Българска история

Книга първа: Проблеми и събития

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автори: Петър Ангелов, Елена Грозданова, Димитър Цанев, Милчо Лалков, Мария Радева

Дизайн: Давид Нинов

София, 2012

Образуване на българската държава и народност

Създаването на българската държава е едно от най-забележителните събития в многовековната ни история. То поставя началото на коренен прелом в цялостното политическо, икономическо и културно развитие на Балканския полуостров през Средновековието. Създаването на българската държава е събитие, което далеч надхвърля рамките на собствената ни история. В края на VII в. в непосредствена близост с най-могъщата за времето си Византийска империя се ражда една нова политическа сила, на която е съдено в определени периоди да оказва значително влияние върху развитието на средновековния европейски свят. Обърнем ли поглед към историята на други европейски държави, ще видим, че тяхната поява през Средновековието е в резултат от действията на различни етнически групи, които под единно политическо ръководство и върху обща територия постепенно се сливат в единна народност със свой собствен език, култура и народностно самосъзнание. Образуването на българската държава не представлява изключение в това отношение. Изграждането на организиран държавен живот се предхожда от едни продължителни и изключителни по своите последици демографски процеси на Балканския п-ов, които коренно променят неговия етнически, политически и социално-икономически облик. Основна роля в тези многостранни процеси играят славяните и прабългарите. Най-ранната история на двете етнически общности може да се възстанови благодарение на археологически и лингвистични проучвания, както и въз основа на писмени сведения, дадени от късноримски и византийски историци. Известно е, че техните описания на варварския свят, който заплашвал съществуването на империята, обикновено били подчинени на здраво установени схеми и стереотипи. Най-разпространено сред тях било разделението на племенните общности съобразно техния поминък. Античните автори причислявали към най-примитивните племена онези от тях, които се препитавали само с лов и разбойничество, нямали постоянни селища, закони, установени обичаи и приемливи форми на обществен живот. Най-общо животът им бил характеризиран като «звероподобен». В отделна група била включена друга голяма общност от племена, които живеели по думите на римския историк Тацит «на талига и кон». Това са всъщност т. нар. номадски племена, чийто основен поминък било скотовъдството. Своеобразен символ на начина им на живот, свързан с непрекъснато движение, били конникът и преносимото жилище, изработено от кожа — т. нар. юрта. Към третата група варварски племена били отнасяни тези, които имали постоянни селища и водели уседнал начин на живот. Основният им поминък бил земеделието, а така също и отглеждането на домашни животни. Късноримските историци Тацит, Плиний Стари, Клавдий Птолемей отнасят славяните именно към тази трета група и ги сближават в значителна степен с живеещите в съседство с тях германски племена. Сходството, което несъмнено било налице между славяни и германци, не било случайно, тъй като и едните, и другите произхождали от една и съща езикова и етническа група, позната в науката под името индоевропейска. Предполага се, че славяните се отделили от нея като самостоятелна племенна група към средата на първото хилядолетие преди Христа. Земите, които обитавали славяните, античните автори приблизително определяли посредством познатите големи европейски реки, морета и планини. Славянската общност заемала приблизително земите на Централна и Източна Европа между реките Висла и Днепър, Балтийско море на север и Карпатските планини на юг. Върху тази предполагаема най-древна прародина са открити и проучени редица археологически култури, които дават представа за живота на славянското население в продължение на много столетия. Започналото през IV в. велико преселение на народите, което предизвикало невиждано дотогава разместване на народи и племена на Европейския континент, разгромяването на едни държави и появата на нови, засегнало чувствително и славяните. Част от тях напуснали първоначалните поселения, като постепенно се оформили три основни клона: Западен — известен в историческите извори под общото название венеди; Източен — под името анти; Южен — т. нар. славини. До края на V в. южните славяни, след като преминали през Карпатите, заели териториите северно и североизточно от р. Дунав (приблизително териториите на днешна Унгария, Румъния и част от Украйна). Те влезли в тесен досег с римовизантийската цивилизация, която оказала значително влияние върху социално-икономическото и културното им развитие и до голяма степен определила тяхната по-нататъшна политическа съдба. От края на V и началото на VI в. в историческите извори предимно от византийски произход се срещат и първите по-подробни известия за славяните. Тях откриваме в произведенията на Прокопий Кесарийски, Менандър, Псевдомаврикий, Теофилакт Симоката и др. Причините, поради които византийците се интересували от славяните, а така също и от останалите варварски племена по границите на империята, са от различен характер. На първо място този интерес се обяснява с традиционното за византийската историография подражание на антични автори, които обогатявали своето историческо повествование с етнографски описания на страни и племена, намиращи се извън пределите на елинския свят. Наблюденията на византийците върху живота на чуждите народи следват в общи линии една схема, утвърдена още в Античността. В нея основно място заемат данните за външния вид на «варварите», за техния нрав, характер и начин на живот, в които се включват социална организация, религия, военно изкуство, често пъти разказ за произхода на старата история на народа и т. н. Етнографските екскурси, разбира се, могат да се разглеждат само като израз на уважение към античните историографи или като резултат от желанието да се направи разказът по-любопитен и забавен. Стремежът на византийците да опознаят своите съседи бил продиктуван до голяма степен от практически нужди на икономиката, политиката, военното дело и дипломацията. Неслучайно в богата и разнообразна литература съществува особен жанр на т. нар. Стратегикони или Тактика, които в основната си част съдържат описание на нравите и обичаите на чужди народи и което е особено съществено — на техния начин на воюване. Тези съчинения са особено актуални през VI и VII в., когато балканските провинции на империята са заплашени от редица варварски племена като славяни, прабългари, авари и т. н. Сведенията на византийските автори показват, че славянските нападения върху териториите на Византийската империя започват в края на V и началото на VI в. Извършените от тях набези обхващали широк географски район. През първите десетилетия на VI в. славянски дружини пребродили балканските земи, като достигнали до Епир и Тесалия. Особено зачестили техните нападения при император Юстиниан I. Византийските автори чертаят една мрачна и апокалиптична картина на последиците от тези нападения. Ако се доверим на думите им, славянските нашествия били придружавани с разграбване на беззащитни селища и с отвличането на голям брой пленници. Прави впечатление, че през първата половина на VI в. славяните все още не се осмелявали да нападат добре укрепени селища. Основната им ударна сила била пехотата, чийто боен строй далеч се разминавал с традиционните представи на византийците за организация на войската. Според «Стратегикона» на Псевдомаврикий славяните били въоръжени с щит, две малки копия и дървен лък, посредством който изхвърляли малки стрели, намазани с отрова. Те обичали да правят нападенията в гористи, тесни и стръмни места. Служили си умело със засади, внезапни нападения денем и нощем, изобретявали различни хитрости да подмамят неприятеля. Една от тях била твърде необичайна за византийците и Псевдомаврикий я описал по следния начин: «...те се потапят в дълбочината на водата, като държат в устата си дълги тръстики, приготвени за тази цел, напълно пробити, които достигат до повърхността на водата. Те лежат по гръб в дълбочината, дишат през тръстиката и издържат много часове, така че да не се яви някакво подозрение за тях».

Император Юстиниан I положил немалко усилия да спре славянските нападения. Той предприел огромна строителна дейност по Дунавската граница и във вътрешността на полуострова. Освен това се помъчил да привлече на служба във византийската армия славяни, които вече си били спечелили славата на безстрашни воини. Сред тях бил някой си Хилвудий, който като стратег на Тракия не само не допускал доста време свои сънародници да кръстосват земите на империята, но предприемал смели и неочаквани походи срещу тях. Прокопий Кесарийски специално подчертава качествата му, като отбелязва, че бил «извънредно смел на война и толкова пренебрегвал парите, че смятал като най-голямо богатство в живота си да не притежава нищо».

Предприетите от Юстиниан I стъпки не дали очакваните резултати. Не помогнала особено и междуособицата между анти и славини, която византийската дипломация провокирала през 540 г. Втората половина на VI в. бележи началото на постепенното заселване на славяните в земите южно от река Дунав. За известно време върху този процес дал отражение и един нов политически фактор — Аварският хаганат, който се образувал в земите на днешна Унгария. Аварският хаган успял да подчини значителна част от славяните, които обитавали бившата римска провинция Панония. Опитите му да направи данъкоплатци славяните в Дакия (днешна Румъния) останали напразни. Византийският писател Менандър ни е оставил по този повод един интересен разказ, който свидетелствува за високото самочувствие на славянските племенни вождове, които ценели особено своята свобода и независимост. Аварският хаган Баян изпратил пратеници до предводителя на дакийските славяни Давритас и поискал от него пълно подчинение. Последвал обаче дързък отговор: «Кой е този човек между човеците и под слънчевите лъчи, който ще преодолее нашата сила. Защото ние сме свикнали да владеем чужда земя, а не други нашата».

Славяно-аварският конфликт не дал очаквания отдих на Византия. В края на VI в. славянските набези отново зачестили. Сирийският писател Йоан Ефески съобщава за едно нападение, започнало през 581 г. и продължило няколко години. Славяните прекосили Тракия и до 584 г. завзели много градове и крепости. Според хрониста те завзели новите земи като «господари» и «без страх». Особено интересно е и неговото твърдение, че славяните се научили «да воюват по-добре от ромеите». Предполага се, че именно през 584 г. славяните извършили и първата обсада на град Солун. Този факт недвусмислено показва, че те усъвършенствували в значителна степен бойното си умение, след като се осмелили да нападнат втория по големина град на империята. В следващите няколко десетилетия последвали още четири обсади на града, който по чудо останал непревзет. Прави впечатление, че славяните усъвършенствували в значителна степен бойната техника за обсада на крепости. Те започнали да конструират сложни стенобитни машини, описание на които откриваме във византийския агиографски (житиен) цикъл «Чудесата на св. Димитър Солунски». В разказа за петото нападение на града например се споменава за един славянин, който предложил изграждането на изключително сложна и невиждана дотогава по своята конструкция бойна кула. Тя се състояла от три етажа, на които последователно трябвало да се разположат войници и различни каменометни машини. Кулата щяла да се придвижва с колела, а за да бъде предпазена от известния «гръцки огън», с който си служели защитниците на Солун, се предвиждало да бъде покрита с прясно одрани кожи. Независимо че и тази обсада не довела до очаквания успех, Солун останал като един остров сред славянското море, което плътно заляло земите около него и постепенно преминало към мирен начин на живот. Неслучайно за тези събития византийският писател Константин Багренородни от X в. отбелязва, че в резултат на славянското заселване през VII в. «цяла Елада се пославянчила». Единственият по-сериозен опит за съпротива срещу новите заселници бил предприет от император Констант II, който през 658 г. подчинил славяните по Беломорието и преселил част от тях в Мала Азия. Независимо от това станало ясно, че славяните не могат да бъдат изтласкани от новите им земи. Впоследствие част от тях попаднали в политическата власт на империята, а други славяни, главно от днешна Северна България и провинция Дакия, продължили независимото си съществуване. Така в продължение на близо един век, преодолявайки съпротивата на най-могъщата по това време Византийска империя, славяните населили почти целия Балкански полуостров. Проучванията в областта на лингвистиката, топонимията и хидронимията показват, че новите заселници се делели на две големи групи. В историческата наука е прието те да се наричат «българска» и «сърбохърватска» група славяни. Племената от «сърбохърватската» група заели северозападните краища на полуострова, а племената от «българската група» — днешните северни български земи (провинция Малка Скития, Долна Мизия и част от Горна Мизия), голяма част от Тракия, Епир от Средна и Южна Гърция. Част от славянските племена достигнали чак до остров Крит. Славяни от «българската група» продължили да живеят и северно от река Дунав в териториите на днешна Румъния и Унгария. Историческите извори са запазили имената само на част от славянските племена, заселили плътно Балканския полуостров. По-известни били севери (в днешна Добруджа), драговити, ринхини, сагудати, стримонци и верзити в Македония, велегезити в Тесалия, воюнити в Епир, смоляни в Родопите по течението на р. Места, езерци и милинги в Пелопонес и пр. Всяко едно от тези племена от «българската група» заемало особена територия, означавана от византийските писатели с названието «Славиния». Всички славяни от «българската група» имали характерни и общи особености на своя език, които ги отличавали от сърбохърватската група славяни. С течение на времето наред с отликите във фонетиката се появили значителни различия между двете групи и в областта на морфологията и синтаксиса. В езика на българските славяни постепенно изчезнало склонението на имената и от синтетичен той се превърнал в аналитичен. Подобни процеси не се забелязват в развитието на езика на сърбохърватската група, който запазил падежните си форми.

Заселването на славяните на Балканския полуостров предизвикало коренни демографски промени. За сравнително кратко време те се превърнали в доминираща етническа сила. Завареното местно население, значително намаляло в резултат на славянските нашествия, загубило до голяма степен своята етническа самобитност под влияние на дългогодишното римско и византийско владичество, постепенно започнало да се претопява сред новите заселници. Известно е във всеки случай, че през VI в. тракийският език все още се говорел, главно в Южна България и по-специално в Родопската област. Най-дълго време своята етническа самобитност отстоявало племето беси. През VII в. обаче тракийският език изчезнал окончателно и местното балканско население в голямата си част загубило своето етническо самосъзнание. Византийските писатели от VII и VIII в. вече не споменават за траки в съчиненията си. Последното известие за траките се съдържа в хрониката на Теофан и се датира от 710 г. Само една малка част от завареното балканско население успяло да запази своята самобитност, и то главно в непристъпните планински краища, които били засегнати сравнително по-слабо от славянските нашествия. Потомци на романизираните траки са власите, които се споменават за първи път в изворите от X в. като жители главно на планинските краища в Македония и Тесалия. А потомци на елинизираните траки се считат днешните каракачани. Независимо че завареното балканско население било подложено на почти пълна асимилация, то оставило несъмнени следи в създадената по-късно старобългарска материална и духовна култура и има своя дял във формирането на българската народност. Предстоят още проучвания, които навярно ще очертаят по-ясно и категорично каква е ролята на траките и техните потомци в изграждането и развитието на средновековната българска цивилизация.

Етническото преобладание на славяните в един широк географски ареал на Балканския полуостров се засвидетелствува категорично от данните на топонимията и хидронимията. Особено силно е било присъствието им в днешна Североизточна България, където почти напълно изчезнали старите тракийски, гръцки и римски названия и били заменени със славянски. Така например Абритус станал Разград, Дионисопол — Балчик, Одесос — Варна, Сексанта Приста — Русе, Нове — Свищов и т. н.

Изчезването на античната топонимия и хидронимия (названия на местности и реки), заменянето й със славянска или преосмислянето й чрез славянски език се наблюдават също така в Северозападна България, в Софийската област, около Кюстендил, Ниш и в Македония. В по-малка степен този процес може да се проследи и в Тракия, където въпреки значителните демографски сътресения през VI и VII в. редица антични градове продължили своето съществуване. Немалко антични названия се запазили, но придобили нови славянизирани форми, като например река Стримон станала Струма, Тонзус — Тунджа, Диамполис — Ямбол, Пулпудева — Пловдив, Месемврия — Несебър и т. н.

От друга страна, налице са редица славянски имена, които несъмнено говорят за славянския етнически състав на населението в Пловдивска област и Родопите.

В устава на Бачковския манастир от 1085 г. се срещат типично славянските названия Петрич (село до Асеновград), Доблолък (село до Бачковския манастир), Червен (крепост до Асеновград) и пр. Запазени са и многобройни славянски названия в Родопската област, като Беден, Белица, Батково, Борово, Върбово, Габрово, Дорково, Каменица, Лясково, Осеново, Ситово, Триград, Устово и пр.

Заселването на славяните на Балканския полуостров предизвикало не само коренни етнически промени, но и дълбоки преобразования в техния обществен живот. Нараснала значително ролята на племенните вождове и родовите старейшини в управлението на племето. В техни ръце се съсредоточила значителна част от придобитите блага. Някогашното равенство, което царяло сред членовете на славянското племе, отдавна не съществувало. В новите условия все по-трудно ставало славяните общо и по вишегласие, както пише Прокопий Кесарийски, да решават най-полезните и трудни дела на племето. Възникнала нуждата от нови форми на политическа организация, която да гарантира спокойното съществуване на славяните върху бившите територии на Византийската империя. Ето защо те започнали да се обединяват във военно-племенни съюзи, чиято основна цел били запазване и разширяване на завоюваните територии. Така например през първата половина на VII в. славяните в Македония изградили мощен военно-племенен съюз, който организирал нападенията срещу гр. Солун. За да избягнат съдбата на беломорските славяни, които били подчинени на Византия, племената северно от Хемус създали през втората половина на VII в. свой военно-племенен съюз. В него влезли седем славянски племена, чиито имена са неизвестни, и племето севери, което обитавало североизточните части на провинция Мизия. Именно по това време в съседство с тях се установили прабългарите на хан Аспарух, които изиграли решителна роля в създаването на българската държава.

Прабългарите спадат към тюрко-алтайската езикова и етническа общност. Липсата на достатъчно сведения прави труден за разрешение въпроса, къде се е намирала тяхната прародина. Главно върху основата на археологически материали се предполага, че първоначалните им селища се намирали в Централна Азия, където се формирали и повечето тюркски племена — хуни, авари, хазари и т. н. Ако се съди от писмените сведения на византийските историци, името «българи» служело за обозначаване на една племенна общност, в която отделните племена си имали свои названия. Познати са например прабългарски племена уногондури, котраги, утигури, кутригури и т. н. Средновековната писмена традиция свързва името «българи» с река Волга. Едно от най-разпространените становища в науката, че името произлиза от тюркския глагол «булг» (смесвам, размесвам), води до извода, че българите са били смесица от различни племена. Има изказана също така хипотеза, че етнонимът «българи» има тотемен произход и произхожда от названието на едно животно, отглеждано от номадите заради скъпата му кожа.

Първото писмено известие, в което се среща името «българи», се съдържа в Анонимен римски хронограф от 354 г. Прабългарите са посочени като племе, което произхожда от внуците на Ной-Зиези (син на Сем) и населява земите северно от Кавказ. Тяхното присъствие в тази област през IV в. е в резултат от великото преселение на народите, чийто първоначален тласък дало движението на хуните от Азия към Европа. Предполага се, че докато са населявали Централна Азия, прабългарите са били включени в голямата империя на хуните, а след нейното разпадане са предприели този дълъг и съдбоносен преход до земите на Източна Европа. Заселването им северно от Кавказ се потвърждава и от арменски източници. Те съобщават за преселването на група прабългари в Армения под водачеството на някой си Вунд.

Установяването на прабългарите в земите северно от Кавказ представлява повратен момент в тяхната история, която занапред започнала да се преплита тясно със съдбата на племената и народите в Източна и Югоизточна Европа. В резултат на активния досег с Византия и други култури в социално-икономическото и политическото развитие на прабългарите настъпили значителни изменения. Преди всичко настъпили промени в техния поминък и обществена структура. По традиция прабългарите наред с други племена като хуни, авари и хазари били причислявани към номадите. Това е безспорен факт, който е намерил отражение в тяхната материална и духовна култура. Трябва да се подчертае обаче, че когато се заселват в земите на север от Кавказ, те постепенно преминават към полуномадски начин на живот, който предполагал само сезонно движение на племената и многобройните стада. Установили се трайно в споменатата област, прабългарите влезли в тесен контакт с високоразвитата култура на аланите и заимствали редица неща от нея. Процесът на постепенно усядане на българите най-добре се илюстрира от появата на постоянни селища. Този факт е засвидетелствуван, както в писмените извори — например Захарий Ритор споменава, че прабългарите имали свои градове, а също така и въз основа на археологически разкопки, които свидетелствуват за устойчив поселищен живот. С други думи, няма основание номадизмът на прабългарите през V, VI и VII в. да бъде абсолютизиран и противопоставян на уседналия начин на живот на славяните. Тенденцията всъщност е била прабългарите постепенно да усвоят земеделския начин на живот. Това е била една всеобща тенденция, валидна и за други номадски племена, както показват типологичните проучвания, извършени върху стадиите на номадизма.

Развитието на прабългарското общество довело и до постепенното издигане на отделни знатни родове, които съсредоточили в свои ръце управлението на племето. Властта на върховния предводител — хана, се превърнала в наследствена. Характерно за прабългарското общество била строгата централизация на основата на здрава военна организация, която била от жизнено значение за тяхното самостоятелно съществуване. Византийските писатели обръщат специално внимание на това единоначалие, характерно не само за българите, но и за други номадски племена, които били управлявани «не с любов», а «със страх».

Прабългарите се славели из цяла Европа със своето бойно умение и висок боен дух. Основната им сила се състояла в тяхната бързоподвижна и маневрена конница, с която те нанасяли светкавични и неотразими удари. За прабългарите средновековният хронист от края на V и началото на VI в. Енодий пише следното: «Това е народът, който имаше всичко, което е пожелал. Народ, който е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, народ, който на бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение». Картината на военните добродетели на прабългарите се допълва от разказите на византийските писатели. Така например Псевдомаврикий специално подчертава, че в сравнение с другите варвари прабългарите се грижели повече за бойния си строй и предприемали по-тежки редовни сражения. Въоръжението им се състояло от ризница, меч, лък и дълго копие. Те грижливо се обучавали да хвърлят яздейки копия и стрели. Предпочитали да нападат отдалеч, да устройват засади, да обкръжават противника, да правят мними отстъпления. Прабългарите не се задоволявали с кратко преследване на противника и разграбване на имуществото му, но се стремели да го унищожат напълно, като си служели с различни средства. Няма съмнение, че тези особености във военното изкуство на прабългарите били до голяма степен обусловени от техния начин на живот, който бил свързан с непрекъснато усвояване на нови земи.

Преди да достигнат до политическото си обединение, прабългарите извървели труден път на развитие. В периода 377–453 г. те били включени в хунския племенен съюз, който господствувал в Централна Европа. След разпадането му прабългарите за пръв път осъществили по-тесни контакти с Византийската империя. До края на V в. действували като нейни съюзници, а от началото на VI в. започнали системни нападения върху нейните територии южно от река Дунав. Така например византийският писател Прокопий Кесарийски съобщава за едно голямо прабългарско нападение през 540 г., което обхванало земите между Цариград и Адриатическо море. В ръцете на нашествениците попаднали 32 крепости и над сто и двадесет хиляди души пленници. През средата на VI в. особена известност добили две български племена — кутригурите и утигурите. Византия успяла да внесе раздор между тях и за кратко време си отдъхнала. Даже с нейно разрешение част от кутригурите били заселени в Тракия. Но през 558–559 г. кутригурите, предвождани от хан Заберган, предприели поход срещу Византия. Хан Заберган лично предвождал един 7000–ен отряд, който се насочил срещу Константинопол, но не успял да го превземе. По-късно част от кутригурите били включени в Аварския хаганат. До края на VI в. набезите на прабългарските племена върху територията на Византия продължили. Тези прабългари, които останали в своите поселения северно от Кавказ, били подчинени на тюрките и влезли в техния племенен съюз. Началото на VII в. заварило прабългарския етнос значително разпокъсан. Едва през 631 г. прабългарите в състава на Аварския хаганат се раздвижили. Избухнала междуособна разпра за власт между аварски и прабългарски претендент за престола. Борбата завършила с поражение за прабългарите. Част от тях напуснала Панония и предвождана от Алцек, се отправила към земите на франкския крал Дагоберт. Отначало франките приели прабългарите и им предоставили убежище в техните селища. Една нощ Дагоберт заповядал на своите подчинени да избият новите заселници. В кървавия погром от 9000 души се спасили само 700. По-късно те се заселили в Равенския екзархат с разрешението на лангобардския крал Гримуалд.

В началото на тридесетте години на VII в. прабългарите успели да отхвърлят властта на тюрките. Те се обединили около вожда на племето уногондури Кубрат, който поставил началото на голям военно-племенен съюз, известен под името Велика България. За сравнително кратко време новообразуваният съюз укрепнал и спечелил уважението на своите съседи, за което спомогнала активната дипломатическа дейност на Кубрат. През 635 г. той проводил пратеници до византийския император Ираклий и сключил мирен договор. В съгласие с обичайната практика императорът надарил богато прабългарския хан и го удостоил с титлата «патриций». Предполага се, че съществували икономически връзки между Велика България и славянските племена, живеещи на нейната западна граница — главно от групата на антите. Някои изследвачи са на мнение, че славяни и прабългари са се познавали добре още преди създаването на българската държава. Известно е например, че част от нападенията срещу Византия били извършени съвместно от славяни и прабългари, намиращи се в рамките на Аварския хаганат. Това военно и икономическо сътрудничество, което несъмнено съществувало между някои прабългарски и славянски племена, спомогнало за взаимното опознаване на двата етноса и било благоприятно условие за тяхното по-късно политическо обединение. Отделни автори, които обръщат особено внимание на тези преддържавни връзки между прабългарите и славяните, са склонни да потърсят и в някои от имената на хановете в «Именник на българските ханове» славянски корен. Това се отнася до името Гостун, което е носел предшественикът на Кубрат, както и за името Безмер — непосредственият приемник на Кубрат. Разбира се, бъдещите проучвания ще хвърлят допълнителна светлина върху тези предположения, които имат своите основания.

След смъртта на Кубрат, някъде към средата на VII в., Велика България била подложена на тежки удари от страна на племето хазари. Военно-племенният съюз постепенно се разпаднал. Настъпило ново значително политическо разпокъсване на прабългарския етнос. Най-големият син на Кубрат останал в бащините си земи и се подчинил на хазарите. По-малкият брат Котраг с племето котраги се изтеглил по средното течение на река Волга. Там през X в. прабългарите образували своя държава, наречена Волжка България, просъществувала до средата на XIII в. Третият от братята, Аспарух, повел част от прабългарите на запад, преминал реките Днепър и Днестър и се заселил в областта Онгъл. Това станало вероятно към началото на 60–те години от VII в., и то без съгласието на Византийската империя, която стриктно следяла движението на всички племена по нейните граници. Главните извори за това събитие — хрониките на Теофан и Никифор, не дават представа за числеността на Аспаруховите прабългари. По-стари изследователи предполагат, че техният брой не е бил особено голям, което им дава основание да говорят за «ордата» на Аспарух. Предполага се, че Онгълът се е намирал на един остров в делтата на река Дунав, на който според приблизителни изчисления не е могло да се заселят повече от 20 000–30 000 души. Извършените впоследствие археологически разкопки и допълнителни проучвания показват, че Онгълът представлява една далеч по-обширна област в днешна Южна Бесарабия, където прабългарите изградили защитна система, състояща се от укрепени лагери и окопи. Проучванията върху прабългарските некрополи в Североизточна България, където впоследствие се заселили прабългарите, дават основание да се смята, че броят им е бил значително по-голям — сочи се приблизителната цифра от 200 000–250 000 души. Изказано е предположение също така, че този брой е бил достигнат в резултат на няколко миграционни вълни от териториите на разпадналата се Велика България.

Интересна и тясно свързана с историята на българската държава е съдбата на прабългарите, които останали под властта на аварите в Панония. Те представлявали значителна военна сила, с която аварският хаган трябвало да се съобразява. Начело на тези прабългари стоял Кубер. Под негова власт се намирали и част от потомците на някогашното византийско население, което аварите отвели в Панония. Ръководен от желанието на това население да се върне по старите земи, Кубер въстанал срещу аварския хаган и след успешно сражение се отправил към територията на Византия. В началото на 80–те години ръководените от Кубер изселници се настанили в земите на днешна Македония (вероятно битолското поле). Предполага се, че идването на Кубер в Македония и създаването на българската държава през 681 г. са две събития, тясно свързани помежду си. Съществуват неоспорими писмени свидетелства, които говорят за политическите контакти между Аспарух и неговия наследник Тервел с прабългарите в Македония.

Така в началото на 80–те години на Балканския полуостров се създала една сложна политическа и етническа обстановка, в която доминиращо място заели славяните и прабългарите. Развоят на събитията изисквал двата етноса да потърсят пътища за политическо обединение срещу Византийската империя, която всячески се мъчела да си върне загубените територии. Особено упорит в това отношение се оказал византийският император Константин IV Погонат, който през 680 г. предприел голям поход срещу прабългарите в Онгъла. Този поход завършил с пълно поражение на византийската армия. След като удържали победа над византийската армия, прабългарите навлезли в земите на юг от река Дунав и съвместно с ръководителите на славянския племенен съюз поставили основите на една обща славянобългарска държава. Византийският хронист Теофан отбелязва, че между тях бил сключен договор, който е тълкуван по различен начин от историците. Някои приемат, че става дума за договор, съгласно който славяните трябвало да плащат данък на Аспарух. Други предполагат, че договорът е бил сключен на равноправна основа и бележи началото на една съюзна славянобългарска държава. Типологичните проучвания на възможните отношения, които са могли да създадат помежду си номадски народи и земеделци, показват, че те са били четири типа: враждебни, съюзнически, даннически и васални. Техният характер се определял до голяма степен от конкретните исторически обстоятелства, при които ставала срещата на двете общности. По наше мнение събитията, свързани с похода на Константин IV Погонат от 680 г., и желанието на Византия да прогони прабългарите, дават всички основания да се смята, че съюзът със славяните е бил най-подходящата форма, чрез която прабългарите са могли да се задържат върху завоюваните от тях територии. Разбира се, когато се говори за съюз, това не означава, че славяните не са поели някакви определени ангажименти и задължения към Аспарух. Добре известно е, че било извършено едно разместване на племената в днешна Северна България с оглед да се осигури по-добра защита на границите с Византия на юг и с Аварския хаганат на северозапад. Съюзническите отношения далеч не влизат в противоречие и със задължението поданиците на новото политическо обединение да се съгласят да плащат данък и да осигурят необходимата издръжка на дружината на Аспарух, която изнесла основната тежест във войната с Византия. По наше мнение именно плащането на данък от поданиците представлява един от важните елементи на една раждаща се държавност. Що се отнася до годината на образуването на държавата, в науката е прието, че това е 681 — годината, в която Византия сключва договор с Аспарух и се задължава да му плаща ежегоден данък. Или, казано по друг начин, 681 г. е годината на официалното юридическо признание за България. Трябва да се отбележи, че някои чужди изследователи смятат, че договорът с Аспарух не представлява някакво изключение от обичайната политика на византийската империя да осигурява своето спокойствие, като отпуска материални средства, подаръци или раздава почетни титли на онези варварски владетели, които заплашвали границите й. Припомня се добре известната практика от времето на Римската империя, която привличала на своя страна чужди племена — т. нар. федерати, които защитавали границите й срещу заплащане. По наше мнение случаят с България не се вписва в тази обичайна практика. На първо място, не трябва да се забравя, че договорът е бил сключен след близо едногодишна война, в която прабългарите и славяните показали своето превъзходство. Освен това договорът е първият случай, в който Византия била принудена да се откаже от една толкова обширна територия — цяла днешна Северна България. Това между другото е доловил и летописецът Теофан, който казва, че Константин IV Погонат сключил договора с Аспарух за «срам на ромеите». Едва ли, ако това е бил един рутинен дипломатически ход на Византия, Теофан е щял да го оцени по този начин.

Погледнато хронологически, образуването на българската държава предхожда създаването на редица европейски държави. Това събитие направило голямо впечатление преди всичко на византийските хронисти, тъй като в непосредствена близост с Византия се появила една нова сила, с която императорите трябвало да се съобразяват.

На създаването на българската държава откликнали и западните летописци. В отделни откъси от италиански, френски и немски хроники се намират данни за създаването на новата държава. Особено интересно е известието на хрониста Зигеберт, който по повод на поражението на Константин IV Погонат от прабългарите съобщава: «Отсега нататък трябва да се отбележи българското царство».

Историята на първите десетилетия от съществуването на българската държава са изпълнени с напрегната борба. Една от главните причини за това бил стремежът за отстояване на независимостта и териториалната цялост на страната. Същевременно основната цел, която си поставили българските ханове в своята борба срещу Византийската империя, била приобщаването на всички славяни от Тракия и Македония към българската държава. С други думи, свидетели сме на два много важни и съдбоносни по своите последици процеса от етнополитическо естество. Първият от тях е обединителен и е свързан с териториалното разширение на страната и нейната вътрешна централизация, а вторият е асимилационен, чието основно съдържание е премахването на различията между двата етноса в държавата и сливането им в една народност. Определяща и направляваща роля в развитието на тези процеси играят фактори от социално-икономическо, културно-религиозно и политическо естество. Обединителният и асимилационният процес се развиват паралелно при наличието на един държавен организъм, който играе организираща и направляваща роля. Ако трябва да потърсим кои са основните събития и факти, които разкриват най-ярко съдържанието и тенденциите в развитието на посочените процеси, несъмнено следва да обърнем внимание върху управлението на някои от най-бележитите наследници на първостроителя на българската държава хан Аспарух. Негов достоен приемник и продължител на започнатото дело станал синът му Тервел. Той е първият български хан, който успял да постигне значително териториално разширение. Известно е, че новообразуваната българска държава имала за основно териториално ядро земите в днешна Северна България. Напоследък се предполага, че в първоначалните граници на държавата влизали значително по-голям брой територии, достигащи на северозапад до южните склонове на Карпатите, а на североизток до река Днепър. Безспорна е властта на българската държава и на част от земите северно от река Дунав, обозначавани във византийските хроники с термина Отвъддунавска България. Първите сигурни известия за териториалното укрепване на България са от времето на Тервел, когато за пръв път южната граница на България с Византия се измества в Тракия. През 705 г. по дипломатически път, в резултат на сключен военен договор, Тервел получил от император Юстиниан II важната в стратегическо и икономическо отношение област Загоре. Това бил жест на благодарност от страна на византийския император, който си върнал изгубения престол с помощта на българите. Новополучените земи, заключени между градовете Сливен, Ямбол и Айтос в Североизточна Тракия, били населени със славяни, които били включени в пределите на младата българска държава. Същевременно Тервел получил и високата византийска титла кесар, което било още едно признание от страна на империята за суверенитета на българския хан и неговото право да владее отстъпената територия.

Обединителният процес, започнал при Тервел, бил за известно време затормозен през втората половина на VIII в., когато в българската държава избухнала остра политическа криза. От кризата се възползвал византийският император Константин V Копроним, който организирал девет последователни похода срещу България в периода 754–775 г. На ханския престол се изредили редица владетели, които трудно удържали византийския натиск. Едва при хан Телериг вътрешното положение започнало да се стабилизира. Проявявайки военни качества и дипломатическа хитрост, ханът успял да се справи с надвисналата над страната опасност. Нещо повече, може да се смята, че той е следващият български хан след Тервел, който ясно осъзнал необходимостта от по-нататъшно провеждане на обединителната политика спрямо балканските славяни от Тракия и Македония. В хрониката на византийския летописец Теофан се съдържа едно интересно сведение, което заслужава несъмнено по-особено внимание от страна на изследвачите. През 773 г. ханът според думите на Теофан възнамерявал да изпрати една 12–хилядна армия в Македония и по-специално в земите на славянското племе берзити, за да ги подчини и пресели в България. Става очевидно дума за една смела акция, която имала за цел присъединяването на значителна част от славяните и техните земи в Македония към България. Въпреки че този поход не успял да се състои, той подсказал, че подетата от хан Аспарух и неговите наследници политическа линия спрямо Византия и славяните не била изоставена. Този факт се потвърждава най-красноречиво от относително краткото, но изпълнено със забележителни по своите последици управление на хан Крум (803–814). Още с първите си действия, хан Крум показал, че основна цел във външната му политика остава териториалното укрепване на страната. През 808 г. българската войска навлязла по поречието на река Струма и нанесла поражение на византийците. Същевременно бил завладян и присъединен към България град София и неговата област. Това било важна стратегическа придобивка, която откривала възможности за проникване към Македония. Значително внимание българският хан обърнал и върху северозападните предели на своята държава. През 805 г. българите разгромили Аварския хаганат и присъединили част от неговите земи към своята държава. В пределите на България били включени нови славяни от българската група, живеещи край реките Тимок и Морава, Средния Дунав и Тиса. След катастрофалното поражение, което хан Крум нанесъл на византийците във Върбишкия проход през 811 г., България добила решително политическо надмощие на Балканския полуостров. Последвалите нови войни с Византия още веднъж ясно демонстрирали желанието на хан Крум да включи по-голямата част от славяните на Балканския полуостров към българската държава. При това българският владетел разчитал на активната подкрепа на самите славяни и техните племенни вождове. Анонимен византийски извор съобщава например, че през 813 г., когато Крум се готвел да нападне Цариград, той взел за съюзници авари и «всички Славинии». Под този термин някои изследователи са склонни да приемат, че се касае за тези Славинии, които се намирали извън пределите на България, но гравитирали към нея. Известно е също от изворите, че сред първите помощници на хан Крум бил славянският аристократ Драгомир, на когото били възлагани важни дипломатически мисии.

Започналото политическо укрепване на България при хан Крум продължило и при неговия наследник Омуртаг. За разлика от своя предшественик той отдал предпочитания на дипломатическите средства. През 815 г. бил сключен 30–годишен мирен договор с Византия, който дал възможност на страната да си отдъхне след продължителните войни. Същевременно сме свидетели на културен подем в българските земи, който по същество създавал нови възможности за взаимно проникване на славянската и прабългарската култура и по-нататъшното заличаване на все още значителни различия, които съществували в бита и начина на живот на двата етноса. Хан Омуртаг предприел решителни стъпки за укрепване на северозападните граници на държавата и пресякъл опитите на някои славянски племена да се отцепят от България. След като не успял по дипломатически път, той не се поколебал да започне война с Франкската империя. Хан Омуртаг удържал нова блестяща победа и още веднъж доказал, че през IX в. България е сред най-могъщите във военно-политическо отношение страни в средновековна Европа редом с Византия и Франкската империя.

Териториалното укрепване на България продължило при наследниците на Омуртаг — Маламир и Пресиан. През краткото управление на Маламир (831–836) се предполага, че към България бил присъединен град Пловдив. Още по-настойчив в политиката си спрямо Византия се оказал племенникът му Пресиан (836–852). Неговото време бележи ново значително териториално разширение на българската държава. Хан Пресиан обърнал своето главно внимание към земите в Македония. Както вече бе изтъкнато, те били плътно населени със славяни, които до известна степен се ползували с автономия, но били подчинени на византийската администрация и плащали данък на императора. В своите действия Пресиан бил улеснен от голямото въстание, което вдигнало славянското племе смоляни срещу византийската власт. На помощ на славяните българският хан изпратил войска, ръководена от близкия му помощник кавхан Исбул. Една част от войската се отправила към Солун и завзела важната крепост Филипи. Пред Пресиан се открила възможност да продължи своето настъпление на югозапад. За кратко време били превзети обширни земи от Централна и Западна Македония. Успехите се дължали не само на силата на оръжието, но и на желанието на славяните доброволно да се приобщят към българската държава, в чиито предели могли да съхранят своята самобитност. Така към средата на IX в. все по-ясни и видими ставали плодовете на дългогодишната политика, провеждана от българските ханове към приобщаване на славянския етнос в пределите на българската държава. Обединителният процес бил в общи линии доведен до своя успешен край. По-голяма част от славяните в Мизия, Тракия и Македония били включени трайно в пределите на България. Това било необходимо условие за по-нататъшното развитие на етнообразуващите процеси в българската държава, свързани със сливането на славяни и прабългари в единна народност. Важно значение в ускорението на тези процеси несъмнено изиграло и вътрешното консолидиране на българската държава, което вървяло успоредно с нейното териториално укрепване. В първите десетилетия на нейното самостоятелно съществуване прабългари и славяни запазвали в значителна степен своята териториална обособеност. Устойчиво се съхранили и редица черти на родовоплеменната уредба. Славяните се ползвали с автономия в своите Славинии, а племенните им вождове притежавали широки правомощия. Византийските хронисти, описвайки събития от VII в., изрично правят разделение на прабългари и славяни, използвайки съответните етнически названия. Славяните извън пределите на българската държава също били обединени в отделни Славинии, но те били изложени в много по-голяма степен на натиска на Византийската империя. Видим бил стремежът на византийските императори да провеждат една целенасочена политика към постепенна ромеизация на тези славяни по пътя на християнизацията и проникване на несъмнено по-висока византийска култура. Има данни за славяни, които постепенно забравили своя език под влияние на фактори от културно-религиозно естество. От славянски произход е бил например византийският патриарх Никита, заемал патриаршеския престол между 776–780 г.

Административният дуализъм в българската държава и разпокъсаността на славянския свят на Балканския полуостров били фактори, които забавяли процеса на създаване на българската народност. Едва в началото на IX в. са вече по-ясни и видими признаците на постепенното преодоляване на този дуализъм и създаването на един централизиран държавно-административен и военен апарат. Този процес бил в тясна връзка с териториалното разширение на страната и нуждите да бъдат контролирани и ефикасно управлявани новозавоюваните територии.

Първи по-решителни опити в централизирането на българската държава предприел хан Крум. Централизаторските му стремежи прозират най-вече в неговото законодателство. То съдържало постановления, еднакво валидни за всички поданици на държавата и се явявало отчасти заместител на съществуващото обичайно право у славяни и прабългари. Така законодателството съдействувало за премахването на различията между тях и по-нататъшното им сплотяване.

Решителни стъпки към централизиране на българската държава предприел наследникът на Крум. Омуртаг премахнал самоуправлението на славянските вождове и разделил територията на страната на административни единици, които се управлявали от пряко подчинени на хана сановници. С това бил сложен окончателно краят на административния дуализъм. Желанието на Омуртаг да задържи славяните в пределите на българската държава и да съдействува за тяхното по-нататъшно сплотяване прозира не само в проведената административна реформа, но и от една много показателна клауза на 30–годишния мирен договор с Византия, съгласно която срещу византийските пленници ханът поискал от империята славянското население, което живеело в пограничните области между България и Византия, да премине под негова власт. Видимите изменения, до които довела централизацията на българската държава, намерили израз и в постепенното налагане на названието българи за обозначаване на всички поданици на държавата. Особено показателно е, че тази тенденция откриваме не само във византийските хроники, но и в някои старобългарски паметници от първата половина на IX в. Това явление несъмнено сочи за напредналия процес на сливане между прабългари и славяни. Заслужава отбелязване например един надпис на хан Пресиан от Филипи, в който той се величае като владетел на «много българи». Като се има предвид, както се отбелязва, че по негово време към България били включени значителни територии от Македония, населени със славяни, очевидно под израза «много българи» не могат да се разбират само прабългарите. С това название са обозначени всички поданици, сред които славяните имали вече значително числено превъзходство над българите. Окончателното налагане на термина българи за всички поданици на държавата се наблюдава през втората половина на IX в., когато се изгражда напълно българската народност. Решаващо значение за завършването на този процес играят два фактора — покръстването и славянската писменост.

Възприемането на християнството и изграждането на автономна българска църква в периода 864–880 г. са събития от огромно значение за цялостния по-нататъшен възход на България. Въвеждането на обща вяра за всички поданици в държавата довело до пълното премахване на различията между прабългари и славяни и оформяне на българската народност. Прозорливият княз Борис (852–889) добре съзнавал, че новата вяра укрепвала международния авторитет на страната, носела със себе си нов, общозадължителен за всички поданици на държавата морал, еднакъв начин на живот, едни и същи предписания за обществено и лично поведение. Това съвсем ясно личи от въпросите, които изпратил българският владетел през 866 г. до римския папа Николай I. В тях виждаме, че княз Борис желае да узнае как новата вяра ще се отрази върху ежедневието на българина, дали ще се променят съществуващите морални норми и пр.

Сливането на славяни и прабългари се осъществило при видимото преобладаване в количествено отношение на славянския етнически елемент. Това предопределило в крайна сметка и победата на славянския език, който се наложил като господствуващ в държавата. Решаващо значение в тази насока имали възприемането на славянската писменост в България и създаването на славянската книжнина от учениците на Кирил и Методий и техните последователи. Благодарение на българската държава става възможно делото на великите солунски просветители да бъде продължено и развито. Българските владетели Борис и неговият наследник Симеон (893–927) провели съзнателно широко организирана просветна политика, която отговаряла на нуждите на създалата се българска народност. Крайният резултат от плодотворната и целенасочена дейност на Климент Охридски, Наум, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър и др. бил този, че в България за кратко време се създал широк слой от образовани хора, които знаели да четат и пишат на старобългарски. Този език, който отдавна станал говорим и разпространен по всички краища на страната, се превърнал в литературен и богослужебен. Създадената през X в. книжнина бележи наистина един Златен век в развитието на българската култура. Наред с чисто богословските произведения били създадени и такива със светски и апокрифен характер, които далеч надхвърляли рамките на църковната догма. В някои от тях намерили място идеите и постиженията на гръцко-елинистическата и римската литература и философия. Българското общество получило възможност да се запознае с произведенията на някои антични мислители, поети и историци по-рано от народите на Западна Европа.

С право може да се твърди, че разцветът на българската култура през X в. надхвърля рамките на едно ограничено, свързано само с историята на България явление, и придобива много по-широко общославянско значение. Тази култура, която била плод на българския творчески гений, се превърнала в мощен щит срещу всевъзможен чужд натиск и спомогнала в тежки моменти българският народ да запази своята самобитност и да се бори успешно за загубената си независимост.

Наред със създадената през X в. култура важен признак на формиралата се българска народност било и нейното самосъзнание, т. е. убеждението, че представлява етническа общност, различна от останалите, но принадлежаща към голямото семейство на славянските народи. Формирането на това самосъзнание било придружено и с раждането на своеобразна историческа памет. Свидетелство за тази памет са редица произведения на историко-летописната традиция, в които се отразяват отделни моменти от миналото на държавата и народа. Между тях трябва да споменем «Именникът на българските ханове», каменните надписи с летописно съдържание от времето на хан Крум, Омуртаг, Маламир и Пресиан, Борис, Симеон, Самуил, където намират отражение важни събития от българската история. А в «Историкии» на Константин Преславски за пръв път съзираме опит да се потърси мястото на нашата история в общия ход на световната история.

Друг израз на създалата се българска народност и оформеното етническо самосъзнание било окончателното утвърждаване на общото название — българи. Получил се своеобразен феномен в историческото развитие на нашия народ. Той получил своето име от тази етническа група, която била малцинство и постепенно се претопила, но дълго време играела първостепенна роля в политическия живот на страната. Паралелно с налагането на това общо етническо име в изворите от чужд произход постепенно се наложила и употребата на термина «етнос» в единствено число за населението в България. Така например в известния каменен надпис от с. Балши в Албания се казва, че Борис се покръстил с «дадения му от бога народ». Думата народ в латинската й форма «пополус или «нацио» откриваме в редица западни хроники от същия период, които споменават за българската държава и нейното население като за един народ. Израз на новото етническо съзнание и принадлежност към българския народ са данните и в Битолския надпис, където цар Иван Владислав се зове «родом българин».

Продължителното византийско владичество (1018–1187 се отразило неблагоприятно върху живота и развитието на българския народ. И все пак той не се обезличил етнически и духовно. Това се дължи преди всичко на обстоятелството, че България паднала под чужда власт във време, когато народността е вече напълно оформена в етнокултурна общност със свои език, с изградена специфична култура и утвърдено единно народностно самосъзнание. Силната историческа памет за общо минало, за еднаква политическа съдба намерила израз в създаването на редица апокрифи, в които историята на България е представена в идеализирана светлина и за първи път ясно е прокарана идеята за богоизбраността на българския народ. Многобройни извори от византийски и западен произход сочат, че българите са преобладаващо население в една обширна област между Дунав, Черно море, Бяло и Адриатическо море. По приблизителни изчисления в периода X–XIV в. българската народност заемала на Балканския полуостров територия над 200 000 кв. км.

Българите в Македония през средните векове (VII–XIV в.)

Съдбата на географската област Македония(1) през средните векове е неразделно свързана с политическото и духовното развитие на българската държава. Македония представлява една от люлките на българската народност, която се формира през втората половина на IX и началото на X в.

Съществен белег на тази народност е налагането на общото етническо название «българи». Налице са редица писмени свидетелства за разпространението на това название в македонските земи. Така например името българи се открива нееднократно в житието на бележития старобългарски книжовник Климент Охридски, съставено наскоро след смъртта му (916) и използувано по-късно от Теофилакт Охридски (XII в.) за написване на житие на светеца. В един пасаж от житието неизвестният автор възхвалява Климент, че предал заветите по въпросите на църквата на българите. Очевидно това етническо име здраво е вкоренено сред населението на тези краища в Македония, където се е подвизавал бележитият книжовник. Като нарича себе си българин, житиеписецът означава и като български езика, на който говори по това време населението в Македония. И това не е случайно, тъй като е добре известно, че през първата половина на X в. тази област се превръща в едно от главните средища на старобългарската култура и книжнина. Със своята неуморна дейност Климент Охридски поставя началото на прочутата Охридска книжовна школа, където за кратко време обучава голям брой ученици. През Златния век на българската култура и книжнина, съвпадащ с управлението на цар Симеон (893–927), в Македония се създават забележителни материални и духовни ценности, представляващи неразделна част от съкровищницата на старобългарската култура. През последните години бяха обнародвани малко познати химнографски творби на охридския архиепископ от началото на XIII в. Димитър Хоматиан, в които делото на Климент Охридски се възхвалява, и което е особено важно, се свързва неразделно с българите в Македония. В Стихири за свети Климент на «Молебен канон» четем следните стихове: «Нека всички да прославим великия Климент, учителя на българите, извор на чудесата, гонител на бесовете като наш застъпник и избавител в бедите». А в друг канон се казва: «Ти твърдо проповядваше небесното царство, царете и людете български се засрамиха от тебе, премъдри, и всички наклониха ушите си към тебе». А в «Канон», посветен на Климент Охридски от приемника на Димитър Хоматиан Константин Кавасила, срещаме следния стих: «Възхвалявам те, Клименте — ти си Христово благовоние и наша гордост. Царят на славата откри в тебе (славни) творец и се всели в тебе заедно с Отец и Дух, Клименте, и изпълни земята на българите с познанието за себе си. Областта на българите се гордее, отче, че те е придобила като тихо пристанище и най-спокоен залив, неразрушима крепост и стена непоклатима, спасение от изкушенията и облекчение в скърбите». Приведените дотук примери са много показателни за етническия облик на Македония през X в., още повече че ги откриваме в произведения на византийски книжовници и духовни дейци, чиято дейност е била тясно свързана с македонските земи.

Македония се оказва обаче през разглеждания период не само един от най-важните културни центрове на средновековна България. В последните десетилетия на X и началото на XI в. българските земи в Македония се превръщат в главен политически център след завладяването на Северна България и столицата Преслав през 971 г. от войските на византийския император Йоан Цимисхи. Тогава фактически била унищожена само една част от българската държава, докато земите в Македония все още пазели своята политическа независимост. Наследниците на българския престол Борис II и Роман били пленени от византийците и отведени в Цариград, но надеждите, че това ще сломи непокорния дух на българите, останали напразни. Начело на борбата срещу византийския нашественик застанали българите в Македония, ръководени от четиримата братя: Самуил, Давид, Арон и Мойсей — синове на един от известните български боляри в Югозападна България — комит Никола. Възползували се от смъртта на император Йоан Цимисхи (973) и от започналите във Византия междуособни борби, четиримата братя успели да освободят наново Североизточна България. Населението от всички български земи признало тяхната власт, тъй като законните наследници на българския престол Борис II и Роман се намирали все още в Цариград. Възползвували се от събитията, те успели да избягат, като в Македония успял да се добере невредим само Роман. Той бил приет с почести и тържествено провъзгласен за цар. Това показва, че синовете на комит Никола признавали старата българска династия и гледали на своята съпротива като неделима част от борбата на целия български народ срещу Византия.

Съпротивата на българите в Македония срещу византийския нашественик била ожесточена и продължителна. В нея намерили смъртта си Давид и Мойсей, като след 986 г. единствен водач останал Самуил. Той не се поколебал в името на делото, което е започнал, да погуби своя брат Арон, поддал се на лъжливите обещания на византийците и станал предател. След смъртта на българския цар Роман (997) Самуил се провъзгласил за цар на българите и продължил борбата с неотслабваща сила. В не едно и две сражения император Василий II трябвало да отстъпи пред свободолюбивия дух на българите и забележителните пълководчески качества на Самуил.

И след злощастната за българите битка при с. Ключ през 1014 г. борбата не стихнала. Тя била продължена от сина на Самуил Гаврил Радомир (1014–1015), а малко по-късно от цар Иван Владислав (1015–1018). Всички византийски хроники, които описват управлението на тези царе, говорят, че срещу византийците в Македония се сражавали българи. А в съчинението на известната византийска писателка от XII в. Ана Комнина Самуил е наречен «последен от българската династия». Не е случайно също, че през 1018 г., когато Василий II влязъл в последната българска столица Охрид, той бил наречен заради своята жестокост към сражаващите се българи българоубиец. Но най-показателен паметник, който свидетелствува за разпространението на българското народностно име в Македония, е известният каменен надпис на цар Иван Владислав. В увода на надписа, изсечен в чест на възстановяването на крепостта Битоля, Иван Владислав се зове «самодържец български», а по-надолу се казва, че крепостта била направена за убежище и за спасение на живота на българите. След това още веднъж се подчертава, че «този цар и самодържец беше българин по род и внук на двамата благоверни Никола и Рипсимия, син на Арон...». Едва ли има по-убедителна изява от съзнанието за народностна принадлежност от това кратко, но показателно известие в официален надпис, изсечен по нареждане на самия владетел на българската държава. Надписът представлява неопровержимо доказателство, че населението на Македония, където е бил центърът на съпротива срещу византийците при Самуил и неговите приемници, се е чувствувало и назовавало българско. Не е случаен и фактът, че след окончателното завоюване на България от византийците македонските земи били обособени в отделна териториално-административна единица, която била наречена тема «България», с център град Скопие.

Героичната борба на цар Самуил и неговите наследници намерила дълбок отглас сред българското население в Македония. Техните подвизи се предавали от уста на уста, а в съставените по време на византийското владичество писмени паметници Самуил неотменимо фигурира сред имената на останалите български царе. Показателен пример в това отношение представлява един български апокрифен летопис от XI в., където се възхваляват делата на някогашните български владетели, между които се срещат и имената на Мойсей, Арон и Самуил. А и по-късно през XII и XIV в. споменът за делата на последните български царе Самуил, Гаврил Радомир и Иван Владислав продължавал да бъде жив. В един от най-интересните и важни паметници на старобългарската книжнина от XIII в. т. нар. Борилов синодик се отдава «вечна памет на Роман, Самуил, Радомир Гаврил, Владислав, древни български царе, които със земното царство наследиха и небесното».

Трайният спомен, който оставил Самуил в съзнанието на своите потомци, е намерил израз и в един интересен паметник на византийската агиография от началото на XIII в.: «Похвално слово за чудесата на великия мироточец Димитър» от Йоан Ставрикий. В него между другото четем: «В предишно време и не много отдавна владеел над българите онзи прочут Самуил, който и досега е в устата на българите. Той бил завладял покрай другите земи и цялата българска и ромейска земя на запад от града на солунчани и здраво управлявал като военачалник».

Дългогодишните борби на българите в Македония изградили у тях дух на непримиримост и нежелание да се подчиняват на чуждата власт. Ето защо още в първите десетилетия на XI в. Македония се превърнала в един от главните центрове на съпротивата срещу византийското владичество. През 1040 г. там избухнало голямо въстание на българското население, ръководено от внука на цар Самуил Петър Делян. За кратко време въстанието се разраснало и обхванало почти цяла Македония. Византийските хронисти, които разказват за събитията, нееднократно отбелязват, че водените от Петър Делян въстаници били българи. Твърде показателни в това отношение са сведенията за въстанието, които ни дава византийският историк Михаил Псел. Той отбелязва, че Петър Делян положил немалко усилия да убеди своите последователи, че е от благородно потекло и е внук на цар Самуил. Това било необходимо, тъй като по думите на Пеел «българите имат обичай да поставят начело на народа люде от царски род». Въпреки неуспеха на въстанието името на Петър Делян се запазило в историческата памет на местното население, което създало легенди за подвизите му. В апокрифен български летопис от XI в. се споменава за български цар с прозвището Оделян, под което очевидно се крие личността на Петър Делян. За него се разказва, че приел «българското царство и създал три града по българската земя — Червен, Несебър и Щип». Не може да не прави впечатление, че градовете не са подбрани случайно, а символизират единството на българската държава в трите нейни области — Мизия, Тракия и Македония.

Три десетилетия по-късно отново в Македония избухнало второ голямо въстание срещу византийската власт. Византийските хронисти съобщават, че основната маса от въстаниците били българи, ръководени от един потомък на стар аристократичен род на име Георги Войтех. Отначало те имали успех и успели да завладеят важни градове в Македония — Охрид и Девол. Постепенно обаче византийската армия взела надмощие и въстанието било потушено.

Независимо че и двете въстания в Македония завършили без успех, те показали по един ярък начин свободолюбието на българите в тази област и тяхното непреодолимо желание да възстановят някогашното величие на българската държава.

Неоценими по своята стойност сведения за българския характер на Македония през XI–XII в. ни е оставил охридският архиепископ Теофилакт. Запазени са редица писма до византийски велможи и духовници, в които той нееднократно отбелязва, че живее сред българи. Предстоятелят на Охридската архиепископия непрекъснато се оплаква, че се е «оварварил» сред българите, говори за тях с подчертано пренебрежение, и което е особено интересно, се мъчи да прави обобщения изобщо за българския характер. Така например в едно свое писмо той пише с нескривана злоба за някой си парик на име Лазар, който пристигнал в Константинопол и започнал да злослови по негов адрес наляво и надясно. От този частен случай, в който несъмнено прозират лични взаимоотношения, Теофилакт прави обобщение за населението, сред което живее, като казва, че «българската природа храни всякакви злини». На друго място, пак по повод на поведението на Лазар, Теофилакт пише, че парикът «блъскал главата си в земята и се вайкал с олелии и други обикновени за българите способи». Естествено трябва да бъдем внимателни, когато използваме сведенията на Теофилакт поради очевидната им тенденциозност, но онова, в което не можем да се съмняваме, е, че той добре е познавал етническия произход на своето паство и поради това съвсем точно го е определил като «българско».

Могат да се приведат многобройни сведения не само от византийски, но и от западен произход, от които ясно се вижда, че българският народ е обитавал през XI–XII в. както областите Мизия и Тракия, така и Македония. В такива териториални рамки поставя България Вилхелм Тирски в съчинението си, посветено на третия кръстоносен поход от 1189 г. «Българите, отбелязва той, са заели още от старо време една обширна област от Дунава до Константинопол и пак от същата река до Адриатическо море. Тази голяма страна, наречена България, се простира според Вилхелм Тирски на дължина тридесет дни път, а на широчина — десет и повече дни.»

Схващането, че България и българските земи започват от брега на Адриатическо море, е прокарано и в редица други съчинения на западни автори (французи, немци, италианци и пр.), писани през XI–XII в. във връзка с кръстоносните походи. Могат да бъдат посочени съчиненията на Петър Тудебот, Раймунд Агелер, на Одерик Виталис, на Гиберт, т. нар. Дела на франките. За тези писатели от XI–XII в. било ясно, че българските земи започват от Адриатическо море. Дотам се простирали през разглеждания период етническите граници на българската народност, както това изрично е отбелязано в посочените исторически съчинения. Като се започне от Адриатическото крайбрежие, българската народност живеела на изток, югоизток и североизток в една обширна територия между Дунав, Черно и Бяло море, в която влизали главно областите Мизия, Тракия и Македония. Именно те образували в своята цялост «всичката българска земя», както се говори в старобългарските книжовни паметници от XI–XII в.

Часът на тази свобода настъпил през 1185 г., когато успешното въстание на братята Асен и Петър сложило край на близо двувековното византийско владичество. Една от главните задачи, които си поставили двамата братя, била да укрепят възстановената българска държава и включат в нейната територия всички територии, населени с българско население, в това число и Македония. По време на въстанието там действувал като близък помощник на Асен и Петър боляринът Добромир Хриз, който успял да постави под своя контрол значителни територии. Но окончателното освобождение на Македония от византийска власт било постигнато по времето на цар Калоян — третия, най-малкия брат на Асен и Петър. Благодарение на енергичните действия на този български владетел, който се проявил не само като блестящ пълководец, но и като даровит и умен дипломат, по-голяма част от земите в Македония били трайно присъединени към своя естествен политически център — българската държава. За това, че преобладаваща част от населението през този период в Македония било българско, има редица сведения. Особено многобройни са те в съчиненията, писмата и посланията на охридския архиепископ Димитър Хоматиан. Грък по народност, той бил начело на архиепископията в периода между 1216–1234 г. и вземал дейно участие в политическите борби на Балканския полуостров на страната на епирския деспот Теодор Комнин. В съхранената му богата кореспонденция има интересни сведения за етническия състав на Македония и особено на град Охрид, където е било седалището на архиепископията. В едно свое писмо до митрополита на Керкира Педиадит Димитър Хоматиан отбелязва, че се е «оварварил», тъй като «дълго време живял сред българите». Обстоятелството, че охридският архиепископ нееднократно се оплаква в писмата си, че се оварварил и е един оварварен мъж, ясно показва, че той е чувствувал осезателно влиянието на местното население, сред което се намирал. И наистина съвсем естествено е след близо двадесетгодишен живот между население, в преобладаващата си част българско, Димитър Хоматиан да свикне с неговите нрави, да научи езика му. За това свидетелствува впрочем едно негово писмо до сръбския крал Радослав, в което се тълкуват някои канонични въпроси. Охридският архиепископ отбелязва, че предпочита да отговори на гръцки език, «защото с недостатъчното знание, особено на български език, не може да се тълкува и говори, като се изхожда от логиката». От тези думи става ясно, че Хоматиан е знаел български, но не се е решил да отговори на него, тъй като не е владеел тънкостите на езика, даващи възможност да тълкува богословски въпроси. Във всекидневното си общуване обаче с жителите на Охрид и селищата, подчинени на архиепископията, той сигурно си е служил с простонародната българска реч. От запазените актове на архиепископията се вижда, че при него са идвали много българи, които е трябвало да изслуша и разбере. В актовете се срещат редица български имена, като: Братан, Радов, Десислава, Добри, Велкан, Дража, Доброслав, Мирослав, Белослав, Слав и пр. За българския етнически състав на населението, сред което Димитър Хоматиан е проповядвал и раздавал правосъдие, може да се съди от един надпис върху сребърна икона, открита в охридската църква «Св. Климент». Там между другото се казва: «Обковата на иконата ти, о, украсителю, на света е от Димитрия, архипастир на българите». Освен че е автор на химнографски творби в чест на Климент Охридски, Димитър Хоматиан написва и кратко житие на Климент, в което намираме редица потвърждения за българския етнически облик на Македония. Още в самото начало на житието охридският архиепископ е счел за нужно да отбележи, че Климент, този велик наш отец и светилник на България, по род бил от европейските мизи, които народът знае и като българи. Едно такова пояснение очевидно е било предназначено за населението в Охрид, което Димитър Хоматиан се е стремял да спечели, повдигайки патриотичните му чувства. В житието срещаме и едно друго красноречиво доказателство, че в началото на XIII в. Димитър Хоматиан е живял и проповядвал в земи, където се е разнасяла българска реч. Възхвалявайки делото на св. Климент, той казва: «Пръв заедно с божествения Наум, Ангеларий и Горазд усърдно изучил Свещеното писание, преведено с божественото съдействие на тукашния български език от Кирил». Няма съмнение, че под израза «тукашния български език» Димитър Хоматиан има предвид езика, на който е говорело населението в Охрид и неговата област, т. е. земите, където преди повече от три века се е подвизавал св. Климент Охридски.

Създалото се политическо единство на всички български земи се запазило до средата на XIII в., когато България достигнала при цар Иван Асен II (1218–1241) върха на своето политическо могъщество. Нейните граници опрели на три морета — Бяло, Черно и Адриатическо, а ролята й на пръв военен и политически фактор на Балканския югоизток била призната от всички. Владетели от близки и далечни страни се надпреварвали да търсят съюз с Иван Асен II. Порасналото самочувствие на българския владетел най-добре е отразено в един каменен надпис, изсечен в чест на победата на българските войски над армията на епирския деспот Тодор Комнин при село Клокотница (1230). Там се казва: «...разбих гръцката войска, а самият цар Кир Тодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин до Драч превзех, гръцка още и албанска и сръбска, пък градовете, които се намират около Цариград и самият този град владееха френките (т. е. западните кръстоносци) и те се подчиняват под ръката на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си».

След смъртта на цар Иван Асен II българската държава тръгнала към постепенен упадък. За това съдействували както причини от вътрешно естество, така и редица промени в политическата обстановка на Балканския полуостров. Възползували се от отслабването на България, нейните съседи, и на първо място византийците, след няколко успешни похода успели да сложат ръка върху почти цяла Македония. Политическото завладяване на тази област от византийците обаче предизвикало сериозни етнически промени — населението си оставало изключително българско. За това може да се съди например от историята на византийския хронист Георги Акрополит. Той разказва, че по време на българо-никейската война от (1254–1255) българският цар Михаил II Асен успял да си върне за кратко време без съпротива редица крепости от Тракия и част от Македония, тъй като жителите на тези крепости по думите на Акрополит били българи, «които преминавали на страната на едноплеменниците си, за да се отърват от ярема на чуждоезичниците».

Бурните политически събития, които засегнали Македония, не попречили на последователите на Димитър Хоматиан да се стремят да поддържат същата политика на толерантност и уважение към народностното чувство на българите в Македония. Пример за това ни дава споменатият вече Константин Кавасила, охридски архиепископ при император Теодор II Ласкарис (1225–1259) и в началото на управлението на Михаил VIII Палеолог. Това е време, когато Охрид и неговата област са във византийски ръце и там се разпореждат византийски областни и местни управители. Независимо от това някои произведения на Кавасила сочат какъв е бил етническият произход на основната част от населението, пред което е проповядвал. Особено интересно и показателно е неговото обръщение в служба, посветена на св. Наум, където се казва: «Нашият светец и светилник се яви днес, елате мизийско (т. е. българско) множество да се съберем, да се радваме с него... Достойно България ти чествува паметта». В тази връзка трябва да отбележим, че наред със св. Климент и св. Наум се е славел с голяма популярност сред българите в Македония. Добре известно е, че когато Климент става епископ, неговото учителско място в Македония заема съратникът му Наум. Могат да се посочат и други примери от по-късно време, от които се вижда, че и следващите охридски архиепископи са живеели със съзнанието, че живеят и проповядват сред българи. Показателен е надписът върху копринена плащаница, подарена на охридския архиепископ Григорий от император Андроник II Палеолог: «Пастирьо на българите, спомни си при жертвоприношенията за владетеля Андроника Палеолога». Това посвещение е интересно не само с това, че охридският архиепископ подобно на предшествениците си е наречен «пастир на българите», но и поради факта, че определението е дадено от самия византийски император. По този начин той фактически посочил какво е населението в Охрид, въпреки че градът се намирал в пределите на Византия.

Всички посочени дотук свидетелства в извори от византийски произход ясно сочат, че познатата титла, която са имали охридските архиепископи от XIII и XIV в., а именно «Архиепископ на Юстиниана Прима и цяла България», не е само една обичайна, лишена от съдържание и наследена по традиция от XI и XII в. формула, когато град Охрид е бил духовният център на попадналите под византийска власт български земи. Под името България през XIII и XIV в. се подразбирали онези земи, населени с българи, които останали подчинени в духовно отношение на Охридската архиепископия. В тази връзка може да се приведе един интересен пасаж от историята на Никифор Григора (XIV в.), в който той дава обяснение на географските понятия в титлата на охридските архиепископи. За името България се дава следното обяснение: «На север от река Дунав има земя, по която протича една голяма река, местните жители я наричат Булга, от нея получили своето име и самите българи, които по своя произход не са нищо друго освен скити. Когато недъгът на иконоборството тревожеше православните, българите се надигнали оттам с децата си и жените и в безбройно множество преминали Истър (Дунав). Пристигайки в териториите на двете Мизии, простиращи се по Истър, и ограбвайки съвсем мизийците, като вихрушка или като мълния те заели Македония и прилежащата към нея Илирия, удовлетворени от условията, които намерили там. Тяхна столица за в бъдеще станал този град, който Юстиниан удостоил с честта да бъде архиепископия, и го нарекъл, както казахме, Първа Юстиниана. После по името на народа, заселил се там, тази страна се преименувала в България, а Първа Юстиниана била призната за митрополия на България». Както се вижда, Григора обяснява названието България в титлата на охридския архиепископ с факта, че самият град Охрид и неговата област били населени с българи.

По-надолу той продължава своите разсъждения и отбелязва, че преди Търновската архиепископия да стане патриаршия при Иван Асен II, тя била подчинена на архиепископията на Първа Юстиниана (т. е. град Охрид) «поради старинния общ произход на тамошния народ». Тези думи на Григора, писани през първата половина на XIV в., се отнасят за събития преди един век, поради което не предават точно събитията около статута и провъзгласяването на Търновската патриаршия през 1235 г. Независимо от това обаче твърдението на византийския историк е показателно с факта, че за него е съвсем естествено някога Търновската архиепископия да е била подчинена на Охридската, щом като в земите на едната и другата живее един и същи народ, т. е. българи.

Усилията на българските владетели от втората половина на XIII в. да присъединят Македония към България останали безуспешни. Една от причините за това било обстоятелството, че те се намирали във васални отношения спрямо татарите и не могли да водят самостоятелна активна външна политика. В същото това време, докато България изживявала тежки десетилетия, започнала да расте ролята на Сърбия като фактор в политическия живот на Балканския п-ов. Но сръбските владетели, вместо да положат усилия за трайното обединение на всички сръбски земи, насочили своите погледи към Македония, които в момента били под византийска власт. Така, докато пред българските царе стояла задачата при благоприятни условия да върнат обратно в пределите на България Македония, сръбските крале отправяли поглед към нея с нaмерението си да постигнат териториално разрешение в земи, които Сърбия никога не е притежавала и чието население не е било сръбско. В това се състои и основната разлика в политиката на двете държави спрямо Македония. У българските владетели съществувал стремежът да възстановят някогашна България в нейните естествени етнически граници, докато политиката на Сърбия носела завоевателен характер.

Началото на сръбското проникване в Македония било поставено по времето на крал Милутин (1282–1321), който към края на XIII в. успял да сложи ръка върху почти цяла Северна Македония. Проникването на сърбите в Македония, които се възползвали от отслабването на Византия, неминуемо водело до сблъсъка й с българската държава. Разширението на Сърбия било посрещнато с тревога от българския цар Михаил III Шишман, чиято постоянна грижа оставало възстановяване на териториалната цялост на държавата. Политическите му ходове показват, че той не виждал друг изход от създаденото противоречие освен войната. Първата стъпка в тази насока бил неговият развод със сръбкинята Ана-Неда и лишаването на нейните деца от право върху престола. Българският цар се надявал да вземе връх над Сърбия в предстоящата война и привлякъл на своя страна византийския император Андроник III. През 1330 г. край Велбъжд българи и сърби се срещнали в решително сражение. За съжаление цар Михаил III Шишман се отнесъл твърде лекомислено към обещанията на крал Стефан Дечански за еднодневно примирие. Сърбите нападнали вероломно българския лагер и разбили войската на царя. Той бил тежко ранен и малко по-късно починал от раните си. Битката при Велбъжд в редица отношения представлява, преломен момент в политиката на България спрямо Македония. Сърбия получила определено надмощие на Балканския п-ов, а наследниците на Михаил III Шишман постепенно загубили надежда, че Македония ще може да се върне в пределите на България. Разбира се, за това роля изиграли ред фактори, сред които били не само засилването на Сърбия, византийската дипломация, но и появата на турците на полуострова.

При най-могъщия сръбски крал Стефан Душан (1331–1355) под властта на Сърбия попаднала Централна и Южна Македония. Сръбският владетел бил обладан от мечтата да завладее самата столица Константинопол и в това отношение действията му твърде много наподобявали политиката на цар Симеон. През 1346 г. в Скопие със съдействието на цар Иван Александър той се провъзгласил за цар.

Трябва да се отбележи, че политическото разпокъсване на Македония, която от средата на XIII в. попада под византийска власт, а през първата половина на XIV в. под сръбска власт, е част от доста познато явление в Балканското средновековие. По-характерните черти на тази епоха са периодите на продължителни войни и конфликти, периодите на възход и упадък на отделните балкански държави, в резултат на което едни или други земи се оказват в ръцете на различни владетели. В това отношение нагледен пример представлява историята на македонските земи, върху които, възползвали се от упадъка на България, последователно предявили политическите си домогвания Византия и Сърбия. Същевременно обаче следва да се подчертае, че промяната в политическата принадлежност на тези земи съвсем не е свързана с коренни изменения в техния етнически облик. И под византийска, и под сръбска власт в тези земи продължавало да живее българско население. За доказателство на това служат някои от титлите на сръбските крале през XIV в., в които са изброени земите и народите, попаднали под властта им. Най-често тези титли били поставяни под текстовете на дарствени хрисовули, чрез които сръбските крале правели щедри дарения на манастири. Срещат се също така и в официални дипломатически писма и законодателни паметници. Така например крал Стефан Душан в едно писмо до венецианците от 1345 г. се величае между другото и като крал на «немалка част от българското царство». В грамота, издадена в полза на Дечанския манастир между 1343–1345 г., той отново се зове и като владетел на «български предели». Същата съставка от титулатурата му откриваме и в увода към т. нар. Душанов законник, излязъл през 1349 г. Интерес представлява също, на какво основание сръбският крал се определя и като владетел на «български земи», след като е добре известно, че през неговото управление отношенията между България и Сърбия са били добри и териториални промени между двете страни не са станали. Залог за тези мирни отношения бил бракът на Стефан Душан за сестрата на Иван Александър — Елена. Причината за посочените прибавки към титлата на сръбския крал трябва да търсим в резултатите от териториалните завоевания, които той осъществил в Македония. След първата си война с Византия през 1334 г. той отнел земи от империята, населени предимно с българи, в които се намирали градове като Охрид, Прилеп и т. н. След намесата му във византийските междуособици (1342) той присъединил към Сърбия и Струмишката област на полусамостоятелния владетел Хрельо. Красноречиво доказателство, че в тази област населението е било българско, ни дава Никифор Григора, който през 1326 г. участвувал в едно пратеничество до Сърбия и преминал през Струмишката област. Той отбелязва: «Повечето от тукашните стари жители са от онези мизи (т. е. българи — б. а.), които живеят в съседство с нас».

Трябва да се отбележи, че в своите завоевания в Македония крал Стефан Душан добре съзнавал, че поставя ръка върху територии, владени преди това не само от византийските императори, но и от българските царе. Красноречив пример в това отношение се съдържа в хрисовула на Стефан Душан за манастира «Трескавец» край Прилеп. Той пише, че дава този хрисовул «по подобие на древните български царе, които преди мене владееха тези земи».

Важен извод, който може да се направи от разгледаните дотук исторически свидетелства за значението на изразите «български предели», «български страни» и пр. в титлите на Стефан Душан, е, че определението «български» е дадено на част от завладените земи в Македония с оглед на техния етнически облик, а не на политическата им принадлежност към Византия. В подкрепа на това могат да се посочат и някои грамоти, в които между другото сръбският владетел се зове направо като «цар на българите». В грамота за Хилендарския манастир (1347) срещаме следната титла: «Стефан в Христа бога благоверен цар и самодържец на Сърби, Гърци и Българи». Подобна титла се среща и в друга грамота от 1350 г. за манастира «Св. Арахангел» в Ерусалим: «Стефан, цар на Сърбите, Гърците, на Българите, на Деспотата и Поморие». Макар и кратки, тези титли точно предават основните етнически компоненти, от които се е състояла голямата държава на Стефан Душан. В нея наред със сърби и българи са били включени и гърци, живеещи отчасти в Македония и особено в Тесалия, която също попаднала за известно време във сръбски ръце.

Интересно е да се отбележи, че един от първите, който обръща внимание върху названията «български предели» и «Българи» в титулатурата на Стефан Душан, е Отец Паисий. В своята «История славеноболгарская», където е отделено и място на управлението на сръбските крале, Паисий пише следното за Стефан Душан: «Той, Стефан, завладял някои земи от българите и гърците, но неговото царство било съвсем кратко. Той покорил охридския крал и тамошните българи и се писал за цар на българите».

Хетерогенният етнически състав на Душановата държава бил една от главните причини след неговата смърт тя да се разпадне бързо. Настъпило Силно политическо разпокъсване на Македония. Жената на Стефан Душан — Елена, се оттеглила в гр. Серес (Южна Македония) и започнала да управлява независимо града и областта около нея. След смъртта на Елена през 1365 г. начело на владенията й застанал Йоан Углеша. Като един от най-могъщите владетели в Западна Македония се очертава братът на Углеша Вълкашин, който владеел земите между Скопие, Прилеп и Призрен. В Североизточна Македония се оформило самостоятелното владение на братята Иван и Константин с център Велбъжд (днешен Кюстендил). Владенията на двамата братя постепенно се увеличавали и включили в себе си градовете Кратово, Щип, Струмица, Петрич и др.

Така българите в Македония се оказали разделени между много самостоятелни господари, всеки от които провеждал собствена политика. При този развой на събитията на Балканския п-ов през първата половина на XIV в., когато Македония остава откъсната от България, естествено бихме поставили и въпроса, каква е била политиката на цар Иван Александър. В историческата наука съществуват различни и понякога съвсем противоположни преценки за управлението му. Направени са някои крайни изводи, обвиняващи българския цар, че в своята дипломатическа дейност той не проявил интерес към съдбата на българите в Македония. По думите на бележития български историк П. Мутафчиев българският цар «останал безчувствен към всички сръбски движения на юг». Един по-внимателен анализ на фактите обаче показва, че тезата за пасивната политика на Иван Александър спрямо българския югозапад не може да се приеме безусловно. Преди всичко трябва да се отбележи, че съществуването на българско население в Македония и фактът, че нейните земи столетия наред са били в пределите на България, е било добре известно сред управляващите среди в България през XIV в. В подкрепа на това могат да се посочат добавките към Манасиевата хроника, извършени по времето на Иван Александър. В тях например се твърди, че още при император Анастасий българите завзели част от Македония. «При император Анастасий наченаха българите да завземат тези земи, като преминаха от Бдин и първом започнаха да приемат долната Охридска земя, а след това цялата тази земя. От изхода на българите досега има 870 г.» Показателно в тази кратка бележка е, че не другаде, а именно в Македония са започнали своето най-ранно проникване. В тази връзка не по-малко интересна е и добавката за времето на Константин IV Погонат. В нея се отбелязва, че българите не само отвоювали от византийците Мизия, в която живеят и до днес, но «бидейки безчислено многобройни, те изпълниха и тази страна на Дунав и онази до Драч и по-нататък...». Както се вижда, тази добавка отразява не само териториалните завоевания на българите, но и тяхното етническо преобладание в един широк регион на Балканския п-ов. Очевидно в случая под думите «земите до Драч и по-нататък» трябва да се разбират преди всичко земите в Македония. Обстоятелството, че те са били неразделна част от българската държава, е подчертано и в разказа за управлението на император Василий II: «Този цар Василий разби българския цар Самуил дважди и завзе Бдин, Плиска, Велики и Мали Преслав и много други градове. Също и Скопие му бе предадено от Роман, сина на цар Петър — там му бе дал цар Самуил да владее, защото българите царуваха до Охрид и до Драч и по-нататък». За разлика от останалите добавки, в които не се споменава кои градове са притежавали българите, в посочения случай специално е подчертано, че Скопие и Охрид са били в българската държава при цар Самуил. Всичко казано дотук ясно показва насочеността на извършените добавки към Манасиевата хроника. Налице е определена тенденция да се изтъкне, че в далечното минало земите в Македония са били част от България и което е особено важно, тясно свързани с политиката на българските царе. Възстановеното етнополитическо единство на българската държава при цар Иван Асен II също е бил един факт, добре познат на българите през XIV в. В «Житието на св. Петка Търновска» Патриарх Евтимий величае военните и политическите успехи на цар Иван Асен II, който «покорил цялата Македонска област, още Сер заедно с цялата Атонска или по-добре да се нарече Света гора и славния Солун, и цяла Тесалия, също и Тривалия, а също и Далмация, която се нарича и Албанска държава, дори и чак до Драч». Ходът на историческите събития позволява да бъдат направени няколко съществени наблюдения върху политиката на цар Иван Александър спрямо Македония. На първо място няма съмнение, че той извършва преврата през 1331 г. и сваля сръбското протеже Стефан от престола в името на една политика, която следвал неговият предшественик Михаил III Шишман. Но българският цар не избрал пътя на открита конфронтация със Сърбия. В първите десет години от управлението си той правилно преценил, че по-реални и достижими са териториалните придобивки в Тракия. Определени успехи в тази насока били постигнати особено след българо-византийския договор от 1344 г., който върнал на България девет града, между които и Пловдив. По време на византийските междуособици той проявил завидна активност и се помъчил всячески да осуети сърбо-византийското споразумение между Стефан Душан и Йоан Кантакузин, което целяло подялбата на Македония. За съжаление сръбският крал останал глух към нееднократните настоявания на българския цар да не се съюзява с претендента за престола Йоан Кантакузин. Това е бил фактически и най-сериозният опит на цар Иван Александър да се намеси в спора за Македония, но силите му не достигнали. По-нататъшният развой на събитията, острият сблъсък на сръбските и византийските интереси в Македония, появата на турците на Балканския п-ов принудили Иван Александър да се оттегли от активни външнополитически действия. Изглежда, че той изоставил идеята за възвръщане на някогашното етнополитическо единство на българската държава, след като не се противопоставил на обособяването на Видинското царство начело със сина му Иван Страцимир, а освен това не попречил и на отделянето на Добруджанското деспотство като самостоятелно.

Независимо че след 1355 г. земите в Македония остават в ръцете на самостоятелни владетели, има сведения, които сочат, че българският им етнически облик остава непроменен. Запазени са редица паметници, в които тези владетели са наречени «българи» и управляващи «части от България». Така например в поменика на Пчинския манастир, намиращ се в пределите на Кюстендилското княжество, неговият владетел Константин е наречен «воевода български». В хрониката на сръбския писател от края на XV и началото на XVI в. Михаил от Островица се казва, че наследникът на Стефан Душан, крал Урош V, дал на братята Вълкашин и Углеша «да управляват българското царство» (т. е. земите около Серес, Прилеп, Щип). Като продължение на това твърдение на сръбския хронист идва сведението на византийската хроника от XVI в. на Псевдосфранцес, където за наследника на Вълкашин, сина му Крали Марко, който държал земите около Охрид и Прилеп, се казва, че «владеел още части от България». Като крал на България е наречен Крали Марко и в мемоарите на албанеца Иван Музаки от XVI в. Като «господар на българска област» е наречен Константин и в съчинението на турския хронист Сеадедин от XVII в. Нещо подобно се твърди в хрониката на неговия съвременник Хюсеин: «По това време проклетият княз, управителят на българската област, се наричал Константин. Сега тази област е известна с названието Кюстендил. Споменатият княз бил прочут с множеството си владения и конници. В страната на българите се провеждала неговата заповед».

За българите в Македония през разглежданата епоха говорят и някои търговски актове за продажба на роби от края на XIV в., открити във венецианските архиви. Това били българи християни, продадени като роби на турците, между които значителна част произхождали от градовете в Македония — Прилеп, Костур, Воден, Охрид. Така например в един търговски акт от 1383 г. жителят на о-в Крит Никола Мацамурти прехвърлил на някой си Микелето Ялино една своя «робиня на име Кали, българка от селището, наречено Охрид».

Фактът, че самостоятелните владетели в Македония след смъртта на Стефан Душан са владеели земи, населени с българи, е намерил място и в известната «История во кратце о българском народе словенском» на йеромонах Спиридон. В нея, когато говори за управлението на българския цар Иван Шишман, той твърди, че българската държава се е разделила не на три, а на пет части. Между тях наред с Видинското и Търновското царство са поставени земите на крал Вълкашин в Македония, Серското и Кюстендилското княжество. Очевидно признакът, по който Спиридон разделя България през XIV в., не е политически, а етнически. За него далеч по-съществено е да подчертае в кои земи продължават да живеят българи, независимо че част от тях отдавна се намират извън политическата власт на търновските царе. Възрожденският книжовник е доловил едно много съществено обстоятелство, което не трябва да се забравя, а именно, че историята на България в никакъв случай не може да се заключи само в тесните рамки на развитието й като политическа организация и като определена териториална даденост. Добре известно е, че през вековете по различни причини земи, населени с българи, остават извън своя естествен политически център — българската държава. Българите стават неведнъж жертва на насилствени преселвания или са принудени поради различни обстоятелства да напуснат родните си места. Независимо от това обаче тяхната история трябва да бъде разглеждана като неразделна част от миналото на България, а културните им постижения — като съществен принос в духовното им битие. Примерът с Македония е показателен в това отношение. Тя е имала променлива политическа съдба през Средновековието, но нейният български етнически облик останал непроменен. По македонските земи е звучала българска реч, пеели са български песни, спазвали са български празници и обичаи. Турското потисничество не се оказало в състояние да сломи духа на българите в Македония. Накърнената и избледняла в обстановката на чуждо иго «историческа памет» се съхранила, за да се възстанови с пълна сила през Възраждането, когато великият българин от Банско възкликва в «Историята» си: «Българино, не се мами, знай своя род и език, учи на своя език!».

Институции и административна уредба на средновековна България

Формирането на държавните институции и административната уредба в средновековна България е продължителен процес, който протича под въздействието на фактори от различно естество. На първо място трябва да бъдат изтъкнати традиционните институции и особеностите в общественото управление на славяните и прабългарите. Българската държава възниква като своеобразен съюз, сключен между хан Аспарух и вождовете на славянските племена от Северна България. Всъщност през 681 г. се поставя само началото на един сложен и дълготраен процес на изграждане на административните институции на младата българска държава. Структурата на нейната вътрешна уредба е далеч от представата за една типична феодална монархия с добре изградени и функциониращи органи на властта. Неслучайно това е дало основание на някои чужди автори да поставят под съмнение съществуването на българската държава до началото на IX в., изхождайки от обстоятелството, че за дълго време в България се запазват елементите на племенно устройство. Това са крайни становища, които не отчитат факта, че изграждането на един държавен организъм през Ранното средновековие в никакъв случай не представлява еднократен акт или процес, който може да завърши за една или няколко години. Онова, което не буди съмнение, е, че началото на този процес по отношение на българската държава се поставя след 681 г., когато договорът с Византия очертава границите на новосъздаденото политическо обединение между прабългари и славяни и поставя основите на една публична власт. Славянските племенни вождове признават върховната власт на хан Аспарух, но запазват териториалната си обособеност и вътрешна автономия. Византийските извори са категорични, че славянските поданици в новата държава продължили да обитават своите територии — т. нар. Славинии. Това разделение е засвидетелствувано в хрониката на византийския хронист Теофан, който дава ценни сведения за първите десетилетия от самостоятелното съществуване на българската държава. Така например той отбелязва, че още през 687 г. император Юстиниан II нарушил договора с българите и заповядал на войските си да пленят «българите и славиниите». Малко по-надолу пък добавя, че на следната година самият император се «отправил на поход срещу Славиния и България». Теофан споменава и за дейността на самостоятелни славянски вождове, които се ползвали от широка автономия в своите земи и действували като съюзници на хана. Един от тях бил князът на племето севери Славун. Той разполагал със собствена войска и по думите на летописеца причинил «много злини на ромеите в Тракия». Своята самостоятелност славянските племенни вождове запазили и по времето на хан Крум. С тяхната активна помощ той започнал приготовления за решителен щурм на Константинопол през 814 г. В т. нар. Скриптор инцертус — византийски паметник от IX в., се разказва, че «Крум се отправил на поход, като събрал голяма войска от аварите и околните Славинии». Несъмнено доказателство за това, че славянските князе продължавали да се ползват със самостоятелност и определен авторитет в ханския двор, е и твърдението на Теофан, че след блестящата победа във Върбишкия проход Крум вдигнал наздравица с черепа на Никифор и «карал да пият от него славянските велможи».

В същото време прабългарите наложили своя начин на живот и традиции в земите на Североизточна България. Територията, която заели (наречена на български език «саракт»), била разделена на три части — център, ляво и дясно крило. Центърът, където била изградена столицата Плиска, се управлявал от хана, а другите две части — от неговите най-близки помощници. Това своеобразно разделение, типично и за другите тюркски народи, е намерило отражение в изградената укрепителна система в Североизточна България. Столицата Плиска представлява всъщност само един от военните лагери — аули, които трябвало да осъществяват защитата на завоюваната територия. Още много отдавна първите изследвачи на археологическите останки в споменатия регион са открили остатъци на два укрепени аула, разположени източно и западно от Плиска. Тяхното разположение подсказва, че са били изградени за защита на южната граница с Византия, откъдето е идвала и най-голямата опасност. Племенната обособеност, която се запазила след създаването на държавата, се проявила и в начина, по който се формирала и армията. Първоначално тя се набирала поотделно от родовете на прабългари и славяни. Неслучайно летописецът Теофан отбелязва, че когато хан Тервел (700–721) решил да помогне на сваления император Юстиниан II да си върне престола, потеглил срещу Константинопол с цялата «подчинена нему войска от българи и славяни».

В българската държава за един дълъг период от време се съхранили и някои традиции, които били характерни за преддържавния период от историята на славяни и прабългари. Израз на тези традиции например била практиката да се свикват народни събори, които взимали важни решения за бъдещето на държавата. Тук е уместно да припомним наблюденията на византийския писател от VI в. Прокопий Кесарийски за славяните, според който те общо решавали всички полезни и трудни дела на племето. Затова той смята, че славяните не са управлявани от един човек, а «живеели в демокрация». А друг автор от края на VI в. Псевдомаврикий, изхождайки от строгата централизация на византийската империя, характеризира управлението им като «анархия». Що се отнася до прабългарите, в изворите не се споменава за наличието на подобно «колективно» управление, а напротив, набляга се на единоначалието при тях, големия авторитет на хана и на обстоятелството, че той не управлявал «с любов» подчинените си, а «със страх». Въпреки тези твърдения обаче политиката на българските ханове показва, че те не са били чужди на традицията — особено важните дела на държавата да се обсъждат на събор. Ако се доверим отново на летописеца Теофан, вероятно решението на такъв събор е могло да предизвика смяна на владетеля. Така бил свален от престола хан Сабин, който през 766 г. поискал да се помири с византийския император Константин V Копроним и да сключи договор. Разказва се, че «българите направили събор и се противопоставили твърдо на Сабин, казвайки: «Чрез тебе България ще бъде поробена от ромеите». Това принудило Сабин да избяга от Плиска и да потърси убежище във Византия. Свикването на събори могло да бъде продиктувано и от други важни събития, засягащи бъдещето на държавата. Във византийския енциклопедичен сборник от X в. «Свидас» се твърди, че хан Крум свикал «всички българи», за да прогласи своите нови закони. През 893 г. според думите на западния хронист Регино княз Борис «свикал цялото си царство», за да обяви свалянето от престола на своя син Владимир, който се опитал да върне България към езичеството. Едно от решението на събора било премахването на гръцкия език от богослужението и заменянето му със старобългарски. Освен това пред насъбралото се множество било обявено, че столицата на българската държава от Плиска се премества в Преслав.

За съжаление в изворите липсват достатъчно сведения, които биха, ни позволили да заключим до каква степен по-широки слоеве от населението са имали право да взимат участие в съборите. Трябва да приемем, че с течение на времето и най-вече в процеса на затвърждаване и разширяване властта на българския владетел ролята на тези събори в управлението силно намаляла. Те вече се организирали всъщност не толкова, за да се вземе някакво решение по вишегласие, колкото за да може владетелят да обяви своята воля и получи очакваното одобрение. С други думи, съборите добили една чисто представителна функция и не е случайно, че постепенно отмрели като традиция.

Обикновено се приема, че в началото на IX в. от хан Крум били предприети първите опити към ограничаване на административния дуализъм и засилване ролята на хана в управлението на страната. Главен аргумент в полза на това твърдение служи текстът на т. нар. Втори хамбарлийски надпис от 843 г. Той съдържа разпоредбите на хан Крум как да бъде организирано управлението на новозавладените територии в Тракия. Те били разделени съгласно прабългарската традиция на три части. Централната била дадена на брата на хан Крум, дясната минавала под разпореждането на ичергубоила Тук, а лявата се управлявала от кавхан Иратаис. Запазеният надпис ни позволява да бъдем категорични само в едно, а именно, че българският хан се постарал да повери новите територии в ръцете на своите най-приближени помощници, но това на практика не било свързано с въвежданото принципно ново административно деление. Предприетата от хан Крум стъпка не била насочена срещу вътрешната автономия на славянските племена, тъй като поначало в тези земи, южно от Хемус, където се подвизавали българите, изворите не споменават за съществуване на Славинии. Административният дуализъм бил премахнат от хан Омуртаг. Той провел важна реформа, която лишила от автономия славянските племена. Повод за тази решителна стъпка по всяка вероятност му дали отцепническите стремежи на три славянски племена по Средния Дунав — тимочани, браничевци и абодрити, които отхвърлили властта на хана и потърсили покровителството на франкския император. За да бъдат предотвратени подобни опити, било създадено ново административно деление, което обхванало цялата територия на страната. Съставът на новите местни управи бил определян пряко от хана и неговите най-близки помощници. България била разделена на области — т. нар. комитати. Колко е бил техният брой, не се знае със сигурност. В Бертинските летописи от IX в. само се споменава, че след покръстването срещу княз Борис въстанали недоволни боляри от 10–те комитата на държавата. Приема се, че в случая не става въпрос за целия брой комитати, на които е била разделена страната, а само за онези от тях, обхващащи североизточните й части. По наше мнение не би трябвало да се има пълна вяра на посочения от западния летописец брой на комитатите. В разказа му е вложена явна тенденция, че само благодарение на христовата вяра българският княз е успял да потуши един голям бунт, обхванал едва ли не цялата страна.

В историческите извори са запазени редица известия, от които се вижда, че начело на новите административни единици стояли т. нар. комити. През управлението на княз Борис се споменава, че комит на Брегалнишката област бил Тирадин, в областта Кутмичевица, където отишъл Климент Охридски, комит бил Курт, а след него Домета. В края на X в. комит на Софийската област бил Никола — баща на четиримата братя: Давид, Арон, Мойсей и Самуил, които повели борба срещу византийските нашественици. По всичко изглежда, че комитите упражнявали преди всичко гражданскоадминистративна власт в поверените им области. С военни функции били натоварени други лица — т. нар. таркани. Те поемали грижата за комитатите и вероятно по време на война били длъжни да проведат мобилизация и комплектуване на войскови части

По-малки административни единици от комитатите били т. нар. жупи, ръководени от жупани. Тяхното утвърждаване в административното деление на страната е резултат от влиянието на славянските племенни институции. Известно е, че сред южните славяни от край време са съществували жупи, чието управление било поверено в ръцете на родовите старейшини. С премахването на вътрешната автономия жупите се запазили, но преминали в подчинение на комитатите. Макар и по-рядко, в историческите извори се споменават някои жупани. Така например в надгробен надпис от времето на хан Омуртаг се среща името жупан Охсун, който загинал на война. В друг подобен надпис отново се чете длъжността жупан, която носил сътрапезник на хан Омуртаг от рода Ермиар; в т. нар. Добруджански надпис от 943 г. се споменава за жупан Димитър, който отблъснал едно нападение на маджарите.

Централизацията на българската държава през първата половина на IX в. предизвикала и съществени промени в организацията на българската армия. Оформила се единна армия без оглед на етническия й състав, която се състояла от две части: постоянна дружина на хана и опълчение, събирано в случай на нужда. В старобългарските каменни надписи са запазени голям брой названия на военни длъжности, което показва, че българската войска била добре организирана сила. За това свидетелствуват между другото и уникалните по своя характер т. нар. инвентарни каменни надписи, в които се споменават различни военни сановници и въоръжението, за което отговарят. Така например върху мраморна колона, намерена край с. Шабла, се чете «Багатур багаин има ризници всичко 53 и шлемове 45», а на мраморна колона край Преслав е запазен следният текст: «Сетит багаин притежава всичко 83 ризници и всичко 70 шлема». В българската армия царели строг ред и дисциплина. За проявена немарливост към оръжието или бойните коне войниците изтърпявали сурово наказание, включително и смърт. Показателен в това отношение е един от отговорите на папа Николай I на запитванията на княз Борис: «Вие заявявате, че има обичай в отечеството ви да се изпраща от вашия господар, преди да пристъпите към сражение, един правоверен и благоразумен мъж, който да прегледа всички оръжия, коне и вещи, които са необходими за сражение: и оня, у когото се окажат немарливо приготвени, се наказва със смърт». От друг отговор на папата пък става ясно, че в българската армия се наказвало сурово и бягството от бойното поле, както и немарливостта на пазачите на границата, които допускали някой да избяга от страната.

Съществена роля в централизацията на българската държава несъмнено имала ханската институция. Властта на хана от край време била наследствена, но този принцип често бил нарушаван. Известно е, че през 753 г. вероятно по насилствен начин родът Дуло, от който произхождал хан Аспарух, бил отстранен от властта. На престола застанал хан Кормисош, който принадлежал към рода Вокил. По време на вътрешнополитическата криза през втората половина на VIII в. за кратко време на българския престол се изредили ханове от няколко рода. Едва в началото на IX в. наследственият принцип в предаването на властта се утвърждава отново. Хан Крум става родоначалник на нова династия, чийто последен представител цар Роман умира в края на X в. Обикновено престолът се наследявал от първородния син, който носел титлата «канартикин». Поради редица обстоятелства обаче през IX и X в. това правило невинаги било спазвано. Хан Омуртаг например не допуснал до престола първородния си син Енравота поради неговите християнски убеждения. След смъртта му през 831 г. на българския престол застанал най- малкият му син Маламир. Пак поради причини от верско естество, както вече бе казано, през 893 г. княз Борис отстранил от престола Владимир и провъзгласил за свой наследник най-малкия си син Симеон. Цар Симеон също не предоставил царската корона на най-големия си син Михаил. Тя била отредена на Петър, който бил дете от втория му брак със сестрата на видния болярин Георги Сурсувул.

През езическия период властта на хана била юридически неограничена. Той се смятал за върховен законодател, съдия и военачалник. Ханът ръководел външната политика на държавата, обявявал война, участвувал лично в дипломатическите преговори, сключвал договори. Освен това той изпълнявал функциите на върховен жрец и взимал лично участие в жертвоприношенията и в други магически обреди. Известно е, че през 813 г. хан Крум извършил пред смаяните погледи на константинополските граждани жертвоприношения и езически гадания, чрез които искал да узнае какъв ще бъде изходът от предстоящата обсада на града. В качеството си на върховен жрец ханът могъл да взима участие и в по-особен вид обреди. Византийските извори съобщават, че през 815 г. при подписването на 30–годишния мир с Византия хан Омуртаг се заклел по християнски обичай, а неговият партньор император Лъв V за всеобщо удивление на присъствуващите изпълнил сложния обред на езическата клетва. По времето на хан Омуртаг започва да се налага идеята, че ханът е божи наместник на земята. Това намира израз в титулатурата на владетеля, в която се прибавя изразът «От бога поставен». За първи път той се среща в един надпис на хан Омуртаг от 822 г. Според болшинството изследвачи става дума за буквално взаимствуване от византийска титуларна формула. Напоследък обаче бе изказана основателна хипотеза, че не е логично изразът «От бога поставен» да се свързва пряко с християнско влияние, а по-скоро представлява известна трансформация на старата езическа формула «Поставен от небето», която се среща сред сродните на прабългарите тюркски племена.

Независимо от всичко не може да се каже, че ханът е имал абсолютна власт. Много често неговите действия са зависели от настроенията на славянската и прабългарската аристокрация, из чиито среди произлизали членовете на ханския съвет. Най-важната фигура в съвета бил първият помощник на хана — т. нар. кавхан. Той участвувал във всички големи военни и дипломатически начинания на владетеля, а когато било нужно, го замествал. Особено известен през IX в. е бил кавхан Исбул, който се ползвал с пълно доверие на хан Маламир и хан Пресиан. Значителното място на кавхана в цялостния политически живот на страната се запазва и след покръстването. Сред първите помощници на княз Борис е бил кавхан Петър, който взима най-активно участие в дипломатическите преговори между България и Рим през периода 866–870 г. Към най-приближените хора на хана се числял и ичергубоилът. Както и кавханът, така и ичергубоилът спадали към т. нар. шестима велики боляри, които съставлявали владетелския съвет. Неговата основна функция била управител на вътрешните области на държавата. Същевременно ичергубоилът бил предводител на българската войска и участвувал във всички най-важни външнополитически начинания на владетеля. Изказани са и предположения, че ичергубоилът изпълнявал и своеобразна роля на външен министър и ръководител на дипломацията. От казаното дотук се вижда, че повечето от названията на висшите длъжности и титли в управлението на страната през VII–X в. са били от прабългарски произход. Това се дължи безспорно на факта, че след създаване на българската държава прабългарите заели господствуващо положение в управлението на страната, налагат се институции, свързани преди всичко с техните традиции. Прабългарското влияние е толкова устойчиво, че и след покръстването почти всички от действуващите административни и военни длъжности запазват езическите си названия. Съществено се изменя само владетелският титул. След покръстването хан Борис приема славянската титла «княз». Въвеждането на християнството има съществено значение за по-нататъшното укрепване на авторитета на владетеля. Новата вяра обосновала идея, че той е поставен от бога на Земята и има неограничена власт. Това намалило в значителна степен правото на българските боляри да се месят в управлението на страната и да влияят върху избора на владетеля. Макар че князът, престанал да бъде върховен ръководител на религиозните дела и предал тази функция в ръцете на автокефалната българска архиепископия, той си запазил правото да посочва и да одобрява главата на църквата. Под влияние на византийския държавнополитически и религиозен модел в България светската власт в лицето на владетеля утвърдила своето доминиращо положение над църквата. Порасналото самочувствие на българския владетел намерило израз в стремежите на цар Симеон да се изравни по достойнство и значение с византийския император. След като Византия му отказала царска корона, княз Симеон започнал самоволно да се титулува «цар на българи и ромеи». Царското достойнство на българския владетел, което формално го изравнявало с византийския василевс, за първи път било признато от Византийската империя на наследника на цар Симеон — Петър, при сключване на мирния договор през 927 г. И след тази година византийският император продължавал да гледа на българския владетел като на свой «духовен син». Това означавало, че царската титла е с по-висок ранг от тази на василевса. Нещо повече, в уговорената царска титла на българския владетел липсвали думите «От бога поставен», което идвало да покаже, че византийците не признавали божествения й произход. Съгласно договора от 927 г. цар Петър се отказал от претенциите да се титулува «цар на ромеите», нещо, което баща му Симеон охотно правел, за да изрази домогванията си към престола на византийския василевс.

Създадената военноадминистративна уредба в българската държава била унищожена в резултат на византийското завоевание през 1018 г. Страната била разделена по византийски образец на три големи области (т. нар. теми) с центрове Дръстър (днешна Силистра), Скопие и Сирмиум. Във всички по-големи градове и селища са настанени византийски гарнизони и административни чиновници. Близо двувековното византийско владичество оказва несъмнено влияние върху формирането на административната уредба и на институциите на Втората българска държава. Неслучайно повечето названия са от византийски произход. През XIII–XIV в. българската държава е феодална монархия начело с върховен владетел (цар). Теократичната представа за характера на властта му, а именно, че е «дадена от бога», била тясно свързана с идеята, че държавата е негова собственост, т. е. патримониум. По силата на това схващане той имал право да разделя, подарява, заменя или завещава земи по свое усмотрение. Всъщност държавата е била на разположение на владетеля като всеки частен имот. Царят имал право да дарява светските и духовните феодали с обширни земи и зависимо население. На основата на това разбиране между държавата и владетел се формира гледището, че между държавно съкровище и царска хазна не съществува разлика. Това обуславяло и мястото на владетеля в международните отношения, в чиято основа твърде често са стояли съдбата на цялата страна и уреждането на различни териториални спорове. Ето защо и по време на Втората българска държава почти няма български цар, който лично да не е участвувал в дипломатически преговори или в срещи с други владетели. А в случаи, когато преговорите са били водени от други лица, снабдени с необходимите права, то владетелят бил последната инстанция, която е трябвало да одобри сключени договор. На този извод ни навеждат събитията около договора между България и Никейската империя през 1255 г. Той бил подписан от тъста на цар Михаил II Асен, руския княз Ростислав Михайлович, при крайно неблагоприятни за България условия. Срещу солиден подкуп той се съгласил във византийски ръце да останат значителни части от Македония и Родопската област. Ето защо, като научил клаузите на договора, българският цар отказал да го признае.

Владетелят имал върховната власт и в църковните дела. Показателни в това отношение са дипломатическите усилия на цар Иван Асен II да възстанови Българската патриаршия. Известно е, че в резултат на съюза между България и Никейската империя през 1235 г. на събор в Лампсак архиепископ Йоаким бил ръкоположен за търновски патриарх. Българският цар не само посочвал и одобрявал главата на българската църква, но в определени случаи имал право да го отстрани от патриаршеския престол. Така постъпил цар Теодор Светослав, който низложил патриарх Йоаким III и го осъдил на смърт поради подозрения за връзки с татарите. Със съдействието и участието на българския владетел били организирани и църковни събори. През 1211 г. цар Борил свикал в Търново събор срещу богомилите, на който лично участвувал в разпита и в произнасяне на присъдата срещу еретиците. Дейно участие в подобен събор взел и цар Иван Александър през 1350 г. в Търново. Израз на неограничените права на българския владетел било названието «самодържец», което станало част от царския му титул. Византийската традиция оказала значително влияние върху титулатурата и знаците на българския цар. Своя завършен вид титулатурната формула придобила при цар Иван Асен II, който след битката при Клокотница започнал да се зове «цар на българите и гърците». По всичко, изглежда, вмъкването на етнонима гърци от страна на цар Иван Асен II представлява опит да се възроди някогашната мечта на цар Симеон за изравняване с византийските императори и господство «над всички ромеи». Този стремеж към изравняване проличал и в основните атрибути. На царските одежди и знаците на царското достойнство, които твърде много наподобявали византийските императорски инсигнии. Българският цар носел златна корона, обсипана с бисери, широк лорос от твърд плат, който се кръстосвал на гърдите, червени обувки и пурпурна мантия, скиптър с кръст. Под влияние на Византия била възприета практиката владетелят да се подписва с червено мастило под документите, които издавал. Само той бил в правото си да прикачва към грамотите си и златен печат със своя образ.

През XIII–XIV в. настъпили някои промени в онаследяването на царската власт. Преки наследници били синовете на царя, но не е било задължително първородният син да поема управлението на страната след смъртта на баща си. Ако наследникът е бил малолетен, управлението се поемало от регентски съвет, в който влизали царицата, патриархът и някой близки роднини на царската династия. Ако царят нямал деца, властта преминавала в ръцете на най-близките му сродници — братя, племенници и т. н. Имало е и случаи обаче, когато търновските боляри са избирали за български владетел лице извън кръга на възможните законни наследници на управляващата династия. Така постъпили например през 1257 г., когато на българския престол бил поставен влиятелният скопски болярин Константин Тих. Той не принадлежал към Асеновата династия и това наложило да се ожени за Ирина — внучка на Иван Асен II, след което си прикачил и името Асен. Болярски съвет отреждал короната и при липсата на преки наследници след смъртта на владетеля. Така през 1323 г. на престола се възкачил видинският деспот Михаил III Шишман, тъй като цар Георги Тертер II (1321–1322) починал твърде млад и не оставил наследници. Изборът на Михаил Шишман не е бил случаен. Направените през последните години проучвания доказаха, че всъщност династията на Шишмановци, която управлявала България до падането й под турска власт, представлява клон от могъщата Асенова династия. Предполага се, че бащата на Михаил, боляринът Шишман, е бил женен за внучка на Иван Асен II. Това обстоятелство несъмнено е натежало при избора на Михаил за български цар.

Макар и по-рядко, смяната на владетеля ставала и чрез намеса отвън или в резултат на извършен преврат. Известно е, че през 1292 г. цар Георги Тертер бил прогонен от България и властта поел Смилец, който се ползувал с подкрепата на хан Ногай. През 1331 г. в Търново бил организиран преврат срещу сръбското протеже цар Иван Стефан и на престола се възкачил цар Иван Александър (1331–1371). Неговото управление, както е известно, довежда до политически упадък и разпокъсване на българската държава. Стига се между другото и до поделяне на царския титул между наследниците му. Още докато Иван Александър е жив, неговият син Иван Страцимир от първия му брак се оттегля във Видин и започва да се титулува като «цар на българите». Същата титла носи след 1371 г. и наследникът на търновския престол Иван Шишман.

Наред с царя един от важните органи на властта през XIII–XIV в. бил болярският съвет. В него взимали участие т. нар. велики боляри. Поради съсловноаристократичния характер на държавата органите на централното управление винаги се подбирали от средата на болярството. Най-често владетелят лично назначавал висшите дворцови служители. Между тях, първо място заемал великият логотет. Той бил пръв министър и сътрудник на царя. Ако се направи аналогия със същата длъжност, която съществувала и във Византия, може да се предположи, че едно от задълженията на великия логотет било да посреща дипломатически пратеници, а така също и да подготвя дипломатически мисии до други страни.

Следващата по важност длъжност бил протовестиарият — управител и надзирател на държавното съкровище. Други висши дворцови служители били протостратор (висш военачалник), епикерният (виночерпец), великият примикюр и др. Прави впечатление, че значителна част от названията на длъжностите в българския царски двор били от византийски произход. Наред с тях, макар и по-рядко, се срещат и старобългарски названия. Такъв е бил например т. нар. велик воевода, който е бил висш военачалник и вероятно е замествал царя в предводителството на армията. С термина столник се обозначавало лицето, което се грижело за организирането на пиршествата в двореца. В отделни случаи византийските названия били замествани със старобългарския им еквивалент. Така например вместо «епикерний» се употребявала и думата «чашник». В Бориловия синодик е споменат някой си Силвестър, който бил чашник на цар Иван Александър.

В българския царски двор съществували и висши титли, които не били свързани със стриктното изпълнение на определени функции, а имали по-скоро престижен характер. След царската титла по реда на тяхната значимост идвали титлите деспот, севастократор, кесар. Обикновено тези титли били раздавани на роднините на царя, които били едри поземлени собственици и притежатели на обширни родови владения. В историческите извори са съхранени имената на редица деспоти и севастократори от XIII и XIV в., които взимали най-активно участие в управлението на страната, а понякога проявявали и отцепнически стремежи. През XIII в. това са деспот Алексий Слав, севастократор Стрез, деспот Яков Светослав, севастократор Калоян, севастократор Петър и др. През XIV в. важна фигура е деспот Елтимир. Преди да станат български царе, Михаил III Шишман и Иван Александър са били деспоти съответно във Видинската и Ловешката област.

По византийски образец през XIII и XIV в. българската държава е разделена на отделни административни области (т. нар. хори). При царуването на Иван Асен II, когато българската държава включва най-много територии, хорите са девет и обхващат трите области: Мизия, Тракия и Македония. Техните названия се срещат в Дубровнишката грамота на българския владетел, издадена през 1230 г. Това са Белградската, Браничевската, Търновската, Карвунската, Крънската, Боруйската (Старозагорската), Скопската, Деволската и Прилепската. Всяка от хорите имала главен град, от чието име идвало нейното название. Управителят на града носел титлата дук или кефалия. Висши управители на областите в българската държава били т. нар. севасти. От своя страна хорите се делели на катепаникиони, оглавявани от катепани. В царските хрисовули най-често се използва общото название «практори» или «работници на царството» за обозначаване на всички висши и нисши чиновници, които участвували в съдопроизводството, събирането на данъци или в други дейности, които целели провеждането на управленските решения на българския владетел. Посочените документи сочат една постепенна тенденция към развитие и диференциране на службите на местното управление. Расте непрекъснато броят на длъжностните лица, които събирали определен вид данъци или възлагали различни повинности на селското население. Тенденцията към усложняване на административната система в средновековна България не могла да спомогне за нейното политическо консолидиране. Свидетели сме на един своеобразен парадокс. Въпреки че българският владетел теоретично разполагал с неограничени права и се мъчел да съсредоточи в ръцете всички нишки на административното управление, той не се оказал в състояние да обуздае проявите на политически сепаратизъм. Така в края на XIV в. пред лицето на османските турци се изправила една политически и духовно разединена българска държава.

Военна сила и дипломация в средновековна България

Терминът «дипломация» е интерпретиран по различен начин в науката. Прави впечатление, че в съществуващите определения, независимо от това дали разглеждат дипломацията било като част от външната политика на държавата, било като своеобразно изкуство да се водят преговори или като съвкупност от институции и международноправни норми, се подчертава, че става дума за дейност, която изключва употребата на сила. С други думи, дипломацията си служи с мирни средства — преговори, пратеничества, кореспонденция, договори и пр. При това положение естествено се поставя въпросът, за каква връзка може да става дума между дипломация и военна сила, които по своята същност са взаимно изключващи се понятия. Тази несъвместимост обаче е само привидна. Едва ли е нужно да се убеждаваме, че както в стария свят, така и в ново време силата на една държава, нейният военен потенциал са били необходима предпоставка за успехите в дипломацията. При това трябва да се отбележи, че дипломация, провеждана от позиция на силата, е била особено характерна за средновековната епоха, когато съществуват политически обединения с нееднакви военни и икономически възможности. Това безспорно е давало отражение върху взаимоотношенията им, още повече че не е съществувало строго регламентирано право. Неслучайно именно средновековната епоха извиква у съвременния човек представата за време, когато властва законът на «юмручното право», когато военните добродетели се ценят особено високо, а човешкият живот не се считал за най-висшата ценност.

Един поглед върху историята на средновековна България ни убеждава, че често пъти, когато военното превъзходство и заплахата са били достатъчно осезателни аргументи в дипломатическите преговори, останалите съображения отстъпвали на заден план. Това бихме отнесли в пълна сила за езическия период, когато действуват морални норми, които не осъждат «правото на силния». Характерно за повечето варварски племена, в това число и за прабългарите, е схващането, че не е недостойно да придобиеш и запазиш за себе си нещо, спечелено със сила. В подкрепа на това твърдение можем да припомним известната характеристика на българите от западния хронист Енодий, който отбелязва, че те са народ, «който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, народ, в който бойното поле прославя рода». Доказаното превъзходство над противника е представлявало своеобразно мерило за добродетел, своего рода «варварско право», както го определя в своето произведение Анастасий Библиотекар. Той споменава, че българите завладели земите, върху които живеят, с «правото на силата», т. е. чрез оръжие.

Няма съмнение, че през средновековната епоха силният във военно отношение партньор не само е бил желан съюзник и покровител, но той е могъл сравнително лесно да наложи своите искания в дипломатическите преговори. Това е било особено често явление, когато една от страните е успявала да докаже на практика своето военно превъзходство над своите противници. Става дума за такъв род дипломатически контакти, които е трябвало да преустановят военните действия и доведат до сключването на мир. В тези случаи естествено победителят е могъл да диктува своите условия от позиция на силата. Губещата страна много трудно е могла да защити своите интереси, даже ако е имала сериозни основания. Наличието на един договор, който съдържа условия и клаузи в изгода изключително на едната страна, вече подсказва, че до него се е стигнало от позицията на силата. Така например доказано военно надмощие е лежало до голяма степен в основата на договора от 681 г., с който Византия признала новосъздадената славянобългарска държава. Неслучайно летописецът Теофан съобщава, че император Константин IV Погонат е бил принуден да сключи този договор за «срам на ромеите», след като войските на хан Аспарух започнали да нападат и превземат земите на империята. Подобно нещо споменава в своята хроника и патриарх Никифор: «Между това те, след като се укрепили и се усилили, започнали да опустошават селата и градовете на Тракия. Императорът пък като гледал това, принудил се да сключи договор с тях при условие да плаща данък». Тези думи съвсем красноречиво показват, че след успехите на бойното поле ханът на прабългарите е могъл да диктува от позиция на силата своите искания към Византия. В противен случай трудно е да си представим, че императорът на една от най-могъщите политически сили в Европа е щял да се съгласи да сключи мир на толкова неизгодни за него условия. Известно е, че той не само оставил в ръцете на хан Аспарух цяла Северна България, но се задължил да му плаща и ежегоден данък.

Както се вижда по-нататък от политиката на българските ханове, невинаги се е налагало оръжието да влезе в сила, за да се придобие предимство в дипломатическите преговори. Понякога българските владетели са отправяли своите искания в ултимативна форма и са заплашвали с война, ако отсрещната страна не ги приеме и изпълни изцяло. В подобни ситуации ролята на психологическия фактор е била от особено значение, както и реалната преценка в съотношението на силите. Известно е например, че такъв подход в дипломацията спрямо Византия се опитал да приложи хан Кардам. Според разказа на византийския летописец Теофан през 791 г. ханът изпратил писмо до император Константин VI със следните думи: «Или ми плати данъка, или ще дойда при Златни врата и ще опустоша Тракия». Заплахата била отправена, тъй като императорът отказал да изпълни условията на договора между България и Византия, сключен четири години по-рано. Ултиматумът обаче не стреснал особено Константин VI. Вместо уговорения данък той изпратил една кърпа с конски тор на Кардам и открито го призовал на бойното поле. Тази подигравка била в пълен разрез с елементарната дипломатическа етика и давала достатъчно основание на хана да изпълни своята закана. Военният натиск останал единственото средство да накара Византия да изпълнява договорните си задължения. Български войски нахлули в Тракия и се приближили до крепостта Версиникия. Летописецът Теофан правилно е доловил истинските намерения на Кардам и отбелязва, че действията му били повече демонстрация на военна сила, отколкото подготовка за истинска война. Ето защо след като изминали 17 дена във взаимно изчакване, българи и византийци се оттеглили обратно.

По подобен начин постъпил по-късно и хан Крум, но неговите действия спрямо Византия били по-енергични. През 812 г. той поискал да бъде възстановен някогашният договор между българи и византийци, сключен по времето на хан Тервел. Ханът отправил чрез своя пратеник, славянина Драгомир, ултимативното искане към император Михаил I Рангаве: «Ако не избързаш с мира, по твоя вина ще се отправя към Месемврия». Интересно е да се отбележи, че и в този случай хан Крум се помъчил да оправдае нуждата от употреба на военна сила с изключителното поведение на Византия. По-нататъшният развой на събитията показва, че избраният от хана път за «дипломатическо сплашване» не е бил лишен от основание. След като императорът по внушение на своите съветници отказал да преговаря, българските войски обсадили крепостта Месемврия и я превзели.

Година по-късно хан Крум отново прибягнал към открита демонстрация на военна сила, за да наложи своите искания. Както се отбелязва в една анонимна византийска хроника, пред стените на Цариград той извършил жертвоприношения и ритуално очистване на своите войници, което имало силен психологически ефект над жителите на града. Всички «гледали това от стените на града и никой не се осмелявал да окаже съпротива или да хвърли стрела срещу него». Според по-нататъшния разказ в продължение на няколко дни Крум плячкосвал околностите на столицата, чак след което поставил условията си за сключване на мир. Това било искането за «злато, голямо количество одежди и известен брой отбрани девойки». Безизходното положение, в което изпаднали византийците пред това ултимативно искане, ясно проличава от факта, че в този критичен момент императорът взел решение да се отърве с измама от хан Крум. Но коварният му план, който предвиждал по време на инсценирани дипломатически преговори да бъде убит българският владетел, се провалил. След този случай хан Крум загубил всякаква надежда, че противоречията могат да се решат по дипломатически път и до самата си смърт заложил изцяло на оръжието в отношенията си със Византия.

Заплаха бил принуден да използва в своята дипломация и приемникът на хан Крум — Омуртаг. Няколко години той полагал усилия да уреди по мирен път границите си с Франкската империя. Спорът между двете държави засягал съдбата на славянските племена тимочани, браничевци и абодрити, които през 818 г. се отцепили от България и преминали под властта на франкския император Людвик Благочестиви. Първите две дипломатически мисии до франкския двор през 824 и 825 г. не дали резултат. През 826 г. бил проводен отново пратеник, който поставил в ултимативен вид искането на загубилия търпение хан да бъдат уредени най-сетне границите. В противен случай, както отбелязва летописецът Айнхард, Омуртаг предупреждавал, че всеки трябва да се защитава, както може. По-нататъшният развой на събитията показва, че зад отправеното предупреждение на Омуртаг се криела заплаха за война. Отказът на франките да преговарят накарал българите да нахлуят през 827 г. в земите на отцепилите се племена и да ги накажат за тяхната непокорност. Ударът бил толкова неочакван, че франките не могли да противодействуват. Както се вижда от приведените примери, изборът на българските ханове да използуват в дипломацията си заплахата не било просто блъф, а се основавало на реалната преценка на моментното съотношение на силите. Това била една от най-важните предпоставки езическа България успешно да отстоява интересите си във външната политика.

Включването на България в кръга на християнските държави представлява в много отношения повратен момент в развитието на нейната дипломация. Новата религия спомогнала България да излезе от нежеланата изолация, в която се намирала. Верските различия дълго време били сериозно препятствие за водене на нормална дипломатическа дейност и представлявали един от факторите за създаване на нетърпимост и конфликти между партньорите. Християнският морал поставил въпроса, дали е допустимо да се приложи насилие или заплаха в отношенията с другите страни. Прави впечатление, че в посланието на патриарх Фотий до княз Борис, изпратено непосредствено след покръстването, главата на византийската църква съветва българския владетел да проявява сдържаност и разум в отношенията си със своите противници. Особено важно е според Фотий християнският владетел да не се поддава на своя гняв, който е «сляпа страст» и «самоволно изстъпление и отчуждаване на човека от собствения му разум». Освен това патриархът се мъчи да внуши на княз Борис, че словото често пъти притежава не по-малка действена сила от оръжието. По този повод той отбелязва: «Много пъти словото е отстъпвало пред копието. Обаче често силата на словото е притъпявала остротата на войната и е спирала напора на голяма войска. Следователно силата, съединена със словото, е двоен победен паметник».

От запазените отговори на папа Николай I до запитванията на българите също се вижда, че проблемите, как християнска България трябва да изгражда отношенията си със своите съседи и дали е допустимо да си служи с насилие, са вълнували княз Борис. Показателен в това отношение е 81–ви отговор, в който между другото четем: «Вие ни запитвате — ако сключите мир с народ, който е християнски, като се даде от двете страни клетва и след това ония поискат да скъсат договора и се вдигнат против вас, дали смело да се отправите против тях, или трябва да извършите нещо друго».

Погледнато в чисто теоретичен план, покръстването на българите означавало символично включване на българския владетел в кръга на християнското семейство на народите и превръщането му в духовен син на византийския император. А оттук произтичало и убеждението, че общата вяра на българи и византийци ще премахне всички поводи за конфликти между тях и в техните по-нататъшни взаимоотношения насилието няма да има място. Интересен пример за това убеждение е един пасаж от «Тактиката» на Лъв VI, където се казва: «Но понеже българите възприеха мира в Христа и в негово име приеха една и съща вяра с ромеите, след стълкновение поради нарушаване на клетвата ние не мислим да се въоръжаваме против тях». По-надолу авторът заключава, че той смята за ненужно да описва бойния строй на българите, понеже «те са наши братя поради еднаквата вяра и обещават да слушат нашите съвети». Същото нещо по-късно се помъчил да внуши на цар Симеон в едно свое писмо и византийският патриарх Николай Мистик. През август 913 г. той пише: «Било е време, когато ромеи и българи не са живеели в съгласие, когато с оръжие са се нападали помежду си, тъй като ги е разделяла преградата на враждата, издигната от нечестието, което е господствувало над нас». Според патриарха това време, когато българите са били езичници, вече е отминало и сега съвсем редно е «разединението да се замени с любов, единението с взаимно общуване». От казаното дотук става ясно, че християнизацията на България несъмнено разширила кръга от аргументи в дипломатическия диалог, създала по-различни условия за воденето на преговори. Българските дипломати полагали усилия да обосноват една или друга постъпка с различни морално-религиозни и правни норми, търсели подкрепа за своите претенции в исторически, етнически, логически и други доводи. Всичко това обаче в крайна сметка не довело до изключване на военната сила като действен фактор в защита на една или друга позиция. Твърде показателна в това отношение е политиката на цар Симеон. Ние сме свидетели как след «дълбокия мир» между България и Византия по времето на княз Борис, когато се създало измамното впечатление, че проблемите между двете страни няма да се решават от позиция на силата, цар Симеон възприел една твърда позиция спрямо своя южен съсед и нееднократно поставял своите искания в ултимативен вид.

Още по време на първата българо-византийска война (894–896), след като отстранил опасността от страна на маджарите, цар Симеон отправил остро писмо до византийския дипломат Лъв Хиросфакт, който бил натоварен да преговаря за сключването на мир с България. Според продължителя на Теофан писмото съдържало следните думи: «Не ще сключа мир, ако предварително не получа всички пленници». Има всички основания да допуснем, че категоричният тон на поставеното условие е бил продиктуван най-вече от факта, че военното надмощие преминало на страната на българите. Цар Симеон дал недвусмислено да се разбере, че отказът на неговото искане неизбежно ще доведе до продължаване на военния конфликт. Ето защо византийците твърде бързо склонили да предадат задържаните пленници на специалния български пратеник в Цариград кавхан Теодор.

Историята на българо-византийския конфликт след битката при Ахелой през 917 г. показва, че цар Симеон не се отказал от практиката да съобразява дипломатическите си искания към Византия преди всичко с конкретното отношение на военните сили. Особено показателно е поведението му през 921 г., когато българите нанесли в непосредствена близост до Цариград голямо поражение на византийците и се готвели за поход срещу града. От запазената кореспонденция на патриарх Николай Мистик става ясно, че точно в този момент Симеон изпращал писмо, в което обещавал да преговаря за мир, но при условие император Роман Лакапин да напусне престола. По повод на това искане, зад което очевидно стояла пълната увереност на Симеон във военното му превъзходство над Византия, патриархът умолително писал: «Не казвай, нека остави царството онзи, който се е възкачил на царския престол, понеже това е невъзможно. Недей писа управителите на ромейското царство и народът да те признаят за император и господар, защото това не може да стане и никой няма да се съгласи даже да изслуша подобна реч».

Усилията на цар Симеон да вземе връх над своя дипломатически партньор посредством демонстрация на военна сила проличават съвсем ясно и през 923 г., когато той лично преговарял с византийския император Роман Лакапин пред стените на Цариград. Преди всичко правят впечатление действията му непосредствено преди срещата. Във византийските хроники се разказва, че в навечерието на преговорите цар Симеон изпратил хора, които опожарили един храм и неговата околност в непосредствена близост до византийската столица. Не е трудно да се предположи, че българският владетел се е решил на тези не особено «християнски» действия, преди всичко за да внуши страх у противника и покаже, че това, което му се откаже в преговорите, може да го постигне и със сила. Воден от същите съображения, той се погрижил неговото пристигане на мястото на преговорите да бъде колкото се може по-внушително и да произведе нужното впечатление у партньора. В деня на преговорите царят пристигнал с безчислена свита, разделена на много отряди, едни от които били със златни щитове и копия, други със сребърни щитове и копия, трети — украсени с всякакъв вид оръжие и всички облечени в желязо. Очевидно тази демонстрация на сила трябвало да покаже, че Симеон не отстъпва по блясък и могъщество на самия император. Всичко това накарало Роман Лакапин да приеме твърде почтително българския владетел и надълго и нашироко да разговаря с него за бъдещия мир.

Несъмнената връзка между характера на дипломатическите искания и моментното съотношение на военните сили проличава и в последните години от управлението на цар Симеон. След като замисленият съюз с арабите не се осъществил и станало ясно, че покоряването на Цариград е почти неизпълнима задача, той станал много по-скромен в своите претенции спрямо Византия. От едно писмо на Роман Лакапин става ясно, че цар Симеон се отказал от намерението да оспорва трона на императора, а настоявал единствено да запази част от завоюваните градове и земи. Тази умереност, несвойствена до този момент на дипломацията му, едва ли може да има друго обяснение освен настъпилата промяна в съотношението на силите и преди всичко почувстваното изтощение от многобройните военни стълкновения. Промяната е добре уловена от самите византийци, които, ако допреди няколко години са били готови да отстъпят на българския цар и градове, и материални ценности, само и само да не претендира за престола в Цариград, то сега, както пише Роман Лакапин, те не са склонни да дадат «нито една педя земя, нито крепост, нито пък друго пространство...». Императорът бил единствено съгласен да възстанови на предишните условия мира между България и Византия, сключен по времето на Лъв VI. Това бил крайният резултат от проявения максимализъм в дипломацията на цар Симеон, който твърде много разчитал на военното си превъзходство и не възприел тактиката да налага на Византия по-умерени, но постоянни отстъпки.

От предимствата, които давала позицията на по-силния, се възползвали и други български владетели. Интересна в това отношение е първата проява във външната политика на цар Иван Асен II, който е оставил името си в нашата история преди всичко със своята гъвкава дипломатическа дейност. През 1218 г. войските на унгарския крал Андрей, след като претърпели неуспех в организирания кръстоносен поход, потеглили обратно към Унгария и през земите на Латинската империя достигнали до границата на България. Безславният завършек на военното начинание било удобен повод на току-що възкачилия се на престола Иван Асен II, за да упражни натиск върху унгарския крал и да сключи изгодно за България споразумение. Съвременникът на събитията, сплитският архидякон Тома, в своята хроника отбелязва следното: «След като пребродил гръцките земи, крал Андрей пристигнал в България, където българският цар Асен го задържал и не му позволил да замине, докато не му обещал с пълна сигурност, че ще му даде дъщеря си за жена. Така крал Андрей завършил своя поход към Ерусалим и се завърнал в кралството си». Това кратко известие навежда на мисълта, че искането на българския цар е било поставено от позиция на силата пред унгарската страна. По всичко изглежда, че кралят изпаднал в положението на заложник, пред когото не е съществувала друга алтернатива, освен да приеме отправеното предложение. Така налагайки волята си, Иван Асен II успял под формата на зестра от своята бъдеща съпруга да получи Белградската и Браничевската област, към които Унгария имала отдавнашни аспирации.

От съотношението на военните сили се ръководел неведнъж в своята дипломация и цар Михаил III Шишман. Йоан Кантакузин известява, че през 1324 г. българите нахлули в пределите на византийска Тракия и след 12 дни достигнали до градовете Вира и Траянопол, без да срещнат особена съпротива. Така Михаил III Шишман завладял стратегическата инициатива, което било важно предимство при едни бъдещи дипломатически преговори. В същото време византийският император Андроник III се намирал в Димотика със значително по-малко войска. Съзнавайки, че не е в състояние да спре противника, императорът отправил предложение към Михаил III Шишман в единоборство да решат спора помежду си. Българският владетел отговорил с метафоричното изречение, че е безумен онзи ковач, който вади нажеженото желязо с ръце, след като има клещи за тази цел. По-нататък добавил, че би станал за смях, ако се подхвърля сам на опасност, след като притежава голяма и добра войска. Тези думи всъщност отразявали схващането му, че там, където военната сила е очевидно на страната на единия, не е нужно да се рискува и търси друг начин за решаването на споровете. Избраната от българския цар позиция в преговорите отговаряла на моментното съотношение на силите и в крайна сметка довела до благоприятни за България резултати. Михаил III Шишман сключил изгоден мирен договор, оженил се за сестрата на Андроник III и задържал в свои ръце голяма част от крепостите в Югоизточна Тракия.

Идеята за военната сила като средство за дипломатически натиск развил и цар Иван Александър непосредствено преди известната битка при Русокастро. В започналите преговори за съдбата на приморските тракийски градове дълго време българският цар и византийският император, използувайки доводи от различно естество, се мъчели да докажат, че справедливостта е на тяхна страна. Андроник III, осъзнавайки слабостта си, упорито отстоявал пропагандираното от християнската църква схващане, че «мирът е за предпочитане пред всяка война». Той не пропускал да припомни за общата вяра на българи и византийци, която трябвало да ги възпре от взаимно избиване. От своя страна цар Иван Александър в едно от разменените дипломатически послания писал, че «говорещият за власт невинаги е нужно да търси доказателства и убедителни думи», но «може с оръжие и по-твърда ръка да отстоява правото». Както се вижда, той без заобикалки внушавал на византийците, че който е по-силен, може да потърси и други начини за разрешаване на спора. По-нататъшният развой на събитията напълно потвърдил неговите думи. След безплодни преговори се завързало сражение, завършило с пълно поражение за Византия. Победата дала възможност на цар Иван Александър, без да се впуска в излишно дипломатическо красноречие, да наложи своята воля и си върне редица крепости в Тракия.

Десет години по-късно той отново се опитал да приложи заплаха в дипломацията си спрямо Византия. През 1341 г. в Цариград пребивавал като политически емигрант един от синовете на Михаил III Шишман, който претендирал за българския престол. Беглецът на име Шишман бил добре приет от византийските управници, които се надявали, че могат да го използуват при благоприятен случай срещу България. В края на юли същата година Иван Александър проводил пратеничество до столицата на империята с молба да му бъде предаден синът на бившия цар. Според разказа на Кантакузин пратеникът ултимативно поискал от регентите на малолетния император Йоан V «или да му предадат Шишман, за да бъде наказан със смърт, или да се подготвят за война, тъй като не му е възможно да бъде приятел и съюзник на ромеите при положение, че те държат при себе си най-враждебно настроения към него човек». Иван Александър вероятно намеквал, че византийците нарушавали договора, сключен след битката при Русокастро, в който имало клауза за предаване на политическите бегълци. Заплашителният тон на дипломатическото послание хвърлил в тревога регентите, които незабавно свикали сената, за да намерят изход от създалото се положение. За да бъдат сплашени още по-силно византийците, българските пратеници се явили в сената, носейки със себе си клетвите на договора от 1332 г. Те предупредили, че ако не им бъде предаден беглецът, регентите могат да си задържат клетвите. На практика това означавало, че цар Иван Александър скъсвал договора и вместо преговори щял да потърси други пътища за разрешаване на конфликта. В сената се развили бурни дебати, в които дейно участие взел Йоан Кантакузин. Той се мъчил да убеди българските пратеници, че Шишман не е дошъл в Цариград като претендент за българския престол, а като най-обикновен човек, който иска да смени местожителството си. Освен това Кантакузин се опитал да сплаши на свой ред Иван Александър, като отправил предупреждение, че империята може да изпрати срещу България ордите на смирненския емир Умур. Този развой на събитията не бил очакван от българските пратеници, които нямали указания как да действуват, ако им бъде отказано да получат беглеца. Те помолили за 30–дневна отсрочка за окончателен отговор и заминали за България.

Тъй като ултиматумът очевидно не постигнал желаните резултати, цар Иван Александър решил да изпълни заканите си, като се надявал, че посредством демонстрация на военна сила ще направи византийците по-отстъпчиви. След като изтекъл 30–дневният срок, без да подновява преговорите, войската му се насочила към българо-византийската граница и се установила край град Сливен. Ако се съди от по-нататъшния разказ на Йоан Кантакузин, маневрата на българския владетел не дала желания резултат. Той се убедил, че заплахата за подготовка на война не стреснала особено византийците, които на свой ред разполагали със силен коз в лицето на турските наемници. Поради това цар Иван Александър възстановил предишния договор и се завърнал в Търново, без да получи своя политически противник. Решението му било признание за дипломатическото му поражение, но то се основавало върху трезвата преценка, че едва ли си струва за една личност да се започне цяла война и да се дават излишни жертви.

Приведените дотук примери според нас красноречиво сочат, че ходовете на българската средновековна дипломация не би трябвало да се разглеждат изолирано от моментното състояние на страната, а така също и от силата на нейните външнополитически партньори. По всичко изглежда, че заплахата за употреба на сила или демонстрацията на военна мощ по време на дипломатическите преговори са довеждали до значителни резултати, особено ако съперникът се е намирал в криза или част от неговите военни сили са били ангажирани на друг фронт. Свидетели сме също така, че в отделни случаи отправените в ултимативен вид искания не са били съобразени с реалното съотношение на силите, а по-скоро са били дипломатическа маневра, целяща да сплаши противника и внесе колебание в действията му. Няма съмнение, че успехът на подобен подход в дипломацията до голяма степен е зависел от реалната преценка на конкретните обстоятелства. Бихме добавили също, че в епоха, когато са липсвали международноправни норми и сигурни гаранции за спазване на мира между отделните държави, наивно е да мислим, че и най-блестящите прояви на дипломатическото поле от страна на българските владетели са могли изцяло да компенсират претърпяното поражение на бойното поле или да прикрият военната слабост на страната. Ето защо, ако се вникне по-дълбоко в онези моменти от нашата история, които обикновено се сочат като връх в проявите на средновековната ни дипломация, ще се установи, че с малки изключения зад изгодните за България споразумения и договори стои винаги една доказана военна стабилност и превъзходство над партньора. Същевременно не би трябвало да ни учудват и отделни постъпки на някои български владетели, станали непопулярни в нашата история главно поради дипломатическите си поражения. Очевидно е, че зад тези поражения не се крие единствено проява на дипломатическо неумение, но често пъти и обективна невъзможност да се постигне нещо по-добро поради моментното военно състояние на България.

Българската народност през XV–XVII в.

Лишени в края на XIV столетие от самостоятелна държава, а впоследствие и от независима църква, българите съумяват да запазят векове наред съзнанието си за народностна принадлежност и териториална общност. Те не забравят нито етнонима българин, нито името на тази своя благодатна и изстрадала земя, открай време наричана България. В своето «Описание на царство България» от 1640 г., близо 250 години след падането й под чужда власт, чипровчанинът Петър Богдан Бакшев например я описва така: «България сега се нарича всичко онова, което по-рано се наричало Горна Мизия и част от Долна Мизия, цяла Тракия, въпреки че сега около Галиполското море се говори гръцки език, и по-голямата част от Македония и цяла Морава до Охрид и до границите на Албания и на Гърция и на Сърбия, а към изток се простира до Черно море; от север пък Дунав я дели от Влашко и Молдова...».

Кръстосал я надлъж и шир, именитият българин се чувствува същевременно задължен да сподели с читателите възторжените си впечатления от нея, както и скръбта си, че страната му не е свободна. «Това царство България — пише по-нататък той — е прекрасно и е украсено с ширни поля, високи планини, хълмове, приятни гори и дъбрави, напоено от различни реки и води. В това царство има обилие от всякакъв род житни храни, вина, овце, биволи, крави и волове, добри коне, злато, сребро, мед, стомана, желязо и олово, има риба, която се лови от Дунава и от другите реки; произвежда различни плодове освен «морските плодове», треви за добитъка, всякакви цветя; изобщо мога да кажа, че ако това царство би имало един господар, християнин и добър, то не би отстъпило на много царства в Европа.»

В стремежа си да подхрани оптимизма и да повдигне самочувствието на сънародниците си пред тях самите и пред света, в този случай Петър Богдан изтъква предимно природните богатства на българската земя и спестява много от тъмните краски на българското ежедневие през XVII в. Той не се разпростира и върху причините, поради които преди две и половина столетия това царство, което «не би отстъпило на много царства в Европа», отстъпило пред напора на османските турци. Кратко, но точно една от най-съществените измежду тези причини е посочена още през 1572 г. от анонимен автор — член на посланичеството на Хабсбургската империя пред Високата порта. На път през българските земи той отбелязва в дневника си: «В тази страна е имало из тукашните места преди време един борчески народ, който е бил изтощен от собствени междуособни войни».

Чуждото владичество поставя българската народност пред сериозни изпитания и се отразява неблагоприятно върху нейното развитие. Несъмнено положението й било сходно с това на всеки един загубил независимостта си народ и особено със съдбата на останалите балкански народи под османска власт. Същевременно ред обстоятелства допълнително утежняват битието на българина през тези вековете. Българските земи били измежду най-рано завладените и най-дълго останалите в границите на Османската империя. Те се намирали в непосредствена близост до главните центрове на чуждата власт и разполагали с относително най-малко възможности за излаз и контакти с външния свят. В сравнение с Унгария например били много по-осезателно засегнати от тюркската колонизация. Установеният религиозен статут на балканските народи също поставя българския в по-неизгодна позиция в сравнение пък с гърци и сърби, тъй като след ликвидирането още през XV в. на българската Търновска патриаршия българите християни се оказват подчинени на три различни църковни институции: по-голямата част — на Цариградската гръцка патриаршия, останалите — на Охридската архиепископия и Ипекската сръбска патриаршия.

Пораженията, които претърпяла българската народност при тези обстоятелства, са от най-различен характер, но като цяло се отразяват в две основни насоки. На първо място чувствително се подронва нейният числен потенциал. Макар през цялото време да запазват подчертания си количествен превес в българските земи, броят на българите намалява, остава задълго в застой или поне невинаги нараства с тези дори минимални темпове, характерни за населението от останалия европейски свят през периода на Късното средновековие и новото време. Освен на честите епидемии това се дължало и на породените от различни причини периодични изселвания на българи извън границите на страната, на асимилацията на части от българското население, а в процеса на самото завоевание и при потушаване на бунтове и въстания — и на физическо унищожение. Впрочем явлението е общо за всички християнски народи в Османската империя. По този повод в резултат на лични впечатления англичанинът Хенри Блаунт отбелязва през 1634 г. в дневника си: «Сега в цяла Турция броят на християните забележително се снижава, защото освен кръвопролитието по време на завладяването те биват намалявани и по други начини», след което привежда много примери за някои от тези «други начини».

На второ място, но не и второстепенна по значимост е и една друга промяна, засегнала българската народност през разглеждания период. Независимо от разпространението на редица ереси от рода на богомилството и павликянството османското настъпление на Балканите заварва българското население хомогенно по отношение на религиозната му принадлежност. Възприето през 864 г. с посредничеството на Византия, християнството в неговата източноправославна форма векове наред е официална религия в България и съдействува за формирането и утвърждаването на българската народност. Наред с другите си последици установяването на османската власт, в българските земи обаче довежда след време до нарушаване на хомогенния дотогава с оглед на религиозната му принадлежност състав на българското население. Наистина, макар господствуваща официална религия в османската държава да бил ислямът, преобладаващата част от българите продължавали да бъдат източноправославни по вероизповедание, каквото и да им коствувало това. По този повод чужди пътешественици и дипломати нееднократно изтъквали религиозната общност на българите с другите православни народи. Конрад Якоб Хилтебранд например като член на шведското посолство през 1657–1658 г. посочва за населението на хасковските и пловдивските села: «Жителите на тези села са християни, българи, от същата вяра са като власите, молдовците, русите, сърбите». Но нито през XV и XVI в., а още по-малко през XVII в. тази констатация можела вече да се отнесе към всички българи без изключение. В условията на религиозна дискриминация спрямо друговерците къде по собствена воля, къде насила някои от тях приели исляма и станали мохамедани. Наред с конфесионалната група на източноправославните по вероизповедание българи, която, както вече беше посочено, запазила значителен превес, се формирала и групата на българите мохамедани. Така възниква проблемът за двете вери, разединили един народ.

Тези основни насоки на отрицателно въздействие върху състоянието и развитието на българската народност — за уронването на числения й потенциал и за нарушаването на вътрешната й хомогенност, съжителствуват паралелно през целия период на османското владичество. В съответствие с конкретните исторически обстоятелства обаче през различно време те се проявяват и с различна степен на интензивност в отделните райони от българските земи.

В порядъка на хронологическа последователност събитията през периода на чуждото проникване и експанзия на Балканите изтъкват на преден план като обичайно явление отвличанията, заробването и физическото унищожение на българи. По думите на византийския хронист Йоан Кантакузин между пострадалите преобладавали «хора селяни, жени и пеленачета, които ежедневно били убивани или отвеждани в робство». Някои от тях впоследствие оплаквали участта си на различни робски пазари, като този на о-в Крит, където през 80–те години на XIV в. според съхранили се за това документи били разпродадени като роби «робинята Теодора, по произход българка, от мястото, наречено Търново», българката Мария от Прилеп, Ирина от Мелник, българите Георги, Димитър, Стана и много други. Разпространена практика особено през втората половина на XV в. била депортацията на големи групи население от българските и съседните им земи и заселването им около османската столица или по други места. Според сведенията на византийския хронист Дука такава съдба сполетяла например по волята на султан Мурад II 4000 с измама пленени при обсадата на една крепост мъже и жени.

Трудно могат да бъдат изчислени с особена точност загубите за българската народност от физическото унищожение, отвличане и заробване през периода на османското завоевание. Всички налични сведения обаче недвусмислено говорят, че те са от порядъка на стотици хиляди. Впрочем същите методи османските власти прилагат и по-късно като усмирителна мярка по време на бунтове и въстания. Така от една релация на католическия архиепископ. Стефан Кнежевич от 1688 г. става ясно, че след Чипровското въстание османските власти нареждат всички заловени мъже «както старите, така и младите, да бъдат избити освен момчетата до шестгодишна възраст, които да бъдат заробени заедно с младите жени, а старите също да бъдат убити».

Очевидно при тези и други подобни обстоятелства единствен изход за немалък брой от българското население била емиграцията извън границите на османската държава. Най-ранните сведения за изселвания на българи предимно по посока към Трансилвания и Влашко са още от края на XIV в. «През годината 1392 дойдоха българите на това място, което се нарича Булгарсек» — съобщава една трансилванска хроника. В резултат от непрекъснат приток на българи на север от р. Дунав и, през следващия XV в. в гр. Брашов се обособяват българска махала и българска улица, а българи се заселват и в други близки до него селища. Влашко дава убежище на 12 000 българи скоро след битката при Варна през 1444 г., в която намира гибелта си полско-унгарският крал Владислав III Ягело, станал известен и като Владислав Варненчик. След Търновското въстание през 1598 г. и похода на Михаил Храбри на юг от Дунав по някои сведения 60 000 българи, опасявайки се не без основание от жестоки репресии, последвали влашкия воевода в страната му. Трите български въстания от втората половина на XVII в. — Търновското, Чипровското и Карпошовото, освен с многобройни жертви приключват и с ново масово изселване на хиляди българи в Унгария, Австрия, Трансилвания и Влашко, някои от които формирали цели български колонии от заселници. Твърде интензивна е българската емиграция вече през втората половина на XVIII и през XIX в., когато българските земи нееднократно стават арена на двуборството между Русия и Османска Турция.

Количествените измерения на всички тези български миграции, особено за по-ранните векове османско владичество, също е невъзможно да бъдат достатъчно точно установени, още повече че посочените по-горе данни нито са единствените, нито достатъчно изчерпателни. От друга страна, някои от изселилите се след време се завръщат по родните си места. Така или иначе изселванията несъмнено нанасят щети на българската народност, доколкото не всички измежду бежанците и тесните потомци, попаднали в друга етническа среда, съумяват с течение на времето да се спасят от асимилация на местна почва. Важно е също така да се подчертае, че миграциите на българи не могат да се преценяват само и единствено с количествени показатели. По този начин България се лишава и от много от най-видните си културни дейци и духовни водачи. Такива са например Константин Костенечки и Григорий Цамблак, които продължили да се изявяват и извън България като изтъкнати писатели и общественици — единият в Сърбия, а другият — в Молдова, Сърбия и след това в Киев.

Всички слоеве на българското общество, а и на останалите народи под османска власт в една или друга степен били засегнати и от процеса на ислямизация. Той бил стимулиран от неравноправното положение на друговерците в османската държава, от дискриминацията спрямо тях във всички сфери на обществения живот. По време на самото завоевание помюсюлманчванията като правило имат подчертано насилствен характер, означават избор между живот и смърт, най-често са предшествувани от заробване и пленничество и обикновено са свързани с окончателното откъсване на мъже, жени и деца от родната им среда и от българската народност като цяло. На ислямизацията като средство да запази позициите си се поддава по това време част от бившата българска аристокрация. За разлика от загиналите «за народ и вяра» в защита на българските градове и крепости и потърсилите убежище в съседни страни с надеждата за възстановяване на българската държава посредством силни антиосмански коалиции редица нейни представители предпочитат компромиса с укрепилата се на Балканите нова политическа сила — османците. Характерен пример в това отношение представлява съдбата на последните Шишмановци — издънки на търновската царска династия. Така единият от синовете на Иван Шишман — Фружин, търси убежище в Унгария и посвещава целия си живот на борбата за възстановяване на българската държава. По-големият му брат Александър приема исляма заедно с името Искендер и като преминал на османска служба санджакбей, намира през 1418 г. гибелта си далече от българските земи в опит да потуши въстание на малоазийски селяни.

Относително рано започва и през целия период на османското владичество доста интензивно протича ислямизационният процес сред българското градско население. Тук, в градовете, особено в тези, натоварени с административни функции, той е улеснен от наличието на османски административен и военен апарат, а така също и от редица мюсюлмански религиозни институции. Поддават му се както по-имотните градски слоеве — търговци и занаятчии, така и градската беднота. Първите се стремят да запазят и разширят възможностите си за стопанска дейност и да си обезпечат повече сигурност в условията на религиозна дискриминация. Нерядко към тази стъпка ги подтикват и преки прояви на фанатизъм и насилие, за което свидетелствуват животът и мъченичеството дори само на двама такива обикновени занаятчии от София през XVI в., канонизирани впоследствие от християнската църква като мъченици с имената Георги Нови Софийски и Николай Софийски. Най-бедните и неимущи градски жители пък търсят от своя страна в прехода към исляма изход от мизерията и недоимъка, надявайки се като компенсация за помюсюлманчването на парична или друга материална помощ, а и на известна социална прекатегоризация в обществото, чието възможно най-ниско стъпало заемат.

Във всеки случай независимо от нееднаквите темпове на ислямизация в различните градове данните за броя на новопомохамеданчените «синове на Абдуллах» и «синове на Абидин» измежду гражданите мюсюлмани наред със сведенията за промените в броя и съотношението на отделните конфесионални групи в градовете в края на XV и през XVI в. не оставят съмнение относно произхода на голяма част от градското мюсюлманско население в българските земи, а и на Балканите въобще. Ето и само някои от тези данни, извлечени от османотурски регистри от XV и XVI в. Откъм 1480 г. до началото на XVI в., т. е. за около 20–25 години, мюсюлманските домакинства във Велико Търново, бившата столица на Шишманова България, нарастват с 99 домакинства. Цели 76 от тях са на новоприели исляма «синове на Абдуллах». Помохамеданчен местен българин или довлечен от бойните полета военнопленник е всеки четвърти гражданин мюсюлманин на гр. Силистра по данни от османски регистър от 1569 г., където са зарегистрирани 222 «синове на Абдуллах» и 44 освободени военнопленници роби. Пак така във всички съхранили се османски регистри от XV и XVI в. само първото поколение помохамеданчени люде съставляват от 1/4 до 1/3 от мюсюлманите в няколко десетки градове на Македония.

Същевременно през XVI и особено през следващия XVII в. ислямизационният процес засяга по-чувствително вече не само градското, но и българското селско население, останало дотогава в по-голяма степен настрана от него и от главните центрове за проникване и налагане на исляма. Последиците са най-силно изразени в Североизточна България, Родопите и Югозападните български земи. Показателни са например случаите със с. Якоруда (днес град), едно от най-големите на времето си села с българско население, чиито християнски домакинства в интервала 1643–1650 г. намаляват от 493 на 373, т. е. със 120, с. Тича (Читак дербент), чиито 282 през 1622 г. български християнски домакинства за две години остават 132, а като допълнение към това още 50 забягват, където им видят очите. Подобно е положението в интервала 1620–1670 г. в селата Ковачевец, Конак, Опака, Паламарца, Търновца, Пролаз, Садина и др., Търговищко, Завет (днес град), Кривня, Дряновец и Осенец, Разградско и т. н. Уязвими се оказват и привържениците на някои религиозни секти от рода на павликяните, които най-често именно през XVII в. правят своя избор в полза на исляма или католичеството, но не и на източното православие.

От изворите са известни множество случаи на единични, групови и масови помохамеданчвания, на доброволен или изтръгнат с насилие преход към исляма. Поне до първите десетилетия на XVIII в. от населението в българските земи редовно през всеки няколко години се събира т. нар. кръвен данък, известен още с името «девширме». За него свидетелствуват венециански, австрийски, немски, английски, френски и други пътешественици и дипломати — съвременници на описваните събития. Един от тях — венецианецът Марк Антонио Барбаро, пише през 1573 г. за «синовете на християните», събирани за еничари: «...откъсват ги със сила и нечувани жестокости от ръцете на техните майки и бащи и докарали ги в Константинопол, обръщат ги в своята мохамеданска религия..., а когато не могат да ги убедят да направят това, използуват тогава тиранично сила срещу тяхното желание да останат християни...». Три години по-късно сънародникът му Антонио Тиеполо споделя: «Този данък е пареща болка за бащите, които губят децата си, но полезен за султана, който го налага, защото така може да направи толкова турци, колкото и когато си поиска».

Страхът, че ще загубят децата си, е само една от причините, подтикнала немалък брой християни да приемат по собствено желание исляма. Ето какво отбелязва по този повод през 1634 г. споменатият вече по-горе англичанин Хенри Блаунт: «Най-сетне, като виждат, че са бедни, жалки, смазани, опозорени, лишени от децата си, подложени на наглостта на всеки мошеник, те започват да премислят и предпочитат настоящия свят пред отвъдния, който почти не разбират. Това кара хиляди да се обърнат към мохамеданството...». Като мотив за доброволен преход в лоното на исляма нееднократно се среща и женитбата с мюсюлманин или мюсюлманка. Вековното съжителство на християни и мюсюлмани несъмнено създавало условия за възникване и на подобни ситуации.

Българската история познава и масова насилствена ислямизация на жителите на цели села и райони. Подобни прояви зачестяват по време на продължителните войни, които османската държава води с европейските християнски държави. Тогава именно подвластното българско и друго немюсюлманско население става своего рода отдушник за претърпелите неуспех на бойното поле османски войски. Жертва на брутално насилие в такава ситуация се оказват например през XVII в. българите от Чепинското корито, чиято съдба е описана в летописния разказ на един от свидетелите на тези събития — поп Методи Драгинов от с. Корова, Пазарджишко.

Ислямизацията на част от българското население под османска власт се използува по-нататък като мост и за неговото асимилиране. За това немалко способствува наличието в някои райони от българските земи на колонизирано тюркско население от Мала Азия. Най-много на брой измежду колонистите били т. нар. номади юруци, изчислявани на няколко десетки хиляди мъже за целия Балкански полуостров. В продължение на векове те попълвали своите редици с военнопленници от всевъзможен произход и с помюсюлманчени люде измежду местното заварено население. По този повод известният османски сановник от XVII в. Евлия Челеби изтъква, че «читаците-юруци», както ги нарича той, се били «смесили с българските и гръцките неверници». Поради това говорели «на един отделен език с особен изговор», а и открай време проявявали слабост към забранените за правоверните мюсюлмани спиртни напитки. По този и други пътища част от помохамеданченото българско и друго немюсюлманско население се влива във формиращата се турска народност. Тази констатация се отнася най-вече за приелите исляма и преминали на османска служба християни-спахии от периода на завоеванието, за момчетата и младежите, откъснати от българската народност посредством кръвния данък, за повечето от поединично помохамеданчилите се българи в градовете. При всички тези категории население ислямизацията като правило е последвана след време и от асимилация, т. е. от потурчване.

Особено важна роля в това отношение играе етническата натовареност на религиозното съзнание през Средновековието, погрешното схващане за идентичност на религиозна и народностна принадлежност. Според него ислямът е «турска вяра» и изповядващите го са «турци», а християнството — «българска вяра», и съответно привържениците му — «българи». Разрушило толкова стари стереотипи, жадуващо просвета, църковна самостоятелност и национално освобождение, българското възрожденско общество пренася от Средновековието и не съумява да превъзмогне една от най-жилавите средновековни догми — за идентичност на религиозна и народностна принадлежност. Този факт дава своето отражение върху развитието на българската възрожденска нация и има траен рефлекс в някои отживели времето си погрешни представи дори до наши дни.

Все пак много от помохамеданчените не скъсват връзките си с българската народност. Приелите исляма българи, които векове наред не забравят българския си език и не престават да съблюдават много от старите си български обичаи и традиции, които помнят и поддържат връзките си със своите родственици и съселяни християни независимо от строгите забрани и стремежа за насаждане на турския език между тях, навлизат в периода на Възраждането като конфесионална група на българската народност. За това свидетелствуват редица данни, писмено изложени в началото на XVIII в. пред религиозния глава (шейхулисляма) Абдуррахим ефенди: че макар и вече мюсюлмани, мнозина продължавали «да тропат хоро и да следват неверническите обичаи заедно със съселяните си неверници». А когато им бивало забранявано това, отговаряли: «Ние така сме видели от дедите и бащите си и пак така ще правим». Аналогична е реакцията им при забраната да говорят родния си език. «Това е езикът на нашите деди, за нас е позволено» — бил отговорът. Неслучайно в историческата книжнина се изтъква, че и през вековете чуждо владичество българският език «продължава да бъде едно от основните спояващи звена на духовната цялост на българската народност, на нейното самосъзнание и самочувствие».

Едни от главните средища за поддържане на будно народностно чувство, на българската книжовност и писмена традиция през този период са манастирите. Независимо от разрухата, която преживяват християнските обители в периода на нашествието, впоследствие с усилията и средствата на населението и на негови изтъкнати представители много от тях са възстановени и продължават да функционират. Най-рано, още през втората половина на XV в., се съвземат манастирите Драгалевски и Кремиковски около София, възобновява дейността си прочутият Рилски манастир, както и редица манастири във и около Скопие, Битоля, Охрид, Прилеп, Кратово. Пак по това време са обновени Етрополският манастир, Килифаревският манастир в близост до Търново, Бачковският манастир в Родопите и др. Вече през XVI столетие са върнати към живот благодарение на материалната и на моралната подкрепа на населението от околните градове и села Роженският манастир близо до Мелник, Куриловският манастир недалече от София, Елешнишкият манастир, няколко християнски обители в близост до Враца, между които Черепишкият манастир, още два манастира около старата българска столица — Преображенският и Плаковският. На границата със следващото XVII столетие възниква Троянският манастир. Въобще точният брой на действуващите по това време български манастири е трудно установим, а и търпи промени, но е от порядъка на 120–150. Сред всички тях с особената си значимост се открояват Рилският и двата атонски манастира «Зограф» и «Хилендар».

Хиляди поклонници от много български градове и села посещават всяка година тези манастири и поддържат трайна връзка с тях. Така Слепченският манастир «Св. Иван Предтеча» в околностите на гр. Битоля посреща българи от около 330 по-близки и по-далечни селища, Етрополският манастир — от около 100 села в Софийско, Ловешко, Врачанско, Плевенско и др. Макар и по данни от XVIII–XIX в., като особено силен притегателен център за населението на около 280 селища предимно от българските земи изпъква Хилендарският манастир на Света гора. Между тях са гр. Стара Загора и 47 старозагорски села, а така също Станимака (Асеновград), Бургас, Видин, Габрово, Елена, Жеравна, Казанлък, Калофер, Копривщица, Котел, Ловеч, Свищов, Сливен и др. Данни от този род биха могли да бъдат приведени още много, но и изнесените дотук свидетелствуват за възможността на манастирите да въздействуват в процеса на трайните си връзки и взаимоотношения с българското население и да поддържат у него съзнанието за народностна принадлежност. Показателно е, че традициите на това общуване и съзнанието за съпринадлежност остават живи и действени дори тогава, когато някои от редовните посетители на манастирите били вече помохамеданчени. Както свидетелствува поменикът на Трескавицкия манастир, някои от българите мохамедани от Прилепския и Тиквешкия край не преустановили изцяло връзките си с него, макар заради религията си да били вече записвани по страниците му като «турци».

Внушителен е броят дори само на оцелелите до наши дни различни ръкописни сборници, съставяни, писани и преписвани в Рилския и останалите по-малки български манастири въпреки неблагоприятните за това условия. Дело на грамотни духовници и светски лица, те утвърждавали църковнославянския и българския говорим език, разпространявали знания за историческото минало на народа, сочели примери за подражание в лицето на светци и от български произход. Именни и безименни граматици и даскали тук, а и в някои от градските и селските църкви обучавали на грамотност своите сънародници и не позволили на българската просвета да умре и заглъхне. Наистина през тези векове училищата били все още само килийни, но от тях излизали все пак грамотни за времето си люде, обучени на четмо и писмо. Паралелно с разширяването на мрежата от килийни училища в българските градове и села през XVII в. се повишава и интересът към книгата. Книги били купувани понякога със съвместните усилия на цели села или занаятчийски еснафи и дарявани със съответно посвещение на църкви и манастири. «Да се знае какво че купи село Протопопинци тази книга от поп Георги за 40 гроша в лето 1698... Нека тази книга се приложи в храма «Успение Богородично» в село Протопопинци» — гласи текстът на едно подобно посвещение.

Впрочем още от 1566 г. във Венеция започва и се разраства дейността на първия български издател на печатни книги Яков Крайков. В тези книги, предимно религиозни по съдържание, неслучайно се отдава нарочна почит на тясно свързани с българската история личности, тачени като светци още от времето на независимата българска държава. Сред тях се откроява името на Св. Константин Философ, «учителя блъгарского», на Климент Охридски, Иван Рилски, на Параскева Търновска, Яким Осоговски, Гавриил Лесновски, Иларион Мъгленски и др. През целия период на османското владичество сред българите остава жива и историческата памет за българските владетели. Поредицата «Поменици на български царе и царици», съхранили се като ръкописи от XVI в., също повдигат самочувствието на българина и му напомнят за славното минало.

Повсеместно е разпространението и неоспоримо влиянието на народния епос, наситен с чутовните подвизи на юначни българи, непреклонили глава пред поробителя. В историческите песни, в юнашкия и хайдушкия епос по поетичен начин са преплетени и съжителствуват действителност и легенда, реалното и желаното, героичното и трагичното. От този именно период водят началото си българските народни песни и за Иван Шишман, и за Крали Марко — освободителя на «три синджира роби», надвил страшния Муса Кеседжия, и за Момчил войвода, и за другите герои и образи от българския епос, дарени от народа ни с безсмъртие. Преклонението пред тях като символ на непримиримост с робската участ, на жаждата за свобода и победа на доброто над злото прави неизменно впечатление и на чужденците, прекосили по един или друг повод българските земи. Немският дипломат Райнхолд Лубенау например, пребивавал тук през 1587 г. разказва: «Всяка крепост си имала собствен деспот, преди да попадне под турска власт. Последният деспот се казвал Марко Кралевич, който така рицарски се бранел, че накрая, когато бил надвит, турците от голяма злоба разрушили крепостите. Българите са съчинили една особена песен за този Марко, която те без прекъсване пеят в чест на този деспот на своите сборища и навсякъде, където стоят или вървят. Твърде жално е да слуша тази песен човек, който я разбира» — добавя накрая той.

Представата за онази среда, в която най-добре се развива, усвоява и достига върховете си устното и песенното народно творчество се свързва обикновено с българското село, с атмосферата на общоселските празници, а така също и с традиционните за него прояви на съвместен труд и взаимопомощ като тлаки и седенки. От своя страна и манастирите, особено по време на чествуване на техните патронни или други големи християнски празници, неизменно привличат българското население от околните и по-далечни села и градове. Създават се условия за пряко общуване помежду им, укрепва се съзнанието за съпринадлежност към една и съща вяра, към един и същ народ. Обикновено тези празници имат малко общо с представата за християнско смирение и аскетизъм. На тях се устройват съвместни трапези, пеят се български народни песни, играят се народни хора като израз на непомръкналото жизнелюбие и сила на народа. Пак тук се разказват и споделят спомени и предания. Сред жанровете, които особено повдигат народностното самочувствие на българина освен историческите, юнашки и хайдушки песни, с подчертано внимание се ползуват и тези за неговото морално превъзходство, чувство за хумор и съобразителност, от рода на разказите за Хитър Петър, който надлъгва Настрадин Ходжа.

Показателно е, че традициите на това общуване по време на общоселски или патронни манастирски празници остават живи и тогава, когато част от жителите на селата или редовните посетители на манастирите били вече приели исляма. Характерен пример в това отношение е съвместното чествуване до най-ново време на Илинден от българите християни и мюсюлмани от тетовските села. На този празник те обикновено се събирали в околностите на Шарските езера и тук заедно правели курбан в чест на св. Илия. Съзнанието за притегателната сила и влиянието на българските обичаи и традиции върху неукрепналите в новата си вяра българомохамедани подтиква нееднократно провинциалните и централни органи на османската власт да ги забраняват. Такъв случай е зарегистриран например в османотурски документ от 1560 г. по повод постъпило оплакване, че християните от Неврокоп имали обичая да лазаруват край черквата си на едно високо място в града, като по такъв начин отклонявали правоверните мюсюлмани от молитвите им.

Въпреки забраните и заплахите обаче българските народни обичаи и традиции надживяват чуждата власт. И никой не се съмнява в заслугите на тези далечни поколения, пренесли до наши дни пъстроцветните шевици и носии, обредните хлябове, преданията и песните, жизнерадостните народни танци, българското слово и българското име. Именно тази устойчивост, сила и значение на обичая за опазване на българската народност в тежките условия на чуждото владичество има предвид и Любен Каравелов. В своите «Записки за България и българите» по този повод той отбелязва: «Като говоря за старите български обичаи, то в това също време аз трябва да забележа и туй, че великата привязаност — привязаността към народната коренна старина — е поддържала и поддържа и до днешния ден българския народ посред страшните негови бедствия и не му е дала да умре».

Будното народностно чувство не позволява на българите нито за миг да се примирят със загубената свобода и независимост. Те не се превръщат в покорна безропотна маса, приела като нещо естествено участта си нито в годините непосредствено след османското нашествие, нито в последвалите векове. Друг е въпросът, че съпротивителните му борби и замисли за освобождение твърде дълго не се увенчават с успех. Упорита е в началото на XV в. съпротивата на последните известни ни представители на българската царска династия — синовете на Иван Срацимир и Иван Шишман Константин и Фружин. Те потърсили и съответно намерили естествен съюзник в лицето на влашкия воевода Мирчо и на унгарския крал Сигизмунд, включвайки се по такъв начин в антиосманската коалиция. Събитията, разиграли се в интервала 1404–1413 г. и 1423–1426 г., обикновено се възприемат в историографията като въстание или поредица от въстания на българите под ръководството на Константин и Фружин срещу разединените от междуособици османски турци. Напоследък обаче се привеждат някои нови аргументи и се изказва предположението, че всъщност става по-скоро дума за последни опити да бъде съхранена с оръжие продължилата все още да съществува докъм 1422 г. българска държава. Започнали по думите на съвременниците със «славни подвизи» и «спечелен триумф», тези опити завършват с неуспех.

Българите обаче продължават да бъдат изпълнени с надежди, готови за бунт и съпротива и да разчитат на външна подкрепа. За това свидетелствуват записките на френския благородник Бертрандон дьо ла Брокиер от 1433 г., който след лични разговори с жителите на София и селата наоколо твърди, че всички те «имат голямо желание да се освободят от робството, стига да намерят някой, който да им помогне». Предоставя им се възможност да го докажат и наистина го правят по време на кръстоносните походи през 1443 и 1444 г., започнали пак с много планове и надежди, но приключили с поражение при Варна. Пък и самите кръстоносни войски с поведението си до голяма степен накарали местното православно население да се отдръпне от тях и оттегли помощта cи. Впрочем не за първи и не за последен път надеждите на българите за освобождение не напълно съвпадали с действителните намерения на техните евентуални освободители.

През целия период на османското владичество широко разпространение като специфична форма на въоръжен отпор придобива хайдутството. То не е ново явление в българското общество, нито пък единствено български феномен. Макар и под различни имена, през разглеждания период е характерно с изявите си и сред останалите балкански народи. В такъв смисъл българските хайдути се родеят с клефтите в Гърция и ускоците в Далмация например. Обичайна изява на антифеодален отпор през Средновековието, през годините на чуждо владичество хайдутството в българските земи придобива и някои нови характеристики. То не дава само израз на недоволството на онеправданото селячество въобще, а е насочено предимно срещу чуждата власт и нейните представители по места. Стихийно по своята природа, при новите обстоятелства според някои автори то нерядко придобива характера на борба, «в която прозират и народоосвободителни тежнения». Това мнение се подкрепя нееднократно тогава, когато изолираните действия на отделни хайдушки чети и дружини прерастват в бунтове и въстания срещу чуждата власт, подсилвайки вярата в нейната недълговечност. Неслучайно в прослава на техните подвизи народът ни е изпял най-хубавите си песни и ги е дарил с романтичния ореол на свои закрилници. Пак така напълно обяснимо е при това положение защо в официалната османска документация хайдутите са наречени «злосторници», «смутители на реда», «бунтовници», «размирници», «метежници», «врагове на исляма», «разбойници» и «харамии».

Хайдутството придобива повсеместно разпространение в българските земи. Особено активно е в района на Подунавието, в Старопланинските и всички други области с подобен терен, в цяла Македония и Тракия. Османската власт се оказва безсилна срещу българските хайдути и в състояние на постоянна война с тях векове наред. В това ни убеждават многобройни султански заповеди и нареждания, в които година след година и десетилетие след десетилетие се повтарят едни и същи неизпълними в крайна сметка указания за окончателно ликвидиране на всички хайдути и техните помощници. «На всяка цена имай грижата — може да се прочете в една подобна султанска заповед до османски служител от 1528 г. — да намериш и да наредиш да издирят разбойниците и харамиите из местата, които подпомагат разбойниците, ятаците, които им дават храна и онези, които им дават убежище. Да се издирят всички метежници и да не допуснете те да се спасят. Колкото и разбойници и харамии да се намерят, съгласно свещената ми заповед да бъдат убити...» Въпреки всички заръки обаче хайдушкият огън щял да свети още дълго по българските земи, дорде си, както се пее в една българска народна песен «земята отнемем, децата откупим, жените избавим, бащите поменем, за майките отмъстим...».

От многобройни хайдушки действия и изяви е предшествувано, съпровождано и последвано Търновското въстание през септември 1598 г. — най-значителният през XVI в. въоръжен опит на българите да отхвърлят османското владичество. То е подготвено и ръководено от никополския първенец Тодор Балина, Търновския митрополит Дионисий Рали и дубровнишкия търговец Павел Джорджич, като последният обаче още през 1595 г. напуснал страната. Първият от тях, както се твърди в един извор от това време, не оставил «християнско село непосетено и без да закълне поповете и по-богатите хора». Отново много се разчитало и на външна помощ в лицето на австрийския император Рудолф II и на княжествата Влашко и Трансилвания, свързани в антиосманска коалиция и в състояние на война с Турция от 1593 г. насам. Избухването на въстанието наистина съвпаднало с похода на влашкия воевода Михаил Храбри на юг от р. Дунав. По това време според донесението на Георг Сирмаи, пратеник на австрийския император във Влашко, 12 000 свободни хайдути охранявали доброволно старопланинските проходи, «за да не преминават оттук и обратно писма, вестоносци или войски». В някои османотурски документи от 1598 г. се съдържат определени податки и за отпор, оказан на османските войски и от страна на самите българи дервентджии в някои от тези проходи, като например Мокренския, макар именно на тях чуждата власт да била вменила в дълг да ги пазят от хайдути и разбойници и други, «смутители на реда» и врагове на османската държава.

Подобно е често поведението и на една друга категория население, формирана от османските власти нарочно с предназначението да преследва и гони хайдутите. Става дума за т. нар. мартолоси. Именно те са измежду главните участници в друго едно българско въстание — Карпошовото, третото поред през последните десетилетия вече на XVII в. след Второто Търновско от 1686 г. и Чипровското от 1688 г. И този път въстанията съвпадат по време и се намират в непосредствена връзка с неуспехите, които търпи Османската империя в продължителната война с т. нар. Свещена лига (1683–1699). Коалицията включвала отново Австрия, Полша, Венеция, и Рим, а впоследствие и Русия. Тъкмо с Русия и дейността на православната църква е свързано Търновското въстание от 1686 г. Негов главен водач бил Ростислав Стратимирович, представян за потомък на българския цар Иван Срацимир, владетеля на Видинското българско царство в годините на установяването на османската власт на Балканите. Ростислав Стратимирович намерил подкрепа в лицето на тогавашния руски патриарх Йоаким, който бил горещ привърженик на идеята за обединение на всички православни балкански народи под патриаршеския скиптър на Русия. Събитията около това въстание остават и до днес недостатъчно изяснени, но ако се съди по репресиите, на които било подложено българското население през посочената година, най-активно ще да е било то отново в селищата по северните и южните склонове на Стара планина и особено в Търновско, Габровско, Троянско, Златишко и Софийско.

От своя страна участниците в Чипровското въстание от 1688 г. разчитали в най-голяма степен на евентуална помощ от страна на напредващите откъм запад и нанасящи сериозни поражения на османците австрийски войски. Въстаниците били предимно българи католици от група селища в Северозападна България. То увенчава дългогодишната родолюбива дейност — просветна и политическа, на няколко изтъкнати българи католици като Петър Богдан, Петър Парчевич, Филип Станиславов и др. Наистина самите те не доживели до времето на въстанието, но семената, посети от тях, дали своите плодове. Целта на въстаниците била да се възстанови българската държава, историческата памет за която била особено жива и сред българските католици. Като ръководители на въстаниците се изявяват Георги Пеячевич, Богдан Маринов, братята Станиславови и др. Били положени усилия за добрата организация на бойците и техния боен лагер, но бил изпитван недостиг на продоволствие и въоръжение. Първоначалните успехи на въстаниците не получили очакваната подкрепа от австрийската армия, която преустановила офанзивата си на североизток. При така създалите се обстоятелства войската на унгареца Тьокели в качеството му на османски съюзник им нанесла поражение. Населението на непокорния Чипровец и околните села било подложено на истинска сеч. Останалите живи и незаробени поели тежкия кръст на изгнаници. Много години след това бунтовните селища останали опожарени и обезлюдени.

Още през следващата 1689 г. избухва ново въстание под предводителството на бившия мартолосбашия в района на Кюстендил, Радомир, Разлог, Мелник, Петрич, Неврокоп, Велес, Дойран, Радовиш, Щип и др., известен с името Карпош. То е предшествувано от опит за бунт далече на североизток с участието на българите от провадийското с. Добрина (Джиздаркьой) и още няколко други провадийски и разградски села. Активизирали се междувременно и акциите на хайдутите в Пазарджишко и Кюстендилско, свързани с имената на войводите Страхил, Балчо и др. След превземането на Ниш от австрийците на бунт се вдигнало населението в обширен район откъм Щип и Радовиш до Разлог и Неврокоп. И тук много от мартолосите, за които вече стана дума, обърнали оръжието си срещу властниците. Обединил силите на няколко хиляди въстаници, към които непрекъснато се стичали нови и нови люде, окуражени от близостта на австрийските войски, Карпош удържал редица победи, превзел Крива паланка и Куманово и дори бил обявен за «Кумановски крал». Срещу него била насочена 18–хилядна турска армия. На помощ й се притекла войска под предводителството на татарския хан Селим Гирай. И този път австрийската войска не оказала своевременна помощ на въстаналите. Те били разбити, а вождът им заловен и умъртвен. С това приключил и този пореден опит на българите от края на XVII в. да извоюват с оръжие свободата си. За да продължат тези опити след кратко затишие и през следващите столетия, през новото време, което настъпвало неумолимо и впоследствие получило името Българско Възраждане.

В него българите навлизат с паметта за своите жертви и своите герои, с често покосявани, но непомръкнали стремежи и надежди, със сътвореното от тях самите и съхраненото от миналите поколения. Може би те не били дотам образовани и вероятно премного заети с грижата за насъщния хляб. Вероятно повечето от тях се чувствували някак откъснати от големия широк свят. Но било важно, че съществувал народ, който искал и можел да бъде възроден за нов живот, който не бил загубил способността си да възприема и откликва, който бил български и затова помнел и бранел българското си име.

Начало на Българското възраждане XVIII–XIX в.

Същност на Българското възраждане

Периодът от XVIII и XIX в. е известен в националната история под името Българско възраждане. Терминът Възраждане се утвърждава за този период не само за българската история, но и за историята на други народи поради сходни исторически събития и процеси. Това е началото на новата българска история, времето на преход от феодализъм към капитализъм, от Средновековие към Ново време. Българското възраждане е епоха на интензивни промени и развитие във всички области на българския живот, една от класическите преходни епохи в българската история.

Преходът в българските земи през XVIII и XIX в. се осъществява по еволюционен и революционен път чрез подготовката, съзряването и провеждането на националната буржоазнодемократична революция. Своеобразията на българското развитие през XVIII–XIX в. определят и българския исторически феномен на реализиране на антифеодална националноосвободителна буржоазнодемократична революция. Тя протича в условията на преплитане на външни и вътрешни противоречия с участието и вмешателството на Великите сили и балканските съседи на българите, в непрекъснати драматични обрати в дипломатическите игри, действия и въоръжени конфликти в хода на решаване на балканския кръг от проблеми на Източния въпрос.

Ако същността на Българското възраждане се изразява главно в прехода от феодализъм към капитализъм, от Средновековие към Ново време, то неговото съдържание са промените в ежедневния живот на българите във всички области, които обуславят прехода.

Промени в обществения живот на българите. Според съвременните постижения на българската историческа наука тези промени протичат неравномерно във времето и зависят от конкретните исторически условия.

Развитието в икономическата област е в основата на измененията в българските земи и общество през XVIII и XIX в. То се изразява в един двустранен процес с нееднаква интензивност — от една страна, разрушаване и отмиране на феодалните форми в градското и селското стопанство в българските земи, а от друга — проникване и утвърждаване на капиталистическите отношения. На основа на тези стопански промени се осъществяват социалното развитие и обществените промени. В общо взето изравненото в социално отношение българско общество, започва проявлението на различия, оформянето на слоеве, възниква класата на българската буржоазия и постепенно българското общество приема една буржоазна структура. Социалното развитие на българите е в основата на тяхното културно и духовно пробуждане и развитие. Това е поредната линия на промени — измененията в духовната област. Българите започват борба за осъзнаване и обособяване, за отделяне от другите общности в Османската империя. Това се изразява чрез масовото им участие в двете могъщи народни движения — борба за новобългарска просвета и култура и борба за самостоятелна българска църква, отделена от Цариградската патриаршия.

Борбите за културно и националнодуховно обособяване са причина и същевременно следствие на промените в етническата общност — прерастване на народността в нация. Българската възрожденска нация е продукт на закономерното историческо развитие и на редица предпоставки и фактори, които се проявяват точно сега — по време на Българското възраждане през XVIII и XIX в. В общи линии консолидацията на българската възрожденска нация привършва в началото на 70–те години на XIX в. и се синхронизира с извоюването на културно-националната автономия на българите чрез създаването на самостоятелната Българска екзархия.

И накрая като отделна насока трябва да се обособят развитието и промените в политическата сфера. По време на Възраждането българският народ води дълги и продължителни борби за политическо освобождение, отхвърляне на османското владичество и възстановяване на българската държава. Тази борба приема различни форми — тя преминава през участието на българи във войните на Австрия и Русия срещу Османската империя, подкрепата и участието на българи във въстанията на сърби, гърци и румънци и организирането на самостоятелни заговори, завери, бунтове, въстания и др. В периода след Кримската война (1853–1856) българското националноосвободително движение достига своите най-съществени прояви, свързани с практическата дейност на полето на революцията на четиримата нейни изтъкнати ръководители и организатори: Георги Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски и Христо Ботев. През този период са и най-масовите опити на българите да отхвърлят чуждото владичество — героичното Априлско въстание през 1876 г. и всенародното участие в Руско-турската война от 1877–1878 г. Борбите за политическо освобождение завършват с успех, макар и частичен — върху една част от българските земи, освободени в резултат от Руско-турската война, се възстановява българската държава.

Изброените насоки на промени и развитие — в икономическата, социалната, културно-духовната, етническата и политическата област, от българския живот, изпълват съдържанието на Българското възраждане. А неговата същност е преходът към капитализъм, към ново време, който се извършва чрез национална буржоазнодемократична революция. Българската буржоазнодемократична революция е националноосвободителна. За разлика от други национални революции, провеждани в собствени държави с цел тяхното реформиране, тя е насочена към отхвърляне на чуждо потисничество — османската държавнополитическа система е социален, политически и национален потисник на всички слоеве от българското общество, които са заинтересувани от нейното премахване. С това именно и се обуславя националноосвободителният, но също така и антифеодален характер, насочен срещу феодалната същност на османската държава. Българското възраждане е своеобразен исторически синтез от културно-историческата българска традиция (в този смисъл може да се говори за възраждане, т. е. за възобновяване на нещо съществувало преди) с икономическите, културно-духовните и политико-идеологическите постижения на буржоазната епоха.

Българското възраждане — част от общ европейски процес. Българското възраждане в някои отношения се явява закъсняло с почти три века проявление на европейския Ренесанс в условията на османското господство на Балканите. То включва елементи и от други общочовешки етапи, през които преминава европейското историческо развитие — така например то протича едновременно с Просвещението и епохата на националноосвободителните буржоазнодемократични революции в европейски и световен мащаб.

Проявявайки свои ярко изразени специфични черти, същевременно Българското възраждане показва редица общи типологични белези с развитието на процеси и явления у други народи от Централна и Югоизточна Европа, намиращи се в аналогично подчинено положение в Австрийската, Османската и Руската империя. Сходни с българските процеси на осъзнаване, еманципиране, консолидиране на нациите, възникване на национални идеологии и подем на национално-освободителните движения преживяват и гърци, сърби, хървати, словенци, чехи, словаци, румънци, украинци, белоруси и др. Това позволява Българското възраждане да бъде включено в така наречените «Балканско» и «Славянско» възраждане, протичащи през XVIII и XIX в. на Балканите и в славянските страни.

Исторически условия, в които протича Българското възраждане. Пред българското развитие през този период има съществени пречки, които затормозяват прогресивния развой на историческите процеси и явления, възпрепятствуват приобщаването на българите към новото в европейски и световен мащаб. Основната пречка е тежкият гнет на османската управляваща система, който се чувствува във всички области на българския живот. През XVIII и XIX в. Османската империя се намира в почти непрекъсната тежка криза, тя е неспособна да се реформира, да се приспособи към новото, да даде път на развитието на буржоазни отношения; беззаконията, корупцията, анархията и дискриминацията към покорените народи са нейно ежедневие. Това създава тежки условия за развитие преди всичко за подчинените народи, между които и българския, които водят борба за признаване и отделяне от Османската империя.

Неблагоприятен е и историческият момент в един по-общ план, а именно — българите провеждат своето възраждане като стремеж за национално обособяване, консолидация и освобождение в условията на заплетения Източен въпрос. Това е острият дипломатически, политически, военен, икономически и културен въпрос за настоящето и бъдещето на многобройните владения на Османската империя, населени с пъстри в етническо отношение народи. В решаването на Източния въпрос взимат участие три групи сили, всяка от които има противоречиви интереси: от една страна, Османската империя се стреми да запази статуквото, интегритета и ненарушимостта си с всички сили и средства, от друга, балканските народи, тръгнали по пътя на обособяването и освобождението си, невинаги успяват да проявяват необходимата солидарност към усилията на своите съседи, дори показват открити претенции към български територии и културно-историческо наследство. И най-после, т. нар. Велики сили — големите западноевропейски държави плюс Австрия и Русия, преследват свои собствени интереси, създават допълнително напрежение и усложняват още повече балканските и европейските взаимоотношения.

Въпреки пречките пред българското развитие, породени от кризата в Османската империя и противоречията в хода на Източния въпрос, възрожденските процеси през XVIII–XIX в. се ускоряват. По пътя на самоорганизацията, като използуват малкото благоприятни възможности за стопанска, културна и политическа дейност, българите постигат значителен напредък и успяват да завоюват като народ редица права и реални признания в рамките на Османската империя. По това време в Европа съществуват утвърдени и изпитани от историята модели на възрожденски и просвещенски процеси, затова българите имат възможност да ползват постиженията на напредналите народи в различни области на обществения живот. Българският народ получава и конкретна помощ (главно от Русия) за изграждането на новобългарската просвета и култура и за освобождаването и възстановяването на българската държава.

Ранно Българско възраждане — зараждане на националноосвободителната идеология

Периодът от XVIII и началото на XIX в. в българската история е получил в историческата литература названието ранно Възраждане. Той има конкретни измерения в икономическата, социалната, националната и политическата област. Османската военноленна система достига до пълно разложение, Турция се превръща от велика сила във второстепенна държава. В общотурската и българската икономика масово навлизат стоково-парични и се зараждат капиталистически отношения. В българското общество се появяват нови обществени сили, на първо място националната буржоазия. През този период започва процесът на културно-духовното съзряване на българското общество, ражда се новата буржоазна идеология и буржоазно-националната идея в българската история. Българите взимат участие в конфликтите на Османската империя с Австрия и Русия на страната на враговете й. Софроний Врачански и политическият кръг в Букурещ достигат до идеята за търсене на руска помощ за политическото и военното уреждане на българския въпрос. В духа на породилата се през робството общобалканска солидарност българите участвуват в освободителните движения на другите балкански народи.

Социално-икономическо, политическо и културно развитие през ранното Българско възраждане. Разлагането на военноленната система, започнало през предните векове, но представляващо през XVIII в. един вече необратим процес, се дължи на последиците от неуспешните войни на Османската империя, засилването на връзките й с развиващите се европейски държави и вътрешното развитие на градското и селското стопанство в рамките на империята. Пораженията във войните водят до ограничаване притока на нови земи и средствата, които постъпват от тях. Постепенно с нарушаване послужебното земеползване в Османската империя, свързано с участие в армията на тимариотите и спахиите, се създават условия за покупко-продажба на земя. Земята все повече започва да се превръща в частна собственост и това води до разлагане на военноленната система. Появяват се поземлени владения, които чрез покупко-продажба или чрез заграбване се уедряват, превръщат се в т. нар. чифлици. В тях се използува и наемна работна ръка, производството се свързва с пазара; те се предават в наследство и могат да се продават. Засилването на интереса към земята въвлича в покупко-продажба все повече и участъци, намиращи се в рамките на селищата — градини, лозя, бостани и др.

В градското стопанство — в занаятите и търговията, през XVIII в. започва ново оживление, което се дължи на засиленото търсене на произвежданите в българските земи суровини, полуфабрикати и занаятчийски произведения. Българските зърнени храни, плодове, спиртни напитки, месо, кожи, аби, шаяци, гайтани и др. намират добър пазар в рамките на Османската империя и за износ навън от нея. Тази тенденция съществува трайно и въпреки че е смущавана от редица неблагоприятни вътрешни и външни фактори и обстоятелства като анархия, беззаконие, дискриминация и конкуренция, тя продължава до Освобождението на България през 1878 г.

Оживлението на икономиката на Османската империя през XVIII в., засилването на интереса към традиционните продукти на българското стопанство, оформянето на вътрешни и външни стопански връзки водят до промени в социалната структура на българското общество. В селата се появяват обществени групи като изполичари, кесимджии, ратаи, свързани по различен начин със земята и заплащането на техния труд. В града пък сред занаятчиите, обединени във възродилите се еснафски организации, започват все повече да се оформят различни групи не само по квалификация и старшинство — майстори, калфи, чираци, но и по имуществено-социален принцип. Сред търговците също настъпва по-бързо разслоение на дребни, средни и едри търговци, прекупвачи, посредници, предприемачи.

Измежду по-заможните граждани, търговци и занаятчии, както и на село сред забогателите селски стопани, започва бавното укрепване на българската буржоазия. Нейните представители стават инициатори и оглавяват политическите, културните и духовните движения в българските земи през ранното Българско възраждане.

Политическите движения и прояви на българите през ранното Възраждане се изразяват под формата на симпатии и стремеж към подкрепа на враговете на Османската империя в многобройните войни с Австрия и Русия, както и в организиране на отпор и самоотбрана на българските селища в годините на междуособиците и анархията в империята.

Културно-духовното раздвижване сред българското общество през ранното Възраждане обхваща засилване на интереса към образованието с преобладаване на светски и народностно-български елементи като израз на прагматизма и желанието за отграничаване от другите народности и националности в Османската империя.

Външни идейни влияния през ранното Българско възраждане. През XVIII в. Просвещението обхваща цяла Европа, като приема различни форми и се видоизменя според историческите условия в отделните страни. Излязло от Англия — една от класическите страни на първите буржоазни революции, оплодено от идеите на Великата Френска революция, Просвещението — макар и по-бавно — прониква и в Югоизточна Европа.

Гръцкото просвещение с неговия интерес към философията осъществява пренасянето на западноевропейските идеи на балканска почва. В каталога на идеите, които се разпространяват от гръцките просветители, се откриват преди всичко определеният стремеж за скъсване с религиозния светоглед, тържеството на конкретното познание и на факта, началото на едно позитивистично отношение към действителността — минала и настояща. Свободолюбивите и хуманни идеи на европейското осемнадесето столетие в конкретните балкански условия, първоначално на гръцка почва, се свързват с освободителните пориви на непрекъсващата борба за отхвърляне на османското владичество и възстановяване на собствени държави на балканските народи.

Проникването на идеите на европейското просвещение в българското възрожденско общество започва да се осъществява още през XVIII в. Като най-добър пример обикновено се сочи делото на Паисий Хилендарски, в което местните условия и фактори осъществяват едно сложно преплитане с външните влияния — на първо място, с просвещенските мотиви.

«История славянобългарска» на Паисий Хилендарски — идеен анализ. «История славянобългарска» се състои от Увод, Предисловие, седем глави (дялове) и автобиографично Послесловие. Първото Предисловие, което не е оригинално, а е заимствувано от руския превод на книгата на Цезар Бароний, е посветено на ползата от историята и има едно по-общо историко-философско звучене. Второто Предисловие — вече изцяло оригинално, представлява изложение на национално-политическите идеи на Паисий Хилендарски; то е написано в публицистичен, приповдигнат тон, приканващ родоотстъпниците и осъзнатите българи да знаят и да се учат от родната си история. Тук прозвучават императивно програмните призиви и внушения на автора в националнополитическата, националнокултурната и духовната област, които по-нататък в хода на изложението отново се повтарят многократно и по-нашироко, подкрепени с конкретни примери от историческото развитие на българите или произтичащи като изводи от историческите факти.

Повествованието за българската история Паисий започва от най-древни времена, още от времето на легендарния потоп, проследява образуването на славянобългарската държава, нейното героично отстояване в борба със силни врагове — главно Византия, и завършва с падането под османска власт. Паисий не отделя специален дял от «Историята» си за българския народ в периода на робството — историческите сведения за него са пръснати в другите части на труда.

Политическата програма на Паисий Хилендарски, изведена чрез примерите на родната история, е построена върху зараждащата се национална идея и изразява убеждението на нашия възрожденец, че българската народност трябва да се запази в тежките условия на робството и да се бори за една по-сетнешна реализация на политическото и културно-духовното поле. Паисий провежда последователно в труда си своята напълно оригинална идея за обособяване на българите между съседните балкански народи. В духа на просвещенските си идеи той счита, че обособяване трябва да обхване културната област — езика, писмеността, просветата и културно-историческото наследство. Духовното отделяне на българите ще върви по линията на отхвърляне на църковната опека и културното влияние на гърцизма и на възстановяване на българската духовна самобитност. А вярата в освобождението от агарянско (османско) иго се свързва с победата на кръста над полумесеца, със силата на славянството и най-вече на Русия — «голямата северна страна». Историческото право на българите да имат своя държава е продължение на дълговечната идея за българската държавност, разкрита чрез исторически примери.

Идеите на западноевропейското Просвещение рефлектират по своеобразен начин в политическата ценностна система на Паисий. В «История славянобългарска» се провъзгласява свещеното право на българския народ за свобода и равенство, за свободно културно и политическо развитие. Подобно на западноевропейските просветители и Паисий счита хората и бележитите личности за творци на историята. Той влиза в противоречие с теологичната философия, като се обявява против проповядвания от официалната гръцка църква обществен морал и призовава българите не към примирение с робските условия, а към борба за тяхното изменение и премахване.

Като книжовно и историописно съчинение, «История славянобългарска» носи белезите на другите български книжовни творби от XVIII в., но отразява много по-ярко общите за всички тях идеи и чувства: мисълта за българското отечество, националното усещане, човеколюбивите настроения на Ренесанса и Просвещението. Светогледът на Паисий представлява смесица от идейните постижения на тези два общочовешки социално-духовни етапа с българските политически и национални интереси.

Идейните следовници на Паисий Хилендарски. Актуалното значение на книжовния труд на Паисий личи от продължителния и жив интерес към «Историята» и от влиянието й през епохата на Възраждането. Засега са известни около 60 запазени преписи и преработки на «История славянобългарска». През 1844 г. Христаки Павлович публикува в Будапеща първото печатно издание на Паисиевата история под името «Царственик». Трудът се утвърждава като учебник по българска история в новобългарското училище и идеите й намират сред младото българско поколение най-благоприятна среда. Георги Раковски, Петко Славейков, Гаврил Кръстевич, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев познават творбата на хилендарския монах, черпят от нея вдъхновение, намират в историческите примери и поуките от историята необходимата мотивация за своята народополезна дейност. С основание се счита, че няма друга книга от епохата на Българското възраждане с такова значение за българите, за тяхното пробуждане и осъзнаването им като нация.

Идеите на националноосвободителната борба се подхващат от именитите следовници на Паисий: Софроний Врачански, Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович, Петър Берон, Васил Априлов и др. български книжовници и просветители през решителния за българската пробуда XIX в.

Борба за национално признаване и културно-духовно обособяване на българите през Възраждането

Движение за новобългарска просвета и култура през Възраждането

Националноосвободителната борба на българския народ през Възраждането обхваща усилията на българите да възродят и обновят своята култура и национални ценности, да се обособят и консолидират като нация и най-накрая да извоюват свободата си. Тя преминава през няколко етапа, свързани с начините и средствата, чрез които се води; обикновено се счита, че борбата за новобългарска просвета и култура и самостоятелна българска църква са мирният етап в националноосвободителната борба.

Просветното дело до XIX в. С унищожаването на средновековната българска държава — гаранция за развитието на просветата и културата на българите, се ликвидират и институциите, допринесли за успешното им развитие. Книжовните средища и школи, училища, църкви и манастири са унищожени или западат. Една част от книжовниците бягат в съседни страни или в Русия. Книжовната традиция се запазва в отделни църкви, манастири, килийни училища, проблясват светлините на книжовни школи (например в София през XVI в., в Етрополе през XVII). В българските земи завоевателите се стремят да утвърдят своята култура, дълбоко религиозна по характер, противоположна на културата на покореното население. Между двете култури съществуват дълбоки противоречия и много малко са заемките и влиянията между тях. През вековете на османското владичество липсата на български народностни културни институти, на българска църковна организация, както и противодействието на управляващата османска администрация и през XVIII и XIX в. — на Цариградската гръцка патриаршия, са основни пречки за развитието на просветата и културата на българите.

Елементарната грамотност и славянобългарската книжовна традиция се запазват и поддържат в манастирите, в редките книжовни центрове и в килийните училища. Заслугата на килийното образование през вековете на османското владичество трябва да се търси на първо място в продължаване на културно-духовната славянобългарска традиция, а също така и в създаването на приемственост при подготовката на грамотни българи, някои от които получават свещенически санове или пък продължават да учителствуват в тези училища.

В края на XVIII и началото на XIX в. във връзка с развитието на възрожденските процеси и най-вече с началното оформяне на българската буржоазия килийните училища се оказват неспособни да задоволят порасналите потребности на българското общество; децата на търговците и на занаятчиите се нуждаят от по-високо светско образование, за да могат да се подготвят като достойни заместници на своите бащи. На тях им е необходимо светско образование, за да получат знания за заобикалящия ги свят, познания по математика, естествознание, география, история, различни практически умения и навици. Килийните училища в българските земи не отговарят вече на тези изисквания и нужди — не във всяко училище се изучава дори елементарно смятане, подготовката по писане и четене се ограничава с богослужебни текстове, които учениците често пъти наизустяват без практическа полза.

Това принуждава българските занаятчии и търговци да дават децата си в чужди училища — най-често гръцки. В някои български градове, в столицата Цариград, както и в гръцките и румънските земи има добре уредени гръцки светски училища. В тях в края на XVIII и през първата половина на XIX в. се учат много българчета. Между тях са и бъдещите изтъкнати възрожденски дейци Петър Берон, Васил Априлов, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Георги Раковски, Стоян Чомаков, Любен Каравелов и много други. Положителната страна от учението на българчетата в гръцки училища безспорно е усвояването от тях на една по-висока степен на образованост, както и влиянието на някои европейски идеи — на Просвещението, на рационализма, на националното еманципиране. В гръцките училища българчетата получават и първите уроци по патриотизъм, в тях се пробужда българското народностно чувство и неслучайно измежду тях са основателите на първите патриотични сдружения — ученически дружества в Атина и Цариград, които си поставят за цел да работят за националното осъзнаване на учениците и за търсене на пътища за народополезна дейност.

Пръв Паисий Хилендарски вижда и опасност в обучението на българските деца в гръцки училища, от загубване на националното съзнание, тъй като преподаването се води на гръцки език, по гръцки учебници. Докато се достигне обаче до българско светско училище, се преминава и през една своеобразна преходна форма на просвета, т. нар. елинобългарски или елински училища, открити в някои български градове като Карлово, Свищов, Котел, Пловдив. И в тях учителите преподават на гръцки и по гръцки учебници, но тъй като повечето от учениците са българчета, обясненията се дават на български език. Постепенно българският език все по-силно прониква в тези училища и само липсата на учебници е пречка за тяхното ранно побългаряване, още повече че те се издържат от българското население. По-късно по примера на българските светски училища и те се побългаряват напълно.

Начало на новобългарското образование. Организираното движение за новобългарска просвета започва през втория период на Българското възраждане, който съвпада с началото на реформите в Османската империя — от 20–те години на XIX в. до Кримската война. Историческите условия през периода се изразяват в задълбочаване на възрожденските процеси и утвърждаване на буржоазните стопански отношения.

За да се отворят български светски училища, необходимо е да бъдат налице важни предпоставки: от една страна, учебници, учебни помагала и учители за тях, а от друга — материална подкрепа за съществуването им чрез обществена инициатива. Петър Берон (1800–1871), изтъкнат български възрожденски деец, книжовник и благодетел, остава в историята на българското образование най-вече със своята книга «Рибен буквар» (първо издание през 1824 г. в Брашов) и с идеите, които прокарва в нея. «Рибен буквар» е образцов светски учебник, една истинска детска енциклопедия, която съдържа минимума знания по някои основни предмети — математика, естествознание, философия, география, история; той е четивен, достъпен и добре илюстриран. Чрез тази книга Петър Берон се стреми да внуши на българското общество идеята за необходимостта от създаване на съвременно светско училище, в което да се преподава по взаимоучителната метода, или както е известна още — Бел-Ланкастерска метода, по името на двамата й създатели. Тя позволява на един учител с помощта на по-напредналите ученици да обучава много деца на различна възраст и с различна подготовка и знания. Според Петър Берон това позволява да се компенсира липсата на по-добре подготвени лица за учители в момента. С идеята си за въвеждане на изцяло светско обучение в новобългарското взаимно училище той се обявява и срещу религиозния дух и църковните догми, на които е подчинено килийното образование.

Васил Априлов (1789–1847), виден представител на българската емиграция в Южна Русия — Одеса, застава начело на инициативата за събиране на средства за построяване на сграда в Габрово за българско светско училище и за поддържането на учителите в него. За пръв учител там е поканен известният възрожденски книжовник Неофит Рилски (1793–1883), който съставя и специални взаимоучителни таблици. Първото българско светско училище, наричано и «взаимно» по метода на преподаване, се открива на 2 януари 1835 г. в Габрово. Тази дата се счита за начална за цялото светско образование в България и рождена дата на новобългарското учебно дело. По примера на Габровското училище взаимни училища се откриват в много градове и села, чийто брой до Кримската война достига 50.

Откриване на класни, девически и средни училища в българските земи. До средата на века българското училищно дело прекрачва още една важна крачка напред — откриват се класни училища, в които отделните класове са обособени според възрастовите особености на учениците и нивото на подготовката им. Първото класно училище се открива през 1846 г. в Копривщица с главен учител Найден Геров — руски възпитаник. През 1847 г. класно училище се открива и в Пазарджик, през 1848 — в Калофер, през 1850 — в Пловдив. Откриват се и девически училища в Стара Загора, Плевен, с учителки известните Анастасия Димитрова, баба Неделя Петкова и др.

До Освобождението българското учебно дело реализира и откриването на средни училища — гимназии. Откриват се три български гимназии — в Пловдив, Габрово (прочутата Априловска гимназия), както и в град Болград в Бесарабия, където живеят компактни маси български изселници. Основават се и специализирани училища — за подготовка на търговци в Свищов, на учители в Щип, на свещеници в Петропавловския манастир край Търново и в Самоков.

Освен български, през периода активно работят и някои чужди училища, издържани от небългарски институции. Такива са османотурските и гръцките училища, както и френските католически, английските и американските протестантски. Българите обаче се държат настрана от чуждите училища, които според тях целят разединяването на българския народ, отклоняването му от единството в общата борба за национално консолидиране и освобождение.

Съществена е и помощта, която новобългарското образование през Възраждането получава от Русия — от 40–те г. на XIX в. нататък в руски училища и университети се подготвя основното ядро от новобългарската интелигенция. Русия подпомага учебното дело и чрез изпращането на книги, помагала и финансови средства.

Освобождението заварва в българските земи около 1500 светски училища — взаимни, класни, средни и специални. Нереализирана остава идеята за откриване на български университет — Висше българско училище. Изцяло на обществена издръжка, близо до народа, новобългарското учебно дело през Възраждането активно се включва в целите и задачите на националноосвободителната борба — осъзнаване, сплотяване и общи действия на целия български народ.

Възрожденските учители — изявени родолюбци, естествено застават начело на борбите на българите за културно-духовна и политическа самостоятелност. Измежду най-тачените даскали — будители и революционери — са имената на Димитър и Константин Миладинови, Йордан поп Константинов-Джинот, Георги Динков, Йосиф Ковачев, Никола Шишеджиев, Илия Блъсков, Захари Круша, Тодор Шишков, Йоаким Груев, Ботьо Петков, Найден Геров, Петко Славейков, Добри Чинтулов, Христо Ботев, Бачо Киро Петров и др.

Раждане на новобългарска култура през Възраждането. Реформирането на българската култура през XVIII–XIX в. се осъществява като един синтез между възродените културни ценности, създадени през предните векове, и взаимстванията от чужди култури, с които българите влизат в контакт през този период.

Засиленият интерес към старината и традицията оказва влияние върху процеса на създаване на новобългарски книжовен и говорим език. Но нуждите на ежедневната практика в момента определят преобладаването на една по-прагматична тенденция: укрепването на новобългарското учебно дело, създаването на учебници и помагала; увеличаването на периодичните издания налагат широкото присъствие на живия говорим език в писменото слово. «Всичките просвещени народи, откак оставили старий си язик и взели за учебен оний, който употребяват в жив разговор, тогава са взели преднина в науките» — пише Найден Геров. Присъствието в българското книжовно поле на дейци предимно от източната езикова област дава също своя отпечатък върху писмения език, което се чувствува и до днес.

За нуждите на учебното дело, както и за задоволяване на естествените многообразни интереси на българското общество през XIX в. се утвърждава печатната оригинална и преводна книга. От 1806 г. — рождената година на Софрониевия «Неделник», до Освобождението около 1800 книги с разнообразно съдържание разширяват духовния кръгозор на българина, приобщават го към родното минало и традиция и световната култура. Измежду авторите и издателите срещаме имената на Петър Берон, Неофит Рилски, Васил Априлов, Неофит Бозвели, Емануил Васкидович, Христаки Павлович, Иван Богоров, Найден Геров и др.

Българският възрожденски периодичен печат — около 90 вестници и списания, излизащи в 16 селища, достига до широки читателски кръгове и оказва съществено влияние върху обществено-политическото развитие. Началото на българската възрожденска периодика се поставя от списанието на Константин Фотинов «Любословие», издавано в малоазийския град Смирна. А първият български вестник е «Български орел», издаден от Иван Богоров през 1846 г. в Лайпциг. Сравнително по-дълготрайно излиза «Цариградски вестник» през периода 1848–1862 г. в Цариград под редакцията на Иван Богоров, а след това — на Александър Екзарх. След Кримската война се оформят два главни центъра на българския възрожденски периодичен печат — Цариград и Букурещ, изразители на две основни тенденции в българския политически живот — еволюционната и революционната. От цариградските вестници по-известни са «България» (1859–1863), издаван от Драган Цанков, «Съветник» (1863–1865); «Време» (1865–1866); Дядо Славейковата «Македония» (1866–1872); «Право» (1869–1873); «Век» (1864–1866) и др., а от списанията: «Български книжици» (1858–1862); «Читалище» (1870–1875); «Гайда» (1863–1867) и др.

В зората на революционния печат стои Георги Раковски с вестниците си «Българска дневница», Нови Сад (1857) и «Дунавски лебед», Белград (1860–1861). В Букурещ през 1864 г. Георги Раковски издава «Бъдъщност» и «Бранител». Любен Каравелов е редактор и издател на вестниците «Свобода» (1869–1872), последван от «Независимост» (1872–1874), Христо Ботев — на «Знаме» (1874–1875). В Браила излизат «Българска пчела» (1863–1864), Ботевият «Дума на българските емигранти» (1871), «Периодическо списание на Българското книжовно дружество» (1870–1876) и др. Възрожденските вестници и списания на българите служат на идеята за национално обособяване, подпомагат утвърждаването на културната самостоятелност, пропагандират идеята за националнополитическо освобождение и съществено разширяват духовния кръгозор на цялото българско общество.

През XIX в. се създават демократични обществени читални, наречени читалища — броят им през този период е около 130. В тях се четат и обсъждат свободно вестници и книги, организират се театрални представления, изнасят се беседи и се водят оживени дискусии по разнообразни теми.

През 1869 г. се създава Българското книжовно дружество в Браила като «всенародно учреждение» за обединение на «умствените български сили». В неговото изграждане взимат участие българските общини в Одеса, Галац, Браила, Букурещ, Цариград, Русе, Свищов, Габрово, Охрид, Кукуш, Одрин, Щип, Велес, както и дейци като Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев. За първи председател на дружеството е избран Марин Дринов. Както личи от устава, целта на дружеството е разпространяване на всеобщо просвещение у българския народ, грижа за обработването на българския език, за изследване и популяризиране на българската история, за възпитание на младежта и напредък на българските училища.

През Възраждането се реализират и първите опити за натрупване на отделни научни знания и развитие на науката. Българското историческо минало и историческите знания са фактори в процеса на консолидиране на българската нация. След Паисий Хилендарски исторически съчинения пишат Георги Раковски, Драган Цанков, Добри Войников, Гаврил Кръстевич. Основоположници на модерната българска наука са Спиридон Палаузов (1818–1882), автор на изследване за културата на средновековна България по времето на цар Симеон Велики, и Марин Дринов (1838–1906), оставил научни приноси на полето на средновековната и възрожденска българска история, на византинистиката и балканистиката.

Д-р Петър Берон е автор на трудове по философия, естествена история, математика и медицина, с които има място и в тогавашното развитие на европейската наука. Проф. Никола Пиколо е един от най-добрите специалисти по древногръцка литература и филология, който чете лекции и в Сорбоната в Париж. Със свои приноси в литературознанието се изявява Нешо Бончев, а Иван Селимински и Иван Богоров, книжовници с енциклопедични познания, са автори на многобройни статии и изследвания по стопанско развитие, икономика и медицина.

Реформира се и българската художествена литература в нейните основни жанрове. Родоначалник на модерната българска поезия е Найден Геров с поемата «Стоян и Рада». Патриотично-революционната линия се подема от Георги Раковски — «Горски пътник», Добри Чинтулов — «Вятър ечи, Балкан стене», «Къде си, вярна ти любов народна», «Стани, стани, юнак балкански», Константин Миладинов, Райко Жинзифов, Григор Пърличев, Петко Рачов Славейков, Стефан Стамболов. Тя намира своя безспорен връх в творчеството на Христо Ботев — «Хаджи Димитър», «На прощаване», «Обесването на Васил Левски», и Иван Вазов — «Пряпорец и гусла», «Тъгите на България», «Избавление». В белетристиката се изявяват Васил Друмев с повестта «Нещастна фамилия», Илия Блъсков — «Изгубена Станка», и особено Любен Каравелов с «Крива ли е съдбата», «Българи от старо време», «Мамино детенце».

За нуждите на създаващия се български театър пишат произведения, проникнати от революционни и патриотични идеи, Васил Друмев — «Иванко, убиецът на Асеня I», Добри Войников — «Райна Княгиня», «Криворазбрана цивилизация», Сава Доброплодни — «Михал Мишкоед» и др.

Възрожденската българска музика, архитектура и изобразително изкуство отразяват укрепналото народностно съзнание на българите, тяхното пораснало национално самочувствие. Имената на учителя по музика Добри Войников в Шумен, на майсторите строители Кольо Фичето, Алексей Рилец, Кръстьо Дебралията и др., майсторите зографи и художници Захари Зограф, Станислав Доспевски, Николай Павлович, Христо Цокев, Георги Данчов са върхове в националната българска култура през Възраждането.

Църковнонационална борба през Възраждането

Отсъствието на български културно-просветни и духовно-религиозни институции през Възраждането поставя българите в неизгодно и подчинено положение в пъстрата в етническо и културно отношение Османската империя. Двойното подчинение — на османотурската администрация и на Цариградската гръцка патриаршия, лишава българския народ от инициатива, свобода на действие и е пречка за неговото развитие.

Причини за противоречията между българите и Цариградската патриаршия. През XVIII и особено през XIX в. се засилват домогванията и претенциите към българското културно-духовно наследство и състояние от страна на съседни народи. Засилват се и чуждите културно-духовни влияния. В такива условия започва църковнонационалната борба на българите, която още от самото начало е политическа борба, тъй като преследва признаването им като отделен народ в рамките на Османската империя.

Самостоятелната българска средновековна църква е унищожена с падането на България под османска власт. В църковно отношение българите са подчинени на Цариградската гръцка патриаршия. Част от западните български земи се намират за известно време под юрисдикцията на Охридската архиепископия, както и на Ипекската патриаршия. В средата на XVIII в. обаче и двете са ликвидирани — през 1767 и 1768 г.

През XVIII и началото на XIX в. се задълбочават противоречията между българския народ и Цариградската патриаршия. На първо място, засилва се стремежът към асимилиране на българското население чрез въвеждането на гръцки език в богослужението, унищожаването на българските църковни книги и заменянето им с гръцки. Патриаршията става ревностен последовател на идеята за възстановяване на някогашната Византийска империя (т. нар. мегали идея — великата идея) като гръцка държава, в която да се включат и българските земи и население. Ето защо Гръцката патриаршия подготвя присъединяването на българите в етническо и културно отношение към гръцката идея. На второ място, засилва се икономическият гнет, упражняван от представители на Патриаршията, във връзка с кризата в Османската империя, инфлацията, увеличаването на таксите в църковната йерархия. Освен изплащането на специалния данък «владичина», българите се принуждават да работят ангария на църквата.

И на трето място, за засилване противоречията между Патриаршията и българите решаващо място има развитието на възрожденските процеси в българското общество. В резултат от икономическото и социалното развитие се появяват представители на една нова класа — буржоазията, способни да оглавят съпротивата на българите срещу Патриаршията, а пробуждащото се общо национално съзнание дава решаващия тласък, който в началото на XIX в. става причина за предприемане на първите — отначало изолирани — опити за замяна на гръцки владици с български.

Начало на движението за църковна независимост. Първият опит е на врачани под ръководството на Димитраки Хаджитошев — през 1824 г. те се опитват да сменят гръцкия владика Методий; той е последван от подобен опит през 1825 г. в Скопие, 1829 г. — в Самоков. В тези начални усилия се включва и голямата централна Търновска епархия. Начело на борбата там застават местни свещеници и учители, сред които особено изпъкват Иларион Макариополски, Неофит Бозвели, Петко Славейков. В началото на 40–те г. Иларион Макариополски и Неофит Бозвели отиват в Цариград, където сред българските занаятчии и търговци намират своята естествена среда, и тук именно създават истински център за водене на една по-широка и организирана църковна борба. Сред близо 40–те хиляди цариградски българи те съставят и формулират първата програма на църковната борба. Програмните искания са в рамките на реформения акт от 1839 г. — Гюлхански хатишериф, който предвижда конституционни права и свободи за всички поданици на Османската империя. Той остава на книга, но българите повеждат борба за неговото приложение и изпълнение. Конкретните искания, които Макариополски и Бозвели отправят към Високата порта (османското правителство) през 1844 г., са: 1. В българските епархии да се избират българи за владици от самото население 2. Богослужението да се извършва на български език 3. На владиците да се изплаща месечна заплата, а не те да откупуват длъжностите си и да се отдават на данъчни злоупотреби 4. Да се избере лице, което да представлява българите пред Високата порта 5. Да се разреши на българите да имат своя църква в Цариград и да издават свой църковен вестник.

Макариополски и Бозвели са насърчавани в дейността си от някои полски емигранти, резидиращи в Османската империя, които се стремят да използуват противоречията между християнските народи на Балканите, за да подронят вярата им в Русия. Полската емиграция в Цариград действува като съюзник на османското правителство и на Франция и насърчава българите да водят борба срещу Патриаршията, която е считана за проводник на руското влияние. От своя страна Русия е за единство на християните от балканската част на Османската империя поради доверието към Цариградската патриаршия и поради стремежа си да отблъсне възможните чужди влияния от Запад — католическо и протестантско. След подаване на прошението Макариополски и Бозвели са заточени от Патриаршията в Атон, където Бозвели умира през 1848 г.; Макариополски се завръща в Цариград.

Главните резултати от първия етап на църковнонационалната борба до Кримската война са изграждането на българска църковна община около построената в Цариград българска църква, изработването на първата програма на движението, излизането на «Цариградски вестник» и оформянето на Цариград като ръководен център.

Църковнонационалната борба след Кримската война. Още през 1856 г. османското правителство, подтиквано от Великите сили, издава поредния реформен акт — Хатихумаюн, който преповтаря постановленията от Хатишерифа и също остава само на книга.

Цариградската българска община призовава българските общини да излъчат и изпратят в Цариград свои граждански и църковни представители. През 1857 г. в Цариград пристигат двадесет представители от българските земи — пълномощници от Търново, Свищов, Казанлък, Стара Загора, Русе, Сливен, Враца и Пловдив. Заедно с представителите на Цариградската община те са около 40 души и от името на българските общини поднасят на Портата около 60 прошения. Повечето от тях съдържат двете искания, включени в Петицията на цариградските българи: 1. Правото на българите да избират свой духовен глава (т. е. да имат духовна самостоятелност) и 2. Българите да имат застъпник пред цариградското правителство, който да се грижи за техните граждански права и свободи (в някои прошения той се нарича «български граждански началник»).

От решаващо значение за хода на борбата е нейното разпространение по всички краища на българските земи и утвърждаването на Цариград като център на движението, където се стичат представители на отделните епархии, за да поддържат връзка с населението. Борбата за смяна на гръцките владици обхваща епархии във всички краища на българските земи: Търново, Пловдив, Стара Загора, Враца, Ловеч, Хасково, Самоков, Шумен, Силистра, Видин, Пирот, Враня, Одрин, Битоля, Кукуш, Охрид, Велес, Прилеп, Скопие и др.

На 3 април 1860 г. на Великденското богослужение в българската църква Ил. Макариополски не споменава името на цариградския гръцки патриарх, като формално обявява неподчинението на българите. Този акт се посреща с въодушевление от богомолците българи и предизвиква одобрение в градове и села в българските земи. Българите поставят пред турското правителство свършения факт на скъсване с Патриаршията. В съзнанието на българите това е действие на решително отхвърляне на чуждото духовно подчинение.

През 60–те години на XIX в. в българското общество се оформят и идейни течения и групировки, отразяващи различията на участниците в църковната борба по отношение главно на начините за действие. «Младите», или привържениците на радикалното патриотично действие, ръководени от д-р Стоян Чомаков и Иларион Макариополски, са за безкомпромисно водене на борбата и категорично скъсване с Патриаршията. На другия полюс са «старите», или консервативните дейци, ръководени от Гаврил Кръстевич, Никола Михайловски, братя Тъпчилещови и др. Те считат, че преговорите и разбирателството с Патриаршията, проведени с помощта на Високата порта, ще доведат по-успешно до извоюване независимостта на българската църква. Между двете крайни течения е групата на «умереното действие», представена от Тодор Бурмов, Александър Екзарх, Найден Геров. Към тях гравитира и Петко Славейков. Тяхното схващане е, че са необходими преговори и отстъпки, като се използува и руско посредничество. Четвърто идейно течение е на т. нар. западняци — това са главно представители на униатското движение. Създали своя отделна църква най-напред в Кукуш и други градове на Македония, а след това и в Цариград, българските униати признават върховенството на римския папа, но запазват непроменен българския език и източноправославната църковна ритуалност. В Цариград униатите имат своя църква и община и издават свой вестник — «България», с редактор Драган Цанков. Те считат, че заплахата от връзки със Запада ще принуди Патриаршията и Русия да придвижват напред българския църковен въпрос. Най-накрая съществува и една група българи, които предпочитат управлението на Гръцката патриаршия, заради което са наричани от останалите «гъркомани»; те са главно в Македония и Тракия и борбата за тяхното осъзнаване и приобщаване към българската духовна идея продължава и в следващите десетилетия.

Великите сили и българският църковен въпрос. През 60–те години се засилва и намесата на Великите сили в решаването на българския църковнонационален въпрос. Те се стремят да извлекат изгода и действуват в противовес на непопулярната сред българите руска позиция. Първоначално руското правителство застъпва идеята за единство на православните народи под управлението на Патриаршията и я подкрепя. Постепенно становището на Русия става по-компромисно и руските дипломати в Османската империя започват да проявяват повече разбиране към българския църковен проблем, дори да оказват съдействие пред Портата за разрешаването му.

Франция се стреми да разшири завоеванията на католическата пропаганда, а Англия — на протестантска. Активизират се и американските протестантски мисионери. Всички те пряко или косвено съветват българите да не отстъпват в борбата си за самостоятелност. След идването в Цариград на граф Игнатиев, далновиден руски дипломат, настъпва промяна и в руската политика. Русия вижда реалната опасност от загубване на руското влияние сред българите и затова започва да действува за помирение между враждуващите страни и пред османското правителство за задоволяване на българските искания. В такава посока действува и Англия.

Създаване на Българската екзархия. През 1870 г. със специален султански ферман османското правителство, подтикнато и от някои вътрешни събития, като Критското въстание, преминаването на българските чети през Дунава от 1867–1868 г., провъзгласява създаването на самостоятелна българска църква под името Българска екзархия. Във фермана се казва:

«1. Ще се образува една особена духовна юрисдикция под името Българска екзархия, която ще обема по-долу изброените митрополитски и епископски епархии и други места. Екзархията ще бъде натоварена с управлението на всички църковни дела от това вероизповедание.

2. Най-издигнатият по степен от митрополитите от тая юрисдикция ще носи титлата екзарх и той ще има каноническо председателство на Българския синод, който ще бъде при него постоянно.

10. Духовната юрисдикция на българската екзархия обема: Русенската, Силистренската, Шуменската, Търновската, Софийската, Врачанската, Ловчанската, Видинската, Нишката, Пиротската, Кюстендилската, Самоковската, Велешката, Варненската епархия (без град Варна и без близо 20–те села по крайбрежието на Черно море до Кюстенджа, чиито жители не са българи); Сливенски санджак без градовете Анхиало и Месемврия; Созополската кааза без селата по крайбрежието; Пловдивската епархия без самия град Пловдив, без града Станимака, както и без селата Куклен, Воден, Арнауткьой, Панагия, Ново село, Лясково, Ахлан, Бачково, Белащица и без манастирите Бачковски, «Св. Безсребреници», «Св. Параскева» и «Св. Георги»...

Ако всичките или поне две трети от православните жители на други места, вън от тези изброени и посочени по-горе, желаят да се подчинят на Българската екзархия за своите духовни работи и ако това е установено, то ще им бъде разрешено; но това ще може да стане само по искането и по съгласието на всичките или поне на две трети от жителите. Тези, които чрез това средство биха поискали да създават смут или раздор между населението, ще бъдат преследвани и наказани според закона».

Както личи от текста, новосъздадената българска институция обхваща епархии, населени с българи, от трите историко-географски области Мизия, Тракия и Македония. Предвижда се бъдещата принадлежност на някои епархии със смесено население да се реши чрез референдум. През 1872 г. първият български екзарх Антим Видински стъпва на екзархийския престол в Цариград. През 1874 г. в Скопско и Охридско се провежда предвиденият референдум, който завършва с твърде показателни резултати: от 8698 християнски къщи в Скопско 8131 желаят да преминат към Българската екзархия и само 567 — да останат под властта на Патриаршията, а в Охрид и околностите му от 9387 души само 139 изразяват желание да останат под юрисдикцията на Гръцката патриаршия.

Така се увенчава с успех дългогодишната борба на българите за отделяне от Цариградската патриаршия, за възстановяване на самостоятелната българска църква, за културно — духовна самостоятелност в рамките на Османската империя. Българската екзархия се превръща в национален институт, който повежда борба за утвърждаване на българската просвета и култура, за пробуждане на българщината в някои застрашени от чужди влияния райони — Южна Македония и Беломорска Тракия. В края на 60–те години завършва в общи линии и изграждането на новобългарската просвета и култура. В хода на църковнонационалната борба и на просветното движение се утвърждава и консолидира българската възрожденска нация. С учредяването на Българската екзархия нацията извоюва своя първи успех по пътя на националното обособяване.

Начало на българското национално-революционно движение през Възраждането

Съпротивителни движения на българите през XVIII–първата половина на XIX в.

През XVIII и първата половина на XIX в. национално-освободителното движение на българите се намира в своя начален стадий. През този период липсват условия — вътрешни и външни, за масови организирани националноосвободителни прояви.

В предходните векове — XV–XVI в., българите участвуват в антиосманските коалиции, войните на европейските държави и Русия срещу Османската империя и се солидаризират с бунтовнически прояви на съседните народи, главно под влияние на идеята за обща борба на кръста срещу полумесеца. При новите условия през XVIII и първата половина на XIX в. кръстоносната идея все още не е отмряла, но политическите движения на българите и въоръжената борба като най-активна тяхна форма все повече се мотивира от порасналото национално самосъзнание, от промените в икономическата, социалната и културната област.

Българското участие във войните на Австрия и Русия срещу Османската империя през XVIII в. През XVIII в. българите участвуват във войните на Австрия срещу Османската империя, като предимно е увлечено населението в близост до бойните полета — т. е. от западните български краища. Австрийските армии обаче рядко достигат до българските земи и това ограничава българската активност. През втората половина на същия век започват чести войни на Русия срещу Османската империя. При тези войни бойните действия се водят в непосредствена близост и дори в българските земи. Това е една от причините за по-масовото българско участие в тях. Но трябва да се има пред вид и историческата традиция, която идва от Средновековието и преминава през вековете на османското владичество. Примерите на историческа близост, културни връзки, обща религия и съхранявана през вековете вяра в освободителната мисия на Русия подхранват симпатиите на българите към руските армии. Във всяка една руско-турска война в редовете на руската армия се вливат български доброволци, в тила на османските армии действуват хайдушки чети, надраснали вече ограничения мотив за лично отмъщение. Българите подпомагат във въоръжената борба руските войски, извършват в тяхна полза разузнавателна дейност, снабдяват ги с хранителни припаси, приемат в домовете си «руски емисари». Българи-преселници в Русия след 1774 г. взимат участие в хусарските полкове. В края на XVIII в. в редовете на руската армия имало не по-малко от 2000 българи. Дори един хусарски полк бил наречен «български» и имал своя униформа, оръжие и герб. Така че още през втората половина на XVIII в. сред българите се утвърждава идеята за възможността от съчетаване на тяхната съпротива срещу османската власт и силата на руското оръжие.

Размирици и бунтове в Османската империя в края на XVIII–началото на XIX в. (Кърджалийско време). Феодалните размирици и опитите за отцепване от централната власт на местните управници — аяни и паши, обхващат Османската империя през втората половина на XVIII в. Недоволни войници, дезертьори от армията, разорени и бунтовно настроени селяни и градски бедняци стават основа на въоръжените дружини, които бродят и нападат градове и села в българските земи. Разбойниците са наричани «кърджалии» и «даалии». Срещу тях Високата порта изпраща многохилядни армии, но кърджалиите използуват връзките си с местното население и по-доброто познаване на местните условия. Известни бунтовници и отцепници от централната власт са Мехмед Синап и Дертли Мехмед в Пловдивско и Пазарджишко, Исмаил Серски в Беломорска Тракия, Али паша Тепеделенли в Югозападна Македония, Тръстеникоглу в Русе, Йълъкоглу в Силистра, Осман Пазвантоглу във Видин.

Осман Пазвантоглу успява да се укрепи във Видинската крепост и да привлече на своя страна много недоволни, включително и българско население. Сред най-близките му помощници са Кондо войвода и Хайдут Велко. Осман паша установява връзки и с представители на европейските държави и само смъртта му позволява на Портата да възстанови управлението си над Видинска област.

В дружините на аяните и пашите, на кърджалиите и даалиите участвуват и българи. В невъзможност да се справи самостоятелно с размириците Високата порта разрешава и на немюсюлманите да носят оръжие и официално нарежда те да бъдат снабдявани с такова за самоотбрана. Жителите на българските градове и села обаче и преди това разрешение организират свои органи на самоотбрана. Край Сливен, Жеравна, Котел, Елена и др. селища са изградени укрепления. Поддържат се стража и наблюдатели и при опасност цялото население се озовава на позициите. Отбраната на българските селища натрупва боен и организационен опит и борческо самочувствие у народа.

Българите и Руско-турската война 1806–1812 г. Съществена роля в началото на този нов етап от развитие на националноосвободителното движение играе Софроний Врачански. По негова инициатива в Русия са изпратени специални български пратеници (дипломати), които се срещат с висши руски представители и настоятелно искат прехвърлянето на военните действия в българските земи. Депутатите дипломати, снабдени със специални пълномощия, подпечатани и с печатите на общини от вътрешността на българските земи, обещават масова българска подкрепа на руската армия. В Букурещ се създава Българска земска войска, Софроний Врачански пише и разпространява нарочни възвания към българите да посрещнат руските войски като освободителни и се включат в техните редове. В помощ на руската армия действуват българи разузнавачи като Атанас Македонски и Константин Пинигарев. Сведения за неприятеля дават Станко Иванов, Теохари Иванов, Коста Димитров — всички от Русе, Димитраки Хаджитошев от Враца, видинци, габровци, свищовци и др. В състава на руската армия действуват и отделни доброволчески отряди, сформирани преди всичко от средата на българската емиграция, от Бесарабия и по устието на река Дунав, както и от Южна Русия. Навлизането на руските войски в българските земи през 1810 г. по посока на Разград предизвиква въоръженото въстание в с. Арнауткьой (днешен Първенец). Надигат се и българите от Шуменско, Плевенско, Ловчанско, Севлиевско. По признанието на знаменития руски пълководец Кутузов българите се отличават във военните действия при крепостите Силистра и Тутракан. Много български войници са наградени за храбростта си с ордени и медали.

В хода на войната 1806–1812 г. се очертава и конкретна българска програма за действие — синхронизиране на въоръжената борба на българите срещу османската власт със силата на руското оръжие. От този момент нататък във всяка една руско-турска война българите участвуват масово, а и руското командуване разчита на помощта им.

Участие в борбите на балканските народи. В началото на XIX в. в Първото сръбско въстание от 1804–1806 г. българите от северозападните български земи по поречието на р. Тимок до Никопол, както и далече в Рила, Витоша и Родопите, се вдигат на оръжие. През 1808 г. българинът Пиналов сформира в Букурещ конен полк от 486 души в помощ на сръбските въстаници. Българският хайдушки войвода Велко Петрович действува в Западна България начело на многоброен отряд.

В Гръцкото въстание от 1821–1829 г., известно като «Заверата», отново е регистрирано активно и масово българско участие. Много български първенци, търговци и предприемачи подпомагат парично бунтовниците и заплащат за това с живота си. В редовете на въстаниците както в континентална Гърция, така и във Влашко действуват много българи, сред които най-прочут е генералът Хаджи Христо, предводител на въстаническата конница. Българите участвуват и във Второто сръбско въстание 1815–1830 г.

Нови надежди за българите — Руско-турската война от 1828–1829 г. Особено активни във войната от 1828–1829 г., завършила с Одринския мир, са българите от югоизточните български земи — например в Сливен е създадена дружина от 600 души; вдигат се българи и от други места в Северна и Южна България. Във войната се отличава особено капитан Георги Мамарчев, предводител на български доброволчески отряди. Из Североизточна България действуват много български отряди от по 50–60 човека. Българите подпомагат завладяването на град Созопол, като български дружини са организирани и в други черноморски градове. При приближаването на руските войски българите от двете страни на Балкана се вдигат, но липсата на синхрон между техните действия и руската армия пречи на разрастването на въстаническите действия. След сключването на мирния договор и самото руско командуване се обявява против такива действия, тъй като българският въпрос все още не влиза в неговите програми (например Г. Мамарчев събира в Котел 500 доброволци, но не получава разрешение за въстание). Хиляди българи от Югоизточна България са принудени да емигрират във Влашко, Бесарабия и Южна Русия. Между тях е и Иван Селимински, който пише:

«Складове, пълни със стоки, работилници, гъмжащи от разни работи, къщи, градини, овощни дървета, вътре в дворовете кладенци с най-бистра вода за пиене и вади с течаща вода, хълмове с лозя, най-плодородни полета, вечно течащи реки, много гори, забележителни чифлици, най-здрав климат и охолен живот. Всичко това, плод на толкова векове и безброй ръце, трябвало в един миг да изчезне, а в него намираха утеха хиляди семейства на старини. Въпреки всичко те трябваше да го напуснат с най-голямо равнодушие само и само да се избавят от нечестивото и непоносимо турско иго... За да достигне човек до такова решение, да пожертва всички блага на своето благоденствие и да се изложи на нови нещастия с неизвестен завършек, показва и всеки трябва да повярва, че турското владичество е най-страшното от всички...».

Велчова завера 1835 г. Началото на самостоятелни политически революционни действия се поставя от участниците в опита за въстание в Североизточна България, известен под името Велчова завера от 1835 г. Велчо Атанасов — Джамджията, влиятелен търновски търговец, изгражда бунтовническа мрежа главно в Търновско и Еленско с участието на Стоянчо Ахтар, Димитър Софиялията, отец Сергий, Хаджи Йордан Брадата и др. Установени са връзки с Видин, както и със Силистра, където има руски гарнизон и кмет е българският капитан Георги Мамарчев. Съзаклятниците извършват широка подготвителна работа, събират оръжие, обучават бъдещите въстаници. Поради предателство ръководителите са арестувани, повечето от тях — обесени, а капитан Георги Мамарчев като руски поданик е заточен на остров Самос, където и умира през 1846 г.

Селски въстания в Западна и Северозападна България през 30–50–те години на XIX в. Селските въстания и бунтове в пограничните райони на Османската империя са причинени от бавното приложение на реформите в земевладението и подстрекателствата от страна на Сърбия, която се стреми към териториално разширение с погранични български райони. През 1835 г. 16 села от Нишко, последвани от села в Пиротско, Берковско и Белоградчишко, се вдигат на въстание. Пет-шест хиляди души въстаници се сражават срещу превъзхождащ ги противник, но биват разбити. През 1837 г. въстанието пламва отново под ръководството на Върбан Панов и Кръстьо Нешин. Но и този път е подавено от редовна турска армия.

През 1841 г. избухва Нишкото въстание, което получава и широк отзвук в Европа поради жестокостите при потушаването му. Начело на въстаниците са Никола Сръндак, Стоян Чавдар, Станчо Бояджиев, Милое Йованович. В районите на въстанието от Франция пристига Жером Бланки, който осведомява европейската общественост за причините на недоволството на българите и жестокостта на турските управници.

Своеобразна кулминация на въстаническите прояви е Видинското въстание от 1850 г. То обхваща Видинско, Кулско, Белоградчишко и Ломско. Въстаниците се ръководят от Станко Бояджи, Иван Кулин, Пуйо войвода, Цоло Тодоров, Петко Маринов, Първан Върбанов. Около 16 хиляди души въстаници, слабо въоръжени, се опитват да атакуват Видинската крепост, както и Лом. В Белоградчишко действуват 10 хиляди души въстаници. Липсата на добро оръжие и съгласуваност на въстаническите действия, както и решителните репресии на башибозуците и на редовната армия водят до постепенното затихване на въстанието. Дадените човешки жертви и разорението на села и градове в областите на въоръжените действия предизвикват протестите на Англия, Русия и Франция. Вниманието на света отново се насочва към българите, а Високата порта е принудена да ускори поземлените реформи в Северозападна България, да ликвидира господарлъците и да оземли селяните.

Браилски бунтове. Българската емиграция в Румъния участвува в опитите съвместно със сърби, гърци и румънци да се организират въоръжени чети през 1841–1843 г. в Румъния, които след преминаването си в българските земи на Османската империя да предизвикат въстанически действия. През 1841 г. създаденото т. нар. Македонско общество подготвя чета от 300 души под ръководството на капитан Татич и Васил Хадживълков. Румънското правителство обаче не допуска четата да премине на българския бряг и тя е разгромена на Браилското пристанище. През 1842 г. младият Георги Раковски застава начело на Втория браилски бунт с опит за изграждане на емигрантска организация за изпращане на чети. Раковски изпраща свои помощници из всички селища с български заселници, призовавайки ги да сформират отряд от 1000 души и едновременно с браилските българи да се прехвърлят на българския бряг. Но замисълът не се осъществява поради противодействието на румънските власти, а самият Раковски е арестуван и съден. През 1843 г. в Браила отново е създадена бунтовническа организация начело с Андрей Дешев, Васил Хадживълков и Никола Филиповски. Действията им отново завършват с неуспех и невъзможност да се изпратят чети в България.

Българите и Кримската война 1853–1856 г. С особени надежди се посреща и Кримската война 1853–1856 г., като в бойните действия около р. Дунав и на Кримския полуостров участвуват отново много българи. В Южна Русия братя Палаузови застават начело на акцията за организиране на български доброволци в помощ на руската армия и разработват план за освобождението на българите. В Цариград се организира тайно общество, което трябва да повдигне българите на борба; в него участвува и Георги Раковски, който постъпва като преводач в Главната квартира на турската армия, за да събира сведения. Със същата цел той организира разузнавателна мрежа в Североизточна България и броди с малка чета из Стара планина в очакване на развитието на военните действия на юг от Дунава. Но и този път българският въпрос не е решен; неговото отлагане носи разочарование, но не обезверява дейците на българската освободителна кауза.

Икономическо и социално състояние на българското общество след Кримската война. Напредъкът в икономическото развитие в българските земи през 60–70–те години на XIX в. намира проява предимно в градското и по-ограничено в селското стопанство. Все по-осезаемо в икономиката се налагат буржоазно-капиталистическите отношения. Както в предходните десетилетия, основният дял в градското стопанство се пада на занаятчийското производство. В занаятите настъпва по-нататъшна специализация, нараства броят на заетите лица, увеличава се продукцията, усъвършенствува се производственият процес. Засилената конкуренция от внос на по-евтини фабрични изделия довежда до упадък и разоряване на някои занаяти, но основните традиционни български занаяти, свързани с обработката на суровините и полуфабрикатите и с държавни поръчки, продължават своето успешно развитие. Продължаващата диференциация обособява в занаятчийството над 70 вида производства. Голяма част от занаятчиите — абаджии, гайтанджии, тъкачи и др., са обхванати от т. нар. разпръсната манифактура, която позволява на предприемачите и търговците да реализират добри печалби. През третата четвърт на XIX в. се забелязва и появата на централизирани манифактури — в Пловдив, Варна, Русе, Шумен, както и откриването на фабрики — в София, Пловдив, Габрово.

Очертаването на отделни специализирани райони в определен вид производство засилва ролята на търговията. Известни от този период са търговско-лихварските фирми на братя Тъпчилещови в Цариград, братя Робеви в Охрид, братя Евлоги и Христо Георгиеви в Румъния, фамилията Арие в Самоков и др.

В българското село преобладават дребните стопанства на т. нар. свободни или раетски селяни и ограничен брой чифлици, формирани в по-ранния период. Българските земи са наричани «житници на Османската империя», тъй като в тях се произвежда качествена и търсена селскостопанска продукция — зърнени храни, но също така месо, вълна, кожи и пр.

Формиращата се буржоазна класа се откроява главно в града и по-малко — на село. Селяните, занаятчиите, търговците и другите социални групи на обществото все повече се обуржоазяват. Налице е и градската и селската безимотна прослойка, лишена от средства за производство — чираци, калфи, ратаи, която действува съвместно със създаващите се буржоазни елементи в националната революция. Практически цялото българско общество през този период е заинтересувано от премахване на местната и централната потисническа турска власт — пречка за неговото свободно развитие.

Георги Раковски (1821–1867) и неговата програма за освобождение чрез организирана въоръжена борба. Началото на организирано българско националнореволюционно движение като форма на политическа активност се поставя от Георги Раковски в периода след Кримската война. За да се достигне до този нов етап в развитието на националнореволюционното движение, са налице необходимите предпоставки. От една страна, развитието на възрожденските процеси в българското общество след Кримската война достига своя завършващ етап. А от друга, субективният фактор — ръководната личност в лицето на Георги Раковски е способна да оглави фактически революционното движение благодарение на натрупания опит и лични качества.

Роден в будния възрожденски център Котел, още млад, едва 20–годишен, Раковски участвува в Браилските бунтове (1841). Те са съобразени с тогавашната балканска практика да се създават въоръжени отряди и чети извън Османската империя, които, преминали в нейните предели, да повдигат въстанически действия. По време на Кримската война Раковски се опитва да осъществи широка операция за подпомагане на руските войски. В 1858 г. в Одеса той съставя своя Първи план за освобождението на България, наречен още Одески план. В него присъствува основен момент от революционната идеология на Раковски — за успеха на революцията трябва да се осъществи единодействие между силите на революционната емиграция с борците от вътрешността. Емиграцията трябва да подготви въоръжени отряди, които да повдигнат народа на въстание. В плана четем:

«Мечом са българи своя свобода изгубили, мечом пак трябва да я добият! Иначе никой не ще я освободи в веки веков, ако не самите те! И никакви права не ще им ся отдаде, без да ся заемат за уръжие и пролеят кръв. Какво по-сгодно и благоприятно време може вити от днешное, да възприемниме такова свято поприще и ми българи, и да добиеме наша мила предадена свобода?...».

Идеите си Г. Раковски доразвива конкретно във Втория, Белградския план, изготвен във връзка с възможното участие на българи във въоръжен конфликт между Сърбия и Османската империя. В плана Раковски предвижда нахлуването в българските земи на въстаническа армия от 1000 души, организирана и ръководена от привременно правителство, която ще повдигне всеобщо въстание. Тези идеи са доразвити в Статута за привременното българско началство, където е разработена идеята за общия ръководен център, за революционното правителство, което ще оглави бъдещото българско въстание.

В Привременния закон за народните горски чети от 1867 г. Раковски развива пространно мислите си за формиране на голяма четническа армия, начело на която ще застане единното ръководство и то ще определи главния войвода. В този последен план на Раковски се предвижда по-голяма самостоятелност на въстаническите отряди — чети, които, сформирани на територията на Сърбия и Румъния, по даден сигнал ще преминат едновременно в българските земи и ще вдигнат народа на победоносно въстание.

Четирите програмни документа на Раковски заедно с негови статии, други журналистически материали, публикации и писма представляват добра основа за възстановяване на цялостната идейна програма на Раковски. Преди всичко той е идеолог и организатор на общонационална революция чрез всеобща и масова организация. За разлика от предшествениците си той се стреми да обедини за общи революционни действия българи от всички краища на етническата територия. Той търси съмишленици и приятели в Мизия, Тракия и Македония, из съседните страни и в Русия. За успеха на революцията е необходимо осъществяването на единодействия между емиграцията и българите във вътрешността. Навсякъде в документите си Раковски говори за необходимостта от предварителен план, стройна организация и общо ръководство и се стреми да ги реализира на практика.

Раковски разработва и важния проблем за отношенията между българското националнореволюционно движение и съседните балкански страни и Великите сили. Постепенно изживява вярата си в безкористната помощ на съседните балкански правителства и в края на живота си достига до идеята за самостоятелност на българското националноосвободително движение, което може да разчита на помощ само от страна на Русия поради общите интереси.

Със своя принос в българската национална революция като идеолог и организатор на Първата българска легия в Белград и на революционен кръг в Букурещ Раковски има привилегията и заслугата да бъде начело на един нов етап в нейното развитие. Същевременно той създава истинска революционна школа, в която се подготвят и съзряват бъдещите революционери. След смъртта на Раковски в 1867 г. в Букурещ те именно продължават делото му и неговата революционна линия.

Български легии и чети през 60–те години на XIX в. През 1861 г. Раковски с подкрепата на сръбското правителство организира в Белград доброволчески отряд под името «Българска легия» за съвместни действия срещу общия враг. На призива на Раковски се отзовават над 600 души българи, между които Васил Левски, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Панайот Хитов, Ильо войвода и други известни български революционери. Легистите, които получават военна подготовка от сръбски офицери, трябва да бъдат ядрото на бъдещата въстаническа армия. Те взимат участие във въоръжени сблъсъци с турския гарнизон в Белград, но са принудени да се разпръснат, след като Сърбия и Турция се помиряват.

В 1867 г. Добродетелната дружина организира две малки чети под ръководството на Панайот Хитов и Филип Тотю. Тъй като Добродетелната дружина води преговори за общи българо-сръбски действия, четите имат за цел да покажат българската готовност. Четата на Филип Тотю е разбита при село Върбовка, Севлиевско, а тази на Панайот Хитов със знаменосец Васил Левски, след като прибира оцелелите четници на Филип Тотю, по билото на Балкана се прехвърля в Сърбия. Желаещите да се присъединят към четниците български младежи биват връщани с уговорката, че бъдещото въстание е близо.

Преминалите в Сърбия четници се включват във Втората българска легия от 1868 г., която има предназначението, но и съдбата на Първата от 1861 г. След поредното премахване на напрежението в отношенията между Сърбия и Турция легистите, между които са Васил Левски, Хаджи Димитър, Стефан Караджа и др., напускат Сърбия.

През 1868 г. революционната емиграция в Румъния, обединена около наследника на ТЦБК — «Българско общество», излъчва най-голямата българска чета от около 130 добре подготвени революционери с ръководители Хаджи Димитър и Стефан Караджа. На 6 юли 1868 г. четата стъпва на българския бряг в околностите на град Свищов под развятото знаме със заветните думи «Свобода или смърт». Четниците носят революционни прокламации от името на Привременно българско правителство в Балкана, което трябва да ръководи едно масово въстание на българите. В тежки сражения с турските преследвачи при селата Караисен, Петреш и Вишовград четниците си пробиват път към Балкана. В сражението в местността Канлъдере, Севлиевско, загиват 28 души, а Стефан Караджа е тежко ранен, пленен и по-късно — закачен мъртъв на бесилката в Русе за назидание. С оцелелите 40 души четници Хаджи Димитър дава последното сражение на връх Бузлуджа на 18 юли 1868 г. и сам загива в него.

Героизмът на четниците от 1867 и 1868 г. и тяхната саможертва въздействуват силно върху българското съзнание и разпалват желанието за нова решителна и победоносна борба. Отзвукът на четническото движение в чужбина обръща внимание върху съдбата на българите и буди съчувствие и симпатия сред широки кръгове от международната общественост.

В периода след Кримската война на полето на българското политическо действие се изявяват различни тенденции, създават се и функционират организации, изпъкват ярки политически личности, истински лидери в новата българска история. От всички политически течения и организации най-активно и резултатно е революционно-демократичното (националреволюционното) течение, чието начало се поставя от Георги Раковски и се подема и продължава от Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев и техните последователи. Те работят за осъществяването на всенародно въстание, способно да постави и реши българския въпрос. Героичното Априлско въстание през 1876 г. и масовото българско участие в Освободителната руско-турска война са дело преди всичко на националреволюционерите, доказали пред историята единството между думи и дела.

Върхове на българското национално-революционно движение през Възраждането (70–те години на XIX в.)

Българското националнореволюционно движение в края на 60–те–началото на 70–те години на XIX в.

След Кримската война 1853–1856 г. националноосвободителното движение на българите навлиза в етапа на организираната националнореволюционна борба. Георги Раковски и създадените от него организации разпространяват идеите на революционния демократизъм, печелят привърженици сред емиграцията и сред българите във вътрешността. Легиите и четите от 60–те години имат за резултат фактическото привличане на българите към въоръжени действия. Неуспехът да бъде вдигнато въстание в българските земи в края на 60–те години изправя българското националнореволюционно движение пред необходимостта от преоценка на извършеното и предприемане на нови конкретни действия. Идеята за нови организации идва от Васил Левски и Любен Каравелов.

Васил Левски (1837–1873) и изграждането на Вътрешната революционна организация (ВРО). Роден на 6 (18) юли 1837 г. в Карлово в занаятчийско семейство, Васил Левски учи в родния си град, след това — в Стара Загора и твърде млад се свързва с революционното движение. Той захвърля расото и посвещава живота си на отечеството — «да му служа до смърт и да работя по народната воля». Участвува в Първата българска легия, учителствува в родния си край и в Добруджа, става знаменосец на четата на Панайот Хитов в 1867 г. и участвува във Втората българска легия през 1868 г. След разтурянето на легията Левски лежи болен в Зайчар и в писмо до П. Хитов изповядва, че е решил вече да се посвети на България и «ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си».

През същата година, снабден с прокламация от името на «Привременно правителство в Балкана» и с материалната подкрепа на българското общество в Букурещ, Левски предприема обиколка из българските земи с осведомителна и организационна цел. Посещава Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Среща се с много българи, вниква в настроенията и чувствата им, запознава се с условията и възможностите за революционна дейност.

По време на втората си обиколка из България през 1869 г., която започва от Никопол, той създава първите местни (частни) революционни комитети като основа на една вътрешна революционна организация. Първият революционен комитет е създаден в Плевен, следват комитетите в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и др. През есента на 1869 г. Левски участвува в Букурещ в създаването на БРЦК. Сред емигрантските дейци обаче той не среща подкрепа на идеите си за пренасяне центъра на подготовка на бъдещото въстание в българските земи и затова през май 1870 г. отново се завръща в България, за да продължи изграждането на революционните комитети.

Поучен от дотогавашните несполучливи опити за организиране на масови въоръжени прояви, Левски достига до идеята за прелом в подготовката и провеждането на революционната борба. За да има успех тя, тежестта трябва да падне върху изградените революционни комитети в българските земи, които да подготвят населението за всеобщо въстание. След предварителна, системна и упорита подготовка — организационна и военнотехническа, успехът на бъдещото въстание ще осъществи реално българското освобождение.

Идеите на Васил Левски от това време най-добре са изразени в съставения от него Проектоустав на организацията, наречен «Нареда на работниците за освобождението на българския народ», както и в многобройни писма и инструкции до отделните революционни комитети и дейци на революцията. Левски търси подбудите и причините за започване на борбата в «тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров».

Целта, която си поставят народните борци, е кристално ясно посочена от Левски:

«... с една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление) на същото това място, което са нашите прадеди със силата и оръжието и със своята свята кръв откупили, в което днес безчеловечно беснеят турски кеседжии и еничари и в което владей правото на силата, да се повдигне храм на истинната и правата свобода...».

За разлика от своите предшественици и съвременници Левски повече вярва в собствените сили на българския народ и затова се стреми да пренесе тежестта на революционната агитация и подготовка на бъдещото въстание там, където са основните сили на този народ — вътре в българските земи. За да има успех едно българско въстание, необходима е дълга и упорита работа за организирането, обучението и въоръжаването на българите. «За извършването на таквази революция, нужни са: 1. уреждание; 2. пари; 3. хора; 4. оръжие и други бойни потреби.»

Най-добре това ще стане в създаваните навред революционни комитети, които, обединени помежду си чрез системата на свръзки, пароли, революционна поща, ще бъдат реалната сила на революцията.

В бъдещата борба ще участвуват всички българи без разлика на социално положение. Левски предвижда и солидарност на всички потиснати хора в Османската империя в борбата им срещу негодното управление.

«Че и ния (българите) сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни. Там, дето живее българинът — в България, Тракия, Македония. Па и от каквато и да е народност да живеят в тоя наш рай, ще бъдат равноправни с българинът във всичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пиши свята и чиста република. Същото желаем и на братя сърби, черногорци, ромънци и пр. да не остават след наз! В едно и също време да дадат гласът си. Време е с един труд да спечелим онова, което търсили са и търсят братя французи, т. е. Млада Франция, Млада Росия и пр. ...»

Подобно на другите ръководители на националната революция и за Левски патриотичното чувство включва толерантност, солидарност и взаимна подкрепа на всички угнетени.

Левски счита, че българите трябва достатъчно ясно и убедително да изразят своето желание за самостоятелност и своя държава чрез собствено революционно движение и след това да търсят приятели и съюзници. Той държи сметка за проявите на балкански национализъм от младите съседни държавици, прозира користната политика на Великите сили и всичко това подсилва още повече убеждението му за необходимостта от активност на самия български народ.

В програмните си документи, в упоритата си всекидневна работа по изграждането на революционната организация Васил Левски обобщава опита на предшествениците си и се утвърждава като най-изтъкнатия организатор, стратег и тактик на националната революция. Създадената от него и съратниците му революционна мрежа наброява около 400 частни или местни революционни комитета, в които са привлечени българи от градове и села за бъдещо участие в едно всенародно, победоносно въстание. За ръководен център на организацията е определен град Ловеч, а неговият комитет, наричан още Привременно правителство в България, се счита за Централен комитет. Изработен е печат с надпис «I отделение от БРЦК. Привременно правителство в България» с лъвче по средата.

Васил Левски държи да привлече на полето на бъдещото въстание и представителите на българската революционна емиграция, която той познава отблизо. Ето защо стремежът му е да се координират действията на Вътрешната революционна организация с Българския революционен централен комитет — най-влиятелната емигрантска формация, в чието основаване участвува и той.

Създаване и дейност на БРЦК. Любен Каравелов 1843–1879). Поредната организация в българското националнореволюционно движение в края на 60–те и началото на 70–те години се създава с решаващото участие на Любен Каравелов. Роден през 1834 г. в заможно бегликчийско семейство в Копривщица, той учи в родния си град, след това — в Пловдив, обикаля с роднините си по обширните пазари на добитък из Османската империя и през 1857 г. заминава да продължи образованието си в Русия.

Там по време на десетгодишния си престой той получава солидни познания и създава полезни и трайни контакти. Попада под идейните влияния на руските революционери-демократи Чернишевски, Добролюбов, Херцен, както и на руските славянофили, като сътрудници на техните вестници «Ден», «Москва», «Голос» и др. През 1867 г. Каравелов е изпратен в Белград като кореспондент на в. «Голос». В Сърбия той се свързва със сръбската либерална организация «Омладина» и организира български комитет за изпращане на чети в българските земи. След убийството на сръбския княз Милош Обренович Каравелов е затворен в Будапеща, където в продължение на 203 дни прави истинска преоценка на досегашния си опит и идеи. В обръщението си към българите, озаглавено «Мои братя» и публикувано през 1869 г., Каравелов вече достига до идеята, че свободата трябва да се извоюва от самите българи, като враговете са гръцките фанариоти и турските потисници. Крачка напред той прави и в схващанията си за българо-сръбските връзки, общувания и възможни взаимни действия срещу общия враг.

«Солидарността с българите трябва да бъде основа на родствените принципи в името на братството и свободата. Българите трябва да имат свое народно развитие, свое вътрешно самоуправление, което отговаря на народните обичаи и нрави, защото България има своя история (не политическа, а народна). Много хора смятат, че между сърбите и българите би могло да има още по-тесни връзки, т. е. българите да възприемат сръбския език и да станат един народ, но това според мен е невъзможно, защото с това бихме нарушили свободата на нацията и свободата на човека.»

През есента на 1869 г. Каравелов пристига в Букурещ, където започва да издава своя вестник «Свобода». Около редакцията на вестника се събират дейци на революционната емиграция, участници в минали революционни и либерални организации. Измежду тях в края на 1869 г. се създава новата поредна формация на полето на българското революционно движение — Българският революционен централен комитет. Съществуват и други мнения относно създаването на БРЦК: според някои историци началото на дейността му трябва да се свързва с Първото общо събрание през 1872 г.

Създадените две революционни формации — Вътрешната революционна организация и Българският централен революционен комитет, имат една и съща цел — освобождението на България, но между тях съществуват значителни идейни и организационни различия, които пречат на единодействието им. Левски и ВРО си дават сметка, че без силите и средствата на емиграцията, без нейните възможности за легална пропаганда и закупуване на оръжие ще бъде трудна подготовката на бъдещото въстание. А БРЦК в Букурещ постепенно разбира, че без дейците от вътрешността на българските земи всякакво реално политическо действие е невъзможно. Политическата и революционната ситуация налагат все повече идеята за обединяване на всички сили, насочени към извоюването на българската свобода.

Първо общо събрание на БРЦК 1872. Идейното и организационно обединяване на революционните дейци от емиграция и от вътрешността се осъществява под влияние на общото убеждение за необходимостта от ускоряване на подготовката за въстание. От 29 април до 5 май 1872 г. в Букурещ се провежда Първото общо събрание на БРЦК. Комисия в състав: Любен Каравелов, Васил Левски, Кириак Цанков и Тодор Пеев подготвя проекти за Програма и Устав на БРЦК, които се приемат след разисквания и гласуване.

И двата утвърдени и приети документа продължават революционно-демократичната линия в развитието на политическата теория и практика през Възраждането. В тях доминират универсалните идеи на XIX в. за свобода, братство, равенство и социална справедливост, съобразени с конкретно-историческите български условия.

За председател на БРЦК е избран Любен Каравелов, едно признание за престижа му сред революционните дейци, а Васил Левски и Панайот Хитов са избрани за членове на комитета.

Левски подписва клетва, че ще спазва Устава, и тръгва към българските земи.

Провал и разкрития в революционната организация. Завръщайки се в България, Левски пристъпва към реорганизация на революционната комитетска мрежа — изграждане на окръжни центрове. Помощникът на Левски — Ангел Кънчев от Трявна, изгражда сам нови комитети, обхожда и заздравява създадените вече такива. При опит да бъде арестуван в Русе, за да не попадне в ръцете на турската полиция, той се самоубива. Другият помощник на Левски е Димитър Общи, революционер с богат опит, но недисциплиниран и склонен към авантюристични действия. Без съгласието на Левски Димитър Общи замисля и организира рисковано нападение над турската поща в прохода Арабаконак на 22 септември 1872 г. Последвалите разкрития и арести изправят революционната организация пред опасността от разгром и репресии над комитетските дейци.

Левски узнава за обира и арестите в Южна България. Тук той получава писмо от Любен Каравелов с искане за незабавно вдигане на въстание, за да не се загуби доверието в БРЦК. Левски се отправя към Букурещ, за да се обсъди положението. По пътя се отбива в Ловеч да прибере архива на Ловешкия комитет, основната документация на Вътрешната революционна организация. През нощта на 25 срещу 26 декември 1872 г. в Къкринското ханче край Ловеч турската полиция арестува Левски. Изправен пред специалния съд в София заедно с Димитър Общи и другите арестувани комитетски дейци, той се държи достойно и предотвратява по-нататъшните разкрития. Съдът издава смъртни присъди срещу Левски и Димитър Общи. Апостолът на българската свобода Васил Левски е обесен в София на 6 (19) февруари 1873 г.

Криза в националнореволюционното движение 1873–1874 г. Смъртта на Апостола нанася тежък идеен и организационен удар върху БРЦК и ВРО. На проведеното на 11 и 12 май 1873 г. в Букурещ Главно събрание на БРЦК от България идват само двама души. Решено е да се отмени уставът на БРЦК («Наредата» на Васил Левски) и да се изпращат чети в България. Въпреки ентусиазма на местните революционни дейци, като: Матей Преображенски, Кольо Ганчев, Христо Иванов — Големия и др., призивите за четническа борба и разногласията обезсилват организацията.

Второ главно събрание на БРЦК се провежда на 20 и 21 август 1874 г. в Букурещ. Отново емигрантските дейци доминират с броя си над представителите на комитетите от България. В избрания Временен централен комитет влизат Любен Каравелов, Кириак Цанков, Олимпи Панов, Тодор Пеев и Христо Ботев. За централен комитет в българските земи се избира Русенският. Завърналият се от учение в Русия Стефан Стамболов е утвърден на мястото на заловения Атанас Узунов като главен организатор на комитетската мрежа. През ноември 1874 г. Стамболов, който въпреки младостта си има неоспорими лични качества на революционер и организатор, предприема голяма обиколка из България. Турската полиция обаче го разкрива, преследва и принуждава да напусне българските земи. Така усилията на търновския и русенския революционен комитет да укрепят комитетската мрежа се провалят.

БРЦК в Букурещ изпада в бездействие, съпровождано от празни спорове за тактиката и стратегията на борбата. През декември 1874 г. на свиканото поредно общо събрание Каравелов отново е преизбран за председател на БРЦК, но събранието отхвърля исканите от него извънредни пълномощия. В комитета влизат Кириак Цанков, Иван Адженов и Тома Пантелеев, като на мястото на последния скоро е поставен Христо Ботев. Малко преди събранието в последния брой на в. «Независимост» Каравелов, базирайки се на засилените нападки срещу него, обявява оттеглянето си от революционното движение и намерението си да съсредоточи усилията си върху издаването на своето ново списание «Знание».

Въпреки че напуска създадения от него БРЦК в критичен момент, Любен Каравелов остава в историята на революционното движение като негов изтъкнат идеолог и организатор. На революцията той посвещава таланта си на публицист и писател и я пропагандира във вестниците, които издава, и в книжовните си произведения.

Христо Ботев (1848–1876) начело на БРЦК. Роден е на 6 януари 1848 г. в Калофер в семейството на народния учител и книжовник Ботьо Петков. Отначало учи в класното училище в родния си град, а по-късно заминава за Русия, за да продължи образованието си в Одеската мъжка гимназия. Там попада под идейното въздействие на революционните демократи Александър Херцен, Николай Чернишевски, Николай Добролюбов и др., на анархистичните възгледи на Михаил Бакунин и на някои леви европейски политически теории, разпространявани и в средите на руските революционери — на първо място социалните теории на Прудон.

През 1866 г. Ботев учителствува за кратко време в българското бесарабско село Задунаевка. През 1867 г. замества като учител болния си баща и на празника на братята Кирил и Методий произнася бунтовна реч, заради която е принуден да напусне завинаги Калофер. Присъединява се към революционната емиграция, работи като учител, печатар, редактор и издател на вестници.

През зимата на 1868–1869 г. Ботев живее в изоставена вятърна мелница край Букурещ заедно с Васил Левски, а по-късно се сближава и с руския революционер Сергей Нечаев. Тези контакти оказват голямо влияние върху революционните възгледи на Ботев.

През 1868 г. Христо Ботев пише революционните стихотворения «Хайдути» и «На прощаване», сътрудничи на емигрантския революционен печат. През юни 1871 г. започва да издава свой вестник «Дума на българските емигранти», в чиято програмна статия, озаглавена «Народът вчера, днес и утре», той дава израз на революционните си идеи и схващания за пътищата на борбата в настоящия момент.

«...Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особена физиономия, която го отличава като народ, — дайте му да се развива по народните си начала и ще видите каква част от обществения живот ще развие той, дайте му или поне не бъркайте му да се освободи от това варварско племе, с което той няма нищо общо, и ще видите как ще той да се устрои. Или не видите семето, зародишът в неговите общини без всяка централизация, в неговите еснафи, дружества, мъжки, женски и детински?...»

Идеологията на Христо Ботев бележи своеобразен връх в радикално-революционното направление на българското националноосвободително движение. Според него само въоръжената борба може да донесе желаната промяна:

«Единственият изход от това грозно положение, в което се намира народът, е революцията, и то революция народна, незабавна и отчаяна, революция, която да изчисти Балканския полуостров не само от турците, които ни смятат за стока и добитъци, но и от всичко онова, което може да вреди на истинните наши стремления за пълна и абсолютна човеческа свобода!».

Ботев счита, че предварителна подготовка за въоръжената борба не е необходима, тъй като у народа е стаен революционен ентусиазъм. Националноосвободителната борба трябва да бъде съчетана със социалната революция, която да премахне неравенството и възстанови върховната справедливост. Ботев свързва и българската борба с борбата на всички потиснати народи:

«...Само разумният и братски съюз между народите е в състояние да унищожи теглилата, сиромашията и паразитите на човешкия род и само тоя съюз е в състояние да въдвори истина, свобода, братство, равенство и щастие на земното кълбо. Дордето народите бъдат разделени помежду си с машинациите на своите всевъзможни империи, конституции и републики и дордето те, из сляпо низкопоклонничество към божиите помазаници гледат един на други като врагове, дотогава не ще да има щастие на земята, не ще да има бял ден за човека. Правителството и привилегированите класи у всеки един народ ще да мъчат и притесняват сиромаха, ще да поядат неговия труд, ще да го държат в невежество...».

Христо Ботев е привърженик на идеята за братски съюз и солидарност на всички балкански народи, чужд е на шовинизма и предвижда участието и на турския народ в борбата срещу деспотската система.

Талантливата публицистика на Христо Ботев разпространява революционните идеи със силата и внушението на печатното слово. В стремежа си да постигне единство на думи и дейност Ботев насочва ръководения от него БРЦК към непосредствени революционни действия. Когато в края на лятото на 1875 г. той и неговите другари от БРЦК научават за въстанието в Босна и Херцеговина, те решават, че българите също трябва да се вдигнат на борба.

Опит за въстание в българските земи през септември 1875 г. На 12 август 1875 г. в Букурещ е свикано Главно събрание на БРЦК, което решава да се подготви и вдигне всеобщо въстание в България. В изпратено окръжно от 23 август революционните комитети се приканват да започнат непосредствена подготовка за въоръжената борба. Ботев поема ангажимента да събере средства в Русия за въстанието и да убеди българските офицери на руска служба да участвуват в него като командири. Планът предвижда въстанието да избухне предимно в Източна България, където са съхранени революционните комитети от времето на Левски.

На 16 септември с бунтовническия марш «Не щеме ний богатство, не щеме ний пари, но искаме свобода, човешки правдини» по стихове на Стефан Стамболов около 20 души революционери се отправят към общия сборен пункт Чадър могила край Стара Загора. Поради несъгласуваност и организационни слабости въстаническите групи не се събират. Турската власт започва арести, падат и скъпи жертви, между които братя Жекови. Над 600 души от Стара Загора и околните села са хвърлени в затвора. От тях 60 души са осъдени на различни срокове затвор, а седмина, между които Кольо Ганчев, — на смърт.

Въстанически прояви през есента на 1875 г. освен в Старозагорско има в Шуменско и Русенско. Тук се организират местни чети, които — преследвани в боеве, дават жертви и са разпръснати.

Въпреки неуспеха си въстаническото движение от 1875 г. заема достойно място в националноосвободителното движение. То се синхронизира с въстанията в Босна и Херцеговина и изостря противоречията в Османската империя. Българите извличат от въстанието исторически урок и поука, които използуват при подготовката и провеждането на най-масовото въстание — Априлското през 1876 г.

Априлското въстание на българския народ от 1876 г.

Вътрешни и външни условия за Априлското въстание. В българското общество са налице обективните предпоставки за успешна подготовка и провеждане на всенародно въстание. Преди всичко преобладаващата част от българския народ е заинтересувана от промяна, която да отвори път на прогресивните тенденции пред българското развитие. В рамките на Османската империя липсват благоприятни условия за развитие на капиталистическото производство, няма гаранции са свободна стопанска дейност, създават се пречки от анархията, беззаконието, корупцията, увеличаването на данъците, не са гарантирани ни най-малко и свободата и правата на личността. Основното противоречие в Османската империя, което благоприятствува масовизирането на революционното движение, е невъзможността от съвместим компромис между консервативната местна и централна администрация и заинтересуваните от прогресивни промени подчинени християнски народи в империята, между които и българите.

В хода на Източната криза 1875–1878 г. отделните участници в решаването на Източния въпрос — балканските народи и държавици, Османската империя и Великите сили, стоят на жизнено важните за тях позиции и преследват своите собствени интереси. Балканските народи и страни се стремят към освобождение, държавно утвърждаване и териториално увеличение (не трябва да се забравя, че само българите и албанците все още нямат свои собствени държави).

Великите сили се стремят да извлекат облаги от кризата и да усилят влиянието си на Балканите или чрез запазване на Османската империя (политиката на Британската империя е класически пример в това направление), или чрез нейното разрушаване (Австро-Унгария и Русия действуват според интересите си в тази насока).

Османската империя, колкото и да изглежда рухнала и немощна в очите на своите врагове и критици, все още представлява значителна политическа и военна сила, която черпи допълнителна енергия от верския фанатизъм на широките мюсюлмански низини и в готовността на опълчението (башибозука), и на заселилите се в пределите й след Кримската война татари и черкези да защитават централната власт и своите мними и реални привилегии.

Гюргевският комитет на апостолите. В такива условия от 15 до 25 декември 1875 г. в Гюргево се провежда заседание на Гюргевския комитет на апостолите под председателството на Стефан Стамболов. На заседанията в Гюргево единодушно се стига до решението за подготовка и осъществяване на ново масово въстание в българските земи. Решава се въстанието да избухне след значително по-дълга, отколкото за Старозагорското въстание подготовка, през пролетта на 1876 г.

Българските земи се разделят на пет (според Никола Обретенов и Стоян Заимов) или на четири (според Захари Стоянов) революционни окръга, обхващащи главно територията, където създадената от Левски комитетска мрежа била най-здрава. Ролята на ръководен революционен и координационен център се възлага на Първи — Търновски революционен окръг, в който влизат Търновско, Габровско, Севлиевско и Троянско. За негов главен апостол е определен Стефан Стамболов с помощници Христо Караминков — Бунито и Георги Измирлиев — Македончето. Втори революционен окръг обхваща Сливенско, Ямболско и Котленско и се ръководи от Иларион Драгостинов с помощници Георги Обретенов, който е и военен инструктор, и Стоил войвода. Трети — Врачански революционен окръг (Врачанско, Софийско и части от Македония), има за главен апостол Стоян Заимов и помощници Георги Апостолов, Никола Обретенов и Никола Славков. Четвърти — Пловдивски революционен окръг с център Панагюрище, се ръководи от Панайот Волов с помощник Георги Бенковски, като по-късно за помощник-апостоли биват привлечени Захари Стоянов и Георги Икономов. По всяка вероятност поради провал и арест на Никола Славков не се създава заплануваният Пети революционен окръг, в който да влязат Софийско и Македония: не се осъществява й идеята функциите му да поеме Врачанският окръг. Несъмнено е обаче, че апостолите на Врачански и Пловдивски окръг имат предвид провеждането на революционна подготовка и в югозападните български земи.

На заседанията на Гюргевския комитет се очертават в най-общ план стратегията и тактиката на бъдещото въстание. Предвижда се изграждането на няколко големи бази на въстаниците в планинските райони, където трябва да се изнесе населението с достатъчно запаси за продължителна отбрана, така че да дочака момента на намеса на Великите сили, Русия и евентуално Сърбия. Предвижда се привличането на опитни във военно отношение българи емигранти или на военна служба в чужди армии, както и извършването на ограничени нападателни акции спрямо важни центрове като Одрин, Пловдив, Пазарджик, София, Русе, Търново и др., както и прекъсването на телеграфа и на жп линиите. Политическата подготовка обхваща сплотяването и мобилизирането на българите, които трябва да зачитат и човешките права, честта и достойнството на турското население. Стратегията и тактиката на Гюргевските апостоли отговаря на еволюцията на българското националноосвободително движение и е повлияна от съседните балкански народи, които получават свободата си след организиране на местни революционни прояви, подкрепени след това от Великите сили — най-вече от Русия.

Подготовка на Априлското въстание. В определените революционни окръзи под ръководството на изтъкнатите революционери-апостоли започва трескава подготовка, в която са увлечени като никога досега обикновени българи от градове и села. Апостолите са последователи на революционно-демократичната линия, формулирана от Раковски, Каравелов, Левски и Ботев, за организиране и провеждане на всеобщо въстание. Добър пример за висотата на революционната теория и практика са действията на апостолите в Пловдивско, Панагюрско, Средногорието, северните склонове на Родопите, Търновско, Габровско, Севлиевско.

В Търновския революционен окръг се привличат като военни специалисти Петър Пармаков — офицер от руската армия, четническите войводи Поп Харитон, Никола Генчев и др. В подготовката с ентусиазъм се включват изявени местни дейци като даскал Бачо Киро (Бяла Черква), Стефан Пешев и Йонко Карагьозов (Севлиево), Иван Панов (Горна Оряховица), Цанко Дюстабанов (Габрово) и др. Въпросът с набавянето на оръжие в този окръг обаче не е решен задоволително. В Сливенски революционен окръг се налага идеята за четнически действия и изграждане на въстанически лагери далеч от населените места. Във Врачански революционен окръг помощниците на Стоян Заимов не успяват да се включат в подготовката. Не пристига и закупеното в Румъния оръжие. Така в двата посочени окръга непосредствената подготовка за въстанието въпреки ентусиазма на апостолите и населението се оказва незадоволителна. Най-успешна подготовка се извършва в Четвърти — Пловдивски (Панагюрски) революционен окръг. Под ръководството на Георги Бенковски, Панайот Волов, Георги Икономов, Захари Стоянов и местните дейци Тодор Каблешков (Копривщица), Васил Петлешков (Брацигово), Павел Бобеков (Панагюрище), Петър Горанов (Батак) и др. се извършва значителна военнотехническа, организационна и политическа подготовка за въстанието. Всеки бъдещ въстаник трябва да си осигури лично оръжие, униформа и припаси, да знае и се подчинява на прекия си командир, да борави с оръжието умело. Благодарение на личните свидетелства на Захари Стоянов в безсмъртните му «Записки по българските въстания» днес ние разполагаме с автентични данни за общото патриотично въодушевление, надежда и масов подем на населението от Панагюрище и околностите, които постепенно превръщат града в сърце и пулс на революционната епопея.

По време на общото събрание на представителите на частните революционни комитети от Панагюрския революционен окръг, свикано на Оборище на 14 април 1876 г., в истинска демократична обстановка се обсъждат въпроси за правомощията на ръководителите, за отговорността на въстаниците пред мирното население, за отношението им към турските граждани и др. В резултат на дискусиите Георги Бенковски получава извънредно пълномощно за ръководство на въстаническите действия. В случай, че властите започнат да извършват арести, въстанието може да избухне преди определения срок и да стане масово. Прието е и специално възвание към българския народ за въстание. В него четем:

«Братя Българи!

Дойде краят на зверската тирания, която от пет века насам търпим под османска насилническа власт. Всеки от нас очакваше това с нетърпение. Настъпва денят на народното въстание на всички българи в България, Тракия и Македония. Всеки честен българин, в жилите на когото тече чиста българска кръв, тъй както тя е текла и в жилите на нашите царе от старо време — Крум, Симеон, Борис и Асен, трябва да въстане с оръжие в ръка, та с първия ни още удар да зашеметим врагa...».

Обявяване и ход на Априлското въстание от 1876 г. Априлското въстание избухва преждевременно най-напред в Панагюрския революционен окръг и веднага придобива масов характер. При опита да бъде арестуван председателят на революционния комитет в Копривщица Тодор Каблешков се взима решение за начало на въстанието на 20 април 1876 г. Под звъна на църковните камбани, с възгласи «Да живее България!» въстаниците нападат и превземат конака. По куриер се изпраща легендарното Кърваво писмо до Панагюрище и неговите дейци:

«Братя, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците! Ако вие, братя, сте били истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример».

След получаване на писмото въстава и столицата на окръга — град Панагюрище. Властта там преминава в ръцете на военен съвет или Българско привременно правителство в Средна гора начело с Павел Бобеков. На 22 април тържествено се освещава знамето на въстанието, изработено от учителката Райна поп Георгиева. Изграждат се според предварителните планове укрепени лагери около Панагюрище, Клисура, на връх Еледжик и др., сформират се бойни отряди като Хвърковатата чета на Георги Бенковски, въстаническите действия се разпространяват из всички краища на окръга. Още от първия момент срещу въстаниците се изправят башибозушките части, последвани по-късно от редовна и запасна турска войска. Десетината хиляди въстаници на територията на окръга се сражават с около 80 хиляди башибозуци и 10–хилядна редовна армия, въоръжена и с артилерия. Един след друг укрепените лагери биват разгромявани, превземат се въстаналите градове и села. Жестокото потушаване на въстанието в Четвърти — Панагюрски — революционен окръг изобилствува с примери на личен и масов героизъм и жертвоготовност, които и днес вълнуват и възхищават, като подвига на мъчениците за народност и вяра Васил Петлешков, Кочо Честименски, Спас Гинев, перущенци, брациговци, панагюрци. Незаличима в народната памет е трагедията на батачани — от петхилядното население на селото след клането остават живи едва неколцина. При вида на пожарите и писъците на жертвите апостолът Георги Бенковски според Захари Стоянов извиква «Моята цел е постигната вече! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей!». Трагична е съдбата на почти всички водачи на въстанието в Панагюрски окръг: Панайот Волов и Георги Икономов намират смъртта си във водите на р. Янтра; Георги Бенковски загива от вражески куршум от засада в Тетевенския балкан; Тодор Каблешков се самоубива в затвора.

Масово е и въстанието в Търновския революционен окръг, където героичната деветдневна отбрана на Дряновския манастир отблъсква атаките на 10–хилядната армия на Фазлъ паша и се равнява с другия връх във въстаническата епопея — масовото въставане на Ново село, Кръвеник и Батошево. Там въстаниците няколко дни издържат напора на многократно превишаващия ги противник. Заловените въстанически ръководители Бачо Киро, Цанко Дюстабанов, Георги Измирлиев са обесени.

И в другите революционни окръзи се провеждат въстанически действия: в Сливенски — чрез организирането на чети, които след неколкодневни сражения са разбити, а във Врачански — чрез подпомагането на Ботевата чета — най-същественият принос на емиграцията към въстанието. Още след получаване на вестта за въстанието в Румъния започва подготовката на голяма чета. След като редица опитни предводители като Панайот Хитов, Филип Тотю и др. отказват да я оглавят, начело на четата с готовност застава Христо Ботев. В състава на четата от около 200 души са революционерите Никола Войновски, Никола Обретенов, Георги Апостолов, Йваница Данчов, поп Сава Катранфилов, а знаменосец е Никола Симов. Преоблечени като градинари и търговци, четниците се качват на австрийския параход «Радецки» от няколко румънски пристанища и на 17 май го принуждават да спре на българския бряг близо до село Козлодуй. Четата се отправя към Балкана, като води тежки сражения с многобройни преследвачи — главно черкези и башибозуци. Особено тежки са боевете при Милин камък на 18 май, където загиват тридесет четници. На следващия ден четата се изкачва на Врачанския балкан. И тук, в района на върховете Камарата, Купена и Околчица, на 20 май (2 юни) е убит войводата Христо Ботев. След неговата смърт четниците, разделени на групи, са преследвани, убивани, пленявани и съдени. Преминалата в Източна България по-малка чета на Таньо Стоянов също е унищожена.

През май 1876 г. въстанически действия се организират и в Източна Македония с център с. Разловци под ръководството на Димитър Попгеоргиев-Беровски. Чета в състав от 40 души действува в продължение на няколко месеца между Мелник и Струмица по Осоговската планина. Повечето въстаници са избити, други — заловени и хвърлени в затворите.

Априлското въстание по своите движещи сили — представители от всички класи и съсловия на обществото: селяни, занаятчии, търговци, интелигенция, и по своята цел — извоюване на политическо освобождение, е връх на българската националноосвободителна революция. Въстанието е удавено в кръв, но дадените от българите скъпи жертви — 30 000 убити, 12 000 затворени и заточени, 80 напълно опожарени селища и други 200 частично пострадали, не отиват напразно. Постигнат е съществен напредък по пътя на решаването на българския въпрос; той излиза на международната сцена и се подема в дипломатическите кръгове.

Движение в защита на българския народ. Разпространяването на вестите за турските издевателства е твърде широко — информация се публикува в около 200 вестника в цял свят. Световното обществено мнение се настройва благоприятно в защита на българите, които все още чувствуват тежестта на потисничеството и дискриминацията и попадат под ударите на жестоките турски управници. Анкетни комисии с участието на американския дипломат в Цариград Скайлър, руския консул в Одрин княз Церетелев и американския журналист Дженерариъс Макгахан посещават разорените и пострадали български селища. Представители на дипломатическите кръгове, посланици и консули, мисионери и др. също изнасят истината за българското мъченичество. Жестокото потушаване на въстанието предизвиква най-големи вълнения в Русия и славянския свят. Най-видни представители на руската култура, наука и изкуство като Лев Толстой, Дмитрий Манделеев, Фьодор Достоевски, Иван Тургенев, Всеволод Гаршин, Василий Верешчагин и др. се обявяват в защита на българския народ. От трибуната на Френското национално събрание великият хуманист Виктор Юго прочувствено призовава към пробуждане на съвестта и състраданието на западните правителства. «Има минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва да я слушат... Трябва да се тури край на империите, които убиват! Нека обуздаем фанатизма и деспотизма! Стига войни, убийства и кланета!» В Англия лидерът на опозицията Уилиам Гладстон написва брошура «Българските ужаси и Източният въпрос» и критикува протурската позиция на консервативното правителство на Дизраели. В защита на българите се изказват и Чарлс Дарвин и Оскар Уайлд. В Италия Джузепе Гарибалди изразява поддръжката си на българската кауза чрез специално писмо до българите в Букурещ, в което се казва: «Италианският народ храни към вашия народ заслужени симпатии поради неговите злощастия и поради неговия героизъм. Скърбя, че не мога лично да участвам във вашите борби. Пожелавам ви постоянство във вашата света мисия». Дори германският канцлер Ото Бисмарк заявява пред Райхстага, че след извършените кръвопролития в България за Османската империя не може да има повече място в Европа.

Чрез привличане вниманието на Европа към българските проблеми Априлското въстание изиграва и най-значителната си роля — създава благоприятно за българите обществено мнение, което принуждава Великите сили да поемат инициатива за издействуване на реформи в Османската империя и за българите.

Руско-турската освободителна война от 1877–1878 г. и възстановяването на българската държава

Източната криза и българите след Априлското въстание 1876 г. След потушаването на Априлското въстание кризата в Османската империя продължава да се задълбочава. През юни 1876 г. започва поредната сръбско-турска война с участието на Черна гора. За да се събират и насочват български доброволци за участие на сръбска страна във войната, както и за да се подпомагат жертвите от Априлското въстание, българската революционна емиграция учредява поредната си организация — Българско централно благотворително общество (БЦБО). В ръководството му участвуват Стефан Стамболов, Иван Вазов, Олимпи Панов, Кириак Цанков, Петър Енчев, Иван Грудов и др. В Сърбия се изпращат първоначално над 2000 доброволци начело с Филип Тотю, Панайот Хитов, Иван Кулин, Симо Соколов, Христо Македонски. Възобновява се старата идея българските доброволци да станат ядрото на българската въстаническа армия, която да повдигне ново всеобщо въстание. В боевете загиват повече от 1500 българи.

Цариградските българи изпращат двама български депутати — известните възрожденски книжовници и политици Драган Цанков и Марко Балабанов, на обиколка из Европа, за да изложат пред правителствата на Великите сили истината за българските стремежи. Те посещават Англия, Франция, Германия, Италия, Русия и Австро-Унгария и навсякъде връчват специално подготвен меморандум за българското самоуправление.

От своя страна Великите сили засилват своята активност. Русия и Австро-Унгария дават чрез Райхщатските споразумения от юли 1876 г. гаранции за целостта на Сърбия и предвиждат провъзгласяването на България, Румъния и Албания в бъдеще за независими държави или автономни провинции.

Цариградската посланическа конференция и нейните споразумения. През есента на 1876 г. неблагоприятният за сърбите развой на войната им с Турция изисква настойчиво намесата на Великите сили. През декември 1876 г. в Цариград се свиква Посланическа конференция, на която трябва да се разисква балканският кръг от проблеми на Източния въпрос, включително и съдбата на българите. В конференцията участвуват представители на Русия, Австро-Унгария, Германия, Великобритания, Франция и Италия. Активна роля в тази конференция играе граф Игнатиев, който успява да склони главния английски делегат маркиз Солзбъри към единомислие. Предвижда се създаването на две български автономни области: Източна — със столица Търново, и Западна — със столица София, върху територията на Българската екзархия, т. е. приблизително върху българската етническа територия. След неуспеха на Великите сили да принудят османското правителство да приеме решенията на конференцията, включително и с Лондонските протоколи от март 1877 г., Русия — като закрилник на християнските народи на Балканите, придобива моралното право да потърси по-радикално решение на кризата.

Дипломатическа и военна подготовка на Руско-турската война. В подготовката на въоръжения конфликт с Османската империя Русия сключва съюзни договори със Сърбия, Черна гора и Румъния, спечелва неутралитета на Австро-Унгария, макар и с цената на отказ от създаването на голяма славянска държава на юг от Дунава. И естествено на страната на Русия застават българите — организираното българско опълчение, многобройните доброволци, разузнавачи, съгледвачи, преводачи, снабдители и др. За българите войната е поредна проява на тяхната революция, на българо-руския боен съюз срещу общия враг.

Руският план за водене на войната, разработен под ръководството на генерал Обручев и видоизменен от външния министър княз Горчаков, включва бойни действия на Балканите и в Кавказ. Около 200–хилядната руска балканска армия след успешни и бързи бойни действия трябва да осъществи заплаха директно върху столицата Цариград. Кавказкият боен театър, където се предвижда да действува 100–хилядната армия, има второстепенна роля. Руските въоръжени сили се намират в период на реорганизация и превъоръжаване. Бойният дух и подготовката на войнишкия и офицерския състав са сравнително добри.

Турската балканска армия е в състав около 300 хиляди души. Преобладаващата част от нея е установена в укрепения четириъгълник Силистра — Русе — Шумен — Варна и по други градове-крепости по Дунава. Отбранителният план предвижда, ако се допусне преминаването на реката от руските войски, те да бъдат разбити в Северна България и след това да се преследват на север от Дунава. Турската армия е добре въоръжена с особено модерна артилерия, има висши офицери, завършили военни училища в Западна Европа. Бойният дух на армията, въпреки че се разчита на мюсюлманския фанатизъм, не е особено висок.

Обявяване на войната и участието на българите. След като станало ясно, че Османската империя не желае да въведе реформи в Европейска Турция, на 12 (24) април 1877 г. в Кишинев руският император Александър II издава манифест за обявяване на война на Турция. Веднага започва маршът на руските войски през Румъния към река Дунав. В състава на руската армия са и първите три дружини на Българското опълчение, сформирани в Кишинев.

Българите посрещат обявяването на поредната руско-турска война с обновена надежда. БЦБО в Букурещ, преименувано вече в Български революционен комитет, призовава с нарочно възвание българите да подпомагат руската армия. В Плоещ се сформират допълнително нови три опълченски дружини, с които общият числен състав на опълченците достига 7500 души. Със създадените по-късно още шест дружини броят на българските опълченци надхвърля 12 000 души. На 6 май 1877 г. опълчението получава тържествено свое знаме, подарено от жителите на град Самара. Първоначалната идея на руското командуване е опълчението да осъществява помощни функции, но впоследствие българските дружини се включват в армията на генерал Гурко и показват храброст и воинска дисциплина в решителни сражения. Освен в опълченските дружини българите масово, се включват в доброволческите чети, градски и селски дружини за охрана, разузнавателни групи и други. Те са разузнавачи към руските бойни части, преводачи, помагачи, строители на пътни военни съоръжения, снабдители, помощници в санитарното дело. Български чети действуват в тила на турската армия: в района на Източна Стара планина — чети на Панайот Хитов и Желю войвода; в Източните Родопи — четата на капитан Петко войвода (Петко Киряков); в Ловешко — четите на Ильо Марков и Христо Иванов — Големия. Десетки хиляди българи участвуват в бойните действия и подпомагат руската армия в освободителния й поход; те считат войната за продължение на националноосвободителното движение от близкото минало.

Ход на военните действия. Най-напред преминава Дунава отрядът на генерал Цимерман на 10 (22) юни 1877 г. в Северна Добруджа, който предприема демонстративни действия за заблуда на турската армия. Основната част на руските военни сили минава реката на 15, 16 и 17 юни в околностите на град Свищов и започва бойни действия в три насоки. Западният отряд начело с генерал Криденер (35 000 души) получава задача да блокира намиращите се в Северозападна България турски части. Подобна е задачата и на най-многобройния Източен отряд (70 000 души) под командуването на престолонаследника Александър Александрович; той трябва да не позволи на турските армии в укрепения четириъгълник Русе — Силистра — Шумен — Варна да осъществят настъпателни и активни действия. До края на войната Източният руски отряд изпълнява своята задача, блокирайки най-многобройните турски сили. С осигурени флангове Предният отряд под командуването на генерал Гурко с числен състав 12 000 души, между които и българските опълченци, получава задача да овладее бързо старопланинските проходи и да не допусне преминаването на турски войски от Южна в Северна България. За броени дни Предният отряд освобождава старата българска столица Търново, прониква в Южна България през Хаинбоазкия проход, освобождава Казанлък и Стара Загора. Срещу руските воини и българските опълченци обаче се насочва 40–хилядната армия на Сюлейман паша, която има за цел да се прехвърли на север от Балкана. В сраженията край Стара Загора българите получават своето бойно кръщение, като заслужават високо признание от военните си командири. Самарското знаме се предава от ръка в ръка от загиващите знаменосци, но никога не попада във вражески плен. Руските воини — около 5500 души, и пет български опълченски дружини са принудени да отстъпят под напора на превъзхождащия ги враг и да се укрепят на Шипченския проход под ръководството на генерал Столетов. Отбраната на прохода се превръща в един от критичните моменти за успешния ход на войната, неговото преминаване от армията на Сюлейман паша означава съединяването й с другите турски армии в Северна България, което би дало съществено предимство на турците. Героичната отбрана на Шипка на 9, 10 и особено на 11 август осуетява плановете на турското командуване и издига още повече авторитета и самочувствието на българските воини. След полученото подкрепление, изпратено от генерал Радецки, позициите на Шипка са заздравени.

Втори критичен момент във войната се оказват боевете за Плевен. Генерал Криденер закъснява в похода си на запад и позволява на 60–хилядната видинска армия на Осман паша да се укрепи в Плевен. Оттук турските войски могат да осъществят активни действия по посока на укрепения четириъгълник и да получат възможност за военностратегическа инициатива. Многократните атаки за превземането на Плевен от руските войски се оказват безуспешни. С изработването на план за плътна обсада на града от генерал Тотлебен и включването на румънски войски в подкрепа на руската армия предимството минава на руска страна. Заплашен от глад и привършване на боеприпасите, Осман паша предприема опит да пробие обсадата, при което на 10 декември армията му е разбита и пленена. Падането на Плевен е началото на същинския прелом във войната. Значителни руски сили се освобождават за възможно настъпление на юг.

Въпреки тежките зимни условия руската армия преминава Балкана в две главни посоки. Отрядът на Гурко през Арабаконашкия проход се отправя към София, успоредно действуват и други колони. На 4 януари 1878 г. руската армия влиза в София и се насочва към Пловдив. Другата част от настъпващата руска армия под командуването на генералите Радецки и Святополк Мирски и с участието на българските опълченски дружини обгражда, атакува и принуждава да капитулира армията на Вейсел паша, зимуваща в подножието на Шипченския проход. От този момент руската армия практически няма срещу себе си значителни турски сили, които да препятствуват нейното настъпление на юг по посока Одрин — Цариград.

След превземането на Одрин от русите Високата порта се обръща с молба за сключване на примирие. На 19 (31) януари 1878 г. се подписва протокол за приемане на «предварителни основания на мира между Русия и Турция».

Сан-Стефански мирен договор и възстановяване на българската държава. Условията на примирието и успехите на руската армия предизвикват недоволството на Англия и Австро-Унгария. Обединяването им в общ антируски фронт окуражава Високата порта, която започва да бави мирните преговори. Русия е принудена да приеме внушенията на Великите сили за свикване на поредната международна конференция за решаване на Източния въпрос. За да влезе с по-добри позиции в предстоящата конференция, руската дипломация дава ултиматум, че ако Турция не приеме руските условия, настъплението на русите ще продължи. На 19 февруари (3 март) 1878 г. в Сан-Стефано е подписан предварителният мирен договор между воюващите страни — от една страна Русия, Сърбия, Румъния и Черна гора и от друга — Турция. Според договора Сърбия, Румъния и Черна гора получават независимост и редица териториални придобивки.

Българската държава се възстановява като автономно трибутарно княжество с християнско правителство и собствена войска според членове 6–11 на договора. В територията на новоосвободената държава влизат Северна България без Северна Добруджа, която се дава на Румъния, цяла Тракия без Гюмюрджинско и Одринско и цяла Македония без Солунско и Халкидическия полуостров. Областите около град Ниш преминават към Сърбия. Сан-Стефанският мирен договор е посрещнат с въодушевление и обяснимо удовлетворение от българите, които в специален благодарствен адрес, връчен тържествено на руския император и скрепен с подписите на българи от Мизия, Тракия и Македония, изразяват своята дълбока признателност на Русия и руския народ за освобождението си.

Берлински конгрес и разпокъсване на България. Англия и Австро-Унгария се обявяват против създаването на голяма българска държава и обединяват усилията си, за да ревизират резултатите от войната. Руското правителство след сложни дипломатически преговори и подписване на споразумения с Англия за преразглеждане на Сан-Стефанския мирен договор, включително разделяне на България, се съгласява да участвува в поредния международен форум, за да запази доколкото може постигнатото в победоносната за нея война.

С участието на делегации на Русия, Англия, Австро-Унгария, Германия, Франция и Италия и представители на балканските народи с изключение на българския на 13 юни 1878 г. се свиква Берлинският конгрес под председателството на германския канцлер Бисмарк. На 1 юли същата година се подписва Берлинският договор, според който новоосвободената и току-що възкръснала из пепелищата България се разпокъсва на пет части. Автономното българско княжество, зависимо от Високата порта, обхваща само Северна България и Софийска област. Южна България под името Източна Румелия е обособена като автономна провинция в рамките на Османската империя. Одринска и Беломорска Тракия, както и цяла Македония остават в пределите на Турция. Северна Добруджа се дава на Румъния, а така наречените Западни български покрайнини — земите около Ниш и Враня — на Сърбия.

Фатално съдбовно за българите се оказва разпокъсването на техните земи, извършено от Великите сили, без съблюдаване на историческите, етническите и политическите реалности. Българските територии, разделени на пет части, поемат по различен път в следващите десетилетия, което поставя пред населението трудни за разрешаване проблеми. Постановленията на Берлинския договор създават на Балканите гнезда на напрежение, от последиците им възникват редица спорни въпроси за балканските народи (между които прословутият «македонски въпрос»), които водят до кръвопролитни войни и национални катастрофи.

Руско-турската война от 1877–1878 г. изиграва съществена роля за последвалото разпадане на Османската империя. Българите участвуват масово в тази война, тъй като схващат, че победоносният й край може да реши техния основен политически и социален въпрос — премахване на чуждото владичество и възстановяване на българската държава. Макар и с частичен успех, победоносната Руско-турска война от 1877–1878 г. с масово българско участие увенчава продължителните усилия на българите да извоюват своята политическа и духовна самостоятелност. От препълнената със светли идеали и жертвоготовност възрожденска епоха те прекрачват в драматичното време на отстояване на нейните постижения и завети.

От Учредителното събрание до правителството на Отечествения фронт

Между парламентарната демокрация и «личния режим» (1878–1918)

С решенията на Берлинския конгрес българската нация исторически несправедливо е разкъсана на пет части. Ала възникналото автономно Княжество България и новоучредената провинция Източна Румелия в състава на Османската империя трайно залагат основите на третата българска държава. В този смисъл Руско-турската война от 1877–1878 г. затваря последната страница от историята на българската буржоазнодемократична революция. България възкръсва като свободна държава от мрака на историческото небитие. Тя преодолява преградите на османския феодализъм и излиза на пътя на самостоятелното капиталистическо развитие.

Градежът на новата държава започва още в хода на Освободителната война. Временното руско управление, последователно възглавявано от талантливите администратори В. А. Черкаски и А. М. Дондуков-Корсаков, дава първия тласък на българското държавно строителство. За девет месеца то успява да сложи темелите на гражданската администрация, юридическата система и въоръжените сили на младата държава. В рамките на този санкциониран от Берлинския договор кратък срок Временното руско управление формира първите държавни учреждения, привличайки в тяхната система талантливи и образовани българи. Либералният подход на това управление към многобройните проблеми на възземащата се държава позволява тя да започне пълнокръвен обществен и политически живот.

В неговия съзидателен ритъм особено място заема Търновската конституция. Съгласно чл. 4 на Берлинския договор Княжеството трябва да се управлява на основанията на т. нар. органически устав. Той следва да бъде изработен и утвърден още до избирането на държавния глава (княза) от Учредително събрание на българските първенци (нотабили). На 10 февруари 1879 г., един паметен ден в новата българска история, те се събират в старата престолнина Търново. В продължение на няколко седмици над двеста народни избраници, обсъждат проекта за българска конституция, изработен от руския юрист С. И. Лукиянов. В основни линии този проект е изграден върху принципите на народовластието, въпреки че по това време в Русия тържествува консервативна политическа система. Това е една позната традиция на руската имперска политика, която съзираме осъществена и в основните закони на зависимите по това време от Петербург Полша и Финландия. Няма съмнение, че това е най-ефикасното средство за разширяване на руското влияние в съответната страна. В случая проектът на Лукиянов още един път илюстрира гъвкавостта на руската политика и нейното дълбоко проникване до демократичните традиции на българския народ.

При обсъждането на конституционния проект за пръв път се проявяват тенденциите към образуването на политически групировки в българското общество. Димитър Греков, Тодор Икономов, Григор Начович, Константин Стоилов и др., които малко по-късно формират ядрото на Консервативната партия, изразяват тежненията на т. нар. стари от епохата на Възраждането. Като политически представители на едрата буржоазия те се застъпват за силна княжеска власт, двукамарен парламент и ограничаване на демократичните права и свободи. Техният основен аргумент е, че българският народ бил незрял за парламентарна демокрация, че тя щяла да подбуди в него рушителни инстинкти.

«Обида за цял народ е да приеме една предубедителна присъда на пълната си неспособност и, тъй да се каже, некомпетентност в решаването на народните дела и да признае за способни и компетентни само някои привилегировани лица» — енергично се противопоставя известният възрожденски поборник П. Р. Славейков. Той заедно с П. Каравелов, Др. Цанков и др. изразява разбиранията на бъдещата Либерална партия, наследила възрожденската генерация на «младите». Те се борят за ограничаване на княжеските правомощия, за всеобщо и равно избирателно право, за свобода на печата и сдруженията. Техните речи в Учредителното събрание изразяват интересите на дребната буржоазия, дребните производители — основната маса от българския народ по това време. Крайната победа на либералите в разгорещените дебати доказва, че българският народ, достигнал духовна и политическа зрялост през Възраждането, не може да се примири с консервативната олигархическа форма на управление.

В крайна сметка Учредителното събрание гласува Търновската конституция — основен закон на България за периода от 16 април 1879 г. до 6 декември 1947 г. Тази конституция представлява изключително демократичен за времето си документ. Тя провъзгласява България за демократична и конституционна наследствена монархия с еднопалатен парламент — Народно събрание. Конституцията въвежда всеобщо избирателно право, гарантира частната собственост, свободата и равноправието на всички български граждани. Широкото местно самоуправление допълва буржоазнодемократичния строй, гарантиран с основните конституционни постановления. В тези достойнства на Търновската конституция се изразява и нейната неоспорима историческа стойност, въпреки че в някои отношения тя прави отстъпление от либералните буржоазни принципи.

Оттук насетне две тенденции пронизват българския политически живот. Българската либерална буржоазия се стреми да наложи и отстоява парламентарен режим по западен образец. От друга страна обаче, българските монарси постоянно търсят пътища за установяване на политически монопол върху властта.

Още първият български княз, хесенският принц Александър Батенберг, стъпва на престола с убеждението: «Моята главна задача е да докажа на Европа и на самата страна, че с моето пристигане България е станала монархия...». Опирайки се на консерваторите, той започва борба срещу либералите за ограничаване на Търновската конституция и разширяване на своята власт. Възниква конфликтният конституционен въпрос, чиито последици в началото на 80–те години са честите политически кризи, смените на правителствата и изострянето на междупартийните борби. Младият и амбициозен княз вече има достатъчно основания да се стреми към силна монархическа власт като изпитано средство за политическо стабилизиране на страната. Междувременно силно влияние върху българския политически живот започват да придобиват външните сили. Либералите — по различен начин и в различна степен — тежнеят към Русия. Те дават тон на масовото обществено течение на русофилите. Консерваторите като цяло се ориентират към големите западноевропейски държави и така оформят русофобското течение. За неговото развитие способствуват и нетактичната политика на руската дипломация, и грубите действия на руските политически емисари в Княжеството.

През април 1881 г. князът сваля законното правителство на либералите, преустановява (суспендира) действието на Търновската конституция и установява т. нар. Режим на пълномощията. Този пръв политически преврат в новата българска история всъщност илюстрира едно общобалканско явление, т. е. превръщането на насилието в главен инструмент за предизвикване на социални и политически промени. До края на 1883 г. князът управлява с помощта на Държавен съвет и с декрети, в редица от които са заложени модерни идеи за развитието на държавата. Ала напорът на либералите за възстановяване на Търновската конституция, широката обществена подкрепа на техните усилия и влошените отношения на монарха с Петербург го принуждават да се откаже от Режима на пълномощията.

Неуспехът на княза да наложи своята воля в развитието на конституционния въпрос и наченалата студенина в българско-руските отношения ускоряват неговата политическа гибел. На 9 август 1886 г. той е детрониран от група русофилски настроени офицери. Извършеният преврат слага началото на т. нар. българска криза 1886–1887 г. Предвожданите от председателя на Народното събрание Стефан Стамболов русофобски политически сили извършват контрапреврат, но въпреки това враждебната позиция на руския император принуждава княз Александър да абдикира.

През юни 1887 г. на българския престол се възкачва немският потомствен принц и австро-унгарски поручик Фердинанд Кобургготски. Той стъпва на българска земя с помощта на Стамболов, който се надява по такъв начин частично да преодолее «българската криза». Силното руско противодействие обаче принуждава княз Фердинанд да започне управлението си с непризнат международен статут. Повече от тридесет години този амбициозен и честолюбив монарх налага отпечатъка на Своя управленски стил върху историята на България. В миналото на българския народ той врязва дълбока следа и с години на цялостен напредък, и с мигове на национално крушение.

През първите години на своето управление княз Фердинанд не може да постигне пълно единовластие. В продължение на седем години (1887–1894) правителството се оглавява от Стамболов — най-талантливия български държавник след Освобождението. Един от водачите на освободителното движение през десетилетията на Възраждането, той не по-малко от монарха е зареден с амбицията да играе главна роля в българския политически живот. Предвожданата от Стамболов Народно-либерална партия в пълна мяра изразява тежненията на едрата търговско-промишлена буржоазия. Нейните икономически интереси логично определят ориентацията към Австро-Унгария и Англия през годините на Стамболовото управление.

А по своята същност то представлява интересно и противоречиво историческо явление. Стамболов целенасочено и последователно се придържа към тенденцията за модернизация на България, търсейки сравнение с модела на развитите европейски държави. Стамболовото правителство разгръща широка и динамична стопанска дейност, съдействайки всячески за капиталистическото развитие на страната. Протекционизъм и изгодни външни заеми, промишлено и транспортно строителство, строга данъчна политика — това са трите начала, върху които даровитият държавник и неговият кабинет осъществяват своята прогресивна стопанства програма. Така бързо се създават условия за първоначалното натрупване на капитала, за всестранен напредък на младата държава.

Заедно с това обаче режимът на Стамболов показва зримите тенденции да се развие в посока към една диктатура. В много отношения той е предизвикателство срещу парламентарната демокрация — с политическия произвол, насилието при изборите и бруталното задушаване на опозиционната съпротива. Чрез някои антидемократични закони Стамболов поставя правителството над парламента, внася конституционни поправки, но като цяло Търновската конституция остава непроменена.

Енергичният и властолюбив Стамболов непрекъснато се стреми да ограничи и ролята на княз Фердинанд като парламентарен владетел. Възникналото остро съперничество между него и монарха, засилващата се обществена непопулярност на режима и пренебрегването на основните тенденции в европейското политическо развитие закономерно водят до падането на министър-председателя от власт през май 1894 г.

Сега вече княз Фердинанд има възможност да наложи монархическия институт в държавния и политическия живот на страната. До неговата абдикация през есента на 1918 г. в страната се сменяват редица правителства, представляващи интересите на различни партии — народняци, радослависти, стамболовисти, демократи, прогресивни либерали и др. Всички те остават обаче инструменти в ръцете на монарха, който винаги има последната дума при вземането на важни държавнически решения. Правителствените ръководители са най-често посредствени политици или безцветни личности, значително отстъпващи на Стамболов по държавнически интелект, енергия и размах. Това позволява на Фердинанд, който след провъзгласяването на българската независимост през есента на 1908 г. е вече цар, да ги манипулира в интерес на династията.

Постепенно монархът установява такъв начин на управление, който в историческата литература намира място като «личен режим». Отново се сблъскваме с типично за балканските държави от края на XIX и началото на XX в. явление, предоставящо възможност на монархическите институти да излизат извън рамките на конституционната монархия. На практика Фердинанд не посяга нито върху Народното събрание, нито върху конституцията. Нещо повече — той не погазва формално и принципите на парламентарната демокрация, както правят някои други балкански монарси. Като «неотговорен», «стабилизиращ» фактор царят налага волята си над парламента, когато трябва да се извърши правителствена смяна. Така монархът прави зависими от короната всички партии и водещи политици, защото само чрез него те могат да се доберат до властта.

Ето защо цар Фердинанд съумява да разшири социалната основа на «личния режим», да превърне в негова опора цялата българска буржоазия. Същевременно монархът подобно на останалите короновани особи в Европейския югоизток целенасочено насажда разноезичие между политическите партии, за да бъде арбитър и върховен повелител в техните спорове. Тук се крие и една от съществените причини за котерийността и остротата на междупартийните борби, за корупцията в обществения и стопанския живот. «Личният режим в България не бе еднолична власт, а едноличен контрол върху ключови ресори на управлението» — отбелязва близо век по-късно един български историк. И действително цар Фердинанд упражнява надзор преди всичко върху подбора на министерските кабинети, военното и външното министерство. Особено заострено е неговото внимание върху военните дела, тъй като всички балкански монарси преценяват армията като най-надеждната опора на трона. По такъв начин се очертава своеобразен съюз между короната, армията и нейния предан на царя офицерски корпус, който създава най-надежден тил на Фердинанд при решаването на политическите проблеми. Всички тези недостатъци на българската политическа система, породени от «личния режим», се проявяват с особена сила по време на войните 1912–1918 г. Те съдържат много от предпоставките за двете национални катастрофи през 1913 и 1918 г.

И въпреки това започналото при управлението на Стамболов бурно капиталистическо развитие на България дава своите плодове. До 1912 г., т. е. началото на Балканската война, широки привилегии получава едрата фабрична индустрия, бързо расте числото на промишлените предприятия. Откриват се десетки нови предприятия на текстилната, хранителната, пивоварната и кожухарската промишленост. Почти двойно се разширява транспортната мрежа. Започват да функционират много банки и акционерни дружества. С помощта на френски, германски и австро-унгарски капитали се създават първите български монополистически обединения. Статистиката недвусмислено показва, че още в края на XIX в. България достига такива темпове на стопански напредък, че по техните показатели не може да й съперничи нито една от останалите балкански държави. Българската армия се очертава като най-силната, най-добре обучената и най-добре въоръжената на полуострова. Забележителни са и постиженията на българския духовен живот, на просветното дело. Историческите неудачи през периода на войните нанасят обаче неотвратим удар върху цялостния български напредък.

По пътя към авторитарното управление (1918–1939)

Ньойският мирен договор от есента на 1919 г. не само обрисува контурите на втория национален погром за победената в Първата световна война България. Настъпват чувствителни промени в сравнително спокойното до този момент вътрешнополитическо развитие на страната. През междувоенния период то е белязано с чести кризи, с политически и социални сблъсъци, някои от които приемат очертанията на драматични епизоди от една открита гражданска война.

Особено важна роля в това развитие играе цар Борис III, сменил на трона през есента на 1918 г. абдикиралия свой баща. До средата на 30–те години той за разлика от Фердинанд не демонстрира властнически амбиции върху откритата политическа сцена. Въпреки това Борис III успява да наложи своя дискретен, комбинативен стил на управление, който малко по-късно му осигурява надмощие над всички политически сили и политически личности. Младият монарх заварва едно тежко наследство. След две поредни национални катастрофи страната се намира в тежка политическа и стопанска криза. Обезценяват се много от предишните обществени ценности, които крепят традиционния манталитет на българина. Рухва вярата в националните идеали. Преобладаващата част от предишните партии губят обществено доверие.

Тази обстановка поражда силна лява тенденция в политическия живот на България. Наред с логичното присъствие на силната по това време Комунистическа партия тази тенденция ярко се изразява и от Българския земеделски съюз (БЗНС) — най-масовата политическа формация. След едно участие в неколкомесечно коалиционно правителство тя печели през май 1920 г. парламентарните избори и съставя самостоятелен кабинет. «Ние не искахме властта, но тя ни увисна на шията» — шегува се след изборната победа земеделският лидер Александър Стамболийски, подчертавайки по този начин широката обществена основа на сформираното от него правителство.

За малко повече от три години този способен, енергичен и решителен, но в известна степен и самонадеян политик разгръща широка реформена програма. Самостоятелното земеделско управление нанася удар върху едрия капитал и едрата, поземлена собственост. Предприемат се начинания в посока към една градивна социална политика. Ала БЗНС, типична партия на дребните и средните поземлени собственици, плаща данък на илюзията за самостоятелна селска власт. След убедителни изборни успехи и в атмосферата на широка обществена подкрепа земеделското правителство придобива излишна самоувереност. Срещу него е задействуван механизмът на политическото насилие и през нощта на 8 срещу 9 юни 1923 г. кабинетът на Стамболийски е отстранен от властта чрез държавен преврат.

Извършителите на преврата обединяват групировките, изразяващи с действията си дясната тенденция в българския политически живот след Първата световна война. Това са преобладаващата част от довоенните буржоазни партии, обединени в т. нар. Конституционен блок. С блока се съюзява офицерската организация Военен съюз. Този съюз и гравитиращата към него националистически настроена интелигенция легално се представят от т. нар. Народен сговор. Той не е чужд и на някои фашистки идеи, копирани от идеологията на Бенито Мусолини в Италия.

Деветоюнското правителство на университетския професор Александър Цанков смазва спонтанното въстание из много райони на страната, където водачите на местните земеделски дружби оглавяват въоръжената съпротива на селячеството. Жестоко е убит и Стамболийски. Започналата с Войнишкото въстание от есента на 1918 г. гражданска война в България отваря новата си страница. Към нея драматичната участ на българската нация прибавя и трета, когато през септември 1923 г. Комунистическата партия вдига ново въоръжено въстание. Неговата подготовка се извършва по директиви на Коминтерна, като въстаническите действия преследват стратегическата цел на Москва «за износ на революция». Поражението и суровата разправа с въстаниците задълбочава политическата криза в България. Социалното противопоставяне изостря идейните страсти; политическите репресии стават ежедневие. Политическите борби придобиват терористичен оттенък, когато през пролетта на 1925 г. военната организация на Комунистическата партия извършва атентат в софийската катедрала «Св. Неделя». Отговорът на правителството е една повсеместна репресивна вълна, която получава присъдата на европейското обществено мнение като «бял терор».

Съдбата на Цанковото правителство е решена. Вторият сговористки кабинет, формиран от Андрей Ляпчев в началото на 1926 г., идва на власт в името на реда и спазването на Търновската конституция. Популярният принцип на новия министър-председател «со кротце, со благо» всъщност изразява един стремеж към по-толерантен вътрешнополитически курс. Тази тенденция става подчертано силна, когато през лятото на 1931 г. обединените в т. нар. Народен блок няколко традиционни партии печелят изборите за XXIII народно събрание. За трети път в своята продължителна политическа кариера лидерът на Демократическата партия Александър Малинов застава начело на правителството. Този вещ юрист и либерално настроен политик се опитва да вкара политическия живот в довоенните парламентарни рамки. Наред с политическата амнистия се предприемат начинания за разширяване на вътрешната демокрация, на гражданските свободи. Народното събрание възвръща предишните си функции. Цар Борис III може да си отдъхне.

Ала в развитието на Европа назряват тенденции, които скоро сгъстяват политическото напрежение и в България. Световната икономическа криза от края на 20–те и началото на 30–те години, утвърждаването на фашистката диктатура в Италия и победата на националсоциалистическия режим в Германия дестабилизират положението в България. И в българския политически живот започва да се проявява уклон надясно, към авторитаризъм и фашизъм. Той най-ярко е изразен от привържениците на бившия министър-председател Цанков, обединени в Народно социално движение. В техния политически речник намират място тоталитаристки призиви за «истинско обновление във всички области на живота», за установяване на «творческа волева власт» и пр. Надигат глава и други по-малки фашистки и националистически организации. Поредица от терористични актове на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) също нажежават политическата обстановка в страната.

При тези условия републиканското крило на Военния съюз и безпартийният политически кръг «Звено» извършват на 19 май 1934 г. нов държавен преврат. Деветнадесетомайското правителство на Кимон Георгиев се опитва да наложи тоталитаристки методи на управление, използувайки някои от идеите на италианския фашизъм. Неговите политикопсихологически мотиви се свеждат до познатата предпоставка, че дестабилизирането на политическия живот налагало управление със «силна ръка», за да се преустанови настъпилото «партийно и парламентарно разложение». Деветнадесетомайците разтурват всички политически организации. Разпуснато е и Народното събрание, като правителството изземва част от функциите му чрез издаването на т. нар. наредби-закони. Деветнадесетомайският кабинет посяга и върху част от правомощията на държавния глава. Това естествено води до обтегнати отношения между правителството и монарха. Силната централизация на властта се съпровожда от преустановената свобода на словото и печата, от забраната на всякакви събрания и обществени организации. Деветнадесетомайският режим формално не отменя Търновската конституция. На практика обаче е ликвидирана конституционно-демократичната държавна система, която се утвърждава в България през предходните няколко десетилетия с много колебания и отстъпления от първоначалния парламентарен модел.

Деветнадесетомайският режим просъществува само няколко месеца, защото неговата социална основа е изключително стеснена. А и монархът не приема положително усилията на правителството да наложи в страната фашистки структури и корпорации. В условията на всеобща активизация на фашизма в Европа Борис III предпочита налагането на авторитарен монархически режим. На 22 януари 1935 г. председателят на Военния съюз ген. Пенчо Златев формира новия кабинет. С тази промяна в управлението е дадено началото на поредицата от т. нар. преходни правителства, които постепенно утвърждават едноличното управление на царя. Под ръководството на Андрей Тошев и най-вече на Георги Кьосеиванов, оглавяващ няколко реконструиращи се кабинета, управлението на страната постепенно се подчинява на волята на монарха.

Под контрола на монархическия институт една след друга преминават обществено-политически, стопански, културни и просветни организации. Този контрол се осъществява достатъчно гъвкаво и не придобива формата на открита диктатура, защото Борис III проявява в значителна степен политически и психологически такт. Ето защо през втората половина на 30–те години зад двореца стоят вече не само армията и казионните профсъюзи. Важна опора на авторитарния режим стават държавният чиновнически апарат и администрацията, чиито разширяващи се правомощия постепенно принизяват ролята на Народното събрание.

От началото на 1935 г. цар Борис III засилва своя политически авторитет в рамките на една конституционна монархия, чиято държавноправна форма му позволява да съчетае монархическото с авторитарното начало. «Творческият национален гений, творческият национален дух са длъжни да приобщят българина към държавата» — патетично се провиква при управлението на деветнадесетомайците един от лидерите на «Звено». За разлика от тази призивна декларация Борис III на дело започва изграждането на «нова», «национална» авторитарна държава. Това е една историческа промяна, дълбок преход от многопартийна буржоазнодемократическа система към безпартиен режим. Борис III предпочита да стане върховен държавен ръководител на една управлявана с авторитарни механизми страна, за да предотврати опасността от политически хаос, да възпре политическите сили, стремящи се към налагането на фашистка диктатура.

Подходът на монарха се оказва сполучлив, защото в страната настъпва частично политическо успокоение. То води до стабилизиране на икономиката и в предвоенните години статистиката отбелязва видим стопански напредък. Борис III обаче бави възстановяването на Търновската конституция, чието действие е преустановено през пролетта на 1934 г. Върху тази основа опозиционните политически сили се стремят към организационно единство, в изграждането на което Комунистическата партия играе най-дейна роля. Пред прага на наближаващата Втора световна война нейната антивоенна линия и антифашистки идеен заряд й донасят забележим авторитет.

Пред прага на нов исторически поврат (1939–1944)

Една от целите, които цар Борис III преследва с поетапното утвърждаване на едноличното управленско начало, е съхраняването на династията. Във всички случаи царят има историческия шанс да управлява в страна, където по негово време монархическите тенденции са по-силни от републиканските настроения. Ала когато през септември 1939 г. избухва Втората световна война, то необходимостта от утвърждаването на авторитарната държава вече се разглежда от двореца като историческа закономерност. Аргументите се извеждат преди всичко от военновременната обстановка, която по силата на балканската политическа традиция изисква управление на личност със «силна ръка». Нещо повече — цар Борис III, «върховният фактор», вече придобива общоевропейската репутация на владетел, съумял да съхрани монархическия институт срещу опасните атаки на засилващия се тоталитаризъм както отдясно (фашизма), така и отляво (сталинизма).

Вътрешнополитическата обстановка обаче се усложнява, когато през ранната пролет на 1941 г. България се присъединява към Тристранния пакт (Германия, Италия и Япония). Оттук насетне правителството на проф. Богдан Филов, направило тази съдбовна историческа стъпка, както и последвалите го кабинети на Добри Божилов (есента на 1943 г.) и Иван Багрянов (лятото на. 1944 г.) изразяват тенденцията за поддържане на авторитарния режим като гаранция за относителна вътрешнополитическа стабилност. От друга страна обаче, съюзните отношения с Райха и Италия насърчават фашистките групировки в България. Те обяснимо се стремят да наклонят везните на политическия живот надясно, в посока към едно тоталитарно управление.

Смъртта на цар Борис III на 28 август 1943 г. засилва тази тенденция. С кончината на монарха от историческата сцена слиза една авторитетна личност, която в изпитанията на военното време съумява да балансира политическия живот в страната. Регентството — княз Кирил, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов — не съумява да влезе в ролята на обединителен център на политическия живот. В него се появяват признаците на бързо задълбочаваща се криза, която се развива успоредно с неудачите на германската армия на Източния фронт.

При тази криза, съчетана с продоволствен недоимък и характерните за военното време стопански затруднения, Комунистическата партия получава възможност да разгърне партизанско и саботажно движение. Неговият идеен заряд съвпада в много отношения с антифашисткия характер на европейската въоръжена съпротива, с политическите принципи на антихитлеристката коалиция (Съветския съюз, САЩ и Великобритания). Благоприятната вътрешна и международна обстановка допълнително активизира Комунистическата партия. През лятото на 1942 г. тя става инициатор за създаването на Отечествения фронт — антифашистка организация с основна задача скъсване на съюза с нацистка Германия и излизане от войната. Това привлича в новата политическа концентрация различни партии и обществени групировки. Издигайки на преден план и други демократически и антифашистки цели, Отечественият фронт се впуска решително в борбата за властта, като използува победите и настъплението на съветската армия, за да даде нов тласък на партизанското движение.

Възелът на политическата криза в страната не се разплита обаче от Комунистическата партия и ръководеното от нея партизанско движение, защото и през лятото на 1944 г. правителството на Багрянов разполага с достатъчно сили, за да неутрализира всяко открито посегателство към властта. В края на август 1944 г. съветската армия застрашително надвисва над северната българска граница. Новото коалиционно правителството на Константин Муравиев се опитва да намери изход от кризата, преустановявайки отношенията с Германия.

Ала вече е твърде късно. На 5 септември 1944 г. Съветският съюз обявява война на България. Червената армия прекосява границата на страната и без съпротива достига Силистра, Русе, Варна и Бургас. Българската войска не е в състояние да окаже решителна съпротива. Правителството изпада в безизходица. Така, използувайки съветското военно присъствие, Комунистическата партия организира повсеместни въоръжени акции, които придобиват характера на въстание за овладяване на властта. На 8 срещу 9 септември 1944 г. партизанските части и бойните групи завземат най-важните правителствени учреждения в столицата, арестуват регентите, министрите и част от генералите. Съставено е правителство на Отечествения фронт, в чийто коалиционен състав министрите от Комунистическата партия държат важни ресори. Под ръководството на познатия лидер на политическия кръг «Звено» Кимон Георгиев новият кабинет слага началото на дълбоки исторически промени.

Културно изграждане и развитие на България (1878–1912)

Приетата през 1879 г. Конституция на Българското княжество поставя основите на модерната българска държавност, изграждана и развивана в духа на европейските тенденции през XIX век. Културният градеж в Нова България е част от широкото държавно строителство, призвано да изведе България от европейската периферия и да й отреди достойно място в европейската цивилизация. Скъсване с ориенталската изостаналост и бързо интегриране с европейския буржоазен свят — това е стратегията на българското културно и политическо възраждане. След Освобождението се премахват всички културни и политически прегради за «връщането» на българите в новата цивилизация, изграждана в Стария континент от епохата на Ренесанса и Просвещението насам, след времето на големите революционни промени, започнали с Нидерландската и Английската революция и достигнали своя връх във Великата френска революция.

Националното културно строителство в България след Освобождението има огромен обхват: образователното дело във всичките му степени (основно, средно, висше), изящните изкуства (техните учреждения и жанрове), театралното дело, националната литература, научното творчество.

Условията за градежа на българската следосвобожденска култура носят всички белези на едно трудно, но заредено с национален ентусиазъм и исторически оптимизъм дело. За разлика от напредналите европейски държави в България липсва мощна икономическа и социална сила, която със своето богатство, духовен потенциал и международни връзки да обезпечи създаването и развитието на модерните културни институции, на изкуствата, литературното творчество и т. н. Липсата на културни традиции и общата изостаналост на огромната част на българското население исторически предопределят водещата роля на държавата в културното дело.

Културното строителство в младата българска държава в първите десетилетия от нейното съществуване се осъществява в една благодатна атмосфера на духовен кипеж, готовност за възприемане на новото и за културно мисионерство на българската интелигенция. Нравствените ценности на Възраждането — високо национално самочувствие, свободомислие, отвореност към Европа и света — създават онази атмосфера, която съдействува за мобилизиране на обществото в преодоляването на културната дистанция между България и европейския културен свят. В последните десетилетия преди възстановяването на българската държава в обществото се оформя един относително значителен за нашите условия слой от образовани българи, посещавали или завършили различни европейски и руски училища. Тези български интелигенти са естественият носител на духа и идеите на европейската и световната култура, способни да изградят мост към европейските културни центрове в края на XIX век.

В края на XIX и началото на XX в. подражаването на европейските модели се съчетава с търсенето на собствения образ на българската култура. Това са двете страни на естествения културен процес, развиващ се интензивно в България и ускоряван чрез целенасочената културна политика на българските правителства.

Основна отличителна черта на културния живот в България в първите десетилетия след Освобождението е създаването на модерно законодателство като основа за изграждане на нови културни институции и развиване на културната традиция от Възраждането. Българската следосвобожденска култура е неразделно единство на образование, изкуство, литература и научно творчество.

Законодателство и образование

Българите посрещат своето освобождение с повече от 1500 начални училища. От началото на XIX в. просветното движение постепенно израства като един от решаващите фактори наред с борбата за независима българска църква, за национална идентификация на българите в Османската империя. Народното просвещение в свободната българска държава се разбира като една всеобхватна грижа за духовното издигане на народа. Ето защо държавната институция — Министерството на народното просвещение — е натоварена с грижата за народното образование, разбирано в най-широк смисъл като учебно и специфично културно дело.

Благодарение на проф. Марин Дринов (завеждащ отдела за народното просвещение при Временното руското управление) и на всички депутати в Учредителното събрание българската конституция възприема европейския принцип за всеобщо и безплатно основно образование. Чл. 78 гласи: «Първоначалното образование е безплатно и задължително за всите поданици на Българското княжество». Същите демократични принципи лягат в основата на училищната организация в Източна Румелия. Само за две години след Освобождението почти във всички селища на Княжество България са открити първоначални училища. Увеличава се броят на средните училища. През 1881 г. в Княжеството има 1 класическа гимназия в София, 4 реални гимназии (Габрово, Лом, Кюстендил и Варна), 2 девически гимназии (Търново и София), 2 педагогически училища (Враца и Шумен), 1 духовно училище (Петропавловския манастир край Лясковец). В Източна Румелия гимназиите са 4: две мъжки реални гимназии (Пловдив и Сливен) и две девически (Пловдив и Стара Загора). Общият брой на началните училища в Княжеството е около 1640, а в Източна Румелия — над 1400.

Първият закон, прилаган за цяла България след Съединението в областта на училищното дело, е Законът за обществените и частните училища (приет януари 1885). Според този закон народните, т. е. масовите училища, са два вида: първоначални (4–годишни) и главни (3–годишни). Първоначалните училища остават задължителни. Решителна стъпка за изграждане на една цялостна образователна система в свободна България е направена през 1891 г. чрез Закона за народното просвещение. Според него основното образование се увеличава от 4 на 6 години. Средните училища — класически и реални гимназии — подготвят за «висше научно образование». Специалните училища — педагогически, духовни, търговски, индустриални — се управляват като средните. За пръв път по законодателен път е предвидено в бъдеще откриването на висши училища — университети, политехники, академии. Този закон поставя под строг държавен контрол частните училища, т. е. такива, които се отварят от вероизповедни общини, и друга частна инициатива. В тях българският език е задължителен, но техните възпитаници получават равни права със завършилите народните училища само след специален изпит. Частните училища с изключение на мюсюлманските не получават помощ за издръжката си от държавата или общините. Законът за народното просвещение от 1891 г. запазва общообразователната насоченост на българското училище. Тази насока е мотивирана със стремежа да се издигне културното равнище на българския народ, да се създаде многобройна и патриотична интелигенция, способна да бъде политически и духовен ръководител на нацията в края на XIX и началото на XX век.

През следващите две десетилетия са внесени по законодателен път редица промени в Закона за народното просвещение от 1891 г. Те обаче не излизат от принципните основи на образователното дело, заложени в този закон. Нов етап в българската културно-просветна политика е Законът за народното просвещение от 1909 г. (министър Никола Мушанов). Структурата на българската образователна система според този закон има следния вид: 1) детски училища (4–7–годишна възраст); 2) първоначални училища (7–11–годишна възраст); 3) прогимназии (11–14–годишна възраст). Прогимназията с нейните три класа (I–III) е обща основа за всички средни и специални училища и в същото време е самостоятелна степен в българското общообразователно училище. Гимназиите и педагогическите училища (с 4–годишен курс подготвят учители за началните училища — б. а.) се изграждат над прогимназиите. През 1909 г. в София е открито Техническото училище. Това е началото на средното специално техническо образование в България. Законът за народното просвещение от 1909 г. обхваща целия спектър от културни учреждения по това време: Рисувалното училище, Университета, Народния музей, народните библиотеки и читалища, Народния театър и институтите за слепи и глухонеми в София. През 1910 г. в Министерството на народното просвещение се обособява специално отделение за културните учреждения и фондове.

Висше образование и наука

Десет години след българското освобождение, на 1 октомври 1888 г., в столицата на Княжеството отваря врати първото българско висше училище. Началото му е поставено от 8 преподаватели, учители в мъжката класическа гимназия в София, с 43 ученици (бъдещи студенти) и 200–300 книги. Още в края на същата година Народното събрание приема Закон за висшето училище в София с тригодишен курс на обучение. Първият факултет е историко-филологическият. Александър Теодоров Балан, Любомир Милетич, Иван Георгов, Никола Михайловски, Йосиф Ковачев, Станимир Станимиров и Иван Цанев — всички възпитаници на европейски и руски университети — поемат преподаването. През 1889 г. е открит вторият университетски факултет — физико-математически, а в началото на учебната 1892–1893 г. третият — юридически факултет. На петата година от съществуването си Висшето училище в София оформя своята университетска структура с 4–годишен курс на обучение. В началото на настоящото столетие то се налага убедително в националното културно пространство като средище за подготовка на елитни кадри за средните училища и се развива като научен център и средоточие на най-активната част от българската интелигенция по това време. Със Закона за университета от 1904 г. висшето училище се преименува в Български университет «Братя Евл. и Хр. Георгиеви от Карлово», който разполага с академична автономия, т. е. свобода на преподаването, свобода на избор на преподаватели и определяне на учебните програми.

Престижът на Университета в българското общество се гради преди всичко от неговите научни сили. До края на първото десетилетие на XX в. в първия български университет се оформя поколение от учени от различни сфери на научното знание. Сред тях са философите и социолозите Иван Гюзелев, Иван Георгов, Кръстю Кръстев, педагозите Петър Нойков, Никола Алексиев, филолозите Ал. Т. Балан, Л. Милетич, Беню Цонев, Михаил Арнаудов, историците Гаврил Кацаров, Васил Златарски, литературният историк Иван Шишманов, географът Анастас Иширков, юристите Стефан Киров, Йосиф Фаденхехт, Георги Данаилов. Класици на природонаучните дисциплини в България са геолозите Георги Златарски и Георги Бончев, химиците Пенчо Райков, Никола Добрев, биолозите Стефан Юринич и Стефан Георгиев, математиците Емануил Иванов, Антон Шоурек и т. н. В създаването на българската наука участвуват и професори от славянските страни: Михаил Драгоманов (украинец), Вацлав Добруски, Антон Шоурек, Иван Брожка (чехи), Павел Бахметиев (русин) и др.

В началото на десетилетието университетските професори се вписват ярко в духовния и гражданския живот на страната. Представителите на университетската хуманитаристика — историци, филолози, културни историци, географи — създават истински научен фронт за защита на българщината в Македония срещу научните спекулации и фалшификации, подети от някои учени в Сърбия. Пример за гражданско поведение в оплетеното в партизански борби българско общество е борбата на университетската колегия срещу нарушаването на университетската автономия чрез затварянето на Университета на 5 януари 1907 г. от правителството на Димитър Петков. С обществената подкрепа на своето противодействие срещу репресивната държавна политика професорите успяват да възстановят напълно академичната свобода в алма-матер.

В оформящия се образ на българската наука достойно място заема и научното дружеството на българските научни сили — Българското книжовно дружество. През 1911 г. то се преименува в Българска академия на науките.

Отвореността и активното взаимодействие с големите центрове на европейската наука и висше образование предпоставят и осигуряват свободното, независимо от външно вмешателство и плодотворно развитие на тази област на духовния живот в България на границата между двете столетия.

Културните учреждения

През десетилетията на първоначален културен градеж в областта на културното дело в Нова България особено внимание се отделя на културните учреждения. Наред с училището в специфичните условия на националното културно битие след Освобождението читалищата провеждат идеята за широка просвета и издигане културното равнище на широките слоеве на българското общество. Зародило се още през Възраждането, читалищното дело отбелязва значителен подем в края на XIX и началото на XX в. Причините за тази активност се съдържат както в традиционната за българина любознателност и жажда за просвета, така и в икономическото възмогване на общините и държавната политика на насърчение и подпомагане. Министерството на народното просвещение утвърждава стотици устави на нови читалища. До края на първото десетилетие на XX в. са открити около 850 читалища по села и градове. Географията на този процес показва особена динамика в Търновски, Пловдивски, Софийски и Старозагорски окръзи. Обществените библиотеки са ново явление в българската култура след Освобождението. През 1879 г. със съдействието на софийския губернатор Пьотър Алабин на основата на библиотеката на големия български възрожденец Спиридон Палаузов и с дарения от Русия в българската столица е открита първата публична библиотека, наречена по-късно Народна библиотека. За кратко време в Софийската народна библиотека се събират безценни славянски, ориенталски, български ръкописи и българска книжнина от периода на Българското възраждане, архиви и други писмени документи. За около три десетилетия книжният фонд на библиотеката надхвърля 77 хиляди заглавия — книги, списания, вестници на различни езици. Пловдивската народна библиотека е основана през 1882 г. по инициатива на директора на народното просвещение в Източна Румелия Йоаким Груев. В края на първото десетилетие на XX в. в нея се съхраняват и ползуват около 28 хил. заглавия.

Ползуването на народните библиотеки е безплатно и достъпно за всички образовани граждани. След закона за депозиране на печатни издания в народните библиотеки от 1897 г. те придобиват свойствения за библиотеките в развитите културни държави статут на книжовни хранилища и центрове за просвещение и култура.

В стратегията на българската културна политика и развитие през разглеждания период важно място като модерна културна институция заемат музеите. Към Народната библиотека в София още при създаването й е открит музеен отдел. Същото се отнася и за Пловдивската народна библиотека. Особено насърчение за развитието на музейното дело дава правителството на Народнолибералната партия (1887–1894). Министерството на народното просвещение издава специални «Правила за книжовни и научни предприятия», които се отнасят до събирането на «монети, паметници и документи, издирване и описание на словесни материали, книжовни предприятия». През 1890 г. е приет Закон за издирване на старини, чиято цел е да регламентира издирването, изследването и опазването на националното културно богатство. Музейният отдел на Народната библиотека се обособява в самостоятелен Народен музей. Той организира археологически разкопки, които за пръв път разкриват съхраняваните в българската земя останки на древни култури при Никополис ад Иструм (с. Никюп, Търновско), при с. Тулово, Казанлъшко и др. Започват разкопки и на античното селище при старата българска столица Плиска. Материалите на тракийската, римската, гръцката, византийската и българската старина оформят богатите колекции на Народния музей в София и някои други градове. В началото на XX в. наред с Археологическия се обособяват Етнографският музей, Картинната галерия и Архивът на Българското възраждане. Огромни заслуги пред българската култура имат известните български историци, археолози и етнографи, заети в музейното дело от тези години: Димитър Маринов, Димитър Матов, Юрдан Попгеоргиев, Димитър Страшимиров, братята Хермантилд и Карел Шкорпил, Вацлав Добруски, Румен Попов и редица други ентусиасти учени и учители.

Художествената култура не е сред приоритетните задачи на държавата през първите десетилетия на българския държавен живот по обясними финансови и кадрови причини. В началото на 80–те години в немногото български гимназии преподават рисуване някои художници чужденци, предимно от славянските страни. Някои млади български художници — Антон Митов, Иван Ангелов, Петко Клисуров — заминават да учат в чужбина. По време на Сръбско-българската война (1885) в България пристигат като кореспонденти на чужди вестници значителен брой художници, които остават в страната различно време. Сред художниците чужденци, които пристигат през 80–те и началото на 90–те години в България и остават завинаги в нея като представители и творци на българското изобразително изкуство и художествена култура, са Иван Мърквичка и Ярослав Вешин.

В началото на 90–те години художественият живот в българската столица постепенно се активизира. През 1893 г. по инициатива на Ив. Мърквичка и Константин Величков със съдействието на д-р Иван Шишманов (началник на отделение в МНП) възниква Дружество за насърчение на изкуството в България. През 1894 г. е уредена първата обща художествена изложба. Постепенно изложбите се превръщат в ежегодна проява на българските художници. В обществото зрее идеята за откриване на рисувално училище. През 1896 г. Държавното рисувално училище е вече културен факт след приемане на закон за неговото отваряне в София. Това ново учреждение на българската художествена култура заема своята културна ниша със задачата да подготвя учители по рисуване, художници, скулптори, графици, приложници. Ежегодните изложби, които се организират с творби на възпитаниците на Рисувалното училище, се превръщат в събитие за небогатия културен живот на София в онези първи десетилетия на битността й на българска столица. Към Рисувалното училище проявява подчертан интерес княз Фердинанд, виждан често да присъствува на лекции по история на изкуството. Държавните поръчки, откупките на художествени произведения от княза, министрите, държавните учреждения и пр. се превръщат в трайна форма за подпомагане на българските художници.

В Държавното рисувално училище израства ново поколение български художници. Образовани в училището и в европейски художествени академии — Мюнхен, Торино, Париж, Флоренция — израстват такива видни представители на българското изкуство като живописците Елена Карамихайлова, Никола Маринов, Борис Георгиев, Никола Михайлов, скулпторите Андрей Николов, Иван Лазаров, графикът Васил Захариев. Битовата тематика в тяхното творчество постепенно отстъпва пред нови жанрове: портрета, пейзажа и пр. Елементите на европейския импресионизъм навлизат в творбите на Никола Петров, Борис Денев, Сирак Скитник, Елена Карамихайлова. Хуманистичните мотиви обаче не изместват патриотичната тематика в българското изобразително изкуство. Незабравими за всеки българин, докоснал се до творбите с военни сюжети от Балканската война, остават картините на Я. Вешин и скулптора Ив. Лазаров. Хуманизмът и родолюбието се сливат в прекрасните картини на Владимир Димитров — Майстора, на Борис Денев и т. н.

Комплексен израз на модернизацията на българския духовен живот, култура и бит е развитието на архитектурата. През първите две десетилетия след Освобождението решаваща роля в промяната на вида на българските градове имат архитекти и строителни инженери чужденци. Първите български архитекти, получили образованието си в западни университети и политехники, са Йордан Миланов, Петко Момчилов, Никола Лазаров и др. Архитектурни постижения от края на XIX и началото на XX в. са сградата на Народното събрание (1884), Военният клуб (1900), Народният театър (1907), Синодалната палата (1909), Софийските минерални бани (1911), Доходното здание в Русе (1900), Девическата гимназия във Варна (1902), Мавзолеят на загиналите руски воини в Плевен (1905) и др.

През първите десетилетия след Освобождението са издигнати много паметници, дело предимно на архитекти и скулптори чужденци. Сред тях са паметниците на загиналите в Руско-турската война (1877–1878) в Плевен, на вр. Шипка, около София и Стара Загора. От това време са Руският паметник (1882), Докторският паметник (1884), паметникът на В. Левски (1891, арх. Колар, чех по народност). Забележително творческо постижение е паметникът на Цар Освободител (1907, дело на скулптора Арналдо Дзоки, италианец). В началото на XX в. е изграден храм-паметникът «Св. Александър Невски» (1904–1911) с участието на руски и български архитекти и художници — брилянтен синтез на изкуствата, неоценима художествена, историческа и културна ценност за българския народ.

След Освобождението се създава и модерното българско театрално изкуство. Първата българска професионална театрална трупа е образувана в Пловдив през 1883 г. След известни трудности през 1892 г. в столицата се сформира Българска драматична трупа «Сълза и смях». През първото десетилетие на XX в. тя се стабилизира организационно и материално благодарение на държавната субсидия и грижа за управлението й. През 1906 трупата «Сълза и смях» е наречена Народен театър. Само за две години (1904–1906) по проект на виенски архитекти е издигната красивата сграда на театъра в центъра на София. На 3 януари 1907 г. тя е открита тържествено. Сред имената на първото поколение български актьори и актриси се открояват Иван Попов, Гено Киров, Сава Огнянов, Васил Кирков, Кръстю Сарафов, Адриана Будевска, Атанас Кирчев, Христо Ганчев, Стоян Бъчваров, Елена Снежина, Златина Недева и др. Мнозина от артистите получават възможност, да специализират в театрите на Австрия, Германия, Франция, Русия. През лятото на 1908 г. Народният театър начело със своя театрален директор Пенчо Славейков осъществява първото си задгранично турне в Македония и Одринско, възползувайки се от благоприятната за българите в Турция обстановка след младотурския преврат. В навечерието на Балканската война в театъра гостуват артисти и трупи от Русия, Франция, Австро-Унгария, Сърбия. Този блестящ период от живота на българското театрално изкуство утвърждава в репертоара на Народния театър както бележити имена на световната драматургия, така също и българската драматургия, представена от Иван Вазов, Петко Ю. Тодоров, Антон Страшимиров, Пейо К. Яворов.

Българската литература в първите десетилетия след Освобождението се развива с изключителна интензивност. Тя създава непреходни художествени ценности, влезли завинаги в класическия фонд на националното ни художествено и книжовно богатство. До края на XX в. в българската литература доминира могъщата фигура на Иван Вазов. Мощното течение на критическия реализъм начело с представителната фигура на Елин Пелин оставя дълбоки следи в националния литературен процес. Началото на века е времето на поетите Пейо К. Яворов, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Кирил Христов, Христо Ясенов. Първото десетилетие на XX в. откроява модерни веяния, чийто носител е Пенчо Славейков и кръгът «Мисъл». Това е първата чисто художествена «партия» в българската литература (по думите на Светлозар Игов), която се придържа към един «западнически» и «модерен» естетизъм — проява на духовен аристократизъм. Тези млади български интелигенти, обединени около д-р Кръстю Кръстев, П. Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров, търсят измеренията на една нова модерност и европеизъм. Тяхното художествено кредо се основава на стремежа да се преодолее старият реализъм с неговата етнографско-битова и описателна насоченост, да се ориентира литературата ни към един нов «естетичен» и «психологически» реализъм, без да се застава на някакви антиреалистични позиции. Художествените трансформации и нови течения в българската литература на прехода между двете столетия имат своите основания в социалните и духовните промени в българското общество, което напуска ориенталската периферия на Европа и упорито търси идентификацията си със западноевропейските художествени и духовни ценности.

Ражда се модерната българска музика. Израства първото поколение български композитори: Емануил Манолов, Ангел Букурещлиев, Панайот Пипков, Добри Христов. В тяхното творчество преобладават соловите песни и хоровите произведения. През 1912 г. Никола Атанасов създава първата българска симфония, а Ем. Манолов написва първата българска опера (1900).

* * *

Българската култура и културна политика през първите десетилетия на модерната българска държавност се развиват под знака на модернизацията и европеизацията на духовния и културния живот. Това е една обща национална стратегия, определяна и подкрепяна от всички отговорни и просветени среди на българското общество. Ядрото на тази стратегическа линия се определя от стремежа България да се превърне в първостепенен културен фактор на Балканите — цел, съответстваща на демографския потенциал и географските рамки на българската народност в края на миналото и началото на настоящото столетие. Около тази насока в културната политика на българската държава съществува пълно обществено и политическо разбирателство. Социалната сила, способна да очертае тази стратегия и да я осъществи, несъмнено е българската интелигенция. Бидейки открита за европейските културни постижения и естествено принадлежаща към европейското духовно пространство, тя обединява цялото общество за едно динамично, интензивно и трайно приобщаване на България и българите към европейската духовност. Доминиращите в обществото оптимистични социални нагласи са естественият духовен и психологически фон, който стимулира културното изграждане на Нова България.

Първото десетилетие на XX в. е времето на завършване изграждането на основите на съвременната българска култура. В навечерието на войните тя набира достатъчно инерция и потенциал, за да надмогне етапа на подражание и заимствуване и да поеме пътя на културно партньорство и диалог с другите европейски народи.

Прекършеният устрем към национално единение (1878–1944)

«Раждането» на българския национален въпрос

Преди години един писател и общественик изрече следната сентенция: «Решението на балканския национален въпрос означава да извадиш змия, която лежи на дъното на кошница с яйца, при това без да ги счупиш». Върволицата от факти, събития и процеси в развитието на международните отношения в Европейския югоизток след Берлинския конгрес недвусмислено потвърждава правотата на тези думи.

Българският национален въпрос е част от балканския национален проблем. Основните нишки в сложното кълбо на този проблем се заплитат през лятото на 1878 г. Тогава на международния конгрес в германската столица, който слага финална точка на започналата през 1875 г. голяма Източна криза, представителите на Великите сили не съумяват да очертаят взаимноприемлива за балканските народи карта на полуострова. Именно тогава, на дипломатическата маса и в кулоарите на Берлинския форум, в отношенията между балканските държави се залагат онези противоречия, които по-късно дават на Балканите печалната репутация на «европейски барутен погреб». Вместо да потърсят обективни решения на национално-териториалните въпроси в Европейския югоизток, европейските дипломати оставят през лятото на 1878 г. конфликтни проблеми. Тласкани от своите себични стратегически интереси, Великите сили така очертават вътрешнобалканските граници, че един съвременник възкликва с тъжна ирония: «Те се бяха скарали с етнографията и историята и всяка една диреше само едно: как да стъпи по-здраво на Балканите...».

Съгласно клаузите на Берлинския договор под турско владичество остават обширни територии с християнско население. То естествено се стреми към своето политическо и социално освобождение. В граничните предели на Австро-Унгария също остава многобройно славянско население (около 46% от всички жители на империята), което се бори за създаване на собствена национална държава. Така югославският въпрос, трансилванският въпрос, македонският въпрос, албанският въпрос, критският въпрос и др. постепенно оформят комплекса на балканския национален проблем, чието решение е пряко свързано с ликвидирането на хабсбургското и турското имперско присъствие на полуострова.

Този проблем има обаче и една друга страна, която се формира от противоречията между балканските християнски държави във връзка с османското «териториално наследство» и районите от Австро-Унгария, населени с южнославянско население. След Берлинския конгрес например македонският въпрос не означава само противопоставяне между Турция, която продължава да владее македонските вилаети, и младите държави на полуострова. В този въпрос се отразяват и съперничествата между България, Гърция, Сърбия и даже Румъния. Ето защо българският национален въпрос следва да се разглежда като част от балканския териториално-етнически проблем в неговите две измерения — постоянен сблъсък между малките държави в Югоизточна Европа и гореспоменатите имперски сили, от една страна, и конфликтен заряд в отношенията между самите държави, от друга.

И хронологически, и фактически българският национален въпрос възниква с решенията на Берлинският конгрес. Тяхното осъществяване води до жестоко разчленяване на създадената с договора от Сан Стефано (3 март 1878 г.) свободна българска държава. Тя обединява в своите естествените етнически и исторически граници българската нация в трите класически провинции — Мизия (Северна България), Тракия (Южна България) и Македония. В геополитическите представи на европейските стратези обаче няма място за създадената след Руско-турската война от 1877–1878 г. голяма санстефанска България. С мощта си тя застрашава балканските интереси на Великите сили. Разглеждайки я като пряк резултат от победата на руското оръжие, европейските дипломати се безпокоят, че една голяма българска държава по категоричен начин би се наложила като преден пост на руското влияние.

Така на бял свят се появява Берлинският договор, който разкъсва младата българска държава, деформирайки нейните санстефански очертания до малкото автономно Княжество България. То остава под суверенитета на султана и обединява земите на север от Стара планина и Софийска област. Тракия, под названието Източна Румелия, се подчинява като административна турска единица на унизителната власт на султана. Македония остава напълно в пределите на Османската империя, без каквато и да е фактическа промяна в статута на македонските българи, съставляващи преобладаващата част от местното население. Турската власт продължава да тегне и върху техните съотечественици в Одринска Тракия. Изконните български земи в Добруджа са предадени на Румъния. Други населени с българи райони — Западните покрайнини и Моравско — преминават под сръбска власт.

По този начин българската нация неестествено се оказва разделена на пет части. Оттук фактически произлиза българският национален въпрос, който заляга в основата на българската външна политика след Освобождението. Този въпрос закономерно е свързан с осъществяването на една основна цел: освобождението на останалите под османско робство българи от Македония и Тракия, привличането под стряхата на майката-отечество на преминалите под владението на другите съседни балкански държави територии и население, т. е. националното обединение на българския народ. Пътят към решаването на националния въпрос преминава през осъществяването на по-близките или по-далечни цели като извоюването на държавната независимост, постепенното утвърждаване на българския престиж в Европа и в стеснената географска рамка на Балканите, намиране на пътища и средства за стопанско и културно приобщаване към модерния свят и т. н.

От победи към поражения (1878–1918)

Още непосредствено след Берлинския конгрес се очертават две основни тенденции за разрешаването на българския национален въпрос — в неговите общобалкански измерения и в чисто отечествен план.

Първата намира израз в продължаването на възрожденските освободителни борби за премахване на остатъците от Азиатското средновековие в Югоизточна Европа, за сриване на султанския абсолютизъм, за национален и политически суверенитет на населението в Македония, Одринска Тракия и другите европейски провинции на Турция. Това е пътят за революционно разрешение на националния въпрос, най-радикалният път.

Втората тенденция извежда своето начало от завоевателните стремежи на Великите сили за влияние на Балканите, за подялба на османското «европейско наследство». Тези стремежи се сблъскват с политиката на младите държави в Югоизточна Европа да намерят път към ревизия на Берлинския договор и към решаването на националния проблем по мирен път — чрез политически средства, дипломатически комбинации и династически маневри.

Първата тенденция, чиито носители са българският народ и родолюбивата българска общественост, преминава през неуспешното въстание в Кресна и Разлог от есента на 1878 г., през триумфа на съединилите се след седем години Княжество България и Източна Румелия, през подвига на българските патриоти от Вътрешната Мекедоно-одринска революционна организация (ВМОРО), повдигнали през лятото на 1903 г. македонските и тракийските българи на въстаническа борба.

Ала всички тези героични опити и кървави усилия не носят успех. Единствено Съединението на Княжество България и Източна Румелия през есента на 1885 г. прави крачка в посока към националното обединение, защото попада в координатите на благоприятна международна обстановка, защото българската държава и българската армия твърдо застават зад съединисткия акт. Останалите освободителни начинания за решаването на националния въпрос не срещат подкрепа — както от страна на другите балкански правителства, така и от официална Европа, която бди за запазването на балканското статукво.

Въпреки това идеалът на обединението продължава да бъде възвишена цел на българската нация. В него се отразява продължилата традиция на възрожденските освободителни борби, в него намира отклик всебългарският стремеж страната да заеме такова място в Европа, каквато й отреждат историческата справедливост и обективните резултати от Руско-турската освободителна война.

Някой беше нарекъл Македония «сърцето на Балканите», място, където се заплита «във възел съдбата на българския народ». Този «възел» заедно със съдбата на българите в Одринска и Беломорска Тракия, в Добруджа и Западните покрайнини трябва да се има предвид, когато се очертава цялостната рамка на националния въпрос. И все пак неговата сърцевина си остава македонският проблем не само поради съсредоточаването на бежанската маса от македонски българи в София, където могат да влияят върху правителствата, чуждите легации и столичната общественост. През последната четвърт на XIX в. обективните статистики твърдят с неопровержимия език на цифрите, че етническият облик на Македония се определя от българите. Една от тях, съставена по официални турски данни и публикувана в Киев през 1882 г., сочи следния състав на местното население: общо 1 836 382 човека, от които българите наброяват 1 251 385, турците — 463 387, гърците 57 230, а останалите, сред които са и сърбите, представляват малобройни етнически групи.

Тази компактна маса българи продължава да живее при старите робски условия. Нещо повече — поражението във войната от 1877–1878 г. и стесняването на Европейска Турция озлобяват османската администрация, подтикват я да бъде още по-драстично груба в отношението си към поробеното население, въпреки че чл. 23 от Берлинския договор предвижда широки реформи в Македония.

Вместо осъществена реформена програма Високата порта налага още по-силно национално и верско потисничество, съчетано с неконтролирано увеличение на данъците, разорение на селяните и занаятчиите, социален и духовен упадък. «Преди последния политически преврат македонските българи не бяха толкова достойни за съжаление и помощ, отколкото са те сега. Тогава те не бяха толкова строго преследвани, както са сега, защото носят името българи...» — пише през февруари 1888 г. в. «Зорница».

При тази обстановка линията на Великите сили за запазване на «реда и спокойствието» в Европейския югоизток обрича на неуспех и втората, мирната тенденция за решаването на националния въпрос. Единствената нейна сполука е обявяването на българската независимост през есента на 1908 г. Тогава софийската дипломация умело подготвя този акт в усложнените международни обстоятелства на Босненската криза от 1908–1909 г. Великите сили, вплетени в борба за налагане на своите интереси в Африка и Азия, предпочитат да запазят спокойствие на Балканите, за да неутрализират другите международни конфликти, които биха довели до нежеланата от тях в момента световна война.

Ето защо се налага постепенно една нова, трета тенденция за разрешаването на българския национален въпрос. Това е тенденцията за военно «разсичане» на националния възел. Държавните мъже на младите балкански държави са наясно, че само с обединени усилия могат да отвоюват Македония, Източна Тракия и другите поробени земи от все още силната Турция, да преодолеят дипломатическата сложност на това откъсване, обременена от международноправната даденост на Берлинския диктат. Тук се крие положителната предпоставка за военното разрешаване на националния проблем в неговите общобалкански рамки и в стеснения му български план. Ала самите балкански държави хранят свои териториални и етнически амбиции за бъдещето на отвоюваните от Турция земи, които подклаждат съперничество, разединение и противопоставяне в техните отношения. Оттук изниква отрицателната предпоставка за военното разрешение на националния въпрос.

Трите последователни войни (Балканската, Междусъюзническата и Първата световна), които България води от 1912 до 1918 г., са тържество именно на военната тенденция във вътрешнобалканските спорове за снемането на национално-териториалните проблеми от политическата сцена. Противоречивият характер на тази тенденция, но най-вече военнополитическите грешки на българските управници и лошият исторически шанс водят до двете национални катастрофи след Междусъюзническата и Първата световна война. През 1919 г. с Ньойския договор от България са отнети цяла Южна Добруджа, Беломорска Тракия, Западните покрайнини (Царибродско и Босилеградско) и долината на р. Струмица. В последна сметка след три върховни военни усилия и стотици хиляди жертви «сърцевината» на българския национален въпрос, Македония, остава болезнена общонародна емоция и непостижима политическа реалност. Двата нейни дяла — Вардарският и Егейският — преминават в сръбските и гръцките гранични предели. В границите на България остава само Пиринска Македония.

Равносметката на този драматичен период от развитието на националния въпрос поражда и други размисли. Като цяло българската линия за разрешаване на националния въпрос страда от колебания и липсата на единство в решаващите моменти. Така например през първата половина на 90–те години на миналия век в България се създават две организации за освобождение на македонските и тракийските българи — Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и Върховният македоно-одрински комитет (ВМОК). Отначало те действуват единно и техните водачи Дамян Груев, Гоце Делчев, д-р Христо Татарчев, Трайко Китанчев, ген. Иван Цончев и др. са убедени в необходимостта от сплотеност в името на общата кауза. По-късно обаче разцеплението взема връх в развитието на общобългарското освободително движение в Македония и Одринско. Трагичен резултат от тези разногласия е неуспехът на избухналото през есента на 1902 г. Горноджумайско въстание.

Сблъсъците не са само върху тактическа и личностна основа. Въпросът допира до стратегията на двете организации. ВМОРО отстоява линията за «придобиване на пълна политическа автономия на Македония и Одринско» като първа стъпка за тяхното бъдещо присъединяване към България. Тази линия е съобразена с международната обстановка и най-вече със споменатия чл. 23 на Берлинския договор. Дейците на ВМОРО приемат, че в придържането към народностния принцип при реформирането на македонските вилаети неминуемо ще победи преобладаващото население, т. е. българското. В началните програмни схващания на ВМОК също се предвижда осъществяването на идеята за автономен статут на Македония. След това обаче водачите на тази организация възприемат линията за ускорено присъединяване на Македония към България, като я подчиняват на тактиката на четническите акции, способни да предизвикат намесата на Великите сили.

Различният подход към общото дело на българщината в Македония и Одринско води не само до трагични сблъсъци между въоръжените формирования на двете организации. Разединението руши силата на българското освободително дело, отслабва революционната тенденция при решаването на националния въпрос. Тези деформации се проявяват не само в подготовката и провеждането на Горноджумайското и Илинденско-Преображенското въстание, но и в развитието на четническата борба и мирната — културна, просветна и религиозна — пропаганда в Македония. Така се улесняват настъпателните действия на сръбската и гръцката пропаганда, а Цариград получава благоприятна възможност да сее разкол между балканските християнски държави при усилията им да решат своите националнотериториални проблеми.

И все пак, когато още в хода на Балканската война 1912–1913 г. сръбските и гръцките власти бързат да установят антибългарски окупационен режим в завзетите от тях територии с българско население, местните родолюбци не склоняват глава. През лятото на 1913 г. избухва Тиквешкото въстание. В Неготин, Баташ и Кавадарци българите с оръжие в ръка тръгват срещу окупаторите. През септември 1913 г. се вдига Охридско-Дебърското въстание — силен акорд в усилията на местното българско население да поправи историческата несправедливост, наложена в македонските земи с чуждата окупация.

Същевременно общонародното единство и сплотеност при решаването на националния въпрос врязват дълбока историческа следа с успеха на съединисткото дело от есента на 1885 г. Моторът на начинанието, Българският таен централен революционен комитет (БТЦРК), всъщност пренася възрожденските националноосвободителни идеи в новата политическа обстановка и умело ги приспособява към потребностите на националната кауза. Линията на приемственост в третирането на българските национални въжделения личи и от факта, че създател, идеолог и фактически ръководител на този комитет става Захарий Стоянов, познатият революционен деец от предосвобожденската епоха. А в последвалата след Съединението на Източна Румелия с Княжество България бляскава българска победа в кратката война със Сърбия намира отражение силата на общобългарския подем в условията на решителен исторически момент, когато на дневен ред е решаването на важна съставка от националния въпрос.

През десетилетията от Берлинския конгрес до края на Първата световна война съществува и федеративната идея за решаването на българския национален въпрос. Нейната поява и развитие са свързани с убеждението, че федерацията или конфедерацията могат да се окажат ключ за разрешаването на сложни териториално-етнически проблеми, за снемане от историческата сцена на национални и териториални спорове с конфликтен заряд. Различни политически сили и най-вече тесносоциалистическата партия стоят зад тази идея. Тя обаче се оказва исторически нереална в условията на династически съперничества и изострени национални амбиции, които определят основния тон на вътрешнобалканските отношения след Берлинския конгрес.

Покруса, надежда и ново разочарование (1919–1944)

Ньойският мирен договор от 27 ноември 1919 г., по силата на който България официално приключва Първата световна война, оставя нерешен българския национален въпрос. Победена и дипломатически изолирана, страната няма сили и възможности да се бори активно за своята национална кауза. Българският национален въпрос във всичките му съставки (македонски, добруджански, тракийски и проблемът за Западните покрайнини) остава не само пропагандна тема във вътрешнополитическия живот. Постепенно се оформят две виждания, два подхода за разплитането на националния възел през междувоенния период.

Официалната политика възприема изчаквателна позиция, стремейки се чрез дипломатически средства да облекчи участта на останалите извън пределите на отечеството българи. За целта се използуват както административните механизми, така и принципите на Обществото на народите (ОН), особено що се отнася до тяхната хуманитарна страна. Тази линия произтича не само от съзнанието, че неблагоприятната международна обстановка изключва откритото поставяне на българския национален въпрос като обект на европейската политика. Нейните корени са и в общонационалното униние, в покрусата, които след втората катастрофа на България в световната война попарват амбициите за решението на националния въпрос.

Другият подход се представя най-вече от дейците на Вътрешната македонска организация (ВМРО). Те са за активни действия, за въоръжена борба, която в техните представи се очертава като главното средство за решението на националния проблем. Акциите на ВМРО в останалата под сръбска (югославска) власт Вардарска Македония действително целят защитата на македонските българи, но внасят трайно напрежение в отношенията между Белград и София. Постоянните вътрешни борби в тази организация, междуличностните съперничества, разцепленията и непрестанното възникване на крила и фракции отслабват нейната сила, придавайки й репутацията на терористична формация. Принципни идейни различия за бъдещето на Македония също браздят лицето на тази родолюбива организация. Федералистите ратуват за една федерация на полуострова, в чиито предели естествено би отпаднал македонският въпрос. Автономистите се връщат към познатата идея за автономия на Македония. Друго крило настоява за нейното незабавно присъединяване към България.

След убийството на значими лидери на организацията като Тодор Александров и Александър Протогеров нейното ръководство преминава в ръцете на Иван (Ванче) Михайлов, твърдо отстояващ линията за решаването на македонския проблем в рамките на българската държава. От средата на 30–те години обаче ВМРО значително отслабва, защото нейната терористична дейност предизвиква репресивните мерки на българските правителства.

Организиран характер придобива и добруджанското националноосвободително движение между двете световни войни. Някои от неговите организации извеждат началото си още от периода на войните 1912–1918 г. В техните устави и програми най-често се среща идеята за създаване на «свободна и независима Добруджа». Възприета е и тактиката на въоръжена борба срещу репресивната и денационализаторска политика на румънските власти. И в този край на България, както и в Македония, се създава четнически институт. Ала и тук намират място организационните разцепления, проявяват се доста отчетливо идейни и личностни разногласия. Като цяло добруджанското националноосвободително движение между двете световни войни остава по-слабо от дейността на ВМРО.

Към линията на националната съпротива се придържат и българите от Източна и Западна Тракия, останали в границите на Турция и Гърция. Организираните прояви на тракийските българи са особено силни през годините непосредствено след Първата световна война. Гръцките правителства осъществяват обаче интензивна кампания за асимилация и обезбългаряване, особено целенасочена в Беломорска Тракия. Това обстоятелство сериозно затруднява националната съпротива на тракийските българи, лишава от мощ опитите за организационна изява на тяхното народностно самосъзнание.

В тази връзка трябва да се изтъкне и бежанският проблем като важна съставка на българския национален въпрос между двете световни войни. Подложени на системна асимилация и политически репресии, българите от съседните балкански държави са принудени да търсят убежище и препитание в отечеството. Бежанският проблем частично се регулира с някои междуправителствени спогодби, но остават личната драма, недоимъкът и трудното приспособяване към новите условия на прокудените от бащините огнища българи. А те са стотици хиляди, като особено силна е бежанската вълна от Беломорска Тракия.

Отбелязване заслужава и дейността на Комунистическата партия по отношение на националния въпрос. Следвайки директивите на Коминтерна, тя създава свои структури в развитието на македонското и добруджанското националноосвободително движение, придържайки се в общи линии към замисъла за изграждане на една покровителствувана от Москва — в идейно и политическо отношение — балканска федерация. Комунистическата партия плаща обаче данък на погрешните коминтерновски постановки за съществуването на отделна македонска, тракийска, та дори и добруджанска «нация», които по същество нанасят удар върху българската национална кауза.

Започналата през есента на 1939 г. Втора световна война възкресява надеждите за решаването на българския национален въпрос. В обективното развитие на международната обстановка се създават благоприятни условия за нов тласък в посока към националното обединение. Започва да се руши създадената след Първата световна война Версайска мирна система, променят се междудържавните граници. Българската дипломация, която до този момент разглежда националния въпрос като една дискретна цел на своите стратегически планове, сега вече може да излезе с открити искания за възвръщане на заграбените от съседните държави територии и население.

Първоначално погледите се отправят към Румъния. През есента на 1940 г. по силата на Крайовския договор България си възвръща Южна Добруджа, като споразумението е осъществено благодарение на германската дипломатическа подкрепа и със съгласието на Москва. Така или иначе добруджанският въпрос е обаче частично решен, защото Северна Добруджа остава в румънските граници, а българите от тази люлка на българската държава трябва да напуснат домовете си като компенсация за изселването на румънските колонисти от Южна Добруджа.

През април 1941 г. България, вече присъединила се към Тристранния пакт, получава възможност да направи и други важни стъпки към постигане на националното обединение. Съгласно договореностите с Рим и Берлин страната може да урегулира основните си националнотериториални проблеми в отношенията с Гърция и Югославия. От западната българска съседка са включени в новите държавни граници Моравска област (с градовете Пирот, Сурдулица и Враня), както и източният дял на Вардарска Македония. Нейната западна половина обаче с градовете Тетово, Кичево, Гостивар, Дебър и Струга преминават към намиращата се под италиански протекторат «Велика Албания». Възвръщането на споменатия дял от Вардарска Македония, както и на Западните български покрайнини, не изчерпва обаче в териториален и етнически смисъл всички останали в наследство национални проблеми в българо-югославските отношения.

След капитулацията на Гърция на България е върната само част от исторически обособилото се Българско Беломорие, което се простира покрай северния бряг на Бяло море от Солунския до Дедеагачкия залив и заедно с принадлежащите към него в географски и икономически смисъл острови Тасос и Самотраки обхваща 31 188 кв. км площ. В българските граници са включени обаче само 14 168 кв. км от тези територии, обхващащи източния дял на Егейска Македония и по-голямата част от Западна Тракия с гореспоменатите два острова. Останалите територии от Егейска Македония и Беломорието остават под немска и италианска окупация или са в административно подчинение на атинските куислинговски правителства.

Нещо повече, споменатите райони, както и възвърнатите територии от Югославия се предоставят от Берлин и Рим на България само до края на войната, като едва след това трябва да се реши въпросът за тяхната окончателна държавна принадлежност. Следователно както по отношение на Румъния, така и в другите две съставни части на българския национален въпрос, т. е. териториално-етническите проблеми с Югославия и Гърция, не се постига пълно удовлетворение на българските права и претенции. И все пак в тези области се установява българска гражданска и военна администрация, като под названието «нови земи» те заживяват пълноценен живот в рамките на обединената родина.

Ала политическият поврат през септември 1944 г. води до ново помръкване на надеждите за решаването на българския национален въпрос. България е принудена да изтегли своите войски и гражданска администрация в границите, съществуващи до пролетта на 1941 г. В хода на Парижката мирна конференция 1946–1947 г. от направената широка крачка към националното обединение остава само една реална историческа следа — признаването на българските права върху Южна Добруджа.

Войни за национално обединение (1912–1918)

Балканската война — победа и пропусната възможност

След провъзгласяването на независимостта на България през 1908 г. младата и вече укрепнала държава, придобила допълнителен международен авторитет и самочувствие като царство, започва да се готви за война с Турция. Тази подготовка идва като логично следствие от несполуките на въоръжената националноосвободителна борба на българите в Македония и Одринска Тракия, от жертвите на техните жестоко смазани въстания — Кресненско-Разложкото (1878), Горноджумайското (1902) и Илинденско-Преображенското (1903). Ориентацията към война с Османската империя е продиктувана и от безрезултатните усилия да се реши с мирни средства, по дипломатически път българският национален въпрос, т. е. да се ревизира несправедливият Берлински договор от 1878 г., разкъсал нацията на няколко части.

България тръгва към въоръжен сблъсък с Турция и поради благоприятна международна обстановка след 1908 г. Вече са оформени двете военнополитически групировки на Антантата или Съглашението (Англия, Франция и Русия) и Тройния съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия). Започналата между тях схватка за преразпределение на колонии и сфери на влияние вече клони към световен военен конфликт. Те вече не са единни в отстояването на очертаните от Берлинския договор междудържавни граници в Балканския югоизток и търсят бъдещи съюзници. А това създава възможност за изграждането на съюз от балканските държави, които с обединени военни и политически усилия могат да сразят все още силната Османска империя — вековния угнетител на християнските народи в Югоизточна Европа.

Съюзът започва да се изгражда още през 1910 г. под покровителството на Русия, която обяснимо се стреми първо да оформи неговото славянско звено, т. е. споразумението между България и Сърбия. След близо двегодишни преговори, проточили се във връзка със споровете за бъдещето на Македония, българо-сръбският договор е подписан на 29. II. (13. III) 1912 г. Допълнен с военна конвенция през май същата година, той на практика изразява готовността на двете държави да воюват съвместно срещу Турция. Според секретното приложение към договора след евентуална победа България трябва да получи от европейските турски владения всички земи източно от Родопите и долното течение р. Струма, т. е. Егейска и Източна Тракия. Двете страни предварително се договарят за разделянето на Македония по линията, свързваща селището Крива паланка с град Охрид. Всички земи на югоизток от тази линия, наречени «безспорна зона», трябва да преминат в българските гранични очертания. Териториите на северозапад от споменатата линия, обозначени като «спорна зона», следва (в зависимост от арбитража на руския император) да станат българско или сръбско владение.

При това разделяне не се отчита етническата карта на македонските земи, която показва изключителното преобладание на българското население. Пренебрегва се и историческата даденост, разкриваща неделимостта на Македония от процесите на българското национално обособяване. Несъвършенството на договора се допълва и от споменатата клауза за руския арбитраж, защото тя подчинява важен териториален въпрос на субективен фактор — волята и намеренията на руския цар Николай II. От гледна точка на България договорът представлява непростим компромис с националните интереси. Правителството на Ив. Ев. Гешов прибързано се отказва от досегашната линия за автономия на Македония като първа стъпка за присъединяване към отечеството. А в подписания през май 1912 г. българо-гръцки договор изобщо не се поставя въпросът за териториално разпределение, тъй като Атина отказва да признае договореността в българо-сръбското споразумение. Така още преди нанасянето на военния удар съюзниците се оказват с различни мнения по най-главното — по въпроса за своите бъдещи граници. Този проблем по-късно се превръща в подводен камък за българската политика по време на войната и в него се крие основната причина за последвалата първа национална катастрофа.

Към съюза с устна декларация се присъединява и Черна гора, която поема задължението първа да нападне Османската империя. Българският генерален щаб под ръководството на генерал-майор Иван Фичев е принуден поради стратегическото разположение на страната да поеме военното осигуряване на Източния фронт в Одринска Тракия, където Турция струпва много повече войски, отколкото на Западния фронт срещу Сърбия, Гърция и Черна гора.

През втората половина на септември 1912 г. българското командуване вече мобилизира 350 хил. войници. Въодушевлението в страната достига необикновено висока точка, защото всички съзнават, че отиват на бой за свободата на поробените съотечественици. «Българинът вижда България по-голяма и положението на нейните деца по-добро и е готов да даде кръвта си за това по-добро бъдеще...» — пише френският военен аташе в София майор Матарел. Войната събира в един фокус националните, политическите и стопанските тежнения на цялата българска нация и тя с родолюбива екзалтация е готова да поеме тежестите на предстоящите сражения. Под командуването на запасния генерал Никола Генев се формира и Македоно-Одринско опълчение. Наред с масовото си участие в опълченските дружини македонските и тракийските българи формират над 50 доброволчески чети, които прекосяват границите за бойни действия в тила на противника.

Силите от Антантата се опитват да възпрат балканските съюзници от бързи военни действия. Те се опасяват, че от войната на полуострова може да пламне искрата на световен военен конфликт. А за него все още не са готови и двете военнополитически групировки. Балканските съюзници обаче бързат, за да използуват поражението на Турция в току-що отзвучалата война с Италия. Към незабавни военни действия тласка и всенародното възмущение след кланетата на християни, извършени от турските власти в Щип и Кочани през 1911 и 1912 г.

На 5 (18). X. 1912 г. Балканската война е вече исторически факт. Българските войски, които се очертават като най-добре подготвени, тръгват в настъпление, групирани в три армии и няколко самостоятелно действуващи подразделения. За броени дни незабележимите върху картата селища в Източна Тракия — Селиолу, Гечкенли, Кайпа, Ескицолос, Ериклер и Петра — отварят героични страници от историята на българската войнска доблест, на българското военно умение. Тези победни за българското оръжие сражения в настъплението към линията Одрин — Лозенград са белязани в донесенията с неудържима атака «на нож», с победен устрем, с подвига на личната и масовата саможертва, та дори и с необикновената атака на ранените от Шести пехотен полк, които под звуците на духовия оркестър и със страховития вик «ура» тръгват напред при Гечкенли.

На 11 (24) октомври предните части на обединените под общото командуване на ген. Радко Димитриев Първа и Трета армия навлизат в опразнения Лозенград. Градът се предава без бой, една силна военна крепост свежда знамена пред устрема на българския войник. А малко преди това шефът на германската военна мисия в Турция фон дер Голц окачествява лозенградските укрепления като превземаеми само от немска армия, и то в продължение на не по-малко от три месеца.

По същото време командуваната от ген. Никола Иванов Втора армия стяга обръча на обсадата около мощната военна крепост Одрин. Тук летците от първо аеропланно отделение — поручиците Продан Таракчиев, Радул Милков и Христо Топракчиев, слагат с полетите си началото на използуването на самолета като бойно средство в световното военно дело. Свой принос във войната дава и младият черноморски военен флот. В края на октомври отряд торпедоносци, командуван от капитан II ранг Димитър Добрев, атакува и взривява турския кръстосвач «Хамидие». Така турските военноморски сили се отказват да бомбардират българските черноморски брегове, да застрашават левия фланг на настъпващите български войски. А те вече развиват ново успешно настъпление сред поредица от победни сражения по линията Люлебургаз — Караагач — Бунархисар. Европа не пести високите оценки за българските войски: «неудържими», «помитаща лавина», «фуриите на Балканите». Пред българските полкове вече се ширват силно укрепените линии на Чаталджа, на броени километри от Цариград. С влизането на българите в турската столица се решава съдбата на Проливите, променя се основно разположението на силите в Близкия изток.

Германия и Австро-Унгария, които енергично защитават Турция, започват да дирят дипломатически пътища за нейното спасяване. Намеренията на Берлин и Виена се подклаждат и от успехите на балканските съюзници по другите фронтове на войната. Български съединения, обединени в Родопския и Хасковския (Кърджалийския) отряд, разбиват и пленяват корпуса на Явер паша, като излизат на Бяло море при Гюмюрджина. Тук в боевете се отличава и Македоно-Одринското опълчение. Плененият турски паша признава: «Това е ураган и ураган, който може да се повтори при едно замахване на сабята на командуващия...». А Седма рилска дивизия, която се бие в състава на една сръбска армия, успешно громи турците при Кочани, Пехчево и Царево село, пробива техните позиции при Рупелското и Кресненското дефиле, давайки по този начин съществен принос за освобождението на Македония. Свой дял за избавлението на родните земи от гнета на поробителя имат четите и милиционерските отряди на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), които се сражават заедно със сръбските и гръцките армейски части.

Над Турция надвисва призракът на военната катастрофа. Нейното правителство иска примирие. Цар Фердинанд е заслепен обаче от блясъка на тържественото влизане в Цариград, от честолюбивия блян да се види на престола на византийските императори. Той не се вслушва в трезвите гласове на преобладаващата част от генералите, че армията е вече изморена, че нейните редици се косят от холерата, че липсва редовно муниционно и продоволствено снабдяване. Следва заповед за атака на силно укрепените позиции на Чаталджа. Българите търпят първия си военен неуспех.

Едва сега е прието предложението на Цариград за примирие, но на започналата през декември мирна конференция в Лондон турската делегация вече излиза с повишено самочувствие. Почти по същото време британският външен министър Едуард Грей открива в Лондон като председател и друга, успоредно протичаща конференция на посланиците на Великите сили край бреговете на Темза. Тя показва, че големите европейски държави искат пряко да влияят при определянето на бъдещите държавни граници в Европейския югоизток. Делегациите на съюзниците излизат с единни искания: Турция да отстъпи всички земи на запад от линията Мидия — Енос, включително и Егейските острови; да признае независимостта на албанските земи, като техният статут се определи по-късно; да бъдат изплатени на победителите военни контрибуции.

Турция протака преговорите, опирайки се на подкрепата на Германия и Австро-Унгария. Появяват се и първите пукнатини в Балканския съюз. Сръбското правителство на Никола Пашич заявява, че българо-сръбският договор вече не го удовлетворява. Претенции към земи, където гръцкото население е в малцинство, предявява и Атина. Добила кураж от всичко това, националистически настроената младотурска организация «Единение и прогрес» извършва в началото на януари 1913 г. държавен преврат. Новото правителство прекъсва преговорите и военните действия са възобновени. Българското командуване изпреварва обаче противниковото контранастъпление. Край Булаир, на Галиполския полуостров и при Шаркьой на турските войски са нанесени съкрушителни поражения.

Развръзката на войната идва обаче след успешната българска атака срещу обсадения Одрин в средата на март 1913 г. С устрем и изключителен боен дух българският войник Прониква зад модерната система от землени укрепления и гъстата паяжина на телените мрежи. Под бълващите огън дула на 524 оръдия, при съпротивата на 70 хил. първокласни турски войници са овладени в кръвопролитни атаки 25 форта. «Тази атака ни връща към суворовските времена, когато и невъзможното ставаше факт; когато и приказното ставаше действителност...» — коментира руското списание «Нива». Тази «решителна победа на българите» според европейските телеграфни агенции позволява на сръбските и черногорските войски да превземат Шкодренската крепост, а гръцкото знаме да се развее над крепостта Янина.

Преговорите в Лондон са възобновени и на 17 (30). V. 1913 г. двете страни слагат подписите си под мирния договор. Съгласно този исторически документ Турция отстъпва на победителите всички земи на запад от вече споменатата линия Мидия — Енос, в това число и Егейските острови. Лондонският договор предвижда и създаването на независима албанска държава.

Прогресивното значение на Балканската война не се измерва само с националния подем на балканските народи, с ликвидирането на феодалното, политическото и религиозното потисничество, тегнещо над европейските турски владения. Пред освободените земи окончателно се разчиства теренът за развитие на капиталистическите стоково-парични отношения. Погледната в тясно български план, Балканската война само частично решава въпроса за националното обединение. Във военните и политическите събития България играе главна роля; нейната армия изнася върху своите плещи основното бреме на войната. Усложнените международни отношения, несъвършените договори със съюзниците и техните неоправдани териториални претенции по-късно не ще позволят на България да използува историческата възможност на военните си победи за пълно и окончателно решение на националния въпрос.

В миналото на българския народ тази война остава обаче като освободителна общонационална епопея, като опит за завършване на националноосвободителната революция от епохата на Възраждането, като продължение на освободителното дело на Руско-турската война от 1877–1878 г. «Балканската война не е война на генералите, а на народа. Той бе истинският и единствен герой...» — пише ген. Радко Димитриев. И наистина в историческата памет на българския народ войната остава с извисения национален дух, с лика на самоотвержения и доблестен български воин, презрял смъртта заради освобождението на своите поробени съотечественици.

Първата национална катастрофа

Балканската война приключва, но националните проблеми на полуострова са далече от окончателното си разрешение. Отвоюваните земи от Турция трябва да бъдат разпределени между съюзниците. Още в началото на войната сръбското и гръцкото правителство застават на позицията на фактическата окупация, т. е. че те притежават пълни права върху завзетите от техните войски територии независимо от договореностите, от етническия състав на населението и историческите традиции. Строго секретно и върху различни държавнически нива се водят преговори между Сърбия и Гърция за разпределение на територии, които договорно, етнически и исторически принадлежат на България — най-силния военен и политически фактор в Балканския съюз. Подтиквана от австро-германската дипломация, и Румъния проявява аспирации към български земи, към Южна Добруджа. Впрочем дипломатическите представители на двете Централни сили (Германия и Хабсбургската империя) не са активни само в румънската столица. Берлин и Виена още от пролетта на 1912 г. преценяват Балканския съюз не само като антитурска групировка, но и като оръдие на Антантата, насочено срещу балканската стратегия на държавите от Тройния съюз. Ето защо те се стремят на всяка цена да го разбият, да внесат смут и раздори между съюзниците. От Виена и Берлин не секват към Белград съветите за сръбско териториално разширение на юг, към Македония. В София австро-унгарският пълномощен министър Адам Тарновски непрекъснато насърчава цар Фердинанд да не прави никакви компромиси и подхранва неговите мегаломански амбиции.

Напрежението между съюзниците расте и започва да клони към открит конфликт. На 19. V. (1. VI.) 1913 г., само един ден след подписването на Лондонския мирен договор, Сърбия и Гърция тайно сключват зад гърба на България друг договор. С него те се споразумяват за подялба на османското териториално наследство в своя полза, като срещу България се предвиждат съвместни военни действия, в случай че тя не приеме извършения без нейно участие дележ. А той е подчинен на шовинистически амбиции, пренебрегва българо-сръбския договор и предвижда включването в гръцките и сръбските гранични предели на територии, в които живее изконно българско население. Ето защо сръбско-гръцкият договор слага на практика край на Балканския съюз.

Дипломацията на Антантата прави безуспешни опити да спаси съюза. Нейните усилия се оказват безрезултатни поради предпочитанията към различните балкански държави, които стават очевидци в Лондон, Париж и Петербург. А по това време националистическата пропаганда в балканските столици се засилва; генералитетът призовава към решаването на споровете със силата на оръжието. Социалистическите партии от балканските страни излизат с лозунга за снемането на националния въпрос от политическата сцена чрез една федерация, но в конкретните исторически условия той се оказва нереален.

Като главнокомандуващ на българските войски цар Фердинанд е склонен да възприеме военното решение, без да отчита умората на армиите и неблагоприятната перспектива да се воюва на няколко фронта. Енергично го подкрепя заместник-главнокомандуващият ген. Михаил Савов. Новото коалиционно правителство на д-р Стоян Данев не съумява да осигури дипломатическата подкрепа на Великите сили за подготвяната военна акция. Единствените мъгляви обещания идват от Виена, но те се обвързват с възможността за съвместни австро-български военни действия срещу Сърбия.

При тази сложна обстановка Фердинанд проявява военна и дипломатическа недалновидност. На 16 (29). VI. 1913 г. без допитване до правителството и Народното събрание цар Фердинанд лично отдава устна заповед за настъпление срещу позициите на сръбските и гръцките войски. С този ден, наречен от някои български историци «денят на престъпното безумие», започва продължилата близо месец Междусъюзническа война.

Сраженията на двата фронта се водят с променлив успех. Българските сили са разпокъсани, а и противоречията между правителството и командуването водят до необосновано спиране на вече започналото настъпление. Скоро обаче се откриват два нови фронта. От югоизток настъпва турската армия. Заповед за настъпление отдава и румънският крал, решил да се възползува от затрудненото положение на България. Румънските войски безпрепятствено окупират земите между Дунав и Балкана, стигайки на тридесетина километра от София.

България се оказва в безизходно положение. Фердинанд отчаяно и безрезултатно търси помощта на Великите сили. Във воденето на войната се допускат грешка след грешка: смени на военния министър и заместник-главнокомандуващия, размествания в щабовете на отделните армии, неоправдано задържане на големи съединения в стратегически резерв. И когато все пак българската армия обкръжава гръцката в Кресненското дефиле, заплашвайки я с пълен разгром, отчетливо се проявява несъгласуваността между правителство и военно командуване. Кабинетът на Данев избързва и сключва примирие. Без армията да е загубила едно решително сражение, България губи войната.

През юли–август 1913 г. Букурещката конференция и изработеният от нея несправедлив мирен договор, както и Цариградският договор между България и Турция от 16 (29) септември водят до първата национална катастрофа. Вместо да потърсят справедлив път за решаването на балканските национални проблеми, те залагат в тях нов заряд от противоречия. България губи близо две трети от това, което й се полага по силата на етническото и историческото право, което отвоюва по време на Балканската война. Сърбия и Гърция слагат ръка върху обширни територии в Македония и Тракия. Турция си възвръща Източна Тракия. Румъния откъсва от България Южна Добруджа. От Македония в българските граници остава само нейният Пирински дял, т. е. земите по горното течение на реките Места, Струма и Струмица. В Беломорска Тракия България получава малка полоса между реките Места и Марица, а на изток — Свиленградско, Малкотърновско и Царевско. Икономиката понася загуби за 2 млрд. лева, от които 700 млн. златни лева трябва да се изплатят като репарации. Човешките загуби от двете последователни войни се изчисляват на 55 хил. убити и 100 хил. ранени.

В една по-широка историческа перспектива Междусъюзническата война представлява опит за решаването на българския национален въпрос, осъществен като въоръжена акция поради дипломатическите разпри и принципните противоречия между бившите съюзници. Ала военнополитическите грешки на монарха, командуването и правителството превръщат нейните крайни резултати в първи национален погром

България по време на Първата световна война

Поражението в Междусъюзническа война, общонародната неудовлетвореност от решенията на дипломатите в Цариград и Букурещ създават благоприятен политически климат за подновено активизиране на националните тежнения. Страната понася чувствителни загуби по време на двете войни, но нейната прогресираща икономика съумява бързо да ги заличи и към началото на 1914 г. статистиките вече отчитат повишаване на промишленото производство, на селскостопанската продукция и съживяване на търговията. Това подклажда силните настроения за реванш спрямо бившите съюзници. Националните страсти се разгорещяват и от възникването на тежкия бежански въпрос, защото хиляди българи от Македония, Тракия и Южна Добруджа бягат в отечеството от чуждата власт и търсят тук покрив и убежище.

Не скланят глава и дейците на ВМОРО. През лятото на 1913 г. избухва Тиквешкото въстание. В Неготин, Баташ и Кавадарци българите с оръжие в ръка тръгват срещу окупаторите, подлагащи на насилствена асимилация местното население. През септември 1913 г. се вдига Охридско-Дебърското въстание — силен акорд в усилията на българите от тези райони да поправят и военнополитическите грешки на софийските управляващи среди, и историческата несправедливост, наложена тук с чуждата окупация още в края на 1912 г.

Въстанията са потушени със суровата ръка на репресиите. Ала те разпалват още по-силно националните тежнения на север — в България. Новата правителствена коалиция на либералните партии, която под ръководството на министър-председателя д-р Васил Радославов сменява през юли 1913 г. кабинета на Данев, търси пътя към националното обединение в една нова война с Гърция и Сърбия при подкрепата на Централните сили. Намиращите се в опозиция т. нар. съглашенофилски партии също не изключват войната като средство за решаването на националния въпрос, но разчитат на подкрепата на Антантата и най-вече на Русия. Тесносоциалистическата партия продължава да се придържа към антивоенните лозунги, към нереалната идея за балканска федерация.

При тези политически настроения на българското общество идва Сараевската криза, избухнала в края на юни 1914 г. след убийството на австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд от националнореволюционната организация Млада Босна». До започналата на 1 август Първа световна война бързо се оголват полюсите на българската общественост по въпросите за бъдещето на националните интереси. Постепенно връх вземат австрофилите и германофилите, негласно насърчавани от царя. Още от края на 1913 г. те водят тайни преговори с Хабсбургската монархия за сключване на съюзен договор, насочен срещу Сърбия.

След известието за началото на войната обаче правителството на Радославов обявява неутралитет. Споменът за първата национална катастрофа е твърде пресен и поради това както кабинетът, така и дворецът не искат да рискуват повторно с прибързана стъпка. Повече от година правителството и цар Фердинанд лавират между двете воюващи групировки, изчаквайки онзи благоприятен момент за намеса във военните действия, когато развръзката на националния въпрос би била най-сигурна. А за България ожесточена дипломатическа борба водят и Централните сили, и Съглашението, защото нейното изгодно стратегическо положение и силната й армия биха определили крайния изход на събитията на Балканския военен театър. Все пак правителството и дворецът дават определени знаци за предпочитанията си към Виена и Берлин. През българската транспортна мрежа преминават ешелони с муниции и военни инструктори за воюващата на страната на Централните сили Турция. На българска територия се сформират чети на ВМОРО, които действуват в тила на сръбската армия, сражаваща се срещу австро-унгарските дивизии.

На 24. VIII. (6. IX.) 1915 г. България влиза във войната чрез два договора с Германия и Турция, към които автоматически се присъединява и Австро-Унгария. В дипломатическата битка за българската намеса Централните сили печелят с обещанията си за Македония, с незадоволяващите правителството и монарха съглашенски териториални компенсации в Македония и Тракия, които са отхвърлени от сръбската и гръцката дипломация. По-късно историците от различен ъгъл оценяват участието на България в Първата световна война. Така или иначе българският войник и сега тръгва в помощ на своите национално онеправдани братя извън отечеството. В рамките на един световен военен конфликт България не може да търси решение на своя национален въпрос без военна сила. Ето защо участието на България в Първата световна война може да се прецени като нов опит да бъде решен националният въпрос, като справедлива стъпка за постигане на равновесие при очертаването на балканската политическа карта.

Българските управляващи среди, стремящи се към ревизиране на несправедливия Букурещки договор, не избират обаче точния военнополитически момент за встъпване във войната, предоверяват се на военните и стопанските възможности на Централните сили. А в последна сметка решаваща се оказва мощта на държавите от Антантата, към които през 1917 г. се присъединяват и САЩ.

В началото на октомври 1915 г. българската армия победно прекосява сръбската граница. Скоро съпротивата на армията на западната българска съседка е сломена. България си възвръща Вардарска Македония. Други български части победно настъпват към Егейска Македония. Тук те срещат настъпващите от юг обединени сили на Антантата под общото командуване на френския генерал Сарай. Въпреки численото и военнотехническото превъзходство на противника българите му нанасят тежко поражение при Криволак. Ала германското командуване преустановява българската офанзива на юг от дипломатически съображения, за да стабилизира позициите на Райха в Гърция. Прекъснатото настъпление на Южния фронт се оказа решаващо. Образува се дълга фронтова линия от Егейско море до албанските планини. Започва изморителна позиционна война. Честите атаки на българските части, лошо въоръжени и зле екипирани, водят само до нови жертви.

През лятото на 1916 г. във войната на страната на Антантата встъпва и Румъния. Против нея от юг германското командуване насочва Трета българска армия, командувана от талантливия ген. Стефан Тошев. Със съзнанието, че воюват за освобождението на българските земи, полковете неудържимо се втурват в атака. Възвърната е към отечеството цяла Южна Добруджа. През есента на 1916 г. българската армия прониква дълбоко на север от Дунава. Заедно с германските съединения тя победно влиза в Букурещ. Срещу нея обаче настъпват руски войски. И тук в началото на 1917 г. на р. Серет в Молдавия се образува дълъг фронт, където започва изтощителна позиционна война.

А в тила икономическата криза и политическото напрежение достигат краен предел. Вълна от «женски» и «гладни» бунтове преминава през страната. Бунтува се и армията, където за неподчинение и антивоенни настроения са изпълнени десетки смъртни присъди. През пролетта на 1917 г. правителството на Радославов е принудено да подпише в Брест-Литовск мирен договор между Централните сили и техните съюзници, от една страна, и Русия, от друга. Германия и Австро-Унгария използуват правото на по-силния, като Северна Добруджа остава съвместно владение (кондоминиум). Кризата обаче не се разрешава както с тази външнополитическа стъпка, така и с новото двупартийно правителство на Александър Малинов и Стоян Костурков, което идва на власт през лятото на 1918 г. Неговата външнополитическа програма — «война до победен край» — усложнява положението на фронта и в тила.

Няколко месеца по-късно, в средата на септември 1918 г., англо-френските войски преминават в настъпление срещу най-важния участък на Южния фронт. След кръвопролитни сражения те пробиват българската отбранителна линия в района на Добро поле. В отстъпващите български части избухва въстание. Въстаниците превземат главната квартира на армията в Кюстендил и се съсредоточават в Радомир. Тук пристигат водачите на Българския земеделски народен съюз (БЗНС) Александър Стамболийски и Райко Даскалов. Под тяхно внушение въстаналите войници обявяват България за република. За неин председател е избран Стамболийски, а Даскалов става главнокомандуващ. Въстаниците се отправят към София, за да свалят правителството и монарха. Край София обаче те са посрещнати от други войски, към които се присъединяват и някои немски части. Българи застават срещу българи в един кратък епизод от гражданска война.

Въстанието е потушено. То обаче принуждава правителството и двореца да избързат със сключването на примирие. Подписано в Солун на 29. IX. 1918 г., то поставя България в унизителното положение на окупирана страна. Тя застава пред прага на втора национална катастрофа.

Културен живот и култура в България (1918–1944)

Двете национални катастрофи, с които завършва участието на България в Балканската (1912), Междусъюзническата (1913) и Световната война (1915–1918), разтърсват дълбоко българското общество и българската интелигенция, отварят рана в духовния живот на нацията. Идеалът за политическо единение на българите на Балканския полуостров рухва, а заедно с него — огромният исторически оптимизъм на българското общество в културната роля и политическото бъдеще на възобновената в 1878 г. българска държава. Сериозно накърнено е самочувствието на българските интелектуалци и художествени творци. Старият политически елит на страната е напълно дискредитиран. Промените в самосъзнанието на интелигенцията и в обществената психика предпоставят промяната в индивидуалното и общественото съзнание на българина. В този широк духовен и социален план периодът на войните (1912–1918) се явява своеобразна граница в новата ни културна история.

Културният процес в България от 20–те до средата на 40–те години се влияе интензивно и от социалната и политическата поляризация на обществото, преминало за кратко време след войната през няколко социалнополитически катаклизми: войнишкият бунт през 1918 г., двете въстания през 1923 г. (Юнското и Септемврийското въстание), насилията през 1925 г. Политическата ситуация през тези години изпитва и силното влияние на идеите на болшевишката революция от 1917 г. в Русия, която усилва левичарските настроения в България.

Войните и социалните катаклизми разклащат патриархалната душевност на българина.

Духовната криза в българското общество не е откъсната от общия европейски духовен климат след Първата световна война. Тя е част от общата криза на западната цивилизация, изправена пред радикална преоценка на традиционните ценности и разпадането на свързаната с тях ценностна система. Ситуацията се илюстрира най-добре от мрачните прогнози за «залеза на западната цивилизация».

През 20–те и 30–те години българската интелигенция не загубва съзнанието си за ръководна роля в съдбините на нацията. Нейното гражданско и творческо поведение остава в съзвучие с нагласата за културно мисионерство и с усилията да се печели и издига международният престиж на България чрез културните ценности, създадени в предишните епохи.

В следвоенния период въпреки тежките последици от икономическата, политическата и духовната криза българската култура остава широко отворена за културен диалог и контакт с европейския Запад. Тази културна комуникация създава благоприятни условия както за развитието на културния процес, така и за представяне и излизане на българската култура на международното културно поле.

Учебното дело

Подобно на другите европейски държави, пък и в световен мащаб, образователните реформи придобиват голяма обществена значимост. Правителството на БЗНС чрез своя министър Стоян Омарчевски предприема радикална образователна реформа. В мотивите на реформата стои съображението «да се върви по план и по метод, тъй както вървят всички западноевропейски училища... ученикът не да подражава и копира учителя и учебника, а сам да намира науката под ръководството и напътствието на своя учител». Силно ударение се поставя върху професионалното образование на българските младежи, за да се усили прагматичната ориентация на училището и възможностите на обществото за икономически напредък чрез образованието. Измененията в Закона за народното просвещение, приети през юли 1921 г., увеличават продължителността на основното образование от 4 на 7 години. Над прогимназиите се създава система от двегодишни професионални училища. Тяхната цел е усъвършенствуване на избрания още в основното училище занаят. Чрез закона от 1921 г. се създават нов тип училища — т. нар. реалки, които са тригодишни и имат практическа насоченост. Гимназиите са с два отдела — класически и полукласически, и готвят за университета. Законът създава стройна система за професионално образование. Освен професионалните училища се изграждат средни специални училища, които имат за основа реалката и са двегодишни. Законодателно се утвърждават шестнадесет вида професионални училища и толкова средни специални. Постъпването в средните специални училища се поощрява чрез някои привилегии (намалена военна служба, директно постъпване във висше специално училище и др.).

Системата на професионално образование, създадена със закона от 1921 г., отговаря на икономическите и социалните потребности и реално стимулира стопанския напредък на страната през следващите десетилетия.

Просветната реформа на земеделците обхваща и висшето образование. В Държавния университет са открити два нови факултета: Ветеринарен, по-късно Ветеринарно-медицински, и Богословски. Така общият брой на факултетите нараства на шест: Историко-филологически, Физико-математически, Юридически, Агрономически, Ветеринарен (Ветеринарно-медицински) и Богословски.

В системата на българското висше образование се включват нови звена. Законът от 1921 г. предвижда превръщането на Художествено-индустриалното училище в Художествена академия. Тя има общ (двегодишен) и специални (тригодишни) отдели: по изящни изкуства (живопис, графика, скулптура) и приложни изкуства (везба, резба, художествена керамика и металопластика).

През 1921 г. и Музикалното училище прераства в Музикална академия. Тя е с два отдела: общ (двегодишен) и специален, висш (тригодишен). Всеки от отделите е разделен на вокален и инструментален.

В началото на учебната 1920–1921 г. е открит и Свободният университет за политически и социални науки. Студентите на Свободния университет се обучават в три отдела: дипломатико-консулски, административно-финансов и търговско-стопански. Студентите в Свободния университет са служители и чиновници в държавни и частни предприятия.

През 1921 г. във Варна отваря врати Висшето търговско училище, наречено Търговска академия.

Грижата на българската държава за просветното дело в междувоенните десетилетия има своя значим акцент в дейността на Никола Найденов — министър на народното просвещение в правителството на Демократическия сговор (януари 1926–май 1930). Привърженик на еволюционното начало в националното културно строителство, той успява да проведе важни културни инициативи. Особено обществено и културно значение има Законът за народните читалища от март 1927 г. Този закон продължава една демократична културна традиция в България. Неговата цел е «да се постави началото на една системна и планомерна уредба на нашето читалищно дело», като се създадат читалища, «ако не във всички, то поне в грамадното мнозинство от нашите административни общини». Отглас от новите явления в културния живот, сред които навлизането на киното в културното пространство на България и Европа, е Законът за кинематографите (април 1930). Чрез този закон се цели да се насърчи разпространението на «възпитателните, художествените и документалните филми». По силата на този закон по цялата страна са открити читалищни кина, развива се системата на подвижните и училищните кинематографи.

След преврата на 19 май 1934 г. в културната политика на българските правителства, управлявали страната до 9 септември 1944 г., се проявяват силни централистични тенденции в ръководството на учебното дело и на художествената култура. Опитът обаче да се създадат елитарни гимназии, да се закриват средни училища и да се ограничава правото за постъпване във висшите училища завършват безславно. През втората половина на 30–те години се усилват забележимо националистическите тенденции в правителствената политика. Идеологически се обосновава тезата за «българския светоглед» и потребността от създаване на държавна младежка организация, основана на националната идея, разбирана като необходимост от постигане на единство на всички българи на Балканския полуостров. В условията на политическа изолация на България въпреки наличието на поддръжници на тезата за «общонационалните интереси» тази политика не успява да се наложи като масова нагласа на учащи и интелигенция.

Въпреки усилването на държавния надзор над преподаването, особено на обществените дисциплини, българското училище не загубва традиционния си демократичен характер. Пореден опит за промяна на учебното съдържание чрез тотален контрол над учебниците е осъществен през 1942 г., но той остава нереализиран.

Насоките, духът и съдържанието на обучението в българското училище, отличаващи се с толерантност, хуманизъм и демократизъм, устояват на опитите за идеологически натиск.

Юбилеите

Нова насока в културната политика на българските правителства пред 20–те и 30–те години стават юбилеите. Тяхното организирано провеждане е пряко следствие от обществените настроения след Ньойския мирен договор. Културните дейци и МНП оценяват по думите на Ст. Омарчевски «техните широки възможности да се възвърне вярата в нацията чрез българския творец, неговите дарби, неговия морал и неговата преданост към българската национална общност и държавата». Следователно в схващанията на министерството юбилеите са преди всичко средство за възпитаване на култ към нацията. Земеделското правителство и министър Ст. Омарчевски, на които принадлежи идеята за организиране на първите юбилейни чествувания, виждат в тях повод да се гради българското съзнание чрез уважението и почитта към българската литература, наука и изкуство и техните представители. В изложение пред парламента Ст. Омарчевски подчертава, че чрез юбилеите «ние прозряхме в глъбините на народните сили и съзнание и разбрахме, че те са здрави и мощни и че всяко отчаяние е недостойно за един народ, който за девиз в живота си е имал — работата, за житейски път — правдата, за идеал — възвишеното и доброто». Въпреки споровете юбилейните чествания навлизат трайно в културния и духовния живот на българската държава и в продължение на десетилетия стават негова неотменима съставна част.

През 20–те и 30–те години заслужава да се отбележат няколко юбилея, организирани от държавата чрез Министерството на народното просвещение. Първият, в края на 1919 г., непосредствено след Ньойския договор, е посветен на 30–годишната научна и обществена дейност на проф. д-р Ив. Шишманов — надарен учен, общественик и интелектуалец с всепризнат национален авторитет. Тържествено и масово през 1920 г. е чествуван юбилеят на 50–годишното поетическо творчество и 70–годишнината на народния поет Иван Вазов. За пръв път по този повод са наградени петстотин просветни и културни дейци от всички области на образованието и културата — писатели, художници, журналисти, учители и пр. Като празник на българската художествена култура е подготвено тържеството по повод 65 години от първото театрално представление в България и 15–годишнината от откриването на Народния театър през февруари 1923 г., помрачени за съжаление от пожара в сградата на 10 февруари. Юбилейните тържества по случай 1000 години от царуването на Симеон Велики, петдесет години от Освобождението и десет години от възшествието на цар Борис III се съсредоточават в няколко паметни за националната ни история места — София, Преслав, Панагюрище, Оборище, и се провеждат от 12 до 15 май 1928 г. Подготовката за тези тържества започва една година по-рано.

Връх на юбилеите през тези години е 50–годишнината на Държавния университет «Св. Климент Охридски» през май 1939 г. Юбилеят дава израз на престижа на първия български университет в страната и в чужбина. В тържествата вземат участие 200 души гости от университети на Европа, Азия и Америка. В речта си държавният глава, цар Борис III, подчертава, че това е «един празник, на който се чествува в нашата млада държава стремлението на духа и мисълта към висши познания», а «проявлението на чувството на уважение, на солидарност и сътрудничество, което съединява големите жреци на науката, създава здрави връзки и приятелски отношения между духовните първенци от всички страни. Тия избраници, носители на просвета, истина и прогрес, сочат на народите светлия и благороден път на развитие в мир и разбирателство». Министърът на народното просвещение проф. Богдан Филов подчертава, че в своята половинвековна история българският университет в София «стана един от главните фактори в изграждането на днешната българска държава и на българската духовна култура».

С мисъл за укрепване на националното самочувствие и достойнство, уронени от Ньойския мирен договор, е и организираното от държавата издигане на паметници на заслужили за българщината дейци и за събития от по-далечното и по-близкото минало. Първият паметник от тази стратегия в културната политика е бюстът на Иван Вазов в Борисовата градина в столицата. В началото на 30–те години по обществена инициатива и с държавна подкрепа се създава граждански комитет за издигане паметник на св. св. Кирил и Методий. След закон от август 1937 г. починът минава изцяло в ръцете на държавата, но политическите събития забавят това благородно и национално значимо начинание с десетилетия. Все в тази връзка започва превръщането на къщи на видни българи в музеи. Преди войната са създадени къщите музеи на Алеко Константинов в Свищов, на Иван Вазов в София и Сопот, на Любен Каравелов и Тодор Каблешков в Копривщица, на възрожденци-панагюрци и други.

В ярка манифестация на българския дух се превръщат и държавните празници. Това се отнася на първо място за празника на св. св. Кирил и Методий. От религиозен и училищен той се превръща в празник на българския патриотизъм, източник на национална гордост и достойнство, на вяра в бъдещето на българите като народ. С желание да се изяви националният възход е мотивирано отбелязването на Деня на народните будители, празнуван за пръв път на 1 ноември 1921 г. — денят на св. Иван Рилски. В заповедта на министър Ст. Омарчевски за първото чествуване се казва: «Нека по-често си спомняме техните имена (на големите културни дейци — б. а.) и техните дела, нека по-често посочваме техните стремежи, та да можем и по-дълбоко да разберем, че има нещо в нашата страна, в нашия народ, което е карало толкова българи да умират за него, че думата отечество не е само понятие без стойност и че има в него нещо, което заслужава всички наши жертви и усилия».

Денят на българската книга се урежда за пръв път през 1929 г. от министър Никола Найденов. През 40–те години празникът прераства в седмица на българската книга.

Културната седмица на селото започва да се празнува през 1941 г. по инициатива на министър-председателя проф. Богдан Филов и министъра на просвещението проф. Борис Йоцов. Целта на този празник е да се осъществи непосредствено общуване между творци от различни области на културния живот.

Българската художествена култура

През 20–те и 30–те години тя укрепва и се развива. След преобразуването на Музикалното и Художествено-индустриалното училища в академии през 1921 г. е създадена Народната опера като държавен институт към Народния театър. През 1935 г. България вече има и своята Държавна филхармония. След 1941 г. в Скопие са създадени няколко културни института: народна библиотека, народен музей, музикално училище, а през 1943 г. — университет с историко-филологически факултет.

Възникват редица художествено-професионални сдружения на художниците. Една част от българските художници издигат като главна тема в своето творчество уникалното, специфично националното в българската художествена култура. Ярки представители на това направление са Владимир Димитров — Майстора, Иван Милев, Пенчо Георгиев, Сирак Скитник, Златю Бояджиев, Цанко Лавренов, Васил Стоилов — художници; Васил Захариев — график, Иван Лазаров — скулптор. Техните творби отразяват духа и атмосферата на «българското» със средствата на модерната европейска изразност. Непреходна естетическа стойност и сила на въздействието притежават селските мадони на В. Стоилов, романтиката на възрожденското минало е застинала в творбите на Ц. Лавренов и Зл. Бояджиев. Скулптурите на И. Лазаров носят в себе си традицията на старите марангози (резбари) и влиянието на европейската ренесансова скулптура. Българските приказни сюжети оживяват с модерните изразни средства на И. Милев и Никола Кожухаров.

Друга голяма група художници, скулптори и графици застъпват предимно социалната тема. Сред тях са художниците Стоян Сотиров, Стоян Венев, Иван Ненов, Александър Жендов, Христо Станчев, Васил Бараков, скулпторите Васка Емануилова, Николай Шмиргела, Иван Фунев, Мара Георгиева, Любомир Далчев, графиците Борис Ангелушев, Илия Бешков, Марко Бехар.

През 30–те години българското изобразително изкуство «излиза» в Западна Европа.

Значително се обогатява и развива музикалното творчество. Израства ново поколение български музиканти, сред което Любомир Пипков, Панчо Владигеров, Филип Кутев, Марин Големинов, Димитър Ненов, Светослав Обретенов. Създават се нови произведения и музикални жанрове: на камерната и соловата инструментална музика, вокално-оркестрови произведения и пр. Разцъфтяват певческите дарования на Стефан Македонски, Иван Вулпе, Христина Морфова, Петър Райчев, Цветана Табакова, Елена Николай, Тодор Мазаров, Мими Балканска. Те са желани гости на редица европейски оперни сцени.

Тридесетте години са благодатни за хоровото творчество и изпълнителско изкуство. Хорови състави като «Родна песен», «Гусла», «Кавал», Хорът на софийските учителки и т. н. показват своето майсторство не само пред българската, но и пред публиката в Италия, Германия, Унгария и други страни.

Българската литература се развива под знака на историческите катаклизми в живота на българското общество, но в същото време тя се влияе силно от европейските естетически и литературни школи. Поезията има своите големи имена: Николай Лилиев, Христо Ясенов, Теодор Траянов, Елисавета Багряна, Атанас Далчев, Николай Марангозов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, Гео Милев, Никола Фурнаджиев. В естествена приемственост с довоенната българска проза творят Тодор Влайков, Георги Стаматов, Елин Пелин, Антон Страшимиров, Йордан Йовков, Георги Райчев, Николай Райнов, Людмил Стоянов, Константин Константинов. Нови художествени тенденции внасят в националната литература Ангел Каралийчев, Светослав Минков, Чавдар Мутафов, Владимир Полянов, Георги Караславов, Илия Волен. Създава се българска литературноисторическа школа: критиците Боян Пенев, Владимир Василев, Александър Балабанов, Иван Мешеков, Георги Цанев, Никола Балабанов и др. Българската драма също има своите ярки имена: Йордан Йовков (пиесите «Албена», «Боряна», «Милионерът», Георги Райчев («Еленово царство»), Рачо Стоянов («Майстори»), Стефан Л. Костов («Златна мина», «Вражалец», «Големанов»).

На театралната сцена излиза второто поколение български актьори: Иван Димов, Зорка Йорданова, Константин Кисимов, Владимир Трандафилов, Борис Михайлов, Олга Кирчева, Петя Герганова.

От 20–те години насетне киното постепенно заема мястото си на културно явление в духовния живот на страната. През 1933 г. е създаден първият български говорещ филм — «Бунтът на робите». Сред създателите на български филми се открояват режисьорите Васил Гендов, Борис Грежов, Александър Вазов, Йосип Новак. В края на 30–те години България вече има своите кинопрофесионалисти: сценаристи, режисьори, оператори, монтажисти. До 1944 г. в цяла България са открити около 200 кина.

Българската наука

След Първата световна война тя продължава да се развива, да се обогатява с нови изследователски насоки в тесен контакт с европейската и световната научна мисъл. Държавният университет в София заедно с Българската академия на науките като научно дружество с предимно организационни функции са средищата на научните дирения. С увеличаването на висшите училища — Търговските академии във Варна (1921) и Свищов (1936), Държавното висше техническо училище (1942) — се разширяват и възможностите на българската научна мисъл.

Обществените науки продължават доминантата си в общия баланс на научното творчество. Видни български философи и социолози от 20–30–те години са Димитър Михалчев, Атанас Илиев, Иван Кинкел, Иван Хаджийски и др. Българската историческа наука се обогатява с трудовете на Васил Златарски, Петър Ников, Петър Мутафчиев, Иван Снегаров, Петър Бицили. Не отстъпват на европейските постижения българските археолози и изкуствоведи като Богдан Филов, Гаврил Кацаров, Никола Мавродинов, Иван Велков, Кръстю Миятев, Йордан Иванов. Известни имена в правните науки са Петко Стайнов, Венелин Ганев, Стефан Баламезов, Константин Кацаров и др.

Българското езикознание и литературознание се представят от крупни научни личности като Беньо Цонев, Стефан Младенов, Стоян Романски, Владимир Георгиев, Любомир Андрейчин, Веселин Бешевлиев, Боян Пенев, Михаил Арнаудов, Димитър Б. Митов, Александър Балабанов. С европейска известност са математиците Никола Обрешков и Любомир Чакалов, физикът Георги Наджаков, химиците Пенчо Райков и Димитър Баларев, биологът Михаил Попов и пр.

* * *

В периода между Първата и Втората световна война в културния живот на България се появяват нови направления, създават се относително стабилни материални и законови предпоставки за разширяване на масовата грамотност, издигане на средното образователно равнище на населението, за художествено и научно творчество. Българската култура през 20–те и 30–те години има за своя основа както демократичните традиции, създадени в предходния период, така и активния културен контакт с европейското духовно и културно пространство. Отвореността към света не само обогатява българския културен живот, но и улеснява излизането на българските културни постижения на международното културно поле. Творци на изобразителното, музикалното и литературното творчество излизат със своите произведения в центровете на европейската цивилизация чрез своите изложби, изпълнения, книги. Активният научен обмен между институциите и автономните представители на българската научна мисъл превръщат българската наука в неразделна част от обогатяването и обновяването на науката в европейски и световен мащаб.

Българската култура напуска националните си и регионални граници, за да осъществи своето присъствие в Европа. В края на 30–те години тя има установени партньорски взаимоотношения с държави като Франция, Германия, Италия, Унгария, Полша, Хърватско, скрепени с международни културни спогодби. Радикалните политически промени в Източна Европа след Втората световна война спускат «желязна завеса» пред културното взаимодействие между България и останалия европейски свят. Това е продължителна и драматична изолация на българския духовен живот от естествените му партньори и критерии за развитие, т. е. за съществуване. Изолация, която сега след няколко десетилетия роди тъжния термин «завръщане в Европа».

България, Балканите и Европа (1878–1944)

Външнополитически удачи и национални катастрофи (1878–1918)

Външната политика на създадената през 1878 г. трета българска държава представлява сложно и динамично явление. Младото Княжество България развива една външнополитическа програма, която се определя от действието на цяла поредица взаимносвързани външни и вътрешни фактори. Тяхното единодействие или разнопосочност придават на българските дипломатически начинания характеристики на периоди с бързо развитие. Те бележат българското присъствие в системата на европейските международни отношения с интерес, но и с конфликтност.

В основата на българската външна политика след Освобождението заляга една основна цел: освобождението на останалите под турско робство българи от Македония и Тракия, привличането към отечеството на преминалите във владението на Сърбия и Румъния български територии и население, т. е. националното обединение на българския народ. Към същия кръг от външнополитически задачи принадлежи извоюването на държавна независимост, защото Княжество България има автономен статут по отношение на Цариград. Външнополитическите инициативи на младата държава са насочени и към утвърждаването на нейния авторитет пред външния свят, към модерно стопанско и културно развитие.

Коментирайки последиците от Берлинския договор, който през лятото на 1878 г. безпощадно разпокъсва българската нация на пет части, френските историци Лавис и Рамбо отбелязват, че този международен диктат е «паметник на егоизма, дело на завистта, акт неморален и долен...». Ето защо още от първия ден на своето съществуване като държавна формация Княжество България насочва своята външна политика към ревизирането на Берлинския договор. Българската дипломация търси пътища, средства и начини за освобождението на тези близо милион и половина съотечественици под чуждо владичество, т. е. нейната професионална дейност е подчинена на решаването на националния въпрос. Подобна цел непрекъснато подхранва активността на българската външнополитическа стратегия, зарежда я с настъпателни действия и начинания.

В сложните процеси на взаимовлияния, на размествания на силите и политически прегрупирания, през които преминава развитието на международните отношения през последната четвърт на XIX и началото на XX в., България закономерно страни от пасивната и изчаквателна дипломатическа линия на поведение. Динамиката на българската външна политика от 1878 до 1918 г., т. е. до края на Първата световна война, се определя и от естествения стремеж на всяка млада държава да търси политическо, стопанско и културно утвърждаване на европейската международна арена.

Пътят към осъществяването на основните външнополитически задачи, сред които водеща е националното обединение, се оказва обаче осеян с трудно преодолими препятствия. Като водеща социална сила българската буржоазия съзнава своето историческо призвание да реши тези задачи, да наложи своя авторитет върху всички плоскости на международните отношения. Тя обаче следва трезво да прецени и проблемите, спъващи постигането на големите външнополитически цели.

Ето защо до началото на Балканските войни Княжество България се стреми да не демонстрира официална ангажираност с въоръжените изяви на организираното национално-освободително движение в Македония и Одринска Тракия. Българските управляващи среди имат ясното съзнание, че стремежът и действията за национално обединение не могат да бъдат монопол само на официалната външна политика и затова дискретно подпомагат освободителните акции. И все пак редуващите се правителства избягват острите сблъсъци с големите европейски столици, които — изработили и наложили Берлинския диктат — се обявяват за запазването на балканското статукво. Поради тази причина строителите на българската външна политика възприемат формулата за автономия на Македония и Одринско като основополагаща в стратегията по националния въпрос. В софийските дипломатически канцеларии тя се определя като необходим етап за бъдещото присъединяване на тези земи към България, още повече че тази теза на практика е санкционирана от чл. 23 и 62 на Берлинския договор и не предизвиква възраженията на Великите сили.

Като цяло българската външнополитическа стратегия е ориентирана към мирна, т. е. чрез дипломатически средства постигната ревизия на споменатия договор. В София обаче не изключват и възможността за военен конфликт с Турция, отчитайки същевременно недостатъчността на българските военни и стопански ресурси за самостоятелна война срещу все още силната империя. С аналогичен политически реализъм преценяват своите шансове в едностранна война с Османската империя и другите балкански държави. В този външнополитически реализъм още непосредствено след Берлинския конгрес се коренят подбудите за сближението, което България търси със Сърбия, Гърция и Черна гора. За тях решението на собствените им национални проблеми също преминава през въоръжения сблъсък с Турция. Именно опитите за взаимодействие изграждат положителната тенденция в отношенията на България с останалите християнски държави от Европейския югоизток. И обратно, стремежът на тези държави да определят предварително участта на отвоюваните от Османската империя територии, превантивно да решат националните си проблеми подклажда непрекъснато линията на разединение и противопоставяне във вътрешнобалканските отношения. Българската външна политика съобразно с конкретния политически момент трябва да подчинява действията си на една от тези две линии.

От друга гледна точка, българската външна политика е принудена да лавира между Великите сили, да търси съюзници и покровители за осъществяването на идеала на националното обединение. През десетилетията на задълбочаващи се противоречия между тези сили току-що възправилата ръст за свободно държавно съществуване България трудно може да запази абсолютна външнополитическа самостоятелност. С това се обяснява и фактът, че след Освобождението българската външна политика, която цели постигането на относителна независимост на своите действия, не запазва линията на продължителното и сляпо обвързване с една велика сила. Най-често България, без да губи свободата на дипломатическите си начинания, застава в талвега на балканската политика, провеждана от Русия и Австро-Унгария — двете «най-заинтересувани» от Балканите Велики сили, със столетни традиции в проникването и борбата за влияние в този важен европейски район.

В тази връзка русофилството и русофобството в политическата панорама на България след 1878 г. трябва да се разглеждат като двата възможни полюса, около които клонят направленията на българската външна политика. Те изразяват търсенето на опорни точки за осъществяването на българските външнополитически инициативи, за решаването на националния въпрос.

Българската външнополитическа активност до 1918 г. не бива да се разглежда откъснато от личностите на двамата монарси — княз Александър I Български и цар Фердинанд. От една страна, те се стремят към международно утвърждаване на короната и в този смисъл външнополитическите им усилия съвпадат с общобългарската амбиция за национално обединение. От друга страна обаче, техните монархически амбиции нарушават твърде често демократичните начала при определянето на българския външнополитически курс.

През четирите десетилетия след Берлинския конгрес българската външна политика страда от един подчертан максимализъм. Той се изразява в амбицията за възстановяване на българските граници според руско-турския предварителен договор от Сан Стефано (3. III. 1878 г.). Тогава поставената на колене в Руско-турската освободителна война Османска империя признава на България гранични очертания, които съвпадат с историческите и етническите реалности, т. е. доближават се до времената на българското могъщество през Средновековието. Ала в новата историческа обстановка подобни граници се оспорват както от съседните държави, така и от западните Велики сили и задържането им върху балканската политическа карта вещае серия от конфликти. Българската външна политика плаща прекомерен данък и на принципа на едновременност, т. е. обединението на всички български територии в една държава като еднократен акт. Тъкмо упоритото придържане към тези принципи свидетелствува за опасна праволинейност, за липсата на дипломатическа гъвкавост и става една от главните предпоставки за последвалите по-късно две национални катастрофи.

В първите години след Освобождението доминира проруската външнополитическа ориентация, която се определя от всенародната признателност към делото на освободителите, от руската помощ за изграждането на младата българска държава, от традиционните исторически, племенни, културни и религиозни връзки между двата славянски народа. Младият владетел Александър I се опитва да балансира българската външна политика между Русия и западните Велики сили, защото идва на престола като кандидатура на руския император, женен за неговата леля, немска принцеса. Постепенно обаче натискът на Петербург и редица нетактични действия на руската дипломация принуждават Александър I да заеме прикрита антируска позиция и тя веднага намира отражение в българската външна политика.

Нейните първи сериозни изпитания са Съединението между Източна Румелия и Княжество България през есента на 1885 г. и последвалата го Сръбско-българска война. Съединението е извършено с успех, защото българската дипломация намира най-късия и ефикасен път към неговата международна защита От друга страна, победната за българското оръжие война със Сърбия поставя на проверка умението на софийската дипломация да се ориентира върху сложната шахматна дъска на европейската политика и допринася за изработването на нейните първи устойчиви критерии при оценката на международните отношения.

Формулата на руския император «Съединение, но без княз Александър I», както и русофилският преврат срещу младия български владетел през август 1886 г. не допринасят за утвърждаването на проруския курс в българската външна политика. Тъкмо обратното — абдикацията на княза предизвиква подчертано надмощие на русофобите и така се разгръща първата страница на студенината и отчуждението в българо-руските отношения. То се задълбочава по време на т. нар българска криза от 1886–1887 г. Опитът от тази криза принуждава стратезите на българската външна политика да не заплитат националните проблеми във възлите на европейската дипломатическа динамика. Подобно на дипломацията в другите балкански държави и българските политици се въоръжават с мирната тактика на формулата: съюз или единодействие с някоя от останалите страни на полуострова, за да се елиминира предварително съперникът от даден спорен район и най-вече от Македония.

Тази тактика се «изпробва» най-успешно в развитието на българо-сръбските и българо-гръцките отношения при управлението на Стефан Стамболов (1887–1894). Започналият по негово време разрив в българо-руските отношения се определя от много историци като открита антируска тенденция в българската външна политика. На практика обаче усилията на този признат от Европа талантлив държавник са насочени към търсенето на път за относителна външнополитическа самостоятелност, към умелото използуване на добрите отношения с Австро-Унгария и Англия за политическото и стопанското укрепване на младата държава.

Слизането на Стамболов от политическата сцена и амбицията на възкачилия се на престола през 1887 г. княз Фердинанд да извоюва официално международно признание на своя владетелски сан обуславят период на нормализация в българо-руските отношения. Той започва през 1896 г. с покръстването на престолонаследника Борис в православна вяра, като руският император Николай II става негов кръстник. Без да се подчинява на Петербург, Фердинанд търси формалната независимост на българската външна политика, в чието развитие личността на монарха започва да играе все по-определяща роля. Въпреки признаците на българо-руско сближение князът — бивш офицер от австро-унгарската армия, се старае да не прекъсва мостовете между себе си и Виена, запазвайки винаги поле за маневри и комбинации.

Тази линия носи успех през септември 1908 г., когато в старопрестолния град Търново тържествено е прокламирана независимостта на България, а търновският митрополит тържествено прогласява Фердинанд за «цар на българите», този исторически за България международен акт затваря една важна страница от борбата на нацията срещу решенията на Берлинския конгрес. България се откъсва от суверенитета на Турция; вдига чело като самостойна и равноправна държава в международните отношения. Това прогресивно историческо събитие дава подтик за засилването на българската външнополитическа активност към освобождаването на потиснатите съотечественици в Европейска Турция. Българската външна политика постепенно възприема военната линия за решаването на националния въпрос, защото и противоречията между Великите сили вече разкриват възможности за нарушение на Берлинския договор.

Тази линия тържествува в перипетиите на Балканската война 1912–1913 г. Българската дипломация вече се налага като водеща сила във вътрешнобалканските отношения и тя става главен строител на насочения срещу Османската империя Балкански съюз. Ала сега архитектите на българското външнополитическо поведение допускат редица съдбоносни грешки. В преговорите при оформянето на Балканския съюз те проявяват прибързаност и компромиси с националната кауза. В резултат на това се получават юридически и дипломатически несъвършени съюзни договори със Сърбия и Гърция. По-късно, в самия ход на войната, българската дипломация не се отказва от принципите на максимализма и едновременността. Всичко това обрича на частичен успех бляскавите победи на българската армия.

Последвалата кратка Междусъюзническа война през лятото на 1913 г. завършва с поражение и първа национална катастрофа за България, тъй като нейната дипломация не успява да осигури политически тил за предприетата въоръжена акция срещу бившите съюзници, а Фердинанд и генералитетът безотговорно надценяват силите и възможностите на армията. Българската външна политика търпи нова драматична неудача през годините на Първата световна война. И сега, както през Междусъюзническата война, се търси разрешението на националния въпрос със силата на оръжието. Ала през есента на 1915 г. изборът пада върху военнополитическата групировка на Централните сили (Германия и Австро-Унгария), които в последна сметка губят войната. Така погрешната външнополитическа ориентация в решителния исторически час води до втора национална катастрофа.

Сложният път на мирния ревизионизъм (1918–1939)

Сключеното на 22. IX. 1918 г. Солунско примирие с представителите на победителите от Антантата (Англия и Франция) диктува на България демобилизация на армията, нейното изтегляне до старите граници и частична военна окупация на някои по-важни стратегически райони. След малко повече от година в парижкото предградие Ньойи министър-председателят Александър Стамболийски ще узакони един несправедлив мирен договор, чиито клаузи означават втори погром за нацията — с жертвите във войната, с огромните загуби на територии и население, с тежките репарации и с моралното унижение.

Ето защо следвоенната външна политика на България се зарежда с амбицията за «възстановяване на справедливостта». Същевременно обаче горчивият опит от миналото и тежкото положение на България като победена държава налагат трезвото убеждение, че в новосъздадената европейска международна обстановка близкото осъществяване на тази амбиция е немислимо. Откъсната от Егейско море и обградена от силни, покровителствани от държавите победителки (Англия и Франция) съседки, България губи предишното си стратегическо значение на полуострова и на практика е лишена от тежест в европейските дела.

Българската външна политика трябва да се зареди с търпение, да застане на изчаквателна позиция, докато съзреят условия за подновена дипломатическа активност, която би тласнала напред решаването на националния въпрос или поне би внесла сериозна ревизия в несправедливия мирен договор. Това е единствено възможната линия на поведение в обстановка, когато страната е дипломатически изолирана и не може да очаква подкрепа от никакъв авторитетен международен фактор.

Тези съображения налагат като главен принцип на българската външна политика между двете световни войни мирния ревизионизъм, т. е. преразглеждане или отменяне на онези клаузи от Ньойския диктат, които са особено тежки за икономиката на държавата, за нейния суверенитет или пък в последна сметка издигат непреодолими прегради пред всяко усилие за национално обединение. Всъщност този принцип произтича от двете основни линии в европейския международен живот по това време — ревизионистичната и антиревизионистичната. Победените държави се стремят да ревизират мирните договори, а държавите победителки, създали Версайската мирна система, противопоставят антиревизионистичната тенденция, т. е. стремежа да се запазят създадените граничнотериториални реалности. Срещу тяхната мощ, срещу авторитетното присъствие на Англия, Франция и САЩ в международния живот малката бедна и победена във войната България няма никакви шансове да се противопостави със силови методи и затова избира подхода на мирната, а не на военната ревизия на договорите.

Една от основните линии за осъществяване на българския мирен ревизионизъм се изразява в постоянния стремеж за възстановяване на националния и държавния суверенитет. А това означава отстраняване на чуждия контрол върху делата на страната. Първият «пробив» в тази насока е осъществен през пролетта на 1925 г., когато България получава право да вербува 10 000 доброволци за ограничен срок. Тази успешна стъпка остава прецедент до юли 1938 г., когато съгласно Солунското съглашение между България и държавите от Балканския пакт (Югославия, Румъния, Гърция и Турция) договарящите се страни прокламират своя отказ от прилагането на военните, морските и въздушните ограничения на Ньойския мирен договор.

Не по-малко усилия са вложени и в онези ревизионистични амбиции на българската външна политика, които имат за цел да облекчат или снемат от дневен ред финансовите и другите стопански задължения на страната към държавите победителки. Само репарациите съставляват 1/5 от националното богатство, т. е. 2 милиарда и 250 милиона златни лева. Още през първата половина на 20–те години изплащането на българския репарационен дълг получава известна отсрочка, а държавите победителки се отказват от някои крайни искания.

Третата основна линия, в коловоза на която се развива българският мирен ревизионизъм между двете световни войни, се гради в основата си от амбиции и искания за възвръщане на откъснатите от съседните държави по време на войните от 1912 до 1918 г. територии, етнически и исторически принадлежащи на България. Тази линия е особено трудно осъществима, защото се сблъсква с Версайската система за запазване на следвоенните граници. А и на българските усилия в посоченото направление постоянно противодействуват военнополитически групировки, създадени върху антибългарска и антиревизионистична основа: Малката Антанта (Югославия, Румъния и Чехословакия) от началото на 20–те години и споменатият Балкански пакт от февруари 1934 г. Неизгодната и слаба позиция на София в това направление принуждава много от ръководните личности да се откажат от принципа на максимализма в българската външна политика. Сред тях е и цар Борис III, който след абдикацията на своя баща Фердинанд през есента на 1918 г. се стреми да поддържа курс на умереност и предпазливост в българските външнополитически действия.

Така например през 20–те години усилията на българската дипломация са насочени към осигуряването на търговски излаз (дебуше) на Егейско море, предвиден в една от клаузите на Ньойския договор. Амбицията на българската дипломация в тази насока притежава далечната стратегическа цел за трайно прокламиране на традиционните териториални аспирации спрямо Егейска Тракия. Пак по същото време и най-вече при управлението на земеделското правителство се полагат усилия за подобряване на отношенията с Кралството на сърбите, хърватите и словенците (КСХС — от 1929 г. Югославия). Така се стига до Нишката спогодба от пролетта на 1923 г. В нея българската дипломация съзира известна надежда не само за излизане от международната изолация, но и за ревизия на някои от клаузите на мирния договор. Тя, както и последвалото развитие на българо-югославските отношения обаче показват, че Македония — голямата цел на българската външна политика и на националната пропаганда — ще продължава да бъде непреодолимо препятствие при опитите да се нормализират отношенията между двете държави. През 30–те години българската дипломация използува усложненото международно положение на Румъния, за да постави ударението в своята активност върху добруджанския въпрос. Ала и тук не се стига до задоволително за България крайно решение, тъй като румънската външна политика съумява да защити своята антиревизионистична линия.

Това развитие на двустранните отношения със западната и северната българска съседка трайно вкоренява в българската външна политика предпазливостта и недоверието, които се проявяват и в поведението спрямо Великите сили — най-вече към англо-френския блок. Българските правителства успешно избягват поемането на всякакви ангажиращи политически задължения — както в очертанията на Балканите, така и в отношенията с големите европейски държави. Това поведение им помага да запазят дипломатическа свобода на действие. Тя с особена сила се проявява при решаването на бежанския въпрос и във връзка със защитата на националните права на онези компактни маси от българи, които в Македония, Добруджа и Егейска Тракия са подложени на целенасочена денационализация от управляващите режими в съседните държави.

В това отношение българските правителства са подпомогнати и от съблюдаването на тактиката за разбирателство с балканските държави при запазване на суверенните права без предпочитания в развитието на отношенията с една или друга от съседките. Все пак от време на време българската дипломация се опитва да даде известно предимство на отношенията между София и Анкара, защото еднаквата участ на България и Турция като победени държави хвърля мост на разбирателство между техните ревизионистични намерения.

В последна сметка идеята за разбирателство с балканските столици и най-вече с Белград, демонстративният неутралитет, подчертаването на доверието към Обществото на народите и спазването на международните споразумения очертават постепенно онези пътища, които допринасят за разкъсване на изолацията. В тази светлина трябва да бъдат разглеждани българо-югославското културно сближение през 30–те години, българо-югославският пакт за «вечно приятелство» от 24. I. 1937 г. и споменатото Солунско споразумение. София запазва респект към Лондон и Париж, откъдето до средата на 30–те години звучат основните тонове на европейската политика, но не очаква от тях решителна подкрепа в желанието си да бъде ревизирана Версайската система по мирен път.

Същевременно постоянната ревизионистична линия във външнополитическото поведение на Германия и недоволството на Италия от мирните договори естествено създават условия за българо-германско и българо-италианско сближение. Контактите с Берлин и Рим върху политическо, стопанско и културно равнище стават особено интензивни през втората половина на 30–те години, когато нараства международната тежест на нацистка Германия и фашистка Италия.

Избор или принуда за българската външна политика (1939–1944)

И след като на 1. IX. 1939 г. Германия начева Втората световна война с нападението си срещу Полша, българската външна политика продължава да следва за определено време линията на мирния ревизионизъм. Дипломацията на България далновидно отказва да поеме всякакви международни задължения, защото уроците на миналото, поуките от двете национални катастрофи продължават да тегнат в националната памет и да обременяват политическото съзнание. По върховете на властта в София обаче вече се множи числото на тези, които смятат, че в бушуващия световен пожар страната трябва да поеме риска на намесата. В противен случай, разсъждават те, политиката на необвързаност и неутралитет не може да бъде печеливша карта за една държава, която има основателни териториални претенции към съседите и се стреми да постигне национално обединение. И все пак временно надделяват противниците на рискованите стъпки, които препоръчват предпазливост. Две седмици след началото на войната кабинетът на Георги Кьосеиванов обявява неутралитет — позиция, съобразена и с неутралното поведение на другите балкански държави. Тази линия произтича и от многото неизвестни, които поражда германо-съветският пакт от 23 август 1939 г.

И все пак още след Мюнхенската конференция от 1938 г., която извежда на преден план нацистка Германия като главна ревизионистична сила, поставя под въпрос европейските граници, ликвидира на практика Малката антанта и разклаща из основи Балканския пакт, в българските политически среди все по силна става тенденцията за присъединяване към оста Рим — Берлин. Именно тази ос обещава незабавна ревизия на Версайската мирна система. Ето защо съветското предложение от есента на 1940 г. за сключване на пакт за взаимопомощ не среща отклика на българската официална политика. Поради същата причина София отхвърля и английската идея за създаването на балкански отбранителен блок.

До ранната пролет на 1941 г. българската външнополитическа линия на неутралитет се съчетава с лавиране между воюващите групировки, със стремеж да бъдат изглаждани противоречията между съседите по мирен път. Това поведение носи успех през есента на 1940 г., когато по силата на Крайовската спогодба Българя си възвръща от Румъния южнодобруджанските райони. И след тази външнополитическа сполука цар Борис III и ръководителите на българската дипломация продължават реалистичната тактика на показен неутралитет, на използване от натиска на Германия и Италия, от една страна, и Англия, от друга, за определяне на крайната позиция на страната. В тази връзка България се оказа един от факторите, който слагат препятствие пред амбициите на Тристранния пакт (Германия, Италия и Япония) за разширяване на войната в посока към Балканите.

Германия достига обаче зенита на своята мощ. Нейният натиск върху България за намеса на страната на Тристранния пакт става неотразим. Възможността за въоръжено противопоставяне на Райха изглежда авантюристична при съпоставката на военните потенциали на двете държави, а Англия и САЩ не могат да окажат на България реална войскова помощ в случай на българо-германски конфликт. Така закономерно се стига до 1. III. 1941., когато във Виена правителството на Богдан Филов присъединява България към Тристранния пакт. Решителната външнополитическа стъпка спасява страната от военен разгром, защото над Дунава надвисва 500 хилядната немска армия. А разгромът означава стотици хиляди жертви, разрушения и чужда окупация. Заедно с това след навлизането на германските войски в Югославия и Гърция през април 1941 г. България получава възможност да си възвърне значителна част от Вардарска и Егейска Македония, както и Западните покрайнини.

И въпреки че тук се формира българска гражданка и военна администрация, че като т. нар. нови земи (в Егейска Македония се създава Беломорската административна област с център гр. Ксанти) те стават част от българския държавен организъм, над тяхното бъдеще продължава да тегне обаче една голяма въпросителна. Българската дипломация не успява да наложи в Берлин и Рим пълното възвръщане в териториален и етнически смисъл на земите, отнети от страната след двата национални погрома през 1913 и 1918 г. Ръководени от своите стратегически интереси, Германия и Италия признават българското право на администриране върху тези райони до края на войната, като едва след това трябва официално да бъде решена тяхната съдба.

Този факт, както и оставането на Северна Добруджа в румънските гранични предели, дават основания за една по сдържана преценка на успехите, които българската дипломация постига при решаването на националния въпрос по време на войната. Очевидно българската външна политика трябва да плати данък на неравностойните отношения между малка и голяма държава. Тази закономерност е особено ясно забележима в областта на икономическите контакти, като в края на войната Райхът вече има чувствителна финансова задълженост спрямо България. От друга страна, присъединяването на страната към Тристранния пакт отслабва активността на българската външна политика, стеснява нейните възможности. Освен с Германия, Италия и Япония официални отношения се подържат с техните съюзници и неутралните страни. През декември 1941 г. на Англия и САЩ е обявена само «символична война», а дипломатическите отношения със Съветския съюз са запазени. Въпреки натиска на Хитлер цар Борис III и правителствата по време на войната не пращат българските войски на Източния фронт, като този своеобразен външнополитически успех спасява страната от нови жертви.

Очевидният през 1943 г. обрат във войната тласка ръководителите на българската външна политика към още по предпазливо поведение спрямо Германия. Въпреки настояванията на фюрера българските евреи не са експатрирани в концлагерите на Полша. Започват да се търсят неофициални контакти със САЩ и Англия, които свидетелствуват за намерението да бъде направен завой във външната политика. Това намерение става още по силно изразено след падането на диктатурата на Мусолини в Италия през 1943 г., когато в България се формира легална опозиция. Именно тя настоява българската външна политика да намери път за ориентиране към Англия и САЩ. От друга страна, комунистическата партия, ръководна сила в новосформираната политическа концентрация на Отечествения фронт, призовава към сътрудничество и единодействие със Съветския съюз. Ето защо след смъртта на цар Борис III в края на август 1943 г. правителството на Добри Божилов и регентският съвет запазват линията на избягване на допълнителни ангажименти спрямо Германия и продължават да търсят контакти с англосаксонската дипломация.

Москва обаче иска точно определяне на българските международни ориентири. Вашингтон и Лондон са недоволни, че българската територия се използува като база за германските войски. Непосредствен израз на това недоволство представляват англо-американските бомбардировки над София и други български градове в края на 1943 и началото на 1944 г.

Новото правителство на Иван Багрянов безуспешно дири през лятото на 1944 г. стабилна външнополитическа опора. Не му помагат и декларациите, че по отношение на международната си дейност ще търси «завой» в следвания досега курс. Конфиденциалните разговори с англосаксонската дипломация не дават окуражителни резултати. Състоянието на символична война продължава. Съветската дипломация също е недоволна и иска реални доказателства за евентуална нова тенденция в българската външна политика. Усложняват се отношенията с Берлин, където с подчертано недоверие започват да следят ходовете на българското външно министерство.

Последното правителство на Третото царство, предвождано от Константин Муравиев ( 2. IX. 1944), действително предприема решителна стъпка. То скъсва дипломатическите отношения с Германия и държавите, намиращи се в съюзни отношения с нея. Стъпката се оказа обаче закъсняла, защото на 5. IX. 1944 г. Съветския съюз обявява война на България. Четири дни по късно отечественофронтовското правителство на Кимон Георгиев трябва да оцени и пропуснатия шанс, и факта, че този път страната пак ще остане в лагера на победените държави. Настъпват драматични дни на исторически поврат в българската външна политика.

Бележки

1. Най-напред името Македония е свързано със създаването на древно — македонската държава. Първото споменаване на името се отнася към 800 г. преди Христа, когато според легендата е живял Македон — прародителят на македонците. Предполага се, че те са били сродно на траките племе, което създава своя държава с името Македония. Нейните територии са обхващали земите по течението на р. Бистрица и р. Вардар. Най-голям разцвет македонската държава достигнала при Филип и неговия син Александър Македонски. След като римляните завладели Македония, те назовали с това име образуваната от тях провинция. През IV в., когато Римската империя се разделила, тази провинция, която обхващала бившите земи на древномакедонската държава, останала в пределите на Византия. Именно там през първата половина на VII в. се заселили по-голямата част от славянските племена. През Средновековието с името Македония византийците започнали да означават една тема, която създали в земите на днешна Тракия с център Адрианопол (дн. Одрин).