Личността и делото на екзарх Стефан в българската историческа памет

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Руселена Пенджекова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2010

Предговор

Екзарх Стефан I Български (1878–1957 г.) е една от най-значимите фигури не само в църковната, но и в обществено-политическата и културната ни история. Неговата личност и дело са обект на противоречиви и полюсни оценки. Това произтича от факта, че той заема важни постове в църковната йерархия, което предопределя множеството му контакти и връзки с представители на различни обществени среди не само в България, но и в чужбина. Многостранната му и разнопосочна дейност предполага наличието и на доста спекулации относно мястото и ролята му във важни обществени събития.

Изследването на тема «Личността и делото на екзарх Стефан в българската историческа памет» е провокирано както от съхраненото в българските архивни учреждения богато и разнообразно документално наследство на екзарх Стефан, така и от липсата в българската историография на цялостно проучване за големия български архиерей.

При събирането на материалите за настоящото проучване части от фонда на екзарх Стефан бяха открити в 27 фонда (16 лични и 11 учрежденски), намиращи се в Централен държавен архив (ЦДА), Архив на министерството на вътрешните работи (АМВР), Архив на министерството на външните работи (АМВнР), Териториална дирекция «Държавен архив — Смолян» (ТД «ДА — Смолян»), Териториална дирекция «Държавен архив — Пловдив» (ТД «ДА — Пловдив»), Научен архив на Българската академия на науките (НА БАН), Архив на Българска национална телевизия (АБНТ) и Архив на Българско национално радио (АБНР). Като източник на информация за обществената му дейност са ползвани и периодичните издания «Църковен вестник», «Народен страж» (орган на Софийска епархия), «Църковен служител» и «Духовна култура» за периода 1913–1957 г.

Наличието на богата и вече достъпна документална база е предпоставка за създаването на едно по-комплексно проучване за присъствието на екзарх Стефан в обществената памет.

Изследването проследява живота и делото на екзарх Стефан с оглед тяхната проекция и значение в националната историческа памет. Въз основа на откритите документи и съществуващи проучвания е представен жизненият път на архиерея и са очертани неговите църковно-религиозни, обществено-политическите и социокултурни схващания. Дейността му е описана на фона на историческите обстоятелства и преходи през XX век. Проследена е личната драма и духовното величие на екзарх Стефан, породени от архиерейския дълг и стремежа му да служи на всички хора, независимо от тяхното вероизповедание и конфликтните ситуации в обществото. Очертани са параметрите и документалния състав на архивното наследство на екзарх Стефан, намиращо се в българските архивни учреждения като на базата на откритите документални източници е съставен архивен справочник от вида «идеален опис». Анализирано е използването на архива на Екзарха в църковната и светска българска историография и е изяснено отношението към него и неговия образ в спомените на съвременниците, родствениците, официалната литература и обществена памет.

Интердисциплинарността на проучването налага при разработване на темата използването на различни подходи и нива на методология. Съдържанието на труда е представено в тематико-проблемна структура, подчинена на целите на проучването и на спецификата на материала, като е направен опит да се покажат възможностите на един нов модел и методика за многопластово представяне на дадена историческа личност.

Изследването не претендира за пълна изчерпателност и всеобхватност поради зададените рамки и поставените конкретни задачи и проблеми, които са решени въз основа на съществуващата до момента литература и откритите на този етап документи за екзарх Стефан. В случая смятаме, че демонстрираният модел на интердисциплинарно изследване ще допринесе да бъде изведен от дългогодишната манипулирана забрава образът на последния български екзарх. Необходимо е да подчертаем, че личността на този незаслужено игнориран български архиерей трябва да намери своето подобаващо място в историческата ни памет. В този аспект, настоящата книга е опит за реабилитация на екзарх Стефан още повече, че през настоящата 2007 г. се навършват 50 години от смъртта му.

* * *

В заключение трябва да споменем, че монографията е резултат от дългогодишните проучвания, свързани с разработването на дисертационен труд за присъждане на образователната и научна степен «доктор», защитен пред Специализирания научен съвет по Нова и най-нова история при ВАК на 22 февруари 2007 г. Бих искала да благодаря на научния ми ръководител доц. д-р Андриана Нейкова, която ме откри, повярва в мен и през цялото време насърчаваше и подкрепяше научните ми занимания. Изказвам сърдечна благодарност на рецензентите ми ст. н. с. I ст. д. и. н. Стойчо Грънчаров и доц. д-р Марияна Пискова, и на членовете на СНС по Нова и най-нова история за положителните оценки и препоръки дисертацията да бъде издадена като книга. Изразявам своята признателност на колегите и приятелите от катедра «История» при ПУ «П. Хилендарски» и катедра «Педагогически и обществени науки» при ПУ — Филиал Смолян за подкрепата и полезните съвети в научната и преподавателската ми дейност. Не на последно място използвам възможността да благодаря на «Гражданско сдружение за развитие на община Доспат», чиято финансова подкрепа направи възможно отпечатването на книгата.

Авторът

Първа глава: Животопис на екзарх Стефан (1878–1957 г.)

1.1. Семейна среда, образование и духовен избор

Екзарх Стефан I Български е роден в с. Широка лъка. Неговото мирско име е Стоян Попгеоргиев Шоков. Около рождената му дата съществува известна неяснота, тъй като при внимателно проучване и сравняване на оцелелите и достигнали до нас документи, както и на публикациите, посветени на него, се наблюдават известни разминавания в датировките. Като една от рождените му дати обикновено се посочва 7 септември 1878 г.(1) Другата дата, която се среща, е 27 септември 1878 г.(2) Трета дата, която е записана в Главния списък на учениците от III клас през учебната 1892/93 г., в с. Орехово, е 16 септември 1877 г.(3) В запазени свидетелства за завършено II отделение с дата 22 май 1887 г. и III отделение с дата 8 май 1888 г. на Широколъшкото училище възрастта на ученика Стоян Попгеоргиев е определена съответно като 8 и 9 години(4). Пак в свидетелство за завършен II клас на същото класно училище с дата 12 май 1892 г. като възраст са посочени 15 години. Това, което прави впечатление обаче е, че първо е била написана друга цифра, след което е поправена и най-долу на свидетелството стои следната забележка: «Поправката 15 години е вярна. Кл. учител: А. П. Георгиев»(5). При пресмятане на годините се вижда несъответствието за рождената година — 1878 г. или 1877 г. Причините за посочените различия вероятно се дължат на непрецизно отразяване на точната рождена дата по кръщелното му свидетелство, което не е запазено.

Като отправна точка за изясняване рождената дата на екзарх Стефан биха могли да послужат съхранените във фонда на Ст. Калайджиев (внук на брата на екзарх Стефан) зодиакални карти и хороскоп на руски език от 1941 г. Те се отнасят за лице, родено на 8 септември 1878 г., петък, 2 часа след полунощ(6). Запазен е още и политически хороскоп (на руски език) на Русия за 1941/42 г. Логично възниква въпросът, за кое лице е бил съставен въпросният хороскоп? Със сигурност не е за Калайджиев, тъй като той е роден през 1911 г. Следователно възможно е този хороскоп да е на екзарх Стефан. Известно е, че именно Калайджиев запазва голяма част от документалното му наследство и го предава през 1973 г. в ТД «ДА — Смолян». При липсата на други документи, включително и регистри за раждането, а също и автобиографични материали, въпросът за точната рождена дата на този български архиерей засега остава неизяснен.

Екзарх Стефан е потомък на два известни рода, които играят важна роля в живота на с. Широка лъка и Средните Родопи. Запазени са сведения за дядовците му по бащина и майчина линия, които са едни от водещите фигури в църковното и просветно дело в региона.

Дядо му по бащина линия — Костадин Василов Шоков, е роден около 1798 г. в с. Широка лъка. Известно време се занимава с търговия, след което е изпратен от първенците на селото да учи 4 години (1814–1818 г.) в Пловдивската гръцка гимназия на общински разноски. Веднага след завръщането си отваря училище, в което учителства около година. След това продължава заниманията си с търговска дейност. Според различни сведения първоначално е искал да бъде ръкоположен за свещеник, но вместо него Пловдивският митрополит Никифор ръкополага друг. Въпреки това той е един от най-дейните участници в църковната борба и строежа на църквата «Св. Богородица» (1832 г.) в с. Широка лъка. По-късно става и църковен певец. В спомените на съселяните си остава като религиозен, щедър, благороден и гостоприемен човек, чийто дом е отворен за всички. Със съпругата си имат седем сина и една дъщеря: Тодор, Димитър, Георги (бащата на екзарх Стефан ), Стоян, Пею, Васил, Лазар и Мария(7).

Другият му дядо — хаджи Стоян Кюпев, е роден около 1799 г. в с. Калапот, Зъхненска околия, Драмско. За преселването му в с. Широка лъка има две версии. Според едната, взривява турска военна работилница в с. Горно Броди, Серско, и поради преследване напуска родния си край и се заселва в с. Широка лъка(8). Според другата, след Одринския мир (1829 г.), заедно с други негови съселяни, е взет да работи в турска фабрика за гранати и куршуми, поради което бяга и се установява в с. Райково. Там той научава папукчийския занаят и след известно време се премества в с. Широка лъка(9). Замогва се бързо, занимавайки се с търговия и земеделие и става един от селските първенци. Ходи три пъти в Йерусалим на поклонение и след построяването на църквата «Св. Богородица» става пръв неин епитроп. Жени се за Кера Лаловска и им се раждат три момичета и едно момче: Жека, Мария, Калин и Шина (майката на екзарх Стефан)(10).

Бащата на екзарх Стефан — Георги Костадинов Шоков, е роден на 23 април 1838 г. Първоначалното си образование получава в Широколъшкото основно училище при Стоян Ст. Мерджанов, след което се записва в Пловдивската гръцка гимназия. В нея учи до завършването на VI клас. След това отива при брат си Тодор в Румъния. Вероятно там се запознава с известни български революционери. През 1852 г. се завръща в България и продължава образованието си за две години в Перущица при Хр. Г. Данов. В родното си село се установява през 1854 г. и започва да помага на баща си в търговията. След известно време открива вечерни курсове и преподава църковнославянски език и църковно пеене. Взема участие и в основания революционен комитет. Според някои спомени при посещенията си в с. Широка лъка Левски отсяда у Георги Шоков (когото познава още от Румъния) и у свещеник Никола. Георги Шоков е взет на работа от хаджи Стоян Кюпев, за да му помага и да води сметките след смъртта на сина му Стоян. След известно време Георги се жени за дъщеря му Шина (ок. 1867 г.). На 1 декември 1881 г. е ръкоположен за свещеник от Пловдивския митрополит и тази служба изпълнява до края на живота си. От брака на Георги и Шина се раждат осем деца ( четири сина и толкова дъщери): Костадин, Ангел, Стоян (екзарх Стефан), Лазар, Кера, София, Мария и Славка. Шина умира през 1887 г., а Георги — през 1892 г.(11)

Бъдещият екзарх израства в строго патриархална и религиозна атмосфера, която влияе върху изграждането му като личност и определя линията на бъдещите му интереси. Първоначалното си образование той получава в Широка лъка, където негови учители са брат му Ангел Попгеоргиев, Лука Каров и Теофан Чолаков(12). През 1892 г. завършва втори клас на Широколъшкото класно училище и продължава обучението си в трети клас в училището в с. Орехово. Негов класен наставник и учител там е видният родопски просветител Стою Шишков(13). В спомените си за Ангел Попгеоргиев Шишков пише: «...доведе двете си братчета Стоян и Лазар да постъпят в току-що откритото трикласно държавно училище в рупчоското с. Орехово. Будни, пъргави, любознателни и с природни дарования, и двамата свършиха с отличие...»(14). Учителят оказва значително влияние върху ученика Стоян Попгеоргиев. Това ясно проличава от спомените на екзарх Стефан, където той споделя следното: «През 1892 г. ... в Орехово имах за класен наставник г. Ст. Н. Шишков, с когото в неделни и празнични дни поддържахме певницата през време на св. Божествена литургия. Както на певницата, така и в клас добре се спогаждахме с «големия даскал от Устово». Образцов педагог и добър познавач на българския език, г. Шишков остави в нас неизлечимите следи, каквито всеки достоен учител врязва дълбоко в душите на своите ученици. Любов към Бога и църквата му, любов към системен труд, любов към Родината и идеалите й, а най-главно любов към красивата и необятна родопска природа и идилия...»(15).

След завършване на третокласното училище през 1893 г. под влиянието на брат си Ангел бъдещият екзарх отива да учи в Самоковската духовна семинария, която завършва през 1896 г.

Важен период от живота му е четиригодишното учителстване (1896–1900 г.) в с. Солища(16). От запазените документи проличава, че Стоян Попгеоргиев изцяло се отдава на учителската работа и собственото си самоусъвършенстване и образоване. Показателно в това отношение е запазеното лично тефтерче от периода 26 декември 1898 г.–17 ноември 1898 г. В него се съдържат размисли върху прочетени книги, записани мисли, тълковен речник на думи, френско-български речник, опити за написване на сюжети за постановки и др.(17) Това тефтерче свидетелства за разностранните интереси и амбицията на младия учител да обогатява непрекъснато познанията си в различни сфери.

Особено ярко той се проявява в редовно провежданите педагогически конференции на учителите от Широка лъка и околните училища. На тях изнася открити уроци по различни предмети и държи сказки по важни методически въпроси. Особено интересни са изказванията му за дидактиката на обучението, за религиозно-нравственото възпитание, за нагледното обучение и ползата от него и др. Една от най-важните му заслуги на тези конференции е свързана с поставянето за разглеждане не само на педагогически, но и на чисто научни и философски проблеми, отнасящи се до образователната система. Негова е и инициативата за откриване на неделни и вечерни училища, където също преподава(18).

Активност проявява и при откриването на читалище «Просвета» в с. Широка лъка през 1897 г. и изработва устава му. Включва се като артист любител в театралната трупа към читалището и дори прави опити да пише постановки(19).

Интересен факт от този период е и участието му в македоно-одринското революционно движение(20). В с. Солища той проявява и ораторската си дарба, като изнася проповеди и сказки без да чете, което прави силно впечатление на съселяните му(21). Дейността му не остава незабелязана и при едно посещение на Брегалничкия епископ Антим в с. Солища младият учител разбира, че е възможно да продължи обучението си в чужбина със стипендия. След препоръката на епископ Антим на 6 август 1900 г. той напуска Солищенското училище и още същия месец заминава за Русия.

За съжаление руският период от живота на екзарх Стефан е слабо документиран. Това, с което разполагаме, е тетрадка от студентските му години за периода 30 октомври 1902 г.–27 януари 1904 г.(22), малко лични спомени(23) и спомени на други лица(24), които са били там през този период. Времето, прекарано в Русия, е ключово в оформянето на мирогледа и изграждането на личността му. Пристига в Киев на 31 август 1900 г. Старопрестолният руски град го впечатлява изключително много с богатата си история, многопластовата си култура и съхранените християнски традиции. Стоян Попгеоргиев постъпва като студент в най-старата руска духовна академия — Киевската. Традициите на академията и преподавателският състав респектират и същевременно мотивират младия българин да докаже себе си и да разгърне възможностите си в пълна степен. Там той се среща с образцови архипастири като Киевския митрополит Йоаникий и ректора на Академията епископ Димитрий Ковалницки, които остават като идеал на подражание за него през целия му живот. Другият важен фактор за изграждането му са преподавателите в Академията, които са плеяда от блестящи учени и църковници — философът П. Линицки, професорът по руска и чужда литература В. Молинин, преподавателят по Нов завет Д. Богдашевски, по омилетика — В. Певницки, по Стар завет — В. Рибински, по литургика — А. Дмитриевски и др. Затова по-късно екзарх Стефан споделя: «България е място на моето физическо рождение, в Киев аз съм се родил духовно»(25).

Запазените размишления от този период на различни философски теми илюстрират светогледа и склонността му към самовглъбение. Студентската среда и контактите, които осъществява с хора от различни прослойки, също допринасят за запознаването му с разнообразните тенденции в руското общество тогава. Той живо се интересува от руската политика и култура и дори се включва в различни инициативи. Контактува както с либерални, така и с крайно леви руски течения. Става член на Славянското дружество и активно изнася реферати за образуването на славянска федерация(26). По този начин окончателно се оформят неговите славянофилски идеи, на които не изменя през целия си съзнателен живот. Освен тези си занимания той активно се интересува и от това, което се случва в родината му. Заедно с други български студенти в гр. Киев през 1902 г. образуват «Българска студенческа задруга» с председател Вениамин Димитров, подпредседател Стоян Попгеоргиев, секретар Михаил Химитлийски, касиер Христо Далкалчев и съветник Иван Нощев. Задачата на Задругата е да осветлява общественото мнение за националните тежнения на поробените българи. За целта те поддържат връзка с ВМРО в гр. Солун чрез учителя в Солунската гимназия Иван Сапунаров.

През 1903 г. в Киев идва княз Фердинанд, който дарява на българските студенти там 200 златни рубли, половината от които Задругата изпраща на организацията в гр. Солун, а с другата половина образува взаимоспомагателна каса(27). Тук се осъществява и първата среща на Стоян Попгеоргиев с княз Фердинанд, който е силно впечатлен от младия българин, приветстващ го от името на българските студенти. Фердинанд дори му предлага съдействието си да го изпрати да учи право в гр. Мюнхен, но той отказва(28). По-късните взаимоотношения между него и царя обаче са твърде враждебни и такива остават до края, тъй като бъдещият екзарх се превръща в най-яростния негов критик. Ораторският му талант е забелязан не само от царя, но и от всички, с които контактува. Във всички спомени за него оттогава на първо място се акцентира върху дарбата му да говори завладяващо. Това негово умение му отваря много врати за познанства и контакти, които впоследствие се оказват твърде важни за дейността и развитието му. За престоя си в Русия той казва следното: «Четиригодишният ми живот в гр. Киев — «майката на руските градове и люлката на руската духовна култура» — окончателно затвърди в мен любовта ми към великия руски народ и убеждението ми в необходимостта от обединението на славянските народи и чрез тях на всички народи в едно велико християнско общежитие... моят мироглед беше вече достатъчно поставен в правата линия на живота, по която, слава Богу, неуклонно вървях цял живот и днес я следвам с още по-голямо убеждение...»(29).

През лятото на 1904 г. Стоян Попгеоргиев завършва Духовната академия с титлата «кандидат на богословието», като защитава научна работа на тема: «Преглед на отношенията между Българската и Римокатолическата църква от времето на покръстването на българите до учредяване на Екзархията (864 г.–1870 г.)»(30). Тази последна година е твърде важна за по-нататъшния му път. В спомените си проф. Пашев пише: «През четвъртата своя студенческа година Стоян Попгеоргиев преживя твърде много. Той бе на кръстопът. Това не можеше да скрие от мене... за мене бе твърде интересно да зная, как ще завърши кризата, кой ше победи? Светският ли устрем с всички негови сладости и борби, или Стоян Попгеоргиев ще се отдръпне, ще се затвори в себе си. Не се учудих много, когато той си тръгна за България, и то сам. ... След години узнах новината..., че приел монашеството... Стори ми се, че нещата се развиваха много правилно, логично»(31). Духовният избор на Стоян Попгеоргиев се оказва предопределен още от времето на пребиваването му в Русия, въпреки че до приемането на монашески сан изминават още няколко години.

През есента на 1904 г. той отново се връща на учителското поприще. Назначен е за учител в Пловдивската мъжка гимназия «Александър I», където преподава руски език, вероучение и психология(32). Там той заварва и някогашния си учител Ст. Н. Шишков, но вече като колега(33). В средата на своите колеги (ок. 120 учители) Стоян Попгеоргиев се налага и изпъква с дарованията и познанията си. Освен учителската си дейност той често изнася църковни проповеди, научни беседи в колегията «Учителска дружба» и държи сказки на обществени теми(34). Интересен момент от дейността му в Пловдив е свързан с откриването на народен университет съвместно с майор К. Родионов през 1906 г. Майорът преподава руски език, а Стоян Попгеоргиев — руска литература. Начинанието има небивал успех сред обществото и те имат над 1000 слушатели(35). Запазените лекции от този период на Стоян Попгеоргиев под надслов «Славянски писатели» са доказателство както за задълбочените му познания по тази проблематика, придобити в Русия, така и за сериозността, с която подхожда към това начинание(36). По време на учителстването си той отслужва и военната си повинност в Княжевската школа за запасни офицери (1905–1906 г.). В спомените си учителят Г. Попатанасов описва бъдещия екзарх по това време: «... Между посрещачите беше и кандидатският офицер от школата за запасни офицери Стоян Попгеоргиев. Млад, жизнерадостен, строен и красив, сръчен и пъргав, весел и засмян — той бе душата на голямата и обща компания. И когато във време на обеда вдигна чаша и даде простор на своя ораторски талант, всички онемяхме и останахме в захлас от неговото голямо дарование»(37). Вродената му харизма и ораторски качества се забелязват от всички и той става желан в различни среди. Към обществената му дейност от това време можем да отнесем и членството му в «Тракийски юнак» в гр. Пловдив(38).

Тригодишният му престой в гр. Пловдив се оказва преходният етап в пътя му към духовната йерархия, а следващият — Цариградски — период (1907–1913 г.) е повратен за неговия житейски избор.

За Цариград той заминава по желание на екзарх Йосиф като учител възпитател в Духовната семинария(39). Стоян Попгеоргиев успява бързо да се впише в средата на българската колония в Цариград и с енергичната си дейност създава много контакти с различни дипломатически кръгове. За учителстването му от този период има запазени спомени на негови семинаристи, които много ярко обрисуват личността и качествата му като учител(40). Предметите, които преподава, са ключови в обучението на семинаристите — пастирско богословие, нравствено богословие и омилетика. Ето как представя своя учител един от неговите ученици Кузман Кацаров: «... личността на нашия възпитател влияеше неотразимо върху нашите млади души и даваше насока на нашите стремежи. Задачата ми е трудна: чувствам, че не ще бъда в състояние да нарисувам напълно образа на нашия възпитател, чиято сложна натура повече респектираше, отколкото бе понятна за нашите млади умове... Мисълта му течеше безспирно, речта му се лееше гладко; той се въодушевяваше, говорейки за високото призвание, на което ние се подготвяхме да служим... Неговото вродено красноречие, въодушевлението, с което говореше за тия високи материи, правеха уроците му извънредно увлекателни и предметите жизнени... Уроците по омилетика на нашия преподавател биваха най-интересни... Темите, които ни даваше да обработваме в клас, се отличаваха предимно с исторически и етичен характер… Горещ патриот, той неуморно развиваше у нас тая привързаност към родното и адмирацията пред националните герои на духа и словото»(41). Учителската му дейност оставя ярки спомени у учениците му, което е показателен факт за цялото му отдаване и посвещаване на неговата службата, а именно — да образова и възпитава семинаристите за бъдещото им църковно и обществено служение. Самият той, образовайки другите, продължава и собственото си себеизграждане и усъвършенстване. Показателен в това отношение е един от запазените му дневници за периода 1 ноември–31 декември 1911 г. От написаното в него проличава непрекъснатият му стремеж към самообразоване и себепознание. Размислите на философско-религиозни и житейски теми дават представа за личната му философия и за сложния път, който извървява до решението да се замонаши. Интересно е да се проследят всички духовни терзания и колебания, които преживява, и да се види начинът, по който прави равносметка на живота си и достига до решението да се отдаде в служба на Бога. Написаното е доказателство за една сериозна жизнена философия, базирана преди всичко на личен опит, на изградени собствени правила на живот, на реалистични представи за света и на осъзната лична мисия(42). Духовният избор, който прави 32–годишният учител, не е случаен и спонтанен, а дълбоко мотивиран и обмислен. Ето какво казва самият той в друг дневник от 16 октомври 1910 г.: «И тъй тая вечер на 16 октомври 1910 г. — събота — роденият през 1878 г. в с. Широка лъка, Рупчоско, Стоян Попгеоргиев, съзнателно, доброволно, след едно дълго и щателно самоизпитание, се отказа от светския си живот и от светското си поприще като стъпи в духовно звание и от Стоян той се преименува на своя небесен покровител архидякона и първомъченика апостол Стефан. Тоя прелом не е последица от световни мотиви и съображения, той е логически резултат на едно вярващо сърце, отдадено на служба неземна, нечовешка»(43). Решението му се оказва обосновано от комплексни фактори, които с течение на времето стигат до логичния си завършек. Правейки ретроспекция на жизнения му път, могат да се видят някои от факторите, повлияли на този избор, а именно: семейните традиции и строго религиозното възпитание, получено от родителите му; целенасоченото богословско образование, което получава в Самоков и Киев; влиянието и примера на екзарх Йосиф; личната дълбока религиозност и силна вяра; осъзнаването на собствената си мисия и лично верую. Разбира се, не трябва да забравяме и влиянието на един важен субективен фактор, който катализира решението му. За него пише в спомените си близкият му приятел Г. Попанастасов: «Смъртта на непрежалимия му брат Лазара, когото дядо Стефан обичаше толкова много и за когото той плака и жали неутешимо дълго време, беше също така една от подбудите за неговото докалугеряване»(44). Така след тригодишен период «на мистично самовглъбяване и самоизпитване»(45) Стоян Попгеоргиев взема решението да се посвети в служба на Бога и Църквата. На 16 октомври 1910 г. в параклиса «Св. Йоан Рилски» е подстриган от екзарх Йосиф в монашески чин. На следващия ден (17 октомври 1910 г.) в храма «Св. Стефан» Струмишкият митрополит Герасим и Охридският митрополит Борис го ръкополагат в йеродяконски чин. След два дни, на 19 октомври 1910 г., е ръкоположен за йеромонах и е назначен за протосингел на Екзархията. След година, през септември 1911 г., е удостоен с архимандритско звание и става личен секретар на екзарх Йосиф(46). Духовният му сан и служебните функции, които изпълнява, още повече активизират дейността и контактите му. Доверието, с което се ползва пред екзарх Йосиф, и връзките, които има, превръщат архимандрит Стефан в една от важните фигури при решаването на екзархийските дела. «Като протосингел стана душата на светата Българска екзархия. Нямаше въпрос, преписка, дело, или какво да е начинание от народностен и верски характер, в което дядо Стефан да не вземе участие. И в канцеларията на Екзархията и вън от нея, и около Светия синод, мирския съвет, и около Екзарха, дядо Стефан беше първият, най-деен и най-самоотвержен труженик»(47) — пише в спомените си библиотекарят на Екзархията. Политическата обстановка и задачите на Българската екзархия в този момент допринасят за възможността Стефан да разгърне изцяло способностите и качествата си на дипломат и общественик. Като член на дружествата «Българска Матица» и «Радост» взема участие във всички обществени и културни прояви на българите в Цариград. Той контактува с почти всички дипломатически представителства в Цариград, сред които се ползва с голям авторитет. Особено тесни са връзките му с руското дипломатическо представителство и по-специално с посланиците Чариков и Гирс, а също и с д-р Манделщам, чрез които той решава много важни екзархийски дела(48). Показателно в това отношение е даването на гласност на въпроса, свързан с кланетата в Щип и Кочани. Архимандрит Стефан лично е натоварен да събира и обобщава сведенията по този въпрос и да ги предава по принадлежност(49). Самият той е дълбоко възмутен от случилото се, което го кара да прояви изключителна деятелност в търсенето на пътища за осъждане и заклеймяване на това деяние. В личния си дневник по този повод пише: «... хората се секат и колят, по-долу са станали от зверове... туй клане на живи хора аз не мога да изтърпя...»(50). Благодарение на позицията и дейността му тази турска акция е представена пред европейската общественост като една незакономерна и жестока мярка.

Политическите събития около подготовката и избухването на Балканските войни са другите важни моменти, които провокират активната гражданска позиция на екзархийския протосингел Стефан. По поръчение на екзарх Йосиф той засилва контактите си с посолствата на държавите от Антантата, като същевременно поддържа и отношения с австро-унгарското дипломатическо представителство. Благодарение на връзките си успява да помогне на много българи да напуснат Цариград, снабдявайки ги с руски паспорти(51). През 1913 г. участва в Карнегиевата анкета като помощник на проф. Милюков, анкетиращ Цариградския вилает. Същата година заедно с ген. Михаил Савов, Григор Начович, Андрей Тошев и др. в качеството си на екзархийски протосингел Стефан участва в делегацията за сключването на мир с Турция на 16 септември 1913 г. Важността на мисиите, с които е натоварен, е показателна за ролята и мястото му не само в екзархийските дела, но и в политическия и обществен живот на България(52).

Крахът на България в Балканските войни разрушава дълго граденото от Екзархията и прави безсмислено по-нататъшното стоене на екзарх Йосиф в Цариград. В края на ноември 1913 г. Екзархът, заедно с Пасаров (съветник на МВнРИ), архимандрит Стефан, Величкия епископ Неофит, дякон Харитон, Я. Гелев и екзархийския счетоводител Чилев, се завръща в България(53). Като личен секретар на екзарх Йосиф, архимандрит Стефан е в течение на всички текущи въпроси. Общата неприязън на двамата към цар Фердинанд и неодобрението на политиката му, русофилството и следването на принципа Православие и Славянство, са другите важни фактори, които още повече ги сближават. На почти всички лични срещи Екзархът изпраща своя секретар, като по този начин го свързва с представители на различни среди(54). Като член на Славянското дружество архимандрит Стефан изнася публични сказки и беседи, в които открито говори против Царя и Двореца. Във всичките си проповеди той не пропуска да заявява позицията и неодобрението си от българската държавна политика. Тези прояви на Архимандрита довеждат до конфликт Двореца и екзарх Йосиф, тъй като от Двореца смятат, че изказванията му са провокирани и одобрени от самия екзарх. От него е поискано да отстрани протосингела си. В дневника си по този повод екзарх Йосиф пише: «...Станимиров в първия си разговор беше ми предложил да отстраня архимандрита веднага оттука, да го изпратя в провинцията по ревизия и да го направя епископ и да го пратя в Ловеч, но аз му казах, че това е невъзможно без Синода, и по други причини, но че най-доброто е и възможното, да му запретя безусловно да не говори проповеди в черквата и другаде за неопределено време. На това мнение царят се съгласи. Аз повиках архимандрит Стефан и му казах, че абсолютно му забранявам да говори в черквата до втора заповед, като му показах необходимостта да претърпи това наказание, което да му послужи за изправление, за да бъде или да стане благоразумен в бъдеще, защото не преди много дни аз му бях дал дълги наставления да се пази и той ми беше обещал, и наподир някой ден сам той отива в църква, па наговори толкова необмислени работи, и за династията на царя, че била вредна за България и пр. и пр. Тъй се свърши тая работа с архимандрита. Той се компрометира пред царя... Многократните съвети, дадени на архимандрита, да не напада правителството и короната в проповедите си, ако ги бях дал във форма на строга заповед [може би] щях да го предпазя от гнева на царя и непосредствено и себе си»(55). Тази забрана кара архимандрит Стефан да замлъкне за около шест месеца. Той проговаря отново на 20 юни 1915 г. при опелото на екзарх Йосиф. Загубата за архимандрита е огромна, тъй като губи своя покровител и най-голям учител. Влиянието, което оказва екзарх Йосиф върху личността на бъдещия екзарх, личи през целия му жизнен път. Той се превръща в негов духовен наследник по всички въпроси от църковно-религиозно, обществено-политическо и национално естество.

Започването на Първата световна война, смъртта на екзарх Йосиф и нападките срещу цар Фердинанд и политиката му са факторите, които предопределят заминаването на архимандрит Стефан за Швейцария. В спомените си екзарх Стефан пише: «Още не застинали раните от Балканската война, ето че избухна и европейската война. България има нещастието да бъде въвлечена и в тая война от своя зъл гений — цар Фердинанд. Екзарх Йосиф не можа да издържи тоя нов удар и с огорчена душа слезе в гроба. За една моя публична реч, в която открито посочих, че злото на България е в царския дворец и че Фердинанд е демонът на българските злочестини, трябваше да се спасявам вън от България. В края на 1915 г. аз бях вече в Швейцария...»(56).

По време на Първата световна война Швейцария запазва неутралитет и към двете воюващи коалиции, което я превръща в средище на съперничество и дипломатически борби. Федерацията се използва и от двата враждуващи лагера като център за пропаганда. Именно на нейна територия се водят тайни преговори и постоянни сондажи между воюващите. Съвременниците на тази епоха отбелязват, че във военните години чужденците са повече от местните жители. Значителен е броят и на българската емиграция, която се установява там — ок. 1000 души с изключително разнороден състав: дипломати, интелектуалци, студенти, търговци и др. По стечение на обстоятелствата в периода края на 1915 г.–края на 1919 г. в Швейцария се оказва и архимандрит Стефан, който продължава образованието си в Женевския протестантски университет. Обучението му е свързано с подготовката на кадри за новооснованата Духовна академия в гр. София, където след завършването си е трябвало да поеме катедрите по омилетика и пастирско богословие. Пребиваването му в Швейцария обаче далеч не е свързано само с тяснонаучни занимания. Там той развива активна дипломатическа дейност като, от една страна, контактува с представители на държавите от Антантата, а от друга, с различните групировки сред българите: Българската легация и официалните й дипломатически представители; опозиционно настроената българска емиграция и студентската общност. Вероятно заради многостранните му контакти, много често на него се е гледало с недоверие и подозрение. Сложната му дипломатическа дейност е основната причина за различните мнения и оценки, които предизвиква. За да бъде разкрита и изяснена мисията му, е необходимо детайлното и последователното й проследяване въз основа на наличните документи.

На първо място трябва да бъдат представени отношенията му с официалните дипломатически представители на Българската легация в Швейцария, която се установява в гр. Берн в края на октомври 1915 г. Особено активни са контактите на архимандрит Стефан с военния аташе подполковник Червенаков, на когото е поверено прякото ръководство на Легацията, тъй като пълномощният министър Андрей Тошев същевременно запазва и мястото си на такъв във Виена. Задачата на военния аташе е свързана със събирането, обработването и изпращането на необходимата военна и дипломатическа информация до Правителството и Щаба на българската действаща армия. Сведенията му обикновено са почерпани от съглашенската преса или от специални агенти. Един от тези агенти, информиращи Червенаков, е архимандрит Стефан. Показателна за отношенията им е запазената кореспонденция между тях от периода февруари 1916 г.–август 1917 г.(57) От нея е видно, че архимандритът редовно осведомява военния аташе за намеренията на страните от Антантата по отношение на България и водените военни действия. Писмата недвусмислено свидетелстват за контактите на Стефан «с хора от подбрана френска и руска среда»(58), от които той черпи информация и я донася на Червенаков. Особено ценни се оказват сведенията, които Архимандритът дава в периода на пролетта и лятото на 1916 г., когато активно започва да се обсъжда идеята за сключване на сепаративен мир между държавите от Антантата и България. Самият Стефан е привърженик на тази идея и активно работи в тази посока. Това е показателно и от отношенията му с новоназначения от април 1917 г. пълномощен министър Пасаров. Двамата са стари познайници още от Цариград и в Швейцария продължават да поддържат тесни връзки, въпреки че на по-късен етап отношенията им се обтягат. Интересна е историята на взаимните обвинения между двамата и конфликтът, породен от това. Стига се до там, че по настояване на Пасаров, Външно министерство иска от Св. синод да отзове от Швейцария архимандрит Стефан. Пълномощният министър обвинява Архимандрита за контактите и срещите му със съглашенски дипломати и най-вече, че донася на руския посланик в Швейцария сведения за положението на България. От своя страна, Стефан твърди, че срещите му са инспирирани от самия Пасаров, който го е уверил, че има специални пълномощия от царя, според които е трябвало да действа за сключване на сепаративен мир. Според Архимандрита искането му да види тези пълномощия и отказа на Пасаров е причина за враждата им. Важна за изясняването на този въпрос е преписката между Св. синод и Министерството на външните работи и изповеданията (МВнРИ) от периода 25 септември 1917 г.–21 май 1918 г.(59) Първоначално се иска отзоваването не само на Стефан, но и на отец Стефан Цанков. Стоенето им в Швейцария е преценено като опасно за интересите на България. След мълчанието на Синода в ново писмо от 16 октомври 1917 г. Министерството го уведомява, че «архимандрит Стефан се е отправил до царския пълномощен министър в Берн с предложения от страна на воюващи против България държави»(60). По нататък в писмото се казва: «Това поведение на архимандрита може да има пакостни резултати. Действително, ако той се занимава с подобно посредничество Антантата няма да изпусне случая да интригува около него, разпространявайки слуха, че България напуска досегашните си съюзници. От друга страна, ако нашите съюзници дочуят за акцията на архимандрит Стефан, ще се породи у тях съмнение и недоверие, и в двата случая само вреда може да се принесе от подобни предприятия..., стоенето му в Швейцария сега е опасно»(61). След заседание на Св. синод обаче е решено, че първо трябва да се изискат обяснения от архимандрит Стефан и едва тогава въпросът да бъде решен(62). Необходимите обяснения са дадени от Стефан и са снабдени със седем факсимилета на писма до него от Пасаров, за да потвърди думите си. Той обяснява, че Пасаров стои в основата на възобновените му връзки и отношения с дейци от съглашенските държави и «прави всякакви съчинени истории и комплоти, за да ме изкара най-опасния човек пред царя, правителството и обществото»(63). Св. синод на базата на дадените обяснения и изпратените писма отклонява искането за отзоваването на Архимандрита и заключава следното, което да се даде като отговор на Министерството: «...Негово Високопреосвещенство уверяван многажди от българския пълномощен министър в Берн г. Пасарев, че имал особени пълномощия от царя на българите да преговаря по частен ред с приятели на воюващи против България държави по въпроса за сключването на сепаративен мир, приел след многократни покани от страна на г. Пасарева, за доброто на България да бъде в услуга на последния в разрешаването на тази задача и по негова поръка беседвал на такава тема с високопоставени лица от лагера на Съглашението, като за резултата от тия беседи уведомявал г. Пасарева при лични срещи от най-интимно естество. Обстоятелството, че срещите си с приятели от Съглашението архимандрит Стефан имал по поръка на г. Пасарев, първият подкрепя с изпратените седем факсимилета из писмата на втория. Донесеното от господин царския пълномощен министър в Берн до МВнРИ архимандрит Стефан счита гнусна интрига от страна на г. Пасарев, направена от последния с цел да си отмъсти нему, едно за заплашванията, които му направил, че ще се оплаче по формален ред против него, ако г. Пасарев не престане да сквернослови представителите на Светата Българска православна църква, нещо което било стар негов навик, преди изпращането му в Берн, друго защото при възникналия между г. Пасарева и българския военен аташе в Берн г. полк. Червенаков конфликт, архимандрит Стефан останал далечен и чужд, въпреки големите усилия на Пасарева да вземе негова страна. Фактът, че архимандрит Стефан е влизал в сношение с приятели на Съглашението да чуе мнението им по животрептущи въпроси досежно България, се признава и от самия него. Но от преписката... става ясно, че тия сношения са ставали по покана и настояване на самия пълномощен министър, а щом това е така, Светия синод намира, че архимандрит Стефан не е извършил нищо престъпно против Отечеството, както се обвинява. Всеки добър българин на мястото на архимандрит Стефан едва ли би могъл да се откаже от такава една мисия от толкова настойчивите молби и увещания на официалния представител на българското правителство. Предвид на това Светия синод реши да се отговори на Министерството, че не намира основания да отзове архимандрит Стефан»(64). Отказът на Св. синод провокира ново искане от страна на МВнРИ и по-точно от министър-председателя Радославов да бъде отзован Стефан, «за да му даде устни инструкции в България и да му възложи държавна мисия»(65). Въпросът отново е отклонен от Синода, тъй като «не намира за удобно да му се възлагат мисии..., за да не се отклонява от занятията си, за които е изпратен от Българската православна църква»(66). С решителния отказ на Св. синод да отзове Стефан от Швейцария приключва и въпросът за неговото връщане в България. От решаващо значение за разрешаването на този случай е падането на Радославов от власт и установяването на ново правителство, начело с Александър Малинов, на 21 юни 1918 г., на което първоначално се разчита да сключи така необходимия за България мир.

Враждебните отношения между Пасаров и Стефан обаче не приключват до тук. На 23 ноември 1920 г. бившият пълномощен министър Пасаров се обръща с молба до Св. синод да «изключи Стефан от Българската православна църква»(67). В нея той обвинява Стефан, че в Швейцария се «занимава с любов и политика... прави всичко за пари... В град Танон срещу Лозана — пише бившият пълномощен министър — той (Стефан) отива на съвещание на тогавашни наши неприятели и там преговаря върху политически, национални и военни въпроси. Там е уговорен пробивът на Добро поле, който причини най-големи нещастия на българския народ»(68).

Тези обвинения не могат да бъдат потвърдени от наличните на този етап документи. Ясно е, че срещата в Тонон льо Бен е свързана с въпроса за сключване на сепаративен мир, но каква точно е ролята на Архимандрита с категоричност не може да се твърди. Според думите на самия Стефан в Тонон са проведени три срещи с английски и френски дипломати, за да се уговорят реалните условия на един изгоден за България мир. Като условие се поставя българският цар да се убеди лично в преимуществата на Антантата над германската коалиция и той да реши «свободно» въпроса за сепаративния мир. Архимандритът е трябвало лично да съобщи на царя предложението на Антантата, че ако България сключи мира, Македония ще бъде обявена за автономна област със столица гр. Солун под протектората на Америка(69). За тази среща на архимандрит Стефан в спомените си за 1918 г. пише и Димо Казасов: «...От това време съм запомнил срещите, които Стефан имаше с французи в малкия френски град Тонон на Женевското езеро, за да разговаря за сключване на сепаративен мир между България и Франция. По чие внушение, и досега не знам»(70). Тази история дава повод и много по-късно, след 1944 г., при оперативната полицейска разработка на екзарх Стефан да се вземат показания от различни лица за този случай, за да се обоснове твърдението, че е английски шпионин. Ето какво казва в показанията си от 23 юли 1953 г. Лазар Поповски: «В 1917 г. бившият екзарх, тогавашният епископ Стефан, беше между изпратените наши интелектуалци в Швейцария за агитация и уясняване на нашето право. Там той беше във връзка с един от най-значителните агенти на «Интелиджан сървис», някой си Давидов, и бившия пълномощен министър в Лондон Цоков, който има значителни връзки в Лондонските среди. Тоя контакт на Стефан с двама човека на английските поменати служби го свързаха със самата служба и не зная дали след това има период от време, в който той да е разделен от нея. Тогава още Стефан, който е добре гледан от ръководните среди, влиза във връзка с Лондонските централи и започва преговори за сепаративен мир. Нещо повече, понеже Швейцария е била гъмжило от разузнавания на всички страни, за да не бъдат открити разговорите, тримата — Давидов, Цоков и Стефан заминават с чужди, мисля, югославски паспорти, с които ги снабдяват английските среди и около десет дни преговарят определено по един сепаративен мир. Мирът не стана, но от тогава Стефан е вече в числото на своите за англичаните»(71).

Различните сведения са доста противоречиви и трудно може да се определи кое отговаря на истината. Факт е, че Стефан познава другите две споменати лица — Цоков и Давидов, и поддържа връзки с тях. Димитър Цоков е бивш дипломатически представител в Лондон, който по време на войната живее в Париж. Към него се насочва френското разузнаване и в края на юли 1917 г. със съгласието на Форин офис и Ке д’Орсе Цоков заминава за Швейцария да търси връзки с българската опозиция там. Вероятно по този повод са и установените му връзки с архимандрита и Антон Давидов. Последният е български търговец, който образува Републикански комитет в Швейцария и оттам действа за правителствени промени в България. Между него и Стефан има запазена кореспонденция за периода 20 септември 1918 г.–1 февруари 1919 г., която свидетелства за характера на взаимоотношенията им. От писмата се вижда, че работят в полза на републиканското движение и са за правителствени промени в България, тъй като според тях това ще помогне за защита на българските национални интереси в предстоящата мирна конференция. Кореспонденцията им обаче недвусмислено свидетелства и за убеждението им, че те работят в името на Отечеството и в защита на националните интереси. Не бива да се пренебрегват и патриотичните чувства, с които действат(72).

Каквито и да са обвиненията срещу архимандрит Стефан, от контактите му с други българи в Швейцария е ясно, че неговата позиция за защита на националните интереси е твърде последователна. Има запазени писма от Кирил Попов до него, които също свидетелстват в негова полза. К. Попов (бивш министър и директор на Статистическия институт в София) прекарва няколко месеца в Женева. Известно е, че той се ползва с доверието на Фердинанд, личен приятел е на Радославов и вероятно е изпратен със задачата да организира българска разузнавателна служба с център в Женева. Разменените писма свидетелстват за предприетите акции чрез изложения в пресата да се защитават българските национални интереси. Стефан нееднократно пише статии и апели за защита на българската кауза(73).

Пак по тази линия той контактува и с българската студентска общност в Швейцария. По всяка вероятност от нея той също черпи информация за текущите събития. Няма конкретни данни за тези му контакти, но по косвен път те могат да бъдат установени. Запазените писма на родители до Архимандрита, които е трябвало да предава на децата им(74), писмата на български студенти от Русия и Италия за съдействие и съвети(75), препоръките му на студенти, които да работят в централата на Червения кръст в Женева(76), свидетелстват, че той поддържа връзки с тези среди. Дори предполагаме, че българските студенти в Италия и Русия той използва като източник на информация. В писмата от Мара Маринова, която учи в Италия, често се споменава за препращане на писма по Давидов, Т. Шипков, Герджиков и др. лица, които са във връзка със Стефан и работят за общата кауза(77). Интересни са и писмата до него от студентите в Русия, които го молят да им посредничи пред Св. синод, стипендиите им да бъдат давани на родителите им, «защото имат достатъчно средства»(78). Не е тайна, че част от студентите тогава биват вербувани от различни разузнавания и така припечелват добри пари. Твърде вероятно е контактите на Стефан с тези студенти да са и във връзка с набавяне на информация от различен характер.

От контактите на архимандрит Стефан с различните групировки на българите в Швейцария се вижда, че той играе ролята на свързващо звено между тях и е трудно да бъдат направени категорични изводи относно мисията му. Определена светлина върху това хвърлят и сведенията за връзките му с дейци от Русия, Англия и Франция.

Известни са контактите на Стефан с руската легация в Берн и по-специално с Манделщам, с когото Архимандритът се познава още от Цариградския си период. При срещата им духовникът му предава писмо с исканията на опозиционно настроената емиграция. Чрез Б. С. Серафимов са устроени срещи с Българския комитет за национална отбрана, но руският чиновник установява, че между членовете на Комитета няма единство и че той възниква в резултат от механичното сливане на «френската» група български емигранти (Цоков, Устабашиев и др.) и «руската» (архимандрит Стефан и писателят Ив. Андрейчин)(79). Временното правителство, затруднено с вътрешнополитически проблеми, не е в състояние да си позволи активна външна политика. Малко преди болшевиките да вземат властта се преустановяват всякакви контакти с българите. От някои документи е видно, че Архимандритът осведомява руснаците в Берн за политическото положението в България, но това не означава, че работи против българските национални интереси. Вероятно с посредничеството на Руската легация се уреждат и срещите на Стефан с английски дипломати(80).

Има информация за две срещи на Архимандрита с английския дипломат Дж. Грегъри. През август 1917 г. английската дипломация осъществява първия по-сериозен опит да проучи настроенията на българската емиграция в Швейцария и по-конкретно потенциала на «Българския комитет», чието ръководство твърдяло, че ако им се гарантира запазване на вече осъщественото обединение на българите, те ще организират свалянето на Радославов. Грегъри се среща с архимандрит Стефан, който излиза с предложение за възцаряване на английски принц на българския престол. След месец, през септември 1917 г., английският дипломат се среща отново със Стефан и Д. Цоков. Грегъри предлага България да получи Добруджа от Румъния и линията Мидия — Енос в Източна Тракия, а Македония да се превърне в самостоятелна област, но със зачитане на интересите на българското население. Тази английска мисия предизвиква възражения на заинтересованите балкански страни, чиито външни министри излизат със съвместно протестно комюнике. В крайна сметка, за да не ги дразни излишно, английската дипломация временно се отказва от услугите на българската емиграция(81).

Относно контактите на Архимандрита с французите може да се посочи вече споменатата среща в гр. Тонон и интересът на френските тайни служби към някои българи в Швейцария и в частност към него. За проучване и разузнаване на настроенията в страните от блока на Централните сили френското разузнаване създава специална «Служба за наблюдение на чужденците» в Анемас и Евиан (Швейцария). Едно от лицата взети на «отчет» от службата в Анемас е архимандрит Стефан. Той и други влиятелни българи са поставени под редовно наблюдение, тъй като те могат да служат като източник на ценна информация за френското разузнаване за проучването на настроенията в България(82).

Връзките на архимандрит Стефан с лица от страните на Антантата свидетелстват по-скоро за неговата позиция в името на националната кауза, а не за действия в полза на чуждите интереси. В подкрепа на това твърдение е и един документ с патриотичен патос, написан от Стефан на 10 септември 1917 г. под заглавие «Оценка позицията на България по време на Първата световна война». В него се прави подробен анализ на политическата ситуация и се изтъкват военните, икономически и културни преимущества на страните от Съглашението. В този контекст е изведена и печелившата според него формула за България — извършване на политически промени, които ще спомогнат за преориентацията на българския външнополитически курс по посока на Антантата. Тази негова позиция обяснява и многостранните му контакти. В споменатия документ той пише: «...От две години насам, бидейки в постоянно съприкосновение с тъй да кажа, официозните кръгове във Франция, Англия и Русия, бивши министри, депутати, журналисти, литератори и пр., от разговорите ми с тези лица аз съм под впечатление, че ръководните фактори от Антантата разединяват личните амбиции на българския цар от справедливите въжделения на българския народ... и аз съм положително убеден, че ако в България по примера на Румъния и Гърция настъпи едно изменение на режима, ний можем да разчитаме на пълна подкрепа на Антантата за едно широко удовлетворение на нашите аспирации»(83). Не само този факт, но и анализирането на цялостната му дейност свидетелстват по-скоро в полза на твърдението, че той действа със съзнанието на патриот и родолюбец в името на националните идеали, а не ръководен от користни цели и подбуди. За да бъде изяснен в пълнота въпросът за мисията на Архимандрита в Швейцария без хипотези и условности, е необходимо и привличането на информация от чуждите архиви, която на този етап ни е недостъпна.

Неблагоприятното развитие на събитията около войната довежда архимандрит Стефан до голямо разочарование, което той споделя в един частично запазен бележник от 1918 г. за престоя му в Женева, където пише: «Голяма е болката на моята душа, защото от една страна ясно осъзнавам своята греховност, а от друга — нямам сили да се избавя от примката на злото... чувствам върховна повеля да стана пълен чужденец за земните тревоги и борби, за реалните интереси и блага като се отдам напълно на евангелското служение»(84).

Въпреки неудовлетворението си архимандрит Стефан не остава встрани от текущите проблеми и прави последни опити за защита на българските национални интереси чрез участието си в «Българския съюз» в Швейцария, основан на 8 март 1919 г. с председател Д. Мишев и членове отец Ст. Цанков, д-р Герджиков и архимандрит Стефан. Целта на Съюза е да подкрепя дейността на Културната мисия чрез пропагандиране на българския национален въпрос. Реален успех обаче не е постигнат.

В края на престоя си в Швейцария архимандрит Стефан успява да изпълни и поставената му от Българската православна църква задача, свързана с обучението му. Той моли през 1918 г. Св. синод да удължи командировката му с още една година, за да завърши Философския факултет на Фрайбургския католически университет с теза за докторска степен. На заседание от 20 юли 1918 г. Св. синод решава: «В грижите си да даде възможност на Високопреподобния архимандрит Стефан да издържи докторския си изпит при Философския факултет на Фрайбургския университет, Св. синод му продължава командировката до 1 септември 1919 г. Одобрява се също така избраната от него и одобрена от съвета на литературно-философския факултет тема за дисертацията му «Изследване върху живота и дейността на бележития наш свещенопроповедник и църковен писател Презвитер Козма», като Св. синод му пожелава успех в това начинание»(85). Така през 1919 г. архимандрит Стефан защитава дисертацията си на тема «Богомилите и Презвитер Козма», за което му е присъдена научната степен «доктор по философия и литература».

Въпреки че в края на швейцарския му период проличава желание за отказ от участие в обществено-политическия живот и отдаване в служба на Църквата, след завръщането си в Родината духовникът не остава вглъбен в молитвено мълчание, а взема активно участие в църковно-религиозния, обществено-политическия и културен живот на страната.

В края на 1919 г. архимандрит Стефан се завръща в България и е назначен за протосингел на Св. синод(86). Малко след завръщането си той е командирован от Синода като делегат на Българската църква на световните църковни конференции в Женева и Сан Батемберг за единение на църквите и международно приятелство, проведени през август 1920 г., на които е избран за редовен член на постоянните им управителни комитети. Участието му на тези форуми е забележително, тъй като благодарение на ораторския си талант, комуникативност и дипломатически усет той представя българския национален проблем пред световната общественост и създава твърде важни контакти. Именно от този период датира неговото неизменно участие в световното икуменическо движение за мир чрез църквите, за практическо християнство и за догматическо единство(87).

През 1920 г. е назначен от Св. синод в комисията за изработване на проект за нов устав на Българската православна църква. Участник е и във Втория църковно-народен събор (6 февруари 1921 г.–16 февруари 1922 г.), като спомага чрез личните си връзки с министър-председателя Александър Стамболийски да се предотвратят крайностите по случай свикването на събора и да се преодолее възникналия конфликт между държава и църква(88).

Особено важно през 1920 г. е участието на архимандрит Стефан в инициативите за подпомагането на руските бежанци в България. Той участва в проведеното на 19 януари 1920 г. събрание на софийската общественост, свикано по инициатива на Ал. Петряев, на което е учреден Руско-български културно-благотворителен комитет. Този Комитет е първата голяма българо-руска обществена организация за защита на интересите на руските бежанци. На първото Общо събрание на Комитета на 4 април 1920 г. за негов постоянен председател е избран архимандрит Стефан. В качеството си на такъв той участва в съвещание за устройването на руските бежанци в Близкия Изток, проведено през май 1920 г. в Цариград, където му е препоръчано да обедини усилията на Комитета с тези на останалите хуманитарни организации в България за по-ефективни действия в помощ на руските емигранти. В резултат на препоръките през май 1921 г. в България се създава Обединен комитет за събиране помощи на руските бежанци в България, който освен Руско-българския културно-благотворителен комитет включва още редица хуманитарни и благотворителни организации. Председател на новоучредената организация отново е Стефан(89). Междувременно на 20 март 1921 г. по решение на Св. синод архимандрит Стефан е ръкоположен в епископски сан с титлата «Маркианополски епископ». Хиротонисването е извършено в храма «Св. Неделя» от Охридския митрополит Борис, Видинския Неофит и Неврокопския Макарий(90).

На 20 май 1921 г. по препоръка на представителя на Обществото на народите (ОН) генерал Томпсън епископ Стефан е назначен на длъжността национален комисар към Върховния комисариат на ОН по въпросите на бежанците при Международното бюро по труда. През ноември 1921 г. към МВнРИ е създадена специална институция, която се занимава с проблемите на руските бежанци и представлява смесен българо-руски държавно-обществен орган. За неин председател и комисар по въпросите на руските бежанци пак е определен епископ Стефан(91). Дейността му по решаване проблемите на руските бежанци е изключително мащабна и тя продължава последователно и през следващите години(92).

На 21 ноември 1921 г. епископ Стефан е изпратен от Св. синод в гр. Сремски Карловци да представлява Българската православна църква на задграничния събор на руското духовенство, който се провежда под председателството на Киевския и Галичкия митрополит Антоний. Между епископ Стефан и членовете на събора е изяснен въпросът за устройството на руската църковна община в България и са обсъдени някои въпроси, свързани с руските бежанци. На връщане епископът посещава Белград, където е приет на среща от патриарх Димитрий(93).

Още в първите години на завръщането си в България енергичният български духовник се проявява на всички поприща на църковния и обществен живот. Благодарение на личните си качества той успява да заеме подобаващото му се място в църковната йерархия и малко след това да поеме отговорностите на митрополитското служение.

1.2. В служба на църквата — Софийски митрополит (1922–1945 г.) и Екзарх български (1945–1948 г.)

Периодът 1922–1948 г. от живота на видния български архиерей е посветен в неизменна служба на църквата. Година след приемането на епископския сан той поема столичната митрополитска катедра.

В историята на столичната епархия след 1872 г. Стефан е третият канонически избран митрополит. По стечение на обстоятелствата столичната катедра се оказва вдовстваща няколко пъти преди избора на митрополит Стефан. След издаване фермана за Българската екзархия за пръв Софийски митрополит на 15 октомври 1872 г. в Цариград е ръкоположен митрополит Мелетий. Освободен е от Софийската митрополитска катедра през 1883 г. В периода 1883–1892 г. София остава без кириарх, което оказва изключително неблагоприятно влияние върху религиозния живот в Софийска епархия. През януари 1891 г. е проведен митрополитски избор, но избраният архимандрит Василий се отказва от избора си. На 16 януари 1892 г. за нов Софийски митрополит е избран Величкият епископ Партений, който светителствува на митрополитската катедра до смъртта си на 20 юни 1918 г. За период от четири години Софийската катедра отново се оказва вдовстваща до избора на епископ Стефан(94).

Инициативата по избора е поета от МВнРИ. На 11 февруари 1922 г. Министерството, поради многобройните оплаквания на миряните заради липсата на кириарх, отправя питане към Светия синод поради какви причини се отлага и бави изборът на епархийски архиерей на столичната митрополитска катедра и кога ще бъде проведен такъв(95). В отговор на питането Синодът се мотивира, че основна пречка за изборите била войната. Освен това е необходим избор на епархийски избиратели и свикване на църковно-народен събор, който окончателно да се произнесе по въпроса дали екзаршеската и софийската катедра ще бъдат слети. Синодът се ангажира, че след събора няма да има пречки и ще бъде направено нужното за провеждане на избора(96).

На 26 март 1922 г. в катедралния храм «Св. Неделя» се провежда изборът за епархийски архиерей на Софийската катедра съгласно чл. 41 от Екзархийския устав. За нов Софийски митрополит, след четиригодишно вдовство на столичната катедра, е избран Маркианополският епископ Стефан. На 2 април 1922 г. в синодалния параклис «Св. Цар Борис» от синодалните членове е извършен каноническият избор на епископ Стефан. На 7 април (Благовещение) 1922 г. той пристига от Черепишкия манастир в София и официално встъпва на Софийския митрополитски престол(97). Митрополит Стефан поема управлението на Софийска епархия в изключително комплициран момент.

Относно избора на митрополит Стефан съществува и мнение, че той е подкрепен от правителството и по-специално от министър-председателя Александър Стамболийски. След избора Стамболийски изпраща поздравителна телеграма до Стефан, с която определя избора му като най-сполучливия възможен и че в негово лице съзира реформатора на църковното ни дело(98). По-късно той споделя, че лицето, което го запознава с политическите фактори на Европа е епископ Стефан(99). Вероятно липсата на глава на Българската църква след смъртта на екзарх Йосиф, усложнената политическа обстановка за България след Първата световна война и ролята, която трябва да изпълнява столичният митрополит, прави Стефан удачната за тази цел фигура. Многото връзки и познанства, които има в чужбина, го превръщат в подходящ за изпълнение както на църковни, така и на държавнополитически мисии. Освен това предприетият от правителството на Ал. Стамболийски външнополитически курс за подобряване отношенията с Югославия е в унисон с идеите на митрополит Стефан за българо-югославско сближение. Не без значение са и контактите му с представители на различни среди във Франция и Англия. В някои от донесенията за екзарх Стефан също има сведения за техните взаимоотношения. «През 1920–1923 г. е интимен приятел на Ал. Стамболийски, който му подари държавен автомобил и ако не беше убит, щеше да го направи министър на вероизповеданията.»(100) — се твърди в едно агентурно сведение. Нямаме доказателства за подобно твърдение.

Независимо от различните тези за различните влияния върху избора на Стефан за митрополит по-важни в случая са задачите, които трябва да изпълнява в качеството си на столичен архипастир. Безспорен факт е, че той притежава всички необходими качества и умения за изпълнение на пастирския си дълг. При встъпването му в длъжност в печатния орган на Софийска митрополия пише: «Новият Софийски митрополит притежава много качества, които го правят достоен да седи на столичната катедра. Преди всичко той е един от най-високообразованите наши духовни лица, с богословско и с философско образование... Освен туй митрополит Стефан е човек любознателен, начетен, постоянно работещ върху своето умствено развитие, богат с идеи, човек с широки инициативи и голяма енергия, силен общественик и пламенен патриот. А особено две негови качества го правят незаменим като Софийски кириарх: признатата му от всички — приятели и врагове — ораторска дарба и владеенето на френски език»(101). Тази оценка за новия столичен първойерарх се потвърждава още с първоначалната му дейност като Софийски митрополит. Той добре осъзнава отговорностите и задълженията, които му предстоят. Особено точно в речта си по приветствието протойерей Михаил Химитлийски дефинира някои от основните дейности на митрополит Стефан, свързани с: издигане духовно-нравственото и умствено ниво на енориашите; изграждане на храмове в епархията; създаване на епархиални домове; християнизиране живота на паството; изкореняване на корупцията; борба с различните религиозни пропаганди; сдружаване на свещеничеството; откриване на певчески и пастирски школи; насърчаване родолюбивите чувства на паството; засилване на благочестието и подвижническия дух в манастирите на епархията(102). Всички тези задачи митрополит Стефан реализира успешно през цялото си светителстване на Софийския епархийски престол. Непрекъснатите обиколки из подведомствената му епархия, участието му във всички важни църковни, обществени и благотворителни инициативи характеризират цялата му дейност като митрополит. Освен грижите по устройване вътрешноцърковния живот в епархията, митрополит Стефан неизменно участва и в международния църковен живот чрез редовното си присъствие на световните икуменически конференции.

Няколко месеца след избора му, през месец август 1922 г., той заминава за участие в конференцията на църквите за мир и приятелство между народите в Копенхаген. Избран е за подпредседател на конференцията. На този форум произнася пламенни речи за разоръжаването, приети изключително положително от делегатите(103). Трибуната на конференцията използва за поставяне на българския национален въпрос, който неизменно присъства във всичките му речи на световните конференции.

Митрополит Стефан взема участие и в Лозанската мирна конференция (20 ноември 1922–24 юли 1923 г.) като член на българската делегация, водена от Ал. Стамболийски. Междувременно посещава Париж и Лондон, където се среща с важни държавни и църковни фактори, с които обсъжда въпроса за екзархийския институт, и на 31 декември 1922 г. се завръща в България(104). В ръкопис на доклад под надслов «Защо няма мир на земята» духовникът пише, че Стамболийски го изпраща в Лондон и Париж за да обсъди въпроса за излаза на Егея. В Англия се среща с лорд Кързън, Дейвидсън, Барнс и Чарлз Бъкстон, на когото казва, че «е дошъл вече моментът Англия да поправи греха си от Берлинския конгрес и да стъпи на безумието си от 16 юни 1913 г.». В Париж на 24 декември 1922 г. се среща с Джордж Ланг и предмет на разговорите отново е излазът на Егейско море(105).

От 26 февруари до 28 март 1923 г. Софийският митрополит е на посещение в Цариград, което се явява продължение на мисията му от Лозана. Там провежда редица срещи, на които дискутира въпросите за запазване имотите на Екзархията, за тракийските бежанци и др.(106) След завръщането си се среща с министър-председателя Ал. Стамболийски, за да изложи впечатленията и резултата от мисията си(107). По повод на тази мисия Св. синод излиза с изявление в «Църковен вестник» във вид на опровержение на писаното във в. «Пастирско дело», че митрополит Стефан не е натоварен от Св. синод с мисия по уреждане положението на Екзархията(108). Самият митрополит в поверителен доклад във връзка със свикването на архиерейско събрание по повод екзархийския въпрос пише следното: «...по неизвестни за нас причини, когато бяхме в Цариград и доста напреднали в преговорите около най-жизнените за народа ни въпроси, Св. синод намери за добре да отклони мисията ни и да преустанови всички опити, за да се извика на активен живот Българската екзархия...»(109). Независимо от противоречивите твърдения по-важен е фактът, че митрополитът е използван за дипломатически мисии както от църковните, така и от държавните среди. При почти всичките му посещения в чужбина той изпълнява важни дипломатически поръчения, без значение коя политическа сила е на власт.

При управлението на Демократическия сговор (1923–1931 г.) митрополит Стефан продължава участието си в икуменическите конференции и изпълнението на дипломатически мисии, въпреки че в свои записки окачествява 9 юни 1923 г. като «най-черна дата»(110). В доносите срещу него пък много често се пише, че след 9 юни 1923 г. «е един от откритите апологети на Демократическия сговор»(111). Игнорирайки различните становища относно личността му, по-важен е фактът, че той продължава дейността си както по посока на устройване на подведомствената му епархия, така и по посока представяне на българския национален въпрос пред световната общественост.

На 21 януари 1924 г. митрополит Стефан в качеството си на председател на Българския комитет от Международния съюз за приятелство на народите чрез църквите провежда частно събрание с цел разясняване историята и задачите на съюза. Изтъква, че основното намерение на Съюза е защита на малцинствата, вярата, културната и езикова свобода. Самият той защитава тезата за разоръжаване и изменение на несправедливите международни договори(112). Чрез подобни инициативи освен че запознава българската общественост с целите на икуменическото движение, привлича и по-широк кръг от хора за действие по линия на тази кауза.

Подобна е и дейността му, насочена към проблемите на бежанците. В края на 1924 г. българското дружество «Червен кръст за бежанците», чийто председател е митрополит Стефан, отправя призив за помощ на бежанците от Тракия и Македония и за набиране на средства(113). Тази дейност не остава безплодна, тъй като постъпват средства от много благотворителни фондове в епархиите, а също и първата чуждестранна помощ за бежанците, отпусната чрез г-н Уилсън в размер на 10 000 $(114). На страниците на вестниците митрополит Стефан не престава да отправя призиви за подпомагане на българските бежанци и да подчертава, че България е безсилна да се справи с този проблем сама(115).

Почти няма събитие и тема, по която митрополитът да не изразява гражданската си позиция. Той или отправя хуманни призиви, или заклеймява отделни негативни явления в българския обществен живот. Изключително ярко е становището му по повод атентата от 16 април 1925 г. в църквата «Св. Неделя», от който по чудо се спасява и самият той. Изпраща послания и призиви не само към българската, но и към световната общественост. Той вижда «Антихриста в лицето на болшевизма и комунизма»(116) и смята, че основната причина за разпространението на тези явления е слабостта на България след Ньойския договор. Според него болшевишката пропаганда е улеснена от тежките за България репарации, недостатъчният брой въоръжени сили и наплива от бежанци. Отправя молба до епископа на Гибралтар монсеньор Райт да запознае отговорните фактори в английското общество и да съдейства за намиране на средства за облекчаване на посочените проблеми. Митрополитът прозира опасността от разпространението на болшевизма не само в България, но и на Балканите и в Европа(117).

Проблемът за малцинствата и бежанците отново е водещ при участието на митрополит Стефан на конференцията на двата всесветски съюза за международно приятелство чрез църквите и практическо християнство, започнала в Стокхолм на 10 август 1925 г.(118) Тази линия на поведение той следва и при участието си на конференциите в Берн и Лозана през август–октомври 1926 г., където произнася речи за страданието на християните в Русия, малцинствата и разоръжаването(119). Тези негови инициативи спомагат за печелене на приятели и създаване на лобита в световните църковни среди по отношение на въпросите за религиозните и националните малцинства. На проведените след конференциите срещи с различни лица успява да ги ангажира за съдействие по отпускане бежанския заем на България(120).

В края на 1926 г. продължава укрепването позициите на митрополит Стефан в църковните среди. На 20 ноември 1926 г. на заседание на Светия синод е избран за синодален член с мандат от четири години на мястото на Борис Охридски(121). Този факт още повече спомага за издигане престижа и авторитета на Софийския митрополит, който се налага като водеща фигура в църковния и обществения ни живот.

Годината 1927 отново е белязана с участието му на световните икуменически форуми. На 15 юли 1927 г. митрополит Стефан заминава за два месеца в чужбина, за да присъства на три световни конференции: за практическо християнство в Лондон (18–25 юли 1927 г.); за международно приятелство в Констанц (28–31 юли 1927 г.); за вяра и ред в Лозана (3–21 август 1927 г.). Освен речи на чисто църковни теми, той се произнася по важни проблеми, свързани със запазване на световния мир(122). Интерес представлява едно резюме от впечатленията на митрополит Стефан през време на посещенията му в Лондон, Констанц и Лозана с дата 1 септември 1927 г., което е показателно и за държавнополитическата му мисия, изпълнявана по време на посещенията му в чужбина(123). В текста се споменава, че някои неща устно са упоменати на г-н министъра (вер. А. Ляпчев). В писаното митрополит Стефан споделя нуждата от мир и миролюбива политика в България, която не може да бъде фактор в международната политика. Смята, че ако от време на време се обръща внимание върху България, то е с оглед на опасността от болшевишката пропаганда, която се развива в страната ни, «поради което един български заем може да има успех»(124). Подчертава необходимостта да се създаде друго впечатление за България, която трябва много да работи, за да си възвърне доверието и че от особено значение са миролюбивите изявления на министъра на външните работи (Ат. Буров). Относно позициите на някои от европейските държави отбелязва, че Франция подкрепя Югославия и «ориентира политиката си към България с тази на Белград и Прага, а по-малко с тази на Букурещ»(125), както и желанието на Франция за сближение между България и Югославия. За Англия «България все още е под политическа карантина», но има «благоприятен резерв»(126). Отбелязва също забележките за България по отношение на културната й политика и образованието(127). Тези сведения са от изключителна важност за кабинета на Ляпчев, тъй като България е дипломатически изолирана и трябва да провежда гъвкава политика за смекчаване изпълнението на клаузите на Ньойския договор.

След завръщането от чужбина митрополит Стефан свиква в София конференция на Балканската секция на Международния съюз за приятелство чрез църквите, проведена на 3–6 септември 1927 г.(128)

Независимо от многобройните си участия на различни конференции митрополит Стефан не престава да полага грижи за издигането на църковния и духовен живот в Софийска епархия, и да участва в различни обществени инициативи. На 16 ноември 1927 г. по време на учредителното събрание на Всебългарското сдружение «Отец Паисий» митрополит Стефан е избран за председател на изпълнителния комитет. Целта на организацията е да обедини интелигенти на почвата на свободата, правдата, равенството и солидарността, без разлика на пол, възраст и политически убеждения(129). Програмните начала на съюза са свързани с изграждането на единство у българите на национална основа. Дял в създаването на съюза има и Великата ложа на България (ВЛБ), тъй като някои от целите й съвпадат с тези на сдружението «Отец Паисий» и ръководството на ВБЛ смятало, че може да осъществи част от своите задачи в рамките на тази организация(130). Фактът за участието на масонската ложа в създаването на съюза и това, че негов председател е Софийският митрополит, дават някои основания за твърдения относно връзките му с масоните. Въпросът за принадлежността на митрополит Стефан към някоя от масонските ложи не е изяснен в българската историография. За съжаление не разполагаме с достатъчно надеждни сведения, за да твърдим с категоричност за масонската му принадлежност. Могат да се посочат само някои податки за връзките му с масонските среди. В изследването си за масоните Величко Георгиев, изброявайки дейци на православната църква, които са масони, пише: «..., а според едни източници и Софийският митрополит Стефан»(131). Твърдението обаче не е сигурно. Като преки или косвени свидетелства за връзките му с тези среди могат да се отбележат следните факти: 1) участието му в икуменическите форуми, в които масоните включват свои представители; 2) участието му във Всебългарския съюз «Отец Паисий»; 3) ролята му по учредяване на МХД (Младежкото християнско дружество); 4) посредничеството му при учредяването на Християнско-социалната организация, основана от масони; 5) изпращане от страна на митрополит Стефан на свещеник М. Химитлийки за освещаване на масонския храм в София; 6) връзките му с Дамян Велчев, Кимон Георгиев и други видни масони; 7) сведенията от донесенията, в които се споменава, че е англомасон; 8) проблемите за малцинствата, бежанците и клаузите на Ньойския договор, за чието решаване масоните проявяват активност и др. На въпроса дали митрополит Стефан е масон, или само поддържа връзки с масони, на този етап трудно може да се даде отговор, поради липсата на документи в българските архиви, потвърждаващи или отричащи тази теза. Разбира се, не това е най-важният въпрос, който трябва да се изясни. По-важни в случая са неговите инициативи и действия по отношение решаването на различни църковни или обществени въпроси.

Проведената през април 1928 г. неофициална конференция в София от представители на православните страни и ръководителите на Младежките християнски дружества, чийто решения са свързани със солидаризиране дейността на ИМКА с църквата, за да се приобщят младежите към православието(132), поставя началото на дълготраен конфликт между митрополит Стефан и Варненско-Преславския митрополит Симеон, продължил чак до 1930 г.(133) Като представител на по-консервативното течение Варненско-Преславският митрополит отправя обвинения към митрополит Стефан, че на своя глава, без да се съобрази със Св. синод, свиква конференция, която е в противоречие с традициите на българското православие. Основният мотив на митрополит Симеон е свързан с факта, че младежките християнски дружества, обединяващи хора от различни течения на християнството, ще подпомогнат разпространението на протестантството и други чужди на православието религиозни учения(134). Фактът, че Джон Мот е председател на ИМКА, пък предизвиква и реакции, че организацията е масонска. В един полицейски рапорт за митрополит Стефан от 17 септември 1936 г. пише следното: «В разговор с Крум Митаков, зап. оф., и о. з. полк. Михайлов... ми казаха, че интернационалната организация ИМКА, с председател владиката Стефан, е клон от масонска ложа в България»(135). За съжаление не разполагаме с други факти за потвърждение на казаното.

През 1929 г. митрополит Стефан продължава пътуванията си в чужбина и участието в международни форуми. На 11 март 1929 г. заминава за Париж, за да вземе участие в годишното събрание на Лигата на Червения кръст. Там отново е обсъден въпросът за бежанците и хуманитарната работа на Лигата по отношение на България. След това заминава за Женева, за да посети и изкаже благодарност на съюза «Спасете детето» за дадената помощ на български деца(136). Митрополитът взема и участие в конгреса на Международния съюз за приятелство на народите чрез църквите, проведен в Авиньон през септември 1929 г. Заради речите и дейността му е наречен «гласът на българската съвест». Там се среща с руския митрополит Евлогий, С. Булгаков и др., с които обсъжда положението в Съветска Русия и проблемът за малцинствата(137).

През декември 1930 г. митрополит Стефан отново е преизбран за синодален член за срок от четири години(138). По този повод в различни вестници излизат материали за него, в които се подчертава ролята му за «спечелване на влиятелни и авторитетни защитници за България»(139). Самият председател на Всесветския съюз за мир и приятелство чрез църквите лорд Уилгби Дикенсон казва: «От всички балкански държави България ни изпрати един от най-силните си хора — един ценен и необходим за международното приятелство човек»(140).

Характеристиките за митрополит Стефан се потвърждават още на следващата икуменическа конференция, свикана през септември 1931 г. в Кембридж. Съгласно решението на Авиньонската конференция от 1929 г. той поема ангажимент да изнесе доклади за малцинствата и ролята на църквата в делото на разоръжаването. Речите му отново са блестящи, изпълнени с исторически факти, философска риторика и пропити с дух на дълбок хуманизъм и пацифизъм(141). Подобни речи и статии на митрополит Стефан се публикуват и на страниците на периодичния печат в периода 1931–1932 г.

През 1933 г., благодарение на митрополит Стефан, именно България е избрана за място на провеждане на поредната Всемирна конференция за мир чрез църквите. Форумът се провежда в София в периода 15–20 октомври 1933 г. Присъстват представители на Англия, Унгария, Албания, Югославия, Гърция, Румъния, Швейцария, Дания и др.(142) Интересно мнение за Софийския митрополит при присъствието си на тази конференция дава албанският митрополит Висарион: «... той знае да отстоява и защитава българската църква и държавните интереси. Интелигентността на Софийския митрополит е извънредна. Ако той би представлявал църквата на някоя голяма държава, за целокупното православие положението би се изменило в добро... Аз много почитам Софийския митрополит г. Стефан за неговото благочестие, веролюбие и достойнство и затова, че той знае високо да държи своя авторитет като йерарх на българската столица»(143).

Малко преди горепосочената конференция е отложена планираната българо-югославска среща на дейци от икуменическото движение, за която е взето решение на срещата в Рилския манастир май 1933 г., поради съпротивата на ВМРО и сръбски националисти. В писмо на митрополит Стефан до Воислав Янич от 12 октомври 1933 г. недвусмислено са изразени идеите на Софийския митрополит за българо-югославското сближение, за което ратува през целия си живот(144). В писмото споделя: «Аз имам разработен в детайли плана, който безобидно разрешава българо-сръбския спор и който дава на сръбско-българския проблем искреното разрешаване, от което кредиторите на ВМРО ще останат доволни»(145). И в следващите години дейността на митрополит Стефан за българо-югославското сближение е активна и последователна, въпреки че е заплашван със смърт от дейци на ВМРО(146). Независимо от политическите режими, установени в България, митрополит Стефан работи активно в тази посока. Особено благоприятно обстоятелство за урегулиране на българо-югославските отношения в този период се явява идването на деветнадесетомайци на власт.

Твърде интересен е въпросът за позициите и връзките на митрополит Стефан с политическия кръг «Звено» и Военния съюз, които извършват преврата на 19 май 1934 г. Показателен в това отношение е фактът, че веднага след управлението на деветнайстомайци митрополит Стефан е поставен под непрекъснато полицейско наблюдение, с цел набиране на информация за връзките му с предходния режим и антимонархическата му дейност, насочена срещу цар Борис. В полицейска задача № 319 за наблюдение на митрополит Стефан от 22 февруари 1935 г. е наредено: «Да се постави под непрекъснато наблюдение; да се отбелязват всички места, които посещава и всички, с които се среща»(147). Проведени са много разпити на различни лица за изказвания на митрополит Стефан, за да се разкрият връзките му с Кимон Георгиев и Дамян Велчев, а също така и републиканските му схващания(148). В някои от полицейските рапорти се споменава, че: «На 18 май 1934 г., в навечерието на преврата към 23 часа в дома на Петър Тодоров се събрали митрополит Стефан, Кимон Георгиев и Цинцар Маркович. Владиката Стефан е виждан няколко пъти при срещи в този дом»(149). В показанията и разпитите също се подчертават близките отношения на Софийския митрополит с водачите на «Звено»(150). Приятелството му с лидерите на «Звено» по-късно се изтъкват и като един от основните фактори, благоприятстващи избора му за екзарх през 1945 г.

В периода 1935–1939 г. митрополит Стефан е непрекъснато следен и наблюдаван с оглед установяване дейността му против царя и правителството. В рапортите и донесенията се съдържат сведения за републиканските настроения на Софийския митрополит(151); слухове, че съветвал цар Борис да абдикира, за да стане след това той подпредседател на републиката; че убеждавал принц Кирил да се съгласи за образуване на държавен съвет; слухове, че митрополит Стефан уговорил лице (Лев Главинчев) да убие царя на рождения му ден на 1 януари 1935 г.(152); информация, че говорил, че царят бил враг на българо-югославското сближение и че политиката на Кьосеиванов била с две лица и др. под.(153) Не можем да се доверим на всичко писано в рапортите и донесенията, но е факт, че отношенията между митрополит Стефан и Двореца в този период, а и след това, са твърде изострени.

Независимо от горните твърдения безспорен факт е, че в посочения период митрополит Стефан продължава своята дейност по посока на издигане авторитета на църквата и оказване съдействие на управляващите за решаване националните проблеми и подобряване външнополитическите позиции на България. Забележителни са усилията му за българо-югославското сближение. Една от най-важните българо-югославски срещи е осъществена през септември 1936 г. Тя е уговорена в резолюцията протокол на първата българо-югославска среща на духовници в Рилския манастир през май 1933 г. Преди заминаването на българската делегация за Югославия митрополит Стефан е на едномесечна визита във Франция и Англия, която вероятно има за цел подготовка на сближението между двете балкански държави. Българската делегация заминава за Югославия на 4 септември 1936 г. В нея влизат митрополит Стефан, Паисий Врачански, протопр. Ст. Цанков, протойер. Д. Андреев (секретар на Свещеническия съюз) и Г. Д. Цветинов (началник на вероизповедния отдел при МВнРИ). На 5 септември 1936 г. българската делегация е посрещната от патриарх Варнава, принц-регента Павел, министър-председателя Стоядинович и други представители на властта. Митрополит Стефан се среща насаме с принц-регента Павел. От 12 до 14 септември 1936 г. се провежда срещата в Охрид. От югославска страна участват Загребският митрополит Доситей, Жичкият епископ Николай, Новосадско-Бачкият епископ Ириней, д-р Воислав Янич и протойерей Миловой Петрович. В края на срещата делегатите от двете страни открояват няколко нейни постижения: 1) Рилската резолюция е възприета постепенно от архиереите, свещениците, двата братски народа и мнозинството от техните водачи; 2) след началото, положено на Рилската среща, отношенията се задълбочават със срещи и посещения на държавно ниво; 3) да продължи да се работи по някои съществуващи недоразумения и спорове. Делегацията се завръща в София на 15 септември 1936 г.(154) Рилската и Охридската срещи, проведени по линия на икуменизма, се оказват едни от най-важните предпоставки за държавно-политическото сближение между България и Югославия. В този аспект не бива да се подценява ролята на митрополит Стефан, който се оказва една от главните действащи фигура за подобряване отношенията между двете страни. Позициите му по линия на икуменизма и връзките му във Франция правят възможен този развой на събитията.

В периода 1937–1939 г. митрополит Стефан участва в още няколко конференции по линия на икуменизма: през септември 1937 г. в Лондон и Оксфорд(155), август 1938 г. в Ларвик(156), юли–август 1939 г. в Женева(157). По време на всичките си пътувания митрополит Стефан провежда важни църковни и държавнополитически срещи. Това е последното му участие в икуменически конференции, тъй като след 9 септември 1944 г. той е принуден рязко да промени позициите си по отношение на икуменизма и участията му в тези форуми са забранени.

Събитията около избухването на Втората световна война провокират с особена сила гражданската позиция на митрополит Стефан. В книжовното му наследство от този период ярко прозират неговите идейни схващания. Показателен е фактът, че в периоди на резигнация митрополит Стефан често се оттегля в Рилския или Кладничкия манастир и се отдава на размисъл и книжовни занимания. Запазената кореспонденция и записки от 1939–1944 г. свидетелстват за далновидността му относно развоя на политическите събития. В идеен аспект той продължава да отстоява принципа за православие и славянство, който следва до края на живота си. Разглеждайки ситуацията преди войната, отправя апели за обединение на славяните срещу Германия и открито апелира срещу прогерманската политика на правителството и Двореца. Неговото германофобство и демонстрираното русофилство стават едни от основните причини през 1944 г. именно той да не бъде определен за духовен наставник на престолонаследника Симеон II(158).

Специфично място в записките и дневниците от периода на Втората световна война той отделя на събитията в Съветска Русия, заставайки категорично срещу наложените комунистически порядки там. Нееднократно след идването на болшевиките на власт той отправя призиви за промяна на режима в Съветска Русия. Относно събитията в България изказва искреното си разочарование от политическата ситуация. Пророчески се оказват прозренията му за българската народопсихология и историческа съдба, за липсата на достойни водачи и за изхода на войната за България(159).

Един от най-важните моменти от дейността на екзарх Стефан през войната е свързан с въпроса за спасението на българските евреи. Той е главна действаща фигура при разрешаването на проблема. Неговата позиция, която е позиция и на останалите архиереи от Светия синод, проличава още през есента на 1940 г., когато Синодът застава срещу законопроекта за защита на нацията. Духовниците са единодушни, че подкрепата на този закон е в разрез със схващанията на Българската църква като институция(160). В протоколите на Св. синод от април–юни 1943 г. е отразена недвусмислената позиция на всички български архиереи по този въпрос. Като предводител на епархията, в която живее най-голям процент от еврейското малцинство, митрополит Стефан не се колебае да действа от гледна точка на хуманните си убеждения в защита на евреите(161). Дори в края на живота си в «Нареждането» си пише: «Каква тъжна история! Какво морално бедствие беше цялата безумна антиеврейска акция! Какво умопомрачение на фашистката мафия, от назначения парламент и от равнодушието на обществеността, която в угода на Хитлер отрекоха на народа ни високото чувство в защита на угнетените, на преследваните малцинства, на тихите, мирни и невинни български граждани от чужд произход... Гонението на евреите и досега преживявам болезнено»(162). Ролята му в тези събития се оказва ключова за спасението на българските евреи. Той отново се проявява като борец за човешки права и свободи и като достоен духовен водач.

През юли 1943 г. животът на митрополит Стефан е в опасност поради разпространяваните позиви от т. нар. «Паисиевци», които открито апелират той да бъде убит. Светият синод и софийските църковни настоятели молят министъра на външните работи да спре започналата акция срещу митрополит Стефан. От своя страна МВнРИ отправя поверително писмо до Дирекция полиция (отдел Държавна сигурност), с което моли да бъде направено всичко възможно да се спрат действията срещу митрополита(163).

Извършеният държавен преврат в България на 9 септември 1944 г. променя коренно обществения живот в страната ни. В този аспект положението на Българската православна църква също се оказва деликатно, тъй като политиката на управляващите към църквата се изразява в две основни насоки: в глобален план — комунистическата идеология отрича религията, в държавнополитически план — до 1947 г. се следва линия на толерантност и търпимост към Църквата, заради фактори от международно и вътрешнополитическо естество(164).

В историята на Българската църква след 9 септември 1944 г. ключова роля отново играе Софийският митрополит Стефан. Около позициите и личността му в този период съществуват твърде противоречиви мнения и оценки, които понякога варират в диаметрално противоположни крайности. За едни той е продажник и слуга на комунистите, а за други — мъченик.

За да се даде по-обективна оценка за дейността му е необходимо последователно проследяване на фактите и неговите позиции по определени въпроси. Относно идейните му схващания и по-горе споменахме, че преди 9 септември 1944 г. той открито се противопоставя на ориентацията на България към Германия и Тройния съюз и не се страхува да изрази мнението си. Такава е позицията му и по време на Балканските войни и Първата световна война. И тогава, и по време на Втората световна война, той е на страната на Съглашението. Известни са позициите и връзките му във Франция и Англия още от периода на Първата световна война. Връзките му с Русия датират още от студентството в Киев. През целия си живот той е отявлен русофил и славянофил. Необходимо е обаче да внесем уточнението, че след идване на болшевиките на власт митрополит Стефан си остава русофил, но не и съветофил. На почти всичките си изяви на икуменическите конференции отправя апели към цивилизования свят за оказване помощ на руските братя християни. Във всичките му публикации по тази тема е очевидно отношението му към руския народ и към властта в Съветска Русия. Трябва да се прави разграничението, че подкрепяйки руския народ, той критикува остро комунистическата власт. В навечерието на Втората световна война той искрено се надява и изразява желанието си, че съветската власт «ще преоцени и коренно промени и своята вътрешна политика»(165). Разбира се, това не става и комунистическият режим, срещу който открито апелира, се установява и в България.

Както митрополит Стефан, така и другите архиереи са принудени да правят отстъпки и да се съобразяват с политиката на ОФ. С изявления за сътрудничество с новата власт излизат и Св. синод, и митрополит Стефан. Заради посланието си от ноември 1944 г.(166) Стефан е обвинен, че се е продал на новата власт. Едва ли той и останалите архиереи биха имали алтернатива. Абсурдно е да се смята, че той няма реална преценка за това, което се случва и може да се случи. Имайки примера за отношенията между държава и църква в Съветска Русия, митрополит Стефан съзнава сериозността на положението, в което изпада Българската църква.

В историческата наука съществуват различни мнения относно избора на Стефан за екзарх. Някои от авторите разглеждат обстоятелствата и причините, благоприятстващи избора му. Спас Райкин акцентира върху няколко факта: отношенията на митрополит Стефан с коалицията на ОФ и фактът, че две от ключовите позиции в новото правителство се заемат от неговите приятели звенари Кимон Георгиев и Дамян Велчев; всеизвестното противопоставяне на митрополит Стефан на режимите преди комунистическия преврат и откритата му антигерманска позиция; конфликтът му с по-голямата част от синодалните архиереи, ориентирани прогермански(167). Даниела Калканджиева, преповтаряйки писаното от Райкин, допълва още няколко факта, благоприятстващи издигането на Стефан за екзарх, а именно: контактите, които има още от Първата световна война със западноевропейски дипломати; контактите му по линия на икуменизма; приноса му за спасяването на българските евреи; авторитета и опита на Стефан като дългогодишен член на Светия синод; идеята му за единство на православие и славянство(168). Освен тези факти от особено голямо значение е дипломатическият опит на митрополит Стефан. Той е необходим на новата власт за утвърждаване позициите й както във вътрешнополитически, така и във външнополитически план. Бъдещият екзарх тогава е една от личностите в България с най-голям международен авторитет и престиж. Не трябва да подминаваме и факта, че личност като него би могла да бъде използвана и от съветска страна за съдействие по разширяване международната дейност на Московската патриаршия. Освен това не без значение е и проблемът по уреждане въпроса за вдигане на схизмата, наложена на Българската църква от Цариградската патриаршия. Митрополит Стефан е едно от най-подходящите лица за действие по тази линия. Горните съображения от чисто политически и конюнктурен характер, разбира се, са едни от най-важните предопределящи избора му, но не бива да се пренебрегват и някои твърдения, сочещи Стефан като единственото лице, имащо възможност да спаси църквата на този етап. Игуменът на Рилския манастир архимандрит Калистрат в разпит свидетелства, че: «... изборът на Стефан за екзарх беше психически подготвен от факта, че всички мислеха, че само той може да се справи с трудностите при новата обстановка...»(169). Съществуват и твърдения, че останалите архиереи от своя страна «толерират Стефан от страх пред правителството»(170).

Позициите на митрополит Стефан пред външния свят, правителството и духовенството правят възможен избора му за екзарх. Документите свидетелстват, че изборът му е предопределен още преди провеждането му. В радиограма № 51 от Трайчо Костов до Георги Димитров с дата 25 декември 1944 г. пише: «Куриерът замина днес, взето е решение владиката Стефан да стане екзарх и да присъства в Москва на църковния събор като глава на българската църква»(171). Изборът е обусловен, а процедурата по него е открита от Св. синод. В Протокол № 36 от заседание на Синода в пълен състав с дата 18 декември 1944 г. е решено: «1) да се ходатайства пред правителството да се избере Екзарх; 2) да се съкратят дългите срокове, които са предвидени в действащия Екзархийски устав; 3) Правителството да се съгласи на 14 януари да се изберат епархийски представители за избора на Екзарх, а изборът да стане на 21 януари 1945 г. и да се узакони с наредба-закон..»(172). На 16 декември 1944 г. МВнРИ представя на Синода проект за наредба закон за избора на екзарх(173).

На 29 декември 1944 г. Министерският съвет утвърждава закон за измененията в Екзархийския устав и новия ред за провеждане на избора. По този начин с бързи темпове е задействан въпросът за избора, проведен на 21 януари 1945 г. в църквата «Св. София». Митрополит Стефан е обявен за Екзарх Български с 84 гласа от общо 90–те гласували(174).

Спас Райкин в своя публикация за екзарх Стефан определя акта на избора му като «антиканоничен», «антинационален» и «антицърковен». Според него от каноническа гледна точка не са спазени процедурите по изменението и прилагането на Екзархийския устав, а също и член 39 от Търновската конституция. По негово мнение в избора е трябвало да участват и представители на епархиите от Тракия и Македония, които все още са под духовната власт на Българската екзархия(175). В изготвена справка за МВнРИ по избора на екзарх Стефан също е подчертано: «Този бърз начин обаче, по който се извърши изборът на екзарх Стефан, макар и много практичен, и независимо от крайния му резултат, който може би щеше да е същия и при други обстоятелства, е атакуем от гледище на Екзархийския устав, така както той е бил замислян от неговите създатели през 1871 г.»(176). Подобни твърдения имат основание, но в случая по-съществени са последиците от извършения избор. По-важен е фактът, че след 30–годишно прекъсване Българската църква има свой духовен предстоятел.

Другият важен въпрос, който трябва да бъде решен, е свързан с премахването на Схизмата, наложена от Цариградската патриаршия на Българската православна църква на 16 септември 1872 г. Лицето, което отново играе ключова роля, е новоизбраният Екзарх. Предисторията на въпроса за вдигане на Схизмата показва, че след обявяването й са правени неколкократни опити от страна на Българската църква за нейното премахване. Основна пречка обаче се оказва нерешеният български национален въпрос. Променените обстоятелства в международен план налагат и благоприятстват акцията по вдигането на Схизмата. От това са заинтересовани както балканските ни съседки, така и Великите сили. Освен това решаването на този въпрос е наложително и от вътрешнополитически и вътрешноцърковни съображения.

Инициативата подема Св. синод, като изпраща писмо до бъдещия руски патриарх Алексий с молба да посредничи между Българската екзархия и Вселенската патриаршия за вдигането на Схизмата. Назначена е специална църковна делегация в състав — Неврокопският митрополит Борис, Търновският митрополит Софроний и епископ Андрей Велички. Те са упълномощени да водят преговорите по вдигането на Схизмата. Преговорите приключват успешно и на 22 февруари 1945 г. Схизмата е премахната(177).

В полицейското досие на екзарх Стефан се съдържат интересни сведения от показания на Илия Николов Тодоров, Илия Иванов Станев и Петър Христов Петров от юни 1952 г. по някои обстоятелства около вдигането на Схизмата. В тях е посочено, че в началото на 1945 г. в България пристига със специална мисия американецът масон Харбовски, който е приет и настанен от «известния англомасон» екзарх Стефан. В сведенията и на тримата се твърди, че Харбовски е в България, за да съдейства от американска страна и от страна на «чужденците масони в Гърция» за вдигането на Схизмата. В едно от показанията се казва: «По-късно с американска подкрепа схизмата... беше вдигната и митрополит Стефан постигна мечтата си да стане глава на Българската православна църква, като намери прикритие в посещението на Всерусийския патриарх Алексий, комуто екзарха приписа заслугата за вдигането на схизмата от БПЦ». Твърди се още, че мисията на Харбовски е свързана и с общата американска директива за мобилизация на духовенството по масонска линия за дейност от световен мащаб срещу комунизма(178). Разбира се, показанията трябва да се приемат с известни резерви, но е възможно да има и подобна интервенция около вдигането на Схизмата. На този етап не разполагаме с достатъчно сведения, за да твърдим с категоричност за подобна намеса. Интересни са и едни паметни бележки на «Димитрий» за екзарх Стефан, в които той донася, че екзарх Стефан казал: «Обвиняват ме в англо-американски шпионаж, това ли е шпионаж, че чрез англичани и американци съумях да се наложа на гърците да се вдигне схизмата»(179). Твърде вероятно е да е имало подобно въздействие при решаването на въпроса със схизмата.

След вдигане на Схизмата, въпреки привидно добрите отношенията между екзарх Стефан и властта, от наличните документи проличава взаимното недоверие, което двете страни хранят една към друга. Властта следи непрекъснато дейността на Екзарха, опасявайки се от неговите връзки и контакти и евентуалните му бъдещи действия. Той, от своя страна, добре преценява обстоятелствата и се стреми да не влиза в открит конфликт с управляващите. Този факт обаче не означава, че екзарх Стефан се е примирил със съществуващото положение. Това е доловено и от деятелите на ОФ, които смятат, че «...Екзархът... все повече започва да показва истинското си лице на долнопробен политически интригант, комунистомразец и англофил»(180). Те смятат, че «размърдването на политическата реакция напоследък по внушение на англо-американците не остави настрана и Екзарха»(181). Тези констатации за дейността на екзарх Стефан намират потвърждение и в доноси за негови срещи и разговор с американски гражданин, с когото обсъждат въпроса за засилване на американското влияние на Балканите и че ако България има реална подкрепа «комунистите дълго време ще хранят надежди за осъществяване на техните мечти за установяване на техния строй». Нереалистично е да се мисли, че вследствие на обстоятелствата, наложили принудителното сътрудничество между екзарх Стефан и комунистическата власт, той променя своите възгледи. Реалистичната му преценка за политическото положение в България му помага да балансира в отношенията си с властта. Разбира се, недоверието към личността му е показателно от големия брой доноси и изложения срещу него, които го представят като реакционер, англофил, комунистомразец и начело на враговете на партията. Въпреки подозрителността и съмнението в лоялността му, управляващите добре съзнават необходимостта да не се влиза в открит конфликт с него, тъй като той все още им е необходим за укрепване на позициите им и прокарване на съответната политика във вътрешно и външнополитически план. Обстоятелствата и взаимните интереси на двете страни налагат «привидното сътрудничество» да продължи.

Следващият важен момент от развитието на взаимоотношенията между екзарх Стефан и властта е свързан с обмена на църковни делегации между Руската и Българската православни църкви през пролетта и лятото на 1945 г.

На 6 април 1945 г. в България пристига руската църковна делегация в състав: Псковският архиепископ Григорий, архимандрит Йоан (иконом на Московската патриаршия), протойерей Константин Мещерски (енорийски свещеник в Москва) и Алексий Георгиевски (доцент в Православния институт в Москва). Престоят на руските пратеници в България продължава до 23 април 1945 г.(182) Важни разговори екзарх Стефан провежда с архиепископ Григорий. Екзархът го моли да предаде поверителна информация на патриарх Алексий относно недоволството на Атинското правителство от действията на Вселенския патриарх Вениамин по отмяната на схизмата с Българската църква и спирането по този повод на субсидирането на Константинополската патриаршия. Българският първойерарх предлага за укрепване на руското влияния в Константинопол (и въобще в Турция) да се окаже материална помощ на Вселенската патриаршия и по този начин да се предотврати подобна стъпка от страна на Англия, която би могла да се възползва от ситуацията и да укрепи своето влияние. След завръщането си в Съветска Русия Псковският архиепископ Григорий изготвя доклад до Съвета по въпросите на Руската православна църква, в който освен горната информация прави и подробна характеристика на главата на Българската църква. На базата на този доклад председателят на Съвета Г. Г. Карпов подготвя и докладна записка до Й. В. Сталин. Този факт е показателен за политиката на Русия спрямо Българската православна църква и по-специално за интереса към екзарх Стефан и евентуалното му използване за бъдещи цели на руската политика(183).

Българска църковна делегация, начело с екзарх Стефан, връща визитата и през лятото на 1945 г. посещава Съветска Русия. Целта на поканата от руска страна е свързана преди всичко с идеите за разширяване международната дейност на Московската патриаршия и за осъществяване геополитическите планове на Москва чрез Руската православна църква. Лицата, включени в делегацията, са внимателно подбрани с оглед на тяхната «благонадеждност». На 26 юни 1945 г. българската делегация заминава за Москва и продължава гостуването си до 18 юли 1945 г. Осъществени са много срещи с представители на духовенството и официалната държавна власт. При срещата си с Г. Г. Карпов екзарх Стефан изразява идеята си Руската православна църква да заеме водещо място сред православните църкви и да се превърне в Трети Рим. Освен това го запознава с намеренията на англичаните да свалят Вселенския патриарх Вениамин, като назначат свое протеже. Той отново съветва Съветска Русия да предприеме някакви действия по посока укрепване на влиянието си там(184). Проведени са срещи и с Георги Димитров, с когото се обсъжда бъдещото сътрудничество между държава и църква(185).

Най-вероятно последвалото посещение на екзарх Стефан в Цариград при вселенския патриарх Вениамин II в края на месец октомври 1945 г. е в пряка връзка с предходното. Основания за подобно предположение ни дава черновата на едно писмо от екзарх Стефан до Московския патриарх Алексий. В писмото е описано посещението на екзарх Стефан в Цариград и срещите, които провежда. Обърнато е внимание на факта, че Руската православна църква и руският патриарх са предмет на особено внимание и че е изразено съжаление, че патриарх Алексий не е посетил Вселенската патриаршия. По-нататък в писмото е казано: «Най-сериозната и делова част от Патриаршията имат ориентация за близост и сътрудничество с Руската православна църква, но тази ориентация не се манифестира, защото официалната турска власт е против нея... Атина също е против това сближение»(186). Споделен е и фактът, че турците възпирали българското посещение при Вселенския патриарх, тъй като то е предхождано от това в Москва и «защото предстои да се решава въпроса за проливите и Балканския проблем»(187). Дадена е и информация за срещи с турски първенци, които са на мнение, че «въпросът за Черно море трябва да се реши директно със съседните страни и Русия, а не чрез английско и американско влияние»(188). Посочените данни за сондажите, които екзарх Стефан прави при посещението и липсата на тази информация в доклада му пред Светия синод за посещението в Цариград(189), са показателни за същността на мисията му.

Важен момент от отношенията между екзарх Стефан и управляващите е подготвяното през май 1946 г. честване 1000-годишнината от кончината на Св. Иван Рилски, на което е поканен и руският патриарх Алексий. В доносите до Държавна сигурност и ЦК на БКП се обръща особено внимание върху личността на Екзарха и приближените му и се твърди, че «това ще бъде празник на реакционните сили у нас»(190), дори се предлага отлагане на честването с година-две. По този повод от Рилския манастир по идея на Г. Димитров са изнесени тленните останки на цар Борис III(191). За тържествата на 20 май 1946 г. пристига руската делегация, начело с патриарх Алексий. Честването е организирано на 25 май 1946 г. в Рилския манастир. От произнесените речи и приветствия особен смут сред духовенството внася речта на Г. Димитров. Представяйки ролята на Българската църква той казва: «Ние имаме право да искаме, щото нашата Българска православна църква да бъде не на думи, а на дело народна републиканска църква... Аз ще поздравя Н. Бл. нашия многоуважаем екзарх Стефан и неговите сътрудници, ако те престанат да пеят в църквата за царското семейство, за монархизма. Трябва да се сложи край на едно позорно минало, защото и на днешния тържествен ден се позволи това. С чувство на дълбока болка аз слушах да се пее молитва от амвона на националната българска църква за Кобургската династия... аз не изтърпях докрай и напуснах молебена преди неговото завършване...»(192). По-нататък в речта си Димитров посочва, че българските църковни деятели трябва да следват примера на Руската православна църква. Според доносите «...Екзарх Стефан демонстративно си запушил ушите през всичкото време, докато Г. Димитров говорил..., в интимна среда на своите епископи се заканил, че ще даде един урок на Г. Димитров да зачита духовния клир и даже да се бои от него, ако желае да има спокойствие и успех в мисията си тук»(193). Речта на Димитров намира отзвук в доклада на легационния аташе Венелин Ганев, който пише: «речта на Димитров предизвика недоволство сред много добри българи, във и вън от църковните среди, не толкова, защото са особено роялистично настроени, но главно, защото това представлява една недопустима външна намеса в делата на църквата»(194).

Безспорен факт е, че управляващите засилват постепенно натиска върху Църквата и всичките им следващи стъпки са по посока на пълното й подчинение. Екзарх Стефан ясно съзнава положението, в което изпада Църквата и самият той. Особено показателни са две негови изказвания, цитирани от негови приближени при разпит: «Аз не желая..., щото свещениците да бъдат разкарвани и гонени... Аз не правя глупостите на Дамяна, които костваха разгонването на целия офицерски кадър. Ето защо аз ще възприема политиката на пълни отстъпки и ще давам такива окръжни, каквито ми поискат(195) и «... Знаеш ли…, че всеки момент и с мен могат да се справят? Дойдоха, например, завчера в кабинета ми едни комунистически големци и ми казаха, че ако не изляза с изявление в пресата, че одобрявам политиката на ОФ, нямало да отпуснат 300 млн. субсидия за заплатите на българските свещеници. Просто ме изнудват»(196). Въпреки известни съмнения относно точността на казаното, тъй като е предадено чрез втори лица, последвалият развой на отношенията между държава и църква потвърждава ситуацията, в която изпада Българската църква и в частност нейния предстоятел. Постепенната преса, налагана на Българската църква, подготвя отдавна планираното отделяне на църквата от държавата, което става факт с приемането на новата Конституция на 4 декември 1947 г. Правителствените акции по изхвърляне вероучението от училищата и атаката срещу православните учебни заведения, въвеждането на задължителния граждански брак, установяването на държавен монопол върху благотворителността, подкопаване икономическите основи на църквата, репресиите срещу духовенството са едни от най-важните държавни мерки, с които Църквата безвъзвратно губи утвърденото си място на една от най-важните институции(197). Синодалните протоколи от периода 1944–1948 г. категорично свидетелстват, че личността, която най-активно се бори в защита на църковните интереси, е екзарх Стефан. Въпреки отправяните към него обвинения, че продава интересите на Църквата, заради получаването на патриаршеско достойнство, можем с категоричност да твърдим, че именно той е фигурата, отстояваща идеята за силна църковна власт и развиваща най-енергична дейност по отношение защитата на църквата срещу политиката на управляващите(198). Показателен в това отношение е и фактът, че след неговата оставка църковното ръководство капитулира пред всички правителствени искания.

Взаимният интерес между правителството и екзарх Стефан налага известно сътрудничество и компромиси между двете страни още определен период от време. Не без значение за отношението към екзарх Стефан е и съветската политика, за чийто интереси той все още е необходим. Той е личността, която със своите контакти и връзки може да помогне за преодоляване международната изолация на Московската патриаршия. Опитът на Москва за свикване на Вселенски събор в Москва през 1947 г. се оказва неуспешен и срещата съпротивата на Източните патриаршии. В тази връзка е и пътуването на екзарх Стефан в Карлови Вари на 26 юли 1947 г., въпреки че като причина за заминаването се посочва необходимостта от лечение на българския църковен глава(199). Обиколката му в чужбина приключва чак на 11 октомври 1947 г. Той посещава Югославия два пъти — в началото и края на визитата си, Чехия и Унгария. Провежда срещи с църковните глави и различни представители на властта в тези страни. Изводите, които екзарх Стефан прави в доклада си пред Св. синод, свидетелстват за задачата, с която е бил натоварен: «Установи се: да уведомя Москва за неуредените въпроси в Чехия и Унгария, а патриарх Гаврило да говори по всеправославното съвещание в Москва. Патриарх Гаврило е предрекъл, че гърците няма да позволят да се състои Московското съвещание. Те не действат круто, но непременно ще пречат на тоя почин. За да се разрешат въпросите, които стоят открити след отлагането на Московското съвещание, както и тия в Унгария и Чехия, и да се осветли идеята за събиране на предстоятелите на славянските страни, където руският патриарх намери за добре, налага се да се ускори руско-българско-сръбското съвещание»(200). Ясно е, че Екзархът сондира мнения за пренасрочения за 1948 г. Московски събор. По-нататъшния развой на събитията показва, че дейността на екзарх Стефан в тази посока е свързана с очакването му да бъде въздигнат в патриаршеско достойнство. С този факт може се обясни проявата му на Всеправославното съвещание в Москва на 8–18 юли 1948 г., на което се изказва против икуменизма. Натискът, осъществен върху него, и въпросът за патриаршеството го кара да прави изявление срещу икуменическата идея, на която самият той е един от най-убедените й привърженици(201). Документите свидетелстват, че екзарх Стефан се е надявал именно в Москва да бъде въздигнат в патриаршеско достойнство. По принцип въпросът за въздигане на Българската екзархия в Патриаршия е приет с положителна нагласа от правителството(202), а на 20 юли 1948 г. пълномощникът на СССР в България К. Д. Левичкин съобщава: «Москва счита за целесъобразно въздигането на Българската екзархия в Патриаршия и екзархът в патриарх (това в отговор на запитване от наша страна)».(203) От синодалните протоколи проличава, че именно Синодът е органът, който отлага въпроса с избора на патриарх. В последвалите събития с оставката на екзарх Стефан става ясно, че основният мотив на Синода за протакането на този въпрос е свързан с нежеланието на синодалните архиереи точно Стефан да бъде провъзгласен за патриарх. Доносите срещу екзарх Стефан също свидетелстват за изключително негативното отношение на голяма част от духовенството към него. С най-отрицателни епитети личността му е характеризирана именно в агентурните сведения на духовни лица.

Отношението на синодалните представители най-ярко проличава в събитията, разиграли се около оставката на екзарх Стефан. Има различни мнения в българската историография относно свалянето му. Според едни, той е отстранен от правителството, защото вече не им е необходим, според други, е вътрешноцърковен преврат, инсцениран от комунистите, според трети, е тактически ход от страна на екзарх Стефан, с който открито обявява война на комунизма. Някои пък подозират намесата на Съветска Русия. Разбира се, въпросът за обстоятелствата, довели до оставката му, може да бъде изяснен само след внимателен анализ на документите и представяне мнението на всички страни в конфликта — правителството, Синодът и екзарх Стефан.

За изясняване причините за оставката на екзарх Стефан е необходимо да се разгледат събитията, които я предхождат. Малко след завръщането си от Съветска Русия на 12 август 1948 г. екзарх Стефан уведомява Св. синод за желанието си да замине в двумесечен задграничен отпуск в Чехия «за систематично лечение на сърдечния му недъг»(204). Синодът удовлетворява молбата му и поема ангажимента да представи искането му пред правителството. Пътуването му се отлага поради отсъствието на министъра на външните работи Васил Коларов. Някои виждат тактически ход в искането на Екзарха за заминаване, тъй като от Св. синод се очакват решения на важни правителствени искания. Ако е извън страната, от него би се снела всяка отговорност.

След завръщането на В. Коларов от чужбина екзарх Стефан се среща с него в присъствието на Сава Гановски и Димитър Илиев на 30 август 1948 г. Екзархът поставя въпроса за разрешение на задграничния му отпуск и пита дали е разгледано писмото на Синода за възстановяване на Патриаршията и какво е правителственото становище по този въпрос. В отговор Коларов му заявява, че разрешаването на въпросите, интересуващи Екзарха, е свързано с няколко други, а именно преразглеждане от Синода на въпросите за: възпитанието на младежта, правото на свещениците да членуват в ОФ, участието на духовенството в кооперативното движение и предаването сградата на Семинарията(205).

На 1 септември 1948 г. се провежда заседание на Св. синод в намален състав и екзарх Стефан ги уведомява за исканията на правителството. Решено е да посетят В. Коларов и да разговарят с него. На 2 септември 1948 г. Коларов в присъствието на помощниците си Гановски и Каменов приема всички от състава на Малкия синод (с изключение на отсъстващия Паисий Врачански) и повтаря казаното преди това на Екзарха. Архиереите заявяват, че е невъзможно да променят решението си и изразяват учудване, че Екзархът не им е докладвал нищо за Семинарията. След кратки обяснения архиереите заявяват, че повдигнатите въпроси и възникналите недоразумения могат да се разрешат само на заседание на пълния състав на Синода(206).

На 4 септември 1948 г. е свикано събрание на пълния състав на Синода. След обмен на мнения става ясно, че архиереите нямат намерение да отстъпват, но същевременно търсят път да не се стига до положение на конфликт с правителството. Разискванията са отложени за следващото заседание, което ще се проведе на 6 септември 1948 г. По повод телеграмата на руския патриарх Алексий, съдържаща питане кога ще стане възстановяването на Патриаршията, архиереите решават да отговорят, че няма вероятност до края на годината да се състоят предвидените тържества(207). Последният факт навежда на мисълта, че митрополитите протакат умишлено този въпрос, тъй като не желаят Стефан да бъде въздигнат в патриарх. Настроенията срещу него са твърде ярко изразени. Това е показателно от запазена паметна записка на Д. Илиев от 25 август 1948 г., в която описва срещите си с владици и категоричното им становище против избора на екзарх Стефан за патриарх. Прави впечатление, че най-много сведения против екзарх Стефан донасят именно Паисий Врачански и Кирил Пловдивски(208), които по-късно са основните претенденти за патриаршеския престол.

Настроенията на архиереите против Екзарха получават изявата си на следващото синодално заседание, проведено на 6 септември 1948 г. Вместо да започне с разглеждането на отложените в предходното заседание въпроси, екзарх Стефан предлага да се разгледа доклада на архимандрит Горазд за положението на делата в българската църковна община в Цариград. След пререкания между екзарх Стефан и Паисий Врачански обстановката се изостря и възниква неочакван инцидент. Екзарх Стефан прави забележка на Паисий, че последният го прекъсва, без да е поискал разрешение и настоява като председател на заседанието забележката да се впише в протокола. Паисий иска останалите митрополити да се произнесат по нея. Искането му подкрепя и митрополит Кирил. След настоявания от страна на Паисий искането му да бъде удовлетворено, екзарх Стефан ядосано го гони да излезе и го нарича терорист. Паисий напуска и екзарх Стефан казва: «Тук се върши саботаж (към Доростолский и Червенский Михаил): Ръководете заседанието по-нататък. (изправен удря по масата): Св. синод нека да знае, че се намира пред оставката на Предстоятеля на Църквата. Ще уведомя и Правителството, че си подавам оставката. (напуща заседанието)»(209). Заседанието продължава под председателството на митрополит Михаил. Особено внимание е отделено на инцидента и е посочена липсата на основание за подобно държание на Екзарха към Паисий. Решено е един екземпляр от протокола да бъде връчен на екзарх Стефан за подпис и в заседание на Синода той да се извини на архиереите и да оттегли думите си, отправени към Паисий(210). Още същия ден, следобед, екзарх Стефан се среща с директора по вероизповеданията Д. Илиев, с когото обсъжда станалото и след разговора си с него, имайки уверенията, че правителството няма да приеме оставката му, той я подава(211). В едно писмо до патриарх Кирил от свещеник Н. Георгиев от Хасково с дата 16 ноември 1950 г. е предаден разговор с Д. Илиев, от който се вижда ролята на Илиев в събитията около оставката на Екзарха: «...Следобед на разходка по шосето Д. Илиев разказа за оставката на бившия екзарх Стефан: «След синодалното заседание в началото на септември 1948 г. Стефан повикал по телефона чиновника в Дирекцията Аврам Вачев и му съобщил, че иска още същия ден да се срещне с мене. Той дойде с колата в Дирекцията да ме вземе и отидохме на разходка на Панчаревското шосе. Разговорът продължи от 11.40 до 14.30 часа... Той ми разказа за скандала в заседанието и каза че бил си подал оставката, но иска да знае как правителството ще погледне на това — дали ще даде съгласието си, или не. Повече от десет пъти запита за същото с желание да дам уверения, че правителството няма да даде съгласие, а напротив — ще му даде картбланш да се разправи с владиците, които му пречат. Той блъфираше с оставката си. Аз го уверих. Следобед той я подаде». Аз: Беше ли в намерението на правителството да се освободи от него? Д. Илиев: Не, правителството не знаеше нищо и не си беше поставило тая задача. Пък и Г. Димитров имаше известно разположение към Стефан още от Москва. Даже след като Стефан си подаде оставката, Г. Димитров каза на В. Коларов да се внуши на Синода да не бърза с приемането й. Поради това аз бързах да създам «свършени факти» и още на 8 септември следобед устроих срещата с В. Коларов да чуе той, че Синодът ще приеме оставката му. Не исках да се създаде възможност на Стефан да се срещне с Г. Димитров и да го увещава... След оставката правителството прие създаденото положение»(212). Не бива да се пренебрегва ролята на Д. Илиев, който всъщност е едно от лицата, стоящи в основата на организираните срещу екзарх Стефан действия. Още същия ден (6 септември) Екзархът изпраща писмо до Доростоло-Червенския митрополит Михаил, в което потвърждава писмено своята оставка пред Синода, която трябва да получи гласност след решението на Правителството. Екзархът настоява също така да се свика синодално заседание, за да се решат правителствените искания(213).

На 7 септември 1948 г. екзарх Стефан се среща с В. Коларов, който му обещава поддръжка срещу Синода. Екзархът остава изненадан, когато Коларов се изказва за необходимостта от свикване на църковно-народен събор, който да избере висш църковен съвет от свещеници и миряни, прикрепени към екзарха, който ще управлява църквата без Синода(214). Няма сведения в документите за отговора на екзарх Стефан, но най-вероятно той не приема предложението, което ускорява и приемането на оставката му от правителството.

На 8 септември се провежда синодално заседание, като предмет на дневния ред е устно и писмено заявената оставка на екзарх Стефан. В началото на заседанието са разгледани обстоятелствата и повода за свикването на заседанието от 6 септември и е констатирано, че «Негово блаженство е търсил повод да постави пред Св. синод оставката си». След обсъжданията са изброени личните качества на екзарх Стефан, отношението му към архиереите, двуличното му поведение спрямо Синода и правителството, констатирано е, че не представлява достойно църквата като институция и пр. Характеристиката, направена на Екзарха, е белязана от твърде голяма враждебност и субективност, което е показателно за отношението на архиереите към предстоятеля на църквата и категоричното им желание да го отстранят. Такова е и решението на Синода. Оставката на екзарх Стефан е приета въз основа на чл. 26 от Екзархийския устав, изменен с наредба закон от 1945 г., освен това е освободен и от длъжността «митрополит Софийски». Постановено е, че занапред ще се нарича «Бивш Екзарх Български и митрополит Софийски»(215).

Още същия ден на 8 септември делегация в състав: Паисий Врачански, Кирил Пловдивски и Никодим Сливенски посещават министъра на външните работи В. Коларов, който ги приема в 16.00 часа в присъствието на директора на изповеданията Д. Илиев. Делегацията връчва протокола от заседанието и писмото на Синода, с което се уведомява правителството, че оставката на Екзарха е приета. Обсъдени са отново мотивите на Екзарха относно оставката му, като е преповторена констатацията, че той умишлено настройва правителството против Синода, предавайки изкривено мнението на митрополитите. В. Коларов обещава, че ще докладва и ги убеждава, че няма да има трудности от страна на правителството по приемане на оставката. В един доклад на руски език от 25 септември 1948 г. (вероятно, подготвен за изпращане в Русия) за положението на Българската църква след оставката на екзарх Стефан се съдържа интересно сведение, според което: «На 8 и 9 септември митрополитите Паисий и Кирил посещават директора на вероизповеданията Илиев, където митрополит Кирил заявил, че със своята оставка екзарх Стефан прави предварително замислена маневра, съгласувана по частен път при срещата на Московското съвещание с представителя на Вселенската патриаршия митрополит Герман. Маневрата на екзарха е продиктувана от неговата англо-американска ориентация»(216).

На 10 септември 1948 г. на заседание на Политбюро е прието решение № 52, с което е приета оставката на Екзарха и е забранено да му се дава задграничен отпуск, като му се дава възможността да се лекува и не се възразява срещу евентуално негово отиване в някой съветски манастир(217). На 11 септември на заседание на Синода е решено да се изготви съобщение за печата относно оставката, като се приема текста му, а също така е съставено писмо до екзарх Стефан, че Св. синод е приел оставката му и го освобождава от длъжността «Екзарх Български и Митрополит Софийски»(218).

След получаването на писмото от Синода започва драмата за екзарх Стефан. Очакванията му се оказват погрешни. Освен че не получава очакваната правителствена подкрепа, той е свален и от поста Софийски митрополит — ход, който не очаква. Интересна е и гледната точка на самия Екзарх относно оставката му. В АМВР се съхранява откъс с наименование «Извадки от дневника ми» с дата 11 септември 1948 г., където той обяснява случая през собствената си призма(219). Събитията около оставката екзарх Стефан окачествява като заговор, целящ саботиране на дейността му като предстоятел на Църквата. Споделя, че след завръщането си от Москва е узнал, че Св. синод го злепоставя пред правителството, използвайки Димитър Илиев. Според него Илиев искал да му отмъсти поради факта, че смята екзарх Стефан отговорен за отзоваването си от длъжността пълномощен министър в Стокхолм. След този случай Илиев многократно го е злепоставял и клеветил. Именно по настояване на Илиев екзарх Стефан взема в Москва митрополит Кирил, който след завръщането представял фактите в невярна светлина. Според Екзарха, митрополитите Кирил и Паисий искат да му отмъстят, смятайки го отговорен за ареста им, за който факт Стефан твърди, че не знае нищо. По-нататък пише: «Тия двама синодални архиереи — Врачанский Паисий и Пловдивский Кирил, свързани с Д. Илиев — Директора на изповеданията — по пътя на отмъщението доведоха нещата да стигнат до там, че за мене, при саботажна атмосфера не беше повече възможно да нося тежкия товар на председател на Св. синод и с устно и писмено заявление на 6–того условно си подадох оставката, очаквайки арбитъра в лицето на правителството да си каже думата, за да се премахне «атмосферата» и да се заживее и заработи нормално. Въпреки моите най-искрени, лоялни и коректни отношения към правителството и до ден днешен още не съм приет за изслушване и осветление от него... Положението на предварително нагласения конфликт на Св. синод с мое смирение се очертава в следните форми:

1) Недоволните от мене три лица — директорът на изповеданията Д. Илиев, Врачанският митрополит Паисий и Пловдивският митрополит Кирил се обединяват и образуват нападателен фронт против мене. Илиев в качеството си на докладчик пред правителството ще ми подрива систематически почвата и доверието, докато ме злепостави, за да бъда гледан с очите на недоверието. За тая цел Паисий и Кирил трябва да му услужват с ония внушения и подсказвания, необходими за деликатната му работа, като същевременно разгорещяват атмосферата в Св. синод. Кирил поема задължението да ме излага в Москва, да дава на Илиева информация от Москва, за да се види, че аз съм изгубил там всякакво влияние и значение, за да се освободи правителството от убеждението, че съм добре гледан и добре оценяван от двата центъра — Патриархът и Председателят на комитета по делата на Руската православна църква. Кирил ме е най-недобросъвестно и подмолно излагал и най-жестоко атакувал по несъществуващи въпроси и разговори, описвайки най-фантастични неща, като например, че съм заложил и продал България на Русия, че пред Григория Григориевича съм безпощадно критикувал правителството... Тия неща ми се донасят след конфликта от лица, имащи допир до Дирекцията на вероизповеданията и Св. синод, лица, които заслужават доверието ми. Паисий Врачански вместо да се възмути от поведението му, стана му защитник при пълното мълчание на останалите членове — атмосфера, димяща на адски ужас, пълно отричане на смирението, кротостта, любовта и мира. Да — при такава атмосфера не една, а десет оставки човек ще подаде и хиляди пъти ще съжали, че носи бремето на Предстоятел в осино гнездо!

2) Въпросът за патриаршеството е бил камен на препъване, ябълка на раздора и обект за саботаж..., мисълта, че ще станем и Патриарх е вляла горещина в завистта, в чувствата на отмъщение и в потайния заговор на всяка цена да бъдем атакувани така силно, та или смърт от удар, или смърт от унижение... Патриаршеският въпрос обедини десетимата архиереи ...

3) С чиста съвест заявявам, че и в най-трудното време на тържествуващия фашизъм, аз бях единственият у нас, който открито тръбеше за Православието и Славянството, за Русия и световната демокрация. Уви каква награда дочаках... Да, бившите приятели на Бекерле станаха днес приятели на директора на изповеданията Димитър Илиев и, опрели се на него, незакономерно, антиканонично, предизвиквайки скандала в заседанието, с нечувана и невиждана бързина приемат оставка, каквато всъщност не е подавана, разширяват правата си, за да могат с екзаршеската оставка да ми отнемат и епархийската катедра и да ме изпращат на заточение без оглед на моето разклатено здраве... Ние обаче не искаме милост, а търсим правда. Изненадан от днешното съобщение на Св. синод, което ми поднася неправомерно и антиканонично решение, ние се питаме какво да предприемем»(220).

Този документ разкрива личната позиция на екзарх Стефан за неговата оставка. При съпоставка на горните твърдения със синодалните протоколи, доносите срещу екзарх Стефан, бележки на патриарх Кирил и др. под. става ясно, че версията на екзарх Стефан за събитията не е необоснована. Той смята оставката си за вътрешноцърковен преврат. Единственият въпрос, будещ недоумение у него, е ролята на правителството. Логичният отговор е, че управляващите се възползват от инцидента и намират удобен начин да решат въпроса с екзарх Стефан, който на този етап вече не им е толкова необходим. Освен това отстраняването на такава силна личност като него от църковното управление и настаняването на доверени на властта лица би спомогнало за по-бързата реализация на предвижданата политика по отношение на Българската църква. Факт е, че след отстраняването му църковното ръководство капитулира пред всички правителствени искания. Гледната точка на правителството отразява и едно писмо от МВнРИ до Антон Югов (министър на вътрешните работи) с дата 18 септември 1948 г. В него се иска разпоредба от МВР за изселването на екзарх Стефан и между другото се казва: «последният е подал преднамерено оставката си, с цел, между другото, да отпочне една политика на подстрекателство на църковните среди против правителството»(221). Не е без основание и твърдението, че в предварителните планове на властта влиза и отстраняването на Екзарха в подходящ момент, какъвто се явява случаят от 6 септември 1948 г. В един документ от полицейското досие на екзарх Стефан от март 1948 г. е предложена тактика по отношение на църквата, предвиждаща изолация на владиците от обществения живот, икономическо изтощаване, финансов натиск и «натиск да бъдат отстранени някои владици (Михаил, Борис, Софроний); най-канонично ще да е тази работа да извърши сам Екзарха... След всичко да се проведе пълна изолация на Екзарха, защото е най-опасен от всички»(222). Интересен е и планът относно оперативната разработка на екзарх Стефан от 1 март 1948 г. В него се предвиждат различни мероприятия по разработката. Определени са псевдонимите на двама от вербуваните доносници в лицето на главния счетоводител на Св. синод (агент Сенегал) и архиваря в Св. синод (агент Люляк). Замислени са секретни разпити на архимандрит Дамаскин, Кирил Пловдивски, Паисий Врачански и домакина Васил Шоков. Също така е предвиден контрол на кореспонденцията, осъществяване на нови вербовки на Галина Шумакова (медицинска сестра на екзарх Стефан, под име Бургас) и архимандрит Мирон (протосингел на Екзархията, под име Созопол). Решено е и: «Набиране на нов компрометиращ материал за моралния му лик, за финансовата безотчетност и вражеската му дейност»(223). Тези факти са показателни, че стъпките срещу Екзарха са предварително планирани и последвалият развой на събитията го потвърждава, тъй като един от главните пунктове за атака срещу екзарх Стефан след оставката му е по отношение на финансовите дела.

Другият въпрос, предизвикващ разнопосочни мнения, е свързан с личните причини за оставката на екзарх Стефан. Според някои от мненията, това е тактически ход, за да свали от себе си отговорността от предстоящото решение относно правителствените искания. Според други, това е опит за подчиняване на Синода с правителствена подкрепа, на която той толкова се надява. Екзархът има основателен мотив след отлагането от архиереите на патриаршеския въпрос да иска притискането им. Трети твърдят, че това е начало на борбата му срещу комунизма. Съществува и мнение, че Стефан просто не желае повече да носи отговорности като предстоятел на Църквата и иска да си запази само митрополитското достойнство. За наличието на скрит мотив при оставката можем само да правим предположения, но е факт, че след приемането й екзарх Стефан остава неприятно изненадан. Последвалите събития около изселването му се оказват най-болезненият момент в живота на вече бившия българския първойерарх.

1.3. Екзарх Стефан и неговата Голгота

След решението на Синода от 11 септември 1948 г. да изпрати официално писмо на екзарх Стефан, с което го уведомява за решението си да го освободи от длъжността «Екзарх Български и Митрополит Софийски» митрополитите Софроний Търновски и Никодим Сливенски са упълномощени да му връчат писмото и да го посъветват да се въздържи от каквито и да било действия(224). Двамата духовници го посещават и още на същия ден в 17.00 часа докладват пред Синода за посещението си. Те съобщават следното: «В 16.00 часа отидохме в Екзархията и Н. Бл. ни прие в кабинета. Предадохме му писмото с думите: «Ваше Блаженство, Св. синод ни възложи да Ви предадем това писмо във връзка с оставката Ви». Той го прочете, покани ни да седнем и спокойно с леко възбуден тон ни заяви:

— Четох вече във вестниците, че имате наместник-председател на Св. синод, преди да ми е приета вече оставката, но това не зависи от вас. Аз ще отнеса въпроса до правителството и моите избиратели. Мене ме е избрала избирателна колегия и тия, които са ме избирали за Екзарх и за Митрополит, те ще си кажат думата за моята оставка. Правителството е изслушало само вас, сега трябва да изслуша и мене, преди да вземе решение.

— Но Ваше Блаженство — възразих му аз, правителството вече ни съобщи становището си, че е съгласно с решението на Св. синод да приеме оставката Ви.

— Вие нямате връзка с правителството. Вие сте слушали само господин Илиев какво ви казва.

— Не само господин Илиев, но и господин министъра на външните работи заяви това.

— И сте ме уволнили като Софийски митрополит. Това няма да го бъде. Аз не съм си давал оставката от Софийската катедра, а само като предстоятел и то защото не мога повече да работя при създадената в последно време атмосфера в Св. синод. Помолих Високопреосвещения Михаила само да ми помогне. Но какво е това решение на Св. синод да ме лиши от митрополитската катедра? Ще искам софийското гражданство да си каже думата. Но ръкавицата е хвърлена, приемам борбата (гледа часовника си). Днес в 16.20 часа започва тази борба. Аз досега пазих пълно мълчание и изчаквах, никому нищо не съм казал, обаче сега започвам борба. Утре в «Александър Невски», наредил съм да служа в храма, и утре ще служа…

— Ваше Блаженство, Св. синод, като има предвид новосъздаденото положение, ни възложи да Ви предупредим утре да не служите в храма «Св. Ал. Невски», защото това не ще има добри последици и може да докара нежелани, преди всичко за Вас, усложнения.

— Решил съм да служа и ще служа. Обявяват ми война. Приемам борбата. Аз ви родих, и нека призная, родих ви с любов, създадох ви и сега ми забивате нож в гърба…

Всичко това е докладвано на г-н Илиев, който да докладва на правителството, което от своя страна да предупреди и организира Негово Блаженство да не създава размирици сред църквата и народа»(225).

От този момент започва драматичната развръзка за екзарх Стефан. Несъмнено силна личност като него не би приела създаденото положение и той започва да отстоява правата си. Страхът от личността и влиянието му личи най-вече сред архиереите, които настояват пред властта да се вземат всички превантивни мерки и да не се даде възможност за публична изява на екзарх Стефан. По този начин единственото средство за борба, което остава на Екзарха, е писането на протестни писма до отговорните за това положение фактори.

Още на 11 септември 1948 г. написва писма до Св. синод, до Васил Коларов и до Георги Димитров, в които протестира срещу решението на Св. синод и настоява, че си е подал оставка само като екзарх, но не и като Софийски митрополит(226). Протестите му обаче остават без последствие. Неговите опити да се срещне с В. Коларов и Г. Димитров също остават без резултат, тъй като след решението на Политбюро за приемане на оставката му не считат за необходимо прякото контактуване с него(227). По този начин на екзарх Стефан е отнета всяка възможност да изкаже мнението си и да защити позициите си.

Размяната на писма продължава и през следващите дни. Св. синод в заседание на 13 септември 1948 г. решава да изпрати отговор на писмото на екзарх Стефан, с който категорично отхвърля протеста му за снемане от Софийската катедра. На същото заседание е решено делегация в състав: Доростоло-Червенски Михаил, Врачански Паисий и Старозагорски Климент да се срещнат с Д. Илиев и да разгледат въпроса за местожителството на бившия екзарх(228). Архиереите се срещат с Д. Илиев и разговорът минава «в пълно разбирателство, като от двете страни се е декларирало за искреност и засилване на сътрудничеството»(229).

Още на следващия ден, 14 септември 1948 г., е проведено ново заседание на Синода, на което е докладвано за срещата с Д. Илиев, според чийто съвет Св. синод трябва да изготви и изпрати изложение до правителството относно местожителството на бившия екзарх. На същото заседание е приет текстът на писмото до министъра на външните работи. В него като място за бъдещо пребиваване на екзарх Стефан се посочва с. Баня, Карловско(230). Очевидно е желанието на Синода местожителството на Екзарха да бъде установено извън пределите на Софийска епархия и то колкото е възможно по-бързо.

На 14 и 15 септември 1948 г. екзарх Стефан изпраща нови писма до Св. синод, в които представя аргументите си за неправомерното му отстраняване от митрополитското служение. Той категорично отказва да освободи Софийската катедра и освен това настоява за международен православен арбитраж(231). Аргументите и исканията му остават безрезултатни, тъй като съдбата му вече е предрешена.

На 15 септември 1948 г. се провежда ново заседание на Синода, на което е взето решение да се уведомят всички представители на източните православни църкви за промяната във върховното управление на Българската църква. От този акт става ясно, че промяна в положението не е възможна. Също така е решено да се поискат от бившия екзарх всички синодални вещи и да се върнат в склада на Св. синод(232).

На следващия ден, 16 септември 1948 г., Синодът отново заседава. Никодим Сливенски и Паисий Врачански докладват за срещата си с Д. Илиев, проведена на същия ден между 8.00 и 9.00 часа сутринта. Те осведомяват останалите архиереи за становището на правителството относно оставката: «1) Правителството приема, че Св. синод е единствено компетентен да се произнася за случая и може да тълкува Екзархийския устав и каноните; 2) Правителството смята, че Св. синод е процедирал правилно като е освободил Негово Блаженство от поста Екзарх Български и Софийски митрополит;… 4) За бъдещето местопребиваване правителството е съгласно със Св. синод, че не може да остане в Софийска епархия. «Ще намери подходящо място. Възможно е да бъде настанен в с. Баня, Карловско, но ако той пожелае, може да отиде и в Русия, в какъвто смисъл се е изказал пред министър В. Коларов»; 5) Издръжка: 30 000 лв. месечно плюс наем»(233).

Категорично изразената правителствена позиция е в резултат на полученото същия ден (16 септември) указание от Москва до съветския посланик в София К. Д. Левичкин, че съображенията на българското правителство за оставката на екзарх Стефан не срещат възражения в Москва. Позицията на съветската страна по въпроса с оставката се формира с оглед на информацията, идваща от България. Посланик М. Ф. Бодров съобщава на МВнР в Москва за разговора си с Г. Димитров на 10 септември 1948 г., в който Димитров го уведомява за решението на Политбюро да приеме оставката на Екзарха и че въпросът за кандидатурата за патриаршеския пост още не е решен, и евентуалното намерение е на този пост да бъде издигнат Кирил Пловдивски. Димитров моли за становището на Москва по този въпрос. Първоначалният проектоотговор за мнението на Москва е, че българите трябва да решават сами, но по-късно резолюцията на Сталин на проектоотговора е: «Трябва да се отговори, че не възразяваме против свалянето на екзарх Стефан. Й. Сталин»(234). Тези факти са показателни, че Москва внимателно следи обстановката в България и преди, и след оставката на Екзарха, но както твърди изследователката Татяна Волкитина в статията си «документите не дават основания за излишна демонизация на ролята на Москва в съдбата на екзарх Стефан»(235). Факт е, че българската инициатива за свалянето му е одобрена от съветското ръководство, но не и предопределена от него. Поне на този етап не разполагаме с подобни свидетелства.

На 17 септември 1948 г. на заседание на Св. синод е разгледано новото писмо на екзарх Стефан до Синода от 16 септември 1948 г. Архиереите категорично отхвърлят твърденията му и решават, че той няма право повече да се подписва като Митрополит Софийски и Екзарх Български или да върши каквито и да било действия като такъв(236). В същия ден излиза и 29–то постановление на Министерския съвет, което потвърждава приемането на оставката на «…бившия Екзарх Стефан като екзарх Български и като Софийски митрополит, подадена по здравословни и други чисто църковни причини… 5) Възлага на министъра на външните работи и на Св. синод на Българската църква за заселването на бившия Екзарх Български и Софийски митрополит, съгласно решението на пълния състав на Св. синод извън територията на Софийската духовна епархия, като на същия се осигурят необходимите средства от държавния бюджет за издръжка»(237).

На 21 септември 1948 г. Св. синод прави и официално съобщение в «Църковен вестник» за оставката на екзарх Стефан, като отново са преповторени горните причини за приемането й(238). Разбира се, изтъкването на здравословните причини не се приема насериозно от общественото мнение, а и самият Екзарх протестира срещу използването на подобни мотиви относно здравословното му състояние.

Има различни мнения доколко отстраняването на екзарх Стефан е канонично. Според едни тълкувания на чл. 26 от Екзархийския устав лишаването на екзарх Стефан от митрополитската му катедра е акт, противоречащ на източноправославните канони, тъй като службата на екзарха е административна, а епископството е духовен сан(239). Поради тази причина процедурите по отстраняването от двете длъжности са различни. Св. синод пък, от своя страна, се позовава на член 100 от Екзархийския устав, който му дава право като единствено компетентен орган да тълкува и прилага постановленията на устава(240). В случая тълкуванията на Екзархийския устав могат да бъдат различни и двете страни в спора да намират аргументи за доводите си. Това обаче не е най-важното, тъй като решението за отстраняването на екзарх Стефан е факт, който след оповестяването му не подлежи на контестиране. Колкото и опити да прави екзарх Стефан в това отношение, те остават безплодни. Той продължава съпротивата си и не напуска София още няколко месеца, което довежда до принудителното му интерниране в с. Баня, Карловско.

Твърде болезнен за бившия Екзарх се оказва периодът от края на септември до изселването му на 24 ноември 1948 г. На 25 септември той пак изпраща писмо до Синода с копие до Епархийския духовен съвет, в което отново отхвърля доводите за отстраняването му от Софийската катедра и настоява за арбитража на правителството и Московската патриаршия(241). Независимо от протестите му Св. синод бърза да уреди въпроса по изселването му, за да се избегнат възможни смутове сред обществото.

На 29 септември 1948 г. Екзархът е посетен неофициално по поръчение на Д. Илиев от началника на бюджетно-контролната комисия при Св. синод Ал. Желев. На срещата Ал. Желев уведомява екзарх Стефан, че правителството по предложение на Св. синод се е спряло на вилата на покойния Багаров в с. Баня, Карловско за бъдещо негово жилище. Екзарх Стефан отказва категорично да напусне София и предлага да отиде в Драгалевския манастир, докато се разреши спорът около оставката му, тъй като смята, че неправомерно е отстранен и от поста Софийски митрополит. След като докладва на Д. Илиев за отказа на екзарх Стефан да напусне София, още същия ден следобед Ал. Желев прави второ и вече официално посещение на Екзарха, като го уведомява още веднъж за решението на правителството, цитирайки му точка 3–та и 5–та от 29–то Постановление на Министерския съвет(242). В отговор екзарх Стефан казва: «Изненадан съм от Постановлението на Министерския съвет, но аз не мога да отида в такъв един изолиран край, гдето животът ми може да бъде изложен на грубо посегателство, могат да ме отровят, да ме застрелят, всичко могат да направят с мен. Аз не съм съгласен да напусна доброволно София, ако правителството се е съгласило за това със Св. синод, нека ме изнесат оттук насила, на тарга, нека видят хората това; отговорността ще падне върху правителството»(243).

Отказът на екзарх Стефан да напусне столицата създава сериозни проблеми пред Св. синод и правителството, които се опасяват от реакции от страна на населението и търсят пътища да ускорят изселването му. Въпреки че първоначално Съветът по въпросите на Руската православна църква поддържа мнението на Синода, че Стефан трябва да остане в България, тъй като изгонването му от страната може да се отрази неблагоприятно върху международния авторитет на Руската православна църква, по-късно с оглед развитието на събитията съветската позиция се променя. На 30 септември в записка на Карпов до В. А. Зорин (заместник-министър на външните работи) се разглежда възможността за приемането и настаняването на екзарх Стефан в някой от съветските манастири. Като варианти са разгледани Троица-Сергиевският манастир, Почаевската лавра, Псковско-Печорският манастир и неголемият манастир в гр. Мцхет, намиращ се на 18 км. от гр. Тбилиси. Дадено е принципно съгласие екзарх Стефан да се приеме в СССР, но събитията показват, че правителството не преразглежда вече приетото решение и действа за изселването му в с. Баня(244).

На 30 септември 1948 г. Синодът изпраща писмо до Всерусийския патриарх Алексий, с което го уведомява за оставката на екзарх Стефан и му изпраща копия от цялата преписка по въпроса(245). Вероятно това действие на Синода цели да изпревари екзарх Стефан, който настоява, че ще иска арбитража на Московската патриаршия, като предварително осветли руския патриарх за случилото се.

На 2 октомври 1948 г. Св. синод изпраща ново официално писмо на бившия Екзарх, с което го уведомява за невъзможността да остане повече в пределите на Софийска епархия и настоява той да се приготви за заминаването си(246). Категоричният отказ на Стефан предизвиква и следващото действие на Синода, целящо да го уличи във финансови злоупотреби. За целта е изпратено ново писмо до руския патриарх с дата 6 октомври 1948 г. относно отпуснатите през есента на 1947 г. 30 милиона лева като дългосрочен безлихвен заем на екзарх Стефан(247). Необходимо е да поясним, че тази стъпка е продиктувана и от изработения от Съвета по въпросите на Руската православна църква план за компрометиране на Стефан, според който първо трябва бъде предаден на църковен, а след това — на граждански съд. Първоначално Съветът предвижда да се предложи на Синода да разследва как е изразходен от бившия екзарх отпуснатият му заем от Руската православна църква в размер на 30 млн. лв., за да могат да се констатират финансови злоупотреби. Планът предвижда на по-късен етап и при по-благоприятна обстановка екзарх Стефан да се съди за политически престъпления против републиката(248). Първата част от плана е задействана веднага. На корекция подлежи твърдението на Т. Волокитина, че реализацията на този план започва едва през лятото на 1949 г.(249) Протоколите на Св. синод категорично свидетелстват, че реализацията му започва незабавно и е в съответствие с предварителните планове на българската официална власт за дискредитиране на екзарх Стефан, изготвени още през март 1948 г.

На 8 октомври 1948 г. на заседание на Св. синод предвид смущенията, които създава присъствието на бившия Екзарх, е взето решение: «…да се замоли МВнРИ да ускори ремонта и приспособяването на бъдещото жилище на Негово Блаженство и да осведоми своевременно Св. синод»(250).

На заседанието си от 13 октомври 1948 г. Синодът отново се занимава с въпроса за бившия Екзарх и по специално за неговите заеми. Прочетено е писмо от МВнРИ до Св. синод с дата 11 октомври 1948 г., в което писмо е изпратен препис от писмо на генералния консул на НРБ в Цариград от 29 септември 1948 г. относно заема, който екзарх Стефан е направил от заплатата на бившия енорийски свещеник в Одрин йеромонах Мартирий, и моли Св. синод за мнение. Решено е да бъдат поискани разяснения от екзарх Стефан по този въпрос(251).

На синодалното заседание от 15 ноември 1948 г. предмет на обсъжданията отново са въпросите за местожителството на бившия Екзарх и финансовите му злоупотреби. Изслушан е новият доклад на Ал. Желев(252), според който: «…Н. Бл. е изказал пред министър Коларов готовност да замине в Москва. След това... не се съгласявал да замине, ако не му се признае качеството на Софийски митрополит»(253). Другият разгледан въпрос е свързан с писмото на руския патриарх до Синода по повод питането на същия за заема от 30 милиона лева. В писмото на Алексий е казано следното: «На писмото на Ваши Високопреосвещенства от 6 окт. 1948 г. считам за свой дълг да отговоря, че от нашата Църква бяха предоставени на Н. Бл. митрополит Стефан, бившия Екзарх Български, 30 млн. лева като дългосрочен безлихвен заем за нуждите на Българската църква, който да се изразходва по негово непосредствено усмотрение. Поради това от наша страна не е нужно да се дават никакви указания за точното предназначение на заема, а тъй също и за начина на неговото употребяване»(254). Въпреки отговора на руския патриарх Синодът отново решава да иска обяснения от бившия екзарх за точното изразходване на заема. Освен това е решено: «Да се поискат сведения от Н. Бл. за взетите от него 4.051’26 турски лири от касата на Екзархийското наместничество през 1945 г. и да върне тия суми»(255). Опитът на синодалните архиереи да уличат екзарх Стефан във финансови злоупотреби е очевиден и от другото решение, взето на същото заседание, което гласи; «В & 3 на Протокол № 66 (13 окт. 1948 г.) на Св. синод в пълен състав текстът на заглавието да се чете «взети суми от Н. Бл.» и пр. «от касата на Екзархийското наместничество в Цариград» Също тъй навсякъде в текста на тоя параграф думата заем да се чете взети суми от Н. Бл.»(256). Това е показателно за опита на Синода да притисне екзарх Стефан по финансови въпроси, най-вероятно с цел ускоряване на заминаването му за с. Баня.

На следващия ден, 16 ноември 1948 г., е проведено ново синодално заседание, чийто предмет на обсъждане отново са горепоставените въпроси. Параграф 1 е наименуван: «Своеволни разпореждания на Н. Бл. бившия Екзарх Български и бивш Софийски митрополит по материални въпроси»(257). На разискване е поставено искането на финансовия инспектор Ал. Желев Св. синод да му предостави всички данни и сведения по парични въпроси, касаещи бившия Екзарх. Синодът дава отговор на горното искане в седем точки. Първо са дадени сведения за заема от Руската църква. Данните са посочени въз основа на Протокол № 40 на Софийския епархийски духовен съвет от 21 октомври 1947 г., от където става ясно, че на епархийската каса са предадени 20 млн. лв., като половината от тях са предназначени за възстановяването на Драгалевския манастир, а другата половина — за възстановяването на митрополитския дом. Другите 10 млн. са изразходени както следва: 3 млн., преведени в Прага за лечението на екзарх Стефан; по 1 млн. за храмовете «Св. Димитър» и «Св. Андрей Първозвани»; по 1 млн. за Кремиковския и Куриловския манастир; другите 3 млн. са предвидени за допълнително разпореждане. Св. синод констатира, че неотчетени са 7 млн. — 1 млн. не е даден на Куриловския манастир, 3 млн. от Прага, 3 млн. за допълнително разпореждане. Според мнението на Синода заемът е за Българската православна църква, а не за Софийска митрополия, и в случая е пренебрегнат Св. синод при разпределянето на средствата. Разгледани са и финансовите дела на митрополитската църква «Св. Петка». Установено е, че там са вписани през 1947 г. 1 млн. лв. помощ за лечение на екзарх Стефан, от които до края на годината са изтеглени 974 000 лв. Освен това в бюджета на същата църква са предвидени кредити за безотчетна благотворителност от страна на Екзарха. Изтеглените от него суми срещу разписка са: 100 000 — 1944 г.; 400 000 — 1945 г.; 600 000 — 1946 г.; 600 000 — 1947 г.; 400 000 — 1948 г. Според Св. синод този бюджет не е утвърден от Епархийския духовен съвет, а сумите само са вписани в протокола за оформяне. Поради това Св. синод решава, че всички разходи са извършени незакономерно. По 100 000 лв. за безотчетна благотворителност на Екзарха са вписани за 1947 и 1948 г. и в бюджета на храма «Св. Неделя», които според мнението на Синода също са изразходени незаконосъобразно. Отчетено е, че през 1946 г. Екзархът е наредил на Епархийския духовен съвет да изплати 2 млн. лв. аванс срещу бъдещи доставки на анадолски восък за свещоливницата, но такива доставки не са извършени. Относно парите (4,051‘26 турски лири) от касата на Екзархийското наместничество, Св. синод решава, че са изтеглени без разрешение и не са върнати. Установено е, че от 5 кг. розово масло за дар на Вселенската патриаршия по време на уреждане въпроса за схизмата, 0,5 кг. е неотчетено. В заключение на заседанието Св. синод заявява, че не е имал намерение да предизвиква интервенция на контролната държавна финансова власт, а само е изтъкнал своеволните финансови разпореждания (т. 8 на Протокол № 54 от 8 септ. 1948 г.) на Екзарха при мотивиране на решението си по приемане оставката и освобождаване от длъжност на екзарх Стефан(258). Въпреки вписаното заключение на Синода при съпоставка на синодалните протоколи става ясно, че твърдението не отговаря на истината и че умишлено се търсят данни за уличаването на бившия Екзарх във финансови злоупотреби. Освен това данните доста често са тълкувани произволно от Синода. За това че търсенето на извършени финансови спекулации от страна на Екзарха е преднамерено, свидетелстват и много доноси и анонимни текстове, в които сведенията са твърде преувеличени(259).

С финансовите въпроси Синодът се занимава и след изселването на екзарх Стефан в с. Баня. През юни 1949 г. му е връчен акт от финансова ревизия, с който се задължава да внесе в касата на Софийска епархия сумата на заема, отпуснат от патриарх Алексий, но е предвидено и освобождаване от съдебна отговорност, ако той докаже, че заемът е дарение. През юли 1949 г. екзарх Стефан пише до руския патриарх за положението, в което е изпаднал. В тази сложна ситуация патриарх Алексий пише до Карпов на 30 юли 1949 г. и заявява, че сумата е дарение за българския екзарх и само формално има характер на заем. В своя статия руската изследователка Т. Волокитина твърди, че това писмо «помага да бъде снето несправедливото обвинение от Стефан», но развоят на събитията и наличните документи показват, че това не се случва(260). В този аспект са показателни докладите до Св. синод на Т. Наследников (началник-отдел правна помощ) от 1951 и 1952 г.(261) В тях обаче липсват конкретни констатации за злоупотреби, тъй като рангът на Екзарха предполага изразходване на средства по различни поводи, които да не бъдат отчитани. В единия доклад е казано, че назначената ревизионна комисия не е могла да даде окончателно заключение по повдигнатите въпроси, тъй като е била разтурена преди да привърши възложената й работа. По-нататък в доклада пише: «Общото впечатление на комисията е било, че в случая се касаело по-скоро за един въпрос на държавна политика, отколкото за един въпрос на отчитане, макар да са останали неоправдани големи суми…»(262). Това впечатление е показателно за предприетата акция срещу екзарх Стефан. Дори след смъртта му въпросът за финансовите му дела не е приключен. Индикативен за това е протокол на Народния съд по дело № 602 за покойния екзарх Стефан, съдържащ разпита на патриарх Кирил от 13 ноември 1965 г. Показанията, които Кирил дава, са за строежа на вила в Широка лъка и други финансови въпроси. Докога продължават разследванията по финансови проблеми относно екзарх Стефан и какви са последвалите заключения на този етап не можем да твърдим с категоричност, поради липсата на достатъчно сведения. Посочените факти са красноречиви за целта на предприетата акция срещу Екзарха. Действията на Синода и правителството обаче не се ограничават само до тези въпроси, а са насочени преди всичко към изселването и изолацията на екзарх Стефан.

На 18 ноември 1948 г. Политбюро взема следното решение: «От проверката, която направи другаря Тр. Костов (съгласно решението на Политбюро) се установи, че бившият екзарх Стефан не е изпратил никакво писмо до Московския патриарх, той заблуждава и няма намерение да замине нито за СССР, нито за Баня, че той продължава да се смята за митрополит Софийски, да интригува и саботира решенията на Св. синод и Министерския съвет. Вследствие на всичко това, като се съгласува и с другаря В. Коларов, да бъде твърдо предупреден, че трябва да замине незабавно за Баня и ако не се подчини, със съдействието на съответните административни органи да бъде преместен там»(263).

На следващия ден, 19 ноември 1948 г., Св. синод пише писмо до МВнРИ с резолюция лично за Тр. Костов, в което има молба за по-бързото изселване, тъй като имат сведения за проведена акция за събиране на подписи в подкрепа на екзарх Стефан(264). След няколко дни искането е изпълнено и екзарх Стефан е отстранен от пределите на Софийска епархия.

Принудителният акт на изселването е извършен на 24 ноември 1948 г. В 12.00 часа на обяд Н. Желев посещава Екзарха, за да му предаде сумата от 160 000 лв. за издръжката му за периода 11 септември — 30 ноември. Там са и помощник-министъра на външните работи Сава Гановски и три длъжностни лица от МВР, които го увещават да напусне жилището си и да замине за с. Баня. Упорството му продължава почти цял следобед и едва в 18.00 часа е натоварен с багажа си на две леки коли, придружен от двама милиционери, домакина му Васил Шоков и Васил Спасов(265). Епизодът е твърде драматичен за екзарх Стефан, който добре съзнава, че го пращат в изгнание, но е безсилен да промени обстоятелствата. Именно в с. Баня преминават последните 9 години от живота му.

Още преди пристигането на екзарх Стефан в с. Баня органите на МВР вземат необходимите мерки за обезпечаване на къщата на индустриалеца Багаров с подслушвателни устройства. За този факт разбираме от рапорта на инспектор Спас Стойчев до началник-управление III на ДС от 4 декември 1954 г., който настоява да се внуши на Екзарха, че му е необходимо лечение в клиника, за да се демонтират устройствата. В рапорта пише: «…още през 1948 г. разбрах, че всички стаи, холове, дори килера и банята на вилата са обезпечени с подслушвателни апарати, като в спалнята на обекта имало два и повече микрофона»(266). Не можем да твърдим с категоричност дали подслушвателните устройства са демонтирани в следствие на рапорта, тъй като не разполагаме с документи, потвърждаващи това. По-важен в случая е фактът, че дори и отстранен като глава на Българската църква екзарх Стефан продължава да бъде под непрекъснат надзор и контрол.

След преселването в с. Баня активната оперативна разработка на екзарх Стефан е прехвърлена към служба ДС — Карлово и е превърната в отчетно-наблюдателно досие. Поради този факт в ДС — София е разкрито контролно досие за обекта под псевдонима «Облак», като ДС — Карлово се задължава редовно да изпраща в София препис на постъпилите при тях материали. Рапортът заключение за откриване на контролно досие е изготвен от началник-отдел «Б» Н. Грифонов и е одобрен през април 1949 г. от заместник-директора на ДС Г. Ст. Ганев и началник-отдел I на ДС Ив. Бънзаров(267). От наличните документи е видно, че само за периода 1952–1957 г. са вербувани над 70 агента, които да донасят за дейността, срещите и изказванията на Екзарха. Прави впечатление и големият брой оперативни работници, които водят разработката за него. Печален е фактът, че по-голямата част от доносниците са духовници или близки до екзарх Стефан лица.

Угнетен душевно, заобиколен от доносници, в разклатено здравословно състояние, без право на придвижване из България и при не особено подходящи материално-битови условия е принуден да прекара последните години от живота си големият български първойерарх. Той добре съзнава съдбата си на изгнаник, но се оказва безсилен да промени обстоятелствата. Животът му в карловското село се превръща в непрекъсната борба за съществуване и оцеляване.

Началото на пребиваването в с. Баня е твърде шокиращо за него. Вилата на индустриалеца Багаров, в която е настанен, е необитаема от 1944 г. Извършен е само козметичен ремонт като е боядисана отвън, освежен е входният салон и в две от стаите е сложен нов паркет. Водната инсталация и обратната канализация са повредени, поради което Екзархът е принуден да «се облекчава в кофа». Нередовното осветление, крайно лошото отопление, лошата хигиенична среда, шумът от Спиртния монопол и другите обитатели на вилата допълнително утежняват и усложняват здравословното и психичното състояние на бившия екзарх(268). Това личи и от бележките на патриарх Кирил за първото му посещение при бившия екзарх през януари 1949 г. Относно материално-битовите условия самият Патриарх пише: «Безспорно верни са две неща: мястото е ветровито поради реката Стрема и стълбището на горния етаж на вилата е стръмно за сърцето и тежината на Екзарха. Да живее в горния етаж не може, понеже горе е тоалетната… Сега вече подобренията са направени, но има неудобства: вятъра из долината, липсата на редовно електричество и на вода, скъпото и недостатъчно отопление, стръмното стълбище, неприятното съжителство със Спиртния монопол. Във вилата над неговата стая в една малка стаичка живеят още двамина, които той не познава»(269). Безспорно екзарх Стефан не е свикнал да живее при подобни условия и непрекъснато е принуден да отправя молби до Синода за отпускане на средства и подобряване на материално-битовите условия във вилата.

За живота на екзарх Стефан в периода 1949–1951 г. не разполагаме с достатъчно документи, въз основа на които да направим конкретни изводи. Вероятно писмените му протести продължават, въпреки че предварително са обречени на неуспех. Интерес предизвиква епизодът, свързан с проведената среща между екзарх Стефан и министър-председателя Вълко Червенков на 2 ноември 1951 г. Не е ясно какви са мотивите на двете страни за това, нито пък какъв е характерът на срещата. Поради това можем само да предполагаме за евентуалните причини, които са я предизвикали. Факт е само, че идването на екзарх Стефан в София предизвиква раздвижване в духовните и обществени среди. За предмета на срещата има само догадки и коментари от различни лица. Според едни, идването на екзарх Стефан е предизвикано от руското искане да му се върнат правата на митрополит, за да се увеличи болшинството в полза на Кирил. Според други, се подготвя издигането му за Патриарх. Трети свързват срещата с промените в Англия и международното положение, за да използват връзките му със Запада. Има и мнение, че идването на Екзарха е заради ревизионен акт и суми за връщане(270). Независимо от характера на срещата между Стефан и Червенков, по-важен е фактът, че положението на Екзарха след нея с нищо не се променя. Напротив, въпреки исканията му за преместване в София или Софийска епархия контролът и наблюдението над него се засилват(271).

Разполагаме с доста агентурни сведения за живота на екзарх Стефан през 1953 г., свързани предимно с провеждането на църковно-народния събор и отзвука от него. В този аспект е необходимо да отбележим и кореспонденцията между патриарх Кирил и екзарх Стефан от февруари 1953 г., от която се вижда опитът за затопляне на отношенията между двамата и срещата им на 17 януари същата година(272). Безспорно провеждането на църковно-народния събор е събитие от особена важност за вътрешноцърковния и обществения живот и посещенията на Кирил не са случайни, а най-вероятно са съгласувани с официалната власт. Според някои сведения Кирил посещава бившия екзарх за преговори относно връщането му на Софийската митрополитска катедра, което предложение първоначално е прието благосклонно от Екзарха, но след това двамата се скарват и не намират консенсусно решение(273). Възможно е да са осъществени сондажи за евентуалното становище на бившия екзарх, тъй като личният му авторитет пред Вселенската патриаршия и позициите му в международен план биха могли да бъдат от полза както за признаването на Българската патриаршия от Вселенската църква, така и за укрепване реномето на наложения в България политически режим пред външния свят.

От запазените документи проличава желанието на екзарх Стефан да присъства на църковно-народния събор. Агент «Стоянка» дава сведения за размяна на писма между екзарх Стефан и Вълко Червенков, в които Екзархът иска разрешението му за присъствие на църковния събор и отказа на министър-председателя(274). Донесенията и кореспонденцията от февруари–април 1953 г. дават възможност да се установи още една среща на Кирил и Стефан на 28 февруари 1953 г.(275) и желанието на бившия екзарх да бъде възстановен на Софийската митрополитска катедра, и «лично да му връчи (на Кирил) патриаршеския жезъл»(276). Дали такива са мотивите на бившия Екзарх за присъствието му на църковния събор не можем да твърдим с категоричност. Интерес в това отношение представляват бележките на патриарх Кирил, където той пише следното: «Славка ми каза, че дядо Стефан бил изпратил преди църковно-народния събор писмо, в което ме молел да бъде той възвърнат на Софийската митрополитска катедра, а пък аз да съм бил избран за патриарх… Отвърнах, че такова писмо не съм получил, пък и не ми е изпращано. Аз имам най-положителни данни, че дядо Стефан е написал писмо до мене, но не го е изпратил… Проверката, която направихме в пощата в Баня, установи безспорно, че писмо не ми е изпращано… За мене няма никакво съмнение, че тук се касае за една мистификация, твърде плитко скроена, автор на която е самият дядо Стефан. Той искаше да покаже, че аз не отговарям на писмата му, когато другите му отвръщат. В същото време иска да покаже, че той бил готов на компромисни разрешения, но аз съм ги бил отхвърлил. Всъщност какво придобива от всичките тези наивни комбинации? Той пише обаче писмо по този предмет на разни хора, като иска по този начин да се запазят писмени документи за бъдещия историк»(277). Субективността на различните сведения дават възможност само за предположения за желанието и истинските намерения на екзарх Стефан да отиде на църковния събор. Дори и да е бил искрен в твърденията си, страхът на управляващите и духовенството от евентуални обществени брожения и смущения, които може да предизвика появата му, правят неговото присъствието нежелано. Едно писмо на екзарх Стефан до библиографа Христо Червенков хвърля допълнителна светлина около реалистичната му преценка за църковния събор и невъзможността да се предприемат каквито и да е действия. В него Екзархът пише: «Вседушно Ви благодаря за безрезервната Ви готовност да служите на истината, която би трябвало да възтържествува в предстоящия църковен събор, ако ще се състои. Но имайки в предвид, че в предрешена обстановка истината остава на заден план, когато най-малко тя се търси, смятам за излишно да хабим време и сили, освен да се въоръжим с търпението...»(278). Имайки предвид опита на екзарх Стефан и добрата му преценка за ситуацията, е твърде вероятно той да е бил непритворен в твърденията си. В донесенията след избора на Кирил за патриарх отново има сведения за становището на екзарх Стефан и мнението му относно опасността от нова схизма. В обобщена справка въз основа донесенията на агентите за изказванията на екзарх Стефан пише: «Той обаче направи грешка като не ме покани на църковния събор и официално да си подам оставката. Това стана причина вселенският патриарх Атинагорас да отрече избора на Кирил за патриарх»(279).

След избора на Кирил за патриарх на 10 май 1953 г. за екзарх Стефан става ясно, че той вече е безсилен да влияе на събитията. Последните му години (1954–1957 г.) са изпълнени с непрекъснати молби за преместване в Софийска епархия, за парични средства, необходими за лечението му и подобряване условията на живот. Влошеното здравословно състояние задълбочава още повече личната драма на бившия първойерарх. Огорчението му намира отражение в кореспонденцията му с Хр. Червенков(280), Йорданка Христова(281), Йоаким Мустрев (Цариград) и Ангел Георгиев (Швейцария). Кореспонденцията му с последните двама е поставена под контрол и всички изпратени и получени писма са фотокопирани от органите на ДС(282). Особено трогателни са писмата на екзарх Стефан до д-р Ангел Георгиев (Швейцария). Познанството им датира още от времето на Първата световна война, когато екзарх Стефан пребивава в Швейцария. Неоснователни са твърденията в доносите, че Ангел Георгиев е незаконороден син на Екзарха. В годините на изгнанието на бившия първойерарх А. Георгиев е лицето, което освен морално го подкрепя и материално с лекарства, храни и парични средства. Отчаянието на Екзарха достига до такава степен, че той дори моли руския патриарх Алексий да му върне подарената от него панагия като в замяна Патриархът погаси задължението му от 3500 швейцарски франка, изразходвани за лекарства(283). Екзарх Стефан не престава да пише и до икуменическата централа в Женева, молейки за помощ, но липсата на подкрепа води до голямото му разочарование. Последните му години се оказват едно непрекъснато мъчение, породено от отношението към неговата личност. Особено показателно за това е неговото «Нареждане». Там той споделя: «Изповядвам: тия редове пиша, облени в кръв. Страшно е да живееш угнетено, което ти се сервира от облагодетелствани от тебе люде. Страшно е да си захвърлен от тия, които не веднъж те славословеха и величаеха и в уречен ден и час, в угода на завистта и поклонение на идола, вместо «Осанна» — «Разпни го!»(284).

Дълбоката печал и разочарованието на екзарх Стефан намират отражение във всеки написан ред. Писмата му са своеобразен дневник на изгнаника и въпреки че те са изпълнени с непрекъснати молби за нещо, от тях прозира и житейската философия на духовния пастир, крепен само от силната си вяра в Бога. Това е скритото оръжие, което му дава сили да понася мъченическата си съдба с житейска мъдрост. В едно от писмата си пише: «…Моята сила е вярата в Бога… Камъкът, върху който спя е Библията, едничкият ми верен спътник, другар и съветник, най-преданият ми събеседник и наставник. От време на време взимам и перото и колчем се вдам в спомените, ставам мълчалив: с поглед към небето и молитва в сърцето»(285). Нищо друго освен вярата и книжовните занимания не остават да крепят духа му и в тях търси спасение. Времето, прекарано в с. Баня, той успява да използва рационално, като допълва и подготвя почти всичките си трудове за издаване.

През 1956 г. здравословното състояние на екзарх Стефан значително се влошава. Лекарите установяват засилване на сърдечно-съдовата недостатъчност и развитие на артериосклероза. В края на същата година той моли главния прокурор на НРБ Й. Чобанов, след отмяната на изселническия режим, да бъде променено местожителството му, но въпреки липсата на законови основания да бъде държан в с. Баня, той остава там до края на живота си(286). На 30 април 1957 г. бившият Екзарх получава мозъчен удар, вследствие на който дясната му страна се парализира и говорът му става неясен. На 3 и 4 май са свикани лекарски консилиуми от Пловдив и София, но състоянието му още повече се влошава. На 14 май в 5.00 часа сутринта архимандрит Методий уведомява патриарх Кирил за влошеното състояние и близкия край на Екзарха, като го моли да разпореди да се докара ковчег, за да е под ръка при необходимост. В 11.15 часа същия ден екзарх Стефан завършва земния си път(287).

В «Нареждането» си той изразява волята си опелото му да бъде извършено от епископите Партений и Тихон по обичая, изпълняван от руската църква. Молбата му е да не бъдат препятствани клира и народа, които желаят да го съпроводят до гроба. Изразява желание да бъде погребан в родното си село Широка лъка при параклиса «Св. Атанас». Освен това пише, че освобождава Патриарха и Синода от участието и присъствието им при погребението(288). Предсмъртното желание на екзарх Стефан обаче не е изпълнено. За място на погребението е избран Бачковският манастир. Във връзка с него са изпратени много вербувани агенти и оперативни работници, които да събират информация за изказванията на близките и за поведението на различни лица по време погребението.

Явно е бързането за организиране на погребението и присъствието на колкото се може по-малко хора. Патриарх Кирил, Паисий Врачански, Филарет Ловчански и Старозагорски Климент, които се намират в Хисар, един час след смъртта пристигат в с. Баня и отслужват заупокойна молитва. На 15 май следобед е организирано пренасянето на тленните останки на екзарх Стефан в Бачково, съпроводени от Главиничкия епископ Стефан, архимандрит Методий, Симеон Наков от Пловдив, свещеник Петко Минчев от с. Баня и близки и роднини. На поклонението идват около 2000 души. На 17 май в 18.00 пристигат архиереите от Св. синод и други лица. Вечерта архиереите определят програмата за погребението. На 18 май в 6.00 часа е извършена църковна служба, а в 9.00 е извършено опелото, на което присъстват около 1000 души от София, Пловдив и Асеновград. По време на Светата литургия патриарх Кирил произнася кратко слово. В 11.00 часа тялото е положено в гроба, иззидан в храма под старинната фреска на Св. Архангел Гавраил. В 12.00 часа е поменалната трапеза и в 14.00 всички владици се разотиват(289). Така набързо и без необходимата траурност и почести се извършва погребението на един от най-видните български архиереи.

В полицейската справка за погребението се казва: «Погребението е минало тихо. Това се дължи на обстоятелството, че патрула задържа по различни причини свещеници и вярващи. Коментарите, които се пръскат във връзка с погребението, засягат предимно Синода, който проявил нечовешко отношение към Екзарха… Подробностите по погребението носят чисто религиозен характер. Роднините на Екзарха негодуват, че не бил погребан в София, а захвърлен в Бачковския манастир»(290).

На 22 юни 1957 г. е отслужена панихида по случай 40 дни от смъртта на екзарх Стефан от патриарх Кирил, Филарет Ловчански и Климент Старозагорски. Панихидата протича скромно, като на обикновен смъртник, без каквато и да е официалност. След нея библиографът Хр. Червенков произнася слово, което внася известно смущение сред архиереите(291). В него се казва: «Негово Блаженство Стефан I, митрополит Софийски и Екзарх Български вече 40 дни не е между живите. Престана да тупти едно диамантено сърце, големият учен, чаровникът на българската реч, православният и възторжен Христов апостол приключи преждевременно жизнения си път. Плачете, лейте крокодилски сълзи, загдето го няма, всички негови приятели в кавички… Злата орисия му беше отсъдила съдбата на народен мъченик и замени короната му с трънен венец. Макар и мъртъв, духът на екзарх Стефан ще продължава да витае в духовния взор на всеки българин…; сега екзарх Стефан принадлежи на българската история и никаква земна сила, никакви козни и злодумства не могат да го засегнат. Защото той е недосегаем. Той направи хиляди добрини, спаси хиляди от смърт, възправи се със страшна сила срещу общия враг и воюва до крайната победа. Но своите не го разбраха и когато трябваше да се радва на победата, той беше унищожен от своите… Занапред българският народ ще има две скъпи места за поклонение и размишление — това са вилата на Багаров край село Баня, Карловско, която има печалната слава на български Авиньон, и гробът на екзарх Стефан в Бачковския манастир…»(292).

Смелостта на Червенков да изрече на глас мислите си е удивителна и е свидетелство за мястото, което заема екзарх Стефан в съзнанието на един обикновен българин, който се сближава с големия архипастир в последните години на живота му. Въпреки политическата конюнктура и манипулираната забрава за личността и делото на екзарх Стефан, той заема своето достойно място в историческата памет на българина.

Втора глава: Личният архив на екзарх Стефан като изворова база

2.1. История на придобиването на документите (от него и за него), съхранявани в българските архивни учреждения

Екзарх Стефан I Български (1878–1957 г.) е една от значимите личности в църковната ни история, които оставят богато архивно наследство. Въпросът за определяне параметрите на документалната база за този български архиерей е твърде сложен. Трудността на проблема произтича преди всичко от разпръснатостта на документите от него и за него, съхранявани в българските архивни учреждения. За реконструиране историята на документалното му наследство е необходимо разрешаването на следните проблеми:

1) посочване на факторите, предопределящи съдбата на архивното му наследство;

2) представяне историята на придобиване на документите в личните фондове на екзарх Стефан и важността им като исторически извор;

3) проследяване и оценка на значимостта на документалните следи за него в:

— личните фондове на други лица, свързани с него;

— учрежденските фондове, съдържащи информация за него.

4) установяване съществуването на неоткрити документи, за които има преки и косвени податки.

Историята на документалното наследство на екзарх Стефан показва, че тя е повлияна от твърде много фактори. На първо място е необходимо да отбележим, че една от основните причини за наличието на множество документи в разнородни по характер лични и учрежденски фондове е самата личност на екзарх Стефан. Контактите му и постовете, които заема, предполагат наличието на една твърде широка и разнообразна документална база, разпръсната в много фондове. На второ място от решаващо значение за съхранението и опазването на документите е политическата конюнктура преди и след 9 септември 1944 г. Фактът, че екзарх Стефан стои начело на столичната митрополитска катедра за период от 26 години (1922–1948 г.) като през последните три (1945–1948 г.) е и Екзарх Български, е достатъчно красноречив за интереса към личността и дейността му от различни среди и органи. Той фокусира интереса на държавните служби по сигурността и преди, и след 9 септември 1944 г., което обяснява наличието на един сериозен масив от агентурни сведения и материали за оперативната му разработка(1). Това е и една от причините за изчезването на много документи, за които само можем да предполагаме къде евентуално се намират. Най-вероятно една голяма част от неговите лични документи са иззети след оставката му като глава на Българската църква (6 септември 1948 г.)(2). Архивното наследство на екзарх Стефан от периода на заточението в с. Баня, Карловско до неговата смърт (1948–1957 г.) също има неясна съдба. Това е времето, когато органите на Държавна сигурност проявяват най-голям интерес към него и към това, което пише. Въпреки взетите строги мерки за наблюдение, следене и контрол над контактите и кореспонденцията му, една значителна част от писаното е предавано на съхранение у родственици и приятели. В полза на това твърдение говори и фактът, че голяма част от документите за него са предадени в ТД «ДА — Смолян» и ЦДА именно от негови сродници и познати. Дори при погребението му са мобилизирани оперативни работници и многоброен агентурен апарат, чиято основна задача е да следи и наблюдава отблизо неговите близки с цел да се научи нещо повече за това, къде са дневникът и другите му писания, за които се предполага, че съществуват(3).

От значение за съдбата и използването на архивното наследство на екзарх Стефан е и развитието на историческата наука в периода 1944–1989 г. Представянето на църковната история в идеологизиран ракурс оставя встрани от изследователския интерес личността на екзарх Стефан.

Независимо от различните фактори, които до голяма степен предопределят историята и параметрите на архивното наследство на екзарх Стефан, реконструирането, класифицирането и систематизирането на материалите е възможно при последователно описание на документите и проследяване историята на придобиването им в личните фондове на екзарх Стефан, личните фондове на други лица, свързани с него, и в учрежденските фондове, съдържащи информация за него(4).

Най-богатият личен фонд на екзарх Стефан се съхранява в ТД «ДА — Смолян» под № 473К. Делото на фонда има два описа. Опис № 1 съдържа 88 архивни единици, а опис № 2 — 121 архивни единици. Общо целият фонд включва 209 архивни единици. Материалите, обособени в опис № 1, са открити и отделени в резултат на вътрешната обработка на личния фонд на Стефан Калайджиев. Документите са предадени лично от Ст. Калайджиев и са заведени в ТД «ДА — Смолян» на 10 февруари 1975 г. под фонд № 936. Наличието на документи за и от екзарх Стефан в личния фонд на Ст. Калайджиев се обяснява с обстоятелството, че те имат близка родствена връзка. Калайджиев е син на Ангел Попгеоргиев (по-голям брат на екзарх Стефан). Освен това той работи като домакин и финансов инспектор в Софийска митрополия в периода 1941–1949 г. Фактът, че документите предава негов сродник, говори в полза на твърдението, че голяма част от документалното наследство на екзарх Стефан е съхранено у роднините му. Свидетелствата от биографичен характер са твърде оскъдни. Има само няколко документа, представляващи материали за фондообразувателя. Те са статии, писани за него по определени поводи и годишнини и публикувани в юбилейни броеве на «Църковен вестник» или «Народен страж». Най-голяма група формират документите от служебната и обществената дейност на екзарх Стефан. Преобладаваща е служебната кореспонденция за периода 1922–1943 г. Могат да се обособят няколко групи писма: от и до миряни; от и до служители на духовния клир; от и до органи на държавната власт, различни обществени и културни организации и институции. Кореспонденцията е ценен извор за неговата дейност като Софийски митрополит, за организацията на подведомствената му епархия и за грижите му като архипастир за клира и миряните. Освен това въз основа на писмата може да се проследи и участието му в различни обществени инициативи и организации. Групата на личната кореспонденция е малка и включва няколко писма от негови роднини и познати по различни въпроси. Материали за творческата му дейност липсват. В групата на чуждите документи неправилно са отделени някои свидетелства, които представляват едно съдържателно цяло с писма и покани, изпратени до екзарх Стефан. Вероятно това се дължи на разпиляността на документите и липсата на достатъчно информация за живота и дейността на екзарх Стефан. В групата на изобразителните и печатните материали е отделена само една снимка и броеве от различни вестници. Печатните издания са допълнително издирени с цел доокомплектуване на фонда.

Значително по-богат на документи е опис № 2. Материалите, включени в него, са предадени в ТД «ДА — Смолян» през 1992 г. от Златка Илиева Матова и други сродници на Екзарха, заедно с личния фонд на сродника му Ст. Калайджиев. Научно-техническата обработка на документите от опис № 2 приключва на 12 януари 1993 г. Към него през 2004 г. са добавени ксерокопия на документи от личния фонд на екзарх Стефан под № 1330К, съхраняван в ЦДА и документи от откриването на паметник на Екзарха в с. Широка Лъка на 7 септември 2003 г. В този опис, за разлика от предходния, документите от биографичен характер са значително повече. Има запазени фрагменти от лични дневници, бележки и записки за периода 1913–1941 г. Те са ценен исторически извор както за личността на екзарх Стефан, така и за значими събития от църковния и обществено-политическия живот на страната. Материалите за фондообразувателя също са по-богати и разнообразни. Те представляват важен източник при проучване на живота и дейността на екзарх Стефан с оглед на проекцията за личността му в историческата памет. Документите от служебната и обществена дейност са по-малко и са предимно писма, покани и изложения, които са свидетелство за неговата дейност като Софийски митрополит и Екзарх Български. Най-богата е групата на документите за творческата му дейност. В нея са включени чернови и оригинали на публикувани и непубликувани речи, проповеди, статии и богословски трудове. Изключително ценни са неговите непубликувани, преработени, допълнени и подготвяни за второ издание трудове, голяма част от които са писани в периода на заточението му в с. Баня, Карловско (1948–1957 г.). Личната му преписка с кореспонденти от страната и чужбина също е важен исторически извор както за мирогледа и идеите му, така и за политическата и църковната история. Групата на снимковия материал, включващ оригинални портретни и групови снимки на екзарх Стефан от различни периоди, също представлява значима съставна част от описа.

Прави впечатление, че и в двата описа преобладаващи са документите за периода до 1944 г. Този факт е свидетелство, че архивното наследство на Екзарха след този период има неясна съдба, предопределена от политическата конюнктура. Предаването на документите от втория опис след 1992 г. също е показателно за страха на сродниците му да поверят документите на архивно учреждение преди промените от 10 ноември 1989 г. Открит на този етап обаче остава въпросът дали са предадени всички архивни материали.

Другият личен фонд на екзарх Стефан се съхранява в ЦДА под № 1330К. Този фонд съдържа един опис от 12 архивни единици. Поради малкия брой на документите не е съставена класификационна схема. Материалите са предадени от Ивайло Кораков през 1973 г. и са обработени едва през 1982 г. Ивайло Кораков вероятно е роднина на Илина Коракова (проповедничка в Софийска митрополия), която е близка позната на екзарх Стефан и на която той препраща материали за препечатване, след като е заточен в с. Баня, Карловско. С това може да се обясни наличието на определени документи у нея, но дали това е всичко, което тя съхранява и предава, не можем да твърдим с категоричност. Най-ценни са няколкото фрагмента от лични дневници за периода 1897–1918 г. Те са важен исторически извор за пътя на духовното му себеизграждане и постепенното съзряване на решението да приеме монашеството. Запазени са и части от негови бележки на различни теми от Цариградския му период (1907–1913 г.), които са били едно цяло с други такива, съхранени във фонд № 473К в ТД «ДА — Смолян». Те са интересни, защото представят неговите първи творчески опити, но разпиляността им в различни фондове и архивни единици създава проблеми при анализирането и използването им като изворова база. От този факт произтича и липсата на датировка на тези документи. Неконцентрираността на документите и съхранението им у различни лица са показателни за това, че тяхното опазване е представлявало голяма трудност, поради непрекъснатото наблюдение и контрол, наложени над контактите и кореспонденцията на екзарх Стефан след заточението му през 1948 г.

Един от най-важните източници за живота и делото на екзарх Стефан е полицейското му досие, съхранено в АМВР във фонд № 3, опис № 2, съдържащо седем архивни единици — от 452–ра до 458–а. Документите в него са разсекретени с писмо 631/04. 04. 2003 г., вх. № 409/04. 03. 2003 г. Информация за откриване на контролно досие на бившия екзарх Стефан намираме в рапорта на началник — отдел «Б» Н. Грифонов от 24 април 1949 г. В него той се аргументира така: «Поради заемане на ръководен пост и поради вражеска дейност, бе взет на активна агентурна разработка при повереното ми отделение». По-нататък в рапорта се казва, че след преселването му в с. Баня, Карловско водената разработка е прехвърлена на службата на Държавна сигурност (ДС) в гр. Карлово. Като мотиви за откриването на досието са съобщени и подбрани биографични сведения, които представят екзарх Стефан като опасен вражески елемент. В заключение се обобщава следното: «Предвид големия пост, който е заемал, вражеската дейност, която е развивал, и това, че е бил взет на активна разработка, която понастоящем е прехвърлена към следствие ДС — Карлово, където е превърнато в отчетно-наблюдателно досие, налага се за същия да бъде открито в повереното ми отделение контролно досие, като за постъпване редовно на материалите за дейността, която проявява бившия екзарх Стефан I в с. Баня, ще бъде наредено на ДС — Карлово да изпраща редовно препис на постъпилите при тях материали... Предвид горното, моля разрешението Ви да бъде открито контролно досие, което ще носи псевдонима «Облак». Горното предложение е одобрено на 28 април 1949 г. от зам.-директора на ДС Г. Ст. Ганев и нач.-отдел I на ДС Ив. Бънзаров(5).

В рамките на досието могат да бъдат обособени няколко групи документи. Най-съществената група представляват оперативните материали по разработката. Те са от разнороден характер и включват полицейски рапорти, справки, разпити, проучвания за връзките на обекта, агентурни сведения (донесения) за периода 1935–1957 г. Тези документи са изключително ценен извор за дейността на екзарх Стефан и позицията му по определени политически и църковни въпроси. Не бива обаче да се подминава и фактът, че голяма част от донесенията са твърде субективни и целят обектът да бъде представен в определена светлина. Прави впечатление голямото число оперативни работници и вербувани агенти, които следят, наблюдават и донасят за екзарх Стефан.

Като отделна група могат да се обособят материалите по оставката на Екзарха. Преди всичко те обхващат кореспонденция между Светия синод, МВнРИ и екзарх Стефан. Тези документи са от особена важност за разкриване на обстоятелствата, довели до оставката му и събитията след това. Необходимо е да споменем, че голяма част от тях са оригинали или копия на документи, съхранени във фондовете на Светия Синод, МВнРИ, Васил Коларов, Георги Димитров, патриарх Кирил и др.

Друга група е личната кореспонденция на екзарх Стефан преди и след заточването му в с. Баня. Писмата преди 9 септември 1944 г. най-вероятно са иззети при обиск на жилището му след неговата оставка (1948 г.). По-голяма група са писмата, писани след 1948 г. Кореспонденцията му тогава е стриктно следена, тъй като от почти всички писма, изпратени и получени от него от чужбина има съхранени фотокопия. Най-много са писмата от и до Ангел Георгиев в Швейцария и от и до Йоаким Мустрев в Турция. Тези писма разкриват личната драма, която преживява бившият първойерарх, и тъжната участ на една забележителна личност в годините на изгнанието му.

Можем да обособим и една група лични творби на екзарх Стефан, включваща слова, речи, доклади и записки по определени поводи. Съдържанието им по никакъв начин не може да се окачестви като противодържавно. Част от тези откъси представляват едно съдържателно цяло с материали от фонд № 473К в ТД «ДА — Смолян», носещи заглавията «Към моите изповедни бележки» и «Записки към записките ми», писани най-често при посещенията на екзарх Стефан в Рилския и Кладничкия манастир в моменти на размисъл и равносметка. Те позволяват отчетливо да се проследи цялостния мироглед на архиерея. Твърде важна е визията му за същността на пастирския дълг и всички проблеми, произтичащи от това. Интересни са и неговите обобщения за народопсихологията и историческата съдба на българина.

В досието има и малка група материали по финансови въпроси, съдържащи информация във връзка с обвинението срещу екзарх Стефан за финансови злоупотреби.

Като последна група могат да се обособят и материали, изпратени до екзарх Стефан от учреждения и организации, които позволяват да се откроят връзките му с различни институции.

Документите от полицейското досие са изключително ценна изворова база за отношенията на екзарх Стефан с важни църковни и политически дейци, с официалната държавна власт и с различни чужди представителства. Особено значими са материалите за периода след 9 септември 1944 г., когато дейността му е поставена при специфични обстоятелства. Тези сведения при съпоставка с останалите, съхранени за него, позволяват личността и дейността му да бъдат представени в един деидеологизиран и по-обективен ракурс.

Освен в тези три лични фонда на екзарх Стефан, документи за него и от него се съхраняват и във фондове на други лица в ЦДА, НА БАН, ТД «ДА — Смолян» и в ТД «ДА — Пловдив». Търсенето на такива свидетелства се основава на информация за предполагаемите връзки на екзарх Стефан с определени лица. За съжаление обаче в много от прегледаните фондове, в които се смята, че би могло да има информация за него, такава липсва.

Значителен е броят на личните фондове в ЦДА, в които се съхраняват части от документалното наследство на екзарх Стефан.

Най-богат в това отношение е фондът на патриарх Кирил. Това е обяснимо, имайки предвид взаимоотношенията им и фактът, че Кирил наследява екзарх Стефан като глава на Българската църква. Фондът на Патриарха е приет в ЦДА през 1973 г. и заведен под № 1318К въз основа на решение на Св. синод от 15 и 24 юли 1972 г. Архивът на патриарх Кирил се е намирал на няколко места: в апартамента му в Синодалната палата, патриаршеската вила в Драгалевци, работния му кабинет в Пловдивска митрополия, в кабинета му в Св. синод, в служебното му жилище, в кабинета при Софийска митрополия. Архивните материали, представляващи книги, икони и др., са описани по място в 23 описа от специално назначена комисия и са пренесени в Софийската митрополия, а оттам — в Духовната академия. Предадени са с протокол от 13 февруари 1973 г. Документите от описите 1, 2, 4, 6, 7 и 20 са предадени от протодякон В. Велинов — началник на кабинета на Патриарха. Архивните материали, описани в останалите описи, се намират у наследниците на патриарх Кирил. Документи за дейността на екзарх Стефан се съдържат в 10 архивни единици с разнороден характер. Преобладават свидетелствата от периода след заточението на екзарх Стефан в с. Баня, Карловско до смъртта му (1948–1957 г.). Могат да се обособят няколко групи документи. Най-богата е кореспонденцията между патриарх Кирил и екзарх Стефан по повод оставката на Екзарха, неговите молби и искания за подобряване условията на живот, нуждите и здравословното му състояние. Писмата са важен извор за разкриване на личните взаимоотношения между двамата духовници и за последните години от живота на екзарх Стефан. Друга голяма група документи са копия на протоколи от заседания на Св. синод по повод оставката и исканията на екзарх Стефан. Оригиналите на същите се съдържат във фонда на Св. синод. Копия от тях има и в досието на Екзарха в АМВР, АМВнР, в личните фондове на В. Коларов и Г. Димитров. Важна група образуват и документите от лекарските консилиуми относно здравословното състояние на екзарх Стефан. Във фонда се съдържат и доста документи за последните дни и смъртта на бившия първойерарх. Запазена е и обширна служебна кореспонденция на екзарх Стефан до патриарх Вениамин и българските пратеници в Цариград по повод уреждането на въпроса за вдигането на Схизмата. Те са ценен извор за историята на Българската православна църква. Особен интерес представляват бележките на патриарх Кирил за екзарх Стефан и донесенията до Патриарха от различни лица, наблюдаващи Екзарха. Тези документи позволяват да се проследят сложните взаимоотношения между двамата и най-вече отношението на патриарх Кирил към екзарх Стефан.

Малка група документи от архивното наследство на екзарх Стефан се съдържат и в личните фондове в ЦДА на други духовни лица: екзарх Йосиф — фонд № 989К, Методи Кусевич — фонд № 420К, Паисий Врачански — фонд № 962К и Андрей Велички — фонд № 910К.

Документите от фонда на екзарх Йосиф са групирани в три описа и съдържат общо 339 архивни единици. Първите материали, свързани с живота и делото на екзарх Йосиф, постъпват на 22 август 1956 г. в Шуменския архив и са обединени в опис № 1 от 28 архивни единици. ТД «ДА — Шумен» предава тези материали на ЦДА на 22 юли 1963 г. Дневникът на екзарх Йосиф е откупен от Илия Гологанов на 21 декември 1970 г. От фонд 1318К (Патриарх Кирил) е отделен значителен материал, свързан с екзарх Йосиф и от него е оформен най-големият опис на фонда — опис № 2. Въпреки силната връзка между екзарх Йосиф и екзарх Стефан във фонда са съхранени само два документа от екзарх Стефан. Те се съдържат в опис № 2, отделен при обработката на фонда на патриарх Кирил. Единият документ представлява спомени на архимандрит Стефан за екзарх Йосиф под формата на дневник за периода 9 юни 1910 г.–29 юни 1911 г. Другият документ е служебно писмо от архимандрит Стефан до екзарх Йосиф от 26 май 1912 г. Те са важен извор за отношенията между двамата и за образа на екзарх Йосиф, представен през погледа на неговия ученик и последовател.

Едно служебно писмо от екзарх Стефан до Паисий Врачански от 22 ноември 1917 г. и един протокол от заседание на Св. синод от 21 юни 1944 г. се съдържат във фонда на Паисий Врачански. Документите от този фонд са заделени при разпределението на материалите, получени от МВР и са обособени в един опис от 26 архивни единици през 1982 г. Останалите документи от фонда на Паисий все още са недостъпни. Разсекретяването им би изяснило редица важни въпроси не само от отношенията между двамата, но и от конфликта между държава и църква след 9 септември 1944 г. Особено важни биха били документите във връзка с конфронтацията между тях по повод оставката на Екзарха като глава на Българската православна църква.

Служебна кореспонденция е съхранена и във фонда на Андрей Велички. Писмата засягат общоцърковни въпроси и състоянието на българските църковни дела в Америка. Те са важен извор за историята на българската епархия в Америка и за ролята на екзарх Стефан като глава на църквата за решаването на съществуващите проблеми във връзка с устройването на църковното ни дело там.

Едно служебно писмо от Методи Кусевич до архимандрит Стефан, в качеството му на екзархийски протосингел, от 21 май 1914 г. се съдържа във фонда на Методи Кусевич. То е интересен извор за неуредиците във вътрешноцърковния живот на Българската екзархия.

Изключително ценни документи за екзарх Стефан и отношенията му с властта на ОФ се съдържат в личните фондове на Георги Димитров — фонд № 146Б — и на Васил Коларов — фонд № 147Б, съхранени в ЦДА. Запазените документи в тези фондове позволяват на изследователя да проследи сложните взаимоотношения между държавата и църквата след 1944 г. и в този контекст да се открои ролята на екзарх Стефан като глава на Българската православна църква. Относно църковната история от особена важност са въпросите, свързани с избора на митрополит Стефан за български екзарх, с премахването на схизмата и с оставката му. Внимателният анализ на документите дава възможност да се отличи мястото на екзарх Стефан в трудния «диалог» между църквата и държавата и ролята му във важни събития от църковния и обществено-политическия живот.

Лична и служебна кореспонденция на екзарх Стефан има и в два фонда, намиращи се в НА БАН — ф. 144К (Варненско-Преславски митрополит Симеон) и 10К (Станимир Станимиров). Документите от фонда на митрополит Симеон са предадени от племенника му Петър Ников през 1963 г. Служебните писма, разменяни между Екзарха и Варненско-Преславския митрополит дават възможност да се проследят техните взаимоотношения и различия по важни църковни и обществени въпроси. Особено съществена е кореспонденцията, в която се засягат въпросите за ставропигията на храм «Ал. Невски» и за същността на организацията ИМКА. Ярко проличават противоположните позиции на двамата архиереи, което позволява да се видят двата модела за духовници, формирани в различно време и при различни обстоятелства. Преписката е ценен източник за същността и характера на вътрешноцърковния ни живот, както и за начина на отстояване на позициите на двама авторитетни архиереи.

Чернови от протоколи на Светия синод, служебна и лична кореспонденция за периода 1914–1917 г., се съдържа във фонда на Станимир Станимиров. Наличието на подобни документи у него се обяснява с факта, че той е секретар на Синода през горепосочения период. Оригиналите на протоколите и част от кореспонденцията се намират във фонда на Светия синод в ЦДА. В случая по-важно е епистоларното наследство на екзарх Стефан, от пребиваването му в Швейцария. От съхранените лични писма до Станимиров се открояват русофилските настроения на Стефан и мнението му относно позицията на България през Първата световна война и международното положение.

В ТД «ДА — Смолян» се съхраняват три лични фонда, в които също има документи за екзарх Стефан. Най-много материали се съдържат във фонда на Стефан Калайджиев, заведен под № 936. По-горе споменахме за родствената връзка между него и екзарх Стефан и че при предаването на личните му документи от него и сродниците му са отделени и тези за Екзарха. Въпреки това обаче във фонда на Калайджиев остават документи, свързани с екзарх Стефан. Особено ценни са запазените документи за родословието му по бащина и майчина линия. В този фонд има запазени речи, проповеди, тетрадки на архиерея, които са от изключителна значимост при проследяване на неговото творческо развитие. Съхранените статии, стихотворения за него и др., пък позволяват да се види образът на екзарх Стефан през погледа на родствениците и съвременниците му.

Друг личен фонд, съхранен в ТД «ДА — Смолян», в който се съдържат документи за екзарх Стефан, е личният фонд на Георги Спасов Клисаров, заведен под № 484К. Фактът, че в този фонд се съдържат материали за архиерея се обяснява с това, че Клисаров през 1953 г. постъпва като щатен стенограф и началник на кабинета на патриарх Кирил, на която длъжност се пенсионира през 1964 г. Като пенсионер продължава да работи като стенограф и да помага за написването на последните книги на Патриарха. Личният архив на Клисаров е предаден в ТД «ДА — Смолян» от членовете на семейството му — Екатерина Клисарова (съпруга), Николай Клисаров (син) и Людмила Клисарова-Бурдин (дъщеря) на няколко постъпления през периода април–октомври 1987 г. Обработката на фонда продължава две години поради големия обем и насипния характер на документите, които са включени в пет инвентарни описа, съдържащи общо 2828 архивни единици. В този фонд са съхранени няколко твърде важни документа за дейността на екзарх Стефан. Едни от тях са стенограмите (и дешифровките им) на два протокола от разпити на екзарх Стефан и патриарх Кирил от Народния съд. Протоколът от разпита на екзарх Стефан е с дата 24 февруари 1945 г. и е по повод Катинската анкета за избиването на полски офицери от руснаците и отиването на българските архимандрити Стефан, Николай и Йосиф във Виница във връзка с тези събития. От него проличава твърдата линия, следвана от Екзарха, при защитата на тримата духовници. Протоколът от разпита на патриарх Кирил от 13 ноември 1956 г. е за изразходването на средства от покойния екзарх Стефан. Запазено е и едно писмо от екзарх Стефан до министър Дочо Христов от 15 октомври 1943 г. с молба за ходатайство за освобождаване на Тодор Павлов от затвора. Има и няколко архивни единици, съдържащи биографични данни за екзарх Стефан и негови речи и слова, произнесени при определени поводи.

Няколко писма от пребиваването на екзарх Стефан в с. Баня, Карловско и телеграми по повод юбилея на Георги Гюрджилов се пазят в личния фонд на Гюрджилов под № 269К. Двамата се познават от пребиваването им в Цариград. През 1909–1913 г. Гюрджилов е учител в Цариград и библиотекар на Екзархията. Те поддържат близки отношения, тъй като са от един край (Г. Гюрджилов е от с. Петково). Архивните материали от фонда са комплектувани през 1966 г. Запазените писма разкриват личните преживелици на Екзарха и неговата жизнена философия в годините на изгнанието му.

С подобно съдържание са и 24 писма, открити през 1986 г. от специалист от ТД «ДА — Пловдив» в наводнената къща на Христо Яков Червенков. Писмата са от екзарх Стефан до библиографа Христо Червенков. Писани са в периода февруари 1952–април 1956 г. и се съхраняват във фонд № 1598, оп. 2, а. е. 124 от документалния масив на ТД «ДА — Пловдив». Съдържанието на кореспонденцията свидетелства за последните години на Екзарха, изживени твърде мъчително под знака на обвинения и душевни терзания. Написаното е горчивата житейска равносметка, направена мъдро и реалистично от големия духовен пастир.

Значителен дял документи за живота и делото на екзарх Стефан се съдържат и в учрежденски фондове, съхранени в ТД «ДА — Смолян», ЦДА и АМВнР.

За ученическите години на Екзарха и за учителската му дейност има запазени документи в два учрежденски фонда, съхранени в ТД «ДА — Смолян».

Няколко документа се пазят във фонда на Ореховското училище, заведен под № 97К в ТД «ДА — Смолян». Те са списъци и главни книги за оценките на учениците и дават информация за успеха по различните предмети, съучениците и учителите на бъдещия духовник.

Във фонд № 139К на Държавната смесена прогимназия от с. Широка лъка от документалния масив на ТД «ДА — Смолян» се съхраняват материали от учителстването на Екзарха в с. Солища. Документите са твърде разнородни по характер: списъци, класни книги, молби за отпуски и материали, заявления, таблици, сведения, протоколи от педагогически конференции, заповеди и др. Те са ценен исторически извор за израстването, интересите, идеите и работата му като учител.

Най-голяма група документи са запазени във фонда на Светия синод, заведен под № 791К в ЦДА. Материалите са групирани в два описа, съдържащи общо 526 архивни единици за периода 1886–1948 г. В една група могат да бъдат обособени писмата, молбите, телеграмите, докладните записки и др. под., свързани със служебната дейност на екзарх Стефан като Софийски митрополит, Екзарх Български и синодален член. Те са важно свидетелство за вътрешноцърковната история, архипастирската дейност на екзарх Стефан и отношенията му с клира и миряните. Втора важна група съставляват протоколите на Светия синод в пълен и намален състав. Те са един от най-значимите извори за църковната ни история и позволяват да се проследят и изследват всички аспекти от дейността на Българската православна църква и в този контекст позицията на екзарх Стефан както по въпроси от църковно естество, така и по проблеми с обществено-политическо и социокултурно значение. Разглеждането на тези документи в съвкупност дават възможност да се даде една доста обективна преценка за мястото и ролята на екзарх Стефан в българския църковен живот.

Значими документи се съдържат и във фонда на МВнР по въпросите на БПЦ и религиозните култове под № 165 в ЦДА. Материалите са предимно писма, протоколи, становища, доклади, справки, решения и др. Съдържащата се в тях информация е твърде съществена за историята на Българската православна църква и от тази гледна точка за позицията на екзарх Стефан по всички важни проблеми, засягащи реформирането на Българската църква според изискванията на «народната власт».

Подобни документи се съдържат и във фонда на ОФ, заведен в ЦДА под № 1Б. Голяма част от материалите в него се дублират с документи от фондовете на Г. Димитров и В. Коларов и дават възможност по-детайлно да се проследи държавната политика към църквата и в частност отношението към личността на екзарх Стефан.

Важни материали се съхраняват и в АМВнР във фонда на Комитета за изповеданията на МВнР. Освен документите, разкриващи позициите на светската към духовната власт след 1944 г., има и множество свидетелства за отношението към екзарх Стефан като църковен глава. Запазени са писма между Синода и МВнРИ с предмет на обсъждане оставката на екзарх Стефан, изселването му в с. Баня и здравословното му състояние в периода 1948–1957 г. Голяма част от документите са чернови, копия или оригинали на материали от фондовете на Синода, Г. Димитров, В. Коларов, ОФ и досието на Екзарха от АМВР.

При очертаване параметрите на документалното наследство на екзарх Стефан не бива да бъдат подминавани фоно и кинодокументите за него, които се намират в АБНР и АБНТ. В Златния фонд на архива на националното радио се съхраняват няколко неповторими записа на произнесени слова от екзарх Стефан. Те са неоспоримо доказателство за ораторската дарба на Екзарха и умението му да говори завладяващо. Гласът му позволява да се разкрие неговата харизма и да се вникне в богатата му мисловност.

Уникални кадри, на които присъства екзарх Стефан са запазени и в архива на националната телевизия. В много кинопрегледи може да се види неповторимото въздействие на живия образ на екзарх Стефан. Визуализацията му дава изключителната възможност на изследователя да онагледи представата си за личността му. Неговата осанка, излъчване и жестове са свидетелство за аристократичното и авторитетното му присъствие в общественото пространство.

Освен като глас и образ екзарх Стефан присъства в звуковата и аудиовизуалната българска памет чрез предаванията и филмите, посветени на него. В архивите на националните медии, макар и малко на брой, след 90–те години на XX в. се съхраняват и първите опити за преодоляване на наложената манипулирана забрава за личността и делото на екзарх Стефан. Тези начални стъпки позволяват да се види постепенната реабилитация и популяризация на личността му в публичното пространство и обществената памет.

Въпреки многото фондове, в които има документални следи за екзарх Стефан, не може да не се констатира липсата на документи и най-вече на кореспонденция. При проучването на предполагаемите лични и учрежденски фондове, в които би могло да има информация, такава не бе открита. Възможно е отделни образци да се пазят и в частни архивни колекции на родственици и познати. Също така не бива да се подминава и фактът, че има и голяма част неразсекретени документи. Връзките и познанствата на Екзарха в чужбина предполагат наличието на голяма документална база и в архивохранилищата на Балканските страни, Русия, Англия, Франция, Швейцария, САЩ и др.

Историята на неоткритите документи на този етап може да бъде само хипотетична. Въпреки това в този контекст най-голям интерес предизвиква въпросът за съдбата на личния дневник на екзарх Стефан.

Интересно е, че са съхранени много фрагменти от започнати дневници от различни периоди, носещи заглавия «Извадки от дневника ми», «Приложение към моята изповед и моето завещание», «Записка към записките ми», «Към моите изповедни бележки» и др.(6) Видно е, че това са негови разсъждения на различни теми по определени поводи, които самият той е искал да се запазят.

По отношение на дневниците екзарх Стефан има особена позиция. Той ясно съзнава силата на писаното в тях като средство и за казване на истината, и за манипулиране на читателя. При едно хронологическо проследяване на запазените фрагменти от дневници се вижда промяната в позицията му относно писането на такива и тяхното съдържание. Дневниците му от периода преди възкачването на софийския митрополитски престол са белязани от идеята за духовното израстване и извисяване на личността. Съзнателният подбор на това, за което ще се пише, откриваме още в неговите ранни дневници от Цариградския период (1907–1913 г.). В тях той описва ползата от писането на дневници и което е по-важно — има ясното съзнание, че това ще се чете от поколенията. Ето какво споделя на страниците на единия от дневниците си, започнати по повод решението му да се замонаши: «Да проследя стъпките на живота си, да вникна в техния разум и да ги обективизирам независимо от честолюбие и самолюбие, това ще бъде отчасти предмет на моите дневни бележки... има върховен въпрос, който движи съзнанието ми, що влиза в същността на моя дневник, а именно: как се развива, заяква моя духовен растеж, как става възкачването към първообраза си на тая нетленна в мен същност, която мисли, чувства и действа, която бидейки на земята не принадлежи обаче на нея... По право ще отразявам само онова, което вълнува не външния йеромонах Стефан, а вътрешния и онова, което има връх не с личното, а с божественото съществуване»(7). Написаното е показателно, че в този дневник ще се отразяват само подбрани моменти, свързани с духовния растеж на бъдещия архипастир. Подобни мисли откриваме и в малко по-късен дневник от същия период, в който основно има размисли около себепознанието и самоусъвършенстването на личността: «... по време на тия черни минути на съмнение и отчаяние, на робство под страстите, аз си мислех: Защо ли да пиша в дневника си? Защо ли да дращя и си губя времето?... сега аз мисля, че да изобразявам искрено своя лик е полезно за моето средоточаване в себе си и за моя духовен ръст, че това е като белези из пътя на живота, които показват кога съм живял и приближавал към Бога и кога съм умирал и съм се спирал; а като виждам това — аз ще намеря и причините на ръста и пречките му, и тъй ще мога да махвам пречките и да напредвам в доброто, та и на мен и на другите да съм полезен. Това е ползата за мен, а за другите ще е полезно, ако се случи да го прочетат…»(8).

Тези откъси от ранните му дневници обаче са твърде различни от по-късните му текстове, където намираме доста противоречия за позицията на екзарх Стефан по отношение на дневниците. Повечето запазени откъси от периода като Софийски митрополит и Екзарх Български са посветени на определени случки и лица или пък представляват размисли за народопсихологията и историята на българите. В тях той пише със съзнанието за архипастирския си дълг. Интересен е един откъс за отношенията му с Паисий Врачански, озаглавен «Към моите изповедни бележки». В началото той пише следното: «Пиша, разписвам, прочитам, късам, хвърлям или горя. Това правя, защото не съм благоразположен към дневниците и защото се опасявам да не би в записките си да давам предимство на субективното и егоистичното. Тия няколко редове обаче желая да оцелеят и поради това не са нито в дневника ми, нито в записките ми, а приложени в това писмо…»(9). Показателно е, че екзарх Стефан пише в няколко дневника, озаглавени по различен начин в зависимост от темата на изложението. Това категорично свидетелства за ясното съзнание на автора, кое трябва да остане скрито и кое да се запази. Друг пример в това отношение е извадка от дневника му с дата 6 септември 1948 г., разясняваща обстоятелствата около оставката му, която той явно държи да оцелее(10).

От приведените примери проличава, че екзарх Стефан си дава сметка за важността на това, което пише и че запазените откъси са само части от архивното му наследство. Отворен остава въпросът за съдбата на личния му дневник, за чието съществуване има много преки и косвени податки. Няма съмнение, че Екзархът е водил личен дневник, който и досега не е открит. Самият той много пъти споменава за този факт. Свидетелство за наличието на личен дневник е биографичното изследване на Д. Лазов за екзарх Стефан, в което са цитирани извадки от него. Тъй като биографията е писана приживе на Екзарха, вероятно той лично е предоставял някои откъси за публикуване(11).

Малко след смъртта на екзарх Стефан в бележки на патриарх Кирил с дата 1 юли 1957 г. пише: «Узнах от близки на покойния екзарх Стефан, че освен «Нареждането» от 1955 и 1956 г., което е било замислено като завещание, пък е излязло изпод перото на автора като хулително писание, имало от покойния екзарх и друго изложение в две тетрадки. То било по-голямо и започвало с 1938 г. — със скарването на тогавашния Софийски митрополит с Варненския митрополит Йосиф в Пазарджик при празнуването на тамошната църква «Св. Богородица» и годишния събор на Съюза на православните християнски братства»(12). Явно въпросът за дневника на екзарх Стефан е вълнувал не само представителите на държавната власт, но и на духовенството. От агентурните донесения за погребението на екзарх Стефан се вижда, че най-големи вълнения предизвиква въпросът за личния му дневник. Ето няколко откъса от донесения и оперативни материали по този повод: «Агент «Професора» съобщава, че екзарх Стефан дълги години е писал мемоарите си, в които е отразил не само своя живот, но и отношенията му с различни духовници и държавната власт, моралния и политически облик на някои от висшите духовници. Агентът допълва, че неговите домашни знаят за съдбата на въпросните мемоари»(13). В този дух са и другите донесения за съдбата на книжовното му наследство. Те дават доста противоречива информация по отношение на това у кого евентуално се намират писанията на екзарх Стефан. В справка на оперативния работник Л. Костов, изготвена въз основа на обобщените агентурни сведения, се посочва следното: «...От Лука Каров — негов сродник, е узнато, че мемоарите на екзарха били изчезнали и не могат да ги намерят. Изказано е съмнение, че 15 дни преди смъртта, те били иззети, но от кого, не казал... Агент «Ставрев» донася, че по всяка вероятност архимандрит Александър, по мълва незаконен син на екзарх Стефан, знае къде са мемоарите или знае лицата, които имат общо с тези документи. Предполага, че свещеникът от с. Баня — Петко, в чиито ръце е починал Екзархът, и който го съпроводил до Бачково, знае за съдбата на мемоарите...»(14). В друго донесение от агент «Савов» също има информация по този въпрос, но различна от предходната. В него се казва: «...казал на сестра си, майката на Каров, да вземе последните му писания, които писал във вид на завещание и мемоари, и някога да се публикуват и когато комунистите бъдат разгромени, посмъртно ще бъде честван и реабилитиран»(15). В донесенията на «Албен» се споменава, че вероятно една голяма част от трудовете на екзарх Стефан е взел инж. Димитър Георгиев (роднина на екзарха), а също така се предполага, че вероятно Илина Коракова, на която екзарх Стефан е изпращал свои материали, ги е преписвала и съхранявала(16). При съпоставка на горните сведения е ясно, че няма единство по въпроса за съдбата на дневника, а само предположения и догадки. Едно писмо на Ал. Милев до отец Атанас с дата 3 март 1957 г. хвърля допълнителна светлина върху този въпрос: «...писмата му са трогателни. В тях обаче няма нищо, което да остане като история. Това са лични нещастия... Искам обаче да чуя нещо от това, което се казва история. Аз му писах да пише спомени. Той бил писал нещо и го изгорил. Жалко е, ако е вярно»(17). Дали писаното от екзарх Стефан в периода на изгнанието му в с. Баня е запазено или унищожено не може да се твърди с категоричност, тъй като могат да се намерят аргументи в полза и на едната, и на другата теза.

Представянето на документалното наследство на екзарх Стефан, съхранено в българските архивни учреждения, поставя много въпроси и проблеми, чието изясняване на този етап не е възможно. Търсенето на нови информационни ресурси би позволило допълване и доуточняване на съществуващите празноти.

2.2. Опит за класификация на архивното наследство на екзарх Стефан — идеален опис

Опитът за класификация и систематизация на разнородното и богато архивно наследство на екзарх Стефан е твърде сложен въпрос. Разпиляността на документите в разнообразни по характер лични и учрежденски фондове, намиращи се в различни архивни учреждения затрудняват значително възстановяването на първоначалния състав и намирането на отделните части от фонда на екзарх Стефан. Този факт създава проблеми както при използването на документалното му наследство, така и при изследването на личността и делото му. Тези причини налагат необходимостта от изработването на архивен справочник, в който да се обобщи, класифицира и систематизира наличната от всички фондове информация, за да може да се използва в пълнота информационния ресурс за екзарх Стефан, независимо от това къде се съхраняват документите.

Най-удачна за целта е реконструкцията на фонда и изработването на архивен справочник от типа «идеален опис», включващ описание на архивните единици от всички архиви, в които се съхраняват документални следи от фонда на екзарх Стефан. При проучвателската работа на този етап части от архивното наследство на Екзарха са открити в 27 фонда (16 лични и 11 учрежденски), намиращи се в ЦДА, АМВР, АМВнР, ТД «ДА — Смолян», ТД «ДА — Пловдив», НА БАН, АБНТ И АБНР. Общо идеалният опис съдържа 407 архивни единици за периода (1887–2005 г.)

Разработването на класификационната схема и систематизацията на документите са изготвени след предварителното проучване и фиширане на всички документи от и за екзарх Стефан, открити в българските архивни учреждения и запознаване с литературата за фонда и фондообразувателя. Примерната класификационна схема е изработена в зависимост от вида на архивните фондове, основната дейност на фондообразувателя, разнообразието по отношение на видовия състав на документите в архивните фондове, респективно в архивните единици и пълнотата и степента на запазеност на фонда. Въз основа на типовата класификационна схема за личен фонд са разработени допълнения и изменения, съобразно характера на дейността на екзарх Стефан(18).

Съставената класификационна схема включва шест големи групи със съответните им подразделения:

I. ДОКУМЕНТИ ОТ БИОГРАФИЧЕН ХАРАКТЕР

1. Автобиографични

2. Биографични

3. Материали за фондообразувателя

а) статии

б) спомени

в) стихотворения

г) материали, свързани с годишнини от архипастирската дейност на екзарх Стефан

д) материали по учредяване на фонд «Стефан I, Митрополит Софийски и Екзарх Български»

е) биографични данни и материали относно получаване информация за екзарх Стефан

ж) материали по увековечаване паметта на екзарх Стефан

з) протоколи от заседания на Народния съд и на Комисията по разследването на процесите

и) досие на екзарх Стефан

II. ДОКУМЕНТИ ОТ СЛУЖЕБНАТА И ОБЩЕСТВЕНА ДЕЙНОСТ

1. Учител

2. Екзархийски протосингел

3. Докторант на Светия синод

4. Софийски митрополит

а) служебна кореспонденция, молби, доклади, телеграми и др.

б) протоколи от заседания на Светия синод

5. Екзарх Български

а) служебна кореспонденция, молби, доклади, телеграми и др.

б) протоколи от заседания на Светия синод

III. ДОКУМЕНТИ ЗА ТВОРЧЕСКАТА ДЕЙНОСТ

1. Бележки, слова, речи, послания, проповеди, статии, спомени

2. Трудове

3. Библиографии, ползвани от екзарх Стефан

IV. ЛИЧНА КОРЕСПОНДЕНЦИЯ

1. От него

2. До него

3. Пощенски и визитни картички

V. ИЗОБРАЗИТЕЛНИ, ПЕЧАТНИ, КИНО И ФОНОДОКУМЕНТИ

1. Снимки

а) портретни снимки на екзарх Стефан

б) снимки на екзарх Стефан по време на изпълнение на църковни служби

в) снимки на екзарх Стефан с роднини и познати

г) снимки от чествания, посветени на екзарх Стефан

д) снимки на чужди лица

2. Печатни материали

3. Кинодокументи

а) кинопрегледи с кадри, на които присъства екзарх Стефан

б) филми и телевизионни предавания, посветени на екзарх Стефан

4. Фонодокументи

а) слова, молебени и заупокойни молитви, произнесени от екзарх Стефан

б) радиопредавания, посветени на екзарх Стефан

5. Изображения върху плат

VI. ЧУЖДИ МАТЕРИАЛИ

Към раздела «Документи от биографичен характер» са обособени три подгрупи документи: 1. автобиографични; 2. биографични; 3. материали за фондообразувателя. Не е отделен раздел за имуществено-стопански документи поради липсата на отделени архивни единици само от такъв тип материали. Необходимо е да отбележим, че такива документи съществуват, но те са отнесени към различни архивни единици и се съдържат в различни фондове. Подобен род сведения има в полицейското досие на екзарх Стефан, фонда на патриарх Кирил и др.

Автобиографичните документи са предимно откъси и фрагменти от дневници, бележници и записки за периода 26 декември 1897–27 септември 1941 г. Към този раздел се отнасят общо 8 архивни единици от личните фондове на екзарх Стефан, съхранени в ЦДА (ф. 1330К) и ТД «ДА — Смолян» (ф. 473К). Една част от материалите са ксерокопия от оригинали от фонда в ЦДА, направени за комплектуване на личния фонд на екзарх Стефан в Смолянския архив. Всички документи са в ръкопис с точно посочени дати с изключение на един фрагмент от дневник, чиято датировка е направена въз основа на податките в съдържанието(19). Синкретичният характер на документите и тяхната многосюжетност позволява те да бъдат отнесени и към творческите документи, поради наличието на множество есеистични елементи и философски размисли. Смятаме обаче, че причисляването им към групата на автобиографичните документи в случая е по-удачно.

Биографичните документи са предимно свидетелства за завършена степен на обучение, класни книги за успеха и поведението на учениците, главни списъци, тетрадки и фрагменти от ученически разработки за периода 22 май 1887–27 януари 1904 г. Към тази група са отнесени общо 5 архивни единици, съхранени в личните фондове на екзарх Стефан и Ст. Калайджиев (ф. 936) и в учрежденския фонд на Ореховското училище (ф. 97К) в ТД «ДА — Смолян»(20). Документите са ръкописни оригинали с точно посочени дати.

Най-богата и разнообразна е групата на материалите за фондообразувателя, която е разделена на няколко подгрупи въз основа на жанрово-тематични признаци и съдържа 42 архивни единици от личните фондове на екзарх Стефан, Ст. Калайджиев и Г. Клисаров (ф. 484К) в ТД «ДА — Смолян»; личните фондове на патриарх Кирил (ф. 1318К), Васил Коларов (ф. 147Б), Георги Димитров (146Б), учрежденския фонд на ОФ (ф. 1Б), съхранени в ЦДА, и досието на екзарх Стефан в АМВР (ф. 3). Документите са разнородни — оригинали, копия, печатни материали, ръкописи и машинописи за периода 23 септември 1920 г.–28 юни 1998 г. Тук са отнесени: статии, спомени и стихотворения за екзарх Стефан; материали, посветени на годишнини от архипастирската му дейност и по увековечаване на паметта му; документи по учредяването на фонд «Стефан I, Митрополит Софийски и Екзарх Български»; биографични данни и материали относно получаване информация за екзарх Стефан; протоколи от заседания на Народния съд и на Комисията по разследването на процесите и полицейското досие на Екзарха(21). Особен проблем при групирането на документите от този подраздел създава досието, тъй като материалите, съдържащи се в архивните единици биха могли да се отнесат към различни раздели на класификационната схема. В него се съдържат не само оперативни материали по разработката, но и лични творби, кореспонденция, печатни и чужди материали, документи по финансови въпроси и др. Поради тази причина в идеалния опис даваме вътрешен опис на всяка от архивните единици от досието, за да могат да се видят всички налични документи и да бъдат логически отнесени към съответните раздели на класификационната схема.

Към документите от служебната и обществена дейност са обособени пет групи в зависимост от служебната дейност на екзарх Стефан: 1. учител; 2. екзархийски протосингел; 3. докторант на Светия синод; 4. Софийски митрополит; 5. Екзарх Български. В последните две групи са отделени и подгрупи въз основа на жанрово-видов признак: а) служебна кореспонденция, молби, доклади, телеграми и др.; б) протоколи от заседания на Светия синод. Относно подгрупите е необходимо да отбележим, че разнородните признаци по съставяне на архивните единици в различните фондове и архивни учреждения, не позволяват по-детайлно обособяване и тематично групиране.

Материалите от първата група, свързани с учителската дейност на екзарх Стефан, са 18 архивни единици от фондовете на Широколъшкото училище (ф. 139К) и на Ст. Калайджиев, намиращи се в архива в Смолян. Документите са предимно протоколи от учителски конференции, текуща служебна кореспонденция, сведения и отчети за учебно- възпитателната работа, списъци, таблици, заявления за отпуски и др. под. за периода 10 януари 1896–1907 г. и представляват ръкописни оригинали и преписи от оригинали(22).

Втората група свидетелства — за дейността на екзарх Стефан като екзархийски протосингел, е твърде бедна и съдържа само 2 архивни единици от фондовете на екзарх Йосиф (ф. 989К) и Методи Кусевич (ф. 420К) в ЦДА. Документите са служебни писма за периода 26 май 1912–21 май 1914 г. и са оригинални ръкописи(23).

Материалите от третата група са от докторантския период на екзарх Стефан в Швейцария и са общо 7 архивни единици от фондовете на Св. синод (ф. 791К) и Паисий Врачански (ф. 962К) в ЦДА, фондът на екзарх Стефан в ТД «ДА — Смолян» и този на Станимир Станимиров (10К) в НА БАН. Документите представляват протоколи от заседания на Св. синод, служебна кореспонденция между Синода, МВнРИ и екзарх Стефан за периода 12 февруари 1915 г.–21 май 1918 г. Архивните единици са машинописни и ръкописни оригинали, копия, чернови и преписи от оригинали(24).

Четвъртата група документи — от дейността на екзарх Стефан като Софийски митрополит, е изключително богата и разнородна. В нея обособяваме две подгрупи документи въз основа на жанровия признак. Общият брой на архивните единици е 111 от фондовете на Св. синод, Българската екзархия (246К) и личния фонд на екзарх Стефан в ЦДА, личните фондове на Екзарха и Ст. Калайджиев в ТД «ДА — Смолян», фондът на Варненско-Преславския митрополит Симеон (144К) в НА БАН и документи от АМВнР(25). Първата подгрупа обхваща служебна кореспонденция, молби, доклади, телеграми и др. за периода 24 февруари 1912 г.–23 декември 1944 г. Втората подгрупа представлява протоколи на Св. синод за периода 23 януари 1922 г.–29 декември 1944 г. Документите са ръкописни и машинописни оригинали и копия.

Последната обособена група от втори раздел е свързана с дейността на Стефан като екзарх Български. Тя е разделена на две подгрупи по подобие на предходната група. Съдържа общо 69 архивни единици от фондовете на патриарх Кирил, Андрей Велички (910К), Г. Димитров, В. Коларов, Св. синод, Българска екзархия, ОФ, МВнР (ф. 165) в ЦДА, от личните фондове на екзарх Стефан и Георги Клисаров (ф. 484К) в ТД «ДА — Смолян» и от АМВнР(26). Първата подгрупа обхваща служебна кореспонденция, молби, доклади, телеграми и др. за периода 1930 г.–20 декември 1956 г. Втората подгрупа представлява протоколи на Св. синод за периода 2 януари 1944 г.–31 декември 1948 г. Документите са ръкописни и машинописни оригинали и копия.

Третият раздел — «Документи за творческата дейност» — съдържа три подгрупи: 1. бележки, слова, речи, послания, проповеди, статии и спомени; 2. трудове; 3. библиографии, ползвани от екзарх Стефан. Неточното групиране на разнородни по жанр документи в една архивна единица, разпокъсаността на документите в различни фондове и попадането на един документ в различни архивни единици затруднява по-детайлното и точно групиране по жанрово-тематичен признак. Поради тази причина в първата група обединяваме съчинения от различни жанрове. Тук се отнасят слова, речи, послания, проповеди, спомени, статии и бележки, писани по определени поводи. Възможно е една част от тези документи да бъдат съотнесени и към служебната му дейност, тъй като са пряко свързани с нея, но обединението на различни материали в една архивна единица налага отнасяне към групата на творческите материали. Другата причина за причисляването им към тази група е, че те са блестящ пример за творческия гений на екзарх Стефан и представляват образци във всеки един от споменатите жанрове. Тази първа подгрупа съдържа 34 архивни единици за периода 1907–1941 г., като материалите са чернови, ръкописни, машинописни, печатни оригинали и копия от личните фондове на екзарх Стефан в ЦДА и ТД «ДА — Смолян» и фондовете на Г. Клисаров и Ст. Калайджиев в Смолянския архив(27).

Групата на трудовете на богословска и историческа тематика съдържа 14 архивни единици за периода 1919 г.–ок. 1957 г. Това са предимно чернови, ръкописни и машинописни оригинали и копия от личния фонд на екзарх Стефан в ТД «ДА — Смолян» и фонда на Българската екзархия в ЦДА(28).

Третата подгрупа представлява библиографии, ползвани от екзарх Стефан и съдържа само 2 архивни единици от личния фонд на Екзарха в ЦДА. Документите са оригинални ръкописи и са за периода 1910 г.–1958 г.(29)

Четвъртият обособен раздел — «Лична кореспонденция» има три подгрупи: 1. от него; 2. до него; 3. пощенски и визитни картички. Необходимо е да отбележим, че съществува известен проблем при определяне характера на кореспонденцията. Някои от писмата могат да бъдат отнесени и към служебните документи, защото при екзарх Стефан е много трудно да бъдат поставени граници между личната и служебната дейност, тъй като те са непосредствено свързани.

Първата подгрупа съдържа писма на екзарх Стефан до различни кореспонденти от страната и чужбина по определени поводи и въпроси за периода 6 май 1914 г.–април 1956 г. Документите са ръкописни и машинописни чернови и оригинали и са общо 15 архивни единици от личните фондове на екзарх Стефан, Ст. Калайджиев и Георги Гюрджилов (ф. 269К) в ТД «ДА — Смолян», фонда на Хр. Червенков (ф. 1519) в ТД «ДА — Пловдив», този на Станимиров в НА БАН и писма публикувани в Интернет-мрежата(30).

Втората подгрупа включва писма до екзарх Стефан за периода 19 май 1915 г.–ноември 1943 г. от личния фонд на Екзарха в ТД «ДА — Смолян». Към тази подгрупа отнасяме 15 архивни единици — ръкописни и машинописни оригинали(31).

В третата подгрупа са отнесени 4 архивни единици от личния фонд на екзарх Стефан в ТД «ДА — Смолян» и те представляват визитни и пощенски картички за периода 30 май 1942 г.–21 юли 1947 г.(32)

Петият раздел от класификационната схема — «Изобразителни, печатни, кино и фонодокументи» — съдържа няколко групи материали: 1. снимки; 2. печатни материали; 3. кинодокументи; 4. фонодокументи; 5. изображения върху плат.

Снимковият материал е разпределен в пет подгрупи. Първата съдържа една архивна единица от личния фонд на екзарх Стефан в ТД «ДА — Смолян», в която са отделени портретни снимки на екзарх Стефан за периода 10 юли 1919 г.–25 декември 1955 г.(33)

Втората подгрупа съдържа 5 архивни единици от личния фонд на екзарх Стефан в ТД «ДА — Смолян». Тук са отнесени различни снимки на екзарх Стефан по време на изпълнение на служебните му задължения при празници и поводи за периода 1929 г.–април 1945 г.(34)

В третата са включени две архивни единици от личния фонд на Екзарха в ТД «ДА — Смолян», които съдържат снимки на екзарх Стефан с негови близки и познати за периода 15 август 1908 г.–1935 г.(35)

Следващата съдържа една архивна единица от личния фонд на екзарх Стефан в ТД «ДА — Смолян», която представлява албум със снимки от откриването на паметник на екзарх Стефан в с. Широка лъка на 7 септември 2003 г. и честванията по този случай.

В петата подгрупа са включени 4 архивни единици от личния фонд на екзарх Стефан в ТД «ДА — Смолян», съдържащи снимки на чужди лица, които трудно могат да бъдат датирани(36).

Групата на печатните материали включва 3 архивни единици от личния фонд на Екзарха в ТД «ДА — Смолян» за периода октомври 1941 г.–1947 г.(37)

Обособените кинодокументи от АБНТ са разделени в две подгрупи. Първата включва 9 кинопрегледа за периода началото на 40–те–50–те години на XX век, а втората — 4 филма и предавания от 1998 г.–2004 г.(38)

Фонодокументите от АБНР също са разпределени в две подгрупи като едната съдържа 3 записа за периода 1941–1945 г., а другата две радиопредавания от 1998 г. и 2005 г.(39)

Отделената пета група съдържа 1 архивна единица от фонда на Екзарха в ТД «ДА — Смолян», представляваща изображение на Кирил и Методий върху копринен плат, съхранено от екзарх Стефан(40).

В последния шести раздел са обособени чуждите материали, съхранени във фонда на екзарх Стефан в ТД «ДА — Смолян» за периода 18 ноември 1918 г.–ок. 1947 г. Документите са писма, комюникета, устави на различни организации, записки, листове, публицистични материали, изявления и др., представляващи ръкописни и машинописни оригинали и копия. Необходимо е да посочим, че част от тези документи са едно съдържателно цяло с писма, изпратени до екзарх Стефан, и са неправилно обособени при обработката на фонда в групата на чуждите материали(41).

Важно е да отбележим, че изработването на класификационната схема и идеалния опис е свързано с решаването на редица въпроси от различен характер. Срещаните затруднения най-често са породени от: съхранението на части от фонда в различни архивни учреждения и в различни по вид архивни фондове; липсата на определени документи; неправилната архивистична обработка на част от документите (погрешни датировки, разделяне на един документ в различни архивни единици, обединение на разнородни групи документи в една архивна единица, неточните заглавия на архивните единици, които подвеждат за съдържанието им и др. под.); комплицираният характер на голяма част от документите, които могат да бъдат отнасяни едновременно към различни раздели на класификационната схема и др. под.

Най-проблемно се оказва прецизирането и детайлизирането на заглавията на архивните единици(42). От една страна, то е свързано с установяването на съответствие между съдържанието на документите и посоченото вече в описа заглавие, а от друга — с увеличаването на информационния им потенциал. При сравняване на посоченото заглавие в описите и конкретното съдържание на документите много често се установява, че те не съвпадат. Напр. заглавието на архивната единица, посочено в описа е:

— Екзарх Стефан. «Кратка история на Софийска епархия», студия(43).

При съпоставка на заглавието и съдържанието се вижда, че написаното не е от екзарх Стефан, а е част от съчинение със същото заглавие на Стефан Калайджиев(44). Проблемът в този конкретен случай е свързан с непознаването на наличните документи за екзарх Стефан в различните фондове, тяхната история на придобиване и литературата за него.

Някои от неточностите в заглавията произтичат от невниманието на обработващия документите и непознаването на творчеството на екзарх Стефан. Напр. посоченото в описа заглавие е:

— Проповеди на екзарх Стефан за всички празнични дни в годината под надслов «Който има уши да слуша, нека слуша»(45).

В случая архивната единица съдържа подготвяния за второ издание труд на екзарх Стефан със заглавие «Свети три светители»(46). Друг подобен пример е посочването в описа само на част от заглавието на труда. Напр. съчинението «На път за Дамаск или научен анализ на евангелските чудеса» е посочено в описа като:

— Научен анализ на евангелските чудеса(47).

Подобни примери свидетелстват за небрежността при обработката, тъй като на самите материали ясно и в машинопис е дадено съответното заглавие.

Друг пример за неизчитане на съдържанието на материалите, а само на началото, е архивна единица със следното заглавие в описа:

— Писма-предложения на Д. Николов — полковник о. з. до митрополит Стефан за подобряване обществените устои на държавата и укрепването на нацията(48).

В конкретния случай архивната единица съдържа писмо с приложена брошура от полк. о. з. Д. Николов до митрополит Стефан с молба за съдействие при разпространението й.

Много често непознаването на родословието на екзарх Стефан също е причина за грешки при посочването на имена в заглавията. Например племенникът на екзарх Стефан инж. Димитър Георгиев е посочен в описа като негов брат(49). В друго заглавие на архивна единица се съдържа твърдението, че намиращото се в нея стихотворение е дело на внука на Екзарха(50), а такъв не съществува. Подобни неточности в озаглавяването на документите подвеждат за конкретното им съдържание. Описите изобилстват от примери с неверни заглавия, което значително затруднява използването на архивните документи и намалява тяхната информативност.

Друга причина за неточните заглавия е свързана с наличието на множество ръкописни документи, чието разчитане е доста трудно. Почеркът на самия екзарх Стефан не е особено четлив. Поради това твърде често не са разчетени имена на кореспонденти и съдържанието на архивните единици, което води до неидентифициране на адресати и адресанти. Напр. заглавието на архивната единица в описа е :

Писма от роднини и познати до екзарх Стефан по лични въпроси(51).

Поради лошия почерк, не са отделени в самостоятелна архивна единица писмата на Антон Давидов (председател на Българския републикански комитет в Швейцария) до екзарх Стефан. Те дори не са подредени последователно в архивната единица. Освен това неизчитането на съдържанието на писмата е довело до отделянето в групата на чуждите материали на едно комюнике (на френски език), което иначе представлява съдържателно цяло с едно от писмата на Давидов до екзарх Стефан(52). В същата архивна единица се съдържат писма на Знеполския епископ Паисий, Гаврил Найденов, митрополит Василий, Г. Букуров и др. до екзарх Стефан. Съдържанието на писмата показва, че тук са обединени материали от служебен и личен характер.

Много често срещана причина за неуточнените заглавия е, че документите са написани на чужд език. Обикновено това е кореспонденция на сръбски, руски, френски и английски, чието съдържание не е преведено. Най-често такива архивни единици носят твърде общото заглавие:

— Писма (на латиница) до екзарх Стефан от кореспонденти в чужбина(53).

Преводът на писмата обаче показва, че те са от известни кореспонденти и са с изключително важно съдържание. Например в една такава архивна единица са обединени писма до сръбския министър-председател Стоядинович, патриарх Варнава и д-р Воислав Янич от екзарх Стефан. Друг подобен пример е обособяването в обща архивна единица на писма от екзарх Стефан до епископа на Гибралтар монсеньор Райт, до председателя на Съвета за международно приятелство чрез църквите лорд Дикинсон, до пълномощния министър на Турция и др.(54) По този начин информационният потенциал на заглавието на архивните единици се губи значително, защото много често чуждоезичните документи са от особена важност не само за изясняване живота и дейността на екзарх Стефан, но и за църковната, и обществено-политическата ни история.

Друг проблем при работата с документалното наследство на екзарх Стефан е свързан с обединението на разнородни материали в една архивна единица и разделянето на документи, които представляват едно съдържателно цяло с такива, отделени в други архивни единици. Съществуват множество примери за обединение, дори и не въз основа на тематичен признак, на лични и служебни писма, които съществено се различават. Също така има и доста примери за обединение на писма, молби, телеграми, изложения и др. под. в една архивна единица, без да има логично основание за това. Често срещан пример е разделянето на документи, които са едно цяло в различни архивни единици. Например резюме на съдържанието на книгата на Атанас И. Манов «Същност на източното старобългарско църковно пеене» погрешно е отделено като чужд материал, тъй като е част от писмо на същия до екзарх Стефан с дата 7 декември 1942 г., в което се иска съдействие за издаване на книгата му от Св. синод(55). Друг подобен пример са кратки речи на ученици от VI клас при Софийската духовна семинария, изпратени от протодякон Ибришимов на митрополит Стефан за разпореждане относно отпечатването им. Те са отделени от писмото и са отнесени към групата на творческите материали за екзарх Стефан(56). Причина за такова разделяне на документи вероятно е състоянието на архива при предаването му и невъзможността на обработващия да изчете и фишира всички документи.

Съществуват доста примери с документите от творческата дейност на екзарх Стефан, когато чернови или подготвяни за второ издание творби са обединени в една архивна единица. Напр. съчиненията му «Религия и наука», «Атонската гора и нейното самоуправление» и «Свет Христов просвещает всех (Мисли за младежта)», подготвяни за второ издание, са обединени в една архивна единица като:

— Статии с църковна тематика(57).

По същия начин е постъпено и с подготвяните за второ издание съчинения «Второто пришествие», «Път и цел» и «Отче наш»(58). В тези случаи различни съчинения на екзарх Стефан, издадени веднъж като отделни книжни тела, са обединени в една архивна единица. Тези примери са свидетелство за непознаването на творческата дейност на екзарх Стефан и за непълното предварително проучване и запознаване на обработващия документите с наличната по темата библиография.

Особено проблематични са и датировките на много от архивните единици. От една страна, това е свързано с факта, че документите са предадени по различно време, в различни архивни учреждения от различни лица и са обработени и заведени в различни лични и учрежденски фондове. В личните фондове на екзарх Стефан в ЦДА и ТД «ДА — Смолян» има части от едни и същи документи и при внимателно изчитане и съпоставка на материалите от двата архива датирането им не се оказва невъзможно. Особено показателен е примерът с ръкопис от цариградския период (1907–1913 г.) на екзарх Стефан, който представлява части от един тефтер, съхранени в двата фонда, като на някои от листовете има посочени години, а други са подписани с характерните тогава псевдоними на екзарха Даян Шинин, Миролюб Добролюбов и др.(59)

От друга страна, проблемът с датирането произтича от неточното обединение или разделяне на документите и невнимателния анализ на съдържанието им, като по-късни документи са подредени преди по-ранни. В приложения «идеален опис» с бележки под линия даваме пояснения за уточняване на някои от проблемните датировки.

Особено сложна е подялбата на материалите от служебната и творческата дейност. Твърде често документи, които са свързани със служебните функции на екзарх Стефан са ярък пример за лично творчество. Имаме предвид речи, слова, приветствия и др. под., произнасяни при важни поводи от екзарх Стефан в качеството му на духовен глава на църквата, които същевременно са свидетелство за богатата му мисловност и са блестящи шедьоври на ораторското изкуство. Интересен пример в това отношение от описа на личния фонд на Екзарха в ТД «ДА — Смолян» са трите варианта на труда на екзарх Стефан «Същина на пастирското служение». Два от вариантите са отнесени към документите за творческата дейност, а единият е причислен към материалите от служебната дейност(60). В случая неправилно в описа са подредени и озаглавени самите варианти, защото обработващият материалите архивист ги е разгледал като съвсем различни по жанр документи и е озаглавил трите архивни единици по следния начин:

— Статии (ръкопис) във връзка с отслужването на църковни служби и тайнства под надслов «Същина на пастирското служение»;

— Статия (машинопис) на екзарх Стефан (на руски език) под надслов: «Същина на пастирското служение»;

— Машинописен вариант на наставления от екзарх Стефан до свещениците от енориите под надслов «Пастирско служение».

Прави впечатление, че един и същ текст е разгледан като принадлежащ към различни жанрове. При сравнение на тези архивни единици личи категорично, че са различни варианти на един и същ богословски труд. Неотчитането на този важен факт е довело и до неправилното подреждане на архивните единици в описа.

Трудности при работата с документите създава и фактът, че материалите са отложени и заведени в различни архивни учреждения и фондове, което много често води до разделяне на един документ или групи документи. Пример в това отношение са части от дневници под надслов «Записки към записките ми», «Към моите изповедни бележки» и др., една част от които са съхранени в ТД «ДА — Смолян», а друга — в АМВР(61).

Съществуват още множество примери, които свидетелстват за разпиляното архивно наследство на екзарх Стефан, попаднало в различни архиви и фондове. Освен това спецификата при класификацията и обработването на документите в различните архивни учреждения и при личните и учрежденски фондове допълнително усложнява издирването и систематизирането на материалите. Особено трудоемко се оказва намирането и описването на документи от лични фондове на други лица, свързани с екзарх Стефан и от учрежденски фондове, съдържащи информация за него. Много често заглавията на архивните единици подвеждат за наличието или липсата на документи за екзарх Стефан. Освен интуицията при търсенето на документални следи, необходимо условие се оказва внимателното изчитане на всички документи от фондовете, в които се предполага, че би могло да има информация по интересуващата ни тема. Поради тази причина са възможни пропуски при издирването на документите, особено като се има предвид личността на екзарх Стефан и контактите му, които предполагат наличието на сведения на твърде много места.

Независимо от проблемите при издирването, събирането, класифицирането и систематизирането на документите от фонда на екзарх Стефан е възможно съставянето на един доста пълен «идеален опис» на архивното му наследство. Необходима е обаче уговорката, че е възможно допълване на този архивен справочник с нова информация, тъй като съществуват още документи, за които разполагаме с преки или косвени податки, но на този етап не сме открили. Вероятно съществуват и документи, за които не предполагаме къде се намират и такива, които още не са предадени в архивните учреждения.

Накрая трябва да отбележим, че в приложения идеален опис сме подобрили класификацията, прецизирали и детайлизирали заглавията на архивните единици, доколкото е възможно са конкретизирани датировките, указани са адресите (исковите данни) на архивните единици, посочени са публикуваните в различни документални издания материали и в бележките към описа са дадени някои подробности за документите.

2.3. Приносът на екзарх Стефан в богословската литература и българската историопис

Многостранната църковна и обществена дейност на екзарх Стефан намира израз и в неговото плодотворно духовно творчество. Книжовното му наследство е изключително богато и разнообразно. В него се открива духовният лик на големия български архиерей и интелектуалните му търсения. Можем да обособим няколко жанрови групи съчинения на екзарх Стефан: 1) магистърски тези и дисертации; 2) лекции; 3) богословски трудове; 4) речи, слова, проповеди и статии и др.(62)

1) Магистърски тези и дисертации

Първите научни опити на екзарх Стефан датират от периода на студентството му в гр. Киев (1900–1904 г.). Обучението си в Киевската духовна академия той завършва със защита на магистърска теза на тема: «Преглед на отношенията между Българската и Римокатолическата църкви от времето на покръстването на българите до учредяване на Екзархията — 864 г.–1870 г.». Съчинението е композирано в шест глави.

В първите две глави авторът прави преглед на вътрешнополитическата и външнополитическата история на България в контекста на балканската история до средата на IX век. В този аспект са разгледани взаимоотношенията между Римската и Константинополската църкви до покръстването на българите. Проследени са и етапите на разпространение на християнството на Балканския полуостров. Важно място е отделено на покръстването на българите, дейността на княз Борис и църковната му политика за извоюване на независима българска църква.

В останалите четири глави хронологически са разгледани отношенията между Българската църква и Римокатолическата църква в периода 864–1870 г. Представени са отношенията между България и Рим при управлението на княз Борис. Място намира и политиката на Симеон, характеризирана от автора като «български ортодоксализъм». Периодът 1018–1186 г. е очертан като твърде важен преходен етап за възобновяването на отношенията между двете църкви. Отразени са католическата пропаганда от епохата на Възраждането, отношението на българите към Римската църква в контекста на българо-гръцкия църковен въпрос и националните борби за извоюване на независима Българска църква.

Рецензентите на труда проф. Н. Дроздов и проф. А. Розов дават висока оценка за съчинението на студента-богослов Стоян Попгеоргиев, като отчитат доброто познаване на тематиката и прецизното представяне на фактите. Забележката на руските професори е свързана с факта, че авторът се увлича в патриотично-националистическа тенденция, която води до смесване на православие и националност в историята на Българската църква. Те обръщат внимание и на това, че особено място е отделено на дейността на Русия по отношение на утвърждаването на православието в България(63).

Независимо от недостатъците на изследването по-важен е фактът, че именно с написването му екзарх Стефан прави първите си стъпки в писането на научни съчинения. Този опит се оказва от изключително значение за по-нататъшното му научно развитие и израстване.

Другото важно изследване на екзарх Стефан, свързано с неговата научна подготовка, е докторската му дисертация «Богомилите и Презвитер Козма», която досега не е издавана на български език. Съществува само едно издание от 1920 г., публикувано в Лозана на френски език със заглавие Les Bogomiles et Presbyter Kozma(64). За този научен труд през 1919 г. във Фрайбург му е присъдена научната степен «доктор по философия и литература» след четиригодишната му специализация в Женевския протестантски университет и във Фрайбургския католически университет(65).

Малко известен е фактът, че в ТД «ДА — Смолян», в личния фонд на екзарх Стефан, се пазят два варианта на дисертационния му труд. Единият е ръкопис от 1918 г., представляващ съчетание от части на руски и български език, със заглавия на различните глави на френски език(66). Другият вариант е машинописен на български език, по всяка вероятност, подготвян за издаване(67). При сравнение на двата варианта в съдържателен план няма съществени различия.

Този труд е оригинално изследване от 20–те години на XX век, посветен на темата за богомилството и антибогомилската книжовна дейност на Презвитер Козма. Отчитайки факта, че съчинението на екзарх Стефан е изключително малко познато, считаме за необходимо представянето му във фактологически и методически аспект. По наше мнение за времето си то лансира актуални идеи от един изключително ерудиран духовник, какъвто е екзарх Стефан.

Приносът му по темата за богомилството и Презвитер Козма може да се открои чрез представяне на различните части от дисертацията му. Съчинението е композирано в четири глави: I. Общ преглед върху религиозно-социалното положение и състоянието на българската литература през средните векове до Козма; II. Богомилите; III. Презвитер Козма; IV. Проповедите; предговор, библиография и бележки(68).

От изведената библиография (общо 57 заглавия, от които 13 са на български език, 31 на руски език и 13 основно на френски, немски и др.(69)) става ясно, че той познава добре съществуващата литература по темата и я използва пълноценно, за да аргументира идеите си.

Предговорът е особено важен, тъй като се прави ретроспективен преглед на най-ранната история на Българската православна църква и дипломацията на княз Борис I. Покръстването и славянската писменост са оценени като съдбоносни събития от духовната и политическа история на българския народ в Средновековието. Централно място е отделено на въпроса за статута на Българската църква и ръкополагането на първия български архиепископ. Твърде интересни са дефинираните от автора функции на предстоятеля на църквата, а именно: да разбира и да се грижи за духовните нужди на народа си; да подкрепя усилията на владетеля за превръщането на България в славянски център; да се бори срещу ересите и всички, които се стремят да отклоняват новопокръстените от християнската вяра. В тези констатации прозират славянофилските идеи на екзарх Стефан и схващанията му за ролята на църковния глава, които самият той отстоява през цялата си духовна кариера. В този контекст е определена и ролята на Преслав като книжовен център, дал на славянската култура широк кръг от книжовници, които свързват българската държава с новата християнска цивилизация. Предговорът представлява своеобразен херменевтичен ключ към съдържанието на дисертацията, тъй като заявената от автора позиция е последователно прокарана във всички части. Фактът, че самият той е духовник, предполага акцентирането предимно върху историята на църквата и мисията на архиереите в живота на миряните. Екзарх Стефан през призмата на богомилските възгледи и позициите на Презвитер Козма, намира най-адекватния начин да посочи и подчертае основните задачи на църквата и духовния клир. Тази линия той следва в цялото изложение, използвайки историческите примери и аргументи(70).

В глава първа е очертано социалното, религиозното и културно състояние на българската държава по времето на царете Симеон (893–927 г.) и Петър (927–970 г.). Оценката за цар Симеон е изключително положителна като продължител на делото на баща си и като вдъхновител на «Златния век» на българската култура. Накратко са представени и основните книжовници от този период — Климент Охридски, Епископ Константин, Презвитер Григорий и Черноризец Храбър. Управлението на цар Петър е разгледано като изключително неблагоприятно за българската църква, поради факта, че именно по негово време се появява богомилската ерес. Авторът поддържа тезата, че за разпространението на ересите в България най-голяма роля играе Византия, която цели да дестабилизира българската държава. Проследено е и общото състояние на литературата през този период, като се отбелязва и появата на апокрифите. В тази глава проличава историческата осведоменост на автора и използването й за прокарване на основните му тези, а именно: предпазване на църквата от чужди влияния и вмешателства като гаранция за запазване на нейната самостоятелност и независимост; последователна държавна политика по отношение на църковните дела; развитие на културата и духовността и превръщането им в основно средство за борба срещу ересите и чуждите духовни пропаганди(71).

Във втора глава на дисертацията са застъпени въпросите за появата и същността на богомилското учение. Посочени са някои от основните причини за появата му: езическото наследство и гностико-дуалистичната традиция на съществуващите преди това еретически учения; затрудненото положение на българската църква, породено от липсата на българско духовенство и религиозното напрежение, създадено от дошлото в България гръцко и латинско духовенство; ролята на Византия като катализатор за появата на богомилството. Интересен е фактът, че богомилското учение се дефинира от автора като протест срещу официалната византийска форма на християнството(72).

В първия параграф на тази глава «Доктрините на богомилите» са представени компонентите на богомилското учение — космогония, христология и есхатология. Разгледани са социалните и етичните им схващания, а също така и идеите им за църквата, нейните обреди и символи. Богомилството е характеризирано като явление, имащо две страни — социално-политическа и религиозно-църковна. Според виждането на автора в общофилософски аспект ереста е протест против подчинението на разума на всяка власт и най-вече против църквата(73).

Вторият параграф на същата глава — «Организация на богомилите», проследява организационните принципи на богомилските религиозни братства и различните категории богомили. Според екзарх Стефан фактът, че богомилите имат собствена организация означава, че те не признават светските и духовни институции(74).

Особен интерес представляват авторовите виждания в трети параграф — «Литературата на богомилите». В нея са посочени основните характеристики на богомилската литература с цел съпоставянето й с антибогомилската литературна дейност на Презвитер Козма. При характеристиката на богомилската литература екзарх Стефан се опитва да й даде една обективна оценка, подчертавайки както отрицателните й, така и положителните й страни. Тук проличава изключителната му литературна и историческа компетентност, умело пречупена през призмата на блестящ богослов и догматик(75).

Съдържанието на трета глава е посветено на ролята и мястото на Презвитер Козма като оригинален творец в старобългарската литература. Посочено е значението на религиозната и литературната му дейност, насочена срещу богомилската ерес. Козма е представен като наблюдателен писател, виждащ обективните слабости на своето време. Основната идея на тази глава е чрез проповедите да се «вникне в душата на автора» и да се охарактеризира вътрешния образ на Презвитер Козма. С това се цели да се даде идеалният образ на духовника и неговата мисия. Козма е изключително удачен персонаж, чрез който се представя един събирателен образ на духовника. Макар и най-кратка по обем, тази глава е твърде емоционално наситена и всяко изречение носи силен идеен заряд. Козма е обрисуван като истински християнин и пламенен служител на Христовата вяра. Представен е като отражение на най-добрата творческа част от живота, чиято движеща сила е вярата в Бога и любовта към дълга. Твърде интересна е идеята, която авторът вменява на Презвитер Козма за търсенето на човека и Бога в човешкото същество. Самият екзарх Стефан проявява особен интерес към тази идея в ранните години на духовната си кариера, когато поддържа основните принципи на толстоизма. Показателен е фактът, че в образа на Презвитер Козма, авторът влага собствените си идеи за целите и смисъла на живота на всяко духовно лице. Всички други щрихи към портрета на Козма са в този контекст(76).

Идеите на автора са дообогатени в четвъртата глава на дисертацията, където е направен анализ и разбор на съчинението на Презвитер Козма, но по посока дообогатяване вътрешния образ на старобългарския книжовник. Екзарх Стефан счита, че основният идеен заряд на творбата на Козма е свързан с внушението за непоколебима вяра и набожен живот. Козма е представен като добър познавач на Библията и църковната история, а също така като тълкувател и полемист, защитаващ светостта на църковното достойнство и отстояващ необходимостта от църковна йерархия и религиозни закони. Изложени са схващанията на Козма относно ролята на духовенството и причините за моралния му упадък. По този начин на преден план е изведена нуждата от истински духовни пастири, които да изпълняват дълга си и да пробуждат същинската вяра у народа. Обърнато е и внимание на литературната стойност на творбата на Козма по отношение на факта, че дава възможност да се проучи народният говор от този период(77).

Като обобщение можем да кажем, че трудът на екзарх Стефан, въпреки слабостите му — най-вече ненужния емоционален патос и някои от крайните твърдения, трябва да бъде разглеждан и преценяван в контекста на времето, в което е писан. Не бива да се пренебрегва и фактът, че авторът е един от първите български духовници, занимаващи се с тази проблематика. Пречупването й през призмата на екзегетическия подход и неговите лични схващания и идеи за ролята на църквата и духовния клир прави възможен и другия, по-широк поглед при анализа на такива важни явления като богомилството в историческото ни битие.

2) Лекции

Част от книжовното наследство на екзарх Стефан е свързано с преподавателската му дейност. От него има останали два курса лекции. Първият лекционен курс под надслов «Славянските писатели» е от пловдивския му период (1904–1907 г.). Лекциите са четени през 1906 г. пред пловдивските граждани. Тази дейност е във връзка със съвместната инициатива на майор К. Родионов и екзарх Стефан за откриване на народен университет, като първият чете лекции по руски език, а Екзархът по славянска литература. Тези лекции са подготвени за издаване по време на пребиваването на Екзарха в с. Баня, но остават непубликувани. Обемът им е 362 машинописни страници(78). В предисловието в резюме е разгледано развитието на славянската култура и литература на фона на световния литературен развой(79). По-нататък е направен кратък исторически очерк и обща характеристика на славянските литератури(80). Накратко са представени сръбската, полската и чешката литература с някои от основните им представители(81). Важно място е отделено на руската литература до XIX век. Разгледан е животът и творчеството на Ал. С. Пушкин, М. Лермонтов, Н. Гогол, Ив. Тургенев, Ф. Достоевски и Л. Н. Толстой(82). Подробно са представени и някои от видните фигури в българската литература като П. Хилендарски, П. Берон, Ст. Михайловски, Л. Каравелов, Хр. Ботев и Ал. Константинов(83). Събраните лекции представляват опит за история на славянските литератури с биографични и творчески портрети на различните автори. Правени са опити за анализ на основните произведения на представените творци. От този труд проличава изключителната литературна култура на екзарх Стефан, който се проявява като добър литературен историк. Тук ярко отражение намира и идеята му за единството на православие и славянство, която изповядва през целия си живот.

Другият лекционен курс на екзарх Стефан е свързан с преподавателската му дейност в Духовната академия. Там през 1927 г. той чете лекции по омилетика. За тях разбираме от биографичния очерк за екзарх Стефан, написан от Димитър Лазов през 1947 г. За съжаление в архивното наследство на големия духовник тези лекции не бяха открити. Съдържанието на курса е предадено подробно от Д. Лазов, който вероятно е имал възможността да ги ползва за написването на книгата си(84). Видно е, че лекциите са написани строго научно и представят екзарх Стефан не само като изключителен оратор, но и като добър преподавател, познаващ из основи науката за красноречието. От сведенията на Лазов могат да се видят и основните теми, разглеждани от екзарх Стефан. На първо място лекторът дава теоретично определение на науката омилетика и разяснява нейната същност и основни раздели. Съществено място е отделено на личността на проповедника, на необходимите умствени и нравствени качества, които трябва да притежава. Най-подробно е разгледана проповедта, нейният предмет, цели и задачи. Посочени са различните форми на църковната проповед и в детайли са разгледани съдържателните и композиционни особености на всеки отделен вид. Това, което прави впечатление е добрата методическа подготовка на лектора, тъй като всеки теоретичен въпрос е представен с конкретни практически примери(85).

3) Богословски трудове

Най-значителен дял от книжовното творчество на екзарх Стефан заемат неговите трудове, посветени на историята на църквата и различни богословски проблеми. Ще представим съчиненията му в хронологически порядък, за да се види и проследи разработваната от него проблематика през различните периоди.

Едно от най-ранните му съчинения излиза през 1932 г. и носи заглавието «Българската църква»(86). Творбата не е разделена на глави поради малкия обем от 38 печатни страници, но могат да се обособят две части. В едната част се разглежда ролята на Българската църква за създаването на българската народност и съхраняването й през вековете, а също така и задачите, които трябва да изпълнява(87). Във втората част се прави анализ на събитията след Освобождението и особено на съществуващата конфронтация между държава и църква. Според автора «въпросът за вярата е крайъгълен камък на всяко държавно и обществено строителство»(88). Той търси причините за отслабването на Българската православна църква и в този аспект призовава държавата да подпомогне църквата. Според него църквата е институцията, която може да спаси България от духовната криза. Като цяло книгата е призив за осъзнаване ролята на църквата в българския исторически и държавен живот(89). Той ратува за силна църква, което е гаранция за бъдещия просперитет на нацията. Тъй като книгата не е история, а размисъл за значението на църквата в живота на българина, в съчинението си екзарх Стефан се проявява като истински духовен пастир и апологет на Българската църква. Позицията, която заема в църковната йерархия, му позволява да види и посочи всички актуални проблеми на църковния ни живот(90).

През 1947 г. екзарх Стефан допълва текста и подготвя второто му издание, което така и не е публикувано. То е съхранено в личния фонд на екзарх Стефан в ТД «ДА — Смолян». Заглавието на подготвения труд е същото, но обемът е значително по-голям — 184 машинописни страници(91). Идеите, вложени в началото, са подобни на тези от първото издание и представят Българската църква като важен фактор в обществения ни живот, чрез който могат да се постигнат не само вътрешнополитически, но и външнополитически успехи. Църковната дипломация е разгледана като едно от най-ефективните средства за решаването на националния въпрос(92).

Най-обемната част от съчинението представлява историята на Българската православна църква от IX век до обявяването на Схизмата през 1872 г. Авторът детайлно и последователно се спира на всички събития в църковния ни живот. В хронологико-тематична последователност той представя българската църковна история през Средновековието и Възраждането. Проличава изключителната историческа осведоменост на автора и строго научният му подход при представянето и анализирането на събитията(93).

В последната част екзарх Стефан разглежда историята на църквата по време на неговото митрополитство и екзаршество до 1947 г. Интересно е да се проследят събитията през погледа на големия духовник, който всъщност е и ключовата фигура в църковния живот през периода, който описва. Авторът накратко пресъздава основната си дейност като митрополит и екзарх, свързана с църковните проблеми и защитата на националните интереси(94).

Накрая описва ролята на Българската православна църква и духовния клир в съвременността. Написаното звучи като пророчески призив към духовенството и народа в трудните за църквата години след 9 септември 1944 г. Ето какво пише той в заключение: «Църковните служители повече от всякога трябва да почувстват в самата атмосфера мобилизационен призив за обявената им духовна война, и забравяйки себе си, да доведат тая война до желания край — победа на духовното и църковното начало в живота на българския народ и неговата застрашена държава… Не веднъж вече Църквата е спасявала българския народ и неговата държава от разложение и гибел. Ней се пада и днес да яви своя спасителен лик, да даде своите общественици, учители и будители, своите апостоли и мъченици, за да изведе България от кризата на всички кризи, в която тя е попаднала — духовната криза, и от пропастта, която е зинала пред нозете й да я погълне…»(95). Най-вероятно това обръщение е една от причините книгата да не бъде издадена. Смелостта на екзарх Стефан да изрече тези думи и мъченическата му съдба след 1948 г. са свидетелство за величието му и неговите усилия на истински духовен пастир да запази църквата като една от най-важните институции в историческото битие на българското общество.

Несъмнено този труд е изключителен принос в историята на българската църква и което е по-важно — съчинението е свидетелство за величието на духовния водач, който има ясно съзнание за житейската си мисия и дълг.

Другият труд, който също излиза от печат 1932 г., е «На път за Дамаск или научен анализ на евангелските чудеса»(96). Съдържанието е разпределено в единадесет глави. В предговора е направен преглед на изследванията по проблема за евангелските чудеса и е констатирана липсата на популярна литература у нас по този въпрос. В първа глава се разглежда проблемът за вярата и връзката между наука и религия. Според автора науката трябва да дава доказателства за съществуването на Висша сила и ако такива липсват, то е заради непознаването на историята на християнството от много учени. В този план е разгледана и двойствената природа (божествена и животинска) на човека(97). В останалите глави е направен опит за научнопсихологически анализ на евангелските чудеса, чрез оспорване на твърденията на медиците, които разглеждат чудесата като явления от невропатологичен характер. Това е направено с цел укрепване у християните на вярата в Бога чрез убеждаването им във възможността за съществуването чудеса. Като лайтмотив е изведен въпросът за вярата в Бога, която ще спаси света и човека(98).

Този труд на екзарх Стефан предизвиква сериозна полемика по отношение на оригиналността му. Адвокат Стойко Христов го обвинява в плагиатство и пише специална брошура със заглавие «Високопреосвещенният плагиат. Критика на книгата на Софийския митрополит г. г. Стефан «На път за Дамаск»(99). Според него екзарх Стефан е плагиатствал от книгата на Леонид А. Матвеев «Есть ли чудо?». Той го обвинява в присвояване на чужд интелектуален труд и в буквално преписване, разнообразено с малко лични мисли. В брошурата са дадени някои паралелни откъси от двете книги, за да се докаже плагиатството. Накрая е дадено и мнението на самия Матвеев, според когото Софийският митрополит е препечатал в книгата си 6/7 от неговия труд(100).

Независимо от обвиненията не можем да твърдим, че екзарх Стефан не влага собствени твърдения в написаното, а и целта на книгата, както заявява самият той в предговора, е да се напише нещо в по-популярна форма по тази проблематика, за да бъде достъпно за миряните.

В личния фонд на Екзарха, съхранен в ТД «ДА — Смолян», има още един машинописен вариант на същия труд, преработван вероятно в периода на пребиваването му в с. Баня, Карловско. Съществени съдържателни различия с изданието от 1932 г. не се забелязват(101).

Пак през 1932 г. излиза от печат и неговата брошура за екзарх Йосиф, озаглавена «Негово Блаженство екзарх Йосиф I»(102). Тя е посветена на 17–годишнината от кончината на екзарх Йосиф. В началото екзарх Стефан пише, че в пресата не е отделено достатъчно внимание на българския архиерей, защото «днешното време се бои да си спомни покойници като екзарх Йосиф»(103). По-нататък са дадени биографични сведения за екзарх Йосиф и е разгледано църковно-просветното му дело(104). Необходимо е да отбележим, че най-много речи, слова и статии екзарх Стефан пише за своя духовен учител и покровител екзарх Йосиф. Във всички тях личи преклонението му пред него. Целта на съчиненията, посветени на екзарх Йосиф, е той да бъде посочен като достоен пример за подражание.

Във фонда на екзарх Стефан в ТД «ДА — Смолян» има запазен проект за сборник, посветен на екзарх Йосиф, който е трябвало да включва публикувани и непубликувани статии и речи на екзарх Стефан за екзарх Йосиф. Предвиденото съдържание е разделено в три части: I. Статии; II. Речи; III. Уводни статии. В архивната единица са в наличност само част от споменатите в съдържанието речи и статии(105). Идеята за събирането и подреждането на всичко писано от екзарх Стефан за екзарх Йосиф е ценна, но за съжаление начинанието остава нереализирано.

През 1933 г. излиза от печат брошурата на екзарх Стефан «Път и цел»(106). Поради малкия й обем съдържанието не е разделено на части. Основната идея на творбата е свързана с пътя и целта на християнина. Като крайна цел на християнския път е определена светостта. За да се постигне тази цел, е необходимо да се свали бремето на греха от човека, да се уважава личността на другия и да се акцентира върху самоусъвършенстването(107). Основният замисъл на съчинението е да се покаже, че само по пътя на едно истинско християнско възпитание, съобразено с християнската етика и водено от Христовата вяра, е възможно усъвършенстването на човешкия живот.

Тази брошура също е подготвяна за преиздаване и вторият вариант се съхранява в ТД «ДА — Смолян». Различия в съдържанието не се наблюдават(108).

Следващото значимо съчинение на екзарх Стефан излиза през 1935 г. под заглавие «Същина на пастирското служение»(109). В увода към съчинението си духовникът акцентира върху факта, че времето налага задълженията на духовния пастир. Съдържанието на творбата е композирано в пет глави. В първа глава «Висота и отговорност на пастирското служение» авторът се спира на въпроса за призванието за пастирското служение, което трябва да е породено от вътрешната убеденост на личността. Изброени са и най-важните качества, които трябва да притежава духовникът, а именно: вяра, любов, благочестие, добротворство, образованост и култура. Във втора глава «Цел, граници и пътища на пастирското служение» е дефинирана основната функция на духовния пастир, а именно: «да съгражда царството Божие на земята и да води хората към вечното Небесно царство». В този аспект са подчертани и задачите на църквата, свързани със съхраняването на православието, непрекъснатата служба в името на народа и запазването на единството на нацията. Тези идеи звучат твърде актуално за времето си. Трета глава «Пастирят като свещеноизвършител и богомолец» разглежда характера на християнското богослужение и конкретните задачи на свещенослужителя. В глава четвърта «Свещеникът като учител и проповедник» са определени задачите на духовника за нравствено-религиозното възпитание на паството. Последната пета глава «Свещеникът като душепопечител и ръководител на своето паство» разглежда задълженията на духовния пастир, който трябва да се грижи за душите на духовните си чада. В заключение са дадени практически съвети към архиерейските наместници и конкретен план за дейността на свещениците в училищата при църквите и за работата в православните братства(110).

В този труд екзарх Стефан изгражда теоретико-идеен образ на духовния пастир. Идеалът на Екзарха за свещенослужител съответства напълно на изискванията на времето и задачите на Българската православна църква, според които духовникът трябва да бъде интелектуално извисен социално активен и съпричастен с проблемите на миряните.

Този труд е съхранен в няколко варианта в личния фонд на Екзарха в ТД «ДА — Смолян». Най-ранният вариант е черновата на изданието от 1935 г. и свидетелства за различните опити на автора за логическо подреждане на главите(111). Другият вариант е по-късен и е ръкопис на руски език, което предполага, че е предвиждано публикуването му в Русия(112). Третият вариант е машинопис и представлява второ допълнено и преработено издание, подготвяно след 1948 г.(113) В съдържателен план няма много различия с първото издание, но това, което прави впечатление, е предговорът. В него се засягат събитията в Съветска Русия и най-вече отношението на властта към църквата. Екзарх Стефан пише: «днес господстващата революционна и безбожна власт се стреми с всички сатанински сили да унищожи църквата и да помрачи божествения й ореол, като замени живата вяра със смъртоносното нечестие на безверието и безнравствеността»(114). По-нататък отбелязва: «Преживяваният от нас момент е съдбоносен за цялото човечество и за нашата скъпа Родина, и за нашата скъпа Църква; Страшният съд Божий, както и съдът на историята, не ще ни оправдаят, ако ние именно в тоя съдбоносен момент не изпълним своя дълг, ако в това бурно и смутно време не възвеличаваме, а унищожаваме великото и светло име на Църквата. Пастирят трябва винаги да помни, че хората съдят за всички учреждения по лицата, които ги съставят, а за Църквата — по нейните пастири и паство»(115). Тези думи са показателни за ясното съзнание на автора за отговорността на духовенството след 9 септември 1944 г.

През 1937 г. излиза от печат брошурата на екзарх Стефан «Религия и наука»(116). Основният проблем в брошурата е за отношенията между религия и наука в светлината на човешкото познание и опит. Според архиерея науката и религията в християнството са хармонично съчетани. Правят впечатление научно-философските размишления на автора.

На следващата 1938 г. излиза от печат трудът му «Православие, сила и красота»(117). В това съчинение екзарх Стефан разглежда православната църква не само от религиозна, но и от философска и културно-историческа гледна точка. Авторът анализира причините за различието в традициите, формиращи религиозното съзнание на различните течения в християнството. Според автора православието успява в най-голяма степен да съхрани традициите на Христовото учение и това е една от причините за скритата му сила. Същността на православието според екзарх Стефан е в благодатта, любовта и саможертвата. Той се проявява като изключителен догматик, умеещ да излага фактите и аргументира позициите си.

През 1940 г. излиза още едно догматическо съчинение на екзарх Стефан със заглавие «Второто пришествие». Съдържанието е разпределено в пет глави. Разгледани са въпросите за съда над грешниците, признаците за свършека на света, проблемът за борбата между доброто и злото и унищожението на Антихриста. Особено важна е четвърта глава «Провидението и войната», където авторът разсъждава за Втората световна война и причините за нея. Изводите, които прави екзарх Стефан за войната, са следните: войната е резултат от грешни воли на грешни хора и отговорността е тяхна; Бог допуска войната като проява на свободния човешки избор; войната е съд над безбожната цивилизация. Използвайки темата за Второто пришествие, авторът внушава идеята за пътя на човека към доброто и съвършенството като път към Бога(118).

На следващата 1941 година излиза книгата му «Свети три светители». Предмет на книгата е описание на живота и апостолството на Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст(119). Целта на автора е да посочи живота и делата им като пример за подражание от християните. Още с излизането на книгата отзивите за нея са блестящи. Ето едно от мненията за този труд: «В един стегнат език, с неподозиран стилов замах, контурите, на който вграждат в себе си история, педагогика, риторика и изразна красота, книгата «Свети три светители» има всички качества на едно издържано във всяко отношение богословско съчинение, предназначено да не остане с неразрязани страници и забравено върху лавицата на библиотеката, а да бъде подръчно ценно помагало на всеки добър свещенослужител и християнин»(120).

През 1942 г. е отпечатано поредното съчинение на екзарх Стефан, озаглавено «Свет Христов просвещает всех»(121). В него са изложени педагогическите и методическите схващания на екзарх Стефан за насоките на религиозно-нравственото възпитание и обучение на християнската младеж. Проблемът за младежта присъства неизменно и в редица статии на Екзарха. Проличава грижата на духовния пастир за младото поколение като бъдеще на нацията.

Необходимо е да отбележим и съчиненията на екзарх Стефан в съавторство с протопрезвитер Г. Шавелски. Първият им съвместен труд е «Православен катехизис» от 1943 г.(122) В основата на изложението лежи Катехизисът на Филарет Московски. Целта на авторите е да представят православното вероучение в една достъпна за ползване от миряните форма. Изданието представлява учебник по вероучение. Правят впечатление големият обем информация и достъпният език(123).

Другата съвместна книга на екзарх Стефан и протопр. Шавелски е «Евангелието в живота» и излиза 1945 г.(124) В предговора авторите посочват, че този труд е допълнение на предишния им и мотивират необходимостта от подобно издание, имайки предвид времето, в което живеят. Докато в първото съчинение представят вселенското православно верую, то в този труд се спират върху Проповедта на Христос на планината и Блаженствата. Всички Блаженства са разяснени и анализирани подробно с необходимите примери. В заключение се изтъква, че дадените от Христа блаженства ни посочват пътя от земята, към която хората безмерно са се привързали, към небето, от което престъпно са се отдалечили.

Третата книга от тази поредица излиза през 1947 г. и се нарича «Социалният проблем в светлината на Евангелието»(125). В предговора авторите обосновават необходимостта от подобен труд така: «Съдържанието на тоя ни труд има за цел да изведе социалния проблем вън от стихиите на увлеченията и пристрастните умувания, вън от рамките на диалектическия материализъм и сухия индивидуализъм и да го постави в широките простори на Истината, която е основна догма на разумно-нравствения светоглед както на отделната личност, така и на цялото общежитие... В бедната ни духовна книжнина... смятаме, че настоящият труд е навременен принос. В него програмно е дадено в догматическа яснота, в нравствена простота и историческа документация решаването на социалния проблем; всички човеци са Божии деца, следователно — братя помежду си. Братството почива на взаимна обич, изразявана във взаимна помощ, отстраняваща бедствията... Ето защо само в светлината на християнския идеал може и трябва да бъде разрешен»(126). Съдържанието е обособено в дванадесет глави. Първите четири глави разглеждат историята на човечеството преди появата на Спасителя и след това. Следващите няколко глави са посветени на връзката между Бог и човек, ценността на човешката личност, свободата, братството и равенството. В този аспект са разгледани темите за труда, богатството и бедността, милосърдието и християнската любов. В последните две глави предмет на разглеждане са християнството, според което социалният живот е уреден чрез любовта към ближния, и материализмът като носител на социалното зло, коренящо се в икономиката. В заключение авторите пишат: «За едни истината може да бъде непонятна, за други — неприятна. Едни не я желаят, защото не я разбират, други — защото тя им пречи да живеят както искат. Но истината си остава истина. Можем да унищожим милиони хора, които изповядват истината, но самата истина не можем да унищожим — тя е вечна и спасителна за ония, които я възприемат. Колкото повече хора й се противят, толкова по-ясна, по-привлекателна, по-драгоценна става тя. Когато тя не се гони, мъдрите се възползват от нея; когато тя се преследва — умират за нея»(127).

Книгата предизвиква различни мнения и е окачествена като реакционна и насочена против материализма(128). В тогавашната преса излизат публикации, които остро критикуват съчинението(129).

Неиздадени от екзарх Стефан остават още две подготвяни съчинения, съхранени в ТД «ДА — Смолян». Едното е под надслов «Отломки» и представлява събрани негови статии по различни проблеми, свързани с Родопите(130).

Другото носи заглавието «Труженици на божията нива (характеристика на митрополити, духовници, управници, дипломати, политици, поети, писатели, философи, артисти, художници, творци и др.)». Има материали, посветени на екзарх Йосиф, екзарх Антим, Пловдивския митрополит Максим, проф. Остен Унден, д-р Никола Чилов, проф. Стефан С. Бобчев и Стою Шишков(131).

Многобройните трудове на екзарх Стефан са свидетелство за значимата му творческа дейност. Умението му да излага догматическото и нравствено учение на Църквата в патристичен и библейски дух прави съчиненията му изключително важни за развитието на богословската наука в България. Умелото вплитане на църковни събития и личности както и изкусното включване на значими проблеми от съвремието му придава на разработките необходимото актуално звучене.

4) Проповеди, речи, слова, статии, доклади и др.

Многобройните проповеди, речи, слова, статии, доклади, сказки, беседи и др., пръснати из страниците на различни периодични издания или съхранени в архивните учреждения, свидетелстват за многостранната църковна и обществена дейност на екзарх Стефан(132). Изключително трудно се оказва систематизирането на тези творби въз основа на някакъв детерминиращ признак. Опитът за тематична класификация е условен, тъй като е възможна различна подредба на съответните творби. Сложността на проблема произтича от факта, че материалите са синкретични и поради това много често една творба едновременно може да бъде отнесена към няколко групи. В случая са обособени следните тематични групи:

І. Творби с църковно-религиозна тематика:

1. Църковно-празнични и религиозно-обредни;

Тази подгрупа творби е посветена на християнския празничен календар, като преобладаващ е делът на съчиненията за Рождество Христово и Възкресение Христово. Авторът, в ролята си на духовен пастир, подчертавайки светостта на християнските празници, не пропуска при всеки удобен случай да напомня на миряните християнския им дълг.

2. Догматико-канонични и религиозно-философски;

Тези съчинения са част от разработваната от екзарх Стефан проблематика в богословските му трудове. В тези творби той се проявява като блестящ каноник и догматик, познаващ отлично историята на религията и Светото писание. Детайлното им изложение и аргументираност ги превръщат в ценен принос в богословската литература.

3. Църковно-исторически:

а) за събития:

— за църковно-исторически събития от миналото

Предмет на разглеждане в тази група творби са важни събития от църковния живот на българите като Покръстването, създаването на писмеността, Схизмата и др. Тези съчинения свидетелстват за богатата историческа култура на екзарх Стефан и за умението му да пречупва през призмата на историята важни събития от църковния живот.

— за събития от църковния живот в неговата съвременност

Съчиненията му по повод провеждането на различни църковни конференции и разискваните на тях актуални църковно-религиозни проблеми, позволяват да се проследи неговата позиция по важни църковни и обществено-политически въпроси. Тези творби дават възможност отчетливо да бъдат откроени схващанията на екзарх Стефан за събитията от международния църковен живот и в частност от българския вътрешноцърковен живот.

б) за духовници

Една част от творбите му са посветени на видни духовници от църковната ни история. Най-много са творбите за екзарх Йосиф и митрополит Климент. С тях авторът цели не само да изтъкне заслугите им, но и да посочи делата им като достоен пример за подражание.

4. Религиозно-образователни:

а) образователно-педагогически

— за клира

Като духовен водач екзарх Стефан не пропуска да наставлява и образова духовния клир за ролята и задачите му. Част от тези творби са писани във връзка с трудовете му, посветени на пастирското служение. Особено ярко в тях са отразени актуалните идеи на екзарх Стефан за мисията на духовника, която според него трябва да бъде в съответствие с изискванията на времето.

— за миряните

Миряните са другата важна група, за която пише. Тези му съчинения са истински уроци по вероучение. Освен че поднасят знания за християнската религия, те са и своеобразни беседи с духовното «аз» на отделната личност.

б) нравствено-възпитателни

Усилията, които екзарх Стефан полага за нравственото издигане на паството, намират израз и в поучителните му съчинения. Нравственото възпитание за него е солидната основа за формиране на бъдещото поколение. Наставленията по християнска нравственост и благочестие винаги присъстват по един или друг начин в творбите на големия архиерей и духовен водач.

ІІ. Творби с обществена тематика

1. Приветствени и възпоменателни

Тези творби възникват в резултат на задължението на екзарх Стефан да присъства на всички важни обществени инициативи. Всеки повод за публична изява той използва за демонстрация на блестящия си ораторски талант, чрез който успява да се докосне до сърцата на хората.

2. Гражданско-политически

а) за бежанци, малцинства, слепи, глухи и други в т. нар. «неравностойно положение»

Твърде многобройни са съчиненията на екзарх Стефан, посветени на хора от различни социални, малцинствени и други групи. Те свидетелстват за изключителния хуманизъм на духовния пастир и съпричастността му към всички техни проблеми. Творбите са пламенен призив към обществото за добротворство и алтруизъм.

б) за политически събития и проблеми (национален въпрос, българо-югославски отношения, събития в Русия и др.)

Немалка част от писаното от Екзарха засяга важни политически въпроси. Преобладават текстове, посветени на националния въпрос, българо-югославските отношения, събития от руската история и важни проблеми от вътрешнополитическия и външнополитическия живот на България. Те позволяват да се видят идейните му схващания по важни политически проблеми. Той се изявява като политолог и анализатор на събитията от политическата сфера. Прави впечатление изключителната му далновидност по отношение на различни външно- и вътрешнополитически събития.

Освен представянето на творбите в тематико-съдържателен план е необходимо да отбележим и значителната им литературна стойност. Специфичният стил на екзарх Стефан прави творбите му безспорни шедьоври в богословската ни литература. Той успява да осъществи синтез между религиозните постулати и актуалните проблеми на своето съвремие. Синкретизмът на идейния заряд и екзегетическия подход в творбите му е в основата на търсената сугестия. Контаминацията на богословско-научния и дидактическия похват прави възможни различните интерпретативни подходи при анализа на съчиненията му.

В заключение, след направения преглед на богатото творчество на видния български духовник, е необходимо да отбележим, че тепърва предстои неговото анализиране от специалисти богослови и църковни историци, защото книжовното му наследство би могло да бъде предмет на самостоятелно научно изследване. Ето защо направеният по-горе съдържателен и тематичен обзор няма претенции за изчерпателност и всеобхватност, а цели единствено да насочи към основните тематични зони, разработени от екзарх Стефан.

Трета глава: Екзарх Стефан и неговият архив в съвременната българска историография и обществена памет

3.1. Интересът на Българската православна църква към личността и заслугите му

Проблемът за интереса към личността и заслугите на екзарх Стефан от страна на Българската православна църквата е твърде комплициран, тъй като при изясняването му се преплитат много взаимообусловени въпроси. От една страна, в качеството си на Софийски митрополит и Екзарх Български, той е важна част от институцията Българска православна църква и за около четвърт век е олицетворение на вътрешно и външноцърковния ни живот. От друга — постовете му в църковната йерархия и неговата многостранна и разнопосочна дейност предизвикват противоречиви и полюсни оценки за личността и делото му. Това предполага и наличието на множество спекулации относно неговото място и роля във важни обществени събития.

За проследяване интереса и отношението на Българската православна църква към личността и заслугите на екзарх Стефан е необходимо разглеждането на следните въпроси:

1. Присъствието му и оценката за него в църковната преса и литература в периодите:

a) 26. 03. 1922 г.–21. 01. 1945 г. (Софийски митрополит)

b) 21. 01. 1945 г.–6. 09. 1948 г. (Софийски митрополит и Екзарх Български)

c) 6. 09. 1948 г.–14. 05. 1957 г. («бивш Софийски митрополит и Екзарх Български»)

2. Интересът на българската църковна историопис към личността и делото му в периодите:

a) 1957–1989 г.

b) от 1989 г. до днес

3. Архивното наследство на екзарх Стефан и бъдещите богословски и църковно-исторически изследвания

Пътят на екзарх Стефан към върховете на църковната йерархия е увенчан с успех при избора му за Софийски митрополит на 26 март 1922 г. От този момент нататък той се превръща в публична личност, към която неизменно е фокусиран общественият интерес. Несъмнено всички негови прояви са особено подробно отразявани от страна на църковната преса и по-специално от печатните органи на Българската православна църква и Софийската епархия — «Църковен вестник» и «Народен страж». Информация се съдържа и във в-к «Църковен служител», сп. «Духовна култура» и др.

При преглед на теченията на «Църковен вестник» за периода 1922 г.–1945 г. може да се установи, че са отразени всички пътувания на митрополит Стефан в чужбина, посрещането на важни църковни и обществени делегации, проявите му в организацията и провеждането на църковни конференции, избирането му за синодален член, получените награди и участието му в събития с важно обществено-политическо значение. На страниците на вестника са публикувани стотици негови слова, речи, изказвания, поучения и статии, които са ценен извор за проследяване на мирогледа и позициите му по чисто църковни и граждански проблеми. Много често се срещат и отзиви за излезли от печат негови трудове. Необходимо е да уточним, че съобщенията във вестника носят официално-информативен характер и в тях липсва оценъчен елемент(1).

По по-различен начин са отразени събитията за същия период във в-к «Народен страж», което може да се обясни с факта, че изданието е печатен орган на Софийска епархия(2). Много по-пространно са описани пътуванията на митрополит Стефан и участието му в икуменическите конференции, неговите обществени прояви и срещите с министър-председателите и членове на правителството, получените награди, юбилеите и именните му дни. Важно място е отделено на обиколките в подведомствената му епархия. Почти всяко негово посещение в населено място от Софийска епархия е отразено. На страниците на вестника намират място и възникнали по различен повод конфликти на митрополит Стефан с църковни или държавни дейци. Прави впечатление, че информациите са доста по-обстоятелствени и много от тях съдържат оценъчен елемент. Образът на столичния кириарх е представен в изцяло положителна светлина, дори и в известна степен е идеализиран. Не бива да пропускаме, че страниците на този вестник изобилстват и от публикации на статии, слова, речи, послания и изказвания на митрополит Стефан. Публикувани са и официалните окръжни на Софийския митрополит. Особено внимание заслужават юбилейните броеве, посветени на избора на Стефан за митрополит и на 10, 20 и 25–годишнините от архипастирската му дейност(3). Тези издания съдържат изцяло материали, посветени на архиерея. Преобладават биографични статии, спомени, материали за дейността му като столичен митрополит, за участието му в икуменическите конференции, публикации за проповедническата му дейност, стихове, снимки и др. Особено внимание заслужават животописните статии за него. Всички те са белязани от идеята да се покаже благочестивият произход на митрополита, родителите, ученичеството и дейността му. Писаното до голяма степен прилича на житие на светец. Характеристиката на личността и заслугите му е изцяло позитивна, дори понякога хиперболизирана. Въпреки хвалебствените материали, не може да се отрече, че повечето от съобщените факти са действителни, но доукрасени с подходящия коментар. Не бива да не отчитаме и факта, че образът на духовника, който се изгражда, изпълнява и дидактическа функция, тъй като служи за еталон на поведение сред миряните и клира. Имайки предвид целите на вестника, отговорностите на духовенството и функциите му в социума в сложния междувоенен период, едностранчивото представяне на личността и «благородната манипулация» намира своето обяснение. Оценявани от дистанцията на времето, публикациите в «Народен страж» наистина са субективни, но за времето си изпълняват вложените в тях идеи и послания. Броевете на това печатно издание са ценен източник не само за личността на митрополит Стефан и грижите му за паството, но и за историята на Софийската епархия и вътрешнорелигиозния й живот. Трябва да споменем, че част от материалите от вестника и особено юбилейните издания са използвани от Димитър Лазов през 1947 г. за написване на монографията «Екзарх Стефан — живот, апостолство и творчество».

В останалата църковна преса публикациите за митрополит Стефан са предимно с осведомителен и констативен характер, без тенденциозна насоченост(4).

Като цяло църковните медии за посочения период могат да бъдат използвани като източник за детайлното изясняване на хронологията на събитията от вътрешно църковния ни живот, обществените, социалните и благотворителните прояви на столичния митрополит. Присъствието и проявите на архиерея на световните икуменически конференции също може да бъде подробно проследено хронологически и съдържателно. Освен това неизменното присъствие по религиозен или светски повод на Софийския кириарх на страниците на вестниците е показателно за ролята на духовния пастир, за гражданския му дълг и за особената мисия на българското православие независимо от обществените колизии.

Излизащата църковноисторическа литература през периода 1922–1945 г. не съдържа много публикации за митрополит Стефан, поради факта, че тогава той е активно действаща фигура в църковния живот и не може да му бъде дадена необходимата обобщена оценка извън дистанцията на времето. Можем да споменем само няколко публикации на протопрезвитер Стефан Цанков, в които, разглеждайки историята на Българската православна църква и отношенията й с държавата, той се спира и на дейността на митрополит Стефан. В съчинението си «Българската православна църква от Освобождението до настояще време» Цанков дава кратки биографични данни за Стефан като откроява приноса му за предотвратяване на конфликта между държава и църква по повод свикания църковно-народен събор при управлението на Ал. Стамболийски. В положителната си оценка изтъква, че митрополит Стефан носи и следва идеалите на екзарх Йосиф и Търновския митрополит Климент. Спира се на обществената, социалната и благотворителната му дейност. Разглежда участието му в икуменическото движение и подчертава блестящата му ораторска дарба и активната проповедническа дейност(5). В другите си съчинения, посветени на отношенията между държава и църква, протопрезвитер Цанков често споменава и за личността на Софийския митрополит, тъй като липсата на църковен глава и особеното място на столичния епарх го правят една от най-дейните фигури в отношенията между светската и религиозната власт. Макар и не толкова ярко изразена преценката за него отново е с положителен знак(6). Трябва да отчетем и факта, че протопрезвитер Ст. Цанков и митрополит Стефан са добре познати един на друг и са основните участници от страна на Българската православна църква в икуменическите конференции. След 9 септември 1944 г. отношенията между тях доста се променят и дори придобиват конфликтен характер.

Трябва да споменем, че в излизащата тогава литература отражение намира и конфликтът между митрополит Стефан и Варненско-Преславския митрополит Симеон по повод същността и дейността на организацията ИМКА в България и ролята на Софийския митрополит в това отношение. Варненско-Преславският митрополит публикува остри статии в печата като обвинява митрополит Стефан в съдействието му за проникване в България на чужди неправославни учения. Статиите си митрополит Симеон събира през 1930 г. и издава в специална брошура наречена «Всеправославна» конференция в София (Позволено ли е на наши духовни лица да сътрудничат на друговерската религиозна секта ИМКА)»(7). Същата година излиза и отговор на брошурата от П. Абаджиев, който защитава позициите на митрополит Стефан и определя обвиненията срещу него като несъстоятелни(8).

Необходимо е да подчертаем, че в периода 1922–1945 г. самият митрополит Стефан е един от най-дейните духовници, публикуващи богословски съчинения(9). Дори в чест на 20–годишнината от дейността му като Софийски митрополит е издаден специален юбилеен сборник от речи, слова, поучения, статии и архипастирски напътствия(10). Изданието е снабдено с кратък предговор, акцентиращ върху ползотворната му и успешна дейност като столичен епарх. Специално е откроена проповедническата му дейност.

В обобщение трябва да отбележим, че присъствието на митрополит Стефан в църковната преса и литература преди да стане Екзарх Български, е твърде специфично и предопределено от църковния пост, който заема. Информациите и оценките за него носят отпечатъка на характерния субективизъм при изразяване на отношението към активно действаща в своето време фигура и са лишени от отпечатъка на липсващата времева и морална дистанция. Факт е обаче, че той динамично вгражда присъствието си в българската историческа драма през междувоенния период, с което се превръща в една от най-публичните личности тогава.

Не по-различни са констатациите за архиерея и през периода на неговото екзаршество. Разбира се, съответните отлики, които се наблюдават, са белязани от характера и условностите на времето на «народната демокрация» и от новия пост, който той заема.

Що се отнася до публикациите в църковните печатни издания е необходимо да отчетем, че те значително намаляват след 9 септември 1944 г. Това е така поради новата политическа конюнктура и особеното положение, в което изпада Българската православна църква и в частност нейният предстоятел. Това дава съществено отражение върху същността на религиозните медии. В основните от тях, упоменати по-горе, за екзарх Стефан се споменава предимно информационно-констативно. Събитията, които намират по-обстойно отражение, са изборът на Стефан за екзарх и вдигането на Схизмата. Прави впечатление, че го няма плътното присъствие на творчеството на архиерея по страниците на вестниците и публикуваното е немного(11).

По отношение на църковно-историческата литература за периода 1945 г.–1948 г. трябва да подчертаем, че именно през 1947 г. по повод 25–годишнината от дейността му като Софийски митрополит излиза единствената досега биографична книга за екзарх Стефан, написана от църковния историк Димитър Лазов(12). Книгата е написана точно година преди да настъпят преломните за екзарх Стефан събития, свързани с неговото отстраняване като глава на Българската църква. В предговора към изданието авторът пише: «Когато се пише биография на дейци, които вече не принадлежат на тоя свят, неудобствата за биографа се явяват главно по отношение на липсата на много данни... Това... не се случва при писане на биографии на още живи дейци... има обаче друго неудобство... Това неудобство без съмнение се крие в субективното отношение на биографа..., което може да влияе при неговата преценка... аз се стремих през всичкото време на моята трудна работа да избягвам незаслужените венцехваления, както и една пресилена критика, държейки сметка за тежките и съдбоносни исторически събития, които продължават да се развиват в наши дни и да дават един особено мъчителен вид и върху живота на отделните лица...»(13). Видно е, че биографът съзнава трудността на задачата си и се обосновава в предговора, че ще търси обективното отразяване на фактите. Разбира се, колкото и да е искрен този стремеж, не можем да не отчетем, че биографията представлява апология на личността и дейността на екзарх Стефан. Книгата отразява жизнения и духовния път на архиерея, който още приживе завоюва широк обществен престиж и авторитет.

Съдържанието на биографията е разделено на 47 параграфа. Книгата започва с обстоен исторически преглед на историята на с. Широка лъка, с което се цели да се покаже, че родното място на екзарх Стефан не е случайно. Дадено е родословието му по бащина и майчина линия като се показва един идеален образ на неговите предци. Семейната среда е представена в типичния за християнския морал модел. Детските и ученическите години на Екзарха са описани като времето, в което се изграждат някои от типичните черти на характера му. Проследен е пътят на студентските и учителските му години като се открояват влиянията върху изграждането на личността му. Особено внимание е обърнато на решението му да се замонаши и църковната му кариера след това. Засегнат е престоят му в Швейцария, приемането на епископското достойнство и митрополитското служение. Подробно са представени събитията, свързани с митрополитския му избор. Разгледана е дейността му като столичен архипастир и участието му в икуменическите конференции. Биографичната нишка е прекъсната с представяне на творчеството му като са разгледани всички негови публикувани трудове. Прави впечатление, че съчиненията са представени предимно чрез откъси от тях, като липсва обстоен коментар. Вероятно това се дължи на разработваната специфична богословска проблематика, която е трудна за анализ и тълкуване от неспециалист каноник и богослов. Биографичният очерк продължава с избора на Стефан за екзарх, премахването на схизмата и обмена на българо-съветски църковни делегации. Разгледани са социалната и културно-просветната дейност на екзарх Стефан, както и участието му в различни организации. Накрая следва библиография на трудовете му и всички негови публикации в църковната преса.

Относно източниците, които Лазов използва за написване на монографията, трябва да отбележим, че той е имал възможност да ползва и такива, които не са достигнали до нас. Става дума най-вече за личния дневник на екзарх Стефан, от който в книгата има цитати и който не е открит и досега. Разбира се, те са внимателно подбрани с оглед на внушението, което трябва да се прокара. Освен това са ползвани спомени на екзарх Стефан и други лица, свързани с него. За написването на биографията авторът си е послужил и със служебна кореспонденция, официални документи на Българската православна църква, Софийска митрополия и църковната преса. Необходимо е да отбележим, че особена роля при написването на тази книга играе сродникът на екзарх Стефан — Стефан Калайджиев. Във фонда на Калайджиев в Смолянския архив са съхранени изключително много данни от събирателската работа по изготвянето на книгата. Запазен е въпросник и предварителен план на биографията. Има дори чернова на биографични бележки за екзарх Стефан с ръкописни поправки от Калайджиев, които до голяма степен се припокриват с написаното в книгата, което ни кара да предположим, че навярно основно Ст. Калайджиев е помагал както в събирането на материалите за екзарх Стефан, така и в самото писане(14). Най-вероятно трудът е общо дело на Калайджиев и Лазов, но излиза от името на Лазов, поради възможност за евентуални обвинения в субективизъм. Явно са мобилизирани доста хора при събирането на информация, а навярно и самият Екзарх е давал допълнителни данни за написването на биографията. Отрицателен отзив за книгата на Д. Лазов и обвинение в намеса и на екзарх Стефан се съдържа в запазените бележки на патриарх Кирил: «Тя няма научна стойност. Авторът е използвал главно материали, които му е предоставил екзарх Стефан на разположение. Цялата книга е минала под преработката на самия екзарх Стефан, което се вижда от характерния негов стил. Прави впечатление панегиричността на книгата. Повечето от твърденията на автора са непотвърдени, поради което и тяхната истинност с нищо не е доказана»(15). Въпреки идеализацията на екзарх Стефан от Лазов и панегиричния стил, е твърде крайно да твърдим, че становищата в нея не са потвърдени с нищо. От запазеното архивно наследство на екзарх Стефан, от дистанцията на времето и достъпността на материалите се вижда, че в основата си писаното от Лазов е вярно. В случая става дума за специфичния авторов стил, който разводнява биографичната и историческата нишка с много цитати и подробно описание на не особено важни събития. Прокарваният субективизъм е свързан не толкова с достоверността на фактите, колкото с начина, по който се интерпретират и натрупват с несъществена информация. Въпреки слабостите на монографията, трябва да отбележим, че досега това е единственото биографично съчинение, посветено на екзарх Стефан, което вече е и библиографска рядкост. Освен това тук не са отразени по-късните съдбоносни събития, разиграли се при оставката на екзарх Стефан и заточението му в с. Баня, Карловско, които биха дали завършеност на животоописанието.

Писаното в годините на екзаршеството на Стефан неминуемо носи отпечатъка на времето. Водещата роля, която екзарх Стефан има в църковния живот, контактите и връзките му в чужбина налагат «диалога» му с отечественофронтовската власт. Изявленията му определено са повлияни от конюнктурата тогава и това ярко личи при съпоставка на писаното от Екзарха преди и след 9 септември 1944 г.

Относно писаното за екзарх Стефан в периода след оставката му (6 септември 1948 г.) до неговата смърт (14 май 1957 г.) можем да констатираме, че именно това са двете събития, за които се споменава в официалните публикации в църковната преса. Прави впечатление, че публикациите за оставката целят да заблудят и манипулират общественото мнение за истинските причини за свалянето на екзарх Стефан. Лансираната официална версия сочи като причина за оттеглянето на екзарх Стефан здравословното му състояние и някои обстоятелства от чисто църковен характер. Запазените документи показват, че събитията около оставката не са толкова елементарни, но за да не се предизвиква общественото недоволство се поддържа това официално становище. Самият екзарх Стефан многократно протестира, че като мотив за неговата оставка се сочи здравословното му състояние. Въпреки неговите настоявания не му е дадена никаква възможност за публична изява, а напротив — търсена е възможност за по-бързото му отстраняване от пределите на Софийска епархия.

След заточването му в с. Баня, Карловско той е напълно изолиран. Това е тъжният опит за обричане на забрава на една толкова популярна личност. Цели девет години на него са му забранени срещите и придвижването без разрешението на отговорните за това фактори. Съвсем естествено е, че през този период за него нищо не се споменава в публичното пространство. Чак при смъртта му на 14 май 1957 г. излиза кратко съобщение в пресата. Погребан като обикновен смъртник, без необходимите почести, с ограничение броя на присъстващите, си отива един от известните български духовници. Констатациите за поведението на Българската православна църква и духовниците в последните години от живота на екзарх Стефан са твърде печални. Въпреки посещенията на патриарх Кирил, опитите на Синода да полага някакви грижи за съществуването му, не можем да не констатираме от наличните документи, че най-голям брой от доносниците за екзарх Стефан са именно духовници. Страхът на Църквата от влиянието на личността му е показателен от факта, че всеки опит на екзарх Стефан за придвижване и евентуални срещи с миряни е париран предварително от Синода чрез съответните отговорни фактори. Разбира се, не бива да пропускаме, че политическа конюнктура и мястото на Българската православна църква във времето на «народната демокрация» са всъщност определящи за отношението към екзарх Стефан. Все пак Българската църква заслужава една морална дистанция и оценките за поведението й като институция не бива да бъдат генерализирани в крайности. Когато времето диктува поведението, по-съществен остава опитът да се съхрани Българска православна църква като институция, а този опит предполага и мъченици. Да бъдеш неудобен и да не се вписваш в предопределени конюнктурни схеми в годините след 9 септември 1944 г. означава да бъдеш страдалец и да преодоляваш изпитания. Такава се оказва и съдбата на последния български екзарх, който не следва безропотно предначертаните пътища, а понася по християнски съдбата си.

В периода 1957 г.–1989 г. личността и делото на екзарх Стефан са подложени на забрава. За него не се пише и почти не се споменава. Причините за липсата на интерес се коренят в съществуващата дотогава политическа конюнктура, която предполага игнорирането на личността на екзарх Стефан в църковната историопис. В резултат на това големи масиви с документи са съхранявани у родственици и приятели, които ги предават в архивите едва след настъпилата политическа промяна. Като следствие от нея е и разсекретяването на част от документите, които са се намирали в АМВР и ЦПА (сега част от ЦДА). Освен това поради същите причини произведенията на екзарх Стефан не се преиздават и изследват от специалистите — църковни историци и богослови.

След политическата промяна през 1989 г. и настъпването на времето на дългоочакваното преосмисляне на миналото, името на екзарх Стефан отново се появява в публичното пространство. Крайностите при оценката на личността и заслугите му провокират мисловността на учените и търсенето на истината за него. Едва тогава започват първите плахи опити за реабилитацията му. Не може обаче да се твърди, че Църквата като институция има водеща роля в това отношение. Напомнянето за него при честванията на годишнини от възстановяване на Българската екзархия и вдигането на Схизмата не е достатъчно за мястото, което той трябва да заема в църковната ни история. Разбира се, все по-често започват да излизат публикации на църковни историци, които фокусират вниманието на обществения интерес към личността и делото му.

Едва в края на 90–те години на миналия век започват да се публикуват повторно творби на екзарх Стефан, чрез които да се напомни за личността му. В църковния печат излизат кратки статии, посветени на него, а в общи съчинения се споменава името му във връзка с определени събития или личности.

През 1998 г. Ив. Минев преиздава излезлия през 1942 г. по повод 20–годишнината от избирането му за Софийски митрополит сборник със слова, речи и поучения(16). Интересна добавка към него представлява «Нареждането» на Стефан, което е своеобразно негово завещание(17). В предговора озаглавен «Един мъдър българин» Минев припомня за личността и делото на екзарх Стефан. Освен кратките биографични данни той правилно отбелязва, че: «За да бъде отбелязана достойно годишнината на такава личност не е достатъчно да се напомнят исторически дати, на които той е съвременник и творец»(18). Авторът споделя, че чрез преиздаване творчеството на екзарх Стефан може да се привлече вниманието на българското общество към личността и заслугите му. В заключение пише: «Надявам се, че това издание ще премахне принудителната забрава върху личността на Българския екзарх Стефан I и делото му...»(19). Вникването в мисловността и преживяванията на една личност чрез творчеството е един от най-автентичните начини за разкриване на духовното й богатство. Особено що се отнася до екзарх Стефан, това правило важи с изключителна сила.

Подобен опит за отбелязване на годишнина на големия български архиерей е направен същата година от преподавателя в Пловдивската духовна семинария Георги Гугов. Той преиздава съчинението му «Православие, сила и красота» като в предговора към изданието освен посочените биографичните данни се мотивира, че запознаването с възгледите и принципите на екзарх Стефан е необходимо заради актуалността на въпросите и проблемите, които Екзархът засяга. Споделя, че животът и духовното наследство на екзарх Стефан могат да бъдат истински пример за всеки поел духовното и обществено служение(20). Посочването на екзарх Стефан като достоен пример свидетелства, че той постепенно започва да заема полагащото му се място в църковната и обществената памет.

Починът за издаване творбите на екзарх Стефан е едно забележително начинание, което би могло да има своето продължение. Архивното наследство на архиерея позволява и предполага издаването на преработени и непознати негови творби, съхранени в българските архивни учреждения(21).

В началото на XXI век също се появяват ценни статии за екзарх Стефан. Важни са публикациите на Б. Цацов, които съдържат кратки биографични данни за него и припомнят за личността му(22). Особено внимание заслужават публикациите в «Църковен вестник» и Интернет-мрежата на Хр. Темелски. Познатите биографични данни той поднася с необходимия актуален коментар и особено тези, отнасящи се за времето след 9 септември 1944 г. Той разглежда отстраняването на екзарх Стефан като преломен момент в подчиняването на Българската православна църква от комунистическата власт. В заключение авторът отбелязва следното: «Върху гроба му в Бачковския манастир е поставен скромен мраморен кръст, който напомня за последния български екзарх, един все още недооценен бележит църковен йерарх»(23). Тази констатация е твърде важна от гледна точка на дълга на църковната историопис към личността и делото на екзарх Стефан.

Често в съчинения за репресиите на комунистическия режим срещу дейци на църквата, написани от духовни лица, се споменава и за екзарх Стефан. В книгата на Стоян Груйчев за жертвите на комунизма едно от лицата, за които се говори, е екзарх Стефан. Накратко са представени отношенията му с властта, неговото интерниране и в този аспект са публикувани няколко документа(24). Подобна е монографията на Стефан Чурешки за православието и комунизмът. Авторът се спира на дейността на екзарх Стефан за защита на духовниците, подложени на репресии и преследване от властта. Показва неговата последователност и решителност в действията му по лобиране пред отговорните фактори за закрила на духовенството. Засяга мъченическата съдба и кончината на екзарх Стефан(25). В съчинението си за патриарх Кирил Янко Димов също се спира върху личността и дейността на екзарх Стефан, но в съпоставка с тази на патриарх Кирил. Авторът твърде крайно съпоставя двамата, като разглежда екзарх Стефан в изцяло положителна светлина, а Патриарха — в крайно отрицателна. Като цяло посочените съчинения са твърде крайни и емоционално наситени, но е факт, че образът на екзарх Стефан определено е представен позитивно. В тях името му се споменава като пример за духовен пастир и мъченик на комунистическия режим. Разбира се, трябва да отчитаме факта, че църковната ни история не е нито черно-бяла, нито елементарна, човешките пристрастия винаги са я съпътствали, но въпреки всичко има личности, които оставят трайна диря и свързват завинаги името си с това на църквата и историята. Необходима е дистанцията на времето, преосмисляне на ценностите и преодоляване на личностния субективизъм, за да се даде една максимално обективна преценка за дадена личност. Относно личността и делото на екзарх Стефан това време постепенно настъпва. Отварянето на архивите, предаването на нови документи и достъпността им за учения са необходимата предпоставка за бъдещите изследвания, основани на интерпретацията на документален материал, а не на слухове, стереотипи и лични пристрастия. Преодоляването напоследък на традиционно консервативната мисловност на богословите и църковните историци е необходимото условие за трайното вписване на личността и делото на екзарх Стефан в църковната ни история.

Положителен пример в това отношение са изявленията на духовници-учени по националните медии, чрез което се популяризира името на екзарх Стефан. Важно в това отношение е предаването с участието на проф. протопр. Николай Шиваров, излъчено на 2 ноември 1998 г. по Българското национално радио. В него той говори за значението на личността на екзарх Стефан в църковния и обществения ни живот, за дейността му по спасяване на българските евреи и за приносите му към богословската наука(26).

Българската история и в частност църковната са в дълг към поколенията по отношение осветляването на многостранната и разнопосочна дейност на екзарх Стефан. Наличието на богата и вече достъпна документална база е предпоставка за изследването на присъствието му в църковната ни история. Богатото документално наследство предполага изясняването на твърде много въпроси, свързани с неговата личност и прояви. Можем да констатираме, че архивът на екзарх Стефан почти не е използван от богословите и църковните ни историци.

Съхранените биографични материали са ценен изворов материал при изследване пътя на екзарх Стефан в духовната йерархия. Те позволяват да се види начинът, по който се формира личността на бъдещия духовник, влиянията, които той изпитва, неговите колебания и размисли при вземане на решението да се отдаде в служба на Бога. Документите дават възможност да се вникне в мистичния свят на духовника и да се проследи личната му драма и неговото духовното величие, породени от архиерейския дълг и стремежа да служи на всички хора, независимо от тяхното вероизповедание и конфликтните ситуации в обществото. Размислите му на религиозно-философски теми поразяват с вложената евангелска мъдрост и житейска зрелост. Те позволяват да се разкрие неговото верую по отношение на църквата и отговорностите на духовния пастир.

Материалите от служебната му дейност дават широки възможности за разнопосочни изследвания. Въз основа на документите може да бъде проследена историята на Софийска епархия по времето на митрополитството на Стефан. Може да се види мащабната му дейност по отношение на устройването на религиозния живот в подведомствената му епархия. В този аспект богатата служебна кореспонденция предоставя ценни данни за комуникацията му с духовния клир и миряните. Специално би могла да се разгледа социалната, благотворителната и културно-просветната му дейност, за която също има много свидетелства. По отношение историята на Българската православна църква и позицията на екзарх Стефан по различни текущи въпроси изключително важни и богати са протоколите на Светия синод. Тези материали позволяват да се видят сложните отношения между държава и църква в междувоенния период и след 1944 г. и водещата роля на екзарх Стефан в това отношение.

Документите от творческата му дейност също са твърде важни за изследователите богослови и църковни историци. Те са солидна база за бъдещи проучвания върху тематичните зони, разработвани от екзарх Стефан, и за разкриване на приноса му в разглеждането на тази проблематика. Могат да се проследят схващанията му по различни догматически, религиозно-философски и църковно-исторически въпроси. От архивното му наследство е видно, че той е един от най-продуктивните духовници на своето време.

Личната кореспонденция на екзарх Стефан е значима изворова база за проучване дейността му по линия на икуменизма и международните му контакти. Тази страна от дейността на екзарх Стефан би могла да бъде предмет на самостоятелно проучване от църковните историци.

Групата на изобразителните материали допълва и онагледява представата за неговата личност.

Разглеждайки интереса на Българската православна църква към личността и заслугите на екзарх Стефан не бива да пропускаме и отношението на духовния клир към него, изхождайки от твърдението на самия екзарх Стефан, че за една институция се съди по лицата, които я представляват. Поради сложността на тези лични взаимоотношения, те ще бъдат предмет на разглеждане по-долу (вж. трети параграф).

3.2. Екзарх Стефан като публична личност — манипулираната забрава

Екзарх Стефан I Български е една от най-публичните личности на своето време. Като предводител на столичната епархия и на Българската православна църква, безспорно е от най-известните и влиятелни хора не само в България, но и в чужбина. Той е пример за духовник, който е колкото религиозно-църковно, толкова и светски ангажиран. Неговото влияние и авторитет го правят безспорен лидер не само в църковния, но и в обществения живот. Той е от онези висши свещеници, които още приживе завоюват висок духовен сан, обществен престиж и светска слава. Това неминуемо фокусира общественото внимание върху неговата личност, която винаги е била оценявана разнопосочно. Несъмнено това е характерно за големите личности, които защитават собствените си позиции и не се страхуват да изрекат мислите си на висок глас, независимо от това, кои са силните на деня. Подобно поведение носи повече страдание и изпитания, но именно от това се поражда величието и непреходността на личността. Да живееш между «Осанна» и «Разпни го» означава да съзнаваш, че такъв живот носи повече огорчение, отколкото радости. Затова и оценките за такава личност винаги са толкова различни и диаметрално противоположни. Този факт предполага много често тиражиране и на непотвърдени сведения, които изкривяват и манипулират представата за дадената личност. Такъв е и примерът с екзарх Стефан.

За изясняване на проблема за мястото на екзарх Стефан в историческата и обществена памет е необходимо разглеждането на следните въпроси:

1. Екзарх Стефан в изследванията по българска история преди 1989 г.

2. Личността и делото на екзарх Стефан в българската историопис след 1989 г.

3. Екзарх Стефан в публичното пространство — медиите и Интернет-мрежата за него.

4. Документалното наследство на архиерея като база за исторически изследвания.

Намирането на възможната обективна истина за екзарх Стефан е задача, която стои пред българската историческа наука. Неговата личност доста дълго време стои в периферията на изследователския интерес. Господстващата политическата конюнктура в периода 1944–1989 г. е факторът, който е в основата за липсата на интерес към дейността на този български архиерей. Времето и обществените нагласи тогава диктуват подхода към личността на екзарх Стефан. Преднамереното демитологизиране на личността му и превръщането му в антигерой са постигнати чрез изкуствената и манипулирана забрава, наложена в националната ни памет. Мълчанието в случая е единственият възможен подход към личност като екзарх Стефан, тъй като не може да се вгради в предначертани схеми и шаблони. Затова и в този период за него почти нищо не се споменава.

Издаването на документи и изследвания, свързани с екзарх Стефан преди 1989 г., представлява рядко изключение. Немного материали се явяват в сборник, посветен на спасяването на българските евреи от 1978 г.(27) Документите са протоколи и изложения на Светия синод, окръжни на Софийска митрополия, свързани със защитата на българските евреи. По този въпрос името на екзарх Стефан се споменава и в изследванията за Холокоста и спасяването на българските евреи(28). В публичното пространство името му най-често се появява във връзка с тази тема. Това е един от най-известните му приноси, но далеч не е единственият. Тепърва предстои неговата реабилитация и оценяване на заслугите му. Необходимо е да споменем, че през 80–те години на XX век в някои общоисторически изследвания се споменава за екзарх Стефан. Пример в това отношение са изследванията на Симеон Дамянов за България и френската политика в периода 1878–1919 г.(29) и на Величко Георгиев за масонството(30). С. Дамянов се спира на интереса на френските тайни служби върху българите, пребиваващи в Швейцария през Първата световна война, в това число и на екзарх Стефан. В. Георгиев освен констатацията, че по несигурни данни и Софийският митрополит е масон дава и примери за толерантното му отношение към някои масонски прояви.

Особен интерес от този период представлява излизането през 1986 г. на монографията на Иван Барев «Александър Стамболийски, Екзарх Стефан Първи и гениите на операта». Авторът е български политически емигрант в САЩ. Въпреки отпечатването на монографията през 1986 г. не е особено ясно дали тя е разпространявана официално в България преди 1989 г.(31) Трета част от книгата е посветена изцяло на екзарх Стефан(32). Освен биографични данни авторът се спира върху най-важните заслуги на екзарх Стефан по време на църковно-народния събор през 1921/22 г. и вдигането на схизмата 1945 г. Екзарх Стефан е оценен като един от най-мъдрите и ерудирани български църковни и обществени водачи. Изтъкната е неговата харизма и блестящите му ораторски качества. Изборът му за Екзарх Български е оценен като историческо събитие с огромно значение. Авторът го определя като привърженик на републиканските идеи и народен водач. Изтъква, че духовникът изцяло е последовател на демократичните принципи. Според Барев със свалянето на екзарх Стефан като законен канонически предстоятел Българската православна църква е «обезглавена» от комунистическата власт. В заключение той се прекланя пред екзарх Стефан, който, оставайки верен на себе си, избира своята Голгота. Не можем да не констатираме, че писаното е апология за живота и делото на екзарх Стефан. Както споменахме по-горе, навярно книгата не е разпространявана официално преди политическите промени от 1989 г., тъй като оценката за комунистическия режим е твърде крайна и цензурата трудно би допуснала до масовата публика подобно четиво. Такива книги са абсолютни изключения, но са свидетелство за присъствието на екзарх Стефан в историческата памет на българската емиграция.

Развитието на българската историческа наука в деидеологизиран ракурс след 1989 г. прави възможно премахването на забравата над личността на екзарх Стефан, изкуствено наложена за толкова дълъг период от време. Реинтерпретирането на редица проблеми на българското православие и новите обществени нагласи са в основата на търсенето на нов подход към екзарх Стефан. Наблюдава се противоположната тенденция — от антигерой той постепенно се превръща в герой; от демитологизирана личност — в митологизирана.

През 90–те години на XX век започват да се появяват документални издания, в които личността на екзарх Стефан присъства по един или друг начин. Издадени са дневниците на Богдан Филов(33), Георги Димитров(34), екзарх Йосиф(35) и други политически фигури и духовни лица, в които се съдържа документална информация за екзарх Стефан във връзка с отношенията му с тези лица и важни обществени събития(36). Появяват се и множество документи от разсекретения партиен архив, които внасят светлина по въпроса за отношенията на екзарх Стефан с комунистическата власт(37). Разбира се, на фона на богатото документално наследство на екзарх Стефан това е твърде недостатъчно, а и е факт, че той присъства в документални издания, посветени на друга тематика.

Необходимо е да отбележим и публикуването на документи за екзарх Стефан в Интернет-мрежата. Няколко документа са публикувани в сайта на Нов български университет. Това са: докладна записка от Димитър Илиев, директор на изповеданията, до Васил Коларов относно съгласието на екзарх Стефан І да предостави за ползване Буховския и Сеславския манастир на Българо-съветското минно дружество от януари 1948 г.; искане на екзарх Стефан от 16 септември 1956 г. до главния прокурор на НРБ Йордан Чобанов за отмяна на принудително отреденото му местожителство; докладна записка на Йордан Чобанов до Политбюро на ЦК на БКП, в която се твърди, че след отмяната на изселническия режим, местоживеенето на екзарх Стефан в с. Баня трудно би намерило формална законна опора(38). Публикуваните документи са изключително ценни за последните години от живота на екзарх Стефан и принудителното му държане в с. Баня, Карловско.

От периода на пребиваването му в с. Баня е и публикуваната в Интернет-мрежата негова кореспонденция с Йорданка Христова. Писмата са за периода май 1951–януари 1957 г. и са общо 39 на брой. В предговора към писмата Й. Христова разказва за близките отношения на екзарх Стефан със семейството й, а самия него нарича «духовен баща». С публикуването на писмата споделя, че цели даването на своя принос за увековечаването на паметта на екзарх Стефан. Кореспонденцията е ценен извор за последните години от живота на този български архиерей. В тях е отразено неговото разочарование и тъга от стеклите се обстоятелства. Освен това обаче писмата са и една мъдра и реалистична житейска равносметка на духовния пастир(39).

Публикуването на документалното наследство на екзарх Стефан в Интернет-пространството е от изключително значение за неговото популяризиране и за присъствието на духовника в обществената памет.

Особено важно е излизането през 2003 г. на единствения документален сборник, посветен на екзарх Стефан(40). Издаването на сборника е осъществено по проект на екип в състав: Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова и П. Карамфилова, одобрен и финансиран от фондация «Отворено общество» — гр. Смолян. Сборникът представлява документална биография на екзарх Стефан въз основа на непубликувани документи от ТД «ДА — Смолян», ЦДА и някои вече публикувани материали. В предговора съставителският екип мотивира появата на подобно издание с текущите процеси в Родопите и необходимостта от активиране на родовата и историческа памет на това население. Според тях личността на екзарх Стефан е най-достойната да напомни, че Родопите са дали на българската история волеви и силни личности, които са повод за национална гордост. Именно търсенето на корените в миналото и съхраняването на историческата памет според съставителите са онези стожери, които подпомагат преоткриването на собствената идентичност. Интерес представлява и рецензията към изданието на проф. Андрей Пантев, озаглавена «Двете Голготи на екзарх Стефан». Авторът прави една изключително точна оценка и характеристика на личността на екзарх Стефан и очертава неговото място в обществената памет. В заключение сочи, че трябва да се прекланяме пред такива личности. Сборникът е оценен като най-добрият свидетел и показател за биографията на екзарх Стефан.

Включените документи в сборника са подредени хронологично и се отнасят за периода 1910 г.–1957 г. Материалите са разнообразни по характер: откъси от дневници, размисли, кореспонденция, изложения и протоколи на Светия синод, доклади и др. Видно е, че липсват материали за ранните години на екзарх Стефан и такива, които все още не са разсекретени преди 2003 г. Става дума за полицейското досие на духовника, което е разсекретено след излизането на сборника. Не са включени и материали за творчеството на екзарх Стефан, които биха могли да бъдат представени в отделно издание. Независимо че са подбрани само определени материали, те дават доста пълна представа за биографията и дейността на екзарх Стефан, тъй като няма по-адекватен начин да се покаже истината освен чрез силата на документа. На този етап посоченият сборник представлява най-пълното документално издание за екзарх Стефан.

Изброените издания на документи за екзарх Стефан са показателен пример за интереса към документалното му наследство след 1989 г. Публикуването на архивни материали значително обогатява изворовата база за този български архиерей и е първата стъпка към изследването на личността и делото му въз основа на документални свидетелства.

Освен публикации на документи през 90–те години на XX в. започват да се появяват исторически изследвания, в които личността и делото на екзарх Стефан намират все по-широко място. Излизат и статии, специално посветени на него. Върху дейността на Екзарха в Швейцария по време на Първата световна война и по-специално за отношенията му с английски дипломати се спира Иван Илчев в монографията си, посветена на отношенията между България и Антантата през Първата световна война(41).

Доста обстойно за отношенията на екзарх Стефан с ОФ-властта и неговата оставка в контекста на проблемите на Българската православна църква пише Спас Райкин(42). Авторът е роден през 1922 г., завършва Пловдивската духовна семинария, а след това Богословския факултет на Софийския университет. От 1951 г. е политически емигрант в САЩ и е редовен професор по съвременна европейска история в Страсбург, Пенсилвания. Необходимо е да споменем, че макар и публикувани в България през 1993 г., една част от материалите са писани от Райкин още през 50–те години на XX век. Относно гледната точка на автора за събитията е важно да се подчертае, че той е съвременник на случващото се. Райкин се спира на причините за възхода на Стефан след 1944 г., а именно: всеизвестното противопоставяне на митрополит Стефан на режимите преди комунистическия преврат и откритата му антигерманска позиция; конфликтът му с по-голямата част от синодалните архиереи, ориентирани прогермански; отношенията на митрополит Стефан с коалицията на ОФ и фактът, че две от ключовите позиции в новото правителство се заемат от неговите приятели звенари Кимон Георгиев и Дамян Велчев(43). Авторът изразява и становище, че владиците толерират митрополит Стефан от страх пред правителството, но същевременно констатира, че Стефан е единственото лице на този етап, което може да спаси църквата. Изборът на Софийския митрополит за екзарх е окачествен като акт, който «по нищо не се отличава от всички комунистически комедии в България». Освен това Райкин определя акта на избора му като «антиканоничен», «антинационален», «антицърковен», също и като «опасен прецедент в историята на Българската православна църква». Според него от каноническа гледна точка не са спазени процедурите по изменението и прилагането на Екзархийския устав, а също и член 39 от Търновската конституция. По негово мнение в избора е трябвало да участват и представители на епархиите от Тракия и Македония, които все още са под духовната власт на Българската екзархия(44). Авторът разглежда и причините за влошаването на отношенията на екзарх Стефан с властта и неговата оставка. В основата според него стоят излъганите очаквания на правителството да подчини църквата чрез екзарх Стефан и че Светия синод се възползва от «нетактичната стъпка» на екзарх Стефан с оставката, за да се освободи от него. Свалянето на Екзарха от митрополитската катедра обаче е окачествено като незаконно. В заключение споменава за изселването на екзарх Стефан в с. Баня, Карловско, за слуховете, напрегнатата атмосфера около него и за все още неясната роля на правителството по случая с екзарх Стефан. Трябва да отбележим, че авторът се опитва да бъде обективен при преценката на обстоятелствата. Личността на екзарх Стефан е представена не особено положително, но това не е попречило на автора да прецени и достойнствата му. Като съвременник на събитията Райкин съобщава за доста факти, които у нас стават известни след отварянето на партийния архив.

Най-обстойно върху дейността на екзарх Стефан в периода 1944–1948 г. се спира Даниела Калканджиева в монографията си, посветена на отношенията между Българската православна църква и държавата 1944–1953 г.(45) Изследването на този етап е единственото в българската историография. Въз основа на богат изворов материал от фондовете на Светия синод, ОФ, В. Коларов, Г. Димитров и др. са направени съответните изводи за сложните взаимоотношения между държавата и църквата след 1944 г. до избора на Кирил за патриарх. Личността на екзарх Стефан неминуемо присъства в цялото изследване. Авторката се спира на избора му за екзарх. Преповтаряйки писаното от Райкин, Калканджиева допълва още няколко факта, благоприятстващи издигането на Стефан за екзарх, а именно: авторитета и опита на Стефан като дългогодишен член на Светия синод; контактите му по линия на икуменизма; контактите, които има още от Първата световна война със западноевропейски дипломати; неговия принос за спасяването на българските евреи; идеята му за единство на православие и славянство(46). Въз основа на богат документален материал е проследен сложният диалог на екзарх Стефан с властта. Показан е опитът на Екзарха да лавира в тези взаимоотношения, за да запази независимостта на Българската православна църква. Подробно е разгледана ролята му по вдигането на Схизмата и последвалите събития по отношение на българо-съветските контакти. Показана е непрекъснатата преса, налагана над Българската православна църква от властта и положението, в което изпада самият екзарх Стефан. Обстойно е разгледан и въпросът с оставката на екзарх Стефан в специална глава, наречена «Превратът срещу екзарх Стефан». Авторката разглежда събитията, предхождащи оставката, на базата на документален материал и се спира на различните гледни точки за събитията, без да се произнася категорично по този въпрос. Безспорен е приносът на Калканджиева за изясняването на дейността на екзарх Стефан в периода 1944–1948 г. Ако към това бъдат добавени вече достъпните данни от АМВР и АМВнР, картината около тези събития би била доста по-пълна.

Проблемът за дейността на екзарх Стефан по отношение на руските бежанци е подробно застъпен от Цветана Кьосева в изследването й за руската емиграция в България. Авторката детайлно и въз основа на документални източници проследява всички акции на духовника за подпомагане и защита правата на това население(47).

Ценни публикации за българската православна църква в този аспект за екзарх Стефан се появяват в издадения през 1999 г. сборник «Религия и църква в България». Изданието е резултат от проведена научна конференция през 1997 г. на тема: «Религия и църква в България. Социални и културни измерения на православието и неговата специфика в българските земи». В предговора към изданието Георги Бакалов акцентира върху необходимостта от прилагането на нов подход в българската историография след 1989 г. по отношение изследването на проблемите на Българската православна църква и реинтерпретирането на редица наложили се тези. От тази гледна точка е необходимо да констатираме, че подобен е и проблемът с изследването на личността и дейността на екзарх Стефан. В сборника намират място няколко публикации, в които се съдържа информация за него. Особено важни са статиите на Светлозар Елдъров(48) и Ваня Стоянова(49). Те са посветени на ролята на Българската православна църква през Втората световна война. В този аспект се споменава и за митрополит Стефан, който е една от главните действащи фигури в църковния живот в този период. В сборника има и две статии, засягащи дейността на екзарх Стефан след 1944 г. Едната е на Владимир Мигев, който се спира на въпроса за политиката на управляващите в България (9 септември 1944 г.–1960 г.) спрямо Българската православна църква(50). Освен че очертава основните моменти от политическата линия на комунистическата партия спрямо църквата, авторът накратко се спира и върху отношенията на екзарх Стефан с управляващите. Статията на Любомир Огнянов има за предмет Свещеническия съюз в България (1944–1955 г.)(51). В контекста на изясняването историята и дейността на Съюза авторът споменава и за екзарх Стефан. Необходимо е да споменем, че подобни сборници са индикативни за първите опити на историците за преосмисляне на собственото ни минало и в това число митологизирането и демитологизирането на определени исторически личности.

Особено ценни за популяризирането на архивното наследство на екзарх Стефан са две статии на Димитър Севов. Едната от публикациите е в съавторство с Владо Балчев. В нея се прави библиографски преглед на архивните документи за екзарх Стефан. Освен кратки биографични данни авторите правят преглед на документалния състав на личния фонд на екзарх Стефан в ТД «ДА — Смолян» и публикуват новооткритата кореспонденция от ТД «ДА — Пловдив» между екзарх Стефан и пловдивския библиограф Христо Червенков от периода на екзарх Стефан в с. Баня, Карловско(52). Другата статия на Севов преповтаря писаното в предходната, като се добавя информация за някои от фондове в ЦДА, където се съдържат документи за екзарх Стефан. Отново са препубликувани няколко писма от Пловдивския архив и са добавени няколко протокола на Светия синод и писма на екзарх Стефан по повод неговата оставка(53). Публикациите са ценен източник за архивното наследство на екзарх Стефан, съхранено в различни архивни учреждения и фондове.

Важни за изясняване дейността на екзарх Стефан са и няколкото публикации на Русалена Пенджекова от началото на XXI век. Две от тях са посветени на дейността на екзарх Стефан по време на Първата световна война в Швейцария. В тях се проследяват проявите и действията на митрополит Стефан по сключването на сепаративен мир на България с Антантата. Разгледани са отношенията му с официалните дипломатически представители на Българската легация в Швейцария, с българската опозиционно настроена емиграция, със студентската общност и с дейци от страните на Антантата — Русия, Англия и Франция. Статиите вкарват в обръщение нов изворов материал, въз основа на който са направени конкретните изводи(54). Други две статии на същата авторка са посветени на дисертацията на екзарх Стефан «Богомилите и Презвитер Козма», която е твърде малко позната и издадена само на френски език през 1920 г. в Лозана. Представени са непознати до сега варианти на дисертацията на български и руски език, съхранени в личния фонд на екзарх Стефан в ТД «ДА — Смолян». Дисертацията е представена в съдържателен и идеен аспект, като се открояват приносите на екзарх Стефан по темата за богомилството. В едната от публикациите са публикувани отделни части от дисертацията от варианта на български език(55). Публикациите са важни, защото целят да насочат вниманието към непознатото творчество на българския духовник. В друга статия на същата авторка се разглежда въпросът за съдбата на личния дневник на екзарх Стефан в контекста на архивното му наследство. Представени са всички преки и косвени податки за наличието на личен дневник и евентуалното му местонахождение(56). В следваща публикация Пенджекова се спира върху ранните години на екзарх Стефан. Разгледани са спорните въпроси около рождената му дата. Проследени са ученическите, студентските и учителските години на архиерея въз основа на непознат изворов материал предимно от Смолянския архив(57). Особено ценна е публикация от същата авторка, в която вниманието е фокусирано върху непознатото за историческата наука полицейско досие на екзарх Стефан. Прави се преглед на групите документи в досието и важността и им като исторически извор. Разглеждат се и основните теми в досието, по които се съдържа нова информация за екзарх Стефан(58).

При прегледа на изследванията за екзарх Стефан в българската историография след 1989 г. е видно, че постепенно той започва да заема полагащото му се място в националната ни историческа памет. Не можем обаче да не констатираме, че това са публикации, които се спират само на отделни страни от дейността му и че все още липсва цялостно изследване за него.

Твърде любопитно за изследователя е присъствието на екзарх Стефан в публичното пространство след 1989 г. То е показателно за мястото му в обществената памет и ролята на новите информационни технологии при популяризиране на личността и делото му. От една страна, е важно да се проследи интересът на медиите към него, а от друга, рефлексията на личността и заслугите му, намираща отражение в Интернет-мрежата и по-специално в обсъждането на различни проблеми, свързани с него в Интернет-форумите и Клубовете по различни направления.

Интересът на пресата към личността на екзарх Стефан започва през 90–те години на XX век. Често в централния и регионален печат се появяват публикации за него. Необходимо е да отбележим, че такъв род материали целят повече търсенето на сензация и привличането на вниманието на аудиторията. Най-често за него се пише по определени годишнини, като името му се свързва с конфликта му с властта след 1944 г. и се акцентира върху мъченическата му съдба. Има и такива публикации, представящи борбената му личност и отказа му да се подчинява на силните на деня(59). Доста сериозни публикации за него има във вестник «Стандарт» и «Марица днес»(60). Обикновено това са биографични материали, най-често по повод спасяването на българските евреи. Твърде любопитни са и «жълтите» материали, в които се пише за масонската му принадлежност и за любовните му авантюри(61). Можем да кажем, че образът, който се създава за него чрез пресата, много често е изкривен и неточен, но, от друга гледна точка, неговата популяризация провокира към търсенето на обективната истина. Имайки предвид задачите и функциите на медиите в историко-дидактичен план трябва да отбележим, че това е най-достъпният за масовия читател начин да се популяризира дадена личност. Фактът, че екзарх Стефан фокусира интереса на пресата почти половин век от смъртта му, е индикатор за обществените нагласи и новите потребности на времето, свързани с активиране на националната памет и търсенето на историческите корени.

По електронните медии през 90–те години на XX век започват да се появяват и първите филми и предавания, посветени на екзарх Стефан. На 26 септември 1998 г. по БНТ се излъчва филмът «Домино» по сценарий на Албена Чакърова и Петър Тодоров(62). Екзарх Стефан е представен като репресиран от народната власт след 9 септември 1944 г. За него разказват спомени лица, които са го познавали и са били близки до него. Във филма има и много автентични кадри със самия екзарх Стефан, които го показват с различни лица и ситуации. Показан е и гробът на Екзарха в Бачковския манастир. Идеята на филма е да представи екзарх Стефан като една достойна личност, заслужаваща полагаемото й се място в българската обществена памет.

Подобен е и филмът, излъчен също по БНТ на 14 октомври 1998 г. Наречен е «Екзарх Стефан I» и е по сценарий на Румяна Друмева. Идейният замисъл на филма е да покаже в най-общи линии живота и дейността на екзарх Стефан като български духовник, учител и културен деец, репресиран след 9 септември 1944 г. от народната власт. На фона на кадри от родното му село Широка лъка и Родопите се разказва за неговото детство. Проследени са студентските и учителските му години чрез показването на снимков материал. Дейността му като митрополит и екзарх е представена на фона на автентични телевизионни кадри с него(63).

Освен в двата филма за него се припомня и в предаването по БНТ «На този ден», излъчено през януари 2004 г. Там се споменава, че на 21 януари 1945 г. е избран за български екзарх(64).

Интересно е и историческото предаване на телевизия СКАТ «Час по България» с водещ доц. Пламен Павлов, посветено на екзарх Стефан. То е излъчено пряко на 19 март 2004 г. Гостуват две от съставителките на документалния сборник за екзарх Стефан — Русалена Пенджекова и Петя Карамфилова. В предаването се прави опит да се разкаже за личността и заслугите на екзарх Стефан въз основа на новооткрит документален материал. Представени са архивите, в които е намерена информация за него. Поднесени са подробни биографични данни с необходимия коментар и анализ. Особено внимание е отделено на оставката му като Български екзарх и събитията след това. Отбелязано е и богатото му творческо наследство. Зрителските обаждания по време на предаването поднасят положителни коментари за екзарх Стефан и подкрепят идеята на предаването да разкаже за него. Интерес предизвикват и обажданията, които правят връзка между отношенията на екзарх Стефан с Кобургската династия и съвременната българска политическа действителност. Показателно, че една историческа личност може да провокира по такъв начин мисленето на българина, за да се търсят уроците на историята и причините за случващото се(65).

Подобни предавания, посветени на екзарх Стефан, са излъчвани и по БНР. Едното е споменатото по-горе предаване с проф. Николай Шиваров(66). Другото е предаването «Срещи с XX век» по радио Пловдив, посветено на екзарх Стефан и патриарх Кирил, с водещ Людмила Сугарева и гости Русалена Пенджекова и Кирил Марков, излъчено през март 2005 г. Предаването е във връзка с християнския ден «Прошка» и годишнината от спасяването на българските евреи. Поднесени са подбрани биографични данни и спомени за двамата български духовници. Потърсени са общите неща и у двамата. На фона на съпоставката се налага изводът за мястото на Българската православна църква и духовенството в паметта и традициите на българина. Прави се опит чрез примера с двамата духовници да се покаже във философски ракурс загубването на корените и да се напомни, че българинът е оцелявал благодарение на вярата и историческата си памет. Зрителските обаждания след ефир приветстват предаването и разказаното за патриарх Кирил и екзарх Стефан, като подчертават по-честата нужда от подобен род предавания. Провокираната зрителска мисловност е безспорен факт за малкото, което се знае за църковната ни история и за наличието на ниша в медийното ни пространство по тази тематика(67).

Рефлексията на личността на екзарх Стефан в обществената памет намира доста широко отражение в Интернет-пространството. Публикуваните за него материали са твърде разнообразни. Можем да обособим няколко тематични групи в зависимост от публикациите и обсъжданите в различни Интернет-форуми теми. Необходимо е да споменем, че обикновено лицата, участващи в такива форуми, са анонимни и се представят само с псевдоним, поради което не може да се направи конкретен извод за възрастта и образованието им.

Една от често срещаните теми, в които се включва името на екзарх Стефан, е в съпоставка или в контекста на въпрос, отнасящ се до друго духовно лице. Двете от личностите, с които се споменава редом, са неговите съвременници Варненско-Преславския митрополит Симеон и патриарх Кирил. Относно екзарх Стефан и митрополит Симеон се пише за критиките, които Варненско-Преславският митрополит отправя към Стефан, обвинявайки го в икуменизъм и отстъпление от вярата(68). По-важен обаче е изводът на обсъждащите тази тема, че независимо от личните пристрастия и човешките конфликти, които винаги са съпътствали историята, Църквата е съществувала. Писаното за екзарх Стефан и патриарх Кирил е с разнопосочен знак. Често се пише за оставката на екзарх Стефан и по този повод се констатира, че неговото «духовно чедо» митрополит Кирил е едно от лицата, които са в основата на атаката срещу него. Освен това те се споменават и като лица, избрани на висши църковни постове от комунистическата власт, което обаче не ги обезличава и не намалява ролята им в църковната история. В зависимост от личните пристрастия на пишещите във форумите и изводите са различни(69). Показателно е, че оценките не са еднозначни и че плурализмът на мненията поражда търсенето на истина. Другият духовник, който често се съпоставя с екзарх Стефан, е настоящият патриарх Максим. За двамата се споменава в съпоставка, като екзарх Стефан е представен като мъченик на комунистическата власт, а патриарх Максим — като сътрудник и слуга на същата власт(70). Подобни твърдения са твърде крайни и субективни. Независимо от оценките за различните духовници факт е, че те присъстват в обществената памет и личностите им са натоварени с разнородни характеристики. Обсъждането им в публичното пространство и съпоставките им е показателно за интереса към тях и дейността им. Факт е обаче, че при тези сравнения екзарх Стефан е натоварен по-често с положителни характеристики и името му често се използва като пример за поведение и подражание.

Друга тема, в която се вписва името на екзарх Стефан, е тази за Българската екзархия и вдигането на Схизмата. В тези обсъждания се споменава за избора на Стефан за екзарх и значението на вдигането на Схизмата за независимостта на Българската екзархия. Констатациите са насочени към ролята на екзарх Стефан в тези събития от общонационално и общоцърковно значение(71).

Много често дебатирана във форумите тема е съвременното състояние на Българската православна църква и актуални въпроси от настоящето ни. Личността на екзарх Стефан неминуемо присъства в тези обсъждания. Дискусиите обикновено са за настоящата роля на църквата, за църковните служители и имиджа на Българската православна църква като институция в обществото. Екзарх Стефан е посочван като пример за духовник, които е бил в непрекъснат досег с вярващите, а словата му — като най-мощното средство за въздействие върху миряните. Екзархът е представен като еталон за духовник в сравнение със сегашното духовенство и като пример за извисеност на духа(72). При обсъждането на кръгла маса за необходимостта от нов закон за вероизповеданията името на екзарх Стефан отново е сочено във връзка с отстраняването му и налагане на угодни на тоталитаризма хора(73). Необходимо е да споменем, че при тези дебати винаги се разглежда въпросът за мястото на църквата и духовния клир по време на тоталитарния режим. Въпросите около църквата и нейното настояще са доста комплицирани, но личности като екзарх Стефан присъстват в паметта на поколенията като примери за отстояването на независимостта на църквата като институция.

Един от често обсъжданите въпроси от участниците във форумите е за отношенията между екзарх Стефан и комунистическата власт. Основно се акцентира върху ролята на властта за свалянето му от поста екзарх, неговото заточение и неговата съдба в последните години от живота му. Като основна причина за отношението на управляващите към екзарх Стефан винаги се сочи отказа му да се подчинява на техните искания. Интересно е, че в много от мненията има алюзия за настоящи лица от политическото пространство, най-вече от средите на социалистите, с някогашните комунисти. Изтъква се парадоксът за «новите вярващи», които използват религията и ходенето в църквата като средство за себереклама. Пише се за така нареченото «парадно християнство», което няма нищо общо с истинската вяра. В този аспект често се наблюдават разсъждения за загубата на вярата у българите и като основен виновник отново се сочи тоталитарната система, която превръща църквата в свой атрибут. В този контекст се споменава за незаслужената демитологизация на екзарх Стефан в паметта на поколенията и за необходимостта от утвърждаването на личността му в историческата и обществената памет(74). Тези примери са свидетелство за обществените нагласи след 1989 г., за необходимостта от преосмислянето на историческото ни минало и в този аспект за вписването в историята на личности от ранга на екзарх Стефан. Показателни в това отношение са номинациите на екзарх Стефан за «Личност на века» и за класацията «Великите българи»(75). Този факт е симптоматичен за постепенното «завръщане» на екзарх Стефан в паметта на поколенията.

Най-често обаче името на екзарх Стефан присъства в публичното пространство с приноса му за спасяването на българските евреи. По този повод се пише за чествания на годишнини и в тази връзка неизменно се споменава неговото име редом с това на патриарх Кирил. Именно еврейската общност у нас и в чужбина е тази, която най-често напомня на света за приноса на двамата духовници. Заради заслугите им на 12 март 2002 г. те са обявени за «праведници на света» от Световния институт за Холокоста в Ерусалим «Яд Вашем». Имената на екзарх Стефан и патриарх Кирил са вписани на специални плочи в «Градината на праведниците» в Йерусалим. Двамата православни архиереи са удостоени посмъртно с най-високата степен на признателност от еврейската общност. Според традицията, почетните звания на екзарх Стефан и патриарх Кирил са връчени на техните наследници Мария Попова и доц. Кирил Марков(76). Парадоксално е, че признанието първоначално идва отвън, за да възкръсне отново за историята една личност, подложена на манипулирана забрава. Освен при годишнини от Холокоста е необходимо да споменем и организирането на концерт от българските евреи в чест на екзарх Стефан с цел набиране на средства за издигане на негов бюст-паметник в родното му село Широка лъка. Такъв е открит на 7 септември 2003 г. по случай 125–та година от рождението му. В словата на гостите при откриването на паметника Екзархът е определен като гордост за България, тъй като защитава нейната чест пред Бога и света в едно изключително трудно време(77).

Нерядко във форумите се споменава за факта, че екзарх Стефан е изявен икуменист и масон, но без придружаващ коментар(78). В единствен коментар е дадена информация и е изразено негативно отношение към идеите на екзарх Стефан за българо-югославското сближение. Политиката му по този въпрос е окачествена като отстъпление от националните идеали. Често се цитират и думи на екзарх Стефан при аргументацията на дадена историческа или обществено-популярна теза.

Интересно е използването на името на екзарх Стефан за привличане на посетители в определени туристически дестинации и обекти. Името му се използва като реклама за даденото място. Най-често за него има информация в сайтове за Родопите, Широка лъка, Бачковския манастир и с. Баня, Карловско. Нерядко и в сайтовете на някои храмове се сочи ролята му за дарения или при възстановяването им(79). Фактът, че се рекламира и популяризира даден обект или място като туристическа атракция чрез името на екзарх Стефан свидетелства, че той постепенно заема мястото си в историческата памет и че подобни реклами провокират масовия потребител на знания да научи нещо повече за него. Не бива обаче да пренебрегваме и факта, че много често при подобни реклами и образователно-туристически беседи се използват полуистини и по този начин се създават неточни представи за дадената личност.

При направения обзор за присъствието на екзарх Стефан в българската историография и публичното пространство се налага изводът, че интересът към него е повлиян преди всичко от политическата конюнктура преди и след 1989 г. Именно тогава се наблюдава рязка промяна към неговата личност в научния и обществен интерес. Необходимо е да констатираме, че българската историческа наука представя някои факти за личността на екзарх Стефан, които обаче са крайно недостатъчни. Всъщност не историческата наука, а общественият интерес прави проблема актуален. Интерпретирането на историческите факти за екзарх Стефан в публичното пространство обслужва предимно обществено-политически или историко-дидактически задачи. Твърде продължителната анонимност на темата за екзарх Стефан поражда съвременната обществена интерпретация на историческата фактология, която често пъти е неточна. Поради тази причина е необходимо пълноценното използване на архива на екзарх Стефан в бъдещите исторически проучвания. Използването на богатия информационен ресурс, който представлява архивното наследство на екзарх Стефан от историците, би обогатило не само общоисторическите изследвания, но също така би позволило написването на конкретни трудове във връзка с екзарх Стефан. Наличните биографични, служебни и творчески материали в добавка с епистоларното му наследство, от една страна, дават възможност за издаването на поредица от документални издания и архивни справочници, а от друга — за написването на множество изследвания с различна проблематика.

3.3. Екзарх Стефан в спомените на съвременниците и родствениците си

Изясняването на отношението към екзарх Стефан в обществената памет неминуемо е свързано с присъствието на неговия образ в спомените на съвременниците и родствениците му. Проследяването на характеристиките и оценките за него позволява да се види специфичното възприятие на личността му от другите. При фигура от ранга на екзарх Стефан намирането на относителната обективност е изключително трудна задача, поради което е необходимо разглеждането на следните основни въпроси:

1. Характеристика на вътрешния свят на Аз-а на екзарх Стефан и изграждането на Аз-образа му като самовъзприемане, самопредставяне и самооценяване въз основа на запазени лични размисли и бележки;

2. Проследяване на оценките и представите на другите за него и търсенето им в няколко основни посоки:

— изцяло положителни и хиперболизирани оценки;

— крайно негативни и литотирани оценки;

— балансирани или неутрални оценки.

3. Опит за обобщен портрет на екзарх Стефан въз основа на съпоставянето: «Той за себе си» и «Другите за него».

Двупосочното представяне на личността — «Аз за себе си» и «Другите за мен» — е особено наложително, когато става дума за екзарх Стефан. Това е така поради факта, че много често личната самопредстава и самооценка е твърде различна от тази на другите. Съпоставянето на личното самовъзприятие и самоосъзнаване на Екзарха и отношението към него и неговия образ в спомените на съвременниците и родствениците му позволява личността му да бъде видяна и показана от различни гледни точки.

Богатото документално наследство на екзарх Стефан позволява въз основа на запазени откъси от дневници, записки, бележки и др. да се проследи и покаже, доколкото това е възможно, вътрешният свят и образ на архиерея. Неповторимостта му като личност може да се открие в размислите му по отношение на себе си и в пряката или косвената му «среща с другите».

Особено интересен за уникалността на личността на екзарх Стефан и духовните му търсения е запазения дневник по лични въпроси за периода 1 ноември 1911 г.–31 декември 1911(80). Написаното е изчерпателна характеристика за мислите, търсенията и колебанията на архиерея относно вечните въпроси на битието, на които той се опитва да намери отговор. Споделеното е своего рода личностна себехарактеристика, която показва неповторимостта на Аз-а и вътрешния свят на Екзарха.

Предисловието на дневника носи заглавието «Размисли за духовната чистота и себепознанието». В него той заявява стремежа си към «изчистване на петната от душата и духовното възвисяване»(81). В тази посока са и размислите му за вярата в себе си и умението за властване над собствената личност, което придава силата на характера и човека. Усъвършенстването той вижда в стремежа към Бога, което е квинтесенцията на човешкия живот. Като неизменна характеристика на личността му се проявява стремежът към себепреодоляване, самовъзпитание и осъзнаването на истината за себе си. Личното себетворене чрез черпене на сили от битието и стремежът към самоизграждане и самоусъвършенстване са в основата на търсенията на екзарх Стефан. Изложената философия е свързана с живеене в настоящето, умението да се самовъзпитаваш и въздържаш, и осъзнаване на екзистенциалната цел и собствената мисия, и предназначение в света.

Основният въпрос, който го вълнува, е откриването на пътя към себе си и намирането на мястото си в света. «Две неща са най-нужни на човека — пише екзарх Стефан — да познае себе си и другите и да осъществи себе си, своята истинска, непреходна и колеблива същност... Най-първото нещо е човек да търси, намери и познае себе си. Само тогава той ще познае другите... Търси, намирай и познавай се в своите мисли, чувства, желания, дела, определяй отношението към хората и света, разбирайки своята същност! И разумявайки живота — живей! Животът е в стремежа към познанието и осъществяването на живота... Не загубвай себе си, своето духовно, истинско «Аз»-самосъзнание, самосъбуждане и самоопределяне в своето отношение към света»(82). Писаното е показателно за опита за осъзнаване на истината за себе си и другите и за самоизграждането, и придобиването на собствена индивидуалност.

В бележките ярко проличават опитите за трансцедентиране и достигането зад предела на Аз-овостта от екзарх Стефан чрез въпросите: Кой съм аз? Какъв трябва да бъда? Какво трябва да направя? Как да отговоря на предизвикателствата в моя живот? Стремежът му към самотрансцедентиране е показателен за своеобразното предпазване на самоосъществяването от саморазрушаване. Търсенето на отговорите и достигането на истината за себе си духовникът поставя в основата на съществуването и екзистенциалните му избори. Показателна е неговата личностна саморефлексия чрез способността на съзнанието му да се средоточава върху самото себе си, разсъждавайки върху вечните въпроси на живота(83). Смисълът на съществуването за духовника е в осъзнаването и търсенето на собственото призвание и мисия. Мислите му за свободата, съвестта, надеждата, вярата и любовта неминуемо кореспондират с присъствието на «другостта». Как съществуваш за себе си и за другия и въвличането на Аз-а в света на другия са едни от основните пунктове на размисли за екзарх Стефан. Емпатията и собствената роля в екзистенциалните предизвикателства могат да бъдат изведени като същностни характеристики на личностните търсения на архиерея(84).

Твърде интересни са разсъжденията му за смисъла и безсмислието на съществуването. Смисълът той вижда в отговора на предизвикателствата чрез избора на ценност. В този аспект са и опитите му за откриването на универсума, от една страна, и личния смисъл, от друга. Търсенето на космическия смисъл от Екзарха се изразява в религиозната традиция и стремежа към Бога като стремеж към съвършенството и абсолюта. «Усъвършенствай се — стреми се към Бога — това е твоят живот! — споделя на страниците на дневника си архиереят — Бди и моли се, всякога размишлявай за Бога, за твоята цел в живота, за твоето предназначение... аз обичам Духа, Бога, съвършенството повече от моето дело и съм готов всичко да жертвам за Бога!»(85). Написаното свидетелства за полето на търсенето и намирането на смисъла чрез връзката с универсума и космическия смисъл и вплитането в него на земния, личния смисъл на търсещото същество.

Заявеното от екзарх Стефан в този дневник е показателно за личната философия и схващанията му за човека като цяло и в частност за самия себе си. Не можем да не констатираме, че той се опитва да намери своя идеален Аз-образ, т. е. това, което заявява, че иска да бъде. При проследяване живота и делото на архиерея е видно, че до голяма степен той се стреми да осъществи Его-идеала си чрез това, което иска да постигне за себе си и другите. Амбицията му до голяма степен е предопределена от наследеното религиозно възпитание, идейните влияния върху личността му и социалните роли, които изпълнява. Биографията му е пример за архиерейския дълг и стремежа да се служи на всички хора, независимо от тяхното вероизповедание и конфликтните ситуации в обществото. Именно тази цел, от една страна, поражда личната драма, а от друга — противоречивите оценки и характеристики на другите. Поради тази причина, не рядко, на страниците на своите бележки Екзархът споделя разочарованието си от определени лица и ситуации. Тази тенденция е особено силно изразена в ситуации на размисъл за народопсихологията и историческата съдба на българина, и в глобален аспект, и в частен — в моменти на резигнация, алиенация и разочарование от конкретни личности. Особено ярко това проличава в последните години от живота му и е отразено на страниците на неговото «Нареждане»(86), където накрая пише: «Изповядвам тия редове облени в кръв. Страшно е да живееш угнетено, което ти се сервира от облагодетелствани от тебе люде. Страшно е да си захвърлен от тия, които не веднъж те славословеха и величаеха и в уречения ден и час, в угода на завистта и поклонение на идола вместо «Осанна» — «Разпни го!». Призракът на черната неблагодарност зловещо ме преследва и поради това почнах да пиша «Нареждане»-то, за да го избегна, когато по Божия воля ще мина в отвъдната страна»(87). Подобно разочарование е породено от сложността на мисията на екзарх Стефан на духовен пастир в историческата драма на XX век, когато личността неминуемо е въвлечена във водовъртежа на глобалните събития и в този аспект се пораждат и личните житейски конфликти, които на този фон представят личността и отношенията й с другите в черно-бели краски. Когато се определя значимостта на личността, водещи се оказват не личните сблъсъци и колизии, а по-скоро личното верую и неговата реализация в социума. Що се отнася до екзарх Стефан, със сигурност можем да твърдим, че той се вписва в историческия контекст със службата си, посветена в името на Бога и Човека.

За да се допълни представата за Аз-образа на екзарх Стефан могат да се посочат някои негови констатации за характера и личността му. Нерядко в писаното за себе си той прави алюзия за някои черти на характера си и своето поведение. В «Нареждането» си духовникът пише: «...Благодаря на Бога, вероизповедно никога не съм се усъмнил, нито отклонил от учението на Светата ни Православна църква, която беше дихание в живота ми. От това обаче не следва да се заключава, че животът ми винаги е протичал праведно, без грапавини и че благочестието ми е било безукорно. Имам и то не малко грехове и по двете линии: невнимание и зла воля. Особено е огромна веригата на греховете ми от сляпата ми вяра в човека. Доверчив бях и в повечето случаи доверчив в сантименталното настроение, че с доверието съм помагал да се спасява и въздига човека... Давам съвет почитай човека, обичай човека, но бъди предпазлив в доверието си... за съжаление аз не бях нито резервиран, нито предпазлив, а доверчив и то в повечето случаи с детска простота и наивност, затова бях лъган и излъгван... Признавам недостатъка на характера си: доброта с мекота. По тая насока бивах често пъти лъган и експлоатиран... никому зло не сторих, напротив бях на всички архиереи в помощ и полза...»(88). Подобни констатации често се съдържат в различни по характер писания на екзарх Стефан. Прави впечатление обаче, субективността на написаното и стремежът да се покаже един идеален Аз-образ, моделиран според християнската етика и ценности. Умишленото посочване като недостатъци на характера само на положителни черти свидетелства, че писаното е вид манипулация на представата за собствения си образ. Самопредставянето и опита за самооценяване чрез отношението към знанието за себе си е показателно само за една част от света и образа на Аз-а, а именно «идеалният Аз» — това, което Аз искам да бъда.

В тази насока за една по-изчерпателна характеристика на «Аз-образа» е необходимо представянето и съпоставянето на «огледалния Аз» — знанието за това как те възприемат другите — с «идеалния Аз», за да се получи сравнително обективна представа за «реалния Аз» — това което съм.

Поради тази причина и за постигане на относителна пълнота при характеристиките за екзарх Стефан неговият образ трябва да бъде проследен в представите на другите. Разбира се, при подобно представяне също трябва да се отчитат доста субективни фактори, едностранчиви представи и масови стереотипи, свързани с функциониращия в обществото образ на дадената личност. Относно личността на екзарх Стефан битуват твърде разнородни и противоречиви, дори взаимно изключващи се твърдения. Съвременниците му ни оставят различни сведения за него твърде често повлияни от характера на личните им взаимоотношения с Екзарха, от политическата конюнктура, от битуващите слухове и от опитите той да бъде представен в определена светлина и в съответствие с дадена цел. Независимо от алтернативните мнения оценките за него могат да бъдат потърсени в няколко основни насоки: изцяло положителни и хиперболизирани оценки; крайно негативни и литотирани оценки; балансирани или неутрални оценки.

По отношение на хиперболизираните и твърде положителни оценки трябва да отчитаме, че те най-вече са дело на негови приятели, приближени, ученици и родственици. Също така обикновено те са писани по определени поводи, свързани с чествания на екзарх Стефан. Определено целта на подобни оценки е свързана със създаването на една идеализирана представа за личността му. Не можем обаче да твърдим, че всичко хвалебствено е лишено от конкретни основания.

Особено внимание във връзка с хвалебствията за духовника заслужават стиховете, писани в негова чест или посветени на него. Техни автори най-често са родственици, духовници и близки приятели на Екзарха(89). Стихотворенията можем да разделим на две групи — специално писани за него и с посвещение на него.

Първата група стихове обикновено са писани по повод на именни дни и на годишнини от архипастирската му служба. В тези творби лирически герой е самият екзарх Стефан и характеристиките, с които е натоварен целят да го представят като идеал и пример за подражание. Често се посочва връзката на духовника с Родопите и Широка лъка, които са представени като сакрални топоси, дали на България и света такава личност. Той е показан като изключително борбена личност, която въпреки превратностите на времето успява да оцелее и запази идеала за духовен пастир. Стиховете изобилстват със сравнения, метафори и положителни епитети за архиерея. Във всички тези творби се акцентира върху изключителната му роля на духовник и църковен водач. Трябва да отчетем и факта, че далеч не всичко писано се отличава с някаква литературна стойност. По-важна и показателна, в случая, е целта на написаните стихове, а именно — постигане на идеалния литературен образ на екзарх Стефан(90).

Другата група стихове, които съдържат посвещение за него, обикновено са по-абстрактни и са на общочовешка, общофилософска и религиозна тематика. В тях по-трудно можем да открием конкретни представи и внушения. По-скоро те съдържат алюзии и препратки към глобални и библейски проблеми, които по косвен начин се свързват и с личността на Екзарха. Сугестията им кореспондира със сакралните ценности и трансцедентното като на този фон се показва и образа на духовника(91).

И двете групи стихотворения са свидетелство за присъствието на екзарх Стефан в поетическата памет на българина. Стремежът на авторите към увековечаване на личността му чрез стихотворното слово показват отношението към него на една част от роднините, приятелите и духовенството.

Освен стиховете, друга важна група са част от мемоарите и отзивите за архиерея, представящи го отново идеализирано. Констатираното за авторите и целта на стиховете важи в пълна степен и за тази група сведения. Основно спомените и статиите за екзарх Стефан са писани във връзка с негови юбилеи и обществени прояви. Водещият акцент при описанието на личността му е свързан с избора му за Софийски митрополит и в този контекст посочване на личностните му качества. Подчертава се, че столичната епархийска катедра с избора му се сдобива с йерарх с «...високо архиерейско съзнание, ... от първия ден, когато стъпи на софийската катедра той застана на стража, устреми се с присъщата си енергия да издигне поверената му църква,... за да направи своята епархия крепост на православието»(92). Обикновено се посочва високата му образованост и ерудиция, ораторският талант, достойнствата и добродетелите му, народополезната му дейност и дълбоката му вяра в Бога. Всички тези негови качества се описват твърде емоционално наситено и с патос, което е обяснимо със стремежа за изграждането на идеалния образ на духовника. Независимо от патетиката не можем да не констатираме, че в по-голямата си част твърденията за дейността на екзарх Стефан са верни. Той е оценяван като «крупна фигура», отличаваща се с «пламенна вяра», «чувствителна душа» и «достъпност»(93). Изтъква се неговото благородство, патриотизъм, хуманизъм и отстояването на собствените позиции. В тази посока се отбелязват изключителните му интелектуални способности и манталитет(94). Посочват се контактите и връзките му в чужбина и страната, които го правят една от най-забележителните личности на своето време. В един от опитите за характеристика пише: «Той гледа земята с орлов поглед и страстно се стреми към небето. Той жадува за истината. Търси хармонията... И в търсежа на тази хармония и правда в страстния стремеж да се намери единство във всичко видимо,... той навременно упорито закрива очи за сички тъмни страни на действителността, старае се да види онова що разбива илюзията, иска с мощно усилие на мисълта да съедини в едно цяло прекрасния идеал и отвратителната действителност... Да, митрополит Стефан е измежду онези редки люде, които живеят така, както смятат справедливо да се живее. У него дело и слово са в едно. А това е свойствено само за изключителните люде. Богато обдарен духовно, той винаги действа богато и в материално отношение, в смисъл на помощ на ближния... Бидейки безспорен оратор, той увлича слушателите със силата на своето вдъхновение... той умее да проникне в тайните на човешката душа и да затрогне най-чувствителните струни на човешкото сърце... Той се отнася живо и горещо към всички събития — български и световни — прекарва ги през призмата на своя остър ум, синтезира, групира и разглежда от християнско-философска гледна точка. А това вече говори за един силен дух с водачески замах... Такъв е според мене, умственият склад от необикновено богатите дарби на митрополит Стефан»(95). Юбилейните издания на вестника на Софийска епархия «Народен страж» изобилстват с подобни характеристики за екзарх Стефан, представящи го в изцяло положителна светлина, в каквато трябва да бъде показван духовният пастир.

Освен тези характеристики най-често се пише за неговата харизматичност и ораторски талант. Описва се вроденият му аристократизъм, всяващата респект и уважение фигура и умението му да говори завладяващо. Проповедническата му дейност е едно от нещата, с които екзарх Стефан впечатлява най-силно. В спомените за него доминират хвалебствия за таланта му на художник и виртуоз на словото, чрез което успява да се докосне до всеки човек(96): «Винаги, когато богослужението се извършва от митрополит Стефан, с удоволствие се слуша. Защо? Това сам всеки ще си отговори. С внимание чакахме края на службата, та да чуем проповедта му. ...Тя е най-хубавото, което може да се чуе, тя е най-чистата Божия промисъл, която се лее като благодатни живителни струи чрез неговата уста! Така може само един велик човек да говори, само оня, който дълбоко в душата си има живия Бог, предаден в служба нему... Аз зная, че няма подобен нему» — пише в един от спомените(97). Талантът му на оратор е впечатлявал най-силно съвременниците му.

Горепосочените примери за изцяло положителните оценки за екзарх Стефан са само малка част от писаното за него в такъв дух. Показателно е, че образът му е представен в унисон с християнските схващания за духовен водач, комуто са присъщи изконните човешки добродетели и нравствени ценности. В подобни характеристики изобщо отсъстват каквито и да било слабости на личността му. Това, от една страна, е обяснимо с дидактичната цел на подобни публикации, а от друга, с личните пристрастия на приятелите и родствениците му. През тази идеализирана призма той е представен като жив светец, отличаващ се само с най-положителни качества.

На другия полюс са твърде негативните и литотирани характеристики. В противовес на афирмативните те представят личността на екзарх Стефан в доста отрицателна светлина. Поначало те също са твърде пристрастни и едностранчиви, тъй като най-често са дадени от негови противници и опоненти и са повлияни от конкретните двустранни взаимоотношения. Обикновено те се съдържат в донесения и бележки на други лица за екзарх Стефан. Често самите крайно негативни оценки сами по себе си са диаметрално противоположни.

Твърде любопитни са запазени агентурни сведения с подбрани биографични данни за екзарх Стефан, които целят да го представят по определен начин. Обикновено в такива данни се посочва следното: «Родом от село Широка лъка, Родопите. Мирско име — Стоян Георгиев. Завършил е средно богословско образование в Цариградската семинария — издържан от бившия екзарх Йосиф I. Под негово влияние е възприел великобългарските идеи и думите: «Православие и славянство» (теза на Руската православна църква на царските самодръжци — пренесена у нас за тезата на шовинистична България)... Има първи офицерски чин (според неговите думи)... Следвал е Духовната академия в Киев... злоупотребил някаква сума, дадена от руското правителство като дар на студентите... През европейската война е в Швейцария... Правителството на Радославов го беше обвинило в предателство в полза на Съглашението... Избран е за владика през 1922 г., той е минавал като приятел на земеделците... Твърде мек през 1944 г., след като стана екзарх веднага промени тона... приятел на народняците, личен приятел на Буровци, Петко Стайновци, Мушановци... Близък е с Дамян Велчев. В един разговор се изпуснал и казал, че ако не бяха звенарите нямаше да бъде Екзарх. Вятър било, че комунистите са го направили. След септемврий 1944 г. владиката прибра веднага всички подгонени попове и калугери фашисти и ги настани в София или около себе си... Настани англофили и мошеници около себе си... Чиновниците в митрополията са повече от Широка лъка и роднини на Екзарха... Екзархът въобще се обгражда с мошеници, развратници, пияници и пр. ... Явно е, че Екзархът е във връзка с агентите на опозицията... Този Екзарх архимошеник, плъзгащ се по повърхнината оратор прави впечатление веднага на дилетанта с наситената с художествени форми, но винаги повърхностна реч, винаги живееща в разплут буржоазен живот, приятел на Н. Петковци и Коста Лулчевци... случвало се е на имен ден да го слушаме да държи слово против двореца и немците и се целува с полковник Тажер, а веднага при влизането на дворцовия плъх Груев, най-безсрамно и арогантно да се разцелува, да «благослови» мошеника «Цар Обединител», да заговори за «мъдрия цар», «за милостивата добра царица» и пр. Не съм виждал в живота си по фин и подъл мошеник, действителен възпитаник на «Интелиджанс сървис»... Може да се знае положително, че Екзархът е начело на враговете на партията...»(98). Запазеното документално наследство за екзарх Стефан изобилства с подобни примери за изграждането на образа му след 1944 г., когато се цели компрометирането му. Факт е обаче, че и преди 1944 г. за него се дават подобни негативни данни, в които пък е обвиняван, че е русофил, германофил, републиканец и антимонархист. В подобни случаи политическата конюнктура предопределя необходимото внушение, което трябва да се прокара и най-често подобни «подбрани биографични данни» са неточни, противоречиви и крайно субективни. В случая дори самите негативни описания се раздвояват в диаметрално противоположни характеристики. Някои го окачествяват като «продажник и слуга на комунистите», а самите комунисти го определят като «долнопробен политически интригант, комунистомразец и англофил»(99). Подобни взаимоизключващи се оценки са напълно обясними, когато става дума за личности от ранга на екзарх Стефан, които преживяват политическите преходи от началото до средата на XX век и, което е по-важно, успяват да се задържат на поста, който заемат. Този факт обяснява наличието на противоположни отзиви за една и съща личност.

Особено показателни в това отношение са и мненията за Екзарха, дадени по определени поводи от представители на клира. Прави впечатление, че повечето негативни оценки на духовници са дадени именно след 9 септември 1944 г. Изключение от това правило е само Варненско-Преславският митрополит Симеон, чиито конфликти по повод вътрешноцърковни проблеми с екзарх Стефан са известни на цялата тогавашна общественост. Самият митрополит Симеон в лични писма до екзарх Стефан заявява мнението си за него: «...Седим, та се чудим, защо ли да Ви завиждаме — пише митрополит Симеон на Стефан — за това ли, че при битността Ви студент в Киевската академия сте били замесен в една работа, за която била съхранявана в архивата на Академията преписка с надпис «Болгарская мерзост»? Затова ли, че като минахте през Пловдив, Цариград, гдето оставихте «все хубави спомени» се озовахте в Женева, гдето след като проживяхте няколко години, изхабени подир безплодни политически разправии, както Вие сами признавате и се хвалите, когато те трябваше да се употребят за полезна работа, Вашето образование, и след като потрошихте хиляди сиромашки левове, дигнахте си един блестящ паметник на Вашата ерудиция с дисертацията си за Богомилите, напечатана в брошура, която и Вие сам се срамувате да извадите на яве и затова я заровихте вдън земя, та да не се вижда и чува... затова ли, че подир известно нископоклонство и коленопреклонство на ляво и на дясно, кога щяло и нещяло, като изплувахте нависоко пак наново наведохте глава и тръгнахте като опашка подир «вярващия и силен» човек, за да посетите, срещнете и видите приятни места и лица. Затова ли, че и до днес се преливате в поток от самохвалства, загдето уж положението Ви при силния човек се дължало на връзките Ви с дипломати и други високопоставени лица в Западна Европа, които щели сте да използвате и използвате за благото на България. Самохвалства извънредно смешни? Затова ли, че като дар за благоволението на «силния човек» към Вас сте получили един автомобил, знак на Вашето нравствено падение, на който без срам и свян се возите..., а Вие излязохте змия усойница!»(100). Подобни характеристики за екзарх Стефан Варненско-Преславският митрополит Симеон заявява и публично, което е показателно за конфликта между тях по повод характера на младежкото християнско движение ИМКА и обвиненията срещу екзарх Стефан в протестантизъм. По повод на този сблъсък близки до митрополит Симеон лица в писма до него изразяват негативното си отношение към екзарх Стефан. «Той е актьор, грандоман човек... Изглежда, че си е турил кърпа на лицето, нищо не го смущава(101) ... аз като българин православен имах крайно лошо мнение за този владика, у когото видях всичко друго, но нищо християнско подобаващо на духовния му сан...(102)» — пише в писма до митрополит Симеон. В случая личните отношения са повлияни от чисто църковни проблеми, по които двамата архиереи имат различни становища и именно това провокира взаимните обвинения, и поражда негативни характеристики.

По-интересни обаче са оценките на духовенството за екзарх Стефан след 1944 г. «Болшинството от владиците хранят чувство на отвращение към екзарх Стефан не заради политическите му позиции, а заради личните му качества на непочтеност. Те поради доверието, с което се ползва от властите, крият чувствата си спотайват ги, за да ги проявят при първия удобен случай(103)» — се констатира в разговори сред църковните среди. Факт е, че по-голямата част от духовенството е настроено против екзарх Стефан и това проличава от събитията, разиграли се около оставката му. Мотивите за подобно негативно отношение са от различен характер — лични вражди, кариеристични цели и амбиции, различни възгледи и политически и църковни схващания. Част от духовенството го обвинява в автократизъм, двуличие, йезуитщина, клеветничество, сплетничество, безотговорност и др. под.(104) Най-сложни са отношенията на екзарх Стефан с Врачанския митрополит Паисий и Пловдивския митрополит Кирил. Те двамата обвиняват екзарх Стефан, че е виновен за ареста им, а той, от своя страна, отрича това и твърди, че е съдействал за освобождаването им. Факт е, че и двамата митрополити са ученици на Екзарха и поемат духовното поприще под негова опека, но на по-късен етап отношенията им се влошават. Екзарх Стефан от своя страна смята, че те двамата пък са основните фигури, действали за извършването на преврата срещу него и свалянето му от екзаршеския и митрополитския престол. В този аспект са и негативните характеристики, които си дават един на друг. Вероятно вътрешноцърковните борби и тогавашната конюнктура са в основата на тези сложни взаимоотношения между представителите на висшия клир, които се вплитат в конфликти помежду си. Комплицираността и деликатността на тези лични раздори, и липсата на достатъчно документални сведения, представящи гледната точка на всички страни, не позволява задълбоченото им анализиране и изясняване. В случая те са част от общоцърковния живот и в частност от битието на екзарх Стефан. Моралната дистанция и респектът към Българската православна църква като институция по-скоро предполагат търсенето на заслугите на духовенството за оцеляването й в превратностите на времето, отколкото задълбочаването в междуличностните отношения, които винаги са черно-бели и са част от човешкото ежедневие. В случая е факт взаимната неприязън между екзарх Стефан и част от духовенството, която повлиява и отрицателните им оценки един за друг.

Много често се срещат и негативни характеристики за екзарх Стефан относно моралния му облик. Наричан е «доларофил, пияница, стар женкар, снобист»(105). Обвиняван е в любовни авантюри, наличие на извънбрачни деца, нисък морал, сребролюбие, алчност и др. под. Отрицателните епитети, с които е наричан, варират в твърде широк емоционален диапазон, но в общия смисъл носят горепосочените внушения.

Посочените примери за литотирани оценки за екзарх Стефан изграждат част от представата за «огледалното Аз» на личността му, която в случая се разтроява в търсенето на положителните, отрицателните и балансираните мнения на другите за него. Безспорно обективната истина е някъде в пресичането на крайностите, които са провокирани по определени поводи. Необходимо е да споменем, че при представяне на личността на екзарх Стефан, документалното му наследство съдържа множество примери за балансирани преценки за личността и делото му, които не носят знака на крайните пристрастия. Най-често такива мнения се съдържат в отзиви и статии за него, а също и в кореспонденцията му с клира и миряните. Обикновено подобни характеристики са единни в представата за аристократизма, внушителността и харизматичността на неговата личност. Външността и осанката му винаги единодушно са оценявани като внушаващи респект и уважение: «...Високият, едър мъж... Дава впечатлението на една енергична и мощна личност...»(106) — пише в доклада си легационният аташе Венелин Ганев. Ораторският му талант, неговата ерудираност, интелигентност и комуникативност почти винаги са в основата на умерените преценки за него. Като безспорни се подчертават неговият патриотизъм и безупречното изпълнение на архиерейския му дълг спрямо миряните. Обширната му кореспонденция и трогателните благодарствени писма на лица, които даже не се познават лично с него, дават възможност да се види дейността му през призмата на миряните, за които той често извършва застъпничества и ходатайства, провежда благотворителна дейност и винаги дава материални помощи на нуждаещите се(107). Способностите и качествата му на църковен лидер се признават и от чужденците, с които той контактува. Проявите му на икуменическите конференции в защита на националния интерес на България, бежанците и малцинствата винаги се констатират от всички. Съществуват още редица примери за създаване на една по-обективна и лишена от крайности оценка за екзарх Стефан, която допълва представата за него през погледа на другите.

Този «друг» триизмерен поглед обаче, който създава образа на «огледалния Аз» на духовника, е твърде разнолик, многоаспектен и контрадикторен. Търсенето на пресечните точки между «идеалния» и «огледалния» Аз-образ на екзарх Стефан и изграждането на представата за «реалния» такъв, е твърде трудна задача, когато става дума за историческа личност, оценявана от дистанцията на времето и при липсата на доста необходими за това сведения. Категорично ясно е, че документалните сведения позволяват намирането на аргументи за противоположни тези и хипотези относно личността на екзарх Стефан. Образът на духовника такъв, какъвто е в действителност, съдържа всички представи и оценки за него. Наличието на крайности в мненията е характерно за всички личности, оставили трайна следа в историята. Независимо от човешките си слабости екзарх Стефан трябва да бъде представян именно през призмата на заслугите му по отношение на Българската православна църква и българската държава и култура. Всяка преднамерена схема би представила личността му фрагментарно и линейно. Биографията му е пример за съчетанието на архиерейски и граждански дълг и адекватното им вписване в контекста на българските исторически преходи през първата половина на XX век. Екзистенциалната мисия и избор на екзарх Стефан придават на личността му онази уникалност, характерна само за големите и достойни личности. Безспорно той е от примерите за подобни личности, които трябва да заемат полагащото им се място в историческата и обществената памет на българина. Изграждането на какъвто и да било шаблонен образ за него би ограничило истинската представа за мащабите на личността му. Анализирането на богатото му архивно наследство и на документалните следи за него, които тепърва ще се откриват, би позволило допълването на сложния образ на духовника, който може да бъде толкова разнолик, колкото интерпретативни опити и подходи биха могли да се приложат към него. Затова и мненията и оценките за архиерея на този етап е необходимо да останат отворени за допълване на нови щрихи и нюанси към портрета му.

Заключение

Екзарх Стефан I Български е една от най-значимите личности, вписващи се със своето специфично присъствие в панорамата на църковно-религиозния, обществено-политическия и културен живот на България от началото до средата на XX век. Думите му, изречени в момент на размисъл: «Ние българите имаме късогледство до слепота и къса памет до престъпност. Много пъти не желаем да видим нещата такива, каквито са, а ги виждаме такива каквито ги желаем. А що се касае до уроците на историята, не обичаме да ги спомваме, лесно ги забравяме и често пъти ги приспособяваме към нашите искания и вършим фалшификация...» — се оказват пророчески и относно присъствието на собствената му личност в българската историческа памет. Именно липсата на цялостно проучване за него и вече достъпната изворова база провокира представеното изследване.

Екзарх Стефан е роден на 7 септември 1878 г. в с. Широка Лъка под мирското име Стоян Попгеоргиев Шоков. Първоначално учи в родното си село, а през 1893 г. постъпва в Богословското училище в Самоков. От 1898 до 1900 г. учителства в с. Солища. В периода 1900–1904 г. е студент в Киевската духовна семинария. До 1907 г. учителства в Пловдив, след което е командирован като учител в Цариградската духовна семинария. На 16 октомври приема монашеството под името Стефан, а от 1911 г. е частен секретар на екзарх Йосиф. След Балканските войни се завръща в София и става протосингел на Светия синод. От 1915 до 1919 г. специализира в Швейцария, където придобива докторска степен. На 20 април 1922 г. е избран за канонически Софийски митрополит, а на 21 януари 1945 г. — за Екзарх Български. На 6 септември 1948 г. е принуден да подаде оставка като глава на Българската православна църква и е въдворен в с. Баня, Карловско, където остава до смъртта си на 14 май 1957 г.

Така изглежда кратката позната биография на екзарх Стефан в дати. Животоописанието обаче на този български архиерей далеч не е толкова опростено и елементарно, рамкирано «от» — «до». Представянето на жизнения път на екзарх Стефан въз основа на непознат досега изворов материал и на съществуващите до момента проучвания показват личността и делото му в различна и нова светлина. Независимо от крайните оценки за него и противоречивите мнения по важни събития от живота му, наличните сведения илюстрират сложния житейски път и духовната драма на екзарх Стефан, предопределени от екзистенциалните избори, архиерейския дълг и битийните обрати. Съдбата му е пример за съчетаване на отговорностите на духовното служение с актуалните проблеми и предизвикателства на съвремието му. Личността му се превръща в един от символите на патриотизъм, хуманизъм и отстояване на личностните позиции независимо от сложните колизии в социума от началото до средата на XX век. Животът му е илюстрация на осъществяването на мисия, посветена на неизменна служба на Бога и Човека.

Свидетелство за мащабите на личността на екзарх Стефан и размаха на дейността му е и богатото му документално наследство, съхранено в българските архивни учреждения в разнородни по характер лични и учрежденски фондове. Оказва се, че по-голямата част от него е непозната. Документите са разпръснати в различни архивохранилища, което затруднява издирването и използването им. При реконструкция историята на придобиването на документите (от него и за него) е видно, че те имат сложна съдба, предопределена от самата личност на екзарх Стефан и постовете, които заема, от политическата конюнктура и не рядко от случайни фактори. Издирването и систематизирането на личните фондове на екзарх Стефан, на фондовете на други лица, свързани с него и на учрежденските фондове, съдържащи документални следи за него, показват многообразието и широтата на параметрите и документалния състав на архивното му наследство. Съставянето на архивен справочник от вида «идеален опис» на базата на откритите документални източници позволява и улеснява откриването и ползването на документите, независимо от това в кой архив се съхраняват. Разработената класификационна схема към описа играе ролята на информационно-търсещ език по отношение на различните групи документи и техния вид. Систематизацията на материалите и подреждането им в съответните раздели и подраздели на класификационната схема, указването на адресите им (исковите данни), библиографските сведения за публикуваните от тях, уточнените заглавия на архивните единици и техните датировки, дават възможност за пълноценното използване като изворова база на целия наличен информационен ресурс за екзарх Стефан. Представянето на основните проблеми при работата с документите много често е показателно за неправилната им архивистична обработка и подвеждането на читателя за конкретното им съдържание. Книжовното наследство на архиерея е обособено в няколко жанрови групи, като същевременно се дава информация за различните варианти на съчиненията му, както и за непубликуваните от тях. Подобно представяне на духовното творчество на екзарх Стефан в тематико-съдържателен план позволява да се откроят основните му приноси в българската историопис и в богословската литература, и насочва към разработваните от него основни тематични зони. Това от своя страна дава възможност на специалистите богослови и църковни историци тепърва да използват пълноценно и анализират богатото му творчество. Широкият диапазон на документалното богатство за екзарх Стефан го прави безценен исторически извор както за написване общоисторически и общоцърковни изследвания, така и за конкретни проучвания, свързани с личността и делото на екзарх Стефан.

В този аспект особено важно се оказва разглеждането на въпроса за използването на архива на екзарх Стефан в църковната и светска българска историография и изясняването на отношението към него в спомените на съвременниците, родствениците, официалната литература и обществената памет. От тази гледна точка проучването на интереса на Българската православна църква към заслугите и личността на Екзарха показва, че отношението на Църквата към него в периодите, когато самият той е все още активно действаща фигура в църковния и обществения живот, е повлияно от мястото, което той заема в църковната йерархия. В периода след оставката му (1948 г.) до политическите промени от 1989 г. се констатира анонимността на проблема за неговата личност в църковните среди и историопис. След 1989 г. се наблюдава тенденцията на плаха и постепенна реабилитация на екзарх Стефан от страна на Българската православна църква. Почти по идентичен начин стои проблемът за мястото на архиерея в историческата и обществена памет. Преди 1989 г. в изследванията по българска история личността на Екзарха отново стои в периферията на изследователския интерес, което е показателно за манипулираната забрава, наложена в националната ни памет относно него и делото му. Тенденциозната му демитологизация започва да се преодолява след 1989 г. с развитието на българската историческа наука в деидеологизиран ракурс, когато се отчита рязка промяна в научния и обществен интерес към неговата личност. Присъствието на екзарх Стефан в публичното пространство (по-конкретно медиите и Интернет-мрежата) е показателно, че по-скоро общественият интерес прави проблема за него актуален. Циркулирането му в общественото пространство дава възможност да се види съвременната интерпретация на историческата фактология за екзарх Стефан, която най-често обслужва историко-дидактически или обществено-политически задачи. Поради това е наложително популяризирането и пълноценното проучване и използване от историците на архива на духовника. Това би допринесло за създаване на по-конкретна представа за образа на Екзарха. Съпоставянето на триизмерния модел («идеалния» Аз-образ — това което искам да бъда; «огледалния» Аз-образ — представата на другите за мен самия и «реалния» Аз-образ — това, което съм в действителност) на неговия Аз-образ показва разнородните характеристики и различното възприятие на личността на този български архиерей. Опитът за показването му през собствената призма и специфичният поглед на другите дава възможност да се открои сложността, многопластовостта и контрадикторността на образа на екзарх Стефан. Несъмнено комплицираността на изграждането на каквато и да е представа за личност от ранга на Екзарха изисква прилагането на различни интерпретативни подходи при изследването му.

Независимо от различните гледни точки и противоречиви мнения, екзарх Стефан е една от онези исторически личности, които заслужават да заемат своето достойно място в националната ни памет. Именно по тази линия историческата наука е в дълг към този незаслужено игнориран духовник, чието богато и вече достъпно архивно наследство предполага документалната база, въз основа на която той да се впише трайно в историческата памет на българина и в този аспект да бъде една от емблематичните фигури, представящи ни пред лицето на европейската културна общественост.

Библиография

Архиви(1)

ЦДА:

Ф. 1330К (Екзарх Стефан)

Ф. 1318К (Патриарх Кирил)

Ф. 420К (Кусевич, Методи)

Ф. 910К (Велички, Андрей)

Ф. 962К (Врачански, Паисий)

Ф. 989К (Екзарх Йосиф)

Ф. 246К (Българска екзархия)

Ф. 791К (Свети синод)

Ф. 1Б (ОФ)

Ф. 146Б (Димитров, Георги)

Ф. 147Б (Коларов, Васил)

Ф. 165 (Дирекция на изповеданията)

Ф. 1568 (Старопечатни еврейски книги)

АМВР:

Ф. 3

АМВнР:

оп. 9

НАБАН:

Ф. 144К (Симеон митрополит Варненско-Преславски)

Ф. 10К (Станимиров, Станимир)

ТД «ДА — Смолян»:

Ф. 473К (Екзарх Стефан)

Ф. 484К (Клисаров, Георги)

Ф. 269К (Гюрджилов, Георги)

Ф. 936 (Калайджиев, Стефан)

Ф. 97К (Държавно трикласно училище — с. Орехово)

Ф. 139К (Държавна смесена прогимназия — с. Широка лъка)

Ф. 397К (Първоначални училища — Широколъшка община)

ТД «ДА — Пловдив»:

Ф. 1598

АБНТ

АБНР

Периодичен печат

Списания

Духовна култура — 1922–1945 г.

Вестници

Църковен вестник — 1913–1957 г.

Народен страж — 1921–1947 г.

Църковен служител — 1922–1947 г.

Документи и документални сборници

Борбата на българския народ за защита и спасяване на евреите в България през Втората световна война. Документи и материали. С., 1978.

Димитров, Г. Дневник (9 март 1933–6 февруари 1949). Съст. Д. Сирков, П. Боев, Н. Аврейски, Ек. Кабакчиева. С., 1997.

Екзарх Български, Йосиф. Дневник, текст, коментар и бел. Хр. Темелски, С., 1992.

Екзарх Стефан I Български (Документален сборник), съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, С., 2003.

ИБИ, XXVII, Чехословашки извори за българската история, С., 1987.

Филов, Б. Дневник. (Ред. Ил. Димитров), С., 1990.

Филова, Евдокия. Дневник (май 1939–15 август 1944 г.), С., 1992.

Христоматия по история на България 1944–1948. Народна демокрация или диктатура, съст. Л. Огнянов, М. Димова, М. Лалков, С., 1992.

Цар Борис III в британската дипломатическа кореспонденция (1919–1934 г.), т. I, С., 2005.

Литература

Абаджиев, П. Отговор на дядо Симеоновата брошура или: I. Вредно ли е МХД ИМКА за църква и държава? II. Предатели ли са митрополит Стефан, г-да професорите от Богословския факултет и други клирици? III. Игнорирал ли е митрополит Стефан Св. синод на Българската църква?), С., 1930.

Атанасов, В. Родолюбец и демократ. — Родопски вести, № 3, 1991, с. 3.

Бадински, В. Политическото убийство на екзарх Стефан иска възмездие. — Демокрация, № 132, 1991, с. 5.

Бадински, В. Екзарх Стефан — стожер на православната ни вяра. — Българска корона, № 12, 1993, с. 7.

Барев, Ив. Александър Стамболийски, Екзарх Стефан Първи и гениите на операта, С., 1986.

Бигович, Р. Църква и общество, С., 2003.

Бориславов, Я. Седма година епископ Нестор реди летопис на разкола. — Сега, 11. 07. 1998, с. 11.

Варненски и Преславски Симеон. «Всеправославна» конференция в София (Позволено ли е на наши духовни лица да сътрудничат на друговерската религиозна секта ИМКА), С., 1930.

Вартан, М. До Н. Впр. Софийския митрополит г. г. Стефан. Отворено писмо, С., 1925.

Волокитина, Т. Съдбата на екзарх Стефан в контекста на съветско-българските отношения (40–50–те години на XX в.). — ИПр., № 5–6, 2003, 213–231.

Вълканов, В. Митрополит Симеон Варненско-Преславски (1840–1937), С., 1992.

Георгиев, В. Масонството в България, С., 1986.

Georgieff, St. Les Bogomiles et Presbyter Kozma. Lausanne, 1920.

Груев, Ст. Корона от тръни. Царуването на цар Борис III 1918–1943 г., С., 1991.

Груйчев, Ст. Черна книга за престъпленията и жертвите на комунизма в България 1917–1990 г. (В служба на Антихриста из тайните на Светия синод), С., 2001.

Дамянов, С. България във френската политика (1878–1919), С., 1985.

Димов, Я. Кирил «патриарх Български», С., 2005.

Дуйчев, Ив. Лекции по архивистика. С., 1993.

Екзарх Стефан. Православие, сила и красота, Пловдив, 1998.

Елдъров, С. Духовната мобилизация на Българската православна църква (1939–1944 ). — Във: Религия и църква в България, С., 1999, с. 250–261.

Зидарова, Л. Западните български земи и Българската православна църква (1878–1920). — Във: Религия и църква в България, С., 1999, с. 243–250.

Илчев, Ив. България и Антантата през Първата световна война, С. 1990.

Казанджиев, Св. Екзарх Стефан — родопчанинът, който осъди Борис III и показа среден пръст на Г. Димитров. — Отзвук, 09. 02. 1998, с. 9.

Казасов, Д. Видяно и преживяно. С., 1989.

Калканджиева, Д. Българската православна църква и държавата 1944–1953, С., 1997.

Калканджиева, Д. Българската православна църква и «народната демокрация» (1944–1953), Силистра, 2003.

Караманджуков, Ал. Левски в Средна Родопа. — Във: Извори и историография за Средните Родопи (Юбилеен сборник), т. 1, Смолян, 1997, 237–244.

Каров, Д. Народното читалище «Митрополит Стефан» в с. Широка лъка. — Във: Широка лъка — просветно огнище в Родопите (Сборник статии), 1947, 8–26.

Кузманова, М. Единство на признаците при изграждане на класификационна схема. — АПр., № 2, 1955, 3–8.

Кьосева, Цв. Епископ Стефан и руските бежанци в България. — Минало, кн. 2, 2002, 44–54.

Кьосева, Цв. Руската емиграция в България, С., 2002.

Лазов, Д. Екзарх Стефан — живот, апостолство и творчество, С., 1947.

Методически кодекс, С. 1982.

Любенова, Л. Икономически основи на църковния живот (1878–1944). — Във: Религия и църква в България, С., 1999, 178–190.

Мигев, Вл. Българската православна църква в политиката на управляващите в България (9 септември 1944–1960). — Във: Религия и църква в България, С., 1999, 271–281.

Минев, Ив. Български екзарх Стефан I. Сб. Избрани речи, слова, поучения, статии и архипастирски напътствия. С., 1998.

Минцев, Д. Проблеми при комплектуването и използването на архивни фондове и документи от личен произход. — АПр., № 1, 1982, 3–9.

Минцев, Д. Реконструкция на архивен фонд, съставяне и публикуване на идеални описи. — АПр., № 2, 1990, 21–34.

Митрева, Н. Инвентарните описи на архивните фондове като средство за информация. — АПр., № 3, 1981, 10–16.

Нейкова, А. Архивите като индикатор за държавността. — Във: Държавността в историята. Алманах полемика. Ч. 1, С. 2000, 54–76.

Нейкова, А. Българската национална архивна система като централизиран модел — постижения, проблеми, тенденции. — АПр., 1995, № 1–2, 7–14.

Нейкова, А. Българските архиви и научната комуникация в информационното общество. — Във: Известия на националния литературен музей, 2004, т. ІІ, 42–50.

Нейкова, А. Диференциран подход при описанието на архивни единици от различен вид. — Във: Научни конференции по архивознание. Материали от националната научно-приложна конференция «Научно-техническа обработка на архивните фондове», ноември 1983 г. т. VІІ. С. 1985, 153–159.

Нейкова, А. Регестите — преходна форма при описанието на архивни документи и тяхното публикуване. — Във: Научни конференции по архивознание. Материали от националната научно-приложна конференция «Научно-справочен апарат в архивите и пътища за усъвършенстването му», ноември 1986. т. 10, С. 1987, 335–342.

Ненков, П. Екзарх Стефан гуляел скришно по европейските кабарета. — Жълт труд, № 19, 1992, с. 12.

Николова, Р. Проблеми при съставянето и подготовката за издаване на инвентарни описи на лични фондове. — АПр., № 4, 1984, 14–20.

Ню Йоркский митрополит Андрей (1886–1972), С., 2002.

Огнянов, Л. Свещеническият съюз в България (1944–1955). — Във: Религия и църква в България, С., 1999, 281–293.

Пенджекова, Р. Екзарх Стефан I Български. — Родопски преглед, бр. 127, 128, 129 и 130, 2001, във всички броеве е на с. 3.

Пенджекова, Р. Архимандрит Стефан и дейността му по време на Първата световна война. — Родопи, № 2, 2004, 94–97.

Пенджекова, Р. Дейността на архимандрит Стефан в Швейцария по време на Първата световна война. — Във: Черно море между Изтока и Запада: Митове, идеологии, история, София, 2005, 147–150.

Пенджекова, Р. За един ученик на Стою Шишков (Ранните години от живота на екзарх Стефан) (под печат).

Пенджекова, Р. Личният дневник на екзарх Стефан в контекста на архивното му наследство (под печат).

Пенджекова, Р. Полицейското досие на екзарх Стефан I Български като извор за живота и дейността му (под печат).

Пенджекова, Р. Екзарх Стефан I Български — «Богомилите и презвитер Козма» (под печат).

Петкова, Ст. Увод в архивознанието. В. Търново, 1999.

Петрова, Д. Инвентарният опис — основно средство за информация. Публикуване на инвентарни описи. — АПр., № 3, 1975, 25–28.

Пешев, П. Историческите събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес с бележки за живота ми. Чуто, видяно, преживяно. С., 1993.

Радичев, Р., Г. Радичев, Г. Паликъщов. Широка лъка и говорът на широколъчани, С., 2004.

Райкин, Сп. Политически проблеми пред българската общественост в чужбина. Проблеми на българската православна църква, т. 3, С., 1993.

Савов, Н. Личните документи в архивите — извор на историческо познание. — АПр., № 1–2, 1996, 13–21.

Севов, Д., В. Балчев. Библиографски преглед на архивните документи за екзарх Стефан I Български (7. IX. 1978–14. V. 1957 г.). — Rhodopica, 2003 г., кн. 1, 225–234.

Севов, Д. Преглед на архивните източници за екзарх Стефан в ДА — Смолян, ДА — Пловдив и ЦДА — София. — Родопи, 2003 г., кн. 1, 75–87.

Софийски, Ст. Българската църква, С., 1932.

Софийски, Ст. На път за Дамаск или научен анализ на евангелските чудеса, С., 1932.

Софийски, Ст. Негово Блаженство екзарх Йосиф I, С., 1932.

Софийски, Ст. Път и цел, С., 1933.

Софийски, Ст. Същина на пастирското служение, С., 1935.

Софийски, Ст. Религия и наука, С., 1937.

Софийски, Ст. Православие, сила и красота, С., 1938 г.

Софийски, Ст. Отче наш, С., 1938.

Софийски, Ст. Второто пришествие, С., 1940.

Софийски, Ст. Свети три светители, С., 1941.

Софийски, Ст. Свет Христов просвещает всех, С., 1942.

Софийски, Ст., Г. Шавелски. Православен катехизис, С., 1943.

Софийски, Ст., Г. Шавелски. Евангелието в живота, С., 1945.

Софийски, Ст., Г. Шавелски. Социалният проблем в светлината на евангелието, С., 1947.

Стефан, митрополит Софийски. Архипастирско послание до благоговейните свещеници и благочестивите християни в богоспасяемата Софийска епархия. С., 1923.

Стефан, митрополит. Сборник от избрани речи, слова, поучения, статии и архипастирски напътствия. По случай 20 г. светителствуване на Софийската митрополитска катедра 1922–1942 г. С., 1942.

Стефанов, Ст. За възможната степен на детайлизация на заглавието на инвентарния опис. — АПр. № 3, 1986, 25–29.

Сто години от учредяването на Българската екзархия, С. 1971.

Тавар, Ж. Икуменизмът, 2003.

Темелски, Хр. Българската Екзархия — защитник на българщината в Македония и Одринска Тракия. — В: Религия и църква в България, С., 1999, 223–224.

Топалов, М. Защо владиката Стефан не стана духовен наставник на царчето Симеон II. — Вестник за жената, № 2–3, 9–15 ян. 2006, с. 3.

Устав на всебългарския съюз «Отец Паисий», С., 1927.

Хаджийски, Ив. Архимандрит Калистрат — игумен на Рилския манастир (1944–1948), Дупница, 2001.

Христов, Ст. Високопреосвещенният плагиат. Критика на книгата на Софийския митрополит г. г. Стефан «На път за Дамаск», С., 1933.

Цанков, Ст. Българската православна църква от Освобождението до настояще време. — ГСУ БФ, кн. 16, 1939.

Цанков, Ст. Държава и църква, С., 1931.

Цанков, Ст. Четири глави върху проблема за отношенията между държава и църква, С., 1945.

Цацов, Б. Архиереите на българската православна църква, С., 2003.

Ценкова, И. Белязаната къща. — Тема, бр. 4, 30 ян.–5 февр. 2006, 66–67.

Чурешки, Ст. Православието и комунизмът в България 1944–1960 г., С., 2004.

Шкундин, Г. Антанта и проблема сепаративного мира с Болгарией летом и осенью 1917 г. — Болгарский ежегодник, т. 2, 1996, 156–171.

Материали от интернет-мрежата

http://bg.wikipedia.org/

horizonti.bg./lib/bogoslov.htm

www.mfa.government.bg/

http://www.nbu.bg/departments/his/projects/files/bkp/dokumenti_44-62/razdel7t9/f1

synpress.bglink.net/06-2002/Emil.htm

www.president.bg/slovo-10.php

www.relig iabg.com/?p=news&id=8297

iabg.com/?p=news&id=8297

bojentsi-hotel.balkanci.com/indexbg.php?id=8&id2=54

www.mvr.bg/show/print2.asp?dat=200309

www.sedmica.hit.bg/future.html

www.dveribg.net/content/view/268/

www.omda.bg/BULG/k_masa/2301a/7.html

www.btv.bg/news/ — 59k — 27 Feb 2006

www.aba.government.bg:8000/bg/pages/Projects/JewsMem/Jews.ht

iskri@ecn.org

dem-pr.hit.bg/2000_2/2000_2_05.htm

knigite.abv.bg/ht/ht_39.htm

http://pravoslavie.domainbg.com

svetasofia.hit.bg/ignorance.htm

http://www.imir-bg.org/belo/bel2.htm

synpress.bglink.net/13-2004/hram_svNedelya.htm — 17k

www.pravoslavie.ru/arhiv/060708000000 — 56k;

www.ijc.ru/i_sovt117.html

members.tripod.com/~bulch/11br.htm

www.rusoir.ru/print/03/192/index.html

www.rusoir.ru/print/02/226/index.html.

http://www.rusoir.ru/print/02/103/

http://www.rusoir.ru/print/04/20/

http://www.rusoir.ru/print/04/34/

www.krotov.info/history/20/1940/yakunin

www.spbda.ru/reading/12_5.php

www.edrus.org/content/view/2766/70/ — 41k

http://www.imir-bg.org/belo/bel2.htm

Pravoslavieto.com*

www.standartnews.com;

www.eunet.bg/media/media.html

http://clubs.dir.bg/

www.dveribg.net/content/view/268/ — 47k

www.sedmica.hit.bg/future.html;

www.velikite.bg

www.aba.government.bg:8000/bg/pages/Projects/JewsMem/Jews.ht;www.president.bg/slovo;

http://www.duma.bg/2006/0306/060306/bulg.;

http://www.religiabg.com/;

www.eunet.bg/media/media.html

*www.mvr.bg/show/print2.asp?dat=200309;

www.mfa.government.bg;

www. iabg.com/?p=news&id ;

svetasofia.hit.bg/ignorance.htm;

www.dechica.com/sto/23smolqn.htm;

www.journey.bg/bulgaria/bulgaria.php?guide.

Приложения(1)

Приложение № 1: Идеален опис на документите за Екзарх Стефан I Български (Шоков Стоян Попгеоргиев) (1887–2005 г.)

I. Документи от биографичен характер

1. Автобиографични

1. Тефтерче-дневник на Стоян Попгеоргиев (екзарх Стефан)(2) по лични въпроси от учителския му период в с. Солища. (26 декември 1897 г.–17 ноември 1898 г.)

ЦДА, ф. 1330К, оп. 1, а. е. 1, л. 1–41. Оригинал. Ръкопис.

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 115, л. 1–32. Ксерокопие от оригинала.

2. Част от дневник на Стоян Попгеоргиев, воден в Цариград, разкриващ решението му да се замонаши. (16 октомври 1910 г.)

ЦДА, ф. 1330К, оп 1, а. е. 2, л. 1. Оригинал. Ръкопис.

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 116, л. 1–2. Ксерокопие от оригинала.

Откъс от Дневника е публикуван под № 1 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, П., София, 2003, с. 9–10.

3. Тефтерче-дневник на Стоян Попгеоргиев, воден в Цариград, с философски размисли около себепознанието, религията и др. (1 ноември 1911 г.–31 декември 1911 г.)

ЦДА, ф. 1330К, оп. 1, а. е. 3, л. 1–70. Оригинал. Ръкопис.

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 117, л. 1–69. Ксерокопие от оригинала.

Откъс от Дневника е публикуван под № 2 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 11–14.

4. Фрагмент от дневник на Стефан Попгеоргиев с данни за напускането на Цариград от екзарх Йосиф и позицията му относно абдикацията на цар Фердинанд. [след 16 юни 1913 г.](3)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп 2, а. е. 1, л. 1–9. Оригинал. Ръкопис.

Дневникът е публикуван под № 3 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 15–20.

5. Частично запазен бележник на архимандрит Стефан, относно престоя му в Швейцария (1918 г.)

ЦДА, ф. 1330К, оп. 1, а. е. 4, л. 1–2. Оригинал. Ръкопис.

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 119, л. 1–12. Ксерокопие от оригинала.

Бележникът е публикуван под № 19 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 40–41.

6. Бележник-азбучник, собственост на архимандрит Стефан. (октомври 1920 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 2, л. 1. Оригинал. Ръкопис.

7. Размисли на митрополит Стефан, поставени в плик с надпис: «Малка частица от едно велико и голямо цяло», с добавка: «Книга към българския народ: изповед и завещание». (30 октомври 1939 г.–2 ноември 1939 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 3, л. 1–15. Оригинал. Ръкопис.

Документът е публикуван под № 44 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 102–115.

8. Откъс от записки на митрополит Стефан под надслов: «Към моите изповедни бележки» отнасящи се до взаимоотношенията му с Врачански Паисий и ръкопис озаглавен «Записки към записките ми», разкриващ отношенията с бившия му протосингел архимандрит Стефан. (3 октомври 1940 г.–27 септември 1941 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 4, л. 1–8. Оригинали. Ръкопис.

Документите са публикувани под № 45 и № 48 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, 116–119; 125.

2. Биографични

9. Свидетелства за завършена степен на обучение в Широколъшкото училище на името на Стоян Попгеоргиев Шоков. (22 май 1887 г.–12 май 1892 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 5, л. 1–3. Оригинали. Ръкопис.

10. Класна книга за успеха и поведението на учениците от трети клас за учебната 1892/1893 г. при училището в с. Орехово.

ТД «ДА — Смолян», ф. 97К, оп. 1, а. е. 59, л. 1–11. Оригинал. Ръкопис.

11. Главен списък на учениците от трети клас за учебната 1892/1893 г. при училището в с. Орехово.

ТД «ДА — Смолян», ф. 97К, оп. 1, а. е. 60, л. 1–17. Оригинал. Ръкопис.

12. Фрагмент от разработка върху историята на Англия през периода на Средновековието и Възраждането с почерка на Стоян Попгеоргиев, вероятно писана от него като ученик в Самоковското богословско училище, проверена от С. Ганев. [1893 г.–1896 г.](4)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 114, л. 1–16. Оригинали. Ръкопис.

13. Тетрадка на Стоян Попгеоргиев като студент в Киевската духовна академия със записки по различни предмети. (30 октомври 1902 г.–27 януари 1904 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 936, оп. 2, а. е. 277, л. 1–25. Оригинал. Ръкопис.

3. Материали за фондообразувателя

а) статии за екзарх Стефан

14. Статии за митрополит Стефан от Георги Николов под надслов «Негово Високопреосвещенство митрополит Стефан» и от Георги Попанастасов — «По пътя на един велик български архиерей». (7 април 1932 г.–[след 21 януари 1945 г.](5))

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 1, л. 1–13. Оригинали. Машинопис.

15. Вестници, списания и изрезки от същите с публикации за екзарх Стефан. (18 август 1938 г.–[след 21 януари 1945 г.](6))

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 6, л. 1–4. Печатни.

16. Статия на Н. Пейков във връзка с освещаването на новия храм «Успение Богородично» в с. Курило от митрополит Стефан. (28 август 1941 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 6, л. 1–4. Оригинал. Машинопис.

17. Статия на Люба Войводова под надслов «Двадесетгодишната служба на митрополит Стефан». (март 1942 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 936, оп. 2, а. е. 281, л. 1–6. Копие. Машинопис.

Публикувана във в-к «Народен страж», бр. 7–8, 1942, с. 21–23.

18. Статия на Христо Караманджуков под надслов «Екзарх Стефан, Родопа, родопчани и тракийци». (20 юни 1947 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 11, л. 1–22. Оригинал. Машинопис.

19. Статия от Иван Орманджиев под надслов: «Из миналото на емиграцията и съюза «Отец Паисий» и ролята на екзарх Стефан в него». [1947 г.]

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 15, л. 1–23. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

20. Вестници и фрагменти от вестници с публикации за екзарх Стефан. (16 септември 1941 г.–30 май 1957 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 17, л. 1–6. Печатно.

21. Статия от архимандрит Антим под надслов «Софийският митрополит г-н Стефан». [преди 21 януари 1945 г.]

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 21, л. 1–4. Оригинал. Машинопис с ръкописни поправки.

б) спомени за екзарх Стефан

22. Спомени от различни лица за екзарх Стефан и писмо от Ат. Буюклиев до главния редактор на в-к «Мир» в негова защита. (21 декември 1941 г.–[1947 г.](7))

ТД «ДА–Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 14, л. 1–5. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

в) стихотворения за екзарх Стефан и с посвещения на него

23. Стихотворения от сродници и духовни лица, посветени на митрополит Стефан по случай именния му ден и годишнини от архипастирската му дейност. (1 октомври 1938 г.–10 април 1942 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 26, л. 1–5. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

24. Стихотворение под надслов «Широка лъка» от неустановен автор с посвещение на Н. В. Пр. Софийски митрополит Стефан. (1942 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 936, оп. 2, а. е. 283, л. 1–2. Оригинал. Ръкопис.

25. Стихотворения, записани от Ст. Калайджиев, посветени на екзарх Стефан. (21 януари 1945 г.–22 април 1945 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 936, оп. 2, а. е. 285, л. 1–15. Оригинали. Ръкопис.

г) материали, свързани с годишнини от архипастирската дейност на екзарх Стефан

26. Програма за посрещане на Н. В. Пр. Св. Софийски митрополит г. г. Стефан в гр. София за въвеждането му в длъжност. (26 март 1922 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 936, оп. 2, а. е. 278, л. 1. Печатно.

27. Писма и сметка по повод издаване на сборник с материали за митрополит Стефан по повод 20–годишната му дейност като Софийски митрополит. (28 януари 1942 г.–[1942 г.])

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 38, л. 1–6. Оригинали. Машинопис.

28. Поемни условия за изработване на енголпие и жезъл за екзарх Стефан във връзка с 25–годишния му юбилей като Софийски митрополит. [1947 г.]

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 8, л. 1–3. Оригинал. Машинопис.

29. Юбилеен брой на «Църковен вестник», посветен на 25–годишнината от избирането на екзарх Стефан за Софийски митрополит. (27 март 1947 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 936, оп. 2, а. е. 360, л. 1–8. Печатно.

30. Програма и доклади за екзарх Стефан във връзка с честването на 25–годишния му юбилей като Софийски митрополит. (15 март 1947 г.–март 1947 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 8, л. 1–3. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

31. Поздравителна телеграма на Васил Коларов до екзарх Стефан по случай 25 години от избора му за Софийски митрополит. (март 1947 г.)

ЦДА, ф. 147Б, оп. 1, а. е. 1194, л. 1–3. Оригинал. Машинопис.

32. Поздравителна телеграма на Георги Димитров до екзарх Стефан по случай 25 години от избора му за Софийски митрополит. (март 1947 г.)

ЦДА, ф. 146Б, оп. 1, а. е. 1666, л. 1. Оригинал. Машинопис.

33. Кореспонденция от Юбилейния комитет за честване 25–годишния юбилей на екзарх Стефан като Софийски митрополит до заместник-председателя на Светия синод, Софийската митрополия, министър-председателя и други лица, относно организирането на юбилея. (5 февруари 1947 г.–16 октомври 1947 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 12, л. 1–21. Оригинали. Чернови. Ръкопис. Машинопис.

д) материали по учредяване фонд «Стефан I, Митрополит Софийски и Екзарх Български»

34. Учредителен протокол и протоколи на фонд «Стефан I, Митрополит Софийски и Екзарх Български». (1 април 1945 г.–11 май 1945 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 936, оп. 2, а. е. 286, л. 1–5. Оригинал. Машинопис.

35. Преписка между фонд «Стефан I, Митрополит Софийски и Екзарх Български» и печатница «Идеал», относно отпечатване портрет на екзарх Стефан. (11 май 1945 г.–14 май 1945 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 936, оп. 2, а. е. 287, л. 1–9. Оригинали. Машинопис.

36. Кореспонденция на фонд «Стефан I, Митрополит Софийски и Екзарх Български» до различни инстанции, относно утвърждаване на фонда, устава и списък на членовете, с приложение на същите. (23 май 1945 г.–юни 1945 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 936, оп. 2, а. е. 288, л. 1–5. Оригинали. Машинопис.

37. Устави на новоучредения фонд «Стефан I, Митрополит Софийски и Екзарх Български». (3 юни 1945 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 44, л. 1–3. Оригинал. Машинопис.

е) биографични данни и материали относно получаване информация за екзарх Стефан

38. Биографични справки за екзарх Стефан, епископ Андрей Велички, Йосиф Варненски, архимандрит Калистрат и др. (1945 г.–1948 г.)

ЦДА, ф. 146Б, оп. 5, а. е. 1129, л. 1–59. Машинописно копие.

Част от документите са публикувани под № 76, 78, 83, 84, 85, 86, 88 и 94 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 180–181; 183–184; 191–194; 195–196; 197; 198; 200–202; 213–214.

39. Биографични бележки и въпросник за биографични данни за екзарх Стефан, писани от Стефан Калайджиев. (1947 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 13, л. 1–35. Оригинали. Машинопис с ръкописни поправки.

40. Данни за антивоенната дейност на екзарх Стефан, записани от Стефан Калайджиев. (25 ноември 1947–19 март 1987 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 19, л. 1–10. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

41. Писмо от протойерей Петър Шоков до Великотърновския митрополит Стефан с молба за съдействие за набавяне на биографичния очерк на Д. Лазов за екзарх Стефан, необходим за написването на история на с. Широка лъка. (3 февруари 1972 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 936, оп. 2, а. е. 289, л. 1. Копие. Машинопис.

42. Преписка между Държавен архив — Смолян, Централен държавен архив, Централен военен архив — Велико Търново с искане на информация за съхранявани документи за екзарх Стефан. (15 април 1998 г.–28 юли 1998 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 118, л. 5. Оригинали. Машинопис.

43. Бележки на Стефан Калайджиев във връзка с оставката на екзарх Стефан. [преди 6 април 1990 г.](8)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 22, л. 1. Оригинал. Машинопис.

ж) материали по увековечаване паметта на екзарх Стефан

44. Съобщения, актове, записки и други за отслужване на панихида по случай 40 дни от смъртта на екзарх Стефан и др. (1950 г.–1959 г.)

ЦДА, ф. 1318К, оп. 1, а. е. 3254, л. 1–18.

Бележката за панихидата е публикувана под № 161 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 369.

45. Реквиеми и речи при панихиди за екзарх Стефан от Хр. Червенков, близки и приятели. (юли 1957 г.–6 август 1986 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 18, л. 1–5. Оригинали. Преписи. Ръкопис. Машинопис.

46. Предложение от Златка Матова до кмета на гр. София за наименуване улица на името на екзарх Стефан. (май 1992 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 20, л. 1. Оригинал. Машинопис.

з) протоколи от заседания на Народния съд и на Комисията по разследването на процесите с информация за екзарх Стефан

47. Протокол № 27 от заседанието на Комисията по разследване на процесите със сведения за ролята на екзарх Стефан по освобождаването на Тодор Павлов от затвора през 1943 г. (29 май 1956 г.)

ЦДА, ф. 1Б, оп. 5, а. е. 222, л. 1–192 (л. 190–191). Машинописно копие.

48. Протокол от заседание на Софийски народен съд със свидетел патриарх Кирил по дело № 602 за изразходвани средства от покойния екзарх Стефан. (13 ноември 1965 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 484К, оп. 5, а. е. 183, л. 1–4. Препис.

ЦДА, ф. 1318К, оп. 1, а. е. 2989, л. 1–3. Препис.

и) досие на Стоян Попгеоргиев (екзарх Стефан)(9)

49. Досие на Стоян Попгеоргиев (екзарх Стефан)

AМВР, ф. 3, оп. 2, а. е. 452, л. 1–227. Оригинали, копия, преписи. Печатни материали. Ръкопис. Машинопис.

— Рапорт за откриване на контролно досие на бившия екзарх Стефан (24 април 1949 г.), л. 1–2.

— Списък на връзките на обекта (б. д.), л. 3–8.

— Молба от г-н Пасаров до Светия синод на Българската църква за отлъчването на архимандрит Стефан (23 септември 1920 г.), л. 9–12.

— Писмо на митрополит Стефан до ген. Александър Протогеров (2 ноември 1924 г.), л. 13–16.

— Резюме от впечатленията на митрополит Стефан през време на посещенията му в чужбина — Винчестър, Констанц, Лозана (1 септември 1927 г.), л. 17–20.

— Дневен ред на архиерейско събрание (б. д.), л. 21.

— Протокол за разпит на Асен Пенев от с. Радловци във връзка с посещението на митрополит Стефан на 4 септември 1934 г. за освещаване на храма «Свети Мина» в гр. Кюстендил (6 ноември 1935 г.), л. 22–24.

— Изрезки от вестници «Бургаски фар» от 9 юли 1934 и «Зора» от 23 август 1934 г. с информация за посещенията на екзарх Стефан в чужбина, л. 25–26.

— Информация за общественото настроение срещу владиката Стефан (28 януари 1935 г.), л. 27–28.

— Задача № 319 за наблюдение на Стефан (22 февруари 1935 г.), л. 29.

— Донесения до полицията за разпространени слухове по отношение на владиката Стефан (2 февруари 1935 г.), л. 30–32.

— Превод от белградския вестник «Правда» за опровержение на митрополит Стефан, че е бил интерниран (6 февруари 1935 г), л. 33.

— Полицейски рапорт № 84 за посещения на запасни офицери в с. Широка лъка при митрополит Стефан (6 октомври 1935 г.), л. 34–35.

— Коректура от в-к «Зора» с информация за срещите на митрополит Стефан в чужбина (1935 г.), л. 36–37.

— Писма между Дирекция на полицията и Областна инспекция — гр. Враца за проверка на лицето Асен Пенев Костадинов, което да даде сведения за митрополит Стефан (30 октомври 1935 г.), л. 38–39.

— Плик с писмо, съдържащо реч на Стефан (б. д.), л. 40–43.

— Рапорти от проследявания по задача № 319 (митрополит Стефан), л. 44–68. (1935 г.)

— Изрезки от в-к «Щурец» и «Последен час» с информация за митрополит Стефан (1936 г.), л. 69–70.

— Полицейски рапорт във връзка с митрополит Стефан (25 май 1936 г.), л. 71.

— Полицейски рапорти за проследяванията на митрополит Стефан (25 май 1936 г.–25 август 1936 г.), л. 72–84.

— Изрезки от вестници «Последна поща», «Утро», «Слово», «Мир», «Дъга» и др. със сведения за митрополит Стефан (29 август 1936 г.–23 септември 1936 г.), л. 85–98.

— Изявление на митрополит Стефан за българо-югославското сближение пред в-к «Време» (4 септември 1936 г.), л. 99.

— Полицейски рапорти за изказвания и слухове за митрополит Стефан (16 септември 1936 г.–29 септември 1936 г.), л. 100–106.

— Изрезки от вестници «Македонска трибуна» и «Заря» за позицията на митрополит Стефан относно българо-югославското сближение (1936 г.), л. 107–109.

— Препис-извлечение от рапорти за митрополит Стефан (17 септември 1936–3 януари 1937 г.), л. 110–111.

— Изрезки от вестници «Последна поща», «Утро», «Слово», «Мир», «Дъга» и др. със сведения за митрополит Стефан (6 януари 1937 г.–март 1937 г.), л. 112–114.

— Полицейски рапорт за срещата на митрополит Стефан и д-р Янич (31 март 1937 г.), л. 115.

— Задача и рапорт от наблюдението на жилището на митрополит Стефан (1–14 април 1937 г.), л. 116–117.

— Изрезка от в-к «Зора» за словото на митрополит Стефан по повод годишнината от атентата в църквата «Света Неделя» (15 април 1937 г.), л. 118.

— Полицейски рапорт от наблюдението на църквата «Света Неделя» и проведената от митрополит Стефан панихида (16 април 1937 г.), л. 119–120.

— Задача № 703 за установяване дали митрополит Стефан е говорил против царя (1 юни 1937 г.), л. 121.

— Изрезки от вестници «Утро», «Днес» и «Зора» за заминаването на митрополит Стефан за конференции в Англия (февруари 1937 г.–1 септември 1938 г.), л. 122–127.

— Полицейски рапорт от наблюдението на митрополит Стефан (19 юни 1937 г.–16 февруари 1938 г.), л. 128–131.

— Превод на статия от сръбския вестник «Време» със сведения за митрополит Стефан (1938 г.), л. 132–133.

— Агентурно донесение за проведена среща и разговор на митрополит Стефан с Н. Мушанов, Ал. Гергинов и Б. Павлов (22 март 1938 г.), л. 134.

— Изрезка от вестник за реч на митрополит Стефан при откриване на XXV ОНС (28 октомври 1942 г.), л. 135.

— Полицейски рапорти за митрополит Стефан (6–13 април 1938 г.), л. 136–138.

— Изрезка от вестник «Утро» за заминаването на митрополит Стефан в Англия (14 юли 1937 г.), л. 139.

— Препис на статия против болшевизма от митрополит Стефан в сп. «Духовна култура» (1938 г.), л. 140–141.

— Изрезки от вестници «Зора», «София», «Нова камбана» със сведения за митрополит Стефан (25 април 1938 г.–30 юли 1938 г.), л. 142–152.

— Полицейски рапорти от проследяването на митрополит Стефан (11 август 1938 г.–2 септември 1938 г.), л. 153–156.

— Полицейски рапорт за произнесена реч от митрополит Стефан в мини «Перник» (2 ноември 1938 г.), л. 157–158.

— Писмо до Дирекция на полицията за направено изказване от митрополит Стефан (1938 г.), л. 159.

— Рапорт до Дирекция на полицията за направено изказване от митрополит Стефан (24 ноември 1938 г.), л. 160–165.

— Препис от писмо до Петко Бояджиев от отец Митрофан със сведения за митрополит Стефан (17 септември 1939 г.), л. 166.

— Задача и рапорти от проследяването на митрополит Стефан (21 септември 1939 г.–12 октомври 1939 г.), л. 167–187.

— Рапорт от полицейския следовател до началника на Държавна сигурност с информация за дейността на митрополит Стефан против царя (28 април 1939 г.), л. 188.

— Протокол за разпит на Найда Спасова Латинова със сведения за дейността на митрополит Стефан около изборите (12 юни 1939 г.), л. 189–192.

— Писма между митрополит Стефан и Дирекция на полицията (б. д.), л. 194–195.

— Изрезка от в-к «Утро» с материал за митрополит Стефан (б. д.), л. 196.

— Рапорти от проследяването на митрополит Стефан (13 юли 1939 г.–14 октомври 1939 г.), л. 197–200.

— Превод на статия от румънски вестник за митрополит Стефан (1939 г.), л. 201.

— Рапорт от проследяване на митрополит Стефан (б. д.), л. 202.

— Писмо от областно полицейско управление до Дирекция на полицията за срещи на митрополит Стефан в Югославия (30 май 1940 г.), л. 203.

— Част от агентурно донесение, отнасящо се до митрополит Стефан (3 май 1941 г.), л. 204.

— Изрезки от в-к «Мир» с публикации на митрополит Стефан (б. д.), л. 205–208.

— Писмо от Борислав до владиката Стефан (липсва от папката), 209–210.

— Реч на митрополит Стефан при откриване на XXV ОНС (28 октомври 1942 г.), л. 211–212.

— Писмо до Дирекция на полицията за посещението на митрополит Стефан в Пирот (19 септември 1942 г.), л. 213–214.

— Изрезки от в-к «Мир» с публикации на митрополит Стефан (б. д.), л. 215–218.

— Рапорт от криминална полиция до прокуратурата при Софийския областен съд за измислени факти за самоубийства на евреи от митрополит Стефан (29 май 1943 г.), л. 219.

— Изрезки от в-к «Пастирско дело» (б. д.), л. 220.

— Писмо от Министерство на външните работи до Дирекция на полицията за митрополит Стефан (26 юли 1943 г.), л. 221.

— Изрезки от в-к «Мир» (б. д.), 222–226.

— Части от в-к «Политика» (б. д.), л. 227.

50. Досие на Стоян Попгеоргиев (екзарх Стефан)

AМВР, ф. 3, оп. 2, а. е. 453, л. 1–231. Оригинали, копия, преписи. Ръкопис. Машинопис.

— Агентурно сведение (донесение) от «Бойко» (27 януари 1953 г), л. 1–4.

— Сведение за движението на екзарх Стефан (5 август 1952 г.–18 септември 1952 г.), л. 5–9.

— Агентурно сведение (донесение) от «Св. Петров» (24 февруари 1953 г), л. 10–12.

— Специално съобщение за изказване на Стефан по повод предстоящия църковен събор (27 март 1953 г.), л. 13.

— Агентурни сведения (донесения) от «Светозар», «Коста» и «Росица» (19 април 1953 г.–13 май 1953 г.), л. 14–20.

— Справка за разработката на екзарх Стефан в периода 1 юни 1952 г.–18 май 1953 г., л. 20–24.

— Агентурни сведения (донесения) от «Павлин» и «Стоянка» (24 май 1953 г), л. 25–27.

— Писма между ДС — Левскиград (гр. Карлово) и Пловдив (б. д.), л. 28–29.

— Агентурно сведение (донесение) от «Коста» (31 май 1953 г.), л. 30–31.

— План за работата по разработката за екзарх Стефан (б. д.), л. 32.

— Агентурно сведение (донесение) от «Коста» (б. д.), л. 33.

— Списък на лица, свързани с екзарх Стефан (б. д.), л. 34.

— Агентурно сведение (донесение) от «Слав» (29 юни 1953 г.), л. 35.

— Рапорт от 29 юни 1953 г., л. 36–37.

— Справка за Трифон Трифонов (11 юли 1953 г.), л. 38.

— Агентурно сведение (донесение) от «Лазар» (10 юли 1953 г.), л. 39.

— Писмо до ДС — III управление (б. д.), л. 40.

— Писмо до околийския началник на МВР — Левскиград (гр. Карлово) (б. д.), л. 41.

— План на агентурно-оперативно мероприятие по разработката на екзарх Стефан (б. д.), л. 42–43.

— Писма между ДС — Левскиград (гр. Карлово) и Пловдив (б. д.), л. 44–45.

— Протокол за разпит на Стоян Димитров Колев (б. д.), л. 46–47.

— Агентурно сведение (донесение) от «Славчев» (15 август 1953 г.), л. 48.

— Писма между отдел III и I на ДС (б. д.), л. 49–50.

— Агентурно сведение (донесение) от «Лазар» (22 август 1953 г.), л. 51–52.

— Писма до началник-управление отдел III и I на ДС (б. д.), л. 53–54.

— Справка за прояви на бившия екзарх Стефан (16 септември 1953 г.), л. 55.

— Част от агентурно сведение (донесение) от «Вихър» (б. д.), л. 56.

— Писмо до околийския началник на МВР — Левскиград (гр. Карлово (б. д.), л. 57.

— Писмо до началник III управление на МВР (б. д.), л. 58.

— Агентурно сведение (донесение) от «Павлин» (4 септември 1953 г.), л. 59–61.

— Агентурно сведение (донесение) от «Божидар» (6 септември 1953 г.), л. 62–63.

— Агентурно сведение (донесение) от «Трайчо» (6 октомври 1953 г.), л. 64.

— Агентурно сведение (донесение) от «Светозар» (б. д.), л. 65.

— Справка за изказване на бившия екзарх Стефан (14 октомври 1953 г.), л. 66–68.

— Писмо до заместник-началника на III управление на МВР (9 октомври 1953 г.), л. 69.

— Справка за изказване на бившия екзарх Стефан (26 октомври 1953 г.), л. 70–72.

— Агентурни сведения (донесения) от «Хари» и «Ставрев» (6 април 1955 г.–27 май 1955 г.), л 101–107.

— Писмо до началник-отдел III на ДС (28–31 октомври 1953 г.), л. 73–74.

— Агентурно сведение (донесение) от «Коста» (7 ноември 1953 г.), л. 75.

— Предложение за преместване на бившия екзарх (12 ноември 1953 г.), л. 76–77.

— Агентурно сведение (донесение) от «Коста» (14 ноември 1953 г.–5 декември 1953 г.), л. 78–82.

— Писма между ДС — III управление и ДС — Пловдив (28 октомври 1953 г.–23 ноември 1953 г.), л. 83–84.

— Писмо до началник III управление (23 декември 1953 г.), л. 85.

— Агентурно сведение (донесение) от «Павлин» (б. д.), л. 86–89.

— Справка за Наско Ганчев (б. д.), л. 90–91.

— Писма от ДС — Пловдив до началник-отдел «Духовенство» (5 февруари 1954 г.), л. 92–93.

— Разпореждане за откриване контролно дело на екзарх Стефан (5 май 1954 г.), л. 94.

— Агентурно сведение (донесение) от «Лавров» (20 май 1954 г.), л. 95.

— Писма между Окръжно управление МВР — Пловдив и III управление на ДС (17 юли 1954 г.), л. 96–97.

— Справка за д-р Ангел Стефанов (б. д.), л. 98–99. (липсва)

— Рапорт до началник управление III на ДС (4 декември 1954 г.), л. 100.

— Агентурни сведения (донесения) от «Хари» и «Ставрев» (6 април 1955 г.–27 май 1955 г.), л 101–107.

— Агентурни сведения (донесения) от «Димитрий», «Петров» и «Георги» (юни 1955 г.), л 108–114.

— Агентурни сведения (донесения) от «Борислав», «Бор» и «Петров» (19 юли 1955 г.–11 септември 1955 г.), л 115–118.

— Справка за Димитър Илиев (8 октомври 1955 г.), л. 119.

— Препис от сведение от Неделчо Данчев за Ив. Хр. Попов (3 ноември 1955 г.), л. 120.

— Писмо до началник-управление III (22 ноември 1955 г.), л. 121.

— Агентурно сведение (донесение) от «Огнян» (1 декември 1955 г.), л. 122–123.

— Агентурно сведение (донесение) от «Коста» (2 декември 1955 г.), л. 124–126.

— Писма до началник управление III—то (25 май 1956 г.–27 юни 1956 г.), л. 127–128.

— Писмо-искане образец № 1 до началник-отдел 8–ми и до началник-отделение III (7–21 декември 1955 г.), л. 129–130.

— Препис-извлечение от агентурно сведение (донесение) от «Плувец» (31 май 1956 г.), л. 131–132.

— Агентурно сведение (донесение) от «Добромир» (13 юни 1956 г.), л. 133–134.

— Писмо до началник-управление III (1 август 1956 г.), л. 135.

— Агентурно сведение (донесение) от «Павел» (11 август 1956 г.), л. 136–137.

— Писмо до околийския началник МВР — гр. Левскиград (Карлово) (17 март 1956 г.), л. 138.

— Агентурно сведение (донесение) от «Павел» (24 август 1956 г.), л. 139–144.

— Справка за дейността на бившия екзарх Стефан (ноември 1956 г.), л. 145–146.

— Агентурно сведение (донесение) от «Коста» (7 септември 1956 г.), л. 147.

— Писма до началник-управление III на ДС (23 октомври 1956 г.–22 януари 1957 г.), л. 148–151.

— Писмо до околийския управител на ДС — Левскиград (Карлово), л. 152.

— Писмо до началник-управление I на ДС (24 януари 1957 г.), л. 153.

— План по ЛАР на екзарх Стефан (16–18 януари 1957 г.), л. 154–157.

— Агентурни сведения (донесения) от «Веселинов» и «Асен» (11 март 1957 г.–9 май 1957 г.), л 158–159.

— Докладна записка във връзка със смъртта на екзарх Стефан (14 май 1957 г.), л. 160–161.

— Справки за погребението на екзарх Стефан (15 май 1957 г.), л. 162–166.

— Рапорт за проведена среща с «Апостолов» и «Професора» (16–17 май 1957 г.), л. 167–170.

— Агентурно сведение (донесение) от «Ставрев» (27 май 1956 г.), л. 171–173.

— Справка относно погребението и смъртта на екзарх Стефан (20 май 1957 г.), л. 17–176.

— Агентурно сведение (донесение) от «Савов» (20 май 1957 г.), л. 177–183.

— Агентурни сведения (донесения) от «Странджата», «Водолаз» и «Мичурин» (20 май 1957 г.), л 184–188.

— Агентурни сведения (донесения) от «Любен» (20–22 май 1957 г.), л. 189–194.

— Агентурно сведение (донесение) от «Петков» (22 май 1957 г.), л. 195–206.

— Агентурно сведение (донесение) от «Асен» (21 май 1957 г.), л. 207–209.

— Справка относно погребението на екзарх Стефан (21 май 1957 г.), л. 210–216.

— Агентурно сведение (донесение) от «Витошки» (4 юни 1957 г.), л. 217–218.

— Паметна бележка за среща с Георги Пеев (13 юни 1957 г.), л. 219.

— Писма между Околийско управление МВР — Асеновград и управление III на ДС (22–28 юни 1957 г.), л. 200–224.

— Агентурно сведение за недоволство от патриарх Кирил (10 юни 1957 г.), л. 225.

— Справка от агентурно сведение (донесение) от «Любен» (25 юни 1957 г.), л. 226–228.

— Препис на Реквием за панихидата на екзарх Стефан от близки и роднини (б. д.), л. 229.

— Извлечение от показанията на Лазар Поповски (23 април 1959 г.), л. 230–231.

51. Досие на Стоян Попгеоргиев (екзарх Стефан)

AМВР, ф. 3, оп. 2, а. е. 454, л. 1–262. Оригинали, копия, преписи. Ръкопис. Машинопис.

— Информация за известия по проучването на екзарх Стефан (б. д.), л. 1–2.

— Агентурно сведение (б. д.), л. 3–4.

— Писмо до началник-отдел V (б. д.), л. 5

— Биографични бележки и справка за екзарх Стефан (б. д.), л. 6–36.

— Агентурно сведение за изказване на Бенет [1947 г.], л. 37.

— Препис-извлечение от сведения на Арон М. Коен (б. д.), л. 38.

— Агентурно сведение (б. д.), л. 39–42.

— Рапорт до ДС (б. д.), л. 43.

— Агентурно сведение (донесение) от «Несебърски» (б. д.), л. 44.

— Агентурно сведение (донесение) от «Вуйчо» (2 февруари 1945 г.), л. 45.

— Сведение за екзарх Стефан (19 юни 1945 г.), л. 46–48.

— Рапорт от октомври 1945 г., л. 49.

— Агентурно сведение (донесение) от «100» [1945 г.], л. 50.

— Агентурно сведение (донесение) от «Захариев» (4 декември 1946 г.), л. 53–55.

— Агентурни сведения (донесения) «Лозински» и «Каменов» (5–18 декември 1946 г.), л. 56–58.

— Препис от показанията на архимандрит Дамаскин (б. д.), л. 59–62.

— Справка за екзарх Стефан относно пътуванията му в периода 11 март 1929 г.–5 юли 1948 г. (29 април 1952 г.), л. 63–67.

— Агентурно сведение (донесение) от «Тошо» за църквата «Св. Петка» (б. д.), л. 68.

— Препис-извлечение от показанията на Никола Петков (19 август 1947 г.), л. 69–70.

— Протокол за разпита на Асен Стефанов Драгомиров (20 януари 1948 г.), л. 71–72.

— План за агентурна разработка на екзарх Стефан (1 март 1948 г.), л. 73–79.

— Декларации от Гаврил Медаров и Мара Петрова (3 март 1948 г.), л. 80–81.

— Препис-извлечение от показанията на архимандрит Дамаскин (15 март 1948 г., л. 81–86.

— Материали за бившия екзарх Стефан (25 август 1948 г.), л. 87–95.

— Агентурни сведения (донесения) от «Източник» и Мара Петрова (3–15 ноември 1948 г.), л. 96–97.

— Препис от показанията на Гаврил Цветанов (б. д.), л. 98–100.

— Извлечение от показанията на Лазар Поповски (28 април 1949 г.), л. 100–105.

— Препис от протокол за разпит на архимандрит Калистрат (3 ноември 1949 г), л. 106–129.

— Сводка относно посещенията при екзарх Стефан от външни лица от агент Михаил Иванов (7 декември 1949 г.), л. 130–133.

— Справка за бившия екзарх Стефан (б. д.), л. 134–137.

— Справка от гранично-контролните листове за задграничните пътувания на екзарх Стефан (16 февруари 1950 г.), л. 138–139.

— Препис-извлечение от показанията на П. Лунин (24 май 1950 г.), л. 140.

— Сведения от Божилов за връзките на екзарх Стефан (28 май 1950 г.), л. 141–142.

— Писмо от министър-председателя Вълко Червенков до МВР (29 юни 1950 г.), л. 144–145.

— Скица на района на вилата на екзарх Стефан в с. Баня, Карловско (б. д.), л. 146.

— Препис от показанията на Кънчо Шипков (1 февруари 1950 г.), л. 147–148.

— Препис от показанията на Райчо Сергеев за екзарх Стефан (27 април 1950 г.), л. 149–151.

— Препис-извлечение по камерно донесение от Георги Филев (5 май 1950 г.), л. 152.

— Справка по разработката на екзарх Стефан (6 май 1950 г.), л. 153–159.

— Препис-извлечение по показанията на Боньо Петровски (23 април 1950 г.), л. 160.

— Препис-извлечение по показанията на Лазар Поповски (б. д.), л. 161–162.

— Препис от показанията на Георги Пеев Филев (юли 1950 г.), л. 163–188.

— Препис от показанията на Гаврил Цветанов (19 октомври 1950 г.), л. 189–190.

— Препис от показанията на Христофор Серафимов (25 октомври 1950 г.), л. 191–193.

— Писмо до началник-отдел I на ДС (б. д.), л. 194.

— Писмо до Иван Райков (27 октомври 1950 г.), л. 195.

— Справка за екзарх Стефан (3 декември 1950 г.), л. 196.

— Въпросници за разпит на Недко Ботев и Михаил Шипков (5 декември 1950 г.), л. 197–198.

— Писма между началник-отдел ДС и ДС — Левскиград (Карлово) (14 декември 1950 г.), л. 199–200.

— Показания и декларации от М. Тодоров и Шипков (20 декември 1950 г.), л. 201–202.

— Агентурно сведение за посещението на Ерик Спенсъл в с. Баня (22 декември 1950 г.), л. 203.

— Протокол за разпит и декларация от Н. Ботев (23 декември 1950 г.), л. 204–207.

Характеристика на екзарх Стефан (19 февруари 1951 г.), л. 208–214.

Препис от показанията на архимандрит Дамаскин (б. д.), л. 215–230.

Писмо до началник-отдел II (30 януари 1951 г.), л. 231.

Препис от показанията на Георги Букуров (25 декември 1951 г.), л. 232–235.

Протокол за разпитът на Г. Георгиев (16 март 1951 г.), л. 236–238.

Препис от показанията на Борис Бумбаров (18 април 1951 г.), л. 239.

Справка за коментари за срещата на екзарх Стефан с Вълко Червенков (28 ноември 1951 г.), л. 240–241.

Агентурно сведение (донесение) от «Огнянов» (22 февруари 1952 г.), л. 242–243.

Писмо от Министерство на външната търговия до ДС (20 февруари 1952 г.), л. 244–245.

Агентурно сведение (донесение) от «Ефтимий» (29 февруари 1952 г.), л. 246–247.

Препис от агентурно сведение (донесение) от «Пенчо» (6 март 1952 г.), л. 248–249.

Предложение за изпращане лекар на екзарх Стефан (8 април 1952 г.), л. 250.

Писмо от Министерство на външната търговия до ДС (24 април 1952 г.), л. 251.

Писма между началник управление III и I (9 юни 1952 г.), л. 252–253.

Препис от показанията на Илия Николов, Илия Станев, Петър Хр. Петров (б. д.), л. 254–257.

Справка по разработката на екзарх Стефан (24 август 1952 г.), л. 251–261.

Писмо до началник III управление (31 август 1952 г.), л. 262.

52. Досие на Стоян Попгеоргиев (екзарх Стефан)

AМВР, ф. 3, оп. 2, а. е. 455, л. 1–326. Оригинали, копия, преписи. Ръкопис. Машинопис.

Писмо от екзарх Стефан до неизвестно лице (б. д.), л. 1–34.

Протокол № 52 от заседанието на Светия синод (6 септември 1948 г.), л. 35–39.

Докладна записка от Аврам Вачев до Дирекцията по вероизповеданията [6 септември 1948 г.], л. 40–51.

Препис от писмото на Светия синод до Васил Коларов № 4604 (8 септември 1948 г.), л. 52.

Протокол № 54 от заседанието на Светия синод (8 септември 1948 г.), л. 53–87.

Писма между Светия синод и екзарх Стефан (11 септември 1948 г.), л. 88–104.

Писма от екзарх Стефан до Г. Димитров и В. Коларов (11 септември 1948 г.–11 октомври 1948 г), л. 105–133.

Списък на изпратени писма до министър-председателя (б. д.), л. 136.

Предложение за отстраняване на неуредиците в Българската православна църква (б. д.), л. 134–136.

Писмо от Светия синод до екзарх Стефан (13 септември 1948 г.), л. 137–140.

Протокол № 35 от Софийския епархийски съвет (13 септември 1948 г.), л. 141–142.

Препис от писмо на Светия синод до В. Коларов (14 септември 1948 г.), л. 143.

Мнение на Софийския викариен епископ Пимен по въпроса за екзаршеския и митрополитския престол (14 септември 1948 г.), л. 144–147.

Писма между екзарх Стефан и Светия синод (15 септември 1948 г.), л. 148–214.

Протокол № 61 от заседанието на Светия синод (17 септември 1948 г.), л. 215–237.

Писмо от Светия синод до екзарх Стефан (16 септември 1948 г.), л. 238–249.

Писмо от Министерство на външните работи до Антон Югов (20 септември 1948 г.), л. 250–253.

Писмо от Министерство на външните работи до Светия синод (23 септември 1948 г.), л. 254–260.

Писма от екзарх Стефан до Светия синод (25 септември 1948 г.), л. 261–307.

Писмо от Светия синод до Министерство на външните работи (25 септември 1948 г.), л. 308–321.

Писмо от екзарх Стефан до Светия синод (18 септември 1948 г.), л. 322–326.

53. Досие на Стоян Попгеоргиев (екзарх Стефан)

AМВР, ф. 3, оп. 2, а. е. 456, л. 1–307. Оригинали, чернови, копия, преписи. Ръкопис. Машинопис.

Доклад от Н. Желев до Дирекция по вероизповеданията (29 септември 1948 г.), л. 1–23.

Писмо от Светия синод до екзарх Стефан (29 септември 1948 г.), л. 24–27.

Препис-извлечение от протокол № 35 на Светия синод (29 септември 1948 г.), л. 28–32.

Писмо до Московския патриарх от Светия синод (30 септември 1948 г.), л. 33–35.

Писмо от Министерство на външните работи до Светия синод (30 септември 1948 г.), л. 36–41.

Писмо от Светия синод до екзарх Стефан (2 октомври 1948 г.), л. 42–43.

Писмо от екзарх Стефан до Министерския съвет (октомври 1948 г.) л. 44–61.

Писмо от екзарх Стефан до В. Коларов (11 октомври 1948 г.), л. 62–75.

Преписка от Министерство на външните работи до кабинета (16 октомври 1948 г.), л. 76–87.

Писмо от екзарх Стефан до В. Коларов (2 октомври 1948 г.), л. 88–95.

Писмо от Светия синод до Министерство на външните работи (19 ноември 1948 г.), л. 96.

Сведение за състава и уредбата на Църквата към 5 юни 1947 г., л. 97–116.

Паметни бележки от Димитрий (б. д.), л. 117–120.

Предложение за отстраняване на неуредиците в Българската църква (б. д.), л. 21–125.

Ръкопис на екзарх Стефан под надслов «Триумфът на Възраждането» (б. д.), л. 126–133.

Ръкопис на тема «Разсъждения за празника на християнската младеж» (б. д.), л. 134–136.

Ръкопис на тема «Смисъл и значение на българо-съветските дружества и състава им» (б. д.), л. 137–139.

Доклад от Ст. Цанков на тема «Икуменическото движение и Православната църква» (1945 г.), л. 140–148.

Доклад за ролята на Българската църква (б. д.) л. 149–165.

Слово на екзарх Стефан по случай 25 години от възкачването му на митрополитската катедра (1947 г.), л. 166–190.

Доклад за манастира «Св. Димитър» в двореца в Евксиноград (б. д.), л. 191–195.

Слово на екзарх Стефан за 29–я църковен събор (б. д.), л. 196–205.

Доклад на тема «Защо няма мир на земята» (б. д.), л. 206–215.

Извадки от доклада на екзарх Стефан в Париж на тема «Причини на сегашните и бъдещи беди»[1936 г.], л. 216–230.

Доклад на тема «Прелом» (б. д.), л. 231–233.

Препис-извлечение от статия на екзарх Стефан във в-к «Мир» (б. д.), л. 234–244.

Идейна програма на християнската общественост (б. д.), л. 245–251.

Стихотворения «Родопска легенда» и «Каня Яковерка» (б. д.), л. 252–254.

Бележки на екзарх Стефан за Иван Вазов (б. д.), л. 255–259.

Чернови от писма до д-р Асен Панев, Павел Грозев, В. Коларов, Г. Димитров, Т. Павлов [след 1945 г.], л. 260–267.

Ръкописни бележки на екзарх Стефан на тема «На добър час» — приветствие към делегатите на учредителния ОФ-конгрес (март 1945 г.), л. 268–272.

Ръкопис от неизвестно лице по случай 25–годишнината на екзарх Стефан като Софийски митрополит (март 1947 г.), л. 273–307.

Послание от патриарх Вениамин до Александрийския патриарх по повод вдигането на схизмата от Българската църква (1945 г.), л. 302–307.

54. Досие на Стоян Попгеоргиев (екзарх Стефан)

AМВР, ф. 3, оп. 2, а. е. 457, л. 1–310. Оригинали, чернови, копия, преписи. Ръкопис. Машинопис.

Заявление от монаха Спиридон до наместник-председателя на Светия синод (10 декември 1935 г.), л. 1–10.

Писмо от екзарх Стефан до цар Борис (3 октомври 1938 г.), л. 11–32.

Фрагменти от ръкопис на екзарх Стефан под надслов «Записки към записките ми» (23 април 1941 г.), л. 33–38.

Писмо от Воислав Янич до екзарх Стефан (1942 г.), л. 39–40.

Фрагменти от ръкопис на екзарх Стефан под надслов «Записки към записките ми» (декември 1942 г.), л. 41–44.

Окръжно от Софийска митрополия за покръстване на евреите (27 май 1943 г.), л. 45.

Превод на реч на митрополит Стефан (20 юли 1943 г.), л. 46–49.

Записки на екзарх Стефан под надслов «Записки към записките ми» (4 август 1943 г.–19 април 1944 г.), л. 50–60.

Препис от окръжно на Светия синод [след 1945 г.], л. 65.

Писмо от екзарх Стефан до митрополитите (1947 г.), л. 66.

Прошение от Мария Петрова до екзарх Стефан и ген. Черепанов (б. д.), л. 67–68.

Фотокопие от писмо до екзарх Стефан (б. д.), л. 69–74.

Фотокопие от писмо на Драгиша Цветкович до екзарх Стефан (26 ноември 1944 г.), л. 75.

Фотокопие от писмо на Йоаким Мустрев до екзарх Стефан (15 ноември 1953 г.), л. 76–77.

Фотокопие от писмо на бившия наместник-председател на Светия синод до екзарх Стефан (25 ноември 1944 г.), л. 78–82.

Бележки на екзарх Стефан (21 февруари 1945 г.), л. 83–92.

Писмо от Московския патриарх до екзарх Стефан (25 март 1945 г.), л. 93.

Писмо от Цариград до екзарх Стефан (15 април 1945 г.), л. 94–96.

Препис от писмо на екзарх Стефан до Кондаков (б. д.), л. 97–99.

Писма между Министерство на външните работи и екзарх Стефан (18–21 юни 1945 г.), л. 100–101.

Писмо до екзарх Стефан от Апостол Аргиров (ноември 1945 г.), л. 102.

Бележки на екзарх Стефан за новата 1946 г., л. 103–104.

Писмо от епископ Андрей до екзарх Стефан (12 ноември 1945 г.), л. 105.

Бележки на екзарх Стефан (б. д.), л. 106–129.

Превод от гръцки език на книгата «Фарът над Северна Гърция» (1 януари 1946 г.), л. 135–136.

Писмо от епископ Андрей до екзарх Стефан (30 януари 1946 г.), л. 137.

Писмо от свещеник Стефан Попов до екзарх Стефан (1 февруари 1946 г.), л. 138.

Бележки на екзарх Стефан (16 февруари 1946 г.), л. 139.

Писмо на Йоаким Мустрев до екзарх Стефан (28 февруари 1946 г.), л. 140–141.

Писмо от българо-югославското дружество до екзарх Стефан (18 март 1946 г.), л. 142.

Писмо от Лазар Поповски до екзарх Стефан (27 април 1946 г.), л. 143–144.

Окръжно от Светия синод (9 юли 1946 г.), л. 145.

Писмо до екзарх Стефан от Ангел Георгиев (Швейцария) (2 август 1946 г.), л. 146–147.

Писмо от екзарх Стефан до министър-председателя (8 септември 1946 г.), л. 148–149.

Писмо до екзарх Стефан от патриарх Алексий (25 октомври 1946 г.) л. 150–151.

Чернови от записки на екзарх Стефан и протопрезвитер Шавелски вероятно за книгата им «Евангелието в живота» (1946 г.), л. 152–162.

Радиограми до екзарх Стефан (12 февруари 1946 г.–8 април 1947 г.), л. 163–169.

Препис от статия «Кой ще оправи света», изпратена до екзарх Стефан (24 май 1947 г.), л. 170–171.

Писмо до екзарх Стефан от неизвестно лице (8 юни 1947 г.), л. 172.

Писмо от епископ Андрей до екзарх Стефан (30 юни 1947 г.), л. 173–174.

Дневен ред на лятна сесия на Светия синод (5 юни 1947 г.), л. 175.

Предложение за църковна амнистия на Б. Попов и писмо от Министерството на външните работи до екзарх Стефан (5 юни 1947 г.), л. 176–180.

Анонимно писмо до екзарх Стефан (22 юли 1947 г.), л. 181.

Послание от екзарх Стефан до широколъчани (23 юли 1947 г.), л. 182–183.

Част от протокол на епархийския духовен съвет на Българската епархия в Америка (10 август 1948 г.), л. 184.

Писмо до екзарх Стефан от Ангел Георгиев (Швейцария) (4 август 1947 г.), л. 185.

Фотокопие на писмо до екзарх Стефан с приложен протокол № 2 от заседанието на българския епархийски съвет в Америка (20 август 1948 г.), л. 186–193.

Извадки от дневника на екзарх Стефан (12 септември 1948 г.), л. 194–195.

Писма от различни лица до екзарх Стефан (20 октомври 1947–20 ноември 1947 г.), л. 196–200.

Рецензия от Д. Райнов на книгата «Социалният проблем в светлината на евангелието» (януари 1948 г.), л. 201–204.

Писмо до екзарх Стефан от Борис Г. Димитров [1949 г.], л. 205.

Изложение до екзарх Стефан от Г. Ив. Георгиев (22 юли 1947 г.), л. 208–215.

Писмо до ДС (б. д.), л. 206–207.

Фотокопия и фишове от мероприятие № 9 на писма от и за екзарх Стефан (май–юни 1953 г.), л. 214–309.

Писмо на Йоаким Мустрев до екзарх Стефан (15 октомври 1953 г.), л. 310.

55. Досие на Стоян Попгеоргиев (екзарх Стефан)

AМВР, ф. 3, оп. 2, а. е. 458, л. 1–230. Оригинали, чернови, копия, преписи. Печатни. Ръкопис. Машинопис.

Фишове от мероприятие № 9 на писма от и за екзарх Стефан (10–24 октомври 1953 г.), л. 1–6.

Писмо от екзарх Стефан до Ангел Георгиев (10 ноември 1953 г.), л. 7–8.

Фиш от мероприятие № 9 (октомври 1953 г.) л. 9–12.

Писмо от екзарх Стефан до Ангел Георгиев (17 февруари 1953 г.), л. 13–14.

Фиш от мероприятие № 9 (януари–февруари 1954 г.), л. 15–26.

Фотокопия на писма от и за екзарх Стефан (1953 г.), л. 27–30.

Фиш от мероприятие № 9 (б. д.), л. 31.

Писмо до екзарх Стефан от Димитър Георгиев (29 октомври 1954 г.), л. 32–35.

Фиш от мероприятие № 9 (3 януари 1955 г.), л. 36–37.

Писмо от екзарх Стефан до Стефана Георгиева (б. д.), л. 38–40.

Фишове от мероприятие № 9 (б. д.), л. 41–43.

Нареждане (завещание) на екзарх Стефан (2 октомври 1955 г.–31 октомври 1956 г.), л. 44–61.

Фиш от мероприятие № 9 (б. д.), л. 62–63.

Писма от Стефан до Албертина и Ангел (24 май 1956 г.), л. 64–68.

Фиш от мероприятие № 9 (б. д.), л. 69–70.

Писмо от Васил Шоков до Великобританския червен кръст (4 януари 1956 г.), л. 71.

Препис от писмо на екзарх Стефан до патриарх Кирил (18 юли 1956 г.), л. 72–74.

Преписи на писма от екзарх Стефан до Димитър Георгиев Коцев (юни 1956 г.), л. 75–78.

Писма от екзарх Стефан и преписи на писма до патриарх Кирил от лекуващите лекари на екзарх Стефан (22 август 1956 г.), л. 80–89.

Писмо от екзарх Стефан до Ангел Георгиев (15 декември 1956 г.), л. 90–93.

Фиш от мероприятие № 9 (б. д.), л. 94.

Писмо от екзарх Стефан до Ангел Георгиев (4 януари 1957 г.), л. 95–99.

Фиш от мероприятие № 9 и препис от писмо на екзарх Стефан до Ангел Георгиев (4 януари 1957 г.), л. 100–103.

Препис от писмо до екзарх Стефан от Г. Георгиев (1 февруари 1957 г.), л. 104.

Писмо от екзарх Стефан до Инокентий (5 февруари 1957 г.), л. 105–106.

Препис на писмо от инж. Георгиев до екзарх Стефан (10 февруари 1957 г.), л. 107–111.

Фотокопие на писмо до екзарх Стефан от М. Кусев (18 февруари 1957 г.), л. 112–116.

Писма между МВР — Левскиград (Карлово) и заместник-началник управление II на ДС (22–26 февруари 1957 г.), л. 117–119.

Писмо от Ал. Милев до отец Атанас (3 март 1957 г.), л. 120.

Писмо от екзарх Стефан до М. Кусев (4 март 1957 г.), л. 121–122.

Фиш от мероприятие № 9 (б. д.), л. 129–130.

Писмо от Ангел Георгиев до екзарх Стефан (10 май 1957 г.), л. 129–130.

Фиш от мероприятие № 9 (б. д.), л. 133.

Некролог за смъртта на екзарх Стефан от група софийски свещеници (15 май 1957 г.), л. 134.

Писма между Министерство на финансите, БНБ и Светия синод по финансови въпроси (12 юни 1945 г.) л. 135–136.

Разписки № 3961 и 5841 и др. за получени от екзарх Стефан суми (24 октомври–5 ноември 1945 г.), л. 140–143.

Протокол за изразходвани суми от екзарх Стефан през 1945 г. (5 ноември 1945 г.–22 март 1946 г.), л. 144–146.

Писмо от БНБ (б. д.), л. 147.

Разписка за получена сума (б. д.), л. 148.

Писмо от ДЗИ до екзарх Стефан (б. д.), л. 149.

Технически поемни условия за изработване на жезъл и енголпие за екзарх Стефан [1947 г.], л. 150–153.

Бордеро от БНБ (б. д.), л. 154.

Разписка за получена сума (б. д.), л. 155–156.

Бележка за заплатата на екзарх Стефан (27 ноември 1947 г.), л. 157.

Писмо до Министерство на външните работи от Консулството на България в Истанбул относно заеми на екзарх Стефан (29 септември 1948 г.), л. 158.

Списък на лицата от еврейски произход, подали заявления за покръстване (б. д.), л. 159–172.

Превод на статия «Югославската вътрешна и външна политика (1935–1941 г.)», л. 173–176.

Писмо от Рилския манастир до министър-председателя (б. д.), л. 177–185.

Препис от закон за учредяване на български синдикат за изкуствени торове (б. д.), л. 186–191.

Част от доклад по различни въпроси (б. д.), л. 192–199.

Бюлетин бр. 216 (б. д.), л. 200–202.

Структура и бюджет на сп. «Християнска мисъл» (б. д.), л. 203–205.

План на слово за екзарх Стефан от Хр. Караманджуков (б. д.) л. 206.

Структура на БЧК (б. д.), л. 207–209.

Окръжно до дружествата за бора с туберкулозата (б. д.), л. 210–214.

Тезиси (б. д.), л. 215–216.

Писмо до редакцията на в-к «Зора» (б. д.), л. 217.

Писмо-апел от управлението на читалище «Митрополит Стефан» до всички широколъчани (1 август 1947 г.), л. 218.

Резолюция на върховния съвет на БЗНС (б. д.), л. 219.

Изложение от делегация на зрелостнички при Девическата гимназия в гр. Кюстендил (б. д.), л. 221–222.

Изложение до министър-председателя от Георги Аракчиев (б. д.), л. 223–224.

Писмо от председателя на Министерския съвет до министъра на земеделието (б. д.), л. 225.

Проекто-постановление (б. д.), л. 226.

Писмо от председателя на Министерския съвет до министъра на благоустройството (б. д.), л. 227.

Бюлетин «Искра» (б. д.), л. 228.

Брой от «Църковен вестник» (б. д.), л. 229.

Бюлетин на френски език и др. (б. д.), л. 230.

II. Документи от служебната и обществена дейност

1. Учител

56. Заявления за отпуски на учители и др. (10 януари 1896 г.–25 ноември 1896 г.)

ТД « ДА — Смолян», ф. 139К, оп. 1, а. е. 45, л. 1–28. Оригинали. Ръкопис.

57. Таблици за движението и успеха на учениците, доклади за състоянието на учебно-възпитателната работа, абонаментни списъци и писма до председателя на училищното настоятелство и др. (4 януари 1896 г.–19 декември 1896 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 139К, оп. 1, а. е. 45, л. 1–146. Оригинали. Ръкопис.

58. Телеграми от Конушкия училищен инспектор, извлечения от протоколи на учителския съвет, писма до главния учител за ремонт на училищата и снабдяване с гориво. (8 януари 1896 г.–21 декември 1896 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 139К, оп. 1, а. е. 46, л. 1–56. Оригинали. Ръкопис.

59. Писма от главния учител до Конушкия окръжен училищен инспектор по различни въпроси, заявления за отпуски и др. (15 януари 1897 г.–28 декември 1897 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 139К, оп. 1, а. е. 49, л. 1–19. Оригинали. Ръкопис.

60. Кореспонденция с училищата от района на Широка лъка, училищните настоятелства и Конушката окръжна училищна инспекция във връзка с броя и прибирането на подлежащите на задължително обучение ученици. (8 януари 1897 г.–20 декември 1897 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 139К, оп. 1, а. е. 50, л. 1–137. Оригинали. Ръкопис.

61. Писма от главния учител до Конушкия окръжен училищен инспектор за провеждане на педагогически конференции, протоколи за тях и главен отчет за учебно-възпитателната работа. (29 март 1897 г.–22 декември 1897 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 139К, оп. 1, а. е. 51, л. 1–20. Оригинали. Ръкопис.

62. Таблици, сведения на училищата от района на Широколъшка община до Конушкия училищен инспектор, относно успеха, поведението и движението на учениците; кореспонденция с училищните настоятелства по същите въпроси. (2 януари 1897 г.–31 декември 1897 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 139К, оп. 1, а. е. 52, л. 1–93. Оригинали. Ръкопис.

63. Протоколи от учителските съвети в с. Широка лъка за методическата работа, изпитни ведомости и кореспонденция с училищното настоятелство и Конушкия окръжен училищен инспектор относно годишните изпити. (30 март 1897 г.–27 юни 1897 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 139К, оп. 1, а. е. 53, л. 1–18. Оригинали. Ръкопис.

64. Кореспонденция с училищата от района на Широка лъка, училищните настоятелства и Конушката окръжна училищна инспекция във връзка със снабдяване на училищата с дърва, тебешир и учебни помагала. (8 януари 1897 г.–20 декември 1897 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 139К, оп. 1, а. е. 64, л. 1–64. Оригинали. Ръкопис.

65. Писма от главния учител до училищното настоятелство за ремонт на училищата и снабдяването им с гориво, до Конушкия училищен инспектор за състоянието на учебното дело в района и др. (януари–декември 1897 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 139К, оп. 1, а. е. 54, л. 1–75. Оригинали. Ръкопис.

66. Писмо от главния учител в с. Широка лъка до инспектора на Конушкото учебно окръжие с данни за вечерните и неделните училища в с. Широка лъка, с. Солища и с. Гела. (10 март 1898 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 397К, оп. 2, а. е. 11, л. 1. Оригинал. Ръкопис.

67. Писма от и до главния учител за педагогически конференции и протоколи от тях. (1898 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 139К, оп. 1, а. е. 58, л. 1–36. Оригинали. Ръкопис.

68. Таблици, статистически сведения и кореспонденция с училищата в района на Широколъшка община, Конушкия училищен инспектор във връзка с успеха, поведението и движението на учениците. (2 януари 1898 г.–20 декември 1898 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 139К, оп. 1, а. е. 59, л. 1–38. Оригинали. Ръкопис.

69. Извлечения от протоколи на учителския съвет и протоколи за проведени педагогически конференции. (4 февруари 1899 г.–5 декември 1899 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 139К, оп. 1, а. е. 68, л. 1–23. Оригинали. Ръкопис.

70. Подробен отчет за учебно-възпитателната работа за учебната 1899 г. и протоколи за проведени педагогически конференции. (25 февруари 1899 г.–15 май 1899 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 139К, оп. 1, а. е. 70, л. 1–12. Оригинали. Ръкопис.

71. Кореспонденция с инспектора на Конушкото учебно окръжие за уреждане възнаграждението на учителите. (1 февруари 1899 г.–9 август 1899 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 139К, оп. 1, а. е. 73, л. 1–6. Оригинали. Ръкопис.

72. Протоколи от учителски конференции и съпроводителни писма от изпратени протоколи до околийския училищен инспектор (19 януари 1900 г.–23 декември 1900 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 139К, оп. 1, а. е. 77, л. 1–18. Оригинали. Ръкопис.

73. Списъци на учители и ученици от Пловдивската мъжка гимназия «Александър», съставени от Ст. Калайджиев за периода 1904 г.–1907 г. (25 януари 1947 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 9, л. 1–19. Оригинали. Ръкопис.

2. Екзархийски протосингел

74. Писмо на архимандрит Стефан, протосингел на екзархията, до екзарх Йосиф за заповед до митрополитите, за мирото и приемането на Т. Вълканов при Екзарха (26 май 1912 г.)

ЦДА, ф. 989К, оп. 2, а. е. 213, л. 1. Оригинал. Ръкопис.

75. Писмо от М. Кусевич до архимандрит Стефан, екзархийски протосингел, за изпратената му преписка от Светия синод по въпроса за фалшифицирани брачни вули (21 май 1914 г.)

ЦДА, ф. 420К, оп. 2, а. е. 1566, л. 1–28. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

3. Докторант на Светия синод(10)

76. Протоколи на Светия синод и извлечения от тях за 1915 г. (12 февруари–31 юли 1915 г.)

НА БАН, ф. 10К, оп. 1, а. е. 24, л. 1–58. Чернови. Ръкопис. Машинопис.

77. Протоколи на Светия синод и извлечения от тях за 1917 г. (4 март–1 ноември 1917 г.)

НА БАН, ф. 10К, оп. 1, а. е. 31, л. 1–25. Чернови. Ръкопис. Машинопис.

78. Писмо от архимандрит Стефан до архимандрит Паисий за сключен договор между Светия синод и български студенти в Швейцария. (22 ноември 1917 г.)

ЦДА, ф. 962К, оп. 1, а. е. 15, л. 1–2. Оригинал. Ръкопис.

79. Протоколна книга от заседания на Светия синод. (1917 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 28, л. 1–300. Оригинал. Машинопис.

80. Преписка на Светия синод с МВнРИ относно обвинението против архимандрит Стефан; за дневните пари на държавните служители във военно време и др. (1917 г.)

НА БАН, ф. 10К, оп. 1, а. е. 32, л. 1–16. Оригинал. Чернови. Ръкопис. Машинопис.

81. Протоколна книга от заседания на Светия синод. (1918 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 29, л. 1–350. Оригинал. Машинопис.

82. Преписка между Министерство на външните работи, Светия синод и архимандрит Стефан по повод искането за отзоваването му от Швейцария. (25 септември 1917 г.–21 май 1918 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 86, л. 1–20. Препис. Машинопис.

Две от писмата на Светия синод до Министерството на външните работи са публикувани по копията, които се съхраняват в НА БАН, ф. 10, оп, 1, а. е. 32, л. 9; 14 под № 17 и 18 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 37–38; 39.

4. Софийски митрополит

а) служебна кореспонденция, молби, доклади, телеграми и др.

83. Преписка между Софийска и Варненска митрополия по въпроса за ставропигията на храм Ал. Невски с приложени Синодални протоколи и писма; препис от епитимията на патриарх Теодосий от 1773 г. за ставропигията на Рилския манастир (24 февруари 1912 г.–23 февруари 1926 г.)

НА БАН, ф. 144К, оп. 1, а. е. 56, л. 1–104. Оригинали. Копия. Ръкопис. Машинопис.

84. Писма на митрополит Стефан до Варненско-Преславския митрополит Симеон относно мнението на Варненско-Преславския Симеон за синодалните разпоредби, освещаването на храма «Ал. Невски», неговата принадлежност и други. (24 декември 1916 г.–23 февруари 1924 г.)

НА БАН, ф. 144К, оп. 1, а. е. 724, л. 1–16. Оригинали. Ръкопис.

85. Поверителен доклад на Софийски Стефан за участието му в Лозанската мирна конференция и нуждата от свикване на архиерейски събор до наместник-председателя на Светя синод. [след септември 1922 г.](11)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 23, л. 1–2. Копие. Машинопис.

Докладът е публикуван под № 27 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003 г., с. 54–55.

86. Писма (до и от митрополит) Стефан, изложения, доклади и молби на свещенослужители, църковни настоятелства, енориаши и др. от Софийска митрополия по повод уреждане на църковно-религиозни проблеми и на различни искания. (19 април 1923 г.–б. д.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 2, л. 1–47. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

87. Писма на миряни от Софийска митрополия до митрополит Стефан с оплаквания от поведението и действията на свещенослужителите. (9 декември 1924 г.–2 февруари 1942 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 10, л. 1–5. Оригинали. Ръкопис.

88. Изложение-изповед на Богдан Дамянов от с. Калугерово (Пазарджишка околия) до митрополит Стефан относно дейността и задачите на Християнското братство. (септември 1924 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 3, л. 1–8. Оригинал. Ръкопис.

89. Писма на Вартан Мъгрдич до митрополит Стефан, председателя на Народното събрание, министър-председателя и цар Борис относно «спасителния път» за България. (1 юни 1925–6 април 1942 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 51, л. 1–12. Оригинали. Ръкопис. Машинопис. Български и френски език.

90. Писма от митрополит Стефан до министъра на външните работи и изповеданията и духовници по църковни въпроси и проблеми. (23 юли 1925 г.–б. д.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 39, л. 1–25. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

91. Бележки на митрополит Стефан с впечатления от конференцията на двата всесветски съюза за международно приятелство чрез църквите и за практическо християнство. (10 август 1925 г.)

ЦДА, ф. 1330К, оп. 1, а. е. 6, л. 1–2. Оригинал. Ръкопис.

92. Писма, молби, удостоверения от и до Светия синод, Щаба на войската, Софийски митрополит Стефан. (31 януари 1929 г.–1944 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 2, а. е. 16, л. 1–16. Оригинали. Копия. Ръкопис. Машинопис.

93. Писма от духовни и светски лица до митрополит Стефан по служебни въпроси. (23 май 1931 г.–12 февруари 1943 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 32, л. 1–14. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

94. Писмо и рапорт до настоятелството на Младежкото християнско дружество от главния секретар на дружеството Н. Алексиев относно оставката му, управлението и историята на дружеството със сведения за подкрепата на митрополит Стефан по устройването му; писма и изложение от Студентското християнско движение до митрополит Стефан със сведения за работата на движението. (1 март 1932 г.–15 септември 1941 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 4, л. 1–42. Оригинали. Машинопис.

95. Изявление на митрополит Стефан по въпроса за екзархийския устав и за седалището на Българската екзархия, публикувано във в-к «Македония», бр. 1828, 26 септември 1932 г.

ЦДА, ф. 246К, оп. 4, а. е. 120, л. 1–5. Оригинал. Машинопис.

96. Писма от миряни и свещенослужители до митрополит Стефан относно застъпничества, ходатайства и отпускане на парични помощи. (15 февруари 1933 г.–б. д.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 5, л. 1–37. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

97. Писма на миряни и свещенослужители до митрополит Стефан за отпускане на помощи и съдействие за разрешаване на различни въпроси. (24 юли 1933–19 декември 1941 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 15, л. 1–9. Оригинали. Ръкопис.

98. Писма от духовни лица и миряни до митрополит Стефан за застъпничеството му при уреждане на различни въпроси и др. (10 септември 1936 г.–б. д.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 6, л. 1–100. Оригинал. Ръкопис. Машинопис.

99. Писмо на в-к «Родопска искра» — Чепеларе до митрополит Стефан с благодарност и пожелание за сътрудничество. (1 април 1937 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 55, л. 1. Оригинали. Машинопис.

100. Писма от различни учреждения и дружества до митрополит Стефан по случай именния му ден и покани за присъствието му при отбелязване на важни събития (14 май 1937 г.–29 октомври 1943 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 9, л. 1–9. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

101. Доклад от комисия, назначена от Светия синод до митрополит Стефан за дейността и уредбата на Англиканската църква (23 юни 1937 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 24, л. 1–29. Оригинал. Машинопис.

102. Препис на писмо от Варненско-Преславски митрополит Симеон до митрополит Стефан с обвинения срещу монасите Кирил и Йосиф [преди 23 октомври 1937 г.](12)

ТД «ДА — Смолян», ф. 936, оп. 2, а. е. 350, л. 1. Препис. Ръкопис.

103. Благодарствена телеграма от Гърция до митрополит Стефан. (29 октомври 1938 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 77, л. 1–2. Оригинал. Машинопис. Гръцки език с приложен превод на български език.

104. Обяснение от митрополит Стефан във връзка с писмото на Варненско-Преславския митрополит Йосиф под надслов «И аз съм комунист» (Приложено е факсимиле на писмото на Йосиф). (ноември 1938 г.–януари 1939 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 25, л. 1–8. Копие. Ръкопис. Машинопис.

105. Писма и телеграми от министри, миряни и ученици до митрополит Стефан с благопожелания и благодарности за оказано внимание, участие в опела и панихиди, и изпратени подаръци. (2 декември 1938 г.–б. д.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 11, л. 1–14. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

106. Писма и снимка на Охридски свещеници и Атонски духовници до митрополит Стефан по уреждане на религиозни въпроси. (2 април 1939 г.–б. д.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 13, л. 1–11. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

107. Писмо с приложена брошура от полк. о. з. Д. Николов до митрополит Стефан относно съдействие за разпространението й. (12 април 1939 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 8, л. 1–15. Оригинал. Машинопис.

108. Писмо до митрополит Стефан от Спасител Хаджиев от гр. Охрид по повод освобождението на Македония. [1942 г.]

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 7, л. 1–2. Оригинал. Ръкопис.

Документът е публикуван под № 49 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 126–127.

109. Кратки речи на ученици от VI клас при Софийската духовна семинария, изпратени от протодякон Ибришимов на митрополит Стефан за разпореждане относно отпечатването им. (2 март 1940 г.)(13)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 40, л. 1–4. Оригинали. Ръкопис.

110. Писма на автори на книги и публицистични материали до митрополит Стефан по списването, редактирането и разпространението на изданията. (2 март 1940 г.–б. д.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 44, л. 1–7. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

111. Писма от миряни, свещенослужители и сродници до митрополит Стефан за застъпничества и подпомагане със средства. (1 август 1940 г.–б. д.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 14, л. 1–55. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

112. Писма и молби от миряни до митрополит Стефан за уреждане на венчавки и бракоразводни дела. (16 септември 1940 г.–б. д.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 20, л. 1–23. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

113. Писмо на Съюза на руските ветерани от Освободителната война в България до митрополит Стефан с молба за оказване на помощ по посрещането на Рождество Христово. (17 декември 1940 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 45, л. 1. Оригинал. Ръкопис.

114. Списък с проповеди, четени в неделни и празнични дни на годината, ред за архиерейска изповед и ръкополагане, и указания за обслужване на Софийски градски гробища. (1940 г.–1941 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 28, л. 1–10. Копия. Машинопис.

115. Писма от миряни и свещенослужители до митрополит Стефан за ходатайства и застъпничество пред съдебните органи по повод закононарушения. (24 януари 1941 г.–24 януари 1943 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 19, л. 1–16. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

116. Писма и сведения до митрополит Стефан за финансовото състояние на църкви от Софийска митрополия. (17 февруари 1941 г.–8 септември 1943 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 31, л. 1–12. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

117. Писма и прошение от Словенската църква и руското типографско братство «Преп. Йов Почаевски» в Словения до митрополит Стефан за изпращане на източноправославни книги и друга литература. (10 юли 1941 г.–15 март 1943 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 63, л. 1–8. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

118. Писма от различни дружества до митрополит Стефан с покана за извършване на различни църковни обреди и меморандум от Близкоизточната фондация в България до същия по повод бъдещата й дейност. (15 септември 1941 г.–8 февруари 1943 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 30, л. 1–4 Оригинали. Машинопис.

119. Писма, молби, доклади, снимки и скици от различни лица до митрополит Стефан за строителство на църковни храмове и преустройство на митрополитския салон. (17 септември 1941 г.–б. д.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 16, л. 1–8. Оригинали. Машинопис.

120. Писма на Ихтиманския кмет и гражданите на Босилеград до митрополит Стефан и министъра на войната за откриване и разширяване на гимназиите и уреждане на обществени потребности. (21 септември 1941 г.–25 юни 1942 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 46, л. 1–3. Оригинали. Копия. Машинопис.

121. Писма от различни лица до митрополит Стефан за негови речи, проповеди и публикации. (22 септември 1941 г.–б. д.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 17, л. 1–9. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

122. Телеграми от Двореца в София и отговори на митрополит Стефан във връзка с честване Деня на детето. (8 юли 1942 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 80, л. 1–5. Оригинали. Машинопис.

123. Писмо и молба на енориашите от руската православна община в Перник до митрополит Стефан относно назначаването на отец Галактион. (24 септември 1941 г.–9 ноември 1942 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 23, л. 1–2. Оригинали. Машинопис.

124. Писма на Американския колеж до митрополит Стефан с благодарности за подкрепата му и искане за внасяне таксите на племенниците му. (25 септември 1941 г.–11 март 1942 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 48, л. 1–3. Оригинали. Машинопис.

125. Изложение на Атонски монаси до митрополит Стефан и министъра на финансите за отпускане на помощ за гладуващите монаси. (7 октомври 1941 г.–19 декември 1942 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 21, л. 1–3. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

126. Писма и заповед на Младежкия Червен кръст за дейността и организацията на дружеството, изпратени за мнение и съдействие до митрополит Стефан. (22 ноември 1941 г.–12 ноември 1942 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 22, л. 1–8. Оригинали. Машинопис.

127. Програма за богослужението в столичните църкви на Рождество Христово, Обрезание Гоподне и Богоявление с участието на митрополит Стефан. (29 декември 1941 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 18, л. 1. Оригинал. Машинопис.

128. Приветствие на управляващия руските православни общини в България архимандрит Серафим до митрополит Стефан по случай именния му ден. (9 януари 1942 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 7, л. 1–3. Оригинал. Машинопис.

129. Изложение от свещаря Антоний до митрополит Стефан с искане закрила от свещенослужителите от енорията и назначаване на длъжност. (25 януари 1942 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 24, л. 1–9. Оригинал. Ръкопис.

130. Писма на директора и учителка от Френския колеж до митрополит Стефан относно назначаване на възпитатели и дейността на колежа. (19 февруари 1942 г.–3 октомври 1943 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 52, л. 1–2. Оригинали. Ръкопис.

131. Писма и брошура от Всебългарския съюз «Отец Паисий» до митрополит Стефан за подпомагане на съюза с парични средства и покана за участие в предстоящо заседание на съюза. (26 февруари 1942 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 47, л. 1–7. Оригинал. Машинопис. Печатно.

132. Писмо от Йордан Иванов до митрополит Стефан във връзка с излизането от печат на вестник и списание с църковна тематика и ръкописни бележки с мисли на митрополит Стефан, отхвърлени от контрола по печат. (б. д.–[7 март 1942 г.])(14)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 40, л. 1–7. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

133. Писма от ген. Михов и други лица до митрополит Стефан с изразени чувства за преданост към държавните и църковни дела. (3 април 1942 г.–18 септември 1943 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 32, л. 1–4. Оригинали. Ръкопис.

134. Писма от духовните пратеници в Унгария, Сърбия и Чехия до митрополит Стефан за завръщането им в страната и състоянието на църковните дела. (10 май 1942 г.–б. д.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 25, л. 1–6. Оригинали. Ръкопис.

135. Писмо от председателя на Близкоизточната фондация до Министерството на вътрешните работи и народното здраве във връзка с учредяване на Комитет за здравен, културен и стопански напредък, устав на същия комитет и дневен ред от проведено заседание на същия с предложение за негов председател да бъде избран митрополит Стефан; писмо на митрополит Стефан до г-н Арчър за необходимостта от продължаване работата на Близкоизточната фондация в България. (1942 г.–12 май 1942 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 41, л. 1–9. Оригинали. Машинопис.

136. Писма от директора на Близкоизточната фондация М. Фелдман до митрополит Стефан в качеството му на председател на Комитета на фондацията по въпроси за бъдещето на Фондацията и нейната дейност в България. (12 юни 1942 г.–22 юли 1943 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 43, л. 1–15. Оригинали. Машинопис.

Писмата са публикувани под № 55, 57, 58 и 59 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 134–136; 141–144; 145–147; 148–149.

137. Молба от жителите на гр. София за застъпничество по повод арестуването на Юрдан Дренски. (27 май 1942 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 50, л. 1. Оригинал. Машинопис.

138. Телеграми с благопожелания от свещеници от Пиротска и Царибродска духовни околии до митрополит Стефан. (29 май 1942 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 29, л. 1–5. Оригинали. Машинопис.

Телеграмите са публикувани под № 53 и 54 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 132–133.

139. Писмо на свещеник от с. Орсоя (Ломско) до митрополит Стефан с предложение за организационно съживяване на Съюза на свещеническите братства. (14 юни 1942 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 28, л. 1–3. Оригинал. Ръкопис.

140. Писма от различни лица до митрополит Стефан за състоянието на църковните дела в Пиротско и Ксантийско. (25 юни 1942 г.–б. д.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 27, л. 1–9. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

141. Становище на митрополит Стефан относно избора и полагането на глава на Българската църква. [след 19 юни 1942 г.](15)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 31, л. 1–5. Оригинал. Машинопис.

Документът е публикуван под № 56 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003 г., с. 137–140.

142. Писма на директора на кинотеатър «Балкан» и гражданката Теофана до митрополит Стефан за наемане на митрополитския салон и съдействие за намиране на зала. (2 януари 1943 г.–б. д.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 53, л. 1–3. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

143. Синодално окръжно до храмовете в Софийска епархия за съблюдаване таксите при извършване на различни треби и тайнства. (22 януари 1943 г.–2 октомври 1943 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 34, л. 1–2. Печатно.

144. Кореспонденция на архитект Ангел Момов със Софийска митрополия и контролни институти по уреждане хонорара за извършено строителството в Драгалевския манастир. (22 септември 1943 г.–б. д.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 33, л. 1–18. Оригинали. Машинопис.

145. Преписи на писмо от митрополит Стефан до министър Дочо Христов с молба да бъде освободен Тодор Павлов и на писмо от Тодор Павлов до митрополит Стефан за проявеното внимание към него и ходатайството за освобождаването му; бележки на Ст. Калайджиев към двете писма, вероятно подготвяни за издаване. (20 март 1943 г.–15 октомври 1943 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 45, л. 1–4. Преписи. Оригинал. Машинопис. Ръкопис.

Препис на писмото на митрополит Стефан до мин. Д. Христов се съдържа и в ТД «ДА — Смолян», ф. 484К, оп. 4, а. е. 372, л. 1–2.

Писмата са публикувани под № 60 и 61 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, 150–151; 152–153.

146. Писма на Светия синод на Българската църква до МВнРИ относно позивите против Софийския митрополит Стефан и молбата на софийските свещеници. (19–24 юли 1943 г.)

АМВнР, оп. 9, а. е. 39, л. 1–6. Оригинал. Ръкопис. Машинопис.

147. Писмо от [Х. Хинкова](16) до митрополит Стефан с разсъждения върху църковно-религиозни и обществени теми. [1939/1944 г.]

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 36, л. 1–6. Оригинал. Ръкопис.

148. Писма от главния секретар на Светия синод и от Софийски митрополит Стефан до канцелариите на митрополитите в Битоля и Пловдив за настаняване на монахиня Йоанна в манастир в Битолска епархия. (30 март–15 април 1944 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 2, а. е. 220, л. 1–5. Оригинали. Машинопис.

149. Телеграма от Софийски митрополит Стефан до наместник-председателя на Светия синод и некролог по повод смъртта на Брегалнишкия епископ. (14 март–8 декември 1944 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 2, а. е. 242, л. 1–5. Оригинали. Машинопис. Печатно.

150. Писмо от околийския комитет на ОФ — Перник до митрополит Стефан с покана за присъствието на празника на миньорите. (28 октомври 1944 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 2, а. е. 243, л. 1. Оригинал. Машинопис.

151. Писма от и до митрополит Стефан, наместник-председател на Светия синод, и Неврокопския митрополит Борис за одобряване назначението на йеромонах Антоний, бивш протосингел на Неврокопска митрополия. (20 декември 1944 г.–3 януари 1945 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 2, а. е. 216, л. 1–3. Оригинали. Машинопис.

152. Писмо от П. Стайнов до Софийски митрополит Стефан с поздравления по случай избирането му за наместник-председател на Светия синод. (18 ноември 1944 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 2, а. е. 47, л. 1. Оригинал. Машинопис.

153. Телеграма от протойерей Христов, архиерейски наместник в гр. Кюстендил, до митрополит Стефан с поздравления по повод избирането му за наместник-председател на Светия синод. (23 декември 1944 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 2, а. е. 52, л. 1. Оригинал. Машинопис.

б) протоколи от заседанията на Светия синод (1922 г.–1944 г.)

154. Протоколна книга от заседания на Светия синод. (23 януари–30 септември 1922 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 34, л. 1–964. Оригинал. Машинопис.

155. Протоколна книга от заседания на Светия синод. (4 ноември–30 декември 1922 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 35, л. 1–252. Оригинал. Машинопис.

156. Протоколна книга от заседания на Светия синод. (28 февруари–28 септември 1923 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 36, л. 1–864. Оригинал. Машинопис.

157. Протоколна книга от заседания на Светия синод. (6 ноември–29 декември 1923 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 37, л. 1–208. Оригинал. Машинопис.

158. Протоколна книга от заседания на Светия синод. (19 март–21 юли 1924 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 38, л. 1–544. Оригинал. Машинопис.

159. Протоколна книга от заседания на Светия синод. (21 юли–31 декември 1924 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 39, л. 1–270. Оригинал. Машинопис.

160. Протоколна книга от заседания на Светия синод. (10 март–17 юли 1925 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 40, л. 1–760. Оригинал. Машинопис.

161. Протоколна книга от заседания на Светия синод. (20 юли–31 декември 1925 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 41, л. 1–320. Оригинал. Машинопис.

162. Протоколна книга от заседания на Светия синод. (23 март–30 декември 1926 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 34, л. 1–964. Оригинал. Машинопис.

163. Протоколна книга от заседания на Светия синод. (23 януари–30 ноември 1922 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 42, л. 1–1158. Оригинал. Машинопис.

164. Протоколна книга от заседанията на Светия синод. (16 март–31 декември 1927 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 43, л. 1–986. Оригинал. Машинопис.

165. Протоколна книга от заседания на Светия синод. (27 март–31 декември 1928 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 44, л. 1–1122. Оригинал. Машинопис.

166. Протоколна книга от заседания на Архиерейското събрание. (4–10 юни 1929 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 45, л. 1–157. Оригинал. Машинопис.

167. Протоколна книга от заседания на Светия синод. (26 март–30 декември 1929 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 46, л. 1–1221. Оригинал. Машинопис.

168. Протоколна книга от заседания на Светия синод. (29 януари–30 ноември 1931 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 47, л. 1–1484. Оригинал. Машинопис.

169. Протоколна книга от заседания на Светия синод. (22 март–30 декември 1932 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 48, л. 1–1201. Оригинал. Машинопис.

170. Протоколна книга от заседания на Архиерейското събрание. (15–23 ноември 1932 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 49, л. 1–109. Оригинал. Машинопис.

171. Протоколна книга от заседания на Светия синод. (7 март–30 декември 1933 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 50, л. 1–1192. Оригинал. Машинопис.

172. Протоколна книга от заседания на Архиерейското събрание. (14 ноември–12 декември 1933 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 51, л. 1–101. Оригинал. Машинопис.

173. Протоколна книга от заседания на Архиерейското събрание. (11–17 декември 1934 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 52, л. 1–80. Оригинал. Машинопис.

174. Протоколна книга от заседания на Светия синод. (27 февруари–31 декември 1934 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 53, л. 1–1625. Оригинал. Машинопис.

175. Протоколна книга от заседания на Светия синод. (1 февруари–30 декември 1935 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 54, л. 1–1405. Оригинал. Машинопис.

176. Протоколна книга от заседания на Светия синод. (24 януари–30 декември 1936 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 55, л. 1–1595. Оригинал. Машинопис.

177. Протоколна книга от заседания на Архиерейското събрание. (24 ноември–7 декември 1936 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 56, л. 1–126. Оригинал. Машинопис.

178. Протоколна книга от заседания на Светия синод. (24 февруари–30 декември 1937 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 57, л. 1–1223. Оригинал. Машинопис.

179. Протоколна книга от заседания на Архиерейското събрание. (30 март–22 април 1937 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 58, л. 1–59. Оригинал. Машинопис.

180. Протоколна книга от заседания на Светия синод — пълен състав. (1 юни–30 декември 1937 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 59, л. 1–326. Оригинал. Машинопис.

181. Протоколна книга от заседания на Светия синод — намален състав. (14 февруари–29 декември 1938 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 60, л. 1–1105. Оригинал. Машинопис.

182. Протоколна книга от заседания на Светия синод — пълен състав. (5 март–29 декември 1938 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 61, л. 1–389. Оригинал. Машинопис.

183. Протоколна книга от заседания на Светия синод — пълен състав. (31 януари–29 декември 1939 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 62, л. 1–558. Оригинал. Машинопис.

184. Протоколна книга от заседания на Светия синод — намален състав. (27 януари–30 декември 1939 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 63, л. 1–1037. Оригинал. Машинопис.

185. Протоколна книга от заседания на Светия синод — намален състав. (14 февруари–31 декември 1940 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 64, л. 1–751. Оригинал. Машинопис.

186. Протоколна книга от заседания на Светия синод — пълен състав. (19 юни–30 декември 1940 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 65, л. 1–279. Оригинал. Машинопис.

187. Протоколна книга от заседания на Светия синод — намален състав. (19 февруари–29 декември 1940 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 66, л. 1–663. Оригинал. Машинопис.

188. Протоколна книга от заседания на Светия синод — пълен състав. (1 април–26 декември 1941 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 67, л. 1–461. Оригинал. Машинопис.

189. Протоколна книга от заседания на Светия синод — намален състав. (23 януари–30 декември 1942 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 68, л. 1–641. Оригинал. Машинопис.

190. Протоколна книга от заседания на Светия синод — намален състав. (25 януари–29 декември 1943 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 69, л. 1–559. Оригинал. Машинопис.

191. Протоколна книга от заседания на Светия синод — пълен състав. (26 януари–24 декември 1943 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 70, л. 1–401. Оригинал. Машинопис.

192. Протоколна книга от заседания на Светия синод — намален състав. (22 януари–30 декември 1944 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 71, л. 1–284. Оригинал. Машинопис.

193. Протоколна книга от заседания на Светия синод — пълен състав. (9 март–29 декември 1944 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 72, л. 1–266. Оригинал. Машинопис.

5. Екзарх Български

а) служебна кореспонденция, молби, доклади, телеграми и др.

194. Писма, телеграми, извлечения от и до екзарх Стефан, Вселенския патриарх Вениамин, епископите Борис, Софроний, Андрей, членове на Смесената комисия в Цариград и др. за вдигане на Схизмата. (1930 г.–1945 г.)

ЦДА, ф. 1318К, оп. 1, а. е. 3301, л. 1–63. Оригинали. Копия. Машинопис. Ръкопис.

195. Извънцърковна дейност; отношение Държава — Българска православна църква; брачната реформа; вероучението и др. (27 октомври 1944 г.–30 декември 1947 г.)

ЦДА, ф. 165, оп. 1, а. е. 15, л. 1–79. Оригинали. Копия. Машинопис.

196. Писмо и радиограма № 154 от Дед (Г. Димитров) до Спиридонов (Тр. Костов) за недопускане арест на членовете на Светия синод. (13–16 ноември 1944 г.)

ЦДА, ф. 1Б, оп. 7, а. е. 117, л. 1–2. Текст за шифроване. Машинопис, руски език.

Документът е публикуван под № 73 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 173.

197. Радиограма № 51 от Спиридонов (Тр. Костов) до Г. Димитров с предложение за избиране на владиката Стефан за екзарх и изпращането му на Московския църковен събор. (25 декември 1944 г.)

ЦДА, ф. 1Б, оп. 7, а. е. 180, л. 1. Текст за шифроване и превод. Машинопис.

Документът е публикуван под № 75 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 179.

198. Докладна записка от Д. Илиев до подпредседателя на Министерския съвет и министър на външните работи относно издигането на Българската църква във форма на Патриаршия; писма на Светия синод, паметна бележка и др. (30 декември 1944 г.–8 юли 1948 г.)

АМВнР, оп. 9, а. е. 1, л. 1–19. Оригинали. Копия. Машинопис.

199. Радиограма № 51 от Спиридонов (Тр. Костов) до Г. Димитров с предложение за поканване на владиката Стефан на руския църковен събор. (3 януари 1945 г.)

ЦДА, ф. 1Б, оп. 7, а. е. 224, л. 1. Текст за шифроване. Ръкопис.

200. Справка за избора на Стефан I за Софийски митрополит. (21 януари 1945 г.)

АМВнР, оп. 9, а. е. 63, л. 1–6. Оригинал. Машинопис.

201. Стенограма и дешифровка от разпита на екзарх Стефан по повод отиването във Виница (Катин, Полша) на архимандритите Стефан, Николай и Йосиф. (24 февруари 1945 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 484К, оп. 4, а. е. 270, л. 1–84. Оригинал. Машинопис. Стенограма.

202. Провъзгласяване автокефалията на Българската православна църква; проучване на въпроса за провъзгласяване на Патриаршията; изложение на Светия синод за бъдещото положение на Българската църква; въпросът за вероучението и др. (22 март 1945 г.–28 ноември 1947 г.)

ЦДА, ф. 165, оп. 1, а. е. 4, л. 1–130. Оригинали. Копия. Машинопис.

203. Преписка между Светия синод и Министерството на външните работи и изповеданията, отнасящи се до взаимоотношенията държава и църква и др. (2 април 1945 г.–12 октомври 1948 г.)

ЦДА, ф. 146Б, оп. 5, а. е. 605, л. 1–82. Оригинали и преписи. Машинопис. Руски и български език.

Част от документите са публикувани под № 87, 89, 90, 91, 93, 99 и 117 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 199; 203–204; 205–207; 208; 211–212; 221–224; 270–271.

204. Писма от протойерей Ст. Ралчев до екзарх Стефан за напускане длъжността енорийски свещеник в Будапеща. (20 април–1 юни 1945 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 2, а. е. 117, л. 1–3. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

205. Писмо от Сливенския митрополит Евлогий до екзарх Стефан за нарушаване на екзархийския устав от управата на Свещеническия съюз. (23 април 1945 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 2, а. е. 238, л. 1. Оригинал. Машинопис.

206. Писмо от екзарх Стефан до патриарх Вениамин за вдигане на схизмата от Българската православна църква, за молбата му да посети Цариград и др. (2 май 1945 г.)

ЦДА, ф. 1318К, оп. 1, а. е. 3301, л. 1–4. Копие. Машинопис.

207. Радиограма № 496 от Спиридонов (Тр. Костов) за насочване дейността на църковния комитет в демократизиране на църквата и обвинения към екзарх Стефан в нелоялност. (30 май 1945 г.)

ЦДА, ф. 1Б, оп. 7, а. е. 346, л. 1–2. Текст за шифроване и превод. Ръкопис на руски и български език.

Документът е публикуван с някои пропуски в Калканджиева, Д. Българската православна църква и «народната демокрация» (1944–1953 г.), Силистра, 2003, с. 61. В пълен текст е публикуван под № 77 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 182.

208. Писмо от иконом Н. Попов, представител на Българската църква в Галац до екзарх Стефан. (31 май 1945 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 2, а. е. 114, л. 1–5. Оригинал. Препис. Машинопис.

209. Доклад от архимандрит Анастасий, свещеник Гелев, дякон Лулчев и Ив. Кадетски до екзарх Стефан за посещението си в I българска армия като представители на Българската православна църква. (13 юни 1945 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 2, а. е. 57, л. 1. Оригинал. Машинопис.

210. Докладна записка от Никола Ничев (военен свещеник в I българска армия) и заявление от съпругата му до екзарх Стефан; писма от и до Светия синод за дейността на Ничев по устройването на Българската църква в Унгария и за назначаването му за енорийски свещеник в гр. Пейч (Унгария). (24 юни–5 септември 1945 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 2, а. е. 118, л. 1–17. Оригинал. Копие. Ръкопис. Машинопис.

211. Писмо от Г. Димитров до Тр. Костов за впечатленията му от разговорите с екзарх Стефан в Москва. (13 юли 1945 г.)

ЦДА, ф. 1Б, оп. 7, а. е. 401, л. 1. Оригинал. Ръкопис.

Документът е публикуван с някои пропуски, вероятно поради нечетливия почерк, в Калканджиева, Д. Българската православна църква и «народната демокрация» (1944–1953 г.), Силистра, 2003, с. 64. В пълен текст е публикуван под № 80 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 182.

212. Писмо на екзарх Стефан до Г. Димитров с благодарности за посрещането му в Москва и уверения в лоялността на Църквата към ОФ-властта в България. (7 август 1945 г.)

ЦДА, ф. 1Б, оп. 7, а. е. 564, л. 1–5. Препис. Машинописно копие.

Документът е публикуван в Калканджиева, Д. Българската православна църква и «народната демокрация» (1944–1953 г.), Силистра, 2000, 65–68 и под № 80 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 182.

213. Радиограма № 779–783 от Дед (Г. Димитров) до Спиридонов (Тр. Костов) относно създаване на комитет за обществен контрол при провеждане на изборите и евентуалното участие на екзарх Стефан в него. (15 август 1945 г.)

ЦДА, ф. 1Б, оп. 7, а. е. 443, л. 1–2. Дешифриран текст на руски език. Машинопис.

214. Молба от свещеник М. Пенчев до екзарх Стефан за назначаването му за свещеник на вакантното място в Будапеща. (17 септември 1945 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 2, а. е. 119, л. 1. Оригинал. Машинопис.

215. Писма от екзарх Стефан до Министерството на външните работи и изповеданията, до легационния свещеник в Букурещ, до заместник-председателя на Съюзната контролна комисия в България и от Румънската легация в София до екзарх Стефан за предстоящ конгрес на Румънската православна църква и за изпращане на официални представители на Българската православна църква. (6–13 октомври 1945 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 2, а. е. 172, л. 1–6. Оригинал. Копие. Машинопис.

216. Писмо от протойерей Йоаким Мустрев; паметна бележка за изразходвани суми от Екзархията и протокол за изразходвани суми от Българската легация в Цариград във връзка с посещението на екзарх Стефан във Вселенската патриаршия. (24 октомври–5 ноември 1945 г.)

ЦДА, ф. 246К, оп. 4, а. е. 163, л. 1–6. Оригинал. Копие. Машинопис.

217. Окръжно и писмо от Светия синод до митрополитите и Министерството на народното просвещение и докладна записка от Борис Попстоименов, началник на Културно-просветното отделение при Светия синод до екзарх Стефан за обявяване деня на православната християнска младеж за неучебен. (13 ноември–10 декември 1945 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 2, а. е. 87, л. 1–4. Оригинал. Копия. Машинопис, циклостил.

218. Заявление и доклад от свещениците Д. Поппетров и Вилиан Кечев, делегати на Българската православна църква на конгреса на румънските свещеници до екзарх Стефан. (19 ноември–26 декември 1945 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 2, а. е. 173, л. 1–7. Оригинали. Машинопис.

219. Кореспонденция на Андрей Велички с екзарх Стефан за отиването му в Българската епархия в Америка; за състоянието на църковните общини и храмове; за назначаването на свещеници; за задоволството на Светия синод за направеното от А. Велички по устройството на българското църковно дело в Америка; препоръки за бъдещата му дейност. (1945 г.–1948 г.)

ЦДА, ф. 910К, оп. 1, а. е. 43, л. 1–22. Оригинали. Машинопис.

220. Писмо на българския екзарх Стефан до Дирекцията по изповеданията при МВнРИ относно предадена сума от 50 000 турски лири на българския консул в Цариград от митрополит Стефан да бъдат предадени на Вениамин II. (12 февруари 1946 г.)

АМВнР, оп.9, а. е. 79, л. 1–2. Оригинал. Машинопис.

221. Доклади и писмо на свещ. Георги Богданов до ЦК на БРП(к) по въпроса за изграждане на взаимоотношенията между държава и църква с приложение на Устава на Българската православна църква и поведението на екзарх Стефан, изпратени на Коларов за разглеждане в Политбюро. (2 март 1946 г.–12 декември 1946 г.)

ЦДА, ф. 147Б, оп. 3, а. е. 917, л. 1–33. Препис. Машинопис, циклостил.

Докладът от 12 декември 1946 г. е публикуван под № 88 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, 200–202.

222. Докладна записка от проф. Иван С. Марковски (редактор на «Църковен вестник») до екзарх Стефан за увеличаване на заплатата му и назначаване на помощник-редактор. (25 март 1946 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 2, а. е. 88, л. 1–2. Оригинал. Машинопис.

223. Преписки между Светия синод и Министерството на външните работи по изпращане на лечение, уволняване и настаняване в с. Баня на екзарх Стефан. Информация за връзките му с църквата «Света Петка». (2 юли 1947–21 октомври 1948 г.)

ЦДА, ф. 146Б, оп. 5, а. е. 607, л. 1–36. Оригинали. Преписи. Машинопис. Руски и български език.

224. Писма до екзарх Стефан и от него до патриарх Кирил и до Московския патриарх Алексий; протоколи на Светия синод; доклади на Пловдивския епископ Стефан и др. лица за завръщането на екзарх Стефан в Родината, за настаняването му в с. Баня, недоволството му и др. (5 октомври 1947 г.–9 май 1956 г.)

ЦДА, ф. 1318К, оп. 1, а. е. 3166, л. 1–277. Оригинали. Копия. Машинопис. Ръкопис.

Част от документите са публикувани под № 135, 137, 141, 142, 143, 146, 147, 153, 154, 155, 159, 162 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 310; 312–313; 317–318; 319–320; 321–322; 327; 328–330; 341; 342–344; 345–347; 365; 370.

225. Писма до бившия екзарх Стефан и от него до патриарх Кирил; протоколи на Светия синод във връзка с исканията му; доклади на Пловдивския епископ за живота, нуждите и състоянието на бившия Екзарх; лекарски протоколи; извадки от дневника на патриарх Кирил във връзка с бившия екзарх Стефан. (5 октомври 1947 г.–14 май 1957 г.)

ЦДА, ф. 1318К, оп. 1, а. е. 3167, л. 1–202. Оригинали. Копия. Машинопис. Ръкопис.

Част от документите са публикувани под № 100, 128, 132, 134, 138, 144, 148, 150, 151, 156 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 225–226; 293–296; 302–303; 308–309; 314; 323–324; 331–333; 335–337; 338–339; 348–349.

226. Покани до екзарх Стефан да присъства на различни чествания, празници и др. (30 декември 1946 г.–16 декември 1947 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 154, л. 1–90. Оригинали. Машинопис. Ръкопис.

227. Писма от МВнРИ до екзарх Стефан относно оклеветяването на свещеник Д. Ковачев от свещеници с вражески прояви към народната власт и връщането му на служба в храма «Ап. Петър и Павел». (27 октомври–22 ноември 1947 г.)

АМВнР, оп. 9, а. е. 97, л. 1–7. Оригинали. Копия. Машинопис.

228. Писмо-окръжно от екзарх Стефан до митрополитите на епархиите за сътрудничество на Църквата с ОФ-властта. (1947 г.)

ЦДА, ф. 910К, оп. 1, а. е. 46, л. 1–4. Копие. Машинопис.

229. Докладна записка от Аврам Вачев до пълномощния министър Д. Илиев относно положението на Църквата след срещата на Д. Илиев с Врачанския, Русенския и Търновския митрополити; паметна бележка и др. (9 януари–24 септември 1948 г.)

АМВнР, оп. 9, а. е. 224, л. 1–13. Оригинали. Копия. Машинопис.

230. Писма, докладни записки и преписки на Дирекцията по вероизповеданията до В. Коларов и до Министерството на външните работи по въпроси на църквата, съдържащо сведения за позицията на екзарх Стефан относно Андрей Велички. (19 януари 1948 г.–септември 1948 г.)

ЦДА, ф. 147Б, оп. 3, а. е. 1639, л. 1–99. Оригинали. Копия. Преписи. Машинопис.

231. Писма до екзарх Стефан, Софийска митрополия и до Министерството на труда и социалните грижи относно даване обезщетение от държавата за заплащане на опожарената от фашистите кошара на Кремиковския манастир. (25 февруари–24 юни 1948 г.)

ЦДА, ф. 165, оп. 3, а. е. 14, л. 1–22. Копия. Машинопис.

232. Писмо от екзарх Стефан до председателя на Министерския съвет и до министъра на външните работи В. Коларов по повод разрушаването на Черепишкия манастир. (9 март 1948 г.)

ЦДА, ф. 147Б, оп. 3, а. е. 344, л. 1. Копие. Машинопис.

233. Окръжно № 1326 на Софийска митрополия. (21 април 1948 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 35, л. 1–10. Печатно.

234. Бележки на Г. Димитров за разговорите му с екзарха на Българската православна църква и с главата на католическата църква в България; съобщение на Левичкин за становището на съветските ръководители по въздигането на Българската екзархия в Патриаршия. (14–22 май 1948 г.–20 юли 1948 г.)

ЦДА, ф. 147Б, оп. 6, а. е. 94, л. 1–12. Препис. Машинопис, циклостил.

235. Писма на Светия синод до министър-председателя на НРБ относно лечението на екзарх Стефан в Чехословакия (12 юли–4 септември 1948 г.)

АМВнР, оп. 9, а. е. 157, л. 1–5. Преписи. Машинопис.

236. Ксерокопия на писма от екзарх Стефан до членовете на Светия синод във връзка с обстоятелствата по оставката му като екзарх (6–25 септември 1948 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 84, л. 1–16. Копия. Машинопис.

Оригинали и преписи на тези писма се съдържат в ЦДА, ф. 1318К, оп. 1, а. е. 3197, л. 15–16, 44, 56, 58–60, 67–70.

Част от документите са публикувани под № 103, 110, 114, 115, 119 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 237–238; 252–253; 259–260; 261–266; 273–279.

237. Протокол № 54 от заседанието на Светия синод и разменена преписка между Синода и екзарх Стефан във връзка с оставката му. (7–25 септември 1948 г.)

ЦДА, ф. 165, оп. 3, а. е. 1, л. 1–21. Преписи. Машинопис.

238. Писма на МВнРИ до Антон Югов (министър на вътрешните работи) за отдалечаването на екзарх Стефан от София, за да се спрат смущенията, които той създава. (18 септември 1948 г.)

АМВнР, оп. 9, а. е. 210, л. 1–7. Копия. Машинопис.

239. Писма на Светия синод на Българската църква и протокол № 54 на МВнРИ относно изселването на екзарх Стефан в село Баня, Карловско. (25 септември–25 октомври 1948 г.)

АМВнР, оп. 9, а. е. 204, л. 1–8. Оригинали. Преписи. Машинопис.

240. Писма на Светия синод на Българската църква до МВнРИ относно решението на Светия синод за освобождаването на екзарх Стефан от длъжността митрополит. (6 октомври 1948 г.)

АМВнР, оп. 9, а. е. 208, л. 1–5. Оригинали. Преписи. Машинопис.

241. Писма на Светия синод на Българската църква до МВнРИ относно преведената сума от 30 000 000 лв. от Московския патриарх Алексий на екзарх Стефан. (6 октомври 1948 г.–3 септември 1953 г.)

АМВнР, оп. 9, а. е. 718, л. 1–30. Оригинали. Копия. Машинопис.

242. Писма на Светия синод на Българската църква до МВнРИ относно оставката на екзарх Стефан на 6 септември 1948 г. (9 октомври–6 декември 1948 г.)

АМВнР, оп. 9, а. е. 211, л. 1–2. Оригинали. Машинопис.

243. Писма на Светия синод на Българската църква до МВнРИ относно подготовката на жилището на бившия екзарх Стефан и освобождаването на имотите на Д. Савов. (6–19 ноември 1948 г.)

АМВнР, оп. 9, а. е. 207, л. 1–2. Оригинали. Копия. Машинопис.

244. Писма от Секретариата на ЦК на БРП(к) до В. Коларов и Ант. Югов за отношенията между екзарх Стефан и руския патриарх Алексий. (11 ноември 1948 г.–18 ноември 1948 г.)

ЦДА, ф. 147Б, оп. 3, а. е. 979, л. 1–5. Оригинали. Машинопис.

245. Писма от екзарх Стефан до Светия синод; броеве от в-к «Зорница»; доклад от Н. Желев, началник на бюджетно-контролния отдел при Светия синод и др. за оставката на екзарх Стефан и др. (14 ноември 1948 г.–11 март 1949 г.)

ЦДА, ф. 1318К, оп. 1, а. е. 3197, л. 1–105. Оригинали. Копия. Машинопис. Ръкопис. Печатни.

Част от документите са публикувани под № 101, 103, 104, 105, 107, 109, 110, 112, 113, 115, 116, 119, 120, 121, 122, 123, 124, 125, 133 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 227–230; 237–238; 239–241; 242–246; 248; 250–251;252–253; 256–257; 258; 261–266; 267–268; 273–279;280–282; 283–284; 285; 286; 287–288; 289–290; 304–307.

246. Доклади-преписи от Н. Желев (началник на бюджетно-контролното отделение на Светия синод) до Д. Илиев във връзка с подадената оставка на екзарх Стефан и настаняването му в с. Баня, Карловско. (20 ноември–6 декември 1948 г.)

АМВнР, оп. 9, а. е. 226, л. 1–17. Преписи. Машинопис.

247. Писма на МВнРИ до околийското комисарство и съвета на гр. Карлово относно прехраната и лечението на екзарх Стефан. (30 ноември–7 декември 1948 г.)

АМВнР, оп. 9, а. е. 203, л. 1–10. Чернови. Преписи. Машинопис.

248. Писмо на МВнРИ до столичния народен съвет относно настаняването на бившия екзарх Стефан в собствената му къща в с. Баня, Карловско. (16 декември 1948 г.)

АМВнР, оп. 9, а. е. 205, л. 1. Оригинал. Машинопис.

249. Доклади на Павел Тагаров (директор на изповеданията) до Вълко Червенков относно решението на Светия синод за местожителството на екзарх Стефан и разпореждане на Министерския съвет да ползва колата на Пловдивската митрополия за лечението си. (12–28 юли 1952 г.)

АМВнР, оп. 9, а. е. 694, л. 1–11. Оригинали. Машинопис.

250. Писма на Светия синод на Българската църква до Дирекция на изповеданията при МС относно молбата на екзарх Стефан да му бъдат отпуснати 500 лв. (12 февруари 1953 г.–31 юли 1954 г.)

АМВнР, оп. 9, а. е. 884, 1–6. Оригинали. Машинопис.

251. Писма на Светия синод на Българската църква до МС — Дирекция на изповеданията относно тежкото заболяване на бившия екзарх Стефан. (16–25 март 1953 г.)

АМВнР, оп. 9, а. е. 737, л. 1–4. Оригинали. Преписи. Машинопис.

252. Писма на канцеларията на председателя на МС до другаря М. Кючуков (председател на комисията за БПЦ) относно писмото на екзарх Стефан до Вълко Червенков. (1 ноември 1954 г.)

АМВнР, оп. 9, а. е. 865. 1–2. Оригинали. Машинопис.

253. Протокол за смъртта на екзарх Стефан и доклад пред Светия синод. Писмо от наследниците му за подаряване жезъла, който е принадлежал на екзарх Йосиф. Некролог, нареждане (завещание). Статия за екзарх Стефан във в-к «Руские новости», бр. 629. (2 октомври 1955 г.–4 септември 1957 г.)

ЦДА, ф. 1318К, оп. 1, а. е. 3164, л. 1–66.

Протоколът, докладът и нареждането са публикувани под № 158; № 160 и № 157 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 350–368. Нареждането (с пропусната част от текста) е публикувано и в «Български Екзарх Стефан. Сборник», съст. Ив. Минев, София, 1998, с. 537–549.

254. Протокол, подписан от д-р А. Митов, проф. д-р Миронков и проф. д-р А. Манчев, докладна записка от Севастиян Минковски за здравословното състояние на екзарх Стефан. (20 декември 1956 г.)

ЦДА, ф. 1318К, оп. 1, а. е. 3163а, л. 1–5.

Протоколът е публикуван под № 149 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 334.

б) протоколи от заседания на Светия синод (1945 г.–1948 г.)

255. Протоколна книга от заседания на Светия синод — пълен състав. (2 януари–29 декември 1945 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 73, л. 1–340. Оригинал. Машинопис.

Части от протоколите са публикувани в: Калканджиева, Д. Българската православна църква и «народната демокрация» (1944–1953 г.), Силистра, 2003, с. 56–57; 107; 148–149.

256. Протоколна книга от заседания на Светия синод — намален състав. (2 януари–31 декември 1945 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 74, л. 1–264. Оригинал. Машинопис.

257. Протоколна книга от заседания на Светия синод — намален състав. (3 януари–14 март 1946 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 75, л. 1–315. Оригинал. Машинопис.

258. Протоколна книга от заседания на Светия синод — пълен състав. (11 март–30 декември 1946 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 76, л. 1–318. Оригинал. Машинопис.

Части от протоколите са публикувани в: Калканджиева, Д. Българската православна църква и «народната демокрация» (1944 –1953 г.), Силистра, 2003, с. 111–112; 150–153.

259. Протоколна книга от заседания на Светия синод — намален състав. (24 януари–31 декември 1947 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 77, л. 1–427. Оригинал. Машинопис.

Части от протоколите са публикувани в: Калканджиева, Д. Българската православна църква и «народната демокрация» (1944–1953 г.), Силистра, 2003, с. 113; 207–210.

260. Протоколна книга от заседания на Светия синод — пълен състав. (5 март–30 декември 1947 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 78, л. 1–460. Оригинал. Машинопис.

Части от протоколите са публикувани в: Калканджиева, Д. Българската православна църква и «народната демокрация» (1944–1953 г.), Силистра, 2003, с. 132–133; 137; 155–156; 159–160; 162; 167–169;210–214.

261. Протоколна книга от заседания на Светия синод — пълен състав. (23 февруари 1948 г.–4 януари 1949 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 79, л. 1–621. Оригинал. Машинопис.

Преписи на протоколи и части от протоколи се съдържат и в: ЦДА, ф. 1318К, оп. 1, а. е. 3197, по които са публикувани под № 101, 102, 105, 110, 112, 113, 116, 124, 125 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 227–232; 233–236; 242–246; 252–253; 256–257; 258; 267–269; 287–288; 289–290.

Части от протоколите са публикувани по оригиналите и в: Калканджиева, Д. Българската православна църква и «народната демокрация» (1944–1953 г.), Силистра, 2003, с. 168; 171–172; 218; 246–253.

262. Протоколна книга от заседания на Светия синод — намален състав. (31 януари–31 декември 1948 г.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 1, а. е. 80, л. 1–385. Оригинал. Машинопис.

III. Документи от творческата дейност

1. Бележки, слова, речи, послания, проповеди, статии и спомени

263. Ръкописни бележки, стихотворения, части от речи и др. с разнообразна тематика на митрополит Стефан. (1907 г.–2 ноември 1938 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 63. л. 1–72. Оригинал. Ръкопис.

264. Бележки върху божественото и човешкото право, подписани от Шинин Даян (екзарх Стефан). (24 февруари–9 март 1910 г.)

ЦДА, ф. 1330К, оп. 1, а. е. 5, л. 1–10. Оригинал. Ръкопис.

265. Бележки под надслов «Гордост или смирение? Горделивият фарисей и смиреният митар» от екзарх Стефан. [1907 г.–1913 г.](17)

ЦДА, ф. 1330К, оп. 1, а. е. 7, л. 1–2. Оригинал. Ръкопис.

266. Бележки под надслов «Бог е любов» от екзарх Стефан. [1907 г.–1913 г.](18)

ЦДА, ф. 1330К, оп. 1, а. е. 8, л. 1–2. Оригинал. Ръкопис.

267. Спомени на архимандрит Стефан за екзарх Йосиф под формата на дневник. (9 юни 1910 г.–29 юни 1911 г.)

ЦДА, ф. 246К, оп. 4, а. е. 121, л. 1–22. Оригинал. Ръкопис.

268. Ръкописи на слова, послания и статии на митрополит Стефан на църковно-религиозни и общественозначими теми. (25 юни 1915 г.–б. д.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 60. л. 1–121. Оригинал. Ръкопис.

269. Статии и речи на митрополит Стефан за екзарх Йосиф и съдържание на подготвяно издание за него. (25 юни 1915 г.–1939 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 50. л. 1–53. Оригинал. Машинопис.

Някои от статиите са публикувани във в-к «Народен страж»:

* «Екзарх Йосиф като педагог», кн. 11, 1923 г.

* «Екзарх Йосиф и свещенството», кн. 11, 1924 г.

* «Балканската война и Негово Блаженство екзарх Йосиф», кн. 11, 1926 г.

* «Негово Блаженство екзарх Йосиф (Един забравен идеал)», кн. 11, 1932 г.

* «Първойерархът на Българската църква», кн. 13, 1936 г.

* «Екзарх Йосиф и студентството», кн. 13–14, 1939 г.

270. Надгробни слова, произнесени от митрополит Стефан при опелото на Янко Бакърджиев, екзарх Йосиф, Стефан Киров, Констанца Ляпчева, ген. Данаил Николаев и слово по случай 25–годишнината от смъртта на царица Елеонора. (15 юни 1915 г.–30 ноември 1942 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 30, л. 1–40. Чернови. Оригинали. Копия. Машинопис. Ръкопис.

271. Материал от архимандрит Стефан под надслов «Оценка позицията на България по време на Първата световна война». (10 септември 1917 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 47, л. 1–10. Оригинал. Машинопис.

272. Бележки на митрополит Стефан за Иван Вазов, Шатобриян, Раймонд Брюкер и Де Боналд. (1921–б. д.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 64. л. 1–8. Оригинал. Ръкопис. Машинопис.

273. Броеве на в-к «Народен страж» (орган на Софийска епархия) с публикации на митрополит Стефан в някои от тях. (15 юни 1925 г.–1 октомври 1943 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 65, л. 1–17. Печатни.

274. Броеве на в-к «Църковен вестник» (седмичник, орган на Българската православна църква) с публикации на екзарх Стефан в някои от тях. (5 февруари 1927 г.–9 април 1947 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473 К, оп. 1, а. е. 66, л. 1–27. Печатни.

275. Вестници, списания и изрезки от вестници с публикации на различна тематика от екзарх Стефан. (декември 1933 г.–януари 1947 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 52, л. 1–11. Печатни.

276. Изрезки от в-к «Народен страж» (орган на Софийска епархия) с публикации на митрополит Стефан на църковно-религиозни теми и паметен лист по случай 100 г. от рождението на митрополит Климент (Васил Друмев). (март 1936 г.–23 ноември 1941 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 37, л. 1–23. Печатни.

277. Речи, произнесени от митрополит Стефан по време на различни църковни служби и празници. (6 януари 1937 г.–март 1942 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 29, л. 1–21. Чернови. Оригинали. Копия. Машинопис.

278. Чернови и варианти на речи, слова и статии на екзарх Стефан с църковно-религиозна и историческа тематика. (25 май 1938 г.–31 декември 1946 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 26, л. 1–17. Чернови. Оригинали. Машинопис. Ръкопис.

279. Кола от сп. «Духовна култура» със статия на митрополит Стефан под надслов «Руската трагедия». (1939 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 936, оп. 2, а. е. 357, л. 1. Печатно.

280. Реч на митрополит Стефан при откриване на XXV ОНС. (24 февруари 1940 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 484К, оп. 1, а. е. 166, л. 1–3. Копие. Машинопис.

281. Слово, произнесено от митрополит Стефан при гроба на Ив. Вазов. (22 септември 1940 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 484К, оп. 1, а. е. 167, л. 1–4. Копие. Машинопис.

282. Вестник «Българска гора» с публикувана статия от митрополит Стефан по повод седмицата на гората. (март 1941 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 56, л. 1–4. Печатно.

283. Речи, произнесени от митрополит Стефан при откриване на съдебната 1941/42 г.; писмо до редактора на «Съдийски вестник» за отпечатване на едната реч. (15–20 септември 1941 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 26, л. 1–17. Чернови. Оригинали. Копия. Машинопис.

284. Речи, произнесени от митрополит Стефан при посещението му в Босилеград. (20–21 септември 1941 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 936, оп. 2, а. е. 284, л. 1. Оригинал. Машинопис.

285. Статии на митрополит Стефан под надслов «Свети три светители» и «Възгледите на преп. Исаака Сирина върху духовно-монашеския подвиг». (януари 1942 г.–1944 г.)

ТД ‘ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 33, л. 1–30. Чернови. Машинопис.

286. Писмо от в-к «Мир» до митрополит Стефан с приложена негова статия под надслов «Пред Христовия кръст», отхвърлена от цензурата. (7 март 1942 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 78, л. 1–4. Оригинал. Ръкопис. Печатно.

287. Митрополит Стефан. «Благословение на Бъдни вечер». Проповед. (6 януари 1943 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 39, л. 1–4. Оригинал. Машинопис.

288. Послание от Софийски митрополит Стефан до свещенослужителите в Софийска епархия по случай настъпващия Велик пост. (1 март 1943 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 936, оп. 2, а. е. 284, л. 1. Оригинал. Машинопис.

289. Вестник «Слово» с отпечатано слово на митрополит Стефан по повод 40 дни от смъртта на цар Борис. (7 октомври 1943 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 54, л. 1–2. Печатно.

290. Послание на митрополит Стефан към руския народ с възхвала на съветската армия и нейния велик вожд. (ноември 1944 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 88, л. 1–3. Печатно. Руски език.

Посланието е публикувано под № 74 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 174–178.

291. Митрополит Стефан. «Българската народно-религиозна песен из Широка лъка». Статия и бележка. [преди януари 1945 г.]

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 57, л. 1–23. Оригинал. Машинопис с ръкописни поправки.

292. Машинописни варианти на публикации на екзарх Стефан в периодичния печат. (1947 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 53, л. 1–23. Чернови. Машинопис.

293. Приветствени слова и доклади, произнасяни от митрополит Стефан при различни случаи. (б. д.–12 май 1940 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 35, л. 1–14. Оригинали. Машинопис. Ръкопис.

294. Спомени на митрополит Стефан за митрополит Максим и митрополит Климент (Васил Друмев). (б. д. — 1941 г)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 46, л. 1–18. Оригинал. Машинопис.

295. Проповеди от екзарх Стефан за Св. Стефан и за братята Кирил и Методий. (б. д.)

ЦДА, ф. 791К, оп. 2, а. е. 90, л. 1–17. Чернови. Ръкопис.

296. Бележки от екзарх Стефан за любовта към ближния и нейните форми. (б. д.)

ЦДА, ф. 1330К, оп. 1, а. е. 9, л. 1. Оригинал. Ръкопис

2. Трудове

297. Софийски Стефан. «Негово Блаженство екзарх Йосиф». (1932 г.)

ЦДА, ф. 246К, оп. 4, а. е. 121, л. 1–22. Печатно.

Публикувано под същото заглавие през 1932 г. като брошура.

298. Екзарх Стефан. «Пастирско служение». Второ допълнено издание, подготвяно за печат. [1945 г.–1957 г.](19)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 37, л. 1–128. Оригинал. Машинопис.

299. Митрополит Стефан. «Същина на пастирското служение». (1935 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 49, л. 1–123. Оригинал. Ръкопис.

Публикувано 1935 г. под същото заглавие.

300. Митрополит Стефан. «Същина на пастирското служение». [ след 1935 г.](20)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 51, л. 1–117. Оригинал. Машинопис. Руски език.

301. Екзарх Стефан. «Свети три светители». Подготвяно за издаване. [1945 г.–1957 г.](21)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 38, л. 1–76. Оригинал. Машинопис.

Първото издание на този труд е през 1941 г.

302. Екзарх Стефан. «Богомилите и Презвитер Козма». Второ допълнено издание, подготвяно за печат [1945 г.–1957 г.](22)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 54, л. 1–99. Оригинал. Машинопис.

Първото издание на този труд е през 1920 г. на френски език : Les Bogomilles et Presviter Kosmas. Lausanne.

303. Стоян Попгеоргиев (екзарх Стефан). «Богомилите и Презвитер Козма» (1919 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 48, л. 1–92. Оригинал. Ръкопис. Френски, руски и български език.

304. Извадки от статии за Родопите на екзарх Стефан под надслов «Отломки», вероятно, подготвяни за издаване [1945 г.–1957 г.](23)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 55, л. 1–10. Оригинал. Машинопис.

305. Екзарх Стефан. «Религия и наука»; «Атонската гора и нейното самоуправление»; «Свет Христов просвещает всех (Мисли за младежта)». Подготвяни за второ издание [1945 г.–1957 г.](24)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 56, л. 1–48. Оригинал. Машинопис.

Трудовете са публикувани за първи път както следва: «Религия и наука», 1934 г. и преиздадено 1937 г.; «Свет Христов просвещает всех (Мисли за младежта)», 1942 г.; «Атон», 1936 г.

306. Екзарх Стефан. «Второто пришествие»; «Път и цел»; «Отче наш». Подготвяни за второ издание [1945 г.–1957 г.](25)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 57, л. 1–50. Оригинал. Машинопис.

Трудовете са публикувани за първи път както следва: «Второто пришествие», 1940 г.; «Път и цел», 1933 г.; «Отче наш», 1938 г.

307. Екзарх Стефан. «На път за Дамаск или научен анализ на евангелските чудеса». Подготвяно за второ издание. [1945 г.–1957 г.](26)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 58, л. 1–65. Оригинал. Машинопис.

Трудът е публикуван под същото заглавие за първи път през 1932 г.

308. Екзарх Стефан. «Труженици на Божията нива (Характеристика на митрополити, духовници, управници, дипломати, политици, поети, писатели, философи, артисти, художници, творци и други)». Подготвено за издаване. [1945 г.–1957 г.](27)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 59, л. 1–42. Оригинал. Машинопис.

309. Екзарх Стефан. «Славянски писатели (Лекции, четени от Н. Бл. Екзарх Стефан (в мире Стоян Попгеоргиев) пред ученолюбивите Пловдивски граждани през 1906)». Подготвено за издаване. [1945г.–1957г.](28)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 61, л. 1–362. Оригинал. Машинопис.

310. Екзарх Стефан. «Българската църква» (Второ допълнено и поправено издание)». Подготвено за издаване. [1947 г.](29)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 62, л. 1–184. Оригинал. Машинопис.

Трудът е публикуван под същото заглавие за първи път през 1932 г., но в много по-малък обем (38 страници).

3. Библиографии, ползвани от екзарх Стефан

311. Библиография на проповеди и статии, публикувани в «Църковен вестник», между които и на екзарх Стефан за периода 1910 г.–1936 г.

ЦДА, ф. 1330К, оп. 1, а. е. 10, л. 1–6. Оригинал. Ръкопис.

312. Библиография на статии, публикувани в Годишника на Софийския университет на Богословския факултет за периода 1923 г.–1958 г.

ЦДА, ф. 1330К, оп. 1, а. е. 12, л. 1–15. Оригинал. Ръкопис.

IV. Лична кореспонденция

1. От него

313. Писма, картички и визитки от архимандрит Стефан до Станимир Станимиров относно отношението на Швейцария към България, ролята на Женева като интернационален център; русофилските настроения на Стефан; политическите кроежи на Сърбия и Гърция против България и др. (6 май 1914 г.–9 април 1917 г.)

НА БАН, ф. 10К, оп. 1, а. е. 136, л. 1–36. Оригинал. Ръкопис.

314. Писмо от митрополит Стефан до д-р Воислав Янич в Белград за несъстоялата се среща на дейци от икуменическото движение поради съпротивата на ВМРО и сръбски националисти. (12 октомври 1933 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 65, л. 1–2. Чернова. Машинопис с ръкописни корекции.

Писмото е публикувано под № 32 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 69–72.

315. Писма на митрополит Стефан до монсеньор Райт (Right), епископ на Гибралтар, до лорд Дикинсън (Dickinson), председател на Съвета за международно приятелство чрез църквите, до пълномощния министър на Турция и др. на различна тематика. (14 ноември 1921 г.–12 януари 1939 г.)(30)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 66, л. 1–15. Чернови. Машинопис. Френски и английски език.

Писмата са публикувани под № 25, 30, 36 и 40 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 48–51; 64–66; 76–77; 86–87.

316. Писмо от митрополит Стефан до хърватския държавник д-р Мачек с призив за славянско обединение след разгрома на Чехословакия от Хитлер. [1939 г.]

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 67, л. 1–8. Чернова. Машинопис с ръкописни корекции.

Писмото е публикувано под № 39 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 82–85.

317. Писма от митрополит Стефан до Николай Антонович с разсъждения за политическата обстановка в Европа. (1939 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 68, л. 1–8. Чернова. Машинопис. Руски език.

Писмата са публикувани под № 41 и 42 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 88–90; 91–93.

318. Поздравителни писма от митрополит Стефан до цар Борис. (10 януари 1942–[преди 28 август 1943 г.](31))

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 69, л. 1–4. Чернова. Ръкопис.

Писмата са публикувани под № 50, 69, 70 и 71 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 128; 169; 170; 171.

319. Съболезнователна телеграма от митрополит Стефан до семейство Попноеви по повод смъртта на свещеник Ной Ангелов. (18 юли 1942 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 936, оп. 2, а. е. 282, л. 1. Чернова. Ръкопис.

320. Писмо от митрополит Стефан до Швейцарското консулство в София с препоръка за издаване визи на пастор Михаил А. Глюкман и на придружаващите го лица (годеницата му и сестра й). (21 декември 1942 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 70, л. 1–2. Копие. Машинопис.

321. Писма от митрополит Стефан до Живка и г-жа Райна Попова по лични въпроси. (19 септември 1938 г.–10 февруари 1943 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 71, л. 1–3. Оригинал. Ръкопис.

322. Поздравителни писма от митрополит Стефан до д-р Янич, до патриарх Варнава и до министър-председателя Стоядинович. [преди 1945 г.]

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 72, л. 1–4. Оригинал. Машинопис. Сръбски език.

Писмата са публикувани под № 33, 34 и 35 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 73; 74; 75.

323. Съболезнователно писмо от бившия екзарх Стефан до Васил Коларов във връзка със смъртта на Г. Димитров. (4 юли 1949 г.)

ЦДА, ф. 147Б, оп. 4, а. е., л. 1. Оригинал. Ръкопис.

324. Писма от екзарх Стефан до Йорданка Христова относно пребиваването му в с. Баня, Карловско. (1951–1956 г.)

www.horizonti.bg/lib/bogoslov.htm

325. Писма от екзарх Стефан до Георги Попатанасов Гюрджилов за живота си в с. Баня, Карловско. (3 май 1952 г.–20 юни 1953 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 269К, оп. 1, а. е. 6, л. 34–35; 37–38. Оригинали. Ръкопис.

326. Писма от екзарх Стефан до Христо Червенков за изгнаническия си живот в с. Баня, Карловско. (февруари 1952–април 1956 г.)

ТД «ДА — Пловдив», ф. 1598, оп. 2, а. е. 124. Оригинали. Ръкопис.

Част от тях са публикувани в: Севов, Д. Балчев, В. Библиографски преглед на архивните документи за екзарх Стефан I Български (7. IX. 1978–14. V. 1957 г.). — Rhodopica, 2003 г., кн. 1, 225–234; Севов, Д. Преглед на архивните източници за екзарх Стефан в ДА — Смолян, ДА — Пловдив и ЦДА — София. — Родопи, 2003 г., кн. 1, 75–87.

327. Жалба до Главния прокурор на Народна република България от екзарх Стефан за отмяна на принудителното му местожителство в село Баня, Карловско (26. IX. 1956 г.)

ЦДА, ф. 1Б, оп. 7, а. е. 1776, л. 3. Оригинал. Ръкопис.

Публикувано на адрес: http://www.nbu.bg/departments/his/projects/files/bkp/dokumenti_44-62/razdel7t9/f1

2. До него

328. Писма под формата на донесения от «Х» до митрополит Стефан и писмо на Охридски Борис до екзарх Йосиф по църковни проблеми. (19 май 1915 г.–[1939/преди 1945 г.](32))

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 104, л. 1–5. Оригинал. Машинопис.

329. Писма от подполковник Червенаков до архимандрит Стефан относно международното положение на България по време на Първата световна война и по лични въпроси. (11 април 1916 г.–7 август 1917 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 73, л. 1–19. Оригинал. Ръкопис.

Писмата са публикувани под № 4, 5, 6, 7, 8, 9 и 15 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 21; 22; 23; 24; 25–26; 27; 34–35

330. Писма и пощенска карта от Кирил Попов до архимандрит Стефан относно положението на България по време на Първата световна война и по лични въпроси. (20 април–8 септември 1917 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 74, л. 1–12. Оригинал. Ръкопис.

Част от писмата са публикувани под № 10, 11, 12, 13, 14, 16 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 28; 29; 30; 31–32; 33; 36

331. Писма от Ст. Корабов до Стефан Георгиев (екзарх Стефан) и от [Норвегов] до същия по лични въпроси. (14 юли–30 октомври 1917 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 75, л. 1–10. Оригинали. Ръкопис.

332. Писма от Узунски до дъщеря му Надя и сина му Косьо, изпратени на Стоян Попгеоргиев, за да им ги предаде. (9 март 1919 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 88, л. 1–4. Оригинали. Ръкопис.

333. Писма от Ив. Коюмджиев и М. Маринова до архимандрит Стефан в Женева по лични въпроси. (17 март 1919 г.–29 август 1919 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 58, л. 1–8. Оригинали. Ръкопис.

334. Писмо от ген. Калин Найденов до митрополит Стефан с молба да го защити от политическите обвинения за националната катастрофа. (1 юли 1922 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 87, л. 1–2. Оригинал. Ръкопис.

Писмото е публикувано под № 26 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 52–53.

335. Писмо от Йосиф Евгалиду до митрополит Стефан по лични въпроси. (7 декември 1936 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 76, л. 1–2. Оригинал. Ръкопис. Гръцки език с приложен превод на български.

336. Писма от различни лица до митрополит Стефан с поздравления и лични покани за гостуване и присъствие по различни поводи. (7 януари 1941 г.–б. д.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 59, л. 1–16. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

337. Писма от различни лица до митрополит Стефан за уреждане на лични въпроси. (25 януари 1941 г.–б. д.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 60, л. 1–20. Оригинали. Ръкопис.

338. Писма от родственици и познати от Родопите до митрополит Стефан за помощи по посрещане на различни нужди. (7 април 1941 г.–б. д.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 61, л. 1–10. Оригинали. Ръкопис. Машинопис.

339. Писма от познати и близки до митрополит Стефан по лични въпроси. (28 септември 1941 г.–19 септември 1942 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 1, а. е. 62, л. 1–8. Оригинали. Ръкопис.

340. Пощенски картички от П. Савинов, Ел. Начева и З. Ламбрева до митрополит Стефан по лични въпроси. (30 декември 1941 г.–5 юли 1942 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 79, л. 1–3. Оригинали. Ръкопис.

341. Писма от Антон Давидов, Знеполския епископ Паисий, митрополит Василий, Д. Г. Бойчев, Гаврил Найденов, Букуров, Коста и др. до митрополит Стефан по различни въпроси. (11 ноември 1916 г.–28 юни 1943 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 81, л. 1–41. Оригинали. Ръкопис.

Част от писмата са публикувани под № 20, 21, 22, 23, 24, 37, 51 и 67 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 42–43; 44; 45; 46; 47; 79–80; 129–130; 165–166.

342. Писма от Д. Цоков (D. Tzokow), Макай Миклош (Makay Mikloš), Лодиженски (Lodigensky), Андреа Тафревска (Andrea Tafrewska) и др. кореспонденти от чужбина до митрополит Стефан по лични и др. въпроси. (21 септември 1917 г.–ноември 1943 г.)

ТД «ДА — Смолян», ф. 473К, оп. 2, а. е. 82, л. 1–6. Оригинали. Машинопис. Френски език.

Част от писмата са публикувани под № 38, 47 и 68 в «Екзарх Стефан I Български (Документален сборник)», съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова, София, 2003, с. 81; 123–124; 167–168