути на българския национален престиж.

Наистина Раковски бил доста несговорчива личност за съвместна работа. Но той е прекалено необикновен, за да бъде друг. За него било по-лесно да говори и вдъхновява, отколкото да сътрудничи с другарите си на равна нога. Към подчинените си се отнася покровителствено-патриархално, а в мненията си — не отстъпвал. Но въпреки всичко проблемът за водачеството не бил лесен. В продължение на близо пет века България не е имала правителство и армия и е липсвал всякакъв опит или традиция, на които да се опрат организацията и дисциплината в легията. При липсата на общоприети образци Раковски се възползува от обичайната хайдушка практика, според която войводата има, по общо съгласие, неограничената власт на капитан на кораб. Той може да се съветва със своите подчинени, да изслушва и се възползува от мненията им, обаче окончателното решение, отговорността са само негови.

Старите хайдушки войводи, почти единствените в легията с предварителен военен опит, били подготвени да възприемат такава организационна структура.

Тези неспокойни планински орли с буйни мустаци и необичайно облекло разбирали нуждата от дисциплина и макар понякога да спорели с Раковски, те му отдавали, като народен войвода, онова подчинение и вярност, които някога са изисквали от своите четници. Повечето от редниците легионери: занаятчии, градинари и др., основният състав на легията, които излезли в първите редици по време на въоръжените схватки, също подкрепили Раковски. Обаче останали доволни, когато конфликтът между Раковски и интелектуалците довел до един проект за «Статут за съвременно българско началство в Белград», тъй като тези разпоредби, узаконяващи тяхното положение, отговаряли на растящата им политическа зрелост.

В първоначалния проект, от чийто ръкопис личи почеркът на самия Касабов или Иванчо Грудов, друг млад интелектуалец, се говори за «комитет» вместо за «командуване» и се различава от последната редакция, утвърдена от Раковски и носеща дата 15 юни 1862 г.

Раковски схваща, че първоначалният проект има за цел да ограничи неговата власт, но тъй като авторитетът му бил несравнимо по-голям от този на Касабов и приятелите му, политически хлапаци в сравнение с него, последната редакция му дава, като председател, значително по-голяма власт, отколкото съставителите на проекта са били замислили. Така не било зле — легията била армия, а не парламент или дискусионен клуб и Раковски в последна сметка бил нейният законен главнокомандуващ.

Раздорите в легията били за Игнатий ценно политическо обучение. Той вижда как несъгласието и личните съперничества могат да възникнат дори всред братя, посветили се на едно общо дело, как разединението отслабя и разяжда. Очевидно революцията е едно сложно изкуство. Волята за борба и нужната физическа пригодност не са достатъчни. Нужни са още единство и дисциплина. Това означава създаването на такава организация, способна да крепи единството и дисциплината, способна да се справя както с външни, така и с вътрешни проблеми, които неизбежно възникват по пътя към свободата. Без организация не може да има революция.

Легията била за Игнатий незаменимо училище. Колкото и иронично да се вижда, в Белград той научава повече, отколкото е щял да научи в Русия. Само че предметите са различни. Игнатий бил щастлив, че негов главен учител е бил несравнимият Раковски — един човек великан, който едновременно бива най-големият учен на България, неин пръв държавник от съвременен тип и пророк на организираната революция.

Макар често да е бил предмет на критика, донякъде несправедлива, никой друг по онова време не обладавал уважението и възхищението на околните както него. Презрял личното щастие, той се движил всред хората си като факел, който им сочи пътя и ги вдъхновява да следват неговия пример.

Легията заедно с всичките надежди, които са й били възлагани, завършва злощастно своя живот през есента на 1862 г. На 4 септември (нов стил) великите сили завършват конференцията си в Цариград, а на 24 септември княз Михаил обявява «С тежким сърцем», че Сърбия е приела решенията на конференцията, според които Турция и Сърбия се помирявали на основата частично задоволяване на сръбските искания, но не и пълното изтегляне на турските гарнизони.

Изведнъж всичко се променило. Вече не ставало и дума за война между Сърбия и Турция. Сръбското правителство обърнало своята политика от предизвикателство към омиротворяване. При новосъздадената обстановка българската легия била не само ненужна — тя станала причина за постоянно безпокойство за сърбите и на Раковски било наредено да я разпусне и се откаже от намерението си за навлизане в България. Изправен пред свършен факт, той нямал друг изход, освен да се подчини. За последен път Раковски събира легионерите, известява им, че трябва да ги разпусне и ги снабдява с пари и документи за прехвърляне в Румъния.

Вестта за разпускане на легията оставя българите с чувството, че сякаш всред тях е избухнал снаряд. Те биват зашеметени, смаяни, невярващи и почти вън от гняв и възмущение. Как може сръбското правителство да си играе тъй? Къде му е благодарността? Къде е останало чувството му за чест и задължение? Те бяха гледали на сърбите като на свои братя, а сега тези братя ги ритаха в зъбите. Те вярваха на сърбите и ги бяха подкрепили през юнските събития с нечувана храброст, спечелиха похвалите на всички, като се започне от княза. Сега бяха изоставени, нежелани, дори ругани от сърбите, които започват да ги обвиняват в грабеж по време на обстрелването.

Панайот Хитов, който в периода на помиряването между Сърбия и Турция бродил из Стара планина с четата си в очакване легията да навлезе в България, изразява в своите спомени общите за всички легионери опасения и разочарования по следния начин: «...когато чух това известие, насмалко щях да подлудея. Ние очаквахме тая буна в продължение на толкова години, а тя не можа да просъществува барем една неделя! Какво да се прави? Нашето положение беше незавидно, защото множество българе бяха напуснали работата си и продали имането си!».

Раковски обаче се оказал непоправим оптимист. Когато преминал първоначалният удар, неговата естествена жилавост на духа му помага да оцени положителните страни на легията и да прави планове за бъдещето.

През есента на 1862 г. той напуска Белград на път за Атина с бодра увереност, че ще успее да организира балкански християнски съюз срещу Турция, и не след дълго той установява познанства с всички видни гръцки политици, между тях и самият регент и водачите на двете главни фракции в армията.

През зимата на същата година Игнатий изпитва за пръв път превратностите и затрудненията на изгнаническия живот. Веднъж сърбите оттеглили подкрепата си за легията, българите останали бездомни и ненужни и трябвало сами да се грижат за себе си. Според сведения на Големия, Игнатий намерил работа при един богат сърбин, но когато сърбинът открил, че новият му слуга е ръкоположен дякон, дал му малко пари и го освободил, защото считал за грешно да използува труда на божи човек! По-късно Игнатий отива да работи при един абаджия и прекарва зимата, като се труди от сутрин до вечер, усвоявайки шивашкия занаят, който не бил съвсем непознат за него.

Една зима в Белград, като ненужен, чужд и без пукната пара в джоба, с тъга на сърцето и без надежда занапред, е доста различно нещо от лятото, когато той бил желан гост-герой, разполагащ с всичко нужно и с изгледите за влизане в България с една победоносна и освободителна армия. Без Раковски градът сякаш бил празен, а болката от скръб и негодувание — по-трудно поносима от глада и студа. Ако не остане в Белград, той трябва или да тръгне след другарите си за Румъния, където пак ще се наложи да си търси работа в една чужда страна, или пък да се върне у дома си в Карлово и... при хаджи Василий.

Навярно Игнатий е обмислял много пъти всички тези възможности през студената мрачна зима, седнал по турски над абата с игла в ръка, при бледата светлина на лампата. Може би капките кръв от убодените пръсти са му напомняли за розовите поля на Карлово или студът и несретата са му навявали носталгия за уютната приземна стая и мъка за съдбата на неговото семейство. Сега, след като раните от разочарованието и обезверяването вече започнали да зарастват, на него сигурно му се е приискало да възхити своите братя и съученици с разкази за славните дни на легията, когато въоръжени български герои гонили пред себе си турците. Каквито и да са били причините, през пролетта на 1863 г. Игнатий си взема сбогом с Белград, място на толкова щастливи дни и на толкова горчивини, и поема пътя си към Карлово.

Пета глава

«Лозето сака мотика, неке молитва.»

«Дето стадото, там и овчарят.»

«Ако искаш мир, недей ходи в мир.»

(Калугерска)

Завръщането към дома не било лека работа. Турците дебнели да хванат всеки, който е участвувал в легията, затова дякон Игнатий трябвало да внимава за всяка своя стъпка. Първо той отива в Букурещ, после преминава Дунава и отива в Казанлък. Оттам изпраща вест на майка си и едно писмо до хаджи Василий, в което го моли да му прати пари да си купи ново расо. Хаджи Василий се отзовава на молбата. Навярно той е бил колкото смаян, толкова и ядосан, когато открива липсата на своя кон и племенник, и сега се почувствувал поласкан от неочакваното завръщане на Игнатий, макар че, според сведенията на Яна, го е нахокал добре още при първата им среща.

Всички в семейството били безкрайно радостни да го видят пак всред тях здрав и читав, започнал наново редовен и мирен живот. Богомолците в «Св. Богородица» се изненадали и зарадвали на неговото завръщане и отишли на църква да слушат с още по-голямо удоволствие рядката красота на неговото пеене. Разбира се, имало и одумки, и клюки, но без сериозни последствия. За известно време всичко вървяло добре. Дякон Игнатий пеел в църквата и изпълнявал останалите си задължения с дължимата скромност и благоприличие. Голяма част от свободното си време обаче той прекарвал с младежи от своето поколение, на които разказвал истината за отсъствието си. Те жадно слушали разказите му, отрупвали го с въпроси и го виждали като герой, а той от своя страна, правел всичко, за да стане така, че когато Народният войвода призове отново своите легионери, техният брой да стане още по-внушителен. Изглежда че не всички са умеели да мълчат както трябва, защото дякон Игнатий бива внезапно арестуван и изпратен във вериги в Пловдив, където без съдебен процес бива хвърлен в затвора.

Турските затвори били влажни, вонящи тъмници с всякакви гадини и почти лишени от слънце и чист въздух. Замърсеният въздух и лошата храна изсмуквали силите и на най-здравите мъже, а онези, които оставали там за по-дълго, се превръщали в развалини от ревматизъм или туберкулоза, ако не от изтезания и бой. През цялото лято, докато южното слънце сипело лъчи от безоблачното синьо небе и прасковите в овощните градини край Марица се наливали със сок, дякон Игнатий се топял в своята клетка от камък и желязо. След чистотата на своя дом и свободата в чужбина мрачният затвор и принудителното бездействие му се сторили навярно безкрайно противни и непоносими. И въпреки всичко, погледнато обективно, месеците, прекарани в затвора, били ценна придобивка към неговото политическо обучение — урок по търпение и издръжливост, урок за природата на врага.

За щастие той не останал там задълго. По това време Големия живеел в Пловдив и работел в печатницата на Хр. Г. Данов. Щом научил новината, изтичал до затвора и успял да се види с Игнатий. После отишъл при доктор Рашко, който също бил в Белград, и го помолил да се застъпи пред някои видни българи в града да използуват своето влияние за освобождаването на Игнатий. Между тях бил Йоаким Груев, учителят в Пловдивското българско образцово училище, и Найден Геров, руският вицеконсул, българин от Копривщица, изтъкнат учител и писател. Благодарение на намесата на пловдивските големци (в Турция почти всичко можело да се направи с пари и влияние), дякон Игнатий бива освободен към края на лятото 1863 г., като прекарва в затвора около три месеца.

Известно време той престоява в Пловдив. Оттам се връща в Карлово с надежда да започне отново да служи като дякон, без да привлича върху себе си особено внимание. Този път това се оказало не така лесно. От ден на ден Игнатий ставал все по-известен. Хората говорели, питали, а местните турци гледали на него с помирение. Скоро младият мъж решава, че ще е по-добре както за него, така и за семейството му, ако се махне оттам, докато шумът около името му затихне. Затова към средата на есента той се връща в Пловдив.

Макар доскоро да бил зает всецяло с военното си обучение, дякон Игнатий не преставал да жадува за по-високо образование. Логично е да се мисли, че неговият личен допир с културния и начетен Раковски, към когото Игнатий е пазил дълбоко чувство на възхищение, го е накарал да усети остро непълнотата на своите познания и е разбудил у него дълбоко вкорененото незадоволено желание да учи. Макар вече двадесет и шест годишен, той се записва като ученик в училището на Йоаким Груев и там прекарва есента и зимата. Как се издържал, не се знае. Вероятно е смогвал да изкара достатъчно средства за посрещане на скромните си нужди, като е пеел в една или друга от пловдивските църкви.

Но Игнатий не мислел само за книгите си. За трета поредна зима дяконът преживявал лична криза и трябвало да вземе решение за своето бъдеще. През пролетта на 1864 година той се завръща в Карлово, без да дочака края на учебната година. Както винаги душевната му борба се води скрито вътре в него, но въпреки всичко по Велики пости отива в Пловдив, за да каже на Големия, че има намерение официално да се разкалугери. Защо е избрал именно този момент, не е ясно. Причината навярно трябва да се търси в характера на Игнатий. Той с всички свои постъпки показва, че държи всичко да се върши както трябва, неговата свръхчувствителна съвест изисква всичко да бъде чисто, хармонично и цялостно. Всяко несъответствие между мисъл и действие, всяко противоречие се забива в съзнанието му като трън в жива плът. Мястото се възпалява, забира и се налага да бъде незабавно изрязано. На него му се струва невъзможно да продължава да носи калимавката, ако това означава лъжа. Решил веднъж, че не може да служи едновременно на народа си и на църквата, той се вижда принуден да напусне църквата.

По-късно, в съботата срещу Великден, дякон Игнатий отива в «Св. Богородица» за среднощната служба и заема обичайното си място до амвона. Оттам се виждала цялата вътрешност на църквата: двете редици от колони, поддържащи свода, високият амвон и амвонът на хаджи Василий от другата страна на пътеката, изписаният трон на владиката с резба, изобразяваща гроздове и разни птици, високите сводести прозорци, украсени със стенописи в старославянски стил, и големия иконостас. Никога дякон Игнатий не бил пял тъй хубаво. Ангелският му глас сякаш окрилял душите на богомолците, за да литнат те към небесата. Но никой не можел да си представи за миг какво ставало в душата на младия монах. Ако можели да узнаят, щели са да останат дълбоко потресени.

Вътре в църквата трепкали пламъчетата на множество свещи, чиято светлина пробягвала по златовезаната завеса на олтара и инкрустираните с бисер амвони. Въздухът вътре бил натежал от миризма на тамян и душевно напрежение. Богомолците очаквали мига, в който отново ще бъде възпроизведена драмата с празния гроб, символизираща победата на човека над смъртта. С наближаването на полунощ ставало все по-тихо. Всички очи били вперени към иконостаса. Точно над средната врата имало поставено блестящо златно слънце, а още по-високо стоял голям златен кръст. Хората чакали със затаен дъх. Изведнъж вратата се отворила и се чул гласът на свещеника: «Христос възкръсна из мъртвите». Хората отговорили с мощен радостен възглас: «Во истина възкресе!».

След това тържествената тишина се разпада в ликуващ шепот — роднини и близки се целуват и си поднасят обичайните поздравления.

След службата дякон Игнатий излиза от църквата напълно спокоен, дори весел. Той отива с двама негови приятели — Христо Василев Пулев и хаджи Георги Попхристов, в дома на последния, където бащата ги бил поканил на софра по случай края на великите пости. Там Игнатий прекарал няколко часа, похапнал си здраво и изглеждал озарен от някаква радост.

Всички били в празнично настроение и тримата приятели решили да прекарат предобеда в красивата околност. Малко преди да тръгнат, дякон Игнатий прошепнал на хаджи Георги: «Хаджи, ще вземеш ножиците и един гребен!». Хаджи Георги, който добре познавал решителния характер на дякон Игнатий, не задал никакви въпроси и сторил, каквото му било казано.

Тримата се измъкват от семейното празненство и се упътват към Алтън Чаир — една поляна на запад от Карлово, където обикновено ставало хорото. Когато стигнали там, дякон Игнатий си свалил шапката и я сложил на земята. После се обърнал към приятелите си и им казал с ясен, спокоен глас: «Другари, от днес нататък аз няма да нося повече тази калугерска капа».

Приятелите му не схванали значението на тези думи, но той не ги оставил дълго да се чудят и продължил:

— Хаджи, вземи ножиците и отрежи косата ми!

Хаджи Георги и Христо Пулев останали като вцепенени на местата си, когато чули какво светотатство ги карал да извършат. Чак тогава те разбрали за какво били нужни ножиците и гребенът.

Лицето на Игнатий изразявало спокойствие и увереност и той видимо се чудел на тяхната нерешителност.

— Не смея да сторя това. Не мога да поема такава тежка oтговорност — запротестирал хаджи Георги с треперещ от вълнение глас. — Дяконе, тази хубава златна коса е превъзходно украшение на челото ти, на службата ти; не мога да изпълня желанието ти.

— Хаджи, ти ще отрежеш косата ми? — настоял Игнатий. — Нека цялата отговорност за тази постъпка, която ти извършваш по мое желание, падне върху ми!

И за втори път сините спокойни очи на дякона срещнали тези на хаджи Георги.

С трепереща ръка Хаджията взел ножиците и нерешително ги издигнал да отреже косата, която дяконът бил прибрал в ръката си и определял къде ще мине острието. Той събрал цялата си сила, свил пръсти, но успял да отреже само няколко косъма и ужасен, побледнял, свалил ножиците. Дяконът строго осъдил боязливостта на другаря си и поканил Христо Пулев да свърши работата. Пулев се възпротивил и страхливо заявил на дякона, че за нищо на света не би се съгласил. Дякон Игнатий се обърнал към тях и решително извикал:

— Аз твърдо съм решил да сваля косата, да хвърля шапката и ако вие, страхливци, не дръзвате, аз сам ще го свърша. Вие ще имате само една длъжност — да изгладите неравностите на останалата коса.

Като казал това, той уловил косата в ръката си стиснал силно ножиците и спокойно показал на другарите си златния кичур. След това събрал отрязаната коса, навил я около пръстите си, както днес навиват канапени топчета, свил я добре в книга, грижливо я турнал в пазвата си и извикал силно:

— Тя ще се пази за вечно възпоминание! — един крехък смях събудил другарите му и отвързал устата им.

Преди да се опомнят добре, те били поразени още един път. Дяконът разкрил горната си дреха, извадил оттам хубав, висок фес.

— Вие се учудвате — казал им той, за да ги ободри, — не затуй ли аз отрязах косата си, не ще ли бъде странно, ако аз след този акт пак наложа калугерска капа!

— Дяконе — подзел хаджията, — как ще погледнат хората на тази постъпка? Не ще ли те осъдят? Не мислиш ли, че от днес ще бъдеш предмет за забавление? Ще започнат запитвания, учудвания й най-различни тълкувания за постъпката ти. Всеки с любопитство ще те посрещне и изпитателно ще те гледа.

— Нека си мислят каквото щат — отговорил той, сякаш всичко вече било приключено, — но пък нека и мен оставят да мисля каквото аз искам!(14)

Това обаче далеч не било всичко. Васил бил решил този път да не бяга посред нощ. Той просто ще погребе дякон Игнатий пред очите на всички, през тяхната присъда. За следващата служба той отива в църква и застава на обичайното си място. Отначало никой не го познал с европейския му костюм. Онези, които поглеждали към него, го взели за някой млад учител от Сопот, но щом отворил уста да запее, всички вече знаели кой е. В църквата започнал шепот. Чували се възклицания на учудване и недоумение. Някои жени, които считали за грях да се гледа монах без расо, започнали да се кръстят и шепнат молитви, а по-старите сърдито се питали какъв ли дявол е влязъл в главата на техния дякон.

Пронизван от стотици погледи на възмутени и враждебни очи, Васил спокойно пял до края на службата, все едно че нищо не е станало. Но щом тя свършила, хората го обградили и започнали да го разпитват; обяснението, което получили, не ги задоволило. Васил винаги е бил кошмар за всякакви разпитвачи: не било възможно да се изкопчи от него повече, отколкото той сам желаел да каже. В случая той просто уведомил църковните настоятели, които имали право на някакво обяснение, че е решил да стане учител, и това било всичко, което те научили от него.

Към майка си обаче той бил напълно откровен. Той я обичал много и знаел колко много би могла да се измъчва, затова искал тя да разбере истинските мотиви за постъпката му.

Когато си отива вкъщи, Васил изважда отрязаната коса, която бил свил в кърпата си, подава я на Гина и казва: «Мамо, мене ме призовава народният глас да се притека на помощ на поробеното си отечество, затова аз не мога вече да изпълнявам духовната си длъжност и сега се отказвам от нея. Вземи косата ми, скрий я в сандъка си, защото аз се отделям от тебе. Когато чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе вместо мене, защото може би ще остана неопят и непогребан».

Отхвърлянето на монашеството за Васил не означавало съзнателно отхвърляне на църквата изобщо. Християнството като вероизповедание било нещо, което най-добре разграничавало българите от турците. При тогавашното положение ходенето на църква било израз както на религиозно чувство, така и на патриотизъм и затова отхвърлянето на християнската вяра е било почти равнозначно на отричане от своя народ. Ето защо както учителят, така и хайдутинът и революционерът гледали на църквата като на пазителка на българщината. Духовният образ на Васил също носи отпечатъка на тези обстоятелства. Той зачитал до голяма степен условностите на своето време и дори езикът му и образността на неговото мислене били не малко повлияни от дългата му служба на църквата. Фактът, че избира именно Великден, с цялата символика и традиционалност на този ден, като ден на скъсване с миналото, и почти ритуалният маниер на постъпката му подсказват, че за него това е представлявало повече акт на ново посвещение, отколкото на отричане. Очевидно той все пак е чувствал, че принадлежи към православната църковна общност. Единственият мотив на избраното поведение всъщност се явява желанието му да отхвърли онова, което му се струвало непоносимо противоречие в собствения живот. Ако трябвало да се посвети в служба на народа си, нему била нужна пълна свобода и независимост и тях той постига чрез публично захвърляне на монашеските одежди.

И все пак макар Васил да не е изпитвал желание да скъса пъпната си връв, която го свързвала с църквата, той вече бил престанал да черпи духовни сили от нейния извор. Още от ранна младост чувствал вътрешна повеля да сложи своя живот пред някакъв олтар, в името на някаква възвишена и голяма цел, но не в църквата, а в революционното движение младият мъж намира духовна пълнота. Васил бил преди всичко земна личност — неговият аскетизъм бил по-скоро аскетизмът на атлета, отколкото на светеца. Неговата почти езическа обич към живота и радостта му от простото физическо съществуване са по-близо до древногръцкия дух, отколкото до византийския. Той виждал и усещал красотата на света, но това не го вдъхновявало, да се моли на неговия създател. Напротив, той изпитвал чувство на яд и възмущение, че хората трябвало да живеят в ужаси и робство, посред толкова красота, в един свят, създаден за тяхна радост. Той вярвал, че всяко човешко същество има право на свобода и щастие на тази земя и че няма по-нравствена цел от тази да посвети живота си за осигуряване на тези права за цялото човечество, дори ако заради това трябва да престъпи десетте божи заповеди и всеки друг религиозен закон. Негов върховен закон били съвестта и разумът му и винаги през живота му, когато учението или повелите на църквата влизали в разрез с неговото политическо верую, той неизменно разрешавал противоречието в полза на последното.

Васил не поддържал романтични илюзии за бъдещето си. Той добре съзнавал, че самотността и несигурността ще бъдат обратната страна на новопостигнатата свобода. Било му ясно, че животът ще бъде изпълнен с трудности и лишения, каквито никога не би могъл да срещне в тихия уютен кът на манастирската килия, където няма нито студ, нито глад, а опасностите са нещо относително далечно. Той знаел също така, че както и да си представя своето положение, за жена и дом не би могъл и да мисли, че завинаги ще си остане сам и че, както дълбоко в себе си е вярвал, един ден ще загине в борбата. Той е съзнавал всичко това и го е приемал, като безжалостно е потискал всяка надежда и всяко желание съдбата му да бъде друга. Неговата смелост не идвала от безразсъдството да не се счита с последствията от постъпките си. Той предпочитал да гледа на фактите с хладен ум, да пресметне и най-лошия възможен изход, да се примири с него и после да действува без колебание.

Втора част

«Ако спечеля, печели цял народ.

Ако загубя, губя само себе си.»

В. Левски

«Потомствени роби! Не знаете ли,

че ако искате да сте свободни,

сами ще счупите ярема?»

Байрон

Първа глава

«Нов ден, нов късмет.»

«От децата идват хората.»

Този път скандалът не утихва изведнъж. Васил бе предвидил това, поради което напуска Карлово и отива във Войнягово, едно село, няколко километра на юг, където чичо му Генчо Караиванов държал дюкян. Тук с помощта на своя роднина успява да си издействува учителско място. По онова време въпросът за избор на учител бил от компетенция на цялата селска община и макар че Васил и кметът на Войнягово се били вече разбрали, назначението все пак трябвало да бъде одобрено на селско събрание. С тази цел Васил отива във Войнягово срещу Гергьовден. От следния документ, основан на спомени на очевидци, може да се види, че певческият дар на Васил оказал върху селяните по-голямо въздействие, отколкото станалият в Карлово скандал:

«Бе 23 април, Гергьовден, 1864 г. Селяните, радостни и засмени, бяха заклали тлъсти агнета още прежния ден, когато пристигна в селото Васил. Селянките бяха измили, изчистили и замазали сайвантите с глина, а стените — в горната част с вар, в долната — с глина, изпъстрена околовръст с червени резки. Всички се бяха потрудили, за да ги свари в порядък покровителят на стадата, нивите, беритбата и лековитите билки.

Топлото слънце се усмихваше от ясното небе, когато заклепа селската камбана. Тръгнаха тогава селяните, празнично облечени, към божия храм и почнаха да се редят вътре един по един. Певците пееха и свещеникът бе почнал литургията. В момента, когато очите на всички бяха обърнати към светия олтар и тихо се молеха, влезе в храма млад строен момък, с кръшна снага и ясно лице, с живи проницателни очи, с едва наболи мустаци и отрязана отзад златоруса коса. Той се спря при певците. Дрехите му свидетелствуваха, че е гражданин. Погледите на всички неволно се отправиха към него. И жените тозчас отгатнаха миловидното лице на дякона и захванаха тихо да шептят: «Това е дякон Игнатий, който се е раздячил по Великден и е дошъл да се главява за даскал». Други пък глумници разсъдиха скоро-скоро, че «не било добро, ако го главят за даскал». Свещеникът излезе, прекади с молитва на уста и се върна пак в олтара, за да се приготви за големия вход. Апостола, който до това време бе приковал очите, си в иконата на Исуса, пристъпи крачка по-близо до клироса и за момент сякаш помисли, че все още си е дякон Игнатий. И захвана изтихо херувимската песен. Отначало неговото пеене не се хареса на жените, които бяха свикнали да слушат гръмливото пеене на даскал Недялчо. Но когато дяконът захвана да дава простор на приятния си звънлив глас, черквата екна, и жените учудени срещаха погледите си, закръстиха се ниско и ни душата им ставаше леко и радостно.

Някои промълвиха: «Благатка майка, що е родила такова чедо».

Обаянието бе обладало вече всички. Сам свещеникът, захласнат в тайнствената мелодия, която се изтръгваше от гърдите на дякона, се забави при излизането си за големия вход.

Настана и отпуск. Един по един хората заизлизаха. Никои осъждаха карловци, че не могли да оценят достойнствата на момъка, други се възхищаваха от сърце на хубавото пеене и всички бяха съгласни да главят дякона за даскал, като не изпущаха отрадната мисъл, че той ще пее в църква. Левски още отнапред беше говорил в Карлово с войняговския кмет и беше се условил даже, но сега бе нужно главяването да стане пред очите на другите първенци, изобщо пред селяните. Ето защо той се събра с клисаря, свещеника и някои други селяни, и всички заедно се упътиха към мегдана, гдето се реши, че днес, когато черкуват на Рошава могила, ще условят и даскал Васила. Не след дълго време хората се прибраха по домовете си, за да се приготвят за черкуване.

Дойде пладне. Могилата бе пълна с хора — млади и стари. Всички бяха насядали в полукръг по зелената поляна до постлани трапези, на които бяха сложени вкусни гозби от агнешко месо, що за пръв път се ядеше сега. Свещеникът прекади всичко сложено и взе своя дял, а за кожата на агнето взе 20 пари. Младите булки пристъпваха излеко към кумовете си, за да им целуват ръка, като им поднасяха голям, добре измесен кравай. Прясно краве сирене на цели цедилки се изтърсваше на земята в жертва на селския патрон. Обедът бе богат и весел. Виното се лееше и хиляди благословии се сипеха за плодородието на св. Георги, като го пожелаваха и за другата година. След обяда се залюля кръшно хоро. Заловиха се ред млади булки и моми — все гиздави и засмени, пъстро облечени със сребърни чапрази. Редом с момите, заловиха се и млади ергени, с шити кърпи през врата и шарени пера по шапките. Приятен селски напев, повтарян от две групи, люшкаше хорото! Вик, песни и игри оживиха могилата!

Яви се и Апостола, когото незабавно главиха за учител и певец пред очите на всички. И намислиха сега селяните да се върнат в селото, за да пият «кръчмата» на даскала и попа, който се сдобиваше с такъв сладък певец. Щом се събраха селяните в кръчмата на дядо Вельо, Левски ги нареди околовръст: старите завзеха по-предните места, а младите — по-задните. Левски винаги уважаваше старите. После разпореди и мяра вино се донесе. Зачерпи сега той, като млад и пъргав, всички наред; селяните пиеха и благославяха новия даскал. Но нашите селяни имат чудна черта. Те мислят, че само виното развеселява човека и, който не взема участие в пиенето им, бе малко тягостен. А Дяконът бе строг въздържател. Обаче при веселото настроение на селяните, които го молеха от сърце да не ги наскърбява, а да пие наздравица, той не можа да устои и да не изпълни горещото им желание. Левски взе чаша вино, наля в нея малко вода, благослови и пи. Радостта на, селяните се увеличи. Редът бе да почерпи и дядо поп. И той изпълни своя дълг. Късно, след като се мръкна, селяните си отидоха».

Още щом го приели, Васил се заловил да учи поверените му седемнадесет момчета и момичета на четене, писане и смятане. В учителската професия той намирал много повече удовлетворение, отколкото в събирането на милостиня, и заработил с все сили и енергия. Той обичал децата и умеел да ги разбира, и те на свой ред инстинктивно му отвръщали с доверие и почит. Интересът и нежните чувства, които изпитвал към тях, били подсилени от съзнанието, че те ще наследят новия свят, създаден от саможертвата на неговото поколение. Това отношение е ясно отразено в един епизод, който всъщност станал по-късно. На малко събрание в Пазарджик красноречието на Васил така възбудило въображението на неговите слушатели и те така се увлекли, че започнали да строят въздушни замъци и да си рисуват бъдещия живот след освобождението в най-пищни краски. След като ги изслушал, Васил станал, погалил главичките на двете деца, които били там, и тъжно казал: «Тия ще видят свободата, а ние ще мрем».

Това съзнание за ролята, която децата имат да играят, когато станат възрастни, повлиява върху неговия метод на обучение и схващането му за образованието. В известно отношение подходът му не бил нов — той донякъде използувал общоприетата тогава метода на Бел-Ланкастър — от време на време оставял на по-големите ученици да предадат знанията си на по-малките, като сам използувал промеждутия за четене на някоя книга, но си имал и свои начини на обучение; стараел се да възпитава учениците си в духа на своя идеал: да бъдат безстрашни борци за свобода, със здрави тела и неукротим дух, да умеят да се радват на младостта и природата. Разказвал им вълнуващи истории за велики дела и за славното минало на България, пеел им хайдушки песни за честта и за народното тегло, насърчавал играчите им, а през горещите дни на лятото ги водел на реката да се учат да плуват, като изнасял уроците си сред природата.

Веднъж Васил искал да докаже на децата, че враждебността между различните видове животни не е непреодолима. За тази цел той вземал една котка, едно куче и едно агне, събрал ги заедно, за да ги накара да съжителствуват, без да се бият. Отначало нямал успех, но той упорствал, докато накрая трите животни не само че се възприели взаимно, но станали неразделни приятели. Кучето той нарекъл Никифор, на името на византийския император, котката — Рисиндра, на името на жената на Александър Велики. Името на агнето не е известно.

Цялата тази необичайна дейност доставяла на децата радост и учудвала много родителите им, за които уроците извън класната стая били нещо ново. Но още повече се учудили, когато разбрали, че Васил и в друго отношение се отклонил от установения ред — той изоставил, пръчката и телесните наказания, които по онова време били «хляб насущний» в системата на образованието. Васил не възприемал възгледа, че детето се разхайтва, ако не «играе» пръчката. Той също бил строг привърженик на дисциплината и не позволявал на учениците си да правят или говорят глупости, но считал, че послушанието, което изисквал от тях, трябва да бъде продукт на уважение, а не на страх. Ето защо той изоставя бастуна и започва да въдворява ред само чрез силата на своята личност.

«Ние имахме страхопочитание към учителя си — казва Петко Стоянов на Г. Станев, — достатъчно беше да хвърли един строг поглед върху някой ученик, и той да се закове на мястото си.» Вярно е, че в редки случаи, било поради предизвикателство, било от изопнати нерви, Васил се изпускал и поопъвал нечие ухо. Веднъж става сборичкване в клас, докато Васил бил в своята стая, и Петър Стоянов така затръшнал вратата, че се чуло чак на улицата. Учителят връхлетял сред учениците и зашлевил такъв плесник на Петър, че той видял звезди посред бял ден. Но такива случаи са ставали много рядко и именно пострадалият Петър описва своя учител като човек с «человеколюбиво сърце» и си спомня, че когато някое от децата знаело добре урока си, Васил го похвалвал и погалвал по главата.

Не само че Васил не бил в състояние да удари непредизвикано някого, още по-малко дете, но той имал дълбокото убеждение, че подобен метод не би помогнал да израснат мъже, от каквито България се нуждаела. От деца, наплашени в училище с бой, израства плаха, покорна рая, доволна от веригите си, която се бои дори oт сянката на турчина.

Следната случка, станала пак по-късно, показва, че той е имал подобни възгледи и относно домашното възпитание на децата. Бил на гости в един дом. Децата играели и се смеели на двора, докато най-после баба им не изтраяла и добродушно ги смъмрила да не вдигат шум: «Мълчете! — им казала тя. — Турчинът идва!». Васил чул как тя заплашва децата, изгледал я спокойно и тихичко й заговорил:

«Вие, бабо, имате хубави, весели дечица, как радостно припкаха те из двора, как се смееха! Нека играят, нека растат те волно, да заякват слабите им кости и мишци, нека крепнат за ваша утеха и защита. Не ги плашете, не им отнемайте детската свобода. Не им внушавайте страх, нека бъдат смели, мъжествени. Такива хора ни са потребни. Страхливите и малодушните не са способни да бранят ни себе си, ни братята си. Вие плашите децата — с това ги възпитавате за робство, учите ги безгласно да понасят игото».

После Левски повикал децата при себе си. Страхът ги бил попарил. Те стоели наведени, тъжни. «Ето що докарва страхът — казал той на бабата и на другите. — Погледнете ги, къде е пъргавостта им, къде е спокойствието и безгрижието им, къде е веселостта им?» Левски погладил децата, погледал ги и с тих тон им казал: «Играйте, тичайте на воля и от турчин не се бойте!». И когато малките излезли отново на двора, той се обърнал към възрастните: «Недейте учи децата, как да се боят от турчина, а как да се освободят от него!».

Едва ли би могло да се мисли, че хлапаците не са правили опити да се възползуват от свободата, която им давал новият учител. Веднъж няколко момчета, които знаели, че не рискуват да бъдат тежко наказани, откраднали две пити бял хляб, които майката на Васил му била изпратила от Карлово. За нещастие обаче последната част от ръкописа, където се говори за откраднатите пити, е загубена и не се знае как е постъпил Васил със злосторниците.

Във Войнягово Васил учителствувал приблизително две години; после, към края на февруари 1866 г., той внезапно напуска селото, без дори да доизкара учебния срок. За трите свои животни обаче се погрижил — кучето и агнето дал на един овчар, а Рисиндра била дадена на Петър Стоянов.

Щом заминал Васил, един местен чорбаджия, на име Добри Захарлията, който отговарял за събирането на десятъка, отишъл при турските власти и го наклеветил, че бил присвоил парите от десятъка. Петър Стоянов казал, че селяните протестирали срещу това обвинение и заявили, че не друг, а Добри е присвоил събраната сума. Наистина, по-рано, когато внасяли десятъка, селяните имали толкова малко доверие в честността на Добри, че поискали от Васил да седне с турския писар и отметне партидата на всекиго, и то на български. Турците не обърнали внимание на протеста на селяните и изпратили полиция да го търси. Междувременно Добри потвърдил подозрението на селяните, като си купил една много голяма и хубава нива.

Защо Васил е напуснал Войнягово така внезапно? Защо са го избрали за изкупителна жертва и защо турците с такава готовност повярвали на обвинението на Добри, в което никой друг не вярвал? Малко се знае за дейността на учителя извън училището и църквата, но по всичко личи, че тя е била от потаен характер. Голяма част от времето си той отделял, за да говори на селяните, които уважавали своя даскал и споделяли болките си с него, защото той се отнасял с тях приятелски и съчувствено и никога не ги гледал отвисоко. Той се научил да разбира чувствата и мислите им и да намира път към техните сърца, да посява внимателно семето на бунта. Той събирал около себе си кръг от млади хора, разпалил главите им с разкази от времето на легията, а после тайно провеждал с по-смелите физически упражнения. Почти е сигурно, че те заедно са установили връзка с хайдушки групи, които бродили из планините, и им помагали с каквото могат. Васил често посещавал Лило и Минчо, които били учители в близкото село Дъбене, и се сприятелил също с воденичарите по река Стряма между Войнягово и Дъбене.

Един от тези мелничари разказва как веднъж Васил го помолил да му приготви доста голямо количество хляб и сирене, което той впоследствие отнесъл някъде (предполага се, че го е дал на хайдутите). Пак мелничарите разказват, че понякога Васил се преобличал като турчин. Други хора си спомнят също, че от време на време Васил изчезвал от селото и никой не знаел къде отивал.

Всичко това говори, че той се е занимавал с бунтовническа дейност, и то до степен, будеща подозрение, още повече че Войнягово е близо до Карлово, където бившият дякон вече бил немалко известен. Навярно Васил е напуснал Войнягово, за да предотврати един евентуален арест по политически обвинения, а това извънредно много улеснява Добри, който след бягството спокойно можел да го обвини за десятъка, след като знаел, че Васил не би могъл да се върне и да го разобличи. Колко опасно му е било положението, може да се съди от факта, че след неговото изчезване турците не само че започнали да го търсят, но и арестували петима от най-близките му приятели и ги затворили в Пловдив. По-късно трима от тях освободили, а останалите двама успели да избягат от затвора и заминали за Русия. Турците убили Минчо, приятел на Васил от Дъбене. Ако на Васил гледали като на опасен бунтовник, тогава няма нищо необикновено във факта, че турците са били склонни да хвърлят вината за още едно престъпление върху изчезналия, отколкото да започват следствие срещу един богат и влиятелен чорбаджия, верен на държавата и приятел на властта.

След като напуснал Войнягово, Васил решил, че най-добре ще бъде да се махне веднага от този край, защото там полицията добре го познава. Заминава за Добруджа, за да бъде далеч от Карлово и близо до Румъния, където по това време живеел Раковски. Най-напред Васил отива в Тулча и там дири Стефан Караджата. Не го намира вкъщи, но среща свещеника от близкото село Конгас — смел човек, казвал се Поп Харитон, който имал връзка с местните хайдути, и се съгласил да пее в неговата църква. Той се сприятелява още и с Цаню Захариев, млад художник от Трявна, който заедно с баща си рисувал иконостаса на църквата в Еникьой — съседно на Конгас село. Цаню бил дошъл тук за местния панаир и влязъл в църквата точно когато Васил пеел. Художникът бил смаян не само от хубавия глас на Васил, но и от неговата дързост — когато стигнал до молитвата, започваща със «Спаси, господи...», той вмъкнал и думите «победи благочестивим нашим болгаром...».

След службата Поп Харитон поканил вкъщи двамата младежи и тримата пели заедно.

Цаню веднага харесал Васил и му предложил да дойде в Еникьой, където по това време нямало учител. Васил се съгласил и с препоръката на Цаню и неговия баща бил незабавно назначен за учител в селското училище. В продължение на три месеца, до есента на 1866 г., той и Цаню живели заедно, спели дори на едно легло, докато дошло време бащата и синът да се върнат в Трявна. През цялото време, докато били заедно, двамата младежи си говорили за бунт, за борба и си дали клетва да не пият нито вино, нито ракия, докато страната им не бъде освободена. На раздяла Цаню накарал Васил да обещае да ги посети в Трявна, за да обмислят какво да правят занапред.

Престоят на Васил в Еникьой много приличал на този във Войнягово. Той бързо спечелил сърцата не само на децата, но и на селяните, които били много радостни, че така неочаквано се сдобили с първокласен певец за тяхната църква. И тук той не пропускал случай да разказва за Белград, особено за Караджата, когото добре познавали по този край.

Васил се заема да обучава младежите на гимнастика, на хвърляне тежки камъни, да прескачат препятствия, обаче всички били удивени от неговата пъргавина и умение. Според Захарий Стоянов, той прилага на практика военната си подготовка, като образува чета от младежи за защита на селяните от черкезите, които наскоро били придошли от Кавказ. Макар българите да били заставени от турците да строят къщи и хамбари, да копаят кладенци за пришълците, малцина от тях заживели уседнал живот. Повечето се превърнали в разбойници и станали допълнителен тормоз за и без това изстрадалото българско население. Хенри Баркли, който имал възможност да наблюдава живота им в Добруджа, пише за тях: «Те са раса от мародери и конекрадци и може да се каже, че всички те живеят чрез кражби».

За да може да опознае и въздействува на колкото е възможно повече хора, Васил се включва дейно в живота и бита на местните селяни, като ходи по сватби, сборове и всякакви празници не само в Еникьой, но и в съседните села.

Освен че обичал да пее, обичал и да играе, и както бил гъвкав и пъргав, той бил превъзходен изпълнител на народните хора и ръченици с техните бързо менящи се и сложни стъпки. По това време вече с придобития от Войнягово опит започнал проникновено да разбира човешката психология и придобил по-голямо изкуство при избирането на верния подход към всеки отделен човек. Хората го слушали, съгласявали се с него и щат не щат, били заразявани от неговия възторг и вяра в бъдещето. Бавно и незабележимо обаятелният, кротък и свенлив младеж се превръща в зрял, не по-малко обаятелен мъж, но зареден със сила, а вродената му сдържаност бива постепенно преодоляна от новия вътрешен подтик да организира, да води. Но в границите на едно село или на няколко села възможностите за разгръщане на неговите сили били ограничени и той започва да става все по-нетърпелив да установи връзка и влезе в по-широко движение за свободата. След като двамата резбари и иконописци — Цаню Захариев и баща му — се завръщат в Трявна, той става доста неспокоен и отива за кратко в Яш, столицата на Молдавия, очевидно с надежда да се свърже с Раковски и Панайот Хитов, които живеели в Циганка, един чифлик близо до Букурещ, собственост на братовчед на Раковски. Но поради разни причини Васил не успял да се срещне с тях лично и на 7 ноември 1866 г. той пише от Яш едно предпазливо писмо до Раковски, в което го пита как върви търговията и какво мисли да прави за в бъдеще. Това писмо, един от най-ранните документи, писани от него и запазени до днес, е подписано «Д. И. Левски» (Дякон Игнатий Левски) и представлява първият известен случай, когато той сам използува името, дадено му от Раковски.

След като се връща в България и учителствува още три-четири месеца, той напуска питомците си и през пролетта на 1867 година отива пак в Румъния, за да поеме живота на професионалния революционер — като Васил Левски.

Втора глава

Доде е Стара планина,

пред турци глава не скланям.

Горо ле, горо зелена,

имаш ли сянка дебела,

да ми юнаци укриеш?

Народна песен

Румъния от дълго време била убежище за българите, които не са могли да търпят жестокостите и несигурния живот под турска власт. Формално румънските управници били васали на султана, но на практика Дунав бележел границата на турската власт и българинът, веднъж прекосил мътните му води, се намирал в относителна безопасност за своя живот и лична свобода. В продължение на около триста години отделни лица и цели семейства са се отправяли на север с надежда да намерят по-поносими условия на живот, в резултат на което във всеки по-голям град на Румъния съществуват значителни български колонии.

Тези малцинствени групи са запазили своя национален облик, съзнание и обичаи, но в социално и икономическо отношение в никакъв случай не били еднородни. Някои от българите емигранти преуспели и станали големи търговци или земевладелци, докато други си останали занаятчии, градинари или дребни търговци и дори обикновени работници. Трети изобщо не успели да се хванат на постоянна работа и живеели в крайна бедност. Сред тях имало и бивши легионери, и млади бунтари — тъй наречените хъшове. Те прекарвали времето си главно в приказки и спорове в евтините кръчми и кафенета, държани от техни съотечественици, които от патриотични чувства им давали на кредит да се изхранват.

Притокът от емигранти след погрома в Белград — повечето млади, бойки и с ясно политическо съзнание — дълбоко засяга живота на българските общини в Румъния; когато Левски идва отново в Букурещ след четиригодишно отсъствие, той вижда, че градът не е вече само убежище за бегълци, но истински врящ котел от политически борби и интриги между съперничещите си емигрантски групи, всяка от тях със свои идеи относно това, как да бъде освободена България и какво да бъде управлението й.

Двете главни групи са известни като «старите» и «младите» — определения, вече използувани за известно време между българите в Цариград, които означавали съответно умереното и крайното крило в борбите за църковна самостоятелност. Общо казано, «старите» — това били в по-голямата си част богати търговци и земевладелци, докато «младите» обединявали най-вече дребни търговци, занаятчии, работници и обедняла интелигенция.

Политическият инструмент на «старите» била една организация, позната под името «Добродетелна дружина» — наследница на организацията, създадена, за да помага на Руското върховно командване по време на Кримската война. След 1862 г. тя действала привидно като благотворително дружество, но независимо от двукратната промяна на името тя запазва своя русофилски характер и консерватизма на възгледите на богатите търговци, които са я основали. Нейните членове вярвали, че освобождението на България ще бъде осъществени само с руска намеса и те най-добросъвестно откликвали на всяка нова стъпка на руската дипломация, като гледали неодобрително на независимата революционна дейност на своите съотечественици. Нейни водачи били. Евлоги и Христо Георгиеви, двама братя от Карлово, които след тридесетгодишен престой в Румъния успели да натрупат значително богатство; с търговски кантори в Галац, Букурещ и Браила и търговски връзки с Марсилия, Лондон и други западноевропейски градове. Двамата били ревностни филантропи — подарили големи парични суми за културни и благотворителни цели.

«Младите» имали далеч по-разнороден състав в сравнение със «старите». Тях ги обединявали демократични възгледи на антипатията към «старите» с тяхната пълна зависимост от Русия, но пък ги разединявали редица проблеми, свързани с освобождението на страната им. Лявото крило, водено от Раковски, ратувало за въоръжена борба с цел да бъде отхвърлена турската власт в България, да бъдат ликвидирани всички остатъци от феодализма и да се установи напълно независимо демократично правителство.

Либералната група в «младите» пък използвала за своята пропаганда революционна фразеология, но на практика била склонна на всякакви компромиси и била непоследователна дори при провеждането на собствената си политическа програма.

Раковски живеел в Румъния от август 1863 година. Той веднага успял да установи контакт с широк кръг румънски политически дейци, включително и с княз Куза.

През февруари 1866 г. един таен комитет начело с И. Братиану и К. А. Розети (министъра на полицията), които действували под националния лозунг за освобождаване на страната от турска зависимост, принуждава княз Куза да абдикира. На Високата порта съвсем не харесало свалянето на нейния васал и тя започнала да трупа войски по Дунава. Никоя от великите сили не била подготвена да признае преврата и съзаклятниците, изправени пред угрозата от турско нахлуване, се обръщат към българите като към единствени възможни съюзници.

Братиану и Розети били установили връзка с Раковски още през изминалата година и били разисквали вече с него възможностите за създаване на българска доброволческа легия. Раковски бил съвсем уверен, че само за десет дни би могъл да събере поне пет хиляди души, но имайки предвид злополучния опит от Белград, той не бил склонен да обещае безусловна помощ и настоял за гаранции, по-специално за правото на българските доброволци да продължат борбата, в случай че бъде постигнато споразумение между Румъния и Турция. Друго съображение, което го карало да се колебае дали да се обвърже, бил фактът, че той живо се интересувал от въпроса за поземлената реформа и съдбата на селяните, като знаел, че до голяма степен Румънският таен комитет бил инструмент на румънските земевладелци.

Случило се така, че по време на преврата, когато нуждата от българска помощ била неотложна, Раковски отсъствал някъде в провинцията. Братиану и Розети по необходимост се обърнали към Иван Касабов, който тогава живеел в къщата на Раковски, както това било и в Белград, и му бил нещо като частен секретар в допълнение на работата му като учител. Касабов се оказва не толкова взискателен. От дълго време той изпитвал неприязън към водаческата роля на Раковски и с радост посрещнал неочакваната възможност да даде ход на политическите си амбиции. С готовност се съгласил да сътрудничи с Братиану и Розети, но предлага вместо събиране на доброволци българите да образуват един таен комитет, който да работи съвместно с румънския таен комитет за подготовка на въстание в България. Предложението бива прието и към края на м. март 1866 г. се ражда Българският таен централен комитет. Неговите членове се срещат с членовете на румънския комитет и се споразумяват да създадат «Тайна коалиция». Споразумението дало правото на румънската страна да решава всички важни въпроси включително датата на обявяване въстание в България, докато на българския комитет се гарантирала само възможността да продължи независимото си съществование, в случай че румънската криза бъде уредена по мирен път. Българският таен централен комитет изработва също и свой устав, определящ правилата си на организация на бъдещите тайни комитети както в България, така й в Румъния, и за ръководството на тяхната работа. Всъщност нямало нищо «тайно» само по себе си в централния комитет на Касабов, тъй като той се появява вследствие на споразумение с румънското правителство, което съответно го и финансирало. Въпреки това Касабов решава да придаде на комитета нещо като масонска тайнственост и настоявал за въвеждането на нарочен зловещ ритуал при приемането на нови членове. Тях ги въвеждали посред нощ с вързани очи в полутъмна стая, където върху покрита с черна покривки маса били сложени револвери, ками, едно разпятие, библия и човешки череп. Посрещали ги непознати мъже в черни наметала и с маски, които ги изпитвали върху катехизиса на организацията и накрая ги заклевали.

Раковски бива успешно отстранен чрез поставянето му под строго полицейско наблюдение, така че да не може да се върне в Букурещ. При тези обстоятелства той решава да избяга в Русия. Придружен от Панайот Хитов, той преминава през Браила и Галац и се прехвърля през границата в Русия, където бива застигнат от нов и коварен враг — туберкулозата. Туберкулозата тогава била доста разпространена болест всред хора, прекарали дълги години в лишения и затвори, и семето й отдавна било посяно в силния организъм на Раковски. Сега то взело да пониква и Раковски, вече тежко болен, ляга на легло. Панайот Хитов започнал да се грижи за любимия си войвода с такава фанатична преданост, че поразеният от болестта човек скоро се вдига и намира сили да пътува до Кипровския манастир, близо до Кишинев. Монасите принадлежали към братството на Зографския манастир в Атон и били добре известни с щедрата си подкрепа за каузата на българите. Те посрещнали Раковски като принц, предоставили му няколко стаи и му дали файтон на разположение. Благодарение на техните грижи здравословното състояние на революционера временно се подобрило и той могъл вече да възобнови литературната си и политическа работа. Почувствувал се малко по-здрав, той заминава за Одеса с надежда да събере пари за въоръжаването на нови чети, но резултатите били разочароващи, тъй като богатите български търговци не били благосклонно разположени към идеята за въоръжено въстание и предпочитали да чакат руска намеса.

По това време положението в Румъния вече се било напълно изменило. През май 1866 г. Карл Хохенцолерн бива избран за княз със съгласието на великите сили; Турция бива омилостивена и кризата отминава. Раковски сметнал, че спокойно може да се върне в Румъния, и пристига там през август 1866 г. С пристигането си веднага започва разследвания, за да разбере какво е станало през неговото отсъствие, и научава за дейността на Касабов от Димитър Диамандиев, доктор по право, който бил стар приятел на Раковски и член на Тайния централен комитет (от който по-късно бива изключен за неопазване на тайна). Той научава също, че белградската история се била повторила — щом политическото положение се нормализирало, румънците престават да се интересуват от българската помощ. Техният таен комитет преустановява съществованието си и комитетът на Касабов увисва във въздуха, тъй като споразумението фактически не било дори подписано от румънската страна.

Раковски бил и разгневен, и наранен. Той потърсва Касабов и му иска обяснение. Касабов отговаря обидено и нахално, че Раковски трябва да бъде заклет, преди да му се дадат някакви сведения за комитета. Раковски побеснял от гняв, върнал се в ханчето, където бил отседнал, и разказал всичко на Хитов: «А бе, брате, аз съм се клел да служа на България повече от 100 пъти; а сега съм достигнал до такова едно унижение, щото един пуш, който е бил мой слуга, когото съм хранил и обличал, да търси от мен клетва, че ще бъда верен на отечеството си!».

Разривът, започнал в Белград, тук вече бива пълен. Разбира се, съществувал много силен елемент на лично съперничество в тази схватка между блестящия и властен народен войвода и неговото амбициозно протеже, което се възползувало от отсъствието му, за да се разбунтува. Но независимо от личния елемент, това било преди всичко политическа борба, която с течение на времето ставала все по-очевидна. Раковски и Касабов застъпвали две коренно различни схващания за тактиката на борбата — първият държал за въоръжените чети, а вторият — за тайните комитети. Двете гледища не се изключвали взаимно, тъй като няколко години по-рано Раковски бе предвиждал изграждането на комитети в самата България за подкрепа на легията в Белград. В случая с Тайния централен комитет обаче съществувало до голяма степен несъобразност, защото на практика, въпреки своята конспиративна структура и войнствен език, той отхвърлял революционния път и действувал за мирно разрешение, чрез дипломация и компромиси, като се различавал от «Добродетелната дружина» само по това, че очаквал помощ от Запада вместо от Русия. Освен своята зависимост от румънците голямата слабост на комитета се дължала на факта, че макар вътрешната структура и ред да са били много ясно определени, неговата стратегия и тактика били крайно мъгляво формулирани. Неговият устав просто определя, че целта на Комитета е освобождението на България с всякакви средства и по всякакви начини, като по-нататък се казва, че това може да вземе формата на възкресяване на автономно българско царство, васално на Високата порта, или пък чрез конфедерация на балканските държави. Съставът на Комитета също не говорил и не обещавал революционна дейност, тъй като членовете му били в мнозинството си от средите на интелигенцията — юристи и търговци, докато войнствените революционери и бившите хайдути били преднамерено избягвани на основание, че било рано да се допускат такива «необуздани елементи».

Като си давал сметка за това положение на нещата, Раковски се обявява против Тайния централен комитет и започва да посещава кафенета и кръчми, да търси старите си последователи и да спечели ония, които в неговото отсъствие били привлечени в комитета на Касабов. Макар смъртно болен и преждевременно състарен, Народният войвода не бил изгубил нищо от предишната си магическа сила. За кратко време той отново става безспорен водач на «младите». Касабов признава поражението си, като се оттегля в Плоещ. Нищо повече не се чува за него до началото на 1867 година, когато се завръща в Букурещ и публикува «Меморандум» от името на Тайния централен комитет. Копия от този меморандум биват изпратени до султана, към когото той бил адресиран, до управляващите европейските дипломатически мисии и до редакторите на всички вестници, излизащи в Цариград.

Меморандумът, чрез който се уверява султанът във верноподаническите чувства на българския народ, предлага Турция и България да станат двойна монархия по образец на австро-унгарската империя, като султанът бъде коронясван в Търново за цар на България, а на земите, населени с българи, да се даде юридическа, административна и църковна автономия. Той изразявал възгледите на онези търговци, чиито интереси изисквали да се продължи достъпът до турските пазари, и на либералната интелигенция, която поглеждала към Западна Европа, да уреди по мирен път българските национални проблеми, и която въпреки своята огнена фразеология се страхувала от действителна революция.

Членовете на Тайния централен комитет не си правели илюзии, че султанът ще се отнесе благосклонно към техните предложения, нито пък мислили да превърнат в дело тяхната забулена заплаха, че ако султанът ги пренебрегне, българският народ ще бъде заставен да се вдигне на революция. Меморандумът бил предназначен да привлече вниманието на великите сили, а предупреждението за възможни въоръжени действия имало за цел да ги принуди незабавно да вземат отношение към положението на българския народ.

Естествено меморандумът бил съвсем неприемлив за Раковски и съмишлениците му. Опитът им показвал, че чуждата помощ не е нищо друго освен примка и измама. Те вече били започнали да набират доброволци за независимите чети, които да съставят ядката на всенародното въстание в България. Раковски установява своя главен щаб в имението на братовчед си Никола Балкански в Циганка, близо до Букурещ, и на 1 януари 1867 г. завършва своя законопроект «Привременен закон за народните горски чети за 1867–о лето», който е трябвало да се противопостави на устава на Тайния централен комитет. Първият член на закона постановява да се създаде «Върховното народно българско тайно гражданско началство», чиято задача била да организира чети. Останалите членове посочват подробностите пo въпросите на организацията и дисциплината. Всеки четник трябвало да бъде прегледан от войводата, като всички страдащи от венерически болести бивали «тутакси изключвани» и да не би някой обрязан мохамеданин да се вмъкне помежду им. Всеки четник се заклева «пред бога на честен кръст и на светото благовествувание» да се зарече да не пие, да не лъже и краде от другарите си, да не върши предателство, да се подчинява на войводата и байрактаря, да не създава разединение между четниците, да остане в четата, докато тя бъде официално разпусната от нейния войвода, и да бъде доволен от всичко, което войводата сметне, че заслужава да му даде. За всяко престъпване на клетвата се предвиждало смърт. Клетвата завършвала с думите: «Светлото слънце нека бъде свидетел на моята смъртна клетва, а храбрите юнаци с острите си ножове да бъдат мои казнители в моето престъпление».

През цялата зима в Циганка кипяла трескава дейност. Официално Румъния била в мир с Турция и не можела да позволи на нейна територия да се сформират чети. Доброволците обаче отивали до чифлика облечени като работници градинари и в писмата им се говорело, уж за «търговия», «панаири», «стоки» и т. н.

Събирали и правели оръжие и боеприпаси, отливали се куршуми, свивали, се фишеци, така че всеки доброволец да има пушка, револвер, сабя, походна торба за храната и дрехите, по двеста домашно направени фишеци и по един рог барут. Това било златното време на хайдушката романтика. Под влияние на Раковски повечето от хайдутите вече не мислели за лично отмъщение, а виждали себе си войници от народната армия, която скоро ще освободи веднъж завинаги своята страна. Един по един те идвали в Циганка заедно с ветераните от легията и други младежи, чието въображение било разпалено от рисуваните им от Раковски картини на свободата; те били готови да умрат за свободата.

Събирали се стари другари, бъдещите въстаници ставали все повече и повече. Всичко горяло от вълнение и патриотични чувства, все едно военен лагер в навечерието на битката. Доброволци имало достатъчно, но приготовленията били спъвани от недостиг на пари. Повечето от богатите българи, които при добро желание могли лесно да въоръжат и екипират четите, били членове на «Добродетелната дружина» и се противопоставяли на революционни действия, докато пък хъшовете, които били готови да продадат всичко, каквото имат, за една пушка, били бедни като църковни мишки и често нямали пари дори за една паница леща. Прямият и разпален Раковски се изпокарал поне с половината от членовете на «Добродетелната дружина». С продължителни усилия Панайот Хитов успява да си издействува една среща с нейния водач Христо Георгиев и без да се надява на особен успех, го замолва за парична помощ. Но за всеобща изненада «Добродетелната дружина» се съгласява да отпусне помощ и дори веднага им дава като аванс 160 лири. Тази щедрост всъщност се дължала на промяната в руската външна политика, която по това време е целяла да обедини сърби и българи в една южнославянска държава, за да служи като преграда за австро-унгарското проникване на Балканите. През януари 1867 г. «Добродетелната дружина» чинно се отзовала на руската инициатива, като съставила програма за създаване на сърбо-българската държава под династията нa Обреновичите. Състояли се срещи и размяна на мнения между членове на «Добродетелната дружина» и сръбското правителство. Сърбите в общи линии одобрявали програмата, но се въздържали да се обвържат с нещо определено, като само подканяли българите да се готвят за въстание. Тези са истинските причини за неочакваната отзивчивост на «Добродетелната дружина», която пък дала възможност на Раковски да осъществи плановете си за създаване на четири чети с войводите Панайот Хитов, Филип Тотю, Стефан Караджа и Хаджи Димитър.

Левски гледал на завръщането си в Румъния повече като на завръщане у дома си, отколкото като на отиване в изгнание. Животът му като учител, който отначало му се сторил такъв голям напредък в сравнение с пустотата на съществованието му с хаджи Василий, сега му се виждал като нещо съвсем далечно от борбата и вече не могъл да задоволи неутолимата жажда за цялостно посвещаване в служба на народа. Колкото и да ненавиждал убиването, той чувствал, че има време, когато мечът говори по-силно от перото, и с цялото си същество жадувал за непосредствена схватка с турците. В Циганка отново се събрал със своите другари от легията и с любимия вожд, когото считал за истински свой духовен баща. Сянката на смъртта все повече се сгъстявала върху изпитото лице на Раковски, но духът му бил добър и разсейвал мъката на неговите приятели, вдъхвайки им същото онова възторжено чувство на надежда и нетърпение, което бе превърнало ранните дни на легията в паметно преживяване.

Раковски много се радвал, че вижда отново Левски. Той си спомнил многообещаващия бивш дякон от Белград и помолил Панайот Хитов да го вземе за байрактар. Хитов бил нисък, набит човек, с големи като къдели мустаци, роден бунтовник, с богат опит в хайдушкото движение и бил считан за нещо като старейшина на хайдушките войводи. Първото му впечатление от Левски не било неблагоприятно: «Пред нас стоеше момък на около 28 години, среден на ръст, жив, пъргав, очи сини, чакърести, необикновено светливи, сух, жилав, руса коса, с малки мустаки». Въпреки това той малко се колебаел върху избора на Раковски, тъй като Левски нямал опит като четник, а байрактарят трябвало да бъде пръв помощник на войводата и дори да поеме командуването, в случай че войводата бъде убит. Раковски обаче настоял и Хитов отстъпил, въпреки че за да се осигури, за зло или добро взема със себе си за помощник един стар хайдутин — Желю.

В последния час планът на Раковски бива жестоко провален поради отказа на «Добродетелната дружина» да даде обещаните допълнителни парични средства. Било невъзможно да се въоръжат и облекат четирите чети и се решило да бъдат изпратени само две — на Панайот Хитов и на Филип Тотю, а четите на Караджата и на Хаджи Димитър останали да събират още пари.

Към края на април Хитовата чета, наброяваща около тридесетина млади хора, потегля от Циганка към брега на Дунава срещу Тутракан, приготвяйки се да премине в България. В продължение на два-три дни четниците се крият в купи слама в имението на Христо Георгиев, водача на «Добродетелната дружина», докато се намерят нужните лодки. Тази работа се оказва доста трудна. Най-после Никола Балкански се прехвърля в Тутракан и успява да наеме три лодки уж с цел да прекара тайно сол. Когато лодкарите, които били турци, пристигнали на определеното място през нощта на 28 срещу 29 април, те открили за ужас, че товарът им не бил контрабандна сол, както очаквали, а нещо далеч по-страшно — тридесет въоръжени до зъби млади мъже. Клетите лодкари нямали друг избор, освен да ги откарат, но щом пристигнали на отсрещния бряг, взели си парите, които българите доблестно им дали, и побягнали от страх.

Преминаването на четата не било забелязано от граничната стража и бунтовниците прекарали първата нощ на българска земя в една гора, на няколко часа път от Тутракан. На сутринта те пленили един турчин и два дни го водили със себе си. Вървели на юг, като заобикаляли селата и внимателно заличавали дирите си. Като наближили Делиормана — хълмиста, обрасла с гъсти гори област, без реки, където единствените кладенци били в селата, повечето от които турски, те решили, че ще бъде по-разумно да убият своя пленник и всички други турци, който срещнат по пътя си. Уязвимостта на четата в тази местност ги принуждава да възприемат тази безмилостна практика, за чиято неизбежност Хитов съжалява: «Наистина тия турци бяха изклани съвсем напразно, но да говорим право, можехме ли ние да постъпим другояче? Ако да бяхме ги, пуснали живи, не бихме спасили главите си. Дето ще да тичат тие да викат на помощ войска, за да ни гонят по делиорманските равнини и Герлово, ще бъде по-добре, ако ги изколим ние. Друго щеше да бъде, ако бяхме в Стара планина, тогава тия турци щяха да останат живи».

Но понякога те улавяли и турци, към които не изпитвали никаква жалост. Един пленник, вързан и доведен при Хитов, протестирал, че било грях турчин да бъде връзван, понеже мъченията били отредени само за гяурите. Като чул това, Хитов кипнал от гняв и заповядал на момчетата си да обесят веднага турчина. «Трябва да отделим малко мъки и на османлиите, защото на българите е вече тежко да ги носят.»

Васил Николов разказва за друга подобна среща: «На път за Осман пазар през нощта беше изгрял месецът и се виждахме хубаво. Пред нас по пътя видяхме една гора и от нея излязоха двама турци с брадви в ръцете. Димитър Дишлията от Сливен ги спря. Те мислеха, че сме турци. Докато приказвахме, зачухме песни. Турците казаха, че в селото пеят българки. Тогава Дишлията ги попита: «Бива ли ги българските момичета?». Турците отговориха: «Хай, хай, в село, което момиче поискаш, него мож да имаш, и попското да искаш, и него можеш да вземеш». Тогава Левски скочи да ги разсече на място, но войводата даде заповед да се вържат».

Преминаването през Делиормана било сурово кръщение в неволите на хайдушкия, живот. «Сън, глад, умора и безпокойствие» — така определя Панайот Хитов живота на четата. Водата била рядкост, сънят бил разкош, а хранителните запаси се изчерпвали. Яли коприва и сол, а веднъж жаждата ги принудила да пият вода от един мръсен гьол, в който били лежали биволи. Веднъж четниците срещнали по пътя си турски търговци, от които взели хляб и дрехи. Хляба изяли, а дрехите раздали на местните българи.

На 5 май въстаниците съзрели зелените склонове на Стара планина. Гледката им вдъхва нови сили да продължат трудното пътуване и само седмица по-късно те биват вече сигурно приютени от планината близо до село Тича. Тук условията благоприятстват и улесняват хайдушкото ежедневие — прясна вода от планинските ручеи имало в изобилие, а и сравнително често се срещали българи овчари, които били готови да ги снабдят с храна.

Вестта за четата се разнася бързо, а мълвата населва планината с много въоръжени четници. Някои възторжени млади хора от Варна и Тулча, които били под впечатлението, че е дошло времето за общо въстание, обикаляли селата около Котел, Сливен и Жеравна и държали пред селяните пламенни речи. Хитов решава да отдели една група oт тридесет души под командването на Цонко Куньов и да я остави в околностите на Котел, за да се свържат с тези младежи и да им кажат да си вървят по домовете за тяхна лична безопасност. Сам Хитов с останалите седемнадесет продължил към Сливен, родното му място, където той имал много приятели и всяка стъпка в планината му била позната кaкто бащиният му дом. И тук Хитов срещнал шепа запалени младежи, които дошли при него с планове да нападнат турската махала и да подпалят конака. Той огледал оръжието им и като видял, че то е старо и негодно, ги разубедил. По същия начин постъпил и с други, дошли от Ямбол, Карнобат и Стара Загора, да искат разрешение да вземат оръжие от турците. «Аз не можех да им позволя да се побунят, защото народът не беше подготвен за въстание ние нямахме никаква организация» — пише Хитов. Той също тaкa ограничава броя на онези, на които позволява да се присъединят към четата, защото при съществуващите обстоятелства допълнителен брой четници, повече затруднявал, отколкото улеснявал движението на четата. Към края на първия месец било разрешено да се присъединят всичко дванадесет нови четници.

В Сливен Хитов научил, че и втората чета на Филип Тотю също преминала Дунава, но била жестоко разбита при едно стълкновение с турците. Той изпратил Желю с няколко души да го търси на определеното преди това място за среща, близо до Хаинбоаз(15), но Желю се върнал, без да може да стигне дотам поради многобройна турска войска из планината. По-сетне той научава, че Филип Тотю заедно с още четири души се оттеглил към Троян и Марагидик. Вестта за поражението на Филип Тотювата чета идва като тежък удар. Било съвсем неразумно да се въртят повече около Сливен, където тяхното положение от ден на ден ставало все по-опасно, затова в началото на юни Хитов събира останалите си хора и повежда четата на запад по билото на Стара планина към сръбската граница.

По време на тези приключения Левски вървял неотлъчно до Хитов и не пропускал възможност да научи нещо от опита на войводата:

Всичко разгледах.

Което не знаех, войвода аз питах,

Главни друмища и тънки пътеки,

Се ги бележа за напред нам леки —

пише той по-късно в една автобиографична поема, в която описва своите впечатления.

От своя страна Панайот Хитов скоро разбира мъдростта, вложена в избора на Раковски. Макар и без опит, младият байрактар притежавал всички необходими качества за този пост. Як и издръжлив, той лесно понасял неволите на глада, жаждата и умората, неизбежни при такова пътуване. Той притежавал силно и неизтощимо чувство за дълг, с безстрашие по време на битка, а със своите песни и весел нрав създавал радостно настроение всред своите другари. Хитов казва за него: «Знаменосецът ми Левски на сън беше лек като заек; от най-малкия шум той рипваше и се улавяше за оръжието. По скалите и по върховете той се катереше като дива коза, а пък деретата като сърна прескачаше. Куршумът му всякога на месо удряше, в боя той бе пъргав и решителен като лъв». И отбелязва още «Той беше човек неустрашим, не кусваше ни вино, ни ракия, нито пък пушеше. Едничко нещо, към което имаше страст, бяха свободата на отечеството и старите народни песни, на които той беше майсторски певец». Другарят на Левски по оръжие Васил Николов потвърждава оценката на Панайот Хитов. Според него, Левски «...беше много личен. Той беше песнопоец, весел, силен и лек мъж. Не пушеше, не пиеше ракия и вино и винаги беше пъргав». Васил Николов си спомня, че когато станело нужда, Левски можел да бъде суров и безмилостен. Когато четата наближавала Тича, срещнали един мухтар, който признал, че взел насила триста гроша от един български селянин. За това престъпление четата го осъдила на смърт. Левски, намазал въжето със сапун, направил примка, нахлузил я на главата на турчина и накарал Васил Николов да държи единия край, а той дърпал другия. «Тая смърт беше много лека. Потече малко кръв от носа на турчина и всичко се свърши.»

И все пак, макар смъртта да им била постоянен спътник, имало случаи, когато на Левски му било трудно да я приема безстрастно. Веднъж в планината край Жеравна четата започнала престрелка с турска войска и след това се разкрива, че между убитите имало и няколко българи и поляци, събрани от Садък паша. Садък паша е полски емигрант. Истинското му име било Чайковски. Той отишъл на служба при султана поради своята омраза към Русия. Левски, който само преди няколко дни спокойно, без видимо вълнение, бил екзекутирал изнудвача, сега се изпълнил с такава жалост към тези излъгани хора, чиято глупост ги бе довела тук да умрат в защита на тиранията, че плакал над тях.

От Сливен те потеглят на запад. Ден след ден, почти без произшествия, достигат в началото на юли големите върхове на Балкана, които извисяват снага над Розовата долина. Близо до Юмрукчал заколват двадесет агнета, правят си едно необичайно угощение и продължават към склоновете на Амбарица. Карлово вече било точно под тях и Левски почувствувал неудържимо желание да прескочи до дома си. Хитов разбира чувствата му и разрешава да слезе до Карлово да види майка си и да се свърже с местните младежи. Облечен в живописните си хайдушки дрехи и въоръжен с белгийска пушка, два пищова и сабя, Левски слиза долу сам на 7 юли. Той успява да избегне три поста, но бива забелязан от четвъртия, обаче запазва самообладание, изправя се с гръб до една стена, зарежда си пушката и изважда сабята. Навярно е изглеждал много страшен, защото турците, макар и няколко души, не посмели да го нападнат и избягали. Вече се съмвало, и Левски решава да не влиза веднага в града. Той прекарва деня скрит в една царевична нива, а привечер се присъединява към група селяни, връщащи се от полето, и така незабелязано влиза в Карлово.

Не е трудно да си представим радостта и мъката на тази среща между самотната вдовица и нейния любим син. Той отива при нея със светнали очи и заразителна усмивка, поруменял от вълнение и гордост от новата си длъжност, нетърпелив да вкуси, макар и за малко, още веднъж топлотата на нейната обич и възхищение. Тя радостно го прегръща, но не може да се примири напълно със станалите събития. Тя отново заговаря за старото си желание да го види свещеник или учител, или пък иконописец, но той бързо разсейва илюзиите й, като изказва гласно собствените й опасения: «То бе някога това, мамо, отсега нататък ти чакай да видиш или главата ми набучена на върлина, или пък тялото ми провисено на бесилка».

А опасността била съвсем действителна. Двама от приятелите на Левски, които той очаквал да види, били в затвора във Видин, където излежавали тригодишната присъда, а до турците скоро стигат слухове не само за близостта на четата, но също и за присъствието на Левски в града. Гина бива отведена в конака да отговаря на цял куп въпроси относно нейния син. Но тя била от ония корави и горди български жени, който ходели с вдигната глава и не се прекланяли пред врага и поробителя. След като изслушала заплахите на мюдюрина, тя презрително му отговорила, че не се е родило заптие, което да хване нейния син, и му дала да разбере, че след като не друг, а турците са го прокудили от Карлово, голямо безочие е да го искат от нея.

Не за пръв път се случва на Гина да постави турчин в неудобно положение. През 1840 г., когато Левски бил едва на три години, а тя работела във фурната, един турчин минал и подхвърлил нещо за нейната хубост. Дълбоко засегната от тази дързост, тя му ударила такава плесница, че му избила един зъб и му разкървавила устата. «Иди ме обади на конака» — му казала тя и си продължила работата. Младият турчин бил така засрамен, че не предприел нищо и я оставил на мира.

Като не успели да сплашат Гина, турците хвърлили мрежата по-нашироко. Те разпитали приятелите на Левски, изпратили потери и организирали претърсвания не само в Карлово, но и в околните селища. Войници нахлули във Войнягово и започнали да тормозят селяните с въпроси и да искат храна. Според нечий донос, Левски бил влизал в къщата на Васил Караиванов, заради което той бил арестуван. Нещастният момък прекарал пет месеца, влачен от затвор в затвор, докато роднините му успели най-сетне да издействуват освобождаването му чрез подкупи.

Преди Левски да тръгне за Карлово, Хитов определя мястото, където ще трябва да настигне четата. Докато турците изливали безсилния си гняв върху приятели и бивши съседи на Левски, той вече бързал към определеното за среща място и час. Когато рано сутринта на 10 юли стигнал мястото, за негова изненада там нямало никой. Младият мъж надул своя рог. Отговорило му само ехото. Нямало и следа от неговите другари. Отново надул рога. Този път дошъл един стар овчар и му казал, че четата се била преместила на другаде и че Хитов го бил накарал да чака завръщането на знаменосеца и да му посочи новото място. Овчарят му казал също, че наблизо имало пръсната потеря от турци, облечени като овчари, затова да не свири с рога си.

Спасен по този начин да не бъде «нашарен» от куршуми, както Левски по-късно сам се изразява, той продължил да върви и след около час отново се събрал с другарите си, които много се зарадвали да го видят пак здрав и читав.

Очевидно Хитов, който бил огледал планината със своя бинокъл, е видял един турски офицер да разговаря с няколко овчари, които не били българи. Привечер, когато овчарите се прибирали по къщите, Хитов причаква един от тях и научава, че турците били искали да вземат за хората си овчарски дрехи. Хитов казал на овчаря, че ако те искат, могат да дадат дрехи на турците, но да нe се оплакват, ако им бъдат върнати надупчени от куршуми. Три дни по-късно турците пристигнали облечени в своите овчарски дрехи. Четата ги чакала готова, скрита в буйната трева зад дърветата. Хитов наредил на момчетата си да гледат да убият първо офицера, тъй като турските войници били безпомощни, когато няма кой да ги води. Когато потерята наближила засадата, заповедта на войводата била изпълнена и схватката завършила с пълна победа за българите.

След това четата продължила на запад, но близо до Тетевен, при река Рибарица, Хитов бил завладян от някакво странно предчувствие. «Мене ми се чинеше, че и ние ще дадем една жертва на смъртта. Да ви кажа право, аз не вярвам в човешките или бабешките предчувствия, но това е един твърде чуден факт, който ме смущава твърде често.» Чувството му за обреченост било толкова силно, че той дори предупредил хората си да внимават много. Не минало много време обаче и Иван Капитана паднал в реката. Той бързо се измъкнал от ледената вада, но по-късно започнал да повръща и толкова се разболял, че останалите спрели за два дни да го изчакат да се съвземе. Докато чакали, те убили един бивол, наяли се до насита, а от кожата направили цървули. Но положението на Иван, вместо да се подобрява, ставало все по-лошо. Хитов бил изправен пред едно ужасно решение. Да се чака повече, се излагала на опасност цялата чета; да вземат с тях болния, било също изключено. Оставали само две възможности: или да го оставят сам и да продължат пътя си, при което той може да оживее и бъде намерен от турците, или да го убият самите те.

Според хайдушкия обичай, Хитов попитал болния да си избере сам една от двете възможности. Иван избрал смъртта... След като го убили, те отрязали главата му, за да предотвратят установяването на неговата самоличност. Като единствен между всички с някакъв духовен сан, Левски, измил главата, прочел една молитва над нея и я погребали под една бука.

Това било ново душевно изпитание, чието травматизиращо въздействие бива по-скоро усилено, отколкото смекчено от обрата на нормалния ход на нещата. Смъртта не престава да бъде ужасна, дори когато жертвата сама я желае и убийците я приемат с неохота. Левски не могъл да забрави убиването на Иван Капитана и няколко години по-късно, като пътувал през същите места, той описал в бележника си мястото на гроба.

През това лято Левски научава много за хайдушкия живот. Отчасти неговите преживявания и впечатления приличали на романтичните приключения на героите от «Горски пътник» и на описаните в песните, слушани още в полата на неговата майка. Той бе почувствал целия трепет на завръщащия се в отечеството си изгнаник, но не като смирен монах или кротък учител, а като напет в хайдушкия си костюм бунтовник, с пояс, натъпкан с цял арсенал от ножове и пищови, със сетре, което си ушил сам и му избродирал две лъвчета със сърма. През лятото Стара планина е действително така живописна, както я описва Раковски, и Левски изпитва напълно окрилящата красота на постоянно изменящия се пейзаж, душевното удовлетворение да бъде част от една братски сплотена дружина и всичкото удоволствие от обичайните хайдушки угощения край хайдушкия огън.

И все пак само една част от личността на Левски била склонна към романтични пориви. Особеното при него е, че свръхчувствителната, дълбоко емоционална страна на неговата природа е била съвършено уравновесена чрез редкия хладен разсъдък и трезвост на неговия ум. Докато естественият му възторг и приключенско чувство биват подклаждани от приятните страни на експедицията, критичният му усет си остава изострен и буден. Той скоро започва да съзнава отрицателната страна на «горското пътешествие». Животът в преследваната чета естествено не приличал на излет; гладът и изтощението били далеч по-постоянни спътници, отколкото пословичните печени агнета, червеното вино и вечерите край хайдушкия огън. Но тъй като бил млад и здрав, Левски не бил особено обезпокоен от това. Онова, което го смущавало, било слабият отклик, който четата извиквала у народа. Наистина говорело се много за нея, слухове, подхранвани от въображението и желанията на хората преувеличавали истината, но нищо не окриляло вярата му, че преминавайки Балкана, една чета или легия ще нарасне като снежна топка и ще се превърне в народна армия, която да стане основа за едно всеобщо въстание. Тук-там се намирали шепа младежи, готови да подпалят конака или да изоставят всичко заради живота в планината, но те били отделни подранили лястовици. Всред народа все още липсвали борчески дух и организация, необходими за една революция. Времето не било узряло и четата била само като буревестник в морската шир.

На 20 юли, близо до една къща в планината над Златица, четата най-после намира Филип Тотю и четиримата оцелели четници от разбитата му чета. Техният тъжен разказ за обикновени всекидневни нещастия, които съвсем лесно могат да сполетят и втората чета, дали допълнителна храна на тревожната мисъл на Левски.

На следния ден четниците отишли до една кошара, за да видят дали ще могат да получат от овчарите хляб, но неочаквано се натъкнали на турска потеря от около петдесет души, водени от каймакамина на Златица, който в това време спял до огнището на овчарите! Последвало кратко стълкновение, няколко турци били ранени, а останалите избягали, като оставили на четата всичкия багаж на каймакамина.

След тази случка, която можела съвсем лесно да завърши нещастно, ако ги бяха видели първи турците, Хитов повежда хората си към билото на Балкана, за да бъдат избягнати по-нататъшни стълкновения. Но дори и там към обед те срещат друга турска потеря край една кошара. Боят продължил до здрач. Когато турският командир бил убит, войниците се оттеглили, без да има убити българи. През останалата част от пътя Хитов успявал умело да избягва сблъскване с многобройните турски потери, пръснати из планината да ги търсят. Те държали билото и за храна вземали, каквото могат, от овчарите.

Било вече август. Планинските поляни, които били зелени и сочни, когато през май четниците достигнали за пръв път Стара планина, сега били пожълтели под палещото лятно слънце. Хитов с нетърпение бързал да осигури за хората си безопасност и макар да били изморени и гладни, той не им давал да почиват. На 4 август преди зазоряване те пресичат сръбската граница след един усилен и тежък поход. Сръбските власти ги посрещат гостоприемно и им предоставят пълна свобода да отидат, където пожелаят. Хитов, Левски и Кършовски, които водили дневника на четата, решават да отидат в Белград, където се учредявало българско военно училище от «Добродетелната дружина» в подкрепа на текущата руска политика, която се стремяла да сближи българи и сърби с оглед на създаването на една обща, независима монархия. Училището било финансирано от русите и целта му била да обучи млади българи да командват военни единици със състав от сто и двадесет души всяка преди настъпването на март 1868 г. в очакване на нова сръбско-турска война.

Трета глава

«Кой се надее на чужда трапеза, той

гладен остава.»

«Доста сме яли, яли и пили

тлъсти агнета, вино червено,

я свивай байрак, ти Мануш, войвода.»

Хайдушка песен

Белград бил доста различен от оня, който те знаели от дните на легията. Този път българските доброволци били настанени в самата крепост, която някога бяха обсаждали. И други промени имало, не толкова окуражителни може би. За разлика от легионерите кадетите от военното училище не били независима сила. Училището било финансирано от русите. Офицерите и всички инструктори били сърби. Кадетите носели униформи, подобни на тези от сръбския стрелкови батальон. На всичко отгоре българите нямали действителен свой вожд. Наистина Панайот Хитов и други войводи, които се намирали в Белград, получавали пенсии от фонда на училището и служели като офицери за свръзка между българите и сръбското правителство, но все пак чувствало се отсъствието на властната фигура на Народния войвода — противоречива и сплотяваща.

Раковски бил още в Румъния в безнадежден двубой със смъртта. Съзнавайки факта, че му остава малко време да живее, той работел по-упорито от всякога и въпреки лекарската забрана започва да пише книга «Български хайдути, тяхното начало и тяхната постоянна борба с турците от падането на България до последното време». През септември здравословното му състояние рязко се влошава. Той дотолкова отпада, не започва да не може да става от леглото без помощта на своя верен приятел Бранислав Велешки. Всички налични пари били изразходвани за четите и за да достави на умиращия и малкото, от което се нуждаел, Бранислав бива принуден да обикаля из Букурещ и да проси пред вратите на търговците.

Но дори и през тези дни нищо не можело да притъпи интереса на Раковски към проблемите на отечеството. Неговото мизерно жилище запазва докрай атмосферата на една генералска палатка или президентска приемна. Той четял вестниците и жадно разпитвал посетителите, дошли да засвидетелствуват своята почит и безгласно да се сбогуват.

На 9 октомври 1867 г., в два часа сутринта, Раковски умира в ръцете на сестра си Неша и Никола Балкански.

Заедно с неговата смърт умират и част от огорченията, породени от конфликта му с по-консервативно настроената емиграция. Сега, след като него вече го няма, те временно оценяват неговото величие и загубата на България. На погребението му присъстват не само всички българи от Букурещ — от хъшовете до богатите търговци, но и чужди дипломати, румънски учени и правителствени представители. Само четири дни след неговата смърт обаче цялото му имущество, включително униформата и книгите му, бива конфискувано. През март на следващата година то бива продадено на търг, за да бъдат покрити неплатените му дългове. Никой от българите не участвал в публичната разпродажба. Онези, за които неговите вещи представлявали безценни спомени, нямали пари, ала нито «Добродетелна дружина», нито отделните богаташи, които я поддържали, не пожертвували и една монета от пълните си каси, за да откупят поне униформата, сабята и книгите на този човек, въплътил цяла епоха от историята на тяхното отечество.

Този път Левски идва в Белград не като някой новак, a като зрял революционер. Навярно е почувствувал голямо вълнение, когато преминал по дървения мост на крепостта, опразнена наскоро от турския гарнизон. Ако само няколко години са могли да изменят положението в Белград, в такъв случай какво не би могло да се направи през следващите години?

В Белград той намира много от старите си приятели, между тях Стефан Караджата и Големия. След като помага за освобождаването на Левски от Пловдивския затвор, Големия прави един неуспешен опит да замине за Америка, но остава да работи пo прокопаването на Суецкия канал, после работи в Кайро и Александрия.

Братята на Левски също се появяват в Белград. Христо напуска Карлово, след като едва не убива един турчин, който отказал да си плати пиенето в Караивановия хан. Известно време той работил при един шивач в Пловдив, после отишъл в Цариград, където намерил Големия и двамата тръгват за Белград. Христо обаче не се записва във военното училище поради здравословното си състояние и започва работа при един абаджия. Петър също бива принуден да напусне Карлово, след като отказва да плаща данъците си на турците. «От мен данък ща вземе онази държава, която ще израсне върху избитите пашови прислужници» — им заявил той.

Българското военно училище било настанено в сградата на бившата турска болница. Около двеста българи се били записали и отначало всичко вървяло както трябва.

Михаил Греков, един от доброволците, описва как дори го избрали да посрещне сръбския министър на войната, който любезно го приел и му казал: «Ние, сърбите и българите, сме братя по кръв и вяра; ние имаме един общ враг — турците, от който ще трябва да се отървем с общи сили».

На кадетите била отпусната щедра месечна стипендия и униформи, ушити по мярка. Имали също и тяхна кухня и готвач, който им готвел разнообразни вкусни ястия. Командирът на училището бил сръбски офицер, който станал много популярен всред младите българи и бил истински уважаван от тях. Под неговото ръководство те изучавали широк кръг военни предмети, включително маршировка, укрепления, тактика, стратегия, география и наука за оръжията — огнестрелни и всякакъв друг вид. Курсът включвал и практически занятия, упражнения за физическа издръжливост, бой със сабя, а през дългите зимни вечери един старши сержант идвал при тях с една тръба, за да ги запознае с военните сигнали.

Младите българи били безкрайно въодушевени ученици. Те бързо усвоили предварителната подготовка и били готови да преминат към по-сложни занятия. По време на паради те винаги се отличавали със своята напетост и стегната стъпка. Два месеца след откриването на училището се състоял изпит в присъствието на много сръбски офицери, които трябвало да признаят високото равнище на подготовка, достигната от българите за такова кратко време. След това били проведени още два изпита в интервал от две седмици.

Но след третия изпит условията започнали да се влошават. Отначало стипендиите били намалени на една пета от това, което получавали преди, а храната станала по-лоша както по количество, така и по качество. Естествено това смутило българските курсисти, но те не се оплаквали, защото както сами си казвали, те са дошли да учат, а не да търсят богато ядене. По-късно и инструкторите престанали да идват редовно. Кадетите вече не били снабдявани с книги, пера и мастило. Училището било преместено в бивша турска казарма и било преименувано в «Българска легия». Когато в редки случаи изнасяли на кадетите лекции, към тях се присъединявали още толкова сръбски войници. Всички те бивали натъпквани в един голям салон, където не могло да се записва нищо, защото липсвали маси и столове, и само който бил на първите редове, можел да слуша, докато по-задните или дремели, или се дразнели и пушели цигари.

При такива условия нямало никаква възможност за учене. Първоначалният жар на българите постепенно угасвал, докато накрая настъпило студено безразличие. На всичко отгоре сърбите, които в началото били допуснати в училището поради недостатъчния брой на българските доброволци, показали по-голям интерес към материалните облаги, предлагани в училището, отколкото към военното обучение. Освен това те били настроени крайно шовинистично, поради което училището скоро било разделено на отделни национални групи, които непрекъснато се карали относно въпроса за границите и се обиждали взаимно. Още от самото начало българските кадети бивали донякъде смущавани и оскърбявани от шовинизма на учителя си по география, но заети в усилена подготовка да участвуват в една освободителна война през пролетта, те не обръщали особено внимание на това наглед изолирано явление. Постепенно тези неприятности взели такива размери, че и «общият враг» бива напълно забравен. Не само че лекциите били спрени, но най-надеждните кадети били прехвърлени в сръбски войскови части, докато останалите трябвало да цепят дърва, да чистят клозети и да вършат други подобни работи, нямащи нищо общо със статута им на кадети. Като допълнение на всичко сръбските офицери, които в началото се държали съвсем приятелски и помагали на своите «братя по кръв и вяра», променили държанието си и започнали да ги оскърбяват и унижават. В своите спомени Кършовски с болка разказва, че холерата би била по-поносима и по-безобидна от командващия училището офицер, «който отвори смъртна рана в сърцата на всички българи».

Вести за незадоволителното състояние на нещата в Белград по всяка вероятност са стигнали до Букурещ, защото «Добродетелната дружина» изпраща двама свои представители да разследват положението. Те имали една много сърдечна среща със сръбския министър на войната, който ги уверил, че всички достойни за съжаление промени са извършени без негово знание и съгласие и че ще бъдат взети незабавни мерки, за да се поправи положението. Делегатите били удовлетворени от отговора и си отишли, но всъщност сърбите не предприели нищо. По-късно, през зимата, пристига нов пратеник и комедията се разиграла отново. Истината била, че сърбите вече виждали възможност да уредят разногласията по дипломатически път и че още веднъж българите станали излишно бреме за своите домакини.

По това време кадетите били вече напълно обезсърчени. Цялото им желание да учат и всичките им надежди да подобрят своята участ били заменили от една-единствена цел: да бъдат демобилизирани и да отидат другаде. Левски бил дълбоко обезпокоен от обрата на събитията. Като имал предвид опита си от първата легия, той бързо долавя признаците на промяна в сръбската политика и разбира, че още веднъж българските доброволци ги чака разочарование. Перспективите били мрачни, но Левски не бил човекът, който се отчайва пред свършените факти. Вместо това той започва да мисли как, дори и при тогавашното положение, може да се извлече някаква полза. Той е бил против разпиляването на доброволците, без да се направи нещо за каузата на свободата, затова подкрепял онези, които говорят за организиране на нови чети през лятото. Същевременно той чувствувал, че едва ли ще се спечели много, ако бъде повторен опитът им от миналото лято, и стигнал до мисълта, че за да бъде полезна една чета, трябва да се извърши известна подготвителна работа из районите, през които тя ще премине. Още като учител, той се опитвал с известен успех да влияе върху хората и да ги организира и сега усещал влечение към този вид работа. Нещо повече, като бивш пръв помощник на първия войвода, той считал, че негово право и негов дълг е да започне такава подготвителна работа преди преминаването на четите.

След като се убеждава в необходимосттa oт подготвителна работа всред местното население, Левски започва да търси пътища и средства за осъществяване на своята идея. Първият проблем пред него бил да напусне легията по-рано, за да може да отиде в България достатъчно време преди четите да преминат Дунава, и вторият — да се сдобие с някакъв вид официална подкрепа за своя проект. Той решава да потърси сътрудничеството на Найден Геров, който по това време — средата на януари 1868 г. — се намирал в Белград. Геров му се струвал най-подходящият за случая човек; не само че бил руски консул, но бил също и в тесни връзки с водачите на «Добродетелната дружина». На няколко пъти Левски отива в жилището му, без да успее да се срещне с него, като най-после, през февруари, той му пише писмо, в което го моли да му помогне да се демобилизира от легията поне двадесет и пет дни преди официалната дата и да го снабди с оръжие, за да може да отиде в България и започне подготовката.

Геров, макар да получил писмото (то било запазено в книжата му), очевидно не счел за нужно да предприеме някакви действия. Краткият флирт на русофилската партия с четите бил вече свършил, а с това и интересът й към четите. Левски не бил в състояние да проведе своя план. Наскоро след като изпраща писмото си до Геров, той получава сериозно стомашно заболяване и бива взет в сръбската военна болница. Условията в болницата били далеч незадоволителни. Левски започнал да линее, болките му ставали все по-силни, докато най-после Панайот Хитов урежда прехвърлянето му частна къща, където една жена се заема да се грижи за него. През време на престоя му в болницата и частната къща неговите приятели редовно идвали да го наглеждат през съботните следобеди и неделите, и го държали в течение на последните новини за злощастната история на легията.

Дори и през най-тежките часове на болестта си Левски успява да запази своя вроден плам и жизненост, за да не помрачава настроението на приятелите си, дошли да го видят. Според Михаил Греков, те редовно го посещавали, отчасти, защото нямали пари да идат другаде, но също така, защото намирали утеха в неговите разкази за живота и премеждията му като знаменосец на четата.

Лекарите били рядкост на Балканите и болните най-често били лекувани чрез молитви, баене и разни народни церове. В Белград се намирали квалифицирани лекари и приятелите на Левски ходели както при тях, така и при народните лечители. Някои такива лечители казали, че стомахът му трябвало да се наложи с жаби, докато лекарите настоявали за незабавна операция.

Неохотата на Левски да се подложи на операция била съвсем обяснима, тъй като тези операции тогава били опасни, а и докторите се въздържали да дадат някакви обещания за успешния й изход. При това положение жабите му изглеждали за предпочитане. Левски отказва да даде съгласието си за операция и решава да слуша народните лечители като по-малко зло.

Но положението му все повече се влошава и през тези трудни дни Големия и Михаил Греков многократно слизат до реката, за да изравят от замръзналите блата жаби, спящи летаргичния си сън, само и само да облекчат страданията му.

Левски скоро разбира, че жабите няма с нищо да помогнат и че дори и без риска от една операция него го чака сигурна смърт. В отчаянието си той повиква отново лекарите. Те потвърдили предишното си мнение, че операцията е наложителна и Левски този път приема операцията. Приятелите му, слабо запознати с медицинската етика, заявили на лекарите грубо, по хайдушки, че ако убият приятеля им, ще го последват в гроба! Без да се уплашат от заплахите, лекарите «взеха», че го разпраха и сполучиха, та го оздравиха и си взеха заплатата напълно»(16).

Дълго време Левски лежи немощен в леглото си, изтощен от продължителното боледуване и последното изпитание от операцията. Дори когато животът и силите започват отново да се вливат в ръцете и нозете му и той можел да става, раната заздравявала бавно и цяла година не могла да се затвори.

По време на боледуването отношенията между сърби и българи ставали от лоши по-лоши. Един от кадетите, Петър Иванов, бива недостойно изгонен от легията, защото се осмелил да протестира против експанзионистичните теории на инструктора по география по въпроса за източната сръбска граница. Някои българи, които били прехвърлени в един сръбски батальон, поискали да ги освободят, защото не виждали никакъв смисъл да стоят в Белград. Молбата им не била удовлетворена. Командирът им казал, че това би било лош пример за сръбските войници, и заповядал да ги сложат в ареста за три дни. Българите протестирали на основание, че те са доброволци, а не редовни войници, и заявили, че ще отнесат въпроса пo-гope. Като последствие на всичко това те били извикани и заставени да стоят мирно, при което петдесет българи съблекли голи и на всеки ударили по двадесет пръчки на голо. След тази наказателна мярка униформите им били взети и им заявили, че като доброволци, те са свободни да си отидат.

Към края на март нещата стигат дотам, че един сръбски войник бива поставен пред вратата на Христо Мустаков — постоянния представител на «Добродетелната дружина» в Белград, да следи легионерите, които го посещавали, като такива посетители впоследствие често се озовавали в затвора за по няколко дни. Докарани по този начин извън търпение, мнозина легионери решават да си подадат оставките, но и този път шпиони докладват на техния командир, който ги извиква и поисква да разбере кои искат да напуснат. Българите мълчали. Тогава командирът ги заплашва с бой и евентуално разстрел, на което българите отговорили с единодушното решение — цялата легия да напусне. Накрая командирът им казал да напишат едно писмо до министъра на войната и да изложат своите мотиви. Те написали писмото с подходящите за случая сдържаност и достойнство, изразявайки по-скоро огорчение, отколкото гняв, като изложили промените, настъпили от времето на записването им за доброволци, подигравките и обидите, които трябвало да търпят, и многобройните случаи на несправедливо поставяне под арест. Министърът на войната дори не направил и опит за помирение. Той просто избрал девет легионери «най-интелигентните и които са се най-старали за въздържанието на тяхното заведение»(17). Казал им да напуснат Белград в срок от двадесет и четири часа, а за останалите заповядал да бъдат изгонени на групи.

Докато ставало всичко това, Левски все още пазел стаята. Макар вече призракът на смъртта да бил отминал, макар да се радвал на относително удобство и грижи към него, той все пак имал свои проблеми, които го тревожели. Липсата на пари го тормозела непрестанно. Чувствителната му съвест не можела да го примири с факта, че той нито бил в състояние да се отплати пред жената, която го гледа, нито пък можел да я подкрепи с нещо. Но основният проблем, пред който бледнеело всичко останало и който го измъчвал като втора рана, бил проблемът за бъдещето на делото, станало негов живот и негова религия. През време на оздравяването той имал достатъчно време за размисъл. Обмислял положението от всички страни, като много пъти съпоставял теориите със собствения си опит и интуиция. И колкото повече разсъждавал, толкова по-неизбежно стигал до болезнения и мъчителен за възприемане извод, че в стратегията на Народния войвода има пукнатини. Раковски бе този, който направи от България нация в очите на чуждите държави; под негово водачество тя бе имала своя войска и своя политическа организация. Той бе бащата на революцията, той бе Народният войвода. И при все това имаше нещо погрешно.

Легиите бяха изградени върху пясъчни основи, а четите не предизвикаха никакъв подем всред народа. «Народът не е подготвен — говорел той на своите приятели, — казвам го от опит, като бяхме миналото лято на Балкана, срещнахме твърде големи препятствия и мъчнотии, защото този, за когото си отишъл да мреш, не само доброволно не иска да ти помогне, но още те и предава на общите душмани. Но той, робът, не е виноват, никой се не е погрижил да го приготви, та по тая причина той не знае що да чини. С чети да се приготовлява народът е и опасно, и безполезно: така турците стават нащрек и нашето народно дело среща още по-големи мъчнотии.

— Трябва да просветим народа, Дяконе! — се обадих аз. — Трябват училища!...

— Да се просвещава народа, не е лошо нещо, но — добави той — този е най-дългият път, по който може да се постигне свободата.

— Истина е, че е най-дългият път, но в същото време той е и най-верният, най-сигурният — казах аз, — българският народ, който е търпял четиристотин години, бива да потърпи още малко — четиридесет, петдесет години, но да получи вярна свобода и с по-малко жертви, с по-малко кръвопролития. Па и свободата си да я дължи само на себе си.

— Аз мисля — каза Дякона — другояче. Не би било зле, ако наедно с просвещението събуждаме народа, като образуваме един вид тайни общества, които да имат друго назначение, друга мисия, отколкото да ги просвещават. Ние, Христо — се обърна Левски към ловчанлията, — с тебе сме доста възрастни, па и непросветени; нито сме за учители, нито за ученици. Учители да станем, сме некадърни, ученици да станем, сме стари, но и за нас има работа, даже и по-важна, отколкото да отиваме на Балкана да се бием. Ние ще отидем в България, където повече познаваме местата, хората и хората нас, та че там да се заловим с образуването на тайни дружества, които ще подкопаят повече основите на турската империя, отколкото четите, които минават през Дунава и отиват да се бият с турците гърди с гърди. Ще вземем оттука някои и други другари и ще заминем през границата, та че там, в България, повече ще размислим какво да се прави.»

Левски вече се убеждава, че ключът към свободата се намира в самата България, че нито легиите, нито четите могат да направят нещо, докато народът като цяло остава роб на страха и безразличието. Но той все още не бил наясно как ще се развият събитията и колко време ще бъде нужно за такова пробуждане. Той знаел само едно — че най-важното е не организирането на революционно настроеното малцинство, което било готово да остави дом и близки заради освободителното дело, а организирането на колебаещото се мнозинство, което си оставало по домовете. Революцията не може да се внесе отвън, тя трябва да се подготви на мястото, където ще стане.

От собствения си опит Левски разбира значението на едно отговорно, дисциплинирано ръководство и затова той решава да изложи своите планове пред Панайот Хитов, отчасти, защото той още считал Хитов за свой войвода, и отчасти, защото в очите на по-младото поколение революционера Хитов бе придобил поне до известна степен авторитета на Раковски. Все още недостатъчно здрав, за да напусне къщата, Левски пише на Хитов:

Господин Панаете,

Премного ви благодаря дето са потрудихте че ма извадихте из болницата, щото ако бех стоял там още неколко дена, истина бех умрел. Така истоса трудите и за всичките ни Сабрани Братия и сме длъжни да вий почитаме... Защото сте и най-повече в началото на скупщината ни Главний Войвода.

Вий са грижите сега и за разноските ми, за които ще пиша, че сте харчили за мени надявам са да ми пратат колкото ще похарчите за мен. Защото ас са варда да си вчислявам в ония да са рече чи са е харчило и за мен... на всеки начин ще гледам да ви ги върна. То е доста и пре доста само че са трудите.

Повторително ви мола да ми пратите 1. желтица за трошка, защото немам вече заемал сам от брата ми и от другите си приятели 40 гр. и мой хак 20 гр. и твой са набират 105 гр. без да съм дал ни пара за лековити на жената, а она колко ще земе не знайъ.

Чул сам да щял си да отидеш във Влашко ас от 67–о до сега на сам имал чест да сте са доверили на мен, да ми кажете по нещичко истинно? Нъ пак ви мола и познавам за най-искренен и прв любимец Български да додите при мен или да ви пишъ какво ас мислüъ да права и ще го направа ако рече Бог с ваше дозволение ако го намерите благосклонно и ще ви мола да ми дозволите, за което ако и спечелиъ, печеля за цел народ, ако изгуба губа само мене си.

То ще ве мола ако идете за Влашко да додите да ви кажъ или да ми дозволите да ви пишъ. Нъ трето ви мола както ви пишъ по-горе да ма не оставите без трошка защото кажи че, откак сам утишел в ониъ къщъ не са са загрижили да си купат нещичко за едини все од мен а за оная жена която ма лечи тя има вече право да яде вече от мен, защото всеки ден стои при мениъ, готви ми мий паницити вода носи чак от Дунава? а Панчувица не хваща нищо? ас не зная как щей са наплата зато мола ви елате да са разговорите да й са плати чесно ако ма излечи, че зато мола ви ни най-малко да ви нидотегни, за което ще са труда както ви пишиъ по-горе(18) 67: ый Ваш хоръгвоносец.

в место В. И. Ль-ский

Не е известно дали Хитов е отговорил на този зов, но Левски намира отнякъде малко пари. След официалното разпускане на легията той и приятелите му решават, вероятно за да съкратят разноските си по пътуването, Левски да отиде в Румъния и види какво става там, а през това време другите да го чакат в Зайчар. При пристигането си в Румъния Левски вижда, че Хаджи Димитър и Стефан Караджата се готвят да преминат с чета, нещо, което те бяха принудени да изоставят предишната година.

Какво се е говорило между Левски, Караджата и Хаджи Димитър, не се знае, но очевидно двамата войводи, възпрепятствувани при първия си опит да образуват чети, а този път напълно погълнати от мисълта за втори такъв опит, далеч не били склонни да приемат планове и теории, които означавали по-нататъшно отлагане за неопределено време. Както Караджата, така и Хаджи Димитър били закоравели хайдути — хора, за които влечението към планината и пролетта е сродно на силата, която кара щъркелите и лястовиците да прелитат напролет и наесен да отлитат. Сякаш мъзгата на старопланинските букаци се влива във вените им и разлисти ли се гората, ръцете им ги засърбяват да хванат сабите, а краката им — за стръмните планински пътеки.

Левски разбирал това чувство. И него Стара планина е приютявала, и той е пил вода от студените й извори още откак е отбит от майчините си скути. И той познавал гласа на пролетта и бе избягал при Раковски след стопяване на снеговете, бе захвърлил расото през един слънчев априлски ден. Но той бе прозрял глупостта на бягството в планината и гласът на неговия разум бе по-силен от чувствата и спонтанния порив.

Левски нямало какво да направи, освен да приеме положението и да помогне с каквото може на Хаджи Димитър и Караджата въпреки дълбокото си съмнение относно изхода на предприятието. Той пише писмо на приятелите си в Зайчар, в което ги съветва да дойдат в Румъния, но за нещастие те не били в състояние да сторят това, защото всички били арестувани вследствие паниката и внезапното засилване на бдителността на сръбската полиция след убийството на княз Михаил на 28 май 1868 г. Левски, който не знаел нищо за тяхното положение, изчакал известно време и после отишъл в Зайчар да ги търси. Междувременно приятелите му биват освободени и веднага заминават за Румъния, така че когато Левски пристига в Зайчар, тях вече ги нямало. На свой ред Левски бива арестуван.

«...и аз на 68–о бях затворен в Заячер в тъмницата, защото съм бил проповядвал на тамкашните българи да умират за Българщината си чи им е Отечество. Йоще и чи им сам показвал по кой начин да са земат на оръжие, и как да преминат границата щото да не би са компромитира Сьрбия. Това беше показано същото на тамкашният начялник, какво вардим тяхното правителство да са ни компромитирва, а той не иска ни да чуе на верноста ни към тях, и ма затвори; като ма заплашваши йоще чи щял да ма даде в робияшити.»(19)

Както винаги, Левски приема това премеждие повече като обогатяване на своя живот, отколкото като загуба и обезсърчение. Изпил до дъно горчивата чаша на сръбската неблагодарност, той излиза от затвора без илюзии относно същината на чуждата помощ. Става му съвършено ясно, че сръбските власти отхвърлят дори принципа за братство и взаимна помощ. Те просто искали да използуват българите като неплатени наемници, без да търпят и най-малката проява на национално чувство от тяхна страна. Без да имат никакво желание да помогнат на България да възвърне своя суверенитет, сърбите открито проявявали претенции към западните български земи и отмъщавали жестоко на всички, които мислят иначе. Ставало съвсем ясно, че не може да се разчита на планове, опиращи се в значителна степен на благодеяния отвън. Трябвало да се търсят нови форми на борба — при които както средствата, така и крайният резултат да бъдат под здравия контрол на самите българи.

Четвърта глава

«Гарван грачи на висока йелха,

вълче вий на висока чука;

гарван грачи, вълчу отговаря:

«ей ти тебе вълчо, побратиме,

яла тука под висока йелха,

тука лежи юнак с тежка рана

те шъ йедеш белото му тело,

яз шъ пия черни, ясни кърви...»

Народна песен

«С добър другар и в зло време е весело.»

1868 г. е година на важни промени в политическия живот на българите в Румъния. Традиционните несъгласия между «старите» и «младите», които от време на време затихват до степен, позволяваща сътрудничество, се разрастват до непоправим разрив след неуспеха на втората легия — тяхното последно съвместно дело. Смъртта на Раковски и краят на легията лишават «младите» от опора и ориентация. Известно време те се лутат без организационен център и водачество.

Неуверени относно правилния път, някои от тях включително и веселия и неукротим Караджа, се връщат към старата четническа тактика и започват да образуват малобройни групи, за да отидат в Стара планина.

Касабов се завръща в Букурещ още в началото на 1867 г. и въпреки че Тайният централен комитет бил престанал всъщност да съществува освен по име, той започва да издава на свои разноски вестник «Народност», който за пръв път се появява през октомври 1867 г. като орган на комитета. Този път Касабов придава на вестника нов, по-революционен тон, с надежда да си осигури водачество над разбития лагер на «младите».

«Младите» обикновено се събирали за разговори, беседи и разисквания в читалище «Братска любов». Това читалище било ръководено и финансирано от един млад човек на име Димитър Ценович, родом от Свищов, който още като момче на осемнадесет години дошъл в Букурещ и успял да се издигне като търговец и лихвар, въпреки че политическите му симпатии били на страната на «младите». Хората, които четели «Народност» и посещавали «Братска любов», чувствали остро липсата на подходяща политическа организация. През май във вестника се появява една статия, озаглавена «Haрод без дружества е тяло без крака». Неин автор бил Тодор Запрянов, учител в Гюргево. Той посочва нуждата от организация, която да се грижи за интересите на народа и да изпълнява функциите, които иначе, в една свободна страна, се изпълняват от правителството. В резултат на тази статия през юни 1868 г. бива създадена нова организация, позната като «Българско дружество в Букурещ», замислена като съперник на «Добродетелната дружина». Дружеството се ражда като хибрид от един комитет, съставен от Касабов, Ценович и няколко разочаровани бивши привърженици на «Добродетелната дружина». Членският му състав бил също тъй разнороден — имало и дуалисти, и привърженици на четничеството, така че единственото нещо, което ги обединявало, било желанието да се намерят средства за освобождението на България, но без руска подкрепа, която все още си оставала крайъгълният камък на политиката на «Добродетелната дружина».

Дружеството отпускало помощи на нуждаещи се емигранти, насърчавало всякакъв вид патриотична дейност от страна на различни групи и отделни личности и по всяка вероятност поело финансирането на в. «Народност», който постепенно се превръща във форум за множеството противоречиви гледища, разпространявани всред «младите». Но най-важното дело на «Българското дружество» остава подкрепата, която то дава на Стефан Караджата и Хаджи Димитър при организирането на тяхната чета. Тази чета била най-голямата от всички дотогавашни чети и на нея били възлагани най-много надежди. Тя наброявала сто двадесет и пет души, които искали да преминат Стара планина и да съставят привременно правителство, което от своя страна да оглави едно всеобщо въстание. А за да се осигури на едно всеобщо въстание възможно най-доброто ръководство, четата трябвало, щом достигне Балкана, да се раздели на две, поради което трябвали двама войводи.

Както винаги, парите били главната грижа. Ония, които ги имали, дали съвсем малко. «Ох, братя, гърдите ми изгниха да тичам от Гюргево до Букурещ, да се моля ту на тогова «народен», ту на оногова богаташ да помогне поне с купуването на един револвер! Никой не дава, а думите «народен», «патриот» и пр. не слизат от устата им» — оплаква се Караджата. В отчаянието си бунтовниците, повечето от които иначе и през ум не би им минало да пипнат нещо чуждо, започват да търсят средства от другаде. Един от тях научил от друг млад българин, който работел в чифлика на една богата румънка, че неговата господарка имала двадесет торби със злато. Като преценил моралната страна на случая, Хаджи Димитър придумал момчетата си да задигнат една торба. «Не е грях да се краде за народното дело» — заявил той. С това злато войводата закупува седемдесет и пет пушки и друго въоръжение. Тридесет употребявани пушки им идват изневиделица — един капитан от румънската армия, българин по рождение, им ги предлага като «подарък от казармата», разбира се, без знанието на съответните военни власти. При такова положение предложението за финансова помощ от Българското дружество идва като добре дошло. Дружеството се заема също да състави и отпечата, една прокламация от името на «Привременното правителство в Стара планина», призоваваща народа на оръжие, предназначена да бъде раздадена в България.

Духът бил извънредно висок. Стаята на Хаджи Димитър била постоянно претъпкана с възбудени хъшове, които идвали да питат за оръжие, да искат сведения за деня на потеглянето, като че ли не вярвали на ушите си. Други, вече напълно готови, ходели от кръчма в кръчма, пияни повече от радост, отколкото от вино, пеели бунтовните песни на Добри Чинтулов и отправяли с все гърло заплахи срещу султана и неговото правителство. В навечерието на тръгването на четата бива дадено шумно прощално угощение на открито, на което се вдигат много наздравици за успеха на въстанието. Близо до Петросани, в един чифлик на друг българин от Сливен, бунтовниците се събират и обличат униформите си. Униформите на войводите били сиви със сребърни копчета и обшити със злато. На останалите четници униформите не били еднакви — еднакви били само гайтанлиите потури и кожените калпаци с лъвската емблема и думите «Свобода или смърт». По пътя към ниския румънски бряг, минаващ през върбалаци и блата, четниците искали да носят багажа на войводата, но Караджата не желаел никакви привилегии: «Това не е право — казал той, — ние отиваме да се бием за свободата и сме въстанали срещу робство, следователно на нас самите е длъжност да не нарушаваме тая свобода. Ние сме братя помежду си».

Въпреки дългото си приятелство с Караджата и дълбоката обич, която имало между тях, Левски не бил с четата, когато тя през една нощ в началото на юли преминала Дунава. Незарасналата му напълно рана е едно сериозно обяснение. Това, че раната все още го безпокояла, може да се разбере от факта, че когато румънските власти арестуват известен брой български емигранти към края на август, за да успокоят турците, Левски бива освободен почти веднага, за да може да продължи лечението си. Но имало и друга по-важна причина той да не бъде с четата: Левски вече не вярвал в ползата и разумността от четническата тактика без съответна подготвителна работа вътре в страната. Отсъствието му от четата на Караджата представлява разделяне на пътищата.

Когато в Румъния започват да проникват новини за четата, те били от лоши по-лоши.

Лишена от закрилата на тайната и изненадата, четата бива принудена с бой да си пробива път през горещата Дунавска равнина към Стара планина. Преди още да достигне Балкана, четата значително намаляла, а много от оцелелите, между тях включително и Караджата, получили тежки рани. Някои от най-тежко ранените взели отрова, за да не тежат на своите другари. През всичките премеждия и опасности Караджата се държал като истински войвода — спокоен и съобразителен в боя, внимателен към нуждаещите се от грижа и утеха и бил неизчерпаем извор на вдъхновение за цялата чета. Той криел страданията си от своите другари и винаги се показвал весел и окрилящ. Но край Севлиево, при един бой с редовна турска войска, Караджата бива покрит с нови рани и пада в ръцете на врага, който го отвлича в своя лагер.

Четата не могла да стори нищо, за да му помогне. Сам Хаджи Димитър плакал като дете. Той успял да доведе осакатената чета до планината и се отправил с нея към родния си Сливен. На връх Бузлуджа бунтовниците, чийто брой едва надхвърлял тридесет души, влезли в своя последен бой с неколкостотин редовни турски войници и башибозуци и паднали до един. Хаджи Димитър загинал заедно с тях.

Караджата бил отведен отначало в Търново, а после в Русе, където той измамил палача, като нарочно изпил голямо количество вода, което той знаел, че ще бъде фатално за раните му в стомаха. Но това не попречило на турците да окачат на бесилката мъртвото му тяло като предупреждение към гражданите на Русе. Имало една жена обаче, която не се уплашила. Когато тялото било предадено на българския свещеник за погребение, тя урежда то да бъде облечено в чисти дрехи и положено в окичен с цветя ковчег. По-късно тя подкупва гробаря да позволи да поставят на гроба кръст, наема един свещеник да изпълнява обичайните обреди след погребението и сe грижи за гроба като за гроб на свой син. Всъщност това не било далеч от истината, защото двама от нейните синове били с четата. Петър бил убит, а Ангел — в Русенския затвор.

Нейното име е баба Тонка Обретенова. От дванадесетте й деца живи били петима синове и две дъщери, всичките взели участие в революционното движение. Тя била като майка на всички революционери, които минавали през Русе. През целия си живот баба Тонка е била енергична и смела жена. Като момиче, тя била обект на внимание на всяка седянка, а момците, които се осмелявали да я задирят, обикновено си изпащали при такива случаи. Веднъж група момци, докачени от острите й отговори, я заплашили да намажат вратите й с катран, което се считало за голяма обида. Те не могли да сторят това, защото баба Тонка и две нейни приятелки успели да се снабдят с турски полицейски униформи от един чиновник, приятел на нейния баща, и въоръжени до зъби, се появяват на седянката, където били въпросните момци. Те били «арестувани» и заключени в обора. Нещастните младежи били пуснати едва след като почистили обора. Не е нужно да се подчертава, че те вече никога не се закачали с Тонка.

Къщата на баба Тонка била разположена на високия дунавски бряг, близо до самата река. Това било много удобно стратегическо място за убежище и скривалище на революционери. Стъпала водели от двора до самата вода, така че можело да се стигне дотам с лодка, без да се минава през градските врати на оградения със стена град. От другата страна на двора имало врата, водеща към едно училище, и революционерите можели да влизат от тази страна, без да събуждат излишни подозрения, тъй като в училището вървял непрекъснат поток от посетители. Но най-силната крепост на баба Тонка била в самия й двор: освен малката едноетажна къща, в която живеела тя и семейството й, имало и още една по-голяма къща, която тя била дала под наем на един турски офицер, на име Шакир бей, заместник-комендант на Русе. Баба Тонка била в много добри отношения с Шакир бей и минавала за образцова гражданка, докато през същото време тя се занимавала е нелегална дейност под самия му нос.

Не друг, а Шакир бей съобщил на баба Тонка за залавянето на нейния син Ангел. Тя се държала великолепно и изразила своята увереност, че никой от синовете й не би могъл да се свърже с бунтовници, но като се върнала вкъщи, припаднала. Несъмнено тя е знаела, че Петър и Ангел са отишли при Караджата, и е одобрявала постъпката им. Докато четата още се организирала, Ангел писал писмо, в което съобщава, че Караджата имал нужда от елек, за да допълни костюма си. В отговор баба Тонка и по-младият й син Никола намират един такъв, извезан със златен гайтан, и отиват в Гюргево с лодка, за да го дадат на Караджата, като носели със себе си хляб и вино, което много развеселило Петър и Ангел и двамата войводи.

Баба Тонка отишла на свиждане с Ангел в затвора и когато пазачите ги оградили да слушат разговора им, тя сдържала сълзите си и укорила своя син: «Колко пъти съм ти казвала да не се събираш с хърсъзи, че и ти ще станеш като тях? Как ти посмя да станеш царски душманин? Нали знаеш, че българинът е роден вечно да бъде роб?». Началникът на затвора се зарадвал на тези й думи. Бил напълно подведен. Той я потупал по рамото и казал: «Машала, бабо!». След това баба Тонка вече можела да внася храна и дрехи, събрани от роднини на затворниците и други приятели. По-късно тя смело се застъпила пред Шакир бей за живота на Ангел и наистина той не бил обесен, а изпратен в затвор в Диарбекир.

Независимо от неизмеримостта на трагедията четата е имала своето положително въздействие. Турците били достатъчно изплашени, за да променят своето отношение към борбата на българите за независима църква. Дотогава те насърчавали двете християнски националности да враждуват помежду си, но този път те решават да търсят приемливо за българите разрешение на въпроса, като напразно се надявали да притъпят тяхното недоволство. Безумният героизъм на четата оставил дълбока следа в съзнанието на самите българи. Фактът, че шепа хора издържали толкова много битки с редовна турска войска, превъзхождаща ги многократно на брой, представлявал още един удар върху мита за турската непобедимост и укрепил вярата у народа в успеха на едно въстание. Съчинени били песни и легенди за двамата войводи. Несъмнено Караджата бил мъртъв, но кой е можел да бъде уверен, че Хаджи Димитър не е избягал през обкръжението на Бузлуджа? Не е ли той все още жив, някъде лекуващ раните си, в очакване на деня, когато пак ще поведе народа?

«Жив е той, жив е!» — пише Христо Ботев в своята балада, така силно оживила романтиката на «безумно смелите»(20), на красотата на българската природа — летния зной над узрелите житни ниви, песента на жетварките, и лунните нощи на Стара планина, че оттогава тя е ненадмината по своята популярност и сила. Днес почти всеки български паметник на загиналите носи Ботевия епитаф за Хаджи Димитър: «Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!».

Ботев бе срещнал Хаджи Димитър из опустошени миризливи кръчми, където хъшовете се събирали да удавят тъгата по отечеството си с евтино вино и в потоци от патриотични думи. Там той среща и брата на Левски — Христо, а чрез него и самия Левски.

Суровата румънска зима току-що била настъпила, професионалният революционер и поетът останали без работа и средства за прехрана. Ботев бил намерил някаква порутена вятърна мелница в окрайнините на Букурещ и предложил на новия си приятел да сподели неговото патетично жилище.

За деветнадесетгодишния Ботев, изправен за пръв път пред суровата, лишена от романтика действителност на емигрантския живот, зашеметен от ударите, които тя му нанася, Левски представлява крепост на човешкия дух. Той бил с девет години по-възрастен от него и бил далеч по-опитен и душевно уравновесен, докато младият поет непрекъснато се мятал насам-натам от крайна екзалтация до низините на отчаянието и се чувствал ужасно объркан от неуспеха си да намери задоволителен отдушник на патриотичната си енергия.

«...Живея съвършено бедно — пише Ботев на своя приятел Киро Тулешков. — Дрипите, които имах, се съдраха и мен ме е срам да изляза деня по улиците. Живея на самия край на Букурещ в една вятърничава воденица заедно с моят съотечественик, Васил Дяконът. За препитанието ни не питай, защото едвам на два-три деня намираме хляб да си уталожим гладът... Тие дни мисля да държа сказка в читалището «Братска любов», но как да се явя, не зная? При всичко това критическо положение, аз пак си не губя дързостта и си не изменям честното слово... Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-доброто положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел. Вечер, дордето ще легнем — той пее; сутрин, щом отвори очи, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!!!»

И все пак, въпреки че Ботев се възхищава на очебийната лекота, с която новият му приятел се приспособява към суровия и несигурен живот на хъша, Левски всъщност бил много по-малко склонен от Ботев да го приеме като нормален начин на съществуване. В характера на Левски нямало нищо бохемско. Той не изпитвал влиянието на руския нихилизъм, а е бил чедо на едно общество, в което скромността и приличието са били основна черта на обществено поведение. От своята чисто българска среда той овладява изкуството да поддържа самоуважението си и да не допуска лишенията, колкото и жестоки да са те, да го водят до разпуснатост и поквара. Той обичал чистотата, реда и спретнатия външен вид и считал, че неугледната външност и непривичното поведение не са присъщи и желани за един революционер. Бил готов да престъпи обичая или закона в името на делото, ако това е необходимо, но никога не е изразявал своя бунт с ненужна показност и преднамерено презрение към общоприетите обичаи.

Левски бил различен по природа не само от бохемите емигранти, но също и от домораслите революционери, включително и от своите братя, у които протестът срещу турската власт клокочи като буен извор и които били склонни към безразсъдни геройства. Левски никога не е бил бунтовник в този смисъл като тях. В своето поведение той бил дисциплинирана, мислеща личност, в състояние и да приеме съзнателното подчинение, и да бъде неумолимо решителен, когато потрябва. За него животът е ценен дар, който не бива да се пропилява, нито да остане безполезен, и единственото нещо, което желаел за себе си, било да осмисли своя живот. При по-други обстоятелства такъв характер навярно би се задоволил да се посвети на научен труд или друга форма на мирно служене на своите съотечественици, но под напора на непоносимата неправда този по природа тих младеж се превръща в човек, чийто живот бива нацяло и без остатък посветен на революцията. Колкото и парадоксално да изглежда, Левски съумява да проникне по-дълбоко от всички свои съвременници в същността на проблемите на революционното движение именно защото той не е роден бунтовник. Ненавиждащ насилието и въпреки това приел необходимостта от него, той подхожда към въпроса за революцията с научен рационализъм, решил, че с това страшно оръжие трябва да се борави с нужната отговорност, със сръчност и пестеливостта по-скоро на хирургическия нож, отколкото със суровата разточителност на меча.

Няколко седмици те живели заедно, гладували и безкрайно спорили: Ботев — поетът, войнствуващият атеист и утопичен социалист, образованият в Русия интелектуалец, запознат със съвременните европейски философски системи и теории, възторженият, неопитният, уязвимият, и Левски — бившият монах с политическо призвание, който не се пита дали има или няма бог, интуитивният самоук революционер, надарен с рядко прозрение и въоръжен с богат опит и дълбоко познаване на своя народ. Между тях възниква взаимна обич и уважение, но едва ли някакво взаимно влияние. Всеки поема своя път. Ботев съхранява в съзнанието си светлия образ с неговата вътрешна сила и неутолима любов към живота, а Левски преписва в бележника си едно от Ботевите стихотворения, което до голяма степен изразявало собствените му чувства:

Не плачи, майко, не тъжи,

Че станах ази хайдутин,

Хайдутин, майко, бунтовник,

Та тебе клета оставих

За първо чедо да жалиш!

Но кълни, майко, проклинай

Таз турска черна прокуда,

Дето нас млади пропъди

Да ходим, да се скитаме

Немили, клети, недраги!

Аз зная, майко, мил съм ти,

Че може млад да загина,

Ах, утре като премина

През тиха бяла Дунава!

Но кажи какво да правя,

Кат си ме, майко, родила,

Със сърце мъжко, юнашко,

Та сърце, майко, не трае

Да гледа турчин, че бесней

Над бащино ми огнище:

Там, дето аз съм пораснал

И първо мляко засукал...

Навярно майката на бунтовника ще научи, че синът й е загинал в боя. Тогава тя не трябва да скърби или го нарича нехранимайко, а да поучи по-младите му братя да станат и те борци, да заемат неговото място. Може би той ще се завърне жив, придружен от своята чета, със златен лъв на чело и байрак в ръце. Тогава тя и либето му ще излязат да го посрещнат с китки цветя и здравец и ще го целунат по кървавото чело за нова раздяла:

Пътя е страшен, но славен:

Аз може млад да загина...

Но... стига ми тая награда —

Да каже нявга народа:

Умря сиромаха за правда,

За правда и за свобода!...

Скоро Левски се разделя с Ботев, за да се завърне в България, този път без чета. В скръбта си за любимия приятел Караджата той се залавя да убеждава младите емигранти, които посещавали читалището «Братска любов», в необходимостта от вътрешна организация. Един ден Димитър Ценович, като слушал Левски, му казал: «Когато ти мислиш така и си уверен, че ще може по този начин да се успее, защо стоиш тука и не отидеш в България и да приложиш на дело своя план. Аз съм напълно с тебе, че само една вътрешна организация ще може да даде добър плод. Четите, и аз съм съгласен с тебе, че не могат да направят друго нещо освен една протестация и да се покажем от време навреме, че ние, българите, съществуваме като народ. Друга полза от четите не може да се очаква. Защо седиш и не отидеш в България?».

«Нямам пари, г-н Ценович, а без пари нищо не може на тоя свят.»

«Колко пари ще ти трябват в начало?» — го попитал Ценович.

«Малко бил неговият отговор, — стигат ми тридесет турски лири.»

Ценович го погледнал и му се засмял, като повторил:

«Тридесет лири! Какво ще правиш с толкова малко пари?».

«Аз няма да отида да подкупвам турските министри, та да се нуждая от много пари. Аз имам нужда от пари, колкото да мога да пропътувам от тука до някои градове в България и да се облека.»(21)

Без повече разправии Ценович завежда Левски в кабинета си и му дава тридесет лири, а Левски му подписва разписка. По всяка вероятност парите не били от джоба на Ценович, а от фонда на Българското дружество. На Левски били дадени също и имената на някои доверени лица и привърженици на дружеството и бившия Таен централен комитет.

Този път Левски не дочакал да се разлисти гората и да закука кукувицата: в началото на декември той напуска Букурещ и се отправя към пристанището на Турну Мъгуреле, където среща Тодор Ковачев и Данаил Попов, двама бивши членове на Тайния централен комитет. На 11 декември той отплува с параход за Цариград — първата фаза от неговия новоизбран път.

Пета глава

«От черников лист свиленик става — как?

С работа и търпене.»

«Който бяга, в един път бяга, потерята

в сто го гони.»

Параходът понася Левски надолу по мътните кафеникави води на Дунава към делтата и Черно море. Почти по цялото си протежение ниският румънски бряг е обрасъл с гъсти върбалаци и тръстика, сякаш за да прикрива дейността на хъшовете от бдителните турски очи по високия български бряг, който ту се възправя като крепостна стена, ту се дипли, нарязан от урви и дерета, ту се разгъва меко и разкрива равнината навътре. Румънските градове са разположени край реката зад езерата и блатата, докато българските са накацали по самия бряг, а къщите им са разположени по възвишенията като в амфитеатър. Във всеки български град имало много джамии, чиито минарета стърчали над кривите покриви като пръсти, сочещи към небето, сякаш искат да кажат: «Виж, Аллах е един и Мохамед е неговият пророк».

А зад стръмния като стена бряг се разстила България: малка земя, която лесно се помества в едно човешко сърце, но обилно надарена като миниатюрен континент. Земя с алпийски езера и лековити горещи извори, с ледени пещери и слънчеви пясъчни брегове, със скалисти пропасти, по които се мъдрят еделвайси, и субтропични реки с водни лилии и нависнали над тях лиани, земя със златни житни поля и кехлибарено грозде, над която кръжат орли, където се въдят пеликани и пеят славеи, земя на странстващите овчи стада и камилските кервани, земя на работлив и надарен народ: земеделци, покрили земята си с градини, занаятчии, на чиито ръце металът послушно се подчинява и които от дървото изрязват листа, сякаш оживели; и слънца, сякаш заблестели; жени, които везят и тъкат с шарени нишки, както поетът пише с перото и мастилото, жени, които изливат душата на земята си в песни, жени, които превръщат и най-бедняшката къща в уютен дом — народ с топло сърце, който цени просвещението и мечтае за свободата... един малък рай, присвоен от демони.

От двете страни на Дунава българите плачат и стенат. В Румъния хъшовете страдали от глада и носталгията, влачещи жалкото съществуване на хаймани и случайни работници, с моментни изблици на вдъхновение и надежда, че ще преминат «през тиха бяла Дунава» да нанесат удара за свободата и да си отидат у дома, пък ако трябва — и да умрат. В България те имали дом и семейства, но страхът кръстосвал из улиците и пълзял от високите зидове, иззидани, за да го държат зад тях. У хъшовете имало в излишък безразсъдна смелост, а у българите «у дома» — излишък от страх. Първите смятали, че свободата се купува с кръв — тяхна кръв — докато вторите чакали братушките да дойдат от Русия. Но каква свобода би могла да им донесе? В Русия млади хора като Левски се бунтували срещy властта, четели забранени книги, участвували в нихилистични сдружения, искали република и били заточвани в Сибир заради борбата им със самовластието, което било не по-малко отвратително от това на султана.

България трябвало сама да извоюва свободата си и сама да определи бъдещето, при решаването на което да участвува целият народ. Но какво означава «целият народ»? От двете страни на реката имало българи, чието богатство им осигурявало удобство и сигурност независимо какво може да сполети останалите техни съотечественици — българите, като водачи на «Добродетелната дружина», като чорбаджиите, чийто втори дом бил конакът и чието злато било по-надеждна защита от каменните зидове и железните решетки. А имало и турци, които били толкова бедни, че хайдутите се смилявали над тях и им раздавали парите, взети при нападенията върху именията на богатите бейове. Левски бе израсъл в град със значително турско население; неговото семейство живеело в съседство с турци и сам той бе играл с турчета от детските години. Много добре знаел колко жестоки могат да бъдат турците, но знаел също, че мнозина от тях били добри хора и че някои от тях страдали от несправедливостта и беззаконието в турската държава не по-малко от самите българи.

Малко неща са известни за дейността на Левски в Цариград, където той остава до началото на януари. Без съмнение той използува времето си там, за да се свърже с многобройните български чиновници, чираци и студенти, населяващи горния етаж на огромния Балкапан хан, където голям брой търговци имали кантори. Каквото и да правел Левски, неговата дейност бива забелязана от един руски агент, който мy предлага голяма сума, за да преброди България и събере сведения за освободителното движение. Но Левски отказва. Той предпочитал да работи с оскъдните средства, с които разполагал, но да бъде независим от чужд надзор.

От Цариград Левски отива в Пловдив, където подновява познанството си с Найден Геров. Като руски консул, Геров бил на страната на «старите» и гледал с недоверие на дейността на «младите». Той навярно е споменал за посещението на Левски в едно свое писмо до Христо Георгиев, защото в писмото отговор от 11 март 1869 г. се казва: «Казвай на хората да не вярват на приказките на Дякона!».

Въпреки всичко, където и да отидел Левски, хората жадно го слушали и му се доверявали. От непреки източници става известно, че посещава Перущица, после отива в Карлово и Сопот. Оттам тръгва на изток през Казанлък и Сливен — родния град на Хитов, Хаджи Димитър и Добри Чинтулов, където бил установил връзки още през лятото на 1867 г.; след това прехвърля Стара планина и стига Търново. Оттам през Ловеч и Плевен той стига до дунавското пристанище Никопол срещу Турну Мъгуреле — откъдето е бил тръгнал и където Ковачев и Попов му били свръзки.

Целта на пътуването била главно разузнавателна, да се провери настроението на хората и да се види каква подкрепа може да се очаква за идеята за подготвителна работа. Левски бил извънредно обнадежден от начина, по който бил приет навсякъде, и леко зашеметен от успеха. Той се изкушавал да реши, че съществуват действителни възможности за едно въстание в близкото бъдеще. Революционерът не се застоява дълго в България и побързва да се върне в Румъния, за да се снабди е отпечатани прокламации за разпространение всред народа и с някакъв вид официален мандат, който да му даде пълномощия и авторитет в очите на хората.

Понеже Левски не разполагал със средства за отпечатване на прокламациите, той намира Иван Касабов, който продължавал да бъде една от най-известните фигури всред «младите» и който бе написал и отпечатал прокламациите, взети първия път от Хаджи Димитър и Стефан Караджата. Касабов се съгласява да помогне на Левски и те двамата заедно с Теофан Райнов съставят и отпечатват на български и турски следния текст:

«Към българския народ

Българине! Сичко онова, което беше най-свято, най-мило и драго на твоя злощастен род, днес е осквернено, потъпкано, поразено. Твоята света вяра страда, с твоето щастие бесний паша се разполага, твоята чест от сурова сила се гази; в твоята къща отровна змия трови домородието ти, децата ти; много челяд вече зарази със смъртоносното си дихание този заразяющ звяр. Ох, ти горко усещаш това, тъжний българино! Но, пак твоите сълзи, твоите тъжби, твоите молби никак не ти помагат, защото не се чуват там за твоите неизказани теглила, гдето би могле да поправят твоята съдба. Горчивият опит те учи, щото на нищо да не се надяваш от султаните и неговите лъжливи съветници!

Селский народ заслужава съдбата, която той споделя: Само робът се оставя доброволно на своята съдбина. Покажете, о българи, че не сте сътворени само да робувате; покажете, че сте достойни синове на нашите славни прадеди; покажете, че във вашите жили тече още по някоя капка кръв от Крумовий и Симеоновий народ.

Станете, братя българи! Хванете коси, ножове и сопи, та отмъстете си и се избавете от срамното робство!

Облегнете се само на себе си и о вашата сила, седем милиона народ сте; Портата е разтреперана, слаба, омаломощена. Вашите братя, които с вас страдат толкова векове, ще ви помогнат да смажите на клетата змия главата. Всевишний Бог, всемилосърден на потъпканите народи, ще ви помогне да си отмъстите.

А вий, братя на Мохамедовата вяра, де са вашите правдини, с които се наслаждавате? Де е вашият имот; който сте имали? Какво сте придобили, като проливате всячески и непрестанно кръвта си? И вие сте братя погазени, излъгани както и ний. Сичко, що сте имале някога, е измряло в борба на безправедната държава, дето владеят насилство, власт и заповеди, а не право и справедливост, начала на искрено понятие.

Бог е създал вас и нас, и ний не виждаме във вас, освен едни братя, които с нас живеят по-много от четири века в същото отечество, които теглят с нас заедно едни и същи мъки. Ний българите подаваме ви братската си ръка. Религиозни сметки не идем да водим с вас. Блазе на оногова, който е щастлив с вярата си. Идете, братя, по обичаят си във вашите джамии, молете се богу по ваший начин, това нищо не ще ни попречи да бъдем равноправни в свободна България. Вярата спасява душата, а държавата не е заведение, в което да се приготви душевното спасение, но е заведение, в което само се обезбедява и утвърждава политическото и гражданско право на секий жител без разлика.

Братия мюсюлмани! В свободна България има място за всинца ни. Ония, които ви карат да пробивате със смъртоносното си оръжие нашите гърди, на нашите жени и нашите деца, те са ваши и наши неприятели. Те само искат да господаруват, да смучат вашата и нашата кръв. Хайде и ви станете с нас, за вашата и нашата свобода!

А, ти, християнска Европо, допусни да се освободим, и ний повече от теб не искаме. Бъди праведна и человечна. Недей възмутява човешката съвест, помага щеш на най-гнусната тирания, под която страдат от толкова столетия невинните народи, които като бъдат свободни, ще ти бъдат от по-голяма полза, отколкото една гнила държава, която само твоята милост и твоите пари я недопущат да се срути.

Братия българи! Дързостно прочее да скочим сички на оръжие против нашите столетни угнетители. Доста сме сълзи проливали, ето сега е сгодното време.

Чакайте само за първи знак, който ще ви се даде от Стара планина, пък тогава напред! — На решителния и Бог помага, а щастливата бъдещност ще да ви задоволи за сичките ваши мъки и жертви, който сега последний път ще принесете пред жертвеника на отечеството за златната свобода.

Стара планина

месец Април 1869 лято

От Привременното българско правителство».

(печат на Привр. правителство)

Прокламацията бива издадена от името на «Привременното българско правителство» в Балкана, защото същият подпис бе за пръв път сложен под плана на Раковски за освобождение на България и бе поставен също върху Прокламацията, разпространена от Хаджи Димитър и Стефан Караджата и накрая бе осветена чрез тяхната героична смърт. Използуването на това име имало двойно преимущество: първо, то продължавало известна приемственост, и второ, придавало на новото начинание известен престиж, който имала четата и съзнанието на народа.

Докато чакал отпечатването на Прокламацията, Левски потърсва старите си приятели и открива Големия в затвора. Той и още един негов другар, за да се сдобият с пари за една чета, направили опит да оберат богат румънец и били хванати на местопрестъплението. Левски отива в затвора да ги види, занася им тютюн и прави всичко възможно да повдигне духа им. Той залага своя далекоглед, за да плати на адвокат, и потърсва някои влиятелни българи с надежда те да се застъпят пред румънските власти. Скоро двамата биват освободени и Големия отваря кръчма в един провинциален град. Когато Левски отново се среща с него, той му предлага да отиде в Русе, за да служи като вpъзкa между революционерите в България и Румъния. Големия се съгласява и веднага затваря кръчмата, като продава каквото може от оскъдното си имущество, но тайно, за да не буди подозрения. В края на април той се бил вече установил в Русе.

На 1 май Левски преминава Дунава при Никопол. Оттам отива в Плевен очевидно с намерение да мине още веднъж по стария си път и раздаде прокламации на хората, проявили интерес към делото при първото му преминаване през България. В Плевен той потърсва помощта на Анастас Хинов, брата на Данаил Попов, неговата свръзка в Турну Мъгуреле. Двамата успяват да съберат няколко съмишленици и образуват ядката на таен комитет. След тава, придружен от Хинов, Левски продължава пътя си към Ловеч.

Ловеч бил удобно разположен стратегически град в северните поли на Стара планина, в началото на един проход, водещ през планината към Троян, Розовата долина и Южна България. Същевременно оттам лесно се стигало до Никопол и Румъния.

Големия бил роден в село Къкрина, недалеч от Ловеч. Той посещавал едно училище в града, бил там чирак, а преди да тръгне да странствува като майстор кожар, обикалял по търговия из целия окръг. По негова препоръка Левски потърсва Марин Поплуканов при пристигането си в «алтън Ловеч». Бащата на Марин бил поп и бил известен като поп Лукан, възпитал многобройната си челяд в патриотичен, родолюбив дух. Марин взел дейно участие в борбата срещу владиката гъркоман Иларион. В тяхната къща, иззидана на стръмната височина под Хисаря, Левски намерил топло и сигурно убежище. Когато Левски обяснил за какво е дошъл, Марин се почувствувал поласкан и щастлив, че го считат достоен за такова доверие, и веднага предлага да събере някои негови приятели, за които бил сигурен, че ще проявят към предложението на Левски същия интерес, какъвто проявява той сам. Срещата станала в една отдалечена къща, долу при реката до обществената баня. Къщата принадлежала на Иван Драсов, висок, хубав млад мъж, с гъста, добре вчесана коса, който винаги се обличал елегантно и по последната мода. Въпреки че се носел като конте, той бил сериозен човек, интелигентен и патриот. Бил един от първите, които Марин избрал да представи на Левски, и наистина срещата му с Апостола се оказва повратен момент в неговия живот.

«Аз не знам какво впечатление е правило неговото дохождане в Ловеч, но за мене си казвам, че се считах за най-щастливия човек на света. Щастлив бях, защото първи път имах честта да говоря със син, верен народу си, син, който е презрял всички световни наслаждения, а се е посветил тялом и духом за свободата на своя народ. И как да не се считам за щастлив, когато той първи явно ми продума за свободата и ми разказа за целите на четите и ми откри такива тайни, които съдържа свободата на народа ни, тайни, наистина тогава за мене твърде важни и велики. От тоя ден аз броя своето съществувание, защото тоя син ми даде да разбера, че човек не е роден за себе си, но и за народа си, и че всеки народ, голям или малък, трябва да бъде свободен.»(22)

Повечето от събралите се в къщата на Драсов млади хора били занаятчии или търговци, но имало и един свещеник, поп Кръстю, учил в Белград теология и участвал в първата легия, и който съвсем наскоро открито говорил от амвона против владиката Иларион в негово присъствие. Тримата — Марин, Иван Драсов и поп Кръстю — били измежду избраните да ръководят новообразуваната група, която имала за цел да подготви населението на Ловеч за въоръжено въстание. Левски ги оставя да продължат работата и поема пътя си през планината към Розовата долина и родното му Карлово. Тук било опасно. Познавали го много хора, а и русата му коса и сините му очи привличали прекалено много внимание. Неговото пристигане сигурно не е останало незабелязано, защото той не се застоява в Карлово, а почти веднага заминава за Калофер. Но дори и там той не се чувствал в безопасност, поради което неговият приятел Иван Мархолев го настанява да спи в местния метох в случай на внезапно претърсване по къщите. Иван Мархолев, който бил кираджия, използувал манастирските сайванти, за да държи в тях каруците и конете си, и Левски могъл да се крие там, без дори монахините да подозират неговото присъствие.

Следващият проблем бил да се осигурят на Левски документи за самоличност, за да може той да продължи обиколката си поне с някакво подобие на легалност. За тази цел неговите приятели склоняват Иван Фетваджиев, който донякъде приличал на Левски по външност и цвят на косата, да даде своето тескере. След това Левски и Мархолев тръгват с каруца за Казанлък. По пътя си те биват спрени от група конни заптиета, които търсили именно Левски. Те огледали паспорта, но не открили нищо нередно в него и пуснали пътниците да продължат по-нататък.

От Казанлък Левски отива в Пловдив, където отново посещава Найден Геров и му показва прокламациите. Геров не се отнесъл много благосклонно към дейността на Дякона. Той не вярвал, че народът би могъл да си извоюва сам свободата, и считал, че дейците за освобождение трябва да отдадат силите си на културното и просветно дело и да чакат русите да освободят България било по дипломатически път или чрез силата на оръжието. Между Геров и Христо Георгиев били разменени писма, в които се изразявало неодобрение към революционната тактика. На 30 май 1869 г. Геров пише: «Преди шест, седем дни, си замина Дяконът, и тук както навсякъде той показа едно възвание на български за българите с печат на «Привременното българско правителство» и друго, на турски за турците, но и от двете той има само по един екземпляр, които той показва, но не оставя никъде. Аз ги видях. Турското не можах да прочета, но българското не струва нищо — празна работа — и аз се страхувам да не би някои прости хорица да бъдат подмамени и заблудени с него и да докарат бели и върху други хора. Имам и други опасения. Където ходи, Дяконът иска от хората пари за разноски, да вярваме, че не мами хората просто да им обере парите».

В своето писмо до Найден Геров, писано същия ден, Христо Георгиев говори още по-неласкаво за Левски: «Дяконът е онзи, дето прави лъжливите писма на Райнов, такъв е и Дяконът, и двамата за пари и баща си продават».

Кореспонденцията между Геров и Георгиев отразява постоянно растящия разрив между «старите» и «младите» и новото изостряне в отношенията им, настъпило от последната есен, когато «младите» отказват да подпишат телеграмата на «старите» от името на българския народ до парижката конференция на великите сили. В тази телеграма се настоява за създаване на автономна българска държава, с национално събрание, избирано на два етапа и одобрено от султана. Авторите на телеграмата дълбоко засегнали демократично настроените хъшове, като изтъквали собственото привилегировано социално положение и някак си отхвърляли от себе си всякакви обвинения в подстрекателство към бунт и въстание. След това всякакво сътрудничество между двете групи станало невъзможно и се стигнало да явен конфликт. Левски безусловно принадлежал към «младите», но в отношението си към «старите» той не подхожда механично и не приема схващането, че всички богати хора са от една и съща боя. Той искал да предостави на всеки поотделно възможността да участвува в неговото начинание и стига доста далеч в своите старания да спечели за делото на революцията хора, показали своя патриотизъм по въпроса за просвещението и църковния проблем. Освен това той подхожда към тях не като молител, а като човек, който с предложението си ги удостоява с рядка чест.

Найден Геров не бил готов да направи нещо повече, освен да приеме Левски в своя дом, като държал «старите» в течение на неговата дейност. Всред младежите в Пловдив обаче Левски намира известни привърженици. Посещава и някои от околните села. В село Царацово той остава за известно време с Иван Атанасов — познат под прякора Арабаджията, негов братовчед и впоследствие един от най-близките му и горещи последователи. Преоблечен като каруцар, с един сив кон, натоварен с два сандъка сапун, Левски пропътува така до Перущица, където учителствува Петър Бонев, негов другар от първата легия. Бонев познавал всички млади хора в селото и не му било трудно да доведе най-надеждните, за да се създаде комитет. Преди това Бонев бил учителствувал и в Пазарджик и бил в състояние да свърже Левски с подходящи хора там.

Към края на юни Левски решава да рискува да се върне в Розовата долина. Преди всичко там той имал повече приятели от всякъде другаде, а и почвата била до известна степен подготвена от него. Най-напред посещава селата около Карлово и след това предпазливо се добира до родния си град. Не посмява да остане при майка си, а отива в къщата на Ганю Маджареца, който по негово указание уведомява по-будните политически младежи за пристигането на Левски и урежда среща вън от града.

Мястото на срещата, което Левски избира, било големият орех на «Млатишумка», едно от най-хубавите места в цялата Розова долина. То се намирало на юг от Карлово и турците рядко ходели там.

Хубавото време, красотата на околната природа и въодушевлението от предстоящата среща — всичко това създавало едно възвишено настроение у младежите по пътя им през нивите и градините към Млатишумка. Слънцето сякаш било заляло със златната си светлина целия свят и всичко изглеждало възможно. Извън града те седнали под една сенчеста липа да чакат Левски, който за по-сигурно тръгнал за срещата сам и по друг път. Те налягали върху топлата земя, вдишвали напоения с аромат въздух и слушали чуруликането на птиците. Някъде по-далеч се чувал овчарски кавал. Изведнъж Левски се появил от другата страна на Стара река. Реката била придошла от стопения в планината сняг и младежите решили най-силният от тях да прегази оттатък и пренесе Левски на гръб, защото не било редно техният водач да мокри краката си. Но Левски им махнал да чакат. Той избрал едно място, засилил се леко и прелетял над водата като стрела, без дори да се намокри — едно разстояние, повече от 6–7 метра.

Докато приятелите му още се чудели, той им казал: «да вървим!» и ги повежда към големия орех, ограден от лешникови храсти и трънки. Всички сядат и очакват със затаен дъх да чуят думите на човека, който отдавна бе станал техен герой. Левски им обяснява защо е нужна вътрешна организация, показва им Възванието и им прочита един сръбски военен наръчник. Той успява да разпали тяхното патриотично чувство с разкази за подвизите на българските легионери от 1862 г., а присъстващите го слушат румени от възбуда и с пламнали очи. Под влияние на неговите разкази те изпитват чувството, че биха могли да разгромят цялата турска империя и че едва ли има нещо невъзможно и опасно за тях.

Но както си говорили и слушали Левски, изведнъж се чу някакъв шум, като че костенурка пълзи по ситни камъни. Тревога и объркване разкъсва магическата атмосфера. Смущението сякаш парализира събранието. Да не би да са били проследени от турски шпиони? С ледено спокойствие сам Левски се промъква до храстите, за да види какво става, и разбира, че посетителите са двама младежи от Карлово. Той нарежда те да бъдат държани на известно разстояние, докато събранието реши какво да предприеме. Оказало се, че «натрапниците» случайно са попаднали на това място и като забелязали групата, тласкани от любопитство, пропълзели между шубраците и камъните на реката да ги видят по-отблизо. Някои от събранието били склонни да убият двамата посетители от съображения за сигурност, но Васил Платнарев, който добре ги познавал, предлага да поговорят с тях. Останалите се съгласяват и в резултат на всичко това двамата нови пожелали да се включат в новообразувания комитет и дори допринасят нещо към неговия фонд.

Продължили работата си. Чак до здрач траяли разискванията. Накрая Левски закрил събранието и наредил на съзаклятниците да се завърнат в града по двама или трима по различни пътища.

Състояла се още една среща по въпроса за включване на нови членове. Решено било да се образува едно философско дружество, което да се събира в кафенето, като прикритие на новата организация. В това дружество трябвало да се приемат само членове, положили съответната клетва. След това доста успешно и паметно начало на организационната работа в родния град Левски тръгва по близките околни села и там също организира малки революционни групи.

Към края на юни в Сопот той преживява своя пръв допир с турската полиция, като насмалко не попада в ръцете й — нещо, което по-късно му става ежедневие. Чрез своите шпиони турците откриват, че Левски се е завърнал в околността. Решен да го залови, мюдюринът отива при един сопотчанин на име Иван Цочев, който бил в затвора за дългове, и му обещава да му плати дълговете ако може да открие къде се намира Левски. Цочев се съгласил и бил освободен. Наскоро след това той научава, че Левски се криел в една градина в окрайнините на Сопот, и донесъл за това в конака. Веднага тръгнали за там заптиета и изненадали Левски и група негови приятели на улицата. Приятелите му избягали, но заптиетата хванали Левски и тъкмо му извивали ръцете към гърба, за да го вържат, той със светкавично движение се отскубнал и, като оставил палтото си в ръцете им, изчезнал между къщите така бързо, че заптиетата съвсем го изгубили от очи. Вместо човека в конака те занесли неговото палто, но и то се оказало интересна придобивка, защото джобовете били пълни със забранени неща, включително екземпляри от възванието, три паспорта, един от които на Иван Фетваджиев, и три восъчни печата за подпечатване на паспорти.

Сякаш някой бил ритнал гнездо на оси. Цялата долина загъмжала от заптиета и аскер. Лично мюдюринът на Карлово повежда една потеря и загражда Гинината къща. Гина не била там, нито пък Левски. Това не попречило на турците да обърнат всичко наопаки, като претършували дори дръвника и лозето. После отишли в къщата на Андрей Начев, зетя на Левски, но и там не намерили нищо. По това време Гина била у племенника си Петър Фурнаджиев по случай именния му ден. Изглежда турците се научили, че тя е там, и отиват у Фурнаджиев. Гина спокойно излиза да посрещне мюдюрина, който грубо се обръща към нея: «Беджадъ, къде е синът ти?». Както винаги, Гина не му останала длъжна: «Аз искам от вас сина си. Вие го прокудихте и не му давате да се прибере. Кажете кому е сторил нещо лошо, та го прокудихте, а сега го искате от мене!».

Побеснелият мюдюрин я удря два пъти през лицето и заповядва на заптиетата да я арестуват. Докато я водели по улицата, тя започнала да протестира срещу държанието му и той я ударил още веднъж. Гина понесла храбро удара: тя знаела, че колкото повече е ядосан мюдюринът, толкова по-малко вероятно е да са хванали любимия й син. Левски в действителност бил съвсем наблизо. Като чул, че мюдюринът е започнал претърсване, той се промъкнал до къщата на Фурнаджиев и видял всичко. Турците завели Гина в къщата на попа и му заповядали да я държи под ключ. Щом се стъмнило, Левски пропълзял до къщата и почукал на прозореца. Той успял да поговори с Гина и някои други приятели. Като съзнавал напълно каква опасност грози Иван Фетваджиев, чийто паспорт бил вече в ръцете на турците, Левски искал да замине за Калофер да го предупреди, но турците стигнали там преди него.

Нещастният Фетваджиев, който съвсем бил забравил за паспорта, тъкмо играел на една сватба, когато дошли да го приберат. Той бил заведен под стража в Карлово, където мюдюринът му показал паспорта и му поискал обяснение. Фетваджиев отричал всичко. На следващата сутрин бил отведен в меджлиса, където освен турци заседавали и български чорбаджии. По съвет на един негов приятел, дошъл през нощта под прозореца на затвора, след като подкупил дежурното заптие, Фетваджиев казал, че преди около месец и половина, когато бил в Стара Загора, го боляло много зъб и за да успокои болката, изпил няколко филджана ракия. На връщане към Калофер получил кома от ракията и когато дошъл на себе си, установил, че чантата му, в която бил и паспортът, била изчезнала. Неговите показания не били приети от мюдюрина, защото той преди това се бил вече похвалил в едно писмо до пашата в Пловдив, че един от другарите на Левски е хванат и сега неочаквано се оказал без нужните признания. Той се опитал да накара Фетваджиев да подпише един съдебен протокол, включващ параграф, в който се казва, че предишния ден той е признал, че е дал паспорта на Левски, но влиятелните карловски чорбаджии и меджлиса настояли в протокола да бъде включено само онова, което действително е казано пред съда, и протоколът бил преписан отново. За Фетваджиев това било само една формална победа, защото турците продължавали да гледат на него като на много важен заговорник и на следната сутрин го изпращат в Пловдив.

Въпреки че използуването на влиятелни хора и даването на големи подкупи от страна на неговите приятели му осигурили по-добро третиране в затвора и почти всекидневни свиждания, Иван Фетваджиев успява да издействува освобождението си едва към края на 1871 година.

Докато в Сопот траяла цялата тази олелия, Левски се криел в планината или, както някой казват, в Сопотския метох, където леля му Христина била монахиня и му била приготвила скривалище под своята килия.

От Сопот Левски отива в Дъбене, непосредствено под Карлово, и посещава учителя Лило — стар негов приятел. Двамата мъже говорили цяла нощ, а на сутринта Левски решава да прекара деня в сън, тъй като не бил спал няколко нощи. Още не заспал и една турска потеря пристига в селото. Турски доносчици го били видели някъде из долината. Потерята отива в къщата на Лило и изплашеният учител праща братовчед си да посрещне турците, а сам той отива да събуди Левски. «Издадени сме!» — едва могъл да каже той. Левски бързо взема решение: «Вземи пушката!» — Лило имал една скрита пушка в долапа: «Ние със сила ще си пробием път».

Следния миг той променя решението си. Има и друг по-добър начин. Заптиетата никога не се отказват от пиене по време на работа. Той праща Лило да посрещне турците с необходимия салтанат, а през това време се преоблича като овчар. Заптиетата били вече насядали и лакомо се възползували от обилната черпня, когато един очевидно болен селянин с превръзка на едното око, накуцвайки, с помощта на тояжка минал край тях и поел пътя към Сопот да търси съвета на доктор Кокошков. Чак когато всичко било изядено и изпито, един от заптиетата се сетил, че овчарят може да е бил баш комитата, когото трябвало да арестуват. Лило започнал да ги убеждава, че това е съвсем невъзможно, но заптиетата станали и препуснали към Сопот, а Лило, разтревожен, ги проследил да види какво ще стане, когато настигнат овчаря.

Но Левски скоро си сменя облеклото. Той успял да се снабди е някакви турски дрехи с чалма и фес и с едно малко каче сирене на рамо спокойно отивал за пазара в Карлово. Заптиетата били завардили всички изходи от Сопот към планината, а по това време Левски се намирал в Карлово. Като не открил Левски в Сопот, Лило отива в Карлово и тръгва от дюкян на дюкян да разпитва за него, но без резултат. Изведнъж той вижда заптиета да яздят откъм Сопот. Помислил си «хванали са го», и едва не припаднал от уплаха. В този момент един турчин, превит почти надве, с каче на гръб, го ръгва с лакът в ребрата и му казва на турски: «Сап, бе гяур, не видиш ли, човек минава». Лило почтително отстъпил на «турчина» и като го видял, въздъхнал с облекчение.

Няколко дни по-късно, когато турците вдигнали засадата, Левски решава да отиде до Пловдив, но му хрумва дръзката идея да язди със самата потеря, която нарочно била изпратена от Пловдив да го улови жив или мъртъв. За да научи кога ще тръгне потерята, той смело влиза в конака под предлог, че иска да се посъветва с кадията. Той знаел, че кадията го нямало вътре и това му дало възможност да седи необезпокояван в конака, докато събере необходимите му сведения. Като си тръгнал, казал: «Пак ще дойда друг път», и напуснал сградата.

Когато потерята напуснала Карлово, в определеното време, Левски яздел на кон след нея, облечен като търговец, с голям чадър в ръка, да се пази от слънцето. Щом потерята спряла да почива, и той сторил същото. Близо до село Чукурли групата среща Иван Грозев, приятел на Левски, който пътувал в обратна посока. Когато познал Левски, той се ужасил и започнал да го упреква в липса на разум.

«Не се безпокой, му казва Левски усмихнат, сега пътят е най-чист.»

«Сега е най-чист пътят? Луд ли си бе, Дяконе?» — казал ядосано Грозев и посочил към потерята.

«Като вървя с потерята, аз съм в пълна безопасност... Кому ще хрумне на ума да ме подозре сега? Целият свят е уверен, че Левски сега се крие в миша дупка.»

Защитен по такъв начин, Левски спокойно пристига в Пловдив. Докато стоял там, той си поставил за цел да посети злощастния Фетваджиев, затворен заради него.

«Измина се доста време — разказва Фетваджиев. — Аз лежа в затвора. Привикнах му донякъде. Почти всеки ден ме посетяваха калоферци и се разговаряхме. Една сутрин рано повикаха ме от стаята, че ме дирят някои приятели да се видим. Отидох до дебелите дървени пръчки на вратата и що да видя? Мъдрят се Левски и Иван Мархолев; придружаваше ги надзирателят на затвора, арнаутинът Мустафа чауш, който знаеше много добре български. Аз се смаях! Приятелите ми дадоха симид и грозде и ми казаха много здраве от Калофер. На Левски и окото му не мигаше, че се намира всред Пловдивския затвор. Той беше облечен в хубави европейски дрехи, с чиста бяла яка — същ търговец от Куршум хан. Поговорихме още малко и приятелите си отидоха. И тям, и мене се искаше много и много да приказваме, но Мустафа чауш се пулеше и слухтеше. С очи се обяснихме. Оттогава аз вече не видях Левски.»

От Пловдив Левски отива в Чирпан, Стара Загора и Сливен без особени премеждия. В последните два града Левски имал приятели и познати от много дълго време, което създавало добра основа за изграждане на революционни комитети. След това започва обратното пътуване до Румъния, през Стара планина, вероятно през Елена, Търново и околните села, Габрово, Трявна, Севлиево, Ловеч, Плевен и Никопол. На 26 август той преминава Дунава и благополучно пристига в Турну Мъгуреле.

През последните месеци някои негови възгледи претърпяват промяна. Въпреки успеха му в спечелването на поддръжници на идеята за тайни комитети той изоставя надеждата за едно скорошно въстание. В едно шифровано писмо до Панайот Хитов от 5 септември Ковачев коментира: «Левски дойде от панаира. Попитах го за добитъка: твърде е слаб, няма цена и ще презимува, за напролет да го харчи според мнението негово».

Шепа революционери, пръснати тук и там, колкото и вдъхновени и предани да са, не създават революционна обстановка. Основната маса от народа все още не е била готова да отиде пo-далеч от личното недоволство и негодуване. Повечето хора, особено селячеството, гледали фаталистично на живота и приемали своето робство като божие наказание за техните грехове и се движели по линията на най-малкото съпротивление. Малките групи революционери по цялата страна представлявали само «мая», но трябвало още дълго време, за да «ферментира» цялото население. Дотогава всеки опит за въстание би причинил само кръвопролитие и ненужни страдания за народа, чиито ужаси и без това били прекалено много. От своя неотдавнашен опит Левски бе разбрал, че едно въстание е въпрос на години, нежели на месеци или седмици — един продължителен бавен труд, изпълнен с опасности и мъчнотии. Нужно е да се ходи от град в град, от село в село, от паланка в паланка, от къща в къща, от човек на човек, да се създават комитети, да се подготвят хората психологически и материално за революция. Цялото ударение на подготовката трябва да се прехвърли от Букурещ в България. Разбира се, емигрантите все още имат да играят важна роля. Трябва да се намерят пушки, да се отпечатат вестници и възвания, трябва да се преговаря е чужди сили. Всичко това най-добре може да се направи с помощта на онези, които живеят в относителна свобода в Румъния. Те трябва да бъдат спечелени за новия начин на работа, но най-важното е какво ще става в самата България.

Левски, който този път се върнал в Румъния, не бил вече онзи младши офицер, който почтително моли за разрешение по-старшите от него. Той е вече водач, който по-скоро изисква, отколкото моли, защото се чувствува упълномощен да говори от името на всички онези, които били готови да рискуват живота си за свободата, и то на самата фронтова линия — в България.

Шеста глава

«Сяко начало е мъчно.»

«По-добре в пъкъл с умните, а не в рая

с лудите.»

Оказало се, че е по-трудно да се убедят емигрантите в правилността на неговата линия, отколкото да се образуват комитети под непрекъсната угроза от залавяне.

Касабов бил погълнат от най-новото си увлечение — мацинизма. Привличали го не толкова принципите на Мацини, колкото престижът на неговото име и собственото му предпочитание към помощ от Запада вместо от Русия. Борбата на италианския народ за единство и независимост била следена с голям интерес от българските революционери. Самият Мацини будел възхищение и почит. Пад негово влияние няколко българи отишли като доброволци при Гарибалди. През 1869 г. вестник «Народност» започва да употребява термина «Млада България» по подобие на «Млада Италия» на Мацини и «Млада Европа», а в априлските си броеве отпечатва една поредица под заглавие «Мациниана», която бяла преведена от Neue Freie Presse за «Млада България». Касабов се надявал да образува група «Млада България», която да бъде секция от «Млада Европа», но въпреки очарованието, което притежавали имената на двамата италиански водачи, неговите усилия не получили голяма подкрепа освен от тесния кръг на най-близките му привърженици.

През май 1869 г. той изпраща Теофан Райнов, който през 1862 г. участвува в успешния поход на Гарибалди към Неапол, и още един бивш член на Тайния централен комитет в Западна Европа да потърсят Мацини и установят връзка с него. Делегацията най-сетне намира Мацини и когато италианският водач разбрал, че не били направени никакви приготовления и че не може да се разчита на никаква чужда помощ, той ги посъветвал да отложат въоръженото въстание. По негово мнение нужна била продължителна подготовка за повдигане революционния дух на народа от градове и села, да се намерят пътища и средства за организиране на събрания и дискусии, да се създаде сериозен печат, да се установят добри отношения със съседните народи, тъй като разединението само помагало на турците.

Делегацията се завръща през месец юли и естествено нейният доклад събужда голям интерес не само всред сравнително малобройните български мацинисти, но и всред всички, които посещавали читалището «Братска любов». Едно писмо от името на читалището и съставено вероятно от Касабов, било изпратено до великия италианец. Но по-късно, през 1869 г., Касабов се оттеглил напълно от обществения живот и приел румънско поданство. Едно обявление в румънската преса, че от днес нататък той желае да се нарича Ян Касабян, бива посрещнато с язвителни коментари от страна на лявото крило на българската емиграция. Когато в края на август Левски се завръща в Румъния, вълната от първоначалното въодушевление по Мацини била вече отминала, но в ход била подготовката за събрание в Галац на новообразуваното литературно общество с цел да се изработи законопроект за конституция. Левски не присъствал на събранието, макар да подписал пълномощията на Ценович и Любен Каравелов, които присъствали като представители на българската община в Букурещ. Съвсем малко от емигрантите изглеждали подготвени да преустроят начина си на мислене и да окажат сериозна и действена подкрепа на Левски. Касабов вече бил извън политическия живот. Ботев заемал учителско място в Измаил и бил много далеч. Единствено отстрана на Димитър Ценович и Любен Каравелов, дошли наскоро от Сърбия, Левски срещнал известно разбиране.

Въпреки че Левски и Каравелов намират в политическо отношение много общи неща помежду си и заработват заедно, те били две доста различни личности, с различен социален произход и от самото начало съществували известни положения, по които те не могли да достигнат пълно съгласие. Левски притежавал рядка душевна цялост, напълно отдаден на постигането на свободата чрез революция, уверен в себе си и в правотата на своята тактика, практичен, хладнокръвен, недостижим за отчаяние и надарен със съвършено душевно равновесие, което запазва дори и в най-тежките моменти. Каравелов бил по-сложна и драматична личност. С истински стоицизъм той понасял материалните затруднения, които много често били негов спътник, и многобройните му приятели го познавали като сърдечен и общителен събеседник, но той също бил жертва на потиснатост, нерешителност и изблици на гняв. Не винаги успивал да примири теорията с практиката или да доведе нещата до логически завършек. Трудно му било да реши дали призванието му е в областта на културата и просвещението или в революцията. Когато среща Левски, той се намирал на такова стъпало в своя живот, от което революцията му изглеждала по-важна, въпреки че образованието и философските проблеми на духовната свобода все още занимавали неговия ум. Докато живеел в Сърбия, той писал изявления като: «Новата наука е доказала, че държавата може да бъде само тогава велика, когато е образована, защото образованието е онази велика сила, която побеждава всичко, което е противно на човечеството и цивилизацията». В първия брой на в. «Свобода» той пише: «Само слепите и непросветени люде позволяват да ги водят за носа». В януарския брой от 1870 г. Каравелов изказва следната мисъл: «За нас без свобода няма образование, а без образование — свобода», но само шест месеца по-късно сменя становището си: «Революция, революция и революция е нашето спасение и нищо повече». След няколко години обаче писателят и публицистът пак ще се върне към просветителско гледище по въпроса за свободата.

Левски се възхищавал от интелекта и енциклопедическите знания на Каравелов; той винаги е ценял образованието и дори направил дарение от скромните си средства в полза на литературното дружество, но всякога е мислил и казвал, че основното е политическата свобода, която може да се постигне само чрез революция. За Левски вътрешната организация била връх на всичко и достатъчна сама по себе си. Той не изключва и външна помощ «дори от дявола», при условие че тя не обвързва с нежелани положения, но такава помощ би могла да бъде само случайна. За Каравелов, който бил свързан със Сърбия с толкова много приятелски и семейни връзки, сръбската помощ била от основно значение за успеха на революцията, а една южнославянска федерация — крайната цел: «Ние, българите, имаме само една държава, само един човек, с които можем да водим приятелски отношения — тази държава е Сърбия, а този човек е княз Михаил Обренович. Без Сърбия България също така не може да съществува, както Сърбия без България».

Приятелство със Сърбия, макар и не непременно чрез княза, си останало центърът на политическата концепция на Каравелов. Въпреки факта, че той в известен период възлагал големи надежди на княз Михаил, като погрешно вярвал, че той не споделял шовинизма на своето правителство, Каравелов бил, общо взето, републиканец, макар и не така категоричен като Левски, за когото всякаква монархическа форма представлявала анатема.

И двамата мъже обичали родината и народа си повече от всичко друго, но и в това отношение между тях съществували известни различия. Каравеловата обич била обичта на изгнаника, живял в чужбина цели десет години без прекъсване, който милеел за страдащия народ и мечтаел да го освободи. Изгнаничеството не успява да замъгли милите спомени за отечество и близки и той ги въплътява в литературни бисери като повестта «Българе от старо време», в която живо и духовито рисува живота в родната си Копривщица, като за прототипове взема своя дядо и бащата на Найден Геров. И все пак по самото естество на нещата Каравелов гледал на своята страна някак «отвън». Това в никакъв случай не отслабвало обичта му, навярно дори я възвисявало, но, от друга страна, това отделяне от своя народ накърнявало вярата му в способността на народа да се освободи сам, без помощта на съседните държави и българите, живеещи в относителна свобода в чужбина. Каравелов не възприема напълно основната теза на Левски, че народът като цяло представлява главната движеща сила на революцията, а приписва решаващата роля на силната личност, на отделния водач.

В лицето на Левски той виждал именно тази силна личност, човек, притежаващ душевна чистота и смелост, който не само че има готов план за действие, но вече е започнал успешно да го прилага на практика.

Левски гледал нещата от друг ъгъл. Той никога не отсъствувал от България за повече от една година. Свързан здраво със земята и народа си, любовта му към отечеството била жизнена и спокойна, без примес от носталгия. Той обичал народа, защото се чувствал част от него и неговите съотечественици му били тъй родни и познати, както членовете на неговото семейство. Неговият собствен живот бил преминал през всичките късни фази на националния живот: стремеж към просвета, към легиите, четите и накрая към комитетите. Той последователно бива църковник, учител, войник, хайдутин и революционен организатор. Той не чувствувал качествена разлика между народа като цяло и неговите водачи. Водачите всъщност са външният израз на вътрешния стремеж и убеждения на народа. Всяка епоха, всяко историческо изпитание ражда своите водачи. Водачите могат да се появят и да изчезнат от историческата сцена, но народът остава. Негови са силата и умът, и Левски, макар да е съзнавал много добре слабостта и безпътицата на народа, има пълна вяра в неговата потенциална способност да определи своята съдба.

И Левски, и Каравелов застъпвали доста по-леви възгледи в сравнение с възгледите на повечето емигранти в Румъния. Опитът на Каравелов от полицейските преследвания в Русия, и особено в Сърбия, му помага да разбере, че свобода от турско управление и дори една конституция съвсем не са още гаранция за свобода. И Левски не бил просто националист. Той търсел пътя към една революция, която освен национална независимост би донесла и социална справедливост. Двамата ги сближила любовта им към обикновените хора и общата им вяра, че времето на четите е вече отминало и че една вътрешна организация, би могла да осигури успех на революцията. В същото време между тях няма пълно съгласие поради различния им подход към проблема. Каравелов, в чието отношение към народа все още имало елемент на бащинско наставничество, държал организационния център на националноосвободителното движение да бъде в Букурещ, всред емигрантите, където винаги е бил, докато Левски искал да скъса с миналото и да прехвърли центъра в България, където живеят и работят обикновените революционери.

Левски остава в Румъния в продължение на девет месеца. През това време той прави непрестанни опити да убеди емигрантите да приемат неговата тактика и да обедини различните групи в единен фронт. Времето минавало в безкрайни спорове, при които е трябвало да защитава своя бъдещ план за изграждането на гъста мрежа от независими революционни ядки вътре в България, срещу атаките на дуалистите, тези, които били за отчаяни действия, готови всеки момент да умрат без полза в необмислени, зле подготвени въстания, и срещу другите, като Каравелов, които придавали решаващо значение на сръбската помощ и балканската федерация.

Левски прекарва в Румъния още една гладна зима. През пролетта брат му Христо, умира от туберкулоза — болестта на хъшовете. Потискайки скръбта си, Левски записва в бележника си следната кратка бележка: «В Букурещ, 1870 г., брат ми Христо умря на 9 април в 11,30 ч. сутринта, по европейско време».

През същата пролет всред емигрантите се ражда нова организация — Български революционен централен комитет, — възглавявана от Каравелов.

Първият намек за нейното съществуване идва на 17 април 1870 г., когато в. «Свобода» отпечатва едно изявление, подписано от новия комитет, в което се критикува българската община в Браила, загдето изпратила благодарствена телеграма до султана, след като той най-после подписал фермана за учредяването на независима българска църква под формата на екзархия.

Това изявление било последвано след няколко месеца от Програмата на Българския революционен централен комитет, която отначало била публикувана в руския емигрантски вестник «Народное дело» от 1 август 1870 г., а след това — в «Свобода» от 14 октомври 1870 г.:

«Ние се бориме с два неприятели: единът неприятел наш е политически; турското правителство, а другият — духовни, гръцкото духовенство.

Турското правителство със своите башибозуци и гръцкото духовенство със своите попове и калугери убиват в българския народ сяко прогресивно движение, сяко народно и човеческо проявление, които способствуват на народа да добие по-добър свободен живот.

Известно е секиму, че гръцките калугери, попове и архиереи с помощта на Али паша, турският велик везир, до скоро време затваряха българските и боснанските школи и пращаха техните учители в Деари-бекир на заточение. Но българският народ въстана против тия духовни хърсъзе и изгони ги из своята земя без шумотевица и без кръвопролития.

Единът наш неприятел погибна, настанал е ред и за другият.

Нашата свещена обязаност се състои сега в това: да очистиме своята земя от правителствената чиновническа нечистота и да обезпечим своята народна, политическа и обществена свобода.

Българският народ е народ демократически; той не е разделен на секти, той няма посреди себе си аристократически величия, тоя за нищо ненужни обществени елемент и затова ние желаем да видиме в своето отечество избираемо правителство, което да изпълнява волята на самия народ.

Ние желаем да живеем със сичките наши съседи дружествено, а особено със сърбите и ромъните, които отчасти съчувствуват на нашите стремления и желаеме да съставяме с тях «Южнославянска» или «Дунавска федерация на свободните земи».

Ние желаем, щото тая земя, която е населена с българе, да се управлява български, т. е. съобразно с нравите, характера и обичаите на българския народ, а тия земи, които са населени с ромъне, със сърбе и гърци, да се управляват съобразно с характера на ромънския, сръбския и гръцкия народи. Нека сека народност, както и секи народ, учува своята свобода и да се управлява по своята собствена воля. Но в това също време ние желаем да съставиме между себе си и между нашите родствени народи и съседи едно цяло, какъвто е швейцарският съюз.

Ние не желаеме чуждото, т. е., това, щото не е наше; но не желаеме да дадеме и другиму своето.

Ние нямаме претензии на историческо, на каноническо, на короновано и на религиозно право, а за това оставяме на самия народ да реши своята съдба и да яви в кой отдел на съюзът желае той да са присъедини: със сръбският ли, с ромънският ли, с българският ли или с гръцкият — следователно у нас не можат и да бъдат въпроси за границите.

Ние желаем за себе си свобода народна, свобода лична, и свобода религиозна, с една дума, свобода човеческа, и затова желаеме такава съща свобода и на нашите приятели и съседи. Ние не желаеме да владееме над другите, затова и не позволяваме да ни владеят и другите!

Ние ще да употребяваме против турското правителство такива същи мирни средства, каквито бяха употребени против гръцкото духовенство. Само в най-крайни случай ние ще употребим против тях оружие, огън и нож.

Ние не щеме да работиме ни с едно деспотическо правителство, ако това правителство да бъде съставено даже из нашите рождени братя; наши съюзници трябва да бъдат само поробените, измъчените от тежки трудове и от сиромашия народи, каквито сме и ние сами.

Ние причисляваме нашите чорбаджии в числото на нашите врагове и ще да ги преследваме на секаде и сякога!».

1870, Август 1

В допълнен и поправен вид програмата е издадена като брошура от Каравелов през есента на 1870 г. Върху корицата на брошурата, озаглавена «Български глас», било отпечатано «Женева» за заблуждение на властите, макар всъщност тя да е била отпечатана в Букурещ. В началото тя започва с тия три стиха:

Течи, течи, кръв сиротска;

Падай, падай, роса кървава;

Расти, зрей, жажда за отмъщение!

Тя съдържа една похвална реч за свободата и човешкото достойнство и представлява напредък по отношение на началната програма; приближава се повече до гледището на Левски по това, че не говори за мирна борба, открито се прокламира нуждата от вътрешна подготовка, има открито републикански характер, въпреки че защитава балканската федерация.

Отношенията на Левски с новия комитет остават все още неизвестни за нас. От неговите писма личи, че той не гледа на него като на една съвсем задоволителна по състав и цели организация и не се счита длъжен да взема нейното мнение, преди да предприеме каквото и да е. Такова отношение от страна на човек, предан на принципа на дисциплината и организацията, подсказва, че или той не е бил член на комитета, което изглежда неправдоподобно предвид по-късната му кореспонденция с Каравелов, или че комитетът е бил една доста мъглява организация с неясни цели и че предназначението й било по-скоро да води пропаганда, отколкото да служи като главен щаб на едно подмолно движение. Интересно е, че макар Левски да е бил повече разбиран от Каравелов, отколкото от всеки друг в Румъния, той като че ли не го е считал за по-различен от останалите емигранти.

Левски не бил особено доволен от своето пребиваване в Румъния. Покровителственото и надменно отношение на интелектуалците го дразнело и той се чувствал огорчен от дребнавите дрязги, които разединявали емиграцията.

В по-късни свои писма той така описва впечатленията си:

«Приятельо! Питаш ма познавам ли та! Как не! и вази и Г-н Панайота, Райнов, Живков, Кършовски, Д. Ценова, Каравелова и пр. и пр. Нали додох нарочно из Българско да ви представа народното мнение на простият и ученият ни народ в Българско? върху което цяла година мнения давахме, нали сте вия горните? Помните ли всичките си думи? които аз ги имам и забелязани; и срещу кой съм противостоял. Като се поразгледате в миналото, от краят в работите си досега във Влашко, кой с кого се е турил на работа, та от кой ден, до кой ден е вървяло като жаба през угар, после хайде пък еди-кой си води сръбска политика, та не бива с него да се работи, други руска, трети турска, ето ги и обнародвание във вестниците, ту тоя оногози, онзи тогова, нашите българи го казват говна и помия. Аз при тия комедии в година време до нейде стоях да гледам и казах ви няколко пъти: нямаме хора във Влашко и станах та си дойдох в Българско»(23).

«Брате! Тамкашните ви работи като мя смутиха и за мен друго нямаше кво, защото аз там между всички ви бях най-поростиат! и с думи не можахме да са разберем, тогава моят път беше да си се върна за в Българско и да си работим както ни стига умът, че от вас комуто се хареса да върви с нас, той ще ни са обади и ний ще го приемем...»(24)

На 27 май 1870 г. Левски отърсва от краката си праха от румънската земя и се връща в България, където въпреки трудностите и постоянните опасности се чувствал по-щастлив и спокоен.

Трета част

«Целта ни в България е братство

с всекиго, без да гледаме на

вяра и народност. Ръката си подаваме

всекиму, който желае да пролива

кръв с нас заедно за живот и

свобода човешка.»

В. Левски

«... При все това, при все това

могъл бих да предскажа,

че хората из целий свят

ще бъдат скоро братя.»

Робърт Бърнс

Първа глава

«Залудо труд, кога нема ред.»

«Четири очи от две no-добре виждат.»

Този път Левски не минава през Турну Мъгуреле и Никопол, а пресича от Гюргево в Русе, тъй като искал да установи още един път между Румъния и България. Големия известно време стоял в Русе, преди да отиде в Търново. В града съществувало едно цъфтящо читалище, имало и доста много млади и дейни патриоти. Тук била и смелата баба Тонка. Левски вижда в града добра основа за такъв вид революционна работа, какъвто той желаел да развива.

Рано още, при своята трета обиколка в поробена България, Левски отива пак в Ловеч. С отиването си там той преследва определена цел. Като разбира, че не може да разчита на особена помощ от страна на емиграцията, той се завръща в България, за да започне изграждането на вътрешна организация, ако трябва дори и сам, за което му било нужно главно средище. Живописният град, разположен на Осъма, му се вижда незаменим за целта. От географска страна той представлява врата както към Дунавската равнина, така и към Тракия, а от хората там, присъединили се към комитета, той имал най-добри впечатления. Повечето от тях намирали пълна подкрепа, и от страна на жените и сестрите си, което означавало, че съществуват няколко къщи, където той ще може да се укрива на сигурно място. Сестрата на Марин Поплуканов, Величка Хашнова, живеела на една тясна, стръмна уличка, недалеч от бащината си църква, а пък от другата страна, през Хисаря, в българската махала Дръстене, живеели Никола Сирков и жена му Мария. Над тях, залепена на самата скала като лястовиче гнездо, била малката къща на Христо Цонев Латинеца, братовчед на Големия. Измерено по протежение на пътя, който върви успоредно край криволичещата река, разстоянието между Луканови и Дръстене не било съвсем малко, но щом бързите крака на Левски поемат веднъж скалистата пътека, която върви на зигзаг край скалите от Сирковата къща, край Латинеца, по ръба на Хисаря и после от другата страна, край черквата Св. Богородица, той би могъл да вземе цялото разстояние за няколко минути.

Обикновено Левски отсядал у Сиркови, които имали една двуетажна къща с магазин и кръчма в приземния етаж: кръчмата служела за прикритие на непрекъснатите посещения на комитетски членове и била един превъзходен център за получаване и разгласяване на новини от целия окръг. Горният етаж бил изцяло на разположение на Левски, тъй като Сиркови живеели в една друга по-малка къща, недалеч от голямата. Понякога Левски бил толкова зает с кореспонденцията си, че не се отбивал долу за храна. В такива случаи Сирковата жена, Мария, ще му направи гъсто, сладко турско кафе и ще му носи горе чашка след чашка. Тя ще се изкачи на пръсти, ще влезе при него и съчувствено ще каже: «Ох, бай Василе, ако бяхме учени хора, щяхме да ти помагаме!», а той ще й отговори с усмивка: «Ех, Марийке, ако всички прости хора бяха като вас, досега да сме освободили България!».

Щом като колегите му в Румъния искат да имат там централен комитет, нека си го имат — но тук, в България, той ще изгради свой централен комитет, съставен от мъже и жени, които всекидневно подлагат живота си на риск под самите носове на турците. Ловешките патриоти с готовност се съгласяват с предложението му и ловешкият комитет става Привременно правителство. Необходимо било новото правителство да има свой печат, с който да придава законна сила на издаваните от негово име документи. На 28 октомври, след разисквания в Ловеч, Левски изпраща писмо до колегите си в Румъния, в което ги моли да му направят един печат и му го изпратят.

През лятото и есента на 1870 година Левски обикаля доста други градове, като използува Ловеч за своя база.

От новоизбраната си революционна столица той отива на изток в старата, средновековна столица Велико Търново. Оттук българските царе са владеели едно царство, което в най-добрите си дни се е простирало от Карпатите до Егейско море и от Черно море до Адриатика. Тук византийските принцеси са идвали с богати чеизи да станат жени на българските царе; тук Балдуин, победеният латински император на Византия, е бил затворник в кулата, която сега носи неговото име. Тук България е имала своя патриаршия, независима от Цариград; процъфтявали са изкуството и литературата и монаси са изписвали красиви цветни евангелия, някои от които са стигнали днес до Ватикана и Британския музей.

Макар и със своите разрушени кули и дворци, Велико Търново и до днес е един от най-красивите градове в Европа, пък и в останалите континенти. Той се намира в една голяма котловина, върху чиито стени вятърът и дъждът през вековете са издялали варовикови фигури, като орнаментация на огромен амфитеатър.

А през ниските хълмове в самата котловина река Янтра е издълбала своето змиевидно корито, което се вие като двойно, ограждайки високи скалисти полуострови. На Царевец, най-високата от тези почти непристъпни естествени крепости, царете и църковните водачи са строили своите дворци и църкви и са ги ограждали с кули и укрепления над почти отвесните скали, откъдето предателите бивали хвърляни долу в реката. На другия хълм, Трапезица, който се свързвал с Царевец чрез един мост, се намирали болярските къщи и частните им параклиси, а народът и многобройните търговци, които търгували с България, живеели долу, край реката.

Когато през 1393 г. градът пада в турски ръце, разкошните дворци и черкви биват сринати със земята. Трева и храсти обгръщат почернелите руини и турците изграждат нов, турски град, с конак и затвор, встрани от древната крепост. През деветнадесетото столетие българският квартал се разраства нагоре по околните амфитеатрални склонове. Къщите са наредени по шеметно отвесните скални ръбове, една над друга, накацали самоуверено като диви кози върху скалите на Янтра. Намерили здрава основа, каменните стени на къщите сякаш са израснали от самите скали, с надвиснали над пропастта горни етажи, отрупани с цветя балкони, които отдалеч приличат на птичи кафези. През безветрените летни, дни целият този невероятен град така съвършено се оглежда в реката, че е трудно да се разбере откъде започва действителността и къде свършва отражението. Нощем градът напомня гигантска пирамида от скъпоценни камъни, чиято основа се къпе в сребро, а върхът й се смесва със звездите. Дойде ли пък пълнолуние и луната прояви всички контури на огромната панорама и славеите изпълнят с живот изоставените Царевец и Трапезица, тогава дори и най-немощното въображение би могло да съгради наново кулите и бойниците на царствения град и да ги насели с призрачните фигури на мъжете и жените, които от векове спят в своите гробове вечния си сън.

Не е възможно Левски да не се е развълнувал от мисълта, че е застанал в самото сърце на българската мощ и слава, сърцето, опряло да тупти преди четиристотин седемдесет и седем години. Тук той е дошъл да го съживи, да го накара да затупти отново. Но не за царе, патриарси и боляри. Не да владее над други народи и да притежава земи, които не са български. България ще бъде възкресена като демократична република, с граници, установени на чисто етнически основи, която ще живее в съгласие със своите съседи, с протегната за приятелство и братство ръка и към всички турци, които са готови да я поемат.

Левски не бил по-малко загрижен за проблемите на България след освобождението, отколкото за самата борба за свобода. Той добре съзнавал, че само националната независимост не води непременно към хилядовечен рай; че след освобождението биха могли да последват граждански борби. Нему било противно всякакво проливане на кръв и той искал да избегне жалката перспектива българи да се бият срещу българи, но не като проповядва примирение, а като направи така, че когато властта бъде иззета от ръцете на турците, тя да премине непосредствено в ръцете на народа, който ще изгради многонационална, безкласова република, като по такъв начин предотврати една втора революция по-късно.

Тази идея е изразена в статията, която той написва през есента на 1870 г. за Каравеловия вестник «Свобода», публикувана по всяка вероятност в броя от 13 февруари 1871 г.

«...Че и ния сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни, Там дето живее Българинът? в България, Тракия, Македония. Па и от каквато и да е народност да живеят в тоя наш рай, ще бъдат равноправни с Българинът във всичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише: СВЯТА И ЧИСТА РЕПУБЛИКА? Същото желаем и на Братия сърби, черногорци, ромънци и пр. да не остаиват след наз. В едно и също време да дадат гласът си. Време е с един труд да спечелим онова, което търсили са и търсят Братия французи, т. е. Млада Франция, Млада Росия и пр. Колко скъпо? и с какви загуби? Брат брата да убие сега е време да преварим това зло?... втора борба? Брат брата, син баща, Баща сина да убие? сега е лесно и можем? с малко материал да се спасим от това гнусно и неверно тиранство йоще и сто пъти на зад от нази във всичко. Неговите топове, неговите игленки пушки са в нашите ръце. Само трябва ни йоще мъничко време да поработиме години. Нъ от тогава Бай Каравелов? Както ви пиша в писмата с Г-да и Братия, Марина и Ивана и тогава с Божия воля ще сосипим гнилата и страшлива държава. Та да сазидаме друга много трайна пo новото задание, да сасипим казвам гнилата и беззаконна държава, не чиовеците, не жените и децата им? тогава ако са покорат само на горните св. закони, равно с Българинът...»

«...Да дава правото на всеки народ, па и на всеки човек, който иска да живее почтено и свободно. И ний Българите от отдавна са напъваме с всичката си сила да викаме кам чиовечеството и свободата? Всекидневните ни убийства, потурчвания на невръстните ни грабнати деца от турчена, обечестиованието на девойките ни и на жените ни се от турчена, секидневно оплаквание е било с кървави сълзи пред европейските консули. На нашият предрезнал глас, никакъв одзив от никаде за помощ, а напротив, стават учители против наз. Тогава де остава тяхното образование и чиовечество?... а и се тъй ли ще им плачем и да са надявами на техните лъжи? не, наместо сълзи, сега леем куршуми, а надеждата ни е на правосъдният или нашите мишници и ето че идим Г-н Редакторе през вестникат ви да си представим народното мнение пред света.»

В Търново Левски се среща с Големия, който живеел там от януари, и с негова помощ те успяват да съберат местните младежи, за да обсъдят най-целесъобразните форми на освободителната работа там. Големия бил най-близкият и доверен приятел на Левски. С него той споделя своите планове за бъдещето. «След това, ние се съгласихме, щото трябва тази работа да се работи под един закон, който трябва да се нареди от народа и работниците и по вишегласие на народа и работниците из България.»

Този «закон» е върхът на теоретичната и революционно-организаторска мисъл на Левски. Освен че той е първият българин, схванал основната истина, че една успешна революция не може да бъде внесена отвън, а изисква продължителна подготовка на местна почва, той е и първият, който разбира, че революцията трябва да се направлява от една дисциплинирана организация, в която всеки член да знае точно своите права и задължения. Не са достатъчни само общите програми и манифести: както бе създаден закон за четите, така трябва закон и за комитетите, закон, който, влязъл веднъж в сила, да обвързва всеки мъж, жена и дете, вземащи участие в делото, включително и самия него — Левски. От друга страна, не е достатъчно да се издават заповеди отгоре: въпреки секретността на тяхната революционна дейност, самият закон и цялата бъдеща тактика трябва изцяло да се обсъждат и приемат от членовете, преди решенията на мнозинството да станат задължителни за всички.

И така с цел да се избягнат грешки и да се поддържа единство, организацията трябва да бъде както демократична относно начина на вземане на решения, така и дисциплинирана относно своите действия. Сега Левски съвсем ясно вижда своята задача: да изработи такъв устав, да спои съществуващите комитети в една централизирана организация и да разшири мрежата до всяко село и всеки град в България.

Посещението на Левски в Търново съвпада с едно любителско театрално представление и неговите приятели го завеждат да го види.

Левски срещнал тук и друг свои другар от легията — отец Матей, борческия монах от Преображенския манастир. Отец Матей бил едър мъж, веселяк, със скитнически дух, находчив и със сръчни ръце. Интересите му били енциклопедически.

Естествено отец Матей желаел с цялото си сърце да участвува в новата организация и тъй като познавал добре селата около Търново, той придружавал Левски при неговите обиколки и го свързвал с подходящи хора. Относително малко се знае за скиталчеството на Левски през втората половина на 1870 г. Вероятно е обходил повечето градчета и села около Търново, а после се завърнал в Ловеч, за да стори и там същото. Едно от местата, които посещава, бил Тетевен, малък градец, известен със своите дърворезбари и разположен дълбоко в прегръдките на Стара планина, където дори местните чорбаджии имали в жилите си малко хайдушка кръв. Там той пристига преоблечен като търговец на добитък и го запознават с Петко Милев, един от най-богатите и влиятелни хора в Тетевен и собственик на стотици глави едър добитък. Бащата на Милев бил убит от турците и сам той бил бунтовник по природа. Обичал да се облича в пищните дрехи на старовремските хайдути. По празнични тържества се появявал в обшито с филигран облекло, въоръжен с богато украсено с инкрустации оръжие, яздещ върху лъскав буен кон. Наричали го Страшника.

Петко Милев посрещнал любезно Левски и като вярвал, че той е сериозен клиент, го запознава с други видни търговци на добитък и дори го завежда в конака да се срещне с местния мюдюрин и кадията. Запознава го и с Хаджи Станю Станев, един от най-богатите търговии в Тетевен. В желанието си да покаже своите богатства Станю го завежда в дома си, а после те отиват заедно да видят неговия добитък. Левски играел много добре ролята си и никой дори не подозирал, че той далеч не е това, което изглежда. Водили се много пазарлъци, но след като видели добитъка, те се върнали вкъщи, без да сключат някаква сделка. Вечерта племенниците на хаджи Станю — Станю и Станчо Хаджииванови — уреждат вечеря в техния дом и поканват освен приятели и роднини включително хаджи Станю и Петко Милев, също така и мнимия джамбазин и неговия «телохранител» — Васил Йонков, бивш участник в легията.

Братята Станю и Станчо били синове на богат търговец, убит и обезглавен от турците, защото бил подозиран, че честите му пътувания по търговия до Румъния били само прикритие на революционната му дейност.

Така че измежду събралите се в уютната стая над бакалницата на братята имало няколко души, които по чисто лични мотиви би трябвало да мразят турците.

С превалянето на вечерта и под въздействие на щедро наливаното вино разговорите постепенно стигнали до политиката. Тогава Васил Йонков запял прочутата песен за Велко хайдут войвода. Левски го последвал с песента за жаловитите славеи. Хаджи Станю и Петко Милев били дълбоко затрогнати от изкуството на Левски и обзети от патриотичен възторг, те заявили, че ще му продадат всичкия си добитък на половин цена само заради сладкото му пеене. Тогава Левски решава, че е дошъл моментът да им разкрие по каква точно «работа» е дошъл и защо пътува от град на град. Хаджи Станю замръзнал от ужас на мястото си, но Петко Милев се приближил до Левски и казал: «Имай ме за свой човек, богатството ми е на твое разположение; дано даде господ скоро да се изпълнят сладките ти думи». Останалите също се отнесли благосклонно към чутото откровение.

Един от тях целунал ръката на Левски, а дядо Лалю поискал да се изповяда пред бившия дякон: «На таквиз изповедници искам аз да си изповядам греховете, а не на светогорските и рилски бикове», заявил той с не съвсем ласкав намек за братството на хаджи Василий.

Докато хаджи Станю бил все още скован от страх, Петко Милев казал: «Ако те е страх да бъдеш член на комитета, защото си мемлекет чорбаджия, то можеш да си мълчиш и нищо повече».

Но гордостта на хаджи Станю надделяла над страха му и той решил, че след като с Милев са били винаги неразделни другари в търговията, сега не може да се откаже от участие в новото велико дело.

Комитетът бил образуван и после в същата стая било дадено угощение. Според местния обичай, те поканили и турски управници в града да се срещнат с новодошлия джамбазин, а след угощението Левски с весело сърце играл хоро с нищо неподозиращите врагове.

След Тетевен Левски продължил обиколката си. Липсват сигурни и подробни сведения за нея, но се знае, че някои от селищата, които посещава, са Етрополе, Орхание в Стара планина, любимото му Карлово и София.

В София Левски се свързва с местните родолюбци, които обикновено се събирали в хана на Димитър Трайкович. Димитър Трайкович започнал живота си като ратай, но постепенно се замогва и става един от най-богатите и влиятелни търговци в София и член на меджлиса — един съвет, с който местният турски управител можел да се съветва, ако желаел. Трайкович бил дълбоко родолюбив човек, който използвал част от богатството си за филантропични цели. Една от тях била основаването в София на първото училище за девойки. С помощта на Трайкович Левски създава комитета в града, а след това предприема обиколка из близките селища, преоблечен в най-различни одежди. Той отива в Драгалевския манастир в подножието на Витоша. Игуменът тук не бил никой друг, а самият Генади, помощникът на хаджи Василий, който служел в Ниш и който заедно с Левски бе пътувал по онзи никога незабравим път на свободата към Белград. Генади се бил върнал към църквата, но той все тъй, както някога, изпитвал желание да участвува в борбата и Левски намира при него топъл и приятелски прием.

От София Левски отива на юг, към Самоков, в полите на Рилския масив — най-високата планина на Балканския полуостров — с белокапите си снежни върхове, струпани около Мусала — най-високия от тях. Населението на Самоков се занимавало главно с леярство, дърворезба, златарство и грънчарство. Хората там били будни, любознателни и с подчертан интерес към просветителското дело. Но тук малцина били онези, които биха рискували всичко заради политическата свобода. Левски успява да основе комитет, но той не могъл да се разрасне. В града имало гарнизон и много турско население. Много богати български семейства, пък и не само богати хора, се страхували да отворят вратите си за опасния гост. Но пък монахините от метоха при черквата покров «Пресветая Богородица» се оказали с по-смел дух. Преоблечен като поп, Левски отишъл най-напред в метоха и пял херувимския химн в тяхната черква. Това така очаровало сестрите, че игуменката го поканила в своята килия за разговор, по време на който той й разкрил своята истинска мисия. Игуменката съвсем не се изплашила от съобщението и с нейна помощ Левски успял да образува комитет всред монахините.

След като напуска София, Левски отива в Средна гора и посещава Копривщица, Панагюрище и околните села. Той непрекъснато пътувал, преоблечен по най-различен начин, заздравявал вече направеното и разширявал мрежата от комитети във все повече селища в поробената си родина.

Опасности, глад, всевъзможни други изпитания и несгоди били постоянните му спътници, но той леко се справял с всички затруднения, като използвал малкото спокойни моменти, за да състави устава, който по-късно щял да стане теоретическа и практическа революционна същност на организацията:

Нареда на работниците за освобождението на българския народ

ПОДБУДА И ЦЕЛ

Подбуда

Тиранството, безчеловещината и самата държавна система на Турското правителство на Балканския полуостров.

Цел

С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско–тиранична система и да се замени с демократска република (народно управление). На същото това място, което са нашите прадеди със силата на оръжието и със светата своя кръв откупили, в което днес безчеловечно беснеят турски кеседжии и еничари, и в което владей правото на силата, да са подигни храм на Истината и правата Свобода, и турският чорбаджилък да даде място на Съгласието, Братството и съвършеното равенство, между всички народности, Българи, Турци, Евреи и пр. щат бъдат равноправни във всяко отношение било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било, всички щат спадат под един Общ Закон, който по вишегласието от всичките народности ще са избере.

За извършванието на таквази революция нужни са:

1. Учреждение; 2. Пари; 3. Хора; 4. Оръжие и други бойни потреби.

За да се приготвят всичките тези и да са извърши самата революция, наредиха се хора, избрани по съгласието на по-голямата част на Българския народ, и съставиха Централен Български революционен комитет.

ЦЕНТРАЛЕН БЪЛГАРСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ

Пребиванието на ЦБР Комитет е в Българско, но именно в кой град е няма да се знае — навсякъде и нийде.

ЦБР Комитет са състои от един председател и от един подпредседател, един писар, и един помощник, един касиерин, и още седем члена, между които е и един поп.

Председателят, писарят и техните помощници и касиеринът, са избират от членовете на Комитетат, в нужда щат са проминяват от същите и ще бъдат под надзора им.

Длъжността на Председателя:

1. Да отваря и затваря заседанията.

2. В нужно време да свиква из вън редни събрания.

3. Да варди и удържа ред на разискванията и гласоподаванията в заседанията.

4. Да въвежда в работа решенията на заседанията.

5. Да води надзор на подпредседателят, писарите, и касиерат в изпълняването на длъжностите им.

6. В гласоподаванията щъ дава само един глас, в случай, когато и на двете страни гласоподаванията са равни, може да даде йоще един.

Длъжността на Подпредседателя:

1. Ще помага на Председателя в извършване на длъжностите му.

2. В време на отсъствието на Председателово, ще го заменява в службата му.

Длъжността на касиера:

1. Ще приема пари от частните БР Комитети и от други места на срещу което ще дава расписки под номера ще ги записва в Касиерската книга, ще явява за тях и на комитета за да са запишат и в Главната Комитетска книга.

2. Ще издава пари по решението на Комитета, на сякъде и за сичко.

За събранията въобще

Сичките членове на Комитета са в събранията равноправни.

Събранията ща са дават редовно в неделята, два пъти, в нужда и по-често. Решенията в събранията ще стават по вишегласие, което Председателят подир нужните разисквания обявява. Решенията ща носят Комитетският печат, без него, ни са припознати.

Писма до Ц. Комитет, както и от него до вънкашните частни комитети, ща са приемат и изпровождат само чрез едно лице, което Ц. Комитет ще назначи. Никой от частните комитети няма да знай де е Ц. Комитет и кои лица гу съставляват.

I. УСТРОЙСТВО

За да може Комитета по-лесно да нареди работите и приготви революцията, състави в градищата с околните им села Частни р. Б. Комитети.

За да може по-добре да нагледва работите на чястните Комитети и да извършва наказанията на престъпниците на Закона, нареди тайна полиция.

А за да можът да бъдат и съобщенията между него и частните Комитети по-сигурни нареди револуционерна тайна поща.

II. ПАРИ

С пари ще се снабдява Ц. Б. р. К. сам или чрез частните Комитети по начин когото той със съгласието на частният комитет за най-добре намери.

III. ХОРА

С хора, било за Войводи, пощари, полициени, или пък за действующи на първи позив войници, ще са снабдява Ц. Р. Б. К. или направо или, чрез другите частни комитети, по наредата, която той ще им даде!

IV. ОРЪЖИЕ И ДРУГИ БОЙНИ ПОТРЕБИ

С оръжие ще се снабдява ЦРБК само като проводи по-напред хора учени, които разумяват от оръжие да го прегледат.

ЧЯСТНИТЕ БЪЛГАРСКИ РЕВОЛУЦИОНАРНИ КОМИТЕТИ

Сякой град с околните си села съставлява Частен Б. Р. К. който са управлява тъй също както и Централният.

Сякой Чястен БРК са допитва и отправя писмата си до Ц. Комитет, под когото направо и зависи.

Сички писма и решенията от Частният Б. Р. Комитет до Централният ще са управляват пак чрез едно тайно лице, което Частният комитет ще си назначи.

Както членовете на Ц. Комитет ни са никому известни, тъй също и членовете на Частният комитет са тайни.

Само по едно лице от Чястнити комитети е известно на Ц. Комитет.

За вслучяй ако лицето, назначено от Чястния Комитет чрез което стават сношенията на Комитетите падне в неприятелски ръце.

ДЛЪЖНОСТТА НА ЧЯСТНИТЕ Б. Р. КОМИТЕТИ

Чястните Б. Р. Комитети са длъжни да съобщават на Ц. Комитет.

1. От колко села се състои околността им.

2. В кое село колко хора има, и от каква са народност и по колко от сяка народност.

3. Колко има Български юнаци способни да носят оръжие и колко са готови за първи позив.

4. Колко оръжие имат и какво е.

5. Дали имат в околносттъ си способни хора за войводи и де се намират.

6. Колко може да се сбере в нужно време жито, овес, ечемик, сено, слама и други потреби за храна на животните.

7. Колко може да има волове, крави, коне, овце и др.

8. Колко йъхъръ има и по за колко животни и др. подобни, които ще им са назначат от Ц. Комитет.

ТАЙНАТА ПОЛИЦИЯ

Тайната полиция зависи и е под заповедта само на Ц. Комитет.

Никий от Частните Комитети няма да знай от кои лица тя състои.

Броят на членовете е неизвестен, Ц. Комитет го определява според потребите.

Членовете на Тайната полиция са разпръснати по сичките градища.

Сякой от Членовете на Тайната полиция познава револуционерните работници в града, в когото й определен чрез един знак, който му е съобщен от Ц. Комитет.

ДЛЪЖНОСТТА НА ТАЙНАТА ПОЛИЦИЯ

1. Да нагледва тайно делата на револуционерните работници в града си и да ги съобщава на Ц. Комитет.

2. Да опитва и да се уверява в точността и верността на тайната полиция.

3. Да шпионира турските шпиони, и да предирва стъпка по стъпка делата на турската тайна полиция, и да ги съобщава направо на Ц. Ком.

4. Да е извършителна власт на Ц. К. т. е. да наказва престъпниците на Закона според заповедта на Ц. Комитет.

Смъртните наказания ще ca извършват тайно, но ако обстоятелствата не дозволяват, ще са извършват на явни места и посред пладня.

Споразуменията на полицията с Ц. Ком. ще стават само чрез един човек, когото Ц. К. е назначил, и който в същото време е управител на другите членове на полицията в града.

Членовете на полицията требва да са хора избрани, юнаци, решителни, верни и постоянни.

Наказанията ще извършват онези членове на тайната полиция, на които падне жребе, и които се намират в града, дето ще се извърши наказанието.

ТАЙНАТА ПОЩА

Тайната поща зависи и се управлява направо от Ц. Комитет.

Броя на членовете на тайната поща не е определен, ще се увеличават или умаляват според потребите.

Член на тайната поща няма да познава повече от четирима или петима от своите другари.

Разнасянето на писма, решения, или други съобщения щъ съ съобщават от лице с нужните лозинки — Никак направо.

КАК ЩЕ СЕ ПРИЕМАТ НОВИ РЕВОЛУЦИОНЕРНИ РАБОТНИЦИ

Сякой който иска да участвува във великото дело на Народното ни освобождение, трябва да се яви с време, за да ни каже подир че желал да работи и нямал случай.

Ако някой поканен от Ц. К. да земе участие в работите ни се откаже, трябва да изложи писмено причините и основанията, на които се отказва и условията под които би приел.

Който иска да земе участие в работите ни, трябва да има припоръчка от някого от познатите до някой, револуционерний работник.

Когато съ препоръчва на някого от работниците някой вънкашен човек, трябва по-напред да го изпита: кой е, от де иде, какво иска, какви му са мислите и др. па да яви за сичките тези на Ц. Ком. като прибави йоще и добър опис на физиономията му и въобще на сичките му свойства характеристични, а пък него да го задържи доде приеме отговор от комите(та).

Когато се яви на Комитета, че някой си е проводен от някое дружество или от някого за някакво си споразумение с Комитетът, той трябва да яви на тайната полиция да го изпита, а пък в същото време да се увери сам, или писмено или устно, от човекът, когото нарочно трябва да проводи до онез които са го най-напред препоръчали, или право до оногос от когото казва, чи е бил проводен.

Когато Комитетат се увери, че проводеният или препоръчаният човек е чист, влиза с него в споразумение посредством едного когото той сам си е отредил.

ЗА ПРИЕМАНЕТО НА ВОЙВОДИТЕ И ТЕХНИТЕ ДЛЪЖНОСТИ

Войводите съ приемат по гореизложеният начин. Когато някой войвода се яви на ЦК и поиска да бъде приет, трябва по-напред да положи изпит от нужните военни науки пред комисията военна, която ЦК ще нареди и според знанието ще застъпи и приличното място. Без изпит ни е приет никой.

Длъжностите на Войводите са: да прегледат позициите, да изберат и определят бранителни точки, и да направят нужните фортификаторни планови за укреплението им, да назначат операционните, и комуникационните линии, да направат план за револуцията да приготват нужният военен закон, и най-подир, да вдигнат народните Байряци и да прогласят Народната Свобода и Балканската република.

ЗА СЕКИГО ВЪОБЩЕ

Сякой от членовете на револуционерните работници, бил кой бил, трябва да знай сам, и да държи в сърцето си това, щото му е поверено.

Не требва да казва, нито да загатва за таквис работи на любовница, на жена и пр. Само най-искреният си приятел може да загатва нещо, та кога се увери, че и той желае заедно с него да дели щастие и нещастие на Бойното поле, може да го приеми като извести предварително Частният комитет под когото зависи.

Ако някои от револуционарите падне в някоя нужда, сякой от другарите му (разумява са сичките други револуционари) е длъжен на показаният му знак да му помогне.

Ако са появи някой непознат човек, та поиска в Името на ЦК да Буни Народат или други подобни, макар той да има нужният знак (може би откраднат или със силата на оръжието изпитан).

В такъв случай трябва да са яви на ЦК и да са приследва па ако може да са улови от тайната полиция.

Ако са случи чи лозинката падни в неприятелски ръце, трябва по-скоро да са яви на ЦK да йъ промени.

Ако някой тайно или на други начин, са научи чи неприятелите кройът нещо тайно, трябва изведнаж да яви на ЦК, па ако може и на другите частни комитети.

НАКАЗАТЕЛЕН ЗАКОН

§ l. Ако някой, бил Войвода, бил член на Комитета, или вънкашен, бил кой бил дръзне да издаде нещо на неприятелят ни ще се накаже със смърт.

§ 2. Ако някой от влиятелните българи или войводи, подкупен от чуждо Правителство или от друго частно лице поиска да ни пречи на работите, под какъвто и начин да било, такъв ще са счита за неприятел, и ще се наказува със смърт.

§ 3. Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система «Демократска република» и състави партия за «Деспотско-тиранска или конституционна система», то и таквизи ще са считат за неприятели на Отечеството ни, и ще се наказват със смърт.

§ 4. Ако някой ни припознай Централният революционен Български Комитет и поиска да са опита по свойъ глава да подигне на Бунт, то за пръв път ще му са кажи, но ако и то ни помогни ще са накаже със смърт.

§ 5. Ако някой от членовете на тайната полиция се откаже да извърши по заповедта на Комитета някое си наказание, ще се накаже със смърт.

§ 6. Ако някой в пиянство изкаже нещо от тайната, за пръв път ще му са напомни, повтором ще са отстрани от работата ни.

§ 7. Ако някой от Служещите, като Председателят, и пр. поиска да злоупотреби със служебната си власт, за пръв път ще са лиши от служба, повтором ще са извади съвсем като са по-напред подпише за грешката си, и да ъ поднесе писмено на Комитета, ако и така не изпълни, ще са накаже със смърт.

НУЖНО ПРОГЛАШЕНИЕ

Централният Български революционарен комитет, в Името на сичките онези, които са го избрали, упълномощили, или основан на свойъта тайна полиция и със силата на нейното оръжие прогласява:

I. Никой от Българските войводи или чорбаджии няма право да представлява Българският народ пред другите народности и да прави с тях уговори без знанието на Ц. Ко.

II. Никой няма право да съставлява други революционерни комитети без знанието на Ц. Ко.

III. Никой няма право да извада револуционерни прокламации и да Буни Народа без знанието на Ц. Комитет.

ЗАБЕЛЕЖКА

Тойъ закон ще трае до захващането на револуцията — щом гръмни първата пушка, важността му пада, и ще влезе в действие нов воен закон, когото Войводите със съгласието на Ц. Комитет, нареждат».

Изготвянето на този забележителен документ, едновременно манифест и устав, отнело на Левски много месеци. Встъпителните изречения представляват един лъч от пророческо прозрение в бъдещето, което става тласкаща сила зад неговото обричане и което го вдъхновява да издържи и преодолее всички ужаси и изпитания. Но само лъч. По-голямата част от проектоустава се занимава с грубата действителност: нуждата от действено ръководство и бърза връзка между клоновете и Централния комитет, нуждата от пари и опитни ръководители и преди всичко нуждата от пълна сигурност. Необходима била и известна суровост при мерките срещу онези, които застрашавали организацията. Комитетите на Левски не работели в атмосферата на безнаказаното словословие на румънските кръчми и читалища, а под заплахата на неприятелските щикове, където скъсването само на една нишка водело до разнищване на цялата мрежа. При такива обстоятелства смъртното наказание за нарушителите не може да се счита за варварство, а за патриотичен дълг, който не може да се пренебрегне.

Един екземпляр от устава, написан с грижливия почерк на Левски, се пази в архивния отдел на Народната библиотека в София. Само половината от всяка страница е изписана, като останалата половина е оставена чиста за забележки и допълнения. Въпреки трудните, конспиративни условия, при които е трябвало да се работи, Левски се е старал да избегне авторитарната структура, залегнала в основите на повечето европейски тайни организации. Той бил убеден, че правилното решение на всеки проблем може най-добре да се намери чрез размяна на мнения и че дисциплината трябва да се осъществява съзнателно, а не по принуда. Щом като бил завършен уставът, той започнал да го разпраща на различните съществуващи вече комитети, които трябвало да впишат своите забележки по него, върху празното място, оставено за тази цел.

Сега вече, където и да отивал, в град или село, Левски давал текста на Устава на местните революционери, за да могат те да го препишат и обсъдят помежду си. Преписването или дори само притежаването на такъв документ било свързано с опасност, действителна и въображаема, какъвто бил случаят с троянския екземпляр. През есента на 1871 година Левски пристига в Троян и дава Устава за преписване на двама млади мъже на име Калчов и Бочев. Докато двамата били заети с работа, късно една нощ в дюкяна на Бочев, единият диктувал, а другият пишел, пет-шест заптиета се настанили в близката беседка само на няколко крачки от витрината за ужас на преписвачите. Няколко дни по-късно било решено да се направи още един препис, за да го изпратят в Букурещ. Този път се залавят за работата Калчов и главният учител. Те избират училището, като място, където се е предполагало, че най-малко ще ги безпокоят, и започват работа през нощта на светлината на кандилото. Когато били почти привършили работата, изведнъж нещо треснало и един камък прелетял през прозореца и ударил лампата, като по пода се пръснали изпочупени стъкла и масата била залята с масло. Двамата били обхванати от паника в тъмната стая. Какво ли е станало? Да не би да са открити от полицията? За тяхна изненада нищо повече не се случило. Не се минало много време и те разкрили, че нападението било съвсем случайно и нямало никаква връзка с тяхната работа. Между Калчов и още един младеж възникнало някакво съперничество за едно момиче по време на една седянка. Без да знае или без да го е грижа за причината за присъствието на Калчов в училището, младежът бил избрал точно този момент, за да си отмъсти по един доста драстичен начин.

Втора глава

«Едно хоро водим и една песен пеем.»

«Слънцето грее и в калта, ама не се каля.»

Прераждането било вече пълно. Ученолюбивото момче, чиято плаха и кротка природа сякаш подхождала повече на момиче, чиято честност, послушание и безропотно търпение го бяха направили идеална жертва на алчността на вуйчо му, бе преминало през множество изпитания и премеждия, за да излезе от тях вече като най-великия революционер в своето отечество. Макар и самоук, неговото проникновено разбиране на теорията и тактиката на една революция го издигат над повечето от известните негови съвременници в страната и в чужбина, докато хора, много по-образовани от него, като народниците в Русия, не стигали по-далеч от съзаклятничеството — интелектуалци с болезнено чувствителна съвест, които се принасят в жертва заради нищо неразбиращата и пасивна селска маса или като в Западна Европа, с нейните малки конспиративни братства, работещи предимно в градовете и в повечето случаи изградени на авторитарен принцип, изолирани от народните маси, Левски вече развива идеята за организиране на целия народ, за обединяване на селяните и градското население в една единна революционна сила. Ръководството ще бъде предоставено на една дисциплинирана партия, съставена от най-добрите синове на народа от градове и села, която да съедини в своя организационен живот свободните разисквания и свободното гласоподаване със съответното подчинение на малцинството на волята на мнозинството.

Действената сила на неговия подход към проблема може да се види от факта, че само за около две години той създава едно подмолно движение, което се състояло, по най-скромни пресмятания, от над двеста комитета в села и градове, пръснати из цяла България, една държава в държава, със своя полиция, пощенска служба, с официална архива, със собствени бюджетни средства и система на отчет.

Още приживе Левски става легенда. Турците го наричат Джин Гиби — дух — крилат дух на нощта, който безпокоял империята и изчезвал безследно, щом посегнели да го уловят. И българите му дават свое име, което да изрази какво е представлявал той за тях: нарекли го Апостола на свободата.

Тази вдъхновяваща титла дадена му от неизвестни сътворители на песни и балади, му подхожда най-добре. Той бил живото въплъщение на народните надежди, изпратен сякаш да «даде красота вместо пепел, елей на веселие вместо плач»(25). Той завладява мислите и въображението на народа си, както никой преди или след него. Най-често използуваните епитети за характеристика както тогава, така и сега, са свързани с понятията за чистота и светлина. Той навлиза в нощта на народните страдания — лъчист и сгряващ като слънце, жизнен и възпламеняващ като огън.

Образът на свободата едва ли би имал по-сполучливо олицетворение от този весел, пълен с живот млад бунтовник с «мускули на атлет и очи на магьосник»(26). Той притежавал всичко най-присъщо за един герой от вълшебните приказки: младост, външна красота, чар, смелост, целеустременост и една привидна способност да минава невредим през самата паст на смъртта. Той съчетавал простотата на дете и властта на един месия в едно свръхестествено единство, което внушавало доверие и принуждавало към покорност.

Мнозина са гледали на него като на светец и виждали в неговото бездомие, в неговия аскетизъм и в отказа му да отдаде каквато и да било частица от живота си само за себе си, истински белег на святост. Най-силно впечатление правели очите му. Техният смущаващ блясък може да милва, да запалва или да изгаря, малцина можели да издържат целия огън на неговия поглед. Той създавал у хората неудобното чувство, че гледа разголените им души, и това ги принуждавало към безстрастна изповед, да претеглят на везните личните си егоистични интереси с теглото на народното нещастие. Където и да отидел, той сякаш излъчвал невидими лъчи, които запалвали сърцата на заобикалящите го, за да продължат те започнатото дело до неговото повторно завръщане.

Много от съвременниците му свидетелствуват за силата на неговата личност и завладяващите му качества. Според Каравелов, «тоя човек умее не само да научи простия народ на ум и разум, но и да накара да го обичат и слушат... той мири ония братя, които се карат за бащината си черга, той мири мъжете с жените им, той лечи децата от треска, и от «сърце», дава им кинина и някакви си капчици, той помага на жените да сготвят вечеря (чисти пилетата, чисти ориз, пържи яйца и други такива)».

Филип Стоянов Симидов още като ученик успява да склони Левски да «повиши» него и приятеля му Стефан Стамболов от «оглашени» в «покръстени» в Търновския таен комитет. В своите спомени Симидов описва въздействието на клетвата, лично произнесена над тях от Левски: «Горди за голямата чест и доверие на Апостола, олицетворяващ цялото бунтовно дело, ние със страхопочитание ценяхме това доверие и чест, и достойнство и се мъчехме да ги спазваме чисти и неопорочени във всяко отношение. Това наше стремление достигна дотам, щото и самички като вършехме някоя работа, струваше ни се, че Апостола е зад нас и ни гледа... Тъй силно повлия на духа ни онази клетва страшна, която извърши над нас Васил Левски в онази нощ и в онази скромна стая. Неговият внушителен и пронизващ поглед, втренчен в нас, претопи душите ни, както огънят топи калая».

Кольо Кьосето от Асеновградско, бил също завладян от личността на Апостола: «Ние видяхме Левски. Той беше на една маса с попа на Новаково. Беше облечен в съдрано калугерско расо, но си беше млад и хубав — цял юнак, юнак ви казвам. На краката си имаше бели навуща, стегнати с върви по хайдушки и стъпваше леко, леко като котка. А очите му святкаха и оглеждаха, впиваха се в нас, като очи на орел, като очи на сокол. Щом влязохме Левски хвърли по един поглед към всеки от нас по ред, и казвам ви, не ни беше лесно. Като те погледне, нещо като че се запалва в тебе, и се разгаря, а сърцето ти бие сякаш ще се пръсне. Казват, че като гледа така, може да види в душата на човека и да разбере дали е добър или лош; можел да познае верността му към България и дали е истински българин... После Левски ни заговори... и както ни говори, току ще дигне глас и ще запее. Ех, мили братя, само да чуете гласа му! Глас като буря! Къщата прокънтя и косата ни се изправи... И ако Левски ни бе казал тогава: «Напред, братя българи!», всички до един щяхме да тръгнем след него да се бием като герои».

Никола Иванов Попов, чиято майка била приятелка с лелята на Левски, Христина от Сопот, пише: «Никога не бях виждала Левски да е облечен с едни и същи дрехи. Той променяше дрехите си, но неговият поглед още е пред мене, силен и мощно ясен. Когато се вгледаше човек в очите му, неволно отмаляваше, като прикован. Тялото му беше само мускули и той нивга не се оплакваше от умора».

Захари Стоянов си спомня най-вече неизтощимата му веселост: «Весел човек беше, бог да го прости! Как не го видях един път да се замисли и той! Все засмян, все радостен, като че ходеше да калесва за сватба... Пъргава гадина беше той. Цяла нощ стоеше, а гледаш го заран, станал и се разхожда».

И все пак силата на неговото обаяние би била доста краткотрайна, ако не е един много важен фактор: Левски не е самотна подранила лястовица, а същността на своето време. Той е въплъщение на най-доброто у своя народ и на всичко най-възвишено в неговите копнения; той говори на своя народ онова, което хората искат да слушат, и им сочи отговора на времето. Сам той много добре е съзнавал взаимоотношението между народ и политически обстоятелства, диалектическия процес, по който хората са едновременно създание на едно време и зидари на ново време. «Ние сме във времето и времето е у нас, то ни превръща и ние го превръщаме», пише той на Панайот Хитов. Това съзнание за принадлежност към историята придава една съвършена хармония на неговия живот, който преминава в стълкновения и бойни тревоги, така че макар пътят му да е брулен от нестихващи бури, той като че ли не трепва от нищо, спокоен, несмутим.

И точно тази хармония на неговия характер, а не някакво отделно качество, го създава като такъв неповторим революционен вожд. Тайната на неговия успех се крие във факта, че всяко от неговите качества било точно уравновесено с друго, привидно противоположно, но всъщност допълващо първото. Бил е фантастично смел и въпреки това никога прибързан, винаги е знаел кога да избяга: рядко хладнокръвен и все пак топъл и сърдечен в отношенията си с хората; закален като стомана от несгодите и опасностите на своя живот, без да загрубее или да загуби присъщата си човещина. Той съчетава твърдост на характера с нежен лиризъм, който прави не по-малко впечатление от изумителната му смелост. Неговият весел нрав и жажда за живот съжителствуват с доброволното му себеотрицание и готовността му да приеме една ранна и жестока смърт. Той е роден водач, със съзнание за своята историческа роля и същевременно скромен, без лични амбиции. Той никога не поставя себе си над закона на организацията като цяло. Той е професионален революционер, човек, чийто живот е посветен на задачата да отърси другите от страха и бездействието, на задачата да организира въоръжено въстание. И все пак наред с неотложността на делото той притежава онова, което е липсвало у повечето негови съвременници — търпение, умение да се изчаква и силата да противостои на изкушението за прибързани действия. Той е практичен, с разбиране както по въпроси от ежедневието, така също и по-сложните проблеми, свързани с организирането на целия народ за революция. И докато краката му стъпват здраво на земята, очите му са отправени към звездите — той е способен да разбуди и най-бездушния, сраснал се със земята селянин и да разпали огън в най-затъпелите и страхливи души.

Това изтънчено съчетание от стоманена твърдост и чувствителност, от пламък и лед, от неумолимост и състрадателност, от гордост и смирение, от вяра и липса на илюзии създава един характер с необикновена симетрия. Не случайно хората свързват образа му с представата за светлина, вместо да описват характера му с по-определени епитети. Действителната сложност на неговия характер е прикрита от общата му хармония, която напомня хармонията на диаманта, където никоя от отделните стени не изпъква над другата, а цветните отблясъци на всяка една се сливат в кристалния блясък на цялото.

Не е чудно, че Левски така бързо се превръща в легенда. За един народ, който всеки ден създава песни за действителни и въображаеми герои, Левски се оказва безрезервно приемлив вожд. Навсякъде желан гост, посрещан топло и благоговейно — това е повече от награда за опасностите и несгодите по пътя. Но, от друга страна, доверието на хората тежало върху плещите му като допълнително бреме към неговата самотност. Той винаги е водил живот на самотник и въпреки своята легендарна смелост и находчивост си остава същият — свенлив и чувствителен младеж, който рядко изразява чувствата си и сам се бори с личните си проблеми. А напрежението и тежестта, които е трябвало да понася, били далеч по-големи от нормалните, но негов дълг било независимо от желанието му да прикрива чувствата си и да не дава вид, че му е тежко. Други биха могли да се размекнат и потърсят утешение от приятели, но той е Апостола, олицетворение на надеждата и силата: колкото и уморен или угрижен да е, неговата самоналожена задача е да вдъхновява и да води. Ден след ден той раздава от своята вяра, от своята жар, от своята радост на всеки, с когото се срещне, но огорченията, мъката и неприятностите му остават грижливо забулени за очите на околните.

Учудващата му нравствена сила и физическа енергия му позволяват да понася леко своето бреме. Хората виждали само пламъка в очите му и усмивката на устните му, но едва ли са забелязвали често явяващата се бледина върху лицето му. И действително, неговото бреме съвсем не било леко. С напредъка на организационната работа той бива изправен пред безбройни, непрекъснато възникващи проблеми и е трябвало да се бори на няколко фронта едновременно. Опасността от турската полиция, макар и непрекъснат източник на умствено напрежение, била навярно най-малката от всичките му грижи. Далеч пo-трудна е била борбата със страха и робския манталитет, които пречели на мнозинството от народа да се посвети всецяло на активно участие в делото, имащо всеобща морална подкрепа. Не по-малко трудно било да се убедят старите войводи в необходимостта от нов начин на работа и да се накара емиграцията да преглътне своята самомнителност, като приеме идеята, че епицентърът на революцията е в самата България. Дори когато спечелвал хората за своята тактика, пак оставала сложната работа по изграждането на съобщителни канали, за да станат комитетите наистина част от една централизирана организация, а не просто острови на безпомощно недоволство. Нужни били надеждни куриери: тук всяка грешка в подбирането на хората можела да доведе до срутване на цялата сграда. А паричният проблем бил по-труден от всякога. Левски имал постоянна нужда от пари за всекидневните си разходи — за себе си и за коня, за постоянните му преобличания при опасност, а понякога и за спътниците си. Въоръжаването на цял народ, без да се смятат общите текущи разходи на комитетите, изисквало много повече пари, отколкото някога е трябвало на четите.

От 1871 г. нататък напредъкът на организацията и проблемите, свързани с нея, са отразени в кореспонденцията на Левски, голяма част от която е запазена благодарение на методичния му начин на работа. Въпреки че всичките му писма са писани на ръка, той е правел копия за справка и молел Данаил Попов, чрез когото била изпращана цялата кореспонденция за Румъния, да прави същото, преди да ги отпрати към получателя. Пощенската служба на Левски била извънредно добре организирана, така че писмата му били донасяни дори когато се намирал на път, или били оставяни някъде, преди сам да е пристигнал. За още по-голяма сигурност писмата често били слагани в пликове и адресирани до някой известен чорбаджия или туркофил, за да не будят подозрение, ако случайно ги открие турската полиция. Използувани били и кодирани имена за комитетите и псевдоними, обикновено турски. Любимият псевдоним на Левски бил Аслан Дервишоглу Кърджалъ. Сигурността на пощата била осигурена още и чрез система от специални знаци и пароли, които трябвало да се разменят между куриера и получателя. Левски имал предпочитание към паролите със свое собствено значение и му правело удоволствие сам да ги измисля. Една от тях се състояла от началните букви на думите «свобода чрез обща революция». Когато покажели на получателя инициалите, той трябвало правилно да произнесе целите думи, а куриерът да му отговори: «Навсякъде, където живеят българи». Още по-остроумна била паролата с буквите «Д. Р.», които не само означавали «Да живее републиката», но и били особено подходящи за пощенската служба поради техните старославянски имена «добро» и «ръце».

Сигурността е кръвоносната система на организацията. Прерязването на една-единствена вена би могло да причини сериозно отслабване и дори да застраши целия организъм. Левски знаел това и при цялото си безстрашие е бил предпазлив и сдържан с всеки недостатъчно проверен, като разкривал постепенно истината за организацията, докато не се убеди, че може да му се довери по-нататък. Любовта към народа не му пречела да вижда непостоянството и слабостта на отделния човек. Хората приемал, каквито ги виждал; той оценявал техните качества с безпогрешен усет и избягвал да ги натоварва свръх техните действителни възможности. И винаги бил готов за неочакваното: «препоръчан вам един път наш човек, чи после дошъл пак уж от наша страна, да му ни вярвате без знак, колкото пъти и да доди: имами пред очите си доста? днес е човек а утре магаре...», «...ас работа с нашите работници различно? според човекът и работата му: трябва да са вардим, чи мнозина от днес до утри ни са постоянни».

Друг организационен проблем, който обвързвал вниманието на Левски, бил липсата на хора с военен опит. Когато дойде моментът за обявяване на революцията, бунтовниците ще срещнат турска редовна войска. А това не е работа за необучени хора независимо колко героични са те; организацията трябва да разполага с достатъчен военен кадър. В Одеса имало новооткрито военно училище, където с готовност биха приели млади българи между четиринадесет и осемнадесетгодишна възраст, за да се подготвят за офицери. Левски събрал пълни подробности относно приемните условия чрез Филип Тотю, който по това време се намирал в Одеса. През пролетта на 1871 г. той писал до всички комитети, като им изложил условията с надеждата да бъдат убедени повече родители да запишат своите синове в училището. Левски бил загрижен още и с набавянето на учебници по военно дело, преведени на български, за да могат онези, които нямат възможност да посещават военно училище, да изучават военните дисциплини.

Въпреки острия недостиг от пари било поставено едно добро начало чрез закупуването на оръжие — известно количество револвери със съответните амуниции бива успешно прекарано в Ловеч. Макар да знаел, че подготовката за въстание е въпрос на години, Левски вече замислил неговия стратегически план. Преди всичко въстанието не трябва да бъде стихийно и разпокъсано. Нужно е българите да изберат времето и мястото и първи да нападнат. Левски предлагал да се скъса с традиционната хайдушка и четническа практика, да се води бой, когато се разлисти гората. По негово мнение лятото било най-лошото годишно време от българско гледище. През лятото повечето боеспособни мъже били по чужбина или из далечните краища на страната като сезонни работници — жетвари, градинари, говедари или овчари, а освен това хубавото време би облагоприятствувало най-вече турската армия. А пък зимата би улеснила бойните действия на българите. В една сковава в лед и сняг страна турците биха срещнали безкрайни затруднения при снабдяването на хората и конете с храна, с намирането на топъл подслон и при придвижването на артилерията си през планините, докато българите ще имат всичко наготово и под ръка в предварително приготвени опорни точки из цялата страна. Стратегията на Левски предвиждала светкавична война, при която, използувайки началното преимущество от изненадващото всенародно въстание, българите ще надделеят над слисаните турски сили, преди последните, възпрепятствувани допълнително от зимата, да успеят да се прегрупират и съсредоточат.

Но това било поглед в по-далечното бъдеще. За това време била нужна системна подготовка, която предполага дисциплина и единство. В движението нямало място за фалшива гордост, лични, амбиции или своеволни индивидуални действия. Левски се постарал да накара гордия и независим Филип Тотю да разбере какво означава в действителност отговорност пред народа и степента на саможертва и дисциплина, нужни за един революционен водач: «Приятелю и брате Филипе, Ний Дейците сме си посветили животът за отечество? да работим за толкова милиона народ? Трябва да са мисли зряло да не изгубим и вземаме опити? па и да са съветваме един други, и да са слушаме да избягваме и най-малката гордост. Да не присвояваме на себе си нищо, но да го отдаваме на народното ни тогавашно свободно решение, секи каквото заслужи то не му се изгубва било каквото добро, или зло. Особено ний, които до смърт сми са решили и после освобождението ни да служим на отечество: не трябват ни таквизи глупости — Ние сме жадни да видим Отечество свободно, па ако щът ма нареди да паса и патките? Ни е ли така? По мое мнение е така, най-право и човешко ас не гледам на днешните ми страдания и оскъдности в сичко, нито ката дневното ми преследване от полицията от град в град по селата и кърищата, па и от самите изродници български? Нито пък казвам че: oт краят на работите ни досега сам бил способен на таквис страшни и мъчни времена, а сега защо да ни съм аз, на еди-кое си място, ами еди си наготово? напротив, ако му сече главата повече, трябва сами да го покана на мястото си, пък аз да гледам друго? нека по-долна? Историята няма да прикачи заслугите му другиму.

Сякак са случва, на сичко трябва да бъдим осторожни умно? Има много по-умни, по-страшливи? С такива са постъпва друго яче: Такива трябва да бъдат около нас, да са советвами с тях пак ний пак да извършваме, тогава заслугата ний равна, защото и тий без нас не можят, па и ний без тях. Това братя, трябва да ни бъде сякогаш на умът, та да не даваме лош пример. Ний ако бъдим таквис, тогава никой не ще сме да възгордее себе си, за да се раждат вражди между ни, от каквито е пропаднало Отечеството ни — имами хиляди примери. Щял да води някой си по някакво вишегласие право или криво, да ми заеми онова, което сам заслужил? да му е просто? аз сам са обещал на Отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знай какъв. Таме нека съди народа, а не да давам глас за себе си: това е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо.

Какво искам повече като гледам Отечеството ми чи ни е свободно? Такова нали мие предначертанието ми днес за него? Не да вида себе си ее, на голям чин, но да умра Братко? това треба на секи работник Български да даваме таквоз предначертание; и тогава работата ни ще свети; и Българско ще гърми най-бляскаво, като едничка Държава в цяла Европа и на често трябва да са съветваме ний дейците, щом спазим един другиго погрешките си, защото секи бърка, па нимой да са савземи на драго сърце трябва да обичаме оногова, който ни покаже погрешката: и нека той ни е наш приятел...».

Левски дълбоко съзнавал, че те си играят със съдбата на милиони българи и че трябва да действуват зряло. Той непоколебимо вярвал, че критиката и самокритичността са от решаващо значение за живота на организацията, ако трябва да се избягнат катастрофални грешки, а направените — да бъдат поправени навреме.

Като отговаря на Иван Кършовски, който в писмото си изразява предпазливо незадоволство от неговата дейност, Левски пише: «Приписвате ми, че не виждам гредата в очите си, а косъмът във вашите очи по-лесно виждам! Ти ако искрено ми казваш отгоре на писмото си: Любезний ми брате! то тогава не трябва таквоз бутане и заобикалки, но кажи това и това ти е грешката да се поправа ако съм чист човек! Както и аз за вашите най-малки криволици, или по-добре да кажа неразбории! За Отечество работим Байо! Кажи ти моите и аз твоите криволици, па да се поправиме и се да си вървим едно, Ако ще бъдем хора».

Другото начало, което Левски искал емигрантите да възприемат, било опирането единствено на възможностите на България, вместо на чуждата помощ. На 11 април 1871 г. той пише писмо до Данаил Попов, в което се противопоставя на един емигрантски план да се изпрати тричленна делегация в Сърбия да преговаря за сътрудничество. Било съвсем рано за такава стъпка: «Чак тогава, когато съберем четиритях краища на Българско в едно и направим прописът(27) си та да видим какво имаме пред нази, че тогава за хора да пратим в Сърбия е лесно, и тяхната работа е с две думи да са извърши».

Като имал предвид своя минал опит, Левски се отнасял изцяло скептично относно помощта от Сърбия, но дал все пак израз на желанието си да забрави миналото и да ги счита за братя, ако те наистина помогнат. Но въпреки това такава помощ би била полезна само ако всичко в самата България бъде готово, и щял да повярва на такава сръбска помощ, само когато действително я види в действие на бойното поле: «Братя!», предупреждавал той, «размислете се пак хубаво, че доста сме са лъгали от хората па и от помежду нази си, и отлагали от година на година».

Еднакво скептичен бил той и относно руската помощ поради политическия характер на царското приятелство. В писмото си до Филип Тотю от 18 април 1871 г. той пише: «...за първото, което вий ни предлагате и искате го по-скоро, та чрез Н. М. Тошкова да помолите Негово високо императорско величество за помощ, на което сме уверени, че без друго ще ни помогне? Дай Боже, да помогне и да подпише бар за нашата република; ако техните републиканци гони и наказва до смърт в окната... Брате, ний не отказваме помощта и от гяволът, но имаме си предназначение...».

Отново той изразява загриженост по повод на съобщенията, че Филип Тотю и приятелите му замисляли да преминат с чета през лятото. Левски открито казва, че ще направят голяма грешка, ако тръгнат, след като знаят, че в България се извършват съвсем друг вид работи: «Българите ако бяха се повлекли след четите... щяха да изгубят най-добрите си юнаци, на кои ръце се стои българската свобода пък тогава нека да тегли чак до един век йоще». Той завършва писмото си с цветисто предупреждение, извлечено от миналия опит: «Цели сме изгорели от парене и не знаем да духаме».

Но въпреки че Левски употребява голям такт и търпение, той не успява напълно да спечели Филип Тотю за новия начин на работа. Истината била, че Филип Тотю не могъл да възприеме положението, че старовремските войводи са отживели времето си. Неговият другар Панайот Хитов представлявал още по-труден случай. Той не само се бил сраснал с четническата тактика в съчетание с помощ от чужбина, нo бил и безкрайно честолюбив човек, свикнал да командува. Не му било много лесно да приеме водачеството на своя бивш знаменосец. Левски се отнасял към стария войвода с голяма почит и признателност и кореспондирал с него през цялата 1871 г., като се стараел да го убеди да вложи способностите и знанията си в служба на вътрешната организация, вместо да събира нова чета. Но Панайот Хитов продължил своята независима дейност. Той посетил Сърбия, за да се увери дали не съществува вероятност за някакъв конфликт между Сърбия и Турция в близкото бъдеще, който да подпомогне едно българско въстание. След като получил отказ от страна на Сърбия, Хитов отговорил на Левски по начин, от който се разбирало, че той все още не бил в състояние да схване същността и целите на вътрешната организация. Той съветвал Левски да не прави грешка, като избърза с едно въстание (Левски най-малко това е мислил да прави), понеже международното положение не било благоприятно, т. е. не можело да се очаква сръбска помощ в близко бъдеще.

Левски бил немалко разтревожен от този отговор, особено от намека на Хитов, че подготвя организирането на чета. Той му написал едно писмо отговор, в което изразил недоумението си и молил Хитов да отиде при Данаил Попов в Турну Мъгуреле: «Там ще намериш работите ни в Българско, как вървят за сега, и де сочат. Там ще ти прочетат всичките писма, че ако ти се хареса върви с нас, ако ли не, то разкажете вия пък, как по-добре мислите, че да разгледаме и ние вашите мисли, та ако одобрим, нека вървим наедно. Инак ти сами да избираш планове, та да ни представиш на народното ни вишегласие, тук в Българско, дето вече от ден на ден зима корен Привременното ни Правителство, че вия не искате да чуйте на неговия глас, тогава то ще стои против вас, срещу което трябва умно да размислите, дето между таквиз противности какво е ставало и до де ни е докарало, та ти като чист Българин и умен Войвода, гледай ти ли трябва да вървиш по Народното вишегласие както е избрало или милиони хора след една глава». Левски завършва писмото си с един страстен призив за единство, като същевременно искал да покаже, че не желае да нарани гордостта на Панайот Хитов: «...Дай Боже съгласие и Любов, първо между Народните ни главатари; пък име Българско нека е Войвода. Докрай нека бъда твой Брат и Байрактар, ако си и ти с нас до смърт...».

Но и този път Хитов не се присъединил към организацията. Той отново посетил Белград и през юни се върнал в Румъния. Като разбрал, че външна помощ скоро не може да се очаква, той установил връзки с революционери от Босна и Херцеговина и към края на юни подписва с тях споразумение за съвместни действия. След това се върнал в Белград и започнал трескави приготовления по сформирането на чета и за едно скорошно въстание в България. По това време Каравелов също се намирал в Белград и Хитов отишъл при него за помощ. И двамата мъже споделяли идеята, че подкрепата от съседните страни е основният фактор за успеха на едно въоръжено въстание, която ги сближила още повече за една съвместна работа по време на престоя им в Белград. Хитов поискал съдействието на Левски, за което на 30 август същата година му пише писмо. В него той му изложил плана си и настоявал за бързи действия. Левски не успял да получи писмото до края на септември, понеже бил на обиколка из страната, но щом го получил, му отговорил незабавно:

«Нашият понастоящий отговор е следущий: дето казвате, че е време да потърсим и ние своето право, защото господарите ни нищят нивга да ни го дарят сами, освен ако сами си го не вземем — то е тъй и това наше убеждение ни е накарало да се заловим в работа.

По-надолу казвате, че ако се ний забавим, се боите, че попаднем под други по-як господар, и тогава щяло да бъде всичко късно — На това ви отговаряме, че не трябва бързане, защото от осем месеца време е откак сме са заловили да си работим по чисто Български в Българско, и да са не облягаме на вънкашни думи, от Българи, които живеят извън Българско, което всичко тяхно до сега било се лъжа... Па йоще и опит ни показват, че бързата работа излиза ялова; а страхът, че може да ни завлече по-як господар, е май неуместен, защото е страх от много години у нас, та нека го потърпим йоще малко време; ний сто пъти по-бързаме от Вас, защото пътят ни е из Българско, изпод Байонетите неприятелски. В третото предложение казвате, че не можем се приготви нивга както искаме и че нашите богати биха взели участие доде не видят неща важни; Съгласни сме с Вас, че нивга не можем се приготвим както другите сили; но по-много сме приготвени от Другите в Духът и естествената сила на Народът ни, който е готов вече и чака на първият знак и Т. Ц. К. щом като му се даде; но и твърдо сме убедени че трябва поне толкова да се приготвим, колкото е нужно да се предвиди една добра сетнина в предприятието ни; защото в нищо неприготвени, ще има сетнина нищо и никаква! В четвъртото предложение вие казвате че най-главното е да се приготви и вътре, а Вас питаме: народ да се приготви за бой, сам може ли да се приготви? или трябва главатарите му повече и по-сигурно да го приготвят? Като трябва и всеки ден да се намират между него, да държат ред и тишина, йоще ако би се случило и някакво издайство в неприятелски ръце... да го вземат назад? Не брате! Приказвали сме върху това и внимание ни сте давали, че трябва всичките войводи да си бъдат в Българско, защото извън носят вреда, а не полза...».

По-нататък Левски продължава, като пише, след като не е получил копие от споразумението с Босна и Херцеговина, той не може да прави никакви преценки, но предупреждава Хитов, че ако се присъедини към вътрешната организация, той не ще може да влиза в преговори с други страни без знанието на Централния комитет. Освен това Левски изразява своето недоумение от изявлението на Хитов, че щял да отиде при босненци и херцеговци и да се бие за тяхната свобода, ако в България нямало да има въстание:

«...В шестото, както ни молите е за отговор, навождате, че ако видите, че няма надежда от народът ни ще бъдете принудени да вземете участие с които сте имали уговор да се биете за чужда свобода! За жалост ви казваме, че това ваше предложение ни малко смущава. Вий добре познавате нуждите на нашия народ, знайте, че малцина са които ще го поведат да се бори за свободата си, а вие за чуждата! Пак ще кажа: чисто народният челяк бори се докогато вече може да избави своят си народ по-напред, па тогава нека гледа и на други! Ако той не случи, то трябва да умре в народната си работа! Това е праведното разсъждение».

И този път Хитов останал настрана. Нищо обаче не излязло от неговия план за съставяне на чета, защото дори с помощта на Любен Каравелов събраните пари били недостатъчни, а освен това към края на октомври Хитов заболява. Тези обстоятелства не му попречили да направи един последен опит за независима организация. В края на ноември той пише писмо до своята бивша дружина от родния му Сливен, в което подканва някогашни хайдути да се въоръжат и да го срещнат през следващото лято на Балкана. Сливенските революционери обаче били вече надживели хайдутския стадий на борба и му отговарят почтително, но твърдо, издържано в духа на Левски:

«...За всичко що ни пишеш, то е работа на Ц. К. и с него трябва да се проумейте, от гдето зависим както ний, тъй и всички частни комитети, водими по един закон, който по вишегласието на всички ни е нареден и докато се не съобразите със законът и поднесете писмено вашето участие, че сте член на Ц. К. и всички твои писма ще бъдат напразно, защото не смеем да им отговорим...

Ние мислим, че Ц. К. ви е писал вече няколко пътя да додите, защото войводи ще трябват, според както се работи. Ний сме на мнение да додите тук, защото нашите тук имат на Вас по-голямо доверие отколкото на друг войвода.»

Продължителната полемика с Панайот Хитов е типичен пример за методите на работа на Левски. Той водил кореспонденцията си с такт, търпение и упоритост, откровен и често пъти рязък, но винаги така, че през критиката му да блести, преди всичко уважението и обичта, като оставял вратата отворена по такъв начин, че упоритият хайдушки главатар можел винаги да влезе, без да се урони престижът му.

Старите войводи не били единствени, които трудно разбирали смисъла на работата на Левски. Неговият общ план определял важна роля и на останалата емиграция в Румъния, но в по-голямата си част тя не успяла да окаже очакваната от него помощ за вътрешната организация. В много случаи, когато той се е обръщал към емигрантите за съдействие за относително маловажни неща, като например направянето на печат и бланки за разписки, които да улеснят законното събиране на пари, винаги е имало дълго бавене въпреки многократните напомняния от негова страна. Той дори не им искал парични помощи. Всичко, което поръчвал от Румъния, било плащано с пари, събирани от вътрешната организация. Докато чакал пристигането на печата, Левски писал на Данаил Попов:

«...Днес тръгвам да пообиколя някои град — други. После 10–20 дена ще се завърна и вие дано побързате с печатът да го изпратите, та да го намера готов, защото без него работите ми остават назад, също и пари няма без него; най-много за него съм чакал и седя на едно място то, че накъдето и да отида думите ми са тъмни без него. Пък и той се не прави за месеци. Ако е за парите работата, дайте ги сега от вас, че няма да ви ги забавим, също и на Каравелова ще платя според както му пиша; вземете думите ми за истина, какво няма да ви лъжа в нищо; ако сте ме взели вече в сърцето си, че аз днес или утре трябва да умра, или да вляза в ръцете им, та вие може да изгубите? Не! аз и да умра, има и други юнаци честни, които ще ви плащат за всичко, което похарчите за нас...».

Левски получавал Каравеловия вестник «Свобода», но сътрудничеството и дори връзките между Ловеч и Комитета в Букурещ били съвсем незначителни. Комитетът в Букурещ съществувал всъщност повече теоретически, отколкото в действителност. Двама членове на Ловешкия комитет — Марин Поплуканов и Иван Драсов — отишли в Румъния за съвещание с Каравелов, но посещението им не довело до някакво значително подобрение в отношенията между емиграцията и вътрешната организация. Емигрантите били свикнали по традиция да се считат за водачи на всяко национално движение и ревниво защитавали неоспореното им до този момент право да съставят планове и започват нови начинания.

Въпреки че през 1871 г. сами не направили нищо значително, те гледали враждебно на независимата дейност на Левски и повече му пречили, отколкото помагали. Левски приветствувал всякаква градивна истинска критика, изказана ясно и открито, но се дразнел от снизходително отношение, заобикалки и заядлива придирчивост от страна на самомнителни наблюдатели, които не са добре запознати с положението.

Той водил полемика с някои емигранти в отговор на критиката им, като винаги отправял към тях безуспешно покана да вземат участие. Самата емиграция била все още доста разпокъсана.

Старото разграничение «стари» и «млади» си останало, като младите се били разцепили на още четири главни групи. Няколко от тях, като Данаил Попов, били с цялото си сърце с Левски; други още поддържали старата четническа тактика на Раковски; трети отстоявали политиката на вече мъртвия Таен централен комитет, докато четвъртата група се обединила около Каравелов. Последната група в много отношения се доближавала по възгледи до групата на Левски във вътрешността, но отдавала най-важно значение на сътрудничеството със Сърбия и създаването на балканска федерация. Съществувала и доста силна вражда между трупата на Каравелов и хората от бившия Таен централен комитет, като една от неоснователните нападки, които последните отправили срещу Левски, била, че той бил ръководен от Каравелов. Левски с възмущение отрекъл това: «Като ни приписвате, че уж от него(28) чакаме програма, закони, печати и не знам какво си. С една дума, от него са вода. Отворете си очите хубаво, в писмата ни ще видите по кой ред искаме тия работи, и дали се водя изобщо от някого от вас, и по одобрението само на Каравелова, Ценова, Райнова, Живкова, Кършовски и от Д. Хр. Попов ли? Или по одобрението на тукашното ни вишегласие». По-нататък Левски обяснява, че Каравелов не заповядва, а просто отпечатва за тях материалите, и продължава: «...тъй кьораво недейте стъпва и недейте дрънка! Че тук в Българско, ний бележим вашите работи до сега, като убийство за народа... Тежко ни и горко от вашата там помощ до сега».

Този доста остър тон бил предизвикан от едно анонимно писмо, подписано с «Патриот» изпратено от група емигранти от Плоещ, които Левски без особена трудност разпознал. Авторите били крайно критични към съставения от Левски Устав за това, че той не бил взел мнението на всички членове на движението, имайки с това предвид себе си. Левски отговорил, че очаква да получи списък на всички онези, които стояли зад авторите на писмото, за да види колко са те на брой, като в замяна той щял да им изпрати друг за доказателство, че в България има много повече членове. Въпреки критиката си групата от Плоещ проявявала достатъчен интерес към дейността на Левски, за да му предложат да отиде в Румъния на съвещание. Очевидно те чувствували, че в България се вършат интересни работи и се надявали да ги оглавят. Левски бързо ги разочаровал. Сбъркали са адреса: в България вече съществувала напълно развита, действена организация, която се ръководи чрез избрано с мнозинство ръководство; ако емигрантите държат да се присъединят при тези условия, те ще бъдат добре приети, обаче ръководството ще остане в България, където се намирали повечето революционери и където предстояло да се пролива кръв.

«Мисля и надявам са, че вие ще последвате народното ни вишегласие, което е назначено вече така: Б. Р. Ц. К. е в България, който до като не подпише не връщам, разбрахте ли? Ситият на гладният не знай колко хляб да му даде, затова са и пита гладният колко хляб искаш? И още по-ясно: малките реки са втичат в по-големите и тъй нататък всеки разумен разбира и вий да разберете.

Разбращем ви с второто ви ще ли бъдим братя еднодружни. Дай Боже да са някои Централният ни комитет та да пусни корените си отвъд Дунавът.»(29)

След като се подписал отдолу, Левски добавил един дълъг послепис, който започва така: «Вижте и нашата песен по-надолу, как пеем ний, пък как искате да пеете вия, че както речат повечето игроводи, така ще играем». По-нататък той говори, че в много райони вече се подготвят конференции (и са избрани делегати, но провеждането на самата конференция е временно отложено поради необходимостта първо да се съберат пари. Когато конференцията действително се състояла, емигрантите били поканени в България да присъствуват на нея, но Левски категорично отказал да отиде в Румъния като единствен представител на далеч по-многобройната вътрешна организация, да присъства на една емигрантска конференция.

Макар да подчертавал съвсем ясно и недвусмислено, че Ловечкият централен комитет е не само независим орган, но също и върховна революционна власт, Левски доста внимателно оставял вратата широко отворена за участие на емиграцията. Той не си създавал илюзии относно ръста на предстоящата работа. Да се освободи България по такъв начин, че българите сами да ръководят съдбините си, изисквало усилията на всички българи независимо къде живеят. Той съзнавал, че само малцина били годни за професионални революционери като него самия и не очаквал от хората прекалено много. Онова, което изисквал от всеки българин, било да помага с каквото може, било с пари или с работа. Всеки, влязъл в организацията, да работи според способностите си. Нужно било единство, но не самоцелно, такова, каквото би се получило, ако той се подчинеше на емиграцията, а единство на вярна основа, върху правилна тактика.

Левски обичал да употребява метафорично думата «хоро», за да поясни как организацията трябва да съчетава дисциплината с демокрацията. Всеки българин ще разбере какво е искал да каже. Хорото не представлява толкова вид танц, колкото обреден акт, който изразява общност на участвуващите в играта. Всеки, дори и случайно преминаващият другоселец, може да се хване, ако му хареса ритъмът и ако му се играе. Една стъпка напред, и той става част от живата верига, която се движи като един човек. Хорото се люлее, извива, а играчите тропат и подрипват в такт с музиката, като стъпките стават все по-бързи и сложни, щом хороводът извика и развее везаната кърпа. А тъпанът бие като едно общо сърце и ритъмът преминава през хванатите ръце като електрически ток. Всеки българин познава удоволствието и въодушевлението да играе ведно с другите и всеки българин разбира ролята, на музикантите и на хоровода. Ето как трябва да се организира движението, им казвал Левски — като едно огромно хоро, където всеки играе в такт с другите и всички стъпки са едновременни.

Докато Левски се борел да накара емигрантите да възприемат неговата «Нареда», вътре в самата организация става първият случай на нарушаване на дисциплината. Атанас Хинов, братът на Данаил Попов и един от ръководните членове на Плевенския комитет, започва да разпечатва и да чете комитетската кореспонденция, която минавала през ръцете им. Това било грубо нарушаване на правилата за сигурност и на 26 април 1871 г. Левски пише писмо до Данаил Попов, в което го моли да поговори на брат си по този въпрос, като накрая добавя: «Трябва да имаме на ум, че от днес за утре, времето не е за вярване».

Хинов не си взел бележка и на 10 мaй Левски отново се оплакал на Попов. На 14 май сам Левски се намирал в Плевен и отишъл да се види с Атанас Хинов. Вместо да съзнае вината си, Хинов, се ядосал и отказал да слуша Левски, когато той се опитал да му обясни принципите на сигурността, според които тайната на пощата е една от формите за запазване на членовете на организацията. Хинов приел забележката като лична обида и заявил на Левски, че след като не му вярва, може да си намери друг човек, който да се занимава с пощата. Левски се постарал да го накара да разбере, че в случая не става въпрос за липса на доверие, но обясненията му били без полза. Същия ден той пак писал на Данаил Попов, като му разказал целия случай и го помолил да вразуми своя брат. Ловешкият комитет също изпратил представител, който да помогне на Хинов да осъзнае, че поради неговата недисциплинираност той може неволно да навреди на организацията. И техният опит пропаднал. Те също изпратили писмо на Данаил Попов, в което го молили приятелски и тактично да поговори на Хинов. Разгневен от безотговорното поведение на своя брат, Данаил Попов изглежда така го е нахокал, както никой чужд човек не би могъл да го направи, до такава степен, че според Левски, дори прекалил: «...много сте нападнали на кардашлъкът си. За пръв път не трябвало толкози. Ако ли, съвсем се отрича от нашите работи, то е друго». В същото писмо Левски споменава, че Хинов бил разпространявал, без да е упълномощен, едно комитетско отпечатано писмо — още едно нарушаване на сигурността, но препоръчва, че за момента те не бива да го укоряват повече, а да го оставят на мира. Левски се надявал, че той ще се опомни и ще разбере неразумността на своето недисциплинирано поведение, но в действителност Хинов продължавал да бъде заслепен от своята гордост и въпреки че цялата организация осъдила постъпките му, той затаил в себе си лична ненавист към Левски.

След приключване на случая с Хинов в едно писмо до Данаил Попов, писано на 6 юли 1871 г., Левски се връща към въпроса за работата с кореспонденцията. Когато не могат да го намерят, обяснява Левски, неговите писма следва да се държат запечатани до завръщането му, тъй като за тяхно добро членовете не би трябвало да се обременяват с ненужни за тях тайни. Във всеки случай нямало никакъв смисъл те да бъдат отваряни с цел да се печели време, понеже писмата и без това подлежали на обсъждане, преди да се изпрати някакъв отговор. По-нататък Левски разглежда въпроса за колективното ръководство: «Не е ли по-добро, като се съберем и както се намери за по-добро, така да стане. До сега така, както са вървели работите ни, се слепи не сме ли ги раждали! Във Влашко не са ли тия причините, дето днес работят задружно, пък утре захващат да се нападат! Аз не съм съгласен с такова нещо, съгласен съм тогава, когато по-напред сме разгледали, че вишегласието като не одобрява мнението ми, то тогава турям се на работа с тях, заедно със сичките си сили, но пак не подписвам, че аз съм го избрал за така да бъде. Пък то ако излезе на добро, то е на вишегласието и зло ако е, пак на тяхна отговорност остава; мене ме няма там защото не подписвам, а и не развалям, като е по вишегласие, длъжност ми е да работя и аз с него, но като се одобри моето предложение от вишегласието тогава съм в отговорност пред злото и нека чернея аз пред Народът».

Най-трудният от всички проблеми бил паричният проблем. «Парите решават всичко», а пък те били бедствено недостатъчни. На 11 април 1871 г. Левски пише на Данаил Попов: «Сега кажете ни от де по-скоро да намерим пари? Защото до сега съм работил без пари и затова работата ни едвам се види. Сега да стана с по-верните си юнаци и да тръгна чрез Басканлъци(30) да събирам, пари? То хубаво, защото знаем на кого трябва да се нападне, ами ако паднат от нас мъртви, какво ще правим без тия хора? Може да паднат и най-добрите, без които не може да се работи? А пък ако падне, не дай Боже някой ранен и го уловят па изкаже всичко какво ще работиш вече? Мъки са».

Левски нямал морални възражения срещу употребата на насилие при набавянето на пари. За него свободата на неговия народ представлявала най-великото възможно благо и ако той желае тази цел, съвсем логично е да приеме всякакви необходими средства. Пред насилието той предпочитал убеждението, но пък където убеждението не помагало, той не считал за грях да взема насила от хора, които градят благополучието си върху страданията на другите. Но той се колебаел да одобри употребата на насилие само защото се опасявал от възможните неприятни последици от такъв начин на действие. Вместо това той решил да се обърне за дарения към някои богати чорбаджии. Левски малко вярвал те да се отзоват, защото знаел, че по алчност и безсърдечие те едва ли отстъпвали на турските властници. Все пак някои от тях не били напълно лишени от патриотични чувства и Левски съставил едно писмо, полуумолително-полузаплашително по тон, като копия от него с малки изменения според отделния човек били разпратени до отделни богаташи. На 10 май 1871 г. едно такова писмо бива изпратено до Ганчо Милев, един от видните чорбаджии в родния град на Левски — Карлово.

«Г-не Ганчо Милюв от Карлово,

Не само до Вас е, но и до по-долния ръка, по възможност... не нам! Но и за Вас и за Вашите деца и за нашето Отечество, ще дадете за всегда.

За всичко каквото ще видите надолу, няма си приликата и мястото, и срамота е Вие да Ви се говори.

Вие тук сте най-назад от всичките други градове и от по-многото села в Българско, от нашите общи и най-святи работи за човекът, както го е създала природата чак до смърт да му бъде едничката грижа, има и Благословението от Бога да бъде господар с всичките си права, от когото му се налага и първата длъжност да мисли и за народът си. Да го изведат към даденият му път, ако е той налегнат от други, каквото сме ния Българите, най-тежко и най-гнуснаво налегнати от проклетият Агарянец и търпим всеки ден мъки и гнусоти най-противни на човечеството и на свободата на съвестта!!! която сега преодоле и преодолява.

На кои ли капат тия сиротински кървави сълзи дето се леят секи ден пред Бога, да ги избави от мръсните ръце, които им грабят секи ден из устата хлябът! и мрат отглади. Турчат децата им! — безчестят по-младите и дъщерите им!!! Тия невинни не са ли наши Братя и сестри?!... или ще речете защо така? Мислите ли, че ний остаяме невинни в това?!... не... никак! Ний... и най-много вий чорбаджиите, не сте ли причината да стои това беззаконие и проклето! зрелище пред нас!? Кому ли другиму има да се надяват горките!? Кой ли не иска да ги грабни и да му робуват на веки!... дали кървавите им сълзи се не леят пред Бога на нашите глави!? Ако ний, техните Братя и Бащи, не скочим и да пролеем капка кръв, да избавим майките си, жените си, сестрите си и децата си, кой ли друг ще!?... не сме ли ний техни Братя и Бащи на които ще оставим вечен помен! като пролеем капка кръв за тяхното избавление!?... Не щат ли ни забележат в историята, която ний възкресяваме, които правим нов век!?... не щат ли ни поменуват по всичките черкви в Българско докато трае името Българин!?... затова дето ний ще скъсаме веригите на България и ще извадим народът с Благословението Божие от Ада в Рай!?!... не ще бъде така в наша България, както е в турско сега... Всичките народи в нея щат живеят по едни чисти и святи закони, както е дадено от Бога да живее човекът и за Турчинът и за Евреинът и пр. каквито са, за всичките еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с Българинът. Така ще е в наша България!... ний не гоним турския народ, ни вярата му, а царят и неговите закони, с една дума, турското правителство, което варварски владее не само нас, но и самият турчин.

В Българско не ще има цар, а народно управление и «секиму своето». Секи ще си служи по вярата и законно ще се съди както Българинът, така и турчинът и пр. Свобода, и чиста Република.

Тук, като Ви показваме твърде мъничко от предначертанието ни от Привременното ни Правителство в Българско, остава ни да довършим чак като Ви видим, за колко пари ще оцените гореказаният ни Вам живот. «Умному мало довлеет».

Казахме Ви по-горе, какво чорбаджиите спират животът на всичкия народ. Забелязано е от памтивека, какво такова нящо да се извърши, стои в ръцете на младите и в парите на чорбаджиите. Така са правили народите, така щем и ние... пък сичко да се удържи тайно стои в ръцете на чорбаджиите, и те ако са хора и приемат на драго сърце това свято дело, ние ще им кажем по кой път трябва да вървят, па макар каквито щат средства нека употребяват неприятелите ни. В чорбаджиите, казвам, стои тишината на сичкият народ? Гледайте, че ще бъдете отговорни и пред народа и пред Бога, близо е времето. И в Евангелието нали казва: човече, трябва да работиш за Народът си до смърт, и сичко да жертваш за него, там съм и Аз! Ако ти умреш, нали и Аз за тебе ся разпнах!... Гледайте сега приятели и Братя! Ако щете да сте човеци и християни, Вие ще разберете от малкото ни думи и ще дадете каквото ви се иска, от Привременното ни Правителство по означеният ден и оттогава се забелязвате наши Братя.

Ако ли вие не искате и да чуйте от това каквото ви се казва, то ще гледате!!! (Зло ще дочакате б. р.) и там ще свършите, Вие с нас и ние с Вас.

Сега и секи път Ви свършваме(31) защото само с Вас работата не ли е. Десет години става откак Ви чакаме, и жертви на бесила давахме и в Диар Бекир сяка година пращаме, само и само за вас богатите, да се земяхте за ум и разум и да свършехте това, за което Ви караме днес. Да сте го приготвили от отдавна, като и сами разбирате, че без пари нищо се не върши! Па да додехте Вие нас да търсите, а не ние Вас! Защото един чисто народен юнак, сто чорбаджии не можът да го откупят; пък ний дадохме и даваме йоще таквис жертви за чорбаджийски кеф, и пак се не сазимате, но йоще гледате на тях хладнокръвно и наричате ги чапкъни??? — пък гледай чудо, от речените ви чапкъни, колкото мрат, по-много стават, отколкото страдат, по-много се разпалят и взели са се на друг ум, на!... както виждате, повече щат мрат, но и работа щат свършат.

Чакахме ви да усетите горещите сълзи на бедният ни Народ, който е вече в крайно тегло! Вия му пийте йоще кръвта, и предавате ги на мръсният мъчител. Разберете! решили сме са вече!... или да Ви докараме при нас или да Ви поразим! и то с едно добро утро или добър вечер; както Ви казваме по-горе. Ето: да намерите пост какъвто вече начин тая сума ..........(32) и тия пари ще ги приготвите в 4–5 деня и да Ви бъдат в пазвата, че на който час дойде наш човек със знак и Ви намери от Привременното ни Правителство, ще му броите парите, без да го отлагате дори за час време! и после един ден ще Ви се даде разписката, от Привременното ни Правителство с печат, която ще отговаря за дадената ви сума пред бъдещето ни правителство, което ще дири от едного и до край: кой какво е дал и за де са се употребили. Ето! ако дадете повече, отколкото Ви се искат, ще си купите по-голям живот, който сега се продава!!! Утре не! и милиони да давате.

Ще гледаме какви ще ни са покажете...

Както щете! Или трийсетте лири ще ви бъдат по-мили, или Златна Свобода в която да ви се забележи името Вечно. Земете се добре с това г-да и ни не майте! защото ни омръзна вече да гледаме теглилата на Бедният ни Народ и хладнокръвието на чорбаджиите към тях. Повтарям Ви: решили сме се вече!... и ще пренесем веднаж за всякога жертвата на народният жертвеник, пред олтарят на Чистата Свобода.

Отреденият за Вас е В. Лъвский. Дано доброволно изпълните гореказаните ни искания и тогава ще се разговорите лично с него за много!... отдето йоще ще разберете какво горната сума е нищо при това дето той Ви е спечелил! Всичко тайно да държите, да ни кажите: еди-кой си ми е верен приятел! Имаме забелязан за не добър към нашите работи. Вашият приятел е първи ще го узнаете коги стане на прах и пепел. По длъжност, краен отговор ще чакаме от него, срещу печатът ни.

Потписити!

Хиляди юнаци чакат отговора Ви! Решавайте се по-скоро! или с нас и сичкият народ, или против нас и нашите желания. С една дума, Свобода, или да Ви пратим при черните души. Там където са предателите и изедниците и при чернаго Бога. Избирайте кой живот искате да живеете от днес както са забеляжите и до край ще останите. Вие сте в нашите ръце, пак Ви казвам, сами за себе си ще отговорите: свобода и смърт.

1871 май 10

от Българския Р. Ц. К. в

България

от Привременното Правителство.»

Друго писмо, полуласкателно-полузаплашително, бива изпратено до чорбаджи Петко, също от Карлово:

«Късо е времето за второ пришествие на Българско, дето козите и овцете ще се делят, не си простак, послушай на кратките ми думи, което права към Вас от голямо човеколюбие, и според думите на Исуса Христа, който казва: всекиму духу не веруйте, на изпитуйте, досега нито един карловец не е казал за Вас добро, а че си предател и мъчител сиротински, доказват фактично, та сичко това, ако ти правиш с някаква цел, и искаш да кажеш, че не е така, то на думи народът няма да гледа, но на дело. Скоро, скоро е денят за общонародното въстание и на сборното място секи ще се викне да даде работата си, според силите на секи един, както му е казано да върши, а от когото няма работа грозно ще се наказва и фамилията му ще бъде изгонена из Българско. — Вижте на тия два пътища, когото обичате дръжте! Аз ви заповядвам като имам това право и упълномощение, от Централния Комитет да действувам пред всеки Българин според силите му, та и Вия най-малко трябва да приготвите двайсет и пет лири турски до 30–50 дена, и това за вярно да знам, че сте приготвили, Вий тряба преди това време да ми явите в писмо, отправено до Д. Ценова в Букурещ, визави свънту Георги за Първана Найденова, а в писмото ще пишете: Г-не парите Ви са готови за стоката, отдолу градът. Освен това, 15–20 оки барут трябва да го имате готов, защото ще се иска за всичко това. Мислете, правете, защото в онова време, Турчинът щом разбере нашите човешки закони и ги признае ще намери място равно с Българинът, а днешните твърдоглави и изедници Българи грозно ще се наказват.

Излизам от длъжността си.

В. Лъвский».

Но по изключение този път красноречието на Левски дало съвсем малък или по-точно никакъв резултат. На 20 юни 1871 година той пише на Данаил Попов: «До сега мъчно ми беше за всичко защото се парите ми са пречели, та от днес оставям другите работи малко слабо, та ще обърна внимание за пари; Мъчно, но няма какво да се прави. Я кирава, я морава ще бъде»(33).

Липсата на пари наистина попарвала цялото движение както слана през май. Редовната куриерска система, внасянето на оръжие, дори организационните обиколки на Левски, всичко бивало спъвано поради недостиг от парични средства. През юни 1871 г. Левски с неохота стигнал до убеждението, че не съществува никаква друга възможност, освен да се прибегне до насилие (терор). Той винаги бе искал да работи «чисто народно», с доброволни дарения, но това се оказало непрактично и другарите му се съгласили с неговото мнение. Първият намек за решението да се употреби терор идва от едно писмо, писано от Иван Драсов до Данаил Попов, от 21 юли 1871 г.: «пустите пари, не ни дават да вървим по-скоро, но добър е Бог! Тия дни ще ударим яйце на масло, пък каквото ще да става». В писмото си до Сливенския комитет Левски е още по-ясен: «Вижте чрез Вашите тайни юнаци за пари! от недобри, т. е. чорбаджии изедници и ненародни, които не искат да заемат участие в народното дело, а предават — трябва и да се убиват с време.

Юнаците отдето вземат пари, трябва да се изважда десятъкът от парите и да им се разделя, а другите да остават в касата».

Решението за употреба на насилие не било обаче последвано от внезапна вълна на терор. Както и преди това, всичко било подчинено на общата стратегия на Левски за една продължителна подготовка, без преждевременни предизвикателства, които биха поставили властта нащрек. Дори и след решението той настоявал за крайна предпазливост при снабдяването с пари по насилствен начин и често сам той се заемал с такава работа. Такъв вид работа изисква хладен разсъдък и здрави нерви, ако не трябва да завърши с провал. Левски чувствувал, че сам той би свършил това с по-малка вероятност да бъде хванат, а и вярвал на себе си, че дори да се случи най-лошото, би понесъл всякакви мъчения, на каквито могат да го подложат, без да издаде нещо. За някои от своите колеги обаче не можел да гарантира.

Разказват се много приказки за дръзките нощни посещения на Левски. Един типичен такъв пример е случаят с Митко Фетвана от Карлово. Митко бил много богат и ревностен черквопоклонник, но се противопоставял яростно срещу всяка революционна дейност. Когато карловският комитет му изпраща един писмен апел и пратеник с молба да направи някакво дарение, той отказва да даде и заявява: «Кучета да му ядат главата на този, дето е написал това писмо, а пък колкото до приносителя, Шериф чауш, ще го научи на акъл».

През септември 1871 г. Левски отива в дома на Митко, преоблечен в турски дрехи, със зелена чалма на главата. Митко си бил сам вкъщи и още щом минали в гостната, «турчинът» заключил вратата, измъкнал един нож и казал: «Заплашвал си нашите хора с Шериф чауш. Ти прочете писмото, присмя се и не даде помощ. Ние наказваме такива хора като теб с оръжието на комитета... Сега ще ни дадеш петдесет лири и нито дума някому».

Митко нямало какво да направи, освен да се подчини.

По подобен начин, само че този път преоблечен като поп, Левски взел двадесет и пет наполеона от Стефан Карагьозов, един чорбаджия туркофил от Търново, който също бил получил и отхвърлил молбата за доброволно дарение.

Такъв бил обикновеният начин на действие: едно принудително «дарение» в разумни граници, взето от някого с най-малкото необходимо насилие, който може лесно да си позволи това и който е показал своята враждебност към революцията. И винаги бивали давани разписки.

Всичко това приличало много повече на една данъчна система на облагане според заслугите, отколкото тероризъм в обикновения смисъл на думата. Но особеното при Левски е, че където той се докосне, дори престъплението, добива някаква законност. Както графиня Катлийн, която могла да продаде душата си на дявола и пак да я признаят за праведна, Левски бил такъв човек, който в бели дрехи може да гази в калта и да излезе чист. Макар да разрешил обирите в името на възвишената цел, той не допускал никакво унижаване на личното достойнство: «често пъти съм ви казвал па и сега ви казвам: лъжете и крадете за народност — говорил той пред Троянския комитет, — а оня, който извърши това за своя облага, ще бъде проклет от Бога и пронизан със студената кама. Това е моят принцип, туй е изходния път. За нашето народно дело пари трябват, пари! Няма на кого да се надяваме, освен от нас, за нас. И за туй, всеки, който се казва българин, е длъжен да помага, кой каквото може, за да се постигне светата цел».

Левски винаги настоявал за подробно и точно отчитане от страна на комитетите и макар целият паричен фонд да бил на негово разположение, сам той никога не похарчил и грош повече от необходимите му разноски, като давал отчет за всяка похарчена пара. Неговото фанатично чувство за финансова отговорност е отразено в личния му бележник и други документи, където той вписвал всекидневните си разходи. Всяка игла, гребен, копче, грам захар са грижливо отбелязани. Най-значителните суми били изразходвани за дрехи, нужни за преобличане и дегизировка. Менюто му се състояло главно от хляб, маслини или ябълки, или маслини и репички, кафе и захар. Само веднъж през периода 1871–1872 година той си е купил яйца и само три пъти — пастърма. Колкото и скромни да са били неговите разноски, той се чувствал длъжен да оправдае всичко с документи, да обясни причините. Например бележката за небетшекер, последвана от пояснението «купено за кашлица» или «по кулите, щеш не щеш за кафе», което означавало, че е бил принуден да почерпи някой от стражата по постовете и планинските проходи. Понякога, въпреки вниманието си, Левски действително изгубвал пари и дори такива случаи бивали педантично записвани: «изгубих — 54» и «У Христови в Дръстене аз загубих една жълтица вечерта, на другият ден ги попитах дали са ги намерили но те казали, че не са ги намерили».

Независимо от пословичната си пестеливост Левски никога не се е проявявал като стиснат. Той вземал от богатите, но давал също от комитетските пари на изпадналите в нужда: Например: «на една сирота жена, при която намирам убежище в зъл случай; пък и сирота няма от де — 105», «На един изпаднал родолюбец, който ни е подпомагал парично няколко пъти — 96», «На друг народен изпаднал — 10». Дори в сметките неговата любов към децата е намерила отражение в една бележка, отнасяща се за дадени пари на деца дошли да му поднесат традиционните поздравления по случай имения му ден — Васильовден.

Най-вече чрез бележника на Левски и чрез други отметки за разходи може да се добие съвсем непосредствена представа за образа на този свенлив, сдържан човек, който не е имал свой живот извън живота си в организацията. Бележките включват разходи за услуги, фураж, пране на бельо, баня, свещи, паспорти, барут, оръжие, хартия и пликове, огледало, салеп(34), лекарства и са доста любопитни по своето разнообразие, като се започне от: «церих коня от настинка и за зъбица», и се стигне до зловещата: «цианкалий и писалка». Има и други като: «84 — за три дни по Великден и в денят на Св. Кирил и Мет. и още едина веселие коги замина Лясковския Предс.».

Освен сметки бележникът съдържа и разни други записки, като например една възхвала в чест на св. Кирил и Методий, споменатото по-преди Ботево стихотворение, множество народни песни, наставления по бояджийство, адреси, бележки за разни пароли и други неща, свързани с живота на организацията, народни лекове. Следните бележки заслужават внимание: «за зъби. От трънка корен 3 драма. Стипца 1 чаша фасулюва вода 1. Чаша ракия па са тури в ново гърне да врът, но от чюшма вода да врат: после земи 3 камачета бели да ги нагорещиш в огъня па ги пусни в гърнето, тогава зини над гърнето да върви парата в устата че като поизстине водата земи да плакнеш устата си няколко пъти. Аколне един зъб да боли и той да е кув тогава земи киреч негасен и малко катран и барут па ги смеси после земи малко памук че запуши дупката отгоре».

«За Клинов човек. Костинурка жяба водна дая уловиш, чи да я затвориш и тя ще снесе яйце което ще го опечеш пък яж и друго нещо.»

«За жлятеница. Мъртва коприва тя е горчива цвета червено от нея да нарежеш 25 др в половин ока шише че да напълниш шишето с бяло вино старо после да туриш шишето вън на къщата да стои три денонощия после на три сутрини да го изпий подир сяко едно пиене да изяда по 2 ореха най-малко и лимон с кората със залък после това 1 лъжица оцет да изпий.»

Хората и особено селяните очаквали от своя апостол да бъде авторитет по всички въпроси, които могат да възникнат под слънцето. Той отива при народа да го научи как да се сдобие със свободата си, а те на свой ред отнасят всичките си лични проблеми към него. Той трябвало да бъде доктор, юрист и съветник по всичко, от зъбобол до семейните кавги. Това вкупом представлявало част от неговия образ, то също е и част от неговата същност. В речите си и в писмените документи той се обръща към народа абстрактно, като цяло, но при всекидневната си работа той работи с отделния човек, с индивида. Негова мисия бе да поведе целия народ от преизподнята към светлината, но ако по пътя си той би могъл да смали общото човешко страдание чрез облекчаването дори на една душа от някаква болка, той би се спрял да го направи, и то с онова състрадание и отзивчивост, които са може би най-отличителното му качество.

Трета глава

Доде не другаруваш с човек на път,

не можеш го позна.

Смъртта е по-близо от кошулята.

През 1871 година в България пристигат двама емигранти да работят за вътрешната организация: единият бил Димитър Общи, а другият — Ангел Кънчев.

Общи бил малко по-възрастен от Левски. Роден е в Македония. Още на тринадесетгодишна възраст той напуска своя дом и отива в Сърбия, където започва да се прехранва като слуга. По-късно се премества в Румъния. Там работи в ресторанти и смогва да отвори собствена гостилница в Гюргево. Имал неустановен характер, без близки и без определено потекло, откъдето навярно произхожда и неговият прякор — Общи. Говорел няколко езика, но бил неграмотен и такъв си останал до края на своя живот.

Левски и Димитър Общи се познавали от първата легия, но никога не станали приятели. Общи бил необуздан бунтар и индивидуалист, с ненаситна жажда за приключения и вродена ненавист към всякаква форма на управление. Иначе храбър мъж, готов да се бие, винаги щом му се отдаде възможност, но горделив и амбициозен, което често заличавало останалите му положителни качества на характера. Главен източник на неговата гордост бил фактът, че той участвувал в похода на Гарибалди през 1866 година и понеже се чувствувал някак свързан с великия италианец, чието име било почитано от всеки български патриот, той си представял, че що се отнася до въоръжената борба, на него всичко му е напълно известно. Впоследствие взел участие и във въстанието на остров Крит, а след него поради липса на други международни вълнения той започнал да моли Панайот Хитов да му съдействува при събирането на чета. Хитов се опитал да го разубеди, като му казал, че не познава достатъчно добре българските планини, но все пак се съгласил да му даде препоръчано писмо до своя приятел, Тодор войвода, под чието водачество била сформирана малка чета. Те преминали в България, но скоро се скарали, защото Общи искал да убива турци от мирното население, а Тодор не се съгласявал с това. Общи отказал да се подчини на войводата и го изоставил заедно с още двама свои другари на име Михаил и Христо, макар че това било в разрез с четническите закони. След това Общи образувал своя чета, но били обградени от турска войскова част и въпреки че успели да се измъкнат от обкръжението, Христо решил да върви на своя глава. Михаил, който бил много лошо ранен, за да продължи нататък, помолил Димитър да го убие и той му отрязал главата. Останалите от четата на Тодор се завърнали благополучно в Сърбия.

През пролетта на 1870 година Общи пак отива при Хитов, който тогава се намирал в чифлика на Никола Балкански, и му казва, че е събрал осем души за чета и че иска помощ, за да ги прехвърли през Дунава. Хитов го изпраща при Ковачев в Турну-Мъгуреле и му урежда превоза, но четата скоро се пръсва след преминаването си в България. През април 1871 година, като научил за успешното развитие на вътрешната организация, Общи отишъл да се срещне с Данаил Попов с молба да му помогне да отиде в България и вземе участие в работата.

Попов писал на Хитов, който тогава бил в Белград, където правел опити да сформира чета, и го помолил да си каже мнението относно пригодността на Общи за такъв вид работа, тъй като сам той твърдял, че идва по препоръка на Хитов. Хитов отговорил, че Левски ще реши дали да го приеме и че той, Хитов, не желае да се меси в работите на Левски, понеже Левски и без друго няма да приеме неговия съвет. Той добавил, че Общи е добър човек, но «инатлия и ако го разсърдят, ще излезе лоша работа». Попов уведомил Левски, като му писал за желанието на Общи да работи в България. По това време Левски бил на път из Южна България и получил писмото със закъснение от няколко седмици — на 18 юни 1871 г., но не взел веднага решение. Вместо това на 20 същия месец той писал на Попов, че ще му даде отговор в следващото писмо — след тридесет, четиридесет дни, до което време той ще може да събере малко пари, за да отиде в Русия да, обсъди някои работи, които трудно се решават чрез писма. На Общи той изпратил братски поздрав и го помолил да чака допълнителни вести.

Но емигрантите не изчакали отговора на Левски и изпратили Общи в България. Преди още Левски да получи закъснялото писмо от Попов, Общи пристигнал в Ловеч на 16 юни, като носел със себе си писма от Румъния и дългоочаквания печат. Няколко дни по-късно Ловешкият комитет решава да го препрати при Левски, който още се намирал в Южна България. Срещата била уредена от един член на Сопотския комитет и се състояла след настъпване на нощта в едно лозе извън града. Общи предал писмата и печата на Левски, който му казал да отиде в един хан в Карлово и там да го чака. Три дни по-късно те се срещат отново в едно лозе извън Карлово.

Левски го посрещнал без особено въодушевление и с известна студенина. Той се отнасял с предпазливост към хора, които не са проверени, а Общи не бил от тези, които той би избрал за сложната и отговорна работа в България. Той приел Общи, защото го бил приел Ловешкият комитет. Той склонил пред волята на мнозинството, но със скрити опасения, и се погрижил да не запознава Общи с повече членове на организацията, отколкото било абсолютно необходимо. Единствената забележка по този въпрос е един намек в едно писмо до Попов, че Общи бил пристигнал без пари, точно когато такива липсват и у самия него. Левски не упреквал нито Общи, нито емигрантите за тяхната прибързаност, но краткият намек изразил неговото неодобрение. За момента той се въздържал да дава преценки: бъдещето ще покаже кой е правият.

Левски взел със себе си Общи при една обиколка на комитетите в Подбалканската и Пловдивската област, но както по-късно се оплаква Общи, той обикновено оставял новия си спътник в някой хан и отивал сам да се срещне с местния комитет. Левски нямал намерение да оскърбява Общи. Подобни предпазни мерки били от основна важност и Левски бил напълно прав да не разкрива самоличността на членовете на комитетите пред един новодошъл, който още не бил доказал своята надеждност. Общи — суетен, импулсивен и самомнителен — приемал сдържаността и предпазливостта на Левски като оскърбление и подобно на Хинов не успял да види истинския им смисъл — като дълг на Левски към онези, които му са се доверили.

Три месеца след идването на Димитър Общи, т. е. през септември 1871 г., Ангел Кънчев пристига в България. И той дошъл чрез Данаил Попов с препоръка от Панайот Хитов и Любен Каравелов, с които той се бил срещнал преди това в Белград през лятото. Ангел Кънчев бил съвсем различен в сравнение с Общи. Той бил много млад — едва двадесет и една годишен — и носел цялата чистота, простодушие и идеализъм на младостта. Бил стеснителен и хубав, с черна коса и черна брада, мечтателни очи и романтична душа, която горяла с възвишен патриотизъм. Роден в Трявна в 1850 г., син на майстор-зидар, който по-сетне в търсене на работа се принудил да се пресели в Русе, Ангел се проявил като отличен ученик в училище и привлякъл вниманието на влиятелни граждани-общественици, които събрали достатъчно пари, за да го изпратят в гимназия в Болград (Бесарабия). От това училище той отива направо в Белград, за да вземе участие във Втората легия. Там той се събира с цвета на българската революционна младеж и се среща с такива личности като Левски, Хитов и Каравелов. При завръщането си в Русе влиятелните покровители на Ангел успяват да му намерят служба в модерното земеделско училище, основано от Мидхат паша, енергичния и предприемчив управител на Дунавския вилает.

Мидхат паша бил лесно склонен да снабди Ангел Кънчев със средства, за да отиде той да учи в земеделското училище в Табор, Чехословакия.

Но Ангел Кънчев не се оставил да бъде примамен от либерализма и щедростта на Мидхат паша. След завръщането си от Табор той не станал агроном в чифлика на пашата, както очаквал покровителят му, а отишъл да се свърже с Левски в Ловеч. Левски посрещнал Ангел с истинска радост. Той представлявал най-благоприятният материал, за да стане професионален революционер — младост, добро образование, скромност, принципност и самоотвержена преданост към своя народ. И все пак Левски постъпвал внимателно с него. Дори и най-добрият метал трябва да се кали в огъня на опита. Дори и Ангел е трябвало да «чиракува». В едно по-късно писмо Левски разкрива, че заявил на Ангел, че ще му бъдат нужни четири години, за да добие достатъчно знания и опит, ако иска да работи, без да прави грешки.

През цялото лято и през есента на 1871 г. Левски продължил да обхожда България, понякога сам, понякога придружен от Общи или от двамата си нови помощници. През юли, наскоро след пристигането на Общи, той отива на кратко посещение в Етрополе, малък градец в пазвите на Стара планина. Тук бил Тодор Пеев, най-изтъкнатият местен революционер, който бил получил образованието си в Роберт колеж в Цариград и знаел няколко езика английски, френски, немски и турски. В резултат на първото посещение на Левски тук, през 1870 г. бил образуван революционен комитет начело с Пеев, а на следващата година той става председател и на читалището, което било открито от комитета като прикритие за революционно-подготвителната дейност в града. Читалището развивало трескава дейност: в допълнение към създадената библиотека там били уреждани лекционни беседи веднъж или два пъти седмично, при които Пеев и неговите колеги изнасяли лекции върху най-разнообразна тематика. Освен тях те поставяли и пиеси, изпълнявани от ученици и учители.

Като високо уважаван гражданин на Етрополе и като цариградски възпитаник, Пеев бил добре известен на местните турци и се радвал на приятелските си отношения с каймакамина на Орхание и мюдюрина на Етрополе, които не подозирали ни най-малко за другата страна на неговата дейност. Случило се така, че в деня на пристигането на Левски Пеев бил поканил тези двама турски властници и още един турчин, един наиб, на обяд в своята градина, която била особено красиво поддържана, пълна с ароматни цветя, каквито рядко се срещали дори в самото Етрополе. Турците огледали градината и сe настанили на сянка под едно овощно дърво, за да си пийнат с кеф изстудената в извора мастика, поднесена с хубава зелена салата. Наибът, като религиозен човек, пил само кафе и когато аперитивът бил към привършване, той попитал Пеев дали може да се оттегли за молитва. Пеев завел турчина в гостната стая, която гледала на юг, към Мека, но за негов ужас в стаята имало човек: Левски седял спокойно на миндера с един брой от в. «Свобода» в ръце и още няколко други революционни вестници накуп до него.

Той бил пристигнал след турците и се настанил незабелязано в гостната да чака, докато Пеев се освободи. Найбът поздравил непознатия с мълчаливо махване с ръка и повече не му обърнал внимание. Но Пеев застанал като вкаменен, едва не припаднал, докато най-сетне Левски, възползувайки се от това, че наибът се бил обърнал с гръб към тях, му дал знак да си върши работата, като обикновено. Пеев успял да намери едно ново килимче, за да го постели на пода, и когато наибът коленичил да се моли, Левски направил знак на Пеев да не казва нищо и да се върне при гостите си.

Пеев така и сторил. След като изпили по още една мастика, обядът, състоящ се от пилешка супа, печено агнешко, пилаф и халва, бил изнесен в градината. Малко преди да започнат обяда, появил се и наибът, свършил вече своята молитва, който предложил да поканят и господина от стаята — така обядът щял да стане още по-весел. Пеев обаче побързал да отговори, че този господин е учител от Тетевен, който не знае и дума турски език, и че, напротив, вместо да стане по-весело, той ще пречи на непринудения разговор и ще помрачи цялото веселие. Турците приели обяснението и след като отдали заслужено внимание на чудесния обяд, си отишли доволни и уверени, че Пеев е почтен поданик на султана.

Щом като се скрили от погледа му, Пеев изтичал в стаята при Левски, който весело го поздравил:

— Да го не считаш за комплимент, ама ти, бае Пейов, много ми се хареса днес. Де да си имаме повече като тебе комитетски членове, вярвай, чудеса биха направили нашите комитети! Както видях с очите си, ти си в състояние и от обесване да отървеш някой обвинен комитетски член с това си приятелство.

— Най-доброто е да се пазим да не достига до обвинение — отговорил Пеев и продължи да мъмри Левски заради появяването му пред наиба, като «лисица пред капан». Левски отговорил, че не би позволил да го тревожат такива дреболии:

— Нал се готвим да се възпитаваме за решителни безбоязнени и бързи юнаци-бунтовници? Таквиз дребни случки, напротив, трябва да ни служат за урок да привикнуваме и практически към нашата револуционерска теория. Ето защо аз, ако и да ви видях в градината, нарочно се вмъкнах в стаята, за да ти покажа един малък пример от неустрашимост. Мен тая случка ми направи особено удоволствие.

— За калените — удоволствие, а за таквиз като мене люта треска — отговорил Пеев и започнал да излага опасенията си от възможните последици, макар Левски да го уверил, че наибът го е взел за нищо повече от обикновен човек и че той ще забрави веднага за случая(35).

Че Левски е имал пиетет към опасностите, личи от многобройните разкази за неговите подвизи. Той бил така съвършено пригоден към трудния начин на живот, както пустинното растение, което издържа на големи разлики в температурите и извлича максимална полза от всяка капка вода, за да цъфти буйно напук на условията. При един живот, лишен от всякакво нормално удобство и удоволствие, Левски сякаш е придобивал свръхспособност да намира радост и неговата жизненост и чувство за хумор му помагат да открива удоволствие там, където други биха видели само ужас. При повечето случаи, както Левски се опитал да обясни на Пеев, опасността съществувала само във въображението на обхванатите от паника приятели. Той е имал прекалено силно чувство за отговорност, за да не прави ненужни рискове, където опасността е действителна, както в случая с малодушни и неизпитани лица или при организирането на нощни грабежи. При такива случаи неговата, предпазливост дори е била ненужно голяма. Но при обстоятелства, където хладнокръвието и талантът му на актьор биха могли да сведат опасността до минимум, той изпитвал удоволствие да си играе със своите врагове. Обичал да си пие кафето с полицията, да пита за пътя изпратените да го арестуват или да влиза в интимни разговори с турски официални лица относно ужасното състояние на отоманската империя и дори за своите собствени «зулуми».

Едно от най-забавните му приключения става около Трявна. Той пътувал преоблечен като мисионер на Американското протестантско дружество с дисаги на седлото, пълни с протестантска литература, когато бива нападнат от черкези и отведен при местния бей като подозрително лице. Левски овладял напълно положението и започнал да се оплаква, че непрекъснато е безпокоен от черкези и нахално поискал от бея да му даде един телохранител поради това, че го било страх да пътува сам! Силата на всесилния долар се оказала действена дори и в Трявна и беят заповядал на едно заптие да придружи «мисионера» до Никопол и да се върне с писмо от каймакамина, от което да се вижда, че мисионерът е пристигнал там здрав и читав. Левски не посмял да рискува с една среща с каймакамина на Никопол. Той успял да убеди заптието да го остави, преди да влязат в града, като му написал за бея една декларация, в която той дал уверения за благополучното си пристигане и изразил пълното си задоволство от вниманието на заптието.

Левски бил в състояние да постъпва подобно на неуязвим митически герой, но всъщност е съзнавал, че в случая се касае за обратното. Неговата смелост е бала смелостта на обречения, който е приел най-страшното и вече нямало от какво да се бои. Веднъж го попитали не се ли страхува да бъде уловен от турците. Той отговорил: «Какво ще ме е страх, аз по-напред съм си изпратил душата при Бога и тогава съм тръгнал по този път».

В Стрелча, когато комитетските членове се били събрали да положат клетва, той забелязал, че ръката на свещеника, с която държал кръста, трепери, и казал: «Защо трепериш, дядо попе? Бъди по-як; то се знае, ние мрем, ще мрем всички, но ще освободим България и децата ни ще добруват».

Но не всички срещи с турците били така забавни и безопасни, както тези в Етрополе и Трявна. Понякога само неговата находчивост и ловкост го спасяват да не попадне в ръцете на врага. Веднъж, когато се намирал в Пловдив, полицията идва през нощта в бояджийницата, където той спял. Дори насън острият му слух долавя стъпките им, и преди още да ги чуе бояджията, който бил вече буден. Като изпратил домакина да им отвори вратата, Левски през това време се покатерва по веригата през широкия комин и изчезва. Той изпълзява по покрива до стената, която се спускала направо към Марица, скача в реката и смогва да се прехвърли в къщата на телохранителя на Найден Геров, който му дава сухи дрехи.

През август, някъде между пристигането на Димитър Общи и това на Ангел Кънчев, Левски прави второ посещение в Цариград. Той стига там на 28 август и отива в Галата, където Стефан Илич, когото познавал от първото си идване, държал кантора. Той се надявал, че Стефан ще го скрие, но за нещастие къщата била вече пълна с гости. Илич се обърнал към д-р Стамболски и те решили да помолят хаджи Иванчо Пенчович да покани Левски в своята къща на остров Халки. Пенчович бил виден туркофил, награждаван от султана с медали за заслуги по време на Кримската война. Той бил достигнал твърде високо място в йерархията на турската администрация и бил дори член на Държавния съвет. Когато Стамболски и Илич отиват при него със своето предложение, Пенчович доста се изплашва; започва да трепери и да се колебае, но накрая се съгласява и им казва да доведат Левски, за да се срещнат долу на моста, откъдето ще вземат парахода за Халки. Левски бил изключително доволен от избора на квартира от неговите приятели и както сам усмихнато се изразил, «човек едва ли би могъл да намери по-безопасно място». В уречения час той ги придружил до моста, елегантно облечен като турски писар.

Левски едва ли можел да очаква от такъв български консерватор като Пенчович да сподели много от неговите възгледи, но те имали доста откровени разговори, в процеса на които Левски изразил мнението, че църковната борба, която имала за свой център Цариград, е полезна за революционерите не само като част от борбата за българската национална независимост, но и като нещо, което отклонява вниманието на турците от подготовката за революция. Това гледище се различавало както от Каравеловото, така и от това на Ботев, който бил категорично против всякакви църковни борби и изобщо не виждал смисъл да се води борба за българска екзархия.

Левски слабо се увличал от църковните въпроси, ако не се счита църковното пеене, обаче неговият подход към тях бил по-сложен и тънък. Той добре оценявал положителните страни на църковната борба както в пряко, така и в косвено отношение.

Левски престоял в Цариград само няколко дни — достатъчно дълго, за да се срещне с мнозина видни българи, и после тръгнал с кораб за Бургас със 146 турски лири, събрани от Илич и Пенчович.

Както бе споменато по-преди, съвсем наскоро след завръщането на Левски от Цариград в Ловеч пристигнал Ангел Кънчев. През октомври и ноември Левски обиколил централна България, придружен от двамата си нови помощници. Те тръгнали от Ловеч и посетили Троян, Карлово, Клисура, Копривщица, Панагюрище, Пазарджик, Пловдив, Чирпан, Стара Загора, Сливен, Търново, Трявна, Севлиево и няколко други селища. Левски искал да изпита двамата мъже, да ги опознае по-добре, да добие впечатление от техните реакции и провери способностите им. Той скоро си изгражда добро мнение за заложбите на Ангел Кънчев и по време на една обиколка го помолва да стане касиер. Левски го води и на тайни комитетски събрания в градовете. Една от задачите на Ангел Кънчев била да събере топографски данни за военна цел. Когато бил в Троян, той се изкачва на връх Турлата, най-високото място над града, и направил картографска скица на Троян и околните селища.

Новата обиколка обаче съвсем не разсеяла съмненията на Левски относно пригодността на Общи за такъв вид работа и Левски все още се стараел да ограничи контактите на Общи с местните организации. Това обстоятелство е отразено в разните спомени от този период, където Общи почти не се споменава, докато дейността на Васил Левски и Ангел Кънчев се описва с подробности.

В Елена Левски и Ангел Кънчев прекарват няколко много неприятни часове с местните турци и чорбаджии. Еленските чорбаджии отдавна били известни със своята власт и алчност. Много чорбаджийски семейства били от гръцки произход, макар да говорели български. Те били удостоени с привилегии от турските власти заради тяхната бдителност в този иначе чисто български град. Покровителствани по такъв начин от властите, чорбаджиите, забогатели от ограбване на местните селяни, към които те се отнасяли като със слуги и които, както бе посочил Раковски още в 1857 г., били два пъти рая, веднъж на султана и втори път — на чорбаджиите. Те принуждавали селяните да им работят без заплащане, вземали за себе си най-хубавите земи чрез измама и насилие и трупали пари с всички средства — от безскрупулно лихварство до открито разбойничество. Те вземали семействата си и ги водели на поклонение по светите места и се връщали като хаджии. Алчността им била толкова голяма, че чорбаджиите като църковни настоятели отделяли за себе си дори част от събраната милостиня и никога не давали отчет за църковните средства. Властта им в самия град била пълна и дори свещениците не смеели да започнат службата, докато чорбаджиите не заемат местата си, дори ако трябвало да се забави среднощното обявяване на вестта за възкресението на Христа. Те карали богомолците да чакат с часове, защото чорбаджиите още не били станали от леглата си. Даже местните турски служители понякога се страхували от тях.

Градът имал и свои положителни страни. Там нямало джамии и турци освен един официален представител, неговия писар и малка полицейска сила. Това обстоятелство насърчавало независимия дух и се оказало добра почва за разгаряне на национална гордост всред занаятчиите и интелигенцията. Елена е един от първите градове, които се отървават от гръцките фанариоти и където биват открити читалище и съвременни училища. Всред първите й граждани били няколко видни учители, писатели и живописци и Иларион Макариополски, водачът на движението за независима българска църква.

Когато Левски и Ангел Кънчев влезли на коне в Елена, те веднага били забелязани от няколко чорбаджии, които си правели моабета в едно кафене. Пристигането на странници и при това търговци събудило голямо любопитство у тези дребни князчета, които считали Елена за тяхно собствено владение и имали самочувствието, че всички нишки на живота в града минават през техните ръце. Те отишли при мюдюрина и го убедили да извика след вечеря новодошлите в конака уж за проверка на паспортите, но всъщност, за да им се отдаде случай да научат нещо за тяхната търговия.

Левски и Ангел Кънчев се чувствували много уморени след пътуването и като намерили един подходящ хан, си легнали веднага след вечерята. Те били вече заспали, когато изплашеният ханджия дошъл да им каже, че шестима заптиета им носят покана от мюдюрина, който искал да им види паспортите.

— Издадени сме — прошушнал Ангел на румънски.

— Прегледай «Свети Никола» и «Свети Илия»(36), па се нe бой — отговорил спокойно Левски на същия език, — та ако и от тази примка се избавим, едва ли другаде ще ни хванат.»

Те се облекли и придружени от заптиетата, се отправили към конака. Там били посрещнати най-учтиво и въведени в една стая, където на дивани седели и ги чакали мюдюринът и още десетина чорбаджии. Паспортите им, макар и подправени, били намерени за редовни. Върнали им ги с много извинения за причинените на пътниците неприятности, но облекчението било само наполовина, защото чорбаджиите започнали да ги отрупват с въпроси относно тяхната търговия, което създало голямо напрежение у мнимите търговци. Те направили всичко, за да отклонят разговора върху други теми, и се опитали да се сбогуват колкото се може по-скоро, в границите на учтивостта. Но мюдюринът не щял да чye за тръгване и настоял да останат на кафе. Докато се приготвяло кафето, Левски и Ангел Кънчев взели инициативата и отклонили разговора от търговията към ласкави забележки за Елена и неговите граждани, като карали чорбаджиите непрекъснато да отговарят на въпроси относно историята на града, и т. н.

Чак късно през нощта те успели да се освободят и се върнали в хана да спят на спокойствие.

Тримата революционери се завърнали в Ловеч в края нa ноември, а няколко дни по-късно Централният комитет решава да изпрати Ангел Кънчев в Букурещ. Било изпратено писмо до Данаил Попов, с молба да го придружи, ако му е възможно. Целта на това посещение била да се осведоми Каравелов за развитието на нещата в България и да се обсъдят начините за подобряване на отношенията между емигрантите и вътрешната организация. Фактът, че Левски счел за възможно да повери на Ангел Кънчев част от тази важна задача, показва степента на доверието му в него, но за съжаление поради карантината, която временно прекъсвала съобщенията, Ангел не бил в състояние да премине Дунава и трябвало да се завърне в Ловеч.

Междувременно Левски бил напуснал Ловеч заедно с Общи на обиколка из градовете в Северна България и Софийския район. Все още Левски се колебаел дали да му разкрие тайните на организацията. Той го взема със себе си само на няколко места, едно от които Орхание. Левски не бил единственият, който имал съмнения, защото дори когато се съгласил да вземе Общи на едно събрание на Софийския комитет, местните революционери се възпротивили и заявили, че нямат доверие в него. Те се разделили към края на декември. Общи се завърнал в Ловеч, а Левски отива сам в Панега, а след това в Червен бряг, където прекарва Коледа, за да тръгне скоро за Плевен. Някъде по пътя Левски получил последния брой на в. «Свобода» и прочел следното съобщение: «Г-н В. Л-и в България. Гледайте да се видите с назе по-скоро». С това съобщение Каравелов за втори път отправял публична покана към Левски чрез своя вестник. Първия път това станало чрез броя от 13 февруари 1871 г. Фактът, че на Каравелов не се нравела независимостта на вътрешната организация, заради което той обвинявал Левски, може да се види от следното писмо, писано от Иван Драсов до Данаил Попов: «Писмото Ви получихме и разбрахме Каравелов какво е писал за Вас и че В. Л. в някои отношения бил своеволствувал. Всичко това е нам непонятно».

Не единствено очевидното непокорство на Левски и растежът на вътрешната организация карали Каравелов да обсъжда нещата с него. Като допълнителна причина за това било и най-последното развитие на националистическата дейност в Черна гора и в Сърбия. На българските водачи били правени предложения за евентуални съвместни действия на южнославянските народи. От своя страна Левски желаел да изясни някои неща с Каравелов и той наистина направил опит да изпрати Ангел Кънчев с точно такава задача. За съжаление Каравеловият начин за свръзка показал липса на разбиране на условията, при които работили Левски и колегите му, защото такова публично оповестяване могло само да постави полицията нащрек, като по този начин увеличи рисковете, свързани с и без това рискованото движение на Левски, като всякакъв опит за преминаване на Дунава става равнозначен на самоубийство.

Левски изпитвал отегчение от липсата на разбиране от страна на Каравелов и му отправил упрек чрез Данаил Попов в една бележка към едно писмо от Хинов, писано на 28 декември, на следния ден след пристигането на Левски в Плевен: «Пишете на Каравелов моля го последния път братски, да не ме вика чрез вестника си, защото ще поверувам някой си на думите като казват: «брате Левски, без да са усетиш, Каравелов ще та предаде».

По-нататък той обяснява, че полицията и нейните български шпиони са вдигнати накрак, че се правят претърсвания на ханищата и са издадени заповеди, че за пристигането на всеки, който далечно напомня на описанието на външния му вид, трябва веднага да се доложи в най-близкия конак. Левски настоявал за в бъдеще, ако Каравелов има нещо да му съобщава, да стори това, като пише на Данаил Попов.

През последните няколко месеца на годината животът и дейността на Левски действително станали много трудни. Зловещата легенда за Джин Гиби обхождала сокаците, бръснарниците, кафенетата — навсякъде, където турците се срещали да си побъбрят на чашка кафе и изпушат по едно наргиле. Из цяла Европейска Турция витаел вездесъщият Джин Гиби, призрачен като лунна нощ и двойно по-неуловим. Всяко заптие си мечтаело да арестува «фантома» или да го застреля и всеки каймакамин или мюдюрин мечтаел за наградата.

И все пак, макар Левски да бил обезпокоен поради неблагоразумието на Каравелов, той се съгласил, че е дошло времето за една среща, и то не само между негo и Каравелов, но и между представители на емиграцията и такива на вътрешната организация с цел да се изгладят различията и да се обединят силите. Още преди шест месеца и повече Левски обмислял идеята за един конгрес, но е бил принуден да го отложи поради липса на пари. Сега обаче организацията била достигнала такава степен на развитие, при което една подобна среща се превърнала в необходимост. Недоразуменията трябвало да се премахнат; слабите и несигурни съобщителни връзки между Букурещ и Ловеч трябвало да се преустроят в канали, през които да се прекарва всякакъв вид помощ за вътрешната организация, а уставът, до голяма степен в сила и действие навсякъде в България, да бъде официално възприет от всички комитети от двете страни на Дунава.

Към края на 1871 г. Левски бил вече преразгледал въпроса относно мястото, където би се състоял един такъв конгрес. Той бил съгласен вече срещата да стане в Румъния, не защото си бил променил гледището за относителното значение на двата центъра, но и защото стигнал до извода, че една конференция от такъв мащаб под самия нос на полицията водела до прекалено голям риск. За самия него станало вече много трудно сам да влезе незабелязано в някой град, а един опит да се съберат делегати от четирите краища на България и отвън, би представлявал игра със смъртта.

Всъщност не били направени никакви действителни отстъпки на емигрантите — Левски не преставал да настоява вътрешната организация да бъде представена, както подхожда на нейната роля и ръст.

Четвърта глава

«Пиянството е от чума по-лошо.»

«От огън и вода по-лошо е зла жена.»

«За вяра човек и да умре не е зле.»

Левски прекарва Нова година в Плевен, а на връщане за Ловеч през януари той се отправя към Троян. Народът си има свое име за януари — Голям Сечко. През това време на годината вятърът е остър като нож и пронизва дори през най-дебелите дрехи със силата на ятаган. Съвсем не било време за пътуване през планината. Пътеките били засипани от коварни снежни навеи. Ветровете, които виели през ледената пустош като изгладнели вълци, носели ситния сняг на облаци и вихрушки и го шибали в очите на пътниците. Дърво и камък се пукали от жесток мраз. Било време човек да си стои в топлата стая, време за празници, дълго чаканите весели дни преди започване на работното време при първия знак на пролетта. Имало много домове, особено в Ловеч, където биха посрещнали Апостола на свободата като месия, където биха му предложили най-топлото място край огъня, най-вкусните ястия и най-дебелите юргани за неговото легло. Но за Левски не би могло да има почивка. Трябвало да се бърза повече от всякога. Взел веднъж решение да свика общо събрание, той трябвало да направи всички необходими приготовления и въпреки лютата зима и дебелия сняг той поема пътя към Троян по скованата в лед река Осъм.

Левски посещава поотделно всеки от местните революционери и после свиква събрание в хана на Васил Спасов. Той ги осведомява за решението да се свика Общо събрание през пролетта, на което да присъства по един представител от всеки комитет в България и Румъния, като главната цел на конференцията щяла да бъде обсъждане и приемане на основния закон. По-късно щели да им бъдат дадени по-големи подробности, след което те ще трябва да изберат своите представители. Освен това той им дал и един къс хартия, такъв, какъвто имал в себе си, като им казал, че дори в Букурещ има опасност от турски шпиони, поради което всеки избран делегат ще трябва да носи такъв документ, иначе няма да бъде допуснат на събранието.

Левски останал в Троян за Богоявление и взел участие в обредите. Той смело се смесил с хората, които, облечени в най-хубавите си зимни дрехи, излизали от черква и тръгвали в шествие след попа и черковния хор към реката, за да възпроизведат Христовото кръщение в река Йордан. Левски бил силно разчувствуван, като гледал празничната процесия, но мислите му били определено светски. Той попоглеждал назад към множеството мъже, жени и деца и след това пошушнал на приятелите, които вървели до него:

«Я гледайте, нямаме ли хора, нямаме ли юнаци! Па даже и тия старци със зачервените като рак вратове, в даден случай ще могат да въртят наляво и надясно пушка и ще вършат работа като двадесет годишни юнаци. Ех — казал той от сърце с възхитителна дълбока въздишка — дали не ще дойде тая минута един ден да поведа след себе си такава върволица от въоръжени български юнаци!».

Когато стигнали до реката, където имало пробита в леда голяма дупка за водосвета, Левски се проврял между тълпата, вмъкнал се между черковния хор и изпял «Во Йордана кръщающи се тебе господи...» така хубаво, че привлякъл вниманието на всички богомолци. Отначало той бил решил да изпее тропара в Троянския манастир, на около седем километра от Троян, но когато, по независещи от него причини, бива принуден да остане в Троян и нямало как да отложи обещаното си удоволствие, той пял пред всички на брега на Осъм към манастира. Това било първото му посещение там.

По-късно през деня Левски бил вече в състояние да напусне Троян и тръгнал с група местни революционери към манастира. Това било първото му посещение там, но някои от монасите били предупредени и той бил радушно посрещнат от игумена хаджи Макарий. Следният ден бил Ивановден. Левски пял в хора на манастирската черква, но следобед свикал събрание и пред отбрани монаси обяснил работата на тайните комитети, като впоследствие бил образуван монашески комитет с председател игумена на манастира, хаджи Макарий.

Левски и другарите му напуснали манастира скоро след събранието и тръгнали обратно за Троян. По пътя стигнали до един хан, където селяни от близките колиби из планината се събирали по празници да ги отпразнуват или пък да удавят тъгите си. И понеже Ивановден е голям празник, ханът бил изпълнен с веселбари. Всред пияното веселие, песните и игрите, пътниците през снега, дочули свирня на гайда. Левски спрял и скочил от коня. Не можел да устои никога на такава музика и краката го засърбели да поиграе. Той казал на спътниците си да слязат от конете и да го последват в ханчето. Щом влезли вътре, шумната компания веднага утихнала в знак на уважение към непознатите, ала гайдарят продължил да свири и да пее една стара песен от героичния епос, песен за Крали Марко. Левски слушал с удоволствие и по негова молба гайдарят изпял някои стари народни и хайдушки песни. Левски и без друго бил доста въодушевен от успеха на посещението си в манастира, та сега думите и мелодиите го довели до такова състояние на радостна възбуда, че вече едвам седял мирен. Най-сетне той не се сдържал повече и извикал хоро. Щом засвирил гайдарят, Левски скочил на крака, хвърлил горната си дреха и заиграл едно карловско хоро, тъй чевръсто, че смаял всички. Ритъмът бил заразителен и скоро се наловили и други играчи, между тях и двама старци, които до онзи момент спокойно си пушели лулите в един ъгъл до огнището. Когато хорото накрая спряло, Левски поръчал вино и почерпил не само гайдаря, но и всички в хана, макар той самият като строг въздържател, да отказал да сръбне дори една глътка. Като си поиграл и се повеселил, Левски се стегнал пак за път, възседнал коня си и заедно със своите спътници продължил зa Троян с приятното чувство на удовлетворение.

В самия Троян Ивановден бил прекаран както винаги — в песни, веселби и много пиене. Един керван от пет-шест шейни, теглени от волове, наметнати с ярко шарени черги, пълни с веселбари, въоръжени с бъклици и дори бурета, обикаляли из града и викали всички ивановци, за да ги поздравят с имения им ден. Начело на шумна процесия вървяла градската музика, а в първата шейна се возили не само видни местни българи, но също и мюдюринът, един необикновено човечен турски чиновник, който обичал да гледа как се радва раята. Навярно той е вземал това като признак за тяхното удовлетворение от неговото управление.

Към здрач, когато Левски влязъл в града, повечето от веселбарите започнали да се разотиват. Но вечерта, по време на един спокоен разговор между него и Иван Марков — един от местните комитетски членове, в къщата на Марков пристигнала група пийнали доброжелатели. Според обичая, Иван Марков им предложил пиене, а те, без да знаят кой е Левски, настояли Иван да налее и на него една чаша, въпреки че Левски, който никак не бил пил, енергично твърдял, че вече е изпил пет-шест чаши, нещо повече от достатъчно за него. Вдигали се наздравица след наздравица. След това един от тях, приет съвсем наскоро в местната революционна организация, разгорещен от виното, захвърлил по дяволите предпазливостта и извикал: «Да бъде на хаир това, което българските родолюбци са започнали!».

Иван Марков бързо го настъпил по крака и тихо го предупредил да не говори такива неща. В този момент Левски ловко отклонил вниманието на всички, като извикал: «Да живее султан Абдул Азис!». Тази наздравица за султана изненадала някои от групата, но пък добре запушила потока от неразумно родолюбие и гостите си изпили виното без по-нататъшни недоразумения.

Когато всички си отишли и Левски останал сам с Иван Марков, му казал:

«Затова именно препоръчвам, бачо Иване, на моите последователи да не употребяват никакви спиртни питиета — защото пиянството е най-големият враг на човечеството; то е, което прави и е направило хиляди нещастни семейства. При това то е такъв порок, който зле се отразява и на великата тайна в святото ни дело. Видяхте ли оня господин в пиянството си как неусетно изпусна няколко секретни думи? Ами ако имаше неприятелско ухо, какво би станало? Благодарение обаче че и другите бяха в ненормално положение, та не можаха да забележат. В такива тържествени дни, ако някой от последователите си посръбне, е извинително, но пък трябва да се въздържа да не изпуща никаква тайна. Аз всякога съм казвал, пък и сега повтарям, щото новооглашените в светото ни дело първо и първо да ги предупреждавате строго да се въздържат от употребата на спиртни питиета».

Сам Левски строго се въздържал да не употребява нито алкохол, нито тютюн, като и двете считал еднакво вредни, както за отделния индивид, така и за обществото. Той твърдо държал за лична и за организационна дисциплина. Не става добър революционер от този, който е роб на своите желания и навици. Такъв човек представлява постоянна опасност на своите другари.

«Не ламтете за нищо в живота освен за хляб и вода — казал той на момчетата от Търново, които искали да станат членове на комитета, — винаги помнете, че мнозина наши другари паднаха в турски ръце само защото обичаха да си попийват от това-онова и поради слабата си воля не можеха да обуздаят своето желание.»

Прекрасната физика на Левски и крепкото му здраве представлявали превъзходна реклама на строгата дисциплина в личния живот. Неговото отношение към такава дисциплина обаче било практически осмислено и съвсем материалистично; той не почитал онези, които измъчват своята плът и се подлагат на ненужни страдания поради духовни или суеверни подбуди. Веднъж той гневно казал на няколко селяни: «Вие ще станете мъже само когато ядете месо в сряда и в петък».

Има известна разлика между въздържането от алкохола, от една страна, с цел да се избегне евентуално неволно предателство, или пък пристягането на коланите, за да се купят пушки, и от друга — въздържанието от съвършено безвредни и питателни храни, да си осигуриш по-добро място на небето. Левски ненавиждал всичко, което отклонява мислите на хората от земните дела, което ги прави покорни и размеква волята им за борба. За него раят и адът са на този свят. Неговият земен рай не би могъл да се постигне чрез молитви и пости — в това той бил уверен. Но не по-малко уверен бил, че неумерената употреба на алкохол е най-сигурният път към истинските камшици и железни шишове на ада, очакващи всички онези, които, разбунтували се срещу турското всемогъщество, бъдат уловени от турците.

Зиналата паст на този вид ад непрестанно очаква своите жертви. Революционерът я възприема със своето съзнание и навиква с нея, но в мислите си не й става роб. В общото настроение на движението преобладавали радостта и оптимизмът — при всяко посещение на Левски в град или село комитетските събрания често завършвали с веселия и песни.

През празнични дни, когато Левски си е бил в Ловеч, членовете на комитета приготвяли ядене и отивали в лозята, извън града, където прекарвали деня на открито в едно щастливо съчетание на конспирация и отдих. Hа такива излети Левски обичал да пее със своя звънлив глас за удоволствие на цялата компания. Понякога Левски пеел само за своя собствена наслада, но понякога той съзнателно използвал песните, за да събуди определени чувства у своите слушатели, да налее в сърцата им жалост, любов и възмущение и да укрепи волята им да се борят.

Обичали много да играят и хора. В тях едва ли може се влага някакво политическо съдържание, но на Левски му доставяли лично удоволствие. Играел за удоволствие и за своя радост — може би настойчивите удари на тъпана и дивите ритми на гайдата и гъдулките му действували така опияняващо, както виното, което той така упорито избягвал. Хорото го притегляло, както пламъкът — нощните пеперуди. Не били редки случаите, когато въпреки молбите на своите колеги той пренебрегвал предпазливостта и се втурвал да се хване на селското хоро, дори когато местните турци гледали отстрани.

За щастие турците имали само смътна представа за външния му вид и съвсем не им била известна тази негова необуздана страст — иначе те спокойно биха могли да разпуснат своите заптиета и вместо тях да тръгнат с гайди и тъпани, за да примамят русокосия странник, чиито бързи и чевръсти стъпки привличали възхитените погледи, докато хорото се люшкало и набирало сила.

* * *

От Троян Левски се завръща в Ловеч, където остава за известно време, зает в подготовката за общото събрание и заздравяване структурата на организацията. Всички комитети трябвало да бъдат осведомени за общото събрание и поканени да изберат свои делегати, да направят доклади с пълни подробности относно членския състав, налично оръжие, скривалища, разходи, «черни души» (чорбаджии и други противници) и хора, отказали да участвуват в делото, след като са били поканени, заедно с причините за такъв отказ. Местните комитети били също така осведомени за решението на Централния комитет за въвеждане на членски внос във форма на десятък. Същевременно при работата върху тези организационни проблеми Левски работел и за повдигане духа сред комитетите, за да могат те да заработят с още по-голяма енергия през следващите месеци на напрегната работа. Ето част от едно писмо, изпратено от Левски до комитета в Орхание: «...кой не знае теглилата на бедното ни отечество, и кой българин вече не вижда живиничната си рана от тиранинът, която се вкопава от ден на ден. Секи знае и секи българин вижда, но какво е! едному и кокалите захванала да му прояда таз проклета живиница и за него е ясно, че треба час по-напред да умре с пушка в ръка, готов за револуция, той не иска насърчение на думи, а други, като йоще не сяща болките на тази живиница, която го е заяла с цел да дояде него, чи после да захване децата му и тъй нататък. Но ще ли гледаме ний състрадающите на такивато хладнокръвни и мними родолюбци, които не жалят нито децата си! Не! Не! Ни час! И казано е вече свобода чиста или смърт.

Ний насърчаваме всичките членове на съучастници в народната ни свята работа да бъдат верни и постоянни в сяко отношение към целта, като земат по-напред пред очи и рекат; по-добре смърт честна, нежели смърт безчестна и наистина; който постоянства до край неговото е неописана радост с големите му дарове от Българският народ. И ето часът е сега, което да спечели секи: Още като някой си: ама ако умра! То ния му казваме чи неговото име навек остава живо, заслугата му ще са предава на деца и унуци и пр. Следователно да са спечели този свети дар и от Бога венец, трябва по-напред да са жертвува сичко па и себе си! Па и сеги трябва да даде дар най-малко Десятъкът от имуществото си! Това е данъкът дето ви са писа, когото колкото по-скоро да гледате да го приготвите и то точно според състоянието си: защото ако са усети отпосле чи някой утаи или отрече помощта си, ще дойде времето, което е веч близо и ще са обезчести от Целият Български Народ. — Ако сега се отървете от нашия нож! Който после малко ще захване да изпълнява длъжностите си срещу опачните [мними родолюбци, които обещават за когато чак видат] и предлагат сякакви извинения та като: чи уж им било припятстовало не знам какво си и не прилягало му да земе участие, пари не дава, да не би да узнало тур. прав. или пък готови пари нямал и тъй нататъка — на такивато за извиненията им казахме и пак ще кажем: че чисто народният Българин, който е разбрал и вижда мъките и неволните на милият ни народ, който е усетил у сърцето си всекидневните горещи и кървави сълзи на нашите обезчестени майки, братя и сестри!!! от тиранинът! То за него няма страх няма извиненията никакви, а смърт му е самата утеха и душеспасение, която смърт заслужава гореречената ни слава от българският народ и венец от Бога. Инак от това, той не е Българин, не е Христиенин, не е човек! Следователно, нему смърт, смърт и смърт!».

На 12 януари 1872 г. Левски изпраща Общи на неговата първа самостоятелна обиколка из района на Орхание и Тетевен със строго указание да даде точен отчет за събрани и похарчени пари. Навярно той все още, както и преди, е изпитвал опасения, защото само един-два дни преди това направил следната забележка в бележника си: «Димитрова сметка; от 1 ви Дек. до Ян. 10–ий дадени му са 291, а той каза, чи забравил де за какво е дал нито е писал».

Ангел Кънчев останал с Левски в Ловеч през по-голямата част от януари и двамата надълго обсъждали предстоящото събрание. На 22 януари Централният комитет изпраща Ангел за неговата първа самостоятелна мисия, от която той се завръща през Русе в началото на февруари. През първите два месеца от 1872 година трескавият организационен живот на Ловешкия комитет бива допълнително оживен от първото театрално представление в града, дадено към края на февруари. Поставено било от Ангел Кънчев, а пиесата била «Райна Княгиня» от Добри Войников, който през 1865 година основал една любителска театрална група в Браила. Това е една несръчно направена пиеса, без сценичен план, със сюжет от България от десетия век и по-точно — експедицията на киевския княз Светослав в България и политическите разпри около хубавата дъщеря на цар Петър, Райна, коварния боляр Сурсувул и други исторически лица. В нея има голяма доза патриотичен възторг; тогавашната публика долавяла без особена трудност символизма на деня в образа на руския княз и неговата любов към българската княгиня с немалкото страстни намеци за българо-руското приятелство. По такъв начин въпреки многото художествени недостатъци пиесата бивала възторжено приемана от публиката. При ловешката постановка главните роли били изпълнявани от членове на комитета начело с Иван Драсов като княз Светослав Киевски. Костюмите били доставени от габровското училище. Според изискванията на учтивостта, били поканени каймакаминът на Ловеч и други видни турци от града и те с готовност се отзовали на поканата да присъствуват на представлението, което се състояло в училищния салон. И без това хумористичното обстоятелство било подсолено още и от факта, че революционерите успели да придумат местния юзбашия да им отпусне саби за реквизит, нещо, за което той по-късно бил мъмрен от по-висшите си началници. Представлението предизвикало голям интерес не само в Ловеч, но и в целия окръг. Около петнадесет-двадесет души пропътували целия път от Троян, за да присъствуват на него. Пиесата имала голям успех и събудила такива родолюбиви чувства сред публиката, че някои от турците, които, естествено, нямали никаква представа за истинската самоличност на актьорите и съвсем слабо разбирали съдържанието на пиесата, се оплакали, че тя била от начало до край «чисто комитаджилък». Левски не присъствувал лично на представлението. Той чувствувал, че рискът е твърде голям и че нищо не би се спечелило с неговото присъствие. Той напуснал Ловеч на 20 февруари, за да предприеме обиколка из Южна България, която го отвежда в Карлово, Панагюрище, Пловдив, Чирпан и разни други селища. Още веднъж Карлово става сцена на един опасен инцидент. Този път нещастието бива избягнато не от самия Левски, а чрез смелостта и съобразителността на две сестри — Неда и Гана Тачеви, съседки на Станю Славчев Табанлиев, в чиято къща се пазела голямата част от комитетската архива.

Карловските жени били доста напредничави и проявявали голям интерес към просветата. През 1869 година те основали женско дружество и избрали 7 април за техен празник, който те чествували с голяма тържественост. Жените успели да съберат значителна сума пари, за да подпомогнат образованието на момичетата, а доста от тях, между които сестрите и снахата на Станю Табанлиев, вземали участие в работата на местния революционен комитет. За нещастие една от сестрите на Табанлиев, Гина, била недоволна от начина, по който било разделено бащиното й наследство. Ненавистта й към нейния брат достига такава сила, че тя решава да си отмъсти, като го издаде на турците и разкрие, че къщата е пълна с документи и оръжие. Турците веднага нахлули в къщата и отвлекли Станю в конака.

Като разбрали, че е неизбежно едно претърсване и че ако бъдат открити комитетските книжа, ще последват многобройни арести, Неда и Гана бързо повикали другата си сестра Мария и я помолили да им помогне да предотвратят това нещастие. Чаушът, натоварен с тази работа, имал слабост към силните напитки и хубавите момичета. Неда и Гана знаели добре това и набързо му устроили подходящо посрещане. Мария и Гана, тогава осемнадесет-деветнадесетгодишни, били приятни момичета. Те му приготвили греена ракия, налели я в големи чаши и поканили чауша в гостната стая. Той приел с много голямо удоволствие и заповядал на заптиетата да запечатат Станювата стая, за да може да отложи обиска, докато се наслади на неочаквано предложеното му удоволствие. След като се възползувал докрай от гостоприемството, най-после си тръгнал, напълно пиян.

Непосредствената опасност била преминала, но книжата, заедно с няколко револвера все още си стояли в запечатаната стая. Било въпрос само на време, за да се върнат турците и продължат започнатия обиск. Още веднъж находчивите момичета откриват единствения изход: Гана се спуснала през налепения със сажди тесен комин, въоръжена с инструменти за отваряне на шкафа, в който се пазели забранените материали. (Левски е имал ключ, но не бил в града.) Тя наслагала всичко в един чувал, който бил изтеглен през комина, после заличила всички следи от незаконното влизане и се изкачила по обратния път. Всички спасени неща били заровени в градината, като върху мястото било набързо направено едно огнище и сложен един котел. По-късно там било направено по-постоянно прикритие — една цветна леха. Когато турците дошли да претърсват къщата, видели, че печатите са здрави, и не открили нищо подозрително в цялата къща. На момичетата вече не оставало друго, освен да успокоят Станю относно архивата и да осведомят Левски за случилото се. Неда била добре известна в града с умението си да оправя ставни навяхвания и измествания. Заптиетата също я познавали и тя успяла да се сдобие с разрешение да занесе храна и дрехи на Станю, който се намирал в затвора в очакване да бъде изпратен за Пловдив. Докато тя му предавала нещата, успяла да му съобщи, че архивата е на безопасно място.

Когато Левски научил за тази история, той се изпълнил с такова възхищение към двете храбри момичета, че им написал едно свидетелство, като им казал да го пазят и един ден да го представят на правителството на Свободна България. Той чувствувал, че вероятността да остане жив, за да свидетелствува лично за тяхната смелост, от ден на ден намалява(37).

Наскоро след този случай, по време на пътуването му из Южна България, Апостола научава за една нова беда: на 5 март Ангел Кънчев се самоубил.

В края на февруари Ангел Кънчев напуснал Ловеч на път за Румъния, по всяка вероятност с цел да направи някои предварителни приготовления за събранието. Той пристигнал в Русе и се опитал да намери Никола Обретенов, който да му помогне да премине през Дунава. За нещастие Никола бе задържан под подозрение, че е замесен в убийството на Стоян Пенев, бивш словослагател в Каравеловата печатница, който впоследствие отишъл в Русе и се хвалил пред един свой приятел, че знае имената на всички в България, които пишели за в. «Свобода», и ако искал, можел да ги окачи до един на бесилката. Когато в Русенския комитет научили, че управителят му е дал петдесет лири и го изпраща със специална задача в Сливен, те решили, че той е шпионин, и взели решение да бъде убит, преди да успее да направи по-голям провал. Пенев бил убит от Георги Икономов. При самото убийство Икономов бил ранен. Баба Тонка Обретенова изпрала и изгладила дрехите му и той бил изпратен в Гюргево да оздравее. Когато полицията започнала да търси убиеца, един свидетел казва, че е видял Пенев с четирима души. Полицаите отиват в читалището и арестуват Никола заедно с още трима други. Като разбрал кои са обвинените, свидетелят започнал да твърди, че не бил казал «с четирима души», а в «четири часа». Въпреки липсата на доказателства срещу Никола Обретенов и приятелите му те престояли в затвора цели четири дни.

Планът на Ангел Кънчев бил осуетен чрез задържането на Никола. Вместо да отиде при баба Тонка, която можела тайно да го изпрати с лодка в Румъния през неохранявания бряг под нейната къща, той решава сам да уреди преминаването си и слиза на кея с намерение да се качи на малкия турски кораб, който сновял между Русе и Гюргево. Преди да се качат на борда, всички пътници трябвало да отидат в паспортното бюро, откъдето им се издавали червени билети като доказателство, че паспортите им са проверени. Ангел нямал паспорт, но приятелят му от детинство Коста Стойков работел в паспортната служба и го снабдил с необходимия билет.

Около кея се бил струпал много народ в очакване да приветствува новоизбрания Екзарх Антим I, който пътувал от Видин за Цариград и имал разрешение от турските власти да спира на всяко дунавско пристанище за да благославя народа. Не само българи се били събрали край реката, имало също и много мюсюлмански жени, кадъни, забулени с белите си фереджета, любопитни да наблюдават християнските церемонии. Там били и повечето евреи от града, които нямали какво друго да правят, защото било събота. Всред цялата тази тълпа Ангел спокойно би могъл да мине незабелязано, но когато стигнал до проверочния пункт и подал червения си билет на Али ефенди, последният поискал да види и паспорта му. Ангел започнал уж да го търси из джобовете си и казал, че навярно го е оставил някъде, и поискал да се върне, за да го подири. Но Али ефенди решил, че първо те трябва да отидат в паспортното бюро и да проверят дали Ангел наистина е имал паспорт. Ангел тръгнал към бюрото, следван от Али ефенди и две заптиета. Няколко минути след това той направил опит да побегне. Настанала суматоха по целия кей, понеже турците извадили сабите си и започнали да викат по него. Скоро го заградили. Той спрял, извадил своя револвер и стрелял два-три пъти срещу преследвачите си, но не улучил. После, като разбрал безнадеждното си положение, извикал «Да живее България», налапал дулото на револвера си и стрелял.

Никакви документи не били намерени в него и тялото му било отнесено в бащиния му дом. Ударът се оказал прекалено силен за сестрата на Ангел, която до края на живота си останала умопомрачена. На следния ден Ангел Кънчев бил погребан, изпратен до гроба с музика в хор и от всички млади хора на Русе.

Вестта за смъртта на Ангел се разнася бързо и паника обхваща местните комитети, които се опасявали, че е станал голям провал. В действителност нищо повече не се случило; дори разследването около Пенев било изоставено — изглежда че турците са приели Ангел Кънчев за убиеца, защото и другите четирима били освободени.

Като потискал собствената си скръб, Левски побързал да успокои изплашените комитети:

«Научили сте са чрез вестникът за А. К. чи са е убил в Русчук и нищо няма намерено в него, човек проводихме и разбрахме по-тънко: просто нещо! Страхът му е причинило да ни знай какво да прави. Остави името си безсмъртно. За честните хора е такава смърт! Без подписката ми (подписът ми) да са не повярвате и на печатът! Пада в ръце, и преработва са! Ни на вчерашния работник! Защото от тая проклета шпионска ордия лесно може би да са излъжи, без да знае, ставало е и става! За Ангеловото така искам да повярвам.

Не бойте се Братя Български синове от такава смърт! Защото е най-сладка честна и правата смърт, днес за секи българин. Дързост! и постоянство! Времето е близо, ще видим и свобода»(38).

Левски считал, че смъртта на Ангел Кънчев се дължи на неопитност и внезапен пристъп на страх. Ако той бе запазил присъствие на духа и спокойствие в поведението си, навярно е щял да мине с известен престой в затвора. Преди всичко не е имало никакви изобличителни факти срещу него, освен това той е бил стипендиант на турските власти и имал много влиятелни приятели, които биха се застъпили за него. И въпреки всичко, постъпвайки глупаво, в постъпката на Ангел има много благородство. Той предпочел по-скоро да умре, отколкото да се изложи на риска да предаде своите приятели. Дори в смъртта той показа своята преданост към България и делото на свободата.

Пета глава

«Дето има съгласие; там

и куршумът по вода плава.»

«И братя се карат и пак са си братя.»

Левски продължил своята обиколка. От Чирпан той отишъл в Стара Загора, в Сливен, в Казанлък, в Шипка, в Трявна и в Габрово, след което се завърнал в Ловеч към края на март. Подготовката за общото събрание вече навлизала в последния си етап. На 18 март Каравелов изпратил покани за делегатите на местните комитети и обявил датата на събранието — 20 април. В същото време Левски внимателно подготвял начина на приемане на делегатите, чрез който да се попречи на всякакъв шпионаж да проникне в събранието. На онези, които щели да пристигат през Гюргево, им било казано да отидат в хана на Хаджипетров и да потърсят стаята на горния етаж, на чиято врата щяло да има буквата Р, написана с тебешир; по такъв начин делегатите могли да се познаят. Делегатските карти се състояли от парчета хартия, разкъсана на две; едната половина бивала изпратена предварително на Левски, а другата оставала у делегата. Когато той пристигнел в Букурещ, двете половинки се съединявали, за да се докаже тяхната валидност. Левски напуска България на 6 април, за да има достатъчно време да обсъди нещата с Каравелов.

Домът на Каравелов на ул. «Бергулуй» 32 бил много скромно, дори окаяно жилище. Състояло се от две почти порутени стаи и една пристройка, в която се намирала печатницата. Едното помещение служело за спалня и кабинет, а другото — за кухня и трапезария. Според Никола Обретенов, основната им «диета» се състояла от паприкаш, който Ната правела доста лютив. Левски останал у Каравелови, докато траяло събранието; с цел да не събуди подозрение той играел ролята на техен слуга, придружавал Ната до пазара и й носел покупките. Но дори и вкъщи, където нямало нужда да се представя като слуга, той пак й помагал и бързо спечелил напълно нейните симпатии. Това не било лесно постижимо: Ната била известна с острия си език и не рядко без особено стеснение го използувала срещу непрестанния поток от посетители, които идвали у тях и които тя трябвало да храни въпреки постоянното й безпаричие. Понякога семейството изпадало в такава нужда, че тя се принуждавала да обикаля по хотелите и да събира бельо за пране, само за да изкара някоя друга монета. Левски бил съвсем различен от повечето хъшове. Той разбирал от къщна работа и за разлика от голям брой български мъже не считал под достойнството си да помага в домакинската работа. «Цял месец живя в къщата ни и ми помагаше като брат, Любко пише, пък Васил ми помагаше в кухнята да правя ту едно, ту друго. Дърва, кюмюр ми купи, месо, лук, зеленчук от пазара донесе, огъня ми стъкне и накладе, лук ми очисти, нареже и всичко ми правеше.»

С наближаването на датата на събранието делегатите започнали да пристигат. Един от тях бил Никола Обретенов, който също често се хранел у Каравелови по време на престоя си в Букурещ. Ето спомени на Никола Обретенов от този период:

«Вечерята всякога ставаше весела, когато Левски изпяваше със своя приятен глас някоя народна песен. Той пееше много хубаво песента «Отдавна ли си, момне ле, калугерица» и «Мома бошнакиня»... Интимните ни разговори се въртяха все около организирането на комитетите и пропагандата между народа. Левски беше на мнение, че нe трябва да се бърза с въстанието, а трябва най-напред да се приготви народът към борбата за политическото освобождение, като за тази цел тръгнат между него апостолите, които да проповядват идеята за свободата. Независимо от това той считаше за необходимо да се посветят в тая тежка и велика задача учителите и младите попове, от които очакваше много, за да се посее семето на свободата между народните маси на еснафа, занаятчийството и селяните, на които е необходимо най-напред да се повдигне съзнанието за свободата и човешки правдини... по този начин, поддържаше той, трябва да се работи между народа не по-малко от 10–15 години и чак тогава да се подигне въстанието».

В своите спомени Обретенов дава също и личните си впечатления от Левски:

«Левски беше среден на ръст, пъргав и смел, с бистър и разсъдлив ум, с желязна воля и с рядко постоянство. Вънкашно той имаше нежни черти, живи очи и интелигентен поглед. Всякога биваше весел и си тананикаше някоя народна песен, шеги у него нямаше. В обноските си към всекиго беше вежлив, учтив и любезен, не беше разточителен, не се занимаваше с клюки, не употребяваше никакви спиртни питиета, не пушеше, пиеше само чай. Не обичаше лукса, но всякога биваше, макар и скромно, спретнато и прилично облечен. Без работа никога не стоеше, никога не се хвалеше, обичаше да слуша Каравелов, когато разказваше нещо било от нашата или чужда история. Той беше много таен и когато го запитат за нещо, обмисляше отговора и тогава отговаряше накратко, с няколко думи. Не беше словоохотлив, но когато се увлечеше да говори по народните работи, беше толкова красноречив, щото омайваше слушателите си. Презираше онези, които водят разпуснат живот, сам той беше много запазен, дори не знаеше да псува. Много пъти биваше поканен от нас да излезем на разходка или да отидем в бирария «Щробар», гдето се събираха българите, но той всякога отказваше, под предлог да не го подуши румънската тайна полиция и да го предаде на турците».

Откриването на общото събрание станало на 29 април — малко по-късно от определената дата. Преди обаче да започнат работата, пристигналите вече делегати отпразнували много тържествено Великден. Навярно Левски мислено се е върнал към онзи Великден отпреди осем години, когато той формално оттегля своето обричане в служба на бога и повторно се обрича всецяло и безрезервно в служба на свободата — единственото божество, което някога е признавал в действителност и чийто апостол бе станал. Това са само осем години. Но колко промени настъпват оттогава! Тогава той е още неопитен и толкова млад, с една по-скоро емоционално обагрена, отколкото разумна представа за предстоящата му работа. А и страната е била като неорана нива. През годините, които последват, той бе прокарал бразди от единия край на България до другия, от Никопол до Родопите, от София до Бургас и семето е било хвърлено. Наистина не навсякъде то е попаднало на добра почва, но по-голямата част от него вече е давала своите плодове, и то добри плодове. Тогава никой не го е познавал освен най-близките му съдружници; сега едва ли има турчин или българин, който да не е чувал за него под едно или друго от имената му. Утре или турците ще го обесят при отчаяните си усилия да задушат свободата, или народът ще пожелае да го направи свой министър-председател, или ще му предложи дори корона, както някога тя е била предложена на селския пастир Ивайло. На него не биха прилегнали нито примката, нито министерското кресло, нито короната. Веднъж селяни го попитали:

«Бай Василе, когато се освободи България, кого ще си турим цар?»

А той отговорил:

«Ако се бием с турците само за цар, то сме глупци. И сега си имаме султан. Нам трябва не господар, а свобода и човешко равенство».

«Ами каква служба ще вземеш тогава ... зер пада ти се най-първата служба?» — упорствували те.

«Никаква — отговорил той. — Ще ида в други поробени народи да правя това, което правя тук сега.»

Той бе говорил с цялата си искреност.

И още нещо отличавало този Великден от онзи Великден през 1864 година. Тогава възторгът от Възраждането бе caмo негов. Този възторг сега споделят всички около него. Едни са повече религиозни, други — по-малко, но всички още от детинство са свикнали да празнуват Великден като най-голям празник през годината. Този път той има за тях ново значение, като това бе за Левски преди осем години. Небивало оживление царяло през тези три празнични дни, преди откриването на събранието. Киро Тулешков, който бил един от участниците в това угощение, пише в своите спомени:

«Наистина, като че не се мислеше да се съставлява таен Централен комитет, а като че се приготовляваше да се извърши знаменита сватба, защото като се започне с едно веселие с ядене и пиене още на първия ден на Великден и се свърши едвам на третия ден през нощта. На това веселие присъствуваха около петнайсет души. Можеше да мине и без да споменавам нещо за това увеселение, но според мене, необходимо е да се забележи, щото то трая три дни и три нощи, както казах по-гоpe. Ето кое е неговото значение. По трапезата се разливаше изобилно вино и бира. Всички пиеха, пиха почти без мяра; и тези петнайсет души бяха от разни места, с разни характери и с разни наклонности. Може и да е така, не отказвам, но тук, при това увеселение подобно нещо не се забеляза. Всички тези хора като че бяха един човек. Такова съгласие и такова единство аз стигнах 55–годишна възраст, не можах вече нито да видя, нито да чуя. Обратното — да...»

«...Във време на веселието никой не си позволи да псува тирана турчин и да му се заканва, както това бива обикновено в такива времена, а особено то трябваше сега да се изроди за това, защото се приготовляваше план за разорението на турската държава. Най-забележителното беше това, че между тези петнайсет души не се намери никой, който в такова нетрезво положение да се кара и да почне да псува, когато между толкова души подобни неща бяха обикновени. Такова единство. Наистина че между настоящите хъшове, които почти цяла Румйния помнеха, такова нещо се съглеждаше, но не можеше да бъде дотолкова.»

Първата сесия на събранието започнала с проверка на делегатските карти. Присъствували всичко двадесет и пет делегати. Обстоятелствата попречили на всички комитети да изпратят делегати. Всъщност не било желателно да се събират дори в Румъния голям брой хора, защото турски шпиони имало навсякъде. Поради това някои от делегатите били упълномощени да представляват няколко комитета. Например Тодор Пеев имал пълномощия за не по-малко от единадесет комитета в областта между София и Етрополе. Сам Левски имал право да гласува от името на Карлово, Стара Загора и Сливен. Каравелов също представлявал три комитета, всички в Румъния. Делегатите от България имали право общо на тридесет и три гласа, докато емигрантите на седемнадесет гласа. По такъв начин желанието на Левски да се установи превес на делегатите на вътрешната организация било удовлетворено. Някой важни личности отсъствували. Панайот Хитов все още боледувал и нямал възможност да дойде. Филип Тотю също отсъствувал, а в последния момент Данаил Попов трябвало да остане в Турну Мъгуреле по работа и изпратил свой заместник.

Докато проверявали делегатските карти, Левски извикал Тулешков извън събранието и го завел в една друга стая. Ето какво си спомня той: «...Като затвори вратата, каза ми: «Приятелю, след малко всичките представители ще положат клетва, че ще бъдат верни и предани на светото дело, за това ти тук да се закълнеш, че ще бъдеш верен и предан, и ако стане нужда ще пожертвуваш и себе си». Извади из джеба си един револвер и от пояса си една кама, кръстоса ги на масата и ме накара да си туря лявата ръка върху тях, а дясната да дигна на горе и да произнасям ония думи след него, които той ще изговаря: «Кълна се в името на отечеството си България, в името на всемогъщия Бог, в името на младостта си, че аз ще бъда верен и предан всецяло на революционното дело. Ако в случай бъда пратен от страна на Комитета по някоя работа и попадна в неприятелски ръце, кълна се, че не ще издам ни една дума от тайната, в която съм посветен. Напротив, ако аз предам някоя тайна или някого от членовете, които са се посветили всецяло за освобождението на отечеството си, то онзи, който узнае това ще има право да ме убие като предател. Во име отца и сина и светаго духа амин». След това Левски каза: «Целуни сега този революционен кръст, който е свет така също, както и Христовия, защото само с този кръст ще може да се освободи България»(39).

Тулешков направил точно така, както му било казано. После Левски обяснил, че той е положил клетва преди другите, за да може да наблюдава да не би румънската полиция да ги изненада. На следния ден Олимпи Панов, който също работел в пресата на Каравелов, се присъединил към него при охраняване на сградата.

Събранието продължило около една седмица и се състояли пет сесии. На първата бива избрана една комисия: съставена от Левски, Каравелов, Киряк Цанков и Тодор Пеев, която трябвало да изработи проектопрограма и да преразгледа устава. Два дни по-късно, на първи май, комисията била готова да докладва за своята работа. На сесията, състояла се на втори и трети май, били обсъждани един по един членовете на устава, било постигнато съгласие и се решило да бъде отпечатано поправено издание на устава. На петата и последна сесия, състояла се на четвърти май, Каравелов бил единодушно избран за председател на новия Централен комитет с власт, определена в новия устав, да назначи един подпредседател, един секретар, един касиер и толкова членове, колкото необходимостта изисква. Не е известно кога са били избрани другите членове и длъжностни лица, но е почти сигурно, че това е станало с помощта на Левски. Избрани били Киряк Цанков — подпредседател, Олимпи Панов — секретар, Димитър Ценович — касиер, и Левски. Няколко месеца след събранието Каравелов и Цанков писали на Панайот Хитов, като му съобщили, че е избран за член на Централния комитет, но Хитов се отказал, под предлог че се намира далеч от Букурещ и не би могъл да бъде от голяма полза за комитета.

Цялостната работа на събранието изглежда е протекла доста гладко. Делегатите дошли решени да постигнат разбирателство помежду си и духът на съгласие и единство, дал облик на великденското празненство, продължил и по време на разискванията. Това помогнало в сравнително кратко време да се постигне споразумение по въпросите на програмата и устава.

Новата програма била в известно отношение подобна по съображение и формулировка на програмата, публикувана във вестник «Свобода» от август 1870 година, особено по онези членове, в които се говори за Балканска федерация и самоопределение. Съществували обаче някои важни отлики, които показвали, че Каравеловото становище се е приближило до това на Левски по някои възлови въпроси. В новата програма не се правело разлика между политическата и духовната борба, като до голяма степен отхвърлила надеждата за мирно разрешение и категорично сочела революцията като единствен път към освобождение:

«1. Българският революционен централен комитет има цел да освободи България чрез революция, морална и с оръжие. Формата на бъдещото българско управление ще бъде определена до онова време, дорде българското освобождение не стане дело свършено.

2. За да бъде изпълнена тая цел, дозволява са сяко средство: пропаганда, печат, оръжие, огън, смърт и пр.

3. Ние, Българите, желаеме да живеем със сичките наши съседи дружествено, а особено със Сърбите и Черногорците, които съчувствуват на нашите стремления и с ромъните, с които нашата съдба е тясно свезана, и желаем да съставим с тях федерация из свободни земи».

Точката, в която се определя отношението на освободителното движение към турците, също отразява влиянието на Левски:

«10. Ние не въставаме против турският народ, а против турското правителство и против онези турци, които го подкрепят и бранят. С една дума, ние считаме приятели сичките народи и народности, които съчувствуват на нашето свещено и честно дело, без да гледаме на вяра и народност».

Уставът, приет на събранието, не се различавал много от проекта на Левски, въпреки че по форма и език бил значително подобрен чрез опитната редакция на Каравелов. Делегатите очевидно споделяли отношението на Панайот Хитов, на когото Левски бил изработил един екземпляр още през януари и който той приветствувал с възторг: «Отдавна съм желал да видя таквъзи закон и твърде ми драго като го видях. Вижда ми се като слънце пред очите и всякой човек праведен би ся с него съобразил».

Най-съществената разлика между проекта и новата редакция на програмата е премахването на точките, озаглавени «Подбуда» и «Цел», като по такъв начин в програмата се изоставя всякакво позоваване на демократична република, а формата на управление остава да се реши след освобождението. Панайот Хитов считал също, че е неразумно да се поставя открито като цел републиканска форма на управление поради вероятност да се настроят недружелюбно някои държави. Той съветвал републиканските убеждения да се изповядват тайно, докато не се извоюва свободата. Въпреки че републиканските възгледи представлявали една от основните точки в политическото верую на Левски, той бил готов да приеме една формулировка, която не отхвърляла републиката, но просто оставяла въпроса открит за по-нататъшно обсъждане.

Според новата редакция, всякакви нарушения на дисциплината, включително и издаване на тайни, се наказвали със смърт. Един нов член — вероятно един от най-ранните опити за законодателство по националните въпроси, бил добавен към раздела «Наказания»:

«Ако някой очерни народната ни свобода т. е. ако наруши правото и на други народности като нас страдущи, то и такъв ще да се счита за неприятел на отечеството ни и ще се наказва със Смърт».

Променени били и някои членове, в които се говори за състава на Централния комитет. Докато според проектоустава на Левски били определени седем души в състава, включително и един поп, новият устав оставял въпроса за броя да бъде решаван от председателя или от първото лице, на което, макар и избираемо, се давало право да назначала останалите членове на Комитета. Много е трудно да си представим какви съображения са довели събранието до възприемане на този метод на подбор, който се явява в рязко различие с иначе демократичния дух на Устава. Може би събранието е имало предвид някои практически проблеми при свикването на събрания или въвеждането на друг начин на гласуване за назначаването на нов член, в случай че някой отпадне, или пък е целяло да се наложи още по-строга дисциплина, като се издигне властта на председателя. За съжаление никой от авторите на спомените не хвърля светлина върху този въпрос. Уставът обаче ограничава върховната власт на председателя, като постановява образуването на една комисия, съставена от представители на местните комитети, която да наблюдава дейността на Централния комитет:

«В случай на нужда тя придобива власт, каквато има събранието на упълномощените представители на частните комитети и може да избира или назначава ново лице, което ще застъпя работите на Първото лице».

В проектоустава на Левски не се споменава нищо за неговото собствено, изключително положение в организацията. Събранието следвало определения ред. Председател и касиер могат винаги да се намерят, но апостол като Левски, не може да се произведе със заповед, като се напише един член към Устава. На пръв поглед изглежда като че ли събранието е пренебрегнало съществуването на Левски и че, според Устава, цялата власт се дава на Каравелов като председател. В действителност нещата не стоели така. Съзнавайки неоценимия принос на Левски за общото дело, събранието потвърдило титлата, дадена му вече от народа, и го назначило пръв Апостол за цяла България, Тракия и Македония. Това означавало, че му били дадени всички пълномощия да действа в самата България, както сметне за подходящо, като, преди да се завърне в България, Централният комитет му издал следното писмено «Упълномощение»:

Носящий това писмо, който до сега ви е познат под името Аслан Дервишоглу Кърджалъ (В. Левский, което име, той според обстоятелствата може да си го изменява, като предварително ви яви това, има пълно право и упълномощение от Българите и пред когото и да е от тях за нашата народна работа, която се отнася до освобождението на милото ни отечество България. Същото лице представлява Българския Централен комитет в сичко и действията му са неограничени, разбира се, по пределите на уставът.

Българският Централен революционен комитет има пълно доверие в това лице, и затова приканва секи Българин, който вече е работник в нашето дело или който стъпи в него и въобще сичките Българи да му дадат и те пълно доверие, да уважават заповедите му и се отнасят до него за сека потребност, която се отнася до народното ни дело!

Това лице, като има пълно пълномощие от Българският централен революционен комитет, има пълна власт да провежда в действие сичките ония длъжности, които се предписват от уставът следователно и наказанията, под които могат да паднат и членовете на Българските частни революционни комитети и онези ниски подли и предатели Българи, които противодействуват на нашето народно дело».

При получаването на това пълномощно Левски положил нарочна клетва за вярност, която написал саморъчно и подписал:

«Долуподписаният, като приемам сичките длъжности които ми са налагат чрез упълномощението ми дадено от Ц. В. Р. К. и съм в отговорност на своите действия съгласявам са в сичко и действията на другите членове на ЦК които ще разпоредат помежду си длъжностите по способността на секиго по обстоятелствата. Същият отговарям за действията си по устават пред другите чл. на ЦК и са заклевам пред нашето отечество България, че ще следвам точно длъжностите си.

16/28. VI

В. Львский».

Интересно е да се отбележи, че за разлика от обикновените клетви, полагани най-често от българските революционери, включително и другите членове на организацията, клетвата на Левски има съвсем светски характер, името на бог отсъства от нея. Навярно той е съзнавал, че след като веднъж е отхвърлил обета си пред бога, ще бъде лицемерие от негова страна да дава нови обещания в божието име.

За участниците в революционното дело той обаче написва една пo-традиционна клетва и я нарича «Народна клетва»:

«Заклевам се в Евангелието и Честа си, и в Отечеството си, пред Бога и пред честното Събрание на Съзаклятието, че от Сичко, което ми са яви, няма да кажа и открия никому нищо до смърт и до гроб.

Заклевам се и обещавам какво полагам за святата тази цел, живота и имот.

Заклевам се и обещавам безусловна покорност на законите и на заповедта на Съзаклятния таен — Централен — Български — Револуционний Комитет съвременно мълчание, и тайност на делата.

А в противен случай, ако бъда Предател, или престъпник, съгласявам са да бъда прободен от оръжието на това съзаклятие, което има длъжност да ма брани, а и право да ма съди.

Заклевам ca !».

Левски също така пояснява и начина, по който ще се полага клетвата от членовете на организацията: «Новооглашеният ще са изправи пред една маса, на която ще има сложено едно Евангелие, или кръст, един нож, и един револвер, и ще тури лявата си ръка на сърцето, а дясната ще я вдигне на горе и ще следва да дума следоющите думи т. е. гореизложените».

След като другите делегати се разотишли, Левски и Марин останали за известно време в Румъния, за да помогнат на Каравелов при отпечатването на Устава. Завършеното издание представлявало малка брошура с червени корици. На предната корица имало разярен лъв, който тъпче турския полумесец, а на задната — бунтовник с револвер в ръка, готов да стреля. Левски, който имал слабост към символите, платил за подвързията и фигурите. С цел да заблудят неприятеля относно датата и мястото на издаването, било отбелязано: Женева, 1870 г. Отпечатани били всичко 1399 екземпляра.

Левски очаквал да види на събранието Ботев и бил изненадан, като открил, че той не присъствувал. Според Захари Стоянов, Каравелов изглежда е бил на мнение, че Ботев е нехранимайко, и казал на Левски, че той е един безнадежден случай и не е годен за никаква сериозна работа. Но Левски имал слабост към младия поет и настоявал да го потърсят, като казал, че дори и да е така, както говорил Каравелов, той би могъл да му повлияе в положителна насока. Киро Тулешков се заел да го издири, но научил, че Ботев се намира в затвора в провинцията, по обвинения, произтичащи от тясната му дружба с руски нихилисти. Щом разбрал това положение, Левски веднага настоял да се направи нещо, за да му се помогне. Накрая Каравелов и Ценович били склонени да му станат застъпници. Ботев бил освободен, но излязъл от затвора бос и без стотинка и когато най-сетне се добрал до Букурещ, Левски бил вече отпътувал.

Левски напуснал румънската столица в края на юни и се отправил към Дунава при Олтеница, откъдето взел корабчето за Турну Мъгуреле. Докато чакал корабчето, отдало му се възможност да поговори с някои от местните българи и от разговорите открил, че те били доста критично настроени към Каравелов, по-специално заради постоянните нападки върху «старите», провеждани чрез неговия вестник. При пристигането си в Турну Мъгуреле, Левски писал на новия секретар, Киряк Цанков, и лично до Каравелов, като им изложил положението. На Киряк Цанков той писал:

«...Тий са турят за работата защото им казах, че главният център е в Българско. Повечето души мразят постъпката на Каравелова защото напада на старите, а другите народности като слушали за това ползовали са. Затова им казах, чи му са е рекло да ни пиши вече ни за стари, ни за млади. Който е крив и пречи на народат ни ще се явява в ЦК от дето ще са кажи на сичките наши да знаят за това. Така и треба вече, защото ето намират са хора и като гледат на такива работи не земат участие. Пък в състояние, доста да помогнат материално и... Усещам и разбрах от много души във Влашко, по мнението им: ако тая работа са управлява от Българско, то ще бъде работа и ний земаме участие...».

В писмото си до Каравелов той бил напълно откровен: «...Срещнах мнозина хора да ви окривяват в някой работи и казват: «Тая работа ни е за Каравелов, залавями са, защото знаем чи щи излези на работа: Защото Каравелов е човек който казва: Ассам!!! (Аз съм!!!)».

Става съвсем очевидно, че макар Каравелов да е бил избран за председател с още някои видни емигранти на останалите постове и макар за удобство да е бил избран Букурещ за седалище на Централния комитет, Левски не е мръднал на косъм от своята първоначална теза, че в действителност най-важното е организацията в самата България. И това той открито твърдял винаги и навсякъде. Той дори не изоставя своята идея за едно бъдещо събрание или поне един референдум в самата България, което личи от едно писмо до комитетите в Лясковец и Търново, писано не много преди заминаването му за Румъния: «...това тяхно мнение ще са принесе тук в ЦК (става въпрос за предстоящото общо събрание в Букурещ и по вишегласието на всички ч. к.(40) ще са реши съдбата на Българският народ, съобразно с времето...».

По всичко личи, че емигрантите от своя страна не са се простили със старата идея за своята изключителна роля, защото в писмото, което Каравелов и Цанков изпращат до Панайот Хитов през октомври 1872 г., за да го уведомят за избирането му в Централния комитет, се съдържа следното изявление:

«До сега не сме могли да ти съобщим нищо положително за голямото народно предприятие, защото нямахме нищо приготвено. Но като се е вече турила основата на едно добро учреждение на Б. Р. Комитет, считаме за първа длъжност да ти известим, че си избран за член на Б. Р. Ц. К. за тая цел ти изпращаме един устав на тоя комитет и 50 билети за спомоществувание».

От писмото на тези двама емигрантски водачи става ясно, че те считат събранието в Букурещ и тяхното лично влизане в организацията като начало на цялото дело и като че ли пренебрегвали факта, че още преди събранието Левски е бил вече изградил стотици комитети по цяла България.

Събранието представлявало компромис между двете групи и като такъв, то било значителен успех. То открило възможност за привличане в движението на максимален брой хора от двете страни на Дунава на основата на една общонационална програма-минимум. За постигане на такова основно единство Левски се съгласил да изостави временно някои важни политически въпроси, като например въпроса за формата на новата българска държава, но пък, от друга страна, бил доста доволен от направената крачка. Емиграцията и вътрешната организация занапред ще работят заедно. Каравелов ще има пълна власт в работата на комитетите в Румъния и в отношенията с чуждите правителства, докато той, Левски, има официално предоставени пълна власт и неограничени права вътре в самата България.

Обаче още докато се готвел за завръщане в България, ободрен и пълен с нова вяра и сили, той бил за момент обзет от лоши предчувствия. В продължение на около три месеца спал на спокойствие в Каравеловата печатница, а сега отново ще се върне към познатия живот на непрекъсната, изопваща нервите бдителност, живот по двадесет и четири часа на денонощие, по седем дни в седмицата, живян под сянката на примката. В деня, преди да напусне Турну Мъгуреле, той пише на Киряк Цанков да му изпрати една машинка за пълнене на фишеци и една червеникава изкуствена брада и мустаци, като го осведомява още, че в Турну Мъгуреле е изграден комитет с осемнадесет члена. По-нататък, сякаш почувствувал, че вече никога не ще види приятелите си в Румъния, той завършва писмото си с внезапен изблик на чувства: «Днес тръгвам за Пикет (Бекет р. п.). Сбогом, сбогом, сбогом!».

Шеста глава

«Парата върти света, а правдата небето.»

«Нуждата, закон не гледа.»

«Куражът е първото богатство на човека.»

Мъчнотиите на Левски започнали още щом стъпил в България, а най-голямата от тях била липсата на пари. В деня след успешното си завръщане в страната през Оряхово той пише второ писмо до Киряк Цанков, в което засяга главно проблема за пренасянето на оръжие през Дунава и в заключение споменава за най-последната мълва, която се носела сред населението, а именно: «щяло да излезе от Запад един човек с шарени очи и той ще освободи България». Подобен род истории, полулегенди, полуслухове били доста разпространени сред простия народ, чието отчаяние и копнеж за освобождение го карали да търси успокоение във всякакви фантасмагории и прокоби. Спасителят с «шарените очи» навярно е бил отражение на самия образ на Левски и цялото му дело. Ала колко голямо е било несъответствието между самозалъгването у простите селяни и действителността, се вижда от следната забележка на Левски: «Днес останал съм без жълтички и съм в големи мъки».

От Оряхово Левски поема направо към Ловеч, за да събере в едно нишките на работата. Първата му грижа била да разпрати Устава на всички комитети с наставления всеки член от него да се проучи и да се разбере точното му съдържание. Той изпратил също и кочани за разписки с квитанции към тях, които да се използуват при паричните операции. Всеки комитет трябвало да има свой печат, с който да узаконява разписките, а касиерът трябвало освен другите работи да води дневник, където да се отбелязва цялата дейност на членовете, било тя добра или лоша.

Основното било да има ред и дисциплина във всичко и Левски си поставил като най-непосредствена задача да ги внедри в живота на организацията. Следващият етап бил снабдяването с достатъчно оръжие. Още докато бил в Румъния, Левски вече проучвал въпроса за доставка на оръжие. В сметките му за разноските имало включена една точка: «за изтриване на пушка, която опитвах и я не купих», но най-сетне той си купил една пушка от един французин — майстор на оръжие в Букурещ. В едно циркулярно писмо, което придружавало екземпляра на Устава и кочаните с разписките, той подканял всички комитети да накарат годните да носят оръжие хора в техните райони да се запишат за пушки, за да ги закупят наведнъж. Една отделна пушка от най-подходящата за целта система струвала девет турски лири, им казвал той, а ако бъдат закупени наведнъж две хиляди, цената ще падне на шест или седем лири на парче. Освен това той считал като допълнително предимство уеднаквяването на въоръжението чрез закупуването на едро.

Екземплярите на Устава, кочаните и личните сабя и пушка на Левски били успешно пренесени през Дунава от няколко жени, водени от баба Тонка. Това било още един пример за изключително важната роля, която са играли жените в революционното движение. Макар огромното мнозинство от членовете да са били мъже, което е съвсем естествено, няма да е преувеличение, ако се каже, че дейността на Левски би била на практика невъзможна без преданата подкрепа на смели жени, които са го приютявали, крили са го, а в някои критични моменти са се оказвали по-находчиви и по-малко податливи към паника, отколкото мъжете.

Разните документи и оръжието Левски докарал в Гюргево и помолил Никола Обретенов да уреди превозването им през Дунава. Никола потърсил помощта на своята майка, на сестра си Петрана и на още три жени. Задачата им била отчасти улеснена от това, че по това време в Гюргево се откривал панаир, поради който ограниченията по пътуването били временно отслабени. Жените решили да прикрият повечето неща, като ги свържат на пакет и ги прикрепят около себе си и под дрехите си, но дългата пушка на Левски ги изправила пред труден проблем, тъй като никоя от тях не била достатъчно висока на ръст. Те се видели принудени да потърсят помощта на Ната Каравелова, която била висока и тънка. Тя преметнала ремъка на пушката през рамо, като завързала сабята за нея, а отгоре облякла палтото си. За още по-голяма сигурност те наели отделна лодка, но поради пушката Ната не могла да седне. Това събудило любопитството на лодкаря. Няколко пъти той поканил «коконата» да седне, но баба Тонка твърдо отвърнала на турски, че «коконата» обича да гледа реката права и затова предпочита да стои. Едва стигнали българския бряг, и над тях надвиснала нова опасност. Посрещнал ги Али ефенди, чиято намеса бе довела преди това до самоубийството на Ангел Кънчев. Той попитал баба Тонка защо води тая «сюрия» жени със сeбe си. Баба Тонка отговорила: «Нали знаеш, че имам дъщеря мома, ще я годя за един момък от Гюргево. Това са свати, които идат за годеж. Заповядай и ти да те почерпя с кафе, както е нашият обичай!».

Обяснението удовлетворило Али ефенди и той ги пуснал да минат. Баба Тонка бързо завела жените в нейния дом. Те едва смогнали да укрият пренесеното, когато Али ефенди пристигнал до вратата в отговор на поканата. Той доста се възхитил от кафето и ракията и най-после си тръгнал, без да разбере нещо повече. «Сватите» също си отишли вкъщи, но Ната Каравелова, чието рамо било зле ожулено от ремъка на пушката, останала още няколко дни у баба Тонка, докато й заздравее раната.

На следната сутрин Никола Обретенов наел един каруцар да прекара опасната стока до Търново. Пушката и сабята били добре увити в един юрган и върху него с една рогозка, доста щастлива предвидливост, защото, като стигнали пред конака, се качил един турски офицер, който също искал да пътува за Търново. Турчинът попитал Никола защо кара толкова много багаж, но изглежда се задоволил с отговора му, че отива в Търново, за да работи там. Следващата спънка дошла, когато каруцарят поискал от Никола да покаже разрешителното си за пътуване, тъй като било забранено да се превозват хора, които нямат такова разрешително. За Никола не оставало друго, освен да отиде в паспортната служба, откъдето му казали, че първо трябвало да представи документ, че си е платил всички данъци. В данъчната служба дежурният чиновник, българин на турска служба, който, според самия Никола, бил по-лош от турчин, отказал да му издаде необходимия документ само срещу обещанието да си плати данъците, когато се върне. Никола бил принуден да се върне вкъщи при майка си, която му дала нужните пари. Най-после той успял да си извади разрешително за пътуване и като се върнал при каруцата, намерил нищо неподозиращия свой спътник турчин заспал спокойно върху багажа! До Търново те стигнали без по-нататъшни неприятности и Никола благополучно предал «стоката» на комитета. След това Големия повикал отец Матей, който пренесъл докараното в Ловеч, откъдето Уставът и кочаните с разписките и окръжното писмо на Левски били разпратени до всички местни комитети.

Новината, че техният водач след тримесечно отсъствие в Румъния е отново всред тях, предизвикала радост и въодушевление сред комитетите. Възторжени писма започнали да пристигат от разни краища на страната с поздравления към Левски по случай благополучното му завръщане. В писмата се давало също израз на задоволството от приемането на Устава и на пълното му одобрение.

Писмото на Големия имало по-различен тон от другите. Той познавал Левски като плах новак, който се бе учил да държи пушката, и бил свидетел, когато хирургическият нож с мъка го бе отскубнал от самите ръце на смъртта. В своята любов и възхищение към Левски — Апостола, той никога не забравял, че дори и той е едно уязвимо човешко същество. С трогателна загриженост той пише: «Като ви чиститя добрата разходка и ви чиститя добрия напредак нек ни поможи всевишний. Но ви моля добро да упитовате ходинито ви си. Но наван нидейти утива в най-многото опасност сами, не чита ни жаля но ма е да ни са некак убиш или уловиш, защото хиляда ни не жали като меня и другите са по-лесно спичелят, но като тебя ни ни можим спичели никога...».

Големия бил до такава степен загрижен за безопасността на Левски, че пет дни по-късно отново му писал, като настоявал да не поема ненужни рискове.

Членовете на Софийския комитет обаче очевидно не били толкова загрижени за сигурността на Левски, както бил Големия, защото при поредното му посещение в техния град те му предложили, вероятно сами заради шегата, да присъствува като неочакван гост на голямото угощение, с което Езад паша, мютесарифът на София, щял да отпразнува обрязването на двамата си сина. Трима от членовете на комитета били поканени в законното си положение на видни представители на християнското население. Те уверили Левски, че той би могъл спокойно да дойде с тях, като се представи за учител, тъй като вниманието на турците щяло да бъде погълнато от увеселението и във всеки случай те не биха го познали. Левски малко се поколебал, но сетне се съгласил. Да влезе в конака и да яде на трапезата на пашата, когато всички заптиета в страната го търсят под дърво и камък, му се сторила една невинна дяволия, каквито Левски обичал да прави.

Угощението било весело и разточително — имало превъзходни вина и върла ракия, придружени с всевъзможни мезета, вкусни печени агнета и множество други чудеса на кулинарното изкуство; имало музиканти, цигани, танци и всякакви веселия по турски обичай. Когато свършила вечерята, били запалени огньове в двора и гостите се качили на балкона на конака да наблюдават борбите. Левски отишъл заедно с всички и спокойно застанал съвсем близо до самия паша. Празненството продължило почти до зори, но българските революционери решили да си тръгнат, преди да свърши всичко: те нямали желание да стигат много далеч с дързостта си, която би могла да завърши накрая с въже около шиите им.

Същото лято Тодор Пеев и Големия решили да се оженят. Пеев уведомил Левски за това в края на едно многословно писмо, в което го поздравява по случай завръщането му в България и го кани да присъствува на сватбата му. Отговорът на Левски до Пеев не е запазен, но на Големия той пише: «Откато ти са даде пълномощението, гледай народната работа повече от всичко друго, повече и от тебе си да я уважаваш! Честитя ви венчаването и дай Боже на добре!».

Това, че Левски не упрекнал с нищо Големия заради решението му да се ожени, би могло да се счита като израз на обичта му към него. Той просто му напомня само, че след женитбата не трябва да напуска поста си. Изобщо Левски считал, че любовта и революцията представляват лоша смес, особено при професионалните революционери. Бракът навлича на мъжа нови отговорности, поставя му задължението да изхранва и поддържа едно постоянно увеличаващо се семейство, което неизбежно го прави по-предпазлив в своята дейност и не така всецяло отдаден на делото.

Нито един съвременник на Левски дори не намеква за съществуването на някаква любовна интрига в неговия живот. И наистина онези, които нарочно засягат този въпрос, правят това само за да потвърдят категорично, че той не е проявявал никакъв интерес към нежния пол. Безразличието не било в никакъв случай взаимно. Той бил така привлекателен като мъж и обвит в такъв блясък и слава, че не е възможно някои жени да не са си загубили ума по него.

Левски отбягвал романтичните увлечения така, както отбягвал клопките на врага. Той никога не е могъл да търпи раздвоена вярност или друга форма на двуначалие. Посветил себе си на своята родина, той не искал да допусне друг вид страст да проникне в сърцето му. А на децата, които срещал, отдавал щедро своята обич. Вземал ги в ръце, несъзнателно може би, галел ги по главичките и бузите, целувал ги, раздавал им сладки, но решително отхвърлял всяка мисъл да има свое дете, за което да се грижи. Ако неговият избор го е довел до някаква лична трагедия, никой досега не е узнал за нея. Левски никога не говорел по такива интимни въпроси — може би от свян или от неудобство, може би поради прекалената болезненост на тази тема. Но въпреки всичко той е можел да пее любовни песни с такова чувство на вживяване, че онези, които го слушали, се затрогвали до сълзи.

* * *

Една нова черта в работата на комитетите през лятото и есента на 1872 година е засилването на терористичните действия, които последвали приемането на Устава, даващ на организацията пълна свобода по отношение избора на средства и начини на работа. Терорът, започнал със заплашителни писма, бил насочен повече към зложелателни българи, отколкото към турците, защото при тогавашния етап организацията не искала да предизвиква властите. Отдавна Левски бил осъзнал необходимостта да се прибягва до грабежи за набавяне на пари, но той винаги се стараел да избягва убийствата и изисквал пълни доказателства за вината на набелязаната личност. По такъв начин въпреки че сам Левски е записал в Устава члена, постановяващ ликвидирането на всеки, който пречи на революционното дело, благодарение на неговото влияние не са извършени много такива убийства. Отбелязани са само четири и едното от тях — убийството на Стоян Пенев в Русе — е извършено без знанието на Левски.

През юли 1872 година организацията решава да убие дякон Паисий, наместника на ловешкия митрополит в Орхание. От няколко месеца преди това дякон Паисий бил като трън в плътта на местния комитет. В случая не се касаело просто до отказ да подпомогне парично комитета. Той проявявал най-злокачествен вид любопитство по отношение работите на организацията и постоянно обикалял селата, като разпитвал за всичко и се представял за близък приятел на Общи, когото никога не бил срещал, или за възторжен поддръжник на делото, какъвто всъщност не е бил. В усилията си да изкопчи някоя тайна на комитетите той дори прибягвал до измама: в едно село обявил, че Общи е заловен и че в него са намерени много писма. Започнал още и да заплашва хората. Когато при събиране на десятъка за владиката някои му казали, че нямат пари, той обикновено им отвръщал: «За комитета намирате пари, а за владиката казвате, че няма; ще ви науча аз вас».

През май Общи изпратил едно писмо до ловешкия комитет с молба да вземат решение дали дякон Паисий е «черна душа» и трябва ли да бъде ликвидиран. Левски, който току-що се бил завърнал от Румъния, най-сетне се съгласил с убийството. На 21 юли през нощта Общи издебнал дякон Паисий сред самия Орхание и го ранил смъртоносно с два куршума. Дяконът издъхнал чак след два часа и макар че лично каймакаминът дошъл да го разпитва за убийците, той не бил в състояние да му даде задоволителни сведения. Няколко членове на комитета останали при умиращия, за да се уверят, че нищо опасно не е казал, и понеже той бил добре известен в града с похожденията си, те казали на каймакамина, че убиецът е вероятно някой ревнив съпруг или любовник.

Този път Тодор Пеев на свой ред бие тревога за безопасността на Левски. В едно свое писмо той го осведомява, че всички села в района на Орхание и Тетевен гъмжат от заптиета и предрешени шпиони. Той го моли да стои скрит известно време, тъй като ще бъде опасно за него да пътува. Освен това Пеев дава израз на опасенията си в едно общо предупреждение, като посочва, че дори преди убийството турските власти били забелязали съществуването на нещо подозрително в техния район. Мюдюринът на Тетевен, считайки го за близък приятел, дори му се доверил и го помолил да разбере, каквото може, като за това му обещал награда!

Енергичните полицейски разследвания дали оскъдни резултати. Трима души били арестувани, от които само един имал връзка с комитета, и след няколко седмици били освободени. Далеч по-сериозни били последствията от убийството на чорбаджи Васил Козлев от Лясковец, извършено пет дни по-рано. Козлев бил ненавиждан от цялото местно население, защото използвал приятелството си с турските власти, за да присвоява чужди имоти; бил още и заклет враг на комитетите и не се колебаел да донася на турците за всичко, каквото чуе и разбере. В последно време той станал дотолкова опасен, че ловешкият комитет и лично Левски дали своето съгласие за премахването му. За нещастие с помощта на сина на убития турците можали да арестуват повечето от членовете на Лясковския комитет и да разкрият самоличността на истинския убиец — Стойчо Стамов Куртев, и най-близките му съучастници. Куртев, двадесет и една годишен младеж, бил обесен; други трима били осъдени на различен срок затвор — от една до петнадесет години, а останалите били освободени. Големия осведомил Левски за бедата, която напълно парализирала работите в Лясковец и обезпокоила комитета в съседно Търново, като го помолил да не рискува с никакво посещение в този край.

Левски не се подал на излишна паника заради събитията в Орхание и Лясковец. Той не отишъл в опасния край, но пък продължил рискованото дело по събиране на пари в Ловеч и Троян, като използвал терор, където убеждението не помагало. В Троян той лично отива при Нено чорбаджи с цел да го придума да направи едно дарение от 10 лири. Явил се предрешен като търговец, но скоро насочил разговора към патриотични въпроси и накрая открито заявил на чорбаджията кой е. Нено обещал да даде десетте лири, за което Левски му поблагодарил, извинил се за причиненото безпокойство и си заминал. По-късно един член на комитета, като обикалял да събира парите, дал на Нено една официална квитанция.

Още един богат търговец, на име Минко Пенковски, известен като скъперник, бива посетен от Левски. Той се представил за търговец от Плевен и така добре играел ролята си, че Пеновски бил напълно подведен. Докато си говорели за търговията, пристигнал един турчин в полицейска униформа, който бил тръгнал да търси Левски, но не можал да го познае и поканил Пеновски и неговия гост да пийнат по чашка. Пеновски отказал, защото искал първо да направи пазарлъка си със своя гост. Но преди да стигнат до някаква сделка, Левски заговорил за народното дело. Той открил на Пеновски кой е в действителност, обяснил му какво става с хората, които пречат на делото, и му поискал десет лири. Пеновски казал, че може да даде само пет, но по-късно, когато член на комитета дошъл да вземе парите, той отказал да даде дори и обещаното. Тогава членовете на комитета го примамват на една среща под претекст за търговски разговори, като се надявали да го засрамят, за да удържи той на даденото обещание. Щом ги видял обаче, той им казал «довиждане» и си отишъл. Решено било да го оберат.

За извършване на обира те избрали 14 август (ст. ст.), защото било Успение Богородично, когато Пеновски със семейството си, та дори цялото население на Троян ще бъдат извън града, в Троянския манастир, по случай традиционния празник на манастира и тридневния панаир.

Когато дошъл денят, двама троянски революционери, избрани с жребий и облечени в турски дрехи, напразно чакали на предварително уредената среща, на която Левски и още един човек трябвало да пристигнат от Ловеч, за да вземат участие в акцията. Дъжд се изливал като из ведро. Накрая те си отишли вкъщи, преоблекли се и сами отишли на панаира. Докато били там, пристигнал един полицейски офицер от Ловеч и прошепнал нещо на ухото на офицера, командуващ десетте конни заптиета, които следели за реда по време на панаира, след което и десетте препуснали по посока на Ловеч. Всичко това създало голяма тревога всред членовете на комитета, които съвсем естествено го свързали е неуспеха на Левски да дойде на срещата и си помислили най-лошото.

Левски наистина си имал неприятности с полицията в Ловеч. Там той вършел почти същото, каквото вършел и в Троян — отивал при богати търговци и им искал да направят парични дарения. Един богаташ, на име Денчо Халачена, не само че отказал да даде пари, но и заплашил да предаде комитета на турците. При това положение било решено той да бъде убит и ограбен, като Левски сам се заел с тази работа. Денчовото семейство щяло също да отива на панаира. Левски намислил да отиде при чорбаджията, когато е сам, за да направи, каквото трябва, и после да тръгне за Троян, за да събере пари и от Пеновски. За ловешката акция Левски избира за свой помощник един младеж на име Вутю от село Видраре. Облечени в алени албански дрехи, те се прехвърлили през оградата в Денчовия двор и влезли в къщата. Но за нещастие не Денчо, а младият му чирак, който преди бил слуга у Иван Драсов, се завърнал пръв в къщата и познал Левски. Оттук нататък целият план тръгнал наопаки. Чиракът започнал да крещи с все сила; пред портата се събрала тълпа и Левски бил принуден да го усмири със своя нож.

Този е единственият известен случай, когато Левски убива българин. През целия си живот Левски е изпитвал отвращение към проливането на кръв и макар да бил доста закоравял от деня, когато е плакал над българите, убити от Панайот Хитовата чета, по всичко личи, че се е чувствал доста потресен от онова, което бил принуден да извърши в Денчовия двор. Неговото душевно състояние е отразено в едно доста необичайно писмо, което той пише до Каравелов. Повечето от писмата на Левски имат строго политически характер и съдържат съвсем малко от личния му живот. Този път обаче, временно разтърсен от удара на неочакваната трагедия, той описва целия случай с някои подробности: «...Мола ви! За пари, ще гледам като се улесна и ще ви провождам! През тия дни щях да са сдобия със силата на оръжието си и щях да посрещна доста работа, и твоите борчуви щях да плата и!... но времето ми не спомогна — с още един другар, по пладне в Ловеч всред града, преоблечен, тайно, че през друга къща влизам у едного чорбаджия, комуто бяха искале помощ за заточениците в Дияр-Бекир, а това куче, откато не дал ни пара, напсува ги, и укорил ги, че биле разваляли спокойствието им? — на шкембетата. Ас исках да го! и парити му, но както правих сметката си вкъщи, на пазарят не излезе така, я да видим каква! По Европейски часът, през денат на 3, скрити ний в къщата му, фамилията му отишла беше на Троянския манастир, а той с калфата си, само, 24 годишен момак според както изпитах, от дюкянът си дохождал секи път пред момчето един и половина час, то не беше така! пред Св. Богородица в Понеделник по 3 часа Европейски дохожда калфата му, отваря портата, която беше заключена отвън и влиза, но преди да доди, изчупел бях врати, сандъци, и не намерих повече освен 1400 гроша турски, се бешлици, така бях приготвен вътри, че ако додеше той напред нямаши да става никякъв шум, а то доде напред момчето, посрещна го другарят ми, а то момчето нададе вик: «тичяйте хора!». На която стръна бях в дворът докато пристигна то се вика и бори са с другарят ми, пристигнах, ръгнах го с камата си на смърт, та дано сбъркаше народът посоката на гласът който беше напълнил улицата, не умря изведнаж, захвана да вика повече, което не можеше да укрий вече, ръгнах го още веднаж, за да са не мъчи и да не може да каже какви са биле нападателите. Жално! за невинното момче, но ако не беше така, инак беше уцапано на много стръни!... докъто постигнем целта си ще отидат и невинни хорица доста. Като отворих портата, то свят беше като панаир! С излязянието ни, изведнаж вдигам кървавият си нож, и с неколко турски речи спущам са връз народа, отвориха ни път и след нас, ето ти и полицията. Изгледа ни, па това си беше. На другия ден, търсини, запирания, кого де срещнат. Не казал че ги видял хайдутите (не могъл да каже ранения) (б. а.) Доста тупурдия, запираха и от членовете ни, които беха комшии на оногова човека — едни казват от Българите, турци беха! а други: турци и българи, а турците: Българи са! ето и куршумат дето е паднал от тях! в нашите турци няма такива пушки. Станало дума още че това е комитетска работа, и турците казали: ний тряба да търсим по сичките къщи на Българите! Но нищо не направиха. За нататък като земе да са убиват чорбаджии, чувствувам, че може да бъде(41)».

Писмото само отчасти разкрива смелостта и хладнокръвието на Левски, които му помогнали да се отскубне дори от едно почти безизходно положение на самото местопрестъпление, при цяла тълпа от свидетели и полиция. Като се възползували от моментното вцепенение, причинено от драматичното му появяване, целият в алено, с кървав нож и кървави ръце, крещящ нещо на турски, Левски заедно с Вутю успели да изчезнат из тесните криви улички. Те минали бегом покрай къщата на Величка Хашнова, запратили кърпата с парите през отворената врата и после избягали извън града в лозята, където се скрили в една малка пещера. Скрили оръжието си и арнаутските си дрехи. Вутю прекарал нощта там и се завърнал в селото си на следния ден, а Левски, по риза и по бели долни гащи, слязъл до река Осъм, уловил две риби и спокойно се завърнал в Ловеч, уж като рибар. Той дори отишъл до Денчовата къща, за да види какво е станало с нещастното момче. Полицията била там, момчето било мъртво и Левски незабелязано се измъкнал за към Величкината къща.

Величка Хашнова, сестра на Марин поп Луканов, е била една от онези безстрашни, самопожертвувателни жени, на чиято подкрепа и помощ Левски е могъл винаги да разчита. В къщата й имало специално направено скривалище, под самия чардак, с тунелен изход в задния двор. Станът на Величка покривал входа към тайната стая и по време на опасност Величка сядала на него да тъче. Една връв със звънец на края била прикрепена за дръжката на портата, за да може тя винаги да чуе, ако някой отвори вратата, и да предупреди Левски. Както винаги, Величка посрещнала опасния си гост и двамата се заловили да премахнат всякакви улики за убийството. Дъщерята на Величка била изпратена у Мария Сиркова, за да й каже да отиде и донесе оръжието и дрехите на Левски, преди турците да успеят да ги намерят. Мария веднага тръгнала уж да събира лековити билки, намерила мястото, скрила всички дрехи под полата си, а револвера и фаталната кама прикрила под фустата си и благополучно ги занесла във Величкината къща. По-късно същата вечер Левски се преместил в къщата на Мария в Дръстене.

По такъв начин всички улики били скрити. Турците не могли да попаднат на никаква следа и скоро се отказали от разследването — в края на краищата убитият е само един гяур.

Левски продължил работата си, все едно че нищо не се било случило. На 28 август той посещава Враца, «облечен в хубави европейски дрехи», и пее в местната черква по случай празника на обезглавяването на св. Йоан Кръстител.

Четвърта част

«Чисто народният мъж дава всичко,

па и себе си в жертва.»

В. Левски

«Самое дорогое у человека —

это жизнь. Она дается ему один

раз и прожить ее надо так, что бы

не было мучительно больно за бесцельно

прожитые годы, чтобы не

жег позор за подленькое и мелочное

прошлое и чтобы умирая, смог

сказать: вся жизнь и все силы были

отданы самому прекрасному в

мире борьбе за освобождение

человечества.»

Николай Островски

Първа глава

«По-добре умен душманин, а не безумен приятел.»

«От камен no-як йе чоекот и от яйце по-слаб.»

Точно по времето, когато решенията на Общото събрание и разпращането на Устава открили простор към по-висша степен в работите на организацията, Левски бива изправен пред една нова опасност, наглед дребна и преодолима, но всъщност смъртоносна като тумор.

Преди да тръгне за Румъния, Левски предупредил Димитър Общи да не прави нищо на своя глава, а да остане в Тетевен, докато делегатите се завърнат от събранието. Но поради своето твърдоглавие и самонадеяност Общи не изпълнил напътствията на Левски и по време на неговото отсъствие от България предприел всевъзможни прибързани и вредни действия.

В своето първо писмо до Любен Каравелов, писано няколко дни след завръщането си, Левски съобщава:

«Димитър Общи ще го извадим от службата му, поради неспособностите му, по ония места дето беше отреден, готови съставени частни комитети, само да ги нагледва и подканя в работата им, и от време навреме да дава сметка. Той излязъл от границата си, и според както виждам по естествения му характер, хвалби, премногото с лъжи и пред съучастниците вече както и да е, но и по кръчмите на хората говорил: ей Братя! Купувайте си оръжие, че знайте ли, лятоска има нящо! Тук-таме и лъгал; че бил пренесъл хиляда хиляди иглинячки пушки и от дума на дума разбере и Правителството (турското). Узнало и за името му, и с какъвто кон ходи, та сичкото онова оръжие дири са под листо. Правителството облякло хора с български дрехи, и показват са тук таме чи са народни, казват, чи биле изпроводени от Влашко да са срещнат с Димитър Общи и пр. Додоха някои и други от ония стръни, членове на народната работа и казват: Д. Общи от нашите стръни да го махните, и писарят му! Защото инак не сме вече за работа. — Това заварих в Българско!

За Д. Общи с време казвах чи не е за таквас работа, а само да го водиш след себе си, но няколко (от Ц. Комитет в Ловеч) по вишегласие се наложиха той да остане...».

През време на отсъствието на Левски Общи успял да укрепи собственото си положение в района на Орхание и да придобие значително влияние всред местните комитети. По внушение на Общи Тодор Пеев писал на Левски писмо, в което настоявал на него и на Общи да бъдат дадени пълномощия да работят в Македония, нещо, което Левски отклонил. Вредата, която Общи бил вече причинил, може да се види от писмото на Пеев до Левски, в което той се противопоставя на едно общо събрание на комитетите в България. Относителният успех на срещата в Букурещ далеч не могъл да внесе промяна във възгледа на Левски, че е нужно да се състои още едно събрание в България. Комитетите от вътрешността не били напълно представени в Букурещ и Левски считал, че една нова конференция ще укрепи значително движението и ще му придаде нов устрем за работа. Само в Орханийско съществувала известна опозиция срещу тази идея. В своето първо писмо Пеев изтъкнал различни възражения: убийството на дякон Паисий създало неблагоприятни условия за такава среща; всички вече имали пълно доверие в централния комитет поради което подобна среща ставала излишна. Очевидно Левски не бил повлиян от тези аргументи, защото Пеев му изпраща второ писмо със съвсем други възражения: Според него, работата на комитетите била доста преувеличавана от някои членове с цел да се поддържа духът у хората и че при една среща истината щяла да излезе на бял свят! «...Освен увеличението (преувеличението, б. пр.) има и много неща казани от наши хора, каквото от Общият, друго яче, а на събранието ще се видят съвсем друго яче; така щото щом са улови някъде една лъжа, то народът, твърде вторачено и внимателно следва и распитува всичко, ще вдигне доверието си и от истината. За това именно е трябвало пазене още от начало. Но при все това, не можем да укорим Общият брат, защото само чрез тоя способ, той е сполучил да разпали народат доволно...»

Състоянието на нещата, изложени в писмата на Тодор Пеев, било крайно обезпокоително. Общи не само че действувал по съвсем безотговорен начин, в пълно предизвикателство срещу наставленията на Левски, но той придобил такова влияние в Орханийски окръг, че дори Пеев, най-интелигентният и образован революционер в този край, бил склонен да се примири и да утвърди една практика на лъжи и измама. Това състояние било за Левски не аргумент срещу едно събрание, а неотложна нужда да се съберат по-скоро хората, за да обсъдят и сложат край на такъв метод на работа. Съществували обаче големи практически трудности. Засилващата се полицейска бдителност правила невъзможно за Левски да постигне някакъв напредък към осъществяването на тази цел.

Левски не допуснал неприятностите в Орханийско да го отклонят от обикновената му работа, свързана с редовните обиколки по комитетите и събирането на пари. Въпреки всичко създалото се положение представлявало една скрита опасност за организацията и се налагало вземането на мерки. Левски подходил към проблема много спокойно и предпазливо, като особено внимавал да не нажежи обстановката. Първата му цел била да се срещне сам с Общи, да чуе какво ще каже той и да обсъди с него нещата по приятелски. Наскоро след завръщането си от Румъния Левски призовал в Ловеч всички онези, на които преди това бил дал пълномощия да работят в различни краища, между тях и Общи. Целта била да се направи преглед на дейността и финансовите сметки на комитетите, да се закълнат представителите според новия Устав и да бъдат снабдени с нови пълномощия, заверени с новия печат. Всички се отзовали освен Общи. По-късно той обяснил отсъствието си, като казал, че се чувствува обиден, загдето Левски не го взел на събранието в Букурещ. Все още от висотата на своето честолюбие той изпраща писмо до Левски, в което иска да му бъдат изпратени документите и отново настоял за пълномощия да работи в Македония, като заявил на Левски, че той трябвало да отиде при него, ако имал нещо да му каже.

Левски решил да не отвръща на това оскърбително предизвикателство. Той нито предрешил въпроса, нито дори смъмрил Общи. Все още съществувала вероятност Общи да е бил несправедливо оклеветен и поради тази причина Левски упорствувал в усилията си за уреждане на една среща. Той дори изпратил Дико Пеев, а след това и Големия да го накарат да дойде в Ловеч и да донесе със себе си комитетските сметки. Преди да тръгне, Големия открито изразил мнението си, че след като Общи отказва да работи според Устава, той трябва да бъде убит, преди да им донесе някакво нещастие. Левски обаче не искал да чуе подобно нещо. Вместо това той му казал да намери Общи и да го убеди, че трябва да спазва Устава. Големия накрая намира Общи и му предава съобщението на Левски. Ето какво пише той в своите спомени: «...но преди всичко ази му предложих да си изпълнява длъжността по-скоро и той като чи са оплаши и фана да трепери, мислил той чи като си ни изпълнявал длъжността чи сам отишъл да го накажа но то ми беше забранено да го накажа».

Дори когато всичките тези усилия пропаднали, Левски пак потиснал гнева си и писал на Общи в помирителен дух: «Бай Димитре, трябваши да додиш за да слушаш с ушите си за какво питам, и хората какво ми отговарят; но вече си болен и ако не можеш до, за нагоре до дето ще ида, та да се знае дето си, та като се завърна от Бочукооглу (Етрополе) да бъдеш и ти там, та да се разправят работите Ви, та да вършите както тряба за напред.

Ас. Дер. Кър».

Oт много комитети продължавали да прииждат писма с обезпокоителни сведения за дейността на Общи и най-после Левски сам отива и успява да намери Общи в Тетевен. Това станало наскоро след убийството в Ловеч. Все още Левски не бърза да го осъди. Той го поканва да го придружи при една обиколка при онези комитети, които се били оплакали от него, за да могат и двете страни да изложат гледищата си, да се обсъдят и изгладят различията и целият въпрос да се оправи веднъж завинаги.

Общи обещал да дойде на следния ден, но не дошъл.

Обяснима е неохотата на Общи да се срещне с Левски. Той съзнавал, че е престъпил Устава и че Апостола имал авторитет и власт да го осъди на смърт. Но не страхът от смъртта бил основната причина, за да избягва той своя ръководител. Той сигурно вече е бил схванал, че Левски не възнамерява да го ликвидира, а само да му покаже, че греши. Ала за самомнителния и високомерен Общи това било по-лошо от смъртта. Той се страхувал вече не толкова от ножа на Левски, колкото от неговата правота, от упреците и критиката му, нa които му било трудно да намери отговор; от огнените му очи, които пробивали всеки фалш и всяка хитрина и разголвали всяка съвест. Общи не бил убеден в правилността на своята линия на поведение. Тази линия той възприема съвсем лекомислено, просто за да задоволи собствените си амбиции, без много да мисли за последствията. Той знаел, че не би могъл да защити пред Левски и комитетите извършеното от него. Да се унижи и да признае вината си, било също невъзможно, и той поставил своята гордост над интересите на организацията като цяло. Когато Левски отказал да му даде пълномощия да работи в Македония предвид поведението му, Общи си отмъстил, като казал на комитетите в своя район да не дават повече пари на Левски, а да ги изпращат направо на Каравелов в Букурещ.

За всичките си постъпки на недисциплинираност Общи намерил доброволен съюзник в лицето на Анастас Хинов, който таял чувство на неприязън към Левски още от времето, когато Левски му бил забранил да отваря комитетската кореспонденция. Както Общи, така и Хинов били от тези хора, за които способностите и добродетелите у другите представлявали проклятие. Левски събуждал у тях завист и омраза не защото не бил прав, а защото обикновено бил винаги прав. Основният мотив у Общи бил едно ревниво високомерие, което в старанието му да съперничи на Левски го тласкало към всякакви безумия. Той съвсем не жадувал за отговорностите на Левски, а само за славата и признанието. Оттук произхожда и склонността му към самохвалство, към външния ефект, дори ако трябва да лъже, а също и силното му желание да действува на своя глава, без да се съобразява дали то приляга или не на общия план за работа. Хинов, от друга страна, бил обладан от злопаметност и болезнено желание да уязви и унижи Левски по някакъв начин. И на двамата липсвали широтата на погледа, а и нравственият ръст да приемат някаква критика и да обуздаят чувствата си за гордост до допустимите граници. Докато Общи се самозадоволявал чрез всевъзможни своеволия из Орханийски окръг, Анастас уталожвал жаждата си за отмъщение чрез една злорада и недостойна клеветническа дейност. Той обвинявал Левски в лъжи, в стремеж да стане диктатор, в злоупотреба с паричните средства на комитетите, като оставал по три-четири месеца на едно място и произволно живеел от обществения фонд, и пр. Той написал на Левски едно злобно писмо в този дух, в което изброява неговите мними злоупотреби и добавя: «...знаете добре, че и пчелите до едно време отдават чест на бунбарите а после им изсичат крилете, като видат, че само наготово ищат да ядат. Окореваш Д. ( Д. Общи) но немаш ни едно право. Той ти принеси пари а не ти нему, но знаеш, че пак сме ния причина, ако да бехме слушали тебе, щеше и до днес да стои на хана и тъй сбогом всички приятели». След това следва още един отмъстителен намек, който заплашва Левски с физическа разправа: «но мола ти са недей ми току стъпа на краката, че ща са изправа един пат и ща ти клъцна в челото, и нама да ма забравиш за сегоги».

Левски посреща тези язвителни обвинения с достойнство и безпристрастност. Той винаги е поддържал, че в движението няма място за лични чувства, и отказва да се подаде на предизвикателството да се ангажира с болезнени дрязги в един момент, когато съдбовният проблем е далеч по-важен от личните суети на отделните личности. За известно време той се отнася към Общи и Хинов със снизхождение и търпимост, с надежда, че те ще се вразумят, но всички усилия отиват напразно. Към края на август дори и той започва да губи търпение: една гнила ябълка може да развали целия склад от здрави плодове, а имало вече изобилни признаци, че Общи и привържениците му, макар малко на брой, представлявали един възможен източник на зараза, която би могла да отрови цялото движение, ако не се направи нещо, и то без забавяне.

Левски е можел лесно да се освободи както от Общи, така и от Хинов, като нареди на своята тайна полиция да ги открие и ликвидира, или да извърши сам това. Той имал на разположение и оръжие, и куршуми, и цианкалий, а и право да използува всичко това срещу онези, които престъпвали Устава или застрашавали организацията. Това, че ги оставил да живеят, не се дължи единствено на отвращение към самото убиване. Без съмнение той изпитвал неохота да употреби това крайно средство срещу двама свои другари, но е щял положително да го направи, ако е вярвал, че този е най-правилният начин за разрешение на кризата. Левски обаче е разбрал, че възникналият поради конфликта проблем далеч надхвърлял отношенията между непосредствено въвлечените в него хора. Ето защо той избира друг път на действие. Конфликтът не се изразявал просто в сблъсък между отделни личности, нито пък бил борба за водачество. Редките качества и пригодност на Левски били всеобщо признати и никой, дори Общи, не е могъл сериозно да си представи друг на негово място. Конфликтът е бил между дисциплината и безредието. Истинският проблем стоял така: дали движението ще трябва да се направлява според устава и по решенията на мнозинството или на всеки отделен революционер ще трябва да се даде право да действува според личните си съображения и настроения.

Левски не се вълнувал от лични оскърбления. Той знаел, че не е нито паразит, нито диктатор. Съвестта му била съвършено чиста и той не вярвал в силата на клеветата. Малко значение имал за него фактът, че Общи не искал да му се подчинява или че Хинов го бил обидил. Важното било, че двама членове на организацията пренебрегвали Устава и че съществували други хора, които така слабо разбирали значението на дисциплината, че са могли да търпят и дори да насърчават такива действия. Той, Общи и Хинов са само трима сред хилядите участници в движението и техните амбиции и болки нямат значение за поколенията. Но принципът на съчетаване на дисциплината с демокрацията — принципът, залегнал в основата на учението на Левски, трябва да преживее всички тях, защото има да играе жизнено важна роля не само в борбата за свобода, но също и при съграждането на бъдещата народна република.

Разглеждайки конфликта като политически конфликт, Левски съвсем съзнателно започва борба за премахването му на политическа почва, като защитава не себе си, а схващането за един дисциплиниран колектив. Така както Левски виждал нещата, основното било не да затвори устата на Общи и Хинов, а да потвърди принципите на ред и дисциплина вътре в организацията, и в случая с Орханийски окръг да установи там тези принципи. Той решава да използува механизма на самата организация за разрешаване на кризата с цел да стегне колектива и да покаже какво трябва да бъде отношението на отделната личност към него. Ако Хинов действително е вярвал, че Левски е виновен в злоупотреби с властта, тогава той, Хинов, би имал общественото задължение да постави въпроса за обсъждане на комитетско събрание, ако пък той, Левски, би могъл да възстанови единството в организацията, като допусне друг да поеме водачеството, той би бил напълно готов да стори това, и на драго сърце би се подчинявал на всеки, когото централният комитет би пожелал да избере. Но след като Централният комитет е счел за разумно да потвърди неговите пълномощия, тогава той би трябвало да изисква от всички членове на организацията да зачитат неговия авторитет.

На 25 август Левски прекарал дълго време в писане на писма. Той писал до Централния комитет в Букурещ, лично до Каравелов, до Данаил Попов и до Анастас Хинов. В писмото си до Хинов той нарочно избягнал да се спира на разните лични обиди и клевети. Вместо това, като го споменава само с едно-две изречения, той съсредоточава вниманието си върху политическата страна, като призовава Хинов да постави своите възражения по реда на Устава, за да бъдат те истински обсъдени. Ето извадки от писмото:

«Отговарям на писмото ти, което и е без дата, а получих го на 5-ий Ав. чуешли Господине! ас ако не бях великодушен, не бих престигнал до тук, от 61, во. (от 1861 г.) та да са запознаяхми с тебе, ето трета годинае. Питам та да ми отговориш, че отговорел си, или не това ми е длъжност да те попитам: прочел ли си устават, който по вишегласието на сичките ч. к-ти (частни комитети) е потвърден, и (прочел ли си б. р.) окружното писмо, в което заповедва Ц. К-т! който ви сам испратил от две недели напред.

Байо! ас нита настъпва на краката, но изпитвам по устават, а извършвам според упълномощението си, като по-напред Благоразумно изпитвам, и зема факти в ръцете си, пък ти прави по твой кеф.

Както казах погоре: Ассъм посветил себе си на Отечеството си още от 61, во. да му служа до смърт, и да работа по Народната воля, и ако това ти невидиш че си неверен, то децата ти ще видат, ще помислат и за тебе. Следователно и по волята Народна, Ето и устават, по когото ката върви секи народен, няма за какво да си пишат глупости, които го докарват да престъпи за смърт (да мине границата и да заслужи смъртно наказание). Ето чи ти не си народен: виждаш злото Народно и ни го казваш, а чакаш да стане поголямо и да убие Народа! Навождаш ми А. Покойний, (навеждаш ми за пример покойния А. Кънчев) когото познавам за чист човек и работник, а ти го учернюваш, като доказваш фактично, чи ако той би бил жив щяло сичкото да излезе на яве, каквото и за Д. (Общи) с когото нещели сте да оставите работата тъй занапред? (По същия начин и с Д. Общи щели сте да ме изобличите) тук падаш в отговорност да омиеш лицето на Покойният с истината, с когото мислихме че ни държеше кривото ни минута в себе си, комуто дал бях и упълномощение от дето ма викаха да каже всичко щото знае (и когото пратих да иде, където викаха самия мен и го упълномощих да говори) и откакто са, няма за много и почина, да мо е лека пръст, защото очевидно е вече тук, че не е имал скрито в себе си нищо. Така също треба да изповядаш и за Д. (Общи). Според писмото ти както виждам, чи ти са е раскайвал (оплаквал ти се е, б. пр.) дето не съм му бил уважавал работити, и не давал съм му предница? а приносял ми пари, пък ас стоя по два три месеца на едно място и ям готови пари? и казваш ми няма яма! Таквис частни мръсотии като говориш от себе си, който нямаш и право да питаш защо това е тъй, или онова инак, освен чъ-тъ к-т на когото са е и писало какво има да се прави! а инак ти частно неправиш друго нищо, освен интрига която спира ходът на народната работа. Ако си разсърден от оногова, чрез когото си искал да са разбереш с мене за Представител как да стане от Ваша странъ, разбери са с него, който казва: че не си дошъл нарочно до мене, а само да са повидиш! па и на това не отказах! При нас когито разговаряхми с Пратеникат, беше и друг член който чу, че казах; ас ще изляза на моравата нека доди! от там нататък не зная за приказките Ви, пък за Председател бях писал на ч-т Ви к-тъ да изберат, упълномощат, и да тръгни по пътя както бях писал. Както Вам, и на другите ч. к-ти еднакво бях писал да прекъсна сега: (да отговарям по-нататък) на сичките твои бълвочи! така казвам, защото са беззаконно (не са по устават когото аз почитам за най-свято и заклевал сам са да го испълнявам точно) на всичките изложени твой въ писмото ти (клевети) от край до край, събери документите и да ги предадеш на Частният Ви комитет, че от там ще са вземат и принесат на съд, че Властта ще разсъди и да ти даде Правото, ако ли пък по тия твои работи ч-тъ к-тъ Вие спрял от работата си, та нема кой да ги приеми, то те нека бъдат готови в Тебе че като са повикаш, в часът трябва да бъдеш готов.

Аслан Дервишоогу Кърджал».

...Левски очевидно е обсъдил повдигнатите в писмото на Хинов въпроси и с други членове на организацията, което се вижда от добавения към писмото послепис от Търновския комитет и от отец Матей:

«Бай Атанасе! Ти ме запозна с Аслан Дер. Кърджалъ, и до днес съм работил с него. До днес не съм познал в него никаква грешка. Чист е.

В. Т. А. (В. Търново Асеновци)

Подобно и аз. М (Навярно отец Матей Миткалото)».

След това Левски изпраща в Букурещ писмото на Хинов и едно копие от cвоя отговор заедно с едно писмо приложение, в което като моли Централния комитет като върховен орган на организацията да се произнесе по възникналия спор: «...Пращам Ви ги, секи член по самичък да осъди (обсъди) тия писма, кое има право, и като какво право! Т. е. съобразно с правилата на устават! и като осъди всеки Председателят, после и ас да осъдя, ще го принеса писмено на Председателят и да са реши съдбата!!!». В същото писмо Левски дава кратко изложение на затрудненията в работата с Общи, като споменава и отказа на Общи да дойде в Ловеч, както и искането му да му се дадат пълномощия за Македония. Ето как той защитава своя отказ да удовлетвори искането му:

«…а той не щя да доди, ами поиска да му провода там упълномощението да отиде в Македония, което ас не мога да му дам затова, защото е безкнижен, а ще са среща с хора, които ще му задават някой тежки запитвания, на които не е способен да докаже, ще остане замълчан, и тогава как ще приемат ония хора работа като ще заключат нищо в Димитра, и ще речат: тоя който иде да ни даде работа, сами не познава пътеките й. Как ще му дам упълномощение, когато са непокорява каквото му се казва, ами среща тайни пощи, че им зима без заповедта им уставите, и другите нужни, които распратих по ония места за дето беше определен да ги обикаля. Как ще му дам упълномощение, кату кого де срещни от работниците, и казва им: като ними праща упълномощие, и ас вече няма да внасям нему пари, ами да ги събират в касата си, чи аз ще им кажа да ги дадат на един верен човек, чи с мене, наедно ще ги занесем в Влашко на К-ва! също и Анастас казва в писмото си. Как ще му дам упълномощение, когато с неговите безумий, и лудории (Т. Правителство не дава по ония места да премине вече странен). И още от колкото е народната работа, надлъговая пред хората (твърди неща извън рамките на народната работа, б. р.) а вече и пред съучастниците! Как да го вярвам и да му дам упълномощение, когато той няма вяра (когато той сам няма вяра в делото и лъже, б, р.) и разпечатвал е, веднаж Комитетски писма, които му бях дал да ги носи на ч-те к-ти. Това беше когато още се носеше устават на одобрение...».

Отново Левски набляга на политическата страна на въпроса: Централният комитет трябва да наложи своя авторитет и да покаже, че той е в състояние да се справя с подобни положения: «...По думите на Анастаса, ако Димитър съвоят си (със своя, б. р.) ум го послуша и разгласи че ас сам лъжец и гледам да грабам пари яма (яма — турска дума: произволен грабеж) та да разгласи по ч. к-ти да саберат от някои места пари и да Ви ги донесат, може (да съберат, б. р.) и милион разбира са от мен препоръка няма да имат, а Вия как ще ги приемете, и парите щели им земете! (щели им са покажете чисте чл. на ЦК или съучастници само на тас работа. Каква важност ще дадете на тас работа, чякам да вида. — От тук ще земе път и занапред ако би са случило подобно нещо: може и по-голямо?... От тук ще вземат път и членовете на Ц. К-тъ и за напред пак ще можат да управляват. — По мене, как съда ас тая работа, като получа отговор и ceгa от Димитра, комуто писах че подир св. Богоро. (св. Богородица, б. пр.) ще отида да го намера готов в сметките му, и за по-ясно да са разбера за работите му и тогава (и по-добре да вникна в работите му, а после ще се разберем и с вас, б. р.)...».

Левски продължава: «...А кажете и на Анастаса: да доди и да му дам мястото си: да располага работите на сичките ч. к-ти, да управлява всекидневните им криви постъпки, да посреща тайните пощи, да зема, да дава писменните им отговори, да дава упълномощия на работниците според способността човекат, да намира хора за тайна полиция, да ги нарежда, и даса споразумява с нея, и пр. и пр. с една дума да му поверя канцеларията си, да държи дневник на тая работа, защото като гледам че сиката (всичката, б. р.) ни работа опира до пари, пък няма, та не бих стоял на едно място ни минута! и денат и нощъ ми са все ден, и в късо време мога да намера парите без печат за тая работа. — Търса такъв, за да му повера горните, пък ас да падна по пътя на парите (пък аз да се заловя да намирам пари, б. р.) Байо, и на Вас казвам: препоръчайте ми такъв един...».

Това писмо заедно с приложението, отнасящо се до Хинов, бива изпратено в Букурещ, както цялата останала комитетска кореспонденция — чрез Данаил Попов. Понеже Хинов бил негов брат, Левски писал на Данаил отделно писмо с молба да прочете писмата, преди да ги изпрати за Букурещ, да си състави собствено мнение и ако желае, да го изпрати в писмена форма на Каравелов. По-късно Каравелов ще върне на Данаил кореспонденцията относно Хинов, за да я изпрати той по-скоро на Левски, откъдето тя ще бъде предадена на Хиновия местен комитет в Плевен за обсъждане.

Последното писмо, което писал Левски на 25 август, било отправено лично до Каравелов. В това именно писмо той съживява историята около убийството в Ловеч. То като че ли напомня за многочислените трудности, на които Левски е бил постоянно подложен: той трябвало да се справя с неподчинението на Общи, да се защитава от злия език на Хинов и в същото време да носи главната тежест на ежедневната организационна работа, да излага живота си на опасност при опитите да се сдобие с пари. Тези раздори вътре в организацията създавали едно невъзможно за работа положение, което правело Левски все по-нетърпелив относно ненужните препятствия, поставени на неговия и без това труден вече път. Ето една извадка от писмото: «...Сичките неразбории, зависти, укори, които произлазят от глупости повече, са тий причина дето разделят един народ на части, и не остава нищо, това Вий твърде добре познавате, следователно в нас, за да не може да добие сила тая поразия, а да земе силен вървеж работата ни, без да пропадни в неприятелски ръце нищочко! От която работа и Вия да прокопсате, и други хора като теб, та да са залегните съвършенно на наша работа — вече ти не тряба да пропусташ работата си (да напускаш, б. р.) защото не прилича на нищо! Но да са превари сяка поразия, не тряба да давате потпора на глупци, а да ме поддържате, като казвате секиму: с Львский ако вия са не разберете, за Вас няма работа!! Това така тряба да направите ако сте убедени в мен!...».

Предложението на Левски да прехвърли част от своята работа на Анастас не било просто ход на предизвикателство. Той наистина се нуждаел от помощник, макар и не непременно Анастас, да поеме в свои ръце административната работа, за да може той да се освободи и да се съсредоточи изцяло върху неотложната и по-опасна задача по събиране на пари. В страната вече съществували стотици комитети, работата на Левски нараснала дотолкова, че дори той не бил в състояние повече да я ръководи сам. Напрежението започнало да му се отразява и той изпитвал отчаяна нужда от един сигурен заместник, какъвто би могъл да бъде например Ангел Кънчев. Но не само бремето на работата го тласкало да търси с изострено чувство за неотложност такъв човек.

Злокобата на смъртта, която Левски почувствувал още при тръгването си от Румъния, в последно време ставала все по-натрапчива. Това не било вече минутен трепет на чувството, а идвало от едно трезво премисляне на изменящите се условия, при които е трябвало да работи. Предупрежденията на Големия и на Пеев за рисковете, които го преследват на всяка крачка, били излишни. Той разбирал, че трябва да направи нещо, за да не се получи сериозно прекъсване на делото, в случай че стане неизбежното. Трябвало да открият подходящи хора, които не просто ще му бъдат в помощ, а които той да обучи, за да са готови да заемат неговото място.

На 16 септември той пише на Каравелов за своите проблеми: «Бае, работата още няма кой да я поеме, та съм принуден още сами да са излагам на опасности да тичам на горе, на долу. Пък и турцити няма село ни по кърат ханища, да ни са распратили да търсат. Пишат ми писма от вред да са не излагаме на опасности, а не мога да гледам на страшливити ни работници, които от страх засират сичко, и работата да стои на едно място. Завчера, като имаше една тупурдия в един град, в който бях и ас, предирвания, бастисвания, нинадейно по къщя, а ас дето бях в къщътъ днес излязох из къщи, на другият ден бастисаха, от видело до видело по улицити. Турци вардат за странни хора. При таковато нящо втоя град исплашват са сички, от тоя град е и Грую(42), който ми пиши защо бях излязал вече оттам, и отишал бях по други страни. Пишими да ни дохождам скоро като преовеличава предирванията на Тур. уж че биле търсиле и у тях и пр. та нямало място де да слеза, иоще казал дето бях оставил припас тефтери и пр. да са хвърлят в заодат! (нужника, б. пр.) видиш ли работа от страхопъзлювци! Затова още не сам поверил работата си другиму, защото ако е в едно, в другото няма (защото ако подхожда за едно, за друго не става, б. пр.) (ако е решителен, то той ще бъде неразсъдителен ако ле разсъдителен, то страхът му го непуща да прикрачи по-нататък, още и в страхлив случай развалят са готовите работи а работите писма дето дохождат ката ден тряба да са расправят, пък като ма няма, стоят на едно място задълго време докъто са завърна, а и то ни е работа. — Имаме чесни хора, но като не биле одавна в тас работа да са упознаят с нея, щото да могат да съдът, пак нищо, и по-зло. — Водителите на тая работа тряба да са упознали до тънко човеците, като кой е К-в, Ц-в, Петко, Стоян и пр., в какво са добри, а в какво не! де стоят техните слабости, щото да ми са недава да паднат в тях, и да са не увреждат! да са осъждат единият и другият без да са провредат в работата и пр. На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни, без тия едно да липцува на водачат на тая св. работа, то той ще я улайнени както и да е. — Още и по времето (още овреме да си подрежда работите, б. пр.) да нарежда и работите длъжност ми е да кажа, защото може и да умръ. Гледайте.

1872 сеп. 16., Бъл.

Твой Тропчу (Ас. Др. Кърд.)».

В случай, че той преждевременно стане жертва, Уставът би осигурил известна приемственост, независимо от промените в ръководството. Но това би станало само дотолкова, доколкото всеки комитет и всеки отделен деец бъде пропит от неговия дух и приеме неговата дисциплина. Обаче Уставът представлявал все още новост и поради недостатъчното време не бил пуснал здрави корени. Повече бил предмет на словесно преклонение, отколкото една неотделима съставка от съзнанието на движението. Оттук и непрестанната грижа на Левски да укрепи неговата практическа действеност, да създаде навици винаги да се работи според постановките на Устава.

В същия ден, когато писал на Каравелов, той изпраща писмо и на Данаил Попов, за да го прочете и препрати в Букурещ на вниманието на целия Централен комитет. В писмото се описва как Общи освен известните вече негови простъпки използувал комитетските пари, за да дава заеми на частни лица, и подбуждал комитетите от Орханийско да бойкотират новия окръжен център, който Левски бил създал с цел да се подобри административната работа. Въпреки това предизвикателство Левски пак намира в себе си сили да прояви благородство в отношението си към Общи:

«...Бай Димитър чи е заслужел в много неща за смърт, така е, но прощаваму са на простотията му досега! ако да беше учен не можех да потъпча законат, и треба да испълнъ. Бай Димитър не е предател, но неразбран — горделив, и говори за работи от себе си, без да знай каде водат, а устата му колкото го препоръчват не излиза на хилядо едно, и колкото е по-заслужил хиляда пъти да ни е било, защото той е причина та са родиха недоверия между някой в съучастниците — задавал им е думи да мислат различно, пък на мене казва, че тий така мислиле и запитвале го? и то ма принуди по-скоро да обикола онова окружие, дето той ходи, без да показвам на ч-те к-ти, че той ми е така говорил. Питах имат ли някакво съмнение в нящо в Ц-т К-т, според думите на Д. Об. — който ги каза пред сичките членове на един частен К-т, за което им исках писменно и дадоха ми чи не!...».

В най-важната част на писмото се обръща внимание на въпроса за прилагането на Устава при дадения случай. Писмото представлява забележителен синтез от смирение и гордост: както винаги, Левски би се преклонил пред волята на мнозинството без враждебност или огорчение, но той бил достатъчно убеден в своята правота, за да настоява да се обясни на движението и на бъдещите поколения къде свършва неговата отговорност и къде започва тази на неговия приемник:

«...Вижте и направете така: заберете са, и прегледайте по-тънко работите, па дайте и гласът си в едно място, като земете и оттук, някой място и друго глас (като вземете съгласието и на няколко места оттука, б. р.) от дето да са управлява сяко място, и секи работник в Българско! Аз на драго сърце давам упълномощието си назад и да са управлявам и ас от онова място, но предварително тряба да явя на Народат така: че дотук беше моята работа, а отсега занапред Вишегласието намира други деловодители, следователно, в мое име няма да земате и давате. Но това да са извърши така, тряба да зема и дам точна сметка в досегашните си работи (особено копие, а ас да си го скрия). Па тогава ще са управям по новата команда, със сичките си сили, и най-честно! за тия ми думи, че ги изричам с чисто сърце, кълнъ Ви са в Името Народно, така ви казвам, че от едно място трябва да са сфири, а и сичките други да играят, пък песента ни е отпред очите ни, кумуто са хареса нека са хваща на Орото, без така да е, няма нищо (ако не стане така, нищо не сме направили, б. р.) и по-пусто става това което са е случило досега да са расправи, па вече да не слушате глупци, и да не препоръчвате хора, като очите ви на сички Вас, равно не гледат. Бай Азисе! Ти по сърце и душа си чисто народен, така съм та препоръчвал на хора, които не са та ценили до там, но ас вярвам очите си, защото досега ни съ мъ излъгали! А ти Байо, и сами виждаш че досега съгледание на уста (като даваш ухо само на приказките на хората, б. пр.) не си още познал нищо, и никого, попрегледай са в писмата! това да си го кажем в очи нъ е (не е, б. р.) срамота! така прават чистите хора. Затова ако Вишегласието рече да продължавам работата си занапред, недей ми препоръча работник като Д. Об., а да кажиш: мисла да бъда добр! па според думата която съм дал пред членовете на Ц-тъ К-т, нямам право нито да земам, нито да дам (извън Българско) без знанието Председателево, както и другите като членове със същото упълномощие извън Българско дето и да са, намират, нямат право да земат и дават из Българско без моето знание! Следователно, каквото имате да ми казвате нещо ново, или за такива разправици да Ви пишат от нейде, сичко тряба да премине чрез К-та, че той знае за нататък и оттам тряба да миса пиши и пак там ще и отговарям. Знай занапред — отсвен поръченията от мен, да ми купиш, или там така да направиш, и то ако Вие по Волята каквото досега, и Ви признаваме, защото Бай Д. ако плачеше пред двайсет души и двайсетях души ако ми пишеха, и ас секиму ако расправях тогава тешко ни и горко на Балгураг когото ний мелим — който не е чист убивами, на неразбраният не давам му което вида чи ни е за него, изпитвам човека в работа и така го пущам за по-нататък(43)...».

Централният комитет в Букурещ не се затруднил много при издаването на своето решение: там подкрепили Левски и настояли Хинов и Общи да се подчинят на неговото ръководство, като в противен случай ги очаквало изключване от организацията. Към края на септември в България бил изпратен нарочен пратеник (на име Георги Фердинандов), за да предаде до знанието на заинтересуваните решението на Централния комитет. Той се срещнал с Общи, Хинов, Тодор Пеев и други дейци от комитетите в Орханийско, но не и с Левски, който по това време бил на обиколка по комитетите в Южна България и връзката с него не могла да се осъществи веднага. В Тетевен се състояло събрание, на което Фердинандов представил писмото от Централния комитет, подписано от Киряк Цанков. Според Димитър Крачунов Стамболиев, председател на комитета в Голям извор, същността на писмото се изразявала в следното: «...Отношенията между Димитра и Дякона били обтегнати, но това не бива да бъде така, защото, ако те постъпват така, какво ще правят другите? Дяконът ще бъде началникът, и който не го слуша, да се оттегли...»(44).

Писмото било оставено у Димитър Крачунов Стамболиев, за да го предаде по-късно на Левски, а по искане на Фердинандов Пеев написал един документ, удостоверяващ, че писмото е прочетено в отсъствието на Левски, като всички присъствуващи се подписали.

Но намесата на Централния комитет, чрез която било защитено правото на Левски, дошла твърде късно, за да предотврати бедата. Малко преди пристигането на Фердинандов Общи извършил върховната глупост в своето безотговорно поведение — устроил засада и обрал турската поща в Арабаконашкия проход.

Идеята за това дръзко нападение излязла от хаджи Станю, председател на Тетевенския комитет, който до голяма степен предизвикал Общи да обере пощата. «Защо — оправдавал се той — ще трябва да се мъчим да събираме пари на дребно, по няколко лири, когато с един удар можем да пипнем такава голяма сума?»

Парите, пренасяни чрез турската поща, представлявали събраните местни данъци, които бивали транспортирани съвсем обикновено, с волска кола, от Орхание до София, а Марин Николов, комитетски член, работещ като касиер в държавната каса в Орхание, бил в състояние да съобщи на революционерите точното време на потеглянето на пощата. Идеята била крайно съблазнителна. Общи се съгласил и се заловил да събере чета с помощта на Стоян Пандура, бивш хайдутин, който имал на разположение малка група и вече бил извършил други обири. Левски предварително знаел за проектирания обир и категорично забранил на Общи да го осъществи. Той не бил по принцип против такава идея, но разбирал, че това ще изисква много внимателна подготовка, особено що се отнася до участващите. Той не бил в състояние лично да говори с Общи пo въпроса, понеже Общи упорито избягвал всякакви срещи с него. Поради това Левски говорил със Стоян Пандура и го посъветвал да каже на Общи да не извършва обира за сега, но «като за сичко и за това не е слушал».

По това време Левски все още подценявал способностите на Общи да върши безумия и не вярвал, че при първата възможност ще направи глупост. След успешното убийство на дякон Паисий Общи станал още по-надут и използувал първия удобен случай, за да се покаже пред цялата организация, като изсипе в нейната каса повече пари, отколкото някога Левски е успявал да събере.

Както винаги, той не се замислил сериозно за последствията, а и, от друга страна, цялата работа била организирана доста набързо. Оръжие и дрехи дал касиерът на Тетевенския комитет, Петко Милев. Щом станало известно, че пощата ще потегли за София след три дни, Стоян събрал хората си и ги завел в планината. Били всичко четиринадесет души заедно със Стоян и Общи, облечени в пъстри дрехи, които им придавали вид на турски войници. На два пъти им донасяли храна, на 20 и 21 септември. Храната била донесена от Велчо Шунтов, селянин, селски месар, и от Божил Генчев, друг селянин, и двамата използувани в миналото като комитетски куриери. В петък сутринта, на 22 септември, Марин Николов, касиерът, отишъл в кръчмата, където чакал Велчо, и му дал знак, че пощата била тръгнала за София, при което Велчо отишъл да предупреди чакащите я революционери.

Пътят от Орхание за София преминавал през Арабаконашкия проход в Стара планина — една криволичеща падина между стръмни хребети, обрасли с букови гори.

Когато се задала пощенската кола, охранявана само от трима заптиета, нападателите наизскочили из грижливо подбраните си прикрития и изпразнили пушките си във въздуха. Заптиетата, като се видели обградени от толкова много хора, почти не направили опит да се съпротивяват. Единият от тях гръмнал три пъти с пушката си, а после и тримата побягнали, като оставили на българите сто двадесет и пет хиляди гроша. Общи заповядал всеки да вземе колкото може да носи и временно да скрие парите, без да похарчи нито грош. По-късно, след като всичко утихне, парите трябвало да се предадат на Петко Милев. Нарежданията на Общи обаче имали слабо въздействие върху Стоян Пандура, който подло си присвоил единствената торба със златни монети, тайно я сложил в пазвата си и излъгал Общи, когато той го попитал дали не е намерено някакво злато.

Отначало изглеждало, че акцията представлявала един безпримерен успех, че турските власти били сякаш напълно смутени. Мазхар паша, новоназначеният мютесариф на София, бил осведомен за грабежа още същия ден. Той изпратил телеграми до всички административни центрове в санджака, с които се нареждало на властите да се завардят всички пътища и да се претърсят всички места, където биха могли да се укрият разбойниците. От тези първи телеграми става ясно, че турците не са имали никаква представа относно самоличността на авторите на обира. Те са считали, че това е работа на албанци или на демобилизирани турски войници. Понеже крадците успяват да избягат, мютесарифът излива своя гняв върху управителя на Орхание:

«До Орханийския окол. управител.

22 сеп. 1872.

894

Станаха четири произшествия(45) по време на вашето управление. Следва да си отваряте очите. Тия обирачи ги искам на всяка цена, от вас и от Орханийския (околийски) съвет. Всички произшествия стават в Орхание. Отговорете още сега на въпросите: какви бяха изпратените пари? Каква е била външността на нападателите? Колко души са? Какво е станало с придружаващите парите? Нареждам веднага да се разпръснете по съмнителните според съвета места, които да завардите и непременно да заловите нападателите. Отговорността пада всецяло върху Орханийския съвет. Пред зданието на управлението бива убит човек, а убиецът не може да се открие. В края на краищата благодушното държане довежда до дързостта за една такава мерзост».

На 27 септември Мазхар паша отива лично в Орхание, не трябвало да изминат повече от три седмици, за да се хванат някакви нишки при разследването на грабежа. Турците дори изпращат Тодор Пеев в Румъния с надежда, че той би могъл да се добере до някакви сведения относно авторите на грабежа от живеещите там българи. Пеев съобщил за новото си «назначение» на едно събрание, свикано от Фердинандов, специалния пратеник на Централния комитет. За него станало много добре, че наистина напуснал България, защото турците, като попаднали веднъж на следата цялата история се разнищила с такава удивителна бързина, като плетиво, на което е изтеглен краят.

Слабата страна на иначе сполучливия обир била недостатъчното внимание, което Общи отделил на сигурността и избора на участниците, на чието мълчание трябвало да се разчита по време на смута и напрежението, неизбежно последствие от един такъв обир с национално значение. От тези, които Общи подбрал, някои имали склонност към самохвалство, други прекалено обичали ракията и почти всички били неспособни да си държат езика зад зъбите, когато турците наистина започнали да упражняват натиск над тях. Властите разпратили шпиони навсякъде из Орхание, Етрополе и Тетевен. Те подслушвали разговорите по кръчмите, разговаряли с хората и дори се опитвали да открият замесените в обира чрез измама, като казвали, че знаят за тяхното участие, и им предлагали да мълчат срещу големи подкупи с надежда, че гузните ще се хванат на въдицата.

Първите хора, станали жертва на тези усилени разследвания, били Шунтов и Генчев, и двамата от Орхание, които снабдявали групата с храна. На 19 октомври започнало официално разследване в Орхание с разпита на тези двама души. Техните показания хвърлили вината върху Стоян Пандура и още няколко души, които били арестувани и предадени на съда. След това имената започнали да се сипят като грахови зърна от отворен чувал и последвали арест след арест. Ходът на разследванията не бил толкова гладък, колкото изглежда от официалните турски протоколи, в които отричания и частични признания биват последвани от пълни признания, сякаш комисията е трябвало просто да повтаря въпросите си на всяко следващо заседание, за да получи пълен отговор. Повечето от първите признания били изтръгнати чрез изтезания извън заседателната зала, които естествено не са отбелязани в официалните архиви.

От своите първи разпити в Орхание комисията научила имената на всички, замесени в грабежа. От четиринадесетте души десетте били от Тетевен, поради което след няколко дни комисията подновила заседанията си в Тетевен начело с Мазхар паша като председател. Новината за пристигането на мютесарифа всяла паника всред членовете на Тетевенския комитет. Започнало изгаряне на документи или бързото им прехвърляне от къща в къща, а откраднатите пари също били местени ту тук, ту там, укривани или закопавани на най-различни места, повечето от които били по-късно разкрити от полицията.

При следствията си в Тетевен турците за пръв път научили за политическите мотиви на грабежа, когато Тодор Кръстев — овчар, участвувал в засадата, казал пред комисията, че Общи е всъщност революционер, че той е убил дякон Паисий и че много от най-уважаваните и влиятелни граждани в Тетевен го познават и са членове на революционния комитет. Не след дълго турците успели да арестуват всички ръководни членове на комитета и много други участници, включително и хаджи Станю, Петко Милев, братята Станчо и Станю, в чиято къща Левски провел първото събрание, Анастас Хинов, Димитър Крачунов — Стамболиев и Марин Николов, касиера на Орхание. С изключение на хаджи Станю, който твърдо отричал всичко отначало докрай, всички останали арестувани дали по нещо към сведенията на турците относно организацията и нейните членове, като само за няколко дни цялата организация в района на Тетевен и Орхание е била разкрита и разбита.

Общи изглежда е бил единственият човек, който се опитал да избяга. Известно време той се крил в Тетевен, а после, когато турците действително тръгнали по следите му, Милка, майката на Станю и Станчо, помолила Ненка Павлова, бедна вдовица, жадна да изкара някоя пара, да го облече в женски дрехи и да го заведе през нощта в Гложене. Тук той се крил в къщата на Васил Йонков, който му помогнал да се преоблече като продавач на оцет и го изпратил по-нататък по пътя му за Румъния, с кон, натоварен с торби орехи и едно буре. Турците почти веднага научили за бягството му. Ненка била отведена пред полицията още на следния ден, а след Общи била изпратена потеря. На 27 октомври турците го настигнали в Чериково (днес част от село Садовец) дълбоко заспал върху торбите си в двора на един хан. Той бил върнат в Тетевен и разпитан същия ден от комисията. Преди още да изтече денят, той разказал всичко на турците, от връзките си с Гарибалди до подробности за своите обиколки с Левски и Ангел Кънчев. Съобщил им също имената на всички известни нему членове на Ловешкия комитет, като по този начин разпрострял пожара и в една незасегната дотогава област. На 30 октомври били арестувани Марин поп Луканов и Димитър Пъшков. Иван Драсов бил също предаден от Общи, но тъй като по това време той се намирал в Румъния, избягнал ареста.

На 30 октомври, след като комисията завършва своята работа в Тетевен, всички задържани биват изпратени на съд в София.

На 1 ноември Мазхар паша изпраща телеграма до великия везир, в която му съобщава, че всички заговорници са заловени и че по-голямата част от откраднатите пари са намерени. Той докладва също така, че девет души от разпитаните заслужават смъртна присъда заради бунтовническата си дейност.

Затворниците имали едно мъчително пътуване до София през дъждовната и студена есен. Оковани във вериги, просмукани от дъжда и премръзнали от студения планински вятър, те преминали целия път на пощата през Арабаконашкия проход. Още по-зле станало, когато стигнали затвора в двора на софийския конак. «Доверените» измежду дългогодишните турски затворници помагали на пазачите и били поставени в килиите с немюсюлмани. Тези «доверени» представлявали груби, закоравели престъпници, които се наслаждавали да измъчват по-кротките затворници и се отнасяли към тях по-лошо от полицаите. Те ограбвали на новодошлите малкото неща, които притежавали, държали се по най-неприличен начин с по-младите и изнудвали затворниците, като ги принуждавали да им плащат «данък» под формата на храна, вода, пиене, дрехи и т. н. като откуп да бъдат оставени на спокойствие. Когато арабаконашките затворници пристигнали, те били бити от «доверените» при влизането им в килиите. Седнали зад вратите, те иронично ги посрещнали с «хош гелдин» (добре дошли). На един от българите излели върху главата кофа с помия, а един от пазачите използувал шапката на Общи вместо отходно гърне.

През ноември станали допълнителни арести и в София постоянно пристигали нови затворници. Липсват протоколите за станалите разследвания, но от телеграмите и другите документи става ясно, че и за главата на Левски, макар още да бил на свобода, примката била вече приготвена. За пръв път името му било споменато на тетевенските заседания, на 26 октомври, когато Иван Лилов Фурнаджиев, учител в Сопот и секретар на Тетевенския комитет, направил пълни признания, след като е бил изтезаван.

Самият Общи казал на турците всичко, което знаел, и те скоро разкриват подробностите по убийството в Ловеч. На 11 ноември била издадена заповед за арестуването на Вутю, съучастникът на Левски при нападението, който също направил пълни признания.

Общи носи главната вина за бързината, с която турците научили тайните на комитетите. Неговите ненужно подробни показания, които противоречат на основната комитетска клетва за пазене на мълчание, били направени не под някакъв натиск или от съзнателно желание да предателствува. Общи не бил нито страхливец, нито доброволен предател и, според съвременните източници, той съвсем не бил изтезаван. Той бил просто крайно лош тактик, без ясно разбиране за политика и революционна организация — всичко това придружено с болезнено самомнение. Пълните му признания били мотивирани от следните съображения: първо, желание да покаже пред света, че обвинените българи не са обикновени престъпници, а високосъзнателни родолюбци, и второ, ако съзаклятието бъде представено като дело от голям мащаб, турците не биха посмели да повдигнат евентуален международен скандал и да обесят много хора, а ще покажат снизхождение към обвинените, и дори това може да ги сплаши да направят някакви реформи.

Този аргумент бил охотно възприет като изход от останалите затворници, чийто дух бил напълно сломен от изтезанията, от тежките условия в затвора и от страх за себе си и за своите семейства. Ако Общи е искал да използува несъмненото си безстрашие и лично влияние правилно, той навярно е щял да подкрепи своите другари и да спаси нещо от корабокрушението. Всъщност, той само доразбил ударения вече кораб, като задачата да се вдъхне бодрост у затворниците останала за Марин поп Луканов и Димитър Пъшков.

Когато тези двама достойни съзаклятници пристигнали от Ловеч, те започнали да настояват пред затворниците да не следват примера на Общи, а да мълчат пред комисията, тъй като единственият начин да се ограничат последствията от бедата бил да се отричат опасните показания на останалите. Ловешките революционери успели донякъде да повдигнат духа на затворниците и да ги накарат да видят грешката в тактиката на Общи, но много късно: злото било вече сторено.

Към края на ноември Високата порта решила, че Орханийската афера е достатъчно значима, за да заслужи изпращането на специална правителствена комисия за разглеждане на делото. Хората, избрани в тази комисия, били: Али Саиб паша, който вече бил заемал няколко важни военни и административни постове и по-късно щял да стане велик везир, Шакир бей, бивш заместник на валията на Багдад, и българинът хаджи Иванчо Пенчович, който, като виден туркофил, бил член на върховния съд.

Назначението на Пенчович го поставило пред раздвоение и след като се посъветвал със свои приятели, решил, че ще изглежда много подозрително, ако откаже. С отиването си в София може би той ще има възможността да повлияе на другите съдии в полза на обвиняемите. В един министерски доклад до султана от 27 ноември 1872 г. е описана целта на комисията: «...Целта, от една страна, е да се покаже силата на правителството, като се накажат истинските бунтовници и подстрекателите, и на подстрекаваните се отворят очите, а от друга страна, категорично да не се допусне, щото въпросът ненужно да се раздуха и разшири вън от рамките и с това да се развълнуват духовете на населението. Изобщо да се вземат умерени и разумни мерки, тъй като Софийското управление е едновременно и тъжител, и съдия. 8 шеввал 1289».

Тримата членове на комисията стигнали в София, като минали през Русе, и на 9 декември започнали изпълнението на задачата си с нов разпит на Божил Генчев. Всичко вървяло доста гладко и Високата порта била доволна от местните си представители в Дунавския вилает. Оставало им само да уловят неуловимия «Джин Гиби», последния известен бунтовник на свобода. Той вече не представлявал за тях такъв дух, както по-преди, защото турците наскоро се били сдобили с един негов фотографичен портрет. Копия от него били разпратени по всички паспортни служби, а чрез една министерска телеграма от 1 декември до Дунавския вилает се отпускали извънредни средства за тайни агенти и други нужди, за да бъде той открит и заловен.

Глава втора

«Юнак прави, юнак тегли.»

«Доде си жив и здрав, прави добре,

в гробът са нищо не прави.»

«Пази боже от туна беда и от

напразна смърт.»

Докато се разигравала арабаконашката драма, Левски обикалял комитетите из Южна България и чак по-късно научил за обира и последвалите го арести.

През тази съдбоносна есен той бил зает с преустройството на организационната система на по-действени начала. Преди всичко той искал да създаде една форма на организация, която да не бъде толкова зависима от самия него. Едно съставно ръководство и по-голяма местена самостоятелност били не само нравствено желателни — в края на краищата това би спомогнало за постигането на една далеч по-устойчива организационна форма, отколкото съществуващото положение, при което върху плещите на Апостола лежало цялото бреме, непрестанно да кръстосва страната с полицията по петите си. Левски е направил опит да разпредели отговорностите, но малко хора се оказали годни да извършат очакваното от тях.

Неуспехът да намери задоволителен свой заместник и постоянно увеличаващите се рискове при пътуването го довеждат до извода, че организацията трябва частично да се децентрализира. Той решава да раздели страната на окръзи, всеки със свой център, отговорен за комитетите в района си, с връзка между тях и Централния комитет. Тази структура премахвала необходимостта oт постоянни външни организатори като него самия, който ще бъде заместен от местни организатори с по-поносими отговорности. Новата система облекчавала също и финансовите затруднения на движението. Това означавало по-малко разходи за пътуване, окръжните центрове да въведат като редовна практика идеята за постоянен членски внос в размер на една десета от доходите — един проект, който Левски отново споменава в писмото си до Пазарджишкия комитет от 25 октомври. През същото време, освободен от своята тежка ежедневна работа, Левски ще има възможност да насочи вниманието си върху своите специални задачи — набавяне на пари по насилствен или доброволен начин.

Левски бил започнал дейност по децентрализацията още в началото на месец септември, преди обира в Арабаконак. Първият окръг станал размирният район около Орхание, който обхващал комитетите в три града — Орхание, Етрополе и Тетевен, и двадесет села. За окръжен център Левски избрал село Голям извор, отчасти поради нездравото състояние на нещата в Орхание (Голям извор до голяма степен не бил засегнат от лошото влияние на Общи) и отчасти поради благоприятното му географско положение. Този избор още повече разгорил конфликта между Левски и Общи. Общи считал, че центърът трябва да бъде в град. Разочарован и ядосан, загдето не бил поставен начело на окръга, той се опитал да саботира проекта. Общи също държал за децентрализация, но той я разбирал като създаване на отделни автономни райони, в които местните водачи ще имат неограничена власт, за разлика от Левски, който предвиждал тясна връзка между окръжните центрове и Централния комитет със запазване на неговия върховен авторитет.

Според новия план на Левски, основна единица си оставал местният комитет, докато окръжният център трябвало да назначи нарочни хора, които да поддържат връзка с всички местни комитети под неговата отговорност. Нов елемент в организацията трябвало да бъде обучението на «тайните войници» от местните комитети, за които било казано да се избере един командир измежду самите войници. За по-голяма сигурност само председателят и командирът от всеки местен комитет следвало да бъдат известни на окръжния център. В окръжния център трябвало да се водят два дневника: първият, който щял да бъде като ключ към втория, трябвало да съдържа истинските и шифрованите имена на местните комитети, на техните председатели и командири, а вторият се предвиждал като дневник на дейността на местните комитети, в които всички имена трябвало да се вписват под шифър. Местните комитети се задължавали да дават на окръжните центрове доклади относно членския състав, решения и действия заедно със събраните пари, срещу които получавали квитанции с печата на Централния комитет. По същия начин окръжните центрове били длъжни през известни периоди да изпращат на Централния комитет доклади и парите, събрани от местните комитети.

Дребните спорове и административните въпроси трябвало да се решават в окръжната инстанция, а смъртните присъди да се отнасят в Централния комитет за одобрение, като при особени случаи, при които времето не достига, да се съобщава за убийството заедно с причините, за да се прибегне до него.

Убеден, че тази нова система ще доведе до укрепването на организацията като цяло Левски използвал есента за изграждане на окръжни центрове в Пазарджик — на 25 октомври, в Стара Загора — на 6 ноември, в Сливен — на 9 ноември, малко по-късно, през втората половина на ноември, в Търново, и най-после в Ловеч — през първата половина на декември.

Левски имал намерение да отиде до Румъния и да обсъди там с Каравелов някои въпроси — като въпроса за нов опит да се запишат български младежи в сръбско военно училище, нещо, което вече било споменато в едно писмо от 3 август. Но изграждането на окръжните центрове му се струвало по-неотложно. Поради това отложил своето пътуване и на 30 октомври писал на Каравелов от Пловдив, че ще пристигне там след тридесет, тридесет и осем дни и че му е съвсем невъзможно да отиде по-рано. В същото писмо той отново се оплаква от липсата на подходящ помощник: «...Още съм сами, не намерих човек комуто да предам работата си, и аз да се заловя за другото, щото и пари да се намерят, по-скоро та и предателите ни да не съществуват вече нийде из Българско, но щяло да стане малко гюрюлтийка от бръснатите глави то ся знае, нъ и без така няма работа скоро (без това не можем се приготви скоро, б. пр.). Казах едному работата му го не допуща, пък и да остави работата веднага ще ся компромитирал, а да ходи като мен, не стиска му. (? р) (страх го е). Други има много, като Д. Общий, нъ ас не смея да пущам хора да лъжат народа от какъвто не е работата и да казват че тий вършат и че ся пращат от по-голямо място, а по-умните и за в работа хора, като съ по поогледат в таквизи работници и казват: това са шарлатаний и прости работи. За най-добре да ся върши, щото, ни шпионин да не може да разбере, по-сигорно, по-скоро, и с по-малко разноски да ходи работата, така тряба, както върша (трябва само така, както кара той, б. р.). Ката дода разяснища Ви...»(46).

И въпреки всичко, докато чертаел планове за бъдещето, Левски не е могъл да се освободи от чувството, че дните му са броени. Макар че още не бил научил за провала в Орхание, той вече имал съмнение дали ще успее да отиде отново в Румъния. В писмото си от Пловдив до новообразувания окръжен център в Пазарджик, в което настоява да бъдат събрани колкото е възможно повече пари, той добавя: «...защото не мога лесно да отида пак, може и никога? Та пари, пари!... и колкото повече съберете, ще ги дадете на приносящийа познатийт Ви поща ако сами недода после 15–20 дена...».

Няколко дни преди това той лично им бил предал едно писмо, съдържащо напътствие относно организацията и задълженията на окръжните центрове, което завършва с думите: «...секи член по-скоричко да гледа да принесе десятъкът си от сичкото си имане веднаж и за секога... Десятъкът на секи член остава ся на секи му по чистата му съвест да пресметни, сичкото си имане и да даде дългат си!

Чисто народният мъж дава сичко, па и себе си жертва».

Тези думи, макар привидно да звучат като увещание към всеки член да внесе своя десятък, имат и лична нотка. Левски не притежавал нито свои пари, нито свое имущество — той имал само себе си. Неговата съвест му говорела, че нищо не трябва да се пести, че трябва да се отдаде всичко и той вече чувствувал, че наближава моментът на неговата саможертва, единствена и окончателна. Той приема тази мисъл със спокойствието на обречения и нито трепва, нито се отклонява от веднъж избрания път. Положението му било положение на човек, който се движи по крайбрежната линия на прилива, в чиито уши бучи ревът на постоянно надигащите се вълни и който въпреки това бърза с цялото си внимание да довърши започнатата работа, преди да бъде погълнат от водната стихия. Очите му виждат само непосредствено предстоящата задача и ако понякога поглеждат към вълните, това било само за да видят колко още му остава и предвид на това, какво първо трябва да направи.

Левски прекарва известно време в Панагюрище, Копривщица, Стрелча и Пловдив. После тръгва на изток, към Стара Загора, Чирпан, Хасково и селата между тях.

Апостола за втори път посещава Хасково, град със стари традиции в борбата срещу гръцкото църковно господство. През 1852 г. един български учител, Атанас Дупчинин, бива убит от гръкоманите и гръцкият митрополит използува случая като повод да затвори училището. През 1872 г. същото училище, вече наново отворено, се превръща в център на патриотична дейност. Учители в него са Петър Берковски, който познавал Левски още от Белград, където учил в семинарията през годините 1865–1869–та, и Стоян Заимов, авторът на спомени, тогава съвсем млад човек, който обучавал най-малките ученици. «Цветът на хасковската младеж», закалена вече в борбата срещу гръцкото духовенство, се събира през нощта в стаята на Берковски, за да образува комитет, и полага клетва за вярност пред кръста, направен от камата и револвера на Левски. След това идва и веселието. Възбудата била толкова голяма, че Левски пял през цялата нощ до пълно изтощение. Както Обретенов, така и Заимов добре си спомнят песента «Отдавна ли си, момне ле, калугерица», която Левски пял «божествено». Берковски и Заимов купуват от пазара в Хасково най-скъпите яденета, за да нагостят своите гости, както подобава. Но Левски, както почти винаги, се отказал от скъпите ястия и предпочел плодове, най-вече ароматичното грозде. Щом разбрали предпочитанията на Левски към яденето, новият комитет му предоставил изобилие от най-хубавите грозда, ябълки и круши, докато вкусните ястия били изядени най-вече от Мирчо Попов, един лакомник, когото Берковски представил на Левски като «любител на музиката и ракията».

Но дните на веселите сбирки, на песните и хората били почти отминали. Левски навярно бил вече научил за обира и последвалите го трескави полицейски издирвания, защото на 7 октомври Ловешкият комитет му изпратил едно кратко тревожно писмо, от което личи, че тамошните революционери били сковани от страх, загубили и ума, и дума. Авторът на писмото, по всяка вероятност поп Кръстьо, настоявал Левски да отиде в Ловеч и обсъди какво може да се направи, като между другото намеквал, че другите членове на комитета считат отиването му там за много рисковано. Левски не променил веднага своя план. Той очевидно преценил, че ще бъде по-полезно за него и за работата да се заеме с укрепването на организацията в други окръзи, отколкото да се навира в гнездото на осите. Властта още нямала доказателства за истинската същност на авторите на обира и ако те съумеят да мълчат и се укрият, всичко би могло да се размине. Левски тръгнал за Стара Загора, където създал окръжен център на 3 октомври, и накрая отишъл в Котел. Там той отседнал у сестрата на Раковски, Неша, и дори пял в църквата «Св. Петър и Павел». Вероятно по време на престоя си в Котел той за пръв път научил за арестите и разбрал, че онова, което се е старал да предотврати, всъщност било вече станало.

Левски бил принуден внезапно да прекрати престоя си в Котел, когато полицията започнала да претърсва града. Субашията (полицейският офицер) изпратил да повикат поп Иван, председателя на местния комитет, и като му показал една фотография на Левски, изкрещял: «Попе ефенди, познаваш ли тоя опасен враг на царството? Властта има сведения, че той се намира в Котел, трябва да се намери и предаде!».

Левски напуснал града в 2 часа през нощта, придружен от един член на комитета, и се отправил през планината към Сливен.

Оттам тръгнал обратно за Стара Загора, където пристигнал не по-късно от 20 ноември. На 21 ноември отец Матей го намира там и му предава две писма от Каравелов, които били изпратени до Търново през същия месец.

В първото писмо с дата 30 октомври се настоява Левски да вземе незабавни мерки да спаси арестуваните, преди да успеят да издадат нещо. Второто, писано един-два дни по-късно, гласи така:

«Брате Василе!

По-преди ти писахме и подканяхме на подвиг, някак си опипом. Сега ти обаждаме, че обстоятелствата извикуват без друго кораж от наша страна и подигане нa революция; причините, които и ти можеш да познаваш, не щем да ти ги расказваме, а обаждаме ти само, че трябва да се върви на бой без да губим нито минута. На сичките тадявашни юнаци са писа и щът да заминат от среща и надяваме са за помощ от Сърбия и Черна Гора.

1872, ноемв. 2–ий.

Кара мустафа Бучукоолу».

Причините, които Каравелов излага, за незабавно вдигане на въстание са обяснени в едно писмо до Георги Живков:

«...Всичко, което осигуряваше една пълна бъдеща революция, са е уловило: писма, устави, окръжните и пр. всичко е в турски ръце.

Едно нещо само ни остая: то са няколко хиляди юнаци, които имаме в България. Но като са хванати неколцина от тях, то са зеле да откриват и предават на турците своите другаре. С тоя начин неприятелят ще извърже сичките и ще ги кара където иска като овце.

Ако наши от тука не минат и не дигнат народат, който е отчасти готов, но без заповед не смее нищо да направи, то нашите неприятели ще мъчат, ще съдат и наказуват светат не като политически престъпници, а като прости хайдуци.

Това е едно нещастие, но има и други още две: второто е, че ние на всегда загубваме доверието на народат, кого веке не можем на никакъв начин да вкараме в революция; третото е, че Европа не ще са земе никакво участие в разглежданието на съдат на толкова нещастни работници и ще мисли, че ние сме далече от да бъдеме способни за граждански права, и тогава ето ти Българската работа искарана пак проста, а Българете мъчени до неизвестна степен...».

За Левски настъпват вече истински ужасни дни и всеки миг на бодърствуване се превръща в кошмар от напрежение и умствена болка. Изведнъж тежестите на водачеството се умножават, като че върху гърдите му се натрупва камара от камъни, която заплашва да му строши ребрата и го кара да се бори за всеки дъх въздух. Той остава съвсем сам, изправен пред множество проблеми: заплашено било цялото движение, и то не само от предателства, но също и от панически, сковаващ страх, който завладял и онези, останали още нa свобода. Дори членовете на Централния комитет загубили самообладание и започнали да изискват от него мерки, противоречащи на основната концепция на организацията и които той съзнавал, че означават самоубийство. Сянката на бесилото изведнъж пораснала и го обгърнала като пипала на огромен октопод, от които той знаел, че няма спасение.

Както птици, които най-добре летят срещу бурята, Левски достига апогея на своето величие в мигове на най-големи изпитания. Той не унива, нито пък се обърква от множеството беди, струпали се изведнъж върху него. Напротив, той събира цялата си енергия и духовни сили, за да ги посрещне лице с лице. За себе си той изцяло отхвърля призива на Централния комитет за незабавно въстание. Общи бил разстроил комитетите в Орханийско, защо и останалото трябвало да отиде на вятъра? Хората не са били напълно готови — това бил признал дори и Каравелов — и да бъдат те вдигнати на революция сега, би означавало още една геройска кървава баня, която би довела не до свобода, а обратно, би покрусила всяка надежда за свобода за още много години. «Надяваме се за помощ от Сърбия!» Колко пъти е слушал той тези думи? Колко пъти солта на разочарованието е била посипвана върху раните на народа? Колко време ще трябва, за да разбере народът, че европейските сили, били те големи или малки, са като господ, на страната на големите баталиони? Те биха помогнали на България само когато видят, че тя е силна и организирана. Нека потеглят сръбските войски, преди България да разчита на тяхната помощ! Арабаконашката трагедия не е краят на света. Тя представлява просто едно връщане назад и както при всички такива случаи, то ще бъде временно връщане, ако хората запазят спокойствие и не усложнят положението.

Но въпреки всичко указанията на председателя на централния комитет, колкото и погрешни да са, не могат да бъдат пренебрегнати от един дисциплиниран революционер. Като индивидуален член, Левски не би могъл да не се подчини и настоял комитетите сами да кажат дали се чувстват готови и дали желаят да започнат революция. През нощта на 21 ноември Старозагорският комитет се събира под председателствуването на Левски и решава, че няма основание за едно преждевременно въстание, което е предварително осъдено на неуспех. Едно копие от писмото на Каравелов било изпратено в Сливен. И там комитетите гласували против незабавно въстание. В отговора си до Букурещ те запитали Каравелов дали знае с колко малко оръжие разполагат те, като изразили мнението, че това ще изисква поне още една година подготовка, преди да могат да съберат достатъчно оръжие, пари и да подготвят офицери за едно въстание. Разбира се, ако Сърбия и Черна гора наистина започнат война, тогава и българите ще се вдигнат със сопи, коси и брадви, но в никакъв случай няма да започнат военни действия неподготвени: «Бъдете уверени, че и българинът знае да умира на бойното поле за отечеството си, но не е право напразно да се лее кръвта ни».

Левски напуснал Стара Загора заедно с отец Матей и двамата поели пътя за Пловдив. Отец Матей имал указания от Търновския комитет да не позволява на Левски да пътува из страната и да го убеди да стои на едно място или да го доведе обратно в Търново, откъдето да уредят прехвърлянето му в Румъния на сигурно място. В Пловдив Левски отива в къщата на Найден Геров, преоблечен като продавач на дървени въглища, с кон, натоварен с чували, пълни с дървени въглища. Вероятно от Геров Левски научил, че турското правителство било определило 50 000 гроша награда за главата му. Руският консул бил доста разтревожен и го посъветвал да избяга през Цариград, обаче Левски не бил готов да напусне България. Все още имало да се върши работа, да се сложат в ред много неща, да се събере информация, да се успокоят и окуражат уплашените. Той не искал да замине, преди да се увери, че притежава всички необходими сведения и че оставя зад себе си една дееспособна организация, а не обхванат от паника мравуняк.

От Пловдив Левски продължава за Пазарджик, откъдето събира от комитета исканите пари, приготвени там за него. Той изпраща нарочен пратеник да му донесе последните новини за положението в София. Левски все още обмислял предложението на Каравелов — затворниците да бъдат спасени, но накрая решава, че не трябва да прави такъв опит: «...аз можех да ги отърва, току-щом са научих, но ще да са развали голямата работа, която е вече дошла да са види на видело. Освен това, извести са и чи ще ги пуснат сичките, освен обирачите на поща. Затова и въспрях работата назад, чи ще бъде по-добре. Па ако тий останат в затвор, скоро е, с революцията заедно да си ги земем неповредими...».

По-късно, на 18 декември, той изпратил двеста гроша за подпомагане на затворниците.

Докато, от една страна, Левски категорично се противопоставя да бъде тласнат в една безнадеждна революция, при която народът ще бъде недостатъчно въоръжен и духът му спаднал до най-ниско равнище, от друга, той разбира, че разкритията на Общи застрашават неговия план за предпазливост и за продължителна подготовка и че ще трябва наново да обмисля датата на въстанието. След като вече турците знаят за съществуването на комитетите, става извънредно трудно да се върши тайна подготвителна работа за по-дълъг период от време. Навсякъде властта ще бъде нащрек и за най-дребната проява на подмолна дейност, дори и най-дребни грешки от страна на революционерите ще довеждат до вълни от полицейски разследвания, което неизбежно ще осакати работата и в другите райони. Колкото по-дълго се отлага въстанието, толкова по-голяма става опасността турците да го разбият, докато то е в своя зародиш. Народът не трябва да въстава, преди да е готов, но пък подготвителният процес, най-вече закупуването на оръжие, трябва да бъде рязко ускорен. Повече от всякога Левски чувствувал нуждата да обсъди положението с останалите членове на централния комитет. За него е билo съвсем ясно, че хората в Букурещ не разбират положението в България, че там съществуват всевъзможни объркани представи и че различията в мненията трябва да се изгладят. Централният комитет трябва да се убеди, че революцията не може да започне само с даване на знак, като същевременно той ще трябва да изработи план за въстание при най-скорошна, разумно избрана дата.

Като стига до тези изводи, Левски започва да изпраща писма до окръжните центрове, да ги окуражава в тяхната работа, предупреждавайки ги, че датата на въстанието трябва да се ускори, но заедно с това ги уверява, че не ще се съгласи на нищо прибързано. До Голям извор, новият окръжен център на поразения Орханийски район, той пише: «...та същото да явите и на другите Ч. К. и да ги насърчите в предприятието да вървят напред, без да изгубват куражът си — Да събират пари за оръжие и пр. защото сватбата е близо, отивам на мястото, за да се определи денът вече...». Той ги подканва да заемат пари, ако е необходимо, за закупуването на оръжие и завършва с необикновена топлота: «...Братски поздравявам и целувам всички куражлии членове...».

На 12 декември той им изпраща друго писмо, с което ги подканва за два месеца да съберат или да заемат отнякъде пари за оръжие, като преди това започва писмото с един призив, имащ за цел да повдигне духа на тамошните революционери: «Напред и не бойте ся. Нека Българското Юнашко око са не бои вече от мъките на дрипавия читак. Ето времето са веч решява близо и да докажем душманину че Българинът не ще бъде веч роб, а свободен, и който от тях неприпознае нашите закони, и да живее с нас по същите граждански правила, Той с всичко, в един миг ще стане на прах и пепел...».

До Пазарджик той уверено пише: «Никакви заплашвания и предирки не могат да спрат работата», като по-нататък напомня на окръжния център задължението да насърчава местните комитети и да следи по-отблизо дейността им: «...Аз вече отвождам да се срещна с другите членове на Ц-т К-т, и ще гледам да са върши работата по най-добър ред и сигорност, и мойте думи пред другите членове, ще бъдат съобразно с народът в Българско, който мие, пред очи в сичко, за сполуката на нашата револуция. Следователно, иска да имате доверие в мене чи ас ще говора същото което виждам в Народат, и чи ще гледам да права работи както са изискват за най-добре защото в много работи нашите учени ми са не аресват...».

На 1 декември Левски напуснал Пазарджик, придружен от Никола Ръженков, и поел първия етап от пътя си за Румъния. Но дори и сега той не избрал най-прекия и безопасен път, а тръгнал през най-опасния за момента район — Ловеч. Той искал да прибере оттам комитетските книжа и пари, за да ги отнесе в Румъния, а също така да проучи крайно тревожните сведения за събитията в бившата му столица след арестуването на Марин поп Луканов и Димитър Пъшков. Рисковете, които водело самото пътуване, са добре изразени от това, че Никола Ръженков тръгнал доброволно само защото боледувал от туберкулоза и чувствувайки скорошната си смърт, той предпочел да умре на въжето пред пасивната смърт в леглото.

Двамата пристигнали благополучно в Карлово, където Левски тайно посещава няколко комитетски членове. Едно от местата, които той посещава под закрилата на нощта, е къщата на Райно Попович. Спомени, тъжни и болезнено мили, навярно са нахлули в главата му при влизането в двора. Тук, като момче, той чакал за уроците си по пеене, с трепетно сърце, прекалено стеснителен, за да почука на вратата или да се обади на своя учител! Райно бил отдавна умрял, но дъщеря му Елизавета живеела там със съпруга си д-р Киро Попов и девера си Костадин, който по-късно станал владика във Враца. Костадин уведомява Левски за положението в Карлово и го предупреждава да не ходи в Ловеч, а да пътува през Цариград. Левски обаче бил непреклонен. Решил веднъж да мине през Ловеч, никой не бил в състояние да го разубеди да промени решението си.

Елизавета, която не го била виждала от дълги години, го наблюдавала внимателно по време на разговора и по-късно описала впечатленията си от него:

«...Васил Левски имаше вид на сериозен и почтен човек. Погледът му, повелителен, но благ, изразяваше искреност и доброта. Движенията му бяха бавни, но сръчни. Той говореше тихо, спокойно, говореше просто, но смислено и разумно. С цялото си същество Левски вдъхваше доверие и затова завладяваше и печелеше последователи, готови да отидат за него и в огъня»(47).

Приятелите му го молили да остане за през нощта в Карлово, но той чувствал, че това не е съвсем безопасно. Малко преди полунощ напуснал къщата на Райно Попович и придружен от братовчед си Васил Караиванов, отишъл в Сопот и преспал в скътания в планината манастир «Св. Спас». И това място било място на спомени. Тук преди около четиринадесет години той бе обещал пред бога да се отрече от света... В сравнение с пътя, който впоследствие бе поел, тихият, уседнал живот на бившето му братство сега му изглеждал самозадоволяващо се съществуване, но той не съжалявал за нищо. Цялата долина била пълна със спомени. Тук той би могъл да изживее наново живота си, просто като се огледа наоколо: детството му, странствуванията с хаджи Василий, деня, когато бе чул зова на Раковски, бягството му за Белград, отричането си от църквата, учителските дни, Хитовата чета, първото му отскубване от турски ръце, оня славен ден, когато бе образуван Карловският комитет, и... пристигането на Общи...

Тракия той напуска с неизказано чувство на скръб и поема планинския път за Троян и Северна България. Нищо не могло да го отклони от онова, което считал за негов дълг към организацията, но изглежда вече е предчувствувал, че няма да се измъкне от Ловеч.

Никога по-рано приятелите му не го били виждали толкова покрусен. Очите му били облени в сълзи, когато си вземал сбогом с тях: «Досега бяхме в рая — им казал той на тръгване, — но оттук нататък ще отидем в ада».

Пътят към планината бил вече покрит със сняг. Левски и Ръженков срещнали по пътя някакви каруцари, които се връщали от Троян, и заедно с тях стигнали до полицейския контролен пост от южната страна на планината. Левски, облечен в някакви дрипави турски дрехи, весело поздравил заптието, което подало главата си през вратата! Успокоено, че пътниците не изглеждали никак подозрителни, заптието решило повече да не ги проверява. Пътниците продължили пътя си до троянския контролен пост от северната страна на планинския хребет, където бушувала страшна виелица. Тук те смело влезли в полицейското помещение, за да се постоплят до огъня и да се възползуват от готовността на заптиетата да им продадат по чаша горещо кафе.

Едно заптие току що било пристигнало от Троян, за да смени колегите си на поста, и разговорът се обърнал към най-последните новини от града. От разговора се подразбирало, че троянският мюдюрин бил издал заповед до всички контролни постове да търсят Левски, за когото било донесено, че се намирал допреди няколко дни из долината на Стрема. Заптиетата с копнеж разговаряли за наградата, която ще получат, ако го заловят, а един от тях казал, че ако му се падне на него, щял да си вземе още две жени. След това, вдъхновен сякаш от тази мисъл, той се обърнал към Ръженков и му поискал пропуска. Но онбашият изразил презрението си към неговото усърдие: «Не виждаш ли, че човекът е търговец? Ако беше лош човек, щеше ли да влезе при тебе? Ама си шашкънин, а-а!».

Заптието гузно се отдръпнало. Никой дори не погледнал към Левски, който спокойно си седял в дрипавите турски дрехи; скрил русата си коса под голяма мръсна чалма и с леко почернено лице, за да му придаде мургав цвят. Двамата българи си поръчали кафе, почерпили и турците. После те тръгнали с каруцарите. Левски решил да не рискува да ходи сам в Троян и изпратил Ръженков да уведоми Троянския комитет, а сам той отишъл в село Колибето, близо до Троянския манастир. По-късно в манастира Левски се среща с членовете на комитета и събира от тях около пет лири за закупуването на пушки за всеки един. Според М. И. Маркович, събранието продължило цяла нощ, като през цялото това време Левски неуморно ги окуражавал «с огнени речи». Той им съобщил за предстоящото си пътуване до Букурещ, задал им въпроси, свързани с местната работа, и ги подканил да събират пари и да се подготвят за въстанието. Членовете на Троянския комитет го молили да остане при тях, докато утихнат духовете, но Левски им казал, че за него е от голямо значение да стигне в Румъния колкото е възможно по-скоро. «Не се боя нито от келявите турски заптиета нито от дяволските им шпиони, догде е тази черкезка кама и тези два револвера на кръста ми», казал той.

Левски обаче не отива веднага в Ловеч. Той бил по природа предпазлив и съзнавал до какви опасности води влизането в бившата му столица. Колкото и да бил примирен със смъртта, той не искал да прахосва напразно живота си. На една стара жена, на име баба Дона, в чиято къща в Троян пренощувал, той казал: «...Ех, бабо Доне, аз са предпазвам, не че са страхувам за моя живот, той отдавна е обречен на България. Вярвай, аз с доволна усмивка бих го дал на нея, но ако съм убеден, че той не е нужен и полезен повече... Аз зная, че съм потребен и нужен още за нашите свети работи. Нашата първа длъжност е да мислим за народат си, докога капят тия кървави сиротски сълзи. Аз трябва да пазя още своя живот, защото още не съм дал което мога да дам за народното дело. Не съм още изгърмял всичкото джепане...»(48).

Между 10 и 25 декември той останал да се крие в околностите на Троян, като изпратил отец Давид от манастира да разузнае какво става около Ловеч. Докато се укривал тук, написал своето писмо до Орханийския комитет. Писал също и на Големия да каже на всички познати на Общи да бъдат нащрек и да не преспиват в домовете си. Накрая писал и до Ловешкия комитет, което навярно е последното му писмо.

Трета глава

«Който прескача много колове,

все ще се натъкне на някой.»

Някои подробности от мрачните събития в Ловеч и до днес не са напълно обяснени. Но въпреки че липсват части от картината и вероятно никога не ще бъдат открити, тяхната липса не я замъглява особено.

След приемането на Устава от събранието в Букурещ Ловеч вече не притежавал специален статут. Но въпреки това в съзнанието на повечето членове на организацията комитетът в Ловеч продължавал да заема първо място. По редица практически съображения Левски използувал града за свое главно седалище. Ловеч бил сравнително близо до Орханийско и съвсем естествено полицейските разследвания, последвали обира в Арабаконак, предизвикали там значителна тревога. Тя намерила израз в писмото, писано до Левски на 7 октомври от председателя на Ловешкия комитет, който по това време изглежда е бил поп Кръстю.

Поп Кръстю, който щял по-късно да стане централната фигура в драмата, бил свързан с революционното движение от много години. Той бил доста образован човек, с литературни интереси и дори сам е писал стихове. Докато учил в Белград, се срещнал с Раковски и бил първият човек, който запознал интелигенцията в Ловеч с неговото творчество. Преди да бъде ръкоположен за свещеник, поп Кръстю се занимавал с търговия, а също така взел много дейно участие в борбата срещу гръцкия владика в Ловеч. Левски високо ценял поп Кръстю. Той се възхищавал от неговата начетеност и литературен дар и го бил препоръчал пред Каравелов като човек, който би могъл да издава вестник за легално разпространение в България. Накратко, той бил уважаван от всички човек, ползващ се с доверието на онези, които споделяли опасните комитетски тайни.

През есента на 1872 г. обаче поп Кръстю е бил много загрижен. Две години преди това той бил купил на кредит една къща и датата на окончателното изплащане наближавала. Поп Кръстю нямал достатъчно пари, за да посрещне задължението си, и заел от поверените му комитетски пари — една постъпка, която, според Устава, изисквала смъртно наказание. Наистина тoй признал какво е извършил и когато Левски писмено му поискал парите, той отговорил, че ги е заел «за един-два дни». Левски, чието отношение към обществените средства било крайно строго, естествено се разочаровал и страшно се ядосал. Той поискал от поп Кръстю незабавно да възстанови сумата.

Още едно нещо оказало влияние върху съзнанието на поп Кръстю: той бил против употребата на терор и бил особено потресен от убийството на дякон Паисий — негов духовен колега, когото познавал лично — и от убийството на момчето в Ловеч. При първия случай поп Кръстю чувствувал, че съществува някаква святост у всеки свещеник, докато при втория онова, което особено го потресло, било невинността на жертвата. Той бил дълбоко смутен от засилващата се употреба на терор от страна на организацията, а нещастието, последвало арабаконашкия обир, само затвърдило вярата у него, че новите методи са колкото морално неоправдани, толкова и вредни.

Съмненията у поп Кръстю могат да се разглеждат и на фона на последните промени в положението на българската църква. Продължителната борба за независимост на българската църква се увенчала с победа. През 1870 г., когато султанът издал ферман за създаването на автономна Българска екзархия, а през 1872 г. след още някои стълкновения с гърците първият екзарх бил избран и приет от султана. Целият народ, както «старите», така и «младите», участвувал в борбата, но след 1870 г. онези, които вярвали в еволюционния национален напредък главно чрез просвета, били удовлетворени от постигнатото. Българската църква постепенно загубила своя борчески дух, в резултат на което настъпило успокоение под узаконения султански ред. Като последствие на всичко, единствената област, където консерватори и революционери могли да работят заедно, престанала да съществува и разривът между тях станал по-голям от всякога. Някои революционери дори се оплакали от създаването на екзархията, а Каравелов забелязал: «Свободата не ще екзарх, тя иска Караджата».

Поп Кръстю бил с единия крак в единия лагер, а с другия — в другия лагер: от една страна, той бил служител на църквата, която дължала на турците своето право на съществуване и която навлизала в един период на мирна еволюция; от друга страна, той бил член на революционното движение, което навлизало в период на решителна борба. Като духовно лице, той бил свикнал да мисли чрез известни абсолютни понятия, като особената святост на свещеника или принципите, установени с божиите заповеди»: «Не убивай!», или «Не кради!» (в скоби може да се добави, че в светото писание нищо не е казано относно заемането на пари!). Той не приел напълно светския и диалектичен подход на Левски, който оправдавал както убиването, така и краденето като по-малкото зло при известни обстоятелства. Съществува някаква ирония, че той отправя тъкмо такава критика към Левски, един от най-човечните и чувствителни хора, направил от революцията своя професия, един човек, който се е отвращавал от насилието и се е прекланял пред живота. Левски не по-малко от поп Кръстю бил потресен от трагичната смърт на момчето. Той възпирал ръката си колкото се можело по-дълго, като казвал на момъка, че нищо лошо няма да го сполети, ако не вика, и едва когато той продължил да крещи и да се съпротивява, когато другата алтернатива била той и Вутю да бъдат заловени, нанесъл фаталния удар. Левски отдавна се бил примирил с факта, че чупенето на яйцата е неизбежно, ако искаме да направим омлет, но когато чупенето на яйцата действително започнало, поп Кръстю открива, че му е трудно да го приеме(49). И така, притиснат от парични проблеми и идейни съмнения, поп Кръстю бил зле подготвен да посрещне бурята, разразила се в Ловеч.

На 30 октомври били арестувани Марин поп Луканов и Димитър Пъшков заедно с бащата на Марин, поп Лукан. Поп Кръстю не бил познат по име на Общи, а само по физиономия, и когато турците научили, че един от комитетските членове бил поп, те арестували поп Лукан, който, като баща на един от обвиняемите, изглеждал подходящ кандидат. В действителност поп Лукан, който бил много стар, не е вземал дейно участие в комитетските работи.

Марин и Димитър не могли да сторят нищо, за да оневинят стария човек, без да издадат какво самите те знаят за комитетите. Те решили нищо да не казват и грешката останала неразкрита цели две седмици, през което време те били държани в Ловеч.

Нищо уличаващо вината им не било намерено по техните домове. Разпита започнал каймакаминът, който любезно им предложил цигари и им задал куп най-общи и несвързани с обвинението им въпроси. По-късно през същата нощ Пъшков бил изправен пред окръжния съвет и разпитван в продължение на три часа. Този път въпросите се отнасяли до комитетите и до Левски, но Пъшков упорито твърдял, че нищо не знае и че е бил наклеветен от враговете си.

На сутринта след една безсънна нощ Пъшков току-що бил седнал да пие кафе със старшия надзирател Бошнак Юсин, когато видял да отвеждат Марин към клозетите, придружаван от едно заптие. Пъшков поискал съща да го пуснат до клозета, като казал, че има стомашно разстройство. Когато стигнали до клозетите, които представлявали отделна пристройка в двора, той пуснал един златен наполеон на заптието и то признателно излязло навън до вратата да изпуши една цигара, като по такъв начин дало възможност на двамата българи да си разменят вътре по някоя дума. Пъшков казал на Марин:

«Предадени сме, горчива чаша нам се бъдна да изпием, пази се да не изпаднем в малодушие. За нас не остава нищо освен да държим, че не знаем нищо. Там е нашето спасение. Уставът гласи, че който издаде го чака смъртно наказание. Исус Христос, който изтърпя всичко биде спасен. Всички мъки ще търпим, само да запазим Ловеч и последователите. Идеята няма да пропадне».

После двамата се заклели нищо да не издават, целунали се и се разделили.

Около две седмици по-късно, на 13 ноември през нощта, Пъшков отново бил доведен пред каймакамина този път в частната му къща. Присъствувал и Али бей, един от видните членове на окръжния съвет. Един прислужник донесъл кафе и шербет и предложил първо на затворника. Когато Пъшков казал на прислужника да поднесе първо на бея и каймакамина, последният отвърнал:

«Вие сте гост в моята къща, моля заповядайте по-напред».

След тези предварителни любезности каймакаминът дошъл на думата си:

«Ти трябва да се откриеш пред нас тук, кълнем ти се в нашата вяра, в децата си, че дума от нас няма да излезе. Само да ни съобщиш къде се крие тук в Ловеч дякон Васил Левски и как можем да го уловим. Ти ще получиш опрощение и ще те пуснем на свобода да не гинеш по затворите и 2000 гроша, а пък аз ще получа орден и повишение».

Пъшков не се поддал на изкушението и отговорил, че както вече е казал, не знае нищо за Левски и комитета. Най-после каймакаминът изпратил своя «гост» обратно в килията му. На сутринта тримата затворници били оковани във вериги и изпратени на тридневно пътешествие до София. В София те веднага били изправени пред комисията на Мазхар паша. Когато извикали Общи и пашата му задал своите въпроси, той потвърдил самоличността на Марин поп Луканов и Димитър Пъшков, но за поп Лукан казал, че не е същият поп. Мазхар паша веднага освободил поп Лукан и издал «заповед за арестуването на другия ловешки поп», т. е. поп Кръстю(50).

Би трябвало да се подчертае, че в хода на разследванията турската тактика претърпяла промяна. В началото турците се опитали да арестуват всички, които биха могли пряко или косвено да са свързани с обира и комитетите. Страната гъмжала от шпиони и заптиета, а затворите били претъпкани с арестанти. По-късно, когато Портата вече добила известна представа за положението, решила, че общественото мнение за Турция в чужбина не би станало по-благоприятно чрез по-нататъшни масови арести или чрез разкриване на недоволството, ширещо се всред поданиците християни. Издадени били заповеди по делото да се действува колкото е възможно по-бързо. На това се дължи и незабавното освобождаване на поп Лукан, когато станало ясно, че той не бил важен член на Ловешкия комитет. Турците загубили вече интерес към арестуваните по-дребни участници в организацията: тях ги интересувало само залавянето и унищожаването на водача. Неговата смърт ще обезглави комитетите, включително и още неразкритите, а през същото време общественото мнение в Европа не ще бъде раздразнено поради обесването на един човек, който въз основа на известните вече доказателства би бил лесно обвинен в убийство и кражба чрез взлом, а също и в измяна.

След арестуването на поп Лукан поп Кръстю навярно е заживял в ужас, след като разбрал, че турците търсят не друг, а именно него, очаквайки всеки час грешката да бъде открита. На 18 ноември вечерта страховете се оправдават. Няколко въоръжени заптиета дошли до поп-Кръстювата къща и почукали на портата. Попът не излязъл да им отвори, защото жена му по това време била току-що родила, а обичаят не позволявал да се отваря, когато вкъщи има родилка. Пет-шест заптиета се прехвърлили през дувара, влезли в къщата и отвлекли поп Кръстю, пожълтял от страх. Той прекарал нощта в конака, а след това, необяснимо защо, бил на следния ден пуснат на пълна свобода и дори не го изпратили в София. Той се завърнал вкъщи, но крайно разтревожен, и в отговор на въпросите на жена си отговорил:

«Остави се, свърши ми се животът».

Не дълго след този случай три писма, писани с почерк, наподобяващ почерка на Левски и подпечатани от него, били хвърлени в двора на Величка Хашнова. В тях пишело тя да вземе комитетските книжа и да ги занесе в лозята, където Левски «лично ще ги прибере от нея». Величка се усъмнила в достоверността на писмата, защото й се сторило, че почеркът в същност бил на поп Кръстю. И тя укрила още по-грижливо документите и заедно със съпруга си отишли в лозята, като носели със себе си само мотики и лучено семе. Левски не се появил. Те обаче срещнали няколко селяни, облечени в носия от Горно Павликени, които при по-внимателно вглеждане в тях се оказали началникът на ловешката полиция и няколко негови агенти! Като не намерили нищо съмнително във Величка и съпруга й, те ги оставили да си продължат пътя, но щом двамата преминали една горичка, недалеч от тяхното лозе, зърнали там поп Кръстю, който се опитал да се скрие.

Чак през 1937 г., след около петдесет години, излиза наяве една телеграма, която потвърждава опасенията на Величка, че поп Кръстю бил станал турски агент. С дата 24 ноември 1872 година, изпратена от Мазхар паша до управителя на Търново, прекия началник на ловешкия каймакамин, телеграмата завършва така:

«...Но понеже поменатите Марин и Димитър, съгласно получените инструкции от своите другари, сега отказват да са взимали участие в това отвратително дело, то заповядайте на доносника, поменатия поп Кръстю, да съобщи на ваше превъзходителство как са устроили бунтовническото събрание в неговите лозя и още кои други лица от Ловеч са присъствували. Освен това моля ваше превъзходителство да благоволите да изпратите в най-скоро време както неговите (на поп Кръстя) сегашни показания, така и неговата пълна преписка, съдържаща досегашните му донесения в качеството му на доносник, които съставляват една негова похвална заслуга за народа и отечеството, за да ги представим на почтените длъжностни лица, назначени със султанско ираде, по решение на Министерския съвет, да вземат участие в тукашната специална комисия».

Липсват доказателства да се вярва, че поп Кръстю е станал доносник преди нощта на 18 ноември. Той имал своите резерви относно употребата на насилие и се е изкусил да «заеме» от онова, което не е негово, но то все още не го превръща в предател. Обратът настъпва през онази зловеща нощ, която прекарва в конака. По-късно той казва, че турците го били измъчвали, за да предаде всички. Това навярно е истина. Като не успял да изкопчи исканите сведения от Пъшков чрез опит да го благоразположи, каймакаминът вероятно е прибягнал до жестокост в случая с поп Кръстю, виждайки в това последна възможност да добие слава и повишение. Поп Кръстю бил вече отчасти деморализиран от страха, а волята му да се съпротивява била размекната от погрешното убеждение, че не други, а неговите другари от комитета, Марин и Димитър, са го предали на турците. Изпълнен със злъч срещу двамата си бивши другари и срещу Левски, чиято тактика на насилие той считал като причина за нещастията и настоящото им положение, поп Кръстю се поддал на желанието да избегне по-нататъшните мъчения и да спаси собствената кожа, като направи сделка с турците. По-късно в своя «Требник» той дори се хвали с това:

«...Такивато глупави работи имах, и такъв край, тоя край щеше да бъде по-дебел, ако п. Кръстю не постъпи някак разумно, като виде, че по други начин не ще може да ся погаси належащий пожар с един изкуствен начин да убеди правителството, че не съществува такова нещо, което ся дири от София, според доказването на софийските затворници, т. е. в Ловеч каква работа има и кои и колко са участниците...».

Какво е представлявала тогава тази сделка? Поп Кръстю не счита за подходящо да я обясни освен наблягането на факта, че той не предава голям брой хора, а, напротив, дори успява да убеди турците да не го притискат по този въпрос.

В действителност в Ловеч не станали повече арести и тамошните революционери били оставени на спокойствие, така че и това навярно е истина. Но какво са спечелили турците, за да освободят поп Кръстю, когато десетки други били казали всичко, което знаят, и въпреки това били държани в затвора? И защо поп Кръстю не бил изпратен в София да даде показания, след като само ден преди това имало заповед той да бъде откаран там? Ловешкият каймакамин не е могъл сам да реши това. Вероятно са били разменени телеграми между Ловеч и София, в резултат на които било решено, че поп Кръстю ще бъде по-полезен, ако стои в Ловеч на свобода, отколкото да дава показания в София.

Съществува само едно обяснение, което приляга на всички известни факти и взема под внимание особените интереси на двете страни: Поп Кръстю се съгласява да предаде Левски срещу обещанието, че никакви по-нататъшни действия няма да се предприемат срещу него или срещу когото и да било в Ловеч. Поради тази причина поп Кръстю бива пуснат на свобода и му бива позволено да остане в Ловеч, за да наблюдава за идването на Левски. От гледище на поп Кръстю сделката не само го спасява от по-нататъшни мъчения и затвор, а и приятелите му от подобни изтезания; тя също така премахва неизбежността от уреждане на сметките с Левски, който иначе би му създал големи неприятности и дори би могъл да го убие. Собствената си съвест той успокоява с довода, че е правилно един да умре заради мнозина и че във всеки случай Левски е убиец, който отклонява от правия път цяло движение със своята тактика на насилие. И турците получили каквото искали — човек, готов да ги насочи към неуловимия иначе Джин Гиби, и който имал рядката възможност да стори това. Въпреки че поп Кръстю не го е съзнавал, отстъпките, които направили турците в замяна на неговата услуга, били в действителност незначими, понеже и без това те вече били изоставили политиката на масови арести.

До каква степен пък Левски е бил осведомен за зловещите събития в Ловеч? Навярно достатъчно, за да се колебае дали да продължи пътуването си дотам. От неговата кореспонденция може да се разбере, че някъде по пътя той получил едно писмо от Ловеч, в което му се съобщавало за случая с фалшифицираните писма. Би могло също да се приеме, че той бил осведомен за арестуването на поп Кръстю и за загадъчното му освобождаване, от което навярно е направил своите изводи. От друга страна, той не е имал възможност да научи, че Марин и Димитър са се държали достойно и останали верни на своята клетва да запазят тайната. Над Ловеч небето сякаш се покривало с все по-черни буреносни облаци и всяко блясване на светкавицата разголвало нови картини на предателство и малодушие.

Левски изчаквал скрит в планините около Троян, обмислящ възможните решения. Чувства на гняв, безпокойство, на почуда и съмнения нахлували в душата му. Но най-вече той изпитвал болка — едно продължително, бавно страдание за това, че против волята си бил принуден да наблюдава разпадането на нещо, толкова драгоценно за него, сякаш то било негова рожба — което в известен смисъл наистина е така. Откакто биват нанесени първите рани върху движението, той е страдал много повече, отколкото сам е искал да признае. Всеки нов удар е пронизвал сърцето му като нажежен шиш, а новините от Ловеч били по-страшни от всичко дотогава. Ловеч е бил негова столица, а сега е омърсен от позора на измяната.

Левски изживявал мъката си сам, стараейки се да скрие скръбта си от своите другари, без да се предаде на нея или да изостави отговорностите си на водач. На ако действията му, както винаги, били спокойни и обмислени, неговото последно писмо до Ловеч, необичайно дълго и съществено различно по тон от обикновените му сбити, делови писма, разкрива едно жестоко душевно напрежение. Той започва със съобщението, че е получил писмото на председателя от 7 октомври и по-сетнешното писмо относно фалшифицираните писма. Той им казва, че знае кой е отговорен за фалшификацията и че ще го посочи, когато отиде в Ловеч, но че иска да му се каже дали фалшификаторът сам е предприел това или и други членове на комитета са действували задружно с него било от страх или от желание да спасят кожите си. Но той не назовава по име предателя. Левски никога не правел прибързани изводи и както по-рано, в случая с Общи, той пожелал да изслуша и двете страни, така и този път той изчаквал да произнесе последната си дума, докато: «вида ще ли изповяда сам оня, който ги е мушкал в портата през рязката, и като (изповяда, б. р.) какво си е мислил с това, па тогава (ще говоря и аз, б. р.)».

От писмото става ясно: Левски подозирал председателя, защото го поставя в по-различна категория по отношение на останалите членове.

«...По тия писма страхувам са да дода в градът Ви: в тях тълкувам: предателство истинно и предателство без да ще от страх», им пише той. След това задрасква всички думи след двоеточието и продължава: «...затова, колкото писма, пари, вестници и всичко каквото има оставено във Вас и у председателят тайни работи (т. е. печатът, дневникът и др.) да се принесат у Николчя» (т. е. Никола Сирков, комитетския куриер, който донесъл писмото на Величка и трябвало да се завърне с писмото на Левски и който изглежда бил последният човек, на когото Левски все още се доверявал напълно). После той сам ще вземе нещата от Сиркови или ще изпрати друг да стори това.» По-нататък им разяснява за своята кореспонденция с председателя относно взетите в заем пари и повтаря още веднъж молбата си всичко да бъде дадено на Николчо, който за в бъдеще щял да се занимава с пощата, като не бивало да бъде разпитван за подателя и адресанта на писмата. Тук чувството му на незадоволство, потискано повече от година, избухва в поток от обвиняваща мъка:

«Какво да Ви права, като сами са показвате неспособни при другите които вчера са захванали! Днешната случка, Ви са е предсказала сто пъти чи може да бъде! срещу което изповядвахте чи ще постоянствувате. Де Вие постоянството! и затова сами не сте ли Вий причината да страдат други хора, като Ви казвах пред Дим. Общий пред очите му, какво той не е за на своя глава да са отрежда на работа! Толкова думи не стигаше ли Ви дето Ви изговорих при него, та да си съставите мнение и за по-нататък! Колко време е ходил по-напред с мене, не чювахте ли из устата му като са оплакваше пред Вас, чи дето да сме утишле, него съм оставял на ханът, пък аз сами съм вършил, а него ни съм представял на другите членове да са запознае с тях! Под тия ясни думи бар не разбрахте ли, че ас само на припоръкътъ му от дето са праща до мене ни са доверявам в него, както и в Ангела, докъто ас сами ги не опитвам както знам! Но ще кажете като ходихте и трима два месеца наедно, непозна ли ги? Тук ми трябат думи за да ви докажа, че в народната работа да са опознае човек доколко е родолюбец и постоянен в сяко нещо, че често са случва време, за да са опознае човек, па и твърде дълго време! Затова едни народи дето Бързат за такова нещо, печелат гу за по-много години, отколкото ония дето барат полека. Вия ми казвахте: за тая работа тряба да са распратат хора на сяка странъ и да са върши по-скоро, а ас Ви казвах че тряба, но няма такива хора! а Вие ми показвахте А(нгел) К(ънчев) и Д. Об. На А. К. му казах като на учен човек, че тая работа да я научи като него човек да я върши непогрешно, то трябват му не по-малко от четири години, ката ся скита на сяка странъ и да сряща в различни мнения хора и пр. и пр. а той в тия думи ма зе като че ли земам на себе си привилегий! Вие чухте като му казвах, как тряба да са постъпи в Русчук, видяхте като не слуша и какво станъ. Също и Д. Об. ма земаше за Превелегист, като показваше и вам, без да разбере, че работата Народна не върви по други път, отсвен по оня когото показвам. Д. Об. да са отреди по Орханско, и да му са даде упълномощие таквос, решихте всички Вий, като повече даваше гласът на Анастас от Плевен, Ваню и Пъшков и отпосле малко (а малко по-късно, б. пр.) читехте против него писма от ония страни (от онези краища, б. пр.). Сами Пъшков и др. от ония страни (ония краища) устно колко го нападаха, като предвиждале, че според лудите му работи скоро щело да пропадне работата по ония страни!...».

По-нататък Левски описва своите усилия да се срещне с Общи и да го предупреди да не напада пощата и продължава така: «...Ето чи Вия сте си причина да треперите от страх, щото и мене вече място не давате да дода в града Ви, и да вдигна сичко щото има досега във Вашия град, по причина че Д. Об. познава сички Ви! В подозрение като сте, и затова тряба да приберете всичко да го предадете, както Ви бележя по-горе. Пък Вий, занапред дързост! Запрените, запрени, а другите тряба да мислят, че са полагали клетва! Който не испълнява клетвата в която са е клел пред Евангелието, т. е. във вярата си и в честта си, той е най-ниският и гнуснавият човек на светат! По добре е сто години мъки честни, а нежели да тъпчи честъ си, и вярата си! Утре е ден и ще са кажи на такъв: ни си честен, ни си Българин, лъжеш и в Евангелието. Нали сте са заклели чи ще исполнявате устават, като са паднали тия братя в затвор, може би да ги пратат и в заточение, помагате ли им, както приписва устават; че секи от другарите му е длъжен да му помага кога падне в беда!...».

Левски обяснява защо не е направил опит да спаси затворниците в София, а в последната част на писмото, сякаш някак успокоен от изблика на чувства, той се обръща към бъдещето, към необходимостта от по-скорошно въстание и неотложната нужда да се събират пари. Той им дава обикновените напътствия, дадени вече и на другите комитети, и определя Ловеч за окръжен център, всичко това казано със спокойния, сух език, с който обикновено пишел своята организационна кореспонденция.

Той изпратил Сирков с това писмо обратно в Ловеч и останал да чака за нови известия. Най-после той решил сам да отиде в Ловеч въпреки явните опасности. Въпросът не се касаел само до вземането на книжата: трябвало да се възстановят комитетските пари; имало предател или предатели, които да се осъдят и накажат; имало уплашени, деморализирани хора, които да се успокоят и да им се вдъхне отново кураж; трябвало да се изгради нов окръжен център. Съвестта на Левски не му позволявала да напусне България, докато не превърже всички рани, за да не умре организацията от загуба на кръв през време на неговото отсъствие. Винаги гъвкав и внимателен в отношенията си с другите, той бил непреклонен до фанатизъм, що се отнася до неговия личен дълг. Когато нарича устава «свято нещо» и заявява пред Ловешкия комитет, че «сто години мъки честни» са за предпочитане пред «тъпченето на честта и вярата», той не прави демагогия, а просто дава израз на едно свое убеждение. Нищо не могло да го възпре да прави онова, което считал за свой дълг. Опасности, изтезания и смърт избледняват до степен на незначителност пред върховната нужда да остане верен на своя обет. Той бил готов да измине невероятно дълъг път, за да стигне до едно справедливо решение — доказал веднъж това в случая с Общи, този път той бил готов да предложи и на поп Кръстю възможност да се защити от едно далеч по-сериозно обвинение. В случай, че поп Кръстю се окаже виновен, тогава дълг на Левски е да постъпи с него така, както изисква нуждата да се защити дисциплината и сигурността вътре в организацията. Въпроси от подобен характер не допускат никакви компромиси.

Идвала Коледа. Коледари ходели от къща в къща и всяко семейство се готвело да изпълни свързаните с празника стари обичаи. На Бъдни вечер дори и добитъкът не бил забравян: рогата му били окичвани с увити в станиол ябълки и му давали специално приготвени печени хлебчета. Подът на стаята се настилал със слама, за да представлява оборът, където се е родил Христос, и цялото домочадие сядало за последната обредна вечеря от дългите пости, които свършват навръх Коледа. Тогава с прясно заклано печено прасе се открива времето на веселието на богатите трапези.

Отказвайки се от всеобщите празненства, Левски тръгва за Ловеч точно на Коледа със съзнанието, че отива по-скоро към Гетсиманската градина, отколкото към Витлеем. В Ловеч било необичайно глухо и пусто. Миризма на печено свинско се разнасяла из улиците, но по чаршията всичко било затворено и хора почти не се виждали. Българите се били събрали по домовете си, а турците седели и пушели в душните бръснарници и кафенета.

Левски незабелязано се промъкнал през безлюдните улици, за да се срещне с малкото си верни другари. Било му вече ясно, че Ловешкият комитет е напълно разстроен, че няма никой, който да го поведе или да предприеме съзидателна работа и че в близкото бъдеще почти нищо не би могло да се направи за неговото съживяване. Цялото му внимание сега било съсредоточено върху поп Кръстю и въпреки че всички го молели да не прави опит за среща с него, Левски настоявал да го види: «...и дори ако самата природа въстане против мене, то пак не може да ме задържи да не се срещна с него... Аз искам да го видя, желая да знам какво той ще ми се оправдава, как ще ме погледне в очите... Той е отговорен пред мене и пред вас и пред целия българска, народ... Аз не искам да се зачерня пред лицето на българския народ, да ме обвинява потомството».

Никой съвременник не е оставил точни сведения какво е направил Левски или какво е решил да направи в Ловеч. Това е една от липсващите части на картината. Преди идването на Левски поп Кръстю непрестанно е разпитвал за него и е показвал необикновен интерес към неговото местопребиваване и движение. В отговор на въпросите на други комитетски членове той отговарял, че има да каже нещо тайно на Левски, но от достоверни източници се знае, че когато Левски наистина пристигнал, не бил в състояние да се срещне с поп Кръстю поради това, че къщата му била охранявана от турски въоръжени патрули. Някои съвременници твърдят, че Левски изпратил на попа едно писмо, предлагайки му среща извън Ловеч, но и до днес не са намерени непосредствени доказателства, които да потвърждават или да опровергават това.

Левски престоява в Ловеч само една нощ и на 26 декември тръгва за Търново, придружен от Никола Цвятков, млад медникар, доведен брат на Големия. Те имали намерение да пренощуват в село Къкрина, в едно ханче, държано от Христо Цонев Латинеца, братовчед на Цвятков и на Големия. Наричали го по прякор Латинеца, защото обичал непрекъснато да говори за Гарибалди. Христо Латинеца бил прекарал празниците в Ловеч, където имал къща недалеч от Сиркови. Той тръгвал за Къкрина няколко часа преди Левски и Никола. Двамата поели поотделно следобеда, но преди това изпратили по-малкия брат на Величка заедно с няколко момчета извън града, по пътя, уж да си играят на топка, но всъщност да видят дали наоколо е чисто. Левски тръгнал пеш, а Никола излязъл от града по друг път, яздейки бащиния си кон, с комитетските книжа, скрити в дисагите. Те се настигнали извън града, където си взели сбогом с Величкиния брат. Двамата благополучно минали местата, където очаквали опасност, но въпреки това Левски изглеждал много неспокоен. Някъде по пътя вече Никола, който все още яздел, забелязал две конни заптиета и предупредил Левски за приближаването им. Левски спокойна се отклонил от пътя и поел на юг, към лозята. Заптиетата се разделили, спрели ги и двамата и ги попитали по каква работа са тръгнали. Никола отговорил, че отива в Търново, за да купи мед, и случайно срещнал по пътя своя спътник. Левски се престорил на много изненадан, че неговото заптие не го познава, като му казал, че той е от Ловеч и много добре го познава. По-нататък Левски обяснил, че е тръгнал да види колко коли тор са закарали на неговото лозе. Заптието изглежда се задоволило с отговора и се отдалечило по посока към Ловеч. Левски продължил през лозята и пресрещнал Никола някъде по пътя. Той също се качил на коня и в здрач, без повече пречки, двамата стигнали Къкрина.

Ханчето се намира на края на селото, на около три километра от главния път между Ловеч и Севлиево. То представлявало схлупена едноетажна постройка, покрита с каменни плочи, частично оградено с плет, подсилен със заострени колове. Отпред широка стряха с дървени подпори вървяла по цялото протежение на постройката. Имало само две помещения, един склад и един обор: първото помещение служело за бакалия и кръчма, а второто имало легла за пренощуване на пътници. Опушената кръчма била пълна с веселящи се селяни, няколко от които били вече пияни. Левски неволно привлякъл вниманието на един от селяните, който го попитал кой е. Латинеца бързо отговорил, че това е дядо Ивановият син Христо, който е родом от Къкрина, но дълги години не се бил завръщал. Но случило се така, че този селянин се оказал кръстник на Големия, и казал: «Ти ли си бре, Христо? Променил си се, не можах да те позная». Левски отговорил: «Аслъ съм се изменил като съм ходил толкова години в Сърбия». След това намерил повод да се измъкне навън, като казал на селянина, че ще се видят за по-дълго на сутринта.

Никола го последвал да излязат от задушната кръчмарска атмосфера и подишат сухия хладен нощен въздух. Левски гледал към пълната луна, която имала наоколо сияние, и казал на Никола, че това е признак на дъжд. Селяните се разпръснали с врява към осем часа вечерта и оставили Никола, Латинеца и Левски сами в ханчето. Те вечеряли заедно и обсъдили плана на пътуването. Левски казал на Латинеца да стане с първи петли и да му доведе друг кон; той поискал да му посочи конските пътеки, понеже по главния път към Севлиево патрулирали турски полицаи.

Те се оттеглили за сън малко след девет часа, но нервите им били така обтегнати, че им било много трудно да заспят. След около два часа Никола имал един кошмарен сън; присънило му сe, че се намира в бащината си къща, в една стая, натъпкана с връзки мамули, от която той не може да излезе; един млад турчин нахълтва вътре и Никола се опитва да се бори с него, но турчинът избягва. Никола се събудил, скочил накрак, видял, че се намира в тихия хан, но сънят го разтревожил. Той събудил другите и им казал, че е време за тръгване, Левски погледнал часовника си и като видял, че е едва полунощ, казал че е съвсем рано и отново се завил да спи. Но на Никола вече не му се спяло. Той запалил печката, измъкнал някакво пиле и вино и седнал да закуси. Станало два часът сутринта, когато той отново решава да ги събуди. Очевидно и Левски имал неспокойни сънища. Сънувал, че бива нападнат от някаква огромна змия (по друга версия — голямо черно куче), която го ухапва. В този момент той също се събужда и става. Христо излязъл, като казал, че отива да приготви конете и да извести на близките си, че ще отсъства за един-два дни. Никола го последвал до вратата, заключил я след него и се върнал в спалното помещение.

Левски минал в обора по лична нужда. Той току-що се бил върнал и внимателно завивал дългия си пояс, когато чули почукване на външната врата на ханчето. Никола току-що щял да отвори, мислейки, че Христо се връща, когато чукането се повторило и някой извикал високо на турски: «Ач капаа, бе ханджи!»(51). Никола разпознал по гласа, че това е един от заптиетата, които ги били разпитвали по пътя. По шума отвън той предположил, че заедно с него имало още много други. Никола се втурнал обратно към Левски с тревожната вест и едва смогнал да проговори от вълнение. За един миг Левски напълно се събудил и схванал положението. Толкова пъти се е изскубвал досега — защо не и този път? Той набързо пристяга пояса си, грабва револвера на Христо от стената и изважда своя. После, като напомня на Никола да отрича, че го познава, се измъква от задната врата, минава през обора и излиза на двора. Тук все още нямало заптиета. Той се затичва през двора към плета. Но оттатък плета вече го чакали. Той решава да не отваря портата, за да не вдигне случайно шум, а направо да прескочи през плета.

Тогава всичко станало за един миг. Като скочил през плета, крачолът му се закачил за един от коловете и преди да успее да се откачи, турците откриват огън. Един куршум го ожулва по главата и за момент го зашеметява. Той загубва равновесие и пада на земята. Три заптиета се нахвърлили върху него, но той, като събира цялата сила на мускулестото си тяло, ги отхвърля и побягва, стреля в тях и ранява един в ръката, но десетина други пак се втурват. Последвала кратка неравна борба. Един нож блясва край главата му и разрязва ухото му почти на две. Кръв бликва и облива лицето и врата му. Груби ръце го сграбчват от всички страни, някои го удрят, някои го стискат, като че ли да го разкъсат на части.

За няколко секунди той бива напълно победен. Ръцете му биват извити зад гърба, а собственият му пояс — развит и използуван като въже. Поставят го върху една камара телеграфни стълбове.

Най-сетне Джин Гиби бил уловен.

Четвърта глава

«Кога не си млат да млатиш,

бъди наковалня да търпиш.»

«Моята земя да ми пие кръвта,

а не чужда.»

Никола Цвятков останал зад залостената врага на ханчето и слушал със затаен дъх. Когато гърмежите спрели, той решил, че Левски е успял да избяга, легнал отново, като се преструвал, че спи. Христо се върнал точно когато турците търсели някаква брадва, за да избият вратата, и затова той викнал през прозореца на Никола да ги пусне вътре. Чак тогава Никола станал и се показал. Той запалил една свещ и отворил вратата. Четири-пет заптиета с натъкнати щикове нахлули в стаята и започнали да претърсват хана. Христо и Никола били подложени веднага на разпит, но и двамата отрекли да са знаели преди това нещо за Левски освен случайното запознанство по пътя и в хана. Казали още, че го помислили за търговец от Търново.

След това Левски бил доведен вътре и накаран да се изправи до стената. Главата му клюмнала, цялото му лице било обляно с кръв, а косите и дрехите му били раздърпани и набити със сняг. Отначало Никола не го познал, мислейки го за някой селянин, когото турците са арестували. Когато заптието приближило свещта до него, Никола разпознал оплесканото с кръв привидение единствено по дрехите — турско облекло в тъмночерешов цвят. Турците заповядали на Никола да му завие пояса и докато той правел това, измъкнал кърпата на Левски и едно зловещо пакетче с бял прах, което скрил в своя пояс.

Било наредено да докарат една каруца от селото. Левски бил качен в нея, а Никола и Христо, вързани, били подкарани да вървят пеш след талигата. Така триумфалното шествие потеглило за Ловеч. По пътя Никола бил вкаран в един трап, повален и жестоко бит да каже кой е Левски. Запомнил предупреждението на Левски, че за да се спаси, не трябва нищо да признава, Никола пак започнал началното си обяснение, че те се били срещнали случайно по пътя. След това дошъл ред на Христо, но и той изтърпял боя геройски и държал на своето: той е само ханджия и не може да знае всичко за своите гости. В действителност турците малко се съмнявали в самоличността на своя главен пленник и просто искали потвърждение. Паднал веднъж в ръцете им, заптиетата се отнасяли към него с непривични грижи: преди да напуснат Къкрина, те му превързали раните, като във всяко отношение спазвали заповедта да не убиват и да не измъчват «баш комитата», за да бъде той прекаран жив и здрав в София. Разликата в отношението им към Левски, от една страна, и към неговите спътници, от друга, показва, че те вече били сигурни, че са хванали онзи, когото търсят. Малко след като излезли от Къкрина, шествието спряло, за да чака допълнителни коли, и Никола издебнал удобен момент да хвърли в храстите пакетчето с отровата, взета предварително от Левски.

Когато стигнали Ловеч, не минали през града, а през реката и отишли право в конака. Тук Левски бил вкаран в стаята на заптиетата, докато другите били поставени в арестантските килии. Почти веднага, като че ли е чакал до това време в конака, пред Левски се появил поп Кръстю и попитал:

«Как стана тази работа?»

Отговорът на Левски бил ледено кратък:

«Стана, каквато стана, то се мина вече.»

И с това разговорът приключил.

Но какво всъщност станало?

Тук липсва още един факт. Всички известни факти говорят, че нападението върху ханчето не е нито случайно, нито част от обикновените претърсвания. Писал ли е Левски на поп Кръстю, искайки да го види в Къкрина, и дали поп Кръстю е донесъл за това на турците? Би могло да се твърди, че като подозирал поп Кръстю в предателство, Левски никога не би се изложил на такъв явен риск като една предварително уредена среща, нито пък би могъл да очаква, че поп Кръстю ще дойде на нея. Съществува обаче и една друга възможност — че Левски се е отказал да прави опит за среща с поп Кръстю, като видял какво е положението в Ловеч. В такъв случай биха могли да станат две неща: поп Кръстю, който постоянно разпитвал за Левски, навярно е научил за неговото заминаване, или пък заптиетата, които пресрещнали Левски и Никола по пътя, са доложили за тяхната среща, значението на която било веднага схванато от властите в Ловеч. И в единия, и в другия случай поп Кръстю, който постоянно се навъртал из конака, би могъл да даде жизнено важния факт, че Къкринското ханче се държи от член на комитета и че е вероятно Левски да пренощува там.

Години по-късно, когато България била вече свободна страна, Пъшков разпитал заптието, което ръководило нападението в Къкрина. Турчинът му казал, че каймакаминът му бил заповядал да вземе десет души, да отиде в Къкрина и да залови Левски. Дадено му било още строго нареждане Левски да бъде заловен жив. В отговор на въпроса, как са узнали, че Левски се намирал там, заптието отговорило, че каймакаминът не казал това, но членовете на окръжния съвет говорили по-между си, че сведенията били дошли от поп Кръстю.

В съзнанието на ловчанлии и на повечето съвременници на Левски никога не е съществувало съмнение относно ролята на поп Кръстю, чието име за повечето българи върви след това на Юда Искариотски. Въз основа на съобщения от България, Ботев, Каравелов, Вазов, всички те приемат, че поп Кръстю е отговорен за залавянето на Левски. Като последствие на всичко попът бива отбягван от своите съграждани. През 1879 г. той прави опит да отхвърли от себе си обвинението в предателство, като написва тъй наречения «Требник» — един неубедителен документ, който повече го обвинява, отколкото оправдава. През двадесетте години на настоящия век двама-трима историци се опитват да защитят поп Кръстю, но след обнародването на телеграмата през 1937 г., която доказва, че той е действал като турски сътрудник, малцина са се осмелили да доказват обратното.

Но след всичко казано и сторено човекът, който носи моралната отговорност за предаването на Левски, е Димитър Общи. Със своето своеволие той създава обстановка, при която по-неустойчивите биват тласнати към предателство под силата на страха и изтезанията. Сцената в конака в Ловеч, където поп Кръстю потвърждава самоличността на Левски, е просто плод от отровната плевел, чиито корени от дълго време са били подхранвани от неразумните амбиции на Общи и неговото неподчинение. Левски се борил честно и благородно, според правилата, но неговият кураж и доблестта му cе оказват неравностойни срещу оръжията, използувани против него от Общи и поп Кръстю.

След като поп Кръстю потвърждава самоличността на Левски, тримата затворници биват заведени при каймакамина. В отговор на въпросите Левски казал, че е търговец от Търново, тръгнал по своя работа, но когато му показали неговата собствена снимка и го попитали дали я познава, той не дал никакъв отговор. Никола и Христо продължавали да твърдят, че нищо не знаят. След това затворниците били отведени в мазето на конака. Там те били оковани в пранги с вериги от по осемдесет халки, които тежали около двадесет и пет килограма всяка. Поставени били вериги и на вратовете им, след което ги върнали пак в килиите. Повикан бил и лекар. След като прегледал Левски, той зашил ухото му и превързал наново раните му.

В Ловеч те престояли само няколко часа. После отново били натоварени на талиги — Никола и Христо заедно, с едно заптие, а Левски — отделно, с две заптиета за охрана. След това, конвоирано от двадесет конни полицаи, шествието потеглило за още едно мъчително пътуване при тоя декемврийски мраз, тъй като протоколът изисквал от ловешкия каймакамин да изпрати скъпоценния си пленник на своя пряк началник в Търново. В Севлиево стигнали късно вечерта, но едва престояли около час, и отново поели.

Един отряд от около сто и петдесет-двеста конни полицаи ги посрещнал в лозята извън Търново и ги ескортирал през града. Това станало на 28 декември.

Христо Иванов Големия бил сред тълпата, която, възбудена от любопитство, пълнела улиците и балконите на бившата българска столица, за да наблюдава пристигането на затворниците. Мълвата за залавянето на Левски била вече стигнала до града. В Търново било свикано събрание на местния революционен комитет, за да бъдат обсъдени възможностите за неговото спасяване. Освен Големия само двама души още дошли на събранието. Останалите били толкова изплашени, че не смеели да се покажат навън. При преминаването на шествието по пълната с народ главна улица Големия стоял пред дюкяна си, очаквайки да види кои точно са заловени. Той веднага познал Левски, който, увит във войнишки шинел, поглеждал ту на една, ту на друга страна. Очите им се срещнали. Големия внимателно наблюдавал всяко движение с надежда да получи някакъв знак, но Левски само кимнал с глава и сякаш за прощаване го изгледал с тъжни, пълни със сълзи очи. В следващата талига Големия неочаквано съзрял своя доведен брат и братовчеда си. Шествието било вече преминало, а той още стоял пред дюкяна си, блед и почти неподвижен от ужас, невярващ на очите си.

Тримата българи били откарани в мрачния затвор зад конака. Общата килия се намирала в приземния етаж. Стените били каменни, подът — от пръст, а прозорците представлявали тесни отвесни процепи. От другата страна имало още една килия, съоръжена със средства за измъчване. В нея имало едно огнище за нажежаване на инструменти, пейка за бой с камшици, халки на тавана за окачване на жертвите с главата надолу, бичове от биволска кожа, щипци, остри като бръснач кремъци, вериги с различно тегло и други ужаси. В ярък контраст с тази потискаща обстановка мютесарифът на Търново любезно изпратил на важния си «гост» един поднос с най-вкусни ястия, но Левски бил явно премного измъчен, за да яде.

Въпреки че от около два дни не бил сложил нищо в уста, той отказал да докосне деликатесите. Той седял безмълвно, с оборена глава и помръкнал поглед. От време на време от гърдите му се отронвала тежка въздишка. Бил придуман от другите затворници, че трябва да яде нещо, но дори и тогава с усилие отхапал само няколко залъка.

Левски запазил спокойствие, но явно това било спокойствието на изтощението. На него му е било винаги ясно, че един ден той ще бъде заловен. Срещу такъв край той се бил бронирал. Но все пак очакваното дошло като страхотен удар след продължителното нервно напрежение през последните няколко седмици. Раните му не били сериозни, но болезнени и поради студа го болели още по-силно. Но най-лютата от всички рани била грижата за бъдещето на движението. Той съзнавал, че в действителност няма възможност да избяга. Сама по себе си тази мисъл не го тревожела, но мисълта, че е оставил работата си недовършена, му причинявала по-голямо страдание, отколкото турците биха могли да му причинят в страшната килия. Той се чувствувал съсипан и изтерзан както телом, така и духом. Не е имал и време да се приспособи към новото си положение. От залавянето им до този момент на затворниците не била предоставена възможност да починат. Влачили ги от едно място на друго, дълги часове били друсани в талигите, оковани и изложени на студа. Левски бил крайно изтощен и недохранен, но когато му предлагат храна, той се чувствал прекалено наранен душевно, за да се възползува от нея.

Чак когато го подлагат на допълнителния натиск с разпита, той донякъде се съживява. Наскоро след пристигането им тримата затворници биват изправени пред мютесарифа и меджлиса. Левски пак отказва да разкрие самоличността си или да даде задоволителни отговори на поставените му въпроси. На въпроса «как ти е името?» той плахо отговорил:

— Помня, че като бях малък, баща ми ме викаше Петко.

— Не ти е името Петко!

— Ех, не ми е името Петко! — съгласил се добродушно Левски.

След като разпитването продължило още малко на това равнище, мютесарифът започнал да губи търпение:

— Аз виждам, че твоите отговори бият на подигравка пред този султански меджлис, но знай, че като те подложа на томрука (томрукът представлява две дъски, в които се заключват краката, а ръцете се връзват със синджири), тогаз ти ще кажеш и майчиното си мляко...

Зад израза на престорена невинност сините очи на Левски таели твърдостта и блясъка на сапфира:

— Слушай, аго — казал той, — недей ме плаши с каквито и да било мъки, от които и окото ми няма да трепне. Опитайте сега тук, запалете ми космите на главата, и аз ще ви говоря пак спокойно, тъй както ви говоря сега. Аз пред вас няма нищо да кажа, каквото и да правите с мене. Ще говоря съвсем на друго място, пред по-други хора...

Указанията, дадени на мютесарифа, не му позволявали да прави подобни решителни опити със своя затворник. След като му поставил още няколко въпроса — на които получил подигравателни уклончиви отговори, той изпратил обратно Левски, предоставяйки го на студа и мрака в затвора и на още по-изтънченото изтезание от собствените му мисли.

Било е лято, когато той за пръв път дошъл в Търново. Тогава всичко било весело и красиво. Радвал се на приятелска топлота, изпитвал общото въодушевление от съставяне на планове за бъдещето. И тогава пак Големия, верният Големия бил тук, за да го посрещне. После отишли на театър, за да плачат над въображаемите, горести на «Многострадалната Геновева» и да се радват накрая на възтържествуването на справедливостта. Cегa Търново е негостоприемен, снежнобял и студен. И сега месецът е към пълнолуние, но няма ги светулките край Янтра и песента на славеите по Трапезица. Този път старата българска столица го посреща с ледени обятия и трънен венец...

Още два пъти го повеждат през двора на конака за разпит. Последния път — нощем. Показват му неговата снимка, заплашват го, увещават го да признае кой е. Стефан Карагьозов, видният туркофил, чорбаджия, от когото веднъж Левски взел «дарение», се присъединява към турците в опитите да го принудят да направи признания. Карагьозов му казва, че е безполезно да упорствува, след като дори и децата знаят кой е той. Най-сетне Левски сам се убеждава, че турците разполагат с доказателства за неговата самоличност, достатъчни, за да направят излишно потвърждаването им от негова страна, и признава, че наистина той е Васил Левски.

Това признание в никой случай не било проява на слабост, тъй като то не казвало нищо ново на турците. Дopи в моменти на най-голяма угнетеност той нито за миг не губи владение над себе си. Първоначалният му отказ да говори е по-скоро една рефлекторна проява, един почти инстинктивен отпор срещу външния натиск. Но когато ударът поотминал, умът му отново поема своята роля и той започва да обмисля какви ходове трябва да приложи.

«Аз не съм хайдутин, не съм лош человек — им казва той при третото разпитване. — Но ме накара времето, тоест народът, да ходя, да проповядвам из България, защото гледаме, че из Българско се напълни с европейци. Прикупиха пасищата, правят железници и всичко мислят да завладеят, даже Турската империя. А султанът като не дава внимание на туй, вместо да ги гони, той ги прави доктори, инженери и ги поддържа. А ние българите, които мислим, че и ние сме достойни за всичко, а нямаме право в нищо, и султана ни гони, презира ни и ни взема парите и ги дава на европейците. Това ме е накарало да ходя, да проповядвам, докато не сме завладени и продадени от султана на европейците. И така аз щях и сам при султана да ида и го моля да даде на българите каквото им е нужно, за да вардат отечеството си, да не пропадне. А вие ме направихте, че съм убиец, хайдутин, та ме и гоните, додето и паднах в ръцете ви. Тая е моята мисъл и на всичкия народ. Мене като погубите, то ще излязат други, по-много от мене.»(52)

Това представлявало един хитър ход от страна на Левски. Всеки турчин много добре съзнавал проникването на западния капитал, преимуществените права, давани на чуждестранните фирми, и узаконеното ограбване на империята от чуждите съветници и експерти. Левски умело засегнал турците по болното място. Това явно направило впечатление на мютесарифа и той отговорил: «Той, чуджум, биз герюорус, ама не япалъм девлетин емр бу!».(53)

Когато го попитали кои са съучастниците му, Левски отговорил твърдо и гордо:

«Целият български народ ми е другар. С всичкия народ съм работил и никого не познавам».

През същото време Големия полагал отчаяни усилия да намери начин за спасяването на своя обичен приятел. Комитетът направил неуспешен опит да влезе във връзка с Левски чрез доктора, който превързвал раните му. Опитали се още да подпалят конака, но и това пропаднало, тъй като подпалката паднала на съвсем безопасно място в двора на конака.

Обмислено било и създаването на чета, която да нападне из засада конвоя, след като той излезе от Търново, но и от това нищо не излязло.

Затворниците биват отправени на следващия етап от тяхното пътуване за София в кола, ескортирана от тридесетина конни полицаи. Дадено им било храна и вода за из пътя, а мютесарифът обещал, че няма да поставят вериги на ръцете им. Щом обаче конвоят излязъл от града, оковани били и ръцете им. Лявата китка на Левски била изкъсо вързана за дясната на Никола посредством железни гривни, а Христо, който седял срещу тях, бил отделно окован. Така, цели в желязо, трябвало и да спят при пренощуването на конвоя в Севлиево. На следната сутрин продължили за Ловеч, където отново преспали, преди да тръгнат за Плевен. Следващата мъчителна нощ те прекарали в Плевен, все още във вериги. Там дошъл един турски лекар да промие раните на Левски и им сложи пресен мехлем.

През време на продължителното пътуване тримата българи имали възможност да си поговорят, макар разговорът им да бил затрудняван от тракането на колата и на конските копита, а също и от факта, че Левски не чувал добре поради превръзките на главата си. Разговорът им се отнасял главно до комитетите. Левски бил възвърнал духа си и отново бил върховният организатор, който мисли за всичко, който гледа напред в бъдещето. Той бил уверен, че поне Никола ще бъде освободен, тъй като Общи не го познавал, и нямало кой друг да каже, че е имал нещо общо с комитетите. Предвид на евентуалното му освобождение Левски му дал необходимите напътствия и поръки, например да каже на Никола Сирков да изпрати книжата на Каравелов(54), ако турците не са ги открили в дисагите на коня, а също така да се погрижи и за комитетските пари. Дори при това положение Левски показвал увереност в бъдещето на организацията. Отделната личност има само мимолетно значение, когато делото е вече узряло. Свободата ще дойде в България, както планинските потоци, когато пролетта стопи снеговете — рано или късно, според условията, но неотменимо, неудържимо, победно.

«Нашата работа ще се позабави — казал той на Христо и Никола, — но пак ще се поднови скоро, тя само позакъсня за някое време.»

Съвсем спокойно обсъждал със своите другари съдбата си, дори изразил своето предпочитание: «Ако ме обесят, поне гробът ми ще си остане в България и всякой ще го знае; ако ме пратят на заточение, костите ми ще изгният надалеко».

И въпреки всичко, колкото и да бил закален, не му било лесно да се прости с всяка мисъл за живота и борбата. Дори и тогава той търсел някакъв изход, който не води до неприемлив компромис: «Ще се потурча даже, само да остана жив и пак да работя» — казал той на своите приятели. Всъщност това било една далечна надежда; той знаел, че няма вероятност турците да му предложат да избира между смъртта и исляма, както са предлагали на толкова българи през време на петстотингодишното им робство. Мнозина са предпочели смъртта пред отричането си от християнската вяра. Левски обаче никога не е гледал на това, като на предимно религиозен проблем. Неговата светая светих е била храмът на свободата, на който той очертал контурите в проектоустава и в който има място и за християни, и за мюсюлмани.

След като минали Плевен, времето рязко застудяло. Левски бил недостатъчно облечен за такъв студ и доста страдал от това. Най-после турците поставили чергилото на колата и това значително смекчило въздействието на ледения вятър. Но и така не могли да се стоплят. Пречело студеното желязо на многото окови. В Луковит отново преспали. Там им сложили на краката допълнителни окови, прилични на конски букаи, и ги принудили да спят с тях. В Орхание пристигнали късно вечерта. Две коли и около двеста или триста конни полицаи ги чакали, за да ги преведат през Стара планина. Дали им само един-два часа почивка. Каймакаминът наредил да ги докарат в неговата стая и им предложил цигари, кафе и бонбони. Както винаги Левски отказал да вземе цигара, но сладки обичал и изпил кафето. Каймакаминът бил самата любезност. Той си спомнил, че бил виждал преди Левски да язди един много хубав кон и го попитал какво е станало с коня. На Левски не му се говорело за миналото:

«Минало е то вече» — казал той на своя домакин.

Турците завили Левски в един полицейски шинел за нощното пътуване през планината и го настанили в едната кола с три заптиета вътре да го пазят. Другите двама затворници били настанени във втората кола. След това, заградени от двете страни от дълги редици кавалерия, въоръжени с пушки и саби, те потеглили за София през съдбоносния Арабаконашки проход. Шествието пристигнало там на 4 януари сутринта 1873 г. и тримата българи били веднага разделени. Левски бил затворен сам в една малка стая в казармите, а Никола и Христо били поставени в общия затвор, близо до конака. Преди да се раздели с тях, с мокри от сълзи очи, Левски изпратил чрез Никола своя последен поздрав към своите другари:

«Много здраве на всички братя и приятели. Кажи им да ми простят, ако в нещо съм ги докачил или разсърдил ...Кажи им, че моята обязаност беше твърде тежка. Нека никой от тях не се бои, защото аз много повече ще гледам тях да запазя».

Вестта за залавянето на Левски полетяла по телеграфните жици до всички краища на страната и в чужбина. Скръб попарила комитетите... «Ние всички плакахме с горчиви сълзи до забрава» — писал Иван Андонов от Чирпан. Чирпанският комитет изпратил един наблюдател в София да следи процеса и държи другарите си в течение. Те се надявали, че Левски ще бъде изпратен в Цариград, понеже имало слух, че султанът лично искал да види прочутия Джин Гиби. Заловили се да събират чета, която да нападне из засада конвоя по пътя и да освободи Левски. В Стара Загора също се извършвала подготовка с оглед на евентуалното му изпращане в Цариград. Имало предложение влакът, с който Левски вероятно ще пътува, да бъде спрян. С помощта на восъчни отпечатъци те направили ключове за отвинтването на релсовите винтове на предварително избрано място. В това решително време Централният комитет в Букурещ също се оказва в затруднено положение. Още преди залавянето на Левски, когато комитетската мрежа станала за пръв път известна на турците, бил оказан натиск върху Румъния по дипломатически път за спирането на Каравеловия вестник «Свобода». На 28 ноември той излязъл за последен път. Те също направили опит да си осигурят екстрадирането на самия Каравелов. Румънското правителство не посмяло да предизвиква открито турците, но казало на Каравелов да напусне веднага Румъния, като се съгласило да му плати пътните разноски до Белград. Печатницата била преместена на друго място в Букурещ, а Ната събрала цялата кореспонденция между Левски и Каравелов, сложила я в една торба и я отнесла да се пази в сръбското консулство. За нещастие писмата били откраднати от консулството и продадени на турците. По такъв начин, когато Левски пристигнал в София, неговата тайна кореспонденция била вече в ръцете на специалната комисия.

Още по-мрачно униние потопило емигрантите след вестта за залавянето на Левски. В течение на събитията ги държал Данаил Попов, който накрая писал на Каравелов: «Всичко е свършено! Няма вече надежда!... Васил Левски, славният ни българин, е наистина заловен». Той недвусмислено хвърлил цялата вина върху онези, които не успели да запазят мълчание, а казали всичко, което знаят, дори когато самите турци не проявявали особено желание да раздухват повече работата, отколкото било абсолютно необходимо. «Но такива глупци аз не мога да съжалявам — заявил Данаил Попов — а ще кажа: нека теглят вечно веригите, като са били хора с кухи глави, но от всичко най-много съжалявам бедния Васил Левски, който според техните простотии пропадва и той сам, т. е. изгубваме едного рядко находящого помежду нас българина».

Измежду тези «глупци», които не само че не съумели да защитят себе си, но отгоре на това хвърляли вината върху другите, той открито споменал и своя брат, Анастас Хинов, който казал на турците, че цялата кореспонденция била минавала през ръцете на Данаил Попов: «Защото стократно съжалявам Левски, не него» — писал Попов.

Значението на това негово отношение става още по-знаменателно, защото на 3 октомври, в разгара на конфликта на Левски с Общи, Попов пише на Каравелов едно писмо, което ясно показва, че кръвта вода не става или по-точно казано, Анастас успява да спечели своя брат в кавгата си с Левски. В това по-раншно писмо Попов противопоставя «заслугите» на Общи на оплакванията на Левски от него и обвинява Левски в самовластие, в «пренебрегване» на Устава, в диктаторски действия и в прогонване на най-добрите хора от движението. След всичко станало, макар и много късно, Попов разбира колко прав е бил Левски и вижда брат си в истинската му светлина.

Докато Попов давал простор на скръбта си, Иван Драсов, който предварително бил забягнал в Румъния и се спасил по този начин от арестите в Ловеч, се опитал да подтикне емигрантите към действия. Той искал да се свика общо събрание в Букурещ за обсъждане на положението и намиране начин да се помогне на Левски. На Панайот Хитов той писал, че според него, могат да се направят само две неща: да напишат едно заплашително официално писмо до Портата с искане да бъде освободен Левски, когото той нарекъл «за обожаване мъж», или те биха могли да организират въстание. Драсов чувствувал, че второто е единственият плодоносен път.

Скърбели също и по-предпазливите родолюбци в турската столица. Д-р Стамболски занесъл новината на Стефан Илич и двамата плакали. Скоро обаче скръбта на Стамболски се превръща в ужас, като си помислил какво може да стане, ако един от затворниците или дори самият Левски бъде принуден чрез мъчение да издаде онези в Цариград, които са помагали на движението. Същият страх накарал и Тодор Тачев да изгори ценните книжа, които сестрите му Неда и Гана бяха спасили от запечатаната стая в Карлово и заровили в градината. Илич обаче не се поддал на паника и казал на Стамболски, че прекалено се оставя да бъде носен от своето въображение. Мисли ли наистина той, че Левски ще каже на хаджи Иванчо: «Вие сте били мой укривател в Цариград, следователно вие сте съучастник в делото, за което ме съдите тук!». ...«Не, не, за другите не зная, но за Левски, този самоотвержен рицар, който порицаваше и осъждаше на смърт предатели народни, съвестта ми не допуска, че той ще се опетни в черно предателство. Никога!»(55)

Пета глава

«Все пак, Свобода! Все пак твоят стяг,

разкъсан, но развят,

лети кат бурен облак срещу вятъра.»

Байрон

На 29 декември, когато в София станало известно, че Джин Гиби е заловен, специалната комисия отложила заседанието си за деня и Мазхар паша дал по този случай величествен прием, на който били поканени видни граждани на София: турци, евреи и българи.

Комисията приключила разпита на другите затворници на 30 декември. Председателствувани от висши правителствени чиновници, заседанията се отличавали със своето относително безпристрастие и придържане към буквата на закона.

Нищо не ce случило, което би могло да предизвика наблюдателните очи на чуждите консули, от чиито правителства зависел «болният човек на Европа» за инжектирането на капитали и други стимулатори.

Портата се почувствувала, че владее положението. Пред западните страни тя искала да се покаже като цивилизована държава, основана върху ред и законност. В София затворниците не били измъчвани, а когато Али Саиб пристигнал от Цариград, условията в затвора се подобрили. Турските «доверени», които отначало така тормозили затворниците, били изпратени обратно по килиите си; вече държали българите отделно и им давали хляб и прибори за готвене и пране.

От протоколите на процеса може да се види, че присъдите били издадени при строго спазване на наказателния кодекс и не били прекалено сурови. Наистина някои турци считали, че комисията е проявила прекалена снизходителност и че всички обвинени е трябвало незабавно да бъдат избесени! Комисията предложила смъртно наказание само в случая с Общи, който бил признат за виновен в подстрекателство към въоръжен бунт, в предумишлено убийство, в предвождане на въоръжена група, в употреба на оръжие срещу полицията и в обир на държавни пари — всичко, което той доброволно бил признал, и всяко от което поотделно изисквало смъртно наказание според имперските закони. За останалите комисията предложила различни срокове затвор, като се започне от доживотно заточение в Мала Азия за ръководните комитетски членове, като Марин поп Луканов, Димитър Пъшков, Петко Милев и хаджи Станю, и се стигне до присъди от три до десет години за по-дребните риби. Божил, Велчо и Марин, касиерът на Орхание, получили по десет години, а Вутю, който придружавал Левски при нападението в Ловеч, получил седем години. Двама души, срещу които нямало доказателства освен непотвърдените показания на Общи, били освободени. Това показва, че ако всички си били мълчали, вместо да хвърлят един другиму вината си, отнемайки по този начин на комисията друга възможност, освен да ги признае за виновни, присъдите в цялост са щели да бъдат много по-леки и много повече хора са щели изцяло да се отърват.

След като се справила с всички други, специалната комисия зачакала главния обвиняем, обмисляйки възможните ходове. Разбира се, неговият разпит би трябвало да бъде чиста формалност. В интереса на държавата той е трябвало да бъде унищожен. Комисията разполагала вече с достатъчно напълно потвърдени доказателства срещу него, за да оправдае неизбежната смъртна присъда. Но турските съдници с нетърпение очаквали да видят прочутия Джин Гиби и любопитствували да разберат как той ще се държи. Само за хаджи Иванчо, единствен измежду съдиите, изгледите от срещата не били съвсем благоприятни. Той не е могъл да не споделя опасенията на д-р Стамболски и с тревога очаквал да не би обвиняемият да реши да си отмъсти за участието му като съдебен заседател, като го смъкне от съдийския стол на подсъдимата скамейка чрез едно драматично изобличаване.

На 5 януари 1873 г., в една атмосфера на напрегнато очакване, комисията се събрала в конака. Насядали зад масите си, съдиите представлявали една блестяща и внушителна гледка. Облечени в своите парадни униформи, обшити в сърма и окичени с ленти и медали, те чакали да доведат обвиняемия от неговия затвор. Първото напомняне за неговото присъствие било дрънкането на оковите, което го съпровождало, докато той бавно пристъпял в залата, леко накуцвайки. Всички погледи се вперили в него. За пръв път те виждали живата фигура на човека, когото вече познавали от снимките и полицейските описания. Русата му коса била покрита с превръзки, но главата била гордо вдигната; тлеещите сини очи били помрачени от болка и безсъние, но в тях нямало нито страх, нито молба; посивялото лице носело недвусмислените следи от напрежението и душевните терзания, но то било спокойно и изразявало ведростта на примирението. Един войнишки шинел, наметнат върху плещите му, покривал стройната му фигура, но нито раздърпаното облекло, нито оковите на ръцете са могли да накърнят вроденото му човешко достойнство. Той влязъл не като пленник, а като владетел — горд, спокоен, сдържан — и изгледал своите съдници с презрително безразличие.

Съдът позволил на своята жертва да седне и започнал разпита с надежда за едно бързо сломяване.

Скоро обаче съдиите разбрали, че не ще могат нито да уплашат, нито да унижат този смущаващ ги човек, който се намирал изцяло в тяхна власт и в чието присъствие въпреки това те чувствували неловкост и смущение. Дори на най-обикновените и формални въпроси неговите отговори били неочаквани и объркващи:

— Как е името ти, как е името на баща ти, откъде си, какво е занятието ти, на колко си години?

— Васил, на баща ми — Иван, от Карлово съм и съм на двадесет и шест, двадесет и седем години(56). Занятието ми е да облекчавам положението на българите и обикалях, за да им давам упование.

Въпреки несгодите при пътуването и тежкото си лично състояние Левски доста мислил върху проблема как да се държи пред своите съдии. В съда той влиза с избистрена в съзнанието си обща стратегия. Оставайки верен на клетвата да не издаде нищо, пред него останали открити няколко линии на поведение: първо, той би могъл да отрича всичко от край до край и, второ, би могъл да превърне подсъдимата скамейка в трибуна, от която страстно да провъзгласи народната воля за свобода. Левски отхвърля тези два по-прости пътя и избира един много по-гъвкав и полезен. Той знаел, че съдът има намерение да го унищожи и че друго не би могъл да стори. Примката била вече на шията му и би било безполезно да се мъчи да я отхвърли. А други, които турците още не са уловили и дори не ги подозират, ще трябва да продължат борбата. Heгов последен дълг оставал да запази остатъците от организацията и да направи всичко възможно за успокояване на духовете. Той не би могъл да скрие съществуването на комитетите, нито пък личното си участие в тяхната дейност. Но той би могъл да се опита да заблуди турците относно тяхната същност и цел, като по този начин възвърне на врага лъжливото чувство за сигурност и така да създаде благоприятни условия за възобновяване на работата. Заради тази цел той се постарава да създаде у турците впечатление, че комитетите са относително безобидна opгaнизация, че главен двигател на тяхната дейност представлява комитетът в Румъния и че лично той просто е бил оръдие на емигрантите, действувал е като техен куриер и проводник на нарежданията им, без да е участвувал в изграждането на тяхната политика. Тук-там той споменава по някое име, за да придаде достоверност на своите показания, но всеки път турците откриват, че сведенията са безполезни — лицето ще се окаже явно несвързано с комитетите или ще живее в Румъния, или по една или друга причина то ще бъде извън техния обсег...

— ...Кога излезе от родното си място Карлово и къде ходи?

— Излязох преди седем години, отидох в Сърбия и обикалях из Влашко.

— С какво се занимаваше в Сърбия и Влашко?

— В Сърбия ходих да се уча в училище, а от Сърбия ме извикаха в бунтовническия комитет, във Влашко.

— Викаха те в бунтовническия комитет за каква служба?

— Възложиха ми да обнадеждавам цяла България.

— В какво се състои това твое обнадеждаване и как щеше да го извършваш?

— Данъци много, а нямаше спокойствие, за това щях да ги обнадеждавам.

— Къде ходи, с каква цел и какво правеше из местата, където ходеше?

— Ходих в Свищов, Ловеч, Търново и Пловдив, защото Сърбия, Влашко, Черна гора и Гърция са готови да заграбят България, за това, за да не дадем земята си. Обикалях и в местата, дето ходех, оставях и книжа, три пъти идвах (и) в София.

— Какво пишеше в дадените ти от комитета предписания и в разпространяваните от тебе книжа?

— Дадените от комитета книжа бяха запечатани, какво пишеше в тях — не зная.

— Ти каза вече, че са те извикали в комитета, за да изпълняваш тази служба. Най-напред къде отиде, как обикаляше казаните от теб места, какво правеше там и как намираше хората?

— След като ме упълномощиха от комитета във Влашко, аз отидох най-напред в Свищов. Пристигнах вечерта. Сутринта влязох в кафенето, но комитетските хора не познавах. Те обаче ме знаеха. Когато излязох от кафенето, те изпратиха след мен човек. В ръцете на тоя (човек) имаше някакъв знак; знака аз познавах. Когато излизах на края на селото, показваха ми знака. Щом виждах тоя знак, предавах дадените от комисията предписания. Те ги отваряха и прочитаха. Предписанията оставих най-напред в Свищов и отидох в Ловеч. Отидох в хана на дядо Станчо. Както и преди казах, излязох на края на града, излезе един със знак в ръката, аз му дадох предписанията, обаче как е името му, не зная и не го познавам. Оттам заминах за Търново и после в Пловдив. Наставленията предадох както по-преди.

— Как ти посочваха тия знаци?

— Когато ме виждаха, подсвирваха и размахваха намиращия се в ръката им знак. Аз разбирах и предавах наставленията.

— Отгде знаеха те, че идваш от комитета?

— Защото когато ме извикаха най-напред в Централния комитет, от всеки край имаше по един човек. За да не се познават един други, те си поставяха маска на лицето. Отначало в Букурещ ме извика един търговец на име Ценович. Тоя търговец се намира в букурещката комисия, той ме назначи на тая работа. Маскираните хора бяха от различни краища, затова когато ме виждаха там — когато аз отивах в комисията, лицето ми беше открито, ме познаваха.

Левски упорито отричал да познава хората, с които се е срещал. Той владеел до съвършенство изкуството да заблуждава и можел да лъже право в лицето, гледайки събеседника си с обезоръжаващата невинност на сините си очи. Турците някак се стъписали пред това съчетание от готовност да говори и неочаквания характер на казваните с такава самоувереност показания.

— ...Нямаше ли приятели в местата, където обикаляше, и не се ли срещаше с някого?

— Не се срещах с никого, защото те не ми се изказваха.

— Много хора те познават и са се срещали с тебе, защо не ги изкажеш?

— Никого не познавам.

— Не познаваш ли Димитра, който седи насреща ти, не си ли разговарял с него върху комитета и не си ли обикалял заедно с него?

— Виждах го два пъти във Влашко, но че ходи по тия работи — не зная. В Букурещ научих, че по тая работа обикаля някакъв човек и че не върши добра работа. Писа се писмо: без подписа на Левски (тоя човек) да не се приема; кой е тоя човек — аз не зная; аз обикалях сам, с никого не ходех...

Този е първият път, когато Левски и Общи се виждат от времето преди арабаконашкия случай. Левски използува тази и следващите възможности, за да изрази недоволството си от своя бивш помощник. Предобедът минал, без съдът да постигне някакъв напредък в разпита. Левски твърдял, че не познава никого, свързан с комитетите, освен Ценович, който го бил извикал да отиде в Букурещ и да работи за комитета. Целият му разказ изглеждал добре споен, и всеки път, когато съдиите посочвали някаква невероятност в показанията му, Левски веднага намирал правдоподобно обяснение.

— ...Как прие назначението си за тая работа от хора из една непозната страна, чиито лица не си виждал?

— Постъпих изключително по подбудата на видния букурещки гражданин Димитраки Ценович от Свищов и с дадените ми от него уверения...

След като обядвали, съдиите продължили със същите въпроси и имали възможност да послушат още за непознати лица с тайнствени знаци, които чакали Левски в покрайнините на градовете и селата, които подсвирквали след него и получавали от него запечатани писма с неизвестно за него съдържание. Такава била издръжливостта на Левски, че дори в течение на най-мъчителните разпити той сякаш извличал някакво мрачно удоволствие от играта с враговете, от вида на техните озадачени лица, когато те слушали по-невероятните му твърдения, недоумяващи в кое могат да вярват и в кое не. Обяснението на Левски как самият той е погледнал на арабаконашкия обир — полуистина-полуизмислица — съдържа, свой хумор:

— ...Малко преди обира на хазната заминах за Цариград по суша за Пловдив. Когато пристигнах там, от Букурещ дойде едно писмо, в което беше казано: «Хазната, която отивала за София, била обрана; поради това, задържан бил някой си Димитър; ако по тоя случай се заловят и комитетските хора, ти дай знак за повдигане на общо въстание, ние ще пишем на всички войводи (и) те ще ти се притекат на помощ». След като прочетох това писмо, аз размислих: поради това, че обирът на тази хазна е разбойничество, не намерих за подходящо да се повдигне въстание. Затова писах на намиращите се в цяла България комитети за идването от Букурещ на такава заповед и че понеже в случая се касае за разбойничество, няма основание за въстание. В същия смисъл отговорих и на Букурещкия комитет. След тоя отговор Букурещкият комитет искаше да ме отстрани и освободи от работа. Сетне аз реших да отида в Цариград, да потърся големи личности като вас и, признавайки престъплението и грешката, да поискам прошка и да разправя отначало докрай с всички подробности положението.

— Какво ти попречи да изпълниш това си намерение?

— Възнамерявах, щях да отида в Русчук, а оттам щях да отида в Цариград, обаче между това ме раниха и заловиха.

На следния ден разпитът продължил. Очевидно турците обмисляли казаното от Левски, съпоставяйки го с онова, което им било вече известно:

— ...Във вчерашния си разпит ти призна, че от Букурещ си минавал отсам три пъти: първият — за да разпространяваш писма относно уредбата на комитетските пощи, вторият — по разнасяне на печатните устави, третият си дошъл през Цариград и си бил заловен. Обаче ти не си извършил толкова малко работи. Ти не си разказал, че си идвал от отсреща (Букурещ) толкова много пъти и (как) си ходил из селата тук от твърде дълго време (и) си организирал комитети; че на събранията ти си чел наставленията (и) си подбуждал към тая работа всички; че за покупка на оръжие и припаси ти си събрал твърде много пари, че си бил над Централния ловчански комитет, че си си служил с името Аслан Дервишоглу и по тоя начин си водил твърде голяма преписка както с Букурещкия, така и с намиращите се на други места комитети. Разкажи подробно, едно по едно, как ставаха тия (работи)?

— Каквото и да се съобщаваше на комитетите, идваше отвъд, от Букурещкия централен комитет (и) аз съобщавах на тукашните комитети. Много пъти аз съобщавах съвсем точно нещата, които трябваше да се съобщават, а ако някога се явяваше нужда да се допълни нещо, аз го допълвах сам, (като) това съобщавах с подписа си. Моето обикаляне из градовете и селата не беше за да подбуждам народа (да влезе) в комитета, а да проверявам как вървят и как се пазят комитетските работи и не се ли издават те; обикалянето ми тук беше наблюдение и проверка. Ако в обикаляните градове и други места забележех някакви порядки, носещи вреди на комитетската работа, аз пишех на Букурещкия комитет (и) оттам идваше заповед да се разследва тая работа. Централният (Ловешкият) комитет пък проучваше положението и пишеше на Букурещкия комитет. Но не само в тия места; ако и между членовете на Букурещкия комитет се появяваше някоя грешка, аз пишех и на тях нужните предупреждения, защото желаеше се (всичко) да излиза от една уста; тъй като аз бях организаторът. Парите, които се събираха от селата, се изпращаха в определения от тия села център. Тоя пък център ги провождаше на отсрещния (Букурещкия) комитет, било в мое присъствие, или не. Когато се отбивах в комитетите, които събираха пари, аз давах според нашия ред необходимите разписки. Когато отивах в центъра, даваха ми сведения за количеството и мястото на изпратените на отсрещния комитет пари в мое отсъствие.

— Защо събирахте тези пари?

— Събраните пари не бяха за оръжие, защото не беше ясно още какво ще става, парите се събираха само за разноски.

— Купено е било някакво оръжие, как стана това?

— Вероятно тия оръжия са купени от панаирите, ако ги беше купил комитетът, аз щях да зная.

— Ние имаме разписки за получени пари срещу револверите, раздадени от Ловеч из селата, как си издавал ти тия разписки, щом не си знаел?

— Ловчанският комитет не ми казваше, че събира пари за оръжие, казваше ми (само) че са изпратени толкова пари и затова давах разписки.

— Как си пишехте с тия комитети?

— Комитетът имаше от село за село, от град за град комитетска поща, кореспондираше се чрез нея.

— Ти не виждаше ли, не познаваше ли комитетските хора?

— Според изискванията на Устава, не ми беше работа да ги познавам.

— Сега ли не искаш да ги познаваш, като вадиш (за пример) Устава, или и преди не си ги познавал?

— Не ги познавам и тогава не ги познавах.

— И куриерите ли не познаваше?

— Те бяха техни (на комитетите) хора и тях не познавам.

— Къде предаваше писмата, или имаше пощенска кутия, подобно на държавната поща?

— Когато приготвех осем-десет писма и исках да изпратя някъде някое писмо, аз излизах на края на града, уговаряхме чрез знак с дошлия човек, той вземаше писмата (и) къде ги носеше, той знае.

— В Ловеч в кое кафене даваше тоя знак?

— В Ловеч излизах от Мариновото кафене извън града и (там) давах знак.

— Значи познаваш Марина?

— Показали ми бяха Мариновото кафене, аз отивах там и вършех моята работа. Там имаше няколко кафеджии, кой беше Марин — не знаех.

— И в Карлово ли имаше такова кафене?

— В Карлово няма такава работа, и да има, може би друг работи (там), аз не зная, това знае Пловдив. Пловдив не беше под мой обсег на действие.

— И в Сопот ли е така?

— Те спадат към Пловдив, Пловдив знае, аз на зная.

— До къде се простираха границите на твоята дейност?

— Свищов, Ловеч, Търново, Пловдив — комитетите в тия четири града.

— Как се казват там кафеджиите?

— Имената им не зная.

— Има ли в Пловдив такова кафене и как е името на кафеджията?

— В Пловдив има кафене в хана Ики капу, кафеджията е мюсюлманин, името му не зная...

Вече втори ден продължавал разпитът на Левски, но многото и най-разнообразни въпроси не могли да доведат съда до нито едно ценно за него сведение. Съдиите решили да му направят очна ставка с други затворници, негови бивши другари, и да видят дали те няма да го накарат да се пречупи. Когато Левски казал, че не може да си спомни дали бил в село Царацово или е пренощувал там или с кого е пътувал и когато той твърдял, че си бил извадил турско тескере по силата на своя румънски паспорт, съдът извикал бившия комитетски куриер Дидьо Пеев. На 27 декември Дидьо Пеев описал подробно всички свои пътувания с Левски, включително посещението в село Царацово и как след това бил дал на Левски своя паспорт. Той повторил пред съдиите своите предишни показания и те се обърнали тържествуващо към Левски.

— ...Ти чу какво каза седящият насреща ти Дидьо Пеев, какво ще кажеш сега на това?

Левски не показал никакъв признак на смущение.

Жалката гледка на малодушие и измяна, представена oт някога предания му другар, го попарила като душ с вряла вода, но въпреки това той отговорил без видимо вълнение:

— ...Тоя може да е ходил с друг, сега обвинява мене.

— Между книжата ти е тескерето, извадено на името на Дидьо Пеев (и то) е в ръцете ни, няма смисъл да отричаш!

Основното в поведението на Левски било турците да повярват на неговите показания. Ако онова, което казва по въпроси, вече известни на турците, се установи като невярно, той не би могъл да се надява, че ще ги заблуди за неща, по които те не били достатъчно осведомени. Той дошъл пред съда, без да знае какво са казали другите дотогава, и се пазел от рисковани показания. Но щом разбрал, че някои неща били известни на турците, той променил показанията си и признал известното вече:

— Истината в случая е тая: за да отида от Извор в Пловдив, аз поисках един човек, изпратиха ми Дидьо Пеев, отидохме заедно.

— Защо отрече преди малко?

— На мене се откриваха много хора, обаче не са работили, как да ги изгоря?

— Ти кажи хората, които работеха. Да започнем най-напред от Свищов. Разкажи: с кого работеше в Свищов?

— В Свищов не останах в ничия къща, защото загубих бележката, на която беше написано името на кореспондента в Свищовския комитет (и) не можах да се срещна лично (с него). И в Свищов сигурно не е имало никой, (който) да се занимава с тая работа.

— Кои бяха в Ловеч?

— Познавам Ваньо Терзията(57). В къщата на Ваньо идваха трима шивачи и може би да познавам лицата (им), но имената им не зная.

— Кои познаваш в Търново?

— Както обясних и преди, първия път в Търново поради това, че не познавах никого, предадох писмото чрез уговорените знаци. От Букурещ ми бяха поръчали да предложа на Стефан Карагьозов, търновски първенец, като влиятелен (човек) да влезе в комитета. После Намерих слугата му (и му казах): «Идвам от Букурещкия комитет, искам да се срещна с него (Карагьозов), ако приеме, съобщи ми!». Съобщи ми се по тоя случай, че той приема срещата. Понеже научих, че тъкмо тоя човек е близък на властта и страхувайки се да не ме издаде, не исках да го видя повече.

— Кой ти каза, че Карагьозов е такъв човек?

— Казаха ми от Букурещ, че тоя човек е човек на властта: «Бъди много предпазлив, виж, помисли, ако го намериш за подходящ, работи (с него)!». Ето защо, не се осмелих, и от тогава до залавянето ми аз не го видях.

— За толкова време, разбира се, ти си научил кой е търновският кореспондент, ние искаме него, а не те питаме и не търсиме ония, които не влизат в комитета.

— Понеже в Търново не приеха да влязат в тая работа и не искаха да се срещнат (с мене) не можах да се запозная с никого.

— Кои познаваш в Пловдив?

— В Пловдив имаше един лекар, изпратих му писмо, но той не го приел.

— А бе човече, ние не те питаме за ония, които не са приели, а за ония, които са приели, сега това питаме, кажи ги!

— Имаше няколко момчета, но имената им не зная. Има (един) Иван Арабаджията, той знае (хората) от Пловдив.

Съдиите започнали да губят търпение, но съдът трябвало да отложи заседанието, без да е научил нещо повече. «Изобщо — се казвало в официалния доклад на съда до Цариград — той отказа категорично да съобщи някакви имена и лица.

На следния ден разпитът продължил. Доведени били разни членове на Тетевенския комитет, за да свидетелствуват за ролята на Левски при образуването на комитетите. Отново той ограничава своите признания до възможния минимум.

— ...Аз зная хора пред който съм чел наредбите, обаче кой е влязъл след мене, не зная, поради това не мога да изброя имената им.

— ...А бе Левски, разбира се, ти познаваш комитетските хора, но продължаваш да отричаш. Ти видя вече; искаш ли да доведем насреща ти сто и петдесет души, за да ти кажат (същото)?

Все още отговорите на Левски са уклончиви:

— Аз се срещах с много хора. Тъй като не зная кой е влизал в комитета и кой не, имена не мога да кажа. Ако ги видя лично, познавам ги, (но) не мога да зная имената...

Съдът отново отлага заседанието, без да е научил нещо ново освен известното до този момент. В официалния доклад се казва: «...След като всички тия негови деяния бяха изложени и като разбра, че не може да казва «аз не мога да зная техните имена!» и че му е невъзможно да крие самата истина, той заяви съвсем открито, че не иска да съобщи имената на хората, които не бяха заловени. Съобщи само за хората от Видрарския комитет, за които знае, че са арестувани, както и за Марин от Ловеч, че са комитетски хора...».

Точно по това време на непоносим натиск биват разкрити нравствената смелост и находчивост на Левски. Час след час, ден след ден той бива подложен под обстрела на цяла батарея от разпитвачи. «Виновен» повече дори, отколкото са подозирали неговите съдии, той бил принуден да измисля, често в момента да импровизира, а после да поддържа твърденията си през градушка от кръстосани въпроси, задавани от хора, които вече притежавали поне част от истината. Той не бил сигурен какво е известно на съда и стъпвал в тъмнината на неведението, като допълвал казаното вече от него в процеса на изясняване на положението, без да прибавя нещо към знанието на съда.

Безстрастно написаните турски протоколи отразяват само бледо свръхчовешките усилия на Левски да запази остатъците от организацията. Те обаче не разкриват нищо от неговото страдание, когато един след друг хората, които са целували неговите кръстосани нож и револвер и се клели в бога и в народа да пазят тайните на организацията, сега, в негово присъствие, повтарят всички тези тайни на турците и безсрамно приобщават своя глас към гласа на обвинителите. Той слушал с престорено безразличие, когато някои, стигайки до самота дъно на падението, се оправдавали, че са влезли в комитета само защото той ги бил принудил на това, като ги заплашвал да ги убие, ако откажат!

Всичко това било достатъчно, за да сломи и най-силния дух, но Левски не се огънал нито под прекия натиск, нито под още по-коварното въздействие на самотата и разочарованието. Той устоявал на всичките изкушения, които го преследвали в неговата самотност и болка. Защо да не се откаже от изнурителната и неравна борба и да признае всичко? Ще го обесят при всички случаи — какво се надява да постигне още? Защо трябва да упорствува да закриля хора, които се оказаха толкова недостойни за неговата саможертва? Дали не е истина онова, в което сам иронично бе уверявал съда, че «при всички случаи желаните цели не могат да се постигнат» и че «нашите българи желаят свободата, но ще я приемат само когато им я поднесат на тепсия в къщите им»? Неговата вяра отхвърля всички тези размекващи волята доводи с изблик на ново упование. Никога не би могъл да се отчае от своя народ. Днес някои наистина се показват като магарето, но утре те пак ще станат мъже. Нека други се отчаят от свободата; той никога не би се отчаял! Дори да остане само един-единствен човек, който отказва да коленичи пред поробителя, тиранията не би се чувствувала сигурна на своя престол. Тук, в задушната, претоплена съдебна зала, се разиграва една драма, стара колкото историята: самата свобода е на подсъдимата скамейка; тя отново ще бъде осъдена и предадена на пламъците на мъченичеството. Но тя ще оживява из пепелищата като птицата феникс, отново и отново... винаги!

Трябва ли тогава той да развее своето истинско знаме? Трябва ли да заговори като апостол на свободата? Трябва ли да осъди неверните си приятели? Трябва ли открито да им напомни за тяхната клетва? Да се откаже ли от преструвките и да приложи силата на своя ораторски дар в един блестящ показ на предизвикателство, в огнена изява на своята вяра, което би украсило книгите по история и би се повтаряло от поколение на поколение?

Не! Такива изблици биха били като балсам за измъчената му душа, но те не ще помогнат на делото. Той бе отхвърлил отчаяните, показни действия като начин на борба още когато бе отхвърлил идеята за четите. Сега той ще продължи трудната неромантична линия, която бе възприел още с влизането си в съдебната зала.

На четвъртия ден от процеса съдиите му правят очна ставка с Общи и го карат да отговаря:

— ...През времето, когато беше в Ловеч, с кои прави комитетско събрание?

— Аз преди казах, освен Ваню Терзията, който сега се намира във Влашко, никого не познавам.

— След като Ваню замина за Влашко, в чия къща нощуваше ти, колчем ходеше в Ловеч, и къде свикваше събрание?

— След заминаването на Ваню Ловчанският комитет се разтури.

— Какво ще кажеш, ако дойдат и ти кажат в лицето, че ти си правил събрание в къщата на Ваню, че след заминаването на Ваню ти си нощувал в Мариновата къща, (и) че си докарал три добичета от Плевен?

— Аз не съм оставал в Мариновата къща, не съм купувал и изпращал добичета от Плевен в Ловеч.

— Когато Димитър минал отсреща (Букурещ) тука с писма и дошъл в Ловеч, ти, Димитър и от Ловеч поп Кръстю, Димитър копринаринът, Марин кафеджията и Ваню Терзията сте направили събрание в една колиба в лозята край Ловеч. После тия хора събрали от Ловчанския комитет пари и купили за тебе, за Димитра и за Ангел Кънчев три коня, за да обикаляте България. Парите за тия коне били изпратени в Плевен. Пари за купения за тебе кон ти си взел назаем, така казват Димитър и другите. Ти казваш: «В Ловеч не познавам никого!». Как е възможно това?

— Димитър ми донесе и предаде писмото към Карлово (и) после замина за Ловеч. Сетне и аз отидох в Ловеч и се намерихме с Димитра в къщата на Ваню Терзията. Аз, Димитър, Ваню Терзията и Ангел Кънчев — четиримата, направихме заседание и стана дума за купуване на коне. Ваню Терзията ни даде пари, откъде ги е взел — не зная. После ние с Ангел Кънчев заминахме за Плевен и купихме един жребец и един кон. Димитър остана малко в един хан в Ловеч и купил за себе си едно добиче, откъде го е купил — не зная.

Съдиите се обръщат към Общи в присъствието на Левски:

— ...Димитре, ти чу думите, които каза Дяконът, верни ли са казаните работи, и ако не са верни, кажи кое е истината!

— Две негови приказки са прави, пет са лъжа...

Разпитът продължава и се насочва към въпроса за убийството на дякон Паисий.

— ...Димитре, от кого дойде заповед за убийството на дякона — владишки наместник, когото ти уби в Орхание?

— Убих го въз основа на писмо, дошло от Ловчанския комитет и от Дякона, с подпис Аслан Дервишоглу.

— Дяконе, ти чу, Димитър е убил дякона въз основа на твоето писмо с подпис Аслан Дервишоглу, какво ще кажеш на това?

— Според дадения от Димитра рапорт, дяконът щял да издаде работата на властта. Съгласно постановленията на комитетския устав, той трябваше да бъде убит. Аз писах на Букурещкия комитет, че е необходимо да се премахне дяконът, понеже мнението на Букурещкия комитет беше нужно. Докато дойде отговор от там, Димитър убил дякона в Орхание. После се получи отговор от Букурещ за убиването му. Когато аз (го) пратих на Димитра, чух, че ловчанската власт получила телеграма за убиването на дякона. От Букурещ били донесли уж по-напред на Димитра заповед за убийството на дякона.

— Димитре, ти казваш, че Дяконът ти писал писмо за убийството на дякона, той обаче казва: «Аз не съм писал писмо». Ти не знаеш да четеш, кой ти прочете изпратеното писмо?

— Прочете ми го даскал Иван, когато ходих в Тетевен.

— Дяконе, ти чу казаното от Димитра, ако дойде даскалът и каже (същото), какво ще речеш?...

Изправен пред неопровержими доказателства, Левски решава да приключи въпроса, като поеме върху себе си моралната отговорност за убийството:

— ...Комитетите не вършеха никаква работа без подписа с моето лъжливо име Аслан Дервишоглу. Каквото и да съм казал преди за убийството на дякона, аз изпратих на Димитра писмо с подпис. Писма без моя подпис не се приемаха от никой комитет, дори и от Букурещкия.

— Дяконе, във вчерашния си разпит ти каза че не сте събирали пари за оръжие. Димитър каза, че освен парите от другите комитети само той собственоръчно ти е донесъл и предал двадесет и пет хиляди гроша за закупуване на оръжие. Какво ще кажеш ти на това?

Тук Левски не вижда причина да прави повече признания.

— Събраните пари и с мене, и без мене се изпращаха от Ловчанския комитет в Букурещ, те бяха за разноски, а не още за купуване на оръжие. Получените от Димитра пари аз също така изпращах отсреща.

— Марин кафеджията от комитета ли е?

— Когато ние с Ваню Терзията излизахме на полето, идваше и Марин кафеджията. За мене Ваню Терзията каза, че съм търновчанин. Той може да е от комитета, но аз не зная.

След това съдът въвежда при него Анастас Хинов, който с известни подробности разказва за провеждането на разни събрания включително и един случай, когато те свалили ябълки от тавана на Марин и ги яли.

Левски с презрение пренебрегнал по-голямата част от показанията на Атанас и само накратко отхвърлил онези места, където се споменават имена. После съдът решава да го обвини в убийството в Ловеч. Вутю бил единствения очевидец, но Левски твърдо отрекъл да е имал пръст в убийството:

— ...В Ловеч аз чух за убийството на едно момче. Трима души с червени облекла влезли в къщата и убили едно момче. После аз отидох в Тетевен и там чух същото. След това, докато бях още там, получих от Ловчанския комитет писмо (в което) беше писано: Да не идваш тука, защото е убито едно момче, властта (те) търси, опасно е.

— Каква опасност има за тебе, щом не си го извършил ти, какво ще ти направят?

— Казваха, че понеже съм от комитета, властта може да ме залови.

— Щом не са се усъмнили в други комитетски хора, защо пък да се усъмнят в тебе?

— Понеже не съм тамошен, може да се усъмнят.

— Ако дойде човекът от Видраре, който е бил заедно с тебе, и ти каже в лицето ти, какво ще речеш?

— Какво ще река, щом не съм аз?

Довеждат Вутю и той описва с подробности цялото нападение.

— ...Дяконе, ти чу (и) разбра казаното ти от Вутю Ветьов, какво ще кажеш на това?

— Аз чух казаните от тогова думи, но аз не съм лицето, което уби човека в Ловеч.

— Защо да те клевети тоя човек, да изкаже тебе, а не друг?

— Вижда се, че всеки хвърля вината върху мене, и тоя казва за мене: «така направи, иначе направи», но аз не съм го извършил. Тоя Вутю Ветьов ми донесе и предаде в Правецкия хан писмото със съобщението за това произшествие.

През петия и последен ден от процеса били задавани въпроси от по-общ характер. Левски казал на съда, че комитетската кореспонденция съдържала статистически данни, които подлежали на разглеждане от Букурещкия комитет. Последният щял да подкани мюсюлманите да подкрепят българите и ако те се съгласели, нищо нямало да им се случи, на ако не — то българите ще въстанат и срещу тях. Знакът за въстание щял да бъде даден от Букурещкия комитет, когато той разсъди за уместно. Левски им разказал накратко и как се приемали нови членове. Накрая добавил:

— Това ми е останало в ума от съдържанието на Устава. Може да има и други някои неща, но не ги помня.

В отговор на въпроса, как е намерил настроението на народа по време на своите обиколки, Левски казал:

— Начетените българи, които очакваха напредъка чрез просвета, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие. Те бяха на мнение, че вместо да се прави това, напредъкът и просветата (както) и тия работи, да се уредят чрез държавата, помощта на чужди народи да се избегне. По такъв начин, те се държаха настрана от нашите комитетски работи. Обаче селяните, които са залагали тапите си за сто гроша, които след няколко години ставаха хиляди (бяха на друго мнение). Десетте кола сено чрез услугата на мухтарите са били записвани от юшюрджиите — петнадесет, десетте овце се записваха от бегликчиите — петнадесет. Тия селяни в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда, че ще се отърват от това зло, идваха накъдето ги теглихме. Това са моите впечатления.

— Не одобри ли ти тия техни мнения? ( т. е. мненията на начетените).

— Да, и аз разбрах, че вървим по погрешен път. По едно време бях дори намислил да намеря някакво средство да отида в Цариград и да вляза във връзка с властта, да разкажа теглото на народа, та дано се намери някой лек. Отдавна бях разбрал, че мнението да се обърнем към чужди държави е твърде опасно за нашия народ...

Левски отново се връща към въпроса, с който бе започнал своите показания — законните оплаквания на селяните срещу данъците и корупцията и хищните стремежи на съседите на империята. Още веднъж той се опитва да убеди своите съдии, че главната грижа на комитетите била икономическата несправедливост и опасността, произтичаща от балканския национализъм, че те съвсем не заплашвали целостта на султанското царство.

Захарий Стоянов, който по-късно имал случай да говори с хаджи Иванчо Пенчович, допълва нови подробности по поставените на Левски въпроси:

— Не сте ли доволни от черковните правдини и свободи, дадени на българите с ферман, та избрахте пътя на бунта?

— Дадените черковни правдини имат цената на магарешката сянка. Под тази сянка могат да блаженствуват само старците, бабите и конашките чорбаджии... Ние младежите искаме политически правдини и свободи, а без бунт такива правдини не се добиват!

— Бунтът много свят ще изтреби — вметнал хаджи Пенчович.

— Нима без бунт малко свят не гине под сатъра на агите! — отвърнал Левски на предизвикателството.

— Не искате ли милосърдието и прошката на падишаха?

— Милост от никого не диря!...

Ако всички други са били мълчали или казвали колкото се може по-малко неща, стратегията на Левски може би е щяла поне отчасти да успее. Но турците са знаели вече прекалено много, за да бъдат подведени. За всеки, който го наблюдавал и слушал, било ясно, че пред съда не стоял някакъв пратеник на външна организация, държан в неведение относно комитетския състав. Само един водач с редки качества би могъл да се държи като него. Турците не се съмнявали, че имат работа с гения на революционното движение, и по свой начин му са се възхищавали.

Първият протокол на специалната комисия започва така:

«Когато завършиха разпитите на лицата за наказанието, на които се донесе с предишните протоколи, установи се, че именуваният дякон Васил Левски е натоварен от страна на комитета във Влашко да подбужда и бунтува България. Той се очерта като компетентна и централна личност, която е подбуждала населението да образува комитети, които да се готвят да въстанат с оръжие в ръка против отоманската държава. Той е разширявал кръга на бунтовническата дейност и на всякакви други действия и е бил председател на всичките комитетски организации. Понеже е бил твърде хитър и лукав, а същевременно известен по своята храброст, когато се разтуриха комитетските гнезда не можеше да бъде заловен...».

Следва кратко резюме на неговото залавяне и разпит, по-нататък в протокола се казва:

«...Въз основа на тия подробности и на неговите резюмирани признания както и писмените, и устните показания на заловените, установява се, че поменатият дякон Левски е влязъл в България с бунтовнически намерения, като е подбуждал населението да въстане с оръжие против отоманската държава за придобиване на права, че под негово лично главатарство за бунтуване заедно с някакви други разбойници той освен дето е предприел разни бунтовнически деяния, но е изпълнявал точно възложената му дейност, като е държал пред селяните, събрани в селските училища, речи, издавал е печатни брошури, под название комитетски устави, и е подбуждал населението към въстание...

...От заловената негова кореспонденция се установява положително, че той e кореспондирал относно бунта с някои бунтовници и разбойници в Сърбия и Влашко, че споменатият Дякон Левски е източникът и инициаторът на замисления бунт, който е станал причина да отговарят пред повеленията на закона някои българи, които са имали смелостта да нарушат спокойствието на България».

След това специалната комисия изброява членовете, по които признава Левски за виновен: подбуждане към въоръжен бунт срещу държавата, участие в престъпна дейност като главатар на група, разпространяване на подстрекателска литература и убийство при извършването на друго престъпление. Те обявяват своята препоръка «гореупоменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване» и молят Министерския съвет да потвърди присъдата. Протоколът бил изпратен в Цариград на 14 януари.

Екзекуцията на Общи била отлагана, за да му се пpeдостави възможност да даде показания срещу Левски, но в деня след неговото последно появяване в съда — 10 януари, Общи бил набързо отведен на бесилката, два часа преди разсъмване. В затвора той получавал превъзходна храна, състояща се от няколко ястия, направо от кухнята на Мазхар паша, но вечерта преди екзекуцията му предложили само праз, хляб и сол, които той отказал да яде. След като казал: «Ах, излъгаха ме!», той умрял доста храбро, като преди това сам ритнал (бурето под краката си).

Трагична е неговата съдба. Единствен измежду всички, които турците убили, той няма нито паметник, нито се споменават неговите годишнини. Името му е познато на всеки българин, но то никога не е изговаряно при тържествените зари, когато българите отдават почит към загиналите за свободата. Но нито славното му участие в движението на Гарибалди, нито смъртта му на турското бесило не могат да изкупят неговия дял в смъртта на Левски!

Шеста глава

«Ако дойде зимата, пролетта далеч ли е?»

Шели

«От всеки гроб на убитите за свобода

кълни семето на свободата.

А то на свой ред дава семена.»

Уолт Уитман

И за Левски също краят бил близък и все пак той е имал още да изстрада.

Процесът свършил. Трескавите дни на напрежение и планове, когато всяка минута е наситена с умствено усилие, изведнъж отстъпват място на един пад на пълно бездействие, на истинското нищо, при което не оставa друго, освен да се спи и да се чака смъртта.

Всяка заран той се събужда с потискащата мисъл, че може би това му е последната сутрин, а дори и да не е, то надежда за отменяне на присъдата няма. Оставало му малко време и все пак тава време му изглеждало безкрайно, без някакъв смисъл. Държали го съвсем уединен, без връзка със своите съотечественици, без да има възможност да изпрати някаква вест до комитетите. Не можел нищо да стори в помощ на делото, освен да изтърпи своя край с кураж и достойнство.

Той прекарва четири седмици в това състояние на пустота, между живота и смъртта.

На 22 януари султанът подписва фермана, потвърждаващ присъдата, но тя била изпълнена чак на 6 февруари (19 февруари нов стил). Липсват документи или мемоари относно тези последни четири седмици от неговото пленничество в турския казармен затвор в София. В най-лошия случай те са представлявали един адски кошмар, при който смъртта идва като милостиво избавление. В най-добрия те са били едно сиво еднообразие на безнадеждно очакване, прояснявано от време на време от внезапен възторг, когато вярата в бъдещето напирала в него и потичала като огнена кръв по неговите вени. Навярно много пъти той мислено е преброждал извървените от него пътища; навярно много пъти е подлагал на преценка и преоценка следваната от него политическа линия. Прав ли е бил? Дали си е струвало всичко това? И отговорът, който си е давал, бил: да, прав е бил; да, всичко напълно си е струвало. Съвестта му била съвършено чиста и той не съжалявал за нищо, за нищо!...

Малко преди екзекуцията бива доведен един български поп, за да чуе неговата изповед и да му даде светото причастие:

— Кажете си греховете, синко! — му казал попът.

— Казах ги на царските комисари, та няма нужда и вам да ги казвам! — се говори, че е казал Левски. — Пред бога и свободата грехове не съм сторил, а пред пашите, чорбаджиите и владиците много, много и премного съгрешения съм направил, но нека тия ми съгрешения останат непростени... За едно нещо, дядо попе, ще те помоля: като ви пита някой за Дякона Левски, кажете му, че той, Дяконът, за българска свобода загина!

Изповедта на Левски е предадена от друг автор в малко по-различен вид, но със същото основно съдържание: «Отче, нищо няма що да кажа, защото никого не съм убил и никого не съм ограбил за лична полза. Ако служенето на народа е грях, то не искам прошка и от бога».

В такова душевно състояние на премислено непокаяние Левски посреща смъртта на 6 февруари (19 февруари нов стил). Шествието от полиция, войници и турски големци го съпровожда по краткия му път от казармите до мястото на екзекуцията. Било още рано, но улиците били изпълнени с възбудени турци и цигани — деца и възрастни. Цялата тълпа се движела в една посока, като крясъците и подигравките надвиквали тъпаните и безсрамно виещите зурли. Шествието минало покрай порутената черква «Света София» и спряло на източния край на града, където къщите отстъпвали място на снежното поле с тук-там чернеещи се трънени храсти и надгробни камъни. Бесилото се възправяло на фона на снежната белота — две отвесни греди и една напречна, като отворен към вечността портал.

В средата на тълпата, в центъра на вниманието, стоял Левски с вързани ръце и гоглав, с табелка на шията, върху която на български и турски били написани неговите «престъпления». Той бил блед, но съвършено спокоен. За последен път краката му, извървели безкрайно дълги пътища, докосват любимата му земя и почерпват сили от допира с нея. След седмици строг затвор той отново е навън, ограден от родните планини, които сякаш го гледат като неми приятели. Отново диша чист, освежителен въздух и усеща в косата си милувката на вятъра. Отново небето се шири над него, необятно като вярата, която го бе тласкала и крепила през всичките трудни и често самотни години на борбата.

Той се бе посветил на своя народ със съзнанието, че рано или късно животът му ще бъде поискан, и сега, когато този миг е вече дошъл, той не търси милост от хората, нито опрощение от бога. Дори пред лицето на смъртта не пожела да коленичи пред поробителя, нито да приеме утехата на религията, ако това би изисквало от него макар и частица политическо отричане. Той не вярва в задгробния живот, нито в последния съд, според църковната догма. Той има свои идеи за съд и безсмъртие. Той ще се прероди в онези, които ще продължат борбата, той отново ще живее чрез децата на бъдещето, когато българи и турци ще вървят ръка за ръка и не ще има нито паши, нито чорбаджии да грабят онова, което принадлежи на народа. Ще го съди потомството. Пред този съд Левски ще застане с чисти ръце и чисто сърце. Той вярва в един свят, чужд на омразата и тиранството, както някои вярват в рая. В душата си не храни никакво съмнение, че в края на краищата човечеството ще надживее варварството, че и онова, което той нарича «Храм на свободата», ще бъде изграден както в България, така и във всички други страни. Ако, според старото народно поверие, е нужно да се вгради човешки живот, за да заякнат основите на сградата, тогава той е напълно готов да принесе своя в жертва. Той умира, както умират семената, за да оживеят наново в реколтата...

През целия ден циганчетата замеряли с камъни замръзналия труп и се радвали, когато някой камък успеел да го разклати. Когато най-после Левски бил свален от бесилото, за да бъде погребан, страх и скръб изпълнили града с такава ужасна тегота, че по-късно никой не могъл да каже с увереност къде е погребан Апостола на свободата.

Много лесно е един човек да бъде убит и закопан за вечни времена в тъмната и безмълвна земя с вързани ръце и пречупен врат. Но когато човекът е живял не за себе си, а е превърнал своя живот в дела и идеи, преминали в съзнанието на другите — тогава не е лесно да се прецени кога той е мъртъв. Ако турците са си въобразявали, че ще задушат свободата, като удушат нейния апостол, те скоро трябвало да се разочароват. В този «ничий» гроб под снеговете на София лежала само една празна черупка, докато по цяла България огнените семена вече тлеели в хиляди живи сърца в очакване само да премине бурята и риданията да секнат.

Верен на своята революционна клетва, Левски запазва комитетите по такъв начин, че по-голямата част от организационната мрежа се запазва неразкрита и непокътната. Когато останалите на свобода негови другари се посъвзели малко след първия удар от голямата загуба, появяват се нови апостоли, за да съживят комитетите, които той бе създал, и да подготвят народа за скорошно въстание на основата на новата система на окръжните революционни центрове. Не изминали и пет години след смъртта на Левски, когато на мястото на бесилото се появява триумфална арка и цялото население на София посреща с цветя и, според обичая, с хляб и сол победоносната войска на генерал Гурко, чието идване донася очакваната от петстотин години свобода.

Гробът на Левски и до днес не е открит. Но всъщност един гроб изглежда съвсем ненужен за човек, останал толкова жив в паметта на народа си и толкова дълбоко обичан.

Историята справедливо отреди за Левски единствената награда, която той е искал за себе си или е обещавал на онези, които са участвали в неговото дело: безсмъртие в паметта на бъдните поколения.

За тях Левски не само служи като неувяхващ пример нa доблест и нравствена чистота — той е живо доказателство за безсилието на тираните, за неразрушимото достойнство на човека. Защото, какво печели тиранинът, ако една земя след петстотин години робство и унижение ражда не народ от роби, а мъже като Васил Левски?

Бележки

1. Хурии — нимфа от мохамеданския рай, жена съблазнителка. Б. пр.

2. Цитат от библията — Евангелие на Лука, гл. I, стр. 52.

3. «За тези, които откърмили великия дух на В. Левски», Ник. Славчев, «Литературен глас» X, № 137, 10. 11. 1937 г.

4. «Васил Левски — Дяконът» — Ст. Заимов, 189, стр. 16.

5. «Васил Левски Дяконът» — И. Г. Клинчаров, 1924 г. стр. 18.

6. Спомени на Яна Иванова Кунчева, цитирани от Ст. Каракостов.

7. Ст. Заимов — «Васил Левски — Дяконът».

8. Ст. Заимов — «Васил Левски — Дяконът», 1895 г.

9. Ст. Заимов — «Васил Левски — Дяконът», 1895 г.

10. Д. Илков, «Принос към историята на Стара Загора», Пловдив, 1908, стр. 171.

11. Д. Т. Страшимиров, «Васил Левски: живот, дела, извори», София, 1929 г., стр. 707.

12. Ст. Каракостов, стр. 89.

13. Д. Т. Страшимиров, стр. 161. Писма до Анастас Хинов.

14. Случката с разстригването на дякона е описана от Г. Гинин и цитирана от Ст. Каракостов. Б. пр.

15. Хаинбоаз — Проходът на републиката.

16. Из спомените на Големия, вж. Каракостов, стр. 48.

17. Из писмото на Григор Начевич до Хр. Георгиев.

18. Писмото е предадено с типичните диалектни особености на говора на Левски и състоянието на неговия правопис.

19. Из писмото на Левски до Данаил Попов.

Робияши — каторга, принудителен труд. Б. пр.

20. Изразът е взет от «Песента на сокола» на М. Горки; в руския оригинал той е «безумство Храбрых».

21. Из спомените на Киро Тулешков, цитирани от Каракостов, стр. 41.

22. Петър Голов — «На Левски най-верни другари».

23. Това писмо е изпратено в отговор на анонимно критично писмо до Левски от името на група патриоти в Румъния. Няма дата.

24. Левски до Ив. Кършовски.

25. Цитат от библията, «Исая», глава 61, стр. 3.

26. От едно описание на Левски от Ст. Заимов.

27. Списък (отчет) на хора и въоръжение. Б. пр.

28. Каравелов.

29. Страшимиров, стр. 60.

30. Нощни обири.

31. За пръв път и последен път се занимаваме с Вас. Б. пр.

32. Означава му се каква сума.

33. Или кяр, или смърт (морава — гроб).

34. Ориенталско питие, направено от корените на орхидея.

35. Спомени на Пеев, цитирани от Ст. Каракостов.

36. Св. Никола и Св. Илия — нещо като прякори на револвер.

37. Историята за Неда и Гана съществува в две версии: първата от Гинин, публикувана в «Сборниче В. Левски», Пловдив, 1903 г. и цитирана от Каракостов, стр. 96–102, и втората — от Никола Славчев, в един ръкопис, с намерение да се поправят някои грешки в сведенията на Гинин. Версията на Славчев е цитирана от Дойчев, cтp. 45–48.

38. Писмо до Сливенския комитет — Д. Страшимиров, стр. 116.

39. Цитирано от Каракостов.

40. Ч. к. — частни комитети.

41. Последното изречение е малко изменено, за да се разбере смисълът му. Б. пр.

42. Условно име, навярно Хр. Иванов, книговезецът от Търново, за когото Каравелов и Левски били говорили да се назначи за евентуален заместник на Левски.

43. Из писмото на Левски до Д. Попов от 16 септ. 1872.

44. Из «Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд», стр. 157. Б. пр.

45. Тези произшествия са: убийството на дякон Паисий, един по-раншен опит за убийството му; неуспешен опит на Общи да обере къщата на Николчо Арнаудов в Етрополе и обирът на пощата.

46. Левски до Любен Каравелов, 30 окт. 1872.

47. Цитирано от Ст. Каракостов. Б. пр.

48. От материалите за последното отиване на Левски в Троян, събрани от Асен Клисурски, който имал възможността да говори с отец Давид.

49. До 1879 г. поп Кръстю се е люшкал от колеблива преданост към комитетите до пълното си скъсване с тях. В една крайно злъчна и враждебна статия, писана през 1879 г. (тъй наречения «Требник»: виж Страшимиров, стр. 678–83), липсва дори всякаква добросклонност, каквато би трябвало да се очаква от един бивш макар и разочарован член. Поп Кръстю споменава Левски по два повода: 1) че хората погрешно го наричат дякон, когато той вече не е, и 2) че Левски убива невинни хора: «Невинното момче, убито посред пладне в Ловеч от една несмислена ръка, на което кръвта и днес вика за отмъщение». Б. а.

50. Из спомените на Д. Пъшков.

51. Отвори вратата, бе ханджийо! (тур.). Б. пр.

52. Из спомените на Големия.

53. Тъй, момче, ние виждаме, но какво да правим, държавата заповядва, това е! (тур.)

54. По една щастлива случайност турците не обръщат внимание на коня и не намират архивата при претърсването на Къкринското ханче. Конят останал в обора и впоследствие бил взет от бащата на Никола Цвятков. Христо и Никола биват освободени през януари 1873 г., но при завръщането им в Ловеч каймакаминът бил толкова възмутен от освобождаването им, че ги затворил за още 3 месеца. Никола изпратил на Сирков бележка за архива, който бил взет от дисагите и скрит повторно от Мария Сиркова. Сега той се пази в Народната библиотека в София.

55. К. Стамболски — «Автобиография».

56. Левски нарочно заблуждава турците относно истинската си възраст, за да изглежда невероятно, че е участвувал в първата легия в Белград.

57. Иван Драсов. Дори и турците да са се сетили за кого става дума, Драсов се намирал в Румъния. Б. пр.