Нищетата на историцизма

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Карл Попър

Дизайн: Давид Нинов

София, 2012

Карл Попър е роден през 1902 г. във Виена. Получава образование във Виенския университет, където през 1928 г. защитава докторска дисертация. Една година преди Хитлер да нахлуе в Австрия Попър напуска Виена, за да заеме преподавателско място в Новозеландския университет в Крайстчърч. През 1946 г. е поканен да преподава в Лондонския икономически институт, където става професор по логика и научен метод. През 1972 г. получава рицарско звание, а през 1982 г. става почетен кавалер на рицарския орден. Бил е член на Кралското дружество, на Британската академия, на Американската академия на изкуствата и науките и на други национални и международни академии. Карл Попър умира през 1994 година.

Един от наистина оригиналните и творчески мислители на нашето време, сър Карл Попър е смятан за най-големия философ на науката през двадесети век. Въпреки многобройните превратни тълкувания и неправилни прочити на неговите трудове той оказва огромно влияние върху методологията на науката. Освен с творческата си работа в областта на естествените науки той е известен и с важните си приноси в политическата теория и социологията. Основните му трудове са «Логиката на научното откритие», «Отвореното общество и неговите врагове», «Нищетата на историцизма», «Предположения и опровержения», «Обективното знание», «Реализмът и целта на науката», «Отвореният университет» и «Квантовата теория и схизмата във физиката».

Историческа бележка

Фундаменталната теза на тази книга — че вярата в историческата съдба е чисто суеверие и че ходът на човешката история не може да бъде предсказан по научен или какъвто и да било друг рационален начин — датира още от зимата на 1919–1920 година. Тя бе завършена в общи линии през 1935 г.; за пръв път бе четена през януари или февруари 1936 г. като студия, озаглавена «Нищетата на историцизма», в Брюксел, на частна сесия в дома на моя приятел Алфред Браунтал. На тази среща един мой бивш студент направи някои важни приноси към обсъжданото. Това беше Карл Хилфердинг, който скоро щеше да падне жертва на Гестапо и на историческите суеверия на Третия райх. Присъстваха и някои други философи. Скоро след туй изнесох подобна студия на семинара на проф. Ф. А. фон Хайек в Лондонския икономически институт. Публикацията се забави няколко години, тъй като ръкописът ми бе отхвърлен от философското периодично издание, на което беше предложен. За пръв път той бе публикуван в три части в Economics, N. S., том XI, № 42 и 43, и том XII, № 46, 1945. Оттогава насам той излезе като книга в италиански (Милано, 1954) и френски превод (Париж, 1956). Текстът на настоящото издание е преработен и са направени допълнения.

В ПАМЕТ НА БЕЗБРОЙНИТЕ МЪЖЕ, ЖЕНИ И ДЕЦА

ОТ ВСИЧКИ ВЕРИ, НАЦИИ ИЛИ РАСИ,

КОИТО ПАДНАХА ЖЕРТВА НА ФАШИСТКАТА

И КОМУНИСТИЧЕСКАТА ВЯРА

В НЕУМОЛИМИТЕ ЗАКОНИ НА ИСТОРИЧЕСКАТА СЪДБА

Предговор

В «Нищетата на историцизма» се опитах да покажа, че историцизмът е лош метод — метод, който не носи никакви плодове. В действителност обаче аз не опровергах историцизма.

Оттогава насам успях да опровергая историцизма: аз показах, че поради строго логически причини за нас е невъзможно да предсказваме бъдещия ход на историята.

Доводите за това са изнесени в една студия — «Неопределеността в класическата физика и в квантовата физика», — която публикувах през 1950 година. Тя обаче вече не ме задоволява. Ще откриете една по — удовлетворителна трактовка в главата за индетерминизма, която представлява част от «Послеслов: след двадесет години» към моята «Логика на научното откритие».

За да информирам читателя за тези по-скорошни резултати, тук нахвърлям с няколко думи една скица на това опровержение на историцизма. Доказателството може да се обобщи в следните пет твърдения:

(1) Ходът на човешката история се влияе силно от нарастването на човешкото познание. (Истинността на тази предпоставка трябва да бъде призната дори от ония, които виждат в нашите идеи — включително нашите научни идеи — само странични продукти на един или друг вид материално развитие.)

(2) Ние не можем да предскажем чрез рационални или научни методи бъдещото нарастване на нашите научни знания. (Това твърдение може да се докаже логически чрез съображенията, които са скицирани по-долу.)

(3) Поради това ние не сме в състояние да предвидим бъдещия ход на човешката история.

(4) Това означава, че трябва да отхвърлим възможността за теоретична история; тоест за такава историческа социална наука, която да отговаря на теоретичната физика. Не може да съществува никаква научна теория на историческото развитие, която да послужи като основа за историческо предсказание.

(5) Ето защо фундаменталната цел на историцистките методи (вж. параграфи от 11 до 16 в настоящата книга) е погрешно замислена и историцизмът рухва.

Доказателството, разбира се, не отхвърля възможността за всякакво социално предвиждане; напротив, то е напълно съвместимо с възможността да се изпитват социални теории — например икономически, — като се предсказва, че при известни условия ще се получи определен тип развитие. То опровергава единствено възможността историческото развитие да се предвижда до степента, до която то може да бъде повлияно от нарастването на нашите знания.

Решаващата стъпка в това доказателство е твърдение (2). Мисля, че то е убедително само по себе си: ако такова нещо като нарастване на човешкото познание съществува, то ние не сме в състояние днес да предвиждаме онова, което ще научим едва утре. Струва ми се, че това е проява на здрав разум, ала тя все пак не се равнява на логическо доказателство на твърдението. Доказателството на (2), което съм дал в споменатите публикации, е сложно и няма да се изненадам, ако се намерят и по-прости доказателства. Моето доказателство е да покажа, че никой научен предсказател — бил той учен или изчислителна машина — не е способен да предвиди чрез научни методи своите собствени бъдещи резултати. Опитите това да бъде направено могат да дадат резултат едва след събитието, когато вече е твърде късно за предсказване; те могат да достигнат до резултата едва след като предсказанието се е превърнало в следсказание.

Бидейки чисто логически, този довод важи за научните предсказатели с всевъзможна сложност, включително и за «общества» от взаимодействащи си предсказатели. Това обаче означава, че никое общество не може да предскаже научно своите собствени бъдещи състояния на познанието.

Моето доказателство е донякъде формално и поради това може да бъде заподозряно, че е лишено от каквато и да било действителна значимост дори ако се допусне логическата му валидност.

Аз обаче се опитах да покажа значимостта на проблема в две студии. Във втората от тях — «Отвореното общество и неговите врагове», подбрах някои събития от историята на историцистката мисъл, за да илюстрирам нейното постоянно и вредно влияние върху философията на обществото и политиката — от Хераклит и Платон до Хегел и Маркс. В по-ранната от тези две студии, «Нищетата на историцизма», която сега излиза за пръв път на английски език като книга, се опитах да покажа значимостта на историцизма като завладяваща интелектуална структура. Опитах се да анализирам неговата логика — често пъти тъй изкусна, тъй подкупваща и тъй измамна — и се опитах да докажа, че той страда от една вродена и непоправима слабост.

К. Р. П.

Пен, Бъкингамшър,

юли 1957

Някои от най-проницателните критици на тази книга бяха озадачени от заглавието й. То бе замислено като алюзия за заглавието на Марксовата книга «Нищетата на философията», което на свой ред е било алюзия за Прудоновата «Философия на бедността».

К. Р. П.

Пен, Бъкингамшър,

юли 1959

Въведение

Научният интерес към социалните и политическите въпроси едва ли е по-скорошен от научния интерес към космологията и физиката, а в древността е имало периоди (става дума за политическата теория на Платон и Аристотеловото изброяване на различни типове политическо устройство), когато науката за обществото като че ли е била дори по-напреднала от природоестествената. При Галилей и Нютън обаче успехите на физиката надхвърлят очакванията и тя оставя далеч зад себе си всички останали науки; а от времената на Пастьор, този Галилей на биологията, биологичните науки са почти също тъй преуспяващи. Засега обаче социалните науки комай все още не са открили своя Галилей.

При тези обстоятелства изучаващите една или друга социална наука са силно заинтересовани от проблемите за метода; при повечето обсъждания на тия проблеми се хвърля по едно око към методите на по-процъфтяващите науки и особено на физиката. Така например един преднамерен опит да се копира експерименталният метод на физиката доведе по времето на Вунт до реформа в психологията; след Дж. С. Мил се правят непрестанни опити да се преправи по донейде сходен начин методът на социалните науки. В областта на психологията въпреки многобройните разочарования реформите може и да са имали известен успех. В теоретичните социални науки, като се изключи икономиката, такива опити са водили единствено до неуспехи. При обсъждането на провалите бързо възниква въпросът дали методите на физиката са наистина приложими в социалните науки. Дали пък именно твърдоглавата увереност в тяхната приложимост не е виновна за крайно жалкото състояние на изследванията?

Въпросът навежда на мисълта за една елементарна класификация на мисловните школи, заинтересовани от методите на не дотам успешно развиващите се науки. В зависимост от възгледите им относно приложимостта на физичните методи ние можем да класифицираме тези школи като «пронатуралистки» или «антинатуралистки»; като ги обозначаваме «пронатуралистки», или «позитивистки», когато те одобряват прилагането на методите на физиката в социалните науки, и «антинатуралистки», или «негативистки», ако се противопоставят на употребата им.

Дали даден изследовател на метода подкрепя антинатуралистки или пронатуралистки доктрини или пък приема някаква теория, която съчетава и двата вида, зависи до голяма степен от възгледите му относно характера на разглежданата наука и характера на нейния предмет. Ала отношението, което той възприема, зависи също тъй и от възгледите му за методите на физиката. И аз мисля, че съдбоносните грешки при повечето методологични спорове произтичат от някои много разпространени погрешни схващания за методите на физиката. По-специално мисля, че те произтичат от неправилното тълкуване на логическата форма на нейните теории, на методите за тяхното изпитване и на логическата функция на наблюдението и експеримента. Аз твърдя, че това неразбиране има сериозни последици, и в III и IV част на настоящото изследване ще се опитам да докажа правотата на това си твърдение. Там ще се постарая да покажа, че разнообразните и понякога противоречащи си аргументи и доктрини — както антинатуралистки, така и пронатуралистки — всъщност се основават на погрешни разбирания за методите на физиката. В I и II част обаче ще се огранича с изясняването на някои антинатуралистки и пронатуралистки доктрини, които донякъде изграждат един характерен подход, съчетаващ и двата вида доктрини.

Аз наричам този подход, който възнамерявам първо да обясня и едва след туй да критикувам, «историцизъм». При споровете за метода на социалните науки той се среща често и също тъй често се използва без критична рефлексия или дори се приема, че се разбира от само себе си. В това изследване ще бъде обяснено нашироко какво имам предвид под «историцизъм». Тук ще е достатъчно да кажа, че под «историцизъм» подразбирам онзи подход към социалните науки, който негласно приема, че тяхната основна цел е историческото предвиждане и че тази цел е постижима чрез откриване на «ритмите» или «моделите», «законите» или «тенденциите», залегнали в основата на историческата еволюция. Доколкото съм убеден, че незадоволителното състояние на теоретичните социални науки (като се изключи икономическата теория) в крайна сметка се корени именно в такива историцистки доктрини за метода, тяхното представяне от моя страна сигурно не е безпристрастно. Аз обаче се постарах да приведа убедителни доказателства в полза на историцизма, така че да създам основа за последващата ми критика. Опитах се да представя историцизма като добре обмислена и съвсем не «рехава» философия. И не се поколебах да създам в негова подкрепа доводи, които, доколкото зная, никога досега не са били изтъквани от самите историцисти. Надявам се, че по този начин съм успял да изградя позиция, която наистина си заслужава да бъде атакувана. С други думи, опитах се да усъвършенствам една теория, която е била излагана често пъти, макар и вероятно никога в напълно развит вид. Ето защо нарочно избрах донякъде непривичния етикет «историцизъм». Чрез въвеждането му се надявам да избегна чисто словесните двусмислици; надявам се никой да не се изкуши да пита дали някой от обсъжданите тук аргументи принадлежи в действителност, в тесния смисъл на думата или пък по същество на историцизма, нито пък какво означава в действителност, в тесния смисъл на думата или по същество думата «историцизъм».

I. Антинатуралистките доктрини на историцизма

В пълно противоречие с методологическия натурализъм в областта на социологията историцизмът твърди, че поради дълбоките разлики между социологията и физиката някои от характерните за физиката методи не могат да се прилагат в социалните науки. Физичните закони или «законите на природата», казва той, важат навсякъде и винаги, тъй като материалният свят се управлява от система физични дадености, които не се променят в пространството и времето. Социологическите закони обаче, или законите на обществения живот, са различни в различните места и периоди. Макар историцизмът да признава, че съществуват множество типични обществени условия, чието често повторение може да бъде наблюдавано, той отрича, че редовно повтарящите се елементи, откривани в обществения живот, имат характера на непроменимите закономерности във физичния свят, защото според него те зависят от историята и от различията в културите: зависят от конкретната историческа ситуация. Така че човек не би трябвало например да говори без допълнително уточняване за законите на икономиката, а само за историческите закони през феодализма, през ранния промишлен период и т. н.; като винаги се споменава историческият период, за който се приема, че през него са преобладавали въпросните закони.

Историцизмът твърди, че историческата относителност на социалните закони прави повечето от методите на физиката неприложими към социологията. Типичните историцистки аргументи, върху които се основава този възглед, се отнасят към генерализацията, експеримента, сложността на социалните явления, затрудненията при точното предвиждане и значението на методологическия есенциализъм. Ще разгледам тези аргументи един след друг.

1. Генерализация

Според историцизма възможността за генерализация и нейният успех във физичните науки се основава на принципното еднообразие на природата: на наблюдението — или може би ще е по-точно да го охарактеризираме като допускане, — че при сходни положения се случват сходни неща. Твърди се, че този принцип, който се приема за валиден в пространството и времето, лежи в основата на физическия метод.

Историцизмът настоява, че в социологията този принцип е неприложим. Сходни обстоятелства възникват само в един-единствен исторически период. Те никога не преминават от един период в друг. Оттук следва и липсата на дълготрайно еднообразие в обществото, върху което би могло да се градят дълготрайни генерализации, тоест ако пренебрегнем тривиалните повторимости, като например, че хората винаги живеят на групи или че запасите от дадени неща са ограничени, докато запасите от други — като въздуха — са неограничени, и че единствено първите могат да имат някаква пазарна или разменна стойност.

Според историцизма метод, който пренебрегва това ограничение и се опитва да генерализира обществените еднообразия, неявно приема, че те траят вечно; така че един методологически наивистичен възглед — възгледът, че методът на обобщението може да се пренесе от физиката в социалните науки — ще породи лъжлива и опасно подвеждаща социологическа теория. Това ще бъде теория, която или отрича развитието на обществото, или че то въобще се променя значително, или че социалните изменения, ако въобще ги има, могат да повлияят върху основните повтарящи се елементи на обществения живот.

Историцистите често подчертават, че зад подобни погрешни теории обикновено се крие някаква апологетична цел; и действително, с подобни цели лесно може да се злоупотреби с допускането, че съществуват неизменни социологични закони. Например «неумолимите закони» на икономиката са били викани на помощ, за да се демонстрира безсилието на законовата намеса при договарянето на заплатите. Друга апологетична злоупотреба с допускането за подобна устойчивост е възпитаването на всеобщо усещане за неизбежност и оттук — на готовност неизбежното да се изтърпи спокойно и без протести. Това, което е сега, ще бъде винаги, и опитите да се повлияе върху хода на събитията, та дори и му се даде оценка, са смехотворни: човек не спори със законите на природата и опитите те да бъдат отхвърлени могат да доведат единствено до катастрофа.

Това, казва историцистът, са консервативните, апологетските и дори фаталистичните доводи, които представляват необходими следствия от искането в социологията да се възприеме натуралисткият метод.

Историцистът им се противопоставя, като поддържа тезата, че социалните еднообразия силно се различават от онези в естествените науки. Те се изменят в различните исторически периоди и силата, която ги променя, е човешката дейност. Социалните закономерности са не природни, а изкуствени закони, и макар да може да се каже, че те зависят от човешката природа, това е така, понеже човешката природа притежава властта да ги променя и — може би — да ги контролира. Ето защо нещата могат да се подобрят или влошат: активното реформаторство не е непременно безуспешно.

Тези тенденции в историцизма допадат на хората, които изпитват необходимост да бъдат действени и по-специално да се намесват в човешките дела, отказвайки да приемат съществуващото положение за неизбежно. Тенденцията към активност и срещу всякакво възможно самодоволство може да се назове «активизъм». За връзката между историцизма и активизма ще говоря повече в глави 17 и 18; тук мога да цитирам добре известния призив на един прочут историцист — Маркс, който е намерил поразителен израз на «активисткия» манталитет: «Досега философите само са тълкували по различни начини света; въпросът обаче е той да бъде променен»(1).

2. Експеримент

Физиката използва метода на експеримента: това ще рече, че тя въвежда изкуствен контрол и изкуствена изолация, чрез които осигурява възпроизвеждането на сходни условия и последващото от това получаване на определени резултати. Очевидно този метод се основава на идеята, че когато има сходни обстоятелства, ще се случват сходни неща. Историцистът твърди, че в социологията този метод е неприложим. А дори и да беше възможно да се приложи, казва той, методът няма да е от полза. Тъй като сходни условия може да има само в рамките на един-единствен период, изходът от всеки експеримент ще има твърде ограничено значение. Нещо повече, изкуствената изолация ще елиминира точно онези социологични фактори, които са най-важни. Робинзон Крузо и неговата изолирана индивидуална икономика никога не могат да станат ценен модел за икономика, чиито проблеми произлизат именно от социалното взаимодействие на отделните индивиди и групировки.

Освен това се твърди, че не са възможни никакви действително ценни експерименти. Широкомащабните експерименти в социологията никога не са експерименти във физическия смисъл на думата. Те не се правят заради познанието като такова, а за да се постигне политически успех. Не се изпълняват в изолирана от външния свят лаборатория и самото им провеждане променя условията в обществото. Те никога не могат да бъдат повторени при точно същите условия, тъй като условията са били променени при първото им изпълнение.

3. Новост

Току-що споменатият аргумент заслужава да бъде разяснен. Както казах, историцизмът отрича възможността от повторение на широкомащабни социални експерименти при точно същите условия, понеже условията при второто им провеждане ще бъдат повлияни от факта, че експериментът вече е бил провеждан и преди това. Този довод се основава на идеята, че обществото, досущ като някой организъм, притежава своего рода памет за онова, което обикновено наричаме негова история.

В биологията ние говорим за житейска история на организма, тъй като всеки организъм донякъде е формиран от миналите събития. Ако тези събития се повторят, от гледна точка на потърпевшия организъм те губят характера си на нещо ново и биват обагрени от навика. Но това е защото повторното преживяване на дадено събитие нe е същото, както преживяването на оригиналното — защото самото преживяване на едно повторение е нещо ново. Поради това повторението на вече наблюдавани събития отговаря на появата на нови за наблюдателя изживявания. Тъй като повторението формира нови навици, то създава нови привични условия. Поради това общият сбор от условията — вътрешни и външни — при които повтаряме даден експеримент върху един и същ организъм — за нас няма как да бъде достатъчно еднообразен, та да говорим за истинско повторение. Защото дори точното повторение на условията на средата ще се съчетае с новите вътрешни за организма условия: организмът се учи от опита си.

Според историцизма това важи и за обществото, понеже то също трупа опит: то също има своя история. Обществото може да се учи само бавно от (частичните) повторения на своята история, ала то несъмнено се учи, доколкото е донякъде обусловено, от миналото си. В противен случай традициите и традиционните лоялности и неприязни, вери и недоверия не биха могли да играят важната си роля в обществения живот. Ето защо в социалната история истинското повторение следва да е невъзможно; и това означава, че трябва да очакваме да възникват такива събития, на чийто характер е присъща новостта. Историята може и да се повтаря, обаче никога на едно и също равнище, особено ако става дума за събития с историческа важност и ако те упражняват дълготрайно влияние върху обществото.

В описвания от физиката свят не може да се случи нищо, което да е истински и съществено ново. Може да бъде изобретена нова машина, ала ние винаги сме в състояние да я анализираме като пренареждане на елементи, които са всичко друго, но не и нови. Новостта във физиката е просто нов начин на подреждане или комбиниране. В пълна противоположност с това социалната новост, подобно на биологичната, има съществено нов характер, твърди историцизмът. Това е истинска новост, която не може да се редуцира до новост на подреждането. В обществения живот при едно ново подреждане старите фактори никога в действителност не са същите стари фактори. Там, където нищо не може да се самоповтори, трябва винаги да възниква истинска новост. Смята се, че това е особено важно при разглеждането на развитието на новите етапи или периоди от историята, всеки от които се различава съществено от който и да било друг.

Историцизмът твърди, че няма нищо по-важно от появата на истински нов период. Този крайно важен аспект на обществения живот не може да бъде изучаван по онези начини, които сме привикнали да следваме при обясняването на новостите в областта на физиката, като ги разглеждаме като преподреждания на познати елементи. Дори и обичайните физични методи да бяха приложими към обществото, те никога не биха били приложими към неговите най-важни черти: разделянето му на периоди и появата на нови неща. Щом веднъж схванем важността на социалната новост, ние сме принудени да изоставим идеята, че прилагането на обичайните физични методи към проблемите на социологията може да ни помогне в разбирането на проблемите на общественото развитие.

Социалната новост има и друг аспект. Видяхме, че в известен смисъл може да се каже, че всяка конкретна социална случка, всяко отделно събитие в обществения живот е ново. То може да се класифицира заедно с други събития; в известни отношения може да ги наподобява; ала то винаги ще бъде уникално по съвсем определен начин. Това води, доколкото има връзка със социологическото обяснение, до положение, което коренно се различава от положението във физиката. Можем да допуснем, че чрез анализирането на обществения живот ще се окажем в състояние да открием и да разберем интуитивно как и защо е произтекло всяко конкретно събитие, че ще можем ясно да разберем неговите причини и следствия — силите, които са го предизвикали и влиянието му върху други събития. Въпреки това обаче можем да установим, че не сме способни да формулираме общи закони, които да ни служат за описание с общи термини на подобни причинно-следствени връзки. Защото може да съществува само една-единствена конкретна социологична ситуация, която да се обясни правилно чрез откритите от нас специфични сили. И тези сили спокойно могат да бъдат уникални: те могат да се появят само веднъж — при тази конкретна социална ситуация — и никога отново.

4. Сложност

Очертаната току-що методологическа ситуация има много други аспекти. Един от тях, който се обсъжда много често (и който няма да бъде обсъждан тук), е социологичната роля на някои уникални личности. Друг аспект е сложността на обществените феномени. Във физиката ние се занимаваме с един предмет — материята, който е много по-малко сложен; въпреки това чрез метода на експерименталното изолиране ние допълнително изкуствено опростяваме нещата. Тъй като в социологията този метод не е приложим, ние се сблъскваме с удвоена сложност — сложност, която произтича от невъзможността за изкуствено изолиране, и сложност, която се дължи на факта, че обществения живот е естествен феномен, изискващ умствен живот на индивидите, т. е. психология, което пък на свой ред изисква биология, която отново изисква химия и физика. Фактът, че социологията идва последна в тази йерархия на науките ясно ни показва ужасяващата сложност на участващите в обществения живот фактори. Дори и да съществуват непроменливи социологически принципи, подобни на закономерностите в областта на физиката, може спокойно да се окаже, че поради тази удвоена сложност ние не сме в състояние да ги открием. Само че ако не сме в състояние да ги открием, няма особен смисъл да се поддържа, че те въпреки това съществуват.

5. Неточност на предвижданията

При разглеждането на пронатуралистките доктрини на историцизма ще бъде показано, че той е склонен да подчертава важността на предвиждането като една от задачите на науката. (В това отношение аз съм напълно съгласен с него, макар и да не вярвам, че историческото пророчество е една от задачите на социалните науки.) Въпреки това историцизмът твърди, че социалното предвиждане може да се окаже много трудно не само поради сложността на обществените структури, но и поради специфичната трудност, която произтича от взаимната връзка между предвижданията и предвидените събития.

Идеята, че едно предвиждане може да повлияе върху предвижданото събитие, е много стара. Според легендата Едип убил баща си, когото никога преди това не бил виждал, и това е пряко следствие от пророчеството, накарало баща му да го изостави. Ето защо предлагам названието Едипов ефект за влиянието на предвиждането върху предвиденото събитие (или по-общо за влиянието на определена информация върху ситуацията, за която се отнася тази информация) независимо от това дали въпросното влияние допринася за осъществяването или предотвратяването на предвиденото събитие.

Напоследък историцистите изтъкват, че този вид влияние може да има място в социалните науки; че то може да увеличи трудността да се правят точни предвиждания и да застраши тяхната обективност. Те казват, че допускането, че социалните науки някога ще могат да се развият дотолкова, та да позволят точни научни прогнози за всевъзможни социални факти и събития, може да има абсурдни последствия, и че по тази причина това допускане трябва да бъде отхвърлено на чисто логически основания. Защото ако подобен новаторски научен социален календар бъде конструиран и стане известен (а не е възможно да бъде държан дълго в тайна, тъй като по принцип всеки може да го преоткрие), това със сигурност ще предизвика действия, които да опровергаят неговите предвиждания. Да предположим например, че бъде предсказано, че цената на акциите ще се увеличава три дни и после ще падне. Ясно е, че всеки свързан с пазара човек ще продава на третия ден, като по тоя начин ще предизвика падане на цените през същия ден и опровергаване на предсказанието. Накратко казано, идеята за точен и подробен календар на социалните събития е вътрешно противоречива; поради това точните и подробни научни социални предсказания са невъзможни.

6. Обективност и оценяване

Видяхме, че при подчертаването на трудността на предвиждането в социалните науки историцизмът излага доводи, в чиято основа лежи анализът на влиянието на предвижданията върху предвидените събития. Според историцизма обаче при известни обстоятелства това влияние може да има важно отражение върху предсказващия наблюдател. Подобни разсъждения играят роля дори във физиката, където всяко наблюдение се основава върху размяна на енергия между наблюдателя и наблюдаваното; това води до несигурността, обикновено незначителна, на физичните предвиждания, която се описва с «принципа на неопределеността». Възможно е да се поддържа, че тази несигурност се дължи на взаимодействие между наблюдавания обект и наблюдаващия субект, тъй като и двамата принадлежат към един и същ материален свят на действия и взаимодействия. Както е изтъкнал Бор, тази ситуация във физиката има своите аналози в други науки, особено в биологията и психологията. Никъде обаче фактът, че ученият и нетният обект принадлежат към един и същ свят, няма по-голямо значение, отколкото в социалните науки, където той води (както бе показано) до несигурност на предвижданията, която понякога има огромно практическо значение.

При социалните науки ние сме изправени пред едно цялостно и усложнено взаимодействие между наблюдатели и наблюдаваното, между субекта и обекта. Осъзнаването, че съществуват тенденции, които биха могли да предизвикат едно бъдещо събитие, и поради това осъзнаването, че самото предвиждане може да окаже влияние върху предвидените събития, вероятно се отразява върху съдържанието на предвиждането; а това отражение може да има такива тежки последици, че да наруши обективността на предвижданията и на другите резултати от изследванията в социалните науки.

Едно предвиждане представлява социално събитие, което може да взаимодейства с други социални събития, а между тях — и с онова, което то предвижда. То, както видяхме, би могло да ускори това събитие; но е лесно да се види, че би могло да му повлияе и по други начини. В крайния случай предвиждането може дори да причини събитието, което е предсказало: въпросното събитие би могло изобщо да не се случи, ако не е било предсказано. Другата крайна възможност е предсказването на едно наближаващо събитие да доведе до неговото предотвратяване (така че чрез преднамереното или нехайно въздържане от предсказването му социалният учен, може да се каже, е в състояние да го причини или да го накара да се случи). Ясно е, че между тези две крайности съществуват множество междинни варианти. Както актът на предсказване на нещо, така и актът на въздържане от предсказване могат да имат всевъзможни последици.

Сега е ясно, че социалният учен трябва навреме да осъзнае тези възможности. Например някой социален учен може да предскаже нещо, предвиждайки, че собственото му предвиждане ще го накара да се случи. Или може да отрече, че дадено събитие следва да се очаква, като по този начин го предотврати. И в двата случая той може да съблюдава принципа, който като че ли осигурява научната обективност: да се казва истината и нищо друго освен истината. Само че макар и да е казал истината, ние не можем да твърдим, че ученият е спазил научната обективност, защото правейки прогнози (които предстоящите събития осъществяват), той може да е повлиял на тези събития в лично предпочитаната от него посока.

Историцистът може би ще признае, че обрисуваната картина е донякъде схематична, ала ще поддържа, че тя очертава ясно един възглед, който откриваме почти навсякъде в социалните науки. Взаимодействието между изявленията на учения и обществения живот почти неизменно създава положения, при които се налага не само да обсъдим истинността на подобни изявления, но и тяхното действително влияние върху бъдещото развитие. Социалният учен може и да се стреми да открие истината, ала в същото време той винаги оказва определено влияние върху обществото. Самият факт, че неговите изявления действително оказват влияние, унищожава тяхната обективност.

Дотук приемахме, че социалният учен наистина се стреми да открие истината и нищо друго освен истината; историцистът обаче ще изтъкне, че описаната от нас ситуация изважда наяве проблемите за собствените ни допускания. Защото там, където предвижданията и интересите имат подобно въздействие върху съдържанието на научните теории и предвиждания, става твърде съмнително дали е възможно да се определят и избегнат пристрастията. Ето защо не бива да се учудваме, като открием, че в социалните науки има твърде малко неща, напомнящи за обективното и идеално търсене на истината, което виждаме във физиката. Трябва да очакваме, че в социалните науки ще открием не по-малко тенденции, отколкото в обществения живот; не по-малко гледни точки, отколкото интереси. Може да се запитаме дали историцисткият аргумент не води до оная крайна форма на релативизма, която твърди, че обективността и идеалът за истина са напълно неприложими в coциалните науки, където решаващ може да бъде единствено успехът — политическият успех.

За да илюстрира тези доводи, историцистът може да посочи, че щом съществува известна тенденция, присъща на даден период на социално развитие, може да очакваме да открием социологически теории, влияещи на това развитие. По този начин социалната наука може да действа като акушерка, спомагайки за настъпването на нови социални периоди; също тъй успешно обаче тя може да служи на консервативните интереси, за да спъва предстоящите социални промени.

Такъв възглед може да наведе на мисълта за анализиране и обясняване на различията между многобройните социологически доктрини и школи чрез позоваване било на тяхната връзка с преобладаващите предпочитания и интереси през даден исторически период (подход, който понякога бива наричан «историзъм» и не бива да се бърка с онова, което аз назовавам «историцизъм»), било на тяхната връзка с политически, икономически или класови интереси (подход, който понякога се определя като «социология на познанието»).

7. Холизъм

Повечето историцисти вярват, че има една дори още по-дълбока причина методите на материалната наука да не могат да се прилагат към социалните науки. Те твърдят, че социологията, подобно на всички «биологични» науки, тоест всички науки, които се занимават с живи обекти, не би следвало да се развива по атомистичен, а по така наричания днес «холистичен» начин. Причината е, че обектите на социологията — социалните групи — никога не бива да се разглеждат единствено като общности на отделни личности. Социалната група е нещо повече от простия сбор от нейните членове и освен това е нещо повече от простия сбор от чисто личностните взаимоотношения, съществуващи във всеки един момент между които и да било от нейните членове. Това се вижда лесно дори при проста група, състояща се от трима членове. Група, основана от А и В, ще се различава по характер от група, която се състои от същите трима членове, но основана от В и С. Това може да послужи за илюстрация на смисъла, който се придава на израза, че всяка група има своя собствена история и че нейната структура до голяма степен зависи от историята й (вж. също по-горе глава 3 «Новост»). Една група с лекота може да запази характера си, ако загуби някои от по-маловажните си членове. Възможно е дадена група да запази до голяма степен първоначалния си характер, дори ако всичките й първоначални членове бъдат заменени с други. Ако обаче сегашните й членове не бяха влизали един по един в оригиналната група, а вместо това бяха основали друга, те вероятно биха изградили една съвсем различна група. Личностите на нейните членове могат да имат голямо влияние върху историята и структурата на групата, но този факт не й пречи тя да си има своя собствена история и структура; нито й пречи да оказва силно влияние върху личностите на своите членове.

Всички социални групи имат свои собствени традиции, собствени институции, собствени ритуали. Историцизмът твърди, че ако искаме да разберем и обясним групата такава, каквато е сега, и желаем да разберем и може би да предвидим бъдещото й развитие, ние трябва да изучим историята на групата, нейните традиции и институции.

Холистичният характер на социалните групи — фактът, че подобни групи никога не се обясняват изцяло като проста съвкупност от техните членове — хвърля светлина върху историцисткото разграничение между новостта във физиката, която представлява просто нови комбинации или подредби на елементи и фактори, които сами по себе си не са нови, и новостта в обществения живот, която е действителна и не може да се сведе само до новост на подреждането. Защото щом социалните структури по принцип не могат да се обясняват като комбинация от техните части или членове, ясно е, че чрез този метод ще е невъзможно да се обясняват новите социални структури.

От друга страна, настоява историцизмът, материалните структури могат да се обяснят просто като «констелации» (съзвездия) или като обикновен сбор от техните части заедно с геометричната им конфигурация. Вземете например Слънчевата система: макар да е интересно да изучим нейната история и макар изучаването й да може да хвърли светлина върху сегашното й състояние, ние знаем, че в известен смисъл това състояние е независимо от историята на системата. Структурата на системата, бъдещите й движения и развитие са напълно определени от сегашното разположение на нейните членове. Ако са дадени относителното местоположение, масата и кинетичната енергия на всеки от нейните членове в който и да било миг, бъдещите движения на системата са напълно определени. Не са ни нужни допълнителни познания за това коя от планетите е по-стара или коя е била вкарана в системата отвън: историята на структурата, колкото и да е интересна, не допринася нищо за нашето разбиране на нейното поведение, за нейния механизъм и за бъдещото й развитие. Очевидно в това отношение една материална структура се отличава силно от всяка социална структура; последната не може да бъде проумяна, нито пък бъдещето й предсказано без внимателно изучаване на нейната история — дори и да притежаваме пълни познания за моментната й «констелация».

Такива съображения определено навеждат на мисълта за тясна връзка между историцизма и така наречената биологична или органична теория за социалните структури — теорията, която разглежда социалните групи по аналогия с живите организми. И действително твърди се, че холизмът е характерен за биологичните феномени като цяло, а холистичният подход се смята за незаменим при обсъждането на това как историята на различните организми влияе върху тяхното поведение. Така че е възможно холистичните доводи на историцизма да подчертаят сходството между социалните групи и организмите, макар да не водят непременно до приемането на биологичната теория за социалните структури. Аналогично, макар известната теория за съществуването на групов дух като носител на груповите традиции да не съставлява непременно част от историцистките аргументи, тя е тясно свързана с холистичния възглед.

8. Интуитивно разбиране

Досега се занимавахме главно с определени характерни страни на обществения живот като новостта, сложността, органичността, холизма и начина, по който историята се разделя на периоди: аспекти, които според историцизма правят някои типични методи на физиката неприложими към социалните науки. Ето защо при социалните изследвания се смята за необходим по-исторически метод за подход. Съставна част от антинатуралисткия възглед на историцизма е, че ние трябва да се опитваме да разберем интуитивно историята на различните социални групи и понякога този възглед се развива до методологична доктрина, която е тясно свързана с историцизма, макар и да не е непременно съчетана с него.

Това е доктрината, че същинският метод на социалните науки за разлика от метода на естествените се основава на проникновеното разбиране на социалните феномени. Обикновено във връзка с тази доктрина се набляга на следните противопоставяния и контрасти. Физиката е насочена към каузалното (причинно-следственото) обяснение; социологията — към разбирането на целите и смисъла. При физиката събитията се обясняват строго и количествено, като се използват математически формули. Социологията се опитва да проумее историческото развитие в качествено отношение, например чрез понятията за противоречащи си тенденции и цели или за «националния характер» или «духа на епохата». Ето защо физиците оперират с индуктивни обобщения, докато социологията може да действа единствено с помощта на отзивчивото въображение. Това е и причината физиците да са в състояние да стигат до общовалидни неизменни принципи и да обясняват конкретните събития като примери за такива закономерности, докато социологията трябва да се задоволява с интуитивното разбиране на уникални събития и на ролята, която те играят при конкретни ситуации, където се проявяват в рамките на специфични сблъсъци на интереси, тенденции и съдби.

Предлагам да проведем разграничение между тези три варианта на доктрината за интуитивното разбиране. Първият уверява, че дадено социално събитие е разбрано, когато то се анализира в контекста на довелите до него сили, тоест когато са известни въвлечените индивиди и групи, техните цели или интереси и властта, с която разполагат. Тук действията на индивидите или групите се схващат в съгласие с техните цели — като допринасящи за постигането на действителните или, най-малкото, на въображаемите им изгоди. В случая методът на социологията се схваща като въображаемо реконструиране на рационални или ирационални действия, насочени към определени цели.

Вторият вариант отива по-далеч. Той признава, че такъв анализ е необходим, особено що се отнася до разбирането на индивидуалните действия или груповата активност. Той обаче твърди, че за разбирането на обществения живот е нужно повече. Ако искаме да проумеем смисъла на едно социално събитие, например някое политическо действие, тогава от телеологична гледна точка не е достатъчно да разберем как и защо е било извършено то. Нещо повече, ние трябва да схванем неговия смисъл, значението на неговото случване. Какво се има предвид тук под «смисъл» и «значение»? От позицията, която описвам като втори вариант, отговорът може да бъде следният: едно социално събитие не само упражнява известно влияние, не само води след време до други събития, но и самото му осъществяване променя ситуационната стойност на широк кръг други събития. То създава нова ситуация, с което изисква преориентация и преизтълкуване на всички обекти и всички действия в тази конкретна сфера. За да се разбере такова събитие като, да речем, създаването на нова армия в дадена държава, е необходимо да се анализират намеренията, интересите и така нататък. Само че ние не можем напълно да разберем значението на това действие, без да анализираме и ситуационната му стойност; военните сили на друга държава например, които дотогава са били напълно достатъчни за нейната защита, сега вече може да са станали съвсем неадекватни. Накратко, възможно е да се е променила цялата социална ситуация, и то дори още преди да са станали каквито и да било по-нататъшни фактически промени — били те материални или психологични — защото положението може да се е променило много преди да бъде забелязано от когото и да било. Така че за да разберем обществения живот, трябва да отидем отвъд простия анализ на фактическите причини и последици, тоест на мотивите, интересите и предизвиканите от действията реакции: налага се да схванем всяко отделно събитие като играещо определена характерна роля в цялото. Значимостта на събитието се определя от неговото влияние върху цялото и поради това неговото значение донякъде се определя от цялото.

Третият вариант на доктрината за интуитивното разбиране отива още по-нататък, като същевременно се съгласява с всичко поддържано от първия и втория вариант. Той защитава тезата, че за да се разбере смисълът или значимостта на дадено социално събитие, се изисква нещо повече от анализ на неговия генезис, следствия и ситуационна стойност. В допълнение към подобен анализ е необходимо да се анализират обективните, фундаментални исторически уклони и тенденции (като прогреса или упадъка на определени традиции и сили), преобладаващи във въпросния период, и да се анализира приносът на това събитие към историческия процес, чрез който се изявяват подобни уклони. Пълното разбиране на аферата Драйфус например изисква — освен анализ на нейния произход, последствия и ситуационна стойност — прозрение за факта, че тя е представлявала израз на борбата между две исторически тенденции в развитието на Френската република — демократична и аристократична, прогресивна и реакционна.

Със своето наблягане върху историческите уклони и тенденции този трети вариант на метода на интуитивното разбиране донякъде навява мисълта за прилагане на заключението по аналогия от един исторически период към друг. Макар и да приема напълно, че историческите периоди са по самата си същност различни и че никое събитие не може да се повтори истински през друг период на общественото развитие, той може да допусне, че някои аналогични тенденции могат да станат доминиращи в различни периоди, които са евентуално твърде отдалечени един от друг. Твърди се, че подобни сходства или аналогии важат например за Гърция преди Александър и Южна Германия преди Бисмарк. В такива случаи методът на интуитивното разбиране предполага, че можем да оценим смисъла на определени събития, като ги сравним с аналогични на тях в по-ранни периоди, така че да си помогнем при прогнозирането на по-нататъшния им развой — без обаче да забравяме, че трябва да вземем предвид неизбежните различия между двата периода.

Следователно виждаме, че един метод, който е способен да разбере смисъла на социалните събития, трябва да отива далеч отвъд причинно-следственото обяснение. Той трябва да бъде холистичен по характер: трябва да е насочен към определянето на ролята, която събитието играе в една сложна структура — в едно цяло, включващо не само съвременните си части, но и последователните етапи на развитието във времето. Това може да обясни защо третият вариант на метода на интуитивното разбиране е склонен да се обляга на аналогията между организма и групата и защо той проявява тенденции да работи с такива идеи като идеята за някакъв нрав или дух на епохата, източник и наблюдател на всички онези исторически тенденции или уклони, които играят толкова важна роля в определянето на смисъла на социологичните събития.

Методът на интуитивното разбиране обаче съвпада не само с идеите на холизма. Той си пасва много добре и с историцисткото наблягане на новостта; защото новостта не може да бъде каузално или рационално обяснена, а единствено интуитивно схваната. По-нататък, при обсъждането на пронатуралистките доктрини на историцизма ще видим, че съществува много тясна връзка между тях и нашия «трети вариант» на метода на интуитивното разбиране с неговото наблягане на историческите тенденции или «уклони». (Вж. например глава 16.)

9. Количествени методи

Измежду противопоставянията и контрастите, които обикновено се изтъкват във връзка с доктрината за интуитивното разбиране, историцистите често подчертават следните. Във физиката, твърдят те, събитията се обясняват строго и точно чрез количествени понятия и с помощта на математически формули. От друга страна, социологията се опитва да проумее историческото развитие по-скоро чрез качествени понятия, например чрез понятията за съперничещи си тенденции и цели.

Доводът срещу приложимостта на количествените и математическите методи в никакъв случай не е характерен единствено за историцистите; всъщност понякога тези методи биват отхвърляни дори от автори със силно антиисторицистки възгледи. Някои от най-убедителните аргументи срещу количествените и математическите методи обаче разкриват много добре оная гледна точка, която аз наричам историцизъм, и те ще бъдат разгледани тук.

Когато разсъждаваме върху противопоставянето на употребата на количествените и математическите методи в социологията, веднага ни идва наум едно сериозно възражение: този начин на мислене като че ли е в разрез с факта, че количествените и математическите методи действително се използват с голям успех в някои от социалните науки. Как при това положение може да се отрича, че те са приложими?

Срещу това възражение противопоставянето на количествената и математическата гледна точка може да се поддържа чрез някои характерни за историцисткия начин на мислене доводи.

Аз съм напълно съгласен, може да каже историцистът, с вашите забележки, ала все пак огромната разлика между статистическите методи на социалните науки и количествено-математическите методи на физиката си остава. Социалните науки не познават нищо, което може да се сравни с математически формулираните причинно-следствени закони на физиката.

Да разгледаме например физичния закон, че (за светлина с дадена дължина на вълната) колкото е по-малък отворът, през който минава един светлинен лъч, толкова по-голям е ъгълът на дифракция. Един физичен закон от този тип има следния вид: «Ако при определени условия величината А се изменя по определен начин, величината В също се изменя по някакъв предсказуем начин». С други думи, такъв закон изразява зависимостта на дадена измерима величина върху друга и начинът, по който едната величина зависи от другата, се формулира с точни количествени понятия. Физиката е успяла да изрази всичките си закони в такава форма. За да постигне това, първата й задача е била да преведе всички физични качества в количествени понятия. Например тя е трябвало да замести качественото описание на даден вид светлина — да речем, ярка жълто-зелена светлина — с количествено описание: светлина с определена дължина на вълната и интензитет. Очевидно такъв процес на количествено описване на физични качества е необходима предпоставка за количественото формулиране на каузалните физични закони. Те ни позволяват да обясним защо се е случило нещо, например при допусканията на закона относно съотношението между широчината на отвора и ъгъла на дифракцията, ние сме в състояние да дадем причинно-следствено обяснение на увеличаването на ъгъла на дифракцията чрез факта, че отворът е бил намален.

Социалните науки, твърди историцистът, също трябва да правят опити за причинно-следствено обяснение. Така например те могат да се захванат с обясняването на империализма от гледна точка на промишлената експанзия. Щом обаче започнем да разглеждаме този пример, веднага виждаме, че е безнадеждно да се опитваме да изразяваме социологични закони с количествени понятия. Ако поразмишляваме над някоя формулировка от типа «тенденцията към териториално разширение се увеличава със степента на индустриализираност» (формулировка, която е най-малкото разбираемо, макар и вероятно невярно описание на фактите), много бързо ще открием, че не разполагаме с какъвто и да било метод за измерване на тенденцията към разширение или на степента на индустриализираност.

Историцисткият аргумент срещу количествено-математическите методи се свежда до това, че задачата на социолога е да даде причинно-следствено обяснение на промените, които са претърпели в хода на историята такива социални обекти като например държавите, икономическите системи или формите на управление. Тъй като не ни е известен начин качествата на тези обекти да се изразят чрез количествени понятия, не е възможно да се формулират каквито и да било количествени закони. Така че каузалните закони на социалните науки, ако предположим, че въобще ги има, трябва значително да се различават по характер от законите на физиката, бидейки по-скоро качествени, отколкото количествени и математически. Ако социалните закони определят степента на нещо, те ще го правят само в твърде смътни понятия и ще позволяват — в най-добрия случай — много грубото й определяне.

Изглежда, сякаш качествата, били те физични или нефизични, могат да се преценяват единствено по интуиция. Ето защо разгледаните от нас тук аргументи могат да бъдат използвани в подкрепа на доводите, изтъквани в полза на метода на интуитивното разбиране.

10. Есенциализъм срещу номинализъм

Наблягането на качествения характер на социалните събития води по-нататък до проблема за статуса на термините, които означават качества: до така наречения проблем за общите термини — един от най-старите и най-фундаменталните проблеми на философията.

Този проблем, над който по време на Средновековието са се разразили много битки, се корени във философиите на Платон и Аристотел. Обикновено той се тълкува като чисто метафизичен, ала както повечето метафизични проблеми може да се преформулира така, че да се превърне в проблем на научния метод. Тук ще се занимаем единствено с методологическия проблем, като вместо встъпление ще направим кратко резюме на метафизичната тема.

Всяка наука използва термини, които се наричат общи термини — «енергия», «скорост», «въглерод», «белота», «еволюция», «справедливост», «държава», «човечество». Те определено се различават от онези термини, които наричаме единични термини или индивидуални понятия, като например «Александър Велики», «Халеева комета», «Първа световна война». Понятията от този род са собствени имена, етикети, прикрепени по всеобщо съгласие към обозначаваните с тях отделни неща.

Естеството на общите термини е дало повод за дълъг и понякога ожесточен спор, който бушува между две групи. Едната настоява, че общите термини се различават от собствените имена единствено по това, че се дават на членовете на множество или клас от отделни неща, а не на едно-единствено нещо. В очите на тази група общият термин «бял» например не е нищо друго освен етикет, прикрепен към множество от най-различни предмети — снежинки, покривки за маса и лебеди, да речем. Това е доктрината на партията на номинализма. На нея се противопоставя една доктрина, която по традиция се назовава «реализъм» — име донейде подвеждащо, както се вижда от факта, че тази «реалистка» теория е наричана също и «идеалистка». Поради това аз предлагам да преименуваме въпросната антиноминалистка теория на «есенциализъм». Есенциалистите отричат, че първо сме събрали група отделни неща и чак сетне сме ги кръстили «бели»; по-скоро, казват те, ние наричаме всяко отделно бяло нещо «бяло», поради едно присъщо нему свойство, което то споделя с другите бели неща, а именно «белота». Това свойство, обозначено с общия термин, се разглежда като обект, който заслужава изследване не по-малко от самите отделни неща. (Названието «реализъм» произлиза от твърдението, че универсалните обекти, например белотата, съществуват «реално», извън единичните неща и множествата или групите от единични неща.) Така че общите термини обозначават универсални обекти също както единичните термини обозначават отделни неща. Тези универсални обекти (наречени от Платон «Форми» или «Идеи»), които са обозначавани с общи термини, се наричат и «същности»(2).

Есенциализмът обаче не само вярва в съществуването на универсалии (т. е. на общи обекти), но и набляга на важността им за науката. Единичните обекти, изтъква той, имат множество случайни черти — черти, които не представляват интерес за науката. Да вземем един пример от социалните науки: икономиката се интересува от парите и кредита, ала изобщо не се интересува от конкретните форми на монетите, банкнотите или чековете. Науката трябва да отхвърли настрани случайното и да проникне в самата същност на нещата. Същността на всяко нещо обаче е винаги нещо универсално.

Последните забележки посочват някои от методологичните изводи от този метафизичен проблем. Методологичният въпрос обаче, който възнамерявам да обсъдя сега, може фактически да се разглежда независимо от метафизичния. Ние ще подходим към него от друга страна — по път, който избягва въпроса за съществуването на общи и единични обекти както и за различията между тях. Ще обсъдим единствено целите и средствата на науката.

Школата на мислителите, които предлагам да наричаме методологически есенциалисти, е била основана от Аристотел. Той учел, че научното изследване трябва да прониква в същността на нещата, за да може да ги обясни. Методологическите есенциалисти са склонни да формулират научни въпроси с фразеология от вида «какво е материя?», «какво е сила?» или «какво е справедливост?», и вярват, че проникновеният отговор на подобни въпроси, разкриващ действителното или същностното значение на тези понятия и поради това действителната или същинска природа на обозначаваните чрез тях същности, е най-малкото необходима предпоставка на научното изследване, ако не и негова главна задача. За разлика от тях методологическите номиналисти поддържат, че задачата на науката е само да описва какво е поведението на нещата, и предлагат това да се прави чрез свободно въвеждане при необходимост на нови термини или предефиниране, когато това е удобно, на старите термини, като същевременно с лека ръка се пренебрегва първоначалното им значение. Затова те разглеждат думите просто като полезен инструмент за описание.

Повечето хора ще признаят, че методологическият номинализъм е извоювал успех в естествените науки. Физиците не задълбават например в същността на атомите или светлината, но използват много свободно тези понятия, за да обясняват и описват определени физични наблюдения, а също и като имена на някои важни и сложни физични структури. Същото е и в биологията. Философите могат да изискват от биолозите да решат проблеми като «какво е живот?» или «какво е еволюция» и понякога някои биолози може да се почувстват склонни да отговорят на подобни искания. Въпреки това научната биология се занимава като цяло с по-различни проблеми и възприема твърде близки до използваните във физиката обяснителни и описателни методи.

Така че в социалните науки би следвало да очакваме методологическите натуралисти да предпочитат номинализма, а антинатуралистите да предпочитат есенциализма. Фактически обаче изглежда, че връх взима есенциализмът; той дори не среща особено дейна съпротива. Поради това се подхвърля идеята, че докато методите на естествените науки са в основата си номиналистически, социалната наука трябва да приеме методологическия есенциализъм(3). Твърди се, че задачата на социалната наука е да разбере и обясни такива социални единици като държавата, икономическото действие, социалната група и т. н., и че това може да се постигне единствено чрез вникване в тяхната същност. Всяка важна социологична единица предполага за своето описание общи термини и би било безсмислено да се въвеждат свободно нови термини, както се прави тъй успешно в естествените науки. Задачата на социалната наука е да описва подобни единици ясно и по същество, т. е. да различава същностното от случайното; това обаче изисква познаване на тяхната същност. Проблемите от вида «какво е държавата?» и «какво е гражданин?» (смятани от Аристотел в неговата «Политика» за основни проблеми) или пък «какво е кредит?», или «какво е същностното различие между привърженика на дадена църква и сектанта (или между църквата и сектата)?» са не само напълно законни, но и са точно от ония въпроси, заради чиито отговори се конструират социологичните теории.

Макар историцистите и да се различават в своето отношение към метафизическия въпрос и в своето мнение относно методологията на природоестествената наука, е ясно, че — що се отнася до методологията на социалната наука — те ще бъдат склонни да вземат страната на есенциализма срещу номинализма. Фактически почти всеки историцист, когото познавам, е на такова становище. Заслужава си обаче да се помисли дали причина за това е единствено общата антинатуралистка тенденция на историцизма, или има и такива специфични историцистки доводи, които могат да се изтъкнат в полза на методологическия есенциализъм.

На първо място е ясно, че аргументът против използването на количествените методи в социалната наука има отношение към този въпрос. Наблягането върху качествения характер на социалните събития, съчетано с наблягането върху интуитивното разбиране (противопоставяно на простото описание) говори за тясно свързан с есенциализма начин на мислене.

Съществуват обаче и други, по-типични за историцизма аргументи, които следват една вече позната на читателя мисловна нагласа. (По случайност това са практически същите доводи като онези, които според Аристотел са накарали Платон да развие първата теория за същностите.)

Историцизмът подчертава важността на промяната. При всяка промяна, може да каже историцистът, трябва да има нещо, което се променя. Дори нищо да не остане непроменено, ние трябва да сме в състояние да идентифицираме какво се е променило, за да можем изобщо да говорим за промяна. Във физиката това е относително лесно. В механиката например всички промени са движения, т. е. пространствено-времеви промени на материални тела. Социологията обаче, която се интересува главно от обществените институции, се сблъсква с по-големи трудности, защото не е толкова лесно подобни институции да се идентифицират, след като са претърпели изменения. В простия описателен смисъл няма начин една обществена институция преди дадена промяна да се разглежда като същата тази институция след промяната; от описателна гледна точка е възможно тя да е съвършено различна. Едно натуралистко описание на съвременните управленски институции в Британия например би могло да ги представи като съвършено различни от онези, които са били преди четири века. И все пак можем да кажем, че доколкото съществува някаква държавна власт, по същността си тя е все същата, дори и да се е изменила значително. Нейната функция в съвременното общество е по същество аналогична на функцията, която е изпълнявала навремето. Макар че едва ли някакви подлежащи на описание черти са останали неизменени, същностният идентитет на институцията е запазен, позволявайки ни да разглеждаме едната институция като изменена форма на другата: в социалните науки не можем да говорим за промени или развитие, без да предпоставим една непроменяща се същност, и оттук — без да действаме в съответствие с методологическия есенциализъм.

Ясно е, разбира се, че някои социологически понятия като депресия, инфлация, дефлация и т. н. първоначално са били въведени по чисто номиналистичен път. Ала дори и при това положение те не са запазили номиналисткия си характер. Щом условията се променят, бързо виждаме, че социалните учени се разминават в мненията си за това дали определени феномени са действително инфлации, или не; така че в интерес на точността може да стане нужно да се изследва същностната природа (или същностният смисъл) на инфлацията.

Следователно за всяка обществена единица може да се каже, че тя «би могла, доколкото става дума за нейната същност, да присъства на всяко друго място и във всяка друга форма, и по подобен начин може да се променя, оставайки фактически непроменена, или да се променя другояче, а не по начина, по който го прави в действителност» (Хусерл). Обхватът на възможните промени не може да се ограничава априори. Не е възможно да се определи какво изменение може да претърпи дадена социална единица и въпреки това да си остане същата. Феномените, които от известни позиции могат съществено да се различават, от други позиции могат да бъдат същностно еднакви.

От развитите по-горе историцистки доводи следва, че чистото описание на общественото развитие е невъзможно; или по-скоро че социологическото описание никога не може да бъде просто едно описание в номиналисткия смисъл на думата. А щом социологическото описание не може да се освободи от същностите, за една теория за общественото развитие това ще е още по-невъзможно. Защото кой би отрекъл, че проблеми като определянето и обяснението на характерните черти на определен социален период заедно с неговите напрежения и присъщи тенденции и уклони трябва да устояват на всички опити да бъдат третирани чрез номиналистки методи?

Съответно методологическият есенциализъм може да се базира на историцисткия аргумент, който всъщност е довел Платон до неговия метафизичен есенциализъм — на аргумента на Хераклит, че променящите се неща не се поддават на рационално обяснение. Следователно науката или познанието изисква нещо, което не се променя, а остава идентично само на себе си — същността. Тук историята, т. е. описанието на промяната и същността, т. е. онова, което остава непроменено по време на една промяна, се проявяват като съотносителни понятия. Само че тяхната корелативност има и друга страна: в известен смисъл същността също предполага промяна и поради това — история. Защото ако онзи елемент у едно нещо, който остава идентичен или неизменен, когато нещото се променя, е неговата същност (или идея, форма, природа или субстанция), то промените, които нещото претърпява, изваждат наяве различни страни или аспекти, или възможности на нещото и оттам — на неговата същност. Съответно същността може да се тълкува като сбор или източник на потенциите, присъщи на нещото, и промените (или движенията) могат да се интерпретират като осъществяване или актуализиране на скритите възможности на неговата същност. (Тази теория дължим на Аристотел.) Оттук следва, че едно нещо, тоест неговата неизменна същност, може да се познае единствено чрез неговите изменения. Ако например искаме да узнаем дали даден предмет е направен от злато, ще се наложи да го ударим с чукче или да го изпитаме химически, така че да го променим и чрез това да разкрием някои от скритите му възможности. Аналогично същността на един човек — неговата личност — може да се узнае според това как тя се е саморазгръщала в житейския му път. Приложим ли този принцип към социологията, стигаме до заключението, че същността или същинският характер на дадена социална група може да се разкрие и да се узнае единствено чрез нейната история. Само че ако социалните групи могат да бъдат разбрани единствено чрез историята им, използваните при тяхното описание понятия трябва да бъдат исторически понятия; и наистина такива социологически понятия като японската държава или италианската нация или арийската раса едва ли могат да се тълкуват другояче освен като понятия, основаващи се върху изучаването на историята. Същото важи и за обществените класи: буржоазията например може да бъде дефинирана единствено чрез нейната история — като класата, която е дошла на власт през индустриалната революция, която е изместила земевладелците и която се бори с пролетариата, и т. н.

Възможно е есенциализмът да е бил въведен в употреба, понеже той ни позволява да открием една същност в нещата, които се променят, само че той на свой ред ни дава някои от най-силните доводи в подкрепа на доктрината, че социалните науки трябва да приемат един исторически метод, което ще рече в подкрепа на доктрината на историцизма.

II. Пронатуралистките доктрини на историцизма

При все че историцизмът е фундаментално антинатуралистки, той по никакъв начин не се противопоставя на идеята, че между методите на физиката и на социалните науки има общ елемент. Това може би се дължи на факта, че историцистите като правило приемат възгледа (който аз напълно споделям), че социологията също като физиката е дял от знанието, който цели да бъде едновременно теоретичен и емпиричен.

Като казваме, че социологията е теоретична дисциплина, имаме предвид, че тя трябва да обяснява и да предвижда събития с помощта на теории или универсални закони (които се опитва да открие). Описвайки социологията като емпирична, искаме да кажем, че тя се подкрепя от опита, че събитията, които обяснява и предсказва, са наблюдаеми факти и че това наблюдение представлява основа за приемането или отхвърлянето на всяка предложена теория. Когато говорим за успеха на физиката, имаме наум успешните й предвиждания; а за успеха на нейните предвиждания може да се каже, че е същият като на емпиричното потвърждение на законите на физиката. Когато противопоставяме относителния успех на социологията и успеха на физиката, подразбираме, че успехът на социологията би следвало да се изразява основно в потвърждаването на предвижданията. Следователно определени методи — предвиждането с помощта на закони и изпитването на законите чрез наблюдения — би трябвало да бъдат общи за физиката и социологията.

Аз съм напълно съгласен с този възглед въпреки факта, че го смятам за едно от основните допускания на историцизма. Не съм съгласен обаче с по-подробното му разработване, което води до много идеи, които ще опиша в следващите страници. На пръв поглед тези идеи може да изглеждат като достатъчно ясни следствия от току-що обрисувания общ възглед. Фактически обаче те включват в себе си други допускания, а именно антинатуралистките доктрини на историцизма и по-специално на доктрината за историческите закони или тенденции.

11. Сравнение с астрономията. Дългосрочни прогнози и едромащабни прогнози(4)

Съвременните историцисти са силно впечатлени от успеха на теорията на Нютън и по-специално от нейната способност да предсказва местоположението на планетите за много време напред. С това възможността за подобни дългосрочни прогнози, заявяват те, е установена, което показва, че старите мечти за пророкуване на далечното бъдеще не са отвъд границата на онова, което човешкият ум може да достигне. Социалните науки трябва да се целят също тъй високо. Щом за астрономията е възможно да предсказва затъмненията, защо за социологията да не е възможно да предсказва революциите?

Ала макар да сме длъжни да се целим толкоз високо, настояват историцистите, ние никога не бива да забравяме, че социалните науки не могат да се надяват и не трябва да се опитват да постигнат точността на астрономичните прогнози. Доказано е (в глави 5 и 6), че точният научен календар на обществените събития, сравним, да речем, с «Морския алманах», е логически невъзможен. Дори и социалните науки да могат да предвиждат революциите, никое подобно предвиждане не може да бъде точно; трябва да има известен запас от несигурност както при подробностите, така и при времето на събитието.

Макар да признават и дори да подчертават недостатъците на социологическите предвиждания по отношение на подробности и точност, историцистите са на мнение, че обхватът и значимостта на такива прогнози могат да компенсират техните слаби страни. Недостатъците са породени преди всичко от сложността на обществените събития, от тяхната взаимна обвързаност и от качествения характер на социологичните понятия. Ала при все че като следствие социалната наука страда от известна неяснота, нейните качествени термини в същото време й осигуряват известно богатство и изчерпателност на значенията. Примери за подобни термини са «културен сблъсък», «благоденствие», «солидарност», «урбанизация», «полза». Аз предлагам да наречем предвижданията от описания вид, т. е. дългосрочните предвиждания, чиято неопределеност се уравновесява от техния обхват и значимост, «предвиждания с голям мащаб» или «едромащабни предвиждания». Според историцизма именно това са ония предвиждания, които социологията се опитва да постигне.

Несъмнено е вярно, че в някои науки могат да бъдат постигнати такива едромащабни прогнози — дългосрочни прогнози с широк обхват и вероятно донякъде неопределени. В областта на астрономията могат да се открият примери за важни и напълно успешни широкомащабни предвиждания. Такива са предвижданията за активността на слънчевите петна въз основа на периодични закони (важни за климатичните изменения) или на дневните и сезонните промени в йонизацията на горната част от атмосферата (важни за безжичните съобщения). Доколкото се занимават със събития в относително далечното бъдеще, те приличат на предвижданията на затъмненията, а се различават от тях по това, че са само статистически и във всички случаи по-малко точни по отношение на подробности, време и други черти. Виждаме, че сами по себе си едромащабните предвиждания може би не са неосъществими и че ако в социалните науки изобщо са възможни дългосрочни прогнози, тогава е съвсем ясно, че те могат да бъдат единствено от типа, който описахме като едромащабни прогнози. От друга страна, от нашето изложение на антинатуралистките доктрини на историцизма следва, че краткосрочните предвиждания в социалните науки трябва да страдат от големи недостатъци. Отсъствието на точност би следвало да им вреди значително, тъй като по самата си природа те могат да се занимават единствено с подробности, с по-дребни черти на обществения живот, тъй като са ограничени в къси периоди. Ала едно предвиждане на подробностите, което е неточно в своите подробности, е доста безполезно. Така че — според историцизма, — ако изобщо сме заинтересовани от социални предвиждания, едромащабните прогнози (които са също така и дългосрочни) си остават не само най-привлекателните, но и единствените прогнози, с които си заслужава да се захващаме.

12. Наблюдателната основа

За една наука неексперименталната наблюдателна основа в известен смисъл е винаги «историческа» по характер. Това е тъй дори с наблюдателната основа на астрономията. Фактите, върху които се опира астрономията, се съдържат в архивите на обсерваторията — архиви, които ни информират например, че на тази и тази дата (час, секунда) планетата Меркурий е била наблюдавана от г-н Еди-кой си в определено положение. Накратко казано, те ни дават един «регистър на събитията във времеви порядък» или хроника на наблюденията.

По същия начин наблюдателната основа на социологията е възможно да се представи единствено под формата на хроника за събития, а именно политически или социални случки. Тази хроника на политически и други важни събития в обществения живот всъщност е това, което човек обикновено нарича «история». В този тесен смисъл на думата историята е основата на социологията.

Ще бъде абсурдно да се отрича важността на историята в тесния смисъл на думата като емпирична основа на социалната наука. Само че една от характерните претенции на историцизма, която е тясно свързана с отричането от негова страна на приложимостта на експерименталния метод, е, че историята — политическа и социална — е единственият емпиричен източник на социологията. Затова историцистът си представя социологията като теоретична и емпирична дисциплина, чиято емпирична основа се образува само от хрониката на историческите факти и чиято цел е да прави прогнози, за предпочитане едромащабни. Ясно е, че тези прогнози също трябва да имат исторически характер, тъй като тяхното изпробване в практиката, тяхното потвърждение или отхвърляне трябва да бъде оставено на бъдещата история. Ето защо от гледна точка на историциста задачата на социологията е да прави и да проверява едромащабни исторически прогнози. Накратко казано, историцистът твърди, че социологията е теоретична история.

 13. Социална динамика

Аналогията между социалната наука и астрономията може да се развие още по-нататък. Онази част от астрономията, която обикновено имат предвид историцистите, небесната механика, се основава върху динамиката — теорията за определяните от сили движения. Историцистките автори често настояват, че социологията следва по подобен начин да се основава върху социалната динамика — теорията за социалните движения, определяни от обществените (или историческите) сили.

Статиката, както знае физикът, е само частен случай на динамиката; тя е, така да се каже, теория за това, как и защо при известни обстоятелства нищо не се случва, т. е. защо не става промяна; и го обяснява с равенство на противодействащите сили. От друга страна, динамиката се занимава с общия случай, т. е. с равни или неравни сили, и може да се охарактеризира като теория за това, как и защо се случва нещо. Така че единствено динамиката може да ни даде истинските, универсални закони на механиката, защото природата е процес; тя се движи, променя, развива — макар понякога тъй бавно, че развитието е трудно да се забележи.

Сходството на този възглед за динамиката с историцисткия възглед за социологията е очевидно и не се нуждае от повече коментари. Само че, може да заяви историцистът, аналогията е по-дълбока. Той може например да каже, че според разбиранията на историцизма социологията е сродна с динамиката, тъй като по същността си е каузална теория; тъй като причинно-следственото обяснение по принцип е обяснение на това как и защо са се случили определени неща. В основата си такова едно обяснение винаги трябва да съдържа исторически елемент. Ако попитате някой, който си е счупил крака, как и защо е станало това, ще очаквате той да ви разкаже историята на злополуката. Ала дори на равнището на теоретичното мислене и особено на равнището на теориите, които допускат предсказването, е необходимо да има исторически анализ на причините за едно събитие. Типичен пример за необходимостта от исторически причинно-следствен анализ, ще заяви историцистът, е проблемът за първопричините или същинските причини за дадена война.

Във физиката такъв анализ се постига чрез определяне на взаимодействащите сили, т. е. от динамиката; историцистът претендира, че социологията би следвало да се опита да прави същото. Тя трябва да анализира силите, които предизвикват социална промяна и създават човешката история. От динамиката ние научаваме как взаимодействащите сили са съставили нови сили, и обратното, чрез разлагане на силите на техните съставящи ние сме способни да проникнем в по-фундаменталните причини за разглежданите събития. Историцизмът изисква по подобен начин разпознаване на фундаменталната важност на историческите сили, били те духовни или материални; например религиозни или етнически идеи или пък икономически интереси. Да се анализира, разплете тоя гъсталак от противоречащи си тенденции и сили и да се стигне до корените му, до универсалните движещи сили и закони на обществената промяна — такава е според историцистите задачата на социалните науки. Само по този начин можем да разработим една теоретична наука, върху която да изградим ония едромащабни прогнози, чието потвърждение би означавало успех на социалната теория.

14. Исторически закони

Видяхме, че според историциста социологията е теоретична история. Нейните научни прогнози трябва да се основават върху закони и тъй като това са исторически прогнози, прогнози за обществена промяна, те трябва да се основават върху исторически закони.

Същевременно обаче историцистът твърди, че в социалната наука методът на обобщението е неприложим и че ние не бива да допускаме, че еднаквостите на обществения живот са неизменно валидни в пространството и времето, тъй като те обикновено важат само за определена култура или исторически период. Затова социалните закони — ако изобщо съществуват някакви истински социални закони — трябва да притежават по-различна структура от обикновените обобщения, основаващи се върху неизменящите се неща. Истинските социални закони следва да бъдат «общовалидни». Това обаче може да означава единствено те да се прилагат за цялата човешка история, да покриват всичките й периоди, а не само някои от нея. Не е обаче възможно да има обществени еднообразия, които да се запазят извън рамките на единични периоди. Следователно единствените общовалидни закони на обществото трябва да бъдат законите, които свързват следващите един след друг периоди. Това трябва да са законите на историческото развитие, които определят прехода от един период към друг. Ето какво имат предвид историцистите, когато казват, че единствените истински закони на социологията са историческите закони.

15. Историческо пророчество срещу социално инженерство

Както показахме, тези исторически закони (ако те могат да бъдат открити) ще позволят да се предвиждат дори твърде далечни събития, макар и не с изчерпателна по отношение на подробностите точност. По този начин доктрината, че истинските социологични закони са исторически закони (доктрина, извлечена главно от ограничената валидност на социалните еднообразия) независимо от всякакви опити да се привлече на помощ астрономията, води назад към идеята за «едромащабните прогнози». И тя прави тази идея по-конкретна, защото показва, че въпросните прогнози имат характер на исторически пророчества.

По тоя начин според историциста социологията се превръща в опит да се реши старият проблем за предсказването на бъдещето; но не толкова бъдещето на отделния човек, а бъдещето на отделни групи и на цялото човечество. Тя е наука за нещата, които ще дойдат, за предстоящото развитие. Ако опитът да се обзаведем с политически предсказания с научна достоверност излезе възможен, то социологията ще придобие огромна стойност за политиците и особено за онези от тях, чиято визия се простира далеч отвъд нуждите на настоящето, — политиците с чувство за историческа съдбовност. Вярно е, че някои историцисти се задоволяват да предсказват единствено бъдещите етапи от странстванията на човечеството и дори тях с много предпазливи изрази. Само че всички те са обединени от една идея — че социологичните изследвания следва да спомагат за разкриването на политическото бъдеще и че поради това те биха могли да се превърнат в най-напредничавия инструмент на прозорливите практични политици.

От гледна точка на прагматичната стойност на науката значението на научните предвиждания е достатъчно ясно. Не винаги обаче се осъзнава, че в науката могат да се разграничат два различни вида предвиждане и съответно два различни начина да бъдеш практичен. Можем да предскажем (а) наближаването на тайфун — предсказание, което би могло да се окаже с огромна практическа стойност, тъй като ще даде възможност на хората да се скрият навреме; ала може да предскажем и (б) — че ако на пътя на тайфуна ще се изгражда укритие, то трябва да се изгради по определен начин, например със железобетонни контрафорси откъм северната му страна.

Макар и двата вида предвиждане да са важни и да осъществяват отдавнашни наши мечти, те очевидно силно се различават помежду си. В единия случай ни се съобщава за събитие, което не можем с нищо да предотвратим. Ще нарека този тип предвиждане «пророчество». Неговата практическа стойност се крие в това да бъдем предупредени за предсказаното събитие, така че да можем да го заобиколим или да го посрещнем подготвени (може би с помощта на предвиждания от другия вид).

На тях се противопоставят предвижданията от втория вид, които можем да опишем като технологични предвиждания, тъй като предвижданията от този вид образуват основата на инженерството. Те са, така да се каже, конструктивни и разкриват какви стъпки трябва да предприемем, ако желаем да постигнем известни резултати. По-голямата част от физиката (почти цялата, като се изключи астрономията и метеорологията) прави предвиждания в такава форма, че ако се съди от практически позиции, те могат да се опишат като технологични предвиждания. Разликите между тези два вида предвиждания съвпадат грубо с по-малкото или по-голямото значение за въпросната наука, което играе замисленият експеримент, противопоставен на простото търпеливо наблюдение. Типично експерименталните науки са способни да правят технологични предвиждания, докато онези, които използват главно неекспериментални наблюдения, произвеждат пророчества.

Не искам това да се схваща като внушение, че всички науки, та дори и всички научни предвиждания, са фундаментално практически — че те по необходимост са или пророчески, или технологични, и не могат да бъдат някакви други. Искам само да привлека вниманието към едно различие между двата вида предвиждания и съответстващите им науки. С подбора на термините «пророчески» и «технологични» аз определено желая да намекна за една характерна черта, която те разкриват, ако се погледнат от прагматични позиции; ала като употребявам тая терминология, не възнамерявам да подхвърлям намеци нито че прагматичната гледна точка непременно превъзхожда всяка друга, нито пък че научният интерес е ограничен само до прагматически важните пророчества и до предвижданията с технологичен характер. Ако например обсъдим астрономията, ще трябва да признаем, че нейните находки са главно от теоретичен интерес, макар и да не са безценни от прагматична гледна точка; ала като «пророчества» те са съвсем сродни с метеорологичните, чиято стойност за практични цели е съвсем очевидна.

Струва си да се отбележи, че разликата между пророческия и инженерния характер на науките не съответства на разликата между дългосрочните и краткосрочните предвиждания. Макар повечето инженерни предвиждания да са краткосрочни, има и дългосрочни технологични предвиждания, например за живота на дадена машина. Астрономичните предвиждания също могат да бъдат краткосрочни или дългосрочни, а повечето метеорологични пророчества са относително краткосрочни.

По-късно ще видим, че разликата между тези две практически цели — пророкуването и инженерството — и съответната разлика в структурата на свързаните с тях научни теории, е един от основните пунктове в нашия методологичен анализ. За момента искам единствено да подчертая, че напълно в съответствие с убеждението си за безполезността и невъзможността на социологичните експерименти историцистите привеждат доводи в полза на историческото пророчество — пророкуването на общественото, политическото и институционалното развитие — и срещу социалното инженерство като практическа цел на социалните науки. На някои историцисти им се вижда също тъй възможна и идеята за социално инженерство, за планиране и изграждане на институции с цел евентуално да се възпрат, да се поставят под контрол или да се ускорят задаващите се социални изменения. За други това изглежда почти невъзможно начинание, което подминава факта, че политическото планиране, както и всяка обществена дейност, ще трябва да устои на по-висшата власт на историческите сили.

16. Теорията за историческото развитие

Досегашните размисли ни отведоха до самата сърцевина на оная група аргументи, които аз предлагам да наричаме «историцизъм», и те оправдават избора на този етикет. Социалната наука не е нищо друго освен история. Не обаче история в традиционния смисъл като обикновена хроника на исторически факти. Онзи вид история, с който историцистите искат да отъждествят социологията, гледа не само назад в миналото, но и напред към бъдещето. Тя представлява изследване на действащите сили и преди всичко на законите на общественото развитие. Съответно тя не може да бъде охарактеризирана като историческа теория или теоретична история, тъй като единствените общовалидни обществени закони са идентифицирани като исторически закони. Те трябва да бъдат закони на процеса, на промяната, на развитието — а не псевдозакони за очевидни непроменливости или еднообразия. Според историцистите социолозите трябва да се опитват да получат обща представа за общите тенденции, в съответствие с които се изменят обществените структури. Освен това те следва да се опитат да проумеят причините за този процес, действието на отговорните за промяната сили. Те трябва да се опитат да формулират хипотези за общите тенденции, лежащи в основата на общественото развитие, така че хората да могат да се пригодят към наближаващите промени, като извеждат пророчества от тия закони.

Историцисткото схващане за социологията може да се доизясни, като се следва разграничението, което аз проведох между двата вида науки. Обратно на историцистката методология ние можем да замислим една методология, която се стреми към технологичната социална наука. Подобна методология ще доведе до изучаването на общите закони на обществения живот с цел да се открият всички онези факти, без които не може да се създаде основа за работата на всеки стремящ се да реформира обществените институции. Няма съмнение, че такива факти съществуват. Ние познаваме например много утопични системи, които са неосъществими просто защото не вземат предвид тези факти в достатъчна степен. Технологичната методология, която обсъждаме сега, ще се стреми към осигуряване на способи да се избягват подобни нереалистични конструкции. Тя ще бъде антиисторицистка, но в никакъв случай антиисторична. Като най-важен източник на информация ще й служи историческият опит. Вместо обаче да се опитва да открива законите на общественото развитие, тя ще търси различни закони, които да налагат ограничения върху изграждането на социални институции или за другите еднаквости (макар историцистът да казва, че такива не съществуват).

Освен чрез използването на контрааргументи от вече разгледания тип, историцистът може да постави под въпрос възможността и ползата от такава социална технология и по друг начин. Да допуснем, може да каже той, че някой социален инженер е разработил план за нова обществена структура, поддържана от оня вид социология, който вие имате предвид. Да предположим, че този план е едновременно практичен и реалистичен, в смисъл че не противоречи на известните факти и закони на обществения живот; нека дори да допуснем, че планът е подкрепен от друг, също тъй практичен по-нататъшен план за преобразуването на сега съществуващото общество в новата структура. Дори при това положение историцистките доводи могат да покажат, че подобен план не заслужава да бъде сериозно обмислян. Той въпреки всичко ще си остане нереалистичен и утопистки блян именно защото не взема предвид законите на историческото развитие. Социалните революции не се вдигат от рационални планове, а от обществени сили, например от сблъсъци на интереси. Старата идея за могъщия цар-философ, който ще осъществи някакви внимателно обмислени планове, е била просто приказка, измислена в интерес на земевладелската аристокрация. Демократичният еквивалент на тая приказка е суеверието, че достатъчен брой добронамерени хора могат да бъдат убедени чрез рационални доводи да предприемат планирани действия. Историята показва, че обществената реалност е съвсем различна. Ходът на историческото развитие никога не се определя от теоретични конструкции, колкото и великолепни да са те, макар че подобни схеми биха могли, естествено, да упражнят известно влияние заедно с много други не тъй рационални (или дори съвсем ирационални) фактори. Даже ако подобен рационален план съвпадне с интересите на влиятелни групи, той никога няма да бъде осъществен по начина, по който е бил замислен — въпреки факта, че тогава борбата за неговото осъществяване ще стане основен фактор в историческия процес. Реалният изход винаги ще е твърде различен от рационалната конструкция. Той винаги ще бъде резултата от моментното разположение на борещите се сили. Нещо повече, крайният резултат от рационалното планиране при никакви обстоятелства не може да бъде стабилна структура, защото балансът на силите непременно ще се промени. Цялото социално инженерство — независимо колко се гордее със собствения си реализъм и научния си характер — е обречено да остане утопична мечта.

Дотук, ще продължи историцистът, доводите оспорваха практическата възможност за социално инженерство, подкрепено от някаква теоретична социална наука, а не идеята за самата такава наука. Те обаче лесно могат да се разширят така, че да се докаже невъзможността на каквато и да било теоретична социална наука от технологичен тип. Видяхме, че практическите инженерни авантюри ще бъдат обречени на провал от много важни социологични факти и закони. Това обаче означава не само, че подобно рисковано начинание няма никаква практическа стойност, но и че то е теоретически погрешно, тъй като пренебрегва единствените важни обществени закони — законите на развитието. «Науката», върху която, както се твърди, е основано то, също трябва да е пропуснала тия закони, защото иначе никога не би предоставила основата за подобни нереалистични конструкции. Всяка социална наука, която не проповядва невъзможността за рационално социално конструиране, е напълно сляпа за най-важните факти от обществения живот и не обръща внимание на единствените социални закони, които са реално валидни и действително важни. Поради това социалните науки, които се стараят да осигурят основа за социално инженерство, не могат да описват вярно социалните факти. Те са невъзможни по самата си същност.

Историцистът ще заяви, че освен тая решаваща критика има и други причини за отхвърляне на технологичните социологии. Една от тях например е, че те пренебрегват такива страни на общественото развитие като появата на новости. Идеята, че можем рационално да конструираме нови социални структури на научна основа, предполага, че сме в състояние да създадем нов обществен период повече или по-малко по начина, по който сме го планирали. Ала ако планът се основава на наука, която обхваща социалните факти, той не е в състояние да държи сметка за същностно новите черти, а единствено за новостта на подреждането (вж. глава 3). Ние обаче знаем, че един нов период ще притежава своя собствена присъща само нему новост — довод, който трябва да направи безсмислено всяко подробно планиране и невярна всяка наука, върху която е основан.

Тези историцистки съображения могат да се приложат към всички социални науки, включително икономиката. Поради това икономиката не е в състояние да ни даде каквато и да било ценна информация относно социалната реформа. Само някоя псевдоикономика може да се стреми да предлага основа за рационално икономическо планиране. Истински научната икономика може единствено да помогне да се разкрият движещите сили на икономическото развитие през различните исторически периоди. Тя може да ни помогне да предвидим в общи линии бъдещите периоди, ала не и да разработим и вкараме в действие какъвто и да било подробен план за който и да било нов период. Онова, което важи за другите социални науки, трябва да важи и за икономиката. Нейната крайна цел може да бъде единствено «да извади наяве икономическия закон за движението на човешкото общество» (Маркс).

17. Интерпретиране срещу планиране на обществената промяна

Историцисткият възглед за социалното развитие не предполага фатализъм, нито се нуждае от неговите призиви за бездействие — точно обратното. Повечето историцисти проявяват твърде подчертана склонност към «активизъм» (вж. глава 1). Историцизмът напълно признава, че нашите желания и мисли, нашите мечти и разсъждения, нашите страхове и знания, нашите интереси и енергия — всички те са сили в развитието на обществото. Той не ни учи, че нищо не може да се направи; той само предсказва, че нито нашите мечти, нито нашите умствени конструкти някога ще бъдат осъществени съгласно плана. Ефективни могат да бъдат единствено онези планове, които съвпадат с талвега на историята. Сега вече можем да видим, че е разумен именно онзи вид дейност, която историцистите признават. Разумни са само онези действия, които съвпадат и спомагат за неизбежните промени. Социалното акушерство е единствената открита за нас съвършено разумна дейност, единствената дейност, която може да се базира върху научното предвиждане.

Макар никоя научна теория като такава да не може пряко да насърчи активността (способна е само да ни откаже от някои дейности като нереалистични), тя е в състояние косвено да насърчи ония, които чувстват, че са длъжни да сторят нещо. Историцизмът определено предлага този вид насърчение. Той дори оставя известна роля за човешкия разум, защото единствено научното разсъждение, историцистката социална наука може да ни укаже посоката, която трябва да поеме всяка разумна дейност, ако искаме тя да съвпадне с посоката на неизбежните промени.

По този начин историческото пророчество и интерпретацията на историята трябва да се превърнат в основа за всяко премислено и реалистично обществено действие. Следователно основната задача на историцистката мисъл трябва да бъде интерпретирането на историята; и фактически е станало така. Всички мисли и всички действия на историцизма са насочени към тълкуване на миналото с цел да се предвиди бъдещето.

Може ли историцизмът да предложи надежда или насърчение на онези, които желаят да видят един по-добър свят? Само един историцист, възприел оптимистичен възглед за общественото развитие, вярвайки, че то по същността си е «добро» или «рационално», в смисъл че по природа има тенденция към по-доброто, към по-поносимо състояние на нещата, може да предложи така надежда. Само че този възглед се свежда до вяра в социални и политически чудеса, тъй като той отказва на човешкия разум способността да допринесе за един по — приемлив свят. Фактически някои влиятелни историцистки автори оптимистично предсказват наближаването на някакво царство на свободата, където човешките дела ще могат да се планират разумно. И те проповядват, че преходът от царството на необходимостта, в което понастоящем страда човечеството, към царството на свободата и разума не може да бъде извършен чрез разума, а — като по чудо — само чрез грубата необходимост, чрез слепите и безжалостни закони на историческото развитие, на които те ни съветват да се подчиним.

Историцистът може да посъветва желаещите да се увеличи влиянието на разума в обществения живот единствено да изучават и тълкуват историята, за да открият законите на нейното развитие. Ако едно такова тълкуване разкрие, че промените, отговарящи на тяхното желание, са предстоящи, то желанието им е разумно, тъй като съвпада с научното предвиждане. Ако стане тъй, че неизбежното развитие се стреми в друга посока, желанието светът да бъде направен по-разумен, се оказва напълно неразумно; за историцистите в такъв случай то е само утопичен блян. Активизмът може да е оправдан само доколкото се примирява с неизбежните промени и ги подпомага.

Вече показах, че натуралисткият метод — така, както го виждат историцистите — предполага една определена социологична теория — теорията, че обществото не се развива или променя значително. Сега откриваме, че историцисткият метод предполага една странно сходна социологическа теория — теорията, че обществото непременно ще се промени, ала единствено по предопределен път, който не може да бъде изменен, през етапи, предопределени от неумолимата необходимост.

«Дори когато едно общество е открило природния закон, определящ собственото му движение, то не е способно да прескочи естествените фази на своята еволюция, нито пък да ги изхвърли от света с едно драсване на перото. Може обаче да направи поне това: да съкрати и облекчи родилните му болки.» Тази формулировка, която дължим на Маркс(5), отлично представя историцистката позиция. Макар да не проповядва нито бездействие, нито истински фатализъм, историцизмът проповядва безполезността на всеки опит да се изменят неизбежните промени — една странна разновидност на фатализма, фатализъм по отношение на историческите тенденции. Разбира се, «активисткият» призив «Досега философите само са тълкували по различни начини света; въпросът обаче е той да бъде променен»(6) много допада на историцистите (като се има предвид, че «свят» тук означава развиващото се човешко общество), защото набляга на промяната. Той обаче противоречи на най-значимите доктрини на историцизма, защото, както сега виждаме, бихме могли да кажем: «Историцистът може единствено да тълкува общественото развитие и да го подпомага по различни начини; идеята му обаче е, че никой не е в състояние да го промени».

 18. Заключение от анализа

Някой може да придобие усещането, че последните ми формулировки се отклоняват от заявеното от мен намерение преди да се захвана с критика на историцистките позиции, да ги очертая толкова ясно и убедително, колкото е възможно. Защото тези формулировки се опитват да покажат, че склонността на някои историцисти към оптимизъм или активизъм бива сразена от изхода на самия историцистки анализ. Това като че съдържа в себе си обвинението, че историцизмът е вътрешно противоречив. И може да се възрази, че не е честно да се позволява в едно изложение да се прокрадват критика и ирония.

Не мисля обаче, че този подход ще бъде справедлив. Само ония, които са преди всичко оптимисти или активисти и чак след това историцисти, могат да приемат моите забележки превратно. (Мнозина ще се почувстват по тоя начин: хората, които първоначално са били привлечени от историцизма поради своята склонност към оптимизъм или активизъм). За ония, които са на първо място историцисти, моите забележки би трябвало да изглеждат не като критика на техните историцистки доктрини, а единствено като критика на опитите те да бъдат свързани с оптимизма или активизма.

Така че не всички форми на активизма, разбира се, са критикувани като несъвместими с историцизма, а само някои от най-екстравагантните му прояви. Сравнен с някой натуралистки метод, би заявил чистият историцист, историцизмът действително насърчава активността поради туй, че набляга на промяната, процеса, движението; и въпреки това от научна гледна точка не може да се подкрепят сляпо всички видове дейност като разумни; много възможни дейности са нереалистични и науката е в състояние да предвиди техния провал. Това, ще каже той, е причината заедно с другите историцисти да налагаме ограничения върху обхвата на онуй, което можем да признаем за полезна активност, и обяснява защо е необходимо тези ограничения да се подчертават при всеки ясен анализ на историцизма. И историцистът може да възрази, че двата цитата от Маркс (в предишната глава) не си противоречат, а взаимно се допълват; и че макар вторият (и по-старият от двата), взет сам по себе си, да изглежда наистина малко прекалено «активистки», все пак истинските му граници се поставят от първия; и че ако вторият е привлекателен за свръхрадикалните активисти и ги подтиква да прегърнат историцизма, то пък първият би следвало да ги научи на подходящите граници за всяка една дейност, макар и с това евентуално да би отблъснал симпатиите им.

По тези причини ми се струва, че моето изложение не е некоректно, а просто прочиства терена по отношение на активизма. Също така не мисля, че другата ми забележка в предишната глава — че историцисткият оптимизъм трябва да се уповава единствено на вярата (тъй като на разума му се отрича ролята да допринесе за един по-поносим свят) — трябва да се разглежда като враждебна към историцизма критика. Тя може да се види враждебна на ония, които са преди всичко оптимисти или рационалисти. Последователният историцист обаче ще види в този анализ единствено полезно предупреждение срещу романтичния и утопичен характер както на оптимизма и песимизма в техния обичаен вид, така и срещу рационализма. Той ще настоява, че истинският научен историцизъм трябва да бъде независим от подобни елементи; че ние просто трябва да се подчиним на съществуващите закони за развитието, също както се подчиняваме на закона за гравитацията.

Историцистът може да отиде дори по-нататък. Той може да добави, че най-разумният начин на мислене, който може да се приеме, е човек да нагоди собствената си ценностна система така, че тя да отговаря на неизбежните промени. Щом туй бъде сторено, човек стига до една форма на оптимизъм, която може да бъде оправдана, тъй като ако се съди чрез тая ценностна система, тогава всяка промяна по необходимост ще бъде промяна към по-добро.

Някои историцисти вече са изказвали идеи от тоя тип и дори са ги разработили в доста последователна (и твърде популярна) историцистка морална теория: морално добро е това, което е морално прогресивно, т. е. морално добро е онова, което е изпреварило времето си в нагаждането към такива стандарти за поведение, каквито ще бъдат приети в бъдещия нов период.

Тази историцистка морална теория, която може да се опише като «морален модернизъм» или «морален футуризъм» (тя намира своето съответствие в естетическия модернизъм или футуризъм), се съгласува добре с антиконсервативната нагласа на историцизма; също така тя би могла да се разглежда като отговор на определени въпроси относно ценностите (вж. глава 6 «Обективност и оценка»). И преди всичко тя може да се разглежда като знак, че историцизмът — който в това изследване се обсъжда само доколкото представлява доктрина или метод — би могъл да се разшири и развие в цялостна философска система. Или казано другояче, не изглежда невероятно историцисткият метод първоначално да се е появил като част от една цялостна философска интерпретация на света. Защото няма съмнение, че разглеждани от позициите на историята, макар не и на логиката, методологиите обикновено се оказват страничен продукт на философските възгледи. Аз възнамерявам да разгледам тези историцистки философии на друго място(7). Тук само ще критикувам методологическите доктрини на историцизма така, както са изложени по-горе.

III. Критика на антинатуралистките доктрини

 19. Практически цели на критиката

Независимо дали истинският мотив на научното търсене е желанието да се знае, тоест едно чисто теоретично или «безполезно» любопитство, или по-скоро следва да схващаме науката като инструмент за решаване на възникващите в борбата за живот практически проблеми, това е въпрос, който няма защо да се обсъжда тук. Трябва да признаем, че защитниците на правата на «чистите» или «фундаменталните» изследвания заслужават всяческа поддръжка в тяхната борба против ограничения възглед — за нещастие също на мода, — че научното изследване е оправдано единствено ако то се окаже разумна инвестиция(8). Ала дори донейде крайният възглед (към който аз лично клоня), че науката има огромно значение като едно от най-големите духовни приключения, известни досега на човека, може да се съчетае с признаването на важността на практическите проблеми и практическите проверки на прогреса на науката — била тя приложна или чиста; защото за научните разсъждения практиката е безценна — и като шпора, и като юзда. Не е нужно да си привърженик на прагматизма, за да одобряваш казаното от Кант: «Да се подчиняваме на всяка прищявка на любопитството и да позволяваме на нашата страст към изследването да не бъде възпирана от нищо друго освен от ограниченията на собствените ни способности, това показва една ревност на ума, която не е непристойна за учеността. Ала именно мъдростта е, която има заслугата, че подбира сред безбройните проблеми, изправящи се пред нас, онези, чието решение е важно за човечеството»(9).

Приложимостта на горното в биологичните и може би дори още повече в обществените науки е ясна. Пастьоровата реформа на биологичните науки бе проведена под въздействието на проблеми със силно практическа насоченост, които бяха частично промишлени и селскостопански. В днешно време пък социалните изследвания се отличават с практическа неотложност, която надминава дори неотложността на изследванията на рака. Както казва професор Хайек, «икономическият анализ никога не е бил продукт на безпристрастно интелектуално любопитство за причините на обществените явления, а на силната нужда да се преобрази един свят, който предизвиква дълбоко неудовлетворение»(10); и някои от социалните науки извън икономическите, които все още не са придобили подобна характеристика, сега, ако се съди по оскъдността на резултатите им, спешно се нуждаят от практически проверки на умозрителните си спекулации.

Също тъй ясна е нуждата от подтика на практическите проблеми, когато обсъждаме изследванията върху методите на научното търсене и по-специално върху методите за генерализиране на теоретичните социални науки, с които се занимаваме тук. Най-плодоносните спорове върху метода винаги са били вдъхновявани от някой практически проблем, с който изследователят се е сблъскал; и почти всички спорове, които не са вдъхновени по тоя начин, се характеризират с оная атмосфера на безсмислена изтънченост, сринала репутацията на методологията в очите на практическия изследовател. Трябва да бъде ясно, че методологичните дебати от по-практическо естество са не само полезни, но и необходими. При разработването и усъвършенстването на метода както и на самата наука ние се учим единствено чрез пробите и грешките, а за да открием собствените си грешки, за нас е важна критиката на другите; тази критика е още по-важна, тъй като въвеждането на нови методи може да означава промяна от фундаментално и революционно естество. Всичко това може да се илюстрира чрез примери като въвеждането на математически методи в икономиката или на така наречените «субективни» или «психологически» методи в теорията за стойността. Скорошен пример е съчетаването на методите от тази теория със статистическите («анализ на търсенето»). Тази последна революция в метода бе донякъде резултат от продължителните и до голяма степен критични спорове — факт, от който апологетът на изучаването на метода положително може да почерпи насърчение.

Мнозина от последователите на историцизма, които се надяват чрез използването на историцистки методи да успеят да трансформират социалните науки в мощен инструмент в ръцете на политика, защитават един практически подход към изучаването както на социалните науки, така и на техния метод. Именно това признаване на практическата задача на социалните науки осигурява нещо като обща почва за дискусии между историцистите и някои от техните опоненти; и аз съм готов да заема моя собствена позиция на тази обща почва, за да разкритикувам историцизма като лош метод независимо от обещаваните от него резултати.

20. Технологичният подход към социологията

Макар моята тема в настоящата студия да е историцизмът — една доктрина за метода, с която не съм съгласен, — а не онези методи, които по мое мнение са се оказали успешни и чието по-нататъшно и по-осъзнато разработване аз препоръчвам, ще бъде полезно да се занимая накратко първо с успешните методи, така че да разкрия на читателя моите собствени предпочитания и да изясня лежащата в основата на критиката ми гледна точка. За удобство ще обознача тези методи с термина «парциална технология».

Терминът «социална технология» (и още повече терминът «социално инженерство»(11), който ще бъде въведен в следващата глава) вероятно ще предизвика подозрения и ще отблъсне онези, на които напомня за «социалните проекти» на плановиците-колективисти или може би дори на «технократите». Съзнавам тази опасност, така че добавих думата «парциална» както за да предотвратя нежеланите асоциации, така и за да изразя убеждението си, че «парциалното мислене» (както понякога го наричат), съчетано с критичния анализ, е основният път към постигането на практически резултати и в обществените, и в естествените науки. Обществените науки са се развили в много голяма степен чрез критиката на предложенията за социални подобрения или по-точно чрез опитите да се открие дали е вероятно или не някое конкретно икономическо или политическо действие да произведе очакван или желан резултат(12). Именно този подход, който наистина може да бъде наречен класически, имах предвид, когато се позовах на технологичния подход към социалната наука или на «парциалната социална технология».

Технологичните проблеми в областта на социалната наука могат да бъдат от «частен» или от «обществен» характер. Например изследванията върху техниката на бизнесадминистрацията или върху ефекта от подобряването на работните условия спадат към първата група. Изследванията на ефекта от реформата в затворите или всеобщото здравно застраховане, от стабилизирането на цените чрез народни комисии, от въвеждането на нови вносни мита и т. н. върху, да речем, изравняването на доходите, спадат към втората група; такива са и някои от най-неотложните практически въпроси на деня като например възможността да се контролират търговските цикли; или пък въпросът дали централизираното «планиране» в смисъл на държавно управляване на производството е съвместимо с ефективен демократичен контрол върху администрацията; или въпросът как да се изнесе демокрация в Близкия изток.

Това наблягане на практическия технологичен подход не означава, че следва да се изключва всеки теоретичен проблем, който може да възникне от анализа на практическите проблеми. Напротив, една от основните ми тези е, че вероятно технологичният подход ще се окаже плодотворен по отношение повдигането на значими теоретични проблеми от чисто теоретично естество. Но освен че ни помага във фундаменталната задача за подбора на проблемите, технологичният подход налага определена дисциплина върху нашите собствени умозрителни тенденции (които, особено в областта на социологията в тесния смисъл на думата, са предразположени да ни отведат в метафизичната сфера); защото той ни кара да подчиняваме теориите си на определени стандарти, каквито са стандартите на яснотата и практическата проверимост. Моята теза за технологичния подход вероятно може да се изрази, като се каже, че социологията и може би дори социалната наука изобщо би следвало да потърсят не толкова «своя Нютън или своя Дарвин»(13), колкото своя Галилей или своя Пастьор.

Вероятно това и моите предишни споменавания за една аналогия между методите на социалните и на естествените науки ще предизвикат не по-малко противопоставяне, отколкото нашия подбор на термини като «социална технология» и «социално инженерство» (и то въпреки важното уточнение, изразено чрез думата «парциално»). Ето защо е по-добре да кажа, че напълно оценявам важността на битката срещу догматичния методологичен натурализъм или «сциентизъм» (нека използвам термина на професор Хайек). При все това аз не виждам защо да не използваме тази аналогия, стига тя да носи плодове, макар и да съзнаваме, че в определени среди с нея силно се злоупотребява и тя се представя в грешна светлина. В добавка едва ли можем да предложим по-силен довод срещу тези догматични натуралисти от това да посочим, че някои от методите, които те атакуват, са в основата си същите като методите, използвани в естествените науки.

Едно непосредствено възражение срещу това, което наричаме технологичен подход, е, че той предполага приемането на «активистко» отношение към обществения ред (вж. глава I ) и че поради това е способен да ни настрои срещу антиинтервенционисткия или «пасивисткия» възглед: възгледът, че ако не сме удовлетворени от съществуващите обществени или икономически условия, то е защото не разбираме как действат те и защо активното вмешателство може само да утежни положението. Тук трябва да призная, че определено не питая симпатия към този «пасивистки» възглед и дори вярвам, че политиката на всеобщ антиинтервенционизъм е незащитима — дори и на чисто логическа основа, тъй като нейните поддръжници са принудени да препоръчат политическо вмешателство, целящо да предотврати вмешателството. Въпреки това по същността си технологичният подход е неутрален в това отношение (както и наистина би следвало да бъде) и по никакъв начин не може да се сравнява с антиинтервенционизма. Напротив, аз мисля, че антиинтервенционизмът включва в себе си технологичен подход. Да се твърди, че интервенционизмът влошава нещата означава да се заяви, че определени политически действия няма да имат определени последици — по-точно няма да имат желаните последици; а една от най-характерните задачи на всяка технология е да посочва какво не може да се постигне с нея.

Струва си да разгледаме по-подробно този момент. Както съм изтъквал и другаде(14), всеки природен закон може да се изрази чрез твърдението, че такова и такова нещо не може да се случи; казано под формата на поговорка: «Сито вода не държи». Например законът за запазването на енергията може да се изрази така: «Не може да се построи перпетуум-мобиле», а законът за ентропията — с думите: «Не може да се изгради машина, която има стопроцентов к. п. д.». Точно този начин за формулиране на природните закони прави тяхното технологично значение очевидно и поради това може да бъде наречен «технологична форма» на даден природен закон. Ако сега разгледаме антиинтервенционизма в тази светлина, веднага виждаме, че той може чудесно да се изрази чрез твърдения от вида «Не може да се постигнат такива и такива неща без такива и такива съпътстващи последици». Но това показва, че антиинтервенционизмът може да бъде наречен типично технологична доктрина.

Разбира се, тази доктрина не е единствената в сферата на социалната наука. Напротив, значимостта на нашия анализ се крие във факта, че той привлича вниманието към едно действително фундаментално сходство между естествените и социалните науки. Имам предвид съществуването на социологически закони и хипотези, аналогични на законите и хипотезите в естествените науки. Тъй като съществуването на такива социологични закони или хипотези (различни от тъй наречените «исторически закони») често е било подлагано на съмнение(15), сега ще дам няколко примера: «Не може да се въвеждат селскостопански тарифи и същевременно цената на живота да намалява»; «Не могат да се организират потребителски групи за натиск в едно индустриално общество толкова ефективно, колкото определени производителски групи за натиск»; «Не може да има централно планирано общество с ценова система, която да изпълнява главните функции на конкурентните цени»; «Не може да има пълна заетост без инфлация». Друга група примери могат да се вземат от областта на политиката на силата: «Не може да се въведе политическа реформа, без да се предизвикат някои нежелани от гледна точка на набелязаните цели ответни въздействия» (и затова следи за тях); «Не може да се въведе политическа реформа, без да се заздравят противопоставящите се сили в степен, която е в общи линии пропорционална на мащаба на реформата». (Може да се каже, че това е технологичното следствие от «Винаги има интереси, които са свързани със статуквото».) «Не можеш да направиш революция, без да предизвикаш реакция.» Към тези примери можем да добавим още два, които съответно биха могли да се нарекат «Закон на Платон за революциите» (от осмата книга на «Държавата») и «Закон на лорд Актън за корупцията»: «Не можеш да извършиш успешна революция, ако управляващата класа не е отслабена от вътрешни безредици или военно поражение» и «Не можеш да дадеш някому власт над другите, без да го изкушиш да злоупотреби с нея — изкушение, което нараства приблизително според количеството получена власт и на което само малцина са способни да устоят»(16). Тук не се правят никакви предположения за силата на наличните доказателства в полза на тези хипотези, чиято формулировка определено оставя много възможности за усъвършенстване. Те са просто примери за онзи вид твърдения, които една технология на парче може да се опита да разгледа и докаже.

21. Парциалната технология срещу утопичното инженерство

Въпреки асоциациите, с които е свързан терминът «инженерство»(17), аз ще използвам термина «парциално социално инженерство», за да опиша практическото приложение на резултатите от парциалната технология. Терминът е полезен, тъй като има нужда от термин, който да покрива социалните дейности — както частни, така и публични — които, за да осъществят някоя цел, съзнателно прилагат цялото достъпно технологично познание(18). Парциалното социално инженерство наподобява материалното инженерство, доколкото разглежда целите като намиращи се извън обхвата на технологията. (Всичко, което технологията може да каже за целите, е дали те са съвместими една с друга и дали са реализуеми.) В това отношение то се различава от историцизма, който разглежда целите на човешките дейности като зависими от историческите сили и следователно като намиращи се в неговата област.

Също както основната задача на материалния инженер е да проектира, да преработва и да обслужва машини, така и задачата на парциалния социален инженер е да проектира нови социални институции и да реконструира и ръководи вече съществуващите. Тук понятието «социална институция» е използвано в много широк смисъл, така че да включва както частни, така и обществени формации. Ето защо аз ще го използвам, за да опиша даден бизнес, независимо дали той представлява малък магазин, или застрахователна компания, а също тъй едно училище, «образователна система», полицейски отряд, църква или съд. Парциалният технолог или инженер е наясно, че само малък брой социални институции са съзнателно изградени, докато огромното мнозинство са просто «израснали» като непроектирани резултати от човешките действия(19). Но колкото и силно да може да бъде впечатлен от тоя важен факт, в качеството си на технолог или инженер той ще ги разглежда от «функционална» или «инструментална» гледна точка(20). Той ще вижда в тях средства за постигане на определени цели или нещо, което може да послужи на тези цели; по-скоро машини, отколкото организми. Това, разбира се, не означава, че той няма да забележи фундаменталните различия между институциите и материалните инструменти. Напротив, технологът ще изучи както различията, така и сходствата, и ще изрази резултатите от това под формата на хипотези. Всъщност не е трудно да се формулира хипотеза за институциите в технологична форма — както е показано чрез следния пример: «Не можеш да конструираш глупакоустойчиви институции, тоест такива институции, чието функциониране да не зависи от хората: в най-добрия случай институциите могат да намалят несигурността от личния елемент, подпомагайки работещите за целите, за които институциите са проектирани, и хората, от чиято лична инициатива и знания до голяма степен зависи успехът им. (Институциите са като крепости. Те трябва да са добре проектирани, но и да имат подходящи служители)»(21).

Характерният подход на парциалния инженер е следният. Макар и евентуално да лелее някакви идеали, които засягат обществото «като цяло» — може би неговото общо добруване, — той не вярва в препроектирането му като цяло. Каквито и да са целите му, той се опитва да ги постигне чрез малки нагаждания и пренастройки, които могат непрекъснато да се усъвършенстват. Целите му могат да бъдат най-различни, например отделни индивиди или определени групи да натрупат богатство или власт; разпределяне на богатството и властта; защита на определени «права» на отделните индивиди или групи и т. н. Така в публичното или политическото социално инженерство може да има най-разнообразни тенденции — както тоталитарни, така и либерални. (Примери за либерални програми с далечни последици за парциални реформи са дадени от У. Липман под заглавие «Програмата на либерализма»(22). Подобно на Сократ парциалният инженер знае колко малко знае. Той е наясно, че ние можем да се учим единствено от грешките си. Съответно той ще проправя пътя си стъпка по стъпка, като внимателно сравнява очакваните с получените резултати и винаги ще бъде нащрек за неизбежните нежелани последици от всяка реформа; и той ще избягва да предприема реформи с такава сложност и мащаб, които ще направят невъзможно за него да разплете причините и последствията и да разбира какво всъщност върши в момента.

Подобни «частични реформи» не прилягат на политическия темперамент на мнозина «активисти». Тяхната програма, която също е описвана като програма за «социално инженерство», може да бъде наречена «холистично» или «утопично инженерство».

Холистичното или утопичното социално инженерство за разлика от парциалното никога няма «частен», а винаги е с «публичен» характер. То се стреми към префасониране на «цялото общество» в съответствие с някакъв определен план или проект; стреми се към «заемане на ключовите позиции»(23) и към разширяване на «властта на Държавата... докато Държавата стане почти идентична на обществото»(24) и освен това се стреми към контролиране от тези «ключови позиции» на историческите сили, които оформят бъдещето на развиващото се общество: или като спират това развитие, или като предвиждат неговия ход и нагласят обществото според него.

Вероятно може да се зададе въпросът дали парциалният и холистичният подход, описани тук, са фундаментално различни, като се вземе предвид, че ние не поставихме никакви ограничения за мащабите при парциалния подход. Така както тук се тълкува този подход, конституционалната реформа например попада напълно в неговия обхват; аз няма да изключа и възможността поредица от парциални реформи да бъдат вдъхновени от една генерална тенденция, например от тенденцията към по-голямо изравняване на доходите. По този начин парциалните методи могат да доведат до промени в това, което обикновено се нарича «класова структура на обществото». Може да се попита дали между по-амбициозните видове парциално инженерство и холистичния или утопичния подход има някаква разлика. Този въпрос може да стане дори още по-уместен, ако вземем предвид, че когато се опитва да оцени вероятните последици от някоя предлагана реформа, парциалният технолог трябва да стори всичко по силите си, за да прецени ефекта от всяка мярка върху «цялото» общество.

При отговора на този въпрос аз няма да се опитам да прокарам точна разделителна линия между двата метода, а ще се постарая да извадя наяве твърде различните гледни точки, от които холистът и парциалният технолог се опитват да погледнат задачата за реформиране на обществото. Холистите отхвърлят парциалния подход като прекалено скромен. Това тяхно отхвърляне обаче не отговаря напълно на практиката им; защото на практика те винаги изпадат в някакво донейде случайно и тромаво, макар и амбициозно и безжалостно приложение на това, което по същество е парциален метод, но лишено от неговия предпазлив и самокритичен характер. Причината е, че в практиката холистичният метод се оказва невъзможен; колкото по-големи са подхванатите холистични промени, толкова по-големи са техните непреднамерени и твърде неочаквани нежелани ефекти, които принуждават холистичния инженер да прибегне към парциална импровизация. Фактически такива прибягвания са по-характерни за централизираното или колективното планиране, отколкото за по-скромната и внимателна парциална намеса; и те постоянно карат утопичния инженер да върши неща, които не е възнамерявал да прави; с други думи, водят до забележителния феномен непланирано планиране. Ето защо на практика се оказва, че разликата между утопичното и парциалното инженерство е разлика не толкова в мащаба и обхвата, колкото в предпазливостта и подготвеността за неизбежни изненади. Освен това може да се каже, че на практика двата метода се различават по други неща, а не по мащаба и обхвата напук на онова, което сме подведени да очакваме, ако сравним двете доктрини, относно подходящите за рационална социална реформа методи. Аз поддържам, че едната от тези две доктрини е вярна, докато другата е лъжлива и склонна да води до грешки, които хем могат да бъдат избегнати, хем са тежки. Аз твърдя, че единият от двата метода е възможен, докато другият просто не съществува: той е невъзможен.

Поради това едно от различията между утопичния или холистичния подход и парциалния подход може да се изкаже по следния начин: докато парциалният инженер може да атакува своя проблем с открит по отношение мащаба на реформата ум, холистът не може да го стори, защото той предварително е решил, че пълното преустройство е възможно и необходимо. Този факт има далечни последици. Той настройва утописта срещу определени социологически хипотези, които посочват ограничения за институционалния контрол; например споменатото по-горе в тази глава ограничение, изразяващо несигурността, която е плод на личния елемент, на «човешкия фактор». Чрез априорното отхвърляне на подобни хипотези утопичният подход нарушава принципите на научния метод. От друга страна, проблемите, свързани с несигурността на човешкия фактор, принуждават утописта — независимо дали това му харесва или не — да се опитва да контролира човешкия фактор с институционални средства и да разширява програмата си така, че тя да обхване не само трансформирането на обществото според плана, но и трансформирането на човека(25). «Поради това политическият проблем е да се организират човешките импулси така, че те да насочат енергията си към правилните стратегически точки и общият процес на развитието да се насочи в желаното направление.» Изглежда, на добронамерения утопист не му идва наум, че тази програма предполага провал още преди да е започнала. Тя заменя неговото искане да изградим ново общество, пригодено в него да живеят мъже и жени, с искането да «формираме» тези мъже и жени така, че да станат пригодни за новото общество. Очевидно това отстранява всяка възможност да се провери успехът или провалът на новото общество, защото онези, на които не им харесва да живеят в него, с това признават, че все още не са годни да живеят в него; че техните «човешки импулси» се нуждаят от по-нататъшно «организиране». Ала без възможността да се правят проверки всяка претенция, че се прилага «научен» метод, се изпарява. Холистичният подход е несъвместим с истински научната мисловност.

Утопичното инженерство не само е една от основните теми на настоящото изследване, но и има две причини то да бъде разгледано редом с историцизма в следващите три глави. Първо, под името колективистично (или централно) планиране то представлява една много модна доктрина, от която «парциалната технология» и «парциалното инженерство» трябва рязко да се разграничат. Второ, утопизмът не само наподобява историцизма в неговата враждебност към парциалния подход, но и често пъти обединява силите си с историцистката идеология.

22. Нечестивият съюз с утопизма

Мил ясно е съзнавал, че между двата методологични подхода, които аз нарекох «парциална технология» и «историцизъм», има противопоставяне. «Съществуват два вида социологическо изследване — пише той(26). — При първия вид се предлага въпросът... например какъв ще бъде ефектът от... въвеждането на всеобщо избирателно право при настоящото състояние на обществото?... Има обаче и втори вид изследване... При него... въпросът е не какъв ще бъде ефектът от дадена кауза при определено състояние на обществото, а какви са условията, които ще произведат... състояния на обществото въобще?» Като се има предвид, че Миловите «състояния на обществото» отговарят точно на това, което ние нарекохме «исторически периоди», става ясно, че различието между «двата вида социологическо изследване» съответстват на нашето разграничение между подхода на парциалната технология и този на историцизма; това става дори още по-явно, ако проследим по-внимателно описанието на Мил на «втория вид социологическо изследване», за който (под влиянието на Конт) той заявява, че е по-висш от първия и който описва като ползващ така наречения от него «исторически метод».

Както бе показано по-рано (в глави 1, 17 и 18), историцизмът не се противопоставя на «активизма». Историцистката социология може дори да се интерпретира като своего рода технология, която би могла да помогне (както се изразява Маркс) «да се съкратят и облекчат родилните болки» на един нов исторически период. И действително в описанието на Мил на историческия метод ние можем да открием тази идея формулирана по начин, който е поразително сходен с този на Маркс:(27) «Описваният тук метод е този, чрез който... трябва да се търсят... законите на обществения прогрес. С негова помощ отсега нататък можем да успеем не само в проглеждането далеч напред в бъдещата история на човешката раса, но и в определянето на това, какви изкуствени средства биха могли да бъдат използвани... за да се ускори естественият прогрес, доколкото това ще бъде полезно...(28) Такива практически инструкции, основани върху най-висшия дял от спекулативната социология, ще оформят най-благородната и най-полезната част от Политическото изкуство».

Както се изтъква в този пасаж, това, което бележи разликата между моя подход и подхода на историциста, е не толкова фактът, че моят подход е технология, а фактът, че той е парциална технология. Доколкото историцизмът е технологичен, неговият подход не е парциален, а «холистичен».

Много ясно се вижда, че подходът на Мил е холистичен, когато той обяснява какво има предвид под «състояние на обществото» (или исторически период): «Това, което се нарича състояние на обществото — пише той, — е едновременното състояние на всички по-важни социални факти или феномени». Примери за такива факти са дадени между другото: «Състоянието на промишлеността, на богатството и неговото разпределение»; общественото «разделение на класи и връзките на тези класи една с друга; общите убеждения, които те имат...; тяхната форма в управлението и по-важните от техните закони и обичаи». Обобщавайки, Мил характеризира състоянията на обществото по следния начин: «Състоянията на обществото са като... различните възрасти в материалната рамка; те са условия не за един или няколко органа или функции, а за целия организъм»(29).

Точно този холизъм отличава най-радикално историцизма от всяка парциална технология и прави възможен неговия съюз с определени типове холистично или утопично социално инженерство.

Този съюз определено е малко странен; защото както видяхме (в глава 15) между подхода на историциста и подхода на социалния инженер или технолог съществува съвсем определен сблъсък, при условие че под социално инженерство разбираме конструирането по план на социални институции. От гледна точка на историцизма историцисткият подход е радикално противоположен на всякакво социално инженерство така, както подходът на метеоролога се противопоставя на този на магьосника, който прави дъжд; съответно историцистите нападат социалното инженерство (и дори парциалния подход) като утопично(30). Въпреки това ние често откриваме, че историцизмът е свързан с точно тези идеи, които са типични за холистичното или утопичното социално инженерство, каквато е идеята за «проекти за нов ред» или за «централизирано планиране».

Двама характерни представители на този съюз са Платон и Маркс. Песимистът Платон е вярвал, че всяка промяна — или почти всяка промяна — е упадък; такъв е бил неговият закон за историческото развитие. Съответно неговият утопичен проект е насочен към възпирането на всяка промяна(31); той е, както днес бихме го нарекли, «статичен». От друга страна, Маркс е бил оптимист и вероятно (подобно на Спенсър) привърженик на историцистка нравствена теория. Съответно неговият утопичен проект е проект на развитието или «динамичен», а не за спиране развитието на обществото. Той е предсказвал и активно се е опитвал да съдейства за развитие, достигащо връхната си точка в една Утопия, която не познава ни политическа, ни икономическа принуда: държавата е отмряла, всеки съдейства според своите способности и всичките му нужди са задоволени.

Най-здравият елемент в съюза между историцизма и утопизма е несъмнено общият и за двата холистичен подход. Историцизмът е заинтересован от развитието не на аспектите на обществения живот, а на «обществото като цяло»; а утопичното инженерство е също тъй холистично. И двата пропускат един важен факт, който се установява в следващата глава — факта, че «цялото» в този смисъл никога не може да бъде обект на научното изследване. И двете партии са недоволни от «частичните ремонти» и от «изкарването как да е»: те искат да приемат по-радикални методи. И историцистът, и утопистът, изглежда, се впечатляват и понякога дори силно се смущават от преживяването за промени в социалната среда (усещане, което често пъти е плашещо и понякога бива наричано «социален срив»). Съответно и двамата се опитват да рационализират тези промени: единият — като пророкува хода на социалното развитие, а другият — като настоява, че промените би трябвало да бъдат строго и напълно контролирани или дори че те трябва да бъдат напълно преустановени. Контролът трябва да бъде пълен, защото във всеки дял от обществения живот, който не е контролиран тъй, може да се промъкнат опасните сили, предизвикващи непредвидените промени.

Друго свързващо звено между историциста и утописта е убеждението им, че техните намерения или цели не са въпрос на избор или на нравствено решение, а че те могат научно да ги открият в своята област на изследване. (По това те се различават от парциалния технолог и инженер точно тъй, както и от материалния инженер.) Както историцистът, така и утопистът вярват, че могат да открият какви са истинските намерения или цели на «обществото», например като определят неговите исторически тенденции или като диагнозират «нуждите на своето време». По този начин те са склонни да възприемат някакъв вид историцистка нравствена теория (вж. глава 18). Не е случайно, че повечето автори, които защитават утопичното «планиране», ни казват, че планирането е просто неизбежно поради посоката, в която се движи историята, и че ние, щем — не щем, трябва да планираме(32).

В същия историцистки дух тези автори порицават своите опоненти, че са умствено ретроградни, и вярват, че главната им задача е «да разчупят старите навици за мислене и да открият нови ключове към разбирането на променящия се свят»(33). Те твърдят, че тенденциите на социалната промяна «не могат да бъдат повлияни или дори отклонени успешно», докато не се откажем от подхода на парче или от «духа на карането как да е». Може обаче да се усъмним дали новото «мислене на нивото на планиране»(34) е толкова новаторско, колкото се предполага, тъй като холизмът, изглежда, е бил характерен за едно доста древно мислене, от Платон насам. Аз лично вярвам, че спокойно може да се защити възгледът, че холистичният начин на мислене (независимо дали за «обществото» или за «природата»), който е тъй далеч от това да представя едно високо равнище или последния етап от развитието на мисълта, е характерен за преднаучния етап.

23. Критика на холизма

След като разкрих собствените си пристрастия и скицирах гледната точка, която лежи зад моята критичност, а също така противопоставянето между парциалния подход, от една страна, и на утопизма, от друга, сега ще премина към моята главна задача — изследването на историцистките доктрини. Започвам с кратка критика на холизма, тъй като той сега се оказва едно от най-решаващите положения на теорията, която ще бъде атакувана.

В съвременната холистична литература съществува фундаментална неяснота при използването на думата «цяло». Тя се използва за обозначаване на (а) целостта на всички свойства или аспекти на един предмет и особено на всички съществуващи между неговите съставни части отношения, и (б) определени специални свойства или аспекти на въпросния предмет, а именно онези, поради които той изглежда не като «проста купчина», а като организирана структура. Цялото в смисъл (б) е обект на научното изследване и особено от школата, наречена «гещалтпсихология»; и наистина няма никакво основание да не изучаваме такива аспекти като подредби на структурата (например симетрията), които могат да се открият в определени неща, като например организмите, електричните полета или машините. За нещата, които притежават такива структури, може да се каже, както го излага гещалтистката теория, че те са нещо повече от скупчвания — «нещо повече от простата сума на техните части».

Всеки от примерите на гещалтната теория може да се използва, за да се покаже, че цялостите в смисъл (б) са много различни от цялостите в смисъл (а). Ако заедно с гещалттеоретиците преценим, че една мелодия е нещо повече от простия сбор или поредица от единични музикални звуци, то това е един от аспектите на тази поредица, която сме избрали да разглеждаме. Това е аспект, който може ясно да се разграничи от другите аспекти като абсолютната височина на първия от тези звуци или тяхната усреднена абсолютна сила. Освен това има други гещалтни аспекти, които са дори по-абстрактни от тези на мелодията, например ритъмът на мелодията; защото като разглеждаме ритъма, ние пренебрегваме всяка относителна височина на тона, която е важна за мелодията. Бидейки по този начин селективно, изучаването на един гещалт и заедно с него на всяко цяло в смисъл (б) рязко се отличава от изучаването на дадена цялостност, т. е. на едно цяло в смисъл (а). Ето защо човек не бива да се позовава на факта, че цялостите в смисъл (б) могат да бъдат изучавани научно с цел да се докаже правотата на съвършено различното твърдение, че цялостите в смисъл (а) могат да се изучават така. Последното твърдение трябва да се отхвърли. Ако желаем да изучаваме едно нещо, ние сме принудени да изберем някои негови определени аспекти. Не е възможно да наблюдаваме или да описваме една цяла част от света или цяла част от природата; всъщност дори и най-малкото цялостно късче не може да се опише по този начин, тъй като всяко описание е по-необходимост селективно(35). Може дори да се каже, че цялостите в смисъл (а) никога не могат да бъдат обект на каквато и да било дейност, научна или друга. Ако вземем даден организъм и го пренесем на друго място, то ние го третираме като материално тяло, пренебрегвайки много от другите му аспекти. Ако го убием, то ние унищожаваме някои от неговите свойства, но никога всичките. Фактически ние вероятно не сме в състояние да унищожим целокупността от всичките му свойства и всичките взаимоотношения между неговите части дори ако го размажем или изгорим.

Както изглежда обаче, фактът, че цялостите в смисъл на целокупности не могат да бъдат обект на научно изследване или на каквато и да било друга дейност като например контрол или преустройство, убягва на холистите и дори на онези от тях, които признават, че като правило науката е селективна(36). Те не се съмняват във възможността за научно схващане на социалното цяло (в смисъл на съвкупност), тъй като се опират на прецедента на гещалтпсихологията. Те вярват, че разликата между гещалтния подход и боравенето със социални цялости в смисъл (а), приемайки «структурата на всички социални и исторически събития през една епоха», се крие единствено във факта, че един гещалт може да бъде схванат чрез пряко интуитивно възприятие, докато социалните цялости са «прекалено комплицирани, за да могат да се проумеят от един бегъл поглед», така че «могат да бъдат схванати само постепенно и след дълго мислене, при което всички елементи се отбелязват, сравняват и комбинират»(37). Накратко казано, холистите не виждат, че възприятието за гещалти просто няма нищо общо с цялостите в смисъл (а), че цялото знание, било то интуитивно или дискурсивно, трябва да бъде знание за абстрактни аспекти и че ние никога не сме в състояние да схванем «конкретната структура на самата обществена реалност»(38). Тъй като са пропуснали този момент, те настояват, че изучаването от специалиста на «дребните подробности» трябва да се допълни с един «интегриращ» или «синтетичен» метод, който цели реконструирането на «целия процес», и твърдят, че «докато специалистите отказват да видят своите проблеми като цяло, социологията ще продължава да игнорира най-важния въпрос»(39). Само че този холистичен метод естествено си остава само програма. Досега не е цитиран нито един пример за научно описание на цяла конкретна обществена ситуация. И не може да бъде цитиран, тъй като във всеки такъв случай винаги ще може с лекота да се посочат аспекти, които са били пренебрегнати; аспекти, които въпреки това биха могли да се окажат най-важните в един или друг контекст.

И въпреки това холистите не само планират да изучават цялото общество чрез един невъзможен метод, но и планират да контролират и преустройват нашето общество «като цяло». Те предричат, че «властта на държавата ще се увеличава, докато държавата стане почти идентична с обществото»(40). Изразената в този пасаж интуиция е съвсем ясна. Тя е една тоталитарна интуиция(41). И все пак какво означава въпросното пророчество, освен че изразява тази интуиция? Терминът «общество», разбира се, обхваща всички социални връзки, включително персоналните; тези на майката с детето, както и тези на социалния работник с всеки от тях двамата. По множество причини е напълно невъзможно да се контролират всички или «почти» всички такива взаимоотношения; дори и само защото с всеки нов контрол на социалните взаимоотношения ние създаваме цяло множество от нови социални връзки, които трябва да бъдат контролирани. Накратко казано, тази невъзможност е логическа невъзможност(42). (Опитът води до безкраен регрес; положението е сходно с опита да се изучи цялото общество, който би следвало да включи и самото изучаване.) И все пак няма никакво съмнение, че утопистите планират именно да се заемат с невъзможното, защото между другото ни казват, че ще бъде възможно дори «да се оформят личните взаимоотношения по един по-реалистичен начин»(43). Той не се съмнява, разбира се, че цялостите в смисъл (б) могат да бъдат оформяни, контролирани или дори създавани, за разлика от цялостите в смисъл (а); ние можем да създадем например една мелодия; това обаче няма нищо общо с утопичните блянове за тотален контрол.)

Толкова за утопизма. Що се отнася до историцизма, положението е също тъй безнадеждно. Историцистите холисти често пъти твърдят косвено, че историческият метод е адекватен при разглеждането на цялостите в смисъл на целокупности(44). Това твърдение обаче се основава на неразбиране. То е резултат от съчетаване на правилното убеждение, че за разлика от теоретичните науки историята се интересува от конкретни отделни събития и от отделни личности, а не от абстрактни общи закони, с погрешното убеждение, че «конкретните» индивиди, от които историята се интересува, могат да се идентифицират с «конкретните» цялости в смисъл (а). Това обаче не е възможно, защото историята, както и всеки друг вид изследване, е в състояние да борави единствено с подбрани аспекти на обекта, от който се интересува. Погрешно е да се мисли, че е възможно да съществува история в холистичния смисъл, история на «състоянията на обществото», която да представя «целостта на социалния организъм» или «всички социални и исторически събития от дадена епоха». Тази идея е плод на един интуитивен възглед за историята на човечеството като огромен и разбираем поток на развитието. Такава история обаче не може да бъде написана. Всяка писана история е история на определен тесен аспект от това «тотално» развитие и така или иначе представлява крайно непълна история дори и на избрания конкретен непълен аспект.

Холистичните тенденции на утопизма и историцизма са обединени в следното характерно изявление: «На нас никога не ни се е налагало да изграждаме и направляваме цялостната система на природата тъй пълно, както сме принудени да правим днес с нашето общество, и поради това никога не ни се е налагало да проникваме в историята и структурата на индивидуалните светове на природата. Човечеството е склонно... да регулира целостта на обществения си живот, макар то никога да не се е залавяло със създаването на една втора природа...»(45). Това изявление илюстрира погрешното убеждение, че ако поискаме, подобно на холистите, да третираме «цялостната система на природата тъй пълно», ще ни бъде от полза да възприемем един исторически метод. Само че естествените науки като геологията, които са възприели този метод, са далеч от това да схващат «цялата система» като свой предмет. Това изявление илюстрира и неправилния възглед, че е възможно да се «изграждат», «направляват», «регулират» или «създават» цялости в смисъл (а). Това, че «на нас никога не ни се е налагало да изграждаме и направляваме цялостната система на природата», е несъмнено вярно просто защото ние не сме в състояние да изградим и да направляваме дори едно-единствено късче от материалния апарат в неговата «цялостност». Такива неща са невъзможни. Това са утопични блянове или може би погрешни схващания. А да ни се разправя, че днес сме принудени да правим нещо, което е логически невъзможно, а именно да се изгради и направлява цялата система на обществото и да се регулира целият обществен живот, е просто типичен опит да ни сплашат с «историческите сили» и «предстоящото развитие», които правят утопичното планиране неизбежно.

Между другото цитираното изявление е интересно като признание на твърде важния факт, че не съществува никаква материална аналогия на холистичното инженерство или на съответстващата му «наука». Ето защо търсенето на аналогията между естествената и социалната наука определено спомага за изясняване на въпроса.

Такъв е логическият статус на холизма, скалата, върху която ни насърчават да изградим един нов свят.

Може да се прибави една критична забележка за цялостите в смисъл (б), на които признах научен статус. Без да вземам обратно нищо от това, което казах, трябва да изтъкна, че, изглежда, рядко се осъзнават тривиалността и неяснотата на твърдението, че цялото е повече от сбора на неговите части. Дори три ябълки в една чиния са нещо повече от «простия сбор», доколкото между тях трябва да има определени отношения (най-голямата може да стои или да не стои между другите две, и т. н.): отношения, които не следват от факта, че има три ябълки, и които могат да се разглеждат научно. Освен това много рекламираното противопоставяне между «атомистичния» и «гещалтния» подход е напълно лишено от основа, поне що се отнася до атомната физика: тъй като атомните физици не просто «сумират» елементарните частици, а изучават системите от частици от такава гледна точка, която е съвсем определено свързана с цялостите в смисъл (б)(46).

Това, което повечето от гещалттеоретиците очевидно искат да отстояват, е съществуването на два вида неща: «купчини», при които не можем да различим никаква подредба, и «цялости», при които може да се открие някаква подредба, симетрия, регулярност, система или структурен план. Така едно изречение от вида «Организмите са цялости» се саморедуцира до тривиалността, че в един организъм ние можем да различим някакъв ред. Освен това така наречената «купчина» като правило има и гещалтен аспект, също както и често даваното за пример електрично поле. (Помислете за правилния начин, по който нараства натискът вътре в една купчина камъни.) Затова въпросното разграничение е не само тривиално, но и изключително неясно; и то не може да се приложи към различни видове неща, а единствено към различни аспекти на същите тези неща.

24. Холистичната теория за социалните експерименти

Холистичното мислене е особено вредно със своето влияние върху историцистката теория за социалните експерименти (изложена в глава 2). Макар че парциалният технолог ще се съгласи с историцисткия възглед, че едромащабните или холистичните социални експерименти, ако изобщо са възможни, са крайно непригодни за научни цели, ние категорично ще отречем твърдението, което е общо за историцизма и утопизма, че за да бъдат реалистични, социалните експерименти трябва да имат характера на утопични опити за преустройство на цялото общество.

Подходящо е да започнем нашата критика с разглеждането на едно твърде очевидно възражение срещу утопичната програма, а именно, че ние не притежаваме необходимите за подобно начинание експериментални познания. Проектите на материалния инженер се основават върху някаква експериментална технология; всички принципи, които стоят зад неговите действия, се изпробвани чрез практически експерименти. Холистичните проекти на социалния инженер обаче не почиват на никакъв сравним практически опит. Така че набедената аналогия между материалното инженерство и холистичното социално инженерство се срутва; холистичното планиране с основание е наричано утопично, тъй като научна основа за неговите планове просто няма.

Като се сблъска с тази критика, утопичният инженер вероятно ще признае необходимостта от практически опит и от експериментална технология. Той обаче ще заяви, че ние никога няма да узнаем каквото и да било по тези въпроси, ако избягваме социалните експерименти или онова, което според неговите възгледи се свежда до същото — холистичното инженерство. Ние трябва да започнем отнякъде, ще ни заубеждава той, като използваме знанията, с които разполагаме, били те големи или малки. Ако днес имаме известни познания за проектирането на самолети, то е само защото някой първопроходец, който не е разполагал с това познание, се е осмелил да конструира самолет и да го изпробва. Утопистът може дори да спори, че холистичният метод, който защитава, не е нищо друго освен експерименталният метод, приложен към обществото. Защото той поддържа заедно с историциста, че дребномащабните експерименти, като например един експеримент по социализъм, проведен в някоя фабрика или село, та дори и район, ще бъдат съвсем неубедителни; такива изолирани «робинзоновски експерименти» не могат да ни кажат нищо за съвременния социален живот във «Великото общество». Те дори заслужават прозвището «утопични» — в (марксисткия) смисъл, според който чрез този термин се подразбира пренебрегване на историческите тенденции. (В случая ще се подразбира, че е пренебрегната тенденцията към нарастване на взаимната зависимост на социалния живот.)

Виждаме, че утопизмът и историцизмът споделят възгледа, че един социален експеримент (ако такова нещо съществува) би могъл да има стойност само ако бъде проведен в холистичен мащаб. Този широко разпространен предразсъдък включва убеждението, че ние рядко биваме в положение да проведем «планирани експерименти» в обществената област и че за описание на «случайните експерименти», проведени досега в същата област, ще трябва да се обърнем към историята(47).

Срещу този възглед имам две възражения: (а), че той не отчита онези парциални експерименти, които са фундаментални за цялото социално познание — преднаучно и научно; (б) че холистичните експерименти едва ли ще допринесат много за нашето експериментално познание; и че те могат да бъдат наречени «експерименти» единствено в смисъла, в който този термин е синоним на действие, чийто изход е несигурен, но не и в смисъла, в който този термин се използва за обозначаване на средства за получаване на знания чрез сравняването на получените и очакваните резултати.

Относно (а) може да се посочи, че холистичният възглед за социалните експерименти оставя необяснен факта, че ние притежаваме огромни експериментални познания за обществения живот. Има разлика между един опитен и един неопитен бизнесмен, организатор, политик или генерал. Това е разлика в техния социален опит, и то в опит, който е получен не само чрез наблюдение или чрез размишления върху наблюдаваното, а чрез усилията да бъде постигната някаква практическа цел. Трябва да се признае, че получените по тоя начин знания са обикновено от преднаучния вид и поради това приличат повече на знанията, придобити чрез обикновено наблюдение, отколкото на знания, придобити чрез внимателно обмислени научни експерименти; това обаче не е основание да отричаме, че въпросното знание се основава по-скоро на експеримент, отколкото на просто наблюдение. Един бакалин, който отваря нов магазин, провежда социален експеримент; дори човекът, наредил се на опашка пред някой театър, придобива експериментално технологично знание, което той може да използва, като следващия път си запази място, а това също е социален експеримент. И ние не бива да забравяме, че единствено практическите експерименти са научили купувачите и продавачите по пазарите на урока, че цените са предразположени към понижаване при всяко увеличение на предлагането и към повишаване при всяко увеличение на търсенето.

Примери за парциални експерименти в малко по-голям мащаб могат да бъдат решението на някой монополист да промени цената на своя продукт; въвеждането от страна на частна или държавна застрахователна компания на нов тип здравна или трудова застраховка; въвеждането на нов данък оборот или на мерки срещу търговските цикли. Всички тези експерименти се провеждат по-скоро с практически, отколкото с научни цели. Нещо повече, някои големи фирми провеждат експерименти с нарочната цел да увеличат знанията си за пазара (с цел да увеличат продажбите си в по-късен етап, разбира се) а не с цел незабавно да увеличат печалбите си(48). Положението наподобява много това в материалното инженерство и преднаучните методи, чрез които за пръв път сме получили технологични познания в такива области като строежа на кораби или изкуството на навигацията. Изглежда, че няма причина тези методи да не могат да бъдат подобрени и в крайна сметка заменени с по-научно ориентирана технология, тоест с по-системен подход в същата насока, основаващ се на критичното мислене, а също и на експеримента.

Според този парциален възглед не съществува ясно разграничение между преднаучния и научния експериментален подход, макар че все по-съзнателното и по-съзнателно прилагане на научните, ще рече критичните, методи е от голямо значение. И двата подхода могат да се опишат фундаментално като използващи метода на пробите и грешките. Ние опитваме, тоест не само регистрираме едно наблюдение, но и правим активни опити да решим някои повече или по-малко практически и определени проблеми. И ние напредваме, ако и само ако сме подготвени да се учим от нашите грешки: да разпознаваме грешките си и да ги използваме критично, вместо да упорстваме догматично в тях. При все че този анализ може да звучи тривиално, според мен той описва метода на всички емпирични науки. Този метод придобива все по-научен характер, колкото по-свободно и съзнателно сме подготвени да посрещнем едно изпитание и колкото по-критично търсим грешките, които винаги правим. И тази формула обхваща не само метода на експеримента, но и взаимоотношението между теорията и експеримента. Всички теории са изпитания; те са предложени за изпробване хипотези, които се подлагат на проверка; а цялото експериментално потвърждение е просто резултат от изпитанията, предприети с критичен дух, в опит да се открие къде грешат нашите теории(49).

За парциалния технолог или инженер тези възгледи означават, че ако той пожелае да въведе научни методи в изучаването на обществото и в политиката, той трябва най-вече да възприеме критична нагласа и да осъзнае, че са необходими не само опитите, но и грешките. Той трябва да се научи не само да очаква грешки, но и съзнателно да ги търси. Всички ние имаме ненаучната слабост да бъдем винаги прави и тази слабост, изглежда, е особено често срещана сред политиците — професионалисти и аматьори. Ала единственият начин да се приложи нещо подобно на научен метод в политиката е да се действа въз основа на допускането, че не може да има политически ход, който да е лишен от недостатъци и нежелани последици. Да търси тези грешки, да ги открива, да ги изважда на показ, да ги анализира и да се учи от тях — ето какво трябва да прави както ученият политик, така и политическият учен. Научният метод в политиката означава, че великото изкуство да се самоубеждаваме, че не сме направили никакви грешки или да ги пренебрегваме, да ги крием и да упрекваме другите за тях, е заменено с още по-великото изкуство да поемаме отговорността за грешките, да се опитваме да се учим от тях и да прилагаме това си познание така, че да можем да ги избягваме в бъдеще.

Сега ще насочим към точка (б), критиката на възгледа, че можем да се учим от холистичните експерименти или, по-точно казано, от мерките, прилагани в мащаби, доближаващи холистичния блян (защото, както показах в предишната глава, холистичните експерименти в радикалния смисъл — че те преустройват «цялото общество» — са логически невъзможни). Нашата основна теза е много проста: достатъчно трудно е да бъдем критични към собствените си грешки, ала за нас е почти невъзможно да поддържаме критичната си нагласа към онези наши действия, които засягат живота на много хора. Казано другояче, много е трудно да се учиш от твърде големи грешки.

Причините за това са двояки; те са както технически, така и морални. Тъй като в един и същ миг се вършат толкова много неща, е невъзможно да се каже коя именно конкретна стъпка е отговорна за който и да било от резултатите; или по-скоро, ако ние припишем известен резултат на някоя конкретна стъпка, то можем да го сторим единствено въз основа на някакви теоретични познания, придобити предварително, а не от въпросния холистичен експеримент. Този експеримент не ни помага да припишем конкретни резултати на конкретни действия; всичко, което можем да направим, е да припишем «целия резултат» на експеримента; и каквото и да означава това, то определено е трудно да се оцени. Вероятно дори и най-големите усилия да се осигури добре информирано, независимо и критично изложение на тези резултати ще се окажат неуспешни. Ала пък шансовете такива усилия да бъдат положени са съвсем пренебрежими; напротив, най-вероятно е свободната дискусия за холистичния план и неговите последици изобщо да не бъде толерирана. Причината е, че всеки опит да се планира в много голям мащаб е начинание, което ще причини значителни неудобства на множество хора, меко казано, и за значителен период от време. Съответно винаги ще съществува тенденция за противопоставяне на плана, за недоволство от него. Ако изобщо иска да постигне нещо, утопичният инженер ще трябва да си запуши ушите за много от тези оплаквания; всъщност част от неговата работа ще бъде да потиска неразумните възражения. Заедно с тях обаче той неизбежно ще трябва да потисне и разумната критика. И самият факт, че изказването на недоволство ще се наложи да бъде обуздавано, лишава от значение дори и най-ентусиазираните изрази на задоволство. Така че ще бъде трудно да се констатират фактите, т. е. отражението на плана върху отделния гражданин, а без тези факти научната критика е невъзможна.

Само че трудността да се съчетае холистичното планиране с научните методи е още по-фундаментална, отколкото бе посочено досега. Холистичният плановик не обръща внимание на факта, че е лесно да се централизира властта, докато е невъзможно да се централизират всички знания, които са разпределени в множество отделни умове, и чиято централизация би била необходима за мъдрото използване на централизираната власт(50). Този факт обаче има далечни последици. Оказвайки се неспособен да установи какво има в ума на толкова много индивиди, той ще трябва да се опита да опрости проблемите си, като отстрани индивидуалните различия; той трябва да се опита да контролира и стереотипизира интересите и убежденията чрез образованието и пропагандата(51). Само че този опит да се упражни власт над умовете, ще унищожи последната възможност да се открие какво мислят хората в действителност, тъй като той е очевидно несъвместим със свободното изразяване на мисълта и особено на критичната мисъл. В края на краищата той ще унищожи познанието; и колкото по-голяма бъде печалбата откъм власт, толкова по-голяма ще бъде загубата откъм познание. (По тоя начин може да се окаже, че политическата власт и социалното знание са допълнителни в Боровия смисъл на думата. И може дори да се окаже, че това е единствената ясна илюстрация за този изплъзващ се, но модерен термин(52)).

Всички тези забележки са свързани с проблема за научния метод. Те мълчаливо позволяват колосалното допускане, че не е нужно да поставяме под въпрос фундаменталното доброжелателство на планиращия утопичен инженер, комуто е възложена власт, най-малкото близка до диктаторската. Р. Тони завършва едно разглеждане на Лутер и неговото време с думите: «Скептична по отношение съществуването на еднорози и саламандри, епохата на Макиавели и Хенри VIII открила храна за своето лековерие в обожествяването на едно рядко чудовище — имащия страх от Бога владетел»(53). Заменете думите «еднорози и саламандри» с «имащия страх от Бога владетел»; заменете двете имена с тези на някои от техните по-очевидни двойници и фразата «имащия страх от Бога владетел» с «добронамерените планиращи власти» и ще получите описание на лековерието на нашата собствена епоха. Тук няма да протестираме срещу това лековерие; все пак можем да отбележим, че дори неограничената и неизменна доброжелателност на имащите власт плановици да се приеме за даденост, нашият анализ показва, че за тях може да се окаже невъзможно дори да открият дали резултатите от техните мероприятия са съизмерими с добрите им намерения.

Аз не вярвам, че може да се предложи каквато и да било съответстваща критика на парциалния метод. Този метод може да се използва по-специално за търсене на най-големите и най-напиращите злини на обществото и борба с тях, а не за търсене на някакво съвършено добро и борба за него (както са склонни да правят холистите). Само че системната борба срещу определени злини, срещу конкретни форми на несправедливост или експлоатация и избежими страдания като бедността или безработицата, е нещо твърде различно от опита да се реализира някакъв отдалечен в бъдещето идеален проект за общество. Успехът или провалът се преценяват по-лесно и няма никаква вътрешноприсъща причина този метод да води до натрупване на власт и потискане на критиката. Освен това подобна битка срещу конкретни злини и конкретни опасности е по-вероятно да намери поддръжка сред огромното мнозинство от хората, отколкото една битка за установяването на някоя Утопия, колкото и идеална да изглежда тя на плановиците. Това би могло да хвърли известна светлина върху факта, че в демократичните държави, които се защитават от агресия, е възможно необходимите мерки с далечен прицел (които могат дори да приемат вида на холистично планиране) да получат достатъчна подкрепа без задушаване на обществената критика, докато в държавите, които се подготвят за нападение или водят агресивна война, обществената критика като правило трябва да се потисне, тъй че обществената подкрепа да бъде мобилизирана, като агресията се представи за самозащита.

Сега можем отново да се върнем към претенцията на утописта, че неговият метод е истинският експериментален метод, приложен в социологичната област. Мисля, че тази претенция бе вече разпръсната от нашата критика. Това може да се илюстрира допълнително от аналогията между материалното и холистичното инженерство. Можем да се съгласим, че материалните машини могат успешно да се планират чрез проекти, а заедно с тях дори цял завод за тяхното производство и т. н. Всичко туй обаче е възможно единствено защото предварително са били проведени множество парциални експерименти. Всяка машина е резултат от множество малки подобрения. Всеки модел трябва да се «разработи» чрез метода на пробите и грешките, чрез безброй много дребни нагаждания. Същото важи и за планирането на производствения завод. Привидно холистичният план може да успее единствено защото ние вече сме направили всички възможни дребни грешки; иначе имаме всички причини да очакваме той да ни доведе до големи грешки.

Така че ако се вгледаме по-внимателно в аналогията между материалното и социалното инженерство, тя ще се окаже против холиста и в полза на парциалния социален инженер. Изразът «социално инженерство», който загатва за тази аналогия, е бил узурпиран от утопистите без никакво право.

С това привършвам критичните забележки върху утопизма и сега ще съсредоточа моята атака срещу неговия съюзник историцизма. Вярвам, че вече съм дал задоволителен отговор на историцистките твърдения относно социалните експерименти, като се изключи аргументът, че социалните експерименти са безполезни, тъй като е невъзможно да бъдат повторени при съвършено същите условия. Сега ще разгледаме този аргумент.

25. Изменчивостта на експерименталните условия

Историцистът твърди, че експерименталният метод не може да се прилага към социалните науки, защото в социалната област ние не сме в състояние да възпроизвеждаме по желание съвсем сходни експериментални условия. Това ни отвежда малко по-близо до същността на историцистката позиция. Признавам, че е възможно в това твърдение да има нещо ценно: между физичните и историцистките методи несъмнено има известни различия. Въпреки това аз поддържам, че историцисткото убеждение се основава върху огромно неразбиране на експерименталните методи на физиката.

Нека първо разгледаме тези методи. Всеки физик експериментатор знае, че при наглед съвсем сходни условия могат да се случат твърде несходни неща. На пръв поглед два проводника може да изглеждат съвършено еднакви, ала ако заменим единия с другия в някаква електрична апаратура, появилата се разлика може да е много голяма. При по-внимателно изследване (да речем под микроскоп) вероятно ще открием, че те съвсем не са толкова еднакви, колкото отначало са ни се видели. Често пъти обаче е наистина много трудно да се открие разлика между условията на два експеримента, които водят до различни резултати. Възможно е да се наложат дълги изследвания — както експериментални, така и теоретични, за да се открие за какъв вид сходство става дума в случая и каква степен на сходство е достатъчна. Възможно е да се наложи тези изследвания да се проведат, преди да успеем да осигурим подобни условия за нашите експерименти и преди дори да разберем какво означава в случая «сходни условия». Но въпреки това методът на експеримента се прилага през цялото време.

Ето защо можем да кажем, че въпросът за това, което може да се опише като «сходни условия», зависи от вида на експеримента и на него може да му се отговори единствено като се използват експерименти. Невъзможно е априори да се реши дали някое наблюдавано различие или сходство, колкото и драматично да е, ще съответства на целта да се възпроизведе експериментът. Затова трябва да позволим на експерименталния метод да се погрижи сам за себе си. Съвършено аналогични разсъждения важат и за много дискутирания проблем за изкуственото изолиране на експериментите от смущаващи въздействия. Очевидно ние не сме в състояние да изолираме една част от апаратурата от всички външни влияния; например няма откъде да знаем априори дали при даден физически експеримент има значение или може да се пренебрегне влиянието на положението на планетите или на Луната. Можем да узнаем какъв вид изкуствено изолиране е необходим, ако изобщо е необходим, единствено в резултат от експерименти или от теории, които на свой ред се проверяват чрез експерименти.

В светлината на такива разсъждения историцисткият аргумент, че социалните експерименти биват фатално възпрепятствани от изменчивостта на социалните условия и особено от промените, които се дължат на историческото развитие, губи своята сила. Поразяващите разлики, които до такава степен занимават съзнанието на историциста, тоест различията между преобладаващите в отделни исторически периоди условия, не създават непременно някакви трудности, характерни само за социалната наука. Можем да се съгласим, че ако внезапно бъдем прехвърлени в друг исторически период, вероятно ще установим, че много от нашите социални очаквания, формирани въз основа на проведените в нашето общество парциални експерименти, са неадекватни. С други думи, експериментите могат да доведат до непредвидени резултати. Само че това, което ще ни позволи да открием промяна в социалните условия, ще бъдат именно експериментите; експериментите ще ни научат, че определени социални условия се изменят в зависимост от историческия период, също както експериментите ще научат физика, че температурата на кипящата вода може да се изменя в зависимост от географското местоположение(54). Другояче казано, освен че е далеч от това да направи социалните експерименти невъзможни, доктрината за различията между историческите периоди представлява просто израз на допускането, че ако се прехвърлим в друг период, ще продължим да правим нашите парциални експерименти, но с изненадващи или разочароващи резултати. Фактически ако знаем нещо за различните нагласи в различните исторически периоди, то е от експериментите, проведени в нашето въображение. Историците се затрудняват да интерпретират определени данни или откриват факти, показващи, че някои от техните предшественици са изтълкували погрешно дадени исторически свидетелства. Тези трудности при историческото интерпретиране са единственото ни доказателство за оня вид историческа промяна, която историкът има предвид; и при все това те са дребна работа в сравнение с несъответствията между очакваните и действителните резултати от нашите мисловни експерименти. Именно тия изненади и разочарования са довели по метода на пробите и грешките до подобряване на способността ни да интерпретираме непознати обществени условия. Онова пък, което в случая с историческата интерпретация ние постигаме чрез мисловни експерименти, е било постигнато от антрополозите чрез практическата им работа в тяхната област. Онези съвременни изследователи, които са успели да нагодят очакванията си към условия, вероятно не по-малко далечни, отколкото са били условията през каменната ера, дължат своя успех на парциални експерименти.

Някои историцисти се съмняват във възможността от подобни успешни нагаждания; те дори защитават своята доктрина за безплодността на социалните експерименти с аргумента, че ако се преместят в отдалечени исторически периоди, прекалено много от нашите социални експерименти ще доведат до разочарование. Те твърдят, че ние би трябвало да сме неспособни да нагодим навиците си за мислене и особено навиците си да анализираме социалните събития към тези объркващи условия. Подобни опасения ми се виждат част от историцистката истерия — идеята-фикс за важността на социалната промяна; трябва обаче да призная, че ще бъде трудно тия страхове да се разпръснат на априорни основания. В края на краищата способността на хората да се нагаждат към нова обстановка не е една и съща, така че изглежда няма причина да очакваме от някой историцист (който се придържа към такива пораженски възгледи) да бъде способен успешно да нагоди ума си към промените в обществената среда. Освен това въпросът зависи от характера на новото обкръжение. Възможността един изследовател на обществото да бъде изяден, преди да е успял да се нагоди по метода на пробите и грешките към канибалските навици, не може да се изключи в по-голяма степен от възможността той да приключи изследванията си на някое «планово» общество в концентрационен лагер. И все пак аналогични забележки важат и за областта на физиката. На света има много места, където преобладаващите физични условия оставят на физика слаби шансове да оцелее или да се пригоди към тези условия по метода на пробите и грешките.

Нека обобщя: не виждам никаква основа за приемливостта на историцисткото твърдение, че изменчивостта на историческите условия прави експерименталния метод неприложим към проблемите на обществото, нито пък за твърдението, че в това отношение изучаването на обществото се различава фундаментално от изучаването на природата. Съвсем друг въпрос е да признаем, че на практика за социалния учен е много трудно да избира и променя експерименталните условия по желание. Физикът е в по-добро положение, макар понякога той също да се сблъсква с подобни затруднения. Така например възможността за провеждане на експерименти в променящи се гравитационни полета или при екстремални температурни условия е много ограничена. Не бива обаче да забравяме, че множество възможности, които днес са открити за физика, неотдавна са били неприложими — не поради физически, а поради социални трудности, тоест защото ние не сме били подготвени да рискуваме необходимите за изследванията пари. Факт е обаче, че много физически изследвания днес могат да бъдат провеждани при експериментални условия, от които няма какво повече да се желае, докато социалният учен е в твърде различна позиция. Много експерименти, които биха били крайно желателни, още дълго време ще си останат само мечта въпреки факта, че имат не утопичен характер, а характер на парциален експеримент. На практика социалният учен ще трябва да се уповава твърде често на мислени експерименти и на анализ на политическите мерки, направен при такива условия и по такъв начин, които оставят да се желае още много от научна гледна точка.

26. Ограничени ли са генерализациите в определени периоди?

Фактът, че разгледах проблема за социалните експерименти, преди да изобщо да разгледам проблема за социологичните закони или теории, или хипотези или «генерализации», не означава, че според мен наблюденията и експериментите са по един или друг начин логически по-важни от теориите. Тъкмо обратното, аз съм убеден, че теориите са по-важни както от наблюденията, така и от експериментите, в смисъл че последните две неща имат значение единствено във връзка с теоретични проблеми. Освен това, преди да се надяваме, че едно наблюдение или експеримент може да ни помогне да получим отговор, трябва да разполагаме с въпрос. Или ако го изкажем с терминологията на пробите и грешките, пробата трябва да предхожда грешката; и както видяхме (в глава 24), теорията или хипотезата, която е предложена за изпробване, винаги представлява част от пробата, докато наблюдението и експериментът ни помагат да оплевим нашите теории, като ни показват къде те грешат. Поради това аз не вярвам в «метода на генерализацията», което ще рече във възгледа, че науката започва с наблюдения, откъдето развива своите теории чрез някакъв процес на обобщение или индукция. По-скоро съм убеден, че функцията на наблюдението и експеримента е по-скромна — да ни помагат да изпитваме нашите теории и да отхвърляме онези, които не издържат на тестовете; макар да трябва да признаем, че този процес на оплевяване не само проверява теоретичното разсъждение, но и го подтиква да опита наново — и често пъти наново да сгреши, за да бъде отхвърлено пак чрез нови наблюдения и експерименти.

В тази глава ще критикувам историцисткото твърдение, (вж. глава 1), че в социалните науки валидността на всички обобщения или поне на най-важните от тях е ограничена в конкретния исторически период, за който са правени съответните наблюдения. Ще критикувам това твърдение, без предварително да обсъждам въпроса дали е защитим или не така нареченият «метод на генерализацията», въпреки моето убеждение, че той не е защитим; защото аз мисля, че историцисткото твърдение може да се опровергае, без да се показва, че този метод е неработоспособен. Поради това обсъждането на моите възгледи за тоя метод и за връзките между теорията и експеримента по принцип могат да се отложат за по-късно. С тях ще се заема отново в глава 28.

Започвам моята критика на историцисткото твърдение, че повечето живеещи в определен исторически период хора непременно се придържат към погрешното вярване, че повтарящите се неща, които наблюдават около себе си, са всеобщи закони за социалния живот, валидни за всички общества. И наистина ние само понякога забелязваме, че храним такива убеждения — когато, намирайки се в някоя чужда държава, открием, че навиците ни относно храната, нашите табута, свързани с поздравите и т. н., въобще не са толкова приемливи, колкото наивно сме допускали. Съвсем очевиден е изводът, че много от другите ни обобщения, били те съзнателно поддържани или не, могат да са от същия вид, макар и да е възможно да останат неоспорени, тъй като не сме в състояние да отпътуваме в друг исторически период. (Това заключение е било направено например от Хезиод)(55). С други думи, трябва да признаем, че в обществения ни живот може да има много закономерности, характерни единствено за нашия специфичен период, и че ние сме склонни да не забелязваме това ограничение. Така че (особено по време на бърза социална промяна) можем за наше съжаление да научим, че сме се уповавали на закони, които вече са загубили валидността си(56).

Ако изводите на историциста не отиваха по-далеч, ние бихме могли да го обвиним единствено в разработването на доста тривиално положение. За съжаление той твърди нещо повече. Той твърди, че положението създава трудности, каквито не се случват в естествените науки, и по-специално, че за разлика от естествените науки в социалните ние никога не можем да приемем, че сме открили действително всеобщ закон, тъй като никога няма да узнаем дали той винаги е важал в миналото (тъй като е възможно нашите данни да са непълни) и дали винаги ще важи в бъдеще.

Противно на подобни твърдения аз не съм съгласен, че описаното положение е по какъвто и да било начин характерно единствено за социалните науки или че то създава някакви особени трудности. Напротив, ясно е, че една промяна във физическото ни обкръжение може да породи изживявания, които са съвсем аналогични на изживяванията, породени от промяна в нашето социално или историческо обкръжение. Възможно ли е да има по-очевидно и пословично повтарящо се нещо от редуването на деня и нощта? И въпреки това, щом прекосим полярния кръг, то се нарушава. Вероятно е малко трудно да се сравняват физическите и социалните събития, ала аз мисля, че ако би могло да се случи в обществената сфера, подобно нарушение ще се окаже също тъй стряскащо. Друг пример: едва ли може да се твърди, че историческите или социалните условия в Крит през 1900 г. и в Крит преди три хиляди години се различават помежду си повече, отколкото географските или климатичните условия на Крит и Гренландия. Мисля, че внезапният неподготвен преход от едната към другата материална околна среда е по-вероятно да доведе до фатални резултати, отколкото съответната промяна в социалното обкръжение.

За мен е ясно, че историцистът надценява значението на донякъде драматичните различия между различните исторически периоди и че той подценява възможностите на научната изобретателност. Вярно е, че откритите от Кеплер закони важат единствено за планетните системи, ала тяхната валидност не е ограничена в рамките на Слънчевата система, в която Кеплер е живял и която е наблюдавал(57). На Нютън не му е било нужно да се оттегли в някаква част от света, където би могъл да наблюдава движещи се тела, които да не се влияят от гравитационните и други сили, за да види колко е важен законът за инерцията. От друга страна, този закон, макар и нито едно тяло в тази система да не се движи в пълно съответствие с него, не е загубил значението си вътре в Слънчевата система. По сходен начин, изглежда няма причина да бъдем неспособни да оформяме социологични теории, които да важат за всички социални периоди. Драстичните различия между тези периоди не са указание, че такива закони не могат да се открият, повече, отколкото грандиозните различия между Гренландия и Крит могат да докажат, че не съществуват физични закони, които да важат и за двата района. Напротив, тези различия поне в някои случаи изглеждат сравнително повърхностни (каквито са различията в навиците, поздравите, ритуала и т. н.) и повече или по-малко същото, изглежда, важи за онези повтарящи се неща, за които се говори, че са характерни за даден исторически период или за определено общество (и които сега някои социолози наричат principia media)(58).

На това историцистът може да отговори, че разликите в социалната среда са по-фундаментални, отколкото разликите в материалната околна среда; защото ако обществото се променя, променя се и индивидът; а това предполага промяна на всички закономерности, доколкото всички социални закономерности зависят от природата на човека, атома на обществото. Нашият отговор е, че материалният атом също се променя заедно с околната си среда (например под влиянието на електромагнитни полета и т. н.), без да нарушава законите на физиката, а в съответствие с тях. Освен това значението на предполагаемите промени в човешката природа е съмнително и твърде трудно за преценка.

Да преминем сега към историцисткото твърдение, че в социалните науки не бива никога да приемаме, че сме открили наистина универсален закон, тъй като не можем да сме сигурни дали неговата валидност се простира извън периодите, в които сме наблюдавали, че той важи. Това може да се приеме, но само доколкото се отнася и до естествените науки. Очевидно в естествените науки ние никога не можем да бъдем напълно сигурни дали нашите закони са действително всеобщо валидни, дали важат единствено за определен период (вероятно единствено за периода, през който Вселената се разширява), или единствено в определена област (вероятно в област на относително слаби гравитационни полета). Въпреки невъзможността да се уверим в тяхната всеобща валидност, ние не прибавяме към нашите формулировки на естествените закони уговорката, че те са изказани само за периода на наблюдението или че важат евентуално единствено «през настоящия космологичен период». Да прибавим подобна уговорка няма да бъде белег за похвална научна предпазливост, а белег, че не разбираме научната процедура(59), тъй като един важен постулат на научния метод е, че трябва да търсим закони с неограничена валидност(60). Ако се налагаше да признаваме закони, които самите са предмет на промяна, то промяната никога нямаше да може да се обясни чрез закони. Това би било признание, че промяната е просто чудодейна. И това щеше да е краят на научния прогрес, защото ако се правеха неочаквани наблюдения, нямаше да има необходимост да ревизираме нашите теории: всичко щеше да се «обяснява» с хипотезата ad hoc, че законите са се променили.

С това завършвам моята критика на по-фундаменталните от антинатуралистките доктрини на историцизма. Преди да премина към обсъждането на не тъй фундаменталните, ще се обърна към една от пронатуралистките доктрини, а именно, че ние би трябвало да търсим законите на историческото развитие.

IV: Критика на пронатуралистките доктрини

27. Съществува ли закон за еволюцията? Закони и тенденции

Доктрините на историцизма, които аз наричам «пронатуралистки», имат много общо с антинатуралистките му доктрини. Те например са повлияни от холистичното мислене и водят началото си от неразбирането на методите на естествените науки. Тъй като представляват зле насочено усилие да се копират тия методи, те могат да бъдат наречени «сциентистки» (в използвания от професор Хайек смисъл)(61). Пронатуралистките доктрини са също тъй характерни за историцизма, както и неговите антинатуралистки доктрини, и са дори още по-важни. По-специално убеждението, че задачата на социалните науки е да разкрият закона за еволюцията на обществото, за да може да се предсказва бъдещето му (възглед, изложен в глави от 14 до 17), вероятно би могло да се охарактеризира като централна историцистка доктрина. Именно този възглед за общество, което преминава през поредица периоди, от една страна, извиква за живот контраста между променящия се обществен и непроменящия се материален свят и оттук — самия антинатурализъм. От друга страна, същият този възглед предизвиква пронатуралистката — и сциентистка — вяра в така наречените «естествени закони за последователните промени»; вяра, която по времето на Конт и Мил е претендирала, че е подкрепяна от дългосрочните предвиждания на астрономията, а в по-ново време — от дарвинизма. И наистина скорошната мода на историцизма би могла да се разглежда просто като част от модата на еволюционизма — философия, която до голяма степен дължи влиянието си на твърде сензационния сблъсък между една блестяща научна хипотеза относно историята на различните видове животни и растения на Земята и една по-стара метафизична теория, която по случайност се е оказала част от установила се религиозна вяра(62).

Това, което наричаме еволюционна хипотеза, е обяснение на множество биологични и палеонтологични наблюдения — например на определени сходства между различни видове и родове — чрез допускането за общ произход на свързаните форми(63). Тая хипотеза не е универсален закон, макар и определени универсални природни закони като законите на наследствеността, изолацията и мутацията да влизат заедно с нея в обяснението. Тя има по-скоро характер на частно (единично или конкретно) историческо твърдение. (То има същия статут като историческото твърдение: «Чарлз Дарвин и Френсис Галтън са имали общ дядо».) Фактът, че еволюционната хипотеза не е универсален природен закон(64), а частно (или по-точно единично) историческо твърдение за произхода на много земни животни и растения, донякъде се замъглява от факта, че терминът «хипотеза» се използва тъй често за охарактеризиране на универсалните природни закони. Не бива обаче да забравяме, че често употребяваме този термин в различен смисъл. Например ще бъде несъмнено правилно да опишем някоя колеблива медицинска диагноза като хипотеза, независимо че подобна хипотеза има по-скоро единичен и исторически характер, отколкото характер на природен закон. С други думи, фактът, че всички природни закони са хипотези, не трябва да отвлича нашето внимание от факта, че не всички хипотези са закони и че по-специално историческите хипотези са като правило не универсални, а единични твърдения за някое отделно събитие или за определен брой такива събития.

Ала възможно ли е да съществува закон за еволюцията? Възможно ли е да има научен закон в смисъла, който е вложил Т. X. Хъксли, когато е писал: «... половинчат философ ще да е оня, който... се съмнява, че рано или късно науката... ще се сдобие със закона за еволюцията на органичните форми — за неизменния порядък в тази огромна верига от причини и следствия, на която са брънки всички органични форми, древни и съвременни...»?(65)

Вярвам, че отговорът на този въпрос трябва да бъде «не» и че вероятно търсенето на закона за «неизменния порядък» в еволюцията не може да попадне в обхвата на научния метод, независимо дали става дума за биологията или за социологията. Моите доводи са съвсем прости. Еволюцията на живота на Земята или на човешкото общество е уникален исторически процес. Можем да приемем, че такъв процес се развива в съответствие с всички видове причинно-следствени закони, например законите на механиката, химията или за наследствеността и изолацията, за естествения подбор и т. н. Неговото описание обаче не е закон, а само единично историческо твърдение. Универсалните закони правят твърдения за някакъв неизменен ред, както се изразява Хъксли, т. е. относно всички процеси от даден вид; и макар да няма причина наблюдението на един отделен случай да не ни подтикне да формулираме някой универсален закон, нито пък, ако имаме късмет, дори да не улучим истината, все пак е очевидно, че преди да бъде взет на сериозно от науката, всеки закон, формулиран по тоя или по който и да било друг начин, трябва да бъде изпитан чрез нови случаи. Ние обаче не можем да се надяваме да изпитаме една универсална хипотеза, нито пък да открием природен закон, приемлив за науката, ако бъдем вечно ограничени с наблюдението на един уникален процес, нито пък наблюдението на един уникален процес може да ни помогне да предвидим бъдещото му развитие. И най-внимателното наблюдение на една развиваща се гъсеница няма да ни помогне да предвидим нейното превръщане в пеперуда. Приложен към историята на човешкото общество — а тук се занимаваме основно с това — нашият довод е бил формулиран от X. А. Л. Фишър със следните думи: «Хората... съзират в историята интрига, ритъм, предварително определена насока... Аз мога да видя само един критичен момент, следващ друг..., само един огромен факт, за който, тъй като е уникален, не може да има генерализации...»(66).

Как може да се парира това възражение? Общо взето, има две позиции, които вярващите в закона за еволюцията могат да заемат. Те могат (а) да отрекат нашето твърдение, че еволюционният процес е уникален; или (б) да уверяват, че при един еволюционен процес, дори и той да е уникален, ние можем да разпознаем някаква склонност, тенденция или посока; да формулираме хипотеза, която да изразява тая тенденция и чрез бъдещите си познания да изпробваме тази хипотеза. Двете позиции (а) и (б) не се изключват взаимно.

Позиция (а) води началото си от една твърде древна идея — идеята, че жизненият цикъл от раждане, детство, младост, зрелост, старост и смърт важи не само за отделните животни и растения, но и за обществата, расите и може би дори за «целия свят». Тая древна доктрина е била използвана от Платон при неговото тълкуване на упадъка и падението на гръцките градове-държави и Персийската империя(67). По сходен начин са я използвали и Макиавели, Вико, Шпенглер и напоследък професор Тойнби в неговото внушително «Проучване на историята». Според тази доктрина историята се повтаря и законите за жизнения цикъл на цивилизациите например могат да се изучават по същия начин, както изучаваме жизнения цикъл на определени животински видове(68). Като следствие от тази доктрина — при все че едва ли е съзнателно търсено от нейните създатели — нашето възражение, основано на уникалността на еволюционния или историческия процес, се обезсилва. На свой ред аз не възнамерявам да отричам (нито пък, сигурен съм, би желал професор Хайек в цитирания откъс), че понякога историята в известни отношения се повтаря, нито пък че успоредиците между известни типове исторически събития като, например появата на тирании в древна Гърция и в днешно време могат да бъдат от значение за изучаващия социологията на политическата власт(69). Очевидно е обаче, че всички тия примери за повторения включват обстоятелства, които са донемайкъде несходни и които могат да окажат важно въздействие върху бъдещото развитие на нещата. Поради това ние нямаме никакви валидни основания да очакваме каквото и да било привидно повторение на дадено историческо развитие, което да продължи да протича успоредно на своя прототип. Естествено, щом веднъж повярваме в някакъв закон за повтарящи се жизнени цикли — вяра, до която се стига чрез аналогични спекулации или може би наследена от Платон — ние със сигурност ще открием историческото му потвърждение почти навсякъде. Това обаче ще бъде само един от многото примери за метафизически теории, които наглед се потвърждават от фактите — факти, които ако бъдат изследвани по-внимателно, се оказват подбрани в светлината на същите тези теории, които се предполага, че ще изпитват(70).

Като се обърнем към позиция (б) — убеждението, че можем да разпознаем и екстраполираме тенденцията или направлението на едно еволюционно движение — на първо място можем да споменем, че това убеждение е повлияло и е било използвано за подкрепа на някои от цикличните хипотези, които представят позиция (а). Например професор Тойнби изразява поддръжката си за позиция (а) със следните възгледи, характерни за (б): «Цивилизациите не са статични състояния на обществото, а динамични движения от еволюционен тип. Те не само не могат да застинат на място, но и не могат да обърнат обратно посоката си на движение, без да нарушат собствения си закон на движение...»(71). Тук имаме почти всички елементи, които обикновено откриваме в твърденията на позиция (б): идеята за социалната динамика (противопоставена на социалната статика); за еволюционните движения на обществата (под влиянието на социалните сили); и за посоката (курса, скоростта) на подобни движения, които, твърди се, не могат да се обърнат обратно, без да се нарушат законите за движението. Всички курсивирани термини са пренесени в социологията от физиката и тяхното възприемане е довело до поредица неразбирателства, които са удивително груби, но твърде характерни за сциентистката злоупотреба с примерите от физиката и астрономията. Вярно е, че тези неправилни тълкувания не са нанесли големи щети извън семинарите на историцистите. В икономиката например срещу използването на термина «динамика» (сравнете с модерния днес термин «макродинамика») не може да се възрази, както са принудени да признаят дори онези, които не харесват термина. Ала дори тази употреба произтича от опита на Конт да приложи в социологията разграничението, което физикът прави между статика и динамика; не може да има никакво съмнение за крайно погрешното разбиране, което лежи в основата на този опит. Защото онзи тип общество, който социологът нарича «статичен», е съвършено аналогичен на тези физически системи, които физикът би нарекъл «динамични» (макар и «постоянни»). Типичен пример е Слънчевата система; тя е прототип на динамична система във физическия смисъл на думата; ала тъй като е повторима (или «постоянна»), тъй като нито нараства, нито се развива, тъй като не показва никакви структурни промени (като се изключат ония, които не попадат в сферата на небесната динамика и поради това тук могат да бъдат пренебрегнати), тя несъмнено отговаря на тези социални системи, които социологът би нарекъл «статични». Въпросът има важно значение във връзка с твърденията на историцизма, доколкото успехът на дългосрочните предвиждания на астрономията зависи изцяло от този повторим и в социологическия смисъл на думата статичен характер на Слънчевата система — от факта, че тук можем да пренебрегнем всякакви симптоми за историческо развитие. Поради това е определено погрешно да се предполага, че тези динамични дългосрочни предвиждания за една постоянна система установяват възможността за едромащабни исторически пророчества за непостоянни социални системи.

Напълно сходно погрешно разбиране има и при прилагането към обществото на другите изброени по-горе термини. Често пъти това прилагане е съвсем безвредно. Нищо лошо няма да стане, ако например наречем «движения» промените в обществената организация, в методите на производство и т. н. Само че ние би следвало да поясним, че просто използваме една метафора, и при това доста подвеждаща. Ако във физиката говорим за движение на тяло или система от тела, идеята ни не е да се подразбере, че въпросното тяло или система търпи каквито и да било вътрешни или структурни промени, а единствено, че то променя местоположението си спрямо някаква (произволно избрана) координатна система. За разлика от това под «движение на обществото» социологът подразбира някаква структурна или вътрешна промяна. Съответно той ще приеме, че движението на обществото трябва да се обясни със сили, докато физикът приема, че трябва да се обясняват само промените в движението, а не самото движение(72). Идеите за скоростта на едно обществено движение или за неговия ход, траектория или посока са също тъй безвредни, докато се използват само с цел да предадат някакво интуитивно впечатление; когато обаче се използват с нещо като научни претенции, те се превръщат просто в сциентистки жаргон или, за да бъдем по-точни, в холистичен жаргон. Разбира се, всяка промяна на даден измерим социален фактор — например нарастването на населението — може да се представи графично като траектория, също както и пътят на едно движещо се тяло. Ясно е обаче, че подобна диаграма не описва онова, което хората подразбират под движение на обществото — като се има предвид, че едно постоянно по численост население може да претърпи радикална социална промяна. Можем, естествено, да комбинираме колкото си щем такива диаграми в едно-единствено многомерно представяне. Ала не може да се каже, че такава комбинирана диаграма представя пътя на движението на обществото; тя не ни казва нещо повече, отколкото сборът от единичните диаграми; тя не представя каквото и да било движение на «цялото общество», а само измененията на подбрани аспекти. Идеята за движението на самото общество — идеята, че подобно на материално тяло обществото може да се движи като цяло по определен път и в определена посока — е просто холистично объркване(73).

По-специално надеждата, че някой ден ще можем да открием «законите за движението на обществото» така, както Нютън е открил законите за движението на материалните тела, не е нищо друго освен резултат от тия погрешни схващания. Доколкото няма никакво движение на обществото в какъвто и да било смисъл, подобно или аналогично на движението на материалните тела, такива закони не може да съществуват.

Само че, ще кажат, съществуването на тенденция или тенденции в социалната промяна едва ли може да се поставя под въпрос: всеки статистик може да изчисли такива тенденции. Дали те не са сравними с Нютъновия закон за инерцията? Отговорът е: тенденции съществуват или, по-точно, приемането на тенденции често пъти представлява полезен статистически инструмент. Само че тенденциите не са закони. Едно изказване, утвърждаващо съществуването на дадена тенденция е екзистенциално, а не универсално. (От друга страна, един универсален закон не изразява някакво съществуване; тъкмо напротив, той изразява невъзможността за едно или друго нещо(74). Едно твърдение за съществуването на някаква тенденция в определено време и място ще бъде единично историческо твърдение, а не универсален закон. Практическото значение на тази логическа ситуация е голямо: макар да можем да основаваме научните си предвиждания върху закони, ние не можем (както всеки предпазлив статистик знае) да ги основаваме само върху съществуването на тенденции. Една тенденция (може отново да вземем като пример нарастването на населението), която се е задържала стотици или дори хиляди години, може да се промени за десетилетие или дори още по-бързо.

Важно е да изтъкнем, че законите и тенденциите са коренно различни неща(75). Несъмнено навикът ни да смесваме тенденциите със законите, съчетан с интуитивното наблюдение на разни тенденции (като например техническия прогрес), е послужил като вдъхновение за централните доктрини на еволюционизма и историцизма — доктрините за непреклонните закони на биологичната еволюция и за необратимите закони за движението на обществото. Същите тези смесвания и интуиции са вдъхновили доктрината на Конт за законите за последователните промени — доктрина, която има все още много голямо влияние.

Разграничението, станало известно след Конт и Мил, между законите за съвместното съществуване, за които се твърди, че отговарят на статиката, и законите за последователните промени, за които се твърди, че отговарят на динамиката, може естествено да се интерпретира по разумен начин, т. е. като разграничение между закони, които не включват понятието за време, и закони, в чиято формулировка това понятие участва (например законите, които говорят за скорости)(76). Конт и неговите последователи обаче не са имали това предвид. Говорейки за закони за последователните промени, Конт е мислел за закони, които определят последователността на «динамична» поредица от явления в реда, в който ние ги наблюдаваме. Тук е важно да се разбере, че «динамични» закони за последователните промени така, както ги е формулирал Конт, не съществуват. В динамиката те определено не съществуват. (Имам предвид именно динамиката.) Най-близко тяхно приближение в областта на естествените науки — и това, което вероятно той е имал предвид — са естествените периодични явления, като сезоните, фазите на Луната, цикличността на затъмненията или може би люшкането на махалото. Само че тия периодични явления, които физиката би описала като динамични (макар и постоянни), ще бъдат, в смисъла, който Конт влага в тия термини, по-скоро «статични», отколкото «динамични», и във всеки случай те трудно могат да се нарекат закони (тъй като зависят от специалните условия, преобладаващи в Слънчевата система; вж. следващата глава). Аз ще ги нарека квазизакони за последователните промени.

Решаващото тук е: макар и да можем да приемем, че всяка действителна последователност от явления се развива според законите на природата, е важно да съзнаваме, че на практика нито една поредица от, да кажем, три или повече каузално свързани конкретни събития не се развива според един — единствен природен закон. Ако вятърът раздрусва някое дърво и ябълката на Нютън пада на земята, никой не ще отрече, че тези събития могат да се опишат на езика на причинно-следствените закони. Само че няма нито един отделно взет закон, като например закона за гравитацията, или дори отделна определена група закони, който да описва действителната или конкретната последователност от каузално свързани събития; освен гравитацията ние ще трябва да вземем предвид законите, които обясняват ветровото налягане, резките движения на клонката, напрежението в дръжката на ябълката, натъртването й при удара, като всички те са последвани от химичните процеси, предизвикани от натъртването и т. н. Идеята, че всяка конкретна поредица или последователност от събития (като се изключат такива примери като движението на махалото или на Слънчевата система) могат да се опишат или обяснят чрез някакъв отделен закон или чрез някакъв определен набор закони, е просто погрешна. Не съществуват нито закони за последователните промени, нито закони за еволюцията.

И все пак Конт и Мил са си представяли своите исторически закони за последователните промени като закони, определящи една поредица от исторически събития по реда на тяхното действително осъществяване. Това може да се види от начина, по който Мил говори за метод, който «се състои в това да се опитва чрез изучаване и анализиране на общите факти на историята да открие... закона за прогреса; който закон, бидейки веднъж установен, трябва... да ни даде възможност да предвиждаме бъдещите събития точно така, както след няколко члена на някоя безкрайна алгебрична редица ние сме в състояние да открием принципа на закономерността в тяхното образуване и да предскажем останалата част от поредицата до който член пожелаем»(77). Самият Мил е критично настроен към този метод, обаче неговата критика (вж. началото на глава 28) напълно признава възможността да се открият закони за последователните промени, които да са аналогични на законите за математическите редици, макар и да изразява съмнения дали «редът на последователните промени... които историята ни представя», може да бъде достатъчно «строго еднообразен», та да се сравнява с една математическа редица(78).

Видяхме, че няма никакви закони, които да определят последователността на подобна «динамична» поредица от събития(79). От друга страна, възможно е да има тенденции с такъв «динамичен» характер; например увеличаването на населението. Ето защо може да заподозрем, че когато е говорил за «закони за последователните промени», Мил е имал наум такива тенденции. И това ни подозрение се потвърждава от самия Мил, когато той нарича своя исторически закон за прогреса тенденция. Разглеждайки този «закон», той изразява своята «вяра... че общата тенденция е и ще продължава да бъде — без някои редки и временни изключения — към подобрение — тенденция към едно по-щастливо и по-добро състояние. Това., е... теорема на науката» (има се предвид социалната наука). Фактът, че Мил сериозно разглежда въпроса дали «феномените на човешкото общество» се въртят «по една орбита», или се движат прогресивно по «траектория»(80), е напълно в тон с това фундаментално смесване между закони и тенденции, а също така и с холистичната идея, че обществото може да се «движи» като цяло — да речем, като някоя планета.

За да няма недоразумения, искам да поясня, че според мен Конт и Мил имат огромни приноси към философията и методологията на науката: по-специално имам предвид наблягането на Конт върху законите и научното предвиждане, неговата критика на есенциалистката теория за причинно-следствената връзка и неговата заедно с Мил доктрина за единството на научния метод. И въпреки това тяхната доктрина за историческите закони за последователните промени почти не е нещо повече от, уверен съм, сборник от неправилно използвани метафори(81).

 28. Методът на редукцията. Причинно-следствено обяснение. Предсказване и пророчество

Моята критика на доктрината за историческите закони за последователните промени е все още неубедителна в едно важно отношение. Аз се опитах да покажа, че «посоките» или «тенденциите», които историцистите съзират в последователността на събитията, наречени история, не са закони, а — ако изобщо са нещо — тенденции. И посочих защо за разлика от закона тенденцията не бива да се използва като основа за научни предвиждания. В отговор обаче на тая критика Мил и Конт — вярвам, че те са единствени в това отношение сред историцистите — все още биха могли да предложат някакво възражение. Вероятно Мил би могъл да си признае известно смесване между закони и тенденции. Би ни напомнил обаче, че той самият е критикувал хората, които схващат погрешно «неотменността на историческата последователност» като истински природен закон; че е бил тъй акуратен да подчертае, че подобна еднородност може «да бъде само емпиричен закон»(82) (терминът е донейде подвеждащ); и че той не може да се смята за достоверен, преди да бъде редуциран «чрез съвпадението на дедукцията априори с историческите свидетелства» до статута на истински природен закон. И би могъл да ни напомни, че дори е формулирал «задължителното правило никога да не се вкарва каквото и да било обобщение от историята в социалната наука, освен ако «за нея могат да се изтъкнат» достатъчни основания»(83) — тоест чрез извеждането й от някакви истински природни закони, които могат да се установят по независим път. (Той е имал предвид законите за «човешката природа», т. е. психологията.) Мил е кръстил тази процедура на редуциране на исторически или други обобщения до някаква система от закони с по-голяма общовалидност «обратно дедуктивен метод» и я е защитавал като единствения коректен исторически и социологически метод.

Готов съм да призная, че това възражение има известна сила. Ако ние успеем да редуцираме една тенденция до набор закони, тогава ще имаме оправдание да я използваме подобно на закон като основа за предвиждания. Такава една редукция или обратна дедукция ще измине дълъг път към затварянето на пропастта между законите и тенденциите. Справедливостта на това възражение се подчертава още и от факта, че Миловият метод на «обратната дедукция» е задоволително (макар и непоследователно) описание на процедура, която се използва не само в социалните, но и във всички науки, и то далеч повече, отколкото самият Мил е мислил.

Въпреки тези признания аз вярвам, че моята критика остава коректна и че фундаменталното историцистко смесване на законите с тенденциите е незащитимо. Но за да се покаже това, е необходим внимателен анализ на метода на редукцията или обратната дедукция.

Бихме могли да кажем, че науката се сблъсква с проблеми във всеки един момент от своето развитие. Тя не може да започне с наблюдения или със «събиране на данни», както вярват някои изследователи на метода. Преди да събираме данни, трябва да бъде възбуден нашият интерес към данни от определен тип: проблемът винаги е на първо място. На свой ред на проблема могат да ни наведат практическите нужди или научните или преднаучните убеждения, които по една или друга причина според нас имат нужда от преразглеждане.

Един научен проблем възниква като правило от нуждата за обяснение. Следвайки Мил, ние ще направим разграничение между два основни случая: обяснението на дадено индивидуално или единично конкретно събитие и обяснението на някаква правилна закономерност или закон. Мил излага нещата по следния начин: «Казва се, че един индивидуален факт се обяснява, като се посочи неговата причина, тоест като се изкаже законът (или законите)... чийто частен случай е неговото пораждане. Така един голям пожар се обяснява, когато се докаже, че е произтекъл от попадането на искра в купчина запалителни материали; по подобен начин за един закон... се казва, че е обяснен, когато се посочи друг закон (или закони), за който тоя закон е просто пример и от който той би могъл да се изведе»(84). Обясняването на един закон е пример за «обратна дедукция» и поради това то е важно в нашия контекст.

Като цяло обяснението на Мил за обяснението или по-добре за причинно-следственото обяснение е съвсем приемливо. За определени цели обаче то не е достатъчно точно, а тази липса на точност играе важна роля във въпроса, с който се занимаваме. Поради това аз ще преформулирам темата и ще посоча къде се крият различията между възгледа на Мил и моя собствен възглед.

Аз смятам, че да се даде причинно-следствено обяснение на определено конкретно събитие означава да се извлече едно твърдение, което описва събитието от два типа предпоставки: от някои универсални закони и от някои единични или конкретни твърдения, които можем да наречем конкретни начални условия. Например можем да кажем, че ни е дадено каузално обяснение на скъсването на дадена нишка, ако открием, че нишката може да издържи само един фунт натоварване и че тя е била натоварена с два фунта. Ако анализираме това причинно-следствено обяснение, откриваме, че в него участват и два различни вида съставки. (1) Хипотези с характер на универсални природни закони; в случая може би «за всяка нишка с дадена структура s (определена от нейния материал, дебелина и т. н.) съществува такава характеристична тежест w, че нишката ще се скъса, ако на нея бъде окачена каквато и да било тежест, надвишаваща w», и «за всяка нишка със структура S, характеристичната тежест w e равна на един фунт». (2) Конкретни (единични) твърдения — началните условия — които се отнасят за въпросното събитие; в този случай можем да имаме две твърдения: «Това е нишка със структура S и «Тежестта, окачена на тази нишка, е била два фунта». По тоя начин имаме две различни съставки, два различни вида твърдения, които взети заедно дават пълно каузално обяснение: (1) Универсални твърдения с характера на природни закони; и (2) конкретни твърдения, отнасящи се до въпросния специален случай, наречени «начални условия». По-нататък от универсалните закони (1) и използвайки началните условия (2), можем да извлечем следното конкретно твърдение (3): «Тази нишка ще се скъса». Можем да наречем заключението (3) и конкретна прогноза. Обикновено за началните условия (или по-точно описаната от тях ситуация) се казва, че са причината за въпросното събитие, а за прогнозата (или по-скоро събитието, описано от прогнозата) — че е следствието; например ние казваме, че окачването на тежест от два фунта на нишка, която е способна да издържа само един фунт, е причината, а скъсването на нишката — следствието(85).

Разбира се, такова каузално обяснение ще бъде научно приемливо само ако универсалните закони са добре изпитани и потвърдени и ако освен това имаме и независими данни, потвърждаващи причината, т. е. началните условия.

Преди да преминем към анализиране на причинно-следственото обяснение, закономерностите или законите, може да отбележим, че от нашия анализ на обяснението на единичните събития следват няколко неща. Едното е, че никога не можем да говорим за причината и следствието в абсолютен смисъл, а трябва да казваме, че едно събитие е причина за друго събитие — негово следствие — по отношение на някакъв универсален закон. Тези универсални закони обаче твърде често са толкова тривиални (както в нашия пример), че ние като правило ги приемаме за подразбиращи се, вместо да ги използваме съзнателно. Втори такъв момент е, че използването на дадена теория за предсказване на някое конкретно събитие е просто друг аспект на използването й за обясняване на такова събитие. И доколкото ние проверяваме една теория, като сравняваме предсказаните и действително наблюдаваните събития, нашият анализ показва също и как теориите могат да се изпробват. Дали използваме дадена теория с цел да обясним, да предскажем или да изпробваме, зависи от собствения ни интерес; зависи от това кои твърдения смятаме за дадени и безпроблемни и кои смятаме, че се нуждаят от по-нататъшно критично обсъждане и изпитване (вж. глава 29).

Причинно-следственото обяснение на една закономерност, описано с универсален закон, донякъде се различава от обяснението на единично събитие. На пръв поглед човек може да си помисли, че случаят е аналогичен и че въпросният закон трябва да се изведе от (1) някои по-общи закони и (2) от определени специални условия, които отговарят на началните, ала не са единични и се отнасят до определен тип ситуация. Тук обаче случаят не е такъв, защото специалните условия (2) трябва категорично да се изкажат във формулировката на закона, който ние желаем да обясним; иначе този закон просто ще противоречи на (1). (Например ако желаем да обясним с помощта на Нютъновата теория закона, че всички планети се движат по елиптични орбити, тогава ще ни се наложи първо да включим експлицитно във формулировката на закона условията, при които можем да поддържаме неговата валидност, вероятно във вида: «Ако няколко планети, достатъчно раздалечени една от друга, така че взаимното им привличане да е много малко, се движат около много по-масивно слънце, всяка от тях се движи приблизително по елипса, в единият от фокусите на която е Слънцето».) С други думи, формулировката на универсалния закон, който се опитваме да обясним, ще трябва да включи всички условия за неговата валидност, тъй като в противен случай няма да можем да го изразим по универсален (или безусловен, както казва Мил) начин. Съответно причинно-следственото обяснение на една закономерност се състои в извличането на един закон (съдържащ условията, при които изказаната закономерност е в сила) от набор по-общи закони, които са били проверени и потвърдени независимо един от друг.

Ако сега сравним нашето описание на каузалното обяснение с това на Мил, виждаме, че няма голяма разлика, доколкото става дума за редуцирането на закони до по-общи закони, ще рече, до причинно-следствено обяснение на закономерности. Ала в обсъждането на Мил на каузалното обяснение на единични събития не се прави ясно разграничение между (1) универсални закони и (2) конкретни начални условия. Това до голяма степен се дължи на липсата на яснота у Мил при използването на термина «причина», под която понякога има предвид единични събития, а понякога универсални закони. Сега ще покажем как това влияе на обяснението или редукцията на тенденциите.

Не можем да се съмняваме, че е логически възможно да се редуцират или обясняват тенденции. Нека допуснем например, че открием, че всички планети постепенно се приближават към Слънцето. В такъв случай Слънчевата система ще бъде динамична система в смисъла на Конт; тя ще има развитие или история с определена тенденция. Тенденцията лесно би могла да бъде обяснена в Нютъновата физика с допускането (за което бихме могли да намерим независими доказателства), че междупланетното пространство е изпълнено с някаква съпротивляваща се материя — например, определен газ. Това предположение ще представлява ново конкретно първоначално условие, което ще следва да прибавим към обичайните начални условия, описващи положенията и моментите на планетите в определено време. Докато новото първоначално условие съществува, ще имаме систематична промяна или тенденция. Ако сега приемем още, че промяната е голяма, ще трябва да имаме много отчетливо систематично влияние върху биологията и историята на различните видове на Земята, включително и върху човешката история. Това показва как по принцип бихме могли да обясним определени еволюционни и исторически тенденции — дори «генерални тенденции», т. е. тенденции, които се запазват през цялото разглеждано развитие. Очевидно тези тенденции ще бъдат аналогични на квазизаконите за последователните промени (сезонните изменения и т. н.), споменати в предишната глава, с тая разлика, че ще бъдат «динамични». Поради това те дори още по-точно от тези «статични» квазизакони ще отговарят на смътната идея на Конт и Мил за еволюционни или исторически закони за последователните промени. Следователно ако имаме причина да приемем запазването на съответните начални условия, то очевидно можем да приемем, че тези тенденции или «динамични квазизакони» ще се запазят, така че ще могат да се използват подобно на закони, като основа за предвиждания.

Едва ли подлежи на съмнение, че такива обяснени тенденции (както можем да ги наречем) или тенденции, които са на границата да бъдат обяснени, играят значителна роля в съвременната еволюционна теория. Като оставим настрани някои такива тенденции, отнасящи се до еволюцията на определени биологични форми от типа на мидите и носорозите, изглежда, сякаш е възможно една генерална тенденция към нарастване на числеността и разнообразието на биологичните форми, разпространяващи се във все по-нарастващ диапазон на природните условия, да стане обяснима на езика на биологичните закони (заедно с началните условия, които правят известни допускания относно земната околна за организмите среда и които заедно със законите предполагат например действието на важния механизъм, наречен «естествен подбор»)(86).

Може би изглежда, че всичко туй говори срещу нас и че всъщност подкрепя Мил и историцизма. Нещата обаче не стоят така. Обяснените тенденции наистина съществуват, ала тяхната устойчивост зависи от запазването на определени конкретни начални условия (които на свой ред могат понякога да бъдат тенденции).

Мил и историцистите като него не забелязват зависимостта на тенденциите от началните условия. Те оперират с тенденциите сякаш те са безусловни, като законите. Смесването на закони и тенденции(87) ги кара да вярват в тенденции, които са безусловни (и поради това генерални); или, както можем да кажем, в «абсолютни тенденции»(88), например в една генерална историческа тенденция към прогрес — «тенденция към по-добро и по-щастливо състояние». И ако изобщо вземат предвид някаква «редукция» на техните тенденции към закони, те вярват, че тези тенденции могат да се извлекат непосредствено само от универсалните закони, като законите на психологията (или може би на диалектическия материализъм и т. н.).

Можем да кажем, че това е основната грешка на историцизма. Неговите «закони на развитието» се оказват абсолютни тенденции: тенденции, които подобно на законите не зависят от начални условия и които ни влачат неустоимо в определена посока в бъдещето. Те съставляват основата на безусловните пророчества, противопоставени на условните научни предвиждания.

Но какво да кажем за ония, които виждат, че тенденциите зависят от условията, и се опитват да открият тези условия и да ги формулират в явен вид? Моят отговор е, че с тях спор нямам. Напротив: не може да се съмняваме, че тенденции съществуват. Ето защо ни се пада тежката задача да ги обясняваме толкова добре, колкото ни стигат силите, т. е. да определяме доколкото е възможно точно условията, при които те се запазват, (вж. глава 32)(89).

Въпросът е там, че тия условия е твърде лесно да се пропуснат. Има например една тенденция към «натрупване на средства за производство» (по израза на Маркс). Ние обаче едва ли бихме могли да очакваме, че тя ще се запази сред население, което бързо намалява; а подобно намаляване може на свой ред да зависи от извъникономическите условия, например от случайни изобретения или евентуално от прякото физиологично (може би биохимично) въздействие на една промишлена околна среда. Вярно е, че съществуват безбройно много възможни комбинации и за да бъдем в състояние да изследваме тези възможности в нашето търсене на истинските условия за една тенденция, ще трябва през цялото време да си представяме условия, при които въпросната тенденция ще изчезне. Само че именно това историцистът не е способен да направи. Той твърдо вярва в любимата си тенденция и условията, при които тя би изчезнала, за него са немислими. Можем да кажем, че нищетата на историцизма е нищета на въображението. Историцистът непрекъснато укорява тези, които не са способни да си представят някаква промяна в техните малки светове, ала въпреки това изглежда, че самият историцист изпитва недостиг на въображение, защото не може да си представи промяна в условията за промяна.

29. Единството на метода

В предишната глави намекнах, че анализираните тук дедуктивни методи са широко разпространени и важни — повече, отколкото Мил например някога си е мислил. Сега тая теза ще бъде развита по-нататък, за да хвърля известна светлина върху спора между натурализма и антинатурализма. В тази глава ще предложа една доктрина за единството на метода; това ще рече възгледа, че всички теоретични или обобщаващи науки, били те естествени или социални, използват един и същ метод. (Отлагам обсъждането на историческите науки за глава 31.) Същевременно ще бъдат засегнати някои от онези доктрини на историцизма, които все още не съм разгледал достатъчно — проблемите за генерализацията; за есенциализма; за ролята, която играе интуитивното разбиране; за неточността на предвиждането; за сложността и за прилагането на количествените методи.

Не възнамерявам да твърдя, че няма никакви разлики между методите на теоретичните науки за природата и обществото; очевидно е, че такива разлики съществуват дори между различните естествени науки, а също и между различните социални науки. (Сравнете например нашия анализ на конкурентните пазари и на романските езици.) Аз обаче съм напълно съгласен с Конт и Мил — и с мнозина други, като К. Менгер, — че в основата си методите в тези две области са едни и същи (макар и методите, които аз имам предвид, да се отличават от онези, които те имат предвид). Методите винаги се състоят в предлагане на дедуктивни каузални обяснения и в тяхното изпитване (посредством предвиждания). Понякога това се нарича хипотетико-дедуктивен метод(90) или по-често метод на хипотезата, защото той не постига абсолютна сигурност за никое от научните твърдения, които подлага на проверка; тези твърдения по-скоро придобиват характера на проверявани хипотези, макар и характерът им на нещо, което е подложено на проверка, да престава да бъде очевиден, след като преминат многобройни сурови проверки.

Поради експерименталния или временния им характер тези хипотези са били смятани от повечето изследователи на метода за временни, в смисъл че в крайна сметка трябва да бъдат заменени с доказани теории (или поне с теории, за които е доказано, че са «твърде вероятни» в смисъл на някакво изчисление на вероятностите). Вярвам, че този възглед е погрешен и че той води до множество съвършено ненужни затруднения. Но тук този проблем(91) има относително малко значение. Важно е да се разбере, че в науката винаги се занимаваме с обяснения, предвиждания и проверки и че методът на изпитването на хипотезите е винаги един и същ (вж. предишната глава). От хипотезата, която ще бъде изпитвана — например някой универсален закон — заедно с някои други твърдения, които за тази цел не се смятат за проблематични — например някои начални условия — ние извличаме определена прогноза. След това — винаги когато е възможно — съпоставяме тази прогноза с резултатите от експериментални или други наблюдения. Съответствието с тях се приема като потвърждение на хипотезата, макар и не като окончателно доказателство; очевидното несъответствие се смята за опровержение или доказателство за лъжливост.

Според този анализ не съществува голяма разлика между обяснение, предвиждане и изпробване. Разликата не е в логическата структура, а по-скоро в акцента; тя зависи от това, какво смятаме за наш проблем и какво не. Ако нашият проблем не е да намерим прогноза, а приемем, че проблемът ни е да открием началните условия или някакви универсални закони (или и двете), от които можем да извлечем дадена «прогноза», то ние търсим обяснение (и дадената «прогноза» става наш explicandum(92). Когато разглеждаме законите и началните условия като дадени (а не като нещо, което трябва да бъде открито) и ги използваме само за да извлечем прогнозата с цел да получим чрез това някаква нова информация, то ние се опитваме да направим предвиждане. (Това е случаят, в който прилагаме нашите научни резултати.) Щом разглеждаме някоя от предпоставките — т. е. или универсален закон или първоначално условие — като проблематична и прогнозата е нещо, което следва да се сравни с резултатите от опита, то ние говорим за проверка на проблемната предпоставка.

Резултатът от изпитанията е подбирането на хипотези, които да издържат на тестовете, или елиминирането на онези хипотези, които не са ги издържали и поради това са били отхвърлени. Важно е да се проумеят следствията от този възглед: всички изпитания могат да се интерпретират като опити да се изплевят неистинните теории — да се намери слабата точка на една теория с цел ако не бъде потвърдена от проверката, тя да бъде отхвърлена. Този възглед понякога се смята за парадоксален; нашата цел, казват, е да доказваме истинните теории, а не да елиминираме неистинните. Но именно защото нашата цел е да доказваме теории толкова добре, колкото можем, ние следва да ги изпитваме толкова сурово, колкото е по силите ни; тоест ние трябва да се опитваме да открием грешка в тях, трябва да се опитваме да ги опровергаем. Само ако не успеем да ги опровергаем въпреки всичките си усилия, можем да кажем, че те са издържали суровите изпитания. Това е причината откриването на примери, които поддържат една теория, да не означава кой знае какво, ако не сме се опитвали и не сме претърпели неуспех да открием опровержения. Защото ако не сме критични, винаги ще намерим каквото искаме: ще търсим и ще намерим потвърждения и ще отклоняваме погледа си и няма да забележим онова, което може да се окаже опасно за любимите ни теории. По тоя начин е прекалено лесно да получим наглед поразителни доказателства в полза на една теория, която би била отхвърлена, ако към нея се подходи критично. За да накараме метода за подбор чрез отстраняване да работи и за да сме сигурни, че оцеляват само най-годните теории, трябва да ги накараме да се борят жестоко за живота си.

Това в общи линии е методът на всички науки, които са подкрепяни от опита. Ала какво да кажем за метода, чрез който получаваме нашите теории или хипотези? Какво да кажем за индуктивните обобщения и начина, по който минаваме от наблюдение към теория? На тоя въпрос (и на доктрините, разгледани в глава 1, доколкото с тях не сме се занимавали в глава 26) аз ще дам два отговора. (а) Аз не вярвам, че ние изобщо някога правим индуктивни обобщения в смисъл да започваме с наблюдения и да се опитваме да извлечем нашите теории от тях. Вярвам, че предразсъдъкът, че действаме по тоя начин, е един вид оптична илюзия и че на никой етап на научното развитие не започваме без нещо от рода на теорията, като например хипотеза, предразсъдък или проблем — често пъти технологичен — които по някакъв начин насочват нашите наблюдения и ни помагат да подберем измежду неизброимите предмети на наблюдението онези, които може да представляват интерес(93). Но ако това е така, то винаги ще може да се прилага методът на елиминацията — който не е нищо друго освен разгледания в глава 24 метод на пробите и грешките. Аз обаче не мисля, че за настоящата ни дискусия е необходимо да настоявам на тази теза, защото ние можем да кажем (б), че от гледна точка на науката е без значение дали сме получили своите теории, като сме направили неоправдани заключения, дали просто сме се натъкнали на тях (тоест чрез «интуиция») или пък чрез някаква индуктивна процедура. Въпросът как за пръв път стигнахте до вашата теория? се отнася, тъй да се каже, до една изключително лична материя, за разлика от въпроса как изпитахте вашата теория?, който единствен е научно релевантен. Описаният тук метод за изпробване е плодоносен; той води до нови наблюдения и до взаимен обмен между теорията и наблюдението.

Всичко това според мен е вярно не само за естествените, но и за социалните науки. Дори в социалните науки е още по-явно, отколкото в естествените, че ние не можем да видим и наблюдаваме нашите обекти, преди да сме помислили за тях. Повечето от обектите на социалната наука, ако не и всички, са абстрактни обекти; те са теоретични конструкции. (Дори «война» или «армия» са абстрактни концепции, колкото и странно да може да изглежда това. Конкретното са мнозината, които са убити, или мъжете и жените в униформи и т. н.) Тези обекти, тези теоретични конструкции, използвани за интерпретиране на нашия опит, са резултат от конструирането на определени модели (особено на институции) с цел да се обяснят определени събития и явления — познат теоретичен метод в естествените науки (където ние конструираме нашите модели от атоми, молекули, твърди тела, течности и т. н.). Това е част от метода на обяснение по пътя на редукцията или дедукцията от хипотези. Много често ние не съзнаваме факта, че оперираме с хипотези или теории, и поради това вземаме нашите теоретични модели за конкретни предмети. Това е грешка, която се прави прекалено често(94). Фактът, че моделите редовно се използват по тоя начин, обяснява — и чрез това унищожава — доктрините на методологичния есенциализъм (ср. с глава 10). Той ги обяснява, защото по своя характер моделът е абстрактен или теоретичен, и така ние сме склонни да имаме усещането, че го виждаме — или във, или зад променящите се наблюдаеми събития, като един вид устойчив призрак или същност. И той ги унищожава, защото задачата на социалната теория е внимателно да конструира и анализира нашите социологически модели в описателни или номиналистки термини, което ще рече в понятията за индивиди, за техните нагласи, очаквания, взаимоотношения и т. н. — постулат, който може да се нарече «методологически индивидуализъм».

Единството на методите на естествените и социалните науки може да се илюстрира и защити чрез един анализ на два откъса от книгата на професор Хайек Сциентизмът и изучаването на обществото(95).

В първия от двата откъса професор Хайек пише:

«Физикът, който желае да разбере проблемите на социалните науки с помощта на аналогия от собствената си област, ще трябва да си представи един свят, в който познава от преки наблюдения вътрешността на атомите и няма нито възможността да прави експерименти с късове материя, нито сгодния случай да наблюдава нещо повече от взаимодействието на относително малко атоми за ограничен период от време. От своите знания за различните видове атоми той ще може да изгради модели за всички различни начини, по които те могат да се комбинират в по-големи единици и да накара тези модели все по-точно да възпроизвеждат всички характеристики на няколкото случая, в които той е бил в състояние да наблюдава по-сложни явления. Само че законите на макрокосмоса, които ще успее да извлече от своите знания за микрокосмоса, винаги ще си останат «дедуктивни»; поради ограничените му познания за данните от сложната ситуация тия закони едва ли ще му позволят нещо повече от това да предскаже точния изход от една конкретна ситуация; и той никога не ще успее да ги верифицира чрез контролиран експеримент — макар че те биха могли да бъдат опровергани от наблюдаването на събития, които според неговата теория са невъзможни».

Признавам, че първото изречение от този абзац сочи известни разлики между социалната и физическата наука. Вярвам обаче, че останалата част от откъса говори за пълно единство на метода. Защото ако, както не се съмнявам, това е точно описание на метода на социалната наука, тогава то показва, че се различава единствено от такива описания на метода на естествената наука, каквито вече отхвърлихме. По-специално имам предвид «индуктивистката» интерпретация, която твърди, че в естествените науки се движим систематично от наблюдението към теорията чрез някакъв метод за обобщение и че можем да «верифицираме» или дори да докажем нашите теории чрез някакъв индуктивен метод. Тук аз защитавам един твърде различен възглед — една интерпретация на научния метод като дедуктивен, хипотетичен, селективен чрез опровергаване и т. н. И това описание на метода на естествената наука идеално съвпада с описанието на професор Хайек за метода на социалната наука. (Имам всички основания да вярвам, че моето тълкуване на методите на науката не е било повлияно от каквото и да било познаване на методите на социалните науки, защото когато за пръв път го разработвах, имах предвид единствено естествените науки(96) и не знаех почти нищо за социалните науки.)

Ала дори и разликите, за които се намеква в първото изречение от цитата, не са толкова големи, колкото може да ни се стори на пръв поглед. Несъмнено е вярно, че ние притежаваме повече преки познания за «вътрешността на човешкия атом», отколкото за физическите атоми, ала това познание е интуитивно. С други думи, ние положително използваме познанието си за самите нас с цел да оформяме хипотези за някои други хора или за всички хора. Тези хипотези обаче трябва да бъдат изпитани, те трябва да бъдат подложени на метода за подбор чрез елиминация. (Интуицията пречи на някои хора дори да си представят, че е възможно някой да не обича шоколад.) Вярно е, че когато оформя своята хипотеза за атомите, физикът не е подпомогнат от такива преки наблюдения; въпреки това той доста често използва някакъв вид съзвучно с предмета въображение или интуиция, които лесно могат да го накарат да почувства, че е запознат отблизо дори с «вътрешността на атомите» — и дори с техните прищевки и предразсъдъци. Тази интуиция обаче си е негова лична работа. Науката се интересува единствено от хипотезите, които неговите интуитивни прозрения може би са вдъхновили, и то само ако те имат много следствия и могат да бъдат подобаващо изпробвани. (За другата разлика, спомената в първото изречение на професор Хайек, т. е. трудностите при провеждането на експерименти, вж. глава 24.)

Тия няколко бележки могат също да посочат начина, по който може да се критикува историцистката доктрина, изложена в глава 8 — ще рече доктрината, че социалната наука трябва да използва метода на интуитивното разбиране.

Във втория откъс, говорейки за обществените феномени, професор Хайек казва: «... нашето познаване на принципа, по който тия феномени се пораждат, рядко, ако не и никога, не ни позволява да предскажем точния резултат от която и да било конкретна ситуация. Макар и да можем да обясним принципа, по който се пораждат определени явления и от това си познание можем да изключим възможността за определени резултати, т. е. за това известни събития да се случат заедно, в определен смисъл нашето познание е само отрицателно, т. е. то просто ще ни позволи да изключим известни резултати, но не ще ни позволи да стесним достатъчно обхвата на възможностите така, че да остане само една».

Този откъс описва не само една типична за социалните науки ситуация: той идеално описва характера на природните закони, които наистина никога не са в състояние да направят нещо повече от това да изключат известни възможности. («Сито вода не държи»; вж. глава 20.) По-специално твърдението, че ние като правило не сме способни «да предскажем точния резултат от която и да било конкретна ситуация», открива проблема за неточността на предвиждането (вж. глава 5). Заявявам, че съвсем същото може да се каже за конкретния физически свят. В общи линии можем да предвиждаме физически събития единствено като използваме изкуствена експериментална изолация. (Слънчевата система е изключителен случай — бидейки естествено, а не изкуствено изолирана; ако обаче нейната изолация бъде нарушена от нахлуването на чуждо тяло с достатъчно големи размери, всички наши предвиждания ще се провалят.) Ние сме много далеч от това да бъдем в състояние да предскажем — дори и във физиката — точните резултати от една конкретна ситуация, като гръмотевична буря или пожар.

Тук може да се добави една много кратка забележка по проблема за сложността (вж. глава 4). Няма съмнение, че анализът на всяка конкретна социална ситуация е изключително труден поради неговата сложност. Същото обаче важи и за всяка конкретна физическа ситуация(97). Широко разпространеният предразсъдък, че социалните ситуации са по-сложни от физическите, изглежда, произтича от два източника. Единият от тях е, че ние сме склонни да сравняваме онова, което не бива да се сравнява; имам предвид, от една страна, конкретните социални ситуации, а от друга — изкуствено изолираните експериментални физически ситуации. (Последните биха могли по-скоро да се сравнят с някоя изкуствено изолирана социална ситуация — като затвор или експериментална комуна.) Другият източник е старото убеждение, че описанието на дадена социална ситуация следва да включва умственото и може би дори физическото състояние на всички засегнати (или може би че то дори трябва да се редуцира до тях). Това убеждение обаче не е оправдано; то е много по-малко оправдано дори от неизпълнимото изискване описанието на една конкретна химична реакция да включва описанието на атомното и субатомното състояние на всички участващи елементарни частици (при все че химията може би наистина е редуцируема до физика). Това убеждение показва и следи от популярния възглед, че социалните единици като например институциите или асоциациите са конкретни природни единици като тълпи или хора, а не абстрактни модели, конструирани така, че да тълкуват известни подбрани абстрактни взаимоотношения между отделните хора.

Фактически обаче има сериозни основания не само за убеждението, че социалната наука е по-малко сложна от физиката, но и за убеждението, че конкретните социални ситуации като цяло са по-малко сложни от конкретните физически ситуации: в повечето социални ситуации, ако не и във всички, съществува елемент на рационалност. Разбира се, хората рядко действат напълно рационално (т. е. както биха действали, ако можеха оптимално да използват всичката достъпна информация за постигането на евентуалните си цели), ала те така или иначе действат повече или по-малко разумно; а това прави възможно конструирането на относително прости модели на техните действия и взаимодействия, както и използването на тия модели за апроксимации.

Струва ми се, че последното сочи една значителна разлика между естествените и социалните науки — вероятно най-важната разлика между техните методи, доколкото другите важни различия, т. е. специфичните трудности при провеждането на експерименти (вж. края на глава 24) и при прилагането на количествени методи (вж. по-долу), са различия по-скоро в степента, отколкото видови. Позовавам се на възможността в социалните науки да се приеме това, което може да се нарече метод на логическата или рационалната конструкция или може би «нулев метод»(98). Под това разбирам метода за конструиране на модел въз основа на допускането за пълна рационалност (и евентуално също върху допускането за притежаване на пълна информация) от страна на всички засегнати индивиди, и за изчисляването на отклонението на действителното поведение на хората от моделираното поведение, използвайки последното като един вид нулева координата(99). Пример за тоя метод е сравнението между действителното поведение (под въздействието, да речем, на традиционен предразсъдък и т. н.) и моделираното поведение, което се очаква на основата на «чистата логика на избора», както я описват икономическите уравнения. По тоя начин например може да се интерпретира интересната Маршакова «парична илюзия»(100). Опит за прилагане на нулевия метод в друга област може да се открие в сравнението на П. Саргант Флоранс между «логиката на едромащабните операции» в промишлеността и «нелогичността на действителните операции»(101).

Бих искал да спомена между другото, че по мое мнение нито принципът на методологичния индивидуализъм, нито този на нулевия метод за конструиране на рационални модели предполагат възприемането на психологически метод. Напротив, аз вярвам, че тези принципи могат да се съчетаят с възгледа(102), че социалните науки са относително независими от психологически допускания и че психологията може да се разглежда не като основа на всички социални науки, а като една от многото социални науки.

В заключение на тази глави се налага да спомена какво смятам за другата главна разлика между методите на някои от теоретичните науки за природата и обществото. Имам предвид специфичните трудности, свързани с приложението на количествените и особено на измервателните методи(103). Някои от тези трудности могат да бъдат и са били преодолени чрез прилагането на статистически методи, например в анализа на търсенето. И те ще трябва да бъдат преодолени, ако например искаме някои от уравненията на математическата икономика да осигурят основа дори за чисто количествени приложения; защото без такива измервания ние често няма да знаем дали някои противодействащи си влияния ще надминат или не някаква стойност, пресметната само в качествени термини. Ето защо чисто качествените разсъждения понякога могат да се окажат подвеждащи; също тъй подвеждащи по думите на професор Фриш, «както да кажеш, че когато един човек се опитва да придвижи напред някоя лодка с гребане, лодката ще се движи назад поради натиска, упражняван от неговите стъпала»(104). Няма съмнение обаче, че тук съществуват някои фундаментални трудности. Във физиката например параметрите на нашите уравнения могат по принцип да бъдат редуцирани до малък брой природни константи — редукция, която е била успешно осъществена в множество важни случаи. Не е така обаче в икономиката; тук параметрите сами по себе си в най-важните случаи са бързо променящи се променливи(105). Това очевидно намалява значимостта, тълкуваемостта и проверимостта на нашите измервания.

30. Теоретични и исторически науки

Тезата за единството на научния метод, чието прилагане в теоретичните науки току-що защитих, може да се разшири с известни ограничения дори в областта на историческите науки. И това може да бъде направено, без да се пожертва фундаменталното различие между теоретичната и историческата наука — например, между социологията, икономическата или политическата теория, от една страна, и социалната, икономическата и политическата история, от друга — различие, което толкова често и категорично е било потвърждавано от най-добрите историци. Това е различието между интереса към универсалните закони и интереса към отделните факти. Аз искам да защитя възгледа, тъй често атакуван от историцистите като старомоден, че историята се характеризира със своя интерес по-скоро към действителните, единичните или конкретните събития, отколкото към законите или обобщенията.

Този възглед е напълно съвместим с анализа на научния метод и особено на причинно-следственото обяснение, даден в предходната глава. Положението е следното: докато теоретичните науки се интересуват най-вече от откриването и изпитването на универсални закони, историческите науки приемат всички видове универсални закони като дадени и се интересуват най-вече от откриването и проверяването на единични твърдения. Например ако е даден определен единичен «експликандум» — единично събитие, — те могат да потърсят единични начални условия (заедно с всевъзможните универсални закони, които може да не представляват голям интерес), обясняващи този експликандум. Или пък могат да проверят дадена единична хипотеза, като я използват заедно с други единични твърдения, като някои начални условия, и извличат от тия начални условия (отново с помощта на всевъзможни универсални закони, представляващи малък интерес) някаква нова «прогноза», описваща едно събитие, случило се в далечното минало, което може да бъде съпоставено с емпиричните данни — евентуално с документи, надписи и т. н.

В смисъла на този анализ може да се каже, че исторически са всички причинно-следствени обяснения на дадено единично събитие, доколкото «причината» винаги се описва с характерни начални условия. Това напълно отговаря на популярната идея, че да се обясни каузално нещо, означава да се обясни как и защо се е случило то, другояче казано, да се разкаже неговата «история». Единствено в историята обаче сме наистина заинтересовани от причинно-следственото обяснение на дадено единично събитие. В теоретичните науки такива причинно-следствени обяснения представляват преди всичко средства за постигане на друга цел — проверяването на универсални закони.

Ако тия съображения са верни, то парещият интерес към въпросите за първопричината, демонстриран от някои еволюционисти и историцисти, които презират старомодната история и желаят да я преобразуват в теоретична наука, е донякъде погрешно насочен. Въпросите за първопричината са въпроси «как и защо». Те са относително маловажни в теоретично отношение и обикновено представляват само конкретен исторически интерес.

На моя анализ на историческото обяснение(106) може да се възрази, че историята на практика се ползва от универсалните закони въпреки категоричните декларации на толкоз много историци, че историята изобщо не се интересува от подобни закони. На това можем да отговорим, че едно-единично събитие е причина на друго единично събитие — което представлява негово следствие, — само по отношение на някои универсални закони(107). Тия закони обаче може да са толкова тривиални, дотолкова да са част от нашето общо познание, че ние няма защо да ги споменаваме и рядко ги забелязваме. Ако кажем, че причината за смъртта на Джордано Бруно е изгарянето му на клада, не е нужно да споменаваме универсалния закон, че всички живи същества умират, когато бъдат изложени на прекомерна горещина. При нашето каузално обяснение обаче мълчаливо се приема един такъв закон.

Сред теориите, които политическият историк приема за даденост, са, разбира се, някои социологически теории — например социологията на властта. Историкът обаче като правило използва дори тези теории, без да ги съзнава. Той ги използва преди всичко не като универсални закони, които му помагат да изпробва конкретната си хипотеза, а имплицитно в своята терминология. Когато говори за правителства, нации, армии, той си служи, обикновено несъзнателно, с «моделите», осигурени му от научния или преднаучния социологически анализ (вж. предишната глава).

Може да се отбележи, че историческите науки не се различават особено една от друга по своята нагласа към универсалните закони. Колчем срещнем някое истинско приложение на науката към даден единичен или специфичен проблем, ние откриваме сходна ситуация. Химикът практик например, който желае да анализира дадена сложна смес, да речем, парче скала, едва ли има предвид някой универсален закон. Вместо това той прилага, вероятно без много да мисли, определени рутинни похвати, които от логическа гледна точка представляват проверки за единични хипотези като «тази смес съдържа сяра». Неговият интерес е преди всичко исторически — описание на един набор от конкретни събития или на едно отделно взето физическо тяло.

Вярвам, че този анализ изяснява някои всеизвестни спорове между някои изследователи на метода на историята(108). Една историцистка група твърди, че историята, която не само изброява фактите, но и се опитва да ги представи в някакъв вид причинно-следствена връзка, трябва да се интересува от формулирането на исторически закони, тъй като каузалността означава в основата си определяне от закон. Друга група, която също включва историцисти, настоява, че дори «уникалните» събития — събитията, които се случват само веднъж и в които няма нищо «общо» — могат да бъдат причина за други събития и че историята се интересува именно от този вид причинност. Сега можем да видим, че и двете групи са донейде прави и донейде грешат. И универсалният закон, и конкретните събития са необходими за всяко причинно-следствено обяснение, ала извън теоретичните науки универсалните закони обикновено не възбуждат голям интерес.

Това ни довежда до въпроса за уникалността на историческите събития. Тъй като се занимаваме с историческото обяснение на типични събития, те по необходимост трябва да се третират като типични, като спадащи към видове или класове събития, защото единствено тогава може да се прилага дедуктивният метод на каузалното обяснение. Историята обаче се интересува не само от обяснението на конкретни събития, но и от описанието на дадено конкретно събитие като такова. Несъмнено една от най-важните й задачи е да описва интересни случки в тяхната необичайност или уникалност; това ще рече да включи аспекти, които не се опитва да обясни каузално, като например «случайното» съвпадение на несвързани с причинно-следствена връзка събития. И двете задачи на историята — разплитането на причинно-следствените нишки и описването на «случайния» начин, по който те са преплетени — са необходими и се допълват една друга; в един момент дадено събитие може да се разглежда като типично, т. е. от позициите на причинно-следственото обяснение, а в друг момент — като уникално.

Тези разсъждения могат да се приложат към въпроса за новостта, разгледан в глава 3. Разграничението, което се провежда там между «новостта на подредбата» и «съществената новост», съответства на настоящото разграничение между гледната точка на каузалното обяснение и тая на оценяването на уникалното. Ако новостта може да бъде рационално анализирана и предсказвана, тя никога не може да бъде «съществена». Това разбива историцистката доктрина, че социалната наука трябва да се прилага към проблема за предсказването на появата на съществено нови събития — една претенция, за която може да се каже, че в крайна сметка се основава върху недостатъчния анализ на предвиждането и каузалното обяснение.

31. Ситуационна логика в историята. Историческа интерпретация

Но дали това е всичко? Нищо ценно ли няма в историцисткото искане за реформа на историята — за една социология, която играе ролята на теоретична история или на теория за историческото развитие? (Вж. глави 12 и 16.) Нищо ценно ли няма в историцистката идея за «периоди»; за «духа» или «стила» на дадена епоха; за неудържимите исторически тенденции; за движенията, които пленяват умовете на отделните хора и които прииждат като потоп, движещи, а не движени от обикновените хора? Никой, който е чел например разсъжденията на Толстой във «Война и мир» — несъмнен историцист, ала откровено излагащ своите мотиви — за движението на хората на Запад към Изтока и противоположното движение на руснаците към Запада(109), не може да отрече, че този историцизъм отговаря на действителна потребност. За да можем сериозно да се надяваме да се избавим от историцизма, първо ще ни се наложи да задоволим тая потребност, като предложим нещо по-добро.

Историцизмът на Толстой е реакция срещу един метод на писане на история, който негласно приема истинността на принципа за водачеството; метод, приписващ много — прекалено много, ако Толстой е прав, какъвто несъмнено е случаят — на великия човек, на вожда. Толстой се опитва да покаже — мисля, че успешно — слабото влияние на действията и решенията на Наполеон, Александър, Кутузов и другите велики вождове от 1812 г. пред лицето на това, което може да се нарече логика на събитията. Толстой с основание изтъква пренебрегваното, ала много голямо значение на решенията и действията на безбройните неизвестни индивиди, водили битките, опожарили Москва и изобретили партизанския метод на война. Той обаче вярва, че може да съзре в тия събития някаква историческа предопределеност — съдба, исторически закони или план. В своя вариант на историцизма той съчетава методологическия индивидуализъм и колективизма; ще рече, представя крайно типична комбинация — типична за неговото време и, опасявам се, за нашето — от демократично-индивидуалистически и колективистично-националистически елементи.

Този пример може да ни припомни, че в историцизма има някои разумни елементи; той е реакция срещу наивния метод политическата история да се тълкува единствено като история на големи тирани и велики генерали. Историцистите с основание усещат, че трябва да съществува нещо по-добро от тоя метод. Именно това усещане прави идеята им за «духа» — на една епоха, нация, армия — толкова съблазнителна.

На свой ред аз не изпитвам ни най-малка симпатия към тоя дух — нито към неговия идеалистически прототип, нито към диалектическите и материалистическите му въплъщения — и симпатиите ми са изцяло на страната на онези, които се отнасят с презрение към тях. И въпреки това имам усещането, че той е знак най-малкото за съществуването на един пропуск, на място, което социологията трябва да запълни с нещо по-смислено — като например анализ на произтичащите от дадена традиция проблеми. Има място за по-подробен анализ на логиката на ситуациите. Най-добрите историци често са се ползвали повече или по-малко съзнателно от това понятие: Толстой например когато описва как не решението, а «необходимостта» е накарала руската армия да отстъпи Москва без бой и да се оттегли на места, където би могла да намери храна. Отвъд тая логика на ситуацията или може би като част от нея ние се нуждаем от нещо като анализ на социалните движения. Необходими са ни изследвания, основаващи се на методологическия индивидуализъм, на социалните институции, чрез които тези идеи могат да се разпространяват и да запленяват отделните хора, за начина, по който могат да се създават нови традиции, и за начина, по който действат и се нарушават традициите. С други думи, ще трябва да заменим нашите индивидуалистически и институционалистки модели на такива колективни същности като нации, правителства или пазари с модели на политически ситуации, както и на социални движения от рода на научния и промишления прогрес. (В следващата глава ще откриете една скица на такъв анализ на прогреса.) След това историците могат да използват тия модели донякъде като другите модели, донякъде с цел обяснение наред с другите универсални закони, които използват. Само че дори това няма да е достатъчно; то все още няма да задоволи ония действителни потребности, които историцизмът се опитва да удовлетвори.

Ако разгледаме историческите науки в светлината на нашето сравнение между тях и теоретичните науки, ще видим, че липсата на интерес у тях към универсалните закони ги поставя в затруднено положение. В теоретичната наука законите действат освен другото и като средоточия на интереса, с които са свързани наблюденията, или като гледни точки, от които се правят наблюденията. В историята универсалните закони, които в по-голямата си част са тривиални и се използват несъзнавано, не са в състояние да изпълняват тази функция. Тя трябва да бъде поета от нещо друго. Несъмнено не е възможно да има история без гледна точка; подобно на естествените науки историята трябва да бъде селективна, защото иначе ще се задави с потока от беден и неотнасящ се към въпроса материал. Опитът да се проследяват каузалните вериги в далечното минало не ще помогне ни най-малко, защото всяко конкретно следствие, с което бихме могли да започнем, притежава множество различни частични причини; ще рече, началните условия са много сложни и повечето от тях не представляват интерес за нас.

Вярвам, че единственият начин да се измъкнем от това затруднение е съзнателно да въведем в собствената си история предварително избрана гледна точка, тоест да напишем тази история, която ни интересува. Това не означава, че трябва да изопачаваме фактите, докато те се нагодят към някаква рамка от предварително съставени идеи, или че можем да пренебрегваме фактите, които не се побират в нея(110).

Напротив, всички достъпни доказателства, които имат отношение към нашата гледна точка, следва да се разглеждат внимателно и обективно (в онзи смисъл на «научна обективност», който ще бъде обсъден в следващата глава). Това обаче означава, че няма защо да се безпокоим за ония факти и аспекти, които нямат отношение към нашата гледна точка и които поради това не ни интересуват.

Подобни селективни подходи в изучаването на историята изпълняват и функции, донякъде аналогични на функциите на научните теории. Ето защо е разбираемо, че те често са били приемани за теории. И действително, ония редки идеи, присъщи на тези подходи, които могат да се представят под формата на проверими хипотези, били те единични или универсални, могат спокойно да се третират като научни хипотези. Като правило обаче тези исторически «подходи» или «гледни точки» не могат да се проверят. Те не могат да бъдат отхвърлени и поради това привидните потвърждения нямат никаква стойност, били те многобройни като звездите на небето. Ако такава селективна гледна точка или фокус на историческия интерес не може да бъде формулирана като проверима хипотеза, ще я наречем историческа интерпретация.

Историцизмът взема тези интерпретации за теории. Това е една от кардиналните му грешки. Възможно е например «история» да се тълкува като история на класовата борба или като борба на расите за господство, или като история на религиозните идеи, или като история на борбата между «отвореното» и «затвореното» общество. Всичко това са повече или по-малко интересни гледни точки и като такива срещу тях изобщо не може да се възрази. Само че историцистите не ги представят като такива: те не виждат, че по необходимост има множественост на тълкуванията, които са по същество на едно ниво по отношение както на внушението, така и на произволността (макар някои от тях да може да се отличават по своята плодовитост — въпрос с известно значение). Вместо това те ги представят като доктрини или теории, твърдейки, че «цялата история е история на класовата борба» и т. н. Ако пък наистина открият, че гледната им точка дава плодове и че в нейна светлина могат да се подредят и интерпретират много факти, те погрешно приемат това за потвърждение или дори за доказателство на своята доктрина.

От друга страна, класическите историци, които с основание се противопоставят на тази процедура, са склонни да изпаднат в друга грешка. Стремейки се към обективност, те се чувстват задължени да избягват всяка селективна гледна точка, ала тъй като това е невъзможно, обикновено приемат някакви гледни точки, без да го съзнават. Това по необходимост проваля усилията им да бъдат обективни, защото не е възможно човек да се отнася критично към собствената си гледна точка и да има представа за нейните ограничения, ако не я съзнава.

Начинът да се измъкнем от тази дилема, разбира се, е да сме наясно с необходимостта от заемането на гледна точка; да изкажем недвусмислено тази гледна точка и винаги да си даваме сметка, че тя е една от многото и че дори и да прерасне в теория, е възможно тя да не може да се провери.

32. Институционалната теория за прогреса

За да направим нашите разсъждения по-малко абстрактни, в тази глава ще се опитам да скицирам съвсем накратко една теория за научния и промишления прогрес. По тоя начин ще се опитам да илюстрирам развитите в последните четири глави идеи и по-специално идеята за ситуационната логика и за един методически индивидуализъм, изчистен откъм психология. Избрах примера за научния и промишления прогрес, защото без съмнение именно той е феноменът, вдъхновил съвременния историцизъм на деветнадесети век, и защото преди това обсъдих някои от възгледите на Мил по тази тема.

Ще напомня, че според Конт и Мил прогресът е безусловна или абсолютна тенденция, която може да се редуцира до законите на човешката природа. «Един закон за последователните промени — пише Конт — дори когато е посочен с целия възможен авторитет на метода на историческото наблюдение, не бива да бъде окончателно признат, преди да се редуцира рационално до позитивната теория за човешката природа...»(111) Той вярва, че законът за прогреса може да се изведе от един стремеж у човешките индивиди, който ги подбужда да усъвършенстват своята природа все повече и повече. Във всичко това Мил го следва напълно, опитвайки се да редуцира своя закон за прогреса до така наречената от него «прогресивност на човешкия ум»(112), чиято първа «движеща сила... е желанието за подобрен материален комфорт». Според Конт и Мил безусловният или абсолютен характер на тази тенденция или квазизакон ни позволява да извлечем от нея първите стъпки или фази на историята, без да са нужни каквито и да било начални исторически условия, наблюдения или данни(113). По принцип целият ход на историята би трябвало да може да се изведе по тоя начин; единствената трудност е, както се изразява Мил, че «вероятно такава дълга поредица..., чийто всеки следващ член е съставен от още по-многочислени и разнообразни части, не може да се изчисли с човешките способности»(114).

Слабостта на тази Милова «редукция» изглежда явна. Дори ако признаем неговите предпоставки и умозаключения, от това все още не следва, че социалният или историческият ефект ще бъде значителен. Прогресът може да се окаже пренебрежим, да речем, поради загубите, причинени от неподдаваща се на контрол естествена околна среда. Освен това предпоставките се основават само върху една страна от «човешката природа», без да се вземат предвид други страни като разсеяността и мързела. Затова там, където наблюдаваме пълната противоположност на описания от Мил прогрес, можем със същия успех да редуцираме наблюденията си отново до «човешката природа. (Нима всъщност една от най-популярните хитрини на така наречените исторически теории не е да обясняват упадъка и падането на империите чрез такива черти като безделието и склонността към прекомерно ядене?) Фактически можем да измислим твърде малко неща, които да не могат да се обяснят приемливо с позоваване на определени склонности на «човешката природа». Само че метод, който е способен да обясни всичко, не обяснява нищо.

Ако искаме да заменим тази учудващо наивна теория с по-лесно защитима, се налага да предприемем две стъпки. Първо, ще трябва да опитаме да открием условията за прогреса, а за тая цел трябва да приложим принципа, изложен в глава 28: трябва да се постараем да си представим условия, при които прогресът ще бъде преустановен. Това незабавно ни кара да осъзнаем, че единствено психологическата склонност не е достатъчна да обясни прогреса, тъй като могат да се намерят такива условия, от които тя да зависи. Ето защо ние трябва на следващо място да заменим теорията за психологическите склонности с нещо по-добро; аз предлагам то да е институционален (и технологичен) анализ на условията за прогреса.

Как бихме могли да спрем научния и промишления прогрес? Като затворим или контролираме изследователските лаборатории, като потискаме или контролираме научната периодика и другите средства за дискутиране, като потискаме научните конгреси и конференции, като потискаме университетите и другите учебни заведения, като потискаме книгите, печатните издания, писането и — най-подир — говоренето. Всички тия неща, които действително могат да бъдат потискани (или контролирани), са социални институции. Езикът е социална институция, без която научният прогрес е немислим, тъй като без него не може да има нито наука, нито нарастваща и прогресивна традиция. Писането е социална институция както и организациите за печатане и публикуване и всички други институционални инструменти на научния метод. Самият научен метод има социални аспекти. Науката и по-специално научният прогрес са резултати не от изолирани усилия, а от свободната конкуренция на мисълта. Защото науката се нуждае от още повече конкуренция между хипотезите и още по-сурови проверки, а състезаващите се хипотези — така да се каже, от персонално представяне: те се нуждаят от защитници, нуждаят се от съдебни заседатели, нуждаят се дори от публика. Ако искаме да сме сигурни, че това персонално представяне ще работи, то трябва да бъде институционално организирано. За такива институции трябва да се плаща и те трябва да бъдат защитени от закона. Най-накрая, прогресът в много голяма степен зависи от политически фактори, от политически институции, които защитават свободата на мисълта, от демокрация.

Доста интересно е, че това, което обикновено се нарича «научна обективност», се основава до известна степен на социални институции. Наивният възглед, че научната обективност зависи от умствената или психологичната нагласа на отделния учен, от неговото обучение, внимание и научна непредубеденост, поражда като реакция скептическия възглед, че учените никога не могат да бъдат обективни. Според този възглед в естествените науки, където емоциите им не са възбудени, тяхната липса на обективност може да не е от значение, ала в социалните науки, където се засягат обществените предразсъдъци, класовото пристрастие и личните интереси, тя може да се окаже фатална. Тази доктрина, развита в подробности от така наречената «социология на знанието» (вж. глави 6 и 7), напълно пренебрегва социалния или институционалния характер на научното познание, тъй като се основава върху наивния възглед, че обективността зависи от психологията на отделния учен. Тя подминава факта, че нито скучността, нито отдалечеността на предмета на естествената наука не предотвратяват влиянието на предубеждението и егоизма върху убежденията на отделния учен и че ако ни се налагаше да се осланяме на неговата безпристрастност, науката, дори и естествената, би била съвсем невъзможна. Това, което «социологията на знанието» не забелязва, е тъкмо социологията на знанието — социалния или публичния характер на науката. Тя не забелязва факта, че именно публичният характер на науката и нейните институции налага умствена дисциплина на отделния учен и запазва обективността на науката и нейните традиции за критично обсъждане на новите идеи(115).

В тази връзка може би ще засегна друга от доктрините, представена в глава 6 (Обективност и оценяване). Там се твърдеше, че доколкото научното изследване само по себе си влияе на обществения живот, за социалния учен, който осъзнава това влияние, е невъзможно да запази подобаващата научна нагласа към незаинтересована обективност. В тази ситуация обаче няма нищо, което да е характерно единствено за социалната наука. Един физик или физически инженер е в същото положение. И без да бъде социален учен, той може да осъзнава, че изобретяването на нов самолет или ракета може да окаже огромно влияние върху обществото.

Аз само нахвърлих някои от институционалните условия, от чието осъществяване зависи научният и промишленият прогрес. Тук е важно да се разбере, че повечето от тези условия не могат да бъдат наречени необходими и че дори всички взети заедно не са достатъчни.

Условията не са необходими, тъй като без тези институции (с изключение може би на езика) научният прогрес не би бил, строго казано, невъзможен. «Прогрес» в края на краищата е бил направен в посока от произнесената към написаната дума и дори още по-нататък (макар в ранното си развитие да не е бил всъщност научен прогрес).

От друга страна, и това е по-важно, трябва да осъзнаем, че дори при най-добрите институционални организации в света някой ден научният прогрес може да спре. Възможно е например да се появи епидемия от мистицизъм. Това е напълно реално, защото след като някои интелектуалци действително реагират на научния прогрес (и на изискванията на едно отворено общество) с оттегляне в мистицизма, по тоя начин би могъл да реагира всеки. На такава перспектива вероятно може да се противодейства чрез създаване на нова система от социални институции, като например учебни заведения, които да потискат еднообразието на мненията и да насърчават различията. Освен това идеята за прогреса и нейното ентусиазирано пропагандиране също могат да имат известен ефект. Туй обаче не е в състояние да направи прогреса сигурен, защото не можем да изключим логическата възможност от, да речем, някой бактерии или вирус, който разпространява желание за нирвана.

Ето защо откриваме, че дори и най-добрите институции никога не могат да са неуязвими. Както казах по-рано, «институциите са като крепости. Те трябва да бъдат добре проектирани и подобаващо екипирани с хора». Само че ние никога не можем да бъдем сигурни, че научното изследване ще привлече точно подходящия човек, нито пък можем да сме сигурни, че ще има хора с въображение, владеещи умението да измислят нови хипотези. И най-накрая тези неща зависят много от чистия късмет. Истината не е на повърхността и е погрешно да се вярва — както са вярвали Конт и Мил, — че щом бъдат отстранени «спънките» (алюзията е за Църквата), истината ще стане явна за всички, които наистина искат да я видят.

Убеден съм, че резултатът от този анализ може да се обобщи. Човешкият или личният фактор ще си остане истинският ирационален елемент в повечето или дори всички институционални социални теории. Противоположната доктрина, която проповядва редуциране на социалните теории до психология по същия начин, както ние се стремим да редуцираме химията до физика, е основана, убеден съм, върху погрешно разбиране. То произтича от лъжливата вяра, че «методологическият психологизъм» е необходима последица от методологическия индивидуализъм — от съвършено неатакуемата доктрина, че ние трябва да се опитваме да проумеем всички колективни феномени като дължащи се на действията, взаимодействията, целите, надеждите и мислите на отделните хора и като дължащи се на традициите, създавани и поддържани от отделните хора. Можем обаче да бъдем индивидуалисти и без да приемаме психологизма. «Нулевият метод» за конструиране на рационални модели не е психологически, а по-скоро логически метод.

Всъщност психологията не може да бъде основа на социалната наука. Първо, сама по себе си тя е просто една от социалните науки: «човешката природа» се различава значително в различните обществени институции и поради това нейното изучаване предполага разбиране на тези институции. Второ, социалните науки в голяма степен се занимават с непреднамерените последствия от човешките действия или от реакциите на тях. И в тоя контекст думата «непреднамерени» вероятно не означава «нетърсени съзнателно»; по-скоро тя характеризира реакциите, които могат да нарушат всички интереси на социалния деец, били те съзнавани или несъзнавани; макар някои да твърдят, че влечението към планините и самотата може да се обясни психологически, фактът, че ако прекалено много хора заобичат планините, те няма да бъдат в състояние да се наслаждават на самотата там, не е психологически факт; ала този род проблеми стоят в самите корени на социалната теория.

С това стигаме до един резултат, който е в поразяващ контраст с все още модния метод на Конт и Мил. Вместо да редуцираме социологичните разсъждения до привидно твърдата основа на психологията на човешката природа, можем да кажем, че човешкият фактор е съвършено несигурният и своеволен елемент в обществения живот и всички социални институции. И наистина той е елементът, който в последна сметка не може да бъде напълно контролиран от институциите (както е забелязал пръв Спиноза)(116); защото всеки опит да бъде напълно контролиран води до тирания, което означава до всевластие на човешкия фактор — прищевките на няколко души или дори само на един човек.

Но дали не е възможно човешкият фактор да бъде контролиран от науката — противоположността на прищявката? Несъмнено биологията и психологията могат да решат или скоро ще бъдат в състояние да решат «проблема за трансформирането на човека». И все пак ония, които се опитат да сторят това, ще трябва да унищожат обективността на науката, а по тоя начин и самата наука, понеже и двете се основават върху свободната конкуренция на мисълта, тоест върху свободата. Ако желаем разумът да продължава да нараства и човешката рационалност да оцелее, не бива никога да се набъркваме в различията между отделните индивиди и техните мнения, стремежи и цели (освен в крайните случаи, когато е застрашена политическата свобода). Дори емоционално удовлетворителният призив за една обща цел, колкото и да е прекрасен, представлява призив да се изоставят всички съперничещи си морални мнения и критиките и аргументите, които те пораждат. Това е призив да се изостави рационалното мислене.

Еволюционистът, който изисква «научен» контрол върху човешката природа, не схваща колко самоубийствено е неговото искане. Главната причина за еволюцията и прогреса е разнообразието на материала, който може да стане предмет на подбор. Доколкото тук става въпрос за човешката еволюция, това е «свободата да бъдеш особен и да се различаваш от ближния си» — «да не се съгласяваш с мнозинството и да вървиш по свой собствен път»(117). Холистичният контрол, който трябва да доведе до изравняване не на човешките права, а на човешките умове, би означавал край на прогреса.

33. Заключение. Емоционалната привлекателност на историцизма

Историцизмът е много старо движение. В най-старите си форми като доктрините за жизнените цикли на градовете и расите той всъщност предхожда примитивния телеологичен възглед, че зад привидно слепите повели на съдбата има скрити промисли(118). Макар това гадаене на скритите промисли да е далеч от научния начин на мислене, то е оставило забележими следи дори върху най-модерните историцистки теории. Всеки вариант на историцизма изразява усещането, че сме тласкани към бъдещето от неустоими сили.

Съвременните историцисти обаче изглежда не съзнават древността на своята доктрина. Те вярват — и какво друго би могло да им позволи обожествяването на модернизма, — че тяхната собствена разновидност на историцизма е последното и най-дръзко постижение на човешкия ум, постижение, което е тъй потресаващо новаторско, че само малцина са достатъчно напредничави, за да го схванат. Всъщност историцистите вярват, че именно те са открили проблема за промяната — един от най-старите проблеми на спекулативната метафизика. Противопоставяйки своето «динамично» мислене на «статичното» мислене на всички предишни поколения, те вярват, че собственият им напредък е станал възможен поради факта, че сега ние «живеем в революция», която дотолкова е ускорила развитието ни, че социалната промяна днес може да се изпита пряко в продължение на един човешки живот. Тази представа е, разбира се, чиста митология. И преди нашето време са се случвали важни революции, а от Хераклит насам промяната е била преоткривана отново и отново(119).

Мисля, че да се представя една тъй древна идея като смела и революционна, означава да се разкрива един несъзнаван консерватизъм; и ние, които съзерцаваме този огромен ентусиазъм за промяна, можем с основание да се зачудим дали той не е само едната страна на някакво двойствено отношение и дали не съществува и определена вътрешна съпротива — също толкова голяма, — която да трябва да се преодолява? Ако е тъй, това обяснява религиозния плам, с който тази старомодна, доживяваща последните си дни философия се обявява за последното и следователно най-великото откровение на науката. Дали пък в крайна сметка именно историцистите не са онези, които се боят от промяна? И не е ли вероятно тъкмо този страх от промяна да ги прави тъй крайно неспособни да реагират рационално на критиката и да кара другите да откликват толкова силно на тяхното учение? Изглежда едва ли не сякаш историцистите се опитват да се самовъзмездят за загубата на един непроменящ се свят, като се вкопчват във вярата, че тази промяна може да се предвиди, защото е подвластна на един неизменен закон.

Бележки

1. Вж. единадесетия от неговите «Тезиси върху Фойербах» (1845), а също така глава 17. — Бел. авт.

2. На английски същност е essence (от лат.), откъдето идва и терминът есенциализъм. — Бел. прев.

3. Вижте параграф VI от гл. 3 на моята книга «Отвореното общество и неговите врагове» и особено забележка 30, както и параграф II от гл. 11. — Бел. авт.

4. Първите два абзаца от тази глава са включени сега на мястото на един по-дълъг пасаж, пропуснат през 1944 г. поради недостига на хартия. — Бел. авт.

5. Предговор към «Капиталът». — Бел. авт.

6. Този призив също дължим на Маркс («Тезиси върху Фойербах»); вж. края на глава 1. — Бел. авт.

7. След написването на настоящата студия бе публикувана книгата «Отвореното общество и неговите врагове». (Лондон, 1945; ревизирани издания, Принстън, 1950; Лондон, 1952, 1957; четвърто издание, Лондон, 1961.) Тук имам предвид по-специално глава 22 от книгата, озаглавен «Моралната, теория на историцизма». — Бел. авт.

8. Въпросът не е отскоро. Още Платон понякога напада «чистото» изследване. За защитата му вж. Т. Н. Huxley, Science and Culture (1882), стр. 19 и сл., и М. Polanyi, Economica, N. S., т. VIII (1941), стр. 428 и сл. (В допълнение към цитираните тук книги вж. също Veblen, The Place of Science in Modern Civilization, стр. 7 и сл.). — Бел. авт.

9. Kant, Dreams of a Ghost Seer, част II, гл. III (Werke, изд. Е. Casirer, том II, стр. 385). — Бел. авт.

10. Вж. Economica, том XIII (1933), стр. 122. — Бел. авт.

11. В защита на този термин вж. бел. 17 — Бел. авт.

12. Сравнете с F. A. Hayek, Economica, том. XIII (1933) «... икономиката се е развила най-вече като резултат от проучването и отхвърлянето на поредните утопични предложения...». — Бел. авт.

13. Вж. М. Ginsberg в Human Affairs (изд. от R. В. Cattell и др.), стр. 180. Трябва обаче да се признае, че успехът на математическата икономика показва, че поне една социална наука е минала през своята Нютънова революция. — Бел. авт.

14. Вж. моята Логика на научното откритие, 1959, 15 (Отрицание на екзистенциални твърдения). Теорията може да се съпостави с J. S. Mill, Logic, кн. V, гл. V, 2. — Бел. авт.

15. Вж. например М. R. Cohen, Reason and Nature, стр. 356 и сл. Примерите в текста, изглежда, отхвърлят този конкретен антинатуралистки възглед. — Бел. авт.

16. В своята много интересна и частично технологична книга Constitutional Government and Politics (1937) С. J. Friedrich разглежда една сходна формулировка на този «закон за корупцията». Неговото мнение за този закон е, че «никоя от естествените науки не може да се похвали с отделно взета «хипотеза», която да има такова значение за човечеството» (стр. 7). Аз не се съмнявам в нейната важност, ала мисля, че в естествените науки можем да открием безбройно много не по-малко важни закони, стига да потърсим сред по-баналните, а не сред по-абстрактните. (Помислете си за закони от рода, че хората не могат да живеят без храна или че гръбначните са двуполови.) Професор Фридрих поддържа антинатуралистката теза, че «обществените науки не могат да спечелят от прилагането на методите на естествените» (пак там, стр. 4). От друга страна обаче, той се опитва да базира своята теория за политиката върху няколко хипотези, за чийто характер могат да дадат някаква идея следните пасажи (пак там, стр. 14 и сл.): «И съгласието, и насилието са реални сили, които пораждат власт»; взети заедно те определят «напрегнатостта на една политическа ситуация» и тъй като «тази напрегнатост се определя от абсолютното количество или на съгласието, или на насилието, или и на двете, тя вероятно се представя най-лесно като диагонала на успоредника на тия две сили: съгласието и насилието. В този случай нейната числена стойност ще се равнява на корен квадратен от сумата на квадратите от числените стойности на съгласието и насилието». Този опит Питагоровата теорема да се приложи към един «успоредник» (не ни е казано защо трябва той да е правоъгълен) от «сили», които са прекалено неясни, за да бъдат измерими, ми се вижда пример не за антинатурализъм, а за точно тоя вид натурализъм или «сциентизъм», от който, признавам, «обществените науки не могат да спечелят». Бихме могли да отбележим, че едва ли е възможно въпросните «хипотези» да бъдат изразени в технологична форма, докато «законът за корупцията» например, чиято важност Фридрих с основание подчертава, може да бъде изразен. За историческата подкладка на «сциентисткия» възглед, че проблемите на политическата теория могат да бъдат разбрани с езика на «успоредник на силите», вж. в моята книга Отвореното общество и неговите врагове (преработено издание), тук заб. 2 към гл. 7. — Бел авт.

17. Професор Хайек възрази срещу използването на термина «социално инженерство» (в смисъл «парциално»), защото типичната инженерна работа включва съсредоточаването на всички релевантни знания в една човешка глава, докато за всички истински социални проблеми е типично, че познанието, което се налага да се използва, не може да бъде съсредоточено по този начин. (Вж. Hayek, Collectivist Economic Planning, 1935, стр. 210.) Съгласен съм, че този факт има фундаментално значение. Той може да се изрази чрез технологичната хипотеза: «Не могат да се централизират в един планиращ орган на управление познания, които да съответстват на такива задачи като удовлетворяването на личните нужди или използването на специализирано умение и способност». (Може да се предложи сходна хипотеза относно невъзможността за централизирана инициатива, свързана с подобни задачи.) Използването на термина «социално инженерство» сега вече може да се дефинира, като се посочи, че инженерът трябва да използва технологичното познание, въплътено в тези хипотези, които го информират за ограниченията на собствената му инициатива, както и за собствените му знания. Вж. също тук заб. 50 към гл. 24. — Бел. авт.

18. В това число и знанието за ограничеността на познанието, стига то да може да бъде получено, както е обяснено в предишната забележка. — Бел. авт.

19. Двата възгледа — че обществените институции са или «проектирани», или че те просто «израстват» — отговарят на възгледите на теоретиците на Обществения договор и на техните критици, например Хюм. Хюм обаче не се отказва от «функционалния» или «инструменталисткия» възглед за обществените институции, защото казва, че хората не могат да минат без тях. Тази позиция може да се разработи в едно дарвинистко обяснение за инструменталния характер на непроектираните институции (такива като езика): ако нямат някаква полезна функция, те нямат никакъв шанс да оцелеят. Според този възглед непроектираните социални институции могат да възникнат като непреднамерени последици от рационални действия: също както един път може да се оформи без никакво намерение от страна на хората, които решат, че е удобно да използват някоя вече съществуваща диря (както забелязва Декарт). Едва ли обаче е необходимо да се подчертава, че технологичният подход е съвършено независим от всички въпроси относно «първопричината». — Бел. авт.

20. За «функционалния» подход вж. например В. Malinowski, Anthropology as the Basis of Social Science, в Human Affairs (изд. Catell) и особено стр. 206 и сл. и 239 и сл. — Бел. авт.

21. Този пример, който твърди, че ефикасността на институционалните «машини» е ограничена и че функционирането на институциите зависи от това те да бъдат снабдени с подходящия персонал, вероятно може да се сравни с принципите на термодинамиката, като например закона за запазването на енергията (в онази негова форма, в която той изключва възможността за перпетуум-мобиле.) Като такъв той може да се противопостави на други «сциентистки» опити да се разработи аналогия между материалната концепция за енергията и някои социологични концепции като властта; вж. за пример Power на Bertrand Russell (1938), стр. 10, където се прави такъв тип сциентистки опит. Аз не мисля, че е възможно основната теза на Ръсел — че различните «форми на власт» като богатство, пропагандна власт, гола власт, могат понякога да «се преобразуват» една в друга — да се изрази в технологична форма. — Бел. авт.

22. W. Lippmann, The Good Society (1939), гл. XI, стр. 203 и сл. Вж. също W. Н. Hutt, Plan for Reconstruction (1943). — Бел. авт.

23. Този израз се използва често от К. Mannheim в неговата книга Man and Society in an Age of Reconstruction; вж. например нейния индекс, стр. 269, 295, 320, 381. Книгата е най-обстойното известно ми изложение на холистична и историцистка програма и поради това е набелязана тук за критика. — Бел. авт.

24. Вж. К. Mannheim, пак там, 337. Откъсът е цитиран по-пълно в глава 23, където също е критикуван. (Вж. тук заб. 40 към гл. 23). — Бел. авт.

25. «Проблемът за трансформирането на човека» е заглавието на една глава от книгата на К. Манхайм Man and Society. Следващият цитат е от същата глава, стр. 199 и сл. — Бел. авт.

26. Вж. J. S. Mill, Logic, книга VI, глава X, параграф 1. — Бел. авт.

27. Logic, книга VI, гл. X, параграф 8. Паралелният пасаж от Маркс (цитиран в глава 17) е взет от неговия предговор към първото издание на «Капиталът». — Бел. авт.

28. Тази забележка показва, че Миловият утилитаризъм му пречи да дефинира «полезен» като синоним на «прогресивен», тоест въпреки своя прогресивизъм той не подкрепя някоя историцистка етична теория (ср. с глава 19) като разработената от Спенсър и Енгелс (и в днешно време от С. Н. Waddington; вж. неговата Science and Ethics). — Бел. авт.

29. Мill, пак там, 2 (курсивът мой). — Бел. авт.

30. Вж. параграфи от 15 до 17; вж. По-специално Енгелсовия Социализмът: утопичен и научен. — Бел. авт.

31. Пространно съм разгледал това в Отвореното общество и неговите врагове. Бел. авт.

32. Вж. например Man and Society на К. Mannheim, стр. 6 (и на много други места), където ни се казва, че «Вече няма никакъв избор «между планиране и непланиране», а единствено избор «между добро и лошо планиране»; или F. Zweig, The Planning of the Free Societies (1942), стр. 30, който отговаря на въпроса дали е за предпочитане планирано или непланирано общество, като казва, че този въпрос не възниква, тъй като е бил решен вместо нас от насоката на настоящото историческо развитие. — Бел. авт.

33.. К. Mannheim, пак там, стр. 33; следващите цитати са пак оттам, стр. 7. — Бел. авт.

34. К. Манхайм, както и Конт, разграничава три «нива» в развитието на мисленето: (1) проби и грешки или случайно откритие, (2) изобретение, (3) планиране (пак там, стр. 150 и сл.). Аз съм толкова далеч от това да се съглася с неговата доктрина, че според мен методът на пробите и грешките (1) се доближава до научния метод по-близо, отколкото всяко едно от другите «нива». Допълнителна причина за разглеждането на холистичния подход към обществената наука като преднаучен е, че той съдържа елемент на перфекционизъм. Щом обаче осъзнаем, че не сме в състояние да изградим рай на земята, а можем единствено да подобряваме малко нещата, осъзнаваме също така и че можем да ги подобряваме само малко по малко. — Бел. авт.

35. Н. Gomperz, Weltanschhauungslebre, II/I (1908), стр. 63, посочва, че една част от света, като например плахо пърхащата наоколо лястовица, може да се опише чрез следните силно различаващи се изказвания, всяко от които отговаря на различен неин аспект: «Тази птица лети!»; «Ето една лястовица!»; «Виж, там има животно!»; «Нещо там се движи»; «Тук се трансформира енергия»; «Това не е перпетуум-мобиле»; «Колко е уплашена, бедната!». Ясно е, че задачата на науката никога не може да бъде попълването на такъв списък, който естествено е безкраен. В Ethics, том LIV (1943), заб. 5, F. A. von Hayek нахвърля една критика на холизма, която е твърде сходна с поставената на разискване в настоящия текст. — Бел. авт.

36. К. Mannheim описва (пак там, стр. 167) селективната или абстрактната наука като «етап, през който трябва да минат всички науки, стремящи се към точност». — Бел. авт.

37. Сравни със следващите три цитата К. Mannheim, пак там, стр. 184; вж. също стр. 170, заб., и стр. 230. — Бел. авт.

38. Пак там, стр. 230. Доктрината, че можем да получим някакво конкретно познание за «самата реалност», е добре известна като част от онова, което може да се опише технически като мистицизъм; същото се отнася и до шумотевицата за «цялостите». — Бел. авт.

39. Вж. например пак там, стр. 26 и 32. Моята критика на холизма не означава, че се противопоставям на един призив за съдействие между отделни клонове на науката. Особено когато сме изправени пред един определен проблем на парче, който може да се придвижи с такова сътрудничество, никой и не би си помислил да се противопостави. Това обаче е твърде различно от плана да се схващат конкретни цялости чрез метода на систематичния синтез или нещо от този род. — Бел. авт.

40. Вж. пак там, стр. 337, и тук забележка 24 към гл. 21. — Бел. авт.

41. Цитираната формула е почти тъждествена на формулата на С. Schmitt. — Бел. авт.

42. Холистите може би се надяват, че има начин да се измъкнат от тази трудност, като отричат валидността на логиката, за която те си мислят, че е заместена от диалектиката. Аз се опитах да блокирам този начин в What Is Dialectic?, Mind, том 49, N. S., стр. 403 и сл. — Бел. авт.

43. Вж. К. Mannheim, пак там, стр. 202. Може да се спомене, че сред теоретиците на образованието в момента психологическият холизъм е много модерен. — Бел. авт.

44. Доктрината, че историята борави с «конкретни индивидуални цялости», които могат да бъдат личности, събития или епохи, е разгласявана най-вече от Troeltsch. Манхайм приема навсякъде нейната истинност. — Бел. авт.

45. К. Манхайм, пак там, стр. 175 и сл. — Бел. авт.

46. Вж. например принципа на Паули за неопределеността. За социалния учен идеи като конкуренцията или разпределението на труда би следвало да изясняват напълно, че «атомистичният» или «индивидуалистичният» подход по никой начин не ни пречи да осъзнаваме, че всеки индивид взаимодейства с всички останали. (В психологията положението е по-различно, тъй като там атомизмът изглежда неприложим — въпреки многото опити да бъде приложен.) — Бел. авт.

47. Това е и възгледът на Мил, когато той казва за социалните експерименти, че «очевидно никога не сме имали властта да изпробваме и един от тях. Ние можем само да наблюдаваме онези, които природата произвежда... поредицата явления, отбелязани в историята...» (вж. Logic, книга VI, гл. VII, параграф 2) — Бел. авт.

48. Sidney and Beatrice Webb, Methods of Social Study (1932), стр. 221 и сл., дават подобни примери за социални експерименти. Те обаче не правят разграничение между двата вида експерименти, които тук са наречени «парциални» и «холистични», макар тяхната критика на експерименталния метод (вж. стр. 226, «смесване на ефектите») да е особено убедителна като критика на холистичните експерименти (които те като че ли приветстват). Нещо повече, критиката им се съчетава с «довода за изменчивостта», който аз смятам за невалиден; вж. глава 25. — Бел. авт.

49. По-пълен анализ на методите на съвременната физика на тук посочените редове може да бъде намерен в моята «Логика на научното откритие»; вж. също «Какво е диалектика?», Mind, том 49, стр. 403 и сл. Вж. също например Tinbergen, Statistical Testing of Business Cycle Theories, том II, стр. 21: «Конструирането на един модел... е... въпрос на проби и грешки» и т. н. — Бел. авт.

50. Забележката, че необходимите за планирането знания е невъзможно да бъдат «съсредоточени някъде в една-едничка глава» дължим на Хайек; вж. Collectivist Economic Planning, стр. 210. Вж. също заб. 17 към глава 21. — Бел. авт.

51. Един от централните пунктове в политическата теория на Спиноза е невъзможността да се знае и контролира онова, което мислят другите хора. Той дефинира «тиранията» като опит да се постигне невъзможното и да се упражнява власт, която не може да бъде упражнявана. Трябва да се помни, че Спиноза не е бил точно либерал; той не е вярвал в конституционалния контрол над властта, но е мислел, че един владетел има право да упражнява своята власт до действителните й граници. И все пак холистичните плановици разглеждат съвсем невинно онова, което Спиноза нарича «тирания» и за което заявява, че противоречи на разума, като «научен» проблем — «проблема за трансформирането на хората». — Бел. авт.

52. Нилс Бор нарича два подхода «допълнителни», ако те са (а) взаимно допълващи се в обичайния смисъл и (б) ако се изключват един друг, в смисъл че колкото повече използваме единия, толкова по-малко можем да използваме другия. Макар в текста да имам предвид най-вече социалното познание, може да се твърди, че натрупването (и концентрацията) на политическа власт е «допълнително» на прогреса на научното познание въобще. Защото прогресът на науката зависи от свободната конкуренция на мисълта, оттук на свободата на мисълта и оттук, най-подир, на политическата свобода. — Бел. авт.

53. R. Н. Tawney, Religion and The Rise of Capitalism, гл. II, края на параграф 11. — Бел. авт.

54. И в двата случая — исторически периоди и географско местоположение — ние можем да открием, като използваме изпробвани чрез експерименти теории, че всяко позоваване на времеви или пространствени локализации може да се замени с определено общо описание на известни преобладаващи условия, като например състоянието на образованието или височината над морското равнище. — Бел. авт.

55. Същото заключение е основа и за така наречената «социология на познанието», критикувана тук в гл. 31, и в гл. 23 от моето Отворено общество. — Бел. авт.

56. К. Mannheim, Man and Society, стр. 178, пише за «лаика, който наблюдава интелигентно социалния свят», че «в статични периоди той е неспособен да направи разлика между един общ социален закон и частните принципи, които преобладават само в известна епоха, тъй като в периоди със съвсем слаба изменчивост различията между тези два типа не стават ясни за наблюдателя». Манхайм нарича тези частни принципи, които преобладават единствено в определена епоха ‘principia media’; вж. забел. 58 по-долу. За ситуацията «през една епоха, където социалната структура се променя във всяко отношение» вж. Манхайм, пак там, стр. 179 и сл. — Бел. авт.

57. Мил е избрал законите на Кеплер като пример за онова, което той, следвайки Бейкън, нарича ‘axiomata media’, тъй като те не са общи закони на движението, а само (приблизителни) закони за планетарното движение: вж. Logic, кн. VI, гл. V, параграф 5. Аналогичните axiomata media на социалната наука ще бъдат закони, които важат за всички «социални системи» от определен тип, а не по-второстепенните повторяемости от даден исторически период. Последните могат да се сравняват не с Кеплеровите закони, а например със закономерностите в реда на планетите от нашата конкретна Слънчева система. — Бел. авт.

58. К. Манхайм, пак там, стр. 177, въвежда израза ‘principia media’, позовавайки се на Мил (който говори за axiomata media; вж. предишната забележка), за да обозначи онова, което аз наричам «генерализации, ограничени в конкретния исторически период, през който са направени съответните наблюдения»; вж. например следния негов пасаж (пак там, стр. 178; ср. моята забележка 56): «Лаикът, който наблюдава интелигентно социалния свят, схваща събитията преди всичко чрез несъзнателното използване на подобни ‘principia media’, които са «... частни принципи, съществуващи само в определена епоха». (Манхайм по-нататък дефинира своите principia media, като казва, че те са «в крайна сметка универсални сили в една конкретна обстановка, където те се интегрират от различни фактори, действащи на определено място по определено време — конкретна комбинация от обстоятелства, която може никога повече да не се повтори».) Манхайм заявява, че не следва «историцизма, хегелианството и марксизма» в техния неуспех да вземат «предвид универсалните фактори» (пак там, стр. 177 и сл.) Съответно неговата позиция е да настоява за важността на генерализациите, ограничени до конкретни или отделни исторически периоди, същевременно признавайки, че ние можем чрез някакъв «метод на абстракция» да преминем от тях към «съдържащите се в тях всеобщи принципи». (Противно на тоя възглед аз не вярвам, че повечето общи теории могат да се получат чрез абстракция от онези повторяемости на навици, законови процедури и т. н., които според приведените от Манхайм на стр. 179 и сл. примери конституират неговите principia media.) — Бел. авт.

59. Често се предлага вместо в социологията напразно да се опитва да се следва примерът на физиката и да се търсят универсални социологични закони, ще е по-добре във физиката да се следва примерът на историцистката социология, т. е. да се оперира с ограничени в дадени исторически периоди закони. Особено склонни да мислят по тоя начин са историцистите, които много искат да подчертаят единството на физиката и социологията. Вж. Neurath, Erkenntnis, том VI, стр. 339. — Бел. авт.

60. Това е същият постулат, който във физиката води например до изискването да се обясни наблюдаваното в отдалечените мъглявини червено отместване; защото без този постулат ще бъде напълно достатъчно да приемем, че законите за промяната на атомните честоти се променят заедно с различните области на Вселената или с времето. И това е същият постулат, който кара теорията на относителността да обяснява законите на движението, като например закона за събирането на скоростите и т. н., както за високи, така и за ниски скорости (или за силни и за слаби гравитационни полета) и да не се задоволяваме с допускането ad hoc за различни области на скоростта (или на гравитацията). Вж. обсъждането на този постулат за «Инвариантност на естествените закони» и неговото противопоставяне на закона за «Еднаквостта на природата» в моята Логика на научното откритие, параграф 79. — Бел. авт.

61. Вж. F. A. Hayek, ‘Scientism and the Study of Society’, Economica, N. S., том IX, особено стр. 269. Професор Хайек използва термина «сциентизъм» като название за «робското подражание на метода и езика на науката». Тук той е използван по-скоро като наименование на подражанието на това, което определени хора си въобразяват, че е метод и език на науката. — Бел. авт.

62. Аз съм съгласен с професор Raven, когато в своята Science, Religion, and the Future (1943) той нарича този конфликт «буря във викторианска чаша чай»; макар силата на тая забележка да е малко отслабена от вниманието, което той обръща на парата, която все още излиза от чашата — на Великите системи на еволюционистката философия, сътворени от Бергсон, Уайтхед, Смътс и други. — Бел. авт.

63. Чувствайки се донякъде сплашен от склонността на еволюционистите да подозират в обскурантизъм всеки, който не споделя тяхната емоционална настройка към еволюцията като «едно дръзко и революционно предизвикателство към традиционното мислене», ще е по-добре тук да кажа, че в съвременния дарвинизъм аз виждам най-успешното обяснение на свързаните с тоя въпрос факти. Добра илюстрация за емоционалната нагласа на еволюционистите е изказването на С. Н. Waddington (Science and Ethics, 1942, стр. 17), че «ние трябва да приемем насочеността на еволюцията за добра просто защото тя е добра» — изказване, което също тъй илюстрира и факта, че следващият разголващ коментар от професор Бърнал за Дарвиновото противоречие (пак там, стр. 115) е все още уместен: «Въпросът не бе там, че... тази наука трябваше да се бори с един външен враг, Църквата; въпросът беше в туй, че Църквата... се намираше в самите учени». — Бел. авт.

64. Дори такова твърдение като «всички гръбначни животни имат общи прародители» не е, въпреки думата «всички», универсален природен закон, защото то се отнася за гръбначните, които съществуват на Земята, а не за всички организми на всяко място и от всяко време, които имат устройството, приемано от нас за характерно за гръбначните. Вж. моята Logic of Scientific Discovery, параграф 14 и сл. — Бел. авт.

65. Вж. Т. Н. Huxley, Lay Sermons (1880), стр. 24. Вярата на Хъксли в един закон за еволюцията е твърде забележителна, като се има предвид изключително критичното му отношение към идеята за закон за (неизбежния) прогрес. Обяснението, изглежда, е, че той не само е правел рязко разграничение между естествената еволюция и прогреса, но и е твърдял (вярвам, че с основание), че тези две неща нямат много общо помежду си. Струва ми се, че интересният анализ на Джулиан Хъксли на това, което той нарича «еволюционен прогрес» (Evolution, 1942, стр. 559 и сл.), не добавя много към горното, макар очевидно да е замислен така, че да установи връзка между еволюцията и прогреса. Той признава, че макар понякога еволюцията да е «прогресивна», тя по-често не е такава. (За това и за дефиницията на Хъксли за «прогреса» вж. тук заб. 86 към гл. 28.) От друга страна, фактът, че всяко «прогресивно» развитие може да се разглежда като еволюционно, едва ли надхвърля рамките на тривиалното. (Това, че последователността на доминиращите видове е прогресивна в неговия смисъл на думата, може просто да означава, че ние по навик прилагаме термина «доминиращи видове» към онези от най-успешните видове, които са най-«прогресивни».) — Бел. авт.

66. Вж. Н. A. L. Fisher, History of Europe, том I, стр. vii (курсивът мой). Вж. също F. A. von Hayek, пак там, Economica, том X, стр. 58, който критикува опита «да се откриват закони там, където поради естеството на случая те не могат да бъдат открити, в поредицата от уникални и единични исторически феномени». — Бел. авт.

67. Платон описва цикъла на Великата година в Държавникът; като излиза от допускането, че ние живеем в период на дегенерация, той прилага същата доктрина в Държавата относно еволюцията на гръцките градове и в Законите — спрямо Персийската империя. — Бел. авт.

68. Професор Тойнби настоява, че неговият метод е да изследва емпирично жизнения цикъл на 21 различни образци на биологичния вид «цивилизация». Ала дори той не изглежда да е повлиян при приемането на този метод от каквото и да било желание да парира аргумента на Фишер (цитиран по-горе); поне аз не намирам никаква следа от такова желание в неговите коментари върху този аргумент, който той се задоволява да отхвърли с една фраза за «модерната западна вяра във всемогъществото на случайността»; вж. A Study of History, том V, стр. 414. Не мисля, че тая характеристика е справедлива спрямо Фишър, който в продължението на цитирания откъс казва: «... Фактът на прогреса е написан ясно и едро върху страницата на историята; прогресът обаче не е закон на природата. Това, което едно поколение е завоювало, следващото може да загуби». — Бел. авт.

69. В биологията положението е подобно, доколкото за основа на генерализациите може да се вземе едно множество от еволюции (например на различни видове). Ала това сравняване на еволюции води просто до описание на видове еволюционни процеси. Ситуацията е същата като в социалната история. Можем да открием, че определени видове събития се повтарят тук и там, ала от това сравнение не може да произтече никакъв закон, описващ било хода на всички еволюционни процеси (от рода на закон за еволюционните цикли), било хода на еволюцията като цяло.

70. За почти всяка теория може да се каже, че тя отговаря на много факти: това е една от причините защо можем да приемем, че дадена теория е потвърдена само ако не сме в състояние да намерим опровергаващи я факти, а не ако сме успели да намерим подкрепящи я факти; вж. глава 29 и моята Логика на научното откритие, особено гл. X. Убеден съм, че пример за критикуваната тук процедура е предполагаемо емпиричното изследване на професор Тойнби за жизнения цикъл на онова, което той нарича «вид цивилизация» (вж. тук заб. 58 към гл. 26 по-гope). Той, изглежда, не забелязва факта, че класифицира като цивилизации само такива обекти, които отговарят на неговата априорна вяра в жизнените цикли. Например професор Тойнби противопоставя (пак там, том. I, стр. от 147 до 149) своите «цивилизации» на «примитивните общества», за да изгради своята доктрина, че тези двете не принадлежат към един и същи «вид», макар евентуално да принадлежат към един и същ «род». Само че единствената основа за тая класификация е една априорна интуиция за природата на цивилизациите. Това може да се види от аргумента, че двете очевидно се различават колкото слоновете от зайците — един интуитивен довод, чиято слабост става явна, ако разгледаме случая с един санбернар и един пекинез. Целият въпрос обаче (дали двете кучета принадлежат към един и същ вид или не) е недопустим, защото се основава върху сциентисткия метод колективите да се третират така, сякаш са физични или биологични тела. Макар този метод да е бил често критикуван (вж. например, F. A. Hayek, Economica, том X, стр. 41 и сл.) тая критика никога не е получавала адекватен отговор. — Бел. авт.

71. Тойнби, пак там, том I, стр. 176. — Бел. авт.

72. Това е тъй поради закона за инерцията. Относно един пример за типично «сциентистки» опит да се изчислят политическите «сили» с помощта на Питагоровата теорема, вж. тук заб. 16 към гл. 20. — Бел. авт.

73. Бъркотията, създадена с приказките за «движение», «сила», «посока» и т. н. може да се оцени, като се вземе предвид, че прочутият американски историк Хенри Адамс сериозно се е надявал да определи курса на историята чрез фиксирането на две позиции по пътя й: едната точка — локализирана в тринадесети век, а другата — по негово време. Той самият казва за проекта си: «С помощта на тия две точки... той се надяваше да проектира неопределено далеч линиите си напред и назад...», защото, твърдял Адамс, «всеки ученик може да види, че човекът като сила може да се измери чрез движение от една фиксирана точка» (The Education of Henry Adams, 1918, стр. 434 и сл.). Като по-скорошен пример мога да цитирам забележката на Уодингтън (Science and Ethics, стр. 17 и сл.), че «социалната система» е «нещо, чието съществуване по същество включва движение по еволюционен път...» и че (стр. 18 и сл.) «естеството на научния принос към етиката... е разкриването на природата, характера и посоката на еволюционния процес в света като цяло...». — Бел. авт.

74. Вж. моята Логика на научното откритие, параграф 15, където са изложени основания екзистенциалните твърдения да се разглеждат като метафизически (в смисъл на ненаучни); вж. също тук заб. 88 към гл. 28. — Бел. авт.

75. Един закон обаче може да твърди, че при известни обстоятелства (природни условия) могат да се открият известни тенденции; нещо повече, след като една тенденция бъде обяснена по тоя начин, е възможно да се формулира закон относно тенденцията; вж. също тук заб. 89 към гл. 28. — Бел. авт.

76. Може би си струва да споменем, че икономиката на равновесието е несъмнено динамична (в «разумния», а не «контианския» смисъл на термина), при все че времето не присъства в нейните уравнения. Тази теория не твърди, че равновесието е постигнато навсякъде; тя твърди само, че всяко смущение в системата (а смущения има през цялото време) бива последвано от нагаждане — от «движение» към равновесие. Във физиката статиката е теория за равновесието, а не за движението към равновесие; една статична система не се движи. — Бел. авт.

77. Mill, Logic, книга VI, гл. X, параграф 3. За теорията на Мил за «прогресивните ефекти» като цяло вж. също книга III, гл. XV, параграф 2 и сл. — Бел. авт.

78. Мил, изглежда, подминава факта, че само най-простите аритметични и геометрични прогресии са такива, че за откриването на техния «принцип» да са нужни «няколко члена». Не е трудно да се конструират по-сложни математически структури, при които за откриване на закона им за съставяне няма да стигнат хиляди членове — дори ако е известно, че такъв закон има. — Бел. авт.

79. За най-точния подход към такива закони вж. глава 28 и по-специално заб. 89 към нея. — Бел. авт.

80. Вж. Мил, пак там. Мил различава две значения на думата «прогрес»; в по-широкия смисъл я противопоставя на цикличната промяна, но не предполага подобрение. В този смисъл той разглежда «прогресивната промяна» по-пълно, пак там, книга III, гл. XV. В по-тесен смисъл тя означава подобрение. Мил твърди, че устойчивостта на прогреса в по-широкия смисъл на думата е въпрос на метод (това твърдение не ми е ясно), а в по-тесен смисъл — теорема на социологията. — Бел. авт.

81. В много историцистки и еволюционистки писания е често пъти невъзможно да откриеш къде свършва метафората и къде започва сериозната теория. (Вж. например забележки 61–63 към настоящия параграф.) Ние дори трябва да осъзнаем възможността, че някои историцисти могат да отрекат съществуването на разлика между метафора и теория. Да вземем например следния цитат от психоаналитика д-р Карин Стивън: «Това, че съвременното обяснение, което се опитах да представя, все пак може да не е нищо повече от една метафора, ще го призная... Не мисля, че трябва да се срамуваме... защото всъщност всички научни хипотези са основани върху метафори. Какво друго е вълновата теория за светлината...?». (Сравнете с Уодингтъновата Science and Ethics, стр. 80; вж. също стр. 76 за гравитацията.) Ако методът на науката продължаваше да бъде методът на есенциализма, т. е. методът да се пита «какво е това?» (ср. гл. 10) и ако вълновата теория за светлината представляваше есенциалистко твърдение, че светлината е вълново движение, то тая забележка щеше да бъде оправдана. В действителност обаче една от основните разлики между психоанализата и вълновата теория на светлината е, че докато първата е все още до голяма степен есенциалистка и метафорична, то втората не е. — Бел. авт.

82. Този и следващият цитат са от Mill, Logic, кн. VI, гл. X, параграф 3. Аз смятам, че терминът «емпиричен закон» (използван от Мил като название за закон с ниска степен на общност) е твърде неудачен, тъй като всички научни закони са емпирични: всички те се приемат или отхвърлят въз основа на емпиричните данни. За «емпиричните закони» на Мил вж. също пак там, кн. III, гл. VI, параграф 1.) Разграничението, което прави Мил, е възприето от С. Menger, който противопоставя «точните закони» на «емпиричните закони»; вж. The Collected Works, том II, стр. 38 и сл. и 259 и сл. — Бел. авт.

83. Вж. Мил, пак там, кн. VI, гл. X, параграф 4. Вж. също Comte, Cours de philosophie positive, IV, стр. 335. — Бел. авт.

84. Мил, пак там, кн. III, параграф 1. За «извеждането» или «обратната дедукция» на това, което той нарича «емпирични закони», вж. също пак там, гл. XVI, параграф 2. — Бел. авт.

85. Този абзац, съдържащ анализа на причинно-следственото обяснение на конкретно събитие, е почти точен цитат от моята Логика на научното откритие, параграф 12. Понастоящем съм склонен да предложа дефиниция на «причина» въз основа на семантиката на Тарски (която по време на написването на книгата не познавах) в следния дух: «(Единичното) събитие А се нарича причина на (единичното) събитие В, ако и само ако от един набор истинни универсални твърдения (природни закони) следва физическо заключение, чийто импликант е обозначен с А и чийто импликат е обозначен с В». По подобен начин можем да дефинираме понятието за «научно приета причина». За семантичното понятие за означаване вж. Carnap, Introduction to Semantics, (1942). Оказва се, че горната дефиниция може да се подобри, като се използват така наречените от Карнап «абсолютни понятия». За някои исторически забележки, засягащи проблема за причината, вж. тук заб. 7 към гл. 25 от моята книга Отвореното общество и неговите врагове. — Бел. авт.

86. За едно разглеждане на еволюционните тенденции вж. J. Huxley, Evolution (1942), гл. IX. Колкото до теорията на Хъксли за еволюционния прогрес (пак там, гл. X), ми се струва, че всичко, което може да се твърди в границите на разумното, е следното: генералната тенденция към нарастващо разнообразие на формите и т. н. оставя място за твърдението, че «прогрес» (дефиницията на Хъксли за прогреса е разгледана по-долу) понякога има, а понякога няма; че еволюцията на някои форми понякога е прогресивна, докато еволюцията на повечето не е; и че няма никаква генерална причина да очакваме, че в бъдеще ще оцелеят формите, които предстои да прогресират още. (Сравнете твърдението на Хъксли — напр. пак там, стр. 571 — че ако хората изчезнат от лицето на Земята, по-нататъшният прогрес е във висша степен невероятен. Макар аргументите му да не ме убеждават, те съдържат в себе си едно загатване, с което съм склонен да се съглася, а именно, че биологичният прогрес е и е бил нещо случайно.) Колкото до дефиницията на Хъксли за еволюционния прогрес като увеличаващ цялостната биологична ефективност, тоест увеличаващ се контрол над околната среда и независимост от нея, имам усещането, че той действително е съумял да изрази адекватно намеренията на мнозина, които са използвали този термин. Нещо повече, определящите термини не са, признавам, антропоцентрични; те не съдържат оценка. И при все това да наречеш «прогрес» едно увеличение на ефективността или контрола ми се вижда като изразяване на оценка; то изразява убеждението, че ефективността или контролът са добри и че разпространението на живота и по-нататъшните му победи над мъртвата материя са желателни. Определено обаче е възможно да се приемат напълно различни ценности. Поради това аз не мисля, че претенциите на Хъксли, че е дал «обективна дефиниция» на еволюционния прогрес, свободна от антропоморфизъм и стойностни съждения, са защитими. (Вж. пак там, стр. 559; също стр. 565, оспорващи възгледа на J. В. S. Haldane, че идеята за прогреса е антропоцентрична.) — Бел. авт.

87. Това, че при Мил именно това смесване е основната причина за неговата вяра в съществуването на това, което аз наричам «абсолютни тенденции», може да се види от анализа на неговата Logic, книга III, гл. XVI. — Бел. авт.

88. Съществуват някои логически основания да описваме вярата в една абсолютна тенденция като ненаучна или метафизическа (сравнете тук заб. 74 към гл. 27). Такава тенденция може да се формулира чрез неконкретно или обобщаващо екзистенциално твърдение («Съществува такава и такава тенденция»), което ние не можем да подложим на проверка, тъй като никакво наблюдение или отклонение от тенденцията не може да опровергае това твърдение, защото винаги можем да се надяваме, че «в крайна сметка» отклоненията в обратната посока отново ще оправят нещата. — Бел. авт.

89. Ако успеем да определим пълните или достатъчните единични условия с за единична тенденция t, то можем да формулираме универсалния закон: «Когато съществуват условия от вида с, ще има тенденция от вида t». От логическа гледна точка на идеята за подобен закон не може да се възрази, но тя се различава твърде много от идеята на Мил и Конт за закон за последователните промени, който подобно на абсолютна тенденция или закон за една математическа редица характеризира генералния ход на събитията. Освен това как бихме могли да установим, че нашите условия са достатъчни? Или, което е същото: как можем да подложим на проверка закон в посочената по-горе форма? (Не бива да забравяме, че тук обсъждаме положение (б) от глава 27, което включва изискването тенденцията да може да бъде проверена.) За да подложим на проверка подобен закон, ще се наложи много да се постараем да създадем условия, при които той да не важи; с тая цел ние трябва да се опитаме да покажем, че условията от тип с са недостатъчни и че дори и те да са налице, една тенденция като t не винаги съществува. На подобен метод (той е скициран в глава 32) не ще може да се възрази. Той обаче е неприложим към абсолютните тенденции на историциста, тъй като те са необходими и всеприсъстващи съпътстващи обстоятелства на обществения живот и не могат да се отстранят чрез каквато и да било възможна намеса в социалните условия. (Тук отново можем да съзрем «метафизичния» характер на вярата в тенденции, които не са конкретни, каквито са генералните тенденции; твърденията, които изразяват подобна вяра, не могат да бъдат подложени на проверка; вж. също предишната бележка. — Бел. авт.

90. Вж. V. Craft, Die Grundformen der wissenschatlichen Metoden (1925). — Бел. авт.

91. Вж. моята Логика на научното откритие, върху която е основана настоящата глава, и особено доктрината за изпитване чрез дедукция («дедуктивизъм») и за излишността на всякаква по-нататъшна «индукция», доколкото теориите винаги запазват своя хипотетичен характер («хипотетизъм»), както и доктрината, че научните проверки са истински опити за опровергаване на теориите («елиминационизъм»); вж. също дискусията върху проверимостта и опровержимостта. Посоченото тук противопоставяне между дедуктивизма и индуктивизма в някои отношения съответства на класическото разграничение между рационализма и емпирицизма: Декарт е бил дедуктивист, тъй като си е представял всички науки като дедуктивни системи, докато всички английски емпирицисти от Бейкън нататък са разглеждали всички науки като натрупване на наблюдения, от които по индукция се получават обобщения.

Декарт обаче е вярвал, че принципите, предпоставките на дедуктивните системи трябва да бъдат сигурни и самоочевидни — «ясни и определени». Те се основават на прозрението на разума (интелектуалната интуиция). (На езика на Кант те са синтетични и априори валидни.) За разлика от тях аз ги разглеждам като подлежащи на проверка догадки или хипотези. Аз поддържам, че тези хипотези трябва да бъдат опровержими по принцип: именно тук аз се отклонявам от двамата най-велики съвременни дедуктивисти — Анри Поанкаре и Пиер Дюем. И Поанкаре, и Дюем признават невъзможността теориите на физиката да се разглеждат като индуктивни обобщения. Те разбират, че наблюдателните измервания, които съставляват предполагаемата начална точка на генерализациите, са тъкмо обратното — интерпретации в светлината на теориите. Така те отхвърлят не само индуктивизма, но и рационалистическата вяра в синтетичните априори валидни принципи или аксиоми. Поанкаре ги тълкува като аналитично истинни, като дефиниции (както правят кардинал Белармино и епископ Бъркли), като средства за подреждане на експерименталните закони — експерименталните закони, за които той мисли, че са получени чрез индукция. По тоя начин теориите не могат да съдържат нито истинна, нито неистинна информация: те не са нищо друго освен инструменти, тъй като могат да бъдат единствено удобни или неудобни, икономични или неикономични, гъвкави и изтънчени или скърцащи и груби. (Ето защо — казва Дюем, следвайки Бъркли, — не може да има логически причини да не бъдат приети две или повече теории, които си противоречат.) Напълно съм съгласен с тези двама големи автори по отношение отхвърлянето на индуктивизма, както и на вярата в синтетичната априорна валидност на физичните теории. Не мога обаче да приема възгледа им, че е възможно теоретични системи да се подлагат на емпирични проверки. Мисля, че някои от тях са изпитуеми, тоест опровержими по принцип; и че поради това те са синтетични (а не аналитични), емпирични (а не априорни) и информативни (а не просто инструментални). Колкото до прочутата Дюемова критика на решаващите експерименти, той показва единствено, че решаващите експерименти никога не могат да докажат или установят някоя теория; той обаче никъде не показва, че критичните експерименти не могат да опровергаят една теория. Несъмнено Дюем е прав, когато казва, че ние можем да подлагаме на изпитание само огромни и сложни теоретични системи, а не изолирани хипотези, обаче ако изпитаме две такива системи, които се различават само по една хипотеза, и ако можем да конструираме експерименти, които да опровергават първата система, като същевременно напълно потвърждават втората, то имаме достатъчно основания да припишем провала на първата система на онази хипотеза, по която тя се различава от втората. — Бел. авт.

92. Explicandum — подлежащо на обяснение (лат.). — Бел. ред.

93. Един изненадващ пример за начина, по който дори ботаническите наблюдения биват насочвани от теорията (и по който те може дори да бъдат повлияни от предразсъдъка), вж. в О. Frankel, ‘Cytology and Taxonomy of Hebe, etc.’ Nature, том 147 (1941), стр. 117. — Бел. авт.

94. Сравнете този и следващия абзац с F. A. von Hayek, ‘Scientism and the Study of Society’, части I и II, Economica, томове IX и Х, където се критикува методологическият колективизъм и където методологическият индивидуализъм се разглежда подробно. — Бел. авт.

95. За двата откъса вж. Economica, том IX, стр. 289 и сл. (курсивът мой). — Бел. авт.

96. Сравнете Erkenntnis, III, стр. 426 и сл. и моята Logic der Forschung, 1934, чието подзаглавие може да се преведе като: «За епистемологията на естествените науки». — Бел. авт.

97. Донякъде сходен аргумент може да се открие у С. Menger, Collected Works, том II (1883 и 1933), стр. 259–60. — Бел. авт.

98. Вж. «нулевата хипотеза», разгледана в J. Marschak, ‘Money Illusion and Demand Analysis’, The Review of Economic Statistics, том XXV, cтp. 40. Описаният тук метод, изглежда, съвпада частично с това, което професор Хайек, следвайки К. Менгер, нарича «метод на съставянето». — Бел. авт.

99. Дори тук вероятно може да се каже, че използването на рационални или «логически» модели в социалните науки или пък на «нулевия метод» има някакъв смътен паралел в естествените науки, особено в термодинамиката и биологията (конструирането на механични модели и на физиологични модели на процеси и органи) (вж. също използването на вариативни методи). — Бел. авт.

100. Вж. J. Marschak, пак там. — Бел. авт.

101. Вж. P. Sargant Florence, The Logic of Industrial Organizations (1933). — Бел. авт.

102. Този възглед е развит по-пълно в гл. 14 на моето Отворено общество. — Бел. авт.

103. Тия трудности са разгледани от професор Хайек, пак там, стр. 290 и сл. — Бел. авт.

104. Вж. Econometrica, I (1933), стр. 1 и сл. — Бел. авт.

105. Вж. Lionel Robbins, Economica, том V, особено стр. 351. — Бел. авт.

106. Моят анализ може да се съпостави с анализа на Morton G. White, ‘Historical Explanation’ (Mind, N. S., том 52, стр. 212 и сл.), който базира своя анализ върху моята теория за причинно-следственото обяснение, възпроизведен в една статия на С. G. Hempel. Въпреки това той стига до твърде различен резултат. Пренебрегвайки характерния за историците интерес към единичните събития, той внушава на читателя, че едно обяснение е «историческо», ако то се характеризира с употребата на социологически термини (и теории). — Бел. авт.

107. Това е било забелязано от Max Weber. Забележките му на стр. 179 от неговата Ges. Schr. zur Wissenschaftslehre (1922) са най — близкото известно ми предусещане за предлагания тук анализ. Според мен обаче той греши, твърдейки, че различието между теоретичната и историческата наука се крие в степента на обобщение на използваните закони. — Бел. авт.

108. Вж. например Weber, пак там, стр. 8 и сл., 48, 215 и сл., 233 и сл. — Бел. авт.

109. Това предугажда проблемите, които напоследък разработва, но на които не отговаря професор Тойнби. — Бел. авт.

110. За една критика на «доктрината... че цялото историческо знание е относително» вж. Hayek, Economica, том X, стр. 55 и сл. — Бел. авт.

111. Comte, Cours de philosophie positive, IV, стр. 335. — Бел. авт.

112. Mill, Logic, книга VI, гл. X, параграф 3; следващият цитат е от параграф 6, където теорията е разработена по-подробно — Бел. авт.

113. Comte, пак там, IV, стр. 345. — Бел. авт.

114. Mill, пак там, параграф 4. — Бел. авт.

115. По-пълна критика на така наречената «социология на знанието» ще откриете в гл. 23 на моята книга Отвореното общество и неговите врагове. Проблемът за научната обективност и нейната зависимост от рационалната критика и междудисциплинарната проверимост също се обсъжда там, в гл. 24, и от малко по-различен ъгъл в моята Логика на научното откритие. — Бел. авт.

116. Вж. тук заб. 51 към гл. 24. — Бел. авт.

117. Вж. Waddington (The Scientific Attitude, 1941, стр. 111 и 112), комуто нито неговият еволюционизъм, нито научната му етика пречат да отрича, че тази свобода има някаква «научна стойност». Този откъс е критикуван в Хайековата Пътят към робството (The Road to Serfdom), стр. 143. — Бел. авт.

118. Най-добрата известна ми иманентна критика на телеологичната доктрина (и онази, която възприема религиозната гледна точка и особено доктрината за сътворението) се съдържа в последната глава на М. В. Foster, The Political Philosophies of Plato and Hegel. — Бел. авт.

119. Вж. моята книга Отвореното общество и неговите врагове, по-специално гл. 2 и сл.; също така гл. 10, където се привеждат аргументи, че именно загубата на непроменящия се свят на първобитното затворено общество е донякъде отговорна за напрежението в цивилизацията и за лесното приемане на лъжовните удобства на тоталитаризма и историцизма. — Бел. авт.