Ръководство за класиране и описание на архивите

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автори: Самуел Мюлер, Йохан Фейт, Робърт Фрюин

Дизайн: Давид Нинов

София, 2012

Смятам за свой приятен дълг да явя, че настоящото «Ръководство» дължи появата си на български език благодарение на нашия просветен мъж господин Хр. Чакалов, управител на Българска нapодна банка, който между другото се е замислил и за документацията в нашето малко царство. То биде преведено по изричната негова поръка с писмо № 26 от 23 юни 1910 г. от частния му кабинет.

Преводачът: Дим. поп Илиев, бивш учител в III Софийска държавна мъжка гимназия и чиновник при БНБ в София

Предговор(1)

Ето една скучна и подробна до прекаленост книга. Читателят се предупреждава. Ние се считаме морално задължени да заявим това категорично още от самото начало. Ако критиката приеме да се занимае с това произведение, тя ще побърза да го прокламира urbi et orbi. Трябваше ние прочее да преварим и признаем праводушно, че произведенията на Виктор Юго и Камил Льомоние са много по-привлекателно четиво от нашето. Изобщо, при това, не правим въпрос, дали една дата трябва да бъде отпечатана или не между кавички или трябва да се номерират писмените документи посредством цифри или букви. Кой е прочее подтикът, който ни е накарал да предпишем тъй подробно и до най-малките дреболии правилата, които бихме желали да видим следвани в съставянето на архивните инвентари? Ето го.

Убедени сме, че еднообразието в съставянето на инвентарите е нещо полезно не само в главните точки, но още и в подробностите. То улеснява старанието на дирителя, който улавя бързо смисъла на всяка постоянна употреба, а предупреждава ни и от честите недоразумения.

При това, твърде много би се измамили онези, които си въобразят, че ние бихме пожелали да видим всичките ни колеги да минат под ярема на правилата в това «Ръководство».

Няма да се сърдим никому от ония, които биха желали да се отбиват от тези правила, в подробностите или даже в главните черти на «Ръководството» ни. Ние храним просто надеждата да видим колегите си да подхвърлят идеите ни на зряло обмисляне и, ако са в несъгласие с нас, да кажат мотива в увода на инвентарите си. И тъй, ние ще вървим напред и ще постигнем когато и да е целта си. Публиката ще знае, кои са мотивите, които сме следвали. И ние ще знаем по кои точки нашите правила ще спечелят, за да бъдат допълнени, може даже и ревизирани.

Ние желаем да бъдем критикувани и много даже. Само след обмяна на възгледи между членовете на сдружението ни ще може да се стигне до определен резултат. Надяваме се, че след няколко години едно второ прегледано и поправено издание на произведението ни ще може да се яви на свят и, че за последното би могло да се иска, с известен шанс на успех, одобрението на дружеството на холандските архивари.

 Това ново издание, надяваме се, ще носи по-малко белега на несъвършенството, който се фатално прикрепва на едно първаче. Последното носи недостатъците на своето начало. Всякой от нас приготви по една част и заедно прегледахме цялото. Този пpеглед ще послужи най-малко, нека се надяваме, да се избегне всякакво противоречие. Но по самото естество на произведението не би могло да се въздържим да не изпаднем в приповторения, представяйки се вcякой път същите наблюдения под нови гледища и не можейки да се минат мълком.

Мюлер, Фейт и Фрюйн

Глава първа: Произход и състав на архивните депа

§ 1. Архивният фонд е съвкупност от писани, описани и печатни документи, получени или издадени официално от една администрация или от някого из чиновниците й, доколкото тези документи са били предназначени да останат депозирани в тази администрация или у тоя чиновник.

Тази дефиниция на архивите, що поставяме тук начело като основа, върху която всичко ще почива, има предимството да е възприета единодушно, както на събранието от сдружението на архиварите(2), така и от архиварите на царството(3); г-н министърът на вътрешните работи я утвърди с малки промени с циркуляр от 10 юни 1897 г.(4) Ако изобщо мъчно се оценява една дефиниция, в настоящия случай то ще се покаже вероятно излишно. При това добре ще е да обясним малко разните точки, защото важно е дали главната част от определението е ясно разбрана под всичките й видове, понеже естествено от това ще произлязат бъдещите разглеждания.

Съвкупност. През време на разискванията, що станаха по случай тук дадената дефиниция, попита се, кога може да се нарече сума от архивни предмети една съвкупност, и дали един такъв израз е също и оправдателен, когато из една сума от архивни предмети съществуват само няколко документа. Отговори се: архивният фонд е «съвкупност», още щом като не е «част», т. е. от момента, откогато не се знае дали другаде съществуват други части от тоя същия фонд. В последния случай, желателно е да се възстанови по един или друг начин една съвкупност от тези части: но, ако от един архивен фонд остане само един документ, този документ образува архивния фонд: той образува една съвкупност сам по себе си и трябва, следователно, да бъде описан като такъв.

 Писани, описани и печатни документи. Под описани документи се разбират карти и планове, които се появяват често в делата; това са документи издадени по заповед от известни администрации или известни чиновници или пък достигнали до тях, за да им помогнат да осветлят сродни въпроси. Никакъв смисъл не съществува да се отстранят тези планове от архивните фондове. Същото е и за печатните документи, които, особено от XVII в. насам, са твърде многобройни из архивите. Фактът, дето са накарали да се отпечата, вместо да се прекопира, за разни преписи едно писмо, което, би трябвало да се пръсне в множество екземпляра, или пък резолюции (в цялост или в извадки) на един съвет, определени за членовете на събранието, явно е, че не може да служи за мотив да се отхвърлят от архивите тези печатни документи. Дефиницията говори само за писаните, описаните и печатни документи. Други предмети не могат да образуват част от архивния фонд. И не е дума тук само за старинности или други подобни предмети, които по естеството си даже са определени да бъдат запазени в музеите, но още и за първоначалните регистри за даждията с печати, макар и изобщо тези последните да бъдат запазвани в депата на архивите.

Официално (ех officiо). Само официалните документи, получени или издадени от администрациите или чиновниците, документи в това качество принадлежат към фонда на архивите. Получените или издадени документи от членовете на една администрация или от чиновниците от друго звание, документи които често се срещат в един архивен фонд, не образуват част от тях. Същото е и с частните писма, отправени до чиновниците. При това, удобно е всичко туй да разбираме cum grano salis. В малките местности често пъти се случва, получените документи да са далеч от да се издават винаги под официална форма, а понякога срещат се някой от тях с изключително частен характер. Явно е, че вървим против целта, която сме си поставили, ако претендираме да отхвърлим всички документи на един архивен фонд под претекст, че формата не е адекватна със сюжета.

Получени от една администрация. Министърът, като сметнал за полезно да измести думите екс-офикацио, които в определението на нашето сдружение се намираха след думата чиновници, (това разместване бе желателно само по себе си, защото нашата редакция можеше да даде повод за някoе недоразумение в този смисъл, че думите екс-официо се отнасяха само към чиновници), нашето внимание биде отправено към термините пратени на някоя администрация, чийто избор не ни се видя сполучлив. Наистина тоя, който отправя писмо до една администрация, никак няма нужда да действа екс-официо; само при получаването на документа това условие трябва да бъде взето под внимание. Прочее, позволяваме си да променим в министерското определение, прието при това от нас, думите пратени на чрез «получени от».

Въпросът се постави да знаем, книгите например, придружаващи едно писмо, адресирано до една администрация, дали те също принадлежат към архивите на тази администрация. Точно казано то е така: те се присъединяват към писмата. Но би било желателно да жертваме в тоя случай теорията в интереса на практиката: по-добре би било да поставим тези книги в една библиотека. Може да се случи предлаганата книга и писмото, което я придружава, да са неразделими: например когато посвещението на дарителя е писано начело на книгата. Даже и тогава изглежда за предпочитане да не отстраняваме книгата — поради това посвещение — от естественото депо, библиотеката, за която е била определена без съмнение от дарителя.

Издадени от една администрация. Този израз е бил избран вместо оня, който бе представен най-напред: произхождащи от администрацията, защото в тоя случай би могло да се появи съмнение при разбиране например протоколите на един съвет.

Администрация. Като последица от разискванията, които станаха в събранието на архиварите от царството(5) трябва също да смятаме в администрациите и съдебните корпорации, които по старото разбиране не ще съмнение принадлежаха към административните колегии, макар и в днешния език мъчно бихме ги смятали. Също една администрация, състояща се от една само личност (един конт например), естествено влиза в този израз.

Един от нейните чиновници. Всички чиновници не създават независим архивен фонд; този въпрос ще бъде третиран по-основно в § 55.

Една администрация или един от нейните чиновници. Ще забележим, че тук въпросът е за администрацията и нейните чиновници, а не корпорацията, която се управлява от тях. Самата корпорация няма архиви, ами нейната администрация и чиновниците й. Говорейки за архиви на една корпорация, бихме дали на думата архиви неточен смисъл, тъй като тези архиви се състоят изобщо от разни архивни фондове. Държавата сама също няма архиви и названието «архиви на царството» е в действителност неточно: съществуват само архиви на разни министерства, на двете камари на парламента и пр. (Тук не говорим за правособствеността на архивите: от това гледище названието «архиви на царството» или «на държавата» естествено точно е, защото също сборът от архивите на разните министерства, на камарите, принадлежат на царството или държавата).

Доколкото тези документи са били предназначени да останат депозирани в тази администрация или у тоя чиновник. Ограничението, що съдържа тази фраза, служи преди всичко да покаже, че само черновите на писмата, редактирани от една администрация, принадлежат към нейните архиви, а пък преписите(6) принадлежат на онези, до които са били отправени. Освен това изключват се оттам разни документи, именно пакетите на отпечатаните плакарди, които, макар и предназначени да бъдат изпратени навън, остават в архивните помещения. В случая, когато една колекция от плакарди е била подвързана да служи за употреба на администрацията, от само себе си следва, че последната е била определена да стои депозирана в тази администрация.

Различавало се е понякога архивен фонд от библиотека, като се специфицира, че първият обхваща всички ръкописи, които принадлежат според публичното право (jure publico) на една администрация, когато втората обема всички ръкописи, които й принадлежат по частното право (jure privato). Но тези определения са неточни: наистина правото за собственост на къщи, купени от една община, за да бъдат по-късно преобразувани и употребени за обществена услуга безспорно принадлежат към общинските архиви. Други пък, които засягат ренти върху къщи, що е наследила отстрана на конфискуваните духовни имоти, също принадлежат към общинските архиви, макар и общината да притежава къщите и рентите по частното право (jure privato). Ho можем да отправим още и друг упрек на тези дефиниции. Преди няколко години Вакернагел даваше следното определение на един архивен фонд: «Архивен фонд е сбор от писмени документи, които са постоянно в движение и предназначени за обществената администрация, както и за тези, които са се появили в частната администрация, но които, след прехвърлянето на последната към държавата, са добили публичен характер». Тази дефиниция, точна за държавните архиви, е неточна като обща дефиниция на един архивен фонд; защото безспорно е, че и частните битности също могат да образуват архиви, (виж § 3).

§ 2. Архивният фонд е едно органическо цяло.

В миналия параграф се изложи, как един архивен фонд се образува от самата дейност на една администрация или на един чиновник, как един фонд е винаги отражение от функциите на тази администрация или на чиновниците й. Не се създава прочее произволно архивен фонд, както се образува сбирка от исторически ръкописи, макар и понякога такава сбирка да взема името архивен фонд(8). Един архивен фонд е цял организъм, жив организъм, който расте, образува се и преобразува, според определени правила. Ако функциите на властта, от които произлиза тя, се променят, естеството на apxивите също се променя. Правилата, които управляват композицията, организацията, формацията на един архивен фонд, архиварят не може да oпредели априори: той може само да изучи организма и да установи, според кои правила той се е формирал. Всеки архивен фонд прочее има, тъй да се каже, своя личност, своя индивидуалност, която архиварят трябва да се нaучи да познава, преди да помисли да пристъпи към неговото класиране. Също и в правилата, които по-нататък, следват, внимателно е избегнато да се дава схема за класирането или разподялбата на едно архивно депо. Bcякой архивен фонд, нека твърдо се убедим в това, трябва да се третира по различен начин. А пък настоящото «Ръководство» има за цел, само да покаже начините за познаване състава на един архивен фонд и да извлечем от така узнатите характерности основните бази, нужни за нареждане работата. Без предварителното опознаване състава на организма, тази работа не може да бъде удобно нагласена. Не първият систематизатор или първият историк, който ни се мерне, ще бъде в състояние добре да нареди един архивен фонд: само оня, който му изучи организацията, ще бъде в състояние да го извърши.

§ 3. Администрации и чиновници на частни битности също могат да образуват архивен фонд.

Съществуват частни битности, като манастири, приюти, братства и пp., а в наше време дружествата и обществата, като например Дружеството за експлоатацията на държавните железници, Холандското дружество за преуспяване на индустрията, Федерацията на зидарите, Дружеството на Насау-Ла Лек, чиито администрации или чиновници сключват контракти, получават писма, пишат протоколи и пр., всичко въз основа на техните функции. Тези учреждения от това гледище могат прочее да се третират както и обществените учреждения. Даже и обикновени частни личности могат да имат архиви. Един търговец също както и един синдикат или едно търговско сдружение притежават архиви, състоящи се от книги-журнали, касови книги, получена кореспонденция, копирки на излезли писма и пр.

Но тук не трябва да влизат семейните архиви, които са наистина изобщо само сбирщина от книжа и получени документи и запазени от разните членове на едно семейство (или разни хора, които са заемали една къща или един замък), като частни личности или като влизащи в разни функции; понякогa даже това са само колекционери. Архивните документи на едно семейство не образуват едно цяло, те са били събрани твърди често по най-странен начин и лишени са от органичната връзка на един архивен фонд в смисъла, за който са събрани тук. Правилата за обикновените архиви не могат следователно да се приложат за архивите на едно семейство или един замък(9).

§ 4. Трябва добре да се различава архивен фонд от архивно депо. В едно архивно депо може да се срещнат шест вида архиви: 1) архивите на администрацията, на която принадлежи депото; 2) архивите на комисиите или чиновниците, зависещи от тази администрация; 3) архивите на администрациите или лицата, чиито права или функции са минали към тази администрация; 4) архивите на администрации или лица, над които тази администрация трябва да упражни известен контрол и чиито архиви са се поставили от самата нея в нейното депо; 5) архивите, които са се поставили в депото по силата на една административна мярка; 6) архивите, които са се получили в качеството си на заем, дар или от покупка.

Нека кажем само, за да определим по-точно този параграф: 1) че под името администрация и личности трябва еднакво да се разбира тук, както и другаде, администрациите с благотворителна дейност; 2) че посредством административна мярка се означават както закони, постановления или укази, така и специалните предписания на управлението (съобразно § 7). За по-голяма яснота, не ще бъде безполезно да дадем по един пример от всяка една от тия шест вида архиви. Като допуснем например, че депото принадлежи на една общинска администрация, под 2 означават се архивите на бюрото на финансите и съкровището; под 3 архивите на закритите манастири и регистрите на кварталите от един град; под 4 архивите на приютите, чийто надзор има градоначалникът, кметът или синдикът; под 5 градските архиви, дадени на хранение от държавата на общината; под 6 църковните архиви и тия на църковните учреждения.

Възможно е, един от архивните фондове, поставен в някое депо, сам да е бил по-рано архивно депо, с други думи, този архивен фонд, когато е бил още самостоен, състоял се е от повече или по-малко независими фондове или че други архивни фондове са били там поставени. Така е например с архивите на утрехтския катедрален отдел, депозирани в държавните архиви на Утрехт и които обемат архивите на други администрации също и на множество ватеринги(10). Тези архиви там явно, че не образуват вече архивен фонд, но съществува една връзка между разните колекции, които са го съставяли някогa. Ще видим в 13–и параграф, до каква степен е позволено да се разделят тези различни архивни фондове от главната колекция, в която са се намирали.

Paзните архивни категории изброени по-горе трябва да бъдат класирани независимо една от друга; ще намерим по-нататък (§ 70) правила по описанието на някой от тях само в един и същ инвентар.

Почти във всички архивни депа ще се намерят наравно с въпросните шест вида архиви, частни ръкописи. Понеже това не са архивни документи, не са ги вмъкнали в разните категории. Изобщо желателно е, тези документи да се отлъчат от архивите. (съобразно § 66).

§ 5. Към архивите на една администрация или на една личност удобно е да се съединяват, в едно архивно депо, архивите на администрацията или личностите чиито права или функции са му прехвърлили.

Както един архивен фонд образува цял организъм, така едно архивно депо е исторически образувано тяло. Фактът, че известни архиви са събрани в едно и също депо, не е станало случайно. То е резултат на съдбата, що са претърпели организмите, чийто продукт са те. Гореспоменатото правило, което се предписа от холандското правителство за класирането на архивите в царството, е обосновано на това, що диктува опитът по предмета върху способа, по който се формират големите депа.

Когато една администрация се закрива нейните права или функции минават на друга, архивите, които са отблясъкът на тези права или функции, придружават я. Винаги е било тъй. Когато през времената на смутовете, които придружиха повдигането на Холандия против Испания, голямо количество от верските заведения бидоха конфискувани, областите, към които минаха правата на тези заведения, присвоиха, колкото бе възможно, техните архиви(11); тези на Егмондското абатство, които присвоиха холандските областни събрания, бидоха преместени в Ла Хе; зеландските областни събрания, които взеха Миделбургското абатство, турнаха ръка върху архивите му. Други заведения попаднаха в ръцете на градовете, в които бяxa построени, а пък архивите им ги сполетя същата участ(12). Управлението по същия начин постъпва и през време на извънмерно нарастване. Когато утрехтските области купиха виконтството де Монтфорт (1649 г.), те добиха същевременно и архивите му. И през 1795 г. по същия начин постъпват, когато навсякъде областните събрания бидоха заместени със събрания на представители: последните завзеха архивите на областните без заобикалки. Също архивите на съвета във владенията на Насау конституираха депото, в което бидоха поставени архивите на господарските имоти добити от князете на д’Оранж-Насау(13).

Същото правило е следвано в градовете и селските общини. Последните и досега са притежание на архивите отпреди 1795 г. и на разните администрации, що са последвали през време на периода на френското владичество. Това са все приложения на гореспоменатото правило: сегашните общински администрации са законните наследници на тези древни местни администрации и следователно притежават архивите им. А когато се случи и в наши дни, две общини да бъдат съединени и да образуват само една, архивите на старите общини биват прехвърлени в депото за архивите на новата община, която ги замества. Опитът учи прочее, че, когато функциите или правата от една администрация минат на друга, архивите ги придружават. Много е уместно да бъде тъй: администрацията, която продължава функциите на предшественицата си, която упражнява правата й, трябва, за да може да разузнава и взема решения, да има възможността да намира в архивите старите елементи, на които ще може тя да се опре. Тя има нужда от архивите на старата администрация също тъй, както и последната би имала, ако продължаваше да съществува. Гореказаното правило, плод на опита, е прочее абсолютно смислено.

Редакцията на параграфа изисква едно обяснение. Наравно с функциите то цитира също и правата, защото би било не дотам коректно да казваме, че функциите на църковните заведения, които са били отчуждени, са минали към старите църковни имоти; само правата, засягащи техните имения, им са прехвърлени; функциите са престанали да съществуват. Между това, нека ни бъде позволено да забележим, че срещу всички права, съответстват функции, свързани с упражнението на тези права; тези функции също минават към новите притежатели на именията. Така например изслушването (преглеждането) сметките на църковните имения и подялбата на заплатите са функции минали от старите притежатели на имотите към областите или градовете. Думите да се съединяват, употребени в параграфа, биха могли да бъдат разбрани двусмислено; ще ни се позволи, прочее да явим по тоя случай, какво никога от това не трябва да разбираме, че е нужно да съединяваме само в един фонд събраните в едно и също депо архиви. Наопаки, всеки фонд трябва да съществува независимо от другите, според принципа за уважението на фондовете. Нека забележим при това, че понякога се случва, новите администратори да продължават да вписват в регистрите, вече употребявани от предшестващата администрация актовете, които произтичат от функциите прехвърлени от една администрация на друга. Например васалството на абатството Св. Петър е било регистрирано след съединението на това васалство към утрехтските области в същия том, дето се намират старите регистровки. В много общински архиви също намират се протоколи на разни местни администрации, които една друга са се замествали през време на френския период, вписани в един и същи регистър(14).

Често се случва, правата или функциите на една администрация или личност да бъдат разпределени, от тяхното закриване насам, помежду много нови началства; за тази материя виж § 10.

§ 6. Архивите на администрациите или лицата, чиито права след 1796 г. са минали на държавата, трябва да бъдат поставени в депото на държавата, в центъра на днешната провинция, в пределите на която тази администрация е упражнявала функциите си.

Открай време са се отклонявали в известни случаи от правилото, установено в § 5; например когато правата или функциите, минаващи от една администрация или лице на други, са широки и водят впоследствие със себе си обширна администрация, случва се често, администрацията, която придобива функциите им, да създава специален организъм за тях. В тоя случай архивите минават така също в депото на тоя нов организъм. Когато например Карл V победи Гелдър(15) (1544 г.), господарската администрация на тази територия продължи да управлява провинцията и запази архивите й. Така също архивите на холандските господарства, завладени от конт де Насау, не бидоха пренесени в Германия, но създаде се за холандските имоти съвет за владенията на Насау. Тоест един специален административен съвет, който имаше свое собствено архивно депо; даже също не се събраха в едно само депо архивите на Карла V като испански цар, като холандски конт, гелдърски дук, брабантски дук и като фландърски конт.

Като се съди строго, това не е в противоречие с принципите, изказани в предшестващия параграф. Разните права, за които е въпрос тук, бяxa съсредоточени в едно само лице, но то бе по-скоро натрупване на разни власти, отколкото преминаване на права от една власт към друга.

Само модерната държава донесе промени в това положение. В 1798 г. закриха провинциалния суверенитет, а правата, произхождащи от тоя суверенитет, минаха на държавата. Оставайки да съществуват след това, провинциалните депа (с изключение за Южна Холандия), държавата се освобождаваше в действителност от принципа, изразен в предшестващия параграф. Наистина, провинциите изгубиха своята автономност, те станаха тяло от холандската държава (докато след присъединението им под Карла V тe бяха останали автономни). Не департаментските администрации станаха наследници на областните събрания, както в 1581 г. областите станаха наследници на провинциалния господар, но администрацията на холандската държава или по-скоро тая на Батавската република стана наследница на всички областни събрания.

Най-после това нарушение на старото правило бе обосновано с добри мотиви. Наистина, докато суверенните права на старите областни събрания и с тях архивите им минаваха към държавата, голяма част от техните функции минаха към непосредствените административни корпуси, а по-късно към окръжните и провинциални администрации. От само себе си се разбира, че, за техните работи, тези колегии, особено през първите години след 1798 г., не можеха без архивите на предшествениците си: прочее абсолютно неминуемо бе да оставят последните на старото им място. То е толкова вярно, че според общото правило би могло да се каже, че, когато правата на една администрация са минали върху една власт, а функциите й върху друга, архивите трябва да се присъединят към оная, която изобщо ще има по-голяма полза от тях.

Сега, кои правила прилягат да следваме в разпределението на архивите, добити от държавата след 1798 г. измежду провинциалните депа? Без съмнение приляга да поставим във всяко депо архивите на администрациите, които са действали в тези провинции, когато те са минали последователно към държавата от 1798 г. насам.

Но трябва ли в тази подялба да вземем за основа днешните граници на провинцията или древните? В полза на старите граници говорят следните съображения: съдържанието на едно архивно депо съвършено съответства на по-последните нараствания. По такъв начин ще може да се изучи изцяло в едно само депо историята на един ватеринг например, който е принадлежал на провинцията преди 1798 г., обаче не и след тая дата, и който е бил закрит през 1810 г. И това изучаване ще може да се извърши по-добре в държавните архиви, отколкото в тия на самия ватеринг, концентрирани в същото депо.

Обаче от това следват многобройни и непреодолими неудобства:

1. От 1798 г. насам границите на провинциите толкова пъти са се видоизменяли, че би било понякога мъчно да се отдели, кои трябва да приемем, когато в ни един случай не бихме постигнали желания резултат. Например, в гореказания случай на един ватеринг, който през 1798 г. е минал към друга провинция, във всеки случай бихме били принудени да се справяме, за да пишем историята му след 1798 г. с архивите на провинциалната администрация, от която зависи ватерингът след 1798 г.

2. Когато са разпределяли архивите помежду депата след 1798, приели са, без да правят някакво изключение, съществуващите тогава провинциални граници. Ако е нужно да се възвръщаме върху тоя принцип, би трябвало да проследим безбройни архивни прехвърляния от едно депо в друго.

3. Само сегашната подялба на провинции обхваща цяла Холандия. В подялбата преди 1795 г. би трябвало да определим, към кое депо би било нужно да попаднат Зеландска Фландрия, Вестерволд, контствата и господарствата на Бурен, Леердам, Куйленбург, Изжелщайн, Вианен и Амеланд, земите, присъединени през 1801 г. като Равещайн и пр., анклавите, добити през 1807 г., като Хюйзен и Зевенаар. За Лимбург би трябвало, във всеки случай, да приемем днешната подялба(16).

4. Допускането на старите граници би принудило всички, които биха търсили един архивен фонд да познават тези стари граници.

Поради всички тези мотиви, изглежда желателно да се приемат днешните граници като основа за разпределението. И, работено е многo добре, като се постъпва тъй, не се създава антагонизъм между приетите за архивното депо граници отпреди 1798 г. и онези след тая дата. Държавата поставя в провинциалните си депа архивите на всички администрации, имащи седалище в сегашното очертание и на първо място онези на старите областни събрания. Всякой от тези архивни фондове има от старо време свои собствени правила, по които е нараснал, и своите граници. Той е събрал у себе си архивите на администрации от други общини, които понякога даже са разпределени вън от тези граници(17). Това класиране без съмнение трябва да се уважава; архивните фондове, депозирани от старо време, образуват всяко у тях си едно цяло, което не бива да се бута. Обаче не по-малко явно е, че тези правила не могат, нито пък трябва да интересуват централното депо на царството, образувано преди 1798 г., и което може и трябва да се основава за образуването си по свои собствени правила.

Редакцията на параграфа изисква само малко изяснения. Каза се, че архивите на една администрация, закрита след 1798 г., трябва да бъдат поставени в провинциалното депо, дето тази администрация е функционирала. Избрана е последната дума, защото се е случвало, рядко наистина, функционирало в една провинция чиновническо тяло да се е установило в друга (Брабантският съвет например действаше по принцип в Северния Брабан, но биде установен в Ла Хе). Имало се е за цел да се докаже, че седалището на мястото в тоя случай не важи.

За останалото, в противоположност на изявеното в § 5, тук е въпрос само за права, които са минали към държавата. Наистина функциите не са се упражнявали от държавата, но от едно административно тяло или от държавен чиновник.

§ 7. Депото на старите държавни архиви в една провинция (също както и едно общинско депо) се състои:

1. От архивите на старите провинциални и департаментски или общински администрации;

2. От тия на сегашните провинциални (или общински) администрации дотолкова, доколкото те са били прехвърлени там:

3. От тия из администрациите, съветите или личностите, чиито права или функции са минали към старите провинциални или департаментски (или общински) администрации; и

4. От тия на съветите или лицата, които са били поставени в депото чрез административна мярка.

След изложението в двата предшестващи параграфа, последният, който се прие от правителството, относно царските депа в провинцията, ще изисква малко пояснения. Наистина, остава като главен предмет, само да теглим, от гледището на провинциалните и общински депа, заключенията, които естествено произтичат от двата предшестващи параграфа.

Така, както се забеляза в поясненията, които придружават § 5, департаментските и провинциални администрации след 1798 г. останаха в притежание на областните архиви и на представляваните, които ги бяха предшествали. Тези архиви образуват основния елемент от депата на царството в провинциите(18) и ще продължават да го образуват, даже ако по-късно поставят там много други местни архиви.

Едно архивно депо в една провинция се състои преди всичко от архивите на провинциалната администрация, както от старата господарска администрация, така и от власти чисто административни, които са ги заместили. Не всякога е възможно да се установи точна граница между тези две администрации. Непосредствените административни тела, които се появяват в 1793 г. се състояха от същите лица, които преди прокламиране единството на държавата, образуваха администрацията на господарската провинция. Няма нищо чудно прочее в това, дето в известни провинции протоколите на новата администрация биват продължавани в регистрите на старата. Подчинените на провинциалната администрация власти останаха непокътнати по чисто теоретическото решение от януари 1798. г. Наред с това, през 1798 г. провинциалната суверенност съществуваше вече само по име. Вече откакто в 1796 г. областните събрания бяха заместени чрез националното събрание, провинциалните администрации вече не се представяха в средището на централното управление. Така в наши дни приета е 1813 година като граница между старите и новите провинциални архиви. Между това, благодарение на казаното под второ, параграфът може тъй да се редактира, че провинциалните архиви след 1813 г. попадат и те също под неговото приложение, когато, както е случаят със Северния Брабант, а също и с Белгийския Брабан, те са били прехвърлени към държавното депо.

На трето място, провинциалното депо съдържа архивите на властите или лицата, чиито права или функции са минали към провинциалните или департаментски администрации. То е пряко приложение на поставения в § 5 принцип и не ще никакво пояснение.

Споменатите на четвърто място архиви се отнасят до съветите и лицата, що са функционирали в днешната територия на провинцията, и които са били поставени в депото по административна мярка. Те означават тук главно архивите, за които бе въпрос в предшестващия параграф, т. е. архивите, чиито права са минали към държавата след 1798 г. Нека добре да запомним при това, че границите, означени по пласиране на архивите, в предшестващия параграф, също са приложими, и кога е въпрос за архиви на административни или държавни чиновници, прехвърлени в провинциалните депа, било защото тези колегии са били закрити, било защото се разделят старите от новите им архиви. Всички архиви, попадащи към пълната собственост на държавата, които са поставени в провинциалните депа, трябва да бъдат разпределени помежду тези депа според днешните граници на провинциите. Държавата също е запазила това правило. Не само правните архиви са разпределени помежду провинциалните архиви, според днешните очертания, но и в случай на други разпределения още държало се е сметка за тези граници. Ето тъй архивите на утрехтските духовни съвети, тия на Сен Ламберския духовен съвет в Лиеж, са поставени в депата на провинциите под това име, а не в главните архиви на царството, също и архивите на господарството Хеер Арендскерк, придобито от държавата, са се поставили в зеландското депо. Също архивите на сирашките камари, нерекламирани през 1879 г. от общинските администрации, са се депозирали в провинциалните архиви, като се държи сметка за границите, в които бяха разположени тези общини. Какво означава думата административна мярка, виж забележките на § 4.

Всичко, що се каза на първо място за провинциалните архиви, също се прилага mutatis mutandis и за общинските депа. Също и тук главното съдържание състои се от архивите на общинските администрации, които са следвали една след друга, и чиито функции са минали на днешната общинска администрация. Освен това тези депа съдържат също и архивите на властите (например църковни заведения, закрити господарства), чиито права или функции са минали на общинската администрация. Четвъртата категория (тая на депозираните архиви) всякога не се явява тук, когато правителството оставя на една община да пази тези стари правни архиви, то се води също от днешните общински граници. Така между правните архиви, отстъпени временно на утрехтската община, също личат и съдебните архиви, които функционираха в привилегирования град, защото днешната община обхваща в границите си още и старата привилегия(19).

Извън провинциалните и общински депа рядко се срещат събрани само в едно депо разните категории архиви, изброени в определението: ето защо не става дума за други архиви в тоя параграф. То не пречи при това, архивните депа на селските общини например, които са се образували посредством съединението на множество села, да съдържат архивите на разните общински администрации. Същото не пречи, останките от архивите на закритите валонски църкви да се намират в архивите на холандските църкви, към които са минали техните права. Именно тъй преди въвеждането на провинциалната църковна администрация (1816 г.) архивите на четирите зеландски кръга бидоха депозирани, по силата на едно решение на тези четири кръга в архивите на Валхеренския кръг(20).

§ 8. Разните архивни фондове, поставени в едно депо, трябва грижливо да бъдат разделени един от друг. Когато има много екземпляри от един документ, да се изследва, в кой фонд ще трябва да се постави всякой екземпляр.

Има архивни депа, дето всички документи са класирани по хроноложки ред, без да се е обръщало внимание на произхода им. А в някои пък всичките документи, влезли в разни администрации или в бюрата на разни чиновници, съставени са в серии или пакети, според официалната служба, към която се отнасят. Събрани са в едно например всички документи, засягащи помощите на бедните, военните дела и пр., без да се погрижат да узнаят дали принадлежат на архивите на една провинция, град или манастир. Никаква сметка не се е държало «за зачитането на фондовете». В тоя случай извънредно много е желателно, да се възстанови всякое дело или документ и отнесе към административната или тая на чиновника архива, към която е принадлежал първоначално.

 Архиварят тук може да си послужи с всякакъв вид спомагателство, на първо място със старите инвентари. Разбира се, не е необходимо да следваме системата на тоя стар инвентар: с него ще си послужим само като с опис относно документите, които са образували част от тези архиви през епохата, когато казаният инвентар е бил написан. Някога са предоставяли други средства на разположението на архиваря, такива като регистри за имотите на една корпорация или община и сметките, дето доходите от ренти и чифлици могат да хвърлят светлина върху собственостите и правата на една администрация, докато разходите пък дават пояснения върху лицата и нещата, с които тази администрация се намирала в отношение. За манастирските архиви картюлерите могат да бъдат прекрасни водители. Именно по тоя начин в архивите на Миделбургското абатство фигурира един регистър, показващ благата, с които абатът се ползвал.

Haй-после често се случва, самите документи да показват ясно, благодарение на външни белези, към кои архиви са принадлежали. Тези външни белези, най-често бележки на гърба им (на документите(21)), макар и да са твърде къси, са от не малка реална важност. Така например документи от архивите на Селвердския манастир (Гронинг), които се бяха изгубили в голям брой частни колекции, можаха да се отнесат към оригиналните архиви на манастира. Наистина, едно внимателно разглеждане бе помогнало да се установи, че всичките манастирски документи носят един и същи белег на гърба: uut des convents kiste (от манастирската каса). Манастирските архиви на Шартрьо и на редовните утрехтски братя можаха да се съберат, благодарение на цифрите, с които са били отбелязвани, видимо от една и съща ръка. Показанията, съдържащи се в картюлера на манастира Св. Елисавета на планината Сион в Брюксел и бележките, писани върху гърба на оригиналните запазени редки грамоти от тоя институт, позволяват ни да твърдим, че ако един ден се турне ръка на сборника от грамоти на Св. Елисавета, лесно би било да възстановим архивата такава, каквато си е била през XVI в.(22) Грамотите на абатството дю Вал-Венуа ле Лиеж носят на гърба белези от разни векове, най-старите от които датират от 1307 г., когато бил направен първият инвентар на тези документи. Разните белези ни позволяват да възстановим по сигурен начин хранилището с грамотите на абатството от началото на XIV в., докато картюлерът ни показва физиономията му в края на същия век(23). Когато в едно архивно депо от един и същи документ съществуват два или повече оригинални къса(24), гореказаните покази и други от същия род често допускат да се определи, в коя колекция всеки къс трябва да бъде поставен.

§ 9. Когато, нито старите инвентари, нито външните белези, нито никакъв друг показ не позволява да се определи архивният фонд, към който спада известна грамота или документ, тогава трябва съдържанието на къса да определи, реши. Ако произлиза от това съдържание, че документът може да е принадлежал към повече от една колекция, ще го поставим в една от тях с един фиш за отпращане в другите.

Контрактите може, според съдържанието си, да са принадлежали към архивите на контрактиращите страни (две или повече) или техните наследници. Често се казва даже в контрактите, че два, три или повече еднообразни екземпляра са били издадени и връчени на някои от изброените страни в контракта или на други лица или корпорации, обозначени поименно. Току-що казаното за контрактите засяга естествено също, mutatis mutandis, и други архивни документи, като сметките и пр., които, според съдържанието си, са били издадени в множество екземпляри. Един архивар трябва да изследва, кои архивни колекции са били събрани в неговото депо и да постави след това оригинала или оригиналите в архивата на администрацията или чиновника, които са именувани в контракта или които са наследниците на цитираните в контракта администрации или чиновници. В никой случай нямa да постави два оригинала в един и същи фонд, освен ако го извърши по решителни и точно определени съображения. Като се знае, че един оригинален документ не може да се намери същевременно в две или повече колекции, отправителният фиш ще послужи да познаем, де съществува оригиналът, който е можeл да образува част от колекцията. Един отправителен фиш представя, тъй да се каже, оригинала и трябва за това добре да се различава от едно копие.

§ 10. Когато една архивна колекция е образувана, тя не трябва да бъде разпределена между две или повече архивни депа.

Не би могло никога да се каже достатъчно, колко е осъдително разчленението на един архивен фонд, както от научно, така и от практично гледище. Разните документи на един архивен фонд взаимно се осветляват. Тъй решенията и преписката на едно учреждение така също са поучителни, както сметките и квитанциите, кога е въпрос да се запознаем с администрацията на една собственост и нейната история. Разчленението на един архивен фонд прави прочее невъзможно пълното изучаване историята на една собственост, защото, ако изобщо е възможно да се възстановят сметките и квитанциите на разни ковчежници, според респективните им сфери на действие, не могат се раздали решенията, нито преписката на една администрация, още по-малко да ги възстановим по финансов ред. Разбира се, една хроноложка подялба не е вече твърде препоръчителна, но едно системно разпределение представя, според гореспоменатите мотиви, още по-големи опасности. Явно е прочее, че разпределението на един архивен фонд помежду разни депа трябва грижливо да се избягва(25).

Друго нещо е подялбата помежду две депа на старите и новите архиви на едно и също учреждение.

Наистина, двете депа принадлежат в тоя случай на същия притежател и биват управлявани изобщо в един и същи град. Собствено казано, тук няма разчленение, но проста промяна в администрацията, дължима на мотиви от практичен порядък(26).

А при това, даже и тук разделението представя неудобства. Ето защо ние предлагаме по-нататък (§ 14) да се приемат определени правила за разделението, за да се предвиди, колкото се може повече, опасността от едно разместване на част от архивите без благовидни мотиви, основани на промени ненадейно станали в организацията или ведомствата на администрацията.

За архивите на едно конституирано и още съществуващо тяло може да се случи, щото известни промени във ведомствата на това тяло да направят абсолютно необходимо прехвърлянето на архивните документи към ония, които държат сега тези функции и могат да имат нужда от тия документи за изпълнение на работата си. При това, ще трябва в тоя случай да споменем в инвентара, че тези документи принадлежат също към архивния фонд, но че по мотиви от практичен характер, принудени са били да ги отстъпят на други чиновници.

В администрацията на една изчезнала община тази необходимост не съществува вече. Именно в момента, когато става разтурване и преставане на функциите, които минават отчасти към администрациите на другите учреждения, тогава можем се опита да разпределим архивите последователно. По тоя начин например в 1811 г., след закриването на духовния съвет при утрехтската катедрала, разни късове, засягащи архивата, и нейните имоти, бидоха изпратени в бюрата на областите, които щяxa да ги управляват занапред. За по-гореизброените мотиви тази мярка е осъдителна. Тя не бе при това никак необходима. Наистина архивите на катедралата, след закриването й, бидоха поставени в едно архивно депо под дирекцията на един архивар, който бе задължен и в състояние да праща на светските бюра сведенията и копията, от които последните имаха нужда. Това, що се случи с архивите на катедралния духовен съвет, става изобщо и с архивите на другите закрити корпорации. Наистина тези архиви сега са изпратени в архивни депа, управлявани изобщо от архивари.

§ 11. Желателно е да избягваме външното раздробяване на един архивен фонд, когато може да стане това без реално неудобство.

Случвало се е повече от веднъж (вижте пояснението на § 5, в края), правата и функциите на едно заведение или пък лице да са минали върху много институти или лица. Въпросът е да се знае, каква ще бъде в тоя случай съдбата с архивите на закритата администрация. Архивите трябва ли да се раздробят или трябва да се пpеместят всички в архивните депа на администрацията, към която са спаднали повечето от правата или функциите? Ако се справим с практиката, ще видим, че въпросът е бил различно разрешаван.

Когато например след въстанието против Испания връзките, които бяха съединявали Холандия и Зеландия под графското владение, бидоха почти изцяло прекъснати, холандските администрации и чиновници останаха във владение на архивите на общинските администрации и чиновници, които само отчасти заместиха. Но Зеландия, при все това, успя след няколко години да се сдобие със старите сметки, които стояха в старата сметна палата на Холандия и на Зеландия и които се отнасяха към Зеландия.

Когато чрез Утрехтския мир дукството на Горни Гелдър биде разподелено, архивите продължиха да образуват едно цяло, но всякой от наследниците доби правото да ги запитва. Когато в 1798 г. правата и функциите на старите провинциални господарски администрации стават част от държавата, част от департаментските административни тела, тогава архивите останаха при последните. Когато в 1811 г. селските съдилища бидоха закрити и техните функции разделени помежду кмета и градския съвет от една страна, между новосъздадените съдилища и пазителите на ипотеките от друга страна, тогава и архивите бяха разпределени между тези тела и чиновници.

Мъчнотията да се разреши един такъв въпрос произлиза от това, че два различни принципа са тук в борба: първият, че архивите са отражение и като следствие от известни функции и още известни права. Така че разчленението на едните трябва да поведе разчленението на другите; вторият е, че един архивен фонд е органическо цяло, което не би могло да се раздели. Изобщо последният принцип трябва да се предпочита и ако в този момент се представяше такъв случай, никой сигурно не би пожелал, архивите да бъдат раздробени (вижте предшестващия параграф). Те трябва да бъдат поставени при един от наследниците си и да могат да служат на всички за справки. Ако то не е станало някога, трябва да го отдадем на две изчезнали днес причини. Първо, мъчното съобщение караше тогава справката с другаде депозираните архиви да бъде съпроводена с работа. Тогава са предпочитали да раздробят архивите и да пазят за себе си документите, от които смятаха, че ще имат нужда, отколкото всякога (кога им дотрябва) да предприемат дълго пътешествие. Освен това, наследниците на двете части на закритото учреждение никога не се доверяваха една на друга. Те се страхуваха да не би оная, която би задържала архивите, да създава на другата мъчнотии, когато й потрябват архивите, които притежават общо. Всякъде, дето е известно, че то е истинският подтик за раздробяването, няма никакъв смисъл да задържаме това абсолютно осъдително състояние на нещата. Желателно е да си възвърнем по-добрите традиции, толкоз повече, че всички провинциални депа днес имат същия господар, държавата. При това, всякой от тях е поставен под същата управа на архиваря, който е в състояние да осведоми другите.

Между това, може да се случи, непреодолими мъчнотии да се противопоставят на тия мерки. Предположете например, че архивите на горни Гелдър бяха разделени в 1715 г. между разните наследници. Сега би било мъчно да се върнем на тази подялба, защото разните части от архивите биха принадлежали на различни стопани (Холандия и Прусия(27)). Друга евентуалност: една отделна част от архивния фонд може да е пуснала корен в депото, дето тя почива може би от векове. Ето как само по себе си твърде много би било желателно, архивите на старите селски съдилища, разделени през 1811 г., да бъдат съединени под една единствена управа и под едно единствено депо. Обаче би имало големи неудобства да се връщат на общинските администрации правните архиви, прилично турнати в ред, за да ги смесят с техните некласифицирани архиви. Като правило трябва да се вземе, че може да се пренася част от архивите в друго депо от тези архиви, само след като сме се осигурили, че пласирането на книжата, така събрани, ще бъде веднага предприето и дейно преследвано. Ако тая сигурност липсва, попадаме отново в неудобството на една справка с имащите право, на които входът в архивите не е забранен, но които ще изпитат известна мъчнотия да се справят с некласифицирани фондове.

Само в един случай е невъзможно да образуваме разделението на един архивен фонд. Това става, когато въпросните архиви са били в различни категории и когато границата между тези категории съвпада точно с тази, която произлиза от разделението на функциите или правата. Например случаят със сметната палата на Холандия. Едно от главните разделения в тази палата, депозирани сега в Утрехт, се отнасяше изключително към утрехтската провинция. Има прочее тук много по-малко смисъл да се върнем към по-преди извършеното раздробяване, отколкото там, дето липсва едно тъй точно разграничение.

§ 12. Когато е мъчно да възстановим един раздробен архивен фонд, удобно е пак да се опишат в един и същи инвентар и от един само чиновник разните части на тоя архивен фонд с указване мястото, дето те се намират, което и да било то.

Може да се случи, както се посочи в предшестващия параграф да има непреодолими мъчнотии, противящи се на съединението в едно само депо на разединените части (membra dijecta) на един архивен фонд. В този случай съществува поне средство да облекчим значително, ако не да премахнем съвършено, трудността за справяне в разчленените и разхвърлени архиви. Като доставим например на заинтересуваните начин да познават съвкупността на една архивна колекция, лесно ще им бъде да установят, коя част ще ги интересува за техните издирвания. При това, тогава често ще се случва, всичките документи, що желаят да проверят, да се намират събрани в същото депо. Предвид на това, приело се е горното правило, в което са се погрижили да провъзгласят необходимостта да се посочи в инвентара, който описва съвкупността на колекцията, мястото, дето се намира всякой документ или всякой номер на инвентара.

Освен това, благодарение описанието на архивния фонд в един само инвентар, този архивен фонд става, теоретически казано, едно цяло. От това гледище малко важи дали архивните документи са запазени тук или там (вж. § 67), макар и винаги да се препоръчва, по практични мотиви, да се събират всичките тези откъси в едно само депо. Оттук именно трябва да започне най-напред планът на занятията ни. Но ако съществуват върху това мъчнотии, посоченият по-горе съвет е средство да избегнем най-големите мъчнотии.

Само по себе си се разбира, че инвентарът, в който са събрани частите на един архивен фонд, трябва да се води само от една личност. Ако се позволяваше на всякой чиновник да описва това, що се намира в депото му, истинските пропорции, които прилягат на описанието, биха изчезнали. Над това, съмнително е дали всякой от тия чиновници има достатъчни познания за състава на архивния фонд и съществуващите съотношения между всяка една от тези части, ако не е бил в състояние да изучи всяка една от тях. Във всякой случай би трябвало прочее всякой един от тях да може да познава целостта на архивите, следователно също и на тези, които са другаде депозирани(28).

По само себе си се разбира, че гореказаното правило никак не пречи да описваме поотделно всяка от частите на тоя раздробен архивен фонд, било по отношение архивите, при които се намира тя, било по отношение на други архиви, поставени в същото депо. Последната случайност става, например правило със селските съдебни архиви.

Даже в случая, когато въпросните документи са били преместени в депото, дето се намира остатъкът от архивите, би могло да се иска да ги отбелязваме, още докато се съставя инвентарът на архивите, при които те са се намирали известно време. Описвайки например архивите на Оверижзските области, ще падне вероятно случай да се отбележи, че старите феодални, правни и пр. регистри на «Оверстихт» се намират между епископските архиви и на Утрехт. Уводът, както и бележките приложени ad hoc на инвентара, той именно е точно подходящото място за отбелязване на тези особености.

Трябва ли да прибавим, че всичко казано в тоя параграф, по въпроса за описване частите на един архивен фонд в един само инвентар, се прилага и при тяхното описване в един списък от изводи на документи по хроноложки ред?

§ 13. Архиви, които поради изключителни обстоятелства са били депозирани от самото начало в чуждо архивно депо, могат се прехвърли другаде, като се уважава целостта.

Случаят, който се цели тук, често се представя. По тоя начин се намира най-старата част от архивите на утрехтските области помежду тия на катедралния духовен съвет, понеже областните събрания ставаха в главната къща на катедралата. Пак така, по същия мотив, архивите на зеландските области се намираха депозирани преди въстанието в тия на Миделбургското абатство. Така също най-после архивите на много утрехтски ватеринги са депозирани в тия на един от петте духовни съвета понеже съединените собственици, помежду които се е намирал един от духовните съвети, по липса на определено сборно място, обикновено са се били свиквали в залата на главния събор.

От само себе си се разбира, че тези документи, които нямат и най-малкото сходство с архивите, в които са депозирани, могат да бъдат преместени без неудобства. Това изглежда даже необходимо, когато други документи, принадлежащи към архивите на същото учреждениe, почиват другаде: защото логично е да съединим разделените части в едно и също цяло. Наистина, когато институтът, в момента на избиране друго сборно място, е напуснал своите архиви в стария локал, той просто на просто е извършил една небрежност, която ние сме длъжни да поправим, имайки предвид доброто класиране(29).

При все това, ще трябва да забележим, че би било необходимо да преместим целия архивен фонд, принадлежащ на чуждо депо. Защото, ако не направим това, преместването, което помага за събиране разпръснатите части на колекцията, не би било уместно. Но може да се случи, така депозираният фонд да се смеси отчасти с главния фонд. Така намираме най-старите решения на пет утрехтски духовни съвета, комбинирани в книгата за решенията на катедралния духовен съвет. Също така намираме в архивите на тоя духовен съвет няколко вързопа книжа, в които откъсите, принадлежащи към архивите на катедралния духовен съвет, са били съшити с документи от държавните архиви. Когато тези случаи са многобройни, невъзможно става да се разделят. Когато пък са редки, трябва да изоставим документите, които не можем отне от главните архиви, и да се задоволим с отпратка в инвентара на така пренесените архиви.

§ 14. Желателно е, поставените в едно депо архиви да бъдат редовно допълвани от административните бюра. Като разделителен принцип трябва да допуснем, че документите на един определен клон от администрацията ще бъдат прехвърлени към архивите, откакто е станала последната важна промяна в управлението. Но и тогава, когато от двайсет и пет години насам не би станала такава промяна, важно е да пренесем в архивното депо по-раншните от тая дата документи.

Тая теза (леко променена, колкото се отнася до редакцията й) е заключение, прието с висшегласие от сдружението на архиварите още в първото му годишно събрание на 3 юли 1862. г. Изобщо, прието е в страната, като последна граница на старите архиви, началото на френското владичество или краят на това владение. Тази употреба, която датира от средата на XIX в., се положи върху общите разглеждания, приети някога, но днес осъдени, които считаха архивите за чисто научен институт и напълно различен от бюрата на държавната или общинска администрация. Те представят прочее голямо неудобство. От 1811 или 1813 г. насам изминал се е почти един век, и административните документи са се незабелязано натрупали до заплашителни размери. Докато за старите документи са се полагали все по-големи и по-големи грижи, ония от XIX в. са абсолютно занемарени. Ако искаме да избегнем опасността да ги не видим разрушени безразборно и неузнаваемо, за да се спечели място, ще трябва да се промени крайната граница(30) на старите архиви(31). Ще трябва още да се определи принципът, според който ще бъде установена занапред разделната граница на старите и новите архиви. Тоя принцип трябва да бъде такъв, че да счита от архивната област всички откъси, отнасящи се до един закрит административен клон. При това, от същата област трябва да се считат измежду още съществуващите административни клонове и откъсите, които са отпреди последната важна промяна, на службата(32). От само себе си се разбира, че във всичко това не трябва да се изпуща изпредвид преходният период.

За текущата служба въпросните документи са изгубили много от своето значение. Нека дадем по това няколко примера. Администрацията на общинските акцизи бе закрита в 1865 г.; всички архиви прочее би трябвало да се преместят в старите (архиви). Провинциалният закон от 1851 г., общинският закон от 1852 г., законът за просветата от 1857, тоя за милицията от 1861 посочват подобни граници. Архивите на различните тия клонове по-раншни от тия години могат да бъдат преместени в старите архиви. Обаче ще трябва да избягваме приемането на срок като тоя по ревизията на конституцията от 1848 г., защото последният повлече една промяна в политическото право, обаче не и в администрацията. Промените в администрацията на разните служебни клонове имат своята причина не в конституцията, ами в органическите и другите закони, обнародвани по-късно, след новата конституция. За същия тоя мотив днес приетата граница (1813 г.) бе също зле избрана.

Всъщност тоя параграф ни поръчва повече да желаем, отколкото да предписваме. Наистина, това са независими от усърдието на архиваря сили, които трябва да способстват за приложението на параграфа. Желателно е при туй да бъде формулиран в това «Ръководство», защото установява едно правило за класирането на архивите, правило, с което архиварят ще може да си служи, когато дотрябва да даде мнението си и благодарение на което ще може вероятно да упражни влияние.

В одобреното от събранието либеле на 9 юли 1892 г. бяха приели да бъде последвана думата управление от следните: което се е случило да бъде предизвикано или не от закон. Не изглежда необходимо да се вземат тези думи, защото не установяват точно определено правило, но съдържат повече едно осветление или пояснение.

Нито последната алинея на параграфа не е от естество да ни задоволи. От уважение към решението на гореказаното събрание ние приехме срока 25 години като максимум, в продължение на който документите на текущата администрация могат да останат депозирани в бюрата, когато нито една важна промяна в дирекцията не се е случила. Тоя срок абсолютно е произволен и не подхожда за архивите от всичките клонове на една администрация. Така, естествено, че е желателно, архивите с документите за самоличност да стоят по-дълго време в бюрата с документите за самоличност и пренасянето в архивните регистри на тоя административен клон, даже по-рано от 30–50 години, би било не много практична мярка(33). В замяна пък, други документи, например книгите на местните данъци, сметките на учрежденията и приютите под инспекцията на общинския съвет, би могло да се пренасят в архивите много преди срока от 25 години)(34). Един определен срок не може прочее да се установи тук като общо правило, документите на всеки клон от службата трябва да бъдат оценени сами по себе си. Срокът от 25 години трябва прочее да се счита само като среден срок, като показ, че това разместване би трябвало да стане след един относително къс промеждутък от време. Бюрата на администрацията трябва да се изпразват за сметка на архивните депа, дето са запазени принадлежащите на миналото документи и станали занапред безполезни за текущата служба на администрацията.

Глава втора: Класиране на архивните документи

§ 15. Архивният фонд трябва да бъде систематически класиран.

Това правило е било прието от сдружението на архиварите. Извън систематичното класиране влизат в сметка още азбучното и хроноложко класиране(35).

Азбучното класиране изглежда, че не намира вече привърженици. В Холандия едничките архивни инвентари, приготвени повече или по-малко по азбучен ред, са тия на Деванте и Флесинг. У първия документите са били поставени там, дето са се намерили случайно в чекмеджетата. След това, лишено от всякакъв ред номериране, иде един азбучен твърде подробен опис от документи по такъв начин, че азбучният ред е действително строго прокаран в инвентара. Една част от инвентара на Флесинг е наредена чисто и просто по азбучен ред. Обаче никак не е необходимо да се простираме върху това нареждане. Никога не се е прилагало доколкото знаем, в Холандия към самите архиви. Азбучният ред на инвентара не изглежда да има застъпници. При това ясно е, че един азбучен индекс на инвентара представя същите предимства, които би имал един разпределен по азбучен ред инвентар. Такъв един индекс, ако документите са удобно описани и класирани, може да бъде относително къс и следователно лесно употребим(36).

Пионеритe на хроноложките класирания са много по-многобройни. По тоя начин са били образувани инвентарите на гронингските, уверижзелските, зеландските и миделбургските архиви (за да оставим настрана най-малко важните)(37). Нищо чудно няма в това, защото това класиране предлага големи предимства. За тези, които се занимават с политическата история, тези инвентари твърде лесно им служат: наистина само с един поглед се схваща всичко, което се отнася до един определен период. Но архиварите, които по самата природа на предмета има да разглеждат от по-близо състава на инвентар по-добре виждат тежките неудобства присъщи на тая cистема. Когато един архивен фонд (или пo-добре един съвсем малък архивен фонд) се състои изключително единствено от изолирани откъси, възможно е логически да се приложи хроноложкото класиране. Но и тогава има едно неудобство: тази система изисква, всеки откъс да бъде датиран. Многобройните недатирани откъси, които се намират във всеки архивен фонд, могат прочее да бъдат само хипотетически класирани. Т. е. че в многобройни случаи те се намират на мястото си и не ще могат да се използват. При все това, понеже тоя случай се представя само в малките архивни колекции, неудобството наистина не е голямо.

Но то става реално, когато се намираме пред по-значителни колекции. Явяват се тогава множество други неудобства. Най-много бият на очи подвързаните томове които във всеки архивен фонд образуват твърде обикновено най-важната част (изобщо девет десети от цялото)(38). Тези томове не носят, като гореотбелязаните изолирани откъси, една само дата, ами много дати. Те не могат прочее да намерят място в един класиран по хронологически ред архивен фонд. Така изведнъж се достига повече или по-малко смесен резултат, че най-важната част от колекцията (подвързаните томове) трябва да бъде изключена от инвентара. Тая част, или я пращат в някоя рубрика ръкописи, която няма никакъв смисъл да стои в един архивен инвентар, или пък съвсем я изключват, както бе случаят с инвентара на Леуварден. Не е възможно наистина да се разделят пoдвързаните томове. То е възможно само за сериите със сметки, за връзките, съдържащи писма, делата и пр. При това, ако искаме строго да приложим хроноложката система, тъй ще трябва да постъпим, за да поставим в хроноложки ред всички сметки, писма и пр. Ако постъпим така (някои са се отказали, и понятно е, предвид последиците на тая работа), описанието на откъсите, от самото начало толкова дълго става, че едвам може да се съзре довършекът на инвентара. Обаче там още не е най-голямата опасност. В една хроноложки класирана колекция абсолютно става невъзможно да имаме преглед от съдържанието на колекцията. Достатъчно е например да помислим само за мъчнотията, за да се убедим дали серията от сметките на един град е пълна. При това, най-големият укор, що можем да отправим на тая система, е, че, като разделяме многобройните дела, нарушаваме естественото съотношение на откъсите помежду им. Един пример, който някога постоянно се е привеждал от един професор при картографическия институт в Париж (дето уважението към фондовете винаги бива настойчиво препоръчвано), достатъчно ще докаже това. Имаше в многобройни архивни разделения множество книжа от края на XVIII в., в по-голямата си част недатирани и неподписани, в голям размер неразбираеми, но отнасящи се винаги към интересни работи. Един случайно намерен белег показа, че всички тези документи, пръснати заради някакво хроноложко класиране, бяxa намерени в кабинета на Людовик XVI. Разбира се, побързаха да ги съберат, което още бе възможно, благодарение на известни външни белези. Когато, благодарение на приликата на разни документи, можаха да се намерят наново разните дати и различните почерци, излезе, че се намираме пред една колекция от късове, които по самия факт, че бяха намерени в кабинета на царя, бяха от най-голяма важност за познаване политиката на Людовик XVI през последните години от царуването му.

Вероятно тоя пример (който всякой архивар посредством личната си опитност ще може да увеличи с много други) ще накара да се поколебаят повечето от историците най-после в своите предпочитания към хроноложки наредените инвентари. Строго погледнато, много малко е вероятно, че тези предпочитания биха съществували, ако броят на хроноложките инвентари бе значителен. Какво бихме казали например за един инвентар, който би описал къс по къс, по един едничък хроноложки ред, всички архивни колекции, депозирани в главните архиви на царството (тия на областните събрания, на държавния съвет, на Индийските компании, Холандските области, правните институти и пp.), особено ако тоя инвентар бе продължен дори до 1813 г. Предпочитанията на известни историци се обясняват с обстоятелството, че почти всички хроноложки инвентари се допират до средните векове, когато броят на документите е относително минимален, и особено дето отсъствието почти на цели томове и връзки представят само малки пречки на един род от това класиране. Мъчнотиите се умножават само за модерния период, когато томовете и връзките още на първата редица се явяват. Явно за това и редакцията на хроноложките инвентари тъй често спира в края на средните векове. Систематичната наредба (тя изглежда да е резултат от всичко предшестващо) е прочее най-желателната. Но това не ще да каже, че не може да бъде полезно и твърде препоръчително да се публикуват списъци от хроноложки изводи на най-важните откъси (например грамоти) от една архивна колекция систематично класирана (виж § 72 и следващите). Вършейки това, много се угажда на желанието на историците. Но тези списъци отговарят на един съвсем друг предмет на инвентара. Инвентарът трябва да установи окончателно систематичните подразделения на архивните фондове. Само след това може да се предприеме издаването на списъците от хроноложките изводи, без опасност за систематичния порядък.

§ 16. Системата на класирането трябва да бъде основана върху първобитната организация на архивните фондове, която в общите си черти отговаря на организацията на администрацията, от която произхожда.

Това правило, прието от сдружението на архиварите, е най-важното от всички, защото тук е формулиран принципът, отдето произтичат всички други правила(39).

Току-що видяхме, че систематичното класиране на един архивен фонд заслужва да бъде преди всичко препоръчано. Но можем да попитаме, според коя система трябва да класираме архивите. Двe системи ни се представят. Първата се основава върху известен брой от рубрики произволно установени (например администрация, финанси, благотворителност и пр.), отговарящи на рубрики, които обикновено се виждат по каталозите на една библиотека(40). Другата система никак не установява произволни рубрики, но единствено тези, които произлизат от самия характер и организация на архивните фондове, именно отговарящите на разните административни клонове, от които те произхождат.

Двете системи на пръв поглед изглежда само понякога да се различават, що се отнася до имената на рубриките. В едната на подялбата: Управление изглежда да отговаря тая на: Архиви на съвета у другата: на подялбата Финанси тая на: Архиви на Министерството на финансите, на подразделението: Благотворителност тая на Архиви на Комисията на обществената благотворителност. Но това сходство е само привидно. Преди всичко голям брой от рубрики на първата система ще липсват у втората. Например подялбите Вероизповедание и Хигиена, защото изобщо не съществува особен административен организъм за тези предмети. Но даже и подялбите, които привидно се съгласяват в двете системи, никога не ще обгръщат същото съдържание.

Нека вземем няколко примера от архивите на гр. Утрехт. Рубриката Финанси ще обеме от една страна много повече от тая на Финансова палата, защото под първата ще трябва да се наредят не само финансовите откъси, третирани от финансовата палата, но още и много по-многобройните документи, третирани от самия съвет. От друга страна тя ще обхваща много по-малко, понеже финансовата палата имаше не само управата на финансите, но още и тая на обществените работи, пък от известно време и тая на войнишката квартира. Тъй че, в нейните архиви има голям брой документи, които в другата система биха се класирали под рубриката Обществени работи и военни дела. Един още по-определен пример ни доставя обществената благотворителност, която в Утрехт бе разделена между камарата на духовните наставници и камарата на чираците занаятчии. Последната се поддържаше от данъците на кръчмарите, енорийските църкви, коларите, градските вратари и от занаятчийския съвет в неукрепените места, подчинени на градската юрисдикция. Така, докато в един инвентар, образуван по втората система, рубриката Благотворителност би обзела два подотдела, засягащи гореказаните данъци, откъси би трябвало да се класират под голям брой други рубрики (Църковни дела и пр.), дето биха образували едно твърде малкозадоволително цяло.

Току-що реченото достатъчно доказва, че двете системи по натура са абсолютно различни и че трябва следователно да се избира измежду двете.

Първата система представя неоспоримо предимство. Изглежда, че необходимо е да поставим тоя, който идва да работи в някое архивно депо, тутакси в положение да научи, без ни най-малка мъка, под коя рубрика ще намери той документа или документите, засягащи един определен предмет, който го интересува. Но това предимство, колкото голямо и да бъде, не е решително. Системата има нужда от чужди рубрики в архивния фонд и организацията му. Би могло да се разпредели също и една библиотека според разните подвързани откъси или според филиграните на хартията и да се услужи по тоя начин на историците на подвързията и книгата, но във вреда на много по-многобройните търсители, които се занимават със съдържанието на книгата. Наказанието на тоя, който е пожелал да украси архивите със странно облекло, не закъснява много: докато тая система помага на търсителя, като му посочва тутакси серията, с която ще се справя, от друга страна отклонява го от добрия път. Ако не е могъл например да намери, посредством индекса, разискванията на една администрация, които му доставят някои сведения за търсения предмет (и там е във всички случаи указаният път, за да се почнат издирванията), нe ще може да открие без грамадни мъки писмата и другите прикрепени документи, които именно ще бъдат за него от най-висша важност.

Ето вече едно сериозно неудобство, което представя тая метода. Но съществува още едно много по-голямо и абсолютно решаващо: един архивар не може да приложи логически тая метода. Докато в една библиотека всяка книга изобщо е съставена от автора й с определена цел и третира, следователно специален предмет или поне представя известно единство, един архивен документ (например писмо) третира обикновено множество разнородни въпроси и би трябвало следователно да намери място в множество подялби на указаната система. Това неудобство е твърде сериозно, но в един архивен фонд, състоящ се изключително от изолирани и маловажни откъси, при все това не би било непоправимо. Обаче пречката става непреодолима в един нормален архивен фонд, дето подвързаните томове и вързопи книжа образуват много по-голямо болшинство. Наистина, ако искаме да разгледаме начина, по който са образувани тези томове и вързопи книжа, твърде скоро ще съгледаме, че много рядко материалното съдържание на документите е причинило тяхното събиране. Изобщо само формата на документите е имала решаващо значение. Един том са определяли за разискванията или решенията на един съвет, един за преписите за продажби по недвижимите имоти; съединявали са във вързопи получените писма или прошенията, квитанциите на една разходна сметка и пр. Но то е ставало съвсем изключително и само вследствие на определени обстоятелства са минавали в цели томове разни откъси, отнасящи се към един само предмет. По-рядко се срещат дела образувани по тоя начин, но броят им, сравнен с тоя на томовете, е незначителен. Невъзможно е да се разглобяват томовете. Може в краен случай да разглобим вързопите и делата, но ще се намерим пред неудобства, които бидоха представени при хроноложката система, чието логично приложение налага същите изисквания.

Следователно, ако не искаме да наредим всички томове и връзки под малко задоволяващата рубрика Обществени дела, която ще обхване девет десети от колекцията, пак ще се затрудним за главната част на архивния фонд. Косвеното избягване на затруднението, което би станало за класиране постановленията в частта Администрация и присъдите в частта Правосъдие, не би било илюзорно. Наистина в случай на справка, например относно правата на една община за едно парче земя, ще бъдем принудени да преровим всички подялби на архивния фонд. Защото ще намерим без съмнение под рубриката Финанси документи пропорционално много по-маловажни, отколкото под другите рубрики, които бяхме се опитали да занемарим.

Едничко систематичното класиране на архивите, което е обосновано върху старата им наредба, води към задоволителни резултати. Именно само по тоя начин в края на краищата безбройните въпроси, които се представят по случай класирането на един архивен фонд, могат да получат щастливо разрешение. Само тази система може логично да се приложи към един от известна важност архивен фонд. Във всеки архивен фонд има ab antiquo известно съотношение между всички части. Секретарите, които са го образували съзнателно или несъзнателно, положили са известни правила заради запазването и класирането на откъсите. Изобщо може да се допусне, че тези правила са по-добри, по-добри относно естеството на архивната колекция, нежели тия, що бихме се опитали ние да приложим. Наистина, тези съвременници(41) администратори по-добре са познавали от нас естеството на своите архиви и още изискванията на практиката. Но даже и когато първите администратори са употребили начини чудновати за днешния наш вид на гледане, като са набрали разни предмети в един регистър или в една само сметка, не по-малко е възможно и ние днес да се върнем към това. Единството на тоя регистър или сметка пречи да го разглобим. Това единство от своя страна определя единството на връзките от получените разписки и от квитанциите, отнасящи се към тоя регистър или сметка, които поясняват, както е желателно. Само така тези вързопи книжа произвеждат всичкия свой ефект, ефект много повече полезен от тоя, който биха произвели те, ако ги разглобяхме, като пръснем документите между всички архиви или като ги класираме според предметите, които третират и по които те могат да доставят само дребни и незначителни сведения. Не е прочее вече възможно да разрушим цяла старата организация на един архивен фонд и да я заместим логически с друга. И там, дето по изключение това би било възможно, прави се в архивния фонд една непоправима грешка, вън от всяка пропорция с предимството, което търсим да получим, като действаме така. Значи ние предпочитаме по малко тая система, която ни поощрява да я препоръчаме, отколкото съображението, което кара архиваря, като разсъждава хладно по своя план и е решен да го приложи логично, да го приеме.

Първобитната организация на един архивен фонд трябва да отговаря естествено, в общите си черти, на старата организация на администрацията, от която произхожда. То се разбира от само себе си. Наистина тази примитивна организация на архивния фонд не се е произволно създала. Не е случайна, ами логична последица на административната организация, чийто архивен фонд представя документалното депо. Тази администрация е изградила по някакъв начин архивите си, държейки сметка за своята собствената организация и за собствените си нужди. Всяка администрация от някакво значение, колкото повече се е развивала, въвеждала е нови и рационални разпоредби. Подготвителните опити и в края упражнението на известни административни функции, често са били поверявани на специални постоянни комисии или чиновници малко или много независими. Те са били поне в повечето случаи доста анонимни, за да им позволят да образуват сгодни архиви. Архивите на тези комисии (протоколи, получени откъси и пр.) не могат според нашата дефиниция да се смесят с архивите на общата администрация. Двете серии от документи вървят паралелно една до друга, макар и често да се отнасят към същите предмети. Архивите на подобни комисии трябва следователно да образуват специални разпределения в архивния фонд на общата администрация. По тоя начин архиварите на една администрация ще отразят непременно в главните си черти композицията на тази администрация.

При разискването на тази теза от сдружението на архиварите, има различие в мненията по една точка. «Беше ли право, попита се, да накараме да зависи уреждането на един архивен фонд от старата организация, често несъвършена, от тоя архивен фонд, даже и тогава, когато малко опитни секретари са били създали едно положение, което не е отговаряло на организацията на тази администрация? Не би било по-право да се придържаме всецяло о тая същата организация, която е била във всеки случай ръководната нишка за организацията на архивите?»

Отговориха: «Не организацията на администрацията, но тая на архивите трябва да се определи. Едва се долавя, че даже и най-неопитният писар е могъл да създаде един ред несъвместим по материя с организацията на администрацията. С времето просто на просто би станало невъзможно да съберем получените документи от разните автономни клонове на администрацията. Но и когато тъй стане, пак тоя ред би трябвало да реши новото класиране. Защото нямаме намерение да добием по теоретически път една архивна организация, която да съответства на старата организация на администрацията. Последната ни остава относително безразлична и никога не бихме помислили да я вземем за водило в организиране на архивите си, ако материално не бяхме принудени на това. Принудени именно от организацията на архивите, която в главните си черти е неизменно установена посредством събирането на документи от едно естество в томове, връзки и дела и на която щем не щем ние трябва да се подчиним». След тези обяснения събранието прие предложението.

Не без известно задоволство можем да установим, че по-горе препоръчаната система за нареждане, призната от опита като едничка права и едничка възможна, биде препоръчана, независимо от нашето мнение, от колегите холандци и чужденци, на мнението на които отдаваме голяма цена. Още от 1875 г. провинциалният утрехтски архивар, д-р Вермьолен, заявяваше, че «каталогът на един архивен фонд може и трябва да представя скица от композицията на администрациите от които произхожда». Скоро Келнският архивар, д-р Хансен, пишеше: «В Келнските архиви също, според мен, едничкият път на следване, за да ги класираме по начин, щото в бъдеще да се завардят, е прилагането на един принцип, който в тоя час е допуснат в повечето германски архиви, и който се състои във възстановяването, колкото се може, по-точно организма на старите администрации». А Клеман Люпи, архивар в Пиза, още в 1875 г. повтаряше, съгласявайки се с това, едно съждение на Леополдо Гальоти, директор на архивите на царските имения на Италия: «Един добре нареден архивен фонд трябва да представя в разпределението на документите външния вид на органичния строеж на държавата, както един добър архитект оставя да познаем по фасадата предназначението и вътрешния строеж на зданието»(42).

Ако в предшестващото са държали да противопоставят по твърде рязък начин систематичното нареждане според административните разпределения на нареждането по материя, никак не следва, че трябва абсолютно да се отхвърли последното в подразделенията. Ако например получените късове от една комисия не са образувани във връзки по хроноложки ред и следователно само откъслечно са запазени, не може да има в туй неудобство да подразделим и образуваме, според съдържанието на документите, нови групи, с условие разбира се, да се поддават те на едно подобно разпределение. В нашите инвентари също ще може да се намерят озаглавени рубрики, например Архива на Съвета, но с подялби: 1) Решения; 2) Получени късове; а под това последното заглавие тези нови подразделения: Финанси, Обществени работи, Църковни дeла и пр.

Нека прибавим една последна бележка. Старата организация трябва да бъде задържана за горепосочените мотиви. Но безполезно е пък и малко желателно също и да вземем наново в тeзи граници старото нареждане на откъсите във всички подробности. Старите директори на архиви, които в инвентарите си преследваха съвсем друга цел отколкото ние са доставили, до твърде напреднала дата през XVIII в., една абсолютно недостатъчна работа за днешните нужди. Тяхното съвършено повърхностно нареждане на документите не само го не бива прочее, ами и трябва да бъде абсолютно преобразувано.

§ 17. В класирането на един архивен фонд удобно е преди всичко да възстановим, колкото се може повече, първичния ред. Само по-късно ще можем да съдим дали и доколко ще бъде желателно да се освободим от тоя ред.

Това правило не почива върху робско захласване в старата организация на архивните фондове. То не изисква тоя стар порядък да бъде възстановен, защото сам не би се поддавал на подобрение. То допуска наопаки, че е възможно да се отскубнем от тоя стар порядък. Но, в съгласие с изявения в предшестващия параграф принцип, трябва да декларираме още отначало, че изобщо тоя стар порядък е бил установен за нуждите на старата организация и се намира тясно свързан с нея. Искаме ли да се научим да познаваме тази организация, трябва преди всичко да изучим организацията на архивния фонд, такъв, какъвто е бил образуван и преобразуван в епохата, когато е бил още жив организъм. А как бихме могли да опишем един архивен фонд, ако не познаваме организацията на учреждението, на което дължи съществуванието си?

Важно е прочее да отговорим тук на тоя въпрос: необходимо ли е да възстановим първобитния порядък, за да се научим да го познаваме? Наистина изглежда възможно да фиксираме старата организация на един архивен фонд, поне в главните й черти, според няколко серии регистри, и да съдим после, доколко е желателно да държим тоя порядък или да се отклоним от него. Може от туй да няма никаква опасност, обаче никога не можем го узна a priori. Което на пръв поглед прилича на заблуда в старата организация на архивния фонд, може да се покаже отпосле като последица на една аномалия на старата администрация. Което след повърхностен преглед е останало необяснимо, може да стане съвършено ясно след по-нататъшни открития и да бъде абсолютно рационално. И възможно е да открием това, след като сме разрушили първобитния порядък. Ще стане тогава много мъчно, ако не и невъзможно, да го възстановим. Ето защо по-умно е да възстановим първобитния порядък по-рано в неговата съвкупност, т. е. дотолкоз, доколкото остават още следи, а после, ако е необходимо, да се постараем и помъчим за прилагане господстващата идея, която произтича от първобитния порядък, към архивите, в които тоя порядък е бил непоправимо сбъркан. Но важно е да обърнем сериозно внимание против всякакъв опит да се образува подобие на първобитна организация според непълни данни и да се доверим на това, за да въведем промени. Така достигаме, като пренебрегнем добрия метод, до едно абсолютно погрешно схващане. Колкото повече архиви сме класирали, толкоз повече свобода можем да си позволим на тая почва: все повече и повече известно става, че с помощта на опита ще тръгнем по добрия път. Може, след като сме възстановили първобитния порядък, да съгледаме, че на повече от един пункт не можем се опира. Може да бъдем принудени да разтурим поне частично тоя първобитен порядък, който сме може би само с голяма мъка възстановили. Обаче никога изцяло напразен не ще бъде трудът, защото непонятно е, от цялата стара организация на архивите нищо да не се задържи.

Понякога съществува стар инвентар, и щом е така ще можем да си съставим понятие за старата организация на архивите. При все това, повечето от старите инвентари са били стъкмявани за особени случаи, например за прехвърлянето на архивите от един чиновник на друг). Те са били тогава нагласявани на бърза ръка и анализите, по-оскъдни от всякога, невинаги предават точно откъсите. Такива инвентари (образували са например един такъв през 1849 г., когато архивите на Монтфорт били предадени на утрехтските областни събрания) са абсолютно без цена. Би било прочее прибързано да се отнасяме към тях, за да осъждаме старата организация на архивите(44).

§ 18. Първичният порядък на един архивен фонд може да се видоизмени, за да се поправят отклоненията от главното устройство на фондовете, било че тези отклонения са приписвани на грешките на някои пазители или пък че произхождат от преходни промени, в системата за опазване на архивните документи.

Ако старите пазители на един архивен фонд никога не са правили грешки и ако всякой от тях, класирайки архивите, винаги се е придържал към принципите, следвани от предшественика му, няма защо да се отбиваме от така следвания в едно архивно депо ред. Но старите пазители не всякога са били последователни в прилагане на принципите които те сами или техните предшественици са приели за класирането на архивите. Така щото, във всяко депо се представят неправилности, които желателно е да се поправят.

Така е на първо място с простите грешки. Архиварят трябва да направи в тоя случай това, що старият директор на архивите би направил, ако съгледаше, че е сбъркал: трябва да поправи грешката. Когато например в един правен архивен фонд са образували специални серии или връзки от чернови на преписи от актовете за продажби на ипотеки и недвижимости и когато един от тези актове е бил погрешно поставен в някоя чужда на съдържанието му връзка, архиварят трябва да поправи това. Друг случай малко по-различен. Случвало се е повече от веднъж, по случай някой процес или за събирането на известен брой от актове с обратна сила, един документ да е бил отнет от колекцията, към която е принадлежал, и събран в едно с връзката на откъсите от друга някоя категория. Без съмнение, този откъс би трябвало редовно да бъде върнат на мястото му. Но толкова пъти е била занемарявана тая предпазливост, че трябва да допуснем, че той е бил умишлено оставен в това друго дело, където пазителят е предвиждал, че ще прави справки с него много пъти още. И в тоя случай удобно е, архиварят да възвърне въпросния откъс в серията, към която е принадлежал. Защото тъй би постъпил старият пазител, като постави по-рано в образуваното дело копие от къса или като постави там един отправителен фиш. Щом като прочее архиварят отнеме тоя откъс от делото, ще трябва и да го замести с подобен фиш. Също може да бъде полезно да се редактира една бележка от тоя род, в случай че един откъс е бил оттеглен. Когато например серията с документи, от която трябва да оттеглим някой такъв, е номерирана, желателно е да поставим една бележка, показваща мотива за отсъствието на един номер, за да не си мисли справачът, че серията е непълна.

Също често се случва, един нов пазител на архиви да следва класирането на документите малко по-иначе, отколкото се е прилагало дотогава. Докато преди него например преписите от продажби на ипотеките и недвижимостите са били събирани в една едничка серия, той ще образува от тях две. Докато влезлите и още излезлите преди него откъси са били пазени с решенията, той ще ги постави отделно. Може въведените от него видоизменения да бъдат разумни, понеже са в съотношение с развоя на администрацията, от която произхождат архивите. Но също е възможно, скоро да съгледаме извършената грешка, като се признае старата организация за по-добра и следователно да се върнем към нея. В последния случай новият пазител на архивите извършил е прочее грешка, която би отбягнал, ако би могъл да предвиди всичко. Значи от старанието на архиваря зависи да се поправи тая грешка за през няколкото години, в продължение на които са се отклонили от обикновения порядък. С една реч, архиварят може да въведе всички промени, които са в състояние да помогнат за възтържествуването на господстващата мисъл, която е първенствувала в старата организация(45).

Поради самото естество на нещата не ще бъде всякога възможно да видоизменим едно класиране, като се твърде много отдалечаваме от правилната организация. Същият мотив, който подбужда да пазим, колкото се може стария порядък на един архивен фонд — нека се помни фактът, че тази стара организация често е оставяла в архивите незаличими следи — може и да ни подбуди, в известни случаи, да задържим тази веднъж приета организация. Ако например преписите от продажби на ипотеки и недвижимости са зарегистрирани в специални томове, и една ипотека е била вписана в регистър от друга категория, невъзможно е да се възвръщаме към това. Ако е обичай да се регистрират влизащите и още излизащи откъси заедно с решенията, и ако тези откъси са били отделно описани, а не с решенията в продължение на няколко години, няма вече какво да се променя. На архиваря остава само средството да покаже в инвентара мястото, дето другаде запазените или регистрирани откъси би трябвало да личат, мястото, дето можем ги намери. Обратно, когато архиварят се отбие от старата организация, трябва да спомене за това в инвентара или в увода на инвентара, като се оправдае, защо постъпва тъй. Може наистина да се случи, в някоя съвсем друга част на архивния фонд или в някоя писана студия, в момент, когато архиварят не е извършил още промяната си, да ни отпратят при мястото, дето някога неправилно е бил пазен откъсът(46). Ако искаме да си послужим по-късно с това препращане към страница, важно е да се знае, де е останал откъсът. Строго погледнато изобщо, желателно е да дадем сметка за всички внесени промени: никак не трябва да ги предприемаме, без да се оправдаем, и не ли е право, другите да бъдат предупредени за това?

§ 19. В класирането на един архивен фонд интересите на историческите изследвания могат да се вземат предвид само на втора ръка.

По маниера на немските учени, би могло, може би да изкажем това правило по-кратко, ако не по-ясно: архивистките изисквания се ценят преди археоложките изисквания. Не трябва прочее да декласираме сериите от писма, третиращи най-разнородните въпроси и влезлите в бюрата на една само администрация, за да съставим един вързоп документи, отнасящи се към един и същи предмет. Още по-малко ще съберем документи от един и същи предмет и взети от разни серии, както са правили твърде отдавна в главните архиви на царството в Ла Хе, за да съставим рубриката: Документи, засягащи полярните експедиции(47). Даже и когато в един некласиран архивен фонд намираме писма или други документи от един и същи род в доста голямо количество, ще бъде за предпочитане да образуваме от тях серии за кореспонденции и за други документи от същия род. Когато срещнем един том или дело от късове, отнасящи се към един и същи предмет, и известно е, че тая сбирка не отскоро се е съставила, ще я оставим естествено такава каквато си е. А когато намираме в някой архивен фонд уединени късове, които не можем вкара в никоя серия, може, при класирането на тези късове, да потърсим без неудобство да задоволим историчните издирвания. Над това, пространните хроноложки и азбучни твърде пълни таблици могат да послужат за улеснение на историчните издирвания.

При класиране на архивните депа във Франция грижили са се преди всичко за интереса на историчните издирвания. По тоя начин архивите са били отвърнати от първичната им организация и смесили се едни с други(48). Сега във Франция всички съжаляват, че така са действали. Голямото неудобство, което произлиза от това смешение, е, че невъзможно е вече да следим сферата на действие в старите администрации. Освен това, документите, които, от исторично гледище, могат да интересуват две категории работници, тези, които се занимават с благотворителност и тези, които се посвещават на църковното право например, напразно биха били търсени от вторите, ако са ги поставили в серия, засягаща управата на обществената благотворителност. Така, при класирането обърнали са внимание само на интересите към известни исторични издирвания, когато пък други ще са пожертвали.

Вече по-рано (§ 15) отбеляза се, че много историци гледат като желателно за техните студии на хроноложкото класиране на документите. Даже и когато едно такова класиране би било действително препоръчително за историчните издирвания, нашето правило ни води свободно да заявим, че тоя мотив не би бил достатъчен да узаконим едно хроноложко класиране на документите. Интересът на историчните издирвания може наистина да влезне в сметка само на втора ръка.

§ 20. При класирането на един архивен фонд трябва да бдим, щото сериите от протоколи, сметки и други документи, които от влизането им в архивите са събрани в томове или връзки, да образуват скелета на архивния фонд(49).

Това правило произлиза направо от принципа положен в § 16, защото, ако класирането на един архивен фонд е основано върху първобитната му организация, необходимо е да възстановим, на първо място, сериите, които трябва да ни запознаят с главните черти на архивния фонд. Пояснението на известни термини, употребени в правилото, съвсем ще уясни работата. Сериите казвахме ние, отбелязват главните черти на архивния фонд. Нека забележим, че една пълна серия можем да отъждествим с един изолиран том, предназначен да започне нова серия, прекъсната вследствие на случайни обстоятелства, защото администрацията или комисията е била закрита, преди още томът да е бил изцяло изпълнен. Наопаки, резолюциите, протоколите, сметките и пр., които не образуват такива, не дават главните черти на един архивен фонд. Такива изолирани документи трябва да бъдат класирани според отбелязаните в § 25 правила.

Изобщо регистрите с резолюциите образуват главната серия на един архивен фонд; но има и изключения. В архивите на малките ватеринги например, сметката, представена на годишното събрание, образува ядката на фонда. Резолюциите, или са зарегистрирани след тази сметка, или (когато са били взети от по-предишни събрания) са писани на изолирани листа, които тогава са образували дело свързано с всичко, което се е отнасяло до резолюциите или е произхождало от тях. Не резолюциите прочее, ами сметките в тоя случай образуват скелета на архивния фонд, и около тях трябва да бъдат групирани не само разписките, но всички други късове. Това нещо изпъква повече, когато намираме две серии от ватерингски сметки, съществуването на които прави тогава необходимо да групираме под две рубрики късовете, засягащи работите по загражданията с яз, съразмерно с това дали сметките са се намирали оправдани в една от сериите. Но даже и там, дето, както изобщо се случва, резолюциите образуват гръбначния стълб на скелета, това нещо, рядко става — да не кажем никога — комплектно само с тоя гръбначен стълб(50). Случва се, една администрация да почва с две или много серии от паралелни резолюции. В тоя случай тези две серии определят структурата на архивния фонд. При все това, ако на една администрация й хрумне мисълта да премести резолюциите в един том, а в същото време да раздели свързаните късове в две или повече серии, връзките на излезлите и получени късове биха принесли в тоя случай същата услуга, която са принасяли двете серии резолюции в първия случай.

Правилото установява освен това, че сериите късове, които още при влизането си в архивите са събрани в томове, връзки и пакети, образуват скелета на архивния фонд, и с това изключва повдигнатото и опровергано в § 16 възражение, че организацията на една администрация, даже и когато не би схождала с първобитната организация на архивния фонд, би трябвало да бъде определителка в класирането на последния. Не теоретичното съображение, което изисква, администрацията да е била организирана някога по такъв, а не по друг начин, ами практичното съображение, архивният фонд да е бил нагласен веднъж завинаги с точно определяне на главните му черти, именно това ни се вижда, че трябва да определя бъдещият архивен фонд.

Скелетът на архивите. Този израз е бил избран, понеже той изразява ясно, от една страна, че архивният фонд е едно органично цяло, а от друга, че главните черти, според които той трябва да бъде построен, са неизменни. От това никак не следва, че архиварят не би имал възможност да поправи грешки, които неопитни секретари биха направили при стъкмяването на архивния фонд, като се отбиват от организацията на администрацията. Наопаки, архиварят с архивния фонд постъпва както палеонтологът със скелета на едно предисторично животно: той се старае да възстанови скелета на животното посредством костите. Търси ли да си създаде представа за животното, чиито кости е събрал, той разглежда грижливо в ансамбъла структурата на тялото и формата на костите, без да държи сметка за такова случайно обстоятелство например, че една лапа на животното се е подгърбила вследствие на едно счупване или че едно ребро липсва. Също и архиварят, щом като веднъж е възстановил архивния фонд в първобитния му образ, може да поправя малките отбивания, които биха правили мъчна справката с архивите и които се отдават на лекомислието на заместващите се един друг секретари. Обаче това може да се върши само при две условия: архиварят трябва да се увери първо, че тази промяна не ще предизвика нови грешки; второ, не е имало сериозен мотив да се премести късът (също палеонтологът може да поправя само, ако естеството на организма го изисква. (Съобразно § 18.).

И от друго гледище архиварят прилича на палеонтолога: и двамата могат да възстановят само едно определено състояние на един наново построяван организъм, когато пък живият организъм всеки момент променя състоянието си. Когато прочее последователно наследяващите се секретари невинаги точно са следвали системата на организацията, архиварят, който в инвентара си може да изрази само определена организация, може усърдно да поправи тези временни отклонения. Така, може да бъде желателно да се съберат под един само номер разни изолирани късове, отнасящи се към един и същи предмет, но от различни епохи. Секретарят, който е пазил настрана най-новия къс, явно е, че би го присъединил към един по-стар, който предшественикът му също би пазил отделно, ако е имал познания от последния. (Вж. по тоя предмет § 31).

§ 21. Не предметът на документа, ами неговото предназначение трябва да определи мястото, което е нужно да заема в един архивен фонд.

Това правило е логична последица от системата, която приехме (вж. § 16) за класиране на един архивен фонд.

Тези, които разпределят един архивен фонд по известен брой материали, обусловени от предмета, за който е въпрос във всеки документ, естествено ще съберат в един само дял всички документи, които третират един и същи предмет (колкото е възможно то). Но понеже приетата от нас система за класирането (възстановяването на старата организация на един архивен фонд) е основана по принцип върху старата организация на визираната администрация, косовете трябва естествено да бъдат разпределени, според както са били адресирани към един от административните клонове или, ако те произхождат от един из тези клонове, (като че са били предназначени да бъдат пазени в техните архиви.

Следователно, ако срещнем две писма, отнасящи се към една и съща работа, едното изпратено до областите, другото до Министерството на финансите, тези късове не трябва да бъдат съединени, но поставени в архивите на областите и на Министерството на финансите. Те са тук при това добре поставени и в средата, към която принадлежат. Наистина двете писма, споменати са в резолюциите на областите и на Министерството на финансите и, за разбирането на тези понякога твърде кратки бележки, те винаги са полезни, често незаменими. От друга страна тези резолюции позволяват от своя страна да познаем изхода на третираната в писмото работа.

§ 22. Никой том, връзка или дело не могат се раздели, докато не знаем мотива, който е владял при композирането им.

Това правило препоръчва една благоразумна мярка, приложението на която — тъй, както опитът ни е доказал — е до висша степен необходима. Рядко се доверява на един архивар класирането на известен архивен фонд, който да не е бил вече по-рано предмет на едно своего рода класиране. Секретарят или писарят на канцеларията, който се е нагърбил с работата, естествено не е разбирал нищо от старата организация на администрацията и на архивите й. Така, вместo да се ограничи да опише томовете, връзките и делата, намерени в архивите, често е разделял събраните късове, описвайки ги изолирано или с други, защото съединяването на тези късове не се е схождало с неговото схващане за класирането на архивите. Бъркотията, която е последвала от това, често пъти е непоправима, поне невъзможно е да се оправи без големи мъчнотии. Веднъж разбъркан редът, не може винаги да се възстанови. Във всякой случай, когато косовете на едно дело веднъж са се разпръснали, ще трябва много време, докато почнем да сме в състояние да ги съберем наново. Всички, които са имали случай да класират един архивен фонд, ще ни предупредят да караме работещите да внимават да не се необмислено руши съществуващият ред.

Архиварят, който има за дълг (вж. § 17) да възстанови първоначалния порядък, преди да изпита, доколко е желателно да се отбива от него, трябва да се постарае да си даде сметка, когато намира събрани в том, връзка или дело известен брой късове, за мотива, от който се е водил старият пазител на архивите, при събирането на тези късове. Само тогава ще може да съди за правотата на този мотив. Самият факт, че гореказаното съединение е в противоречие с правилата, следвани от старо време в класирането на архивите, не ще бъде за него достатъчен мотив да размества късовете. Наистина той би признал, че тоя външен отклон може да има своето резон д’етр: историята на архивите и на администрацията, от която произхождат те, може да обясни защо късове, които, повърхностно погледнати, нямат нищо общо помежду си, са били събрани. Разглеждането ще покаже, може би, че мотивите на съединението са погрешни или поне без цена за класирането на архивите или, че мотивът на събирането, макар и да е превъзходен сам по себе си, изгубил е в настоящия час силата си, и че събирането следователно няма вече смисъл. Например късовете може да са били съединени за някое генеалогично изследване. Или пък това може да са късове, които един член от известен съвет случайно е запазил при себе си преди да умре или откакто е напуснал длъжността си. Но във всеки случай, преди да можем да съдим, дали мотивът на събирането е правдоподобен или не, дали още има своя резон д’етър или не, трябва да го познаваме: това именно предписва правилото. Достатъчно ще е да се каже, че събиране на късове никога не е ставало без мотив и че изучаването на късовете почти винаги позволява да намерим повода, заради който са отстъпили.

Ако, по изключение, се представеше случай, някои късове да са били събрани по такъв особен начин, че да е невъзможно да намерим обяснение на това, архиварят трябва да държи сметка за късовете, които са се намерили събрани. Защото винаги е възможно да узнаем един ден повода. Най-сетне, може да се препоръча този начин на действие, даже и когато мотивът на събирането, неподдържан от архиваря, е известен. Наистина може да е интересно да знаем, кои са късовете, които един ден са били събрани в дело от стари документи, отнасящи се към една и съща работа или за едно определено изследване.

§ 23. Изрично е позволено да разглобяваме сбирките и връзките на изолираните късове, събирането на които се дължи на една идея по-късно приложена на практика от пазители на архиви.

При това, ако въпросната сбирка или колекция е често оползотворявана от самата администрация или от учените и цитирана като едно цяло, за предпочитане е да я оставим непокътната и да я опишем като едно цяло, независимо от едно специално описание на късовете при страниците на инвентара, към който всеки къс се отнася.

С израза по-късно искаме да кажем за онова, което се е прибавило, когато всичко е било свършено след първите администратори, които са дали здрава организация на архивните фондове. Намеква се особено за архиварите и личностите, които са изучавали архивите от научно гледище и същевременно са ги класирали частично. Това са главно ония, които са използвали архивите със съвсем друго намерение, нежели това, за което те са били събирани, които са се опитали да разбъркат изцяло класирането на архивите, за да постигнат цели, с които естеството на късовете нищо общо не е имало. Но даже и тези, които запазиха архивите и потърсиха да ги използват за практична цел, ставали са понякога виновни за тези малко препоръчителни деяния, особено когато чужди архиви, организацията на които не са разбирали те и които не са знаели да използват, са били поставени в тяхното депо. Третирали са тогава документите на тези другите архиви собствено казано като един вид ръкописна библиотека, за употребата на тяхната администрация. Един поразителен пример за тоя начин на действие ни се достави от copulaatboeken из архивите на царството в Зеландия: те обхващат една колекция напъстрена с всички видове късове от архивите на Миделбургското абатство и на зеландските областни събрания, размесени с копия от сметната палата на Холандия и пр., които малко време след образуването на зеландската сметна палата бидоха събрани и подвързани заедно под различни рубрики. Всякой пазител на един важен архивен фонд, който знае много от собствения си опит, може да даде примери на смешение, предизвикано от стари архивари и учени колекционери, които са събрали в едно разнородни късове(51).

Макар и да сме против всякакво разбъркване на веднъж установения в един архивен фонд ред, трябва да направим изключение за връзките и сбирките, които дължат съществуването си на такива начини на постъпления. Защото създаването им е в противоречие с естеството на архивите, които нашите принципи заповядват да уважаваме. Тяхното раздробяване прочее не е в противоречие с тези принципи, но обратно, в съгласие с тях.

Визираният от втората алинея случай се представя често. «Копулаатбекените» например не само на всяка минута cа служили зa справка, както на областните събрания, така и на зеландската сметна палата, но още и цитирани са в архивните късове. Образуваните от архиварите или учените сбирки са цитирани още по-често. Такива сбирки, образувани просто за историческа цел, удобни са често за тези, които търсят да съберат в твърде кратко време, в една архивна колекция, материали за научни изследвания. Ето как се обяснява, защото всички учени се нахвърлят към тези колекции и ни запознават с тях чрез цитатите си в своите публикации. В тоя случай, като разделяме колекцията и връщаме документите на мястото им, твърде мъчно стават научните студии, които цитатите биха могли да предизвикват. Удобно е прочее, в класиранията на депото, дето те се намират, тези колекции да продължават да заемат едно независимо място и да бъдат описани като такива в инвентара. Но в същото време ще трябва да опишем всеки един от късовете, които се намират там на мястото, което им се пада в инвентара на архивния фонд. Разбира се така ще се постъпва само в случая, когато документът е заемал някога специално място в архивния фонд. Но ако, напротив, е извлечен от една връзка, ще се задоволим да поставим отправителен фиш във връзката за при мястото, дето се явява празнотата, без да споменаваме къса отделно в инвентара.

§ 24. Ако един архивен фонд е класиран според система, произхождаща от една по-късна администрация, и не се съгласява с изискването на новата архиварска наука, желателно е, в приготвяне новото съставяне на инвентара да не пристъпим, колкото се може, към новото класиране и към разглобяването на сбирките, което вероятно ще го придружи, преди още новият инвентар да бъде изцяло определен. И тогава даже важно е да запазим инвентара на старото класиране и да прибавим към старите номера номерата на новия инвентар.

Всички, които са нареждали архивен инвентар, знаят, че никога не можем тутакси да определим на всички късове тяхното точно място в инвентара, който се формира. След едно предварително класиране често иде едно видоизменено класиране и само след като сме разгледали всички късове, външно и вътрешно, и техните взаимни съотношения, само тогава окончателният инвентар може да се стъкми. Твърде опасно би било да декомпозираме сбирки и връзки, докато трае работа по инвентара. Възможно е наистина събирането според по-старата система да се покаже, след задълбочено изпитване, че е било вярно. Освен това, през време на инвентарната работа, твърде мъчно би било за тоя, който би желал да направи справка в архивите, да намери късовете. Следователно, ще почнем да правим инвентара с «движения на книга», както казват военните. Ще опишем всичките серии, дела, регистри, грамоти и пр. върху отделни фишове и ще класираме тези фишове, докато новият инвентар бъде окончателно определен. Само тогава ще поставим самите документи съгласно новия инвентар.

Като знаем, че цитатите в старите произведения и бележките на работилите с тях изобщо се облягат на инвентара или приготвения по старата система каталог и че архиварят мъчно би намерил късовете, които му се потърсят по тези показания, необходимо е да запазим тоя стар инвентар или каталог и да впишем срещу всеки стар номер отговарящия в новия инвентар номер.

§ 25. Сериите (резолюции, писма, протоколи, сметки, квитанции и пр.) възстановени на първо място, в класирането на един архивен фонд показват главните черти, според които уединените късове трябва да бъдат събрани в един определен порядък.

Това правило е естественото допълнение на § 20. След заключенията му, неговата правота изпъква на очи. Естествено, би било възможно, както се каза по-горе, да съберем тези уединени късове по друг някой начин (хроноложки или систематически). Но, като приемем две системи за класиране на разните части на един и същ архивен фонд, естествено бихме изтървали целта си. И по отношение на сериите, желателно е уединените късове да бъдат класирани по същата система. Най-сетне и друго съображение ни води към същия резултат: понеже влиза в намерението ни да възстановим архивите според старата организация на администрацията, явно, че е удобно, от страх да не си навлечем главоболия, да поставим до резолюции, присъди и др. серии изолираните късове, принадлежащи на същия архивен фонд.

Практически, умно се работи, като пристъпим още една крачка по същия път. Ако например преписите от продажбите на ипотеки и недвижимости са зарегистрирани заедно в същите регистри, желателно е да съединим в една само серия черновите на тези две категории късове. Лесно е в тоя случай да намерим една чернова, необходима за сравнение, като се справим с регистъра. Също за разрешението на въпроса да узнаем дали получените писма трябва да бъдат хроноложки или систематично наредени, нужно е да разгледаме дали има регистри за кореспонденция, дето са прекопирани писмата; и в тоя случай хроноложкият ред изглежда всецяло посочен.

 Тук описаната метода е основният принцип за класиране на уединените късове; в следващите правила ще го поясним и разграничим.

§ 26. Изолираните късове, за които изглежда по външни или вътрешни белези, че някога са образували част от серии или дела, трябва, колкото се може, наново да бъдат събрани в серии или дела.

Старите пазители на архиви имаха обичай да събират на връзки получените писма или черновите на съставените актове. Също се случва, те да са били просто събрани в един портфьойл, след като са били снабдени с пореден номер. Естествено, те са били тогава класирани по хроноложки ред такива, каквито са били влезли; формалното им съдържание определило е и тяхното място.

Това иска да каже, че никакво внимание не са обръщали на третираните в документите предмети (без да се изследва дали едно писмо е третирало някой държавен въпрос или финансова работа), но просто са издирвали дали едно писмо е било писмо или прошение. В подразделенията на тези серии са употребявали други критерии от по-малко изключително външен белег. Разделяли са например писмата според местопроизхода им. Правили са разлика между преписи от продажби на ипотеки, недвижимости, декрети и други актове. Но въпреки всичко, в тая система (системата на сериите) същинското съдържание на късовете никога не е бил мотивът на класирането.

Не е било същото в другата система (системата на делата), която е вървяла изобщо паралелно с първата. В системата на сериите, казахме, правило е било да се нареждат документите на връзки. Но много документи не се поддавали на това отнасяне. Когато например една комисия е изпращала някакъв рапорт, към който са били присъединени множество прибавки, — когато тя е депозирала в регистратурата, след разпускането си, своите архиви, съставени от получени късове и бележки, — когато след един процес, торбата се връщала пълна със депозирани късове, явно, че невъзможно е ставало да свързват всички тези обемисти дела. В тия случаи по друг начин са постъпвали. Сгъвали на длъж о две късовете и вписвали в началото късичък един показалец на предмета, към който се отнасяли документите. Такива дела или връзки бивали съединявани чрез връв и обикновено депозирани в едно чекмедже с прегради. Най-често същият метод бил следван за обикновените късове, когато някоя комисия била натоварвана ad hoc с тая грижа. Всички засягащи тая работа късове, влизащи впоследствие, присъединявали се към първите, за да служат за справки на тая комисия, и продължавали да образуват едно дело. По същия начин се постъпвало и с изключително важните или секретните късове. Те бивали поставяни като дела в «секретно чекмедже». За образуването на тези дела винаги по третирания предмет, по материалното съдържание са се водили, макар и външната форма на делата да показвала мястото за тяхното класифициране отделно.

Не само влезлите дела(52) не отговаряли по външната си форма да се допуснат в системата на сериите: понякога изолираните документи също мъчно се поддавали на това и по тая причина бивали отделно пазени. Случаят е бил същият и за скрепените с печати грамоти, които поставяли в чекмеджетата за грамотите. В избрания пример при това не изключително, може би не и принципиално, външната форма е определяла да се поставят документите отделно. Наистина, маловажните грамоти, такива като ценности на откупени ренти бивали свързвани чисто и просто с квитанциите. Изключителната важност на грамотите без съмнение още ще е имала влияние върху поставянето на грамотите в чекмеджето. Това последното съображение било определящо за късовете, които поставяли в секретното чекмедже, за да ги отърват от нескромни погледи.

Твърде е важно да се възстанови това целокупно класиране на изолираните късове от един архивен фонд, ако е бил разбъркан, според сериите и делата, първо, защото сериите късове често са били описани в регистри с копия и следователно там се привързват; второ, защото твърде често в резолюциите или други актове отправят ни там и специално към делата; трето, защото делата изобщо съдържат голям брой копия, изводи и бележки, използвани от някоя комисия при съставяне на рапорта й, — късове, които сами по себе си често са без цена и задръстват доброто класиране на архивния фонд. Последните стават важни само, когато ги четем, в тяxното взаимно отношение и в отношение към комисията, чиито прибавки, пояснения или доводи образуват те(53); четвърто, защото сериите са в голяма част запазени, така че практично и лесно е, когато някои връзки са разглобени, наново да попълним празнотата. Архиварят, който се задоволява да опише къс по къс документите на две или повече разбъркани връзки и не се сили да им възстанови общността, само работа отваря.

Тази работа на възстановяване далеч не е всякога лесна. Сериите, за които достатъчно е да знаем дали имаме работа с писмо или прошение, може изобщо без мъка да се възстановят, защото датата на влизането (която тук е определяща) се различава обикновено твърде малко от датата на изпращането, когато пък присъствието или отсъствието на малката дупка(54) на връзката винаги ни показва, в случай на съмнение, дали един къс принадлежи на серията. Възстановяването на делата, които са били разглобени, е много по-мъчно. Наистина не е лесно да отделяш, кои късове са послужили в един определен процес или кои късове една комисия е копирала или извлякла за изпълнението на работата си. При това, ако присъствието на един документ с бележка на гърба удостоверява, че е съществувало дело, трябва да се помъчим да го възстановим. Съдържанието на късовете ни дава първия показ, който трябва да се допълни чрез всички видове малки външни показания (свитъкът на хартията, еднообразни петна от влага, малки подобни дупчици разядени от червеите и пр.). При все това, тук абсолютна увереност се добива само рядко или никога, освен при процедурните късове, които от средата на XVI в. обикновено са снабдени на гърба си, от горната дясна страна, с главни букви. Последните са отбелязани също и в тук приложения инвентар, който от своя странa обикновено сам е маркиран с буквата А.

Безполезно е да забележим, че преди да предприемаме работата за възстановяването, трябва да се уверим дали наистина има да боравим със същинско дело, т. е. колекция от късове отнасящи се към един и същи предмет, събрани при условията определени от учреждението, от което произхождат архивите, за строго определена цел. Изобщо лесно се различават делата от пакетите, в които една неопитна ръка (почти всякога доста неотдавнашна) е събрала за улеснение всички видове книжа, засягащи един и същ предмет. В тези пакети понякога също срещаме едно или повече дела. Но останало удобно е да ги разглеждаме като изолирани късове, които трябва да бъдат просто на просто наново класирани.

Казахме, че делата и сериите трябва да бъдат по възможност възстановени. Каквото и да правим това невинаги е възможно. Също случва се трудът, що трябва да положим, за да възстановим старата организация, да надминава всякаква граница, сравнен с очакваните резултати. Така например въведената в Холандия към 1811 г. френска система на класиране, и от която чиновниците нищо не разбирали, била отмахната почти навсякъде след 1813. Най-често невъзможно е, без извънредно усилие, да възстановим тая практична обаче много сложна система и за предпочитане е може би в тоя случай да класираме хроноложки цялата маса от несвързани документи.

Ако поради по-горе означените мотиви трябва да препоръчаме възстановяването на оригиналните серии и дела, изглежда безполезно да оставим настрана късовете, които не се отнасят към други, поне ако изключително външни белези (например присъствието на печат) или по мотиви на удобство (например секретният характер на съдържанието) не са определили някога това отделно място. Така, позволено е да опишем един наемателен контракт, снабден случайно с окачен печат, при другите наемателни контракти (макар и за запазването на печата да го остават в чекмеджето за грамотите). Позволено е също наново да поместим един някога секретен къс в серията, отдето са го измъкнали, защото някога съдържанието му е трябвало да остане тайно.

§ 27. Когато е невъзможно да намерим старото класиране на изолираните късове, отговорът на въпроса за класирането ще зависи във всеки отделен случай от специалните условия, в които се намират архивите и особено от тяхната пълнота. По-добре е понякога в тоя случай да прибягваме до компромис.

Когато всички показания на уединените късове, засягащи първобитното класиране, липсват, архиварят свободно може да избере метода, който намери за най-добър. Той може да избира дали да ги събере по материалното им или формално съдържание или да остави уединени късове, принадлежащи към един и същи административен клон.

Няколко примера ще бъдат от естество да ни покажат, кой път да следваме. Когато например в една архивна колекция срещнем голямо количество прошения, известно, че е желателно да ги съберем, но изглежда за предпочитане по-скоро систематично, отколкото хроноложки да ги класираме. Преди всичко, защото едно прошение рядко бива датирано и следователно един строго хроноложки ред почти е невъзможен. Но има още един мотив. Някога привикнали били да вписват за по-лесно решението върху самия откъс(55) и да връщат тоя къс на просителя. Само най-важните от тези решения обикновено бивали отбелязвани твърде накратко в резолюциите. Ясно е прочее, че изолираните прошения, които срещаме в един архивен фонд, по принцип съдържат само тия, за които никакво решение не е било взето. Не се намират прочее отбелязани в резолюциите и няма си значи смисъл да ги класираме в реда на тези резолюции. Разпредялбата на решенията в разните серии (хроноложки класирани), според третираните предмети, което е по-лесно за използване, заслужава прочее да бъде препоръчана в тоя случай.

По-труден е изборът на метода, когато има да нареждаме получени писма. Ако е привичка в едно депо да ги събираме на връзки и, ако тези връзки са запазени, ще срещнем изобщо до тях само изолирани писма, винаги маловажни и без съотношение помежду им. В тоя случай не изглежда желателно да образуваме от тях втора хроноложка серия, толкоз повече, че тези писма не ще се намерят споменати в резолюциите и по тоя начин няма смисъл формирането на серия. Ако, напротив, връзките не са изцяло запазени, ами стоят разбъркани, изобщо ще срещнем в архивния фонд голям брой писма, обхващащи целия период на администрацията. Понеже в това обстоятелство може да се види един признак за старото съществуване на една хроноложки наредена серия (обикновено на връзка), нейното възстановяване се налага. Друг е въпросът, ако не е съществувал обичай, писмата да се свързват хроноложки наредени. При тоя случаи обикновено в колекцията ще срещнем само малко писма и при това най-важните. Понеже с това се доказва, че тези писма са били запазени изключително заради съдържанието им (докато по-маловажните писма са били унищожени), изглежда желателно да не ги класираме хроноложки, но по систематичен ред и да ги разпределим, според третираните предмети, в разните номера на инвентара. Естествено това засяга само случая, когато запазените редки писма действително са важни. В случай че намерим само няколко маловажни писма, по-простичко е да ги съберем по възможност хроноложки под един само инвентарен номер.

Когато няма никакъв вид мотиви да предпочитаме една система пред друга, системата на групираните по материя дела заслужва по общото правило да бъде приета. По много съображения тая система изглежда по-практична от системата на сериите. Тоя, който иска да прави издирвания в един архивен фонд, винаги явно ще узнава предмета, който третират късовете, що изследва, но пък често не ще узнава епохата, когато късовете са били получени. За него системата на делата е прочее по-сгодна. Но и за архиваря е същото: наистина, докато класирането на късовете, според тяхното материално съдържание, изобщо не представя мъчнотии, фиксирането на датите на късовете е твърде често невъзможно.

§ 28. В класирането на изолираните късове не ще приемем произволни разпределения, а ще предпочетем тия, които могат да бъдат групирани около една вече съществуваща серия от дела или връзки.

Всички изолирани късове на един архивен фонд трябва да могат, както вече отбелязахме (§ 20), да бъдат групирани около разни серии от томове, връзки и дела, които образуват главната му част: получените късове до резолюциите, квитанциите до сметките и пр.

Може да се случи, всичките актове на една администрация да са били прекопирани само в една серия регистри. То се често среща в селските архиви. Резолюциите, които администрацията е държала по интересуващите общината въпроси, полдерите, правосъдието, се намират събрани в един само регистър(56). В тоя случай не се позволява да делим архивите на главни подялби. Наистина ясно е, че администрацията, от която произхождат архивите, не е правила никакво различие между разните операции, които е изпълнявала.

Но по общото правило положението е по-сложно и резолюциите, засягащи работите на полдерите например, са регистрирани след сметките на полдерите или на последната страница долу, а създали са специални регистри, за актовете на безспорна или спорна юрисдикция. По тоя начин се образуват множество серии, и архивата трябва да бъде класирана съобразно тези подялби; нейната организация ще бъде в съгласие с тая на администрацията, отдето произхожда архивата. Може да се случи също да не са установени специалните регистри, но получените късове пак да са събрани в разни връзки, според отношенията, които имат с разните административни функции: така образуваните серии на връзките дават в тоя случай големите подялби на архивния фонд. Делата и уединените несвързани късове тогава трябва да бъдат групирани около тези серии от връзки(57). Тясна връзка прочее, трябва да съществува между главните подялби на архивния фонд и сериите от регистри и връзки. Колкото е забранено на архиваря да приема или създава произволни серии от документи, засягащи определено поле на дейност от една администрация, толкова му е запретено да усвоява в архивите си големи произволни подялби. Представете си например, че в архивите на един град, имащ право да изпраща депутати в областните събрания, актовете, засягащи общинската администрация, също така, както и тези, които будят интерес към отношението на магистрата с провинциалната администрация, са били безразборно вмъкнати в резолюциите. Допуснете още, че получените късове, засягащи тези две материи, са били заедно свързани. В такъв случай не ще можем, в класирането на късовете, да правим разлика между две големи подялби: общинска администрация и провинциална администрация, защото изглежда ясно, че старото състояние на нещата не е познавало това различие. В архивите на един градски съвет главните подялби от само себе си се образуват: администрация изобщо на града, привилегии, законодателство, финанси и пр., чиито регистри, на резолюции, привилегии, заповеди на магистрата, сметки, образуват респективно ядката. В архивите на едно съдебно тяло ще съединим, до една главна подялба, чиито регистри ще образуват главния фонд, късовете по престъпленията с криминалните свитъци, гражданските документи с гражданските списъци, засягащи безспирната юрисдикция, до регистрите за списъците на продажбите и тъй нататък.

Големите подялби на един архивен фонд трябва прочее, да отразяват структурата на тези архиви. Иначе стои работата с подразделенията. Те имат съвсем друг смисъл на съществуване. Късовете, които образуват главна подялба от архивния фонд и които следователно трябва да бъдат групирани около серия от томове или връзки, могат да бъдат тъй многобройни, че за да имаме върху тях ясен поглед, желателно е те да бъдат наредени под известни рубрики съобразно на материите, към които се отнасят или според друг някой критерий, произтичащ от естеството на късовете. Така, за да се възвърнем към по-горе дадения пример, ще намерим, може би, случай да различим между министерството на общите сгради, полицията из улиците и пр., да пожертвуваме едно подразделение на привилегиите за писмата на сергиите или пазара, едно подразделение на законодателството за нарежданията относно корпорациите. Ще разделим финансовите документи, според това дали се отнасят към прихода от недвижимите имоти на града или към данъците. В късовете по гражданската процедура ще различим обикновения граждански процес и процесите от конкуренция и пр. Изобщо тези подразделения(58) не са заети от старата административна организация и следователно не са необходими. Но, щом като не можем да поставим произволно едни след други номерата на инвентара, принадлежащ само на едно главно подразделение и трябва да следваме известен ред, винаги е потребно да правим за себе си една схема, според която ще поставим тези номера. Може да бъде желателно за нуждите на тоя, който ще използва инвентара, да вземе тая схема в инвентара, под форма на подразделение. В една важна подялба, която се състои от много номера, такова едно ръководство е твърде полезно; в една подялба и от по-малко протежение, излагаме се, може би, на опасността да изморим четеца посредством изброяването на тези подразделения. В малките разпределения, една проста класификация, биеща изведнъж на очи, като хроноложкия порядък, е най-желателна: тогава подразделенията са излишни(59).

§ 29. По общото правило не трябва да събираме в една и съща серия чернови и преписи, оригинални и копирани късове от едно и също естество(60).

Това правило е естествена последица от по-гореказаното (§ 21). Наистина предназначенията на черновата, преписите и копието на един и същи къс са изцяло различни. Събирането на тия три вида късове приспособява се към същия порядък на един архивен фонд, класиран според системата, която отхвърлихме в § 16.

Ако поискаме да поразсъдим върху целта, що е гонил да постигне тоя, който е писал черновата, преписа или копието, това правило ще стане ясно. Да предположим например, че сме срещнали в архивите на един град едно и също писмо под вид на чернова, препис и копие. Можем да различим историята на тези три къса с известна правдоподобност. Копието е било запазено от общинската администрация и вместено във връзката на изпратените писма. Преписът трябваше да бъде изпратен и, ако го намираме в архивите, трябва да вярваме, че след щателно преглеждане сметнало се е за полезно да не го пращат да тръгва или пък, че късът е бил върнат по-късно, придружен с една бележка. Но в двата случая съществуват вероятно в архивите други късове, отнасящи се към същото дело. Копието най-после трябва да е било писано по-късно, по случай подновяване на далото, което третира писмото. То намира прочее своето място с други по-стари актове в делото на една комисия или като присъединено към някоя резолюция, взета дълго време след като е било писано и още изпратено оригиналното писмо. Трите екземпляра на нашето писмо принадлежат прочее на абсолютно различни подялби на архивите, и бихме повредили целостта на една подялба, ако ги поставехме в друга някоя. То се показва още по-ясно, когато помислим за черновата, преписа и копието на един юридически къс: черновата принадлежаща към правосъдието на помощник кмета — експедицията подпечатана, като документ за собственост, принадлежащ на самата градска администрация, между архивите на която тя е депозирана — и копието, произхождащо от частно лице, което го е използвало в един процес.

Предшестващото трябва да служи за общо правило. Но от само себе си се разбира, че често в зле запазените архиви може да се отклоняват от това правило. На практика даже трябва да го изоставяме. Когато например в архивите на една корпорация срещаме само шест изпратени писма, изолирани, без важност, от които две на чернови, две писани с едър почерк на чисто и две в копие, естествено, глупаво би било да не можем ги възстанови в старото им съотношение, да поставим изолирано тези шест писма под три различни номера. То би било наистина точно и логично, обаче на практика не може се оправда.

§ 30. Споменатите в резолюциите документи, могат да бъдат събрани в една серия от приложения към резолюциите, с условие делата да бъдат поставени отделно.

В резолюциите често се препраща към един рапорт, сметка, финансово положение и пр. или най-малко споменават се. Тези късове трябва да се смятат като присъединени към резолюциите, да се поставят след тях, да образуват като приложения към тях. Иначе стои работата с късовете на съществуващите дела. Намирайки се в дело, късовете могат да бъдат споменати в резолюциите, може да бъдем отправени там, но би било нелогично и малко практично да разделяме делото и да съединяваме късовете към серията на присъединенията.

§ 31. Късовете, които първоначално не са били съединени, могат да бъдат събрани под един едничък номер само в два случая: ако са изцяло от едно и също естество; ако са твърде маловажни, за да бъдат отделно описани.

Това правило главно е било съставено предвид архивите или частите на архиви композирани в болшинството си от изолирани късове, в които е неузнаваем всякакъв стар порядък. Защото правилото гласи да не съединяваме късовете, които никога не са били събирани.

Следните мотиви ще послужат за осветление на това правило:

Изцяло от едно u също естество са например, документите за собственост, отнасящи се към една и съща къща, към същата поземлена собственост или които интересуват разни поземлища, разположени в едно и също село или в същия административен окръг. Когато един град е сключил контракти с други, за да се задължи да допуска старите граждани на други градове без мъчнотии, всички тези контракти могат да бъдат отнесени под един само инвентарен номер със споменаване на градовете и годините. Също така е например с договорите за съюз (на брой около 45), които гр. Гронинг е сключил почти с всичките села на Фриз в 1494 г. и тъй нататък.

От твърде мънинка важност (маловажни) са, за да бъдат отделно описани, например не отнасящите се към никоя сметка изолирани квитанции, които могат да бъдат под един само номер. Друг пример: ако един притежава сергия, за поддържането на която в архивите на един град намираме сметки, просби за освобождаване, билети за утвърждение и други изолирани късове, непринадлежащи към никоя серия нито дело, но отнасящи се към същата сергия, можем да съберем сметките, молбите, билетите и други късове и да споменем в инвентара само под един номер: късове засягащи, сергията на...

Понеже даденият израз от твърде мъничка важност е неопределен и твърде субективен, трябва да препоръчаме, умерено да се употребява това правило, за да попречим, посредством някое подробно описание, да намерят мястo късовете с известна важност. Трябва да забележим още тук, че, когато събираме пръснатите късове, които се срещат почти във всичките архиви, не може да става въпрос за образуване на дело. Виж обясненията в § 26 и 86. Тук е дума само за събиране в пакети на късове, отнасящи се един към друг чрез съдържанието си, и правещи неуместно подробното описание на всеки изолиран къс.

§ 32. Можем допусна, че сериите на получените късове и разписки не са се респективно появили преди сериите на резолюциите или сметките, от които зависят. Също желателно е да не съединяваме тези предишни късове в серия, но да опишем всеки къс уединено или да ги групираме по материя.

Тази теза няма никак нужда да се доказва. Получените късове са присъединения към резолюциите, квитанциите присъединения към сметките. Ясно е, че присъединените серии не могат да бъдат по-раншни от регистрираните серии, чиито присъединения са те. Между това, ще отбележим израза не са се появили (а не не се появяват), употребен в заглавието на тоя параграф. Защото, възможно е, да са се изгубили най-старите сметки или регистри на резолюциите, а пък прибавленията да са се запазили. Тогава серията на присъединенията може да почне преди главната серия, но ясно е, че първоначално е било обратното.

 Правилото прочее заема своето значение от последицата, която трябва да заключим. Случва се често, особено в архивите, които достигат до средните векове, от известна епоха, когато не са съществували още серии от регистри на резолюции и от когато, може би, никога не са съществували, — да се срещнат множество документи, уединени късове, грамоти, които имаме силни доводи да смятаме като получени късове. Запазили са прочее тези късове, преди да са копирали актовете. Но в архивния фонд не са могли да поставят тези късове в съотношение с нерегистрираните актове: следователно, никога не са могли да образуват серия от тези късове. Изобщо, те са прочее запазени отделно, изключително събрани в дело (например едно дело от процедурни късове). Бихме сгрешили прочее, ако съставяме по-късно серия от тези изолирани късове, толкоз повече, че една администрация, която не е смятала тези актове за достатъчно важни, та да ги препише, явно, не би сметнала за достатъчно интересно да запази всичките получени късове. Серията, която бихме образували, би се състояла прочее от няколко изолирани получени късове, запазени поради важността им или по съвсем други мотиви: тя би била прочее непълна. Ето защо, желателно е да не събираме тези късове в серия, но да ги опишем изолирано или съгласно казаното в обясненията на § 27, да съберем няколко къса в пакети.

Общинските архиви на Ижзелщайн доставят доказателство за това, което току-що казахме. Ранните серии с регистри от резолюции почват към 1640 г. Преди тая епоха срещат се само малко писма или други късове, но след 1680 г. тези колекции стават, напротив, твърде пълни. В класирането на тези архиви описали са прочее няколко късове преди тая година отделно или събрани според съдържанието им. Състоянието на архивите ясно показва наистина, че писмата и получените късове са били запазени не като такива, но заради интереса на съдържанието им. Те би трябвало прочее да се опишат така, че на пръв план да личи тяхното съдържание, т. е. че не можем ги събра в серия хроноложки.

Съществуването на квитанции от епоха когато не е имало сметки, е много по-рядко. През отдалечените епохи особено отдавало се е по-голяма възможност на подробните сметки, отколкото на квитанциите. Но ако се случи една само квитанция във форма на грамота да е по-стара от серията със сметки, ще трябва да приложим там изложените по-горе принципи за разписките.

Разглеждането на гореказаното правило заслужава да бъде препоръчано, даже и от практично гледище. Наистина това ще бъдат най-старите късове, които според това правило, ще дойдат извън сериите, а всички ще се възхитят, задето сме описали отделно най-старите късове, които изобщо са най-ценни. Впрочем, важността на най-старите късове произтича от тяхната рядкост, а тази рядкост се дължи именно на привичката, която имаха някога, да не запазват всички късове, а само най-важните.

§ 33. Оригиналните грамоти, колкото и повредени да са или колкото и мънинки и да са запазените части, никога не трябва да се унищожават, даже и когато съществуват дубликати, видимуси или автентични копия.

Самата грамота е доказателство за автентичност и синхроничност на един акт. Един откъслек от грамотата е необоримо доказателство за съществуването на тая грамота.

Гореказаното правило се прилага специално за архивите. Обаче трябва да се бди също и за запазването на късове от частичен интерес (частни грамоти), които често фигурират например в любителските колекции. Можем да направим изключение от правилото само, когато имаме работа с датирани относително скорошни късове. Изобщо да избягваме при това да унищожаваме късовете отпреди средата на XVII в. Друг е случаят за XVIII в., когато всички парични заеми, документи за собственост, наемателни контракти и пр. имат вътрешната и външна форма на една грамота. Освен това изобщо частните грамоти, когато са били издадени в автентична форма, са преписи на актове, чиито чернови се намират в протоколите на подкметското правосъдие, на нотариусите, съдиите, байите, кюретата, адвокатите и най-после на всички тези, които са имали право да утвърждават актовете.

Ще забележим при това, че опасност от унищожаване съществува и за тези чернови също, и ще трябва да се позанимаем особено с въпроса за мястото, дето са запазени тези чернови. Унищожаването на една частна грамота, чиято чернова е съхранена в едно архивно депо, запазена от пожар, представя по-малко неудобства, отколкото рушенето на грамота от същия вид, чиято чернова е запазена в една общинска къща, непазена от огън или частен човек.

При това здравият разум винаги ще реши, че никога не бива да се унищожат, без да се е взело мнението на компетентни хора. Така например би било твърде опасно в гронингската провинция да унищожим старите документи за поземлена собственост или някои дългосрочни закупни контракти. Защото трябва да знаем, че именно в тези документи за собственост и в тези закупни контракти често са определени правилата, според които характерното право на закупа, наречено beclemrecht е било oпpеделено във всеки отделен случай, и че помагат следователно да опознаем правилата за сегашното положение и за законодателството в сила сега.

§ 34. Когато оригиналът на един къс е в добро състояние, изолираните копия (не видимусите), без палеографска цена, непринадлежащи към никое дело, ни серия, могат да бъдат унищожени.

Тези нови копия могат да бъдат унищожени. Те не принадлежат към никой архивен фонд. Обаче съществуват някои практични съображения, които ни карат да не пристъпяме твърде набърже към това унищожение. Можем за присъединената към архивното депо библиотека да образуваме серия от добри копия за нуждите на самия архивар или на работещите в архивното депо. Последните не биха желали да видят самия къс, ако е дадено, че само съдържанието на къса ги интересува, особено когато тези работници изпитват мъчнотии да четат стари почерци. За последния мотив бихме могли по тоя начин да запазим добро копие редом със самия къс, с условие да не се отбелязва в инвентара под респективния номер. Действително това копие не е част от никой архивен фонд.

Ако оригиналът е повече или по-малко повреден, удобно е естествено да запазим, според един от двата горепоказани начина, добрите копия, взети от една епоха, когато оригиналът е бил още цял запазен или в много по-добро състояние. Във всеки случай никога не трябва да образуваме за това инвентарна статия.

§ 35. Желателно е да обогатим едно архивно депо, като попълним празнотите, станали от късове, които липсват. Съставя се за тоя случай списък от късове, за да можем ги намери по-лесно или в тяхно отсъствие да се снабдим, колкото е възможно, с копия от оригиналите или с копия, депозирани другаде.

Че е желателно да попълним така празноти, много бие на очи. Дългът на архиваря не се състои само във възстановяване на архивния фонд, посредством поставени в тяхното депо късове, но също и във възвръщане късовете, които са образували част от архивния фонд и които сега са депозирани другаде.

Списъкът, за който се намеква в гореказаното правило, трябва ясно да обхваща само късовете, които безспорно някога са съществували и за които сме уверени, че не са унищожени, — късове, следователно, които може още да съществуват някъде. Че късовете някога са съществували, можем се научи от един стар инвентар или от някой стар картюлер. Всички, споменати в картюлера на едно църковно учреждение, късове, образували са част от архивите на това учреждение до момента, когато картюлерът е бил приготвен. То може да достигне до 4–5 века, а пък от многобройните му прекопирани в картюлера, грамоти съществуват може би само две или три оригинални. Би било естествено безполезно да съставяме списък от прекопираните в картюлера късове, чиито оригинали сега липсват в архивите на учреждението. В списъка трябва да фигурират само документите, за съществуването на които може да се съмняваме с голяма правдоподобност. Под думата късове, така, както е употребена в тоя параграф, трябва да разбираме и регистрите, сметките и пр., като грамотите, писмата и др. късове от по-малка важност.

Ако препишем липсващите късове, за да отстраним празнотите, не можем да поставим тези копия на мястото на отсъстващите късове. Те никога не са образували част от архивите, пък не могат вече и занапред да образуват. — Виж също поясненията на § 63.

§ 36. Късове, които, веднъж изчезнали от един архивен фонд, наново влезнат там, вследствие на подарък или покупка, могат пак да заемат място там, ако по всичко личи, че те произхождат от тоя архивен фонд.

На пръв поглед би могло да се вярва, че то се от само себе си разбира. При все това никак не е тъй. В Англия например противоположната теза е правило. Строго е забранено да се замесват в архивите късовете, които са принадлежали на частни (лица). Те се пращат в библиотеките. Смисълът на тая мярка е, че един официален къс, който през известно време се е намирал вън от депото и между частни ръце, рискува опасността да не се запази цял, да бъде още фалшифициран. Следователно, през време на странстванията си, късът е изгубил много от цената си, като къс, който трябва да служи за документ. При това късът рискува да не бъде приет като документ в съда. Връщането на тези късове в един архивен фонд би могло прочее да отнеме на тоя фонд автентичния му характер(61).

Това разсъждение е съвършено логично. В Холандия също намираме следи от това правило. Така на 23 дек. 1771 г. членовете на утрехтската съдебна палата бидоха поканени от общинския съвет «да търсят средства за направяне по-мъчен достъпа в камарата за протоколите; но по такъв начин, че да не се изгуби спечеленото доверие на публиката». И на 24 февр. 1772 г. биде решено, следователно, ключовете на камарата с протоколите да биват депозирани само при секретарите на правосъдието и последните да не пускат да прониква никой, нито даже писарите, освен ако биват придружавани.

Не само е рационално, ами още и разбираемо, защо в Англия, дето старите архиви не са били разделени от модерните по един революционен начин и дето, следователно, те са останали много по-живи отколкото у нас(62), защо подобни мерки се държат и до ден днешен. Наистина в Англия може да се презюмира, че отсъстващите късове са били откраднати от лица, които са имали интерес да ги притежават, за да ги затъмнят или да ги фалшифицират. У нас наопаки много е по-правдоподобно, че късовете ще са били продадени през време на френския режим, като такива без цена, и не съществува прочее мотив да предположим, че биха били фалшифицирани през време на отдалечаването им от архивите.

У нас(63), дето архивите навсякъде, където са поверени на архивари, действително са мъртви, подобни мерки, твърдe досадни за лесната употреба на документите, съвсем са излишни. През последния век нашите архиви бидоха бедняшки занемарени и почти всички твърде много осъдени на загниване. По-късно, когато бидохме обхванати от по-добри чувства, изгубените документи се възвърнаха отчасти чрез подаръци и покупки или бидоха, колкото се може, заменени чрез ръкописи от частен произход. Ще можем да се възрадваме от резултата на усилията ни, ако успеем да отстраним наново тая последна категория от документи. Да вървим по-далеч и да задръстим архивите с късове, които някога им са принадлежали, би било безполезна работа, защото и без това архивите са били осакатени.

Глава трета: Съставяне на архивните инвентари

§ 37. При редактирането на един архивен инвентар трябва да бъдем проникнати преди всичко от истината, че инвентарът нужно е да служи само за водач: той трябва прочее да ни даде преглед за съдържанието на архивния фонд, а не за съдържанието на самите късове.

Понеже не е лесно за профаните да се ориентират на пръв поглед в един даже твърде добре класиран фонд, според нашия метод, необходимо е да ги снабдим с едно ръководство. Това ръководство трябва да бъде наредено по практичен начин. Преди всичко не трябва да бъде твърдe подробно и нужно е да се ограничи с даване преглед за съдържанието на един архивен фонд.

Трябва да държим сметка за това предназначение на инвентара при описването на всеки къс. Която и мярка да ни запознае със съдържанието на всеки къс, без съмнение, добра работа върши, обаче не прави инвентар на архивния фонд. Инвентарът не трябва да споменава всичко, коетo съдържа архивният фонд по известен предмет или определена личност. Ако си поставим такава цел, резултатът ще бъде направо лош. Пример на твърде подробен инвентар е леуварденският, който, макар и да е бил отпечатан, не биде публикуван, според мнението на Телтинг(64).

Един архивен инвентар не трябва да прави излишни справките в самия фонд. Архиварят, който би се опитал да достигне тая цел, ще си създаде хиляди безполезни мъки, а пък ще извърши половин работа(65).

При все това справките в архивите трябва да бъдат опростени и по възможност улеснени. За това съществуват разни средства: таблици, описи с изводи, сбирки от грамоти, репертоари и пр. Но то не е инвентар, а съвсем друго нещо, пък и за това друго се изисква. Това е и един мотив повече, за да не вмъкваме, както често се случва, таблици, списъци с изводи и картюлери в инвентара.

Трябва да направим изключение от това правило само за твърде малките архиви. Защото там не може да става дума за публикуване отделно на описи с изводи и картюлери. В тоя случай необходими са прочее тези работи в инвентара. Поради малкото значение на тези инвентари, рискуваме при това много по-малко, отколкото другаде да направим разглеждането на инвентара мъчно чрез прибавени публикувания. Но даже и тук е желателно да публикуваме тези прибавки, не в основната част на инвентара, но в присъединенията. Публикуването на няколко грамоти разваля реда на инвентара: и даже описът с изводите, който, ако е практичен, ще съдържа често пъти анализа на разните инвентарни статии, не е удобен за самия кадър на инвентара. Отпратки към прибавленията, поставени в статиите на инвентара, отговарят при това на поставената цел така добре, както и вмъкването на прибавленията в самия инвентар.

§ 38. Преди да можем да опишем сгодно един том или регистър, удобно е да си дадем сметка за господстващата мисъл, която е първенствувала за неговото доизкарване.

Покрай общото правило, посочено в предшестващия параграф, тоя принцип е главен за описанието на късовете. Може да се каже, че винаги главната идея е владяла при довършването на един том, връзка, дело или регистър (вж. § 22.). Ако архиварят иска добре да опише документите, важно е да проникне в нея: наистина най-подробното описание за съдържанието на късовете, което обхваща един том или регистър, не може да даде от това съдържание тъй ясно понятие, както едно късо описание на съдържанието, направено от тоя, който е доловил господстващата мисъл.

Обикновено лесно се познава тая мисъл. Ако намерим например един том съставен изключително от решения на един съвет, които следват по хроноложки ред един след друг, в разстояние на няколко дни сигурно ще се намерим пред регистъра с резолюциите на тоя съвет. Ако срещнем в една връзка писма, класирани строго по хроноложки ред, отправени към една и съща администрация, няма никакво съмнеше, че се намираме пред серията на получените писма от тая администрация. Обаче представят се често и по-сложни случаи. Случва се например изпърво да срещнем само една текуща серия с регистри от кметски писма, а пък по-нататък в продължението се представят две паралелни серии от тези писма. Констатираме тогава, че серията, която бе едничка изпърво, се е подразделила на две постепенно, колкото броят на документите повече расте. Ще предположим съвсем естествено, че това подразделение трябвало е да се установи по отношение на самото естество на писмата. Ще трябва прочее да изпитаме, какъв вид или какви видове документи (например преписи от продажби на ипотеки и недвижимости, на поръчителства, завещания и пр. били са поставени във всяка серия, ако искаме да опишем добре съдържанието.

Всичко това е ясно и лесно за извършване. Но понякога задачата е твърде сложна. Добре ще бъде, може би, да дадем няколко примера. В утрехтските общински архиви има два старовремски регистъра от края на XV в., твърде зле писани и от една и съща ръка. И двата съдържат една разнообразна смесица от латински документи, многобройни писма, издадени от владиката Давид Бургонски, — списък от формули, с които сгодно е да си служим в случай на процес пред съда в Рим, — писма от утрехтския град, — много процедурни късове (между които и цели тетрадки даже), — множество контракти, завещания и др. частни актове и пр. Понеже имената на личностите, които са споменати там, не допущали да се открие и най-малкото единство, дълго време са се опитвали удобно да опишат тези регистри: най-после са решили да ги означат с името Регистри с писма на владиката Давид Бургонски. Но понеже е видно, че това заглавие било неточно, дотрябвало да се търси по-добро за окончателната редакция на инвентара. Случайно едно по-внимателно проучване допусна да се схване, че ръката, която бе писала всичките късове, прилича на тая на писара в утрехтския град Флорис Цвинен. След това, резултатът на едно по-дълбоко проучване спомогна да се открият инициалите на казания писар в разни места на текста. Понеже лошият почерк и многобройните зачерквания доказваха ясно, че имаме работа с регистър от чернови, решението на задачата никак не закъсня. Издирвания установиха, че Цвинен, преди да приеме функциите на градски писар, бил е нотариус при духовно съдилище. Установиха тогава, че регистрите съдържат неговия протокол, към който по-късно бе прибавил всички видове актове, които е трябвало да редактира като градски писар: едничкият мотив, поради който бе действал така, е, че както протоколът, така и тези актове бяха писани на латински. Естествено, само след като анкетата установи естеството на регистрите, можаха кратко и ясно да ги опишат като протокол на нотариуса Флорис Цвинен, показвайки в бележка композицията на регистрите. — Друг пример. Между архивите на утрехтската област откриха един ден измежду множеството изолирани късове от всякакъв род кватерниона на един регистър, съдържащ препис от най-разнородни късове от частен характер. Срещнаха документи за собственост, завещания за дарения, дележи и освен това многобройни права за раздаване на капелански доходи и други църковни облаги. Тези късове споменаваха най-разнообразни личности, така че трябваше да се изключи хипотезата, че те ще да са се отнасяли към имотите на една и съща личност. Всичките актове бяха добре датирани приблизително от една и съща епоха (средата на XVI в.), обаче не бяха класирани хроноложки. Ключът на тая система се откри само, когато си спомниха, че в архивите се намира един том с приблизително подобно съдържание, имащ заглавие: Tituli ordinandorum exhibiti. Всичко се обясни тогава: знайно е, че католическата църква, за да спре да не се носят свещениците по начин, който е непристоен, нито на достойнството им, нито на положението им, изискваше от всички, които биха желали да носят сана свещеници, предварително да докажат, че разполагат със средства потребни за нуждите им. За тази цел едни депозираха завещанието на баща си, други акта за придобиването на къс земя, трети пък акт, че им се поверява доход, с който биха могли да се ползват след своето подстригване. Нашият том и четворник съдържаха, то ставаше ясно, копията с актове от тоя род, които един владика гласоподавател бе накарал да съберат в един регистър, за да оправдае своите подстригвания. Явилото се изпърво групиране, дължимо на случая, сега се показваше като цяло, схванато според определен план, което би могло лесно да се опише със няколко думи в инвентара.

§ 39. В редакцията на един архивен план да не изгубим пред очи, че най-старите късове са по-ценни от новите. Необходимо е, следователно, да се впуснем в по-големи подробности, кога описваме стари късове. Добре ще направим, ако приемем определени граници на разделение за тази разлика в третирането и да явим това в предговора на инвентара.

Ползата от тая мярка бие на очи. От средните векове, особено от по-първите, толкова малко документи са ни останали, че и най-малката особеност има своята важност. Не само прямо третираният предмет в документа, ами още и други спомагателни въпроси тук имат тежест. И тъй, докато многобройните изолирани и разхвърлени от новите времена късове, които не могат да влезнат в никоя серия ни дело, могат да бъдат събрани на връзки, засягащи определени въпроси, мъдро ще постъпваме, ако описваме отделно късовете от тоя род, датиращи от средните векове.

Рационално е, когато в една част от инвентара въвеждаме един метод, що се отбива от тоя, който е бил следван в другите части, да почваме тоя нов начин на описание в определена епоха и да означим ясно тая епоха в инвентара. Може да се препоръча като демаркационна линия датата, когато сме почнали редовно да регистрираме резолюциите(66) на една администрация, — или по-добре тая, от която почва серията на регистрите с резолюциите, които не са се запазили. За някои администрации тази епоха е безспорно добра. Наистина бие на очи, че от момента, когато притежаваме резолюциите на една администрация, пръснатите късове губят много от значението си. Обаче няма абсолютно навсякъде същата дата. В големите градове например, които от рано са имали улегнала организация, изобщо оставили са ни регистри от толкоз отдалечена епоха, че няма, така да се каже, от същата епоха изолирани актове, които да са се запазили. Наопаки, провинциалните диети някога бяха толкова зле организирани, че едва суверените на Бугонско-Австрийската къща внесоха известна определеност в тяхната организация. Макар и регистрите с резолюциите на областите да почват изобщо твърде късно, небрежността на администрацията от по-раншно време е била причина да се изгубят почти изцяло техните архиви.

Следователно, желателно е да подирим още и други граници — най-често не е мъчно да ги намерим. Изобщо краят на средните векове ни показва един етап, но средните векове не се свършват за всички администрации през една и съща епоха. За провинциалните диети и за градовете, имащи право да избират депутати за областните събрания(67), голямата промяна настана по случай присъединяването им към въстаническото движение против Испания, за църквите, след въвеждането на реформата, за корпорациите, след загубването на политическите им права, за петте утрехтски духовни съвета, в 1582 г., когато изгубиха прякото си право да заседават в събранието на областите, за много манастири, които продължиха да съществуват под намалена форма дори до 1798 г., по случай конфискуването на имотите им и пр. И така почти всякога ще бъде лесно да се открие сигурна и явна опорна точка(68).

§ 40. В един инвентар трябва да избягваме таблиците.

Това правило има за основа двойно съображение. Преди всичко невъзможно е да стъкмим целия инвентар във форма на таблица. После, малко е желателно да употребим формата на таблица за една част от инвентара, а за друга не. Мъчно е да стегнем целия инвентар в твърде много строгата схема на една таблица също тъй, както и да му дадем поетична форма. Наистина, описанието на една инвентарна статия трябва да се представи под по-друга форма, отколкото съседката й. Дето ще рече под един номер се описва цялата серия на регистъра, а под други само един къс. Как би било възможно да вкараме тези две описания в една и съща таблица, без да противопоставим, в името на единствотo, такава особеност, която би било по-добре да споменем само, без да настояваме върху това по-нататък при някой случай, който по-малко да тежи в баланса?

Впрочем, не съществува инвентар, съставен изцяло под формата на таблица(69). По тоя начин само описи от грамоти или изолирани късове са се описвали. Но това именно причинява една голяма непропорционалност в описанието и кара да отдаваме твърде голямо значение на външната форма на документите. То се добре схваща. Когато описваме само една част от инвентара под формата на таблица, успяваме да поставим в едно статиите, които влизат в сметка на тая форма, и да ги отделим от другите статии, които не прилягат, когато пък именно едно от първите изисквания на един добър инвентар е да направим да следват статиите в сгоден порядък по отношение на мястото, което заемат в архивите. Този порядък не може да се разбърка по съображения от друг род, като например възможността или невъзможността да накараме да съответства описанието на някоя статия с формата на таблицата. И даже, когато архиварят, приемащ формата на таблицата, не се оставя да бъде подведен да промени естествената последователност на статиите, алтернативата на присъстващата или отсъстваща таблица произвежда и без това впечатлението на бездна, която би съществувала помежду номерата, които са били и тези, които не са били описани под формата на таблица, като да съществуваше помежду тях специфична разлика. И това впечатление е още по-засилено от факта, според който обичай е да се отпечатват с по-малки букви поставените в таблица номера.

При това, даже и когато сме приготвили само една част от инвентара под формата на таблица, същите неудобства — макар и малко смекчени — се представят за тая част, защото са присъщи при употребата на табличната форма в един инвентар. Тая форма винаги малко или много ограничава свободата на архиваря, който прави инвентара. Най-после никак не е красиво за окото да отпечатаме един инвентар един след друг под формата на таблица и под обикновена форма.

Употребата на таблиците не представя никакво предимство. Опитът учи, че по тоя начин не се осведомяваме вече лесно, и никак не се печели място. По-скоро обратното е вярно. Така прочее, понеже табличната форма не представя предимство, тъй като употребата й е неблагодарна и несгодна, по-добре е да я избягваме.

§ 41. Ще опишем първо сериите и томовете, за да получим прегледност в архивния фонд, а после изолираните късове.

Ние препоръчахме вече това правило, кога говорихме за класирането на изолираните късове. Но сгодно е да го разгледаме и при редактирането на инвентара. Изолираните късове трябва да бъдат описани в съотношение със сериите, около които тe ще се групират, за да добием единност в терминологията и да избегнем разликите, кога описваме това, що образува едно цяло. Ако сме описали изпърво сериите, може, водейки се по тоя модел, лесно да разделим на групи изолираните късове.

Можем тогава да препоръчаме да се описва отделно всяка група, като не губим из очи серията, която образува ядката. Този начин на действие представя освен това едно предимство: след описването печели се пълният изглед на всяка група. По тоя начин в състояние сме, постепенно да изучим по-добре съдържанието на всяка статия, да поправим още извършените грешки отначало на класирането и да съберем, каквото се е намирало още отделено по погрешка.

§ 42. Сериите не бива да се описват къс по къс, ами под един само номер. Когато съставянето на една серия е било видоизменяно с течение на годините, можем да образуваме различни подразделения.

Целта на това правило е да спре, например сериите с по стотици сметки да не се описват под стотици номера в инвентара или сериите с резолюции под толкова номера, колкото тома имаме. Подробно едно описание от такъв род причинява загуба на доста много място, пък и абсолютно непотребно е, понеже това описание не помага с нищо да се даде на тоя, който ще използва инвентара, по-ясен образ, от този, който съществува в архивите. Наопаки, тази метода представя твърде голямо неудобство: пречи да имаме ясен поглед върху инвентара. За тоя, който си служи с инвентара, явно по-лесно е да вижда на пръв поглед, че серията със сметките от 1630 г. до 1780 г. е пълна, отколкото да препрочита постепенно 158 номера, за да добие същия резултат.

Само едно съображение изглежда да говори в полза на описанието къс по къс. Може да се сметне полезно за поддържането на реда в един архивен фонд, щото всеки том и всяка връзка да бъдат снабдени със специален номер. Ако искаме да постигнем тая цел (което не всякога изглежда абсолютно необходимо), можем да успеем, като съберем серията в едно само описание и дадем на последното толкоз номера, колкото тома имаме (например номера 11–161 = на сметки от 1630–1780 г.)(70).

Трябва да направим изключение в случай, когато описваме архивите на една сметна палата, съставени почти изключително от сметките, разгледани от нея. Тази проверка на сметки, чийто резултат винаги се бележи на празното поле или под сметката, е главното занятие на сметната палата. Одобрението на сметките съставя нейните резолюции или, ако резолюциите ca регистрирани отделно, прибавленията на резолюциите. Желателно е прочее да описваме тук малко по-подробно, поне винаги да отбелязваме одобрителния акт на камарата. Логично ще бъде да опишем безогледно и къс по къс всички видове сметки, хроноложки класирани, според одобрителния акт. Обаче то не изглежда твърде практично. Следната система изглежда повече препоръчителна.

№ 324. Сметки на бирника от Зеланд Бевестен Шелд (на запад от Еско):

а) Първа сметка на А за 1501, проверена през 1502 г. (1 май).

б) Втора сметка на А за1502, проверена през 1503 г. (3 апр.).

в) Първа сметка на Б за 1503, проверена през1504 г. (6 май).

Би могло да се помисли, че можем направи изключение и за случая, когато съдържанието на една серия би се променило, например да разделим правата на бирника между двама чиновници, да комбинираме правата на двама бирника в един само чиновник, да променим периода на времето, през което се простират тези сметки и пр. При все това не изглежда абсолютно необходимо да разделим, в разните случаи, сериите в разни номера. Наистина можем се задоволи да създадем във всяка статия подразделения, като споменем с бележка мотива за тоя начин на действие.

Гореизявеното правило може да бъде приложено и към сериите с изолираните късове, например към писмата събрани на връзки. Щом като веднъж последните са събрани на серии поради формалното им съдържание, това формално съдържание само трябва да бъде описано в инвентара (например «Получени писма от съвета, 1583–1794 г. = 81 връзки») по-иначе, отколкото делата, със съдържанието на които инвентарът трябва да ни запознае. Ако тъй ги не разграничим, всяко различаване помежду сериите и делата губи своя смисъл. Наистина, образуването на текущи серии от влезли и още излезли късове имаше за цел именно да събере в едно цяло, постепенно, както растат архивите, запазените някога отделно късове или събирани от време на време дела, за да се улесни прегледът на един архивен фонд и да се опрости евентуалният инвентар. Едно специално описание на изолираните късове, от които се състои една серия, заличава прочее принципното различие между двете системи. Ето защо то не е сгодно за инвентар, ами за списък от изводи, при стъкмяването на който си поставяме съвсем друга цел (вж. § 72).

§ 43. Датата на един архивен къс зависи от епохата, когато е бил получен или приготвен от администрацията или личността за архивите, на които принадлежи. Ако в класирането по тоя принцип се появи недоразумение, ще отбележим двете дати: на приготвянето и на получаването.

Трябва да направим изключение за сериите на сметките. Последните не трябва да бъдат датирани от момента, когато са били одобрени, ами според епохата, към която се отнасят.

От дефиницията, която дадохме за архивния фонд, следва, че мястото на един документ в тоя фонд зависи от момента, когато е бил писан или получен от администрацията или чиновника, за който е думата. Значи тази дата решава, кога описваме документа или кога се тъкмим да го внесем в една серия. Ясно е, че датата, когато е влязъл един документ в архивния фонд, може да се различава чувствително от тая, когато той е бил издаден. Един издаван през 1636 г. журнал (от Ермит) влязъл в Утрехтската област едва през 1619 г. За кореспонденциите разликата не е изобщо голяма, по датата на писмото и тая, когато е било получено или по-скоро, когато е стигнало на местоназначението си (обикновено прибавена по-късно към документа с «бележка» или «представено»), обикновено пък се различава с няколко дни и, ако писмото е било изпратено в края на годината, то ще стигне при получателя, най-често, дори в началото на следващата година, така че леточислението на двете дати ще се различава. Във всеки случай при определяне мястото, което късът е нужно да заеме в архивния фонд, трябва да се държи сметка само за датата, когато е стигнал той в администрацията. От нея зависи мястото, което късът трябва да заеме в една наредена по хроноложки ред серия или сбирка. И когато разните статии на едно деление или подразделение са класирани по хроноложки ред, пак по датата на влизането трябва да направим списък за класирането на всички тия статии.

Между това, може да се случи, когато документът е описан в специална статия, от прилагането на тоя принцип да се яви недоразумение. Тъй като в описанието на инвентарните статии трябва да споменаваме само леточислението на годината (вж. § 48), недоразумение може да се появи само, когато годината, когато късът е бил издаден, се различава от тая, кога е влязъл. За по-голяма сигурност желателно е в тоя случай да впишем и двете дати, например: «Журнал на Ермит, издаден в 1626, влязъл в 1629 г.».

За експедираните късове рядко се представя тая разлика в датите. Може да се случи при това, един проект например, издаден през декември, да се одобри едва през януари и да се присъедини към черновите на следващата година(71). В известни селски архиви например намираме помежду черновите на кметските актове, издадени от страните или нотариуса им, а потвърдени по-късно от кметовете и подписани от секретарите. В тези случаи ясно, че е важно да знаем само датата на потвърждението. — Излишно е да казваме, че едно копие, принадлежащо на една серия или хроноложки класирано дело, трябва да бъде поставено не според датата, когато оригиналният къс е бил издаден, ами според тая на издаденото копие(72).

Случва се, редактирането на един архивен фонд да продължава дълги години. Такъв е случаят например когато един том съдържа резолюции или съдебни преписи. Тогава трябва да се посочат крайните години(73). И тук често се случва, датата, когато един такъв регистър е бил почнат, да не съответства с датата на най-стария къс, който срещаме там. Например картюлерите и регистрите с привилегиите обикновено почват едва, след като учреждението се е сдобило с разни документи, които тук са се прекопирали. В тоя случай изпърво трябва да отбележим датата, когато е бил почнат регистърът, после тая, когато последният къс е бил вписан. В бележка ще се посочи датата на най-стария къс. Така ще пишем: Регистър за привилегиите на града Миделбург, съставен към 1430 г. с последни прибавки (или държан ажурно) до 1580 г. — И. В. Най-старата грамота датира от 1323 г. — а не Регистър за привилегиите на града Миделбург, 1323–1580 г.»

От тоя принцип някои мотиви от практичен характер позволяват да се направи изключение. Винаги съществува разлика от доста значително време между епохата, когато една сметка е приключена одобрена. Когато сметката, след като се е одобрила, е поставена в архивите на администрацията, като е пристъпила към проверка на сметките, документът би трябвало да се датира съобразно епохата на проверката. Ако се намерим пред една само изолирана cметка добре е така да постъпим. Само, за да избегнем недоразумения, добре е да отбележим в тоя случай и времето към което се отнася сметката и датата на сверяването. Прочее ще пишем например: «Сметка за постройката на нов градски съвет, 1506–1508 г.; одобрена през 1509 г.». Обаче иначе е, когато става въпрос за текуща серия на описани сметки под един само номер. Всяка сметка се отнася тогава към една година, и епохата, когато старата сметка свършва, а новата почва, е същата за всяка година. Можем да се задоволим тук със споменаване годината на първата и последната сметка. Наопаки сверяването на сметките става много по-малко правилно. Ако прибавехме даже към описанието датите на сверяване на първата и последната сметка, това не би ни научило, тъй да се каже, на нещо ново, защото не би се приложило към непосредствените сметки. Ето защо по-добре е да оставим абсолютно настрана, в серията на дадения случай, датите на проверката(74), освен, ако не опишем отделно сметките, например за архивите на една сметна палата (вж. § 42).

§ 44. Когато в едно дело се срещат късове, в оригинал или в копие, по-стари от работата, към която се отнася делото (актове, които имат обратна сила), те трябва да бъдат разглеждани като присъединения. Те не могат прочее да упражнят никакво влияние върху датата на делото в инвентара, нито върху класирането на късовете в делото, ако последните са класирани по хроноложки ред.

В делото на един процес или на рапорт с предварителна анкета от определена година, твърде често ще срещнем присъди, документи за собственост, контракти или рапорти с по-раншни актове, всички с много по-стари дати. Ако късовете на делото са класирани по хроноложки ред, по-раншните актове трябва да бъдат вмъкнати в едно място на делото, обусловено от епохата, когато са били присъединени към процеса или прибавени към рапорта. Един документ за собственост от 1425 г. например, не трябва да се постави начело в едно дело с процесуални късове от 1710 г. до 1714 г., понеже измежду многото (документи) е най-стар къс; но ако тоя къс е бил издаден от правосъдието едва към 10 януари 1712 г., трябва да бъде поставен в делото до или непосредствено след късовете от тая последната дата.

При това не всички дела трябва да се класират хроноложки. Систематичният порядък заслужава понякога предпочитане (например в процедурните късове). Често в делото фигурира някоя съвременна таблица (списък или пък инвентар на късове), а цифрите или буквите, отбелязани върху късовете, показват тук реда, който трябва да следваме. Явно, че именно тоя порядък препоръчително трябва да следваме.

§ 45. Ще дадем краткото съдържание на някои томове или връзки, само в случай, когато съдържанието се състои от разни видове документи, както от вътрешно, така и от външно гледище, късове, които дълго след своето съставяне са били събрани в едно само тяло като оригинални или пък са били преписани в том.

Визираният в това правило случай се представя само твърде рядко (както се показа по-горе в § 38) в един архивен фонд. То се прилага само, когато по-раншни пазители (особено архивари и историци) са боравили там, както се показа пo-гope в § 23. Обаче именно в тоя случай, би било позволено да разглобим тома, което изглежда винаги за предпочитане пред подробното описание на съдържанието. В § 23 при това изброихме случаите, когато разглобяването на тома не е позволено: това са именно тези случаи, които се визират тук. Необходимо е тогава да дадем накратко съдържанието, защото невъзможно е общо да опишем съдържанието на томовете и връзките.

Само в тия случаи описанието къс по къс изглежда необходимо. Наистина, ако томът се състои от един вид късове, едно точно описание на съдържанието, като държим сметка за това, което се казва в § 38, достатъчно осветлява оногова, който си служи с инвентара.

Тогава достатъчно се знае, кой вид документ може да се очаква да намерим в тома (вж. § 42). Както вече казахме (§ 37), може да бъде полезно за търсителя да притежава освен това списъци с изводи от документи по хроноложки ред за съдържанието на томовете от тоя род. Обаче, не е необходимо тоя вид списъци да фигурират в инвентара, който трябва да служи само за водач. Техният развой даже спира търсителя да извлече толкова полза, колкото е очаквал.

§ 46. Оригиналните грамоти изобщо трябва да бъдат описани отделно, когато не изглежда, че те образуват част от серия или дело.

Оригиналните грамоти са почти винаги късове поставени отделно. Те никога не се съединяват в серия. Често се случва грамотите да се намират размесени в серия с книжа. Помежду разписките например понякога се намира присъединена и грамота. Също често може да се намерят грамоти в една колекция от квитанции, отнасящи се към една сметка (напр. ценни книжа от амортизирани ренти, актове на продажби и пр.). Случвало се е даже да се намират някои събрани в дело пергаменти, например. присъединяване на разни имения от един и същи сюзерен при една и съща епоха. Често също и пергаменти, като документи за собственост, биват включени по-късно в дело с процедурни късове. Но това са изключителни случаи(75). Грамотите са изобщо по-важни от по-голямата част на получените от една администрация късове. Те засягат най-често договорни постановления, които са в сила дълги години. Грамотите се различават почти винаги по своята форма (върху пергамент и скрепени с печат) от другите получени документи. Обичай е било прочее от старо време да не ги съединяват тях към общите серии или поне да образуват от тях специална серия(76).

Също трябва да предпишем като правило да се описва отделно всяка оригинална грамота. А това не пречи, казаното другаде (§ 31) относно изолираните късове изобщо да не бъде също приложимо и към грамотите. Архиварят, както има право да съединява в известни случаи на връзки изолираните късове, също може да описва под един само номер известен брой грамоти. При това тоя случай не ще се представя твърде често. Наистина образуването на тези връзки се не позволява само, когато късовете са точно от едно и също естество или когато са от твърде мънинка важност. Първият случай може по изключение да се представи и за грамотите. Изглежда в това да няма никакво неудобство, например да съберем под един само номер разни подканителни писма, които са от една и съща дата. Случаят може да се представи също и за инфеодационните писма. Обаче всякога не ще можем да прибягваме към тези комбинации(77). Още по-малко ще можем съедини грамотите поради мънинката им важност. Наопаки, фактът, че те са дипломи, издадени в определена форма, които са били скрепени с печати, и голям брой от тях произхождат от средните векове, прави съвсем изключително съединението на грамотите, които не биха били достатъчно важни, за да бъдат описани отделно. Впрочем, каквато и да бъде важността на тези късове, тяхното отделно описание може да стане безполезно, когато същевременно с инвентара се приготви списък с изводи и когато грамотите в тоя списък са описани отделно. В тоя случай архиварят може да комбинира късовете в инвентара много по добре, отколкото не би му било позволено да направи това в други случай, с условие да не пропусне чрез отправителна бележка да спомене това в списъка с изводите.

§ 47. Когато разни трансфикционни грамоти са влезли в архивите само с датата на последната, тая последната трябва да служи за основа на тяхното означаване в инвентара. Наопаки, първото място не трябва да бъде запазено в описанието за трансфикциите на други документи, влезли преди тях в архивите.

В поясненията на предшестващия параграф умишлено не се говори за най-употребителния начин, според който се съединявали някои грамоти със стара дата: трансфикцията. То е било в действителност начин на познаване, че две или повече грамоти са принадлежали към една и съща група, и че би трябвало впоследствие да образуват по някакъв начин само едно цяло. Безполезно е прочее да доказваме, че грамотите трансфикции всякога трябва да образуват само един номер в инвентара. И фактът, че тези грамоти впоследствие са били отделени случайно, по изхабеност или поради скъсване на пергаментните шнурове, които са ги свързвали, не предизвиква никаква промяна в това правило. Едничката точка, която е нужно още да бъде изяснена, засяга въпроса да знаем, как трябва да стане описанието, т. е. кой къс е нужно да се постави на пръв план в описанието: оригиналната грамота или една от по-послешните трансфикции. Трябва да приложим тук същото правило, що приложихме, когато бе дума за датирането на късовете (вж. § 43). Отговорът на въпроса зависи от начина, по който трансфикционните късове са стигнали в архивите. Изобщо последната трансфикция е предизвикала влизането на грамотите в архивите. Ако например първата грамота съдържа прехвърлянето на земя от Д на Б, а впоследствие са трансфиксирали прехвърлянията от Б на С и от С на администрацията, в архивите на която късовете сега са депозирани, явно е, че само след последното прехвърляне грамотите са влезли в архивите. Значи именно тази последната грамота в инвентара трябва да се намира на първо място. Ще опишем прочее така: «Писма за прехвърляне на къс земя от С на администрацията на ...., към която са присъединени по-старите прехвърляния».

Обаче съотношението невинаги е същото. Един град, който притежава привилегия, отстъпена от един господар, може да рекламира пред новите господари за потвърждение на казаната привилегия. Тези потвърждения могат да бъдат съединени под формата на трансфикция към оригиналната привилегия. Един контракт, сключен първоначално помежду две или три страни, може впоследствие да намери и други съучастници, чиито декларации се отнасят естествено винаги към оригиналния контракт. В тези случаи първата привилегия е била вече депозирана в архивите и трябва да заема първо място в описанието. Ще описваме прочее, както следва: «Писма по привилегията на X за града Н с по-послешните потвърдителни писма на У и З»; и: «Контракт, сключен между А, Б и С, с актовете за съучастничество на Д и Е».

Тук ще отбележим още, че начинът, по който трансфикциите са били присъединени към първия къс, няма нужда да съответства на хроноложкия порядък. Трансфиксирали са оригиналния документ, ту отпред, ту отзад, без да са могли да извлекат от това заключение за класирането.

§ 48. Всяка инвентарна статия трябва да обема:

а) Старото заглавие или старата рубрика (ако има такива);

б) Общо описание на съдържанието;

в) Годината или годините, през които късовете се простират;

г) Показване броя на томовете, пакетите, връзките късовете или грамотите, от които се състои статията на инвентара;

д) Показване на късовете, които срещаме освен това под същата тая статия и които нямат връзка с останалото съдържание.

Други наблюдения могат да образуват предмет на една бележка.

Това, що казваме на първо място, да знаем дали е желателно да споменем в инвентара старая надпис на документа, се оправдава с онова съображение, че томът бива отбелязан под старото заглавие, което е носил от старо време. Ако желаем да допуснем тези, които се справят в архивите да проверят стари цитати, неминуемо е да споменем старото заглавие. Обикновено това заглавие е прекопирано върху корицата или плика, понякога и върху първия лист на тома. При това, също може да се случи, бъдейки преподвързан по-късно томът, първите му листа да са се изгубили, и тогава заглавието невинаги изпъква от самия регистър. Ако е абсолютно известно, — например благодарение на отпратки в тома, — старото заглавие, що носи документът, трябва да го отбележим (и да го препишем в тома). Необходимо не е, това заглавие да датира от същата епоха, от която е и регистърът. Изобщо това заглавие се поставя по-късно, а пък томът носи името си, преди заглавието да бъде там вписано. Така, често се случва, оригиналното име да бъде вписано върху тома под полукръгла и полукурсивна форма или заменено с ново. Регистърът от правото на Виж например първоначално се именувал Poortboek и често е бил цитиран под това име, но озаглавеният с курсив носи името Poorterboeк. Регистърът от утрехтското право, винаги известно под името Liber albus и снабдено с това заглавие, първоначално се наричал Der stat boеc, dier dre alleens ziin(78). В тоя случай двете наименования трябва да бъдат вписани; едното (най-употребителното) трябва да бъде поставено начело на инвентара, другото споменато в бележка. Също може да се случи, в една серия регистри имената на разните томове да не бъдат абсолютно същите. По-добре е тогава да вземат наново в описанието най-характерното заглавие и да споменем в бележка важните варианти(79). Именно там е мястото, дето ще се покаже, дали разните томове от една и съща серия имат всякой отличителен белег, например дали първият е показан посредством буквата А, вторият с буквата В и пр. Към тези различавания се отнасят също и текущите номера със сметките на един и същи ковчежник. Понеже номерата на инвентара нямат всички старо озаглавяване, добре е ясно да изтъкнем, че съобщеното заглавие е старо. Ето защо добре ще сторим, ако употребим оригиналния правопис и поставим старото заглавие в кавички.

До старото заглавие необходимо ще бъде да дадем общо описание на съдържанието. Именно това общо описание на съдържанието важи най-много. То трябва да бъде направено по такъв начин, че, като си служим с инвентара, тутакси да съзрем, кои документи можем да срещнем. От друга страна описанието трябва да държи сметка само за съотношението, което съществува между документите в инвентара. Когато например множество документи са събрани под един само номер, трябва да обясним смисъла на туй съединение, към кое общо дело се отнасят те или от коя функция на администрацията са последица те. След като прочее разни късове са събрани, защото всички тe са чернови на преписи от продажби на недвижимости, именно тази последната особеност трябва да бъде изтъкната от редактора на инвентара. Ако други късове образуват дело или връзка, защото всички те се отнасят към един процес, описанието трябва да го каже. Ако разни късове или актове са били събрани в том, архиварят трябва да изтъкне мотива, който го е подканил да постави в тоя том такива късове, а не други.

По третия пункт ще бъдем кратки. Вече другаде (вж. § 43) разгледахме, че, показвайки годината (или годините), която е важна да я прибавим към описанието, трябва също да отбележим епохата, когато документите са влезли в архивите или тая, когато тe са получили своята окончателна редакция. Нека само отбележим още тук, че, ако се представи в една серия празнина от една или повече години, трябва да я отбележим. Изобщо безполезно е да споменаваме в инвентара точно датата на един къс; само годината стига(80).

Желателно е също, в описанието на една статия да прибавим няколко показания относно формата. Това именно визира вписаното при буква г правило. То позволява на архиварския пазител бърже да установи дали всичките томове, принадлежащи на една и съща серия, присъстват и на тоя, който трябва да се справи с един номер на инвентара, за да се осведоми предварително за продължителността на издирването, което желае. Значението на изразите изявени при буква г ще бъде по-добре осветлено в последната част на това «Ръководство».

Най-после може, краткото описание на съдържанието, споменавайки при това мотива, който ни е подбудил да образуваме том или статия, да не обхваща цялото съдържание на делото или тома. Може към късовете, засягащи една определена материя, да са прибавени някои по-раншни късове, редом с една сметка да се намират квитанции, в някой регистър да се намира споменато такова и такова нещо, което не сме очаквали да срещнем. Ако инвентарът изисква да има действително практичен характер, вниманието ни трябва да бъде приковано към всички тези особености(81). Условията трябва да определят дали описанието на всичко това нужно е да стане в бележка или в текста. Но винаги необходимо ще бъде, въпросните късове, върху които ще обърнем така вниманието, да бъдат добре различавани от останалото съдържание. Разглежданията, които ще станат по случай съдържащите се в актовете особености, колкото важни и да бъдат, не са от областта на инвентара. Така, ако описанието на една статия е изявено по тоя начин: «Получени писма», не се позволява да прибавим в инвентара: «Помежду тях се намира едно важно писмо на княз Вилхелм I». Явно, че там е естественото място на туй писмо и там ще трябва да се търси. Отбелязването понякога на особености от тоя род, се оправдава с тоя, който търси в инвентара, с хипотезата, че късовете, върху които вниманието не е специално приковано, не са изключително важни, че относителната важност на един къс може твърде често да се изтървава от архиваря, който не чете винаги изцяло документите. Освен това, щом като веднъж си позволим да правим бележки от тоя род, широко се отваря вратата на произвола: един архивар ще отбележи онуй, което му се види важно от исторично гледище, друг пък от родословно. Ако искаме да изпъкнат тези особености в самия инвентар, уводът е мястото, дето всичко може да се каже(82).

Може да бъде желателно да се осведомява читателят върху други особености, било върху предмета на формата (ако документът е бил похабен от вода, огън или мишки, ако една или повече страници са били откъснати от някой регистър), било върху предмета на съдържанието. Понякога може да бъде полезно да се запознаваме с композицията на един регистър (в един регистър с кметски актове разните видове актове понякога биват регистрирани отделно); даденото описание може да е нужно да бъде пояснено посредством изрази, които обикновено в едно описание нямат смисъл, по причина на неговата обширност (например обяснение на точния предмет на спор в един процес).

За такива показания, които трябва да бъдат запазени в бележките, не могат се установи точни правила. Само необходимо е, те да спадат към рамките на инвентара.

§ 49. Като списваме инвентара на един архивен фонд, ще действаме умно, ако съставяме описанията на серии, дела, грамоти, ръкописи и пр. върху отделни листа от книга, от еднакъв формат, с временен номер, който ще отбележим, освен това и върху самите късове.

Тази мярка заслужва особено да бъде препоръчана, защото тези листа от еднакъв формат могат да бъдат класирани и прекласирани преди окончателната редакция на инвентара (вж. § 24).

Временният номер, поставен върху късовете, за да помогне лесно да ги намираме през време на окончателната редакция, бива заместван с окончателен номер, когато се привърши инвентарът. Ето защо, желателно е, тази номерация да носи сама временен характер. Не ще номерираме прочее с мастило, а с молив. Ще бъде още по-добре да снабдим къса с обвивка или фиш, върху който ще напишем временния номер. Ако се спрем на тоя последния процес, добре ще сторим да пишем временните номера с червено мастило, за да избегнем бъркотията между временните и окончателните номера.

Глава четвърта: Нареждане на инвентара

§ 50. Инвентарът на един архивен фонд преди всичко трябва да бъде нагласен съобразно първоначалната организация на тоя фонд.

Това правило биде одобрено от сдружението на архиварите. Бидейки дадено, че класирането на един архивен фонд трябва да се съгласява с неговата стара организация (вж. § 16), явно изглежда, че инвентарът също трябва да съответства на нея. При все това, то не е абсолютно необходимо. Схваща се, че класираме архивите, според нашите принципи, че описваме след това всеки къс поотделно, и че всички тези описания трябва да бъдат разположени съвсем просто по хроноложки ред. Тази метода би се показала желателна и на всички, които не щат да чуят нищо за нашия начин на организиране на архивите. А при това ние сме на мнение, че тоя метод никак не заслужва да бъде препоръчан. Той би бил наистина извънредно сложен. Защото описанието на всеки къс би трябвало да бъде снабдено с отпратка към истинския инвентарен номер, а пък архиварят в края би се намерил в невъзможност да задържи порядъка в един архивен фонд, чиято организация би била също досадителна. Над това, едничкото предимство, което би могло да произтича от това двойно нареждане на инвентара на един архивен фонд (именно, че търсителят би могъл лесно да намери всеки къс в инвентара, без тесните отношения, съществуващи между архивите, да бъдат разрушени) би се постигнало само чрез прибавяне на отпратка върху всеки взет от едно дело къс към другите късове на делото, докато пък да се изучват взаимните съотношения на всички късове би изисквало наново отстрана на работещите в архивите нечувани уморявания. Един инвентар, нареден според системата, която току-що скицирахме, не би отговарял най-после по никакъв начин на изискванията, които рекламираме и според които инвентарът трябва да бъде водач в архивите. Наистина, той може да стане тоя водач само, ако неговата наредба абсолютно отговаря на организацията на архивния фонд, чийто преглед дава и който пояснява чрез бележки.

Впрочем, трябва да допуснем, че инвентарният порядък също (освен леките отклонения на практика) трябва да съответства на първичната организация на архивите. След всичко казано естествено следва, че ще съответства изобщо също с организацията на администрацията, от която архивите произхождат. Като вземе тоя принцип за водач, всеки архивар трябва да нареди своя инвентар според самото естество на архивите, тук можем да посочим само принципи. При все това тези принципи могат да бъдат обяснени още и с няколко примера. В провинциите и градовете разните администрации ще нагласят главните подялби на инвентара(83) в първия случай до областните събрания или до парламента, постоянната депутация(84) администрацията на църковните имоти и пр. — във втория до общинския съвет, бюрото на финансите, благотворителността и пр.). В селските местности често една само подялба ще бъде достатъчна с две подразделения за администрацията и правосъдието. Но често пъти ще се случва да дотрябва да образуваме специална подялба за архивите на църковните имоти, понякога даже за тези на администрацията на диговете или ватерингите, бидейки дадено, че общинската администрация на селата често е упражнявала функциите си в тези две отношения, и че не всякога е възможно да разделяме по един абсолютен начин тези три вида архиви. В господарските архиви документите, засягащи истинските феодални права, ще образуват обикновено само една малка подялба до семейните книжа, твърде по-многобройни, на притежателите на васалното владение (сватбени контракти, завещания, имотни състояния и пр.) и късове, засягащи там принадлежащи земи, които трябва да образуват други серии. В архивите на църковните епархиални духовни съвети до главната подялба, засягаща каноническите права и църковната служба, една подялба според разните административни служби сама излиза наяве. В архивите на старите манастири ще може вероятно също да се раздели инвентарът в съответните серии на разните административни клонове. Опитът при това трябва да установи тоя пункт: малко по малко той ще набави вероятно точни правила и за другите случаи непредвидени тук.

§ 51. В архивите на обществените администрации изобщо е необходима една подялба в хроноложки серии; на всяка важна промяна в организацията на администрацията отговаря една нова подялба в инвентара.

Различихме вече (вж. § 16), че организацията на един архивен фонд е тясно свързана със сферата на действие на администрацията или чиновника, на които той дължи съществуването си. От това следва, че всяка важна промяна в организацията на една администрация или на една функция повлича важна промяна в организацията на архивите. В случай на промяна във функциите отварят се в архивите нови серии от изпратени и получени късове, нови регистри или поне съдържанието на съществуващите колекции и регистри значително се променя. В тоя случай съвсем естествено изглежда да почнем нова хроноложка серия, щом като промяната се прocтpe върху цялата административна организация. Наопаки, ако промяната се представи в по-малко радикален характер, често ще можем да се задоволим да въведем ново подразделение. Встъпването във владение на утрехтската епархия през 1528 г. разшири значително функциите на холандската сметна палата и даде повод за организирането на нов подраздел в архивите й. Обаче безполезно е да почваме от 1528 г. нова хроноложка серия на целия архивен фонд, защото другите функции на сметната палата никаква промяна не са претърпели.

Пълните промени в организацията на архивния фонд съвпадат изобщо с великите политически събития. Когато областите на една провинция или магистратът на един град, имащ право да избира депутати в областното събрание, се присъединиха към въстанието против Испания, цялото положение на корпорацията претърпя изобщо такава промяна, че за предпочитане е в тоя момент да отворим нова серия в архивите. Въстанието никак няма такова влияние върху администрациите на селата и градовете, които нямаха право на вот. Даже във второстепенните градове, имащи право на вот (например Монтфор) упражненото по тоя начин влияние е незначително.

През време на френското владичество промените не бидоха по-маловажни. Почти навсякъде организацията на селските и градските администрации биде видоизменена в 1795 г. На стабилността, която бе съществувала дотогава, турна се край, и едвам прокараната администрация биде вече заместена от друга с видоизменени атрибути. Ето защо препоръчително е да не отваряме нова серия в архивите за всяка една от тези организации, но да ги съединим всички в една само подялба, като почнем със закриването на стария магистрат и свършим с въвеждането на кметството. Организацията на френската общинска администрация, която не се прикрепя, от никакво гледище, нито към атрибутите, нито към териториалните граници на по-раншната организация, навсякъде ще изисква без съмнение да отворим нова серия. За провинциалната администрация границата ще бъде не всякога 1795 г. Вярно е, че през тая епоха бидоха въведени важни промени в тая администрация. Но тая, вече променена през 1798 г. организация, след закриването на провинциалната суверенност, през 1799 г. изцяло изчезна по случай въвеждането на нови департаментски подялби. Прочее по-добре ще бъде изобщо да почнем нова хроноложка серия от 1799 г. за провинциалните архиви. В други случаи историчната подялба на архивите ще трябва да бъде пак различна. Нека помислим например за зачислението на непатримониалните (т. е. непринадлежащи на Карл а V по бащино наследство) имоти към бургундско-австрийска Холандия, за въздигането на новите епископии, за временните решения на Държавния съвет върху правата на утрехтските духовни съвети в 1582 г. да участват в провинциалните събрания, за реорганизирането на реформираната църква в 1816 г. Невъзможно е да се установят точни правила по тоя предмет.

Удобно е да устремим още вниманието на четеца върху известни точки. За приемането на нова подялба не е необходимо, администрацията да бъде изцяло подновена, да се преименува или да придобие нови функции, по силата на формални правила. След въстанието против Испания нищо подобно не е станало. Но изчезването на териториалния господар в администрацията само по себе си води такава значителна промяна в атрибутите на обществените администрации, че приемането на нова подялба ще се покаже в тоя случай винаги необходимо.

Удобно е да осъдим безусловно новите, подялби, които биха се основавали на важни исторически произшествия, като това по отричането на Филип Втори, Мунстерския договор, възстановяването на независимостта в 1813 г. Колкото важни и да са били за историята и политиката, те не са упражнили никакво влияние върху администрацията. Функциите на териториалните господари отдавна са минали върху областите и окръжните управители, когато отказът тури формално край на господарската власт. Републиката на седемте провинции отдавна съществуваше, когато Мунстерският договор я узакони, а възстановяването на независимостта в 1813. г. предизвика преобразуване само за назначаване на главните префекти-комисари, подпрефекти-комисари, кметове и помощник-градоначалниците. Само по-късно провинциалните и общинските администрации се наново организираха. Ето защо, границата между старите и новите архиви така, както е приета днес, е недопустима; ето защо опасно би било да я отнасяме чак до 1848 г. Само въвеждането на органическите закони отвори нов период за разните административни тела (вж. § 14).

Най-после би могло да посочим още, че административните промени от 1695 г. и следните подире й би трябвало да дадат повод всъщност не за различаване на разни подразделения в един и същи архивен фонд, ами за различаване на разни архивни фондове (областни архиви, архиви на (народни) представители, архиви нa непосредствените власти, архиви на департаментската управа и пр. за провинцията; за разните общини всички тези названия не се съгласяват винаги). Но понеже всяка администрация мълком завземаше архивите на тая, която я е предшествала, и даже често продължаваше да си служи със същите регистри, невинаги е необходимо да различаваме тези архиви (вж. § 53). Естествено сгодно е да устремим вниманието си, във визираните при § 61 бележки, върху тези прехвърляния от един архивен фонд към друг.

§ 52. Архивите на една автономна администрация изобщо трябва да бъдат наредени и още описани отделно, даже ако правата и функциите на тази администрация са минали по-късно към друга администрация.

Това изработено от събора на архиварите правило биде прието от министъра за описание на архивите в царството. То трябва да се приближи до § 5, според който архивите на администрациите или личностите, чиито права или функции са минали към други, трябва да бъдат запазени в същото депо. Целта на настоящия параграф е да установи, че от това не можем заключи, че запазените в едно и също депо архиви трябва да бъдат съединени. Всеки архивен фонд остава си изолирано цяло, автономно, което не може се присъедини към друг автономен архивен фонд, организиран съвсем иначе. Също всеки архивен фонд, като изключим визирания в § 53 случай, има нужда от специален фонд.

Ако това е вярно изобщо, понякога описанието на архивни фондове в един само инвентар би дало повод на последици, които бият на очи, например когато двата архивни фонда са разнородни, което се често случва. Най-очебиещ пример ни представят онези от конфискуваните манастири, чиито имоти и права минаха към областите. Да съединим в един едничък инвентар описанието на архивни фондове толкова разнородни, колкото са тия на един областен върховен колеж и тия на един манастир е 1. невъзможно, защото естествено, че организацията на всеки архивен фонд е съвсем различна от тая на съседния му, и, според приетата от нас система, архивите на един манастир не могат да намерят място в областните архиви; 2. не е желателно, защото това съединение би предизвикало бъркотия и би направило само по-мъчен прегледа за устройството не всеки архивен фонд; 3. безполезен, защото не съществува никакъв приемлив мотив, за да допуснем това съединение. Явно, че необходимо е да споменем ясно в архивния инвентар на манастира, че по отношение на по-новата история на манастирските имоти и права, трябва да се справяме в инвентара на областните архиви. Но то не е достатъчен мотив, за да претоварваме инвентара на областните архиви, като побираме в него документите на един институт, който, кога е съществувал, не е имал нищо общо с администрацията на провинцията.

§ 53. При това, когато правата и функциите на една администрация са минали към друга така, че полето за дейност на тази последната администрация да се е разширило, можем да опишем архивния фонд на закритата администрация в същия инвентар. Този архивен фонд трябва при това в подобен случай да бъде вместен на логичното си място в порядъка на инвентара, а не на мястото, дето е влязъл архивният фонд случайно в главната колекция.

Това правило (съобразно § 70) се прие в събранието на архиварите от царството. По предмета на ограничението, що насочва § 52, че, след прехвърлянето на правата и функциите, всеки архивен фонд трябва да си има своето място отделно, необходимо е да изявим, че при все това описанието на тези архиви в специална глава на същия инвентар става възможно в известни определени случаи.

В някои случаи чуждият архивен фонд може да бъде описан без несгода в същия инвентар. Обаче по-практично изглежда да не мислим за комбинации от тоя род, когато правата, а не функциите на една администрация са минали към друга. Изобщо, (вж. приведения вече в предшестващия параграф пример, засягащ конфискуваните манастири) два архивни фонда, събрани посредством стечението на събитията, са твърде разнородни, за да направят възможна комбинацията. Но когато, редом с правата и функциите или само функциите на една администрация са минали към друга, връзката става по-тясна. По тоя начин през XIX в. по всички градове администрацията на делата по кварталите е минала към общинските администрации и следователно архивите на кварталите са се погълнали. Така, след въвеждане на документите за самоличност, старите енорийски регистри бидоха прехвърлени в градските съвети. Лесно е за тоя, който се ползва от архивите, да им изучи историята, когато знае, че тези функции сега се управляват от общинската администрация(85).

Още по ясно изпъква, когато не функциите на една администрация минават към друга вече съществуваща, ами функциите на една администрация към нова администрация, която замества старата, като тези на областните събрания, които минаха към функциите на представителите и към държавното управление. Впрочем, тук е въпросът за друг един случай: правата и функциите на една администрация не минават в действителност към друга, ами една администрация замества друга и завзема архивите на своята по-стара посестрима. Архивите на тези две администрации не стоят една срещу друга, като две автономни цялости, но едните продължават другите. Раздялата на два архивни фонда по тоя начин, макар и да се препоръчва от строгата логика, естествено би повлякла на практика нежелателни последици (вж. § 51 в края).

Ами де трябва да поставим в инвентара архивите на тези присъединени администрации? Очевидно, едно само място би било сгодно за така присъединените чужди архиви, именно това, което им се пада като на късове дошли в администрацията, която е погълнала другите. Така, строго казано, старите архиви на правосъдието от утрехтските квартали са като прибавления към писмата, изпратени през 1824 г. до градоначалника и заседателите на Утрехт. Всички книжа на тези архиви трябва да бъдат споменати между късовете получени от общинската администрация през 1824 г. Но това явно би било смешно, като имаме предвид, че никой не би търсил тези регистри на това място. Необходимо е, наопаки, да ги поставим в специална инвентарна статия, третираща епохата към която се отнасят те, особено в специална серия, ясно отделена от другите късове с общински характер така, както е предписано в § 52. Можем да ги поставим между архивите на комисиите или още по-добре в една притурка. Малко важи въпросът(86); съществено е, те да не бъдат размесени с архивите на другите администрации, с които са описани те в един и същ инвентар.

§ 54. Архивите на комисиите и чиновниците принадлежат към архивите на администрацията, при която работят тези комисии и чиновници.

Това правило, прието от сдружението на архиварите в царството, също е било прието и предписано от правителството.

Комисиите и чиновниците, които извършват функциите си при една администрация, нямат абсолютно автономен характер. Те временно заемат това си място там, и продължението на съществуването им принадлежи на тази администрация. Те са, или на служба при тая администрация, или пък натоварени да извършат част от функциите на тази администрация. Само, ако тези комисии и тези чиновници са образували архиви, само по себе си се разбира, че последните не могат да се считат като абсолютно автономни, ами изцяло са само част от архивите на администрацията, към която те са тъй тясно свързани.

Комисиите и чиновниците, указани в тоя параграф, са, според дадените пояснения в събора на архиварите от царството, изключително чиновници и комисии подчинени. Едно провинциално съдилище изпълнявало е наистина част от функциите на провинциалния суверен, областното събрание; то е вземало автономни решения, които областното събрание се ангажираше да уважава. Подобно положение бе заемала изобщо също и провинциалната сметна палата. Така образувани корпорации, учредявани през повечето време от териториалните господари, не се визират в тоя параграф. При все това, когато провинциалните областни събрания (и това именно визира този параграф) създават комисия, съставена от личности взети из техния кръг или измежду чужденци, с цел да изследват някои специални точки, да ги приготвят или да ги подхвърлят на дълбоко изследване, архивата на тази комисия ще образува част от архивите на областното събрание. По тоя начин именно надзорът върху диговете през XVIII в. в Гронингската провинция Stad en Lande бе поверен на комисия, наречена De gecommitteerden tot de dijken cum plena. Архивите на тази комисия образуват част от архивите на провинциалното областно събрание («Stad en Lande») на Гронинг. Друг пример: архивите на главния прокурор образуват част от тия на съда, при който той упражнява функциите си(87).

Нека не забравяме, че всичките комисии, всичките чиновници не образуват архивни фондове. Следващият параграф третира въпроса, как да узнаем, кога комисиите образуват независими архиви. Един чиновник дали образува собствен архивен фонд или не? Това зависи от по-голямата или по-малката автономия на неговата сфера на действие. Разните чиновници на една провинциална регистратура нямат всички особени архиви, макар и да са натоварени с грижата и администрацията на разни клонове от службата. Те са подчинени чиновници на главния архивар — регистратор, даже и последният няма отделни архиви, ами образува архивите на корпорацията, към която е аташиран. Казахме, че въпросът зависи от съществуването или несъществуването на кореспонденция с администрацията, от която зависи. Макар и да е право в много случаи, това правило не би могло да се вземе за абсолютно, а също и тук всеки случай трябва да бъде изследван сам за себе си. Бирникът на един общински имот е в преписка с администрацията на тази община; той е чиновник така, както е и главният директор, който кореспондира със своя министър. А при това този администратор образува автономни архиви, докато късовете, получени от главния директор, образуват архивите на министерството, където той работи.

§ 55. Комисиите които са оставили серии от решения или протоколи, образували са собствени архиви; последните трябва да останат автономни. Оставеното от комисии, от които не съществуват, нито резолюции, нито протоколи, трябва да се счита като дела, образуващи част от архивите на тялото, което е създало тая комисия.

Тук изказаният въпрос не се разрешава лесно по един съвсем задоволителен начин. Предварително сгодно е да устремим вниманието си върху особен един пункт. Една комисия такава, каквато е визирана във въпросния параграф, не се състои изключително от членове на тялото, което е създало комисията. Съдебният съветник по пенсиите в Холандия не е имал избирателен глас в областното събрание на тая провинция, но заседавал е почти във всички комисии, учредени от това тяло. И в много градски комисии заседавал е общинският съветник пенсионер или секретар, макар и да не образува част от съвета. Може да се случи даже, една власт, началство, състояща се само от една личност, да създава комисия, която да стои спрямо тая власт в същото отношение, както и каквато и да е друга комисия спрямо администрацията, от която е учредена (например една комисия, избрана от управителя(88) за подновяване на закона).

Провинциалните власти, както и общинските власти назначавали са многобройни комисии, и често мъчно е да кажем, дали една такава комисия трябва да се смята като имаща автономно съществуване и да е образувала следователно собствени архиви или пък, ако трябва да се счита само като в зависимост от съвета, комуто дължи съществуването си и дали следователно архивите й образуват само част от тия на съвета. И в двата случая книжата, произхождащи от комисията, биват връщани към архивите на съвета, който е образувал комисията, в единия случай като депозирани архиви, в другия като дела.

Може да се вярва, че отговорът на въпроса зависи от това, доколко познаваме, дали въпросната комисия е имала или не временен и ограничен мандат, дали комисията е била създадена, за да изпълни известна функция и престанала е да съществува след изтичане мандата й, или пък е била определена да извършва продължителни работи.

Към тоя последен вид комисии принадлежат например комисарите по маловажни работи, каквито много съществуват из юридическите тела, комисиите по финансите (финансови камари), провинциалните изпълнителни тела и пр. Наистина, постоянните комисии винаги са образували собствени архиви, но и специалните също често са образували такива. В продължение на колко години някои от тези временни комисии са съществували? Достатъчно е да размислим само за комисиите по приготвяне ревизията на законите, за военните квартири, за комисията по урегулиране границите (например разделената на две равни, но противоположни части камара), за която се знаеше предварително, че ще съществува твърде дълго време.

Също и по-горе препоръчаното решение заслужва може би да бъде рекомендувано. Въпросът е да знаем дали една комисия е образувала собствени архиви или не; отбелязала ли е тя или не актовете си под формата на резолюции или на забележчици(89)? Тези резолюции или забележчици образуват центъра, около който се групират другите архивни документи. Дето съществува групировка от тоя род, намираме се пред нещо по-друго от просто дело. Важно е при това, ясно да различаваме резолюциите или бележчиците от протоколите или рапортите. Един протокол или рапорт е определен да се предаде на съвета, който е създал комисията. Прочее само към един къс трябва да бъдат съединени в прибавление другите книжа, произхождащи от комисията. Резолюциите напротив са предназначени за самата комисия и носят в себе си характерността за автономията на комисията. Случва се една комисия да не е оставила резолюции, ами само няколко писани в чернова бележки, определени да служат за водач при редактирането на рапорта и след това да се унищожат. Естествено, те не доказват нищо в полза на автономното съществуване на комисията.

Току-що казаното би могло да се спре само в известни случаи, по мотиви от практичен характер Архивите на една комисия, особено когато те са малобройни и незначителни, не могат да не бъдат описани като дело или връзка от късове, принадлежащи към архивите на началството, от което произхожда комисията.

§ 56. Архивният фонд трябва да бъде разделен на еднакви секции според един еднообразен критерий. Документите с общ интерес трябва да бъдат събрани в първата подялба: след това късовете от частен интерес трябва да образуват разни други секции.

Тоя параграф няма нужда от пояснения; той е естествена последица от правилото, че един архивен фонд трябва да бъде разделен систематично. Обаче необходимо е добре да го приложим, защото там именно е грешката (че невинаги се прилага(90) даже в иначе твърде добре наредените инвентари. Понякога поставят един до друг най-старите изолирани късове, протоколите с актовете на властта, изолирани късове, изпратени и получени след 1618 г., късове засягащи определени предмети от общата администрация, актове, засягащи всякакви разпри (вж. инвентара на Коеворден, подялба (I); в тези различни случаи късовете са, класирани, ту според хроноложки критерий (преди и след 1618 г.), ту съгласно формата (изолирани късове, протоколи), ту най-после според материята. Другата (например: Catalogus van het Arhief der stad Utrecht, II) повечето от архивните документи на финансовата камара са класирани според разните действащи клонове на тая администрация; но редом с това явява се една секция, съдържаща изключително сметки потвърдени от разни комисии на съвета и други подялби наречени, Архиви на ковчежника или Архиви на иконома и които следователно се намират спрямо архивите на финансовата камера в съвсем друго съотношение отколкото споменатите по-горе книжа. Почти във всички инвентари редом с всички видове подялби, имащи за главен принцип материята, явява се една подялба Резолюции, като че ли, в тези резолюции не са били третирани всичките материи, на които са посветени следващите (подир тях) подялби. При все това тази привичка се обяснява. В регистъра с резолюциите специфицирани са всички актове на една администрация; не може прочее да поставим тези регистри в никоя от разпредялбите, създадени от другаде. Нашият параграф държи сметка за тая мъчнотия и ясно казва, че документите от общ интерес (не само резолюции, ами още и серии от молби и пр.), които не се отнасят към специално подразделение от далата на администрацията, но засягат цялата съвкупност на нейната сфера на дейност, трябва да бъдат подведени към една главна подялба. Параграфът изрично прибавя, че тази главна подялба трябва да бъде първата; тя отхвърля по тоя начин често следваната привичка, която се състои в жертване първата секция от архивите на един град за градските привилегии. Това употребление, колкото общо и да бъде, не трябва да се подражава. Привилегиите и те също принадлежат към получените късове, макар и, поради важността на съдържанието им, да са поставени отделно. Те прочее трябва да бъдат в специална секция, но предшествани от късове със специален характер. Ако една привилегия е била добита, когато административната власт е открила вече регистър, за да отбелязва там своите резолюции, ще стане въпрос в тоя регистър за добиването на привилегията.

Естествено, току-що казаното, е приложимо дотолкова, доколкото го позволява старата организация на архивите, за която на първо място трябва да се държи сметка. Може да се случи — рядко наистина — старата организация да задължава да не следваме тая система с всичката желана строгост. В Изелщайн например, бяха съединили от старо време в специална секция документи, произхождащи от суверена (Ораншкия княз), както тези, които бидоха пратени в магистрата на града, също и тези, които бяха предназначени за администрацията на баронството; двата архивни фонда бяха различни, но събрани в същото здание и поставени под управата на един само секретар; тая специална секция се намираше до архивите на общинската администрация и до тая на администрацията за баронството. Това разположение има своето отражение в инвентара, макар и тези три секции да бяха образувани според абсолютно различен критерий.

Може да бъде необходимо да разделим една или повече секции на подразделения. Безполезно е да прилагаме същия критерий както и за главните подялби, обаче необходимо е според същия критерий да установим разните подразделения на една и съща главна подялба. Така една от секциите на монтфортските господарски архиви е подразделена на две: едната съдържа късове засягащи виконтските фамилни членове, другата тези, които се отнасят към реалните права, принадлежащи на семейството. Всяка категория от своя страна е подразделена на разни рубрики: тези, които се отнасят до личните права, са хроноложки класирани, тези, които засягат реалните права, географски. Критерият се различава прочее според секцията, но за всяко подразделение на една и съща секция всякога са вземали за основа един и същи критерий.

Гледището, според което трябва да се нареди един архивен фонд, нужно е да се остави на разсъдъка на архиваря, който е длъжен да държи сметка за естеството на тези архиви. Изобщо уместно е да почнем да различаваме главния фонд от после прибавените фондове. Подир туй ще следва едно хроноложко нареждане, както в преди цитирания случай на монтфортския инвентар или наопаки, както в инвентара на утрехтските общински архиви. И късовете ще трябва да бъдат разделени във всяка главна подялба, според собствената им натура, под разни рубрики, съответно делата на въпросната администрация. Най-после, понякога ще бъде необходимо да различаваме още известни подсекции. Но, както вече изтъкнахме, всеки архивен фонд изисква специална организация и, колкото и да е желателно да се трасират в това отношение точни правила, тук трябва да се откажем от това.

§ 57. Желателно е да видим да се следва един и същ начин за главните подялби на всички архивни инвентари от един и същ вид.

Този параграф е по-скоро желание, отколкото правило. Допусна се в това «Ръководство», защото реализирането на това желание интересува тези, които се справят с архивните инвентари. Мъчно е да дадем тук правила или схеми за подялби, които би трябвало да следваме, защото архивите на разните администрации са различни съобразно организацията на властта, начело на която се намират тези администрации. При все това в повечето архиви от един вид ще срещнем един и същи род документи, и желателно е да приемем в тоя случай, колкото се може еднороден порядък. Виж поясненията на предшестващия параграф. Само опитът ще може да ни покаже най-желания метод. Трябва прочее да препоръчаме да се поставят, колкото се може, новите инвентари в хармония с редките инвентари, които са били стъкмени според нашия метод и, когато се отбиваме от него, да посочваме мотивите си за това в увода.

§ 58. Томовете, изолираните късове, грамотите и плановете трябва да образуват единна последователност, а не специални секции, основани на външната им форма.

Последица на приетата от нас система изглежда да е, че томовете, грамотите и плановете трябва да бъдат описани на специални секции в инвентара. Наистина старото устройство на архивите, за поддържането на което заявихме, че ще се крепим, е почти винаги основано на подобна подялба. При все това, по тая точка ние сме за свободното ни отдръпване от стария строй. Пръскането на описанието на тези разни видове документи в различни инвентари се опира изключително на външната им форма, която е упражнила и ще упражнява естествено влияние върху техния начин на запазване, но която няма и най-малката важност за оня, който се ползва от архивите, толкоз повече, че в тоя случай(91) някак си няма място да желаем да се занимае той с нея (формата(92)). И понеже тази материална подялба може да изчезне без опасност за инвентара, интересът на практиката изисква естествено така да бъде.

Нещо повече даже: това различие може не само да изчезне, ами и трябва да изчезне. Наистина то е вредно: защото специалното описване на разните части на един и същи архивен фонд образуват съвършено невъзможен общия вид на тоя фонд. И разпредялбата прави също така твърде мъчни диренията в архивите; защото случва се често, късове абсолютно от едно и също естество да са били описвани, без никакъв видим мотив, в съвършено различна форма. Един контракт за наем например, в старо време винаги е бил писан върху пергамент и снабден с висящ печат. По-късно пишеха го просто на книга: как ще искаме тоя, който се ползва от един архивен инвентар, да разбере това различие, което няма никакво основание? Въпреки това обаче, би се принудил да го узнае, ако го насилеха да дири контрактите върху наеми в две абсолютно различни секции на инвентара. Често не е иначе и за плановете, които, като другите късове, са получени от една администрация или принадлежат към едно дело, които обаче са поставили отделно, за да се избегне развалата им. Тъй трябва да бъде, но в инвентара тези планове нужно е да заемат мястото, което им е определило тяхното назначение(93).

§ 59. Документите за сдобиване с недвижими имоти трябва да бъдат разпределени в географски секции и класирани след това по азбучния порядък на местата, улиците и пр., дето имотите са разположени. При това, ако се укаже, че тези имоти са били вплетени в много финансови ограничения, за тези подялби трябва да се държи сметка при респективното разпределение на казаните документи.

Първата част на тоя параграф е приложима само при отсъствието на други данни, произхождащи съвършено ясно от системата на нареждане, която е била предшестваща в сила. Вече във втората част на параграфа посочва се една подробна система, но може да има и други още. Ако картюлер на един манастир е бил запазен, ще можем класира грамотите (документи за собственост) по реда на картюлера; понякога даже външни белези (букви или цифри) ще ни отпратят към картюлерния порядък. Присъствието на регистри или сметки често ще може да покаже порядъка, особено по случай подялбата на имотите при разните финансови ограничения. За да цитираме един пример, документите за собственост на болницата Св. Дух в Раймерсваал са били класирани според порядъка на стар един регистър, чиито рубрики бидоха признати. Изолираните грамоти и други късове бяха събрани в номера, отговарящи на тези рубрики.

В случай че отсъстват достатъчни покази от едно по-раншно класиране, можем допусна големи географски подялби. Например «Имоти в града Гронинг», «Имоти в Омеланден» и трето «Имоти в провинцията Дрент». Но, ако всички имоти са разположени в Омеладен, ще вземем като главни подялби: «Имоти в Миделстум», «Имения в Лоперсум» и пр. Във всяка главна подялба ще следваме азбучния порядък от имената на улиците, земите, реките, образуващи границите и пр. Ако в документите не съществуват имена на улици, земи и пр., а просто имотите са посочени, например като граничещи на cевер с «А», на изток с «С» и на запад с «Д», за тези късове ще приемем хроноложкия порядък.

По отношение употребата на азбучния порядък, добре ще сторим, ако четем поясненията на § 82.

§ 60. Късовете, засягащи пожизнените ренти, даренията и завещанията на движими имоти, трябва да бъдат азбучно класирани, според имената на длъжниците, дарителите, наследниците и завещателите.

За движимите имоти не може да става естествено въпрос за същото класиране, както за недвижимите (вж.§ 59).

Многобройни късове, засягащи пожизнените ренти даренията и завещанията на движими имоти, могат да бъдат класирани хроноложки и още азбучно.

Хроноложкото класиране обаче предлага малко предимства за търсителя. Изобщо имената на тези които имат право на пожизнени ренти, на наследниците, завещателите и дарителите, са от съвсем друг интерес, отколкото интересът на епохата, когато късовете са били издадени. При това тези имена имат по-голям шанс да са достигнали дори до нас, нежели датата на редактирането и следователно по-лесно ще намерим въпросните късове, ако са азбучно класирани съобразно имената на длъжниците, дарителите наследниците и завещателите. За метода и азбучното класиране да се сравни с поясненията на § 82.

§ 61. Начело на всяка главна подялба на инвентара ще поставим бележки, показващи накратко точно историята и сферата на действие на началството или чиновника, отдето идват така групираните документи.

Вече изказахме предпочитанията си за метода по класиране на архивите и още на инвентара, който, като държим сметка за стария строй на архивите, е основан главно върху стария строй на администрацията, отдето произхождат архивите. Тъй постъпихме само, защото (съгласно предшестващите мотиви) вярваме, че не можем направи друг избор. Обаче ние твърде добре знаем, че един инвентар, установен по нашата система, представя за търсителя някои мъчнотии, и ние намислихме да ги отстраним, колкото се може. Преди всичко ние желаем, инвентарът да бъде снабден с обяснителни бележки. Те са абсолютно необходими. По-горе вече изтъкнахме, че разните права, понякога твърде разнородни, често са били събирани в ръцете на едно само началство или чиновник. Естествено, тези особени комбинации трябва да се отразяват в архивите на това началство или тоя чиновник. А тоя, който се ползва от инвентара, трябва да бъде приготвен за това. Ако, за да се държим за горе цитираните примери, една финансова камера държи управата не само на финансите, ами още и обществените предприятия и квартирата на войниците, тоя който ще използва инвентара, трябва да бъде предупреден, че му е нужно да търси в камарата на финансистите късовете, засягащи общите предприятия и квартирата на войниците. Ако атрибутите на една от службите по обществена благотворителност са разделени между chambre des aumôniers, камарата на милосърдието и една камара на занаятите, трябва да предупредим търсителя, че не бива да се задоволява да върши издирвания в архивите на едната, без да се справя в тия на другите. Важно е да устремим погледа на търсителя и към други още точки.

Нека му отбележим например, че трябва да търси само от 1808 г. нататък късовете, засягащи квартирата на солдатите в архивата на финансовата камара, защото само от тая дата нататък казаната камара биде натоварена с тая служба. Съвършено безполезно е да търсим документи от XVII в. в архивите на един съвет за надзора на църковните имоти, ако е отбелязано, че тоя съвет е спрял делата си в края на XVI в.

От това следва, че в началото на всяка главна подялба на инвентара трябва да фигурират бележки, които обясняват сферата на действие на началството или чиновника, с последователно внесените промени в тая сфера на действие. Необходимо е също да споменем годините, когато администрацията е била основана и закрита. Така прочее бележките ще съдържат преди всичко историята на въпросната администрация. Тази история трябва да бъде точна, особено точна и колкото се може пълна, но същевременно тя ще бъде и кратка.

Тая работа ще изисква малко труд от страна на сериозния архивар, който, ако иска да установи добри подялби в инвентара си, ще трябва предварително да изучи механизма на старата администрация — студия, която, без да е нужно да бъде дълбока във всяка една от частите й, нужно ще е често да влиза в подробностите на всеки вид.

Впрочем, когато е свършил инвентара си, архиварят е събрал голяма част от материалите, които ще му способстват да напише бележките, които ние искаме.

§ 62. Всеки къс от инвентара трябва да бъде снабден с един текущ номер. За да различим краткото съдържание на късовете, ще употребим в инвентара една буквена номерация, за да бие изведнъж на очи разликата между двете номерации.

Това, което ce иска тук, изглежда незначителна подробност, но която при все това има своята важност. На теория не изглежда абсолютно необходимо да снабдим с цифра всеки къс в инвентара; туй нещо изглежда само желателно за улеснение на цитатите. Но, в интереса на практиката, не бихме могли да настояваме много в полза на приложението на тези цифри в самия инвентар. С това се увеличава яснотата в значителни пропорции: наистина, който си служи с инвентара, може по тоя начин на пръв поглед да види, де почва нов номер, което, в противен случай, може да бъде доста несгодно при наличността на малко по-обстойни анализи. Но има един друг мотив, много по-желателен за въвеждане и отпечатване на текущите номера в инвентара. Ако ги занемарим, от това ще последва, архивните късове да не се номерират вече и никой не ще се усъмни, че последиците от тая немарливост ще бъдат ужасни за поддържане порядъка в архивите. Нека не казваме, че въпреки това ще можем да впишем номера в инвентара: защото няма никакъв мотив да не отпечатаме тези цифри, ако имаме намерение да ги поставим по-късно и да ги накараме да ни служат за номериране на косовете(94).

Не ще бъде необходимо да доказваме, че е за предпочитане да снабдим по-скоро анализите с букви, отколкото с цифри. Наистина, за да избегнем бъркотията, необходимо е да не смесваме разните номерации, които следват паралелно.

Следователно, ще номерираме така: 1) кратките съдържания на номерата посредством букви (за предпочитане ония с курсивни); — 2) самите номера чрез обикновени цифри; — 3) подялбите посредством римски цифри; — и 4) инвентарите на разните архивни фондове, ако фигурират в един и същи том, посредством главни букви.

И тъй: В. Архиви на периода 1808–1813 г.

II. Архиви на комисията за гражданските постройки на градските управници.

855. Сметки на касиера за войнишките квартири. 1810–1811 г.

а. Приходо-разходни сметки. 1810–1811 г.

б. Сметка за разноски по наем, покъщнина и администрация. 1810, и пр., и пр.

Една дума още за номериране на самите архивни документи, което впрочем не влиза в нашите рамки, като принадлежащи към областта на материалните грижи, които трябва да посветим на архивите.

1. Необходимо е да снабдим всеки архивен къс с цифра.

2. Желателно е временно да номерираме късовете по такъв начин, щото лесно да отделяме временните цифри, без да повреждаме документите (вж. § 49).

3. Окончателните цифри, наопаки, трябва да бъдат поставени върху самите документи. Като ги пишем с мастило, рискуваме да ги смесим със старите номерации. Залепените с арабска гума номера, лесно се отлепят, ако слънцето ги гpee; — залепени с кола, те изчезват под влиянието на влагата. Може би още по-добре е да ги пишем върху външността на къса и да покрием тоя номер посредством леплив етикет, носещ същия номер(95).

4. Препоръчва се също да залепваме вътрe в тома или върху обвивката на изолирания къс отпечатания анализ нa къса, изрязан(96) от инвентара.

§ 63. Нови копия никога не трябва да се регистрират в инвентара; по принцип заблуждение е да искаме да попълваме празнотите на един архивен фонд.

При все това, когато изчезналите грамоти са споменати в стари инвентари и, когато тяхното първоначално присъствие в тоя фонд е вън от всяко съмнение, можем да споменем копията в бележка в инвентара или в описа на изводите.

Един архивен фонд е органическо цяло. Той се е образувал с течение на времето и не по-късно от опредена дата. Попълвайки празнините на архивния фонд посредством нови копия на късове, които, може би, са изчезнали от тоя фонд, създаваме колекция, която не е органически образувана, но която е била събрана изкуствено. Така постъпвайки, в архивите поставяме нови книжа, които не са принадлежали там и не притежават доказващата сила на оригиналния документ(97).

Положението малко се променя, когато стари инвентари ясно показват, че един или друг къс в старо време принадлежал е на архивите. Но и тогава даже новото копие не може да образува част от архивите; новото копие не е наистина никога образувало част от тези архиви и не би могло да замести оригиналния документ. При все това, може да отбележим в бележка, че някога късът е съществувал в архивите и че притежаваме от него копие сега. В описа на изводите по хроноложки ред също можем да покажем в бележка копието на стария къс. Ще сравним с последното значението на думите «опис на изводи» в това «Ръководство» (вж. § 72).

Копия от тоя род могат да бъдат вместени в един опис на изводи от документи по хроноложки ред, в широк смисъл на думата, и в някоя сбирка от грамоти, които сами не само, като инвентара, показват, че съществуват документи, но които, както приляга на модерни трудове, могат и трябва да разбират новите копия на депозираните другаде или изгубени късове. Ще посочим тогава за всеки къс дали оригиналът съществува и, ако съществува, в кой архивен фонд, кое копие е използвано и от каква стойност е това копие.

§ 64. Инвентарът трябва да бъде снабден с индекс за имената на лицето и още имената на мястото.

Тоя параграф установява необходимостта от индекси. Систематично организираните инвентари отразяват, колкото се може, вярно първоначалното състояние, тe са в хармония с устройството на началството, което някога е било в сила, те са научни и логични. При това не можем отказа, че не всякога са лесни за справка без индекс. Самият автор на инвентара вероятно изведнъж не би намерил, след няколко години, еди-какъв си документ, срещнат някога от него в архивния фонд и минат от него в инвентара. Историкът, който би се справял в инвентара, ще изпада още по-често в това положение. Грижливо приготвените индекси могат да поправят тая несгода; това са не само ценни, ами още и необходими ръководители.

Като стъкмим тези индекси по азбучен ред, ще обърнем внимание на разглежданията в § 83.

Един индекс за материята представя много несгоди. Не се намираме пред обективни данни; субективната стойност, която авторът на индекса отдава на известна материя и субективният начин на избиране на типичните думи имат тук голямо влияние. Ето защо, макар и туй нещо да е желателно, мъчно можем предписа съставянето на индекс за материята.

§ 65. Сгодно е, много ясно да различаваме архивните документи от ръкописите. Към последните принадлежат правните книги, описанията на градовете, сбирките, дипломите, картите и пр., които са принадлежали на частни лица.

В един архивен фонд намираме разни късове, които не му принадлежат:

1. Късове, които, макар и да принадлежат към един архивен фонд, не принадлежат на въпросната колекция. Например ватерингски и църковни архиви, депозирани често в селски архиви, защото функциите на кмета, съдебен заседател на ватеринги и епитроп, често са били събирани в една и съща личност, — архивите на събранията за първоначални избиратели и други комисии от революционната епоха, които, след тяхното разпущане, най-често са били депозирани в общинските домове, — късове, засягащи постове, заемани от секретарите на въпросната администрация вън от същинските им функции.

2. Късове, които никак не принадлежат на архивите, но които са били купени от администрацията, от която произхождат архивите, например правни книги, административни ръководства и други томове, предназначени да служат за помагала на чиновниците при изпълнение на административната работа, — частни ръкописи от исторически характер, предназначени да запознаят по-добре по-късните администратори с историята на въпросната администрация, ако последната не се достатъчно издава от съдържанието на архивите.

3. Късове, които би трябвало да бъдат изпратени или получени, но които не са били използвани. Например пакети с отпечатани плакарди, неупотребени таблици, формуляри и други материали.

Фактът, че са били дадени ръкописи или частни документи в архивите на една провинция или град, не оправдава тяхното допускане в архивите. Може за по-голяма яснота да споменем, че са или поставени не в архивите, ами в библиотеката (вж. § 66), в писмото, с което са били изпратени и което стои в архивите.

Явно е, че трябва да направим изключение за късоветe, които някога са принадлежали на архивите, били са през известно време в ръцете на частни лица и сетне наново са влезли посредством покупка или дарение (вж. § 36).

§ 66. Късовете, които не принадлежат към архивите, трябва да бъдат, според случая, преместени в друг архивен фонд или в библиотека, дето са те на истинското си място.

Можем също да ги положим в специална подялба в края на архивния инвентар, дето са те поставени. Тогава те образуват в архивното депо библиотека за исторически, топографски, статистически, и други научни клонове.

Това правило е прието от архиварското сдружение. Всички късове, които, според теорията на предшестващия параграф, не са архивни късове, трябва да бъдат отстранени. Практиката също го изисква. Наистина, архиварят, който е класирал архивите си по нашия метод, в съответствие с разните клонове на администрацията, ще задържи съвсем естествено късовете, които не прилягат на никоя от приетите рубрики. То заплита работата, защото тези късове вредят на добрия ред в депото. Тяхното изключване е прочее нещо необходимо.

За да стигнем тоя резултат, можем си послужи с разни начини: 1. Когато късовете принадлежат на друг архивен фонд, изцяло или отчасти запазени, те трябва във всеки случай да бъдат събрани там. Условията ще определят как трябва да постъпим. Ако тоя друг архивен фонд не е запазен, късовете пак трябва да бъдат отделно описани. 2. Частните ръкописи или книги ще бъдат поставени в една обществена библиотека. Ако не съществува такава в града и ако сме на мнение, че отдалечаването на късовете от туй място не е желателно или, ако предвиждаме, че пазителят на архивите или работещите в тях често ще си служат за справки с тези съчинения, можем да образуваме при архивите библиотека, описанието на която, в малките архиви, може изобщо да бъде публикувано като приложение към инвентара на архивите. 3. Семейни книжа или други частни актове, произхождащи от стари чиновници, които често се хвърлят твърде набърже в архивите и които следователно им принадлежат, не трябва в никой случай да се отдалечават от депото. При това пак ще ги отделим от архивните фондове и ще ги поставим в специална подялба на инвентара. Ако изглежда желателно, по специални мотиви, да допуснем по изключение един къс в самия инвентар (например таблицата с резолюциите на някой съвет), ще имаме грижата, да изтъкнем ясно в бележка при описанието частния характер на къса. 4. Неизползваните материали могат, когато не са вече използваеми, да бъдат унищожени, без да ни е съвестно. Можем също така да постъпим без несгода с плакардите и отпечатъците с условие, ако не са подвързани и събрани в официална серия за употреба на администрацията: в тоя случай те принадлежат естествено към архивите и трябва да стоят там.

§ 67. Начинът на запазване на един архивен фонд е абсолютно независим от класирането му и от неговото инвентаризиране. Докато за класирането и още за инвентаризирането трябва да следваме старата организация, всецяло сме свободни, кога е дума за материалното нареждане на архивите. Тук е въпрос за необходимостта да запазим архивните документи, която ни подбужда да вземаме мерки.

Този параграф изявява един архивно-икономичен принцип, който съществува от дълго време за библиотеките и който никога не дава повод за противообвинение. От дълго време съществува обичай да се поставят инфолията с инфолия, инкварта с инкварта и още иноктава с иноктава, без научният или азбучен каталог да прави разлика между книгите по отношение на формата. Пласирането на книгите изисква по-други условия, нежели инвентаризирането им. Mutatis mutandis същите правила са приложими към архивните документи. Естествено тук, дето за научното им инвентаризиране сме свързани с първоначалната подялба, има известно съотношение между инвентаризирането и формата на документите, защото първоначалната подялба държала е за това повече или по-малко сметка. Делата например, поради техния размер са били отдалечени от получените късове. Но с изключение на тези случаи пласирането на архивните документи изцяло е независимо от инвентаризирането и обратно. За пласиране на късовете трябва прочее да вземем за основа формата или външния изглед. Ще съединим томовете, ще съберем изолираните късове в портфьойлите, ще поставим отделно плановете и грамотите, защото трябва да бъдат запазени по друг начин, отколкото останалите архивни документи. Ако липсва място, може да стане необходимо даже да различаваме томовете според размера им. И малко важи тук, че различно поставените документи носят различни номера в инвентара или са вписани под един и същи номер. Позволено е даже, ако естеството на късовете го изисква, да поставим в разни места документите, които първоначално са били събрани в една и съща връзка (вж. § 68).

Прочее изцяло би било възможно да снабдим всеки архивен документ с два номера, първият доказващ мястото му в инвентара, вторият онова, което той заема в архивното депо. Изобщо обаче, то не ще бъде необходимо, и по-добре е да намираме на едно място косовете, както в инвентара се намират на групи. И тъй пpепоръчва се, след настаняването на документите, да следваме, колкото се може, инвентарния порядък и да държим бележка за това нещо в инвентара всякога, когато се отбием от него. Т. е. не в печатния инвентар, от който всякой може си достави един екземпляр, ами в инвентара, който се намира в бюрото на архиваря или на чиновника, натоварен да издирва или да премества късовете.

От факта, че пласирането и още инвентаризирането на един архивен фонд са независими едно от друго, следва, че някои архивни късове могат да бъдат описани в два или повече инвентара същевременно. По тоя начин в инвентара на правните архиви в Утрехт са описани регистрите за васалните владения на утрехтските епископи, на Св. Павелското абатство и Монтфортското господарство, макар и последните да е потребно да бъдат регистрирани също и в архивния инвентар на всяко едно от тези учреждения. В един от двата инвентара ще споменем тогава тези документи за помнене, т. е. без да бъдат поради това групирани до други документи, споменати в инвентара.

Като заключение: поставянето на архивните документи е независимо от инвентаризирането. Изглежда и да забелязваме още, че инвентаризирането е абсолютно независимо от пласирането; това беше доказано още в § 58.

§ 68. Грамотите и плановете, които се намират в едно дело, могат да бъдат изтеглени и поставени отделно, с намерение да ги запазим по-добре, с условие грижливо да отбележим показанието.

Принципът, от който произтича тоя параграф, вече се изяви в предшестващия. Предвид по-доброто запазване на една грамота или план, намерен в някое дело, често ще бъде желателно да ги изтегляме от там. Прикачените към една грамота печати, са в опасност във вързаните с конец дела, а планът, сгънат повече отколкото приляга в делото, рискува да се похаби от гънки. Нищо не възпира архиваря да отнеме тези косове от далото и да ги постави на по-добро място; той е длъжен да направи това. Обаче необходимо е, отнетият документ да бъде заместен в далото посредством отправителен фиш за мястото, избрано да го пази.

В случая, когато една грамота, имаща определено свое място в департамента на дипломатическите документи, е била по-рано отнета и (предвид на някой процес или някакъв преходен интерес) поставена в едно дело, желателно, е да я върнем завинаги на старото й място и да я опишем там, с условие да я заместим с гореспоменатия отправителен фиш. Последният представя къca, който, по мотиви от практичен порядък, е бил променил място си и спира пръсването или разтурянето порядъка на делото (вж. § 67).

§ 69. Препоръчва се да снабдяваме с надпис всеки ръкопис, всяка обвивка на грамота, всяка серия и всяко дело; този надпис ще съдържа описанието на къса в инвентара или в листа с изводите (от документи хроноложки наредени) и мястото, което заема късът в архивното депо.

Този надпис представя голямо предимство, както за архиваря, натоварен да издирва късовете и да ги туря на мястото им, така и за работещия в архивите. Ако един къс се е изгубил и по-късно наново се е намерил, надписът ще бъде, в повечето случаи, най-сигурното средство за познаването му.

С думата място означаваме естествено локала, чекмеджето, кутията, лавицата и пр.

Когато инвентарът или описът с изводите е напечатан, явно най-добре е да изрежем разните номера на отпечатания екземпляр и да ги залепим върху тома, обвивката и пр. и да допълним надписа чрез показване гореспоменатото място. Когато архиварят знае, че късът е бил вече отпечатан, желателно е да спомене това и върху тома, обвивката и пр. (вж. и § 62).

Глава пета: Други препоръки за описване на архивите

§ 70. Нанасянето на описанието на архивния фонд в главния инвентар на депото зависи от естеството на тоя фонд в съотношение с другите рубрики на инвентара, а не от факта, че той е произведение на определена администрация.

Това правило е изключително от практичен характер и има за предмет да улесни издирванията на тези, които си служат с архивни инвентари. Не е много умно наистина да публикуваме изолирано голям брой архивни инвентари, от които всякой съдържа само малък брой страници. И когато съединяваме в том много инвентари, полезно е боравещият с тях да намира групирани архивните инвентари от един и същ вид, даже ако историята им е различна, даже ако те са влезли в депото по разни пътища и разни обстоятелства. Прочее не фактът, че архивите имат съотношение помежду си (което не е нашият случай), но леснотията, която трябва да доставим на търсителя, тя набляга да съединим инвентарите в един том. С полза ще отбележим тоя факт в увода на инвентара, за да не въведем в заблуда търсителя по предмета на историята на инвентаризираните архиви.

Този метод е за препоръчване главно по случай описанието на манастирските архиви. Ние установихме по-горе (§ 52), че описанието на архивите на един манастир в инвентара на архивните фондове, към които те са били прибавени, е изместено. Но къде да поставим тогава това описание, ако то е твърде кратко, за да го публикуваме изолирано? Някои желаят да го поставим в приложение или прибавление към инвентара на архивите, които са си го присъединили. И това е неоспоримо правилно, за да допуснем да се изтъкне ясно по-послешната история на манастирските архиви; в известни случаи даже и това е твърде практично. Не всякога обаче. Някои градове са притежавали толкова изчезнали манастири и са станали толкоз добри пазители на архивите от тези манастири, че прибавленията биха могли понякога да станат по-обемисти от главния документ, към който се отнасят те, което ясно е несгодно би било. Но има по-сериозни несгоди. Манастирите на една област обикновено са бивали разпределяни между разни части на областните администрации и, макар архивите на тези разни части в болшинството си днес да са събрани, понякога изцяло даже, в едно и също депо, би трябвало, за да бъдем последователни, да разделим на разни серии инвентарите на различните манастирски архиви, даже когато се намират те събрани в едно и също депо, и според както са се паднали техните имоти по-късно към тая или оная част от областта. Такава строга прекаленост на принципите изглежда малко практична, защото тя не представя никакво ценно предимство в замяна на умората, която налага на търсителите.

Наопаки, по-лесно изглежда да съберем в един само том архивните инвентари от манастирите на една страна. Правейки това, достигаме горевизираната цел, именно като споменем в инвентара на манастирските архиви, че те произхождат например от архивите на благородството и като посочим в инвентара за архивите на благородството, къде са описани архивите на присъединения манастир. Разпредялбата на депото (чиито главни черти са показани в § 7) ще се различава прочее вероятно в известни случаи от разположението на инвентарите в много томове. Изобщо, изглежда желателно, разположения да се съгласяват, но няма никаква принципна пречка да се отклоним понякога от това в интерес на практиката.

§ 71. Описанието на документите в инвентара трябва да бъде попълнено чрез индексите на разните регистри и на първо място на регистрите с резолюции. Безполезно е да ги отпечатваме.

От само себе си се разбира, че простото показване в инвентара на една серия от резолюции дава само общо и не много ценно понятие. Знаем само, че съществуват резолюции и нищо повече. Наопаки, за тоя, който се ползва от резолюциите, голямо предимство е, ако не и нужда, да може да разгледа в един индекс, кои третирани материи се намират в резолюциите и от коя епоха. Не му трябва тогава да разглежда всеки том един по един от първата страница до последната. Същото правило е приложимо и към другите регистри, книгите с преписите, сбирките с прошенията, регистрите с преписите за продажба на недвижимостите и пр. По вмъкнатите прибавления в резолюции или други регистри не е желателно, още по-малко е необходимо, да съставяме таблици. Те са класирани като присъединения към казаните резолюции и впоследствие се тясно свързват съобразно тяхното съдържание.

Само в случая, когато резолюциите липсват или не се споменават всички достигнали писма или прошения, ще съставим таблици за тези писма и прошения.

§ 72. Поради изключителната важност на известни части от архивния фонд може да важи да дадем опис на изводи от тяхното съдържание. Тези описи трябва тогава да бъдат публикувани отделно или, за малките архиви, като присъединения в края на инвентара.

Един списък от изводи, в общия смисъл на думата, е само резюме от сбирка на грамоти; вместо да ги копираме in extenso, дават се грамотите под формата на изводи; публикува се от тях само кратък анализ. Така, както сбирка от грамоти съдържа всички документи, отнасящи се към една и съща серия от господари (императори, папи, холандски контове, брабантски дукове), или пък определена страна (Фриз, Утрехтска епархия, Фландр, Лиежко княжество), или община (градът Гронниг или Брюксел, абатството Мариенвеерт или Афлирем), също един списък с изводи обема изобщо всички документи на серия от господари, на една страна или община, без да се грижим да узнаем, де са поставени грамотите, чийто анализи са публикувани. Ако документите се отнасят към едни и същи лица, общини или страни, въпросът смело се решава. Но, ако една грамота е запазена само в отпечатано състояние, ще държим сметка дали тя влиза в рамките на публикацията. Тези описи с изводи нямат прочее нищо общо с инвентара на един архивен фонд. Документите, произхождащи от разни архиви отбелязани са тук един до друг.

Един лист с изводи от архивен фонд, е съвсем друго нещо. То е същевременно лист от грамоти, но от които всички не засягат определена личност или предмет. Изборът зависи единствено от факта, че грамотите произхождат от един и същ архивен фонд. Предимството, що доставя съставянето на тоя род изводи, се състои в увереността, че не ще оставим отдалечена никаква грамота. Когато листовете с изводи от всички архиви и всички колекции бъдат публикувани, ще узнаем всички грамоти. За първия вид изводи всякога трябва да разравяме всички архивни фондове. Рискуваме прочее да пропуснем едно или друго нещо.

Визираната от гореказаното правило цел ни кара да правим твърде ясна разлика между инвентара и листа с изводите, когато документите са толкова важни, че заслужват да бъдат отделно отбелязани. Сливайки в едно инвентар и изводи, извършваме, може би, твърде полезна работа, обаче не редим вече инвентар. Като съставяме инвентар и композираме лист от изводи, поставяме се на две различни гледища, което мъчно е да съединим. Който иска да реди инвентар, трябва да се постави колкото се може на гледището на учреждението, чиито архиви класира. И ще се случи без съмнение да му дотрябва да жертва, за това гледище, удобствата на тези, които правят справки в архивите, без да имат достатъчни познания за старото положение.

В редакцията на листите с изводи нужно е да визираме съвсем друга цел. Тук интересът на сегашния търсител трябва да се постави на първо място. Не питат, какъв интерес е имала общината, в архивите на които се намира документът, но от какъв интерес може да бъде късът за историята. Един къс от XV в. не е представлявал за общинската администрация на тая епоха по-висш интерес от оня, що къс от същия род из XIX в. представлява за днешната общинска администрация. Той не бива прочее да се опише иначе, когато се поставяме, по случай класирането, на гледището на някогашната администрация.

Два разнородни къса от тоя вид не могат да бъдат събрани, без да повредят общата яснота. Но, поставяйки листа с изводите като присъединение към инвентара, ще избегнем несгодата и ще вървим пред интересите на днешния човек, който работи в архивите.

§ 73. Един лист с изводи от архивен фонд или част от архивен фонд е показване съдържанието на всички грамоти, наредени по хроноложки порядък и представени в оригинал или копие в тоя фонд или тая част от фонда.

За пояснение на тоя параграф можем отпрати читателя на първо място при разглежданията на предшестващия параграф. Тук дадената дефиниция влиза в подробности, върху които трябва да устремим вниманието. На първо място казано е, че един такъв лист от изводи трябва да бъде класиран по хроноложки ред, тъй както и другият вид изводни листове и сбирките от грамоти. Само датата на грамотата е важна; датата, през време на която късът е влизал в архивите, тук е абсолютно безразлична. Една грамота, документ за собственост например, може да е влезнала в архивния фонд, дълго след като е била издадена по случай едно послешно преместване. А при това трябва да я поставим с датата на самата грамота в листа на изводите. Наистина един лист с изводи е лист от грамоти, а не от архивни документи. Същият този принцип ни е довел да изявим, че е безразлично, че грамотата се намира при архивите в оригинал или в копие. Един документ за собственост, след като е бил преписан в картюлера, може да е бил прехвърлен към друг в същото време, когато и, самата собственост. А при това, важно е да го споменем в листа с изводите, защото е прекопиран в картюлера запазен в архивите. Предметът на листа с изводите е публикуване на съдържанието на всички грамоти, които можем намери в един архивен фонд, и по липса на оригинала една грамота бива известна чрез едно копие.

На трето място, дефиницията на правилото говори за архивен фонд, а не за архивно депо. Наистина, един архивен фонд може да бъде депозиран до друг, без да се слива с него. Комбинацията на разни архивни фондове в едно и също депо може да бъде временна и да се дължи на случая. Поради това желателно е да образуваме за всеки архивен фонд специален лист от изводи. Ето защо например, в листите с изводи от архивите на града Утрехт не са били зачислени грамотите, депозирани в касата с документи от областните събрания на утрехтската страна. Наистина, тази каса е съдържала част от епископските архиви, депозирани в градските архиви, но които могат да бъдат всеки ден отделени оттам(98), според § 13. Регистрирали са там наопаки грамотите от същата тая каса, които бидоха прекопирани по заповед на утрехтския магистрат в един градски регистър: наистина тоя регистър е част от градските архиви.

Дефиницията също позволява и да публикуваме лист от изводи, не от целостта на един архивен фонд, ами от една част на тоя фонд. Изобщо ще се задоволим наистина с композирането на лист, ограничаващ се изцяло или частично със средните векове. Да се публикува лист от изводи истински полезно е само за периода, от който относително само малко късове са запазени, по такъв начин че всеки къс, колкото и незначителен да се показва сам по себе си, може да пръсне полезна светлина. Да се редактират листове с изводи за по-късни периоди би било безполезно и особено непрактично. От изобилието на документи следва, че те стават излишни за общото разбиране на епохата и че поименното отбелязване на всички тези късове би увеличило листовете с изводите прекомерно.

Не много отдавна, когато архивния фонд смятаха единствено като извор на историческа колекция, бяха помислили, че съставянето на листове с изводи би могло да замести приготвянето на инвентарите. След всичко казано в предшестващите параграфи върху необходимостта от инвентари, няма място да се връщаме въpxy същия предмет. Може при все това да изтъкнем, че ако не сме ограничили протежението на предприетата работа, като оставим настрана всички регистри, които споменават актовете на администрациите, регистрите с резолюциите и пр. (както в инвентара на Леьоварден), инвентарните листове с изводи не са отишли по-далеч от края на средните векове (инвентар на старите зеландски архиви, инвентар на Миделбург). Щом като пожелаем да отидем по-напред, от само себе си чувстваме, че става невъзможно да запознаваме търсителя с цялото съдържание на един архивен фонд под форма на изводи. То не е впрочем предмет на лист с изводи. Наистина, един лист с изводи съдържа просто грамотите от определена епоха; един инвентар съдържа всички документи, депозирани в един архивен фонд. В един лист с изводи всеки къс е отделно описан, докато в инвентара много късове могат да бъдат събрани заедно. Ролята на всеки един е напълно различна: инвентарът служи за водач в архивите, листът с изводите ни запознава с резултата на една анкета. От това също следва, че първо инвентарът трябва да се приготви: когато е готов и кога узнаем, какво съдържа архивният фонд, тогава ще можем да мислим за листа с изводите. Но тогава той трябва да бъде установен. Историята на средните векове може да бъде известна само посредством листовете с изводите.

§ 74. В композицията на листовете с изводите от един архивен фонд трябва да влизат:

а. Всички оригинални пергаментни или книжни грамоти;

б. Всички късове преписани, в картюлерите;

в. Изолирани късове, ако съществуват копия от тях в картюлерите, ако са от същото естество с късовете, фигуриращи в картюлерите или ако са писани на пергамент;

г. Грамотите, фигуриращи in extenso в регистрите, тия, които са били преписани в други грамоти и тези, чиито копия се намират в архивния фонд.

В предшестващия параграф ясно се установи, че в един лист от изводи трябва да фигурират изключително грамотите и документите, които можем да сметнем от една нога. В сбирките с грамоти, обичай е да се разширяват тези граници и да се причисляват там всички исторични изводи, които не са повествователни източници (хроники). През всяко време при това (както го показва оглавлението на картюлера), грамотите именно са установили главния принцип. Казано е по-нататък (§ 92), какво трябва да разбираме под грамоти. Достатъчно ще бъде тук да припомним, че това са документи, на които се отдаваше продължителна стойност и които, за тоя мотив, бяха стъкмени в определена форма, малко-много бляскава. Ето защо на първо място цитираме оригиналните грамоти между късовете, които трябва да влизат в листа с изводите. Че били писани върху пергамент или книга, скрепени с печат или не, малко важи. Една грамота от средните векове, сметната за твърде малко важна, за да бъде писана върху пергамент или скрепена с печат, може да е добила голяма важност, благодарение изгубването на толкова много документи от същата епоха.

На второ мястo, ще влезнат в листа с изводите всички късове прекопирани в картюлерите, даже и ако не са грамоти. Изобщо, тук не се прекопират грамоти, но в известни случаи преписали са тук листове на имоти или писма, които, поради някакъв мотив, били са тогава особено важни, — например ако от това е изхождало някое специално право на заинтересуваното учреждение. Същият мотив, който, след съставяне на картюлера, е взел връх, за да се допусне изключение в полза на тоя къс, винаги е ценен. Късове, смятани доста важни, за да, бъдат прекопирани в картюлерите, заслужват да бъдат винаги известни. Ако късовете, които са били преписани в картюлерите, съществуват също и в оригинал, естествено сгодно е също да ги отбележим в листа с изводите. Същото е, когато не самите късове, ами други от абсолютно подобен вид, са преписани в един картюлер. Което е предизвикало въвеждането на един къс в един картюлер, би трябвало също да предизвика и това на друг вид.

Всички писани на пергамент документи, трябва да фигурират в листа с изводите. Наистина, ако тези късове се смятат за доста важни, за да са ги копирали върху пергамент, те са такива също, и задето фигурират в листа с изводите. Копирането върху пергамент и преписването в картюлера са имали същата цел: запазване на късовете или на тяхното съдържание. На обстоятелството, че късовете са скрепени с печат или не, трябва да отдаваме по-малка важност. Подпечатвали са грамотите поради важността и дълготрайната стойност на късовете, но също са подпечатвали и писма, само за да ги затворят. Удрянето на печата върху един къс не доказва с нищо в полза на стойността, която са отдавали на това(99).

Покрай оригиналните грамоти и копията, фигуриращи в картюлерите, списъкът с изводите трябва да отбележи също и другите копия, каквото и да е мястото, което заемат в архивите, като видимуси, актове вмъкнати в други копия, направени в някой регистър или върху изолиран лист от книга. Но трябва те да бъдат изцяло прекопирани; актове, за които просто се намеква, без да бъдат буквално цитирани, не трябва да влизат в един списък с изводи. Друго нещо е, когато един къс е частично преписан или накратко предаден (например завещание, за частите на разположението, интересуващи общината, отдето произхождат архивите). Едно извлечение от тоя род заслужва да бъде прибрано в листа с изводите: той е равносилен на акт за прехвърляне на собственост.

При това, не всякога е необходимо да изтъкваме в листа с изводите всички късове, които влизат в гореказаните условия. Същият мотив, който ни подканя да не продължаваме изводите след определена епоха, може да бъде позован, за да изключим една категория твърде многобройна по късове. Ако например сме заети с архивите на едно началство, което, покрай другите функции, извършва и една безспорна юрисдикция, може да бъде желателно да изключим всички безспорни юридически актове, които в действителност представляват малко или никакъв интерес за началството, чиито архиви класираме. Също можем да оставим настрана видимусите(100) (не сравнените с оригинала грамоти), ако не изглеждат поне, че ще спомогнат за потвърждение на сравнения с оригинала къс. Ценностите от амортизирани ренти също са грамоти; изобщо добре ще бъде да изключваме и тези често твърде многобройни късове. Сгодно е без съмнение да не отбелязваме отделно в инвентара контрактите за наем под аренда и формалностите по предаване на феодалния сан, които са поместени в писмата, с които се признавали известни права. Така трябва да постъпим с тези контракти и формалности по предаване на феодалния сан, понеже те не съдържат нищо, което да не се намира в речените писма. Наопаки, може да е полезно да фигурират там някои късове, които не съществуват in extenso в архивите. По това вече цитирахме по-горе един пример. Друг пример ще заемем от регистрите за васалните владения. Еди-какви си церемониални предавания на феодален сан са изцяло привнесени, други такива просто в извод, без да доловим мотива на това различно третиране. Ще приемем прочее всички актове, включително тези, които фигурират само в извод или пък не ще допуснем нито един.

Изобщо умно ще постъпим да не приемем в тези изводни листове(101) посланията, понеже те образуват съвсем друга категория късове, нежели грамотите. При това може да се случи само малко писма да са запазени. И както, в тоя случай, никаква мъчнотия не бихме срещнали да ги приемем в един картюлер, също така те могат да фигурират тогава и в един лист от изводи. Нищо не значи, че е мъчно да приемем писма, макар и само поради съдържанието им, които малко се поддават да ги редактираме в извод.

Във всеки случай трябва да се изключат късовете, които не фигурират в самите архиви, ами в някоя исторична колекция от ръкописи, каквито всяко архивно депо притежава. Тази колекция не образува част от архивите (вж. § 66) и не трябва прочее да бъде обрана за изводния лист. Според същия принцип, трябва да се изключат копията от писма или други регистри, които по такъв или онакъв мотив от административен характер са влезли в архивите. Често единственият мотив за присъствието на един от тези регистри в архивите иде от това, че едно началство е следвало обичаите на друго, по случай своята юрисдикция или администрация (например четирите утрехтски духовни съвета, тези от духовния съвет на катедралата, малките градове, тези на главния център). Което се прилага към тези регистри, прилага се и относно формулярите. Актовете, които фигурират тук, не са сгодни за описи с изводи.

§ 75. Може да бъде полезно да представим под форма на изводи, изцяло или отчасти, съдържанието на писмата и другите документи, които се намират в едно архивно депо в оригинал или в копие.

За средните векове грамотите са (епохата, към която изобщо се отнасят изводните листове) най-важните архивни късове. И формата даже, на която са издадени и която ги обръща в грамоти, е била преднамерено избрана, защото съдържанието им било особено важно, поне за очите на тези, които са заповядали да бъдат редактирани.

Но изводните листове са за днешния историк съставени; и, колкото важни и да са за всяко време средновековните грамоти, голям брой от други документи от същото време не по-малко заслужват вниманието на историка. Ето защо може да е желателно да се публикува също и главното съдържание на колекцията с депозирани в архивите писма, което трябва да стане тогава под формата на изводи. При това добре ще е да не въвеждаме тези изводи в списъка с изводи от грамоти, ами да образуваме от тях специална серия, защото грамотите от една страна, писмата и други късове от друга, имат специален характер, който също ще се изяви в изводите. Изобщо една грамота се отнася към едно дело, едно писмо към много предмети; съдържанието, на грамотата допуска прочее да бъде по-лесно анализирано в извод, отколкото това на едно писмо. Когато има само малък брой писма от една епоха в архивния фонд, могат се описа в изводния лист на грамотите. Но изобщо писмата са тъй многобройни, че, описани, под изводна форма, тe биха ни твърде много отвлекли вниманието от грамотите, които са по-малобройни, но пък по-важни.

Тоя параграф разглежда още две неща: 1) говори за «писма и други документи». Последната прибавка допуска да обгърнем под форма на изводи прибавленията на сметките от средните векове. Така, в зеландските архиви се намира цяла колекция от тоя вид късове, съставена от списъци с части от квитанции, но в по-голямата си част от кореспонденция, разменена между ковчежниците, холандската сметна палата и финансовата брюкселска камара. 2) Прибавката «изцяло или отчасти» няма предвид да изключи или поне да не предпише съставянето на изводни писма по-късни от средните векове. Тя цели да направи възможно да съставяме изводите на част само от писмата на известна епоха, на тези между другото, които се отнасят до външната история на общината, от която произхождат архивите.

Впрочем всичко, що се каза и ще бъде казано още за изводните листове на грамоти, се прилага и за листове с изводи от писма.

§ 76. Не трябва да забравяме, че предметът на един изводен лист е различен от тоя на един инвентар; тая разлика трябва да следва от описанието на документите. В един изводен лист описанието трябва да ни запознава със съдържанието, в един инвентар — с естеството на къса.

Многократно вече (вж. § 73 в края) имахме случай да посочим разликите между инвентар и още изводен лист. Една от най-характерните произхожда от това, че в инвентара много късове могат да бъдат описани под един само номер, събрани, било в дела или пакети, било отбелязани в един и същи регистър; в изводния лист наопаки всяка грамота е отделно анализирана. Но, даже и когато в инвентара един къс отделно е описан, описанието трябва да бъде съвсем иначе предадено, отколкото в изводните листове, дето същият къс фигурира. Това различие е последица от предназначението, твърде различно, визирано в един инвентар и в един изводен лист.

В инвентара се стараем да дадем списък от късовe, депозирани в един архивен фонд с показванe мястото, което те заемат там респективно, и с показване характера и съдържанието на късовете; инвентарът е прочее списък на съществуващите в архивния фонд късове, съдържанието на които съвършено ясно е описано. Ще описваме прочее, както следва: «Съдебен акт на Н, посредством който А прехвърля една земя на В», «Присъди от съда на У, по станалата разпра между С и Д», «Съглашение между Е и Ф с цел да... и пр.» или «Завещание, чрез което X дарява имотите си за болницата в З».

Изводният списък не е опис на късове; то е въпросът на действие, произшествие, което е отбелязано в грамотата или, ако щете, за публикацията или освидетелстването на това действие или това произшествие. В листа от изводи думата е да знаем изключително, кое лице освидетелства и какво изтъква. Късовете, показани в инвентара под по-горе припомнената форма, бяха създали почва за следните номера в един изводен лист: «А прехвърля пред кметовете на X една земя на В» (или, което е по-точно, «кметовете на X оповестяват, че А прехвърля една земя на В».) «Съдът на провинцията У се произнася по разпрата между С и Д», «Е и Ф сключват съглашение, с цел да ...» — и «H завещава имотите си на болницата З». Инвентарът е прочее списък от късове, а листът с изводи е опис на факта.

Тук по-горе визираното различие невинаги се прави. Много пъти описанията на късовете и още на изводните листове биват пренасяни без никаква промяна в инвентара, докато пък описваме, както обикновено, инвентарните номера, не фигуриращи в изводния лист, а това довежда до липса на еднообразност, неприятна. — Обратното също става. Докато повечето изводи са описани така, че делото е поставено на пръв план, представят се понякога указвания като това: «Правосъден акт на ..., посредством който ...» и пр., което никак не е по-хубаво. Понеже има силни мотиви, формата да бъде различна в инвентара и в изводните листове, желателно е по-внимателно да разглеждаме различието, което не сме правили дотук.

§ 77. Описанието на документите в изводните листове трябва да бъде по-разширено, отколкото в инвентара.

Един инвентар служи главно да ни даде обща идея за съдържанието на архивния фонд и да определи порядъка на архивните късове. Съгласно тоя порядък трябва да бъдат поставени късовете; инвентарът е прочее водач. Можем се задоволи с кратко описание на късовете, с показване под един само номер на голям брой грамоти или на серия от ръкописи.

Изводният къс наопаки има за цел да изтъкне точно съдържанието на всяка грамота в оригинал или копие, съществуваща в архивите. Тук е необходимо по-широко описание. При това мъчно е да посочим тук точните размери, до които трябва да достигне то. В следващия параграф ще намерим по тоя предмет известен брой показания. Понякога, в твърдe дългите грамоти, добре е да правим избор за една точна среда между твърде дългите и твърде късите описания. Желателно е например (като необходима мярка, когато съвършено точните изводи биха се показали твърде дълги) да даваме от многото, третиращи се в привилегиите или договорите материи, извода само за ония, които са били определени за дълго да се запазят, а мълчешком да отминем постановленията (по договори) с преходен интерес. За да дадем един пример, в извода на един договор за мир ще отбележим, че се касае до данъчни и митнически права, но ще занемарим постановленията по договори, засягащи размяната на пленници и плащане на разноски по война. Когато една грамота съдържа постановления от преходен интерес само, ще употребим няколко общи термина само и не ще се впускаме в подробности.

§ 78. В листите с изводи собствените имена трябва да бъдат дадени с техния оригинален правопис. Документите трябва да се препишат изцяло с изключение тия на суверенните князе, където главната титла стига.

Друго едно различие, което трябва да спазваме при съставяне на инвентарите и още на изводните листове е, че в последните сгодно е да задържаме правописа на собствените имена така, както се явяват те в оригиналите, докато пък в инвентара можем да приемем днешната форма на имената. Изведнъж се долавя мотивът на това различие. Инвентарът е водач на архивите, назначен за тези, които искат да се справят в архивите в днешно време; трябва прочее да употребим днешния правопис на собствените имена. Впрочем, да задържим стария правопис вече би било мъчно, поради едничкия факт, че в едно дело или връзка има, може би, разни късове, където собственото име е писано различно. Един извод, наопаки, дава накратко съдържанието на една грамота и трябва да се доближи, колкото се може, до съдържанието на грамотата; трябва прочее, да запазим там стария правопис на собствените имена(102). Ако един извод е извършен според много архивни документи, например: според една грамота или картюлер, ще следваме правописа на оригиналния къс или, ако липсва той, на най-старото копие. Важните варианти трябва да се отбелязват в бележка. Ако името мъчно се чете със стария правопис, сгодно е да дадем също в бележка необходимите пояснения по тоя предмет, както се прави в картюлерите.

Същият мотив, който ни кара да задържим в изводите стария правопис на собствените имена, трябва също да определи дали да дадем изцяло, документите, които фигурират там. За да знаем, кое лице се визира, може да бъде важно да узнаем дали то е рицар или не, коя господарска власт е притежавало, какви високи функции е заемало. Без тези сведения може да бъде абсолютно невъзможно да различаваме разните личности, наричани Gisbert uten Gooie или Nicolas van Borselen, Henri de Longchamps или Nicolas del Cor. За суверените невъзможно и безполезно е да пишем всичките титли (тези на Карла V изпълват цяла страница), именно защото е лесно да ги различаваме един от друг. Има си смисъл да споменаваме тези титли например, когато следва от тях, през коя епоха приблизително холандските контове са добили титлата господари на Фриз, брабантските дукове тая на лимбургски дук, френските царе тая на наварски цар, но изобщо за суверенните князе споменаването на титлите е излишно. Прочее ще пишем например Рено, гелдерски дук (и ще оставим настрана контската титла де Зютвен), Фридрих, утрехтски владика (без прибавката маркиз на Бал), Алберт, баварски дук, Карл, бургундски дук, Филип, кастилски цар, Карл, римски император, Георги, саксонски дук, Едвард, конт на Оост-Фриз и пр., всякога със споменаване на главната титла. Не можем да прострем изключението и оттатък суверените; не ще напишем прочее, Ламорал, принц на Гавр, Голфарт, конт на Гнандпре, Филип, Маркиз на Вестерло, понеже не виждаме тутакси, че тук е въпросът за Егмондския конт, за господаря на Вер или за Виконта на Монтфорт. В тоя случай ще споменем всичките титли според правилото, поне в доста голям брой, за да можем да различим, за кого се говори.

§ 79. В един изводен лист всеки извод трябва да съдържа:

1. Датата на грамотата по новия и стария стил (за недатираните ще поставим дата приблизителна, колкото се може по-точна и по-правдоподобна);

2. Мястото, дето грамотата е била обнародвана (безполезно е да възпроизвеждаме целия формуляр отначало до край);

3. Изброяване на съществуващите печати;

4. Споменаване естеството на къса (оригинален или копие, пергамент или на книга);

5. Показване на трансфиксите, които са или били са прикачени към грамотата.

1. Това правило се прилага естествено преди всичко към епохата, когато са броили по църковния календар. Изобщо отстраняването на светиите в датата на грамотите съвпада с въвеждането на Григорианския календар. Във всички случаи трябва да споменем двойната дата до въвеждане Григорианския календар. В Холандия, в Зеландия и при ведомството на Генералитета тази операция е станала през 1582 г., в другите провинции (като изключим временното въвеждане в Грониг, 1582–1584), през 1700 г.(103)

2. Не е необходимо, винаги строго да следваме това правило. За грамотите излезли от царска личност, папата, владика, с една дума от началство, което може да се намери, ту тук, ту там, показване на мястото известно, че е желателно. Същото е и за контрактите и писмата. За документите, издадени от началство, което не излиза от определената си резиденция, като тези на градската администрация, трябва да споменаваме мястото само в изключителни случаи.

Макар и да е безполезно да споменаваме началните и крайните формули на една грамота, тоя способ има предимство да изтъква в същото време датата и мястото, когато грамотата е била обнародвана, както и езика, на който е била писана.

3. Правилото предписва да отбелязваме само съществуващите печати; това са тия само, които представляват интерес за сигилографа, и самата тяхна автентичност може да бъде още спорна. Това не пречи да бъде интересно да знаем, кои печати, даже изгубени, са били прикачени към една грамота. Когато в един документ виждаме цитирана една личност, която е сложила печата си, или че една практикувана резка показва очевидно, че там е имало печат, презумпцията, че късът е бил скрепен с печат от тая личност, става почти достоверност. Ето защо желателно е, обаче не и задължително, да отбелязваме и още изгубените печати. Също сгодно е, особено в интерес на сигилографията, да покажем за печатите на кметските съдилища имената на кметовете, които са подпечатали акта, но можем се задоволи, кога е въпрос за селски кметства, с показването на 2 (3 и пр.) кметски печата, без да даваме имената на кметовете. Ще споменем или не имената, според това дали съществуват, много селски печати в един и същ архивен фонд и дали тези лични печати представляват достатъчен интерес, за да бъдат отделно отбелязани.

4. Показвайки, че един къс е копие, добре е да прибавим една добавъчна бележка върху стойността на копието, особено относно епохата на редактирането и достойнството на редактора. Ще напишем например: «Копие извършено по нотариален ред от XVI в.» или: «Копие в един видимус от 24 май 1489 г.». Виж също и следващия параграф.

5. Трансфиксиите, споменати до трансфиксната грамота, биват описвани (когато съществуват) отделно и подробно по хроноложки ред. Например: № 350 1384 г.) февруари 7). Журито на абатството дю Вал-Бенуа в Лиеж съобщава, че Жил от Кемекс, рицар, син на покойния господар Жан от Кемекс, рицар, прехвърли на господаря Леонар, наречен «Кмета», каноник в черквата Св. Петър в Лиеж, имение, жилище, лозе идепанданси, разположени при Ор-Шато в Лиеж, за 9 марки, 15 су, 10 дение годишен данък и 6 cу ленна дан. Оригинал на пергамент, към който е бил трансфиксиран един акт на 3 юли 1412 г., посредством който Либер Фастраус от Ленс описва тези имоти пред същия съд.

№ 388 1412 (юли 3). Журито на абатството дю Вал-Бенуа в Лиеж съобщава, че Либер Фастраус от Ленс, чрез брачно съглашение с госпожица Ида, негова жена, е получила едно имение, жилище, лозе и пристройки, разположени в Лиеж, на Ор-Шато срещу 9 марки, 15 су, 10 дение и 3 копе сухи пари годишен данък, за които става дума в акта, на който тук приложеният е трансфиксия с дата 1794 г. (февр. 7) (№ 360).

§ 80. Когато грамотите не съществуват вече в оригинал, но се намират копирани в ръкописи, принадлежащи на архивния фонд, описанието на тези грамоти трябва да фигурира в изводния лист, докато в инвентара ще се задоволим да споменем самите ръкописи.

Това правило е последица на вече често отбелязваната в това «Ръководство» разлика (вж. между другото § 77) между един инвентар и изводен лист.

Специално в сбирки със стари права, в картюлери, сбирки с копия и пр. намираме преписи, чиито оригинали не съществуват вече. Ако тези ръкописи принадлежат на архивния фонд, грамотите, които се намират там, принадлежат към същия фонд и трябва да бъдат вместени в изводния лист. В извода трябва тогава да споменем мястото, дето се намира копието, с други думи, регистърът или ръкописите, дето грамотата е преписана (съобразно § 73).

§ 81. Изводните листове трябва да бъдат снабдени с индекс за собствените имена на лицата и местата; също е желателен един индекс на печатите.

Ще си припомним тук казаното в § 64, което абсолютно се прилага към това.

Доказа се вече (§ 64), по случай индексите на инвентарите, че индексите са леки и необходими водачи. За изводните листове, които поради своето естество даже ще служат за справки на историците по-често, нежели инвентарите, присъствието на индексите е прочее дваж по за препоръчване. Извън индексите за собствени имена на лица и места, препоръчва се в тоя параграф стъкмяването на индекс за печатите. Може наистина да намерим имената на онези, които са подпечатали актовете в индексите за собствените имена на лица, но тоя индекс има друг предмет, и печатите на корпорациите или общините не намират място тук.

Отбелязването на печатите в изводните листове ще произведе полезен ефект само, когато един индекс улеснява употребата на това отбелязване. Без тоя индекс отбелязването на печатите малко практична стойност има, защото тогава печатите са като заровени в изводния лист.

Колкото за тоя индекс на печатите, можем и тук да приемем строгия азбучен порядък. Препоръчва се да разделяме на рубрики печатния индекс. Например а. Църковни печати; б. Светски печати, като подразделяме последната рубрика на 1) Печати на княжески лица, на територии, градове, съдилища и пр.; 2) Семейни или частни печати.

В печатния индекс ще отбележим само съществуващите печати, а не и тези, които, макар и да са споменати в изводите, са изгубени.

§ 82. За съставяне азбучните индекси на собствените имена на лица, които трябва да придружават изводните листове, ще съблюдаваме сладните правила:

а. Имената на лицата трябва да бъдат класирани за предпочитане по азбучен порядък на семейните имена, а когато липсват те, според това на титлите, и ако също и те липсват, съобразно това на презимената.

б. Семейните холандски имена трябва да бъдат класирани азбучно според изговора. Буквите които не се изговарят, трябва да ги смятаме като неписани.

в. Чуждите семейни имена трябва да бъдат класирани според националния правопис, ако последният е добре известен.

г. Презимената трябва да бъдат класирани съобразно най-употребителната форма, с условие да съблюдаваме казаното в «б».

д. Семейните имена и презимената от един и същ произход трябва да бъдат поставени едни до други в индекса.

Отначало всякой човек е имал само едно име; по-късно се роди нуждата да различаваме помежду тях разните индивиди, носещи едно и също име; то е станало изпърво чрез прибавяне името на бащата, после чрез прибавяне името на семейството, което безсъзнателно прави излишно името на бащата. Тоя развой е станал постепенно; през средните векове малко лица са имали ceмейно име; след въвеждане градското съсловие, намериха се и такива, които нямаха такова име. На името, презимето, семейното или бащиното име ли трябва да фигурира името на лицето в азбучния индекс? Индексите, които са били съставени през XV, XVI и XVII век, класирани са изключително по презимето, без съмнение защото всеки си е имал презиме и не всякога семейно име. Прибавяне на бащиното име, както и обобщаването на семейните имена, не е довело до промяна в редакцията на азбучните индекси. То се лесно обяснява. Бащиното име е служило изключително за различаване на хората, които са носили едно и също презиме. Всички лица, които се наричали Иван, образували са, тъй да се каже категория, в която са различавали Ивановците, бащата на които се наричал Петър, от тия, бащата на които се наричал Никола и пр. Докато семейните имена бяха само лични презимена, те си имаха същото значение: Иван фурнаджията и Иван златарят различават две лица тъй добре, както Иван Петров (син на Петра) и Иван Николов (син на Никола). Но когато Хлебар и Златар са станали семейни наследствени имена(104), положението се променило. Семейното име става родов термин, а презимето занапред служи изключително да различаваме помежду тях индивидите, които са принадлежали към същото семейство. От това следва, че в азбучния индекс трябва да съберем лицата, носещи същото семейно име: те се различават помежду си по своите презимена; лицата наопаки, които имат семейни имена, ще бъдат събрани по презимената си и ще се различават помежду си по бащиното си име. Обаче не трябва да класираме имената по бащиното име, понеже никога не е съществувала категория Ивановци синове на Ивана, която да са различавали по презимената им.

Току-що казаното не пречи никак да класираме в индекса с презимето лицата, имайки семейно име, защото възможно е те да се явят другаде без семейното име. Ако прочее ги отбележим по тяхното презиме, страниците, дето се показват те, биват съединявани. Но то не освобождава от задължението да поставим тези имена също и в азбучния ред на фамилните имена. Също може да бъде желателно да определим едно място, в индекса, за бащините имена, защото последните често са се превръщали в семейни имена(105); но то не е мотив да не ги класираме азбучно по презимето.

Титлите трябва да се третират по същия начин, както и семейните имена; изобщо те са наследствени. Господарските титли се преобразуват по неуловим начин в семейни имена, и безполезно е да доказваме, че тези титли трябва да бъдат смятани еднакво като семейните имена; даже и за наследствените титли, като поп, владика, управник и старей, съдия и маршал, желателно е да следваме същата употреба, защото често лицата са отбелязани изключително по тяхната титла. То не пречи, за титлите, да бъде удобно да отбелязваме в индекса, и титлата, и семейното име, и презимето. Jean de ’s Gravenzande, миделбургски игумен, ще трябва прочее да се причисли не само при ’s Gravenzande, но също, и при Миделбург, и при Иван; Иван Хенотски, бомонтски господар, при Хено, Бомонт и при Иван. Явно, безполезно е всякога да посочваме страниците, дето се те срещат; при Иван и при Бомонт можем да отпратим в Хено веднъж завинаги.

Втори един въпрос се поставя по отношение на порядъка, според който трябва да поставим имената в индекса. Показаният посредством правописа порядък тук не е полезен, защото правописът често бива произволен. Същото лице, което в един извод се нарича Лоотен, в друг ще бъде назовано Лотен. Някой си тук наречен Никола, другаде е Кола; тук Ежид, там Жил. Гореказаните правила имат за цел да ни накарат да съберем в индекса имената, които всъщност се изговарят еднакво или имат едно и също значение. За семейните холандски имена решено е прочее да се класифицират азбучно според името и произношението. Ще смятаме ае като аа, двойната гласна в края на сричката като една само, с последвано от друга буква освен е и още i като к(106); ei и еу изобщо са съединени, също ss и ssch, th и t, z и s, ph и f, g и ch в края на една дума. Ще постъпваме според същите принципи, когато двете имена се различават по произношение само местно (например Ван дер Молен и Ван дер Мьолен и Вермьолен, Шутен и Шолтен, Ван Сюлк и Ван Сюлик), или когато едно холандско име е било преведено на латински или друг някой език (напр. Ван дер Молен — Де Молендино и Дю Мулен, Шутен — Pretorius, Backer, Pistorius и Buolanger) или полатинчени (например Jansen — Jansonius, De Groot — Grotius). Bъв всички тези случаи при това отпратка от едно име към друго е необходима. Префиксите, съединени или не със самите имена, не упражняват никакво влияние върху класирането. Ще поставим прочее към буквата h, ’t: Hooft и Тhооft, Van der Hoeven и Verhoven, De Hont и Dhont(107).

Имената на чуждестранните семейства не могат се класира азбучно според произношението, защото произношението на чуждия език е съвсем различно от нашето. Ще следваме прочее, колкото се може, оригиналния правопис на името и ще поставим Pretorius при Praetorius, De Vloois при De Valois(108).

Желателно би било да можем също тъй да постъпваме и с презимената. До известна стенен то не представя несгоди. Имената, които имат един и същ произход, като Jan, Johan и Johannes, Claes и Nicolas, Cill es и Aegidius, Zweder и Assuérus, трябва да бъдат събрани в един индекс, обаче мъчно е да намерим общо правило, според което да решим, коя форма от презимето трябва да предпочетем. Тук оригиналната форма не може да служи, защото Jan произхожда от френски, Johan от немски, Johannes от латински. Още по-добре би било, може би, особено за публикацията на грамоти от средните векове, да класираме презимената по латинската им форма, което е същевременно и името на църковния светия. Но при все това не можем да класираме в индекса холандските контове Willem при Guillelmus, Karel при Саrolus и пр. Освен това всички имена нямат латинска форма (например Sjoerd). Също по-добре е да поставим в индекса презимената под формата, която най-често се явява в изводния лист. Това никак не представя несгоди, защото, ако напразно сме търсили в Jan, естествено, че ще търсим при Johan или, Jonannes.

§ 83. Желателно е, архиварят да публикува най-важните късове от архивите си. При това добре ще бъде да не предаваме на печатане първия попаднал на ръка къс през време на класирането, и който може да ни се види важен. За предпочитане е да се сдобиваме с общ поглед върху цялото депо и да отсъждаме, кои късове трябва да предпочитаме при една публикация, да изследваме особено дали късът, който е привлякъл вниманието ни, не принадлежи към серия или дело, от което известен брой сродни късове трябва да бъдат едновременно публикувани. В малките архиви за предпочитане ще бъде да довършим инвентара, преди да се отпечата и един документ даже.

Впрочем, тук не е място да говорим за публикацията на архивните късове. Ще следваме предписаните правила от историческото дружество в Утрехт (historisch Genootschap)(109), както за публикуването на документите, засягащи историята на средните векове, така и за тези, които засягат новата история.

Последният дълг, който се пада на архиваря, по отношение доверените на неговата грижа архиви, засяга публикуването на главните документи. Това е негов дълг, но то е почетен дълг, а не служебен. Можем прочее да се ограничим с няколко съвета. Добре е архиварят да не почва твърде рано тази доста привлекателна работа. Един архивар, който се учи да познава един архивен фонд, рискува да отдаде важност на всеки къс, защото съдържанието, по самото естество на нещата, за него е ново. При това от само себе си се разбира, че смешно е да публикуваме всички тези късове. Но даже и архиварят, който се е фамилиаризирал с архивите си, често бива поразен от интересното съдържание на някои документи. Като ги публикува, естествено не постъпва зле; но по-добре ще стори да отложи публикацията за известно време. Каква е сигурността наистина, че няколко дни или няколко седмици по-късно, тъкмо в момента, когато документът ще бъде отпечатан, той не ще намери втори къс, отнасящ се към първия и който да го пояснява? Той ще публикува естествено и него също, и двете публикации ще бъдат непълни. Изобщо тоя метод на публикуване къс по къс изражда се в дилетантство, в игра на любители към любознателното без сериозна основа. Освен това той (методът) прави по-мъчни старанията на историците, които ще имат нужда да намерят от публикуваните материали по малко навсякъде. Но най-тежката несгода, естествено е, че по тоя начин, архиварят пилее времето си по глупости така, че липсва му случай да обърне работата си в сериозна, за да публикува най-важните текстове от архивите си, тези, които заслужват пред всичките други нашето внимание.

Историята на утрехтските архиви може да служи за илюстрация на току-що казаното. От 1830 г. насам непрекъснато, в продължение на 25 години, работи се в тези архиви, и публикуваха документите. Двете серии от прегледите на Бандер Монд, прегледът на Вермьолен, архивите на Дот с тяхното продължение от Ван Аш ван Вижг, и популярният алманах на Бош съдържат безброй, късове от тези архиви, образуващи не по-малко от 26 тома, без да говорим за материалите, публикувани от време на време в многобройните томове на Archief voor Kerkgeschiedenis от Kist и Rogaards с разните му продължения в Bijdragen от Nijhoff и в Archief van het Aartsbisdom Utrecht. След една работа от много години, упорита и достойна за похвала, изпълнена от хора, които не бяха какви да е, очакваше се, навярно, да се намери още материал за един преглед, но само за жетва, която би дала само второкачествени и третокачествени плодове. Е добре! Дори до последно време обратното беше вярно. В провинциалните архиви редките епископски сметки почиваха забравени, — в градските архиви, никой още не беше отбелязал регистрите с общинските кьор, необходими за изучване историята на правото в Утрехт; в архивите на духовния съвeт оставаше неиздаден прочутият трактат на Хюго Встинк, който описа организацията на катедралния духовен съвет във всичките й подробности, — и още не позната серия с царски грамоти от Утрехт беше позната само отчасти посредством абсолютно недостатъчните издания на XVII век, тогава, когато най-добрият ръкопис се намираше в архивите на янсенистката църква. Това положение, естествено, беше критическо, и затова вярваме, че можем съветва да не се предприемат публикации, преди архиварят да си е дал добра сметка за общото състояние на своите архиви(110).

Ако е възможно, за предпочитане ще бъде да довърши изпърво инвентара, за да знае точно, кои документи допадат за в рамките на публикацията. Но за големите архиви това изискване удовлетворено до край би било все едно да запретим на архиваря да публикува документите, което много се отдалечава от нашето намерение; впрочем, то не е абсолютно необходимо в интереса на публикациите.

Относно формата на публикацията мислим, че можем се ограничи със съвета да не публикуваме документи без осветление, което да обхване поне едно описание на използваният документ и показване, че отпечатаният къс е важен.

За правилата, които трябва да следваме в публикацията, можем се отправи към принципите, издадени от Historisch Cenootschap. Тези на Bepalingen over de uitgave van (middeleeuwsche) handschriften са заети от разни модели, смятани като авторитетни, и бидоха възпроизведени и препоръчани почти от всички холандски сдружения като такива от известна важност, които ни запознават със стари ръкописи. Тези на Bepalingen voor het uitgeven van handschriften, betrekking hebbende op de nieuwere geschiedenis съставени според установените правила от Deutscher-Historikertag по-късно се явиха (1896). В Белгия установените правила от истеричното дружество Commissior royale d’histoire ce появиха също през 1896 г. За Италия ще се справим с правилата излезли в том 38 на Miscellanea di Storia italiana (1902). За Франция и Германия трябва да се обърнем към ръководствата на Ланглуа и Сеньобос, и от Бернхайм Lehrbuch der historischen Methode (последно издание от 1908).

Глава шеста: Условна употреба на известни термини и знаци

§ 84. За по-голяма яснота ще трябва винаги една и съща терминология да употребяваме в разните, инвентари. И от други гледища още еднообразието в инвентарите е желателно.

Живо препоръчваме на архиварите да размислят върху това правило, но явно, че еднообразността в архивните инвентари, по отношение на разните подробности не излага никой основен принцип. В повечето случаи безразлично или поне маловажно е дали по въпросите от тоя род ще се решим в тоя или оня смисъл. Обаче не е безразлично дали решението се взема от всички в един и същ смисъл. Ако можем успя да постигнем известно еднообразие в тоя вид подробности, онези, които се ползват от инвентара, свикнали незабелязано към едни и същи и навсякъде употребявани изрази, тутакси ще ги разберат, и безполезно би било да обясняваме по това отделно смисъла. Нека се обясним с няколко примера. Свикнали сме да говорим за «Протоколи на съвета», а също и за «Протоколи на областните събрания». Изразът не е съвсем точен, понеже има предвид регистъра на «резолюциите», решенията на съвета или на областните събрания. Но разликата е минимална и не бихме настоявали повече върху неточността на израза. При това в края на XVIII в. резолюциите незабелязано стават пространни; в 1795 г. или около тая епоха, също почват да бележат дела, по предмета на които не е взето никакво решение. Понякога даже и постановленията стават пространни: това са истински протоколи. Можем отбеляза всичко това подробно в бележка, след като сме забелязали серията, и трябва да го направим, защото тази особеност е важна за тоя, който си служи с инвентара. Но същата цел можем постигна, като следваме един много по-прост път: когато се споразумеем да съблюдаваме точно по-горе показаната разлика между резолюциите и протоколите тогава няма вече нужда да даваме обяснения. — Друг пример. Старите са говорили за регистър с резолюции, холандците говорят за един азбучен регистър; желателно е прочее да определим точно веднъж завинаги значението на думата регистър, за да предварим всякаква бъркотия. Освен това, старите различаваха репертоари. Ако не щем да бъдем принудени да обясняваме в инвентара, какво е съдържанието на репертоар от тоя род, добре е да заявим предварително, какво разбираме под репертоар и под индекс. — Употребата на разни изрази за един и същ предмет представя прочее понякога опасност за яснотата на инвентара; във всеки случай единството на изразите може много да намали дължината на инвентара. И тъй, ако това единство не е абсолютно необходимо, във всеки случай твърде практично и полезно е.

Същото е по еднообразието и в други подробности, които трябва да вземем предвид при съставяне на инвентара. Така твърде лесно е да се съгласим, че ще поставим между скоба датата, която ще прибавим в инвентара, на един недатиран къс; ако тоя, който си служи с инвентара съгледа тогава, че датата е неточна, няма нужда да търси причината в тая неточност. Ако в една подялба на инвентара, или в един изводен лист, или в един картюлер, късовете са хроноложки класирани, то е една леснота за търсителя да знае дали ще намери късовете, които носят само показание за годината, без повече да е казано например преди януари или след декември. Естествено, че каквото е едното такова и другото е(111), обаче не трябва да постъпваме различно в един и същи случай.

Надяваме се, че ще бъдат предразположени архивите по второстепенните въпроси от тоя род, да пожертват личните си предпочитания за общите употреби. Ето защо решаваме се да дадем в следващите параграфи известни правила, които препоръчваме с доверие на вниманието на колегите си.

§ 85. В томовете ще различаваме регистри, протоколи и сбирки. Последните, дължат появата си на сбор от изолирани късове, подвързани в едно, докато в протоколите и регистрите съдържанието е било вписано на предварително подвързан том. Протоколите съдържат самите чернови, регистрите съдържат копията.

Том е общоупотребителният термин, за да посочим една колекция от книжа, които са подвързани (или съшити) заедно. В такъв смисъл се употребява думата и в обикновения език. Тези томове се различават според това дали техните листа са покрити с писмо преди или след събирането им в том. Първият случай, се представя често. Черновите на резолюциите, протоколите, преписи от продажби на недвижимости, сметки, получени кореспонденции, често биват събрани в том, след като са били писани върху отделни листа. Подобни томове се наричат сбирки, малко важи дали са подвързани или шити. Всички други томове, подвързани преди да са послужили за писане, трябва да ги разделяме на протоколи и регистри. Протоколите(112)са томове, в които се вписват черновите (оригиналите)(113); в много общински съвети обичай е било да пишат на нечисто тутакси актовете в тома, предназначен за това. И нотариусите са постъпвали често по същия начин. Регистрите наопаки са томове, в които актовете са преписани (регистрирани). Регистрите съдържат прочее изключително копия. Няма защо да правим разлика между регистри, в които са копирани преписаните документи и книгите за препис, гдето са копирани изпратените документи (различие допуснато от Бреслау, Urkundenlehre I, 92). Наистина, от една страна думата «(за)регистрирам» има твърде общо значение; от друга, ясно виждаме чрез описанието в инвентара дали регистърът съдържа получени или изпратени късове.

Нека изтъкнем още тук, че в инвентара думата регистър винаги трябва да се употребява с гореказаното значение. За да избегнем бъркотията, не е желателно да употребяваме думата регистър в смисъл на показване на съдържанието. Прочее няма да пишем например: «Книга с присъди в края се намира индекс от лица, против които са били произнесени присъдите». Виж по-нататък § 89. Нека прибавим още, че думата «книга» трябва да се употребява в инвентарите само в смисъл на отпечатано произведение.

§ 86. Трябва да различаваме дело от връзка с късове. Далото се е образувало, когато документите са били още жив организъм: връзката се е образувала от архивар по-късно, след като архивата е станала бездушно същество.

Това различие има и една практична цел. Когато в един инвентар става въпрос за дело, под това име се бележат изключително късове събрани и съединени на пакет през епохата, когато документите още са били на разположение на началството, от което са зависили те. Не е абсолютно необходимо, късовете да бъдат събрани, преди да са били те депозирани в архивите или тутакси след това: делата може да са образувани по-късно, стига да бъдат формирани през епохата, когато администрацията или чиновникът, който е образувал архивите, още е действал и винаги е заповядвал върху архивите. Връзките наопаки са образувани от архиваря, който по случай едно класиране събира и описва известни късове под един само номер, както е казано в § 31. Архиварят може прочее да образува връзка, а не дело. Той може само да възстанови едно дело, когато последното е било разставено. Не е безполезно да наблегнем още веднъж тук на факта, че всички събрани под един само архивен номер документи не образуват връзки и дела. Затова трябва събраните късове да се отнасят към един и същ предмет: Късове събрани просто поради естеството им например, защото всички са получени късове или защото всички са сметки на един определен клон на службата, не образуват връзки, нито дела, ами вързопи bursse(114), обвивки или пакети. Между последните две думи няма да правим точна разлика. Едничката разлика е, че пакетът е по-обемист от една обвивка (под последната дума в един инвентар трябва винаги да разбираме обвивка, съдържаща късове, а никога празна обвивка(115). Употребата на термините портфьой или кутия не изглежда желателна. Наистина, всички изрази от тоя род се употребяват, за да осведомим тоя, който си служи с инвентара, по естеството или количеството на късовете; изразите портфьой или кутия по тоя предмет са безсмислени. Ще кажем прочее «пакет в портфьой», «дело в кутия» и пр. Терминът filiasse (вързопче) може да се употребява без несгода, като имаме предвид, че един filiasse (вързопче) винаги е някогашен пакет.

§ 87. При посочване съдържанието на един том ще правим разлика между таблици, индекси и репертоари. Таблицата се съставя по такъв начин, че да показва съдържанието по същия порядък, както е извършено и в самия том; индексът и репертоарът разпределят съдържанието на един том, според естеството му, на разни рубрики, какъвто и да е при това начинът, съобразно който са наредени тези рубрики.

Разликата между индекс и репертоар иде от туй, че последният дава кратко резюме за съдържанието на всяка бележка на тома, към който ни отпраща, докато индексът се задоволява с просто отпращане.

Тази дефиниция никак не се нуждае от пояснение. По-горe (вж. § 85) изтъкнахме вече, че употребата на израза регистър, за означаване съдържанието, трябва да бъде отхвърлена, защото думата регистър в инвентара има друго ясно определено значение.

Между показванията за съдържанието на един том или една серия от томове на един архивен фонд трябва на първо място да различаваме таблиците. Характерното за таблицата е, че късовете тук следват също, както и в самият том, със съдържанието на който ни запознава тя. Тези таблици отговарят прочее на показанието на съдържанието, което изобщо срещаме в печатните произведения. Това, което в тома се намира на първата страница, ще фигурира на първо място в таблицата и тъй нататък. Заключението на това е, че рядко намираме таблици на серия от томове. Изобщо прави се таблица специално за всеки том, макар и да прекопирваме понякога един след друг тези от многото томове, които ще последват. На една таблица абсолютно отговарят бележките на празното поле, които с малко думи споменават предмета, за който се говори в текста. Много таблици са образувани посредством преписването на тези бележки върху празното поле.

Във всички други случаи съдържанието на един том или серия бива нареждано под разни рубрики. Показанията от тоя род от своя страна могат се раздали на индекси и репертоари. Помежду двете категории само тая разлика съществува, че индексите отбелязват само типичните думи, докато репертоарите са по-подробни и дават къс анализ на всеки акт или всяка отпратка. Така често срещаме репертоари върху регистрите по васалните имения; актовете за феодалните инвеститури събират се тук, когато се отнасят към едно и също феодално владение, а пък за всяко феодално имение се намират, едно под друго, разните феодални инвеститури, с показване страниците, дето могат се намери in extenso, във феодалния регистър, въпросните актове.

Разните рубрики, на които е разпределено съдържанието на един том или серия в един индекс или репертоар, могат се нареди по разни начини: азбучен, хроноложки, систематичен, географски и пр. Важно е да кажем, коя система сме употребили. За таблиците тези различия, по самото естество на нещата, не съществуват.

§ 88. За късовете, които засягат актовете на една администрация, ще правим разлика между резолюции и протоколи. Под първите разбираме просто решенията на съвета, а във вторите дават се освен това и постановленията.

Общият термин, под който разбираме същевременно резолюциите и протоколите, е думата актове. Последният израз особено се употребява от учените, които говорят латински. Регистърът за актовете съдържа актовете на един съвет, протестантска църква, събор от пастири на много църкви, съседни, на едно академично тяло. Различието, което се прави между резолюциите и протоколите, ще учуди всички ония, които са проследили серия от регистри, съдържащи актовете на една администрация. Изпърво показанията са извънмерно кратки; те засягат тогава само взетите от събранието решения, а после стават по-пълни; най-после вписва се почти всичко, що се върши на събранието, даже и когато никакво решение се не взема. Тези изцяло различни характерности силно бият на очи, обаче невинаги е възможно да определим ясно точната граница, която ги дели; някога известни прения също биват отбелязвани, обаче невинаги. Изобщо, може да се каже, че границата се доближава до 1795 г. В регистрите на областни събрания и в по-раншния от 1795 г. общински магистрат изобщо не фигурират постановления. Често отделно се цитират мненията на разните членове на съвета, обаче няма следа от истински постановления в регистрите на провинциалните и общински актове. Времето и условията са привнесли тук една промяна. Народните избраници за националните събрания пожелаха да видят думите си вярно предадени; по тоя начин старите обичаи изоставиха се, и оттогава старите резолюции станаха истински протоколи. Тук посочената разлика отговаря на езиковата употреба. Актовете на народните събрания(116), на холандските области и пр. не били отбелязани в регистри за протоколи, но в регистри за резолюции; тогава обичаят станал общ да се отбелязват всички актове, даже и постановленията на една администрация и никога вече не станал въпрос за резолюции, ами винаги за протоколи (или изобщо за актове). С действието също и думата се е променила.

§ 89. В резолюциите и протоколите ще различаваме:

а. Чернова или мемориал, писана в заседание;

б. Концепта, т. е. писания къс след заседанието, но още неодобрен;

в. Черновата, т. е. къса такъв, какъвто е бил потвърден от събранието.

г. Копието на черновата или преписано на чисто, определено да бъде запазено от съвета, на който късът съдържа резолюциите или протоколите;

д. Послешните преписи.

Изобщо резолюциите и протоколите, преди да получат окончателната си форма, минават през три фази. В самото, заседание натовареният с тая грижа чиновник пише кратка бележка за това, което се е разисквало (нечисто или мемориал); след това той приготвя по-обстойно редакцията (концепция); най-после този къс, променен или не, бива приет в следващото събрание (чернова)(117). Трите различни редакции не всякога съществуват; може да се случи секретарят да приготви през време на заседанието такава редакция, щото да няма вече нужда да я пише в подробности: мемориал и концепция тогава се смесват. Може още концепцията да бъде одобрена без промяна или пък промените да бъдат поставяни върху самата концепция, така щото същият къс изпърво да бъде концепция, а после чернова; това се случва даже най-често. Прочее нечистото и концепцията, даже и когато са били прекопирани върху различни листа, губят всякакво значение, щом като черновата е била установена; те не са били определени като последните да бъдат запазени: обикновено и са ги унищожавали. Запазеното прочее в архивите от мемориалите и концепциите е незначително. Не можем да правим разлика между нечисто и мемориал, щом като се употребяват и двете думи със същото значение. Наопаки, трябва да правим разлика между чернова и това, което на холандски се нарича «лап». Последното е един особен вид чернова; тя се винаги пише на отделни листа, които по-късно обикновено са били съединявани.

Като е обичай да привнасяме необходимите промени в концепцията и по тоя начин да образуваме черновата, черновите не всякога ни се харесват на вид. Така от рано се е почувствала нуждата да притежаваме покрай черновата и един екземпляр на чисто, който лесно можем да четем, защото писмото там е правилно и лишено от зачерквания. Докато черновата е била писана от секретаря или друг доверен чиновник, имащ право да присъства на заседанията и е назначен за тези функции, не за хубавия му почерк, ами за другите му способности, преписът на резолюциите или протоколите в екземпляра на чисто е бил поверяван на друг чиновник, определен за тая работа поради хубавия му почерк.

Между това често се случва една серия с резолюции, която изпърво се е състояла от чернови, да стане по-късно екземпляр на чисто. Можем точно да следваме в това развитие резолюциите на утрехтските областни събрания. Секретарят на областните събрания, наречен Леденберг е писал почти нечетливо: от негово време един екземпляр на чисто е бил абсолютно необходим. Но при наследника му Ванхилтен, от 1618 година насам, почеркът на черновите на резолюциите се оправя до такава степен, че екземплярът на чисто ставал все повече и повече безполезен. Най-напред са пропускали в екземпляра на чисто самите резолюции, като допускали само получените късове; няколко време след това престават да поставят екземпляра на чисто. Но по-късно, в 1674 г., с пристигането на нов секретар, Ван Лухтенбург, последният пак почувства нуждата да има два регистъра; съществуващата серия, която изпърво бе съдържала черновите, била продължена като екземпляр на чисто и нова една серия на чернови била почната. Същото е станало между другото и с резолюциите на катедралния духовен съвет.

Едва ли е нужно да кажем, че всички съвети не са карали да се преписват техните резолюции или протоколи в екземпляр на чисто: то е именно случаят за основаните след 1795 г. началства. Вписването в окончателния регистър винаги е ставало няколко време, след като изразът на черновите е бил установен, а пък управителните съвети от епохата на баварската република са имали повечето твърде ефимерна продължителност: не бяха почнали още да преписват актовете на чисто и съветът вече бе заместен от друг, а компилацията на екземпляра на чисто е стояла висяща.

До екземпляра на чисто, определен за регистратурата или канцеларията на казания съвет, естествено представят се още много копия. На първо място копията, назначени за членовете на съвета; понякога при това всичко не е бивало преписвано там, било защото копистите са изпускали това, което малко интересувало членовете на съвета, за които е било предназначено копието, било защото са давали само кратък анализ за това, което се е съдържало в резолюциите (например кратките резолюции на утрехтските областни събрания). Когато се разпространил обичаят да се печатат резолюциите (холандските и зеландските областни събрания), един екземпляр на печатаното произведение заместил, и екземпляра на чисто, и другите копия. От тогава насам изобщо само два екземпляра има от резолюциите, единият ръкописът и другият печатен.

§ 90. В сметките трябва да различаваме:

а. Протокола, т. е. неодобрената още сметка;

б. Отчета: под това име трябва да разбираме, както оригиналната сметка, така и автентичните копия, ако последните, направени тутакси след изслушване на сметката, са определени да бъдат предадени, било на ковчежника, било на изследвача (желателно е да изтъкваме в описанието, за кому е бил предназначен екземплярът с отчета);

в. Другите копия, били те автентични или не.

Едно ръководство(118) или журнал е регистър, в който един чиновник-счетоводител отбелязва приходите и разходите си посредством рубрики, при които той ще ги оправдае по-късно в своята сметка.

Сметките биват приготвяни от чиновника-счетоводител. Приготвената сметка още неодобрена се нарича концепт (проект). След това сметката се разглежда от съвета или чиновниците, натоварени за това, и обикновено се одобрява с малко или никакво изменение. Подир това следва една декларация, поставена под сметката, подписана от разглеждачите. До тоя екземпляр на сметката, който съответства на черновата в резолюциите, фигурират почти винаги две или три копия. Наистина, два екземпляра от сметката винаги са необходими, единият за съвета, който я преглежда и пази (сметката), другият за отговорния ковчежник.

Сключването на сметка е билатерален акт; ковчежникът дава сметка на по-висшите от него и с това същевременно се освобождава; трябва прочее и двете страни да притежават по един екземпляр от сметката. При все това, изобщо само един екземпляр бива утвърдяван и подписван от членовете на комисията, натоварена с това. Вторият е просто копие, автентично, от секретаря. Често се случва комисията, натоварена за проверка на сметката, да бъде съставена от делегати на разни корпорации. Така, в утрехтската провинция разни задължения били разпределени по енории, съставени от много села. Сметките тогава били разглеждани вкупом от делегатите на разните селски администрации, и всяка една от тези администрации е получавала по един екземпляр от сметката. Другаде сметките за бедните са разглеждани вкупом от представители на общинската администрация и консисторията. За много други още сметки разни заинтересувани съвети получавали са по един екземпляр. От сметките на зеландското адмиралтейство например депозирали са екземпляри в архивите на адмиралтейството, в сметната палата на Зеландия, в главния бирник на съюза и при ковчежника.

Във всички случаи правило е, един определен съвет да получава оригиналния екземпляр, а другите копие, но това правило допуска отново изключения. В селските администрации често се случва, оригиналната сметка да се намира, ту в един фонд, ту в друг, а понякога даже е била връщана на ковчежника. В тоя случай не е дума за разделяне на текущата серия от сметките на един и същи съвет, според това дали сметките са оригинални или автентични копия. Когато самите администрации не правят никаква разлика, архиварят още повече няма защо ди я прави. Вместо да различава копията от оригиналите, трябва прочее да ги различава според началствата, за които е бил предназначен всеки екземпляр от сметката, което следва, било от надписите «за издължителя или ковчежника», «за камарата», и пр., било от архивния фонд, в който се намират те.

Не може следователно да се установи за сметките, както е за резолюциите, разлика между копие, екземпляр на чисто и чернова. От друга страна в сметките можем да различим и една категория, съответстваща на туй, което са мемориалите(119) за резолюциите. Искаме да кажем за наръчници и журнали, дето чиновникът-счетоводител е вписал всекидневните приходи и разходи, което го е накарало да раздели наръчника на разни рубрики, отговарящи на оглавленията в сметките. Тоя наръчник служи за основа при стъкмяване на сметката, по-голямата част от подразделенията в наръчниците са разпределени като подразделенията на сметката. Наръчниците от тоя род рядко са запазени, защото са изгубили своето значение след сключването на сметката. Над това, те са образували част от частните книжа на ковчежника, който изобщо не е бил член от съвета, назначен за изслушването на сметката. Само в архивите на някои църковни общини, към които не се прилага това последното съблюдаване (например утрехтският духовен епархиален съвет; абатството на Миделбургската Св. Богородица), се показват още няколко наръчника. В твърде малки администрации наръчниците са уеднаквени с проектосметките, за одобрение за които намираме да се споменава в същите наръчници. Случаят се представя особено в регистрите за приходите и разходите, регистрите с пожертвания, с дякониите; дяконът директор не е пазил екземпляр от своята сметка.

Покрай тези наръчници, които чиновниците-счетоводители са пазили при себе си, намираме листове или репертоари, поставени под надзора на съвета, в полза на който са взети приходите от респективните бирници. Това са регистри, показващи, какви определени приходи трябва да получи годишно съветът от годишен наем, от ценз или от налози, редовно а жур държани регистри и подновени в края, когато след дълги години прибавленията са станали твърде многобройни. (Забележете, че е въпрос единствено за известни репертоари, дето става дума за доходи от земя). Копия от тези листове (rôles) са били предавани ежегодно на чиновниците-счетоводители, които са отбелязвали там реалните си доходи и които по тоя начин тези копия са замествали с наръчници.

§ 91. В дипломите, писмата, и другите актове трябва да различаваме:

а. Концепта или проекта, т. е. неодобрения още акт в окончателната му форма;

б. Черновата, т. е. акта такъв, какъвто е бил приет;

в. Едрия почерк, т. е. определения за предаване на страните акт.

Едно идентично различаване на това, което направихме между разните фази, през които последователно минават резолюциите и сметките, може също да се направи за актовете. Неприетият още акт се нарича концепт, както за резолюциите и за сметките. Често концептът не се редактира от тоя, от когото се съставя актът, но от чиновника, който му е подчинен, а понякога и от тоя, комуто ще трябва да бъде връчен актът. Тогава концептът се подлага на одобрение от съвета, администратора или чиновника, от когото трябва да бъде съставен актът; последният според нуждата променя и определя изразите на акта. Така приготвеният акт, се нарича чернова. След това късът се преписва на чисто, и тоя екземпляр на чисто (едрият почерк) се предава на оня, комуто е предназначен актът. Черновата, трябва да остане прочее депозирана в архивите на съвета или чиновника, от когото се съставя актът, а пък гросът (едрият почерк) при дестинатора. През средните векове гросата е била най-важният къс, такъв, на какъвто са признавали доказваща сила. Иначе е днес; гросата има доказвателна цена само, когато липсва черновата. От само себе си се разбира, че и в актовете също концептът често се е обръщал в чернова, без да бъде наново преписван и че в редки случаи, когато концептът изцяло е бивал неодобряван, той обикновено се е изгубвал. Често е трябвало един акт да се връчва на много лица: тогава са образували от него много гроси.

Разните фази, през които може да мине един акт, еднакви са за всички изпратени късове, както за писмата, така и за другите актове. Говори се напр. за концепт на писмо и за чернова на писмо. При все това името гроса се употребява само по отношение на актовете. Когато се говори прочее за писмо или акт, без да се изрично изтъква, че се визира черновата или концептът, тогава се разбира изпратеното писмо или акт, т. е. което за акт може да се нарече още и гроса.

§ 92. Дипломите са писани документи, издадени в известни определени форми, за да могат послужи за доказателство на това, що съдържат.

Понятието диплом вече много пъти биде определяно и по твърде различни начини.

В това «Ръководство» се е употребявало в най-тесния му смисъл(120), а не в смисъл на «паметник, писан от древността», — смисъл, в който диплом се противопоставя на исторически повествувателен източник (Giry, Manuel de diplomatique, p. 4–6).

Гореизявената дефиниция, заета от Th. van Riemsdijk в H. Bresslau, Handbuch der Urkundenlehre, I, p. 1, и приета от него в Nederlandsche Spectator, 1890, p. 274, твърде сполучлива ни се вижда, защото там се споменават най-важните условия, на които трябва да отговаря един диплом в тесния смисъл на тая дума.

§ 93. Грамотата е гроса на диплом. Понеже повечето от грамотите са писани върху пергамент, достатъчно е да отбелязваме, че тя е грамота, копирана върху книга.

В предшестващия параграф се обясни, какво трябва да разбираме под диплом. На тоя особен вид акт се прилага всичко, що се казва в предшестващия параграф изобщо за актовете. И за диплома също се почва с установяване концепта, после се утвърдява черновата и на последно място се издава гросата. Гросът на един диплом то е грамота(121).

От това най-напред следва, че всички грамоти не са писани върху пергамент. Наистина, макар и дипломите, предназначени в нужда да служат за доказателство да освидетелстват фактите, които именуват, да са били изобщо писани върху пергамент, който е в състояние да изтрае по-дълго време, главният характер на един дипломатичен документ не се обуславя от туй, че е писан върху пергамент. И познаването дали един документ е грамота или не, не зависи от факта, че е бил писан на пергамент или не. Понеже изобщо тези видове актове биват писани върху пергамент, практично е да споменаваме в инвентара или в изводния лист тази материя, само ако грамотата не е писана върху пергамент.

Също и фактът, че дипломът съдържа освидетелстване относно такова и такова произшествие, има за последица, че един диплом или по-добре грамота обикновено бива подпечатана, защото от това следва, че лицата, от които произлиза късът, освидетелстват действително това, което се намира изказано в документа. Обаче не е абсолютно необходимо, това освидетелстване да бъде точно съпроводено от печат. В стари времена често срещали са се хирографии, които са дипломи, макар и да не са скрепени с печат. И през XVII и XVIII в. често се е случвало, подобни документи да не са се подпечатвали, ами просто се подписвали. При все това изобщо те са снабдени с печат. Когато прочее срещнем една неподпечатана грамота, трябва да отбележим това. С това искаме да кажем, не че печатът е изгубен, ами че никога не е имало печат, нито пък някога са имали намерение да ударят такъв. Също се случва една грамота да не е била подписана от всички лица, споменати между «подписващите се». Но то е, без друго нехайност, която, сгодно е, да посочим.

Покрай това значение на думата грамота има едно техническо значение, което се дава на всеки подпечатан и писан върху пергамент къс. Късовете от тоя род с право са били наречени колекции от грамоти, защото документите от които са се състояли, бяха наистина грамоти, според гореказаната дефиниция. Но това не пречи, други късове, били те подпечатани или не, или писани върху книга, да принадлежат към грамотите, макар и да не са запазени отделно и да не бъде при това необходимо да ги запазим отделно.

Нека забележим най-после, че думата грамота имала е някога много по-широко значение и могла е да означава всякакъв род акт в един архивен фонд. В един инвентар от началото на XIX в. помежду грамотите нареждат още, томовете с резолюциите на областните събрания, затова, и управител на грамотите, и архивар първоначално са били думи от едно и също значение(122)

§ 94. Видимусът е дипломатически документ, в който един княз или пък лице, облечено във власт дава копие на друг диплом, с цел да го потвърди или още в който едно лице, законно упълномощено, издава въз основа на друг документ копие, прието изобщо като достойно за доверие.

Един «препис» е автентично копие на дипломатически документ.

Този параграф има за цел да спомогне за уеднаквяване на разните инвентари и още изводни листове. Той показва, кои са късовете, които трябва да считаме като видимуси. Един видимус се различава от всички други копия по това, че съдържа декларацията направена от свeрителя, който е видял по-раншния къс. Вярно, че едно копие също не може да стане, без копистът да е видял оригинала(123), що преписва. Но копистът не твърди да е видял къса. В един видимус наопаки лицето, което сверява, заявява, че е видяло оригиналния автентичен къс. И видимусът също е дипломатичен документ, докато обикновеното копие не е непременно такова. Видимусът винаги е реално свидетелство, че оригиналът е присъствал.

От друга страна видимусът се различава от един вместен (вмъкнат) документ с туй, че, докато авторът на видимуса се задоволява да заяви, че е видял оригиналния къс, оня, който вмъква един къс, документ, съобщава го само с цел да послужи за определен предмет. В последния случай, важно е съдържанието на втория документ, вместеният къс е само случайно даден. В произнасянето на една арбитрална присъда например, изложението е главната част; пълномощията на представителите биват вмъкнати само, за да изпъкне юридическата сила на присъдата.

Наопаки във видимуса свереният документ е главното нещо, неговото съдържание е най-важно. При все това може да се случи, декларацията на лицето, което сверява, твърдейки, че е видяло къса, да подразбира също потвърждаване на съдържанието на къса. Например когато император Сигизмунд заявява да е видял и признал като автентична привилегията, която Карл Велики е дал на фризите, тази декларация диктува одобряването на тази привилегия, но като последица от положението на лицето, което сравнява. Ако един законен наследник сравнява някоя грамота на един предшественик, от когото е наследил известни права, с това даже той признава, че оригиналната грамота винаги запазва стойността си. Ако друго началство сверява, тази последица изчезва, не защото сверителят се съмнява в стойността на къса, ами защото той не е взел участие в акцията, която сверяваният къс засвидетелства. Даже и в тоя случай лицето, което сверява, потвърждава оригиналния диплом, освидетелствайки неговата автентичност. От там и обичайното споменаване, че оригиналният документ е nоn abrasum, non cancellatum, sigilatum и пр.)

Със сигурност не можeм каза, кои лица са били компетентни да сверяват. Тези само, които обикновено били смятани като достойни за доверие, бивали са поканвани да сверяват късовете, защото един видимус е само освидетелстване за съществуването на един документ. Може да се каже, че силата на сверяването е била призната на князете, на високите църковни особи, на градските началства, на, кметските колегии, изобщо и на всички тия, които са могли да дават сила на един закон с помощта на собствения си печат. За забелязване е, че нотариусите почти никога не са сверявали. Мотивът за това въздържане произхожда от туй, че нотариусът не освидетелства в първоначалния смисъл на думата, т. е. не дава освидетелстване. Стойността на един нотариален акт се намира точно в подписа на свидетелите.

Преписът (transsumpt) в действителност е само копие; в един диплом от 25 май 1392. г. (Oorkondenboek van Groningen en Drenthe, no. 832) формално става въпрос за един transsumptum sive transcriptum. Copiare и transsumere синонимни думи са. Думата е била употребявана предимно от нотариусите, които си служили с латински език. Именно по това ниe помислихме, че може да разграничим значението на думата препис от онова на автентично копие. Възможно е преписът да бъде издаден под формата на нотариален акт, обаче това не е необходимо. Завереното от нотариус копие или друго автентично копие, неиздадено под формата на акт, е препис. Това ни учи едно писмо на владиката Фридрих де Бланкенхайм (от 1400 г.), фигуриращо в регистъра на зволските привилегии. Владиката тук кара trouwelic uutscriven (вярно да се копира) естествено от някой нотариус един документ и продължава: ende want vij dit transsumpt ende dese uytscrift myt vlite hebben doen besien, examinieren ende overlesen, ende hebben ondervonden dattet ganseliken mytallen sijnen tenoer ende in allen woerden overdraecht mytten voerszeyden principaell ende originaell brieve, so kennen, seggen ende ordelen wij, dat men desen selven transsumpte geloven sall tot allen steden daer des te doen is, gelijc den principael brieve voerszeyt. Jn oirkonde и пр. (и, като накарахме да се прегледа, изпита и грижливо прочете този препис и това копие, което намерихме, че съвършено съответства по своето съдържание и изрази на главното и оригинално гореказано писмо, ниe заявяваме, казваме и отсъждаме, да се дава вяра на този препис във всичките градове, за които става въпрос, така, както и гореказаното главно писмо. В заверение на и пр.). В индекса тоя владишки диплом формално се нарича «видимус». Вижда се: нотариалното копие (преписът) стана видимус, понеже владиката удостоверява, че то е съобразно с оригинала. Наопаки, в същия регистър се явява друг един видимус от 1402 г., с който нотариусът почва да копира един къс под формата на нотариален акт: iidem Conradus et Rodolphus (двама нотариуси) predictas litteras copiarunt, transsumpserunt, publicarunt et in hanc publicam formam redegerunt; след това този акт е потвърден със слагане на печатите на тези, които сверяват и той става видимус. Разликата между двата случая се състои прочее в това, че първият препис от 1400 г. е бил нотариално копие, вторият, от 1402 г. акт, издаден in publicam formam (в публична, обществена форма), съдържащ копието.

Виждаме прочее, че смисълът за редактиране на препис и видимус е различен. Преписът е просто издаден да удвои по някакъв начин оригинала (vervielfältigen, казва Бреслау, Handbuch, I, p. 660); във видимуса винаги повече или по-малко става дума за потвърждение на оригиналния документ.

§ 95. Трансфиксът е грамота, придружаваща друга една така, че краищата от печатите на втория къс минават през първата, преди още вторият къс да е бил подпечатан.

Предшестващото няма никаква нужда от пояснения. Достатъчно се знае, че съществувал е обичай да се прикрепя по тоя начин една оригинална грамота към друга грамота, която е трябвало да я обясни, потвърди или да я претълкува. Така едно писмо за потвърждение на привилегия било е прикрепено към писмото на оригиналната привилегия; писмото, чрез което собствеността на една рента е била прехвърлена, бива прикрепено към писмото на самата рента и пр. При описанието на късовете ще внимаваме за начина, по който късовете са трансфиксирани. Случва се например две грамоти, документи за собственост на разни парчета земя, които нямат никакво отношение помежду си, да биват трансфиксирани от трети къс, засягащ прехвърлянето на двете собствености. Тоя трети къс е една трансфиксия на всеки един от двата други къса. Но може още една оригинална грамота да бъде трансфиксирана от друг къс и в тая трансфиксия да бъде трансфиксиран и друг един къс (например в три прехвърления последователни по собствеността на една и съща къща). Обратно един къс може да е бил трансфиксиран от два други (например в договор за съюз две писма от съюзници влезли по-късно в комбинацията). Често също и два къса, от които някога единият е бил трансфиксиран в другия били са разделени поради откъсването на печатите. Естествено, в инвентара или изводния лист единият от късовете продължава да стои трансфиксия на другия. Виж по-гореказаното в § 47.

Две или повече грамоти може да са били свързани (не трансфиксирани) една с друга по друг начин; те са съединени тогава на празното поле посредством конец или тетива, например едновременни инвеститури за разни късове земя, една нотификация и отношението, което е последвало от това или разни процедурни късове. Но това не са трансфиксии.

§ 96. От печатите различаваме висящи, плакирани и нарисувани. (Трябва за тях да споменаваме само дали печатът е плакиран или нарисуван.)(124).

През целите средни векове и дълго време след това обичай било да се подпечатват актовете, за да се докаже, че са категорически издадени за лицата, които наистина се споменават в акта. Печатът е замествал днешния подпис. Повечето време печатите са били слагани върху проста или двойна пергаментна висулка или върху връв прекарана през пергамента. Тоя начин на удряне на печата почти изключително се е употребявал в документите, писани върху пергамент. Постепенно, като захвана да се употребява книгата, разпростря се обичаят да се удрят печатите и върху самата книга под текста, до подписа; за да се предварди от повреда печатът, покривали са го понякога с едно парче четвъртита хартия. Този обичай някога се простира и към късове, писани на пергамент. Нотариусите най-после обикновено са си служили с рисувани печати(125), макар и да срещаме понякога висящи нотариални печати(126). Печатите от тоя вид са били слагани също и върху пергамент, както и върху книга. Но голямото болшинство от късовете е било снабдено с висящи печати. Също безполезно е да показваме, че печатът е бил висящ или не. Ако не се дава никакво показание по отношение на печата, подразбира се, че е дума за висящ печат. Ако наопаки печатът е лакиран или нарисуван, необходимо е да се изяви.

Печатите трябва да се споменават, само ако са изключително или специално употребени като средство за признаване или утвърждаване. В писмата, предназначени за изпращане, и дето преди всичко печатите са употребени, за да ги затворят и пречат да бъдат отворени от други освен от дестинатора, означаването на печата, който е станал тогава просто печат, е безполезно. В трансфиксиите печатът е главно белег за припознаване отстрана на тоя, от когото произхожда трансфиксията, макар и да помага също и за свързване на трансфикса с оригиналния къс. В тоя случай инвентарът добре ще е да отбелязва печатите. Описанието на печатите и различието, което правим по случай вида или типа им, никак не е от областта на един инвентар или изводен лист; при все това удобно е да обаждаме естеството на печата. Често се случва една администрация или чиновник да употребят много печати, например печата за делата (ad causas) на един град до печата за контрактите (ad contractus). В тоя случай обикновено самият къс означава какъв вид печат е бил употребен. Така Карл V, когато е бил вече цар на Испания, употребявал е още известно време своя княжески печат; вниманието е привлечено върху тоя факт в самите актове.

По-голямата част от печатите са направени от восък или лак: безполезно е да се отбелязва; папите и съборите служили са си наопаки с оловни печати: то ще се каже. За печати от восък също ще споменем и цвета, който са мислили, че понякога е в съотношение с политическия или социален ранг на тоя, който удря печата.

§ 97. Две отбелязвания на години, съединени посредством хоризонтална резчица, показват началната и крайната година на един документ. Когато периодът, през който е траяла сметката, почва и свършва в средата на годината, двете отбелязвания биват отделяни чрез наклонена резка.

Тук изявеният принцип, само за да помогнем, разните инвентари да бъдат еднообразни, ясни и съдържателни, полезно ще бъде да поясним чрез няколко примера. «Получени писма 1620–1648» означава, че първото съдържащо се в серията писмо датира от 1620, последното от 1648 г. Когато пишем: «Сметките на ковчежника 1620–1648», искаме да кажем с това, че първата сметка е тая от 1620, последната от 1648. г. Но изобщо периодът, през който държи една сметка, не съответства точно с годината от нашия календар. Всяка (обикновена) сметка, вярно държи един период от една година, но тоя период почти винаги почва в средата на годината и свършва през същата епоха на следната година. Когато сметките държат например, от 1 до първи април, ще пишем: «Сметките на ковчежника 1620/1–1648/9»; то ще рече, че първата сметка държи един период, почващ през 1620 и свършващ през 1621 г., последната за период, почващ 1648 и свършващ през 1649 г. Ще можем тогава да покажем в бележка, през коя дата свършва едната и през коя почва следващата. Тая граница, нека мимоходом кажем, може да захваща и свършва на определен ден или на подвижен празник, или на променлив ден (например цветната неделя, на Възнесение). Вече се изтъкна по-горе (§ 48), че, ако в една серия се представят празнини, важно е да отбележим това.

§ 98. Когато една дата е поставена в скоби, това показва, че датата не произхожда от самия акт, ами че е заета от други данни. Когато може да се определи една дата само приблизително, ще я предшестваме с едно с. (= circa) и ще я поставим в скоби.

Този параграф, тясно свързан с предшестващия, няма нужда повече от пояснения. Късът може да не бъде датиран, датата може да се е изгубила или да е нечетлива; става нужда тогаз да търсим датата на къса с помощта на други елементи. Тя може да последва от друг къс, например от видимус или другаде съществуващо копие, — тя може да се изведе от имена на личности, фигуриращи в акта и пр.; намерените по тоя начин дати ще бъдат поставяни в скоби, за да стане ясно, че те не произхождат направо от самите късове, но че сме ги намерили с разсъждения и сравнения на други доставени от друго място данни. Често пъти не ще успеем да определим точно датата; ще можем да установим приблизително, но не по точно определен начин, епохата на неговата редакция(127).

В тоя случай пред датата ще поставим едно с., съкращение на circa. Белегът с. отнася се само до датата, която непосредствено следва. Ако пишем прочее: «Получени писма (с. 1620)–1648», то значи, че първото писмо от тая серия датира приблизително от 1620 г., последното положително от 1648 г. В случая, когато не е известна и датата на последното писмо, ще пишем: «(с. 1610)–(с. 1648.)» В никой случай не е позволено да дадем, когато една дата, на която само краищата, между които може да бъде поставена, познаваме, да дадем, казваме, вместо датата, периода, през който тя може да попадне, защото би могло да се породи от туй бъркотия с датата на серията. Ако например намираме, че един къс може да се датира най-рано с 1620 г., най-късно с 1648, ще я поставим (с. 1634), и ще изтъкнем в бележка, между кои години трябва да е бил писан късът(128). Естествено току-що казаното може да се приложи, както към инвентарите, тъй и спрямо изводните листове, а така също, както относно датите, за които само показ на годината имаме, тъй още и по отношение на тия, дето, освен годината, дадени са денят и месецът.

§ 99. В датите трябва да споменем на първо място годината, после месеца и най-сетне деня.

Когато в един изводен лист се дава една дата (както изтъкнахме в § 48, в инвентара споменаването на годината изобщо достатъчно е, с условие, че инвентарът ще бъде придружен с изводен лист), винаги трябва да извършваме това по един и същ начин. Затова избрахме горепосочения порядък: година, месец ден. Непосредствено виждаме, кои късове датират от една и съща година(129). В известни изводни листове (например Regesta Hannonensia), приели са системата да се споменава само веднъж годината и да се изреждат след това всички изводи от тая година с показване само на месеца и деня. За търсителя обаче тоя метод представя неудобства; повтаряне на годината пред всяка статия сигурно препоръчително е.

§ 100. Когато класираме по хроноложки ред някои късове, било в серия от документи, било в изводен лист, във всяка година ще поставим изпърво всички късове, на които датата е позната, после тия, на които само годината е позната, най-после онези, които са датирани приблизително с въпросната дата.

Когато искаме да класираме по хроноложки ред разни късове, на които изпърво сме определили датата, като резултат ще излезе, че късовете, на които само годината, кога са били издадени е сигурно или приблизително известна, такива късове не могат да бъдат поставени с точната им дата.

Наистина, тази дата не е точно известна и може да се падне, както в началото, така и в края на годината; и даже ако годината е само приблизително позната, може да се падне преди или след края на годината. От тази неизвестност е последвало да се водят по-различни начини за класиране на документите. Едни са поставяли в начало документите, които не е могло със сигурност да се отнесат към определена част от годината и поставяли са след това документите от същата година, които би могло да бъдат точно датирани. Нашият параграф иска да въведе друга привичка. Ще поставим изпърво точно датираните късове, после тия, които са датирани със същата година, без да знаем точния ден, най-после тия, които са приблизително от същата година. Казаното за годините, също се прилага и за месеците. Ако се появи, един къс да е бил издаден през известен месец, без да знаем деня, ще го поставим след датираните със същия месец късове и на които датата на деня е известна. Ще ги наредим например в последователен порядък едно след друго по следните дати:

1520, март 5.

1520, април 29.

1520. април.

1520, ноември 7.

1520, (без друг показ).

(с. 1520).

Може със сигурност да знаем, че един къс е бил писан, например преди 1 юни 1391 г., защото едно от действащите лица да не е съществувало вече на тая дата, без да можем да определим датата на деня, когато е бил издаден късът. Документът от тоя род ще бъде непосредствено поставен преди тия, които носят датата 1 юни 1391 г.

Бележки

1. Текстът на настоящата публикация е поместен след извършена графична нормализация на правописа, изразяваща се в отстраняване на краесловните ерове и замяна на «ѣ» и «ѫ» със съвременните им буквени еквиваленти. Където е необходимо, съгласно действащата правописна норма, предлозите «в» и «с» са удвоени, а неправилно изписаните думи са коригирани. За да се запазят езиковите и стиловите особености на превода, пунктуацията не е променена.

2. На 16 юни 1891 г. беше основано в Хаарлен сдружението на холандските архивари. То има за цел да изучи всички въпроси засягащи архивите и специално да въведе една законна и еднообразна подялба. За да се достигне по-сигурно тази цел, то се събира всяка година в един определен град.

3. Съобразно едно министерско постановление от 4 юни 1890 г., всяка година архиварите от царството имат събор под председателството на главния архивар на царството, с цел да се разисква върху интересите на холандските архиви и научните въпроси, които се отнасят към тях.

4. Преобразованията, които засягат само редакцията, всички сме приели, с изключение на случая, визиран две страници по-долу.

5. Думата е за Холандия (б. на пр.)

6. Разбирай писаното на чисто, което е преписано от черновата (б. на пр.).

7. Холандските архиви тук разбират копията, засягащи военната история, за която министърът на войната е натоварил полковника Ба, подпомогнат от други няколко офицера, да напише, от 1891 г. насам, в разни архивни депа, и които (копия) всички са събрани в архивата на генералния щаб в Ла Хе.

8. Поне организъм, който е живял, понеже архиваря обикновено получава архивния фонд, само когато последният е мъртъв или поне частите на архивния фонд, които трябва да се считат като закрити.

9. При все това трябва да се прави изключение за архивите на царските семейства (Бележка на Mr Hans Kaiser).

10. В Белгия лицето одиансие, което пазило архивите на съдебните заседания, също било още от втората половина на XVI в. пазител на грамотите на държавния съвет; и архивите на тези двe учреждения били тъй много размесени, че не са се даже опитвали в наши дни да ги отделят. След закриването на тази длъжност в 1744 г., тези архиви много пъти са променяли местата си. В навечерието на Френската революция те се намирали в сметната палата. (Виж съкратените инвентари от архивите на старите управления на Холандия, запазени в главните архиви на царството в Брюксел. Том 1. (Брюксел, 1906, Съкратен инвентар на държавните книжа и на одиянса. Увод.).

11. Духовниците се опитаха да изтръгнат архивите си от областите, именно защото не признаваха отчуждаването и минаването към държавата на правата им върху учрежденията.

12. Във Франция има болнични архиви, които съдържат документи съвсем чужди на тяхното съществуване и естество; например там се намират книжа, засягащи протестантски общини, защото имоти, принадлежащи на протестантски общини, отчуждени от подновяването на Нантския едикт били са, тогава определени за болнични учреждения.

13. Архивното депо на Меродската фамилия попадна също под господарството на Гримберг, притежавано някога по наполовина от семействата на Насау и Берг, а паднало се най-после в дела на семейството Мерод. Меркюролският фонд се намира събран към народните архиви в Париж вследствие присъединението на Оверн към царското владение. По същия начин се обяснява съществуването в департаментските архиви на долните Пиринеи на фонда на Перигорд, защото тази провинция е минала в ръцете на Наварската къща.

14. В тоя случай регистърът трябва да бъде отбелязан, в случай на отпращане, в описанието на архивите на разните администрации.

15. Холандска провинция (б. на пр.).

16. В кое депо би трябвало да поставим в Белгия документите на старото лимбургско дукство? Имало е в тази страна един вид преживяване на старите подразделения при съществуването на държавно архивно депо в Турне, съдържащо архивите на Турне и Турнези. Това депо биде закрито през 1893 г., а пък архивите бидоха прехвърлени към Монс, главен град на Хенотската провинция.

17. С други думи, всякой от тези архивни фондове, поставен в провинциалното депо, може да стане архивно депо, преди да е бил поставен в провинциалното депо.

18. Казаното тук по предмета за архивните депа в провинциите засяга наравно и главните архиви, кога е въпрос за южната провинция на Холандия, и в Белгия, кога е думата за Брабантската провинция.

19. Във Франция при съвсем извънредни случаи са упълномощили известни кметства да пазят правните архиви, които би трябвало всички да бъдат събрани в департаментските депа. Едно от тези изключения е станало в Санс, дето намираме правните архиви на цялата древна съдебна област, главният град на която е бил Санс. В Белгия често се е случвало, държавата да отстъпи в заем на големите градове, имащи уредена архивната си служба, своите стари правни архиви. Случило се е даже, само веднъж наистина, държавата да отстъпи тези архиви с право да ги владее градът Лувен, в замяна на старите университетски архиви и на други някои, запазени дотогава в кметството.

20. Териториална разпоредба (б. на пр.).

21. Б на пр.

22. Cf. J. Covelier, Една архиварка от XVI в. (Mélanges Paul Frédéricq pp. 295–305), Брюксел, 1906 г.

23. Cf. J. Cuvelier, Картюлер на абатството де Вал-Бенуа. Увод. Брюксел, 1906 г.

24. Думата «къс», «откъс» е употребена в смисъл на документ.

25. Твърде прискърбно нещо е например, да видиш стария фонд на монтбелиярдското княжество разделен на три произволни части, едната в Безул, другата в Колмар и главната в Париж. В Белгия същият случай се представя за повечето от църковните архиви, запазени отчасти в държавните архиви и отчасти във верските учреждения или в епархиалните архиви. То произхожда от това, дето от революцията насам верските учреждения, вместо да предадат всичките си архиви на държавата, една част от тях повече или по-малко важна са запазили при себе си.

26. В някои френски градове (Мезиер, Тур между другите) старите общински архиви са събрани за по-голяма сигурност при архивите на окръжното управление под съхранението на департаментския архивар. Новите общински архиви стоят в кметството на разположение на градската администрация. Също така е в Лиеж (Белгия), дето общинската администрация е депозирала в държавните архиви всичките си стари архиви.

27. Същото нещо бихме могли да кажем за архивите на Монбелиар, цитирани пo-гope.

28. В инвентара на сметната папата (Брюксел, 5–и том, 1837–1879) редовно фигурира, в приложение към запазените регистри на главните архиви на царството в Брюксел, един списък с регистри от същото естество, по настоящем запазени в северните департаментски архиви, в Лил. В тома на инвентара с църковните архиви от общите архиви на царството в Брюксел (Брюксел, 1905 г.), описани са не само архивите, чието пазене е било поверено на общия архивар на царството, но още и тези, които са запазени във верските учреждения, що засягат те, така например тези, които се намират в архивите на архиепископията в Малин. В инвентара на архивите от абатството на Вал-Бенуа ле Лиеж (Лиеж, 1901) са били описани документите, както на това абатство, запазени в държавните архиви в Лиеж, така и тия, които и днес принадлежат на замъка (старо абатство) де Вал-Бенуа. Краткият инвентар на департаментските архиви на Източните Пиринеи (серия Г) споменава на тяхното обикновено място за документи от същия род, запазени, през време на редактирането им, в църковната архива на Св. Иван Перпинански. Отдавна се е появил един том от колекцията на кратките инвентари на Жирондския департамент и посветен е на описанието на архивите, запазени тогава в архиепископството в Бордо (в двата случая последното възстановяване на тези църковни документи правилно се е извършило).

29. По тоя начин са се погрижили да приберат в 1838 г. от архивите на средното хенотско съсловие частта, която беше останала смесена в монските общински архиви. Архивите на средното съсловие бяха наистина запазени в градския съвет на Монс, който имаше силен интерес да ги запази, защото този град играеше надмощна роля в средното съсловие. Напоследък трите областни събрания заседаваха даже в градския съвет на Монс.

30. Един царски указ от 16 януари 1904 г. скъсява датата до 1831 г. за архивите на министерските департаменти.

31. Във Франция раздялата става просто с появата на новия режим след падането на царщината (1792 г.). Обаче не може се казва, че архивите след тая дата са занемарени.

32. Във Франция административните бюра твърде неправилно внасят книжата си в архивите, които трябва да ги пазят. Съществува обаче един президентски декрет с дата 12 януари 1898 г., който подканя министерствата и обществените администрации да внасят периодически автоматични пратки. Трябва да се признае, че от обнародването на тоя указ има подобрение в тая страна. В Белгия нищо не е направено в тоя смисъл. Там въпросът за вноските изглежда, че почти изцяло се не знае, за голяма вреда на архивите от XIX в.

33. Във Франция и Белгия всички актове с документи за самоличност от 1792 г. насам са запазени от бюрата с документи за самоличност, и, по общо правило, това са същите тези бюра, които съхраняват старите енорийски регистри. Едно от най-големите неудобства на това състояние на нещата е, даже и в големите градове, че чиновниците по документите за самоличност са неспособни да издадат точен извод от старите регистри, поради тяхното невежество по палеография и латински език.

34. Тук се намеква за екземпляра на определената за общинските архиви сметка, а не за оная, която трябва да стои в самото учреждение към което се отнася.

35. Оттук направеното различие следва, че терминът «систематичен» е употребен в тесния смисъл на думата. Класирайки документите по азбучен или хроноложки ред, също се следва една система, но в последния случай думите «система» и «систематически» са употребени в много по-широк смисъл.

36. В Белгия архивите на известен брой от общини в арондисмана Вервие са били някога описани от Бартелеми, по азбучен ред. Същата система е била приложена не само в инвентара, но даже и в една част от архивите на финансовия съвет и в тия на главното управление на общите царски архиви в Брюксел.

37. В Белгия архивният инвентар на града Ст. Тронд.

38. Пропорцията далеч не е тъй значителна във френските архиви.

39. Публикацията на един инвентар на архивите от сметната палата, чийто първи том стига до 1837 година, доказва, че приложението на тоя принцип е било следвано в Белгия още от първия час. Вече от дълго време насам и във Франция са приели тая линия на поведение. Достатъчно е да се отнесем до министерския циркуляр от 16 април 1841 г., който е като съставна грамота за френските архиви, за да установим, че за автора на тоя документ, класирането по фондове е и трябва да бъде съществената основа на всяка архивна организация.

40. То е системата, която се е приела в доста голям брой съкратени инвентари, публикувани през последните години, от администрацията на държавните архиви в Белгия.

41. За тогава, когато се е формирал още фондът (б. на пр.).

42. Ученият французин Н. де Вайли, който живя в първата половина на XIX в., беше на същото мнение.

43. Най-често, за да се подържат правата на държавни имоти и да имаме възможност да намираме лесно необходимите за една юридическа справка откъси, в случай на процес.

44. По отношение на Белгия, можем да класираме в тая категория инвентарите за грамотите на брабантските дукове, нареждани през 1514, 1531, 1552, 1553, 1569 г. и пр. (номера: 73, 74, 76, 78, 79 от втората секция из главните архиви на царството), нареждани почти всички в момента на естествената смърт на старите одиансиета.

45. Казва се понякога, че архиварят е най-големият неприятел на архивите. С малко преувеличение има нещо истинно в това изречение, когато, както още твърде често се практикува това, един архивар систематично руши класирането на предшественика си и внася бъркотия в един фонд, под предлог на подобрение. Има даже и такива, които откъсват старите номера от регистрите, които, вместо да зачеркнат просто цифрите на едно старо отбелязване на страниците, почерняват ги, докато станат нечетливи. Тези, които умишлено правят невъзможна всяка проверка на едно старо препращане в страница, справедливо може да се смятат за злосторници.

46. Някога не са знаели всичките изгоди, що можем доби от един сходстващ се регистър, когато са намислили да променят буквите (под които се означава документ) на старите дела. Употребата им още не е достатъчно обобщена.

47. Главните архиви на царството в Брюксел, дето са образувани сбирки с късове от XV и XVI век, други засягащи Артуа, Гелдър, Турне, Хено, исторични документи (!!!) и пр. и пр. При народните архиви в Париж серията наречена «Бюлер» и тая на «Историческите паметници» имат еднакво глупав произход.

48. Обаче не би трябвало да прекаляваме: във френските департаментски архиви по-голямата част от документите са класирани по фондове според техния произход. Инвентарите на архивите от сметната палата в Лил и сметната палата на Бретан, издадени и напечатани вече от половин век насам, скоро бидоха преправени и пpепечатани, нагласени по първичното класиране на архивите на тези палати.

49. В събранието на сдружението на холандските архивари това правило биде предложено с малко различна редакция, която е следната. «В класирането на един архивен фонд трябва винаги да си спомняме, че документите, които обгръщат ех officio административните актове или тия на един от нейнитe чиновници, образуват скелета на един архивен фонд, към който се прикрeпят другитe документи.» Тази редакция твърдe стремително показва, че въпросните документи помагат да се познават главните черти от организацията на архивния фонд, защото те съдържат актовете на администрацията. Оттам тя е в противоречие с казаното в § 16. Последните думи от правилото, към които се прикрепят другите документи, по-пространно са обяснени в § 25.

50. Т. е. сметките да образуват комплект заедно с резолюциите (б. на пр.).

51. В главните архиви на царството в Брюксел съществува един твърде известен на историците фонд, наречен «Фонд на картюлери и ръкописи». Извън самите картюлери и ръкописи изпратили са в тоя фонд всички сбирки, които по своята странна композиция не са влизали в никой от другите фондове, където принадлежали същевременно голям брой от другите фондове. В една от тези сбирки, произхождащи от колекцията на Филип де Шелтенам и озаглавена «Късове, засягащи Ершот», се среща не само известен брой от документи, отнасящи се към малкия брабансонски град, но и късове, отнасящи се към Уарсет, една община на квартал Буа льо Дюк!

52. Думите входящи и още изходящи, които се употребяват у нас, както ще да е забелязал читателят вече, навсякъде са заместени с влезли и още излезли или пък с получени и още изпратени, понеже не могат се употреби навсякъде, без да пресилваме мисълта, както се вижда от тукашната им употреба влезли дела. В случай че искаме да бъдем последователни, трябва да употребяваме и: писмата и входящите писма (вместо късове), регистрите трябва да наречем документи (§ 35) и пр. (вж. и речника). Въпреки силното ни желание да си послужим с наша терминология навсякъде, трябваше в някои случаи да се откажем от това. Същото, може би и в по-голям размер е било сторено и във френския превод (оригиналът е на холандски). Ето що казват френските преводачи: «В превода ще се намерят употребени известни технични термини, които са неизвестни във френската терминология и които може да се видят странни за четците французи. След зряло обмисляне, сметнахме, че сме длъжни да ги задържим, въпреки възраженията, които ни се представиха, защото за тези термини, заети направо от холандския оригинал, нямаме еквивалентни на французки, и оказа се невъзможно да се предаде истинската мисъл на авторите на «Ръководството». (б. на пр.)

53. Изключения от това правило са отбелязани в поясненията на § 18 и 68.

54. Което показва документите за съшиването им на връзки, дали са били продупчвани или не (б. на пр.).

55. Къс и откъс, както вече казахме (в забележка 24, в цялото «Ръководство» последователно са употребени в смисъл на документ, но последната дума не сме употребили по съображенията, посочени в забележка 52 (вж. и речника) (б. на пр.).

56. Тоя случай не се представя във френските общински архиви. Постановленията, сметките тук образуват серии от абсолютно ясни регистри, дето не влиза никакъв чужд елемент. Правните документи тук образуват винаги отделна категория.

57. Едничката разлика на класиране между тоя случай и предшестващия ще се състои тогава в това, че в последния едно общо разделение ще бъде необходимо за регистрите. Трета една случайност може да се представи: всички дела да бъдат отбелязани в един едничък регистър, но редом с тоя съставили са и специални регистри, дето са прекопирали актовете на определени само документи.

58. Във Вер (Зеландия) пазят едно чекмедже, чиито прегради са снабдени с етикети. Тук се показва прочее метод, според който са били групирани от старо време уединените късове около серията на регистрите с резолюции. В едно класиране на тези архиви тая групировка естествено, че би трябвало да бъде запазена, но едно така точно показание среща се рядко.

59. Така в Nederlandsch Archievеnblad от 1893–94, стр. 90 повдигнаха се не без смисъл против неоправдателното наглед напускане на хроноложкия ред в номерата 56 и следующите в архивите на утрехтския дворец. Между това тоя порядък не е произволен, но съобразно ранга на градовете. При все това, в тоя случай критерият не е бил щастливо избран; хроноложкият ред би бил по-ясен за четеца.

60. Под препис тук се разбира преписаното от черновата на чисто, за да се изпрати на едно лице или учреждение, за което е приготвено. Значи, както ще се види от разясненията по-долу (най-напред едно писмо се съставя на нечисто, то е черновата; после се преписва чисто, за да се изпрати, то е преписът на чисто (grosse); и най-сетне се копира за да послужи при една справка; то е копието (вж. обстойни разяснения в § 91). (б. на пр.).

61. Отдавна в Париж при народните архиви възвърнати чрез подарък, покупка или юридическа рекламация документи, никога не заемат наново естественото си място, което непременно биха заемали, ако не бяха били задигнати от фонда, към който принадлежат. Една специална зала и специална серия са им предназначени.

62. Холандия (б. на пр.).

63. Всички тези съображения са еднакво приложими и в Белгия.

64. В Белгия можем да поставим в тая категория; Précis analytigue des Archives de la Flandre occidentale, par O. Delepierre, аналитичния и хронологически инвентар от архивите на града Ст. Трод, от Ф. Стравен и пр.

65. Във Франция някои департаментски архивни инвентари попадат именно в това заблуждение: след като отначало са били много кратки, анализите станали понякога прекомерно дълги. Даже някои документи са били изцяло публикувани, противоположно на заглавието «кратък инвентар». За да се поправи това неудобство, дирекцията на архивите пусна на 25 март 1909 г. циркуляр, съдържащ нови инструкции относно редакцията на инвентарите и удовлетворяващ справедливите рекламации.

66. Терминът резолюции е свободно употребяван през средните векове в Белгия в смисъл на: това, което се е решило или определило. Модерната френска дума решение (délibérations) не дава съвсем смисъл на резолюции, защото допуска предположението, че регистрите на резолюциите биха дали физиономия за подробност и пълнота на заседанието, с други думи истински протокол, което никога не е със случая за сръдните векове. Във Франция обикновено се употребява думата решения (délibérations).

67. В действителност стъпването на сцена на бургонско-австрийската администрация отбелязва края на средните векове за Холандия. Но изтеклият период между стъпването на сцена на бургонско-австрийската администрация и въстанието против Испания за повечето градове малко е държал.

68. Не искаме да кажем, че е желателно, всички по-раншни от тая граница късове да бъдат описани по начин еднакво подробен. Изобщо добре е да държим сметка за количеството на запазените късове.

69. Не може наистина да дадем името инвентар на синоптически (нагледни) таблици от колекциите на държавните архиви, които са били съставени в Белгия при многократни захващания, и напоследък по случай международното изложение в Лиеж преди 1905 г.

70. Преводачите, които са превели настоящото «Ръководство» на френски от холандски език (б. на пр.) са на мнение, че, за да имаме добър порядък в депото и за улеснение на сношенията — два мотива от практичен характер — последният метод е по-добър.

71. През средните векове често се е случвало, между редактирането на един къс и момента, когато е бил подписан или подпечатан да изминава известно време. Важна е последната дата, тая, която е обръщала документа в грамота. И днес още се случва да мине известно време между подписването на един указ от суверена и преподписването от министъра.

72. Изглежда, че тоя начин на действие представя тежки неудобства. Във френските архиви от няколко време насам е приет един метод, който всичко съгласява: документът бива класиран по датата на оригинала, след която споменават в скоби датата на копието. (H. S.) — Чини ми се, че за предпочитане е обратното: да настаним документа според датата на копието с отправителен фиш към датата на изчезналия оригинал. — (J. C.)

Отбелязаните между скоби букви H. S. и J. C. са инициали на Henri Stein, архивар, палеограф, секционен подшеф при Народните архиви в Париж и Jos. Guvelier, доктор по историческите науки, секционен подшеф при Главните архиви на царството в Брюксел. Те са превели настоящото «Ръководство» от оригинала (холандски) на френски език (б. на пр.).

73. В томовете за регистриране и вписване в протоколите (например в архивите на парламентите и на дю Шатле в Париж трябва да се държи сметка същевременно за датите, когато документите са били преподписани, и за тия, някога много по-късно, когато са били регистрирани и вписани в протокол.

74. Ясно е, че мястото, заето от една сметка в един фонд или депо, зависи от епохата на заверката. Когато например правим разлика между общинските архиви преди 1795 г. и тия на временната общинска администрация, която я замести, една сметка, отнасяща се към 1794 г., но одобрена само от администрацията на 1795 г., принадлежи към архивите на тая последната.

75. Във френските департаментски архиви църковните фондове представят доста голям брой такива случаи.

76. Тази система, в сила също и в Германия и Швейцария, не е приета във Франция, където оригиналните грамоти не са отделени от делата, част от които образуват те. Като голяма грешка се счита загдето някога са композирали при националните архиви, в Париж, някои неестествени подялби (Bullaire, etc), които не би трябвало да съществуват отделно, но чиито съставни документи би трябвало да бъдат смесени в големите серии на съкровището с грамотите.

77. В грамотите на Брабантските дукове, запазени в общите архиви на царството в Брюксел, съществуват стотици грамоти от една и съща дата (21 декември 1374 г.). Това са квитанции, издадени от многобройните ратници, взети в плен при сражението в Бесвайлер, за суми, които им били изплатени от дука. Явно е, че би могло да се опишат вкупом всички тези грамоти, като се задоволим да публикуваме един азбучен лист с имената, които те засягат. Можем по същия начин да постъпим и по отношение на градските пълномощия за делегатите при народното събрание в (града) Тур през 1308 г. (народния архив в Париж): само собствените имена се менят.

78. В Брабантската сметна палата цял свят знае черните регистри; във феодалния брабантски дворец, Stootboeck или Spechtboeck; в архивите на град Брюксел het Boeck metten taetsen и пр. Във Франция, както и другаде, много картюлери на градове и църковни учреждения известни са под специални имена, които са служили да ги означават някога и са преживели до наши дни.

79. Разбира се, че може да се приемат наново даже и в описанието разните стари заглавия, то кога е думата за серия с многобройни томове, този начин на постъпване понякога ще заеме твърди много място.

80. Разбира се, с условие точната и пълна дата да бъде поставена в описа с изводите.

81. Трябва да посочим и датата на тези отделно споменати късове, например: «Късове, засягащи строежа на един нов еклюз» 1692 г., с актовете от 1672–1675 г.»; — или пък: «Регистър на кръщенията, 1650–1677 г.; в края прибавен е един списък зa новите членове на общината, 1651–1663 г.».

82. Това е направил в Белгия Гашар буквално в началото на всеки инвентарен том на архивите за сметната палата.

83. § 34 ни учи, че архивите на тези второстепенни администрации образуват във всеки случай част от провинциалните или градски архиви.

84. Ние бихме казали постоянна комисия.

85. Може при това да ни се случи, тоя съвет да ни изведе до непрактични решения. Така, когато утрехтските области купиха в 1649 г. монтфортското господарско владение, не само правата, но също и функциите на виконтствата минаха естествено към областите. Същевременно архивите на монтфортските господари минаха също към областите. А при това, би било малко практично да опишем тези архиви с онези на областите в един и същи инвентар: архивите на монтфортските господари са фамилни архиви, които тpябвa преди всичко да се смятат като такива.

86. Който засягат те (б. на пр.).

87. Така например архивите на фискалната служба при брабантския съвет образуват част от архивите на брабантския съвет.

88. На окръжие, губерния, провинция и пр. (б. на пр.).

89. Актовете също могат да бъдат записвани под друга форма, например като списък на углавни дела или постановления на комисари по маловажни дела. То не променя в нищо работата.

90. Пояснява.

91. Случаят не е за делата, макар и по принцип те да са разделени от сериите поради външната им форма. Като ги вместим в сериите, ще се видим объркани от многобройни късове, за които пък родството на документите пречи за пръсването на делата.

92. Б. на пр.

93. Трябва прочее да осъдим инвентарите от рода на инвентара на картите и плановете, публикуван някога от администрацията за главните архиви на царството в Брюксел.

94. Първитe кратки инвентари, публикувани от администрацията на държавните архиви в Белгия, не носят номера. Обаче скоро съгледаха неудобства от тая система и публикуваните инвентари впоследствие бидоха снабдени всички с номерация.

95. Залепеният етикет, който лесно може да се отлепи, не предоставя достатъчна гаранция. За да избегнем тези бъркотии със старата номерация, можем си послужи със словослагателски компас или с червено мастило: тези средства са използвани в парижките национални архиви.

96. Разбира се, архиварят в такъв случай трябва да разполага поне с два печатни инвентара (б. на пр.).

97. Италианският и немският превод на настоящото «Ръководство» изтъкват, че това правило съвсем не се съблюдава навсякъде. В много депa поставят, в колекциите, копия взети из архивите от чужбина. Тая практика трябва абсолютно да се осъди.

98. Днес наистина са разделени те.

99. Един белег за валидност като печат е при все това формално свидетелство за стойността, която е придавало лицето, което е притежавало печата.

100. Разликата между видимус и автентично копие е тая, че първият по формата си е грамота, а второто не е такава. Видимусът сгоден е прочее като такъв за лист с изводи (вж. § 94).

101. Върху съставянето на специални списъци с изводи от писма или други късове вижте следващия параграф.

102. Преводачите (на френския превод (б. на бълг. пр.) са на мнение, че добре е при това да уеднаквяваме собствените имена, било в кавички, било в бележка, било още в азбучна таблица в края на тома.

103. В града Лиеж известни администрации (селските кметства например) продължавали са да почват годината от 25 декември до края на XVII век.

104. Същото правило се прилага естествено и за бащините имена станали семейни имена.

105. Същото съображение може да бъде желателно да споменем в индекса личните прякорни имена.

106. Понякога също и когато следва едно е или i, например Ceulen (произнеси Keulen).

107. Същото правило се прилага, когато крайната буква на префикса е свързана със самото име. Van Nes и Van Es и двете трябва да бъдат поставени под буквата Е, Van Noort и Van Oort под буквата O.

108. Не е безполезно да припомним, че тук е въпрос само за азбучни индекси в изводните регистри, които всички се отнасят към периоди преди учредяване на гражданското съсловие.

109. В Белгия царската комисия по история.

110. В Белгия положението на брюкселските и анверските общински архиви например, е досущ еднакво.

111. Във Франция датираните с годината само късове винаги биват поставяни подир тия, които носят дата 31 декември. Това е същата система, която препоръчахме в Белгия.

112. В обикновения език под протокол се разбират също и листа на книжа, писани, отделно или пък листа подвързани по-късно. Стига да си представим например протоколите на нотариусите.

113. За тях се говори другаде специално (вж. § 87) (б. на пр.).

114. Макар терминът liasse да е излязъл из употреба, бихме предпочели, френските архивари да си служат с него за превеждане на холандската дума: lias, която френската дума liasse предава несъвършено. Квитанциите на сметната палата например бяха събрани в filiasses, т. е. прекарани през конец посредством остро шило. (Съобразно J. Vannerus, Най-употребителните термини в архивните инвентари — Преглед на библиотеките и архивите в Белгия, г. 1907, стр. 327).

115. Ние бихме казали папка, обаче не всякога (б. на пр.).

116. Etats generaux е било народно събрание при старата френска монархия, в която болярството, духовенството и народът са пращали по определено число отделни представители, (б. на пр.).

117. Нека забележим, че някога не са одобрявали изобщо резолюциите или протоколите, като се подписват от председателя или секретаря. Разликата между концепцията и черновата не трябва прочее да произхожда от това, че първият не е бил подписан, а пък втората е била.

118. Ръчна книга, наръчникът (б. на пp.).

119. Бележки на нечисто или мемориал, съставени през време на заседание (вж. § 89) (б. на пр.).

120. Първоначално смисълът на думата диплом е освидетелстване; дипломът, действително е едно освидетелстване; но по-късно думата е била употребявана в по-широк смисъл в някои страни, обаче във Франция не. Нотариалните актове също така са ги наричали.

121. Италианските преводачи на «Ръководството», G. Boneli и G. Vittani (р. 122, бележка), изтъкват, че в Италия никак не се употребявала думата грамота в същия смисъл, а без съмнение ще се намерят, във Франция и Белгия също учени, които да споделят тяхното мнение.

122. И днес още в Англия казват «управител» на ролите master of the rolls.

123. Т. е. оригиналът на копието; този оригинал от своя страна може да бъде копие така, както и един видимус може от своя страна да бъде сверен с оригинала.

124. Не сме съгласни с другите по тая точка. Изпърво има двойна или проста пергаментова висулка. После може да ни интересува от дипломатично гледище, именно дали висулките са били от пергамент или копринена връв или пък от конопена. Даже и цветът на последните е важен. (Съобразно понтифискните вули с червен или жълт копринен конец). Прочее присъствието на печат, какъвто и да е, винаги трябва да бъде споменат.

125. В техническия смисъл на думата това не са печати, ами подписи. Самият нотариус говори в актовете за своя signum или подпис, обаче никога за своя sigillum.

126. В архивите на града Раймесваал (регистър 268) към зеландските областни архиви намира се една грамота от 1565 г. с такъв вид печат.

127. Когато е бил редактиран късът. (б. на пр.).

128. Тая система ни се вижда недостатъчна. Ако има някакъв сериозен елемент, позволяващ да познаваме крайните години, няма никакъв правдоподобен смисъл да избираме точно средната дата, чийто смисъл няма никаква опорна точка. По-добре би било наистина да пишем просто: Между 1620 и 1648. г., нежели да поставяме с. 1634 и в бележка: «Между 1620 и 1648 г.». Когато ще имаме работа с една серия късове, от които първият е издаден най-рано в 1620 и най-късно в 1648, а последният в 1795 г., би могло да се пише: «Между 1620 и 1648–1795».

129. Също може, и мнозина приемат тоя начин на действие, да следваме и тоя порядък: година, ден и месец (събрани).

Списък на малко и известни и непознати думи, които се срещат в «Ръководството» и тяхното значение

Ab antiquo, от древни времена.

Автентичен, верен; достоверен; истинен; действителен; същински.

Ad hoc, към това; за това; на това; при това.

Алтернатива, що се промeня по род с други; неизбeжен избор между два случая; превратност; промяна.

Анклав, земя отвред оградена с чужди земи; ведомство или подсъдност на един съд; вмъкване/поставяне на един корпус в друг.

Ансамбъл, съвкупност.

A priori, що произхожда чисто от разума; умозаключение; според заключението на предварително положено начало; по догадки; по намерки.

Арбитрален, гретейски.

Арондисман, окръг.

Архивистки, архиварски.

Атрибути, свойство; качество; право; украса.

Байй, някогашни окръжни управители и съдии във Франция.

Билатерален, двустранен; взаимен; задължителен за две страни.

Валонски, френско наречие (лангдоилско), говоримо в Белгия (оная част в която се говори французки).

Вариант, различна форма на един и същ текст.

Ватеринг, сдружение от собственици, което има за цел да пресушава блата, мочурливи и влажни места в Холандия.

Видимус, потвърждение на копие, сравнено с оригинала за проверка.

Визирам, луча; мяркам; турям на око; меря; засвидетелствам.

Волюм, том.

Връзка, вързоп; книжа.

Грос, гроса, документ, преписан на чисто с едри букви и предназначен да се предаде на една личност.

Декомпозирам, разлагам; развалям; обезобразявам; разставям; разчленявам.

Демаркационен, пограничен; разграничителен.

Дестинатор, за когото е определено нещо да го получи; получател.

Диг, преграда; пречка; препятствие; яз.

Диета, областно събрание. Диета, (провинциална листа, областно събрание).

Дякония, болница при първоначалната черква за лекуване и гледане на бедните болни; дяконска черква.

Еклюз, подвижна преграда на река или канал.

Ex officio, по дълг; по длъжност; като длъжностно лице.

Извод, извадки; извлечение от документи, наредени по хроноложки порядък.

Инвентаризиране, минаване в инвентара.

Инвеститура, церемониално предаване на власт.

Индекс, показалец.

In extenso, изцяло.

Инкварта, лист прегънат на четири.

Институт, учреждение; устав.

Инфеодационен, от инфеодация, присъединяване; присъединение; даване на имение в ленно владение; установяване в ленно владение.

Инфолия, лист прегънат на две.

Капеланска от капелан, сиромах свещеник.

Картюлер, сборник от документи, съдържащи привилегиите и правата на манастир, черква или иноческа община; хранител на такива документи.

Кватернион, четири номера в един ред.

Колегия, тяло; корпорация.

Компилация, литературно произведение от разни книги.

Комплектно, цялостно.

Консистория, кардиналско (владишко) събрание.

Критерий, знак за разпознаване.

Кръг, серкл; териториална разпредялба.

Сum grano salis, предпазливо да разбираме, а не слепешката.

Къс, (фр. pièce), книга; документ; съчинение; оправдателен документ; писмо; регистър; сметка; грамота. Значи в «Ръководството» тази дума е употребена с много широко значение, поради което и сме я запазили, както са постъпили и френските пpeводачи. Вж. съответните и пояснителни забележки в текста на «Ръководството», в респективните параграфи (например § 35 и др.).

Лист, списък; опис.

Магистрат, съдник; властник; градско началство.

Метод, метода, способ; система.

Mutatis mutandis, като промeним туй, което трябва да бъде променено; като извършим необходимите промени.

Нотификация, формално съобщаване; забелязване; предаване; връчване.

Одиансие, чиновник с назначение да рапортува по известни въпроси.

Организация, строй; устройство; наредба; образуване.

Откъс, вж. къс.

Палеонтолог, палеонтоложист, от палеонтология — наука за прастарите твари (животни и растения).

Патримониален, що е останал от баща и майка.

Плакарда, обявление залепено на стена; афиш; долап (ракла) в стена; украшение на врата или прозорец; пасквил; що се залепя на нещо за съставяне повърхността му, подплата; всичко напечатано върху една само страница.

Полдери, поля, завардени с насипи откъм морето в Холандия.

Понтифискните, архиерейските.

Презюмирам, заключавам от вероятности; предполагам.

Префикс, представка (сричка преди корена в една дума).

Провизорно, временно.

Профан, нечестивец; богохулник; непосветен; мирски човек; мирянин; непросветен; светското, мирското.

Първичен, първобитен; първоначален; коренен; основен.

Развой, развитие; изложение.

Ранг, положение.

Рационално, умствено; разсъдливо; правилно; основано на опита и разума; истински; умно; основателно.

Рекламирам, моля; умолявам; искам; изисквам (нещо); викам; извиквам; протестирам; противя се; апелирам.

Реорганизиране, преобразуване.

Рубрика, заглавие; оглавление; червено слово в богослужебна книга.

Серия, ред; върволица; верига; разред; свитък книжа.

Sigillum, печат.

Signum, подпис.

Синонимни, еднозначещи.

Синхроничност, синхронизъм; съвременност.

Социален, обществен.

Специфирам(цирам), обозначавам, опредeлям; именувам; означавам поименно.

Специфичен, особен; свойствен.

Средно съсловие, при старата френска монархия трето съсловие у народа; всичко, що не е било болярство или духовенство.

Сюзерен, върховен (господар).

Теза, предложение; тезис; дисертация; състояние на нещата, на въпросите.

Терминология, съвкупност от изрази, които се употребяват в едно изкуство, занаят, наука.

Трасирам, чертая; рисувам; начертавам; показвам пример.

Третирам, отнасям се; обхождам се; постъпвам; гледам; церя; гощавам; черпя; водя преговори; пазарувам; спазарявам; разливам; излагам; отдавам титул; отнасям се; като се; говоря като с.

Фаза, фазис, меня; видоизменение; промяна.

Фасада, предница; лице.

Филигран, прозиращ знак в хартиен лист.

Формация, образуване; съставяне; слой; пласт.

Формирам, образувам; направям; съставям; създавам; образувам; възпитавам; изобразявам; придавам образ, външност; наставлявам; формирам; създавам; намислям; начевам; построявам.

Формула, образец; рецепта.

Характерност, буква; знак; муска; качество; свойство; признак; черта; характер; нрав; израз; изражение; изглед; външност; достойнство; чин; сан; звание; почерк; ръкопис.

Хартографически институт в Париж, училище за грамотите; училище основано, за да се учат да четат и поясняват грамотите и пр., и изобщо за да се изучават титлите, институтите, обичаите на средните векове.

Хипотеза, предположение; система; подчинено предположение.

Хипотетически, на предположения.

Хирографии, неща, писани на ръка.

Хроноложки, хронологически, последователен порядък по дати.

Circa, около; приблизително.

Chambre des aumôniers, камара на духовници, които се занимавали с раздаване на милостиня.

Юридически, съдебен,

Юрисдикция, подсъдност; ведомство.

Янсенистка църква, това е единствената църква, която и днес съществува в Холандия. Янсенистите y католиците са особена секта, която е вече изчезнала.