Из историята на българската народност и държава 681–1948 г.

Изследвания, анализи, преоценки

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Съставител: Милен Куманов

Дизайн: Давид Нинов

София, 2011

Предговор

Повече от столетие ни дели от времето, когато се появява първата научна «История на българите», дело на големия приятел на българския народ Константин Иречек. От тогава насетне историческата ни наука се развива в две главни насоки: едната — изразяваща се предимно в натрупване на нови факти, извлечени от наши и чужди архивохранилища, библиотеки и пр., а другата — в опити за по-всеобхватно и по-задълбочено преосмисляне на различните епохи от по-близкото и по-далечно минало на българската история. Това е един обективен процес, върху който политическите пристрастия са влияли и продължават да влияят в една или друга степен, но са били и са безсилни да го преустановят като цяло.

Благодарение на неуморната изследователска дейност на няколко генерации следовници на изтъкнатия чешки историк днес историческата ни наука може да се гордее наистина със значителни завоевания. Появиха се и продължават да се появяват сериозни публикации, с които се осветляват не само различни по важност и значение исторически събития, но дори и цели периоди и епохи.

Без да омаловажаваме постигнатото до сега, ще бъде несъмнена грешка да се твърди, че родната ни историография е достигнала своя връх в развитието си и че по-нататък тя няма какво повече да прави. Напротив — вярното е друго, а именно, че с появата на толкова много трудове, сякаш и още повече никнат нови и нови неизследвани проблеми. А появата (често пъти дори случайно) на нови факти, неумолимо налага преоценяването на вече «решени» въпроси, ако въобще може да се говори за такива дори в рамките на националната ни история.

Така стигаме до извода, че всяко поколение историци допринася по нещо ново, както във фактологичното обогатяване на историческия процес, така и за неговото по-нататъшно преосмисляне.

Опит в това отношение е и предлаганият труд. Както се вижда от неговото заглавие, той си поставя за задача едно ново вглеждане в миналото на нашия народ. Тъй като от нов прочит се нуждаят проблеми не само от близкото ни минало, но и от по-далечните исторически епохи, неговите хронологически граници се простират от втората половина на VII в., когато се полагат основите на българската държава, до средата на нашетo столетие. Широкият хронологически диапазон предопредели и подборността на темите, включени в него. Предпочитанията паднаха върху по-значими проблеми от различните исторически епохи. Някои от статиите третират конкретни, други по-общи въпроси. Без да разкриваме тяхното съдържание, ще си позволим да изтъкнем някои от техните отличителни черти: първо — всички те са написани на основата на солидно познаване на наличната документация и съществуващата по разглежданите от тях проблеми литература; второ — макар и без научен апарат, всяка от тях представлява и конкретен принос; трето — всяка статия е придружена с кратък списък от допълнителна литература, в помощ на по-любознателните читатели и четвърто — всички автори са се постарали да изложат своите виждания по третираните проблеми без да се поддават на съблазните на политическата конюнктура, а са се ръководили единствено от наличните факти. В този смисъл може определено да се каже, че предлаганите в сборника публикации са задълбочени обективни проучвания. Това не е попречило на никои от авторите да изкажат и несъгласия със съществуващи до този момент постановки, които по една или друга причина смятат за остарели вече, и да предложат на тяхно място свои нови виждания. В това се състои и голямото достойнство на сборника.

Бързаме да предупредим читателя, че независимо от наличието на по-крайни становища, застъпени от някои от авторите, всички статии са написани със спокоен тон и на достъпен език. Това обстоятелство ги прави разбираеми за по-широк кръг аудитория.

Сборникът завършва с един по-подробен библиографски списък, чието предназначение е да даде представа за постиженията на историческата ни наука през последните 10–12 години. Тъй като излезлите през това време публикации са изключително много и тяхното цялостно включване практически е невъзможно, наложи се да се извърши една неизбежна селекция, като предпочитанията паднаха само върху монографични трудове на български историци и отделни сборници от статии по важни проблеми.

Големият хронологически обхват — Средновековие, епоха на османско владичество, Възраждане и следосвобожденски период, както и богатото тематично разнообразие на предлагания сборник, са предназначени да отговорят на потребностите на най-широк кръг от учащите се в средния и горния курс, кандидат-студенти и студенти, учители, както и на всички други, които проявяват интерес към българската история.

Съставителят

Създаване и развитие на българската държава до покръстването

Елена Койчева

Образуването на българската държава е важно политическо събитие в живота на Югоизточна Европа. Това било първото плодоносно дърво, което израснало върху развалините на Римската империя в борба с нейното продължение — Византия. Въпреки значителния напредък в изучаване процесите на изграждане и развитие на българската държавност, все още дискусионни остават следните въпроси: за годината на образуване на държавата — 680 или 681; за броя на славянските племена, участвали в това образуване; за отношенията между славяни и прабългари и за формите, в които тези отношения се проявявали, за социално-икономическата и политическата структура на държавата в езическия период.

Въпреки че сведенията за образуването на българската държава са почерпани най-вече от византийските хроники, само един западен автор, белгийският монах Зигеберт е записал в своята хроника под годината 680: «Отсега нататък трябва да се отбележи българското царство, чийто владетел бил Батай ( = Аспарух)». Разбира се, тази дата едва ли може да се фиксира с точност, поради различията в календара. Освен това образуването на една държава е продължителен процес, а нейното международно признаване — важен дипломатически акт, който също изисква време. Важен обаче е фактът, че това е първата «варварска държава» в Европа, която започнала да съперничи на Византия и се явявала своеобразна симбиоза между преминалите през Днепър и Днестър и заселили се в Добруджа и Онгъла Аспарухови българи, и славяните, обитаващи Долна Мизия и Малка Скития (Добруджа).

Що се отнася до броя на славянските племена (7 или 8), които били включени в новосъздадената държава, то и по този въпрос са се водили нескончаеми и безплодни спорове, тъй като преброяване на населението и фиксиране на неговата етническа принадлежност през този период не е извършвано. Още по-малко може да се вярва и на главните византийски хронисти за този период (Теофан и патриарх Никифор), които не са били свидетели на живота и държавно-творческия процес в земите на север от Стара планина. Освен това, като се има предвид абстрактното мислене на средновековния човек, за когото числата са имали условно значение и са били свързани с представите му за света, то едва ли с числото 7 е предаден действителният брой на славянските племена. Подобен случай имаме и в раннохърватската история, където по данни на един далматински хронист, по тези земи, заедно с готите дошли «седем или осем благородни племена», а един византийски автор говори за появата на «хърватски род, състоящ се от петима братя и две сестри». Според последните проучвания, 7 представлява числов код, често използуван в митовете и легендите, свързани с етногенезиса на славянските народи в Средна и Източна Европа. Това е космическо число, което отразявало схващанията на древния човек за пространствените модели, по които бил организиран светът. Единият модел бил хоризонтален и се свързвал с числото 4, което символизирало четирите посоки на света (изток, запад, север, юг). Другият модел — вертикалният, представял триетажността на света и можел да се раздели на три — небесен, (горен свят) — това бил светът на боговете, среден (или земен) — светът на хората и долен (или подземен) — това било царството на мъртвите. Съставено от сбора на 4 + 3, числото 7, считано за универсално, се явявало като символ на идеалното единство на племената и народите, произхождащи от седем братя или седем рода. С това число било представено от византийските автори и единоначалието на славянските племена, населяващи Северна България, които били възприемани като един общ етносоциален организъм.

Създаването на славянобългарската държава бележи една нова фаза в отношенията между славяни и прабългари, които вече се изграждали на договорна основа. Без да се подценяват численият състав и държавно-творческите усилия на славянския елемент, трябва да се отбележи, че на този ранен етап прабългарите са доминирали със своята ханска идеология, родова военно-йерархическа структура и данъчна политика. В изворите няма сведения част от прабългарския елит да е фаворизирал славяните до такава степен, че да ги е допуснал като отделна групировка да излъчват свой кандидат за ханския трон. След прекратяване на рода Дуло (737–738 г.), мястото му на българския престол било заето от представители на други прабългарски родове, два от които — Вокил и Уган са засвидетелствувани в «Именник на българските ханове». Това не изключва възможността славяните, разположени около столицата, да са взели участие в свикания от българите в 765 или 766 г. конвент (народно събрание), който твърдо се противопоставил на външната политика, провеждана от хан Сабин, целяща по пътя на мирните преговори да нормализира отношенията с Византия.

Няма съмнение, че прабългарските и славянските родово-племенни вождове, които функционирали едновременно и като военни предводители, са образували различни нива в господстващата класа на българското раннофеодално общество. Това общество се характеризирало с известна автономност в управлението на разположените по периферията на страната славянски племена. Ръководени от свои князе, те са имали съюзни задължения спрямо централната власт в Плиска, най-главното от които било «нареждането под общите бойни знамена и защита на границите на държавата». Византийската историография е отбелязала, че в 704–705 г. българският хан Тервел предложил на византийския император Юстиниан да си възвърне престола в Константинопол с помощта на «целия подвластен нему народ от българи и славяни». През месец юни 763 г. българският хан Телец «взел като съюзници 20 000 от съседните племена, поставил ги в укрепленията и се обезопасил», а след като византийският император Константин V Копроним с войската си достигнал до Анхиало (Поморие), ханът излязъл срещу него, имайки за «съюзници множество сланини». Княз Славун (архонт според византийската терминология) стоял начело на славянското племе севери, което охранявало най-важните източностаропланински проходи, които водели на север към самото средище на България — столицата Плиска, а на юг — към северна Тракия и областта Загоря, която в 705 г. била присъединена към българската държава.

За да отвлекат вниманието на Византия от славянската маса в югозападните части на Балканския п-в, българските владетели — хан Кардам в 789 г. и хан Крум в 808 г. предприели нападения в областта на р. Струма, а в 809 г. — вторият и към Сердика (София), която тогава за пръв път била включена в пределите на българската държава. И прабългари и славяни на този етап успели да запазят своите специфични форми на културно и етническо общуване, чието сливане било един продължителен процес, който се задълбочил през следващите столетия.

Още в първите години на IX в. се открива нов етап в историческото развитие на българската държава, който се характеризирал с териториално разширяване, укрепване авторитета на ханската власт и утвърждаване на ханската идеология, преодоляване на племенното разделение и създаване на общодържавни институции, нарастване ролята на славянския елемент и утвърждаване на феодалните отношения.

Политическото издигане на българската държава през първата половина на IX–то столетие до голяма степен било свързано с нейното териториално разрастване. Посоките на българското държавно разширяване през този период са главно към северозападните и югозападни балкански земи, в които освен славянско е имало гръцко и значително по численост прабългарско население. На активната външна политика на България сега се противопоставил не само Изтокът в лицето на Византия, но и Западът, представян от Франкската империя. От 807 г. почти до самата смърт на хан Крум в 814 г. (когато умрял и Карл Велики) от българска и от византийска страна били предприемани почти ежегодни нападения в Тракия чак до р. Струма. При тези походи били превзети стратегически важни градове и крепости като Сердика (София), Девелт, Месемврия (Несебър), Адрианопол (Одрин), а други — между които Анхиало (Поморие), Бероя (Стара Загора), Проват (в Одринско), Филипопол (Пловдив) и Филипи (в дн. Гърция) — били напуснати от християнското си население. Сблъскванията между византийската и българската войска ставали най-често в Тракия, където всъщност се е решавал въпросът за владеенето на Балканския п-в. При наследниците на хан Крум — Омуртаг (814–831), Маламир (831–836), и Пресиян (836–852) — българската дипломация, използвайки различни средства, като се започне от заплахата и се стигне до силата на оръжието, успяла да затвърди властта си не само в голяма част от новозавоюваните крепости в Тракия и Македония, но и на северозапад, над отцепилите се в 818 г. славянски племена абодрити, тимочани и браничевци. Нетленен паметник на българското величие от този период си остават каменните надписи и цялата историко-летописна традиция, която с тържествено-победоносен тон отразявала триумфа на българското оръжие. «Нека бог даде — се казва в Чаталарския надпис — на поставения от бога владетел, като тъпче добре с нозете си императора, докато Туча [Камчия] тече и докато слънцето сияе, като владее над многото българи и като подчинява враговете си, да проживее в радост и веселба сто години.»

През първите десетилетия на IX в. укрепнала и ханската институция, която за почти две столетия станала притежание само на една династия. Обогатила се и българската владетелска титулатура с епитета «велик» и с титуларната формула «от бога владетел на българите». Всичко това свидетелствува за нарасналия авторитет на ханската власт, продължител на древнотюркските държавни традиции, която се превърнала в авторитетна санкция на българското общество. Ханът бил висш военачалник, законодател и съдия, който със своите разпоредби (Крумовите закони например) не само узаконявал имущественото неравенство, но и се стремял да замени обичайно-правните норми по места с една цялостна за страната наказателно-правна система.

Изграждането на силна централизирана държава било свързано и с необходимостта от преодоляване на сепаратизма в управлението. Започналото от началото на IX в. крупно териториално разширение на страната обусловило провеждането на административни реформи. Военно-племенното устройство започнало да се заменя с териториално-административно, подчинено на централната военно-монархична власт. Първи опити в това отношение направил хан Крум (803–814), който в новозавоюваните територии на юг от Балкана поставил начело трима видни функционери: своя брат с титлата «кавхан», «ичиргу боила Тук» — за управлението на дясната страна, — «боила кавхан Иратаис» — за да управлява лявата страна. В тяхно подчинение се намирали «стратези». В Хамбарлийския надпис, от който са почерпани тези сведения, са дадени освен опозицията «власт» — «подчинение» и характерните за тюркските народи дясно и ляво крило на войската, като лявото крило било подчинено на дясното. Следователно военно-административната структура на присъединените към българската държава земи била подчинена на бинарните опозиции, господствуващи в тюркските общества. В случая «кавханът» бил пръв помощник на владетеля, а «ичиргу боила» и «боила кавхан» се явявали наместници на хана в области, в които били съсредоточени значителни военни сили. На тях били подчинени бившите византийски стратези, принадлежащи към старата имперска администрация, които са имали различен етнически произход.

Тази половинчатост в административната реформа на Крум, продиктувана от една страна от това, че се осъществявала само в новозавоюваните области, а от друга, че се явявала съчетание на прабългарската и византийската военно-административна организация, била преодоляна при хан Омуртаг (815–831). Тогава на север от Дунав, по българо-франкската граница, се създали 5 териториално-административни области, чиито центрове се наричали «цивитатес». Изградили се големи военно-административни и граждански подразделения — «комитати», а по-малки вероятно са били «жупите». Властта в тях принадлежала на «комити», «таркани» и «жупани». Комитатите имали значение не само на административна област, но и на погранични военни прегради, които първи поемали ударите на външния неприятел и само при невъзможност да се справят с наличните си сили била ангажирана централната войска.

Главен резултат от военно-административните реформи на Крум и Омуртаг се явявало заменянето на родово-племенните институции с общодържавни, които били непосредствено подчинени на централната власт. Висшият управленчески апарат се комплектувал от средите на родовата аристокрация, която носела подчертано прабългарски титли. Първите хора в държавата били «кавханът» и «ичиргу боилът», чиито титли се явявали единствени като владетелската и пожизнени. Най-високопоставени в служебната ранглиста на централното управление, тези двама висши сановници успешно функционирали и като дипломатически пратеници, и като върховни военни командири, тъй като липсвало разделение на военната и гражданската власт. В тази първа фаза на изграждане и консолидиране на държавата младата българска аристокрация имала преди всичко служебен характер, отразен в нейната титулатура. С титлите «боил», «багаин», «багатур» и др. в изворите са представени носителите на властта от различни рангове, които имали както определени права така и задължения, преди всичко военно-административни. Титлата «боил» се явява общо определение, което поставено пред всяка от останалите титли, сочело принадлежността на нейния носител към висшата болярска (боилска) аристокрация.

Представителите на висшето боилско съсловие представлявали постоянното обкръжение на владетеля. С тях хан Паган се явил при византийския император Константин Копроним. По време на българо-сръбския конфликт при хан Пресиан (831–836), сърбите пленили неговия син Владимир заедно с 12 велики боили.

Независимо от вътрешните градации в средите на българската феодална аристокрация, общото за всички разреди на болярството било това, че към него принадлежали хора, съпричастни към висшата държавна власт. От техните среди се подбирали длъжностните лица и членовете на правителствения съвет (синклит). Болярите се явявали висши военни командири, но тяхното упоменаване в изворите често се свързвало и с ролята им на съветници. Въпреки това само тези представители на аристокрацията, които били висши военни длъжностни лица, имали право да увековечат своето име, титла и името на своя род в историческото летописание (надписите върху камък). Всичко това свидетелствува като цяло за здравината на кръвнородствените връзки, които изпъквали в новосформираното българско общество като важен социален фактор. Именно родът се явявал една от основните клетки в микроструктурата на българското общество на този етап. Не случайно думата «хан» е означавала на тюркски «кръв». В рода си човек търсел опора и защита, рода си той прославял на бойното поле и по силата на наследствено-родовите си качества се изявявал в обществения живот. «Силата на рода — отбелязва Марк Блок — беше един от съществените елементи на феодалното общество.» Но и воинската слава, както изглежда, също е способствала за социалното придвижване на индивида по йерархическата стълбица. Това придавало сравнително открит характер на господстващия слой, в който ръководенето на войската се е считало за задължителна привилегия на аристокрацията.

От първобългарските надписи ясно проличава наличието на строга вътрешна йерархия при институциите, имащи военен характер. Освен централното управление, от средата на IX в. все по-активно започнали да действат и органите на областното управление, организирани съобразно териториално-административния принцип на деление на страната. Върховните управители на области (като «комити» и «таркани») се назначавали от хана като негови наместници. Чрез тях се осъществявала върховната му власт върху цялата територия.

Характерно за периода до покръстването било това, че българските институции и титли успели да запазят прабългарската си етимологична основа. Това свидетелствува за държавно-политическия потенциал на прабългарския етнос, който, приобщавайки (подчинявайки) славянските племена и прекъсвайки проявяващата се у тях тенденция към създаване или укрепване на самостоятелните военно-политически обединения, придал ясно прабългарски (тюркски) характер и на самата държавно-административна система, и на обществено-политическата терминология на раннофеодална България.

Резултатът от териториалното разширение на българската държава в първите десетилетия на IX в. било и интегрирането на много славянски племена в политическата система. Увеличила се селищната мрежа и се създал градът не само като особен вид поселение, но и като акумулатор на материалните и духовни ценности на обществото, отразени в монументалната архитектура, в битовата и занаятчийската култура и историко-летописната традиция. Израз на политическата зрялост на българската държава през този период било по-активното включване на славянската аристокрация в управлението на страната (началото на IX в.). Представител на тази аристокрация бил славянският велможа Драгомир, който в 812–813 г. участвувал в пратеничество на българския хан Крум до византийския император. Същият български владетел, след победата си над Никифор в 811 г., карал славянските вождове (архонти) да пият с него от чашата, направена от черепа на пленения император. В резултат от присъединяването на много славянски племена към българската държава (което според някои учени станало по мирен път) — например в 842–43 г. на берзити, стримонци, драговичи, докато в други случаи сме свидетели на военни походи срещу тях — като този на хан Телериг в 773 г. срещу Берзития, през първата половина на IX в., се задълбочили етногенетичните процеси. Славяните и техните обединения от една страна се приспособили към средата, в която били поставени (българска или гръцка), а от друга — въздействували върху тази среда чрез своята «специализация» в обществения живот. Със своя език, култуpa, характер и етническа психика те активно участвували в процеса на изграждане на българската народност и в създаването на «балканска регионална етническа общност».

Литература

Бакалов, Г. Средновековният български владетел. Титулатура и инсигнии. С., 1985.

Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. С., 1979.

Бешевлиев, В. Първобългарите. Бит и култура. С., 1981.

Венедиков, И. Военното и административното устройство на България през IX–X век. С., 1979.

Коларов, X. Средновековната българска държава (уредба, характеристика, отношения със съседни държави). Велико Търново. 1977.

Москов, М. Именник на българските ханове (Ново тълкуване). С., 1988.

Петров, П. Образуване на българската държава. С., 1981.

Стойнев, А. Българските славяни. Митология и религия. С., 1988.

Покръстването на българския народ през девети век

Константин Мичев

Решението българският народ да бъде покръстен през 864 или 865 г. от княз Борис по същината на съдържанието, смисъла и последиците си не е еднократен акт, а израз и проява на дълъг исторически процес. Тази констатация произтича от многобройни исторически явления и събития от предишните столетия, свързани и с геополитическото положение на Югоизточна Европа. Установено и общопризнато е, че пределите на Балканския полуостров като цяло и особено земите на юг от Дунав са били едно от важните средища на европейската цивилизация, особено в епохата на Античността и Средновековието. Достатъчно е в този смисъл да се припомни мястото и значението на старогръцката и византийската култура в пътя на средиземноморското, европейското и световното културно развитие. Има основание да се твърди, че идейно-естетическите стойности в целия днешен християнски свят произтичат и са генетично свързани с гръко-римската традиция от времето на Древността.

Историческото битие на българската държава още от самото й начало е било пряко свързано с Древна Гърция и Византия. Това би могло да се приеме при положение, че тракийският етнически и културен субстрат е важна и неотменима съставка на българското присъствие в общочовешкия културен процес. Едно такова разбиране има фактическа защита и в познатите от византийските исторически хроники сведения за тесни и продължителни държавни, политически и религиозни връзки на Велика България от Приазовските степи с Източната римска империя. В това отношение особено показателно е, че хан Кубрат, бащата на хан Аспарух, е бил дълги години възпитаван в Константинопол, където бил и покръстен. Документално свидетелство за тези контакти между прабългари и ромеи (гърци) е откритото преди 80 години край селото Малая Перешчепина, недалеч от днешния украински град Полтава, голямо златно-сребърно съкровище, отъждествено неотдавна от немския археолог Иоахим Вернер като принадлежащо на хан Кубрат.

В земите на юг от Дунав прабългарите пристигат не като необразован и безписмен народ. Указание за това са наскалните рунически знаци край село Мурфатлар, в близост до град Констанца (Кюстенджа в днешна Румъния). Тяхното проучване ги легитимира като прабългарски по произход; в тези надписи се съдържат и праобрази на някои от четиринадесетте букви, използвани от Константин Кирил Философ, заедно с 24–те знака на гръцката азбука, при съставянето на кирилицата. Етимологичните изследвания през последните десетилетия установиха по убедителен начин, че общата за всички славянски езици дума «книга» има прабългарско потекло и че тя преминава в тези езици чрез старобългарските Кирило-Методиеви преводи на християнските богослужебни текстове.

Както се каза, до покръстването на България се стига нe произволно и не изведнъж, тъй като балканските земи са били обект на евангелизация и християнизация още в самото начало на християнското леточисление. Самата Библия свидетелствува за проповед на апостол Павел в земите на днешна Гърция. Три от неговите послания са за християнските общини във Филипи, Солун и Коринт. Проповядвал е в провинция Илирик и един от учениците на апостол Павел — Андроник, за което свидетелствува Пространното житие на Методий. През 347 г. в древната Сердика (днешна София) е заседавал вселенски църковен събор, част от чиито заседания са се състояли в Пловдив. Приблизително все по това време край днешното Велико Търново готският епископ Вулфила, по произход полугот-полугрък, съставил готската азбука и превел от гръцки на готски Стария и Новия завет. Така че при постепенното си заселване на Балканския полуостров отначало славяните, а после и прабългарите се явяват не толкова разрушители, а и приемници на християнски верски начала, колкото и техният политеизъм да е бил в несъгласие с християнското еднобожие.

След като през 681 г. със специален договор император Константин IV Погонат признава българската държава за субект на международните отношения се открива ново начало в общественото и културното развитие на Европа. За да запазят своята самобитност и да подчертаят различието си от Византия, прабългарите продължават на нова почва старите си навици: да записват върху камък важни известия за своя обществен живот, държавна уредба, военни победи, строителни дела и т. н. Досега българската археология е идентифицирала като прабългарски около 80 надписа на гръцки език и няколко на прабългарски с гръцки букви. По този начин — ползвайки гръцкия език и гръцкото писмо — прабългарите и техните федерати славяните се изявяват като продължители на предшестващата ги в тези територии гръцка култура. Нататък това поведение ще има важни последствия при приемане на християнството и при изграждане основите на славянобългарската писменост.

В този контекст следва да се тълкува т. нар. «Именник на българските князе (ханове)», в който изрично е записано, че първите български владетели, управлявали в продължение на 515 години на север от Дунав, били с «остригани глави». При това сред имена като Авитохол и Ирнах, които звучат близо до прабългарската реч, има и две хански имена — на Гостун и Безмер — които звучат по славянски. Самият «Именник» е познат в старобългарски (славянски) писмен вид и се приема, че от своя първообраз на прабългарски или гръцки език е бил преведен към края на IX век по времето на княз Симеон. Не се възприема в науката гледището, че късове от «Именника» се съдържат в надписите на гръцки език, заобикалящи образа на конника върху Мадарските скали.

Прабългарските каменни надписи са главно от VIII и първата половина на IX век. Те представят българо-византийските отношения от различни страни, възславят българските добродетели и укоряват неведнъж гръцкото военно коварство, маркират българо-византийските граници, документират строителството на българските ханове. По такъв начин поръчителите на тези каменни хроники са целели да «материализират» пред себе си и пред поколенията своята равнопоставеност с вековната империя. Но държавното «равновесие» само по себе си е налагало да се преминава постепенно и към религиозно-култово сближение, щом и българският владетел в някои от тия надписи се окачествява като «от Бога поставен» по подобие на византийския император. Не е съвсем ясно дали тук се касае за заемка, или за донесена отвъд Дунав стара прабългарска традиция, но смисловото тъждество е налице. Ето защо и проникването на християнството в България дори в самия хански двор е закономерно и естествено. Византийските летописи са засвидетелствували, че покръстен бил най-големият син на хан Омуртаг — Енравота (или Звиница), който бил убит от брат си хан Маламир заради новоприетото християнско вероизповедание. Тази смърт по своему изкупила жестокостта на хан Крум, който през 813 г. съсякъл одринския епископ Мануил заедно с още 22–ма други пленени християни. Поради проникването на християнството в самия хански двор, след управлението на хан Маламир вече не са познати вести за гонения на християни. Любопитно е, че докато на престола е приемникът на Маламир — хан Пресиан, и по-късно при неговия син — княз Борис (852–889 г.) се осъществява едва ли не почти мирното обединение на славянобългарите от Мизия, Тракия и Македония. Краят на Маламировия живот в 836 г. отбелязва и началото на постепенното отмиране на култа към бог Тангра — небесния повелител на много азиатски народи, с които културно-исторически и етнически прабългарите са били свързани в продължение на векове.

Историческата памет е запазила достатъчно сведения за личностния и държавническия портрет на княз Борис I, поел управлението на страната в началото на втората половина от деветото столетие. Неговото лично име в някои византийски писмени извори се посочва като «Булгарис» и се възприема като епоним, т. е., че означава «българин». Другаде то е предадено като «Богорис» и затова някои учени смятат, че съкратеният вариант «Борис» означава «пардос», т. е. тигър. Един български езиковед (Йордан Заимов) смяташе, че всъщност името на Борис е било двусъставно — Борислав, сиреч първата част е прабългарска, а втората — славянска. Така или иначе княз Борис наистина е онзи държавен деец, който чрез християнизацията поставя здравите начала за пълно взаимопроникване между прабългари и славяни.

Разположена между Рим и Константинопол, България е трябвало да направи своя избор откъде да приеме кръщението. Най-естествено е било погледът да бъде обърнат към източната християнска столица, от която българската граница е отстояла недалеч. В Рим, обаче, е бил престолът на папата считащ, се за божи наместник на земята. Политическите и военните обстоятелства около 863 г. дали повод на княз Борис да се обърне окончателно към Константинопол и да поиска оттам духовни учители. Сам той, заедно със свои приближени, приел тайно кръщението около това време. Патриарх Фотий имал всички основания да тържествува, защото почти без война и кръвопролитие някогашните византийски области, населени от столетия с българославяни, отново се приобщавали чрез вярата към империята. Такова решение е било неблагоприятно за претенциозния и даровит римски първосвещеник папа Николай I и за немския крал Лудвиг Благочестиви. Под техен натиск и обещани по-изгодни условия в процеса на християнизацията и устройството на новата българска църква през 866 г. гръцките проповедници били заместени от латински.

Така през периода между 866 и 870 г. се развива в своите истински размери съперничеството между Изтока и Запада за влияние и надмощие върху новопокръстения български народ. България става причина да се започне не само формалното, но и същностното разделение на християнството, на източно (православно) и западно (католическо), без тази терминология да се ползва тогава. Колко драматична е била тази битка доказва и съпротивата на прабългарското болярство срещу възприемането от двора на новия религиозен култ. Петдесет и два рода от висшата българска аристокрация е трябвало да погинат, за да се тръгне по новия път. Тази жестокост обаче се оказва оправдана, защото ако не е била тя, едва ли бунтът на княз Владимир след 30 години за възстановяване на езичеството би бил преодолян с едно общо събрание на първенците през 893 г., дошли в Преслав по повеля на княз Борис, монах от четири лета в манастира «Патлейна» край новата столица.

Разправата с непокорните боляри обяснява в голяма степен отношенията на княз Борис както с Константинопол, така и с Рим. Може да се приеме, че двете обширни послания — на патриарх Фотий и на папа Николай, — които княз Борис получава, са предизвикани именно от този факт. В отговорите на папа Николай са налице данни, които утвърждават мнението, че след посичането на недоволните съвестта на княз Борис не е била съвсем спокойна. Оттук вероятно се определя и увещателният тон на патриарх Фотий в неговото послание «Какви са задълженията на един християнски княз». Както и да е, чрез тези два литературни паметника българският управляващ елит влиза в непосредствен контакт с най-изтъкнатите представители на средновековната европейска църковна и държавническа ученост.

Към това следва да се добави, че са документирани опитите на княз Борис да получи християнски духовни наставници и от Немското кралство, през IX век непосредствен западен съсед на България. Този ход бива осуетен със съвместните противоположни усилия на патриарх Фотий и папа Николай. Християнизацията протичала едновременно във всички български области. В т. нар. Български апокрифен летопис от XI век и почти съвременното му по възникване Житие на тивериуполските (струмишките) мъченици от архиепископ Теофилакт Охридски началото на християнизаторската дейност на княз Борис се свързва с покрайнината Овче поле (в днешна Македония), където той бил построил седем «бели» църкви. Тия предания, макар и с тристагодишна давност след покръстването, не са безпочвени, защото някои писмени паметници (Краткото житие на Кирил Философ и «Солунската легенда») свързват проповедническата дейност на Кирил и Методий като славянски първоучители непосредствено с тези райони на тогавашната Българска държава.

След четиригодишно пребиваване в България латинските духовници били принудени да я напуснат. На 4 март 870 г. на специален църковен събор в Константинопол било решено новооснованата Българска християнска църква да бъде призната за автокефална (независима) архиепископия, канонически свързана с Цариградската патриаршия. Чрез този акт била, така да се каже, завършена цялостната християнизация на българския народ. Само по себе си покръстването не е било следствие на еднозначно усилие или княжеска заповед, а най-малкото десетилетен период, както е отбелязано в Руското летописание и в Житието на Климент Охридски от споменатия архиепископ Теофилакт. И все пак историята разполага с категоричен документ за точната дата на всебългарското кръщение — каменния надпис на гръцки език при село Балши в днешна Албания. Там изрично е казано: «... покръсти се князът на България Борис, преименуван Михаил, заедно с от Бога дадения нему народ в годината 866».

Естествено папите не са били в състояние да понесат равнодушно решението на Цариградския събор от 870 г. Десетилетия след това те считат България като свой епископски диоцез, дори има косвени данни, че цар Симеон около петдесет години след събора е търсил признание за своето царско достойнство от Рим. За съжаление тъкмо от това време в папската кореспонденция с България има установени от науката документални липси. Но и онова, което се е опазило, е достатъчно да характеризира кръстителя княз Борис като личност, равностойна на своите знаменити съвременници: папа Николай I, папа Йоан VIII, патриарх Фотий, патриарх Игнатий, византийския император Михаил III, чието име приел при своето кръщение, и немския крал Лудвиг Благочестиви.

Благодарение на способността си да се ориентира точно и навременно в събитията, княз Борис превръща България в книжовен център на народите от Югоизточна Европа и спомага за тяхното народностно самоотъждествяване. Едва ли може да има съмнение, че той е знаел за творческите усилия и постижения на Кирил и Методий, че дори е съдействувал на техния порив да съставят славянобългарското писмо и да кръщават славяни за пръв път с него в котловината на река Брегалница при днешния град Щип. Изглежда моравският княз Ростислав поради вести, достигнали до него от тази проповед, е поискал славянски учители от император Михаил III (842–867). Ако княз Борис не е бил свързан и запознат с учителската дейност на Кирил и Методий в Моравия и Панония, техните най-изтъкнати ученици Климент и Наум не биха се отправили към България след изгонването им от Моравия в 886 г. и едва ли е щяло да им бъде устроено такова тържествено посрещане в граничния тогава Белград и в столицата Плиска.

Именно в Плиска Климент, Наум, Ангеларий (Лаврентий) и другите им неназовани съпътници започват през 886 г. ежедневна работа по книжовна «българизация» на християнството. Започва постепенно и необратимо изместване на гръцката писменост и на църковната проповед със славянобългарска. Заобикалящите Плиска манастири се изпълват с монаси, четци и свещеници от славянобългарски произход, докато през 893 г. се стигне до решението на Преславския събор за пълна замяна на гръцката писменост с българска. Историзмът и значението на този велик обрат имат много веществени потвърждения, но две от тях са особено внушителни: Голямата базилика в Плиска и Златната църква в Преслав. Край тези два храма се е формирала в своето основно ядро старобългарската литература, която според крилатото определение на акад. Емил Георгиев е «третата класическа литература на народен език в Европа — след гръцката и латинската». И тъкмо през тези години до края на живота си (2 май 907 г.) като обикновен монах в своя манастир «Свети Пантелеймон» (наричан по народному «Патлейна») се «подвизавал» княз Борис. Този факт е упоменат от преславския книжовник черноризец Тудор Доксов, родственик или служител на самата княжеска фамилия.

През последните години бяха направени сполучливи опити за реконструкция на изчезнал животопис, написан в чест на княз Борис наскоро след смъртта му. «Отложения» от този недостигнал до новите времена текст се откриват в Житието на Климент Охридски от Теофилакт и в Житийния разказ на същия автор за тивериуполските мъченици, а също така в т. нар. Дуклянска летопис, хърватски исторически паметник, отнасян към XII век. Но най-пряко с кръстителя на древна България съвременните поколения се срещат чрез изображението на княз Борис в пергаментния препис на Учителното евангелие на Константин Преславски, съхраняван и днес в Москва.

Руското летописание изрично съобщава, че «Руската земя» за пръв път станала известна в 852 г., която както се знае, бележи началото в управлението на княз Борис. Връзките между България и Русия се активизират в различни посоки при цар Симеон и наследника му цар Петър. След походите на киевския княз Светослав Игоревич в България в 968–971 г. в Русия биват пренесени важни паметници на българската писменост и литература (например «Беседа против богомилите» от Презвитер Козма). Една от съпругите на приемника на княз Светослав — Владимир — била българка и от нея Владимир имал син, наименован Борис. Този Борис, заедно с брат си Глеб, са канонизирани за първите руски светци от руски проход, загинали като защитници на своята славянска самобитност. Така славата на Покръстителя от 865 г. обхванала и широките пространства на славянския Изток от Днестър до Волга.

Почти успоредно с Българското покръстване вървяло и покръстването на сърбите. За официално начало на покръстеното там се приема 867 г. Сръбските княжества обаче били слаби и силно гравитирали към България. Един от представителите на сръбските князе от това време — Клонимир — бил в продължение на дълги години заложник в България, оженил се за българка и имал от нея син на име Чеслав. Тази близост с българския княжески двор, фактът, че древният Сингидунум (Белград) е бил в пределите на България, разселването на някои Кирило-Методиеви ученици из сръбските земи след 886 г. и голямата близост на двата езика — славянобългарски и сръбски — са способствали благоприятно за верското християнско единство на двата народа. В основата на това и днес живо явление стои преди всичко българското покръстване от 865 г.

Отделно за България приемането на християнството имало това значение, че спомогнало за ускоряване на взаимопроникването на двата основни етнически елемента — прабългари и славяни — в единия народ — българския. Наименованието на народа било «български», но неговият език бил славянски. На този език братята Кирил и Методий съставили през 855 г. своето ново писмо. Мощната тогава България, с граници далеч на север от Дунав и до река Днестър, до Албанските планини на запад, до Черно море на изток и недалеч от Солун на юг е била по своему онзи силен магнит, който е предизвикал солунското творческо лъчение за изнамиране на нова европейска писмена система — славянобългарската. Чрез това откритие българският народ прави своя исторически влог в европейската култура. Чрез Кирило-Методиевото писмо, на което новопокръстена България е истинска родина и хранител след прогонването му от Моравия и Панония през 886 г., тя се превръща в огнище на знание и просвета за цяла Югоизточна и Източна Европа, т. е. половината от територията на континента.

Литература

История на България. Т. 2. С., 1981.

Петканова, Д. Старобългарска литература. Ч. 1 (IX–XII в.). С., 1986.

Събев, Т. Самостойна народностна църква в средновековна България. С, 1987.

Кирил и Методий и техните ученици в България

Константин Мечев

Всеизвестно е, че науката за Кирил и Методий, наричана традиционно кирилометодиевистика, възниква преди около двеста години и неин създател е чехът Йозеф Добровски, автор на неизгубилата и досега научна стойност монография «Кирил и Методий, славянски първоучители», публикувана най-напред на немски език и преведена на руски през 1825 г. от Михаил Погодин. На Йозеф Добровски принадлежи и основополагащ труд върху старославянската (старобългарската) граматика. Своите изследвания «бащата на славянската филология» изгражда върху самите старобългарски текстове, за изучаването на които при нелеките транспортни условия в края на XVIII и началото на XIX век, предприема пътуване до Санкт Петербург. И тогава, и сега в този милионен град се съхраняват и са проучени и описани най-много старобългарски (старославянски) ръкописи.

Въпреки че по времето на Добровски българският език е бил недобре познат в Европа, той достига до заключението, че Кирил и Методий са направили своите преводи на християнските богослужебни книги от гръцки на български. Това мнение се затвърждава особено след 1818 г., когато именитият руски учен A. X. Востоков установява, че в старите славянски ръкописи има две гласни — «о» и «е» — с носов призвук и че тяхното присъствие в текстовете е сигурен признак за принадлежността им към старобългарския език. Тези изводи стават мощен двигател за задълбочено и разностранно проучване на Кирило-Методиевия въпрос не само в славянските страни, а и в цяла Европа, напоследък и в Северна Америка. Библиографските проучвания отбелязват днес около 15 000 кирило-методиевски заглавия. За ускореното увеличение на славистичните изследвания за Кирил и Методий твърде много съдействаха юбилеите от 1963 г. насам по повод изпълнилите се 1100 години от Моравската мисия на двамата братя, смъртта на Константин Кирил в 869 г. и кончината на неговия брат през 885 г. Мащабни инициативи в тази посока принадлежат на българската наука. Досега основаният преди около десетилетие Кирило-Методиевски научен център при Българската академия на науките издаде осем сборника под заглавие «Кирило-Методиевски студии». От своя страна гръцките учени от Солун също издават постоянна поредица под наслов Cyrillomethodianum. И двете поредици не се ограничават само с «чиста» кирилометодиевистика, а в тях се разглеждат комплекс от проблеми, свързани с историческия развой на средновековната славянска православна писменост и култура. Същото се отнася и за поредицата «Хиландарски зборник», издавана в Белград.

През миналия и началото на сегашния век най-интензивни и плодотворни проучвания за Кирил и Методий принадлежат на руската славистика. Класическо съчинение на тази тема «О времени происхождения славянских письмен» от 1855 г. принадлежи на украинеца Осип Максимович Бодянски, професор в Московския университет и учител на Любен Каравелов, който е слушал неговите лекции след 1857 г. Изключителни са приносите и на хърватския учен Ватрослав Ягич, който в края на XIX и началото на XX век е чел лекции по славистика и кирилометодиевистика в трите имперски университета — Виенския, Берлинския и Санктпетербургския. Благодарение на всичко това знанието за Кирил и Методий се налага окончателно като световна научна културно-историческа дисциплина. В по-ново време важни кирилометодиевистични приноси направи чешкият учен Франтишек Дворник, починал неотдавна.

Сред значителните имена на българските кирилометодиевисти следва да се отбележат: от възрожденците — Васил Априлов и Любен Каравелов, и след тях — Марин Дринов, Александър Балан, Васил Златарски, Йордан Иванов, и от най-ново време — Иван Дуйчев, Велчо Велчев, Емил Георгиев, Боню Ст. Ангелов и Куйо Куев. Всеки един от тях в различни посоки е обогатил знанието за живота и делото на славянските първоучители. Предмет на постоянно внимание през целия му живот беше делото на Кирил и Методий за акад. Емил Георгиев (1910–1982). Връх на неговите търсения е монографията «Кирил и Методий, основоположници на славянските литератури» от 1956 г.

Един от най-съществените въпроси на кирилометодиевистите е този за народностната принадлежност на двамата братя. Обикновено в западната наука се твърди без колебание, че по народност те били гърци. Така са мислели и мислят мнозина руски и сръбски учени от миналото и сегашното столетие. Напоследък обаче, след някои публикации на акад. Д. С. Лихачов от 1981 г. насам, се забелязва известна промяна. Все повече изследователи се присъединяват към гледището, че двамата братя са били по народност български славяни, получили високо и всестранно византийско образование и владеещи в еднаква степен както българославянски, така и гръцки език.

Именно така получава реално историческо обяснение твърдението на византийския император Михаил III (842–867), който преди да изпрати Кирил и Методий като учители в Моравия им казал, че само те могат да изпълнят тази поръчка, защото като «всички солунци говорят чисто славянски». Освен това в Краткото житие на Константин Философ изрично се споменава, че той бил «българин по род». Същностното обаче в подкрепа на разбирането, че Кирил и Методий не са могли да бъдат гърци, е съвършеното знание от тяхна страна на старобългарския разговорен език, който те съумяват да превърнат в литературен и да преведат на него сложния текст на цялата Библия. Установено е, че техните преводи съдържат десет хиляди коренни думи. За IX век този превод е бил величав подвиг, постижим само за личности с гениални творчески способности.

Кирил и Методий вземат своето историческо решение да се заемат с превода на свещените книги от гръцки на български във връзка със създалата се около средата на IX век държавностна обстановка на Балканите и в Предна Азия. По това време византийската империя владее изконните гръцки земи и островите около тях, Мала Азия, Далмация, Южна Италия и Северното Причерноморие. На север от империята вече близо 200 години съществува българската държава, започнали са да се създават частични държавни формирования в сръбските земи. Оттогава е началото на датираната история на киевското княжество. Всички тези славянски съседи на Византия още не са били покръстени. В края на VIII век кръщение от немски и ирландски монаси били получили само славяните в днешна Чехия.

Езическите славянски съседи на Византия са били обект на нейното внимание и поради това, че тя ги е смятала като изкуствени «населници» в много бивши свои провинции. Само под силата на военните победи тя е признала българската държава през 681 г. Новите народи около империята са били под силното въздействие на нейната древна култура, но не са се поддавали на езикова асимилация. За това е способствала източносредиземноморската държавна и културна традиция. Известно е, че въпреки завоеванията на Александър Македонски и елинизацията на редица области и народи до Индия, Средна Азия, Персия и Египет, постепенно след разпадането на Македонското царство настъпва процес, на деелинизация. Самостойни азбуки и книжнина запазват и развиват евреи, сирийци, арменци, грузинци, индийци, копти, араби и още много други народи. На този необорим факт се позовава в 867 г. при спора си със защитниците на триезичието във Венеция Константин Кирил Философ и чрез този аргумент принуждава противниците си да замълчат. Новата славянска писменост получава по този начин непробиваема защита на своята закономерност за поява, разпространение и развитие.

Това застъпничество на Константин Кирил за правото на славяните към културно самоопределение едва ли е израз само на задължението му на християнски византийски мисионер, какъвто той заедно с брат си бил от 863 г. в Моравия и Панония. По пътя си към папския Рим, където трябвало да се яви на обяснение, защото воденото от него пратеничество сякаш било прекрачило отдавна установените граници между Изтока и Запада, във Венеция Константин Кирил е имал благоприятната възможност да оправдае решението си заедно с Методий да състави през 855 г. славянското писмо.

При диспута там с латинските духовници, които споделяли църковната догма, че достойни за прослава на Бога били само три езика — еврейски, гръцки и латински — Константин Кирил ги запитал: като оспорват новосъздадената славянска писменост, дали не смятат Бога за завистник, та непросветените дотогава народи да останат завинаги слепи и глухи. Все във Венеция за своето и на брат си откритие и нововъведение Константин Кирил обширно се позовава на апостол Павел, който утвърждавал, че на народите Христовото учение следва да се проповядва на разбираем език.

Тези съждения на славянския първоучител са в подкрепа на гледището за неговия славянски произход. Към това следва да се припомни, че в обширното житие на Константин Кирил се съдържат и други преки и косвени свидетелства, които дават основание да се твърди, че той и брат му Методий не са били гърци. Авторът на това житие (приема се, че е Климент Охридски) изрично посочва родовата връзка на Кирил и Методий със славяните: по повеление свише братята се родили сред «нашия род», за да научат на новата вяра «нашия народ». Така се твърди, че и родителите на двамата братя също са принадлежали към онези граждани на Солун, които са говорели «чисто славянски».

Пак в началото на Пространното житие на св. Кирил авторът споменава за нежеланието на бъдещия славянски просветител да приеме мляко, когато бил пеленаче, от «чужда гръд», освен от «майчината си». И той добавя, че това станало «по божие усмотрение», за да израсне «от добрия корен добра издънка». Тази забележка на Климент, за когото има изрични сведения, че бил по произход българин, е от първостепенно значение при опита да се намери отговор какви са били по род Кирил и Методий.

Отправна линия в тази посока е и заявлението на Константин Кирил пред логотета Теоктист по повод на предложението му да го направи свой родственик като го ожени за богатата си кръщелница. На това примамливо предложение Св. Кирил отговорил, че главна цел на неговия живот е да търси своята «прадядовска чест и богатство». Същата формула за гражданско и личностно поведение Константин Философ развива и защитава по време на хазарската си мисия към 860 г. Както се знае, древните хазари са били най-близките етнически родственици на прабългарите и затова на св. Кирил не е било трудно чрез метафората за търсената от него прадядовска чест да им намекне и открие какъв е по народност самият той. Така се получава фактологическа връзка между началото на Краткото житие на Константин Кирил — че той бил «българин родом», и обръщението му към хазарските първенци: «Братя и отци», както се изразява, когато тръгва обратно от Саркел за Константинопол.

В Пространното житие на Методий се посочва, че още докато бил малък той водел в Солун «честни препирни» с образовани гърци. Това е едно оспорвано място в текста на животописа, но то се подкрепя категорично от друга вест в същото житие: «Методий бил изпратен за учител и наставник на «нашия народ», за който «никой никога не беше се погрижил». За автор и на Методиевото житие се приема да е Климент Охридски, но положението не се променя, ако съставител на житийната повест е Константин Преславски, каквото мнение се изказва напоследък. И Константин е «ученикъ Мефодовъ», както по негови сведения черноризец Тудор Доксов съобщава към превода си на Четирите беседи на Анастасий Александрийски против арианите. За близостта си с Методий Константин Преславски свидетелства и в акростиха към химничното песнопение (служба), която той му съставил вероятно във Велики Преслав: «Добра песен за Методий пее Константин».

Естествено е било български славяни, каквито са Климент Охридски и Константин Преславски, да прославят своите учители не само като духовни бащи и наставници, но и като сънародници. За славянщината и българщината на Константин Преславски в най-ново време се откриха безброй много и необорими доказателства. Оказа се, че той е автор на стотици оригинални български църковни песни. Те бяха открити и изучени от Георги Попов. Резултатите от тия изследвания съставляват цялостното съдържание на обемистия втори том от поредицата «Кирило-Методиевски студии». Константин Преславски нарича своите стихове със старобългарската дума «гранеса».

Възприеме ли се, че по произход св. братя са били славянобългари, своето задоволително обяснение получава възникването на славянската писменост през 855 година, както и изпращането им за учители на хазари, моравци и панонци, а също така и първоначалната им проповед с новото писмо сред българските славяни в днешните македонски земи, през които недалеч от Щип тече река Брегалница. С българския произход на братята се свързва и хронологията на възникването на славянското писмо. Приеманата за най-достоверна доскоро 863 година, когато моравският княз Ростислав поискал славянски учители от Константинопол, трябва да се изостави и да се възприеме 855 година, защото не е било възможно братята «абие» (веднага) да съставят писмото, да преведат свещените книги и да заминат за Моравия. Необходим е бил предварителен подготвителен период, за да имат те готовност за изпълнение на императорската повеля. Датировката — 863 г. — макар и поддържана от мнозина учени, в светлината на някои нови изследвания вече отстъпва място на схващането, че по-точна е 855 година, както я посочва и «Сказанието за буквите».

В историята на славянското писмо са познати две азбучни системи — кирилица и глаголица. Повечето изследователи са на мнение, че Кирил и Методий са съставили глаголицата, а кирилицата е възникнала в България към края на IX век като продължение на гръцкото писмо и че нейни автори са Климент Охридски и Константин Преславски. Съществуват обаче и някои недостатъчно използвани данни, насочващи мисълта към извода, че Кирил и Методий са автори и на глаголицата, и на кирилицата. В заглавието на Общото похвално слово за двамата братя е казано, че те били превели Божия закон «сугубо», т. е. два пъти. Не са познати два Кирило-Методиеви превода на Свещеното писание, но има две азбуки.

Естествено е да се предположи, че първата славянска азбука е била подобната на гръцкото писмо кирилица, а когато братята са били изпратени в Моравия, те за кратко време са обработили първата си азбука и са й дали такава форма, че тя да не прилича никак на гръцкото и латинското писмо. И наистина вглеждането в глаголическите буквени знаци убеждава, че те представляват всъщност кирилски букви, обградени или комбинирани с кръгчета, кръстове и триъгълници — графически символи на християнството. Тази графична модификация е била изнамерена и използвана от братята като средство, чрез което те да заемат неутрална позиция в Моравия и Панония, за които църковни претенции са имали и Рим, и Константинопол.

За възможността Кирил и Методий да са съставили и двете азбуки указва и еднаквият брой на буквите в тях (по тридесет и осем знака). Как Константин Философ е бил свързан с това число осведомява сам той. При диспута си с триезичниците във Венеция на първо място между народите, които славят Бога на свой език, той споменава арменците, а исторически сигурно е, че просветителят на Армения Месроп Мащоц е автор на две азбуки — арменската (с 38 знака), на грузинската, а може би и на абхазката.

Предназначението на глаголическото писмо за Моравия и Панония обяснява защо в ново време там са намерени най-много ръкописи от такъв тип, докато на изток от Хърватско — и България, Сърбия, днешна Румъния и Русия — са открити и запазени пергаментни и книжни кодекси, написани с кирилица. Напълно възможно е в пътя си от Моравия към България след 886 г. прогонените Кирило-Методиеви ученици да са пренесли не една и две глаголически книги, но наскоро след установяването им в България из пределите на цялата българска държава е била възприета като писмена система кирилицата. Може да се допусне, че така е била възстановена началната практика на двамата братя от 855 г., когато те в днешна Вардарска Македония са проповядвали и учели с кирилските букви, които в началото били 32 или 35 по сведенията на т. нар. «Солунска легенда». При усъвършенствуването, в процеса на работата, буквите станали 38.

Писмените извори посочват, че в 885 г. бил сложен край на Кирило-Методиевската книжовна и църковна проповед в Моравия и Панония. Техните най-изтъкнати ученици — Климент, Наум, Ангеларий и мнозина още неназовани, се отправили към България и тук били посрещнати като дългоочаквани и желани гости. Заедно с други българи, между които и княжеският син Симеон, в Плиска и новостроящия се Преслав започнала организирана и насочена книжовна дейност. Тук били систематизирани житейските данни за Кирил и Методий и така възникнали в своя окончателен вид двете пространни жития, които днес са основен източник за реконструкция на живота и творческата работа на солунските братя. Тук бъдещият охридски епископ Климент съставил значителна част на своите поучителни и похвални слова във връзка с християнския култ и празници. Тук младият Константин, бъдещият преславски епископ, съставил своето неделно «Учително евангелие» и написал първия български исторически труд под надслов «Историкии». Към школата на завърналите се в България ученици на Кирил и Методий принадлежи и Григорий Мних, превел от гръцки на български старозаветните библейски книги и тълкувания към тях. Стефан Кожухаров установи, че автор на богослужебни прослави е бил също така и Наум — той написал възслава на първоапостол Андрей.

Пряко участие в творческата работа на този кръг от книжовници е вземал княжеският двор чрез брата на княз Борис — черноризец Докс. Историята не разполага с преки сведения за степента на грамотност и ученост на княз Борис I, но че около себе си той е имал способни съветници и сътрудници няма съмнение. Инак не би се удържал на престола 37 години и не би преживял след 889 г. общо взето в мир и спокойствие още 17 години. През това полустолетие той съумява да даде ход на културно строителство, което крепи българската народност и до сегашната епоха.

Принципен проблем за същността на Кирило-Методиевската старобългарска литература е дали тя е носител на достатъчно белези и качества на самобитност. В старата филологическа наука у нас често се твърдеше, че по същината на съдържанието си тя не е била оригинална, а подражателна. Това заключение се натрапваше не толкова поради литературното, колкото от езиковото разглеждане на опазените книжовни паметници. Вярно е, в по-голямата си част старобългарските книги са преведени от гръцки. Но същественото тук е, че много от античните гръко-римски и християнски текстове биват възпроизведени на един нов език, че правилата на византийския държавен, обществен и културен живот се отразяват посредством една нова мисловност. Чрез Кирило-Методиевските преводи средиземноморската цивилизация се превъплъщава в нов вид — славянска. Съзнавали ли са това Кирил и Методий и техните последователи не е трудно да се отговори, тъй като двамата солунци са били приемници и продължители на древна традиция. Солунският залив винаги е бил населен от обитатели, които са били във връзка с далечни параметри от заобикалящия ги свят. Не е произволно хрумване идеята, че баща на цар Александър Македонски бил египетският жрец Нектонав.

Пропъдени от Моравия и Панония от немско-латинските духовници, учениците на Кирил и Методий се упътили и установили в България, защото те са знаели, че в тази най-близка до империята славянска страна биха могли да осъществят големия замисъл за общославянска просвета. Тук от Византия е било възможно и сравнително леко да се вземат и превеждат книги, тук чрез цариградската ученост е било най-благоприятно да се «консумират» при нови условия създаваните през дълъг низ от столетия антични и християнски културни ценности.

Очевидно учениците на Кирил и Методий са имали и някакви сведения за качествата на княз. Борис като държавник. През цялото си дълго управление той водил малко войни и успявал да решава възникналите затруднения чрез преговори, водещи до мир. Поради всичко това след 886 г. били положени основите на онова културно-историческо явление, което в изследователската историческа литература се нарича «Златен век на българската книжнина».

Този общопризнат резултат е, може да се каже, следствие и на допусканите възможни срещи на княз Борис със самия Методий. Първата от тях, смятана от мнозина за легендарна, била около 860–862 г., когато, според Теофилакт Охридски, Методий изографисал Борисовия дворец в Плиска с библейски сцени и особено с картина на Страшния съд. Това «зрелище» убедило Борис да се покръсти. Втората среща, също в известна степен предполагаема, е била след 20 години. Тогава, в 882 г., на път за Константинопол Методий вероятно е оставил в Плиска славянски книги и с това е дал на своите ученици пътеуказател накъде да се насочат след смъртта му, която го и постигнала след три години.

В сферата на предположенията е и една възможна среща на българския владетел със славянските първоучители край река Брегалница, независимо от това, че там те са били като самостойни проповедници, византийски пратеници или «гости» на самия княз Борис. Това предположение се съгласува с живота и участта на братята след 865 г. Открили и изпробвали тогава ефективността на новото писмо, те не се задържат повече във Византия. И сарацинската, и хазарската, и моравската мисии твърде много приличат на благовидно политическо изгнание, а не толкова на дипломатически и просветни пратеничества.

Ето защо убедително е схващането, че в Рим и Вишеград през 869 и 885 г. Кирил и Методий приключват живота си като защитници на славянството, а не като византийски емисари. Те са проживели: Кирил само 42 години, а Методий — около 70, но са създали творчество с вековна давност. Благодарение на тях славянството се вгражда в европейската християнска цивилизация като оригинална културна сила. Такъв връх не биха могли да изкачат славянизирани гърци, за каквито смяташе братята академик Петър Динеков. Всъщност Кирил и Методий са били славяни, овладели в пълнота гръко-византийската култура и затова оказали се способни да я предадат на своя език на сънародниците си. Със същата спонтанност и замах са продължили техния творчески подвиг и учениците им.

Литература

История на България. Т. 2. С., 1981.

Петканова, Д. Старобългарска литература. Ч. 1 (IX–XII в.). С., 1986.

Цар Симеон като държавен и културен строител

Константин Мечев

Бойният химн на Иван Вазов «Край Босфора шум се вдига» е толкова популярен, както и още една Вазовска ратна песен «Тих бял Дунав се вълнува». Възславата на цар Симеон, принудил император Роман Лакапин да му се поклони, винаги събужда у българите спомена за непостигнатото никога след това величие и мощ на България през нейното криволичещо тринайсетвековно битие. Държавата на Симеон е втората «Велика България» на първооснователя хан Кубрат, създател на обширна и силна българска държава в Приазовието през VII век.

Цар Симеон, третият син на княз Борис, се е родил около 862–863 г. В тази дата се съдържа и един нетърсен исторически символ. По това време княз Борис предприема организирани действия във връзка с покръстването на България. Още като дете Симеон живее и расте в обстановка на християнизация и просвета, както в княжеската среда, така и сред обикновения народ. Като юноша (14–15–годишен) той бил изпратен на учение в Константинопол, където престоял десетина години. Приема се, че се е завърнал в България около 886 г. във връзка с пристигането в Плиска на прогонените от Моравия Кирило-Методиеви ученици Климент, Наум и Ангеларий. Изучил в Магнаурската школа (висше училище в Константинопол с ранг на съвременен университет) преподаваните там богословски, философски и приложни науки, той имал подготовка, за да сътрудничи равноправно с учителите, пристигнали от Моравия и Панония. Това е произтичало и от намерението на княз Борис образованият му син да заеме най-високото архиерейско място в основаната през 870 г. автокефална (независима) българска християнска църква. Получил знанията си там, където се бил учил и св. Константин Кирил Философ, Симеон сигурно е бил осведомен за блестящите изяви на този възпитаник и преподавател в Магнаурското училище.

Развоят и посоките на държавния живот от 889 до 893 г. обаче променили основно намеренията на княз Борис и на Симеон. По-големият му брат княз Владимир към края на четиригодишното си управление клонял към решение да възстанови прабългарската езическа религия. Може да се приеме, че такъв план е бил «съставен» като противоядие на византийското и западноевропейското културно влияние в България. За княз Владимир проводници на гръко-византийските идеи са били гръцките духовници, настанили се повторно в страната през 879 г., а на западното — Кирило-Методиевите ученици. При това пресен е бил споменът за избитите в 865–866 г. петдесет и двама боляри и техните близки не без връзка със сблъсъка за надмощие в България на двата християнски църковни центъра — Рим и Константинопол.

Реставрацията била смазана без каквато и да било милост. Княз Борис на специално проведен събор на старейшини, боляри и други първенци, свикан в новата столица Велики Преслав през 893 г., свалил от престола Владимир, а според западния летописец Регинон — дори го ослепил. Това изглежда твърде вероятно, тъй като след 893 г. името на княз Владимир не се упоменава в българските писмени извори. Не е споменато то и в старобългарския «Разказ за чудото на св. Георги с българина», където е казано, че Симеон заел престола «съгнавъ брата» (т. е. като свалил брат си от власт). Това сведение на домашния исторически извор, възникнал по повод на българо-унгарската война от 895 г., пряко подсказва, че Симеон е взел непосредствено участие не само в събора, но както изглежда, е бил заедно с баща си негов организатор.

Въпреки някои възражения в по-ново време, и сега най-обосновано е становището на именития български историк проф. Васил Златарски, че на Преславския народен и църковен събор е било решено старобългарският литературен език да замени използвания дотогава гръцки като средство за общуване в областта на държавния и културния живот. Този знаменит акт в културната история на Българската държава и на другите славянски народи намира отражение в руските летописи от началото на XI век. Непосредствено отношение към решението на събора има и прочутото «Сказание за буквите», за автор на което е общоприето да се смята Черноризец Храбър. Има основание даже това сказание да се тълкува като културен манифест на самия събор.

Византийските хронографи осведомяват, че общо взето управлението на княз Борис е било мирно. Войните между България и Византия били спорадични. Същото важи и за отношенията на България с другите й съседи. Първият сериозен военен сблъсък между Византия и България при управлението на княз Симеон започнал в 894 г. и формалният повод за това било преместването на българското тържище от Константинопол в Солун. Досега в историко-изследователската литература тази война е била разглеждана предимно в икономически план. Анализът обаче би могъл да се допълни и в културно-историческа посока. Никак не е изключено една от подкладките на войната да са били решенията на Преславския събор, особено при положение, че автор на «Сказание за буквите» е бил самият Симеон. Така би могло да се предполага, защото по същината на съдържанието си Сказанието е остра антивизантийска филипика.

За тъждеството между Черноризец Храбър и цар Симеон пръв се изказва проф. В. Н. Златарски. В общи линии с него се съгласяват проф. Куйо Куев и Стефан Гечев. Най-плодотворно обаче е мнението на църковния историк и богослов проф. Иван Гошев, който предава старобългарския надслов «О писменехъ чрьноризца храбра» като «За буквите на храбрия черноризец». Или с други думи казано — Сказанието е възслава на славянобългарските букви, изнамерени от Константин Кирил Философ, определен като «храбър черноризец», т. е. монах. При такава интерпретация се получава любопитен знак на равенство между автора на текста Симеон и съставителя на славянското писмо: храбрият Кирил да го състави, храбрият Симеон — велегласно да го защити.

В дълбочината на съдържанието си «Сказанието за буквите» има за цел да оправдае появата и законността на славянобългарската азбука наравно с гръцката и римската писменост. Съборът в Преслав е бил онова място, където тази идея е било най-подходящо да бъде издигната чрез формата на историко-научни доказателства, прерастващи в държавно-политически манифест. По жанр Сказанието прилича и на политическа декларация, на програма за бъдещи творчески действия на славянобългарските културни дейци.

Поради това в самото начало накратко се разкрива пътят на славянското (българското) писмено развитие до изнамирането на славянската азбука. Нито гръцката, нито латинската писменост са се оказали годни да изразят в знаци славянобългарското звуково богатство. Това, но не само то, е наложило да се търси начин славянобългарите да се сдобият със собствено писмо.

Авторът на Сказанието разсъждава по тези проблеми като прагматик, както и подобава на държавник и политик, какъвто Симеон става по решение на събора. Същевременно като изразител на основни религиозни схващания, характерни за неговото време, книжовникът, съставител на Сказанието, е изразител и на християнския провиденциализъм (предопределеност). Като просветител са славяните, Константин Кирил Философ се явява по божия повеля — за да не остане славянският род без свое писмо и книга. В този пункт Сказанието съвпада с началото на Пространното Кирилово житие, за автор на което се приема Климент. А в някои от преписите на Сказанието се съдържа важната забележка, че то било написано по време, когато са били «още живи» тия, които са виждали св. Кирил и неговия брат. Тук най-вероятно се имат предвид Климент и Наум, чието участие в събора не подлежи на съмнение.

Към личността на Симеон насочват всички основни исторически факти, съставляващи аргументацията в защита на славянската писменост. Дълбоките познания за развитието на гръцката писмена система, сведенията за творческите приоритети на близкоизточните народи (например, че халдейците били астрономи и астролози, египтяните — землемери, евреите — притежатели на свещените книги, а гърците — философи и граматици) са израз и отражение на образователната програма, по която Симеон се е обучавал в Константинопол.

Без да оспорва значимостта на древните научни постижения през езическия период, авторът на Сказанието поставя откритието на Константин Кирил и Методий много по-високо, защото те не са езичници, а християни. Гръцката писменост е дело на елини езичници и то мнозина, докато Константин Кирил сам е създал писмото и сам е осъществил преводите. В края на апологията си книжовникът-публицист добавя като равноправен сътворец и Кириловия брат Методий, но за да възвеличи колкото се може повече новото славянско писмо, в по-голямата част от трактата си говори повече за Константин Кирил, определен като «храбър черноризец», дръзнал не само да се противопостави, а и да надмогне и победи триезичната теория за божествеността само на еврейския, гръцкия и латинския език.

Написани и произнесени в новата столица Преслав, тези мисли са имали насочващо значение за всички грамотни и образовани българи. Любопитно е, че приблизително по същото време, около 894 г., било съставено и Учителното евангелие на бъдещия преславски епископ Константин, «ученикъ Мефодовъ», както го нарича след тринадесет години в своята приписка от 907 г. преславският книжник черноризец Тудор Доксов. Така още в началото на самостоятелната българска книжнина в края на IX век в българските земи били пуснати в ход силни духовни оръжия. През следващите две години (894–896 г.) и българските войски спечелили много сражения. Били победени както византийците в Източна Тракия, така и привлечените от тях за съюзници маджари.

Както се каза във връзка с маджарско-българската война възникнал «Разказът за чудото на св. Георги с българина», който е една сгъстена летопис за прогонването на унгарците от Дунавското устие и постепенното им преселение в Среднодунавската равнина. Никак не е произволно, че личното име на българския войник, взел участие в тази война, е Георги, т. е. съименник на светията Георги Победоносец. Същото идейно внушение носи и повествованието за чудото с изкования Христов кръст от железните обръчи, по свръхестествен начин укрепили счупения крак на Георгиевия боен кон.

Тъй че след «Сказание за буквите» и Учителното евангелие, чрез които след опита за езически преврат се е утвърждавало християнството, този разказ заема трето място като идейно-книжовно средство в държавническите стремежи на цар Симеон да продължи усилията и плановете на баща си към християнизация на българската държава. Много е възможно на разказа да са били възлагани такива функции и по държавно-политически мотиви.

В българската история цар Симеон е познат като владетел, водил най-продължителни войни с Източната римска империя (Византия). През 904 г. той се възползвал от арабското нападение срещу Солун и принудил цариградското правителство на император Лъв VI Мъдри да признае законността на българската граница само на 20 километра северно от големия средиземноморски град. Свидетелство за тази полумирна победа е т. нар. Наръшки каменен надпис, запазен до най-ново време. Продължителните войни между България и Византия започват в 913 г. и завършват в 927 г., когато Симеон починал от сърдечна криза. На няколко пъти Симеон обсаждал столицата Константинопол, бил приеман от императора и патриарха в царските палати, за да подпише мир или да бъде признато исканото от него императорско достойнство. На това император Роман Лакапин и патриарх Николай Мистик са се съгласявали, особено след разгрома на византийската войска край река Ахелой на 20 август 917 г. и след като през 919 г. Симеон обявил самостоятелно титлата си «василевс» и патриаршеско достойнство за преславския архиепископ, за седалище на когото бил провъзгласен град Доростол (Силистра). През всичките тези близо 15 години Византия е била в непрекъсната отбрана. Това се е наложило поради материалната мощ на българската държава тогава, обединяваща под един скиптър териториите на съвременна България, днешна Румъния и достигаща на запад до Адриатическо море.

В своето 34–годишно управление цар Симеон изграждал и укрепвал непрекъснато новата българска столица Велики Преслав. Неизвестният автор на Българския апокрифен летопис от XI век пише, че Симеон изграждал Велики Преслав 28 години. Съвременните останки на древната твърдина подкрепят описанията на летописа, чиито данни намират успоредици в по-ранни писмени извори. В този смисъл най-важен е разказът на писателя Йоан Екзарх за величието на Симеоновия царски дворец. Вярно е, че контрастната характеристика има за фон бедния селски бит на тогавашните българи, но археологическите открития от сто години насам свидетелствуват за обективността на Екзарховото описание. И чрез своя дворец Симеон се е стремял да се изравнява с Босфорските императори.

Такава е била политиката на Симеон и в областта на литературното творчество. Той е създал около себе си кръг от книжовни дейци. В Похвалата за него съставителят на т. нар. «Изборник», състоящ се от 383 отделни съчинения, неназовалият се по име от скромност старобългарски писател съобщава, че в столицата си Симеон бил събрал цялата византийска християнска мъдрост и по този начин бил се уподобил на египетския елинистичен владетел Птолемей II Филаделф, организатор на превода на библейските книги от еврейски на гръцки. Може би този химничен стих принадлежи на Йоан Екзарх, който е съставил своите основни произведения «Небеса» («Богословие») и «Шестоднев» в Преслав. Вероятно нему принадлежи и енциклопедичният «Изборник», пренесен около 969 г. в Киев и там през 1073 г. преписан за руския княз Светослав Ярославич. По тази причина той е познат под името Светослав «Изборник».

Чрез трудовете си Йоан Екзарх привел в система догмите на християнската религия («Небеса») и запознал съвременниците си с библейската представа за устройството на Вселената («Шестоднев»), като същевременно не пропуснал да даде доста подробни сведения и за античната гръцка философия. В своите начинания, по собственото му признание, Йоан Екзарх бил подтикван и насърчаван от черноризец Докс, чичо на княз Симеон.

Началното руско летописание е документ, който доказва, че по времето на цар Симеон са съществували книжовни връзки между Преслав и Киев. Руските търговски договори с Византия от 907, 912 и 945 г. са били писани в славянския им вариант от българи. Така например в договор от 945 г. някои от руските представители по време на преговорите са упоменати като подписали договора с родови или фамилни имена, завършващи на «-ов», както се е подписал и черноризец Тудор Доксов в приписката си от 907 г.

Заедно с Климент и Наум, които след 893 г., когато Климент бил назначен за пръв български епископ от български род, укрепвали и развивали просветата на родно слово в Югозападна България, във Велики Преслав работел и презвитер Григорий, също изтъкнат познавач на гръцкия език, преводач и съставител на похвални слова. И той, като книжовниците от Охрид, използвал в писмената си практика език, еднакво разбираем за българите от всички краища на държавата. Заслугата на цар Симеон за укрепването на двата книжовни центъра — в Охрид и Преслав — е несъмнена. Той не позволил на «престарелия» Климент около 915 г. да напусне своята епископска катедра и заявил, че една такава оставка би била лошо предзнаменование за съдбата на царството. А когато преди това в 893 г. на Преславския събор Климент бил избран за охридски епископ, Симеон и Борис изпратили за негов заместник като учител в Охридско съратника му от Моравия Наум.

Иван Вазов изказва и друга крилата фраза за цар Симеон: «Когато нямаше кого да надвива, той пишеше книги, за да си почива». И тези думи на поета имат историческо покритие. Освен че покровителствал книжовниците край себе си, Симеон лично съставил сборник от поучителни слова на знаменития християнски писател Йоан Златоуст (починал през 407 г.), автор на около хиляда тълкувания главно върху новозаветните книги. През цялото Средновековие Йоан Златоуст е бил тачен като един от великите църковни отци, заедно със съвременниците си Василий Велики и Григорий Богослов. Чрез своя евентуален превод и съставителство на сборника си, наречен «Златоструй», цар Симеон свързвал българската култура с прерастващата в християнство елинистическа древност. Изобщо той ориентирал българските книжовници към времената на ония църковни писатели, които били смятани за представители на чистото класическо християнство. За отбелязване е, че c единични изключения, напр. патриарх Фотий, чийто пряк ученик Симеон вероятно е бил византийски писател от IX век не са били превеждани на български. И чрез това отношение към съвременната му византийска литература владетелят на българите е изразявал своята амбициозна идея да създаде българо-византийска империя.

Тази десетилетна мечта на «полугръка» Симеон, както го наричали заради гръцката му ученост самите византийци, не се осъществила, но въпреки неговите военни загуби срещу хърватите в края на царуването му, след 927 г., при приемника му Петър, Византия потвърдила всички териториални придобивки на България, царската титла на нейния владетел и патриаршеското достойнство на църковния й предстоятел. Настъпил продължителен мир, чийто неблагоприятен завършек за България в 968 г. е вина не на Симеон, а на неговия син. Велики Преслав бил опожарен в битката между император Йоан Цимисхи и киевския княз Светослав Игоревич, дворците били превърнати в руини, но една голяма част от книжовните съкровища, между които и т. нар. от проф. Иван Добрев «втори славянски превод на библейските книги», били пренесени в Киевското княжество.

В литературна и летописна връзка с тия събития са разказите за управлението на княз Борис, за превода на книгите от гръцки на славянски (български) език и за управлението на цар Симеон в Началния руски летопис, познат в науката под заглавие «Повесть временных лет». Установено е, че неговата първа систематизация е била осъществена в Киев през 1039 г. когато владетел на киевската държава бил княз Ярослав Мъдри. Сред неговите «писци многы», за които се говори под 1037 г. в «Повестта за изминалите години», вероятно е имало и българи, а преди това, в 988 г., български духовници са взели участие при руското кръщение.

Контакти от този род са били естествени, понеже българската държава и киевското княжество са имали обща граница по река Днестър и по Черноморското крайбрежие. Почти общ и еднакъв е бил и говоримият език. Благодарение на териториалния обхват на България в началните десетилетия на X век и активността на цар Симеон като политик и пълководец, българското книжно просвещение обхванало всички южни и източни славяни. В тази констатация няма преувеличение. Редица европейски историци — като французина Кристиан Жерар и британците Арнолд Тойнби, Стивън Рънсиман и Франсис Томпсън — са се занимавали плодотворно с епохата на цар Симеон, като неведнъж го сравняват със съвременния му английски владетел Алфред Велики. В българската историография основно изследване преди 140 години за «Века на българския цар Симеон» принадлежи на българина Спиридон Н. Палаузов, живял и работил в Русия.

Старата българска литература е достигнала до новите времена в отломки. Малко са и писмените паметници от времето на цар Симеон. Освен «Изборника» от 1073 г., запазил се е още един по-малък от 1076 г. Съдържанието и на малкия «Изборник» е християнско-поучително, но в него българославянският просветител св. Кирил Философ е изравнен по значимост с Йоан Златоуст. И това сравнение в известна степен е възможно да се свързва с личността на цар Симеон при положение, че се допуска негово авторство на «Сказанието за буквите».

Чувството на цар Симеон за историзъм е документирано и в превода на няколко византийски исторически хроники на български език, например на Георги Амартол. По поръка на Симеон вероятно е била преведена и «Песента за Троянската война». В този превод древните българи са били отъждествени с мирмидонците, чийто вожд Ахил също се окачествява като българин. Не е ли била тази аналогия един от аргументите на Симеон да претендира за титлата на ромейския император в Константинопол и идея, която е вдъхновила и Иван Вазов да запее: «Край Босфора шум се вдига ...».

Литература

История на България. Т. 2. С., 1981.

Петканова, Д. Старобългарска литература. Ч. 1 (IX–XII в.). С., 1986.

Събев, Т. Самостойна народностна църква в средновековна България. С., 1987.

Поява и същност на българското богомилство

Миляна Каймакамова

Социално-религиозни учения и движения възникват и се развиват под натиска на различни фактори и условия и са изразител на състоянието на вътрешнодържавния живот и на интелектуалното равнище на обществото. Изворите сочат, че в България намират почва отшелничеството, богомилството, ереста на жидовстващите, адамитството и др. Тези богословски ереси всъщност изразяват идейната борба сред различните съсловия на българското общество и разкриват многообразието в социалните и политическите възгледи на аристокрацията и на народното мнозинство.

От всички социално-религиозни учения в средновековна България най-продължителен живот има богомилството. То възниква през царуването на цар Петър (927–970 г.), вероятно около средата на X в. Сведения за неговата поява се срещат в посланието на цариградския патриарх Теофилакт (933–956 г.) до българския владетел в отговор на писмата, които последният пратил до главата на Цариградската църква, и в които е искал наставления за борбата срещу «новопоявилата се ерес». Друг извор, който свидетелства за разпространението на богомилството в България през X в. е творбата «Беседа против богомилите», написана от българския книжовник от това време Презвитер Козма.

През 865 г. княз Борис I налага християнството за официална религия в страната. С този акт България е включена в лоното на християнските европейски държави. От тук насетне религията заедно с езика стават основни звена за поддържането на народностното и държавното единство. Поради това българските царе, подобно на останалите средновековни владетели, полагат твърде много грижи за религиозния и църковния живот в държавата. Само така е могло да се крепи духовното единство сред българското общество. С появата на богомилството това единство се нарушава. Създава се опасност и за по-нататъшното нормално функциониране на българския държавен организъм. Тази сериозна заплаха принуждава цар Петър, а и владетелите след него, да организират гонения срещу еретиците с цел унищожаване на тяхното учение. Но борбата на българската царска власт не довежда до съществени резултати. Според изворите (Синодик на цар Борил, житията на българските светци и др.) богомилството продължава да се разпространява сред българското общество чак до XIV в. Заедно с развитието си в България, то прониква и намира почва във Византия, Сърбия, Киевска Рус, Северна Италия, Южна Франция и други средновековни европейски държави. Очевидно, този широк размах на богомилството в България и в общоевропейски мащаб не е случайно явление. То се появява в българския духовен живот под напора на народния гений, акумулирал в себе си енергията на твърде сложната и противоречива българска действителност през X в. Това е периодът на управление на цар Симеон (893–927 г.) и на неговия син — цар Петър (927–970 г.).

Появата на богомилската ерес трудно би могла да се обоснове без разглеждането на основните промени, които настъпват в живота на българската държава през първата половина на X в. Тяхната същност дава основание отбелязаният период да се определя като един от най-сложните и противоречиви в развитието на българското общество. Известно е, че в резултат на активната и настъпателна политика на цар Симеон, водена срещу Византия и останалите й съседи — Сърбия, Хърватско и Унгария, през първата четвърт на X в., България се превръща в страна с обширна територия и става основна политическа сила в европейския Югоизток. След този възход на държавата много скоро, още през царуването на Петър, започва нейният стремителен упадък. Крайният резултат е покоряването й от Византия през 1018 г.

Причините за липсата на приемственост в държавния живот през отбелязаната епоха трябва да се търсят в характера на политиката, която цар Симеон води срещу Византия. Неговият стремеж към завладяване престола на византийските императори и към утвърждаване в българския държавен живот на абсолютното самодържавие въз византийска форма, отклоняват страната от естественото й социално-икономическо развитие. Двубоят с Византия се оказва твърде изтощителен за държавата и народа. Отрицателните последици от него са били по-трайни и по-пагубни за по-нататъшното развитие на българското общество, отколкото положителните. Симптомите на кризата започват да се усещат още в края на Симеоновото управление. Продължителните войни срещу Византия и останалите съседни страни довеждат до масовото разорение на селячеството, което е съставлявало не само основният контингент на царските войски, но и мнозинството от българското население. Този процес на обезземляване на селячеството е отразен добре в редица извори от тази епоха: «Закон за съдене на хората», «Шестоднев» на Йоан Екзарх, «Кормчая книга» (старобългарски превод на византийския законодателен сборник «Номоканон»), «Учителното евангелие» на епископ Константин Преславски и др. Икономическата разруха на населението става причина за активизиране на неговото недоволство от политиката на цар Симеон.

Войните на Симеон предизвикват още една значителна промяна в социалния живот на страната. В хода на териториалното разширение значително укрепва позицията си българската аристокрация. Болярството увеличило своите поземлени фондове. Подобен процес на икономическа стабилизация се забелязва и сред представителите на църквата — митрополити, епископи и игумени на някои манастири. В хода на войните представителите на светската и църковна аристокрация разширяват и утвърждават още повече своите привилегии върху земята и върху селяните. Засилването на селската икономическа зависимост от едрите поземлени собственици представляват същността на промяната, която настъпила в края на Симеоновото управление. Този процес продължава своето развитие и през царуването на Петър. Той представлява основата, върху която около средата и втората половина на X в. по времето на цар Самуил в страната се появява и зависимото селячество и се засилват тенденциите на феодализация на българското общество. Сведения за разгръщането на този процес се срещат в грамотите на император Василий II до Охридската архиепископия, издадени в периода 1019–1025 г.

Симптомите на кризата се почувствали и в политическия живот на страната. Тя намерила израз в разцеплението на болярството. Със своите планове за завладяването на обширни територии и за заместването на василевса на цариградския престол, цар Симеон изразявал интересите на онази част от управляващата върхушка, която била за продължаване на борбата срещу Византия. Според византийските хронисти съществувала и друга групировка сред болярството, която поддържала старата политическа линия за «процъфтяването и зреенето на страната на българите» чрез мир с Византия. Това разцепление очевидно представлява реална заплаха и пречка за по-нататъшното успешно продължение на настъпателната външна политика на цар Симеон. При таза усложнена вътрешнополитическа обстановка българският владетел преценява, че е необходимо още приживе да определи наследника на българския царски престол. Според «Продължителя» на Теофан по неизвестни причини Симеон отстранява от политическия живот своя първороден син Михаил, като го подстригва за монах и го изпраща в манастир. За наследник на престола той определя втория си син Петър. Цар Симеон имал още двама сина Иван и Вениамин (Боян) и дъщери. Освен тази промяна, българският владетел назначава за настойник на децата си и главно за съуправител на младия цар Георги Сурсувул — брата на неговата втора съпруга. В този свой верен и енергичен болярин Симеон вижда политическата фигурa, която би могла да продължи неговата политика.

Отбелязаните основни промени във вътрешното състояние нa държавата, които ясно се очертават в края на Симеоновата епоха, показват, че цар Симеон оставил на своя син в наследство обширно царство. Неговите граници се простират от Карпатите до Коринт и от Черно море до Адриатика. Но това царство вече не притежава онзи вътрешен стабилитет, който в началото на Х в. позволява на Симеон да разгърне своята политика и да утвърди страната като решаващ фактор в политическия живот на европейския Югоизток.

Цар Петър (927–970 г.) поема управлението на българското царство в момент, когато в него съпротивителните сили вече са в значителна степен изчерпани, когато в неговия държавен организъм симптомите на кризата не само се усещат доста силно, но и много скоро тя започва да обхваща всички сфери на вътрешнодържавния живот. При тази сложна и противоречива действителност започва своето управление цар Петър. Той не може да продължи експанзивната политика на своя баща. Ясно е, че не толкова «кроткият» и «набожен» характер на Петър стават основна пречка за по-нататъшното възходящо развитие на страната, колкото нейната дестабилизация, дошла като последица от продължителните Симеонови войни.

Опасността от нападения на българските територии от хървати и унгарци и разцеплението на болярството принуждават цар Петър и неговия съветник Георги Сурсувул да предприемат диаметрално противоположна политика спрямо. Византия Към края на септември–началото на октомври 927 г. между двете страни се подписва 30–годишен мирен договор, който бил скрепен е династичен брак между младия български цар и внучката на император Роман Лакапин — Мария. В чест на подписания мир тя приема името Ирина. С мирния договор се постига уреждане на граничните спорове между двете страни и размяната на военнопленници. Най-съществената част от договора се отнася до официалното признаване царския титул на българския владетел и на църковната независимост на България. Духовният глава на Дръстър е бил провъзгласен за патриарх на българската църква. Макар че Византия, придържайки се към принципите на своята политическа доктрина за вселенско господство, поставила българския цар по-ниско от византийския император, наричайки го негов «духовен син» и не дала патриаршески сан на духовния глава на българската столица Преслав, договорът от 927 г. утвърждава спечеленото вече високо международно положение на българското царство. Това е положителната страна от подписания договор с Византия. Но заедно с това чрез него Византия за един дълъг период успява да осигури своето влияние във вътрешния и външния живот на страната То се подсилва особено много и от присъствието на византийската принцеса в царския двор в качеството й на съпруга на българския владетел.

Противоречията, които възникват сред болярската аристокрация още при Симеон, продължават да се усложняват и в началния етап на Петровото управление. Те се проявяват във вътрешните размирици, които избухват непосредствено преди и след подписването на договора с Византия в периода 927–930 г. Всички те се организират от онази част от болярството, принадлежаща към «Симеоновата партия». Тази групировка не желае България да прекрати войните с Византия, защото чрез тях си осигурява бързо увеличение на своите доходи. В тези болярски заговори и бунтове вземат дейно участие и Симеоновите синове — Михаил и Иван. Макар че завършват с неуспех, те спомагат твърде много за по-нататъшното разцепление сред болярската аристокрация. Бунтовете са свидетелство за нестабилността на вътрешнополитическия живот, произтичаща от борбата за царската власт. Те разкриват деморализацията на политическата върхушка, която насочвала своите усилия към сдобиване с повече власт и към охолен живот. Тези размирици се използуват умело от Византия, която прави всичко възможно да си запази място във вътрешнополитическото пространство на страната.

През управлението на цар Петър тенденцията към забогатяване на болярската аристокрация се засилва още повече ат разрастването на международната търговия на България. Сега тя търгува не само с Византия, но и с Великоморавия, Чехия, Унгария и Киевска Рус. От «предметите на лукса» естествено са могли да се ползват представителите на заможната болярска аристокрация. През това време все повече укрепва и едрата поземлена собственост. Това е особено валидно за църковното земевладение. За неговото утвърждаване се съдържат сведения в споменатите вече грамоти на император Василий II. Основните положения в тях всъщност са повторение на режима, който съществува в България по времето на българските царе Петър и Самуил. Император Василий II се стреми да запази доколкото е възможно статута нa висшия български клир такъв, какъвто той е бил до завладяването България от византийците с цел да спечели неговата подкрепа при утвърждаване на властта си в новозавладените земи. От тях е видно, че поземлените владения на висшето духовенство са били пръснати из различни епархии. Цар Петър поддържал традицията от времето на княз. Борис и цар Симеон за даряване на земи на църкви и манастири. У нас този обичай се въвежда по византийски образец.

Увеличаването на едрата поземлена собственост в България през първата половина на X в. довежда до засилването на имущественото разслоение в българското общество. Процесът на оредяване на свободното и имотно селячество все повече се задълбочавал. Това е представлявало сериозна заплаха за стабилитета на държавата. На практика тя се лишава от своя военен и стопански потенциал, който се осигурявал от свободното селячество. Сега, в резултат на появата на едра поземлена собственост, възниква и една нова категория в социалната структура на българското общество категорията зависимото население. Според данните от грамотите на Василий II те се наричат парици и клирици. Това са били подвластните на църквата селяни — миряни и низши, духовни служители. С тези термини се означават зависимите селяни, работещи в църковните имения. Те попадат под властта на митрополити и епископи заедно със своите имоти по силата на дарствени разпоредби. Изворите сочат, че през X в. броят на зависимото население е бил твърде ограничен по отношение на свободното, наричано още и държавно селячество. Но така или иначе то е било задължавано да върши безплатно земеделската работа на своите господари.

Разширяването на правата на болярството и на висшия духовен клир върху тяхната поземлена собственост създава условия за произволи и злоупотреби от страна на царските служители. Те стават една от основните причини за засилването на народното недоволство от пасивната вътрешна политика на цар Петър, който не успял да предприеме никакви мерки за спиране на процеса на обезземляването на българското селячество. Неговото икономическо положение се затруднява допълнително и от маджарските и печенежките нападения в страната през 934 и 943 г. Така промените в стопанския и в социалния живот стават една от причините за разпокъсване на вътрешното единство сред българския народ. Разцеплението сред болярството показва неговата неспособност да поеме спасението на държавата от все повече разрастващата се разруха.

Църквата, която през управлението на княз Борис и цар Симеон става основен двигател и фактор за духовното израстване и единение на българското общество, в този критичен период също се оказва неспособна да продължи да играе градивна роля в духовния живот на българския народ. Упадъкът обхваща и нейните среди. Висшето духовенство се отдалечава твърде много от просветителския дух на основоположниците на българската църква — Климент Охридски, Презвитер Наум, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх, Презвитер Григорий и др. Благодарение на тяхната висока образованост и активна учителска и творческа дейност Симеонова България се превръща в културно средище на славянския ортодоксален свят и показва възможностите си да създава духовни ценности. За жалост този книжовен разцвет се оказва твърде ефимерен. Активният литературен живот, който се разгръща в България през последните две десетилетия на IX и началото на X в., не намира своето продължение през царуването на Петър. Усилията на цар Симеон за съперничество с Византия поглъщат не само военния, но и интелектуалния потенциал на страната. Образованието, което се осъществява в прицърковните и манастирски училища на равнището на византийските средни училища, се оказва недостатъчно, за да се продължи богатата книжовна традиция от времето на цар Симеон. Единствената литературна творба, която е известна от Петровата епоха, е споменатата вече «Беседа» на Презвитер Козма. Неговата ярка и ерудирана личност и творбата му оцеляват сякаш, за да потвърдят дълбоката летаргия, в която изпада старобългарската литература и леността на българското духовенство. Вместо да продължи просветителската дейност сред народа за утвърждаването на християнския светоглед и морал в духа на традициите, оставени от българските ученици и следовници на славянските първоучители, духовенството полага твърде малко усилия за християнското просвещение на народа и се задоволява с формално изпълнение на своите църковно-религиозни задължения. Според Презвитер Козма божиите служители се отдават на «златолюбие, користолюбие, разкош и разгулен живот». Този нравствен упадък на духовенството снижава силно неговия авторитет сред населението и поражда неговата нетърпимост и омраза.

Нестабилността във вътрешнополитическия живот, която се засилва през царуването на Петър и липсата на духовна опора създават условия за широка изява на тлеещото с години народно недоволство. Народният протест срещу беззаконията и безсилието на властта да се справи с корумпираните слоеве на болярството и духовенството първоначално намира израз в отшелничеството. Породено от съзнанието за безсилието на отделната личност да се бори срещу земните злини, това движение издига като идеал духовното съвършенство на човека и освобождаването му от грижите за материално благополучие. Най-известният и най-популярен представител на това движение в България през времето на цар Петър става Иван Рилски (родом от с. Скрило, Дупнишко). Той принадлежи към съсловието на малоимотните и безимотни селяни. Според сведенията на житиеписците бъдещият отшелник е «човек духовен, благоверен и христолюбив, който се боял от Бога и със страх му служел». Боголюбивият младеж прекарва в бащиния си дом до смъртта на родителите си. След тази загуба той се откъсва още повече от живота. Според Йоан Скилица (византийски хронист от XI в.) младият Иван «странеше от сборищата и празните разговори и възненавиждаше празнословието». Откъсването му от обикновения живот поражда презрението и ненавистта на неговите съселяни. Според данните на Патриарх Евтимий, «обладани от завист го обсипваха с обиди и укори и го назоваваха лицемерен и напълно непотребен за светско съществуване». Огорченията още повече засилват неговото желание да напусне «света». Много скоро той се оттегля в Рилската планина, за да се посвети на съзерцателен и аскетичен живот. Същността на отшелничеството като народно религиозно движение е отразена най-точно в «Завет на Иван Рилски до неговите ученици». Той им завещава да пазят вярата непорочна и непримесена от всякакво зловерие. Но иночеството не означава пълно откъсване от живота на народа. Рилският светец напомня на своите ученици задълженията им спрямо народа и ги съветва да бъдат негови наставници във вярата: «Новопросветените люде от еднокръвния свой народ утвърждавайте във вярата и ги наставлявайте да изоставят непристойните езически обичаи и зли нрави, които дори и след приемането на светата вяра поддържат». Светецът обяснява и оправдава тези остатъци от езичеството сред народа с неговата непросветеност: «но те вършат това поради простота и заради това се нуждаят от вразумение». Това наставление на Св. Иван Рилски най-точно разкрива острата нужда от извършването на просветителска и евангелизаторска дейност сред народа, която била изоставена от служителите на официалната църква. Без да се противопоставя на църквата и на царската власт, отшелничеството може би се явява една алтернатива в борбата на българския народ за духовно оцеляване и спасение. В определен смисъл Св. Иван Рилски и неговите ученици и следовници поемат функциите на крепител на духовното единство на народа. Затова и името на неговия основоположник се разнесло из цялата българска земя. За времето, което го поражда, отшелничеството се явява една от характерните форми на борба срещу нравствения упадък на българското общество през първата половина на X в.

Отшелничеството не изчерпва възможностите на народното недоволство от слабостта на царската власт и болярството и от безнравствеността на духовенството. В средата на X в. то намирало израз и в появата на различни сектантски и еретически движения, сред които най-масов характер придобива богомилството. Негов създател е поп Богомил. За дейността му най-напред споменава Презвитер Козма в своята «Беседа против богомилите». В началото на XIII в. се появяват кратки сведения за неговата дейност и в Синодика на цар Борил (1211 г.). Поп Богомил се споменава и от някои по-късни предимно византийски и други чужди извори.

По всяка вероятност богомилската ерес възниква в Тракия и по-конкретно в Пловдивската област. Тук още през VIII в. получават разпространение източните религиозни учения на манихеи, месалиани и павликяни. Част от техните възгледи навлизат в богомилството. Доста голямо е сходството между него и павликянството. В края на X–началото на XI в. богомилската ерес обхваща югозападните български територии и земите на север от Стара планина. Широкият обхват предизвиква основателно тревогата на царската власт и на самата църква. За възгледите на богомилите, както и за тяхната организация се черпят сведения още и от някои по-късни извори: «Послание» на византийския монах Евтимий от Акмония (Мала Азия); «Догматическо всеоръжие» на Евтимий Зигавин; Синодикът на цар Борил от 1211 г.; «Йоаново евангелие», известно още като «Тайна книга» и «Катарски требник».

В основата на богомилската ерес стои дуализмът на споменатите по-горе учения. Но заедно с това нейният основоположник — поп Богомил, поставял своето учение в непосредствена връзка с християнското учение и с всички негови съставни части — космогония(1), христология(2), есхатология(3) и етика. Християнското учение, особено евангелските текстове предлагат схващания, които отразяват настроенията на широките народни слоеве, недоволни от господстващите социално-политически порядки. Именно тези възгледи на християнството се възприемат от богомилите и превръщат тяхната ерес в едно мощно социално-религиозно движение на низините.

Ядрото на богомилското учение се състои от неговата космогония, христология и есхатология, т. е. от разказите за сътворението на вселената и човека, за идването на Исус Христос на Земята, за свършека на света и крайната съдба на човешкия род.

Според официалната християнска догма вселената е създание на един творец — добрият и всемогъщ бог, по чиято воля е изграден видимият и невидимият свят. За разлика от това монотеистично гледище на официалната църква, в богомилското учение се застъпва вярата в творческата сила на двете противоположни начала — Доброто (Бог) и Злото (Сатанатa). Целият видим овят бил творение на Сатаната, който създал и човека. Според богомилите само човешката душа изхождала от Бога, но затворена в човешкото тяло — творение на Сатаната, тя се лишавала от познание за своя творец и поради това оставала подвластна на злото начало. Така протекъл целият живот на старозаветното човечество. Всичко, което било сторено тогава, било дело на Сатаната. Негови служители били всички старозаветни царе, патриарси, пророци и управници. За да покаже нa човечеството пътя на спасението, Бог изпратил на Земята Словото си. Това бил Исус Христос, но неговото въплъщение било привидно, поради което, според богомилите, Богородица не била Божия майка. Привидни били също разпятието и възкресението на Исус. Богомилите ненавиждали кръста и учели своите съмишленици да не му се кланят. Почитането на иконите от тях се смятало за идолопоклонство. Църковните храмове за богомилите били свърталища на демони и затова те извършвали своите богослужения и молитви в обикновени къщи или на открито. Последователите на поп Богомил считали църковната обредност за изобретение на Сатаната, поради което тяхното богослужение се състояло в тълкуване на евангелието. Те признавали единствено молитвата «Отче наш». Отричали светото кръщение и изпитвали особена омраза към духовниците, които считали за творение на Сатаната.

Това основно дуалистично начало в богомилското учение определя изцяло и отрицателното отношение на богомилите към земния живот и към видимия овят. Според тях човек е трябвало да се бори срещу всички внушения на плътта и да я изтощава, като й отделя колкото се може по-малко грижи. Поради това за грях те смятали всяко плътско удоволствие и всеки стремеж към материални блага. Доброволната бедност, въздържанието от изобилна храна и изобщо отказът от удоволствията на земния живот били главните изисквания за един добър християнин. Една от повелите на богомилите била да не се убива никакво живо същество. Поради това се хранели с растителна храна и осъждали войната. Единственото животно, което си позволявали богомилите да убият била змията, защото в нея намирал въплъщение духът на дявола.

Строгите изисквания на богомилското учение разделяли неговите последователи на три основни групи — вярващи, слушатели и съвършени. Първите две образуват мнозинството. «Вярващите» богомили се задоволявали да изповядват възгледите на богомилското учение и се стремели, доколкото е било възможно, да нагаждат живота си към неговия светоглед. Те се приемали в богомилските братства. «Слушателите» не участвали в религиозните обреди на богомилските братства и от тях не се изисквало спазването на строго аскетичния начин на живот. Другата основна група се означава като «съвършени». Те живеели в пълна бедност, отдавали се изцяло на проповед и не се докосвали до никаква работа. Ходели облечени в груби дрехи, винаги с торба на рамо, в която освен евангелието, носели и къшей хляб и проповядвали учението сред народа. Тази външност на богомилите поражда и тяхното народно прозвище — «торбеши». Във Византия те се наричали «фундаити» (от латинската дума fundа — торба), а в Македония още и «бабуни».

Богомилите имали своя стройна организация, която се състояла от малки общини, начело със старейшини. Над тях в по-големите общини стоели по-стари братя, наричани «дедци».

От България богомилството се разпространява най-напред във Византия, а по-сетне в Сърбия, Босна, Северна Италия и Южна Франция. Сред тогавашния католически свят то получило известност като «българска ерес». Последователите на богомилите в различните страни се наричали различно — кудугери — в Сърбия, патарени — Босна и Северна Италия, и албигойци в Южна Франция. Във всяка страна или по-голяма област образували отделна църква, която се намирала в близка връзка с останалите. В българските земи имало две такива църкви — българска и драговичка. По всяка вероятност сред богомилите съществували две направления, едното основано на крайния дуализъм, а другото на умерения.

Подробното изложение на причините, които пораждат движението на богомилите в България през средата и втората половина на X в., както и на неговата философско-религиозна същност, обясняват широкия отзвук на богомилската проповед сред българските низини. Неговата популярност и масово разпространение не произтичали само от духовния глад, който изпитвал българският народ през отбелязаната епоха. За неговото разпространение съдействали социалните и политически елементи в богомилската проповед и недъзите в българския държавен живот, даващи обилна храна за критика. И отшелничеството, и богомилството били последица от самата политическа и социална действителност и едновременно с това представлявали духовна реакция срещу нея. Господството на религиозния светоглед налагало всяко обществено, политическо и народно недоволство да се представя като ново религиозно учение. Разрухата, която настъпила в държавата, оправдавала напълно богомилския възглед, че светът е царство на Злото. От тук произтичали и внушенията на богомилите, че цар и боляри не са поставени от Бога, както учела църквата и че не трябва да се вършат исканите от тях работи. Този ярък социален и политически елемент в богомилската идеология предизвиква две противоположни оценки в историографията относно неговия характер и значение. Според едната то е било най-висша форма на българския гений и първа проява на европейския човек към духовно освобождение от властта на църквата и от всяко земно потисничество. Според това становище богомилството било предвестник на ренесансовото мислене. Според друго схващане богомилската ерес била причина за всички бедствия и злини, които последвали в живота на държавата и народа. Очевидна е пресилеността и тенденциозността на всяко едно от споменатите становища.

Всеки опит да се абсолютизира една или друга страна от богомилската идеология рискува да доведе до заблуда, когато се разкрива нейната същност. Очевидно богомилството е едно доста сложно явление, което трудно се поддава на еднозначни оценки. Поради това и определянето му от някои автори като «религия на отрицанието» не бива да се схваща единствено в неговия отрицателен смисъл. Тази оценка има и своя положителен знак и тя произтича от основните религиозно-философски схващания, от които се състои то.

С разбирането си за вярата в творческата сила на двете противоположни начала — Добро и Зло, отъждествявани с Бог и Сатана, богомилите показват възможност на отделната личност сама да направи своя избор за духовното израстване и оцеляване, когато обществото като цяло се намира в криза. Богомилите не дават готови рецепти за излизане от кризата, в която потъва България през X век, а избор на идеи и ценности, чрез които обществото може да осмисли по-нататъшното си съществуване на земята. Борбата срещу царе, боляри и висши чиновници, т. е. срещу «злата сила» се преотстъпва на Божието слово. В богомилските апокрифи се проповядва не случайно, че в деня на Страшния съд царете и патриарсите ще загинат като добитък, а за «бедните и смирените» добрият живот ще настъпи след идването на Христос и след Страшния съд, когато те ще отидат незабавно в Рая. Тази страна от богомилското учение вероятно обуславя и успеха на неговото разпространение вън от границите на България. Известно е, че както във Византия, така и в Западна Европа, то обхваща не само низините, но и някои представители на заможните аристократични прослойки. В дуализма на богомилите се оглеждат старите езически вярвания в добрия и злия бог. Те са присъщи не само за религията на българите, но и на останалите европейски народи, поради техния общ индоевропейски произход. Оптимистичният край на есхатологичния разказ за крайната победа на доброто начало над Злото, отразен в техния главен апокриф — «Йоаново евангелие», дава духовна светлина на земното човечество.

Демократическите принципи на богомилите, които са близки до народния дух, борбата им колкото за религиозно-нравствени убеждения, толкова и за подобрения на съществуващия обществено-политически ред, ясно показват тяхната социална активност и гражданска отговорност. С обединяването си в братства и с поемането на задължението да спазват определени религиозно-нравствени правила, богомилите всъщност се опитват да изградят модела на социално-политическия идеал. С отричането на войната като средство за защита на определени политически интереси те внушават, че насилието поражда злото и несправедливостта в политическия живот и довежда до моралното изхабяване на обществото.

Вероятно науката и в бъдеще ще преоткрива смисъла и значението на ценностите, които следват от религиозно-философската система на богомилите с оглед мястото на тяхното учение и на самото славянство в общоевропейската култура.

Литература

Ангелов, Д. Богомилството в България. С., 1969 г.

Дуйчев, Ив. Рилският светец. С., 1977 г.

Иванов, Й. Богомилски книги и легенди. С., 1970.

Византийско владичество в българските земи

Миляна Каймакамова

Възникването на България в края на VII в. нарушава равновесието на силите на Балканския полуостров. Византия признава официално новата политическа формация с подписването на мирен договор с България през 681 г. Но оттук насетне Империята ще използва всеки удобен момент, за да си възвърне отнетите територии и да възстанови своето господство в Балканския североизток. От своя страна България утвърждава своята независимост и суверенитет в почти постоянна борба с Византия. Двубоят между двете страни се изостря особено много през царуването на Симеон, когато на няколко пъти възниква реалната опасност от овладяването на престола на византийските императори от българския владетел. Упадъкът, който последвал в развитието на българското царство след първата четвърт на X в., увеличава твърде много възможността на Византия да реализира своята отдавнашна цел. Въпреки продължителната борба на българския народ срещу византийската експанзия през втората половина на X и началото на XI в. и усилията на цар Самуил да стабилизира положението на страната, България загубва своята независимост. Нейните земи отново стават гранична територия на Византия.

Цената на победата, която Византия печели в двубоя с България, най-точно е определена може би от самия завоевател на българското царство император Василий II Българоубиец. В своята първа грамота за правата на Охридската архиепископия, издадена през 1090 г., той казва: «Много и големи са добрините, с които човеколюбивият бог е дарявал през различни времена нашето царство; има обаче една, която надминава всички други, тя е присъединението на българската държава към ромейската под един ярем».

Сведения за промените, които настъпват в положението на българския народ, се съдържат в различни по вид и съдържание извори. Сред тях по-важни са: надписи върху оловни печати на управители и служители на темите Подунавие, Тракия и България, дарствените грамоти на император Василий II до Охридската архиепископия, писмата на Теофилакт Охридски до видни византийски сановници, Йоан Скилица (византийски хронист от XI в.), български летописни съчинения oт XI в., и др.

След покоряването на българското царство в неговите територии се въвежда византийската административна система на управление. Те били разделени на области, означавани с византийското наименование «теми» — катепанати. Всяка една от тях се ръководи от управител, който е средоточавал в себе си гражданската и военната власт. В зависимост от значението на отделните области управителите носят длъжностните имена дукове или катепани, а общо се наричали стратези.

Най-напред се създава тема Паристрион (Подунавие), която обхваща териториите между Дунав, Стара планина и Черно море. Тя възниква най-вероятно в началото на XI в. след успешния поход на Василий II, който завършва с превземането на Плиска, Преслав и други градове в тази област. За неин център е определен Доростол (Дръстър, дн. Силистра), където е и седалището на местния управител (дук). След 1018 г. се образува тема-катепанат България. Тя включва почти цялата територия на Самуилова България. Нейното ядро са югозападните и западните български земи, а неин център става град Скопие. Третата тема обхваща част от северозападните български краища. В изворите тя се означава като «тема на придунавските градове» или още Сирмиум по името на нейния център Сирмиум. (дн. Сремска Митровица). Останалите български покрайнини са включени в съществуващите по-рано византийски теми: териториите от р. Места до Черноморското крайбрежие се присъединяват към обширната тема Македония. Областта между долното течение на Места и долното течение на р. Марица се приобщават към тема Волерон, а югозападните български земи заедно с днешна Южна Албания в Навпатската тема.

След премахването на политическата независимост на българското царство се прави промяна и в статута на българската църква. Сега духовният глава на българската църква вместо патриаршеска титла приема отново архиепископски сан. Въпреки тази съществена промяна Василий II запазва отделното съществуване и самостойността на българската църква. Той запазва и нейното предишно седалище — град Охрид. За пръв охридски архиепископ е назначен дебърският монах Йоан — българин по произход. В диоцеза на Българската Охридска архиепископия са включени всички български епископства от времето на българските царе Петър и Самуил с изключение градовете около Солун, Сяр, както и южнотракийските земи и Родопската област. Социално-правният статут на българската църква най-добре е отразен в споменатите вече грамоти на Василий II до Охридската архиепископия. С тях той запазва териториалната цялост на българската църква и нейните привилегии на едър поземлен собственик от времето на свободната българска държава. Без промяна остава и изплащането на църковния данък каноникон. От грамотите се вижда също така, че независимо от промяната на политическите условия българското висше духовенство и българските манастири получават значителна вътрешна самостоятелност в своята църковна дейност. Органите на нововъведената византийска администрация се задължават да оказват почит и послушание на българския архиепископ и да не пречат нито нему, нито на подведомствените му епископи в извършването на църковните и манастирски работи.

Тази лоялност на император Василий II спрямо българската църква, свидетелство за мъдростта му като държавник, цели да осигури укрепването на византийската власт в покорената с много усилия българска страна. Запазвайки самостойността на българската църква и на привилегиите на висшия духовен клир той получава всъщност най-надеждната опора на своята политика. Чрез влиянието на църквата върху съзнанието на българския народ императорът се надява да примири българите с чуждото господство.

Щедростта на Василий II спрямо българския висш клир е продиктувано не само от нуждата да закрепи за дълго властта си над българите и техните земи, но и от съдействието, което той получава от някои църковни служители при превземането на стратегически важните български крепости. Основание за подобен коментар дават сведенията в самите императорски грамоти.

След смъртта на Йоан Дебърски управлението на Охридската архиепископия се поема от представители на византийското духовенство. Българско остава само низшето духовенство. Тази съществена промяна, макар че не довежда до формални изменения на статута на българската църква като независима от цариградския патриарх, изиграва отрицателна роля в нейното утвърждаване като национална българска институция в годините на византийското владичество. Нейните византийски архиереи и по дух, и по език остават завинаги чужди на духовните потребности на българите. Никой от тях не намира за необходимо да научи езика на паството си, а още по-малко да се грижи за подготовката на низшето духовенство. Поради тази причина българските епископски центрове се превръщат в средища на византийската култура, на гръцкия език и книжовност. Изтласкана от официалните църковни центрове българската книжнина оцелява в редките български манастири, а богослужебният български език се използва предимно в църквите на по-малките селища.

Административните и църковни промени в покорените български територии са съпроводени и от демографски промени, които също целят по-здравото укрепване на византийската власт. Първоначално се предприема масово изселване на български войници вън от пределите на страната, за да се намали съпротивителната сила на населението. От някои арменски извори се вижда, че главното ядро на изселената българска войска е отправено в далечната арменска област Васпурикан.

От пределите на страната е изселена и болярската аристокрация, преди всичко родствениците на последния български цар Иван Владислав. Част от знатните българи остават в Цариград, но мнозинството от тях са изпратени в далечните византийски провинции Армения и Грузия. Там те получават земи и служби и се сродяват с видни византийски семейства. Сведения за приобщаването на бившите водачи на българския народ към византийската аристокрация дава арабският писател Ахия Антиохийски, който е един от най-добре осведомените автори за настъпилите промени в българските земи след завладяването им.

След падането на България в по-големите центрове на страната и в граничните области са изпратени ромейски войски. Военно-административното управление се поема също от представители на византийската ръководна прослойка, чиято основна задача ще бъде да укрепва византийската власт над покорените територии. По изключение Василий II оставя на предишните военно-административни длъжности онези български боляри, които доброволно се поставили в служба на византийския император с предаването на поверените им крепости по време на покоряването на страната. Така пресметливият завоевател на българите намира още една важна опора за властта си над тях.

Император Василий II проявява предвидливост и при устройството на гражданското управление в новозавзетите български земи. В една от споменатите грамоти той изрично отбелязва, че макар и да станал господар на България, той запазва «непокътнати нейните права». Византийският хронист Йоан Скилица споменава също, че императорът не пожелал да промени нищо във вътрешния живот на българите, а ги оставил да живеят, тъй както някога при Самуил, «под свои управители и по свой обичай». Посочените данни дават основание да се приеме, че по-голямата част от обикновените служби в провинциалната администрация са поверени на българи. Те са били посредници между българското население и византийската власт. Василий II запазва непокътната и данъчната система. Всеки земеделец, който е притежавал впряг волове, изплащал на държавата «една крина жито, също толкова просо и една стомна вино». Очевидно запазването на старата данъчна система от византийския император е другото ефективно средство, с което той желае да смекчи чувството на населението, че се намира под чужда власт и да го лиши от възможността да организира своята борба за премахването й.

След смъртта на Василий II през 1025 г. положението на българското население започва постепенно да се утежнява. Преди всичко се променя цялата дотогава съществуваща данъчна система. Постоянно нарастващата нужда от парични постъпления в държавната хазна довежда до замяна на част от натуралните данъци с парични. В данъчно отношение българите вече се изравняват с населението от оставалите византийски провинции. Въвеждат се и нови данъци върху населението. Липсата на монетно обръщение в Първото българско царство естествено довежда до затруднения в изплащането на паричния данък от страна на селячеството. За да изпълни новите си задължения, то е принудено да изнася своята продукция на пазара и да я продава на безценица поради липсата на покритие между предлаганата и търсената стока. Така с налагането на паричния данък се стига до почти пълно разорение на населението. Икономическото състояние на българите се утежнило още повече, когато византийската администрация въвежда и системата, наречена синона. Според нея държавата снабдява с хранителни припаси войската, като изкупува от селяните храни на определени от нея цени. Те са били значително по-ниски от пазарните и от действителната стойност на купуваните продукти. При режима на злоупотреби и финансово разхищение в държавата тази система се превръща в средство за безогледна експлоатация както на непроизводителното население, така и на самото земеделско стопанство.

Българското население е натоварено, както вече бе отбелязано, и с редица други данъчни задължения и повинности, които по-рано не познавало. То било длъжно да осигурява безплатно храна и подслон за императорските чиновници и войски. Произволите и притесненията, които започва да изпитва върху гърба си българинът, се увеличават и от злоупотребите и своеволието на данъчните чиновници, които в условията на упадъка и финансовата разруха на империята купували службите си и чрез тях тактически се стремели да увеличат своите приходи. Най-пълна представа за разрухата, която обхваща българското население през XI–началото на XII в. дава охридският архиепископ Теофилакт. В своите писма до видни византийски сановници той нарича държавните чиновници хищници, които гледат на божествените закони и на царските разпоредби като на паяжини, в които се ловят само слабите мухи. Според него те плячкосват беззащитния народ, кaто дори продават децата му в робство и освен че събличат дрехите на данъкоплатците, но свличат и месата от костите им.

Към XI в. поради затрудненото финансово състояние на Византия императорите започват да раздават земи на своите служители, вместо да им се плащат заплати от държавната хазна. Така през отбелязания период в империята се появява една нова форма на земевладение, наречена прония. Това понятие в превод на български означава изобщо «промисъл», «попечение», «грижа», но в дадения случай е използувано в смисъл на земя, дарявана от императора на своите чиновници, за да се издържат от приходите й. Всички, които получават пронии, се наричат прониари. Обикновено това са държавни сановници, граждански и военни, заслужени хора на императора или пък близки на императорското семейство. Прониарите са владеели земите доживотно, след което те се предават на други лица. Следователно прониарското владение е само пожизнено, а не наследствено. Даването на цели селища заедно със землищата им в прония е още една тегоба, която също е водела до ограбването на българското население.

Наред със светското земевладение сега все повече започва да се утвърждава и едрото църковно земевладение. Това проличава както от дарствените грамоти на Василий II, така и от по-нататъшните привилегии, които получава Охридската архиепископия и които са разширявали нейните земи.

Положението на българите се утежнява още повече и от опустошителните набези, които периодично се извършват от различни номадски народи — печенези, узи и кумани. Техните опустошителни походи зачестяват особено в периода след 1040 г. Първи започват своите набези печенегите. Те извършват нападения още през 1032 и 1034 г. В по-късните си набези те вече започват да се заселват в различни територии — около Ниш, Скопие, Средец и в Добруджа.

През този период, около 1064 г., сродните на печенегите узи преминават също р. Дунав и се пръскат из българските земи. Някои техни отряди стигат далеч на юг, до Солун. Първоначално пограничните войски не успяват да разбият узите. Това става след избухването на епидемия сред тях.

Куманите започват да опустошават българските територии към края на XI в. През 1091 г. те нахлуват в Тракия. Но обект на техни нападения са предимно източните балкански територии. Особено опасни станали те в края на XI и началото на XII в. През XII в. северозападните български области са подложени пък на набезите на маджарите.

Очевидно византийската държава не е била в състояние да защити своите дунавски граници от нашествията и опустошенията на споменатите народи. Българското население в много случаи е оставено само да организира своята защита. При това положение недоволството от византийското владичество постоянно нараствало.

Докато северните и североизточните български земи през XI–XII в. се разоряват от нападенията на печенеги, узи и кумани, по същото време югозападните български покрайнини изпитват нееднократно ужаса на норманските нашествия. Норманите, които са някогашни византийски наемници в борбите с арабите в Южна Италия, сами се настаняват в тези области. Там те създават своя държава и в 80–те годили на XI в. през Адриатическо море нахлуват на Балканите, като стават господари на значителни територии — Албания, Епир, част от Македония, част от Тесалия. В техни ръце попадат много български градове и крепости: Скопие, Охрид, Верея, Сервия, Мъглен и др. Норманите ограбват българите и византийците в продължение на четири години от 1081 до 1085 г. Норманската флота е унищожена от съединените сили на венецианци и византийци. Земите и островите, завзети от норманите, отново минават към империята.

Норманското нашествие се отразява крайно неблагоприятно върху състоянието на българския народ. Особено са засегнати от опустошенията и грабежите териториите, където се водят военните действия. Наред с това населението се задължава да осигурява храна за ромейските войски. Набират се и много войници сред българското население за попълнение на византийските сили.

През 1096 г. през българските територии преминават кръстоносците от Първия поход (1096–1097). През Македония от Драч към Солун минават три техни армии. Тъй като византийската власт им създава затруднения и пречи на продоволствието им, те си отмъщават, грабейки населението и отвличайки добитъка му. Особено необуздани в опустошенията са първите кръстоносни вълни начело с Валтер Голтака, а след него е Петър Амиенски, които минават по пътя от Белград към Средец. Минавайки през балканските области на Византия, те срещат не само организираната съпротива на имперските войнски, но там, където те не достигали, населението, включително и българите, само нападало грабителите и им нанася сериозни поражения.

Бързото влошаване на условията на живот на българите в резултат на данъчните промени, които налага империята върху тях, засилват бързо и недоволството срещу византийската власт. Липсата на законна закрила от различните злоупотреби затвърждава убеждението у българите, че те сами е трябвало да организират своето освобождение.

Първата масова проява на народа за възстановяване на държавната си независимост е от 1040 г. Неговото недоволство пламва след разпоредбата на византийския висш сановник Йоан Орфатогроф, брат на император Михаил IV Пафлагон (1034–1041), според която вместо с жито, просо и вино българските селяни трябвало да плащат данъците със златни монети (номизми).

Начело на освободителното движение застава Самуиловият внук и син на Гаврил Радомир Петър Делял. Той избягва от Цариград, където е държан като пленник. Той се ражда в Унгария, откъдето е първата съпруга на Гаврил Радомир. След напускането на византийската столица Делян достига до Белград, един от важните градове на тема «България», където недоволството от византийската данъчна политика е било най-силно. За кратко време около него се събира голямо множество въоръжени българи. Така през 1040 г. избухва първото и най-голямо всенародно въстание против византийската власт. Петър Делян е провъзгласен за цар, след което войската се насочва на юг, достигайки до Скопие, главния град на темата «България» и седалище на прекия императорски наместник (дук).

Едновременно с въстанието в Белград народното недоволство се разпалва и в Драчката област. Бунтовниците провъзгласили за свой водач известния по храброст и хубост свой сънародник на име Тихомир. От Драч бунтът се разпространява на запад и при Скопие двете войски се срещат. Те започват преговори за водеше на съвместна борба за освобождение, но не се постига единомислие по въпроса за по-нататъшния ръководител на движението. Все пак надделява убеждението, че Петър Делян поради царското си потекло трябва да запази водачеството си. Тихомир е убит и начело на освободителното движение от тук насетне като «цар на българите» застава Петър Делян. За кратко време цяла Македония е освободена. Тя все още се явява средищна земя за българите и ядро на бъдещата държава. Поради това било необходимо от Византия да се освободят и съседните на нея покрайнини, които са населени с българи. Византийските войски не били в състояние да спрат успешния ход на въстаническите действия. Една част от войската на Петър Делян се насочва към Драч, а друга към Тесалия. Към въстаналите земи се присъединява и Навпактската тема, включваща в пределите си цяла Южна Албания, Епир и Югозападна Македония. Към въстаническата армия се включва и недоволното ромейско население.

Широкият обхват на въстанието предизвиква основателно тревогата на цариградското правителство. Възниква реална опасност за византийската власт в целия Балкански полуостров. Успехите на българите стават известни и на представителите на бившата българска царска династия, които живеели в далечните византийски провинции в Мала Азия. Сред тях се оказва и един от синовете на цар Иван Владислав Алусиан. По това време той е притежател на големи поземлени владения в съседната на Армения Харсианска тема. Изпаднал в немилост пред византийските василевси, нему е забранено да посещава столицата. В своето раздразнение Алусиан решава да се присъедини към въстаналите си сънародници с надеждата, че ако въстанието завърши с успех, той ще получи по право царската корона като пряк потомък на последния български цар. Той се добрал до лагера на Петър Делян, разположен край Острово (дн. Арниса в Северна Гърция). Петър Делян, който не желае разцеплението на силите, приема беглеца, като го назначава за главнокомандващ на една 40–хилядна войска със задачата да превземе Солун. Но след претърпения пълен разгром пред стените на солунската крепост Алусиан отново се озовава в лагера на Петър Делян. Една вечер по време на едно угощение, послужвайки си с измама, той ослепява Петър Делян и избягва при византийците. Като награда Алусиан получава високата титла магистър и бива изпратен в Цариград, където отново постъпва на византийска служба. В историята на Първото българско царство остава като извършител на най-голямото предателство.

Последиците от това престъпление не закъсняват. Императорските войски бързо достигнали до Острово, където останалите без водач въстаници не били в състояние да дадат организирана съпротива. Още в първото сражение те са разбити, а Петър Делян пленен и отведен в Солун. Неговата по-нататъшна съдба остава неизвестна. След тази победа византийските войски започват постепенното възстановяване на императорската власт от юг на север. Първоначално е възвърната Тесалия, след това — Албания, и накрая и цялата тема България. При потушаването на въстанието активно участие взема и една наемна нормандска дружина, водена от прочутия по това време Харалд Хардрад. Заради това в една исландска сага той е наречен «разорител на България». Неговата активност и жестокост намират отражение и в българските апокрифни летописи, създадени от неизвестни български книжовници през втората половина на XI в. и отразяващи доста подробно както въстанието на Петър Делян, така и нападенията на печенези, узи и кумани в българските земи. Това са «Българска апокрифна летопис», «Видение» и «Тълкование Даниилово», «Сказание Исаево». Последното въстаническо огнище, дало отпор на императорските войски, е крепостта Бояна при Средец. Тя пада през 1041 г., след което и Средецката област е превзета от армията на Михаил IV Пафлагон.

Макар и потушено жестоко, въстанието на Петър Делян показва възможностите на българския народ за успешното възвръщане на своята политическа независимост. Разрухата, която започва все повече да се разраства във Византия, улеснява твърде много българите в техните бъдещи освободителни прояви през втората половина на XI в.

Твърде критична ситуация за империята се създава след поражението, което войската на император Роман IV Диоген претърпява от селджукските турци при арменския град Манцикерт през 1071 г. Почти цялата византийска част на Мала Азия е превзета от селджуките. По същото време балканските провинции на империята се ограбват от нормани, печенеги и др. Нестабилното положение на Византия е използувано от българите, които през 1072 г. организират своето второ освободително въстание начело с Георги Войтех. Той е принадлежал към българските първенци в Скопие и по произход е бил от «кавхански род». Българите се обръщат за помощ към княза на Зета Михаил, който им изпраща подкрепление от 300 души начело с Константин Бодин. Той е провъзгласен за български цар под името Петър в Призрен, където се намирали въстаниците. Начело с Константин-Петър въстаническите войски се насочват към Ниш, но по призива на Георги Войтех потеглят към Скопие. Тук са посрещнати от ромеите и разбити в голямо сражение в южната част на Косово поле. В сравнение с въстанието на Петър Делян, организираното от Георги Войтех било значително по-ограничено по своя териториален обхват. Но с помощта, която получава отвън, то се превръща в реална заплаха за византийската власт в българските земи.

Неуспехът и на това въстание не довежда до отчаяние българите в борбата за възстановяване на своята държавна независимост. Те продължават да използват всяка подходяща ситуация, която им се е предоставяла от конкретни поводи. До края на XI в. избухват още няколко бунта срещу византийската власт. Според изворите това са: бунтът на Нестор в тема Паристрион от 1074 г., на Добромир и Лека в Средец и Месемврия през 1079 г.

Стабилизирането на Византия в края на XI и XII в. по време на управлението на династията на Комнините стеснява възможностите на българите за продължение на своята борба. Заетостта им в самоотбраната от нападенията на номадските народи, нахлуващи в българските предели през р. Дунав, също е отвличала донякъде вниманието им от политическата борба срещу империята. Нова благоприятна обстановка за тях се очертава в края на XII в., когато византийската държава изживява една от най-големите кризи в развитието си. Като център на освободителното движение сега се издигат териториите между Дунав и Стара планина. То се ръководи от представителите на местната аристокрация — братята Асен и Петър. Неговият успешен развой довежда до окончателното възобновяване на българската държавна независимост.

Неуспешният развой на българските въстания и бунтове срещу Византия през XI в., нападенията на чуждите нашественици имат за последица новото засилване на богомилството. Сега богомилската проповед намира още по-голяма почва сред населението. Пропагандата на богомилите вече е насочена към чуждата власт. Успехът в разпространението на богомилството бил толкова голям, че през началното десетилетие на XII в. ереста прониква вече и във Византия, и то в средите на византийската аристокрация в Цариград. Стреснат от размаха на богомилството, император Алексий I Комнин организира преследване на богомилите. През 1111 г. техният водач Василий и други богомили са заловени и изгорени на Хиподрума в Цариград.

Същите причини, които предизвикват разширението на богомилството през епохата на византийското владичество, дават тласък за развитие на православното отшелничество. Най-видни негови представители от това време са Прохор Пчински, Гаврил Лесновски и Йоаким Осоговски. Всички те живеят през втората половина на XI–началото на ХII в. Своята иноческа дейност те развиват в югозападните български покрайнини, където стават основатели на манастирски обители.

С падането на България под византийска власт културният живот в нейните столични и по-големи средища постепенно замира. Сега възникват условия за прякото разпространение на византийското културно влияние в българските земи. В областта на материалната сфера се забелязва засилване на крепостното строителство. Най-много данни за крепости от XI–XII в. са запазени за Южна България и за височините на Стара планина.

Продължава и строителството на църкви. Най-внушителният архитектурен и художествен паметник от тази епоха е в Бачковският манастир, основан от висшия византийски военачалник, севаст и велик доместик Григорий Бакуриани през 1083 г. Най-забележителната сграда от манастирския комплекс е една гробнична църква, наричана още Костница. Особена ценност в нея е не само архитектурното й оформление, но и вътрешната стенописна украса. По-голяма част от фреските носят белезите на Комниновата живопис. Този художествен стил се отличава с тържественост, а линията е основно средство за изграждане на образите. Лицата са строги, одухотворени и вглъбени в себе си.

От времето на византийското владичество водят началото си и фреските в църквата «Св. Георги» в София. Нейните стенописи следват стари български културни традиции, тясно свързани с Охридската живописна школа. Друг интересен паметник е църквата в манастира при с. Нерези край Скопие. В нейните стенописи се среща типичният за епохата стил на Комниновата живопис. Но заедно с него в паметници личи и влиянието предимно на Охридската живописна школа, чиято сила се усеща в реализма на изобразените сцени.

През XI–XII в. се забелязва определен спад в развитието на някои отделни сфери на българската духовна култура. Това важи особено за развитието на българската просвета. Някогашните културно-просветни школи в Охрид и Преслав напълно западат. Гръцкият език имал приоритет в богослужението. Нараства и обемът на гръцката богослужебна и религиозна книжнина. Забележителна в това отношение е книжовната дейност на Теофилакт Охридски.

Сега средища на духовния живот на българското население стават манастирите. Най-голяма роля на книжовно и просветно средище през XI–XII в. има Рилският манастир. Значителна роля на просветен център има и Бачковският манастир, в който по волята на своя ктитор Григорий Бакуриани се изгражда училище за деца от най-ранна възраст.

Старобългарската литература от този период е предимно с религиозно съдържание. Нейни създатели са духовни лица, които са получавали образованието си в манастирските училища. От този период са известните «Асеманиево глаголическо евангелие», «Савиното евангелие», «Супрасълският сборник», «Битолският триод» и др. Житийната литература също има определено място в литературния живот. Сега възниква Народното житие на св. Иван Рилски, съставено вероятно в XII в. в Средец или в Рилския манастир. Друг широко разпространяван жанр са апокрифите. По своето съдържание те са легендарно-религиозни съчинения със сюжети главно из областта на Стария или Новия Завет. Те са силно повлияни от византийската апокрифна литература. Това са апокрифните летописи: «Български апокрифен летопис», «Тълкование» и «Видение Даниилово», «Сказание Исаево». Те се отличават със силно изразени патриотични елементи, породени от борбата на българите за запазване на своето народностно единство. Изградени в духа на християнската историческа концепция, те разкриват ролята и мястото на българската земя и на българския народ сред останалите християнски народи.

Така очертаните промени в положението на българския народ и на българските земи през епохата на византийското господство над тях пораждат естествено въпроса за отражението на чуждото владичество върху по-нататъшното развитие на българското общество. Въпросът има своите две основни страни. Първата е свързана с последиците върху социално-икономическото състояние на населението. С утвърждаването на византийската власт в България постепенно се разпространява византийската данъчна система. Най-важната крачка по този път е комутацията (превръщането) на натуралните данъци в парични, извършена през управлението на император Михаил IV Пафлагон и съпроводена с общото усилване на данъчния гнет. Тази тенденция се дължи не само на това, че през XI–XII в. данъците и повинностите стават основна форма за реализация на държавната собственост върху земята, но и на придобитите жестоки форми на данъчния гнет, който българският народ поема върху себе си в сравнение с населението от изконните византийски райони на империята. Те се дължат и на обстоятелството, че през XI–XII в. България става арена на непрекъснати войни и местното население се е задължавало да осигурява необходимите материални средства. Нужно е да се отбележи, че прилаганата по време на византийското владичество данъчна система заедно с нейната терминология след възстановяването на българската държава в края на XII в. се усвоява в значителна степен и от българската държавна администрация. Това важи и за военно-административното устройство на възобновеното българско царство.

Втората страна на въпроса е свързана със съдбата на българската народност и на българската култура през годните на чуждата власт. Бе отбелязано, че император Василий II предава всички по-важни длъжности в ръцете на византийски сановници и пълководци и подчинява църквата непосредствено на своята власт. С това на практика той, а и императорите след него засилват стъпка по стъпка връзката на българите и на техните територии с центъра на империята. Но това не довежда до системната и съзнателна асимилация на българите от Византия. Внимателното проучване на изворите върху характера и развитието на културния живот не дава основание за подобно твърдение. По-скоро през отбелязаната епоха се забелязва един процес на спад и известно потискане на развитието на старобългарската култура, обусловено от натрапването на чуждата култура. Това е ставало чрез политическите цели за утвърждаването на византийската власт, византийските норми на живот, византийските закони, гръцкия език като официален, разпространението на елитарната византийска култура в областните центрове и т. н. От гледна точка на завоевателите потискането на местната култура и обичаи винаги е било най-рационална политика и Византия също не е правила изключение в това отношение. Но въпреки това българското население продължава да създава своите културни ценности, възприема и някои положителни страни от византийската култура. Това преплитане или по-скоро съчетаване на местната българска културна традиция с византийската навлиза и се развива в различните сфери на културата на Второто българско царство.

Литература

Мутафчиев, П. История на българския народ (681–1323). С., 1986.

История на България. Т. III, С., 1982.

Тъпкова-Заимова, В. Долни Дунав — гранична зона на византийския Запад. Към историята на северните и североизточните български земи (края на X–XII в.) С., 1976.

Литаврин, Г. Г. България — Византия (XI–XII в.) С., 1987.

Асеневци

Ани Данчева-Василева

Владетелската фамилия Асеневци е най-могъщата в българската средновековна история, управлявала от края на XII в. 166 г., като само 44 години от Второто българско царство тя няма представители на царския трон. С нея са свързани всички по-големи постижения на българската държава в политическата и духовната сфера през периода — края на XII–края на XIV в.

Началото на политическата кариера на първите владетели, представители на фамилията, съвпада с възстановяването на българската държава. Това са тримата братя Теодор-Петър, Иван I Асен-Белгун(4) и Калоян. Те са инициатори и ръководители на въстанието от 1185 г., известно също като въстанието на Асеневци, в резултат на което е ликвидирано византийското господство и възобновена България. Причините за отхвърлянето на византийската политическа и икономическа система, продължила близо век и половина, се коренят в процесите, извършващи се в самото българско общество и във Византийската империя, както и в субективните фактори, функция от развитието на тези общества. През втората половина на XII в. Византия изживявала осезаема криза, изразяваща се в темповете и формите на икономическо развитие, значително изоставащи в сравнение с тези в западноевропейските държави. Кризата се задълбочавала от проникването на множество търговци от средиземноморските градове-държави, от поредицата безуспешни войни, с които се преследвала утопичната идея за създаването на световна империя под егидата на византийския император. В края на XII в. българските земи на север от Стара планина заемали особено място в рамките на Византийската империя. Не малък брой местни по-дребни или по-едри феодални владетели, българи по произход, от своите непристъпни старопланински крепости дръзко и предизвикателно се противопоставяли на византийските власти. Това показва един по-независим статут в старопланинския район, който трудно можел да бъде контролиран. Тук установяването на имунитетната система не е бил доминиращ процес и закрепостяването на свободните общинници е ставало значително по-бавно. Свободното селско население в тези области е било по-многобройно и пряко е било задължено на държавния фиск. Именно то е било основната движеща сила във въстанието. Местните воеводи и първенци от оцелялата българска феодална знат, икономически силна и издигнала се в социалната йерархия, излъчва от средите си ръководителите на освободителното движение, първо място всред които заемат братята Петър и Асен.

Първата тяхна изява на историческата сцена е срещата им с император Исак II Ангел (1185–1195) в Кипсела, от когото искали да бъдат зачислени във византийската войска и да им се отстъпи с императорска грамота едно труднодостъпно селище (Търново) при Хемус (Стара планина), т. е. да им се разреши да станат прониари. Драстичният отказ на императора показва, че техните искания не са били маловажни и са засягали пряко интересите на византийския владетел. Конкретният повод за въстанието било недоволството на местното старопланинско население от наложения от император Исак II Ангел извънреден данък върху добитъка, за да бъдат посрещнати разноските по брака му с унгарската принцеса Мария-Маргарита. Идеологическата платформа на въстанието включвала умело подбрания култ към популярния светец-воин Св. Димитър, покровител на Солун, но според мълвата намерил прибежище в Търново с цел да закриля въстаналия народ и неговото справедливо дело. За да бъде още по-въздействаща силата на внушението, в Търново бил издигнат храм, посветен на този светец. Далновидните братя Петър и Асен не отминават важния въпрос за духовен пастир в центъра на движението. Те привличат видинския митрополит Василий, който е провъзгласен за архиепископ на Търново. Освещаването на храм нa светец-покровител, избирането на архиерей, както и началните успешни действия създават такава социална атмосфера, при която бунтът на акумулираното недоволство се отприщва и движението като пълноводна река залива старопланинските области.

Обявяването на въстанието се датира в 1185 г. Още в началото, в разгара на борбената и емоционална приповдигнатост е извършена коронацията на по-големия брат Теодор-Петър, увенчал главата си със златна корона и обул пурпурни обувки. С пълно основание изследователите приемат, че Иван I Асен приел царската корона, въпреки че това не е отбелязано изрично в изворите. Във всички сведения за въстанието винаги на преден план изпъква именно по-малкият брат и в този смисъл той също е бил провъзгласен за владетел. Братята Асеневци предложили на въстаналия народ политическа програма, в която била отразена голямата идея за установяване на българска политическа власт и на български социално-правов ред в собствените му земи.

Непосредствено след акта на обявяването на въстанието и коронацията последвал поход към Преслав, който красноречиво илюстрира първоначалната идея на Петър и Асен за възобновяване на някогашната българска столица, т. е. за приемствеността между някогашната българска държава и току-що обявената. През пролетта и лятото на 1186 г. в поход срещу въстаниците Исак II Ангел опустошил земите в Мизия, но се завърнал в столицата без да ги обезвреди, тъй като войските на Петър и Асен се оттеглили отвъд Дунав. Всъщност сключено било примирие, използвано от братята да прегрупират силите си. Когато те се завърнали в Северна България с кумански подкрепления, решили да не се задоволяват с локална победа в контролираните от тях територии, но да постигнат обединението на «мизи и българи», т. е. обединението на североизточните с югозападните български земи, компактно населени с българи и формирали през периода на византийското господство катепанат България. В това се изразява градацията в народоосвободителната идея на ръководителите — възстановяване на българската държава в нейната етническа и териториална цялост.

Широките мащаби на борбата и големите успехи на движението предизвикали три големи военни похода от византийска страна през лятото на 1186 до средата на 1187 г. Първият бил поверен на севастократор Йоан, но не бил осъществен. Вторият бил възглавен от кесаря Йоан Кантакузин, който претърпял катастрофално поражение, а третият бил ръководен от пълководеца Алексий Врана, провъзгласил се за император и потеглил към Константинопол вместо към въстаниците. През есента на 1187 г. последвал поход на император Исак II Ангел, който претърпял пълно поражение при крепостта Лардея. Почти цяла Тракия се контролирала от Асеневци. Войските им се появявали навсякъде и империята не била в състояние да се справи с тях. Особено се отличавал Иван I Асен със своята борбеност, нападателност и пълководчески способности. През пролетта на 1188 г. войската на императора отново се отправила на поход срещу българските земи, достигнала до Ловеч, обсаждала го в продължение на три месеца и безрезултатно се завърнала в Константинопол. Териториални успехи не са постигнати. Съобщава се само, че жената на Иван I Асен била пленена, а третият брат Калоян бил отведен в столицата като заложник.

Във връзка с тезата за т. нар. «Ловешки мирен договор», за който няма убедителни доказателства, се приема, че е постигнато официално признаване на Второто българско царство. Тази теза не почива на реални доводи. Официалното признаване на държавата е все още далечен факт в бъдещето. Признанието е на бойното поле, където превъзходството на Асеневите войски е безспорно. Неуреденото положение на държавата се показва от последвалите политически ходове на братята Асеневци за признаване от германския император Фридрих I Барбароса, предводител на Третия кръстоносен поход. Но тези дипломатически опити останали безрезултатни.

През 1190 г. бил направен последният опит да бъдат унищожени големите завоевания на българите, но походът на Исак II Ангел претърпял пълен провал в един от старопланинските проходи, вероятно Тревненския, където войската била разбита, а императорът успял да се спаси с бягство. Тази победа показала по безспорен начин, че България съществува, че не може да бъде унищожена и се ръководи от надарени с военни и политически способности ръководители, особено Иван I Асен, достойни да изпълнят тежките повели на времето. Последвало настъпление в Тракия и Македония. Изминали пет години на бързи и изненадващи действия за византийците, но окуражаващи и победоносни за българите. Когато през 1195 г. Исак II Ангел замислил ново голямо настъпление срещу българската държава, срещу него бил извършен преврат, възглавен от брат му, провъзгласил се за византийски император като Алексий II Ангел. Новият император предложил мир на Иван I Асен, но последният отказал, за да запази свободата в действията си и за включване на нови земи, населени с българи, към възобновената държава. Започнала офанзива към Македония, освободени били Белградската и Браничевската област, в Сердика трайно била установена българска власт. От тук именно цар Иван I Асен пренесъл мощите на Св. Иван Рилски в Търново.

През 1196 г. в резултат на заговор, в който положително участие имала и гръцката дипломация, цар Иван I Асен бил убит и така били прекратени макар и временно победоносните действия на Асеневци. Покушението било извършено от болярина Иванко. Както бе отбелязано, непосредствено след коронацията на Петър и Иван I Асен приел короната, факт, в който няма основание да се съмняваме. Той участвал активно когато се поставяли основите на институциите на възобновената българска държава. Своеобразната форма на двувластие продължила да съществува близо 10 години. Все повече в областта на действената политика и най-вече по бойните полета изпъквала фигурата на Иван I Асен, докато Петър останал в сянка, като се оттеглил в Преславската област. В Синодика на цар Борил Иван I Асен е поставен като първи български владетел, «освободил от гръцко робство българския народ».

След смъртта на цар Иван I Асен в Търново пристигнал брат му цар Петър, който възглавил държавата като взел за свой помощник Калоян, освободен вече от престоя си като заложник в Константинопол. Управлението на Петър било кратко, като и той още същата година или през 1197 станал жертва на политически заговор. И след този удар делото на Асеневци не пострадало. Начело на царството в 1197 г. застанал най-малкият брат Калоян (1197–1207). На него му предстояло да продължи и да довърши голямото дело — да бъдат освободени всички земи, населени с българи, и да се постигне международно признание на държавата. И той блестящо се справил с тази историческа повеля.

За целите на българската външна политика цар Калоян пренебрегнал омразата си към убиеца и предателя Иванко и встъпил в съюз с него. След бягството си във Византия Иванко бил назначен за управител на Пловдивската област, към която Калоян проявявал постоянен интерес и впоследствие постигнал значителни успехи. Той привлякъл на своя страна и други двама феодални владетели — Добромир Хриз и Йоан Спиридонаки. През 1201 г. последвали военни действия в Тракия, в резултат на които била завзета крепостта Констанция, а на север от Стара планина била превзета важната крепост Варна. Последвал мирен договор с Византия през 1202 г., признаващ териториалните придобивки за българската държава, постигнати от Калоян в продължение на пет години, но признаването на държавата предстояло. Кореспонденцията между Калоян и римския папа Инокентий III от 1200 до 1204 г. и дипломатическите мисии, разменени между тях, преследвали именно международно признаване на България от Рим. В тези преговори се открояват качествата на Калоян като предвидлив държавник и голям дипломат. В началото цар Калоян не бързал, тъй като разчитал все още на добрата воля на Византия да признае българската държава, но събитията както в империята, така и в Западна Европа, където усилено се подготвял Четвъртият кръстоносен поход, окончателно ориентирали българския владетел към Рим. На 7 ноември 1204 г. папският представител кардинал Лъв помазал лично в българската столица Търново архиепископ Василий за патриарх, а на следващия ден коронясал и благословил цар Калоян, поставяйки кралска корона на главата му, а в ръцете скиптър. Придобивките за България били много по-големи, отколкото ползата от унията за Рим. Тя не оказала почти никакво влияние в канонично и литургично отношение върху българската православна църква, но дала така необходимото международно признание на владетеля и държавата.

На 13 април 1204 г. рицарите от Четвъртия кръстоносен поход превзели многовековната непристъпна столица Константинопол. Събитието потресло целия съвременен свят. Византия била покорена, а в столицата й западноевропейските рицари провъзгласили Латинската константинополска империя (1224–12261) с първи свой император Бодуен I, граф на Фландрия и на Ено.

Още преди падането на Константинопол българският цар Калоян направил опит да се свърже с някои високопоставени барони от похода и им предложил помощ срещу империята. Независимо че преговорите с папата вървели успешно, Калоян като превъзходен дипломат и стратег държал да има гаранции за мир от страна на кръстоносците. Поради това той поискал от бароните да го признаят за суверенен владетел. Позицията на кръстоносците останала враждебна и непримирима. Те оспорвали правото на Калоян над земите, които владеел. Било пределно ясно, че рицарите от похода, а след това и от Латинската империя по пътя на войната ще се противопоставят на правата на българския народ. В този исторически момент не само спокойствието и стабилността на българската държава били застрашени. Присъствието на кръстоносците в Тракия, особено след падането на Константинопол, сериозно заплашвало позициите на гръцката тракийска аристокрация. Ето защо представители на тази гръцка върхушка предложили на цар Калоян съюз срещу западните рицари и му обещали да го признаят за свой сюзерен при условие, че той ще прогони рицарите от земите им. От доскорошни изконни врагове на България гърците в Тракия се съюзили със силите на Калоян. Разбира се, ромеите не били напълно искрени, което ще проличи впоследствие, но и цар Калоян нямало да допусне да бъде подведен. Той поел инициативата за противопоставяне на латинската експанзия в Тракия като привлякъл куманите, организирал войските си и поощрил гърците към въстанически действия. За кратко време латинската власт в Димотика, Адрианопол (Одрин) и Аркадиопол била ликвидирана, което дало възможност на българският владетел да настъпи с армията си срещу латинските гарнизони в Източна Тракия. Главното сражение между силите на българския цар и латинския император станало край крепостните стени на Адрианопол на 14 април 1205 г., при което рицарите претърпели небивало поражение, а самият император Бодуен I попаднал в български плен. Остатъците от латинската войска, под ръководството на маршала на империята Жофроа дьо Вилардуен, обединени с отряда на Анри д’Ено, брат на Бодуен I, от Родосто се отправили към Константинопол, неизменно следвани от войската на цар Калоян. През месеците април и май българският владетел завладял цялата земя в Тракия като куманите достигнали до стените на Константинопол. Оттеглянето на куманите, неговите съюзници, поради близките летни горещини и промяната в поведението на тракийските гърци, принудили цар Калоян да преустанови офанзивата си срещу латинската столица и да отправи силите си към другия важен център в империята Солун. Там резидирал другият враг на българската държава маркиз Бонифас дьо Монфера, получил Солун като феодално владение след подялбата на земите в империята.

По пътя за Солун българите овладели крепостта Серес, а Калояновата войска, начело с Ецуисмен, завладяла Солун, след което градът бил оставен на гърците навярно поради съюзните им отношения с българския цар. На път при завръщането си към центъра на държавата цар Калоян завладял главния град в Северна Тракия Пловдив с подкрепата на пловдивските еретици — павликяни и богомили, противопоставили се на ромейската аристокрация в града, начело с Алексий Аспиет. След завладяването на Пловдив неотложни дела (разкрит заговор) принудили Калоян да се завърне в Търново. Още в началото на следващата 1206 г. българският цар започнал мощно настъпление в Тракия като завладял градовете Апрос, Родосто, Пандор, Хераклея, Даониум, Чорлу, Атира. Само Виза и Симиврия останали единствените латински владения в Тракия. Тактиката на Калоян се свеждала до разрушаване на градовете и отвеждане на населението им в България, което преследвало присъединяването на цяла Тракия към българската държава. Тези негови прояви и застрашително нарастващите успехи срещу латинците предизвикали негативната реакция на гърците в състава на българската армия, воюваща срещу латинците. От лятото на 1206 г. до пролетта на 1207 г. цар Калоян провел три военни експедиции: обсадата на Адрианопол, завземането на Димотика и повторната обсада на Адрианопол, след като бил сключен съюз с никейския владетел Теодор Ласкарис за общи действия срещу Латинската империя. Все по-осезателното разпадане на съюза с гърците в Тракия и непостоянството на куманските войски, които за пореден път в последната обсада на Адрианопол се пръснали за грабеж из източнотракийските земи, принудили Калоян да се оттегли от Тракия. По този начин той облекчил значително положението на новия латински император Анри, който успял да сключи двегодишно примирие с никейския император и да замисли в съюз с маркиз Бонифас дьо Монфера настъпление срещу българската държава. В началото на септември маркиз Бонифас бил убит от българи в околностите на Мосинопол, което било използвано от Калоян през втората половина на септември да предприеме поход срещу Солун за неговото завладяване. Това бил последният военен поход на бележития стратег и държавник цар Калоян, намерил своята гибел край стените на втория център в империята Солун. За физически убиец на българския владетел е посочен кумановият военачалник Манастрас. Няма съмнение, че цар Калоян е починал от насилствена смърт в резултат на заговор, подозренията за който могат с еднаква убеденост да бъдат отправени както към гърците от Солун, така и към ломбардските барони, получили владенията им в резултат на подялбата на империята. И двете страни били заинтересовани живо от премахването на царя на българите от политическата сцена.

През 1972 г. в резултат на археологически разкопки бе открит гроб № 39 в църквата «Св. Четиридесет мъченици» във Велико Търново. Находките в него и подробните технико-лабораторни и антропологични изследвания говорят за извършено богато погребение на високопоставена особа, облечена в скъпи златотъкани ленени и копринени одежди, украсени със сърма, злато и бисери. Най-интересният предмет е голям златен пръстен, носен на дясната ръка, с надпис в негатив «Калоянов пръстен». Независимо от някои противоречиви мнения и съмнения, изказани в литературата, тезата, че е открит гробът на един от великите български царе — пълководци и държавници — цар Калоян, е напълно защитима. Десетилетното бурно царуване на този владетел е наситено с много събития и големи успехи за държавата, по-съществените от които са: затвърждаване на царската титла на българския владетел и поставяне на самостоятелен духовен глава на българската църква; домогване дори до титлата «василевс на българи и гърци»; нанасяне на удар върху Латинската империя и спиране на нейната експанзия на Балканския полуостров; присъединяване към държавата на значителни територии в южна, югоизточна и югозападна посока от Стара планина, населени с компактни маси българи. Със своите действия цар Калоян допринесъл до голяма степен за стабилизирането на Никейската империя, възстановителката на Византия.

След загубата на цар Калоян българският престол бил зает от друг представител на Асеневата династия — Борил, племенник по сестрина линия на първите трима Асеневци. Въпреки традиционно наложилото се мнение за узурпация от негова страна на българския престол, изследователите напоследък изказват все по-убедително защитени мнения, че е възможно това заемане да не е незаконно, дори може да се допусне, че в началото Борил е бил регент на малолетните синове на цар Иван I Асен, Иван Асен и Александър. И ако става въпрос за накърнени права върху българския царски трон, по-скоро той е ощетил българските благородници Алексий Слав и Стрез, поради това че те са имали същите права върху властта както и Борил. Преценките за Бориловото управление доскоро също бяха еднообразно негативни, без да се прави опит да се види неговото властване в друга светлина. Напоследък стереотипът в това отношение бе нарушен като бе направен аргументиран опит със средствата на историческите сведения да се обоснове една дейна външна политика на този владетел, следваща Калояновата, за извоюване на нови територии, населени с българи и за международно стабилизиране на държавата. Но веднага трябва да добавим, че цар Борил не е имал и качествата и шанса на голямата личност Калоян, за да доведе своите действия до успешен завършек, както това бе отредено на неговия предшественик. Но това не означава, че по същество той не е следвал неговата политика.

Първите действия на Борил били насочени срещу Латинската империя по отношение на териториите в Тракия, където въпросът за владеенето на контролираните от цар Калоян земи оставал открит. При голямата битка край Пловдив в края на месец юли 1208 г. цар Борил претърпял поражение, което обаче не било тежко, тъй като в началото на 1209 г. неговите войски отново навлезли в земите, контролирани от латинците. Сега той действал в съюз с никейския император и със своя брат Стрез, привлечен на страната на българската кауза. В голямата битка при Пелагония (Битоля) през 1211 г. обаче, въпреки значителните сили на Борил той и Стрез понесли голяма загуба от ломбардските барони. Освен това била откъсната Родопската област под властта на Алексий Слав, а в началото на управлението му, земите по течението на р. Вардар били в ръцете на Стрез. Неуспехите резонирали в цялото българско общество, като по това време се наблюдава засилване на влиянието на богомилското учение. В отговор на еретическата заплаха цар Борил свикал и ръководил първия антибогомилски събор в държавата през 1211 г. Богомилите били разобличени и осъдени на анатема. През същата година той трябвало да се оправи с въстание, избухнало срещу него, във Видин. Заради помощта, оказана му срещу този бунт от унгарците, Борил бил принуден да им отстъпи областите на Белград и Браничево. През 1213 г., за да компенсира неуспехите по бойните полета, цар Борил пристъпил към установяване на добросъседски отношения с Латинската империя, скрепени с династичен брак между нейния император Анри и племенницата му — дъщеря на Калоян. През същата година самият Борил встъпил в брак с една от племенниците на император Анри, дъщеря на сестра му Йоланта, с което българо-латинските мирни отношения били още по-солидно гарантирани. Едно от последните активни действия на Борил било свързано с участието му в кампания срещу Сърбия през 1214 г., в която дейно участие взели император Анри и унгарският крал Андрей II. И в този случай кампанията, приключила безуспешно. През същата година единственият съюзник на Борил Стрез, с привличането на когото част от териториите в югозападните български земи били присъединени към България, бил убит и така отново този фронт останал незащитен.

До 1218 г. не са известни сведения за управлението на Борил. Той е отстъпил престола след продължителна война и в крайна сметка бил пленен и ослепен. На българския царски трон се възкачил синът на стария Асен — Иван II Асен. Общоприето е неговото управление да се окачествява, и то с основание, като блестящо с постигнати големи успехи за авторитета на държавата, неосъществени от никой друг владетел след него. Още в началото на своето властване Иван II Асен успял да постигне окуражаващ дипломатически успех, който фиксирал три цели: мир, скрепен с династически брак между него и принцеса Анна, дъщерята на унгарския крал Андрей II; мир и добросъседски отношения с Латинската империя и териториални придобивки — връщането на Белградската и Браничевската област като зестра на българския цар. Бракът бил осъществен през 1221 г. Нарастващата политическа сила в лицето на епирския владетел Теодор Комнин също била макар временно неутрализирана със сключен съюз между Иван II Асен и епирския император. Интерес към българския цар проявили и латинските барони няколко години по-късно, през 1228 г., които започнали преговори за привличането му като евентуален тъст на малолетния император Бодуен II. Едно по-критично прочитане на изворите за тези събития хвърля съмнение относно изказаната в една от хрониките мисъл, че на българския цар се отреждала ролята на опекун на малолетния латински владетел чрез брака му с дъщеря на Иван II Асен. Дори и да са водени преговори в тази насока, то за запазен договор в тази връзка не може да се говори, а и в крайна сметка бароните се спрели на друга личност за регент на империята в Константинопол — бившия ерусалимски крал Жан дьо Бриен, ползващ се от протекцията на римския първосвещеник. Той бил коронясан за съимператор на Бодуен II през 1231 г. Независимо от така направения избор цар Иван II Асен скоро дори доказал, че е най-авторитетният владетел в Европейския югоизток. Теодор Комнин, следвайки агресивните си цели по отношение на Латинската империя и българската държава, обявил война на Иван II Асен, нарушавайки клетвено сключения мирен договор. На 9 март 1230 г. край Клокотница епирският император бил разгромен като самият той и семейството му попаднали в български плен. Последвал победоносен поход на спечелилия битката български цар, в резултат на който големи части от земите в Тракия, Македония, Тесалия, Албания или «от Одрин до Драч» били включени в пределите на България. В Солун също било наложено влиянието на цар Иван II Асен, където управлявал деспот Мануил Ангел, негов зет. Гъвкавата политика по отношение на завладените области, толерантното отношение към местната гръцка аристокрация и наличието на преобладаващ български етнически елемент в повечето присъединени области осигурили на България позициите на първа военна и политическа сила на Балканския полуостров. Всичко това дало основание на Иван II Асен да се титулува в изворите «цар на българи и гърци». Подражавайки на византийските василевси, той посетил големия религиозен център Св. Гора и богато дарил някои от манастирите. В изворите от български произход е изразено самочувствието на този български цар, че и рицарите в Латинската империя са били зависими от него. Фактически Иван II Асен е бил пренебрегнат от тях и той не е могъл да не остане разочарован от избора на Жан дьо Бриен за император в Константинопол с почти неограничени права в империята.

Това разочарование е навярно една от причините, поради които българският цар се съюзява с никейския император срещу Латинската империя. В литературата са изказани различни мнения по въпроса кой е инициатор на съюза, като се има предвид, че и двамата са били заинтересовани от него. Логиката дава предимство на мотивите на Иван II Асен. Постигнал големи военни и политически успехи, за българския владетел на преден план се откроявало уреждането на църковния въпрос. Като владетел на «българи и гърци» той имал нужда от православна църква и патриарх. Това било постигнато през 1235 г., когато новият български архиерей Йоаким получил своя сан от патриарх Герман, акт, който възстановил каноническото и йерархическото общение между българската църква и Православието. Съюзът бил скрепен с брак между дъщерята на Иван II Асен Елена и сина на Йоан Дука Ватаци Теодор Ласкарис. Заедно с това било издадено синодално решение, с което на българския архиерей се давал сан патриарх. Този акт, както и последвалите действия срещу Латинската империя, предизвикали серия от писма на папа Григорий IX, в които тонът се сменял от доброжелателен и коректен до нападателен и оскърбителен. Военните действия срещу Латинската империя от съюзените български и никейски войски приключили с много повече полза за никейския император в Тракия отколкото с придобивки за българската държава, за каквито в изворите почти не се споменава. Това подействало навярно върху по-нататъшната позиция на цар Иван II Асен, който вече през 1236 г. не участвал в действия срещу Латинската империя. Последвалата през 1237 г. смърт на Жан дьо Бриен по всяка вероятност е събудила надеждите на Иван II Асен за нови възможности латинският Константинопол сега вече да спре вниманието си върху него. Скъсвайки добрите отношения с Никея, той се съюзил с латинците и подпомогнат от куманите започнал военни действия срещу никейските владения в Тракия. Навярно безрезултатните преговори с папата относно проникването му в Латинската империя провиденциалистките настроения след смъртта на съпругата му, едно от децата му и патриархът са подбудили Иван II Асен да скъса съюза с латинците и да възстанови този с Никейската империя. Този политически ход предизвикал бурната реакция на папа Григорий IX, който призовал унгарския крал Бела IV, император Бодуен II, както и епископът на Перуджия и унгарските епископи да потеглят на кръстоносен поход срещу България.

Както бе споменато високите оценки за политиката на цар Иван II Асен са основателни. Към всичко казано за него досега може да се прибави и фактът, че той продължава голямата идея в политиката на Асеневци — военна и политическа хегемония на България на Балканския полуостров. Високите оценки са заслужени, тъй като до един период и реалните резултати са максимални, но напоследък се налага аргументираното мнение, че особено след 1235 г. Иван II Асен не е преценил най-добрия вариант за действие в своята външна политика. Де факто със съюза и съвместните действия с Йоан Дука Ватаци срещу Латинската империя той улеснил проникването и утвърждаването на Никея на полуострова, което било в ущърб на българските интереси в този регион.

След драматичните поврати във външната си политика Иван II Асен управлявал без активна намеса в междудържавните отношения до 1241 г., през която той починал. Разнообразната дейност на цар Иван II Асен за утвърждаването на авторитета на държавата включвала внимание и грижи към църквите и манастирите. При него се отсича първата българска златна монета и се издава Дубровнишката грамота, регламентираща търговията на територията на България.

След смъртта на Иван II Асен династията на Асеневци излъчила още девет свои представители, свързани по кръвно родство или чрез брачни връзки с нейните основатели и независимо от отдалечаването по време от тях, тези потомци подчертавали принадлежността си към династията. Обаянието, което се излъчва от първите представители на фамилията, не се открива при техните наследници и само в редки случаи те са могли да запишат някои по-съществени успехи в страниците на историята, без да могат да съперничат на първите. Изключение прави цар Иван Александър Асен.

Цар Иван II Асен бил наследен от малолетния си син от първия му брак — Коломан Асен (1241–1246), който управлявал с регентство и починал невръстен. След него престола заел Михаил II Асен (1246–1256), син на Иван II Асен от Ирина Комнина, който също управлявал в началото под регентството на майка си. Следващият български владетел, свързан чрез брак с династията Асеневци, е Константин Тих Асен (1257–1277), оженил се за внучка на цар Иван II Асен. Цар Михаил III Шишман (1323–1330) е поредният Асеневец, свързан по кръвна линия чрез майка си — неизвестна дъщеря на Теодора-Анна, дъщеря на цар Иван II Асен.

Безспорно една от най-забележителните личности от последните представители на Асеневци е цар Иван Александър (1331–1371). Чрез майка си, Кера Петрица, той е потомък на Асеневци, т. е. правнук на споменатата Теодора-Анна, дъщеря на Иван II Асен от брака му с Ирина Комнина. Доскоро не се обръщаше внимание на произхода на цар Иван Александър, който бе смятан за най-изявения представител на Шишмановци. Последните изследвания върху потеклото му го характеризират като царстваща личност с най-старинен произход, с най-благородническо потекло и с най-легитимни права върху българския престол. Това е било известно на писателите от XIV век и свързването на личността му с Асеневци е имало своето дълбоко легитимно оправдание.

Последните потомци на Асеневци, заемащи българския трон са двамата сина на Иван Александър — Иван Срацимир, цар във Видин (1352/53–1396) и цар Иван Шишман (1371–1393), владетел в Търново. Първата и последната поанта от съществуването на Второто българско царство са отбелязани от присъствието на Асеневци, триумфално победоносни в началото, изтощени и обезсилени от хода на историческата съдба в залеза на българската държава. Тази фамилия ражда и дълго запазва голямата идея във външната политика на средновековната българска държава — българската хегемония в Православния югоизток. Нейни са и постиженията в духовната сфера през Второто българско царство.

Литература

Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци. Генеалогия и просопография. С., 1985.

История на България. Т. III. Втора българска държава. С., 1982, 117–179; 264–277; 323–327; 344–370.

Дуйчев, Ив. Приноси към историята на Иван Асен II. — Българско средновековие. С., 1972, 289–321.

Божилов, Ив. България при Асеневци. 1980, 2, с. 80–95.

Божилов, Ив. Родословието на цар Иван Александър. 1981, 3–4, 153–177.

Данчева-Василева, А. България и Латинската империя (1204–1261).

Цанкова-Петкова, Г. България при Асеневци, С., 1978.

Тертеровци

Елена Койчева

Тринадесети век внесъл значителни промени в политическата и етнокултурната карта на балканските земи. През този период в югоизточната европейска цивилизация се влели два нови елемента — латинският, представен от кръстоносците, които се установили тук в началото на века и образували своя империя, а също и монголският — в лицето на татарите. Това племе, което било твърде многобройно, оттегляйки се от едно свое нахлуване в Средна Европа, след 40–те години на XIII век влязло в контакт с българската държава и оставило трайни следи в нейните съдбини.

След смъртта на Иван Асен II през 1241 г. започнало разпиляване на териториалното богатство, така грижливо събирано, пазено и умножавано от първите Асеневци. Развила се тенденцията към сепаратизъм, към откъсване от централната власт, като по периферията на страната започнали да действуват полунезависими владетели, които често сменяли своя господар и не са били сигурна и надеждна опора за българската корона. За един кратък период от време България загубила извоювания с меч и закрепен с твърдата ръка на Асеневци международен престиж. А в средновековната дипломация за авторитетна се е смятала тази държава, която можела да запази своята териториално-политическа и етническа цялост, както и да се предпази от необикновеното засилване на някакво външнополитическо влияние и намеса във вътрешните й работи. Именно тези неща през втората половина на XIII век България не успяла да направи, в резултат на което от първостепенен фактор на Балканите тя била сведена до второстепенна и дори третостепенна величина на полуострова — след Византия и Сърбия, които започнали да си поделят нейните северозападни и югозападни покрайнини. Унгарците също се опитвали да съкратят границите й на запад и северозапад и да наложат тук своето влияние, респективно влиянието на католическия Запад и папството. От 1242 г. е отбелязана политическата зависимост на България от кипчакския татарски хан, която зависимост почнала с плащането на данък, за да достигне своята кулминация в края на века с избирането на татарин за български цар. Към всичко това трябва да се прибави и селското въстание начело с Ивайло, което донесло повече разруха на българската държава, отколкото освобождение на селяните от засилващия се феодален гнет. От друга страна то показало колко мобилно е българското общество, в което човек можел да се издигне до такава степен в йерархията, че от селянин да стане цар.

Известно стабилизиране на страната и опит за преодоляване на хаоса и разрухата, предизвикани от четиригодишната гражданска война (1277–1280), било направено от Тертеровци. Това е втората династия в Търновското царство, след Асеневци, която управлявала, макар и с известно прекъсване от 1280 г. до 1323 г. Тя дала на България трима владетели: Георги I Тертер (1280–1292), Светослав Тертер, известен още като Тодор Светослав (1300–1321) и Георги II Тертер (1321–1322).

Според последните хипотези Тертеровци произхождали от куманския владетелски род Тертероба, който бил известен в куманските степи още от началото на XII в. В 1239 г., според един източник, известният кумански хан Котян Сутоевич от рода Тертероба, начело на 40 000 кумански семейства, намерил убежище в Унгария. Тук те приели католицизма, сродили се с унгарския двор, но унгарската аристокрация организирала срещу Котян и семейството му заговор. Куманският водач бил убит, а подчинените му едноплеменници се разбунтували и избягали в България. Предполага се, че начело на тази куманска вълна бил бащата на Георги I Тертер — «може би брат, син или племенник на убития кумански владетел или поне човек от върхушката на същия династически род».

Къде точно са се установили в България и кои са били родовите владения на Тертеровци? — това е един въпрос, който и досега остава твърде неясен. Проф. Петър Ников предполага, че Крънската област е била родово феодално владение на Тертеровци, изхождайки от факта, че Крън и областта, в началото на XIV в. са владени от брата на Георги Тертер — деспот Елтимир. Проф. Александър Бурмов смята, че историята на областта е тясно свързана със Смилецовия род, което доказаха и последните археологически проучвания. Установяването на Георги I Тертер в крепостта Червен (след завръщането му от заточение в началото на XIV в.) и свързването на последните години от живота му със скалните манастири при с. Иваново (Русенско) може би трябва да се използва като косвено доказателство за това, че родовите владения на династията, ако изобщо е имало такава, са се намирали някъде в Североизточна България. Поради липсата на силна наследствена аристокрация в българските земи, което умишлено е поддържано и от царската власт, този факт е трудно да бъде установен със сигурност.

Няма съмнение, че по своя произход, както посочва и един византийски хронист, Георги I Тертер бил куманин, роден в България след нахлуването на втората куманска вълна по тези земи, която заляла страната през март 1241 г. Неговото издигане било свързано с размирните 1277–1289 г. «По онова време. — пише византийският хронист Никифор Григора — сред българите имало един човек благороден, твърде умен и известен между съотечествениците си с ловкостта си на име Тертер.» За да бъде привлечен «този, към когото българският народ беше много привързан и когото българите величаеха» на страната на византийския император Михаил VIII Палеолог и зa да се осигури едно по-продължително царуване на византийското протеже Иван Асен III, Георги I Тертер бил оженен за сестрата на Иван Асен III и удостоен с титлата «деспот». Що се отнася до съдбата на първата му жена, тя била изпратена заедно с децата си в Никея (Мала Азия). Според едни византийски автори, инициатор на това сродяване бил българският цар (Иван Асен III), а според други — византийският император, който виждал, че у Тертер «влечението към царската власт беше голямо» и «че макар да беше стратег, той се домогваше до по-висок пост». Разбира се, нито неговото сродяване с Асеневата династия, нито получените почести и дори възможността да сподели властта на българския цар са помогнали на последния да се задържи на трона. «Като разбрал — по думите на хронистите — преголямата простота и недалновидност на Асен, той [Тертер] в кратко време съумя да привлече към себе си цялата войска и мнозина от знатните.» Самият Иван Асен III, след като съзрял опасността от болярски бунт и насилствено завземане на властта, «тайно взел всичко ценно от богатствата и парите на българите и пристигнал при тъста си — императора в Константинопол. Тук той прекарал остатъка от живота си». Тертер се възползвал от това обстоятелство, за да се възкачи на престола и да бъде коронясан за цар в 1280 г.

Традиционно враждебни, българо-византийските отношения не променили своята траектория и при Тертеровци, към които, според някои автори, Византия е имала неприязнено отношение. Негативните чувства изглежда са били взаимни, тъй като още в 1281 г. хронистите са отбелязали присъствието на българско пратеничество при неаполитанския крал Карл Анжуйски, който подготвял антивизантийска коалиция, включваща България, Унгария, Сърбия и Венеция. В края на 1281 г. към нея се присъединил и тесалийският севастократор Йоан Ангел, чиято малолетна дъщеря била сгодена за намиращия се все още на заточение във Византия първороден син на българския цар — Тодор Светослав. Съюзявайки се с неаполитанския крал, Георги I Тертер може наистина да е целял да си възвърне отнетите от Византия земи в Южна България, но планът на българите бил осуетен от византийския император, който привлякъл срещу тях татарите. Една 40–хилядна армия преминала Дунав и опустошила българските земи, след което нахлула в Сърбия. Действията на анжуйците били парирани чрез подготвяне на въстание срещу тяхната власт в Сицилия, а на българите — чрез този поход. Това било едно от изпитаните средства в арсенала на византийската дипломация, която в критични ситуации като тази се стремяла да си осигури съюзник зад гърба на враговете си, за да отклони в случай на опасност удара от себе си.

През 1284 г. починал византийският император Михаил VIII Палеолог. Скоро след това българският цар се помирил и сключил договор с цариградското правителство, начело на което вече стоял Андроник II Палеолог. Георги I Тертер изпратил в Константинопол своята втора жена и годеницата на първородния си син. В замяна той получил обратно първото си семейство. Било проектирано също и сродяването на българския и византийския двор посредством женитбата на Тертеровия син Тодор Светослав за дъщерята на видния византийски сановник, великия стратопедарх Синадин.

Обявен за съвладетел на своя баща между 1284–1285 г. Тодор Светослав не след дълго бил принуден отново да напусне бащините си покои, но този път за да бъде заложник в двора на татарския хан Ногай. В резултат на татарско нахлуване в България през 1285 г. Георги I Тертер не само бил принуден да се признае за татарски васал, но и да изпрати двете си деца като заложници — дъщеря си в харема на Ногаевия син Чака, а сина си — при Ногай. Самият Георги I Тертер, под натиска на татарите, в 1291 г. също е бил принуден да напусне Търново и се скитал из околностите на Одрин, без да може да бъде приет от византийския император, докато накрая бил заловен от византийците и изпратен на заточение.

За разлика от България, сръбската държава в края на XIII в. се превърнала в политически фактор на Балканите, трасирайки пътя към своя апогей, който достигнала в средата на XIV в. Българо-сръбските отношения при Георги I Тертер се развили като мирни преговори и брачно-династически връзки. Това «добросъседство» до голяма степен се дължало на факта, че териториално разпокъсаната, политически слабата и задъхващата се под татарската хегемония българска държава се превърнала в безучастен зрител на започналото през този период сръбско проникване в Македония. През 1284 г. дъщерята на Георги I Тертер била дадена за жена (трета по ред) на сръбския крал Стефан Урош II Милутин. По този начин бил скрепен съюзът между двете държави, които се намирали под кръстосания огън на Византия и Унгария. Когато Тертеровата династия, макар и временно, загубила своите позиции в управлението на страната, дъщерята на Георги Тертер, към 1299 г., била изоставена и от своя съпруг — сръбския крал. Но синът на епирския деспот, по думите на един византийски историк, «се вгледал в изоставената от сръбския крал дъщеря на Тертер и по взаимно съгласие се ожениха».

В тези години на бедност, унижение и скиталчество за Тертеровата фамилия, братът на Георги I Тертер Елтимир изглежда също е бил прокуден извън пределите на България. Едва след смъртта на Смилец (1292–1298) той се завърнал в страната и се оженил за дъщерята на този български цар. Като зестра, според някои изследователи, Елтимир получил част от родовото владение на Смилецови. Така се сродили двата най-видни болярски рода в България — Тертеровци и Смилецовци.

Тодор Светослав, макар и от царски род, продължавал да бъде заложник на Ногай, и по думите на хронистите «беше беден и обикновен човек». Заради богатство той се оженил за Енкона, осиновената дъщеря на «някакъв забогатял от търговията човек, Пандолеон», когото срещнал, и която била приближена на Ефросина, жената на Ногай. Използувайки междуособиците в Златната орда, и след като спечелил «с дарове симпатиите на българите», Тодор Светослав успял да си възвърне бащиния престол, както и да освободи Георги I Тертер от заточение, разменяйки го срещу 13 пленени византийски велможи. «Обаче и след като получил обратно баща си — отбелязват византийските хронисти, — той не го върна на царския престол. Светослав го затвори в един от своите градове, според дошлия до нас слух, и му създаде условия да живее безгрижно в разкош и уединение.»

Макар че поел държавното кормило в една твърде сложна и тежка политическа обстановка, Тодор Светослав (1300–1321) успял да възстанови българската власт в земите на север от Дунав, да се справи с виновниците за татарската хегемония и да неутрализира претендентите за престола — Михаил, сина на Константин Асен (Тих) и Мария, а също и Смилецовия брат — севастократор Радослав. За да укрепи владетелската институция, новият български цар действувал в съюз със своя чичо — Крънския деспот Елтимир, чиито владения поради географското си положение, се явявали като буферна зона между Византия и България.

В 1303 г. Тодор Светослав предприел и първия си поход в Източна Тракия с цел да разшири границите на държавата, възвръщайки си заграбените от византийците след смъртта на Михаил II Асен български земи. Тази военна експедиция се оказала успешна и вероятно тогава били завладени посочените в поемата на Мануил Фил крепости, охраняващи Върбишкия проход (Ичера, Сотир, Камена, Пиргицион, Мокрен). Тогава са взети, според някои автори, Лардея и Ямбол.

През следващата 1304 г. в съюз с чичо си, деспот Елтимир, Тодор Светослав предприел втори поход срещу Византия, използувайки нейното затруднено положение, предизвикано от турците в Мала Азия, от аланите, заселили се като войнишко население в империята и от каталанските наемници. Българите нападнали византийците от север и завладели някои стратегически важни крепости в подножието на Хемус (Стара планина) — едни със сила, а други се предали доброволно. Ктения и Русокастро били превзети, а вероятно и някои от Черноморските крепости — Анхиало (Поморие), Месемврия (Несебър), Созопол, Агатопол и др. Българската външна политика за пръв път след толкова десетилетия на отбрана преминала в настъпление.

Апогей в българо-византийските конфликти от 1304 до 1307 г. бележат битките при р. Скафида (дн. Факийска р. до Бургас) и край Виза (град в Югоизточна Тракия в дн. Турция), в които византийците претърпели тежки поражения, обяснявани от византийските хронисти с променливата съдба и непостоянния Марс. През 1307 г. между българите и цариградското правителство бил сключен мир, като Византия, според признанията на византийските историци, намирайки се в притеснено положение, удовлетворила исканията на българския владетел, признавайки правото му над крепостите в Източна Тракия, които той бил подчинил неотдавна. Както е била средновековната практика, сключените договори да се скрепяват с династически бракове, и този българо-византийски мир бил потвърден с женитбата на Тодор Светослав за дъщерята на византийския съимператор Михаил IX Палеолог (1294–1320) — Теодора.

Българо-византийските отношения продължавали да имат решаващо значение за съдбата на България и при управлението на сина на Тодор Светослав, Георги II Тертер. Въпреки неговото краткотрайно царуване (1321–1322), той успял да си възвърне през лятото на 1322 г. Пловдив и някои съседни крепости, а българската войска достигнала близо до Одрин и нанесла поражение на византийците по границата.

Що се отнася до българо-татарските отношения, те загубили своята актуалност и навлезли в последната си фаза (1300–1341 г.). Татарските дружини вече били използувани в българската войска като наемници.

При Тертеровци България преодоляла изолацията в отношенията си със Запада и папството, които водели борба за възстановяване на Латинската империя и за приобщаване на българската църква към римо-католическата. От документите за този период става ясно, че както държавната власт, така и населението в българските земи на север от Дунав са имали отрицателно отношение към католицизма. За сметка на това Венеция и Генуа развивали активна търговска дейност на територията на цяла България. В края на XIII и началото на XIV в. венецианците станали доминираща сила в черноморската търговия, а отношенията им с България били добре регламентирани, като от българските пристанища Созопол, Анхиало и Варна те закупували «добро и здраво жито».

Всичко това дава основание да се отхвърли даваното досега определение за твърде безличното управление на Тертеровци. В действителност то може да се сравни с това на първите Асеневци, но на фона на социалната разруха през втората половина на XIII в. и неоткрояващото се управление на Иван Асен III, първите десетилетия на XIV век бележат известни успехи в укрепване на държавното единство. Освен това не трябва да се забравя и променената ситуация на Балканския полуостров, свързана с разкъсване на неговата политическа и етническа структура. Стремежът на отделните боляри и техните родове към самостоятелност тук се подхранвал от развитието на феодалните отношения, от слабостта на централната власт, както и от намесата и домогванията на чужди сили. Обособилите се в различно време и в различни райони на полуострова самостойни владетели приемали, макар и формално, властта на по-силния покровител. В края на XIII и началото на XIV в. територията на Балканския полуостров била осеяна с различни по своите икономически ресурси и етнически пълнеж княжества (като това на Дърман и Куделин, на Шишмановци), които сами осъществявали външнополитически контакти с други държави. Всичко това било израз на засилилите се през този период настроения към сепаратизъм, към откъсване от централната власт.

Литература

Извори за българската история. Т. XXII. Т. XXV. С., 1980, 1983 г.

Ников, П. Българи и татари в средните векове. — Българска историческа библиотека. Т. 3, 1929, 97–141.

Попов, Ат. Крепости и укрепителни съоръжения в Крънската средновековна област. С., 1982.

История на България. Т. 3. С., 1982.

Шишмановци

Елена Койчева

Шишмановци са последната династия в историята на средновековна България, която царувала около 70 години и е дала петима владетели: Михаил Шишман (1323–1330), Иван Стефан (1330–1331), Иван Александър (1331–1371), Иван Шишман (1371–1393) и Иван Срацимир (1356–1396). Според повечето изследвачи династията била от кумански или българо-кумански произход и принадлежала към куманската аристокрация, която от края на XIII в. започнала да играе важна роля в политическия живот на Балканите.

През последните години бе възстановена една стара хипотеза, която се превърна в теза на някои съвременни изследвания, а именно, че Шишмановци водели потеклото си от Асеневци. Дубровнишкият историк Джакомо Лукари твърди, че цар Михаил III Шишман бил наследник на цар Тодор Светослав и негов братовчед. В издадената от Иван Божилов през 1975 г. книга «Фамилията на Асеневци» на с. 442 също се приема, че дъщерята на Георги I Тертер, родена му от Асеневка, била втора братовчедка на Михаил Шишман, какъвто се явявал и нейният брат — Тодор Светослав. Макар и роден от първия брак на Тертер, той също бил втори братовчед на Михаил Шишман. Що се отнася до Иван Александър, в същата книга, на с. 149 се установява, че «той е бил племенник на Тодор Светослав и трети братовчед на Георги II Тертер». Тези констатации дават възможност да се заключи, че Шишмановци са произхождали от Тертеровци, които от своя страна са имали семейно-династически връзки с наследници на Асеневата фамилия. Следователно, когато се свързва родословното дърво на Шишмановци с Асеневци, не може да се отминат с балканско пренебрежение и Тертеровци, които са били генеалогичната връзка между тези две фамилии. Затова вероятно и един неизвестен средновековен книжовник е казал за цар Иван Александър, че «произхожда от две страни от царски колена».

Животът и политическата кариера на Шишмановци, в началото на тяхното утвърждаване, е свързано с Видинската област. В края на XIII век там се обособил като независим владетел деспот Шишман. За него Паисий Хилендарски в своята «История» пише: «Имал самостойна власт и неголяма войска и воювал много със сръбския крал Милутин. По-късно крал Милутин му дал за жена дъщерята на своя пръв велможа Драгоша и се помирили. След това живели в голяма дружба дълго време». Видинското княжество се утвърдило в борба и чрез дипломатически споразумения със сръбския кралски двор, с който се сродил не само бащата, но и неговият син Михаил Шишман, вземайки за жена дъщерята на крал Стефан Урош II Милутин — Ана.

В 1308 г., в един западен източник, Видин е споменат като столица на България: «България представлява една голяма империя. Столицата на тази империя е Видин, голям град. Всички владетели на тази империя се наричат Шишмани». Във венециански списък от 1313 г. деспот Михаил Шишман, заедно с българския цар Тодор Светослав, бил причислен към приятелите на републиката на «Св. Марко», с която Видинското деспотство явно е поддържало добри търговски и политически връзки.

След смъртта на Георги II Тертер през пролетта на 1323 г. и при липсата на пряк мъжки наследник, Търновското болярство избрало за български цар деспот Михаил Шишман. Причините за този избор са, от една страна, политически: обсадата на Пловдив от византийския император Андроник III; борбата на Смилецовия брат Войсил за възвръщане на родовите си владения; необвързаност с болярските групировки в България, а също и с византийската аристокрация и татарите. От друга страна, съществували и икономически мотиви за този избор — богатите природни ресурси на Видинското деспотство и неговото географско положение. Според цитирания в началото западен източник «земята е много обширна, богата и хубава; тя се оросява от десет плавателни реки, покрита е с живописни гори и дъбрави и е богата на жито, месо, риба, сребро и злато и много стоки и най-вече с восък и коприна. В нея има множество сребърни рудници, а всички реки влачат пясък, примесен със злато, откъдето по заповед на императора постоянно се извлича и добива злато. През средата на тази империя протича река Дунав». Предимство за Шишмановци било и това, че те се намирали в родствени връзки със сръбския кралски двор и с предишните български династии — Тертеровци и Асеневци.

С избирането на Михаил III Шишман за български цар (1323–1330) започнал период на временна политическа стабилизация. През 1323–1324 г. били отвоювани градовете и крепостите между Сливен, Копсис и Месемврия (дн. Несебър), които преди това били завзети от византийския император и от Смилецовия брат Войсил. Обсадата на Пловдив продължавала, но с променлив успех. През лятото на 1324 г. българската войска начело с Михаил Шишман опустошила Източна Тракия чак до Беломорието (до Вира и Траянопол). След това между България и Византия било сключено временно примирие. Едно от условията било българският цар да изостави съпругата си, Ана-Неда, и да се ожени за вдовицата на Тодор Светослав и сестра на Андроник III — Теодора Палеолог. В случай на отказ Византия се готвела да нападне българското царство. До война не се стигнало, тъй като Михаил III Шишман, чрез свои пратеници, уверил византийците, че иска да бъде техен приятел и изпратил далеч от Търново първата си жена и първородния си син и съвладетел — Иван Стефан.

1321–1328 година били тежки и съдбоносни за Византийската империя, чиито политически живот минал под знака на гражданската война между византийските императори Андроник II (1282–1328) и неговия съимператор от 1325 г. — Андроник III (1328–1341). В нея се намесил и българският цар с цел да извлече някаква полза от борбата между дядото (Андроник II) и внука (Андроник III). Междувременно двамата византийски императори също почнали да търсят съюзници измежду съседните балкански държави. Сръбският крал Стефан Урош Дечански подкрепил Андроник II, а Михаил III Шишман — Андроник III. Между последните двама се състояла среща в крепостта Черномен (на р. Марица), където българският цар пристигнал с жена си. На 13 май 1327 г. според кратките византийски хроники, бил сключен договор, една от клаузите на който предвиждала да се окаже военна помощ на българите в случай на война със Сърбия. Това не попречило на Михаил Шишман да развали в началото на 1328 г. съюза си с Андроник III и да мине на страната на стария император Андроник II. Завземането на властта в Константинопол от Андроник III на 24 май 1328 г. не възпряло българския владетел, който потеглил с войската си към Източна Тракия, за да продължи, по думите на хронистите, «тази никому ненужна война». Той опустошил земите до Одрин, но отново сключил мир с Византия в края на 1328 г. и получавайки от императора значителна парична сума, в замяна му отстъпил крепостта Вукелон (дн. с. Маточина, Свиленградско).

Лавирайки между двамата императори, Михаил Шишман получил през тези години и грамоти от тях, с които се потвърждавали направените от него дарения за българския манастир Зограф. Но впоследствие той трябвало да заплати с живота си за този българо-византийски съюз, който бил насочен срещу Сърбия и към него били привлечени някои близки родственици на царя, един влашки воевода, Молдовското княжество и черните татари. Състоялото се при Велбъжд (Кюстендил) сражение през лятото на 1330 г. се оказало фатално за България. Нейната войска, състояща се от 12 000 българи и 3000 наемници, в по-голямата си част била избита, «а колкото хванали живи — пише един византийски историк, — взели им оръжието и ги освободили. Защото не бе редно да се поробват помежду си, тъй като бяха едноплеменни». Съюзникът на българския цар, византийският император, веднага се завърнал във Византия «без да предприеме нищо и без да пострада в нещо». Ранен и пленен от сърбите, Михаил Шишман умира, а заедно с неговото тяло, което било погребано в църквата «Св. Георги» (при с. Старо Нагорчино, Кумановско), е погребана и идеята му да се създаде една обширна империя от Цариград до Дунав.

Кюстендилският край бил свързващо звено между Македония и България, през което минавали две важни пътни артерии — от София през Куманово за Скопие и от София през долината на р. Марица за Солун. Сръбската победа край Велбъжд решила в полза на Сърбия споровете й с Византия и България за политическата власт в югозападните български земи през първата половина на XIV в. и открила пътя на сръбското държавно разширение в Македония. Затова и с основание проф. Петър Мутафчиев пише в недовършения ръкопис на своята История: «Тъй ефимерни накрай се оказаха през тая епоха постиженията на българи и византийци».

След смъртта на Михаил III Шишман, макар и за кратко време, под натиска на Сърбия и с помощта на българска болярска групировка начело с Михаиловия брат Белаур, престолът в Търново бил зает от сина на Михаил Шишман и Ана-Неда — Иван Стефан (1330–1331). Краткото царуване на новия владетел преминало в болярски размирици и заговори; влошаване на отношенията с Византия и завоюване на градове и крепости на юг от Стара планина (Анхиало (дн. Поморие), Месемврия, Айтос, Ктения, Русокастро и Ямбол). Болярски бунт начело с Раксин и Филип свалил от престола Иван Стефан и за български цар бил въздигнат Иван Александър — сестрин син на Михаил Шишман и Ловешки деспот. След детронирането му в 1331 г., Иван Стефан заедно с майка си Ана отначало намерили убежище при своите роднини в сръбския кралски двор, след това «потърсили гостоприемството на Дубровник». Една грамота на този бивш български цар от 1343 г. дава възможност да се установи, че известно време той е бил анжуйски наместник в Албания.

Иван Александър (1331–1371) имал твърде добри позиции сред българската феодална аристокрация, за която вече бил важен не само династическият принцип, но и териториалната стабилност и богатствата (т. е. високият имуществен статус) на избирания от нея владетел.

По време на Иван-Александровото царуване българо-византийските отношения минали през четири етапа: първи (1331 г.–1341 г.), втори (1341 г.–1347 г.), трети (1347 г.–352 г.) и четвърти (1352г.–1355 г.). Тези отношения се развили по традиционната схема война — мир — война. Арена на военните действия продължавала да бъде Източна Тракия между Тунджа и Черно море, където едни от крепостите били превземани с оръжие, а други се предавали доброволно. През юни 1332 г. Иван Александър се опитал по дипломатически път да склони византийския император Андроник III Палеолог и двете страни да прекратят враждебните военни действия, «да сключат мир и никога да не се онеправдават взаимно. Но ромеите да получат Анхиало, а да дадат Ямбол и в бъдеще да живеят в мир и всеки да владее това, което има. Договорът между двамата императори — продължава своя разказ византийският историк Йоан Кантакузин — беше сключен при тия условия на 17 юли. От двете страни се явиха пълномощници, за да предадат градовете и да положат клетвата ... А в същата нощ, през която смятаха да се положат клетвите на следния ден, при Александър дошла съюзна войска от скити ...Той сметнал, че добре може да се възползва от случая, ако ги поведе срещу императора с измама...». Така на 18 юли 1332 г. при Русокастро (между Айтос и Бургас) се разгоряло ожесточено сражение, което завършило с пълно поражение на ромейската войска. Сключеният мирен договор бил оформен с годеж и брак между българския престолонаследник и съцар — Михаил Асен с дъщерята на Андроник III — Мария. Като всички мирни договори и този завършил с уреждане на териториалните спорове. Всички градове и крепости между р. Тунджа и Черно море отново влезли в пределите на българската държава.

Вторият етап в българо-византийските отношения започнал в 1341 г., когато след смъртта на Андроник III във Византия отново настъпили размирици, в които България не закъсняла да се намеси. Иван Александър направил първи опит да разшири границите на държавата. Неговата войска навлязла до Одрин и Димотика през 1341 и 1342 г., но отстъпила под натиска на турски военни отряди. В 1344 г. цариградското правителство и Иван Александър се споразумели помежду си българския цар да окаже помощ на привържениците на малолетния император Йоан V Палеолог, за да се справят с претендента за византийския престол — Йоан Кантакузин. Договорът, подписан през пролетта на 1344 г., бил последната пролет на българското териториално разширение, чрез което били включени в границите на българската държава 9 града и крепости в Тракия и по склоновете на Северните Родопи, между които Пловдив, Цепина, Кричим, Перущица, Асеновград и др.

1352 г. бележи началото на нови размирици във Византия в борбата за престола и нов етап в българо-византийските отношения, над които вече започнала да тегне турската опасност. Затова и сключеният в 1355 г. българо-византийски договор между новия византийски император Йоан V Палеолог и Иван Александър бил насочен срещу новите завоеватели на балканските земи — османските турци. Според средновековната дипломатическа практика и този съюз бил скрепен с брак между византийския престолонаследник Андроник IV Палеолог и дъщерята на българския цар. Въпреки че договорът бил насочен срещу «безбожниците», активни военни действия срещу тях не били предприети, а напротив, към 60–те години на XIV в. отново се забелязва влошаване на българо-византийските отношения, за да се стигне в 1364 г. до последната българо-византийска война, разходите за която трябвало да плати българският цар, като в замяна на това Месемврия и Анхиало останали в българските граници. По време на тази война Иван Александър дори си послужил с турски наемни отряди.

Действително различни мюсюлмански емирства в Мала Азия (Айдънско, Саруханско, Османско) дълги години били използувани в балканските междуособици като наемници. В своите политически действия тогава балканските владетели не били ръководени от мисълта да пренебрегнат личните си спорове и амбиции и да помогнат на Византия да се оправи с азиатските нашественици. Още до края на XIII век Византия била лишена от почти всички свои владения в Мала Азия, а по този начин и от икономическите си ресурси, които били в основата на нейната политическа мощ. През първата половина на XIV век айдънци, саруханци и османци предприели редица грабителски походи в европейските владения на империята, както и в българските владения в Тракия. И докато през 1302 г., с помощта на каталански наемници от Испания, Византия прогонила тюрките мюсюлмани от Галиполи, то в средата на XIV в., с превземането на крепостите Цимпе (1352 г.) и Галиполи (1354 г.), Османското емирство успяло да стъпи на европейския бряг и да се превърне впоследствие в Османска империя. Заети в борба помежду си, а и със своите съседи, византийските императори вече не били в състояние да се противопоставят на завоевателите, които според описанията на един византийски историк, още преди това влизали в двореца и дворцовата църква и там се веселили и прославяли с песни и химни Мохамед, като карали християните насила да ги слушат.

Опити за париране на турската опасност били правени още в края на XIII век, но техни инициатори били не представители на балканската аристокрация, а хора от народа, който най-много е страдал от нашествениците и затова често е по-далновиден от своите управници. В края на XIII и началото на XIV в. във Византия се появили двама българи, готови да организират борбата срещу мюсюлманите. Единият от тях се представил за Ивайло и поискал от византийския император Андроник II Палеолог войска, за да очисти Мала Азия от турците. Но византийската аристокрация се побояла, че събирането на голяма войска под бойните знамена на «новия Ивайло» може да прерасне в селско въстание и затова той бил хвърлен в затвора. Няколко години по-късно (в 1306 г.) във Византия се появил още един Ивайло (Иван по прозвище Свинепаса), българин, който събрал една селска дружина, преминал в Мала Азия за да воюва срещу «персите» (турците), но по думите на един хронист, селският водач и неговите хора «претърпяват онова, което се случва с гмуреца, за чието щастливо завръщане наистина няма гаранция».

През 40–те години на XIV в. друг българин, чието име става легенда, родопският воевода Момчил, застанал начело на балканската съпротива срещу азиатските нашественици. И този спонтанно възникнал опит не бил подкрепен от управляващите среди в нито една балканска страна, а за неговото потушаване били привлечени айдънските съюзници на Кантакузин, който, създал и използвал силата на Момчиловата дружина, за да се справи със своите съперници, го унищожил чрез турските си съюзници.

Балканските владетели водели двойствена и твърде непоследователна политика по отношение на азиатските пришълци. В едни случаи те правели опити да се борят срещу тях и в тази борба загивали или безследно изчезвали техни родственици (например синовете на цар Иван Александър — Михаил, Асен и Иван Асен IV). В други случаи Византия и в по-малка степен България използвали мюсюлманите като свои съюзници. Сръбският крал Стефан Душан(5) също се опитвал да установи контакти с османския емир Орхан. Затова, струва ми се, е пресилено мнението, че Йоан Кантакузин бил най-големият виновник за гибелната политика да се използват турски наемници във византийските междуособици, тъй като до техните услуги са прибягвали и противниците на Кантакузин — великият дукс Алексий Апокавк и императрицата-регентка Ана Савойска. Това не оневинява византийския аристократ, чиято най-голяма вина според мен е това, че той унищожил най-голямото ядро на антиосманска съпротива на Балканите — Момчиловото княжество, но считам, че историческата отговорност за турското настаняване на полуострова трябва да си поделят всички балкански владетели от това време. Те не успели да създадат единен общобалкански защитен пояс, с който да спрат съдбоносния удар от Азия.

През 1351 г., вече в качеството си на византийски император, Йоан Кантакузин поискал парична помощ от балканските владетели, за да поддържа византийския флот, който пазел Проливите да не бъдат преминавани от турците. «Българите обаче — се казва в една Анонимна българска хроника от XV в., — когато чуха това, надсмяха се и поругаха гърците, като не само ги обидиха, но ги напсуваха на жена и майка и ги отпратиха празни. Когато видя това, Кантакузин се нажали много и изпрати пратеници и при сръбските господари Уроша, деспот Углеша и крал Вълкашина да помогнат за морските войски. И тези, като чуха това, се надсмяха и поругаха гърците; не само ги обидиха, но ги напсуваха на жена и майка и ги отпратиха празни. Когато Кантакузин чу това, той се нажали много и недоумяваше що да стори. Тогава Кантакузин изпрати хора при българските царе и при сръбските господари и им рече: «Не пожелахте да ни помогнете, обаче после ще се каете». Те обаче никак не обърнаха внимание на тези думи ... «Тогава Кантакузин се споразумя с Мурад...».»

Този пасаж е интересен от няколко гледни точки. От една страна, той показва твърде неовладения, «цветист» и недипломатичен език на управляващите среди в балканските страни, където липсвала международна вежливост и дипломатически такт в отношенията между българи, сърби и гърци още в първия етап от турското настаняване на Балканите. Помежду им не било спазвано европейското правило, че колкото е по-цивилизовано едно общество, толкова по-внимателно съблюдава формата като бариера за неизбежния антагонизъм, породен от различни характери и принципи. Така че от гледна точка на дипломатическата практика този разказ показва неуважението към формата, която трябвало да бъде спазвана при международните контакти на балканското общество.

Разгледан през призмата на политическата история и народопсихологията, цитираният откъс потвърждава мнението на Петър Ников, че «сърби, българи и византийци, главните сили на полуострова, взаимно се оборвали, нападали, лъжели и подозирали, без да съзнават грамадната обща опасност, която ги дебнела от страна на турците, без да съзнават напълно общността на своите интереси и нуждата от взаимни жертви». Тази преценка на видния наш историк може да бъде подкрепена и детайлизирана с думите на един друг съвременник на Анонимната българска хроника — това е Константин Михайлович от Островица (XV в.). «Знайте — пише той, — че всички тези неверници [османците] са смели и юначни не сами по себе си, а поради нашите несъгласия. Ние с нашата взаимна омраза и неприятелство им даваме победата.» Към всичко това трябва да се прибави и наличието на дребнави честолюбия и личен егоизъм, но най-важното според мен е липсата на «социално чувство и съзнание за общност на интересите», които би трябвало да доминират над спекулативното мислене, мнителността, личните интереси и чувствата на взаимна омраза и неуважение. Не мога обаче да приема безрезервно мнението за политическата недалновидност на балканските владетели, макар че действително през XIV и XV в. династическите интереси преобладавали над държавните и над «съзнанието за християнска общност». Но ако Западът беше по-далновиден, едва ли щеше да допусне турците да достигнат през XVI в. до Виена. Въпреки че още през XIV в. се възражда кръстоносната идея, която трябвало да противопостави християнския свят на ислямската експанзия, едва в XVI–XVII в., когато османските войски достигат до Централна Европа, Западният свят започнал реално да чувства заплахата и да се съюзява в борбата на кръста с полумесеца.

Неуспешен опит за създаване на антиосманска коалиция бил направен от последния български цар Иван Шишман, син на Иван Александър, управлявал в Търново от 1371 до 1393 г. Да дадат самостоятелен отпор на турските нашественици се опитали и владетелите на Средна и Южна Македония — братята Вълкашин и Углеша, които на 26 септември 1371 г. в битката при Черномен (близо до Одрин) претърпели поражение и сами загинали в боя. Като рояк птици по въздуха се пръснали турците, разказва светогорският монах Исай, като едни от християните били изклани, други — отвлечени в робство, а тези, които останали — загинали от глад. «Опустя земята, лиши се от всичките си блага, погинаха людете, изчезна добитък и плодове. Не остана княз или вожд, или наставник някой между людете, нямаше кой да ги избави и спаси... И наистина тогава живите облажаваха по-рано умрелите.» Нито последвалата битка на босненци и сърби при Плочник в 1387 г., нито тази на Косово поле (1389 г.) успели да спрат осъществяването на Муратовата идея за създаване на огромна мюсюлманска империя, включваща всички балкански държави, в които и до днес се чувства «духът и пулсът на Азия».

Ясно е, че от средата на XIV в. върху политическата и етнокултурната карта на Балканския п-в татарската експанзия била заменена с турска. Върху територията на полуострова функционирали 40 по-големи и по-малки, независими и полузависими политически единици, чиито владетели се титулували различно — деспот, севастократор, кесар и др. България била разделена на три дяла, два от които се управлявали от синовете на Иван Александър: Търновското царство — от Иван Шишман, Видинското — от Иван Срацимир, а в Добруджанското деспотство се утвърдил Балик, наследен от Добротица и Иванко. Всяка от «трите Българии» водела самостоятелна вътрешна и външна политика, а като израз на политическата си независимост нейните владетели сечели свои собствени монети. Търновският цар Иван Шишман бил зет на княз Лазар (1371–1389) и поддържал добри отношения със Сърбия. Иван Срацимир имал по-тесни контакти с Влашко и бил женен за сестрата на влашкия войвода Владимир Влайку. Търговски партньор на Търново била Венеция, Видин търгувал с Дубровник, а Добруджа — с Генуа. Израз на политическата независимост на тези три дяла от българската държава била и различната им църковна юрисдикция. Духовен глава на българското царство бил Търновският патриарх, докато Видинското се намирало под върховенството на Цариградската патриаршия. На цариградския патриарх било подчинено и църковното управление на Добруджанското деспотство.

Въпреки различията между тези три политически обединения, действащи на територията на България, съдбата им в епохата на турското завоевание била почти еднаква. Най-напред се признали за османски васали: Иван Шишман в 1377–1378 г. и добруджанският владетел Иванко в 1388 г., но при походите на Али паша на север от Балкана в началото на 1389 г. бил сложен край на неговото Добруджанско владение. Започнала героичната епопея на българския народ, която завършила с превземането на Търново в 1393 г., на Видинското царство — в 1396 г. Така се слага край на последната царска династия на Средновековна България. Слизането й от историческата сцена е свързано със залеза на една цивилизация, която създала незаменими художествени образци и богата книжовна и литературна традиция, но която имала съдбоносния шанс да се развие на кръстопътя между Изтока и Запада.

Обрисуваната дотук панорама на държавно-политическия живот на Балканите в епохата на турското завладяване разкрива цялата сложност на термина «балканизация». С него и до днес в дипломацията се характеризира процесът на раздробяване политическата карта на определен регион на малки държавици, между които постоянно съществуват вражди.

Литература

Ников, П. Турското завоевание на България и съдбата на последните Шишмановци. — Българска историческа библиотека. Том 2, 1928.

Бурмов, Ал. История на България през времето на Шишмановци (1323–1396). — Избрани произведения. Т. 1. С., 1968.

Матанов, X. Югозападните български земи през XIV век. С., 1988 г.

Матанов, X., Р. Михнева. От Галиполи до Лепанто. (Балканите, Европа и османското нашествие 1354–1571 г.). С., 1988.

Антиосмански въстания на българите през XV–XVII век

Илия Тодев

С унищожаването на Втората българска държава в края на XIV век започва най-мрачният и безплоден период в националната ни история — турското владичество. Разположена в центъра на Балканския полуостров, в непосредствена близост до имперската столица и далеч от бързо преместилите се на запад европейски фронтове на османлиите, за България настават тежки дни. Близо петте века чуждо господство са време на икономическа изостаналост, на почти пълна социална уравниловка и безперспективност, на културна нищета, на голямо национално унижение и обезличаване, на политическо безправие. Българите са сведени до положението на рая — т. е. население, което произвежда материални блага и плаща данъци, а всички по-престижни дейности са забранени за тях; те не разполагат дори с право да се обличат в красиви и ярки цветове.

Заедно с всичко това петте века турско робство са и низ от непрекъснати съпротивителни действия — срещу верския, политическия, социалния и националния гнет, действия, насочени към народностно самозапазване и възкръсване на самостоен живот. Сред тях най-видно място заемат освободителните борби, т. е. онези дела, които целят отхвърлянето на политическата власт на турците и възстановяването на независимата българска държава. И тъй като най-често свободата се купува с кръв — особено когато насреща стои сила като Османската империя, в която бруталното първобитно насилие е всевластно — на най-видно място трябва да се поставят организираните масови въоръжени акции, въстанията. В предвъзрожденския период на османското владичество, т. е. през вековете XV–XVII, може да се говори за пет български въстания срещу османското владичество — макар през този период да са налице непрекъснати въоръжени стълкновения, в които участвуват и българи, като е трудно да се прокара ясна граница между една по-ограничена по мащаб военна акция и по-обхватното военно начинание, каквото е въстанието.

Първото въстание се датира в 1408 г. То е възглавено от братовчедите Константин и Фружин, синове съответно на видинския цар Иван Срацимир, чиято държава пада в 1396 г., и на Търновския Иван Шишман, загубил царството си три години по-рано. Въстанието е свързано с опита на застрашените християнски държави от Източна и Централна Европа да преминат в настъпление срещу османлиите, които са силно отслабени след поражението, нанесено им в битката при Анкара (1402 г.) от монголския завоевател Тамерлан. В тази битка загива султанът, Баязид Илдъръм, държавата е поделена между неговите синове, които започват междуособни борби. Унгария, която в онзи момент изпъква като най-амбициозният и силен неприятел на турците, в лицето на своя крал Сигизмунд (който е и немски император, а се титулува и «крал на България»), застава начело на оформящата се антиосманска коалиция от унгарци, власи, венецианци и сърби. Надигат се и българите, поведени от синовете на последните двама български царе. Не е ясно с каква военна сила са разполагали двамата предводители и какъв обсег са получили въстаническите действия. Несъмнено е, обаче, че на борба се вдигат жителите на градовете в Северозападна България. Техните действия предизвикват наказателен поход от страна на Баязидовия син Сюлейман, който след Анкарската битка получава Одрин и е смятан за глава на държавата. По думите на българския писател от онова време Константин Костенечки, Сюлейман завладял Темска (вероятно това е име на някоя от крепостите около Пирот) «с бой». Други подробности не са ни известни, но вероятно се е наложило и другите градове да бъдат смирявани с оръжие. След това Сюлейман се отправя към Щипско, за да потушава и тамошните въстанически надигания.

Това не е единственото участие на Константин и Фружин в антиосманските борби. Константин, който след крушението на бащината му държава се укрива при роднината си Мирчо Стари, войвода на Влашко, и на когото все още е признавана титлата «император на България», приема върховенството на унгарския крал. Още в 1404 г., когато бойните действия на християните вземат по-широк размах, Мирчо и Константин предприемат настъпление в Подунавието. Фружин след падането на Търновското царство се озовава във Видин, а после — в Унгария. Крал Сигизмунд го приема добре с оглед плановете си за спиране и отблъскване на турското нашествие. Фружин е включен в състава на унгарската аристокрация и участвува в редица антиосмански акции на Унгария през 20–те–30–те години на XV век. Освен това двамата братовчеди през 1412–1415 г. се намесват и в продължаващите турски междуособици, явно стремейки се да извлекат някаква изгода от тях за българската кауза. Независимо от оскъдните сведения за дейността на Константин и Фружин, ясно е, че те са подпомогнали християнското дело срещу османлиите, но поради цяла редица причини надмощието още дълго време ще бъде на страната на последните. Затова съпротивата на двамата царствени братовчеди няма някакво решаващо въздействие върху съдбините на българите.

През 40–те години на XV век българите подпомагат и двата кръстоносни похода, предвождани от полско-унгарския крал Владислав III Ягело и от трансилванския войвода Янош Хуниади, в чиито армии участвуват унгарци, поляци, чехи, власи, немци, сърби, босненци и др. След понесени поражения в 1441 и 1442 г. на следната година Хуниади печели една блестяща битка. В 1444 г. кръстоносците предприемат нов поход, надявайки се край Дунав и през Варна да стигнат Цариград и оттам да започнат борба за окончателно прогонване на османлиите от Европа. Но в станалата на 10 ноември 1444 г. при Варна «паметна битка на народите» по-малобройната кръстоносна армия е разбита, младият и все още неопитен полски крал загива в боя. Хуниади с малък отряд успява да се спаси и да стигне Трансилвания. Поражението при Варна се отразява зле върху по-сетнешните съдбини на Балканите. Освен това кръстоносната идея, макар и да не изчезва в Европа, претърпява много сериозен удар.

Поражението на кръстоносците отдалечава европейските фронтове на завоевателните османски войни твърде много от България. Това обрича масовите въоръжени надигания предварително на неуспех, тъй като военната мощ на султаните рязко се издига към зенита си, достигнат в средата на XVI век при Сюлейман Великолепни. Но след неговата смърт, макар и по-бавно, турската военна мощ тръгва към упадък. Европа се движи с изпреварващи темпове и вече може да противопостави на османлиите по-развита техника и по-добра организация. От Север нараства мощта на Московската държава, която постепенно започва да служи на доктрината «Москва — Трети Рим», насочваща главното й внимание към Балканите. Обратът в османско-християнското противоборство се демонстрира през 1571 г. в битката при Лепанто, където обединените сили на испанския крал, на папата, на малтийските рицари и на някои италиански крале в най-голямата морска битка по онова време нанасят съкрушително поражение на османлиите.

Но все пак най-значителният противник през XV–XVII в. на османлиите е империята на Хабсбургите — тъкмо тя пречупва острието на османската инвазия и я превръща в необратимо отстъпление към Азия. Поредната война между двете империи избухва в 1593 г. и трае до 1605 г. Хабсбургите получават благословията на папата, известна помощ в пари и войски идват от немски и италиански крале. Още пари дават папата и испанският крал. В съюз с тях влизат и васалните на султана Долнодунавски княжества Трансилвания, Влашко и Молдова. Но образуването на широк антиосмански фронт в онзи момент се оказало невъзможно. В коалицията не влизат Полша и Русия. По-отдалечените европейски държави като Англия и Холандия преследват свои интереси, а Франция от средата на XVI век става традиционен османски съюзник. Войната започва с променлив успех, в началото османлиите търпят поражение, но в 1596 г. постигат сериозни победи над съюзниците (нарекли себе си «Свещена лига») в боевете при Тиса и Ерлау. Сега Австрия е принудена да напрегне всичките си сили, тя се старае да вдигне на борба в тила на османците и балканските народи. Още през пролетта на 1594 г. на борба се вдигат банатските сърби. Въстанието им е потушено, но с него се открива поредицата от въоръжени надигания на всички балкански народи срещу турците. Хайдушките дружини, които до тогава действуват разпръснато, се обединяват в големи формирования и сериозно разстройват османския тил. Въоръженото надигане в България е ускорено от походите на влашкия войвода Михаил Храбри, който с походи на юг от Дунав започва открита борба за отхвърляне османския сюзеренитет (покровителство).

В България вече в това време има хора с по-широк кръгозор и с международни връзки. Антитурските брожения са подклаждани и от дубровнишките търговци, австрийски агенти също работят за организиране на въстанически акции в турския тил. Още през пролетта на 1595 г. някои български дейци се свързват със седмиградския (трансилванския) княз Сигизмунд Батори, като го уверяват, че са готови да вдигнат въстание, ако получат неговата подкрепа. Макар че данните, с които разполага науката, са оскъдни, ясно е, че в края на XVI–то столетие в България се оформя широка заговорническа мрежа, която поддържа връзки със Свещената лига и цели да подготви българите за мащабно антиосманско надигане. Помощ българите търсят и от австрийския император Рудолф II. В началото на 1597 г. техни пратеници пристигат в имперската резиденция в Прага. Там те участвуват заедно с други представители в преговори за помощта, която Австрия трябвало да им окаже. Българите вероятно са били представлявани от Тодор Балина, никополски търговец, един от главните инициатори и централна фигура в подготовката, човек ползуващ се с голямо влияние сред своите сънародници, наречен в едно известие «пръв благородник в Никополския санджак». Негов помощник е Павел Джорджич, дубровнишки търговец, който поддържа връзката на съзаклятниците с австрийския император, с папата с дунавските князе. Заради стратегическото разположение на българските земи на планираното там въстание се отреждало твърде важно значение.

Годината 1597 за българите изминава в трескаво очакване, като постепенно те прехвърлят надеждите си за помощ върху Михаил Храбри, но по неизяснени причини през тази година той не могъл да навлезе в земите на юг от Дунав. Едва през есента на следната, 1598 г. влашкият войвода преминава България — факт, който предизвиква избухването на тъй нареченото Първо търновско въстание. За самото въстание има съвсем малко данни. В едно по-късно писмо на Търновския митрополит Дионисий Рали, който след Тодор Балина и Павел Джорджич се смята за третата основна фигура във въстанието, се изтъква, че той лично събрал «няколко хиляди християни, но наследеният враг — турчинът, връхлетял с големи сили и разбил тази [въстаническа] войска». Според не много сигурни данни въстаниците провъзгласили в Търново за цар един мним потомък на последната българска династия под името Шишман III. Други подробности не са известни, но това въстание е най-значителният опит за изминалите 200 години османско владичество на българите да го отхвърлят. Съдбата нa Тодор Балина е неизвестна, Павел Джорджич още в 1595 г. напуска България. След въстанието отвъд Дунав бяга и Дионисий Рали. Според други сведения Шишман III с привържениците си след неуспеха намерил убежище в Русия.

Въстанието в Търново е най-същественият принос на българите по онова време в общата борба срещу османлиите. Но той не е единствен. Съществена полза на християнската коалиция принасят и големите хайдушки формирования, а твърде много българи се сражават и в армиите на чужди владетели. Например според едно сведение в армията на Михаил Храбри през 1598 г. се наброявали около 15 000 българи. Немалко българи се бият в армията на трансилванския княз. Съществуват данни, че през 1597 г. и австрийският император започва да набира войници — българи. И независимо, че поражението на Търновското въстание е тежък удар, българите запазват своите борчески настроения. Те продължават да присъствуват в плановете на австрийското военно командуване от следващите години, а Дионисий Рали, чиито действия се проследяват чак до 1620 г., продължава да служи на влашкия княз в името на отхвърляне на турското владичество.

Силно антитурско брожение през последните години на XVI в. се наблюдава и в Македония. Най-релефно изпъква фигурата на повечето освободителни начинания в тази част на Балканския полуостров по онова време. По примера на своя предшественик от 70–те–80–те години на същия век, архиепископ Гавраил, и Атанасий, освен че подготвя въстанически акции сред местното население, предприема и пътувания из Европа, при папата и австрийския император, и в Русия, за да търси политическа и военна помощ за балканските освободителни начинания срещу турците.

Българското освободително движение в края на XVI в. достига непознати до тогава мащаби. Въпреки това — както впрочем и в другите балкански страни по това време — то не довежда до отхвърляне на османското владичество. Но като цяло войната от 1593–1606 г. променя съотношението на силите в Европейския югоизток, като занапред победата все по-често ще клони към Австрия. И за постигането на този резултат българският народ, според своите сили и възможности, също дава своя принос.

Освободителните начинания на българите през XVII в. са функция на проявилите се тъкмо в края на предишния век тенденции — именно упадъка на Османската империя. Сега най-силен фактор в антитурските брожения по нашите земи са българите-католици. В резултат на целенасочените усилия на Римската курия към средата на XVII в. в България се оформят няколко католически средища, най-важното от които е Софийската архиепископия и по-специално Чипровец и околните му села. Българите-католици са в центъра на значителна политическа дейност през целия XVII в. Несъмнено най-важната фигура е Петър Парчевич, Марцианополски архиепископ от 1656 г. Възползувани от голямата Критска война (1645–1669 г.) българите-католици организират няколко големи заговора, които целят въоръжено надигане, в случай че войната се пренесе и на континента. Парчевич, който е най-видният българин през XVII в., постоянно снове между Рим, Виена, Венеция, Полша, Украйна, Влашко, Молдова в желанието си при обща война участието и интересите на българите да не бъдат пренебрегнати. Нещо повече — той се старае да ускори една такава война.

Благоприятни условия за въоръжено надигане на българите настъпват в следващата голяма война, между Османската империя и нейните европейски противници, които и тоя път се обединяват в Свещена лига, водена от Хабсбургската империя. Войната трае от 1683 до 1699 г. Тя започва с поход на османлиите срещу Виена. На помощ на храбро защитаващата се австрийска столица идва полският крал Ян Собиески, който на 12 септември 1683 г. нанася тежко поражение на завоевателите. Тази победа ускорява създаването на новата християнска коалиция, в която влизат освен Австрия още Полша, Венеция, Малта, а от 1686 г. и Русия. Все във връзка с тази война в българските земи избухват три въстания. Първи се надигат жителите на старопрестолния град Търново, където е създадено съзаклятие, разчитащо на помощ от Русия. Начело застава Ростислав Срацимирович или Страшимирович, който бил считан за потомък на видинския цар Иван Срацимир. Ростислав е пратен да дири помощ в Русия, където най-много внимание му засвидетелствува патриарх Йоаким, върл противник на западното влияние. «Търновският княз», както се представя Ростислав, се съгласява да съдействува за налагането на върховенството на Московската патриаршия не само над българите, но също над сърби, черногорци, власи, молдавци; Ростислав получава за годеница и една племенница на патриарха.

Самото въстание започва в Търновско, обхваща и други райони в Северна България, а също и Софийско и Златишко. В Търново въстаниците провъзгласяват за свой вожд Ростислав, но съзаклятието е предадено на турците и още преди завръщането на «Търновския княз» от Русия неговите привърженици са разгромени, Търново е подложен на огън и меч, две трети от населението е избито. Все пак Ростислав успява да се добере до Търновската крепост, където вече се били укрепили част от въстаниците. Но и те са разбити, спасяват се малцина, които заедно с ранения Ростислав потеглят към Стара планина. Във въстанието взема участие и Савелий Дубровски, брат на Ростиславовата годеница, който още преди това бил пратен в Цариград да убеди Вселенския патриарх да се откаже от духовната си власт над балканските християни в полза на самия Йоаким. Мисията на Дубровски завършва без успех, но той се присъединява към въстаналите българи в Габровския балкан. Въстаниците и тук търпят поражение, Дубровски е ранен. Той, както и Ростислав, е укрит от монасите нa Рилския манастир и след много премеждия двамата успяват да стигнат до Москва през 1689 г.

По-добре организирано е Чипровското въстание. То избухва през 1688 г. при приближаването на австрийските войски, в състава на които се бият и български отряди, начело с чипровчанина Георги Пеячевич. От своя страна Софийският архиепископ Стефан Кнежевич поддържа контакти с император Леополд I и с влашкия княз. Чипровчани решават, че техният час е ударил през лятото на 1688 г. след големите успехи на австрийците в района на Белград и Железни врата. Ядрото на въстаническите сили е съставено от отряда на Георги Пеячевич и от едно друго формирование, предвождано от Богдан Маринов, също чипровчанин. Към тях се присъединява и отряд маджарска конница, командувана от Владислав Чаки.

С приближаването на тези сили «цяла България — както се казва в един документ от онова време — се вдига на оръжие да извоюва свободата си». Макар че основните сили на въстанието са от католическото население в района на Чипровци, очевидно е, че в него активно участие вземат и православните българи от цяла Северозападна България. Създаден е боен лагер в местността Жеравица, близо до Кутловица, за по-дълга борба е приготвен и Чипровец. Срещу себе си българските въстаници имат войската на Емерих Тьокьоли, унгарски благородник и съюзник на турците. Силите са неравни, австрийската армия не продължава своето настъпление, а се изтегля. Това решава съдбата на въстанието. Тьокьоли успява да издебне българите и да разгроми лагера им при Жеравица. После обсажда Чипровец.

Първите няколко атаки завършват с неуспех. Бунтовният град е превзет едва след като обсаждащите го получават подкрепление. Чипровец е разорен, такава съдба сполетява и повечето от другите въстанали селища. Оцелелите българи потеглят на север към пределите на Австрия, Трансилвания, Влашко. След този разгром българите-католици не успяват да се съвземат и да се издигнат до онова високо ниво на просветеност, организираност и патриотична активност, което постигат в средата и втората половина на XVII век. Все пак, независимо от поражението, българите са готови на ново въстание и през следващата година, когато австрийската армия за пореден път достига българските предели. По мнението на командващия императорските войски генерал Ветерани «нашите дела стоят така добре, че аз ви обещавам, че ако ми дадат 1200 мъже, посредством близкото и внезапно въстание на всички тези народи, да стигна до Цариград и да прогоня турците отвъд морето в Азия».

Въстаническо брожение обхваща и българите в Североизточна България, а през септември 1689 г. и в Македония, след превземането на Ниш от австрийците, българите също масово се надигат на борба, като начело застава хайдушкият войвода Карпош. Той овладява Крива паланка и Куманово, изгонва турците и се приготвя за по-нататъшна съпротива. През октомври същата година с около 5000 въстаници той посреща австрийците в Прищина с намерение да продължи борбата. Леополд I му изпраща княжеска шапка и го удостоява с генералски чин. И този път обаче австрийците са принудени да отстъпят. Въстаниците, оставени сами на себе си, се укрепяват в Крива паланка. В последвалата неравна борба градът е превзет, Карпош пада в плен и е набит на кол в Скопие.

Независимо, че войната продължава и в крайна сметка завършва с поражение за турците, през следващите десетина години до победоносния за християните мир в Карловци (1699 г.) условията за нови освободителни начинания на Балканите не са така благоприятни. Сред българите и другите християни на полуострова се чувствува умора и разочарование. Техните земи са разорени, много от тях са принудени да се изселят, за да спасят живота си. От друга страна Австрия е принудена да отслаби натиска си срещу султана, тъй като й се налага да отразява атака, дошла от уплашената от прекомерното засилване на Хабсбургите Франция. Освен това, при всичките си войни с турците католическа Европа допуска една основна политическа грешка — тя не се отнася с търпимост към православието и при всеки удобен случай се старае да налага католицизма. Това изпълва православните с резерви, а на моменти и с враждебност спрямо австрийците. Така отчасти се обяснява неуспехът на освободителните начинания на българите през този период. Все пак главната причина за този неуспех се корени в незрялостта на българското общество, лишено от достатъчно силни обществени елементи, които биха могли да бъдат здравият гръбнак на едно победоносно освободително движение. Независимо от започналия упадък все още мощна и неотстъпчива е и Османската империя. И още един факт, който се отразява отрицателно: австрийците, отнемайки земи от османците, не са склонни да образуват от тях самостоятелни държави, а ги включват директно в състава на своята империя. И независимо, че все пак такава една съдба е била за предпочитане пред положението на рая в Османската държава, изглежда у балканските народи не са били угаснали изпълнените с чар спомени за някогашните им независими държави. Колкото и нежизнеспособни да се бяха оказали те пред лицето на османското завоевание, все пак и българи, и сърби, и гърци искали не просто да бъдат свободни от турците, но и да живеят в свои отделни държави. Колкото и нереалистично да е било тогава едно такова желание, то е един немаловажен факт, който оказва своето влияние с нееднозначен антиосмански смисъл. Балканските народи, които бяха гледали с много надежда към католическия свят за помощ срещу турците, започват по-често да обръщат очи към православна Русия, която все повече насочва своята експанзия към Проливите и Цариград. И независимо, че Русия също има завоевателни цели, нейните усилия ще се окажат по-резултатни от тези на австрийците. Главно австрийците бяха онези, които спряха турците и им нанесоха първите значителни поражения, но пък главният фактор за изтласкване на османлиите от Европа през следващите XVIII–XIX в., който при това волю-неволю ще създава на тяхно място национални държави на освобождаваните от турска власт балканци, ще бъде Русия.

През XV–XVII век българите вдигат пет въстания срещу турците. Независимо от известна предварителна подготовка те носят по-скоро стихиен характер. Обикновено избухват във връзка с войните на средноевропейските държави срещу Османската империя, като обхващат главно районите на бойните действия. По правило въстаналите краища са безмилостно разорявани — впрочем, това се върши не само от турците, но и от християнските войски и в това отношение един особено характерен пример са походите на Михаил Храбри. Въпреки неуспеха си, дължим главно на недостатъчната зрелост на българското общество и на далеч по-голямата сила на османлиите, въстанията сочат неугасналата воля на българите да отхвърлят чуждото владичество и да се сдобият със свобода. Освен това, заедно със съпротивителните действия от друг характер, тези въстания са и част от българския принос в разгрома и прогонването от Европа на една ретроградна сила — османлиите.

Литература

История на България. Т. 4. С., 1983.

Чипровци 1688–1988. Сборник, посветен на тристагодишнината от Чипровското въстание. С., 1989.

Българското хайдутство през XV–XVIII век

Илия Тодев

Българският народ никога не се примирява с турското владичество. Борбата за неговото отхвърляне той започва още в началото на XV век, преди да се смени поколението, което вижда унищожаването на свободната българска държава в самия край на предишното столетие. Начело застават Константин и Фружин, синове на последните двама български царе, и по този начин съпротивата срещу завоевателя се слива с борбата за отхвърляне на налагащото се турско владичество. Но поради неизгодното географско положение на българските земи — в центъра на Балканския полуостров, непосредствено близо до Цариград и отдалечени от разбилата османската завоевателна вълна Средна Европа — благоприятните условия за по-сериозни въоръжени акции възникват сравнително рядко. Всъщност, те са почти изключително носени от преследващите османлиите християнски армии — на унгарци, поляци, австрийци, власи. Тъкмо c такива събития се свързват и по-мащабните начинания с оръжие на българите през предвъзрожденския период от времето на османското владичество.

Но стихийната българска съпротива срещу турската власт никога не престава. Масови са отказите да се плащат данъци, миграцията в чужбина, бягствата от феодалните имения, укриването на реколтата и добитъка и пр. Но най-сериозен израз на стихийното недоволство е хайдушкото движение, което обхваща всички балкански страни. Смели люде, нежелаещи да търпят гнета на поробителите, повеждат въоръжена борба. В Сърбия те получават името «ускоци», в Гърция — «клефти», в България — «хайдути».

Когато изчерпва всички други възможности за подобряване на своето положение, населението преминава към открита саморазправа с насилниците. От личния отпор до груповата въоръжена борба пътят никак не е дълъг и тъкмо по него мнозина стигат до това самобитно въоръжено съпротивително движение, което често придобива политическа насоченост, а в определени моменти там най-ярки стават националноосвободителните мотиви. Хайдутството е предизвикано от насилията и посегателствата върху имота, честта и живота на българите. И тъй като те са ежедневие през времето на османското владичество, хайдутството се оказва едно постоянно съществуващо явление, с което властта, въпреки безспирните си усилия, никога не успява да се справи напълно.

Укрилите се в горите хайдути само в единични случаи действуват сами. Обикновено те се обединяват в дружини, достигащи на моменти до няколкостотин души. Още при съставянето на дружината се избира воевода, който да я ръководи. Понякога изборът става чрез състезание по точна стрелба, хвърляне на камък, скачане надалеч и нависоко и пр. Воевода става най-храбрият, най-силният, най-сръчният, най-съобразителният. За воеводи понякога са избирани и жени. Воеводското звание е пожизнено, отнема се само в случай на проявена страхливост или неумение да се води дружината. Воеводата посочва свой знаменосец (байрактар), второто по важност лице в хайдушката дружина, от което също се изискват определени качества. Знамето, което той развява, обикновено е зелено или червено. Хайдушките дружини действуват от края на април (Гергьовден) до средата на септември (Кръстовден), когато времето е топло, гората зелена и лесно се намират храна и подслон из планините. След това хайдутите се прибират по градовете и селата при своите ятаци за да презимуват, а щом пукне пролетта те отново развяват своя байрак и тръгват да вършат своите подвизи.

Хайдушкият живот е съпроводен с постоянни опасности. Турската власт прави всичко възможно да се справи с народните закрилници. Уязвимите места, които стават хайдушки свърталища, биват заселвани с една от специалните категории рая, наречени дервентджии, т. е. пазачи на проходите. Край прочутите хайдушки сборища се създават нови мюсюлмански селища или пък ислямски култови средища. Например, към края на XV век в района на едно хайдушко сборище в Разградско е създадено теке, т. е. мохамедански манастир. По този начин районът получава най-добрата си защита срещу хайдути чрез постоянно тълпящите се там мохамедани.

Когато изчерпи всички други средства, властта прибягва и до отчаяни мерки — например изсича големи горски масиви. С нарастване на движението, особено в XVII–XVIII век, тя подсилва укрепленията, създава нови твърдини (най-често тъй наречените паланки), увеличава крепостните гарнизони, а в по-големите селища съсредоточава войскови части със специалната задача да ги охраняват от хайдушки нападения, като при това най-често разноските по тяхната издръжка падат върху местното население; на пребиваващите из провинциите еничари също се възлага мисията да преследват хайдути. За по-ефикасно организиране на антихайдушката борба централната власт изпраща специални свои пратеници (мубашири), обикновено лица от дворцовата йерархия.

С упадащото с течение на времето централистично начало в османската държава грижата по отбиване на хайдушките набези все повече пада върху местните власти. В градовете се организират на смени нощни стражи за всяка махала поотделно. Много често се прибягва до услугите и на мюсюлманското опълчение, т. е. боеспособните мюсюлмани, за да се окаже противодействие на хайдутите. По гори и планини сноват постоянно потери, дирещи хайдути. Главите на убитите в сражение герои се набиват на кол и се разнасят по села и градове, за да всяват ужас и покорство. Заловените живи борци се наказват по най-жесток начин — обикновено ги набиват на кол, обесват или обезглавяват, като предварително ги измъчват, за да издадат своите другари или просто за забавление на своите мъчители. По-мекото наказание е доживотна каторга като гребци в османския флот или като работници в държавната корабостроителница в Цариград. Заради това народните закрилници не се дават живи, само чрез предателства те падат в ръцете на турците. Предателите сурово се наказват, в дружината цари желязна дисциплина. Още при встъпването си в нея всеки дава клетва за вярност и взаимопомощ. Ако някой хайдутин се разболее, клетвата задължава другарите му да се грижат за него — «както майка носила — девет месеца на сърце, до три години на ръце». Само ако е «вярна и сговорна» дружината съществува, в противен случай тя лесно става плячка на потерите.

Щом дойде пролет, дружината се събира на предварително определеното място, наречено хайдушко сборище. Натам се устремяват всички, които са решени да стават хайдути — било защото са подгонени от турската власт, било защото има кого да наказват или за кого да отмъщават, било защото са поканени от воеводата или от негови верни хора. Храна хайдутите си набавят чрез своите помагачи по селата и градовете или чрез овчарите по планините. Понякога тяхна база са българските манастири, а монасите — техни верни ятаци. Често хайдутите ядат печени агнета и пият руйно вино, но не рядко и гладуват. Гората е майка закрилница за тях, в нея прекарват повечето от времето си, разположени на стан в скрити горски поляни, където има вода. Топонимията на българските планини изобилствува с названия от типа «Хайдушка поляна» или «Хайдушко кладенче». Най-прочутото хайдушко сборище е Агликина поляна в Стара планина. Хайдушките биваци постоянно се охраняват от бдителна стража. Чрез свои съгледвачи или чрез ятаците си хайдутите винаги следят какво става наоколо. Те устройват засади по кръстопътища или проходи, убиват и ограбват народните изедници. Много често самото население ги кани да накажат някои злосторници. В такива случаи те слизат в самите села и след мълниеносен набег отново се изтеглят в планините. Понякога хайдушките дружини извършват и смели нападения в градове, където обект на тяхното възмездие стават представители на самата турска власт. Хайдутите са изразители на народната воля за правда и свобода. В тях народът вижда своите постоянни защитници и отмъстители, те са неговите герои и мъченици. Ето защо той им помага с всички възможни начини и средства и ги възпява с най-хубавите песни.

Като първо известие за хайдушки действия се смята една старинна приписка, съобщаваща за някакви не съвсем ясни антитурски действия в района на София през 1454 г. Споменава се и името на българския воевода Радич, който бил пленен от самия султан Мехмед II, завоевателя на Цариград. Най-вероятно става дума за акт на въоръжена съпротива срещу насочилата се да завладява Сърбия турска армия, която година преди това завладява Цариград. Вероятно акцията на българите не е била нещо съвсем маловажно — щом самият султан е трябвало да се ангажира с нейното усмиряване. Впрочем, хайдушки прояви трябва да е имало и още по-отрано. В историческите извори се срещат сведения за въоръжени групи българи, които подпомагат походите на трансилванския войвода Янош Хуниади и полско-унгарския крал Владислав III Ягело през 40–те години на XV век. Един от най-ранните европейци — пътеописатели на България, е бургундският рицар Бертрандон дьо ла Брокиер — 1433 г. Той представя Ихтиманските възвишения като свърталище да метежните елементи, наречени от него «разбойници и крадци». Без съмнение, чисто разбойническият елемент в хайдутството присъствува, но той като правило играе маловажна роля. Основното във феномена хайдутство е борбата срещу верския, социалния и националния гнет на една дълбоко чужда на балканските християни власт.

Хайдутството не престава дори през столетието между превземането на Цариград (1453 г.) и смъртта на Сюлейман Великолепни (1566 г.) — време, в което османлиите достигат най-голямата си военна мощ. Например, метежници и хайдути се появяват през 1528 г. в Кюстендилско, Вълчитрънско, Призренско, Софийско, Скопско и др. Нарочен инспектор е пратен да провери заедно с месните длъжностни лица положението в тези райони, да проследи ятаците и да залови самите хайдути.

Чувствителна промяна в интензивността и обхвата на хайдутството се наблюдава от средата на XVI век насетне, когато, достигайки своя апогей, Османската държава започва да клони към упадък, предизвикан главно от мутациите във военноленната система. Започва да се руши условното земевладение, върху което главно бе почивала предишната неотразима османска мощ — от една страна. От друга, тенденцията към превръщане на леновете в безусловни владения влошава положението на раята. Към това се добавя и увеличена религиозно-национална нетърпимост спрямо българите. В същата посока действува и фактът, че някои категории рая със специални задължения (например войнуците, които са натоварени да се грижат за султанските коне в мир и да служат в обоза през време на война) биват приравнени към общия раетски статут.

Най-много активност засвидетелствуват югозападните български земи. Например, документите пазят сведения за хайдушка дружина, действувала в района на Битолско и Прилепско, състояща се от 70–80 души, с главатар Толе воевода. Истински хайдушки взрив се наблюдава през голямата война на Свещената лига срещу Турция в края на XVI и началото на XVII век (1593–1606 г.). В 1595 г. населението на Скопския санджак образува дружини, които по обичая си турските официални документи наричат «злосторнически групи». Няма съмнение, че става дума за хайдути. Те вземат връх в Скопие. «Град Скопие и нахията му са напълно окупирани от бунтовниците-харамии — съобщава ферман от 21 юли 1595 г. — Областта е незапазена и незащитена, а насилията и нападенията на бунтовниците нямат край.» Към същото това време народната традиция отнася и дейността на легендарния Чавдар воевода, който се подвизава в Кожух планина. С племенника си Лалуш и с още 300 въоръжени юнаци той често се спуска в равнините да наказва изедниците на народа. Една известна родна песен възпява най-големия му подвиг — проникването в София и наказването със смърт на местния паша.

През годините на войната широка известност получава дейността на хайдутите, които използуват Влашко и Трансилвания като база за нападения на юг от Дунав. С името «хайдути» в тези две княжества са наричани бойците от особени дружини, набирани предимно от решителни и закалени мъже, дошли от поробените от турците краища — българи, сърби, маджари и др. Обикновено те разполагат с боен опит срещу турците. Те съставляват особени части в състава на влашката и трансилванската армии, не получават заплата и се издържат от военната плячка. На тях най-често се възлагат разузнавателни операции или рисковани набези дълбоко в противниковата територия. Показателно за мащабите и тактиката им е превземането на София през пролетта на 1595 г. Според един документ от онова време «две хиляди свободни хайдути» преминали Дунав, ненадейно връхлетели върху София и я разграбили, но понеже се чувствували слаби да задържат града, се оттеглили. Друг източник, западен автор, вероятно визирайки същото събитие, говори пък за «въстание на български пастири и хайдути» при София. През тази война най-много известност получават неколцина смели и надарени хайдушки воеводи — като Баба Новак (вероятно българин или сърбин), Дели Марко и др., които с дружините си неведнъж преминават на юг от Дунав за да пакостят на турците.

И през следващите години хайдушките действия не изчезват от историческите извори, независимо от приключилата в 1606 г. война. Например, Льофевр, секретар на френския посланик дьо Санси, разказва, че през 1611 г. из планинските пътища около Ниш имало дружина от 200–300 души. През 1618 г. в протоколите на Софийския съд е описана дейността на хайдути, начело с Бързак в Софийско. През същата година са регистрирани и хайдушки действия в Македония, като монасите от манастирите Търновски (в Битолско), «Св. Яким Осоговски» (при Крива паланка) и «Св. Гавраил Лесновски» подпомагат народните закрилници и участвуват в техните акции. В турска заповед, издадена по този повод, се казва: «лекуват раните на ранените харамии, пазят харамиите и ги снабдяват с храна ... затова съм наредил споменатите манастирски калугери, които вършат метежи и злодеяния, да бъдат заловени, да бъдат доведени и според шериата да бъдат разгледани техните дела и да се осъдят».

През цялата първа половина на XVII век властта полага безуспешни усилия да се справи с хайдутите, които бродят из Битолско, Леринско, Прилепско. До нас са стигнали имената на воеводите Петре Дундар и Лошан. Първият е от село Беранци и действува в Леринско. През 1637 г. една дружина от около 200 души шета из Битолско, където през следващото десетилетие се движи воеводата Лошан. Отначало той участвува в дружината на Дундар, после дава вид че се смирява и постъпва в редовете на местните «мартолоси» (категория рая със специални задължения, натоварени да поддържат реда, сходна по функции с категориите «дервентджии» и «войнуци»), които се използуват за борба срещу хайдутите. Няколко години по-късно обаче, след като става мартолосбашия в Негушкия край, той възглавява дружина от 30 души, действуваща главно из Битолско, като напада богати турци и мюсюлмански свещенослужители. Има ятаци из цяло Битолско, а и докато хайдутува (и това съвсем не е изолиран случай) използува мартолосбашийската си длъжност за прикритие. Все пак Лошан е заловен и хвърлен в Солунската тъмница.

В обичайната си функция на катализатор за хайдутството влиза и голямата Критска война (1645–1669 г.) между Венеция и Турция. Италианската република се стреми да усили и насърчи националноосвободителните движения на балканските християни. Най-видимо това се отразява на Беломорска Македония — територия, разположена най-близо до района на бойните действия, където се регистрират зачестили хайдушки акции.

Известният османски пътешественик Евлия Челеби през 60–те години на XVII век на много места из Македония вижда хайдути, а във всяко село чува да се говори за тях. По бойниците на Нишката крепост, в чиято околност хайдутите никога не изчезват, могли да се видят — разказва пътешественикът — набучени на прът глави на не един от тези юнаци. В Западна Македония се подвизава пък внушителна хайдушка дружина на около 500 бойци, въоръжени с пищови, криви саби и копия. Нейният воевода Байо контролира целия район, не допуска данъчен произвол над раята, наказва всяка несправедливост. През 1661 г. Байо напада битолския безистен, взема голяма плячка и безпрепятствено се оттегля с дружината си. Налага се Евлия Челеби, който е изпратен да събира данъчни недобори, да отиде да иска разрешение за това от Байо. Пътешественикът оставя описание на тази колоритна случка. Навлязъл в непристъпните гори, той най-напред попада на охраната. След това се озовава сред няколкостотин хайдути, разположени на боен стан. Оръжието им се състои от къси копия, по два-три пищова и криви остри саби. Докато дружината почива шивачи кроят и шият специално облекло, готвачи приготвят месо за храна. Хайдути Евлия Челеби среща и на още много други места из България.

Войната на новата Свещена лига с Турция от 1683–1699 г. ни прави свидетели на ново нарастване на хайдутството в българските земи — освен трите въстания, които избухват през този период. Впрочем, едното от тях представлява сублимация на хайдушки действия в Македония, начело с известния воевода Карпош. През същата 1689 г. един друг опитен хайдушки водител, Страхил от село Ветрен, Пазарджишко, развява байрак и с около 200 юнаци извършва дръзки нападения в тила на отблъскващите австрийски атаки турски войски. Освен от народните песни сведения за него черпим и от османския хронист Силяхдар, който нарича легендарния хайдутин «Сравил», «Сраил». Властта е стресната и взема сериозни мерки срещу него. Изпращат се заповеди за набиране на опълчение в Пазарджишко и Пловдивско, назначени са двама коменданти и 50 бостанджии с два специални отряда, които да изловят хайдутите. Узнали за това, Страхил и неговите хора заедно със семействата и добитъка им се оттеглят в окупираната от австрийците Нишка крепост. Паралелно със Страхил действуват още хайдушки дружини в същия район. Историческите извори съобщават за дружина, водена от сейменския (сеймен — стражар) началник Балчо, споменават се и войнушки вълнения в планинските части на района. Въоръжената антитурска съпротива получава широк размах. Някои историци са склонни да приемат, че по мащаба си, хайдушките действия в Пловдивско и Пазарджишко през 1689 г. трябва, подобно на Карпошовото движение, да се таксуват също като въстание. Страхил със своите хайдути, плюс маджари и немци, общо около 4000 души, взема участие в нападението срещу Кюстендил. Като се възползува от мудността на османците, те атакуват вароша (градски център, стара част на града, построена на високо), избиват множество мюсюлмани, откарват много роби и нанасят големи материални щети. Оттегляйки се, отрядът е настигнат от голяма потеря, завързва се сражение, в което падат около 200 християни, жертви дават и мюсюлманите. За мащабността на тази акция свидетелствува раздразнението, с което османската власт реагира срещу двама от своите военачалници, в чиято вина се вменява успешното нападение над Кюстендил от страна на противника. Специално изпратен чиновник с нарочна султанска заповед събира валийския диван на Софийския кадия, за да бъде разпоредено двамата паши да бъдат екзекутирани.

Сведенията за края на Страхил не са съвсем ясни. При подготовката на османската офанзива срещу Ниш той, «който неведнъж беше нанесъл щети на мюсюлманското население», се опасява, че ако турците я обсадят, австрийците ще им го предадат. Страхил успява да се измъкне и изчезва. Възможно e да са възникнали някакви разногласия между него и австрийското командване, не е изключено той да е имал цели, които не съвпадат с тези на австрийците, стремящи се просто да включат отнетите от турците земи в своята империя.

И в следващите години и десетилетия документите ни срещат с още много хайдути. Около 1714 г. се появява значителна дружина, предвождана от главатар на име Папазоглу. За преследването му е назначен специален чиновник, но десет дни преди неговото пристигане в Оряховско четата се прехвърля отвъд Дунав. После обаче тя отново неведнъж преминава реката да прави набези срещу турците. В 1716 или 1717 г. е регистриран опит за въстание във Видин на капитаните (явно хайдушки главатари, свързани с австрийците, които в момента водят поредната си война срещу турците — Австро-венециано-турската война от 1616–1618 г.) Георги, Тилимон и Димитър. През 1718 г. европейски пътешественик говори за внушителни хайдушки сили около Ихтиманските възвишения. В следващото десетилетие хайдушка дружина от около 30–тина души начело с българина Чавдар се подвизава в Софийско.

По време на гореспоменатата Австро-венециано-турска война хайдути непрекъснато сноват между двата бряга на Дунав. От 1731 г. е запазена заповед на турската власт за изтребване на хайдутите в Софийско, Пиротско, Брезнишко, Знеполско, Радомирско. Разбира се, заповеди от подобен род са нещо обичайно и преди. С тях се срещаме и в хода на Австро-руско-турската война от 1735–1739 г. По това време, в Серско се подвизава Иван воевода, а в района на Странджа хайдутува прославеният в народните песни Вълчан воевода.

Любопитни сведения за хайдушки набег ни дава един кадийски регистър. През 1762 г. е разкрита хайдушка дружина в село Брешор, Воденско. Предвожда я «капитан» Пройчо, тя се промъква в селото по време на панаир. И тъкмо тук, сред пъстрата и шумна тълпа я застига дебнещата хайдутите потеря. Завързва се битка насред бързо опустелия мегдан. Турците залавят двама живи хайдути, останалите са избити. Главите им са отрязани и изпратени на Румелийския диван, за да получат преследвачите похвала и награда. Те също дават жертви — трима убити и няколко ранени.

По време на Руско-турската война от 1768–1774 г. особено активни хайдушки действия се наблюдават в района на Видин. Една хайдушка чета, водена от Атанас и Стоян Бицини, дори се опитва да превземе града. В самия край на XVIII столетие и в началото на следващото XIX столетие широка известност получава, хайдушкият главатар Индже Стоян воевода, възпят в много народни песни. Индже, макар за известно време да действува като кърджалия, предприема и широки народоосвободителни действия (с него се свързва т. нар. Странджанска буна от първите години на XIX век) и свършва живота си в битката при река Скулени в Молдова, биейки се в състава на въстаническата хетеристка армия на Александър Ипсиланти.

Хайдутството, независимо, че е характерна форма на масова народна съпротива в ранните векове на османското владичество, оцелява и през XIX век като, важна съставка в националноосвободителната борба.

Хайдутството, тази своеобразна партизанска война, продължила столетия, се разгръща с особена интензивност в югозападните и северозападните краища на българската земя. Тяхната сравнителна отдалеченост от имперската столица, планинският им терен, чифликчийството, развило се тук по-рано и по-широко за сметка на тимарското земевладение, е довело до по-тежко положение на населението и обясняват този факт. Част от обяснението, разбира се, трябва да се търси в близостта на тези краища до бойните театри на турската армия в нейните стълкновения с австрийци, власи, унгарци. Хайдутите са предимно селяни, тъй като те са най-притискани от властта. С течение на времето значително участие регистрира и духовенството — това е знак за порасналата народностна осъзнатост на хайдушкото движение. По време на войните на Османската империя с нейните европейски противници хайдутството като правило много се разраства. То на моменти преминава в широкомащабни бойни операции, хайдутите съставят немалобройни доброволчески формирования и в състава на християнските армии. Но въпреки всичко хайдутството си остава стихийна форма на борба, която трудно при онези условия би довела до отхвърляне на османското владичество и до възстановяване на държавната независимост — макар че някои хайдушки главатари осъзнават наличието на възможности от поставянето на подобни цели. Хайдутството създава и основа за борческа солидарност с останалите балкански народи, която оцелява и по-късно при развихрилите се балкански шовинизми. Все пак, главната заслуга на хайдутството е във функцията му на своеобразен регулатор на обществените отношения в Империята. Народните закрилници не позволяват на властта да обременява населението с прекомерен гнет, вдъхват сили и надежди на поробените, поддържат тяхното народностно и човешко чувство и достойнство; те създават един постоянен фронт между властници и рая, между насилници и онеправдани, между християни и мюсюлмани, между българи и турци. То е един от стълбовете, върху които по-сетне ще израсне и закрепне българското националнореволюционно движение.

Литература

Цветкова, Б. Хайдутството в българските земи през XV–XVIII век. С., 1971.

История на България. Т. 4. С., 1983.

Паисий Хилендарски — родоначалник на българската национална революция

Илия Тодев

Паисий Хилендарски е една от най-величавите фигури в българската история, но за неговия живот знаем твърде малко. То се свежда почти изцяло до онова, което сам великият хилендарец ни е съобщил за себе си в края на своето съчинение и в заглавието, което по тогавашен маниер е доста пространно и гласи: «Славянобългарска история за народа и за царете и за светците български и за всички български дела и събития. Събрано и наредено от йеромонах Паисий, бил и дошъл на Атонската Света гора от Самоковската епархия в 1745 година и събрал тази история в 1762 година за полза на българския народ».

Паисий ни съобщава, че е завършил своята «История» в 1762 г. Тогава бил на 40 години — значи е роден в 1722, имал едноутробен брат, двадесет години по-възрастен от него, именуван Лаврентий, тогава игумен на Хилендарския манастир. Паисий бил родом от Самоковска епархия, а в Света гора дошъл през 1745 г., бил йеромонах (тоест монах със свещенически сан, който му давал право да служи в църква) и проигумен — титла, носена от бившите игумени. Нямал добро здраве — от дълго страдал от главоболие и стомах. Нямал и високо образование — «Не учих се ни граматика, ни политика», т. е. изучавал само черковни, а не светски книги — изтъква той. Но дали това е просто авторска скромност все още в духа на средновековното християнско смирение или то отразява действителността, е трудно да се каже. Във всеки, случай «История славянобългарска» издава значителна за времето си начетеност и на места е написана с голямо майсторство във формата. Може би, както и в други случаи (например, Захари Стоянов), тук намираме един могъщ, природно даден ум, който е запълвал недостатъчната си школуваност с интуиция и самообразование.

Паисий е могъл да се ползува от няколко езика — черковнославянски, руски, сръбски и (може би) гръцки. Веднъж той съобщава, че работил над своята творба две години, другаде пише, че много години е проучвал различни исторически книги и документи. Тези малко противоречиви податки можем да примирим, ако сметнем, че самото написване е траяло две години, а проучването и събирането на необходимите материали е отнело значително по-дълго време.

Останалите подробности от живота на Паисий Хилендарски, с които разполагаме, са всичките извлечени от повече или по-малко косвени и несигурни свидетелства. Що се отнася до родното му място — не едно селище от някогашната Самоковска епархия претендира да се нарече родно място на Паисий. Засега най-силни аргументи могат да се посочат в полза на Банско. От една страна, през XVIII век този градец има добре развит стопански живот и много будно население и затова е много естествено тъкмо в такова селище да се роди личност от мащаба на Паисий. От друга — в Хилендарската и Зографската кондика се срещат сведения от 50–те години на XVIII в., че някой си хилендарец на име Лаврентий имал брат, хаджи Вълчо, а бащината им къща се намирала в Банско. От хаджи Вълчо, който е бил ктитор на Хилендарския и Зографския манастир, е запазен хубав стенописен портрет, по който би могло да се съди и за външността на Паисий. Разбира се, тази версия за родното му място се гради на допускането, че въпросният Лаврентий е тъкмо неговият брат, а не някой друг хилендарец, носещ същото монашеско име.

От едно писмо пък на хилендарското братство научаваме, че през март 1761 г. Паисий е пратен в Сремски Карловци (тогава в Австрия) да прибере имуществото, което оставил на своя манастир един друг хилендарец — поминалият се немного преди това старец архимандрит Герасим. Там Паисий имал възможност да прегледа съчинението на Мавро Орбини, което ще бъде един от основните източници на собствената му творба, чието написване той ще да е започнал след връщането си в Света гора. След като съставил текста Паисий вероятно го е дал да се препише на чисто от монах-краснописец, като в хода на това първо преписване от него самия или от преписвача са били направени някои езикови, правописни и съдържателни промени. Този пръв препис (за него съдим по по-късните преписи) не е намерен, но е запазен Паисиевият оригинал — това е т. нар. Зографска чернова на «История славянобългарска».

После, със своята «История» Паисий Хилендарски тръгнал из България (вероятно като манастирски изповедник или (таксидиот), като давал да я четат и преписват.

Първият запазен препис бил завършен на 29 януари 1765 г. в Котел — той е дело на поп Стойко Владиславов, пo-сетнешния епископ Софроний Врачански. След това дирите на отец Паисий се губят. С известна сигурност можем да предполагаме, че той се е срещнал в Самоков през 1771 г. с поп Алекси Велкович, който в тази година е направил втория от известните на науката преписи. По едно не съвсем сигурно сведение, издирено от изтъкнатия паисиевед, проф. Й. Иванов, ce приемаше, че Паисий е станал хаджия и е умрял през 1798 г. в Самоков. В 1974 г. беше публикувана една новоиздирена бележка от т. нар. Хилендарска кондика, която изглежда решава окончателно въпроса за смъртта на нашия монах и която гласи: «Лето господне 1773. Прииде отец Антим от Ампелино по смерти проигумена Паисиа и предаде нам готови аспри гроша ... и прочия вещи... 460». Този текст се тълкува в смисъл или че отец Антим е бил спътник на Паисий, след смъртта на когото в Ампелино (така тогава се наричала южната част на Асеновград) е стигнал в манастира, или че същият този отец Антим, идейки от Асеновград, е стигнал в Хилендар недълго след като там се поминал Паисий.

Основните източници, от които се е ползувал Паисий, за да напише своята творба, са славянската история на далматинския католически абат Мавро Орбини и световната история на кардинал Цезар Бароний — и двете съчинения в руски превод, съответно «Книга историография», издадена в Санкт Петербург през 1722 г., и «Деяния церковния и гражданския», издадена в Москва през 1719 г. Освен това Паисий е имал на ръка и преписи от съчинението на Черноризец Храбър «За буквите», от житията на Кирил и Методий, на Климент Охридски, Наум, Иван Рилски и на други светци. Разполагал е с редица дарствени грамоти на българските царе, със съчинението на Христофор Жефарович «Стематография», издадено във Виена през 1741 г., и др.

Непосредствената среда, в която съзрява Паисий, са светогорските манастири, които винаги са имали голяма роля в духовния живот на южното славянство. Атон в Средновековието е бивал проводник на византийско влияние сред тях, но тук е цъфтяла и славянската книжнина. В средата на XVIII век се правят опити да се реформира животът в тази своеобразна монашеска република. Около 1753 г. Евгениос Вулгарис основава там академия, в която планирал освен всичко останало да се изучава и най-новата философия. Вулгарис принадлежал към кръга интелектуалци, които през XVIII век искали да примирят теологията с новата западноевропейска образованост. И независимо че в 1757 г. академията била закрита, опитът на Вулгарис говори за високите духовни интереси на монашеското братство.

Освен това, на Света гора са били запазени и най-старите и ценни паметници на южнославянската книжнина, които лесно можели да станат извор на антигръцки, а и изобщо на ксенофобски и патриотични настроения. Нещо характерно за Атон е и пъстрият народностен състав на братството — българи, гърци, сърби, руси, както и честите свади между тях — особено между българи и сърби. Българите са били жестоко подигравани, че нямат своя история — нещо, което болезнено ще е въздействувало върху уязвимото чувство за национална чест, което е носел Паисий Хилендарски и което трябва да се сметне като най-важна мотивация за неговото епохално дело. «Разяждаше ме — изповядва той в своето «Послесловие» — по малко обич и жалост по моя български род, че няма заедно събрана история за преславните деяния, още от първите времена, на нашия народ, светци и царе. Така и много пъти ни укоряваха сърби и гърци, че нямаме своя история.»

Националната идея, на която Паисий дава могъщ израз в своята «История», по този начин естествено израства от съприкосновението на една ярка и горда натура с други, по-рано будени, агресивни и несправедливи национални честолюбия. Паисий изпитва влиянието не само на своята по-непосредствена среда — Атон, Банско, тогавашното българско общество и неговите книжовни центрове извън Света гора, най-вече Рилския манастир. В неговата творба не без успех се дирят и идеи от европейския Ренесанс, от Барока, от южнославянското възраждане, но като че ли най-видими са връзките му с духа на Просвещението, доминиран от култ към знанието и могъщ стремеж към разкрепостяване на разума. Що се отнася до национализма, който е централната идея у Паисий, той се родее с възникващия тъкмо във втората половина на XVIII век немски романтизъм.

Паисиевата история се състои от десет части, като първите две имат уводен характер, а последната, която е и съвсем кратка, съобщава автобиографични сведения за автора. Първата глава е онадсловена «Полза от историята». Текстът е почти изцяло зает от Цезар Бароний и в него се обосновава възпитателното значение на историята. Втората глава е предисловието на самия Паисий към онези, които биха искали да чуят или прочетат написаното в неговата «История». В трета и пета глава се излага накратко българската история до падането на държавата под турско владичество, като Паисий прекъсва разказа си за царуването на Константин Асен (1258–1277 г.) за да разгледа накратко сръбската история (гл. IV). В шеста глава, за по-голяма прегледност, той изброява в хронологически порядък имената на българските царе. В седма глава се сочат още веднъж най-знаменитите български владетели, конспективно се повтаря изложеното по-рано, като се обръща внимание върху най-важните исторически събития. Осма глава е за славянските учители, където се разказва за Кирил и Методий и техните ученици, за развитието на българската култура и българската църква. В девета глава се изброяват българските светци, като накратко се описват животът и делата на най-видните измежду тях.

В «История»-та преобладава черковнославянският език, който обаче не е строго издържан в лексикално и граматическо отношение. Налице са освен това сръбски и руски примеси, силно присъствува и живата българска народна реч. Общо взето, стилът на Паисий се преценява като силно въздействуващ. Със светското си съдържание, с ангажираността си с реалния живот и със силната си новобългарска езикова струя Паисиевата творба полага началото на новата българска литература. Тя е и първото българско историческо съчинение. Но от строго научна гледна точка «История славянобългарска» се преценява като компилативен труд без особени критико-изследователски достойнства. Хронологията на събитията често е объркана, налице са множество грешки и неточности, повторения, фантастични измислици, суеверни предания и легендарни разкази, тенденциозно преиначаване на фактите в полза на българите, наивни коментари.

Но Паисий не е търсел едно самоцелно проучване на историята. А и надали тогава е било възможно изобщо да се изгради строго академично съчинение по българска история. Освен това — то едва ли би принесло ползата, която има за българите Паисиевата «История». Защото тогава на българския народ са били потребни обществено значими подтици и цели. Тъкмо такава роля идва да изпълни и Паисий.

Основната цел, която си поставя Паисий, е да внесе национално съзнание у българина и да събуди неговото национално чувство, т. е. да му покаже към кой народ принадлежи той и каква е неговата история, както и да го накара да обича своята идентичност с онази силна и действена любов, която е носил в сърцето си сам Хилендарският монах. Това най-добре може да се почувствува във второто, собствено Паисиево, предисловие, където той възхвалява патриотите и бичува сурово онези, които се отричат от своя народ и език и се обръщат към чуждото, най-вече гръцкото. Именно към тях Паисий насочва най-силните думи от своето огнено слово: «О, неразумни и юроде! Поради що се срамиш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на свой език?». Към отцеругателите отправя той и най-силните си доводи, които ще илюстрира по-нататък в цялото свое изложение: макар сега българите да са угнетени, лишени от царство и знатни люде, от своя църква и култура, със своето минало те не стоят по-долу от гърците, а сред славяните са първи. «Или не са имали българите царство и господарство? — възкликва Паисий. — Толкова години са царствували и са били славни и прочути по цялата земя ...» Ти искаш да се откажеш от самоличността си и да се превърнеш в грък — обръща се Паисий към българина. Но щом ще подражаваш на гърците — то поучи се най-напред от техния патриотизъм, обичай родината си по същия начин, по който гъркът обича своята! «Но защо се ти, неразумни, срамиш от своя род и се влачиш по чужд език? Но казва се: гърците са по-мъдри и по-културни, а българите са прости и глупави и нямат изтънчени слова; за това, казва, по-добре е да се поведем по гърците. Но виж, неразумни: има много народи по-мъдри и по-славни от гърците — дали някой грък оставя своя език, учение и род, както ти, безумни, оставяш и нямаш никаква придобивка от гръцката мъдрост и култура? Ти, българино, не се мами, знай своя род и език, и учи се на своя език: по-добра е българската простота и незлобливост.»

Тъкмо това е най-силната тенденция, прокарана от Паисий: опазване и развитие на българския етнос чрез противопоставяне на очертаващия се тогава като най-опасен денационализатор — именно гръцкия език и култура, носени от Цариградската патриаршия. И тъкмо заради своя ярък и императивен отбранителен национализъм «История славянобългарска» е една вечна книга за българите — колкото и примитивна откъм съдържание, стил, език и композиция да ни се стори тя може би днес. Просто защото Паисий пръв в цялата история на българския народ е разбрал много важни механизми от най-съкровената българска същност. Става дума най-вече за дълбоко заложения в българския дух самоубийствен нихилизъм, за самоотричането, самооплюването, робското чуждопоклонство. И българинът трябва да се бори не само с външния свят. Той трябва да воюва и с някаква част, силна и неизкоренима, от самия себе си. Изглежда, тъкмо така трябва да обясним честите и злъчни нападки на Паисий към българите-отцеругатели. Защото в средата на XVIII в. гръкоманията е все още нещо незначително. Опасни мащаби тя ще развие едва век по-късно. Но Паисий, освен че като извънредно проницателен дух трябва да е усещал водещите тенденции на идващата нова епоха, сигурно е чувствувал, че отцеругателят дреме у всеки българин, дремел е може би и у самия него. И оттук трябва да е идвал неговият до болезненост страстен национализъм. Българино, остани верен на себе си — каквото и да става! — това е заветът на Паисий. И ако днес, двеста и тридесет години след написването на «История славянобългарска», се огледаме около себе си, надали ще решим, че този завет ни е излишен.

Своята повеля към българите Паисий Хилендарски обосновава не само с чисто мистични внушения и с донейде тенденциозни сравнения с други народи, но и чрез подчертана идеализация на всичко българско — народ, земя, владетели, светци, минало. Българският народ е обрисуван като надарен с висша справедливост, дори с богоизбраност заради своята простота и незлобливост. Българската земя — тя се състои от трите области Мизия, Тракия и Македония — е представена като добра, красива и изобилна, българските владетели — като в мнозинството си велики и победоносни и пр.

Около завета за самозапазване и усъвършенствуване е организирано и цялото изложение на Паисий. От него неизбежно следват и трите основни задачи, които великият светогорец поставя пред своите сънародници — съвременници и потомци. Най-важната пречка пред самоосъзнаването и самоорганизирането на българите е масовото невежество. Следователно първата задача е създаването на модерна национална просвета. Но просветата е в ръцете на църквата, а тя е гръцка по език, по дух, по висшите си служители. Тя не само не иска да знае за български език и български училища, но е и носител на голяма асимилаторска сила и амбиция. Оттук Паисий насочва най-силните си акценти срещу гърците и изобщо срещу гърцизма — език, култура, история, идеали, институции, на които остро вменява много действителни, но и много мними вини. Като типични черти на гърците Паисий изтъква коварството и хитростта. На няколко места той отбелязва, че ако гърците са сполучвали понякога в миналото да вземат връх над българите, това е било резултатът на тяхната перфидност, на интригите и вероломството им. Той не отрича тяхната култура, но смята, че гръцката ученост принася повече вреда отколкото полза. Българската простота в нравствено отношение е много по-ценна от оная ученост, с която гърците се стремят да осъществят своите коварни замисли. Българите, внушава Хилендарският монах едва ли не върху всяка страница от своя труд, трябва да отхвърлят властта на гръцката църква, да издигнат свое духовенство, което да се заеме с просветата им на роден български език. Само така ще могат да се радват на онова място сред другите народи, което са имали в миналото. И поради тези силни и чести внушения «История славянобългарска» се е схващала преди всичко като ярко, патетично антигръцко съчинение. Но, нападайки гърците, Паисий Хилендарски води читателя си и към друго заключение — именно, че разделението и враждата между българи и гърци е главната причина за съсипването на техните държави и падането им под властта на турците, следователно, двата народа трябва да се стремят към единодействие, ако искат да не повтарят фатални грешки от миналото.

Двойствено отношение ще намерим и спрямо сърби и руси. От една страна Паисий иска да покаже, че българите не стоят по-долу от едните и другите и отбива изкусно презрителни нападки и претенции за първенство — особено от страна на сърбите. От друга страна обаче, той неведнъж изтъква съществуването на славянска племенна и културна общност. Нещо повече, възхвалявайки нейния най-важен експодент — именно делото на Кирил и Методий, — той неизбежно внушава и мисълта за необходимост от тясно единодействие, от съгласие и сътрудничество между славянските народи. При това Паисий твърдо настоява, че българите имат най-големи заслуги за поставяне началото и за опазване и закрепване на славянската култура. Тук също ясно изпъква дефанзивността на паисиевата национална идея. Той изтъква българските приоритети в славянската култура не като аргумент на претенции за сегашно или бъдещо първенство или господство, а само за да покаже колко неоснователни и несправедливи са надменността и пренебрежението към българите у някои други славяни — и най-вече у сърбите, като посвещава много усилия да разобличава чрезмерните сръбски самохвалства.

По-приглушено звучат антимюсюлманските и антитурските внушения на Паисий. Това се обяснява с факта, че християнската религия е теглела ясна разграничителна линия между българите и турците. А необходимостта от възстановяване на българската държава (и това е третата поставена пред българите задача, освен създаването на независима църква и самостойна култура), значи и от борба срещу турците, логически е следвала от цялото изложение на Паисий, в което той е възхвалявал независимата българска държава от миналото с нейните царе и патриарси. При това тук внушенията са еднозначно отрицателни, за разлика от двойственото отношение към гърци и сърби. Освен това, изглежда Паисий Хилендарски не е отделил повече място за своите антитурски внушения, защото е смятал за напълно очевидна зловредната роля на турското владичество. Във всеки случай, независимо, че полага големи усилия за да покаже каква огромна пречка за правилното българско развитие е гръцката църква и изобщо гърцизма, за него е ясен изворът на всички български нещастия — това са турците. Ето защо, например, обяснявайки превратното българско развитие и по-специално закъснението, сменило първоначалното изпреварване на българите спрямо другите славяни, той пише: «Така, по-рано от всички славянски народи българите приели православието, по-рано са имали патриарси и царе и са започнали да четат на своя език. Но България е посред турците, близо до Цариград. Затова българите са много мразени и потъпкани от турците. Затова не могат да приемат никакво изкуство и книжна мъдрост».

Паисиевата творба е получила широко разпространение из сички български земи. Досега на науката са известни около 40 преписа и 20 препратки, като техният действителен брой несъмнено ще е бил по-голям. Освен това, ръкописното разпространяване на творбата спира в 40–те години на XIX век, тъй като в 1844 г., под заглавието «Царственик или История Болгарская», тя е отпечатана от Христаки Павлович. Т. е. няма съмнение, че тя е въздействувала пряко върху широк кръг възрожденци. Тя е влияела и косвено чрез дейността на паисиевите ученици, пръв от които е Софроний Врачански. Паисиевото влияние ясно се чувствува и у редица по-късни възрожденци, най-вече у Неофит Бозвели, инициатор и идеолог на църковното движение.

Независимо от широкото разпространение и силното въздействие на «История славянобългарска», нейният автор получава заслужена оценка едва повече от век след написването й. Тя е била известна на такива видни възрожденци като Априлов и Раковски, но и двамата не са могли да видят истинското й значение и са смятали, че Българското възраждане започва от 20–те години на XIX век. Признанието за ролята на Хилендарския монах идва едва в началото на 70–те години от страна на Васил Друмев и особено от Марин Дринов, който в 1871 г. печати статията си «Отец Паисий». Неговото време, неговата история и учениците му». Тъкмо тук бе развита най-напред тезата, че за родоначалник на Българското възраждане трябва да се смята Паисий с неговата «История».

От тази дата Паисий се радва на много широк интерес сред българската общественост, в българската наука и култура. Разбира се, с течение на времето и в зависимост от различни съображения оценките за Паисий до известна степен са варирали. Общо взето, те могат да бъдат сведени до две. Едната принадлежи на учените, които са били склонни да приемат, че в историческото развитие съществува примат на обективната действителност над съзнанието, на колектива над индивида, на материалния свят над идеите. Те смятат, че една личност или една идея не могат да бъдат източник, при това единствен, на такъв масов и дълготраен процес като Българското възраждане. Следователно и Паисий не може да бъде таксуван като родоначалник — в строгия смисъл на тази дума — на Българското Възраждане.

Така, в началото на нашия век двамата големи историци и теоретици на българската литература Иван Шишманов и Боян Пенев подлагат на съмнение преценката на Дринов, смятайки, че не е допустимо да се преувеличава приносът на тези личности като се омаловажава участието на народа, взет изцяло, «да се твърди например, че Паисий е «първоизточник», първопричина, единствен инициатор на Българското възраждане». Следовниците на Иван Шишманов и Боян Пенев поставят Паисий в контекста на неговата епоха, търсят неговите предходници, съвременници и последователи, за да покажат, че неговата поява не е чудо, а плод на бавен, дълготраен и мъчителен процес.

В съответствие с тези разбирания началото на Българското възраждане се поставя в средата на XVIII в., като се изтъкват редица вътрешни и международни събития, довели до социални и икономически промени, паралелно с които вървят и изменения в съзнанието, чиито изразител става Паисий със своята «История».

Освен като паралелна във времето появата на Паисий в други случаи — и тъкмо това е гледището, което господствува напоследък — се таксува като по-късно следствие от промени, на които именно Паисий става изразител. В такъв случай Българското възраждане се схваща преди всичко като материален процес, като преход от Средновековието към Новото време, преход, в който определящата роля принадлежи на раждането и утвърждаването на една нова социална класа — буржоазията. При такъв ход на разсъжденията началото на Възраждането (и точно сега то се дефинира като период на съзряване и победа на българската антифеодална, буржоазно-демократична и националноосвободителна революция) се отнася към първите десетилетия на XVIII–то столетие, когато се появяват първите буржоазни елементи в българските земи. По този начин се изтъква първенството на обективните дадености, а за Паисий остава ролята на създател на българската националноосвободителна идеология, на личността, която първа схваща и изразява ключовите потребности на епохата, на пророк на новото българско време, на предтеча на последвалото българско възкресение за самостоятелен исторически живот, на пръв апостол на Българското възраждане и прочее — ако искаме да дадем повече словесни варианти на една и съща преценка. Един удобен и непротиворечив начин да се примирят двата основни ракурса за оценка личността на Паисий, които бяха разгледани по-горе, би бил определянето на Паисий като родоначалник на модерния български национализъм (или на модерната българска национална идея — ако искаме да избегнем термина «национализъм», който неоснователно в ушите на някои звучи просто като «шовинизъм»). А вече в зависимост от едни или други по-общи философско-исторически позиции ще остане да се мери ролята и значението на тази система от ценности в българското развитие през последното почти четвърт хилядолетие.

Литература

Хилендарски, Паисий. Славянобългарска история. Предговор и текст на новобългарски П. Динеков. С., 1989.

Паисий Хилендарски и неговата епоха (1762–1962). Сборник от изследвания по случай 200–годишнината от «История славянобългарска». С., 1962.

Арнаудов, М. Паисий Хилендарски. Личност — Дело — Епоха. С., 1972.

Пенев, Б. История на новата българска литература. Т. 1. С., 1976.

Борба за новобългарска просвета

Георги Нешев

Въпросът за османското нашествие на Балканите и отражението му върху културното развитие е вече добре изяснен в нашата историческа литература. Изследователите са убедени в разорителния характер на мюсюлманската инвазия и с богат изворов материал доказват задържащата роля на завоевателите в развитието на християнската източноправославна култура в тази част на континента. Няма да бъде пресилено, ако отбележим, че за разлика от останалите нашествия, които оставяли своите следи задълго в народната памет, но не можели да променят темпа на развитие на духовния живот в страната, в този случай било поставено под въпрос по-нататъшното съществуване на българския народ. От една страна, в резултат на системното обезлюдяване, провеждано в първите десетилетия от настаняването на завоевателя в земите ни, на ограбването и обезсилването на страната, една огромна част от българския народ била унищожена физически. От друга, големите поражения, нанесени върху паметниците на материалната култура, късали онази духовна връзка, благодарение на която народността се чувствувала като едно хомогенно цяло. С други думи — рушала се основата на историческата традиция, обезличавал се, съзнателно или не, историческият спомен, трайна и характерна съставка на всеки народ през вековете на съществуването му.

Тези съдбоносни промени в живота на българския народ могат да бъдат отнесени към първите няколко десетилетия на XV в. С присъщата за всяко човешко общество приспособимост към исторически промени и българският народ успява с цената на немалко усилия да оцелее и да стане постепенно необходим компонент на установената и утвърждаваща се империя. В този сблъсък със стоящата на по-нисък етап в развитието си култура на завоевателите, все още бавно отърсваща се от номадското наследство, преди обогатяването си на основата на общата мюсюлманска религия и на вековното и блестящо арабско-персийско културно наследство, се стига дори до връщане назад. Въпреки това в определени райони, близо до оживените търговски пътища на Юга, се наблюдават някои взаимопрониквания в областта на бита и материалната култура. По-късно с постепенното обособяване на обширната Османска империя Балканският полуостров влиза в досег с центровете на арабско-мюсюлманския Изток, на чиято територия не угасвали следите на древната богата култура. Именно тогава се създават условия за известни заемки и взаимни влияния между двата основни, разделени на верска и политическа почва етноса. Разбира се, като признаваме това, трябва да се предпазваме от увлечения, тъй като идеологическата и културната съпротива на народа ни като цяло била силна, упорита и постоянна. В тази съпротива се криели и пориви за революционна борба.

Могат да се посочат няколко доказателства в подкрепа на горната мисъл. Преди всичко основната османска стратегия спрямо завладените народи издига като ръководно начало в политиката към подчиненото население религиозно-народностната дискриминация. Тя съчетава постоянната неприязън към завареното население и институциите му с чести взривове на ислямизаторски натиск. Този подход, особено характерен за XVI в., довежда до многобройни единични и някои масови помохамеданчвания главно в райони на стратегическото османско придвижване и настаняване.

Религиозната толерантност на отделни османски владетели спрямо подчиненото население в Империята, засвидетелствувана със султански актове за дарения, правдини, закрила от местните притеснители и др., много често бивала провокирана от дребни представители на властта по места. Това пораждало от своя страна чувство за самосъхранение у българското население, карало го да мобилизира своята устойчивост и издръжливост, изградени и калени в условията на един почти хилядолетен исторически двубой с могъщата Византия.

Въпреки отсъствието на светска тема, която като правило липсва в произведенията на писателите от онова време за сметка на духовно-абстрактното, което като че ли единствено привлича преводачи и съставители на сборници, жития, мануали и други съчинения, новооткритите свидетелства говорят за едно по-широко и нюансирано светоусещане, към което по това време вече властно се стреми просветена Европа. Не ще бъде пресилено, ако в проявите на съпротива срещу османската власт в земите ни посочим и мястото на богатото историческо наследство, съхранено в запазилите се по едно щастливо стечение на обстоятелствата големи православни обители. С основание можем да предположим, че значителна част от откритите съчинения, сборници и други ръкописи, по-късно и старопечатни книги, запазени в манастирските книгохранилища, съдържат пряка или косвена историческа информация, която е била усвоявана от любознателни и будни личности. Съвсем ясно е, че досегът с миналото не можел да бъде заличен от завоевателя. Тези и други свидетелства са напомняли на тогавашния съвременник за някогашната история, подтиквали са го да мисли, да разсъждава по прочетеното, да споделя своите наблюдения и изводи. Така непринудено са се създавали предпоставките за вливането на една по-нова струя — да я наречем патриотична, въпреки пресилеността на определението — в, общо взето, религиозно-нравоучителните беседи, изнасяни пред поклонниците-българи от будни монаси.

Без съмнение честото връщане към историята на балканските народи, определената ненавист към господствуващата религия на завоевателя, изтъкването като образци на поведение на ония българи, които оставали верни на народността си, формирало не примиренчески, а стоически изградени личности. Най-сетне, нерядко срещаният по вътрешната храмова украса персонаж на светци-воини, сурови с въоръжението си и напомнящи за силата на християнското оръжие, също е способствувал за постепенното моделиране на ония качества, довели по-късно до узряването на националната съпротивителна психология.

Изследвайки ония благоприятни за народностна изява фактори в земите ни, които постепенно подготвили народа ни за изключително важния период от историческото му развитие, наречен Възраждане, в който ярко лумва огънят на националноосвободителните борби, ще трябва да посочим характерните особености на това развитие.

Преди всичко османското завоевание прекъсва благоприятния процес на проникване на светски елементи в различните области на духовния живот и за дълго предопределя доминиращото място на църквата в тази сфера на човешкото развитие.

От друга страна, специфичните условия, в които изпада самата българска църква — премахването на нейната независимост и подчинение от Цариградската патриаршия, внасят допълнителни трудности и издигат нови бариери пред културното развитие на народа ни.

На трето място, близостта на страната до османските държавни центрове извиква активната намеса на властта. Творческите подбуди у интелектуалци и изпълнители често биват сковани от напрежение и страх, което забавя и ограничава връщането към нормален живот.

Освен това, за разлика от балканските страни, простиращи се по периферията на османската държава, в които установяването на новата власт не протича така драматично, както в българските земи и в които правата на значителна част от средновековната аристокрация почти не биват накърнени, в българските райони е била унищожена голяма част от феодалната класа. Точно тази част от българската народност предприемала в годините на свободното съществуване строителството на крепости, дворци и култови сгради, както и на други паметници на материалната и духовната култура.

В годините на чуждото владичество църквата, лишена от поддръжката на държавата и на господствуващата върхушка, поема в лицето на свои будни представители, несвързани с висшето гръцко духовенство, ролята на своеобразен представител и застъпник пред властта на пасомите си. Тя няма други възможности освен ограничената и оскъдна поради обстоятелствата подкрепа на народните маси, които по силата на историческите обстоятелства поемат издръжката й. Разбира се, всички тези обстоятелства не могат да не окажат влияние и върху самата църква. Те допринасят за рязкото нарастване на нейните демократични елементи, за превръщането й в главен организатор и функционер на духовно-просветния живот в земите ни.

Сумирайки направените изводи, можем да кажем, че завладяването на българските земи от османските турци представлява действително един съдбоносен и критичен момент в историята ни, който предизвиква сериозни структурни и качествени промени в устройството и в организацията на средновековния културен живот у нас.

След направените уговорки за същността и особеностите на духовните прояви на българския народ, станали в историческото му битие в рамките на първите няколко века на чуждоземското господство, нека видим какви промени настъпват в това отношение в резултат на закономерното движение на обществото. Незначителни в началото на османското владичество материалните възможности на отделни слоеве от българското общество постепенно започват да се увеличават. Изследователят затвърдява у себе си, наблюдавайки внимателно отделните случаи, убеждението, че историческите фактори предопределят своеобразна меценатска роля на тези слоеве, избутват ги на повърхността на процесите за здрава себеотдаденост на народната традиция. Точно тя изиграва огромна положителна роля за консолидирането и запазването духа на народа ни.

Косвени белези за нарастващото благосъстояние на известни среди от българския народ откриваме в някои поменици, в приписки по църковно-служебни книги и ръкописи, в ктиторски надписи и портрети и др. Тук все по-често започва да се долавя разликата в даренията. Обикновено незначителни в началото, постепенно доброволните постъпления на местни или по-далечни ктитори нарастват както в количествено, така и в качествено отношение. От дарения напр. на «шиник пшеница», «ока восък», «литър масло», «аспри», «грошове» и др. подобни, се стига до завещавания на «лозе», «коукя» (къща), «нива» (с определени, ясно посочени в завещанието граници) — всичко това формално наречено «за помен», «за здраве» и т. н., но в същността си осъзната форма на подпомагане на институции със съдбовно за народността ни значение. При това завещателят определя дарението си като вечно и с помощта на църковното заклинание предпазва наследниците си от опити за възвръщане на подареното.

Тази доброволна народна практика, полезна със сведенията, записани по помениците, продължава да се развива и в следващите столетия. От «Зографския поменик», започнат през 1572 г. и продължил да приема имена на поклонници чак до 1728 г., знаем имената на стотици дарители, оставили за манастира при посещенията си или предали на таксидиоти по 10 сребърника, една прилична за времето сума. Подобни приписки с указания за подарени суми и др. на Боянската църква се съдържа в т. нар. «Боянски поменик». Освен пари (от 80 до 300 аспри) на църквата се обричат животни, ниви, скъпи предмети и др.

Явен е стремежът на замогнали се българи да обезпечат материално в условията на настъпилата частична стабилизация отделни духовно-просветни средища, което говори за една нарастваща демократизация на духовния живот в земите ни. Тази промяна се долавя не само в ктиторските портрети, изписани в храмовете от XVI в. нататък, където на смяна на стария аристократичен персонаж се появяват портрети на граждани и селяни, на представители на еснафа, но особено в многобройните книжовни дарения, правени на манастирите често от полуграмотни, но състоятелни селяни. Приписки от този род се срещат с характерния за епохата завършек, запрещаващ изнасянето или унищожаването на ръкописа. Така напр. в описа на ръкописите в библиотеката на Рилския манастир се изброяват 14 ръкописа от XVI в., от които 9 са подарени от светски лица, а 5 от духовници.

Изобщо следващите десетилетия носят нови и по-добри възможности за културно-народностни изяви. Преди всичко предпоставка за това се оказват социалноикономическите промени, които както вече видяхме, не отминават и подвластното население. Преди всичко се наблюдава ускоряване на разслоението всред българското общество, на развиващата се търговия и занаяти. Нараснал интересът към производството на българските скотовъдци и земеделци. Техните произведения заемали вече важно място в балканския износ. Появили се нови селища. Други се обособили като специализирани средища на голямо занаятчийско производство: Малък Самоков, Етрополе и Самоков се прочули с добиването на желязо и други метали, изработване на най-груби железни изделия; Габрово, Габровско и Сливен произвеждали пищови, сечива и други предмети; Трявна, Дряново, Тетевен, Троян, Банско и др. развивали дървообработване, резбарство, иконопис, сградостроителство. В едни селища тъчели килими, в други плетели вълнени гайтани и щампосвали женски забрадки. Издигали се макар и бавно наред с турските, гръцките, еврейските и българските търговци от Солун, Костур, Банско, Пловдив, Габрово и др. градове. Отначало те се занимавали само с покупко-продажба на овце и кози. По-късно създали големи търговски предприятия за търговия с всякакъв добитък — джелепство. Богати бегликчии и джелепи били Догановци от Тетевен, Чалъковци от Враца, Хаджи Тодор от Копривщица, Хитю от Котел и Божил чорбаджи от Малко Търново. Постепенно по стъпките на гръцките търговци се насочили и издигналите се български търговци, които организирали постоянен приток от стоки към Цариград, Анадола и Египет. Тежко натоварени волски коли в кервани отнасяли дървен строителен материал, медни и други съдове, аби и абени дрехи, хранителни продукти, дървени въглища, и пр. На връщане докарвали сол и солена риба, зехтин, сапун и др. стоки.

На редица места икономическата дейност на българите се преплитала с тази на гърците. Това породило необходимостта от общи стопански организации. Появили се смесени българо-гръцки еснафски сдружения, напр. в Пловдив.

На фона на този напредък се откроявали обаче дълбоките противоречия, присъщи на османския феодализъм. Многобройната и корумпирана османска администрация заграбвала по насилствен начин част от печалбата на предприемчивото население. Отрупаната с ангарии, десятък, харач и много други данъци и задължения селска маса бягала от земеделското производство, прииждала в градовете, оформяйки най-често слоеве на бедствуващи градски бедняци.

В тази противоречива обстановка започвали и проявленията за промени в националното самочувствие на българина, свързани с новите тенденции на извисяване и отърсване от плахия робски манталитет.

Дълго време в поробена България единствените училища били килийните. Отначало те били откривани при черквите и манастирите в малки стаи, наречени килии. Известна представа за учебното дело отпреди падането ни под робство е оставил в граматическия си трактат «Сказание за буквите» старобългарският писател Константин Костенечки. Неговите педагогически възгледи засягат и програмата на тогавашните средновековни училища, в които били привличани предимно възпитаници на Търновската школа и се прилагали предимно нейните методически средства. Костенечки препоръчва някои прогресивни методи и стига до откриване на т. нар. звукова метода, използувана за пръв път в европейското обучение много по-късно, едва през XIX в., в Германия.

Обстановката в страната, след завладяването ни от османските турци, наложила нови промени в предназначението на тези училища. От школа с ограничен обсег на действие, която подготвяла 5–20 деца, обикновено учещи се да четат църковни книги и да пишат на църковнославянски, упражнявайки се на сандъче с пясък, някои килийни училища, намиращи се при големи манастири, какъвто напр. бил Рилският, разширявали обсега на дейността си. Започнал прием и на младежи, които след завършване на образованието си се връщали сред народа не само като религиозни дейци, но и като грамотни: люде, с поглед върху дейности, излизащи извън сферата на църковния живот. Новите исторически условия, поставяйки тази задача, разчупили черупката на вековната затвореност, придали по-голяма обществена значимост на този род средища.

Училището при Рилския манастир например осигурявало елементарна грамотност на българското население и чрез представителствата на манастира, пръснати из различни краища на страната. «Мнозина духовници са се занимавали и със съучителство в своите метоси, килии — пише Игнатий Рилски, — прибирали деца и възрастни мъже и ги обучавали на четмо и писмо; за всичката тая работа те получавали награда в натура, от която задържали за себе си част, а останалото изпровождали в Рила.»

Характерът на образованието, добивано в училища от типа на рилското, отговарял на общото незадоволително равнище на развитие на тогавашната ни култура. Без особени ограничения кандидатът е можел да постъпи в училището и да се подготви за бъдещ служител на култа, за «граматик» или «даскал». Срещу известно задължение, изпълнявано в рилското стопанство или вътре в самите сгради, послушникът получавал храна, някоя дреха, легло и подслон.

Килийните училища от тази епоха безспорно са имали значение за поддържането на народностния дух на българина. Приоритетът на училището от типа килийно, но при манастир като Рилския, се изразявал не само в мащабите и в силата на традицията. Десетките възпитаници на такъв род училища изучавали и тайните на сложното краснописно изкуство. «Днес — пише Хр. Гандев — това изкуство е доведено до една елементарна опростеност, която ни пречи да повярваме, че в ония времена е било мъчен, пълен с технически тайни и сръчности художествен занаят, който не се поддавал всекиму. Усвояването на църковнославянската азбука с имената на нейните букви (логически неотделени от буквения знак), на безбройните титли, придихания и съкращения на краснописните правила (много по-сложни при църковнославянския шрифт, отколкото при днешния петровски правопис) и на илюминационното изкуство било извънредно трудно. Намирането на хартията, нейното изглаждане, линиране и нарязване, съставянето на черните и цветните мастила от органически материи по старинни рецепти, предавани от учител на ученик, в повечето случаи устно, подборът и изрязването на гъшите пера, клечките и четчиците, подвързията — всичко това се извършвало от един човек и изисквало дългогодишно упражняване и много търпение.»

Миналият през килийното училище послушник можел да навлезе в тайните на това изкуство само ако е доказал своето прилежание и способности. В тази по-висока степен на обикновеното килийно училище той изучавал подробно църковния ред, псалтира, преписвал разни ръкописи, изучавал граматика, риторика и други предмети. Една част от завършилите се пръскали по градове и села, отваряли местни килийни училища и там покрай стопанските си занимания развивали просветна дейност. Други, по-малко на брой, но по-добре подготвени и с подчертани книжовни интереси, оставали в манастири като Рилския или другаде, за да работят като преписвачи на жития, сборници и други произведения, запазени в манастирските библиотеки или доставяни от пътуващи пратеници.

Един интересен опит за внасяне на по-високо образование в системата на манастирските училища на основата на старата, завещана от Средновековието, недоразработена докрай университетска практика (дотолкова, доколкото можем да говорим за български или балкански средновековни университетски школи) е опитът на изтъкнатия представител на гръцката прогресивна мисъл Евгений Вулгарис (1716–1806). Въпреки упоритите преследвания на Патриаршията той основал прочутата Атонска школа, която била посещавана от около 200 ученици и представлявала истински разсадник на знания и нови идеи. Поради постоянните преследвания Вулгарис бил принуден да емигрира в Европа и оттам в Русия. Остатъците от стените на неговата академия и днес скръбно напомнят за величието на борбата за знание и разум в онази тъмна епоха.

Българските занаятчии и търговци имали нужда от знания, които им били необходими в живота. Те трябвало да знаят да правят търговски сметки, да пишат писма до търговци от други страни. Обективната нужда от такова ново, светско българско училище, в което децата да изучават, география, история, естествознание, аритметика и други науки бивала запълвана на първо време от откритите по-рано отколкото у нас гръцки светски училища. Всичко това устройвало новите слоеве на българското общество, но с разширяването и задълбочаването на тази практика възникнала опасността от привикването към гръцкия език, обичаи и нрави, практикувани и възвеличавани в тези училища. Така се стига до историческата намеса на първите български възрожденци, — Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, предусетили опасността и с мощни и талантливи, неповторими с оригиналността си средства, се изпречили пред тази опасност.

Новото българско светско училище било подготвено с помощта на «Рибния буквар» на д-р Петър Берон — една малка, но истинска и приятна енциклопедия, съдържаща всичко необходимо за един съвременник на българското Възраждане. «Рибният буквар», наричан така заради изобразения на корицата делфин, бил първият български учебник, първата детска книга, оставила трайни следи в историческото развитие на българската национална култура. Той проправил пътя на новия метод за начално обучение — взаимоучителния, позволяващ да се обучават до 100 деца. Обучението ставало чрез звуковия метод, с помощта на онези ученици, които по-бързо и добре усвоявали материала и можели да помагат на останалите. Така новата образователна система вече елиминирала килийното образование, трудно усвоимото и до голяма степен самоцелно обучение с пространни пасажи от книги с религиозно съдържание, написани на излизащ от употреба старобългарски език, който по това време все повече се отдалечавал от говоримия език.

Последвал онзи исторически тласък в строителството на новобългарски светски училища, който зачудил света и увековечил имената на Васил Априлов и Никола Палаузов, щедри дарители на просветното ни дело. Освен че били пионери в създаването на българското светско училище, радетели за подготовката на младата българска интелигенция и за създаването на книжовен български език, те имали програма за издаването на българска книжнина и набелязвали пътя за осигуряването на независими български йерарси (владици).

Времето се погрижило и за истинските български педагози, един от които, първият учител в новобългарското училище в Габрово, открито в 1835 г. — Неофит Рилски, за кратко време подготвил много ученици, пръснали се след това из цялата страна.

Само за няколко десетилетия се открили около 1500 нови начални училища. По-късно някои от тях прераснали в класни училища. В тях обучението вече се водело по класно-урочната система, която и до днес съществува в нашите училища. При това, докато във взаимните училища имало само по един учител, в класните учителите били по 6–7 души — специалисти по отделните учебни предмети.

В училищата можело да се запише всяко дете, което желае да получи образование. Издръжката на училищата се поемала от църковните и гражданските общини. В някои случаи това са правели и отделни богати българи-родолюбци. Много младежи получавали образование в новите български училища. След това отивали в западноевропейските страни или в Русия, където продължавали учението си. По-късно те ставали учители в своята родина, издигайки високо авторитета на тази нова, но безкрайно уважавана от народа ни професия.

През 1845 г. у нас вече имало 20 модерни за времето си училища. Най-уреденото от тях — Габровското, било в голяма двуетажна сграда, в която учели много деца. То било обзаведено с географски карти, глобуси, таблици и учебни уреди, учебници и други помагала. Ученолюбивият български народ сам успял да построи в следващите 30 години още 1479 първоначални (взаимни) училища и 50 класни училища и гимназии.

Ефектът от този грандиозен порив на народа ни към просветата е бил толкова голям, че е смайвал големи европейски хуманисти, политици и журналисти. «Мисля — пише в 1876 г. посетилият българските земи американски журналист Макгахан, — че хората в Англия и изобщо в Европа имат непълна представа за българите. Винаги съм чувал да се говори за тях като за диваци, по-малко цивилизовани от американските индианци. Признавам, че доскоро и аз самият не бях далече от същата представа. Останах учуден обаче,... като научих, че едва ли има българско село без училище и че тези училища там, където турците не са ги изгорили, са в цветущо състояние ... Образованието, което се дава в тези училища, е безплатно и еднакво за всички — бедни и богати. Едва ли има българско дете, което да не може да чете и пише, така че процентът на грамотните в България е равен на този в Англия и Франция. Знаят ли тези факти хората, които считат българите за диваци?»

В този исторически период българите оставили далеч след ебе си господствуващия в империята етнос — турския. Те се изравнили, а след това надминали в областта на образованието и гърците. Спечелен бил първият етап от борбата срещу поробителите. Нещо повече, изумително големите постижения на нашия народ в просветата превърнали българските училища в най-достъпните в света.

Литература

История на България. Т. 5. Българско възраждане XVIII–средата на XIX в. С., БАН, 1985, 100–161, 285–304.

Гандев, Хр. Проблеми на българското възраждане. С., 1976.

Генчев, Н. Българско възраждане. Записки и бележки по нова българска история. С., 1976.

Нешев, Г. Български довъзрожденски културно-народностни средища. С., 1977.

Нешев, Г. Културни прояви на българския народ XV–XVIII в. С., 1978.

Паскалева, В. Предпоставки и наченки на ранното българско възраждане. — Исторически преглед, 1978, № 2, 83–98.

Борба за извоюване на църковнонационална независимост

Георги Нешев

Обединила около себе си оцелялата византийска аристокрация и новозабогатели гръцки родове на турска служба, Цариградската патриаршия представлявала една обособена и почти кастово затворена група (Тъй като седалището на патриарха и приближените му се намирало в цариградския квартал Фенер, те били наричани още фанариоти). В първите векове на османското владичество на Балканския полуостров тя се стремяла да обедини в едно духовно цяло православните народи. Основната й цел била да ограничи разпространението на католицизма в пределите на Османската империя и зачестилите през XVI и XVII век помюсюлманчвания. Това усилвало антиосманските настроения, макар че тогава Патриаршията действувала заради икономическите си облаги.

С възмогването и увеличаването на гръцката върхушка около Патриаршията през втората половина на XVIII в. фанариотите прегърнали т. нар. «мегали идея». Патриаршията започнала да пропагандира идеята да се възстанови предишната Византийска империя, в която да бъдат включени всички народи, населяващи Балканския полуостров. В тази гръцка държава Патриаршията отреждала на себе си особено място на ръководител.

Ярко проличала реакционната роля на фанариотите, когато наченали националноосвободителните движения на балканските народи. Страхувайки се да не би те да отвлекат вниманието на масите от упорито превъзнасяната бъдеща християнска империя, Патриаршията започнала да ги преследва. Нищо чудно, че тя най-напред се опитала да задуши гръцкото националноосвободително движение. Десетки прогресивни гръцки мислители от Янина, Москополе и др. били подложени на преследване, анатемосване, изпращане в изгнание и пр. Произведенията им се изгаряли на клада. За известно време фанариотите действително успели да сплашат една част от гръцките просветители. Обаче опитите им да унищожат въобще гръцкото културно-просветно движение се провалили.

Новата обстановка, създала се в резултат на обществено-икономическото развитие и формиращото се национално съзнание, имала нужда от нов вид просвета и книжнина. Съхранената, останала от Средновековието, българска книжовност — ръкописи, жития, старопечатни книги, тясно свързани с църквата, консервирали както езика, така и мисълта, пречели за проникването на така нужното светско образование. Като ръководител и на загубилата независимостта си българска църква, Патриаршията става и пречка за разпространението на новите прогресивни идеи по българските земи. Тъй като Възраждането у нас започва по-късно Патриаршията проявявала повече грабителски стремежи. С развитието обаче на стоково-паричното стопанство, когато макар и бавно започнало да се формира националното съзнание, тя засилила денационализаторската си дейност. Ползувайки дадените им от турската власт права и неприкосновеност, висшите гръцки духовници се превърнали в един жесток експлоататор, ограбващ по най-безсъвестен начин населението.

Фанариотите наследили всички коварни методи на византийската дипломация и ги прилагали в практиката си. «Надменността, користолюбието и алчността — пише в спомените си д-р Иван Селимински — три главни страсти на Вселенската цариградска патриаршия ..., са обърнали благочестието в средство за снабдяване с пари и божиите и свещените дела в средство за грабеж и преследване.»

Още в началото на XVI в. патриаршеският престол започнал да служи на султаните като източник на големи приходи. За патриарх бивал назначаван този кандидат, който предлагал най-голяма сума. Назначеният патриарх повтарял същото по отношение на останалите църковни длъжности, не само за да си възвърне парите, но и за да забогатее. Той продавал висшите църковни звания, като назначавал срещу големи суми владиците и другите духовници. Процесът продължавал да се повтаря, като в крайна сметка от този узаконен грабеж страдали обикновените пасоми. Описание на безсрамната търговия с духовните чинове, от които патриаршията извличала големи печалби, показва Софроний Врачански. Той разказва как се «спазарил» с архиерея да го ръкоположи за свещеник, за която цел платил 70 гроша. Два дена по-късно обаче дошъл икономът, върнал му парите и му казал: «Да знаеш како не има владика да тя учини священник, почто други даде сто и петдесет гроша, того хоче да харитониса». Най-сетне с цената на много усилия Софроний бил запопен, но принуждаван да изпълнява нечестните нареждания на архиерея: «Покварих аз благовейное живение мое, начнах да ходя по негово угождение, по греческое обичай да глобим человеците зарад средства и зарад другите вещи, станах судия, ала повече за пари, ала не за мене, ами да угодявам на архиерея».

Волю-неволю много други свещеници и монаси вършели същото и по такъв начин участвували в грабежа на българския народ.

Висшето духовенство във Фенер, отдадено на разкош и безпътен живот, не обръщало внимание на многобройните оплаквания. Това позволявало на гръцките владици да събират данъците, таксите и глобите с най-жестоки средства. На бедняците, които не можели да платят «владичина», «таксилдарите» вземали менците и покъщнината, задигали дори брадвите, скъсаните черги и изтребвали от хамбарите семето, определено за посев. «Когато правят посещение из селищата — пише Петър Богдан, — водят със себе си еничари и вършат хиляди несъобразности. Бият тия бедняци, вземат им онова, което намират в къщи, когато нямат да платят онова, що им се пада.»

«Владиката — пише в «Мати Болгария» Неофит Бозвели — всякога тръгва с многобройна свита, така щото с него вървят не по-малко от 15 души градски чорбаджии, 35 свещеника, протосингелът му, четирима дякони, 25 души калугери, 65 души селяни, двама писари, един кафеджия, един готвач, двама чибукчии, шестима коняри ...»

Цялата тази свита отсядала в някое село за няколко дни на издръжка на селото. Тук владиката събирал от селяните такси за светена вода, за «милостиня», за венчило и разводи, за литургии в черквите и т. н. Други хиляди грошове селяните трябвало да дават и на придружаващите владиката чорбаджии, дякони, чибукчии, готвачи, заптиета и коняри.

Резултатът от бруталното ограбване на българското население може да се илюстрира напр. с намерените в кесиите на търновския митрополит, гърка Иларион Критски, след смъртта му в 1833 г., 2 милиона златни гроша. При това в завещанието си той не оставял на българите нито грош, а подарявал богатството си на роднини и на гръцки училища (к. м. — Г. Н.).

Други 8 хиляди лири, «събрани» само за две години от българите, били намерени в сандъците на търновския владика Атанасий, наклеветил българите от града, че готвят бунт.

Картината се допълва от Паисий: «Цариградските патриарси — пише в «Историята» си той, — като заели с турска помощ и насилие Търновската патриаршия под своя власт и за пакост и от злоба към българите, още от първо време не поставят българи за епископи в България, но все хора от гръцкия език. Те не се грижат никак за български школи и учение, а обръщат всичко на гръцки език. Затова българите са останали прости и неучени и неизкусни в писанието и много от тях се обърнали към гръцката политика ...».

Неуспяла да задуши гръцкото културно-просветно и националноосвободително движение, фанариотската върхушка се нахвърлила върху зараждащото се българско националноосвободително движение. С помощта на своите институти патриаршията започнала да преследва всеки политически стремеж у българите, всяка проява на национално съзнание. Всичко, което би могло да напомня на българите за славното им минало — писменост, оцелели ръкописи, старопечатни книги и старинни надписи, било унищожавано. Най-често изгаряли старинните ръкописи, така че това, което оцелявало случайно от невежата ръка на завоевателя, се превръщало сега в пепел.

Ярко доказателство за тази унищожителна практика, провеждана с ярост и ненавист спрямо българското културно наследство, е случаят с унищожаването по заповед на търновския владика Иларион Критски на откритата в 1837 г. в църквата. «Св. Петър и Павел» в Търново българска патриаршеска библиотека. Били изгорени и закопани в градината, за да изгният по-бързо, безценни писмовни свидетелства, оставени от наши видни предшественици, докосвани от ръката на патриарх Евтимий, разлиствани и четени от цвета на средновековната ни интелигенция.

Както ненавиждали гръцките, непокварени от фанариотизма, обикновени хора — островитяни, епириоти и тесалийци, и се подигравали с необработения им народен език, така фанариотите се надсмивали и над българите, повечето от които се затваряли в патриархалния си бит. Всъщност с непогрешимото си интуитивно чувство масата от българския народ търсела упование в хубавите си народни песни, приказки и предания и се разграничавала от бързо скъсващата с предишния си начин на живот богатееща градска част.

С пословици, хапливи думи и песни, сътворени по това време, били жигосвани ония, които предизвикателно обръщали гръб на родното, заради икономическите си интереси и били готови да сменят народността си.

Характерен в това отношение е случаят, разказван от Г. С. Раковски, за готовността на известни български търговци в чужбина да се представят за гърци, дори да отпускат щедри суми за изографисване на гръцки черкви в чужбина. Посещавайки една Темишварска гръцка черква, той прочел на една плоча следния надпис: «Състави Златко, родолюбец, един от Габрово». «Чудно нещо, Златко, имя чисто болгарское. Габрово, селище също чисто болгарское, да бъде Елянин — Гърк!» — саркастично бележи Раковски.

При една от обиколките си из Македония френският консул в Солун Кузинери бил придружаван от воденския българин Апостол, търговец, завършил гръцко училище. За него консулът пише: «Българинът Апостол се стараеше да се изкара повече грък, отколкото българин. Аз бях забелязал, че младите хора от българската народност се отъждествяват на драго сърце с гърците, които живеят в градове, гдето резидират владици и гдето поради това има училища. Те се смятат за по-изтънчени, ако са минали през гръцко училище и ако са придобили знания, които само българското възпитание не може да им даде» (к. м. — Г. Н.).

Както точно отбелязва с болка Паисий: «Аз видях, че много българи постъпват така и отиват по чужди език и обичаи, а своя хулят. Затова тук написах за ония отцеругатели, които не обичат своя род и език ...».

Освен икономическа и подражателна (що се отнася до възможността на българина да бъде в контакт с представители на по-напреднали народи) причината за масово наблюдаваното явление — гърчеенето, би трябвало да се търси в надменните и често пъти верни констатации, правени от представители на други православни народи. Става дума за широко наблюдаваното в манастирските среди явление, когато чужденците-монаси отричали историческите заслуги на българите, подценявали миналото ни, по простата причина че все още не били извадени на бял свят историческите данни за народностната ни летопис. Всъщност великото откритие на Паисий Хилендарски е в това, че той намира най-вярното оръжие за събуждането на народностното чувство — последователно разгръщане на картини от славното минало на «българския род».

Народният будител пристъпил към написване на своята «История» с ясно оформено съзнание за важността на това дело. Паисий бил човек с прогресивни идеи, със светски поглед за нещата, с дълбоки обществени интереси. Той се заловил да издири, събере и поднесе на читателите всичко писано дотогава за миналото на народа. Точно тази страна на неговото дело ни кара да приемем, че той е първият най-значим борец за независима българска църква.

Паисий познавал произведенията на повечето от българските книжовници. Личи, че е чел техните сборници и слова. Безспорно ще е влиянието, което са оставили у него разказите за бурния и бележит живот на Григорий Цамблак и Константин Костенечки — неуморни дейци на средновековната славянобългарска книжнина. При посещенията си из страната той е минавал през селища, прочути със своята книжовна дейност. Личи че е имал информация за първите дамаскинари и за Йосиф Брадати. Срещал се е с преписвачи и килийни учители от Враца. Познавал книжовници от Пирот, които учили младежи на четмо и книговезство, като Кирил Живкович, който сам бележи, че «бил роден в Пироте, в пределе Болгарии в 1730 лето». Интересувал се от ръкописи във Враца, посочени от анонимен писател през 1719 г. Чел увлекателните разкази за патилата на «Многограмотния Хаджи Нешо от Пирот», описал своето пътуване. Посетил много други книжовни средища. Възхищавал се е от изкуството и дързостта на зографите-даскали Христо и Стойо, които живеели в погърченото Арбанаси до Търново, но подновили и надписали черквата със славянски букви.

Паисий оценил много добре значението на някои от произведенията на българските книжовници. От прочутата «Стематография» на Христофор Жефарович доловил желанието на автора да възкреси славата на балканските славяни. Но особено му харесал отпечатаният там герб на България — златен лъв на черно поле. На страниците на «Историята» си по-късно Паисий ще говори за «българи люти и силни на война и бран като лъви», ще подеме идеята на Жефарович за произхода на българите от «Болги реки» и подробно ще разкаже за далечната северна страна — прародина на българския род.

Оказва се, че историческият процес за извоюване на независима българска църква протича продължително и трудно. Началото на практическите действия се свързва с т. нар. «врачански събития» през 1824 г., когато местните първенци, начело с Димитраки Хаджитошев повеждат борба за замяната на гръцкия владика Методий с българския Гаврил Бистричанин. Една позната от историята драматична борба, завършила трагично, но с победа над Методий.

Последвали събитията в Скопие, Самоков, Стара Загора, Казанлък и Нова Загора — нови надигания срещу гръцките владици, отделни изолирани опити, предвестници на по-сериозни схватки в отхвърлянето на чуждата духовна опека. Постепенно ставало все по-ясно за всички слоеве на българския народ, че се води борба, предизвикана не от някакви религиозни различия, а борба срещу икономически угнетители и срещу много опасни за българската народност асимилатори. Това била борба за признаване на българската нация, макар и в рамките на турската империя.

Колоритен епизод от тази борба, илюстриращ масовостта и непреклонността на населението, е случаят със софиянци. Те прогонили един след друг няколко гръцки владици, докато патриархът им изпратил българина Доротей. Населението разучило обаче неговото минало и отказало да приеме компрометирания гръкоман. Денем и нощем с тояги в ръце софиянци пазили пред закования от тях с дебели дъски и големи гвоздеи владишки дом. Заключили и всички софийски църкви и цели 8 месеца не позволили да се служи в тях.

След сложни и трагикомични перипетии Доротей напуснал града, прогонен с камъни. Това станало на 14 декември 1861 г.

Не навсякъде обаче борбата имала такъв успех. В Тракия и Македония гръцките владици имали активната подкрепа на българските чорбаджии-гръкомани, които не само се гърчеели, но водели активна борба срещу българските родолюбци, не се спирали пред никакви средства, дори пред убийства, изпращане на заточение, хвърляне в турски затвори и т. н.

Турското правителство подкрепяло гръцкото духовенство. Страхът от промени, удобството от противопоставянето на двата основни християнски етноса в империята, нежеланието на някои православни сили, отначало и Русия, да вникнат в справедливата борба на българите — ето диапазона от противоречия, изострил докрай атмосферата в Европейския югоизток в средата и в следващите десетилетия на миналото столетие. Тази борба има своите мъченици, своите кумири и своя триумфиращ народ. Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, заточван и преследван, но пръв отминал в църковна служба името на патриарха и оглавил открито, в сърцето на империята, мечтаната независимост (3 април — Великден, 1860), Петко Рачов Славейков, и братята Димитър, и Константин Миладинови. Борба, която изясни и укрепи в съзнанието на хиляди етническите граници на отечеството, остави на поколенията най-хубавата от всички поетични сбирки с песни на България — «Български народни песни от Македония», обезсмърти нежните души на поети и просветители.

Борбата за национална църква ставала все по-организирана, все по-масова и все по-остра. Успоредно с нея и неразлъчно от нея неустрашими революционери подготвяли народа за политическата му свобода — отначало стихийно и не така ясно, но все по-нарастващо. Султанският ферман от февруари 1870 г. увенчал завършването на борбата за национална църква с победа. А победата била фактически един важен етап от борбата за национално освобождение. Призната била българската нация. Колко вярно сто години по-късно един от наследниците на същите пишещи братя от миналото столетие нарече тази полувековна епопея «Български Великден»!

Литература

Генчев, Н. Българско възраждане. С., 1978.

Маркова, З. Българското църковнонационално движение до Кримската война. С., 1976.

Арнаудов, М. Неофит Хилендарски Бозвели. 1785–1848. Живот, дело, епоха. Т. I и II. С., 1971.

Жечев, Т. Българският Великден. С., 1976.

Организирано национално-революционно движение през 60–те и 70–те години на XIX в.

Стефан Дойнов

Докъм средата на XIX век българското националноосвободително движение се разгръща преди всичко в сферата на мирната културна революция. С малки изменения, борбата за избавление от чуждия османски гнет има стихиен характер и се проявява ту като спонтанни въоръжени актове, ту като действия, провокирани от чужди сили. Лишени от политическа идеология и национална организация, от материални средства и добре подготвени ръководители, тези движения изгасват бързо под ударите на султанската власт.

След Кримската война от 1853–1856 г. положението в българските, земи съществено се променя. Реформите в Турция и настъпилите дълбоки социалнополитически промени довеждат до стопанско замогване на все по-широки слоеве от подвластния народ. А на фона на задълбочаващата се всестранна криза в империята това неминуемо води до революционизиране на цялото българско общество. И тъкмо в този важен момент на политическия небосклон се откроява величавата фигура на Георги С. Раковски (1821–1867).

Роден в най-будния град на българското възраждане Котел, още в ранната си младост той се включва в освободителните борби на своя народ. Но в участието му в църковните борби, в браилските бунтове, в разприте с котленските чорбаджии и опита му да повдигне въстание по време на Кримската война прозира бъдещият революционер. Сега именно той утвърждава смисъла и съдържанието на целия си бъдещ живот — да се отдаде на освободителното дело и «чрез пресата, и сабята» да се бори за доброто на «нашего бедного народа».

Като не изключвам неговата литературна и публицистична дейност от този период, трябва да подчертая, че качествено нов момент в революционното му съзряване представлява първият му одески план за освобождението на Отечеството (1858), озаглавен «Позив към родолюбци българи за освобождения Българии». Горещият патриот е убеден, че «мечом са българи своя свобода изгубили, мечом пак трябва да я добият!». В няколко последователни точки той чертае точния план, осъществяването на който неизбежно ще доведе до масово народно надигане. Посочват се съюзниците в тази борба, разчита се на помощ от Петербург и Париж, от съседните балкански столици. Въстанието, подготвено от пратениците на т. нар. тайна канцелария, трябва да избухне в цялата страна или най-малко във Видинско и Търновско. Още в началото на въоръжената борба следва да се завземат планинските проходи и Балканът да се превърне в мощна крепост на революцията.

Достигнал до важни заключения, широко осведомен за положението в империята и политиката на великите сили, Раковски допуска все още и редица слабости: липса на ясна концепция за организирането на народа, надценяване на неговата готовност за въоръжена борба, поставяне на движението в зависимост от волята на чужди сили и т. н.

Пристигнал в сръбската столица през 1860 г., наред със знаменития си в. «Дунавски лебед», неуморният народен деец разработва нов «План за освобождението на България», който въпреки някои нови елементи повтаря одеските му начертания от 1858 г. Според него всеки патриот трябва да се въоръжи сам за предстоящото въстание. Едновременно с това в по-големите български центрове трябва да се създадат тайни комитети, които ще подготвят народния дух за деня на въстанието.

По-нататък планът предвижда да се сформира на сръбска територия български полк от 1 000 души. Движейки се по билото на Стара планина полкът ще увеличава своя числен състав и когато стигне черноморският бряг, броят на войниците ще достигне 500 хиляди души, от които 100 000 добре въоръжени.

В духа на тези начертания през 1862 г. (когато назрява нов сръбско-турски военен конфликт) от името на «Привременно българско началство» Раковски свиква в Белград Първа българска легия. На неговия позив откликват около 600 млади българи, между които такива дейци на освободителното движение като Ильо Марков, Иван Кулин, Филип Тотю, отец Матей Преображенски, Стефан Караджа, Васил Левски, Иван Кършовски, Христо Иванов — Големия и др.

През юни 1862 г. легистите участвуват в боевете между сърби и турци край Белградската крепост. Но събитията се развиват неблагоприятно за българската кауза. С помощта на европейската дипломация конфликтът между двете враждуващи страни е изгладен. Междувременно с неуспех завършва и подготвеното от хаджи Ставри Койнов въстание в Търновско. Отправилите се към Балкана 70 души четници биват разбити и разпръснати от башибозуци и редовна войска.

Макар и разочарован от неуспешния опит за общобалканско сътрудничество, смелият Раковски не престава да крои планове за освобождението на своя народ. Израз на неговите нови стремления е програмният документ «Привременен закон за народните горски чети за 1867–о лето», отразил дългогодишния му опит на политик и организатор на българската национална революция.

Преди всичко законът предвижда изграждането на едно «Върховно народно българско тайно гражданско началство» в състав от седем души, което ще поеме съдбините на България в свои ръце. При това, за разлика от плана, в който се разчита само на един въоръжен полк, сега се проектира стройна система от чети, ръководени от специално назначени войводи, които ще се подчиняват на един главен войвода, т. е. на едно общо командване. Отново крайна цел е вдигането на общонародно въстание.

Като идеолог на националната революция, Г. С. Раковски пръв прозира необходимостта от революционно разрешаване на българския въпрос чрез организирана борба. Въстанието на народните маси според него трябва да бъде съчетано с действията на българската революционна армия, създадена и подготвена под формата на малки четнически подразделения в съседните балкански държави.

Неоценими са заслугите на Раковски и в разработването на характера на предстоящата революция. Поставяйки националния момент в назряващия конфликт на първо място, той е дълбоко убеден, че в бъдещата въстаническа армия трябва да намерят своето място представители на всички социални групи. В този смисъл неговата буржоазнодемократична идеология се превръща в идеология на цялата българска нация.

Истински политик-реалист Раковски нито за миг не откъсвa българския въпрос от сложните международни взаимоотношения в Европейския Югоизток и прави всичко възможно да използува противоречията между великите сили за осъществяване на българското освободително дело.

Въоръжен с революционен светоглед, изразител на най-съкровените освободителни копнежи на нацията, през 60–те години Раковски застава начело на политическия живот на българите и за сравнително кратък исторически период успява да изведе освободителното движение на единствено верния път — организираното националнореволюционно движение.

Едновременно с действията на Раковски и на възглавяваното от него революционно-демократично крило през 60–те години на XIX в. се оформя нов поток в националноосвободителната борба. «Както в средата на народа, така и между неговата емиграция са се появили, после несполуката да се възпроизведе въстание от 1867 и 1868 г., две различни мнения, а не две партии, защото както едните, така и другите са въодушевени с повече или по-малко истински патриотизъм, и както едните, така и другите са се убедили вече, че е невъзможно да се свърже съдбата на българския народ с турския — пише големият революционер Христо Ботев. — Едното от тия мнения... принадлежи на така наречените стари... Второто мнение... се представлява от всичкия почти угнетен народ и от неговите млади и здрави сили ...»

Без да разглеждам подробно различните програмни документи и политически начинания, ще отбележа, че към реформисткото течение принадлежат дейците на Добродетелната дружина, на Одеското българско настоятелство, на част от заложните емигрантски среди в Цариград и във вътрешността на страната. За разлика от радикално настроените последователи на Раковски, реформистите отричат необходимостта от открита въоръжена борба и вярват, че българският въпрос ще се реши по пътя на мирната културна революция, чрез политически комбинации с великите сили. В някои случаи обаче и те активно сътрудничат на революционните организации или направо дейно подпомагат редица въоръжени начинания на революционно настроените емигрантски среди. Нека припомня случая с Добродетелната дружина и четническото движение през 60–те години, поведението на отделни членове на Одеското настоятелство при различни контакти с изтъкнати български революционери, в това число и с В. Левски, и т. н.

По времето на Раковски или по-точно в края на неговия живот се оформя още един, втори поток в българското революционно движение, олицетворяван от БТЦК в Букурещ. В тази високопатриотична организация влива своите сили част от емигрантската търговска буржоазия в Дунавските княжества, която се надява да реши българския въпрос било чрез преговори и политически комбинации, било чрез открито революционно действие. Оттук и твърде широкият диапазон на политическите оръжия — от «Мемоара» до султана за дуалистична турско-българска монархия през 1867 г. до четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г. Не напълно осмислена и последователна, тази нова освободителна струя се различава съществено от реформисткото течение и на практика се изявява като либералнореволюционно течение в освободителното движение.

През пролетта на 1867 г. с материални средства на «Добродетелната дружина» на румънска територия са подготвени две чети. Първата — начело с войвода Панайот Хитов и знаменосец В. Левски, преминава в България (20 април) и следвайки внушенията на Евлоги Георгиев (ръководител на «старите»), достига билото на Стара планина между Сливен и Котел, «без да гръмне нито една пушка». Избягвайки старателно открит сблъсък с представителите на властта, войводата отклонява и неколцина младежи от близките села, пожелали да ce включат в състава на четата. След няколкодневно «шетане из планината» четниците се отправят в посока към Сърбия.

Съвсем друга е съдбата на четата, ръководена от Филип Тотю. Преминали Дунав при Свищов (17 май), твърде скоро тридесет и петимата юнаци са открити от османските власти край с. Върбовка (Севлиевско). Обградени от всички страни, четниците водят продължителен бой с превъзхождащия ги противник. Късно вечерта прославеният войвода Ф. Тотю с още 12 четници успява да се отскубне от своите преследвачи и да достигне Балкана. В околностите на Златица, там, където се срещат двете чети, Ф. Тотю предвожда едва четирима души.

Широко замислената четническа борба, към която трябва да отнесем и несполучливия опит за нахлуване от Сърбия на Никола Войводов и Цветко Павлович, не замира така бързо, както се мъчи да представи нещата Високата порта. Още в ранната есен на 867 г. на базата на българо-сръбско споразумение, постигнато от Добродетелната дружина, в Белград започва да функционира Втората българска легия. Освен из емигрантските кръгове, легисти се набират и сред широките низини вътре в страната, сред български ученици и студенти в Румъния, Сърбия и Русия.

Но и този път, както през 1862 г., назряващият конфликт между Турция и Сърбия отново е изгладен с подкрепата на Запада. При това положение сръбското правителство начело с Иован Ристич решава да разтури легията. Много скоро сръбските офицери променят отношението си към българите. «Желязната дисциплина» приема най-уродливи форми. За най-малки провинения се налагат жестоки наказания, които в крайна сметка карат легистите сами да се разпръснат и да подирят по-добри условия за живот и подготовка на революцията.

Разформироването на Втората легия обаче още не слага край на «четническата тактика». По-голяма част от участниците в нея се прехвърлят в Румъния и образуват главното ядро на нова въоръжена част от 127 души. Начело на тази масова инициатива застават легендарните войводи Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Прекосили Дунав на 6 юли 1868 г., още същия ден четниците влизат в неравен бой с многоброен неприятел край с. Караисен. Следват сражения при Патреш и Вишовград, където в местността Канлъдере в ръцете на неприятеля пада Ст. Караджа. Заедно с 40 оцелели юнаци Хаджи Димитър се добира до легендарната Бузлуджа и там на 18 юли четниците водят последното сражение. Около четири часа продължава неравният бой, но никой от обградените не помисля да се предаде. Почти всички четници, начело с войводата загиват. «Те измряха, но тяхната смърт беше громен удар за Турция — Пише Христо Ботев, — огромен и за нашето Отечество — на първата извести падането, на второто — възраждането... Будният народ стресна се силно, огледа се и като не можа да скочи на оръжие, със сълзи благослови великия подвиг на синовете си. Той видя и усети силата си.»

В този важен момент на преоценка и търсения в освободителното движение се открояват величавите фигури на Любен Каравелов и Васил Левски.

През есента на 1869 г., когато Каравелов пристига в румънската столица, от някогашните му илюзии и вяра в руския царизъм и в сръбската династия не е останало почти нищо. Твърде критично настроен към доскорошните си славянофилски мечтания, той открито зове към борба за освобождение, която според него трябва да се изразява в просвета на народа, национално обединение и открити сражения с османските поробители. «Ние не ще погрешим, ако кажем, че просвещението води след себе си политическата свобода, а не политическата свобода — просвещението» — пише Каравелов през 1869 г.

На 7 ноември 1869 г. той започва да издава вестник «Свобода», около който се формира група от революционно настроени емигранти, положили основите на БРЦК в Букурещ. Фактически комитетът, начело на който застава Л. Каравелов, обединява двете течения в освободителното движение — революционно-демократичното и буржоазно-либералното, които още от времето на Г. С. Раковски се домогват до създаване на общ център за национална борба.

Програмните идеи на БРЦК Каравелов обосновава нашироко в брошурата «Български глас», издадена в Женева през 1870 г. В сравнение с идейно-политическите си виждания от първия период (пребиваването му в Русия), сега той демонстpиpa подчертан вкус към радикални, при това самостоятелни революционни замисли. Българската свобода може да бъде извоювана само ако народът разчита на своите собствени мишци, без да чака помощта на онези короновани глави, «които държат и своите собствени поданици под желязна ръкавица». Довчерашният роб трябва да «прежали живота си, па да се заеме за пушка, за сабя, за пищов, револвер, нож, шиш, топор, коса, сопа, кой с какво може и каквото има да откупим свободата си и Отечеството си».

За постигането на тази съкровена цел Каравелов предвижда създаването на широка народна организация, която ще сложи край на четничеството и ще «захване извътре» народното дело. Ще употребява «такива също мирни средства, каквито бяха употребени срещу гръцкото духовенство: само в най-крайните случаи — се казва тук — ние ще да употребим против тях оръжие, огън и нож!».

Въпреки че брошурата «Български глас» отбелязва един от върховете в идейно-политическото съзряване на Каравелов, някои негови мисли относно необходимостта от външен съюзник и изборът между просветата и революцията го очертават като колеблив в известен смисъл политически деец. Несъмнено това колебание се дължи преди всичко на факта, че откъснат за дълго от Отечеството, той показва склонност към подценяване на турските сили, за които няма преки наблюдения, и прекалено вярва в помощта на съседните балкански страни. Дори и тогава, когато, разочарован от користните планове на чужденците, зове народа за самостоятелна борба, той не пропуска да отбележи, че «всеки българин трябва да има пред очите си следното: колкото повече българи, бошняци и сърби се повдигнат изведнъж, толкова по-малко човешка кръв (ще се пролива — б. м. С. Д.) и толкова по-лесно ще постигнем своите цели». Тези свои мисли Каравелов доразвива по-късно на страниците на в. «Свобода», който се превръща в орган на революционната организация. «Ние сме съгласни — пише той, — че без съюзници е невъзможно да достигнем своите цели и че без чия и да е помощ ние не ще бъдем в състояние да се борим с османлиите.»

Идейно-политическите виждания на Каравелов до известна степен ограничават дейността на БРЦК и в периода 1869–1870 г. той не предприема по-сериозни политически действия. Тъкмо поради това онези негови членове и съмишленици, изстрадали неуспехите на четничеството, грубото егоистично поведение на балканските буржоазни правителства започват сами да дирят по-сигурни средства за освобождението на своя народ. Начело на тази група застава апостолът на българската свобода Васил Левски.

До появата на Левски българското националноосвободително движение, както видяхме, достига значителни завоевания. Въпреки това, то не е в състояние нито в идейно, нито в политическо и организационно отношение да обедини разпокъсаните народни сили и да ги насочи към голямата цел — унищожаването на петвековното чуждо владичество.

Дейността на Васил Левски по време на двете обиколки из българските земи е сериозно свидетелство, че той търси нови насоки в освободителното движение. Дълбоко убеден в «естествените сили на народа», Левски се заема сам, с една истинска титаническа енергия да изгради Вътрешната революционна организация — най-високото постижение на българската политическа мисъл през Възраждането.

В продължение на две години под неговото непосредствено ръководство се създават около 500 тайни революционни комитети, подчинени на «БРЦК в Българско», за какъвто е обявен Ловешкият комитет. По този начин за пръв път след падането на България под османско владичество народът сам поема тежестта на борбата в свои ръце, нещо, което му вдъхна самочувствие и готовност за саможертва, както никога дотогава.

Обединил усилията на хиляди народни дейци в стегната конспиративна организация, след дълбоко обмисляне Левски се заема с разработката на идеологическата и политическата платформа на предстоящата революция. Първата му грижа е да защити освободителното движение от каквито и да е външни посегателства, да издигне непроницаема стена пред всякакви преждевременни опити за политически комбинации с чужди сили.

Разбира се, като истински революционер-реалист и Левски не изключва възможността за съюз с чужди сили. Но според него трябва да стане едва тогава, когато организираните сили на революцията позволяват, т. е. българското националноосвободителното движение да е достигнало онова стъпало, което му позволява да контактува като равен с равен, а не да се превръща в играчка в ръцете на користни съюзници. «Чак тогава — пише той, — когато съберем четирите краища на Българско в едно и направим прописа си (опис на хора и оръжие — б. м. С. Д.), та да видим какво имаме пред нази», едва тогава ще може да се мисли и за подкрепа отвън.

Създал Вътрешната революционна организация, обосновал широко нейната политическа и идеологическа основа, Левски определя и великата цел на предстоящата борба: «С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократична република (народно управление)». Бъдещата «чиста и свята република» ще осигури свобода на човешката личност, свобода на мисълта и словото, на печата и организациите. В нея «българи, турци, евреи и др. щат бъдат равноправни във всяко отношение, било във вяра, било в народност, било в граждански отношения, било в какво било. Всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласие от всички народности ще се избере».

Гениален политик, за сравнително кратък период В. Левски успява да изгради стройна Вътрешна организация, да гарантира суверенното й развитие, да създаде нейната материална и духовна сила, да посочи движещите сили и голямата цел на революцията. По този начин на българското националнореволюционно движение бе даден онзи тласък, който неминуемо трябваше да го изведе до отдавна мечтаната цел — свободата на народа.

Големи са заслугите на Апостола и за обединяването на двата центъра в революционното движение — вътрешния, който изразява тежненията на революционния демократизъм, и букурещкия, който все още се люшка между революционната пропаганда и революционното действие. През пролетта на 1872 г. по предварителна договореност между Левски и Каравелов е свикано общо събрание на народните дейци, които избират общ БРЦК в Букурещ и приемат нова програма, повтаряща в общи линии Каравеловите идейно-политически схващания. В духа на неговите концепции промени претърпява и проектоуставът (Нареда на работниците за освобождението на българския народ), съставен от Левски.

На пръв поглед се създава впечатлението, че на общото събрание в Букурещ групата на Каравелов извоюва силни позиции в освободителното дело. Един внимателен анализ на решенията и приетите документи обаче показват, че това е само привидно. Наистина Левски допуска известни политически компромиси, но запазва най-главното — необходимостта от незабавно революционно действие. Освен това член 2 от устава, според който всеки член на новоизбрания комитет «дето и да бъде може да представлява всичкия Централен комитет» ако притежава необходимото пълномощно, съсредоточава изключително голяма власт в ръцете на Левски. Както е известно, с подобно пълномощно е снабден единствено той: «Главен апостол на цяла България, Тракия и Македония».

Завърнал се в страната, Апостолът повежда Вътрешната революционна организация по отдавна избрания път и с подкрепата на емиграцията чертае нови планове за по-ефикасна подготовка на бъдещото въстание.

Пуснало дълбоки корени в политическия живот на българите, революционното учение на Левски устоява на всички удари и превратности. Въпреки кризата в революционното движение след неговата гибел, въпреки всички опити за ревизия, учението на Апостола се оказа далеч по-жилаво от авторитета на онези дейци, които се опитват да развяват отново знамето на четничеството и политическите комбинации.

Разбира се, за връщането към идейно-политическите концепции на Левски особена заслуга има «партията на действието» начело с Хр. Ботев, под чието идейно влияние революционното движение навлиза в своята последна фаза. Във вестниците «Дума на българските емигранти», «Будилник» и «Знаме» Ботев блестящо разработва основите на националноосвободителното движение. И в това отношение той защитава страстно гледищата, на които стои и неговият велик предшественик В. Левски.

Отхвърляйки илюзиите на просветителството, на реформизма, дуализма и всички други мирни пътища за решаването на българския въпрос, Ботев уверява, че само «революция народна, незабавна, отчаяна; революция ... за пълна и абсолютна човешка свобода» трябва да се прегърне като единствено спасително средство за целия народ.

Враг на всякакви временни политически комбинации с чужди сили, той счита, че освободителното дело «лежи единствено върху широките плещи на нашия немалочислен народ».

Във връзка с това Хр. Ботев подлага на остра критика опитите на някои съседни държави да изкористят робското положение на българския народ в своя полза и противопоставя на техните нечисти попълзновения идеята за балканска федерация. Тази федерация според него ще бъде солидно средство за защита на свободата на народите и свободата на труда. С други думи, за разлика от Г. С. Раковски и Л. Каравелов, които разглеждат общия балкански съюз от национална гледна точка, Ботев поставя ударението върху социалния момент при неговата реализация.

Истинско тържество идеите на революционния демократизъм отбелязват в заседанията на Гюргевския революционен комитет. Сега отсъствието на силна личност в освободителното дело е компенсирано с колективния ум на неколцина последователни революционери — демократи, които въоръжени с начертанията на Апостола, уверено поемат курс към всенародно въоръжено въстание.

Литература

Трайков, В. Георги Стойков Раковски. Биография. С., 1974.

Бурмов, Ал. Христо Ботев и неговата чета. С., 1974.

Унджиев, Ив. Васил Левски. Живот и дело. 2 изд. С., 1957.

Унджиев, Ив., Цв. Унджиева. Христо Ботев. Живот и дело. С., 1975.

Димитров, М. Любен Каравелов. Биография. С., 1959.

Освобождението на България от османско иго 1876–1878 г.

Стефан Дойнов

През 70–те години на XIX в. се създават необходимите социално-икономически и политически предпоставки за провеждането на голямо българско въстание. Икономическият упадък на Турция и засилените репресии срещу поробените българи засилват народното недоволство с всеки изминат ден.

За политическата активност на широките народни маси допринасят и някои външнополитически събития. Въстанията в Босна и Херцеговина, подготовката на Сърбия и Черна гора за война с Турция и активната руска политика на Балканите, усилват надеждата, че само по пътя на въоръжената борба ще се извоюва отдавна мечтаната свобода.

Но вътрешни и международни трудности, заедно с краткото време за подготовка, осъждат на неуспех Старозагорското въстание от есента на 1875 г. Трите въоръжени надигания — в Стара Загора, с. Червена вода, Русенско и в Шуменско, са потъпкани още в своето начало. Независимо от тези несполуки, кризата в Османска Турция продължава да се задълбочава и то със същото темпо, с което нарастват революционните настроения сред българите.

Това настроение се чувствува в постъпките на хиляди българи от вътрешността на страната и сред емиграцията в техните мисли и бъдещи кроежи за ново въстание. «Както и да е — пише на своята майка, баба Тонка, известният революционер Никола Обретенов, — ние не ще оставим Турция на мира, или ще измрем всинца, или ще освободим България.»

В такава обстановка дейците от Гюргевския революционен комитет разделят страната на четири революционни окръга и уверено поемат курс към подготовка на ново народно въстание.

Първият революционен окръг (Търновският) обхваща централна Северна България, Габровския и Севлиевския край. За главен апостол е определен Стефан Стамболов, а за негови помощници Христо Караминков и Георги Измирлиев.

Вторият революционен окръг (Сливенският) обхваща Сливенско, Ямболско и части от Котленския Балкан. За главен апостол тук е изпратен Иларион Драгостинов с помощници Георги Обретенов и Стоян Войвода.

Третият революционен окръг (Врачанският) включва Северозападна България, част от Софийско и Македония. За главен апостол е назначен Стоян Заимов с помощници Никола Обретенов и Никола Славков.

Четвъртият революционен окръг (Пловдивският) обхваща голяма част от Тракия и подбалканските селища на Южна България. За главен апостол е назначен Панайот Boлoв с помощници Георги Бенковски, Георги Икономов и Захари Стоянов.

След една паметна военно-политическа подготовка въстанието избухва на 20 април 1876 г. Въпреки решението на Общото събрание в Оборище знамето на всенародната борба да бъде вдигнато на 1 май 1876 г., поради предателство, на 20 април в Копривщица Тодор Каблешков обявява тържествено общо въстание. Още същия ден въстават Панагюрище, Клисура и Стрелча. Пред очите на неприятеля огънят на въстанието се разпростира с неочаквана бързина и обхваща нови десетки селища. Застанал начело на така наречената «Хвърковата чета», Г. Бенковски вдига на въоръжена борба селата Мечка, Поибрене, Мухово, Церово, Славовица, Лесичево. Навсякъде е установена революционна власт. Навсякъде възторзите на широките народни низини тласкат към революция хиляди нови борци.

Въстават и големите родопски селища Брацигово, Перущица, Брестовица, Пещера и Батак. И тук, подобно на подбалканските села и градчета, знамето на революцията се развява тържествено в продължение на седем дни. Истински легендарни седем дни, през които освен нечувания героизъм, българите демонстрират най-добрите си революционни добродетели. Нито един мирен мюсюлманин, нито един представител на властта, останал далеч от така наречените «усмирителни части», не е наказан. Никаква опасност не заплашва живота му или живота на мирните мюсюлмани.

Но затова пък, когато силите на въстаниците се изчерпват и хиляди войници и башибозуци заливат въстаналия район, зверствата, палежите и насилията над българите преминават всякакви човешки представи за жестокост.

Въпреки това, когато огънят на въстанието в Южна България догаря, въстават хиляди българи от останалите три революционни окръга. Най-масова е борбата на поробените в Първи революционен окръг. Край селата Кръвеник, Батошево, Нoвo село, в историческия Дряновски манастир и в още много балкански махали въстаниците водят епични сражения срещу многоброен неприятел. И тук те имат съдбата на своите братя от заляната вече в кръв и пожарища Тракия.

Същата участ сполетява и Сливенската чета, в която до последния момент геройски се сражават Ил. Драгостинов. Г. Обретенов и Ст. Войвода. И точно когато въстанието в България е жестоко потушено, когато Високата порта и нейните покровители от Запад вярват, че са удържали още една победа, в страната ненадейно навлизат две чети — на Христо Ботев (29 май 1876) и на Таньо Стоянов (28 май 1876). Подпомогнат от Н. Обретенов и Г. Апостолов, големият революционер и певец за социални правдини Хр. Ботев осъществява легендарен въоръжен поход oт Козлодуй до връх Вола, който завинаги ще остане да блести като ярка звезда на българския революционен небосклон. С героичната си смърт, с революционната си дейност Хр. Ботев се явява най-яркият изразител на българския устрем към национално и социално избавление.

Огромните жертви, които дава българският народ по време на Априлското въстание, изкопават дълбока пропаст между поробени и поробители, между самозабравилото се «ятаганско правителство» и българския народ. Въпреки опита на официална Османска Турция и нейните покровители да скрият «българските ужаси», въстанието изостря до крайна степен така наречения Източен въпрос. Мощно движение в полза на озлочестена България се разгръща във Франция, Русия, Англия, Австро-Унгария, Италия, Германия, Чехия, Румъния, Сърбия, Гърция и други страни. В защита на поробените издигат глас видни учени, писатели, журналисти и общественици като Дженюъриъс Макгахан, Уилям Гладстон, Джузепе Гарибалди, Ф. М. Достоевски, И. С. Тургенев, Жан дьо Вестен, Е. Красногорска и мнозина други. «Настанал е момент да се издигне глас против зверствата — провиква се във френския парламент великият писател Виктор Юго. — Целият свят се е възмутил и възнегодувал от тях. Има минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва да я слушат. Трябва да се тури край на империите, които убиват.»

Но всички опити да се реши българският въпрос по мирен път пропадат поради неотстъпчивостта на Турция. Добре осведомена за противоречията между великите сили, Високата порта отхвърля решенията на Цариградската (1876–1877) и Лондонската (1877) конференция за даване на българска автономия. Така изчерпала всички възможности, Русия, която има особени интереси в решаването на Източния въпрос, преминава към подготовка на военна акция срещу Османската империя. На 10/22 април 1877 г. канцлерът Александър Горчаков съобщава на руските дипломатически служби в чужбина, че за да защити християните на Изток и за да запази достойнството на Русия пред Европа, императорът е принуден да обяви война на Турция. Два дни след това, на 12/24 април 1877 г. в Кишинев Александър II подписва манифест за обявяване на войната.

Още същия ден руската армия (в състав от 185 000 души) начело с главнокомандуващия княз Николай Николаевич пресича р. Прут и се насочва към долината на Дунав(6). Радостта на българите е неописуема. Изразител на техния всеобщ възторг става Българското централно благотворително общество (БЦБО), което в специално «Възвание» подканва довчерашните роби да се надигнат на масова въоръжена борба.

Операцията по прехвърлянето на армията през р. Дунав се отлага ден след ден. Оказва се, че поредната война с Турция е недостатъчно подготвена не само дипломатически, но и военно. Недостатъчният и остарял понтонен парк и разлените води на реката дълго задържат войските на левия бряг. Едва след демонстративния десант при Галац и Браила, отвлякъл вниманието на противника, Главното командуване решава да прехвърли основните сили в района на Свищов. Призори на 15 (27 юни) 1877 г. първите военни части, командвани от ген. М. И. Драгомиров, стъпват на българския бряг.

Разделени в три отряда, войските продължават своя победен марш според предварително приетия план: Източният (70 хил. души и 246 оръдия), начело с престолонаследника Александър Александрович — в посока на укрепения четириъгълник Русе — Силистра — Шумен — Варна, Западният (35 хил. души и 108 оръдия), начело с ген. Н. П. Кридинер — към Никопол и Предният (12 хил. души заедно със 7444 опълченци и 38 оръдия) начело с ген. И. В. Гурко — към старата българска столица Търново. Въпреки голямата численост и доброто артилерийско осигуряване източното настъпление на войските протича твърде мудно. На линията Черна вода — Кюстенджа спира и напредването на войсковите части, определени за демонстративни действия в Добруджа.

Далеч по-различно се развиват събитията на останалите два фронта — там, където настъпват частите на ген. Кридинер и преди всичко войските под командата на ген. Гурко. Превзел Никопол още на 4 (16 юли), ген. Кридинер проявява колебание и по този начин дава възможност на най-способния военачалник в турската армия Осман паша да прехвърли войските си от Видин в Плевен и да го превърне в силна крепост срещу руското настъпление.

Най-активен през първия етап на войната се оказва Предният отряд. Превзел Търново на 25 юни (7 юли), без да губи излишно време ген. Гурко насочва отряда през считания за непроходим Хаинкьойски проход и неочаквано за противника превзема Казанлък и с. Шипка. Лошото взаимодействие с частите на ген. В. Дерожински, които трябва да атакуват Шипченския проход откъм Габрово, позволяват на Хулюси паша да нанесе сериозни загуби на русите и едва след това да отстъпи към Карлово.

Въпреки това появата на руските войски южно от Балкана предизвиква истинска паника в противниковия лагер. Осигурили си двата балкански прохода — Хаинкьойския и Шипченския, войските, на ген. Гурко се подготвят за ново настъпление. В този момент обаче пристигат първите сведения за руските неуспехи край Плевен и за настъпление на Сюлейманпашовата армия от юг. На 19 (31 юли) 1877 г. край Стара Загора се разгаря голямо сражение, при което 3500 руси и български опълченци в продължение на четири часа отбиват атаките на елитната Сюлейманова армия. Дочакал изтеглянето и на последния християнин от горящия град, най-сетне командващият отбраната ген. Н. Г. Столетов дава заповед за отстъпление към Казанлък и с. Шипка, където е разформиран Предният отряд.

Въпреки крайно неблагополучното съотношение нa силите ген. Столетов решава да удържи шипченската позиция на всяка цена. От 9 до 11 (21–23) август пет опълченски дружини и войници от Орловския и Брянския полк (всичко около 7500 души) задържат отчаяните пристъпи на 30–хилядна турска войска. Критичният момент на отбраната настъпва към 17 часа на последния ден. С цената на хиляди убити неприятелят успява да овладее последното препятствие — Волинската височина. В този върховен миг на напрежение, когато буквално с гърдите си българи и руси отбиват следващите на вълни турски атаки, от редиците на защитниците се изтръгва мощно «ура». Пристига помощ — две казашки сотни и взвод артилерия. Без да изчака идването на цялата бригада, новият командир на Шипченския отряд ген. Ф. Ф. Радецки предприема неочаквана контраатака, възстановила целостта на позицията. Така само за три дни турските планове за разпокъсване на руските сили в Северна България и евентуално обединение с войските в четириъгълника или с войските в обсадения Плевен пропадат.

Неуспешните сражения край Плевен, по време на които падат убити около 26 хиляди руски и румънски войници, ведно с тежките сражения на Източния отряд край бреговете на Бели и Черни Лом, възвръщат надеждите на турското командване за изтласкване на русите отвъд Дунав. Но успешната блокада на Плевен, поверена на ген. Е. И. Тотлебен, и сформирането на нов западен отряд начело с ген. Гурко, който освобождава през ноември Етрополе и Орхание (Ботевград), твърде скоро възвръщат самочувствието на освободителите. На 28 ноември/10 декември 1877 г. при опит да разкъса блокадата, Осман паша заедно с 42 хиляди турски войници и 77 оръдия пада в руски плен. От този момент насетне Дунавската армия преминава в ново мощно настъпление, донесло освобождението на София, Карлово и десетки селища по долината на р. Стряма.

По времето на този втори етап от развитието на военните действия, освен боевете при Арабаконашкия проход, от голямо значение за разгрома на Турция се оказва и победата край Шейново. Разделен в три колони, ръководени от генералите М. Д. Скобелев, Ф. Ф. Радецки и Н. И. Святополк-Мирски, на 28 дек. (9 януари), Шипченският отряд нанася съкрушително поражение на Вейсел паша. В руски ръце падат около 25 хиляди души, 93 оръдия и много складове с храни и боеприпаси.

Така успешно завършва и зимното преминаване на Балкана. В турската отбрана около Стара планина от Сливен до Берковица е осъществен мощен пробив. Двете основни групировки, на които противникът възлага големи надежди (в укрепения четириъгълник и по горното течение на Марица) се оказват разпокъсани една от друга на 250 км. без никакви възможности за взаимодействие. Увлечени от всеобщата паника, всички противникови части, заемащи позиции далеч от старопланинските проходи, отстъпват бързо на юг. Изгубило всякаква вяра във възможността на своята армия да обърне хода на войната в своя полза, турското правителство предлага мирни преговори.

Но уверило се в неискрените турски декларации за мир, главното командване на Дунавската армия продължава настъплението и на 22 януари (3 февруари) части от отряда на ген. Гурко достигат брега на Егейско море при Дедеагач. Няколко дни по-късно в Одрин двете воюващи страни подписват примирието, а на 19 февруари (3 март 1878 г.) в Сан Стефано прелиминарният (предварителен) договор, сложил край на Освободителната руско-турска война.

Според Санстефанския мирен договор автономното княжество България обхваща Северна България, без Северна Добруджа, която преминава към Румъния, цяла Тракия, без Гюмюрджинско и Одринско, оставащи в Турция, и цяла Македония, без Солунската област и Халкидическия полуостров.

Едва ли представата ни за Руско-турската война от 1877–1878 г. ще бъде завършена, ако не споменем и широкото участие на българския народ в нея. Още преди форсирането на Дунав от руската армия БЦБО се обръща към всички родолюбци, които мислят за свободата на отечеството. «Всички ние трябва да станем като един человек ... четем във възванието, нашият интерес, нашето бъдеще, самото наше спасение изисква да въстанем всинца! ... Нека първият гръм на руския топ да ни намери готови за тая свещена борба.»

И наистина, в дните на войната освен десетте хиляди опълченци, взели участие в едни от най-решаващите сражения, хиляди българи предлагат с готовност помощта си за успеха на руското оръжие. Благодарение на тях, в щабовете на руските военни части се събират разузнавателни сведения за числеността, въоръжението и замислите на противника. Изтъкнати дейци, като Тома Кърджиев, Г. Йонов, Ст. Стамболов, Хр. Стоянов, Тодор Велков, Филип Симидов, П. Р. Славейков, архим. Макарий и мнозина други обикалят на длъж и шир поробеното отечество и с риск за живота си събират необходимата военна информация.

Макар и лишени от своя политическа организация, по време на войната българите участвуват в многобройни чети, действували около старопланинските проходи, по фланговете на Дунавската армия и в тила на турските войски, гдето вилнеят башибозушки банди. Наред със старите хайдушки войводи П. Хитов, И. Марков, Ц. Петков и др. в защита на българите се борят четите на Г. Антонов, Тодор Пеев, Симо Соколов, Георги Пулевски, Петко Киряков и мнозина още.

Не по-малко полезна за успеха на руското оръжие се оказва икономическата подкрепа на българите. В годините на войната няма българско село или град, което да не осигурява за своите освободители толкова храни, плодове, зеленчуци, вино, ракия и тъй необходимите топли дрехи за войниците. Хиляди доброволци участвуват при поправката и направата на пътища, при пренасянето на бойната техника и боеприпасите.

Ала най-дълбока следа в сърцата на освободителите оставя медицинската подкрепа на българите. От 66 130 жертви по време на войната, 44 431 умират в резултат на различни заболявания. Няма съмнение, че тези загуби биха били далеч по-големи, ако не бяха десетките импровизирани болници и лазарети, в които неуморно се трудят хиляди български жени, фелдшери и лекари. През най-тежките месеци на войната градове като Свищов, Търново, Габрово, Казанлък, Орхание, София, Пловдив и още много селища са превърнати в истински болници, гдето намират помощ хиляди ранени и премръзнали руски войници и български опълченци.

Междувременно в хода на дипломатическите преговори между великите сили около Санстефанския договор възникват редица усложнения. Дала още преди войната съгласието си да подпише окончателен мирен договор с Турция само със съгласието на «европейския концерт», Русия се оказва в твърде деликатно положение. Сбъдват се предвижданията на някои европейски политици, че големите руски военни успехи всъщност ще доведат до тежки и безкрайни спорове по Източния въпрос. И наистина, в дните на Берлинския конгрес през юни–юли 1878 г. руската дипломация прави неуспешни опити да защити решенията на Санстефанския мирен договор от претенциите на западноевропейските си партньори. Но страхувайки се от създаването на голяма славянска държава, която ще се превърне в преграда пред тяхното влияние на Балканите, европейските велики сили (без Германия) заемат неотстъпчива позиция. В резултат на това на Берлинския конгрес току-що освободена България бива грубо разпокъсана. От земите между Дунав и Балкана се създава автономно, васално на султана, Българско княжество, в чиито граници е включена Софийска област. Южна България, под името «Източна Румелия», остава под политическата и военна власт на Турция, получавайки административна автономия. Останалите български земи (Македония, Беломорска и част от Одринска Тракия) са върнати на султана.

Така Берлинският конгрес от лятото на 1878 г. разкъсва жестоко току-що формираната българска нация, а част от нейните земи оставя под властта на четири съседни държави.

Литература

Косев, К., Н. Жечев, Д. Дойнов. История на Априлското въстание 1876. С., 1986.

Генов, Ц. Освободителната война 1877–1878. С., 1978.

Вълков, Г. Българското опълчение. Формиране, бойно използване и историческа съдба. С., 1983.

Христов, Хр. Освобождението на България и политиката на западните държави 1876–1878. С., 1968.

Княжество България 1878–1885 г.

Милен Куманов

Още преди започване на военните действия срещу Османската империя руското правителство създава при своята армия, която трябвало да действа на Балканския боен театър, специална служба за организиране на гражданското управление на България. За неин ръководител е назначен Владимир Черкаски — известен руски магистрат и приближено лице до император Александър II.

Гражданската канцелария на княз В. А. Черкаски започва своята дейност веднага след стъпването на руските войски на българския бряг на р. Дунав през юни 1877 г. Освободените територии на България се разделят в административно отношение на губернии, окръзи, околии и общини, като в повечето случаи се запазват онези техни размери, които те имат при административните реформи, извършени от самата османска власт през 1864 и 1871 г. Заменени са само вилаетите и санджаците. За началници на губерниите и на окръзите се поставят руски офицери, а за техни помощници се привличат изявени български дейци от доосвобожденския период. Длъжностите на околийски началници и на кметовете също се поверяват на българи. Само в общини, в които мнозинството от населението е мюсюлманско, кметският пост е поверен на мюсюлманин, и то при условие, че не е бил с нещо злепоставен пред българското население в околните селища.

До края на Освободителната война (март 1878 г.) се изграждат 8 губернии и 56 окръга. Княз В. А. Черкаски умира в деня на подписването на Санстефанския договор, без да успее да довърши започнатото дело. За негов заместник, но вече в качеството на специален императорски комисар, от Санкт Петербург е изпратен княз Александър Михайлович Дондуков-Корсаков. Макар и военен деец, като генерал-губернатор на няколко губернии в Русия до войната с Турция от 1877–1878 г., той натрупва солиден опит и като администратор. Пристига в България на 8 май 1878 г. и застава начело на сформирания вече Съвет на управлението.

Берлинският конгрес, състоял се от 1 юни до 1 юли 1878 г., потвърждава правомощията на Русия за подпомагане административното изграждане на възобновената българска държава, предоставени й по силата на Санстефанския договор, но ги съкращава от 2 години на 9 месеца. Това заставя новия императорски комисар да ускори своята дейност. В Съвета на управлението се учредяват няколко отдела: по съдебното дело, финансите и пр.

Княз А. М. Дондуков-Корсаков полага големи грижи за изграждане на въоръжените сили, които да послужат като най-солидна опора на и без това окастреното до неузнаваемост от Берлинския диктат Българско княжество. Въвежда се всеобща военна служба за всички мъже от 20 до 30 години, годни да носят оръжие. Подготовката на българските войници е поверена на опитни руски офицери и сержанти, към които са привлечени и някои български офицери, получили своето военно образование най-вече в Русия. Благодарение на положените усилия от руските и българските офицери, до края на временното руско управление в Княжество България преминават военно обучение около 21 000 български младежи.

Паралелно с изграждането на българската войска се извършва и преустройство в съдебното дело, финансите и просветата. Премахва се унизителният за българското население военен данък, отменя се и порочната система за събиране на данъците чрез откупвачи, каквато била практиката в периода на османското робство. Натуралният данък се заменя с поземлен. На 25 януари 1879 г. се полагат основите на Българската народна банка, която започва да функционира на 6 юни с. г. с внесен от държавата капитал в размер на 8,6 млн. лв.

След организирането на българската войска и завършване на административното устройство на българската държава временното руско управление съсредоточава вниманието си към изработване на основния закон на Княжеството — конституцията. Тази задача се възлага на С. И. Лукиянов, съдебен магистрат, един от най-приближените помощници на княз В. А. Черкаски, който след създаването на Съвета на управлението е назначен за управляващ съдебния отдел. За един сравнително непродължителен период той със свои сътрудници подготвя проект за т. нар. «Органически устав». При работата си върху него С. И. Лукиянов и екипът му се ползват широко от конституционната практика на съседните балкански държави.

След като проектът е изготвен, той е изпратен за обсъждане в С. Петербург. В основни линии той е одобрен. Направените корекции и допълнения не променят по същество първоначалния му облик. Върнат обратно в България, той е предоставен на вниманието на Учредителното събрание, което започва своята работа на 10 февруари 1879 г. в старопрестолния град Търново (дн. Велико Търново).

Тук няма да се спираме на въпросите около нежеланието на депутатите да пристъпят към пряката си работа в знак на протест срещу несправедливите решения на Берлинския диктат, по силата на които е разпокъсана българската държава след нейното възкръсване от петвековното османско иго. По тези въпроси е писано достатъчно много и по тях в историческата ни наука няма разномислие. Ще се ограничим само в проследяване работата на Учредителното събрание по приемане на Органическия устав. В това отношение следва да се обърне внимание на речта, която императорският комисар произнася пред първите български депутати. В нея той им обръща внимание на факта, че макар да имат пред себе си проект, изготвен и одобрен от руското правителство, той не е задължителен за тях и те могат да бъдат напълно свободни при приемането на основния закон, ръководейки се преди всичко от своите убеждения и разбирания.

При обсъждането на внесения проект между депутатите веднага се открояват две течения, наречени първоначално «млади» и «стари» по наименованията на двете течения, оформили се в българското общество в последните десетилетия на османското иго. Впоследствие те получават нови наименования — либерално и консервативно, на основата на възгледите, които застъпват в Учредителното събрание при дебатите по проекта за конституцията.

Консерваторите се опитват да наложат конституция, която да ограничава силно правата на огромната част от българския народ. Въпреки възраженията на либералното течение, по предложение на един от консерваторските лидери — д-р Константин Стоилов, се избира комисия, на която се възлага задачата да подготви доклад за основните принципи, на които трябвало да почива бъдещата българска конституция. В състава й са включени представители предимно от консерваторското течение, поради което и изготвеният от нея Рапорт върху основните начала на Конституцията на Българското княжество е отхвърлен незабавно от либералното мнозинство в Учредителното събрание. Тогава се взема решение събранието да пристъпи направо към обсъждане на руския проект на Органическия устав.

Една от най-оживените престрелки между двете течения се води при обсъждането на глава XIII, посветена на народното представителство в бъдещия български парламент. Консерваторите излизат с проект за въвеждане на двукамарен парламент чрез създаването на Долна камара и Сенат. Мотивите им са продиктувани от обстоятелството, че поради неопитност депутатите от Долната камара можели да приемат закони, които биха били във вреда на Княжеството. Затова се налагало да има по-горна инстанция в лицето на Сената, която отново да оглежда и отстранява неудобните законодателни актове. Гаранция за нейната компетенция щял да бъде съставът й, набиран предимно от изтъкнати магистрати. Този проект е отхвърлен по най-категоричен начин от либералите. Претърпели поражение, консерваторите се отказват да защитават и предвидения в руския проект Държавен съвет.

Либералите обаче съвсем не се ограничават в ролята на отрицатели на проектите на своите противници. Те също правят предложения по редица основни принципни положения в Органическия устав, които го тласкат в по-демократичен дух. Едно от основните им искания е равенството на всички български граждани пред законите на страната, както и забраняването на всякакво деление на обществото на съсловия. Те настояват за премахването и на всички наказания, непредвидени в законите, както и предоставяне на пълна свобода на печата, събранията и митингите, както и за безплатно първоначално образование на децата. По предложение на един от техните лидери — Драган Цанков, се отменя и самото наименование на Органическия устав и се заменя с придобилия по-голяма гражданственост в Европа термин — конституция.

Учредителното събрание приключва своята работа на 16 април 1879 г. Според изработената от него Конституция, Българското княжество става «монархия наследствена и конституционна с народно представителство». Като държавен глава князът — бъдещият владетел на страната — получава големи правомощия. Той дели законодателната власт с парламента, обявен е за върховен военачалник на въоръжените сили на страната и му се предоставя изпълнителната власт.

Върховен орган на законодателната власт е Народното събрание, което може да бъде Обикновено или Велико. Първотo трябва да изработва законите на страната, да приема държавните бюджети и да контролира дейността на правителството. Второто се свиква само при екстрени случаи, когато се налагало избирането на държавен глава, изменението и допълнението на самата конституция или пък разглеждането на въпроси за война и мир или разменяне на територии.

Въпреки редица свои несъвършенства, приетата от Учредителното събрание Конституция на Българското княжество е една от най-демократичните в Европа за своето време. По този въпрос в правната и историческа литература у нас не е имало и няма разногласие. Най-голяма заслуга за този облик на основния закон на Княжеството имат представителите на либералното течение, които съумяват благодарение на своето мнозинство в Учредителното събрание да наложат демократичния дух в него.

На следващия ден след закриване на Учредителното събрание, пак в Търново се свиква и Първото Велико народно събрание с една единствена точка: избор на български княз. Тъй като Берлинският договор не позволявал заемането на този пост от член на която и да било царстваща по онова време династия в Европа, Русия предлага кандидатурата на немския принц Александър Батенберг. Роден в семейството на хесенския принц Александър Йозеф фон Батенберг и полската графиня Юлия Хауке, той получава военно образование в Потсдам. След започване на войната между Русия и Турция през 1877 г. пожелава да постъпи като доброволец в руската армия. Бидейки племенник на руската императрица, желанието му своевременно е изпълнено и е прикрепен към щаба на главното командване. Както показват някои изследвания напоследък, лансираната теза, че това било направено умишлено от император Александър II с оглед бъдещото му издигане за български владетел, не се потвърждава документално. Разбира се, не са липсвали вероятно и такива мисли в главата на руския самодържец, но не това в последна сметка е определило решението му за предлагане на неговата кандидатура за български владетел. Въпросът в последна сметка е бил решен от обкръжението около императрицата.

Всъщност предисторията около определянето на кандидатурата на княз Александър Батенберг не е била известна на депутатите от Първото Велико народно събрание. За тях младият немски принц е бил изобщо неизвестен и непознат. И все пак те гласуват единодушно за него. Защо? Отговорът на този въпрос се крие не само в тяхното голямо доверие към царя-освободител, но и в даването на израз на голямото уважение на българския народ към Русия, която в последна сметка слага край на неговата петвековна робия под игото на Османска Турция.

Избраният княз пристига в България в края на юни 1879 г. Бързо се ориентира в политическата обстановка на Княжеството и с ужас разбира, че е попаднал в страна, която има твърде демократична конституция, ограничаваща според него в значителна степен владетелските му права. Прави незабавен опит пред руския император за променяне на Основния закон, но след като получава отрицателен отговор от С. Петербург, макар и временно, примирява се с положението си. Още с първите си действия като държавен глава княз Александър Батенберг дава да се разбере, че няма да се съобразява с основните повели на конституцията. Въпреки че му е било добре известно разположението на силите в Учредителното и в Първото Велико народно събрание, при сформирането на първия български кабинет дава предпочитанията си на консерваторите. Високият пост министър-председател предоставя на един от техните лидери — Тодор Бурмов, който включва в кабинета представители само измежду своите съмишленици (без военния министър, който бил руски офицер).

Друга важна стъпка на княза е настояването му за променяне на обръщението към него от «светлост», както е предвидено в конституцията, на «височество». Формалният му мотив бил, че това положение той имал още като хесенски принц, а фактически то било израз на желанието му да си осигури по-големи правомощия от онези, които му отреждала Търновската конституция.

Князът прави и друго нарушение на Основния закон на Българското княжество. Още в първите дни на своето царуване издава наредба, според която си присвоява правото да назначава половината от членовете на градските съвети. Поради всеобщия протест в страната, тази наредба не влиза в сила, но тя е показател за властолюбивите стремежи на първия български владетел след възобновяването на държавата от няколковековното й иго.

Въпреки че първите му опити за нарушаване на Търновската конституция се натъкват на открита съпротива от българската общественост, князът не се отказва от възприетата линия. Показател за това е неговото поведение след проведените законодателни избори за Първо Обикновено народно събрание (октомври 1879 г.). В тях, както е известно, мнозинството от гласовете са подадени за представителите на либералите. Независимо от изразения народен вот, Александър Батенберг не желае да се раздели със своите политически приятели консерваторите, тъй като те единствени го подкрепят в действията му за засилване на княжеската власт. По тази причина в края на ноември 1879 г. той възлага мандата за съставяне на следващото правителство на друг техен водител — епископ (по-късно митрополит) Климент — светското име на Васил Друмев.

Напрегнатата обстановка в Княжеството става причина за преждевременно разтуряне на новоизбраната камара и провеждане на парламентарни избори. Когато и в тях либералите печелят мнозинството от гласовете, князът е принуден най-сетне да повери министърпредседателския пост на един от техните водачи — Драган Цанков. Между двамата обаче възниква открито разногласие по т. нар. «дунавски» въпрос (отнасящ се до уреждането на корабоплаването по реката), чието първенство си оспорват Австро-Унгария и Русия. По тази причина Драган Цанков е принуден да си подаде оставката. На негово място князът поставя Петко Каравелов — друг водител на либералите. Дните на новия кабинет също са преброени. За скорошната раздяла на княза с него оказват роля случайно стекли се обстоятелства. На 1 март 1881 г. в С. Петербург е извършен атентат срещу император Александър II, при който той загива. Наследилият го на руския престол нов самодържец — Александър III, е с подчертани консервативни възгледи. Този факт е известен на княз Александър Батенберг, тъй като той много добре се познава с новия руски владетел като негов роднина. Пристигайки в С. Петербург, за да вземе участие в погребението на загиналия монарх, той се среща с неговия наследник и успява да издейства съгласието мy за изменение на конституцията, мотивирайки се с наличието на нихилисти и в Българското княжество. Император Александър III дава своето съгласие. Останалото е вече само въпрос на време. Завръщайки се в България, князът предприема трескави приготовления и на 27 април 1881 г. извършва държавен преврат. По негово настояване в началото на юли с. г. в Свищов е свикано Второто Велико народно събрание, пред което той поставя в ултимативен вид исканията си за установяване на свой «режим на пълномощията» за срок от 7 години. По-конкретно той настоява пред депутатите от това събрание: първо — да му предостави правото да управлява Княжеството чрез укази; второ — сесията на Второто Обикновено народно събрание да се отложи, а бюджетът на държавата от 1881 г. да остане в сила и за следващите години и трето — преди изтичането на 7–годишния период да му се предостави правото да свика ново Велико народно събрание, което да разгледа конституцията и да я измени в желания от него дух.

Исканията му са удовлетворени от Второто Велико народно събрание и той веднага се залавя за работа. Първата му задача е съставянето на нов кабинет, който просъществува до края на юни 1882 г. След това е образувано ново правителство, начело с руския генерал Леонид Соболев.

И двата кабинета обаче не се ползват със симпатии сред българското общество. При това между княза и руските генерали, привлечени за членове в правителството на Л. Соболев, скоро възникват остри разногласия по основни въпроси на вътрешната и външната политика на Княжеството. Изправен пред реалната опасност от пълна изолация и дискредитиране пред българския народ, лишен вече и от подкрепата на Русия, която бързо разбира извършения от него външнополитически завой в интерес на главния й съперник на Балканите Австро-Унгария, князът решава преждевременно да се откаже от поискания срок за режима на пълномощията. На 6 септември 1883 г. излиза със специален манифест, с който известява българската общественост, че възстановява Търновската конституция. На следващия ден възлага на Др. Цанков мандата да формира ново българко правителство. В него либералният водител включва представители не само на либералите, но и на консерваторите, което предизвиква незабавна реакция от страна на по-крайните му привърженици, които се възглавяват от П. Каравелов и П. Р. Славейков. При това положение Др. Цанков побързва да подаде оставката на своя кабинет, но князът го скланя да отложи намерението си до провеждането на нови парламентарни избори.

Изборите са насрочени за май 1884 г. и са спечелени от привържениците на П. Каравелов и П. Р. Славейков. След свикването на новата камара, за министър-председател е определен първият от тях. С образуването на новото правителство завършва и първото разцепление на Либералната партия, което обаче се оказва и не последно.

По въпроса за уредбата на Княжество България и развоя на неговия политически живот до съединението му с Източна Румелия през есента на 1885 г. общо взето няма разномислие в историческата ни наука. Напоследък се предприемат опити за едно ново преосмисляне на дейността на княз Александър Батенберг в смисъл да се преодолее битуващата досега почти изцяло негативна оценка. Изложените от нас данни поне за периода до Съединението не дават сериозно основание за някаква нова трактовка на поведението му като български владетел. Краткото му време на престола не му позволява да осъществи в пълна степен своите замисли за по-големи правомощия, както това правят неговите наследници в лицето на княз (цар) Фердинанд и цар Борис III. Но това не променя по същество нещата: той също не желае да се помири с положението, отредено му от Търновската конституция. Затова и посяга на нея, като я отменя за известен период от време, и нанася първия значителен удар на едва прохождащата демокрация в Българското княжество. Това е основното. А що се отнася до неговите външнополитически предпочитания (разбирай «измяната» му към Русия, която по същество го налага на българския престол и преориентацията му към западните велики сили и най-вече към Австро-Унгария) това е по-второстепенен въпрос, който не може да даде основание за евентуалнa преоценка на цялостната му дейност като български владетел. Защото същественото в случая е неговото отношение към българския народ и към неговата конституция, която регламентира и правовия ред в държавата.

Литература

Тодоров, Г. Д. Временното руско управление в България през 1877–1879 г. С., 1958.

Тодоров, Г. Д. Временно отменяне и възстановяване на Конституцията на Княжество България 1881–1883. С., 1991.

Манолова, М. Създаване на Търновската конституция. С., 1980.

Манолова, М. Парламентаризмът в България 1879–1894. С., 1989.

Димитров, Ил. Князът, Конституцията и народът. Из историята на политическите борби в България в първите години след Освобождението. С., 1972.

Източна Румелия 1879–1885 г.

Милен Куманов

Берлинският конгрес от лятото на 1878 г. не само отнема територии на току-що освободената от петвековното османско иго българска държава, но се и опитва да урони националното достойнство на част от българския народ. По предложение на английската делегация, територията, разположена на север по билото на Стара планина, на изток — Черно море и Странджа планина, на юг — северното било на Родопите и на запад — Ихтиманска Средна гора, възлизаща на 32 978 кв. км., е наречена «Източна Румелия», когато било съвсем очевидно, че тази област никога до този момент не е носила такова име, а чисто и просто се е казвала Южна България.

Всъщност, това не е било обикновена приумица на английските делегати. Представителите на Англия, подкрепени и от делегациите на други западноевропейски сили, с този си акт преследват определени политически цели. Откъсвайки тази област от пределите на Българското княжество и предоставяйки я на Високата порта, макар и с уговорката за известни автономни права, западноевропейските дипломати, участвали на Берлинския конгрес, желаят преди всичко да повлияят върху самочувствието на българския елемент в наречената от тях Източна Румелия. Тяхната цел е независимо от факта (а може би именно поради него) че българското население е най-многобройно в нея, да възпрепятстват бъдещите му намерения за евентуално присъединяване към съотечествениците му от свободното Българско княжество. От друга страна — с предложеното наименование на посочената област западните дипломати изразяват открито нежеланието на своите правителства да се заговори за «две Българии», очевидно с оглед на тяхното съперничество с Русия за влияние в Европейския югоизток (Балканите).

Оказала се в пълна изолация, руската делегация не могла да се примири както с наложеното разпокъсване на освободената от нея българска държава, така и с предложеното ново наименование на Южна България. Безсилни се оказват й протестите на самото население от Южна България.

По решение на Берлинския конгрес административната уредба на Източна Румелия следва да се извърши на основата на един «Органически устав». Неговото изработване е възложено на специална Европейска комисия, в която са включени представители на държавите, участвали в работата на конгреса. Комисията започва своята работа още през есента на 1878 г. Първите си заседания тя провежда в Цариград, но след това се премества в Пловдив, който е обявен за столица на Източна Румелия.

Още в самото начало на дейността на комисията в нея се оформят две гледища за бъдещата съдба на Източна Румелия. Едното — поддържано от представителите на западноевропейските сили и на Турция, която не скрива своето желание за превръщане на областта в обикновена турска провинция (вилает), а другото — отстоявано от руските делегати, се застъпва за нейното утвърждаване като самостоятелна българска област.

Работата на комисията се следи с напрегнато внимание от цялата българска общественост. Въпреки голямата секретност, стремежите на западните дипломати стават публично достояние и предизвикват незабавна реакция сред българите от двете страни на Балкана. По инициатива на видни общественици като Драган Цанков, Петко Р. Славейков, Тодор Икономов, Константин Величков, Григор Начович, Иван Ев. Гешов, Димитър Греков, някои висши духовници и др. е изготвен специален мемоар, в който се излагат подробно неправдите, произтичащи от Берлинския договор, и се настоява за отхвърлянето на този диктат, като се признае единството на българския народ, което предполагало обединението не само на Източна Румелия, но и на другите откъснати части от българската държава със свободното Българско княжество. Документът е предоставен на комисията през октомври 1878 г., т. е. още в самото начало на нейната дейност. При неговото връчване на участниците й е заявено, че българският народ ще се бори с всички сили за отстояване на предявените в мемоара искания.

Реакцията на комисията спрямо този акт не е еднозначна. Докато руската делегация се отнася спокойно и благосклонно, представителите на западноевропейските държави и на Турция се държат равнодушно, едва прикривайки своето враждебно отношение. Най-грубо към претенциите на българския народ се държи английската делегация.

След като Европейската комисия се премества в Пловдив, тя е посетена от нова българска делегация, която също й връчва мемоар с искания на българското население от Източна Румелия.

Паралелно с тези мемоари комисията е бомбардирана и със стотици протестни телеграми и изложения от българското население на Северна и Южна България. В едно от тях, подписано от 867 карловски вдовици, се заявява недвусмислено, че проектираното от нея намерение за допускане на турски войски в областта може да се реализира само през техните трупове.

В редица градове и по-големи селища на Източна Румелия последват и бурни демонстрации. Най-мащабната от тях е проведена в самия Пловдив и впечатлява твърде силно членовете на Европейската комисия.

Комисията не успява да приключи своята работа в предвидения от Берлинския договор 3–месечен срок и продължава заседанията си още около 3 месеца. Макар и в малцинство, но ползвайки се с подкрепата на българското население, руските делегати съумяват да наложат не само българския облик в областта, но и да разширят нейното самоуправление. Приемат се и редица техни конкретни предложения, като официалният език в областта да бъде българският, мнозинството от депутатите в бъдещото Областно събрание да се избират от населението и пр.

В окончателен вид Органическият устав е завършен на 14 април 1879 г. Според него в Източна Румелия се установява доста сложна система на управление, резултат от противоречивите възгледи на членовете на комисията. Наложено е положението, застъпено в Берлинския договор, начело на изпълнителната власт в областта да бъде генерал-губернатор (главен управител), подпомаган от «частен съвет» (правителство), състоящ се от петима «директори» (министри) и началник на милицията и жандармерията.

Законодателната власт се съсредоточава в ръцете на Областното събрание, състоящо се от 56 депутати. От тях 36 се избират от местното население, 10 се назначават от генерал-губернатора, а останалите 10 участвали по право. Това били водачите на религиозните общности в областта.

В сравнение с конституцията на Княжество България Органическият устав съдържа повече клаузи, ограничаващи правата на местното население. В него се предвижда например имуществен и образователен ценз за избирателите и други ограничения. Най-тежки са неговите клаузи, потвърждаващи решението на Берлинския конгрес, според което областта остава под властта на султана с известни автономни права, както и правото на султана да санкционира гласуваните и приети закони от Областното събрание, а така също и да заема с войски «стратегическите места» в областта.

Последната му привилегия остава само на книга, тъй като по лична молба на самия руски император, той се отказва от нея. Това обстоятелство впоследствие изиграва изключително важна роля, когато се извършва съединението на областта с Княжество България.

За пръв генерал-губернатор на Източна Румелия султанът назначава Александър Богориди, известен повече като Алеко паша. Макар и българин по произход (родителите му са от гр. Котел), той се ражда и израства в Цариград. Получава солидно за времето си образование и заема висши административни постове в Османската империя, служи и като неин дипломат. Слабо разбира и още по-слабо говори майчиния си език. Приема назначението си със съзнанието да служи на Високата порта като османски чиновник. Но още щом стига до българската граница, той разбира, че попада не в една обикновена турска провинция, а в чисто българска област. По настояване на делегацията, дошла да го посрещне, той заменя своя фес с български калпак. Тази му постъпка предизвиква неописуема радост сред членовете на българската делегация. Тя става и повод да бъде приветствуван радушно от българското население на всяка гара по пътя за Пловдив.

Установявайки се в столицата на Източна Румелия, първата задача на Александър Богориди е да състави частния съвет. За свой главен секретар и директор на вътрешните работи той назначава Гаврил Кръстевич — известен деец в църковнонационалната борба на българския народ и негов земляк по линия на родителите му. С изключение на завеждащия финансовия отдел, останалите членове на съвета също са българи. За шеф на милицията и жандармерията е определен генерал Виталис — французин на турска служба. Като оръдие на турското правителство неговото назначение се посреща неприязнено от българското население, поради което не много след това е заменен от Щракер паша — немец, също на турска служба. Както и своя предшественик, той се старае да отстоява интересите на Високата порта, поради което и неговата личност не се ползва със симпатии от българите в Източна Румелия.

Станалият неудобен като завеждащ финансовия отдел немец Шмидт е освободен и на негово място е поставен българинът д-р Георги Странски, известен от доосвобожденския период като един от основателите на Българското човеколюбиво общество и като близък другар на Христо Ботев и неговото семейство.

Първите законодателни избори в областта се провеждат през октомври 1879 г. За разлика от Княжество България, където борбата на сходните на тези парламентарни избори се води на политически признак — между току-що образуваните партии на либералите и консерваторите, в Източна Румелия тя започва на народностен — между трите най-големи етнически групировки (българи, турци и гърци). Мнозинството от подадените гласове получават българските кандидати. Дори в самия Пловдив, считан от живеещото в него гръцко население за негов бастион, българският кандидат в този град също получава най-голям брой гласове.

Из състава си Областното събрание излъчва Постоянен комитет, който поради липса на оформени политически партии, се откроява като главен орган на управлението на Източна Румелия.

Според Органическия устав, 1/2 от състава на Областното събрание следва да се подменя на всеки две години. Това налага свикването на нови областни избори през 1881 г. По това време и в областта са налице първите политически групировки — на консерваторите и на либералите. За разлика от Княжеството, в Източна Румелия по-голямо влияние сред местното население имат консерваторите, начело на които застават Ив. Ев. Гешов и Михаил Маджаров. По-късно към тях се присъединяват и придобилите вече известност писатели Иван Вазов и Константин Величков. Либералите се възглавяват от д-р Г. Странски, д-р Стоян Чомаков, Иван Салабашев и др. Авторитетът на Либералната партия започва да нараства през 1881 г., когато прокудени от режима на пълномощията на княз Александър Батенберг от Княжеството емигрират водителите на съименната им партия — Петко Каравелов и П. Р. Славейков. Те се установяват в Пловдив, като първият от тях известно време е и кмет на града. Заедно с тях в Източна Румелия намират политическо убежище и други видни дейци като Захари Стоянов и др., които също са съмишленици на Либералната партия в Княжеството. С тяхна помощ либералите в областта активизират своята дейност и разширяват влиянието си сред местното население. В областните избори от есента на 1881 г. те получават почти толкова гласове, колкото и техните политически противници. В резултат на това се създава смесено либерално-консервативно управление в Източна Румелия.

В следващите областни избори — от 1883 г., либералите спечелват мнозинството от подадените гласове и заемат ръководните постове както в Областното събрание, така и в Постоянния комитет.

През септември 1883 г. княз Александър Батенберг преждевременно се отказва от установения режим на пълномощията и възстановява действието на Търновската конституция в Княжеството. Това позволява на П. Каравелов, П. Р. Славейков и повечето техни съмишленици, установили се в Източна Румелия, да се завърнат отново в София. Тяхното заминаване се отразява незабавно върху Либералната партия в областта. Тя започва да губи от влиянието и авторитета си сред местното население. Това проличава още през следващата година, когато се провеждат изборите за нов главен управител, поради изтичане на петгодишния мандат на Алеко паша.

Либералите предприемат акция за повторно назначаване на първия генерал-губернатор на областта, с когото успяват да се сработят и се ползват с неговите симпатии. Консерваторите, които променят името на своята партия от Консервативна на Народна, се противопоставят на тези стремежи на своите политически противници и за нов главен управител издигат кандидатурата на дотогавашния главен секретар на генерал-губернатора — Г. Кръстевич. Кандидатурата на последния се поддържа и от Русия. По нейно настояване в последна сметка султанът скланя да го назначи за следващ генерал-губернатор на областта.

След заемането на новия си пост Г. Кръстевич разтурва преждевременно Областното събрание, чието ръководство, както вече се спомена, бе в ръцете на либералите и насрочва нови областни избори. В тях Народната партия излиза с най-животрептящия за местното население лозунг — обединението на Източна Руселия с Княжество България, и спечелват мнозинството от гласовете. В техни ръце преминава и Постоянният комитет, и частният съвет, т. е. те стават пълни господари на положението в Източна Румелия.

Добрала се обаче до политическата власт, Народната партия бързо забравя и изоставя въпроса за съединението, поради което предизвиква всеобщо разочарование у своите поддръжници и получава прозвището «Лъжесъединистка партия».

Това са, казано накратко, по-основните събития, разиграли се в Източна Румелия от нейното откъсване от българската държава през 1878 г. до съединението й с Княжество България през есента на 1885 г. Следва да се отбележи, че при тяхното осветляване в българската историческа литература няма разномислие между отделните автори. Това особено се отнася по най-важния въпрос — за облика на областта през периода, през който тя е включена отново в пределите на османската власт. Никой досега не е оспорвал българската й принадлежност. Всъщност, такава е и историческата правда.

В същото време се внесоха и някои корекции главно по отношение ролята на Гаврил Кръстевич в смисъл на преодоляване на крайно негативната оценка за него, наслоена под влияние на писанията на неговите съвременници и най-вече от Захари Стоянов. Но Те се отнасят преди всичко до позицията му спрямо самия акт на съединението на Източна Румелия с княжество България, което е обект на друга статия в настоящото пособие.

Литература

Стателова, Е. Източна Румелия. Икономика, политика, култура. С., 1983.

Стоянов, М. Изработване на Органическия устав на Източна Румелия. — Исторически преглед. 1955, кн. 2.

Обществено-икономическото развитие на България 1878–1912 г.

Милен Куманов

Руско-турската война от 1877–1878 г. допринася не само за извоюване на националната независимост на България, но открива и пътя за нейното свободно развитие по пътя на капитализма. В същото време върху това развитие оказват съществено влияние и редица възпрепятстващи фактори. На първо място сред тях са решенията на Берлинския конгрес от лятото на 1878 г., по силата на който Санстефанска България е разпокъсана на няколко части и в пределите на свободното Княжество остават само земите на днешна Северна България и тогавашният Софийски санджак. На второ — пак по силата на решенията на същия конгрес, България е принудена да поеме част от дълга на Османската империя към големите западноевропейски държави. Като васална по отношение на своя петвековен поробител страна, тя е заставена да поеме и т. нар. режим на капитулациите, наложен на Османската империя от същите тези държави още след Кримската война от 1853–1856 г. Най-сетне тя е лишена от правото да сключва и търговски договори с външния свят и т. н.

Разбира се, не липсват неумение и грешки и от страна на самите управляващи фактори на Княжеството при решаване на жизненоважни въпроси на българската държава, включително и такива, които имат непосредствено отношение към нейното икономическо развитие. Един от примерите в тази насока е половинчатото решаване на аграрния въпрос непосредствено след освобождението на страната от османско иго. Както се знае, българската държава не се решава да сложи ръка на земите, напуснати от избягалите след Освободителната война паши и бейове и да ги раздаде на тези, които са я обработвали в доосвобожденския период, т. е. българските селяни, а предоставя възможност на бившите притежатели на тези земи (притежатели, а не собственици, както погрешно сочат някои автори, тъй като собственик на земята в империята е бил султанът — б. м. М. К.) след известен период или да си ги възвърнат лично или да ги продадат.

Още по-нерадостна е картината в Източна Румелия, която въпреки предоставените й от Берлинския конгрес автономни права, е поставена отново в пределите на Османската империя. В нея аграрните отношения са още по-заплетени и още по-усложнени от тези в Княжеството.

В резултат на всичко това икономическото развитие на двете български области започва с изключително бавни темпове. Основният отрасъл в тях, както и в доосвобожденския период, отново е земеделието. С него се занимава повече от 4/5 от трудоспособното население. Добивите от различните земеделски култури продължават да бъдат крайно ниски, тъй като обработването на земята се извършва по изключително примитивен начин. За земеделска техника в първите следосвобожденски години не може и дума да става. С такава разполагат само по-заможните земеделски стопани, но техният брой е незначителен, поради което не дава и някакво съществено влияние в направената по-горе констатация. Ето защо произвежданата продукция отива главно за задоволяване на непосредствените нужди на нейните производители и само отделни незначителни излишъци отиват на пазара.

В не по-добро състояние е и другият селскостопански отрасъл — скотовъдството. За него не се полагат никакви специални грижи от държавата. Работен добитък притежават само хора с по-големи земеделски стопанства, които разполагат и с повече средства, позволяващи им да закупуват такъв добитък.

Както преди Освобождението, така и непосредствено след него занаятчийството е средство за препитание на дребните и безимотните слоеве предимно в градовете. Повечето от традиционните занаяти като гайтанджийството, абаджийството, юрганджийството и пp. западат, тъй като се оказват неконкурентноспособни по отношение на внасяните висококачествени и при това евтини европейски стоки. Друга съществена причина за упадъка на занаятите е загубата на големия пазар на Османската империя, който те имат до Руско-турската война от 1877–1878 г. Запазват своето съществуване главно онези от занаятите, които са свързани с основния поминък на най-многобройната част от населението на страната — селяните, като коларството, железарството, абаджийството, или, пък с бита на обикновения българин — шивачеството, обущарството и др. Възникват и някои нови занаяти като печатарството, книговезството, фотографията и пр. Но те се появяват преди всичко в по-големите градски центрове и не променят по същество картината на занаятите в следосвобожденския период.

До 1885 г., когато се извършва съединението на Източна Румелия с Княжество България, практически не може да се говори за наличие на фабрична индустрия, макар и през този период да възникват няколко индустриални предприятия в Габрово, Сливен, София и др. Както и при занаятите, така и за индустрията задържаща роля играят конкуренцията на висококачествените западноевропейски промишлени изделия, липсата на необходимия пазар и още нещо — наличието на капитали.

Нерадостната перспектива за бъдещото икономическо развитие на България заставя нейните управляващи фактори да се замислят сериозно върху този въпрос, тъй като от него в последна сметка зависи и по-нататъшната политическа съдба на страната. Става очевидно, че без намесата или по-точно казано, без подкрепата на държавата, икономиката като цяло и индустрията като нейна основа не може да получи никакъв тласък. Поради това още през 1883 г. в Народното събрание се прокарва специален Закон за развитие на родната ни промишленост, който поставя началото на нейното покровителство. Подобни законодателни актове последват и през следващите едно две десетилетия, особено в края на миналия и началото на настоящия век. Така грижата за развитието на индустрията (а заедно с нея и на занаятите) се поставя в една или друга степен от всички български правителства до края на разглеждания период, независимо от политическата им принадлежност.

Съединението от 1885 г. е не само първата успешна стъпка за националното обединение на разпокъсания от външни сили български народ. То се отразява благоприятно и на неговия икономически живот. Уголемяването на пазара е особено важен стимулатор за по-нататъшното икономическо развитие на страната. В началото на 90–те години на XIX в. България сключва първите си търговски договори с най-развитите западноевропейски държави като Англия, Франция, Германия и Австро-Унгария, по силата на които е постигнато споразумение за размера на митото за внасяните от тях стоки в нашата страна. Както вече се спомена, приемат се и нови закони за стимулиране на родната ни индустрия и занаятите. През 1892 г. в Пловдив се организира Първото българско изложение, което не само показва постиженията на основните отрасли на родната ни икономика до този момент, но е и важен стимулатор за по-нататъшното развитие на земеделието, занаятите и индустрията. Може само да се съжалява, че подобни инициативи в такъв мащаб не последват през следващите години и производителите на земеделска продукция и занаятчийски и индустриални изделия се принуждават да предлагат своето производство на седмичните пазари в по-големите градски центрове на страната или на сезонните панаири, които продължават да се провеждат в различните краища на българските земи и след Освобождението.

Към края на XIX в. приключва в основни линии процесът, който доскоро се определяше, от историографията ни като първоначално натрупване на капитала, даващ възможност икономическото развитие на страната да тръгне с по-бързи темпове. И наистина, последвалото първо десетилетие в началото на настоящия век е истинско чудо (както сполучливо го определи една наша авторка, разбира се, за нашите, български условия — б. м. М. К ). Докато в 1900 г. в България има само 293 индустриални предприятия, в навечерието на Балканската война техният брой достига 740. По-голямата част от тях попадат под графата насърчавани, което ще рече, че те са разполагали с по-големи капитали, с механична сила и с по-голям брой работна ръка. През 1912 г. годишното производство на индустрията по официални статистически данни възлиза на повече от 108 млн. лв. при около 33 млн. лв. през 1904 г. Т. е. налице е едно трикратно нарастване. Разбира се, подемът в индустрията обхваща само някои от клоновете на леката промишленост като текстилната, мелничарската, пивоварната и др. За тежка индустрия и през този период още не може да се говори.

Процесът на замиране на старите занаяти и зараждането на нови продължава с нова сила в началото на XX в. Но както до края на века, така и сега преобладаващият брой от занаятчиите са дребни съществувания, които си служат с примитивна техника и по-голямата част от произвежданата от тях продукция рядко напуска пределите на градовете, в които живеят и работят.

Въпреки очевидните успехи в индустрията и занаятчийството, в навечерието на Балканската война 3/4 от националния доход продължава да идва от селското стопанство. Това налага и основният извод, че за три десетилетия свободен живот (1878–1912 г.) България продължава да бъде една изостанала аграрна страна.

И все пак, картината на нейния икономически облик не би била достатъчно пълна, ако не се изтъкне, макар и в най-общи линии положението и на другите отрасли. Сред тях на първо място идва ред на търговията. Пак по официални данни от 1886 до 1911 г. размерът на внасяните от вън стоки се покачва от 64,2 млн. лв. на 199,3 млн. лв., а на изнасяните — от 50,4 млн. лв. на 184,6 млн. лв. Посочените цифри свидетелстват за едно трикратно увеличение на търговския оборот, но, от друга страна, те показват и наличието на пасивно салдо (т. е. превишаване на вноса спрямо износа), което не е добър атестат за българската икономика. Потвърждава се направеният по-горе извод за цялостния икономически облик на страната. Въпреки несъмнения прогрес, последвал през изминалите три десетилетия, България все още не може да се изправи като равностоен стопански партньор на развитите европейски държави. Все още не може да излезе от положението на техен суровинен източник и пазар на произвежданите от тях изделия.

През разглеждания период са налице известни постижения в транспорта и съобщенията. Докато през 1887 г. страната е имала само 693 км. жп. линии, през 1911 г. тяхната дължина достига 1931 км., т. е. три пъти повече. От тях 308 км. са построени само през първото десетилетие на XX в.

Значително се разширява и шосейната мрежа чрез изграждането на голям брой държавни и общински пътища. От времето на Съединението до навечерието на Балканската война тяхната дължина от 3727 км. достига 8945 км.

За развитието на морския и речния транспорт важна роля изиграва модернизирането на по-голямата част от пристанищата по черноморското крайбрежие и по р. Дунав.

За подем в съобщенията говори значителното нарастване на пощенските станции в страната (от 100 през 1897 г. на 374 през 1991 г.), както и увеличаването на телеграфните и телефонните линии в страната.

Въпреки тези несъмнени успехи, по-голямата част от страната продължава да бъде лишена от транспортни и съобщителни средства, а това затруднява в немалка степен износа на произвежданата продукция, колкото и малка да е тя по това време както на вътрешния, така и на външния пазар.

В тясна връзка с икономиката на страната са и банковото и кредитното дело. До началото на XX в. освен Българската народна банка, в страната съществуват още две големи банки — Българска търговска и Българска кредитна банка «Гирдап». И двете са с местоседалище в Русе. Наред с тях възникват и някои други по-незначителни в Пловдив, Плевен и др. Малкият им брой, както и ограничените им капитали не им позволяват да задоволяват потребностите на произвеждащите слоеве. В особено тежко положение са селяните (безимотните и малоимотните), които се принуждават да търсят средства от частни лихвари, поради което лихварството до края на миналия век разцъфтява неимоверно много. Но, вместо да подпомага икономическото развитие на страната, то се явява негова съществена спирачка.

Последвалият икономически подем през първото десетилетие на XX в. се отразява благоприятно и на банковото дело. Появяват се нови банкови учреждения като Софийската банка (дъщерно предприятие на споменатата русенска Българска кредитна банка «Гирдап»), Износно-вносна банка, банка «България» и др. Но и през този период банките не успяват да задоволят потребностите на основните отрасли на икономиката. Поради това лихварството отново продължава да се развихря. А заедно е него, в страната все по-силно прониква и чуждестранен капитал. С негово съдействие се отварят нови банкови учреждения. В по-голям размер са капиталите, които идват от Белгия, Англия, Франция, Австро-Унгария. Но както българските, така и чуждестранните банкери предпочитат да влагат капиталите си предимно в онези отрасли на икономиката ни, където печалбите са най-големи, а това е леката и преди всичко — хранително-вкусовата промишленост. Поради това и през първото десетилетие на XX в. българската тежка индустрия продължава да се намира в своето зародишно състояние.

Що се отнася до акционерните дружества, положението при тях е както следва: до началото на века в страната има само 56 такива дружества. Подобно на банковите учреждения, повечето от тях също разполагат с незначителни капитали, поради което също като тях предпочитат онези сфери от икономиката на страната, от които могат да се очакват бързи и големи печалби. През 1911 г. акционерните дружества достигат 157, но с това не се променя съществено тяхната функция в стопанския живот на страната.

Както в банковото дело, така и в акционерното, особено през първото десетилетие на XX в. е налице нахлуване на чуждестранен капитал от посочените по-горе държави. Въпреки това, до навечерието на Балканската война повечето от тях продължават да разполагат с незначителни средства, което е и най-съществената им пречка за по-активното им участие в икономиката на държавата.

През разглеждания период, с изключение на периода 1897–1900 г., България не познава сериозни икономически кризи, каквито я сполетяват във времето след Първата световна война. За справяне с тежкото си финансово положение тя твърде много разчита на външните държавни заеми, които започва да сключва в края на миналия и началото на настоящия век. Но и тези заеми, както и проникващият по други канали чуждестранен капитал имат само временен ефект, без да оказват някаква съществена положителна роля за икономическото развитие на страната.

Изложените до тук факти позволяват да се направи и обобщаващият извод: за три десетилетия България постига известен напредък в своето икономическо развитие, макар това да не се отнася за всички отрасли на стопанския й живот. Откъснала се от игото на петвековния поробител, тя се стреми колкото е възможно по-скоро да cе изправи на крака и да се вплете по-тясно в европейската икономическа инфраструктура. Въпреки различните препятствия от външно и вътрешно естество, тя все пак натрупва един немалък икономически потенциал, който бе солиден постамент за по-нататъшното й икономическо развитие. Последвалите войни през 1912–1913 и особено през 1915–1918 г. допринесоха за унищожаването на този потенциал в значителна степен, поради което в следвоенния период трябваше в продължение на няколко години да полага усилия, докато достигне довоенното си икономическо състояние.

Литература

Икономика на България. Т. I. 1969.

Беров, Л. Към въпроса за темповете на капиталистическата индустриализация в България. — Известия на Икономическия институт. Т. 8, 1954.

Беров, Л. Икономическите последици от Руско-турската война през 1877–1878 г. — В: Освобождението на България от турско иго. 1958.

Тодоров, Г. Д. Политиката на българските буржоазни правителства по аграрния въпрос след държавния преврат от 1881 г. (1881–1886). — Исторически преглед, 1961, № 2.

Тодоров, Г. Д. Уреждането на аграрния и бежанския въпрос в Княжество България в първите години след Освобождението (1879–1881). — Исторически преглед, 1961, № 1.

Тодорова, Цв. Дипломатическа история на външните заеми на България 1888–1912. С., 1971.

Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Сръбско-българската война през 1885 година

Милен Куманов

Разпокъсването на възобновената българска държава от Берлинския конгрес предизвиква широко протестно движение във всички краища на българските земи. Най-ярка негова проява е Кресненско-Разложкото въстание от 1878–1879 г. Макар че то завършва без успех, идеята за обединение на българския народ не угасва. Още през 1880 г. по инициатива на управляващите среди в Княжество България и в Източна Румелия се полагат основите на тайна организация, която си поставя за цел обединяването на разпокъсаните части в една целокупна България. Нейното осъществяване се възлага на два тайни комитета — единия със седалище в София, а другия — в Източна Румелия.

Акцията за съединението разчита главно на един бъдещ конфликт между Османската империя и Гърция, и на благосклонността към българския народ на Уилям Гладстон, по това време ръководител на английското правителство. Основание за тези надежди към изтъкнатия английски политик и държавник дават неговите брошури «Българските ужаси и Източният въпрос» и «Уроци от клане ...», както и многобройните му речи във и извън парламента по повод жестокото потушаване на Априлското въстание от 1876 г. от османските власти.

След като организаторите на тайната организация се убеждават, че очакваната война между двете съседни балкански държави няма да избухне, а също, че и У. Гладстон няма намерение, да поправи «грешката» на своя предшественик Дизраели (един от главните творци на Българския договор от 1878 г.), те се отказват от своите намерения и преустановяват всякаква дейност.

Идеята за национално обединение обаче и този път не заглъхва съвсем. Тя се подема отново след две години, но твърде неуверено, поради което от нея не последват никакви резултати.

За трети път тя се подхваща към края на 1884 и началото на 1885 г. Този път нейни инициатори са главно от български дейци, емигранти от Македония и Одринско, и някои бивши участници в националноосвободителната борба. Благодарение на тяхната активна дейност възниква истинско движение за освобождаването на Македония и Одринско от османско иго и за съединение на Източна Румелия с Княжество България.

През пролетта на 1885 г. в редица градове на Княжество България и в Източна Румелия се изгражда мрежа от тайни комитети. Те се заемат главно с формиране и изпращане на въоръжени чети в Македония. Поради това и формираният през февруари с. г. комитет в Пловдив, начело на който застанал Захари Стоянов — един от апостолите на Априлското въстание в IV революционен окръг, първоначално е наречен «Македонски комитет». Едва през април 1885 г. той е преобразуван като Български таен централен революционен комитет. Неговият устав и програма са изработени изцяло по образеца на програмните документи на Българския революционен централен комитет, създаден в Букурещ в началото на 70–те години на XIX в. Целта, която БТЦРК си поставя е: «окончателно освобождение на българския народ чрез революция морална и с оръжие».

Още през март 1885 г. комитетът в Пловдив издава и първото си «Възвание към българите в Източна Румелия», в което след като разкрива тежкото положение на населението в областта, го подканя да приготви оръжието си за извоюване на обединението.

До лятото на 1885 г. ръководна роля в БТЦРК имат З. Стоянов и неговите съратници в лицето на Иван Андонов, Спиро Костов, Тодор Гатев и др. бивши дейци на национално-освободителното движение. Особено голяма роля за пропагандиране на революционната идея на организацията играе започналият да излиза от края на май с. г. в-к «Борба», редактиран от З. Стоянов.

По-важни акции, които БТЦРК организира през пролетта и лятото на 1885 г. са честванията на 1000 годишнината от смъртта на Св. Методий, брат на Св. Кирил — един от творците на славянската азбука (11 май) и 9–годишнината от гибелта на Христо Ботев (19 май)(7).

От юни 1885 г. превес в ръководството на БТЦРК вземат няколко военни и политически дейци, сред които майор К. Паница, майор Д. Николаев, майор Д. Филов, майор Р. Николов, д-р Г. Странски и др., които се опитват да придадат на движението за обединение на българския народ военно-заговорнически характер. Под тяхно влияние се извършва и съществена промяна в целите на организацията като въпросът за освобождението на Македония и Одринско отпада от нейната програма, а съединението на Източна Румелия с Княжество България се поставя под скиптъра на княз Александър Батенберг.

Окончателният план на БТЦРК е приет на 23 август 1885 г. Без да се изоставя окончателно идеята за народно въстание, в него е предвиден самият акт да се извърши от войската (източнорумелийската милиция), подпомогната от въоръжени чети от близките край Пловдив градове и села.

Според плана на комитета от 23 август актът на съединението е трябвало да се извърши между 15 и 20 септември 1885 г. Непредвидени събития обаче налагат корекцията на тази дата. В края на август и началото на септември с. г. в редица градове на Източна Румелия избухват вълнения, подготвени от БТЦРК. Особено големи размери придобива акцията в гр. Панагюрище — столица на Априлското въстание, от 2 септември. Следвайки примера на Георги Бенковски и Панайот Волов, все още незабравен от панагюрци, трима младежи от града излизат на улицата, дават няколко изстрела и започват да викат: «Долу Източна Румелия!», «Да живее Съединението!». Местните власти арестуват двама от тях със знамето, а третият успява да избяга. Научавайки за задържането на двамата смелчаци, около 2000 недоволни граждани се отправят към околийското управление и по най-категоричен начин настояват за тяхното освобождение. Изплашен от мащабността на протестната акция, околийският началник не само удовлетворява тяхното искане, но връща и взетото знаме. Това предизвиква всеобщ възторг у демонстрантите.

Примерът на панагюрци отеква в цяла Източна Румелия. Последват протестни митинги дори и в селища, в които нямало местни организации на БТЦРК.

В същото време привлечените към БТЦРК офицери ускоряват подготовката на милицията за сваляне на правителството в Пловдив и самия главен управител на областта. Начело на тази акция застава майор Д. Николаев. Тъй като се очаквало евентуално противодействие от страна на Високата порта той издава нареждане за увеличаване размера на въоръжените сили в областта чрез повикване под бойните знамена и на опълченците и другите резервни кадри на самата милиция..

Заедно с това БТЦРК делегира Димитър Ризов и майор Сава Муткуров до гр. Шумен, където по това време се намирал във връзка с провежданите там военни маневри княз Александър Батенберг, за да го склонят да приеме съединението на двете български области. Въпреки че добре съзнавал риска, с който се нагърбвал, тъй като замисляната акция била в пряк дисонанс на решенията на един международен конгрес, какъвто бил Берлинският от 1878 г., Батенберг дава своето съгласие на двамата пратеници и спира указа за завършване на маневрите.

Крайната дата на маневрите на българската войска била 30 август и нейното задържане след това било невъзможно, тъй като би предизвикало подозрението не само на съседните балкански страни, но и на великите сили. Освен това съвсем неочаквано майор Д. Николаев получава нареждане от Цариград да започне военни маневри на източнорумелийската милиция от 6 септември.

Тези две обстоятелства, както и създадената напрегната обстановка в Източна Румелия след демонстрациите на българското население в Панагюрище и другите градове и селища, заставят ръководителите на БТЦРК, свикани на заседание на 3 септември 1885 г. да вземат решение за обявяване на съединението на двете български области на 5 срещу 6 септември. След това веднага се разпращат специални куриери до различните краища на областта, които да уведомят местните организации на комитета и да ги подканят към действие на определената дата.

Първи откликват на решението на БТЦРК голямоконарци. Предвождани от Продан Тишков (получил по-голяма известност с прозвището си Чардафон Велики), те се вдигат още на 4 септември. Изпратената срещу тях войскова част от източнорумелийското правителство е арестувана. На 5 срещу 6 септември сформираната многобройна чета се отправя за Пловдив. Наближавайки града, четата се среща с един кавалерийски ескадрон. Дадените срещу него изстрели отекват в Пловдив и по заповед на майор Д. Николаев се пристъпва към изпълнение на предварително планираната акция. Рано сутринта на 6 септември верните му части, заедно с пристигналите чети от околните села и градове се отправят към конака (местоседалището на главния управител на областта) и го обкръжават. Настъпва крайно напрегната драматична ситуация, която би могла да вземе твърде трагичен обрат, ако Г. Кръстевич би се обърнал за помощ към Цариград, за което имал всички права по силата на Органическия устав. Вместо това, той се оставил да бъде «пленен» от милицията и четите. «И аз съм българин!» — заявил на влезлите при него водители на акцията. Той нe променя тази си позиция и след униженията, на които е подложен на излизане от конака от събралото се множество милиция, чети и мирно население. Арестуван и поставен, под командата на Недялка Шилева (съпруга на Чардафон Велики), той е отведен незабавно към с. Голямо Конаре (дн. гр. Съединение) и оттам препратен за Цариград.

Акцията в Пловдив приключва с провъзгласяване на Възванието на БТЦРК, написано от З. Стоянов. В него между другото се изтъква, че се сваля дотогавашното източнорумелийско правителство и на негово място се поставя временно, което да управлява областта до преминаването й под скиптъра на княз. Александър Батенберг. В състава на това правителство са включени д-р Г. Странски, З. Стоянов, майорите Д. Николаев, С. Муткуров и др. Първата му изява е издаването на прокламация, с която призовава всички запасни от Източна Румелия нa възраст от 18 до 40 години в срок от 48 часа да се явят в своите части. В помощ на Временното правителство минава незабавно Централното опълченско дружество, което също призовава своите членове да подпомогнат акцията на съединението.

Актът в Пловдив е последван и в другите градове и села нa Източна Румелия. Не остава равнодушна и българската общественост от свободното Княжество. На спонтанен многохиляден митинг в София пламенно слово произнася старият общественик и поет П. Р. Славейков.

Събитията в Пловдив заварват княз Александър Батенберг в Търново (дн. Велико Търново). Въпреки даденото си по-рано съгласие, след като акцията в Източна Румелия е вече приключила, той проявява известно колебание. За нейното преодоляване решителна роля изиграва Стефан Стамболов, по това време председател на IV Обикновено народно събрание, когото акцията в Пловдив също заварва в Търново. В резултат на неговата решителна позиция князът изпраща телеграма до Временното правителство, с което го известява, че приема съединението на двете български области. На 9 септември 1885 г., придружен от Ст. Стамболов, Батенберг пристига в Пловдив, бурно акламиран от местното население. До уреждане на международното признаване на извършения акт той, определя за свой комисар (помощник) в Източна Румелия д-р Г. Странски.

Събитията в Пловдив бързо привличат вниманието на международната общественост. Първа реагира Високата порта. Тя изпраща незабавна нота до правителствата на великите сили, подписали Берлинския договор, с която настоява за възстановяване правата на султана върху Източна Румелия, както предвижда Берлинският диктат.

Твърде противоречива е позицията на Русия. Сама проляла обилна кръв през 1877–1878 г. за извоюване на национална независимост на българския народ, тя по принцип не се обявява против извършеното съединение на двете български области. «Връщане назад не може да има!» — възкликнал император Александър III, след като узнал за акцията в Пловдив. Особено радостни били руските офицери, които до този момент били на служба в българската войска. При все това официалната реакция на С. Петербург към съединението на Източна Румелия с Княжество България била отрицателна. Причина за това поведение на официална Русия било нейното отношение към княз Александър Батенберг, който вече не се радвал на симпатиите й. Тъй като обединението на двете области щяло по несъмнен начин да укрепи неговото положение като български владетел, от С. Петербург не искали в никой случай да допуснат това.

В Лондон също веднага реагират отрицателно на Съединението. И това било съвсем естествено, тъй като Англия бе една от творците на Берлинския диктат и ревниво следеше за неговото стриктно спазване от българите. Щом обаче узнават за негативната позиция на С. Петербург, меродавните английски фактори заемат незабавно диаметрална позиция — обявяват се за станалото събитие. Мотивите им за тази промяна са определено користни — не за да подпомогнат за възтържествуване на една правда, потъпкана от Берлинския конгрес през 1878 г., а за да способстват за обтягане на отношенията между българи и руси, чрез което да отслабят изключителното влияние на своя главен съперник в България, а оттам и на Балканите.

За обсъждане на положението в България на 24 октомври 1885 г. в Цариград е свикана международна конференция. Направеното от султанското правителство предложение за изтегляне на княжеските войски от Източна Румелия и за изпращанe на извънреден комисар на Високата порта, който да поеме управлението на областта, докато бъде назначен нов главен управител, не се приема поради отрицателната позиция на английския делегат.

Под натиска на Лондон правителствата на останалите западни велики сили, подписали Берлинския договор, също не подкрепят исканията на Турция.

Нееднозначна към извършеното съединение е и позицията на съседните балкански държави. Докато една Румъния се отнася към него общо взето положително, не такова е поведението на Сърбия. Крал Милан остро реагира на станалия в Пловдив акт, който според него нарушавал «равновесието» на Балканския полуостров, установено от Берлинския диктат. Недоволен от мудността на международната конференция в Цариград, подтикван тайно от Австро-Унгария, той решава да се противопостави на обединителните действия на българския народ. По негова заповед на 2 ноември 1885 г. сръбската армия пресича границите с България и навлиза в пределите на Княжеството.

Тъй като се очаквало нападение от Османската империя, българското правителство съсредоточава почти всичките си въоръжени сили на границата с Турция. Поради това навлезлите сръбски войски почти не срещат съпротива. Но и малките български формирования, които се изправят срещу тях, им оказват решителен отпор. С тези си действия те забавят напредването на агресора към вътрешността на страната. Междувременно се предприема трескава дейност за екстрено прехвърляне на основните въоръжени сили към западната граница. При тогавашните технически възможности, това не може да стане бързо и се протака в продължение на няколко дни. При липсата на достатъчен транспорт повечето от българските части изминават по-голямата част от пътя пешком.

Както е известно, главните сражения между армиите на двете страни стават край Сливница и Драгоман. Сръбските генерали високомерно подценяват силите на българите. Те гледат на своята акция повече като на някаква разходка до София, отколкото на една истинска война със своя съсед. Наистина, българската армия е изправена пред сериозно изпитание. Положението й се усложнява още повече, тъй като по заповед на самия император Александър III, след станалия акт в Пловдив са изтеглени от нейните редове всички офицери. При това положение командването й се поема от млади български офицери, повечето от които по това време са достигнали едва до чин капитан. Само няколко от тях имали майорски чинове. Поради това войната между Сърбия и България е известна и като война между генералите и капитаните.

Ходът на последвалите военни стълкновения е твърде добре познат, за да има нужда да се спираме подробно на него. Ще се ограничим да отбележим, че за победата на българската войска изиграват важна роля преди всичко голямото себеотрицание на войниците и офицерите, които се бият срещу своя противник за отстояване на едно свещено дело. Затова, ако се говори за Отечествена война на България в истинския смисъл на думата, такава е войната против Сърбия от 1885 г. Защото Сърбия бе агресор, който напада нашата страна и застрашава нейната национална независимост, а не само акта, извършен в Пловдив. Без да подценяваме героизма и жертвите на българския народ от края на 1944 и началото на 1945 г., следва да кажем, че това все пак не бе «Отечествена», каквато бе за много други народи, завладени от хитлеристка Германия. За нас българите в този случай може да се говори по-скоро като за участие в окончателния разгром на хитлерофашизма. Това участие, колкото и да се омаловажава днес от някои политически среди, изиграва впоследствие изключително важна роля, за да не бъде така жестоко наказана нашата страна на Мирната конференция в Париж през 1946–1947 г., както това бе сторено с нея след военното й поражение в Първата световна война.

Както Сръбско-българската война от 1885 г., така и Отечествената война от 1944–1945 г. още не са намерили подобна трактовка в нашата историческа литература. Но такава е историческата правда и рано или късно тя ще получи своето място и в родната ни историография.

Краят на Сръбско-българската война е добре известен. Известни са и усилията, които българското правителство предприема за международното признаване на Съединението. Само ще повторим, че със своите победи при Сливница, Драгоман и Пирот българският народ отстоя с кръв делото на Съединението, направи невъзможен обратният процес на разединение, за който настояваха толкова външни сили. В това се състои и историческата роля на благоприятния изход от тази война.

Литература

Митев, Й. Съединението 1885. С., 1980.

Димитров, Ил. Преди 100 години. Съединението. С., 1985.

Стателова, Е., А. Пантев. Съединението на Княжество България и Източна Румелия 1885, С., 1985.

История на Сръбско-българската война 1885. С., 1971.

Политическото развитие на България 1885–1903 г.

Милен Куманов

Противно на очакванията, вместо да допринесе за по-нататъшното укрепване на вътрешнополитическия живот на страната, по някаква зла ирония на съдбата съединението на Източна Румелия с Княжество България става начална граница на остри политически борби, които под една или друга форма продължават чак до началото на XX–то столетие. Тяхна първа жертва е княз Александър Батенберг. Както е добре известно, през август 1886 г. той е отстранен от престола от група русофилски настроени български офицери и заставен насила да подпише абдикацията си от престола и да напусне пределите на България. Веднага след това друга група в българското общество, възглавена от председателя на Народното събрание Стефан Стамболов и подкрепена от някои провинциални гарнизони, се обявява срещу извършения акт, разгонва детронаторите и връща изгонения княз обратно в страната.

Както за преврата, така и за контрапреврата е писано достатъчно много в нашата историческа литература. Най-много е наблягано на факта, че княз Александър Батенберг загубва своя престол поради враждебното отношение на Русия спрямо неговата личност, породено от възприетия от него антируски курс. Това твърдение се опира на солидни факти и едва ли би се намерил някой български историк да го опровергава. Но според нас, това е повече видимата страна на тази драматична страница в историята на младото Българско княжество. Зад нея стои друга — невидима, на която сравнително малко се обръща внимание, но която по наше мнение е от изключително важно значение както за този случай, така и за по-нататъшното развитие на политическия живот в България. За какво по-конкретно става дума? Преди всичко за известния Берлински договор и най-вече за съдържащата се в него клауза, че българският владетел може да бъде признат за законен, само ако за това дадат своето съгласие държавите, подписали този международен договор. Това именно е прекрасна възможност на всяка от споменатите сили, ръководена от свои политически съображения, да се намесва не само косвено, но и пряко в работите на нашата страна.

В случая Русия е тази, която — колкото и парадоксално да звучи, тъй като тя именно предлага кандидатурата на княз Александър Батенберг за български владетел — прави всичко възможно да го отстрани от трона. Оправдани ли са нейните съображения — това е друг въпрос, на който тук няма да се спираме, тъй като това би ни отклонило доста от темата, която ни интересува. По-важното в случая е, че възползвайки се от изтъкнатото по-горе положение от Берлинския договор, тя проваля намеренията на княза, след като е върнат от противниците на детрониралите го офицери, да остане повече на своя пост в България. Защо? Защото, връщайки се обратно в Българското княжество, княз Александър Батенберг изпраща телеграма до руския император, за да узнае неговото мнение. Официалният му мотив е: от Русия съм получил короната, от нея ще искам благоволение и за по-нататъшното ми оставане в България. В действителност това не е негов случаен каприз, както някои среди по-късно го обвиняват за тази телеграма, а добре обмислен ход, защото без съгласието на Русия той нямаше да получи повторно международното признание за законен български владетел. А това обезсмисляше изцяло неговото оставане в България. Изправен пред тази реалност, въпреки настойчивите увещания на Ст. Стамболов и други русофобски настроени дейци и среди, Ал. Батенберг взема единствено правилното за него решение: да напусне България, което и прави в края на август 1886 г.

Очакванията на царска Русия и на нейните поддръжници в България, че с отстраняването на нежелания княз нещата в Княжеството ще се оправят, т. е. ще вземат курс в желаната от тях посока, не се сбъдва. В съставеното от самия Ал. Батенберг регентство, което да изпълнява функциите нa държавния глава до избирането на новия български владетел, двама от неговите членове — Ст. Стамболов и С. Муткуров, и особено първият са отявлени русофоби. Това прави нетърпимо положението на третия член на регентството — Петко Каравелов. Като опитен политик, последният много бързо разбира, че «няма да може да мели брашно» с другите двама свои колеги и още през есента на 1886 г. си подава оставката от поверения му отговорен държавен пост.

Предприетата от него постъпка облекчава още повече положението на останалите двама регенти. Разполагайки с мнозинството от депутатите в новото Велико народно събрание, свикано с мисията да избере следващия български владетел, те успяват да вкарат в Регентския съвет Георги Живков близък съмишленик на Ст. Стамболов. По този начин «първият регент», както тогава наричат бившия председател на Народното събрание, става най-силната политическа фигура в Княжеството.

Решаването на «княжеския въпрос» през есента на 1886 г. се натъква на непреодолими пречки пак поради споменатия вече член на Берлинския договор. Поканеният за нов княз Валдемар Датски се отказва веднага, тъй като срещу неговата кандидатура отново се обявява Русия — т. е. една от силите, подписали международния акт от 1878 г. По тази причина въпросът за приемника на освободения от княз Ал. Батенберг пост се протака близо година. Но той не намира своето окончателно решение и след съгласието на немския принц Фердинанд Сакс-Кобурготски да стане следващият български владетел, защото и този път пред депутатите от Третото Велико народно събрание се изправя прословутият Берлински договор.

След като става известно, че посоченият немски принц е съгласен да приеме българската корона, една от великите сили, подписали Берлинския договор, в случая отново Русия, заявява категорично, че няма да признае неговия избор. За разлика от своя предшественик, Фердинанд решава да дойде в България, въпреки, заетата от С. Петербург отрицателна позиция спрямо неговата кандидатура. Защо се решава на тази стъпка? По този въпрос е писано доста в нашата историческа литература и считаме, че той е осветлен в задоволителна степен. Става дума за това, че за да тръгне за България, Фердинанд е имал или по-точно казано, си е осигурил подкрепата на някои от другите велики сили, подписали Берлинския договор. Този именно факт му дава куража да дойде в България, въпреки противодействието на руската царска политика. При вce това, както е добре известно, и той трябва да «чака» близо цяло десетилетие, докато получи формално признание като законен български владетел. А това може да стане, както и става, само след даденото съгласие от Русия. Този именно факт дава своето съществено отражение върху по-нататъшното развитие на политическия живот на Княжеството.

След като полага клетва за вярност пред Търновската конституция в старопрестолния град, новият български владетел слага край на Регентството и възлага на дотогавашния пръв регент — Ст. Стамболов, да състави ново българско правителство. Формално погледнато нещата в държавата се уреждат, но само формално, а не и в действителност. Защото и през следващите седем години, колкото продължава управлението на първия стамболовистки режим, развоят на политическите събития в Княжеството отново до голяма степен се предопределя от казания вече член на Берлинския диктат.

Ст. Стамболов е доволен от решението на «княжеския въпрос» и полага големи усилия, да внуши на новия български владетел, че и без неговото признаване от Русия, той е законен княз на България. Освен словесните уверения «силният човек» на Княжеството предприема и конкретни действия за укрепване на династията на Кобургите в България. По-конкретно, по негово внушение се свиква следващото Велико Народно събрание (1893 г.), което да промени един член от Търновската конституция, третиращ въпроса за вероизповеданието на българския владетел. Тъй като по този въпрос, основният закон изисква това лице да е от православно вероизповедание, извършена е промяна, според която за първия член на династията на Кобургите, т. е. за самия Фердинанд, може да бъде и от друга вяра. Но само за него, не и за бъдещия му престолонаследник.

Дори и в тази половинчата форма, жестът на Ст. Стамболов не е никак малък. Не случайно заради него той си спечелва и допълнителни противници, каквито и без това не е имал малко дотогава. Този път срещу него се опълчва по-голямата част от висшето ни духовенство и особено много популярният по онова време търновски митрополит Климент (Васил Друмев). Княз Фердинанд не може да не е доволен, тъй като е отстранена една немалка пречка за неговото положение като български владетел. И все пак извършената промяна на въпросния член (38–и) от Търновската конституция, не допринася и не може да допринесе предпоставките за цялостното разрешаване на «княжеския въпрос», тъй като причините за това бяха другаде, а не в самата наша конституция. Казано с други думи, трябваше да се спечели благоразположението на Русия! А основна пречка за това беше именно личността, която си бе дала също съгласието за издигане на неговата кандидатура за български владетел и която след това като министър-председател полага толкова много грижи за укрепване на неговото положение на българския престол — Ст. Стамболов. И държейки сметка за всичко, което той прави за династията, властолюбивият иначе до патологична болезненост Фердинанд търпи в продължение на няколко години да бъде сянка на своя пръв министър. И пак династичните му интереси са главната причина, която го подтиква да вземе курс на разграничение с министър-председателя, за да може най-сетне да постигне и своето външно признание като български владетел.

Разбира се, нещата са доста сложни. Решаването на въпроса за външното признание на княз Фердинанд не е зависело единствено от действията на самия Кобург. В него се намесват и великите сили, всяка от които преследва свои политически цели в България. В това отношение, в най-трудно положение се оказва Русия. Защото тя е еднакво враждебно настроена и към Ст. Стамболов, и към княз Фердинанд. В определени моменти по-голямо е отрицанието й към министър-председателя, в други — към княза. Известни са опити на руската дипломация за търсене на съгласие със Ст. Стамболов за проваляне на Фердинанд като български владетел. След като той отклонява по най-категоричен начин подобни предложения от С. Петербург, за руската дипломация остава другата алтернатива — признаването на княза срещу отстраняването на Ст. Стамболов от политическата сцена на България. Това «изискване» на Русия, колкото и парадоксално да звучи, допада на Фердинанд, който от своя страна не желае повече да търпи унизителното си положение да бъде засенчван от своя пръв министър. По тази причина той се заема с неговото отстраняване от управлението на страната, въпреки известната му благоразположеност и симпатии, които западните велики сили и най-вече Австро-Унгария, Германия и Англия питаят към «Българския Бисмарк».

Борбата на княза срещу Ст. Стамболов, както видимата, така и невидимата, е добре осветлена в нашата историческа литература, поради което няма да се спираме на нея. Преминаваме направо към събитията, последвали след оставката на министър-председателя от май 1894 г. С нейното приемане, Фердинанд всъщност отстранява главната пречка за своето международно признаване. Конкретната реализация на тази деликатна мисия е една от главните задачи, поставена пред новото правителство, възглавено от д-р Константин Стоилов. И все пак тя не се решава мигновено. Необходими са действия от негова и от страна на княза, докато се запълни пропастта между България и Русия, изкопана още от 1886 г. (Ще бъде съвършено неправилно, ако читателят остане с впечатление, че за нея вина има само българската страна, т. е. Ст. Стамболов и неговите съмишленици. Свой «принос» и то немалък има и руската страна, която чрез непосредствените действия на своята дипломация, допринася не само за изостряне, но и за скъсване на официалните отношения между двете държави през ноември 1886 г.). Това са преди всичко разменените между правителството, парламента и княза с отговорните руски фактори телеграми през 1894 г. по повод смъртта на император Александър III. След това последва изпращането на специална българска делегация в С. Петербург, възглавена от митрополит Климент, в която влизат известни приятели на великата славянска страна, сред които е и поетът Иван Вазов. Формалният повод за посещението на делегацията е полагането на венец пред гроба на починалия руски монарх. В същото време тя се среща и води разговори с най-отговорни фактори в Русия и съдействува в значителна степен за затопляне на климата между двете страни. (Случайно или не, но именно докато делегацията е в Русия, в центъра на столицата на Княжеството пада посечен Ст. Стамболов. Неговото убийство прави силно впечатление в С. Петербург. Единственото условие, което се поставя от негова страна за признаването на Фердинанд за български княз е съгласието му за покръстване на престолонаследника княз Борис Търновски в православно вероизповедание.)

Днес един такъв въпрос и то в една страна като България, където огромната част от населението й е атеистична, би изглеждал твърде незначителен. Но не така стои той в края на миналото столетие. Всъщност и тогава за неговото решаване князът е имал проблеми не от страна на българската общественост, а от други фактори. На първо, място това е неговото семейство и особено съпругата му, княгиня Мария Луиза, която израсла в семейство със строги католически нрави, е категорично против това искане на С. Петербург. Против него е и Ватиканът, който дори заплашва княз Фердинанд с отлъчване от църквата, ако го приеме.

Като държавник, Фердинанд поставя по-високо династическите си интереси и полага не малко усилия за преодоляване пречките на своята съпруга и на римо-католическата църква. След като тези препятствия са премахнати, от С. Петербург идва известието, че новият руски император Николай II е съгласен да стане кръстник на престолонаследника. Актът на миропомазването е извършен в началото на февруари 1896 г. С това се счита, че Русия дава своето съгласие за Фердинанд като законен български владетел. След това «признание» от С. Петербург, последва и официалното признаване на Фердинанд от останалите държави, подписали Берлинския договор, в това число и Османска Турция.

Постигнал заветната си мечта, княз Фердинанд предприема нов курс за утвърждаването му като първостепенна фигура в цялостния политически живот на Княжеството. Отношенията с Русия са нормализирани. Сложен е край на продължилата близо десетилетие криза в отношенията между двете страни. Правителството, допринесло конкретно за тези заслуги, повече не му е потребно и неговото отстраняване от управлението на страната е само въпрос на време. И наистина, в средата на януари 1899 г., когато най-малко очаква, д-р К. Стоилов е принуден от княза да подаде оставката на своя кабинет.

В историческата литература твърде много се дебатира въпросът за т. нар. «личен режим» на княз Фердинанд — от кога датира той, какви са неговите отличителни черти и пр. Застъпваните гледища не само от нашата, но и от чуждата историография са твърде разнообразни, в някои случаи противоположни. По-съществен принос в тази насока постигнаха някои по-млади български историци, които се опитаха да преодолеят битуващото доскоро изцяло негативно отношение към личността и управлението на Кобурга, като обърнаха внимание на някои податки на бивши наши държавници като Александър Малинов и др., работили в продължение на години с него като министри. Оказа се, че в стремежа си да осигури първенствуващо положение в държавния живот на Княжеството, Фердинанд не тръгва по пътя на своя предшественик — княз Ал. Батенберг, т. е. да посяга на основния закон на страната — Конституцията. През целия период на своето царуване Фердинанд нито за момент не преустанови действията на Конституцията. И още — той не проявява желание към обсебване на всички лостове на държавната власт, а само към някои от тях — армията и външната политика. Другите ресори за него, дори и Вътрешното министерство, имат второстепенно значение. При правителствените промени той формално се опира на прерогативите, давани му от Конституцията. Обаче кога да извърши дадена правителствена промяна и коя партия «да повика на власт», това той е решавал не по каприз, както това се изтъква от някои автори. При тези случаи той е бил принуден да държи сметка за редица обстоятелства както от вътрешно, така и външнополитическо естество. Това просто показват събитията, последвали след отстраняването на правителството на д-р К. Стоилов. Вярно е, че при правителствените промени и особено при определянето на лицата за министър-председатели не са липсвали и лични предпочитания на княза. Но това е напълно естествено, тъй като може ли да предостави най-високия правителствен пост на лице, което не се радва на неговото доверие? По тази именно причина, когато поверява управлението на Либералната (радославистка) партия (януари 1899 г.) за министър-председател назначава Димитър Греков — по това време безпартийна личност, но известен като активна фигура в политическия живот на следосвобожденска България и особено като ръководен деец на Народнолибералната (Стамболова) партия от 1895 до 1897 г.

Колкото и големи симпатии да има към радославистите, князът е принуден да се раздели с тях през есента на 1900 г. заради непопулярната им вътрешна политика, довела до масови селски протести, прераснали в някои краища на страната и в открити вълнения и бунтове. След две безпартийни правителства (на Т. Иванчов и на генерал Р. Петров), той възлага министърпредседателския пост на П. Каравелов като лидер на партията, спечелила най-много места в парламентарните избори от януари 1901 г. След неговото бламиране през декември с. г. Фердинанд поверява формирането на следващото правителство на д-р Ст. Данев, лидер на Прогресивно-либералната партия — най-русофилската за периода до войните от 1912–1918 г. И това той прави не толкова поради факта, че тя е втората партия, наредила се по броя на депутатските места в избраната през януари 1901 г. Камара, а защото именно като русофилска тя ще бъде в състояние да спечели благоволението на Русия за излизане на страната ни от тежката финансова криза, сполетяла я в края на миналото и в началото на настоящото столетие. Правителството на д-р. Ст. Данев успява да сключи изгоден външен заем от западноевропейски банки благодарение именно на застъпничеството на великата славянска страна. След като изпълнява тази важна и жизнена за страната мисия, то повече не е необходимо на княза и той побързва да се освободи от него.

И така, политическото развитие на България от съединението на Източна Румелия с Княжество България до началото на века поражда много въпроси. Тук се опитахме да засегнем само някои от тях, които по наша преценка оказват и по-съществено влияние за политическия облик на страната ни през този, а в не малко случаи и през следващите периоди. По някои от тях е хвърлена достатъчно светлина, други са обект на дискусии. В това няма нищо неестествено, тъй като всяка следваща генерация не само в историческата ни наука, но и в цялото ни общество, се опитва да преосмисля по своему родната ни история.

Литература

Попов, Р. България на кръстопът. Регентството 1886–1887. С., 1991.

Пантев, А. Англия срещу Русия на Балканите 1879–1894. С., 1972.

Николова, Р. Народната партия и буржоазната демокрация. Кабинетът на Константин Стоилов. 1894–1899. С., 1986.

Грънчаров, Ст. България на прага на двадесетото столетие. С., 1986.

Грънчаров, Ст. Политическите сили и монархическият институт в България (1886–1894). С., 1884.

Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година

Костадин Палешутски

Илинденско-Преображенското въстание е връхна точка в националноосвободителното движение на македоно-одринските българи след 1878 г. То е логично продължение на Априлската епопея от 1876 година и манифестация на несломимостта на българския дух и величие. Илинденско-Преображенското въстание е масов и героичен подвиг за разрешаване на буржоазно-демократичните задачи в Македония и Одринско в началото на XX век. През 1903 г. българският народ дава нови герои-мъченици в името на националното освобождение, в името на братството и разбирателството с другите народности и нации. Това е година на самоотвержена борба за самоопределение и национално самосъхранение, против османския терор и попълзновенията на Гръцката патриаршия.

Илинден и Преображение от 1903 г. са естествено продължение на борбите, организирани и ръководени от БРЦК, начело с Васил Левски и Любен Каравелов.

До Илинден и Преображение нямаше да се стигне, ако не бе разтрогната Санстефанска България, с което Македония и Одринско се връщат в пределите на Османската империя. Така се поражда и прословутият македоно-одрински въпрос.

До съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г. македоно-одринският въпрос се разглежда като въпрос за даване на автономия на двете области. След съединението обаче идеята за автономия губи своята популярност сред великите сили. Засилва се нежеланието им да се приложи чл. 23 на Берлинския договор, защото се страхуват, че автономните области могат да се присъединят към България. Независимо от това обещаните в член 23 реформи продължават да играят важна роля в политическия живот на македоно-одринските българи. Нещо повече, надеждите за нова европейска намеса в полза на член 23 стават крайъгълен камък в македоно-одринското революционно движение във всички негови нюанси. Затова македоно-одринското движение в началото носи повече хуманна и демократична, отколкото революционна окраска. Първите негови участници и симпатизанти живеят с наивното и романтично схващане, че македоно-одринският въпрос не може да не се реши от «хуманна Европа». Революционният елемент в движението се проявява по-късно, когато се преодоляват тези увлечения и настъпва разочарование от мисията на «хуманна Европа». Постепенно дипломатическата окраска на движението се засенчва и на преден план излиза революционното действие, което в началото също не отива по-далеч от борбата за обещаните реформи в член 23. По тази причина и създаденият в края на 1893 г. в Солун комитет, от който по-късно се ражда организаторът на Илинденско-Преображенското въстание — Вътрешната македоно-одринска революционна организация, се нарича «Комитет за придобиване политическите права на Македония, дадени й от Берлинския договор». Даме Груев отбелязва, че целта на комитета е отразена в неговото название — «да се приложи Берлинският договор». Право на членство в Комитета имат само българите. През есента на 1895 г. към организацията се присъединяват, и борците от Одринско и нейното име става Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК).

Формално погледнато, автономното начало в организираното македоно-одринско освободително движение най-напред се прокарва в устава на Върховния македоно-одрински комитет през март 1895 г. Върховният комитет (ВК) си поставя за цел да работи за «придобиване за населенията в Македония и Одринско политическа автономия, приложена и гарантирана от великите сили». Средствата за постигане на тази цел ВК вижда във въздействието върху правителствата и общественото мнение на България и Европа чрез печатното слово, агитация, митинги, изпращане на меморандуми и делегации до европейските правителства, преговори с другите балкански държави за общо действие в полза на автономията.

Около една година след това автономният принцип, ясно и категорично формулиран, намира място и в устава на БМОРК. Според член 1 «целта на БМОРК е придобиване пълна политическа автономия за Македония и Одринско». Средството за постигане на тази цел е «повсеместното въстание».

Най-повърхностното сравняване на уставите на Върховния комитет и на БМОРК показва заимстване на целите. Средствата на двете организации са коренно различни, но целта е една или почти една и съща. Понятията «политическа автономия» и «пълна политическа автономия» са равнозначни. В крайна сметка и двете организации са за придобиване на политическа автономия. И двете организации се надяват на великите сили, поради което говорят за «придобиване», а не за «извоюване» на политическа автономия. Повсеместното въстание не е крайно средство за постигане на целта. Неговата задача е да предизвика чужда намеса: Върховният комитет се стреми да я предизвика чрез меморандуми, апели и протести, а БМОРК — чрез революционен натиск.

Но скоро след създаването си Върховният комитет изоставя мирната си тактика и предприема четнически нападения. Мелнишкото въстание в 1895 г. начело с Борис Сарафов показва, че в македоно-одринското освободително движение се оформят две тактики, зад които стоят съответно Върховният комитет и БМОРК.

Еволюция претърпява и Вътрешната организация, която се стреми да обедини всички националности в Македония и Одринско в името на извоюването на свободата. В устава от 1902 г., според който организацията се преименува в ТМОРО (Тайна македоно-одринска революционна организация), се казва, че тя си поставя за цел «да сплоти в едно цяло всички недоволни елементи в Македония и Одринско без разлика на народност...» в името на извоюването на автономията. Средството за постигане на тази цел сега, е «общото и повсеместно въстание». Член на организацията може да бъде вече не само българинът, но «всеки македонец и одринец, който не е компрометиран с нищо нечестно и безхарактерно пред обществото и който обещава и се задължава да бъде с нещо полезен на революционното освободително дело».

Първите опити за масовизиране на ТМОРО са свързани с нейния идеолог и водач Гоце Делчев. Той изгражда мрежа от революционни пунктове и канали, прави опити да привлече в организираната борба наред с българите и другите народности. Той е поборник за премахване на шовинистичните пропаганди и националните разпри, които обезсилват македонското и одринското население в борбата му срещу общия враг. Противник е на тесногръдия национализъм,. независимо откъде идва той. Гоце Делчев и съратниците му са във висша степен продължители на линията, начертана от БРЦК. Уставът на БРЦК и «Записките» на Захари Стоянов са и основната база, върху която се разработва идеологията на Вътрешната организация.

Първоначално между ВК и Задграничното представителство на ВО в София в лицето на Гоце Делчев и Гьорче Петров се създава атмосфера на сътрудничество и взаимопомощ. Особено ползотворно е това сътрудничество след 1899 г., когато начело на ВК застава Борис Сарафов, чиято кандидатура изцяло подкрепя и Задграничното представителство. С общите усилия на двете организации тогава в Париж се основава в. L’Effort, чийто редактор е Симеон Радев. Общите действия довеждат дори до известно срастване на дейността, която позволява на Сарафов често да заявява: «Ние сме фирмата, а Гьорче — комитетът».

С течение на времето обаче отношенията между Върховия македоно-одрински комитет и Вътрешната организация се влошават. На повърхността излизат спорове «кой да ръководи освободителното дело и кой да определи моментът на въстанието». Настъпва разкол между Задграничното представителство и Сарафов поради подозренията, че последният иска да наложи преждевременно въстание по образеца от 1895 г.

На 23 септември 1902 г. ВМОК обявява въстание в Горноджумайско, което обхваща и Петричко. Организира го комитетът Михайловски — Цончев. То е типичен плод на върховизма или, както го нарича Христо Силянов, «стъкмено въстание, без опора и участие на вътрешността». Горноджумайското въстание фактически е малък епизод от тактиката и методите на борба на Върховния комитет за предизвикване на външна намеса, за създаване на «втори Батак», за да се предизвика милосърдието на Европа. Великите сили обаче не се намесват и Македония и Одринско не получават желаната автономия. Въведени са само незначителни реформи, сполучливо наречени от населението «пъдарски», които не подобряват положението на българите в поробените области.

Въстанието донася нова вълна терор и зверства над населението. Зачестяват т. нар. «афери» — разкриване на конспирации на ВО. Населението започва да губи кураж. Появяват се опасения, че Вътрешната организация може да бъде разбита, преди да осъществи заветната си цел — да вдигне въстание в името на автономията на двете области. Такива настроения подклаждат и дейците, обладани от върховистки идеи, между които и бившият ръководител на «Революционното братство» в Солун и тогавашен председател на ЦК на ТМОРО Иван Гарванов. Негови единомишленици са дошлите в края на 1902 г. в София задгранични представители д-р Христо Татарчев и Христо Матов, които заместват Гоце Делчев и Гьорче Петров.

През ноември 1902 г. ЦК на ТМОРО иска официално мнението на някои лица в революционните окръзи дали е възможно да се вдигне въстание през пролетта на 1903 г. Писма с подобно съдържание се получават и в София, където пребивават редица от македоно-одринските революционери. На свиканите съвещания в София се оказва, че идеята за скорошно въстание подкрепят само няколко души, между които Христо Матов, Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов и Христо Силянов.

Централният комитет бива запознат със становището на македонските дейци в София, но въпреки това на 2 януари 1903 г. той свиква конгрес в Солун, на който под напора на психозата, обхванала населението, отново поставя въпроса за въстание. На конгреса присъстват 17 делегати, всички легални дейци, извикани направо от ЦК, без да са избирани от окръжни конгреси, както повеляват уставът и правилникът на ТМОРО. На Солунския конгрес не участвуват всепризнатите водачи на ТМОРО Гоце Делчев, Дамян Груев, Гьорче Петров, Пере Тошев, Яне Сандански и други. От Серски окръг присъствува Лазар Димитров, който с пълно право заявява по-късно, «че по своя състав конгресът е незаконен», защото «според устава изрично се иска денят на въстанието да се определи от ЦК и от окръжните и околийските комитети». При обсъждане на въпроса за вдигане на въстание още през 1903 г. се противопоставя само Лазар Димитров. В края на заседанието обаче и серският делегат подписва протокола на конгреса, в който се казва, че през пролетта трябва да се вдигне повсеместно стратегическо въстание.

Научил за Солунското решение, Яне Сандански своевременно се отправя за град Сер. В село Дутлий той среща Лазар Димитров, който го осведомява подробно за взетото решение в Солун. Рухват скритите надежди, че е възможно да има някакво недоразумение. «Това беше цял гръм върху мене — казва Сандански в спомените си. — Паднах съвсем убит. Не можех да ходя ... Всички работехме за въстанието, за нас то бе най-мощното средство за разплата с тиранията. Но ние бяхме решително против игрите на въстания, каквито ни устройваха върховистите през 1895 г. й 1902 г. и работехме за вътрешното и повсеместно въстание.»

По това време Гоце Делчев, заедно с поета П. К. Яворов, е в Неврокопския район. «Тук, в Неврокопско ..., ние получихме съобщение за решението да се вдигне въстание към 1–ви май — отбелязва П. К. Яворов. — Това ни изненада и съкруши — нас, които бяхме воювали против «върховистите», именно защото искаха масови действия.» «Солунското решение противоречеше на намеренията ни — продължава Яворов — и естествено беше да пожелаем осуетяването му.» Гоце Делчев, Яворов и преките ръководители на Серски окръг правят други планове за действия, които «биха имали ... всички плодове на едно въстание, без големи рискове от народа».

Гьорче Петров, Гоце Делчев, Пере Тошев, Яне Сандански и др. препоръчват да се засилят нападателните действия на четите, без да се прибягва към народно въстание, защото организацията не е подготвена нито морално, нито материално, а не е благоприятна и международната обстановка. Гоце Делчев усърдно разяснява, че и практически съображения налагат борбата да се води с най-големи икономии на средства и сили, тъй като «не сме сигурни — казва той, — че като предизвикаме турците на плен и опустошение, непременно ще предизвикаме намесата и на великите сили». От друга страна, заявява Гоце Делчев, «лошо бихме се отплатили на България за многобройните нейни жертви подир нас, ако искаме да я вкараме боса в огъня».

В края на януари 1903 г. в с. Каракьой се събират дейците от Серски революционен окръг. Във връзка с това Яворов отбелязва в дневника си: «29 януари, сутринта. Събрание — Делчев, Сандански, Гущанов и аз. Окръжното на Централния комитет. Сандански и Гущанов против терора и колебливи относително въстание. Делчев и аз против въстанието ... Общо решение — да се противопоставим на Централния комитет и да работим чрез систематически терор. Ще чакаме писмо от софийските другари, за да видим как са погледнали те на Солунското решение и тогава ще се открием ...».

През февруари 1903 г. над село Кичево, готов за отиване с четите към тунела на р. Ангиста, Гоце Делчев се сбогува с Яворов и му съобщава, че е получил ново писмо от свободна България, в което се казва, че дейците в София са крайно изненадани от Солунското решение, но не могат да не го възприемат, че сa поставени пред свършен факт. Гоце вижда, че връщане назад е невъзможно. Затова и не прави опит за организирано противодействие на Централния комитет. Той стига до заключението, че «един опит за организирано противодействие би повлякъл само безполезни жертви и изпитания». «Остава всеки да решава въпроса за себе си — заявява Гоце на Яворов. — Колкото се отнася до мен, аз няма да се противопоставям, но няма да изпълня и никакво конгресно решение. Дето остана да въстаничествувам — ще въстаничествувам както си зная: без прякото участие на населението. Все пак ще ида в Солун да чуя тия хора отблизо. Може ...»

Две-три седмици по-късно, на 18 срещу 19 март, Гоце Делчев, заедно със своята и с демирхисарската и драмската чета, разрушава жп. моста при р. Ангиста.

Османската власт забелязва раздвижването сред българите и предприема ответни мерки. След атентата при Ангиста повече от 10 села в Неврокопско и Драмско са подложени на ужасен терор и преследване. Между тях са Скребатно, Плевня, Кобалище, Карлуково и други. На 15 април турският аскер обгражда в с. Балдево, Неврокопско, една от неврокопските чети, която пренася оръжие от Лъджене (сега Велинград). Башибозукът запалва селото. Изгарят около 60 къщи, загиват 48 души, между които и една жена. Всички заловени мъжки деца над 12 години са убивани без пощада. Остават неопожарени само черквата и 5 къщи. Репресиите се пренасят в Скребатно, Осиково, Ючдорук, Дагчифлик, Средна, Фотовище, Каракьой, Неврокоп. Начело на наказателния отряд застава самият неврокопски каймакамин. Пострадали и селата Смърдеж (Костурско) и Ениджия (Лозенградско).

В началото на април Гоце Делчев се среща в Солун с Иван Гарванов, а сетне и с Дамян Груев. По-късно Даме отбелязва в спомените си. «Делчев прави възражение. Главно намираше, че Серският санджак е съвсем лишен от оръжия, но ние го утешихме с обещания, че ще се достави потребното чрез специални доставчици. Делчев се успокой. Той тръгна с намерение да уреди канала за Света гора (Солун — б. а.), откъдето щеше да минава оръжието за Серско.» Но в душата на Делчев си остава отрицателното отношение към едно неподготвено въстание и намерението му за засилени четнически набези в Серски и в други съседни окръзи не го напуска. Той смята, че по-организирано трябва да се действува само в Битолско, където ТМОРО е най-добре с въоръжението, боеприпасите и психическата подготовка на населението.

На излизане от Солун Гоце Делчев се разпорежда да се свикат в началото на май в планината Алиботуш всички чети и представители на околийските комитети на ТМОРО от Серския революционен окръг. Един окръжен конгрес трябвало да обсъди «най-подробно плана за участие на Серското окръжие в проектираните действия». Но Съдбоносният куршум, пронизал гърдите на Гоце при с. Баница, осуетява тези намерения.

Пръв свиква своя конгрес Битолският революционен Окръг. На 17 април в родното място на Дамян Груев — с. Смилево, започват заседанията на 32 делегати, чийто брой до края на конгреса нараства на 45. Представител на ЦК на ТМОРО е току-що завърналият се от заточение в Подрум Дамян Груев. Окръжният комитет се представя от Анастас Лозанчев, Георги Попхристов и Георги Пешков. Там е и Борис Сарафов в качеството му на «ревизор на четите» заедно с пор. Стойков и Димитър Делчев. Сред делегатите са и Георги Сугарев от Битоля, Парашкев Цветков от Плевен, завършил консерватория в Русия, учител по музика в Битоля, районен войвода, Никола Карев от Крушево, Петър Ацев, Славейко Арсов, Пандо Кляшев, Васил Чекаларов, Христо Узунов и други. За председател на конгреса е избран Дамян Груев.

Заседанията започват със спор дали трябва да има въстание. Намесва се Дамян Груев: «Бе, хора — заявява той, — не си губете времето да разрешавате въпроса, ще има ли въстание, защото той е решен — битти давасъ (свършено е — б. а.). Сега говорете по въстанието, как да го направим и кога ...». С това дискусиите по въпроса дали моментът е подходящ за въстание се прекратяват. Конгресът избира Главен щаб, който получава пълномощия да подготви и да проведе въстанието. В щаба влизат Дамян Груев, Борис Сарафов и Анастас Лозанчев. Определянето на датата на въстанието остава в компетенциите на Главния щаб, но делегатите заявяват, че то не трябва да се обяви по-рано от месец юли. Под ръководството на Борис Сарафов се разработва Въстанически дисциплинарен устав и започва военно обучение на бъдещите въстаници.

Междувременно идва вестта за атентата в Солун на пощата, кораба «Гвадалкивир» и др. обекти, свързани със западноевропейските капитали. Автори са известните «гемиджии», главно учили в Женева и заразени от тероризма и анархизма, които действуват мимо ТМОРО. Повечето от самоотвержените борци дават най-скъпото — живота си. Акцията им е величава, тя разтърсва империята, но стремежът им чрез терор и отмъщение да накарат европейските сили да се заемат с разрешаване на македоно-одринския въпрос остава напразен. Настъпва терор. В самия град Битоля османците започват да колят и бесят. Родният град на атентаторите — Велес, е подложен на небивали мъчения и терор. Четите отговарят със засилени действия. Обстановката се нажежава. Създава се въстаническа психоза.

Положението става неудържимо. На 1 юли Главният щаб се събира при с. Буф, Леринско, и решава въстанието да започне на 20 юли (2 август) — Илинден. Своевременно са известени членовете на Централния комитет в Солун и на Задграничното правителство в София. Уведомени са и районните началници. На 15 юли Главният щаб излиза с възвание, в което се казва: «Братя, най-сетне многоочакваният ден за разправа с вековния ни душманин дойде вече. Кръвта на нашите невинно загинали братя от турската тирания вика високо за отплата. Погазената чест на нашите майки и сестри иска възстановяването си. Стига толкоз мъки, стига толкоз позор! Хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот. Определеният ден, в който народът на цяла Македония и Одринско ще трябва да излезе явно с оръжие в ръка срещу душманите е 20–ий юли 1903 г. Последвайте, братя, вашите началници в този ден и се съберете под знамето на свободата». В специален позив до въстаниците щабът подчертава хуманните идеи, в чието име се обявява въстанието. «Ние дигнахме оръжие срещу тиранията и безчеловечието — се казва в него, — ние ратувахме в името на свободата и человещината; прочее нашето дело стои по-високо от всякакви народни и племенни различия. Поради това ние считаме свои братя всички страдащи в мрачното робство на султана. Като нас, българите, страдат и власи, страдат и самите турски селяни.» Ето защо врагът на въстаниците е само турското правителство. Поради това се «запрещава да се напада мирното население и да се посяга на турските жени, деца и старци».

Стига се до Крушовската република, която е златната страница на Илинденско-Преображенското въстание. Тя съществува десет дни и става олицетворение на автономията, в името на която се вдига въстанието. Между българската, влашката и гръкоманската община в Крушово се установява пълно разбирателство. Създава се временно правителство, състоящо се от по двама представители на трите народностни елемента.

Въстанието обхваща и Демирхисарско, Преспанско, Ресенско и Костурско. Още на 20 юли Лазар Поптрайков съставя възвание до населението в Костурско, в което пише: «Въстанието е обявено днес. Македония е в открита борба с тиранина. Оттатък Вич саморазправата е подета от днес заран. Поканваме всичко, годно да носи оръжие, по установения ред да влезе в редовете на борците! Да живее борещата се за свободата си автономна Македония! Да живеят борците!».

Въстанието в Костурско е масово. Най-активно участвуват селата Дъмбени и Смърдеж. Костурският район е разпределен на осем центъра, всеки от които има свои чети, свое ръководство и знамена. Начело на движението са прославените войводи Лазар Поптрайков, Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Иван Попов, Митре Влаха и други. Тук се води героична борба. Завзето е Влашкото градче Клисура, където въстаниците отпразнуват тържествено победата си.

На 20 юли Охрид осъмва с позиви на турски език, с които въстаниците се обръщат към турското население да пази неутралитет, защото борбата им не е насочена срещу бедните и мирни османски граждани, а против султанската тирания. Градът наистина запазва спокойствие, но околията тежко заплаща за дързостта на въстаналите българи. Особен героизъм и саможертва проявяват четниците на Смиле Войданов и на Христо Узунов.

Когато в Битолско борбата е в разгара си, избухва въстание и в Странджанско — Одринския революционен окръг. Окръжният конгрес тук се провежда на 28 юни в местността Петрова нива при с. Стоилово. Председател е Васил Пасков, подпредседател Велко Друмев и секретари Христо Силянов и Атанас Разбойников. Първите трима са родени в Македония. Одринец е само последният. Оказва се, че само Малкотърновско е сравнително по-подготвено за въстание, но въпреки това конгресът приема Солунското решение.

Окръгът е разделен на 5 района: Малкотърновско — Лозенградско — Бунархисарски, Одрински, Свиленградски, Дедеагачко — Гюмюрджински и Ахъ — Челебийски (Пашмаклийски). Конгресът избира Главно боево тяло, в което влизат Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и капитан Стамат Икономов.

На Преображение 6/19 август 1903 г. пламва цялата Странджанска област. На връх Китка Михаил Герджиков обявява въстанието: «Часът, който от петстотин години очаквахме, за който работихме ден и нощ, купувахме пушки, скитахме из балканите и пълнехме занданите, най-сетне е ударил» — заявява той.

На следващия ден в местността Хайдутина при с. Дерекьово Лазар Маджаров с момчетата си също обявява, че населението е във въстание.

В уреченото време Михаил Герджиков с чета от 130–140 души напада гр. Василико и го превзема. Надигат се селяните от Граматиково, Стоилово, Калово, Мързово и други. Начело застават войводите Пеню Шиваров и Дико Джелепов. Прославеният войвода Георги Кондолов разбива турците в Паспаловския участък. Тук стават няколко сблъсъка с турския гарнизон. Превзет е и гр. Ахтопол. Четата на Кръстьо Българията напада района на с. Хаджи Талашман, недалеч от Одрин. Турският аскер изпада в паника, считайки, че насреща си има части от редовната българска армия. Само за една нощ са превзети десетки села, но Малко Търново остава в турски ръце.

На освободената територия се създава република, наречена Странджанска (Малкотърновска) комуна. Турско-българската граница е премахната. Княжество България не граничи вече с Турция, а със завладяната от въстаниците територия, с Малкотърновската комуна.

В района на Родопите действува четата на Пейо Шишманов.

Масовото въстание в Странджанско е сериозна подкрепа на Битолско. От друга страна, то е своеобразно продължение на борбата на битолчани и мост, през който минават въстаническите действия в другите окръзи и най-вече в Серско.

Осуетеният конгрес на Серския окръг на Алиботуш се провежда в началото на септември в Пирин планина в местността Белемето. След анализ на обстановката във всяка околия се решава: революционните действия да почнат от южната страна на окръга — Демир Хисар; навсякъде да се прекъснат телеграфните съобщителни връзки; в задружни действия четите постепенно да влязат в сражение, с турската войска; съгласно препоръката на Задграничното представителство и искането на върховистките чети да се действува заедно с тях, но при условие върховистите да се подчиняват на решенията на ЦК, респективно на разпорежданията на Серския революционен комитет.

За начало на бойните действия се определя 14 септември (Кръстовден), По отношение начина на провеждане на четническите акции се решава «никой да не увлича населението в борба, а всеки да гледа да направи каквото може».

Още незавършили заседанията на конгреса, във вътрешността на Пирин планина се появяват върховистки чети, водени от Любомир Стоенчов, капитан Йордан Стоянов, генерал Иван Цончев и полковник Анастас Янков. Те се подчиняват на плана на Серския окръг. Става побратимяване между Сандански и върховистките войводи.

Вътрешни и върховисти в Неврокопско, Мелнишко, Горноджумайско и Демирхисарско действуват съвместно. Осъществено е единодействие, но с него противоречията и идейните различия между двете страни не се премахват. По-точно казано, сключено е временно примирие, докато трае въстанието.

Планът, изработен на Белемето, се спазва. На 13 срещу 14 септември четите на Атанас Тешовски и Стоян Филипов прекъсват телеграфните връзки с Неврокопско. Същата вечер четниците на Михаил Чаков, Иван Апостолов и Никола Пазарджиклията на брой около 150 души нападат турския гарнизон в с. Обидим. На 15 септември озвереният и освирепял башибозук и редовната, войска запалват Кремен и Обидим. На 16 септември вече споменатите чети, подсилени с тази на Стоян Мълчанков, нападат от засада при Арами бунар турско войсково отделение, отиващо от Неврокоп за Разлог, като пленяват осем коня, натоварени с хранителни продукти и боеприпаси. Четите на Любомир Стоенчов и Дядо Илия Кърчовалията след няколко акции в Демирхисарско се оттеглят на север. Най-широки размери на Кръстовден вземат акциите в Разложко.

В града навлизат четници и увличат част от населението. Започва отчаяна борба на живот и смърт, но очакваното нападение откъм Рила не се осъществява и башибозукът извършва истинска сеч. Опожарени са 95 къщи и толкова плевни. Избити и изклани в града са около 45 души — мъже, жени и деца.

Въстанието в Битолско, Странджа и Серско е потушено с неописуема жестокост. В Македония и Одринско са прехвърлени военни поделения и башибозук от азиатската част на Турция. Начело на 80–хилядна армия Назър паша се отправя от Скопие за Битолско. Крушово е обградено от 18–хилядна армия и в края на август е превзето. Последното сражение на крушовските републиканци става при Мечкин камен, където геройски загива и прославеният войвода Пито Гули. Последните думи, които той изрича към своите четници, са: «Не бойте се, момчета. Турция ще падне!». Към Смилево се отправя 20–хилядна армия, която го атакува и опожарява за втори път по време на въстанието.

В Странджа освирепелите османлии правят морски десант в гръб на въстаниците и ги разгромяват. Като описва трагедията, сполетяла българите в Македония и Одринско, балканският кореспондент на «Дейли нюз» Джон Макдоналд отбелязва, че турците са направили там «пъкъл (ад) на земята».

Въстаниците проявяват чудеса от храброст. На много места тяхното поведение учудва самите турски военачалници, респектира ги и те дори отдават почит на геройски загиналите българи. Такава саможертва Балканите отдавна не познават. Българският национален дух и неговата непреклонност, несломимостта му стават тема на деня и в Турция, и в Европа. Този дух се определя от стотици европейски учени и политици като велик принос на Македония и Одринско в общата история на българите. Западният печат характеризира Илинденско-Преображенското въстание като едно от най-героичните в близо 1200–годишното съществуване на българския народ и държава и това наистина е така. Най-обща представа за този чутовен героизъм и саможертва ни дават данните от «Мемоара» на Вътрешната организация, връчен на великите сили след въстанието, в който се посочва, че по време на въстанието стават 239 сражения с участие на 26 000 въстаници срещу 350 000 турска войска. В сраженията загиват 994 въстаници и 5326 турски войници и офицери. Опожарени са повече от 200 села. Около 4700 мъже, жени и деца от мирното население са убити. Повече от 30 000 души от Македония и Одринска Тракия са принудени да напуснат родните си места и да емигрират в Княжество България.

Литература

Шопов, Й., Г. Георгиев. Илинденското въстание. С., 1969.

Осемдесет години Илинденско-Преображенско въстание. С., 1988.

Обявяване на независимостта на България през 1908 година

Милен Куманов

Една от големите неправди на Берлинския договор от 1878 г. е не само разпокъсването на току-що освободената българска държава, но и налагането на редица ограничения на самото Българско княжество, които сериозно накърняват неговата независимост. Така например, още в чл. 1 на същия диктат се изтъква, че то се поставя под сюзеренитета (върховенството) на Високата порта. В следващите членове на международния договор се определят и редица конкретни задължения, произтичащи от зависимостта на Княжеството от Османска Турция. Между тях са поемане на част от дълга на империята спрямо западноевропейските държави, спазване на режима на капитулациите, признаване на привилегированото положение на поданиците на западните велики сили, разрушаване на военните крепости, намиращи се на негова територия и пр. Особено тежък за българския народ е годишният данък, който той трябва да изплаща на своя сюзерен.

Повечето от тези задължения Българското княжество наистина съблюдава през следващите няколко десетилетия на своето съществуване. От друга страна то се старае да действа и като независим от империята субект не само по отношение на вътрешнополитическия си живот, но и във вътрешните си взаимоотношения. Първият успех, който Княжеството постига във външнополитически план, е правото, което си извоюва да изпрати свои дипломатически агенти в съседните балкански държави, в това число и в самата Османска империя. След това следват сключените консулски и други конвенции, участие в международни конвенции и пр.

Един от най-сериозните удари срещу Берлинския договор е последвалото съединение на Източна Румелия с Княжество България през есента на 1885 г. След този акт, завършил с пълен успех, стремежът на българския народ към независимост по отношение на своя петвековен поробител става още по-силен. Една от съществените придобивки, които последвалите български правителства си издействат, макар и неофициално, е правото им да сключват непосредствено търговски договори с редица европейски държави. С този акт се преодолява и икономическата бариера на страната с външния свят, което изиграва изключително важна роля за нейното по-нататъшно икономическо развитие.

Особено голяма помощ на България за преодоляване на трудностите й, произтичащи от васалното й положение спрямо Османска Турция, изиграва Русия. Тя първа от подписалите Берлинския договор държави декларира, че няма да се ползва от привилегиите в България, които този договор й предоставя. Нейният пример обаче не е последван от останалите велики сили. Поради това отхвърлянето на васалитета и свързания с него режим на капитулациите се налага като една от главните насоки във външната политика на Княжество България от Освобождението до началото на настоящото столетие, независимо от обстоятелството коя партия през този период е била начело на управлението на страната. Разбира се, тази задача по едни или други причини невинаги е била манифестирана открито от управляващите български фактори, но независимо от това, тя никога не слиза от предния план в тяхната външнополитическа дейност.

Идеята за отхвърляне на зависимостта от Турция излиза на преден план отново през първото десетилетие на XX век, когато начело на управлението на страната застава еднопартийното правителство на демократите. Както свидетелства в своите мемоари «Странички от нашата нова политическа история» тогавашният министър-председател Александър Малинов, още при първата си аудиенция в двореца в качеството му на ръководител на правителството, той повдигнал между другите въпроси и този за независимостта на България. За негова голяма изненада, това зарадвало твърде много княза и той дълго поговорил с него на тази тема и накрая му заявил: «Тегне, много тегне тоя въпрос на мен и на България». После се посъветвал с него какво да се предприеме, за да бъде той ликвидиран един път завинаги. На този въпрос министър-председателят отговорил, че трябвало да се потърси първият удобен случай, след което двамата събеседници минали към обсъждане на други проблеми. Всъщност Ал. Малинов нямало и какво друго да каже на държавния глава, тъй като премахването на зависимостта на България от Турция не бил един обикновен двустранен въпрос, а сложен възел, в който се преплитали и непосредствените интереси на великите сили, подписали Берлинския диктат. А те, с изключение на Русия, както вече се отбеляза, съвсем нямали намерение да се отказват от привилегиите, които международният договор от 1878 г. им предоставял.

Въпреки последвалия чувствителен напредък в икономическото си развитие, особено през първото десетилетие на XX в., България все още не разполагала с необходимата икономическа (а оттам и военна) мощ, за да може да се реши сама със свои собствени сили да пристъпи към премахването на тази въпиеща за нея неправда. По тази причина тя нямала друг избор, освен да чака благоприятна външнополитическа ситуация и особено съдействието на някоя от великите сили, вън от Русия, която също би била заинтересована от ликвидиране на нейния васалитет по отношение на Османска Турция.

За щастие не се налага да се чака дълго. В началото на юни 1908 г. в гр. Ревел се провежда среща между монарсите на Русия и Англия, придружени от представители на правителствата на двете империи. На нея е постигнато между другото съгласие и за съвместни действия спрямо Турция, за да пристъпи тя към реформи в своите европейски предели, които обещава още след потушаване на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.

За да се предотврати евентуалната външна намеса в работите на империята и за да се укрепи нейното вътрешнополитическо положение, намиращият се в нелегалност комитет «Единение и напредък» предприема действия за конституционното преустройство на държавата. Тяхната акция се посреща като посегателство спрямо едноличните права на султана, поради което той незабавно взема мерки за предотвратяване намеренията на своите политически противници. Опитът му да потуши избухналата Младотурска революция в средата на юли 1908 г. завършва с неуспех.

Новите управници, след завладяването на политическата власт, излизат незабавно с декларация, с която прокламират равноправие за всички народности в империята, независимо от тяхната етническа принадлежност и вероизповедание. По тази причина предприетата от тях акция се посреща с голяма радост и надежда от поробеното българско население в Македония и Одринско. Самата ВМОРО също се поддава на тези обещания и излиза от нелегалност, а ръководените от нея чети също се легализират. Нещо повече, някои от най-изтъкнатите дейци на организацията като Яне Сандански и др. участват лично в борбата на младотурците срещу опита на султан Абдул Хамид II да възстанови предишното си положение на абсолютен монарх.

Скоро обаче проличава, че декларацията на младотурците е по-скоро демагогия, отколкото действително намерение, тъй като те не променят по същество своето отношение към немюсюлманското население в империята, сред които е и българското и че в това отношение те продължават линията на бившите султански правителства. Това предизвиква всеобщо разочарование сред поробеното българско население и силна тревога сред управляващите среди в София.

Избухването на Младотурската революция заварва княз Фердинанд вън от България. Всяка година по това време той се отправял към Байрот (Германия), за да присъства на устройваните Вагнерови тържества, за да се наслаждава на музиката на своя любим композитор. Оттам князът се отправил за Карпатите, за да отдъхне някоя и друга седмица сред тяхната великолепна природа. По тази причина, веднага след известията за избухналата революция, министър-председателят му изпраща писмо, с което го помолва да прекрати своята почивка и да се завърне в София, за да обсъдят създаденото ново положение в Османската империя. Вместо да се отзове на този повик, князът сам повиква Ал. Маринов при себе си на доклад. Разговорите между двамата започват в Карпатите и продължават във фамилното имение на княза в Пусто поле (Унгария). Своето обстойно изложение пред него министър-председателят, както сам той посочва в споменатите вече мемоари, завършил със заключението, че повелително се налагало провъзгласяването на независимостта на България. Князът очевидно се съгласил с него, тъй като му стиснал ръката и заявил: «най-сетне, който не рискува, не печели». При все това не се стига до някакво конкретно решение. От Унгария Ал. Малинов се отправя за Париж, за да си отдъхне и той малко от напрегната дейност, която имал през последните месеци в България. Разделяйки се с него, княз Фердинанд му предложил да сподели обсъжданата идея за обявяване на независимостта на Княжеството с френския президент, но той отказал, тъй като смятал, че било твърде рисковано да я разгласява, когато тя била още на етап обсъждане и би могла да бъде осуетена от евентуален колективен отпор на западните велики сили.

При все това, във Франция узнават за готвената от България акция. Министър-председателят подозира като източник на тази информация княза, макар че последният отрекъл. В Лондон тя била разгласена от българския дипломатически представител по онова време Димитър Минчович, за което бил незабавно наказан от правителството.

В края на август 1908 г. става неочакван скандал с българския дипломатически представител в Цариград, което заставя правителството да излезе от пасивното си положение. Както е известно, на динето, дадено от Високата порта по повод рождения ден на княза, не е поканен българският дипломатически представител. В отговор последва неговото отзоваване в София.

В началото на септември последва ново събитие, което допринася за по-нататъшното задълбочаване на конфликта между двете държави. На 5 септември избухва стачка на служителите в Компанията на Източните железници, която обхваща и онези от тях, обслужващи железниците в пределите на Княжеството. В отговор на действията на Високата порта да потуши със сила стачката и в пределите на България, последва окупирането на железниците в техния отрязък на българска територия.

Тази акция на правителството на Ал. Малинов заварва княза във Виена. Той веднага повиква министър-председателя от Париж, за да изслушат заедно информацията на правителството, направена от пристигналия за целта в австро-унгарската столица министър Андрей Ляпчев. След направеното от него изложение Фердинанд реагирал много остро и настоял правителството да върне обратно жп. линията на чуждестранната компания, тъй като това вече бил обещал на своите приятели австрийците. Но и А. Ляпчев, и Ал. Малинов, категорично се противопоставят на това му искане, като изтъкват пред него, че осъществяването му би предизвикало неодобрение от целия български народ. Министър-председателят дори дал да се разбере, че ако князът държи на това си искане, той е готов да направи «кабинетен въпрос», т. е. да подаде оставката на правителството. Тогава князът предложил обсъждането на въпроса да се отложи за следващия ден, но тогава той изобщо не го повдигнал. Така окупацията на железниците станала реален факт.

Ал. Малинов използвал новата си среща с княза отново да повдигне «големия въпрос» (провъзгласяването на независимостта), като се опитал да го склони да уточни датата за неговото решаване. Но и този път последвал уклончив отговор от страна на Фердинанд.

След завръщането си в България, министър-председателят продължава да «бомбардира» с телеграми княза, като настоява за неговото завръщане в страната и слагане край на многократно обсъждания от двамата въпрос за независимостта. Фердинанд отговарял рядко и неясно на тези телеграми, което давало основание на правителството да го заподозре, че отново се кани да отложи тази акция за неопределено време. Този път обаче Ал. Малинов бил решен на по-енергични действия: в случай че подобни намерения на княза се окажат реалност, той да му поднесе оставката на кабинета.

Всъщност опасенията на министър-председателя се оказват напразни, тъй като след избухването на Младотурската революция Фердинанд нито за минута не е стоял със скръстени ръце. Възможно е той да е сметнал за ненужно да държи в течение първия си министър за действията, които сам е предприел по това време, тъй като в мемоарите си Ал. Малинов нищо не споменава за тях. Но това ни най-малко не означава, че е бездействал. Напротив по него той води разговори с най-високопоставени лица в Австро-Унгария, има специална аудиенция и при самия император Франц-Иосиф II. Оказва се, че е намерена държавата, която би могла да окаже съдействие на Княжеството за преследваната от него в продължение на цели три десетилетия мечта. И това става не случайно, а просто защото непосредствените интереси на Дунавската монархия диктуват това. Както е известно, по силата на Берлинския договор от 1878 г. Австро-Унгария бе успяла да си осигури окупацията на Босна и Херцеговина за един период от 30 години. Този период изтичаше през 1908 г., след който тя трябваше да се откаже от това си право. Вместо това виенската дипломация, очевидно не без подкрепата на Берлин, решава точно обратното — да присъедини двете славянски области към пределите на империята. За да отклони вниманието на Високата порта, а също и на международната общественост, Виена дава съгласието си на княз Фердинанд два дни преди готвената акция — провъзгласяване независимостта на Българското княжество от Османската империя.

Получил одобрението на Австро-Унгария, княз Фердинанд незабавно телеграфира до София целият Министерски съвет да го причака на пристанището в Русе, където той щял да пристигне от Виена. Желанието му озадачава министър-председателя, но той се подчинява на искането му и заедно с останалите си колеги се отправя за далечния крайдунавски град. Срещата с княза се очаквала със смесени чувства, тъй като не се знаело какви известия носи той.

След като яхтата акостира на русенския бряг, князът поканва при себе си министрите. След това се отделя насаме с Ал. Малинов и му съобщава решението си да се пристъпи към акцията. Постигнато е съгласие самото прокламиране на независимостта да се извърши в старопрестолния град Търново (дн. Велико Търново). Отправяйки се към този град, във влака Ал. Малинов подготвя и текста на самия княжески манифест, който трябвало да бъде прочетен пред местното гражданство.

Самата церемония става на 22 септември (стар стил) 1908 в историческата черквица «Св. четиридесет мъченици». На нея освен граждани на Търново присъстват и по-голямата част от народните представители, начело с председателя на Камарата — Христо Славейков, повикани специално за тази цел спешно от София. След като княз Фердинанд прочита манифеста за обявяване независимостта на България от Турция, към него се обръща председателят на Народното събрание с думите: «Ваше Величество, с провъзгласяване на независимостта на България се изпълнява едно от най-важните желания на народа, а тая акция, поддържана и от държавата с немалко значение, аз, от името на народното представителство, Ви моля да приемете титлата български цар».

В същия дух прави предложение и министър-председателят А. Малинов. С нескривано задоволство Фердинанд отговаря, че приема направеното му предложение и от този ден започва да се титулува официално «цар на българите».

Такава е накратко историята около прогласяването на независимостта на България. В българската историческа наука нито преди, нито сега, в наше време, не е отричано голямото, историческо значение на този акт, което е и съвсем очевидно. Защото с неговото осъществяване България наистина скъсва с едно унизително положение, наложено й от един международен диктат и става равноправен член на европейската общност; получава правото да влиза свободно във всякакви политически, икономически и културни контакти с която и да било страна в Европа и в света.

Не така стои въпросът с новата титла на Фердинанд. Както е известно, отношението на българската общественост по този въпрос не е било еднозначно. Левите сили в страната в лицето на социалисти, земеделци и радикалдемократи открито се обявяват срещу нейното предоставяне на държавния глава. Мотивите им са, че тя ще засили още повече апетитите му за власт и ще съдейства немалко за по-нататъшното утвърждаване на неговия «личен режим» в страната, на който те са категорични противници. Опасенията им до голяма степен се оправдават, тъй като именно след получаването на тази титла Фердинанд внушава идеята на правителството на демократите да извърши промени в Търновската конституция, на което да придадат законна форма. Кабинетът на Ал. Малинов подготви прередактирането на основния закон в желана от Фердинанд насока. И точно когато очаква от него благодарност, последва искането му да напусне управлението на страната. Извършените в Конституцията промени се прокарват от наследилото го коалиционно правителство на народниците и прогресивните либерали в свиканото за целта през лятото на 1911 г. Пето Велико народно събрание.

Обявяването на независимостта на България предизвиква сериозно усложнение между нея и Османска Турция. За преодоляване на избухналата криза между двете държави отново идва на помощ Русия. Този въпрос е доста подробно осветлен в историческата литература. По него няма разногласия между авторите, занимавали се с проучването му, поради което не смятаме за потребно да се спираме на него.

В заключение отново искаме да наблегнем на голямото значение на извършения в Търново акт и да добавим, че вместо очакваното възходящо развитие на България, тя твърде скоро тръгва по пътя на катастрофите. Кои бяха причините за това е въпрос, който излиза извън задачите на настоящата работа.

Литература

Тодорова, Цв. Обявяване на независимостта на България през 1908 година и политиката на империалистическите сили. С., 1960.

Попов, Р. Балканските държави и краят на кризата от 1908–1909 г. — Сборник «В чест на академик Димитър Косев. Изследвания по случай 70–годишнината му». С., 1974.

Пантев, А., Р. Попов, Кр. Шарова, Е. Стателова, Цв. Тодорова. Външната политика на България и опозиционните партии (1900–1914). — Известия на Института по история. Т. 23. 1974.

Българската екзархия 1870–1912 г.

Милен Куманов

Няколкодесетилетните борби, които българският народ води за църковна национална независимост, завършват с успех. Със специален султански ферман от 27 февруари 1870 г. е учредена Българската екзархия. От този момент тази институция става върховна национална организация на Българската православна църква и официален представител на българския народ пред Високата порта в Цариград.

В началото на следващата година в столицата на Османската империя се свиква и първият църковно-народен събор, на който присъстват представители на българските общини от Мизия, Тракия и Македония. Съборът продължава половин година. Един от най-важните документи, които приема е екзархийският устав, проектът на който е изработен от Гаврил Кръстевич — виден възрожденски деец, взел активно участие в извоюването на църковната ни независимост, а и след Освобождението ще играе видна роля в обществено-политическия живот на България (и по-точно — Източна Румелия).

С устава се уреждат належащите въпроси от църковно-устройствен и административен характер като диоцеза (териториалния обхват) на Българската екзархия, органите и ведомствата на църковната власт, църковния съд, финансово-стопанските и бракоразводни функции и пр. В основата на документа залягат два главни принципа: съборност, предвиждащ участието на духовни и светски лица в църковното управление и изборност, определящ сроковете на мандатите на избираните църковни органи.

На 12 февруари 1872 г. учреденият по време на първия църковно-народен събор Временен съвет избира за пръв български екзарх митрополит Иларион Макариополски. Издигането на неговата кандидатура на най-високия пост в Българската екзархия не е случайно. То е по-скоро израз на уважението на целия български народ за неговата изключително важна роля (наред с Неофит Бозвели) за организиране и ръководене на борбата за извоюване на църковната ни национална независимост.

За голяма изненада и огорчение на участниците в съвета техният избор се посреща отрицателно от Високата порта, поради което митрополит Иларион Макариополски е принуден да си подаде оставката преди още да заеме определения му пост.

Няколко дни по-късно се провежда нов избор за глава на Българската екзархия. Този път предпочитанията на участниците в съвета падат върху видинския митрополит Антим I. Той също е крупна фигура в църковнонационалната борба на българския народ. Неговото име получава популярност в края на 50–те и началото на 60–те години на XIX в., когато се изявява като ярък противник на униатското движение, стремящо се да постави Българската църква под зависимостта на Ватикана.

Учредяването на Българската екзархия се посреща с остра реакция от Цариградската (Вселенската) патриаршия. Безсилна да се противопостави на решението на турското правителство, тя излива своя гняв върху новосъздадената българска църковна институция, като я обявява за схизматична, т. е. отцепническа. Този акт обаче ни най-малко не се отразява върху положението на Екзархията като върховна българска църковна институция. Напротив, с всяка изминала година тя все повече и повече се укрепва. Показател за това е непрекъснатото увеличаване на нейния диоцез в земите, в които мнозинството от живеещото в тях население е българско. До Руско-турската война от 1877–1878 г. под ведомството на Екзархията влизат следните епархии: Търновска, Пловдивска, Доростоло-Червенска, Варненско-Преславска, Софийска, Видинска, Нишка, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Врачанска, Ловчанска, Сливенска, Охридска, Скопска и Нишавска (Пиротска).

Признаването на върховенството на Екзархията върху тези епархии от Високата порта има изключително важно значение не само в църковен, но и в политически смисъл, тъй като така очертаните територии след няколко години залягат с малки изключения в проекта на Посланическата конференция, свикана в Цариград в края на 1876 и началото на 1877 г. за изработване на автономни права на българите, както и в последвалия след Освободителната война от 1877–1878 г. Санстефански договор.

Разбира се, в първите няколко години от своето съществуване Българската екзархия се натъква на големи трудности. Те идват не само от страна на Цариградската патриаршия, която прави всичко възможно, за да затруднява нейната дейност, но и от самото турско правителство. Особено много се обтягат отношенията между върховната българска църковна институция и Високата порта по време и след потушаването на Априлското въстание от 1876 г. Османските власти не крият своето голямо недоволство от пасивната позиция на Екзархията и особено на нейния глава, както и от нежеланието му да сътрудничи на правителството за смекчаване на неприязненото отношение на европейската общественост от жестоката разправа на империята с надигналия се български народ. Към екзарх Антим I се отправят неколкократни искания за оставка от заемания пост, но той ги отклонява под най-различни предлози.

След обявяването на Руско-турската война от 1877–1878 г. Високата порта в никакъв случай не желае повече оставането на Антим I като глава на Българската екзархия и по искане на великия везир само десетина дни след започване на войната той е принуден да отстъпи. На овакантения от него пост през април 1877 г. е издигнат младият ловчански митрополит Иосиф I. Той също се оказва достоен следовник на своите двама предшественици. В трудни и драматични моменти за българския, народ той също заема твърда патриотична позиция. За това обаче ще стане дума малко по-нататък в изложението.

Освободителната война слага дълбок отпечатък върху по-нататъшната съдба на Българската екзархия. Преди всичко — премахва се чуждото иго над българския народ в по-голямата част от епархиите, намиращи се под нейно църковно управление. Радостта от извоюваната свобода обаче е твърде кратка. Западноевропейските велики сили, движени от свои политически съображения, се противопоставят на възобновената българска държава в границите, начертани й от Санстефанския договор и през лятото на 1878 г. я прекрояват до неузнаваемост. В пределите на Българското княжеско остават само земите на днешна Северна България и Софийска област. Останалите територии, макар и с различни статути, преминават в териториите на съседните балкански държави, а Македония и Одринско се поставят отново под пряката власт на султана.

При това положение от изключително значение е обстоятелството, че Българската екзархия съумява да запази не само своето седалище в Цариград, но и положението си на официално учреждение в османската администрация. Този факт й позволява да запази положението на духовен представител на българите, които по волята на Берлинския диктат отново остават под игото на своя няколковековен поробител.

Своите църковни функции над населението от свободното Българско княжество Екзархията отстъпва на учредения за тази цел в София Свети Синод. Този акт е оформен официално с извършеното изменение в екзархийския устав през 1883 г.

Съсредоточавайки своите усилия в Македония и Одринско, Българската екзархия се заема още от началото на 80–те години на XIX в. с две главни задачи: възстановяването на църковното и просветното дело в тези две области. Макар и далеч от районите на въстаналото население през април 1876 г. и от местата, на които се разиграват бойните действия между руските и турските войски през 1877–1878 г., тези български краища също изпитват върху себе си гнева на османската власт: много църкви и училища са разорени, прогонват се десетки български свещеници и учители от тях. Всичко това налага предприемане на незабавни грижи за нормализиране на обстановката в Македония и Одринско и по отношение на нейните църкви и училища. Бавно и търпеливо, въпреки неприязненото отношение на Високата порта и въпреки слабите материални възможности на българите от тези две области започват не само да се възстановяват, но и да се изграждат нови църковни и просветни храмове. Благодарение на положените големи усилия от Българската екзархия до избухването на Балканската война от 1912–1913 г. в Македония и Одринско се изграждат около 1600 черкви и параклиси, действат и 73 манастира.

Съществен напредък получава и делото за подготовка на църковни кадри. Те се подготвят в основаното още през 80–те години на XIX в. Свещеническо училище, което през различните години до 1912 г. мени на различни места своето седалище, и в основаната през 1892 г. Духовна семинария в Цариград.

В началото на 90–те години на XIX в. Българската екзархия вече разполага със стройна църковна организация в Македония. Двете области са разделени на 16 епархии, от които Велешка, Охридска, Битолска, Скопска, Дебърска, Струмишка и Неврокопска се възглавяват от свои владици, а останалите девет — Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска — от екзархийски наместници.

Общият брой на българските училища в Македония и Одринско до 1912 г. достига 1373. Това показва, че просветни огнища е имало не само във всички градове, но и в повечето селища на тези две области. Първоначално в тях се изпращат учители от пределите на свободното Българско Княжество. Но след като става очевидно, че то не е в състояние да задоволи огромната нужда от такива кадри, в Одрин, Солун, Скопие и Битоля се откриват средни училища със задача да подготвят български учители за нуждите на поробеното население. Особено голяма роля в тази насока играе Солунската българска мъжка гимназия «Св. св. Кирил и Методий», основана през 1880 г. В продължение на три десетилетия в нея получават своето образование стотици български младежи, голяма част от които наистина се посвещават на учителската професия и работят в най-затънтените села на Македония. За подготовка на стопански кадри се грижи Солунската търговска гимназия, която започва да функционира от 1904 г. За Одринско ковачницата на български учители е известната гимназия, наречена на името на видния български възрожденски просветен деец — д-р Петър Берон. Тя е открита през 1896 г.

В българските училища получават своето образование не само момчета, но и момичета. За бедните ученици към повечето училища се откриват пансиони или в най-обикновения случай те се подпомагат материално за храна, дрехи и учебници от по-заможни българи или пък от самите български общини в различните градове и селища.

За преподаватели в Солунската гимназия и в другите средни училища са изпращани видни български просветни дейци като Божил Райнов, Константин Величков, Васил Кънчов и др.

Въпреки споменатите наистина забележителни постижения на Българската екзархия в църковното и просветното дело, не те са, които определят нейната голяма роля в Македония и Одринско. Нейната най-съществена функция в тези две области от 1879 до 1912 г. е онази, която тя имаше за целия български народ до Освобождението — официален защитник и бранител на интересите на поробеното население пред Високата порта. До полагане основите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) през есента на 1893 г. тя всъщност е единствената надеждна опора на това население.

Както в доосвобожденския период, така и сега взаимоотношенията на Екзархията със султанското правителство са твърде сложни. Избухването на Кресненско-Разложкото въстание от 1878–1879 г. става повод за силно обтягане на отношенията между тях. Високата порта не крие своя гняв от дързостилото се българско население да грабне оръжието и го излива естествено на неговия духовен представител. Подобно е и положението след осъществяването на съединението на Източна Румелия с Княжество България през есента на 1885 г. Макар че събитието става вън от пределите на империята, то предизвиква остра реакция в Цариград. От този момент отношението към екзарха е все повече и повече резервирано.

Разбира се, това ни най-малко не смущава върховната църковна институция в Македония и Одринско. Тя продължава да се занимава със своите задължения към българските църкви и училища. Екзархията не може да отмине без внимание появата на ВМОРО. Отношенията й с нея обаче не са еднозначни. Ако между двете организации няма противоречие по отношение крайните цели на борбата на поробените българи, не така стои въпросът за тактиката на нейното осъществяване. Като официално османско учреждение, Екзархията не може да приеме проповядвания революционен метод на действие от ВМОРО. Но това не й пречи косвено да подпомага нейната борба. Особено големи са нейните заслуги по организационното изграждане на Вътрешната революционна организация в Македония и Одринско. Тя откликва в повечето случаи положително на исканията на ВМОРО за изпращане на нейни дейци като свещеници и учители в различните краища на Европейските предели на империята, които наред с преките си задължения, тайно се занимават и с активна революционна дейност: основават комитети на организацията, които в повечето случаи сами възглавяват.

Българската екзархия следи с нескривана тревога избухването и развоя на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. В редовете на въстаниците се сражават немалък брой свещеници и учители. И още: в лицето на своя върховен глава — екзарх Йосиф I, тя отказва да стане морален съучастник в зверското потушаване на въстанието. На отправените през юли и август 1903 г. неколкократни покани да се обърне с послание към надигналото се население и да го призове към мир и спокойствие, екзархът категорично отговаря с отказ. С тази си постъпка той излага на риск не само църковния си сан, но и своя живот, тъй като тя предизвиква нескривано раздразнение у Високата порта. И ако разправата му се разминава, тава се дължи не толкова на милосърдието на султанското правителство, колкото на реакцията на европейската общественост спрямо кървавото потушаване на въстанието.

Неуспехът на Илинденско-Преображенското въстание разклаща още по-силно положението на Екзархията, но и този път тя успява да запази както своето съществуване като официално османско учреждение, така и своето местоседалище в Цариград. Този факт е от изключително важно значение, тъй като след разгрома на въстанието ВМОРО е разстроена изключително силно, поради което Екзархията отново се превръща в главна опора на поробеното население. Обстоятелството, че през следващите няколко години Вътрешната революционна организация постепенно се съвзема от удара и възстановява своите сили, не променя положението на върховната църковна институция.

Българската екзархия преживява бурните събития, предизвикани от избухването на Младотурската революция от лятото на 1908 г. Тя приветства прокламираните от нейните водители лозунги за равноправие на всички народи в империята без оглед на тяхната етническа принадлежност и вероизповедание. Когато обаче проличава, че това са само голи демагогски обещания, тя отново застава на своя пост и твърдо отстоява църковните и просветните права на поробеното българско население.

Освен неприязненото отношение на Високата порта, твърде много грижи на Екзархията създават действията на съседните балкански държави, и най-вече на Сърбия и Гърция. Принудени да прекратят своята пропагандна дейност в Македония и Одринско по време на Руско-турската война от 1877–1878 г., през 80–те години на XIX в. те я подновяват с нова сила. На тяхна страна е не само султанското правителство, което гледа с нескривана благосклонност на тази им дейност, за да я използва срещу Българската екзархия, но и някои от великите сили, които се стремят да запазят своето влияние върху Европейските предели на Османската империя. С помощта на някои от тях се прави опит за налагане на сръбското църковно (а и политическо) влияние във Вардарска Македония. Най-ярък случай в тази насока е поставянето на сръбски митрополит в Скопие в началото на XX в., при положение, че сръбското население в тази епархия е незначително малцинство.

Екзархията се бори главно срещу църковната и просветната пропаганда на Сърбия и Гърция в Македония и Одринско. Въоръжените действия на тези две държави се отблъскват от чети на ВМОРО. Така и по отношение на тази дейност се установява едно истинско сътрудничество между върховната църковна институция и Вътрешната революционна организация. Благодарение на него, усилията за проникване и господство на двете съседни държави в тези две области до избухването на Балканската война е до голяма степен успешно отблъсквано и парирано.

Положението в Македония и Одринско коренно се променя след започването на Балканската война. Грешките, допуснати от българската дипломация при подготовката на войната, умело се използват от правителствата на нейните съюзници и особено на Сърбия и Гърция. Докато българската армия се бори на главния боен театър срещу Османската империя, Сърбия и Гърция с лекота прогонват незначителните турски сили в Македония и заемат тяхното място в нея. Войната наистина завършва с победа за България и нейните съюзници, но плодовете от нея не се усещат от българското население в Македония и Одринско. Отказът на правителствата на Сърбия и Гърция да изтеглят своите войски от Македония е главната причина за последвалата нова, Междусъюзническа война. По причини, на които тук няма да се спираме, тя завършва с неуспех за България. Последиците от нея са между другото откъсването на Беломорска и Вардарска Македония от българската държава. В пределите на България остава само една незначителна част. От друга страна, Турция също се възползва от военното поражение на България. Тя не само повторно заграбва Източна Тракия, но и прогонва Екзархията от Цариград. С това българското население от Източна Тракия, което бе останало в нея след Междусъюзническата война, бе лишено от своя надежден църковен и просветен покровител и изложено на открита денационализация и асимилация от султанското правителство. Същата участ постига и българите, които след тази война остават в пределите на Гърция и Сърбия.

На този аспект от първата национална катастрофа доскоро не се обръщаше необходимото внимание от българската историография. Но той повече не може да бъде отминаван с мълчание, тъй като последиците от него са не по-малко трагични за българския народ, отколкото дадените човешки жертви и материалната разруха по време на двете балкански войни.

Литература

Събев, Т. Учредяване и диоцез на Българската екзархия до 1878 г. С., 1973.

Маркова, З. Българската екзархия 1870–1879. С., 1989.

Български патриарх Кирил. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877–1878. Т. 1–2. С., 1969–1970.

Участието на България в Балканската и Междусъюзническата война 1912–1913 г.

Васил Василев

Без всякакво преувеличение може да се твърди, че Балканската и Междусъюзническата война от 1912–1913 г. са едни от най-добре изследваните събития в новата ни история. На тях са посветени стотици научни, документални, мемоарни, полемични, научнопопулярни, публицистични и художествени съчинения, които хвърлят обилна светлина върху всички страни на проблема. В най-големи подробности са проследени военните действия, плановете и споровете в главното командване, разногласията сред политиците, дипломатическите ходове на воюващите, намесата на великите сили, ролята на монарха, ентусиазмът и героизмът на воюващия народ, позициите на различните политически партии, допуснатите мними и действителни грешки, причините за поражението на България и пр. Разбира се, цялата тази книжнина е оцветена от патриотичните, политическите, идеологическите и личностните пристрастия, а в много случаи и от грубите изопачавания на различните автори и участници в събитията.

Основен недостатък на сериозните трудове по историята на двете войни бе тенденцията да се омаловажават грешките на българските политици и военни, а ударението да се постави върху ролята на външни фактори и вероломството на «съюзниците разбойници». През първото десетилетие след 9 септември 1944 г. марксистката историография се отдаде на груби идеологизации и конюнктурни политизации, които я доведоха до другата крайност. Цялата отговорност се хвърляше върху българската буржоазия, която се ръководела от експлоататорските си интереси и стремеж към хегемония на Балканите, а освобождението на «брата роб» и националното обединение били само параван за истинските й намерения. Широко се лансираше версията, че цар Фердинанд и някои водещи политици действували като чужди агенти, ролята на БРСДП (т. с.) и руската политика се разглеждаха само в положителна светлина, а тази на останалите велики сили и на буржоазните партии само в отрицателна, защитаваше се доказалата утопичността си идея за Балканска федерация и др.

Постепенно научният подход на изследователите на Балканските войни започна да взема връх и през последните десетина години за чест на историческата ни наука общо взето нещата застанаха на собствените си места. Това се отнася преди всичко за организираната през февруари 1980 г. от Института за военна история дискусия «За характера на българската армия и на водените от нея войни през периода 1885–1918 г.», материалите от която са отпечатани в т. 31 от Известията на споменатия институт и особено за излезлите през 1989 и 1991 г. монографични трудове на ст. н. с. Г. Марков «България в Балканския съюз срещу Османската империя 1912–1913» и «Българското крушение 1913» и др.

В посочените трудове убедително е разкрит националноосвободителният за България характер на Балканските войни и че в никакъв случай не може да се слага знак на равенство между замислите на българските управляващи кръгове и тези на Белград, Атина и Букурещ, които предизвикват Междусъюзническата война не с освободителни, а със завоевателни и хегемонистични цели.

Естествено, в един ограничен по размери материал е невъзможно да се направи дори телеграфно резюме на казаното в десетки хиляди страници. Трудно е да се добави и нещо сензационно ново в общите оценки и генерални изводи за войните. Изхождайки от тези констатации авторът си е поставил за задача, като се опира на последните постижения на историческата ни наука, да предаде в максимално сбита форма най-съществените според него факти и събития и да изложи някои свои виждания по отделни проблеми от темата.

В петия том на капиталния си труд «Всеобща история» именитите френски историци Е. Лавис и А. Рамбо определиха решенията на Берлинския договор от 1878 г. като «паметник на егоизма, дело на завистта, на личните отношения, акт неморален и долен, защото без да осигурява мира, той създава много поводи за конфликти и войни в бъдеще». Възстановената със Санстефанския договор българска държава в нейните неоспорвани от никой сериозен европейски политик и изследовател етнически граници е разпокъсана на няколко части. Така още от първите дни след помраченото Освобождение пред свободното българско княжество се изправи историческата задача за националното обединение. Опитите да се облекчи положението на останалите под турска власт македонски и тракийски българи чрез споразумение с Османската империя и с помощта на великите сили (Мюрцщег 1903 г., Ревел 1908 г. и др.) дават незадоволителни резултати, а Горноджумайското (1902 г.) и Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) са удавени в кръв. Много бързо се изпаряват и надеждите, породени от Младотурската революция от 1908 г. Това изтиква на преден план военното решение на проблема.

Правителството на Демократическата партия (16 януари 1908–16 март 1911 г.) се заема енергично с психологическата, дипломатическата и военната подготовка на война за освобождаване на «брата роб отвъд Рила и Родопите». Избухналата на 16 септември 1911 г. Итало-Турска война за Триполитания (Либия) ускорява събитията. Управляващите кръгове в България, Сърбия, Гърция и Черна гора преценяват, че е настъпил моментът за освобождението на техните сънародници, намиращи се все още под турско владичество. На 29 февруари 1912 г. с посредничеството на Русия е подписан Договор за приятелство и съюз със Сърбия, с таен анекс към него. На 29 април с. г. договорът е допълнен с военна конвенция, а на 19 юни 1912 г. и от споразумение между генералните щабове на двете страни. Понеже настъпват разногласия, през септември 1912 г. в споразумението са внесени някои уточнения, най-важното от които е, че цялата сръбска армия ще действува на Македонския оперативен театър, а първоначално предвидените за там три български дивизии са сведени само до една.

Тайният анекс постановява, че ако една от договарящите страни обяви война на Турция, другата е задължена да й се притече на помощ, но при условие, че Русия даде съгласието си. В противен случай тя запазва «благосклонен неутралитет» и се намесва във войната само ако воюващият с турците съюзник бъде нападнат от трета държава. По териториалните въпроси земите на запад и север от Шар планина се признават за сръбски, а тези на изток от Струма и Родопите — за български. За територията между Шар, Охридското езеро, Родопите и Егейско море, т. е. Македония, се споменава за автономия, но центърът на тежестта се поставя върху дележа — нещо, за което сърбите упорито настояват при всичките си политически разговори за евентуално сближение с България, като се започне от посещението на Н. Пашич в София през есента на 1889 г. до наши дни. В стремежа си да улесни сключването на съюзния договор за война срещу Турция правителството на Иван Ев. Гешов отстъпва от неизменно и твърдо отстояваната дотогава линия за автономна Македония като етап към обединението по Източнорумелийския модел. Частта на юг от линията вр. Голем северно от гр. Крива Паланка до манастира Св. Размо на Охридското езеро се определя като безспорно българска, а на запад от нея, включваща градовете Куманово, Скопие, Тетово, Гостивар, Кичево, Дебър и Струга — за «спорна зона», чиято съдба ще бъде решена от руския цар като върховен арбитър. Като прави тази фатална отстъпка българското русофилско правителство смята, че не поема почти никакъв риск, тъй като е убедено в благосклонното отношение на Русия. Тази убеденост е трудно обяснима, а още по-малко извинителна, след като от 90–те години на XIX в., във връзка с руско-австро-унгарското съперничество на Балканите, предпочитанията на Петербург към Сърбия стават все по-очевидни.

Предприетите от младотурците в края на 1909 г. гонения срещу християнското население в Тракия и Македония предизвикват постепенно сближение между гърци и българи, което довежда до подписания на 16 май 1912 г. таен Договор за отбранителен съюз. Двете страни се задължават да се притекат на помощ с всичките си въоръжени сили, в случай че някоя от тях бъде нападната от турците Или пък продължи драстичното нарушаване правата на християните в Европейска Турция. На 22 септември 1912 г. договорът е допълнен от военна конвенция, която го превръща от отбранителен в нападателен. За военните действия срещу Турция българите трябва да предоставят най-малко 300 хиляди войници, а Гърция — 120 000 плюс бойната си флота. За разлика от договора със Сърбия, в споразуменията с Гърция липсват конкретни териториални клаузи. Тази липса е още по-осъдителна, като се имат предвид нееднократно изявените гръцки претенции за Драма, Сяр, Кавала, Неврокоп (дн. гр. Гоце Делчев), Мелник и др.

Окончателното оформяне на Балканския съюз против Турция, в който България играе водещата роля, става с постигнатото веднага след гръцко-българската военна конвенция устно споразумение между България и Черна гора за участието на черногорската армия във войната срещу Турция. Единственият писмен документ е финансовата спогодба, задължаваща България да поеме половината от издръжката на черногорските войски, възлизаща на 750 000 зл. лв. месечно.

Балканският съюз се изгражда под егидата на т. нар. Тройно съглашение (Франция, Великобритания и Русия) и с непосредственото съдействие и дори патронаж на Русия. По тази причина мнозина изследователи в миналото го разглеждаха като обикновена креатура на Съглашението. Внимателното проучване на фактите обаче показва, че преобладаващото е стремежът на съюзилите се балкански държави към самостоятелно действие съгласно лозунга «Балканите за балканските народи», залегнали в тайния Съюзен договор между Княжество България и Кралство Сърбия от 30 март 1904 г. Нещо повече, някои балкански дипломати и политици разглеждат Съюза не само като временно споразумение с конкретна цел спечелването на войната с Турция, а като блок на отделните балкански държавици, който би имал тежестта на велика сила, способна не само да парира намесата на великите сили при подялбата на европейските владения на Османската империя, но и да защитава ефикасно коренните интереси на балканските народи от външна намеса. Или с други думи, прави се опит да се излезе от преднамерено издълбания в Берлин през 1878 г. фатален коловоз на «балканизацията» — противопоставянето на балканските държави.

Първата проява на стремежа за елиминиране решаващата дума на великите сили е отказът на съюзниците да се съобразят с настойчивия съвет и на двата противостоящи си блока (Съглашението и Централните сили — Германия и Австро-Унгария), да не отиват по-далеч от мобилизацията като натиск върху турското правителство за въвеждане на радикални реформи в балканските си владения. Въпреки категоричните предупреждения на Париж, Виена и Петербург, че дори и при успешна война срещу Турция няма да позволят каквато и да било промяна на териториалното статукво на полуострова, на 25 септември 1912 г. Черна гора обявява война на Турция, а на 5 октомври същото правят и останалите членки на Балканския съюз. Същият ден (5 октомври) със съдействието на някои велики сили е сключен договор за мир между Италия и Турция, което развързва ръцете на турското военно командване, за да съсредоточи ядрото на въоръжените си сили на балканския боен театър.

В България обявяването на войната предизвиква неописуем ентусиазъм. Ударил е часът на разплата с вековния угнетител и всичко годно да носи оръжие, гори от желание да изпълни дълга си. Военните комисии просто не смогват да записват тълпящите се пред тях доброволци. Хиляди са ония, които получават само оръжие и заминават на фронта със собствено облекло и снаряжение. Близо 17 000 българи от Македония и Източна Тракия постъпват като доброволци в Македоно-Одринското опълчение. Освен това в тила на турската армия действуват 34 местни и 57 дошли от България чети.

Срещу половинмилионната редовна турска армия се изправят 350 000 български, 150 000 сръбски, 100 000 гръцки и 30 000 черногорски войници, които жадуват час по-скоро да влязат в бой за свобода на своите поробени сънародници. Главният театър на бойните действия е Източна Тракия, където са съсредоточени основните сили на турската и на българската армия. Характерното тук е, че и двете страни се ориентират към настъпателни действия, докато на останалите фронтове в началния етап на войната плановете на турското командване предвиждат само отбрана. В един и същи ден, 9 октомври, турското командване издава заповед за «всеобщо настъпление», а българското — за настъпление на Трета армия (командващ ген. Радко Димитриев), действуваща в източния сектор на фронта по направление към Лозенград. Това довежда до изключително ожесточени насрещни боеве, които изискват върховно напрежение на моралните и физическите сили на сражаващите се и поставят извънредно сложни задачи при управлението на войските.

Българите връхлитат като ураган и след двудневни кръвопролитни боеве при Муратчалъ, Кайпа, Гечкенли, Селиолу, Ескиполос и Петра пречупват настъпателния устрем на турските войски и ги отхвърлят на линията Бунархисар — Люлебургаз. На 16 октомври започва атаката на силно укрепените турски позиции и само за три дни турската армия е обърната в паническо бягство. Чуждестранните кореспонденти и военни специалисти са дълбоко впечатлени от бойните качества на българския войник и не пестят похвалите за великолепните му победи. Френският министър на отбраната Етиен Милеран прави изявления, че българската войска е «най-добрата в Европа», и че той би предпочел за съюзници «100 000 българи, пред която и да е друга европейска армия». Неочакваните успехи на балканските съюзници принуждават правителствата на великите сили да променят първоначалната си позиция, като приемат, че частични промени на териториалното статукво на Балканите са възможни. Това е още едно доказателство, че съюзниците не само се стремят да избегнат опеката на великите сили, но и се опитват да ги поставят пред свършени факти.

На 20 ноември турското правителство предлага примирие, но предложението е отхвърлено от българското главно командване, което преценява, че превземането на Цариград е напълно осъществимо, а това би осигурило максимално изгоден за България мир. Влизането в Османската столица обаче се оказва не толкова лесна задача. Придвижването на войските и особено на артилерията е силно затруднено от липсата на пътища и от проливните дъждове. Това дава възможност на турското командване да прехвърли свежи части от Мала Азия и да изгради дълбоко ешелонирана отбрана на Чаталджанските възвишения, защитаващи непосредствените подстъпи към Цариград. Изтощените от кръвопролитните непрекъснати сражения, усилените маршове и избухналата холерна епидемия български войски, откъснати от своите обози и голяма част от артилерията, на 4 и 5 ноември почти от движение атакуват Чаталджанските позиции, но са отхвърлени с големи загуби. Едва тогава турското предложение е прието. На 3 декември 1912 г. в Лондон е открита конференция на воюващите страни за сключване на мирен договор. След успеха си на Чаталджа обаче турците са доста несговорчиви.

На 10 януари 1913 г. младотурците извършват нов преврат. Те прекъсват преговорите за мир и заявяват, че ще водят войната до победен край. На 26 януари турското командване извършва голям десант при Шаркьой и под прикритието на тежка корабна артилерия предприема яростни атаки в района на Булаир. След двудневни епични боеве турците са отхвърлени в морето от частите на новосформираната IV армия, командвана от ген. Стилиян Ковачев и включваща македоно-одринското опълчение. След провалянето на този опит на турците да преминат в настъпление идва ред на обсадената още през първите дни на войната Одринска крепост, която се счита от мнозинството чуждестранни специалисти за непревземаема.

Както и в предшествуващите битки, българското командване прилага и усъвършенствува най-новите постижения на военната наука, намерили място в Руско-Японската война от 1904–1905 г. и в току-що завършилите бойни действия на италианската армия срещу турците в Триполитания: артилерийския «огневи валяк», употребата на авиацията като бойно средство, радиосмущение на противниковите връзки и др.(8) Използуван е и българският «специалитет» в тази война — нощните атаки. Решителният щурм е предприет към полунощ на 12 срещу 13 март 1913 г. на източния сектор с командир ген. Георги Вазов. Към 7 ч. сутринта турската съпротива е сломена. Комендантът на крепостта Шукри паша вдига бялото знаме и изпраща сабята си на българския командващ при Одрин ген. Никола Иванов. Сръбско-Черногорските и гръцките войски също печелят победи и Турция е поставена на колене от бившите си раи.

След продължителни и трудни преговори на 17 май 1913 г. в Лондон е подписан мирният договор, според който Османската империя губи всичките си владения на запад от линията Енос — Мидия, а Албания става независима държава.

Лондонският договор обаче се оказва не начало на траен мир, а на нови, още по-ожесточени борби на Балканите. Още в хода на бойните действия и на преговорите за мир възниква непрекъснато нарастващо напрежение в междусъюзническите отношения, като някои погрешни стъпки на българското държавно и военно ръководство улесняват гърци и сърби да предявяват все нови и нови претенции за бъдещата подялба на отвоюваните територии. Непосредствено след блестящата победа на българската армия при Люлебургаз — Бунархисар гърците предлагат да се запълни липсата на териториални клаузи в Българо-гръцкия съюзен договор, като България получи беломорското крайбрежие между Дедеагач и Кавала и частта на Македония на север и изток от линията Кавала — Боздаг — Демир капия — Беласица. Вместо да се използува благоприятната за българите обстановка след победите им в Одринска Тракия предложението просто е отхвърлено без каквито и да било преговори. Започва надпревара кой пръв да влезе в Солун. Гърците изпреварват с няколко часа и след прехвърлянето на усилената 7 Рилска дивизия на Галиполския фронт стават не само пълни господари на града, но започват системно изтласкване на слабите български гарнизони от югоизточна Македония.

Отклоняването на Рилската дивизия към Солунското направление дава първия коз на Белград да иска ревизия на Тайния сръбско-български договор, тъй като според споразумението между генералните щабове тази дивизия е поставена под оперативното ръководство на сръбското командване. На 20 и 21 ноември 1912 г. гръцкият и сръбският престолонаследник Константин и Александър водят конфиденциални разговори, като се заричат да не допуснат разширяване на България на запад от р. Вардар. На 28 февруари 1913 г. тази уговорка е фиксирана в писмено споразумение между сръбския представител при гръцката Главна квартира полк. Милош Васич и принцовете Константин и Никола.

В навечерието на новата 1913 г. сръбският министър-председател Никола Пашич изразява готовност да предостави за тракийския боен театър още сръбски войски освен двете дивизии, участвуващи в обсадата на Одрин по силата на споразумението между генералните щабове на двете страни от 18 юни 1912 г. Това предложение е отклонено, но подготвяйки щурма на Одринската крепост на 27 януари, българското главно командуване иска «под наем» 34 тежки гаубици. Отговорът на Белград е светкавичен и повече от положителен — оръдията се предоставят «безвъзмездно». Така се създава още един повод Белград да иска ревизия на териториалните клаузи на Тайния анекс от 29 февруари 1912 г. Едва дочакал доставката на оръдията, на 16 февруари 1913 г. Пашич изпраща писмо на българския си колега Ив. Ев. Гешов, с което настоява за преразглеждане на някои клаузи на съюзните документи, с оглед по-големия от предвидения в тях принос на Сърбия във войната. Белградският печат открито пише, че сръбско е дотам, докъдето е стъпил кракът на сръбския войник. Не липсват и шовинистични изявления, че «естествената» българо-сръбска граница минавала по река Струма. Тези изявления се придружават и от съответни практически действия, които се изразяват в брутални преследвания (включително убийства) срещу всяка проява на българско национално съзнание в окупираните части от Македония. Естествено това предизвиква съпротивата на македонските българи и за да не се стигне до по-сериозни инциденти, от Македония са изтеглени над 2000 войводи и четници за новосформираната IV армия, прикриваща десния фланг на основните български сили, съсредоточени пред Чаталджанската позиция(9).

Българското правителство се обръща за съдействие към арбитъра в Петербург, но отговорът е, че сърби и българи трябвало сами да изгладят възникналите между тях недоразумения. Нещо повече, руският министър на външните работи започва да подхвърля, че в сръбските искания имало «доза справедливост», и българите щели да постъпят мъдро, ако направят някои отстъпки. Другите велики сили също избягват каквито и да било ангажименти по повод българските оплаквания срещу действията на сърби и гърци. Напротив, като затварят пътя на Сърбия към Адриатическо море, Виена и Рим я насочват на юг, към Солун, а пътят за там минава през български земи. Опитната турска дипломация незабавно се възползува от положението и умело подклажда междусъюзническите разпри.

На 5 март 1913 г. гръцкият крал Георги става жертва на атентат и на престола се качва синът му Константин, известен с екстремизма и болезнената си българофобия(10). Това изостря още повече българо-гръцките отношения и ускорява сръбско-гръцкия съюз срещу България. На 21 април в Атина е подписан таен предварителен протокол за необходимостта от сключване на договор срещу България, основан на принципа на фактически завзетата територия и обща сръбско-гръцка граница на запад от р. Вардар между Гевгели и Охридското езеро. На 9 и 10 май гърците атакуват два моста на р. Ангиста, за да прекъснат жп. линията, по която започва прехвърлянето на български войски от Тракийския боен театър към Македония, но са отблъснати със значителни загуби. На 12 май с вербална нота сръбското правителство уведомява българското, че независимо от предварителните договорености то счита цяла Македония за «спорна територия», подлежаща на дележ. Главните аргументи са, че Сърбия е направила значителни «извъндоговорни услуги» на България и че тя трябвало да получи сериозни териториални компенсации. На 16 май тайният сръбско-гръцки договор става факт. Положението се усложнява още повече от поведен