Симеон Велики

Епоха и личност

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Иван Богданов

Дизайн: Давид Нинов

София, 2013

Ден втори

В безпределната историческа летопис човешките мерки за време имат друг смисъл, добиват друго значение. В епохи на затишие, когато времето сякаш замира, дните като че ли се превръщат в години, а годините във векове. Но в епохи на жизнен устрем, в епохи на възход и на победи времето вихрено лети, тогава като че ли не протичат векове, а сякаш пробягват дни.

Насочим ли мисъл към първите няколко столетия от живота на българската държава, това сравнение дълбоко се осмисля, добива плът, превръща се в историческа реалност. Тривековната българска история между 681 година, когато хан Аспарух (646–701) изгражда устоите на българската държава, и 1018 година, когато Първото българско царство престава да съществува и България временно загубва политическата си самостоятелност, се поделя между два дълги исторически дни, между ден първи и ден втори.

Ден първи от историята на България започва с утвърждаването на независимата българска държава на Балканския полуостров(1) и приключва с изчерпването на политическото надмощие на прабългарския елемент в състава на формиращата се между седми и десети век българска народност(2). Ден втори в историята на Първото българско царство започва след като за български владетел е издигнат хан Борис, пославянчил по-късно не само титлата, но и собственото си име, за да възсияе върху страниците на историята като княз Борис (852–889)(3).

През дългия исторически ден първи господствува мечът. Това е време на героична бран за жизнеутвърждаване, за право на историческо съществуване. През ден втори в помощ на меча идва словото. Светлината на ден втори е съчетание между блясъка на меча и сиянието на словото. Тъй обнадеждаваща, тази светлина скоро се превръща в пътеводен сноп лъчи към изпълненото с неизвестност, но примамливо бъдеще.

Ако времето на княз Борис обхваща утринта на ден втори, неговото пладне се изпълва от епохата на княз (сетне цар) Симеон (893–927)(4), справедливо наречен както от свои, така и от чужди велик. Залезът на ден втори не се състои само от погроми, както неоснователно мислят някои — в него има не само духовно просветление и блясък, но и заложба за плодоносно бъдеще, инак българският народ не би могъл да запази самостоятелността си и да оцелее, а България да се възмогне от продължилото повече от век и половина византийско робство.

Колкото по-висок е върхът, толкова по-мощни са подкрепящите го устои. Чомолунгма(5) не е мислим без подкрепата на Хималаите. Затова не само планината се гордее с върха, но и обратно. Така е и с върховете в историята, с великите исторически личности. Подготвят ги значителните събития, откърмя ги грижливо развитието. Ето защо поискаме ли да открием извора на особената жизненост на Симеоновата епоха, да си обясним исторически нейния възход, трябва да насочим мисъл един век назад, да отправим поглед към епохата на хан Крум (803–814), да се приобщим сетне към времето на хан Омуртаг (814–831) и на хан Пресиан (836–852), за да стигнем накрая до непосредствения предходник на Симеон Велики, до княз Борис-Михаил, негов баща не само в пряк, физически, но и в преносен, духовен смисъл.

Ако хановете Крум, Омуртаг и Пресиан създават основните предпоставки за необикновения възход на България по времето на Симеон Велики, княз Борис грижливо го подготвя не само в посоката, набелязана от великите му предходници, но и в ново, непознато дотогава направление. Докато те държат в ръце само меч, докато тяхна цел е главно, ако не единствено, военното могъщество на България, княз Борис държи в едната си ръка меч, а в другата факел. Негова цел е не само силна, но и просветена, духовно възвисена България.

Упоменатите тук имена на владетели, на политически вождове трябва да се схващат освен в пряк, непосредствен, и в косвен, преносен смисъл. Освен мощни, изключителни индивидуалности хановете Аспарух, Крум, Омуртаг, или Мортагон, и Персиан, князете Борис и Симеон са и символи на своето време. Така че онова, що им се отдава, се отдава не само на тях лично, но и на народните движения, възглавявани от тях, на движещите сили в историята, насочвани от тях.

Само когато се държи сметка за двойния смисъл на имената на великите личности, на вождовете, може да бъде правилно изтълкуван смисълът на събитията, да се проразумее диалектиката на развитието. Да се гледа на народа като на сива инертна маса, е толкова погрешно, колкото и да се мисли, че изключителните личности са играчка в ръцете на историята и че всичко решава народът чрез колективния си разум, без да се обляга на дейния елемент в развитието на политическите си вождове.

Образът на княз Борис е между най-обаятелните образи в пантеона на българската история. В този мъжествен образ се съчетават черти на суров воин, проправящ с меч в ръка брод за народа си към неизвестното бъдеще, с черти на мъдър държавник. Поразява при него преди всичко силата на необикновеното прозрение, на изключително силно развитото чувство за историческа перспективност.

Два века преди него хан Аспарух стига до убеждението, че ако не облегне предвождания от него народ върху битуващите отвъд Истър(6) славяни и пославянчени траки, народът му ще изчезне, без да остави историческа диря. И не само да намери обилна паша за конете, дивеч и ядими злакове за хората, но и съюзници за предстоящата борба, преминава ханът-основоположник Великата река начело на прабългарите оногури(7). Два века по-късно княз Борис при съвършено други исторически обстоятелства стига почти до същия извод: необходимо е да се намери брод, за да премине «отвъд». За да се опази, родът му трябва да бъде приобщен към даровете на културата, да получи просвещение, за да пребъде.

Изневерил на прабългарската традиция, настроил срещу себе си едни от най-могъщите прабългарски аристократи(8), княз Борис поставя началото на нова историческа традиция, затова ce радва на признателността както на съвременниците си, така и на следващите поколения. Открил ерата на християнизацията, поставил началото на духовната обнова на народа си, той е провъзгласен напълно заслужено за светец(9) на Българската православна църква, но не нимбът около изображението му в молитвените домове, а излъчващото се от образа му неизтляващо сияние изпълва сърцата с чувство на преклонение пред безсмъртния му подвиг. Защото преди още да е провъзгласен за божий угодник от църквата, той е обявен за светец в широкия смисъл на думата от народа.

Около образа на неговия велик син Симеон също така трепти неизтляващо сияние. Но ако Симеоновият образ буди в поколенията възторзи, разгаря патриотична гордост, подхранва вярата в историческото безсмъртие на българския народ, образът на княз Борис ги изпълва с увереност в светлата бъднина на България. Тази увереност произтича от необикновената мъдрост на воина-светец, от решителността му да изведе народа си на спасителен бряг, на нов път, за да може да се приобщи той към достоянията на нова цивилизация, след като преодолее исторически изживяното.

След хан Аспарух, основателя на българската държава, княз Борис е втората по значение личност в пантеона на българската история. Хан Аспарух поставя българската държава върху неодолими основи. Повечето от продължителите на делото му — Тервел, Кормисош, Кардам, Крум, Омуртаг, Пресиан, споменавам само най-значителните имена — са достойни негови следовници. Но ако би тръгнал по пътя, очертан от техните мечове, княз Борис скоро би се озовал в безизходица. Пред него примамливи перспективи не биха се разкрили. Времето би изпреварило развитието на народа му. И участта му не би била друга освен участ на сляп великан. Историческите обстоятелства му повеляват подобно на хан Аспарух да тръгне по нов път.

Устоите на Симеоновия век поставят хановете Крум, Омуртаг и Пресиан. Първият, като създава нова военна организация и утвърждава международния престиж на българския воин(10), вторият с преустройството на държавата и с монументалното си строителство, третият с присъединяването към българската държава на значителна част от славянските племена от българската група в югозападните предели на полуострова. Делото на хан Пресиан по обединяването на «многоплеменния славянски народ» според израза на Климент Охридски(11), с родствените му по произход и език славянски племена в северозападните и североизточните предели на полуострова довършва синът на хан Пресиан — княз Борис.

Но това е само част от големите заслуги на княз Борис по изграждане устоите на Симеоновия век, когато през последното десетилетие на деветия и първите три на десетия век България достига до най-голяма духовнa и материална мощ. Изключителните заслуги на княз Борис към българския народ и по-специално към делото на неговия наследник княз (по-сетне цар) Симеон могат да бъдат проследени в две посоки: в създаването на предпоставки за утвърждаването на политическата самостоятелност на българската държава и в издигането на основните стожери на самобитната българска култура.

Надарен с проницателен ум, преди да пристъпи към изграждане устоите на самобитната българска култура, княз Борис осигурява на народа си така наречения от летописците «дълбок мир». В продължение на три десетилетия между 864 година, когато по времето на византийския император Михаил III (842–867) приключва българо-византийската война, и 894 когато, предизвикан от Византия по времето на император Леон VI Философ (886–912), княз Симеон е принуден да наруши мира, княз Борис стабилизира българската държава както в международно, така и във вътрешно отношение, с което допринася твърде много за преодоляване на все още съществуващите големи етнически различия между прабългари, славяни, славянизирани и неславянизирани траки(12).

Проектирано върху екрана на миналото, делото на княз Борис и на непосредствените му сътрудници се откроява пред нас като особено самобитно и величаво постижение на българския творчески дух. Върху него се крепи не само Симеоновият век, но се възмогна самобитната българска култура и славянската цивилизация като млада клонка от общочовешката цивилизация в сравнение с елинската и римската — достойна тяхна спътница в нескончаемата световна борба за хуманизъм и демокрация.

Образът на княз Борис стои в началото на това преславно поприще редом с безсмъртните ликове на славянските първоучители Кирил и Методий, за да напомня вечно, че и най-великото изобретение и най-значителният културен подвиг губи смисъл, ако не бъде свързан с човешките нужди, ако не получи широко приложение в живота.

Покръстването на българския народ и разпространяването на славянобългарската писменост на широк фронт, приобщаването й към всекидневните нужди на простонародието, са две страни на една и съща колосална акция, предприета от княз Борис при помощта на непосредствените му сътрудници в изпълнение на неговата програма за обезпечаване на народностно самоопределение и изграждане на самобитна българска култура.

Да се представят великите събития в живота на народите като низ от случайни благоприятни обстоятелства, значи да не се разбира духът на историята и смисълът на прогреса. И ако някои събития добиват особено голямо значение за историческото развитие, това се дължи, от една страна, на неизбежността им и, от друга, на влиянието на историческия момент, а не на случайност. Или с други думи казано, колкото едно събитие е по-значително, толкова зависимостта му от хода на развитието е по-голяма, затова в толкова по-малка степен то може да се дължи на случайност.

Според някои(13) Кирил и Методий не биха поставили началото на славянската писменост, ако великоморавският княз Ростислав (846–870) не бе поискал от византийския император Михаил III да му изпрати учители на славянски език. В изпълнение на възложената им мисия — според привържениците на тая теза — великите братя създават старобългарската азбука през 863 година. Княз Борис не би приел християнството — продължават те, — ако не би поел задължение за това по договора си с Византия от 864 година. Славянската писменост не би пуснала корен в България, ако великоморавският княз Светополк (870–894) под натиск на латино-немското духовенство не би прокудил Кирило-Методиевите ученици и те нe биха оцелели, та да могат да намерят прием в България и да се радват на вниманието на княз Борис.

Всъщност изнамирането на най-старата старобългарска азбука — глаголицата(14) от Кирил Солунски през 865 година(15) в манастира «Св. Полихрон», съставянето нa първите преводи(16) от гръцки на старобългарски(17) на най-необходимите богослужебни книги от двамата безсмъртни братя и учениците им, разпространяването на славянобългарската писменост в България и съседните славянски страни, християнизацията на българския народ и накрая утвърждаването на България при княз Борис и при наследника му княз Симеон като крепост на славянската култура са само отделни моменти от едно величаво събитие и нито един от тях не се дължи на случайност. Поради извършените необикновено големи опустошения на културни ценности и под въздействието на огромната дистанция от време не всички моменти на това величаво събитие могат да бъдат възстановени и изяснени, затова е твърде възможно някои от тях да останат вън от зрителното поле на изследвача, други да бъдат подценени, а трети — антидатирани. Но липсата на достатъчни исторически свидетелства още не значи случайност.

Създаването на първата славянска азбука (855), съставянето на първите преводи на богослужебни книги от гръцки на старобългарски (855–862), началото на разпространяването на славянската писменост (863), началото на християнизацията на българския народ (865) протичат в границите на едно десетилетие. Очевидно между тези събития съществува не само хронологична, но и генетична връзка.

Би ли направил наистина княз Борис такава решителна стъпка — да тласне народа си посредством християнизацията в лоното на византинизма, ако не е бил осведомен за гениалното изнамиране на своя велик съотечественик Кирил Солунски и за подготвените вече преводи от гръцки на старобългарски на най-необходимите богослужебни книги? Защото да тръгне по този път, без да осигури на народа си книга на роден език, не е значело друго освен сам да подготви добра почва за елинизирането на българския народ.

От християнизацията покръстител и покръстен очакват взаимни изгоди. Но докато византийските управници очакват посредством нея да отслабне съпротивителната сила на северозападния съсед, понеже за тях християнизация не значи друго освен елинизация — княз Борис разчита тя не само духовно да възвиси народа му, но още по-силно да го сплоти около великите идеи на единението и на народностното културно самоопределение. Понеже предусеща коварните намерения на съседа си, той изкусно лавира между Рим и Константинопол, като прибягва до помощта ту на папа Николай I (858–867), ту на патриарх Фотий (858–867, 878–886), като получава послания от втория(18) и отговори на запитванията си от първия по въпроси на християнската вяра и обществен живот(19), за да приеме накрая патронажа на Константинополската църква, понеже Константинополският църковен събор с вердикта си от 4 март 870 година признава независимостта на Българската православна църква, утвърждава нейната автокефалия(20).

При тази единствено правилна постановка на въпроса за органичната връзка между християнизацията на българския народ и създаването на славянобългарската писменост като инструмент на народностното културно самоопределение логично е да се приеме, че още преди пристигането на Кирило-Методиевите ученици в България през 886 година славянската писменост(21) прониква в страната. Трудно би се решил княз Борис в противен случай да поведе народа си към кръщелните купели.

Християнизацията на българския народ е дълъг, сложен и противоречив процес. При поставеното през 865 година начало тя продължава почти до края на Първото българско царство, но може да се предполага с голямо основание, че към свършека на деветия век по-голямата част вече е преминала в лоното на християнството. Наложена силом, докато от държавна гледна точка християнизацията се утвърждава като положително явление, от културно-историческо гледище тя създава доста комплицирани положения не само сред интелигенцията, но и в недрата на народа. Християнската догматика се сблъсква, от една страна, с дълбоко внедрения сред прабългарите култ към бога-небе, към Тангра, с неговата проста, но единна религиозно-философска концепция и, от друга, със славянското многобожие и с религиозните представи на славянизираните траки, формирани под силното влияние на елинския верски култ. На тази почва възниква верската опозиция против наложеното силом християнство, намерила израз както в анимализма, поддържан от княз Вениамин, най-младия Симеонов син, наречен от народа Боян Магесник, така и в движението, оглавено от Поп Богомил, наречено в негова памет богомилство(22) и получило широка разпространеност не само в страната, но и далеч зад нейните предели поради преосмислянето му нa социална почва.

Естествено княз Борис не е могъл да предвиди какъв отпор ще срещне християнството сред все още хетерогенните в етническо отношение народни маси. Отпорът сред някои от българските аристократи безмилостно е бил разгромен, но и да би срещнал още по-силен отпор, князът не би се поколебал да наложи християнството, не само като официална, но и като задължителна държавна религия. Към тази важна стъпка го тласка необходимостта да преодолее етническите различия и верското своеобразие, за да постави народното единение на несъкрушима основа.

Християнската максима «Един бог, един цар, един народ» в оня момент има голяма циментираща сила. Нищо по-важно тогава не съществува от единството. Никоя от трите етнически групировки не би пожелала доброволно да отстъпи от своето и да прегърне чуждото, На трите култа би могъл да бъде противопоставен само четвърти, обединяващ. Само посредством свещените книги на този нов култ било е възможно един от езиците на трите етнически групировки да бъде преутвърден като господствуващ.

И старобългарският като език на славянската групировка възтържествува не поради многочислеността на славяните, както мислят някои — броят на славянизираните и неславянизираните траки в страната не е бил по-малък от броя на включените в Борисова България славяни — а понеже получава санкцията на новата общозадължителна религия и по този начин се превръща в lingua, sacra(23), за да прерасне по-късно в културна необходимост, незаменим закрилник на народностната свяст. Това свое качество старобългарският език съхранява не само поради религиозната санкция, с която е скрепен, но и поради обстоятелството, че в ония първи десетилетия той е едновременно книжовен и говорим език. И това е голямото му предимство в сравнение с латинския език, престанал по това време да бъде вече говорим, за да се превърне постепенно в книжовен език на ограничен кръг от хора.

С християнизирането на българския народ княз Борис удържа двойна победа — веднъж в страната, дето създава основната предпоставка за решителен завой, и втори път вън от нея — с издигане международния престиж на България. При това самият той се утвърждава като държавен деец с международно значение. Въпреки решителната ориентация на княза към Константинопол папа Йоан VIII (872–882) продължава да води оживена преписка с него и да търси съдействието му(24). Удивително е как е могъл княз Борис, без да притежава необходимото образование и опитност, да кореспондира и да преговаря с такива издигнати и високообразовани личности, като патриарх Фотий и папите Николай I и Йоан VIII. Това може да се обясни само с необикновената сила както на интелекта, така и на прозрението му.

Но удивително е и друго: организаторската му сръчност. Макар начело на българската църква да застава гъркът архиепископ Йосиф и ако не всички, повечето места на низши клирици да се заемат от гърци, княз Борис остава господар на положението. Страната е разделена на седем епархии(25), начело на всяка от тях застава епископ грък, но едва ли князът допуща средището на някоя епископия да не съвпада с главния град на съответната област, да не е същевременно и седалище на областен управител, на тархан или жупан — вярно око и ухо на владетеля.

Като заповядва във всяка епархия да бъде издигната по една «бяла черква» и като привлича населението в изграждането им, князът превръща християнизацията във всенародно дело. Народът започва да гледа на молитвените домове като на свое постижение, като на своя собственост. Внушителните форми и размери на храмовете, вътрешната им украса, поразяващият въображението ритуал, песнопенията и проповедите, макар и не винаги на говорим народен език, са причина хората от народа постепенно да отвърнат поглед от мрачните капища на прабългарите, от свещените скали и дървеса на славяните(26). Особено внушителен е главният храм в Плиска, дето се намира и седалището на българския архиепископ.

С течение на времето християнизацията променя дотогавашния начин на живот на българския народ, дава отражение не само върху мисловността и идейния свят, но и върху бита на българина. Строителството на черкви и манастири, тяхната украса създават нови професии, нови занаяти — зидарство, каменарство, резбарство, зография, медникарство и други. Започват да се развиват, макар и сред по-ограничен кръг труженици, и изкуствата, свързани със създаването на старобългарската книга: изработването на материали за писане — пергамент и разнообразни мастила, на подвързия и украса — лицеви кожи, обковки и застежки.

Промените в бита също дават отражение в икономиката. Създават се във връзка с това нови занаяти. В празник около черквите започват да стават пазари. Там предприемчиви занаятчии, като заменят излишните им предмети с други, поставят начало на търговския обмен. Постепенно влизат в обращение като средства за обмяна и късове от благородни метали и дори византийски златни монети, попаднали в ръцете на Борисови пратеници при пътуванията им до Константинопол или засвоени по друг начин.

Какво значение отдава княз Борис на духовниците българи, колко вълнуваща и тревожна е била мисълта му за национализация на българската църква, върху която не само в оная епоха, но и векове по-късно пада грижата за просвещаването на народа, става ясно от посланието му до патриарх Фотий. Като му изпраща група млади българи, князът го моли да ги повери на грижите на някой опитен духовник, за да ги подготви за предстоящото им поприще. Наскоро след това патриархът го уведомява, че ги е поверил на грижите на учения монах Арсений. Княз Борис и патриарх Фотий разменят послания през 878 година, наскоро след като видният константинополски духовник и дипломат е възстановен на патриаршеския трон. Имаме всичкото основание да мислим, че в Константинопол на учение не е заминала само една група и че там през следващите години са изпратени и други млади българи, решени да се посветят на духовното поприще.

Но като вземем в съображение добрите отношения между княз Борис и великоморавския княз Светополк, можем да допуснем, че ревностният радетел за независима българска църковна йерархия и за самобитна родна култура е пратил ученици и при епископ Методий в столицата на Великоморавия Велехрад. Закрилник на епископ Методий, същевременно твърде разположен към княз Борис, е папа Йоан VIII, в чийто диоцез по онова време се намира Великоморавия. Той едва ли е възразил срещу използуването на подобна възможност. Защото ако духовните питомци на княз Борис биха могли да усвоят във византийската столица гръцки, за да превеждат както би следвало богослужебните текстове на славянобългарски, те биха могли да усвоят отлично славянобългарската грамота само в школата на епископ Методий във Велехрад.

Около 882–883 година, както е видно от Пространното житие на Методий Моравски, прославеният славянобългарски първоучител посещава византийската столица по покана на василевс Василий I (867–886). «И като похвали учението му — разказва житиеписецът, — василевса задържа от учениците му свещеник и дякон с книги...» Някои обясняват тази постъпка на Василий с желанието да зарадва своя царствен съсед княз Борис, с когото по онова време той разделя изгодите от установения между двете страни «дълбок мир». Други са на мнение, че княз Борис навярно се е срещнал със славянския първоучител Методий, провъзгласен още през 874 година за моравски архиепископ. Така или иначе, пряк или косвен, контактът между тях е напълно възможен, защото нито българското сърце на архиепископ Методий би могло да остане безучастно към съдбата на съплеменниците му, нито княз Борис би отминал, без да използува тази възможност, за да укрепи още повече делото на своя живот.

Борбата за укрепването на славянската писменост преминава през много перипетии. Израз на волята за културно възмогване на славянството, тази борба е преплетена най-тясно с историята на българския народ и не само понеже основоположниците на славянската писменост са от български произход(27), но защото е изразена посредством словното богатство на старобългарския език, утвърдил се като гранитна основа на писмеността в страните, следващи славянската кирилска традиция(28).

Поради редица причини, след като полагат основите на славянобългарската писменост, Кирил и Методий са принудени да работят извън пределите на отечеството си. Като най-важна причина за насочването им към славянския северозапад следва да бъде посоченo усилието на патриарх Фотий да ги откъсне от оная почва, дето семената на тяхното слово биха дали най-обилна жътва — собствената им родина България. Това обстоятелство забавя внедряването на славянобългарската писменост на родна почва, но в замяна на това допринася за разпространяването й сред славянските народи, за утвърждаването й като неразрушима основа на създаващата се славянска цивилизация.

Необходимо е да изтекат три десетилетия от 855 година след изнамирането на първата старобългарска азбука до 886 година, когато след изгонването им от Великоморавия оцелелите Кирило-Методиеви ученици поемат път към България, за да узреят напълно плодовете на безсмъртното дело, създадено от незабравимите братя Кирил и Методий.

Отглеждането на първите плодове на Кирило-Методиевото дело предполага не само титанични усилия, но и мъжествена идейна борба с привържениците на реакционната триезична теория(29). Важен етап от тази велика борба е моралната победа, удържана от Кирил Солунски на диспута с римокатолически духовници през 868 година във Венеция. Тогава прозвучават тези огнени слова, за да не заглъхнат никога:

«Не пада ли дъжд от бога за всички еднакво и слънцето също тъй не грее ли над всички? Не дишаме ли въздух еднакво всички? И защо не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате всички други народи и племена да бъдат слепи и глухи?...»(30).

Кирил Солунски умира в Рим през 869 година, а Методий Моравски — шестнадесет години по-късно, през 885 година, във Велехрад, но победата над враговете на демократизирането на културата, на правото на духовно самоопределение е спечелена, хвърленото от тях семе пада на добра почва и дава обилен плод.

Епохалното дело на двамата братя намира осъществяване в решителността на учениците им да изпълнят докрай завета на учителите си и да преумножат първите плодове. И така от учител на ученик в продължение не само на десетилетия, но и на столетия крепне традицията на създадената от тях нова култура.

Неин разсадник става България. Прокудени от Великоморавия през април 886 година най-личните Кирило-Методиеви ученици Горазд, Климент, Наум, Сава и Ангеларий се отправят към България. «Те закопнели за България — (разказва се в Пространното житие на Климент Охридски(31), — за България си мислили и се надявали, че България ще им даде успокоение.» Този израз е още едно потвърждение на мисълта за органичната връзка между Кирило-Методиевото дело и творческите усилия на княз Борис.

Но в България през май същата година се озовават само трима от най-личните ученици на Кирил и Методий: Климент, Наум и Ангеларий. Последният скоро е покосен от смъртта, остават само Климент и Наум(32) и върху тях княз Борис обляга изграждането нa славянобългарската култура. По това време навярно той вече разполага и с друга дейци на този фронт, но между тях Климент и Наум изпъкват както поради учеността, така и поради опитността си.

Мъдър държавник, княз Борис е същевременно и ненадминат организатор на културния живот. За да възтържествува като предпоставка за духовното възвисяване на народа, в оня момент християнизацията не разполага с друго средство освен с преумножаването на славянобългарските книги. Само по този начин е било възможно да се създаде славянобългарската интелигенция и старобългарският език да зазвучи като майчина песен, за да спечели завинаги сърцата.

Идеята да бъдат създадени две главни средища на славянобългарска просвета, да бъдат изградени две основни огнища на културен живот — едното в Североизточна България отначало с център преславския манастир «Св. Пантелеймон», а другото в Югозападна България с център отначало град Девол(33), е още едно свидетелство за държавническата мъдрост на княз Борис. Пренесени в началото на десетия век, едното в Преслав, а другото в Охрид, двете главни огнища(34) на славянобългарската просвета правят ценни приноси за културното възмогване на страната и за консолидацията на младата славянска цивилизация. Начело на едното княз Борис поставя Наум, а на другото Климент — и двамата непосредствени ученици на великите братя Кирил и Методий — и по този начин, като се създават условия за укрепването на старата традиция, България се превръща в хранилище на свещените Кирило-Методиеви завети, става люлка на славянската писменост.

Книжовните огнища в Преслав и Охрид едва ли са били единствените. По-ограничени по обсег и по творчески възможности книжовни огнища вероятно възникват и в епархийските центрове. Те противодействуват на византинизма през първите години след 886, когато броят на книжовниците от славянобългарски произход е все още малък. С достатъчно основание може да се допусне, че културно-просветни центрове освен около Преслав и в град Девол са били създадени още през Борисово време и в Дръстър, Плъвдин, Средец, Брегалница и Проват(35).

След първия подем славянобългарската писменост получава нов тласък през следващата 887 година, когато в Плиска пристигат от Константинопол група по-млади Кирило-Методиеви ученици, продадени като роби във Венеция през трагичната 886 година при разгрома на славянското дело във Великоморавия и откупени от византийски сановник. Начело на тази група стои презвитер Константин, един от видните по-млади Кирило-Методиеви ученици. С тях в Плиска след деветгодишен престой в Константинопол се завръща и черноризец княз Симеон.

При тази нова струя от свежи сили княз Борис би могъл да снеме вече от плещите си част от огромния товар. Започнал през 887 година строежа на манастира «Св. Пантелеймон» в местността «Патлейна»(36) в близост до укрепения лагер Преслав, след като настанява в него книжовниците от Преславското културно-просветно огнище начело с презвитер Наум, две години по-късно, изнурен от непосилен труд, той решава да абдикира в полза на своя първороден син Владимир(37), да се замонаши и да се оттегли в основания от него манастир, намиращ се на около един ден преход с кон от столицата Плиска. Там вече са се оттеглили, след като се замонашват, братята му Гавриил и Докс.

Когато любителят на старините премине Омуртаговия мост над древната Тича и приближи към местността «Патлейна», обзема го свещен трепет. Озовал се пред хълма, дето някога се издигал манастирът «Св. Пантелеймон», струва му се, че през гъсталака от преплетени клони ще се мерне някоя от сенките на великите посветени, прекарали тук живота си в бдение над свещените писмена. Но вместо това друго чудо поразява въображението му.

Разрушен от нахлулите в този край през 895 година унгарски наемници и след оттеглянето им възстановен, манастирът «Св. Пантелеймон» отново е разрушен през 971 година, когато Източна България пада във византийско робство. Отново възниква из пепелищата, за да бъде отново поруган, разграбен и разрушен от османските завоеватели в началото на XV век. След това трето раждане и трето погребение започва ерата на неговото безсмъртие. Тъй ревнива към непреходните ценности, природата заключва в недрата си останките от тази светиня, за да ги съхрани за вечни времена. Затрупани с пръст, покрити с дебел слой от изгнила шума, руините бавно потъват в земята, изчезват от погледа. Но, за да ги запази още по-добре, великата майка хранителка природата ги покрива с обилна растителност. Из нея постепенно израства китна липова гора.

След като става пълновластен разпоредник с държавните съдбини, княз Владимир започва да се отклонява от бащините завети. Постепенно той попада под влиянието на шепа прабългарски аристократи, за които миналото има по-голямо значение от сегашното, за които идеята за единение между прабългари, славяни и пославянчени траки е ненавистна и които копнеят за реставрация и за хегемония на прабългарския елемент. При това княз Владимир се опитва да направи завой и в традиционната външна политика, следвана от баща му. През 892 година той сключва съюз с германския крал Арнулф (887–899) в ущърб на Великоморавия, дето славянската култура вече е дала първите си плодове. Този съюз улеснява домогванията на Западната църква, застрашава развитието на славянската цивилизация.

При все по-силно изявяващата се реакция срещу християнството отстрана на княз Владимир и обкръжението му черноризец княз Борис-Михаил не е могъл да остане безразличен. Спуснал се като хала от манастира «Св. Пантелеймон» на североизток към Плиска, той застава начело на верните на заветите му боляри от прабългарски и от славянски произход, разгромява изменниците, сваля от престола своя първороден син Владимир и издига като владетелен княз третото си чедо Симеон.

Разразилите се през паметната 893 година събития са причина за извършването на няколко важни промени от съществено значение за консолидирането на българската държава като крепост на славянизацията и на славянобългарската писменост — тези две неразделими страни на епохалното княз Борисово дело. Свалянето на княз Владимир от престола създава възможност за унищожаването на видимите останки от обществения строй на прабългарите и на паганизма.

За да няма връщане назад, княз Борис се разпорежда да бъде свикан в Плиска(38) Народен събор, дето се вземат важни решения. На събора е потвърдено детронирането на княз Владимир(39) и възцаряването на престола на българските владетели на двадесет и осем годишния княз Симеон след тържественото му освобождаване от монашески обет. За да бъде преодоляно веднъж завинаги влиянието на прабългарската аристокрация, решено е престолнината на държавата да бъде преместена от Плиска в Преслав(40). Независимо от всичко друго това открива възможност княз Борис-Михаил да наблюдава от килията си в манастира «Св. Пантелеймон» живота в новата престолнина и в случай на опасност да се притичва своевременно в помощ на княз Симеон. Решено е още на събора старобългарският език, езикът на свещените книги, да бъде обявен за официален език не само в църквата, но и в държавата. Това налага постепенната замяна на гръцкия език не само в богослужението, но и в държавната документация. Разбира се, поради липса на достатъчно грамотни люде при провеждането на тази реформа наследникът на княз Борис среща редица затруднения. При все това тя се провежда неотклонно и по този начин идеята на Симеоновия баща за обнародностяване на българския културен живот започва да се осъществява.

Идва момент, когато князът-монах отново свлича бранните доспехи, сваля диадемата от челото си, навлича монашеското одеяние и отново се усамотява в манастира «Св. Пантелеймон», а черноризец княз Симеон по сполучливия израз на германския хронист Лиудпранд(41) — преминава от тихия манастирски покой в бурния светски живот. Но след като поверява кормилото на държавния кораб в здрави ръце, княз Борис-Михаил едва ли престава да се интересува напълно от държавните дела.

В петата част на така наречените «Фулденски анали»(42) се загатва за участието на княз Борис-Михаил във войната с унгарците през 895 година. Едва ли княз Симеон обявява война на византийците през предходната 894 година, без да се допита до баща си. Присъствието на стария воин — черноризец в държавните дела и в културния живот на страната се чувствува до края на живота му — 2 май 907 година, когато издъхва на седемдесет и пет годишна възраст. Издигането на Климент Охридски за «пръв епископ на български език», на Константин Преславски като епископ и цялата разностранна дейност на княз Симеон между 896, след сключването на мира с Византия, и 907 година, когато княз Борис-Михаил умира, протича под бдителния поглед на стария княз-черноризец.

Успехите си като държавен деец и като ръководител на културния живот в страната княз Борис едва ли би могъл да извоюва, ако не е имал верен поглед за значението на икономиката. Утвърденият от него «дълбок мир» (864–894) му създава възможност да проведе важни реформи в държавата и да подготви утвърждаването на България като европейска страна. Но това княз Борис едва ли би успял да осъществи, ако не би обърнал достатъчно внимание на стопанските ресурси.

По онова време България вече се налага като важно звено в търговията между Изтока и Запада, Но освен доходи от транзитна търговия страната има и доходи като доставчик на Византия на селскостопански произведения: жито, добитък, коне, сурови кожи, лен, вино, восък, мед. България тогава доставя и сол на някои западни страни от солниците около река Тиса в северозападните предели на огромната Борисова държава.

Добрите доходи дават възможност на княз Борис да разгърне значително по размери строителство. Най-значителен дял в строителната програма на княз Борис заема строежът на черкви и манастири като опора на християнизацията и на славянобългарската писменост. Какъв е размахът на този род строителство, може да се съди по запазените руини на култови сгради от тази епоха. Между тях с импозантността си изпъква Голямата базилика в Плиска(43). Нейните очертания са жив израз на величието на княз Борисовата епоха, красноречиво свидетелство за културния подем в онова време и заедно с това достоен предшественик на културните постижения през следващите десетилетия, раздвижени от творческата енергия на княз Симеон.

Поискаме ли да синтезираме най-характерните черти на княз Борис като непосредствен предходник на своя велик син, като един от най-дейните създатели на предпоставките за утвърждаването на Симеоновия «Златен век», трябва да изтъкнем преди всичко неговата способност да вижда далеч в бъдещето. Завоеванията му на велик реформатор не са възможни без тази способност.

Необикновеното му прозрение го прави тъй мъдър при преценката на историческите обстоятелства, толкова уверен при вземането на важни решения. Гениалният му усет нито веднъж не го измамва относно посоката на развитието, а творческата му интуиция никога не му изневерява. Ако необикновено силното му прозрение го сближава с хан Аспарух, основателя на българската държава, държавническият такт го сродява с цар Иван Асен II (1218–1241), по разностранност на интереси, по решителност и по твърдост при провеждането на важни решения може да му съперничи само един — собственото му чедо Симеон Велики. Защото единствен той е достоен да бъде продължител на неговото епохално дело.

При все това налага се изрично да се подчертае: като цялостна, завършена, монолитна личност с многостранни интереси и с несломима воля да следва предначертания път, начинателят на «Ден втори» в българската история е без съперници. Затова и заслугите му за културно-историческото развитие на българския народ са тъй значителни.

Младини

Симеон Велики се ражда през паметната 865 година, когато с покръстването на княз Борис и на приближените му се открива ерата на християнизирането на българския народ. В съвпадението на тези две събития романтично настроените любители на старината и на поетичните легенди търсят да открият първопричината на изключителната историческа съдба на царствения младенец, но в тях съвременно мислещият човек не вижда друго освен закономерна проява на развитието. Ако християнизацията се налага на българския народ по силата на необходимостта — нямало е друг път за него да влезе в семейството на културните европейски народи — излизането на историческата сцена на такава изключителна личност, като Симеон Велики, е също логическа последица на развитието, то е толкова неизбежно, колкото е неизбежно махалото да достигне крайната точка на очертаната от него дъга.

Благодарение на записаното в така нареченото Чивидалско евангелие(44) известно става родословието на княз Симеон в общи черти. Баща му княз Борис има двама братя — Гавриил и Докс — и една сестра Мария. За нея легендата разказва, че тя първа събудила интерес у брата си към християнството. От съпругата си Мария княз Борис има четири сина — Расате (получил кръщение под името Владимир), Гавриил (прабългарското му име не е известно), Симеон и Яков, и две дъщери — Евпраксия и Ана. Расате-Владимир е десетина години по-стар от брат си Симеон и вероятно е роден около 855 година. Между него и Гавриил вероятно е мястото на замонашената пo-късно Борисова дъщеря Евпраксия (Пракси). Ако Гавриил се ражда около 860 година, втората Борисова щерка Ана вероятно е родена около 863 година. Най-младият Борисов син Яков навярно е роден около 868 година.

Понеже липсват каквито и да било сведения за втория и за четвъртия Борисови синове Гавриил и Яков, допустимо е те да са починали в крехка възраст. Това до известна степен обяснява защо през кризисната 893 година, когато първородният Борисов син е детрониран като владетелен княз, изборът на бащата пада не върху втория, а върху третия син Симеон. Ако Яков бил жив по това време, присъствието му би било засвидетелствано по някакъв начин.

Първите четири деца на княз Борис: Владимир, Евпраксия, Гавриил и Ана, се раждат по време на езичеството като официална българска религия. Това налага да бъдат покръстени през 865 година и да получат християнски имена. Симеон се ражда в близост до събитието — наскоро преди или след него, затова е приобщен направо в лоното на християнството.

Издънка на бележит род, на династия, чието начало поставя през 803 година хан Крум, княз Симеон ревниво пази старите дворцови традиции. Сведения за продължения от него стар род се черпят не толкова от домашни, колкото от чужди извори(45). Поискаме ли да хвърлим мост между коляното на княз Борис и продължителите на неговия род, трябва да спрем вниманието си и върху Симеоновите наследници. Тогава мястото на Симеон Велики ще се очертае още по-ясно.

Поел през тревожната 893 година държавното кормило, младият княз, довчерашен черноризец, трябва да направи още една решителна крачка, да се задоми, за да осигури наследник на престола, да обезпечи правата на династията. Така повеляват държавните интереси, такова е и желанието на стария княз. Първия си брак Симеон сключва, ако не в края на 893, то в началото на 894 година. Вероятно негова съпруга става не някоя византийска принцеса — придворните византийски хронисти не биха пропуснали да отбележат този факт, — а като баща си той сключва брачен съюз с щерката на някой влиятелен славянски племенен вожд, за да заякчи по този начин още повече съюза между прабългари и славяни.

Първородният Симеонов син Михаил се ражда навярно около 895 година по време на драматичната борба с унгарските нашественици, когато младият владетел е изправен пред първото си изпитание. Дали защото Михаил се провинява тежко пред баща си или отрано показва склонност към уединение и монашески подвизи, но още като юноша той се замонашва и по този начин излиза извън сферата на държавния живот. Ако се вярва на анонимния византийски хронист, познат под името Продължител на Теофан, след смъртта на баща си и независимо от брат си Йоан, Михаил вдига бунт срещу своя по-млад еднокръвен брат цар Петър, но преди бунтът да отбележи някакъв успех, черноризец княз Михаил умира. Останалите без водач бунтовници се пръскат. Михаил, изглежда, се подвизава като инок в някой западнобългарски манастир.

Понеже първата Симеонова съпруга (името й не е известно), умира след като дава живот на Симеоновия първенец, вероятно около 898 година младият владетел сключва втори брак с Мария Сурсувул, сестра на дворцовия сановник Георги Сурсувул, играл видна роля и по времето на цар Петър. От този брак се раждат: около 900 година бъдещият български цар Петър I (927–969), около 903 година княз Йоан, около 906 година дъщеря с неизвестно име и около 910 година най-младият Симеонов син княз Вениамин, наречен от народа поради изявените от него противохристиянски настроения и склонност към чудесното Боян Магесник(46).

Детството си княз Симеон прекарва в Плиска. След смазването на противохристиянския бунт в годината на покръстването, когато княз Борис е обвинен от привържениците на прабългарския култ, от фанатизираните староверци, че е дал на народа си «лош закон»(47), след избиването на петдесет и двама души прабългарски аристократи заедно със семействата им, в престолнината настъпва затишие. Симеон расте, без да подозира пред какви сложни проблеми и пред какви големи трудности е изправен баща му. Но докато пред погледа му се разгръща грандиозно строителство — започват да се издигат в Плиска първите величествени култови сгради — ухото му се прехласва от легендарните разкази на престарели воини, на народни певци за подвизите на великите прадеди, за Аспарух, Тервел, Крум, Омуртаг и дядо му Пресиан. Недалеч от Плиска е Мадара с величествения конен релеф, изрязан високо в скалите, с останките от древни строежи, и капища. На запад от Мадара в пазвите на Стара планина е скътан проходът Сидира(48), дето от хан Крум пpез 811 година е разбит, пленен и обезглавен византийският император Никифор I Геник. Всичко тава поражда у момчето силни чувства, възбужда поривите му за подвиг, за да се изправи не след дълго пред идеята за спасението, внушена му от дворцовите проповедници и изповедници, но и при най-силното съмнение поривът към героизъм, стремежът да тръгне по пътя, разчертан от меча на великите му деди, излиза победител.

Дали понеже забелязва у третия свой син освен интерес към героичното минало и любов към знанието или по други съображения, княз Борис решава да му даде високо образование. Макар да липсват изрични сведения за това, предположението, че владетелят тъкми третия свой син за български първосвещеник, за глава на независимата българска църква не е лишено от основание. Решителен привърженик на идеята за независимост на българската църква, княз Борис не се отнася с безразличие към обстоятелството в чии ръце ще бъдат поверени съдбините й, когато настъпи момента на освобождаването й от чужда опека. Византийската история му дава достатъчно примери за издигането на близки родственици на владетеля (братя или синове) на най-високото стъпало на църковната йерархия, на двата трона — на светския властелин и на първосвещеника — да се крепят взаимно.

Гръцки език навярно Симеон започва да учи още в Плиска, след като влиза в подходящата по тогавашните разбирания възраст за учение. Учител по гръцка грамота навярно му става някой от византийските мисионери, разпространители на християнството в страната. Получава ли по това време той и елементарни познания по славянска грамота, не е известно, но колкото слаба да е тогава дифузията на славянската писменост в България, проникналите първи кълнове не са могли да не развълнуват дворцовите кръгове и да не пробудят интерес у малкия Симеон.

В оная епоха по стечение на ред благоприятни исторически обстоятелства столицата на съседна Византия, Константинопол, се утвърждава като едно от най-значителните средища на световната култура. Мост между две морета и три континента, звено между Изтока и Запада, след завладяването на Рим от варварите (476) и на Александрия от арабите (642), Константинопол се утвърждава като «втори Рим», добива слава на световен град колкото поради съсредоточените в него бележити паметници на гръко-римската култура, толкова и поради настъпилия разцвет в духовния живот на Византия между седми и четиринадесети век(49). Каквото е Вавилон по времето на Семирамида (или Шамурамат), каквото е Атина по времето на Перикъл, Рим — по времето на Октавиан Август и Александрия по времето на Птолемей I и Птолемей II, такова е Константинопол по времето на четирите най-значителни византийски династии: Исаврийската (VIII–IX в.), Македонската (IX–X в.), Комниновата (XI–XII в.) и Палеоложката (XIII–XIV в.)(50).

Когато през 878 година умира патриарх Игнатий (847–858, 867–878), отново на този важен пост е издигнат бившият патриарх Фотий. Низвергнал го от патриаршеския трон при идването си на власт василевс Василий I (867–886) е принуден да потърси помощта му при уреждане на сложните отношения с римския папа. Фотий е за политическо и културно разбирателство с българите. Разположението му към княз Борис е искрено. По молба на българския владетел и поради застъпничеството на патриарха пред императора — невръстният княз Симеон е приет на учение в прочутата Магнаурска школа(51) в Константинопол, дето се учат децата на императора, на неговите близки родственици и на най-влиятелните дворцови сановници и дето не само е учил, но е бил и преподавател Кирил Солунски през четиридесетте и петдесетте години на деветия век до постъпването в манастира «Св. Полихрон» в планината Олимп(52) при брата си Методий.

На учение във византийската столица княз Симеон се отправя или в края на 878, или в началото на 879 година, когато е около тринадесет-четиринадесетгодишен. Настанен на пансион в двореца Магнавра, дето се помещава и школата, той едва ли има възможност да се среща често с българските младежи, поверени на грижите на учения монах Арсений в манастира «Св. Мамант», за да ги подготви за бъдещи духовници.

Доста малко се знае за следването на княз Симеон в Магнаурската школа. Някои хронисти наистина изтъкват, че там той бил изучавал «красноречието на Демостен и силогизмите на Аристотел», но това не е достатъчно. Без да приобщава питомците си към съкровищата на гръцката поезия, понеже това не влиза в нейните задачи, школата им дава отлично хуманитарно образование, подготвя ги всестранно (ἐγϰύϰλιος παιδία). Освен усвояването на Свещеното писание(53), на богословските дисциплини (омилетика, патристика, литургика, църковна история и др.), в школата се изучават всички познати някога науки, наречени по стара памет «седем свободни изкуства» (Septem artes liberales), в два курса: тривиум (граматика, диалектика и риторика) и квадривиум (аритметика, геометрия, астрономия и музика). Наред със съчиненията на видни християнски богослови там се изучават и произведенията на някои бележити старогръцки философи и оратори, като Платон, Аристотел и Демостен.

Ръководител на Магнаурската школа по времето, когато княз Симеон учи в нея, е патриарх Фотий(54). Той предава математика, логика, диалектика и омилетика. Рационалист, поклонник на Аристотел, противник на вярата в предопределението, Фотий внушава свободолюбиви мисли на питомците си. Съставеният от него енциклопедичен сборник «Мириобиблион»(55), съдържащ резюмета на ценни произведения на античната философия и наука, е настолна тяхна книга и им открива прекрасни възможности за приобщаване към богатото философско и научно наследство на Античността. Но като приема философското наследство на Античността и като се обляга върху рационализма на Аристотел, Фотий същевременно гледа с недоверие на античната поезия, понеже тя отчуждава духа от повелите на християнството. Според него само Писанието трябва да вълнува въображението на християнина и да го вдъхновява. Не случайно рационализмът на патриарх Фотий по-късно намира дълбок отзвук сред писателите от Симеоновия кръг. Несъмнено е силното влияние, упражнено върху тях от Фотиевия ученик княз Симеон.

Дали по-младият съвременник на патриарх Фотий, видният византийски философ и дипломат Леон Хиросфакт (840–920), участник в три дипломатически византийски мисии в България (895–896, 900 и 904), е бил преподавател в Магнаурската школа, не се знае, но това не е изключено, понеже влиянието му върху някои нейни възпитаници е твърде силно. Между тях на първо място трябва да бъде поставен Симеоновият връстник, първородният син на василевса Василий I, бъдещият император Леон VI, наречен Философ(56).

Двамата връстници, съученици в Магнаурската школа и утрешни владетели, единият син на византийския император, а другият на българския владетел, Леон и Симеон, се очертават още на младини като представители на два светогледа. Докато Симеон се изявява като привърженик на рационализма, Леон отрано се увлича от мистика и спиритуализъм. Това дава повод на българския владетел да се надсмива над него в едно от писмата си до дипломатическия му пратеник в България през 895 година Леон Хиросфакт(57).

На тази почва още на младини настъпва охлаждане между двамата. За това допринасят не малко и подчертаните симпатии и предпочитания на ръководителя на школата патриарх Фотий към българския княз. При формирането както на светогледа, така и на характера си Симеон изпитва силното влияние на патриарх Фотий. С поведението си към папата Фотий му дава и добър пример за изпълняването на отечествения дълг.

Заедно с Леон, първородния син на император Василий I, в школата учат и неговите двама братя — Стефан (868–893), сетнешен константинополски патриарх, и необузданият Александър (870–913), издигнат формално за съимператор през 879 година заедно със своя по-стар брат Леон, но не тази титла, чието значение той още не съзнава, а неговият сприхав характер е причина да се държи високомерно с някои от съучениците си, между които е и по-възрастният от него с пет години български княз.

По време на пребиваването си в Константинопол бъдещият български владетел навярно установява връзки и с Арефа Кесарийски (860–932), по-късно епископ на Кесарея, поклонник на Аристотел, ученик на патриарх Фотий и противник на Леон Хиросфакт заради увлечението му към античната поезия и мистицизма, автор на злъчния памфлет «Хиросфакт или ненавистник на чародейството»(58).

Влиянието на патриарх Фотий върху княз Симеон е огромно. Освен любов към античната рационалистична философия, прославеният кириарх и ерудит му вдъхва и любов към обаятелното слово на бележития църковен оратор и учен богослов Йоан Златоуст. Като събужда наред с това у него интерес и към положителните знания на своето време, Фотий допринася твърде много за всестранното му развитие. Разбудил пред него тайните на византийската теократична система, Фотий му разкрива и скрития механизъм на византийския обществен строй и на византийската държавна машина, запознава го със секретите на средновековния автократизъм. Ревностният ученик, довчерашният варварин, обхванат от страст към знанието, както по-късно за него пише патриарх Николай Мистик, е честит да чуе от устата на учителя си най-голямата похвала към чужденец, прозвучала под купола на двореца Магнавра — наречен е от него «емиаргос» — полугрък.

Пребиваването на княз Симеон в Константинопол не дава отражение само върху неговия интелект. Световният град му въздействува не само със скритите, с духовните, но и с явните, с материалните си съкровища, както и с натрупания в него от столетия богат жизнен опит. Бъдещият владетел опознава освен величието и слабостите на византийската столица, надниква в противоречията на византийското общество и зад пищната церемониалност, зад външния блясък, съзира доста от слабостите на византийската политическа система.

Свързан с младостта му, с най-съкровените му пориви, след като приобщава завинаги сърцето му към духовните си достояния, към несметните си богатства, Константинопол се утвърждава в съзнанието му като мярка и критерий, превръща се в мечта. Ще дойде време, когато младежката мечта и аспирациите на владетеля, търсещ брод за народа си към бъдещето, ще се слеят в огнено зарево, очертаващо посоката на заветната цел както на владетеля, така и на предвожданите от него воини.

Силните впечатления, добити от монументалните сгради около площада, «Августеон» — дворци и молитвени домове — от тържествените служби в храма «Св. София», от игрите в хиподрома, от произведенията на древното изкуство по стъгдите на града, дълго време не му дават покой в тясната килия на манастира «Св. Maмант»(59), дето след като през 885 година завършва Магнаурската школа, в изпълнение на бащиното си желание се замонашва. Открива се нова глава в битието му. Предстоят му нови и по-значителни изпитания. Трябва основно да усвои богослужебния ред, да изучи църковните устави и канони, да се проникне от мъдростта на отците на църквата Василий Велики, Атанасий Александрийски, Григорий Богослов, Йоан Златоуст и на продължителите на тяхното дело, а наред с всичко това да усвои и тайните на книгописното изкуство(60).

В манастира «Св. Мамант» черноризец княз Симеон има възможност да се среща освен с учени иноци и с монаси с трагична съдба. Едни от тях са от царско потекло. Принудени силом да приемат постригване, те са заключени тук, за да не стряскат съня на честолюбивите си родственици. Други се озовават тук, след като без време слизат от високите стъпала на църковната йерархия. Приобщен към този външно еднообразен свят, към това царовище на смирението, младият монах има възможност да опознае живота на империята и откъм опаката му страна.

Когато през 886 година Василий I умира и мястото му на престола на византийските василевси в Свещения и богохраним дворец заема Симеоновият съученик и връстник Леон VI, наречен от придворните ласкатели Философ, животът в манастира «Св. Мамант» дълбоко е смутен. Една от първите акции на новия повелител е да низвергне от патриаршеския трон прославения Фотий и да утвърди там своя осемнадесетгодишен болнав брат като константинополски патриарх под името Стефан I. Фотий е изпратен на заточение в родовото си имение в Анатолия(61), дето след пет години умира. Отмъщава ли си нововенчаният василевс за пренебрежителното отношение на някогашния си учител в Магнаурската школа, или иска да закрепи положението си, князът черноризец от манастира «Св. Мамант» не знае, но тази постъпка засилва още повече недружелюбието му към ромейския властелин.

По значителност на събитията 887 е една от важните години в живота на българския народ. През тази година се решава окончателно въпросът за преосмислянето на християнизацията като обединяващ култ. След завръщането на оцелелите Кирило-Методиеви ученици в България се създават основните предпоставки за развитието на родна почва на славянобългарската грамота. Поставено е началото на двете главни културно-просветни огнища в страната, едното под ръководството на презвитер Наум в манастира «Св. Пантелеймон» край Преслав и другото под патронажа на презвитер Климент в град Девол. Тези две събития имат огромно значение за формирането на единна материална и духовна култура и за създаването на единно народностно съзнание, за доизграждането на българската народност.

Заедно с намиращата се на учение в Константинопол група млади българи княз Симеон е призован да се завърне в родината си, за да приобщи усилията си към бащините при разгръщането на движението за славянизация на културния живот. Липсват каквито и да било сведения за дейността на княз Симеон след завръщането му в България от 887 до 893, когато е издигнат за български владетел. Като имаме предвид неспокойния му нрав, буйния му темперамент, трудно бихме могли да си го представим като смирен монах, усамотил се в манастира «Св. Пантелеймон». Навярно до абдикирането на княз Борис през 889 година в полза на първородния Владимир княз Симеон живее в Плиска и се подвизава като съветник по културни въпроси на стария княз. Понеже е още твърде млад и няма административен опит, княз Борис не се решава да го издигне като свещеноначалник на независимата българска православна църква. Освен това подобна стъпка би влошила отношенията му с Византия, би настроила всички византийски мисионери в страната против двореца, а в оня момент на преход и на зреене това не е желателно. Затова след като абдикира и се оттегля в манастира «Св. Пантелеймон» под името черноризец Михаил, бившият владетел взема със себе си младия инок Симеон.

През тези четири дълги години, прекарани в интелектуален труд и в самота, княз Симеон изгражда характер, укрепва волево, утвърждава се като самобитна индивидуалност, като силна личност. Ако презвитер Наум, ръководителят на Преславското книжовно огнище, с богатия си опит, с високите си добродетели допринася за възвисяването на интелектуалното му същество, баща му черноризец княз Борис-Михаил му помага да се създаде като цялостна личност, да добие поглед върху историческия момент.

Баща и син внимателно следят събитията в Плиска. Първоначалните съмнения на стария княз-монах спрямо наследника му на престола постепенно се превръщат в увереност, ала той не бърза. Необходимо е идеята за необходимост от решителна промяна да узрее и у верните на заветите му боили и славянски вождове. През това време той грижливо подготвя Симеон като заместник на брата си Владимир.

В някои исторически извори низвергването на княз Владимир от престола е представено само като проява на бившия владетел княз Борис, в други(62) като дело само на княз Симеон. Вън от всяко съмнение двамата действуват задружно, авторитетът на единия се допълва от енергията на другия. На извършената промяна не може да се гледа като на обикновен дворцов преврат, а като на крупно историческо събитие. Затова то се посреща с одобрение не само отстрана на верните на стария княз вождове, но и отстрана на народа. Историческото значение на извършената промяна не се състои в отстраняването на опасността от реставрация, а в преодоляването и на последните пречки за укрепването на християнизацията и на славянизацията като опора на държавната независимост и на самобитната българска култура.

Като опитен държавник княз Борис не се задоволява само с извършената промяна. За да заздрави разклатеното положение във върховете, той прибягва до санкцията на Народния събор, на най-авторитетния според тогавашните разбирания форум. Детронирането на княз Владимир става през лятото, а Народният събор (старобългарски съньмь) се събира през есента на 893 година.

В тронната зала на големия дворец в Плиска, позовани от близо и далеч, пристигат прабългарски боили, славянски вождове, областни управители, висши духовници, старейшини и родоначалници. В дълбочината на залата празен се възвисява престолът. В настъпилата тишина към него се насочват княз Борис с диадема на чело и багреница на плещи, княз Симеон в дългополо расо и архиепископ Георгиос(63) в богослужебно облачение.

След кратка молитва, като отрязва снопче коса в знак, че го разстригва и че го освобождава от монашески обет, архиепископът сваля от раменете на княз Симеон монашеското расо и откачва от врата му провесения на златна верижка малък кръст от кедрово дърво. Князът остава в бойните си доспехи, с които бе взел участие при разгрома на староверците, и като че ли изведнъж ставa по-висок.

Тогава княз Борис сваля от раменете си багреницата, приближава и я замята върху плещите на сина си. Сетне снема от челото си княжеската диадема с бисерни пропендули и я поставя с две ръце върху главата на младия повелител. Навежда се и го целува по челото, сетне го хваща за десницата и го повежда към престола, като продължава да го придържа, докато Симеон възлиза по трите стъпала и застава прав пред символа на върховната власт с безтрепетно лице, отправено към множеството в залата.

Мигом обширната тронна зала се огласява от бойните възгласи на военните вождове, от възторжените викове на старейшините и родоначалниците. Вождовете буйно размахват над глави обнажените си мечове, кръстосват ги и ги удрят един о друг, стоманата весело звънти и искри, докато духовниците подемат в хор «Многая лета».

Най-сетне виковете стихват и с шум мечовете се прибират в ножниците. Тогава княз Борис поема от ръцете на един прислужник монашеското си расо и без ничия помощ го облича. Името на Владимир прозвучава като далечно ехо, когато, застанал до престола в дългополото си черно одеяние, князът-черноризец го споменава. Нарича го свой позор, петно на княжеския род и клетвопрестъпник. И ако не би отсякъл с един замах болния член, трябвало би да посипе с пепел главата си и да презре делото на живота си. Като вдига десница към продължаващия да стои все тъй безтрепетен горе пред престола млад повелител, старият княз го предупреждава, че го очаква същата, дори по-страшна участ, ако се отклони от предначертания път, ако разкъса съюза между прабългари, славяни и потомци на старите траки, ако се поругае над християнизацията и над славянската писменост.

Когато последните му думи заглъхват, князът-монах смирено свежда чело пред оногова, когото самият той издига на престола и който сега му става повелител, покланя се на архиепископа, на духовниците — между тях му се мярва ликът на дошлия чак от далечния Девол презвитер Климент — и накрая на множеството в залата, извръща се и излиза вън. Без да се отбива другаде, последван само от верния си прислужник, напуща Плиска пешком, сетне се отправя на кон към манастира «Св. Пантелеймон», дето ще прекара старините си...

Утвърждаването на старобългарския като официален език както в света на църквата, така и в сферата на държавата е между най-значителните решения на Народния събор през 893 година. Това решение превръща в жива действителност идеята за народностен облик на българската независима църква. При въздействието на родното слово се засилва и темпът на християнизацията, а заедно с това и процесът по създаването на единна българска народност. Какъв отзвук намира това решение сред българската интелигенция се вижда от двете прослави на славянобългарската писменост, създадени от презвитер (по-късно епископ) Константин, едната намерила място в така наречената «Азбучна молитва», а другата в Прогласа към «Учително евангелие»(64).

«Лети сега и славянското племе към кръщение — пише презвитер Константин в «Азбучна молитва». — Обърнаха се всички, които желаят да се нарекат твои хора», за да възвести на културния свят в Прогласа за настъпилия велик прелом в живота на българския народ: «Слушайте сега с целия си ум, слушай, цял славянски народе, слушайте словото, което от бога дойде, словото, което кърми сърцата и умовете, словото, което ни подготвя да познаем бога...». В оная епоха християнският бог не е само израз на върховното същество, направляващо според средновековните монотеистични представи световните и човешките съдбини, но и на разума, на завоеванията на културата.

Решен да изпълни бащиния завет, княз Симеон поставя между първите си задачи като владетел постепенната замяна на гръцките богослужебни книги със славянобългарски. Същевременно издига за «пръв епископ на български език» Климент Охридски. Заедно с товa навярно той предприема и други реформи в църковно-административно и културно-просветно отношение. Сигналът е даден, началото е поставено, остава предначертаният път да бъде неотклонно следван.

Замяната на гръцките богослужебни книги със славянобългарски в първичната им старобългарска редакция не само среща отпор сред византийските мисионери в България, но получава дълбок отзвук и в Константинопол. Издигнатият на мястото на починалия през 893 година Стефан I константинополски патриарх Антоний III (893–901) се опитва да разпали затихнали стари страсти. Пусната е в ход старата триезична теория, отречено е сега не от Рим, а от Константинопол правото на българския народ на духовно самоопределение, правото на съществуване на славянската писменост.

Прекрасен отговор на злостните нападки на константинополските духовници и на византийските мисионери в страната дава старобългарският писател Черноризец Храбър(65) в бележитата своя апология на славянската писменост, онасловена скромно «За буквитe»(66). След като излага в общи черти историята на славянобългарската писменост, Черноризец Храбър аргументирано отстоява правото й на съществуване и за втори път след Кирил Солунски разгромява реакционната триезична теория. Храбровата апология «За буквите» навярно се появява през 894 година в резултат на разгорелите се спорове относно каноничното основание старобългарският език да бъде използуван като богослужебен език.

Княз Симеон, изглежда, не се задоволява само с предприетата по решение на Народния събор през 893 година замяна на гръцките богослужебни книги със славянобългарски. След като издига Климент Охридски за «пръв епископ на български език», той заменя някои епископи гърци с български духовници, а тази мярка не е могла другояче да бъде преценена в Константинопол освен като съкрушителен удар върху византийската асимилаторска политика в България.

Създаденото настроение във византийската столица намира добра почва в недружелюбното отношение на василевс Леон VI Философ към неговия някогашен съученик в Магнаурската школа. Така се стига до идеята на предприетото от княз Симеон начинание да се отвърне с контрамярка. По нареждане на императора българското тържище в Константинопол е преместено в Тесалоника(67). С това на интересите на българската държава е нанесен сериозен удар.

Когато разказват тази история, византийските хронисти се опитват да скрият същинската причина за предприетата от Леон VI Философ контрамярка, като я обясняват с намесата на тъста на императора Стилиянос Зауцес. Под влияние на своя приближен Мусик, за да облагодетелствува двама негови приятели търговци-спекуланти, Зауцес издействувал преместването на българското тържище. След като платили на хазната дотогавашния обичаен годишен приход от тържището, откупчиците добили правото да събират за своя сметка плащаните от българските търговци мита. Далеч от централната власт те почнали да вършат произволи. Българските стоки се оскъпили не само поради произволно увеличените от закупчиците мита, но и поради по-дългия път притокът им на тържището намалява, с което се ощетяват и интересите на българската държава.

И през Симеоново време България продължава да бъде кръстовище на важни международни пътища, свързващи византийската столица със Западна и Северозападна Европа. Между тях особено важно значение имат: диагоналният път Виена — Бялград — Ниш — Сердика — Филипопол — Адрианопол — Константинопол, старият път, свързващ Адриатическо море с византийската столица през Дирахий(68) — Охрид — Тесалоника и Мосинопол, както и пътят, свързващ византийската столица с голямата водна артерия река Истър през Дръстър — Шумен — Айтос — Месемврия.

Притокът на стоки по международните пътища, кръстосващи България, създава големи възможности за оживен стоков обмен, а от своя страна приходите от транзитната търговия в ония години са важен дял от постъпленията в държавната хазна. Да се посегне на това перо в оня момент, когато княз Симеон — сякаш предчувствувал идващите събития — пристъпва към увеличаването на войсковите контингенти, към снабдяването им с ново оръжие, не значело друго освен да се минира в основата начертаната от него държавна програма. Затова против преместването на българското тържище от Константинопол в Тесалоника той реагира остро.

В Константинопол има българско тържище още от времето на хан Тервел. Правата на българските търговци във византийската столица са потвърдени сто години по-късно с така наречения тридесетгодишен договор за мир, подписан от хан Омуртаг през 816 година и защитени с издадения по времето на василевс Леон VI Философ едикт на константинополския градски префект, познат под името «Книга на епарха»(69).

Както през Борисово, така и през Симеоново време българските търговци внасят във Византия не само произведения на селското стопанство (жито, добитък, коне, сурови кожи, вино, лен, мед, восък, вълна), но и доста чуждестранни стоки, а изнасят предимно оръжие, скъпи тъкани и украшения. Оживената стопанска дейност на българските търговци довежда до създаването на значителна българска колония във византийската столица. С преместването на българското тържище от Константинопол в Тесалоника се нанася удар и върху българската колония в световния град, а това от своя страна довежда до намаляване на българското стопанско влияние в него.

След като император Леон VI Философ не обръща внимание на Симеоновата молба старото положение да бъде възстановено, младият български владетел дълго време не се колебае. Не защити ли в началото на властвуването си своя авторитет, византийските управници винаги ще гледат с пренебрежение на него и след първия навярно ще нанесат на страната и други удари.

Ако на избухналия конфликт още не може да се гледа като на изява на стремежа към хегемония на полуострова, без друго той трябва да се разглежда като израз на решимостта на княз Симеон да защити жизнени държавни интереси, като противодействува с всички сили на вероломството.

Бойният сигнал прозвучава под българските небеса след тридесетгодишно затишие. От врания си кон с решителен жест княз Симеон определя посоката на настъпление към югоизток, към столицата на ромейската империя. Преобразил се само за няколко месеца от смирен монах в смел воин, почувствувал изведнъж какви сили бушуват в кръвта му, с нападателния си дух младият повелител бързо ентусиазира конните дружини.

През проходите Берегава и Сидира българските войски се спущат в Карнобатското поле и оттам стремително се насочват на юг към Адрианопол, но стратегът на тема Македония(70) успява да предупреди императора за грозящата го опасност. Събрал набързо войски, Леон VI Философ ги поставя под началството на Стратилат Кринит, като му заповядва да разгроми врага, но Симеоновата конница пресреща около Адрианопол византийските турми, разбива ги и ги обръща в бягство. Заедно със Стратилат Кринит на полесражението падат убити мнозина.

Като си дава вид, че желае да води преговори за мир, император Леон VI Философ изпраща при българския владетел дипломатическия си представител квестор Константинаки, но усъмнил се в неговата добронамереност, княз Симеон заповядва да го арестуват. Без да знае каква е съдбата на пратеника му, василевса предприема следните два хода: изпраща пратеник при Арпад и Косан, вождовете на битуващите между реките Прут и Днестър унгарски номадски племена и срещу богати дарове и обещания за обилна плячка ги уговаря да ударят в гръб Симеоновата войска. Друг пратеник изтръгва от германския крал Арнулф обещание, че не ще се нахвърли върху унгарските орди, когато те направят опит да преминат Истър, за да нахлуят в България.

Сякаш предчувствувал подготвения в тил удар, княз Симеон се разпорежда ръкавите на Истър да бъдат препречени с железни вериги и дебели въжета, а начело на ударните бойни сили се спуща през пролетта на следващата 895 година на югоизток, дето съгледвачите му вече са забелязали раздвижване на византийски войски. Същевременно флотилия от бойни византийски кораби под командуването на великия друнгарий Евстатий се отправя към устията на Истър, докато опитният византийски военачалник Никифор Фока старият начело на византийските отреди в Тракия прави всичко възможно да отвлече вниманието на княз Симеон от подготвената на север операция.

След като разкъсват преградите от вериги и въжета, византийските моряци вкарват корабите в ръкавите на Истър, натоварват унгарските нашественици и конете им, за да ги стоварят на отвъдния бряг в Мала Скития. Узнал за подготвения коварен удар в гръб, начело на част от конните си дружини княз Симеон незабавно се отправя на североизток, но унгарските орди вече дълбоко са навлезли в степите на Мала Скития. Изтощените от дългия път малобройни български конни части са разгромени от числено превъзхождащия ги противник. Княз Симеон едва успява да се спаси зад непревземаемите стени на крепостта Дръстър. Никога не ще забрави той този черен ден и в паметта му завинаги ще остане запечатан като белег от изгорено споменът за византийското коварство.

Не успява княз Симеон да нанесе на нашествениците контраудар и през следващата седмица, след като застава начело на стъкмен набързо конен отряд. Без да срещнат сериозна съпротива, нашествениците се насочват към българската престолнина Преслав, разграбват княжеския дворец и болярските жилища, опустошават околностите, залавят голям брой пленници, отвличат многоброен добитък и бързо се отправят назад към Истър, дето византийските кораби ги отнасят на отвъдния бряг. Със съгласието на императора заловените пленници са предадени на великия друнгарий Евстатий, за да бъдат откарани в Константинопол и продадени на пазара за роби.

Понесеният удар е жесток, болката е непоносима. Защото нищо не тежи повече от безсилието. Но победеният днес утре може да бъде увенчан като победител. Когато тази мисъл проблясва в съзнанието на младия повелител, той решава да преустрои силите си и да потърси съюзник. На коварството трябва да се отвърне с вероломство. Пратениците му предлагат на великия друнгарий мир, при условие че византийската флота ще се отдръпне от устията на Истър, а разположената в Тракия пехота ще се прибере зад стените на Константинопол.

Несигурен в положението, застрашен както от изток, така и от запад от арабите, императорът се съгласява, на преговори за мир и с тази мисия натоварва опитния дипломат и свой някогашен учител Леон Хиросфакт, магистър, антипат и патриций(71). Без да размени с него нито дума, княз Симеон нарежда да го затворят в крепостта Мундрага(72). Поставен в твърде деликатно положение, императорският пратеник се опитна да се разбере с княза чрез писма, но след като отговаря на първите му писма, българският владетел замлъква и напразно Леон Хиросфакт се мъчи да го въвлече в полемика. Тази преписка(73) представлява твърде голям интерес не само от историческа, но и от психологическа гледна точка. Запазените три Симеонови писма са важен извор за неговата психография.

Докато се водят преговори за съдбата на заловените от двете страни пленници, княз Симеон търси връзка с печенегите, битуващи из степите между Днепър и Дон. Само те могат да му помогнат да разгроми номадските унгарски племена, да си отмъсти за понесеното поражение, да се освободи завинаги от надвисналата над главата му опасност. Затова протака преговорите за мир с Византия и продължава да държи пратеника на императора Леон Хиросфакт като свой пленник.

Подпомогнат през пролетта на 896 година от печенежки пълчища, съсредоточени на левия бряг на Днестър, като издебва момента, когато ударните унгарски сили се впущат в далечен поход, начело на мощен наказателен отред, преминал Истър през плитчините на така наречения Исаков брод, княз Симеон напада унгарския стан в областта Ателкуз, разгромява го и принуждава унгарските номадски племена да напуснат този район и да се заселят в областта Панония около средното течение на Истър, дето пущат корен и поставят началото на унгарската държава. На тяхно място в областта Ателкуз се настаняват печенегите и постепенно започват да стесняват българските владения отвъд Истър отначало в областта Молдова, а сетне и в областта Влахия.

Почувствувал се с развързани ръце, под предлог, че не са му върнати пленниците, след като застава начело на свежи бойни сили, княз Симеон се спуща бързо на югоизток и влиза в решително стълкновение с византийските войски, предвождани от доместик Катакалон и протовестиарий Теодосий, за да ги обърне в бягство и да ги разгроми напълно при село Вулгарофигон(74). В това сражение загиват и двамата византийски военачалници.

След нанесения съкрушителен удар сега Леон VI Философ е принуден да моли някогашния си съученик княз Симеон за мир. Ала българският владетел не се задоволява само с възстановяване на старото положение — възвръщането на българското тържище от Тесалоника в Константинопол — а поставя и нови условия: да му бъдат предадени всички български пленници, продадени в Константинопол като роби, всяка година в граничния град Девелт византийският император да заплаща на българския владетел дан(75) в злато и скъпи тъкани и югозападната граница между двете страни да минава отвъд Стражица планина(76), като достига до приморския град Мидия. Византия запазва само морските бази Месемврия, Созопол и Агатопол, а също така и крепостите Девелт и Адрианопол. Като отвежда със себе си в Константинопол задържаните византийски пратеници квестор Константинаки и магистър Леон Хиросфакт, «първият човек» на княз Симеон кавхан Тодор окончателно уговаря диктуваните от княз Симеон и приети от императора условия.

Отново под българските небеса настава мир. Седемнадесет години бойният рог не ще прозвучи нито веднъж и не ще се чуе тревожно конско процвилване. Слънцето ще изгрява и ще залязва, без да огрява развалини. И вятърът не ще довява мирис на пожарен дим и на тление. В това време тридесетгодишният княз ще се превърне в опитен владетел и времето ще удари върху челото му печата на мъдростта.

Сключеният през лятото на 896 година мир с Византия открива нова страница в живота не само на България — начева се епоха на мирен, съзидателен труд — но и в битието на нейния повелител княз Симеон. Това събитие сякаш слага край на младините му, на колебанията в жизнения му път, на приливите и отливите в настроенията му. Пътеките, из които досега е бродил, се сливат в широк, възхождащ към неизвестността път. И този път той трябва да извърви докрай, за да превърне неизвестното в известно, а бащиния завет в историческа реалност.

Устоите на Златния век

Като баща си княз Борис-Михаил и княз Симеон добре оползотворява даровете на мира. Седемнадесетгодишният мир между България и Византия (896–913) му дава възможност да разгърне творческите си сили, да се прояви като талантлив организатор, да постави българската държава върху несъкрушими устои, да създаде необходимите предпоставки за изграждането на неръкотворния величествен чертог, наречен Златен век на българската култура.

Създаденото от княз Борис-Михаил дава възможност на сина му да отиде по-далеч. Ако старият княз трябва да разрешава основните проблеми, свързани с обединяването на българската народност, с обнародностяването на българската църква, пред неговия наследник на престола с цялата си острота изпъкват подробностите. Върху изградените от стария княз основи младият владетел трябва да издигне държавна сграда, отговаряща на изискванията на времето, достойна да бъде дом на политически и духовно обединения български народ.

Стане ли дума за високите качества на княз (по-късно цар) Симеон, изтъкват се почти винаги на първо място способностите му като културен деец и като военачалник. Обикновено се пренебрегва другата негова изключителна способност — необикновения му организаторски талант. За разлика от своя по-млад съвременник и царствен събрат Константин VII Багренородни (905–952), също така високо просветен и творчески надарен, княз Симеон си служи еднакво изкусно както с меча, така и с перото, но знанието не е върховен смисъл на живота му, а средство.

Организаторската способност при него, както при всички велики държавници, е всестранна. С това се обяснява хармоничността в развитието на българската държава по негово време и особено по време на седемнадесетгодишния мир с Византия(77). Необикновените организаторски способности на княз Симеон са щастливо съчетани с неизтощима творческа енергия, с несъкрушима воля за борба и за победа. На богатството от творчески идеи съответствува непреходен стремеж към осъществяването им. Пламенното му въображение е съчетано с неизтощим борчески темперамент. Личното му присъствие се чувствува във всички области на държавния и на културния живот, то импулсира общите усилия, обединява силите, вдъхновява волите. С тези свои качества князът се налага като вожд не само по право, но и по достойнство, и по заслуги, за да се преутвърди като безспорен авторитет във всички възможни направления на многостранната си дейност.

Процесът по изграждане устоите на Златния век нa българската култура се обуславя в значителна степен от богатствата на неговата хармонично изградена личност. Може би поради това по негово време не изостава нито една страна от държавния и духовния живот. Вожд и народ, стремежи и постижения, идеали и завоевания си хармонират напълно, допълват се взаимно и допринасят за творческото осмисляне на епохата. Дори да бъде взет само като символ на тази епоха, като знаме на Златния век, историческото значение на княз Симеон не ще бъде подценено. Излишно е тук да се отделя място за стария спор — кой има приоритет — народът ли или изключителната историческа личност, понеже е съвършено ясно, че ако не бяха съществували предпоставки за духовното издигане на народа, княз Симеон не би могъл да се изяви творчески тъй ярко.

Застанал на държавното кормило в подходящ исторически момент, когато обединеният политически български народ почувствува необикновен изблик на творчески сили, след като се обгражда от кадърни сътрудници, княз Симеон вярно улавя пулса на хората от низините, изяснява още смътното у тях и насочва силите им към велики дела. Неговият ръст като вожд, като държавен ръководител, отразява ръста на народа. Вън от тази зависимост успехите му не са възможни. Колкото и да са оригинални и смели, идеите му биха останали само като оригинални хрумвания, без да могат да се осъществят в живота.

Ако по онова време мирът е от жизнено значение за България, ако е важна предпоставка за всестранното развитие на страната, за осъществяването на великите идеи на княза, не по-малко жизнено значение той има и за Византия. Обградена от изток и от юг от арабите, Източната империя продължава да диша благодарение на контакта си със запада и севера посредством България. Съществуването на империята в известна степен се намира в зависимост от транзитната търговия през България. Затова император Леон VI, наречен Философ, е принуден да сподавя старите си неприязнени чувства към някогашния свой съученик в Константинополската Магнаурска школа и да поддържа добросъседски отношения със страната му.

За да съхрани мира между двете страни, императорът е принуден на два пъти да прави на северната си съседка териториални отстъпки — първият път през 900 година, когато княз Симеон присъединява към България някои области, населени със славяни в Драчко, и вторият — през 904 година, когато освен друга област в Драчко присъединява и значителна ивица земя в района на Тесалоника, и двете населени със славяни от българската група. И в двата случая императорът е принуден от обстоятелствата да уреди отношенията си със северната си съседка с договор при посредството на стария Симеонов познайник и императоров довереник Леон Хиросфакт.

Както при единия, така и при другия случай князът ловко използува стесненото положение на Византия, твърде зле притисната от арабите. Като се вдъхновява от идеята да обедини под скиптъра си всички земи на полуострова, населени със славяни от българската група(78), и в двата случая княз Симеон поддържа, че задълженията по договора за мир с Византия от 896 година не са нарушени, понеже в него се бил задължил да зачита югоизточната граница на империята и в този договор за другите граници дума не ставало. Дали защото веднъж е изпитал жилото на Симеоновата казуистика, или понеже интересите на Византия в оня момент му налагат отстъпки, Леон Хиросфакт, дипломатическият пратеник на императора, е принуден да признае, че анексираните области са органична част от България. Новата южна граница на българската държава преминава на седемнадесет километра северно от Тесалоника. Граничната линия се маркира с каменни стълбове. Два от тях, намерени при селата Вардаровци и Наръш, са запазени(79).

След тези нови териториални придобивки границите на България в началото на десетия век се простират: на север — от устието на река Тиса до делтата на Истър, на изток — покрай черноморския бряг от устието на Истър до град Мидия (с изключение на византийските черноморски бази Месемврия и Созопол и на крепостите Адрианопол и Девелт), на запад — отвъд Морава и Бели Дрин до адриатическия бряг, включително Девол и Бялград(80), с изключение на византийската морска базa Дирахий, на юг — през планината Пинд, северно от Тесалоника, Серес и Филипи(81) до черноморския бряг. Арабският пътешественик Ал-Масуди, посетил Константинопол през десетия век, съобщава, че българската държава била дълга на ход с кон тридесет дни път и широка десет дни.

Уредил отношенията си с Византия, през 904 година княз Симеон урежда и отношенията си със сръбското жупанство, с току-що започналата да води самостоятелен исторически живот сръбска държавица в югозападните предели на Балканския полуостров. Обединителят на сръбските племена в Рашка, Зета и Босния жупан Петър Гойникович (900–917) му дава васална клетва.

Присъединяването на нови територии към България и поставянето на сръбското жупанство във васална зависимост са отделни моменти от широката политическа програма на княз Симеон. Като продължава да търси средства и начини за обединяването на всички славяни от българската група, на «многоплеменния славянски народ», по израза на Климент Охридски, за да ги приобщи към обединяващата християнска вяра и след като ги причести към даровете на славянобългарската писменост, да ги направи опора на българската държава, княз Симеон съчетава тежненията си в областта на външната политика с най-важните точки от програмата си в областта на вътрешната си политика.

Присъединяването към България на всички територии на полуострова, населени със славяни от българската група, преодоляването, а сетне и премахването на всякакви различия между етническите групировки до обединяването им в единна народност се вдъхновява от великата Симеонова идея(82) България да бъде преутвърдена не само като достоен партньор на Византия в международните отношения, но и като нейна равностойна съперница, за да бъде накрая изравнена с нея във всяко отношение и превърната в опора на нова цивилизация, трета поред след елинската и римската. Естествена последица от тази идея е стремежът България не само да настигне, но и да задмине Византия по военна мощ и по културни постижения.

Отначало смътна, с течение на времето тази идея добива все по-ясен смисъл, за да стане накрая ръководно начало във вътрешната политика на княз Симеон. България или трябвало да се примири с участта, отредена й от Византия като провинция на империята, или да отвоюва друго по-достойно положение. Наистина предходниците му не обръщат внимание на отношението на Византия към държавите, възникнали върху владяната някога от нея територия на полуострова. Но ако за тях съществуващото de facto положение е достатъчно, за княз Симеон, запознат с учението на византийските правоведи за световното господство на василевса като космократор, като властелин на света, това положение не е търпимо, затова се домогва страната му да бъде призната от югоизточната си съседка и de jure и по този начин да бъде изравнена с нея във всяко отношение.

Ако някога като възпитаник в Магнаурската школа княз Симеон е могъл хладнокръвно да изслушва обосновката на византийските историци и правоведи, че единството на цивилизования свят(83) изисква да има само един върховен представител на светската власт — римският — и само една световна империя — Византия, официално наречена Римска (Ῥωμαίον), тази теория вече е непоносима за владетеля, особено след като му става известно, че носители на върховната светска власт претендират да бъдат още двама владетели — франкският и германският императори.

Още по-непоносимо за владетеля е византийското разбиране за някакво неотменимо право на империята върху така наречения «запад», върху бившите византийски владения на полуострова. Не да търси от Византия признание на владетелските си права, както съвършено погрешно и неправилно поддържат това не малко български и чужди автори, а да разбие тази абсурдна позиция с оглед промененото международно положение на България княз Симеон ще извика по-късно Византия на смъртен двубой. И наистина какво признание обладателят на българския престол има да търси от югоизточната си съседка, след като в продължение на два века и половина българските владетели живеят със съзнанието, че са «от бога» поставени, че народът, над който властвуват, им е поверен «от бога», сиреч че властта им иде свише и от никого не е зависима, че тази власт е по божествено (de jure divino), а не по човешко (de jure humano) право. Какво признание и защо българският владетел би могъл да иска от оня, който се е задължил да му заплаща годишен трибут, от византийския император?

Наистина отстояваната от него с всички възможни средства (дипломатическа борба и въоръжени стълкновения) кауза възтържествува едва след смъртта му при наследника му цар Петър, но предпоставките за победата са поставени от него, затова и заслугите за този голям исторически успех са предимно негови.

Не от честолюбие и от властолюбие, както погрешно мислят някои, а поради важни държавни съображения княз Симеон не се примирява с обидния статут, отреден от Византия на държавите, възникнали върху нейните някогашни владения на полуострова начело с България, заемаща по онова време площ почти еднаква по големина с площта, върху която е разположена империята.

Макар да продължава да заплаща на България годишна дан по договора от 896 година, Византия гледа на северната си съседка като на васално княжество, едва ли не като на своя провинция и владетеля й титулува архонт (вожд), при все че старата титла хан (по-точно кхан) винаги е била смятана като титул на напълно независим и самостоятелен властелин, като титул на суверен. Според тази теория годишният трибут, заплащан от византийския император на българския владетел е не дан, не контрибуция, а обичаен подарък, израз на добросъседски отношения.

Но византийските правоведи не се задоволяват само с това. Според тях войните между двете съседни държави не са стълкновения от международен характер, а бунтове на провинциалния вожд срещу майката отечество и космократора-сюзерен. Облегнат върху тази теория, по-късно византийският император Василий II (957–1025), наречен Българоубиец поради чудовищната заповед да бъдат ослепени четиринадесет хиляди Самуилови войници, ще се оправдава с това, че уж към жертвите си той не прилага нормите на международното, а на вътрешното право, според което изменниците на майката отечество се наказват с лишаване от зрение!

Колкото повече мощта на българската държава нараства, толкова непримиримостта на княза към тази абсурдна византийска външнополитическа концепция става все по-голяма, за да се изрази в яростно негодуваниe, да се превърне в повод за война, в открита враждебност и накрая да се разрази във военни действия за отстояване на свещени права.

Идеята на княз Симеон за нов външнополитически статут на България, съобразно с нейния увеличен международен престиж, назрява и се формира в продължение близо на десетилетие и половина. Нейното развитие се намира в органична връзка с укрепването нa България в политическо, стопанско и военно отношение. С течение на времето от проблясък в съзнанието на владетеля тази идея се превръща в живец на най-съкровените домогвания на българската общественост на прага между IX и X век и следващите три десетилетия.

Поради изключително голямото значение, що има за възхода на страната, тази идея е не само ръководно начало в областта на външната политика, но и основен принцип във вътрешната политика на държавата. При вътрешната си политика княз Симеон се ръководи от следните основни положения: преодоляване на племенния партикуларизъм и на етническата пъстрота, централизация на държавната власт, ограничаване, а по-късно и отнемане правата на племенните вождове като разпоредници с живота и смъртта, със съдбините на хората от племето, отхвърляне на изборното начало и въвеждане на назначаемостта от горе до долу. По този начин положението на племенните вождове се видоизменя, без да се влошава.

Ако хан Крум поставя основите на централизацията на властта в българската държава, като обявява прокламираното от него законодателство(84) за общозадължително без разлика на произход и вяра, с провъзгласяването на принципа, че ханската власт е «от бога», че ханът е «от бога поставен» (ὁ εϰ ϑεοῦ ἄρχων) хан Омуртаг издига на още по-голяма висота авторитета на върховната власт. От своя страна, като доограничава властта на племенните вождове и като издига постепенно на тяхно място областни управители, княз Симеон допринася за задълбочаването на този процес. За това не малка заслуга има и църквата. Единната вяра допринася не малко за отстраняване на старите различия. Този процес особено се активизира след заменянето на богослужебния гръцки със старобългарски език. Но ако старобългарският език циментира духовното единство между етническите групировки, ако в това отношение княз Симеон по примера и по внушението на баща си княз Борис-Михаил дава приоритет на славяните, в областта на военното дело той се обляга на богатия опит на прабългарите. Вероятно и потомците на някогашните траки не са били пренебрегнати от него. Може би приоритет им е бил даден в областта на строителството и на изобразителните изкуства.

Преодоляването на племенния партикуларизъм, превръщането на племенните вождове в органи на централната власт, дето това е било възможно, а дето е било трудно осъществимо, заменянето им с областни управители (тархани, оглутархани, владари) е твърде важна предпоставка за изграждането на нови обществени отношения(85). Трудно е да се нарисува вярна картина на политическия живот(86) в страната по времето на княз Симеон. Може да се каже без колебание, че значителна част от болярството и под негово влияние по-голямата част на народа върви с княза, вдъхновява се от неговите идеи. Несъмнено доказателство за това са големите успехи във всички области на живота, но навярно съществува и опозиция по негово време не тъй рязко изразена както по времето на цар Петър. Изворите на тази опозиция трябва да се търсят в глухото недоволство на привържениците на старината както сред прабългарите, така и сред славяните. Под влияние на недоволните боляри опозиционни настроения проникват и в низините, но техният обсег поне до кризисната 926 година не е голям.

Основните идеи на княз Симеон в областта както на външната, така и на вътрешната политика намират най-добро осъществяване в държавната организация, в духа и структурата на институциите. Една от първите грижи на владетеля е да стабилизира държавната граница, да отстрани каквито и да било изненади отвън, да бъде наясно относно военния потенциал на страната, за да се почувствува като господар в своя дом. Поради това намира за целесъобразно постепенно да се оттегли зад река Истър. Властта му над земите отвъд Великата река не е сигурна. Там вече хазяйничат печенегите, претенции за тези земи изявяват и други племена начело с ромеизираните и славянизираните даки. Окончателното отказване от старите български владения оттатък Истър става по-късно, но още в началните години на десетия век княз Симеон осъзнава стратегическата неизгодност на положението си в този район.

Поради политическата нестабилност на сръбските племена, поради двуличието на византийската политика там, не особено сигурна е и западната граница на държавата, но с оглед на големите задачи, стоящи пред него, князът се старае да поддържа не само лоялни, но и дружелюбни отношения със сърби и хървати, ала коварството не веднъж го изправя не само пред разочарования, но и пред тежки изпитания.

Ако княз Борис-Михаил поставя началото на нова държавна организация, различаваща се доста от някогашното прабългарско държавно устройство, организация, основана върху равноправието на всички поданици и на принципа «Един бог — един народ — един властелин», при неговия приемник княз Симеон идеята зa единение между народ и държава получава завършен израз(87). Учредени са всички институции, необходими за правилното функциониране на държавната машина като най-висша форма на обществения живот на обединения български народ. Но, за да подчертае пред външния свят и преди всичко пред Византия, че ще следва неотстъпно пътя, очертан от великите му предходници и че няма намерение да отстъпи завоюваното от тях (по-късно той ще заяви на византийския император Роман Лакапин в отговора на второто му писмо: «Българите имат обичай каквото вземат да не го връщат!»), при сключването на международни договори княз Симеон използува и прабългарски ритуали, прилага и някои езически обичаи(88).

Задълбоченото отношение на българския владетел към трите основни компонента на държавната организация — територия, народ и власт — показва на каква голяма висота са били държавническите му концепции. Едва през Симеоново време понятията за държавна територия и за административно деление добиват конкретен израз. Държавната граница отделя България не само от граничещите с нея държави, но и българската народност от съседните народности. От онова време се е запазил изразът въ блъгарехъ, което ще рече «в земята, обитавана от българите». Освен историческите области Мала Скития, Мизия, Загоре, Македония, Долна Мизия или Третата част на държавата(89) политическо значение започват да придобиват и новосъздадените административни области (земля, хора). По този начин териториите, заемани от славянските племена, престават да играят политическа роля и тяхното население престава да се чувствува подчинено на племенния вожд, дори на старейшините, на родоначалниците. Тази административна реформа нанася тежък удар върху старата родова аристокрация. Колко административни области има по княз Симеоново време не е известно, но едва ли те са били по-малко от десет.

В ония години като главни средища на държавно-административния живот и наред с това като центрове на културния живот се очертават най-старите български градове. Едни от тях възникват върху развалините на древни елински и римски крепости, други се създават на родна почва и при родни условия. Тук освен за българската престолнина Велики Преслав, трябва да се напомни за Плиска, Дръстър, Преславец(90), Сердика или Средец, Боруй(91), Търнов, Бдин, Плъвдин, Проват, Охрид, Брегалница, Девол и Главиница(92).

През Симеоново време дълбоки конфликти на верска и на социална почва все още няма. Робовладелството е слабо застъпено. Отношението към военнопленниците е човечно. Зависими люде все още няма. Селячеството не е закрепостено(93) към земята. Зависими люде (парици и клирици) започват да се появяват едва през цар Петрово време. Феодалният базис укрепва(94), класовото разслоение се задълбочава. Привилегированото съсловие, болярството, образувано вследствие на политическото изравняване на прабългарската със славянската аристокрация и постепенното сливане помежду им, укрепва освен в държавно-правно и в стопанско отношение. Възникнали отначало на съсловно-военна и на правна почва, привилегиите на болярите постепенно добиват класов характер(95).

По Симеоново време привилегиите на болярите се изразяват не само в неограничената власт върху принадлежащите им земи, но и в липсата на друго задължение към държавата, освен задължението да отстояват нейната независимост с всички сили. Въз основа на този критерий населението се поделя на две основни групи: мḸжи, тоест привилегировано съсловие, което не плаща данъци, и повинници, непривилегировани, обременени с годишна дан. Сред вторите в отделна икономическа прослойка се обособяват така наречените смърди, селяни със своя земя и добитък.

Макар да е абсолютен монарх, подобно на предшествениците си княз Симеон фактически самоограничава властта си като поставя на обсъждане пред съвета на великите боляри най-важните държавни въпроси. При изключителни случаи и той като някои свои предшественици свиква Народни събори(96) за обсъждане на въпроси от изключителна важност. На тези събори освен боляри, областни управители, военачалници присъствуват и висши духовници. През Симеоново време са свиквани Народни събори два пъти: веднъж през 893 година след детронирането на княз Владимир и втори път през 919 година, когато официално Симеон е провъзгласен за «цар и самодържец на всички българи». Но владетелят се съветва не само с великите си боляри, а също така и с висши духовници като епископ Климент и епископ Константин, с командири на войскови части и областни управители.

Коронният съвет по стара памет се състои от шест души велики боляри начело с «първия човек», с кавхана. Дълго време при княз Симеон тази длъжност изпълнява великият болярин Тодор. Сетне я заема Георги Сурсувул, кавхан и при цар Петър. Освен велики, държавната йерархия познава и мали, обикновени боляри. И едните, и другите се подразделят от своя страна на вътрешни (ичургубоилар — пославянчено чъргубиля), изпълняващи дворцови длъжности, оглавяващи някой държавен ресор, такъв например е Мостич, чъргубиля не само при цар Симеон, но и при цар Петър, и външни (икбоилар). Едни от тях са началници на крепости (тархани), други управители на области (боритархани, владари). Различието между велики и мали, обикновени боляри, навярно крие корен в прокарваната през прабългарско време отлика между боили и багаини. По-късно то започва да намира израз не само в административния ранг, но и в имущественото надмощие на великите над малите боляри.

При все че запазва прабългарските наименования на някои длъжности и рангове, за да изрази по този начин връзката между старо и ново и да акцентира върху, историческата приемственост в българската държава, и Симеон Велики подобно на баща си през първите двадесет години от властвуването си се титулува княз(97), а не хан(98), но този титул очевидно не го удовлетворява, понеже не отразява положението на българския владетел като върховен разпоредник със съдбините на възхождаща България. И сякаш да омаловажат положението му византийците продължават да го наричат архонт (вожд, военачалник).

«Но ако му се случи пък да види и царя(99) — така Йоан Екзарх в «Шестоднев» представя владетеля — седнал в обшита с бисери мантия, със златно огърлие на шията и гривни на ръцете, препасан с кадифен пояс, със златен меч на бедрото, а от двете му страни седнали боляри със златни огърлия, с пояси и гривни, и ако, когато се завърне у дома си, някой го запита: «Какво видя там?» — ще отговори: «Не зная как да разкажа това, само собствените ви очи биха могли да се нарадват както следва на тази хубост!»

Макар бегло очертан, образът на Симеон Велики е достатъчно внушителен, за да остави трайна диря в съзнанието както на съвременниците, така и в паметта на следващите поколения, защото в него наред с обаянието от една тъй изключителна личност, намира израз и духовното величие на българската народност.

Този образ почти напълно се покрива с изображението на Симеон Велики в церемониално облекло върху запазените негови оловни печати: владетелят там е изобразен с полусферична корона с бисерни пропендули, наметнат е с хламида, обшита със скъпоценни камъни, в едната си ръка държи лабарум, а в другата златно кълбо — така наречената държава, символизираща абсолютната му власт.

Отличен организатор, княз Симеон не би могъл да изгради устоите на Златния век, ако не бе обърнал достатъчно внимание на икономиката. Държавната организация, войската, културният живот по негово време укрепват и преуспяват, понеже българското стопанство е във възход(100). За разлика от предшествениците си, разчитащи освен на доходи от случайни приходоизточници, на постъпления от военна плячка и от трибутарна дан, княз Симеон полага усилия да стабилизира стопанството, да осигури трайни приходоизточници. Стопанският подем по време на седемнадесетгодишния мир оставя трайна следа в паметта на поколенията. Макар силно идеализиран под влияние на обстановката, сред която се създава, образът на княз Симеон в «Български апокрифен летопис»(101) ни дава възможност, след като редуцираме идеализацията, да видим владетеля като строител на големи градове, като организатор на стопанския живот:

«И създаде градове големи по морето; и великия град Преслав той създаде, и там прие царството, което се простираше до града, наречен Звечан, и до Солун. И Преслав град той съгради и създаде за двадесет и осем години. И много знамения направи цар Симеон. Царува сто и тридесет години и роди свети Петра, царя български, мъж свят и съвсем праведен. И тогава в това време, когато царуваше цар Симеон, той вземаше данък от цялата своя земя, от всяка област на своето царство: едно повясмо вълна, и лъжица масло, и яйце на година. Това бе неговият данък от неговата земя, от неговите люде и нищо друго не искаше той. И много изобилие имаше в онова време при този цар Симеон».

Особено характерни са последните думи, те са отзвук от настъпилите промени в българското стопанство след преодоляването на племенния партикуларизъм, след създаването на предпоставки за оживен стоков обмен и за изграждане на общонародно стопанство, дето започват да проникват вече и пари(102).

И през Симеоново както през Борисово време важен приходоизточник продължават да бъдат митата от международната транзитна търговия. Стоковите контингенти, предназначени за Византия, пристигащи от запад и североизток се съсредоточават в пристанищните градове по Истър: Бялград, Бдин, Дръстър и Преславец, а също и в най-важните станции по диагоналния път Via Singidunum — Средец и Плъвдин, за да ги превърнат в оживени търговски центрове. Такова значение постепенно придобиват и други български градове. Между тях на първо място трябва да бъдат посочени Преслав и Охрид.

За активизирането на стопанския живот по Симеоново време голямо значение има обмяната на български стоки във Византия, Киевска Рус и Германското кралство по море, по суша и посредством река Истър. Оживеният стокообмен с произведения на българското селско стопанство (зърнени храни, вино, сурови и обработени кожи, лен, мед, восък и сол) осигурява на държавното съкровище значителни постъпления от мита (кумерк). Но в основата на финансовата система, създадена от княз Симеон, постъпленията от мита не заемат първо място. Ударението е сложено върху постъпленията от данъци. Макар натурално, данъчното облагане е повсеместно и поголовно, данъчното бреме е разпределено по равно и е сравнително леко. Основните данъци са два: димнина (гр. капникон) — на всяко домакинство, на всяка хижа, дето пуши огън — един модий(103) жито, толкова просо и една стомна вино на година; волоберщина (гр. зевгаритикон) на всеки чифт впрегатен добитък — една десета част на добива от площта, обработена с него.

По Симеоново време разлика между хазна и лично съкровище на владетеля още не се прави, но върху общото съкровище пада задължението да задоволи всички държавни нужди. В приход на съкровището освен постъпленията от данъци и мита са и годишните трибути, една шеста част от военната плячка, падаща се по право на владетеля, наложените по силата на законни разпоредби глоби и постъпления от откупени пленници. По онова време българският владетел още не сече пари, но в страната вече циркулират чуждестранни — предимно византийски — монети от благородни метали.

В задължение на населението, респективно в приход на съкровището, са и различните тегоби и повинности: безплатно участие на трудоспособното население в строежа на пътища, крепости, мостове и сгради, осигуряване подслон на войници и дворцови хора при нужда, превоз на пощата и на хранителните припаси за войската по време на война и други от този род.

Така нареченият данък владичина (гр. каноникон), събиран в полза на местния епископ и доста ненавиждан от населението, едва ли съществува по Симеоново време. Въведен е, изглежда, по времето на цар Петър, когато данъчното бреме и тегобите, натуралните повинности, се увеличават.

Грижите за войската, за засилване на ударната й мощ, за подобряване на въоръжението непрекъснато занимават владетеля. Макар да получава в наследство от баща си добре обучена и въоръжена войска и духът на българския воин по негово време да продължава да бъде все тъй висок както при предходниците му, старото положение не го задоволява. Конницата се състои предимно от прабългари, а пехотата от славяни. Съществуват значителни различия във въоръжението, липсва единно командуване.

Реорганизираната от княз Симеон българска войска се състои от три части: постоянна войска или гвардия от около десет хиляди конника, съсредоточени във военните лагери около Преслав и Плиска, гранична стража и военно опълчение, рекрутирано из боеспособното население от областните управители, от така наречените външни боляри по време на война. Военният рекрут по Симеоново време достига до петдесет хиляди бойци, в по-голямата си част конници. Така че при най-голямо напрежение владетелят може да разчита всичко на около шестдесет хиляди бойци, съставляващи около 10% от населението на страната през първите две десетилетия на десети век, но при повечето от походите към Византия княз Симеон възглавява между тридесет до четиридесет хиляди бойци, две трети от които са конници.

Както се вижда от глави 22, 23 и 40 на «Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите»(104) по княз Борисово време още важат суровите прабългарски наказания за нарушаване на военната дисциплина. Вън от всяко съмнение същите сурови наказания се прилагат и по княз Симеоново време. По негово време строго се спазва и принципът на задължителната военна служба, на военния рекрут, намерил израз в една разпоредба на «Кръмчая кънига»: «Вьсеки князь и войвода и боляринъ да прiидетъ съ вйскомъ своимъ къ царю своему, где либо будетъ, вьсеки боляринъ или властелинъ не прiидетъ съ войскомъ своимъ на бранъ къ царю, да лишится люто живота». В «Кръмчая кънига» за предателите са предвидени опозоряващите наказания обесване или изгаряне. «Иже къ ратнымъ своею волею отъ насъ проходяще и наше совѣты [планове, военни тайни] возвѣщiюще имъ, на висилицѣхъ повешаются, или сожигаеми бываютъ.»(105)

Начело на военните сили както по време на мир, така и на бран стои върховният повелител князът. По време на бой той се подпомага или замества от първия си човек — кавхана. Ако се съди по личните имена на войсковите командири — Тодор Сигрица, Мармаис, Книн, Имник, Ицвоклия, Алогобатур — през Симеоново време командните длъжности се заемат предимно от военачалници от български произход. Това се обяснява с обстоятелството, че при княз Симеон във въоръжените сили преобладава конницата. Не е по вкуса на княз Симеон да води отбранителни или обсадни боеве, затова не си служи с обсадни машини като хан Крум. Предпочитанията му са към нападателния бой, удоволствие му доставят светкавичните удари.

Завършен израз устройството на българската общественост и организацията на българската държава по времето на княз Симеон получават в старобългарското законодателство(106). И в това направление княз Симеон върви по стъпките на своя велик баща. Макар по негово време правният ред да се основава на законодателни актове, облечени в писмена форма (закони и постановления на върховната власт — грамоти, наричани обикновено хрисовули(107), обичайното право има широко приложение.

Както по княз Борисово, така и по Симеоново време поради различния произход на правните извори, съществува двойственост в правната система. Едни от нормите добиват задължителност по силата на църковното, на каноничното право, други по силата на светското право, скрепено с авторитета на владетеля. Тази двойственост иде от Византия, отдето са възприети в основната им част както църковните, така и светските законоположения и се дължи на така наречената диархия, на двувластието, поддържано от константинополските патриарси начело с Фотий — светската власт да бъде в ръцете на императора, а духовната на патриарха. Но по силата на така наречения цезаропапизъм византийският император успява да се утвърди и като свещена особа и да подчини под върховенството си патриарха. Такъв курс следва и княз (по-късно цар) Симеон.

При все това както по времето на стария княз, така и по Симеоново време строга граница между църковно и светско право не може да бъде прокарана. Двете взаимно се проникват. Може да се каже по принцип, че в компетенцията на църковното право влизат въпроси, свързани с управлението на църквата и с личното състояние, с брака и със семейството. Осветено е от църковните норми правото на убежище в молитвените домове, запретени са езичеството и полигамията. От своя страна светското право урежда въпроси, свързани с личната собственост, утвърдила се напълно през Симеоново време, съдържа наказателно-правни норми, квалифициращи типични за епохата престъпления, а също съдоустройствени и съдопризводствени законоположения. Самосъдът и самооправството са строго запретени. Върховен съдник е князът, но до неговата съдебна компетентност се прибягва само при престъпления, извършени от боляри и висши духовници, ала и в тези случаи князът е подпомогнат от съвета на великите боляри и избягва да издава присъди в разрез с тяхното мнение. Съдебни функции упражняват областните боляри и епископите. За престъпни деяния, увреждащи частни интереси, виновниците отговарят пред облечени в особени правомощия съдници.

Утвърденият от княз Борис законник «Кръмчая кънига»(108) има за основа византийската правна компилация «Номоканон»(109). До утвърждаването на «Кръмчая кънига» (рус. «Кормчия книга») е бил в сила, изглежда, византийският правен сборник «Еклога» (Еклога Леона царя), създаден от византийския император иконоборец Леон III Исаврийски (717–741) около 725 година и преведен на старобългарски наскоро след покръстването.

Демократизацията на правния режим, започнала при княз Борис, продължава при княз Симеон. Променените политически условия налагат на Симеон Велики да изостави правната система, установена с «Кръмчая кънига» и да създаде нови по-съвременни законоположения, кодифицирани в Lаконъ сḸднџи людьмъ (рус. «Закон соудный людьм» — Закон за съдене на хората)(110), създаден въз основа на «Еклога» и на славянобългарското обичайно право. В този пръв български и славянски самобитен кодекс, членовредителните наказания (отсичане на ръце и на крака, изваждане на очи, отрязване на езика, бой до умъртвяване), типични за византийското средновековно законодателство, са заменени с глоби, конфискация на част или на цялото имущество, изгонване извън пределите на държавата, но са въведени и някои опозоряващи наказания (остригване на косата и брадата, разкарване из селището върху магаре с лице към задницата и други). В изключителни случаи се налага наказанието смърт чрез посичане с меч или посредством бесило. За разлика от Византия в България през оная епоха наказанието затвор не се практикува. При някои престъпни деяния, свързани предимно с нарушаването на общоприетия морал, се налагат и църковни наказания (епитимии): пост, оскъдна храна, лишаване от църковно общение и други подобни. Попаднал на българска земя, всеки пленник-роб съгласно разпоредбите на «Закона за съдене на хората» може да се освободи, като заплати на господаря си откуп за уговорен брой години — по три златици (стъляза) за година. И понеже пленниците-роби не разполагат с пари, откупуват свободата си срещу труд, те са роби само «дондеже изработается».

Правната система в българската държава през първия период от владичеството на княз Симеон (893–913), когато се изграждат устоите на Златния век и не за десетилетия, а сякаш за столетия се изясняват историческите тежнения на българската народност, макар незрима за очите, пред духовния взор на поколенията се издига над общото дело като величествен купол, за да му придаде още по-голяма значимост. Освен за развито чувство на справедливост тя свидетелствува и за укрепнало правно съзнание както у владетеля, така и у непосредствените му сътрудници, някои от които, както се вижда от «Закон съдний людьм», стоят на голяма висота като правоведи.

Съобразявал ли се е или не княз Симеон с класическата максима Justitia fimdamentum regnorum — правосъдието е основа на управлението — но по-добре от всички свои предходници той оценява огромното значение на здравия правен ред за развитието на хармонично общество и за внедряването на висока култура сред народа.

Като отправяме мисъл през отшумелите столетия към оная далечна епоха, когато се изграждат устоите на Златния век, когато се създават основните предпоставки за създаването на висока култура — държавна организация, войска, обществено-политическа система, икономика и законодателство — добиваме впечатление, че тепърва ще навлезем в светая светих, дето са съхранени неувяхващите ценности, създадени на тази несъкрушима основа. Защото и тогава, както винаги, непреходните духовни ценности не никнат върху нива, покрита с плевели, не се развиват там, дето царуват немотията и хаосът. И Златният век едва ли би се изпълнил с конкретно съдържание, ако материалната му основа не би била тъй здрава.

Мисъл, въплътена в камък

Съсредоточил в ръцете си държавната власт, без да пренебрегва плодотворната помощ на близките си сътрудници, княз Симеон съсредоточава и разнообразните дейности по укрепването на културния живот. Многостранна, хармонично развита личност, притежаващ усет зa основните насоки и верен поглед за подробностите, той налага стил на хармоничност при всестранното разгръщане на културния живот върху изградените от държавно гледище устои на Златния век.

Всичко онова, що днес ни се вижда разделено и обособено, що ни изглежда като самостоятелен вид дейност, е било тогава само частица, само елемент от цялото. Изграждането на държавните институции, създаването на материални ценности и на духовни блага — всичко е извършвано едновременно, изразявало е отделни страни и моменти от цялостна и всеобхватна дейност, насочена към великата цел — възтържествуване на идеята за постигане за историческо безсмъртие, за преутвърждаването на единната българска народност като равноправен член в обществото на културните европейски народи.

Макар завоевателите да връхлитат с изключително голяма ярост в средоточието на княз Симеоновата дейност и причинените от тях опустошения да са тъй големи, времето не заличава всички нейни следи, а ни дава възможност по частично възстановеното, по съхраненото тук и там, да си съставим представа за цялото. Из заритите дълбоко в земята останки от градежи и произведения на изкуството, из съсипиите, под светлината на съхранили се в далечни земи оскъдни писмени вести, легион от археолози, историци, епиграфи, палеографи, лингвисти, изкуствоведи и литератори с необикновено търпение и неизтощима любов възстановяват някогашния великолепен чертог на културата, изпълват го отново с непреходните ценности, създадени през онова време, за да отдадат дължимото на техните знайни и незнайни творци.

Тази измъчена, почерняла от кръв и от пожарища земя, изпитала неведнъж ужасите на унищожението и неволята, прикътала в недрата си като грижовна майка оскъдните останки от оная епоха, днес ги възвръща къс по къс, за да ги приобщи още по-силно към неувяхващите ценности, завещани от миналото на бъдещите поколения. И като деца ние се радваме на всеки къс, свързан с оная епоха, намерен тук в средоточието на княз Симеоновата дейност. Лишени от възможността да се радваме на цялото, ние милеем още повече за съхранилите се останки, за тези неми свидетели на възхода и крушението на оная епоха, и изведнъж миналото ни става по-свидно.

Твърде странни, доста противоречиви чувства изпитва човек, когато се озове сред руините на Симеоновата престолнина, в местата, дето е било средоточието на многостранната дейност на прославения български владетел. Разочарованието и покрусата го следват като досадни спътници. Нима времето е съхранило толкова малко от онова великолепие, което очакваме да видим тук? Погледът полага усилие да се задържи някъде по-дълго, за да спре накрая разочарован върху някой порутен зид, къс от колона, мраморен отломък с полуизтрит надпис, останка от фриз или от капител. Макар старателно извършени, не правят силно впечатление и реставрациите, защото трудно е, наистина твърде трудно, да се вдъхне отново живот на поваления от смъртта колос.

Това ли е всичко? — запитвате се вие с тъга на сърцето, след като първото ви смущение премине. Но след като духът се успокои, погледът като че ли започва да открива незабелязани до скоро ценности и въображението да запълва празнините, да възстановява разрушенията. Колкото по-дълго се застоите тук, толкова по-силно се привързвате към атмосферата, към духовния климат на оная славна епоха. Отминалите столетия зашумяват като стар хайдушки лес и тяхната песен ви повлича назад към миналото, за да ви приобщи към непреходните ценности на Златния век.

Крепостните стени, дворците, култовите сгради, материалните ценности не са съществували сами за себе си. Те са били органично свързани с обществения живот, с историческите тежнения на народа, съчетани са били с духовните ценности, били са част от хармонично и многообразно цяло, наречено от признателните поколения Златен век.

Напразно ще се мъчи по запазените тук и там руини, по хилядите късчета от разбита мозайка, по потрошените колони и фризове, да възстанови мислено строежите оня, който няма вярна представа за цялото. Който не е успял да вникне в духа на времето и не се е приобщил към великите културни идеи на вдъхновителя на тази епоха, на организатора на цялото това чудо — Симеон Велики.

Оживеното строителство през седемнадесетгодишния мир между България и Византия, през последното десетилетие на деветия и първото на десетия век, осъществява с други средства културно-обществената програма на княз Симеон като насока и съдържание на Златния век, на това изпълнено с творчески ентусиазъм време, през което се прави всичко възможно за издигането на българската държава до равнището на Византийската.

Ако на извършената от княз Симеон реорганизация на държавното устройство във всички негови области може да се гледа като на предпоставка за изграждането на Златния век, конкретната му реализация се осъществява в две основни направления: в създаването на материални ценности и в сътворяването на духовни блага. По този начин върху несъкрушими устои за време по-малко от две десетилетия се издига величествен купол, под който се разполагат създадените през епохата културни ценности.

Строителството на дворци, на молитвени домове, на манастири, на крепости, пътища и водопроводи е особено оживено в средоточието на княз Симеоновата дейност, в престолнината Велики Преслав, но макар и не в такива големи размери то се разгръща и в цялата страна. Строителната програма на княза в отделните райони на страната осъществяват областните управители, външните боляри, но в някои случаи — съграждането на важна крепост, на голям манастир — ръководството се поверява на особени пълномощници на княза.

Този период на подем в областта на строителството е тясно свързан със стопанския възход на страната, с развитието на нейната икономика. Размахът в областта на държавното строителство несъмнено оказва силно влияние върху частното строителство. Ако болярите подражават на монарха, военачалниците вървят, по стъпките на болярите. У хората от народа постепенно се появява стремеж да живеят по-добре, да задоволяват по-пълно жилищните си нужди. Славяните изоставят старите землянки още по Аспарухово и Тервелово време. В края на оная епоха изчезват и прабългарските юрти(111). През осми и девети век в по-значителните центрове надмощие добиват малките къщи от дървени трупи (старобълг. клѣть). По Симеоново време в употреба влиза зидарията върху каменна основа, но в по-отдалечените краища продължават да се използуват за жилищни нужди хижи със стени от плет, замазани с кал, и със сламени покриви.

«Великият хан Омуртаг е от бога владетел в земята, дето се е родил. Като продължи да обитава в Плиска, построи дворец на Туча(112) и премести войската си срещу гърците и славяните. И направи изкусно мост на Туча заедно с двореца. И постави в двореца четири стълба, а върху стълбовете сложи два лъва. Бог да удостои издигнатия от него владетел да тъпче с крака императора, докато тече Туча и докато ... Като владее над многобройните българи и подчинява враговете си, радостен и весел да живее сто години. Времето пък, когато дворецът бе построен по български бе шегор елем, а по гръцки петнадесети индиктион.»(113)

Лаконичното съдържание на така наречения Чаталарски прабългарски каменен надпис(114) разкрива предисторията на Симеоновата престолнина Велики Преслав. Омуртаговият аул на Туча (гр. Τοῦτζα) е основан в началото на двадесетте години на деветия век на мястото на старо славянско селище пред изхода на двата твърде важни от стратегическа гледна точка прохода в Преславската планина: Сидира и Берегава(115), откриващи възможност на българските войски да проникнат в Тракийската равнина, а на византийците да насочват оръжието си в случай на военен успех към сърцето на България — към укрепения триъгълник Шумен — Плиска — Мадара.

Макар до преместването на българската престолнина в него през 893 година да има важно стратегическо значение, аулът Туча, наречен по-късно Велики Преслав(116), не оказва влияние върху политическия живот. Междувременно в него се засилва славянското влияние. Като използува помощта на неговия гарнизон през лятото на същата 893 година княз Борис-Михаил разгромява заговорниците в Плиска, сваля от престола своя първороден син княз Владимир и открива нова ера в историята на страната.

Разположението на селището пред изхода на два от най-важните прохода в Източна Стара планина и същевременно недалеч от укрепения триъгълник Шумен — Плиска — Мадара, както и в близост до манастира «Св. Пантелеймон», дето през 889 година се усамотява старият княз Борис-Михаил, решава по-нататъшната му съдба като престолнина на Симеонова България.

Според «Български апокрифен летопис»(117) княз Симеон гради и съзижда престолнината си двадесет и осем години, но като се вземе предвид заетостта му във войните с Византия това време би следвало да се ограничи между годините 896 и 913. Но както и да бъде пресмятан, този период не е бил по-къс от петнадесет-шестнадесет години, понеже изграждането на Велики Преслав е значително мероприятие, твърде трудна задача.

Неизвестно е дали сам Симеон нарича престолнината си Велики Преслав или това име спонтанно се налага. Не се знае също кой от византийските хронисти пръв употребява това име, но то се среща почти във всички византийски хроники, свързани с тази епоха Μεγάλη Βερισϰλαβά или Πρεσϑλαβα). Трудно може да се приеме изказаното от някои автори мнение, че името произхожда от думата «преславен» («преславният дворец на хан Омуртаг на река Туча»), понеже тази дума е от славянски произход, а това име се утвърждава по време на прабългарското господство(118).

Изграден от княз Симеон в основните си очертания Велики Преслав продължава да се развива и благоустройва и при наследника му цар Петър. Неговата трагедия започва през 968 година, когато за пръв път е нападнат и разорен от войскарите на киевския княз Светослав (945–971). При второто нападение на княз Светослав през 969 година е изтръгнат от български ръце. Пострадал силно, доразрушен е през 971 година от войските на византийския император Йоан Цимисхи (969–976). За да заличи спомена за славното му минало нашественикът го преименува в своя чест на Йоанополис, но това име не се запазва за дълго.

Трагедията на Велики Преслав, на това най-значително дело на княз Симеон в областта на строителството, разказва византийският хронист Леон Дякон в своята история. Понеже не може да превземе с щурм Вътрешния град, дето са се барикадирали Светославовите войници, Йоан Цимисхи дава нареждане градът да бъде опожарен с помощта на гръцки огън(119). Давал ли си е сметка какво голямо престъпление извършва спрямо културата надменният автократор или заслепението му е пречило да види това? Огнените езици проникват в царския дворец, в просторните тремове, в книгохранилищата, в дворцовата капела и превръщат в пепел уникални творби на книжнината и на изобразителните изкуства.

Разрушенията довършват печенеги и кумани. По време на византийското робство (1018–1186) крепостните стени на вътрешния град са възстановени и се използуват като опорен пункт от завоевателя в Източна България. Използувана е със същата цел цитаделата и по време на Второто българско царство (1186–1396), но Велики Преслав е вече само спомен за минало величие. Опитът да бъде възстановено значението му през време на Асеневци и Шишмановци не дава резултат при все че на местния митрополит се дава титлата прототрон и по ранг той се нарежда непосредствено след търновския патриарх.

Макар по стара памет османските завоеватели да го наричат Ески Стамбол — стара столица — в доразрушаването му имат не малко участие. Поселилото се в близост до него турско население доразрушава останките от крепостните стени, от дворците и от култовите сгради, като използува каменните блокове за строеж на къщи, чешми и джамии. Мраморните колони се трошат, изпичат се и се превръщат на вар.

В бележитото свое «Описание на България»(120) от 1640 година известният българокатолически културно-просветен и духовен деец Петър Богдан (1601–1674) отбелязва следното за някогашния Велики Преслав:

«На юг на около пет мили има един преголям град, който се нарича на турски Ески-Стамбол сиреч стар Цариград [и който] е бил построен цял от бели квадратни камъни, но сега е разрушен. Нарича се Преславан, сиреч Преславен град. Турците го разрушават всекидневно и вземат тези квадратни камъни, за да строят свои къщи. Сега наблизо има едно село. Тук е било епископство и дори днес в един манастир пребивава владиката. На много места се виждат издълбани кирилски букви, но понеже всичко е разрушено, не може да се схване смисълът...».

В пътеписната литература, свързана с българските земи, името Преслав често се среща. Споменават го Идриси, Хаджи Калфа, Яков Бонгариус, Луиджи Марсели, Карстен Нибур, Феликс Каниц, Константин Иpeчек... Споменават го като град с голяма минала слава и печално настояще, като по този начин загатват и за трагичната съдба на българския народ.

Проучванията на руините на юг от днешния град Преслав(121), там, дето някога гордо възвисява каменен лоб престолнината на княз Симеон, започват през 1897 година. Началото е поставено от патриарха на българската историческа наука Васил Златарски. Разкопките продължават през 1905 година под ръководството на Фьодор Успенски, директор на Руския археологически институт в Цариград, но до решителен поврат в проучванията се стига едва през 1927 година, когато работата се поема от Българския археологически институт. Заслуги за проучването на Велики Преслав освен Васил Златарски и Фьодор Успенски имат: Йордан Господинов, Кръстю Милчев., Станчо Ваклинов Станчев, Вера Иванова-Мавродинова, Тотю Тотев и други.

Неправилният възглед за Велики Преслав като втора Плиска изправя първите изследвачи не само пред затруднения, но и пред разочарования. Познатата от Плиска монументалност тук липсва. Тук всичко е по-изящно и по-интимно. Ако лагерът на хан Аспарух в така наречения Онгъл(122) обхваща площ от около 48 кв. км, а Плиска двойно по-малко, Велики Преслав е разположен върху площ едва от три и половина кв. км. През цар Петрово време тази площ се оказва недостатъчна, тогава започват да никнат постройките извън крепостните стени в местностите «Бели бряг» и «Аврадака».

По Симеоново време Велики Преслав има форма на неправилен четириъгълник, като северната му страна е значително по-дълга от южната, а източната поради извиващата се в тази посока река Тича има дъгообразна форма. На север градът достига до местността, дето по-късно са разположени окрайнините на Преслав, на юг до местността «Забуите» (тур. Дишлик), на изток до река Тича и на запад до възвишенията Манастирски рът и Тунесец.

Велики Преслав се състои от две части: външен и вътрешен град. Както единият, така и другият са обградени с високи стени, достигащи до три — три и половина метра височина и до два — два и половина метра дебелина. Стените са иззидани от масивни квадратни каменни блокове, снабдени са във връхната си част със зъбери, в ъглите са разположени високи отбранителни и наблюдателни кули. На източната, южната и северната стена на външния град има врати. Масивна желязна врата има и на северната стена на вътрешния град.

Във външния град обитава непривилегированото население (занаятчии, търговци, нисш клир), съсредоточена е там и част от личната гвардия на владетеля. Там кипи интензивен стопански и културен живот, има не малко търговски помещения(123), занаятчийски работилници и култови сгради. Разкритата широка водопроводна мрежа, намерените останки от каменна настилка показват, че градът е бил благоустроен.

Запазените останки от крепостните стени и намиращите се между тях сгради във Велики Преслав показват, че се отнася до нови строежи, до строежи от княз Симеоново време. Ако по отношение на някои строежи в Плиска и Мадара могат да се водят спорове, понеже там има и останки от строежи, извършени през римската и ранновизантийската епоха, по отношение на градежите в района на Велики Преслав всякакви спорове са излишни. Руините в този район са само от български произход.

Вътрешният град или цитаделата на Велики Преслав е разположена сред външния град. И той има форма на неправилен четириъгълник, дължината на стените му е между 400 и 700 крачки. Да не може да бъде превзет от византийския император Йоан Цимисхи след използуването на обсадни машини, това показва, че вътрешният град е бил по-силно укрепен от външния и че входовете към него са били неодолими. Затова нашественикът прибягва до помощта на сифони с гръцки огън. Попаднала в тремовете на дворците запалителната смес, изнамерена от мидийския архитект Калиник, предизвиква страхотни пожари и принуждава бранителите му да се предадат. Из едно подземие са измъкнати последните български царе от Крумовата династия Борис II (969–971) и брат му Роман (979–997).

Във вътрешния град е разположен дворецът на владетеля и жилищата на болярите — велики и мали. Там се издига дворцовата черква, не далеч от нея е прикътана семейната гробница на царското семейство. Не случайно дворецът на владетеля буди възторг у старобългарския писател Йоан Екзарх. В съчинението си «Шестоднев» макар бегло той описва с нескривана възхита това чудо на средновековната българска архитектура:

«Когато някой беден селянин пристигне от далеч и се озове пред царския дворец и го види, той се чуди. Когато приближи до вратите, влезе в двора и види от двете страни постройки, украсени с камъни и дървена резба, той се удивлява; влезе ли пък вътре в двореца и види високи чертози и черкви, украсени богато с камък, дърво и багри, а отвътре с мрамор, мед, сребро и злато, той не знае с що да ги сравни, понеже в земята си не е виждал подобно нещо, а само сламени хижи, бедният като че ли започва да губи ум от удивление...»(124).

Неизвестно е какво отношение има княз Симеон към старите Омуртагови дворци в Плиска и дали ги използува от време на време за резиденция. Това изглежда малко вероятно като се има предвид твърдия му курс по отношение на народностното единение. Омуртаговите дворци са свързани с отшумялата епоха, с езическия култ, с прабългарското надмощие, а княз Симеон не иска да събужда спомени за онова време и да дразни честолюбието на шепата привърженици на стария режим.

Макар да се намира отвъд стените на вътрешния град, органично с него е свързана така наречената Кръгла или Златна черква — друго от чудесата на средновековната българска архитектура, вторият символ след двореца на княжеското върховенство, скрепено със санкцията не само на меча, но и на кръста.

Само някои от сградите в района на Велики Преслав са изцяло изградени от камък и тухли. При градежа на останалите — между тях трябва да бъде поставен и дворецът на владетеля — дървеният материал, изглежда, заема значително място. Върху каменни основи и градеж от редуващи се пластове от каменни плочи и тухли се издига първият етаж, дето са разположени помещенията за приеми и за извършване на важни държавни актове. Битовите помещения, така наречените горници и светлици, до които се достига през широки тремове, навярно са били направени изцяло от дърво. В тържествените зали освен колони от камък (мрамор, арагонит, конгломерат, мушелкалк) навярно е имало и подпорни колони от дебели дъбови и габерови трупи, украсени изкусно с дърворезба. Стихийността на избухналите пожари се обяснява с широката употреба на дървен материал при изграждането на двореца и жилищата на болярите.

Като става дума за Симеоновия дворец във Велики Преслав погрешно ще бъде да си го представим като едно единствено здание. Дворецът се е състоял от комплекс сгради. Сред тях — разкопките дават възможност добре да се види това — ясно се очертават основите на големия дворец с тронна зала за тържествени приеми и церемонии и друг по-малък, дето князът обикновено обитава със семейството си, но към двореца се отнасят и низ стопански сгради, както и помещения, дето обитава личната охрана на владетеля.

Дори най-пламенното въображение не може да разчертае по съхранилите се руини верните контури на княз Симеоновия дворец. Трудно могат да помогнат в това направление и възстановките на императорските дворци в Константинопол. Обладан от дух на самостоятелност и самобитност и в тази област княз Симеон твори, без да подражава. Навярно неговият дворец се е отличавал повече с изящество, отколкото с монументалност. И това навярно ще е важало в еднаква степен както до външния му облик, така и до вътрешната му украса. Тронната зала навярно е била с по-строги очертания, отличавала се е с величествена простота. В дъното на висок подиум в широка конха(125) бил разположен изработеният от кедрово дърво и инкрустиран със златна орнаментация и скъпоценни камъни престол — символът на княжеската власт. Симеон навярно рядко е сядал върху него, понеже повече е бил в движение. С боляри, строители и книжовници той предпочита да беседва в по-интимна обстановка в някоя от залите на малкия дворец, предназначена за всекидневни приеми.

Изграждането на Велики Преслав като административен и културен център и заедно с това като първокласна крепост е между най-важните задължения на княза, но освен това първостепенно задължение от вниманието му не убягват още много други задачи от подобно естество.

Запознат добре с начина на воюване по онова време, князът прави всичко възможно за изграждането на неодолима крепостна система(126). По негово нареждане доста от старите крепости със стратегическо значение като Дръстър, Сердика, Бдин, Филипопол или Плъвдин, Боруй, Щипоне(127) и Прават са затегнати. Разширена е и укрепена, намиращата се южно от Велики Преслав стара българска крепост Бялград, издигната по времето на хан Омуртаг. Укрепено е и така нареченото Симеоново крайхълмие (гр. Αϰρολοφὶα Συμεῶνος) — стратегическа височина северно от Плиска около днешното село Войвода, упомената от византийската писателка Ана Комнина в нейното съчинение «Алексиада»(128). Изградена е над селището Шумен мощна крепост и са затегнати крепостните стени на Плиска и Мадара.

Привърженик на нападателната тактика княз Симеон не изключва възможността войските му да бъдат изтласкани, макар и временно, в североизточния кът на България и да бъдат принудени да водят продължителни отбранителни боеве. Затова полага не малко грижи за заздравяването на крепостите в този район. Навярно нарежда по непристъпни места в този кът да бъдат натрупани достатъчно запаси от храни и оръжие.

Освен на крепостите князът обръща сериозно внимание и на пътните артерии. По негово нареждане старият римски път от Истър през прохода Берегава към Карнобатското поле и от там през Адрианопол към сърцето на Византия — Константинопол, в българската си част е разширен и постлан с каменна настилка. Османските завоеватели по-късно му дават името Стамбол-йолу — Цариградският път, а местното население го нарича просто Калдъръма. Внимание княз Симеон обръща и на другите проходи в този район, между които изпъква Сидира. Някога този проход бил затварян с желязна врата, от където идва и името му(129). Той свързва Шумен с долината на река Тонзос(130).

Ала всеки проход е нож с две остриета — добре устроен той допринася за по-бързото и безпрепятствено придвижване на отечествените войски към средоточията на неприятеля, но заедно с това може да му помогне и да навлезе дълбоко в страната, да се приближи до сърцето й, затова по нареждане на княза в южна посока по всички проходи са разположени крайпътни наблюдателни станции, а освен това край най-уязвимите места са натрупани преградни съоръжения — дебели трупи, плетища от тръни, големи камъни, за да може в случай на опасност с тях проходът да бъде затворен и настъпателният марш на неприятеля преустановен.

Обединяващата роля на религиозния култ е основна причина в оня момент на църковното строителство да бъде отдадено голямо внимание. За църквата няма прабългари, славяни и потомци на старите траки — всички са равни пред нея, всички са пасоми на един отец, чието благоволение се стараят да спечелят не посредством кръвна жертва, а чрез молитвени въздаяния на общ свещен език — старобългарския.

Църковното строителство заема важен дял в строителната програма на княз Симеон. За владетеля молитвените домове са друг вид крепости, понякога те имат по-голямо значение от военните твърдини. Те осигуряват, така да се каже, вътрешната отбрана, възправят се да удържат не една победа срещу рецидивите на езичеството. В голямото си мнозинство народът не показва враждебни настроения спрямо новата вяра, но също така и не изразява голям ентусиазъм. За да бъде спечелен за нея, потребно било новата вяра да въздействува силно на емоционалната му природа, да го увлече, да порази въображението му с тържествения си ритуал, въздействащи песнопения и храмово великолепие. Още княз Борис-Михаил отделя не малко внимание на тази страна на новата вяра. Воден от тази мисъл, той заповядва да бъде издигната в Плиска монументална базилика — чудо на тогавашното строителство. И до днес изключителните й размери — тя е най-голямата на полуострова — правят твърде силно впечатление.

Княз Симеон продължава делото на своя велик баща и в това направление. Освен построените от стария княз седем съборни храма — по един във всеки епархийски град, той издига още няколко, понеже по негово време броят на епархиите се увеличава. Но черкви тогава се строят, зографисват и уреждат не само в епархийските центрове. Издигат се по почин на областните управители и местните боляри и вредом, дето за това съществуват добри условия.

Само в района на Велики Преслав и в непосредствено свързаните с него околни местности досега са разкрити повече от десет молитвени дома — малки и големи черкви, — а земята наоколо навярно прикътва останките и на други. Сред тях не само поради изключително големите си архитектурни качества, но и поради особеното положение, което има като архиепископска и патриаршеска катедрала, изпъква така наречената Кръгла или Златна черква(131).

Известната приписка към превода на епископ Константин на словата на Атанасий Александрийски против арианите, съставена от Тудор Доксов, първи братовчед на княз Симеон, хвърля лъч светлина върху създаването на това архитектурно чудо. Златната черква е съградена по нареждането на княз Симеон при устието на река Тича през 906 година на новата ера. След разрушаването й съхранилите се останки потъват дълбоко в земята. Минават векове и този горист хълм на юг от руините на двореца не казва нищо на погледа. Разкрита е през 1927 година, десет века след смъртта на Симеон Велики в навечерието на хилядогодишната му прослава. Времето връща на новите поколения запазените останки, за да ги увери сякаш в основателността на необикновената им почит към личността и делото на великия мъж.

След като съсредоточава вниманието си върху тази гориста могила със странна форма южно от развалините на Симеоновия дворец, нейният откривател Йордан Господинов попада на изключително ценна находка. На висока каменна тераса в местността «Забуите» сякаш нарочно зарити, за да се запазят завинаги, лежат останките на така наречената от черноризец Тудор Доксов «нова златна черква». Откритието надминава всички очаквания. Вестта за него бързо обхожда страната, за да отзвучи по всички посоки на културния свят.

Кръглата или Златната черква се състои от три части: атриум — просторен двор с правоъгълна форма, обграден с колони. Там се събират оглашените, неприобщените още към христовата вяра пасоми, за да се приготвят за очакваното очистване; притвор или нартика с две характерни кули отстрани, приспособени сякаш да отбият всяко внезапно нападение на храма. В притвора е разположен така нареченият баптистерий, кръщелната, дето оглашените, след като бъдат покръстени с вода и дух, добиват право да се присъединят към обществото на вярващите; храм в кръгла форма с осем конхи и олтарна абсида, цилиндричният му покрив с полусферичен купол се поддържа от дванадесет бели мраморни колони.

Подобно на всички молитвени домове, построени в България в края на деветия и началото на десетия век по времето на князете Борис и Симеон, и Кръглата или Златна черква в сравнение с византийската църковна архитектура от онова време представлява анахронизъм от гледище на формата. Докато във Византия отдавна са престанали да строят базилики, в България по това време им дават предпочитание. Това се обяснява преди всичко с особеностите на религиозния живот в страната. Процесът на християнизацията трае дълго. Езичници се срещат в България и по времето на цар Петър, когато религиозният живот се задълбочава. Не само през Борисово, но и през Симеоново време християнизацията не се развива бързо, но новата вяра непрекъснато печели почва и нови адепти. Затова десетилетия наред броят на оглашените не е малък. По тази причина както обширните атриуми, така и големите баптистериуми дълго време са необходимост. При това положение кръглата форма (ротондата) се явява като естествен завършек на двата правоъгълника, заети от нартиката и атриума. Трети правоъгълник до тях би изглеждал изкуствено прибавен, безсмислен от архитектурна гледна точка. Това, разбира се, важи само за по-значителните по размери молитвени домове. Малките имат просто устройство, състоят се от нартика и еднокорабен наос(132).

Запазените останки от това архитектурно чудо, от този уникален не само на Балканите, но и в Европа архитектурен паметник, разбира се, не могат да дадат вярна представа за неговото великолепие, за големите му естетически достойнства. Макар да предизвиква жив интерес, такава представа не може да даде и реставрационният модел, изработен от архитект Борис Игнатов, изложен в археологическия музей при разкопките на Велики Преслав.

Докато моделът буди удивление, руините респектират, защото им е чужда каквато и да било изкуственост. И най-непосветеният посетител на това свето за всеки българин място разбира, без това да му внушава който и да било, че стои пред останките на разбит свещен съсъд, пред изключителен шедьовър на архитектурата, достоен да увенчае не само старобългарската, но и всяка друга eпоxa.

Застанал горе сред руините, посетителят добива впечатление, че е пребродил векове, за да се озове на този бряг, отдето може да гледа както назад в миналото, така и напред в бъдещето. И този хълм вече не му изглежда като място на разруха, на опустошение и на смърт, а като кът на непрекъснат, вечен цъфтеж, понеже е неопровержимо доказателство за необикновените творчески възможности на народа, към който самият той принадлежи.

При тази мисъл повалените колони сякаш започват да се изправят и порутените зидове да затварят дълбоките си рани, за да закрепят отново върху раменете си полусферичния позлатен купол. И отблясъкът на запалените от невидими ръце поликандила и свещници се разлива като тържествено песнопение върху позлатената мозайка по стените, за да се слее с многоцветието, което тя излъчва. Из руините с цялото си великолепие възкръсва пред омагьосания взор на странника Златната черква и сякаш се превръща във вълшебен кораб понесъл се върху вълните на времето не назад към миналото, а напред към бъдещето...

Изключителното архитектурно богатство и особеното местоположение на Златната черква дават основание да се предполага, че тя е била катедрален храм на предстоятеля на автокефалната Българска православна църква, на българския архиепископ, а след 919 година и на българския патриарх. Това положение я прави майка на всички български черкви след като, поради преместването на българската престолнина от Плиска в Преслав голямата базилика в Плиска престава да бъде вече архиепископски катедрален храм.

Църковното строителство по княз Симеоново време обхваща строежа не само на черкви, но и на манастири. Ако черквите са проводници на християнизацията, ако допринасят не малко за обединяването на народа, манастирите са разсадници на славянобългарската просвета. В тях се създават не само тъй необходимите за богослужебни цели книги на старобългарски език, но се извършват и преводи на съчинения от светски характер.

Твърде дейният културен живот по княз Симеоново време налага да бъде разширен и преустроен манастирът «Св. Пантелеймон», намиращ се на около три километра югозападно от Велики Преслав в полите на Драгоевската планина. Утвърдил се по времето на княз Борис-Михаил като център на Преславското книжовно огнище, по времето на княз Симеон манастирът «Св. Пантелеймон» още повече издига авторитета си. Около Симеоновата престолнина изникват няколко манастира. Сред тях особено важно място заема манастирът, разположен във външния град, западно от княжеския дворец под така наречения по-късно Манастирски рът. Патронът му не е известен, затова и името му не се знае.

Със Симеонова помощ навярно са били издигнати в началото на десетия век основаните от Климент Охридски и Наум Охридски два манастира — «Св. Пантелеймон» край град Охрид и «Св. Архангели», преименуван по-късно на «Св. Наум» край брега на Охридското езеро и двата важни разсадници на българската култура в западните предели на обширната някога българска държава, както и други манастири в оня край, унищожени по време на византийското владичество и на османското робство.

Високата материална култура по княз Симеоново време отразява, от една страна, нарасналите жизнени потребности и от друга, повишените духовни нужди на хората от епохата. Стремежът към по-честит и по-съвършен живот дава силен отпечатък върху произведенията на изкуството, създадени по онова време(133).

Наред с непосредственото си предназначение като сгради, използувани за специални цели, за задоволяване на обществени нужди, дворците и молитвените домове в оная епоха изпълняват още две функции — с монументалните си очертания те респектират хората от народа, внушават им вяра в материалната и духовната мощ на държавата и църквата, с което способствуват за укрепването им като феодални институции; наред с това с изящните си форми те допринасят за облагородяването на суровите нрави, за култивирането на по-възвишени чувства. Затова както за външното, така и за вътрешното им оформяне се полагат големи грижи.

През Симеоново време архитектурата(134) е водещо изкуство. Развитието на всички други изкуства през оная епоха се намира в непосредствена връзка с развитието на архитектурата. Дворците и молитвените домове сякаш изобразяват в миниатюрен вид държавата и църквата. Присъствието им българинът трябвало да почувствува навред. Хармоничните линии, изящната украса са сякаш израз на хармонията и правния ред, царуващи както в светската, така и в духовната сфера на организираната общественост.

Не толкова посредством ценността на използуваните материали, колкото посредством изящните си форми архитектурата по Симеоново време се стреми към естетическо внушение, старае се да изрази идеята за нова цивилизация, трета след елинската и римската. Това обяснява самобитността на формите и оригиналността на решенията.

Развитието на декоративната скулптура в оная епоха е органично свързано с развитието на архитектурата. Освен външните елементи от плоска каменна резба по фризове и корнизи, дето намират приложение оригинални мотиви, създавани и изчуквани при местни условия, тук трябва да се има предвид и украсата на масивните мраморни колони — цокли и капители, създавани и изчуквани също така на местна почва с голямо майсторство и с култивирано чувство за изящество. Към декоративната скулптура трябва да бъдат отнесени и скулптираните барелефи и плътни фигури на животни с особено предпочитан мотив лъв или лъвица като символ на държавната мощ. Мотивите се менят съобразно с предназначението на сградата. При фризове, капители и цокли, предназначени за украса на молитвени домове, в мотивите се вплитат и елементи на християнската символика.

Откъс от слово първо на «Шестоднев» от Йоан Екзарх, парафраза на познатото описание на Симеоновия дворец, дава основание да се поддържа, че в оная епоха е застъпена и портретната живопис а ла фреско(135). На една от стените в тронната зала бил изписан на стената князът. Неотдавна върху една от запазените крепостни стени на Велики Преслав бяха разкрити интересни рисунки. Тези фрески свидетелствуват не за нововъведение, а за стара традиция. На тази мисъл ни навежда разказът на Паисий Хилендарски в «История славяноболгарская» за въздействието, упражнено върху княз Борис-Михаил от нарисуваната от монаха Методий в ловния му дворец сцена из Страшния съд.

Но което е още по-удивително — изображения на светци са били не само рисувани, но и съставяни от гледжосани разноцветни мозаични плочки. Намереният в местността «Патлейна» полузапазен образ на свети Тодор Стратилат, съставен от двадесет мозаични плочки с размер 5/4 см — от тях липсват три, другите са повече или по-малко повредени, — свидетелствува зa висотата, на която изобразителното изкуство по това време се намира. Не без основание този образ е наречен «Източна Мона Лиза». За подобно определение основание дава както изяществото на контурите, така и хармоничното съчетание на багрите. Колко такива мозаични изображения са създали майсторите на Преславската рисувана керамика и дали освен този образ се е запазил и друг, дълбоко закътан в земята, не може да каже никой.

Изкуството на декоративната мозайка и на рисуваната керамика(136) достига през тази епоха до връхната си точка на развитие. То е без съперници не само на Изток, но и в Европа. След разгрома на иконоборците във Византия в началото на деветия век мозаичното изкуство започва да залязва на Изток. В България то получава неочакван подем, като се развива в няколко посоки: стенна мозайка от разноцветни кубчета с позлатена основа. Използува се предимно за изобразяване на сцени от Писанието в Кръглата черква и в Преславските манастири, а също и за орнаментална украса в дворцовите зали. Широката й употреба се доказва от разпръснатите безброй цели или потрошени кубчета не само из външния град на Велики Преслав, но из цялата околност; рисувана гледжосана керамика върху съставни плочки с размери 5/4 см, съчетаващи различни образи или декоративни мотиви; гледжосани, в различни цветове плочки с по-големи размери, използувани за облицовка на подове и стени.

И трите вида керамични произведения са изработвани, колорирани и гледжосвани от местни материали. Като основна суровина е използувана бялата глина (фаянс) от находищата около манастира «Св. Пантелеймон». В близост до него са разкрити и няколко пещи за изпичане на мозаични кубчета и плочки, а също така и на други елементи на печена гледжосана глина, инкрустирани в корнизи от варовик. Пещи за изпичане на мозайка и керамика са открити и във външния град. Багрилата за оцветяване на мозаичните късове и на керамиката са приготвени от местни материали (растителни и земни бои). Вероятно на местна почва е приготвяна и глечта. При изработката й широко са били използувани олово и мед.

Намерените останки при разкопките във Велики Преслав и около «Патлейна» дават основание да се поддържа, че в оная епоха широко е било развито производството и на трапезна керамика: блюда, гърнета, по-малки или по-големи съдове за съхраняване на течности и храни, като се стигне до огромни дебелостенни кюпове с вместимост до половин тон.

Материалната култура на оная епоха намира израз и в доста предмети, изработени от метал, кост и дърво. Едни от тях се употребяват в църковно-религиозния живот, други служат за задоволяване на битови нужди и за украса. Между тях с изящните си форми изпъква сребърната чаша на жупан Сибин. Запазен като че ли по чудо, този великолепен съд свидетелствува за високите постижения на художествените занаяти в оная епоха и все пак нищо по-добре от камъка не може да изрази духа на епохата, на онова героично време, когато на българска земя живеят не обикновени люде, а може би титани.

Въплътил не върху повърхността, а сякаш дълбоко в себе си мислите, идеите и стремежите на най-личните представители на българската народност начело с вожда княз Симеон, по-добре от всички други материали камъкът ги съхранява завинаги и въпреки нанесените огромни опустошения ги довежда до наше време, за да възкреси пред нас с цялото й своеобразие и духовно величие оная колкото, героична, толкова и драматична епоха.

Словото — неодолима крепост

Когато, помамен от славата на Симеон Велики, пътникът поиска да се приобщи към наследството на Златния век и се озове сред руините на Велики Преслав, отначало го обзема глуха тревога. Щом разрушителната стихия на времето не е пощадила материалните ценности, произведенията на архитектурата и на изобразителните изкуства, създадени под будното око на княз Симеон, а немилостиво ги е разбила, тогава що може да се каже за духовните ценности, въплътени не в камък, метал, дърво и багри, а само в слово?

Наистина, ако книжовните произведения не биха могли да бъдат преумножавани и без особено затруднение пренасяни от едно място на друго, ако бяха съставяни само в един единствен екземпляр, човешката трагедия би била изключително голяма. Не само от Златния век, но и от много други плодоносни епохи не би останало нищо и човечеството не би набрало исторически опит, а завинаги би останало завито в пелени.

Още преди да бъдат погълнати от пламъците на пожарищата, разразили се тук, доста от създадените през Златния век книжовни творби получават разпространение. Преди да станат жертва на пожарища и на разруха, първоначалните преписи, направени в Преславското книжовно огнище, са използувани като основа на други преписи. Никой не може да каже кой препис поред оцелява, но благодарение на тази чудодейна верига, на тази велика приемственост, обусловена от неизчерпаемата човешка любознателност, можем да съдим, ако не напълно, поне отчасти, за облика и съдържанието на книжовния живот по княз Симеоново време и преди всичко във Велики Преслав и неговата околност, дето този живот е бил особено интензивен.

Положението в Охридското книжовно огнище е аналогично, макар причините за опустошаването на книжовните богатства там да са от друг характер. Създадените там книжовни произведения стават жертва не на военни стълкновения, а на планомерно изтребление, организирано от коварния денационализатор(137).

От духовните завоевания на оная епоха, изобразени посредством слово, до нас достига само една част, и то предимно чрез чуждо посредство. Може би никога не ще узнаем какво е било в пълнота духовното съдържание на Златния век. Докато материалните ценности и при най-големи разрушения все пак оставят следи, при духовните липсва ли копие опустошението е абсолютно. Изпепели ли пергамента, огънят унищожава без остатък и съдържанието.

Книжовният живот по княз Симеоново време изразява една от най-важните страни на българската култура(138) през последното десетилетие на деветия и първите две на десетия век. Поради подчертания си идеен характер тази страна е водеща. Нейната изключителна важност за развитието добре преценява още княз Борис-Михаил. От своя страна княз Симеон я задълбочава и разширява.

По негово време условията за развитието на тази страна от българската култура са още по-благоприятни. Макар да е надарен с изключителни способности и с гениално прозрение, княз Борис-Михаил е самоук. Напротив, наследникът му на престола е високо образован и умее да си служи с перото не по-лошо, отколкото с меча. Благоприятна атмосфера за развитието на книжнината по негово време освен седемнадесетгодишния мир с Византия създава и нарасналото самочувствие на народа, излязъл победител във войната с империята през 896 година.

Наред с всичко това трябва да се има предвид и наличността на добре подготвени книжовни дейци — продължители на великата традиция, създадена от безсмъртните братя Кирил и Методий. Едни от тях — Климент Охридски, Наум Охридски и Константин Преславски — са непосредствени техни ученици, други — Йоан Екзарх, презвитер Григорий, черноризец Храбър и черноризец Тудор Доксов получават добро образование във Византия, работят по указание на непосредствените Кирило-Методиеви ученици, надъхани са с идеите на основоположниците на славянската писменост и култура.

Тази малобройна група от високо образовани и патриотично настроени книжовници, начело на която не само поради високото си обществено положение, но и поради големите си интелектуални качества застава княз Симеон — изпълва с духовно съдържание Златния век, осмисля го културно-исторически. Ако Златният век е важна предпоставка за развитието на българската литература и духовен живот през следващите векове, той е същевременно и необходимо условие за процъфтяването на всички славянски литератури от така наречената кирилска книжовна традиция(139). Без неговия принос Кирило-Методиевото дело не би могло да се развие и може би първите му цветове биха били осланени от византинизма по начина, по който латинската духовна традиция задушава в края на деветия век първите злакове на славянската писменост във Великоморавия(140).

Ала близостта на България до Византия крие не само опасности, а съдържа и предимства. След като опасността от ромеизация е преодоляна с решението на Народния събор през 893 година, българските книжовници си поставят за цел да извлекат възможно най-голяма полза от това колкото опасно, толкова и благоприятно съседство. Конкретни указания за възможностите на византийската култура им дава княз Симеон. Живял дълго в Константинопол, той успява добре да се ориентира в големите възможности на световния град като разсадник на културата. Най-видните християнски писатели през оная епоха пишат на гръцки. Изключенията са малко. На гръцки език (койне) са преведени от класически гръцки език и повечето от съчиненията на старогръцките видни писатели и философи. По-голямата част от тази огромна продукция е струпана в книгохранилищата на Константинопол.

Дори повърхностният анализ на книжовната продукция на писателите от Симеоновата епоха показва, че в по-значителната си част тя се състои от компилации на произведения на византийски писатели богослови и нравствени философи. Между тях с особено предпочитание отстрана на българските книжовници се ползуват: Григорий Богослов, Атанасий Александрийски, Василий Велики, Йоан Златоуст (от него са преведени най-много произведения), Евсевий Кесарийски, Епифаний Кипърски, Ефрем Сирин, Йоан Дамаскин, Йоан Богослов, Кирил Александрийски, Максим Изповедник, Методий Патарски, Исидор Пелусиод и Теодор Студит.

В оная епоха връзката между религията, литературата и науката е органична. Религиозният светоглед е основа на средновековната култура, а Свещеното писание — крайъгълен камък на всяко знание.

Нито един западен народ по онова време не разполага с толкова много съчинения от богословски и богослужебен характер, с колкото разполага българският като непосредствен съсед и възприемник на положителните от тогавашно гледище ценности на византийската култура. Това положение превръща България в мост на византийската култура към повечето славянски страни и някои съседни неславянски, в посредник, между средиземноморския свят(141) и славянските народи, създава й голям международен авторитет в това отношение.

Трудно е да бъдат разграничени една от друга различните страни и прояви на книжовния живот по княз Симеоново време и не само защото у едни и същи негови представители те се преливат, но защото задоволяват едни и същи нужди. При все това разграничаването се налага, за да се вникне по-задълбочено в същността на книжовния живот и за да може всестранно той да бъде осветлен.

Поради характера на средновековната култура, при която идеята за личното спасение има основно значение, духовно-религиозният елемент в българската книжнина през тази епоха добива особена важност. Това положение се определя преди всичко от предназначението на книжовните произведения: да задоволяват предимно нуждите на култа, да служат на духовно-религиозния живот(142).

За разлика от Византия, дето по това време песимистичният възглед за живота взема връх, положението в България е друго. Обединеният български народ, почувствувал в себе си прилив на творчески сили, е обхванат от жизнен оптимизъм. Във Византия, напротив, широко си пробива път възгледът, че след изтичането на седмото хилядолетие от създаването на света според тогавашните разбирания(143) ще настъпи второ пришествие, а на прага между деветото и десетото столетие на новата ера от седмото хилядолетие вече са изтекли повече от четиристотин години. Съгласно този широко разпространен сред византийската интелигенция възглед земното царство (civitas terraena) ще престане да съществува и ще настъпи нескончаемото небесно царство (civitas dei), дето на живот вечен ще се радват само праведниците.

Идеите на византийските мистици не пущат дълбок корен сред младата българска интелигенция. От византийските писатели те заимствуват предимно произведения в жизнеутвърждаващ дух. Освен за облагородяване на нравите доста от заимствуваните от Византия съчинения допринасят за внедряването на нови литературни форми, за развитието на химнографията, апологетиката, дидактическата проза и разказа. Наред с това духовно-религиозната литература поради нормативния си характер допринася не малко и за развитието на образоваността. На тази почва възникват и първите учебни пособия в страната, енциклопедичните сборници, използувани при създаването на културно-просветни кадри както в района на Преславското, така и в периметъра на Охридското книжовно огнище.

Макар да прави първите си стъпки, науката заема важен дял в книжнината през княз Симеоново време(144). В съчиненията на някои старобългарски писатели и преди всичко в съчиненията на Йоан Екзарх са изяснени доста научни въпроси, проявен е интерес към проблеми, свързани с астрономията, анатомията и философията, като са използувани съчинения на Аристотел и на Клавдий Птолемей. В така наречения «Първи Симеонов сборник» е използувано съчинението на византийския писател от шести век Георгиос Хировоск «За фигурите» — елементарни познания по теория на литературата. Научни интереси налагат да бъдат преведени и някои византийски хроники, както и «Християнска топография» на Козма Индикоплевст.

Като се има предвид всичко това за литература в собствен смисъл на думата всъщност остава малко място, ако под литература се подразбират само произведения с художествено-естетическо съдържание. Подобно разграничение за оная епоха не може да се направи. Литература тогава са всички творби, осъществени посредством слово. По онова време словото е същина на духовния живот и словотворчеството основна задача на всеки книжовник. Да се превежда тогава значи да се твори, защото всеки преводач сам създава, езиковите средства, които използува, а освен това едва ли тогава някой превежда буквално(145). Още в онова време Йоан Екзарх в сборника «Небеса» определя основното изискване на преводаческия труд с думите: «Поради това ние се отказваме от тъждеството на думите, като спазваме тъждеството на смисъла, защото само заради смисъла превеждаме тия книги, а не и за тъждеството на думите».

Прочее, за да се прецени от културно-историческо гледище създадената по княз Симеоново време книжнина, налага се да бъдат обхванати всички нейни страни и моменти. Само по този начин може да се проникне в нейната същност и да се прецени значението й като основно съдържание на Златния век. Духът на оная епоха поставя пред литературата конкретни задачи за разрешаване, възлага й определени обществени функции, затова елементите полезност и целенасоченост са важна съставка от съдържанието й. На това се дължи и нейният дидактизъм(146).

Тук трябва да се има предвид и друга особеност на старобългарската книжнина през оная епоха — нейният народностен дух. Той се изявява в ред произведения с подчертана патриотична насоченост, като например «За буквите» на Черноризец Храбър, стихотворната похвала на цар Симеон в сборника «Златоструй», описанието на Симеоновия дворец в «Шестоднев» на Йоан Екзарх, анонимния разказ «Чудото на свети Георги с кръста и с българина» и други. Византийската литература е космополитна, в нея е изразена не народностна идея, а идеята за световно господство, така наречената космократия. За разлика от старобългарския гръцкият език изразява не народностни тежнения, а дълголетна културно-историческа традиция и елин е всеки ромейски гражданин без разлика на произход стига да говори гръцки език и да е християнин.

Литературният живот в княз Симеоново време протича не спонтанно, а се развива организирано. Той е израз не на лични амбиции и домогвания, а на всенароден устрем към светли бъднини. Затова на участието в него се гледа като на важно обществено и дори като на държавно задължение, а на книгата като на свещен предмет, осенен от тайнствена, неръкотворна светлина. Не ще минат много години и Презвитер Козма в «Беседа против богомилите» ще заклейми всички ония, които крият книгите си и лишават от благодатта, скрита в тях, близките си.

Двете главни книжовни огнища(147), създадени още по времето на княз Борис-Михаил(148) — едното с център във Велики Преслав, а другото в Охрид — при княз Симеон не само продължават дейността си, но я разширяват. Вероятно в йерархическо отношение и двете са били подчинени на архиепископа. По Симеоново време и двете се оглавяват от епископи — Охридското — от Климент Охридски и Преславското — от Константин Преславски, но и в тази област върховното ръководство навярно е принадлежало на княз Симеон.

Дали другаде в страната освен в средоточията на двете главни книжовни огнища по онова време се съставят нови преводи на богослужебни книги трудно може да се каже, но това изглежда малко вероятно, като се има предвид ограниченият брой на книжовниците. Необходимо е да минат години, докато се създаде традиция в това направление. От обучаваните на славянобългарска грамота стотици ученици само малцина са могли до съвършенство да усвоят двата езика — старобългарския и гръцкия, за да могат самостоятелно да се занимават с книжовна работа.

Макар начело на Охридското книжовно огнище да стои такава просветена и обаятелна личност като Климент Охридски, по литературна продукция то отстъпва на Преславското. И това е лесно обяснимо. Центърът на Преславското книжовно огнище съвпада с центъра на държавата, затова във всичко то е подкрепяно и подпомагано от княз Симеон. Там се съсредоточават и по-голям брой книжовници(149). По-близо е Преславското книжовно огнище в сравнение с Охридското и до Константинопол — най-важният център на тогавашната световна християнска мисъл. Докато в Охридското книжовно огнище се създават предимно, ако не изключително, произведения на религиозно-духовни теми, в Преславското се разработват и теми с подчертан светски, неканоничен характер. Това се дължи преди всичко на присъствието на княз Симеон, на неговата всеобхватна култура.

Като изхождат от откъслечни исторически вести, някои учени поддържат, че център на Преславското книжовно огнище бил манастирът «Св. Пантелеймон», намиращ се на три километра югозападно от Симеоновата престолнина. Други са на мнение, че негово средоточие била така наречената Кръгла или Златна черква във Велики Преслав. Едва ли културно-просветните дейци от Преславското книжовно огнище по Симеоново време са били съсредоточени на определено място, в определен манастир или черква. Преславското книжовно огнище възниква първоначално в Плиска, дето се установяват след пристигането им в България Кирило-Методиевите ученици Климент, Наум и Ангеларий. След изграждането на манастира «Св. Пантелеймон» и след като княз Борис-Михаил се усамотява в него, там се събират почти всички известни по това време книжовни дейци начело с ръководителя на огнището презвитер Наум, черноризците Докс и Гавриил, братя на стария княз, черноризец княз Симеон и черноризец Храбър. Но след войната с Византия през 894–896 година, след като се създават във Велики Преслав благоприятни условия за книжовна работа, когато начело на Преславското книжовно огнище застава епископ Константин, необходимостта от постоянна връзка с ръководителя на държавния и културно-обществения живот в страната княз Симеон налага доста книжовни дейци да се поселят във Велики Преслав. Там освен епископ Константин се установява и Йоан Екзарх — главен надзорник на българските черкви и блюстител на църковния ред.

Ако Климент Охридски работи на девствена почва, положението във Велики Преслав е по-друго. Близо три десетилетия преди решението на Народния събор през 893 година да бъде въведен старобългарският като задължителен официален език както в държавния, така и в църковния живот, гръцкият език е в употреба. И до издигането на Симеон като владетелен княз се превеждат книги от гръцки на старобългарски, но в книжовната практика съществува пъстрота. Княз Симеон се разпорежда да бъдат извършени нови, точни преводи на богослужебните книги. Заедно със замяната на старите гръцки богослужебни текстове със старобългарски се извършва и друга замяна — подменя се глаголицата с кирилица.

Въпросът за приоритетът на двете азбуки — глаголицата и кирилицата, все още не е разрешен окончателно от науката. Съществуват доводи в полза както на едната, така и на другата теза. Не само в Плиска, но и във Велики Преслав са намерени графити както на глаголица, така и на кирилица с еднаква древност. Ако се приеме като достоверно свидетелството на Климентовия биограф архиепископ Димитриос Хоматиан, че Климент Охридски изобретил българска азбука с по-ясни очертания от оная, създадена някога от Кирил Солунски(150), би следвало да се приеме, че кирилицата започва да се внедрява още през последното десетилетие на деветия век, така че изразът прѣложенuе свṀщеннџхъ книгъ(151) трябва да се тълкува двояко: веднъж относно замяната на гръцките текстове със старобългарски и втори път — на по-старите глаголически с по-нови кирилски.

Българската култура при княз Симеон започва с бърз темп да добива народностен облик. За духовници се ръкополагат само българи. Решителната крачка в това направление е направена още през 893 година с ръкополагането на презвитер Климент Охридски за «пръв епископ на български език». Около 900 година, изглежда, за епископ е издигнат и презвитер Константин. Докато Климент Охридски е още жив, за «четвърти епископ на български език» е издигнат Климентовият ученик Марко, като му е отредена епископия в западните предели на обширното някога българско отечество. Кой е бил третият поред епископ на български език, не е известно. Вероятно той се подвизава някъде из Западна България. Може би седалището му е било в Средец или в Бдин.

В началото на десетия век, когато културно-просветната дейност получава силен размах, черноризците Докс и Гавриил, двамата братя на стария княз Борис-Михаил, едва ли вземат вече участие в книжовния живот. Ако по това време са живи, навярно вече те са доста възрастни. Слабо ще е и участието на княз Борис-Михаил, доживял до 907 година и издъхнал в напреднала възраст.

В работата на Преславското книжовно огнище дейно участие вземат: княз Симеон, епископ Константин Преславски, Йоан Екзарх, презвитер Григорий, черноризец Храбър и черноризец Тудор Доксов. Все още с положителност не може да се отговори на въпроса към кое време следва да бъде отнесена книжовната дейност на черноризец Петър, на Симеоновия син и наследник на престола княз Петър. Дали подобно на баща си той дава монашески обет, преди да бъде утвърден като владетел или след като овдовява? Второто е по-малко вероятно, понеже не е известно цар Петър да е абдикирал.

Ако се приеме, че княз Петър е роден около 900 година и че се замонашва около двадесетгодишната си възраст, той би могъл да създаде ония произведения, които му се приписват до 927 година, когато е възцарен, но от друга страна, би следвало да се приеме, че между 920 и 927 година, в това усилно за България време, той не взема участие в държавния живот. Обратното положение не е подкрепено с каквито и да било сведения в историческите извори.

Към писателите от Преславското книжовно огнище, чиито ликове остават в сянка, би следвало да бъде отнесен и безименният съставител на възхвалата на цар Симеон в така наречения Светославов препис от 1073 година на «Първия Симеонов сборник». Възхвалата издава твърде опитно перо. Написана е от приближен до владетеля книжовник, отлично запознат с живота и дейността му.

Без да са свързани непосредствено със Симеоновия кръг и дори пряко с Преславското книжовно огнище, под лъчите на неговото озарение се развиват двама други български книжовници от тази епоха. И двамата се подвизават в Източна България и несъмнено са духовници, но навярно работят в усамотени манастири. Единият от тях съставя първия български разказ с оригинален сюжет — «Чудото на свети Георги с кръста и с българина»(152), а другият — възникналият на българска почва «Разказ за съдбата на човека»(153). И двете произведения имат значение за тематично-идейното и жанровото обогатяване на българската литература през оная епоха.

Трудна и главоломна е работата на книжовника по онова време. Изисква се от него да бъде не само високо просветен духовник, да познава отлично църковния ред, да владее до съвършенство освен родния си език и гръцкия, но да е запознат и с технологията на книгописното изкуство, и с технологията на подвързачеството, а освен това и низ други специални знания, като се започне от приготвянето на материали за писане — пергамент от телешка или овнешка кожа и разноцветни мастила, и се завърши с подготвянето на кожа и дъски за подвързия. Някой книжовници се занимават само с размножаването на вече преведените произведения, докато други превеждат и преписват, а освен това и сами разкрасяват текста с винетки и миниатюри в различни цветове. Свързано тясно с книжовната работа, книгописното изкуство по княз Симеоново време достига голяма висота. Тогава е в употреба така нареченият тератологичен стил(154), усвоен от Византия, но получил в България самобитно развитие, за да намери по-сетне отзвук в книгописната традиция на съседните славянски и неславянски народи, за които кирилската книга се налага като насъщна потребност.

Преведените, дотворените и възникналите самобитно на българска почва по княз Симеоново време книжовни произведения засягат широк кръг въпроси. Не всички са на религиозни теми. Съобразно с духа на епохата религиозният елемент дава своеобразна окраска и на произведенията със светски, неканоничен характер. Освен произведения с определено богослужебно предназначение (евангелие, апостол, псалтир, триод, менологий и други подобни) превеждат се и доста съчинения, принадлежащи към християнската патристика и апологетика, произведения, в които се прославя християнството или се защитава то от нападките на противниците му. Появяват се през тази епоха и първите разкази в духа на християнската фантастика из областта на така наречените чудеса като «Ходене на Богородица по мъките», «Разказ за Афродитиана» и «Алексей человек божий». Те правят твърде силно впечатление на средновековния човек, разкриват пред него нов чудесен свят, допринасят не само за развитие на въображението, но и за облагородяване на чувствата му.

Ако прабългари, славяни и тракийски потомци си представят задгробния свят като неведомо царство на сенките, пред духовно възродения български човек произведенията на християнската фантастика разкриват многообразния свят на възмездието, тъй както го схваща християнската религия, като поставят пред него въпроса за личното поведение с цялата му острота. По такъв начин този вид произведения помагат на народа да излезе от периода на детството, дето понятията за добро и зло са още смътни и да навлезе в ерата на възмъжаването, дето се поставя въпросът за личната отговорност.

Апокрифният елемент в тези създадени на византийска почва произведения е вече открито изявен. Ако не се отклоняват съществено от разказаното в Писанието, тези произведения засягат страни и моменти от религиозния живот, до които официалната християнска догматика не смее да се докосне, но в замяна на това в тях се разглеждат въпроси, представляващи жив интерес за хората от народа. Преведени с изричното съгласие или мълчаливото одобрение на княз Симеон, тези произведения свидетелствуват за по-голяма религиозна търпимост в България в сравнение с Византия. По тази причина апокрифната литература, чието начало се поставя още по княз Симеоново време, получава в България широко развитие и е една от предпоставките за създаване по-късно на богата богомилска литература(155).

Като насочва вниманието на книжовниците към произведения не само с каноничен, но и със светски характер, княз Симеон допринася твърде много за разширяване обема на литературата и по този начин предизвиква широк обществен интерес към нея. Ако книгите с религиозно-духовно съдържание представляват интерес предимно, ако не изключително, за духовниците, ако се четат и изучават в сравнително тесен кръг, разказите из областта на християнската фантастика и особено произведенията със светски, неканонични теми предизвикват интерес в по-широки обществени кръгове. Поради оскъдицата на книги те се четат групово и групово се обсъждат. Породените от тях впечатления се коментират със сълзи на очи.

Към този род произведения се отнасят сборниците с притчи «Физиолог», «Варлаам и Йоасаф», «Троянска притча», «Александрия» и «Християнска топография» на Козма Индикоплевст. Ако в едни от тях превес има нравствено-етичната проблематика, в други връх вземат необикновените приключения и сведенията за непознати страни и люде. И едното, и другото разкрива пред човека от епохата неподозирани простори, окриля го за подвиг, издига го в собствените му очи.

Не по-малка заслуга за този чудодеен поврат имат и историческите хроники, преведени или съставени по княз Симеоново време. Начело на тази поредица трябва да бъдат поставени така наречените «Историкии» на епископ Константин, приложени към неговото «Учително евангелие». В този свой труд видният старобългарски писател прави опит да пресметне най-важните библейски и исторически събития по установената от него мондиална система с коефициент 5505 години от създаването на света(156). Трудът му, изглежда, не е завършен.

През княз Симеоново време възникват още два исторически труда: единият е превод на хронографията на византийския хронист Йоан Ритор, наречен Малала, извършен от презвитер Григорий (Иlложенuе Sоанна отъ Антuохuискаго великаго града СириṀ Малалėа о лѣтѣхъ миру), а другият е съставен от анонимен автор въз основа на летописа на Константинополския патриарх Никифор (Лѣтописьць въкратцѣ отъ Авъгуста даже и до Кḱнстантина и Lḱя цĘь грьḵьскџхъ) и е поместен в така наречения «Първи Симеонов сборник».

Макар да не се ограничава само в рамките, очертани от седемнадесетгодишния мир между България и Византия (896–913), а да изпълва царуването на Симеон Велики от единия до другия му край (893–927), Златният век на българската книжнина дава най-зрелите си плодове през първите дванадесет години на десетия век, когато се разрешават основните проблеми на държавното устройство и когато материалната култура в българските земи достига блестящо развитие. Едва ли някога настъпват такива времена, през които в атмосферата на пълна безметежност Симеон Велики прибира меча в ножницата и се залавя единствено за перото или както народният поет Иван Вазов чрез устата на Хилендарския монах, създател на «История славеноболгарская», в безсмъртната си ода «Паисий» казва в изблик на патриотичен възторг:

И кога нямаше кого да надвива,

той пишеше книги, за да си почива.

Да отдаде на всички и всекиму заслуженото, в това се изявява големият организаторски талант на княз Симеон — нищо да не пропусне, нито една страна на многообразната действителност да не остане извън зрителното му поле. Тази способност, а не привилегиите, свързани с диадемата, го издига над поданиците му. Ако майсторите на четката го изобразяват седнал на трон, обсипан с бисери, поставен върху подиум, до който се достига по три стъпала, тази дистанция изразява само външната, формалната страна на първенството.

Първенството му следва колкото по право, толкова и по достойнство. Защото вън от всяко съмнение той надвишава съвременниците си и в тази област както по знание, така и по умение. Не на цар Симеон, държавния деец и завоевателя, а на Симеон Велики, книжовника и културно-просветния деец, неизвестният средновековен поет, автор на вдъхновената прослава, приложена към Първия Симеонов енциклопедичен сборник, изплита венец от неувяхващи слова:

Великият между царете Симеон,

всемогъщият повелител и владетел,

като пожела с твърде силен копнеж

да извади наяве скритите мисли

от дълбочината на многомъчните книги

според тълкуванията на премъдрия Василий(157),

заповяда на мене нищо незнаещия

да направя промяна в словесната форма,

но да спазя точността на мисълта му.

Подобно на трудолюбива пчела като в кошерна пита

от всеки листец на Писанието тези мисли

той събра във велемъдрото си сърце

и ги разлива като сладък мед

от устата си пред болярите,

за да просвети техния разум.

Като се явява за тях нов Птолемей(158),

не по вярa, a по-скоро по желание,

и многоценен поради събирането

на всички божествени книги,

с които и своя дворец изпълни,

той си създаде вечен спомен.

Нека за христолюбивата му душа

да бъде като награда венецът

на блажените и свети мъже

през непребродимите вечни векове(159).

Дали тези прочувствени слова са написани от епископ Константин, Йоан Екзарх, презвитер Григорий или от друг някой, останал неизвестен на по-късните поколения книжовник, е без значение. Важно е, че в тях е очертан необикновеният духовен ръст на княз Симеон като културно-просветен деец, изразен е ценният му принос за развитието на българската книжнина като основно съдържание на Златния век.

Да си представяме княз Симеон книжовника като анахорет, усамотил се в хладна килия, дето с орлово перо в ръка, вдълбочен над древни ръкописи, отдава дан на културния напредък, няма основание. Динамичният културен живот по негово време подсказва за други форми на сътрудничество. Ако не всеки ден, навярно няколко пъти седмично той кани книжовниците на задушевна беседа, осведомява се какво е извършено и що предстои да се направи занапред. Събрани в някоя от залите за обикновени приеми на малкия дворец, те споделят с него вълнуващите ги мисли, уведомяват го за срещнати затруднения, запознават го с постиженията си. В тази зала из нишите в стените и в раклите от кипарисово и чемширово дърво са натрупани книжовни ценности — на гръцки и на старобългарски език. Там младите се допитват до по-старите и по-опитните, и копистите от манастира «Св. Пантелеймон» след като получат потребните им материали и необходимите им указания, с разведрени лица се отправят към постоянното си обиталище по Омуртаговия мост отвъд Тича, за да се заловят час по-скоро за работа.

След като сътрудниците му се разотидат и остане сам, князът често се отдава на книжовен труд. Няма друг по-добър начин за отмора от този. Времето наистина не му стига, диадемата непрекъснато му напомня за разнообразните задължения, но перото го привлича неудържимо и докато не му отдаде дължимото, той не го оставя.

И до днес не е намерено нито едно оригинално книжовно произведение, за което с положителност може да се каже, че е излязло из под перото на княз Симеон(160). За необикновеното му книголюбие и за преводаческата му дейност се загатва в много книжовни паметници, но въпросът за оригиналното му творчество остава неизяснен. По-важни от многобройните свидетелства за книжовната му дейност са следните:

Йоан Екзарх в пролога на сборника «Шестоднев» пише по този повод: «Ето че и ти, господарю мой, славни княже, христолюбче Симеоне, не преставаш да изучаваш неговите [на бога] заповеди и творения, защото искаш да се красиш и славиш с тях». От своя страна неизвестен книжовник в увода към енциклопедичния сборник «Златоструй» добавя: «Благоверният цар Симеон, откакто изучи всички стари и нови книги, вътрешния и външния смисъл и свещеното Писание, както и нравите и обичаите на всички учители и мъдростта на целия разум на блажения Йоан Златоуст, учуден от ораторското му изкуство и от благодатта на светия дух у него, навикнал да чете всички книги, избра от съчиненията му всичко това и го нареди в една книга, която нарече «Златоструй».

Указание за книжовната дейност на княз Симеон дава и преписката му с константинополския патриарх Николай Мистик. «Зная — пише патриархът в едно от писмата си до княза, — че ти всекидневно напояваш прекрасната си душа с живоносната влага на учението. Зная, че ти любознателно прочиташ книгите на древните.» Отзвук от книжовната дейност на Симеон Велики е и една приписка (ремарка) в така наречения «Молдавски сборник» на среднобългарски език от XVII век, открит в Кондрицкия манастир «Св. Николай» в Бесарабия — А Сќмеḱнъ цĘь блъгарскџ исписа мнḱгџ книгџ и яко Давидъ цĘь на lлатџ струи играаше и книгџ паḵе въсѣхъ любѣаше.

Известни са на науката три енциклопедични сборника, свързани с името на княз Симеон. И трите безспорно са създадени не само по негово указание, но и с негово участие; и трите очертават твърде широк кръг на духовни интереси и отлично познаване на византийската литература: «Златоструй»(161) — състои се от 136 слова на византийския църковен писател от четвърти век Йоан Златоуст, любим автор на княз Симеон; «Първи Симеонов сборник», познат под наслова «Сбор от много отци, тълкуване на неясни места в евангелието, апостола и други книги, съставени кратко за памет и за готов отговор» — състои се от 383 статии; «Втори Симеонов сборник» — състои се от 48 слова, главно от Йоан Златоуст и Василий Велики. Двата Симеонови сборника са познати по преписи руска редакция от началото на единадесети век(162).

Дясна ръка на княз Симеон в културно-просветната дейност е ръководителят на Преславското книжовно огнище презвитер (по-късно епископ) Константин (ок. 845–915). Изглежда е бил викарен епископ на българския архиепископ. По-млад ученик на безсмъртните братя Кирил и Методий, епископ Константин свързва по-нататък литературната си дейност с презвитер Наум, чийто ученик изглежда е. Част от дейността му протича през Симеоново време. Самият княз Симеон навярно при него доусъвършенствува славянската грамота след завръщането си в България и преди да бъде утвърден като владетел.

Главният си труд, така нареченото «Учително евангелие», Константин Преславски(163) завършва още през 894 година. По собственото му свидетелство този труд той започва през 889 година по настояването на презвитер Наум, тогавашния ръководител на Преславското книжовно огнище. Дали още отначало е замислен в тази форма, в каквато по-късно го притежаваме, или я придобива впоследствие, не се знае. По-вероятно е, че с течение на времето са били обединени в едно цяло няколко произведения на този старобългарски писател, създадени през различно време. Но в този вид, в който достига до наше време, «Учително евангелие» се състои от следните пет части: а) Азбучна молитва — химн-акростих, прослава на славянската писменост, б) Проглас на евангелието в стихове — зов към просвета, в) Учително евангелие — петдесет и една беседи, по една за всяка неделя, от тях само четиридесет и втора е оригинално дело на презвитер Константин, г) Църковно сказание — ред и служби и д) Историкии — хронология на световните събития от сътворението на света до византийския император Леон VI Философ. «Учителното евангелие» е първият системен проповеднически труд в българската книжнина. Основна тема в него е значението на християнските добродетели.

През 906 година Константин Преславски вече като епископ завършва превода си на четирите слова на Атанасий Александрийски против арианите, преписан през следващата 907 година от черноризец Тудор Доксов в Кръглата или Златна черква край Тича. Епископ Константин, изглежда, е бил обременен с доста служебни задължения, защото по-нататък творческата му дейност заглъхва.

Йоан Екзарх (ок. 860–920) е може би най-продуктивният писател на Симеоновата епоха. Вероятно получава солидно образование в Константинопол(164). Изглежда е бил един от младите българи, изпратени през 878 година от княз Борис на учение в Константинопол. Автор е на доста съчинения, но до нас достигат само няколко негови слова и двата му сборника «Небеса» и «Шестоднев». Авторитетът му като книжовник още приживе е доста висок. За него Презвитер Козма в «Беседа против богомилите» се изразява твърде ласкаво: «Подражавайте на Йoaн презвитер нови, — пише той, — когото от вас мнозина познават; бивш пастир, той е екзарх в българската земя».

Сборника с богословско съдържание «Небеса» Йоан Екзарх съставя около 900 година по настояването на княз Борисовия брат черноризец Докс. Този сборник е извлечение от съчинението на византийския теолог от осми век Йоан Дамаскин «Изложение на православната вяра». Несравнимо по-голямо значение за развитието на българската култура има другият сборник, съставен от Йоан Екзарх около 915 година, така нареченият «Шестоднев».

В него в съответствие с библейското сказание се описва създаването на света в шест дни, но независимо от идеалистическата постановка авторът твърде често прави концесии на положителното знание и открива простор за проникване в страната на научни познания из областта на астрономията, географията и анатомията(165). Съвременниците си съставителят запознава с тогавашните представи за устройството на макрокосмоса според така наречения геоцентризъм, отстояван от последователите на Клавдий Птолемей, с тогавашните понятия за строежа на материята и за основните елементи, от които тя се състои според учението на Емпедокъл и Аристотел (огън, вода, въздух и земя).

Компилация от съчинения на Василий Велики, Севериан Гавалски, Теодорит Кирски, Аристотел и други, «Шестоднев» съдържа и самобитни съждения. Такъв характер например има схващането на Йоан Екзарх относно фатализма: «Но ако всичко се движи, тласкано от необходимостта — възразява той на стихийните материалисти, — тогава и бог не ще управлява творенията си и не ще промишлява над тях. Щом като ние не сме господари на никакво дело, то и нашият разум би бил излишен и ние излишно ще разсъждаваме. А разумът ни е даден, за да мислим, та поради това всяко разумно същество е надарено със свободна воля».

«Шестоднев» хвърля ярка светлина върху мисловния живот на епохата, допринася за съставяне на ясна представа за състоянието, в което философската и научната мисъл по това време се намират в България. Днес това произведение представлява голям интерес и поради съдържащите се в него, макар откъслечни, но твърде ценни сведения за старобългарския живот(166). Тези сведения засягат начина на престолонаследството в стара България (от баща към първороден син и от брат към по-млад брат в случай на бездетство), дават представа за княжеския дворец и за облеклото на болярите и изясняват въпроса за летоброенето. Въпреки въвеждането на византийската мондиална система ab origine mundi — от презумптивното създаване на света в слънчеви години — лунната година и прабългарският дванадесетгодишен цикъл все още са в употреба.

Макар не толкова популярен като Константин Преславски и като Йоан Екзарх, твърде значителен като книжовник от Симеоновия кръг е и презвитер Григорий. За живота му не се знае нищо. Известно е, че по нареждане на княз Симеон превежда така наречената Палея (Мойсеевото петокнижие и следващите подир него три книги от Стария завет на Писанието), хрониката на Йоан Малала, «Александрия» и «Троянска притча». Съставеният от него по този начин голям енциклопедичен сборник, изглежда, е бил използуван за учебни цели(167), но като се има предвид голямата начетеност на презвитер Григорий, може да се допусне, че е автор и на произведения с оригинално съдържание. Подобно допущане не без основание може да се направи и по отношение на неговия съвременник презвитер Йоан за чийто живот също така нищо не се знае. Известно е само, че е превел от гръцки на старобългарски «Житие на Антоний Велики» (основателя на монашеството) и «Житие на Панкратий».

В мрак са забулени както жизнения път, така и творческата дейност на най-енигматичната личност от тази епоха — Черноризец Храбър, автор на прочувствената защита на славянската писменост и култура, озаглавена непретенциозно «За буквите». Изявил се по твърде блестящ начин в това свое произведение въпреки загатването за други приноси, Черноризец Храбър не оставя друга видима диря след себе си и напразно повече от век и половина, след като става известен на науката, се правят догадки относно личността му. Опитът под това енигматично име да бъде разкрит княз Симеон не може да се признае за сполучлив. Апологията на Храбър се явява след решението на Народния събор през 893 година старобългарският език да бъде въведен като задължителен официален език в църковния и държавния живот и последвалата реакция от гръцка страна. По това време Симеон е вече владетелен княз и е напуснал лоното на монашеството. Освен това апологията издава близки връзки на Храбър с някои от живите съвременници на братята Кирил и Методий. Черноризец Храбър се чувствува не само славянин, но се и гордее със славянския си произход, а такова съзнание произхождащият от Крумовата династия княз Симеон никога не е имал.

Апологията на Черноризец Храбър «За буквите» е свидетелство за разгръщането на българския книжовен живот в нови неизвестни дотогава посоки, за формирането на нови литературни жанрове, за изпробването на българския език в областта на полемиката, за превръщането му в средство, с чиято помощ могат да бъдат постигнати огромни културно-обществени резултати и да бъдат защитени скъпи народни достояния.

Наред с всичко това вдъхновените слова на Черноризец Храбър в защита на славянобългарската писменост са и повик към народностно културно самоопределение. В тях е заложен живецът на неизтощимата българска родолюбива ревност. Ето защо — колкото това на пръв поглед и да изглежда странно — делото на този неизвестен, но вечно жив в съзнанието на народа книжовен деец се родее твърде близко с делото на основоположника на Българското възраждане Паисий Хилендарски.

Начело на Охридското книжовно огнище по времето на княз Борис-Михаил застава един от най-близките ученици на славянобългарските първоучители Кирил и Методий — презвитер (по-късно епископ) Климент Охридски (ок. 840–916). Развил огромна културно-просветна дейност в областта Кутмичевица, населена със славяни от българската група, той допринася твърде много за изграждане на морално-политическото единство между славяните от западните и източните предели на обширното някога българско отечество. В оня край Климент Охридски(168) нашироко пръска семето на християнизацията и на славянобългарската просвета, създава широка мрежа от училища и за седем години между 886, когато се установява там, и 893, когато е издигнат като епископ, подготвя по свидетелството на житиеписеца си три хиляди и петстотин ученици — цяла армия от културно-просветни дейци.

Сред учениците на Климент Охридски изпъкват малко на брой известни имена, понеже и тук след вършитбата на опустошението ляга тежкият облак на забравата. Ученици на Климент Охридски са по-сетнешният епископ Марко и митрополит Герман, съставителят на ценния книжовен паметник «Германов сборник» (съдържащ между другото три слова от Климент Охридски и две от Йоан Екзарх), а също така и двама анонимни житиеписци — Климентовия, съставител на краткото му житие, недошло до нас, и Наумовия, автор на старото му житие.

Анализът на две от произведенията на архиепископ Теофилакт Охридски (1088–1107) — «Пространно житие на Климент Охридски» и «Житие на петнадесетте тивериуполски мъченици», показва, че те са написани въз основа на по-стари книжовни паметници, недошли до нас. След като независимата Охридска българска архиепископия преминава от български в гръцки ръце, за да принуди народа да чете за любимите му наставници и близките до сърцето му събития на гръцки, поробителят превежда старите жития и царски истории на гръцки, а първообразите им унищожава.

Издигнат през 893 година за «пръв епископ на български език», след като оставя учителството на своя по-стар събрат и верен спътник Наум Охридски, пожелал да прекара старините си в Югозападна България, отдето може би произхожда, Климент Охридски се отдава на усилено книжовно творчество. Приписват му се около осемдесет книжовни произведения(169), от тях само шестнадесет носят името му и са безспорно негови, другите се отличават с по-ярко или по-слабо изразени черти, характерни за проникновеното му слово. Доста учени слависти отдават на перото му и така наречените «Панонски легенди», пространните жития на братята Кирил и Методий — най-важните извори за историята на славянската писменост(170).

Пространното житие на великия подвижник от архиепископ Теофилакт Охридски отразява достатъчно ясно историческия спомен за дълбокото уважение на княз Симеон към Климент Охридски. Князът не само не дава съгласието си епископ Климент да се отдръпне от поверения му пост, а — както разказва житиеписецът — настоятелно го моли да продължи да свидетелствува, като изрично подчертава доверието и привързаността си към него.

Създал си огромен авторитет сред населението в оня край, с течение на времето Климент Охридски се утвърждава като символ на духовно единение между източните и западните славяни от българската група, като стожер на културно-историческите тежнения на «многоплеменния славянски народ», както той нарича в похвалното си слово на Кирил Солунски родните си братя.

Прокараната от него в оня край широка бразда никога не ще бъде заличена. Върху издигнатите от Климент Охридски несъкрушими основи поколенията изграждат там великолепен неръкотворен храм, над който разрушителната стихия на времето няма власт.

Ръководител отначало на Преславското книжовно огнище, от 893 година презвитер Наум Охридски (ок. 835–910) заема длъжността учител(171) в областта Кутмичевица, изпълнявана дотогава от Климент Охридски. За дейността му както в Преславското, така по-сетне и в Охридското книжовно огнище не се знае нищо конкретно. Изглежда презвитер Наум се е отличавал с голяма скромност. Не е поставил името си нито под едно свое произведение, а вън от съмнение, понеже е бил доста просветен и твърде опитен, превел е не малко богослужебни книги и навярно е създал и някои самобитни произведения.

Създадените в двете книжовни огнища — Преславското и Охридското — произведения не показват различия помежду си. Те са единни както в езиково, така и в идейно-тематично отношение, изразяват еднаквите културно-исторически тежнения на «многоплеменния славянски народ», преобразил се под въздействието на християнизацията и на славянобългарската писменост в единна българска народност.

Не два центъра с различни стремежи и културно-исторически тежнения са Велики Преслав и Охрид по времето на княз Симеон, а две средища на един и същ културен фронт, два неодолими стълба, върху които се издига величественият купол на най-значителното завоевание на епохата — духовното съдържание на Златния век.

Борба за надмощие

Деветстотин и тринадесета година е преломна в историята на България и в живота на Симеон Велики. Приключва безметежната епоха на творчеството и настъпва ерата на ожесточената борба за надмощие със съседна Византия, начева се вторият период от властвуването на княза-книголюбец. Като заменя всекидневния скарамангий с бранни доспехи, той тръгва по нов път и скоро името му се превръща в символ на неизтощимо дръзновение и на съвършено мъжество.

Макар под българските небеса творческият пламък да не изтлява никога, след деветстотин и дванадесета година мечът взема превес над орловото перо. След като безкръвната война за народностно обединение приключва с победа, започва сражение на друга арена, бой на живот и смърт за държавен престиж и за международно надмощие. И тази война, завършила също с победа, прославя българското име надалеч, изпълва бляскави страници в историческите анали за Симеон Велики не само като културен деец, но и като неустрашим воин.

Войните(172) с Византия княз (по-късно цар) Симеон започва през 913 година след седемнадесетгодишно безметежно властвуване. Ако по време на първия период от властвуването му (893–912) страната се намира в състояние на война в продължение само на три години, а на мир — на седемнадесет, през втория период (913–927) положението е обратно: в мир протичат едва шест години, а в състояние на война — девет. Или при обща сметка — през тридесет и пет годишното властвуване на Симеон Велики двадесет и три години протичат в мир, а дванадесет в състояние на война. При това не трябва да се забравя, че през доста от така наречените мирни години не липсват военни стълкновения, че и през тях избухват и стихват пожари.

Дали от увлечение, или водени от други подбуди някои историци(173) представят Симеон Велики като непоправим войнолюбец. Според тях войната за него накрая се превръща в гибелна страст. До известна степен този погрешен, неисторичен възглед се формира под влияние на отрицателни оценки и съждения за него в някои византийски исторически извори(174), но той се дължи също така и на недостатъчно задълбочен анализ на събитията. Когато мирът е в интерес на страната, владетелят го съблюдава, но стане ли неизбежна, приема войната без колебание и прави всичко възможно да разреши с нейна помощ наболелите народностни проблеми.

Оправдани или неоправдани са с оглед интересите на страната войните на България с Византия през втория период от властвуването на Симеон Велики? Неизбежни ли са от военно гледище или избухват поради неизтощимото властническо честолюбие на монарха? Дали ли са те някакъв принос за развитието на страната, за международната й консолидация или са подготвили гибелта й през 971 година, когато настъпва краят на Първото българско царство? — Тези въпроси възникват всеки път, когато насочим мисълта си към преломната деветстотин и тринадесета година, когато в отношенията на България с Византия настъпва обрат(175).

Независимо от огромните жертви и разрушения политическите резултати от водените с Византия войни през втория период от властвуването на Симеон Велики трябва да бъдат оценени положително, понеже: а) допринасят за обединяването на славянските племена от българската група, б) способствуват за заздравяването на политическото единство на българския народ и за повдигането на самочувствието му, в) довеждат до уголемяване на държавната територия и способствуват за разширяване на държавните граници, г) спомагат за издигане на международния престиж на България, д) помагат за преодоляване на византийското влияние, насадено от гръцкия клир между 865 и 893 година, е) благоприятствуват внедряването на нови занаяти, свързани с оборудването и снабдяването на войската.

Макар в Средните векове да се прибягва и до дипломатически преговори, основно средство за разрешаването на международните конфликти е войната. Кръстосани веднъж, оръжията разрешават не само възникналите конфликти, но проверяват до известнa степен и жизнеспособността на народите. И не от миролюбие, а понеже се страхува от този жесток исторически изпит, Византия неведнъж прави всичко възможно да отклони от устните си горчивата чаша, да избегне решителното стълкновение със североизточната си съседка.

Какво е положението на двете страни в навечерието на избухналия между тях през 913 година конфликт, продължил близо десетилетие и половина, без да може да бъде разрешен? — Докато България по време на седемнадесетгодишния мир се възмогва в икономическо, военно и културно отношение, от началото на десетия век Византия преживява тежка криза. Военните й неуспехи по море парализират морската й търговия. Пресъхват едни от най-важните й приходоизточници. Арабите непрекъснато застрашават откъм Сирия източната й граница. След страшното поражение, нанесено от Леон Триполитански на византийската флота в Егейско море през 904 година, последва втора морска катастрофа през 911 година. Тогава византийската флота е разбита от арабите при остров Саламин.

Особено трагична за империята е 907 година. Тогава избухва бунтът на Андроник Дука и се разразяват вълненията, причинени от социалните проповеди на отшелника Никита Пафлагонски. През същата тази съдбоносна година се разразява остър конфликт между император Леон VI Философ и константинополския патриарх Николай Мистик (901–907, 912–925). Патриархът категорично отказва да благослови четвъртия брак на императора с неговата фаворитка Зоя Карвонопсина(176).

След като няма мъжка челяд от първите си три брака, най-сетне през 905 година император Леон VI Философ е честит да има син от фаворитката си Зоя Карвонопсина — бъдещия император Константин VII Багренородни (905–959). С оглед на държавните интереси патриарх Николай Мистик помазва детето като наследник на престола на византийските василевси, но отказва да благослови брака на императора с дъщерята на Стилианос Зауцес Зоя, като се позовава на църковния канон, съгласно който законни са само първите три брака. По този начин патриархът отказва да признае качеството на византийска василиса на фаворитката на императора и майка на престолонаследника.

Низвергнат от патриаршеския трон за тази дързост, Николай Мистик е затворен в манастир, а на негово място като константинополски патриарх е издигнат монахът Евгений и с неговата архипастирска благословия Зоя е наметната с хламидата и обвенчана с диадемата на византийска василиса, на августа. Избухналият конфликт между императора и патриарха е ехо от дълбокото разстройство във византийското общество, в което се разгарят противоречия между отделните прослойки на феодалната аристокрация. Както някога, когато по времето на патриарх Фотий, едни срещу други се опълчват фотиани и игнатианци, така и сега Николай Мистик става вдъхновител на партията на николаитите, а дворцовите ласкатели — нарекли се угоднически евгениани — се групират около набързо издигнатия патриарх.

За да затвърди положението на извънбрачно родения свой единствен син, през 911 година, когато той е още невръстно шестгодишно момче, Леон VI Философ го коронясва за съимператор под името Константин VII Багренородни(177), но бащината му радост е краткотрайна, понеже през следващата 912 година след двадесет и шест годишно властвуване неочаквано умира. Дремещите противоречия, затихналите страсти във византийската общественост се разразяват с необикновена сила.

За регент на малолетния император е провъзгласен от синклита чичо му Александър, утвърден като съимператор от баща си Василий I Македонец още през 879 година. Не проявил дотогава каквито и да било властови амбиции, отдал се на лек живот, поради което получава неласкавото прозвище «пияницата», след като се почувствува издигнат на шеметна височина, Александър започва да се разпорежда самовластно със съдбините на империята. Една от първите му властови прояви е изгонването на василиса Зоя от Свещения и богохраним дворец и прокуждането й отвъд Босфора в Анатолия. Втората му мярка е низвергването на патриарх Евгений и възстановяването на Николай Мистик на патриаршеския трон, но след тези две разумни постъпки Александър отново се отдава на лек живот, без да допринесе с нещо за преодоляването на острите противоречия във византийското общество.

Формален повод за обявяването през 913 година на война от България на Византия и за настъпването на българските войски към Константинопол е обидното държание на регента Александър към пратениците на княз Симеон. След промените в държавния живот на Византия, породени вследствие смъртта на император Леон VI Философ, българският владетел намира за целесъобразно да изпрати при регента Александър пратеничество с предложение договорът за мир между двете страни от 896 година да бъде подновен и задължението на Византия редовно да заплаща на България годишен трибут да бъде потвърдено. След като изслушва пратениците, регентът Александър позорно ги изгонва от двореца, без да даде отговор на направените му предложения. При тази вест българският владетел не сдържа гнева си и дава заповед конната му армия незабавно да настъпи към Тракия...

Император Леон VI Философ умира през май 912 година, а пратеничеството на княз Симеон се отправя към световния град година по-късно. В това време българският владетел внимателно проучва положението, прави военни приготовления, готви се за евентуален съкрушителен удар. Не случайно пратеничеството му се отправя към Константинопол, когато там избухва организираният от Константин, сина на Андроник Дука, бунт, когато стаените противоречия във византийското общество започват да се разразяват.

През преломната 913 година започва да назрява и да се изразява в първоначалния си облик идеята на княз Симеон за изравняването България с Византия в международно отношение. Да се представят държавническите идеи на Симеон Велики като самовластническа амбиция, като неудържим стремеж към неограничена власт, е непростимо късогледство. Освен за погрешна политическа ориентация подобен опит свидетелствува и за неразбиране на историческия процес. Ако княз Симеон показва твърдост и неотстъпчивост в някои моменти, ако не се поддава на интригите на византийската дипломация и противодействува на коварството на сръбските жупани, то е, понеже не личните, а държавните интереси налагат това.

Държавническите идеи на Симеон Велики се развиват и изясняват в продължение на дълги години. Те добиват една или друга форма съобразно с политическата обстановка. Въпросът за титула на владетеля като самодържец български е сам по себе си въпрос формален, понеже очевидно политическият проблем не се състои в това какво формално качество ще му бъде признато, а от какви свои претенции Византия ще се откаже, за да се постигне изравняване в международно отношение. Признае ли му качества, равни на качествата на византийския император, с това Византия признава североизточната си съседка за равностойна във външнополитическо отношение на самата себе си и по този начин се отказва от хегемонията си в международния живот.

Осведомен добре за настъпилото дълбоко разложение във византийското общество, Симеон правилно преценява избрания момент. Вече превъзхождаща Византия във военно и стопанско отношение, България би следвало, ако не я превъзхожда в международно отношение, поне да й бъде равна. Като първа стъпка в това направление вероятно е предложението чрез отправеното през пролетта на 913 година пратеничество на българския владетел от византийска страна да му бъде признато кесарско достойнство. С това се обяснява бурната реакция на регента Александър на предложенията на българските пратеници. По-късно патриарх Николай Мистик ще укорява българския владетел за дързостта му да иска «нещо гибелно и позорно за империята».

С течение на годините и под въздействие на удържаните от него победи, държавническите идеи на Симеон Велики добиват по-определен облик, не само се изясняват, но се и задълбочават. Ако през 913 година българският владетел иска от Византия да му бъде отредено кесарско достойнство, качество на събрат и съуправител на ромейския император, каквото качество през 705 година е признато на хан Тервел от византийския император Юстиниан II, това показва, че не му липсва усет за политически реализъм. В съответствие с пожънатите успехи по-късно Симеон Велики ще поиска Константинопол да му бъде отстъпен, за да го превърне в своя престолнина и съобразно с целите, които преследва, това също така не е било пуст блян, а осъществима цел, но никога българският владетел не е претендирал да бъде утвърден като ромейски василевс и Византия да бъде присъединена към България. Всичко това трябва изрично да бъде изтъкнато още тук, за да бъдат отстранени някои стари грешки и нови заблуди. Византийските земи отвъд Босфора никога не са го съблазнявали и Византия като цяло никога не е била предмет на завоевателните му планове.

Дясната ръка на императора, кесарят (гр. ϰαῖσαρ ὐποβασιλεύϛ, ὁ μικρός βασιλεύς) заема трето място във византийската йерархична система — след василевса и патриарха. Обикновено този висок ранг се отрежда на близки сродници на императора — братя и чичовци. Като се стреми към този титул, княз Симеон се надява с получаването му да разшири влиянието си във византийския двор и с течение на времето да създаде пробългарска партия там, за да може в подходящ момент да превземе крепостта отвътре.

За тази цел, когато не след дълго се озовава пред стените на Константинопол и диктува условията на мира, той използува и друго дипломатическо средство — сродяването на двата двора. Като предлага малолетния император Константин VII Багренородни да встъпи в брак с дъщеря му(178), княз Симеон се надява да получи и титлата василеопатор(179), тъст на императора, и по този начин да има двойно основание да се намесва във вътрешния живот на империята. Очевидно българският владетел действува твърде предпазливо и тактично и напразно някои го обвиняват в бруталност.

Господар на положението в източната окрайнина на Европа, Симеон Велики не крие намерението си да нападне византийската престолнина, използвайки като предлог обидата, нанесена от регента Александър на пратениците му. Приготовленията за проектирания поход са открити, дори демонстративни. Може би владетелят се надява да постигне целите си не посредством кръвопролитие, а като упражни върху византийските управници военен натиск, като демонстрира пред тях силата си.

Уведомен за старателно подготвяния военен поход на юг, регентът на малолетния император патриарх Николай Мистик — Александър междувременно внезапно умира — в едно от първите си писма до Симеон Велики(180) бърза да го възпре, да го разколебае във взетото решение. «Знай, сине мой — пише му той навярно през юни 913 година, — че това писмо е писано не с мастило, а със сълзи, понеже, както ми се струва, греховете ни са ни довели до там, че ние получаваме от тебе такива известия, които са причина за това наше писмо и възбудените от тях сълзи... Получихме известие, че ти, благоразумният, най-разсъдливият и най-искреният християнин, който неотдавна оплакваше оня срамен поход, предприет против християните(181), сега пак имаш намерение да го затъмниш с друг поход, много по-ужасен и по-ненавистен на бога, че ти се готвиш да тръгнеш и тиранично да нападнеш детето-сираче(182), императора-дете, което с нищо не те е оскърбило, без да помислиш, че тиранията и пред бога и пред хората се смята за гнусно дело...»

При това патриарх Николай Мистик не забравя да използува сложния инструментариум на византийското ласкателство. Симеона той нарича от бога поставен владетел, добър, боголюбив, справедлив. «Зная — пише по-нататък той, — че мразиш злото, обичаш истината и че си противник на лъжата. И защо аз не трябва на всекиго да казвам колко онази, достигнала до нас, добра и благоприятна мълва ни кара да се радваме за тебе, да се веселим, да се гордеем, да отдаваме благодарност на бога, да прославяме владетеля на всичко — бога и господаря — за това, че е дал на българския народ такъв мъж за владетел и началник?...»

В тази титанична битка за надмощие между България и Византия, продължила близо десетилетие и половина, българският владетел има да се справя с твърде опасен противник — патриарх Николай Мистик (852–925)(183). Ако срещу му бе застанал воин с изключителна сила, той би го извикал на смъртен двубой, би изпробвал оръжието си в неговото, за да излезе победител или да бъде сразен от него с чест, но престарелият, хилав патриарх се изпречва на пътя му не с меч, а с кръст в ръка и въпреки недоверието, което храни към него, неведнъж успява да го отклони от крайни, съдбоносни за Византия решения.

Най-сетне военните приготовления в българския стан привършват. Призивни сигнали от бойни рогове раздират напрегнатата тишина. Начело на отлично екипирана конна армия през август 913 година Симеон Велики се спуща през проходите Берегава и Сидира към Тракия. Първият му поход към Константинопол започва. Войскарите са весели, конете тръпнат в радостно предчувствие.

Настъпателният марш на Симеон Велики към Константинопол е триумфален. Липсва каквато и да била съпротива от малките крепости край границата. Тълпи изплашен народ бяга пред авангардните части като стада обезумял добитък. Напущат несигурните си твърдини и малобройните гарнизони из Македония и Тракия, за да се оттеглят зад стените на столицата. В гърба на настъпващите български войски остават само обградените отвред византийски крепости Адрианопол и Месемврия, но техните бранители не мислят за нападение, а за отчаяна отбрана.

Като достига Ираклиевата стена пред Влахернския дворец, княз Симеон се разпорежда да бъде изкопан в широк пояс отбранителен ров от Влахернските до Златните врати. Пред погледа на изумените бранители горе от стените, сякаш да напомни за страшната обсада на хан Крум някога, князът прави странни заклинания и противно на християнския обичай пренася в жертва куче(184). След като разполага войските си в този кът на могъщите константинополски крепостни стени(185), княз Симеон се оттегля в малкия дворец при селището Евдомон, отдето диктува условията си.

Някои автори уверяват читателя, че след като се изправил пред крепостните стени на световния град и се убедил в тяхната непреодолимост, Симеон Велики се бил отказал да форсира Константинопол. Прекарал младините си във византийската столица, българският владетел по-добре от всеки друг чужденец е бил осведомен относно защитните възможности на константинополската крепост както откъм сушата, така и откъм морето. Поведението му пред стените на царствения град изглежда странно само на зле осведомените. Не е било потребно дълго наблюдение отстрана на опитния военачалник, за да узнае какво става в града.

При вестта за настъпващата към столицата конна българска армия и този път — както при други подобни случаи — политическите ежби стихват, недоразуменията се сподавят. Великият доместик събира достатъчен брой бранители, за да ги разположи зад зъберите на крепостните стени. Но не техният войнствен вид възпира българския владетел да форсира Ираклиевата стена, а глухата тишина във вътрешността на града. Очакването му при приближаването на българските войски към града старите вражди да се разгорят и организираният от Константин Дука бунт отново да избухне, не се сбъдва.

Едва ли Симеон Велики при тази първа обсада на византийската столица има намерение да форсира крепостта, да нахлуе и да превземе града. Той се явява пред нея с огромна войска, но без всякакви съоръжения за превземане на крепости — стенобитни машини, каменохвъргачки, стълби и тарани. Неговата цел е по-скоро да демонстрира силата си, отколкото да влезе в сражение и тази своя цел той постига напълно, понеже управниците на града и на империята бързат да го уверят в миролюбието си и да влязат в преговори с него. Намеренията му наистина те не знаят, но и в собствените си сили не са уверени.

Понеже договор не се сключва, неизвестно е какви точно са били условията на българския владетел. Навярно те са били тези: българският княз да бъде облечен в кесарско достойнство и невръстният византийски император Константин VII Багренородни да бъде сгоден за Симеоновата щерка, като княз Симеон след сключването на брака ще получи и титлата василеопатор. Освен това навярно е било потвърдено и правото на българския владетел на годишната дан, уговорена с договора за мир от 896 година.

След като регентският съвет приема по принцип условията на княз Симеон, патриарх Николай Мистик, придружен от магистрите Стефан и Йоан излиза пред Влахернските врати и след размяната на заложници посреща като скъпи гости «първия човек» на княз Симеон кавхан Тодор и Симеоновите синове Михаил и Петър(186), отвежда ги във Влахернския дворец и след тържествения обяд в присъствието на невръстния император Константин VII Багренородни уговаря с кавхан Тодор подробно условията на мира. Годежът на императора и на Симеоновата щерка е обявен и патриархът се задължава още същия ден да облече в кесарско достойнство българският владетел.

Късно следобед на същия ден, след като излиза от Златните врати на крепостта, придружен само от протосингела си, патриарх Николай Мистик се отправя към Евдомон, за да изпълни най-важното задължение по договора за мир — да облече в кесарско достойнство българският владетел. След като приветствува регента на императора, княз Симеон скланя пред него чело, а патриархът покрива главата му с епирептария(187) си, благославя го и по обратния път се завръща в Константинопол, след като извършва една от най-големите измами в световната дипломатическа история(188).

Княз Симеон добре е познавал крепостната система на световния град, но тънкостите на сложния византийски дворцов и църковен церемониал не са му били известни. Не му е било известно, че въвеждането в кесарско достойнство се извършва съвместно от императора и патриарха в патриаршеската катедрала «Св. София». Патриархът благославя кесарската хламида и я подава на императора, който я намята върху плещите на кесаря; след като благослови кесарската стема, патриархът я подава на императора и той лично обвенчава с нея челото на кесаря, но едва след като катедралният хор огласи «Достоен», може да се смята, че кесарското достойнство (χειροῖονία ϰαὶσαρος) е законно придобито.

Симеон Велики ще разбере измамата по-късно и Византия достатъчно скъпо ще му заплати за нея. Но в момента за него е важно убеждението, че ако не се изравнява по достойнство с византийския император, то поне застава непосредствено до него. В България той се завръща не като византийски кесар, а като цѣсарь блъгарḱмъ(189). Побългарил чуждия титул (от caesar — ϰαῖσαρ — съкратено цęь — сетне цар), той го утвърждава като знак на високо достойнство, като символ на самовластие и държавна независимост. Получил поради големите му лични качества богато съдържание, този титул се внедрява в държавната практика не само на съседните славянски страни, но и на далечна Русия.

При все че не взема значителни жертви, първият Симеонов поход срещу Византия през 913 година прави твърде силно впечатление на жителите на световния град. У едни предизвиква покруса, у други напротив, разпалва желание за реванш. От войнолюбците патриарх Николай Мистик е обвинен в слабост, в примиренчество. Противниците му са за твърд курс спрямо България. Някои от тях, като паракимоменът Константин и двамата братя Гонгили, са разпалени привърженици на низвергнатата августа Зоя. Установили връзка с нея, през следващите месеци те започват да напомнят на невръстния император за майка му, да разпалват заглъхналите синовни чувства. И когато момчето проплаква за майка си, те я довеждат от Анатолия и в пълна тайна я въвеждат в Свещения и богохраним дворец. Почувствувала под нозете си отново твърда почва, Зоя се развихря като наранена тигрица. В устрема си към властта тя не успява дори да прегърне невръстния император.

Привържениците й бързо нарастват. Регентските правомощия на патриарха са отнети. Отстранен от двореца до решаването на окончателната му участ, Николай Мистик е затворен в патриаршията. За регент на малолетния василевс Константни VII Багренородни тържествено е провъзгласена от синклита в Христотриклина, в така наречената Златна зала, дето се възвисява императорският престол, василиса Зоя.

След като отстранява противниците си от по-важните дворцови служби и назначава за военачалници свои доверени хора, императрица Зоя отказва да признае за валидни условията на договора за мир с българския владетел: титула кесар и годежа на малолетния император със Симеоновата щерка. «От кога — пита тя с гняв в очите, като забравя за собствения си произход — императорът на ромеите, боговенчаният василевс разделя брачното си ложе с дъщерите на варвари?»

Симеон Велики посреща вестта за решението на василиса Зоя отначало хладнокръвно. И мярват му се тогава като далечно видение посърналите лица на бранителите на царствения град между зъберите на крепостните стени и преклоненото чело на молещия за пощада патриарх Николай Мистик. Постепенно в гърдите му започва да бушува буря, сърцето му се облива с кръв, но той се овладява. И едва когато в ранната есен на 914 година по стар обичай пратениците му се отправят към граничния град Девелт, за да получат годишната дан на императора, той дава нареждане войските му да се готвят за поход.

Пратениците му се връщат с празни ръце. От името на невръстния император августа Зоя отказва да изплати уговорената годишна дан. Отново проходите Берегава и Сидира се разтърсват от тропота на хиляди коне, отново Карнобатското поле почернява от войскари. Като разделя войската си на два ръкава, княз Симеон дава нареждане за настъпление в югоизточна посока. Адрианопол е обграден. Конни отреди като планински реки след дъжд рукват из хълмистата равнина, разливат се и подлагат на безмилостна разруха градовете и селищата на тема Тракия.

Изплашена, василиса Зоя вика на помощ патриарх Николай Мистик, със сълзи на очи иска прошка и го моли да й съдействува в тези критични за империята дни. Като разчита на красноречието си, без да се срамува от извършената преди една година измама, патриархът отправя до българския владетел няколко послания. «Бог е установил — пише му той в едно от тях — да имаш почести, чест и титли, които ние ти дадохме; ако искаш със сила повече, ще бъдеш наказан от бога...»

Но Симеон Велики не вярва вече на думите му, затова не прекратява нападенията. Обграден от всички страни, Адрианопол се предава. Пред опасността, че българският владетел ще насочи войските си към Константинопол, за да го подложи на дълга и изтощителна обсада, августа Зоя предлага мир, като се обрича да изпълни поетите през 913 година задължения. Дали защото се чувствува морално удовлетворен, или защото съобразно плановете си не желае да настройва против себе си околното население, княз Симеон решава да върне Адрианопол на византийците и да оттегли войските си зад границата. И този път той не сключва договор за мир, за да си запази свобода на действие и да има право да се намесва във вътрешните работи на империята, когато пожелае.

От този неизвестен за нас ден на месец септември 914 година, когато приключва вторият поход на княз Симеон срещу Византия, до решителното стълкновение между двете страни през месец август 917 година изтичат близо три години. Неведнъж през това време, забележат ли раздвижване из тема Тракия, Симеоновите войскари се спущат с грозни викове на югоизток и след краткотрайна схватка отново се отдръпват зад границата, но до военни действия от по-голям мащаб не се стига.

Годините 915 и 916 не преминават само в изчакване. Влязъл на два пъти в стълкновение с византийските въоръжени сили, княз Симеон добива представа както за числения им състав, така и за боеспособността им. Освен това той се информира добре и за положението на другите фронтове, дето Византия воюва — на изток в Сирия и на запад в Италия. И от двете страни я обсажда многоброен и неотстъпчив неприятел. Това му дава смелост да организира през тези две години военни експедиции както на запад към Дирахий, така и на югозапад към Тесалоника, за да провери още по-добре боеспособността на византийската армия, но за да не даде излишни жертви, укрепените морски бази на империята в Дирахий и Тесалоника той не атакува.

През тези две преходни години освен на войската владетелят отделя внимание и на културния живот. Настъпилото затишие му дава възможност да се усамотява от време на време и да съсредоточава мисълта си върху пергаментовите листи на фолиантите. През 915 година Йоан Екзарх му поднася наскоро завършения свой голям труд «Шестоднев». Ако се съди по обръщението към владетеля в увода към труда, дори през това усилно време княз Симеон проявява жив интерес към културния живот и макар обременен с държавни грижи, не престава да насърчава и да подпомага дейците на културата.

През 915 година при срещата си с епископ Климент Охридски княз Симеон се осведомява за дейността на Охридското книжовно огнище и за състоянието на културно-просветния живот в западните предели на обширната някога българска държава. Но през тези две относително спокойни години той се разделя с едни от най-ценните си сътрудници на този фронт, вероятно през 915 година във Велики Преслав умират епископ Константин Преславски и Черноризец Храбър, а през 916 година в Охрид приключва жизненият път на епископ Климент Охридски, последният от непосредствените ученици на безсмъртните братя Кирил и Методий.

Формално мир между България и Византия се сключва едва през 915 година след едно от последните нападения на българските войски в Тракия. Като хапе устни в нямо безсилие, августа Зоя се разпорежда да се заменят заловените от двете страни пленници и тържествено да прозвучи от кулата на Анема при Влахернските врати сигнал от рог за отбой, но в този мрачен за нея ден тя дава обет във Влахернската капела «Св. Богородица» да се справи завинаги с грозящата империята опасност от север. На българите следва да се даде жесток урок, войската им да бъде разгромена и изтребена и, поразен като от гръм надменният им вожд да занемее и да се отдръпне посрамен и сломен в дън гори, за да изплаче там в самота сетните си дни.

За тази решителна разплата василиса Зоя и близките й сътрудници се готвят военно и дипломатически близо две години. Врагът следва да бъде атакуван едновременно от три страни. Докато от югоизток елитни византийски пехотни и конни войски обкръжават основното ядро на Симеоновата конна армия през Истър ще нахлуят в Североизточна България печенежки пълчища, за да го ударят в гръб. В това време, след като дебаркират на адриатическия бряг от запад ще настъпят арабски войски, към тях ще се присъединят побунените сърби, а може би от северозапад ще нахлуят и унгарски конни орди. Атакувана от три страни, смъртно ранена, България бързо ще издъхне тогава върху развалините й Византия отново ще установи господство върху някогашните си владения.

Неспокойна трескава от възбуда, до късно всяка нощ василиса Зоя не може да се освободи от кошмара на главоломните военни приготовления. Ту й се счува тропот на атакуваща конница, ту победоносните викове на ромейските войски се превръщат в сърцераздирателни ридания, за да отзвучат накрая в погребални ектения. Едва задрямала призори, тя cе стресва, събужда се, в пурпурното ложе на императорския кувикул, за да се отдаде с удвоени сили, с бясна енергия, на военните и дипломатическите приготовления.

«Ромейският император — отбелязва Константин VII Багренородни в съчинението си «За управлението на държавата» — би се сторил по-опасен за българите и може да ги принуди да стоят мирни, ако сключи съюз с печенегите, понеже споменатите печенеги са съседи и на българите. Когато поискат — за своя собствена полза или за угода на ромейския император — те лесно могат да се отправят на поход срещу българите и да ги победят и разгромят с по-големия си брой и сила. Затова и българите полагат непрестанни усилия и се стараят да живеят в мир и съгласие с печенегите, понеже от честите им нападения и опустошения от опит са научили, че е добре и полезно да са винаги в мир с тях.»

Херсонският стратег Йоан Вогас, инициаторът на съюза с печенегите, вече се е отправил на изток към далечния Херсонес, за да уговори с печенежките вождове условията на военния им съюз с Византия. Под началството на великия друнгарий на флота Роман Лакапин византийска флотилия от бойни дромони ще прехвърли печенегите през устията на Истър в Мала Скития. Щом бъде даден уреченият знак, на вихрените си коне наемниците бързо ще се спуснат на юг, ще опустошат Симеоновата престолнина Велики Преслав и през проходите Берегава и Сидира ще се озоват в тила на българските войски, за да довършат делото на съюзените с тях византийци. След като обдарява със скъпи дарове печенежките вождове, Йоан Вогас взема със себе си заложници и се завръща в Константинопол, за да бъде облечен от императрица Зоя в достойнството на патриций като израз на признателност.

След този успех василисата и приближените й — сред тях на почетно място стои патриарх Николай Мистик — се радват и на друг не пo-малък успех. През следващата 916 година е сключен мир между Византия и багдадския халиф. Мирът на изток дава възможност да бъдат прехвърлени в Тракия значителен брой опитни войскари, но да спечелят на своя страна фатимидския африкански халиф, чиято флота кръстосва освен из Средиземно и из Адриатическо море, те не успяват. В замяна на това, с помощта на богати дарове и ловко замислени интриги, драчкият стратег Леон Радвух успява да настрои сръбския жупан Петър Гойникович към сюзерена му княз Симеон, да посее в сърцето му семето на бунта.

Уведомен за прехвърлянето от Анатолия в Тракия на значителни военни контингенти, българският владетел старателно започва да се готви не само за отбиването на проектирания удар, но и за нанасянето на решителен контраудар. И не понеже великият друнгарий Роман Лакапин се спречква някъде около устията на Истър с херсонския стратег Йоан Вогас, както хронистите обясняват причината за разстройването на съюза между византийци и печенеги, но понеже, очакващ вероломно нападение от север, княз Симеон намира за целесъобразно да се споразумее с дръзките номади — една от най-съществените точки от византийския план не се осъществява.

Постигнатото зад гърба на Византия споразумение между княз Симеон и печенежките вождове не струва евтино на България, но без тази жертва българският владетел едва ли би удържал победа. Очакващ нападение от три страни, Симеон Велики се съгласява да отстъпи на печенегите изоставените български владения отвъд Истър, да пожертвува тази земя, на която вече той не би могъл да бъде пълновластен господар, понеже из нея освен печенеги и кумани отдавна кръстосват и унгарци, а вече насочват поглед и ромеизираните даки, отдръпнали се на север в Карпатите.

За главнокомандуващ на съсредоточената в Тракия огромна византийска войска императрица Зоя назначава доместикът на схолите Леон Фока. Негови първи помощници са Йоан Грапсон, Роман Аргир и Варда Фока. Начело на флотилията от бойни дромони застава Роман Лакапин, подпомаган от Йоан Вогас. Но когато флотилията се озовава при устията на Истър, великият друнгарий на флота Роман Лакапин преживява горчиво разочарование — печенежките вождове отказват да изпълнят поетото задължение — да заставят подчинените им бойци да се качат на корабите, за да бъдат прехвърлени на десния бряг на Великата река.

Върху съсредоточената гъста маса византийска войска в полето, западно от Анхиалската крепост, около малката река Ахелой(190), преди още да се разгърне, връхлита настъпилата на югоизток българска конна армия и й нанася съкрушителен удар. Този път освен по прохода Берегава българските войски се спущат и по Лопушанския проход. От билото на така наречената по-късно Малка айтоска планина, настъпвайки на юг, авангардът на българската конница вижда като на длан съсредоточията на основното ядро на византийската войска. Може би Леон Фока има намерение, след като прегрупира войските си тук, да настъпи на север, да затвори проходите в източната част на планината и по този начин да хвърли врага под копитата на печенежките орди. Но княз Симеон го изпреварва. Третия си поход на югоизток той предприема по-рано, отколкото очаква византийският велик доместик.

След като заема изгодни изходни позиции вляво и вдясно от Айтоския проход, княз Симеон старателно подготвя обкръжаването и разгрома на основното ядро на византийската войска. На 20 август 917 година заранта, когато във византийския лагер още цари затишие, леко въоръжените български конни отреди се свличат по ниските склонове на Малката айтоска планина, обхващат двата фланга на противника и го принуждават да отстъпи в безпорядък към западния бряг на реката. Тогава с необикновен устрем и страхотни бойни викове върху елитната византийска пехота връхлита средищният корпус на българската конница, предвождан лично от княз Симеон. Вражеско копие пронизва гръдта на бойния му кон, но той се мята бързо на друг и продължава да въодушевява смелите български войскари. Разделени и разпръснати, византийските елитни пехотни части са подложени на безмилостно изтребление. След този страхотен удар византийската конница, разположена недалеч от бойното поле, е принудена да се отдръпне, без да влезе в сражение.

«И такава била неведомата и непостижима божия присъда — с тези изпълнени с тъга думи византийският хронист, известен под името Продължител на Георги Монах, описва събитието — ромеите поголовно обърнали гръб и настъпило повсеместно бягство и страшно ридание; едни били смазани от своите, други били избити от неприятелите и настъпило кръвопролитие, каквото от векове не е бивало. Доместикът Леон се спасил с бягство в Месемврия. В разгара на сражението били убити освен другите Константин Липс, Йоан Грапсон и много други военачалници...»

В някои византийски хроники от по-късно време (Скилица-Кедрин, Йоан Зонара) се прави опит да се обясни погромът на византийците с едно случайно събитие. Уморен от битката, главнокомандуващият Леон Фока слязъл от коня си да пие вода от някакъв извор, но конят му се подплашил и побягнал без ездач. Като видели коня да препуска, византийските войскари помислили, че началникът им е убит, изгубили присъствие на духа и започнали да бягат. Създала се паника, българите използували този момент и удържали победа над разколебания противник.

Друга басня съчинява хронистът Леон Дякон. Според него главнокомандуващият Леон Фока изтървал положението, понеже един вестоносец му съобщил, че обладан от страст да заграби властта, Роман Лакапин отплувал към Константинопол. «А Леон Фока — продължава хронистът, — огорчен от злокобното известие, прекратил сражението, обърнал гръб на мизите(191) и потеглил към престолния град, та дано изпревари флотата на Роман и да завладее ромейската върховна власт.»

В едно обаче Леон Дякон заслужава пълна вяра — в известието за нанесения страхотен удар от Симеоновата конница на византийските войски. «И до сега — разказва той като очевидец осем десетилетия след събитието, по времето, когато съставя хрониката си — още могат да се видят купища кости при Анхиало, дето тогава позорно била посечена обърнатата в бягство ромейска войска.»

Това събитие намира отзвук и в Житието на Михаил Малеин от монаха Теофан. Разказаното там е жив израз на дълбоката диря, останала в съзнанието на съвременниците. При светеца пристига пратеничество за съвет. Намират го скръбен и жално проливащ сълзи. Когато го запитват за причината, той разказва на пратениците за осенилото го наскоро видение.

«Казал — съобщава житиеписецът, — че се бил намерил в една голяма равнина, в която се виждали да стоят една срещу друга войските на два народа — едните, облечени в бяло, а другите — в черно. Като скърцали със зъби и се насочвали едни срещу други, те пуснали две огромни кучета, бяло и черно. А черното така разкъсало бялото, та изобщо нищо не останало от месата му. Тълпите били развълнувани силно и той отново, за втори път, видял двама мъже, страшни на вид и удивителни по ръст, единият облечен в бяла дреха, а другият — в черна. Те били изправени от едната и от другата страна да се преборят помежду си сред онова поле и черният така повалил на земята белия, та цялата земя като че ли се разтресла и се чул грозен вик.»

След победата при река Ахелой, заедно с част от конната си армия княз Симеон скоро се завръща в престолнината си Велики Преслав. Верният му захълмски княз Михаил Вешевич по бързоходец го уведомява, че на запад, в Сърбия не е спокойно. Поддал се на византийски интриги, сръбският жупан Петър Гойникович се разбунтувал. Начело на мощно конно съединение българските военачалници Тодор Сигрица и Мармаис бързо се отправят на запад, усмиряват побунените, залавят изменника, оковават го в железа и го изпращат във Велики Преслав, а на негово място, по указание на княза, поставят емигриралия в България Павел Бранович, ослепен от братовчед си Петър Гойникович при разразилата се десетилетие и половина преди това борба за власт.

След разгрома при река Ахелой българските войски преследват разбития неприятел до Анастасиевата стена. Тук около селището Катасирти те разгромяват една нощ излязлата срещу тях, набързо събрана в Константинопол от злополучния велик доместик Леон Фока, византийска войска. Посипва ли василиса Зоя след този двоен погром главата си с пепел или навлича власеница и тръгва боса и с разплетени коси из притихналите зали на Свещения и богохраним дворец, не се знае, но тежко, навярно твърде тежко преживява тя това страшно поражение. Заздравила властта си по време на трескавите военни приготовления, тя чувствува, че почвата отново започва да се люлее под краката й.

Опора сега й става някогашният неин лют враг патриарх Николай Мистик. Само на него единствено може да се надява вече тя, само той може да я изведе от блатото на безизходицата край спасителния бряг на надеждата. Зашеметен от съкрушителните удари, нанесени от българите на империята, без напълно да изгуби самообладание, патриархът се опитва да намери изход, ала напразно разумът му търси разрешение и се губи в догадки.

Няма ли след тези две страшни атаки да последва друга? Симеоновите войски не са ли се отдръпнали зад границата само за да се прегрупират? Няма ли да нахлуят отново в Тракия след като получат подкрепления от север, да обсадят в късна есен световния град, да го държат в обсада цяла зима и напролет, когато неговото население бъде изтощено до смърт, да форсират стените и да го превземат?

Като ято черни птици тези мисли непрекъснато кръжат в съзнанието на светейшия и не му дават покой. Привичните му утешителни думи не само не успокояват сърцето на василисата, но още по-силно го тревожат. Постепенно нейната тревога става и негова. Изправен сякаш пред студен каменен зид, той не вижда друг изход, освен да моли за пощада. Маската на високомерието трябва да бъде свалена и на нейно място да бъде поставена маската на смирението.

Тогава, обладан от страх и ужас, забравил за подлата измама, що бе устроил на българския владетел преди четири години, патриарх Николай Мистик сяда, потапя орлово перо в чернило от сажди на дървено масло и клей и с разтреперана ръка му пише дълго, витиевато писмо(192) и го уговаря да спре кръвопролитието. Като си измива ръцете и отдава тъй старателно подготвения реванш на други, патриархът се опитва да обясни недоразуменията между двете страни с интригите на лукавия, с човеконенавистните внушения на злия, но сега той разчита на благоразумието на българския владетел и го заклева да пощади страната, дето е получил светлината на просвещението.

Княз Симеон му отговаря грубо, подигравателно. Може би — пише му той — благодарение на молитвите на светейшия патриарх конят му е бил сразен от вражеско копие в битката при Ахелой. Прочее той повече не вярва на искреността му(193). Но откровеният отговор на българския владетел не обезкуражава патриарха. Сякаш предчувствувал намеренията му, той му отправя ново послание. По-рано го моли да не предприема ново нападение, да пощади старата и изморена Източна империя, а в новото си послание от 918 година го увещава да се откаже от помислите си. «Задоволи се с властта, която си наследил от предците си, не пожелавай да господаруваш над ония, от които си се научил да познаваш господаря на всичко» — тоест от византийците, от които е получил кръщение!

Но Симеон Велики вече твърдо е решил да възприеме владетелски титул, равностоен на титула на византийския император. Да му бъде признато такова качество от победена и разгромена от самия него Византия това той счита вече за недостойно. Там, дето има самодържец — разсъждава той, — трябва да има и патриарх. По вековен обичай само патриархът има право да положи върху главата на самодържеца императорска корона. Това налага българската архиепископия да бъде въздигната в патриаршия, да бъде обявена за напълно независима от константинополската, така наречена, вселенска църква.

След необходимата подготовка свиканият във Велики Преслав църковно-народен събор провъзгласява пълна автокефалия на Българската православна църква, обявява я за патриаршия и за пръв български патриарх избира по сведение на «Синодик на цар Борил» от 1211 година дотогавашния български архиепископ Леонтий. Наскоро след това, вероятно в Кръглата или Златна черква, при подходящ ритуал, след като българският патриарх намята върху плещите му царска мантия и поставя върху челото му царска корона, при тържествен тризвон и ликуващи викове на боляри, военачалници, войскари и народ, при многолетството на духовенството, Симеон Велики е провъзгласен за царь и самодрьжьцъ въсѣмъ блъгарḱмъ(194).

Като възприема добилото вече широка гражданственост на българска почва царь от цѣсарь Симеон Велики дава патриотичен нюанс на този титул и при все това запазва известна дистанция след титула император или василевс(195). Напразно го обвиняват в липса на скромност противниците му — нито веднъж той не се титулува с чуждите титули император или василевс.

Да се реши на тази стъпка допринасят и няколко събития, разразили се във Византия през същата тази 919 година. През март великият друнгарий на флота амбициозният, хитър и ловък арменец Роман Лакапин извършва държавен преврат, отстранява от държавното кормило василиса Зоя, затваря я в манастир и се провъзгласява за регент на невръстния четиринадесетгодишен император Константин VII Багренородни. След като го венчава наскоро след това за дъщеря си Елена, той добива и качеството на василеопатор, на тъст на императора. По този начин възможността Симеон да се сроди с византийския двор и да превземе, така да се каже, крепостта отвътре, окончателно пропада.

Няма друг път за него вече, освен пътят на откритата борба. Тъкмо този път винаги му е бил по сърце, докато пътят на дипломатическите кроежи, на хитро замислените комбинации, винаги му е бил чужд и дори ненавистен.

Цар и самодържец — сега вече той може да разговаря като равен с равни. И когато привечер след привършване на деловата си работа приседне в широкия трем пред царската си отпочивалня и се загледа навън, взорът му се насочва през планини и реки към далечния Византион. Първата битка е спечелена, но победата още не е извоювана. Подетата борба за надмощие трябва да бъде доведена до победен край или той да загине.

До сетен дъх

Византийските хронисти се изказват твърде неясно относно причините за подновяването на военните действия против Византия отстрана на цар Симеон през 920 година. Разбира се, те не могат да си ги обяснят със стремежа на укрепващата българска феодална класа да увеличи поземлените си владения, а си ги обясняват с грабителските инстинкти на българите и с желанието на Симеон Велики да бъде провъзгласен за император на ромеите. Почти нищо не казват те и за конкретните поводи за подновяването на военните действия: извършените промени във висините — провъзгласяването на българския владетел за цар на всички българи, а на Роман Лакапин за кесар и за съимператор на ромейския василевс.

Трудно се възстановява действителното положение, когато изворният материал е едностранчив. Запазени са за онова време извори само от византийски произход. Липсват български хроники, посланията на българския цар до византийските управници са изчезнали без следа, липсват и отговорите му на отправени до него послания. За да се доберем до истината, се налага да уравновесим блюдата на историческата везна, да свалим от тях онова, що натежава в полза на едната или на другата страна.

След като узурпира византийската власт през пролетта на 919 година, Роман Лакапин прави всичко възможно да я задържи завинаги в ръцете си. На 24 ноември същата година, след като привлича на своя страна патриарх Николай Мистик, той е провъзгласен тържествено за кесар в патриаршеската катедрала «Св. София». Участник в тази церемония, невръстният четиринадесетгодишен император Константин VII Багренородни по-скоро се забавлява, отколкото съзнава, че като обвенчава челото на тъста си Роман Лакапин с кесарска корона всъщност сваля своята императорска. Но амбициозният бивш велик друнгарий на флота не се задоволява само с тази стъпка. На 17 декември същата година, преди да изтече месец време от първата, той прави втора по-решителна стъпка — провъзгласен е за съимператор на Константин VII Багренородни и без колебание поставя втори трон до трона на византийските автократори в Златната зала на Свещения и богохраним дворец. Цялата власт в империята не само фактически, но и формално, съгласно изискванията на вековната традиция, е вече в ръцете му.

Добрал се до изключителната по обем власт на ромейски космократор, безизвестният някога син на беден арменски селянин Роман Лакапин (919–944)(196), калил воля и изградил характер по време на продължителната военна служба, показва качества повече на ловък дипломат, отколкото на опитен военачалник. Заставането му като съимператор до интелигентния, но слабохарактерен Константин VII Багренородни(197) е цяло щастие за Византия, защото всъщност — справедливостта изисква да бъде признато това — Роман Лакапин допринася не малко за стабилизирането й.

Понеже очаква силна реакция отстрана на северната си съседка, за да успокои духовете в столицата, да постигне единство, след като е провъзгласен за съимператор, Роман Лакапин се разпорежда за свикването на църковен събор, на който четвъртият брак на император Леон VI Философ с фаворитката Зоя Карвонопсина е обявен за незаконен, прерогативите на василисата са отнети, без при това положението на невръстния император Константин VII Багренородни с нещо да бъде засегнато. По този начин удовлетворение получават и двете отдавна враждуващи партии — николаити и евгениани. Удовлетворение съборът дава и на римския първосвещеник, обявил се още на времето против четвъртия неканоничен брак на император Леон VI Философ.

Навярно, след като идва на власт, една от първите грижи на Роман Лакапин е да изпрати съгласно с вековния обичай пратеничество до съседните страни, за да ги уведоми за извършената промяна. Още през първите месеци на 920 година(198) византийско пратеничество навярно се отправя и към Велики Преслав при Симеон Велики. Липсват сведения както за състава на това пратеничество, така и за начина, по който е прието от българския владетел, но вън от съмнение е, че цар Симеон не го приема радушно и отговорът му на изпратеното послание не ще да е бил любезен. Загатвания за това се съдържат в писмата на патриарх Николай Мистик до българския владетел от 920 година.

Като използуват документалната празнина, византийските хронисти от следващите векове представят цар Симеон като дързък завоевател, нападащ югоизточната съседка на България без всякакъв повод от нейна страна. Оскърбен някога тъй дръзко поради мнимото му обличане в кесарско достойнство, по-късно той е уведомен от патриарх Николай Мистик, че за да бъде провъзгласен за събрат и за съуправител на византийския император, трябва да се е родил ромей, поради което той, варваринът, няма основание да претендира за този ранг. И ето сега го уведомяват, че безизвестният син на някакъв арменски селянин е облечен не само в кесарско достойнство, но е издигнат и като съимператор.

Отначало разгневен, след като се успокоява цар Симеон решава да използува за свои цели извършените във Византия промени. Навярно пратеничеството на Роман Лакапин отнася в царствения град негово послание-отговор. И това послание-отговор е било написано по такъв начин, та е хвърлило в ужас и трепет узурпатора на властта и приближените му. Навярно Симеон Велики им е писал, че не признава за законни владетели нито Константин VII Багренородни, понеже е роден извънбрачно и при това от четвърти поред неканоничен брак, нито още по-малко Роман Лакапин, домогнал се до трона по тъмните пътища на заговора и подкупничеството. Дали в това същото послание или в някое друго, изпратено по-късно, българският цар предявява претенцията си за Константинопол, не е известно, но вън от съмнение е, че проведената от него през есента на същата година военна акция от голям мащаб стои в пряка връзка с отрицателното отношение на византийските управници към някои негови претенции.

И пак, както през 913 година, българският владетел започва да се готви за война открито, почти демонстративно. Приготовленията му стряскат византийските управници. Запазени са от това време няколко писма на патриарх Николай Мистик до цар Симеон по този повод. Превърнал се в дясна ръка на узурпатора, патриархът коленопреклонно моли българския владетел да пощади Византия, да не я разорява. Упреква безумието на августа Зоя и на приближените й за злополучната кампания през 917 година, настоява за лична среща. «Ако бих могъл да дойда — пише му сякаш през сълзи той, — аз бих постигнал целта си, защото не бих престанал да те моля, да целувам главата ти, очите, милото лице, ръцете, да прегръщам коленете и дори краката ти дотогава, докогато не постигна това, към което се стремя, а то е да се възстанови мирът между българи и ромеи...»

В следващото си писмо, след като го нарича «твърде въжделено наше чедо и най-мил приятел от всички стари и нови приятели», патриархът продължава настоятелно да моли за лична среща. «Кажи ми, сине мой, на кое място да се срещнем. Аз вече забравих що е старост, ще ходя не с нозе, а ще полетя с душа и тяло към тебе.»

Но Симеон мълчи, не отговаря. Не отговаря той и на следващото писмо, с което патриархът го запитва в що собствено се състоят претенциите му. Тогава неуморният дипломат, прибулен с архипастирски епирептарий, като се осланя на влиянието, що имат пред цар Симеон, отправя послания до българския патриарх Леонтий(199) и до «първия човек» на владетеля, кавхан Тодор, с молба да му помогнат при изпълнението на тази трудна задача. Не само отговор не последва, но и византийските пратеници не се завръщат, понеже цар Симеон ги задържа.

Напразно полага усилия Роман Лакапин да предотврати надигащата се буря. Настъпилото затишие не предвещава нищо добро. Пратеници вече не се мяркат из пътищата. Напразно стражите от кулата на Анема над Ираклиевата стена напрягат взор и слух на сeвеp. He ще ли се чуе отнякъде конски тропот, не ще ли се зададат върху врани коне Симеонови пратеници, не ще ли прозвучи трикратно рог с призив да се разтвори крепостната врата и да ги пропусне в града?...

Но когато летните горещини притихват, огромната равнина между Боруй и Айтос почернява от войска. Спуснали се на юг в несметно множество не само през проходите Берегава и Сидира, но и през съседните планински клисури, българските войски се разполагат на временни станове из равнината в очакване на уречения сигнал.

Привечер, след като слънцето залезе, придружен от кавхан Тодор, военачалниците на конните отреди и от малка свита, цар Симеон изкачва планинския масив Зрелище(200) на югоизток от река Тонзос и като отправя поглед през хълмистата равнина към скрития в далечината царствен град, споделя кроежите си, накрая изслушва и мнението на подчинените си.

Дълго и задълбочено цар Симеон обмисля плана на военните действия през четвъртия си поход към Константинопол. Преди да стовари удара си върху световния град, трябва да разстрои империята, да внесе недоверие към върховната власт, да прекъсне съобщителните линии между столицата и провинцията. Най-сетне една привечер горе на най-високия връх на масива Зрелище той излага окончателния си план пред военачалниците. Войските разделя на три ръкава, на три армии(201). Първата армия, начело с миника(202), ще се спусне на юг и след като опре до стария път Via Egnatia(203), ще вземе западна посока, ще премине отвъд във Вардария и ще нахлуе през Тесалия в Елада, за да я предаде на плен и пожар. Като използува обстоятелството, че по онова време този район не е достатъчно охраняван, цар Симеон действително успява да внесе дълбок смут сред населението му. Нападенията на българската конница са вихрени, опустошенията и жертвите — значителни. При все това поради липса на снабдителни бази, макар да прониква дълбоко в Елада, първата Симеонова армия не се задържа за дълго там и скоро се връща обратно, за да се задържи по-дълго в равнините северно от Егейско море, дето причинява също така значителни опустошения.

Втората Симеонова армия под предводителството на кавхана се спуща покрай реките Тонзос и Ибър(204) право на юг, помита малобройните византийски гарнизони в този район и нахлува в Галиполския полуостров, като се съсредоточава около най-тясното място на Дарданелския провлак срещу намиращата се на отвъдния бряг византийска крепост Лампсак. Преминат ли на отвъдния бряг войскарите на цар Симеон не след дълго ще се озоват на срещуположната страна на Босфора, за да прекъснат връзката на световния град с неизчерпаемите снабдителни бази в Анатолия. Бранителите на града скоро ще изгладнеят и ще се предадат.

Начело на третата най-многобройна армия, състояща се от конница и добре въоръжена с двуостри мечове пехота, след като първите две армии пристъпват към изпълнението на задачите си, цар Симеон се спуща на югоизток, пресича снабдителните артерии на Адрианопол, развръща войските си на широк фронт и започва системно опустошаване на Тракия.

Предприетите през 920 година, под командата на цар Симеон действия на три фронта срещу Византия, са най-значителната по замисъл и изпълнение военна операция, извършена от българската войска от началото на съществуването й като организирана сила. Същевременно тази операция е една от най-значителните, записани в европейската средновековна военна история. Тя разкрива друга страна от портрета на Симеон Велики, характеризира го като талантлив военачалник, надарен не само със способността да замисля значителни по обхват операции, но и да ги ръководи с успех.

Настъпилата зима обаче прекъсва военните действия. Първа армия постепенно се изтегля от равнините северно от Егейско море и се оттегля към проходите на Хем. Започва да се оттегля от Галиполския полуостров и втора армия, след като не успява поради липса на плавателни съдове да се прехвърли на десния бряг на Дарданелите и да прекъсне снабдителните пътища на византийската столица през Анатолия, но основното ядро на Симеоновата войска остава да зимува на заетите позиции в Тракия.

В очакване да бъдат подновени напролет военните действия, патриарх Николай Мистик отново се залавя да убеди цар Симеон в необходимостта да прибере меча в ножницата, да отслаби възела около шията на империята. Но докато патриархът разчита на ласкателството и на щедрите, но неизпълними обещания, Роман Лакапин, изглежда, повече вярва на вероломството. Цар Симеон — разсъждава той — би отслабил възела, ако някой друг би се одързостил да му забие нож в гърба. Това едва ли биха сторили вече печенегите, след постигнатото между тях и цар Симеон през 917 година споразумение. И фатимидските араби едва ли биха се заели с това, понеже трябва да предприемат твърде рискован поход през адриатическия бряг към сърцето на България.

Остават тогава сърбите. В тълпата приближени, между неуспелите претенденти за княжеска диадема, прокудени от родните си огнища и намерили убежище във византийския двор, бе му се мярнал няколко пъти ликът на сръбския жупан Захарий Привиславич. Сега този незначителен принц му става необходим. Като го снабдява с пари и му дава няколко смели придружници, Роман Лакапин го изпраща в Сърбия, за да организира бунт срещу законния владетел Павел Бранович и след като го свали, да заеме мястото му и да се обяви против сюзерена си цар Симеон. Но Захарий Привиславич няма успех. Братовчедът му Павел Бранович го залавя и като го оковава в желязо, праща го на цар Симеон като доказателство за лоялността си.

При тази вест Роман Лакапин хапе устни в порив на страшна мъка, но волята му за борба не се прекършва. Неуспехът днес утре може да се превърне в успех и там, дето интригата не пуща корен, плод винаги дава златото. И както някога стратегът на Дирахий Леон Радвух, обявил се вече за верен служител на Роман Лакапин, ухажва Петър Гойникович, сега започва да ласкае жупан Павел Бранович и да му внушава какви изгоди може да има за него разширяването на изток върху българска земя на сръбското княжество. При всяка среща аргументите си стратегът на Дирахий допълва с по няколко кесии номизми, дар от императора, но сръбският жупан още се колебае.

Когато настъпва пролетта и българските войски отново нахлуват в Тракия, патриарх Николай Мистик подновява преписката си с цар Симеон. Българският владетел е категоричен. Съгласен е да оттегли войските си и между двете страни да се установи мир при две условия: узурпаторът на византийската власт Роман Лакапин да абдикира и сенатът да му отстъпи Константинопол за престолнина.

Изравнил се по ранг с византийския император, за да затвърди положението на държавата си, българският владетел намира за необходимо да превърне световния град в своя столица. Тази необходимост му се диктува от низ съображения. Военностратегическите и стопанските между тях стоят на челно място. Константинопол е най-добре укрепеният и най-гъсто населеният град на изток. Международното му значение е голямо. Европейските владения на Византия са фактически в ръцете му. Естествена последица от завладяването им е придобиването на царствения град. Влязъл веднъж в ръцете му, Константинопол ще бъде превърнат в опора на владичеството му върху полуострова и по този начин разпадането на Византия на две държави — една в Елада и друга в Анатолия — ще бъде ускорено.

Не амбицията да се преутвърди като византийски космократор, а напротив, стремежът да укрепи престола на българските владетели върху неодолими основи го заставя да тръгне по този път. Претенцията на цар Симеон за Константинопол не е претенция за византийския престол, както превратно мислят някои историци(205) като се подвеждат от отправените обвинения срещу българския владетел от византийска страна. Да бъде утвърден като император на Източната империя, като василевс, Симеон Велики никога не е претендирал. Борбата му да получи титул, равностоен на титула на византийския император, както и претенцията му за Константинопол като най-ярка твърдина на хегемонията над полуострова, се диктуват не от себични, а от важни държавни интереси. И ако по-сетне към титула «цар на всички българи» цар Симеон прибавя «и ромеи», то е да покаже на византийските управници, че като е отнел владенията им в тема Тракия почти до стените на световния град, сериозно е накърнил властта им и вече е изолирал Константинопол от Европа. От тази добавка заключение за политическите му аспирации не може да се извади.

По-добре от всеки друг цар Симеон знае, че не може да завладее нито Елада, нито Анатолия. Тези огромни пространства земя, населени не само с чуждо, но и с враждебно настроено към България население, дори да би успял да ги завладее, само биха го обременили. Да присъедини тези огромни територии към България, значи да създаде нова космополитна държава, подобна на довчерашна Византия. Сред разнородните племена и народи върху тази огромна територия единната българска народност, изградена с толкова мъка и страдания, би се разтворила и претопила, за да изчезне без следа само след няколко десетилетия. Да тръгне по този път значи не само да изневери на бащините си завети, но да обезсмисли и делото на своя живот. България би престанала да бъде люлка на нова, трета след елинската и римската цивилизация и би се превърнала в обикновена провинция, свързана със спомена за героичните, ала без историческо значение усилия на българите оногури да намерят тук брод към нов свят и с подвига на безсмъртните братя Кирил и Методий и на учениците им да изведат славянството от мрачната долина на безкнижието към светлите чертози на културата.

Два пътя се открояват пред него в ония паметни вечери през лятото на 920 година, когато от масива Зрелище отправя поглед на югоизток към световния град: или да изтика византийците в Анатолия, след като им отнеме най-важната опора в Европа — стария Византион, — или да рискува България постепенно да бъде разложена и унищожена от тях. Дотогавашният му опит дава достатъчно аргументи за реалността на тази опасност. Наистина трудно ще се примирят византийците с това опасно съседство. Походите на Константин IV Погонат през 681, на Константин V Копроним през 763 и на Никифор I Геник през 806 година са убедително доказателство за това. Но още по-убедително доказателство за това са непрестанните удари в гърба на България, организирани от Византия с помощта на авари, печенеги, унгарци, сърби и хървати. Ще мине не много време и историята ще потвърди опасенията му. Защото ако би превърнал Константинопол в своя престолнина и би разсякъл Византия на две половини, България не би записала в историята си още две траурни години — 971, когато Йоан Цимисхи превзема Велики Преслав, и 1018, когато Василий II Българоубиец завладява Западна България и слага край на Първото българско царство.

При положение, че е господар на по-голямата част от полуострова, на най-плодородните му райони, че контролира най-важните му пътища, свързващи Запада с Изтока, той би превърнал Константинопол в крепост на несъкрушимо господство и от прелез между два континента и три морета би го преутвърдил като престолнина на средновековната култура. И нека там в огнището на старата гръко-римска цивилизация да крепне и процъфтява новата славянска култура и като могъщ фар на несъкрушима скала да пръска лъчи по всички световни посоки...

Идеята на цар Симеон за превръщането на световния град в престолнина на България е естествена последица от реализирането на държавническите му концепции. Отначало тази идея има само демонстративен характер, но през 921 година получава реален израз в отправения към византийските управници ултиматум. «Бог е заповядал — мъчи се да го отклони от съдбоносното решение патриарх Николай Мистик — господин Роман Лакапин да бъде ромейски император, но ти можеш да се сродиш с него. И ако стане това, ти няма да загубиш нищо от копнежите, които донасят почит, слава и полза за тебе лично и за българския народ. Посредством този брак ти ще бъдеш в единение с ромейската империя...»

И без всякакво стеснение светейшият му предлага или да омъжи дъщеря си (по това време тя е вече около седемнадесетгодишна) за Романов син или някой от синовете си (Петър или Йоан) да ожени за Романова щерка. Цар Симеон отхвърля с негодувание това предложение. На бележката на патриарха, че абдикацията на Роман Лакапин не е възможна, понеже властта му е дадена свише, българският владетел възразява, че неизпълнимо негово желание би било например ако би поискал да бъдат възкресени избитите от ромеите българи. «Всичко искай — проплаква по-нататък в писмата си патриархът — злато, сребро, одежди и дори в краен случай част от земята на империята — само това не.» Наред с молбите и увещанията вървят и заплахите. Патриархът се опитва да внуши на българския владетел, че върху него ще се стовари ударът на огромна военна коалиция, че България ще бъде нападната от всички страни, за да бъде разгромена, но българският владетел не се поддава на внушения от подобен род и продължава да държи на своето.

След като съсредоточава в Тракия грамаден за ония години контингент войски, в отговор на дипломатическата казуистика на патриарх Николай Мистик през лятото на 921 година цар Симеон заповядва настъпление. Авангардът на византийските войски под командата на Пот Аргир е разбит и обърнат в бягство при старите римски бани, западно от Анхиало. Настъплението продължава стремително на югоизток без сериозно противодействие от византийска страна. Обръчът на обсадата около Адрианопол е затегнат здраво. Като не се решава да води нападателен бой, Роман Лакапин се разпорежда да бъдат спасени поне дворците при така наречения Живоносен извор недалеч от крепостните стени на столицата. Пред тях той разполага многобройна армия начело с ректора Йоан, подпомогнат от синовете на Аргир, Пот и Леон. Към тази армия се присъединява начело на отряд десантни морски части и великият друнгарий на флота Алекси Муселе.

«Била петата седмица на поста — разказва хронистът, известен под името Продължител на Теофан. — Те разположили войските си в равните и ниски места при Пиге. Когато отгоре се показали българите, въоръжени, надаващи непонятен и ужасен вик, и стремително се спуснали срещу тях, ректорът Йоан веднага избягал, а Фотин, син на Платипод, който се сражавал за него, загинал заедно с мнозина други. Ректорът едва се спасил и се качил на дромона(206). Бягайки, там се озовал въоръжен и друнгарият Алекси Муселе, но не можал да се изкачи по стълбата на дромона, паднал в морето заедно със своя протомандатор(207) и се удавил. А синовете на Аргир, Пот и Леон, избягали в крепостта и се спасили. От моряците и от цялата войска едни, бягайки от вражески ръце, се удавили в морето, други станали жертва на оръжието, трети били заловени от българите. Понеже нямало кой да им се противопостави, българите опожарили дворците в Пиге и изгорили целия Стенон(208)...»

Ако не е равно на поражението на византийските войски при река Ахелой през 917 година, по катастрофалност и по брой на жертвите това поражение доста се приближава до него. «Такова зло именно е безразсъдството и неопитността — заключава с тъга хронистът, — когато имат за съюзник дързостта.»

Но коварната и двулична политика на византийския двор и този път успява да постави пръти между спиците на Симеоновата колесница. Тъкмо Симеон Велики обмисля по какъв начин може да използува този нов успех, пристига вестоносец от запад с тревожна вест. Сръбският жупан Павел Бранович се побунил и заповядал на войските си да нахлуят в западните предели на България. Разгневен, цар Симеон застава незабавно начело на конен отряд и по диагоналния път бързо се отправя на запад, отклонява се при Костенец и през Клисурския и Велбуждския проход се насочва към сърцето на стара Сърбия — Рашка и Зета.

При вестта за измяната на Павел Бранович император Роман Лакапин не се задоволява да потрива ръце от удоволствие, а се отправя към крепостните стени, изкачва се по каменните стълби, за да се увери лично в отдръпването на значителна част от обсадните войски. Идеята му да възпре българите, като забие нож в гърба им, най-сетне се осъществява. Павел Бранович се бе поддал на направените му внушения. Несъмнено цар Симеон жестоко ще го накаже, ще усмири бързо бунта и на мястото на обезглавения жупан ще постави свой човек, но всичко това изисква време. Не след дълго ще настъпи есен, пътищата ще се разкалят, а докато Симеоновите войски се завърнат, попълнят загубите си и се преустроят, ще падне сняг. Императорът има достатъчно време да се подготви за отпор.

И действително Роман Лакапин не се излъгва в предвижданията си. Докато цар Симеон се справи с побунените сърби и затвърди положението на новия жупан Захарий Привиславич минава доста време. Когато се прибира във Велики Преслав вече е късна есен. От почивка се нуждаят не само войскарите му и конете, но и самият той.

Би следвало тук да се отвори дума за личния живот на владетеля. След кръвопролитните битки, след изнурителните походи не копнее ли той за тих семеен кът, за ласка от топла женска длан. Надхвърлил петдесет и пет, обременен с големи грижи, малко време отделя той за личния си живот. Синовете му Петър и Йоан са повлечени вече от стихията на битките, за тях грижа той няма, тяхната участ е да въртят меча, докато настъпи часът; стига да оцелеят, върху плещите на единия от тях ще падне държавното бреме, а върху другия задължението да го подкрепя както в мир, така и по време на бран. Вениамин, последният, наречен по-късно Боян, е още малък — грижата за него е поверил на съпругата и на дъщеря си. За тях отделя твърде малко време дори в тези дни на отдих, когато трябва да изясни толкова много въпроси и преди всичко въпроса за постъпленията в хазната, защото, за да продължи, необходими са му средства, достатъчно средства, а войската отнема голям брой работни ръце...

В очакване на пролетната офанзива патриарх Николай Мистик не престава да го обсипва с увещания, с молби, да му внушава миролюбие. Ромеи и българи би следвало да живеят във вечен мир — пише той, — на тях не подобава друго отношение едни спрямо други освен отношението на бащи към синове, понеже българите са приели кръщение от ромеите и сами са се поставили в положение на синовна зависимост. Тази стара византийска теория, облечена в ново рухо, още повече засилва ненавистта на българския владетел към коварната и двулична политика на императорския двор. Измяната на Сърбия е дело на нейната дипломация и никога той няма да забрави и да прости това.

Да даде воля на гнева си и да накаже коварството на управляващите кръгове във Византия, като подложи на опустошение още веднъж околностите на ромейската столица, тази компенсация се струва на българския владетел нищожна в сравнение със завладяването й. Откъсне ли веднъж царствения град от провинцията, той ще нанесе на империята съкрушителен удар, ще накърни тежко международния й престиж и по този начин ще я превърне във второстепенна държава, за да издигне на нейно място България не само като люлка, но и като разсадник на нова цивилизация.

Отдръпнал се във Велики Преслав, през началните месеци на 922 година цар Симеон подлага на задълбочен анализ дотогавашните военни операции и дипломатически ходове, заповядани от него. Очевидно, колкото и силни удари да нанася върху каменната гръд на Константинопол, откъм сушата трудно ще я разбие. Колкото и дълго да продължи обсадата Константинопол не ще се предаде, докато пътищата за снабдяването му по море са свободни. Едва след като го притисне от всички страни може да разчита на могъщ съюзник — гладът. По този начин и богатствата на византийската престолнина ще бъдат запазени от разруха.

Необходимо е прочее да се съюзи с някоя морска сила, за да й възложи обсадата на Константинопол по море. Обграден от всички страни, царственият град не след дълго без особени затруднения ще бъде превзет. Изтощени от глад, бранителите на града сами ще отворят крепостните врати, преди още стените му да бъдат щурмувани със стенобитни машини, преди по тяx да започнат да се катерят по яки дървени стълби специално обучени щурмоваци. Не дебелината на крепостните стени(209) възпира цар Симеон от щурм, а дълбоките снабдителни комуникации на града в Анатолия.

Осъзнал веднъж нуждата от съюзник по море, той го търси и намира в лицето на фатимидския халиф(210) Ал-Махди. През пролетта на 922 година пратеничество на българския владетел в дълбока тайна с богати дарове се отправя през един от малките български пристани на адриатическия бряг към Кайро, за да уговори условията на съюза между българския цар и арабския фатимидски халиф. Преговорите са успешни. Уговорено е заловената плячка да бъде поделена по равно, но Константинопол да остане в български ръце.

Сякаш предчувствувал грозящата го опасност, Роман Лакапин прави опит да образува голяма антибългарска коалиция, като привлече на своя страна багдадските араби, печенеги, унгарци, дори руси, но няма успех. Дипломатическите му опити завършват с провал. Под един или друг предлог консултираните вождове се отказват да вземат участие в замисления от ромейския властелин грандиозен поход срещу българите. След този страшен неуспех патриарх Николай Мистик отново е принуден да удари на молба. Сега той заклева българския цар в сянката на баща му княз Борис-Михаил, напомня му отново за благодатта на кръщението, получена от Византия, но Симеон Велики след като дава по принцип съгласието си, протака преговорите за мир в очакване на добри известия отстрана на фатимидския халиф Ал-Махди.

За да изрази пренебрежителното си отношение към узурпатора на властта, той отправя послания до патриарха и до седемнадесетгодишния номинален император Константин VII Багренородни, за което Николай Мистик доста го упреква, но българският владетел продължава да държи на своето — ще сключи мир, след като узурпаторът снеме от челото си императорската стема и събуе червените обуща със златни орли(211). Понеже се съмнява в искреността на намерението му да задържи само Константинопол, понеже подозира, че след детронирането на Роман Лакапин ще прогони и невръстния император и ще се възцари като ромейски василевс, патриарх Николай Мистик му отговаря: «Да настояваш да станеш господар на чужд народ, да заграбиш неговата власт, това е най-тежкото искане и него никой не може да изпълни...».

Било ли е това в отговор на нови териториални претенции на българския владетел или е хитро скроена интрига отстрана на обиграния казуист патриарх Николай Мистик, никой не може да каже. Симеоновите послания по всяка вероятност умишлено са били унищожени, затова тези думи остават като първоизточник на създадената от византийците легенда, че Симеон Велики искал да влезе в Константинопол, не за да установи престолнината си там като български владетел, а да се короняса като василевс на ромеите, да похити престола на византийските императори...

След като се накланя ту на едната, ту на другата страна, след като толкова пъти резките й колебания хвърлят в отчаяние Роман Лакапин, везната на щастието отново се накланя в негова полза. На връщане от Кайро, придружавани от няколко пълномощници на фатимидския халиф Ал-Махди, някъде около бреговете на Калабрия, пратениците на цар Симеон са заловени от пирати гърци и срещу богат откуп са изпратени на ромейския император в Константинопол. Към пратениците на българския владетел Роман Лакапин се отнася твърде жестоко — затваря ги в подземията на Влахернския дворец. Като обдарява щедро пълномощниците на халифа той ги пуща на свобода, дава им възможност да се завърнат у дома си и им поръчва да съобщят на халифа, че в знак на особено уважение към него драговолно удвоява заплащаната дотогава дан във формата на подаръци и че за в бъдеще ще гледа на него като на свой верен съюзник. При тази декларация халиф Ал-Махди се отказва от проектирания съюз с българския цар.

Решен твърдо да върви по предначертания път, въпреки тази неприятна вест, Симеон Велики заповядва прекъснатият четвърти поход към Константинопол да продължи. Обсаденият Адрианопол е форсиран и превзет. След непродължителен отдих византийското население в Тракия отново е принудено да изостави живелищата си и да потърси спасение зад стените на царствения град. Спуснали се чак до Златния рог, авангардните части на Симеоновата конна армия опожаряват дворцовата черква «Св. Теодора» при Живоносния извор и предават на огън и разруха предградията на столицата. С посърнали лица наблюдават вихрените им набези, смъртоносната им шетня, бранителите на града от крепостните стени, без да могат да ги възпрат.

Все още не е ясно по какви причини, след като превзема Адрианопол и завладява югоизточната окрайнина на полуострова до стените на царствения град, през есента на 922 година Симеон Велики прекъсва четвъртия си поход, връща Адрианопол на дотогавашните му господари, оттегля по-голямата част от войските си и се прибира във Велики Преслав.

Като се позовават на откъслечни изрази от писмата на Роман Лакапин и на патриарх Николай Мистик до българския владетел, някои историци поддържат, че причина за това е избухналото през есента на същата година въстание в Западна България. Дори в едно от писмата си до цар Симеон Роман Лакапин изтъква че недоволни от войнолюбивата му политика, във Византия били потърсили убежище около двадесет хиляди българи. Тази цифра е фантастична. При оная военна обстановка, когато Византия не е в състояние да подслони зад стените на Константинопол прокуденото от окупираните области местно население, тя едва ли ще се погрижи за съдбата на недоволствуващите българи. Дори да е имала подобна възможност едва ли би отворила крепостните врати на Константинопол и на Тесалоника под страх от заговор за превземането на крепостите отвътре. Навярно този случай е отзвук от събитията, разразили се в западните предели на България поради бунта, организиран през лятото на 921 година от сръбския жупан Павел Бранович или на последвалия след две години нов бунт, организиран от Захарий Привиславич, но да се поддържа, че през 922 или 923 година в Западна България избухва въстание няма достатъчно основание.

Тръгнал по пътя на вероломството, като не може по друг начин да спре непрекъснатия натиск на българските войски, Роман Лакапин започва да копае втори гроб между България и Сърбия. Негова жертва този път става новият сръбски жупан Захарий Привиславич. Внушено му е от агентите на узурпатора, че българският владетел замисля ликвидирането на Сърбия като самостоятелно княжество. Поддал се на това внушение, Захарий Привиславич успява да създаде мощно движение в защита на сръбската независимост. Недостатъчно добре информиран за размера на движението, като предполага, че по размах то не се отличава от бунтовете, организирани от Петър Гойникович през 917 и от Павел Бранович през 921 година, цар Симеон изпраща срещу него малоброен конен отряд начело с военачалниците Тодор Сигрица и Мармаис. Примамен в планините на Рашка, българският конен отряд е обграден от побунените сърби и изтребен. В завързалото се сражение падат убити и двамата български пълководци. Тръгнал по хлъзгавия път на изменничеството, сръбският жупан Захарий Привиславич изпраща главите на жертвите в Константинопол, за да засвидетелствува по този начин предаността си към византийския престол.

При тази страхотна гледка почувствувал ли е удоволетворение узурпаторът на византийската власт, или е потреперел от ужас? Обзелото го мрачно настроение вече не го напуща. Страхът го стяга в клещите си, за да се превърне в негов постоянен спътник, когато му съобщават, че начело на огромна войска цар Симеон се насочва към Тракия. Наистина не е ли отишъл Роман Лакапин в играта си със Сърбия твърде далеч? И няма ли тази игра да бъде възмездена не само с престолнината, но и с независимостта на страната?

Преди още Симеон Велики да предприеме петия си поход към Константинопол, обзет също така от страх и трепет при вестта за извършеното в Сърбия, патриарх Николай Мистик отново се обръща (за кой ли път вече!) към българския владетел и го моли да се съгласи на преговори за мир. В отговор на това послание цар Симеон потвърждава, че е съгласен на преговори само ако бъдат изпълнени първоначалните му условия: Роман Лакапин да абдикира, българският владетел да задържи всички завладени от него ромейски земи на полуострова и Константинопол да му бъде отстъпен за престолнина.

«Сине мой, желани друже — моли го пак коленопреклонно престарелият вече патриарх, — прекрати скръбта ми... Нито влизането ти в града ще бъде позволено, нито другото, за което говориш, понеже целият запад(212) се намира под ромейска власт... Обаче императорите(213) и сенатът ще се съгласят да дадат злато, сребро и друга неща, а също някоя част земя. По този начин благодатният мир ще бъде възстановен, а това ще създаде благоденствие на ромеи и българи и ще зарадва всички...»

На познатите молби и увещания на патриарх Николай Мистик и този път цар Симеон остава глух. За да изрази недоволството си от византийското коварство, той нахлува в Тракия и я подлага на стихийно опустошение, като заповядва да изсекат дори дърветата. Когато авангардните му части се озовават пред Ираклиевата стена, негови вестоносци съобщават на появилите се византийски военачалници, че българският цар желае да разговаря с патриарх Николай Мистик, но когато, придружен от патриция Михаил и парадинаста Йоан, престарелият кириарх се озовава в стана на българския владетел, Симеон Велики заявява, че преговори за мир ще води само лично с император Роман Лакапин.

Византийските хронисти Леон Граматик, Продължителят на Теофан и Псевдо-Симеон отделят значително място в хрониките си на тази среща. Какво е било душевното състояние на фактическия господар на империята при вестта, че Симеон Велики желае да разговаря лично с него, вижда се от думите на хрониста Псевдо-Симеон: «Като чул това, императорът много се зарадвал. Защото той жадувал за мир и за прекратяването на кръвопролитията. И тъй той изпратил да построят на брега на Космидиол много устойчива скеля в морето, та императорската триера, като преплува залива, да пусне там котва. Заповядал да я обградят от всички страни, а в средата да направят беседка, дето щели да разговарят императорите помежду си. В това време Симеон изпратил да опожарят храма на Пресветата Богородица при извора, построен от император Юстиниан, и цялата околност, от което било явно, че той не желае мир, но мами императора с празни надежди. Императорът отишъл с патриарха във Влахерна, влязъл в светата Ракла и като протегнал ръцете си за молитва паднал след това ничком и обливайки със сълзи свещения под, молил пречистата божия майка да смекчи непреклонното и немилостиво сърце на надменния Симеон и да го склони да сключи мир...».

Срещата става на 9 септември 923 година в десет часа сутринта. Цар Симеон пристига, последван от безчислена свита, «разделена на много отреди, едни от които били със златни щитове и копия, други със сребърни щитове и копия, трети украсени с всякакъв вид оръжие и всички облечени в желязо». Не от страх, но за да напомни на домакините за измамата, устроена някога от дедите им под стените на Константинопол на хан Крум(214) и да им изрази недоверието си поради обичайното им вероломство, цар Симеон заповядва скелята да бъде прегледана внимателно и едва след това се качва на нея и повежда разговор с Роман Лакапин.

Византийските хронисти спират вниманието си предимно, ако не изключително, върху словото на ромейския император. Цар Симеон внимателно го слуша и почти нищо не възразява. Според Продължителя на Теофан дори по едно време, посрамен от изобличителните слова на Роман Лакапин, той замлъква. Нарисуваната от византийските хронисти картина на срещата при Космидион е, разбира се, невярна, защото не българският, а ромейският властелин трябвало да изслуша куп упреци и обвинения. И обвинил го е цар Симеон не само за узурпирането на властта, но и за вероломствата му в Сърбия.

Завършила с надаряването на българския владетел със скъпи дарове отстрана на ромейския властелин, според византийските хронисти тази среща остава без друг резултат. И сякаш да изобрази това още по-убедително Псевдо-Симеон разказва следния епизод. «Казват — пише той, — че докато императорите се разговаряли, над тях прелетели два орела и като изкрещели, доближили се един до друг и веднага след това се разделили, като единият от тях хвръкнал към столицата, а другият към Тракия. Хората, които обръщат голямо внимание на подобни работи, отсъдили, че това е лоша поличба. Те казали, че двамата ще се разделят, без да се споразумеят относно мира...»

При петия си поход към Константинопол цар Симеон причинява големи опустошения в тема Тракия, но в стълкновение с византийски войски не влиза. При явното му военно надмощие, демонстрирано на 9 септември 923 година, когато се среща с Роман Лакапин при Космидион, всеки отпор от византийска страна изглежда безсмислен. Тъкмо в това се съдържа една от целите, преследвани от българския владетел — след разгрома на българската наказателна експедиция в Сърбия да покаже на ромейския властелин суетността на очакванията му, да го принуди към отстъпки, преди да е щурмувал стените на столицата.

На тази среща българският владетел не само слуша, но и говори. И говори той навярно с ултимативен език. Ако не поставя срок, то е, защото трябва първо да извади от петата си тръна, забит от изменника Захарий Привиславич. Но Роман Лакапин следва добре да прецени положението и да вземе окончателно решение.

Като осигурява запазването в български ръце на завладените в Тракия земи, в края на месец септември 923 година цар Симеон заповядва на част от българските войски начело с военачалниците Книн, Имник и Ицвоклия да настъпят на запад. Те обграждат през зимата побунените сърби и през пролетта на 924 година ги разгромяват. Вероломният жупан Захарий Привиславич търси спасение в Хърватско при княз Томислав. По заповед на цар Симеон Сърбия е ликвидирана като самостоятелна държава и е присъединена към България като провинция.

Но Роман Лакапин и при тази ужасна вест не губи присъствие на духа и не се отказва от коварната си политика. Изгубил Сърбия като съюзник, той насочва веднага поглед към Хърватско и с посредството на папа Йоан X през 924 година успява да сключи съюз с хърватския княз Томислав (910–928). Не ще мине много време и този съюз подобно на другите му дипломатически ходове, ще отхрани отровни плодове.

След като наказва коварството на сръбския владетел, сякаш да втълпи на Роман Лакапин мисълта веднъж завинаги да се откаже да си служи с подобни средства, цар Симеон заповядва да бъдат завладени всички византийски крепости в Тракия, да бъдат премахнати по този начин и последните препятствия по пътя му към византийската столица.

Настъпилата 925 година отбелязва нова фаза в българо-византийските отношения. Решен да превърне царствения град в българска престолнина, Симеон Велики тържествено се обявява за «цар на всички българи и ромеи». Извън властта му остават само Хърватско, византийските крепости Дирахий на адриатическия бряг и Тесалоника край Егейско море. В завладените от него земи на югозапад и югоизток има немалко гърци. Това му дава основание да отправи до Роман Лакапин писмо, в което се титулува «Cимeoн, в Христа бога благоверен цар и самодържец въсем блъгаром и гръком»(215). Да се мисли, че по този начин той изразява претенцията си за византийския престол е погрешно. За свои себични цели тази версия продължава да лансира Роман Лакапин.

През 925 и 926 година ромейският властелин разменя с българския владетел няколко писма(216). От тях най-интересно е първото. То се отличава с особена дързост и подсказва за създадената вече в полза на Византия благоприятна международна обстановка, от една страна, поради съюза с Хърватско, и от друга, поради уреждането на отношенията й с багдадския халиф.

«Ние — пише му Роман — никога няма да ти дадем нито педя земя, нито крепости, нито някой друг имот, може да се съгласим само на това, че към условията, сключени от императора кир Леон, да прибавим обещаните сто скарамангия, защото и той, когато двамата сте произнасяли страшните клетви за мир, нищо подобно не е приел, което би причинило гибел и позор на ромейската държава...»

«И тъй — продължава по-нататък ромейският властелин, без да прецени както би следвало подбудите, довели българския владетел до това решение — нищо не ти пречи да се провъзгласиш дори за господар на цялата земя, от която не притежаваш дори и най-малка част за поселване...»

«Не се надявай прочее, духовни ми брате, да получиш някога такава отстъпка, понеже това, което ни е от бога справедливо връчено, ние няма да отстъпим на ония, които искат несправедливо да го владеят...»

Дали защото се надява, че поради очакваните големи жертви, българският владетел не ще се реши да форсира царствения град, или защото разчита на допълнителни затруднения, които междувременно може да му създаде, Роман Лакапин е твърде категоричен в първото си писмо до цар Симеон. Може би това се дължи и на обстоятелството, че със смъртта на патриарх Николай Мистик той губи ловък и опитен дипломатически сътрудник, умеещ с помощта на сладки любезности да прикрива вероломствата на венценосеца.

Отговорът на цар Симеон не е текстуално известен, но като се основава на контрааргументите на Роман Лакапин в следващото му писмо до българския владетел, един историк(217) твърде сполучливо синтезира най-съществената част от него с думите: «Аз съм законен наследник на велик баща, глава съм на голяма и мощна държава, която обгръща здравата част на Балканите. В моята държава влизат и много ромеи. А ти кой си? По произход не си ромей, присвоил си чужда власт, насилствено и произволно си се провъзгласил за император на всички народи в Балканския полуостров, в Южна Италия и в Мала Азия... Тогава кой от нас е прав?».

Във второто си писмо Роман Лакапин най-сетне отстъпва и се съгласява българският владетел да носи титула цар, но само на българите, не и на ромеите. Дали за да отвлече вниманието му от надигащата се в западните предели на полуострова буря, или понеже се страхува от нов още по-разорителен поход на цар Симеон в Тракия, в третото си писмо до него Роман Лакапин държи още по-примирителен език и отново се опитва да го спечели за каузата на мира, но при все това в писмата си до него продължава да го титулува архонт.

Успял да настрои посредством ловки дипломатически маневри и богати дарове хърватския княз (от 925 година крал) Томислав спрямо българския владетел, Роман Лакапин отново тържествува. Радостта му няма граници, когато узнава, че някъде в незнайна клисура на Динарските Алпи, начело на немногоброен конен отряд българският военачалник Алогобогур е разбит през пролетта на 926 година. Но военната акция на хърватите против българите приключва с това. С посредството на папа Йоан X скоро е установен мир между Симеоновата и Томиславовата държава. Страхуващ се от разпространението на византийското влияние на запад, римският първосвещеник бърза да откъсне Хърватско от Константинопол.

Във връзка с уреждането на отношенията между България и Хърватско, от една страна, и между Хърватско и Византия, от друга, в края на 926 и началото на 927 година двама папски легати посещават византийската столица и може би се канят да посетят и Велики Преслав, за да се срещнат с цар Симеон, но по една или друга причина тази среща не се осъществява.

Някои историци са на мнение, че след постигнатото с посредството на папа Йоан X споразумение между България и Хърватско, българският владетел се обърнал към римския първосвещеник с молба да му бъде дадена инвеститура и че по нареждане на папата двама негови легати били натоварени да поднесат на цар Симеон благословена от папата корона, а на българския патриарх — палиум(218). Тази версия се подсилва от един израз в две от посланията на българския цар Иваница (1197–1207) до папа Инокентий III (1198–1216)(219). При вce това тя не е документирана нито в един извор, произхождащ от епохата и изглежда малко вероятна, защото признанието на римския първосвещеник с нищо не би могло да ползува цар Симеон. Папата не би могъл нито да му признае, нито да му осигури някакви права. Споровете му не са с Рим, а с Константинопол. Евентуалното признаване отстрана на римския първосвещеник без друго би го привързало към колесницата на Западната църква, би го приобщило към чужд на народа му свят, то не би значело друго, освен да изневери на Кирило-Методиевата традиция и на бащините си завети, да се отклони от пътя, що е следвал повече от три десетилетия, а подобно безумие цар Симеон никога не би могъл да извърши.

При създадената сложна международна обстановка в края на царуването му — възмогването на някои от съседните народи, създаването на нови военни коалиции, появата на нови претенденти за излаз в басейна на Средиземно море през теснините около Константинопол — цар Симеон не само успява да запази равновесие, но и да стабилизира страната стопански след военните неуспехи през последните три години.

Опасност вече отникъде не го застрашава. По пътя към царствения град няма препятствия. Заветната му мечта може и трябва да бъде осъществена и Константинопол да влезе в български ръце, да стане българска престолнина, да бъде превърнат в несъкрушима опора на могъществото на България.

Приготовленията за шестия поход към византийската столица са трескави. Те са на привършване, когатo из Велики Преслав се понася злокобната вест — цар Симеон е мъртъв. Поразен като от гръм, той умира от сърдечен удар на 27 май 927 година на шестдесет и две годишна възраст.

Предизвикала необикновена покруса сред българския народ, тази вест причинява буйна радост в югоизточната съседка на България. Враговете на Симеон Велики ликуват. Българската войска е обезглавена, зловещият възел е разкъсан, страхът е прокуден.

Плъзват какви ли не слухове. Едни разказват, че царят бил отровен от гърци, други, че станал жертва на черна магия. Възвеличен от народната мълва като непобедим герой, превърнат от кумир в мит, образът му добива във Византия черти на зъл гений. На тази почва възниква и византийската легенда за ненадейната му смърт(220). Древните вярвали във въплъщаването на човешкия дух веднъж в живото му същество, в собственото му тяло, и втори път в някакъв предмет, статуя или колона.

«Астрономът Йоан — разказва Продължителят на Теофан, — като срещнал веднъж император Роман, му казал: «Господарю, над арката отгоре на Ксиролоф е поставена статуя, която гледа на запад. Това е статуя на Симеон. Ако отсечеш главата й, в същия час Симеон ще умре. Императорът изпратил през нощта свои хора и им наредил да отсекат главата на статуята. В същия час умрял в България Симеон...»(221)

И цар Симеон, подобно на хан Крум, умира внезапно, когато е готов да осъществи заветната си мечта — да превземе царствения град, древния Византион, втория Рим, за да го превърне в своя престолнина и по този начин да даде достоен завършек на великото си дело. Но този елемент на незавършеност не омаловажава титаничните му усилия. Напротив. Саможертвата накрая ги огрява с неизтляващото сияние на безсмъртието.

Озарение на непреходна слава

Като други изключителни исторически личности и Симеон Велики приключва жизнения си път неочаквано — умира подобно на сразен от гръм във висините орел. И при него, както обикновено става, когато се наложи някое изключително събитие да бъде изобразено по-релефно, прибягва се до помощта на контраста. По този път на емоционално възприемане и обясняване на събитията, неизбежно е синът да бъде противопоставен на бащата и следващата епоха, на предишната. За мнозина антитезата Симеон — Петър се е превърнала в историческа аксиома.

Всъщност едва ли събитията биха се развили в друго направление, ако цар Симеон бе наследен не от Петър, а от някой друг свой син. Достигнатият веднъж апогей не може да бъде надхвърлен и докосне ли така наречената мъртва точка, махалото неотменно се връща назад. Обкръжен с ореол на необикновена историческа личност, цар Симеон получава качество на изключителност и сам по себе си този факт поставя в неблагоприятно осветление наследника му на престола.

Нареден до него не цар Петър, а всеки друг би изглеждал по-незначителен, отколкото всъщност е. Затова ако искаме да държим точна сметка за историческите пропорции, трябва определено да кажем: създаденото широко разпространено мнение за цар Петър не отговаря на действителния му образ. И не понеже той е слаб или безволев или защото е играчка в ръцете на византийците държавната сграда след време се сгромолясва, а по съвършено други причини, поради обстоятелства, които и цар Симеон едва ли би могъл да преодолее, ако би продължил да царува. Но такава е участта на всеки наследник — да носи отговорност не само за действителните, но и за мнимите грехове на своя родител.

Макар широко разпространен, този възглед не е защитим. И не защото само с достойнствата или недостатъците на челниците не могат да се обясняват както възходите, така и крушенията на обществените формации и на държавите, но защото широко разпространеното мнение за Симеоновия наследник цар Петър не отговаря на действителния му образ, тъй както е отразен в историческите извори.

Личността и епохата на цар Петър ни интересуват тук дотолкова, доколкото могат да допринесат за доизясняването на някои страни и моменти от личността и епохата на неговия велик баща цар Симеон. Епохата на единия с епохата на другия е свързана не само хронологично, но и генетично. Петър продължава делото на баща си в същия дух и направление, но при доста променена вътрешна обстановка. Икономическото разслоение, вследствие задълбочаването на феодализацията, се засилва, центробежните стремежи се увеличават, броят на зависимото селячество расте, социалните конфликти все по-остро се изявяват, сподавяното в народната душа недоволството излиза наяве, след като става явно, че християнската идея за равноправие е илюзорна. На тази почва през цар Петрово време възниква богомилството като антифеодално движение, търсещо разрешение на породилите се обществени отношения в нов възглед за миробитието(222).

След като поема държавното кормило, цар Петър използува подготвената от Симеон Велики за шестия поход към Константинопол войска и заповядва настъпление в Тракия. «Той като се възползувал твърде варварски от обстоятелството — пише анонимният съставител на «Житие на Мария нова», произхождащо от епохата — разрушил до основи завзетите от неговия баща градове в Тракия, повикал намиращите се в тях българи и по същия начин разрушил Виза(223)...»

Тези прояви и действия не характеризират Симеоновия наследник нито като слабохарактерен човек, нито като миролюбец. Те свидетелствуват, от друга страна, че той е бил добре ориентиран за вътрешното положение във Византия, за неподготвеността на Източната империя да отговори на удара с удар. Избраният от цар Петър момент и добре организираната и проведената акция дават отличен резултат. Дълбоко смутена, Византия предлага мир.

Бъдат ли задълбочено проучени условията на сключения през 927 година между България и Византия мир, образът на цар Петър още по-ярко се откроява пред нас, разкрива се в светлина, в която обикновено не сме свикнали да го виждаме. Подпомогнат от първия си човек, от вуйчо си Георги Сурсувул, след продължителни дипломатически преговори цар Петър успява да сключи твърде изгоден за България мир с Византия.

Хвърленият камък попада в целта. Византия е принудена да отстъпи. Цар Симеон бе изчерпал силите й, но наследникът му предпочита изгодите на мира пред тържеството на Пировата победа, отказва се да влезе в Константинопол с останките на армията си. Не поради тази отстъпка от негова страна, както мислят някои, а поради други причини, поради нови исторически обстоятелства България след половин столетие ще бъде победена и ще престане да съществува за период от сто шестдесет и осем години като самостоятелна държава.

Развоя на външнополитическите събития не само цар Петър, но който и да бил друг не би могъл да предвиди и да преодолее. Не само той, но който и да бил друг не би могъл да спре процеса на феодализация и свързаната с него реакция, намерила израз в богомилското движение. Срещу такива сложни исторически явления мечът е безсилен и затова цар Петър не го изтегля от ножницата, не обявява война на собствения си народ. Така се обяснява защо народът по-сетне се прекланя пред паметта му и Българската православна църква го провъзгласява за светец, а богомилите изразяват почитта си към него в «Български апокрифен летопис» с думите:

«И след неговата смърт(224) пак прие българското царство син му цар Петър, и той бе цар на българитe, още и на гърците. И царува над българската земя дванадесет години(225), без да има грях, ни жена, и благословено бе неговото царство. Тогава прочее в дните и годините на свети Петър, царя български, имаше изобилие от всичко, сиреч пшеница и масло, мед, мляко и вино, и вреше, и кипеше от всяко божие дарование и нямаше скъдност от нищо, но имаше ситост и изобилие от всичко по изволение божие».

Просъществувала дълги години в страх от разгром, Византия прави значителни отстъпки на България при сключването на договора за мир през 927 година. Тези отстъпки тя прави, за да си осигури безопасност от север за дълги години. Цар Петър е по-щастлив от баща си в това отношение. Симеон Велики не доживява да пожъне плодовете на многогодишните си усилия. Тази чест се пада на сина му, дочакал щастливия ден 8 октомври 927 година, когато между България и Византия се установява нов четиридесет и четири годишен мир.

Според условията на българо-византийския договор за мир от 927 година България не само запазва териториалните си придобивки от Симеоново време, но включва в територията си и византийските гранични градове Девелт, Созопол и Агатопол. Същевременно Византия се задължава да заплаща и установената с договора за мир от 896 година дан. Наред с това византийският император признава и царската титла на българския владетел(226), а Константинополската патриаршия — пълната автокефалия на Българската православна църква и патриаршеското достойнство на нейния предстоятел(227).

За да бъде затвърден съюзът между двете воюващи доскоро страни по византийски почин цар Петър се бракосъчетава с внучката на император Роман Лакапин, с дъщерята на неговия син император Христофор — Мария, прекръстена по този повод Ирина, което на гръцки значи мир. При все това обаче император Константин VII Багренородни, по-млад с около пет години от цар Петър, за да подчертае приоритета си на византийски космократор, по стара памет нарича българския владетел не свой събрат, както би следвало, а «наш духовен син»(228), но цар Петър не се засяга от това, както би се засегнал цар Симеон, ако друг владетел би си позволил да се обърне така към него.

Според договора за мир с Византия от 927 година българският владетел получава и друга привилегия — неговият дипломатически представител при императорския двор в Константинопол придобива правото на първенство пред представителите на всички други чуждестранни монарси, става един вид постоянен доайен на дипломатическото тяло във византийската столица.

«И когато — донася пратеникът на германския император Отон I епископ Лиудпранд(229) — след многословните песнопения и отслужване на литургията бяхме поканени на трапезата, той, очевидно, за да ви унижи, мои августейши господари, постави пред мене на отсамната й страна, която беше тясна и дълга, българският пратеник, който беше остриган по унгарски обичай, беше препасан с медна верижка и правеше впечатление на оглашен(230). Заради вас бях пренебрегнат, заради вас бях презрян, отхвърлен... Но аз, господари мои, напуснах трапезата, като виждах, че обидата не е срещу мене, а срещу вас. И когато възмутен поисках да си отида, братът на императора куропалат Леон и първият секретар Симеон се спуснаха след мене и казаха: «Когато българският цар се женеше за дъщерята на Христофор, бе сключена писмена симфона, сиреч писмено съглашение — у нас българските пратеници да се тачат, уважават и предпочитат пред апостолите, тоест пред пратениците на всички народи...».

Какво отражение дава мирът върху живота в доскоро враждуващите страни, се вижда от два литературни паметника, произхождащи от епохата. Единият от тях е така нареченото «Слово за мира с българите»(231), съставено вероятно от византийския книжовен деец Теодор Дафнопат във връзка с устроените по този случай народни тържества в Константинопол. Макар замъглено с изобилни примери от Писанието и с реминисценции от произведения на класическата древност, словото изразява необикновената радост на управляващите кръгове във Византия от сключването на мира с българите. «Мира възпявайте, ликувайте!» — провиква се неговият автор, като приканва народа да вземе участие в тържествата, та дано по-скоро бъде забравен ужасът от продължителните войни.

От своя страна неизвестен български книжовник описва живота в недрата на народа след сключването на мира по следния начин: «Сега ефира и небето станаха по-чисти и лицето на земята се покри с цвят; сега и изворите дават повече вода и земята и морето по-обилно ни снабдяват с даровете си; като че ли и върховете на дъба дават повече жълъд, средните клони хранят пчелите, стадата са потънали във вълна, заселниците завземат нови места, зидат основите на къщите си и им поставят покриви, разравят земята, садят растения и сеят храни, чистят съдовете от паяжини и изпитват бодри надежди; друмовете се пълнят с пътници и по планинските склонове играят агнета и телета... Така всичко подмладява и се предава на радости, и възпява, и слави виновника за тези блага...»(231).

При все това времето на цар Петър съвсем не е безметежно. От време на време мирът се нарушава от жадни за плячка съседи. Особено много България съблазнява неспокойните унгарски племена. Те нахлуват от северозапад три пъти — през 934, 959 и 962 година — и трите пъти са разгромели и прокудени от войските на цар Петър. Външнополитическите трудности, пред които цар Петър е изправен, намират отзвук в «Житие на Йоан Рилски» от Патриарх Евтимий Търновски. Рилският отшелник между другото съветва владетеля да пази златото си за «оръжие и войска», като при това не забравя социално слабите и нуждаещите се.

Сключил мир с Византия при твърде изгодни условия, цар Петър го съхранява за дълго, понеже е в интерес на държавата и народа. При все това той не забравя да отстоява правата си при нужда. Дори тридесет и пет години по-късно, при първите признаци на неискреност и нелоялност от византийска страна, той реагира остро. След като чака две години император Никифор Фока (963–969) да издължи договорната дан, през 965 година той му напомня за задължението със специално пратеничество. Наречен от надменния автократор «облечения в кожух кожогризец», заплашен с нападение както от юг, така и от север, понеже императорът вече е сключил съюз с русите — цар Петър не се отказва от законната си претенция.

Тези думи на Никифор Фока, засвидетелствувани от хрониста Леон Дякон, описаното от епископ Лиудпранд облекло на българския дипломатически представител в Константинопол и бележката на Продължителя на Теофан, че братята на цар Петър Йоан и Вениамин продължавали да се обличат в прабългарско облекло, показват че византийското влияние в следсимеоновата епоха не е било така силно, както обикновено се мисли и че Симеоновият наследник отстоява народностната самобитност. Това се потвърждава и от отношението, което той има към един от най-самобитните представители на българския духовен живот през епохата — Йоан Рилски (876–946), утвърдил се като авторитетен народен първенец в борба с официалната провизантийска държавност.

Властвуването на цар Петър (927–969) протича при твърде сложна обществено-политическа обстановка. Връзките между владетел и боляри започват да се разхлабват. В стремежа си към по-големи придобивки болярите — особено външните — се опитват да разбият централизма, изграден от цар Симеон и да се преутвърдят като полунезависими от централната власт местни владетели. В този свой стремеж — тъй характерен за феодализма — те успяват да посеят семето на недоверието и на раздора дори в царския двор, да настроят Симеоновите синове един срещу друг.

През 928 година избухва въстание от недоволните в столицата. То се оглавява от цар Петровия брат Йоан, но владетелят бързо се справя с него. Заловен, княз Йоан е наказан и по-късно е изпратен в Константинопол. Там е настанен в двореца. Оженен за богата арменка, той твърде скоро се отказва от властовите си амбиции. Две години по-късно, подготвен от недоволни външни боляри, избухва в Югозападна България бунт, начело на който застава Симеоновият син черноризец княз Михаил, но преди да разрасне, този бунт стихва, понеже княз Михаил умира внезапно. Останали без водач, бунтовниците се пръскат.

За да предотврати разложението, цар Петър е принуден да се примири до известна степен със стремежа на болярите да заграбят колкото може повече земя, за да си създадат собствена икономическа база. Системата на военния териториален рекрут, задължението на феодалите в случай на опасност да се озоват на призива на владетеля начело на определен брой бойци, набрани от принадлежащата им земя, довежда постепенно до обезземляването и до закрепостяването на селското население, утвърдило се като икономическа класа след разпадането на старите славянски общини. За да съхрани интересите си в манастирските стопанства, за да си осигури достатъчно работна земя и ръка, българската църква от своя страна започва да оправдава системата на феодалното земевладение. На тази почва възникват антифеодални настроения, развили се като опозиция на официалната църковност. Върху формирането им влияние оказват и проникващите в страната еретични учения начело с арианството, манихейството и павликянството. Този процес започва още по цар Симеоново време, срещу него се опълчват епископ Константин и Йоан Екзарх и по-късно напразно се опитва да му се противопостави презвитер Козма.

Опозиционните настроения против официалните институции не се развиват поради отрицателното влияние на византийския обществен строй, както поддържат някои по-стари автори, те възникват на българска почва, резултат са на местните условия, дължат се на развитието на феодализма. Силната личност едва ли би могла да ги предотврати и напразно се отправят укори за това към цар Петър. Да се поддържа обратното, значи да се отричат закономерностите на обществено-икономическото развитие.

Независимо от задълбочаването на социалното разслоение, довело до изостряне на противоречията във феодалното общество по това време, цар Петър полага усилия да върви по пътя, разчертан от меча на неговия велик баща. Дългогодишният мир създава условия за активизирането на културния живот. Каноничната и правната книжнина се обогатяват с нови произведения, заимствувани от Византия. Създават се тогава и българските версии на византийските хроники на Георги Амартол (Кънигџ временныя и ḱбраlныя Георгsя мниха) и на Симеон Метафраст и Логотет (Сќмеḱна Метафраста и Логотета съписаныя мира Ḳ бытия и летовникъ...) както и на апокрифите «Видение Исайево» и «Тивериадско море». През цар Петрово време е създадено също така едно от най-интересните самобитни произведения на старобългарската литература «Беседа против богомилите» (Слово на еретики и поĚḵенuе отъ божественихъ кънигъ) от презвитер Козма. В него намират отражение най-характерните противоречия на феодалното общество през тази епоха(232).

Очевидно, кризата в българското общество през втората половина на десетия век не може да се обясни с личните качества на владетеля. Тя има за първооснова две други причини: от една страна, задълбочаващия се процес на феодализация, и от друга, влиянието на изменилата се международна обстановка. След прилива настъпва отлив. С това се обяснява атмосферата на духовност, обкръжила цар Петър през последните години на царуването му. Както преди залеза на Второто българско царство по времето на Теодосий Търновски и Патриарх Евтимий особен интерес буди проблемът за личното спасение и се изостря интересът към отвъдния свят, дето единствено, според представата на средновековните хора, човек може да получи успокоение, така и по онова време вниманието се съсредоточава предимно върху духовната проблематика. Безсилен да се справи със създадената сложна обстановка, цар Петър се отдава накрая на духовни занимания.

В жизненото си поприще той следва обратната посока на пътя, по който върви неговият велик баща. Ако хронистът Зигеберт(233) твърди, че Симеон «станал от философ монах и от монах войник», за цар Петър в общи черти би трябвало да се каже обратното — от войник той става философ и от философ монах, за да завърши живота си като светец с поглед зареян в небесната вис. Цар Симеон напротив издъхва с поглед, отправен към Константинопол — мечтата му да превърне царствения град в своя столица остава неосъществена. От своя страна навярно цар Петър умира спокоен, със съзнанието, че повече от това, що е сторил, не може да направи.

Притиснат от усложнената обществено-политическа обстановка, той търси и намира спасение в морално-етичните проблеми. Скрит зад лъжеимената Петър черноризец, Петър някой си и Петър недостойни, той не отправя взор като книголюбеца Симеон към необятния макрокосмос, а го насочва към малкия свят на вярващия, търсещия брод към сюблимното отвъд, дето човек, вярвало се е тогава, може да получи утешение. Проблемът за личното спасение е в основата на създадените от него слова: «Поучение и спасение духовно», «Слово за временния живот», «Слово за този живот», «Слово за превратността на всичко», «Слово за богатите и бедните» и други(234)...

Проектиран върху екрана на тогавашната епоха, образът на цар Симеон се откроява пред нас още по-ярко. И не защото качествата на единия в сравнение с качествата на другия са по-незначителни, както механично някои правят опит да обяснят явленията, но защото перспективата на развитието ни дава възможност, като се върнем малко назад, да преценим силата на историческото прозрение у цар Симеон.

Настъпилият кризис във византийското общество в края на деветия и началото на десетия век, създава условия — Симеон Велики ясно вижда това — да бъде разрешен българският проблем. Защото сетне Византия ще набере сили и няма да се остави да бъде победена. Приливът трябва да бъде използуван, преди да е настъпил отлив.

Ако за цар Симеон мирът открива възможност за акумулирането на народните сили, за да се пристъпи на широк фронт към всестранно развитие, за цар Петър той се превръща от средство в цел. И това съвсем не се дължи на разложителното византийско влияние върху българското общество, както мислят някои, или на гибелното очарование на царица Мария-Ирина, както някои, обладани от исторически романтизъм, белетристи се опитват да ни внушат, а на тенденциите на историческото развитие(235).

Голям въпрос е дали цар Петър сам би могъл да им се противопостави. Ултиматумът му до византийския император Никифор Фока през 965 година свидетелствува за опити в това направление, но макар смела проява, тази крачка не изразява трайна воля за борба. И причината за това трябва да се търси не само в личността на цар Петър, но и в неговите първи хора, в болярите и духовенството, създаващи с поведението си предпоставки за разложение.

Ако образът на цар Петър е наситен преди всичко с трагизъм, ликът на цар Симеон е озарен от лъчезарието на героизма. И единият, и другият са окъпани в светлина, но докато ликът на цар Симеон се въззема в озаренията на изгряващото слънце, образът на цар Петър се къпе в сетното сияние на накланящото се към хоризонта уморено дневно светило.

Проникнат от жизненост, образът на цар Симеон вдъхва вяра не само на съвременниците, но и на далечните поколения в историческото безсмъртие на българския народ през най-печалните епохи. Поради изключителността си този неповторим образ поражда дълбок интерес още в оная далечна епоха, когато гърмелът от победите на великия цар още не е отзвучал. Дори ония от византийските хронисти, които пишат с нескрита ненавист към него, не могат да скрият възхитата си от необикновената му личност.

«Българинът» или «Симеон българинът» го наричат Константин VII Багренородни, Псевдо-Симеон и Продължителят на Теофан. От своя страна Продължителят на Георги Монах го нарича «надменният насилник Симеон». Леон Дякон му дава тази кратка, но съдържателна характеристика: «Вождът на мизите Симеон, човек смел и извънредно войнолюбив». Йоан Зонара се задоволява да го нарече «Мъж на кървите» и да отбележи, че Симеон «изобщо не обичал никак да стои спокоен».

Като опасен войнолюбец и непоправим размирник е представен цар Симеон и от неговия заклет противник Роман Лакапин. В първото си писмо до него узурпаторът на византийския престол представя българския владетел като заклет враг на мира. Според него цар Симеон «като посвещава винаги свободното си време на непристойни и празни размишления, преднамерено пречи на чудното дело на мира».

Като оставим настрана поради грубата им тенденциозност ласкателствата в писмата на патриарх Николай Мистик, трябва да отбележим още няколко оценки на личността на цар Симеон, произхождащи от епоха, близка до неговата, за да дадем по-пълна представа на читателя за отношението към него някога. Първата от тях излиза из под перото на съвременника на цар Петър епископ Лиудпранд, канцлер и посланик на германския император. В съчинението си «Възмездие» епископ Лиудпранд се изказва за българския владетел на две места: «Начело на българите стоял храбрият и войнствен Симеон — християнин, но голям враг на съседите си — гърците». И по-долу: «За този Симеон казвали, че бил емиаргос, тоест полугрък, понеже още като малък бил изучил във Византия ораторското изкуство на Демостен и силогизмите на Аристотел. А след това, като изоставил научните си занимания, той се отдал, както казват, на свето подвижничество. Не след дълго, измъчван от силното желание да стане цар, той преминал от тихия манастирски покой в бурния светски живот и предпочел да следва по-скоро отстъпника Юлиан, отколкото преблажения Петър — ключоносеца на небесното царство...».

Под влияние вероятно на този текст германският хронист Зигеберт през втората половина на единадесетия век, след като отбелязва, че Симеон станал от философ — монах, и от монах — войник, заключава, че той «омаломощил силно гърците, но гръцкият император Роман смекчил яростта му, като сключил с него мир». Макар и кратка, тази оценка достатъчно ярко характеризира както личността, така и делото на цар Симеон.

Оценката на архиепископ Теофилакт Охридски на Симеоновата личност в «Житие на Климент Охридски» се появява по време, когато българският народ влачи ярема на византийското робство. Също като оценката на Симеоновата личност в «Български апокрифен летопис»(236) тя е силно идеализирана. В нея е отразено отношението на народа към цар Симеон като стълб на българщината. Когато пише редовете, посветени на Симеон Велики, архиепископ Теофилакт Охридски несъмнено ползува и оценки, заимствувани от унищожени по-късно старинни български ръкописи, но преди всичко той спира вниманието на читателя върху дейността на владетеля, свързана с църквата:

«Него бе родил Борис-Михаил по свой образ и подобие. Той беше възприел неизменни чертите на душевната му доброта. Към всички той беше прям и добър, а най-много към онези, които се проявяваха с благороден характер и с истински християнски живот. Той проявяваше гореща вяра и се топеше от ревност към божия дом. По този начин, като изпълни бащиния си недоимък, разшири божествената проповед, а със съградените навсякъде черкви затвърди православието непоколебимо и откри широк и безпрепятствен път на божия закон...».

На езика на Средновековието тези думи изразяват всенародна почит към цар Симеон за епохалното му културно-обществено дело и за живото му участие в християнизирането на българския народ като предпоставка за приобщаването му към семейството на културните европейски народи.

Личността и делото на Симеон Велики са предмет на многобройни изследвания в ново време(237). Интересът към тях особено се засилва, след като през втората половина на миналия век на тази тема се появяват задълбочените изследвания на С. Н. Палаузов, А. Ф. Гилфердинг, Константин Иречек и Васил Златарски. За изследването на личността и делото на цар Симеон и на проблематиката, свързана с неговата епоха, заслуги имат и други учени. Тук трябва да се напомни за приносите на Стефан Бобчев, Никола Станев, Йордан Трифонов, Минко Генов, Димитър Цухлев, Васил Киселков, Петър Мутафчиев, Иван Пастухов, Иван Снегаров, Кръстю Миятев, А. Л. Погодин, Η. С. Державин, Стивън Рънсиман и Кристиан Жерар. При все това не може да се каже нито, че проблематиката, свързана със Симеоновата епоха, е достатъчно разработена, нито че личността на цар Симеон е достатъчно изяснена.

Основната причина за това е, от една страна, подчертаният психологизъм, вложен в доста от студиите на тази тема, и от друга, предпоставената тезисност, от която изхождат някои изследвачи. Без достатъчно основание на цар Симеон се приписват черти на славолюбие, пустословие, изключителна амбициозност и дори суетност. Ако един историк го нарича «непоправим фантаст»(238), друг не се задоволява с това и вече го характеризира като «неразумен мегаломан», «отдал се на фиксидеята, че е византийски император», обхванат от «суетно желание да се кичи с царска титла»(239), трети заключава, че «в много случаи първият му съветник бил гневът и болезненото чувство за потъпкана гордост. Затова и делата му изглеждат прибързани, необмислени и най-вече дипломатически неподготвени»(240). Силна, волева личност, безспорно цар Симеон проявява в някои случаи необикновена амбициозност за осъществяване на поставените цели, но ако не е притежавал това качество, едва ли той би могъл да израсне като значителна историческа личност. Прехвърлял ли е той мярката в някои моменти, или не, трудно би могло да се каже, още повече като се има предвид, че не съществува историческа личност без лични, човешки слабости.

Друга група историци обясняват политическите слабости на цар Симеон не с личните му слабости (славолюбие, честолюбие, прекалена амбициозност, стихийни чувства), а с твърде силното влияние на византинизма(241) върху него. «Поради това — заключава М. Покровский — целият живот на най-великия български цар преминал безплодно, използуван бил за дело, съвършено чуждо на интересите на България. Такава била съдбата на южнославянските племена: всички кадърни техни хора, едва усвоили византийската култура, ставали византийци по политически убеждения. Техните стремежи били насочени не към създаването на независима славянска държава, защото варварското царство за тях, възпитаните във византийските понятия, било низко, дори незаконен тип на политически живот...»(242)

От своя страна Н. С. Державин добавя по-късно: «Симеон непосредствено наблюдавал и се прониквал от навиците и традициите на византийския абсолютизъм, гледал великолепните церемонии, дворцовия разкош и богатство, злато и пурпур, неговата наука и изкуство, и по настроение станал същински византиец. Тази школа помогнала твърде много на Симеон, когато се възкачил на българския престол и започнал да провежда непримирима агресивна политика против своя учител Византия...»(243).

И Иван Кепов по същия умозрителен начин афоресва както цар Симеон, така и наследника му цар Петър за мнимия им византинизъм: «При Симеона и Петра българският двор добива византийски характер с всичката му надута церемониалност, с всичките му претрупани служби, с непонятни гръцки титли и наименования, с напълно византийски разкош, надменност и пустословие, с безогледно разсипничество и прахосване на средства...»(244).

Тези оценки са основани на априорни допускания, затова са произволни. Те стоят в основно противоречие с духа както на Симеоновата, така и на Петровата епоха. За проводници на византинизма не могат да бъдат обявени ония, които водят открита борба с него. Тава преди всичко важи за цар Симеон. Културно влияние и подражателство не е едно и също нещо. Да се застане на тази позиция значи да бъде отречен всеки културен принос и всякаква политическа заслуга на цар Симеон.

Слабостите в българския държавен живот както по Симеоново, така и по Петрово време могат да бъдат обяснени само с причини от исторически характер, но не и с подражателство, защото само по себе си подражателството вече предполага разложение, то е последица, а не причина.

И при Симеон Велики, както при други необикновени исторически личности, мащабността на образа съблазнява някои изследвачи да влагат в него свое субективно съдържание, да го пресъздават не със средствата на научното, а на художественото мислене, да го приемат не такъв, какъвто е, а какъвто им се иска да бъде по пътя на идеализацията и на психологизирането. Така се стига до нелепата от научно-историческа гледна точка идея да се изисква от героя да върви не по своя път, а по избраната от автора пътека, да бъде обвиняван, че е постъпил така, а не иначе.

От научна гледна точка и при цар Симеон, както при всички исторически личности, е възможен само един единствен верен образ — такъв, какъвто е бил в действителност героят, а не такъв, какъвто се иска на едного или другиго съобразно с личните предпочитания. При това положение не остава място нито за критика, нито за каквито и да било обвинения, а само за научно обосновани обяснения. В историята има място само за едно правилно решение и само за едно единствено научно обосновано тълкуване. Друго е положението в света на изкуството. Там могат да бъдат изобразени отделни моменти от живота на героя, отделни страни от дейността му и празнините да бъдат запълнени по-смело, тъмните места да бъдат осветлени и неяснотите разпръснати. Там са възможни, макар в определени рамки, много разрешения и разнообразни постановки.

Било като средищен герой, било като епизодичен образ, цар Симеон е предмет на художествено превъплъщение както в българската, така и в чуждата литература от средата на миналия век. Успехите в това направление не са особено значителни, макар да не липсват и сполуки(245). По-значителни успехи на тази тема са постигнати в областта на изобразителното изкуство, дето са създадени няколко внушителни образа на Симеон Велики като «цар и самодържец на всички българи»(246), а също така и редица платна, изобразяващи важни моменти от живота и дейността му(247).

И при Симеон Велики, както при други изключителни дейци, зависимостта между исторически момент и историческа личност прави твърде силно впечатление. Всяка епоха създава и отглежда такива личности, каквито са й потребни. Последвалата след християнизирането на българския народ епоха не би могла да бъде изпълнена с толкова богато съдържание и след първата не би могла да бъде направена втората тъй решителна крачка, ако начело на българската държава и на културната общественост в оня момент не би застанала личност като цар Симеон. Развитието, разбира се, не би спряло, но не би се осъществило в пълнота без това условие.

Поради състоянието на тогавашната общественост и липсата на достатъчно дейци на този фронт, поради елементарните форми на тогавашната държавна организация личността на владетеля има голямо значение. Изключителното значение на владетелската институция по онова време е причина за необикновеното възвисяване на някои особено надарени личности, оглавили тази институция, за превръщането им дори в кумири. Ала нито цар Симеон някога е бил обладан от идеята да бъде преутвърден в съзнанието на поданиците си като полубожество, каквато е била практиката в съседна Византия, нито обкръжението му се стреми да му я внуши. Реалполитик, той запазва както политическо, така и душевно равновесие и при най-сложната обстановка, понеже политическият авантюризъм му е чужд.

Симеон Велики излиза на политическата сцена отлично подготвен за предстоящата си дейност. Това проличава още при първите му стъпки на държавното поприще. Успешно се справя той със сложната ситуация през 894–895 година и през следващата 896 година излиза победител. Трудности се срещат по пътя му и през 917, 921, 923 и 926 година, но нито една от тях не остава непреодоляна. Ако подготовката си като културен деец той дължи на патриарх Фотий, за подготовката си като държавник следва да благодари на баща си княз Борис-Михаил. Прекарал с него четири години в манастира «Св. Пантелеймон» край укрепения лагер Преслав, той разделя времето си между книжовните занимания и мъдрите съвети на стария княз.

Цялостна, хармонично развита личност, отличаваща се, от една страна, със силен характер и несъкрушима воля за борба, и от друга, с висок полет на духа, Симеон Велики е обладан едновременно от трайно увлечение подир науката и от жажда за военни подвизи. Тези две черти не се намират в конфликт при него, а са идеално уравновесени. Те дават основание за спонтанното му увенчаване с титула «велик», защото наистина той е велик във всичко, до което се е докоснал. Всичко му се отдава лесно и всичко, що е било човешки възможно, постигнал го е с последователност и енергия, предизвикващи не само удивление, но и възторг.

Всъщност твърде малко на брой исторически личности носят до името си това гордо отличие — «велик». Двама от тях принадлежат на Античността, четирима на Средновековието, четирима на епохата на Ренесанса и един на Новото време, на епохата след Великата френска революция; от тях един е потомък на коренното население на Балканския полуостров, един е римлянин, един елин, един англичанин, един българин, трима французи, един германец и двама руси(248).

Стремежът на Симеон Велики към титул, равностоен на титула на византийския император и към отвоюването на Константинопол от ръцете на ромеите, в никакъв случай не може да се разглежда нито като лична амбиция, нито като властническо домогване, защото е насочен преди всичко към възвеличаването на България, към международното й укрепване като разсадник на нова цивилизация.

Когато личността на цар Симеон бъде проучена внимателно, ще се разнесат като утринна мъгла много от приписваните му слабости като военачалник. Защото той е един от най-талантливите военачалници в българската средновековна история. Умее търпеливо да изчаква и да заблуждава противника относно действителните си намерения. Тази негова черта особено ясно проличава при разгрома на унгарските нашественици през 895 година, а също и по време на войната през 921 година. В благоприятния момент, съгласно с вековния прабългарски обичай, нанася съкрушителен удар на противника, обръща го в бягство и го разгромява. Това особено добре се вижда при проучване на акциите му против византийците през 896, 917 и 921 и против сърбите през 917, 921 и 924 година. Не бива да се подценяват и качествата му на дипломат. Неуспехите му в това направление се дължат не на негови лични слабости, а на независещи от него обстоятелства. Не трябва да се забравя, че благодарение на неговата умела външна политика нито една могъща средновековна държава не вдига ръка против България въпреки усилията на византийската дипломация.

Тази страна от дейността на цар Симеон за съжаление още не е проучена. Не се знае почти нищо за връзките му както с източногерманската, така и с франкската империя, а за връзките му с Киевска Рус може само да се гадае, но безспорно те са били твърде оживени. Свидетелство за това е ранната рецепция на български книжовни произведения на североизток. Запазените датирани най-стари руски редакции на старобългарски книжовни произведения като «Остромирово евангелие» от 1056 година и «Първия Симеонов сборник» от 1073 година показват, че по цар Симеоново време политическото посланичество с Киевска Рус е вървяло винаги ръка за ръка с културно-духовното.

Силна и обаятелна личност, Симеон Велики не би оставил трайна диря в историята на българския народ, ако не би преценил правилно историческия момент и не би прозрял далеч в бъдещето. Без това условие той би заслужил лавров венец като герой, но не би получил вечната признателност на поколенията. Но историческото прозрение е само предпоставка за големите му успехи като държавен и културно-обществен деец. Подвизите му на единия и другия фронт са важно условие за създадения поврат в историческото развитие на българския народ. Като се обляга върху делото на своя велик баща, цар Симеон превръща очертаната пътека в широк път и неговите дири времето никога не ще заличи. Затова не без основание френският историк Шарл Дил го нарича Le Charlemagne de la Bulgarie(249).

Ако до него българският народ се бори за право на съществуване, за свое място под небето, под негово ръководство получава място в семейството на европейските културни народи като равноправен член. Ако до него българският народ ратува за право на културно самоопределение, по негово време се утвърждава не само като културна народност, но и като разсадник на нова, трета поред след елинската и римската цивилизация.

Решителността на крачката, направена от цар Симеон, не се изразява само в количествено, но и в качествено отношение. Под влияние на неговите идеи българският народ престава да се чувствува като гост на трапезата на културните европейски народи и се нарежда край нея като пълноправен родственик. Допринесъл твърде много за укрепване на народното съзнание за историческо безсмъртие, той има неоценими заслуги и за повишаване на творческото му самочувствие.

Поискаме ли да конкретизираме историческите заслуги на Симеон Велики, да изразим с няколко думи непреходното в неговото дело, трябва да спрем вниманието си преди всичко върху основните страни на дейността му, за да обобщим накрая постиженията му както на културния, така и на политическия фронт.

Създадената по времето на княз Борис-Михаил книжнина служи предимно, ако не изключително, за нуждите на религиозния култ. Поради това пред нея не ce разкрива широка перспектива. Тя е само предпоставка, но не и съдържание на новата цивилизация. Решителната стъпка и в това направление е направена от цар Симеон. По негово време започва изтръгването на книжнината от обятията на богословието и свързването й с литературата и науката, проникването й от светски, хуманитарен дух. И това освен за книжнината важи и за всички други области на средновековната българска култура.

Ако основоположниците на славянобългарската писменост — безсмъртните братя Кирил и Методий, създават предпоставки за внедряването на нова цивилизация, трета поред след елинската и римската, цар Симеон разрешава практически проблема за изграждането й посредством епохалните завоевания на Златния век. Завоеванията по време на Златния век разкриват далеч по-големи възможности от ония, до които се домогва християнизацията, понеже са насочени не само към ограмотяването, но и към културното възмогване на народа, към развихрянето на творческите му сили.

Заслугите на цар Симеон в полето на културата излизат извън пределите на българската история и прерастват в предпоставка за културното възмогване на славянството. През цар Симеоново време започва миграцията на българската книга в съседните славянски страни и в Русия, победоносното й шествуване на югозапад и на североизток, тържеството на българския език като изразно средство на новата славянска цивилизация.

Да се обяснява подемът на културния живот в България по цар Симеоново време само със стремежа на владетеля да се съревновава със съседна Византия е непростимо тесногръдие. Колкото и силна амбиция да таи в себе си владетелят, задоволителен резултат не би постигнал, ако българският народ не би притежавал необходимите творчески качества, ако не би достигнал необходимата степан на развитие. Тъкмо в това се състои голямата заслуга на цар Симеон като културно-обществен деец. Преценил задълбочено творческите възможности на народа си, той създава необходимите условия за развитието им. Ако не би се облегнал на тази несъкрушима основа, ако не би разкрил този неизчерпаем извор, той никога не би могъл да се възвиси като духовен и политически първенец и да заслужи прозвището «велик».

Политическите заслуги на цар Симеон са равни по сила и по значение на заслугите му в областта на културата. Да му се признават заслуги само на културния фронт и да се подценяват заслугите му в обществено-политическата сфера е също така непростимо тесногръдие, защото културата и политиката не са друго, освен две страни на една и съща творческа дейност.

В областта на вътрешната политика Симеон Велики продължава линията на княз Борис-Михаил по изграждането на единната българска народност. Като създава държава от нов тип, като издига стопанския просперитет на страната, той повишава политическата съзнателност на българския народ, повдига народностното му самочувствие и по този начин му вдъхва вяра в бъдещето. И тази вяра не го напуща и през най-тежкитe години на несносната робия.

Изразител на народностното самочувствие на българския народ, на несъкрушимия дух, внушен му от Симеон Велики, става народният поет Иван Вазов в популярната песен «Цар Симеон»:

Край Босфора шум се вдига,

лъскат саби, щитове.

Ето Симеон пристига,

войводи си зове...

В цариградските палати

разтрепера се Роман,

прати дарове богати

в Симеоновия стан.

«Не ща дарове, ни злато,

викна гордо Симеон —

мойто царство е богато,

златен е и моя трон!»

«Сам Роман да се представи,

нека той да проси мир,

нека поклон ми направи,

па виде-щем по-подир!»(250)

Както във възрожденските литографии на тема «Симеон Велики пред вратите на Цариград»(251), в тези безискусни, наситени с искрен патриотизъм слова, е изразено упованието на народа в собствените му сили, вярата му, че великият вожд е безсмъртен, и подобно на Крали Марко, заспал в незнайна пещера, ще се пробуди някой ден от вековния си сън, за да го избави от робство и да възстанови потъпканата правда...

Не по-малки са и успехите на цар Симеон в областта на външната политика. След като разбива мита за непобедимостта на Източната империя, той я държи в положение на фактическа зависимост от България в продължение близо на десетилетие и половина. Външнополитическите му успехи — създаването на уголемена териториално и засилена военно държава — издигат на голяма висота международния престиж на България и създават широка популярност на нейния владетел далеч зад нейните предели.

Понеже внасят в съжденията си понятия от ново време, някои историци приписват на цар Симеон намерението да създаде едва ли не на федеративни начала държавно обединение на балканските народи(252). Подобно намерение Симеон Велики никога не е имал. Усилията му винаги са били насочени към създаването на единна и мощна българска държава, обединителка на всички славянски племена от българската група. Поради съществуващите различия между славяните oт българската и сърбо-хърватската група той се държи резервирано спрямо сърби и хървати и избягва по-тесни политически връзки с тях. Понеже още в десетия век изяснява идеята за народностна държава, като я противопоставя на космополитната византийска система, и в това отношение той има приноси като държавник новатор.

Неуспехите на цар Симеон в областта на външната политика не могат да бъдат обяснени нито с личните му слабости, нито с човешките му увлечения. Те имат по-дълбоки причини, дължат се и на настъпилите дълбоки промени в историческото развитие. По-важно от всичко друго е, че Симеон Велики прави всичко възможно, за да ги преодолее и да осъществи напълно държавническите си идеи. Политическа наивност е да се иска от него да създаде такава историческа обстановка, та България да остане на същата висота, на която той я издига, и след сто години. Каквото е могъл да стори, той го е направил, докъдето юмрукът му е могъл да достигне, стоварил го е с всичката сила, с която е разполагал и доколкото е могъл да противодействува на Византия, като най-опасен съперник на България на политическата арена, противодействувал й е с такава сила и последователност, та името му става пословично в нейната история. Всичко останало не е било в негова власт и не е зависело от него.

Когато се преценява делото на Александър Македонски, не се взема в съображение как завършва той жизнения си път, а с какво предприетите от него походи обогатяват културата на древните народи и допринасят за извършването на позитивни политически промени. И Наполеон Велики накрая става жертва на завоевателната си политика, но заслугите му за разпространяването на идеите на Великата френска революция остават. И не на остров Елба всъщност завършва живота си той, а под купола на Двореца на инвалидите в Париж, дето признателното отечество съхранява вечен спомен за него в импозантен саркофаг от порфир.

Затова, когато днес в началото на второто хилядолетие от смъртта на Симеон Велики поискаме да обобщим заслугите му за утвърждаването на българския народ като културна народност и като равноправен член от семейството на европейските народи, трябва да насочим мисъл не към човешките му слабости, не към кризисните моменти в политическата му дейност, а към приносите му като държавен и културно-обществен деец, да съсредоточим вниманието си върху реформизма на идеите му, върху несъкрушимата му воля да изведе народа си на нов път.

Симеон Велики заема достойно място в челната редица на най-значителните български политически и духовни водачи от епохата на Средновековието. Историята му е дала право да стои за вечни времена редом с хан Аспарух, хан Крум, хан Омуртаг, княз Борис-Михаил, цар Иван Асен II, Константин-Кирил Философ, архиепископ Методий Моравски, епископ Климент Охридски и Патриарх Евтимий Търновски.

Делото му е жив израз на необикновените творчески възможности на българския народ, името му е символ на неизтощимата българска духовна мощ, а личността му — олицетворение на една от най-плодоносните и най-драматичните епохи в българската история. Но освен с лъчезарието на оная величава епоха поради изключителното си обаяние неговата личност грее и със собствен блясък и този блясък никога не ще помръкне, защото непрекъснато се подхранва от озаренията на възвишен и безкомпромисен патриотизъм.

Коментар

1. Наименованието Балкански полуостров тук има условен смисъл, понеже произхожда от по-късно време — тур. balkan, планинска верига, по-късно Старопланински, по името на най-значителната планина в него Стара планина, Балкана. Елините са наричали полуострова Ζυγός по най-старото име на Стара планина. Виж и Иван Дуриданов. Имената на Стара планина. — Сп. Турист, кн. 6–9/1973.

2. Върху образуването на българската народност от сливането между прабългари туранци, славяно-анти и потомци на славянизирани траки (преди това елинизирани и ромеизирани) виж. Васил Златарски. Образуването на българската народност. — Българска историческа библиотека, год. I, том I. София, 1928, и фундаменталното изследване на Димитър Ангелов под същия наслов, София, 1971.

3. Върху личността, делото и епохата на княз Борис I виж следната литература:

Гюзелев, Васил. Княз Борис I. България през втората половина на IX век. София, 1968.

Начев, Начо. Време и живот на св. Борис-Михаила, господар и просветител български. Варна, 1901.

Трифонов, Йордан. Цар Борис-Михаил <Време, царуване и величие>. София, 1927.

Тъпкова-Заимова, Василка. Великият прелом. София, 1968.

Чучулайн, Александър. Св. Борис, княз български. Неговото културно-историческо и църковно-народностно значение. 845–885, I–II. София, 1914.

Значителен културно-исторически интерес представлява очеркът на словенската писателка Йозефина Турноградска. Борисъ, прьвы христiанскы царь на блъгарыты. Побългарена исторiйска приказка. Цариград, 1853. Авторизацията принадлежи на възрожденския книжовен деец Константин Д. Петкович (1829–1862).

4. Върху личността, делото и епохата на цар Симеон виж следните съчинения от обобщаващ характер:

Гилфердинг, А. История сербов и болгар. Спб., 1868

Стр. 97–110: Симеон, царь болгарский. Золотой век Болгарии.

Державин, Н. С. История Болгарии, т. II. Москва, 1945.

Стр. 10–12: Симеон 893–927.

Димитров, Атанас. Цар Симеон и неговото време. Пловдив, 1929.

Златарски, Васил. История на българската държава през средните векове, т. I, ч. II. София, 1971.

Стр. 280–494: Цар Симеон.

Иречек, Константин. История на българите. Преведоха А. Диамандиев и Ив. Раев. София, 1929.

Стр. 112–121: Цар Симеон.

История на България, т. I. Под редакцията на Димитър Ангелов, Христо Гандев и Николай Тодоров. София, БАН, 1961.

Стр. 109–121: Мощ на българската държава. Симеон <893–927>.

Книга для чтения по истории Средних веков. Под редакцией проф. П. Г. Виноградова, вып. II. Москва, 1897.

Стр. 221–246: М. Покровский. Симеон, цар болгарский.

Миятев, Кръстю. Симеоновият век. София, 1930.

Мутафчиев, Петър. История на българския народ, ч. I. София, 1943.

Стр. 206–243: Векът на Симеона.

Палаузов, С. Н. Век болгарского царя Симеона. Спб., 1852.

Пастухов, Иван. Българска история, т. I. София, 1942.

Стр. 249–286: Векът на Симеона.

Погодин, А. Л. История Болгарии. Спб., 1910.

Стр. 19–38: Борис и Симеон.

Подробни и нови издирвания по старата българска история според знаменития френски историк Lebeau от френската академия. Събрал и превел от оригинала д-р Xр. Т. Стамболски, София, 1914.

Стр. 78–90: Симеон.

Сакъзов, Янко. Българите в своята история. София, 1922.

Стр. 64–72: Векът на Симеона.

Станев, Никола. Цар Симеон. Златен век на българската книжнина и държава. София, 1929.

Станев, Никола. Средновековна България. София, 1934.

Стр. 191–242: Симеонов век.

Bousquet, Georges. Histoire du peuple bulgare depuis les origines jusqu’à nos jours. Paris. 1909.

P. 19–26. Le tzar Siméon.

Dimitroff. <Pironkow> A. P. Zar Simeon und sein Zeitalter. Sofia, 1941.

Guérin Sοngеon, R. P. Histoire de la Bulgarie. Orne, 1914.

P. 83–107: Simeon le Grand.

Runciman, Steven. A history of the first Bulgarian empire. London, 1930.

S. 133–183: Emperor of the Bulgars and the Romans.

Sercheraert. G. <Christian Gérard> Syméon le Grand <893–927>. Paris, 1960.

5. Чомолунгма (по-точно Джомолънгма, англ. Еверест) — най-високият планински връх на земята — 8880 м. над морското равнище, в Източните Хималаи, на границата между Тибет и Непал. Изкачен за пръв път през 1953 година от новозеландеца Е. Хилари и шерпа Тенсинг.

6. Истър, Истрос — старо име на река Дунав в долното й течение.

7. Установено е, че хан Аспарух възглавява прабългарското племе оногури (първоначално оногундури, оногундур, мн. ч. оногундурар или уногундурар; чрез стягане — отпадане на съгласни — по-късно се получава оногурар — оттам оногури) и че заселилите се прабългари на Балканския полуостров са от племето оногури.

8. Прабългарската аристокрация е имала два ранга — боили и багаини. Първите са имали по-голямо политическо значение от вторите. Думата боляр, болярин произлиза от мн. ч. на прабългарската дума боил (боилар).

9. Предполага се, че княз Борис-Михаил като братята Кирил и Методий, като Климент Охридски и като Йоан Рилски е спонтанно канонизиран като светец на Българската православна църква, а не според изискванията на църковните канони. Вероятно това става по времето на цар Петър. И княз Борис-Михаил като всички български светци е удостоен с това изключително голямо отличие на Средновековието не поради заслуги към християнството, а поради необикновените приноси за възтържествуването на българската народностна кауза.

10. Този престиж е утвърден със съкрушителния удар върху византийските войски във Върбишкия проход на Стара планина на 26. VI. 811 година, когато е убит и византийският император Никифор I Геник (802–811).

11. Климент Охридски използува този израз в Похвалното си слово за Кирил Солунски. — Похвала блаженнаго отца нашего и учителя славенска Кирила Философа — текст Св. Климент Охридски. Слова и поучения. Преведе от старобългарски език архимандрит д-р Атанасий Бончев. София, 1970.

12. Тракийската съставка, в етногенезиса на българската народност, пренебрегвана доскоро като важен конститутивен елемент, представлява значителна особеност. За траки в собствен смисъл на думата в етногенезиса на българския народ не може да се говори. Старият тракийски елемент, подложен на елинизация и ромеизация, сетне е славянизиран, но степента на славянизацията е различна, а някъде из планините (особено в Южна България) се запазват и траки с относително чист етнически състав. Така че в случая под траки следва да се разбира получилият се при това многостепенно кръстосване тракийски субстрат.

13. Тази необоснована теза се поддържа от проф. К. Куев — виж неговите студии: Към въпроса за началото на славянската писменост. Годишник на Софийския университет, ФФ, т. 54 /1960) и Черноризец Храбър. София, 1967. Виж съображения и доводи за противното в моята студия За началото на славянската писменост. София, 1967.

14. В паметниците не е отбелязано коя азбука създава Кирил Солунски — глаголицата или кирилицата. По този въпрос продължават да се водят спорове. Най-важните мнения могат да бъдат систематизирани в следните групи:

а) Кирил Солунски създава глаголицата, а кирилицата е съставена по-късно от някой негов ученик, вероятно от Климент Охридски въз основа, на гръцкото уставно (унциално) писмо. Това мнение е господствуващо в науката. Поддържа се от П. Шафарджик, В. Ягич, В. Григорович, В. Шчепкин, Беньо Цонев, Иван Гошев и др.

б) Кирил Солунски създава глаголицата, след като кирилицата спонтанно възниква под влиянието на гръцките каменни надписи с унциално писмо. Поддържа се от В. Милер и Емил Георгиев.

в) Кирил Солунски създава кирилицата за българските славяни през 855 година и през 863 във връзка с моравската мисия — глаголицата, за да не бъде обвинен от латинското духовенство, че провежда на запад византийско влияние поради приликата между някои букви на кирилицата и гръцкото уставно писмо. Поддържа се от Стивън Рънсиман и Стефан Младенов.

г) Кирил Солунски създава кирилицата, а глаголицата съществува от по-рано като самобитно славянско писмо. Поддържа се от Лингардт и Васил Киселков.

д) Кирил Солунски създава кирилицата, а глаголицата се появява по-късно като тайнопис. Поддържа се от Е. Карский, И. Срезневский, А. Соболевский, П. Лавров и др.

15. Тази дата (6363 «от създание мира сего» по византийското летоброене с коефициент 5508 години до началото на новата ера) авторитетно е засвидетелствувана от старобългарския писател Черноризец Храбър в историческото му сказание «За буквите». Опитът да се докаже, че Храбър бил използувал не византийската мондиална система с коефициент «от създание мира сего» 5508 години, а александрийската с коефициент 5500 години, при което числото 6363 следва да се чете 863 от новата ера не е друго освен игра на цифри, понеже ера с такъв коефициент изобщо не съществува. Виж освен непосредствено посочената по-горе моя студия и следните пособия по хронология: В. В. Болотов. Лекции по истории древней церкви, I. Спб., 1907; Янко Тодоров. Таблица за определяне и проверяване на дати от българската и византийската история. — Годишник на Софийския университет, ИФФ, т. 39/1942; V. Grume1. La chronologie. Paris, 1958; Al. Cordoliani. L’Histoire et ses méthodes, IX от Encyclopédie de la Pleiade Burges, 1961.

16. Прието е, че Кирил и Методий с помощта на учениците си са превели от гръцки на старобългарски първо следните богослужебни книги: изборно евангелие (апрокос), апостол, служебник, требник и псалтир. Не са запазени нито създадените от тях първообрази, нито преписи от тях. Дошлите до нас най-стари паметници на старобългарската писменост (глаголски и кирилски) са от X и XI век.

17. Доказано е по безспорен начин, че езикът на Кирил и Методий и на най-старите паметници на славянската писменост е български в първоначалната му старобългарска форма (IX–XI в.). При все това този език не винаги се терминува правилно. Докато някои учени го наричат старобългарски (altbulgarische Sprache), други го наричат старочерковнославянски (altkirchenslavishe Sprache). Утвърждаването на старобългарския език като общ език на славянските народи с кирилска традиция по времето, когато техните езици още нямат своя писменост, не значи, че този език не е старобългарски, нито че е бил общ говорим език на тези славянски народи. Терминът «старославянски» освен че е условен е и неточен, понеже под «старославянски» следва да се разбира езикът на славянските народи в прародината им по Елба още преди разселването им преди четвъртия век на новата ера, но този език не е писмен.

18. Виж Посланието на цариградския патриарх Фотия до българския княз Бориса в превод на митрополит Симеон Варненски и Преславски. София, БАН, 1917.

19. Виж Responsa Nicolai I papae ad consulta Bulgarorum. Превод и коментар на проф. Д. Дечев. София, 1939.

20. Автокефалия — независимост на църковна организация, ползуваща се с правото да се самоуправлява във верско и църковно административно отношение. Автокефалията бива пълна, когато се отнася до патриаршия и ограничена — до архиепископия. Западната католическа църква не познава този институт. При нея върховенството на папата е абсолютно. Там няма самостоятелни църковни организации на народностна основа.

21. Върху началния период на славянобългарската писменост и старобългарската литература виж следните трудове: а) текстове

Ангелов, Божан и Минко Генов. Стара българска литература. София, 1922.

Генов, Минко. Антология на старобългарската литература. София, 1947.

Динеков, Петър, Кую Куев и Донка Петканова. Христоматия по старобългарска литература. София, 1967.

Динеков, Петър. Старобългарски страници. Антология. София, 1966.

Дуйчев, Иван. Из старата българска книжнина, I–II. София, 1940–1944.

б) изследвания

Ангелов, Боню. Към въпроса за началото на славянската писменост. — Сп. Литературна мисъл, кн. 6/1960.

Богданов, Иван. Начало на славянската писменост. — Кратка история на българската литература, ч. I. София, 1969.

Бурмов, Александър. За началото на славянската писменост. — Сп. Исторически преглед, кн. 1/1951.

Генов, Минко. Кога, где и за кои славяни е съставена старобългарската азбука. — Сп. Училищен преглед, кн. 9–10/1946.

Генов, Минко. Начало и разцвет на българската литература. София, 1937.

Георгиев, Емил. Началото на славянската писменост. — Сп. Училищен преглед, кн. 1–2/1947.

Георгиев, Емил. Разцвет на българската литература в IX–X в. София, 1962.

Трифонов, Йордан. Насоката на старобългарския културен живот след покръстването. — Сп. Училищен преглед, кн. 8/1932.

22. Виж изследването на Димитър Ангелов. Богомилството в България. София, 1969; виж също Димитър Ангелов, Борислав Примов и Георги Батаклиев. Богомилството в България, Византия и Западна Европа в извори. София, 1967.

23. Lingua sacra – лат., свещен език.

24. Виж Ioannis VIII papae Epistolae — в превод на Борислав Примов. — Извори за българската история, т. VIII. София, БАН, 1960.

25. Все още се водят оживени спорове кои са били най-старите църковни епархии в България. С най-голямо основание се предполага да са били следните: Дръстърска, Филипополска, Сердикийска, Охридска, Брегалнишка, Моравска и Проватска или Овечка. Седалище на архиепископа отначало е Плиска, а след 893 година — Преслав.

26. Отношението на народа към езическите култове намира израз в един от най-интересните паметници на старобългарската литература, в първия разказ със сюжет из българския живот — Чудото на свети Георги с кръста и с българина — старобългарски текст и новобългарски превод в Старобългарски разкази на Йордан Иванов. София, БАН, 1935.

27. Виж моя исторически очерк Безсмъртни предтечи. Кирил и Методий. София, 1963 и посочената там литература.

28. Както най-старият известен паметник на руската литература, така нареченото «Остромирово евангелие» от 1056 година, така и най-старият писмен паметник на сръбската литература, така нареченото «Мирославово евангелие» от 1197 година, са непосредствени преписи от старобългарски книжовни паметници.

29. Триезична теория — реакционно учение на средновековни духовници, според което свещените християнски текстове, богослужебните книги, могли да бъдат разпространявани само на езиците еврейски, гръцки и латински, осветени от евангелието, понеже надписът на кръста, върху който, според Писанието, бил разпнат Исус Христос, бил написан само на тези три езика. На това лъжеучение се основават противниците на славянската писменост, за да спрат развитието й.

30. Из Пространното житие на Кирил Солунски, съставено в края на IX или началото на X век, познато по най-стар препис от XV век. (Държавна библиотека на СССР. Москва, № 19, фонд 173).

31. Виж Житие и дейност, изповедание и изложение на някои от чудесата на нашия отец св. Климент, епископ на българите, написано от светейшия и славен архиепископ на Първа Юстиниана и на цяла България господин Теофилакт, бивш учител на риторите в Цариград — превод на д-р Васил Киселков. София, 1941. Виж паралелен текст на гръцки и български в превод на Александър Милев. София, 1955.

32. За делото на Климент Охридски виж моя исторически очерк под същия наслов (София, 1966 и 1967) и посочената там литература, а за Наум Охридски брошурата на Иван Снегаров По пътя на българския първоучител Наум. София, 1920.

33. Девол — главен град на областта Кутмичевица. Намирал се някъде около средното течение на едноименната река Девол в днешна Южна Албания, къде точно неизвестно. Разрушен бил от турците след завоюването на днешна Македония през 1372 година. Виж В. Н. Златарски. Де се е намирал град Девол. — Известия на историческото дружество, кн. 5/1922.

34. Използуваният в миналото термин школи вместо огнища не може да се смята за сполучлив, понеже в културно-просветната дейност на тези две големи средища няма и не може да има каквато и да било разлика. Езикът, разработван в тях, е един и същ, в него по това време още не са проникнали дори каквито и да било диалектни своеобразия. И двете провеждат културно-историческите тежнения на народа в едно направление и с еднакъв ентусиазъм.

35. Имена на старобългарски градове: Дръстър (лат. Durostorum, слав. Доростол), наречен пo-късно от турците Силистра; Плъвдин — Пловдив, в древността Филипополис, трак. Пулпудева, тур. Фелибе; Средец — рим. Сердика, Сардакия, гр. Триадица, от четиринадесети век насетне — София; Брегалница — изчезнал град около долното течение на едноименната река; Проват или Овеч — стар град на мястото на днешния град Провадия.

36. Патлейна — местност на три километра югоизточно от Велики Преслав недалеч от северния вход на Върбишкия проход. Наименованието произлиза от името на патрона на издигнатия тук манастир от княз Борис — свети Пантелеймон, мъченик за християнската вяра, съсечен по заповед на император Максимиан (286–305), понеже отказал да се поклони на римските езически богове. Ученик на прочутия римски лекар Ефросин. Легендата разказва, че като се разболява тежко, княз Борис дава обет да издигне в чест на свети Пантелеймон манастир, ако оздравее. Разкопките на Патлейна започват през 1909 година по почин на Йордан Господинов (1873–1953), учител историк от град Преслав. Предполага се, че в двора на манастира са погребани българските владетели и техните близки. Виж. Йордан Господинов. Разкопките в Патлейна <до Преслав> и значението им за българската история. — Известия на Варненското археологическо дружество, т. 3/1910; Разкопки в Патлейна <Преславско>. — Известия на българското археологическо дружество, т. 4/1915; Какво е Патлейна за българите. — Сп. Училищен преглед, кн. 7/1925.

37. Владимир — първороден син на княз Борис, роден около 855 година, по-стар десетина години от брат си княз Симеон. До покръстването си през 865 година носил прабългарското име Расате.

38. Според някои народният събор не е станал в Плиска, а в Преслав, но това е малко вероятно, като се има предвид, че в оня момент Преслав още не е построен. Преместването на столицата предполага издигането на необходимите сгради.

39. Каква е участта на княз Владимир след детронирането му, не се знае с точност. Според хрониката на Регинон Прюмски (виж паралелен текст на латински и български в Извори за българската история, т. VII. София, БАН, 1960) княз Борис заловил изменника, «извадил му очите и го пратил в затвора». Ако е останал жив при разразилата се схватка между привържениците на княз Борис и боилите староверци, навярно княз Владимир е бил посечен непосредствено след извършения държавен преврат.

40. Виж Стамен Михайлов. За аулите и за пренасянето на българската столица от Плиска в Преслав. — Сп. Археология, кн. 1/1972.

41. Виж Liudprandi Antapodosis. — Извори за българската история, том VII. София, БАН, 1960.

42. Виж Annales Fuldenses. — Извори за българската история, том VII. София, БАН, 1960.

43. Виж Никола Мавродинов. Базиликата в Плиска и българският дворцов церемониал. — Известия на българския археологически институт, т. 13/1941.

44. Ръкописно евангелие на латински език, съставено на пергамент през V–VI век, използувано за поменик в някоя от капелите на Латерана, тогавашното седалище на папата. Пази се в археологическия музей на град Чивидале (Италия). Издадено е в Рим през 1749 година от Guiseppe Bianchini. Evangeliarum quadruplex latine versionis antiquae. Имената на българската княжеска фамилия са били, записани от третото пратеничество на княз Борис до папата през 869 година. Виж и Йордан Иванов. Българските имена в Чивидалското евангелие. — Сборник в чест на проф. Л. Милетич. София, 1933.

45. За поколението на цар Симеон виж сведение у латинския хронист Лиудпранд и у гръцките Георги Монах и Симеон Метафраст (старобългарски версии от XIII и XIV век), Скилица-Кедрин, Продължителят на Теофан и Продължителят на Георги Монах (Извори за българската история, т. VII, IX и XI).

46. Схващането на Иван Дуйчев в посветените на Боян Магесник редове (Проучвания върху българската история. — Сборник на БАН. т. 4/1945), за увлечението на най-младия Симеонов син от магия не може да се признае за правилно, макар изложеното в студията относно разпространеността на магьосничеството във Византия да отговаря на истината. Причина за това е, че авторът не се съобразява с противохристиянските и антивизантийските настроения на княз Вениамин. Изключено е най-младият Симеонов син да е бил в пряко или косвено общение с всички тези източници и лица от византийски произход. Противник на византинизма, той тръгва с народа, затова показва интерес към старите народни вярвания. Роден не по-късно от 910 година, до 927 година, поради българо-византийските войни, Вениамин не би могъл да поддържа каквито и да било връзки с Византия. Ако Продължителят на Георги Монах твърди, че и след смъртта на баща си цар Симеон, като брат си Йоан, Вениамин продължавал да се облича в прабългарски дрехи, антивизантийските му настроения са вън от съмнение. Обяснението на неговото «магьосничество» трябва да се търси на родна почва. То е проява на дълбокия му интерес към народното творчество и към народната медицина (знахарство) и няма нищо общо с разпространените във Византия мистични учения, а така също и с богомилството, което е реакция срещу християнството и византинизма, но на друга почва. Виж и Васил Пундев. Боян Магесник. София, 1923.

47. Според прабългарските религиозни представи, когато върховният вожд издаде заповед в противоречие с основните положения на вярата и на старобитните традиции («лош закон») Тангра не само отвръща лицето си от народа, но може да излее и гнева си върху него. Изходът от това положение бил само един: ханът да абдикира и да се оттегли в неизвестност, ако желае да остане жив.

48. Виж по-долу бележка 115.

49. Освен познатите по-стари съчинения върху византийската култура, виж и следните по-нови:

Каждан, А. П. Византийская культура. Москва, 1968.

Каждан, А. П. Книга и писатель в Византии. Москва, 1973.

Вréhier, Louis. La civilisation bysantine. Paris, 1970

Haussig, Hans-Wilhelm. Kulturgeschichte von Bysanz. Stuttgard, 1966.

Runсiman, Steven. Byzantine civilisation. London, 1966.

Във връзка с развитието на старобългарското-изкуство виж и студията на В. Η. Лазарев. Константинополь и национальные школы в свете новых открытий. — Византийский временник, т. 17/1960.

50. Освен тритомния курс по византийска история на Димитър Ангелов (1968–1972) и посочената там литература, виж и:

Каждан, А. П. и Г. Г. Литаврин. Очерки истории Византии и южных славян. Москва, 1958.

Вréhier, Louis. Le monde byzantin. I–III. Paris, 1969, 1970.

Guèrdan. R. Vie, grandeur et misère de Byzance. Paris, 1954.

Hussey, J. M. Le monde de Byzance. Paris, 1958.

Hussey, J. M. Byzantium and its neighbours, I–II. Cambridge, 1966–1967.

Lemerle, P. Histoire de Byzance. Paris, 1948.

Ostrogorsky, G. Geschichte des Byzantinischen Staates. München, 1952.

51. Магнаурска, по-точно Магнавърска школа по името на двореца Магнавра, дето се помещава. Основана от император Теофил (829–842), кесаря Вардас и логотета Теоктист. Поверена на бележития учен Леон Математик скоро си спечелва слава на първокласно учебно заведение. Виж и F. Fuchs. Die höheren Schulen von Konstantinopel im Mitelalter. Leipzig, 1926.

52. Олимп — планина в Мала Азия (гр. Анатолия, тур. Анадол) на югоизток от турския град Бруса. До завладяването на полуострова от турците по нейните склонове били разположени много манастири, затова била наречена от тях Кишиш-даг, тоест попска планина.

53. Писанието — Библията, свещената книга на християните, състои се от Стар завет до появата на Исус Христос и Нов, съдържащ произведения на негови ученици.

54. Виж. А. П. Каждан. Социальные и политические взгляды Фотия. — Ежегодник музея истории религии и атеизма, т. II. Москва, 1958.

55. Мириобиблион — гр. Μυρὶοβιβλίον, десет хиляди книги, в смисъл много книги или библиотека. Състои се от 280 резюмета на старогръцки и раннохристиянски произведения, между тях има и произведения, не дошли до нас. Предприетата публикация на «Мириобиблион» в Париж не е завършена. Излезли ca само три тома (1959–1962).

56. Виж Η. Попов. Император Лев VI Мудрый и его царствование в церковно-историческом отношений. Москва, 1892.

57. Виж Преписката на българския цар Симеона с императорския делегат Лъв Магистър — превод и обяснения от проф. В. Н. Златарски — Българска историческа библиотека, год. I, кн. IV. София, 1928.

58. Виж превод от гръцки на руски по ръкопис, съхраняван в Държавния исторически музей (ГИМ) на СССР. Публикуван е в Памятники византийской литературы IX–XIV веков. Москва, 1969.

59. В книгата си, посветена на живота и делото на цар Симеон (Paris, 1960) Christian Gérard изказва мнение, без да го подкрепя с доказателства, че след завършването на Магнаурската школа княз Симеон бил постъпил в Константинополския манастир «Св. Мамант», дето бил подстриган като монах. Това предположение е основателно не само понеже така наречените студиоти, обитателите на другия голям Константинополски манастир Студийският, са били игнатианци, противници на патриарх Фотий, следователно там няма и не може да има място за любимия ученик на патриарха, но понеже в манастира «Св. Мамант» пребивава ученият монах Арсений, учителят на изпратените от княз Борис през 878 година млади българи. Там се поселват и някои от Методиевите ученици след разгрома на славянската писменост във Великоморавия през 886 година — виж стр. 408 на Βασιλείου Κ. Στεφανίδου Ἐϰϰλησιαστιϰή ἱστοϱία — Ἀϑῆναι, 1959.

60. Изкуството на старите книгописци обхваща: приготвяне на материал за писане — пергамент, а по-късно и хартия, на различни видове мастила и бои за украса на ръкописите, буквописателство и миниатюристика, а също и подвързване на готовите ръкописи. Наред с всичко това добрият книгописец трябвало да владее до съвършенство и езика, от който превежда.

61. Анатолия — старо име на Мала Азия, гр. Ἀνατολή — изток, тур. Анадол.

62. Сравни Reginonis Chronicon (Извори за българската история, том VII) с Чудото на свети Георги с кръста и с българина. (Христоматия по старобългарска литература. София, 1967).

63. Георгиос е вторият свещеноначалник на независимата българска архиепископия след смъртта на първия български архиепископ Йосиф, утвърден на тази длъжност от Константинополския църковен събор през 870 година.

64. «Учително евангелие» — книжовен труд на презвитер Константин, започнат през 889 по настояването на презвитер Наум и завършен през 894 година. Известен е по многобройни преписи в българска, руска и сръбска редакция. Най-старият известен препис е руска редакция — Държавен исторически музей (ГИМ), Москва — № Син. 262.

65. Няма научно основание да се поддържа, че Черноризец Храбър е псевдоним на цар Симеон.

66. Храбровата апология на славянобългарската писменост О писменьхъ («За буквите») е известна по многобройни преписи. Най-старият известен препис е поместен в сборника, съставен през 1348 година от монах Лаврентий за българския цар Иван Александър (1331–1371). Съхранява се в Ленинградската публична библиотека под № F I. 376.

67. Тесалоника, съкратено Салоника — гръцко име на Солун.

68. Дирахий — старо име на град Драч, итал. Дурацо.

69. Виж извадки в том IX на Извори за българската история. София, БАН, 1964.

70. Македония — византийска област между VI и XIV век южно от Филипопол до Егейско море.

71. Магистър, антипат и патриций — високи византийски дворцови титли.

72. Мундрага – старо име на Мадара. Крепостта се намирала над скалите на Мадарското плато. Величествените й останки са запазени и до днес.

73. Виж по-горе бележка 57.

74. Вулгарофигон — буквално «бягството на българите». Първоначално селището било наречено от самите византийци «Ромеофигон» — бягството на гърците, но за да бъде заличен споменът от разгрома на византийската войска, било преименувано на Вулгарофигон — неправилно е побългаряването му като Булгарофигон и дори като Българофигон, понеже наименованието не е от български произход. На мястото на някогашното селище Вулгарофигон днес се издига турският град Бабаески.

75. За да запазят достойнството си като върховни повелители на изток и като венчани «от бога» властелини, при всичките си договори за мир с България византийските императори не се задължават да плащат дан, а да изпращат на победителя подаръци. Такава е и уговорката в договора за мир с България от 896 година.

76. Стражица планина — старо народно име на планина Странджа.

77. Виж «България в първата четвърт на десетия век» в книгата на Марин Дринов. Южните славяни и Византия през X век. София, 1930.

78. В оная епоха сърбо-хърватските племена заемат ограничено пространство в западната окрайнина на полуострова между реките Драва — на север, Морава — на изток, Дрин — на юг, и адриатическия морски бряг на запад. Макар да имат общ произход, славянските племена от българската и сърбо-хърватската група се различават чувствително едни от други още през онова време. Тези различия намират израз освен в езика и народното творчество, и в светоотношението.

79. Виж Йордан Иванов. Цар Симеонови стълбове при Солун от 904 г. и цитираната там литература в Български старини от Македония. София, БАН, 1931.

80. Бялград — на мястото на днешния албански град Берат.

81. Филипи — изчезнал град южно от Родопите — някогашна столица на Македонската държава.

82. Виж и Васил Златарски. Политическата дейност на цар Симеон. — Българска историческа библиотека, год. I, кн. IV. София, 1928, и Държавно-политическите идеи на цар Симеон. — Летопис на Българската академия на науките, кн. 12/1931.

83. Виж Φp. Дьолгер. Средновековното семейство на владетелите и народите и българският владетел. — Списание на БАН, кн. 66/1943; V. Tǎpkοvа-Zаimοva. L’ideé byzantine de l’unité du monde et l’Etat bulgare. — Actes du ler Congrès international d’études balkaniques et Sud-Est europeénes. T. III. Sofia, 1669. Тази идея е останка от някогашното разбиране за върховенството на римския император, който e същевременно и роntifex maximus.

84. Крумово законодателство — всеобщозадължителни наказателноправни норми срещу пиянството, просията, клеветничеството и кражбата. Най-ранни сведения за Крумовото законодателство се намират у византийския хронист и лексикограф Свидас (X век) в неговия «Лексикон». Опитът да се оспори достоверността на сведенията на Свидас относно Крумовото законодателство не е успешен.

85. Виж Иван Кепов. Вътрешното състояние на България през X век. — Сп. Училищен преглед, кн. 3/1932.

86. Виж Васил Златарски. Политическият живот на България при цар Симеона. — България 1000 години. 927–1927, I. София, МНП, 1930.

87. Виж Стефан Бобчев. Симеонова България от държавно-правно гледище. — Годишник на Софийския университет, ЮФ, том XXIII. София, 1928 и Държавно-обществен и юридически строй на цар Симеонова България. — България 1000 години. 927–1927. София, МНП, 1930.

88. Виж Б. фон Арним. Пренасяне кучета в жертва при цаp Симеон. — Сп. Български преглед, кн. 1/1933.

89. Мала Скития — историческа област, разположена върху територията на Северна и Южна Добруджа, обхващаща пространството между ръкавите на река Дунав, Черно море и Лудогорското плато; Македония — до XIV век византийска тема между Пловдив и Егейско море. Междувременно българска област. Няма нищо общо с наименуваната след XIV век географска област Македония, върху част от която през 1945 година възниква Народна република (днес Социалистическа) Македония, като съставка па ФНР Югославия (днес СФРЮ); Долна Мизия или Третата част на държавата— българска област на мястото на наименуваната по-късно географска област Македония в югозападните предели на полуострова, наричана по време на византийското робство и по-късно България, понеже населението й влиза в диоцеза на независимата българска охридска архиепископия (1020–1769).

90. Преславец или Малък Преслав за разлика от Велики Преслав — намирал се е в северния път на Мала Скития на брега на Истър в началото на делтата.

91. Боруй — име на изчезнал град на мястото на днешния град Стара Загора.

92. Девол и Главиница — стари български градове в някогашните западни предели на българската държава, унищожени от турците през 70–те години на XIV век.

93. Аргументи за това се вадят от първия български разказ с оригинален сюжет Чудото на свети Георги с кръста и с българина — текст и обяснителни бележки в Христоматия по старобългарска литература. София, 1967.

94. Виж глава III от книгата на Страшимир Лишев. За генезиса на феодализма в България. София, 1963.

95. Боляри, болярин — от прабълг. боил, мн. ч. бойлади — отначало командир в прабългарската конна войска, сетне титла за благородство; след славянизацията — велможа, първенец.

96. Този институт е от славянски произход; събор, сбор от сборувам — говоря (фр. парламент), чех. снем, пол. сейм, рус. вече (от вещати).

97. старобълг. кънṀlь, спорна етимология: според едни от ст. нем. kuning, нем. könig, англ. king — крал; според други от гръцката форма ϰάυας на прабълг. khan, кан, хан.

98. Хан — прабълг. khan, кан от алт. корен — кан, каган, хан — върховен вожд, добило широка гражданственост — хан.

99. «Царят» — тази форма свидетелствува, че пасажът е писан не по-рано от 914 година, когато Симеон Велики заменя титула «княз» с «цар на всички българи».

100. Върху стопанския живот по Симеоново време виж следната литература:

Лишев, Страшимир. За стоковото производство във феодална България. София, 1957.

Сакъзов, Иван. Известия за българската търговия в Цариград през X век. — Известия на Българското историческо дружество, кн. 6/1924.

Сакъзов, Иван. Външната и вътрешната търговия на България през VII–XI век. — Списание на Българското икономическо дружество, кн. 7–8/1925.

Сакъзов, Иван. Земеделието в средновековна България. — Списание на Българското икономическо дружество, кн. 9–10/1927.

Сакъзов, Иван. Стопанството в средновековна България. — Българска историческа библиотека, год. II, том III. София, 1929.

Сакъзов, Иван. Стопанското развитие на България през X век. — Списание на Българското икономическо дружество, кн. 6/1935.

Вratianu. G. I. Le commerce bulgare dans l’empire Byzantine... — Известия на Българското историческо дружество, т. 16–18/1940.

Sakǎzov, Ivan. Bulgarische Wirtschaftsgeschichte. Berlin, 1929.

101. Български апокрифен летопис («Сказание Иcaie пророка како възнесень бысть аггеломь до 3–го небесы») — кратка хроника, възникнала в богомилски среди след падането на България под византийска власт (1018). Под влияние на чуждия гнет идеализира миналото на българския народ. Известен по късен препис, съхраняван в библиотеката на Преображенския старообреден манастир в Москва. Текст и превод — Йордан Иванов. Богомилски книги и легенди. София, БАН, 1925.

102. Виж и Иван Дуйчев. Към въпроса за появата на парите. — Известия на института по българска история, кн. 3–4/1951; Страшимир Лишев. За проникването и ролята на парите във феодална България. София, 1958. Лишена от научно основание е тезата на втория автор, че основна форма на феодалната рента по Борисово, Симеоново и Петрово време е ангарията. С ангария не се поддържа войска и не могат да се посрещат огромните разходи за воденето на войни. Основна форма на феодалната рента напротив са данъците. Авторът схваща буквално казаното в «Български апокрифен летопис» относно данъците. И тогава, както през всички времена, данъците са се определяли съобразно с държавните нужди, и ако данъчното бреме не е било тежко, то е защото и нуждите не са били особено големи.

103. Модий — стара мярка, около 25 кг.

104. Виж текст, превод и обяснителни бележки в изданието на Димитър Дечев, София, 1939.

105. Текстовете са силно порусени. Старобългарският първообраз на Кръмḵая кънига не е запазен. Позната е по преписи в руска редакция от по-късно време («Книга глаголаема Кормчия, рекше. Правило закону греческим языком Номоканон»).

106. Стефан Бобчев. Правосъдието на цар Симеоново време. — Сп. Юридически преглед, кн. 7–9/1929 и Държавно-обществен и юридически строй на цар Симеонова България. — България 1000 години, I. София, МНП, 1930.

107. Не само от Симеоново време, но изобщо от епохата на Първото българско царство (681–1018) не е запазено нито едно постановление на български владетел, облечено в писмена форма, нито една грамота, нито един указ, нито един хрисовул. Тук думата хрисовул (указ, скрепен със златен печат, трябва да се разбира в широк смисъл, понеже не всички укази са били скрепявани със златни печати. Имало е и укази, скрепени със сребърни (аргировули) и оловни печати (моливдовули). Виж и Тодор Герасимов. Оловни печати на българските царе Симеон и Петър. — Известия на Българския археологически институт, т. 12/1939 и Новооткрит оловен печат на цар Симеон. — Известия на Археологическия институт, т. 23/1960.

108. Най-старото издание на така наречената руска печатна «Кормчия» е от 1650 година. В София (библиотека на Софийския университет «Климент Охридски») има само един екземпляр от второто издание на руската печатна «Кормчия» от 1787 година («Кормчая... во всемъ сходственно противу перваго выхода»).

109. Номоканон — старобълг. Lакону правило, съдържа основните положения на византийското канонично право, а наред с тях и някои законоположения от светски, граждански характер. Приспособяването на Номоканона за нуждите на славянските племена и превеждането му на старобългарски език се отдава на славянобългарския първоучител Методий Моравски (817–885). Не е установено коя редакция на Номоканона Методий Моравски е превел — по-старата, съставена от Константинополския патриарх Йоан Схоластик (VI в.) или по-новата — съставена от неизвестен клирик през VII век и допълнена през IX век от патриарх Фотий, така наречената «Синтагма».

110. Виж текст в Старобългарски правни паметници, I. Закон Соудный людьм. Под редакцията на Стефан Бобчев. София, 1903. Анализ: Г. Т. Данаилов. Един паметник на старото българско право <Закон соудный людьм>. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 18/1911; Венелин Ганев. Закон соудный людьм... София, 1959; Михаил Андреев. Закон съдный людьм, ценен паметник на българската средновековна култура. — Сп. Език и литература, кн. 3/1968.

111. Юрта — характерна за бита на номадските турански народи хижа с цилиндрична форма с полусферичен покрив от дебело ленено платно при летни условия или вълнен пласт — при зимни. Сгъваема и лесно преносима от едно място на друго.

112. Туча — старо име на река Тича, наречена по-късно Голяма Камчия, северен приток на река Камчия. Обграждала от изток Велики Преслав.

113. Датировката се уточнява на 822 година от новата ера или 6330 «от създание мира сего» по константинополската мондиална система; индиктион — допълнителен хронологичен признак — получено частно, след като към световната година се прибави числото три и полученият сбор се раздели на петнадесет.

114. Чаталарски — прабългарски каменен надпис на гръцки език от времето на хан Омуртаг. Открит е през 1905 година от Рафаил Попов в с. Чаталар (днес Цар Крум, Шуменско) недалеч от Преслав. Публикуван е за пръв път от Ф. И. Успенски в Известия Русского археологического института в Константинопле, т. 10/1905. Съхранява се в Софийския археологически музей под № 697.

115. Сидира — старопланински проход, познат днес под името Върбишки, свързващ Шумен с Ямбол (рим. Диамполис); Берегава — старопланински проход, наричан днес Ришки или Чалъкавашки, свързващ Шумен с Карнобат (рим. Маркели). Виж Васил Аврамов. Юбилеен сборник Плиска — Преслав, част I. Клисурите Верегава <Берегава> и Сидира. София, 1929. Виж също В. Тъпкова-Заимова. Към въпроса за военните пътища през Първото българско царство. — Сп. Исторически преглед, кн. 1/1958. — Неоснователно в тази иначе ценна студия авторката разглежда Върбишкия проход като нещо различно от стария проход Сидира. Този проход не свързва Преслав с Карнобат (Маркели), а с Ямбол (Диамполис). В този район на Стара планина освен старите проходи Сидира и Берегава (гр. Βεϱεγάβα) има още два — Котленски и Лопушански, но по Симеоново време те рядко са били използувани за военни цели.

116. Върху Велики Преслав и свързаните с него проучвания виж:

Археологически открития в България. Сборник. София, 1957.

Стр. 161–193: Вера Иванова. Велики Преслав.

Господинов, Йордан. Стари водопроводи в Преслав. — Известия на Българския археологически институт, т. 1/1924.

Господинов, Йордан. Преслав, минало, старини. Кратък общодостъпен очерк. Шумен, 1928.

Господинов, Йордан. Разкопки в Преслав. — Известия на Българския археологически институт, т. 6/1932.

Господинов, Йордан. Нови находки в Преслав. — Известия на Българския археологически институт, т. 15/1946.

Иванов, Йордан. Преслав. Исторически бележки. — В. Мир, бр. 7907–7909/1926.

Иванова-Мавродинова, Вера. Преслав. Водач за старините и музея. Варна, 1966.

Милчева-Славянска, Христина. Плиска — Преслав. София, 1973.

Манев, Тодор. Велики Преслав. София, 1972.

Миятев, Кръстю. Разкопки на «Вътрешния град» в Преслав. — Известия на историческото дружество в София, кн. 11–12/1932.

Миятев, Кръстю. Велики Преслав, столицата на Симеона. Водач за старините. Шумен, 1948.

Преслав. Сборник. I. София, 1968.

Стр. 29–38: Иван Дуйчев. Проблеми из средновековната история на Преслав.

Стр. 39–48: Иван Венедиков. Преслав, преди да стане столица на България.

Стр. 49–68: Станчо Станчев. Преславският дворец.

Станчев, Станчо. Писмените паметници от Преслав. — Сп. Археология, кн. 3/1963.

Станчев, Станчо. Велики Преслав. София, 1966.

Тотев, Тотю. Археологически музей Преслав. София, 1969.

Тотев, Тотю. Два нови старобългарски надписа от Преслав. — Сп. Български език, кн. 1/1966.

Шкорпил, Карел. Преслав. — Известия на Варненското археологическо дружество, т. 3/1910.

Шкорпил, Карел. Бележки за старата българска столица Преслав. — Известия на Българското археологическо дружество, т. 4/1915.

Шкорпил, Карел. Паметници от столицата Преслав. — България 1000 години. 927–1927. I. София, МНП, 1930.

117. Виж по-гope бележка 101.

118. Васил Миков. Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места. София, 1943 — свързва името с името на предполагаем владетел на тия места от славянски произход. Тази хипотеза не е подкрепена с никакви доказателства.

119. Силно запалителна смес с неуточнен състав, изнамерена през VII век от мидийския архитект Калиник, преминал на византийска служба. Изстрелва се от дълги тръби, наречени сифони. Попаднала във водата продължава да гори. Предполага се, че в основната си част се състои от смес между сяра, селитра и нефт (сурово земно масло).

120. Първообразът се пази във Ватиканската библиотека (Рим). Публикувано на латински от Еусебий Ферменджин в Acta Bulgariae ecclesiastica (Загреб, 1887). На български в превод на Иван Дуйчев. — Сп. Архив за поселищни проучвания, год. II. София, 1939.

121. До 10. XII. 1883 година селището има статут не на град, а на село.

122. Онгъл — люлка на първата българска държава на Балканския полуостров. Намира се в северния кът на Мала Скития около днешното румънско село Николицел. Там, по указание на хан Аспарух, е създаден огромен укрепен лагер. Следите му личат и днес. Мнението, че Онгъл се е намирал отвъд Дунав не се оправдава нито от археологическа, нито от военностратегическа гледна точка.

123. Виж Йорданка Чангова. Търговските помещения край южната крепостна стена на Преслав. — Известия на Българския археологически институт, т. 21/1957.

124. Виж Никола Мавродинов. Описание на Преслав в Шестоднева на Йоан Екзарх. — Сп. Исторически преглед, кн. 3/1955; Кръстю Миятев. Два поетически фрагмента у Йоан Екзарх като исторически извори. — Сп. Археология, кн. 1–2/1959.

125. Конха — ниша, абсида — дъгообразна извивка навън в стена, създаваща допълнително пространство, дето се разполага олтар, престол или се използува за друга цел (амвон, певница).

126. Виж В. Тъпкова-Заимова. Крепости и укрепени градове през Първото българско царство. — Военноисторически сборник, кн. 3/1956.

127. Щипоне — стар град, намирал се, е недалеч от мястото, дето се издига днешният български град Ихтиман.

128. Виж Анна Комнина. Алексиада. Вступительная статья, перевод, коментарий Я. Н. Любарского. Москва, Наука, 1965.

129. Сидира — гр. мн. ч. от σίδηϱος — желязо.

130. Тонзос, Тонзус — старо име на река Тунджа.

131. Върху Кръглата или Златната черква виж следната литература:

Миятев, Кръстю. Симеоновата черква в Преслав и нейният епиграфичен материал. — Сп. Български преглед, кн. 1/1928.

Миятев, Кръстю. Местни традиции и национални елементи в Кръглата преславска църква. — Известия на Българския археологически институт, т. 6/1932.

Миятев, Кръстю. Кръглата църква в Преслав. София, 1932.

Филов, Богдан. Кръглата преславска църква и нейните предшественици. — Списание на БАН, кн. 44/1933.

Millet. G. L’église ronde de Préslav. Pariis, 1934.

132. Наос — гр., вътрешната, главната част на храма. Може да има различни форми, най-разпространена е кръстовидната.

133 Виж Кръстю Миятев. Изкуството на българите през IX и X в. — Българска историческа библиотека, год. I, кн. IV. София, 1928.

134. Виж Богдан Филов. Археологическите паметници от времето на Омуртага и Симеона. — Сп. Българска мисъл, кн. 1/1933.

135. а ла фреско — итал. fresco — свеж; рисунка с постни бои върху прясна стенна мазилка.

136. Виж Кръстю Миятев. Преславската керамика. София, 1936; И. Акрабова. Работилници за рисувана керамика на юг от Кръглата църква в Преслав. — Известия на Българския археологически институт, т. 20/1955.

137. Виж моя исторически очерк Живият въглен на словото. Десетвековна борба за родна книга. София, Народна просвета, 1965.

138. Виж Стефан Бобчев. Културно-политическата програма на българския цар Симеона. — Sisicev Zbornik, Zagreb, 1929; Минко Генов. Културният живот на старите българи IХ и X в. — Сп. Училищен преглед, кн. 10/1929.

139. Кирилска книжовна традиция — внедрява се на почвата на славянобългарската писменост и на православието освен в България, в Русия, Украйна, Белорусия, Сърбия, Черна гора, Влашко и Молдова.

140. Огромният принос на старата българска литература като литература посредница между Византия и славянския свят задълбочено е проанализиран от руския учен Д. С. Лихачов в неговия нов ценен труд «Развитие русской литературы Χ–XVII веков» (Москва, 1973). «Древнеболгарская литература — пише Лихачов — достигла высокого развития раньше чем литературы других славянских стран. Она была на столетие древнее литературы русской. Но не это само по себе определило ведущее значение древнеболгарской литературы. Само сравнительно ранее появление древнеболгарской литературы было результатом высокого общественного развития Болгарии в IX и X вв.» (стр. 24). И по-долу: «Опередившая другие славянские страны Болгария сделала великое дело, присоединив и себя, и литературы других славянских стран к общеевропейскому развитию и вместо с тем создав общий литературный язык для всех православных славянских стран, а частично и для неславянских (Молдавия, Валахия и др.)» (стр. 34).

141. Сравни Атанас Милчев. Формирование староболгарской культуры. — Славяните и средиземноморският свят VI–XI век. Международен симпозиум. София, БАН, 1973. — Авторът представя българската култура като взаимодействие между културата на прабългари и славяни с превес на славяните, но не отчита достатъчно въздействието на тракийския субстрат и на византийското влияние особено през IX–X век.

142. Виж Димитър Цухлев. Духовно-литературният живот на българския народ при цар Симеона. — Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 12/1895; Йордан Трифонов. Духовен живот у българите в царуването на Симеона. — Българска историческа библиотека, год. I, кн. IV. София, 1928.

143. Според Писанието светът бил сътворен за шест дни като седмият ден бог използувал за почивка, а според един псалом на всеки ден от сътворението съответствува по едно хилядолетие. Според византийската мондиална система (Константинополска ера) от създаването на света (староб. отъ съlданuе мира сего) до началото на новата ера (ab Christi nato, ab incarnatione) са изтекли 5508 години и свършекът на света следвало да се очаква през 1942 година, но през тази година вместо да настъпи второ пришествие и светът да се свърши е открит така нареченият Нов свят, Америка.

144. Виж Цветан Кристанов и Иван Дуйчев. Естествознанието в средновековна България. Сборник от исторически извори. София, БАН, 1954; Иван Дуйчев. Зараждане на научната мисъл в средновековна България. — Сп. Археология, кн. 2/1963.

145. Неправилно е да се разглеждат заимствуваните от Византия произведения само като «преводи», каквото гледище усвоява Иван Дуйчев в съставената от него глава «Преводна книжнина» на т. Ι от История на българската литература. София, БАН, 1962. Преди всичко никой досега не е сравнил реципираните византийски текстове със старобългарските им съответствия, за да се види що е буквално преведено и що не е, има ли оригинални вметки и в що се състоят те. За преводачество в ония години, когато още липсва понятие за литературна собственост, трудно може да се говори. И преводачеството е творчество и това отлично обосновава Йоан Екзарх в «Небеса»: «Красивата дума в един език е некрасива в друг, страшното в един език не е страшно в друг; онова, което в един език има хубав смисъл, не е удобно в друг; дадена дума в един език е от мъжки, а в друг от женски род...» — Според Д. С. Лихачев (виж Д. С. Лихачев. Развитие русской литературы X–XVII веков. Москва, 1973) в старите славянски литератури не следва да се говори за преводна литература, а за приспособяване на заимствуваните литературни произведения на народностна почва. Това явление Д. С. Лихачов нарича «литературна трансплантация», литературно присаждане, понеже заимствуваните произведения органично се врастват в новосъздаващата се литература, в която трудно може да се прокара разлика между «оригинално» и «преводно», неоригинално творчество. Творчески преосмислени, заимствуваните от Византия литературни творби се превръщат в органична част на формиращата се през IX–X век старобългарска литература.

146. Върху характера на литературата през Симеоново време виж:

Богданов, Иван. Кратка история на българската литература, ч. I, София, 1969.

Стр. 71–90: Златен век на българската литература.

Генов, Минко. Цар Симеоновият век в литературата. — Българска историческа библиотека, год. I, кн. IV. София, 1928.

Генов, Минко. Начало и разцвет на българската литература. Първо българско царство. София, 1937.

Стр. 78–92: Цар Симеон.

Киселков, Васил. Българската книжнина през Симеоновия век. София, 1943.

По-скоро библиографски, отколкото научно-исторически интерес представлява първата статия по този въпрос, появила се в българския печат: «Епохата на Симеона Велики или Златнийт век на България» от Теодосий Икономов. — Сп. Общи труд, кн. 1/1868.

147. Виж по-горе бележка 34.

148. Виж Емил Георгиев. Създаването на Преславската и Охридската книжовни школи в средновековна България. — Годишник на Софийския университет, ФФ, т. 51/1955.

149. Виж Васил Киселков. Български книжовници от времето на цар Симеон. — Сп. Родна реч, кн. 4/1929.

150. Виж краткото (проложно) житие на Климент Охридски, съставено от архиепископ Димитриос Хоматиан през първата половина на XIII век въз основа на старобългарски източници, наречено Охридска легенда. Най-старият известен препис е от XIV век. По препис от XV век е публикувано от Йордан Иванов. Български старини от Македония, София, 1908.

151. Този израз е употребен в руския летопис от 1116 година на Повесть временнџхъ лѣтъ.

152. Най-старият известен препис в българска редакция е от XIV век. Съхранява се в архива на Българската академия на науките — София. За пръв път публикуван по препис, който се намира в СССР, от Хрисант Лопарев през 1894 в Петербург.

153. Познат по препис от XV век в сборник на среднобългарски език, който се пази в архива на Румънската академия на науките (Букурещ) под № 298. Публикуван е от Боню Ангелов в т. ΙΧ/1960 на Известия на института за литература при БАН.

154. Тератологичен стил — стил в орнаменталната украса на книгата, при който се използуват мотиви, съчетани с фантастични животински форми, с форми на несъществуващи животни: сфинкс, дракон, грифон, сирена и други подобни.

155. Апокрифна литература — създава се на почвата на ортодоксалното християнство. В нея се включват неканонични библейски и новозаветни разкази. Богомилската литература има също апокрифен, неканоничен характер, понеже не се ползува с одобрението на църквата. И тя е забранена, скрита (гр. ἀπόϰϱυφος — скрит, таен), но за разлика от апокрифната има по-специален характер — изразява дуалистичната концепция и антицърковните настроения на богомилите. Неправилно Йордан Иванов. Богомилски книги и легенди. София, 1925 отнася към богомилската литература книгата «Енох». Тази книга спада към апокрифната, а не към богомилската литература. Тази грешка повтаря и Петър Динеков. Старобългарски страници. София, 1966.

156. Виж Васил Златарски. Най-старият исторически труд в старобългарската книжнина. — Списание на Българската академия на науките, кн. 28/1923.

157. Василий Велики — един от четирите велики отци на християнската църква, автор на бележити проповеди, сложил ред в християнското богослужение (IV век).

158. Птолемей — става дума за александрийския владетел Птолемей I Сотир (360–283 пр. н. е.), основател на Александрийската библиотека, покровител на учените и писателите.

159. Превод на Минко Генов, прередактиран от автора. Виж свободен, художествен превод — авторизация на Емануил Попдимитров. Глас из дълбините. В храма на българското слово. София, 1943.

160. Виж Киселков, Васил. Цар Симеон като книголюбец. — Сп. Листопад, кн. 4/1929.

Киселков, Васил. Проуки и очерци по старобългарска литература. София, БАН, 1956.

Стр. 118–127: Цар Симеон.

161. Първообразът не е запазен. Най-старият известен препис е от XI век, публикуван от Г. А. Илинский в София през 1929. Предполага се, че преводът на словата е извършен от цар Симеон.

162. Преписите са били предназначени за киевския велик княз Светослав Ярославич, затова сборниците дълго време са били наричани вместо Симеонови Светославови. Преписът на първия сборник е извършен през 1073, а на втория през 1076 година. Първият се съхранява в Държавния исторически музей (ГИМ, Москва), а вторият в Ленинградската публична библиотека «Салтиков-Шчедрин». И двата са публикувани.

163. Библиографски сведения за книжовните дейци както от Преславското, така и от Охридското книжовно огнище виж в моя труд. Кратка история на българската литература, част I. София, 1969.

164. Неоснователно някои автори поддържат, че Йоан Екзарх бил учил в Константинополската Магнаурска школа и не само защото за това няма никакви исторически свидетелства, но понеже той няма висок произход. В Магнаурската школа са могли да следват само децата на византийския император, на неговите близки сродници, на висши дворцови сановници и по изключение на владетели, с които Византия се намира в добри отношения. Кирил Солунски е бил приет да учи в школата като племенник на дворцовия логотет Теоктист. Сестрата на Теоктист Мария, майката на Кирил и Методий, била омъжена за славянина Леон (Лъв), подстратег на Солунската тема.

165. Виж Йордан Трифонов. Йоан Екзарх български и неговото описание на човешкото тяло. — Сп. Български преглед, кн. 2/1929

166. Виж Йордан Трифонов. Сведения за старобългарския живот в Шестоднева на Йоанна Екзарха. — Списание на Българската академия на науките, кн. 35/1926.

167. Виж А. А. Шахматов. Древнеболгарская энциклопедия X века. — Византийский временник, т. VII, вып. 1–2, Спб., 1900.

168. Виж моя исторически очерк Климент Охридски. София, Народна просвета, 1967.

169. Виж Събрани съчинения, I–III. Под редакцията на Боню Ангелов и др. София, БАН, 1970–1973; Слова и поучения. Превел от старобългарски архимандрит д-р Атанасий Бончев. София, 1970.

170. Житието на Кирил Солунски е известно по най-стар препис от XV век (Държавна библиотека на СССР. Москва, фонд 173, № 19), а житието на Методий Моравски по най-стар препис от XII век (ГИМ, Москва, Усп. № 4 1063). Открити са през 1843 година от руския учен А. Горский, а са издадени за пръв път от чешкия учен П. Шафарджик през 1851 година.

171. Думата учител не трябва да се схваща и разбира в днешния смисъл. Става дума за ръководител на културния живот и на духовните училища в значителна църковно-административна област. Това звание е едно от немаловажните в йерархията на длъжностите във Вселенската църква. Виж и Georgius Соdinus Curopalata. De officialibus palatii С[onsantino] politani et de officiis Magnae ecclesiae liber. Bonae, 1839.

172. Освен изложеното в общите съчинения за личността и епохата на цар Симеон относно водените от него войни, виж по този въпрос и следната специална литература:

Баласчев, Георги. Новые данные для истории греко-болгарских войн при Симеоне. — Известия русского археологического института в Константинопле, том IV, вып. 3. София, 1899

В[елянов], К[ръстю]. Войните на цар Симеон. Страници от най-бурното и светло царуване в българската история. 893–927. София, 1937.

Венедиков, Йордан. Военната дейност на цар Симеон. — България 1000 години. 927–1927. I. София, МНП, 1930.

Каждан, А. П. О начале второй болгаро-византийской войны. — Славянский архив. Москва, 1959.

Кашев, С. Г. Походите на цар Симеона. София, 1927.

Кецкаров, Владимир. Войни на българите в Тракия. 689–972. София, 1940.

Стр. 215–278: Симеон 893–927.

Миятев, Кръстю. Защо Симеон не превзе Цариград. — Сп. Векове, кн. 2/1931.

Стоянов, Цветан. Векът на Симеона <893–927> V. Симеоновите войни за Цариград. — В. Отечество, бр. 372/24. III. 1928.

Шейтанов, Найден. Симеон Велики и Цариград. — Сп. Училищен преглед, кн. 4/1929.

173. Например Кръстю Миятев, Петър Мутафчиев, Иван Кепов.

174. Например «мъж на кървите» цар Симеон е наречен от византийския хронист Йоан Зонара (XII в.), «мъж свирепи». — Житие на Мария нова (X в.).

175. Виж и Михаил Войнов. Промяната в българо-византийските отношения при цар Симеон. — Известия на института по българска история, т. 18/1967.

176. Карвонопсина — черноока; по-точно — с очи, изгарящи като въглен (гр.).

177. гр. порфирогенет.

178. Симеоновата щерка е трета по възраст рожба на българския владетел от втората му съпруга, сестрата на великия болярин Георги Сурсувул. Родена е около 906 година. Името й не е известно.

179. Василеопатор (гр. βασιλείοπατωρ). византийски дворцов ранг, учреден от император Леон VI Философ. Първи с тази титла бил почетен бащата на Зоя Карвонопсина, Стилианос Зауцес. Василеопаторът, тъстът на императора, заема шесто място във византийската дворцова йерархия — след императора, патриарха, кесаря, новелисима и куропалата.

180. Виж Писмата на цариградския патриарх Николая Мистика до българския цар Симеона. Превод и обяснителни бележки от Васил Златарски. — Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 10–12/1894–1895. Паралелен текст български и гръцки, допълнен от Иван Дуйчев. — Извори за българската история, т. VIII/1961. Виж и Иван Дуйчев. Из писмата на патриарха Николая Мистика. — Известия на българското историческо дружество, кн. 16–18/1940.

181. Загатва се за обявената война от княз Симеон на Византия през 894 година, без да се споменава нещо за организираното от византийците коварно нападение през следващата 895 година на печенежки орди в Северна България.

182. Малолетният император Константин VII Багренородни — осиротял на седемгодишна възраст.

183. Не отговаря на истината твърдението на някои историци, че княз Симеон бил в приятелски връзки с бъдещия патриарх по време на пребиваването си в Константинопол, че дори двамата били съученици в Магнаурската школа. Това се опровергава преди всичко от значителната възрастова разлика помежду им.

184. Виж Б. фон Арним. Принасяне кучета в жертва при цар Симеон. — Сп. Български преглед, кн. 1/1933.

185. Константинопол бил здраво укрепен както откъм морето, така и откъм сушата. Двойната крепостна стена откъм сушата се простирала на разстояние седем километра от бряг до бряг. Вътрешната стена била висока 11 метра и 5–6 метра дебела. Кули по ъглите и по уязвимите места се издигали до 18 метра височина. Външната стена била издигната на 8 метра разстояние пред вътрешната, стените й били високи 8–9 метра и дебели 2–3 метpa. Ha уязвимите места се издигали кули, високи до 10 метра височина. Пред външната стена на особено уязвимите места имало ров, пълен с вода — широк 20 метра и дълбок седем метра.

186. Някои автори твърдят, че на тържествения обяд във Влахернския дворец заедно с кавхан Тодор и князете Михаил и Петър присъствувал и княз Симеон. Това не отговаря на истината. Според Продължителят на Теофан, Продължителят на Георги Монах, Леон Граматик и Симеон Метафраст и Логотет на тържествения обяд във Влахернския дворец от българска страна присъствували само кавхан Тодор и двамата Симеонови синове. Само в две византийски хроники от по-късно време (XII век) — Скилица-Кедрин и Зонара — е вмъкнато и името на княз Симеон, но тази версия не заслужава доверие, защото е в противоречие с по-старите извори и с други моменти на развилите се по онова време събития.

187. Епирептарий — своеобразно покривало на висш духовник от източните църкви през Средните векове. Поставя се на главата върху малко кепе и достига до коленете. Има форма на мантия (от гр. επιϱϱίπτω — намятам). Не отговаря на истината твърдението на някои историци, че под епирептарий следва да се разбира така наречената епанокалимавка — владишка шапка с було или самото було, понеже по онова време архиереите още не носят калимавки, а с булото върху калимавката изобщо не е възможно да се извърши действието, предприето от патриарх Николай Мистик — мнимото провъзгласяване на княз Симеон за кесар.

188. Виж Иван Снегаров. Коронясан ли бил княз Симеон в Цариград през 913 г. — Годишник на Софийския университет, БФ, т. 24/1947.

189. Виж G. Ostrogorsky. Die Krönung Symeons von Bulgarien durch den Patriarchen Nikolaos Mystikos. — Известия на Българския археологически институт, т. 9, кн. 1/1935; Стоян Романски. Симеоновата титла цѣсарь. — Сп. Български преглед, кн. 1/1928.

190. Ахелой, според някои Ахело, днес малката Чимовска река западно от град Поморие (до 1934 година Анхиало), някога пълноводна.

191. Мизите — тоест българите, населението на някогашната римска провинция Мизия.

192. Виж текста-приложение осмо към История на българската държава през Средните векове, том I, част II от Васил Златарски. София, 1971.

193. Отговорите на Симеон Велики на писмата на патриарх Николай Мистик не са запазени. За съдържанието им се съди по отговорите на патриарха.

194. Този титул е превод от гръцкото βασιλεύς καὶ πὰντων Ρωμαίων αὐτοϰρὰτωρ. Пръв император Ираклий (610–641) употребява титлата василевс.

195. Цар не е равнозначно на император или василевс, а на рекс (лат. rex, фр. roi, итал. re).

196. Виж. St. Runсiman. The Emperor Romanus Lacapenus аnd his Reign. Cambridge, 1929.

197. Виж A. Rambaud. L’émpire gréc au X siècle. Constantine Porhyrogenéte. Paris, 1870.

198. Византийската година започвала на първи септември. Първите месеци при нея са септември и октомври. Тук става дума за първите месеци от съвременно гледище — януари, февруари и март.

199. Както патриарх Николай Мистик, така и император Роман Лакапин титулуват със старите им титли българския свещеноначалник и българския владетел. Патриарх Леонтий продължава да бъде за тях архиепископ, а цар Симеон — архонт.

200. Зрелище — тур. Бакаджик, планински масив източно от Ямбол, състои се от четири еруптивни конуса, загаснали вулкани.

201. Предполага се, че в четвъртия си поход към Константинопол цар Симеон е използувал най-многобройна войска — около осемдесет хиляди души, от тях една четвърт пехота.

202. Миник — върховен началник на конницата.

203. Via Egnatia — стар римски път, свързващ Дирахий (Драч, Дурацо) пред Охрид, Тесалоника и Мосинопол (Гюмюрджина, Комотини) с Константинопол.

204. Ибър — старо име на река Марица, от гр. Ἕβϱος

205. Например Петър Мутафчиев, Иван Снегаров, Кръстю Миятев — виж работите им в посочените по-горе библиографии.

206. Дромон — военен кораб с два или три реда весла.

207. Протомандатор — помощник на военачалника, предаващ на войската заповедите му, един вид адютант.

208. Стенон — предградие на Константинопол, наречено по-късно Златен рог.

209. Виж статията на Кръстю Миятев. Защо Симеон не превзе Цариград. — Сп. Векове, кн. 2/1931 .

210. Фатимидски халиф — държавен глава на мюсюлманите фатимиди (шиити), признаващи само потомството на Мохамедовата дъщеря Фатима за истински наследник на пророка. Фатимидският халифат владее Северна Африка между 909 и 1171 година.

211. Червени обувки със златни орли — един от най-важните атрибути на императорското достойнство във Византия, възприет и от българските владетели по време на Второто българско царство (1186–1396).

212. Запад – някогашните византийски владения на Балканския полуостров.

213. Императорите — по това време начело на Византия стоят трима императори: Константин VII Багренородни (912–959), Роман I Лакапин (919–944) и Христофор I (921–940).

214. Опитът да бъде убит хан Крум под стените на Константинопол е извършен на 17. VII. 813 година по времето на византийския император Леон V Арменец (813–820).

215. Този титул е традиционен не само за приемниците на цар Симеон, но и за владетелите от Второто българско царство — с него се кичат Иван Асен II, Иван Александър и Иван Шишман.

216. Виж Писмата на византийския император Романа Лакапина до българския цар Симеона. — Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 13/1896 под редакцията и с бележки на Васил Златарски. Виж и И. Кузнецов. Писмата на Лъва Магистра и Романа Лакапина и словото επὶ τἦ των Βουλγὰρων συμβασεὶ като извор за историята на Симеоновска България. — пак там, кн. 16–17/1900.

217. Виж Никола Станев. Цар Симеон <Златен век на българската книжнина и държава>. София, 1929. стр. 75.

218. Палиум — лат. pallium, архипастирска мантия.

219. Виж Innocentii III papae et Calojohannis regis — том XII от Извори за българската история. София, БАН, 1965. Може да се предполага с достатъчно основание, че въпросният текст не е автентичен. Виж аргументи у Е. Голубинский. Краткий очерк истории православных церквей болгарской, сербской и румэнской или молдавской. Москва. 1871. От своя страна A. Lарôtrе. L’Europe et le Seint Siège à 1’epoque carolingienne. Le pape Lean VIII <872–882>. Paris, 1895 — мисли, че цар Симеон бил сключил съюз с папата и че след смъртта му в България пристигнала папска делегация, която донесла царска корона на наследника му, но добавя в забележка, че това е предположение, което не се подкрепя от никакви документи освен от сведението на цар Калоян в посланието му до папата. Ако всичко това не е вярно по отношение на цар Симеон, още по-малко може да бъде вярно по отношение на цар Петър, тъй като царското му достойнство е вече признато от византийския император с договора за мир от 8 октомври 927 година.

220. Виж Iv. Dujčеv. Appunti distoria bizantino-bulgara. La leggenda bizantina della morte del re bulgaro Simeone. — Studi bizantini. IV/1935.

221. Този сюжет е разработен от възрожденския художник Николай Павлович (1835–1894) в неговата литография «Непознатий отсякъл Симеону оприличената глава», известна и под името «Белерофон», отпечатана във Виена през 1874 година. Според широко разпространено през Възраждането мнение цар Симеон бил въплътен в конната статуя на митичния герой Белерофон (гр. Βελλεροφὸντης) внук на Сизиф, погубил чудовището Химера, възседнал върху Пегас.

222. Ереси се появяват в България още през Симеоново време (манихеи, ариани). По тази причина по Симеонов съвет през 906 година епископ Константин превежда беседите на Атанасий Александрийски против арианите. Върху богомилството виж: Димитър Ангелов. Богомилството в България. София, 1969; Йордан Иванов. Богомилски книги и легенди. София, БАН, 1925. Виж и раздела «Богомилска литература» в Кратка история на българската литература, част I. София, 1969 от Иван Богданов.

223. Виза — византийска крепост в западните поли на Странджа планина; днес в пределите на Европейска Турция.

224. След смъртта на цар Симеон през 927 година.

225. Всъщност цар Петър царува четиридесет и една години — от 27 май 927 до 17 януари 969 година.

226. Според А. Лапотр (виж цитираното в бележка 219 съчинение) в България през 928 година пристигат легати на папа Йоан Х и донасят корона на цар Петър. След постигнатото споразумение на България с Византия през 927 година това едва ли може да се приеме за възможно.

227. Канонично българската патриаршия е утвърдена от Константинополската през 932 година при патриарх Дамиан със седалище в Дръстър.

228. Виж съчинението на Константин VII Багренородни За управлението на държавата. — Извори за българската история, т. IX. София, БАН, 1964.

229. Виж Лиудпранд. Доклад за мисията в Константинопол. — Извори за българската история, т. VII. София, БАН, 1960.

230. Очевидно по цар Петрово време прабългарското облекло е още в широка употреба. Косите на българския посланик са били подстригани не по «унгарски обичай», а по маниера на урало-алтайските народи, към които освен прабългарите спадат и унгарците (угрите). Виж и В. Тъпкова-Заимова. Към въпроса за византийското влияние върху българското облекло през Първата българска държава. — Известия на института за българска история, кн. 1–2/1951.

231. Виж оригиналният гръцки текст под наслов Σπὶ τη ἰων Βονλγαρων συμβασες с паралелен превод на руски език в студията на Ф. И. Успенски. Неизданное церковное слово о болгарско-византийских отношениях в первой половине X века. — Летопись Историко-филологического общества при Императорском Новороссийском университете, т. IV, Византийское отделение II. Одесса, 1894.

Виж оригинален текст на старобългарски език в Летопись Историко-филологического общества при императорском Новороссийском университете, т. II, кн. II. Одесса, 1894.

232. Библиографски сведения за посочените по-горе произведения виж в част I на моя труд. Кратка история на българската литература. София, Народна просвета, 1969.

233. Виж Sigeberti Chronica. — Извори за българската история, т. XII. София, БАН, 1965.

234. Виж А. И. Соболевский. Слова Петра черноризца. Спб., 1909.

235. Особено неверни представи в това направление създава книгата на Николай Райнов. Видения из древна България. София, 1918.

236. Виж по-горе бележка 101 .

237. Виж посочената библиография по-горе, в бележки 4, 87, 88, 89, 107, 117, 125, 132, 139, 143, 147, 161, 173 и 176.

238. Виж Петър Мутафчиев. История на българския народ, част I. София, 1943.

239. Виж Иван Снегаров. Коронясан ли бил княз Симеон в Цариград през 913 г. — Годишник на Софийския университет, БФ, том 24/1947.

240. Виж Кръстю Миятев. Симеоновият век. София. 1930.

241. Най-крайни в това отношение са възгледите на Петър Мутафчиев, изложени в статията му Към философия на българската история <Византинизмът в средновековна България>. — сп. Философски преглед, кн. 1/1931. — Злополучията в средновековната българска история авторът обяснява единствено с византийското влияние, на него отдава и липсата на самобитност в българския духовен живот. Според него България при царете Симеон, Петър и Иван Асен II е проядена от византинизъм. Тази парадоксална теза изхожда от две неверни положения: необикновено силно и при това само зловредно византийско влияние и липса на самобитност. Следвало би според Петър Мутафчиев България да не се християнизира, за да запази самобитността си и завинаги да остане в лоното на паганизма. Културното наследство, възприето чрез византийско посредство, още не е византинизъм.

242. Виж студията за цар Симеон на М. Покровский. Книга для чтения по истории Средних веков, вып. II (Москва, 1897) .

243. Виж Н. С. Державин. История Болгарии, т. II. Москва, 1948.

244. Виж Иван Кепов. Българската общественост през X век. София, 1938.

245. Виж например «Симеон при Мраморно море» и «В Преславските развалини», стихотворения от Иван Вазов, както и неговата популярна маршова, песен «Цар Симеон» (за нея виж по-долу бележка 250); «Симеон», историческа драма в стихове от Стефан Костов; «Цар Симеон», балада от Я. П. Полонски в превод на Кирил Христов. В историческата трагедия в стихове Simeon Veliki на хърватския писател Анте Тресич-Павичич (U Zagrebu, 1897) животът и делото на прославения български владетел са представени в невярна светлина.

246. Образът на цар Симеон е пресъздаден художествено от Димитър Гюдженов, Симеон Велков, Никола Кожухаров, Минчо Никифоров и други.

247. Моменти от живота на Симеон Велики пресъздават художниците: Димитър Гюдженов («Симеон посреща византийски пратеници», «Симеон пред Цариград», «Симеон и Роман Лакапин», «Симеон и книжовниците»), Иван Славов («Симеон пред Цариград»), Георги Машев («Симеон зове»), Цвятко Димчевски («Битката при река Ахелой»), Цанко Лавренов («Симеон се завръща от поход»), Алфонс Муха («Симеон сред книжовниците») и други.

248. Към тях следва да бъдат отнесени: Александър III Велики, наречен Македонски (356–328 г. пр. н. е.), Константин Велики (285–337), Юстиниан I Велики (527–565), Карл I Велики (724–814), Алфред Велики (849–899), Симеон I Велики (893–927), Луи XIV Велики (1643–1715), Петър I Велики (1672–1725), Фридрих II Велики (1740–1786), Екатерина II Велика (1762–1796) и Наполеон I Велики (1804 –1814).

249. Българският Карл Велики — виж Сh. Dеhl. Le monde oriental de 395 à 1081. Paris, 1936 (Histoire du Moyen age, III).

250. Стихотворението «Цар Симеон» от Иван Вазов е публикувано за пръв път в стихосбирката «Стихотворения за малки деца» (Пловдив, 1883). По необясними причини липсва в събраните съчинения на народния поет. Състои се от единадесет четиристишия — всичко 44 стиха. В него е обрисувана срещата на цар Симеон с византийския император Роман Лакапип на 9. IX. 923 година, при която императорът е принуден да проси мир от българския владетел. Мелодия от Емануил Манолов (1860–1902). Появява се нотирано за пръв път в детската музикална библиотека «Славееви гори» (кн. 1–12. Казанлък, 1899–1900).

251. На тази тема създават литографии Дякон Игнатий (1862) и Хенрик Дембицки (1870). С особена популярност сред българската емиграция в Румъния се ползува литографията на полския график, емигрант в Румъния, Хенрик Дембицки (1830–1906).

252. Мисълта, че Симеон Велики се домогва да основе Балканска империя «в която да влизат всички славянски и ромейски земи, империя, която да има за столица Цариград» — без всяко основание лансира например Стефан Бобчев. Симеонова България от държавно-правно гледище. — Годишник на Софийския университет, Юридически факултет, т. 3/1928.

Хронология

(С курсив — събитията из българската история; с прав шрифт — събитията из византийската и из историята на други народи)

852 — Хан Пресиан умира, български хан Богорис, наречен по-късно княз Борис.

855 — Създадена е от Кирил Солунски най-старата българска азбука — глаголицата. Начало на славянската писменост.

— Ражда се Черноризец Храбър.

855–863 — Съставени са от братята Кирил и Методий най-старите писмени паметници на българската и на славянската писменост.

858 — Патриарх Игнатий свален, константинополски патриарх Фотий.

— Николай I, римски папа.

859–860 — Кирил и Методий изпратени с политическа мисия при хазарите на Кримския полуостров.

860 — Ражда се Йоан Екзарх.

— Руски войски нападат Константинопол.

— Българо-сръбска война.

— Коцел, блатненски княз.

862 — При византийския император пристига политическа и културна мисия на великоморавския княз Ростислав.

863 — Кирил и Методий начело на културно-просветна мисия във Великоморавия. Начало на разпространяването на славянобългарската писменост.

— Великоморавският княз Ростислав сключва политически съюз с Византия.

863–867 — Кирил и Методий въвеждат славянската писменост във Великоморавия.

864 — Война между България и Византия.

865 — Княз Борис и приближените му са покръстени.

— Начало на покръстването на българския народ.

— Ражда се в Плиска княз Симеон.

866 — Разменени са послания между княз Борис и патриарх Фотий.

— Княз Борис получава отговор на запитванията си до папа Николай I.

866–870 — Спорове между константинополския патриарх и римския папа по така наречения «Български въпрос».

867 — Михаил III убит, византийски император Василий I. Фотий свален, като константинополски патриарх възстановен Игнатий.

— Умира Николай I, римски папа Адриан II.

— По повод на така наречения «Български въпрос», начало на разделянето между Източната и Западната църква, окончателно утвърдено през 1054 година.

867–869 — Кирил и Методий търсят съдействието на папите Николай I и Адриан II за безпрепятствено разпространяване на славянската писменост във Великоморавия.

868 — Диспут на Кирил Солунски с римокатолически духовници във Венеция.

869, февруари 14 — Умира в Рим, дето е и погребан, славянобългарският първоучител Кирил Солунски (роден през 827).

870 — Методий Моравски ръкоположен за панонски епископ.

— Византийският император Василий I провъзгласява сина си Леон за съимператор.

— Ростислав убит, великоморавски княз Светополк.

— Арабите завладяват остров Малта.

870, март 4 — Българската православна църква призната за автокефална. Йосиф пръв български автокефален архиепископ.

871 — Гонение и съд на епископ Методий Моравски от римокатолически духовници.

— Алфред Велики, английски крал.

871–873 — Епископ Методий Моравски затворен в баварски манастир.

872 — Византийците разгромяват арабската флота при Дарданелите.

— Адриан II умира, римски папа Йоан VIII.

— Сръбски жупан Мунтимир Властимирович.

874 — Методий Моравски реабилитиран и утвърден от папа Йоан VIII за моравско-панонски архиепископ.

— Блатненският княз Коцел убит. Блатненското княжество присъединено към Великоморавия.

876 — Ражда се в с. Скрино Йоан Рилски.

— Умира крал Лудвик Немски.

878 — Княз Симеон постъпва на учение в Константинополската Магнаурска школа.

— Умира патриарх Игнатий. Фотий отново константинополски патриарх.

879 — Църковен събор в Константинопол с участие на български епископи.

— Влиза в действие византийският правен кодекс «Прохирон».

— Княз Бранимир поставя основите на Хърватската държава.

880 — Влиза в действие византийският правен кодекс «Епанагога».

882 — Йоан VIII умира, римски папа Марин I.

884 — Марин I умира, римски папа Адриан III.

885, април 6 — Умира във Велехрад (Великоморавия) архиепископ Методий Моравски (роден ок. 817).

— Адриан III умира, римски папа Стефан V.

885, декември — Разгром на славянската писменост във Великоморавия. Кирило-Методиевите ученици Горазд, Климент, Наум, Сава и Ангеларий подложени на изтезания и затворени.

— Княз Симеон завършва Магнаурската школа и се замонашва в константинополския манастир «Св. Мамант».

886 — Василий I умира, византийски император Леон VI Философ.

— Фотий свален, константинополски патриарх Стефан I.

886, април — Кирило-Методиевите ученици Горазд, Климент, Наум, Сава и Ангеларий изгонени от Великоморавия.

866, май — Кирило-Методиевите ученици Климент, Наум и Ангеларий пристигат в Плиска при княз Борис.

887 — Княз Симеон се завръща в Плиска заедно с група по-млади Кирило-Методиеви ученици.

— Княз Борис основава манастира «Св. Пантелеймон» край укрепения лагер Преслав.

— Положени са основите на двете главни книжовни огнища в България — Преславското и Деволското (сетне Охридско).

— Съставен е старобългарският книжовен и правен паметник «Кръмчая кънига».

— Арнулф Каринтийски, германски крал.

889 — Княз Борис се отказва от престола в полза на сина си княз Владимир и се оттегля в манастира «Св. Пантелеймон».

— Арпад, първи унгарски крал.

890 — Утвърден е от византийския император Леон VI Философ правният кодекс «Василики».

— Мунтимир Властимирович умира, сръбски жупан Привеслав Мунтимирович.

— Умира Фотий, бивш константинополски патриарх (роден ок. 820).

— Арнулф Каринтийски разбива норманите при Лувен.

— Умира Стефан V, римски папа Формоза.

— Привеслав Мунтимирович свален, сръбски жупан Петър Гойникович.

— Българският княз Владимир сключва съюз с германския крал Арнулф Каринтийски.

— Княз Владимир свален. За владетелен княз издигнат Симеон.

— Велики Преслав утвърден като българска престолнина.

— Старобългарският език е обявен за официален в църквата и в държавата.

— Започва замяната на глаголицата с кирилицата.

— Черноризец Храбър създава апологията на славянската писменост «За буквите».

— Патриарх Стефан I умира, константинополски патриарх Антоний II.

894 — Българското тържище в Константинопол преместено в Тесалоника.

— Княз Симеон обявява война на Византия.

— Презвитер Константин Преславски завършва «Учително евангелие».

— Великоморавският княз Светополк умира.

895 — Подбудени от Византия унгарски номадски племена нападат Североизточна България.

— Ражда се Поп Богомил.

— Чехия се отделя от Великоморавия и се обособява като самостоятелна държава.

896 — В съюз с печенегите българите разгромяват унгарските племена.

— Княз Симеон разбива византийците при Вулгарофигон. Мир между България и Византия. Византийският император Леон VI Философ се задължава да плаща на българския княз годишен трибут.

— Унгарските племена се установяват в Панония, дето полагат основите на Унгарската държава.

— Умира Формоза, римски папа Бонифаций VI.

— Умира Бонифаций, римски папа Стефан VI.

898 — Карл III, френски крал.

 — Римски папа Йоан IX.

899 — Умира Арнулф, германски крал.

900 — Съставен е по указание на княз Симеон «Закон соудный людьм», пръв български и славянски самобитен правен кодекс.

— Княз Симеон присъединява към България една област около Драч, населена със славяни от българската група.

— Йоан Екзарх съставя сборника «Небеса».

— Епископ Климент Охридски основава манастира «Св. Пантелеймон», а презвитер Наум — манастира «Св. Архангели» край Охридското езеро.

— Ражда се във Велики Преслав княз Петър.

— Ражда се в Източна България Презвитер Козма.

— Умира Йоан IX, римски папа Бенедикт IV.

900–910 — Еnucкon Климент Охридски развива в Западна България оживена книжовна дейност.

901 — Патриарх Антоний II умира, константинополски патриарх Николай Мистик.

903 — Умира папа Бенедикт IV, римски папа Леон V.

904 — Княз Симеон присъединява към България византийски владения, населени със славяни от българската група около Драч и Тесалоника.

— Арабите превземат Тесалоника.

— Сергии III, римски папа.

905–906 — Унгарците разгромяват Великоморавия.

907 — Николай Мистик свален, константинополски патриарх Евгений.

— Бунт на Андроник Дука в Константинопол.

— Предводителствувани от княз Олег руски войски нападат Константинопол.

— Унгарците разбиват баварските войски при Пресбург.

— Умира Арпад, първи унгарски крал.

907, май 7 — Умира в манастира «Св. Пантелеймон» княз Борис-Михаил (роден ок. 832).

910 — Византийците отвоюват от арабите остров Крит.

— Томислав, хърватски княз.

910, декември 10 — Умира в манастира «Св. Архангели» край Охридското езеро презвитер Наум (роден ок. 835).

911 — Византийският император Леон VI Философ коронясва малолетния Константин VII Багренородни за съимператор.

— Византийската флота разбита от арабите около остров Саламин.

— Киевският княз Олег сключва договор за мир с Византия.

— умира Сергий III, римски папа Анастасий III.

912 — Леон VI Философ умира, византийски император Константин VII Багренородни. Властта фактически е в ръцете на съимператора Александър. — Патриарх Евгений свален, константинополски патриарх Николай Мистик.

913 — Въстание на Константин Дука в Константинопол.

— Умира съимператорът Александър, регент на малолетния Константин VII Багренородни патриарх Николай Мистик.

— Княз Симеон обявява война на Византия и се озовава пред Константинопол. Споразумение с патриарх Николай Мистик.

— Умира папа Анастасий III, римски папа Ландон I.

914 — Княз Симеон подновява военните действия и превзема Адрианопол.

— Възстановена е като регентка василиса Зоя. Тя се обявява против споразумението с княз Симеон. Умира Ландон I, римски папа Йоан X.

915 — Умира във Велики Преслав епископ Константин (роден ок. 845).

— Умира във Велики Преслав Черноризец Храбър (роден ок. 855).

— Йоан Екзарх завършва сборника «Шестоднев».

915, юли 27 — Умира в манастира «Св. Пантелеймон» епископ Климент Охридски (роден ок. 840).

 917 — Василиса Зоя подготвя нападение срещу България като привлича за съюзници сърби и печенеги.

— Византия сключва съюз с багдадския халиф.

— Печенегите завземат бившите български владения отвъд Истър.

917 — Княз Симеон разбива византийските войски при река Ахелой и при селището Катасирти.

919 — Независимата българска архиепископия провъзгласена от Народен събор във Велики Преслав за патриаршия. Леонтий — пръв български патриарх.

— Княз Симеон коронясан за цар на всички българи.

— Основан е на Атон българският Зографски манастир.

— Василиса Зоя свалена, регент Роман Лакапин.

— Хенрих I Саксонски, германски крал.

920 — Умира във Велики Преслав Йоан Екзарх.

— Роман Лакапин провъзгласен за кесар и за съимператор на Константин VII Багренородни.

920–924 — Българо-византийска война.

921 — Военен поход в Сърбия поради измяната на жупан Павел Бранович.

— Христофор, синът на Роман Лакапин, провъзгласен за съимператор.

— Павел Бранович свален, сръбски жупан Захарий Привиславич.

922 — Българските войски превземат Адрианопол.

— Цар Симеон прави опит да сключи съюз с арабите фатимиди.

923 — Цар Симеон настъпва към Константинопол.

— Император Роман Лакапин моли за мир (9. IX)

— Френският крал Карл III детрониран.

— Временно помирение между папата и константинополския патриарх.

— Сръбският жупан Захарий Привиславич се бунтува срещу сюзерена си цар Симеон.

923–924 — Сръбско-българска война.

924 — Сръбското жупанство присъединено към България.

— Византия организира нова военна коалиция против България.

— Византийците разгромяват арабската флота в Егейско море.

— Църковен събор в Рим анатемосва богослужението на славянски език в западните страни.

— Съюз между Византия и Хърватско при посредничеството на папа Йоан X.

925 — Симеон се провъзгласява за цар на българите и на ромеите.

— Умира Николай Мистик, константинополски патриарх Стефан II.

— Княз Томислав провъзгласен за крал на Хърватско.

926 — Българо-хърватска война.

— Мир между България и Хърватско.

927, май 27 — Умира във Велики Преслав цар Симеон, за български цар провъзгласен Петър I.

927, октомври 8 — Договор за мир между България и Византия.

— Симеоновият син Йоан прави опит за държавен преврат.

— Умира Стефан II, константинополски патриарх Трифон.

— Умира папа Йоан X, римски папа Леон VI.

— Умира Леон VI, римски папа Стефан VII.

— Умира хърватският крал Томислав.

929 — Основан е в Испания Кордовският халифат.

930 — Йоан Рилски основава манастира «Св. Богородица» в Рила планина.

— Умира константинополският патриарх Трифон.

— Сръбските земи се откъсват от България.

— Умира Стефан VII, римски папа Йоан XI.

932 — Утвърдена е канонично българската патриаршия.

— Въстание на Василий Медната ръка във византийската провинция Анатолия.

933 — Константинополски патриарх Теофилакт.

934 — Унгарски конни дружини нахлуват в Северозападна България.

936 — Отон I, германски крал.

— Умира Йоан XI, римски папа Леон VI.

939 — Умира Леон VII, римски папа Стефан VIII.

941 — Роман Лакапин отблъсква нападението на киевския княз Игор срещу Константинопол.

942 — Умира Стефан VIII, римски папа Марин II.

944 — Византийският император Роман Лакапин свален.

945 — Византийският император Константин VII Багренородни възстановен в правата си.

946 — Светослав, киевски княз.

— Умира Марин II, римски папа Агапет II.

946, 12 октомври — Умира в Рила планина Йоан Рилски.

950 — Византийците побеждават арабите в Сирия.

955 — Умира Агапет II, римски папа Йоан XII.

956 — Умира Теофилакт, константинополски патриарх Полиевкт.

957 — Руската княгиня Олга се покръства. Начало на християнизацията на руския народ.

959 — Унгарско нападение в Северозападна България.

— Умира Константин VII Багренородни, византийски император Роман II.

960 — Умира Поп Богомил.

962 — Унгарско нападение на Северозападна България.

— Германският крал Отон I поставя основите на «Свещената римска империя на германските крале».

963 — Умира Роман II, византийски император Никифор Фока.

— Умира Йоан XII, римски папа Леон VIII.

967 — Криза в българо-византийските отношения.

— Никифор Фока отказва да заплаща на България годишен трибут.

968 — Подбуден от Византия киевският княз Светослав нахлува в България.

— Разтревожен от военните успехи на русите византийският император Никифор Фока полага усилия да възстанови добросъседските отношения с България.

969 — Никифор Фока убит, византийски император Йоан Цимисхи.

— Втори поход на киевския княз Светослав в България.

968, януари 17 — Умира във Велики Преслав Петър I, за български цар провъзгласен Борис II.

Извори

Йоанна Ексарха Шестоднев. — Публ. по най-стария известен препис А. Попов. Москва, 1879.

Извадки от старобългарския текст в превод на новобългарски: Стара българска литература <IX–XVIII в.>. София, 1922; Естествознанието в средновековна България. Сборник от исторически извори. София, БАН, 1954; Христоматия по старобългарска литература. София, 1967.

Книгы временныя и образныя. Георгия Мниха (Амартола). — Публ. В. М. Истрин. Петроград, 1920–1923.

Извадки от старобългарски текст с превод на новобългарски: Стара българска литература <IХ–XVIII в.>. София, 1922; Христоматия по старобългарска литература. София, 1967.

Премъдраго Манасия летописца събрание летно от създание мира... — Фототипно издание по Ватиканския препис на Иван Дуйчев. София, 1963.

Извадки от старобългарски текст с превод на новобългарски: Стара българска литература <IX–XVIII в.>. София, 1922; Христоматия по старобългарска литература. София, 1967.

Симеона Метафраста и Логотета Съписание мира от бытия и летовник събран от различных летописец. — Публ. В. И. Срезневски. Спб., 1905.

Извадки от старобългарски текст с превод на новобългарски: Стара българска литература <IX–XVIII в.>. София, 1922; Христоматия по старобългарска литература, 1967.

Сказание Исайе пророка како възнесен быст ангелом до 3–го небеси [Български апокрифен летопис]. — Йордан Иванов. Богомилски книги и легенди. София, 1925.

В превод на новобългарски от старобългарски — Христоматия по стара българска литература. София, 1967.

Чюдо светаго Георгия о кръсте и о болгарине. — Публ. Хрисант Лопарев. Спб., 1894.

Старобългарски текст с превод на новобългарски. Христоматия по старобългарска литература. София, 1967.

Annales Fuldenses — Ed. Fr. Kиrzе. Hannoverae, 1891.

На български в превод от латински на Страшимир Лишев. — Извори за българската литература, т. VIII. София, БАН, 1960.

Constantini Porphirogeneti. De administrando itmperio. — Rec. G. Moravcsik — R. J. H. Jепkins. Budapest, 1949.

На български в превод от гръцки на Г. Цанкова-Петкова и П. Тивчев. — Ивори за българската история, том IX. София, БАН, 1964.

De pace cum Bulgaris homilia. Изд. Ф. И. Успенски и в Летопись историко-филологического общества при имп. Новороссийском у-те, т. IV. Одесса, 1894.

На български в превод от гръцки на Иван Дуйчев. — Извори за българската история, том IX. София, БАН, 1964.

Georgii Cedrini — Ioannis Scylitzae Historiarum compendium. — Patrologia Graeca, J. P. Migne, t. 121–122. Parisiis, 1864.

На български в превод от гръцки на В. Тъпкова-Заимова.— Извори за българската история, т. XI. София, БАН, 1965.

Georgius Monachus Continuatus [Chronicon]. — J. P. Migne. Patrologia Graeca t. 110. Parisiis, 1863.

На български в превод от гръцки на Г. Цанкова-Петкова. — Извори за българската история, т. XI. София, БАН, 1965.

Ioannis Cameniatae De excidio Thessalonicensi. — J. P. Migne. Parrologia Graeca, t. 109. Parisiis, 1863.

На български в превод от гръцки на Михаил Воинов. — Извори за българската история, т. IХ. София, 1964.

Ioannis Zonarae Epitomae Historiarum, libri XVIII. — Ed. J. A. Titman, I–II. Lipsiae, 1808.

На български в превод от гръцки на Г. Цанкова-Петкова. — Извори за българската история, т. XIV. София, 1968.

Leonis Choerosphactis Epistolae. — Ed. G. Кolias. Athen, 1939.

На български в превод от гръцки на Васил Златарски. — Българска историческа библиотека, год. 1. кн. IV. София, 1928. Паралелен текст български и гръцки. — Извори за българската история, т. VIII. София, БАН, 1961.

Leonis Diaconi Historiae. — J. P. Migne. Patrologia Graeca, t. 117. Parissiis, 1894.

На български в превод от гръцки на Г. Цанкова-Петкова. — Извори за българската история, т. IX. София, БАН, 1964.

Leonis Grammatici Chronographia. — J. P. Migne. Patrologia Graeca, t. 108. Parissiis, 1861.

На български в превод от гръцки на В. Тъпкова-Заимова. — Извори за българската история, т. IX. София, БАН, 1964.

Leonis Philosophi Tactica. — J. P. Mignе, Patrologia Graeca, t. 108. Parissiis, 1861.

На български в превод от гръцки на Г. Цанкова-Петкова. — Извори за българската история, т. VIII. София, БАН, 1961.

Liudprandi Antapodosis. — Rec. Еrnestus Dümmlеr. Hannover, 1877.

Ha български в превод от латински на Страшимир Лишев. — Извори за българската история, т. VII. София, БАН, 1960.

Nicolai Constantinopolitani archiepiscopi Epistolae. — J. P. Migne. Patrologia Grаеса, t. III. Parissiis, 1863.

На български в превод от гръцки на Васил Златарски. — Сборник за народни умотворения. Наука и книжнина, кн. 10–12/1894 — 1895. Паралелен текст български и гръцки, допълнен от Иван Дуйчев. — Извори за българската история, т. VIII. София, БАН, 1961.

Pseudo-Symeonis Chronographia. — Rec. I. Bekker. Bonnae, 1838.

На български в превод от гръцки на Г. Цанкова-Петкова. — Извори за българската история, т. IX. София, БАН, 1964.

Romani Lacapeni Epistolae. — Ed. I. Sakkе1iоn, I–II. Athen, 1883–1885.

На български в превод от гръцки на Васил Златарски. — Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 13/1896. Паралелен текст български и гръцки. — Извори за българската история, т. VIII. София, БАН, 1961.

Sigeberti Gemblacensis Chronographia. — Ed D. Ludowicus. Monumenta Germaniae Historica SS, t. VI. Berolini, 1890.

На български в превод от латински на Михаил Войнов. — Извори за българската история, т. XII. София, БАН, 1965.

Theophanis Continuati Chronographia. — Rec. I. Bekker. Bonnae, 1838.

На български в превод от гръцки на Иван Дуйчев. — Извори за българската история, т. IX. София, БАН, 1964.

Vita Lucae junioris Steiriotis. — J. P. Migne. Patrologia Graeca, t. I. Parissiis, 186.

На български в превод от гръцки на В. Тъпкова-Заимова. — Извори за българската история, т. IX. София, БАН, 1964.

Vita Mariae junioris. — Acta Sanctorum Novembris, t. IV. Bruxelis, 1925.

На български в превод от гръцки на П. Тивчев. — Извори за българската история, т. IX. София, БАН, 1964.

Vita sancti Clementis episcopi Bulgarorum Theophilacti Ochridorum. — Ed. Еr. Μik1оsiсh. Wien, 1847.

Паралелен текст на гръцкия оригинал с превод на български. — Александър Милев. София, БАН, 1955.