Нашите непреходни ценности

Библиотеките през XXI век

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Майкъл Горман

Дизайн: Давид Нинов

София, 2012

Майкъл Горман е роден през 1941 г. във Великобритания. Повече от десет години е ръководител на каталогизацията в Британската национална библиография и на службата за библиографски стандарти към Британската библиотека. От 1977 г. живее и работи в САЩ като библиотекар и директор на университетските библиотеки в Урбана, Илинойс, и Фресно, Калифорния. Редактор на второто издание на Англо-американските правила за каталогизация (ААСК2, 1978) и автор на съкратеното издание на тези правила, както и на голям брой книги и статии в професионални и научни списания, посветени на широк кръг библиотечни проблеми. През 2005 г. е избран за президент на Американската библиотечна асоциация.

За книгата си «Нашите непреходни ценности. Библиотеките през XXI век» Горман получава наградата «Хайсмит» на Американската библиотечна асоциация за най-добра книга по библиотекознание през 2001 г.

Предговор

Светът се преобърна с главата надолу?

Капитулацията на лорд Корнуолис през октомври 1781 г. при Йорктаун, щата Вирджиния, отбелязва успешния край на Американската революция, макар че това се е случило две години преди официалното подписване на мира. От този ден нататък Съединените щати вече са сигурни за своята независимост. На 19 октомври, след разгорещена дискусия за условията на капитулацията, разбитите английски и германски войски «маршируваха без знамена, под звуците на мелодията на стар британски марш със съвсем подходящото заглавие «Светът се преобърна с главата надолу»(1).

Някои са убедени, че бъдещето на библиотеките е един електронен Йорктаун, че повсеместното използване на електронни комуникации прилича на революционната мощ на обединената армия от американци и французи и че рано или късно гарнизонът на традиционната библиотека ще падне, а библиотекарите ще бъдат принудени да напуснат незабелязано сцената, защото техният свят е преобърнат с главата надолу. Въпросът, разбира се, е дали тази технология ще унищожи или ще укрепи библиотеките, дали виртуалната библиотека е във война с традиционната и възможно ли е, това което се случва, да не е революция и със сигурност да не е война? Убеден съм, че «дигиталната революция», «епохата на информацията» и всички други изрази, които днес са толкова разпространени, са кухи метафори и ни отдалечават от посоката, в която би трябвало да се движим — обединяване, сътрудничество, съвместно съществуване и мирен прогрес. Единствената метафорична война в тази област, която ми е известна, е войната за разпределянето на средства за придобиване на традиционни библиотечни ресурси и информационни технологии. Тази борба е съществена и има реални последствия, но те не са от принципен или философски характер. Както вече отбелязах, все още има хора, които вярват или искат да вярват, че електронната технология ще замести всички други форми на записване, разпространяване и запазване на знанието и информацията и по този начин ще преобрази образованието, обучението, свободното време и самата същност на обществото. За мнозинството обаче изглежда очевидно, че такава революция не се случва и няма да се случи и че библиотеките ще продължават да включват в програмите и услугите си електронна технология и така ще служим още по-добре на обществото. Първият възглед е тесногръд и почти тоталитарен. Вторият е виждане, насочено към развитие, разширяване, растеж и прогрес.

Въведение

Защо да се пише и да се очаква някой да чете книга, посветена на библиотечните ценности? Отговорът е съвсем прост. Ние живеем и работим във времена на промени. Старата сигурност, изглежда вече не съществува, и мнозина библиотекари се страхуват за бъдещето на библиотеките и на нашата професия. Например наскоро една широко оповестена дискусия за библиотечното образование беше доста затруднена от различията между библиотекари и представители на образователните институции(1). Тези различия показват отсъствие на съгласие за общи убеждения и ценности и често напълно различни представи за бъдещето. Това, което си поставям за цел и което, драги читателю, се надявам, че ще откриеш в тази книга е да разясня и пресъздам опорите на нашата професия, за да мога да предложа поне рамка за дискусия, а в най-добрия случай да представя план, с който да се съобразяваме в бъдеще.

В епоха на просперитет хората все по-често търсят смисъл в живота. Щом се задоволят и осигурят основните нужди — храна, подслон, образование, здравеопазване, този стремеж се развива в различни посоки. Независимо от това дали е съпроводена със задължителна показност или се определя като неангажираща «духовност», за успелия човек религията не е бягство от трудностите на живота, а разширяване на кръгозора с убеждението, че материалният свят не е достатъчен. Религиозно възраждане възниква и във времена на сериозни промени, когато радостта от настоящето се притъпява от неопределен страх от бъдещето. Щом преодолеят борбата за оцеляване, отделните хора и групи от хора се насочват не само към религията, но и към търсене на определящи етични принципи и убеждения. В известен смисъл светът на библиотеките е микрокосмос на големия свят — обнадежден от технологиите, но смутен от неизвестността, променящ се по начин, който повечето от нас разбират смътно. Това е свят, в който икономическите основи на библиотеките и продуктите, с които работим, зависят от непредсказуеми сили. Свят със свой собствен жаргон, непрестанни промени, нови изисквания за нови видове обслужване и необяснимото, вездесъщо, неприятно усещане, че почвата под краката ни е неустойчива — всичко това може да се каже както за нашата работа в библиотеките, така и за света, в който живеем и който библиотеките обслужват. Осъзнаването на този по-широк контекст е условие за разбирането и обясняването на средата, в която функционират библиотеките. Библиотеките, библиотечното обслужване и библиотекознанието са обхванати от процес на привидно непрекъсната промяна, който почти навсякъде се приписва на технологията. Би било погрешно обаче библиотеките да се разглеждат като независима система или за всичко да се отправят похвали или упреци към технологията. Технологичните промени, които библиотеките претърпяха през последните двадесет и пет години, бяха драматични, но те бледнеят в сравнение с подобните промени в обществото, политиката, начина на живот и почти всички други аспекти на човешкия живот. Ако приемаме, че автоматизацията, Интернет и Глобалната мрежа са оказали дълбоко въздействие върху библиотеките, нека да се замислим за малко и да сравним тяхното влияние със значението на фактори като:

— глобализацията на търговията;

— създаването на взаимозависима световна икономика;

— падането на комунизма в Източна Европа и преобразяването, за добро или зло, на обществата в този регион;

— напредъка на медицината, който увеличава продължителността на живота в развитите страни и води до застаряване на населението;

— успех на женските движения в развитите демократични страни;

— възхода на демокрацията и икономическата мощ на азиатските страни.

— края на Студената война;

— появата на глобални средства за информация като CNN;

— увеличаването на свободното време и разнообразието на формите на прекарването му в развитите страни;

— увеличаването на глада и лишенията в развиващите се и неразвитите страни;

— отрицателното въздействие на използването на горивни изкопаеми и индустриализацията върху околната среда;

— възхода на фундаментализма в световен мащаб;

— прехода от индустриализация към икономика на услугите в развитите страни;

— прехвърлянето на индустриализацията от развитите към развиващите се страни;

— сблъсъка между «глобализация» и «социален атавизъм» във всички общества;

— възхода на глобалния тероризъм.

Тези и много други направления безспорно са повлияни от технологията и много често са преплетени с нея. Ясна е връзката между глобалната търговия и появата на мигновеното предаване на информация и новини по целия свят. И преходът от индустриализирано стопанство към икономика на услугите е причинен от технологията. Други видове промяна (на околната среда, обществена и т. н.) в много случаи са повлияни от технологията, но имат други, по-дълбоки корени. Да вземем за пример споровете дали библиотеките трябва да ограничават достъпа на децата до електронни ресурси чрез филтри или по друг начин, които ясно се фокусират върху използваната технология. Но също така е ясно, че това е проява между различни обществени и политически възгледи, което съпровожда модерните технологии в течение на десетилетия и даже столетия.

Невъзможно е никое от направленията или събитията от горния списък да се разграничи, а въздействието на технологията върху библиотеките представлява влиянието на технологията върху света като цяло, но в умален вид. Важно е да се отбележи, че ние като човешки същества сме част от обществото, в което живеем, а това общество е част от все по-взаимносвързаната мрежа, която вероятно ще състави зараждащото се глобално общество. Трябва винаги да имаме предвид, че онова, което се случва в библиотеките, е резултат на случващото се в обществения живот, на обществената организация и насоките в световната икономика.

Променя ли се нещо?

От литературата от различни периоди личи, че хората по това време са вярвали, че живеят в епоха на безпрецедентни промени. Така е винаги и промяната, която се извършва в момента, стряска повече от преживяната промяна по простата причина, че резултатите от нея са ни известни, а не можем да прозрем какво ще донесе промяната, която преживяваме или прогнозираме. Но както и да ги възприемаме, промените се случват и ще се случват и в бъдеще. Можем да ги изчакваме пасивно и да реагираме според случая, но можем и да ги планираме и, доколкото е възможно, да ги контролираме. Тази книга не е посветена на планирането, защото по този въпрос има достатъчно литература. Това е книга, която подбужда към обсъждане на основните ценности в нашия труд в библиотеките, защото при отсъствие на интелектуална и философска подкрепа планирането никога не е ефективно. Хората се нуждаят от смислена обосновка на дейността си и именно тя ги откъсва от досадните ежедневни задължения и издига качеството на живота им. С тези разсъждения не целя да защитя прикриването на изнурителния труд или оправдаването на ненужните усилия, а напротив, да се застъпя за значението на отговорността за опазването на писменото културно наследство и на други ценности за утвърждаването на полезния труд. Мисля си, че ние, библиотекарите, усещаме със сърцето си, че това, което вършим, е полезно и добро и че ако съберем извършеното от всеки от нас, резултатът ще бъде с по-висока стойност от сумата на отделните части. И все пак, ако съдя по собствения си повече от четиридесетгодишен опит в библиотеки, днес повече от всякога има библиотекари, които поставят под въпрос работата си и самите основи на трудовата си дейност. Това явление може да се обясни с две думи — промяна и несигурност.

Ценности и ценност

Ние живеем в епоха на несигурност и това проличава от всеки аспект на живота ни. Независимо от икономическия просперитет през по-голямата част на 90–те години и края на Студената война, повечето от нас, макар и доволни от настоящето, се опасяват от промените, на които сме свидетели и дори от тези, които предстоят. Тази несигурност господства в трудовата ни дейност. Около бъдещето на библиотекознанието и библиотеките се вихрят спорове и ние трудно се ориентираме в предсказанията на учени капацитети, особено когато повечето от тях изглежда поставят под въпрос самото съществуване на нашата професия. Все по-очебийно става прекъсването на връзката между практикуващите библиотекари и ползвателите на библиотеките, от една страна, и академичните теоретици, «учени в областта на информацията», мнозина от преподавателите по библиотекознание и някои от водещите фигури в нашата професия, от друга. Първите се оплакват от намаляващите бюджети, от запуснатите, претъпкани библиотеки и от ужасната принуда с по-малко средства да се постига по-голям резултат. В същото време другите публикуват неразбираеми статии за дигиталните библиотеки, представят фантастични доклади (като например нескопосания доклад Бентън (2)), провеждат въздухарски конференции и се радват на удоволствието от нашето недоумение. Пропастта между елита, работещите в библиотеките и ползвателите е безпрецедентна. Тази пропаст се дължи почти изцяло на факта, че онези, които се интересуват от библиотеки, но не са ангажирани с ежедневното им битие, обикновено са по-ентусиазирани по отношение на виртуалните библиотеки, отколкото тези, които се сблъскват с реалността на съвременните библиотеки и тяхното използване. Онези от нас, които са убедени, че реалните библиотеки трябва да обслужват реални хора, днес повече от всякога се нуждаят от утвърждаване на нашите ценности и стойност. Затова трябва да осъзнаем естеството на ценностите и да се споразумеем за библиотечните ценности и тяхното приложение.

Пътешествие из аксиологията

Аксиология (гр. axios «ценен» и logos «наука») — учение за естеството на ценностите, видовете ценности и особено етичните признаци за определяне и оценка на ценности(3).

Ценност е онова, което възбужда дълбокия интерес (често и съвсем основателно егоистичния интерес) на индивид или група. С обединяването на група ценности се формира «ценностна система». За ценности се говори от различни гледни точки: икономическа, морална, религиозна, художествена, научна, политическа, професионална и юридическа. За всяка от тези области терминът има различно, макар и близко значение. Най-простото и широко разпространено определение е икономическото, но дори и в този случай понятието «ценност е далеч по-значимо и трайно, макар, за разлика от «цена», съвсем да не е измеримо. В другите области, за да си дадем сметка, колко хлъзгава е думата «ценност», трябва само да си помислим за «художествена ценност» (когато голяма награда за изкуство може да бъде спечелена от крава във формалин) или «политическа ценност» (когато политическите партии са всепризнати инструменти на търговски или други интереси). Важно е при формулирането на ценности да се отбележи значението на егоистичния интерес, тъй като и най-алтруистичните ценности могат да бъдат изтълкувани като извършване на действия или начин на съществуване, които облагодетелстват благоразумни индивиди или групи. Така например две основни ценности на западния свят са свободата на личността и благоденствието на обществото (най-голямото благо). Здравомислещият човек се досеща, че първо тези ценности са в непреодолимо противоречие и трябва да се уравновесяват, и второ, че макар свободата на личността да облагодетелства индивида, така въздейства върху него и благоденствието на обществото. Само нихилист или краен либертарианец би отхвърлил хармонична общност, която осигурява благосъстоянието на всички, които са част от нея. С други думи, ценностите се коренят в действителността и не съществуват сами за себе си като философски категории. Всяка група от хора и всяко поколение трябва да установи своите ценности като запази онези, които са свързани с неговия интерес или полза, отхвърли онези, които вече не го засягат, и създаде нови или по-скоро пресъздаде старите ценности. Ето едно от най-сбитите определения на понятието «ценност»:

«Ценност е трайно убеждение, че от лична или обществена гледна точка определено поведение или крайна цел на съществуването трябва да се предпочита пред обратното или противоположно поведение или крайна цел на съществуването. Ценностна система е трайна организация на убеждения, която се отнася до определено поведение или крайна цел на съществуването за относително значим период от време»(4).

Това определение привлича вниманието по няколко причини. На първо място поради това, че авторът поставя знак за равенство между ценности и убеждения. По-нататък той определя различни категории убеждения и посочва, че ценностите принадлежат към категорията, наречена от него нормативни убеждения, т. е. такива, които съдържат преценка какво в определено поведение или начин на съществуване е желателно и какво не е. Например твърдението, че демокрацията е основната ценност на библиотекознанието, трябва да бъде предхождано от следното изречение: «Вярвам в демокрацията и смятам, че тя е най-добрата политическа система, която познавам». Тук трябва да се отбележи, че ценностите, които принадлежат към този вид убеждения, по същността си са лични. Отделният човек трябва да бъде убеден и да се придържа към определена ценност, преди да се присъедини към други хора, които споделят същата ценност, и да стане част от общност с еднакви интереси.

На второ място трябва да се отбележи, че в определението се твърди, че ценността представлява и предпочитание. Това означава, че приемането на определена ценност включва отхвърлянето на антитези и алтернативи. Ако вашата библиотечна ценност е обслужването, идеята една стойностна библиотека да се разглежда отделно от ползването й от читателите (това виждане беше разпространено в много научни библиотеки) и отсъствието на целенасоченост в обслужването няма да бъдат приемливи за вас.

Третият интересен момент е думата «трайни». От определението става ясно, че ценностите трябва да са дълготрайни и да са валидни след тридесет години така, както са били преди тридесет години. За да бъде една ценност от значение, тя трябва дълготрайно да подтиква към действие и да осмисля съществуването на онези, които я приемат. Това обаче не означава, че ценностите по дефиниция са непоклатими. Всяко нещо може да бъде променено, включително и всяко нещо от света на идеите и вярванията. Когато едно убеждение се издига на равнището на ценност, промяната може да се развие постепенно и трябва да обхваща по-скоро нюансите на смисъла, отколкото същността на самата ценност. Според мен, когато една ценност се осъзнае, тя трябва да се утвърди дотолкова, че да осигури последователност на мисъл и действие и едновременно с това да бъде достатъчно гъвкава, за да дава възможност на отделния човек или група хора да изменят приоритетите си в зависимост от промяната на обстоятелствата или идеите.

Четвъртата особеност на определението е, че то изрично се отнася до въпросите на поведението и крайните цели на съществуването. Казано накратко, отнася се както до средствата, така и до целите. Да вземем за пример една библиотечна ценност, към която ще се върна по-късно — задължението за съхраняване. Поведението ни като пазители на библиотечните колекции се състои в съхраняване на всички форми на записано знание и информация, а крайната цел на тази ценност е хората на бъдещето да знаят това, което знаем ние. Средствата са различни технологии на подбор и опазване, а целта е човешката писмена памет да се предаде на бъдещите поколения. Някои учени, по-специално Джон Дюи, са се опитвали да посочат, че различието между инструменталната ценност (онова, което е добро като линия на поведение) и същинската ценност (онова, което е добро като желано състояние на съществуване) няма толкова голямо значение от философска гледна точка. Други твърдят, че между тези видове ценности има значителна разлика и дори създават подкатегории на целите и средствата. Що се отнася до библиотеките, струва ми се, че това разграничаване почти не се отразява на употребата им. Повечето от ценностите, на които ще се спра по-нататък, са едновременно и средства, и цели. Трябва да се придържаме към мъдрата повеля «бъди такъв, какъвто искаш да станеш». Например с извършването на услуга в библиотеката се осъществява библиотечно обслужване и следователно основната ценност на обслужването представлява както средство, така и цел(5).

Защо обсъждаме ценностите?

Ценностите са полезни и могат да се използват в ежедневната практика, тъй като те представляват стандарти, с помощта на които можем да оценим дейността си, да преценим дали се приближаваме или се отдалечаваме от целта си и да сравняваме действията си и начина си на живот с тези на другите и с идеалите, които тези ценности представляват. Ценностите създават и основа за спор и дискусия и са необходима предпоставка за плодотворно взаимодействие с други хора или общности. Освен като мярка за нашето поведение, цели и начин на живот ценностите имат психологическо значение за отделния човек или групата. Когато сте уверен във вашата ценностна система и в убежденията, от които тя е съставена, дори провалът е поносим, тъй като вашите ценности ви подсказват, че си е заслужавало да действате по този начин и че преследваната от вас цел е била благородна. Човек, който е сигурен в ценностите си, обикновено изпитва уважение към себе си, поне в областта на действие, към която се прилагат тези ценности.

Разбира се, ценностите имат и тъмна страна. Те могат да се отстояват искрено, но могат и да се превърнат от предпочитания в абсолют. С такава изкривена ценностна система човек винаги е непоколебимо прав и възприема хората с други убеждения или предпочитания не само като различни от него, но и като носители на злото. Това е причина за липса на толерантност и религиозни войни. Една от най-опасните съвременни заблуди е романтичната идея, че откровеността е възхитителна сама по себе си. Светът е пълен с искрени фанатици, които са толкова обсебени от правилността на ценностните си системи, че не подбират средствата да ги наложат на останалите. Искреността, съчетана с желанието да натрапиш своите ценности на другите, е далеч по-антисоциална от най-дълбокия цинизъм. Така се създават хора, които забраняват книги, взривяват болници, промиват мозъци и извършват всякакви тоталитарни и тиранични действия. Следователно съществуват ли ценности, които са «добри», и такива, които евентуално са «лоши»? Този въпрос предполага съществуването на някаква метаценност или набор от метаценности, които са инструмент за изразяване на убеждението в ценностите, направлявящи нашите действия и нашето съществуване. Обществото ни се основава, поне на думи, на метаценностите разум и толерантност, които се противопоставят на верския конформизъм и нетолерантността. Религиозните хора много харесват израза «обичам грешника и ненавиждам греха». Разбира се, грехът е въпрос на вяра и ако се замислим, това заявление може да се представи по следния начин: обичам другите, но ненавиждам тяхното поведение, ако то не се побира в нормите, в които вярвам Аз. Като оставим настрана всеобщото отрицание на убийството, насилствения грабеж и други подобни престъпления (които, макар и повсеместно забранени, доста често се извършват), това, което за една ценностна система представлява грях, за представители на други ценностни системи може да бъде съвсем безобидно. Едно съвременно, плуралистично общество, в което съблюдаването на индивидуалните права е поверено на закони и конституции, по дефиниция е общество на толерантността и взаимното разбирателство. Ценността не може да бъде «добра», защото се приема от вас или от мен, нито пък да е «лоша», тъй като не сме съгласни с нея. Тя не е бойно поле на убеждения и идеи, а начин на възприемане на живота и труда, който се стреми към утвърждаване на положителната обща основа и съществените елементи на една професия, посветена на службата на човечеството.

Нека дефинираме работната среда и труда си като библиотекари като въведение към обсъждане на специфичните ценности на библиотекознанието и тяхното приложение.

Какво представлява библиотеката

Преди много години отговорът на този въпрос беше лесен. Библиотеката беше сграда или помещения, определени да побират книги и други печатни материали, които да бъдат достъпни за ползване. Това просто определение не е приложимо не само днес, но от десетилетия насам. Понятието «библиотека» обхваща библиотечното обслужване, библиотечните колекции, библиотечния персонал и редица дейности, които се извършват във или извън сградата, която е най-видимото му проявление. Помислете си само за произведените от Библиотеката на Конгреса компактдискове, съдържащи много от нейните архивни колекции, чрез които се предоставя достъп до уникални и подлежащи на физическо опазване документи за всеки, който притежава компютър. Разумно ли е да се твърди, че за хората, които ползват тези компактдискове в Единбург или Санкт Петербург, Библиотеката на Конгреса присъства в Шотландия или Русия така, както я виждаме в нейните величествени сгради във Вашингтон? Страницата на библиотеката в Интернет може да изглежда като самия връх на глобална, достъпна отвсякъде библиотека, но дали тя се различава качествено от печатните библиотечни каталози от миналото? Съвременните технологии създадоха възможност за много по-широк и ефикасен достъп до библиотечните ресурси и колекции. Това обаче не означава, че днес понятието «библиотека» трябва да се разглежда като напълно ново. Резултатите от съвременните технологии несъмнено са първата проява на изявяването на библиотеките далеч извън стените на техните сгради.

Преди повече от четиридесет години работех в голяма обществена библиотека в Лондон, която имаше многобройни филиали, две мобилни библиотеки и оперативна служба за хора, които не могат да напускат дома си или са хоспитализирани. Колекциите съдържаха книги, периодични издания, микроформи, картини и гравюри, карти, звукозаписи, ноти, филми, играчки и театрални кукли и всички материали можеха да се заемат за дома. Голямо техническо нововъведение беше системата за обслужване, която чрез използване на микрофилм и перфокарти значително ускоряваше процесите на обслужването. Регистрираните ползватели на обществената библиотека бяха над 50% от постоянно живеещите в района. Не описвам тази библиотека като носталгично упражнение, а за да посоча, че в представата за библиотеката като вездесъща сила в обществото, която прескача ограниченията на сградата и събира и предоставя за ползване материали във всякакви формати като използва съвременни технологии, няма нищо ново. С други думи, ако можеше магически да се върнем в тази библиотека през 1958 г. и да инсталираме в нея връзка с Интернет, дали разликата би била приета като нещо изключително, или просто като степен в развитието на технологиите? И ако се наложеше всички тези модерни чудеса на техниката да се заплатят със занемаряването на някои от прекрасно действащите библиотечни служби от 1958 г., дали това щеше да бъде добре, или зле? Привеждам тази въображаема ситуация като пример, за да повдигна трудни въпроси, и като предизвикателство към някои от общоприетите днес схващания. Разбира се, не вярвам, че времето и постигнатото през него могат да се върнат обратно, а и не бих желал това, дори да беше възможно. Съвременните технологии имат много предимства и характеристики, които могат да подобрят библиотечното обслужване. Но към библиотечната технология трябва да се отнасяме спокойно и рационално и да я приспособяваме към историята и развитието на библиотеките, а не да я посрещаме като неописуема благодат и още по-малко като техническо земетресение, което ще унищожи самата идея за библиотека, за да създаде нов и напълно различен кибернетичен обект.

Какво представлява библиотекознанието

В далечното минало се пишеше за нещо, наречено «библиотечно стопанство». Този термин подчертаваше практическото, целенасочено естество на нашата професия. По-късно Ранганатан създаде термина «библиотечна наука». Този термин беше въплъщение на неговата представа, че библиотекознанието може да се възприема като научни принципи, управляващи действията на библиотекарите. Днес и двата термина изглеждат старомодни, както впрочем и самият термин «библиотекознание», но какво да използваме вместо тях? Какъвто и да е терминът, ако искаме да обсъждаме нашите ценности и философията на нашата професия, трябва да разберем какво вършат библиотекарите и да определим обхвата на техните общи професионални знания.

«За съжаление библиотекознанието малко е било подлагано на професионално самонаблюдение. Поколения библиотекари са поемали обществената отговорност за опазването на писмената памет на човечеството, разработвали са практически процедури за организация и обслужване и се отнасяли с безразличие към правото техните практически умения да бъдат определяни като наука.»(6)

В първа глава се спирам на философията и теорията и на отсъствието им в библиотекознанието, затова тук ще се задоволя с практическата задача да определя труда на поколения библиотекари в рамките на това, което те вършат или са вършили.

Преди това обаче бих искал да предложа съвременно определение на понятието «библиотечен фонд». Дори в миналото тази на пръв поглед безобидна дума можеше да се интерпретира различно. Така например, представляват ли всички книги на библиотека с филиална структура един библиотечен фонд или няколко библиотечни фонда. Този въпрос може да изглежда незначителен, но неговият отговор е рамка, в която се вписва библиотечната администрация, каталогизацията и развитието на колекциите. Ако структурата се възприема като съставена от няколко библиотечни фонда, за всеки от тях трябва да се определи отделна политика за развитие. От това произтича възможността тези политики да се различават една от друга и да предполагат различно финансиране, което да отговаря на потребностите на ползвателите на всеки отделен филиал. От друга страна, когато структурата се разглежда като един библиотечен фонд, библиотеката ще има една политика за неговото развитие и централизирано финансиране. В такъв случай ще се задоволяват потребностите на една по-широка общност, обслужвана от единна библиотека за сметка на ползващите отделните филиали. Представата за «библиотечен фонд» се усложни още повече с изграждането и ползването на сводни каталози, чрез които фондът на една библиотека става достъпен за потребителите на другите библиотеки. И накрая, тези усложнения се умножиха с появата на електронните ресурси. Известно време тези ресурси не само не се разглеждаха като част от библиотечните фондове, но заплащането за тях не се приемаше като част от бюджета на библиотеката за комплектуване. И така е все още в много библиотеки — ако проследите отчитането на финансите, ще установите, че електронните ресурси не се разглеждат като част от фондовете на библиотеката. Тази практика е не само объркана по финансови и стратегически причини, но и вредна по замисъл.

Според мен фондът на съвременната библиотека трябва да включва:

— материални обекти, които библиотеката притежава (книги и т. н.);

— локални нематериални (електронни) ресурси, притежавани и контролирани от библиотеката;

— материални обекти, притежание на други библиотеки, достъпни за местните ползватели чрез сводни каталози и схеми за междубиблиотечно заемане;

— отдалечени нематериални ресурси, до които библиотеката предоставя достъп, без да са нейна собственост.

Придържайки се към това определение, не е трудно да повярваме в метафората за концентричните кръгове (като започнем от «традиционния» фонд на местната библиотека), които се разпростират безкрай и накрая обхващат цялото световно записано знание и информация. На тази преувеличена представа можем да се противопоставим като си припомним, че повечето от потребителите на библиотеката предпочитат местните ресурси, които могат да се ползват незабавно. Това е още по-вярно, когато разполагаме с качествен фонд на местната библиотека, изграждан в продължение на години с отчитане на потребностите на общността и допълван от внимателно използвани и леснодостъпни електронни ресурси.

На фона на това разширено определение за библиотечен фонд библиотекарите извършват следните дейности:

Подбират:

— материални обекти (книги, списания, ноти, звукозаписи, филми и видео, ръкописи, микроформи и т. н.) за включване към библиотечните фондове;

— чрез разработване на профили, които определят видовете материали, събирани от библиотеката чрез планове за набавяне;

— електронни ресурси, които да бъдат закупени, абонирани или определени като част от възможностите за обслужване на ползвателите на библиотеката.

Набавят:

— чрез покупка (по индивидуални поръчки или като част от план за набавяне);

— чрез абонамент (списания, електронни ресурси и т. н.);

— чрез механизмите на дар и обмен.

Организират фондовете и предоставят достъп:

— като каталогизират, спазвайки изискванията на националните и международните стандарти;

— като класифицират библиотечните материали, за да организират материалните обекти или да улеснят търсенето по съдържание в системите с отдалечен (online) достъп;

— като създават и поддържат системи с отдалечен (online) достъп;

— като добавят библиографски записи към националните бази данни и сводни каталози;

— като поддържат фондовете на библиотеката от материални обекти.

Опазват и консервират:

— като ползват подходящи технологии за консервация, за да запазят колекциите от материални обекти във възможното най-добро състояние за бъдещите потребители;

— като работят в сътрудничество с други библиотеки за съхраняването на «единствени екземпляри»;

— като работят в сътрудничество с други организации за запазването на ценни електронни документи и ресурси;

— чрез разработване на политика за опазване, съобразена със спецификата на отделните носители, например прехвърляне на 35 мм филми на видеоформати, консервация на архивни документи и копиране на износени документи на компактдискове, за да се намали или изключи прякото им ползване.

Подпомагат ползвателите на библиотеката:

— като поддържат и осъществяват качествено справочно обслужване за всички потребители на библиотеката;

— като създават и поддържат системи, които не затрудняват потребителя и материална среда, която улеснява използването на отделните библиотечни материали;

— като осигуряват достъп до библиотечните фондове с минимално усилие от страна на ползвателите;

— като създават и разпространяват указания за ползване на библиотеката в различен формат (печатни, на страници в Интернет и т. н.).

Обучават ползвателите на библиотеката:

— чрез разработване и прилагане на програми за обучение за:

– основни библиотечни познания;

– основни компютърни умения;

– откриване, идентифициране и ползване на релевантни източници на информация;

– избор на формат(и), подходящи за получаване на релевантни отговори на специфични въпроси;

– критично мислене.

— чрез включване на посочените умения като справочно обслужване при условия, които са невъзможни или неподходящи за прилагане на редовни програми за обучение.

— чрез използване на всички достъпни съвременни педагогически технологии за провеждане на програми за обучение.

Администрират и управляват библиотеката и персонала, обслужването и програмите в нея.

В малко библиотеки, а може би в никоя библиотека, библиотекарите работят по всички аспекти на изброените по-горе задачи. За да постигнат всичко, което се съдържа в мисията на библиотеката, повечето работят със сътрудници непрофесионалисти и с представители на други професии (компютърни специалисти, технически персонал и др.). След очертаването на основните задачи трябва да се определи каква част от всяка от тях е наложително да се изпълнява от професионалисти. Това разграничаване се налага не защото тази част е по-важна от другите дейности, а за да се използват (най-често) ограничените професионални човешки ресурси на местата, където ще бъдат най-полезни. В различните библиотеки съществуват различни обстоятелства, но, общо взето, професионалните компоненти на работата в библиотеките са следните:

— разработване и наблюдение на политика за развитие на фондовете;

— разработване и наблюдение на профили на комплектуване;

— управление на дейностите по комплектуването;

— извършване на първична каталогизация и класифициране;

— извършване на каталогизация на архивни и специални колекции;

— работа с компютърните системи;

— разработване и управление на политика за консервация и опазване;

— извършване на общо и специализирано справочно обслужване;

— разработване, управление и осъществяване на програми за обучение на ползвателите;

— ръководство, администриране и управление на библиотеката*;

— управление на човешките ресурси (персонала)* и бюджета*;

— осигуряване на допълнително финансиране*.

Години наред се спори дали отбелязаните със звездичка задължения трябва да се извършват от професионални библиотекари. Наблюденията ми върху американските библиотеки, които не са управлявани от библиотекари, ме убедиха, че библиотекарите са най-добри ръководители. С това не се опитвам да твърдя, че всички библиотекари са достатъчно сърцати и организирани, за да станат добри ръководители, но онези, които притежават тези тъй желани характеристики, наистина са подходящи да оглавят библиотеката. Това наблюдение се потвърждава от опита на университетските библиотеки в Европа и Азия, начело на които почти винаги са академични фигури, които не са библиотекари. Това е една от основните причини тези библиотеки да не отговарят по качество на представянето си на съответните американски библиотеки, които се ръководят от професионалисти.

Ако трябва да избирам между библиотекар с добър опит в областта на компютърните системи и компютърен специалист без библиотечни познания, аз винаги бих избрал първия. Това се отнася и за библиотекарите, които отговарят за осигуряването на допълнително финансиране. От друга страна, струва ми се, че професионално обучен персонал и служители, отговарящи за финансовите и бюджетните въпроси, са най-подходящи за по-големите библиотеки, които се нуждаят от такива специалисти.

Какво представлява библиотекарят

Практичният отговор на този въпрос е: лице, което след като е получило магистърска образователна степен от акредитирано висше училище и е натрупало професионален опит в практиката, изпълнява една или повече от изброените по-горе задачи. Разбира се, библиотечната професия може да има и други измерения, които обхващат нови задачи в нова специализирана среда — дейност в професионални асоциации, продължаващо обучение, научни изследвания и публикации. Когато един библиотекар създава уеб страници, за да разгърне справочното обслужване или обучението на ползвателите на библиотеката, той извършва библиотечна дейност. Ако обаче той използва уменията си, придобити в процеса на разработването на уеб страниците, за да стане «уебмастър» в университет, фирма или друга организация, работата му може да бъде полезна, но не може да се нарече библиотекознание. Това означава, че задачите на библиотекаря не се променят, но средствата и процедурите, които използваме при извършването на тези задачи, могат да се променят, трябва да се променят и ще се променят. И още нещо, мисията на библиотеките днес и задачите на библиотекаря в най-широк смисъл се доближават много повече до библиотеките и библиотекарите от XIX в., отколкото до компютърен център. Краткотрайното увлечение от 80–те години на XX в. да се съчетават библиотеки и компютърни центрове на основата на общата им връзка с «информацията» загуби популярност именно защото се доказа, че предпоставката за такова обединяване е неиздържана. Библиотеките се различават от другите организации, библиотекознанието има своя структура и история и библиотекарите са длъжни да реорганизират своята мисия и да се гордеят с уникалността й.

А сега, след като се спряхме накратко върху същността на съвременните библиотеки и на дейността на съвременните библиотекари, нека обърнем внимание на философията и основополагащите идеи на библиотекознанието през XIX и XX в.

1. История и философия на библиотечните ценности

Съществува ли недоверие към философията?

От епохата на шумерите през третото хилядолетие преди Христа до днешното време на разнообразни библиотеки библиотекознанието е било възприемано като изцяло практическа дейност. Чак през 1933 г. Пиърс Бътлър написа:

«За разлика от колегите си от други обществени дейности, библиотекарят е странно незаинтересован от теоретичните аспекти на своята професия ... Библиотекарят е уникален по своя непринуден прагматизъм. Изглежда, че интелектуалното му любопитство се задоволява от непосредствено осмисляне на всеки процес сам за себе си. Всъщност всяко старание това осмисляне да се обобщи в професионална философия му изглежда не само излишно, но определено опасно»(1).

Бътлър си поставя за цел да защити научните методи в библиотекознанието и тук, както писателите винаги постъпват, преувеличава противоположното твърдение. И все пак едва ли е съвпадение, че мнозина от водещите фигури от началните години на съвременното библиотекознание са били по-скоро практици, отколкото теоретици. Въпреки цялата философска основа на Десетичната класификация (Аристотел и т. н.) Мелвил Дюи е воден най-вече от необходимостта да подреди книгите по стелажите. Цялата кариера на Антонио Паници е изпълнена с огромно съзидание и активност — той е човек на действието, типичен представител на викторианската епоха. Литература за философията на библиотекознанието съществува, има и значителни мислители (особено Джес Шира и Ранганатан), но повечето от постиженията в тази област са резултат на решаване на проблем и на прагматичен подход. Дори ако се замислим, се оказва, че най-интелектуалните области на библиотекознанието — каталогизацията и класификацията, се основават на теории, които почти винаги стъпват на натрупан практически опит (Ранганатан и Любецки са блестящи примери за изключения от това правило).

Следователно става дума за професия, която се е развивала през вековете, без да обръща внимание на философията, отминавайки принципите и ценностите, но с изключителен респект към практичното, полезното и утилитарното. Може почти да се каже, че сме развили някакъв вид антифилософия на практичността, която приема полезното и отхвърля ненужното. Едва ли е нужно да подчертавам, че утилитаризмът сам по себе си е философия, която открива морално достойнство в облагодетелстването на най-много хора. Съвършен библиотекар е онзи, който се ръководи от утилитарни принципи. Например, да се създаде каталог, който е полезен за повечето от ползвателите на библиотеката и предоставя достъп до релевантни материали, в повечето случаи е утилитарно. Утилитарно е и обучението за ползване на библиотеката, което може да се оцени като усъвършенстване на уменията на много студенти. Модерният призив да не допускаме перфектното да унищожи доброто също е утилитарен подход. За мнозина от нас обаче подобна наситена практичност оставя празнина, чувство на необходимост от повече смисъл и по-богата философска основа.

В своя отличен анализ на кардиналната статия на Андрю Осбърн «Кризата на каталогизацията» (1941) X. М. Галахър отбелязва, че д-р Осбърн (който е имал философско образование) разграничавал «прагматизма» в неговото обичайно значение от «американския прагматизъм» на Уилям Джеймс, Джон Дюи и др.(2) «Американският прагматизъм» се занимава не само с онова, «което е полезно», но и с по-широкия въпрос какво се опитваме да постигнем с възможните най-ефикасни средства. Тя убедително доказва, че статията на Осбърн, която променя напълно каталогизацията, се основава на характеристиките на американския прагматизъм. Това е от значение, ако не за друго, поне за това, че в подхода на Осбърн се обединяват двете направления на практичността и философията(3).

Ако практичните библиотекари продължават да изпитват недоверие към философията, това по ирония става въпреки приликите между библиотекари и философи, посочени от професора по философия Ейбрахам Каплан:

«Вашата професия, също като моята, предполага доверие, тъй като нейната област на приложение е знанието и културата в тяхната цялост. За нас нищо не бива да бъде чуждо и трябва да сме готови при съответни обстоятелства да бъдем полезни с уважение към всяка област от интерес за хората. Също като вас, ние дори не можем да започнем да се занимаваме с тази материя и съдържанието на тази безкрайна територия, а само с нейните форми, структура, порядък и вътрешните взаимовръзки между различните й части»(4).

Прагматизъм и идеализъм

Джес Шира потвърждава казаното от Пиърс Бътлър с твърдението «библиотекарите рядко си задават въпроса за философията на библиотекознанието»(5). Ние обаче се опитваме да очертаем тази философия в серията от лекции, от която произхожда този цитат. Неговата представа за професионалното библиотекознание се корени в две големи идеи — обслужване и теоретична интелектуална същност. По думите на Шира обслужването, което библиотекарите извършват, е «насочено към човечеството и е съпроводено с високо чувство на целенасоченост и отдаденост»(6). Идеята, изразена по този начин, повтаря мисълта на Бътлър — «библиотекарят вижда работното си място като светско светилище, където той извършва културно причастие за верующите»(7). Тези думи са високопарни, но събуждат чувството, че зад нашия труд има нещо неосезаемо и значимо, чувство, което влиза в противоречие с нашето отношение на практици да оценяваме високо само най-полезните неща. Арчибалд Маклийш, поет и директор на Библиотеката на Конгреса, е споделил това, когато е говорил за «истинската библиотека», твърдейки, че «наистина има нещо мистериозно» и че «библиотеката олицетворява схващането за иманентност на смисъла»(8).

Независимо дали се замисляме за това, или не, сблъсъкът между прагматизъм и идеализъм е присъщ на нашия труд. В една своя кратка и достъпна статия Лий Финкс прави разграничение между необходимостта от библиотечно обслужване и порива, който подтиква библиотекарите да отговарят на тази необходимост(9). Според него «този наш алтруизъм е благороден стимул ... той изглежда добър от морална и от психологична гледна точка». Той обаче отбелязва също, че библиотеките дължат съществуването си на факта, че обществото се нуждае от тях по практически съображения и ако не отговаряме на тази практическа необходимост, ние ще загинем. Прагматизмът и алтруизмът или идеализмът може и да не са в конфликт, но дали те като допълнителни стимули и начини на мислене не представляват двете страни на монетата на нашата дейност? Може би просто трябва да оставим идеализма да въздейства върху прагматизма и да помним, че непрактичният идеалист и практичният библиотекар без виждане и въображение са еднаква заплаха за библиотеката.

За да анализираме единството на прагматизма и идеализма в съвременната библиотечна философия, ще се спра на идеите по тези въпроси на четирима библиотекари от XX в. — Ш. Р. Ранганатан, Джес Шира, Самюъл Ротстийн и Лий Финкс.

Петте закона на Ранганатан

Шиали Рамамрита Ранганатан (1892–1972) по всеобщо признание е най-значимата фигура в библиотекознанието на XX в. Математик по образование, той въведе в изучаването на библиотечната наука (термин, създаден от него) убеждението в научния метод и рационалното изследване на обществените явления. Макар да е известен със значителния си принос към теорията на класификацията и разкриването на съдържанието, той е изучавал всички аспекти на библиотекознанието и на основата на тези изследвания е формулирал прочутите си пет закона на библиотечната наука. По-правилно би било да ги наричаме правила, а не закони, но тяхна основа е неговата практика като учен, като библиотекар (в Лондонския University College) и неговия основен, обективен анализ. Петте закона са:

1. Книгите са за ползване.

2. За всяка книга — подходящ читател.

3. За всеки читател — подходяща книга.

4. Пестете времето на читателя.

5. Библиотеката е развиващ се организъм(10).

Макар основата на тези закони да е научна, а не философска, те съдържат в себе си контекст за ценности. Ако ги разгледаме внимателно, без да обръщаме внимание на изразните средства от преди повече от 60 години, можем да откроим ценностите, от които те зависят. Първият закон се основава на рационализма. От него разбираме, че библиотечни фондове, които не се ползват, нямат никаква стойност. Ако приемем думата «книги» като заместител на библиотечни материали, разбираме, че основа на всяка политика за развитие на фондовете (включително решенията за кои електронни ресурси си заслужава да се похарчат средства) е прилагането на здрав разум. Този рационален подход е необходим, когато се налага да отговорим на съвършено практическия въпрос кои материали ще се ползват от членовете на общността, обслужвана от библиотеката. Вторият и третият въпрос са израз на демокрация и обслужване. Демократично е да се каже, че всички ползватели на библиотеката имат право да получат нужните им материали и че при подбора на тези материали трябва да се има предвид задоволяването на техните потребности. Без действителна етика на обслужването би било трудно, а може би дори невъзможно, всички потребители на библиотеката да открият материалите, които са им необходими, или всички материали да достигнат до онези, за които са предназначени. Четвъртият закон също се корени в обслужването и е учудващо съвременен, тъй като всяко днешно съчинение, посветено на обслужването (както в частния, така и в публичния сектор), поставя ударение върху пестенето на време. Петият закон също е резултат на рационалност, но по отношение на необходимостта библиотеките да увеличават фондовете си и да разнообразяват обслужването, ако се стремят да запазят писмената памет, той е свързан и с опазването на писменото наследство.

Да предложиш закони, които да определят цяла професия в двадесет и три думи, е дръзко начинание, но Ранганатан е вярвал непоколебимо в своя научен подход. И фактът, че след десетилетия все още откриваме смисъл в тези двадесет и три думи, е оправдание за неговата дързост.

Социалната епистемология на Шира

Джес Хаук Шира нарича своето ново определение на библиотекознанието «социална епистемология» и го обяснява в много свои публикации(11). Епистемологията е дефинирана като «изучаване на методите и основанията на знанието със специално внимание към неговите граници и обоснованост, в широк смисъл — теория на знанието»(12). Следователно идеята на Шира е била да разшири обхвата на библиотекознанието и да обхване всичко, свързано с естеството на знанието и как то се записва, запазва, предава и т. н. в обществото. Това е пространен и академичен поглед, който надхвърля тесния прагматизъм, характеризиращ библиотечните методи и политики и, макар Шира да е известен като «човек на книгите», обхваща всеки различен носител за записване и предаване на знание. Неговата епистемология е била замислена като «корпус от знания за самото знание», който да служи на отделния човек и едновременно с това да работи за нашата най-висока цел — напредъка на обществото(13). Той предпоставя напредъка на обществото като най-висша ценност на нашия труд. Шира предлага следните компоненти на «социалната епистемология»:

— проблема за начина, по който хората усвояват знанието;

— проблема за начина, по който обществото получава знание, и как знанието на индивида се превръща в знание на обществото като цяло;

— историята и философията на знанието в неговото развитие във времето и в различните култури;

— съществуващите библиотечни системи и тяхната ефективност по отношение на комуникационните потребности на индивидите и общностите.

Това не е точно описание на програмата на днешните наследници на школите за библиотекари, но трудно бихме си представили по-добра основа за курс за обучение на бъдещите библиотекари.

Във всичките си трудове Шира се занимава със знанието, ученето, ерудицията, предаването на човешката писмена памет, ролята на библиотеките за усъвършенстването на обществото. Той вярва в ценността на книгите и четенето и макар и да не се противопоставя на технологията, е скептичен по отношение на нейната преобразяваща мощ. Когато говори за «информационния взрив» (настойчиво натрапвана заплаха или обещание от 80–те години), той с одобрение цитира Арчибалд Маклийш:

«Не се нуждаем от допълнителни «съобщения» и най-малко от допълнителни «съобщения», които да ни известят, че носителят на съобщението е променил света. Ние знаем, че светът се е променил... Това, което не знаем, е точно как той се променя, в каква посока и с какви последствия за нас»(14).

От социалната епистемология на Шира можем да изведем като заключение следните ценности: ерудиция, опазване на писменото наследство, грамотност и учене, обслужване и обществено благоденствие.

Нравствеността на Ротстийн

През 1967 г. Самюъл Ротстийн, директор на библиотечната школа към Университета на Британска Колумбия, произнася слово пред Канадската библиотечна асоциация, в която критикува неопределеността и баналността на Етичния кодекс на библиотекарите на Американската библиотечна асоциация(15).

Той описва този кодекс с един великолепен израз: «безсмислени заклинания». Критиката му надхвърля недостатъците на етичния кодекс, нападайки самата идея за необходимостта библиотечният труд през 60–те години да бъде ръководен от етичен кодекс. Според него не се нуждаем от етичен кодекс, а от декларация на принципи. Тя трябва да се състои от три части:

— изложение на ценности, убеждения и цели;

— описание на умения и знания, които са характерни за библиотекарите;

— списък на дилеми, проблеми и въпроси, които трябва да решават библиотекарите.

Опитът на Ротстийн да нахвърли накратко подобно изложение на принципи представлява интерес, защото е съчетание на ценности, специални умения и спорни въпроси, които определят библиотекознанието. Ротстийн изброява четири ценности:

— специално отношение към четенето;

— разширяване на културния хоризонт и възпитание на вкуса на общността чрез внимателен подбор на материали;

— интелектуална свобода;

— подпомагане на хората да осигурят необходимата им информация.

Дали изминалото време и разцветът на технологиите правят ценностите на Ротстийн демодирани? Преди да си отговорим на този въпрос, е интересно да отбележим неговата оценка на потребностите на ползвателите на библиотеките преди повече от 30 години и близостта й до днешните разбирания както по отношение на изказа, така и по същността. Още преди появата на персоналния компютър, мрежите, Интернет и кабелната телевизия, преди съкращенията на работни места и професионалната мобилност Ротстийн пише:

«В епохата на средствата за масова информация, която често изкривява и лишава от основа комуникацията, библиотеката трябва да играе особено важна роля за цялостно предоставяне на безпристрастна многостранна информация. Във време на информационен бум и необходимост хората да продължават да учат през целия си живот, библиотекарите трябва да играят особено важна роля, подпомагайки хората в осигуряването на необходимата им информация»(16).

Изглежда, че светът, който е виждал Ротстийн, се различава от света, който виждаме днес, повече по степен, отколкото по същество. Вярвам, че макар да са формулирани с термини, различни от днешните, ценностите, които той предлага, все още са ни близки. Нима не сме убедени, че четенето е «полезно и важно» и че трябва да правим всичко възможно, за да го насърчаваме? Вярата, че технологиите намаляват значението на четенето, е честа заблуда на технофилите. Факт е, че способността да се четат и разбират сложни текстове е основна за съществуването на интелекта. Не е възможно да бъдеш едновременно образован и неграмотен или слабограмотен. Първата ценност на Ротстийн все още е валидна.

Възможно е идеята, че библиотекарите се стремят да възпитават вкуса на общността, която обслужват, да накара някои да потръпнат. Това е благородна цел, но тя вече не е съпроводена от онова фундаментално убеждение, което беше основа на масово възприеманото някога гледище за ролята на библиотекаря. Вярвам, че тя зависи от вида на библиотеката. За библиотекаря в училищна или детска библиотека е по-лесно да си постави за задача като цяло да повишава културното равнище на учениците и децата, но дори и в такава среда той лесно може да бъде обвинен, че работи за създаване на елит. Изглежда, че духът на съвременната обществена библиотека открито се противопоставя на дискриминационния подбор и възпитаването на изтънчен вкус. Обществото вече няма общоприето определение за изискан вкус и култура и дори в университетите мнозина гледат на програмите за изучаване на «класически литературни произведения» като на форма на създаване на елит. Ако втората ценност на Ротстийн изобщо се признава днес, тя се възприема като отделни действия на подбор и препоръчване, по-скоро нещо като културно партизанско движение, отколкото реализация на общоприето убеждение.

Най-общо казано, и тогава, и днес интелектуалната свобода се възприема като ключова ценност за професията на библиотекаря. Технологиите предлагат нови предизвикателства в това отношение, но старите пречки остават в сила и днес не е по-лесно от преди да се защитава интелектуалната свобода. Трябва да отбележим, че за Ротстийн пробен камък при предоставянето на библиотечни материали е тяхната законност. Той пише, че единствената приемлива форма на цензура е наложената със закон, но дори и в тези случаи библиотекарят трябва «да се чувства задължен да се стреми към подходяща либерализация на закона»(17). Днес в много щати и общности законите, отнасящи се до интелектуалната свобода, са по-либерални, отколкото преди повече от 30 години, но прилагането на «обществен стандарт» в малки общности представлява непрекъсната заплаха за тяхната интелектуална свобода.

Последната ценност, посочена от Ротстийн — подпомагане на хората да осигурят необходимата им информация, със сигурност не се е променила оттогава до днес. В крайна сметка библиотеките съществуват, за да свързват ползвателите си със записаното знание и информация, от които те се нуждаят и желаят. Всичко, което вършим — изграждане на библиотечни фондове, създаване на портали за електронни ресурси, извършване на справки, осъществяване на библиографски контрол и т. н., е подчинено на тази връзка. Тази ценност и целите, на които сме се посветили, не се оспорват, спори се за начина и средствата, които трябва да имат предимство при осъществяването й.

Интересно е да се отбележат уменията, които Ротстийн смята за необходими за реализирането на посочените от него ценности и проблемите и въпросите, изникващи в процеса на тази реализация. (Може само да се възхищаваме на начина, по който в една страница той описва трите части на своето изложение на принципи. Краткостта и яснотата са рядко явление в библиотечната литература). Той смята, че професионалният библиотекар трябва да притежава умения и вещина в следните области:

— развитие на библиотечните колекции;

— библиографски контрол;

— справочно и информационно обслужване;

— работа с читателя;

— познания в специална област на знанието, когато е необходимо;

— администрация.

Очертаните от него въпроси и дилеми също звучат познати:

Дали библиотекознанието е единна професия, или обединява свободно сдружили се помежду си групи?

«Имат ли книгите, библиотекарите и библиотеките бъдеще, или библиотекознанието, което познаваме, ще бъде изместено от «битове», «банки данни» и от информационните специалисти?»(18)

Библиотекарите възпитатели ли са, или само техници и менажери?

Опитваме ли се да достигнем до всеки, или само до малцината, които оценяват нашите услуги?

Определят ли библиотекарите политика, или осъществяват политика, определена от други?

Какво е отношението на ръководителя на библиотеката към професионалните библиотекари — пръв между равни или генерал, който заповядва на подчинените си?

Трудно е да повярваме, че който и да е от тези въпроси има задоволителен отговор или че не е актуален днес, макар и изразен по друг начин. Те се отнасят до същността на библиотечната професия, до самото съществуване на тази професия.

Ротстийн е бил убеден, че като е очертал нашите ценности, умения и дилеми в тяхното единство, е съставил «нравственост» — отличаващите характеристики, които определят библиотекарите и библиотекознанието. Може да се спори по някои подробности, но схващанията му трудно могат да бъдат наречени неуместни, нито пък заключенията му остарели.

Таксономията на ценностите на Финкс

Библиотечният педагог Лий У. Финкс е автор на най-значимата статия, посветена на ценностите на библиотекознанието през последните десетилетия(19). В нея той описва своята «лична таксономия на ценности», като ги разделя на три основни категории, съпроводени от категорията «конкурентни ценности». Финкс определя следните категории:

— професионални ценности;

— общи ценности;

— ценности на личността.

Финкс нарича професионални онези ценности, които произтичат от същността на библиотекознанието и от функционирането на библиотеките в обществото. Първата от тях е обслужването. На нея, както и на другите, въведени от Финкс ценности, на които са посветени глави от настоящата книга, няма да се спирам тук, а ще използвам неговото описание в съответната част. Втората професионална ценност е съхраняването на писмената памет. За него тя означава не само нашата отговорност да предадем писмената памет на човечеството на бъдещите поколения, но и задължението ни в ежедневния си труд да бъдем добри стопани. По неговите думи трябва да гарантираме поведение на «почтени, старателни мъже и жени, които си разбират от работата и я вършат добре». Следващата подкатегория професионална ценност сама по себе си представлява група, наречена от него философски ценности. Те са вярата в здравия разум и ученето, уважение към знанието, неутралитет в «битката на съперничещи си идеи» и оценяване на доброто, а не на тривиалното и вулгарното. По-нататък следват демократичните ценности — привързаност към демокрацията като обществен идеал и откритост към всякакви хора. Последната професионална ценност на Финкс е привързаност към четенето и книгите. Преди единадесет години неговото откровено заявление, че «ние сме пристрастени към книгите» може би е било не по-малко оспорвано от днес. Бих желал да се надявам, че повечето от библиотекарите наистина са мъже и жени, които обичат книгите и четенето и го смятат за «великолепен начин за прекарване на време», но може и да не е така. Разбира се, това е ценност, която споделям и която е от основно значение за оцеляването на библиотеките, но не е винаги наложително библиотекарите да я приемат, за да се справят с работата си. Като човек в напреднала възраст бих предположил, че по този въпрос различните поколения имат различно виждане. Без да имам практически доказателства, подозирам, че уважението към книгите и четенето почти винаги е присъщо на библиотекарите над петдесет години и по-рядко се среща сред онези, които са под средна възраст.

Общите ценности Финкс определя като такива, които се споделят от «нормални, здрави хора, независимо от областта, в която работят». (Едно от многото привлекателни неща в тази конструктивна статия е прямотата, с която Финкс излага своите виждания и мироглед). Той нарича първата група общи ценности работни ценности. Този термин обхваща компетентност, професионална самостоятелност и стремеж към съвършенство. Съвсем коректно той посочва, че реализацията на тези ценности зависи най-вече от средата, в която работи отделният библиотекар. За всички библиотечни администратори може да бъде отрезвяващо да осъзнаят, че дори и най-надарените и отдадени на професията си библиотекари не са в състояние да постигнат целите си и да осъществят стремежите се, ако в тяхната библиотека не цари подходяща атмосфера и няма условия, които да им позволят напълно да разгърнат способностите си. Ценностите влизат в действие само там, където за това са създадени условия и където са насърчавани. Следващата група от ценности, определена от Финкс, са обществените ценности. Към тях спадат толерантността и уважението към другите, както и всичко останало, което се предполага, че сме научили още в детската градина и сме запазили за цял живот. Финкс споменава оптимизма и в едно изречение обобщава смисъла на всички формулирани от него ценности — «Не е непостижима мечта да бъдете щастливи библиотекари в щастливи библиотеки». Тук читателят осъзнава, че наблюдава някого откъм оптимистичния край на скалата прагматизъм — идеализъм. Последната група общи ценности са ценностите на удовлетворението. Те могат да се обобщят като невъзможност да обслужваме отделни хора или обществото, ако не изпитваме чувство за собствено достойнство и самоуважение.

Ценностите на личността на Финкс се отнасят предимно към библиотекарите като категория. Без да се повтаряме или да отхвърляме разнообразието на нашата професия, можем да се съгласим с него, че повечето от библиотекарите споделят или се стремят към определени характеристики. Той ги определя като хуманни, идеалистични, консервативни и естетически ценности. Споделям възгледа на Финк, че повечето библиотекари са хуманисти и идеалисти, които са убедени в думите му, «че човешкият дух може да процъфтява» и се надяват на «вдъхновението, развиването на заложбите и помъдряването на всички хора». Съгласен съм и че повечето библиотекари са консервативни (с много малка буква «к») и че ние по-често предпочитаме стабилната еволюционна промяна, реда, а не безредието и стандартизацията. (Преди много години бях чул, че най-заклетите каталогизатори гласували винаги за управляващата партия, защото ако спечели тя, няма да е необходимо да се променят много редни думи за колективни автори в каталога!). Финкс подчертава, че нашият вроден консерватизъм е необходим като юзда за идеализма ни — това са двете противоположни сили на доброто и злото в нашите души. И накрая, приемам, че естетиката е важна за библиотекарите. Ние се стремим да задоволим естетическото си чувство чрез хармонията в архитектурата на библиотечните сгради, красотата в литературата и изкуствата и дори в елегантността на библиотечните системи.

Според представата на Финк идеалистичната и оптимистична картина на библиотекарите и техните ценности е непрекъснато заплашена от наречените от него конкурентни ценности — бюрокрация, антиинтелектуализъм и нихилизъм. Бюрокрацията се проявява в малките библиотеки понякога, но в големите библиотеки е ендемична. В определен смисъл тя е естествен резултат на желанието ни за ред и правилна процедура. Оттенък на антиинтелектуализъм личи в голяма част от наставленията, свързани с технологиите, които откриваме в изявления, приравняващи Интернет и научните библиотеки или сърфирането в мрежата със сериозното четене. Ако не защитаваме съвършенството и интелекта, научното знание и културата, ние нямаме никакво значение. Нихилизмът е философия на отчаянието и библиотекар, който губи вяра в бъдещето на библиотеките и ценността на библиотекознанието, се обезверява.

Ценностите на Финкс и неговата таксономия на ценностите са най-значимото достъпно изложение по въпроса от години насам. Ако всеки библиотекар ги включи в трудовата си дейност, бъдещето на библиотеките ще бъде сигурно и светло.

Основни или «същински» ценности

Изчитането и обмислянето на четиримата автори, разгледани по-горе, както и на други публикации, посветени на библиотекознанието, ме подтикнаха към формулиране на осем основни ценности на библиотекознанието. Сигурен съм, че предлаганият от мен списък се различава от други подобни, но вярвам, че тези ценности (може би изразени с други думи) ще присъстват във всеки друг списък.

Съхраняване на писмената памет:

— опазване на писмената памет, за да предадем на бъдещите поколения знанията, които притежаваме;

— внимание и грижа за библиотечното образование, за да предадем най-доброто от нашите професионални ценности и практически умения;

— добро стопанисване на нашите библиотеки, за да заслужим уважението на общностите, които обслужваме.

Библиотеката — място за услуги:

— сигурност, че всяка политика и процедура, която осъществяваме, е водена от етичния принцип в служба на отделните личности, общностите, обществото и потомството;

— приемане на обслужването за критерий при оценката на нашата политика и процедури.

Интелектуална свобода:

— трайно обвързване с идеята, че в свободното общество всички трябва да имат възможността да четат и ползват това, което пожелаят;

— защита на интелектуалната свобода на всички членове на общността;

— защита на свободата на изразяване на мнението на малцинството;

— осигуряване на достъп за всички до библиотеката и нейните програми.

Рационализъм:

— рационална организация и управление на библиотечните услуги;

— прилагане на рационализъм и научен метод във всички процедури и програми в библиотеката.

Грамотност и познания:

— насърчаване на грамотността и любовта към учението;

— насърчаване на четенето през целия живот;

— превръщане на библиотеката в център за ограмотяване.

Равен достъп до записаното знание и информация:

— сигурност, че всички библиотечни ресурси и програми са достъпни за всеки;

— преодоляване на техническите и финансовите прегради пред достъпа.

Опазване на личната информация:

— осигуряване на конфиденциалност за ползваните библиотечни материали;

— преодоляване на инвазията на технологията при ползването на библиотечни материали.

Демокрация:

— осъществяване на ролята на библиотекарите за защита на ценностите на демократичното общество;

— участие в изборния процес, за да се осигури образовано гражданство, което е жизнено важно за демокрацията;

— демократичност при управлението на библиотеката.

Всяка от тези ценности е изследвана в отделна глава на тази книга с намерението да се опише съвременното състояние и възможното бъдеще на библиотеките и библиотекознанието.

А сега, след като изброихме основните ценности на библиотекознанието, нека разгледаме ценността на библиотеките ...

2. Значението на библиотеките

Когато отмина доброто старо време

«Съществуването на обществена библиотека очевидно е невероятна идея. Съгласието, че правата на човека трябва да се спазват повсеместно, се е наложило едва през последния период от историята на човечеството. (Припомнете си, че в Съединените щати робството е било законно до 1865 г.). Идеята за всеобщо образование е още по-скорошна и радикална. А идеята, че обществото трябва да предоставя на своите членове средства, за да продължават самостоятелно образованието си, е още по-радикална.»(1)

Значението на библиотеките се корени в понятието за радикалност, използвано в последното изречение на цитата — библиотеките създават възможност всеки човек от обслужваната от тях общност да продължи образованието си, да придобие повече знания и да живее съзнателен живот по свой избор. Тази същина на значението на всяка библиотека понякога се скрива зад ежедневните незначителни подробности, свързани с ползването на библиотеките. Когато някой задава въпрос в една специална библиотека, ползва електронния каталог на университетска библиотека или дете слуша приказка в детската библиотека, тези хора не осъзнават, че това е част от обучението през целия живот.

Какво е значението на библиотеките? Те могат да променят живота ни чрез пожизнено обучение и това не е преувеличение. Това е основното значение, но в зависимост от общността, която обслужва, библиотеката може да се характеризира и като:

— привлекателно място за общността;

— център на университета;

— единственото добро място в града;

— колективната памет на научната институция;

— място, което възрастните помнят от деца;

— утеха за самотни и нещастни;

— място, в което всички са добре дошли;

— източник на сила, получена от знанията.

Не е трудно да се забележи, че през годините представата на обществото за библиотеките се е променяла и въпреки че отношението към тях почти винаги е било положително, тяхната същност често не е била разбирана и оценявана. Това личи добре от настоящия етап от развитието им. Неправилното възприемане на технологиите и техните възможности от обществото води до неразбиране на действителността, съвременното състояние и възможното бъдещо развитие на библиотеките. Нека сега обърнем поглед към развитието на библиотеките и към заплахите и алтернативата пред тях.

Библиотеките през годините

От втората половина на XIX в. до края на 20–те години на миналия век в Съединените щати, Великобритания и Канада наблюдаваме небивало увеличение на библиотеките и развитие на библиотечната професия. Построени са хиляди библиотеки от всякакъв вид. Процъфтяват библиотеките на прочутите държавни и частни университети. Общественото библиотечно обслужване достига почти до всеки гражданин. Библиотечната професия се радва на основаването на национални библиотечни асоциации, създаването на система за библиотечно образование, началото на научно изучаване на библиотеките и техните ползватели и интелектуални нововъведения като правила за каталогизация, класификационни схеми, професионални списания и всевъзможни системи за сътрудничество. Съвременните библиотеки и библиотекознанието бяха създадени, развиха се и добиха самоувереност за по-малко от век. Това е епоха на велики постижения и героизъм — първият, но не и последен Златен век на библиотеките. Този период на създаване на съвременната библиотека е последван от годините между двете световни войни, характерни с икономическия напредък и депресията. През 20–те години библиотеките се увеличават както на брой, така и на обем и през трудното десетилетие след 1930 г. те са неоценимо обществено богатство. Както много други обществени институции през годините на Втората световна война, библиотеките издържаха трудностите с чувството, че след разгрома на фашизма ни чака безграничен прогрес.

През следвоенните години мнозина библиотекари твърдо вярваха, че библиотеките са дотолкова сигурно и осезаемо благо, че това не се нуждае от доказване. Това виждане беше основателно. Общностите възприемаха съществуването на библиотеките като нещо естествено. Университетите се състезаваха помежду си и се гордееха с размера на библиотечните си фондове и качествата на библиотекарите си. Училищата определяха първостепенно място на библиотеките и библиотекарите, а фирмите, държавните учреждения и други организации бързо развиваха библиотеки и библиотечни служби. Тази щастлива ситуация беше внезапно преустановена някъде между времето на енергийната криза при Картър през 70–те години и първата рецесия при Рейгън през 80–те. Настъпиха упадък и разруха и в началото на 90–те години много библиотеки бяха на дъното. Основната причина за това изпадане в немилост беше финансирането (или по-точно неговото отсъствие). Но би било много погрешно да обвиняваме само финансирането. Истина е, че стремителното спадане на финансирането беше съпроводено с бързо нарастване на стойността на библиотечните материали (особено на периодиката) и появата на електронните технологии, за които се отклоняваха допълнителни средства. Съчетанието от тези фактори беше почти унищожение за някои библиотеки и сериозен проблем за всички. През първите дни на автоматизацията на библиотечните процеси мнозина администратори (и дори някои библиотекари, без да се замислят) наистина повярваха, че тя ще спести средства. По същия начин, поради извънредно бързото нарастване на броя на електронните ресурси, достъпни за библиотеките и техните ползватели, някои вярват, че тези ресурси ще заместят скъпите колекции и обслужване. И в двата случая се доказа обратното. Автоматизираните библиотечни процеси са по-изгодни от ръчните не защото така се намалява стойността им, а защото се увеличава тяхната ефикасност. Така и електронните ресурси, като изключим блестящите примери на службите за индексиране и рефериране, почти не успяха да заместят «традиционните» ресурси и услуги и се доказа, че те са просто още един консуматор на бюджета на библиотеката. Ценните електронни ресурси в повечето случаи допълват, а не заместват останалите колекции и услуги.

Ще станат ли библиотеките виртуални?

Преди да обсъждаме алтернативите на «традиционната» библиотека, би било добре да я опишем. С голямо неудоволствие използвам думата «традиционна», просто защото не мога да предложа друга. Чрез нея като че ли се поставя ударение върху нещо старо, ограничено само в рамките на сградата и на книгите, което няма връзка с практиката на съвременните библиотеки. Единственият друг термин, който може да се употреби, е «реална библиотека», но чрез него в термина «виртуална библиотека» се предпоставя някаква илюзорност. Колкото и привлекателно да е понякога, много погрешно е виртуалната библиотека да се разглежда просто като високотехнологична пушилка, макар и повечето публикации, благоразположени към виртуалните библиотеки, да навяват някаква неяснота и да намирисват повече на заклинания, отколкото на реалност.

«Традиционната» библиотека

Според моята представа, изградена въз основа на разбиране и анализ на традициите и историята на библиотеките, «традиционна» е онази библиотека, която подбира, събира и предоставя достъп до всички форми на записано знание и информация, отговарящи на мисията й и на потребностите на обслужваната от нея общност, и подпомага и упътва потребителите при ползването на тези ресурси. И още нещо, «традиционната» библиотека винаги приема с радост нови форми на предаване на знание и информация, включително електронните ресурси(2). «Традиционната» библиотека не отхвърля промяната и нововъведенията, тя приветства всичко, с което се усъвършенства обслужването на общността. Като се замислим, излиза, че конфликтът между «традиционни» и «виртуални» библиотеки прилича на сложен японски танц, подготвен за сцената старателно от онези, които смятат, че реалните библиотеки постепенно ще изчезнат. Всъщност се избира между библиотеки, в които електронните услуги и колекции имат значителен дял, и заменянето им с библиотеки, в които има само електронни услуги и колекции. Някои съвсем сериозно вярват, че прогнозите за тази замяна ще се осъществят. Те не са само технофили, които предсказват неминуемата «смърт на книгата», макар че са убедени, че още през нашия живот ще настъпи момент, когато единствената комуникация ще бъде електронната(3). Някои от правоверните привърженици на дигитализацията са измежду най-известните имена в нашата професия. През 1983 г. Фредерик Килгър, основателят и създателят на най-успешното начинание за коопериране в историята на библиотекознанието — OCLC, писа:

«Електронните документални файлове, които се създават днес, скоро (курсив на автора) ще бъдат логичен еквивалент и ще заместят (sic!) колекциите от издания в класическите библиотеки и познатите ни библиотеки ще намалеят, понеже няма да са необходими»(4).

Чарлс Мартел, библиотекар и автор на книги по библиотекознание, твърди, че «за библиотеката на бъдещето физическото съществуване не е (курсив на автора) необходим критерий»(5). Той посочва многобройни прилики между библиотеките и компютрите, например възможността да съхраняват «голямо количество информация», удобното местоположение и т. н. и се опитва да докаже, че единствената функция на библиотеката е да предостави място за четене. Като пример за това крайно ограничено виждане той посочва собствената си малка библиотека от фотографска литература, която бил заменил със същите изображения в Интернет и «малък цветен принтер». Меко казано, този пример е недостатъчно обмислен, тъй като чрез него от един ограничен от областта на приложение пример се правят общи заключения и освен това се отнася до изображения, а не до текстове. Малцина биха оспорили, че всеки, който притежава малък цветен принтер, е в състояние да ползва намерените в Интернет изображения. Но дори да приемем подобен пример, нима всички изображения от малката фотографска библиотека на Мартел съществуват в Интернет? Приближава ли се поне малко изображението, получено чрез принтера, до висококачествения печат върху хартия? Дори и отговорите и на двата въпроса да бяха положителни (което със сигурност не е така), какво отношение има този пример към сравнението между огромното хранилище на записано знание, организирано за непосредствен достъп (библиотеката), и удивително дезорганизирания Интернет. Почти никакво. Разбира се, защитниците на виртуалната библиотека ще кажат, че ние сме в подножието на огромна планина, която ще израства в бъдеще, но няма смисъл да анализираме предсказания, обещани перспективи и виртуално жонгльорство, а още по-малко да ги опровергаваме.

«Виртуалната» библиотека

Алтернативата на реалната библиотека понякога се нарича «библиотека без стени» — глупав термин, който внушава, че днешното библиотечно обслужване се извършва само в сградата на библиотеката. Друг път тя е наречена «дигитална библиотека» или «виртуална библиотека». В една забележителна статия Жан-Клод Гедон доказва, че последните два термина не са синоними(6). «Дигитален» се отнася до практиката да се записва информация с помощта на нули и единици, която се различава от другите форми на записване и съхраняване само по вид, но не и по качество. Така библиотеката от XIX в. може да бъде наречена «библиотека от букви върху хартия». Според Гедон с термина «виртуална библиотека» трябва да се нарича нещо далеч по-амбициозно — обсъждане, реорганизиране и съобразяване на всички функции, процеси, персонал, мисия и задачи на библиотеката с дигиталните документи. Основен въпрос за бъдещето на библиотеките е дали такова преобразяване е практически приложимо, възможно, или дори дали е желателно. В края на краищата съществуват само две взаимоизключващи се възможности. Първата, която се опира на традицията, е библиотеката на миналото, включваща днес електронни ресурси в програмите, фондовете и услугите си и осигуряваща това включване с необходимите промени. Така са постъпвали библиотеките през вековете при появата на нови форми на комуникация (печатните текстове, печатните ноти, картографските материали, звукозаписите, различните видове филми) и благодарение на този процес са се променяли и обогатявали, съхранявайки вековните си традиции. Алтернативата — виртуалната библиотека, е призив към прекъсване на тези традиции и цялостна замяна на всички останали форми на комуникация с дигитални документи. Трябва да отбележим, че равновесието на «традиционните» ресурси и услуги при различните видове библиотеки и потребители е доста различно. От една страна са медицинските, юридическите и научно-техническите библиотеки, в които се дава предимство на електронните ресурси и услуги, а от друга — библиотеките за редки и ценни издания и детските библиотеки, които не ги изключват, но ги ползват в значително по-малка степен.

Виртуалната библиотека е призив за разрушаване на традиционната библиотека (буквално и метафорично) и възприемане на всички аспекти на библиотеката по нов начин. Всъщност с основание можем да се запитаме трябва ли изобщо да използваме думата «библиотека», когато говорим за «виртуална библиотека». В този контекст, посочвайки, че «виртуалното е само потенциално и затова то представлява реалност, която (вероятно) е в процес на създаване»(7), Гедон се затруднява да определи разликата между «виртуално» и «нереално». Мартел отвръща на Гедон с твърдението: «Създаването на лесно разпознаваемо «интелектуално и логическо» киберпространство за библиотеките ще бъде от основно значение... след десетилетия, когато за потребителите в новото, обгръщащо ги киберпространство виртуалната библиотека ще бъде по-видима от физически съществуващата библиотека»(8).

Макар и комплицирани, тези теми са привлекателни и представата на Гедон и Мартел за виртуалната библиотека като извършващо се преобразяване се отличава от нерадостния механизъм и детерминизма на повечето автори. И все пак, независимо дали разглеждаме виртуалната библиотека като представа, или като технологичен процес, трябва да се зададат някои неизбежни въпроси и да се потърсят трудни отговори. Първият и най-тежък въпрос е «защо».

Защо е необходима виртуалната библиотека?

Изглежда, че на този въпрос привържениците на виртуалната библиотека имат само три възможни отговора. Първият е свързан с практиката — лесният достъп чрез компютър и разширяването на отдалеченото ползване натежават пред който и да е от недостатъците на дигиталните документи (например тяхната неустойчивост, нетрайност, невъзможност за проверка). Вторият отговор има телеологичен характер — виртуалната библиотека представлява неизбежно проявление на напредъка към осъществяването на целенасочен проект. За онези, които са убедени в това, всяко нововъведение в човешката комуникация е неизбежно и очевидно превъзхожда предходните(9). Накрая остава още един отговор — «защо не?». Той може да се чуе обикновено от онези, които с лекота възприемат всяко модно увлечение и не оспорват банални изрази като «епоха на информацията». Рационализмът и ирационализмът са предмет на внимание на друго място в книгата, но тук се спирам на тях, за да спомена, че отговорите на въпроса «защо е необходима виртуалната библиотека», основани на убеждението в съществуването на целенасочен проект или прибързано попиване на актуални представи, не са рационално издържани. Аргументите, свързани с практиката, са измерими и могат да оправдаят виртуалния характер на част от библиотечното обслужване, но в никакъв случай изцяло на виртуалната библиотека. Освен това дори убеждението, че виртуалната комуникация е част от целенасочен план, не съдържа доказателство, че всяка форма на предаване и записване на знание е по-съвършена от предхождащите я. Истина е, че хората се съсредоточават върху положителните аспекти на всички нововъведения и обикновено не обръщат внимание или съзнателно подценяват отрицателните последици или характеристики, докато те се проявят толкова явно, че не могат повече да бъдат пренебрегвани. Привържениците на електронната комуникация подчертават лекотата и бързината, с която се създават и разпространяват съобщенията, но рядко се спират на тяхната нетрайност. Политиците и компютърните специалисти упражняват натиск върху училищата да създадат условия за достъп на всички ученици до световната мрежа, но не обръщат внимание на недостатъчното финансиране на библиотеките в същите тези училища и на отрицателните последици от това занемаряване върху равнището на четенето и грамотността на същите ученици. Футуристите предсказват, че електронните технологии рано или късно ще заменят «книгата», но не обръщат внимание на факта, че съвременните технологии улесняват, ускоряват и поевтиняват производството на книги и то става по-достъпно за все повече издатели.

В основата на тези примери е Законът за неосъзнатите последствия. Следвоенната история на Калифорния е класически пример за приложението на този закон. Нима онези, които са насърчавали развитието на Южна Калифорния, наистина са възнамерявали да унищожат селския начин на живот, да замърсят въздуха и водите, да създадат автомобилната култура и да стигнат до там, че да унищожат онези особености, заради които милиони се местеха в Златния щат? Нима защитниците на електронната комуникация ще бъдат дотолкова заслепени от това улеснение, че да не осъзнаят възможността в епохата на виртуалните библиотеки да се загуби значителна част от писменото наследство на човечеството и да се породи свят, в който хората са изоставили ученето и цари изолация и беззаконие?

Живот с виртуалните библиотеки

Как ли ще изглежда светът, ако познатите ни библиотеки се заместят от виртуални? Нека си представим например, че днес е 6 март 2011 г. Тази дата избираме съвсем произволно, тъй като онези, които са уверени в прехода към виртуални библиотеки, обикновено го приемат за сигурен, без да обясняват кога точно ще се осъществи. През това време ще са се случили следните неща:

1. Сградите, които сега наричаме библиотеки, вече ще са разрушени или превърнати в закрити пазари, ледени площадки, интернет кафенета, приюти за бездомни или ще са приспособени за други цели.

2. От вашия домашен или служебен компютър, който ще се превърне в комуникационен център за всякаква музика и танци, ще имате достъп до звукозаписи, филми, видеозаписи и мултимедии и др.

3. Този комуникационен център ще е заместил вашите телефони, персонални компютри, телевизори, компактдиск плейъри, стереоуредби и всичко останало, което сега използвате за обучение и развлечение.

4. Повечето от книгите и другите печатни библиотечни материали в научните библиотеки ще са преместени в големи, разпръснати из цялата страна книгохранилища (по един екземпляр от всяко заглавие) или ще бъдат отчислени.

5. Фондовете на останалите библиотеки ще бъдат претопени, изгорени или подарени на развиващите се страни.

6. Опитите да се дигитализира достатъчно голям процент от записаното знание и информация, съдържащ се в печатните източници, ще са се натъкнали на непреодолими проблеми от юридически, технически и финансов характер.

7. Повечето издатели на книги и списания ще са фалирали. Останалите ще публикуват ръчно печатани издания в ниски тиражи, предназначени за малобройни любители на четенето, безполезни списания, порнография и комикси с високи тиражи за намаляващите и застаряващи читатели или самиздат за войнстващи защитници на културата.

8. Научните списания ще са заместени от централизирана система за статии, управлявана от консорциум от университети. С появата на комерсиални «виртуални университети» и отменянето на постоянните трудови договори за университетските преподаватели в обикновените висши училища все по-малко статии ще бъдат предавани в системата, а статиите ще се разменят между изследователите (повечето от които възрастни) в невидими колежи.

9. Тъй като проблемите при производството на «електронните книги», които са «също като книги», ще са се оказали непреодолими и понеже малцина вече ще се интересуват от четене на дълги, сложни текстове, повечето от функционално грамотните хора ще се задоволяват с четене на кратки текстове от екрана или разпечатки.

10. Голямото мнозинство от младите хора ще са функционално неграмотни, ако изобщо ще могат да четат, и ще бъдат лесна плячка на комерсиална, политическа и обществена манипулация чрез мултимедийните центрове за развлечение.

Тези предсказания може да изглеждат незаслужено песимистични, но те са просто логичното развитие на съществуващи днес факти и тенденции, проектирани в бъдещето на тоталната дигитализация и последици за икономиката и обществото в резултат на масовото преминаване от печатна към електронна култура.

Какво ще стане с книгите?

Обществени и училищни библиотеки няма да има. В по-бедните общини те ще бъдат заместени от общински центрове за комуникация, снабдени с терминали за връзка с Интернет или подобна технология, която ще се развие в бъдеще. Познатите ни университетски библиотеки ще престанат да съществуват. В академичния свят повечето от студентите и преподавателите ще ползват електронни ресурси и ще общуват помежду си от разстояние. Преподаването и ученето почти изцяло ще се сведе до дистанционно обучение с помощта на телевизия и Интернет. Фондовете на всички тези библиотеки ще трябва да се ликвидират, понеже няма вече да са нужни. Отначало ще бъде смущаващо да се наблюдава как университетите и колежите се отървават от колекции, за които са похарчени милиони долари, но когато това стане ежедневие, вече няма да привлича вниманието. Ще бъде доста скъпо да се съхранява в книгохранилищата повече от един екземпляр и бъдещето на тези книгохранилища ще бъде под въпрос, тъй като постепенно ще се загуби навикът за систематично четене. Дигитализирането дори на малка част от знанието и информацията, съдържаща се в книгите, ще изисква огромни средства. Повечето от книгите най-вероятно няма да бъдат включени в проектите за дигитализация, колкото и амбициозни да са те, и така голяма част от писмената памет на човечеството ще бъде загубена за потомството. Ако тази прогноза ви се струва крайна, само си спомнете, че един директор на голяма университетска библиотека обикновено говори за книгите в библиотеката като за «наследени колекции». Щом чуваме такъв обезсърчителен израз от устата на библиотекар, представете си доколко други овластени и влиятелни хора ще милеят за книжните колекции и с каква готовност ще се отърват от тях.

Електронните списания

Бъдещето на научната комуникация чрез статии е още по-мрачно от съдбата на другите библиотечни материали. Повечето от електронните списания, вестници и т. н., които съществуват днес, са вторичен продукт от печатарската издателска индустрия. Те са на наше разположение само защото фирмите и институциите, които ги произвеждат, печелят от продажбата на печатните издания. Истинските електронни списания са много малко, субсидират се от организации с идеална цел или излизат на загуба. Трудно е да се изнамери икономически модел за основа на печеливша издателска индустрия за електронни списания. Поучителна в това отношение е историята на електронното списание Slate, субсидирано от Бил Гейтс. Списанието се разпространява чрез Интернет и е достъпно безплатно за всеки. Беше замислено, след като се стабилизира, да се премине към ползване чрез абонамент. Когато това се осъществи, въпреки отличната работа и широката известност на журналистите, които работеха в него, моделът на абонамент пропадна. Абонираха се малцина и нямаше как да се предотврати предаването на информацията, която те получаваха срещу заплащане, на трети лица, които не бяха абонирани. Slate съществува все още, разпространява се безплатно и се поддържа на загуба. Тъй като е закриляно от най-богатия човек в света, вероятно то ще просъществува доста дълго, но едва ли можем да го посочим като осъществим модел.

Списанието е създадено във Великобритания през XVIII в. като форма на научно общуване и средство за разпространение на интересни открития от редица области на науката (естествена история, философия и др.) сред ограничен кръг богати учени енциклопедисти. Неговата еволюция до днешната огромна система с тясна специализация и бремето, което тя поражда за университетските библиотеки, са до болка познати. Много библиотекари предчувстват с удоволствие вероятността да видят края на научните списания, но изглежда, че е още рано да се радват. Ако списанията в печатна форма трябва да загинат, няма никакво доказателство, че на тяхно място ще се появи някаква стройна и икономически изгодна система за електронно разпространение. Струва ми се правдоподобно през XXI в. да станем свидетели на нещо подобно на случилото се през XVIII в., без да си даваме сметка за това. Икономическите съображения са първостепенни, но в академичните среди са възможни промени, които също могат да окажат съществено влияние. Ако производството на печатни списания изчезне, ще изчезнат и повечето от съвременните електронни списания (тъй като те не са самостоятелни публикации, а вторични продукти). С увеличаването на броя на комерсиалните «университети» и отменянето на постоянните трудови договори за университетските преподаватели потенциалният брой на статиите ще се намали с повече от 90%. И какво ще остане? На първо време оцелелите учени, представители на т. н. бедни научни дисциплини, ще създадат свързани по електронен път «невидими колежи», в които ще разменят статии, както техните събратя от XVIII в. са публикували в списания или са разменяли дълги писма. Възможно е в областта на «богатите» научни дисциплини да се печели и в такъв случай по-заможните научни общности в областта на точните науки, медицината и техниката ще развият нов вид обмен на резултати от научни изследвания, основан на хонорари или покупка. Ако си мислите, че днес академичните среди са изолирани от обществото, само почакайте и ще дойде времето, когато малцината учени, представители на хуманитарните науки, ще общуват само помежду си, а учените, които работят в областта на точните науки, медицината и техниката, ще продават резултатите от техните изследвания на големи фирми в една система, за която единствената и най-значима ценност е печалбата.

Какво ще стане с четенето?

Светът на виртуалната библиотека е свят на графични изображения, кратки текстове, видеозаписи и звукозаписи. Всеки, чийто интелектуален живот е предопределен от взаимодействието с персонален център за комуникации, скоро ще загуби навика за четене, тъй като същинската грамотност (за разлика от функционалната) вече ще бъде ненужно умение. Търсенето на електронна книга, която задоволително да замени истинските книги, ще бъде неуспешно, но това няма да бъде от значение, тъй като малцина все още ще имат навик за систематично четене и той накрая ще се изгуби. Вярва ли някой, че ако четенето стане рядко занимание, което се състои във възприемане на малки количества «информация», светът ще бъде по-добър?

Какво ще стане с библиотекарите?

Предполагам, че в света на виртуалните библиотеки ще бъдат наети малцина библиотекари. Повече от това е трудно да се предвиди. В края на краищата голямата част от нашите умения и способности или няма да са необходими или не ще бъдат оценени. Щом се закрият библиотеките и техните предишни ползватели останат по домовете си, общувайки с всеобхватната си инсталация за комуникация и задоволявайки се с онова, което може да им предостави търсачката, с какво могат да им бъдат полезни библиотекарите? И не е най-важно, че няма да има нужда от нашите уникални умения — библиографски контрол, развитие на фондовете, справочна дейност и т. н. Не е толкова важно и че няма да бъдат нужни и нашите ценности — услуги, интелектуална свобода и др. Същественото е, че благородният стремеж към учене, човешки прогрес и обществен напредък би бил неуместен в един свят на изображения и откъслечна мисъл, свят, който в упадъка си ще бъде съставен от изолирани и затъпели индивиди, обитаващи първобитни електронни пещери.

Единственото хубаво нещо ...

... е, че това няма да се случи. Това няма да се случи, защото човечеството се ръководи от практицизъм, но и от идеализъм. Ние ще продължаваме да пазим и да ценим всички форми на комуникация (включително и книгите), които ползваме днес, защото те са полезни и нужни. Ученето, науката и библиотеките ще оцелеят, защото хората ги харесват и защото те правят живота по-добър. Електронната технология и в бъдеще ще бъде прилагана в практиката на библиотеките и в ежедневния ни живот, защото, когато се използва правилно, тя може да разшири обхвата на реалните библиотеки и да изпълни живота на отделния човек и на обществото с духовна светлина и наслада.

Защо ще просъществуват библиотеките

Уверен съм, че много разнообразни и влиятелни части на обществото оценяват библиотеките. Уважението и положителната оценка може би не са достатъчно изявени, но те съществуват и ние трябва да се възползваме от тях. Измежду многото несполучливи ограничения на политическите решения в Калифорния едно от най-зловредните е с предложенията за набиране на средства да бъде ангажирано мнозинство на повече от две трети от гласуващите. Това означава, че дори за най-полезните начинания на правителството е много трудно да се съберат средства, а това е неприкритата цел на онези, които са създали това препятствие. Положителният резултат от тази общо взето негативна ситуация е, че принуди търсещите увеличаване на финансирането в сектора на обществените услуги (между тях са библиотекарите и приятелите на библиотеките) да полагат усилия за публичен израз на подкрепата към тях. В хода на тази дейност библиотеките постепенно натрупват значителни мнозинства в своя полза, дори когато предложението не се одобрява, тъй като със «за» са гласували по-малко от 66,67%. Това е показателно за всички нас — съществуват хора, които оценяват библиотеките. Необходимо е само те да бъдат информирани и да се събуди тяхната енергия. Отмина времето, ако изобщо е имало такова, когато можехме да живеем с увереност, че библиотеките и тяхното финансиране ще бъдат подкрепяни безрезервно. Поуката е, че трябва да използваме всички официални и неофициални пътища, за да увеличаваме и поддържаме подкрепата за библиотеките сред възможно най-много хора. Не трябва да се въздържаме да използваме съвременни похвати за убеждаване (реклама, PR и т. н.) или да откриваме и да се възползваме от алтернативни източници на финансиране. Едно от най-важните неща, които се налага да обясняваме нашироко, е истината за «традиционната» и «виртуалната» библиотека. Предстои ни сериозна битка. Учудващо е например, че мнозина образовани хора все още приемат тази виртуална заблуда и без лоши чувства към библиотеките и четенето приемат, че «книгата» загива или вече е мъртва.

Трябва да започнем с естествените си поддръжници — възрастните хора, родителите, учителите, учените и изследователите, политиците с отношение към образованието и грамотността (без да очакваме, че всички те имат прогресивни възгледи в други области на политиката) и ползвателите на библиотеката. Осигуряването на основа за подкрепата е политическа аксиома, но също така е вярно, че победата не може да се извоюва само благодарение на тази основа. Това означава, че библиотеките поотделно или с обединени усилия трябва да се насочат към други групи, които не са известни като поддръжници на библиотеките и особено към средите на богатите и влиятелните. Колкото и да не ни се иска, финансирането на библиотеките е политически въпрос и с това трябва да се съобразяваме. Това включва разпространяването и разясняването на положителния образ на библиотеката и отхвърлянето и премахването на всички отрицателни представи. Колко души от академичните среди например осъзнават, че почти винаги библиотеката е най-напредналата в технологично отношение част на университета? Дали онези, които все още виждат библиотеката като тихо, изпълнено с ограничения място, са посещавали напоследък детска или училищна библиотека? Дали повечето от хората си дават сметка за обема и качеството на колекциите на големите градски обществени библиотеки?

Водят се спорове и много е изписано за значението на «застъпничеството» за библиотеките(10). Когато се използва в този специализиран смисъл, понятието «застъпничеството» означава организирана, продължителна дискусия на значението на библиотеките (особено като възможност за достъп до електронни ресурси) и упражняване на натиск върху политици за увеличаване на финансирането на библиотеките. Убеден съм, че тази задача се изпълнява по-добре от отделни хора или от групи от поддръжници на библиотеките, отколкото от националните библиотечни асоциации. Но каквато и да е формата на това застъпничество, на каузата на библиотеките трудно може да се устои и библиотекарите са длъжни да дават гласност на тази кауза. Това е особено вярно сега, когато много често няма кой да отговори на типичните за технократите антибиблиотечни преувеличения. Трябва да се използват всички средства за комуникация и всякакви политически стратегии, за да разказваме за нашата кауза и да утвърждаваме значението си.

Обществената представа за значението на библиотеките е свързана най-вече с възприемането на библиотеката като място...

3. Библиотеката като място

Някога представите за библиотека (обобщение, съставено от всички библиотечни фондове, персонала, отделните служби и програми) и за мястото, наречено библиотека, се покриваха. С техническата възможност някои библиотечни услуги да могат да се ползват далеч от сградите на библиотеките, някои хора започнаха да омаловажават значението на това място. Самата идея за виртуална библиотека съдържа предизвикателство към представата за библиотеката като място и трябва за бъде оценявана от тази гледна точка. Тя е привидно привлекателна — всички граждани на дигитализираната нация да могат да откриват записаното знание и информацията, от която се нуждаят, без да напускат домовете си. Осъществяването на тази идея зависи най-вече от три неща:

— цялото записано знание и информация да бъдат на разположение постоянно в дигитална форма;

— цялото записано знание и информация да бъдат организирани и лесно откриваеми;

— всеки отделен човек да бъде в състояние да взаимодейства резултатно със света на записаното знание и информация без чужда помощ.

Твърдението, че сме далеч от осъществяването на тези три условия, не е преувеличение. Да вземем например записаното знание и информацията, с които библиотеките работят традиционно. Това означава организирано, редактирано, филтрирано и официално публикувано записано знание и информация, създадени през вековете и съдържащи се в книгите, списанията, картографските материали и т. н. Монографиите, които съществуват в дигитална форма, са не повече от 5%. Повечето от научните списания, които се публикуват днес, са достъпни в дигитална форма и благодарение на усилията на определени инициативи тази достъпност се увеличава с няколко години назад, но това се отнася до относително малък брой заглавия. Дори и да е така, записаното знание и информация от списания в цифрова форма вероятно не надхвърля 10% от съществуващата в книжна форма (процентът на научните списания е по-голям от този на популярните). Излишно е да припомняме, че достъпността на текущо публикуваните списания в дигитална форма е допълнение към печатните издания, от които издателите печелят. Засега не съществува смислен икономически модел за списание, издавано само в дигитална форма. Това личи както от броя на тези публикации, така и от издателите им. Малкият брой изцяло дигитални списания не е от толкова голямо значение, колкото фактът, че те се публикуват от нестопански организации (университети, научни дружества и т. н.) или от фирми, които се стремят да се утвърдят като водещи в новите технологии.

И по най-ниските библиотечни стандарти онова, което Интернет прибавя към «традиционното» записано знание и информация, може да се определи като неорганизирано и в по-голямата си част ненамираемо. Не познавам някой, който да вярва, че достъпното днес знание и информация в печатна форма някога ще бъде цялостно дигитализирано (поради различни пречки от финансово, техническо и юридическо естество). Никой не би повярвал също, че контролът върху формите на точките за достъп и контролираните речници, които са от жизнено значение за търсенето и извличането на информация, някога ще могат да се приложат цялостно върху дигиталното тресавище. Остава въпросът за използването на дигитални документи без посредник. Ако се съмнявате, че при това ползване хората не се нуждаят от посредник, попитайте библиотекарите от справочните отдели.

Всичко това допълва неоспоримия факт, че физическото съществуване на библиотеките (местата, наречени библиотеки) ще бъде необходимо за неопределено бъдеще за следните цели:

— да се събират в тях печатните и материални колекции — не само съществуващите от миналото, но и онези, които ще се създадат в бъдеще;

— да представляват пространство, предназначено за четене, изследване, преглеждане и слушане за удоволствие;

— да съществува място, където всеки (включително бедните или хората в неблагоприятно положение) да получава достъп до световната мрежа, Интернет и редица електронни ресурси и да бъде подпомаган при ползването им;

— да се осигури място за специализирани колекции и за услуги, свързани с библиотеките (библиотеки за звукозаписи и видеозаписи, читални за редки и ценни книги, колекции от ръкописи и архивни документи и др.);

— да предоставят място за събиране на общностите, обслужвани от тях;

— да осигуряват подходящи места, където ползвателите могат да бъдат подпомогнати от професионалисти;

— да осигуряват подходящи места за обучение (за ползване на библиотеката, ограмотяване, компютърна грамотност), което ще открива нови възможности пред отделните членове на обслужваната от библиотеката общност.

Човешкото измерение

Ние се нуждаем от библиотеката като място и защото сме човешки същества. «Библиотеката» (сградата, която побира материалната библиотека и всичко свързано с нея) винаги е център на свързаната с нея общност. Както големите национални библиотеки, така и обикновените помещения в училища и организации, наричани «библиотека», въплъщават огромната мощ на идеята за библиотека чрез зданията и публичните пространства.

Нека се замислим и за едно друго обществено място. Вярващите биха могли да се молят и в уединение, но повечето от тях чувстват необходимост да се събират в църкви, храмове, синагоги, джамии и други места, предназначени за религиозно общуване. Защо го правят? Вероятно, за да получат помощ и посредничество от хора — свещеници, имами, равини, бонзи, които са по-вещи в религиозните въпроси. Също така може би заради необходимостта на хората да се събират с други хора и чрез това обединяване да придават святост на определено място, така че дори една обикновена палатка да може да бъде почувствана като свещено място. Едва ли ще бъде пресилено да направим сравнение с библиотеките. Те са място, което въплъщава четенето, културата и други значителни светски ценности и прояви на обществено благо и необходимостта да ги посещаваме произхожда от нашата човешка същност. Там хората се обръщат за помощ към други (в този случай библиотекарите), които са запознати по-добре със записаното знание и информация. И както отделният човек понякога посещава храма, за да се помоли сам, така и хората отиват в библиотеките, за да потърсят това, което ги интересува, без да търсят помощта на библиотекаря. Аналогиите са коварно нещо и по-често объркват, отколкото поясняват, но си мисля, че си струва да споменем поне бегло, че телевизионната евангелизация и уеб-сайтовете, посветени на религията, не са предизвикали призиви религиозните сгради да бъдат заменени с «виртуални молитвени домове». Пазаруването по каталог, чрез телевизията и Интернет не е довело до желание за създаване на «виртуални универсални магазини». Необходимостта от човешки контакт и място, където той да се осъществява, съществува и вярващите във «виртуалните библиотеки» не трябва да забравят това.

Каква е алтернативата на мрачната картина, очертана от виртуалната библиотека? Мисля, че можем да открием отговора в противоположната посока. Ролята на библиотеката като място трябва да се разширява, а не да се ограничава. Робърт Макнълти казва:

«Библиотеката би могла да бъде «едно от най-хубавите места в града» — център на четене, Интернет и филми, място за лекции, концерти и изложби... Библиотеката може да бъде и кафене и ресторант, център за туристическа информация, безопасно място за децата и място за срещи на различни граждански групи»(1).

(Нийл Пиърс посочва, че Ендрю Карнеги е построил спортна зала към една от библиотеките в Питсбърг и плувен басейн към друга, така че идеята за разширяване на библиотеката съвсем не е нова)(2). Библиотекарка, която работи в малка обществена библиотека в Айова, ми предостави следния списък от дейности и задачи на библиотеката:

«подреждане на витрини с двуизмерни произведения на изкуството и редовната им подмяна, подпомагане на ограмотяване на възрастни, подпомагане на ученици, текстообработка и отпечатване, фотокопиране, предоставяне на помещения за нестопански начинания на различни групи, получаване и изпращане на факсове (срещу заплащане).... концерти, поддържане на табла за съобщения и подготовка на брошури за библиотечна и друга обществена информация... място за подслон при неблагоприятни климатични условия.... приютяване на хора, които искат да се отдалечат от неподходяща среда (сигурно място)...»(3).

Университетските библиотеки също могат да имат важна роля за своите общности и трябва да се стремят да разширяват традиционните си задачи и услуги. На много места, както в университета, където работя, една «виртуална библиотека» би била неподходяща за повечето от студентите. Онези, които гледат с очакване към възможностите на Интернет и се прехласват по бъдещето на тоталната дигитализация, изглежда забравят, че много хора живеят и работят при условия, които не им предлагат спокойно място за четене и размисъл. За много такива студенти библиотеката е единственото място, където нищо не ги отвлича и където могат да бъдат подпомогнати безплатно. За богатите, които разполагат с удобства, спокойствието на дома е нещо съвсем естествено и представата за работно място, свързано със световната «информация», изглежда привлекателна. За онези, които се опитват да се преборят с бедността, то изглежда непостижимо и замяната на същинската библиотека и същинското библиотечно обслужване с електронно е само фантазия и жестока измама. Струва ми се, че се нуждаем не от събаряне на стените, а от повече стени, повече библиотечни сгради, които могат да предложат повече от призрачните библиотеки, обслужващи отчуждени и изолирани индивиди, лишени от човешка среда и топлина.

Библиотеките в мрежа

Не е трудно и често се случва всеки, който поставя под въпрос тоталната дигитализация, да бъде обявяван за враг на техническия прогрес, като се приема, че библиотеката като място може да бъде защитавана само от носталгична и романтична позиция. Разбира се, носталгията и романтиката имат място тук, но отсъствието на всеобща възможност за достъп до Интернет и електронни ресурси е другата практическа причина за съхраняването на библиотеката като място. На 8 юли 1999 г. Министерството на търговията на САЩ публикува доклад, наречен «Да изпаднеш от мрежата: Определяне на разделението по отношение на възможностите за достъп до електронна информация», в който се посочва, че факторите, от които зависи достъпът до електронните информационни ресурси, са раса, географско местоположение, пол, възраст и доход(4). Представителите на малцинствата, бедните, децата, които разполагат с по-малки възможности и затова са по-малко образовани и особено децата от селските области или централните части на градовете, са лишени от достъп, докато останалата част от населението навлиза във века на информацията. Отговорът, разбира се, е библиотеките и специално обществените и училищните библиотеки да бъдат центрове за достъп до Интернет и място, където може да се получи упътване и подпомагане при ползване на електронни ресурси. Това явление е плод на съвременността, но учудващо напомня на историята на обществените библиотеки във Великобритания и Съединените щати през XIX в. През последната трета на този век книгите за богатите хора са били доставяни по домовете им, по-заможната част от средната класа е купувала книги от скъпи книжарници, а хората с по-малки възможности са заемали книги от частни библиотеки срещу заплащане. Голямата част от работническата класа е посещавала обществените библиотеки. Те не само са предлагали отмора, но са се превърнали в «университети за бедните» и често са били най-сигурната пътека за измъкване от бедността.

Съвременно съответствие на обществената библиотека от XIX в. може да бъде «окабелената библиотека». (Днес този термин се използва често, но скоро, благодарение на безжичната технология, може да се окаже остарял.) Окабелената библиотека е библиотека, свързана в мрежа, която събира на едно място традиционните програми и служби, хардуера и софтуера, необходими за достъп до редица електронни услуги, и едновременно с това към другите форми на обслужване прибавя и обучение и подпомагане при ползването им.

Според мен, подобно на ранните обществени библиотеки, библиотеката в мрежа може да бъде място с голямо обществено значение. И не само поради простата причина, че най-подходящото място за обслужване е библиотеката, която обикновено е с централно местоположение и вече е подготвила професионалисти, готови да помагат на търсещите информация и знание. Причината е по-незабележима. Чрез библиотеките в мрежа може да проличи, че достъпът до електронни данни и информация не е единственият или дори понякога най-добрият начин да откриеш необходимите ти знания и информация. Вярно е, че повечето хора биха посетили библиотеката и биха довели и децата си, съблазнени от безплатния достъп до Интернет. Не е трудно обаче да си представим как библиотекарите могат да използват тази съблазън, за да разкрият пред тях една по-широка картина. Идеята за критично мислене вече присъства във всички програми за обучение на университетските библиотеки, а целта на повечето от тези програми е не толкова да отклонят студентите от Интернет, колкото да проправят пътя им при ползването му. Как една обществена или училищна библиотека може да работи в подкрепа на «традиционните» библиотечни програми и услуги и едновременно с това да се стреми да включи в тези програми и услуги електронни ресурси?

Първата стъпка е да направим така, че от всичко, свързано с библиотеката, да личи цялостният характер на обслужването. Онези, които посещават библиотеката за първи път, още с влизането си трябва да виждат книги, читални зали, терминали и справочно или заемно гише. И дори някой да е влязъл в библиотеката само за да ползва достъпа до Интернет, той трябва да разбере, че тук се извършват и други услуги. Втората стъпка е да се работи активно за представяне на редица библиотечни услуги, особено пред младите читатели. Интересно е например в библиотеката в мрежа да бъде организирано посещение на малки ученици, за да бъдат запознати с Интернет, а след това да останат, за да послушат приказка. Третата и най-важна стъпка е библиотекарите и другият персонал да бъдат технически грамотни и ентусиазирани от новите технологии, но едновременно с това да са опитни във всички дейности, свързани с библиотечните фондове и услуги.

Изграждане на идеалната библиотека на XXI в.

Бързото нарастване на броя на новопостроените библиотеки не намаля към края на 90–те години на XX в.

«Списание American Libraries получи снимки от повече от 70 библиотеки. В цялата страна библиотеките увеличават двойно или четворно обема си като прибавят компютърни работни места, използвайки свободни пространства, или просто откриват нови помещения.»(5)

Въпреки необоснованите притеснения за бъдещето на библиотеките, изглежда, много общини, местни училищни власти, университети и колежи инвестират дългосрочно в изграждането на нови библиотечни сгради и в обновяването и разширяването на съществуващите. Общините и институциите не правят тези инвестиции случайно. Ясно е, че те са в отговор на желанието на ползвателите за развиване на услугите и за по-удобни и приветливи библиотечни сгради. Списанието Library Journal посочва, че между месеците юли 1996 и юни 1997 г. са изпълнени общо 225 библиотечни проекта и са построени 97 нови библиотеки, а 128 са обновени или разширени(6). Между тях са разширението на Обществената библиотека в Кливланд (67 млн. долара) и прекрасната нова Централна районна библиотека в Портланд, Орегон (25,7 млн. долара). Макар че построяването на нова сграда е по-скъпо от обновяването или разширяването на стара, от този пример личи, че това невинаги е така.

Сега по-важно от всякога е проектите за изграждане на библиотеки да се разработват внимателно с оглед на дългосрочното им ползване, тъй като похарчването на значителни обществени средства трябва да бъде оправдано с многогодишната употреба на сградите, а библиотеките бързо се променят.

Нови проблеми

Някои от факторите, с които трябва да се съобразява изграждането на библиотечните сгради, са познати отдавна — хранилища за библиотечните материали, читални зали и т. н. Изграждането, разширяването и обновяването на библиотеки, които ще се ползват през XXI в. обаче, се сблъскват с нови проблеми и трябва да се съобразят с налагащите се комплексни решения. Тези проблеми са:

— създаване на условия за ползване на библиотеката от хора с увреждания;

— създаване на кабелна (или безкабелна) мрежа в библиотеката;

— предвиждане на многофункционални библиотечни сгради.

Библиотеката и хората с увреждания

Законът за хората с увреждания (The Americans with Disabilities Act — ADA) беше приет в САЩ през 1991 г. и библиотеките бяха принудени да се съобразят с него в много отношения. Сигурен съм, че това беше посрещнато със задоволство от повечето библиотекари, най-малкото защото достъпността на библиотеката за всички е обща библиотечна ценност. За този закон бяха написани много статии и книги, съществува вече официално ръководство, което библиотекарите и архитектите използват в усилията си да осигурят максимална достъпност за всички. И все пак Карън Стоун в една кратка, но ясна статия, написана от гледна точка на човек в инвалидна количка, настоява красноречиво плановете за библиотеки да се разработват след консултации с хора с увреждания с разумното обяснение, че «което е удобно за инвалидите, е удобно и за останалите»(7). Тя описва образцова библиотека в малък град на западното крайбрежие на Швеция, в която съществува лесен достъп до «една изцяло интегрирана и спокойна обстановка». По нейните думи идеалното състояние е «универсален достъп за съвсем дребните, едрите, слепите, глухите, младите, възрастните, физически здравите и не съвсем здравите и т. н.». Основната мисъл в статията е, че при проектирането на библиотеката в Швеция, както и на подобна библиотека в щата Ню Мексико, не само са спазени изискванията, предвидени от закона, но са проведени и консултации с хора с увреждания. Стоун пише: «Несъмнено по-евтино и по-правилно е да се зададе въпросът «какво ще е по-полезно за вас?», отколкото физически здрави архитекти да анализират решения, отнасящи се до достъпността». С потребителите трябва да се общува винаги, но изглежда в този случай това е наложително.

От библиотеки без мрежа към кабелни и безкабелни мрежи в библиотеките

Вече сме свикнали с кабелите в библиотеката (както в материален, така и в преносен смисъл) и мнозина от нас са опитвали да преодолеят трудностите при изграждането на телекомуникационна инфраструктура в съществуващите, построени преди години сгради. Преди време заветната цел беше т. н. научно работно място — фиксирано, свързано с компютърната мрежа място, където изследователите могат да получават цялото записано знание и информация (разбира се, само това, което е дигитализирано). Кой от нас не се е сблъсквал с оплаквания, че «не достигат терминали» или че не е организирана система за предварително записване за ползване на терминалите за ограничено време през най-натоварените часове на деня. В повечето нови или обновени библиотеки бяха прокарани скъпи кабелни мрежи. Сега обаче изглежда, че тези усилия може да се окажат излишни. «Научното работно място» започва да изглежда старомодно като летящите машини на Леонардо да Винчи и вероятно в бъдеще кабелите няма да се използват. Изглежда, че кабелните мрежи са само етап към безкабелните. Засега и в близко бъдеще решението ще бъде безкабелни мрежи в библиотеките (и извън тях), съчетани с евтини преносими компютри, които могат да се заемат. Така ползвателите ще могат да внасят собствените си компютри или да заемат компютър от библиотеката и ще имат достъп до електронните системи и ресурси от всяко място в сградата (или извън нея). А може би всички тези работни места, и терминали ще останат в историята и ще бъдат заместени от съвсем нови, превъзходни... библиотечни маси или специализирани мебели?

Многофункционални библиотечни сгради

Друга съвременна особеност при изграждането на библиотечни сгради е тяхната многофункционалност. Това означава обединяването на библиотеката под един покрив с други обществени сгради или с други видове библиотеки. Всъщност към много нови или обновени библиотечни сгради, макар те по замисъл да са предназначени за определен вид библиотека, са прибавени и замислени за други цели други помещения — зали и стаи за събрания и срещи, компютърна лаборатория на колеж и др. (отбележете обаче, че безкабелната технология може да направи компютърните лаборатории излишни). На територията на Щатския университет «Сан Хосе» в Калифорния се работи върху проект за изграждане на обединена университетска и обществена библиотека(8). Финансирането на строежа и бъдещите разходи за заплати на персонала ще се споделят от Обществената библиотека на Сан Хосе и Щатския университет. Това е смел и вълнуващ проект, който може да бъде последван от много подобни, въпреки че възможните бюрократични, икономически и административни усложнения са ужасяващи. Друг интересен пример за двойна употреба на сграда е съчетаването на Регионалната библиотека в Карол и Центъра за възрастни хора в Маунт Еъри, Мериленд(9). Библиотеката заема 1600 кв. м от сградата, а Центърът за възрастни хора и общинската зала за събрания и срещи — 900 кв. м. Библиотеката и Центърът за възрастни хора са на различни етажи, между които няма вътрешна връзка и всеки ползва отделен вход. Обяснимо е какво е наложило това разделение, но все пак е жалко, че за обитателите на центъра не е предвиден удобен достъп до библиотеката (като се вземе предвид, че вероятно повечето от тях са нейни ползватели). Очевидно е, че при ескалацията на стойността на строителството обществените и частните институции се стремят към творческо и ефикасно сътрудничество, за да могат да решат поне частично проблемите по изграждането на библиотеки.

Как ще изглежда идеалната библиотечна сграда на XXI в.

Съществуването на много различни видове библиотеки и различията в мисията на тези библиотеки затрудняват значително определянето на външния вид и съдържанието на идеалната библиотечна сграда. Едно ново здание за Библиотеката на Конгреса би било съвсем различно от новата обществена библиотека на малък град в Айова. Тя от своя страна ще се различава значително от разширението на университетска библиотека в Калифорния. Всяка от тези библиотеки има свои индивидуални характеристики, ползватели и задачи, но всички те са библиотеки — места, определени за предоставяне на потребителите на достъп до записаното знание и информация и осъществяване на подходящо обслужване. Сградите на различни библиотеки може в основни линии да си приличат, когато те имат еднакви функции и задачи.

Външен вид

Всеки може да забележи, че преди години проектирането на библиотеки е било силно повлияно от църковната архитектура. Това се отнася както до избора на материал — най-често гранит или друг камък, така и до архитектурния стил. При много от библиотеките, построени през първата половина на XX в., личи намерението още при пръв поглед да направят силно впечатление и дори да внушат страхопочитание. Обществените библиотеки, издигнати в центровете на градовете, и университетските библиотеки, заемащи централно място в университетските градчета, със своята солидност, великолепие и тържествен външен вид внушават, че в тях има нещо значимо, нещо, което трябва да се уважава, което има вечна стойност. Отвътре аналогията с църква изглежда още по-силна. Засводени тавани, ламперии от тъмно дърво, високи прозорци, които почти принуждават човек да коленичи пред чекмеджетата на каталога в центъра на тези великолепни сгради. За по-новите библиотеки вече се прилага архитектурната мода на съответното време. При това невинаги със сериозен естетически ефект. Ожесточен критик посочва, че една библиотека от метал и стъкло, построена през 70–те години в Илинойс, не трябва да бъде наричана «библиотека и информационен център», а «библиотека и автомивка». (Неговата реакция е предизвикана от факта, че новата сграда е построена на мястото на чудесна каменна сграда в гръцки класически стил). Друга библиотека от 50–те години в Калифорния била оприличена на «български полицейски участък». Понякога съвременната архитектура на пръв поглед е непривлекателна, но след десетилетия тя вече се харесва повече. В други случаи отхвърлянето от самото начало се запазва трайно. Особено сложен е въпросът с естетиката на разширението на съществуващи библиотечни сгради. Разбира се, най-важният въпрос е дали да се подражава на оригиналния стил и материали и да се построи нещо хармонично, или да се строи нещо коренно различно. И двата подхода могат да завършат с успех или неуспех.

Друг важен въпрос, свързан с външния вид на една нова или обновена библиотека, е подхожда ли тя на мястото, където е разположена, както по отношение на терена, така и по отношение на обслужваната общност. По думите на един архитект, строител на библиотеки:

«При всяка нова или реконструирана библиотека трябва да се взема предвид това, което наричам топография на общността, с други думи особеностите на хората от околността, които ще я посещават»(10).

Това, което трябва да търсим (а понякога и да откриваме) в една библиотечна сграда, е хармонията между външния вид и местоположението й. Това съвсем не означава, че всяка нова библиотека трябва да бъде в неокласически стил или да изглежда така, като че ли е проектирана от Томас Джефърсън. Много чудесни сгради са плод на съвременната архитектура и времената и вкусовете се менят. И все пак, минималните изисквания към една нова или реконструирана библиотека трябва да бъдат хармонията с околната среда и съзвучието с предназначението на сградата.

Вътрешността на библиотечната сграда

Вътрешността на библиотечната сграда също трябва да се характеризира с хармония и подходящи пропорции. Пространствата трябва да не ограничават движението на никой (включително на хората с увреждания) и да бъдат подходящи и целесъобразни. Мебелите трябва да се избират внимателно, да изглеждат добре и да бъдат подходящи за целта, за която ще се ползват. Естествената или изкуствената светлина трябва да бъде изобилна, без да бъде ослепителна и да допринася за естетическите качества на сградата. Прекрасен пример за осветление, създадено специално за определена сграда и за определена цел, е реконструираната читалня на Нюйоркската публична библиотека, където осветителните тела са отличителен и подчертан архитектурен елемент. Необходима съставна част на всяко публично пространство са и цветът и украсата на стените и таваните, килимите и другите подови покрития, произведенията на изобразителното изкуство, растенията и други декоративни елементи. Както всичко останало в сградата, те трябва грижливо да бъдат подбирани, проектирани и поддържани, за да се запазят цялостната хармония и естетика на пространството.

Библиотечните материали

Две от най-важните постижения при демократизацията на библиотеките са фондовете на свободен достъп (със систематично подреждане) и достъпните за читателите каталози. В началото на свободен достъп се подреждаха само печатни текстове (книги и подвързани списания). Когато се появиха новите форми на комуникация, подреждането им по същия начин срещна известна съпротива. В някои случаи е оправдано видеолентите, звуковите носители, компактдисковете и т. н. да бъдат отделени, но няма причина те да не бъдат достъпни за разглеждане. Съвсем основателно е и записите за електронни ресурси да бъдат интегрирани в машинния каталог. Така, в резултат на търсене по съдържание, се откриват не само различни заглавия, но и разнообразни материали, включително електронни ресурси. Тук не е мястото да се обсъжда каталогизирането на електронните ресурси (вж. глава 4), но ще посочим само, ако не можем да ги интегрираме физически в останалите библиотечни колекции, интегрирането им в каталога е от голямо значение. Идеалната библиотечна сграда предоставя възможност за лесно преглеждане и ползване на материалните колекции (независимо от формата им) и достъп до виртуалните колекции чрез терминали или преносими устройства.

Използване на пространствата в библиотеката

Както в библиотека, разположена само в едно помещение, така и в Библиотеката на Конгреса или всяка друга библиотека, някои пространства имат едно и също предназначение. Всички библиотеки ползват пространства за:

— съхраняване на традиционни материали и оборудване, чрез което се ползват материални и електронни ресурси (устройства за четене на микроформи, компютърни терминали и т. н.); — зони за четене и консултации;

— места за подпомагане на ползвателите (справочно гише и т. н.);

— служебни помещения.

Някои видове библиотеки определят места с определено специализирано предназначение. За големите университетски библиотеки е характерно да разкриват читални зали за редки и ценни книги или специални колекции, да отделят място за колекции, които се отличават по формата си (например карти, звукозаписи, видеозаписи, микроформи) или по съдържание (например юридическа литература), или помещения за обучение за ползване на нови технологии. Обществените библиотеки често обособяват детски отдели, читални за ползване на вестници, списания и колекции със специфична форма. Трудно е да се направи обобщение за специалните научни библиотеки, но и те използват пространството в зависимост от тяхната тематична насоченост и читателско предназначение. В училищните библиотеки често се определя пространство за учебна дейност, свързана с ползване на библиотеката.

Детските библиотеки

От определена гледна точка, най-важни от всички библиотеки са детските. Там се полагат основите на грамотността и ученето за цял живот. Тези места остават в паметта ни задълго, когато вече сме възрастни. Затова е много важно пространството, обзавеждането и т. н. в детската библиотека не само да осигурят ефикасно обслужване на децата, но и да бъдат удобно и спокойно място, което насърчава любовта към четене и знание. Детските библиотеки трябва да бъдат светли, приветливи и удобни помещения, в които децата да обичат да влизат и да остават задълго. Часовете за разказване на приказки и други дейности са предназначени да заинтересуват и привлекат малките деца, но за тях детската библиотека трябва да бъде място, където израстват и продължават да го посещават дълго след като са надхвърлили възрастта на приказките. Възхищавам се от библиотекарите в детските библиотеки, на тяхната непоколебима отдаденост, на желанието им да използват всички възможни начини за обслужване и на тяхната готовност за въвеждане на новости (включително и технологични).

Съхраняване на библиотечните фондове

Идеята за свободния достъп до всички библиотечни материали според мен е една от най-значимите идеи на съвременното библиотекознание. Друга, не по-малко важна идея се съдържа в един от законите на библиотекознанието на Ранганатан — «библиотеката е развиващ се организъм». Тези два фактора — свободен достъп и нарастване, създават много проблеми, най-сериозният от които е мястото, а за много библиотеки това означава пари. За свободния достъп е необходимо много повече място, отколкото за съхраняването в затворени хранилища. Запазването на място за нарастване на библиотечните документи за дълъг период от време (да не забравяме, че в живота на библиотеките няма кратки периоди) означава, че трябва да пазим празни места с десетилетия. Мнозина от онези, които предлагат виртуалните библиотеки, се основават на аргумента, че с цялостната дигитализация би се спестило голямо пространство (и пари). Засега почти всички приемат, че никога няма дори да се доближим до пълна дигитализация (и че това не е желателно). Следователно предлагам да приемем необходимостта да се отделят средства за разширяване на пространството в библиотеките и създаване на нови библиотечни пространства, като едновременно с това се стремим по всякакъв начин да намалим ненужните разходи. И преди да продължим, нека да напомня, че библиотечното пространство е необходимо не само за съхраняване на колекциите и че помещенията за обучение, читалните зали, зоните за справочни дейности и т. н. също заемат значителна част от библиотечните сгради.

Полезни примери за опасностите от непознаването на закона на Ранганатан са Британската библиотека в Лондон, която беше изграждана повече от тридесет години и се напълни в деня на откриването, и злополучната Обществена библиотека на Сан Франциско, която стана прочута с масираното прилагане на нови технологии, но и с недостъпността на колекциите си. Сградите трябва да се проектират така, че библиотечните документи, разположени в тях, и извършваните услуги да могат да се развиват в продължение на десетилетия. И сега могат да се вземат някои мерки, но с нарастването и промяната на библиотеките несъмнено ще се появят нови идеи и технологии, които ще създадат по-големи възможности.

Прилагането на компактни подвижни стелажи в различни библиотеки и архиви доказа, че те са далеч по-ефикасни от обикновените. Тези системи побират три пъти повече библиотечни единици, използват се много успешно за съхраняване на свободен достъп и спестяват много място в новите и реконструираните библиотечни сгради. Друго нововъведение, което е от особен интерес за университетските библиотеки, е прилагането на системи за сканиране при съхраняването на годишнини на периодични издания, разработването на показалци към базите данни с изображения и отпечатване на отделни статии при поискване. Тези опити са в самото си начало и работата на тези системи е демонстрирана само в рамките на малки по обем проекти, но изглежда, че тази технология може да предложи на библиотеките възможност за значителна икономия на място и разширяване на услугите за техните ползватели. Затова обаче трябва да се докаже, че те са по възможностите на библиотеките и че архивираните копия могат да се запазват трайно.

Библиотеката като място за идеали

Библиотечните сгради имат различна големина и външен вид. И монументалните, и най-непретенциозните по стил и предназначение отговарят на характера на обслужваните от тях общности. И все пак всяка от тях трябва да въплъщава трайни ценности — обслужване, отговорност за опазване на писменото културно наследство, любов към знанието и останалите ценности, които са предмет на тази книга. Сградата на библиотеката трябва да бъде функционална, но трябва и да притежава по-възвишени качества. Тя трябва да бъде място, което предизвиква уважение и да насърчава стремежа към истина на изследователите и децата, на хората с различно положение в обществото, на облечените във власт и на обикновените хора, защото всички те посещават библиотеките с едни и същи цели и надежди. Сградата на библиотеката трябва да бъде и привлекателно място, в което да се работи с удоволствие, защото радостта от труда е в основата на продуктивната и ефективна служба на обществото. Всичко това може би изглежда невероятно идеалистично и неподходящо за века на технологиите и информацията. Но тогава можем да се запитаме какъв е смисълът да се живее без идеали и ценности? Истина е, че всички ние търсим смисъла във всички аспекти на живота си и създаването и поддържането на качествени и хармонични библиотечни пространства е решителна стъпка към откриването на значението на нашата работа като библиотекари.

4. Отговорност за опазване на писменото културно наследство

Littera scripta manet(1)

За отношението на библиотеките към отговорността за опазването на писменото културно наследство

В контекста на библиотеките отговорността за опазването на писменото културно наследство има три аспекта:

1. Съхраняване на писменото наследство на човечеството, за да се запази нашето знание за поколенията.

2. Грижа и внимание към библиотечното образование, за да се предадат на поколенията нашите най-добри професионални ценности и практики.

3. Усърдие в поддържането на нашите библиотеки, за да заслужим уважението на обслужваните от нас общности.

Съхраняване на писменото наследство на човечеството

«И така, задачата на библиотекаря е да опазва миналото за просвещение на настоящето, да го съхранява не заради самото него или от колекционерско любопитство, а заради неговото значение за днешния и утрешния ден.»(2)

Наследството, което сме призвани да съхраняваме, обхваща цялата култура и история, завещани от човечеството в писмена форма. Тази отговорност е едно от нашите най-важни задължения и ако изпълняваме мисията си да запазим писмената памет на човечеството и да я предадем на бъдещите поколения, ние трябва да я носим с чест. Интересно е да се отбележи, колко рядко в дискусиите за бъдещето на библиотеките се споменава въпросът за опазването на записаното знание и информация. Дори когато този въпрос се повдигне, обикновено неговото обсъждане се прекратява като нещо, което ще се разреши по магически начин в някакво неопределено бъдеще с помощта на технологиите и сътрудничеството между библиотеките. Изглежда, че на историческата роля на библиотеките някак не се обръща внимание, просто защото и най-възторжените привърженици на дигитализацията разбират огромните практически и технологични проблеми пред дигиталното архивиране.

Библиотекарите и архивистите (които виждам като представители на една и съща вяра, макар често да са в разкол) имат уникална роля за опазването и предаването на писменото наследство на човечеството на бъдещите поколения. Неслучайно използвам думата «уникална». Много от нашите ценности и мисията ни се споделят от хора с други професии и интереси, но само ние сме се посветили на съхраняването на записаното знание и информация. Между онези, които се възползват пряко от обстоятелството, че писмените паметници на миналото са достъпни, са издателите, книготърговците, учителите, изследователите, музейните работници, но само библиотекарите и архивистите са ангажирани с цялостното опазване на това писмено наследство. Ако основната част от записаното знание и информация в света би било достъпно само и единствено в дигитална форма, бихме били изправени пред такава криза в съхраняването на писменото наследство на човечеството, която ще надмине всичко познато ни от зората на книгопечатането. Наложително е библиотекарите да се обединят и да разработят план за бъдещата си отговорност за съхраняване на писменото наследство на човечеството и в него да се набележат практически и ефективни мерки, за да се осигури възможността поколенията след нас да наследят нашето знание.

Настъпва ли векът на електронната информация?

Казват, че епохата на печатното слово в бъдеще ще отстъпи пред века на електронната информация. Когато разсъждаваме по тази възможност, би било поучително да погледнем назад към прехода от ръкописната книга към книгопечатането. Томас Джефърсън пише:

«Колко безценни произведения от античността са загубени, защото са съществували само като ръкописи? Има ли дори едно изчезнало след като печатарските машини са създали възможност да се произвеждат и разпространяват много екземпляри? Следователно можем да заключим, че единственият начин да запазим това, което е останало от нашите закони, е... размножаването на печатни екземпляри»(3).

В своя авторитетен труд, посветен на трансформационния ефект на книгопечатането, Елизабет Ейнстейн разглежда три характеристики на печатната книга, по които тя се различава съществено от ръкописите или, ако използваме нейните думи, които отличават печатната култура от ръкописната. Тези три особености са стандартизация, възможност за разпространяване и устойчивост. Нейният анализ на ръкописната култура в много отношения се доближава до това, което за симетрия бих нарекъл електронна култура. Това се отнася особено до устойчивостта. Ръкописите на едно и също «произведение» се различават един от друг почти толкова, колкото различните версии на електронни текстове. Тези различия са породени от същите причини (всеки преписвач внася свои поправки и грешки) и имат същите вредни последствия. Да се разглежда историята на комуникацията между хората като непрекъснат прогрес, е винаги изкусително. Човечеството бележи напредък от праисторическите времена, когато няма записана комуникация, през различни носители — от глинените таблички и каменните плочи до хартията и електронния формат и всеки нов носител е по-разпространим и по-нетраен от предишния. Поради нарастващия брой на комуникациите, станали възможни чрез всеки по-нов носител, и възможността да продължаваме да ползваме предишните носители, които са по-трайни (например камък за надгробни плочи или пергамент за важни документи с историческо значение), лесно е да се повярва в теорията за «движение напред и нагоре». Възможно ли е това да не е израз на напредък? Дали бъдещите историци на комуникацията (ако въобще ще има такива), връщайки се назад към петстотингодишния период, който започва с Гутенберг и завършва (на една все още неопределена дата) с «триумфа» на електронната технология, биха го оценили като отклонение, като изолиран етап, характерен с устойчивост и предаване на писмената памет на човечеството, възникнал от тресавището на епохата на ръкописите и завършил в електронното блато? Ейдриан Джонс свързва книгопечатането с понятия като «почтеност» и «цивилизованост»(4). Същественото тук е, че устойчивостта на печатното слово и стандартизацията на издателското дело са създали интелектуален климат на доверие между автор, издател и читател. Този невидим договор се състои от следните части:

Когато една книга е публикувана от уважаван издател, тя наистина е това, което претендира да бъде.

Уважаваните издатели публикуват книги, на които може да се вярва.

Книгите на уважаваните автори съдържат факти, проверени според възможностите на автора, редактора и издателя.

Книгите на уважаваните автори съдържат мнения или тълкувания, които са негови или са ясно означени като чужди мнения или тълкувания.

Цитатите, източниците и останалата част от научния справочен апарат в книгите на уважаваните автори ясно посочват откъде произлизат фактите и мненията, съдържащи се в книгата.

Всяка форма на проявление на ясно означено издание на текст е идентично с всички други форми на проявление на същото издание(5).

В електронния свят не присъства, и в обозримото бъдеще няма да съществува, нито един от тези елементи на неписания договор между издатели, автори и читатели. Нищо не може да спре онзи, който ползва електронния документ, от това да го промени според собствените си виждания и да го разпространява като нещо различно. И в това е същността на дилемата, пред която са изправени авторите и читателите в един електронен свят, изпразнен от устойчивост, стандартизация и проверима почтеност.

Действия за опазване на писменото културно наследство

И така, как да изразим нашата отговорност за опазването на писменото културно наследство на човечеството чрез действия? Простият и най-верен отговор е, че трябва да правим всичко възможно, за да запазим значимото записано знание и информация не само за следващото поколение или следващите няколко поколения, но за неопределено бъдеще. Ключовата дума в предходното изречение е «значимо». Едно от затрудненията при опазването е, че днес ние сме решили въпроса, без да е необходимо да преценяваме какво съдържа тази дума. Несъмнено най-добрият и всъщност единственият доказан начин за опазване на записаното знание и информация е да печатаме върху обезкислена хартия, да произвеждаме много екземпляри, да подвързваме качествено тези екземпляри и да ги разпространяваме в библиотеките по целия свят. При тази система преценката се прави от издателя, печатаря или съвместно от двамата. След решението да се печата, публикува и разпространява, всичко останало става автоматично. Никога не е съществувала по-добра система за опазване, която не налага особени грижи на библиотеките, освен значителните разходи, свързани с осигуряването на място за тези подвързани томове. По-късно ще се върна на въпроса за оценката, основана на разбирането за «значимост», но сега искам да нахвърля свързаните с опазването проблеми, които стоят пред всеки от най-разпространените носители на съвременната комуникация.

Книги и печатни списания

Между многото неприятели на печатните материали върху хартия са влагата, топлината, качеството на хартията и неподходящата или лошокачествена подвързия. Тук трябва са споменем и две съществени преимущества: 1) многобройните екземпляри на всяко издание и 2) практически неограничения живот на качествено подвързания текст, отпечатан върху обезкислена хартия и съхраняван при добри условия.

Ръкописи

Ръкописите са огледални образи на книги, при които по дефиниция рисунки и изписан текст върху хартия или друг носител поне за част от съществуването си са били съхранявани при условия, които са далеч от оптималните. Ще припомня колекцията от ръкописи на световноизвестен поет, с които имах удоволствието да работя. Много от черновите на стихотворенията бяха написани на гърбовете на пощенски пликове, а колекцията е била съхранявана в различни кутии за обувки или хранителни продукти и пренасяна от едно на друго място през изпълнения със скитане и приключения живот на автора. Технологията, и по-специално технологията на оптичните дискове, предлага начин за опазване, защита и разпространяване на уникални ръкописни колекции.

Карти и нотни издания

За тези материали се отнася повечето от казаното за печатните книги, но трябва да се отбележи, че картите, отпечатани върху единични листове, се повреждат по-лесно от книгите и че картите и нотните издания обикновено са в по-малко екземпляри от книгите.

Звукозаписи

Казват, че всеки следващ по-нов носител на звукозапис е по-траен от предшестващия го. Изглежда, че с всеки по-нов вид, от восъчните цилиндри и плочите на 78 оборота до дигиталните ленти и компактдисковете, носителите стават все по-трайни. Вероятно това е така и може би наистина времето и продължителната употреба не повреждат компактдисковете. От предпазливост ще отбележим, че за дълготрайността им няма доказателства и че всеки носител, който е зависим от технология на прослушване, е обект не само на повреда, но и на възможността в бъдеще тази технология да не съществува. Баба ми имаше грамофон с фуния, на който слушаше изпълнения на любимия си тенор Джон Маккормак. Доста вероятно е днешните наши лъскави компактдиск плейъри през 2050 г. да бъдат старомодни и рядко срещани като грамофоните.

Филми и видеозаписи

Чувал съм, че една трета от художествените филми, създадени през стогодишната история на филмопроизводството, са загубени завинаги. В едно телевизионно предаване, посветено на опазването на филмите, се твърди, че половината от американските филми от преди 1950 г. вече не съществуват. Голяма част от запазените филми са върху чуплива филмова лента, с избелели цветове или могат да се прожектират с помощта на устройства, с които днес не разполагаме. Свидетели сме на изчезването на редица видеоформати (например U-matic, Beta и DVX) и на запазването на други, поне засега (VHS, видеодискове, DVD). Не е много вероятно тези видеоформати да съществуват след около петнадесет години.

Предмети и произведения на изкуството

Много библиотеки съхраняват предмети и произведения на изкуството, които съдържат записано знание и информация. Разумно е за опазването и специалните грижи за такива материали библиотекарите да търсят съветите на специалисти от музеи и художествени галерии.

Микроформи

Историята на микрофилма, микрофиша, микрокартата и други разновидности на този носител, появил се за пръв път през Френско-пруската война от 1870 г. е поучителна. През по-голямата част от XX в. на микроформите се гледаше като на решение на недостига на пространство и опазването на библиотечните фондове. Дори една от тези разновидности — ултрафишът, побираше толкова много изображения, че някои предсказваха, че ще можем «да поберем Библиотеката на Конгреса в една чанта». Микроформите имат няколко неудобства и най-голямото е, че ползвателите ги ненавиждат. Освен това може да се посочат нетрайността на някои по-стари микрофилми, отсъствието на стандарти за четящите устройства за някои микроформи (микрокарти, ултрафиши и др.) и съмненията в дълготрайността дори на утвърдените микроформи.

Дигитални ресурси

Около опазването на записаното в дигитална форма знание и информация съществуват толкова много въпроси и толкова малко предложения за решението им, че изглежда примамливо да се отнасяме към тях както повечето от ентусиазираните поддръжници на дигитализацията — просто да не им обръщаме внимание. И все пак си струва тук да се изброят някои от тях:

По-голямата част от дигиталната информация няма никаква стойност, има временно значение или е от местен интерес. Как цялата тази плява ще се отдели от зърното? Кой ще се заеме с този херкулесовски труд?

Хардуерът, който се използва за достъп до дигиталната информация, доста често се променя коренно, а това означава, че в програмите за опазване трябва да се взема предвид и необходимото за достъпа техническо осигуряване.

Дори частичните дигитални архиви ще бъдат огромни. Кой ще гарантира, че правителствата и организациите ще поддържат тези архиви през бъдещите столетия?

Кои документи са «значими»?

Този въпрос е труден и често остава без отговор. Както посочих по-горе, повечето библиотекари го оставят на издателите и книготърговците и по-рядко на закона и на доставчиците на книги за библиотеките. В края на краищата не библиотекарите решават какво да се публикува и кое издание е законно. Ако към това прибавим убеждението на почти всеки от нас, че потребителите трябва да ползват всичко, с което разполагат библиотеките, може да се каже, че ние сме професионалисти, които отбягват да използват критерии за значимост и ценност. Всички библиотеки, и малки, и големи, в някаква степен осъществяват подбор, но той, първо, се извършва в една позната и ограничена среда — света на публикуваните заглавия, и второ, е ограничен най-вече до това, дали те са подходящи за обслужваната от библиотеката общност. Накратко, подборът на повечето библиотекари не само не се основава на значимостта или стойността на изданието в сравнение с други издания, но и библиотекарите свенливо отбягват тези въпроси, опасявайки се да не ги обвинят в налагане на цензура. От това правило има едно блестящо изключение — библиотекарят в детска библиотека. Винаги съм се възхищавал от детските библиотекари по много причини, на най-важната от тях е готовността им да различават «добрите» книги от по-лошите и да подбират на основата на своите принципи и ценности. Ние, останалите, вършим това с неохота. Тогава как ще постъпим, когато се сблъскаме с Интернет и всевъзможни електронни ресурси? Всъщност съществуват само три възможни стратегии и никоя от тях не радва сърцата на библиотекарите.

1. Можем да пренебрегнем този проблем и да предоставяме възможно най-широк достъп, без да обръщаме внимание на стойността. Това означава да се откажем още в началото от проблема на опазването.

2. Може внимателно да подбираме електронните ресурси, които купуваме или по-често ползваме срещу лиценз, да подбираме внимателно линковете от уебстраницата си и просто да не се интересуваме от останалата част от електронното тресавище.

3. Можем съзнателно да си поставим за цел да подбираме, оценяваме, предоставяме достъп и запазваме онова, което преценим като значимо и стойностно. Това е благородно усилие, но то предполага разходи, които малцина от нас са готови да направят, стъпва върху умения, които малцина от нас притежават, и изисква политика, която никой от нас засега не е формулирал.

Достатъчно е да се спрем само на два примера от света на обикновеното печатно слово, за да илюстрираме колко сложен е такъв подбор.

Преди две десетилетия писателят Франсис Фицджералд публикува забележителна книга за това, как Съединените щати непрекъснато подменят историята си(6). Тази книга, която оказа силно въздействие и беше четена от мнозина, почти изцяло се основаваше на изследване на гимназиалните учебници от стогодишен период. Почти няма библиотекари от университетски библиотеки, които биха включили остарелите учебници между значимите видове издания.

Както вече посочих, западните страни бяха изправени пред проблемите, появили се при разпадането на Югославия. Част от това мрачно събитие беше целенасоченият опит да се заличи гражданската идентичност на жертвите на етническото прочистване. Библиотекарите от Университета на Мичиган и от други библиотеки се опитваха да открият югославски телефонни указатели от последните двадесетина години, за да помогнат на ООН при уточняването на самоличността на бегълците при завръщането им и възстановяването на техните граждански права.

Оказа се, че учебниците могат да бъдат ценен източник за научно изследване, а телефонните указатели — жизненоважни исторически документи в страна, сполетяна от нещастията на войната. Има още много други примери за значимостта на незначителните материали и те показват огромния мащаб на проблема. Това не трябва да ни обезкуражава в желанието ни да носим отговорността за всички писмени документи, които съхраняваме (включително и електронните записи). Напротив, трябва да ни амбицира в преследването на двете близки цели — да запазим онова, с което разполагаме, и да създадем системи, които ще ни позволят да опазваме бъдещите документи на човечеството.

През 1995 г. Асоциацията за съвременен език в своя декларация потвърди трайното значение на книгата и нейната първостепенна роля за научното дирене. Макар ние всички да имаме определена роля в опазването и предоставянето на книгите, научните библиотеки с многомилионни фондове са водещи в това начинание. Въпреки всички приказки за преминаването към електронни ресурси, Стивън Енис задава въпроса «има ли научна библиотека, която да е престанала да купува книги и да развива фондовете си»?(7) Той подчертава необходимостта учени и библиотекари да се борят с огромните проблеми, предизвикани от печатаните на киселинна хартия книги и от занемаряването им поради промяна в разбирането за значението на книгите. По-нататък той оприличава изместването на проблемите за опазването на отпечатаното върху хартия към проблемите на опазването на електронните ресурси при обсъждането на въпроса за цялостното съхраняване на научното знание на вид мисловно джудо. Разбира се, тези два проблема са много различни и поставят въпроси, които предполагат отделни отговори. Запазвайки през вековете почти всички ценни печатни източници, ние доста добре сме изпълнили задълженията си. Като изключим злонамереност и умишлено занемаряване, може да се каже, че няма основание този почти пълен успех да не продължава и в бъдеще. От друга страна, опазването на електронните ресурси започва едва сега. Замислят се неясни планове, много се говори, а малко се върши. В най-добрия случай успехът на това усилие за опазване е още далеч.

Опазване на писменото наследство на човечеството в по-широк план

В своята основополагаща статия Лий Финкс определя отговорността за опазването на писменото наследство на човечеството като «отговорност за съдбата на библиотеката като институция»(8). Той подчертава, че оцеляването на библиотеката и нейните фондове е от жизнено важно значение за съдбата на културата и обществото. Очевидно същността на тази благородна задача е опазването на писменото наследство на човечеството, но към нея той включва и оцеляването и развитието на библиотеките и библиотекознанието. Тази мисия според мен се състои от две части:

— опазване на библиотечните знания за бъдещите поколение чрез библиотечното образование;

— демонстриране на нашата отговорност и съпричастност, за да обвържем библиотеката и обществото, на което тя служи с доверие, и така да затвърдим взаимната обвързаност на интересите на библиотекарите и широката общественост.

Втората част зависи от това, дали ще работим отговорно и етично в служба на общността, която обслужваме, и на цялото общество. Ние се ползваме с непринуденото уважение на повечето от хората, които обслужваме, и това е добра основа. И все пак тази всеобща добронамереност трябва да се засилва и да се използва в практиката. Ако желаем и в бъдеще да заслужаваме уважението и поддръжката на тези общности, трябва да показваме, че мисията ни е свързана с техния живот и с една по-широка култура. Няма по-добър начин да го постигнем, от това да направим мисията си разбираема и да работим упорито в служба на културата като опазваме отговорно писмените й паметници.

Библиотечното образование

Искрено вярвам, че повечето от библиотеките се справят добре с опазването на писмената памет на човечеството.

Вярвам също, че поради недостатъчна настойчивост не успяваме да убедим нашите читатели, че се отнасяме с отговорност към това задължение. Скромността е за уважение, но прекалената скромност може да бъде голяма политическа грешка. Ние вършим добро дело и не трябва да се притесняваме да го изтъкваме, особено пред онези, които финансират дейността ни. От друга страна, библиотечното образование е бедствие, което заплашва да се превърне в катастрофа.

В тъжната история на американското библиотечно образование има много неуспехи и виновници. Практикуващите библиотекари обвиняват образователните институции. Те, от своя страна, обвиняват библиотекарите. Преподаватели, студенти, библиотекари, Американската библиотечна асоциация и другите професионални организации, авторите на книги и статии, посветени на библиотеките — всички са съучастници в тази разруха. Споровете почти винаги се разгарят около презряната дума «библиотечен» и се отнасят до нарастващия брой «библиотечни учебни заведения», които не я включват в названията си. Това явление е особено нелогично, тъй като повечето от завършилите тези преименувани училища търсят работа в библиотеките. Макар да изглежда безсмислен, този семантичен спор има символично значение за болестното състояние и дълбоката екзистенциална криза, обхванали нашата професия. (Не е ли странно, че някои библиотекари отбягват думата «библиотека» като демодирана, а в същото време компютърните специалисти с удоволствие използват думата «компютър» за устройствата, които въпреки наименованието си далеч не са само сметачни машини.)(9) Що се отнася до мен, аз съм преживял по-голямата част от живота си като библиотекар, обичам библиотеките, до края на живота си ще се гордея, че съм библиотекар и никога няма да пожелая да променя думата «библиотека» или някоя от нейните производни.

Зад сблъсъците около думата «библиотечен» стоят няколко нерадостни факта:

Между интересите на работещите в областта на библиотечното образование и практикуващите библиотекари има дълбока пропаст.

Три от предишните интелектуални крепости на американското библиотекознание (библиотечните училища на Колумбийския университет и на университетите в Чикаго и Бъркли) вече не съществуват или са пагубно преобразени.

Много от завършващите библиотечните учебни заведения не получават базисно обучение за основните библиотечни процеси.

Много от библиотечните училища съчетават две взаимоизключващи се култури — културата на библиотекознанието (с доминиращо женско представителство) и културата на информационните науки (представлявана най-вече от мъже)(10).

Много от практикуващите библиотекари не могат или не желаят да поемат задълженията си за обучение на новопостъпилите и не разграничават образованието от обучението.

Процесът на акредитация на библиотечните учебни заведения от Американската библиотечна асоциация се е превърнал във фарс.

Нека да се спрем на един основен проблем. Компетентният работодател, който е потребител на продукта на библиотечните учебни заведения, се стреми да назначава библиотекари с основни познания за професията. Много старание е положено да се преодолеят трудностите по определянето на тези основни познания. Приемам това като неоспорим аргумент. Има ли поне един работодател, в която и да е библиотека, който би наел на професионална библиотечна длъжност човек без образование в областта на библиографския контрол, справочната дейност, развитието на библиотечните колекции, библиотечните системи и електронните ресурси? Вече споменах, че тук ключовата дума е «образование», а не «обучение». Ролята на компетентния работодател е да осигури обучение по каталогизация, справочна работа или комплектуване на фондовете, но дори и най-добрият библиотечен ръководител не може да го осъществи, ако качественото образование не е поставило основа, която да осигури правилно възприемане. Често чуваме оплаквания, че трудно се намират млади каталогизатори и в същото време много от библиотечните училища вече не включват в програмата си курсове по каталогизация. Това обаче според мен е само малка част от проблема. Липсата на каталогизатори създава трудности, но този проблем не е толкова сериозен, колкото обстоятелството, че младите библиотекари от всяка област на библиотечния труд не разбират архитектурата на библиографския контрол и затова не са достатъчно добри в други библиотечни дейности като справочната работа, комплектуването и др.(11) Списанието US News and World Report без заобикалки посочи нерадостната истина, озаглавявайки една от статиите си «Съвременната диплома по библиотечни науки: Днешните библиотечни училища произвеждат уебмастъри»(12). Това е точно така. Колко уебмастъри са необходими на една библиотека? Предполагам, че един или нито един.

Информационната наука и нейното въздействие

Неблагоприятното въздействие на информационната наука върху библиотечните учебни заведения не е преувеличено. Макар в една статия, която за съжаление беше пренебрегната, да се доказа документирано, че «информационна наука» не съществува, тази фалшива дисциплина задушава много от нашите библиотечни учебни заведения(13). Повечето от курсовете, които биха допринесли за образованието на библиотекарите, са изтласкани от курсове по информационни науки, които са безполезни за същинския труд на същинските библиотекари в реални библиотеки. Причината за това е, че представителите на академичната общност (в повечето случаи мъже) се съобразяват със собствените си интереси, с възможността за получаване на финансова подкрепа и с напредването в научната си кариера за сметка на полезното библиотечно образование. Повечето от тях не са библиотекари или малко се интересуват от библиотеките и тяхната мисия. Всъщност те са убедени, че библиотеките нямат бъдеще. Живеем в свободна страна и всеки има право на собствени виждания, колкото и да са своенравни. И все пак хората с такива убеждения би трябвало да основат свои собствени учебни заведения, а не да работят за унищожаването на училищата, от които ще излезнат бъдещите библиотекари. Ако библиотечната професия продължава да губи сила и да отстъпва, нашата мисия да запазим «библиотеката и нейните плодове» (по думите на Лий Финкс) ще пропадне,

Акредитирането

През 1992 г. Американската библиотечна асоциация промени стандартите си за акредитиране на библиотечните учебни заведения и според мен отслаби библиотечното образование и професията(14). Процедурата по акредитиране сега в общи линии се извършва по следния начин. Специалисти, посочени от Комисията по акредитация на Американската библиотечна асоциация, разпитват съответното библиотечно учебно заведение за целите, към които се стреми и след това преценяват дали се справя успешно със задачата, която само си е определило. По този начин, ако катедрата по информационни науки на някой университет заяви, че нейната дейност се състои в «образование на информационни специалисти за новото хилядолетие» и в нея не е включено изучаване на библиографския контрол, а обучение за създаване и поддръжка на уебстраници, тя ще бъде оценявана според качеството на обучените уебмастери. Така всъщност Американската библиотечна асоциация провъзгласява: «Преподавайте каквото си искате, а ние все пак ще удостоверим, че вашите възпитаници са годни да работят в библиотеки». Почти всички обяви за работа на библиотечни длъжности включват магическите думи «магистър по библиотечни науки от учебно заведение, акредитирано от Американската библиотечна асоциация». До преди десетина години бъдещите работодатели можеха да очакват, че кандидатите за работа, завършили акредитирани библиотечни училища, са получили един и същ обем от знания. Това вече не е така, понеже библиотечната асоциация превърна процедурата в някакво самоакредитиране и предпазливите работодатели трябва да внимават за образователната степен (защото не всички магистърски степени, получени от библиотечните учебни заведения, са еквивалентни на «магистър по библиотечни науки»), за самото учебно заведение и за неговата учебна програма. По-рано тези проучвания им бяха спестени.

Трудно е да си представим, че Американската медицинска асоциация ще акредитира медицински университет, който е допуснал неговите възпитаници да станат доктори, без да са изучавали хирургия, или Американската асоциация на юристите би одобрила юридически факултет, в който не се преподава конституционно право. Защо тогава да не се учудваме на факта, че библиотечната асоциация не изисква от библиотечните учебни заведения завършващите ги да имат поне елементарни познания по каталогизация?

Проведеният наскоро Конгрес по професионално образование, организиран от Американската библиотечна асоциация, беше пресечна точка на разнопосочни практики. Конгресът прие редица препоръки и сега те се изучават от многобройните, създадени от асоциацията специални комитети, комисии и т. н. Бих искал да насоча вниманието към две от тези препоръки. В доклада на организационната комисия към конгреса е посочено следното:

... Американската библиотечна организация след консултации със съответните заинтересувани групи, трябва ...

1.2. да определи основните познания [sic!], необходими за упражняване на професията

— специалистите в областта на библиотечното образование, практикуващите библиотекари и обществеността трябва да разполагат с ясно изложение на основните познания, необходими за упражняване на професията. Поради изразената загриженост, че някои познания са оставени без внимание, необходимо е действащите Стандарти за акредитация (1992) да бъдат потвърдени и уточнени или преразгледани и ревизирани [курсив на автора] ...

2.1. да проучи възможността за създаване на независим съвет за акредитиране

... от изключително значение е да се проведат обсъждания, за да се разисква осъществимостта на един съвместен, независим съвет, който ще бъде съставен и подкрепян от основните участници, между които е и библиотечната асоциация(15).

С други думи, комисията предвижда да реагира на кризата в библиотечното образование като:

(а) разработи и ревизира списъка и описанието на най-важните за образованието на библиотекарите области на обучение («основните познания»);

(б) намали слабия, да не кажем невидим, контрол на Асоциацията върху изучаваното в библиотечните учебни заведения, като отстъпи своите права за акредитиране на друг орган, в който тя ще бъде само един от участниците.

Каква полза има да се изброяват «основни познания, ако не съществува механизъм да се осигури тяхното изучаване в библиотечните учебни заведения и компетентността на всеки завършил студент в тези библиотечни дейности? Защо най-голямата професионална организация желае да предаде контрола (макар и по теоретични въпроси) върху образованието на своите членове на сбирщина от «участници»?

Акредитирането е в криза и по други причини. Някои библиотечни учебни заведения вече са загинали, изместени или са се превърнали в нещо друго. За други се смята, че няма да могат да издържат процедурата по акредитиране. Смята се, че това е много опасно и че библиотечното образование ще бъде жизнено засегнато. Това може и да е така, но не по причина на неизпълнение на високопрофесионални изисквания. Предполагаше се, че последната криза в образованието ще бъде фатална, защото за периода между 1978 и 1993 г. бяха закрити петнадесет библиотечни учебни заведения, включително прочутите училища в Колумбийския университет и Чикаго. Тяхното отсъствие се почувства, но животът продължи и това, което днес потиска библиотечните училища, няма нищо общо с липсата им. За учебните заведения най-важни са възможностите техните студенти, които желаят да се трудят в библиотеки, след завършване на обучението си да намерят работа. Може би такива студенти няма да има и някои училища (като например Бъркли) ще престанат да се наричат «библиотечно училище» не само като наименование, но и по същество. От друга страна, мисля, че библиотечно учебно заведение, което не е получило акредитация, не може да очаква неговите студенти да бъдат предпочитани за длъжности, за които се изисква диплома за «магистър по библиотечни науки от учебно заведение, акредитирано от Американската библиотечна асоциация».

Друг проблем, свързан с акредитирането, е мнението, че Комисията по акредитация работи непоследователно и непрозрачно. В последно време мнозина бяха учудени от два последователни отказа за акредитация (в Денвър и Аризона). Има и случаи на учебни заведения, акредитирани за период от три или четири години (вместо седем, както е по стандарта), без задоволителни обяснения и това създава климат на недоверие и отсъствие на комуникация.

Акредитирането е сърцевината на професионалната идентичност и връзката между практикуващите библиотекари и образованието. То обаче е измъчено, слабо и объркано. Малцина колеги разбират същността на процедурата по акредитиране, но те усещат неговото въздействие върху новите библиотекари (или липсата на такива). Какво бихме правили, ако системата се провали, бъде съкратена или просто изчезне? Може би бихме се опитвали да сравняваме качествата на образованието на кандидати с дипломи за магистри от висше училище за икономика на информацията или «магистри по информационен мениджмънт» от катедра по библиотечни науки и средства за масова информация. Това, че никое библиотечно учебно заведение не е акредитирано, означава, че всички са акредитирани. И затова нашата отговорност за съхраняването на професията ни задължава да вдъхнем нов живот на библиотечното образование като:

определим същността на нашата професия и присъщите й умения и познания;

създадем основна учебна програма;

акредитираме не учебните заведения, а учебните програми, които се предвиждат за получаване на диплома «магистър по библиотечни науки» въз основа на качеството на преподаването им;

осигурим запазването на процедурата по акредитиране като изключително задължение на Американската библиотечна асоциация, която да я осъществява чрез органа, наследил Комисията по акредитация по един категоричен, стандартизиран, разбираем и открит начин.

Как успешно да носим отговорността за опазването на писменото културно наследство

Ако желаем успешно да носим отговорността за опазването на писменото културно наследство и за съхраняването на нашата професия, трябва да работим в три насоки:

1. Да замисляме и осъществяваме схеми на сътрудничество за опазването на записаното знание и информация независимо от неговия формат, за да предадем нашите знания на бъдещите поколения. Специално внимание да обърнем на контрола и опазването на значимите електронни ресурси.

2. Да работим упорито, за да заслужаваме доверието и уважението на обслужваните от нас общности.

3. Да върнем към живот, укрепим и поддържаме библиотечното образование като дефинираме професията си, осигурим обучението на младите библиотекари в библиотечните учебни заведения по основна учебна програма и създадем ефективна и честна система за акредитиране, контролирана от библиотечната асоциация.

5. Библиотеката — място за услуги

За значението на понятието «услуга»

«Услуга» е дума с много значения, някои от които имат свои нюанси. В тълковния речник Webster например има двадесет основни определения за нея и по-голямата част от тях имат подопределения(1). По моя представа за услуга най-добре подхождат следните дефиниции:

изпълнено или изисквано задължение;

професионална или друга полезна функция;

усилие, инспирирано от човеколюбиви мотиви или посветено на благополучието или усъвършенстването на хората.

Прочетете внимателно последните няколко думи, защото в тях се съдържат духът, мотивацията и целите на нашата професия. От тях се разбира, че професия, в чиято основа са услугите, е алтруистична професия. Ние се стремим да обслужваме отделни личности и по този начин да служим на обществото и цялото човечество.

За връзката между услугите и библиотеките

Можем да твърдим без излишна скромност, че понятието за дълг и служба, вдъхновени от професионални ценности и желание да съдействаме за усъвършенстването на човечеството, могат да бъдат пътеводна светлина за всички библиотекари и за библиотечната политика. И обратното, трудно е да си представим, че съществува ефективна библиотека, която не е проникната от идеята да бъде в служба на хората и в която отделният библиотекар работи с удоволствие.

Обслужването е определящо за професията на библиотекаря. Всеки аспект на библиотекознанието, всяко действие на библиотекарите може и трябва да бъде оценявано от гледна точка на обслужването. Важно е да се избегнат отрицателните определения на думата «услуга» (за съжаление понякога тя се асоциира с думи като «слуга»). Услугите, които извършваме, могат да бъдат разнообразни и да се изразяват както в успешно съчетаване на учебната програма на студентите и запознаването им с библиотечните дейности, така и в традиционното съдействие при ползването на каталога. Независимо дали е голяма или незначителна, ценността на услугата може и трябва да обхване нашия професионален живот и да се превърне в мерило за нашите планове и проекти и в инструмент за оценяване на успеха или несполуката на програмите ни. Като успешни могат да се оценят онези промени или нововъведения в плановете на библиотеките, които имат въздействие върху обслужването на ползвателите. Всяко планиране, което не е съобразено с обслужването, е осъдено на неуспех.

Обслужването в действие

Една от най-значителните икономически промени, която има голямо обществено отражение, е преходът от икономика на производството към икономика на услугите. Почти три четвърти от работната сила в Америка се труди в областта на услугите. Около половината от семейния доход се разходва за услуги, а доброто обслужване е важен критерий при преценката на ефективността на организациите(2). Много от промишлените стоки, които в миналото бяха характерни за икономически развитите страни, сега се изработват за тях, но в по-слабо развити страни. Днес много по-често ще срещнете търговци на автомобили, отколкото механици. Общностите, които в миналото бяха източник на работна сила за производствени предприятия, сега преживяват труден преход на преквалифициране на работниците за сферата на услугите. При тази нова икономика съществена част от конкуренцията е търсенето на пазарни ниши, особено когато услугите са свързани с често срещани блага. Грубо казано, в редките случаи, когато фирмата е единственият доставчик на широко разпространена стока, стойността на продукта и на обслужването е почти еднаква. Много по-често обаче се конкурират фирми, предлагащи закуски и безалкохолни напитки, евтино облекло, обзавеждане за малки киносалони и всякакви други еднородни предмети, които консумира все по-хомогенното общество. Нишата може да се открие в две области — цената и обслужването. Забележително е, че много от най-известните в национален и световен мащаб фирми се отличават с качеството на обслужването и вниманието, което отделят на всеки отделен клиент. И колкото по-трудно става да се намери съществена разлика в цената на стоките на определени категории фирми (за търговия с конфекция, видеоапаратура, персонални компютри, за вериги от ресторанти и т. н.), толкова това внимание става по-голямо.

Усъвършенстването и нововъведенията при обслужването в търговията обикновено се постигат по два противоположни начина — чрез технология и чрез човешки контакт. Сполучливо проектираната технология може да предизвика значителен ръст на услугите и да задоволи клиентите. Красноречиво доказателство за услуга, която е последица от съществуването на определена технология, са успешните начинания в областта на електронната търговия (като Amazon.com). От друга страна, когато, за да се намалят разходите, технологията се използва за заместител на човешкия контакт (например електронното банкиране), това често отблъсква клиентите. В тези случаи потребителите възприемат отстраняването на човешкия фактор като недостатък на обслужването и често принуждават фирмите да променят стратегията си.

По-голямата част от библиотеките действат в публичния сектор и дори когато това не е така, те обикновено се оценяват с икономически критерии. (Все по-често библиотеките се оценяват според критериите за рентабилност и на основата на анализ на разходите и ползите, но в него не се включва определянето на цената на услугите.) Следователно от двата начина да се открие пазарна ниша, за нас по-важни са услугите. В стремежа си да постигнем по-добро ниво на обслужване, ние също трябва да съпоставяме технологията и човешкия фактор.

Качеството на обслужването в библиотеките проличава не от неговото дефиниране или от философските му основи, а от практическото му прилагане. За да изясним същността на практиката, трябва да създадем и прилагаме процедури на оценяване. Услугите могат да се измерват по много начини (брой на отговори на въпроси на ползвателите, брой на изпълнени читателски поръчки за определен срок от време и т. н.), но някои измерения на обслужването, по специално онези, които са свързани с човешки елемент, трудно се поддават на количествена оценка. Несравнимо по-лесно е да се измери количеството на отговорите на въпроси, отколкото да се прецени качеството на тези отговори. Отчитането на броя на студентите, участвали в програми за обучение за ползване на библиотеката, е лесна работа в сравнение с оценяването на резултатите от тези програми. В библиотеките, както и в други области на живота, е по-просто да броиш, отколкото да преценяваш качество(3). С това не искам да кажа, че не трябва да продължим да опитваме да оценяваме качеството. Искам само да подчертая, че човешките отношения по дефиниция са нещо сложно и имат много измерения.

Какво представлява библиотечното обслужване? Най-лесно е да посочим онази част от него, която някога се наричаше «обслужване на читателите» — справочна служба, обслужване в библиотечен филиал и в специални библиотеки. Но не трябва да забравяме, че обслужването може да бъде пряко и непряко и че индиректното обслужване е не по-маловажно от услугите, извършвани в процеса на общуване с читателите.

Комплектуване и обработка на библиотечните фондове

Дейността по техническа обработка, в която се определят необходимите за ползвателите материали и се осигурява бързото и навременното им набавяне и каталогизация, за да бъдат достъпни за ползване, може да се причисли към обслужването със същото основание, както работата на справочното гише. Техническата обработка е непряка услуга, но тя е също толкова свързана с човешкия аспект на ползването на библиотеката, колкото прякото обслужване на читателите. Осигуряването на своевременен достъп на потребителите до търсените от тях материали е важна съставна част от обслужването в библиотеката. Това се отнася и до изграждането на достъпни системи за библиографски контрол, които дават възможност да се откриват нужните материали. В миналото извършването на библиографски контрол и поддържането на автоматизираните каталози често бяха самоцелни дейности, които не бяха съобразени с нуждите на ползвателите на каталозите и библиотечните системи и за това се превръщаха в стереотипни дейности, извършвани от втренчени в правилата каталогизатори и от автоматизатори, вманиачени от технологията. Сигурен съм, че по различни причини днес това отношение се променя и все по-често се създават системи, насочени към удобството на потребителите. Процесите на обработка и библиотечните системи все повече се съобразяват с обслужването. Обработката на библиотечните материали и поддържането на библиотечните системи се включват в обслужването чрез:

— подбор на подходящи материали за библиотечните колекции;

— работа с доставчиците на библиотечни материали за съставяне на планове, чрез които да се осигури бързото им доставяне чрез общи и индивидуални поръчки;

— подготовка на договори за отдалечен достъп до електронни ресурси;

— каталогизиране и класифициране на материалите с помощта на национални и международни стандарти, за да бъдат достъпни за ползвателите на библиотеката;

— изграждане и поддържане на каталози на библиотеката и предоставяне на качествени библиографски данни за регионални, национални и други споделени бази данни;

— съдействие при проектирането и внедряването на съвременни, лесни за ползване системи онлайн, с интегриран достъп до много различни ресурси.

Общуване с потребителите

В центъра на всяко обслужване е общуването с потребителите. Всичко произтича оттам. Общуването с потребителите е събитие, при което те влизат в контакт с предлагащия услуга, с неговите представители, с формата на комуникация, с технологията и със самите услуги... То е наречено ... «мигът на истината»(4).

Също както при търговията, елементът на пряка услуга личи по-ясно, отколкото много други дейности, които остават «зад завесата». Обслужването може да се оцени много по-лесно чрез справочната служба и заемното гише, а не чрез останалите библиотечни дейности. Макар обслужването да не се ограничава само до контакта с «човека на гишето», все пак това общуване е съществен елемент от взаимодействието с потребителите. То е «мигът на истината» при обслужването на потребителите.

Съществува графика на обслужването, която представлява координатна система, чиито две оси са означени като желание/нежелание и възможност/невъзможност да се извърши услугата. Тази графика очертава четири категории обслужващ персонал: които желаят и могат да услужат; които желаят, но не могат; които могат, но не желаят, и които не желаят и не могат(5). Добрият мениджмънт си поставя за цел целият персонал да отговаря на първата категория и преди да преквалифицира или да пренасочи хората от последните три категории, да открие причината за негативните им характеристики. Както личи от цитата в началото на тази глава, лицето, което извършва услугата, представлява цялата организация (в нашия случай библиотеката) и впечатлението за нея зависи от качествата (положителни или отрицателни) на това лице.

Както може да се забележи в много магазини, банки, туристически агенции и други търговски обекти, хората очакват обслужващите ги:

— да бъдат достъпни;

— да бъдат професионално осведомени;

— да общуват на разбираем език.

Достъпността не се изразява в прекалено дружеско поведение, но страда сериозно от мрачно и грубо отношение. Върху желанието на читателите на библиотеката да ползват определена услуга може да повлияе дори обзавеждането и външният вид на заемното или справочното гише. Познатият образ на мрачната и недостъпна библиотекарка, която седи зад гишето и гледа читателите отвисоко, е толкова разпространен точно затова, защото отговаря на опасенията (и, за съжаление, на личния опит) на ползвателите. Никога не трябва да забравяме, че задаването на въпрос е свързано с неудобството и притеснението да не те помислят за глупав. Друг фактор, от който зависи достъпността, е обикновеното присъствие. Има ли винаги дежурен на справочното гише? Колко време трябва да чака посетителят, преди да успее да зададе въпросите си? Колко е дълга опашката пред гишето? Искрено дружелюбно ли звучи отговорът на дежурния на справочното гише? Изглежда ли библиотекарят зает, когато към него е отправен въпрос? Дали дежурният на гишето се отнася еднакво внимателно и с необходимото достойнство с отделни категории читатели — хора от различни възрастови групи, с различна народност, с различно образователно ниво? Наистина е трудно, но в никакъв случай не е невъзможно, да използвате тези въпроси при оценката на обслужването на заемното и справочното гише на вашата библиотека. Друг ефикасен подход към оценяването на обслужването е да се поставите на мястото на ползвателя на библиотеката и да се запитате какви качества на обслужването бихте желали да откриете.

За библиотекаря, който застава на гишето, професионалната осведоменост е минималната необходима квалификация. (Тревогата, че мега-книжарниците са успешна «конкуренция» на библиотеките, може да се избегне, ако си помислите колко рядко зле платеният и необучен персонал в тях има достатъчно професионални познания.) Най-важни са нивото на знанията и областите, в които обслужващият библиотекар е професионално осведомен. Библиотекарят професионалист в обслужването познава:

— библиотечните фондове (основен и справочни);

— справочния апарат, съставен от каталози и класификационни схеми;

— качествата и недостатъците на електронните ресурси, които са на разположение на ползвателите на библиотеката;

— начина на провеждане на интервю с ползвателите;

— характера и количеството информация, която е подходяща за лицето, задаващо въпроса.

Съществуват периодично повтарящи се модели на поведение в обслужването, които са познати на специалистите в тази област. Те са обобщени по следния начин от уважавания ръководител на справочната служба към Библиотеката на Конгреса Томас Ман:

— Модели, които се отнасят до видовете задавани въпроси и до начина, по който се задават;

— Модели, които се отнасят до предположение на потребителя (обикновено несъзнателно) за начина, по който той трябва да действа;

— Модели, които се отнасят до неуместни напътствия, получени от учители, работодатели и колеги;

— Модели, които се отнасят до грешки и пропуски, които намаляват ефикасността на тяхното изследване(6).

По-нататък Ман продължава: «Погледнати като цяло, тези модели могат да подскажат областите, в които хората най-много се нуждаят от помощ ...». Макар Томас Ман да излага горните модели в книга, предназначена да подпомогне отделните изследователи в тяхната самостоятелна работа, тези модели са важна част от общуването с потребителите и резултатите от него. Опитните библиотекари се съобразяват с тях в процеса на обслужването и работят най-добре, независимо от начина на задаване, като допълват поставените въпроси и предоставят на ползвателите желаните от тях услуги.

По-горе споменах, че добрите библиотекари в обслужването трябва да общуват на разбираем език. Нямам предвид само доброто познаване на английски език, макар че в това отношение, както и във всички аспекти на библиотекознанието, умението да се общува на ясен, недвусмислен език е несъмнено предимство. Когато отчитаме уменията на библиотекаря в обслужването, съвсем ясно е, че различните нива на професионални познания са от голямо значение, но важно е и да помним, че познанията губят смисъл, ако не могат да бъдат предадени в процеса на общуване. В един от цитираните по-горе текстове е посочено кратко и ясно обяснение на комуникацията при общуването: «Клиентите трябва да се информират на разбираем за тях език и да се изслушват»(7). В него има два важни момента — използването на език, който ползвателят на библиотеката разбира, и двупосочният характер на комуникацията. Количеството и видът на информацията, съдържаща се в отговора на зададен въпрос, трябва да отговарят на естеството и потребностите на питащия. Това се отнася и за езика, на който е формулиран отговорът.

Библиотекарят в обслужването, и особено библиотекарят в голяма универсална библиотека, среща всякакви хора при различни обстоятелства. Библиотеката, в която работя, ежедневно се ползва от хиляди студенти, преподаватели и външни посетители. Повечето от студентите произлизат от семейства, които не са стъпвали в университет и са завършили средното си образование в училищата с най-лошите училищни библиотеки в Съединените щати. За голяма част от тях английският не е матерен език. Мнозина, а може би повечето произлизат от семейства с по-ниски доходи. Между външните посетители на библиотеката има както професионални изследователи и пенсионирани университетски преподаватели, така и ученици от средните училища, които търсят помощ за подготовката си. Преподавателите са високо ерудирани в различни научни дисциплини. Ясно е, че обслужващите библиотекари трябва да общуват на различни нива и да определят подходящото ниво на комуникация за всеки отделен случай.

Цайтамл обръща внимание на необходимостта внимателно да се вслушваме при общуването с потребителите. Всеки опитен библиотекар знае, че първоначалният въпрос рядко съдържа всичко, което желае да узнае питащият. Най-често с първия въпрос действителната необходимост на читателя се изразява с по-общи термини. Например зад въпроса «Къде мога да намеря статистически данни?» се крие желанието да се узнае броя на американците от индиански произход в Калифорния. Друг път се задава въпросът «Къде се намират книгите по икономика?», а всъщност студентът би трябвало да каже «Пиша курсова работа за бюджетния дефицит през 80–те години и бих желал да получа подходяща информация». За да се открие истинското намерение, което се крие зад въпроса, е необходимо да се слуша внимателно и да се анализира — умения, за които и най-добрите професионалисти невинаги могат да се осланят на инстинкта си.

Моят колега Дейв Тикосън е автор на най-значимата статия, посветена на обслужването от последното десетилетие(8). В нея той прави преглед на различни алтернативи на «традиционното» обслужване на справочното и заемното гише, които са предлагани през последните години, и посочва недостатъците им. Тези различни подходи включват експертните системи (използването на технология вместо човешки контакт), общуване чрез електронна поща, «приоритетно» обслужване, при което въпросите се категоризират от персонал на различно ниво и се подготвят съответните отговори, организиране на дейността на справочното и заемното гише на екипен принцип, заместване на непосредствения достъп до обслужващите библиотекари с принципа на предварително искане за среща или изобщо отказ от справочно обслужване. Авторът анализира поотделно всяко от тези решения и посочва техните недостатъци. На особено остра критика е подложено последното предложение, тъй като в него са включени безсмислици от рода на «инженери на достъпа», «картография на знанието» и предишният библиотекар на справочното гише е представен като изследовател на пазара(9). Заключението му е, че единственият недостатък на справочното обслужване, осъществявано чрез пряко общуване с ползвателите, е, че то е недостатъчно финансирано и подкрепяно. Обслужващите библиотекари живеят в напрежение, но то не е присъщо на общуването с читателите. Причината за него е прекалената натовареност и необходимостта да се постигне повече с по-малко средства. Администраторите, които желаят в техните библиотеки обслужването да бъде на високо ниво, трябва да финансират и поддържат тази най-видима библиотечна функция.

Подкрепа за хората в неблагоприятно положение

«Трябва да се развива философия на обслужването, която да позволява равен достъп до информацията за всички от университета, без дискриминация на основата на раса, ценности, пол, сексуална ориентация, културна или етническа среда, физически недостатъци или затруднения в процеса на обучение, икономическо положение, религиозни вярвания или възгледи.»(10)

Може би най-ясното проявление на алтруистичната етика на обслужването, която е характерна за библиотекознанието, е нашата историческа мисия да помагаме на всеки, но да се отнасяме със специално внимание към бедните, социално онеправданите и онези, които са далеч от властта. Във всички видове библиотеки обслужването е съсредоточено върху най-нуждаещите се.

Познаване на ползвателя на библиотеката

В средите на бизнеса е общоприето, че за да успее фирмата, трябва да има потребителска база и да предлага услугите, от които тази база се нуждае. По тази причина повечето от фирмите не само провеждат скъпи изследвания на групите от населението, които ползват техните продукти и услуги, но отделят значителни суми за поддръжка на информацията в бази данни, за да бъде тя актуална. Определянето на общността, обслужвана от определена библиотека, изглежда лесно — община, университетска общност, определена фирма, цялата нация, учениците в определено училище, пациентите, медицинските сестри и лекарите в дадена болница и т. н., но тази лекота често е въображаема. Почти всички библиотеки обслужват и хора, които не са част от техния «естествен» контингент и с кооперирането на библиотеките и създаването на все по-големи обединения това явление се засилва. Колкото и да е сложно, ако желае да съсредоточи обслужването там, където то е най-необходимо, библиотеката трябва да определи общността, която обслужва. Важно е също така да се дефинират основната общност и периферните общности, към които е насочено вниманието, за да може към всяка от тях да се отделят съответните средства от бюджета и да се определят приоритетите в обслужването.

Обслужване в обществените библиотеки

Общността, която се обслужва от обществените библиотеки, се определя от административни граници и се финансира на основата на предоставяне на услуги на живеещите в съответната административна единица. Като се изключат малките хомогенни градчета и рядко населените селски области, обществената библиотека обикновено обслужва групи от хора с различна характеристика по отношение на възраст, доходи, етнически произход, език и т. н. Тази ситуация се усложнява още повече, защото освен обслужването на ползвателите, които живеят на територията на общината, обществената библиотека има и други потребители. Почти без изключение градовете днес са заобиколени от отделни териториални единици (предградия), които приютяват голям брой жители, работещи в града и ползващи обществените му библиотеки. Повечето библиотеки са включени в споразумения за сътрудничество, които улесняват използването на общи членски карти, междубиблиотечно заемане и други форми на ползване на услуги и ресурси от читатели на други библиотеки. При съставянето на план за обслужване трябва да се вземат предвид всички групи, които принадлежат и не принадлежат към общината, финансираща обществената библиотека, като за всяка от тях се определят приоритети.

Обществените библиотеки се ползват най-много от младите и от по-бедните възрастни граждани, които разполагат с най-малко власт в нашето общество. Както вече беше посочено в предишната глава, обществените библиотеки са създадени през XIX в. за бедните и много често са се развили като «народни университети». Чрез тях бедните хора са можели с помощта на самообразованието да се измъкнат от оковите на мизерията. Обществените библиотеки често са разпростирали дейността си извън стените на библиотечната сграда и са обслужвали хора, които не могат да напускат домовете си, затворници и хора от отдалечени райони с помощта на библиобуси. Доближаването на библиотеките до болните, самотните и отчаяните също е проява на високо равнище на обслужване. Между всички други програми, предлагани от обществените библиотеки, почти всички общности нареждат на първо място услугите на детските отдели(11). Важно е да се отбележи, че децата, бедните и възрастните хора се характеризират с по-малка мобилност от други групи ползватели на библиотеките (най-слабо мобилни са бедните деца и бедните възрастни хора). Ако обслужването на децата е политически и морален приоритет, разгорелият се на много места спор за предимствата на локалното или централизираното обслужване в обществените библиотеки ще трябва да се реши в полза на локалното обслужване.

Обслужване в университетските библиотеки

Библиотеките, обслужващи висшите училища, почти винаги насочват дейността си към определена общност. За тях тя е основна, но в нея не са включени всички ползватели на университетските библиотеки. Тук се причислява (особено при институциите, които се финансират с обществени средства) и населението на една по-широка общност — града, където е разположено висшето училище. Колежите и университетите при малки градове («университетски градове» като Урбана, Илинойс, Блумингтън, Индиана, Итака, Ню Йорк) са големи културни, политически и обществени центрове за общините. Дори и да желаят, те не могат да се изолират от тях, а още по-малко това могат да сторят университетските библиотеки. По закон обществените и частните институции, които разполагат с депозитни колекции от федерални и щатски официални документи, са задължени да предоставят достъп до тях за всеки гражданин. Институциите, които са финансирани с обществени средства, нямат право да отказват услуги на данъкоплатците и техните семейства. Ползването на някои библиотечни услуги, които са предназначени само за студенти и преподаватели, може да бъде ограничено (например предимство при заемане за дома, междубиблиотечно заемане, безплатно копиране и т. н.), но не може да бъде отказвано основно обслужване.

Трябва да отбележим обаче, че на практика университетските библиотеки много рядко разполагат с достатъчно средства, за да могат да предоставят справочни услуги или достъп до електронни ресурси на хора извън академичната общност. Външните потребители, които не са част от тази общност, трудно могат да бъдат убедени, че не могат да ползват информационните възможности и услугите, които в голямата си част са заплатени от техните данъци. Повдигането на този въпрос и предприемането на действия в тази насока не е в интерес на университетската библиотека от политическа и морална гледна точка. Нека посочим най-често срещания пример. Много университетски библиотеки, които са разположени в градове, се посещават от много ученици от средните училища, особено вечер или в дните от края на седмицата. Чести са случаите, когато обслужващите библиотекари са претоварени с искания за съдействие от учениците и обикновено това става за сметка на обслужването на студентите. По същото време и терминалите за ползване от читателите се заемат от ученици, които бързат да не изпуснат сроковете за подготовка на домашни задания. В бюджета на библиотеката не са заделени средства за предоставянето на справочни услуги или терминали на учениците. Университетите и колежите обаче се стремят да привличат добри студенти и затова имат интерес да насърчават усърдните и любознателни ученици да се записват в университетската библиотека. От една страна, от библиотеката се очаква да извършва услуги, за които не е предвидено финансиране. От друга страна, извършвайки тези услуги, библиотеката подпомага висшето училище и образованието на учениците от средните училища. Според мен това противоречие може да се реши с повече въображение в подхода към кооперирането и финансирането, за общата полза на всички образователни нива. Има ли причина да се противопоставяме по принцип на интегриран подход към финансирането на библиотечното обслужване на учащите се от детската градина до висшето училище, когато то се финансира с щатски или общински средства? Има ли принципна причина обществените, училищните и университетските библиотеки в една община да не обединят финансирането си в търсене на максимална полза за библиотечното обслужване в общината? Отговорът и на двата въпроса е отрицателен, но това не е задоволително обяснение за огромния брой практически и бюрократични пречки пред подобен подход, насочен към обслужването.

Университетските библиотеки разходват все повече средства за обучение за ползване на библиотеката и тази услуга определено облагодетелства студентите в неблагоприятно положение. Причината за това е много проста. Новоприетите студенти в щатските университети са от три основни категории — завършили средни училища, продължаващи образованието си от общинските колежи и студенти, продължаващи следването си след прекъсване. Най-много се нуждаят от обучение завършилите средното си образование, които произлизат от среди с по-малки възможности, защото финансирането на общественото обучение се извършва по такъв начин, че в богатите квартали училищата са по-добри, а в бедните, където има повече ученици от малцинствата — по-лоши. Големият процент от посещаващите общинските колежи произлизат от по-бедната част от населението (поради значително по-ниските такси за обучение). Студентите, които продължават обучението си след прекъсване, са по-възрастни и се завръщат в колежите с намерение да разширят възможностите си за намиране на работа след като са се развели, били са съкратени или са преживели нещо, което е променило живота им. Познанията им за ползване на библиотеката са остарели. Към тези три групи се прибавя и значителен брой хора, които се нуждаят от обучение за ползване на библиотеката, за да използват активно завършеното си висше образование. Това ме навежда на мисълта, че няма по-добра проява на етика при обслужването от това да подпомогнеш онези, които наистина се нуждаят, да се доближат до света на записаното знание и информация.

Обслужване в училищните библиотеки

Библиотекарите в училищата обслужват най-ясно дефинираната категория потребители — децата и юношите, които посещават училището. Те имат важна роля в образованието и връзката им с училището е подобна на връзката между университетските библиотеки и висшите учебни заведения. Чрез дейността си те допълват обучението в клас с достъпа до записано знание и информация в различни форми. Тяхната работа има и силно възпитателно значение, което се изразява в обучението на младите хора как да ползват библиотеката и нещо, което е още по-важно, в подпомагане на ограмотяването и събуждането на любов към четенето и знанието. Тези важни задачи изискват разнообразни професионални умения, съчетани с отдаденост и разбиране. Истина е, че твърде често тези качества намират приложение в условия на недостатъчни ресурси.

Една от най-тъжните прояви на «кризата» в общественото образование е упадъкът на училищните библиотеки в много щати. Когато се наложи намаляване на бюджета, училищните администратори отрязват функциите, които виждат като по-малко важни. При шумотевицата около Интернет тези администратори се хващат за електронната сламка и библиотеките (както и пространството, което заемат в претъпканите училищни сгради) се преценяват като «несъществени» заедно с обучението по изкуства, музика и други области, от които няма материална изгода във време на материализъм. Училищните библиотеки далеч не са несъществени, а са от жизнено значение за образованието, най-малко защото могат да бъдат и са основа за ограмотяване и учене през целия живот. Съмнява ли се някой, че днешното ниско ниво на уменията за четене и писане е най-много вързано с недостатъчното финансиране на училищните библиотеки и обслужването в тях? Дори когато в периодите на рецесия през 80–те и началото на 90–те години училищата запазваха техните «библиотеки», библиотекарите най-често бяха уволнявани. «Библиотека» без професионално присъствие не е нищо друго освен обикновена стая, пълна с книги и терминали и това е първата крачка към нейното закриване. (С това съвсем не искам да омаловажа усилията на многобройните непрофесионалисти, които водиха борба за запазване на пламъка на училищните библиотеки през тези тъмни времена). Ако искаме да имаме силно обществено образование и вярваме, че то е опора на демокрацията, трябва да подкрепяме и насърчаваме силните училищни библиотеки и колегите си, които се трудят в тях.

Обслужване в библиотеки към фирми и институции

Многобройни и разнообразни са организациите, които имат библиотеки — от музеи до изследователски лаборатории, софтуерни фирми, фондации, фирми за правни услуги и производствени предприятия. Тези библиотеки са толкова различни, колкото самите обслужвани от тях институции и са съобразени с ползвателите си. За библиотекарите, които работят в тях, е относително лесно да очертаят групите потребители и да дефинират мисията си. Лесно е и да се открият параметри за определяне на качеството на обслужването в тях. Тъй като повечето специални библиотеки са печеливши и потребителите им са известни, не е учудващо, че те са водещи в нововъведенията и използването на нови технологии. Професията би спечелила, ако тези нововъведения се прилагат по-често и в библиотеки, чиято мисия и ползватели не са толкова строго определени.

Обслужване в други видове библиотеки

Болниците, хосписите, домовете за възрастни хора и затворите са някои от местата, където пред библиотекарите се поставят най-високи изисквания, но едновременно с това за старанието си те получават най-сърдечна отплата. Без библиотечните ценности (особено ценностите, свързани с обслужването) в тези библиотеки се работи трудно, а затрудненията на техните ползватели съкрушават библиотекаря. Понякога отговорност за библиотечното обслужване на болните, обитателите на социални институции и затворниците поема местната обществена библиотека. Много по-често библиотеката е част от самата институция. Утехата и наслаждението, които всички ние получаваме от четенето при изключителни обстоятелства, са много по-големи. Болните и самотните хора ценят четивото, което им помага да забравят личните си проблеми, да осъзнаят състоянието си и с разбиране на човешката психология да продължават да живеят. Със същата цел четат и затворниците (в САЩ те са повече от два милиона), но тяхното четене има и практическа насоченост — те изучават законите и повишават образованието си. Процентът на неграмотни между обитателите на затворите е далеч по-висок, отколкото между свободните хора, а увеличаването на грамотността е доказано оръжие в борбата против рецидивизма. Библиотекарят в затвора може да преобрази живота около себе си, а това е огромна отговорност, която съответства на най-добрите традиции на нашата професия в етиката на обслужването.

Библиотечното обслужване — заключение

Библиотеките съществуват, за да обслужват читателите си и обществото. Библиотекознанието е подчинено на идеята да бъде в услуга на ползвателите. Постоянното търсене на нововъведения в обслужването е от много голямо значение. Не по-малко важно е услугите, които извършваме, да бъдат подплатени с хуманни, а не с материалистични ценности. От практиката на бизнеса могат да се възприемат някои добри идеи и подходи, но те трябва да се използват и адаптират внимателно. С труда си ние служим на отделния човек, на групи от хора, на общности и на обществото като действаме идеалистически в епохата на материализма. Трябва обаче да се съобразяваме с реалностите — от тези идеали няма да има полза за никого, ако те служат за постигане на цели и осъществяване на виждания, откъснати от практиката и реалния живот.

6. Интелектуална свобода

Какво е интелектуална свобода

Изразът «интелектуална свобода» се използва често за условия, при които хората се ползват от свободата да мислят, говорят, пишат и разпространяват всякакви идеи и убеждения. В Съединените щати тази свобода е защитена от Първата поправка на конституцията, част от която гласи: «Конгресът няма да приема закон, който засяга утвърждаването или свободното упражняване на религия, ограничаването на свободата на словото или печата». Разбира се, абсолютната свобода съществува само на страниците на утопични художествени произведения и затова във всяка правна система интелектуалната свобода е ограничена от закони. И точно в това се състои сложността на това на пръв поглед просто понятие, тъй като, както всички знаем, има справедливи и несправедливи закони или по-просто казано, времената и възгледите се менят. През вековете законите са забранявали определени видове политически, социални, сексуални, литературни и религиозни изяви. И за да стане въпросът още по-сложен, някои от законите са били национални, други — регионални или местни, и между тях е имало различия. Не едно богохулство, враждебно на властите или неприлично изказване са били обект на забрана от управляващите в миналото. Изглежда, че днес в Съединените щати със закон са забранени само някои сексуални изрази, определени като «неприлични», и че поне теоретично изразяването на политически, литературни, социални и религиозни възгледи е свободно. И все пак никъде не е ясно определено какво означава «неприличие» и този въпрос се съобразява с местните нрави и ценности, така че изрази, които се използват свободно в Манхатън, може да се забранят в някоя малка община на Калифорния.

За връзката между интелектуалната свобода и библиотеките

Цялото разнообразие от подходи към въпроса за интелектуалната свобода и библиотеките е отразена в статията, посветена на него в Encyclopedia of Library and Information Science(1). Известно е, че Американската библиотечна асоциация не е дефинирала интелектуалната свобода, въпреки че към нея съществува Служба за интелектуална свобода (което само по себе си е основание да се членува в асоциацията) и АБА многократно е изразявала мнения и позиции по редица аспекти на този въпрос. Гледната точка на асоциацията е, че интелектуалната свобода започва със съпротива срещу цензурата върху книгите и останалите библиотечни материали. Оттам произлизат и дейностите и публикациите, които намират място в ежегодно провежданата Седмица на забранените книги. Към това се прибавя и виждането на АБА за правото на ползвателите на библиотеките на достъп до всички библиотечни материали, което е свързано със задължението на библиотекаря да предоставя тези материали на всеки. Библиотекарите имат не само задължения към читателите, но и собствени персонални права. Някои от тези права са свободата на изразяване, демократичен процес на работното място и свободата на избор на личен начин на живот. Всичко това се свързва с представата за библиотеката като защитник на интелектуалната свобода. В тази представа се съдържа и елемент на противоречие, защото тя обединява онези, които са убедени в необходимостта да се вземе страна, и онези, които смятат, че библиотеката не бива да се замесва в обществени конфликти, дори и когато става дума за Първата поправка на конституцията.

Веднага може да се забележи, че към интелектуалната свобода се подхожда като към въпрос на основно и за мнозина неотменимо право на човека, което се отхвърля по принцип само от противниците на равенството между хората и демокрацията, но много бързо спорът прехвърля границите на това елементарно противопоставяне. Истината е, че повечето от споровете около интелектуалната свобода не са между тези, които я приемат и онези, които я отхвърлят. Най-често те се водят между застъпници на различните й приложения и всеки от тях заявява привързаността си към нея. Някои са «абсолютисти» и на никого не отказват правото да създава, разпространява, изрича, разглежда или чете всичко. Други, в общи линии, приемат това виждане, но смятат, че достъпът до определени материали трябва да бъда ограничаван за определени групи, например деца. Трети използват «закрилата на децата» като параван за въвеждане на цялостна цензура. Затова, когато разглеждаме въпроси, свързани с интелектуалната свобода, трябва винаги да помним, че не боравим с категориите добро и зло, а със сложни възгледи, повечето от които са искрени. Всичките дебати, свързани със «защитата» на децата от глобалната мрежа, се изразяват в спорове за това, кое е най-добро за тях. Някои вярват, че интелектуалното развитие, което е резултат на свободния достъп до цялото записано знание и информация, си струва рисковете. Други биха искали да опазят децата си от неприятната действителност. Има и такива, които се стремят да ограничат навиците за четене и преглеждане на страници в Интернет за всички деца, включително и за онези, за които не носят пряка отговорност.

Библиотекарите подкрепят интелектуалната свобода, защото това за нас е естествено и необходимо както въздуха, който дишаме. Ние смятаме цензурата за проклятие, защото тя възпира нашата жизнена мисия — да предоставяме свободно писмената памет и информация на човечеството на всеки, независимо от това дали е вярващ или не, независимо от неговия етнически произход, пол, възраст или всяка друга категоризация, която ни разделя един от друг. Дълбоко съм убеден, че ние трябва да не отстъпваме от позициите си по отношение на интелектуалната свобода и да изпълняваме дълга си, без да се съобразяваме със собствените си вярвания или с мнението на онези, които желаят да ограничат свободния достъп до знанието. Трябва да призная, че като библиотекар в университетска библиотека аз съм в относително по-добра позиция от колегите си в другите видове библиотеки. Университетите са институции, посветени най-вече на идеята за академична свобода. Ние работим за хора, които споделят тези етични принципи, и обикновено не сме изолирани от професията. Сравнете тези условия със самотните битки, водени от библиотекарите в малките обществени библиотеки в селските райони и борбата на училищните библиотекари, които се изправят сами срещу мракобесни училищни настоятелства. Ако прегледате ежегодните списъци от предложени за забрана или забранени книги, ще разберете, че тези хора са на предната линия. Това е достатъчна причина да подкрепяме службите за интелектуална свобода на нашата асоциация в тяхната похвална дейност в защита на тази толкова важна професионална ценност.

Интелектуалната свобода в действие

Много библиотечни асоциации и близки до тях професионални организации са приели официални документи, с които насърчават членовете си да се придържат към идеята за интелектуалната свобода във всички библиотечни дейности. Един от най-сполучливите подобни документи е обръщението на Канадската библиотечна асоциация от 27 юни 1974 г. (с допълнения от 17 ноември 1983 и 18 ноември 1985 г.)(2). В част от него се казва:

Основна отговорност на библиотеките е развиването и поддържането на интелектуална свобода.

Библиотеките са отговорни за осигуряването и улесняването на достъпа до всички прояви на знание и интелектуална дейност, включително и онези, които някои части от обществото считат за неконвенционални, непопулярни или неприемливи. За тази цел библиотеките трябва да набавят и предоставят най-разнообразни материали.

Отговорност на библиотеките е осигуряването на правото на свободно изразяване, като предоставят цялото си имущество и всички услуги на лицата и групите, които се нуждаят от тях.

Признавайки правото на критика от страна на отделни лица и групи, библиотеките трябва да се противопоставят на всеки опит да се ограничи поемането на тези отговорности.

Вече посочих, че интелектуалната свобода е сложна материя с много измерения. При приложението в библиотечната практика дори препоръките на Канадската библиотечна асоциация, които изглеждат безопасни, могат да създадат и обикновено създават проблеми. Разбира се, единствените, които не изпитват никакви трудности, са привържениците на абсолютната свобода и на цензурата. Едните биха разрешили достъп на всеки до всичко. Другите биха подбирали на кого какво да предоставят, съобразявайки се само със собствените си предпочитания и убеждения. За нас, останалите, светът е далеч по-сложен и трябва да бъде оценяван от гледна точка както на принципи, така и на практически съображения. Ето например няколко практически случая:

Училищното настоятелство нарежда от препоръчителния списък с литература да отпаднат два романа със сюжет из живота на латиноамериканците и налага ограничения върху ползването им в училищната библиотека.

В надзорния съвет на обществената библиотека мнозинство получават консерватори, които разпореждат на всички терминали за читатели в библиотеката, които се ползват за достъп до Интернет, да бъде поставен филтриращ софтуер както за децата, така и за възрастните.

Група граждани призовава от библиотеката да бъде отчислено произведение, създадено през XIX в., защото съдържало расистка терминология.

Религиозна група дарява екземпляри от изданията си и се оплаква от «цензура», когато след преценка, че не отговарят на профила на колекцията, те не са подредени на стелажите.

Група анархисти изявява желание да провежда месечните си събрания в салона на библиотеката и да изложи публикации, в които се призовава за въоръжена борба срещу правителството.

Представете си сега, че вашият професионален живот, работното ви място и кариерата ви могат да зависят от начина, по който ще се справите с тези проблеми. Тук много добре проличава сблъсъкът на ценностите. Първата ценност е интелектуалната свобода, но службата в полза на обществото също е ценност. Забележете, че повечето от тези примери от реалния живот са почерпени от малки градчета, общински училища и обществени библиотечни мрежи. Библиотекарката, която наистина е убедена (не без основание), че тя лично има важна роля за качественото библиотечно обслужване на една малка община, може да е склонна да прави малки компромиси, за да запази библиотеката и нейните читатели. Ако сте склонни да осъждате тази библиотекарка, сравнете условията, в които вие работите, с нейните. Задайте си и въпроса, кое е по-ценно — защитата на принципа или упражняването на една полезна и плодотворна професия. Трябва да имаме предвид и едно практическо съображение. Ако библиотекарката устои на принципите си и бъде уволнена, кого биха назначили на нейното място? Вярвате ли, че биха избрали някой непоколебим защитник на първата поправка на конституцията? Възхищавам се на онези, които отстояват високи морални принципи и не бих защитавал безгръбначно преклонение пред силата, но искам да обърна внимание на някои основни принципни положения. Животът винаги е по-сложен, отколкото изглежда отдалеч. Понякога с цената на малки жертви може да се подпомогне мнозинството от ползвателите на библиотеката. Не е необходимо да бъдете съвършени, за да живеете с чиста съвест.

Борбата с пороците в Интернет

В продължение на много десетилетия Американската библиотечна асоциация води справедлива война с цензурата. Както знаем, тя винаги е защитавала правото на достъп до записаното знание и информация за всеки, независимо от неговата възраст, пол, етническа принадлежност, религия или друга отличителна характеристика. Много от битките на АБА и нейните членове са свързани с относително ясния (и конституционно уреден) въпрос за свободата на печата. Постановката на Първата поправка на конституцията е неоспорима и макар някои да се опитват да докажат, че за печатането и четенето трябва да съществуват ограничения, за повечето американци този проблем е съвсем ясен и в края на краищата доброто побеждава. Да можеше бащите на конституцията да прозрат в бъдещето и да включат в текста и «свобода на Интернет»!

Само като си спомним за битките, водени за свободата на печата, забранените книги и цензурата в епохата на печатното слово, трудно можем да повярваме, че ужасяващата сложност на проблемите около различните дигитални ресурси може да предизвика у нас носталгия по онези времена. През 1998 г. 40% от американските домакинства разполагаха с персонални компютри. Голяма част от тези компютри са свързани с Интернет и с всеки изминал ден броят им ce увеличава. Наличието на компютри и терминали в училищните стаи и обществените библиотеки вече е нещо съвсем естествено. Колкото повече се ползва Интернет, толкова повече се обсъждат проблемите, свързани с него. Затова не е учудващо, че хората, които по принцип са защитници на цензурата, проявяват голям интерес към тях и призовават към забрана на неограничения достъп до тези ресурси, особено за децата и юношите. При такова развихряне на медиите е трудно да спрем за момент и да обърнем поглед назад, но си струва трудът. През последните сто и петдесет години почти всяка нова форма на комуникация е считана за посегателство върху моралните устои на нацията и особено на по-младите. (Използвам «почти», защото не мога да си спомня някой вестник да е писал, че микрофилмите повреждат съзнанието на младежите). Спомнете си само обвиненията към немите филми, които опропастявали младите момичета, опасностите за неженените и неомъжените двойки, които танцували под звуците на музика от грамофонни плочи, съвременния порочен, гангстерски paп и филмите, които подтикват децата към самоубийство. През 50–те години на миналия век имаше дори една доста популярна книга, в която се разкриваше разрушителното въздействие на «скритите послания», съдържащи се в комиксите(3). Филмите, съдържащи насилие, съществуват отдавна, но Интернет е нова медия и библиотекарите трябва да се справят с пресилените обвинения към него и към онези, които осигуряват достъп към него. «Децата винаги търсят забранени книги, списания и други носители на информация и защитниците па обществения морал обвиняват тези носители за упадъка в поведението на младежите.»(4)

Да обърнем внимание на един важен факт. Когато защитниците на цензурата и на прилагането на филтри говорят за «култура» и «морален упадък», под това те разбират ужасяващата двойка — секс и насилие. Но тези две понятия съдържат нюанси. За някои хора всяко описание или разказ за секс е престъпление. Други се засягат само от изображения и описания на сексуални отклонения. Съществува и т. н. проблем «Джон Уейн», който, казано накратко, се съдържа в следния въпрос: «Щом показването на насилие е вредно, защо насилието във филма «Зелените барети» се счита за приемливо?». Дали защото става дума за един добър актьор в един «патриотичен» филм? Примерът за насилие спрямо други хора в името на «справедлива кауза» вероятно е толкова вреден, колкото насилието в една видеоигра. А ако не е така, често изтъкваният аргумент за «причина и следствие» се проваля или поне проличава неговата непосилна сложност.

Всяка «заплаха», произлизаща от новите форми на комуникация, е посрещана с призиви за законодателство, което да защити света и особено децата от предполагаемата заплаха. През 1999 г. Комисията за интелектуална свобода при Американската библиотечна асоциация отчете, че е имало редица предложения за закони (някои от тях осъществени) на федерално, щатско и местно ниво, които са били насочени към защита на децата от Интернет(5). Всички те (според доклада) имат едни и същи недостатъци:

Не дават определение на «вредно за непълнолетни»;

Изискват библиотекарите да надзирават ползването на Интернет от непълнолетните;

Пренебрегват факта, че децата и непълнолетните имат права по силата на Първата поправка на конституцията;

Насочени са към ограничаване на конституционно защитената свобода на словото за непълнолетните, а вероятно и за възрастните.

В тях се изисква прилагането на филтри за терминалите, ползвани от читателите в обществените библиотеки — устройства, които са както неефективни, така и теоретично обидни (вж. разясненията в същата глава по-долу).

Преди да разглеждаме самите филтри, нека се спрем на въпроса, за какво са предназначени. Основното безпокойство на онези, които искрено желаят за запазят децата (за разлика от закоравелите поддръжници на цензурата, които използват Интернет като последно оръжие в борбата за постигане на собствените си обществени цели), е, че децата биха могли да видят или прочетат изображения и текстове, които са вредни от морална гледна точка. В Интернет, съзнателно или не, е много лесно да се намерят неща, които са отблъскващи от естетическа гледна точка, сами по себе си гнусни или манипулиращи хората. Нито една от тези характеристики не представлява нарушение на морала, освен ако сте убедени, че вашият собствен морал трябва да важи за всички. А това е приемливо само за онези, които използват изречения, започващи с израза: «американският народ смята ...» и вярват, че могат да решават какво е мнението на мнозинството от тази огромна и разнолика нация по всеки въпрос. Аз не ям месо. Картините, които изобразяват месопреработващи предприятия или месо в процес на готвене ме отвращават. Означава ли това, че трябва да направя всичко по силите си, за да попреча на останалите (които ядат или не ядат месо) да виждат подобни картини? Това може да изглежда абсурдно, но по-малко абсурдно ли е, отколкото да ограничавам хората от разглеждане на изображения на сексуални отклонения, които аз не одобрявам?

Не трябва да се пропуска и предполагаемото превъзходство на онези, които биха упражнявали цензура. Може да се предположи, че тези хора могат да четат текстове или да разглеждат изображения, които няма да имат отражение върху тях, но биха били «вредни» за останалите, за които се предполага, че са податливи на внушение. Някъде цензорът беше определен като човек, който не желае вие да узнаете онова, което знае той. Може ли да се приеме, че ефектът на текстовете и изображенията върху психиката на отделния човек просто не може да се измери и той е толкова непредсказуем, колкото всяко друго въздействие върху човешкото поведение? Ако е честен пред себе си, всеки би признал, че някои изображения и текстове, свързани със секс и насилие, остават в съзнанието ни с години и оказват силно въздействие върху него. Милиони зрители или читатели може да не са ги забелязали или да са ги забравили, но по някаква причина те са намерили място в съзнанието ни за цял живот. Трудно ми е да повярвам, че изображенията на насилие и секс в Интернет са полезни за някого, но също толкова трудно е да си представя, че те биха навредили сериозно на някого. Милиони хора по целия свят са гледали ужасното насилие на филмите за Рамбо, но най-лошото последствие за 99,99% от тях е загубата на време.

Японската култура е характерна с изображения и текстове, наситени с насилие и секс, и те са изложени на много места, включително и в Интернет. Нивото на насилие в Япония е много по-ниско от това в Съединените щати. Освен това няма никакво доказателство, че сексуалните нрави в Япония са по-лоши от тези в Съединените щати. Какви заключения можем да направим от тези факти? Първо, че японското общество и японската култура са много различни от обществото и културата в Съединените щати. Но можем да заключим също и че достъпът до картини и текстове, съдържащи насилие и секс, не е определящ фактор за характера на обществото. Хората в Дания и Холандия са прочути с толерантността си, включително и по отношение на текстовете и картините, съдържащи секс и насилие. Може ли някой да твърди сериозно, че датчаните и холандците се различават в морален аспект от американците? Разбира се, такива хора има, и това са онези, които твърдят, че произведенията със сексуално съдържание са вредни. С други думи, спорът променя посоката си и ние вече не обсъждаме предполагаемата «вреда», а налагането на морални норми на хората, без да се съобразяваме дали те ги споделят, или не.

Децата

Американската библиотечна асоциация не спечели популярност като присъедини гласа си към малцината, които обърнаха внимание на конституционния факт, че посочените в Първата поправка на конституцията права се отнасят и до децата и юношите, а не само до онези, които са навършили осемнадесет години. (Човек би приел това за естествено в щати, където е разрешено сключване на брак от лица под шестнадесет години). Дори ако сте убедени, че гледането и четенето може да навредят на онези, които не са навършили осемнадесетгодишна възраст, ще трябва да се справите с необходимостта тези права да бъдат ограничени, за да се предотврати «вредата». При това положение изглежда важно да се определят вредата и обхватът на нейното действие. Хиляди изследвания са посветени на въздействието на телевизията върху децата. (Гледането на телевизия и сърфирането в Интернет са подобни дейности, макар да изглежда, че присъствието в мрежата е по-различно поради възможността за интерактивност и поради обстоятелството, че тази медия е по-нова). Повечето от изследванията потвърждават очевидното — за психиката и физиката на децата не е полезно да прекарват ежедневно много часове в гледане на програми без интелектуално съдържание и социална стойност. Някои се стремят да покажат, че програмите, съдържащи секс и насилие могат да нанесат психологически травми. За това няма достатъчно сигурни доказателства. Много изследователи са убедени, че между насилствените действия и гледането на насилие по телевизията няма пряка връзка и че телевизионните програми са незначителна част от мрежата от социални фактори, която предизвиква антиобщественото поведение на някои деца. «В заключение, по-вероятно е връзката между гледането на насилие по телевизията и извършването на действително насилие да е комплексна и да зависи от редица фактори, които трябва да се вземат предвид.»(6)

Ако връзката между насилието по телевизията и Интернет и насилието в живота е трудна за определяне, колко по-трудно е да се дефинира връзката между секса по телевизията и ... какво? Повечето от децата проявяват интерес към секса и като че ли имат естествената способност да приемат истината за него на нивото, подходящо за възрастта им. Много от текстовете със сексуална насоченост, които намираме в Интернет, както и повечето от изображенията и ситуациите, свързани със секс, които виждаме по телевизията, са безвкусни и вулгарни. Нищо ново. Повечето от представеното по телевизията и в Интернет е безвкусно и вулгарно. Противопоставянето на достъпа на децата до материали със сексуално съдържание в съвременните средства за информация не се различава от десетилетните възражения по отношение на сексуално съдържание в книги, филми и други материали. На морала и идеологията е присъщ стремежът да се опази «невинността» на децата от «покварата» на секса. Дълг и задължение на родителите е да напътстват и съветват децата си какво да четат и гледат. Те и само те трябва да създават у тях навици, съобразени с техния морал и убеждения. Аз бих предпочел младите хора да четат «Насладата от секса», вместо да гледат безвкусни филми или да играят видеоигри, изпълнени с насилие, но това е израз на моя морал и не е основание да се стремя да ги забранявам.

Треската за филтри

Най-често предлаганото средство за предпазване на младежите от предполагаемите или реални вредни въздействия на Интернет се нарича «филтриране». Филтриращите програми са предназначени да не допускат до екрана «нежелателни» сайтове. Привържениците на ограничаването на достъпа до такива одобряват филтрирането. На тях се противопоставят онези, които твърдят, че то е противоконституционно ограничаване на свободата на индивида. При цялото ми уважение и към двете групи, поддържам убеждението се, че този стар сблъсък по един новосъздаден проблем е безсмислен. Истината е, че филтриращите системи не работят и никога няма да работят! Това е така, защото се основават на същото търсене по ключови думи, при което се използва неконтролиран речник и което при най-обикновено търсене в Интернет предлага 48 332 «релевантни попадения». Всеки библиотекар, с познания в областта на библиографския контрол, знае, че контролираните речници и установените класификационни системи са единственият начин да се осигури точен и разбираем резултат от търсенето. От това следва, че работещи филтриращи системи може да съществуват само ако всяка уебстраница бъде цялостно каталогизирана и класифицирана. Известно е, че Американската библиотечна асоциация се противопоставя на филтрирането (стъпвайки най-вече на спазването на Първата поправка на конституцията, отколкото на практически съображения) и затова привлича гнева на бъдещите цензори на киберпространството: защитавайки свободния достъп до вулгарни цинизми... (АБА) е изградила запазена територия за покваряване на нашите младежи»(7).

Особеният случай на «Д-р Лора»

Добре дошли в света на «Д-р Лора» (Шлесинджър), водеща фигура в движението за социален атавизъм. За разлика oт редицата «преподобни» и «доктори», които населяват движението, тя действително принадлежи, макар и косвено, към уважавана академична среда(8). Тя е сътрудник на слушано дясноориентирано радио (на второ място в класацията на радиостанциите през 1999 г.), успешен автор на книги и вестникарски статии. Целта на живота й е «цялостно преобразяване на обществото»(9). През пролетта на 1999 г., при страстното преследване на тази цел, нейният достоен за Саванарола поглед попадна на Американската библиотечна асоциация. Причината за обявяването на войната беше линк на уебстраницата на Отдела за юноши на АБА към друг уебсайт, наречен «Попитай Алис» (Go Ask Alice), поддържан от Колумбийския университет. На тази страница са поместени разбираеми съвети, свързани с общественото, сексуалното, духовното и емоционалното здраве. «Д-р Лора», разбира се, прояви интерес към сексуалния елемент. Оказа се, че при целенасочени усилия там може да се открие и съвет по отношение на някои сексуални отклонения. Кой знае дали «Д-р Лора» смята, че юношите не трябва да се интересуват от секса и трудните въпроси около него. Дали вярва, че сексът не може да поражда усложнения, или просто търси нещо по-пикантно, за да задоволи ненаситната аудитория на радиото и вестниците? Както и да е, тя поведе битка срещу АБА и защитаваното от нея право на достъп до «вулгарни цинизми», т. е. срещу принципното отхвърляне на софтуера за филтриране. Оказа се, че въпросният линк започва от рубриката «Здраве и медицина» на уебсайт, изграден и препоръчван от Отдела за юноши на АБА (YALSA). Следователно това е електронен еквивалент на прочитането на забравените вече «препоръчителни списъци». Различното тук е, че влезеш ли веднъж в мрежата, през какъвто и да е линк, пред теб се разкриват отдалечаващите се в безкрайността образи в лабиринт с огледала.

«Според статия в днешния брой на списание Nature, въпреки огромния обхват на Интернет (повече от 800 милиона страници), страниците съдържат многобройни хипервръзки и това създава възможност за придвижване навсякъде в мрежата само с помощта на няколко линка.»(10)

Казано направо — ако група отдадени на професията си хора, която се опитва да служи на обществото (трябва да се подчертае, че това се прави за сметка на лично време и средства), не може да препоръчва сайт, създаден от други професионалисти в Колумбийския университет, библиотекарите изобщо не трябва да правят линкове от своите уебсайтове. Ако послушаме «Д-р Лора», нашият натрупан опит и уменията ни да упътваме ще се разпрострат само върху традиционните материали и няма да навлизат в територията на електронните ресурси. АБА реагира остро на критиката на «Д-р Лора» и сега преразглежда политиката си по отношение на линковете в Интернет. Някои се опасяват, че така, организацията може да пренебрегне преценката на членовете си и да предизвика безпрецедентно противопоставяне на ценности. Най-тъжното е, че всяко подобно действие е безсмислено, защото, ако е насочено към неутрализиране на гнева на хора като «Д-р Лора», то никога няма да успее. Рядко се съгласявам с журналиста и вечен кандидат за президент Патрик Бюканан, но той с право твърди, че в нашата страна се води «война на културите» (директен превод на понятието от епохата на нацизма — Kulturkampf). В тази война атаки като тази против «Попитай Алис» са тактически маневри (споровете за филтрирането са голямата битка) и скорошният повод за подобни нападки е само символичен. Миникризата, наречена «Д-р Лора», всъщност противопоставя нейното желание и желанието на съгласните с нея да упражняват цензура и мисията на АБА и на всички библиотекари да предоставят най-широк достъп за най-голям брой хора.

Как да се борим с треската за филтри

Смятам, че усилията на АБА за съпротива срещу филтрирането досега не са били особено резултатни, но не е лесно да се бориш с едно неразумно по същността си предложение. Вярвам, че вместо да водим битка на философска и морална основа, в която винаги ще бъдем победители на теория, а на практика ще загубим, библиотекарите трябва да се придържат към две стратегически направления. На първо място от особено значение е да се отбелязва безполезността на филтрите. Не е трудно да се демонстрира, че блокирането на ключови думи не е ефективно. Повечето ползватели на Интернет разбират това при честото си сблъскване с хиляди (в най-добрия случай) маргинално релевантни «попадения» при машините за търсене. Ние само трябва да посочим причината (използване на ключови думи в пълнотекстово търсене) и след това да направим връзка със същата технология, използвана при филтрите. Освен това трябва да изтъкваме позитивни послания за използването на ограничения в Интернет, необходимостта от участие на родителите при ползването на библиотеки от подрастващите и насърчаването на четенето при децата.

Не трябва да прахосваме натрупания капитал от доброжелателство, който библиотеките и библиотекарите са събрали през годините в една битка, в която те могат да бъдат представени като противници на морала и пуристи, готови да пожертват децата и семействата пред олтара на Първата поправка към конституцията. През 70–те и 80–те години на XX в. противниците на интелектуалната свобода успяха да демонизират Американския съюз за граждански свободи, отчасти защото представиха превратно убежденията и дейността на тази чудесна организация. Нима не може същият номер да се приложи към АБА, ако продължаваме да не се противопоставяме на изопаченото представяне?

Това не е война с призраци, без последствия, нито война между доброто (АБА) и злото (защитниците на филтрите). Действията на АБА стъпват на благородни мотиви и нейните позиции са правилни от философска, морална и интелектуална гледна точка. Привържениците на филтрите може би са предвождани от демагози и грубияни, но между тях има много хора с искрени религиозни убеждения и сериозни опасения за културата и бъдещето на децата си. Именно към тези хора трябва да насочим аргументите си за несъстоятелността на филтрите, за необходимостта родителите да участват при ползването на библиотеките и за ползата и ценността на грамотността. Трябва да съчувстваме на колегите си в различни общности, в които се водят спорове около филтрирането. Много от тях просто не могат да разберат защо онези от нас, които работят при други условия, изглежда не разбират натиска, оказван върху тях. Градският съвет в Нампа, Айдахо например, е гласувал спирането на 50 000 долара от бюджета на обществената библиотека за комплектуване (общо 120 000), докато библиотеката не инсталира филтри на терминалите си(11). В процеса на обсъждане на въпроса за поставянето на филтри директорката на обществената библиотека е била поставена под натиск чрез атакуването на бюджета за книги. Тя принадлежи към големия брой колеги, които не само са заплашени да загубят работата си, но и да бъдат свидетели на унищожаването на библиотеките, за чието изграждане са работили упорито. Случаят в Нампа илюстрира най-добре странния идеологически сблъсък, който се развихря около използването на филтри. Според Ljdigital, това е последната от серията атаки срещу библиотеката, които започнали с оплаквания, че библиотеката притежава книгите «Хедър има две майки» и «Съквартирантът на татко» и отказва да ги прехвърли в отдела за възрастни(12). Всъщност този и останалите спорове за филтрирането са само последният фронт във войната с цензурата, която се води от десетилетия. Независимо от това, не трябва да забравяме, че използването на филтри представя символично реалните страхове на много хора, които не са подвластни на идеология. Заради тях и заради колегите си, които са подложени на кръстосания огън на споровете за филтрите, ние като професия трябва да разработим ефективна и успешна стратегия и да се противопоставим на филтрирането.

Такава стратегия трябва да се развие в следните направления:

Да изтъкне положителните резултати от работата на библиотеките и библиотекарите за обществото.

Да посочи разумни решения на загрижените родители.

Да демонстрира безрезултатността на филтрирането.

Да наблегне на значението на четенето.

Да посочи конституционните основи на правата на деца и възрастни в Първата поправка на конституцията.

Да подчертае задълженията на родителите да насочват, съветват и надзирават навиците за четене и ползване на Интернет на децата.

Да използва всички възможни връзки с обществеността и технологии за маркетинг, за да достигнат тези послания до най-широки кръгове в обществото.

Трябва да използваме рекламата и всички други средства за масова комуникация, за да продължаваме да изграждаме благоразположението на обществото към библиотеките и библиотекарите. Ние имаме какво да посочим от миналото си и сме спечелили уважението и почитта на хората. Това уважение ще се увеличи, ако успеем да убедим мнозинството родители, че изискването да дадат писмено разрешение децата им да ползват терминали, свързани с Интернет, и разполагането на тези терминали на видно място в библиотеката са разумни действия. Вече изразих мнение за безрезултатността на филтрите и тук ще добавя, че това трябва непременно да се подчертава. Трябва да обръщаме и сериозно внимание на значението на продължаващото четене за интелектуалното развитие и да се борим с прекомерното увлечение по Интернет. Положителният отговор на опасенията е четящото хубава книга дете, а не използването на филтри. Никога не трябва да отстъпваме от убеждението, че децата също имат права и че между тези права е и правото на свободно проучване. Като подчертаваме основната роля на родителите в ръководството и контрола над четенето, със сигурност ще намерим общ език с повечето от загрижените родители. Това няма да убеди «Д-р Лора» и нейните поддръжници, но ще достигне до значителен брой хора като противодействие на тяхната пропаганда. Щом войната е пропагандна, нека я водим по този начин. Например професионално изработено видео от АБА, в което се изтъкват посочените тук направления, може да помогне много на библиотекарите от училищните и обществените библиотеки в техните спорове с най-ретроградните училищни и библиотечни настоятелства.

Библиотеки и цензори съществуват от векове. Позициите, каузите, средствата за комуникация се променят, но идеята за свобода на мисълта остава същата както по времето на Том Пейн(13).

7. Рационализъм

Какво е рационализъм?

Какво е рационализъм се обяснява лесно. Това е практика, при която възгледите и действията на човека се определят от преценката за разумност. Основата на рационалния подход е философското схващане, че разумът сам по себе си е източник на знание, който не зависи от чувства, вяра и сетива. Както повечето ценности, това не бива да се абсолютизира. Парадоксално е, че упованието само на разума е доста неразумно и трябва да сме внимателни с хората, които го издигат над всичко и с това изгубват човечността си(1). И все пак в света на практическата дейност за предпочитане е разумът пред чувствата.

Атаката срещу рационализма

Изглежда, че в съвременния свят се наблюдава прилив на фундаментализъм, суеверие и обикновена лудост. Навсякъде се срещат хора — от лечители със заклинания до въоръжени бойци в защита на всевъзможни каузи, които са убедени, че само те знаят единствено верния път и са агресивно нетолерантни към онези, които не споделят тяхното безразсъдство, или още по-зле, надсмиват се над него. Понякога ми се струва, че класическите конфликти, които познаваме от XX в. — ляво срещу дясно, Север срещу Юг, капитализъм срещу комунизъм, бели срещу цветнокожи, като че ли остават в историята. Замества ги един-единствен всеобхватен конфликт между силите на интернационализма и светския рационализъм и онова, което един автор описва като «атавистични обществени движения», които им се противопоставят(2). Това съвсем не означава, че приемам схващането, че триумфът на демократичния капитализъм над комунизма означава, че сме достигнали «края на историята»(3). По-скоро бих искал да поставя различните форми на ирационализъм в световен контекст. Не бих твърдял (просто защото не го вярвам), че интернационализмът и по-скоро неговото проявление, известно като «глобализация», е за предпочитане пред неговата алтернатива. Засега можем да твърдим, че движенията, които обединяват хората, са за предпочитане пред онези, които ги противопоставят, тъй като те смекчават многобройните злини, които светът и неговото население са изтърпели от национализма и различните видове фундаментализъм. Освен това може с увереност да се отстояват доказаните благотворни резултати от разумните, логични и човеколюбиви убеждения в сравнение с ирационалните и античовешките. Тук бих подчертал, че не използвам понятието «рационален» като противоположно на «духовен», а на «ирационален». Напълно възможно е човек да бъде едновременно рационален и религиозен, а разумът и рационалността не са врагове на вярата.

Според мен библиотеките са деца на Просвещението и рационализма. Те преди всичко защитават идеята, че като придобиват знания и информация човешките същества се усъвършенстват и пред тях не трябва да се поставят никакви пречки. Ние отстояваме правото на всеки отделен човек да избира пътища за своите търсения. Приемаме рационализма за основа на политиката и дейностите на библиотеката. Библиографският контрол, изграждането на фондовете, справочно-библиографската работа, обучението на ползвателите и т. н. са основани на рационален подход и научен метод. Библиотекознанието е изключително рационална професия и трябва да дава отпор на външните и вътрешните сили на ирационализма.

За връзката между рационализма и библиотеките

За библиотеките рационализмът е от значение в две направления. На първо място, във всички практически аспекти на библиотекознанието се прилага рационален подход. Каталогизацията, справочната дейност, обучението на ползвателите, комплектуването, обработката на библиотечните материали трябва да се ръководят от политика, твърдо стъпваща на рационален метод. На второ място, за нерационалните сили няма по-добро противодействие от добре подредената и организирана библиотека. Тя е естественото място за някой, който търси обективна информация и знания, стъпили на солидна основа, и се стреми да ги разграничи от необоснованото и нерационално познание. Ще се опитам да разгледам три аспекта на библиотечния труд в светлината на рационализма. Избирам тях, защото те са по-добър пример за рационализъм, отколкото други аспекти на библиотекознанието, които в по-голяма степен са повлияни от лични взаимоотношения (справочна работа и т. н.). Последователно ще се спра на:

— Начините, по които организираме библиотеките.

— Обучението на ползвателите като рационален процес, насочен предимно към представяне на рационалния подход.

— Библиографския контрол като най-висш израз на рационалния подход.

Организация на библиотеките

Важно приложение на рационализма и увереността в разума в библиотеките е, или би трябвало да бъде, начинът, по който ги организираме за изпълнение на нашата мисия. Най-често организационните структури се развиват чрез нарастване като кораловите рифове и оригиналната и отдавна забравена организация се оформя и допълва по различни причини и по различно време. Защо една библиотека има три отдела за комплектуване и обработка, а друга има само един? Обяснението може да бъде, че трите отдела са били създадени във връзка със съществували в миналото въпроси с персонала или като отговор на отдавна решени проблеми. Другото затруднение с установените отдавна организационни модели е синдромът на старите обувки. Повечето хора се чувстват по-удобно в познатата среда, отколкото сред нови колеги и с нов режим на работа. Дали когато разполагате с власт и сте решени да прилагате рационален метод, трябва да пристъпите към закриване на подобни случайни структури и да ги заместите с по-ефикасни? Учудващо често отговорът на този въпрос е не. Рационализмът изисква ясно разбиране на практическите последствия от всяка политика и процедура и може да се окаже, че нарасналата без план организация е нелогична само на пръв поглед, но е доказала, че работи добре. Приемането на продуктивна организация, която изглежда нелогична, всъщност е много разумно нещо. От друга страна, не трябва да приемаме неефективни организационни структури, защото са познати и удобни. Понякога за кратък срок значителните промени могат да деморализират, а в дългосрочен план да се отразят благоприятно, тъй като повечето хора са по-доволни, ако трудът им е продуктивен, отколкото ако е безрезултатен или дори излишен. Може би най-доброто оръжие за разумна реорганизация е най-рационалната максима, позната като «бръснача на Окам»: «Нещата не трябва ненужно да се мултиплицират»(4). С други думи, в библиотеката трябва да има минимален брой отдели и други организационни единици, минимален брой стъпала в йерархията и количество персонал във всяко от звената, което е достатъчно за неговата ефективност.

Да се опитаме да изброим някои организационни принципи, извлечени чрез рационален анализ на библиотечния труд и на задачите, които отделните звена изпълняват:

— Идеалната организация трябва да бъде колкото е възможно «плоска». Това означава, че йерархията, която съответства на нейната мисия, трябва да съдържа минимален брой стъпала.

— Броят на подчинените на едно лице трябва да бъде съобразен с практическите възможности. Покойният Хю Аткинсън обикновено посочваше като горна граница на лицата, които са пряко подчинени на един администратор, спазваното в еврейската религия правило публичните молитви да не се провеждат, ако не присъстват поне 10 души богомолци, но за мен този брой е доста голям.

— При организацията на труда трябва да се спазва моята теория за «предаване надолу» в библиотечната организация. Накратко тя се състои в принципа, че дипломираните библиотекари не трябва да работят това, което може да свърши библиотечен техник, той от своя страна не трябва да поема работа, която може да се свърши от помощен персонал или стажант студент, а човек не трябва да върши онова, което може да се извърши от машина(5).

— Отделните звена в библиотеката трябва да имат ясно определена мисия и подробно дефинирани и разграничени отговорности.

— Всяко звено трябва да се състои от достатъчен брой служители със съответното ниво на подготовка.

— Организационните звена не трябва да се определят от персонални обстоятелства или временни изисквания.

— Организационната структура трябва да бъде достатъчно гъвкава и да позволява създаване на временни работни групи във връзка с конкретни проекти и временни затруднения.

— Звената, които са свързани с основни дейности на библиотеката, трябва да бъдат организирани около тези дейности (комплектуване, справочна работа, каталогизация и т. н.), а не около отделните видове библиотечни материали. Изключение от това правило се допуска за някои материали, които се ползват със специални устройства (микроформи, звукозаписи и др.) или изискват специално съхранение и консервация (ръкописи, архиви и др.).

— Организационната структура трябва да позволява и насърчава запознаване с работата на други звена, което води до гъвкаво разпределение на човешките ресурси.

— Организационната структура трябва да позволява и насърчава професионалното израстване.

Веднага става ясно, че някои от тези препоръки могат да се сблъскат в практиката. Трудно е например да се създаде и поддържа «плоска» организация и организация, при която никой няма много подчинени. Всъщност най-«плоска» е такава организационна структура, при която всеки има само по един подчинен. Това е пример за основния проблем при организацията — сблъсъка между теория и практика. Друго проявление на този проблем е, че повечето администратори работят със съществуващи структури и работни модели и рядко им се случва луксът да извършват коренни промени или лукса на луксовете — да изграждат съвсем нова организация. Тази практическа ситуация не означава, че администраторите трябва да изоставят рационалния подход. Самият рационален подход изисква всички библиотеки, независимо от тяхното желание, да бъдат принуждавани да се организират в структури, които почиват не на практиката, а на теорията. Както е характерно за философията и ценностите, рационализмът е подход, а не предписание. Успешен администратор е онзи, който постига равновесие между теорията и практиката, между прагматизма и идеалите.

Обучение в рационален подход

Информация или обучение

Едно от най-сложните задължения на библиотекаря е задължението да обучава. Мелвил Дюи подчертава обучаващата роля на библиотекарите(6). Още от първите публични библиотеки, когато никой не се е съмнявал, че задачата на библиотекаря е да издига културното ниво на общността, до днешните модерни библиотеки в мрежи не спират сериозните дискусии и дебати по въпроса, дали библиотекарите трябва да се възприемат като учители. Повечето библиотекари в обществените библиотеки са изоставили тази роля, но в много щати училищните библиотекари формално и фактически сa учители. Историята на библиотекари от университетски библиотеки, които преподават отскоро, е сложна и трудна за разказване. От нея изниква основният въпрос — дали е по добре да се достави на ползвателя записаното знание и информация, които той търси, или да се обучи сам да открива това, което му е необходимо. Често се напомня известната източна поговорка, че по-добре е да научиш гладния да лови риба, отколкото да го нахраниш с риба. Разбира се, тази мъдрост не се отнася до човек, който просто иска рибата, за да утоли веднага и временно глада си и после се отегчава от дългия процес на обучението в риболов. Трудно е да си представим по-лошо обслужване от отказ на обикновено съдействие с цел да се принуди ползвателят да научи умения, които може никога да не му потрябват.

Защо се е появило библиографското обучение?

В университетските библиотеки преподаването на знания за библиотеките се наричаше «библиографско обучение». То има дълга и интересна история, която започва преди тридесет или четиридесет години с две явления:

1. движението за създаване на студентски библиотеки в кампусите на големите колежи през 50–те и 60–те години на XX в.(7)

2. недостига на работна ръка за библиографски контрол по времето на традиционните каталози и незадоволителните правила за каталогизация.

Първото явление отдели ползвателите студенти в определените за тях места, които бяха физически отделени от «централната» библиотека. (За преподавателите, които подкрепяха движението за създаване на студентски библиотеки това беше непреднамерено последствие.) В рамките на университетското библиотекознание се създаде подспециалност за библиотекари, специализирани за нуждите на студентите. Тези нови библиотеки се различаваха от библиотеките в по-малките университети и колежите, където справочната служба, комплектуването и библиографският контрол са ориентирани към всички ползватели на библиотеката — от студентите първокурсници до учените с международна известност.

С достигането на определен обем фишовите каталози станаха практически неизползваеми (този обем няма да успеем да определим никога, тъй като тези хипопотами вече са мъртви или загиващи). Да се ориентираш между милиони томове, подредени по класификацията на Библиотеката на Конгреса или Десетичната класификация на Дюи, меко казано е трудно. Печатните библиографски указатели за периодични издания се ползват бавно и досадно и обикновено излизат с месеци, дори с години закъснение. Тези отрицателни фактори определяха средата в научните библиотеки, в която се предполагаше, че студентите ще търсят информация преди появата (за щастие) на електронните онлайн каталози. Затова, едва ли за някого ще бъде изненадващо, че относително новата специалност — библиотекар в студентска библиотека, съсредоточи усилията си върху програми, посветени на подпомагането на студентите в тяхното общуване с потресаващо враждебния библиографски хаос, който царуваше извън стените на студентските библиотеки. Накратко, чрез библиографското обучение бяха преодолени многобройните и явни недостатъци на библиографския контрол в големите университетски библиотеки до началото и средата на 80–те години на XX в.

Тази проста цел обаче роди самото библиографско обучение. То започна да се стреми към самостоятелността на отделен клон на библиотекознанието. Най-ревностните му поддръжници са почти щастливи, когато имат възможност да откажат най-обикновено съдействие на затруднения ползвател на библиотеката и да го принудят да прескочи някои от препятствията на библиографското обучение. Някои ги обвиняват, че приемат обучението като самостоятелна учебна дисциплина, а не като средство за подпомагане на ползвателите и че загърбват потребностите на потребителите. Нападките стигат дотам да се твърди, че това е прикрит опит да се издигнат авторитетът и статутът на библиотекарите в университетските библиотеки и те да бъдат приравнени с преподавателите. (Не забравяйте, че по това време се вихреха необуздано спорове около «статута на университетските преподаватели»).

Защо се преобрази библиографското обучение?

За този случай може би не е вярно, че времето лекува, но е вярно, че времето преобразява. С появата на по-усъвършенстваните и по-лесни за ползване електронни онлайн каталози, указатели за периодика и информационни служби необходимостта от «библиографско обслужване» става все по-малка. Въвеждането на рационални библиографски стандарти (MARC, ISBD, AACR2 и др.), тяхното широко разпространение и постигнатото в резултат на това високо качество на електронните каталози и сводните бази данни от второ поколение намали необходимостта от специфично «библиографско» обучение за ползвателите на библиотеките. В резултат на това «библиографското обучение» се превърна в «библиотечно обучение» — програми, предназначени за напътствия към потребителите как да ползват библиотеката и да намират необходимите им материали. С други думи, ударението се прехвърли от негативното (да се компенсират недостатъците на несъвършени системи) към положителното (как най-добре да се възползваме от библиотеката и нейните услуги). Широкият достъп до електронни ресурси в библиотеките или в Интернет и базите данни, поддържани или абонирани от тях, на свой ред трансформираха програмите за библиотечно обучение. При изкусителната сила на електронните ресурси и лекотата, с която в Интернет се намира «нещо», трудно може да се оспори необходимостта от обучение, насочено към осъзнаването на стойността им и строгите ограничения, свързани с тях. Всъщност, поне засега, в университетските библиотеки тази необходимост е толкова явна и всеобща, че възражда старите спорове и противопоставянето «информация или обучение».

Библиотечното обучение и обществените библиотеки

Преди да се спра на приложението на принципите на рационализма към обучението на ползвателите на библиотеките, искам да засегна въпроса за отсъствието на «библиотечно обучение» в обществените библиотеки. Ползвателите на библиотеките в учебните заведения до известна степен са на разположение за провеждане на обучение. Водещият университетски библиотекар Хю Аткинсън веднъж каза: «Един грам съдействие струва колкото цял тон обучение». Няма съмнение, че на практика този грам съдействие не може да се откаже на ползвателите на обществените библиотеки, тъй като не е възможно те да се съберат, за да получат тон обучение. Провеждането на програми за библиотечно обучение е неподходящо за повечето обществени библиотеки и затова дискусията като че ли се насочва към използването на справочната дейност не само за отговори на конкретни въпроси, но и за внушаване на пътя, по който да се открива необходимата информация в бъдеще. Изследване на Рома Харис показа, че (поне преди около десетина години в Канада) между библиотекарите от обществените библиотеки е имало съгласие, че справочната работа трябва да включва елемент на обучение дори в случаите, когато това не е било изрично поискано от посетителя(8). Може да се предположи, че масовото навлизане на електронни ресурси в обществените библиотеки през 90–те години на XX в. е затвърдило това убеждение. Днес всеки, от федералното правителство до Бил Гейтс, твърди, че във «века на информацията» всяка библиотека трябва да бъде свързана с Интернет и това трябва да започне (поне според Бил Гейтс) от най-малките обществени библиотеки в страната. В бедните райони има много повече нискообразовани хора. Почти невъзможно е при това положение да допуснем, че тези хора не трябва да бъдат обучавани как най-добре да се възползват от извънредно ценните ресурси, създадени чрез включването в мрежа на обществените библиотеки. Както и да го наречем, библиотечното обучение вече е необходимо не само за колежите.

Рационализмът и обучението за ползване на библиотеката и нейните ресурси

Всяка библиотека, която е приела необходимостта от обучение (продължавам да го наричам «библиотечно обучение» по липса на друг термин, който да включва цялото съдържание на това понятие), трябва да формулира и възприеме логичната основа на тази програма. Като се има предвид, че човешките ресурси, с които разполага, навярно са ограничени (вероятно няколко библиотекари от справочната служба, които и без това са претрупани с работа), от основно значение е програмата да се съсредоточи върху най-належащите нужди. В повечето библиотеки най-неотложно е обучението и съдействието при ползването на Интернет и други електронни ресурси. Възможно е обаче един от проблемите в този случай да бъде, че по този начин неинформираният посетител пропуска други източници на знания и информация, с които библиотеката разполага. Най-важното умение, което трябва да се получи чрез обучението, е изборът на най-подходящите и ефективни източници (печатни, електронни и др.), които отговарят на отделни въпроси и проблеми. Мнозина се нуждаят от обяснението, че от един вид ресурс не може да се получат всички отговори. Това съвсем не е лесно във време на комерсиализация и прекомерно увлечение по Интернет. Обосновката на програма за обучение зависи най-вече от определянето на уменията, които са от най-голямо значение за ползвателите на библиотеката.

Днес «библиотечно обучение» се смята за малко остарял термин. Вместо него или като развитие на същото понятие се използва «информационна грамотност», но ако се замислим, излиза, че това не е съвсем правилно. Всички програми за информационна грамотност, които познавам, са съсредоточени изцяло или до голяма степен върху електронни ресурси и търсене на дигитална информация. Следователно те стъпват на идеята, че бъдещето принадлежи на виртуалната библиотека и записаното в печатните издания знание вече не отговаря на нуждите на ползвателите. Без да разглеждам информационната грамотност като продължение на библиотечното обучение, аз разглеждам и двете като допълващи се в процеса на тяхното развитие в бъдеще. Убеден съм, че поне в близко бъдеще обучението в библиотеките ще трябва да включва и основни компютърни познания. Напълно възможно е с разширяването на приложението на компютрите тяхното използване да стане по-лесно. Засега обаче мнозина, най-вече бедните и хората в неравностойно положение, се нуждаят от обучение за ползването на този основен инструмент. При това положение вярвам, че рационалният подход към обучението в библиотеките води към програми, в които са съчетани компютърната грамотност, информационната грамотност и библиотечното обучение.

В бъдеще програмата за обучение, независимо дали се осъществява отделно или в рамките на справочното обслужване, трябва да съдържа три компонента, подредени в следната последователност:

1. Основни библиотечни и компютърни умения.

2. Идентифициране, намиране и ползване на подходящи източници.

3. Критично мислене.

Всяка от тези три съставни части се отнася както до традиционните материали, така и до електронните ресурси. Отбележете, че говоря както за формалните програми за обучение, типични за университетските библиотеки, така и за индиректните програми, които са замислени като части от справочното обслужване в обществените библиотеки.

На първия етап студентите се запознават със същността и съдържанието на библиотеките. Това може да изглежда очевидно, но за някой, който не е ползвал обществена библиотека и има бегла представа от училищната, където не е имало библиотекар, който да го насочи, най-обикновените факти за библиотеките могат да изглеждат като откритие. Това ниво на обучение трябва да съдържа и елементарни познания за компютрите, за да се преодолеят техническите затруднения и чрез тях лесно да се ползват електронни ресурси. Включването на обучение за компютърни умения е една възможност за обществените библиотеки да привлекат много от ползвателите си за участие в специални курсове.

През втория етап ползвателите научават за библиографската структура на библиотеката и за начините, по които организираме записаното знание и информация, за да може да бъде търсено и извличано. Особено важно е при това ниво на обучение да се разграничат трите концентрични кръга на организацията:

1. Високоорганизираната и структурирана среда на библиотеката, която се характеризира с контрол върху формата на точките за достъп, контролирани речници, библиографски стандарти, изкуствен език на класификацията и т. н.

2. По-ниската степен на организация на средата на реферативните журнали, информационните служби и др., при които липсва обща стандартизация, спазвана от всички индексиращи организации, а речниковият контрол и контролът върху формите на имената се извършва само в рамките на отделните служби.

3. Дезорганизираната среда на Интернет, където ползвателят разчита на случайно групиране на сайтове (подобно на Yahoo и други популярни служби) и на машини за търсене, които си служат с търсене по ключови думи.

На всяко ниво както релевантността (съвпадението между търсещите думи и намерените документи), така и коефициентът на пълнота (процентът на откритите релевантни документи) намаляват. С други думи, един от най-важните уроци, които трябва да бъдат научени, е че едно и също търсене, извършено с едни и същи термини, ще даде различни резултати в различна среда. Това е от голямо значение, защото резултатът от търсенето в каталога или в библиографския указател ще бъде няколко документа с висока релевантност, а в Интернет вероятно ще получите голям брой, но в повечето случаи ненужни документи. Неориентираният човек се изкушава да ползва онова, което първо е намерил в мрежата и дори не подозира, че между многото намерени документи има такива, които в много по-голяма степен отговарят на неговото търсене. Тук обучението трябва да се насочи не към умението просто да се открие нещо, а към увереност, че ползвателите умеят да откриват и идентифицират материали, които отговарят в най-голяма степен на техните потребности. Тези материали могат да бъдат книги, статии от списания, други носители на информация или електронни документи. Стратегиите, които трябва да се предадат, са посветени на разграничаването на силните и слабите страни на всеки носител на информация и на различните пътища, чрез които могат да бъдат определени най-релевантните.

Третият етап е обучение в критично мислене. Възможността да се разграничава истинското от фалшивото, релевантното от ирелевантното, проницателното от повърхностното, задълбоченото от лековатото винаги е била част от просветеното образование. Справедливо е да признаем, че преди появата на Интернет библиотекарите с удоволствие оставяха тази част от обучението на преподавателите в училищата и колежите. Но ние винаги сме знаели кои издатели са ценени, кои са авторитетните вестници и журналисти, кои списания са смятани за първостепенни в съответните научни области. Когато насочи ползвателя към каталога или информационната служба, чрез които той достига до книги, издадени от Oxford University Press или Random House, до статии от New York Times и US News and World Report, до научно съобщение в Journal of the American Medical Association или Nature, библиотекарят можеше да бъде сигурен, че си е свършил работата професионално. Днес тази сигурност вече не съществува. Ако препоръчаш на някого да потърси нещо в Интернет, това още не означава добре свършена работа. Не е известно дали различните медицински сайтове, които се множат в мрежата, съдържат или не релевантна и прецизна информация. Търсене чрез Alta Vista, при което са получени 4932 попадения, означава, че трябва да се използва друг начин (друг вид търсене или друг източник на информация). Очевидно не е възможно библиотекарят да бъде на разположение за упътване при всеки ползвател, който се губи в огромното пространство, в което най-четените вестници са равнопоставени на многотиражките. Щом е така, библиотекарите трябва да се постараят борбата на ползвателите с Интернет да не бъде съвсем неравна. Балансьор в тази борба може да бъде само критичното мислене — възможността за оценка на документите независимо от формата и източника.

Рационалният подход към библиотекознанието ни налага да извършваме обучение и по този начин да отваряме пътя на нашите ползватели към силата на знанието и релевантната информация.

Библиографски контрол

Освен сградите си библиотеките разполагат с три ценни неща: библиотечните фондове (материални и нематериални), персонала и структурата на библиографския контрол. Без библиографския контрол красивите здания, фондовете и хората, които работят там, са прехвалени складове за библиотечни материали. И най-добрите специалисти и перфектната организация не могат да заместят некачествените фондове. Една руска гатанка, която гласи: «Кой е най-важният крак на трикракото столче?» най-добре подчертава взаимозависимостта между трите основни стълба, на които се крепи добрата библиотека. Развитието на колекциите и администрирането на персонала са по-близо до изкуството, отколкото до науката. Библиографският контрол обаче е въплъщение на рационализма и «научния подход» в библиотекознанието.

Стандарти

За библиотекознанието модерната епоха започна в края на 60–те години на XX в., а около десет години по-късно беше нейният върхов момент. В известен смисъл през този златен период бяха поставени основите на библиотеките на следващия век. Той беше характерен с две големи постижения — автоматизацията на библиотеките, съпроводена от свързаното с нея разпространение на ефективни и широко възприети библиографски стандарти. Прилаганият по цял свят стандарт за машиночитаеми библиографски записи MARC беше създаден по времето на фишовите каталози и днес е основен елемент на най-съвременните библиотечни системи, базирани в Интернет. Второто издание на Англо-американските правила за каталогизация (AACR2) направи възможна и постижима стандартизацията на съдържанието на записите във формата MARC в национален и международен мащаб, защото тяхна основа стана Международният стандарт за библиографско описание (ISBD). Днес тези правила номинално и на практика са стандарт в англоговорещите и много други страни. Те са основа и за много други правила, разработвани на други езици. Ние разполагаме с национални стандарти за класификация (Десетичната класификация на Дюи и Класификацията на Библиотеката на Конгреса) и предметни рубрики (Списъка от предметни рубрики на Библиотеката на Конгреса), но те не са така широко международно възприети.

Най-важното при тази почти глобална стандартизация не е усъвършенстването на каталогизацията (макар това със сигурност да е вярно), а това, че по този начин стана възможно да се осъществят отдавнашни мечти. Още от средата на XIX в. библиотекарите изграждат сводни каталози и се стремят към създаване на световен своден каталог. До преди тридесетина години две неща стояха на пътя на тази идея — технологията и отсъствието на стандартизация. Невъзможно е да се изгради фишов, печатен или на микроформи своден каталог с текуща информация. До 1979 г. дори Великобритания и Северна Америка нямаха общи правила за каталогизация, да не говорим за останалите страни. Компютърните каталози и стандартизацията направиха възможни огромни сводни каталози с текуща информация и дори направиха постижима мечтата за Универсален библиографски контрол (УБК)(9). Основната идея на УБК се състои в това, да се използва технологията и стандартите, за да се осигури еднократното каталогизиране на всеки документ в страната, от която той произхожда, и записът да се предостави на библиотеките и изследователите по цял свят. Погледнати от тази гледна точка, различните международни и национални схеми за кооперирана каталогизация на Библиотеката на Конгреса и гигантският световен своден каталог, създаден от OCLC, представляват хармонично обединяване на мечти и рационалност. Вече сме стигнали до момента, когато рационалният подход, изразен чрез каталогизацията, стандартизацията, формата MARC и кооперирането, ще направи възможна мечтата, която приличаше на фантазия — Световния каталог!

А електронните документи?

Сега, когато сме на прага на създаването на Световния каталог, би било жалко да го ползваме за достъп само до материални документи (книги, карти, списания и т. н.). Наложително е да осигурим включването в този универсален библиографски ресурс на записи и връзки към ценни електронни ресурси. Затруднението се съдържа в последните думи. Как да определим ценността на ресурса? Кои електронни ресурси да каталогизираме? В глава 4 вече се спрях на ценността на услугите в библиотеките и на последиците от решенията кои материали са значими и кои не са. Сега бих искал да приложа този критерий към електронните документи и типичните за тях проблеми.

От гледна точка на библиографския контрол с електронните ресурси са свързани два основни проблема. Първият е, че по-голямата част от тези електронни документи или бази данни не са ценни, значението им е ограничено, локализирано или временно. Вторият проблем е, че електронните документи по своята същност са нестабилни и изменящи се. Тези две характеристики само допълват огромната сложност, която на пръв поглед изключва рационален анализ и разумни отговори. Очевидно нито е разумно, нито е ефективно да се каталогизира огромно количество електронни документи, които не са стойностни или пък имат ограничено значение. Ясно е също, че няма смисъл да се каталогизира нещо, което в бъдеще би могло да има съвсем друг външен облик и съдържание. Естествено е да се отчаем и да се надяваме, че ако не се занимаваме с него, огромното блато от електронни записи някак ще се подреди само. Мисля, че ако постъпим така, ще погазим двете значими ценности — задължението ни да бъдем в услуга на потребителите и рационализма, и вярвам, че съществува друг, много по-труден и скъп план за бъдещето.

Една част от този плам може да бъде смесването на традиционната каталогизация с «архивна». Под този термин разбирам каталогизиране на групи от документи, а не самите документи. Някои от електронните документи поради значимостта си ще бъдат каталогизирани самостоятелно. Други (включително, но не само, уебсайтове) ще се каталогизират групово като отделните им съставни части се изброяват накратко или изобщо не се споменават в описанието.

Друг, доста обсъждан въпрос, са «метаданните» — високопарна дума, означаваща «данни за данните», която, ако се замислим, се отнася до всяка форма на каталогизация. Най-популярното проявление на метаданни е «Дъблинското ядро» — недостатъчно определено подмножество на формата MARC, което изразява структурата (по-скоро основната структура) на библиографския запис и почти не отразява съдържанието му(10). Метаданните в известен смисъл са панически отговор на предполагаемата необхватност на проблема и решение, продиктувано от принципа «по-добре нещо, отколкото нищо». Тук от основно значение е, че когато замисляме каталогизация (както и да я наречем) на електронните ресурси, ние не се нуждаем от нови структури и стандарти (най-малко пък от онези, представени като Дъблинско ядро). Англо-американските правила за каталогизация (AACR2), класификационна схема с международно приложение, списъкът от предметни рубрики на Библиотеката на Конгреса и MARC са достатъчни за каталогизиране на всеки документ(11). Въпросът е не как да се каталогизират електронните документи, а кои електронни документи да се каталогизират. Аз предлагам да се разработи система, чрез която електронните документи да се оценяват по това, дали тяхната стойност е обща и постоянна (в противовес на локална и временна), и в резултат на тази преценка да бъдат причислявани към една от следните категории:

1. Документи, които се каталогизират цялостно с прилагане на всички библиографски стандарти.

2. Документи, които се каталогизират според договорена, разширена версия на Дъблинското ядро.

3. Документи, които се каталогизират според основната версия на Дъблинското ядро.

4. Документи, които ще бъдат оставени на милостта на машините за търсене и на ключовите думи(12).

В първата категория влизат най-трайните и стойностни електронни ресурси. Отделните категории в низходящ ред обхващат все по-голям брой ресурси. Първата категория съдържа не повече от 2% от електронните ресурси (макар и тази преценка за пропорцията на трайно ценни материали да ми се вижда пресилена). Втората и третата категория обхващат не повече от 10%, а останалата част ще се ползва както досега. Тези проценти, разбира се, са мое предположение, но дори да са приблизително верни, предполагат усилена и продължителна кооперирана каталогизация в продължение на много години.

Но дори всички политически, стратегически и финансови въпроси да се разрешат и този грандиозен план да се осъществи, библиотеките все пак ще бъдат изправени пред проблема с нетрайната същност на електронните документи и пред необходимостта да се опазят онези от тях, които са каталогизирани. Схемите за електронно опазване, които се предлагат засега, не вдъхват доверие. Онези, които изобщо се интересуват от опазването (каквито би трябвало да бъдат всички библиотекари), са или фаталисти, или оптимисти, че в бъдеще ще се появи някакво незнайно технологично решение. Но дори и да е така, какво ще стане с днешните документи, които може да изчезнат дотогава? Истината е, че имa само един начин електронните текстове и образи да се запазят и да се осигури предаването им на бъдещите поколения. А той е да бъдат разпечатани върху обезкислена хартия, да се размножат много копия и да се разпространят в голям брой библиотеки. След елиминирането на неправдоподобното трябва да се погледне сериозно на останалото, колкото и то да не е продукт на високите технологии.

8. Грамотност и познания

«В днешно време, когато повечето от нас тичат вместо да четат и когато научаваме повече, отколкото разбираме, аз искам да призова за връщане към книгите. Книгата остава онзи малък и удобен инструмент, наречен от нас ключ. Всеки от нас може да го носи и с него да отключва вратите към невероятните красоти, които се намират отвъд екраните на телевизорите — на изток от филмите и на запад от лунната светлина, струяща от всевъзможните средства за комуникация. А най-хубавото е, че книгата не е мимолетна илюзия. Тя е устойчива. Винаги е на разположение за справки, за сигурност и макар и парадоксално, за да ни подкрепя в общуването и да внася разкош в нашето усамотение. Аз съм защитник на книгата.»(1)

Какво представляват грамотността и познанията?

Чета: гл. Възприемам изразен със средствата на езика смисъл чрез тълкуване на буквите, с помощта на които е представен... Научавам или се информирам след внимателно преглеждане.

Изучавам: гл. Чета внимателно или критично...

Грамотен: прил. Обучен на четмо и писмо... същ. Човек, който може да чете и пише...(2)

Тези определения са подозрително опростени. Очевидно е, че сричането в детския буквар е съвсем различно действие от четенето на сложен текст и все пак наричаме и двете «четене». Проблемите на четенето са едновременно сложни и от основно значение за бъдещето на съзнателния живот. Няма да разберем библиотеките и човешкото познание, докато не разгледаме грамотността в този контекст и не изследваме внимателно значението й.

Обучението в грамотност

При нормалното развитие на човека едно дете се научава да говори, а по-късно, когато му покажат букви — да не ги възприема само като драскулки. То разбира, че тези букви могат да бъдат свързвани в думи, изрази, изречения, параграфи, глави и накрая в цялостни текстове. Този процес, който обикновено е съпроводен с усъвършенстване и обогатяване на речта, може да бъде описан като «усвояване на декодирането». Той е необходим предшественик на разбирането (макар, разбира се, началото на разбирането често да съпровожда процеса на усвояването на декодирането). Ако разгледаме процеса на изучаване на чужд език при възрастните, ще забележим, че когато учим например френски или испански, ние познаваме повечето от буквите и почти нищо друго. Дори когато думите, съставени от тези букви ни изглеждат познати, обикновено нямаме представа как да ги произнесем и не знаем точното им значение. Следователно процесът на учене на чужд език представлява преминаване от различаване на буквите през декодиране към разбиране. Също както усвояването на способността да четеш собствения си език. Между обикновените кратки изречения, с които започва обучението по четене в детските буквари и дългите изречения в сериозни книги за възрастни, съдържащи думи, които не се срещат често в ежедневния език, изразяват сложна мисъл и изискват анализ и задълбочаване, има огромна разлика. За четенето на тези книги и оползотворяване на прочетеното не е достатъчно само умение да четеш. Основната възможност за декодиране е наложителна, но освен това трябва да се притежава способност за тълкуване, критично мислене и научаване.

Според Дейвид Уд обикновено между единадесет и тринадесетгодишна възраст се наблюдава промяна във възприемането(3). Изглежда, че през този период учениците започнат все повече да научават от писмени текстове, отколкото от слушане и наблюдение (този ефект е независим от нивото на способността за четене). Това наблюдение само подчертава основното значение на продължителното четене и използването на тази дейност за обучение. В този контекст е интересно и наблюдението, че повечето от хората научават и запаметяват повече знания, ако се водят записки. С други думи, възможността да се чете дори и съкратената форма на устната комуникация е от значение, за да се подсилва връзката между устната реч, слушането и мозъка с допълнителното възприемане чрез зрението. Уд подчертава също значението на напредъка в четенето за речта и за способността да се постигне действителна грамотност (неговите изследвания засягат деца в училищна възраст, но вероятно се отнасят и за всички нас, независимо от възрастта).

«Детето, което има щастието да постигне добро ниво на грамотност, може да борави с цял арсенал от нови думи, езикови структури и умения да ги съчетава, които му позволяват да създава интересни, изпълнени със съдържание, драматични и цялостни разкази... то владее редица литературни средства и структури, които може да използва при говорене, за да се изразява драматично, гъвкаво, разнообразно и когато пожелае бързо и резултатно.»(4)

И така, грамотността не се състои само в четене и писане, дори и на най-високо ниво, но също и в умението цялостно да се изразяваш. Някои възприемат способностите за четене, писане и говорене като неразривно свързани. Мисля, че в това триединство основна тежест има четенето. Защото, макар и това да не е препоръчително, човек би могъл да живее в изолация, заобиколен само от печатни текстове, но със сигурност може да се твърди, че който не чете, не е в състояние да пише добре, а изразяването чрез говор може да е живо, но когато не е съпроводено с постоянно четене, е повърхностно и безсъдържателно. (Някой може да оспори тези твърдения като се позове на обществата без писменост и на устната литературна традиция. Признавам, че този аргумент има основание, но мога да защитя позицията си с някои факти.) Това, което днес знаем за Одисеята или за Беоулф, сме научили само чрез записаното знание. За добро или за зло, ние живеем във времена и общество, за които устната традиция по никакъв начин не е съществена за културата и живота на повечето хора освен във фалшивата и зловредна форма на телевизионно забавление.

Общо взето хората учат по три начина:

От собствен опит.

От други хора (учители, гуру, ръководители), които са по-учени и образовани от тях поне в една област на човешкото знание.

Чрез взаимодействие с писмените паметници на човечеството в книгите и другите материални и нематериални документи, създадени от други хора.

Ние се учим чрез опита си още от зората на човешкия род. Хората и техните предшественици са разбрали какво може и какво не бива да се яде от собствен опит. По същия начин са научили да познават времето, да си намират подслон и други умения, необходими за оцеляване. В онези далечни времена преди изобретяването на оръдията на труда, рисуването и писането, по-възрастните (родители и роднини) са обучавали по-младите на умения за оцеляване. Третият начин на научаване — чрез изучаване на писмената памет на човечеството, е станал възможен едва след появата на писмеността и рисуването. Тези нововъведения са преодолели пространството и времето, които дотогава ограничавали строго ученето от опит и чрез общуване с учител. Писмената памет на човечеството (независимо дали е изсечена върху камък, отпечатана като книга или съдържаща се в електронен файл) се състои от думи, образи и символи. Ползването на тези записи изисква подготовка за разбиране на думите и символите и за тълкуване на образите. С тези умения можем да се свързваме със съзнанието на хора, които отдавна не са между живите, и като прибавяме нови чудеса към чудото на предаването на човешкото познание, да създаваме ново знание и да го записваме, за да го оставим на още неродените.

Четенето е действие, което за повечето от нас е ежедневие, но в действителност то е чудесно и трябва да бъде почитано и поощрявано. Говорим за «знание» и «грамотност» като за отделни понятия, но всъщност те са неразривно свързани. Макар да е един от най-важните начини за придобиване на познания, грамотността не е само това. В действителност самата тя е познание и продължителното четене на сложни текстове е необходимо за развитието на ума, така както въздухът, водата и храната са нужни на здравото тяло. Да четеш повече, отколкото се налага от практически нужди, е начин да развиваш ума си, а интерпретирането на текстове само по себе си е интелектуална дейност, която носи удовлетворение.

Доколко сме грамотни?

Съществува убеждение, че през вековете и десетилетията нивото на грамотност се е увеличавало и че сега нашето общество е по-грамотно от всякога. Това отговаря на възгледи, че човешката история се движи «напред и нагоре» и по същество изравнява напредъка в областта на технологията с напредъка на културата и социалния прогрес. Предполага се също, че в резултат на масовото образование в продължение на повече от век обществото трябва да бъде грамотно. В каталога на всяка голяма библиотека могат да се открият множество заглавия, публикувани в продължение на десетилетия, които са посветени на проблемите на грамотността и обществото и от които личи състоянието и перспективите на тези проблеми. Недоволство от състоянието на грамотността и обучението може да се проследи от прочутата със своята загриженост книга «Защо Джони не може да чете»(5), през книгата на Нийл Постман за «забавлението до смърт»(6), публикувана през 1985 г., до всяка от книгите на 90–те години на XX в., посветени на грамотността в дигиталната епоха. На какво се дължи това? Простият отговор се съдържа в това, какво разбираме под «грамотност». Ако в това понятие се съдържа умението за четене на определено ниво, можем да кажем, че грамотността е масова (въпреки че около 5 милиона от възрастните американци са практически неграмотни, а 18 милиона не са по-грамотни от деветгодишни деца)(7). Обаче, ако разбираме грамотността като способност да се четат и тълкуват сложни текстове (продължаващо четене) и навик това да се върши редовно, то Съединените щати са разделени на две нации (без в това отношение да са разделени по класови, расови или икономически признаци). Едната нация, към която се числят мнозинството от хората, може да чете достатъчно, за да участва в обществения живот и да изпълнява служебните си задължения, но рядко прочита нещо друго освен развлекателни четива или чете по необходимост. Другата нация се състои от малцинство, което чете, за да научи и да облагороди съзнанието си. Тези хора Алан Първс нарича «книжници» — това са хора, които не само умеят да кодират и декодират текст, но имат и богата обща култура, която им позволява да възприемат и създават сложни текстове(8). По негова преценка «съотношението на четящи към нечетящи в американското общество вероятно е най-ниското от времето на първата колония от заселници в залива Масачузетс» (Този цитат е илюстрация на едно от неговите твърдения — истински грамотният човек трябва не само да може да чете и разбира думите в текста, но и да споделя познавателните книжовни връзки, които позволяват на читателя да осъзнава скритото значение на декодираните думи. За да се разбере това изречение, трябва да се знае, че споменатата колония е съществувала през XVII в. и е била съставена от хора, избягали от религиозна дискриминация, които са чели ненаситно Библията и религиозни текстове). Друг анализ посочва три категории: добре информиран «четящ елит», голяма и увеличаваща се група от хора, които могат да четат, но за информация и забавление разчитат най-вече на телевизията и други средства за комуникация, и класата на неграмотните и неинформираните(9).

Ако приемем, че живеем в общество, съставено от две (или три) нации — неграмотни/слабограмотни и действително грамотни, от това произтичат два въпроса:

Променило ли се е нещо?

Какви са последиците за обществото и за отделните хора?

Може да се изкушим да погледнем на сегашното положение просто като на съвременна версия на обществата от миналото. Винаги е имало елит и маси, учени и невежи, образовани и необразовани. Цивилизацията на Стара Гърция, от която сме наследили почти всички положителни страни на съвременния обществен живот (демокрация, върховенство на закона, образование, философия и много други), е стъпвала на малък процент образовани, преуспели хора, подкрепяни от голям брой невежи роби. Преди повече от сто години Оскар Уайлд писа, че през XX в. технологията ще направи възможно осъществяването на една утопия — да се възстанови Гърция от класическия период като илотите бъдат замeнени от машини, а гражданите ще имат възможност да се радват на земните блага и на интелектуални удоволствия(10). За технологията Уайлд се оказа прав (спомнете си само за съвременното земеделие, в което са съчетани нечувана продуктивност с малък брой селскостопански труженици), но за обществото очевидно е сгрешил. На края на XX в. в развитите страни почти всички се ползват от безпрецедентното равнище на материален напредък и са освободени от тежкия физически труд, но можем ли да кажем в действителност, че нивото на културата се е повишило? За повечето хора силите, които владеят обществото — телевизията, масовият маркетинг, рекламата и търговско-развлекателният комплекс, изглежда са по-мощни от стремежа към учене и духовен живот.

И така, дали днес положението е по-лошо от преди петдесет или сто години? Дали не е по-добро? Може би нито едното, нито другото е вярно, а само са променени подробности от характеристиката на обществото. Оптимистите биха посочили огромния брой книги и списания, които се публикуват всяка година. Песимистите биха ви приканили да хвърлите поглед върху списъка от бестселъри в Ню Йорк Таймс, начело на който ще видите наръчници за самообразование, любовни романи, написани с помощта на неизвестни сътрудници, автобиографии на телевизионни безличия и спортни звезди и лигави занесии, свързани със света на филмите. Оптимистите биха споменали «надеждите, свързани с Интернет». Но песимистите биха предложили да погледнете съдържанието на мрежата — порнография и насилие, параноидни бълнувания, клюкарска «журналистика», затъпяващи лични истории, огромно натрупване на временна и локална информация и случайни късове самородно злато, затрупани от планина от боклуци. Оптимистите ще посочат големия процент хора, които могат да четат и пишат. На това песимистите ще отговорят с относително ниския процент на онези, които действително четат и пишат на по-високо от функционалното ниво. Този спор е почти безкраен и безброй са фактите, които могат да се привлекат в полза на всяка от страните. Това, което изглежда безспорно, е че грамотността и нейното използване помагат на личността да разбере и овладее живота си както в материален, така и в духовен план. Онези, които използват четенето и писането като отправна точка за разбиране на света, имат преимущество пред останалите.

Какви са последиците за двете нации, разделени от вододела на грамотността?

За всички нас този въпрос е най-важен, защото от равновесието на интересите на елита и на масата от народа зависи общественото здраве. Елитът може да бъде движеща сила на обществото и с помощта на знанията си да диктува или поне да влияе силно върху живота на останалите и върху пътя на развитието и промените в обществото. Но все пак по думите на Джон Окснам(11).

«За носителите на демократичните ценности също е важно мнозинството от хората да разбират правилно намеренията на малцинството (елита) и да са в състояние да упражняват разумен и информиран контрол над тях. Засега не е сигурно, че дори най-образованите граждани на едно относително демократично общество могат задоволително да овладеят неговото функциониране.»(12)

Забележете, че овластеният елит се покрива с образованите елити, но не напълно. С други думи, има много високообразовани граждани, които имат незначителен контрол върху политиката и икономиката. Как ще гарантираме, че всеки член на обществото има поне минимален шанс да разполага с познанията и информацията, с които разполагат властимащите? Една от най-важните предпоставки за това със сигурност е умението да се борави с пороя от информация.

За връзката между грамотността, познанията и библиотеките

Въпреки определенията от началото на тази глава ние се убедихме, че грамотността не е елементарен въпрос — можеш ли да четеш, или не можеш. Тя се характеризира най-добре не като състояние, а като процес, при който щом се научи да чете, човек през целия си живот става все по-грамотен, все по-лесно борави със сложни текстове и по този начин натрупва и възприема знания. На подпомагането на това начинание са посветени всички библиотеки. Вместо да приемаме света като трайно разделен на неграмотни, полуграмотни и грамотни трябва да разглеждаме грамотността като полезен инструмент за промяна на това състояние. Погледната по този начин, грамотността се превръща в безкрайна редица от възможности за съвместна работа на библиотекари, преподаватели и учащи се за натрупване на познания чрез непрекъснато четене на текстове като основна част на развитието на мисленето. В това отношение няма разлика между отделните видове библиотекари. Библиотекарят в детската или училищната библиотека е еднакво важен за четенето и познанията в ранния стадий на грамотност както библиотекарите от обществените или университетските библиотеки на по-късен етап. Всички ние сме въвлечени в един и същ процес — да предоставяме материалите, обучението и съдействието, които ще подпомогнат отделния човек и общността в тяхното интелектуално израстване и преуспяване. Впрочем този въпрос съвсем не е маловажен за библиотекарите в университетските библиотеки. (Тук не засягам въпроса за уменията и желанието за четене на средностатистическия студент. Това е отделна причина за загриженост, макар че е показателно за насоката на развитие на обществото.) За тази дискусия не е от основно значение дали един библиотекар приема съществуването на две нации, разделени от грамотността. Важното е, че както и да преценяваме днешното състояние на грамотността, тя е съществена за благосъстоянието на отделния човек и за постиженията на обществото и трябва да бъде цел за всички библиотекари.

Какво трябва да правим ние?

Всеки библиотекар в една или друга степен трябва да се включи в повишаването на грамотността. Най-същественото, което ние всички можем да направим, е да изграждаме и поддържаме съдържателни и качествени колекции от книги и други текстове, съобразени с мисията на библиотеката и наличните ресурси. Трябва да насърчаваме четенето, желанието за самоусъвършенстване и наслада, които го съпровождат. В повечето библиотеки, с изключение на строго специализираните, някои от действителните и потенциалните ползватели не се интересуват от четене и трябва да бъдат поощрявани да повишат нивото си на грамотност. Това означава, че вече не е достатъчно да се изгражда библиотечен фонд с надеждата те да посетят библиотеката. Необходими са активни действия за насочване на ползвателите към четенето и колкото повече методи се използват затова, толкова по-добре. Обикновени неща, като излагане на новите книги или изпращане на списъци на новопостъпили книги на ползвателите по електронната поща или представянето им на уебстраницата на библиотеката, могат да заинтересуват и най-образованите читатели. За пропагандиране на четенето могат да се използват и лекции, публикации и други библиотечни събития. Някои видове библиотеки могат да организират специални програми за ограмотяване с помощта на учители и социални работници. Други могат да се задоволят с не толкова директни действия. Независимо от вида на библиотеката трябва да се изтъкнат две неща. Първо — програмите за ограмотяване, организирани формално или не, не трябва да се ограничават до обучение в технологията на четенето и писането, а трябва да са насочени към изграждане на трайни навици за четене през целия живот. Второ — всички библиотеки имат отношение към проблемите на грамотността и трябва да работят заедно, всяка по избран от нея начин, в името на тази кауза.

Детските и училищните библиотеки

Започвам тази част с недвусмисленото твърдение, че за децата е много по-полезно да четат книги и други текстове, отколкото да гледат телевизия и да сърфират в Интернет. Вярвам също, че най-полезната дейност на библиотекарите, които работят с деца, е насърчаването на четенето и любовта към него. Децата могат да усетят ползата от електронната технология едва след като са затвърдили навика си за четене. Библиотекарите от училищните библиотеки и от детските отдели на обществените библиотеки могат и официално да се включват в часовете по четене и писане на децата. Те могат да предложат среда, която подтиква към четене, за подготовка на уроците или удоволствие извън класната стая. Изпитани и ефективни методи за ограмотяване на децата са и изложбите на илюстрации, часовете на приказките и литературните състезания. За успеха на тези библиотеки от основно значение е атрактивността на библиотечния фонд, защото трудно е да се убеди едно дете да изостави многобройните съвременни развлечения заради стари и безинтересни четива. Твърде популярно е твърдението, че училищните и детските библиотеки трябва да бъдат автоматизирани и включени в Интернет, за да могат децата да опознаят «века на информацията». Убеден съм, че тази политика е трагична грешка и тя по-скоро ще намали грамотността, отколкото да я насърчава. Някои биха казали какво от това (вж. края на тази глава), но това са хората, които не ценят четенето. Ако не се поставят под строг контрол, примамливата сила на образите и «сърфирането в мрежата» (които, както се доказа наскоро, са пристрастеност, обхванала милиони американци) ще отклонят съзнанието на младежите от относително трудното, но отплащащо се в бъдеще четене на книги към безсмисленото щракане с мишката.

Обществените библиотеки

Обществените библиотеки могат да играят пряка роля в програмите за ограмотяване на възрастни като учебни центрове в програмата, въведена от сенатор Пол Саймън през 1984 г. с поправката в Закона за библиотечни услуги и изграждане на библиотеки. Тук трябва да посочим, че сенаторът Саймън имаше конкретни основания да определи библиотеките като учебни центрове. Според него библиотекарите повече от всички останали ценят обогатяващото въздействие на четенето и писането, а библиотеките са място, което възрастните неграмотни посещават, без да се срамуват или притесняват. Един автор смята, че основната характеристика на успешните програми на обществените библиотеки за ограмотяване е тяхната «институционализация», тяхната цялостна интеграция в мисията, целите и програмите на библиотеката(13). Това интегриране, разбира се, се отразява сериозно на финансирането и планирането на библиотечните дейности и на начина, по който библиотеката се представя пред обществеността. С други думи, библиотеката не само трябва да се превърне в удобно място за програмата за ограмотяване на възрастни, но трябва да приеме тази програма като естествена част от своята дейност. Успешната програма за ограмотяване ще увеличи броя на хората, които се възползват от библиотечните фондове. Освен това с повдигането на нивото на грамотност в общината библиотека та придобива образа и действително се превръща в институция, която се цени от обществеността. Затова интегрирането на програма за ограмотяване на възрастни е добра политики както от идеалистична, така и от практична гледна точка,

Университетските библиотеки

Университетските библиотеки могат да насърчават четенето и писането чрез участие в програмата «Велики книги» и други неофициализирани програми. Те могат да се включат и в големия (за съжаление) брой «поправителни» класове, които съществуват в повечето институции, които набират студенти, с изключение на елитните. Нерадостен е фактът, че мнозина от студентите, приемани днес във висшите училища, са продукт на общество и училищна система, които не обръщат съществено внимание на основни умения, включително най-основното — четенето и писането. Това мое твърдение няма политически характер и аз съм твърд привърженик на държавното образование и на увеличаването на финансирането му. Вярвам обаче, че качеството на дистанционното обучение може да се повиши, ако в програмите му още от най-ранна възраст се предвиди участие в класове за усилено обучение по четене, писане и смятане, допълнени от компютърни упражнения за четене и писане и дистанционно оценяване на резултатите от тях. Предимството на технологиите пред четенето и на творческите способности пред основните умения за писане, да не говорим за включването на нови предмети с периферно значение, създаде поколение от хора, които не четат и пишат лошо. В много щати се влошава състоянието на училищните библиотеки, някъде те загиват. И не е чудно, че се появява необходимост от подготвително обучение в колежите, за да достигнат студентите нивото на компетентност, което ще им позволи да се справят с университетските курсове. Сега вече си мисля, че развиващата се структура на «библиотечно обучение» (вж. глава 7) трябва да включи не само компютърни умения, но трябва да бъде координирана с поправителни класове по английски eзик, за да се повиши нивото на грамотност на новопостъпилите студенти. Това е твърде различна представа за ролята на библиотекарите в университетските библиотеки и мнозина не биха я одобрили, но променените условия налагат нови решения и действия.

Специалните библиотеки

Преди две години щата Калифорния за пръв път определи по-голям бюджет на затворите, отколкото за образование. Тук не е мястото и не е необходимо да обсъждаме тревожния факт, че в Съединените щати в затвора попадат повече граждани на глава от населението, отколкото в която и да е друга страна. Достатъчно е да посочим, че в затворите има много хора и броят им непрекъснато се увеличава. Голяма част от тях са неграмотни или полуграмотни. Това не е единственият негативен показател за затворниците, но той е един от най-красноречивите. Неграмотността е израз на крайното безсилие на лишените от свобода и представлява антитеза на свободата и възможностите на образованите и грамотни хора. Ако превъзпитанието е все още крайна цел на затвора, негов ключов елемент е грамотността. Възхищавам се на много от колегите си библиотекари, но най-много уважавам библиотекарите на затворите. Те могат пряко да въздействат като атакуват неграмотността и насърчават затворниците не само да се поправят, но и да открият в четенето противодействие на отчаянието от дъното на обществото. В борбата с неграмотността библиотекарите на затворите могат да използват редица методи — от предлагане на четиво до организиране на обучение и насочване на четенето и писането. И това също е пример за съчетаване на идеализъм и прагматизъм в библиотекознанието. Откриването на дверите на съзнанието за безпомощните е не само добро дело, то е и доста практично — каква е вероятността един неграмотен бивш затворник да си намери работа след като излезе на свобода?

Повечето от библиотекарите от специалните библиотеки имат най-общо отношение към въпросите на неграмотността и рядко им се налага да подпомагат четене и писане. И все пак това невинаги е така, както видяхме от примера с библиотекарите на затвора. Библиотекарите в болниците и особено в болниците за психично болни например могат да насърчават четенето като източник на удоволствие и развлечение и твърде често го вършат като част от лечението и възстановителния процес.

Има ли алтернатива на грамотността?

В началото на XXI в. въпросът за четенето и писането все още е основен за културата и комуникацията. Има хора, които вярват, че технологията ще предложи (и вече предлага) поне алтернатива на четенето и писането, която ще подпомага хората на посткнижното общество да се образоват и усъвършенстват. Всеки, който е присъствал на сбирки в университетските кампуси, е запознат с празните приказки за «промени на парадигмите» в обучението и за значението на другите «грамотности» — «визуална грамотност», «компютърна грамотност» и т. н. Цялото това говорене е опит да се потърси обяснение на два факта:

Нивото на писане на студентите днес е по-ниско от нивото на колегите им от преди две или три десетилетия и съвсем не е случайно, че те четат далеч по-малко, отколкото са чели предишните поколения.

В края на краищата всеки образован човек трябва да работи с текстове, независимо дали са отпечатани върху хартия, или са в компютърна форма (в над 95% от случаите все пак отпечатани на принтер), и ако той не умее да чете книги, няма да може да чете и текстовете от компютъра.

Това е упоритата и противоречива действителност. Има само два възможни отговора — да върнем студентите отново към системното четене (напук на образованието им в средното училище) или да увъртаме. Примери за увъртане изобилстват и обикновено са съсредоточени или върху заместването на текста с графична или визуална «информация», или върху създаването на «нови светове» и «нови начини на мислене», основани на киберпространството, виртуалната реалност или на двете заедно(14). Изреченията, с които са изразени тези предложения, са толкова мъгливи, че всъщност са нечетивни. Разбира се, едва ли може да се очаква ясен, съдържателен и декларативен език от автори, които се опитват да изразят в писмен вид алтернатива на писмеността като начин за учене и духовно израстване. В една статия, в която според мен е защитена идеята, че компютрите ще осъществят нов, по-съвършен от текста визуален начин за натрупване и споделяне на знания, Памела Маккордък пише:

«[Към текста]... ще се добавят други методологии или начини за познание и между тях на предно място ще бъде връщането към визуалното познание. Предполагам обаче, че за да може този начин да бъде така ефективен като текста, знанието трябва да бъде кодирано така, че да изисква същото ниво на внимание, което се изисква днес за текста»(15).

Е, добре. Аз прочетох статията с подходящото ниво на внимание и не открих по-добро предложение за визуално кодиране на знанието от използваните в продължение на векове рисуване, фотографиране, филмиране и създаване на компютърни изображения. Превъзходството на текста, което г-жа Маккордък приема за залязващо, не е случайно, нито се дължи на робска привързаност към традицията. Трябва да се обърне внимание на дълбочината и богатството на текста. Не е възможно с разсъждения за виртуалната реалност да се избяга от реалността (наречена от г-жа Маккордък покровителствено «реалност с главна буква»), че думите съдържат и изразяват дълбочина и нюанси на знанието, непостижими за неподвижните или подвижни изображения или за фалшивото познание от виртуалната реалност. Тъй като все още продължаваме да учим чрез опита си, виртуалната реалност е заместител на истинския живот, а не на текстовете.

Това, което е важно да запомним за грамотността, е че по думите на Окснам, тя е «най-мощната технология за развитие на ума, логиката, систематичното мислене и научното изследване»(16). Нищо стъпващо на звук, образи, символи или комбинация от тях не може да бъде основа за технология, която да бъде равностойна на писаното слово за тези най-важни задачи на съзнанието. Това твърдение съвсем не е чисто философско. Всички нива на съвременното образование се сблъскват с голям брой учащи се, растящо ниво на неграмотност, нарастване на стойността на строежа на нови училища и кампуси на фона на намалено финансиране и сбъркана политика. По думите на Питър Дийкл «Електронната технология все повече се използва при преподаването в колежите като мост над увеличаващата се пропаст между неграмотните студенти и все по-разширяващата се основа на знанието»(17). Затова не е учудващо, че образователни дейци, политици и администратори от всички нива възприемат «дистанционното обучение» (т. е. обучението без библиотека) и снабдяването на всяка класна стая с компютри като панацея и не обръщат внимание на четенето и писането. Библиотекарите не трябва да стават съучастници в тези действия, които са плод на интелектуална леност. Те трябва да работят с естествените си съюзници — учители, преподаватели във висшите училища и родители и да насочват вниманието към значението на грамотността и системното четене за учащите се.

Грамотност — заключение

Цивилизацията, която се е движила през възходи и падения от времето на класическата античност до наши дни, е подвластна на грамотността и на разпространението й между онеправданите класи. Възможно е разпространението на телевизията и въздигането на Интернет да бъдат сериозно предизвикателство за нея и в бъдеще книжовността да бъде привилегия само за малцина (както е било до началото на XX в.). Библиотеките и библиотекарите трябва да направят всичко, което е по силите им, за да не допуснат връщане назад по отношение на грамотността. Можем да постигнем това като изтъкваме, че системното четене на текстове е от значение за всички нас, защото от това може да зависи съдбата на нашата цивилизация.

9. Равен достъп до записаното знание и информация

Всяко общество трябва да предоставя всеобщ достъп до библиотеките, за да могат те да подпомагат гражданите да се образоват(1).

Трябва да започнем с основното предварително условие, че до библиотечните ресурси и услуги трябва да има достъп всеки, независимо от това кой е той и при какви условия живее. Тази постановка е известна под името равен достъп. Равнопоставеността не означава равенство, а безпристрастие. Тя е ключов елемент в понятието социална справедливост — идеята, че всеки член на обществото има равни шансове. Там, където господства социалната справедливост, не може да има пречки пред основните права за всеки от нас. В такова общество всички биха имали равен достъп до библиотечните ресурси и услуги, също както до всеобщите права на правосъдие, здравна помощ, труд, образование, жилище, свобода на словото, които не са съобразени със статута и условията на живот. Светът обаче не е идеален и различията, които отличават всеки от нас от останалите, се отразяват върху ползването на библиотеките така, както и върху всяка друга услуга, от която се нуждаем. Идеалният свят на равнопоставеност при достъпа е непостижим, но за библиотекарите и ползвателите на библиотеките не е невъзможно да постигнат състояние на далеч по-голяма справедливост.

В приетия от Американската библиотечна асоциация документ за правата в библиотеките се казва: «Правото да използва библиотека не може да се отказва или ограничава за никой по причина на произход, възраст, социално положение или възгледи»(2). Формулировката на АБА може би изглежда прекалено усложнена, но ако причините за ограничение не са посочени дословно, не бихме могли да откажем достъп на гол човек или на маниакален убиец. Като се изключат заплахите за живота, сигурността, благоприличието, сградите и фондовете, на никого не може да бъде отказан достъп по причина на възраст, пол, икономически статут, етнически произход или друго качество, което не нарушава неговите законни, конституционни и морални права. Прилагането на тези стари принципи в съвременния контекст на електронното записано знание и информация звучи така: «ползвателите... имат право на информация, обучение и съдействие при работата с хардуера и софтуера, предоставени от библиотеката»(3). Това определение заслужава внимание, защото според него персоналът на малките и големите библиотеки трябва да добави към професионалните си знания и умения технически познания, които непрекъснато да се актуализират. Почти сигурно е, че това е временно положение, защото технологиите се утвърждават, разпространяват се навсякъде и стават все по-лесни за ползване.

За връзката между равния достъп до записаното знание и информация и библиотеките

Библиотеките не са единствените институции, които се занимават със записано знание и информация. Идеалното положение е равен достъп да съществува навсякъде, но трябва да помним, че голяма част от този достъп не се осъществява в библиотеките и е извън компетентността на библиотекарите. Купуването на книги, заемането на видеокасети, използването на интернет кафе или посещението на художествена галерия също са израз на достъп до записано знание и информация. Нашата роля е важна, но едновременно с това трябва да се съсредоточим върху онези аспекти на принципа, които са в наша власт — достъпа до библиотечните фондове, ресурси и услуги. Съвместно с другите културни и търговски институции трябва да работим и за развитието на всички области на приложение на този принцип, защото това е в интерес на образованите граждани.

Равният достъп включва и отстраняването и минимизирането на многобройните пречки, които препятстват ползването на библиотечните ресурси и програми за всички посетители на библиотеките. Както при много съвременни проблеми на библиотекознанието (сещам се за «информационната грамотност»), мнозина библиотекари, образователни дейци и др. съсредоточават дискусиите само и единствено върху технологичните аспекти на библиотечното обслужване. Президентът Клинтън направи много за образованието, но за съжаление и той като много други попадна в същата клопка. В седмичното си обръщение по радиото от 8 февруари 1997 г. той заяви:

«За да дадем най-доброто образование на децата си, трябва да ги подпомогнем да овладеят мощта на технологията. Затова нашият стремеж е до 2000 г. всяка класна стая и библиотека да бъдат свързани с Интернет. За пръв път в историята децата от най-изолираните селски градчета, от заможните предградия и от най-бедните училища в центъра на градовете ще разполагат с еднакъв достъп до света на знанието (б. а. курсивът мой)»(4).

Сигурен съм, че президентът е бил заблуден от съветниците си така, както обществото бива заблуждавано от онези, които смятат електронната технология за панацея за всичките ни недъзи. Убеден съм също, че и най-повърхностното изследване на този проблем ще докаже, че учениците от бедните селски райони или централните части на градовете, които нямат добро библиотечно обслужване, в никакъв случай няма да разполагат с «еднакъв достъп до света на знанието», дори и след като класните им стаи бъдат свързани с Интернет. Реалното библиотечно обслужване е необходимо за всички деца така, както са им нужни добри учители. Това се отнася до всички възрасти — от децата в детската градина, на които трябва да се осигури достъп до подходящи книги, часове на приказките, занимания с опитни библиотекари и всичко останало, чрез което отрано се насажда любов към четенето, до учениците от средните училища, които желаят да четат и изследват нови области на знанието.

Следователно равният достъп означава, че всеки заслужава и трябва да получи записаното знание и информацията, която желае, независимо от формата на това знание. Достъпът (в сградата на библиотеката или отдалеч) трябва да бъде свободен, библиотечното обслужване трябва да подпомага ефективното използване на ресурсите, а самите ресурси трябва да бъдат качествени и подходящи за читателите.

Вече стана дума за значението на интелектуалната свобода за библиотеките. Въпросът за достъпа до библиотечните материали и услуги е свързан с това. Важно е всичко да бъде достъпно за всеки, без страх или предимство, но от значение е също така да сме уверени, че такъв достъп e практически възможен, без да бъдат облагодетелствани силните на деня и влиятелните. Някои аспекти на технологията поставят под въпрос този равнопоставен достъп. В Съединените щати например сме свидетели на разрастващия се скандал с разпространението на официалните правителствени документи. Добре известно е, че информацията и записаното знание, създавани от правителството, са по-трудно достъпни за обикновените граждани, отколкото за обвързаните с търговски интереси. Някои представители в Конгреса поставят под въпрос отличната система от депозитни библиотеки за тези материали с желанието си да се премине към електронно разпространение на официалните правителствени документи(5). (Няма да се уморим да изтъкваме, че ние като данъкоплатци вече сме заплатили за тази информация и знание и имаме право на свободен и своевременен достъп до тях.)

Най-общо казано, днес е много по-популярна идеята да се заплаща достъпа до библиотечните материали и услуги. Изглежда, че някои правят разлика между «безплатни» печатни и други материали и достъпа «на стойността на разходите» до електронните ресурси. Интересно е, че много библиотеки все още заплащат за достъпа до електронни ресурси със средства извън бюджета за комплектуване и може би на това се дължи «охотата» им да очакват заплащане за това, което дори в рамките на бюджета се разглежда като «екстри». Ако достъпът се ограничава от финансовите възможности, цялата идея за «виртуална библиотека» в основата си е елитарна конструкция, която изолира части от обществото, характеризирани като «информационно бедни».

Не твърдя, че библиотеките, които използват активно технологията за разширяване на обслужването, ще предадат идеала за равен достъп. И все пак, очевидно е, че подходът на обществото към използването на технологията, е противоречив. Съществува противопоставяне между схващането, че технологията прави информацията достъпна за повече хора и невъзможността за мнозина (поради общественото им положение и финансовите им възможности) да се възползват от тази достъпност. Това противоречие трябва да събуди нашата чувствителност към запазването на библиотеките като свободно достъпни за всички, независимо от социалния им статус и икономическите обстоятелства. Идеалната библиотека на бъдещето ще бъде библиотеката със свободен достъп до всички материали и услуги (включително електронните) без ограничения, наложени от липса на средства и технологични познания. Тази ценност е особено важна за онези библиотеки (например като тази, в която работя), чиито потребители в по-голямата си част са студенти с ограничени икономически възможности.

Равният достъп в действие

Причините някой да не получи равен достъп до знанието и информацията, от които се нуждае, могат да бъдат различни. Не всички библиотечни ресурси и услуги са на разположение на всеки без изключение и факторите, които ограничават достъпа, са специфични и зависят от мястото и хората. Дори за някой, който физически се намира в библиотеката, може да съществуват пречки при ползването, които не се отнасят за останалите посетители. Не всички подобни спънки могат да се преодолеят чрез технологията. Всъщност, както вече посочих, при обсъждането на «разделението по отношение на възможностите за достъп до електронна информация» (вж. глава 3) технологията може да причини нова неравнопоставеност.

Най-общо ограниченията пред равния достъп могат да се групират в три категории — персонални, институционални и социални.

Таблица 1. Ограничения пред равния достъп

Персонални
Институционални
Социални
Бедност
местоположение на библиотеката
образование
Физически недъзи
Мобилност
вътрешна архитектура на библиотеката
политика
Ниво на познания
Ниво на образование
Ниво на грамотност
вид, количество и достъпност на оборудването
неравностойно финансиране на обществените услуги
Владеене на английски език услужливост и брой на персонала
Ниво на компютърни умения

Ако отговаряте на едно или на повече от описанията в списъка по-долу, много вероятно е да бъде затруднен или дори невъзможен достъпът ви до записаното знание и информация, от които се нуждаете, и до обслужването, което ще ви позволи да ги ползвате.

беден
болен
член на семейство на самотен родител
твърде млад
живее в селски район
стар
живее в централната част на града
необразован
принадлежи към етническо малцинство
без достъп до електронни ресурси
не владее достатъчно добре английски език
без компютърни умения
затворник
без собствен транспорт или с ограничени възможности за придвижване

Като си дадем сметка за броя и разнообразността на пречките пред достъпа, веднага се разбира, че постигането на равен достъп до библиотеките за всички е сложна и извънредно трудна задача.

А сега, нека се спрем на мерките, които биха разширили равнопоставеността. Списъкът, разбира се, не е изчерпателен. Той съдържа начинания, които са по силите на библиотеките и които те предприемат или въздействат върху факторите, които са в състояние да ги извършат. Едновременно с това в него са включени и мероприятия, които са част от социалната политика и не зависят само от библиотеките. Подреждането не е съобразено с определен приоритет или значимост.

Да се увеличи броят на училищните библиотеки и на специално обучените библиотекари, които работят в тях.

Да се осигури по-равностойно финансиране на областите, училищните райони и други административни единици, които се управляват от щатските власти.

В библиотеките да се предлагат курсове по

— грамотност;

— обучение по английски език;

— информационна компетентност;

— компютърни умения.

Да се запазят филиалите на обществените библиотеки в селските райони и централните части на градовете.

В свързаните с Интернет библиотеки и класни стаи да се осигури персонал, обучен в компютърни умения и информационна компетентност.

При строеж или преустройство на библиотеки да не се задоволяваме само с минималните изисквания, посочени в Закона за американците в неравностойно положение, а да се консултираме с ползватели на библиотеката — инвалиди.

Да работим за отпадане на ограниченията на правата на затворниците за ползване на библиотека.

Да приближим библиотечното обслужване до хората чрез

— мобилни библиотеки;

— филиали или библиотечни пунктове на неконвенционални места като универсални магазини, студентски общежития, детски градини и домове за стари хора, болници и хосписи.

Да създадем актуални, достъпни и лесни за ползване информационни онлайн системи

Пет крачки към равнопоставеността

Ако трябва да координираме дейността за ограничаване на неравнопоставеността по отношение на достъпа, трябва да признаем, че в нея определена роля имат и отделните хора, и обществените институции, и законодателите, и хората, които не са безразлични към социалната политика. Всички тези интереси и мнения могат да получат израз в сериозна и системна кампания с участието на професионалисти, която може да бъде осъществена от Американската библиотечна асоциация. Основа на тази кампания ще бъде простата идея, че обуславянето на достъпа до библиотечните ресурси и програми от условията на живот е социална неправда. Съществуват многобройни възможности и фактори, от които зависи неравнопоставеността. Как да сложим поне начало на подобряване на положението? Как отделни библиотекари или група библиотекари може да повлияе на заобикалящия ни свят и да разшири достъпа за хората в неблагоприятно положение? Пътят към унищожаването на неравнопоставеността по отношение на достъпа може да започне със следните пет крачки:

1. Да престанем да приемаме неравнопоставеността като естествено състояние.

2. Да осъзнаем преимуществата и ограниченията на технологията, за да се възползваме от едните и да се научим да се справяме с другите.

3. Да разберем и анализираме пречките пред достъпа и да ги разпределим в следните категории:

— Такива, които можем да контролираме.

— Такива, в чието отстраняване можем да участваме.

— Такива, които не можем да контролираме, но можем да смекчим.

— Такива, за които е много трудно да се направи нещо.

— Такива, за които е невъзможно да се направи нещо.

4. Да се организираме в рамките на нашите институции и професионални организации за системна работа за ограничаване на неравнопоставеността.

5. Да продължаваме да ограничаваме или отстраняваме пречките една по една и равният достъп да бъде основен принцип за всички нововъведения и програми.

Да престанем да приемаме неравнопоставеността

Първата крачка в тази петстепенна програма е въпрос на принципи и приоритети. По ирония тя е най-трудна за онези от нас, които работят в библиотеки, където равният достъп не е актуален проблем. За библиотекарите от окопите, които ежедневно се сблъскват с неравнопоставеност, принципът на равен достъп е неотменна част от работната среда. В детската библиотека в беден селски район на Калифорния библиотекарката всеки ден работи с деца, които не могат да четат, работят с родителите си на полето, не се изразяват правилно на английски или са затруднени да отидат до библиотеката. И все пак, дори университетските библиотеки, които приличат на кули от слонова кост, често са разположени сред далеч не толкова заможни общини и обслужват и тяхното население наред с академичната общност. Трудно ми е да си представя библиотекар, който работи професионално в каквато и да е библиотека и е безразличен към проблемите на равния достъп. Не е необходимо да бъдеш революционер, за да защитаваш премахването на всички препятствия пред ефективното ползване на библиотеката.

Да осъзнаем ролята на технологията

Мисля, че отначало мнозина, дори и много библиотекари, смятаха, че технологията ще бъде онзи мощен лост, който ще ни позволи да осигурим равностойно библиотечно обслужване и на най-отдалечения ползвател и че по някакъв начин чрез нея ще преодолеем недостига във финансирането на библиотечните услуги за хората в неравностойно положение. Няма съмнение, че технологията може да бъде от полза, ако се изпълнят следните условия:

Да има всеобщ достъп до Интернет.

Всеки да има основни компютърни умения.

Свързаните с Интернет библиотеки да бъдат достъпни.

Всеки да бъде обучен в информационна компетентност и критично мислене.

Ползването на технологията да бъде допълнено от други библиотечни ресурси и услуги.

Целта във всяка библиотека и класна стая да се поставят терминали беше приета възторжено от Ал Гор, Бил Гейтс и огромен брой обикновени смъртни. Когато тази цел бъде постигната, ще бъде ли подкрепена от безплатно достъпна компетентна професионална помощ? Може ли класната стая, съоръжена със съвременни компютри и високоскоростен Интернет, да замени «библиотека» без библиотекар, в която книгите са от преди двадесет и пет години? И дори за ползвателите, които имат достатъчни умения, достъпът да е лесен, как ще се ползва записаното знание и информация, които не са в Интернет? На тези въпроси няма лесен отговор, но от тях могат да се направят обезпокоителни заключения. Напълно възможно е онези, които имат влияние върху политиката, просто да инсталират компютрите и да се порадват на успеха си и да се оттеглят, обявявайки победа. Как ще оправдаем един вероятен свят на бъдещето, в който въпреки всеобщия достъп до Интернет нивото на грамотност и образованост продължава да спада неумолимо? Може би до това положение ще се стигне именно заради достъпа до Интернет. Поради естествената човешка наклонност да се задоволяваме с това, с което разполагаме, не можем да обвиняваме обучаващите се дистанционно или учителите в селските училища, че в отсъствието на книги и други библиотечни ресурси използват само източници от мрежата. Освен това не трябва да подценяваме очевидната привлекателност на бързото боравене с Интернет и възможността намерените материали мигновено да се прехвърлят в компютъра. Тя проличава особено ясно, когато я сравним с далеч по-трудната задача за системно четене и мисловните процеси, които тя предизвиква. Някога се присмиваха на образованието, наричайки го прехвърляне на информация от учебниците към тетрадките, без да минава през съзнанието. Сега тази шега може да се представи като «прехвърляне на текстове и образи от мрежата в курсовите работи, без да минават през съзнанието».

Вече изтъкнах значението на осигуряването на съдействие на ползвателите на библиотеката, които ползват електронни ресурси. Това подпомагане е от особено значение, за да се преодолее пасивното възприемане на всичко, което е достъпно от мрежата не само поради отсъствието на познания какво може да се намери само в книгите и другите материални библиотечни ресурси. Съдействайки на ползвателите в библиотеката и в училището, трябва да не забравяме това, което един автор нарече «виртуален наставник»(6). Хълшоф посочва, че отдалечените ползватели са били подпомагани още от изобретяването на телефона (или дори по-рано, ако си спомним за пощенската справочна служба). Той обаче обръща внимание на една особена характеристика на ползвателите на електронната поща — те очакват отговорът да бъде бърз и лесен като запитването, задават сложни въпроси, налагащи размяна на няколко съобщения и често се обръщат за техническо съдействие и съвети, които не са по силите на отделния библиотекар. Това вече не е простата задача да се отговаря само на библиотечни въпроси. Както подчертава авторът, ако достъпът до библиотечни ресурси налага ползването на определен софтуер, библиотеката трябва да бъде подготвена да подпомага инсталирането и ползването му. Но дори персоналът на библиотеката да е в състояние да отговори на всякакви въпроси, свързани със софтуера и системата, възможно е техническите познания на ползвателя да не са на нужното ниво и това прави комуникацията почти невъзможна. Тук се появява и вечният въпрос за финансовите възможности и необходимостта от персонал. С увеличаването на отдалечения достъп до библиотечните ресурси нараства и необходимостта от виртуални наставници. Повечето библиотеки няма да получат средства за увеличаване на персонала и да посрещнат търсенето и отново ще прибягнат до «пренасочване на финансовите ресурси», а това е още един пример как технологичните промени отклоняват работно време от «традиционното» обслужване, което не е по-маловажно от новите услуги.

Установяване на приоритети

Най-важните фактори за осъществяването на третата крачка към отстраняването на неравнопоставеността при достъпа са внимателното наблюдение и анализ на библиотеката, в която работите. На езика на мениджмънта и планирането това се нарича с удобния израз «сканиране на средата». За библиотекаря, който се стреми към разширяване на равния достъп, това понятие е много полезно. Когато се огледате в библиотеката и се замислите за факторите, които могат да бъдат причина за ограничаване на достъпа, проблемите започват да се очертават. Банално е да се припомня, че в определянето на проблема се състои половината от неговото решение, но баналните неща обикновено са верни. Важно е също така, при очертаването на проблемите да си ги представим като поредица от концентрични кръгове, която започва с препятствията, които до голяма степен са във възможностите за действие на библиотеката, и завършва с такива, които са резултат от обществени явления и библиотеката не може да ги контролира.

Пречки пред равния достъп в библиотеката

Нека се огледаме в библиотеката и отбележим някои от невидимите бариери пред достъпа за хората, които вече ca прекрачили прага. Вече споменах за значението на системите за библиографски контрол при ползването на библиотеките. За потребителите е неоценима ползата от съвременна, лесна за ползване, изразяваща вътрешните връзки, стандартизирана и достъпна библиографска система и отсъствието на едно или повече от тези качества може да се превърне в непреодолимо препятствие пред тях. Библиографската система изцяло зависи от библиотекарите и затова те могат да отстранят или ограничат пречките на входа и на изхода й. Съвременните онлайн системи представляват и вход към различни други ресурси, от относително подредените библиографии, реферативни издания и индексирани пълнотекстови бази данни до объркания свят на Интернет и комерсиалните машини за търсене. Библиотеката очевидно няма контрол върху тези ресурси, които са извън собствените й бази данни, но може да ограничи бариерите пред ползването им като създаде и внедри интерфейси и средства за подпомагане, които се ползват лесно.

Разбира се, достъпът до системата онлайн на библиотеката зависи и от материалните възможности. Колко терминала за публично ползване трябва да се предоставят? Най-лесно е да се отговори, че те трябва да бъдат достатъчно, за да може всеки незабавно да има достъп до тях по всяко време. Библиотеките от какъвто и да е вид рядко се доближават до това пожелание, а повечето от университетските и големите обществени библиотеки в продължение на години не могат до преодолеят опашките пред терминалите. А сега, когато почти всички библиотеки предлагат достъп до Интернет, ползването на терминалите става по-търсено и дори малките библиотеки трябва да решават проблема с броя на потребителите през най-посещаваното време на деня. Възможно е в бъдеще, когато се въведат безкабелните мрежи, ползвателите да си служат с преносими компютри навсякъде в библиотеката ... ако притежават преносим компютър. Вероятно лаптопите ще поевтинеят и ще са достъпни за всеки. Но междувременно библиотеките трябва да осигурят достатъчен брой терминали за ползване в окабелената сграда, а когато мрежата стане безкабелна, да заема на посетителите преносими компютри.

Лесно ли е за ползвателите да използват вашата система онлайн от домовете си или от други места? Може да се каже, че това не може да бъде контролирано от библиотеката, но е много вероятно някой, който среща трудности в опита си да стане виртуален ползвател, да обвини за това само нея. Затова наше задължение е да работим, за да направим отдалечения достъп до нашите системи и ресурси възможно най-лесен и сигурен. Тук отново излиза на преден план често пренебрегваният въпрос за отражението на равния и улеснен достъп върху връзките с обществеността. Неосъществените очаквания за достъп и улеснение при отдалечено ползване на библиотечната система са PR катастрофа, равностойна на затваряне на библиотеката, когато всички очакват тя да бъде отворена.

Некачествената онлайн система или добрата система, която не предоставя задоволително отдалечено ползване, са невидимите бариери за достъпа. В библиотечната сграда могат да съществуват и материални пречки и внимателното преглеждане на зданието от гледна точка на различните ползватели може да доведе до изненадващи, но поправими резултати. Много от характерните черти на съвременната библиотека — брайлови означения върху бутоните в асансьора, компютърни екрани с уголемен текст, рампи за количките на инвалидите, достъпни за количките читателски работни места, са очевиден начин да се разширят възможностите за достъп. Има обаче и някои трудно уловими спънки — размери и подреждане на библиотечните мебели в читалните, надписи с използване на библиотечен жаргон, които са неразбираеми за много от ползвателите, объркващо подреждане на библиотечните материали, неяснота в езика на интерфейсите и много други. Тези неща могат да бъдат забелязани само ако се поставите на мястото на ползвателя и ги видите от неговата гледна точка.

И накрая, последният, може би най-труден, но несъмнено най-резултатен подход към премахването на бариерите пред достъпа в библиотеката е да се вгледаме в нея отново. Как всъщност изглежда университетската библиотека в очите на първокурсника, чийто матерен език е испански? Може ли посетителят, който не е библиотекар, да разбере разликата, когато му се предложи да търси в системата чрез «преглеждане» или чрез «ключови думи»? (Не забравяйте, че повечето от нашите потребители ползват системата, без да търсят съдействие, дори когато съзнават, че се нуждаят от него.)

Пречки пред равния достъп извън библиотеката

Всички библиотеки съществуват в специфична среда — институцията или общността, която обслужват. Но едновременно с това те са част и от един друг, по-широк свят — обществеността на града, областта, щата или страната, в които се намират. В епохата на глобализацията тези общности могат да включват континенти и дори целия свят. В нашите региони, страни и в света съществуват сили, които имат влияние върху нашия труд и върху хората, които обслужваме. Върху някои от тях, например грамотността, образованието, научната комуникация и информационната технология, ние можем да окажем известно въздействие, особено ако работим съгласувано. Други например голямата електронна технология (Майкрософт, Интернет 2 и др.), развлекателната индустрия в мрежата, държавната или федерална образователна политика, са извън нашите възможности. Има и такива, например авторското право и интелектуалната собственост в електронната епоха, които затрудняват всички. Ако сме решени да работим сериозно и резултатно за разширяване на равнопоставеността при достъпа, трябва да сме в състояние проницателно да разграничаваме тези видове външни сили и да се съсредоточаваме върху онези от тях, които можем да променим или върху които можем да въздействаме.

Съгласувани усилия

Убеден съм, че след дефинирането и анализа на въпроса за равнопоставеността и равния достъп единственият отговор е съгласувано и многопластово усилие, в което да участват всички библиотеки и библиотекари. Американската библиотечна асоциация разработва план за превръщането на равния достъп в първостепенна цел при бъдещата си дейност. АБА ще застане начело на тази кампания за разширяване на равнопоставеността, но тя ще бъде осъществявана от отделните библиотекари в сътрудничество с многобройни и различни заинтересовани среди. Тя ще трябва да засегне всички измерения на достъпа (технологични и др.), да бъде политически прецизирана и резултатна, да използва всички съвременни начини на убеждаване (включително реклама и PR) и да премине през повтарящи се цикли на предложение, действия, постижения, анализ и оценка на постигнатото. Ще се стремим да включим в нея библиотекарите от всички видове библиотеки, институциите и общностите, обслужвани от тях, и политици и експерти на всички нива — местно, щатско и федерално.

Ето как аз си представям работата в една подобна кампания. В началото АБА трябва да обяви равния достъп за свой главен приоритет. (Използвам този термин, защото е очевидно, че АБА трябва да показва резултати от дейността си едновременно на два фронта — да служи на членовете си и да се занимава с обществената роля на библиотеките.) Тази декларация трябва да бъде последвана от конференция за равния достъп с широко участие, която да определи проблемите и приоритетите и да изработи план за действие за различните групи и комисии от библиотекари и други участници. Те ще се заемат със специфични области на неравнопоставеност (например грамотност и езикови умения, технология и отсъствие на технологична компетентност, библиотечно обслужване в селските райони, взаимовръзка между бедност, образование и ползване на библиотеките, библиотечно обслужване на възрастни и младежи, проблеми на различията между ползвателите). Резултатът от тяхната работа трябва да бъде изготвянето на информационни доклади върху отделните проблеми и оформянето на препоръки за действие. Докладите ще бъдат широко разпространени и обсъдени на различни форуми (градски събрания, посветени на конкретни аспекти на проблема, форуми на уебстраници, телеконференции и т. н.). Дискусиите ще доведат до формулиране на общ план за действие, който трябва да бъде оповестен на следваща конференция за равния достъп (в нея, както и в първата ще вземат участие както библиотекари, така и представители на други заинтересовани среди). На финала на този процес, който ще продължи около две години, АБА ще разполага с многостранен план, който ще може да се развива на няколко фронта. Едновременно с разгръщането на тази дейност ще се проведе PR кампания, насочена към разясняване в обществото на непреходната ценност на библиотеките. В нея първоначално може да се посочи значението на библиотеките, а след това посланието да се разшири чрез отчитане на работата по отношение на равния достъп и пътищата, по които библиотекарите насочват усилия в много направления, за да достигне до всички ползата от библиотечното обслужване.

Стъпка по стъпка

Националната кампания, която предлагаме, ще се състои най-вече в даване на гласност на многобройни локални усилия в различни насоки. Трябва да се подчертае, че както и при други обществени движения равният достъп до библиотечните ресурси и услуги ще се постигне постепенно от отделни библиотекари и библиотеки, като се идентифицират и отстраняват или ограничават пречките пред него понякога в национален мащаб, а понякога в резултат на местни действия на няколко души. АБА и отделните библиотекари могат да бъдат водещи, а една добре проведена кампания може да създаде въодушевление, но най-ефективна ще бъде борбата в отделните библиотеки, защото ние заедно и поотделно работим за постигането на мечтания свят, където библиотечните ресурси и услуги ще бъдат достъпни за всички. Тази мечта трябва да бъде част не само от националната кампания, но и от всички наши действия като библиотекари и от всяко развитие на библиотечното обслужване, което предприемаме.

10. Опазване на личната информация

Какво означава опазване на личната информация?

Думата личен се определя като «принадлежащ на, отнасящ се до, индивидуален, частен, собствен ...»(1). Следователно личните неща принадлежат на отделния човек, те са негова или нейна персонална собственост. В свободното общество онова, което ти принадлежи, законно е неотчуждимо и не може да бъде докосвано и премествано без разрешение. Уважението към личното е необходимо за всички (преди XVI в. този израз почти не се среща), независимо дали се отнася до лично пространство, или до опазване на личната информация. Личното пространство ни дава правото да бъдем сами със себе си, да се свързваме само с онези, които желаем, и да не бъдем надзиравани. Опазването на личната информация е правото да я контролираме и да не оповестяваме каква информация и записано знание търсим и ползваме и тя да не може да бъде проследявана от други. Уважението към личното е въплътено и в термина «лична собственост» — нещата, които притежаваме, включително и нематериалната интелектуална лична собственост. Правото на зачитане на личното, което в ежедневния ни живот изглежда толкова естествено, невинаги е законно гарантирано или практически постижимо, особено в контекста на съвременната технология.

Какво ни донесе технологията?

Сама по себе си технологията не е нито добра, нито лоша. Технологичният напредък може да допринася за обществения прогрес, да вреди на обществото, да бъде едновременно спасител и унищожител (помислете си само за значението на напредъка на медицината в областта на родилната помощ за един свят, в който населението надхвърля 6 млрд. души) или да остане без видими последици. Естествена човешка наклонност е технологията въобще или отделни нейни приложения да бъдат персонализирани. Често например можете да чуете «Ненавиждам мобилните телефони». Злоупотребата с тези повсеместно използвани устройства предизвиква раздразнение в американските ресторанти и театри, но в Камбоджа и Руанда, където заради пехотните мини е рисковано да се прокарват наземни телефонни линии, те бяха спасителни. Всъщност повечето американци не «ненавиждат» мобилните телефони, а досадната им употреба от грубияни, досадници и егоисти. Камбоджанците и руандийците не ги «харесват», а са доволни, че могат да комуникират безопасно. Тези чувства се пораждат от употребата или злоупотребата с технологията и точно тях трябва да наблюдаваме, изучаваме и да се опитваме да ги променяме към по-добро.

Изглежда, че в повечето случаи за всеки напредък в технологията трябва да се заплати съответната цена. Не съществува безплатен технологичен прогрес. Вероятно най-очевидната цена, която днес се заплаща от всички нас, е потенциалното разрушаване на уважението към личната информация, предизвикано от натрупването и лесния достъп до големи и сложни бази данни, натрупани в резултат на търговски, административни и некомерсиални отношения. Към последните, разбира се, спада пренасянето на данни между библиотеките и техните ползватели и в рамките на самата библиотека. И тук чуваме нещо, което ни тревожи: «Всяко натискане на клавиатурата може да бъде проследено. Компютрите никога не забравят»(2). В същата статия се цитира Марк Ротънбърг, директор на Информационния център за опазване на лични електронни данни:

«Всички ние се възхищаваме от новите услуги онлайн, защото виждаме в тях прозорец към света, към филмите, потребителските услуги, разговорите с приятели. Истината е, че през този прозорец може да се наблюдава и отвън».

Всъщност не технологията е враг на опазването на личната информация, а нашето безгрижно отношение към нея. Всеки път, когато се включваме в предаване на данни ние издаваме нещо, свързано с нас. Повечето хора се тревожат за сигурността на номерата на кредитните си карти и уважаваните доставчици на банкови услуги вземат мерки в това отношение. Мнозина се притесняват за възможни злоупотреби от страна на правителството или търговците с информацията, която се изисква от нас в съответствие със закон или при извършване на търговски операции. Макар тези опасения да са основателни, картината на възможните злоупотреби далеч не се изчерпва с действия в областта на икономиката и държавното управление. Все по-голяма част от живота ни е в онлайн среда и натрупването на данни за нас става все по-голямо, а възможността тази информация да се открие и манипулира бързо нараства. И вече осъзнаваме, че историята на човешкото общество се развива циклично и че киберпространството все повече заприличва на средновековно село — място, където уважението към правото на личен живот е било непознато.

Електронната технология завладява държавното управление, търговията и много други форми на обществено взаимодействие. Ние с основание сме загрижени за сигурността на личните си данни и трябва да подкрепим усилията на правителството и на други фактори към въвеждане на принципи и правила, които да ограничават (без да могат напълно да я изключат) намесата в тези данни. Още през 1973 г. Департаментът за здравеопазване, образование и социални грижи публикува правила за системите, които съхраняват лични данни, които бяха основани на следните принципи:

— Не трябва да съществуват тайни системи за съхраняване на данни.

— Отделните хора трябва да имат достъп до собствените си данни.

— Отделните хора трябва да могат да предотвратяват използването на данните за цели, за които те не са били събирани.

— Отделните хора трябва да имат възможност да поправят или допълват собствените си данни.

— Организациите, които събират лични данни трябва да осигуряват тяхната достоверност и да предотвратяват злоупотреби с тях(3).

Струва ми се, че тези принципи, приети преди двадесет и седем години, са все още валидни за днешния свят на компютрите, който се е променил значително. Днес е още по-трудно да бъдат наложени, но те създават основа за хуманно и отговорно събиране и съхраняване на лични данни.

Уважението към личното в миналото

Уважението към личното се появява като обществен проблем през XVIII в. Преди това хората, дори богатите и овластените, са живели открито поради естеството на обществото и сградите, които са обитавали. Повечето хора са живеели, хранели са се, спели са и са се забавлявали в рамките на определена общност. По отношение на личното пространство дори по-важно е, че тогава почти не се е правила разлика между живота в дома и на работното място. През Средновековието например четенето и преписването са били колективни занимания. Идеята за уважение към личното пространство и необходимостта от уединение се появява когато родовото живеене отстъпва пред ограничения кръг на семейството, което обитава къщи с масивни стени и многобройни стаи, построени върху собствена земя. През XVIII и най-вече през XIX в. такива къщи са притежавали богатите. Но дори тогава колективният живот е бил запазен под формата на съжителство на семейството и прислугата. Чак през XX в. се появява възможността не толкова заможните хора в Европа и Северна Америка да разполагат с лично пространство. Големите промени в начина на живот и труд, физическото и психологическото отделяне на труда от «личния живот» създават жаждата за лично пространство, която през десетилетията се увеличава и утвърждава неколкократно. Една от най-важните стъпки в това отношение е публикуването на статията на бъдещия съдия във Върховния съд на Съединените щати Луис Брандайс и един негов колега, в която се пледира за «правото на уединение»(4). Тази статия с голямо влияние в юридическите среди (преди повече от сто години) е предизвикана от опасението, че някои от новите технологии — фотоапарати, вестници таблоиди, телефони и др., дават възможност за нахлуване в личния живот. По-късно същият автор ще заяви, че подслушването на телефонните разговори е равносилно на отваряне на чужда кореспонденция(5). След призива на Брандайс за уважение към правото на лично пространство в Съединените щати правната дефиниция на това понятие се развива бавно през годините. Чак през 1965 г. беше постановено решението на Върховния съд по делото «Гризуълд срещу щата Кънектикът»(6), в което се казва, че правото на дискретност на личния живот, което имплицитно се съдържа в Конституцията на САЩ, е основа за правото на съпружески двойки да използват противозачатъчни средства. Някои смятат, че решението на най-известното дело въз основа на естественото конституционно право на дискретност на личния живот, делото «Роу срещу Уейд», е противоконституционно, тъй като конституцията защитава само правата, които изрично са споменати в нея. Не бива да се подценява въздействието, което оказва приемането и прилагането на този възглед върху американското общество.

Значителна част от юристите конституционалисти и философите в САЩ са на мнение, че конституцията е изградена на основата на естественото право и естествените права, които са присъщи на правовата държава(7). Ако приемем, че това е вярно, не е трудно да забележим, че конституцията може да бъде интерпретирана и да постави естествените права в съвременен контекст. Разбира се, правото на личен живот е едно от естествените права, осъзнато в края на XVIII в. За отделния човек и за обществото като цяло въпросът за уважението към личния живот в продължение на повече от двеста години е бил от голямо значение, но правото на дискретност на личния живот е утвърдено от правната и конституционна мисъл много по-късно.

През целия XX в. правото на дискретност на личния живот остава актуален политически, правен и обществен въпрос и в една или друга форма и днес продължаваме да се борим за него. Всички обществени движения се сблъскват освен с всичко друго и с нарушения на това право. Привържениците на женските движения, на борбата за равноправие между расите, на споровете около свободата на литературно и художествено изразяване са били обект на следене и намеса в личния живот от хора като Джон Едгар Хувър(8) и др., които съставят досиета за живота на отделни лица. Би било наивно да приемем, че тези престъпления са изчезнали, но игнорирането на закрепения със закон напредък по отношение на защитата на правото на личен живот е проява на цинизъм. При това положение, ако не се обуздаят възможностите на технологията, трудно спечелените законни права са под заплаха да бъдат обезсмислени от сили, които законът не може да контролира.

Настояще и бъдеще на уважението към личното

Технологията, под формата на огромно количество електронни записи за всевъзможни онлайн транзакции и на възможността в тези бази данни да се извършва търсене и извличане на информация, е съвършено неутрална. Както вече споменах, хората могат да използват тази технология за добро или за зло, за собственото си облагодетелстване или в служба на човечеството. Нашето право на опазване на личните данни ежедневно се нарушава. Пред нас стои задачата да осигурим контрол върху тези нарушения и добри резултати от действието на системите. Трябва да работим като се възползваме от възможностите и намаляваме опасностите, които се очертават ясно. През 1992 г. професорът от Колумбийския университет Алън Уестин публикува списък от десет важни направления за опазването на личните данни(9). Част от тях са актуални и днес, въпреки че условията се променят непрекъснато:

Личната информация да бъде съвместна собственост на отделния човек и институцията.

Институциите да могат да използват лични данни само със съгласието на лицето.

Когато се събират лични данни, това да става в съответствие с публикувани правила за тяхното опазване.

Натрупването и ползването на лични данни да бъде регулирано от закон.

Кражбата и злоупотребата с лични данни да бъдат криминализирани.

Да се създаде федерална агенция за защита на личната информация.

Много от предложенията на проф. Уестин се оказаха сполучливи, без последното. Федералната агенция, която той замисля, е трудно осъществима не само защото американците не обичат информацията за личните им дела да бъде на разположение на централно правителство. Стана така, че се установи една непрекъснато променяща се смесица от закони, правилници и норми за саморегулация (добър пример за нея са различните документи на АБА в защита на личната информация).

Проблемите на защитата на личните данни влизат в обсега на дейността на няколко федерални агенции в САЩ. Между тях са департаментите за търговия, за здравеопазване, за хуманитарни въпроси и труд, Федералната комисия по комуникации, Федералната комисия по телекомуникации. Всяка от тях се занимава частично с проблемите на опазването на личната информация от медицинска, финансова, телекомуникационна и други гледни точки. Личната информация е предмет на редица федерални закони. През 1999 г. организацията «Приваси ексчейндж» (поддържана от Центъра за социални и правни изследвания) изброи четиринадесет от тях(10). Всеки от тях бе допълнен от редица постановления, съдебни решения, щатски закони, местни наредби и проектозакони. Извън кръга на законодателството съществуват и много доброволни договорености между организации от публичния сектор (включително АБА и други библиотечни организации). Ясно е, че този проблем има много страни, всички малко или много сме съпричастни към него и той е предмет на вниманието на различни политически и други агенции в отсъствие на подход, основан на разбираеми политически принципи.

Сложният американски подход се различава от подхода на Европейския съюз, който прие Директива за опазване на данните (в действие от 25 октомври 1998 г.), която е задължителна за всички негови членове. Резултатът на тези различия в подхода е, че сега не съществува нито една американска агенция или вид право, които да отговарят на законовите изисквания на ЕС личните данни на гражданите на страните, членове на съюза, да бъдат предавани в други страни само ако те предлагат «адекватна» защита за тях.

Разбира се, отговорът на европейската директива би бил далеч по-лесен, ако имахме общ федерален закон и единна правителствена федерална агенция, към която да се отнасяме. При това положение Департаментът по търговия подготви проект за изложение на принципи, повтарящи някои от предложенията на проф. Уестин(11). Тези принципи накратко включват:

Предупреждение: Организация, която събира лични данни, трябва да уведомява засегнатите лица за последствията от действията и за правата им.

Избор: Лицата трябва да имат възможност да избират дали данните им да бъдат предавани на трета страна.

Последващо предаване: Лични данни могат да бъдат предавани на трета страна само ако тя е подписала задължение за опазване на данните.

Сигурност: Организациите, които събират лични данни, трябва да ги опазват от злоупотреба, разгласяване, унищожение и т. н.

Ненакърнимост на данните: Личните данни могат да се използват само за целта, за която са били събрани.

Достъп: Лицата могат да имат достъп до данните, които са събрани за тях, в разумни граници.

Изпълнение: Трябва да съществуват механизми (правителствени и частни) за осигуряване на изпълнението на принципите за защита на личните данни. Тези механизми трябва да включват право за искане на обезщетение за лицата, с чиито данни е злоупотребено, последващи процедури за осигуряване на удовлетворяването на исканията и санкции за организациите, които нарушават правото на запазване на личните данни.

Като имаме предвид увеличаването на предаването на данни онлайн, голямото търговско значение на базите с лични данни и нарастването на възможностите на електронната технология, неминуемо е проблемът за опазването на личните данни да продължава да бъде важен и все по-често да бъде предмет на правна регулация и саморегулация на частния сектор.

За връзката между опазването на личните данни и библиотеките

Съществува голяма разлика между пасивното натрупване на лични данни за различни законни дейности и целенасоченото, активно нарушаване на конфиденциалността на личната информация. В първия случай има възможност за злоупотреба, а вторият сам по себе си е престъпление. Според мен най-големият от поредицата скандали (истински и измислени), които заливат съвременната политическа култура, е повсеместната и най-често успешна атака на правото на дискретност на личния живот. Четат се писма, залагат се капани, възстановяват се съобщения от електронната поща, записите от електронните книжарници се превръщат в ловно поле за инквизиторите, оголват се най-интимните аспекти на живота, за да станат обект на охулване и присмех, а правото на собствена мисъл, собствени връзки и убеждения се потъпква от тесногръди фанатици. Това е светът на 1984 г., светът на контролираната мисъл, светът на душевния тоталитаризъм. Поверителността на данните за потребителите на библиотеките и на информацията за ползваните библиотечни материали не е най-силното оръжие в борбата за правото на дискретност по отношение на личната информация (макар че се чудя как още не съм прочел, че някой инквизитор от Независимия съвет се е интересувал от това, какво е заемал определен човек от библиотеката), но те са важни както от практическа, така и от морална гледна точка.

На практика отношенията между библиотеката и нейните читатели са основани предимно на доверието и в едно свободно общество ползвателят трябва да бъде сигурен, че ние няма да разгласим или да предизвикаме разкриването на това, кой какво е чел. От морална гледна точка трябва да се предпостави условието, че всеки има право на свободен достъп, на свободата да чете текстове и да разглежда изображения и на свободата на мисълта и изразяването. Тези свободи не могат да се осъществяват, ако се следи ползването на библиотеката и литературните предпочитания на отделния човек се съобщават на когото и да било без разрешение. От голямо значение е всички библиотеки да се придържат към политика на осигуряване на поверителност на личната информация и да вземат мерки всеки в библиотеката да се придържа към този принцип. В този смисъл не трябва да забравяме, че в повечето библиотеки ползвателите общуват много по-често с техническите сътрудници и помощния персонал от студенти, отколкото с професионалните библиотекари. Затова библиотека, която има разработена политика за опазването на личната информация на ползвателите, но не я довежда до знанието на всички служители, не е по-добра от библиотеките, които нямат такава политика.

Със съжаление може да се каже, че при традиционните библиотечни системи за информация и обслужване от времето преди автоматизацията опазването на информацията за ползваните материали беше далеч по-лесно, отколкото при автоматизираните. По-възрастните читатели може би си спомнят системите, при които картонът на ползвателя и картонът на книгата се сверяваха само и единствено в момента на заемане на книгата. При връщането двата картона се разделяха и дори най-вещият детектив не беше в състояние да намери следа от заемането. Днес електронната система за обслужване запазва всички данни, докато те не бъдат съзнателно заличени. Повечето библиотечни системи са програмирани така, че да изтриват автоматично информацията за заеманите материали след връщането им в хранилището, но дали за един опитен специалист няма да е лесно да възстанови изтритите записи? Понякога изглежда, че компютърните записи са вечни, стига някой да умее, желае и отдели нужното време, за да ги открие. Освен това при много от системите се запазва информация за последния ползвател (за удобство, ако се установи, че върнатият материал е повреден или унищожен), а това вече е дребно, но не незначително нарушение на принципа за поверителност. Библиотеките обслужват определена общност, в общностите се разпространяват клюки и слухове. Любителите на подобни неща лесно могат да разберат кой от тяхната общност е чел литература върху развод, убийство, болести, диети, дислексия и сексуални отклонения. Дали вероятността от нарушаване на поверителността на личната информация струва колкото възможността да бъдат проследени вандали в библиотеката?

Самообслужване

Устройството за «самообслужване» е нововъведение, което позволява на ползвателя сам да отбелязва в системата заетите от него материали. Не съм попадал на изследване, което сравнява модела на поведение на читателите в режим на самообслужване с поведението на онези, които традиционно се отправят към заемното гише. Може обаче да се предположи, че ползвателят ще се чувства по-свободен да избере «съмнителна» литература от фондовете на свободен достъп, ако е сигурен, че никой няма да разбере какво заема. Ако е така, съдържанието на заетите материали няма да се ограничи само с обичайното подозрение — сексуално съдържание, а ще се разпростре например до материали, свързани с болести, заемане на романи от Даниел Стийл от професори по английска литература, книги за развода от хора с щастлив брак, записи на хип-хоп, заети от музикални сноби. Устройството за самообслужване, което беше изобретено, за да се ускори процеса на заемане на библиотечни материали, може да допринесе и за опазването на личната информация на ползвателите.

Опазването на личната информация и електронните ресурси

Вече отбелязах, че неравнопоставеността при достъпа до електронни ресурси е сериозен проблем. По думите на Елизабет Уърби:

«Не всички американци се възползват от технологичната революция. Всъщност Интернет е «един от най-поляризираните аспекти на съвременния живот в Америка». <www.zd.com/marketresearch/InternetTrak98Q21T2Q_ExecSummary.htm> ... Между американците, които най-малко ползват Интернет, са бедните селски жители, самотните родители и младите семейства»(12).

Цифровите данни на различните изследвания, посветени на разделението по отношение на възможностите за достъп до електронна информация, са различни, но никой не оспорва съществуването на тази пропаст. Обществената библиотека е в състояние да я запълни (това се отнася и до университетските библиотеки, особено към държавните университети, в които има много хора в неравностойно положение), като предложи свободен достъп и съдействие при ползването му. Това означава, че независимо дали това ни се нрави, въпросът за опазването на личната информация и конфиденциалността е неизбежен и важен проблем за библиотеките. Ние предоставяме достъп до Интернет, защото вярваме, че всички видове носители на информация са от значение, този достъп обаче е още по-важен, защото той открива съществена част от съвременния живот. Щом живеем в общество, в което компютърните умения са високо ценени и заплащани, и ако сме решени да предоставяме достъп до съвременните комуникации за онези, които нямат възможност да ги ползват другаде, ще трябва да поемем всички последствия от тази услуга. Ще трябва да се справяме с всички проблеми, които съпровождат ползването на Интернет — правото на поверителност на личната информация, правото на интелектуална свобода, правото на родителите да направляват развитието на децата си и др.

Проблемите на опазването на личната информация в библиотеките са отдавнашни и многобройни, но електронните ресурси и компютърните системи внесоха нови измерения на борбата за конфиденциалност. Всеки, който пожелае, може да наблюдава ползването на електронните списания, да открие кой коя уебстраница ползва, да създава специални програми за следене на посетените уебстраници и четените ресурси. Ето едно съобщение от вестник US Today от 25 август 1999 г.:

«Пало Алто, Калифорния. Защитниците на поверителността на личната информация са загрижени от «странната» възможност, предоставяна от Amazon.com чрез Интернет всеки да може да разбере какви книги, видеозаписи и компактдискове купуват собствениците на корпорации в Америка».

Не е необходимо да страдате от мания за преследване, за да се замислите следващия път, когато изписвате името си и другите подробности, необходими за поръчване на книга или видео. Случаят с Amazon.com изглежда безобиден (да не кажем досаден), но при извършването на подобни услуги, в стремежа да се достигне максимален брой продажби, се натрупват огромно количество данни (аз например редовно получавам съобщения от електронни книжарници, в които ми се предлагат нови заглавия, подобни на тези, които вече съм закупил чрез тях). Следователно тези данни са на разположение за сериозни нарушения на правото на конфиденциалност на личната информация.

Често такива нарушения се извършват с добри намерения, но всички знаем поговорката за пътя към ада. При ползването на електронната информационна технология потребителите и библиотекарите трябва да насочат усилията си към ограничаване на потъпкването на правото на поверителност на личната информация и да бъдат винаги нащрек, за да избегнат надзъртане или по-сериозна злоупотреба с данните за четенето на електронните ресурси. Уилям Милър цитира президента на Сън Майкросистемс: «Защитата на личната информация вече не съществува, примирете се с това». Това е смайващо откровено приемане на проникващата технология, описана в романа на Оруел «1984 г.», и потресаващо свидетелство за престъпните намерения на тези съвременни феодали, които се възползват от технологията, с която разполагат(13). Ако това, което твърди президентът, е истина, наш дълг е да работим още по-упорито за опазване на конфиденциалността поне в нашата област. Библиотекарите никога не трябва да се съгласяват с погазването на това право и трябва да преследват неуморно опазването на личната информация като формулират принципи, създават политика и я осъществяват. Трябва да разработим още по-подробни правила за защита на личната информация, които да са достатъчно гъвкави и да отговарят на всякакъв вид ползване на библиотеките в бързо изменящата се технологична среда.

Опазването на личната информация в действие

Американската библиотечна асоциация публикува «тълкувание» на своя документ за правата в библиотеките (Library Bill of Rights), където тези проблеми се засягат много общо и по-скоро се очертава етична рамка на политиката на библиотеката, отколкото да се посочват конкретни практически стъпки(14). Така например там се казва, че «ползвателите имат право на конфиденциалност и на защита на личната информация», но се посочва също и че те трябва да бъдат предупреждавани, че тези права могат да бъдат нарушавани поради технически ограничения при ползването на електронна информация. Следователно когато библиотеката формулира политиката си по отношение на опазването на личната информация, този документ не трябва да се ползва за разработване на детайлите на тази политика. Това не пречи той да бъде едно полезно начало и да представлява концептуалната основа, която една политика трябва да следва.

Всяка библиотека трябва да свързва политиката си с потребностите на общността, която обслужва, и средата, в която работи.

Ползвателите на библиотеката имат право на конфиденциалност и защита на личната им информация.

Тези права се отнасят както за възрастни, така и за малолетни.

Последната точка е основна в позицията на АБА по отношение на прилагането на филтри при ползване на Интернет (опит да се блокират «нежелателни» електронни ресурси чрез специален софтуер — вж. глава 6) в смисъл че, след като малолетните имат еднакви права с възрастните, не е оправдано лишаването на възрастните от достъп до информация, за която е преценено, че е «вредна» за малолетни. Някои обществени библиотеки (например библиотеката в Плано, Тексас) се опитаха да измерят квадратурата на кръга като поставиха филтри на повечето терминали за ползване от читателите и заделиха няколко без филтри, които да се ползват само от възрастни или от деца с разрешение на родителите(15). Това е сериозно потъпкване на правото на защита на личната информация, защото никой не може да бъде принуждаван да се легитимира или да ползва само определени терминали за достъп до електронни ресурси.

При формулирането на политиката на библиотеката в светлината на принципите на АБА първата стъпка трябва да бъде определянето на многобройните въпроси, които имат връзка със защитата на личната информация. По същество библиотеката трябва да отговори на следните въпроси:

Винаги ли са поверителни данните от обслужването и от други дейности, свързани с лична информация?

Различава ли се правото на конфиденциалност при ползването на различни носители на информация?

Имат ли отношение възрастта и статутът на ползвателя към упражняването на правото на защита на личната информация?

Имат ли всички ползватели право на достъп до всички форми на информация и записано знание, без да бъдат наблюдавани?

При какви обстоятелства може да се ограничава правото на защита на личната информация?

Докъде може да стигне библиотеката при защитата на личната информация?

Нека представим всеки от тези въпроси чрез конкретни (и актуални) примери и да се опитаме да отговорим на тях.

Въпрос: Възможно ли е представители на закона да получат достъп до данните от обслужването?

Отговор: Тези данни трябва да се предоставят само след представяне на разрешение от съда.

Въпрос: Отнася ли се правото на конфиденциалност на литературните предпочитания също и за ползването на Интернет?

Отговор: Да, и всяко автоматично проследяване на ползването трябва да бъде изтривано или обобщавано по такъв начин, че да се заличат подробностите, свързани с отделния ползвател. Приемливо е и дори се препоръчва данните за ползването, които се събират от библиотеката, за да може да се получава статистика по категории ползватели (деца, студенти и т. н.), да се запазват и анализират, но и в този случай характерните белези на ползването на отделни лица се заличават.

Въпрос: Имат ли родителите право да знаят какво чете или гледа тяхното дете? Има ли право университетският преподавател да провери кои студенти са ползвали материалите, които той е препоръчал?

Отговор: Първият въпрос е сложен, тъй като родителят, който има право да знае какво чете детето му, няма право на достъп до документацията на библиотеката, от която може да получи тази информация. Библиотеката не е детегледачка или пазач и родителите трябва да се информират за читателските навици на децата си от самите тях в обстановка на взаимно уважение. Вторият въпрос е лесен и отговорът е — не.

Въпрос: Може ли всеки потребител на библиотеката да ползва всякакви библиотечни материали и ресурси самостоятелно и без да бъде наблюдаван (включително материали от специалните колекции и терминалите за работа в Интернет)?

Отговор: От съображения за сигурност библиотеките често поставят колекции от определени материали под специално наблюдение (това обаче не трябва да се прави по морални съображения). Достъпът до тези колекции трябва да бъде свободен за всички ползватели. Ползването на Интернет може да се наблюдава само когато, поради наличието на недостатъчен брой терминали и много желаещи потребители, се налага да се въведе ограничение във времето.

Въпрос: Когато една детска или училищна библиотека провежда състезание за четене, има ли право да публикува списъка на книгите, прочетени от победителите?

Отговор: Да, но само с позволението на самите победители. Тук проличава принципното положение, че взаимното съгласие е необходимо условие за нарушаването на споразумението за конфиденциалност между библиотеката и ползвателите, дори когато се предполага, че това се прави с добри намерения.

Въпрос: Трябва ли библиотеката да постави ограничители или специални мебели (дори когато това е свързано със значителни разходи), за да може само онзи, който ползва Интернет, да вижда екрана?

Отговор: Да. Също както потребителят може да чете всяка книга, без другите да знаят какво чете, при ползването на Интернет трябва да се създадат условия, които да гарантират неговото право на дискретност.

Плановете на библиотеката по отношение на спазването на правото на лична информация трябва да се съставят при съчетаване на това естествено право с опита, получен от решаването на отделни казуси, които показват прилагането на принципите и рaзлични и изменящи се ситуации. Условието за достъп на представители на закона до документацията за ползването в библиотеката е чудесен пример за равновесие между принцип и практически опит. По принцип библиотечната документация е поверителна. Опитът и общественият интерес налагат да се наруши тази конфиденциалност, но само когато е изискан и представен официален документ като съдебната заповед. Преди няколко години агенти на ФБР разпитваха редица библиотекари от университетска библиотека за четенето на чуждестранни учени, работещи в нашата страна. Без да се стряскат от лъскавите им значки, почти всички колеги отказаха да дадат отговор без заповед от съответните власти.

Както вече сте забелязали от въпросите и отговорите, днес проблемите на конфиденциалността и на правото на запазването на личната информация са по-сложни. Нашата жизнена среда изобилства от свързани помежду си закони, постановления, правилници на институции и организации и частни практики. Това още повече задължава библиотеките и всеки, който работи в тях, да насочват вниманието си към правото на лична информация и към политика, която осигурява защитата на това право. Преди появата на електронната технология да окаже огромното влияние върху библиотеките, на което сме свидетели днес, правото на лична информация и на конфиденциалност на документацията за ползването и личните данни на потребителите не създаваха затруднения. Сега живеем в свят, в който проблемите, свързани с комуникацията онлайн, станаха «горещи» и са повлияни от политически и религиозни възгледи. Нашите правилници трябва да бъдат осъвременени така, че да отговарят на съвременните условия, без да нарушават основното ни задължение да осигуряваме правото на лична информация, което е съществена част от връзката на доверие между библиотеките и техните ползватели. Тази връзка е много ценна и трябва да направим всичко възможно да я запазим. Днес, при яростната атака на технологията, по-важно от всякога е да запазим човешките ценности и доверието на хората и по този начин да покажем, че работим в защита на ползвателите на библиотеката и на тяхното право на личен живот.

11. Демокрация

Какво е демокрация?

Демокрацията по същество е понятието за социално равенство. Самата дума е съставена от две думи на старогръцки език, които означават «народ» и «управлявам». Думата «демокрация» е толкова позната, че рядко се замисляме над анализа на нейното съдържание. Тази идея е навлязла толкова дълбоко в съзнанието на почти всички, че да поставяме под въпрос нейната всеобща приложимост е почти еретично. Представата за управление на народа е така завладяваща, че дори и недемократичните режими често се възползват от нея. Неслучайно деспотични правителства наричат страната си «народна демокрация» и демагогски използват нейната привлекателност.

Като изясним идеята за демокрация, изникват два въпроса: кои са хората, които управляват, и как се осъществява управлението на народа? Отговорът на първия въпрос изглежда съвсем лесен. Не трябва обаче да забравяме, че разбирането, че в управлението на народа участват всички негови представители без ограничения по пол, етнически произход, религия и т. н., беше утвърдено не много отдавна. Древните гърци са създали идеята и са измислили думата «демокрация», но за тях народът (демос) се е състоял от ограничен брой мъже, които са притежавали собственост.

Що се отнася до начина на управление, в политически смисъл то може да бъде пряко (абсолютна демокрация, при която за всеки обществен проблем гласуват всички и така се доближават до философията на анархизма) и непряко (представителна демокрация, при която народът управлява чрез избраните от него представители). За сложните взаимоотношения в съвременния свят представителната демокрация е много по-практична от пряката, но тя не може да се осъществи без осигуряването на непрекъснат поток от информация за гражданите, за да бъдат запознати с обществените и политическите проблеми. Демокрацията включва не само политически идеи, но и многобройни ценности, свързани със социалната справедливост, зачитането на достойнството на всеки отделен човек, равнопоставеността и уважението към другомислещите. За библиотеките демокрацията е както контекст, така и основа на определящите ценности за нашите дейности и програми. Библиотеките работят за демокрацията. Те са жив пример за действаща демокрация.

Американската идея

Прочутият борец срещу робството — свещеникът Тиодор Паркър, нарече демокрацията «американската идея»(1). Някои биха казали, че той пренебрегва претенциите на французите, които извоюват демокрацията по революционен път, и на англичаните, които достигат до нея чрез еволюция. Може също да се възрази, че в някои други страни демокрацията е много по-развита, отколкото в Съединените щати в началото на XXI в. Но дори да е така, и критиците на демокрацията в САЩ ще признаят, че тук борбата за демокрация е много по-продължителна, отколкото на други места и се е сблъсквала с уникални трудности, които допринасят за устойчивостта на демократичните идеали.

Противоречията на демокрацията

Философите твърдят, че демокрацията е идеал, който съдържа вътрешни противоречия(2). Ако приемем, че изрази като «библиотеките са ключ към демокрацията» трябва да се изпълнят с конкретно значение, трябва да разберем и да имаме предвид тези противоречия. Един идеал не може да бъде постигнат без сериозно, критично възприемане на основните му принципи. Едно от противоречията на демокрацията, забелязано от математици и икономисти, е че колективната воля може да бъде сбор от волята на отделни хора, но може и да не бъде. С други думи, мнозинството от всяка група може да предпочита нещо, но групата като цяло може да харесва друго(3). Друго противоречие е, че заради личния си интерес отделни хора може да не се стремят към постигане на обществения интерес и дори да не са в състояние да го разберат. Въпреки тези проблеми и при най-взискателен анализ на идеята за демокрация, следното (доста често цитирано погрешно) изказване остава в сила:

«Не твърдя, че демокрацията е идеална или съвсем рационална. Впрочем известно е, че тя не е толкова лоша форма на управление, колкото всички други форми, опитвани някога»(4).

Помислете само за алтернативите — тоталитаризъм, автокрация, плутокрация, абсолютна монархия и управление на елитите. Повечето хора ще приемат демокрацията — един не напълно постигнат идеал, пред всички тези форми на господство на малцина. Нейната противоположност са анархията и нихилизмът, които не са подходящи модели за едно съвременно общество.

За връзката между демокрацията и библиотеките

Не може да се отрече, че във всяка страна развитата демокрация е идея, която зависи от информацията, знанието и образованието. В идеалното съвременно общество масовата грамотност и образование се съчетават с достъпни източници на информация и знание и създават възможност за широко участие в решаването на политически въпроси от обществен интерес. Съединените щати и останалите развити страни владеят механизмите на този демократичен идеал — висока степен на грамотност, разнообразни канали за информиране и всеобхватно образование. Очевидно резултатите от действието на тези механизми далеч не са идеални. Звучи тъжно и иронично, че докато американската демокрация на теория е постигнала идеала си — политически права за всички пълнолетни граждани независимо от техния пол и раса, тя е застрашена от все по-неинформирания, лесен за манипулиране и апатичен електорат. Културата на леснозапомнящи се, но откъснати от контекста цитати, на политическо невежество и сляпо недоволство от управлението опорочава правата, за които са се борили революционери, жени и етнически малцинства през годините. Най-добрата противоотрова на телевизионното затъпяване са добрата книга, статия или друг текст. Всички ценности и идеи, които доминират библиотечния дискурс и практика, са демократични — интелектуална свобода, всеобщо благо, услуги за всички, предаване на писмените паметници и информация на човечеството на идните поколения, свободен достъп до знание и информация, равнопоставеност и т. н. Почти немислимо е библиотекарят да бъде демократ с малко «д». Библиотеките са се зародили и израсли на почвата на демокрацията и нашата съдба е неразделно обвързана с нейната съдба.

Демократичната библиотека

Ние не се нуждаем само от постигане на обща демократична среда, но трябва да се стремим към демокрация в самата библиотека. Това означава, че всички библиотеки трябва да бъдат организирани и управлявани демократично със зачитане на правата и достойнството на работещите в тях. Литературата за мениджмънт е огромна и скучна, а теориите за управление са многобройни, но преходни. Не само на мен са омръзнали увлеченията по теории на управлението, които всяка година обхващат американските университети. Това, което прави впечатление при тези концепции, наречени с маниакални съкращения, освен техния варварски отвлечен специализиран език и повтаряемостта им, е фактът, че в тях намират място ценности и идеи, които в течение на десетилетия са били прилагани в много библиотеки. Дразнещо е, че изразени с жаргона на поредната терминологична мъгла, те могат да изглеждат различни, но в крайна сметка проповядват познатите сътрудничество, толерантност, съдействие, взаимно уважение, насърчаване на нововъведенията и разнообразието и т. н. и водят до ценностите, които са израз на демократичната природа на добре управляваната библиотека.

Демокрацията в действие

Библиотеката като интегрална част на демокрацията

Библиотечните фондове съдържат паметта на човечеството. Отделният човек не може да живее пълноценно без памет, а обществото не може да функционира. Ако е вярно твърдението, че в основата на демокрацията са информираните и образованите граждани, очевидно е, че за нея съхраняваната в библиотеките колективна памет е еднакво важна както колективното и индивидуално обучение и всички други форми на ефективно образование. Нещо повече, поради ролята на библиотеките в продължаващото обучение, те са от полза на гражданите не само чрез образователни програми, а и през целия им живот. Противниците на демокрацията неслучайно се стремят към налагане на цензура върху изданията и контрол върху съдържанието на библиотечните фондове. Причина за това е силата на идеите. От романите «1984 г.» и «451º по Фаренхайт» до съвременните книги и филми за тоталитаризма личи една единствена заплаха — цензурата като съществена част от контрола върху мисълта. Показателна в това отношение е съвременната история на Русия. След вековните репресии от царе и комисари неуверените стъпки на тази страна към демокрация се характеризират със свобода на печата и изразяването. Това са малки светли детайли на една мрачна картина, но тяхната светлина ще озарява пътя на Русия към решаване на отчайващите икономически и обществени проблеми през идните десетилетия. В противен случай демокрацията ще западне или ще се провали окончателно. Грамотността е важна, но тя е инструмент, който може да се използва резултатно само в среда на гарантирана свобода на изразяване. В продължение на много години грамотността и образованието в Русия бяха на много високо ниво, но едва през последното десетилетие беше премахната цензурата и се създадоха условия за свободно публикуване на всички идеи. Ползването на библиотеки през 90–те години на XX в. там бързо се увеличи по много причини(5). Няма съмнение все пак, че важен фактор за това нарастване са напредъка към демокрация и достъпът до различни мнения.

Добре осведомени граждани

Естеството на съвременната политика и политически борби не позволява на гражданите да правят заключения на основата на информация и добро познаване на ситуацията. Политическата реклама, предизборните кампании и кампаниите в полза на решаване на въпроси от обществен интерес, които в повечето щати се провеждат чрез телевизията, са антитеза на безпристрастна и честна информация. Всъщност, когато са изградени с помощта на объркващи образи и движения, те са явно и преднамерено заблуждаващи. Те се стремят да представят превратно нещата и хората и да заместят разума с емоция, а мисълта с чувства. Лесно е този стил на кампаниите и представянето на проблемите да се представи като единствен и най-важен недъг на американската демокрация. Лесно е, но е погрешно. Всеки професионалист в областта на организирането на кампании или реклама ще ви каже, че в основата на представянето на стоката трябва да стои нещо реално. Ще ви каже още, че и най-енергичното популяризиране на определена личност или проблем ще бъде неуспешно, ако няма определена степен на съответствие между външния вид и действителността. Голямата опасност се състои в контекста, в който се възприемат предаваните по телевизията образи и идеи. Те доминират, понеже много хора живеят в невежество. Гражданите, които не разбират политическите проблеми или не могат да ги поставят в контекста на по-задълбочени представи за развитието на обществото, стават лесна плячка както на политическата, така и на търговската реклама.

Библиотеката — враг на невежеството

Библиотеките са източник на качествена информация и автентично записано знание. Те осигуряват съдействие за намирането и ползването на тази информация и знание за всеки — от най-ранно детство, до последните години от живота. По-просто казано, ако има достъп до библиотека и услугите, предлагани от нея, никой гражданин на Съединените щати няма да бъде оправдан за непознаването на общественозначими проблеми. Трудностите възникват, когато библиотеките не се ползват достатъчно или изобщо не се посещават. Те се появяват и когато познание и информация се търсят единствено в Интернет, а не чрез ползване на разнообразни библиотечни материали. На онези граждани, които имат достъп до мрежата (най-много 50% от населението), Интернет дава възможност да следят редица вестници и списания и по този начин да се запознават с различни гледища по въпросите от обществен интерес. Автентичността на съдържанието на вестниците и на повечето от списанията не подлежи на съмнение, тъй като те са електронна версия на печатните издания. (Това обаче не може да се каже за удобството на четене, освен в случаите, когато читателят е в състояние да плати цяло състояние за отпечатване). Картината се променя обаче, щом напуснете острова на вестниците и списанията и заплувате в блатото на Интернет. Ако разчитате само на способността си да откривате други качествени ресурси в мрежата, ще научите за света не много повече от онези, които гледат само реклами по телевизията.

Насърчаване на демокрацията

За да се борят с невежеството, библиотеките трябва да убедят гражданите да ги посещават и да ги възприемат като хранилища на демократичните идеи и основни демократични институции. Може би вече е време повече библиотеки да заменят пасивната си позиция с намеса в политиката. Това не трябва да става като вземат страна в политическите спорове, а като предоставят информацията и записаното знание, необходими на гражданите, и насърчават информирано и задълбочено обсъждане на въпроси от обществен интерес. Библиотеката, която е «едно от най-хубавите места в града» (вж. глава 3), може да бъде форум за обмен на идеи чрез разговор и в писмена форма. Тази идея може да се реализира чрез различни форми. Форумите за национални проблеми са много добър пример за определен вид гражданска активност(6). Това е непартийна програма, която организира дискусии по обществени проблеми с цел да насърчи участието в политическия живот. Организираните от нея събрания са подпомагани от различни институции — църкви, университети, училища и граждански организации. Между спонсорите са повече от сто библиотеки от всякакъв вид — обществени, щатски и университетски. Срещите се провеждат в общински салони и са посветени на различни теми като младежката престъпност, опазването на околната среда и расовите отношения. На участниците във форума се предоставя възможност да гласуват неофициално, а резултатите от тези гласувания се отчитат и публикуват от програмата. Дискусиите имат за основа прочетени материали, предоставени от библиотеката. Ето как е представен един подобен форум, състоял се през 1999 г. в Лейк Каунти (Илинойс) в публикуваното от обществената библиотека съобщение:

«Форумите се ръководят от компетентно лице и дават възможност на участниците да изразят мнението си по актуални въпроси от национален интерес. След като се регистрират, те ще получат подготвена от Института за форуми по национални проблеми брошура, в която са изложени накратко определени виждания по обсъждания въпрос. Там ще намерите и резултатите от проведените гласувания, които програмата за Форуми по национални проблеми е изпратила на местни и национални лидери като част от годишните си доклади... така вашият глас може да бъде чут! Всеки месец се обсъжда нова тема».

Така библиотеката не само предоставя на гражданите място за събиране, но и подготвя записаното знание и информация, необходими за дискусията. Някои библиотеки разнообразяват тази практика като подпомагат срещите на постоянно действащи дискусионни групи или клубове за обсъждане на обществени проблеми. Кастели цитира думите на един директор на библиотека: «Най-полезното от тези дискусии е, че в библиотеката влязоха повече хора и започнаха да виждат тук не само книги». Тази библиотека (обществената библиотека в Тонкауа, Оклахома) не само работи добре за развитието на обществото, но едновременно с това издига авторитета на самата библиотека сред гражданите. Добър пример за подобна дискусия с участието на граждани беше форумът, озаглавен «Народ и политика. Кой трябва да управлява», който беше посветен на въпросите за финансирането на предизборните кампании, политическата активност, гласуването, качествата на политическите водачи и др. Форумът беше спонсориран от Обществената окръжна библиотека на Куйахога, Охайо и Кливландското обществено радио и се проведе в библиотеката през юни 1993 г.(7)

Различните видове библиотеки могат да подкрепят демокрацията чрез различни подходи — изложби, лекции, телеконференции, препоръчителни списъци от литература, уебсайтове и всички други форми на информиране и осъзнаване. Библиотеката на Конгреса винаги се е считала за водеща в обучението в демократични ценности(8). Библиотеката на президента Хари Труман в Индепендънс, Мисури, след основен ремонт и реорганизация планира да организира «нова учебна програма за млади хора от региона, които ще изучават механизмите на действие на демокрацията»(9). А онези от нас, които не работят в такива големи и специализирани библиотеки, независимо от това могат да участват в предоставянето на достъп и разпространяването на знания и информация за общественозначими проблеми, от които хората се нуждаят.

Информационна политика

Още когато електронните ресурси започнаха на играят сериозна роля в съвременния живот, се появиха призиви за «информационна политика». Това означава правителството да установи принципи за управление на потока и използването на информацията в електронна форма, за да осигури непреходносттa на демократичните ценности. Устойчивостта и автентичността на печатните издания ни позволяваха досега не само да съществуваме без такива принципи, но и да изтръпваме само при споменаването на намеса и контрол от страна на правителството върху използването на записаното знание и информация. Покойният Хю Аткинсън често отбелязваше саркастично, че в Съединените щати такава «информационна политика» вече е съществувала и тя се е наричала Закон за противодържавната дейност(10). Според него всеки механизъм, който позволява на правителството да контролира писано и разпространено слово с благородна цел, може много лесно да бъде използван за антидемократични цели, включително цензура. Въпреки тази ясна и действителна заплаха хората добронамерено продължават да призовават към национална политика, която да гарантира правото на лична информация, на равен достъп, на сигурност и на интелектуална собственост. Без съмнение тези неща са позитивни и «векът на информацията» промени заобикалящия ни свят, но желаем ли наистина правителството да създаде и наложи правила, които да управляват какво четем и пишем (в електронна или каквато и да било друга форма)? Някои смятат, че такива правила така или иначе ще бъдат създадени и по-добре би било библиотекарите да участват в тяхното формулиране(11). Други намират, че правила трябва да съществуват, но те трябва да се съставят от самите ползватели на мрежата без участие на правителството. Има и такива, които приемат, че Интернет е анархичен и неконтролируем и всеки опит да се напишат и наложат правила за него ще прилича на желание да хванеш светкавица в бутилка. И една полезна забележка — днес Китайската народна република е страната с най-ефективна информационна политика. Тя успя да ограничи достъпа до Интернет за повечето граждани и резултатно контролира голяма част от радиопредаванията от чужбина за страната.

При всички промени, които експериментираме, най-вероятно е да се объркаме между различните решения и да прилагаме повече или по-малко успешно здравия смисъл, съгласието, съществуващите закони и конституционни принципи към отделните казуси в електронната среда. И тогава, на един по-късен етап ще осъзнаем, че принципите вече са се изяснили без предварителни планове и централизиран контрол. Вярвам, че демокрацията е достатъчно силна, за да издържи на промените, предизвикани от разпространението на електронната комуникация и да ги вплете в тъканта на непреходното демократично общество.

Демокрацията и Интернет

През първите дни от появата на Интернет бяха направени екстравагантни изявления за неговото благотворно влияние върху света. Мнозина вярваха, че във века на корпорациите той ще дари със сила отделния човек, ще освободи безправните в недемократичните общества и ще предизвика невиждан разцвет на индивидуалното творчество. Няма съмнение, че Интернет и други постижения на съвременната технология затрудниха репресивните режими в ограничаването на информацията за гражданите. Вярно е също така, че онези, които имат достъп до мрежата, могат да се изявяват пред потенциалната световна аудитория. Политическата активност в Интернет все повече нараства и всеки избирател от дома си или от библиотеката може лесно да намери информация за кандидатите в изборите. Онези, които приемат, че Интернет е демократизираща сила, трябва да се примирят с факта, че там ще намерят същата информация както в телевизионната политическа реклама или в другите медии. За съжаление пропагандата си е пропаганда, независимо как се осъществява. Колкото до възможността всеки да публикува собствените си мисли и идеи в Интернет, тя се сблъсква неумолимо с проблема за трудното и почти невъзможно откриване на определен електронен документ. Логичен и неизбежен резултат от неограничаваното публикуване в Интернет е The Drudge Report — електронен бюлетин, изпълнен с клюки, инсинуации и непотвърдени новини, който погазва и малкото останали журналистически стандарти. Библиотеките трябва да използват всички преимущества и недостатъци на Интернет, за да помогнат на ползвателите да се възползват от неговите предимства и да се осланят на собствена преценка при избора на информация. Информираните граждани допринасят за демокрацията, а зле информираните я застрашават. Трябва да се посветим на изясняването на бързото развитие на електронната комуникация и да споделим това разбиране с ползвателите на нашите библиотеки с всичките средства, с които разполагаме.

Демократичност в библиотеката

По принцип библиотеките трябва да се управляват демократично и с обсъждане на решенията. Всъщност обаче всички библиотеки, независимо от големината си, имат йерархична структура, в която работят менажери, библиотекари, помощен персонал и други служители. Пълната демокрация и йерархията са несъвместими. При това положение, как да уравновесим стремежа си към демократични ценности и непропорционалното разпределение на власт и влияние между различните групи служители? Макар и трудно, това равновесие трябва винаги да бъде търсено и да бъде вземано предвид при решаването на всички принципни въпроси.

Доброто управление на библиотеката е съчетание от идеализъм и стремеж към ефикасност. За разлика от частните предприятия, които се интересуват предимно от постигане на максимални печалби (добро) и избягване на загуби (лошо), библиотеките и други институции от обществения сектор имат много по-сложни и понякога противоречиви цели. Желаното равновесие може да се изрази по следния начин: «участието в управлението на демократична основа трябва да се съобрази с обслужването в библиотеката и съблюдаването на всички други наши ценности». Следователно като библиотечна ценност демокрацията може да бъде практически инструмент в следните случаи:

Вземането на решение да се основава на възможно най-широко консултиране.

Създаване на възможно най-проста организационна структура.

Вземането на решения да се остави на най-ниското разумно ниво на организационната структура.

Контролът върху работната дейност на библиотечните работници да се остави в техните ръце съобразно качественото библиотечно обслужване.

Осигуряване на всестранна комуникация в организацията на библиотеката — от долу нагоре, от горе надолу и хоризонтално.

Създаване и поддържане на много различни канали на комуникация.

Старателна работа върху сложното разграничаване между консултиране, информация и участие в управлението.

Гъвкавост при адаптирането на планове, политика и процедури при наложителни промени.

Планирането никога да не се прави самоцелно и плановете да бъдат прости, кратки и разбираеми за всички.

Всички тези принципи представляват библиотечната версия на управление с участието на персонала — термин, който често се използва в литературата по мениджмънт и е в основата на съвременната теория на управлението. Луис Каплан отбелязва, че управлението с участието на персонала е сравнително нова идея за библиотеките(12). Наистина повечето директори от периода преди 60–те години на XX в. рядко се допитваха до повечето от служителите и съвсем не ги възприемаха като част от ръководството на библиотеката. По-бързо на теория, отколкото на практика, това се промени, но както посочва Каплан, «дори псевдоучастието в управлението, което се практикува днес в някои библиотеки, е крачка в правилната посока».

Управлението с участието на персонала се разви в света на бизнеса и промишлеността като част от движението за социална отговорност и настояването на работниците да бъде зачитано достойнството им и да се отнасят към тях с уважение. Предоставянето на участие в управлението е израз на морала на организационната култура на фирмата или институцията и на моралната автономия на работниците(13). Основната идея се състои в това, че такова участие не само прави организацията по-ефикасна и продуктивна, но дава възможности в ръцете на всички работници и повишава равнището на удовлетворение от труда.

За да се приложи управлението с участието на персонала в която и да е организационна единица (включително библиотеката), трябва да се преодолеят редица препятствия. Между тях не на последно място е необходимостта да се приеме, че цялостното осъществяване на тази идея е почти невъзможно. Може би най-близо до пълната демокрация на работното място и в обществото е моделът на анархистките комуни на часовникарите в Юра, Швейцария, през XIX в.(14) Но за съвременното общество и съвременните институции прилагането на този модел е невъзможно.

Да видим в какво се състои управлението с участието на персонала:

Колегиално обсъждане на широк спектър въпроси, включително и всички значими направления на политиката на организацията.

Яснота за политиката и отделните проблеми у ръководството и останалите работници.

Добри комуникационни канали и разнообразни средства за изява.

Желание за участие у всички.

Желание да се отстъпи власт и контрол.

Желание за отчетност и поемане на отговорност.

Планиране.

Нито едно от тези условия не се осъществява лесно и препятствията на контрола и безразличието се преодоляват трудно. Фактът, че всички ние работим в условията на йерархия, определена от властта и заплащането, още повече затруднява. На всички са познати безрезултатните спорове, комуникационните канали, изпълнени с празни думи, и недоразуменията между ръководство и работници. За да постигнат желаното от тях управление с участието на персонала, библиотеките могат да се възползват от две неща. На първо място — дългата история на управлението с участието на персонала в областта на бизнеса. Можем да се поучим от допуснатите грешки и да разберем ограниченията, които йерархичните структури налагат на демократичните идеи. На второ място можем да използваме като инструменти в процеса на включване на персонала в управлението многобройните положителни качества на библиотекарите — толерантност, образованост, възприемчивост на идеи.

Какво могат да научат библиотеките от опита на бизнеса? На една дискусия по въпросите на включването на работниците в управлението, проведена през 1998 г., беше отчетено, че през изминалите тридесет години този процес се е развивал твърде бавно(15).

«Менажерите харесват включването на работниците в управлението на теория, но вярват и познават най-добре командния модел и контрола. Работниците от своя страна често имат двойствено отношение към това включване — одобряват го напълно до момента, в който трябва да носят лична отговорност.»

В същата статия се говори за два вида включване на работниците. Най-често срещаното състояние авторът нарича «външно включване». При него условията на труд, целите и приоритетите на трудовата дейност на работниците се определят от други. Алтернативният термин — «вътрешно включване» — се отнася до случаите, при които работниците сами определят задачите си, методиката на работа и приоритетите си, а целите дефинират след обсъждане с ръководството. В статията се подчертава, че в резултат на неизбежното несъответствие между участието на работниците в управлението и границите на пълномощия се получават противоречиви програми и работниците често са разочаровани, защото по същество им се казва «работете както знаете, но по начин, определен от нас». Крайната цел на всяка организация е ефективност и производителност, а не морал, удовлетворение от труда или отговорност. Както посочва Аргирис, когато тези персонални цели получат предимство, те «прикриват много от проблемите, които организациите трябва да преодолеят през XXI в.».

Най-доброто, което можем да научим, е, че трябва да уравновесяваме противоположностите, да осъзнаваме границите на управлението и да съвместяваме груповите и личните цели. Накратко, към демократизацията на библиотечната работна среда трябва да се пристъпва разумно и зряло. Първата крачка е да изясним структурата на управлението. Дори когато постигне максимално опростена структура, поради естеството на библиотеката и ограниченията на ръководството при реорганизацията, йерархията все пак ще продължи да съществува и отделните групи служители (ръководство, библиотекари, помощен персонал) ще имат различни отговорности и заплащане. Ако искате да постигнете прилично ниво на демократичност, тези въпроси трябва да бъдат обсъждани и решавани, когато това е възможно. Участието на работещите в управлението може да се осъществява в определени граници и те трябва ясно да се осъзнаят и очертаят. Втората крачка е да гарантирате готовността на ръководството да обсъжда и споделя, а на библиотекарите и другите служители — да се включват и да поемат колективна и лична отговорност. Третата крачка е участието в управлението и комуникацията да се институционализират и така да се превърнат в среда за действие в библиотеката, а не в допълнения, използвани само при извънредни обстоятелства. И накрая (а може би с това трябваше да започнем), всеки, който работи в библиотеката, трябва да уважава качествата, дарбите и наклонностите на колегите си и да цени тяхната хуманност, индивидуалност и достойнство.

Демокрацията — цел и средство

Дали са го съзнавали, или не, но библиотекарите винаги са били демократи с малко «д». Идеята за демокрация е така вплетена в нашите убеждения, че повечето от нас едва ли се сещат за нея и за последиците от нейното съществуване. Независимо от това нашите библиотеки са крепости на демокрацията в обществото, а демокрацията е важна ценност в библиотеките. Демокрацията се нуждае от осведомени граждани и библиотеките са отлична движеща сила за предоставяне на знания и информация. При управлението на библиотеките и на кооперираните библиотечни програми ние инстинктивно се обръщаме към демократичните идеи и те дават сили на тези библиотеки и програми да оцеляват и процъфтяват. И когато се сблъскаме с труден проблем в управлението, най-добре е да се запитаме, кое е най-демократичното решение.

12. Вярвайте в бъдещето

«В личен план съм доволна, че съм почти в края на кариерата си. Може би след 20 години нещата, които познавах и обичах в библиотеките, няма да съществуват. Съмнявам се, че бих била библиотекар в условията, които се очертават в бъдеще.»

Тези думи ми написа една от най-сериозните и интелигентни библиотечни администратори, които някога съм познавал. Възможно ли е нейната представа да е вярна? Нима през 2020 г. всички същностни и ценни неща в библиотеките няма вече да съществуват? С цялото ми уважение към нея и като имам предвид, че това изявление беше направено след едно особено нервно събрание, бих отговорил — не. Освен това бих казал, че мрачното предсказание, че библиотеките ще изчезнат или ще загубят онези качества, за които си струва да се работи, може да се осъществи само ако ние, библиотекарите, допуснем това да се случи. Ние можем да използваме положителните страни на технологията и да отхвърлим отрицателните аспекти на някои нейни приложения. Ние можем строго да се придържаме към нашите ценности и да доказваме значението си. Ние можем да осъзнаем сложността и разнообразието на библиотеките и начина, по който те се развиват и оформят от ползвателите и общностите, които обслужват. Както беше писал Уолт Крофърд:

«Правим си лоша услуга като говорим за «библиотеката». «Библиотеката» не съществува. Има десетки хиляди отделни библиотеки и всяка от тях обслужва уникална общност чрез уникално съчетание от фондове, ресурси и услуги. Една от силните страни на библиотеките е, че очевидното им разнообразие и особености се съчетават, за да посрещнат потребностите на бъдещето?»(1).

Една от главните цели на изследването на основните ценности, което се съдържа в тази книга, е да ни помогне индивидуално и колективно да се съсредоточим върху качествата и задачите на библиотеките, които ги правят уникални и ценни. Убеден съм, че това изследване ни води към едно неизбежно заключение — библиотеките ще пребъдат и по същество функциите им ще останат непроменени. Уверен съм също така, че за да напредва обществото ни в духовно, интелектуално и материално отношение, библиотеките трябва да продължават да събират и предоставят достъп, да подреждат и опазват записано знание и информация във всякакъв формат и да осигуряват съдействие и обучение за ползването им. Библиотекознанието обикновено се приема за спокойна и консервативна професия. Въпреки това обаче от време на време ни обхващат увлечения и мании (спомнете си «медиацентровете» и «революцията» на микроформите). Обсесията с електронната технология е просто последното и най-очебийно от тези увлечения. В такива моменти по-важно от всякога е да не се отклоняваме от целите си и да останем лоялни към предшествениците и последователите си. В атмосферата на преувеличения и фантазии това не е лесна задача, но ние ще успеем, защото се гордеем с постиженията си, с ценностите си и с трезвата преценка за това, какво представляваме и към какво се стремим. Увереността, която се основава на реализъм и познание, винаги надделява над повърхностното и неразумното. Ако правилно разбираме нашите убеждения и ценности, професията, която моята приятелка смята за безнадеждно отслабена, ще стане по-силна от всякога. Напредъкът може да е бавен, но ако храбро отстояваме истината, накрая ще се увенчаем с успех.

Нашата изключителна ценност

Да бъдем в услуга на обществото е ключова ценност на библиотеките, но тя е присъща на много други организации. Равният достъп до записаното знание и информация е цел на обществото и ние трябва да бъдем водещи за нейното постигане, но библиотекарите не са единствените, които се стремят към него. За опазването на личната информация са загрижени всички и тази тревога нараства с напредъка на технологията. Демокрацията в управлението на библиотеките и борбата за демокрация в света са много важни за нас, но и в това отношение не сме сами, защото в демокрацията вярват или се преструват, че вярват, всички. Според мен библиотекознанието е изцяло рационална професия, но всички професии се стремят към рационализъм. Библиотекарите водят борба за интелектуална свобода, но в тази борба ние имаме много съюзници (както и много противници). В повечето общества грамотността е ценна за всички, но за нас тя има особено значение, защото е ключ към онази ценност, която е уникална за нас. Тази ценност е отговорността за опазването на писменото културно наследство.

Отговорност за опазването на писменото културно наследство

Както вече стана дума в глава 4, измежду осемте ценности, които са предмет на тази книга, мисията ни да опазим и предадем на поколенията писменото културно наследство е уникална. С това не искам да кажа, че тя е най-важна от всички ценности. Бих казал, че всички ценности, които обсъждаме тук, са еднакво важни. Трудно е да си представим добра библиотека или творческа кариера в областта на библиотекознанието, които да не застъпват всяка от тези ценности поне в известна степен. Но отговорността за опазването на писменото културно наследство на човечеството е задача, която стои пред нас и която не можем да споделим с други. Писмените, визуалните и звуковите записи на човешката цивилизация са запазени от най-древни времена. Те съществуват във всички континенти, страни и общества и във всички формати — от средновековните ръкописи до книгите, филмите и електронните ресурси. Ние сме длъжни да опазим и предадем на бъдещите поколения всички тези записи. Очевидно това задължение ще можем да изпълним, ако мобилизираме усилия на местно, регионално, национално и международно ниво. Това сътрудничество се основава на усилията и участието на много хора и на тяхното желание да допринесат за осъществяването на тази велика и дългосрочна задача. Най-важната причина за опазването на всички тези текстове, изображения и звукозаписи е гарантирането на възможността бъдещите поколения да могат да ги четат и слушат и да възприемат знанията, на основата на които да създават ново знание. Новото знание на свой ред ще се съхрани в записи на текстове, изображения и звуци, които ще обогатят културното наследство на човечеството. Така безкрайният цикъл от възприемане, създаване, записване, опазване и предаване на знание ще продължи да обогатява обществото и да служи за напредъка на цивилизацията. А всичко това няма да бъде възможно без нашия труд. Всички старания на създателите и пазителите на записано знание и информация биха били напразни, ако бъдещите поколения не са в състояние да разгадаят текстовете, изображенията и звуците, чрез които се предава знанието. Има съобщения от миналото, които са останали неразчетени — символи, които не можем да разгадаем, образи, които не можем да обясним, но те са малко и почти всички останки от древността, с които разполагаме днес, са декодирани. Възможността хората на бъдещето да четат и разбират днешните текстове и изображения е от решаващо значение за успешното опазване на писменото наследство на човечеството. Ето защо най-важни за нашата мисия са грамотността и умението да се чете задълбочено. Записите на текстове се различават от изображенията и звукозаписите. За разглеждането на картина не е необходимо специално умение (въпреки че разбирането на съдържанието и художествената стойност изисква сериозна подготовка). Звукозаписите са разбираеми (когато слушателят е запознат с езика на музиката) за всеки, който знае как да ползва възпроизвеждащите устройства (това ще бъде пречка за бъдещите поколения). Системното четене обаче се нуждае от редица сложни умения, които не се придобиват лесно и от обща, и образователна култура, които в бъдеще може би няма да се получават лесно. Решаването на въпроса за опазването и предаването на поколенията на писмената памет на човечеството зависи от способността ни да бъдем отговорни пазители, но също и от уменията на хората от бъдещето и от устройствата, които те ще използват. Но най-вече то зависи от умението им да четат, да декодират текстове и да разбират записаното знание от миналото.

Жизненоважното умение — четене

Значението на четенето за развитието на личността, образованието и обществото не трябва да се подценява. Повечето хора, без някои странни фанатици като Реймънд Кърцуейл(2) (който очевидно вярва, че в близко бъдеще знанието ще може да се налива направо в мозъка, без да е необходимо да се използват очите като посредник), приемат, че системното четене е важна част от развитието на човека и обществото. Във времето преди телевизията и другите прояви на масовата култура стотици хиляди са четели книгите на любимите тогава на всички обществени слоеве автори. Означава ли това, че тълпите, които са чакали на пристанището в Ню Йорк пристигането на пратката с тиража на поредния том от роман на Дикенс, а след това четейки са плачели на улицата, приличат на милионите, които днес гледат пред телевизорите финала на състезанията по ръгби или поредния епизод на глупава комедия на ситуациите?

Майкъл Камен прави интересно разграничение между популярна култура и масова култура:

«Гледам на популярната култура (невинаги, но в повечето случаи) като на култура, която предизвиква участие и активност, докато масовата култура ... най-често предизвиква пасивност и приватизация на културата»(3).

Дикенс (според всички стандарти велик писател) е първостепенна фигура от популярната култура, но неговите книги са изисквали определено ниво на грамотност, обща култура и съпричастие в далеч по-голяма степен, отколкото нищожните умения и степен на участие, необходими за съвременната масова култура. Четенето не е пасивна дейност. За да бъде продуктивно, то изисква участие със собствено знание и разбиране. Със сложен текст се взаимодейства по качествено различен начин от гледането на телевизионни предавания от масовата култура или слушане на радиосъстезания за най-популярна песен. Ето защо четенето и страстта към четене е най-добрият подарък, който можем да дадем на децата. Следните думи са цитат от интервю на английската хумористка Сю Таунсенд с Лин Барбър:

«Аз споменах за нейното «ограбено детство», но тя възрази, че в определено съществено отношение детството й не е било ограбено: «Родителите ми бяха кондуктори на автобус, но обичаха да четат, а това е съвсем различно. Четенето ви позволява да избирате и да не се чувствате задушен от своята класа»(4).

Четенето ви позволява да избирате. Както в днешния свят, така и в света на бъдещето, масовата култура ще господства количествено, но алтернативите, представлявани от популярната и елитарната култура, ще доминират чрез качеството.

Библиотеките имат бъдеще

Драги читателю,

Библиотеките и библиотекарите ще продължават да изпълняват историческата си мисия не само защото обществото и отделните хора очакват това от тях. Днешните дебати за бъдещето на библиотеките и смисъла на библиотекознанието ще бъдат полезни, защото един период на вглеждане в себе си, ако е ограничен във времето и с позитивна нагласа, ще ни даде сила. Надявам се, че дискусията за нашите непреходни ценности допринася за самоанализ, който ще увеличи нашата решителност и значимост. Надявам се също така, че ще обединим сили, за да постигнем нов златен век за библиотеките, защото, въпреки различията в предназначението си, ще осъзнаем и осъвременим нашето общо призвание.

Вярвайте!

Майкъл Горман

Фресно, Калифорния

Бележки

Предговор

1. Jonston, Henry P. The Yorktown campaign and the surrender of Carnwallis. New York: Harper, 1881, p. 155.

Въведение

1. ALA’s Congress on Professional Education, Washington, D. C., April 1999.

2. Buildings, Books, and Bytes: Libraries and Communities in the Digital Age (Washington, D. C.: Benton Foundation, 1996). Вж. и Gorman, Michael, Living and Dying with Information. Library Trends, 1997, 46, № 1, 28–35.

3. WWebster dictionary, Springfield, Mass.: Meriam Webster <www.m-w.com/cgi-bin/dictionary>

4. Rokeach, Milton. The Nature of Human Values. New York: Free Press, 1973.

5. Това разсъждение по определението на Rokeach се основава на обяснението във: Feather, Norman Т. Values in Education and Society. New York: Free Press, 1975, 4.

6. Shera, Jesse H. Libraries and the Organization of Knowledge. London: Crosby, 1965, 162–163.

1. История и философия на библиотечните ценности

1. Butler, Pierce. An Introduction to Library Science. Chicago: Univ. of Chicago Pr., 1933; Phoenix Books, 1961, p. XI.

2. Gallagher, H. M. Dr. Osborn’s 1941 ‘The Crisis of Cataloging’: A Shift in thought toward American Pragmatism. — Cataloging and Classification Quarterly, 1991, 12, № 3–4, 3–33.

3. За повече подробности върху ‘The Crisis of Cataloging’ вж. Gorman, Michael. 1941: An Analysis and Appreciation of Andrew Osborn’s «The Crisis of Cataloging». — Serials Librarian 6, № 2–3, 127–131.

4. Kaplan, Abraham. The Age of Symbol. — In: The Intellectual Foundations of Library Education, ed. Don R. Swanson. Chicago: Univ. of Chicago Press, 1965, 7–16.

5. Shera, J. H. Sociological Foundations of Librarianship. Bombay: Asia Publishing House, 1970, p. 29.

6. Пак там.

7. Butler, Pierce. An Introduction to Library Science, XIII.

8. MacLeish, Archibald. The Premise of Meaning. — American Scholar, 1972, 41, 357–362, преработено от реч, произнесена при откриването на библиотеката на Университета Йорк, Торонто.

9. Finks, Lee W. Values without Shame. — American libraries, April 1989, 352–356.

10. Ranganathan, S. R. The Five Laws of Library Science, 2 nd ed. Bombay: Asia Publishing House, 1963.

11. Например вж. Shera, Jesse H. Toward a Theory of Librarianship and Information Science. — In: Shera, Jesse H. Knowing Books and Men: Knowing Computers Too. Littleton: Libraries Unlimited, 1973, 93–110.

12. Webster’s New International Dictionary, 3rd ed.

13. Shera, Jesse H. Toward a Theory of Librarianship, 95–96.

14. MacLeish, Archibald. Champion of a Cause. Chicago: ALA, 1971, p. 246.

15. Rothstein, Samuel. In Search of Ourselves. — Library Journal, 1968, January 15, 156–157; вж. и Code of Ethics, приет през 1938 и публикуван отново в American Library Annual, 1958. New York: Bowker, 1958, 111–112.

16. Rothstein, In Search of Ourselves.

17. Пак там.

18. Пак там.

19. Finks, Values without Shame.

2. Значението на библиотеките

1. Lerner, Fred. The Story of Libraries. New York: Continuum, 1998, p. 138.

2. Вж. идеята за «електронна библиотека» в Buckland, Michael. Redesigning Library Services: A Manifesto. Chicago: ALA, 1992.

3. Например вж. Odlyzko, Andrew. Silicon Dreams and Silicon Bricks. — Library Trends, 1997, 46, № 1, 152–167.

4. Kilgour, Frederick. The Online Catalog Revolution. — In: Trends in Electronic Publishing and Electronic Libraries. Essen: Essen Univ. Library, 1984.

5. Martell, Charles. Going, Going, Gone. — Journal of Academic Librarianship, 1999, 25, № 3, 224–225.

6. Guedon, Jean-Claude. The Virtual Library: An Oxymoron? (The 1998 Joseph Leiter lecture), <http://www.milanet.org/publications/bmila/leiter98.html>

7. Пак там.

8. Martell, Going, Going, Gone.

9. Например вж. Kilgour, Frederick. The Evolution of the Book. New York: Oxford Univ. Press, 1988.

10. Например вж. Schuman, Patricia Glass. Speaking Up and Speaking Out. — American Libraries, 1999, 30, № 9, 50–53.

3. Библиотеката като място

1. Institutions as a Fulcrum for Change, Partners for Livable Communities. Washington, D. C., 1996, цитиран в Pierce, Neal. The Magic of Community Assets. — National Journal, 1996, September 21, p. 1707.

2. Pierce, N. The Magic of Community Assets.

3. Лична кореспонденция на автора с Евелин Мърфи (Newton, Iowa, Public library).

4. <http://www.ntia.doc.gov/ntiahome/digitaldivide/>

5. The Boom Goes On. — American Libraries, 1999, 30, № 4, p. 52.

6. Fox, Bette-Lee and Maya L. Kremen. The Renovation Model. — Library Journal, 1997, 122, № 20, 49–62.

7. Karen G. Stone. To Roll into a Library. — American Libraries, 1966, 27, № 5, 41–42.

8. Eberhart, George M. Three Plans for Shared Use Libraries in the Works. — American Libraries, 1999, 30, № 1, p. 21.

9. Mays, Vernon. Double Duty. — Architecture, 1995, 84, № 6, 84–88.

10. Pitts, Francis Murdock. What to Read When Building a Library (or, Is That a Mastodon in the Choir Loft). — American Libraries, 1966, 27, № 4, 84–88.

4. Отговорност за опазване на писменото културно наследство

1. Писаното слово е нетленно — Хораций.

2. Shera, Jesse H. Apologia pro Vita Nostra. — In: Shera, Jesse H. Knowing Books and Men: Knowing Computers Too. Littleton: Libraries Unlimited, 1973, p. 120.

3. Цитирано пo Einstein, Elizabeth. The Printing Press as an Agent of Change, vol. 1. Cambrige: Cambrige Univ. Press, 1979, 115–116.

4. Johns, Adrian. The Nature of the Book. Chicago: Univ. of Chicago Press, 1998.

5. Форма на проявление — термин, определен от Функционалните изисквания към библиографския запис (FRBR — Functional Requirements for Bibliographic Records) като резултат от еднократен акт на физическо въплъщаване или производство на конкретна форма на физическо представяне на определена творба, например издание на един от вариантите на текста на литературно произведение. ( Б. пр.).

6. Fitzgerald, Frances. America Revised: History Schoolbooks in the Twentieth Century. Boston: Little, Brown, 1979.

7. Enniss, Stephen. Collaborative Values and the Survival of the Print Record. — In: Proffession 95. New York: MLA, 1995, 27–28.

8. Finks, Lee W. Values without Shame. — American Libraries, 1989, April, 352–356.

9. На английски език глаголът to compute означава «пресмятам, изчислявам» (Б. пр.).

10. Hildenbrand, Suzanne. The Information Age versus Gender Equity? — Library Trends, 1999, 47, № 4, 669–68.

11. Gorman, Michael. How We Should Teach Cataloguing and Classification. — In: AACR, DDC, MARC and Friends. London: Library Association, 1993.

12. Melton, Marissa. The Modern MLS Degree: Library Schools Today Are Turning Out Webmasters. — US News and World Report, March 29, 1999. <http://www.usnews.com/usnews/edu/beyond/grad/gbmls.htm>

13. Houser, Lloyd. A Conceptual Analysis of Information Science. — Library and Information Science Research, 1988, 10, 3–34.

14. American Library Association, Committee on Accreditation, Standards for Accreditation. Chicago: ALA, 1992.

15. Report of the Steering Committee on [sic] the Congress for Professional Education, June 1999. <www.ala.org/congress/cope_report.html>

5. Библиотеката — място за услуги

1. Webster’s Third New International Dictionary, 1976.

2. Gutek, Barbara A. The Dynamics of Service. San Francisco: Jossey-Bass, 1995.

3. Baker, Sharon L. and F. Wilfrid Lancaster. The Measurement and Evaluation of Library Services, 2d ed. Arlington: Information Resources Press, 1991.

4. Haskett, James L. et al. Service Breakthroughs. New York: Free Press, 1990, p. 2.

5. Zeithaml, Valarie A. et al. Delivering Quality Service. New York: Free Press, 1990, p. 136.

6. Mann, Thomas. The Oxford Guide to Library Research. New York: Oxford Univ. Press, 1998, XVII–XVIII.

7. Zeithaml, Valarie A. Delivering Quality Service, p. 22.

8. Tyckoson, David A. What’s Right with Reference. — American Libraries, 1999, 30, № 5, 57–63. Тази статия е отговор на статията на Miller, Bill. What’s Wrong with Reference. — American Libraries, 1984, 15, № 5, 303–306, 321–322.

9. Campbell, Jerry. Shaking the Conceptual Foundations of Reference. — Reference Services Review, 1992, 20, № 4, 29–36.

10. Association of College and Research Libraries. Intellectual Freedom Principles of Academic Libraries, June 1999. <www.ala.org/acrl/principles.html>

11. В доклада на Benton Foundation Buildings, Books, and Bytes (Washington, D. С., 1996), се твърди, че обслужването на децата е най-ценената библиотечна услуга от изследваната група. Вж. Library Trends, 1997, 46, № 1, 178–223.

6. Интелектуална свобода

1. Encyclopedia of Library and Information Science, ed. Allen Kent. New York: Dekker, 1974.

2. The ALA World Encyclopedia of Library and Information Services, ed. Robert Wedgeworth. Chicago: ALA, 1980. p. 442.

3. Wertham, Frederic. The Seduction of the Innocent. New York: Rinehart, 1954.

4. Dessart, George. Barring Rambo from the Potemkin Village: Reflection on the V-Chip. — Television Quarterly, 1996, 28, № 3, 37–41.

5. ALA IFC Report to Council, Tuesday, June 30 [1999]. Intellectual Freedom Action News, 1999, June/July/August, 6–10.

6. Hough, Kirstin J. and Philip K. Erwin. Children’s Attitudes toward Violence on Television. — Journal of Psychology, 1997, 131, № 4, 411–416.

7. Schlessinger, Laura. Писмо до изпълнителния директор на АБА, Уилям Гордън, 5 май, 1999.

8. Докторска степен по физиология от Колумбийския университет.

9. Според Patrizia Dilucchio от електронното списание Salon.com

10. Kiernan, Vincent. As Goes Kevin Bakon, So Goes the Internet, Researchers Report. — Chronicles of Higher Education, 1999, September 9, <http://chronicle.com/free/99/09/99090901t.htm>

11. Ljdigital, 1999, April 30 <www.bookwire.com/ljdigital/leadnews.article$29049>

12. Двете книги са били атакувани, понеже описват живота на деца от семейства на хомосексуалисти.

13. Томас Пейн (1737–1809) — прочут американски интелектуалец, учен и революционер. В трактата си «Здравия разум» (Common sense) той защитава свободата на личността и противопоставя правителството на обществото. (Б. пр.).

7. Рационализъм

1. Dickens, Charles. Hard Times (1854).

2. Tax, Meredith. World Culture War. — The Nation, 1999, May 17, p. 24.

3. Fukuyama, Francis. The End of History and the Last Man. New York: Free Press, 1992.

4 Уилям от Окам (William of Ockeghem) (1285–1349) — средновековен философ, известен с максимата Бръснач на Окам (Entia non sunt multiplicanda sine necessitate).

5. Gorman, Michael. A Good Heart and an Organized Mind. — In: Library Leadership: Visualizing the Future, ed. Donald E. Riggs. Phoenix: Oryx, 1982, 73–83.

6. «Сега библиотеката е училище, а библиотекарят е учител в пълния смисъл на думата» Dewey, Melvil. The Profession. — American Library Journal, 1876, 1, № 1, 5–6.

7. Първата студентска библиотека беше създадена в Харвардския университет през 1949 година <www.fas.harvard.edu/lamont/history.shtml>

8. Harris, Roma M. Bibliographic Instruction in Public Libraries: A Question of Philosophy. — RQ, 1989, 92–98.

9. Kaltwasser, Franz Georg. Universal Bibliographic Control. — UNESCO Library Bulletin, 1971, 25, 252–259.

10. Вж. Gorman, Michael. Metadata or Cataloguing?: A False Choice. — Journal of Internet Cataloguing, 1999, 2, № 1, 5–22.

11. Списъкът от предметни рубрики на Библиотеката на Конгреса често и с основание е критикуван за съдържанието му (самите думи, с които са изразени предметите), но не за структурата му. Казано другояче, предметните рубрики могат да бъдат променени и да се добавят нови към същата структура.

12. Вж. Gorman, Michael. Metadata or Cataloguing!

8. Грамотност и познания

1. Kelley, Walt. Pogo Files for Pogophiles. Richfield: Spring Hollow Books, 1992, p. 217.

2. И трите определения са взети от Webster’s New Collegiate Dictionary (1960).

3. Wood, David. How Children Think and Learn, 2nd ed. Oxford: Blackwell, 1998, 210–211.

4. Пак там.

5. Flesh, Rudolf. Why Johnny Can’t Reed — and What We Should Do about it. New York: Harper, 1955.

6. Postman, Neil. Amusing Ourselves to Death. New York: Viking, 1985.

7. Wood, David. How Children Think, p. 212.

8. Purves, Alan C. The Scribal Society. New York: Longman, 1990.

9. Stedman, Lawrence et al. Literacy as a Consumer Activity. — In: Literacy in the United States, ed. Carl F. Kaestle et al. New Haven: Yale Univ. Press, 1991, 150–151.

10. Wilde, Oscar. The Soul of Man under Socialism (1891).

11. Джон Окснам — псевдоним на британския журналист, поет и романист Уилям Артър Дънкърли (1852–1941).

12. Oxenham, John. Literacy: Reading, Writing and Social Organization. London: Routledge and Keegan Paul, 1980, 121–122.

13. Johnson, Debra Wilcox. Libraries and Literacy: A Tradition Greets a New Century. — American Libraries, 1997, 28, 49–51.

14. Вж. няколко статии в: Literacy Online, ed. By Myron С. Tuman. Pittsburgh: Univ. of Pittsburgh Press, 1992.

15. McCorduck, Pamela. How We Knew, How We Know, How We Will Know. — In: Tuman. Literacy Online, 245–259.

16. Oxenham, Literacy, 131–132.

17. Deekle, Peter V. Books, Reading, and Undergraduate Education. — Library Trends, 1995, 44, № 2, 264–269.

9. Равен достъп до записаното знание и информация

1. Stonehouse, John. Spirit of the Stacks. — New Scientist, 1999, March 20, p. 47.

2. Library Bill of Rights приет през юни 1948 г. и потвърден наскоро през януари 1996 <www.ala.org/work/freedom/lbr.httnl>

3. Пак там, Access to Electronic Information, Services and Networks, 2.

4. Weekly Compilation of Presidential Documents 33, 1997, № 7, February 17, p. 163.

5. Kranich, Nancy. Whose Right to Know Is It Anyway?. — In: Your Right to Know: Librarians Make It Happen: Conference within a Conference Background Papers. Chicago: ALA, June 1992, 12–18.

6. Hulshof, Robert. Providing Services to Virtual patrons. — Information Outlook 3, 1999, № 1, 20–23.

10. Опазване на личната информация

1. Webster’s New Collegiate Dictionary (1960).

2. McGrath, Peter. Info Snooper Highway. — Newsweek, 1995, 125, № 9, February 27, 60–66.

3. Department of Health, Education, and Welfare, Secretary’s Advisory Committee on Automated Personal Data Systems, Records, Computers, and the Rights of Citizens. Washington, D. C: GPO, 1973.

4. Brandeis, Louis and Samuel Warren. The Right to Privacy. Harvard Law Review, 1890.

5. Цитирано в книгата на Tuerkheimer, Frank M. The Underpinnings of Privacy Protection. — Communications of the ACM 36, 1993, № 8, 69–73.

6. Griswold v. Connecticut, 381 U. S. 479, 1965.

7. Hamburger, Philip A. Natural Rights, Natural Law, and American Constitutions. — Yale Law Journal, 1993, 102, № 4, 907–960.

8. Джон Едгар Хувър (1895–1972) основател на Федералното бюро за разследване (ФБР) и негов директор от 1924 до 1972 г. Често е обвиняван в злоупотреба с власт и политическо преследване. (Б. пр.)

9. Посочени в резюме от Schroeder, Deborah. A Private Future. — American Demographics, 1992, 14, № 8, p. 19.

10. National Sector Laws, <www. privacyexchange.org/legal/nat/sect/natsector.html>

11. International Safe Harbor Privacy Principles, draft (April 19, 1999), <www.ita.doc.gov/ecom/shprin.html>

12. Werby, Elisabeth. The Cyber Library: Legal and Policy Issues Facing Public Libraries in the High-Tech Age. National Coalition Against Censorship, <www.ncac.org/cyberlibrary.html>

13. Library Issues: Briefings for Faculty and Administrators, 1999, 19, № 5, p. 4.

14. Access to Electronic Information, Services, and Networks. American Library Association, 1999, <www.ala.org/alaorg/oif/electacc.html>

15. Dallas Morning News, 1999, August 24.

11. Демокрация

1. Реч на събрание в подкрепа на премахването на робството, Бостън, 1850.

2. Democracy. In: The Oxford Companion to Philosophy, ed. Ted Honderich. Oxford; New York: Oxford Univ. Press, 1995.

3. Например мнозинството може да гласува за намаляване на данъците, а след това да съжалява за съкращаването на услугите, което е предизвикано от това.

4. Churchill, Winston. Реч пред Камарата на общините, 11 ноември 1947.

5. Kuzmin, Evgeny. From Totalitarianism to Democracy: Russian Libraries in Transition. — American Libraries, 1993, 24, № 6, 568–570.

6. Castelli, Jim. The National Issues Forums: Promoting Democracy in Libraries. — American Libraries, 1992, 23, № 6, 510–512.

7. Nourishing Democracy. — American Libraries, 1993, 24, № 8, p. 690.

8. Cole, John Y. Books, Reading and the Library of Congress in a Changing America. — Libraries and Culture, 1998, 33, issue 1, 34–40.

9. Burnes, Bryan. Innovative Changes Ahead at the Truman Library. — Kansas City Star, 1999, September 16, p. 11.

10. Става дума за Закона за противодържавната дейност, приет от Конгреса на САЩ през 1798 г., който криминализира публикуването на «неверни, скандални и злонамерени писания». Макар да е бил създаден с друга цел, той е бил използван за преследване на съчинения и вестници, насочени срещу президента Джон Адамс и неговата администрация. Законът е отменен през 1801 г.

11. Goodyear, Mary Lou and Diana Ramirez. The Information Policy Challenge. — RQ 35, 1995, № 2, 155–156.

12. Kaplan, Louis. A Step in the Right Direction. — Journal of Academic Librarianship, 1990, 16, issue 2, p. 102.

13. Collins, Denis. How and Why Participatory management Improves a Company’s Social Performance. — Business and Society, 1996, 35, issue 2, 176–210.

14. Woodcock, George. Anarchism. New York: World Publishing, 1962.

15. Argyris, Chris. Empowerment: The Emperor’s New Clothes. — Harvard Business Review, 1998, 76, № 3, 98–105.

12. Вярвайте в бъдещето

1. Crawford, Walt. Being Analog. Chicago: ALA, 1999, p. 90.

2. «Ще бъде възможно в мозъка да се вкарат миниатюрни скенери с размерите на кръвни клетки, които ще се движат из него и ще изграждат бази данни, които ще отразяват всичко, което става там. И това е сценарий, който ще може да се осъществи до 25 години», интервю В: Lehrer News Hour, 13 септември 1999.

3. Kammen, Michael. American Culture, American Tastes: Social Change and the 20th Century. New York: Knopf, 1999, p. 22.

4. Double Vision. — The Observer, 1999, October 10, 25–28.