Българска история

Книга втора: Паметни битки и сражения

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автори: Илия Илиев, Свилен Станимиров, Николай Янакиев, Николай Стоименов

Дизайн: Давид Нинов

София, 2012

Сложна, противоречива и нееднопосочна е историческата съдба на българската държава през столетията на възход и национална покруса. Естествено, не само тържеството на яката десница на българина в една или друга битка за отстояване на българската държавност, е мярата, с която трябва да мерим националното достойнство сега, в края на ХХ век. Но истината, като контрапункт на националния нихилизъм, трябва да се знае. И най-вече от младото поколение.

Такава е и скромната цел, която си поставят авторите и издателите на предлагания сборник. Ще приемем с благодарност всички препоръки и предложения при работата върху един следващ, разширен вариант на книгата.

От издателите

680–1868 г.

Битката при Онгъла през 680 г.

В края на 60–те години на VII в. Аспаруховите прабългари трайно се установяват в земите между долните течения на Дунав и Днестър. По същото време Византия води дълги и изтощителни войни на различни фронтове. Това дава възможност на прабългарите необезпокоявани да проникнат на юг в богатите земи на Добруджа. Византийският император Константин IV Погонат (668–685) предприема решителни мерки за прекратяване на тези набези. През лятото на 680 г. той потегля към делтата на Дунав с големи сили по суша. Бойният флот го следва край брега на Черно море, превозвайки специални десантни части. За тази операция са мобилизирани войски не само от европейските провинции на империята, но и от малоазийските. Представени са всички родове войска — пехота, стрелци, тежко въоръжена конница, десантни части, обсадна техника.

Както разказват византийските хронисти, войските успешно се придвижват до желаните позиции, а десантните части се присъединяват, слизайки от закотвените до брега бойни кораби. От малкото запазени подробности в описанието на полесражението не може твърдо да се установи точното му местонахождение. Без съмнение обаче това, което в изворите се нарича «Онгъл», е една естествено защитена от реки, блата и стръмни брегове област, някъде около делтата на р. Дунав. Там българите под предводителството на хан Аспарух (668(?)–700(?)) се приготвят да посрещнат византийската войска, като изграждат труднодостъпно укрепление и се прибират в него при появата на императорските войски. Труднопроходимата местност, криеща опасност от засади, и добре укрепеният български лагер разколебават византийските пълководци, които не се решават да тръгнат на щурм. Те бездействат четири дни в очакване българите да излязат пред своя укрепен стан. На петия ден, според разказа на хронистите, император Константин Погонат, измъчен от своята подагра, отплувал за Месемврия (дн. Несебър), за да се лекува в минералните бани, като дава указания на своите стратези (военачалници на частите) да продължават обсадата и да предизвикат българите към открито сражение вън от техните укрепления.

След заминаването на императора, придружен от пет бързоходни кораба, сред войската плъзва слух, че главнокомандващият бяга от страх пред врага. Това довежда до смут и безредно отстъпление към стоящите на котва бойни кораби. Обратът дава сигнал на българската конница, която се нахвърля да преследва отстъпващите византийски части и им нанася страшно поражение. Византийската конница също обръща гръб на българите, без дори да дочака и първия сблъсък. Значителна част от византийските войници и офицери са убити, ранени или пленени, а само малцина успяват да се доберат невредими до корабите. Така завършва безславно за Византия първият военен конфликт с българската войска. След победата хан Аспарух издава заповед за тотално преминаване на юг от река Дунав и заселване в земите, простиращи се чак до източната част на старопланинската верига. Поставено е началото на изграждане на българската държава на Балканския полуостров.

Битката при Анхиало през 708 г.

През 708 г. византийският император Юстиниан II Ринотмет (685–695; 705–711) внезапно нарушава мирния договор с България. Той се отправя към черноморската крепост Анхиало (дн. гр. Поморие), като пехотата е превозена с кораби, а конницата се придвижва по крайморския път, свързващ столицата на империята с дунавската делта. Анхиало е изходна база за редица византийски походи през източностаропланинските проходи към българската столица Плиска. След пристигането на войските на полето пред Анхиало е построен укрепен лагер. Българите, известени от своето разузнаване за този поход, съсредоточават конницата си в планинска местност, на север от града. Както и в други случаи, начело на войската стои сам ханът — Тервел (700(?)–721(?)). Решено е да бъде нанесен изненадващ удар върху противника още преди той да се насочи към леснопроходимите източностаропланински проходи. Както разказват хронистите, византийската конница непредпазливо се пръснала из полето да събира фураж, при което била изненадана от българската конница, появила се изневиделица от гористите височини. Всички оцелели трябвало да потърсят спасение зад стените на крепостта Анхиало. При това сражение от византийска страна падат много убити и ранени, а значителен брой пленници са отведени в България. Позорното бягство на византийската войска кара византийския хронист Теофан Изповедник да я оприличи на стадо. Император Юстиниан Ринотмет прекарва три дни обсаден в Анхиало и най-накрая, виждайки, че не може да продължи замисления поход срещу България, с малкото си оцелели войници отплува за Цариград. Хан Тервел победоносно се завръща в Плиска с плячката от целия византийски лагер. Мирният договор между двете съседни държави е подновен.

Битката на хан Тервел срещу арабите през 718 г.

През лятото на 717 г. арабският халиф Сюлейман предприема грандиозен поход срещу Византия. Двестахилядна сухопътна войска начело с брата на халифа — Маслама ибн Абдел Малик, и петхиляден флот под командата на Умар обсаждат по суша и море византийската столица. Император Лъв III Сириец (717–741) искал помощ от българския хан Тервел (700(?)–721(?)), с когото бил в договорни отношения. Българските войски бързо пристигат в Югоизточна Тракия и повеждат успешни битки с арабските войски, като не им позволяват да маневрират в Тракия и да събират продоволствие. Наложило се арабите да изградят два концентрични укрепени вала около столицата Цариград — от Черно до Мраморно море; единият с лице към обсадената византийска крепост, а другият — с фронт на запад-северозапад, където се намират позициите на българските войски. И както сочат някои извори, арабите се страхуват повече от българските нападения, отколкото от ромейските (Михаил Сирийски). В това положение арабите прекарват една тежка и гладна зима (717–718), която изтощава до голяма степен силите им. Когато става ясно, че обсадата няма да успее, е решено арабските сили да щурмуват българските позиции, за да се измъкнат от гибелния за тях обръч. Това довежда до едно решително сражение през лятото на 718 г., когато българската конница нанася невиждано дотогава поражение на воините на халифа. Според византийските хроники са избити 22 000 араби, а според западноевропейски източници, техният брой достига 30 000–32 000.

Сражението слага край на многогодишните им опити да завладеят византийската столица и през Босфора да проникнат в Югоизточна Европа.

Хан Тервел, по единодушната оценка както на съвременните хронисти (византийски, сирийски, западноевропейски) така и на по-късните изследователи на това събитие, спомага да бъде предотвратено едно завоевание, което можело да обърне хода на историята за голяма част от европейските народи през Ранното средновековие.

Битката при Анхиало през 766 г.

Византийският император Константин V Копроним (741–775), способен военачалник, упорито преследва една своя цел — да унищожи със сила младата българска държава. По време на своето управление той предприема девет военни похода срещу България, с някои от които са постигнати частични успехи, без обаче да бъде реализирана крайната цел. Особено значение във военно отношение има петият поход на Константин Копроним, който по грандиозната си подготовка и последствия се отличава от всички останали. На 21 юни 766 г. императорът повежда към българските граници огромна сухопътна армия, а военен флот от две хиляди и шестстотин кораба се отправя към Анхиало (дн. Поморие) и Месемврия (дн. Несебър). Известно е, че по онова време византийските транспортни кораби побирали по дванадесет тежковъоръжени конници заедно с конете, снаряжението, продоволствията и екипажа, което ще рече, че по море била изпратена една приблизително тридесетхилядна конна войска. Разколебани от впечатляващия размер на византийските сили, които се съсредоточавали в полето край Анхиало, и от вида на византийския флот, който се готвел да акостира, българите предлагат преговори за мир. Един инцидент обаче променя по-нататъшния ход на събитията. Когато флотата приближава към скалистия бряг, започва да духа силен северен вятър, който причинява масово корабокрушение. Повечето от византийските войници се удавят. Тази тежка катастрофа е използвана незабавно от българското командване, начело на което вероятно според обичая стои самият хан. Дезорганизирани и съкрушени от морската трагедия, войските на императора са разгромени от българската конница. Голяма част от бягащите са избити, за което се споменава и във византийски хроники (Патриарх Никифор, Симеон Логотет, Лъв Граматик, Георги Монах), и в преведената на старобългарски хроника на Симеон Логотет: «... и до ден днешен костите на избитите лежат в Тутхон (старобългарското име на дн. Поморие) и са явен показ на поражението...». Императорът се връща посрамен в Цариград. Загубите в жива сила на пехотата и конницата, както и на военния флот, са огромни. Българите обаче не съумяват да се възползват по подходящ начин от голямата победа. България все още се намира във вътрешна криза, преодоляна в края на осмото столетие.

Битката при крепостта Маркели на 20 юли 792 г.

Управлението на хан Кардам (777–803) се свързва с края на византийския натиск срещу българската държава през втората половина на VIII в. Преломен момент във военнополитическите отношения между двете страни е битката при крепостта Маркели (дн. Карнобат) на 20 юли 792 г. Войските на малолетния византийски император Константин VI (780–797) настъпват до граничната с България крепост Маркели, следвайки най-прекия път за българската столица Плиска през Ришкия проход (Верегава). Подготвени за това нападение, българите се укрепват по близките височини. Хан Кардам изпраща леки конни отряди да предизвикат византийците към общо настъпление. Когато това става, българите предприемат фиктивно отстъпление, увличайки в преследване византийските войски и по стария български обичай ги вкарват в предварително подготвен капан. Внезапно преследваните се обръщат и нападат своите преследвачи. Разположените в засада български части се присъединяват към нападението. Императорът е напълно разбит. В някои византийски хроники се разказва, че българите използвали специални примки (аркани) при преследването, с които залавяли войниците на неприятеля. Даже самият император бил пленен с такова оръжие, но бил спасен от някой си Йоаникий, който разсякъл примката и избавил господаря си. Освен многото убити, в плен падат не само обикновени войници, но и техни командири (стратези), както и императорската прислуга. Византийският укрепен лагер става изцяло плячка на българите, а Константин VI се завръща като беглец в столицата Цариград. Не се сбъдват предсказанията за успешен поход, дадени му от неговия придворен астролог Панкратий. Византия сключва мирен договор с България, с който се задължава да плаща ежегоден данък на хан Кардам. При неговия наследник на престола хан Крум (803–814) военната инициатива вече минава в ръцете на българите.

Битката във Върбишкия проход на 26 юли 811 г.

През 811 г. византийският император Никифор I Геник (802–811) предприема сериозни мерки срещу бързото укрепване и разширение на българската държава през първото десетилетие на IX в. Той подготвя една огромна за времето си шестдесетхилядна армия, с която преминава изненадващо Стара планина в началото на лятото на 811 г., разгромява изпратените му насреща български войски и превзема столицата Плиска. Връщайки се обратно, той се насочва към най-близкия старопланински проход — Върбишкия: най-прекия път за Тракия и столицата Цариград. Тези действия на императора косвено са направлявани от българския владетел хан Крум (803–814) и внимателно следени от българското разузнаване. Вероятно от самонадеяност след лесния си военен успех срещу българите императорът се настанява да нощува с войските си в началото на прохода, без да разузнае местността и без да нареди изграждането на укрепен лагер. Тази груба грешка е използвана от хан Крум, който съсредоточава войските си в района на прохода. Гънките на планината не позволяват на византийците да забележат, че Върбишкият проход е преграден със здраво укрепление малко по на юг. От запад и изток се издигат гористите склонове на Преславската и Драгоевската планина, а през теснината тече тинеста река (дн. Голяма Камчия в горното си течение). През нощта на 25 срещу 26 юли 811 г. византийските войски са обкръжени и нападнати. Императорският отряд е напълно унищожен. Малкото оцелели войници намират смъртта си в тинестите води на реката, която задръстват с труповете си. Тези пък, които се опитват да намерят спасение на юг през прохода, се натъкват на споменатото укрепление. Едни от тях загиват в опит да го преминат, други падат в изкопания отвъд стената дълбок ров, трети пък стават жертва на избухналия пожар по дървената ограда. Унищожена е голяма част от византийската войска. Убити и пленени са над петдесет военачалници, сред които: командирът на императорската гвардия Петър, патрицият Теодосий Саливара — най-близкия на императора човек, командирът на източните войски патриций Роман, стратегът (военноадминистративен управител) на Тракия, както и много други от по-нисък ранг. Тежко ранен е и Ставракий, синът на императора, който с мъка се добира до столицата, където наскоро след това умира. За смъртта на самия император в различните хроники има различни предположения. В едни от тях се разказва, че той е убит от своите подчинени, които го наказват, задето ги вкарва така безразсъдно в тази смъртоносна клопка. Според други, българите (или лично хан Крум) залавят и обезглавяват византийския император, а главата му е изложена на показ като трофей — побита на копие. По-късно обкован в сребро, черепът на Никифор служил за ритуална чаша на хана и неговите най-приближени велможи. В плен на българите падат също императорската палатка, както и целият византийски обоз, пренасящ ограбените български владетелски съкровища, отмъкнати от опожарената столица Плиска.

Сражението при Върбишкия проход има силен отзвук сред съвременниците. То е описано във всички по-важни съвременни и в множество по-късни хроники. За втори път (след гибелта на император Валент в 378 г.) византийски император пада убит на бойното поле, след като войската му търпи пълно поражение. Катастрофата във Върбишкия проход е тежък удар и за вековния авторитет на византийските владетели и развенчава мита за тяхната непобедимост и «богохранимост». Това събитие поставя началото на бързото издигане на България като първостепенна военнополитическа сила на Европейския Югоизток.

Битката при крепостта Версиникия на 22 юни 813 г.

През юни 813 г. император Михаил I Рангаве (811–813) се опитва да спре българския военен натиск срещу Византия, станал особено застрашителен след гибелта на император Никифор I Геник (802–811) в битката във Върбишкия проход. Голяма византийска войска, допълнена с отреди и от най-отдалечените източни провинции на империята, е изведена и разположена в укрепен лагер край Одрин. Българското разузнаване следи действията на противника и осведомява хан Крум (803–814) за този поход. Българските войски, които от началото на лятото извършват набези в различни части на византийска Тракия, се съсредоточават край крепостта Версиникия, отстояща на около 47 км северно от Одрин по долината на р. Тунджа. На тези позиции двете войски прекарват петнадесет дни, подложени на необикновена юнска жега. Към това се прибавя и недоброто снабдяване на византийската войска, принудена да обикаля и граби местното население, за да се снабди с провизии. Сред войниците и началниците расте недоволството от нерешителността на императора, който не смее да започне сражение въпреки десетократното си числено преимущество. Под натиска на тези обстоятелства византийските войски са изведени в боен ред при Версиникия. На 22 юни атаката започва командващият дясното крило Йоан Аплакий, който има при себе си войските от провинциите Тракезион (М. Азия) и Македония. Битката се завързва в един дол, като византийските войски заемат по-високия бряг. Въпреки първоначалния си успех те са отблъснати и обърнати в бягство от българските части. Невярващи на лесния си успех и съмняващи се, че бягството на византийците е опит да бъде устроена клопка, българите за момент се въздържат от преследване. Скоро обаче разузнаването съобщава, че останалите византийски части от центъра начело с императора и от лявото крило, командвани от началника на източните войски Лъв, преминават в отстъпление и търсят спасение в близките укрепления. Това е сигнал за преследване и унищожаване на голяма част от вражеската войска (загива и стратегът Йоан Аплакий), а укрепилите се са обсадени и изловени. По-късно е превзет и самият Одрин — най-силната византийска крепост в тази част на Тракия. Българите овладяват укрепения лагер на византийците и отнасят оттам голяма плячка. Те събират след отстъпилите византийски войски много трофейно оръжие.

Тази победа разчиства пътя на българските войски към столицата на империята Цариград. Хан Крум става пълен господар на положението в Тракия. Поражението на Михаил Рангаве и срамното му бягство му струват престола. Византия изпада в положение на глуха защита спрямо българските войски, появили се пред столицата на империята. Хан Крум е наречен от своите съвременници «новият Сенахерим», понеже им напомня твърде много за страховития асирийски цар, разорил еврейските земи в древността.

Битката при р. Ахелой на 20 август 917 г.

През 917 г. България и Византия се подготвят за решителна битка. Извършена е усилена дипломатическа подготовка за привличане на съюзници, завършила с успех за цар Симеон Велики (893–927), който си осигурява подкрепата на маджарски и печенежки войски. Византия не успява да подбуди съседните народи към враждебни действия в тила на българите. Империята събира всички военни части, с които разполага в момента. Според някои източници в Тракия се съсредоточават 50 000 пехотинци и 12 000 конници. Начело на тази огромна за времето си войска застават най-опитните византийски пълководци — главнокомандващият Лъв Фока, Йоан Грапсон, Оливиан Марул и Милас. Военният флот под командването на адмирал Роман Лакапин потегля към устието на р. Дунав, за да се опита да привлече печенежки съюзници. Тази маневра в тила на българите обаче не успява. Българският владетел също събира около 60 000-а войска, в която участват съюзнически отряди от маджари и печенеги. Двете войски се съсредоточават в района на Анхиало (дн. Поморие) — византийците в укрепен лагер в равнината, а българите — по близките височини северозападно от града. На 20 август 917 г. византийските войски са построени в боен ред и атакуват предните линии на българите. От разказа на византийските хронисти може да се предположи, че е приложена една от най-често използваните военни хитрости: българите преминават във фиктивно отстъпление. По даден от царя знак (Симеон наблюдава битката от един разположен наблизо хълм) отстъпващите внезапно се обръщат срещу своите преследвачи и подкрепени от основните сили на българската войска, отблъскват византийците. Пред безредно отстъпващите към Месемврия византийски войници се явява една труднопреодолима преграда — тинестата река Ахелой. Мнозина загиват от оръжието на преследващите ги българи или се удавят, а други се изпотъпкват взаимно при бреговете на реката. Унищожена е почти цялата византийска войска (според един арабски източник се спасяват едва 2000 души), както и повечето от военачалниците. Главнокомандващият Лъв Фока се добира до Месемврия, но и оттам трябва да бяга на кораб, тъй като българите превземат тази крепост. Византийският хронист Лъв Дякон, който посещава полесражението цели пет десетилетия по-късно, свидетелства, че там още се белеят непогребани костите на избитите византийски войници. За да оправдаят някак позорния изход от сражението, по-късните византийски хронисти създават две легенди. Едната гласи, че уж по недоразумение византийските войници помислили своя главнокомандващ за убит и отстъпили. Другата разказва, че Лъв Фока дочул слух за отплаването на адмирал Роман Лакапин обратно за столицата с цел да узурпира властта. Това уж накарало главнокомандващия бързо да се отправи към Месемврия, а войниците му го последвали, мислейки, че той бяга. Всички хронисти обаче са съгласни с равносметката от това паметно сражение: византийската войска е практически напълно унищожена и българският цар става пълновластен господар на голяма част от европейските владения на империята. Скоро неговите войски се появяват пред стените на Цариград, а Византия отново (както и през 813 г.) трябва да се уповава единствено на яките стени и защитеното от природата местоположение на своята столица.

Битката в прохода Траянови врата на 17 август 986 г.

През лятото на 986 г. византийският император Василий II (976–1025) навлиза с 30 000–а войска в пределите на българската държава и обсажда важната крепост Средец. По време на двадесетдневната обсада софийският гарнизон, излизайки от крепостта, унищожава отделни византийски части, пръснати из Софийското поле за набиране на припаси и фураж. Изгорени са и обсадните машини на врага. Междувременно сред византийската войска плъзва слух, че българите са преградили пътя за връщане към Тракия. Действително Самуил (991–1014), който по това време води успешни военни действия в Тесалия, бързо се придвижва по най-прекия път на помощ на обсадения Средец. Настъпва смут и византийците започват почти безредно да отстъпват на югозапад по главния път за Тракия, минаващ през дн. Ихтимански проход (средновековния Траянови врата или Суки). Императорът е допълнително разтревожен и от слуховете за подготвян заговор срещу него. На 16 срещу 17 август византийската войска спира да нощува в укрепен лагер край крепостта Щипоне (край дн. Ихтиман). Тогава според византийския историк Лъв Дякон, очевидец на тези събития, едно лошо небесно знамение (метеорит, паднал край византийския лагер) съвсем смутило духа на разколебаните войници. На другия ден, когато основните византийски части начело с императора преминават през една труднопроходима, пресечена планинска местност, срещу тях се нахвърлят с бойни викове очакващите ги в засада български войски. Операцията е ръководена лично от Самуил. Успяват да избързат и да се спасят вероятно само авангардните части, сред които е и Лъв Дякон. Повечето от бягащите в безредие византийци са избити, а императорската палатка със съкровището и императорските отличителни знаци, както и целият обоз и конница, са пленени. Един малък отряд, съставен вероятно главно от арменската пехота, обгражда императора и успява да си пробие път през теснините, спускайки се по планински пътеки в полето на Тракия. Завършва без успех този опит на император Василий II с един удар да сломи българските сили и да покори страната.

Катастрофалното поражение има силен отзвук във византийската столица. Поетът Йоан Геометър изразява страха и отчаянието, обхванало приближените на императора, с думите: «Дунав грабна венеца на Рим... стрелите на мизийците (българите) надвиха над копията на авзоните (ромеите)». Поражението на византийската войска в прохода Траянови врата довежда косвено до избухването на нови междуособици за византийския престол и осигурява на българите още пет мирни години, през които продължава подготовката за отстояване на националната независимост.

Битката при с. Ключ на 29 юли 1014 г.

През 1014 г. Византия взема надмощие в близо половинвековните войни за покоряване на България. Налагало се българските войски да преминат в отбрана. Цар Самуил (991–1014) нарежда по южните и източните гранични теснини, по които минават пътища, удобни за нахлуване на византийските войски, да бъдат изградени деми — преградни стени и укрепителни съоръжения, състоящи се от землени валове с каменно покритие и дървена ограда, ровове и наблюдателни пунктове. В началото на лятото войските на българи и византийци се съсредоточават в района на дн. градове Петрич и Струмица, свързани с теснината при с. Ключ. Начело на византийската войска стои сам император Василий II (976–1025), спечелил си по-късно прозвището «българоубиец». Военните действия на българите са ръководени от цар Самуил, оградил се в непристъпната крепост Струмица. Оттам българският владетел изпраща струмишкия войвода Несторица с войска срещу Солун с цел да раздвои силите на противника, но това не дава очаквания резултат. Несторица е разбит от войските на солунския пълководец Теофилакт Вотаниат, чиито войски се присъединяват към императора. Междувременно Василий II по пътя си на запад от Петрич по долината на р. Струмешница се натъква на една от споменатите български деми при дн. с. Ключ, която се простира от Беласица на юг до Огражден на север. Всички опити на византийските войски да щурмуват укреплението срещат умелите действия на защитниците и водят до големи загуби в жива сила. Императорът почти се отказва от по-нататъшни военни действия, когато пловдивският управител Никифор Ксифиа се наема да намери обходен път през планините, водещ в тила на българските войски.

Неговият отряд заобикаля от юг Беласица по пътя през дн. села Горни и Долни Порой и Матница и достига до демата в Ключовската клисура в гръб на българските войски. Там на 29 юли 1014 г. войниците на Ксифиа с бойни викове се нахвърлят срещу стражите от запад, а Василий атакува и превзема укреплението от изток. Българските отряди са принудени да отстъпят. Цар Самуил, известен за падането на Ключовската дема, потегля от Струмица на помощ. В завързалото се сражение той не може обаче да въведе ред сред обърканите си войници и претърпява ново поражение. Падат в плен 14 000 българи, а царят е спасен и изведен от полесражението от храбрия си син Гаврил Радомир.

Военните действия между българи и византийци продължават с променлив успех. Императорът не успява да овладее Струмица, но с хитрост склонява жителите на важната българска крепост Мелник да се предадат. Гаврил Радомир пък издебва в засада отряда на Теофилакт Вотаниат по поречието на Вардара, напълно го унищожава и собственоръчно убива този опитен византийски пълководец. Но всичко това не променя съотношението на силите, което си остава в полза на Византия. Поражението при с. Ключ се оказва съдбоносно за българската държава и нейния владетел. Само два месеца по-късно при вида на ослепените си от императора войници Самуил умира (6 октомври 1014 г.), а подир четири години и последните центрове на съпротива по българските земи падат под властта на Византия.

Битката в Тревненския проход през лятото на 1190 г.

През пролетта на 1190 г. византийският император Исак II Ангел (1185–1195) предприема решителен поход срещу възстановената българска държава, за да я постави отново под ромейска власт. Той достига успешно до столицата Търновград, но обсадата не върви успешно. Един престорил се на дезертьор българин го подвежда със слуха, че кумански отреди са преминали Дунава и идват на помощ на обсадената българска столица. Изплашен, императорът решава по най-бързия начин да премине обратно Стара планина с войските си и вдига обсадата. Лъжедезертьорът му предлага да му покаже най-краткия път и фактически повежда византийците през теснините на Тревненския проход, където български части са разположени в засада. Византийската войска се разделя на три части. Авангардът е пропуснат да мине безпрепятствено, с което е елиминиран от участие в подготвяното сражение (сравни битката при прохода Траянови врата). Основните части са водени от императора и от брат му Алексий, като в началото на тяхната колона се движат обозът и обслужващите го нестроеви части, както и цялата императорска свита. Когато те достигат мястото на засадата, от стръмните склонове към тях се посипват камъни и българските воини с бойни викове се спускат от всички страни. Отначало византийската войска се опитва да се съпротивлява и да си пробива път през прохода, но постепенно настъпват безредие и блъсканица; наложило се хората от императорската свита да избият немалко коне и византийски войници, за да разчистят път за императора, който се отървава само с голяма уплаха. Загубва обаче голяма част от войската си, обоза, множество лични ценности и собствения си шлем. Той отправя благодарствен молебен към бога за оцеляването си, след като през Крън успешно пристига в Боруй (дн. Стара Загора). Някои съвременни изследователи сочат теснината южно от с. Късовци, където протича р. Йововица, като театър на описаното сражение. Като се има предвид, че най-важните военни походи през годините на възстановяване на българската държава (до 1196 г.) са командвани лично от Асен I (1185–1196), логично е да се предположи неговото участие и в настоящите събития. Що се отнася до ариергарда на византийската войска, то щом до него достига вестта за българската засада, командирът му Йоан Дука, чичо на императора, успява да намери обходен път и преминава успешно Балкана. Отначало Исак Ангел се опитва да разпространи вестта, че е постигнал голяма победа срещу българите, но много скоро навсякъде стават известни големите загуби и множеството убити, което се отразява неблагоприятно върху авторитета на императора. За българските войски се открива широко поле за действие. Византийските хронисти признават, че след голямото поражение в Тревненския проход през лятото на 1190 г. българите вземат надмощие, сдобиват се с голяма плячка и много богатства и стават «неудържими в нападенията си».

Битката при Одрин на 14 април 1205 г.

След завладяването на Цариград от участниците в Четвъртия кръстоносен поход през 1204 г. между България и новопоявилата се Латинска империя се установяват враждебни отношения. Напрежението достига своята кулминация през пролетта на 1205 г., когато в големите градове на Югоизточна Тракия византийското население вдига въстание с подкрепата на българския цар Калоян (1197–1207) и прогонва латинските гарнизони. Незабавно двете враждуващи страни съсредоточават своите войски в Тракия и център на военните действия става равнината край големия укрепен град Одрин, на чиито стени се развяват бойните знамена на българския цар. Според латински източници Калоян разполага с 40 000-а войска, без да се броят пехотинците и съюзната 14 000-а куманска конница. Тези данни вероятно са преувеличени от големия страх на кръстоносците, а и за да бъде оправдано по някакъв начин тежкото поражение, нанесено на техните войски в последвалата битка. Така или иначе, латинският император Балдуин I Фландърски (1204–1205) не успява да събере всички кръстоносни отреди при Одрин, но самонадеяните рицари не се притесняват от този факт, въпреки че не познават и очевидно подценяват бойните качества на българската войска. В края на март латинските части обсаждат Одрин и подготвят укрепен лагер, в който императорът се настанява малко по-късно със своите барони и с останалата войска. На около 20 км северно от града заемат позиции и българските войски. На 13 април лековъоръжената куманска конница извършва едно разузнавателно нападение срещу кръстоносния лагер, увлича част от рицарите в преследване и им нанася известни загуби. Този тактически ход показва на цар Калоян слабите страни на латинската войска — тежко въоръжение, трудна маневреност, лоша дисциплина, подценяване на противника. Инцидентът на 13 април разтревожва сериозно латинския император. Той свиква своите рицари на съвет и се взима решение при повторно нападение латинците да се строят пред лагера, да изчакат появата на основните български сили и едва тогава да влязат в бой. Тази тактическа схема обаче не е спазена. На другия ден — 14 април 1205 г. (четвъртък), куманската конница предприема отново нападение срещу лагера на кръстоносците по време на сутрешната им молитва и го обсипва със стрели. Отрядът на граф Луи дьо Блуа не се стърпява и се впуска в преследване, без да знае, че куманите се насочват към една труднопроходима местност с пресечен терен, гористи хълмове и речни долини, където предварително са разположени множество български засади. В един момент куманите спират отстъплението си и заедно с българските войски обграждат рицарите, чиито помощни войски се разпръсват. При тези неблагоприятни обстоятелства рицарите, останали без помощници, не успяват да се разгърнат в боен ред. Трудноподвижни и постоянно попадащи в разни клопки и засади, те са надвити от обкръжилите ги българи и избити. Загива и самият граф дьо Блуа. Император Балдуин се вижда принуден да промени първоначалния си тактически план за водене на битката и тръгва на помощ на своите, но сам попада в същата клопка. Въпреки ожесточената съпротива голяма част от рицарите са избити или пленени като своя император, който завършва живота си в търновската тъмница. Загива цветът на кръстоносната войска, твърдят всички съвременници на това събитие. Поради настъпването на нощта българите се отказват от преследване. Това дава възможност на Жофроа дьо Вилардуен, маршал (главнокомандващ) на Латинската империя, през нощта с усилена езда да отведе далеч от полесражението оцелелите латински сили. В ръцете на българите пада огромна плячка. Целият латински лагер край Одрин е изоставен при паническото отстъпление. Българският владетел става господар на всички по-важни градове и крепости в района, а латинците, според собствените им признания, остават да владеят само столицата Цариград и близките околности. Вестта за голямата българска победа бързо достига до всички краища на тогавашна Европа. Седем хиляди изплашени до смърт рицари напускат Цариград и натоварени на кораби, се завръщат обратно в родните си места. До всички европейски владетели са изпратени молби за помощ на кръстоносната държава. Папа Инокентий III, покровител на кръстоносците, лично се заема с писма и пратеничества да ходатайства пред българския цар за помилването на пленения император. Битката при Одрин на 14 април 1205 г. ясно показва, че България отново е с намерение да играе първостепенна роля в политическия живот на Югоизточна Европа.

Битката в местността Клокотница на 9 март 1230 г.

През ранната пролет на 1230 г. епирският владетел Теодор Комнин (1215–1230) нарушава съюзния договор с българския цар Иван Асен II (1218–1241) и нахлува в пределите на България. Придвижвайки се от Одрин на северозапад по течението на р. Марица, той достига до местността Клокотница при вливането на едноименната днес река в Марица. Византийската войска е многобройна и се състои както от поданици на Теодор Комнин, така и от италийски наемници. Изненадан от внезапното нашествие, българският цар няма време да събере големи военни сили и, както признават всички съвременни извори, с малка войска, подпомагана от 1000 кумански конници, се явява при Клокотница. Ние не разполагаме със сведения как точно е протекла битката, станала на 9 март 1230 г., но едно е сигурно — българите се бият с висок дух, гледайки прикачения на копие клетвен договор, който епирският владетел нарушил. Въпреки численото си превъзходство епирската войска е напълно разбита и много войници и военачалници падат на бойното поле. Изглежда българите успяват да обкръжат остатъците от разбитата армия на противника, защото в плен падат не само много обикновени войници, но и сам Теодор Комнин с цялата си свита и много от своите знатни роднини, приближени и военачалници. Вероломният епирски владетел е наказан с ослепяване и заедно с неговите приближени е откаран в плен. Към обикновените войници българският цар се отнася необикновено човеколюбиво — те са пуснати на свобода. Целият лагер и обозът на епирската войска стават плячка на българите и техните съюзници куманите. След това победоносно сражение Иван Асен II включва в пределите на българската държава, без военни усилия и жертви, по-голямата част от Тракия и Македония до Одрин и Димотика на югоизток и до Драч (дн. Дуръси, Албания) и Солун на запад и югозапад. За ознаменуване на това паметно събитие е наредено да се изсече надпис на една мраморна колона в обновената търновска църква «Св. 40 мъченици», който гласи: «В годината 6738 (= 1230), индикт 3–й, аз, Иван Асен, в Христа бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, създадох из основи и с живопис украсих докрай тази пречестна църква в името на светите 40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от моето царуване, в която година се изписваше този храм, излязох на бран в Романия и разбих гръцката войска и плених самия цар кир Теодор Комнин с всичките му боляри, а цялата земя от Одрин и до Драч завладях — гръцка, още и арбанашка (албанска) и сръбска. Франките (латинците) владееха само градовете около Цариград и самия този град, но и те се повинуваха под десницата на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха своите дни, защото така повели бог. Понеже без него ни дело, ни слово се изпълва. Нему слава во веки! Амин».

Битката при крепостта Русокастро на 18 юли 1332 г.

Промяната на българския престол, свързана с възцаряването на Иван Александър (1331–1371), и бунтът на неговия чичо Белаур във Видин дават възможност на византийския император Андроник III Палеолог (1328–1341) да нападне и опустоши българските крепости между Стара планина, Странджа и Черно море. Новият български владетел обаче веднага се явява в района на военните действия с 8000-а войска и се разполага на лагер в района на крепостта Аетос (дн. Айтос). Византийската войска спира при Русокастро. Българите завардват теснините, през които минава пътят от Русокастро за Аетос, и отбиват две византийски нападения. Тогава двамата владетели започват преговори, но когато се очаквало да бъде постигнато примирие и траен договор, през нощта на 17 срещу 18 юли 1332 г. в българския лагер се появяват очакваните 2000 татарски наемници. Това променя хода на събитията. Българският цар решава, че е достатъчно силен, за да премине към открито нападение. На следващия ден, 18 юли 1332 г., българската и византийската войска са построени в боен ред в една местност северно от Русокастро. Византийският император избира мястото да не е много далеч от крепостта, където се надява да намери убежище при евентуален неуспех. Византийците се строяват в две бойни редици — в първата, по-къса, има 6 фаланги, чийто център, съставен от тежко въоръжените, командва лично императорът. Втората бойна линия е по-дълга, състояща се от 10 фаланги, и е извита като сърп на луна. Отзад в дълбочина се намира стратегическият резерв. Българите се построяват в по-различен боен ред — център с две крила и отзад — боен резерв. Инициативата е в ръцете на българите. Иван Александър изпраща татарите в тила на втората византийска бойна линия, с което успява да предизвика объркване и отстъпление на противника към Русокастро. Същевременно първата византийска линия е нападната и когато става ясно, че българите ще овладеят една стратегическа височина, от която ще имат вече безспорно предимство, византийските войници се огъват и започват да отстъпват. Сражението е ожесточено, но краткотрайно. Андроник се затваря в крепостта с оцелелите си войници. Византийските хронисти не съобщават за големи загуби, но техните сведения в случая не са безпристрастни. След това поражение византийският император става по-отстъпчив в преговорите и се съгласява да се изтегли от завладените по-рано български територии. Победата при Русокастро укрепва авторитета на новия български владетел и принуждава Византия задълго да се откаже от агресивни действия в пограничните райони на Тракия. Вдъхновен от подвизите на владетеля, неизвестният български книжовник, автор на «Похвала на цар Иван Александър» от 1337 г., го сравнява с прочутия античен пълководец Александър Македонски.

Битката при крепостта Черномен на 26 септември 1371 г.

След като стъпват на европейска земя през 1352 г. османските турци за около двадесет години овладяват почти цяла Тракия и преместват столицата си в Одрин през 1371 г. Християнските народи на Балканите не успяват да се организират за сериозна съвместна съпротива поради стари вражди и натрупаното недоверие помежду им. Това обрича на неуспех техния опит да дадат решително сражение на турците през есента на 1371 г. и да ги изтласкат от Тракия обратно в Мала Азия. Двама независими феодални владетели в Македония — братята Вълкашин и Йоан Углеш, събират войски от своите владения, предимно от българското население, преобладаващо в тези райони, както твърдят сръбските и турските хроники от онова време. Предполага се, че и българският цар Иван Шишман (1371–1395) подкрепя тази военна кампания. Около шестдесетхилядна отбрана войска се отправя към Одрин и се настанява на лагер при крепостта Черномен край р. Марица (дн. с. Чирмен). Както съобщават някои византийски хроники, Вълкашин и Углеш не проявяват достатъчна загриженост за въоръжаването на войските си и за конете, както и за охрана на лагера и разузнаване на района. Това дава възможност на един турски конен отряд, воден от известния военачалник Лала Шахин през нощта на 25 срещу 26 септември 1371 г. да атакува с изненада обкръжения лагер на християнската войска. Предварително завардените пътища правят невъзможно отстъплението. В настъпилата суматоха християнските сили претърпяват страшно поражение. Самите водачи и много техни войници падат в боя, а други са пленени и отведени в робство през крепостта Галиполи. Кръвопролитното сражение и тежките последици от него са предадени най-картинно от монаха Исай Серски. Той описва турските зверства, на които е подложено населението в Македония и Беломорието: «Те (Вълкашин и Углеш) не само че не прогониха турците, но сами бяха погубени от тях там (при Черномен) и паднаха костите им и останаха непогребани голямо множество; едни умряха от острие на меч, други бяха отведени в плен, а само някои от тях се спасиха».

Вероятно войската, изпратена на помощ от цар Иван Шишман, закъснява да пристигне в лагера при Черномен и не участва в битката. Един византийски хронист (Лаоник Халкокондил) съобщава, че след това Мурад разбива и изтласква до Стара планина войските на Иван Шишман. Българският цар е принуден да сключи мирен договор със султана, да му даде сестра си Тамара за жена и вероятно да се признае формално за негов васал. След битката при Черномен за България настъпват години на бърз залез и постепенно изгубване на политическата независимост под ударите на турския завоевател.

Защитата на Търновград през лятото на 1393 г.

След злополучния изход на голямата битка на Косово поле (15 юни 1389 г.), в която българският цар Иван Шишман (1371–1395), въпреки васалните си отношения към турския султан, подкрепя съюзническите войски на сърби и босненци, удря последният час за Търновското царство. През пролетта на 1393 г. султан Баязид 1 (1389–1402) предприема поход срещу столицата Търновград. По това време цар Иван Шишман се намира в Никопол вероятно във връзка с тайните преговори, които води за съюз и помощ от страна на унгарския крал Сигизмунд (1387–1437). Река Дунав е по това време най-сигурният и бърз път за пристигане на военна помощ за българските земи. Така столицата Търновград е обсадена от турските войски. Патриарх Евтимий, както сочат неговите ученици и последователи, вдъхновява и насърчава населението за борба срещу нашествениците. Според народните предания обсадата на здравата и естествено защитена крепост (отвесни скали и пълноводна река) продължава три месеца без успех. Съвременникът на това събитие Григорий Цамблак описва така българската столица в навечерието на нейното превземане: «Тогава, след многото тези години, когато българският цар (Иван Шишман) не очакваше и когато целият народ живееше в мир, а благочестието растеше поради молитвите на тази преподобна майка (св. Петка), [дяволът], който отначало [се показваше] ратник против мира, повдигна небивал метеж и буря. Той опълчи варварския цар [Баязид] срещу онзи преславен град [Търново]. Когато дойде [Баязид], зае всички български предели като гнездо. След като стигна до чудния град, той недоумяваше как да го превземе, защото видя твърдостта на мястото, заградено от планински стръмнини и високи хълмове и укрепено с високи стени, а отвътре пък заякчено за трети път с многочестните мощи на преподобната [св. Петка]».

В безсилието си Баязид отправя всевъзможни заплахи към обсадените в Търновград. Нека отново си послужим с думите на Григорий Цамблак: «Варваринът [Баязид] се лютеше и заплашваше, че с огън ще изгори [жителите], на късове ще ги насече и на друга мъчителна смърт ще ги предаде, ако така продължават да се съпротивляват».

Тези закани обаче не дават резултат. Тогава на помощ идва едно друго средство, използвано често в такива случаи — предателството. Без да разполагаме с преки свидетелства за това, все пак сме склонни да повярваме на някои намеци на Цамблак и на народното предание, което гласи, че на 17 юли 1393 г. врагът прониква през една от страничните порти на хълма Царевец, след като предател отваря вратата.

Баязид сурово наказва покорения град. Патриарх Евтимий е отстранен от катедралния храм «Възнесение Богородично» и изпратен на заточение в Бачковския манастир, а църквата е превърната в джамия. Така на столичното население са отнети най-силните опори на неговата вяра и дух. Заедно с патриарха са заточени или отведени в робство множество знатни и обикновени граждани заедно с целите им семейства. Цветът на столичното болярство е погубен в един ден. Ето разказа на опечаления очевидец Цамблак: «Воеводата (турчин, когото султанът постави да управлява града) повика при себе си божиите люде, които превъзхождаха другите и по име, и по добродетел, и по произход, уж да обсъдят някои общополезни [въпроси]. И те, вървейки след злия вестител, отиваха като глупави овце, които вървят след онези, които ще ги колят, и бързаха да се доверят на убийствените десници, като всеки носеше своята кръв. Когато ги видя в ръцете си, кръвоядният звяр ги изкла сред църквата или по-добре да се рече, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта; гърлата им превърна в играчка на ножа... А чуйте и броя им: бяха сто и десет, чиято кръв обагри църквата!».

Цар Иван Шишман едва ли би могъл да помогне на обсадената столица с малобройната войска, с която в Никопол очаква пристигането на военна помощ от Унгария.

С падането на столицата Търновград — символ на българската държавна независимост, угасва една от последните светлини на надеждата за спасяване на страната от надвисналото турско робство.

Битката при Кутловица през 1688 г.

През 1683 г. великият везир Кара Мустафа Кьопрюлю повежда огромна армия срещу столицата на Свещената Римска империя Виена. Обсадата на града се развива успешно до момента, в който полско-литовският крал Ян Собески (1674–1696) се явява в гръб на обсаждащите и на 12 септември нанася разгромяващ удар на турските войски. Армията на Кара Мустафа се оттегля безредно и оставя огромна плячка. Успехът на християнските сили постепенно се оформя в т. нар. Свещена лига — съюз между император Леополд I (1658–1705), полско-литовския крал Ян Собески, Венецианската република и папа Инокентий XI (1676–1689). Войната продължава с променлив успех за съюзниците. През 1686 г. Ян Собески организира поход през Молдавия с цел преминаване на Дунава и преместване театъра на военните действия в сърцето на Балканите, но финансови и продоволствени трудности му попречват. Две години по-късно австрийските генерали Ветерани и Хайслер превземат Белград и това събитие служи като сигнал за масово надигане на католическото и православното население в Северозападна България. Чипровският първенец Георги Пеячевич (1655–1725) начело на силен конен отряд се присъединява към австрийските войски и участва в превземането на Оршова. След забележителните военни прояви Г. Пеячевич тръгва като авангард на отряда на ген. Хайслер, а вестта за приближаването на редовни войски подтиква въстаниците към активни действия. От Чипровци и Копиловци излизат четирима капитани начело на своите пеши и конни отряди. Сред тях е и родственикът на Г. Пеячевич капитан Богдан Маринов (1645–1700), който впоследствие стига до чин полковник в австрийската армия. От останалите околни села се събират отряди и една значителна въстаническа войска от около 4000–5000 души напада и превзема Кутловица. От сведенията, с които разполагаме, се вижда, че боят е ожесточен, турците дават големи загуби. В очакване на връзка с шестте полка на ген. Хайслер въстаниците организират лагер в местността Жеравница, откъдето започват да нападат околните села и градове, населени с турци. Към въстаниците се присъединява християнското население от Берковско и Ломско. По-късни сведения съобщават, че като осъзнали силите си, българите доста се възгордели и занемарили охраната и отбраната на лагера. От това се възползва унгарският феодал Имре Тьокьоли, който в тази война се бие на страната на турците срещу австрийците. Поставен начело на унгарски и турски отряди, той на няколко пъти е бил принуден да отстъпва от превъзхождащите го въстанически сили. В крайна сметка професионалната военна подготовка на войските му позволява внезапно нападение на лагера. Липсата на достатъчно опит и организация довежда въстаниците до поражение. След поражението всички отряди се изтеглят да бранят селата и градовете си, с което загубват основното си предимство — сплотеност и числено превъзходство. Начело на отбраната в Чипровци застават Г. Пеячевич, Иван и Михаил Станиславови, Лука Андрейнин — все представители на изтъкнати чипровски фамилии. Градът е укрепен и защитниците отблъскват първите атаки. Въпреки усилията на въстаниците обединените турско-унгарски войски успяват да сломят отбраната. Богатото градче Чипровци е разграбено, а много от жителите, които не успяват да избягат, са посечени или продадени в робство. Подобна е съдбата на останалите градове и села в Северозападна България. Оцелелите въстаници обаче не слагат оръжие, а се присъединяват към австрийските войски и продължават борбата си срещу турците. Отделни чети се оттеглят в планините и повече от две години Стою от с. Лешовец, Мирчо от с. Вълчедръм и много други продължават бойните действия.

Битката на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г.

Политическият успех на четата на Панайот Хитов и Филип Тотю през 1867 г. засилва оптимизма на българската революционна емиграция в Сърбия и Румъния, която се заема с ентусиазъм да подготви нови чети. Активно участие в тази дейност взимат Иван Касабов, Димитър Ценович, Спиро Константинов, Райчо Попхристов и др. Във въоръжаването на четата на Хаджи Димитър Асенов (1840–1868) и Стефан Караджа (1840–1868) участват както отделни българи, така и българските еснафи в Браила. Оръжието се складира в мошията на братя Колони от Сливен, разположена край румънското село Петрушан близо до брега на Дунава. Най-много усилия в подготовката на четата естествено хвърлят двамата воеводи. Бойната подготовка на четниците е различна, като обучените в Белград и Крагуевац членове на Втората българска легия съставляват гръбнака на четата от около 40 души. Сведенията за въоръжението на четата са противоречиви. Според спомени на самите четници огнестрелното оръжие било старо и разнородно. Турците пък смятат, че четата е добре въоръжена с карабини, магазинни пушки, револвери и шишанета, а всеки боец носел по 120 патрона. С бойната подготовка на четата се заемат офицерът от руската армия Ванката Райчев (Иван Попхристов) и ефрейторът от сръбската армия Еремия Българов. Броят на действителните участници в четата все още не е изяснен. Според различните изследователи той варира между 124 и 128 души.

След приключването на предварителната подготовка четниците се събират в Петрушан и на 4 или 5 юни 1868 г. стигат до един малък остров на Дунава. Там те се заклеват и се определят десетниците и двамата знаменосци — Димитър Николов Заралията и Георги Чернев.

След случаен инцидент четата е открита още при дебаркирането си в местността Янково гърло близо до устието на р. Янтра. След измъкването от блатото, в което попада, воеводите решават заедно с десетниците да не обявяват въстание, както е предвиждал първоначалният план, а да прекъснат телеграфа между Русе и Свищов и възможно най- бързо да стигнат до Балкана.

Около 1000 души башибозук започват преследването на четата. Четниците заемат позиции около най-близката височина край с. Караисен. Противникът използва скрити подстъпи, като съкращава разстоянието и открива огън. Четниците са разделени на групи по 10 души и стрелят залпово по команда. Престрелката продължава до смрачаване, след което четата обхожда турските позиции и се оттегля на юг. Четниците се скриват за почивка в Карапановата горичка близо до с. Горна Липница, но отново са открити и без да си починат, са принудени да приемат боя. След няколко часа престрелка пристига и редовна турска войска, която се опитва да ги обкръжи. С точната си стрелба четниците всяват смут в редиците на турците, с което непосредствената опасност е отбита. През нощта четата продължава пътя си към Балкана, като поема западно от с. Бяла Черква и преминава р. Росица, но не успява да се откъсне от преследвачите си. В местността Дълги дол (близо до с. Вишовград) четата се сблъсква с редовна турска войска, наброяваща около 4000 души. На 9 юли е третото сражение за трите дни марш от Дунава към Балкана. Редовната турска армия атакува позициите на четниците, като се стига дори до ръкопашен бой. Броят на боеспособните четници намалява на около 85 души. Отново през нощта четата се изтегля малко на север и с обходен маньовър тръгва към планините, но не успява да скрие следите си. Четвъртото сражение става при Канлъдере, където четата е поставена между два огъня. Лошата позиция принуждава воеводите да атакуват фронтално една от височините. Макар и с големи загуби турците успяват да заловят ранения на няколко места Стефан Караджа. Мястото на убития знаменосец Г. Чернев се заема от Христо Македонски. След като четата овладява височината, престрелката продължава до късно следобед. Броят на четниците намалява наполовина, има и много ранени. През нощта четата продължава пътя си към Балкана. Потерята губи следите й. На 13 юли четата стига до с. Дебели дял, западно от Габрово. Тук са оставени ранените. Останалите четници успяват да стигнат до Стара планина, където по неизвестни причини около 14–15 души се отделят. Останалите тридесетина души начело с Хаджи Димитър стигат на 18 юли до връх Бузлуджа, където четата е обградена. Без да имат време за почивка, четниците започват престрелка с около 700 души редовна турска войска. Сражението продължава повече от три часа и четата претърпява тежки загуби. Пада убит Хаджи Димитър. Десетината останали четници правят опит да пробият кордона на турските войски. От тях успяват да се измъкнат едва 4 души.

С това приключва поредната военнополитическа акция на българите в борбата им за национална свобода. Турските власти са силно обезпокоени от действията на тази чета, както и от сведенията за нови, които се готвят да преминат Дунава и затова провеждат частична мобилизация на запасни, отменена една седмица след гибелта на четата на Хаджи Димитър. Стефан Караджа умира на 31 юли 1868 г. от раните си в затвора.

1876 г.

Априлското въстание

Въпреки неуспеха на Старозагорското въстание (1875), през зимата на 1875–1876 г. в Гюргево се събират привържениците на идеята за незабавно организиране и вдигане на въстание в България. Водеща роля играят Никола Обретенов (1849–1939), Стоян Заимов (1853–1932), Панайот Волов (1850–1876), Стефан Стамболов (1854–1895), Иларион Драгостинов (1852–1876), Христо Караминков (1847–1892) и други. Решава се през пролетта на 1876 г. в България да избухне масово въстание, подобно на това в Босна, и се определят основните политически и стратегически цели. Гюргевският комитет твърдо вярва в повсеместното участие на българите във въстанието. Правилната преценка на противника определя като основна стратегическа цел завземането и задържането като свободна значителна планинска територия в Балкана, Средна гора и Родопите. Страната е разделена на четири революционни окръга — Търновски с апостол Cm. Стамболов, Сливенски — Ил. Драгостинов, Врачански — Cm. Заимов и Пловдивски (който впоследствие става Панагюрски) — П. Волов. Със заминаването на апостолите по местоназначение въстанието остава на практика без единно командване. Военната организация на въстаниците е повлияна от възгледите на генерал Иван Кишелски (1820–1880), който като руски офицер предлага използването на десетична система. За десетници са избрани или военно подготвени, или по-будни и уважавани въстаници. Стотниците и хилядниците е трябвало да бъдат добре обучени военни или най-влиятелните местни хора. Твърде краткото време за организиране и издирване на подготвени военни дава сериозен отпечатък върху военните действия на въстаниците. По същата причина отделните комитети по места също не успяват да намерят подходящо оръжие и да организират подпалване на големите градове.

Отбраната на Перущица

В Перущица въстанието е обявено на 23 април, след като от Пловдив се получава възвание, донесено от Христо Тодоров. Начело застават Петър Бонев, Спас Гинев и Кочо Чистеменски. Плановете на въстаниците не са точно известни, но веднага след обявяването започва изграждането на кръгова отбрана на града, разделена на шест сектора. Първият сектор се отбранява от почти 120 въстаници, командвани от К. Чистеменски и Сп. Демирев. Фронтът на отбраната е насочен на юг, откъдето се очакват най-силни нападения. Въстаниците изграждат землено укрепление, подсилено с дъски. Второто основно направление, откъдето се очаква атака, е пътят към Пловдив от североизток. Той е преграден от каруци, натоварени с камъни, а позицията се отбранява от около 70 въстаници. От запад също се очакват атаки на черкези и там заемат позиция 83 въстаници начело със Сп. Гинев. Общо защитниците на Перущица наброяват повече от 600 души. Следващите два дни преминават в укрепване на заетите позиции, подобрения и военна подготовка.

Пловдивският мютесариф научава веднага за избухналото въстание и изпраща заповеди да се съберат башибозушки(1) отряди. На 27 април към Перущица се отправят отрядът на Адил Ага, турците от с. Устина и конни черкези. На 28 започва атака на турците, в която те дават много убити. Черкезите обаче проникват от север в редовете на отбраната и създават силно безпокойство. Следобед от Пловдив пристига Решид паша с два бюлюка редовна войска и два ескадрона. На предложението му да се предадат защитниците отвръщат с огън. Решид паша иска подкрепления и поема командването на обсадата. На 29 април идват още три бюлюка, отделни башибозушки отряди с едно оръдие. Въстаниците са принудени да се оттеглят в чертите на града, където заемат крайните къщи за отбрана. Поредното предложение за капитулация е отхвърлено. На 30 април с оръдието е обстрелвана църквата «Св. Атанас» и скритото вътре население се прехвърля в църквата «Св. Архангел». Въпреки тежката обстановка въстаниците решават да отбраняват църквата и училището до последен дъх. В боя за училището загива командирът Петър Бонев. На 1 май в ръцете на въстаниците остават освен църквата само няколко къщи, всичките обстрелвани от упор с оръдието. Предвид безнадеждната обстановка въстаниците, останали в църквата, вместо да се предадат, решават да се самоубият. К. Чистеменски и Сп. Гинев убиват жените и децата си, след което се самоубиват. Примерът им е последван от други въстаници.

Отбраната на Брацигово

На 21 април вестта за обявяване на въстанието стига до Брацигово. Васил Петлешков е свидетел на събитията в Панагюрище и разказва за това на членовете на местния революционен комитет. Въстанието е обявено веднага и в Брацигово. Незабавно се изпращат постове по главните пътища около града. На следващия ден постовете, разположени на север, се усилват с нови въстаници. Изпратено е съобщение до околните села да се присъединят към брациговчани, за да се отбраняват с общи усилия. Конни куриери стигат до Козарско, Радилово, Равногор, Аликочево. Въстаниците се организират на десетици и стотни. Избрани са десетниците и стотниците, а за хилядник е определен В. Петлешков. Приготвени са 6 черешови и брястови топове. На следващия ден близо 1400 въстаници започват изграждането на укрепени позиции при Банището, Мъргите, Св. Атанас, Врайник и Гробето. На всяка позиция са поставени по сто души. Един отряд начело с Петлешков отива да пресрещне въстаниците от с. Радилово, които след башибозушко нападение тръгват да се присъединят към брациговчани.

На 24 април командването изпраща разузнавачи до м. Грамадите, за да следят придвижването на турците в Пещера, а един отряд от брациговски въстаници осигурява безпрепятствено придвижване на жителите на с. Ясъкория до Брацигово, разбивайки отряд башибозуци при с. Козарско. На следващия ден постовете забелязват подхождащите от север турски отряди. Военният съвет решава с изпреварващ удар да разстрои плановете на противника. Три чети от по сто души се придвижват и дават бой на настъпващите турци далеч от подстъпите към Брацигово. Отрядът се насочва на североизток и обръща в бягство при с. Козарско превъзхождащия го противник. Със същия успех се бият и четата срещу с. Бяла и четата на левия фланг. Появата на централната чета в тила на противника решава битката и противникът е обърнат в бягство. Активната отбрана на въстаниците позволява на жителите на околните села да се изнесат в Брацигово, а на командването — да огледа внимателно отбранителните съоръжения. Военният съвет решава да се усъвършенства отбраната. Всички предни окопи са в два реда и са свързани със съобщителни линии, покрити с дървени козирки. Крайните къщи на града са превърнати в опорни пунктове със специални амбразури за стрелба, а в празните пространства между къщите и оградите са изкопани ровове и поставени и дървени огради. По улиците на града са издигнати барикади от коли и каруци. Командването прави проверка на наличните хранителни припаси и оръжието. В тактическо отношение отбраната е разделена на четири сектора по основните посоки на света. В резерв са оставени около 200 души. Непрекъснато се проверява бдителността на часовите. Въведената парола се сменя всяка вечер. Към всяко оръдие е прикрепен разчет от четири души, като всеки извършва строго определена дейност по зареждането и стрелбата с оръдието. На 28 април постовете донасят за раздвижване на турците откъм Пещера. През нощта военният съвет решава да възприеме активна отбранителна тактика, като нанесе изпреварващ удар срещу башибозуците от с. Розово, което е и най-близо до Брацигово. Една от целите на това действие е и снабдяването с оръжие. Така от отбрана всъщност въстаниците преминават към настъпателна тактика. Те предвиждат овладяване на Пещера във взаимодействие с въстаниците от Батак. Като следваща задача е определено превземането на Пазарджик, евентуално със съвместни действия с панагюрските въстаници.

На следващия ден въстаниците настъпват срещу с. Розово, като сковават противника с бой по фронта, а двата фланга обхващат селото от изток и запад. Непосредствено преди овладяването на селото обаче се получава заповед всички да се завърнат в Брацигово, защото от запад многобройни противникови отряди се приближават с намерение да атакуват. Още същия ден следобед башибозуците настъпват от югозапад, запад и северозапад. Въстаниците отбиват първите атаки, но на 30 април Брацигово е обсадено от почти 3000 башибозуци. На 1 и 2 май с точна стрелба въстаниците не позволяват на противника да се приближи до укрепените позиции. На 3 май натискът се засилва, на три от укрепленията се водят упорити боеве, но всички атаки успешно са отбити. На следващия ден въстаниците подготвят контранастъпление, при което три отряда трябвало да пробият обръча, да излязат във фланг и тил на башибозуците, като деблокират Брацигово. Но на 5 май в подкрепа на обсаждащите пристигат редовни турски части под командването на Хасан паша. На следващия ден към непрекъснатия пушечен обстрел на града се присъединяват две оръдия, а от североизток пристига Решид паша с два табора пехота. Същия ден следобед идват и отредите на Ахмед ага Барутанлията, с което превъзходството на обсаждащите става повече от десетократно. На 7 май защитниците допускат противника в града и с това слагат край на най-активната и най-продължителната въстаническа акция по време на Априлското въстание. В. Петлешков се самоубива. Загиват повече от 50 въстаници, а други 250 са съдени и заточени в Мала Азия.

Отбраната на Панагюрище

Най-продължителни боеве в Четвърти революционен окръг се водят около Панагюрище. Още с обявяването на въстанието Временното правителство в Панагюрище се заема да организира отбраната на града, като разполага с около 800 въстаници. Основната опасност според коменданта Иван Соколов се очаква да дойде откъм Пазарджик, поради което е заета височината Св. Никола, разположена непосредствено на пътя. Около 300 души въстаници изкопават траншея от двете страни на пътя с дължина близо 200 м. Военният съвет изпраща усилена стража на височините Медет северно от Панагюрище и разположените на изток от града височини Кукла и Каменица. Срещу силите на въстаниците настъпва Хафъз паша с около 1000 души редовна войска. Той прикрива пътя към Пазарджик с около 200–300 души, а останалите съсредоточава в стратегическия пункт с. Стрелча. Хафъз паша преценява, че трудно може да се справи с наличните войски и затова иска помощ. Сравнително бързо пристигат с четири табора Селями паша и Тахир паша, с което броят на редовната войска достига 5000 души, подкрепяни от още около 2500–3000 башибозук.

На 24 април предната стража на въстаниците забелязва движение на турските войски откъм Стрелча. Ив. Соколов още същата вечер усилва позициите в опасното направление с 30–40 души. На следващия ден той установява струпване на многобройни войски в полето около Стрелча и правилно преценява, че основният удар ще дойде оттам. Най-удобна за отбрана се очертава позицията по западния бряг на р. Черешка и въстаниците веднага я заемат. Ив. Соколов иска подкрепа от военния съвет. Още 200 въстаници от височината Св. Никола са прехвърлени на новата позиция. Фронтът на отбраната е твърде широк за наличните сили и въпреки това по цялата дълбочина на отбраната — около 7–8 км до Панагюрище, са подготвени плитки окопи особено по склоновете на малките възвишения Висок, Каменица, Кукла, Св. Спас. 25 и 26 април преминават във взаимно оглеждане и лека престрелка. На 27 април турски разезд извършва разузнаване по фронта на въстаниците и запознава Хафъз паша с резултатите. Комендантът усилва отбраната с още 300 въстаници. На 28 април турските войски атакуват въстаническите позиции на широк фронт, като главните усилия са насочени към левия фланг. Опитът на въстаниците да преодолеят огромното превъзходство на противника с провеждането на внезапна контраатака се оказва удачен. След ожесточения ръкопашен бой въстаниците са принудени да отстъпят. Те се оттеглят и заемат позиции за отбрана в Балабановата кория наоколо 2 км от предишната отбранителна линия. На помощ пристигат и последните защитници от височината Св. Никола — около сто души начело със стотника Павел Симеонов. На следващия ден турците отново настъпват с подкрепата на 6–7 немски оръдия срещу едно единствено черешово топче, но престрелката не дава преимущество на атакуващите. На позицията пристигат още 350 мобилизирани въстаници, с което човешките ресурси се изчерпват. Тежките боеве и силно превъзхождащият ги противник се отразяват неблагоприятно на бойния дух на въстаниците. На 30 април редовната турска армия принуждава въстаниците да отстъпят от позициите на Балабановата кория и да се оттеглят по височините в непосредствена близост до Панагюрище. Хафъз наша предлага капитулация на въстаниците, но те оставят предложението без отговор. Турците успяват да овладеят височината Висок и от нея с оръдия започват да обстрелват всички въстанически позиции. Силният огън срещу височините Кукла и Каменица сковават въстаническите сили. Най-сериозна съпротива оказват бойците на височината Кукла, ръководени от Ворчо воевода, но и те са принудени да изоставят позицията си. Последният бой въстаниците дават на височината Св. Спас, където се съпротивляват повече от час, и с това дават възможност на част от жителите на града да се оттеглят и скрият. Заобиколено от всички страни, Панагюрище е овладяно от неприятеля на 30 април следобед, след което започва кървавата разправа с въстаналия град.

Отбраната на Дряновския манастир

Първи Търновски революционен окръг възприема основния план на Гюргевския Централен революционен комитет за начина на провеждане на въстанието. Планът предвижда въстаниците да се обединят по места в чети и да се съсредоточат в предварително определени стратегически изходни позиции. Основната цел за Търновския революционен окръг е овладяването на старопланинските проходи, за да се спре движението на турски войски от Южна за Северна България. Въпреки «Кървавото писмо» от Копривщица, което призовава незабавно да се обяви въстание, ръководителите на Първи революционен окръг на събрание на 25 април решават въоръженият бунт да избухне на 28 с. м.

Четата на поп Харитон Халачев (?–1876) и руският портупей-юнкер Петър Пармаков (1850–1876) се събира от българските села Бяла Черква, Мусина, Михалци, Дичин, Вишовград и др. от западните части на революционния окръг. Сборният пункт е при с. Мусина, където на 28 срещу 29 април се събират 192 въстаници. След полунощ четата се насочва на юг към Трявна без да взима предпазни мерки. При навлизането в долината на Дряновския манастир от четата са определени предна и тилна стража. При пристигането в манастира воеводата поп Харитон разбира, че две турски потери са започнали да обграждат четата. Всички се прибират зад манастирските стени. Манастирът «Св. Архангел Михаил» е заграден с много стръмни скали и склонове от три страни и е изложен на кръстосан огън.

Още при влизането на четата се отделят четири бойни охранения с по 10 души всяко, които заемат позиции за кръгова отбрана.

Прозорците на манастира са затворени с каменни плочи и превърнати в бойници за стрелба. С настъпването на нощта бойните охранения се прибират с бой в манастира. По общо решение първата нощ въстаниците изчакват в манастира, смятайки, че други въстаници ще се съберат отвън и заедно ще разбият обсаждащите. На 30 април сутринта турската редовна войска атакува под прикритието на бреговете на реката и се разполага в мъртвото пространство под манастирските стени. Въстаниците разграждат покрива и откриват стрелба. През втория ден на обсадата поп Харитон и П. Пармаков подобряват бойната организация и определят стража, дежурства, пробиват стените на стаите за скрито придвижване. Определен е нощен патрул пред стените на манастира.

На 1 май въстаниците отхвърлят първото предложение да се предадат. По обед от небрежност при правене на фишеци тежко е ранен воеводата поп Харитон. Командването поема П. Пармаков. На четвъртия ден от обсадата турците докарват топ, след което приканват отново въстаниците да се предадат. След категоричния отказ малокалибреният топ започва неточна стрелба. Нощната атака на турците е отбита с лекота. На 3 май военният съвет решава четата да се опита да се измъкне незабелязано от манастира. Бачо Киро Петров (1835–1876) провежда нощна рекогносцировка по пътя за Габрово, но след престрелка с турската стража е принуден да се върне в манастира. Затягането на обсадата налага инвентаризация на храните и боеприпасите. На шестия ден турците атакуват решително, но дават значителни жертви, без да постигнат никакъв успех. Загиват и първите въстаници. На 5 и 6 май редовните турски войски взимат под кръстосан обстрел целия манастир, а въстаниците само отвръщат на огъня. През нощта на 6 май четниците научават от разузнаването, че на път към манастира е редовна турска войска от Шуменския гарнизон, снабдена с оръдия. При това положение ръководството на четата решава да пробие с бой обсадата. На следващия ден пристига командващият Втора дунавска армия Фазлъ паша с един табор войска и две немски оръдия. Смята се, че турската войска около манастира е представена от 5 батальона, което с трихилядния башибозук прави около 10 000 души. След разполагането на оръдията на позиция извън обсега и на най-далекобойните пушки на въстаниците, Фазлъ паша отново ги приканва да се предадат. Оръдейният обстрел започва следобед. Манастирските стени издържат на снарядите, но портата е разбита, а дървените конструкции на манастира — запалени. През нощта се извива силна буря и въстаниците се приготвят за пробив. Те се прощават с поп Харитон и другите тежко ранени четници и се измъкват през задната врата на манастира. Определеният преден отряд разбива турското бойно охранение, но в тъмнината четата се разпръсква в три посоки. Основното ядро на четата, предвождано от П. Пармаков, е открито и всички загиват в неравния бой (около 30 души). Втората група, водена от Аврам Петков, също попада на многобройна войска и е разбита. Отделни четници успяват да се измъкнат в снежната буря или да се скрият в горите. От 192 четници се спасяват общо 55, а по-късно са убити още 8. От ръководителите на четата остава жив само Христо Караминков — Бунито, а Бачо Киро Петров е предаден, съден и обесен на 28 май 1876 г.

Боевете на Ботевата чета

През първите няколко месеца на 1876 г. българската революционна емиграция обсъжда разпалено как най-добре може да се помогне на предстоящото въстание в България. В началото на април емигрантите в гр. Бекет (Румъния) решават да подготвят въоръжена чета в помощ на въстаниците в България. Апостолите на Трети Врачански революционен окръг Никола Обретенов и Георги Апостолов се срещат с Христо Ботев и решават четата да се насочи към Врачанско. Докато Хр. Ботев и Г. Апостолов набират четници, в Букурещ разбират, че въстанието в България е започнало.

Решава се преминаването на Дунава да стане на 5 май. По същото време в началото на май Хр. Ботев получава от Българското човеколюбиво настоятелство 5000 франка, с които закупува необходимите неща за четата и организира четниците по групи в различни пристанища по румънския бряг на Дунава. В процеса на подготовка на четата става ясно, че старите воеводи по една или друга причина няма да оглавят четата. Въпреки това Хр. Ботев не се отказва и с много усилия успява да облече и въоръжи 205 четници. Твърде кратките срокове за организиране не позволяват провеждането на предварителна военна подготовка на четниците, поради което в състава на четата намерили място както добре обучени бойци от Втората българска легия, така и неподготвени ентусиасти. Командването на четата се осъществява от 11 души. Военен ръководител става най-подготвеният — поручик Никола Войновски (1849–1876), учил в Николаевската военна гимназия. За знаменосец е избран Никола Симов — Куруто (1845–1876).

Избухналото Априлско въстание вдига на бойна нога не само редовните турски гарнизони по цялата територия на България, но и башибозук. За да не предизвикат усложнения за румънското правителство, въстаниците решават да преминат Дунава на борда на австрийския речен параход «Радецки». От 16 май последователно в Гюргево, Зимница, Турну Мъгуреле, Корабия и Бекет четниците се качват на групи на парахода. Предвижда се завладяване на кораба и поемане на управлението от четниците в случай, че капитанът откаже да спре на предварително определеното за дебаркиране място. След подадения от Хр. Ботев сигнал четниците се преобличат в униформи и овладяват кораба. Австрийският капитан се съгласява да акостира северно от Крушов баир преди Козлодуй. От мястото на десанта четата тръгва в походен строй към Козлодуй. Авангардът от 30 души се командва от Н. Войновски, а след него се движи щабът със знамето и сигналистите. Организират се и странични походни застави. Първите преки впечатления от «въстанието» във Врачански окръг са твърде неприятни. Четата без почивка и в ускорен марш се изнася по посока на Врачанския балкан. Междувременно силни башибозушки отряди започват да нападат четата, но добрата организация на охранението предпазва четниците от загуби. Четата минава през селата Алтимир и Борован и след 50 километров марш спира за кратка почивка при с. Оходен. Сутринта на 18 май Н. Войновски забелязва от няколко страни пеши и конни башибозуци и черкези. Като разбира опасността от обкръжение, авангардът под негово командване заема възвишенията Банин връх и от удобна за обстрел позиция открива огън по противника. Това позволява на основното ядро да се изкачи по източната част на възвишенията на Милин камък. Решават да приемат боя на тези удобни позиции и при първа възможност да продължат марша си към Балкана. До обед четниците подготвят индивидуални прикрития от камъни и се разполагат в три реда един над друг. Около 13 ч. башибозуците от с. Мраморен атакуват източните позиции на четниците. Поради откритата местност при престрелката и двете страни имат значителни загуби. Настъпват и башибозуците от с. Баница към позициите на авангарда на Банин връх. Един час по-късно от Враца вместо дългоочакваната помощ пристигат два бюлюка редовна турска войска, която с дългобойните си пушки и две оръдия започва да обстрелва от около един километър позициите на четата от запад и нанася сериозни загуби. С първата директна атака четниците се справят с добре организиран огън. До вечерта четата отбива със стрелба още няколко атаки. Убити и ранени са близо 30 четници, между които и знаменосецът. Знамето поема Димитър Стефанов Казака от Сливен.

През нощта четата успява да се промъкне през турските постове и разделена на две групи, се насочва към по-високия планински гребен Веслец. Ръководството на четата в лицето на Ботев и щаба не се отказва от първоначалната цел и движението към Балкана продължава. Всички очакват подкрепа от въстаналите българи. На следващия ден четата почива необезпокоявана по поляните около Веслец, като се занимава с бойни упражнения. Опитите на командването да се свърже с апостолите на Трети революционен окръг не успяват.

През нощта на 19 срещу 20 май четата напразно очаква при с. Косталево подкрепления, след което продължава марша си към Балкана. Сутринта часови забелязват, че настъпват башибозушки отряди и редовна войска от около 5 бюлюка. Четата бързо се изтегля на удобни за отбрана позиции в района на вр. Околчица. Авангардът начело с Н. Войновски заема позиции по гребена на Камарата с фронт на север и запад. Останалите четници начело с Ботев и щаба се съсредоточават на вр. Купена и Околчица. Редовната турска войска от около 2 табора под командването на Хасан Хайри бей атакува от север и запад, а срещу останалата част от четата заемат позиции башибозуците. Атаката на редовната войска срещу левия фланг на четата е отбита със стрелкови огън. След това турците решават да обходят и изолират отделните позиции на четниците. Н. Войновски парира тези опити, а атаката на башибозуците срещу Купена е отхвърлена с контраатака. Предвид реалната опасност от пълно обкръжаване Н. Войновски изтегля авангарда от позициите му и заема кръгова отбрана на Купена. Постепенно цялата чета се концентрира по склоновете на Купена и Околчица и в падината между тях. На свечеряване турските войски се оттеглят, а прежаднелите четници се втурват да утолят жаждата си. По същото време в долината между Камарата и Купена пада убит Хр. Ботев. В началото на нощта за воевода е избран Н. Войновски и четата продължава изтеглянето си към Балкана. След като откриват, че са обградени почти от всички страни и не могат да преминат р. Искър при с. Лютиброд, четниците се разделят на три групи. Вече доста разколебани, те дават последен отпор на преследващия ги башибозук, след което се разпръсват. Само 15 четници начело с Н. Войновски се измъкват от обръча и стигат до Троянския балкан, където са разбити на 13 юни. Общият брой на загиналите от четата е около 130 души, а останалите живи четници са заловени и получават тежки присъди от турската власт.

1877–1878 г.

Руско-турската освободителна война

След неоправданите жестокости по време на потушаването па Априлското въстание руският император Александър II успява да убеди австро-унгарския император Франц Йосиф в необходимостта от защита по военен път на православните християни в границите на Турската империя. Уговорката е, че австро-унгарските интереси на Балканския полуостров ще се запазят, съседните на Османската империя страни ще получат териториални придобивки, на полуострова няма да се създава голяма славянска държава, като сферите на влияние между двамата императори се разграничават по меридиана. На 24 април 1877 г. Русия обявява война на Турция.

По идея на Ростислав Фадеев на 20 октомври 1876 г. руското командване решава да организира българско опълчение под ръководството на руски офицери. За началник е определен генерал Николай Григориевич Столетов. Предвижда се създаването на 6 дружини и 6 сотни, обединени в 3 бригади.

За командири са определени: на 1 бригада — полк. Корсаков, на 2 бригада — Вяземски, на 3 бригада — полк. граф Толстой. Начело на дружините застават: на I дружина — подп. Кесяков, на 2 — майор Куртиянов, на 3 — подп. Калитин, на 4 майор Радецки, на 5 — подп. Нищенко, на 6 — майор Беляев.

Българските опълченци се обучават в гр. Кишинев и край Плоещ.

Сражението при Стара Загора

След форсирането на Дунава през нощта на 26 срещу 27 юни 1877 г. при Свищов руските войски се разделят на три отряда — Преден, Източен и Западен. Предният отряд под командването на ген. Йосиф Гурко (1828–1901), в състава на който са българските опълченци, за доста кратко време овладява Търново и преминава през Хаинбоазкия проход. Освободени са Казанлък и Стара Загора. Към 28 юли командващият корпуса турски войски Сюлейман паша, който трябва да отблъсне Предния отряд, успява да съсредоточи около себе си близо 35 000 души.

По това време Предният отряд е доста разпръснат. Около Стара Загора са съсредоточени 1, 2, 3 и 5 опълченска дружина, 8 драгунски полк и два дивизиона от 9 драгунски полк, 9 хусарски полк и една конна батарея, усилена с още два взвода. През нощта на 31 юли руските и българските войски в очакване на противника заемат позиции около града. На десния фланг около пътя към Чирпан се разполага 2 опълченска дружина на силно разтеглен фронт с две оръдия и част от 9 драгунски полк. Централната позиция е заета от 5 опълченска дружина и донските казаци на полк. Краснов. На левия фланг са разположени 3 и 1 опълченска дружина с две планински оръдия. Командващият войските при Стара Загора ген. Николай Столетов (1834–1912) разделя позициите на две, като поверява левия фланг на полк. де Прерадович, а десния — на полк. граф Толстой. Краткото време, с което разполага българското опълчение, не позволява окопаване, а широкият пет километра фронт на отбраната с 3500 души срещу 12 000–15 000 правят позициите около града практически незащитими. Основната задача Столетов вижда в задържането на турските войски, за да може българското население от Стара Загора и бежанците, събрали се там, да се оттеглят навреме, без да се излагат на издевателства.

Турците започват артилерийска подготовка в 9 ч., след което настъпват в гъсти редици по целия фронт на отбраната. Атаката се съпровожда със силен стрелкови огън, а бригадата на Вейсел паша се опитва да обхване десния фланг на 2 опълченска дружина. В централната част на отбраната настъпва Шукри паша, а по десния фланг се насочва Реджеб паша. Повечето атаки опълченските дружини отразяват със стрелкови огън, но на левия фланг — силно застрашен от обхват, се налага да се контраатакува с твърде слаби сили. Около обяд завършва разгръщането на турските войски и става очевидна невъзможността да се защитят с наличните сили позициите около града. Артилерията на Вейсел паша се насочва западно от града и заплашва да прекъсне пътя за отстъпление. Полк. де Прерадович заповядва отстъпление по целия фронт. Приблизително по това време атакуващите турци въпреки точната залпова стрелба на опълченските дружини успяват да се вклинят между 3 и 5 опълченска дружина. Трета дружина контраатакува, но възниква реална опасност от пленяване на Самарското знаме. С цената на много жертви (убит е командирът на дружината подполк. Калитин) знамето е спасено и опълченците започват оттеглянето си през града, където се завързва престрелка с настъпващите турци. Част от опълченците и казаците се барикадират в града и съпротивата им продължава до 1 август вечерта. Основните сили на опълчението и руските части се изтеглят по пътя към Казанлък. Бойното кръщение на българските опълченци продължава около 6 часа, а загубите са около 400 души. Съпротивата при Стара Загора и загубите на турците разколебават Сюлейман паша и той не организира преследване на отстъпващите войски. Турските войски не развиват успеха си, а спечеленото от опълченците време е използвано за укрепване на старопланинските проходи. След боя при Стара Загора мнението на руското командване за боеспособността на българското опълчение коренно се променя. По-късно при разформироването на Предния отряд ген. Гурко се обръща към българските опълченци с думите: «... този бой беше първият, в който вие се сражавахте с врага. И в тази работа вие се показахте такива герои, че цялата руска армия може да се гордее с вас и да каже, че тя не е сгрешила, като изпрати във вашите редове най-добрите си офицери. Вие сте ядрото на бъдещата българска армия. Ще минат години и тази бъдеща българска армия с готовност ще казва: Ние сме потомци на славните защитници на Стара Загора».

Шипченската епопея

След отстъпването на Стара Загора (31 юли 1877) е разформирован Предният отряд на руската армия, в редовете на който се сражават българските опълченци. Пред руското командване като основна задача се очертава недопускането на корпуса на Сюлейман паша от Южна в Северна България. Отбраната на старопланинските проходи е възложена на ген. Феодор Радецки (1820–1890), който назначава за отбраната на Шипченския проход ген. Н. Столетов.

Ген. Столетов решава да се отбранява на старите турски позиции около вр. Св. Никола. Стратегическият път от с. Шипка за Габрово минава източно от върха и избраната позиция е най-високо разположената част на пътя. Основният проблем за отбраняващите се е, че с наличните войски (около 5000 души) не биха могли да осигурят позиции около вр. Св. Никола, протежението на пътя и същевременно да се подготви отбраната на съседните два върха Малък Бедек и Йешил тепе, разположени по-високо от основната позиция. Ген. Столетов е принуден да укрепи само вр. Св. Никола, Шипка и хребета, който ги съединява. Позицията е много трудна за организиране на отбрана, тъй като почти цялата, а и всички водоизточници са под кръстосания ефективен огън от околните височини. По стръмните склонове съществуват много мъртви пространства, улесняващи скрито придвижване и струпване на атакуващи. Ген. Столетов изгражда четири опорни района на отделните височини — Св. Никола с фронт на юг, Шипка и хребета между тях — на изток и Кючук Йешил тепе с фронт на запад. Южният опорен район прегражда достъпа по пътя Шипка — Габрово. Оборудвани са три батареи, а ротите пехота са разположени пред и около тях; т. нар. Голяма батарея от 4 оръдия с широк сектор на обстрел — от северозапад почти до югозапад; Малката батарея от две оръдия обстрелва директно подстъпите от юг, а от източната страна на района заемат позиции 6 оръдия от Стоманената батарея. Ротите на 3 батальон от 36 пехотен полк са разположени пред и по фланговете на батареите. Липсата на подходящи инструменти и скалистия терен не позволяват на отбраняващите се да постигнат приемлив профил на земните съоръжения. Западният опорен район се състои от Централната батарея от 4 оръдия с фронт на запад и югозапад и възможност за почти кръгов обстрел. Пехотата от 1 батальон на 36 полк е разположена в няколко реда пред и по фланговете на батареята. Източният опорен район се състои от два реда окопи за пехотата по склоновете на вр. Шипка с фронт на юг, югоизток и изток и се отбранява от 2, 3 и 5 опълченска дружина. Северният опорен район е разположен около вр. Шипка, на който старото турско укрепление е преустроено за 4 оръдия с почти кръгов обстрел. Пред и около батареята са настанени две роти пехота. Резервът, съставен от 1 опълченска дружина с командир подп. Кесяков и 4 опълченска дружина с командир майор Редкин и три роти, е разположен от двете страни на шосето по хребета между Св. Никола и Шипка.

Вечерта на 20 август цялата армия на Сюлейман паша се съсредоточава около с. Шипка в състав: 48 табора пехота, 5 ескадрона, 14 отряда башибозуци и 8 батареи — общо около 27 000 души и 48 оръдия. Срещу тях ген. Столетов противопоставя 36 Орловски полк, 1, 2 (командир майор Куртянов), 3 (командир майор Чиляев), 4 и 5 дружина на българското опълчение — общо около 6000 души с 27 оръдия и четири сотни казаци. Командването на отделните райони е поверено, както следва: позицията на Св. Никола — полк. граф Толстой — командир на 3 бригада от опълчението, левия фланг, където е българското опълчение — полк. княз Вяземски — командир на първа бригада от опълчението и северната позиция — на полк. де Прерадович.

Планът на Сюлейман паша определя две направления на атаката — демонстративна атака от юг по шосето с 8 табора под командването на Шукри паша и основна атака от югоизток с 16 табора под командването на Реджеб паша с една планинска батарея. Турските части се изнасят толкова скрито към подстъпите, че предните руски постове докладват за появата им едва в 6 часа сутринта. Турците започват изграждането на батарея за 8 оръдия на вр. Малък Бедек. Руските батареи откриват огън, за да попречат на работите, но поради ниската ефективност го спират. Около 8 часа ген. Н. Столетов разбира замисъла на противника и усилва района на Св. Никола с целия резерв. Демонстративната атака на Шукри паша започва с известно закъснение и скоро се превръща в действителна. Първата атака по пътя е отблъсната със стрелкови и артилерийски огън. Около обед на руските позиции пристига 35 Брянски полк, който е оставен в резерв. Около 13 часа частите на Реджеб паша се разгръщат на изходни позиции и атакуват с около 7 табора Стоманената батарея на Св. Никола. С артилерийски огън атаката е забавена и отблъсната. Втората и третата атака вече във взаимодействие с частите на Шукри паша са отблъснати по същия начин. До късния следобед са отбити още две силни атаки. След мръкване частите на Шакир паша опитват неочаквана атака срещу Стоманената батарея, отбита без особени трудности.

На следващия ден назначената атака се отлага от Сюлейман паша. На началник-щаба Омер паша и Вейсел паша е заповядано да извършат рекогносцировка на подстъпите от изток и запад. През нощта турците оборудват на вр. Малък Бедек батареята за 8 оръдия, от която започват обстрел срещу руските батареи. Едно оръдие успяват да качат и на вр. Демир тепе, което стреля във фланг. Тази сериозна опасност е отстранена с огъня на няколко руски батареи.

След рекогносцировката Сюлейман паша решава, че условията позволяват осъществяването на двоен обхват на руската позиция. За целта частите на Реджеб паша на десния фланг са усилени с още 5 табора и 8 оръдия, а още по-вдясно скрито се изнасят 5 табора под командването на Вейсел паша със задача да отрежат шосето към Габрово и да излязат в тил на руските позиции. От запад по хребета откъм вр. Малуша се разполагат 4 табора и 8 оръдия под командването на Ресим паша.

Боят започва с артилерийска престрелка и атака на турците от запад. С включването на част от резервите атаката е отблъсната. От изток атаката започва със силен артилерийски огън. Шест табора, използвайки гората за прикритие, се изнасят на изходни позиции на около 250–300 крачки от позициите на 2, 3, 5 опълченска дружина и 8 рота от Брянския полк. Първата атака около 6 часа сутринта е отблъсната с щикова контраатака на 2 и 3 опълченска дружини. Около 8 часа сутринта започват атака и десетте табора на Реджеб паша. Малко по-късно Вейсел паша подновява атаката към шосето за Габрово северно от Шипка. Контраатаката на 5 и 6 рота от Брянския полк отхвърля турците и до обед около 400 души удържат атаките на 2500 турци.

По същото време Сюлейман паша усилва отряда на Ресим наша с още 6 табора от резерва, а атаката от юг по пътя за Шипка — с още 4 табора. Следобед частите на Ресим паша възобновяват атаката от запад и положението става критично. От изток по-вяло атакува Вейсел паша. В боя навлизат свежи турски части, докато руският резерв е напълно изчерпан. Прикритието на западния район е принудено да отстъпи след 13–часови боеве, но овладяването на Кючук Йешил тепе е единственият съществен успех на турците. Обаче опълченските дружини и руските войски са силно обезкръвени, а оръжието на българите се оказва негодно. През късния следобед турската армия продължава интензивния обстрел на отбраняващите се. Започва да се разколебава духът на защитниците и положението става критично. Нещата се променят към 17,30 часа, когато на позициите пристига авангардът на 4 стрелкова бригада. На Шипка идва лично ген. Ф. Радецки. 16 рота от 4 батальон контраатакува турците на Кючук Йешил тепе без успех, а от изток изморените части на Вейсел наша отстъпват. През нощта защитниците на Шипка се заемат с подобряването на позициите и настаняването на пристигналите подкрепления.

На следващия ден балансът на силите на Шипка вече е променен в полза на защитниците. Девет батальона се настаняват директно на позициите в прохода, а още 19 се съсредоточават в тила на позицията, но всичко това остава скрито за турците. Отчитайки промяната в съотношението на силите, ген. Ф. Радецки решава да премине към активна отбрана и да изгони турците от командните височини около Шипка.

На 24 август Вейсел паша се опитва с изненада да овладее част от шосето за Габрово, но е отблъснат от 13 стрелкови батальон. Постепенно боят се разпространява по целия фронт със силна стрелба и опити за атаки в различни участъци. Най-голяма активност проявяват частите на Салих паша срещу Стоманената батарея, които предишния ден не участват в атаките. Около обед турците стигат до руските позиции и започва ръкопашен бой. Включването на резерва позволява на руснаците да отблъснат атаката и да разколебаят турците за нови атаки. От запад частите на Ресим паша на няколко пъти се вдигат на атака, но със силен огън отбраняващите се ги връщат на изходни позиции. По обед ген. Ф. Радецки заповядва атака срещу турските позиции на запад от Кючук Йешил тепе, но опитите да се овладее височината не успяват поради изключително неблагоприятните подстъпи от североизток. Привечер интензивността на огъня спада. Ресим паша иска помощ от главнокомандващия и получава още 4 табора. През нощта 1, 2, 3 и 5 опълченска дружина, които за 4 дни сражения губят 40% от офицерския и 26% от личния си състав, се изтеглят за почивка и превъоръжаване в Габрово, а 4 опълченска дружина остава на позициите до 31 август.

На 25 август основната тежест на боевете се пренася около вр. Йешил тепе. Упоритите атаки на руснаците ги довеждат почти до успех, но в този момент на помощ на Ресим паша пристигат частите на Вейсел паша, извършили голям преход. Отхвърлените руски части преминават в отбрана на трудно защитими позиции на Йешил тепе. Големият разход на сили принуждава ген. Ф. Радецки да ограничи отбраната от запад отново до Кючук Йешил тепе.

На следващия ден по целия фронт се води само престрелка, с която приключват шестдневните боеве за Шипка.

Сражението при Шипка — Шейново

След августовските боеве войските около Шипка преминават към позиционна борба. И двете страни се укрепват добре, изненадващите атаки на турците се отбиват успешно. След падането на Плевен (10 декември 1877) руските войски около Шипка се усилват с новопристигнали части и броят им достига 54 000 души и 88 оръдия. Богатият опит, придобит в боевете, подсказва на ген. Ф. Радецки, че фронталната атака на турските позиции е твърде рискована и освен огромните предполагаеми загуби има реални шансове да не успее. На 31 декември 1877 г. военният съвет на ген. Ф. Радецки решава наличните сили да се разделят на три колони. Лявофланговата колона от 25 батальона, една дружина, шест сотни и 24 оръдия под командването на ген. Николай Святополк-Мирски (1833–1898) се съсредоточават в Търново и получават задачата да преминат Балкана през Тревненския проход и без да слизат в долината на р. Тунджа да овладеят с. Шипка и да отрежат пътя на турските подкрепления. Централната колона от 15 батальона и 50 оръдия — общо около 11 500 души, се готви да се спусне от основните позиции към с. Шипка след овладяването му. Дясната западна колона, в която влизат 15 батальона, 7 опълченски дружини, 6 сотни кавалерия и 14 оръдия, общо около 15 800 души, се съсредоточава в Габрово под командването на ген. Михаил Скобелев (1843–1882) и получава задача да премине Стара планина при с. Ясен, след което да реши дали да атакува с. Шипка.

Лявата колона преминава Балкана, без да може да прехвърли артилерията си от 5 до 7 януари 1878 г. и се съсредоточава за атака на с. Шипка. Дясната колона тръгва едва вечерта на 5 януари. Два дни по-късно авангардът на ген. майор Гренквист повежда бой на подстъпите към с. Ясен, за да осигури излизането на главните сили. Ген. М. Скобелев успява да овладее с. Ясен, но подчинените му части се забавят при преминаването на прохода и походният строй е силно разтеглен.

Турските войски под командването на Вейсел паша изграждат укрепен лагер около с. Шейново с две линии редути и добре организиран артилерийски огън на батареите, поставени на прилежащите възвишения. На 8 януари частите на ген. Святополк-Мирски атакуват източните позиции на турците със седем батальона и овладяват първата линия на окопите при с. Шейново. Атаката на втората линия не успява, а следобед с подкрепата на турските резерви Вейсел паша контраатакува и само включването на руските резерви запазва успеха на лявата колона. През нощта руските войски остават на новозавладените позиции и ги укрепват.

Принудителното бездействие на дясната колона на 8 януари ген. М. Скобелев се опитва да компенсира с демонстративни действия с цел да отнеме част от турските сили от източните позиции. През нощта на 8 срещу 9 януари ген. М. Скобелев решава да атакува укрепения лагер при с. Шейново, като разделя войските си в два ешелона. В първия ешелон влизат три батальона, една опълченска бригада и една планинска батарея под командването на полк. Толстой. Вторият ешелон се командва от ген. Столетов и включва две опълченски дружини и части от 63 Углицки полк. Междувременно след демонстративните действия на все още разсредоточената дясна колона Вейсел паша решава, че основната атака ще бъде от изток. За целите на отбраната на участъка той сваля части от прохода и ги пренасочва в по-голямата им част на източните позиции на лагера при Шейново.

На разсъмване на 9 януари турската артилерия започва да обстрелва усилено позициите на лявата колона. Няколкото атаки на турската пехота са отбити със стрелкови огън и контраатаки, като на отделни места руснаците дори напредват. Загубите и изтощението на войските не позволяват да се развие успехът.

Ген. Ф. Радецки е в течение на опасностите, заплашващи източния отряд. Той решава да помогне, като атакува турските позиции непосредствено пред вр. Св. Никола. С първоначалния си устрем Брянският и Подолският полк овладяват първата и дори втората турска траншея, след което изключително силният огън на турците принуждава ген. Ф. Радецки да отстъпи, понасяйки тежки загуби. С тези си действия обаче той сковава почти цялата турска артилерия и 22 табора пехота, като лишава Вейсел паша от маньовър.

Около 10 часа сутринта на 9 януари частите на ген. М. Скобелев се построяват според предварителния план. Малките планински оръдия не могат да подготвят атаката и да се противопоставят на турската полева артилерия. Въпреки това 11 стрелкови батальон атакува турските позиции, при което е ранен командващият полк. Толстой. Командването поема полк. Панютин, който с полка си усилва атаката на първия ешелон. Основната тежест на атаката изнасят Углицкият полк и двете български опълченски дружини. Силният огън спира устрема на атакуващите, но по това време ген. П. Святополк-Мирски успява да се свърже с ген. М. Скобелев, след което се организира взаимодействието между двете колони. Около обед с щикова атака войските на ген. М. Скобелев изгонват турците от с. Шейново и незабавно се укрепват на новите позиции. Това им позволява да отбият силна турска контраатака.

Към 15 часа Вейсел паша вдига бяло знаме и капитулира при Шейново. Предвид безизходицата на турските части при с. Шипка и подстъпите към вр. Св. Никола Вейсел паша им заповядва да се предадат. Така в ръцете на ген. Ф. Радецки попадат в плен 41 табора и 83 оръдия. Загубите на руските войски и българското опълчение възлизат на 4123 убити. С това пътят на руските войски към Одрин е открит.

1885 г.

Сръбско-Българската война

СРЪБСКО-БЪЛГАРСКАТА ВОЙНА от 1885 г. е първата война, която България води след Освобождението. Причините за нейното избухване се коренят в несправедливите за българския народ решения на Берлинския конгрес, довели до разпокъсване на току-що възкръсналата българска държава. Конкретният повод за войната е съединението на Княжество България с т. нар. Източна Румелия. Този първи опит за довършване делото на националното освобождение и обединение на българския народ се преценява от Сърбия като акт на нарушаване на установеното с Берлинския договор от 1878 г. «балканско равновесие», поради което в Белград претендират за териториална компенсация. В агресивното си поведение Сърбия се опира на сключения с Австро-Унгария през 1881 г. таен договор и разчита на превъзходството си във военно отношение.

За разлика от България Сърбия е подготвена за евентуална война между двете съседни страни. Тя се вдъхновява от известното «Начертание» на Илия Гарашанин, според което сръбските земи се простират на изток до р. Искър. Придобивките от 1878 г. и особено Пиротско и Вранянско, предадени на Сърбия по благоволението на великите сили, подхранват апетита за нови български територии. Поради това още в 1881 г. крал Милан уведомява Австро-Унгария, Германия, Русия и Франция за решимостта си да не допусне съединението на България без «обезщетение» за Сърбия, както и готовността си да води война, за да осуети създаването на една голяма България.

В този смисъл е разработен планът на сръбското главно командване за война срещу България през 1885 г. Той предвижда използването на благоприятното за Сърбия военно и политическо положение, създало се след Съединението, когато основните български военни сили са съсредоточени по българо-турската граница и заседаващата в Цариград конференция на представителите на подписалите Берлинския договор държави още не се е произнесла за съдбата на Съединението. За основна политическа и военно-стратегическа цел на войната се определя окупирането със сила на български територии до рубежа на р. Искър, за да бъде принудена България да иска примирие, а ако това не стане — да бъде продължено настъплението към Търново. На 15 септември планът е коригиран, като главният удар на сръбската армия се насочва в направлението Пирот — Сливница — София, за да бъде овладяна българската столица, където крал Милан възнамерява да диктува условията на мира. По този начин Цариградската посланическа конференция трябвало да бъде поставена пред свършен факт и просто да «санкционира» исканата от Сърбия компенсация, която включва Трънския и Видинския окръг, по-голямата част от Радомирски окръг, както и преместването на българската столица от София в Търново и изплащането на военна контрибуция.

Войната е обявена от сръбска страна на 2 ноември 1885 г. и сръбските войски преминават границата. Българските прикриващи отряди влизат в бой с противника, като се стремят да забавят неговото настъпление, за да се спечели време за прехвърляне на основните сили от българо-турската граница.

Сражението при Сливница

Сливнишкото отбранително сражение (5–7 ноември 1885 г.) е кулминация във военните действия на Сръбско- българската война. То се явява повратен момент в хода на войната и има изключителна роля за защитата на делото на Съединението и на териториалната цялост на младата българска държава.

Българското главно командване не разполага през 1885 г. с разработен план за война срещу Сърбия. Когато става ясно, че войната между двете страни е неизбежна, е заповядано на командващия Западния отряд на българските войски (от 29 октомври — корпус) майор Аврам Гуджев да отдели сили за прикриването на границата със Сърбия. За основен елемент в българската отбрана се определя Сливнишката позиция, която прегражда направлението на главния удар на сръбската армия. Първоначално разположението й е определено по карта от началник-щаба на българската армия капитан Рачо Петров и след рекогносцировка на местността, извършена от неговия помощник капитан Христофор Хесапчиев, е възприето окончателно становището да бъде изградена позиция за 15 000–20 000–н отряд на височините западно от Сливница. Инженерното оборудване на позицията се одобрява на място от главнокомандващия княз Александър Батенберг и се ръководи от военния инженер капитан Георги Иванов, заменен впоследствие от капитан Марко Лалчев. То се осъществява от войскови части, местно население и дори от доброволци сред италианските работници от строящата се по това време жп линия Цариброд — Вакарел.

Позицията е разделена на три участъка: десен — от височината Леща до шосето Драгоман — Сливница, централен — от шосето до с. Алдомировци, и ляв — от Алдомировци до с. Братушково. Общата й дължина, мерена по права линия, възлиза на около 20 км. Освен изработените в пълен профил и разположени шахматно пехотни окопи, тя включва и огневи позиции за артилерия, редутите, наречени «Централен», «Знаменен», «Преславски» и «Разградски», както и свързаните с тях посредством траншеи няколко люнета(2). До започването на сражението позицията не е довършена. Тя се защитава от 20 пехотни дружини, 5 ескадрона и 8 батареи с обща численост от около 18 000 души и 40 оръдия, разпределени, както следва: на десния участък — 7 дружини и 2 батареи под командването на ротмистър Анастас Бендерев, в центъра — 4 дружини и 2 батареи под командването на капитан Андрей Блъсков, на левия участък — 6 дружини, 2 батареи и 2 ескадрона под командването на капитан Михаил Савов, и оставени в резерв — 3 дружини, 2 батареи и 1 ескадрон.

В направлението на главния си удар сръбското командване определя за действие силите и средствата на Нишавската армия в състав от 4 дивизии, конна бригада и други части, възлизащи общо на около 44 000 души. Непосредствено срещу Сливнишката позиция към 4 ноември сръбските сили възлизат на около 20 000 души и 72 оръдия, съставляващи частите на Дунавската, Дринската и Шумадийската дивизия. Според замисъла на сръбското командване именно те трябва да отхвърлят отбраняващите позицията българи с фронтална атака и със съдействието на обхождащите фланговете Кавалерийска бригада и Моравска дивизия да развият настъплението към София.

От своя страна свиканият на 4 ноември Военен съвет решава Сливнишката позиция да бъде отбранявана упорито и активно до пристигането на основните български сили, идващи от турската граница. Съзнавайки превъзходството на противника, българското командване решава също защитниците от десния участък като по-издаден да атакуват пред предния край на позицията в случай, че противникът застраши центъра или левия участък.

Сутринта на 5 ноември сръбското командване решава да започне атаката на Сливнишката позиция, без да дочака излизането на изходни позиции на всички свои части. Боят започва отрядът, командван от капитан Кръстю Бахчеванов. Той прикрива фланга на десния участък. Срещу него настъпва в спусналата се мъгла конната бригада на противника. Без да дочака наближаването й към с. Мало Малово, той повежда в щикова атака своите бойци и принуждава неприятеля да се върне на изходните си позиции. До обяд склоновете на хребета Чепън са очистени от сръбски войници и след това отрядът на капитан Бахчеванов се прибира на височината Леща.

Когато започва атаката срещу конната бригада, командващият десния участък на Сливнишката позиция ротмистър Бендерев също взима инициативата и тръгва в насрещен удар срещу приближаващата се Дунавска дивизия. Противникът и тук не издържа на удара и се оттегля. До обяд българските войски овладяват издигащата се пред фронта на участъка височина Мека црев и след като оставят охранение, се прибират на позицията. Следобед сърбите атакуват Мека црев и успяват да я овладеят, без обаче да се решат да продължат атаката.

Към обяд в боя се намесват и части от Дринската дивизия, които настъпват по шосето и вляво от него срещу централния и левия участък на българската отбрана. На места сръбските полкове достигат на 400–800 метра от предния край на позицията в центъра, но в завързалия се ожесточен бой, в който вземат участие и част от българските резерви, противникът е спрян. На левия участък неприятелят също е контраатакуван и принуден да се оттегли. Така в края на деня боевете остават фактически нерешени, но за българската страна е спечелен един изключително ценен ден.

На 6 ноември боят се подновява с особено ожесточение. Той отново започва с настъпление на конната бригада срещу десния участък на Сливнишката позиция и отново противникът е контраатакуван от прикриващите фланга български бойци. Неприятелят е отхвърлен и до вечерта българите се укрепяват окончателно на Чепън. В същото време, въпреки изричната заповед да не атакува и да не напуска позицията, отрядът на ротмистър Бендерев отбива първата атака на противника, след което контраатакува и повторно овладява височината Мека црев, като отхвърля противника към височината Три уши. Привечер ротмистър Бендерев предприема изненадваща атака и заема височината Чавчи камък, с което застрашава фланга на настъпващите срещу българския център сръбски войски.

Едновременно с настъпващата срещу десния участък Дунавска дивизия в настъпление преминава и Дринската дивизия, която насочва удара си срещу центъра южно от шосето Драгоман — Сливница. След като достига позицията, противникът е контраатакуван с участието и на резервите. Положението временно е стабилизирано, за което допринася и постигнатият на десния участък успех. След обед сръбските войски предприемат нова атака в посока на Алдомировци. Поради изчерпване на резервите и силния натиск противникът успява да проникне в позицията и някои български дружини се изтеглят на втората линия окопи. Артилерията започва стрелба с картеч, а началникът на участъка събира последните резерви, в това число обозните и лекоранените, и Дупнишката опълченска дружина и контраатакува. Сърбите са отбити.

Докато става това, Шумадийската дивизия на свой ред атакува левия участък на българската отбрана в посока към Братушково. Поради численото си надмощие сърбите овладяват предпозиционното пространство и застрашават опорните пунктове Градище и Вишая. Българите контраатакуват и противникът е отбит. Критичният момент е преодолян и неприятелят не подновява атаките си, изчаквайки пристигането на Моравската дивизия, за да нанесе решаващ удар срещу левия фланг на българската отбрана.

Моравската дивизия обаче по същото време е въвлечена в бой от отряда на капитан Стефан Кисов в района на Брезник. Моравската дивизия представлява значителна военна сила (13 батальона, 2 батареи и 1 ескадрон, възлизащи общо на около 12 000 бойци и 24 оръдия) и нейното явяване във фланг и тил на левия участък на Сливнишката позиция би имало решаващо значение за изхода на сражението. Командваният от капитан Кисов Радомирски отряд има в състава си едва около 1950 бойци. При съотношение 1:6 в полза на противника капитан Кисов изпълнява заповедта на началник-щаба на армията капитан Р. Петров да атакува на всяка цена, за да спаси положението. Атаката завършва с пълен неуспех на бойното поле, но противникът е спрян и ангажиран с бойни действия и му е отнета възможността да се яви същия ден при Сливнишката позиция.

Третият ден на бойните действия на Сливнишкото сражение е решителен. На 7 ноември Моравската дивизия подновява движението си към Сливнишката позиция, но е пресрещната на Гургулятските височини от новосформирания отряд на капитан Христо Попов, който има задачата да открие сръбската дивизия и да я атакува. В завързалия се срещен бой отрядът принуждава Моравската дивизия да се развърне и след неколкократни атаки със силите на отряда и пристигналите подкрепления противникът е отхвърлен назад и преследван до Брезник.

На другия фланг на българската отбрана бойните действия също се развиват с успех за българите. Те започват с огневи бой между българските подразделения, заели Мека црев, и сръбските части от Дунавската и Дринската дивизия по хребета Три уши. Поради силния противников огън ротмистър Бендерев предприема удар с щик, за да избегне загубите и да изпревари пристигащите неприятелски подкрепления. Противникът на свой ред контраатакува и застрашава с обкръжение изнесените напред български дружини. За да го предотврати, българското командване изнася напред всички свои сили от десния участък на отбраната, а настанилите се на Три уши български части продължават под неприятелския обстрел настъплението си. Дунавската дивизия не устоява на българския натиск и се оттегля към Драгоман.

В централния участък обаче се създава изключително тежка обстановка, когато Дринската и части от Шумадийската дивизия в стремежа си да подпомогнат подложената на натиск Дунавска дивизия изместват направлението на настъплението си в северна посока към шосето Драгоман — Сливница. Българското командване взима решение да не дочака противника да атакува позицията и предприема насрещно движение от двете страни на шосето. Това обаче оголва самия център и дава възможност на подразделения от Шумадийската дивизия да нахлуят в първите окопи на участъка, застрашавайки най-важния опорен пункт на цялата позиция — височината Дубица. Събрани са всички налични резерви, леко ранените и нестроевите, и вдигнати в контраатака. Под звуците на «Шуми Марица» и с «ура» противникът е отблъснат.

През нощта сръбската Нишавска армия се оттегля по целия фронт, с което Сливнишкото сражение завършва с победа за българските войски.

Боевете за Пирот

След спечелената победа при Сливница към българската армия се присъединяват пристигналите след невиждан до този момент в световната военна история марш-маньовър войски от българо-турската граница. Обединените части преминават в решително настъпление. На 10 ноември противникът е изтласкан от Драгоманския проход, на 11 ноември Цариброд е освободен и на 12 ноември българските войски преминават границата.

На 14 ноември сръбските войски в състав от 32 000 души и 84 оръдия заемат позиция пред град Пирот. Към тях спешно се подвозват резерви и попълнения и те достигат около 65 000 бойци. Преследващите ги български войски наброяват 42 000 души и 80 оръдия.

Заетата от сръбските войски позиция за отбрана обхваща хребета Пърчовец със северния Черни връх, заети от Шумадийската дивизия, вдясно от нея Дунавската дивизия заема хребета Провалия и височината Сарлък, Конната бригада — непосредствено пред Пирот, Дринската дивизия — по височините южно от града: Бошурат, Зебел и Келташ с южния Черни връх. Моравската дивизия остава в резерв западно от града. Срещу нея настъпват българските войски в няколко колони, които в по-голямата си част излизат към 15 ч. на 14 ноември непосредствено пред сръбската отбранителна позиция.

Лявата колона на майор Петко Стоянов и капитан Христо Попов влиза в бой с Дринската дивизия, атакува заетите от нея позиции и до вечерта ги овладява. Този успех подпомага настъплението на движещите се в центъра колони на подполковник Сава Муткуров и капитан Никифор Никифоров, които, въпреки че попадат под обстрела на почти цялата артилерия на Нишавската армия, успяват с предните си части да проникнат в града. Изтеглящите се в падналия мрак сръбски подразделения от Пирот хвърлят във въздуха разположения в старата крепост барутен погреб, за да не попадне в български ръце. Разместването на частите и продължаващият пушечен огън принуждават българското командване да изтегли от града проникналите в него български подразделения, които пренощуват в неговите покрайнини.

На следващия ден българските войски подновяват настъплението си. Колоната на майор Гуджев напредва срещу цялата Шумадийска дивизия и я отхвърля от позицията й на хребета Провалия. Отстъплението на Шумадийската дивизия повлича след себе си оттеглянето на Дринската дивизия, а това веднага е използвано от българските части, за да предприемат нейното преследване.

В същото време се подновява настъплението и на стоящите пред Пирот български части от колоната на подполковник Муткуров. Те повторно влизат в града и го прочистват от останалите в него сръбски подразделения, които се възползват от нощния мрак, за да заемат позиции срещу българите. Опитът на Дринската дивизия да мине в контранастъпление е осуетен от точния огън на българската артилерия. Срещу фланга й напредват колоните на подполковник Димитър Филов и капитан Кисов, които изтласкват от позициите им сръбските части и заемат хребета Келташ. Дринската дивизия е принудена повторно да се оттегли, което открива възможността българските войски да развият успеха си и да настъпят към Ниш, преследвайки разбитите сръбски войски.

Това обаче не става. На 16 ноември, когато българските войски се подготвят да продължат настъплението си в неприятелската територия, в българската главна квартира пристига по нареждане от Виена австро-унгарският дипломатически представител в Белград граф Рудолф Кевенхюлер-Меч. Той представя пред главнокомандващия княз Александър Батенберг ултиматум за спиране на военните действия и заплашва, че в случай на продължаване на настъплението българските войски ще срещнат австро-унгарски части.

Отбраната на Видинската крепост

В същото време, когато българските войски победоносно настъпват в неприятелската територия, в Северозападна България продължават военните действия между Тимошката армия и българския Северен отряд. Тук основна цел на сръбската армия е Видинската крепост.

До началото на Сръбско-българската война крепостта е изоставена, тъй като по силата на Берлинския договор България е длъжна да разруши всички укрепления по р. Дунав.

Видинската крепост обаче продължава да бъде първокласен военно-инженерен обект, който е в състояние успешно да се съпротивлява. Крепостта разполага с две отбранителни линии — вътрешна, представляваща каменна стена, и външна от землен насип и 11 редута, които имат различна форма и дебелина. Част от тях са бастиони, номерирани отляво надясно от 1 до 8, други представляват по-големи съоръжения, какъвто е деснофланговият «Баба Вида» и лявофланговият «Белоградчишки редут». За времето от началото на войната до предприемането на първите атаки срещу крепостта са изградени нови полеви отбранителни съоръжения и 3 нови люнета — Татарджишки, Новоселски и Керимбегски, а от двете страни на шосето Кула — Видин са изкопани траншеи. В крепостта е прокарана телеграфна линия с три станции — на двата фланга и в центъра. Това време е използвано и за попълване на въоръжението. Артилерията е усилена с оръдия от различен калибър и за нея са изготвени основни и запасни огневи позиции. Пред външната крепостна стена са изкопани траншеи и пред тях на редица места са поставени фугаси. За всеки люнет е определен разчет от пионери, които при нужда да хвърлят фугаси срещу противника. Приготвени са противопожарни средства и са взети мерки за осигуряването на хранителни запаси за гарнизона и населението на града.

Организирането на Видинската крепост за отбрана се ръководи от капитан Атанас Узунов, способен военен инженер с богат военен опит от Сръбско-турската война от 1876 г. и от Руско турската война от 1877–1878 г. Капитан Узунов е назначен за командващ Северния отряд на българските войски, който има за задача да се противопостави на сръбското настъпление в района от вр. Ком до р. Дунав. Северният отряд в навечерието на войната е в състав от около 15 000 бойци и 37 оръдия, от които за гарнизон на Видинската крепост са определени почти 5000 души и 31 оръдия. За отбелязване е, че преобладават доброволците и опълченците, които наред с по-голямата част от запасните чинове нямат почти никаква военна подготовка.

За настъпление в Северозападна България сръбското командване определя Тимошката армия, която в основата си се състои от Тимошката активна дивизия. Общият й числен състав възлиза на 14 878 бойци, от които за действия непосредствено срещу Видин са определени около 11 500 бойци, 18 полски и 12 обсадни оръдия.

Капитан Узунов съзнава, че противникът превъзхожда поверените му сили в организация, подготовка и въоръжение. Затова той решава да води активни отбранителни действия, за да го забави и доколкото е възможно да не му позволи да разполага с всичките си сили. Той възлага на войските от Бреговския участък, усилен с подкрепления, да преминат река Тимок и да настъпят към Зайчар. На 4 ноември българският отряд предприема изненадваща атака срещу прикриващите сръбски части и успява да създаде предмостие на противникова територия. Едновременно с действията при Брегово р. Тимок е премината от малък български отряд при с. Бракевци. Предвид на неблагоприятното съотношение на силите през нощта срещу 5 ноември българските подразделения се оттеглят на източния бряг на реката. В същото време още от сутринта на 3 ноември основните сили на Тимошката армия предприемат настъпление срещу град Кула, като възнамеряват бързо да се справят с прикриващите българските отряди и да развият настъплението си към Видин. Въпреки че успява да изтласка защитниците от града и да го заеме, противникът е забавен. На сутринта на 4 ноември неприятелят е атакуван и от насочения към Кула Летящ отряд, командван от капитан Георги Тодоров. Въпреки неуспеха с действията си Летящият отряд създава впечатлението, че е значително по-многоброен и принуждава Тимошката дивизия да не предприеме през същия ден настъпателни действия, а да изчака останалите сили на Тимошката армия.

Това дава възможност на капитан Узунов да прегрупира силите си, които нарастват с прибралите се в крепостта части от Бреговския, Кулския и Белоградчишки отряд и броят на защитниците се увеличава до 6170 души. Отбраната е разделена на два участъка. Левият участък се командва от поручик Рачо Хаджиев, включващ форта Баба Вида, Керимбегския люнет и бастионите от 1 до 4. Десният участък се командва от поручик Петър Стойков и включва Белоградчишкия форт, Новоселския и Татарджишкия люнет и останалите бастиони. Оставен е резерв под командването на поручик Янко Драганов. Определени са и три сектора за действия на артилерията под командването на единствените артилерийски офицери поручик Владимир Ковачев, поручик Христофор Каракановски и капитан Георги Зеленогоров.

По това време противникът настъпва и обкръжава по суша от всички страни крепостта, но поради гъстата мъгла не се решава да предприеме активни действия. Едва на 12 ноември сръбските войски приближават методично към крепостните стени, посрещнати с плътен пушечен и артилерийски огън от защитниците. На 13 ноември отрядът на подпоручик Ангел Тодоров предприема излаз и осъществява разузнаване за силите на противника с бой, като нанася чувствителни загуби на сборния сръбски полк. На следващия ден противниковото настъпление срещу крепостта продължава, като главният удар се нанася по направлението Новоселци — Видин срещу 5 и 6 бастион. Упоритата съпротива заставя командващия сръбската армия генерал Милойко Лешанин да предложи прекратяване на бойните действия, надявайки се, че това ще му позволи да се укрепи на достигнатите позиции. Капитан Узунов обаче разкрива замисъла му и в 15 часа подновява огъня, но надмощието на противника е толкова голямо, че той успява да се закрепи на близките подстъпи пред крепостта.

През същия ден се активизират действията и на Летящия отряд, който се стреми да разкъса обсадния обръч с удар откъм с. Арчар. В следващите дни Летящият отряд посреща придвижващите се откъм Видбол за Видин сръбски войски и не им позволява да приближат крепостта.

В ранните зори на 15 ноември защитниците предприемат нов излаз срещу приближилия се през предния ден противник. Атаката е нанесена само с удар на нож и се развива успешно въпреки убийствения огън на сърбите в гъстата мъгла. Боят продължава час и половина и само поради гибелта на командващия подпоручик Тодоров не завършва с пълен успех. Независимо от това тя така респектира противника, че той не предприема нападение след това.

Последният опит на сърбите да атакуват крепостта е предприет след получаването на известието за прекратяване на военните действия между България и Сърбия вследствие на австро-унгарския ултиматум. В 21,30 часа на 16 ноември тяхната артилерия започва масиран огън срещу 6 бастион, последван от настъпление на пехотата. Поради открития в отговор огън нападението постепенно замира и около 23 часа е прекратено. На другия ден, 17 ноември, боевете около Видин са преустановени. На 25 ноември сръбските войски започват изтеглянето си от българска територия, преследвани от българските войски от Видинската крепост.

1912–1918 г.

Балканска война

Балканската война е причинена от упоритото нежелание и неспособността на Турция да се реформира и да предостави пълно равноправие на християнските си поданици. Балканският съюз започва война срещу Отоманската империя за освобождаването на останалото под нейна власт християнско население в балканските й владения. Тя е естествен завършек на вековните борби на балканските народи за национална свобода, за отхвърляне на националния гнет, на стопанската и културната изостаналост. Тя е израз на свещеното право на народите на самоопределение и обединение в национални държави.

Балканският съюз се създава на базата на двустранни тайни договори между Сърбия и България (29 февруари 1912 г.), между България и Гърция (16 май с. г.) и постигнатата устна спогодба между България и Черна гора в края на август 1912 г. Той представлява военнополитическа коалиция на държави, които имат общ противник, но поради своята относителна слабост не са в състояние сами да решат проблемите, свързани с освобождението на техните сънародници в Османската империя. Наличието на дълбоки и непримирими противоречия между тях самите е изоставено до постигането на общата цел — военен разгром на Турция и налагането със сила на такъв мирен договор, по силата на който те могат да постигнат националното си обединение.

България се откроява сред своите съюзници като най-голямата държава с най-силната армия. Поради естеството на географското си положение тя трябва да понесе и най-голямата тежест на военните действия за постигането на победа във войната. И от страна на Турция България се приема като основния и най-важен противник. Поради това, а и поради значимостта на поставените военностратегически и политически цели на войната Тракийският театър на военните действия и за двете страни е решаващ. На него трябва да бъде определен победителят във въоръжения конфликт. Източна Тракия е европейският хинтерланд на османската столица и е естествено именно тук да се премерят силите на двете противостоящи във войната страни. Поради това генералните щабове и на България, и на Турция разработват оперативните си планове с мисълта, че в т. нар. Маричино направление ще нанесат своите главни удари срещу противника.

Конкретният повод за войната става кървавото насилие над българското население в Кочани, предизвикано от атентат на терористи на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Поводът се използва от съюзниците, за да настояват решително пред турското правителство да въведе в европейските си владения реформи, предоставящи автономия за Македония и Одринско. Отказът на Турция да стори това се посреща с обявяване на мобилизация на 17 и 18 септември 1912 г. На 3 октомври Цариград скъсва дипломатическите си отношения с България и на следващия ден обявява война на съюзниците. На свой ред на 5 октомври България и Гърция обявяват, че се намират в състояние на война с Турция. Те са последвани след два дни от Сърбия. Избухва Първата балканска война от 1912–1913 г.

Лозенградска операция

Провеждането на Лозенградската настъпателна операция е част от оперативния план на българското главно командване за разгром на турската Източна армия. За нейното осъществяване са определени силите и средствата на две български армии: Първа армия в състав от 1 пехотна Софийска, 3 пехотна Балканска и 10 пехотна Сборна дивизия начело с генерал-лейтенант Васил Кутинчев, която трябва да настъпи източно от р. Тунджа в направление Къзълагач (Елхово) — Хавса съвместно с 3 армия, за да разгроми турската Източна армия; 3 армия в състав от 4 пехотна Преславска, 5 пехотна Дунавска и 6 пехотна Дунавска дивизия се прикрива зад 1 армия за осъществяването на стратегическа изненада. Когато настъпващите други две български армии достигнат рубежа Одрин — Лозенград, придвижващата се по посока на Лозенград под прикритието на Конната дивизия 3 армия трябва да нанесе внезапен удар срещу лявото крило на Източната турска армия и съвместно с 1 армия да я разгроми Задачата на самостоятелната конна дивизия се заключава в прикриването на 3 армия до нанасянето на удар срещу Източната армия.

В същото време Източната армия има за задача предвид продължаващата турска мобилизация да съсредоточи на рубежа Лозенград — Одрин 4 низамски корпуса и Одринския подвижен корпус. С развръщащите се други два мобилизиращи се корпуса, оставащи в резерв, да нанесе решителен удар срещу ляво крило на Първа армия. То се приема за открито поради неизвестността за наличието на 3 армия. Смята се, че по такъв начин главната ударна групировка на българските войски ще бъде разгромена.

Съотношението на силите и средствата на движещите се една срещу друга войски възлиза на 153 000 българи (113 пехотни дружини) срещу 152 000 турци (153 пехотни табора), в кавалерия — 24 български ескадрона срещу 43 турски ескадрона, в артилерия — 360 български срещу 336 турски оръдия. Съотношението на картечниците е също приблизително равно — 124 български срещу 132 турски. Турците обаче имат сравнителна близост — западно от Чаталджа и около Цариград, други около 40 000 мобилизирани войници, а българите нямат никакви други резерви.

В същото време 2 армия в състав 8 пехотна Тунджанска и 9 пехотна Плевенска дивизия с помощта и съдействието на Хасковския отряд, състоящ се от 2 бригада на 2 пехотна Тракийска дивизия и на Сборната конна бригада, трябва да блокира Одринската крепост и да изолира многобройния й гарнизон от участие в решителните бойни действия.

На 9 октомври 1912 г. настъпващите български войски вече са заели определените според плана за действие места: 1 армия достига на рубежа Акбунар — Ташлъ Муселим, а 3 — Вейсал-Коджатарла — Тестепе — Ковчаз. Втора армия излиза на линията Беш тепе — Фикел и Кавалерийската дивизия се съсредоточава в определения й район, след като е осигурила скритото придвижване на 3 армия. Така българските войски заемат изгодно положение за нанасяне на удар против Източната турска армия.

В същия момент обаче и турските войски получават заповед за всеобщо настъпление. В резултат от това произлизат редица срещни боеве на рубежа Муратчалъ — Кайпа — Гечкенли — Селиолу — Ескиполос — Петра, които, взети в своята съвкупност, представляват Лозенградското срещно сражение.

Първа армия настъпва по фронта Муратчалъ — Гечкенли срещу главните сили на Източната турска армия, състоящи се от три низамски корпуса. Трета армия, водена от генерал-лейтенант Радко Димитриев, настъпва по фронта Селиолу — Ереклер срещу останалите два низамски корпуса на Източната армия. Първи влизат в бой частите и съединенията на 1 армия. Трета пехотна Балканска дивизия спира турското настъпление откъм Одрин, а 1 пехотна Софийска дивизия се изнася в западна посока към Гечкенли. Тук дивизията среща последователно 3 низамска дивизия и дивизия Измид от 4 корпус на Източната армия. Противникът е атакуван и не издържа на удара. Вечерта командващият турския корпус заповядва оттеглянето на турските войски, които не са преследвани от българите.

Кавалерийската дивизия, настъпваща към Селиолу, принуждава движещата се насреща й 2 низамска дивизия да се развърне. В същия момент към Селиолу подхожда 4 пехотна Преславска дивизия, която с дясната си колона атакува противника и го разгромява. Паниката на отстъпващия в безредие противник обхваща целия 1 турски корпус.

По същото време 3 турски корпус в движението си към Ереклер — Ескиполис се сблъсква с централните колони на 3 армия, но поради падането на бързо настъпващата октомврийска нощ противниците само развръщат силите си, без да влязат в бой. Сутринта на следващия ден главните сили на 4 пехотна Преславска дивизия атакуват противника и го принуждават да се оттегли в безредие. С част от силите на дивизията неприятелят е преследван и е принуден да се изтегли чак в Лозенград.

В движението си към Ериклер 5 пехотна Дунавска дивизия заплашва с обхват фланга на 7 низамска дивизия и я принуждава да отстъпи. На 10 октомври българите продължават настъплението си и при Ериклер влизат в бой със заелата позиция 7 низамска дивизия. Тъй като боят дълго време остава нерешен, командващият 3 армия, който внимателно следи развитието на боя, въвежда части от 4 Преславска и 6 Бдинска пехотна дивизия. Атакуван по фронта и застрашен от обхождане на левия му фланг, противникът не издържа на удара и отстъпва в безредие, преследван до самия Лозенград. В движението си след оттеглящия се противник частите на 5 пехотна Дунавска дивизия достигат лозенградските укрепления Таштабия и Сейфулутабия, а 7 пехотен Преславски полк от 4 пехотна дивизия — до укрепленията Раклица, като не позволяват на контраатакуващите турски части да ги заемат. По този начин отбраната на Лозенградеката крепост е силно компрометирана още с доближаването на българските войски до нея. Така борбата за Лозенград приключва фактически още на 10 ноември. Когато на 12 ноември генерал-лейтенант Димитриев заповядва Лозенград да бъде атакуван, открива, че градът е изоставен от турската армия.

Лозенградеката операция завършва с успех за българската армия, въпреки че противниковата Източна армия не е разгромена напълно. Това позволява на турското командване да се окопити и да се възползва от съхранените сили на част от нейните съединения, да потегне и попълни останалите и с новопристигналите от Мала Азия пресни сили да организира за отбрана рубежа Бунархисар — Люлебургаз. Въпреки това елитната турска армия е разбита в срещното сражение само за два дни, пречупен е настъпателният дух на цялата турска армия и е превзета фактически без бой втората по значимост крепост в Източна Тракия — Лозенград. Не е без значение и обстоятелството, че благодарение на бързите и решителни действия на българските войски е освободено компактно българско население. По този начин му е спестен ужасът на обичайните за турската практика от това време издевателства над иноверското население.

Люлебургаз-Бунархисарско сражение

От частите на Източната армия и от новопристигналите от Мала Азия съединения турското главно командване създава две нови армии — 1 Източна армия в състав от три корпуса и 2 Източна армия също в състав от три корпуса. За да предизвика поврат в неблагоприятното развитие на военните действия, турското командване възлага на 1 Източна армия да спре настъплението на българските войски в Източна Тракия, а на 2 Източна армия — да им нанесе контраудар.

Подобни са намеренията и на българското командване. То също възнамерява да скове противника по фронта на неговата отбрана с 1 армия и да му нанесе удар по дясното крило със силите на 3 армия, да обхване фланга му по направлението Бунархисар — Виза, да отхвърли противника към Черно море и с това да открие пътя за Цариград.

На 14 октомври двете български армии подновяват своето настъпление и след тежък двудневен марш достигат рубежа на р. Карагач дере, като влизат отново в контакт с противника. Съотношението на силите този път е в полза на турците — 108 000 българи (106 дружини) срещу 126 000 турци (207 табора), 24 български ескадрона срещу 43 турски и 360 български оръдия срещу 342 турски. Известен превес българите имат и в картечници (116 против 96), но в жива сила и в кавалерия турците превъзхождат съответно с почти 17% и с почти 80%. Нещо повече, по направлението на замисляния от турска страна контраудар противникът успява да създаде още по-голямо преимущество: 101 табора против 30 дружини, 13 ескадрона срещу само 1 българска и 132 оръдия срещу 60 български. Така на фронта Чонгора — Соуджак неприятелят превъзхожда почти два пъти българските войски.

Първа армия в непроменен състав има за задача да настъпи североизточно от Люлебургаз против лявото крило на 1 Източна армия и да прикове противника към себе си, достигайки линията Бедеркьой — Сатъкьой. Трета армия също в непроменен състав трябва да настъпи с главните си сили южно от Бунархисар по посока на Виза срещу главните сили на двете турски армии, да достигне линията Сатъкьой — Виза и обхващайки откъм североизток главните сили на противника, да му пресече пътя за отстъпление към Чаталджа.

При така замислените действия на двете страни неминуемо се стига до решителен удар на главните им сили. Поради редица обстоятелства обаче бойните действия не се развиват по замисления начин.

Рано сутринта на 16 октомври 5 пехотна Дунавска дивизия, заемаща левия фланг на 3 армия, настъпва в две колони по направленията Соуджак — Виза и Соуджак — Евренджик против 3 низамски корпус, но е атакувана от превъзхождащия я противник. Ударът е посрещнат от 2 бригада, която запазва присъствие на духа и отвръща с удари «на нож» и ефективна артилерийска стрелба. Противникът е отблъсван на няколко пъти. В същото време обаче източно и западно от направлението на нейното придвижване се приближават части на 17 и 18 низамски корпус. В боя се намесва и 1 бригада, тъй като към обяд на същия ден срещу дивизията вече действат три неприятелски дивизии. Привечер въпреки неспирните ожесточени атаки на противника частите на дивизията достигат и преминават р. Соуджакдере и се закрепват на стръмния й източен бряг. Докато става това, в боя се включва и 3 бригада, която на свой ред е подложена на атаките на противника. Въпреки неговите усилия обаче дивизията удържа позициите си. Дори съсредоточаването на огъня на цялата противникова артилерия не разколебава бойците и командирите на 5 Дунавска дивизия. В двубой с нея влиза дивизионната артилерия и принуждава неприятеля да намали интензивността на своя огън.

Не по-малко ожесточени и кръвопролитни са бойните действия на 4 пехотна Преславска дивизия, която настъпва най-общо към Карагач срещу 2 низамски корпус със задача да достигне района на Чонгора. Против движещите се начело 2 и 1 бригада настъпват три противникови дивизии с мощна артилерийска поддръжка. В завързалия се огневи дуел обаче, въпреки първоначалните загуби, победител излиза българската артилерия. Възползвайки се от настъпилия обрат, пехотните части с бърз марш се отправят към р. Карагачдере. Противникът въвежда в боя нови свои дивизии, като срещу четирите полка на двете бригади се противопоставят цели шест турски дивизии. Българските части попадат в изключително тежка ситуация. Загиват или са тежко ранени много офицери и поделенията и частите остават без командири. Привършват и боеприпасите. В този твърде тежък момент в боя е въведена 3 бригада на дивизията. Нейните бойци веднага се хвърлят в боя и в устрема си увличат в атака срещу противника своите другари от 1 и 2 бригада. В атаката се включва цялата 4 Преславска дивизия и с възгласи «на нож» и «Шуми Марица» прогонва от позициите им турските войски, унищожава или пленява тези, които са останали по местата си, залавя материалната част на няколко батареи и пленява четири противникови знамена. Турските окопи североизточно, източно и югоизточно от с. Карагач са овладени, като е извършен пробив в турската отбрана.

Шеста пехотна Бдинска дивизия на свой ред настъпва първоначално срещу 4 и 1 низамски корпус със задачата да достигне до Сатъкьой и Татарлар. Още в началото на настъплението си 1 бригада на дивизията прогонва въпреки съпротивата им противостоящите турски части и завзема град Люлебургаз, посрещната с радост от християнското население в града. На свой ред 2 бригада настъпва против атакуващите дясното крило на 4 Преславска дивизия турци, преминава р. Карагачдере и изтласква противника от някои негови позиции. С тези действия бригадата привлича вниманието на противника и е подложена на ожесточени контраатаки. В боя се включват нови и нови части на неприятеля, насочени в междината между двете бригади на 6 Бдинска дивизия. С помощта на поделения от 1 пехотна Софийска дивизия противникът временно е отхвърлен, но скоро целият състав на 4 низамски корпус се нахвърля върху бдинци с намерение да си възвърне Люлебургаз. Благодарение на значителното си превъзходство неприятелят успява да изтласка от града българските части.

По същото време, когато основната тежест на бойните действия се носи от личния и командния състав на 3 армия, в изпълнение на поставените задачи във връзка с Люлебургаз-Бунархисарското сражение се включват частите и съединенията на 1 армия. Въпреки закъснението си те веднага влизат в бой. Сборната дивизия преминава Карагачдере южно от Люлебургаз и настъпва срещу напредващите части на 12 низамска дивизия. Противникът не издържа на атаката и се оттегля. Сборната дивизия продължава настъплението си и завзема гара Люлебургаз, като пленява неуспялата да се оттегли от района й влакова композиция, и излиза на р. Еркене южно от нея. В същото време 1 Софийска дивизия достига височините западно от Люлебургаз и оказва подкрепата си на сражаващата се в съседство с многоброен противник 6 Бдинска дивизия.

На следващия ден със заповед на Главното командване командващият 3 армия генерал-лейтенант Радко Димитриев е назначен за командващ съединените 1 и 3 армия. В този ден продължава настъплението на всички български съединения. Частите на 1 Софийска дивизия настъпват към Люлебургаз, отбиват контраатаката на действащата тук редифска дивизия и на свой ред я атакуват. Противникът е принуден да отстъпи в безредие. Българите повторно влизат в Люлебургаз и до вечерта прогонват от околностите му турските войски.

Сутринта на 17 октомври предприемат настъпление и частите на 6 Бдинска дивизия, като генерал-лейтенант Димитриев сам повежда в атака 35 пехотен полк. Въодушевени от това бойци от 2 бригада на Бдинската дивизия се вдигат в атака, увличат с устрема си останалите части от дивизията и овладяват противниковите позиции при Тюркбей. Това разстройва дивизията Ушак и част от нея се разпръсква. Отстъплението на останалите действа заразително на намиращите се в съседство с нея турски дивизии, които започват отстъпление.

По същото време започва боят на 4 Преславска дивизия с намиращите се около нея турски части, които една след друга се мъчат да противодействат на нейното настъпление. Пета пехотна Дунавска дивизия е принудена да води ожесточени отбранителни боеве против настъпващите срещу нея главни сили на турската 2 Източна армия. Противникът напира непрестанно и въпреки енергичните контраатаки и отличната артилерийска стрелба срещу настъпващите гъсти вериги на неприятеля дивизията започва да изнемогва. Привършват боеприпасите, много от офицерите излизат от строя. В критични моменти немалко тежко ранени бойци, които санитарите не успяват да изнесат в тила, предпочитат да се самоубият, за да не попаднат живи в ръцете на напиращите турци. Настъпващите турски войски започват от своя страна да опожаряват околните български села, с което припомнят най-мрачните страници на миналото. Въпреки всичко 5 Дунавска пехотна дивизия удържа позициите си югозападно от Бунархисар. Така дунавци препречват пътя на настъплението на главните сили на 2 Източна армия и го спират съвсем.

На следващия ден, 18 октомври, картината остава същата. Още от сутринта полковете на 6 Дунавска дивизия минават в решително настъпление и преследват отстъпващия пред тях противник до с. Сатъкьой, откъдето го прогонват. Четвърта Преславска пехотна дивизия също продължава настъпателния си устрем и нанася удар срещу обхождащите десния фланг на поставената в трудно положение 5 Дунавска дивизия, с което осезаемо облекчава положението й. Противникът е прогонен и преславци напредват по дирите му. В движението си напред дивизията достига югоизточно от с. Чонгара, като пленява значително количество изоставено от турците оръжие. На свой ред 5 Дунавска дивизия продължава успешно да се отбранява. През този ден по-сериозно е положението в нейния десен участък, където против нея настъпва 17 низамски корпус. Благодарение на отлично водения артилерийски огън и на навременната намеса на 4 Преславска дивизия настъпателният устрем на противника е пресечен. Бойците от 1 бригада се хвърлят в атака на нож, за да пресекат пътя на оттеглящите се турци, с което ги разколебават допълнително. Предприета е и обща атака, която завършва с успех — противникът навсякъде е принуден да се оттегли.

През същия ден продължават настъплението си и дивизиите от 1 армия. Десета пехотна Сборна дивизия достига в движението си западния бряг на р. Чамурлудере, а 1 пехотна Софийска дивизия напредва от двете страни на шосето Люлебургаз — Чорлу и заема хребета между реките Юрукдере и Кавакдере.

На 19 октомври 6 Бдинска дивизия минава в настъпление към пътя между селата Ахмедбей и Чуванли. Четвърта Преславска дивизия също напредва към Чонгора, където влиза в бой с отбраняващите се турски войски. След изтощителните отбранителни боеве и 5 Дунавска дивизия се премества напред. Известен успех постига обаче само нейната 3 бригада, тъй като противникът също решава да настъпи. Двете страни хвърлят всичките си сили в боя. Намесва се и току-що пристигналата на разположение на 3 армия 3 бригада на 3 пехотна Балканска дивизия. Тъй като тя достига противниковите позиции привечер, се взима решение да бъде предприета нощна атака с удар на нож. По-голямата част от отбраняващите се турци напускат позицията, след като се разнася мощно «ура» във вечерния мрак, а останалите са измушени с щикове.

Настъплението на балканци увлича поделенията на 3 бригада от Дунавската дивизия, които също се хвърлят в бой с нож срещу противника и пречупват волята му за съпротива. Така в тези последни за деня схватки и боеве главните сили на 2 Източна турска армия са разбити, с което е сложена точка на опитите на турското командване да наложи обрат в хода на военните действия.

Люлебургаз-Бунархисарската операция завършва на другия ден, 20 октомври, когато 4 Преславска дивизия завзема Чонгара. Противникът се оттегля пред 5 Дунавска дивизия и стоящата в съседство 1 бригада на 3 Балканска дивизия, преди да бъде разбит. Турските Източни армии отстъпват по целия фронт, като на моменти отстъплението им се превръща в бягство.

Така за малко повече от две седмици от началото на войната българската армия провежда две операции, с които разбива главните сили на Османската империя в Източна Тракия. Непрестанните поражения не само че прекършват настъпателния дух на турския войник, но предизвикват, особено сред анадолците, пълна апатия и равнодушие за съдбата на европейските владения на империята. Така след разгрома на Източната армия с цялата си сериозност възниква въпросът за самото съществуване на османското присъствие на Балканите. Правителството в Цариград е стреснато и трескаво търси изход от създалата се ситуация. Невиждайки друг изход, турският министър-председател Кямил паша телеграфически предлага на цар Фердинанд сключването на примирие и предварителен мир.

Превземането на Одрин

Одринската крепост по оценки на специалисти се приема за една от най-силните крепости по това време в Югоизточна Европа. По време на Балканската война тя се състои от две позиции. Предната позиция е изградена непосредствено преди войната и отстои на 9–11 километра от града. Зад нея на разстояние до 3 километра, е изграден главният укрепен пояс. Той се състои от 20 форта, отстоящи на около километър един от друг. Фортовете са свързани помежду си със стрелкови окопи, артилерийски позиции, преградни ровове и вълчи ями. Пред фронта и на двете укрепени позиции е изградена непрекъсната телена мрежа с ширина до 9 метра. Зад главната позиция, на разстояние 1–3 километра има втори отбранителен пояс, състоящ се от други 4 форта стара конструкция. На по-уязвимите места в отбраната дълбочината на позициите достига до 5–6 километра. Гарнизонът на крепостта е в състав 59 600 войници и офицери и разполага с 524 оръдия от различен калибър, 40–50 картечници, както и с 1 привързан балон и 10 прожектора за наблюдение на противника. За маневрирането на войските в заградената от позициите площ, възлизаща на над 250 кв. километра, командването на гарнизона разполага с теснолинейна жп линия и 180 понтона. Наличието на две радиотелеграфни станции позволява поддържането на непрекъсната връзка с турското главно командване в Цариград. Гарнизонът е добре снабден с артилерийски и стрелкови боеприпаси.

В навечерието на Балканската война град Одрин е вилаетски център с население над 80 000 души, от които турците са по-малко от половината. Наред с тях живеят гърци, евреи, арменци, българи и немалко други чужденци. След започване на войната в Одрин се стичат множество бежанци, в голямата си част представители на мюсюлманското население от околността, но и от другите народности, повечето от които насилствено са завлечени в крепостта от турските отстъпващи войски. По този начин заедно с гарнизона са поставени в положението на обсада около 170 000 души.

Крепостта е блокирана в началото на военните действия от 2 армия, командвана от генерал-лейтенант Никола Иванов. Това е целесъобразно предвид замисъла за бърз разгром на турската Източна армия и светкавично настъпление към столицата Цариград. Останалата под обсада крепост обаче поддържа в известни среди в Турция надеждата за поврат във войната, поради което нейното превземане става належаща необходимост.

Планираната операция предвижда крепостта да бъде превзета с открит щурм. Поради това 2 армия е усилена с войски и обсадна артилерия и в началото на март 1913 г. е в състав от пет непълни пехотни дивизии (3 Балканска, 4 Преславска, 8 Тунджанска и 9 Плевенска), както и сръбските Тимошка и Дунавска (също в непълен състав), други армейски части и 424 оръдия. В началото на щурма са готови за действие 93 710 българи и 39 527 сърби.

Обсадата е разделена на 4 сектора: Източен — между реките Тунджа и Марица, Южен — между Марица и Арда, Западен — между Арда и Марица, Северозападен — между Марица и Тунджа. Най-голям е Източният сектор, определен за главен. Именно тук се предвижда да бъде нанесен решителният удар срещу крепостта. Той е зает изцяло от български войски, които създават значителен превес в жива сила и огнева мощ срещу противника. Съсредоточени са две дивизии с 226 оръдия и съотношението на силите е в пехота 3,57:1, в артилерия 1,5:1, в картечници 4:1, в кавалерия 9,5:0. Командващ е генерал-майор Георги Вазов. Секторът е разделен на два отдела — Северен и Южен. Северният отдел е определен за нанасянето на главния удар по посока на Айджийолу и Айвазбаба — два от срещулежащите фортове от главната отбранителна линия на противника. Така че в Източния сектор се ангажират 58% от всички действащи срещу Одринската крепост войски, представляващи 12 пехотни, 1 конен полк и други части.

Останалите сектори се заемат, както следва: Южният — от четири пехотни полка от 8 Тунджанска дивизия, Западният — от три пехотни полка на Дунавската сръбска дивизия, Северозападният — от три пехотни полка на Тимошката сръбска дивизия и от 55 български пехотен полк от 11 дивизия.

На 10 март Главното командване изпраща директива, в която заповядва на следващия ден Източният сектор да атакува и овладее предната позиция на Одринската крепост, а другите сектори да поддържат атаката. В изпратеното по-късно допълнение се нарежда да се вземат мерки и за пълното поражение на противника.

На 11 март следобед командващият 2 армия заповядва нападението срещу крепостта да започне с артилерийски обстрел. За да се укрие от противника посоката на главния удар, артилерийската стрелба на Източния сектор трябва да бъде обичайната, докато от артилерията на Южния сектор трябва да се води най-интензивен огън. За постигането на пълна изненада се заповядва атаката на Източния сектор да бъде предприета през нощта без артилерийска подготовка.

Артилерийският огън се открива в 13 ч. и продължава докъм 23 ч. в останалите сектори и се води интензивно. Артилерията в Източния сектор започва стрелбата с около 2 часа по-късно и я прекратява твърде рано — към 18,30 ч. Това допълнително въвежда противника в заблуждение за действителната посока на главния удар.

Призори на следващия ден към 4 ч. пехотата от всички сектори безшумно и незабелязано се вдига към позициите на противника. Преди уречения час настъпват дружините от 56 пехотен полк и в 4,30 ч., след като са прогонили постовете на неприятеля по Провадийска река, атакуват «на нож» окопите от Предната позиция. Турците отстъпват към Айвазбаба. Двадесет и трети Шипченски полк настъпва в уречения час, но предприема атаката, без да дочака командите за прерязване на телените заграждения, преодолява ги и с «ура» нахлува в окопите от Предната линия. В ожесточен и кръвопролитен ръкопашен бой противникът ги изоставя и побягва към Главната укрепена линия. Турците са преследвани по петите от шипченци, които завземат последователно позициите на 58, 59 и 60 неприятелска батарея и се насочват към Айвазбаба и Айджийолу. Също така устремно атакуват и бойците от 10 Родопски пехотен полк, които в ожесточена ръкопашна схватка с противника го изхвърлят от окопите му и под смъртоносния огън на турската артилерия го преследват.

Отлично се справят с поставената задача и войниците и офицерите от 32 Загорски пехотен полк, от 29 Ямболски пехотен полк, от 57 пехотен полк, от 58 пехотен полк. Българската артилерия с убийствен огън подкрепя атаката на пехотата, като принуждава противника да замлъкне. В нощната атака, приключила към 7–8 ч. сутринта, Предната отбранителна позиция на противника в Източния сектор е овладяна, противниковите бойци са прогонени, избити или пленени, голяма част от картечниците и артилерията на неприятеля са унищожени или пленени. В останалите сектори постигнатите резултати са по-скромни — овладени са отделни противникови окопи.

Поради недостатъчна организация предприетата дневна атака не успява. Затова командващият 2 армия заповядва да бъде предприета нова атака на следващата нощ срещу фортовия пояс в Източния сектор. Този път атаката се предхожда от ураганния огън на българската артилерия, който започва в 22,55 ч. на 12 март. Пехотата се вдига в атака към 23, 30 ч. и артилерията пренася огъня си напред.

Срещу форта Айджийолу действа 10 Родопски пехотен полк. Той преодолява в движение телените заграждения и независимо от непрестанния пушечен и оръдеен огън на противника нахлува в Айджийолу. В крайно ожесточен и кръвопролитен ръкопашен бой под разривите на българската артилерия противникът е съкрушен. В 1,50 ч. след полунощ над форта е издигнат сигнален фенер, чиято червена светлина известява на българската артилерия да преустанови огъня си срещу него, тъй като е превзет. С това се поставя началото на пробива на Главния укрепен пояс на Одринската крепост.

Бойците от завладения форт оказват съдействие на настъпващите към съседните укрепления Айвазбаба и Кестенлик 23 Шипченски и 32 Загорски пехотен полк с огън и настъпление. Българският артилерийски огън се движи непосредствено пред настъпващите пехотни вериги и подавяйки противника, облекчава задачата на пехотата. Първо отделение на 5 артилерийски полк и 2 отделение на 8 артилерийски полк в утринната дрезгавина в галоп се втурват напред, за да заемат нови огневи позиции и да подпомогнат с упорен огън атаката на пехотата. Батареите разпрягат под ураганния огън на противника и с право мерене нанасят големи поражения на неприятеля. В същото време останалата българска артилерия води интензивен преграден огън, за да не позволи на противника да контраатакува.

Един след друг падат укрепленията на Главната отбранителна линия. Срещу Айвазбаба тръгват в атака бойците от 23 Шипченски полк. Съдействие им оказват част от 53 пехотен полк и 10 Родопски полк. Айвазбаба пада. Под ударите на 56 и поделения от 54 пехотен полк пада и фортът Таштабия. Към 7,30 ч. е зает от 43 пехотен полк със съдействието на родопчани фортът Кестенлик. Преди това 32 Загорски полк отново със съдействието на родопчани овладява форта Куручешме, след което настъпва във фланг и тил на форта Илдъз, атакуван от 29 Ямболски пехотен полк. Турците слагат оръжие. Поделения от двата полка продължават съвместно атаката срещу фортовете Кавказ и Каик. Предава се Топйолу.

Към 8,00 ч. на 13 март 1913 г. след близо 8–часов щурм всички укрепления в Източния сектор са овладени. В 8,20 ч. комендантът на крепостта Шукри паша праща парламентьори едновременно при командирите на 23 Шипченски пехотен полк от 8 Тунджанска дивизия и на 2 бригада от 3 Балканска дивизия. В 9,00 ч. в осъществения пробив е въведен Конният отряд, командван от полковник Гурко Мархолев, който влиза в Одрин и с взвод кавалеристи пленява във форта Хадърлък Шукри паша. Плененият паша предава сабята си на командващия 2 армия генерал-лейтенант Иванов с думите: «Храбростта на българската армия е безподобна... на вашата армия никаква крепост не може да противостои...». В същото време кандидат подофицер Михо Георгиев от с. Добрич, Елховско, побива българския трицвет върху джамията «Султан Селим».

Междусъюзническа война

Междусъюзническата война е тясно свързана с Балканската. С извоюваната над Турция победа дълбоките противоречия между съюзниците отново излизат на преден план. Сърбия и Гърция успяват много добре да се възползват от ангажирането на България във войната срещу Османската империя в Тракийския театър на военните действия и здраво се окопават в Македония. Зад гърба на своя съюзник те се договарят да си поделят по-голямата част от Македония и взаимно си гарантират военна и дипломатическа помощ срещу всеки опит на България да се противопостави на това. Изиграна от съюзниците си, застрашена от Румъния, която изнудва за териториални компенсации в Добруджа, България се оказва изолирана от останалия свят и заобиколена от врагове. Турция отказва да демобилизира и изчаква събитията, които се развиват крайно неблагоприятно за България.

Тъй като не може да остане равнодушна при бруталното издевателство и (фактическия геноцид спрямо българското население в Македония, упражнявани от Сърбия и Гърция, българската общественост се оставя да бъде заслепена от своето негодувание и засегнатото си чувство на чест, достойнство и справедливост. Недалновидността на управленския елит в страната довежда до т. нар. «престъпно безумие». На 16 юни 1913 г. избухва втората балканска война, завършила с национална катастрофа за България.

Сражението на Калиманската позиция

След променливия успех на бойните действия на Четвърта армия срещу сръбските войски в Македония последва заповедта от 18 юни 1913 г. за спиране на настъплението срещу тях. Армията се изтегля към Царево село в добър ред и се организира за отбрана на линията вр. Ждрапаница — Сива Кобила — Баньо чука — Голак планина — кота 1185 — Будинарци. Респектираното и в известна степен разколебано от действията на 4 армия сръбско командване не се решава да преследва отстъпващите български войски.

На 27 юни вечерта командващият 4 армия генерал-майор Вичо Диков заповядва частите и съединенията от състава на армията да заемат Калиманската позиция. Осма Тунджанска пехотна дивизия заема десния фланг от вр. Ждрапаница по гребена Сива кобила, 7 Рилска дивизия с включената в състава й 2 бригада от 4 Преславска дивизия, Македоно-Одринското опълчение и 24 Черноморски пехотен полк — вляво от нея до линията Гърлено — Гаврилово, 3 бригада от 2 Тракийска дивизия — още по-вляво — до линията Пекляне — Вирче, и 1 бригада на 3 Балканска дивизия се разполага на левия фланг на фронта Голак планина — к. 1185 — Будинарци със задачата да установи в този район връзка с 6 Бдинска дивизия. Във втория ешелон на армията са оставени останалите части на 2 Тракийска дивизия и 5 конен полк в района Драмча — Царево село.

Срещу 4 армия сръбското главно командване насочва Черногорската дивизия, Моравската дивизия II призив, Моравската дивизия I призив, Тимошката дивизия II призив и Кавалерийската си дивизия. Освен това срещу левия фланг на 4 армия настъпват по същото време 3 и 10 гръцка дивизия по направлението Струмица — Пехчево.

Боевете започват на 4 юли, когато пред фронта на 7 Рилска дивизия се появяват значителни сръбски сили. Достигнали на 2–2,5 километра от предния край на позицията, те се развръщат за атака и артилерията им започва интензивен обстрел на българските позиции пред Калиманското плато. Подразделенията от бойното охранение с действията си задържат по-нататъшното настъпление на противника през този ден, след което се изтеглят на главната позиция.

Още в ранни зори на следващия ден сръбската артилерия подновява действията си и прикрита зад огъня и неприятелската пехота започва бавно да се придвижва напред. Сръбският удар е насочен към участъка на 2 бригада от 4 Преславска дивизия, отбраняваща доминиращата над Калиманското плато височина Баньо чука. Особената важност на този участък е, че той прегражда пътя на противника по направлението Царево село — Горна Джумая. Атаката на противника се предприема към 9,00 ч. от Черногорската дивизия. Тя е спряна със силен пушечен и картечен огън, след което 8 Приморски и 31 Варненски полк стремително контраатакуват. След ожесточен ръкопашен бой черногорците минават в безредно отстъпление, при което голяма част от тях започват да се давят в придошлите от силната лятна буря води на р. Брегалница.

В същото време сръбските части атакуват левия фланг на 7 Рилска дивизия. Боят протича по същия начин, с тази разлика, че сърбите не дочакват удара на нож и се оттеглят. Все по същото време неприятелят предприема атака и срещу 3 бригада на 2 Тракийска дивизия, но не успява да преодолее отбраната на 39 пехотен полк и е отбит с големи загуби.

За да облекчи положението на атакуващите български части, командващият армията генерал-майор Диков заповядва да се предприемат активни действия от страна на десния фланг на българските войски. До края на деня обаче поради пресечения характер на местността те успяват само да се придвижат напред.

На 6 юли 8 Тунджанска дивизия настъпва с всичките си сили и привечер достига позициите на противника на вр. Повиен. С устремна атака на нож неприятелят е прогонен и въпреки неколкократните нощни атаки не успява да си възвърне изгубеното. Настъплението на 8 Тунджанска дивизия сериозно обезпокоява сръбското командване, което привлича в този район силни подкрепления и на 8 юли прави опит да мине в настъпление. Атаките на противника пропадат поради ефикасния пушечен и картечен огън на българските части. На 9 юли противникът предприема нови атаки срещу вр. Повиен, но отново е отбит с големи загуби, което го принуждава да се откаже от други атаки в това направление.

По същото време остават без особен резултат и опитите за напредване на двете гръцки дивизии, действащи от юг срещу левия фланг на 4 армия, целящи да си проправят път към Царево село, за да установят контакт със сръбските войски.

Докато продължават настъпателните действия и ефективната отбрана на 8 Тунджанска дивизия в района на вр. Повиен, частите на Македоно-Одринското опълчение също минават в настъпление. До вечерта на 5 юли двете колони на опълчението преминават р. Каменица и на другия ден овладяват Безиковските и Дуленските височини, отбранявани от сръбски и черногорски войски. Те се оттеглят в пълно безредие, като изоставят голяма част от въоръжението си, в това число и няколко оръдия. Поради недостатъчната боеспособност на опълченците обаче поставената задача от командващия армията за енергично преследване и разгром на противника остава неизпълнена. Въпреки това тези действия, съчетани с действията на 8 Тунджанска дивизия и отличната отбрана в района на Калиманци, пречупват настъпателния дух на сръбската армия и провалят замисъла за съединяването на сръбските и гръцките войски в района на Горна Джумая.

Кресненската операция

Кресненската операция е резултат от замисъла на българското командване да обкръжи и унищожи вклинилия се дълбоко на север по поречието на р. Струма неприятел. За целта е предвидено да се нанесат удари по двата фланга на проникналата северно от Кресненското дефиле гръцка армия, съчетани с настъпление по фронта, за да бъде разчленена и унищожена обкръжената противникова групировка. За постигането на набелязаната цел се извършва прегрупирането на силите и средствата на 2 и 4 армия и се създават три ударни групи.

Дясната ударна група се командва от генерал-майор Вичо Диков и е в състав от 2 Тракийска пехотна дивизия, 6 Бдинска пехотна дивизия и 1 бригада от 3 Балканска пехотна дивизия. Поставените пред нея задачи са да настъпи откъм Берово — Пехчево и да нанесе удар по направлението Брезница — р. Струма, след което да затвори южния изход на Кресненското дефиле.

Централната ударна група се командва от генерал-лейтенант Никола Иванов и включва останалите две бригади от 3 Балканска дивизия, 1 бригада от 10 пехотна дивизия, както и Драмската и Серската бригада. Тя има за цел да ангажира с активни действия основните сили на гръцката армия северно от Кресненското дефиле и съвместно с лявата ударна група да ги разчлени и унищожи.

Лявата ударна група се командва от генерал-майор Радой Сираков. Съставена е от Самоковския отряд, включващ три пехотни полка, и една инженерна дружина, и от Западнородопския отряд, образуван от 11 пехотна дивизия, допълващи и опълченски части. Неговата задача е да проникне през Предела към Симитли и Крупник, след като плътно прикрие теснините, през които преминава р. Места, и да съдейства на останалите групи по разчленяването и унищожаването на противника.

По този начин българското командване създава една сравнително силна групировка от 110 дружини, която трябва да действа срещу 80 гръцки батальона. По фронта на контраударите съотношението е още по-голямо в полза на българите. Това създава благоприятни възможности за постигането на набелязаната цел.

Контранастъплението започва на 14 юли 1913 г., след като Главното командване подчинява 2 армия на Съединените армии (44 и 5), ръководени от генерал-лейтенант Михаил Савов. Лявата ударна група нанася удара си в общото направление към Горно Драглище и след като преодолява съпротивата на противника, Самоковският отряд достига Предела. Поради забавянето на Родопския отряд обаче частите на Лявата група излизат на прохода едва на 15 юли вечерта.

На 15 юли минава в настъпление и дясната група, като 2 Тракийска дивизия изтласква 3 гръцка дивизия и достига рубежа Разловци — Беязтепе. Малко след него минава в настъпление и 6 Бдинска дивизия, но при опита си да обходи вр. Руен тя попада под кръстосания огън на противника, заел вр. Занога, и е принудена да спре. Единствено 3 Бдински пехотен полк успява да се промъкне под неприятелския огън и да заеме позиция по височините между Руен и Занога. През следващия ден 2 Тракийска дивизия продължава настъплението си и до края на деня на 17 юли излиза на рубежа Пехчево — Негрово — Занога, докато 6 Бдинска дивизия е задържана пред Руен.

През това време централната група води тежки отбранителни боеве и трудно задържа натиска на 2 и 4 гръцка дивизия при Руен — Лешко и на 5 и 6 гръцка дивизия при к. 1023 — Горна Джумая. Принудена е постепенно да се оттегли в северна посока, с което оголва фланга на 6 Бдинска дивизия. При нанасянето на фланговите удари срещу гръцката армия обаче нейният натиск отслабва, което на свой ред дава възможност на централната група на 16 юли да мине в контранастъпление. Противникът е отхвърлен и частите на групата заемат позиции южно от Стара река — Царево и Горно Осеново.

На 17 юли сутринта 6 и 7 гръцка дивизия контраатакуват Родопския отряд и съумяват да го отхвърлят към вр. Капатник — вр. Харманлартепе в посока източно от Предела. Контраатаката на противника не постига пълен успех поради действията на Самоковския отряд и падналата гъста мъгла. Това обаче не облекчава кой знае колко общото положение на гръцката армия, която е почти напълно обкръжена. За катастрофалното й положение е известен гръцкият представител на конференцията по подписването на примирието и мира в Букурещ и той настоява час по-скоро да се сключи примирие. През нощта на 17 срещу 18 юли войските получават от румънската столица известието за примирие, бойните действия се прекратяват и гръцката армия се спасява от неминуемия разгром.

С недовършената си победа при Кресна българската армия показва, че не е загубила боеспособността си и че не на нея трябва да се приписват несполуките в Междусъюзническата война. С Кресненската операция българският воин доказва, че не е негова вината за сполетялата страната национална катастрофа.

Първа световна война

Болезненият стремеж на нашите държавни мъже и на всеки български патриот да бъдат ликвидирани колкото може по-бързо всички последствия от наложения ни със сила несправедлив за нас Букурещки мирен договор от 1913 г. предопределя активното участие на България в Първата световна война. Невъзможността или нежеланието на държавите от Съглашението да наложат и гарантират дори минимални отстъпки от страна на Сърбия и Гърция, необходими за привличането на България, все по-ясно очертаващата се ориентация на другия наш противник — Румъния, към същия блок, предрешава българския избор на чия страна да застане във вече развихрилия се военен конфликт.

Повярвало на обещанията на страните от Централния съюз и най-вече на Германия, че ще съдействат за пълното и скорошно решаване на българския национален въпрос, българското правителство застава във войната на тяхна страна.

Въпреки че ентусиазмът не е толкова голям, както в навечерието на Балканската война, мобилизацията, съсредоточаването и развръщането на българската армия се извършват в условията на много добра организация и в определения срок. Непосредствено преди започването на бойните действия нашата армия разполага с около 600 000 души, 65 000 от тях се намират във вътрешността на царството, а останалите на фронтовата линия, организирани в 289 батальона, 202 батареи и 62 ескадрона, сведени в три армии с общо 13 дивизии и 1000 оръдия.

Към края на войната общата численост на армията достига 877 000 души, с което България има най-висока степен на мобилизация сред всички държави-участнички във войната — 18–19%.

Българското Главно командване има предварително разработени планове за война, които периодично се актуализират. Планът «Б» е предназначен за война срещу Сърбия, а планът «Б — Г» — срещу Сърбия, Гърция и Румъния. Той предвижда нанасяне на удар срещу Сърбия и последователни удари срещу Румъния и Гърция в зависимост от обстановката. За война срещу Сърбия са предвидени около 60% от нашите сили, 30–35% са предназначени за действие срещу Румъния и най-малко — срещу Гърция.

Впоследствие българският план «Б — Г» претърпява известни промени и уточнения във връзка с необходимостта да бъде адаптиран към общия план на армейската група «Макензен» и съобразен с целите и задачите на съюзниците от Германия и Австрия, с което се загубва в значителна степен неговата острота, решителност и целенасоченост за постигане на българските национални цели.

Поставянето на голяма част от българската армия под непосредственото командване и ръководство на германската Главна квартира определя за българското Главно командване едно подчинено положение, което ограничава възможностите му да взема и осъществява самостоятелни решения и изключва всякаква свобода на действие.

Според спецификата на водените военни действия, според целите и задачите, поставени за изпълнение на различните фронтове и по различно време, участието на българската армия в Първата световна война се разделя на два основни етапа: маневрен — от включването във войната до успешното приключване на настъплението срещу Румъния през декември 1916 г., и позиционен — от началото на 1917 г. до края на участието ни във войната.

През маневрения период нашите три армии провеждат пет широкомащабни настъпателни операции: Моравска, Овчеполска, Косовска, Тутраканска и Кубадинска, с които в общи линии са решени задачите за разгром на сръбската и румънската армия. През позиционния период нашите войски изграждат една здрава и упорита отбрана както на Македонския фронт, така и по бреговете на реките Дунав и Серет, с което провалят опитите на съглашенските войски да ни нанесат решително поражение и да извадят преждевременно България от войната.

Моравска настъпателна операция

Сръбското Главно командване възлага на Тимошката и 2 армия да блокират планинските проходи и водейки активни отбранителни действия, да не допускат нахлуването на неприятелски войски в дълбочина и проникването им в долината на р. Морава.

Развърнати на фронт от 200–240 км през полосата за настъпление на 1 Българска армия, разпръснати и изолирани сред лабиринта от непроходими планински вериги, лишени от възможността за взаимодействие, сръбските части имат практически непосилната задача да отбраняват всички проходи на редица последователни планински отбранителни позиции, които лесно се обхождат.

На Нишкото направление са оборудвани два силно укрепени района — Пиротски и Нишки. Най-слабо защитени във фортификационно отношение са направленията през Княжевац и от района на Трън в западна посока. Общо за отбраната срещу 1 армия противникът разполага с 8 дивизии.

За настъпление срещу този противник армейското командване развръща 4–те си дивизии (1–а, 6–а, 8-а, 9–а пехотна дивизия със 145 000 души и 440 оръдия, които имат задачата да атакуват сърбите на фронт от р. Дунав до вр. Стрешер и достигайки рубежа Парачин — Алексинац — Ниш, да влязат във взаимодействие с австро-унгарско-германската колона, която настъпва от Текия към Бърза паланка. Тъй като Моравската операция се явява част от общия план на групата «Макензен» за разгром на Сърбия, в плановете и на нашите и на австро-унгарско-германските войски е предвидено да се водят активни съвместни действия срещу сръбската армия. Частите на 1 армия са разположени в един ешелон и резерв.

Разделени на няколко колони, на 1 октомври частите и съединенията на армията преминават в настъпление и с редица упорити самостоятелни боеве навлизат в проходите на Западна Стара планина. Движението им е силно забавено от проливните дъждове, които правят непроходими и без това опасните планински пътища и пътеки.

Всички тези трудности, както и упоритата съпротива на противника, не успяват да пречупят неудържимия устрем на нашите войски. Преодолявайки всички препятствия, те излизат с незначителни загуби от проходите, спускат се в долините на реките Тимок и Нишава, където вече имат оперативен простор за действие.

След неколкодневни ожесточени боеве с променлив успех в приграничната зона частите на деснофланговата 6 пехотна дивизия превземат на 12 октомври Неготин, а на 14 октомври влизат победоносно в Зайчар. По същото време основните сили на армията — 8 и 9 дивизия, сломяват съпротивата на сръбските части и овладяват Княжевац. Лявофланговата 1 дивизия след тридневни ожесточени и кръвопролитни боеве пробива и овладява Пиротския укрепен район.

С излизането на 1 армия в долините на реките Тимок и Нишава и с влизането във връзка с настъпващите от север австро-унгарци и германци завършва първият етап на операцията.

Оттук нататък усилията на цялата армия трябва да се насочат към изпълнение на главната задача — завладяването на Ниш. Отстъпвайки към линията Алексинац — Ниш, частите на Тимошката армия затварят дефилетата пред Болевац и Соко Баня, а 2 армия блокира дефилетата пред Свърлич, Въргудинци и Власотинци, с което принуждават нашите части отново да водят редица упорити самостоятелни боеве в участъците на всяка една дивизия.

Изтласквайки постепенно съпротивляващите се сръбски войски, към 21 октомври основните сили на нашата армия излизат плътно пред подстъпите към Нишкия укрепен район, за чиято отбрана сръбското командване хвърля значителни сили и средства — Моравската, Тимошката и Шумадийската дивизия. Усилени с тежка артилерия, те заемат позиции за отбрана по височините на Черни връх — Калафат — Плоча.

На 23 октомври частите на 8 и 9 пехотна дивизия, подпомогнати не само от дивизионната, но и от почти цялата армейска артилерия, устремно атакуват отбраната на противника в района на Ниш и въпреки отчаяната съпротива на неприятеля овладяват най-важните участъци на предната позиция. На следващия ден след паническото бягство на сърбите нашите части влизат в Ниш без никаква съпротива.

По същото време 1 дивизия от север подпомага настъплението срещу Нишкия укрепен район с активни действия в междуречието на реките Морава и Нишава, в резултат на което са овладени Власотинци и Лесковац. Установявайки абсолютен контрол на тези две населени места, 1 дивизия владее сигурно и двата бряга на р. Морава и непосредствено заплашва основния път за отстъпление на всички сръбски войски към Прищина. Малко усилия от българска страна са нужни, за да се обгради от юг цялата сръбска войска и притисната от север от 6 дивизия и австро-унгарските войски, да бъде окончателно разгромена. Поради голямото изоставане назад и на запад на австро-унгарско-германските войски и поради нерешителността на българското командване, а и на политиците да настояват за активизиране действията на съюзниците, това благоприятно положение не е използвано. Армията заема фронта Лесковац — Ниш — Парачин.

Явно след отхвърлянето на сръбската армия в югозападна посока и възстановяването на сухопътните съобщения между Австро-Унгария и България в германската Главна квартира са на мнение, че основната цел на войната за тях е постигната и главната тежест в по-нататъшната борба с отстъпващите сърби и в Македония трябва да падне върху българите. Това е основната причина в Моравската операция 1 армия да не постигне така желания стратегически успех.

Въпреки тези сериозни причини и някои други недостатъци и пропуски при планирането на бойните действия и в управлението на войските храбрите първоармейци нанасят на Противника огромни загуби в жива сила и техника — 6000 убити, ранени и пленени, 60 оръдия, голямо количество фураж боеприпаси и друго военно имущество.

Пораженията, нанесени на нашите войски, също не са малки — 2200 убити и изчезнали и 6980 ранени.

Овчеполска настъпателна операция

Поради недостиг на сили и средства сръбското командване няма възможността да организира и изгради силна отбрана по македонската граница. От друга страна, то много разчита за тази цел на помощта на съюзния десант, стоварващ се в Солун. Забавянето на съглашенските войски обаче поставя в голямо затруднение сърбите в Македония.

Пред фронта за настъпление на 2 българска армия неприятелят развръща за отбрана силите на македонския отряд: 15 батальона и 7 батареи с 28 оръдия, сведени в две дивизии — Брегалнишка и Вардарска, и на Власинския отряд — 10 батальона и 3 батареи с 12 оръдия, с които се стреми да прегради и удържи колкото се може по-дълго време настъплението на нашите части по направленията Кюстендил — Куманово и Горна Джумая (Благоевград) — Велес. За сърбите това е последната възможност и надежда да запазят единствената комуникация, по която могат все още да получат някаква помощ от Съглашението.

Естествено задачата на нашите войски е насочена към пълното проваляне намеренията на противника и към неговия тотален разгром. На 2 армия е заповядано да настъпи стремително на фронт от около 200 км отляво на 1 армия, като в най-кратък срок трябва да овладее Овче поле, да прекъсне жп и другите съобщения между Сърбия и Солун, след което, действайки по двете направления Кюстендил — Страцин — Куманово — Скопие и Горна Джумая — Царево село — Щип — Велес, да прекъсне комуникациите по долината на р. Вардар. Така се отнема последната възможност за спасение на сръбската армия и се прави невъзможно пристигането на каквато и да е помощ или подкрепление от юг.

Овчеполската операция е планирана и проведена напълно самостоятелно от българското Главно командване и не влиза в общите планове на групата армии «Макензен». За изпълнението й армейското командване разполага първоначално с две пехотни дивизии — 3 и 7, и Кавалерийската дивизия която е във втори ешелон и настъпва зад бойния ред на 7 дивизия. Още с първата атака на изпратения самостоятелен страничен отряд в редиците на сръбските войски от пограничните райони настъпва страхотна паника, смут и безредие, което позволява да бъдат пленени голяма част от защитниците на иначе силната гранична позиция «Султан тепе». Тези, които успяват да отстъпят, са догонени и разбити от части на Кавалерийската дивизия.

Усетили слабата и лесно съкрушима съпротива на сърбите, частите на 3 дивизия с енергични и устремни атаки в течение на няколко дни отхвърлят неприятеля последователно от ред отбранителни позиции — Стражинската, Страцинската и Калиманската, овладяват на 9 октомври Скопие, а на 7 октомври във взаимодействие с части от 7 дивизия превземат Куманово и излизат в Овче поле, където вече може да бъде осигурен оперативен простор за действията на армията, след като близката цел на операцията е постигната.

Веднага след това цялата 7 Рилска дивизия, подпомогната от Кавалерийската дивизия, се насочва на юг и от движение с мощен удар на 16 октомври успява да отхвърли противника от позициите при вр. Соничка глава, с които той прегражда пътя към Прилеп и Битоля, и да овладее височините и мостовете на р. Вардар при Велес. В същото време със силите на една бригада дивизията прави неуспешен опит да пробие позициите на французите и да ги отхвърли от левия вардарски бряг при Криволак, откъдето представляват заплаха за тила и фланга на българските войски.

Имайки предвид необходимостта да се действа едновременно и срещу сръбската армия, и срещу увеличаващите се на юг съюзнически войски, т. е. сложните и специфични оперативни задачи, възникнали пред нашата армия, Главното командване я усилва с две съединения — 5 Дунавска и 11 Македонска пехотна дивизия, като едновременно с това формира две основни оперативни групи — Северна и Южна.

В района на р. Черна — Криволак — Удово — Костурно съюзниците от Съглашението вече са съсредоточили една френска и две английски дивизии с очевидното намерение чрез предмостовата позиция при Криволак да си осигурят направлението Щип — Кочани.

В средата на октомври Южната група все още в състав от 7 дивизия и Кавалерийската дивизия полага всички усилия да прикове противника на неговите позиции и да не му позволи да започне успешни настъпателни действия.

След 17 октомври, вече усилени с 11 пехотна дивизия, нашите части нанасят удари на съглашенските войски и ги заставят да отстъпят на южния бряг на р. Вардар. При настъплението от началото на ноември Южната група във взаимодействие с част от силите на 2 Тракийска и 5 Дунавска дивизия нанася съкрушителни удари по съюзническите войски в ред сражения при р. Черна, Соничка глава, Криволак, Удово, Гевгели и Дойран и принуждава англичани и французи, отстъпвайки по целия фронт, да търсят спасение зад гръцката граница. До 28 ноември българските части и съединения последователно овладяват победоносно Прилеп, Ресен, Охрид, Струга и Битоля и достигат българо-гръцката граница.

Вместо да преследват отстъпващия противник, да го притиснат към морето и да го унищожат напълно, постигайки успех от стратегически характер, българските войски по настояване на германската Главна квартира са спрени на държавната граница. За втори път политическите интриги на нашите съюзници и явната липса на интерес към българската национална кауза лишават незаслужено нашата храбра и героична армия от една вече почти завоювана голяма победа.

По същото време Северната група, усилена от прехвърлената от 3 армия 5 пехотна Дунавска дивизия, настъпва по долината на р. Морава в направлението Враня — Гниляне — Качаник с главната цел във взаимодействие с частите и съединенията на 1 армия да овладее Прищина и да пресече пътя за отстъпление на основните сръбски сили, които все още продължават да се държат в ъгъла между Българска и Сръбска Морава.

Действията на частите на Северната група се развиват успешно към Гниляне и Феризович. Сърбите обаче успяват за кратко време да се закрепят на добре оборудваните позиции по старата сръбско-турска граница и оттам да проведат няколко отчаяни контраатаки към Бояновци и Качаник с цел да се съединят с подхождащите към Велес съглашенски войски. Северната група във взаимодействие с частите от левия фланг на 1 армия отразяват стремителния и решителен напор на сърбите по целия фронт, принуждават ги панически да отстъпват и от 8 ноември се впускат в преследване към Прищина и Призрен. При отстъплението си значителна част от Моравската дивизия попада в обкръжение и дава голям брой пленници. На 10 ноември нашата конница влиза в Прищина, а на 16 ноември пехотни части — в Призрен. С тези действия Северната група практически участва в Косовската операция на 1 армия.

За съжаление Северната група на 2 армия не успява да пресече своевременно пътя за отстъпление на сърбите през Косово поле — Призрен към Албания, с което да постигне стратегическата си цел — окончателния разгром на сръбската армия и изваждането на Сърбия от световната война. Почти никаква помощ в това отношение нашите войски не получават и от съюзниците си.

Въпреки това на Сърбия е нанесен съкрушителен удар. В продължение на малко повече от месец и половина нашата армия разбива и унищожава значителна част от сръбските войски, около 30 000 души, взима огромно число военни трофеи и освобождава почти цяла Македония.

Косовска настъпателна операция

С приключването на Моравската операция на 1 армия са създадени благоприятни условия и много добри изходни позиции на войските за настъпление към Косово поле, където противникът да бъде притиснат към Албанските планини. Предвижда се с нанасянето на три сходящи се удара към Прищина той да бъде обкръжен и с общите усилия на съседите от север и юг да бъде окончателно разгромен.

Успешното настъпление на войските на 1 армия заставя сърбите да се оттеглят и с главните си сили (около 5–6 дивизии) да се съсредоточат северозападно от Лесковац и да организират силна отбрана по левия бряг на р. Българска Морава с основна цел да преградят направленията към Косово поле и да осигурят за колкото може по-дълго време пътищата си за оттегляне към Албания.

Войските на 1 армия достигат десния бряг на р. Българска Морава на фронта Лесковац — Ниш — Парачин и трескаво се готвят да форсират реката и да продължат настъплението си в общото направление — Прищина. Два корпуса на 11 германска армия са готови да нанесат спомагателен удар от север към Митровица и Прищина, а Северната група от 2 армия всеки момент може да атакува стремително противника от юг по направлението Гниляне — Прищина.

За да изпреварят, разстроят и евентуално провалят готвещия се срещу тях силен удар, сръбските войски със силите на своите пет дивизии — Шумадийска, Дринска, Тимошка, Моравска и Конната, устремно атакуват нашите войски, правейки отчаяни опити да пробият фронта им през Скопие и Куманово, да изненадат в тил нашите войски, действащи срещу съюзниците на фронта Криволак — Градско — Прилеп.

Ударът на сърбите въпреки тяхната упоритост е успешно отразен, което позволява на нашите войски, форсирайки р. Българска Морава, да преминат в контранастъпление, да завземат на 31 октомври Прокупле и от следващия ден, когато основните сили също са прехвърлени на левия бряг на реката, да обърнат в паническо бягство неприятеля и да започнат преследването му към Прищина.

Във взаимодействие със Северната група на 2 армия, преминала след 8 ноември също в настъпление, е овладяна Прищина, след което продължава съвместното преследване на жалките остатъци от сръбската армия към Призрен. Тук на 16 ноември, един ден след като крал Петър е напуснал града, българските войски нанасят болезнено поражение на армията му, пленявайки близо 7000 души и голямо количество военни трофеи. Окончателно дезорганизирана, изпаднала в паника и омаломощена до краен предел, сръбската армия започва мъчителното си оттегляне през труднодостъпните, заснежени и негостоприемни Албански планини, изоставяйки всичкото си тежко въоръжение. Загубите й достигат 36 000 убити, ранени и пленени. Изоставени са 199 оръдия, над 150 автомобила и огромно количество леко въоръжение, боеприпаси и друго военно имущество. Към 21 ноември 1915 г. операцията е приключена след овладяването на Дяково и Дебър. Цяла Южна Сърбия и преобладаващата част от Македония са под контрола на българските войски, но поради комплекс от различни фактори и обстоятелства не можа да се изпълни главната задача: да се обкръжи и окончателно унищожи сръбската армия. Така 150 000 души от нея успяват да се спасят, изтегляйки се на Адриатическото крайбрежие.

Веднага след като се разбира, че нашите войски по редица съображения на съюзниците ни и поради липсата на настойчивост и далновидност у българските политици няма да настъпят през гръцката граница срещу съюзническите сили в Солун, българското Главно командване разпорежда да започне изграждането и оборудването на здрава отбрана, която да може продължително време да издържи на атаките на превъзхождащия ни по сила и огнева мощ неприятел.

Оттук нататък, като изключим настъпателните действия на нашите войски към Серес, Драма и Кавала през август 1916 г., на Солунския (Македонския) фронт се водят позиционни, в основни линии пасивни отбранителни действия почти до самия край на войната.

При тези обстоятелства, след като Румъния през август 1916 г. подписва съюзен договор и окончателно преминава в лагера на Съглашението, българското Главно командване е принудено да обърне поглед на север и да съсредоточи усилията си върху укрепването и повишаването на бойните възможности и мощ на 3 българска армия, която до настоящия момент е развърната за прикриване на северната ни граница и не е участвала в сраженията от началото на войната.

Необходимостта от провеждането на активни настъпателни действия от войските на 3 българска армия още с възникването на Добруджанския фронт е повече от очевидна. Всяко забавяне означава загубване на стратегическата и оперативната инициатива, усилване на предмостовите укрепени пунктове на румънската армия — Тутракан и Силистра, увеличаване численото превъзходство за сметка на прехвърляните все по-многобройни руски войски в Северна Добруджа.

Ето защо, без да губи излишно време, главното ни командване заедно с германската Главна квартира планира, подготвя и провежда със силите на 3 армия две много важни за крайния изход на войната ни с Румъния настъпателни операции: Тутраканската и Кубадинската.

Тутраканска настъпателна операция

Според общия план на съглашенските сили Румъния трябва да води активни настъпателни действия в Трансилвания срещу австро-унгарците и да се отбранява упорито в Добруджа срещу евентуалното настъпление на българите. Предвижда се общо настъпление на румънските сили към В. Търново само при условие, че българската армия бъде прикована на Солунския фронт от настъплението на съюзниците.

Първоначално за отбрана на Добруджа румънците разполагат със силите на своята 3 армия, съсредоточена в района Букурещ — Тутракан — Силистра и развърнала отделни отряди за наблюдение по цялата дължина на дунавската и добруджанската граница.

Предназначения за усилване на румънските войски руски корпус е насочен през Добруджа към линията Балчик — Добрич.

Общо силите на противниците възлизат на около 120 000 души с над 280 оръдия, сведени в една кавалерийска и седем пехотни дивизии.

Общият резерв е дислоциран около Букурещ с готовност да се притече на помощ или в Трансилвания или в Добруджа. По-късно на румънското командване се налага да спре настъплението срещу Австрия и да прехвърли значителни сили в Добруджа, за да се опита да спре вихреното настъпление на българските войски.

Пред полосата за отбрана на румънските и руските войски са развърнати и с небивал ентусиазъм очакват часа за настъпление нашите две пехотни дивизии (1 и 4), две бригади от 6 пехотна дивизия, конната дивизия, Варненският и Русенският укрепен пункт (4 полка). Единствената мисъл, овладяла умовете и сърцата на нашите бойци, е надеждата, че съвсем скоро ще имат възможност да накажат румънците за нахлуването им в Северна България през 1913 г. Тези желания са в основата на изключително високия боен дух, овладял всички части и съединения на 3 българска армия.

За усилване на армията пристигат един германски отряд, с който общата численост на нашите войски достига 70 000 души с около 220 оръдия. На един по-късен етап от операцията се включват и два турски корпуса, които по настояване на нашето командване официално се считат за придадени в помощ на германските войски.

Тутраканската операция е неразделна част от Трансилванската операция на групата армии «Макензен» и от общия план за изваждане на Румъния от войната. Съобразявайки се с неговите постановки, армейското командване заповядва главните усилия да бъдат насочени към последователно овладяване на предмостовите крепости Тутракан и Силистра, установяване на контрол върху преправите(3) през Дунав и последващо развитие на настъплението към делтата на р. Дунав.

Рано сутринта на 2 септември 1916 г. българските войски минават границата и със стремителни атаки отхвърлят предните противникови части от приграничните райони и се насочват по заповяданите направления. Конната дивизия провежда сковаващи действия по линията от Балчик до Карабунар, като превземат последния на 3 септември, а на 6–7 септември нашите части и съединения нанасят значителни загуби на двете румънски дивизии и руската конница, отбраняващи Добрич и в решително сражение го овладяват.

В същото време 4 пехотна дивизия и двете бригади от 1 пехотна дивизия, определени да настъпят по главното направление към Тутракан, в двудневни усилени маршове, без да срещнат особена съпротива, излизат пред усилено укрепената крепост «Тутракан». Постепенно всички определени за атаката на фортовете части и съединения заемат изходните си позиции. Преди атаката си нашите войски ликвидират опита на румънците за контранастъпление.

За две години, откакто попада в румънски ръце, Тутракан е превърнат в съвременна, съвършена, оборудвана по последната дума на фортификационното изкуство крепост, разделена на 3 сектора с 15 форта. Крепостта има два пояса, опиращи в р. Дунав с множество силно укрепени отбранителни позиции, телени мрежи, ровове и фугаси(4). Гарнизонът общо наброява 35 000–40 000 души със 157 оръдия и 50 картечници.

На 4 септември по време на подготовката за щурма българската артилерия провежда масирана целодневна артилерийска подготовка, която смущава и разколебава защитниците на крепостта. Рано сутринта на следващия ден след нова силна артилерийска подготовка започват решителните действия по самото й овладяване. Проявявайки безпримерен героизъм и храброст, висок боен дух и готовност за саможертва, бойците и командирите от частите и подразделенията на 1 и 4 пехотна дивизия след обяд успяват да овладеят предната фортова отбранителна линия, като почти сриват фортовете № 5, 6, 7 и 8, които се намират в участъка на пробива. Румънците са принудени да се оттеглят на втората си позиция. Настъпващите войски непрекъснато увеличават своя натиск и скоро плътно притискат обезумелите от ужас и обладани от паника румънци към брега на р. Дунав. На 6 септември, след като изваждат от строя преправата, свързваща крепостта със северния бряг на реката, и след като сломяват отчаяните контраатаки на противника, целящ да се промъкне към Силистра, го доунищожават в ожесточени, кръвопролитни ръкопашни схватки.

Целият румънски гарнизон е пленен, а опиталите се да преминат р. Дунав намират смъртта си сред ледените води на реката. За 3 дни героичните български войски пленяват 28 000 души, 480 от които офицери и 154 оръдия от различен калибър. Заедно с убитите и ранените за 36 часа е унищожена една 40 000–а румънска армия.

За упоритостта на боевете при Тутракан свидетелства и големият брой на нашите жертви, достигнали 7350 души убити и ранени, което представлява 20% от участвалите в сражението.

Три дни след падането на Тутракан 3 бригада от 1 дивизия обръща в паническо бягство защитаващата Силистра 9 румънска дивизия и без бой влиза в града, като по този начин прекъсва и последната възможност за връзка на румънските войски с основните им сили отвъд р. Дунав.

Постигнала изпълнението на основните задачи, завоювала инициативата, 3 българска армия преминава в настъпление по целия си фронт и от 11 до 16 септември преследва отстъпващия към Кубадинската позиция противник с цел да го отхвърли и от нея и като излезе към делтата на р. Дунав — да постигне стратегическата цел на войната срещу Румъния — освобождението на Северна Добруджа.

Кубадинска операция

След претърпените катастрофални загуби при Тутракан, Силистра и Добрич, изолирани от основните си сили, остатъците от румънските войски в Добруджа се оттеглят и заемат предварително оборудваната и силно укрепена Кубадинска позиция. Тя е изградена в най-тясната част на Добруджа по линията от Расова в югоизточна посока през височините Сапата баня и около Кокаржа покрай Качамак, Кубадин, Османча, Узунлар, Топрансар, Тузла. Хребетите са високи, командват околната местност и прикриват комуникациите за маневри в тила. Има добре укрепени предни пунктове с няколко реда окопи.

Тази позиция се отбранява от силите на пет румънски пехотни дивизии и една румънска конна бригада, повечето от които са в непълен състав заради загубите, нанесени в изминалите сражения. Силите им обаче са значително усилени от Сърбо-хърватската, 61 и 115 пехотна руска и 3 конна руска дивизия. Тук противникът съсредоточава около 70 батальона, 90 полски батареи, 32 ескадрона и няколко тежки батареи.

Задачата на защитниците на Кубадинската позиция е да предпазят от прекъсване важната жп връзка между Черна вода и Кюстенджа, свързваща Дунав и Черно море и осигуряваща прехвърлянето на войски, боеприпаси и материали в тила на позицията. Другата по-важна цел е, спирайки напредването на българските войски в Северна Добруджа, нанасяйки им съкрушително поражение, още тук да предрешат изхода на цялата война. За достигането на тази решителна цел румънското командване се опитва да осъществи един добре замислен, но зле изпълнен план за десант в тила на българските войски между Русе и Тутракан.

Пред вражеските отбранителни позиции нашата армия пристига изморена, отслабена и с невъзстановени загуби в състав от 62 батальона, 43 полски, 11 тежки батареи и 29 ескадрона.

За съжаление без достатъчна подготовка, без да се определи направление за главен удар и без каквито и да било опити да създаде превъзходство от сили и средства, без достатъчно разузнаване за състоянието и силите на неприятеля българското армейско командване прибързано заповядва на изтощените си войски да атакуват предните позиции на неприятеля. На 17 и 18 септември 1916 г. 3 армия със силите на 1, 4 и на част от 6 пехотна дивизия, заедно с конната дивизия при пълно напрежение безуспешно атакува Кубадинската позиция.

Оттеглянето на нашите войски на изходните им позиции, заемани преди атаката, окуражава противника, който, усилен и добил увереност, започва да се активизира и да оказва непрекъснато засилващ се натиск срещу нашите части. До края на месец септември се водят множество продължителни, напрегнати и упорити боеве с променлив успех, които обаче нямат кой знае какъв ефект и не променят обстановката поради незначителните си мащаби.

Успешно е отразен и опитът на румънците на 2 и 3 октомври да прехвърлят силен десант през р. Дунав при с. Оряхово, който очевидно трябва да действа в тила на българските войски, сражаващи се при Кубадин, да прекъсне съобщенията им с вътрешността на страната, да ги притисне и в крайна сметка да ги разгроми напълно.

През първата година на октомври 3 българска армия провежда разнообразна подготовка, попълва загубите си, извършва налагащото се прегрупиране на силите и средствата и към началото на третото десетдневие нейните части и съединения са напълно готови за предстоящите активни настъпателни действия.

Втората атака срещу Кубадинската позиция започва на 19 октомври със силен артилерийски огън по целия фронт на отбраната от Дунав до Черно море, който естествено се оказва недостатъчен. Въпреки устрема на нашите атаки първият ден не носи решителен успех на българите.

На следващия ден натискът срещу неприятелския център енергично нараства, но до настъпването на нощта противникът устоява на напора на българите и продължава да удържа позициите си. На 21 октомври бойците от Преславската дивизия влизат в жестоки ръкопашни схватки с врага и на нож завладяват окопите при Кубадин. Така отбраната на руските части е пробита и е поставено началото на краха на цялата неприятелска отбрана. В това време нашите деснофлангови части с конницата овладяват Мулчова, вклиняват се в тил и фланг на противника и го принуждават да отстъпи и от позицията при Топрахисар.

От 22 до 28 октомври 3 българска армия, получила вече оперативен простор, без да губи време, развива достигнатия успех и преследва отстъпващия противник към делтата на р. Дунав, достига най-южния й ръкав и преминава към отбрана.

С това се поставя краят на Кубадинската операция. С нейното изпълнение са постигнати няколко важни задачи: освободена е Северна Добруджа и е нанесен силен удар на румънските и руските войски, които са отхвърлени отвъд Дунава.

Отбраната на Дойранската позиция

Провалената офанзива на съюзническите войски в долината на р. Вардар през август 1916 г. и неуспешният опит на нашите войски да контраатакуват стремително и да пробият противниковата отбрана при Битоля в началото на септември същата година показват недвусмислено, че при създаденото сравнително равновесие на силите нито една от двете противостоящи страни не може да постигне какъвто и да е решителен успех без предварителна усилена подготовка.

При това положение и българската, и съюзническите армии преминават към пасивна отбрана, с което поставят началото на т. нар. позиционна война на Солунския фронт, продължила почти до самия край на световната война.

Един от най-важните участъци в отбраната на нашите войски е Дойранската позиция. От една страна, при евентуален пробив на неприятеля цялата българска отбрана ще се окаже разделена на две, като западната й част ще остане изолирана и за съюзническите войски не би представлявало никаква трудност да я разгромят. От друга страна, направлението, което тази позиция прегражда, е най-удобното и късо разстояние до София.

Ето защо още през есента на 1916 г. главните командвания на съглашенските армии по време на втората си конференция в Шантий взимат решение Солунската армия да разгроми българските войски, като главната цел е да атакуват Дойранската позиция. Веднага след това французите трябва да проведат подпомагащ удар в участъка на 5 българска дивизия южно от Хума.

Задачата на нашите противници обаче не се оказа никак лесна. Опитвайки се да я изпълнят, те правят три безуспешни опита, при които понасят огромни загуби, без да постигнат дори частичен успех: през 1916 г., през април–май 1917 г., през септември 1918 г. При последните два опита Дойранската позиция се отбранява от доблестните и храбри воини от 9 Плевенска пехотна дивизия под командването на генерал-майор Владимир Вазов.

При неприятелската атака през април–май 1917 г. българите оборудват две основни отбранителни позиции, разделени на три участъка и укрепена предна позиция. Те използват оборудвани окопи пълен профил, блиндажи, картечни гнезда и позиции за артилерията. За отбраната на Дойранската позиция дивизията разполага с 24 пехотни, 1 пионерна дружина, 129 картечници и 182 оръдия и минохвъргачки. За атака срещу нея неприятелят съсредоточава 37 пехотни батальона, сведени в 3 пехотни английски дивизии, въоръжени със 160 оръдия, 111 минохвъргачки, 444 картечници и много гранатохвъргачки.

След тридневна масирана артилерийска подготовка англичаните преминават в настъпление, като групират основните си сили но направлението на главния удар, насочен към левия край на позицията при вр. Кала тепе. Предната позиция е буквално срината от масирания огън на артилерията. На 22–23 април неприятелските войски провеждат множество устремни атаки срещу българските позиции, на редица участъци се завързват ожесточени боеве, преминали на много места в кръвопролитни ръкопашни схватки, които продължават с неотслабваща сила и през нощта. Действията се водят с променлив успех, атакуваните пунктове от предната позиция често по няколко пъти преминават от едни ръце в други. До края на втория ден англичаните успяват да овладеят само 4 застави от предната линия. Упоритата и здрава съпротива на нашите части нанася тежки загуби на неприятеля, притъпява настъпателния му порив и го принуждава да прекрати атаките си.

Преценявайки, че противникът е изчерпал силите си и му трябва време, за да се подготви за нов удар, командирът на 9 дивизия заповядва незабавно да започне възстановяване на разрушената предна позиция.

На 8 май британските части отново вихрено атакуват предната позиция на българската отбрана. През този ден, през нощта и до обяд на следващия англичаните, подкрепяни от мощния ураганен огън на своята артилерия, провеждат 6 устремни атаки, при които основните им сили са съсредоточени за пробив в участъка на нашия 34 пехотен полк. С върховни усилия те успяват да проникнат на отделни места в нашата позиция.

Със светкавични активни контраудари на нашите части противникът е отхвърлен на изходните му позиции.

Отчаяни от неуспехите, убедили се, че не могат да пробият добре организираната отбрана на българите, понесли извънредно големи загуби, англичаните осъзнават безсмислието да продължават атаките си, тъй като това би довело до нови излишни загуби и би влошило още повече тяхното положение. Очаквайки, че нашите части ще преминат в контранастъпление, за да развият постигнатия успех, неприятелските части трескаво започват да се подготвят за неговото отразяване.

За съжаление общата военна и политическа обстановка не позволява на българската войска да премине към активни настъпателни действия.

Последният опит за пробив на Дойранската позиция е направен отново от англичани, този път във взаимодействие с гръцки войски през септември 1918 г. Настъплението срещу Дойран е неразделна част от общия план на командването на Солунската съглашенска армия за действията й на Македонския фронт през 1918 г. Основна цел на този план е пробив в нашата отбрана, който да я разцепи на части и с това да спомогне за по-лесното унищожаване и окончателния разгром на изпадналите в изолация, обградени в различни райони български войски. Предвидено е активните действия при Дойран значително да облекчат задачата на атакуващите Добро поле съглашенски войски.

Противникът, добре запознат със силата и отбранителните възможности на Дойранската позиция, усилва бойния си ред. Той разполага със силите на 3 английски (22–а, 26–а, 27–а) и 2 гръцки дивизии (Серска, Критска), 1 пехотна бригада от 28–а английска дивизия, гръцката тежка артилерийска бригада и други артилерийски и инженерни подразделения с обща численост около 66 000–68 000 души. Около 240 оръдия, 30 минохвъргачки, голям брой гранатохвъргачки и повече от 300 картечници са готови денонощно да сипят убийствен огън по нашите позиции. Огънят на артилерията се управлява и коригира с помощта на самолети, които почти непрекъснато летят над българската отбрана.

Настъпвайки срещу Дойран, англичаните се стремят не само да подпомогнат атаките срещу нашата Балканска дивизия при Добро поле, а и да пресекат пътя за отстъпление на цялата 1 армия.

За изминалата година и половина частите и подразделенията на 9 Плевенска дивизия значително усъвършенстват своята отбрана, като изграждат 5 отбранителни позиции с дълбочина около 15 км, напълно оборудвани в инженерно отношение с единствено важната задача да издържат дълго време на предстоящите многобройни атаки на съглашенците и на техния убийствен артилерийски огън. Проведена е и специална подготовка на войските за защитата им от газовите атаки, които се предполага, че ще проведе неприятелят. Дивизията разполага със 17 батальона, 15 ескадрона, пионерна дружина, 133 оръдия, 42 минохвъргачки и 183 картечници.

На 16 септември английската артилерия започва да сипе ураганен разрушителен огън по целия фронт на отбраната, който продължава с кратки прекъсвания през следващите дни и нощи и съпровожда неотменно всички действия на английската пехота. Само през първия ден са изстреляни повече от 70 000 снаряда, а няколкото газови атаки не изненадват нашите войски и не донасят така желания и очакван от врага ефект.

В завързалите се неколкодневни ожесточени сражения, продължаващи и през нощта, британци и гърци успяват да се закрепят на предната позиция и се подготвят да развият успеха си към главната позиция. Светкавичните контрадействия на нашите части, които се хвърлят в яростен ръкопашен бой срещу съглашенците, им нанасят големи поражения в полосата между главната и предната позиция и ги принуждават панически да отстъпят обратно към предната позиция. В същото време е провален и опитът за нанасяне на спомагателен удар източно от Дойранското езеро.

През нощта към 19 септември британците и техните съюзници възобновяват атаките си срещу Дойран, като съсредоточават основните си сили срещу центъра на отбраната. Мощният артилерийски вал(5), който осъществява неприятелската артилерия, разстройва редиците на отбраняващите се и ги принуждава да влязат в бой на нож с проникналите в нашите разрушени окопи съглашенци. Проявявайки изключителна упоритост, нашите бойци отблъсват в кървав близък бой неколкократните атаки на англичаните, осъществявани чрез редица последователни вълни, непрекъснато усилващи натиска върху втория ред окопи.

В тези жестоки схватки противникът понася огромни загуби (около 12 000 убити и 550 пленени), а бойният му ред е значително разстроен, което в крайна сметка го принуждава в ужасен безпорядък да отстъпи към изходните си позиции.

Отразяването на силното вражеско настъпление струва на 9 дивизия много скъпи жертви — близо 20% от целия й личен състав. Извънредно отслабена, дивизията няма възможност да развие успеха и да премине в настъпление.

Дойранската епопея на 9 пехотна Плевенска дивизия, командвана от генерал-майор Владимир Вазов, завинаги ще остане вписана със златни букви в историята на българската армия. С героичния си подвиг защитниците на Дойран доказват, че са достойни наследници на славните победоносни традиции на българската войска. Без каквото и да е колебание те предпочитат да паднат в ожесточена схватка на бойното поле, но да не помрачат славата и да не опетнят честта на българското войнство.

1944–1945 г.

Втора световна война

Успешната Яш-Кишиневска операция на съветските войски през есента па 1944 г. нанася тежки поражения на германската армия, които значително понижават нейната боеспособност и поставят под въпрос способността й ефективно да се противопоставя на все no-усилващия се съветски натиск в Югоизточна Европа.

Преследвайки противника в началото на септември, войските на 3 Украински фронт излизат на рубежа на българо-румънската граница в Добруджа. На 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България.

Създалата се военнополитическа обстановка налага да бъдат направени значителни корекции във външнополитическата ориентация на България с цел излизане от международната изолация, в която е изпаднала страната ни, и подобряване на международните й позиции в следвоенния период. Условие за осигуряване на териториалната цялост, гарантирането на националната независимост и държавния суверенитет на България е активното участие на нейната армия във войната срещу хитлеристка Германия в съюз с държавите от антихитлеристката коалиция.

С подписаното на 28 октомври 1944 г. в Москва съглашение за примирие между България, от една страна, и СССР, Англия и САЩ, от друга, са преодолени основните политически пречки за участието ни във войната и се установява международноправното положение на страната. Съглашението с Югославия от 5 октомври 1944 г. урежда възможността за предстоящи военни действия на българските армии на нейна територия.

Подготовката на българската държава за участие във войната започва и се извършва в изключително сложна и противоречива външнополитическа и опасна военна обстановка, в условията на тежка икономическа стагнация. Новата власт провежда редица организационни и кадрови промени в армията, за да укрепи своето влияние сред войниците и офицерите.

Съсредоточаването и развръщането на войските се извършват под пряката заплаха на германските части от групата «Сърбия», съсредоточени на западната ни граница, които веднага след 9 септември предприемат опити за настъпление в направленията Кула — Видин, към Кюстендил, към Царево село и Струмица — Петрич.

В резултат на активните действия на нашите прикриващи войскови части, подпомогнати от местните доброволчески и партизански отряди, към средата на септември са ликвидирани всички временни пробиви на неприятеля и надеждно е прикрита границата. Значително е подобрено изходното положение за настъпление на войските и в трите оперативни направления: Пирот — Ниш, Кюстендил — Куманово — Скопие и Горна Джумая (Благоевград) — Щип — Велес.

Командването на 3 Украински фронт, на чието подчинение в оперативно отношение е българската армия, поставя задача нашите войски да настъпят на запад към долините на реките Морава и Вардар, да преградят комуникациите на противника на север и да охраняват южния фланг на фронта.

Отчитайки поставените задачи, българският план за действие предвижда с основните сили и средства да се нанесе основният удар в направлението Пирот — Ниш и спомагателни удари, насочени към Кюстендил — Куманово — Скопие и Горна Джумая (Благоевград) — Щип — Велес, съответно от 2, 1 и 4 армия.

България разполага с 454 000–а армия, от тях 272 000 войници и офицери, 2139 оръдия и минохвъргачки, 121 танка, 47 щурмови оръдия и 141 бойни самолета, са развърнати непосредствено на фронтовата линия и са сведени в 14 съединения — 10 пехотни и една конна дивизия, танкова, конна и гранична бригада и една въздушна ескадра. В резерв са оставени 182 000 войници и офицери. Срещу българските три армии немците могат да противопоставят първоначално 6–7 съединения 50–60 танка, около 500 оръдия и минохвъргачки, 75 бронеизтребители и повече от 240 зенитни оръдия.

Според общия план на Главното командване войските трябва да проведат четири армейски настъпателни операции. Нишката и Косовската (2 армия), Страцинско- Кумановската (1 армия) и Брегалнишко-Струмишката (4 армия).

На 8 октомври 1944 г. започват общите настъпателни действия на 2 и 1 армия, а малко по-късно настъпва и 4 армия.

Нишка настъпателна операция

Направлението София — Пирот — Ниш се счита от германското командване за особено важно и то взима сериозни мерки за организиране на отбрана. От рубежа Кална — Равна Дубрава — Власотинци противникът изгражда три позиции с дълбочина около 40 км. Първата позиция е по системата на груповата отбрана — отделни отбранителни райони и опорни пунктове, разположени на достъпните направления.

Най-силно изградена в инженерно отношение е отбраната на направлението Пирот — Бела Паланка — Ниш. Районът около град Ниш усилено се подготвя за кръгова отбрана.

Бойният ред на противника е в един ешелон, като в резерв са оставени само две пехотни роти в района на Бела Паланка и един батальон от 13 пехотен полк.

Главната цел на немските войски, отбраняващи това направление, е с активни отбранителни действия да не допуснат или да задържат възможно най-дълго време настъплението на нашите войски към Ниш, за да осигурят пътя за изтегляне на своите части от Гърция и Македония по долината на р. Морава.

За постигане на тази цел германското командване разполага със следните сили: 7 планинска СС дивизия «Принц Ойген» от състава на армейската група «Север», сборния полк «Аларм Регимент», 13 пехотен полк, личният състав на хитлеристкото бойно училище в Ниш, един самостоятелен отряд, един дивизионен инженерен батальон, гарнизона на Сурдулица. Общо силите и средствата му на това направление възлизат на около 17–20 пехотни батальона, 165 минохвъргачки, 92 артилерийски, 56 противотанкови и 6 бронеизтребителни оръдия, около 40 танка и 18 самолета.

Срещу тези противникови сили на Нишкото оперативно направление се развръща 2 армия с командващ генерал-майор Кирил Станчев и началник-щаб полковник Стефан Терзиев.

Тази армия е определена да нанесе главния удар, поради това в нейния състав са включени основните сили на нашите настъпващи войски: 4, 6, 9, 12 пехотна дивизия, 1 гвардейска пехотна дивизия, 2 конна дивизия, Бронираната бригада, 4 пехотна гранична бригада, армейски части и служби. В обща сложност тя наброява 79 079 души и около 23 000 коня. Разполага с 671 артилерийски оръдия, гаубици и минохвъргачки, 375 противотанкови и противовъздушни оръдия, 123 танка. Предвижда се действията на армията да се поддържат с част от силите на авиацията на 17 съветска въздушна армия.

С овладяването на Ниш 2 армия трябва да изпълни главната задача — да прекъсне пътищата за оттегляне на противниковите войски по долината на р. Морава. След това обаче се предвижда да се организира и проведе нова операция с цел да се проникне в Косово поле. Оперативното построяване на армията е в два ешелона. Настъплението трябва да бъде проведено на фронт с широчина около 90–95 км и с дълбочина 60–65 км в планински, силно пресечен район.

Първоначалният замисъл на армейското командване е да обкръжи и унищожи противниковата групировка в района на Ниш. Командващият армията решава с 6 пехотна дивизия да ангажира противника по фронта, с 9 пехотна да го обходи от север, а с 4 и 12 пехотна дивизия — от юг през Власотинци и Лесковац. Главният удар трябва да бъде нанесен в направление на Мезграя — Ниш.

Непосредствено преди самото начало на операцията настъпват някои промени в първоначалните планове. Те са предизвикани от политически съображения, свързани са с необходимостта да се даде възможност на югославските части първи да влязат в Ниш. По същество е променено направлението на главния удар, който е пренасочен през Власотинци към Лесковац. В това направление действат 4 и 12 пехотна дивизия, зад които се намира вторият ешелон на армията — Бронираната бригада и 2 конна дивизия.

След половинчасова масирана артилерийска подготовка и удари от въздуха на съветската авиация рано сутринта на 8 октомври войските на 2 армия преминават в настъпление. Българските части и съединения устремно атакуват предния край на отбраната на противника, съставен от множество опорни пунктове, разположени на линията с. Кална — с. Паеж — с. Бабин кал — с. Клисура — с. Сливовик — с. Дубрава — Власотинци.

Въпреки трудната планинска пресечена местност с много лоши пътища, станали непроходими от проливните дъждове, независимо от упоритата съпротива на германците, настъплението се развива успешно. След двудневни кръвопролитни боеве на 10 октомври 12 пехотна дивизия с решаващата подкрепа на въведената в сражението Бронирана бригада и във взаимодействие с части от 22 югославска дивизия, успява да пробие противниковата отбрана в района на гр. Власотинци и навлиза в Лесковацкото поле. В резултат на стремителния пробив, смазал съпротивата на противника, бързоподвижните части на 2 армия излизат от планинския лабиринт, който затруднява действията им и проникват в долината на р. Морава, където има достатъчен оперативен простор.

Създават се благоприятни условия за бързо настъпление и преследване на противника на запад към Лесковац и на север към Ниш. Противникът е принуден да започне да се оттегля по целия фронт пред 2 армия. Въодушевени от постигнатите успехи, 6 пехотна дивизия съвместно с 34 пехотен полк от 9 пехотна дивизия освобождават Бела паланка, а Бронираната бригада във взаимодействие с 47 югославска дивизия — Лесковац.

Успехът при Власотинци е решаващ момент в провеждането на Нишката операция. С излизането на Бронираната бригада, 12 пехотна и 2 конна дивизия в долината на р. Морава е постигната основната цел на операцията — да се прекъсне пътят за оттегляне на противника по направлението Враня — Лесковац — Ниш към Белград. Не по-слабо е и моралното въздействие от постигнатата победа.

Бронираната бригада се насочва на север към Ниш, за да се яви в тила на главните сили на 7 СС планинска дивизия, която е гръбнакът на противниковата отбранителна групировка в района на Ниш. Сутринта на 14 октомври Ниш е обхванат от всички страни. Още същия ден е освободен от частите на 6 пехотна дивизия, която действа в тясно взаимодействие с отряд от 1 гвардейски укрепен район на 57 съветска армия и 22 югославска дивизия. Противникът е принуден панически да отстъпва в безредие към Прокупле, изоставяйки големи количества танкове, оръдия, автоматично оръжие, камиони, боеприпаси и други материали.

Същия ден, 14 октомври, е постигната още една значителна победа от героичната Бронирана бригада. Рано сутринта 3 бронеизтребителна рота от нейния състав изненадва отстъпващата към Прокупле 7 СС моторизирана дивизия «Принц Ойген». Загубилите самообладание немци не успяват дори да използват тежкото си въоръжение, с което разполагат.

В същото време главните сили на Бронираната бригада с помощта на съветските щурмови самолети ИЛ–2, наречени «крилатата смърт», атакуват противника във фланг. Объркването и паниката в хитлеристката колона е пълно.

Групата «Прокупле» разгромява челото на немската колона в района на Мерошина, а другата група сломява съпротивата на неприятеля в района на с. Мрамор. В резултат на масовия героизъм на воините от Бронираната бригада елитното хитлеристко съединение е разгромено напълно само за няколко часа.

Окрилени от победите над силния противник, частите на 2 армия започват преследване на отстъпващия неприятел към Прокупле и Прищина. На 18 октомври нашите войски спират на нови позиции, където е организирана силна вражеска съпротива.

С това завършва Нишката настъпателна операция. Нейната продължителност е седем денонощия, а дълбочината й — 70 км.

Hа противника са нанесени сериозни загуби — 5200 убити и ранени, 3850 пленени. Трофеите са многобройни: 67 оръдия, 4300 пушки, 1100 автомата, 420 картечници, други оръжия и материали. Загубите на нашата армия възлизат на 1500 убити и ранени.

Първата голяма настъпателна операция на българската армия в Отечествената война приключва с категорична победа на 2 армия и българския боен дух, с което блестящо са изпълнени поставените от Главното командване задачи.

Достигайки в близост до Подуево и Прищина, 2 армия си осигурява отлични изходни позиции за по-нататъшното развитие на успеха си към Косово.

Страцинско-Кумановска настъпателна операция

Излизането на българските войски в долината на р. Вардар и овладяването на Скопие прекъсват удобните пътища за оттегляне на армейската група «Егея». В стремежа си на всяка цена да предотврати подобна възможност, вещаеща сериозна заплаха за хитлеристките войски, тяхното командване организира дълбока ешелонирана и особено старателно оборудвана в инженерно отношение групова отбрана. Противникът, използвайки скалистия, планински характер на местността, изгражда същински укрепления в четири позиции, разположени една зад друга в дълбочина от около 50 км към Скопие. Подготвят се множество бункери, укрепени гнезда за картечници, гранатохвъргачки и минохвъргачки, огневи позиции за артилерията, окопи и ходове за съобщение. Тунелите по жп линията са приспособени за укрития на резервите.

Позицията при Крива паланка и Страцинската отбранителна позиция, известна още от времето на Първата световна война, са най-силно укрепени, а Стражинската е пригодена за водене на упорита кръгова отбрана. В четвъртата отбранителна позиция влизат височините западно от р. Пчиня, подстъпите към Куманово и района на Скопие. Удължаването на двата фланга на отбраната на противника я превръща в полукръгова с цел да предотврати евентуален обхватен маньовър от страна на българите.

Задачата на германските войски е упорито да отбраняват направлението Кюстендил — Куманово — Скопие и да не допуснат овладяване на Скопие, което би довело до прекъсване на пътищата както по долините на реките Морава и Вардар, така и през Качанишкия проход по долината на р. Ибър. По главното направление за настъпление противникът първоначално е развърнал основните сили на 11 въздушно-полева дивизия без 22 полк, 47 пехотен полк от 22 пехотна дивизия и част от немско-албанската СС дивизия «Скендербег», като 23 моторизиран полк е оставен в резерв в района на Куманово. Общо силите и средствата му възлизат на две дивизии, около 100 оръдия и минохвъргачки и 35–40 танка.

В хода на бойните действия в района на Стражин, Страцин и Куманово са привлечени почти цялата 11 въздушно-полева дивизия, нови части от 22 гренадирска дивизия, 967 крепостен полк и 7 пехотен полк.

Срещу тези противникови сили започва активни настъпателни действия 1 армия с командващ генерал-майор Владимир Стойчев и началник-щаб полковник Георги Дилчовски. Армията започва Страцинско-Кумановската операция на един твърде широк за нейните сили фронт от 90 км с дълбочина също около 90 км в силно пресечен планински район. Това налага неколкократното й усилване със сили и средства в хода на бойните действия.

Първоначално в 1 армия са включени 1 и 2 пехотна дивизия, армейски части и служби. Постепенно под нейно подчинение са придадени 1 гвардейска пехотна дивизия, 11 пехотна и 2 конна бригада, с което съставът й към 1 ноември се увеличава значително и наброява 76 318 души и 28 247 коня. Първа армия разполага с 577 оръдия, гаубици и минохвъргачки, 21 щурмови оръдия, 216 противотанкови и противовъздушни оръдия, 3 самолета и други средства.

Армията получава задача да овладее Скопие и да блокира долината на р. Вардар, като по този начин прекъсне възможността противникът да се придвижи на север по долините на р. Вардар и р. Ибър. Командването на армията решава да нанесе главния удар по фронта в направление Крива паланка — Страцин — Куманово — Скопие и спомагателен по направлението Враня — Бояново — Куманово. Главният удар трябва да бъде съчетан със силни обходни действия от север по направление на Конски рид — Ратунда и от юг по билото на Осоговска планина. Предвижда се операцията да бъде проведена в три етапа, а оперативното построение да бъде в два ешелона.

Настъплението на нашите войски започва рано сутринта на 8 октомври след силна артилерийска и авиационна подготовка. Още от самото начало на настъплението се завързват ожесточени боеве между нашите и германските части. Противникът се опитва да контраатакува и да отхвърли настъпващите подразделения на 9 пехотен полк, но е отблъснат и още същия ден 1 гвардейска и щурмова рота на полка влизат победоносно в Крива паланка. Така само за няколко часа е овладяна първата отбранителна позиция на неприятеля.

След първоначалния успех частите на 1 армия стремително се насочват към силно укрепената Страцинска отбранителна позиция, оборудвана по линията Петралица — Дубочица — Стражин. Немците непрекъснато подсилват отбраната си тук с нови сили от изтеглящите се части от групата «Егея». Те упорито се отбраняват, като неколкократно преминават в контраатаки срещу частите на 1 и 2 пехотна дивизия. На някои места противникът постига частичен успех, като се вклинява в нашето разположение и дори достига до нашата артилерия южно от Стражин и Горна Псача. В тези минути на върховно напрежение проличават героизмът и готовността за саможертва на българския войник.

С ръчни гранати, щикове и приклади пехотинците хладнокръвно отблъсват врага в ожесточен ръкопашен бой. Артилеристите изкарват оръдията си на открити позиции, откъдето с право мерене косят неприятелските редици. Понесли големи загуби, хитлеристите са принудени да отстъпят.

Упоритите, кръвопролитни боеве, които не донасят решителен превес на нито една от двете страни, принуждават командването на 1 армия да усили войските си като въведе от 12 октомври в боя и 1 пехотна дивизия.

Армейското командване решава на 18 октомври армията да атакува и да унищожи полуобградения противник. За изпълнение на това решение 1 и 2 пехотна дивизия създават по една фронтална, една обхватна и една обходна група.

В резултат на изключително ожесточени боеве на 18, 19 и 20 октомври, по време на които българските воини не един път влизат в яростни ръкопашни схватки, упоритата отбрана на врага е пробита и силно укрепената Стражинска отбранителна позиция е овладяна. С високия си боен дух и героизъм в тези боеве особено се отличават бойците и командирите от гвардейската дружина на 9 пехотен полк и Парашутната дружина.

След овладяването на Стражин частите на 1 армия продължават да напредват към масива Страцин, най-важния и най-силно укрепен противников отбранителен рубеж, където 1 пехотен полк от 1 пехотна дивизия, излязъл значително напред (30–35 км), е блокиран от врага и в продължение на няколко дни води тежки боеве в обкръжение, проявявайки героизъм и привличайки значителни сили на противника. Той е деблокиран от настъпващите части при атаката на Страцин.

На тази позиция германците заемат позиции с четири пехотни полка и пет артилерийски дивизиона със задача да задържат българите колкото може по-дълго. Нашето командване решава с основните си сили да действа на двата фланга в обхват на позицията, а за действията по фронта оставя по-малко сили. Придадените към армията 2 конна и 1 гвардейска пехотна дивизия, преодолявайки съпротивата на неприятеля при Бояново, трябва да се насочат в тил на противника при Куманово.

Само за три дни — 23–25 октомври, двете дивизии на 1 армия, 13 пехотен Рилски полк (11 пехотна дивизия), Парашутната дружина във взаимодействие с новопридадените средства преодоляват успешно тази сериозна преграда, като междувременно прекъсват комуникациите на противника по шосето Страцин — Куманово. Проявявайки висок морал и масов героизъм, двете дивизии на 1 армия с чест заслужиха бойните си имена — 1 Страцинска и 2 Стражинска.

Развивайки постигнатия успех, българските войски пристъпват към унищожаване на противника между Страцинската позиция и р. Пчиня, където вече няма сериозни отбранителни съоръжения. На 8 ноември 1 гвардейска пехотна дивизия и 2 конна дивизия, вече в състава на 1 армия, с цената на големи жертви овладяват Бояново и застрашават левия фланг на противника при Куманово. Със съвместни усилия с другите части от армията на 11 ноември е освободено Куманово.

Това предрешава съдбата на Скопие. На 14 ноември във взаимодействие с части от нашата 4 армия, 3 и 12 югославска бригада, войски от 1 армия влизат в Скопие.

Преследвайки противника, 2 конна дивизия съдейства на 2 армия при освобождаването на Прищина на 19 ноември.

С това завършва Страцинско-Кумановската операция, която продължава 42 денонощия в дълбочина от около 120 км в един особено труден, планински, пресечен терен, при една отлично изградена в инженерно отношение вражеска отбрана. Това предопределя и големите загуби на нашите войски: 7970 убити и ранени (около 12% от числения им състав) Тези проценти обаче са значително по-малки от загубите на противника — около 35 — 40%, който загубва и почти 90% от артилерията си.

Брегалнишко-Струмишка настъпателна операция

Командването на германската армия предвижда с активни настъпателни действия да прегради направленията Благоевград — Кочани — Щип — Велес и Петрич — Струмица и да не допусне българските войски в района на Щип и Велес с цел да осигури пътя за оттегляне на своите войски по долината на р. Вардар.

За направлението Царево село — Кочани са изградени четири отбранителни позиции. Позициите на противника се състоят от отделни батальонни отбранителни райони, които имат дълбочина не повече от 20 км. Най-добре е организирана отбраната на първата позиция западно от Царево село по линията на височините Митров рид — Връшешка — хребетите Равни рид — Главни рид — местността Могилка. Фланговете северно от р. Брегалница и южно от Плачковица планина остават открити. За преграждането на двете направления немците развръщат силите на 22 пехотна дивизия. Това е основната причина в полосата на настъпление на 4 армия противникът да не предвиди разполагането на резерви във втори ешелон. Пробивът в немската отбрана на направленията Горна Джумая — Велес и Петрич — Струмица трябва да бъде осъществен от 4 армия с командващ генерал-майор Боян Урумов (от 1 ноември до 15 декември — генерал-майор Асен Сираков) и началник-щаб — полковник Илия Маринов (от 1 ноември полковник Петър Хаджииванов). Задачата й е да настъпи по направлението Царево село — Щип — Велес, да унищожи противника, след което да излезе в долината на р. Вардар и да прекъсне комуникациите на неприятеля. Главният удар трябва да се нанесе на направлението Царево село — Щип — Велес, а спомагателният — към Пехчево — Берово. Едновременно с това се предвижда да се осигури левият фланг на 1 армия.

За да се постигне по-голяма маневреност, да се облекчи и подобри управлението на частите и подразделенията в планинската насечена местност при този широк фронт, щабът на армията разработва план за настъпление, според който от частите на армията се формират две бойни групи — Северна и Южна.

Първата трябва да настъпи с основните си сили във фланг и по фронта по направлението на главния удар и да излезе в района на Велес. Втората получава задача да насочи част от силите си в обход на Калиманската позиция между Царево село и Кочани и да създаде благоприятни условия за настъпление към Берово — Струмица, а с останалите — да охранява южния фланг на армията. Силите и средствата, с които е обезпечена 4 армия, са сравнително малки и недостатъчни, тъй като според плана на Главното командване ударът, нанасян от нея, не е от първостепенна важност, а по-скоро спомагателен. Това налага оперативното построение на армията да бъде в един ешелон и без армейски резерв.

Първоначално армията е съставена от 5 пехотна дивизия, армейски части и служби. От 19 октомври до 1 ноември й е придадена 2 конна бригада, с която достига численост от 42 153 души и разполага с 15 089 коня, с около 470 оръдия и минохвъргачки, 7 самолета и други средства.

От 8 до 14 октомври се водят боеве за подобряване изходното положение за настъпление на армията. На 15 октомври двете групи на 4 армия започват същинското изпълнение на операцията, пробиват противниковата отбрана и на 17 октомври частите на 5 пехотна Дунавска дивизия освобождават Царево село. В продължение на 6–7 дни, от 15 до 22 октомври, Северната група с упорити боеве пробива и четирите отбранителни позиции на неприятеля и се вклинява на дълбочина 40–45 км по направлението на главния удар, овладявайки и Кочани. Войските от Южната група, действаща на спомагателното направление, успешно развива настъплението си в направлението Берово — Струмица и още на 17 октомври заема района на вр. Джалитепе, с което изпълнява поставената задача да осигури добри изходни позиции за настъпление към Струмица и да охранява левия фланг на армията.

След като Северната група е усилена с 2 конна бригада, а Южната — със 7 Рилска пехотна дивизия, се взима решение 4 армия да продължи настъплението си със самостоятелни действия по двете направления — Брегалнишкото и Струмишкото.

След неколкодневна подготовка 7 пехотна дивизия, на която са подчинени всички подразделения от Южната група, започва стремително настъпление към Струмица със задачата след освобождението й да изпрати един полк към Радовиш за унищожаване на противника в района на Щип. След едноседмични непрекъснати атаки на 4 ноември 7 Рилска дивизия влиза в с. Ново село, на 5 ноември освобождава Струмица, на 7 ноември 11 конен дивизион овладява Валандово и Удово, а на 8 ноември 22 пехотен полк — Радовиш. Изпълнила задачата си, от 10 ноември 7 пехотна дивизия започва оттеглянето си към Горна Джумая и Петрич.

Усилена с 2 конна бригада от 23 октомври Северната група предприема решителни настъпателни действия по направлението Щип — Велес с главна цел освобождаването на Скопие. Към 8 ноември 5 пехотна дивизия, вече без конната бригада, овладява последователно три неприятелски позиции и съвместно с югославски части влиза победоносно в Щип, а на 10 ноември — във Велес, с което е прекъсната комуникацията Солун — Скопие.

Противникът се оттегля към Скопие. Частите на Северната група преминават към преследване на неприятеля. На 12 ноември войските форсират р. Пчиня, а на другия ден конно — разузнавателният взвод на 5 пехотен полк пръв влиза в Скопие и съвместно с частите на 1 армия участва в освобождението му.

В резултат на 30–дневните настъпателни действия на широк фронт от Царево село до Беласица планина с дълбочина 100–110 км. 4 армия осигурява фланга на 1 армия, а достигайки и овладявайки Удово и Велес, прекъсва пътя за отстъпление на неприятеля по долината на р. Вардар и разгромява значителни негови сили.

При настъплението си 4 армия освобождава голяма част от Вардарска Македония. Настъпвайки на северозапад по долината на р. Вардар след освобождението на Велес, нейни части оказват незаменима помощ и облекчава, овладяването на Куманово и Скопие от 1 армия.

Косовска настъпателна операция

След успешното провеждане на настъпателните операции на трите български армии, довели до излизането на нашите войски в долините на р. Морава и р. Вардар, единствената възможност за оттегляне на германските войски от група «Егея» към Хърватско и Австрия остава направлението Скопие — Прищина — Карлево — Сараево по долината на р. Ибър.

Най-уязвимият район в това направление е Косово поле. Схващайки пряката опасност германските войски да бъдат блокирани в Македония и Гърция и да попаднат в плен в случай, че Косово поле бъде овладяно от българските войски, германското командване взема сериозни мерки срещу настъпващите от изток три български армии и решава с упорита отбрана на подстъпите към него да не допусне проникването им. За тази цел е изградена и оборудвана в инженерно отношение отбранителна линия по планинските склонове северно и северозападно от Подуево по планините Копаоник, Козница и Голяк. Предният й край минава на рубежа Закуте — Преполац — Мърдаре — Шамхлук — хребета Лапсадей. Отбраната е групова и се състои от две позиции. Бойният ред е в един ешелон без наличието на резерв, което недвусмислено показва желанието на германците да задържат на всяка цена първата позиция. Всички удобни подстъпи към позицията са минирани.

За кратко време германското командване успява да съсредоточи за преграждане на направленията Куршумлия — Подуево — Прищина и Лебане — Прищина две дивизии и два артилерийски дивизиона с около 130 оръдия и минохвъргачки. В хода на бойните действия то увеличава своите сили от състава на отстъпващите войски до 24–26 батальона, 24 артилерийски и 5 зенитни батареи. Една въздушна ескадрила осигурява действията им от въздуха.

След завършване на Нишката настъпателна операция войските на 2 армия се намират в много добри изходни позиции за атакуване на неприятеля в Косово поле, а и разполагат с основните сили и средства за осъществяването на пробива. Групировката на войските е следната: 4 пехотна дивизия е развърната срещу противниковите позиции, преграждащи дефилетата източно и северно от Подуево; 12 пехотна дивизия се намира в района на вр. Лисица, Дабишевци, Туларе и действа по направлението Туларе — Прищина; Бронираната бригада е съсредоточена в района на Куршумлия; 6 и 9 пехотна дивизия и армейски части се намират в района на Прокупле, Ниш.

На север войските на 3 Украински фронт освобождават Белград, южно от 2 армия 2 конна дивизия от състава на 1 армия води боеве около Буяновац, а западно от Куманово главните сили на 1 армия настъпват към Страцинската позиция.

Задачите, поставени пред 2 армия от Главното командване са: да разгроми и унищожи противника, да овладее Косово поле и така да прекъсне и последната възможност за оттегляне на неприятеля на северозапад по долината на р. Ибър. За изпълнението им армейското командване решава след известно прегрупиране на силите да се нанесе главен удар със силите на 6 и 4 пехотна дивизии от север на юг в направлението Куршумлия — Подуево — Прищина и спомагателен — срещу пехотна дивизия от изток на запад към Медвежа — Туларе — Прищина.

Оперативното построение на армията е в два ешелона, като във втория са оставени Бронираната бригада и 9 пехотна дивизия. Предвижда се бойните действия да бъдат поддържани по въздуха от авиацията на 17 съветска въздушна армия, за което е разработен специален план.

Настъплението на 2 армия започва на 25 октомври, с един ден по-късно от планираната дата поради трудностите, които дивизиите срещат при прегрупирането заради силно пресечения терен и липсата на пътища. След артилерийската подготовка и след особено успешните две атаки на съветската бомбардировъчна авиация, частите и подразделенията на 2 армия атакуват предния край на отбраната на неприятеля. Завързват се упорити сражения, по време на които врагът прави отчаяни опити да контраатакува и да разстрои бойния ред на войските ни. Боевете се водят с променлив успех, като на някои места наши подразделения са принудени да прекратят настъпателните си действия и да преминат към самоотбрана, за да отразят вражеските контраатаки и да осигурят максимално благоприятни условия за въвеждането в боя на Бронираната бригада и на други сили от втория ешелон. След ново прегрупиране и подготовка на 1 ноември частите на 2 армия започват втора атака срещу Подуево. След двудневни кръвопролитни боеве, в които войниците и офицерите на 4 и 6 пехотна дивизия показват масов героизъм и небивала упоритост в настъплението си, на 2 ноември 4 пехотна дивизия пробива противниковата отбрана. За съжаление в този ден поради липса на резерви не е направено всичко възможно пробивът да бъде разширен. Бронираната бригада изостава далеч назад и успява да се придвижи към мястото на пробива и да се включи в боя едва на другия ден — 3 ноември. Независимо от това атаката й от североизток изненадва противника и го принуждава бързо да се оттегли от позициите си и в безредие да отстъпи, изоставяйки голямо количество бойна техника, убити и ранени на бойното поле. Към 16,30 часа нашите войски влизат победоносно в Подуево.

Постигнатият успех обаче не е развит. Бронираната бригада отново е изведена във втория ешелон при с. Куршумлийска баня, което лишава войските от възможността да преследват бягащия противник и да го унищожат. Тази нерешителност позволява на вражеското командване да организира своята разстроена отбрана по южната част на труднодостъпната Копаоник планина и по северозападните склонове на Голак планина. В помощ на противника се явяват и силно влошените метеорологични условия: мъгли, обилен сняг, снежни виелици, навяващи огромни преспи, които правят непроходими и без това лошите планински пътища. Бойните действия отново се затягат. Липсата на каквото и да е превъзходство на сили и средства за евентуален пробив на противниковата отбрана и почти равномерното разпределение на силите на армията допълнително влошават обстановката.

На направлението на главния удар отново е изведена в първия ешелон и хвърлена в боя Бронираната бригада. В сражението е включена и 9 пехотна дивизия. С тяхната помощ войските на 2 армия постепенно успяват да преодолеят ожесточената съпротива на противника и да овладеят заснежените планини Копаоник и Голак, водейки тежки кръвопролитни боеве в особено трудни зимни планински условия. На 19 ноември те влизат в Прищина, а на 22 ноември — в Косовска Митровица.

Създава се благоприятна обстановка за преследване на отстъпващия неприятел, осъществено от подразделенията на 9 пехотна дивизия, които, движейки се по долината на р. Ибър, на 26 ноември освобождават Рашка, а на 30 ноември — Нови пазар.

На противника са нанесени огромни загуби. Разбити са хитлеристката дивизия «Крит», есесовската «Скендербег» и множество други части и подразделения. Неприятелят дава повече от 5000 убити, ранени и пленени войници и офицери, а на бойното поле изоставя значително количество бойна техника, оръжие, боеприпаси и друго имущество.

* * *

С приключването на Косовската операция на 2 армия завършва и първият период (9 септември–ноември 1944 г.) от участието на България във войната срещу фашистка Германия, наречена Отечествена.

Сремска настъпателна операция

През втория период на Отечествената война българските войски водят военни действия на териториите на Югославия, Унгария и Австрия. От командването на 3 Украински фронт за това време са поставени за изпълнение четири оперативни задачи: Сремската настъпателна операция, Дравската отбранителна операция, Мурската настъпателна операция и преследването на хитлеристките войски до Фьолкемаркт в Австрия.

За повече от месец противникът изгражда здрава отбрана, състояща се от няколко силно укрепени позиции, изградени и оборудвани по всички правила на инженерно-сапьорната мисъл. Предният край на отбраната минава по източните покрайнини на селата Сотин — Грабово — Берак — Оролик, като самите села са включени в отбранителните позиции и са превърнати в силни опорни пунктове. Неприятелските сили са разположени в два ешелона. Като цяло немското командване разгръща пред фронта на нашата 1 армия около 21 пехотни и 1 пионерен батальон, представляващи малко повече от две дивизии, организирани в три елитни хитлеристки бойни групи: «Цимерман», «Ердеман» и «Хофман». Те разполагат с около 100 минохвъргачки, 80 оръдия от различен калибър и достатъчно количество танкове и друга бойна техника. Един немски батальон и една батарея заедно с хърватския домобрански полк, усилен с две батареи, са оставени в резерв в района на Вуковар.

Срещу тези неприятелски сили трябва да действа 1 българска армия. Още на 8 декември, без да изчака съсредоточаването на всички войски на армията, маршал Толбухин лично поставя задачата: през нощта на 17 срещу 18 декември българските войски да сменят намиращите се пред тях съветски и югославски части и на 22 декември да настъпят, като със сили не по-малко от две пехотни дивизии пробият отбраната на противника в участъка на с. Сотин и с. Оролик да го унищожат и най-късно до 24 декември да овладеят линията Вуковар — Бршадин — Винковци, след което да продължат стремително настъплението си на северозапад и най-късно до 26 декември да превземат рубежа Осиек — Широко поле — Джаково.

Армейското командване поставя задача за настъпление на 3 и 8 дивизия, намиращи се в първия ешелон, и на второешелонната 11 дивизия. Останалите съединения все още продължават да се съсредоточават и не могат да бъдат привлечени в бойните действия по време на Сремската oпeрация.

След 50–минутна усилена артилерийска и авиационна подготовка частите и подразделенията на първоешелонните съединения атакуват предния край на отбраната. Въпреки храбростта, самоотвержеността и упоритостта, които показва българският войник при неколкократния щурм срещу предния край на вражеските позиции, въпреки солидната подкрепа, оказана от придадените за усилване съветски сили — един изтребителен противотанков полк, един гвардейски дивизион, минохвъргачки «Катюши», щурмови самолети от 17 въздушна армия и катери от 2 бригада, речни кораби на Дунавската флотилия с мощна бордова артилерия, до 25 декември нашите дивизии не успяват да пробият неприятелската отбрана. След тридневно прекъсване за прегрупиране на силите и за по-добра подготовка на ново настъпление на 28 декември активните действия са подновени, но отново не донасят положителни резултати.

На 30 декември 1 българска армия получава нова задача — да прекрати настъпателните действия в Сремската област да предаде заеманите позиции на югославските войски след което да се прегрупира и съсредоточи в Южна Унгария.

За напрежението, упоритостта и кръвопролитния характер на неколкодневните сражения и боеве при Сотин и Грабово свидетелстват сравнително големите загуби на нашите части — 525 души.

Независимо от това, че в Сремската настъпателна операция 1 българска армия не успява да изпълни поставените задачи и да постигне преследваните цели, тя приковава към себе си значителни неприятелски сили и не позволява те да бъдат използвани на друго място. От друга страна, дава възможност да бъде изтеглен 68 стрелкови съветски корпус, за да бъде използван в друг сектор. Заемайки неговото място, нашите войски успешно осигуряват южния фланг на 3 Украински фронт.

За неуспеха на българските дивизии причините са няколко. На първо място трябва да се отбележи прибързаното започване на настъплението, когато повечето от частите и подразделенията на 1 армия още не са пристигнали и не са заели определените им за съсредоточаване райони. От шестте съединения, които са в състава на армията, командването можеше да използва само две — 3 и 8 и отчасти 11 дивизия.

Този факт предопределя и невъзможността българското командване да създаде решително превъзходство в сили и средства на направлението на главния удар, за да осигури успеха на пробива. Постоянният недостиг на свободни войскови единици, с които да осъществява свободно маньовъра със силите, се отразява изключително неблагоприятно върху организацията на управлението на войските и взаимодействието между тях. Превърналите се в сериозно естествено препятствие непроходими блата и мочурища, заемащи голяма част от местността на подстъпите към вражеската отбранителна позиция, затрудняват действията на българските части, особено на левия фланг на армията.

Известен отрицателен ефект върху морално-волевото състояние на войските и тяхната боеспособност предизвикват възникналите брожения и недоволството сред войниците на отделни подразделения, които искат прекратяване на българското участие във войната и завръщане на армията в България.

Дравска отбранителна операция

В стремежа си да заличи особено неблагоприятните и болезнени впечатления от поражението си в района на Будапеща, да възстанови накърнения си военен престиж и да повдигне бойния дух на армията си, германското командване планира и започва подготовката на контранастъпление на будапещенското направление. Провеждането на тази операция цели да отвлече значителни съветски части от берлинското направление, с което да отсрочи началото на настъплението към Берлин, да наруши подготовката на 3 Украински фронт и да провали настъплението му към Виена да върне отново съветско-германския фронт по долината на р. Дунав, като по този начин значително да облекчи защитата на последната си икономическа и продоволствена база — Австрия.

Замисълът на хитлеристкото командване се заключава в едновременното нанасяне на три концентрични удара с които да се разсекат, обкръжат и унищожат съветските и българските войски, вдали се като клин в германската отбрана между езерото Балатон и р. Драва.

За изпълнението му противникът нанася главния удар по десния фланг на фронта между езерата Веленце и Балатон в направление към Бая със силите на 6 танкова СС армия привлечена специално от западноевропейския фронт, и на 3–ти танков корпус. Едновременно с това немските войски осъществяват два спомагателни, но не по-слаби по сила удара: първия — в стика между 57 съветска и 1 българска армия в направлението Нагбайом — Капошвар със силите на 2 танкова армия, и втория — в направлението Харкан — Печ с част от войските на армейската група «Ф».

На направлението на главния удар германците имат голямо превъзходство в сили и средства, съсредоточавайки около 1600 танка и над 1600 оръдия от различен калибър, сред които преобладават най-модерните танкове от типа «Кралски тигър» и щурмови самоходни оръдия «Фердинанд», чието количество позволява насищането на един километър от фронта със 76 единици от тях.

Като цяло в полосата за отбрана, заета от 1 армия, неприятелят развръща напълно готови за настъпление 6 танкова СС армия, 6–7 пехотни дивизии, 1 власовска кавалерийска дивизия и един брониран батальон, една танкова група. Второешелонните 7 СС дивизия, 181 пехотна и 11 въздушно-полева дивизия и основните сили на кавалерийската дивизия са изключително мобилни и лесно могат да бъдат използвани по целия фронт на българската отбрана.

За осигуряване преминаването през р. Драва е сформирана пионерно-мостова група от 4 пионерни и 1 пионерно-мостови батальон на Вермахта.

Полосата, която заема за отбрана 1 армия, не влиза в главното направление за настъпление на противника, но при успешно развитие на действията хитлеристите разчитат войските от главния удар и тези от юг, настъпващи срещу нашата армия, да се съединят. По тази причина нашата армия придобива особено важно значение в общата отбрана на фронта, тъй като осигурява не само фланга, но и тила на главните съветски сили.

Дравската операция е първата отбранителна операция на 1 армия от такъв мащаб и се явява неразделна част от голямата Балатонска отбранителна операция на съветските войски, затова е извършена сериозна, всестранна подготовка, като се обръща особено внимание на взаимодействието със съседите отдясно и отляво — съответно 57 съветска армия и 3 югославска армия.

Отбранителната линия на нашите войски се простира от Етвешкони до Барч с фронт на запад и оттам продължава по северния бряг на р. Драва до Торянц с фронт на юг, като естествено се разделя на западен и южен (дравски) участък. На 12–15 км от предния край на отбраната е изградена втора полоса, а на отделни участъци и трета.

С цел да облекчи управлението на частите и съединенията, влизащи в състава на армията, за да направи отбраната по-подвижна и гъвкава, готова моментално да реагира и на най-малките оперативни промени в бойната обстановка, през февруари от основните сили на армията са формирани два корпуса — 3 и 4.

Командващият армията решава, отбранявайки упорито заеманата полоса, да не допусне пробив на противника и излизането му в тила на 3 Украински фронт, като разполага основните си сили и средства на западния участък.

В изпълнение на това решение първоешелонните 8 и 10 дивизия от 3 корпус са развърнати и отбраняват западния участък на фронта, като непосредствено зад тях е разположен армейският резерв, състоящ се от 12 и 16 пехотна дивизия. Първата е подчинена на командира на 64 съветски корпус и съсредоточена в стика между нашата армия и съседа й от север — 57 съветска армия. От състава на армейския резерв в разпореждане на нашето командване остават 16 дивизия и 1 армейски попълващ полк.

Южният (дравски) участък се отбранява от 4 корпус, разположен в един ешелон, където са развърнати неговите основни сили — 3 и 11 пехотна дивизия. В резерв на корпуса се намират 24 и 29 пехотен полк от състава на 3 дивизия.

Малко след полунощ на 6 март, използвайки прикритието на нощта, без никаква артилерийска подготовка, за да създаде момент на изненада, неприятелят форсира р. Драва и преминава в масирано настъпление срещу южния участък на нашата отбрана в направлението Долни Михоляц — Харкан. В сравнително тясното пространство за пробив врагът създава значително превъзходство в сили и средства, численият му превес е неколкократен, а съотношението на огневите средства е 20:1 в негова полза. По време на бойните действия хитлеристите, срещнали упоритата съпротива на войските ни, привличат още една дивизия — 104–а.

Започват ожесточени кръвопролитни боеве на нашите части за ограничаване пробива на противника. Проявявайки твърдост и себеотрицание, мъжество и героизъм, пехотинци и артилеристи смело влизат в ръкопашни схватки с врага и провеждат устремни контраатаки с единствената цел да задържат противника до пристигането на подкрепления от главните сили на резерва. Имайки значителен превес на силите, германците успяват да пробият предната линия на нашата отбрана, да овладеят Драва — Соболч, Драва — Палконя и Драва — Чехи и да създадат плацдарм на северния бряг на р. Драва.

На 7–10 март в района на плацдарма пристигат l6 дивизия и 1 армейски попълващ полк от армейския резерв и 133 съветски стрелкови корпус с две дивизии от резерва на фронта, с които отбраната е усилена значително. Критичният момент е преминат. Съвместните действия на българските и съветските войски от 8 до 11 март не само ограничават и спират противниковото вклиняване, но приковават противника на неголемия му плацдарм и го принуждават да премине към самоотбрана. В тези боеве особено се отличават бойците и командирите от 3 Балканска дивизия, получила името Дравска.

Окончателното ликвидиране на противниковия плацдарм е възложено на 11 и 16 пехотна дивизия и на част от войските на 133 съветски стрелкови корпус. Решителното им съвместно контранастъпление започва на 12 март след усилена артилерийска подготовка, завършила с убийствения огън на дивизион «Катюши». Завързват се тежки, кръвопролитни сражения. Шестдневните боеве продължават ден и нощ до 17 март. Особено силна е вражеската съпротива при с. Драва-саболч, превърнато в най-добре укрепената и възлова опорна точка на немската отбрана в завоювания плацдарм. След четиридневни денонощни улични боеве, по време на които то на няколко пъти преминава от едни ръце в други, най-сетне яростната съпротива на неприятеля е сломена на 15 март.

Окрилени от постигнатия успех, войските възобновяват устремните си атаки срещу другите два опорни пункта на противника — Дравапалконя и Дравачехи, където ситуацията не е по-малко напрегната. С допълнителни сили обаче тези две села са превзети съответно на 16 и 17 март, след което войските на 4 корпус във взаимодействие със съветски части форсират канала Фекетевийз и към 19 март, сломявайки съпротивляващите се противникови групи, излизат на северния бряг на р. Драва и възстановяват целостта на отбраната.

След това нашите и съветските войски оказват решаваща помощ на 3 югославска армия, като активно участват в ликвидирането на противниковото предмостие северно от Валпково. Водейки 14–дневни непрекъснати ожесточени боеве, 4 корпус във взаимодействие с част от силите на 133 съветски стрелкови корпус ограничава вклиняването на неприятели в нашата отбрана, ликвидира създадения от него плацдарм, отблъсва го зад р. Драва и така окончателно проваля контранастъплението на противника в този участък.

На западния участък се водят по същото време не по-малко напрегнати бойни действия. Форсирайки р. Драва рано сутринта на 6 март след едночасова артилерийска подготовка, 2 танкова армия на Вермахта с пехота, танкове и щурмови оръдия стремително атакува левия фланг на 57 съветска армия. Усилията на немците са насочени към осъществяване на пробив в стика между 57 армия и 1 българска армия с направление Негбайом — Капошвар.

Осигурил значително числено и огнево превъзходство, противникът успява до обяд на 6 март да се вклини в бойния ред на 299 съветска дивизия от състава на 64 съветски стрелкови корпус.

За да спре настъплението на противника, да ограничи пробива и да ликвидира неговия успех, командващият 57 армия иска съдействие от командването на нашата армия. Още същия ден 31 Силистренски пехотен полк от 12 пехотна дивизия е вдигнат по тревога и насочен незабавно в района на пробива. Силите на полка от движение контраатакуват противника, нанасяйки му силен флангови удар, с което разстройват настъплението на вражеските части и съществено спомагат за отблъскването им и за затварянето на пробива.

В помощ на съветските войски пристига цялата 12 пехотна дивизия и част от 10 Родопска дивизия, които заедно с 299 съветска стрелкова дивизия стоически отразяват непрекъснатите атаки на превъзхождащия ги по сила противник от 2 танкова армия. Между 6 и 12 март се водят ожесточени боеве и сражения при Як, Чекел и Сабаш, по време на които е пречупена и окончателно сломена настъпателната мощ на германските войски.

В тези сражения се отличават с храбростта и героизма си бойците и командирите от 31 Силистренски полк, 32 пехотен полк и 44 Тунджански полк.

С голямата си победа при Драва 1 българска армия нанася съкрушителен удар на стратегическата инициатива на германското командване. Ликвидирането на двете предмостия при Долни Михоляц и Валпково и спирането на настъплението на 2 танкова армия довеждат до разгрома на дясното крило на немските войски, с което те смятат да пробият отбраната на фронта, да излязат в тил и фланг на основните съветски сили и да им нанесат решително поражение.

Успешната отбрана на нашите войски създава благоприятни условия за преминаването в решително настъпление на войските от левия фланг на 3 Украински фронт.

На противника са нанесени значителни загуби, които възлизат на повече от 7500 убити, ранени и пленени, а от частите и съединенията на армията ни са убити, ранени и изчезнали около 6850 войници и офицери.

Дравската отбранителна операция бележи един от върховете на българската бойна слава и представлява много важен етап в нейното военно-организационно, бойно и морално-волево развитие. Героизмът, храбростта, упоритостта на българския войник, решителността на дръзките контраатаки разстройват бойния ред на атакуващия неприятел. Подвижността и високата ефективност на действията на войските в основата на които стои нарасналото майсторство на командирите от всички нива, недвусмислено показват високата боеспособност на нашата армия.

Мурска настъпателна операция

Към 15 март завършва успешно Балатонската отбранителна операция, част от която е и Дравската отбранителна операция на 1 армия. Разгромената неприятелска армейска групировка «Юг» е изтощена в упоритите отбранителни боеве, настъпателната й мощ и устрем значително са притъпени и в крайна сметка е принудена да се откаже от каквито и да е по-нататъшни опити за пробив в отбраната на съветските и българските войски.

В тази обстановка на 1 българска армия й предстои да проведе активни настъпателни действия в западно направление в тясно взаимодействие с частите и съединенията от левия фланг на 3 Украински фронт — част от Виенската настъпателна операция на съветската армия.

Пред фронта за настъпление на 3 корпус противникът предвидливо изгражда дълбокоешелонирана отбрана, предварително оборудва няколко силно укрепени позиции в Унгария и Северозападна Югославия. Първата укрепена позиция на противника е разположена по линията Кишбайом — Нагкорпад — Нагятад по канала Риня Патак до Харомфа, Хересне на р. Драва. В дълбочина следват укрепената линия «Маргит», каналът «Принципалис» и отбранителната позиция по линията Велики Ког — Ястребци — Хум. По цялата дълбочина на отбраната има многобройни бетонни и дървено-земни отбранителни съоръжения и добре замаскирани минни полета. За отбрана на тези позиции неприятелят разполага със силите приблизително на три съединения, възлизащи в общи линии на 13 пехотни батальона, 28 оръдейни и 19 минохвъргачни батареи с над 160 оръдия и минохвъргачки, няколко бронирани роти и други армейски служби и подразделения. Числеността на германските войски, противостоящи на 3 корпус, не надхвърля 10 000–11 000 души.

Целта на противниковата групировка е да задържи богатия нефтодобивен район Нагканижа и да осигури достатъчно време за изтегляне на останалите в Югославия войски.

Във времето след завършване на Дравската отбранителна операция 1 армия провежда многостранна подготовка за предстоящото си настъпление на запад. На 26 март българското командване получава писмена заповед, в която командването на фронта поставя на 1 армия задачата заедно с 57 съветска армия да унищожи неприятелската групировка, разположена южно и югозападно от Нагканижа и за не повече от 5–6 дни от началото на операцията да овладее здраво този район; едновременно с това да охранява левия фланг на фронта, като изгради сигурна отбрана по северния бряг на р. Драва от Торянц на запад.

В настъплението на запад участват всички сили от състава на 3 корпус — 8, 10 и 12 пехотна дивизия, усилени от 16 пехотна дивизия, артилерийски, инженерни и конни части и подразделения, а също 417 съветски изтребителен противотанков полк и един дивизион «Катюши» от 35 съветски гвардейски минохвъргачен полк.

С останалата част от силите на 4 корпус — 3 и 11 пехотна дивизия и някои служби и подразделения трябва да бъде продължена отбраната на северния бряг на р. Драва, която с настъплението на 3 корпус непрекъснато се удължава.

Действията на войските от 3 корпус в западно направление са известни като Мурска настъпателна операция. За провеждането й армейското командване разработва специален оперативен план под названието «Балкан», според който се създават две ударни групи за нанасяне на главния удар в направлението Етвешкони — Шомодсоб — Ихарошберен (10 и 12 пехотна дивизия) и на спомагателна от района на Бабоча към Берзенце, Чурго (8 пехотна дивизия). Едновременно с тези две организационни единици са създадени и две приковаващи групи (30 и 47 пехотен полк) със задачата да осигурят и при нужда да подпомагат действията на ударните групи.

В резерв са оставени 16 пехотна дивизия и сборният конен полк, усилен с моторизирано артилерийско отделение, предназначени за форсирано преследване на отстъпващия противник.

Новост в действията на българското командване е предварителното планиране на пробив в неприятелската отбрана при силно стеснен участък на фронт не повече от 5 км по линията Кишбайом — Нагкорпад, където още до началото на бойните действия е създадено значително преимущество на нашите настъпващи войски в сили, средства и огнева мощ.

На 29 март войските на 3 корпус от 1 армия преминават в решително настъпление на запад, като стремително атакуват първата отбранителна позиция на неприятеля, преминават без особени проблеми канала Риняпатак и я превземат. След първоначалния успех нашите войски енергично продължават настъплението си, преследвайки оттеглящия се противник и само за два дни с дясната си ударна група те се вклиняват на около 40 км, а с лявата — около 50 км в неговото разположение. Така излизат непосредствено пред укрепената линия «Маргит» и се опитват да я овладеят, като я атакуват от движение.

Този опит се оказва безуспешен, но след кратка подготовка още на следващия ден мощният натиск на нашите войски принуждава противника през нощта на 31 март да остави укрепените си позиции по линията «Маргит» да се оттегли на следващия си отбранителен рубеж зад канала «Принципалис» и по долното течение на р. Мур.

На освободения участък по северния бряг на р. Драва заема отбрана 8 пехотна дивизия, а 10 и 12 продължават настъпателните си действия. В първия ешелон е вкарана 16 пехотна дивизия.

С преодоляването на тактическата дълбочина на неприятелската отбрана след овладяването на линията «Маргит» е осигурен оперативен простор за войските и възникват условия за постигане на успех от оперативен характер с освобождението на Нагканижа и последващото му развитие към Чаковец с цел прекъсване основната комуникация Вараждин — Чаковец — Мурско Средище — Радкерсбург.

На 2 април първоармейци започват форсирането на канала «Принципалис» и р. Мур. Подпомогната от гвардейския дивизион минохвъргачки «Катюши», 12 пехотна дивизия преминава без особени загуби канала «Принципалис» и атакува успешно противника на запад от него, а нейният 31 пехотен полк подпомага активно съветските части в превземането на Нагканижа, като от движение овладява южната част на този важен пътен възел, център на голям нефтодобивен район и силен опорен пункт на неприятеля.

В същото време 10 пехотна дивизия преминава канала в участъка Байча — Муракерестур и до вечерта с упорити боеве достига р. Мур, а 8 и 16 дивизия въпреки трудните условия и ураганния огън на противника с боеве преминават р. Мур и също продължават победния си ход на запад. До вечерта същия ден войските на 3 корпус достигат рубежа Тотсент Мартон — Шеменхаза — Коториба — Долни Видовец — Долна Дубрава.

На 3 април нашите войски преминават унгарско-югославската граница и продължават преследването на врага на територията на Хърватско и Словения. Те освобождават редица населени места в междуречието на реките Мур и Драва и към 7 април излизат плътно пред силно укрепената линия на войските на противника на рубежа Велики Кох — Ястребци — с. Хум, известна под наименованието «Източен вал» или «отбранителна линия на Райха в Хърватско». На тази линия, грижливо изграждана цели три месеца, немците ожесточено отбраняват подстъпите към Австрия.

От 8 до 15 април нашите войски с изчерпаните сили и възможности на 12 пехотна и част от 16 дивизия правят няколко безуспешни опита да пробият вражеската отбрана, след което преминават към отбрана и започват прегрупиране на силите и подготовка за скорошно настъпление.

С това приключва Мурската операция. В хода на бойните действия частично или напълно са унищожени противникови сили, равни по численост на 3–4 дивизии, в плен попадат около 7000 души, като нашата армия понася значително по-малки загуби — около 4000 души, от които само 750 убити и повече от 3000 ранени.

Войските на 3 корпус пробиват и превземат три особено силно укрепени неприятелски позиции в сложни фортификационни и теренни условия, преодоляват сериозни водни препятствия, вклинявайки се на повече от 100 км в дълбоко ешелонираната отбрана на противника.

Бележки

1. Башибозук — местни въоръжени мюсюлмански формирования.

2. Люнет — вид землено укрепление.

3. Преправа — място, оборудвано за преминаване на войски през водна преграда.

4. Фугас — избухливо вещество, закрито в земята и пригодено да избухне при преминаване на противник през него; мина.

5. Артилерийски вал — вид артилерийски огън.