Съдбата на древните библиотеки

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Алексей Глухов

Дизайн: Давид Нинов

София, 2010

Книгата съдържа научно-популярни очерци за съдбата на древните библиотеки започвайки от шумерските архиви с глинени таблички и древноегипетските свитъци и стигайки до първите книгохранилища в Русия. Това е разказ за възникването и развитието на старите библиотеки, за тяхната гибел за усилията на съвременните учени да възстановят тяхната историческа съдба.

Авторът проследява и съдбите на някои от най-известните книги, включва и биографични данни за културни дейци от миналите столетия.

Книгата е предназначена за най-широк кръг читатели.

Вместо предговор

Понякога сравняват нашата цивилизация със здание, чиито основи потъват дълбоко в хилядолетията. От ръка на ръка, от поколение на поколение хората си предавали придобитите съкровища от знания и прибавяйки стъпало по стъпало, се изкачвали все по-нагоре и по-нагоре. Всичко, създадено от тях, е тук: и безсънните нощи на изследователите, и трудът на каменоделците и земеделците, и откритията и прозренията на най-великите умове на планетата... В зданието на земната цивилизация постоянно място заемала книгата — «най-сложното и велико чудо от всички чудеса, сътворени от човечеството по неговия път към щастие и могъщество...» (М. Горки). Още с възникването на писмеността на земята имало голямо количество книги. Върху глинени плочки и палмови, листа, върху папирусни свитъци, пергаментови кодекси(1) и хартиени страници учени, писатели и философи се стремили да запечатат добитите с огромен труд знания, своя опит и мисли, за да ги предадат на потомството.

Именно затова през всички епохи навсякъде по света хората славили книгата. В древния Египет и Асирия, в Гърция и Рим, в градовете на Арабския халифат и в Киевска Русия... Книгата — това е и лекарство за душата, и храм на науката, и източник на мъдростта. Арабският писател я сравнявал със съкровищница, а древноруският — ту с река, «напояваща вселената», ту със слънчева светлина. В «Поучение на соловецката библиотека» пише, че книгите са морските дълбочини, откъдето читателят изважда «скъпоценния бисер».

През дългите столетия на своя възход към прогреса човечеството не само се е учило да запечатва познанията си върху подходящ материал, не само е създавало книги, но се стремило и да ги съхрани.

В предложения на читателя сборник с научно-художествени очерци авторът се опитва да покаже как хората от онова далечно минало се грижили за книгите, как изграждали библиотеките. «Паметта на човечеството» — така Бърнард Шоу нарекъл знаменитата Александрийска библиотека.

Като епитаф на сборника могат да послужат думите на Фридрих Енгелс: «Дълбоката древност при всички обстоятелства ще остане за бъдещите поколения необикновено интересна епоха, защото тя е основа на по-нататъшното, по-високо развитие».

Този сборник е не само история на знаменитите библиотеки от древността. В него се говори и за «книжовното дело» в широк смисъл на думата, сочи се огромното значение на книгите за културния прогрес на човечеството. Представени са и някои от най-известните книжовници, например руският княз Ярослав Мъдри, римският писател и философ Касиодор Сенатор, арабският учен Ибн Исхак, флорентинският хуманист Николо Николи, гръцкият поет Калимах, великият учен на Средна Азия Улугбек, киевският учен — монах Нестор... Проследена е съдбата на различни знаменити книги — «Начала» на Евклид, «Звездни таблици» на Улугбек, «Повест за изминалите години»(2).

Подчертана е драматичната участ на редица книжовни сбирки и на отделни творби, показана е тяхната гибел по време на стихийни бедствия, пожари, наводнения, воини.

«Дом на плочките», «Приют на мислите», «Аптека за душата», «Дом на мъдростта», «Книжовен палат» — така се наричали през различните епохи и в различните страни библиотеките. И за тяхната съдба разказваме в очерците.

От автора

В царството на клинописите

«О, Шумер, велика земя...»

Чарът на древната клинописна литература, включително и на шумерската, както отбелязва един изследовател, е в нейната младост. Така е, защото учените едва сега започват да я откриват и опознават. В това няма нищо чудно. Допреди 70–80 години дори най-големите специалисти имали твърде смътна представа за съществуването на Шумер, а да не говорим за неговата литература. Любопитен е фактът, че първоначално шумерите били открити не от археолозите или от историците, а от лингвистите. Изучавайки клинописните таблици в библиотеката на Ашурбанипал, учените попаднали на надпис, в който се споменавало за «тайните шумерски документи». А самият цар, притежател на библиотеката, писал: «За мен беше голяма радост да повтарям красивите, но непонятни шумерски надписи».

Каква е била тази страна, какъв е бил нейният народ? Още Ашурбанипал, живял преди двадесет и пет века, смятал езика на шумерите за неразбираем, а Херодот, «бащата на историята», не е знаел нищо за тях. Когато след лингвистите за работа се заловили археолозите, когато те започнали разкопки в Месопотамия, «народът, положил началото на историята» (както понякога наричат шумерите), започнал своя разказ.

... В пустинята, на средата на пътя между Вавилон и Персийския залив, от далечни времена се издигал хълмът Варка. Започнати още преди Първата световна война, тук разкопките били възобновени през 1927 г. Под хълма бил открит древният град Урук, основан преди около три хиляди години. Доста необикновени предмети се срещали на Варка. И преди всичко — една от най-древните глинени плочки с писмени знаци. Намерените документи на възраст пет хиляди и петстотин години се отнасяли към средата на четвъртото хил. пр. н. е. През XXVII в. пр. н. е. цар на Урук бил Гилгамеш — легендарен герой от шумерския и акадския епос.

В Месопотамия били открити и други древни градове. Пред археолозите изниквали руините на храмове и дворци, различни предмети от домашния бит, оръдия на труда, произведения на изкуството. И планини от глинени плочки с разнообразна форма и размери, изпъстрени с клинообразно писмо. От тях научаваме за политическия и социалния живот в древен Шумер, за неговата икономика и държавно устройство, за развитието на земеделието, скотовъдството, корабоплаването (много шумерски градове се намирали на брега на река Ефрат), грънчарството, ковачеството, тъкачеството. Още през четвъртото хил. пр. н. е. шумерите създали мрежа от напоителни канали. И истинския блатен ад — а такава била тази земя до идването на човека — трудолюбивият народ превърнал в прекрасен оазис. Именно тук библията «основала» рая вероятно защото разкошните градини и плодородните поля, напоявани от многобройни канали, били в рязък контраст със съседните пустини и негостоприемни планини. В този край се намирали и висящите градини на Семирамида — едно от седемте чудеса на света.

Шумерите — създатели на една от най-древните цивилизации на света — изобретили грънчарския кръг, колелото, плуга, сеялката, платноходката — жалони по пътя на човешкото развитие. В страната нямало дървен материал и затова те строели колибите и кошарите за добитъка от тръстика, слепена с глина. Шумерите се научили да издигат арки, да леят мед и бронз.

Една от най-важните суровини за шумерите (и не само за тях) станала глината. От нея те правели кирпичи, които, изпечени в пещи, не отстъпвали по твърдост на камъка и се използували при строежа на дворци и храмове. С глина замазвали пролуките на корабите, от нея изработвали съдове и оръдия на труда (например сърпове), бъчви, сандъци, чекръци. Според една шумерска легенда боговете създали и човека от този материал. От глина били строени и култовите стъпаловидни пирамиди или кули — зикурати(3). Те се издигали върху каменни цокли, били облицовани с глазирани плочи и представлявали красива и внушителна гледка.

Хилядолетия наред глината служила и като основен материал за писане. От нея изработвали плочки с разнообразна форма и размери и върху тях със заострена тръстикова пръчица издълбавали клинописните знаци. Любовната песен-диалог «Ако ли не моята майка... завършва с думите: «Тази песен ... е написана с пръчица от тръстика».

Плочките били кръгли, квадратни, правоъгълни, плоски или изпъкнали. Познати са плочки с размер 1 × 1 см. Най-разпространени обаче били тези, които позволявали на писаря да ги държи на дланта си с размери 4 × 3 и 5 × 5 см. Намерени са и оригинални миниатюри — височината на отделния ред в тях не превишава 2 мм.

Именно на шумерите обикновено приписват изобретяването на клинописа; а самите те смятали, че писмеността е дело на боговете... за това говорят и шумерските предания.

Шумер се славел с многолюдните си градове. В някогашната столица Ур живеели около 200 хиляди жители. Десетки кораби от Сирия, Египет и Индия акостирали тук. За живота на хората в онези далечни времена ни разказват глинените плочки, открити при разкопките на шумерски градове. В шумерския религиозен център Нипур били открити няколко хиляди плочки, разположени в шестдесет и две стаи! В Московския музей на изобразителните изкуства «А. С. Пушкин» има една великолепно запазена плочка с две елегии, написани в Нипур около 1700 г. пр. н. е. — т. е. преди повече от 36 века.

Археологът Л. Вули дълги години изследвал град Ур — другия културен център в древен Шумер. И тук клинописните плочки били в изобилие. Археолозите «разкопали» града и узнали за неговия живот в продължение на четири хиляди години. По време на разцвета си той господствувал над другите шумерски градове. Безспорно много тайни били разгадани благодарение на писмените паметници — от първите пиктографски знаци до жалбите за мъртвите, в града, ограбен и разрушен от еламитите(4). Ето редовете от това произведение:

Когато те дойдоха, наоколо изтребиха,

унищожиха всичко кат яростен потоп,

Защо, защо Шумер, те стигна туй възмездие?

От храма са изгонени свещените владици,

Градът е разрушен — олтарите разбити,

И цялата страна владеят еламити...

Градът бил и голям културен център. Археолозите открили няколко библиотеки, «Дом на плочките» (в продължение на столетия можем да проследим историята на неговите преустройства), неголяма колекция «книги» със свещени текстове, сред които химни в чест на различни богове; в дома на ковача Шунингизид била намерена шумеро-семитска граматика, а в къщата на виден търговец на медни изделия — архив. Документи сочели, че той били лихвар, че спекулирал в търговията с къщи и градини и търгувал дори със стари дрехи. Около две хиляда плочки имало и в дом № 1 на «Широката улица» (името, разбира се е условно). Неговата архитектура била необичайна — една част от дома била приспособена за училищни занимания. В двора и в помещенията за гости били уредени нещо като «класни стаи». За училищни упражнения се използували няколкостотин плочки с религиозни и исторически текстове и с таблицата за умножение. Известно е и името на учителя в това училище за момчета — той се наричал Игмилсин.

Важна находка в експедицията на Л. Вули била плочката, закопана в основите на малък храм. Благодарение на нея първата династия на Ур, смятана за митическа, влязла в историята...

Почти четири хилядолетия лежали в земята на град Лагаш повече от 20 хиляди плочки. Систематизирани и разделени по съдържание, те представлявали една истинска библиотека.

Внушителна била и придобивката от древния Шурупак. Там близо до съвременното село Фара, заобиколено от обширни блата, били открити древни шумерски клинописни текстове. Истинско съкровище, с право смятано за библиотека. Именно то позволило да се издаде «Списък на архаическите клинописни знаци».

За това как са се пазели подобни документи, можем да разберем от находките в град Урук. Тук плочките се поставяли във върбови кошници, те се завързвали и към тях се прикрепял формуляр и етикети с надписи. Ето какво пишело на някои: «Документи, отнасящи се до градината», «Изпращане на работниците», «Тръстикова кошница с документи за тъкачницата». А два текста гласели, че са «получени от Дадаг бронзови съдове, претеглени от Ур-Шар», и «четиридесет и пет робини са изпратени за един ден да носят тръстика за поправката на кораб и да доставят греди за двореца». Плочка от Лагаш «твърди», че от стадото е отделена овца за царската кухия и нейната кожа е предадена на кожари. В друга плочка е посочено колко прясна риба е доставена за трапезата на царя. Царицата, е отбелязано в трета, получила козленце и го предала на месаря Енсага.

Ясно е, че това са документи от царско-храмовите домакинства. Но халдейските мъдреци са оставили и трудове по математика, история, селско стопанство (календар на земеделеца и класификация на растенията), астрономия, медицина. На една плочка например е изложено доказателство за подобието на триъгълниците, на друга — теоремата, известна в науката като теорема на Евклид. Още през второто хилядолетие преди н. е. шумерските учени-математици — «мъдрите писари на цифри» доказали и теоремата на Питагор. Знаменитият «Законник на Хамурапи»(5), оказал по-късно влияние върху римския кодекс на Юстиниан, също води началото си от древен Шумер.

Законите на царя Ур-Наму, живял преди около четири хиляди години, се смятат за най-древните, законодателни документи. От достигналите до нас «запечатани» на глинени плочки различни съдебни дела съдим за шумерското законодателство. Преди тридесет и осем века трима души, сговаряйки се, убили един човек на име Луинан, а после казали на жена му, която неизвестно защо не съобщила на властите за престъплението. Но научил царят на град Нипур за станалото и заповядал да накажат виновните. Обвинителят поискал смърт както за тримата убийци, така и за жената, скрила престъплението. Но съдът я оправдал. На плочката е записан доводът на съда: «Нима тя е убила своя мъж? Достатъчно е да се накаже този, който действително го е убил». С. Крамер, разшифровайки този документ, се заинтересувал какви санкции се прилагат днес при аналогичен случай. Деканът на Факултета по право в Пенсилванския университет (САЩ) О. Робъртс му отговорил, че жената не може да бъде обвинена в съучастие. Съучастник в извършено престъпление е онзи, който не само е научил за него, но е приемал и укривал престъпника или му е помагал по някакъв начин.

В град Нипур е намерена и плочка (9,5 × 16 см.) с рецепти — текстът е 145 реда. За приготвянето на лекарства шумерските лекари използували продукти от растителен, животински и минерален произход. Повечето лекове се правели от синап, върба, бяла ела и бор. Разреждали ги с бира, вино, растително масло. Интересно е, че в текста няма никакви магически заклинания...

Днес са познати и някои древни карти. На една от тях е начертан план на град Нипур с неговите точни размери, разположението на градските стени, портите и по-важните здания. Известна е и «карта на света» с големина 12 × 8 см. Светът е представен въз формата на кръг, обвит с пояс, изобразяващ водите на океана. В центъра на вътрешния кръг е Вавилон. Ефрат е нанесен от северните планини до устието в южните блата. Зад външния кръг има седем триъгълника, чиито върхове изобразяват отдалечените краища. Един от триъгълниците е наречен «Място, където никога не грее слънце» (има се пред вид полярната нощ).

Тези многочислени (и не всички разчетени) плочки били създадени от писарите, хора с трудна и почтена професия. В колекциите на Държавния Ермитаж в Ленинград се пази плочка (№ 15 234) с откъс от шумерската притча «Трудът на писарите, събратята мои...». Това е монолог-роптаене на писаря срещу неговия син, нежелаещ да продължи занаята му. Тук четем следните редове:

Мъдрите люде, които сред нас живеят,

Откак Енки на всичко название дал,

Толкова изкусна работа като делото на писарите, което съм избрал,

Не могат да назоват...

Предполага се, че подобни текстове били съставяни от преподавателите в шумерските училища като своеобразни «учебни пособия». Първите школи по писане възникнали най-малко преди пет хиляди години.

Как се провеждало обучението в тях? Ето разказ за живота на един шумерски ученик:

— «Къде беше? — На училище. — Какво прави там? — Четох своята плочка, изядох си закуската, писах върху плочката и я изписах докрай..., после ме изпитаха, след обяда получих писмена задача. Когато уроците свършиха, си тръгнах към къщи. Влязох в нашия дом и видях, че там е баща ми. Прочетох му плочката и той остана доволен. Когато станах рано сутринта, казах на майка ми: «Дай ми да закуся, защото трябва да отида на училище!». Тя извади от пещта две питки, освен това пих в нейно присъствие и отидох на училище. Там надзирателят ме попита: «Защо закъсня?». Изплаших се, сърцето ми се разтуптя. Тръгнах към учителя и вежливо му се поклоних».

Но денят завършил зле, учителят наказал момчето. Когато се върнал в къщи, ученикът помолил баща си да покани учителя на гости и да го умилостиви с подаръци. Бащата така и направил. Учителят пристигнал, седнал на почетното място, ученикът прислужвал и разказвал какво е научил в училище. Бащата благодарил на учителя за усърдието, с което посвещавал сина му в тайните на писарското изкуство, и му подарил нови дрехи, скъпи дарове, а на палеца му сложил пръстен. Тръгвайки си, учителят се обърнал към ученика: «Млади човече, така както внимателно слушаш моите думи, така както нищо не пропускаш, можеш да достигнеш върховете в писарското изкуство. Можеш да застанеш начело на своите приятели и другари да израстеш най-много сред тях. Ти добре изпълняваш задълженията си в училище и ще станеш образован човек!».

Предполага се, че това произведение е било създадено от известен учител в школата за писари и още по онова време било широко разпространено. До нас са стигнали много негови копия, но сред тях няма нито един цял екземпляр. С. Крамер го е възстановил и публикувал.

В «Домовете на плочките» и в библиотеките били съхранени глинени книги, които разказват за поетичната дарба на шумерския народ. Вече са разшифровани и прочетени плочки с митове, химни, поучения, поеми, елегии. И става ясно, че шумерските сборници с пословици и поговорки, родени преди повече от три и половина хилядолетия, са с няколко века по-стари от египетските.

Ето някои от народните мъдрости, записани върху глинена плочка:

На добре облечения се радват навред.

Избяга ловко от дивия бик,

Натъкна се на дива крава.

Ако страната е слабо въоръжена,

Врагът винаги ще стои пред портата.

Почтена възраст имат и шумерските басни за животните, създадени и записани много преди Езоповите.

Поетите на Шумер съчинили и първия химн за труда, и първата в историята на човечеството любовна елегия: «Съпруже, скъп на моето сърце, велика е твоята красота, сладка също като мед. Лъв, скъп на моето сърце. Велика е твоята красота, сладка също като мед...».

На шумерите принадлежи и най-древната погребална песен: «Нека твоят жизнен път да не изчезва от паметта, нека твоето име да звучи в идващите дни...».

От клинописните плочки разбираме, че още тогава хората са възпявали своята земя: «О, Шумер, най-велика земя от всички земи на вселената, залята от непомръкваща светлина, определяща божествените закони за всички народи от изгрева до залеза!... Да бъдат многочислени твоите обори, да се множат твоите крави, да бъдат многочислени кошарите ти, да бъдат твоите овце безчислени».

Глинените плочки са съхранили и легенда за ... космическите пришълци. Може би звучи невероятно, но още през своето «детство» човечеството се е замисляло обитаеми ли са другите светове. Върху глинени плочки и папирусни свитъци, върху страници на пергаментови кодекси и хартиени фолианти са запечатани, първите фантастични представи за устройството на Вселената, за другите светове и тяхното население. Свещените книги на Индия — Ведите са създадени преди почти тридесет века. Още в тях (отначало писани върху палмови листа) се споменава за многобройни светове, населявани от човешките души, напуснали земята. Мъгляви, неясни идеи за различни светове срещаме и в будистките свещени книги(6), и в Зенд-Авеста(7) на древните перси, в които са изложени, догмите на Заратустра.

На една глинена плочка от древния Шумер е запазен и разшифрован доста необикновен текст: «През първата година в онази част на Персийския залив, която граничи с Вавилон, се появило животно, надарено с разум. Тялото му било, както на рибите, под рибешката глава имало още една, а по-надолу заедно с рибешката опашка имало и човешки крака. Говорило разбираемо и по човешки. През деня то общувало с хората, но не приемало храната им; и то ги научило на писменост, на наука и на всякакви изкуства. Научило ги да строят градове, да издигат храмове, да съставят закони, обяснило им основите на геометрията. Научило ги да различават земните семена и им показало как да ги събират». Според някои учени в този текст се намеква, че Земята е била посещавана от същества от други планети...

Шумерологът В. Афанасиева се опитва образно да представи как се е зародил незабелязано дори и за самите шумери новият вид изкуство — литературата, как са се появили «писатели» и читатели. Отначало това са били просто грамотни хора, успели да достигнат удивителната премъдрост — да записват с остроъгълни знаци текст, а после по срички да го прочетат и разшифроват на своите слушатели. При археологическите разкопки в много частни домове били открити клинописни плочки с различни песни (изглежда, в почти всяко семейство е имало поне един такъв «грамотен човек»). После следва «писарят», ученик от «Едуб» (шумерска школа), който сам съчинявал ту за упражнение, ту за собствено удоволствие текстове с любовни свади, наситени с жива интонация и искрено чувство. И накрая това е напълно образованият човек, който вече сам и не на глас, а единствено за себе си вниква в нравоучителната поема, където началните редове на всеки стих образуват акростих: «Аз, Сагил-Кина-Убиб, заклинател, благославящ бога и царя».

Едно от най-големите постижения в словесната култура на шумерите е епосът за Гилгамеш(8) — най-древното литературно произведение в света. В него се разказва за управителя на град Урук, който: «... света обходи, морето преплава, прекоси планините, с другаря си дързък покори врагове, надарен с мъдрост, проумя всичко...»(9) (с тези думи започва поемата за Гилгамеш — б. пр.).

Днес са познати шест шумерски сказания за този юнак. Пет от тях са в канонически вариант — например за потопа, за търсените от Гилгамеш безсмъртие и вечна слава, за погребението на Енкиду... Интересно е най-древното сказание за «Пратениците на Ака»(10), което отразява важно политическо събитие в историята на ранните династии на Шумер: победата на Гилгамеш над Ака, вожд в борбата за политическо обединяване на северните области на долното междуречие начело с град Киш. Преданието ни запознава и с обществените порядки в това полулегендарно време: обявяването на война било обсъдено на събрание на старейшините на град Урук, които се изказали против нейното водене, а годните да носят оръжие одобрили плана на Гилгамеш:

«Пред Киш глава да не скланяме — нека срещнем врага с оръжие!».

Чехословашкият учен, известен специалист по история на древния Изток Й. Клима (изучавал клинопис под ръководството на проф. Б. Хрозни) смята, че епосът за Гилгамеш вярно отразява културните традиции на Междуречието и е най-значителното месопотамско литературно произведение, известно до днес. Тази забележителна творба е един от изворите на световната литература. «Главното достойнство на епоса — продължава Й. Клима — е, че в него изпъкват на преден план човешките съдби и героизмът на човека, редом с които избледняват митологическите истории и тълпата от богове.»

Трябва ли да се учудваме тогава, че поемата «За който прозря в глъбините»(11), в която се разказва за подвига на Гилгамеш и неговия другар Енкиду, е била широко разпространена и е оказала огромно влияние върху развитието на литературата. До нас тя е дошла, записана на четирите езика на Близкия Изток: шумерски, акадски, хуритски и хетски. В двутомната си монография проф. П. Йенсен изследва въздействието на този древен културен епос върху другите литературни паметници. Той твърди, че не само библейското предание за потопа, но и образите на Йоан Кръстител, Исус Христос и апостол Павел са родени от древния шумерски епос. П. Йенсен доказва, че голяма част от древногръцките и древноримските сказания, скандинавските саги и индийския епос, митологията за Буда и пророка Мохамед са местни версии, на поемата за Гилгамеш. Според Йенсен Гилгамеш е първообразът на Персей и Георги Победоносец. Аналогия с шумерския епос може да се открие в характерните стилистични особености на «Илиада», «Песен за нибелунгите», «Ригведа»(12) и други епически произведения.

Особено силни и убедителни са паралелите, които правят изследователите-шумеролози между древните месопотамски текстове и библията. Поразително е например сходството между библейската и шумерската космология. В библията се говори за първосъздадения океан, но той съществува в началото и според най-древните представи на жителите на Месопотамия. След това, се казва в шумерските текстове — и това има също аналогия в библията, — «първосъздаденият океан» се разделил на небесен свод и плоска земя. Даже най-ярките страници от библията — прекрасните лирически мотиви от «Песен на песните», имат древен шумерски първообраз.

Поемата за Гилгамеш е истински химн в прослава на човека, на неговия устрем и дръзновение. В нея силно е изразен интересът към героичната личност, а самият герой започва смела борба с несправедливите порядки, установени от боговете. И, повтаряме, първите песни на поемата са възникнали и са били записани в Шумер.

Едно след друго следвали научните открития. Всяко от тях било резултат от огромния труд, изобретателността и изкуството на учените. Някои текстове са стигнали до нас в по-късни (вавилонски) копия и в не особено добро състояние, а много от произведенията били разкъсани на части.

Трябвало голямо умение например, за да се възстанови от множеството парчета от клинописни плочки литературният паметник. «Дом на рибите». Частите на поемата, която била поетично описание на много риби, се намирали в три различни музея в света: началото било в Истанбул, средата — в Лондон, а краят — във Филаделфия. И въпреки всички трудности текстът добил първоначалния си вид, бил преведен и коментиран.

Ето как в поемата е представена рибата скат:

Главата — мотика, зъбите — гребен,

Костите — клони на бяла ела,

Тънката опашка — бич за рибаря.

В Шумер се ширели и всевъзможни поучения, спорове, диспути. От отделни фрагменти съвременните учени успели да възстановят едно поучение от 107 реда, условно наречено «Календар на земеделеца». Първият ред гласи: «Едно време земеделецът поучавал своя син». Следват напътствия как да се получи добър урожай. Те обхващат всички видове полски работи — от напояването на почвата до прибирането на реколтата: «Когато започнеш да обработваш полето, нека плугът ти повдига пред теб стърнището... Постави уши на плуга, прокарай браздите... Колкото по-дълбока е една бразда, толкова по-високо ще израсне ечемикът».

Сеитбата се провеждала едновременно с оранта. За да получат своеобразна плуго-сеялка (позната ни от рисунка от онова време), поставяли на плуга специално приспособление. Следващият съвет се отнася до сеитбата: «Когато започнеш оранта, не изпускай, от очи човека, който ще хвърля ечемика в земята. Нека го хвърля на еднаква дълбочина — два палеца... Ако семената на ечемика не попаднат на нужната дълбочина, смени палешника» (той се наричал «език на плуга»). По-нататък се препоръчва «да се прогонят птиците от полето», а след това то да се полива няколко пъти. «Ако ечемикът е в добро състояние и зрее, полей го четвърти път и той ще ти донесе една допълнителна мярка зърно на всеки десет.» Следват напътствия как да се ожъне, овършее и отвее ечемикът.

Земеделецът трябвало да знае кога да започне сеитба. Жреците на Шумер изработили един от най-старите календари на земята — лунния. Постепенно той се превръщал в лунно-слънчев: месеците се отчитали по Луната, а годината — по Слънцето.

В «Спор между Мотиката и Плуга» се разказва подробно за какво служат тези селскостопански оръдия. Текстът завършва с думите: «В спора между Мотиката и Плуга побеждава Мотиката».

Разбира се, в библиотеката се пазела и култово-божествена литература: химни в чест на боговете и легенди за тях, молитви, псалми, заклинания, жалби, гадания, предсказания. Най-интересни в литературно отношение са жалбите, в които с истински лиризъм са отразени човешките мъки и страдания.

Немският музиковед К. Закс се заинтересувал от глинена плочка, датираща от третото хил. пр. н. е. Освен текста на шумерското предание «За сътворението на човека» на нея имало клинописни знаци, смятани за музикален запис. Според учения това е мелодия за арфа, съпровождаща четенето на преданието.

Ако не съществуваха шумерските библиотеки, много по-малко щяхме да знаем за бита, производството, вярванията на древните народи от Месопотамия. «Книгите от това време — отбелязва С. Крамер — трябвало да се пазят, систематизират и поддържат в подходящ ред. Очевидно преподавателите и писарите са се придържали в «библиотечната» работа към някаква система. Предполага се, че за облекчаване на дейността още тогава са били съставяни списъци на литературните произведения, групирани по определени признаци.» Сигурно звучи невероятно, но са намерени и разшифровани и някои каталози.

... Изследовател държи в ръката си глинена плочка. На времето тя била открита при разкопките на един от шумерските градове и изпратена в музея на Пенсилванския университет. По размери е неголяма — 6,5 см. дължина и 3,5 см. ширина. Спокойно се побира на дланта. Клинописни знаци изпълват двете и страни. В нея всеки десет реда текст са отделени с хоризонтална черта.

«Някаква неизвестна поема» — помислял ученият, доста смутен от кратките редове и хоризонталните черти. Той отново и отново препрочитал редовете, но все не се получавал смислен текст. Изследвайки фразите, ученият бил поразен от тяхното сходство с първите редове на известни нему произведения. Изведнъж го споходила догадка, която внимателната проверка потвърдила: това бил каталог! Древният писар с най-дребен почерк нанесъл върху плочката заглавията (а те, както е известно, представлявали първият ред от текста) на 62 литературни произведения. Двадесет и четири от тях са известни и на нас. Наскоро в Лувъра бил разшифрован и втори каталог.

Двата списъка са съхранили названията на 87 произведения: сборници с обреди, заклинания, предзнаменования, литературни текстове. Сред тях са митът «Сътворение на Мотиката», поучението «Едно време земеделецът...», отделни песни от поемата за Гилгамеш, поемата «Човекът, божие съвършенство».

Точното предназначение на двата каталога не се знае. Може би писарят е съставил списъка, преди да скрие плочките с текстове в хранилището, или, обратно, нареждайки ги върху полиците в Дом на плочките. Не е ясно как се определяла последователността на произведенията в тях и т. н. Любопитно е, че в края на списъка на един от каталозите е посочен «автор»: «Записано от устата на бог Еа».

Засега знаем съвсем малко за библиотеките в Шумер, но далеч не всички плочки са разчетени. Възможно е бъдещите изследователи на културата на тази древна цивилизация да открият нови каталози и да получат нови сведения за книгохранилищата по онова време.

Изобретеният от шумерите клинопис се разпространил в страните от Близкия Изток и Мала Азия. В много градове били открити сбирки от глинени плочки, които дават представа за характера на книгите, за начините на тяхното съхранение, за попълването на фонда на древните библиотеки по света. Сред тях най-известна е библиотеката от «глинени книги» на асирийския цар — деспота Ашурбанипал.

Перла на древността

Библиотеката на царя на Асирия — Ашурбанипал (669–631 г. пр. н. е.), се смята за истинска перла на древността. Ашурбанипал бил образован цар, който се гордеел, че постигнал мъдростта на бог Набу, че усвоил най-добре писарското изкуство, че умеел да стреля с лък, да кара колесница, да държи юзда. Освен това изучил занаята на мъдрия Адап, овладял тайните на писмеността, чел и размишлявал над «небесните и земните строежи», присъствувал на събранията на писарите, решавал сложни задачи с умножение и деление. Всичко това Ашурбанипал записал върху две глинени плочки. Преди две и половина хиляди години в своята столица Ниневия той «основал» голяма библиотека. Трябва да се отбележи, че най-древната асирийска библиотека е създадена значително по-рано от цар Тиглатпаласар I (1114–1076 г. пр. н. е.) в град Ашур. Но в библиотеката на Ашурбанипал били събрани всички съчинения на месопотамската словесност. Царят разпращал по градовете опитни писари, които издирвали и «прекопирвали» древните книги. В много от тях имало постскриптум, потвърждаващ точността на копието: «Преписано и сверено с древния оригинал». Някои от плочките били толкова стари, че част от знаците били изтрити. В такива случаи писарят отбелязвал: «Изтрито» или «Не зная».

За щастие ние притежаваме една царска заповед с много интересен текст: «Здрав съм и нека и теб не напуска благополучието! В деня, когато получиш моето писмо, вземи със себе си Шума, неговия брат Бел-етир, Апла и образованите мъже и донесете всички плочки, които има по домовете им, и плочките, които се намират в храма на Изида». Изброявайки след това произведенията, от които особено се интересувал, Ашурбанипал продължава: «Издири ценните плочки, пазени в тамошните архиви, от които нямаме преписи в Асирия, и ми ги донеси! Току-що писах на главния жрец и на управителя на Борсипа, че ти, Шамаду, трябва да ги съхраняваш в твоя склад и никой не бива да ти отказва плочки. Ако ти намериш още някоя плочка, която смяташ подходяща за двореца, вземи я и нареди да ми я изпратят тук!». И това естествено не е било единственото поръчение. До нас са стигнали почти 30 000 плочки, а колко много не са оцелели. Някои пострадали от годините, други загинали заедно с града, а трети били изхвърлени като боклук.

... Известна е съдбата на Ниневия, столицата на Асирия. Тя паднала под натиска на обединените войски на Вавилон и Мидия. Градът бил подложен на пълно разрушение.

«Горко ти, град окървавен, измамен, престъпен, граблив! Вихрено се носи конница, блестят мечове и копия: убитите са безчет... Ограбена, опустошена и разорена е Ниневия. Но кой ще жали за нея? Всички, които са чували за теб, се радват на съдбата ти: нима има някой, който не е изпитвал нестихващата ти злоба?» — пише древният историк. Грандиозният пожар, бушувал дни наред, довършил разрухата, а пясъците затрупали руините. Могъщата асирийска държава била погребана: градовете и селищата, дворците и храмовете — всичко било разграбено и опожарено.

Защото Асирия поддържала своето могъщо господство, като разорявала съседните страни, а жителите им откарвала в робство. Чрез страшни изтезания властелините всявали ужас сред покорените народи. Образоваността не попречила на Ашурбанипал да извърши подобни «подвизи»: «Аз изгорих три хиляди пленници и не оставих нито един от тях жив». «Аз изтръгнах езиците на онези войници, чиито нахални уста говореха дързости против Ашур, моя бог... Останалите живи принесох в жертва. С насечените им тела нахраних кучетата, свинете, вълците.» Тези надписи, свидетелство за нечуваната царска жестокост, не са изключение. Асирийските хроники са пълни с изразите «аз опожарих», «аз разруших», «аз изравних града със земята», «аз одрах кожата на ръководителя на бунта». Поетът В. Брюсов е направил поетичен превод на надпис, оставен от Асархадон, бащата на Ашурбанипал:

Аз — вожд на земните царе и цар Асархадон.

Владетели и вождове, на вас говоря: горко ни!

Едва приех властта, въстана с меч Сидон.

Сидон аз разруших и камъните потопих.

Речта ми за Египет звучеше кат закон,

Елан в очите мои съдбата си четеше,

На вражите кости издигнах мощен трон.

Владетели и вождове, на вас говоря: горко ни!

Кой би ме надвисил? Кой равен би ми бил?

Кат сенки в сън зловещ са хорските съдби,

Мечтата за победа — кат детските игри.

До дъно аз изчерпах теб, о земна слава!

Сега съм сам, величието ме опиянява,

Аз, вожд на земните царе и цар — Асархадон.

Естествено, че никой не тъгувал за гибелта на тази страна и за нейната столица, погълната от пустинните пясъци.

В средата на миналия век английският археолог Остин Лейърд започнал разкопки в Ниневия. Величествените дворци, огромните храмове, добре обмислените планове — всичко това говорело за високата култура на този народ. Археолозите сякаш «потънали» в развалините на изгорения дворец. Ето две неголеми стаи. Подът им е посипан с дебел пласт (половин метър) от натрошени тухли. Ученият взема правоъгълна плочка, изпъстрена с клинообразни надписи. Втора, трета, четвърта..., всички те са изпълнени с равни, дребни редове. Сега знаем, че това в крайна сметка била най-ценната част от археологическите находки в Ниневия. Но тогава О. Лейърд не обърнал особено внимание на смесените с боклука «счупени тухли». Освен това той стигнал само до «филиала» на библиотеката — оказало се, че повечето от книгите се пазят на друго място. Разкопките на Ниневия продължил неговият помощник — Хормузд Расам. Той открил друг разкошен дворец с Лъвска зала, наречена така, защото стените й били покрити със скулптурни фигури, изобразяващи сцени от царския лов на лъвове. Именно тук, в Лъвската зала, се намирала голяма част от библиотеката. Пожарът не повредил много «книжовното» богатство — глинените плочки пропаднали в сутерена и там лежали затрупани 25 века. Може да се каже, че огънят дори помогнал да се запазят глинените книги, които заякнали, обгърнати от пламъците.

Опаковали в сандъци глинените плочки и ги изпратили в Лондон, без да обръщат внимание на зловещото предупреждение, изписано на една от тях: «Този, който посмее да отнесе тези плочки..., ще си навлече гнева на Ашур и Белит, а неговото име и това на наследниците му завинаги ще бъде забравено в тази страна!». Заклинанието било скрепено с царски печат!

За обработката на книжовното съкровище бил необходим трудът на много учени от различни страни. Нали плочките били разбъркани, много от тях изпочупени; всичко трябвало да се прочете, разшифрова, да се възстановят имената и географските названия. Гигантска работа! И тя била извършена! Станало ясно, че тук се е съхранявала най-разнообразна литература на няколко езика (в това число и на шумерски), резултати от астрономически наблюдения и медицински трактати, граматически справочници, летописи на асирийски царе, религиозни книги и древни митове, както и държавният архив. За високите литературни постижения на асирийския народ свидетелствуват «Жалейни песни за успокоение на сърцето», предаващи скръбта и мъката на човека, осъзнал своята самота.

Немалко място в библиотеката заемат митовете за света, за боговете и героите. Един от тях поетично разказва за слизането на богиня Ищар в «Земята без връщане»(13), за смяната на годишните времена, за пролетното пробуждане на природата. Безстрашният Етан — герой от друг мит — излетял високо в небето с помощта на орел. Любопитно е как древните асирийци си представяли постепенното намаляване размерите на Земята в зависимост от височината, на която се издигат. Отначало тя изглежда като планина, после като горичка и накрая не превишава големината на лунния диск:

След два двойни часа

Стремителен полет

Орелът говори:

— Погледни, приятелю мой,

Каква стана земята.

— Земята сега изглежда

Точно като питка...

Накрая те се издигнали толкова високо, че «земята съвсем изчезнала».

Летописите и аналите на асирийските царе, описващи военните походи и държавните дела, били на високо художествено равнище.

Според някои съвременни изследователи асиро-вавилонската литература е въздействувала върху творчеството на много народи.

Например поверието, че човешката съдба зависи от звездата, под която е роден човекът, води началото си от Вавилон. Образът на Лилит е преминал от вавилонската поезия в библията, в древноруските апокрифи и накрая във «Валпургиева, нощ» на Гьоте и новелата на А. Франс «Дъщерята Лилит». А какво влияние оказала върху много писатели поемата за Гилгамеш!

Какво още имало в библиотечните фондове?

Например «Ръководство по астрономия» — копие от оригинал, създаден във Вавилон. В него е определена еклиптиката на Слънцето («слънчевият път») и орбитата на Луната («лунният път»); тук се говори за дванадесетте зодиакални знака, някои от тях са познати и на нас с тогавашните си имена: Близнаци, Рак, Скорпион, Везни; споменава се за лунните и слънчевите затъмнения, за изгрева на звездите, за продължителността на деня.

Някои плочки представляват своеобразни законодателни паметници. В една от тях със заглавие «Юридическо огледало на жената», е даден списък на престъпленията, извършвани от жени, както и постановления на семейното право.

В библиотеката били намерени 30 глинени плочки с описания на лекарства, сред които преобладавали лечебните растения. Срещу кашлица се препоръчвал корен от сладник, съдържащ откашлящи вещества (което е установено и от съвременната наука). Като упойващи средства се предписвали попадийка и татул. Те се берели само нощем и се сушели на сянка, защото се смятало, че слънчевата светлина унищожава целебните им свойства.

Сред медицинските книги имало доста лекарски справочници. Един от тях, съставен от лекаря Набулец, бил разделен на три колони. В първата фигурирало името на лечебното растение, във втората — болестта, която лекувало, а в третата — рецептата за приготвяне на лекарството. А медицинският справочник «Когато заклинателят посещава дома на болния» (наречен така според текста на първия ред в него) имал енциклопедичен характер.

Днес съществуват и оскъдни фрагменти от «Учебник за принц Ашурбанипал», създаден специално за бъдещия цар по заповед на баща му Асархадон. Тъй като по-голяма част от текстовете били анонимни, ще посочим като рядко изключение, че автор на учебното пособие бил писарят Аплаи. Освен името за него не се знае нищо друго. По своя характер това бил двуезичен учебен речник, съставен по предметен и отчасти по систематичен принцип. Открити са и други речници, сред които и шумеро-акадски.

Тук имало и географски справочник със списък на градовете, светите места, реките, планините, а също така и ценоразпис с цените на най-разпространените продукти — зърно, фурми, растително масло, вино.

В библиотеката бил открит и доста подробен и точен «Пътеводител» на Вавилон.

Сред документите, свързани с международния живот, вниманието привлича договорът между Асирия и Мидия, «запечатан» върху най-голямата от познатите ни до днес плочки — 30 × 46 см.

Библиотеката на Ашурбанипал била истинска съкровищница на културните постижения на много народи от древния Изток. Достатъчен е дори фактът, че асирийските библиотекари са преписали и съхранили най-забележителното литературно произведение на Междуречието, един от големите епоси в световната литература — сказанието за Гилгамеш. Така наречената ниневийска версия на епоса — публикуван в т. 1 от «Библиотека на световната литература» — била записана от устата на Син-леке-уннинни, заклинател, живял в края на второто хил. пр. н. е. (съветският учен И. Дяков го нарича поет-редактор, който вмъкнал в текста поемата за световния потоп). Смята се, че текстът на Син-леке-уннинни бил преработен от асирийския жрец и колекционер на литературни и религиозни произведения Набу-зукуп-кену. Негова била идеята да постави в края на поемата буквалния превод на втората част на шумерския епос — «Гилгамеш и дървото хулупу», и да раздели поемата на дванадесет песни-плочки.

Самото откриване на епоса, наистина не на целия, а първоначално само една плочка от него, предизвикало истинска сензация сред учените. Това било заслуга на гравьора Дж. Смит, по-късно служител в Британския музей. С неописуемо старание той изучавал клинописните плочки от Ниневия и разчел важен документ — история на царуването на Ашурбанипал. Но преди това той трябвало да възстанови летописа от множеството фрагменти от няколко екземпляра. Задача необикновено трудна, защото някои отломки въобще не били намерени. От този летопис научаваме как Ашурбанипал събирал своята библиотека.

«... Аз наредих да изпишат на плочките славните писмена, произведения на книжовното изкуство, които нито един от моите предшественици не бе изучил, събрах книгите в моя дворец, систематизирах ги в раздели и аз, царят на царете, любимецът на боговете, умея даже да ги чета.»

А ето още една плочка, част от която е отчупена. Ученият чете редове... за световния потоп! «Слушай стена, слушай! Ти, човече от Шурупак, построй си кораб, хвърли имуществото си и спасявай живота си! Вземи със себе си на кораба и по двойка от всички живи същества...»

Дж. Смит публикувал резултатите от изследванията си и стигнал до заключението, че съществуват библейски легенди, по-стари от самата библия. Това съобщение предизвикало истинска сензация, но породило и много съмнения. Главното възражение било, че изводите се базират на доста малък оригинален фрагмент от глинена плочка, така че не е изключена възможността от случайно съвпадение. И тогава Дж. Смит се отправил към Ниневия и буквално като игла в купа сено намерил липсващата част от глинената плочка с описанието на световния потоп. Ето това описание:

Едва замъждука утрото ранно,

облак черен се вдигна към небето-отливка...

Шест дни беснееше Южният вятър

и седем нощи не спря да вилнее.

Тъй разнесе потопа по цялата суша.

Когато настъпи седмото утро,

затихна бурята, затихна потопът

и вълните, които като войска се биха.

Утихна морето, ураганът утихна, утихна най-после потопът.

Отворих отдушника — лъчи ме обляха.

Погледнах морето — лежеше безмълвно

и всички хора бяха станали тиня!

На колене паднах, заплаках горчиво.

По лицето ми плъзнаха сълзи солени(14).

В края на поемата било отбелязано: «Плоча XI». «Който прозря в глъбините» — историята на Гилгамеш. Преписано и сверено с древния оригинал.» (По-късно била добавена XII плоча — превод на шумерска епическа песен, сюжетно несвързана с останалите.)

Смит живял сравнително кратко (починал от холера на 36 години по време на третата експедиция на Изток). Той обичал да повтаря, че всеки човек има определени наклонности, които при благоприятни обстоятелства могат да озарят края на живота му. За Смит такова озарение било разчитането на древните асирийски текстове и най-вече откриването на плочките с описанието на потопа. От първата експедиция Смит донесъл и шумеро-акадски речник, няколко фрагмента от «Законник на Хамурапи», календар, математическа плочка и плочка с интересен текст за слънчево затъмнение.

Библиотеката в Ниневия била образцово поддържана, в нея се провеждали първична инвентаризация и систематизация на фондовете. Съществуващата система за опазване на книгите помогнала да се възстановят и разчетат доста раздробени на части произведения. Например върху всяка книга имало «библиотечен печат»: «Дворец на Ашурбанипал, цар на царете, цар на страната Ашур, когото бог Набу и богиня Тасмит надариха с остър слух и зорък поглед, за да издири творбите на писателите от своето царство». В «многотомните издания» последният ред от предидущата плочка се повтарял на следващата. Освен това в долния край на всяка от тях се изписвали началните слова на произведението. Така върху плочките от епоса за Гилгамеш, който започвал с думите «Видя той всичко», се повтарял този ред. Библиотеката притежавала каталог. На плочката се посочвало името на произведението (по първия му ред), а също стаята и лавицата, на която то се пази. Отбелязван бил и броят на редовете в плочката. Върху лавицата бил залепен етикет, голям колкото кутре, и на него била написана областта на знанието, от която били трудовете. Плочките от една книга се държали в отделен дървен сандък и това позволявало на библиотекаря лесно да открие необходимото му произведение.

Американският учен В. Г. Ламберт събрал фрагментите от каталога на произведения от различни литературни жанрове от библиотеката на Ашурбанипал. Днес (отчасти анотиран) описът дава представа за библиотекознанието в древното Междуречие.

Каталогът на библиотеката, съставен вече от съвременни учени, е издаден в пет тома през миналия век в Лондон.

От недрата на вековете, с усилията на много изследователи била извлечена и възстановена една от най-забележителните древни библиотеки. И не само възстановена, но разчетена, преведена и разтълкувана.

Хетските архиви

Огромната вълна на така наречените «морски народи»(15) връхлетяла върху някогашното могъщо царство и буквално го изтрила от лицето на земята. Не са се запазили почти никакви сведения за тази велика държава — така страшно била опустошена и разорена. За нея не се споменава дори в трудовете на гръцките и римските историци.

И когато в края на миналия век професорът от Оксфорд А. Сейс прочел една лекция за държавата на хетите, просто го обявили за фантазьор и лъжец. Основавайки се на някои надписи и записки на пътешественици, той твърдял, че на територията на днешна Турция и северна Сирия е живял великият и могъщ народ на хетите. През 1903 г. А. Сейс издал своята книга «Хетите, или история на забравения народ». И скоро станало ясно, че той не е фалшификатор, както го обвинявали, а истинският откривател на хетите... Разкопаните от археолозите руини на древни градове, оръдия на труда, оръжия, паметници на изкуството потвърдили това. На помощ дошли и лингвистите, които разшифровали забравената писменост. Една от първите експедиции в Турция през юли 1906 г. под ръководството на немския учен Хуго Винклер започнала работа в селището Богазкьой, разположено на 145 км. от град Анкара.

Но за да разберем необикновената радост на X. Винклер, нека си припомним някои открития в Египет. При разкопките на Тел ел-Амарна били намерени две клинописни плочки на неизвестен език (над тях дълги години работил Винклер). А върху стената на Карнакския храм бил разчетен надпис от името на хетския цар: «Знай, че аз, управникът на хетите, и Рамзес-Мерит-Амон, великият египетски властелин, живеем в мир и братство. Нека и внуците на управника на хетите живеят в мир и братство с внуците на Рамзес-Мерит-Амон, великия властелин на Египет, докато са като нас в братски и мирни отношения. И нека живеят вечно в мир и братство Египет и страната на хетите и никога между тях да не настъпва вражда».

И така разкопките започнали. Щастието се усмихнало на експедицията: скоро били открити клинописни плочки, много от които били на акадски език — «латинският» на времето, езика, който разбирал Винклер. Оказало се, че изследователите стигнали и до една от древните хетски столици — град Хатушаш. Това потвърдили и клинописните плочки — а те били в изобилие. Неуморно, от сутрин до вечер, Винклер разчитал различни документи за живота, историята и бита на хетите, за царете и войните, които водили, за градовете, в които живеели. Особено вълнение предизвикала една плочка, съдържаща писмо на фараона Рамзес II до царя на хетите(16), в което се споменавало за договор между египтяни и хети. Същият текст бил изсечен и на стената на египетски храм. Ето какво написал по този повод обикновено спокойният Хуго Винклер:

«След двадесетдневен труд пробитият в планинското разклонение тунел стига до стената на първия участък. Под нея беше открита прекрасно запазена плочка, доста обещаваща на вид. Само един поглед беше достатъчен и цялата моя, натрупвана с годините сдържаност изчезна без остатък. Пред мен лежеше нещо, което бих нарекъл (на шега, разбира се) дар небесен. Рамзес писал на Хатушил за техния двустранен договор... и съдържанието на писмото буквално съвпадаше с параграфите от договора». Осемнадесет години преди да открие тази клинописна плочка, X. Винклер изказал предположението, че договорът с Рамзес сигурно съществува не само като йероглифен надпис, изсечен върху стената на храма, но и като клинопис. По-късно, поразен от своята находка, Винклер писал: «Това беше действително една изключителна среща в моя живот... Чудесна като приказната съдба на героите от «Хиляда и една нощ». Така възторжено оценил археологът удивителното откритие.

Експедицията на Винклер открила останки и развалини от голям град с крепостни стени и порта с кули, богат архив и библиотека с десетки хиляди плочки. Тези «книги» били старателно подредени.

Един от участниците в разкопките пише, че видял в «единадесетото помещение на голям храм добре съхранени и акуратно подредени в наклонени редове глинени плочки...». Той предполага, че по-рано те са се пазели в архива, който първоначално се намирал непосредствено над сутерена, и по време на пожара са се свлекли надолу. И станало ясно, че това е най-важната археологическа находка след библиотеката на Ашурбанипал.

През 1931 г. разкопките в Богазкьой продължил немецът Курт Бител. Още същата година той намерил 350 глинени плочки, на следващата — около 900, а след още една — 5500.

Благодарение на археологическите открития изплувала от забрава културата на могъщото царство от II хилядолетие пр. н. е. — хетската държава. В продължение на седем века тя обхващала цяла Мала Азия до Сирия. По време на съществуването си хетската държава покорила и изравнила със земята Вавилон, сломила могъществото на Митани, подчинила Угарит — голям средиземноморски търговски център. Страната водила успешни войни и с Египет.

Но не всички плочки «проговорили». Учените разчели само написаните на акадски език. Имало и други, също клинописни, но на съвършено непознат език.

Ключ за дешифрирането на хетския език дал чехословашкият учен Б. Хрозни. В края на Първата световна война, вече известен с изследванията си върху клинописа, той бил поканен в Константинопол, където се пазели неразгаданите хетски плочки. Без да жали време и сили, Хрозни започнал работа. През деня в музея той правел копия от плочките и до късна нощ в дома си съставял речник. Дори призоваването в армията не му попречило. И през 1945 г. той публикувал статията «Решение на хетския проблем. Предварително съобщение» и скоро след това — пълен отчет за направеното от него откритие. Огромните знания и феноменалната памет, гигантската работоспособност и целеустременост му помогнали да проникне в тайните на забравения език...

Първата фраза, която Хрозни разчел, била: «Сега вие ядете хляб и пиете вода».

За това трудно дело Хрозни разказвал: «Двеста или триста пъти четях и препрочитах надписите, за да открия или ахилесовата пета, или Архимедовата точка, която, колкото и слаба, би могла да ми помогне».

Дешифрирането на хетската писменост помогнало да се прочете и втората част от библиотеката.

Две и половина хиляди години, откак хетите не съществували. Но чрез паметниците на своята култура те отново оживели за човечеството.

Основна част от клинописните плочки съдържа религиозни текстове — ритуали, химни, молитви, имена на богове, описания на религиозни празници, оракулски предсказания. Има и няколко астрологически бележки.

Хетите заимствували от вавилонците богата математическа литература («халдейските мъдреци» вече притежавали формулата за изчисляване площта на триъгълник, правоъгълник, кръг, обема на куб, на конус и т. н., умеели да степенуват, оставили таблици с изчисления на квадратни и кубически корени).

Хетите имали и богата юридическа литература. Създадените от тях закони били придружени от многочислени коментари, нещо като ръководство за съдии.

От историческата литература трябва да отбележим преди всичко «Летопис на Хатушил I» — най-древния образец на този жанр в цялата световна литература (аналите в Асирия се появили триста години по-късно). В «Летопис...» се разказва за царските подвизи по време на войни със съседни страни, подробно се описва борбата с могъщите харути. Поучителен е и «Летопис на Муршил II» — царят, проявил се като забележителен писател. Отбелязаните събития са разделени по години и изложението тече по определена схема. Явно тук е включено всичко необичайно и важно, случило се по време на неговото царуване.

Друг цар — Хатушил III (1283–1260 г. пр. н. е.), е оставил автобиографичен документ — една от първите автобиографии в световната литература.

Според немския учен Моргат този документ се отнася към онези хетски паметници, в които за пръв път в историята на древния Изток авторът осмисля връзката между собствения си живот и живота на народа, разглежда редица свои и чужди постъпки, а също и значителни събития от определена гледна точка — т. е. наблюдава се способност за историческо мислене.

Цар Муршил II създал молитва под формата на писмо до боговете, изпратено по време на чума. Яркото изложение покорява с искрената душевна болка, предизвикана от страшната епидемия. Муршил II написал и други молитви и религиозни песни. Уникален е неговият разказ за това, как загубил речта си, което е и първото в историята описание на разстройство на речта.

Естествено тук изниква въпросът: «Ако така добре са писали царете, то как са писали поетите?». Техните произведения се отличавали със съвършенство. Ето как звучи едно стихотворение в чест на бога Слънце:

Слънчев бог на небето, пастир на всички човеци —

из морето изплаваш ти, син на самото небе

и към небето нагоре поемаш — на вис!

Слънчев бог на небето, мой властелин!

На хора, на дивите твари в скалите,

на птици, насекоми дребни в полето,

на всички даруваш каквото е нужно —

днес и утре ...

(Превод Николай Антонов)

В библиотеката имало и немалко произведения от хуритската литература. В списъка на тези, които обслужвали един от центровете на литературния и музикалния живот на столицата, имало и «певци, които пеели на хуритски». Тези рапсодии(17) изпълнявали поетически съчинения под музикален съпровод (в Угарит е намерена клинописна плочка, на която са записани думите и музиката на хуритска обредна песен).

Хетите разработили и своеобразен жанр, къси разкази, наречени днес «записки на недомислици и глупости». Това били хумористични текстове и дори първи критически произведения. В тях имало лаконични характеристики на нечестни чиновници и съдии-бюрократи. Описана е и историята на пълководец, загрижен за победните релации(18) на царя, а не за истинската победа.

В столичната библиотека имало книги по право, религия и медицина, ритуални текстове и митове, както и текстове, описващи царските дела и народните обичаи. С някои от тях можем да се запознаем: през 1977 г. московското издателство «Художествена литература» предложи на читателите сборника «Луна, паднала от небето», в който са включени обредни лирични песни, поетични химни в чест на слънцето, митове и първите в световната литература философско-етични разсъждения на хетски автори. Голяма част от текстовете се издават за първи път на руски език. Преводът от древномалоазийските езици е дело на съветския изследовател Вяч. Вс. Иванов, който е и автор на подробната встъпителна студия и на коментара. Той твърди, че «в молитвите и обредните песни хетската литература понякога достига върховете на лирическата поезия». Своите мисли Вяч. Иванов илюстрира със словата от един ритуал: «Нека водата да спи под звездите».

Трябва да се подчертае, че в много от хетските книги фигурират и техните автори. Наред с имената на съставителите на митологически ритуални и заклинателни текстове на нас ни е известно и името Кикули от страната Митани, който е автор на учебник по коневъдство. Това древно «ръководство за развъждане на коне» съдържало 1000 реда текст, изписан върху четири големи глинени плочки, датиращ, отпреди повече от 3400 години. Запазил се е и фрагмент от епос, в който се разказва за борбата между боговете за власт, и негов автор е Килас, живял петстотин години преди Омир.

Ето как определя Вяч. Иванов значението на литературните произведения, открити в Богазкьой: «Хетската и хуритската литература бяха липсващото звено, благодарение на което открихме приемствеността между древните трагедии от Месопотамия и античната основа на новата европейска литература».

Подобно на шумерските и вавилонските писари и хетите поставяли в края на плочките различни бележки. Приписката към «Завещание на Хатушил I» напомня анотация: «Плочка на Табарна(19), Великия цар: Как Великият цар Табарна заболял в град Кушара и извикал на трона младия Муршил». И още: «Завършена е една клинописна плочка на Телепинус». Някои от писарите се подписвали в края: «Край на първата плочка с песни. Преписал от повредената плочка писарят Асхапал». Любопитен е и финалът на «Приказка за Aпy и двамата му сина»: «Първа плочка с разказ за Aпy: Това не е краят...».

Хетските библиотекари и архивари създали цяла наука за съхраняването на книги. Запазени са и каталози на библиотеката, която била и архив. В тях има указания за изгубени документи. Етикетите, поставяни върху всяко произведение, също говорят за поддържания ред в хранилището.

Постепенно библиотеката се превърнала в своеобразен музей на литературата на седем езика.

В края на XIII в. пр. н. е. столицата на хетите — Хатушаш, била напълно опожарена. Наистина огнеустойчивите глинени плочки оцелели, по голяма част от архива от дървени плочки завинаги бил унищожен.

Шумер, Асирия, хетите... Глинената плочка... Клинообразните знаци... Благодарение на глинените книги ние се наслаждаваме на мъдростта на древните народи, живели в зората на цивилизацията.

«Обърни сърцето си към книгите»

Римският поет Овидий, узбекският поет Джами, нашият велик поет Пушкин на различни езици и в различни епохи са изказвали мисълта, че най-добрият паметник за поета е неговата творба. Но 3000 години преди тях един египетски автор написал: «За писателя книгата е неговата пирамида».

Историческите корени на древния Египет се губят далече в хилядолетията. Стара е и египетската писменост. И до днес учените спорят кога е била създадена — преди петдесет века или дори по-рано? Известно е, че най-древният папирус, на възраст 5 хиляди години, датира от 3100 г. пр. н. е.

Една от най-древните световни цивилизации възникнала и се развила в долината на «великия Хапи», благословения, но своенравен Нил. Хората изучавали навиците му, приспособявали се към капризите му, успявали да извлекат от Нил най-доброто за себе си. В негова чест египтяните създали химни и в един от тях се пее: «Привет на теб, Хапи, извиращ от тази земя и идващ, за да напоиш Египет...».

По бреговете на Реката (тъй като тук нямало други водни артерии, в древността наричали Нил просто Реката), в делтата й растяло в изобилие чудното блатно растение от тръстиков произход папирус, напомнящо камъш. То стигало на височина до пет метра, а на дебелина — колкото човешка ръка. Имало голи тристенни стебла, завършващи с венче от листа.

И ако за нас папирусът е преди всичко материал за писане, за хората от онова далечно време той бил жизнено необходим. Гръцкият учен Теофраст пише, че египтяните сушели неговите корени и ги използували не само за топливо, но и за направата на различни предмети. От стеблото му изработвали речни лодки и леки морски съдове (Тур Хейердал извърши едно от своите пътешествия на папирусова лодка), а от сърцевината му плетели корабни платна, рогозки, дебели въжета.

Папирусът бил и храна за египтяните — ядели го суров, пържен или печен, извличали от него сок, който чудесно утолявал жаждата.

Преди повече от пет хиляди години египтяните се научили да изготвят от него материал за писане. В «Естествена история» Плиний Стари нарича папируса най-важното средство за развитието на древните цивилизации и подробно обяснява «технологията» за обработването му. Защото не било лесно да се произведе «хартия» от растение — тук били нужни сръчност, търпение, ловки ръце и знания.

Тристенните стебла на папируса се почиствали от листата, разрязвали се на парчета и тънката кора, покриваща рехавата пореста сърцевина се обелвала. С помощта на игла разделяли вътрешността на тънки пластове, които разстилали на едва наклонена маса. Друга част от пластовете поставяли напряко и намазвали с особено лепило, приготвено от тинестите води на Нил, брашно и оцет.

Пресували още мокрите листа и внимателно обрязвали краищата им. Когато изсъхнели, полирали повърхността им до блясък с пемза(20), кости или гладки раковини. Залепвали краищата на получените светлокафяви листа и ги навивали на свитъци, чиито размери били най-разнообразни — някои стигали над 40 метра.

Свитъкът се оказал толкова подходяща форма за книга, че бил възприет без изменение от древните гърци, целия елински свят, римляните, арабите и господствувал няколко хилядолетия. Разпространен бил и в древната Рус.

Професионалните писари създали книгата-свитък. Те пишели с клечици или четчици, потопени в черно мастило, приготвено от въглен, смесен със смола. Първите думи от всеки литературен текст, а също така имената на дните и месеците се изписвали с червено мастило.

Професията на писаря била на голяма почит. До нас са стигнали много поучения, в които се доказва нейното преимущество пред останалите професии: «Стани писар, защото той е освободен от всякакви физически задължения, избавен е от всякаква работа, спасен е от мотиката и кирката. Ти няма да мъкнеш кошници. Няма да гребеш с весла, няма да те бият с пръчки». И още един пример: «Ако писарят работи в двореца, той няма да бъде лишен от нищо и винаги ще е заситен».

Знатните велможи и висшите чиновници обичали да ги изобразяват в позата на пишещи, със свитък в ръце. Писарите в Египет в годините на неговия разцвет били многобройни, с най-различни рангове и знания. Древен неизвестен скулптор ни е оставил статуя на придворен писар. Той е седнал с подгънати нозе и с разгърнат върху коленете си папирусен свитък, който придържа с лявата ръка. В дясната държи клечица за писане (която, разбира се, не се е запазила). Тънките му устни са стиснати плътно, погледът му е внимателен. Писарят е застинал в очакване: сега неговият господар ще започне да диктува. От фигурата на писаря Каи (учените са успели да установят неговото име) лъха сдържаност и увереност.

И когато погледнеш скулптурата, която днес се намира в Лувъра, решаваш, че Каи добре е усвоил поучителните слова: «Ако ти си човек, приближен на своя господар и си в неговия съвет — бъди внимателен и се пази, защото словото е работа, по-трудна от всяка останала!... Прегъвай гръб пред повелителя си и домът ти ще бъде богат!».

Но тук е необходима една уговорка. В древния Египет думата «писар» означавала не само писар или преписвач, но и «образован човек», «интелигент». Именно тези хора, стремящи се към знание и творчество били непосредствените създатели на египетската култура и развили хуманистичните идеи, които според М. Коростовцев пронизвали «египетската литература и обществената мисъл на древното царство». Така Птахотеп(21) от Мемфис поучава сина си: «Ако ти си началник на много хора, стреми се към добро и нека в твоите заповеди да няма зла умисъл. Голяма ли е справедливостта, устойчиво е всичко прекрасно». (Поучението е писано преди 4500 години!)

Много писари се подписвали в края на ръкописа. «Разказ за претърпелия корабокрушение» завършва с думите: «Доведено отначало докрай — както е било написано от писаря, изкусен със своите пръсти, сина на Амени, Аменаа».

Папирусът с текста на приказката-пътешествие бил открит от В. С. Голенишчев. Той го превел и направил литературен анализ. Единственият запазен екземпляр е в колекцията на ленинградския Ермитаж под № 1115. Тази приказка, създадена преди около четири хиляди години, е един от най-древните образци на «приключенския роман» в световната литература. Днес «Разказ за претърпелия корабокрушение» е преведен на много езици.

В постскриптума към папируса «Превземането на Юпа» не фигурира името на преписвача. Но и тук текстът запазва своя характер: «Това е доведено прекрасно докрай благодарение на изкусния със своите пръсти войскови писар...». В края на «Приказка за двамата братя», преписана от ръката на писаря Инан, се споменават имената на няколко писари, любители на литературата, които организирали своеобразен литературен кръжок: «Доведено докрай прекрасно и мирно — за душата на писаря от съкровищницата на фараона — да бъде той жив, здрав и невредим! — писаря Кагабу, писаря Хори, писаря Меримне. Изпълнил писарят Инан, притежател на тази книга. И ако някой оспорва истинността на написаното, да бъде богът Тот негов враг».

Днес е известно и името на писаря или по-точно на историографа на фараона Тутмос III — Чечен. Той описал в ярки краски подвизите на фараона и победите на египетските войски, но така, както желаел неговият господар.

В явно поукрасен вид са представени и войнските успехи на Рамзес II. Например Кадешката битка между хети и египтяни е изобразена не така, както е била в действителност, а в изгодна за фараона светлина(22). Известно е и името на човека, направил копие от този текст — това е писарят Пентуар.

Със своя труд и «изкусни пръсти» писарите век след век създавали папирусни свитъци. За съжаление само една малка част от тях се намира в съвременните музеи и библиотеки. Свитъците са изпъстрени с високохудожествени повести и счетоводни отчети, математически задачи и напътствия към мъртвите, нежни лирични стихове и резултати от астрономически наблюдения, приказки и медицински справки, митове, заклинания и поучения.

Много надписи са се запазили в храмовете и гробниците, върху паметните плочи, статуите и обелиските. Столетия наред те са били единствено колекция от мъртви знаци. В античността са ги нарекли «йероглифи», т. е. свещени (писмена), изсечени върху камък. През 1651 г. руският пътешественик Арсений Суханов писал: «Извисява се чуден стълб, изсечен от камък, четиристенен, висок дванадесет сажена(23), а върху него в кръг от основата до върха са изрязани непознати писмени знаци: саби, лъкове, риби, ръце, крака, брадви... Казват, може би някаква мъдрост е създадена».

Суханов се отличавал с остра наблюдателност и с образен език. Той искал руските читатели нагледно да си представят описаните в книгите места. За Суханов Нил е «като река Ока край Серпухов и Коломна», а нивото на Ефрат стига едва до «под утробата на коня». Също така нагледно са представени и «неизвестните писмена».

Тази писменост станала «неизвестна», след като през 391 г. римският император Теодосий наредил да се закрият езическите храмове, жреците били разпръснати из страната и някои от тях приели християнството. Заедно с изчезването на жреческото съсловие изчезнало и изкуството да се четат йероглифите — и те «мълчали» хиляда и петстотин години. Труден и дълъг бил пътят на тяхното разгадаване, съпътствуван от искрени заблуждения и явни мистификации, плахи догадки и смели хипотези, интересни мисли и опити за стройни системи. Известно е, че пътеводната нишка в ръцете на изследователите дал знаменитият Розетски камък, че началото на египтологията поставил гениалният Франсоа Шамполион, който успял да разчете «чудесните египетски писмена», както Апулей нарекъл на времето йероглифите. В основата на това откритие стоял упоритият, всеотдаен труд и когато той се увенчал с успех, Шамполион бил потресен до дъното на душата си.

— Аз постигнах своето! — заявил изследователят на своя брат, разказвайки му за голямото събитие. Шамполион не можел нито да седи, нито да стои и задъхвайки се, обикалял из стаята. Накрая силите го напуснали и той загубил съзнание. След четири дни ученият дошъл на себе си и започнал да описва откритието си в доклад, който бил готов на 27 септември 1822 г. Неговото заглавие било: «За египетската йероглифна азбука — писмо до г. Дасьо, постоянен секретар на кралската Академия по надписите и изящната словесност...» (още преди устния доклад писмото било размножено чрез литографския метод). А след две години се появил и подробен научен труд «Очерк за йероглифната система на древните египтяни, или Проучвания за основните елементи на тази свещена писменост, за различните комбинации и за връзката между тази система и другите египетски графически методи».

И така системата била открита и след това били съставени граматика и речник. Оттогава са изминали повече от 150 години, през които множество текстове били преведени, дешифрирани, коментирани и работата все още продължава... В древния Египет съществувала два вида писменост — йероглифна и йератична (бързопис). Някои от ръкописните книги са достигнали до нас благодарение на това, че били поставяни в гробниците заедно с умрелите. Според древните представи «Книга на мъртвите»(24) — или ръководство за пътешествието към райските врати — трябвало да помогне на човек да постигне щастие в задгробния свят. Понякога обаче в гробниците слагали не само тази книга.

Преди седемдесет и пет години недалеко от Тива — древната столица на Египет — една археологическа експедиция започнала разкопки на храма на Рамзес II. Стъпка по стъпка изследователите «превземали» развалините. И ето че под храма на фараона те открили друг, по-стар, построен 600–700 години по-рано. Възрастта му следователно била четири хилядолетия.

Сред находките вниманието на изследователите привлякъл неголям, добре запазен дървен сандък, върху чийто капак ясно се различавало изображението на черен чакал. Отворили го внимателно и видели папируси и връзка тръстикови пера. Оказало се, че това са чисто светски произведения — повестите «Красноречивият селянин» и «Разказът на Синухет». Според академик Б. А. Тураев «Разказът на Синухет» е истински роман в съвременния смисъл на думата, една от най-любимите книги в Египет, стигнала до нас в няколко преписа от различни епохи. Книгата била написана в изящен стил, с ритмично построени фрази и ярки сравнения.

Един от многобройните преписи (445 см. дълъг и 16 см. широк), в който се споменава «Разказът ... », днес се намира в Берлинския музей.

В Египет от древни времена книгата била на почит и уважение, наричали я «балсам за човешката душа». Ето какво пише един баща в завещанието си до своя син: «Обърни сърцето си към книгите. Защото няма нищо по-висше от тях».

Тези мисли прекрасно е изразил в стихотворението «Прослава на писарите»(25) неизвестен древноегипетски поет от XIII в. пр. н. е. В нашия сборник, посветен на книгите и библиотеките, предлагаме фрагмент от него. С. Наровчатов определя стихотворението като «блестящ апотеоз на интелектуалното творчество»:

Мъдрите писари...

Не са си въздигали пирамиди от мед,

нито железни надгробни паметници,

не са ни оставили свои потомци

да носят техните имена —

наследили сме техните мъдри писания,

сътворените мъдро от тях поучения.

Писмената били техни жреци,

писмените принадлежности — техни деца,

книгите с поучения са техните пирамиди,

перото тръстиково — тяхна рожба,

гладкият камък за писане — тяхна съпруга.

И големи, и малки —

всички са техни деца,

защото е писарят техен глава...

Човек умира и става на прах,

последван от своите близки,

но книгите му заставят хората да го помнят

и името му се носи от уста на уста.

По-добре създай книга, отколкото дом

или гробница на Запад от Нил,

или пищен дворец,

или паметна плоча в храм.

В края на стихотворението са изброени «мъдреците, предсказващи бъдещето», авторите на различни книги, известни учени. Сред тях са Хорджеф, мъдрец и учен, син на фараона Хуфу, строителят на една от най-грандиозните пирамиди в Гиза, Имхотеп — архитект, лекар, астроном, книжовник, съветник на фараона Джосер, Хети — автор на разпространено школско поучение, възхваляващо достойнствата на писарската професия, авторът на поучения — Нефри ...

Безспорно най-ярка личност бил Имхотеп, когото английският учен-археолог Уолтър Емери вижда не само като един от най-великите хора на древен Египет, но и на цялото човечество и го назовава «Леонардо да Винчи на древния свят». Той е известен с проекта си за стъпаловидната пирамида на Джосер в Сахара, първата голяма каменна постройка в света.

Сега е намерена скулптурата на този велик деятел на древноегипетската култура и археолозите търсят гробницата му... Египтяните го смятали наред с бога Тот и богинята Сешета за покровител на писарите...

Писмеността си египтяните наричали «писмена на божествени слова», приемайки я като дар и откровение божие. Богът на луната и мъдростта Тот, покровителят на писарите, знанието и писмеността бил наричан «превъзходен писар с чисти ръце, който притежавал два рога, прогонващ злото, писар на истината, ненавиждащ греха, пазител на четката на владетеля на света, владетел на законите, творящ словото и писмото».

По мотиви от древноегипетски поучения Валери Брюсов е написал своето «Поучение» — обръщение към бога на писмеността Тот. От него са и следните редове:

Тот, владетелю на писаните думи.

Тот, който царуваш над мъдрите книги!

Научи ме на тайните на писмената.

Подскажи ми на мъдреците словата...

Папирусите, които се пазели в библиотеката, съдържали постиженията на научната мисъл от това време. Богиня на писмеността била и Сешета — покровителка на библиотеките, «началничка на Дома на книгите». Библиотеките в храмовете и дворците били многобройни, понякога дори се намирали в едно здание с архива.

Още тогава библиотеките били мястото, където се «съсредоточавала мъдростта», мястото, където можеш да получиш необходимите знания. За това говори един пример от дълбоката древност. В храмовата библиотека на големия научен център Хелиопол имало, както се предполага, «свещени книги». По времето на фараона Джосер (от III династия, който започнал да управлява през 2780 г. пр. н. е.) живял и работил мъдрецът Имхотеп. Когато в страната настъпил глад, фараонът се обърнал за помощ към първия си съветник. Той на свой ред помолил главния жрец да му позволи да се запознае с някои папируси, от библиотеката на храма.

Голямо книгохранилище било основано приблизително в 1300 г. пр. н. е. близо до древната столица на Египет — Тива. Ето каква представа за града ни дава Омир:

Град със богатства несметни, които в дворците се пазят.

Сто са вратите му, дето от всяка по двеста

храбри мъже с колесници и бързи коне излетяват.

(Превод Николай Антонов)

Според историците книгохранилището принадлежало на фараона Рамзес II. Над входа бил изсечен надпис «Аптека за душата» (това не било единственото образно наименование, други древни библиотеки били именувани «Приют на мъдростта»). Върху разкошните врати били изобразени богът Тот и богинята Сешета, наречена тук «велика владетелка на книгите». Във вътрешността имало и изображенията на още двама богове — Ху (слово) и Сиа (познание). Но за нас съдържанието на книгохранилището остава неизвестно.

Библиотека съществувала и в храма (на Хор) в Едфу, строен в продължение на почти сто години (237–147 г. пр. н. е.). От двете страни на входа имало параклиси и в единия от тях — в десния — била библиотеката. Върху стената на храма бил представен своеобразен каталог — списък на книгите: «Опис на много от сандъците с книги и големите свитъци от истинска животинска кожа». В каталога фигурирали предимно ръкописи с религиозно и астрономическо съдържание, както и такива, отнасящи се за храма на Хор.

Книгите се съхранявали в сандъци, в глинени гърнета или в Специални калъфи, а по-късно в издълбани в стената ниши. За ориентировка съществувала и някаква система на каталогизация (според съвременната терминология). Това се потвърждава от откритото в Тел ел-Амарна архивохранилище, в което се пазели... глинени плочки с писмата на управителите на азиатските владения в Египет до фараона. Именно тук при разкопките бил открит и фаянсов знак на книга (сега той се намира в Британския музей). Върху него били нанесени заглавието на книгата, името на нейния притежател и на неговата жена. Предполага се, че това е етикет от царската библиотека. Книгата принадлежала на фараона Аменхотеп III и на съпругата му Ти.

В хранилището били открити алабастрови капаци за правоъгълни сандъци, в които се пазели папируси във футляри. Върху всеки капак било изписано името на царя. (Ще припомним, че именно в архива на Тел ел-Амарна бе открит текстът на договора между Рамзес II и Хатушил III.)

Начело на храмовите библиотеки стояли жреците, които монополизирали културната и научната област. От само себе си се разбира, че нито селяните-земеделци, нито занаятчиите имали достъп до книжовното съкровище. А и заети с изнурителен труд от изгрев до залез, повечето от тях не умеели нито да четат, нито да пишат. В училищата приемали предимно деца на знатни хора. Главният лекар Уджа Хоресент докладва: «По заповед на фараона създадох училище и ученици в него ще бъдат синовете на знатните, но не и синовете на бедните». Подобни училища имало в градовете Саис, Мемфис, Абидос, Хелиополис. В тях се упражнявали да пишат не само на папирусни свитъци, но и на глинени чирепи.

Понякога обучението се провеждало в библиотеките. Тук най-добрите класически текстове служели за учебен материал на писарите. Много литературни произведения станали известни благодарение на «тетрадките» на учениците. Размножени от тях в голямо количество екземпляри, те успели да стигнат до нас през гигантския пласт на времето.

Какво съдържала египетската «Аптека за душата»?

Известна представа за това можем да получим от фрагментите на шестте познати ни каталога (за един вече споменахме). Сред изброените книги имало религиозни произведения, химни за бога, всевъзможни заклинания, пророчества, словоизлияния в чест на царете, хвалебствени песни за фараоните. Повечето от тях създавали придворните поети, без да жалят думи за прослава на истинските и мнимите заслуги. След това произведенията били изписвани върху папируси, изсичани върху стените на храмове и дворци.

До нас са достигнали някои повести, автобиографии, приказки, басни, поучения, текстове по математика, астрономия и астрология, иригация, медицина. Осем от папирусите съдържат сведения за постиженията на древноегипетските лекари — повече от хиляда текста, датиращи приблизително около 1900–1250 г. пр. н. е. Намереният през миналия век от египтолога Дж. Еберс папирус представлява своеобразна енциклопедия. В нея има рецепти срещу около 450 вида заболявания, за чието лечение се посочвали 700 вида лекарства. Като лекарствени средства се използували корите, листата, плодовете и сокът от редица дървета, треви и житни растения, жлъчката, лойта, черният дроб на животните. Още тогава широко приложение имал и медът. Съществува мнение, че някои от препоръките в папируса на Еберс принадлежат на Имхотеп. Ето една от тях: «При тумор (с формата на твърд мазол) върху кръвоносен съд препоръчвам хирургическо лечение. След операцията раната трябва да се обгори, за да се спре твърде обилното кръвотечение». Този папирус с размери 20/20 см. бил разделен на 110 колонки. Днес той се пази в Лайпцигския музей.

Открит е и друг медицински папирус-справочник, в който са описани 48 случая от хирургическата практика.

В «Московски математически папирус» (наречен така по мястото на съхранението му) има решението на задачи по аритметика, геометрия, алгебра. Интересно е да се отбележи, че даже в такава сериозна наука като математиката египтяните си позволявали понякога забавни шеги. Ето как била оформена задачата за решаване на прогресия: «В седем къщи имало по седем котки, всяка котка изяждала по седем мишки, всяка мишка изяждала по седем зрели класа, а от всеки клас можело да се получат седем мери зърно. Изчислете какъв резултат ще се получи, ако всичко се събере заедно?».

Предположенията на учените за състава на фондовете на «Приюта на мъдростта» се потвърждават чрез стигналите до нас папируси от храмовата библиотека в град Тебтюнис. Сега те се пазят в един от музеите на Копенхаген. Това са произведения на изящната словесност, поучения, приказки, съновидения, астрологически и медицински текстове, делови документи и писма.

В Египет особено популярни, били поученията от най-различен характер — за ученици, за писари, за царе. В ленинградския Ермитаж например се пази голям свитък с две произведения: «Поучение», адресирано към Мери-ка-Ра, и «Предсказанието на Ноферех». Те били записани на обратната страна на дълъг папирус, върху чието лице имало сметководни записки. Притежателят на папируса — писарят-счетоводител Хамуас, преписал тези литературни произведения единствено за себе си, за «своята душа». Първото «Поучение» (от царя до неговия наследник Мери-ка-Ра) е един от известните древни културни паметници. В него има редове, възхваляващи знанието (поучението е писано в края на III хилядолетие пр. н. е.): «Подражавай на своите бащи и прадеди... Ето речите им, съхранени в писанията. Разгърни ги, чети ги, подражавай им в знанията. Майстор става единствено просветеният».

Понякога обаче нарастващият брой книги безпокоял някои хора. Това най-ясно личи от папируса на Прис, който започва с думите: «За нещастие сега светът не е такъв, какъвто беше по-рано. Всеки иска да пише книги...».

От някогашните книжовни съкровища ние притежаваме само трохи, останалото е безвъзвратно погубено. Но и запазилите се известия от далечното минало — скъпоценните папируси — преведени, коментирани и издадени на много езици, дават представа за развитието на египетската култура в продължение на хилядолетия.

Много руски и съветски изследователи са допринесли за изучаването на тази древна страна. Сред тях са В. С. Голенишчев, Б. А. Тураев, В. В. Струве, Н. С. Петровски, М. А. Коростовцев и много други. (За пръв път Египет се споменава от летописеца Нестор в «Повест за изминалите години».)

За съжаление знаем съвсем малко за това, как са се попълвали библиотеките, как е била организирана работата в тях. Известно е, че към библиотеките-архиви имало не само училища за писари, но и скрипториуми — своего рода ръкописни школи. Съветският учен А. И. Дробински смята, че в библиотеките съществували инвентарни книги и каталози, че се поставяли осведомителни бележки върху отделните ръкописи, че е имало може би и картотеки. Каталозите били ориентировъчно библиографско пособие, един от пътищата за универсален обхват и специален подбор на книжовното богатство. Сами по себе си те се явявали важен вид списъчно-справочна литература.

Естествено фондовете на библиотеките-архиви били добра основа при съставянето на всевъзможни универсални и специални списъци на литература (да си спомним математическите или медицинските папируси).

Книгите се преписвали в скрипториумите. Но къде са ги творили авторите или групата от автори? В библиотеките? В самите школи? Това не е изключено, въпреки че по-вероятно е научните и художествените произведения да са съчинявани в своеобразни жречески «учреждения», наричани «Дом на живота». А такива «домове» имало в Абидос, Тел ел-Амарна, Мемфис. Едфу. В тях учени, жреци и писари обсъждали литературни произведения, усъвършенствували се в науките, занимавали се с астрономия, създавали религиозни химни и текстове за пирамидите. «Домовете» били центрове, в които се раждали религиозно-философски и космополитични идеи, по-късно въплъщавани в конкретни произведения. В едно от тези заведения била съставена първата енциклопедия не само в Египет, но и в света. Своето съчинение авторът нарекъл «Наставление, което прави човека умен, образова невежия». Тя била създадена за опазване на «всичко съществуващо, създадено от Пта и записано от Тот — небето с разположените по-него светила, земята и това, което се крие в нейните недра и изригва от планините, и това, което се намира на нейната повърхност и се напоява от водите, всичко, над което свети слънцето и което расте на земята».

«Наставлението» било дело на «писаря на свещени книги в Дом на живота — Аменоп», когото сега наричат истински новатор. «Големите енциклопедически постижения на Аменоп се състоят в това, че той първи издигнал идеята за универсална система на енциклопедиите», пише изследователят на папируса А. И. Дробински.

Този паметник, който днес се пази в Музея на изобразителните изкуства «А. С. Пушкин», бил открит от руския египтолог В. С. Голенишчев.

Неотдавна в нашата страна (в СССР — б. пр.) излезе сборникът «Лириката на древния Египет». Опровергавайки твърдението, че за египтянина «съществуването след смъртта е по-важно от земното битие», авторът на предговора пише за любовта на този народ към земния живот. Доказателство е и лириката, «преживяла толкова векове, без да загуби своята красота, младост и обаяние». Ето как древноегипетският поет възпява най-прекрасната от жените:

Косите от нощ по-черни,

уста по-сладки от фурми и грозде,

зъбите — зърна еднакви.

И стройни като острие на кремъка...

(Превод Николай Антонов)

А ето и откъс от друго стихотворение:

Дъхът ти като балсам е благоуханен,

а кожата ти — като кожица на плод.

Животът ти е като кълнът на зърното.

Лицето ти — изгряващото слънце.

И веселост в очите ти искри...

(Превод Николай Антонов)

В повечето случаи авторите са неизвестни, а датировката е приблизителна (30–35 века назад). Но бихме могли да си представим как са се създавали отделните стихотворения. Един от «учебните» папируси е попълнен с обичайните упражнения на ученика-писар. Toй е писал под диктовка или е преписвал с неуверената си още ръка поучителни текстове. А на гърба на папируса с друг, ясен и уверен почерк е написано:

Повее вятър — и смокинята обгръща,

пристигаш ти...

Тук тръстиковото перо е спряло, но ние можем лесно да довършим онова, което не е било завършено преди три и половина хилядолетия:

...и бързаш пак при мен.

Зноен ден. Група писари са се приютили под сянката на колонадите на храма или в палмовата горичка. Наставникът, може би на средна възраст, проверява работите на своите ученици. И внезапно в главата му се ражда сполучлив стих. За да не го забрави, той бързо го записва на обратната страна на папируса, даден му за проверка от негов ученик. Именно такова предположение изказва професорът-египтолог З. Шот.

Египетските книги и библиотеки са съществували хилядолетия. От дълбоката древност, преодолявайки непрекъснати препятствия, до нас са достигнали крехките папирусни свитъци. Разпадали са се могъщи империи, изчезвали са от лицето на земята величествени градове, рушили са се гранитни паметници, умирали са жестоки фараони. А папирусът, слабият, нежният, трошливият папирус, изпъстрен със знаци, успешно е преминал през годините... За да дойде и да заговори с нас... Той ни разказва как са живели, с какво са се занимавали хората в страната на пирамидите, кои богове са почитали, какво са мислили за света.

Но не това е единственото им значение. Френсис Бейкън нарича книгите кораби на мислите, странствуващи по вълните на времето, внимателно носещи от поколение на поколение своя скъпоценен товар. Писмената, казва този мислител, «както кораби преминават по необятното житейско море и разнасят през вековете плодовете на мъдростта и откритията на един век за поука на идващите поколения».

Постиженията на древния Египет въз всички области оказват въздействие върху културата на древна Гърция и Рим. А «Домовете на живота», «Аптеките за душата», «Приютите на мъдростта» са първообразите на храма на Музите и огромната библиотека в Александрия.

В храма на музите

Гордият Прометей е прикован с вериги към скалата. Могъщият титан разказва за това, което е извършил. В сърцата на хората той е вдъхнал надежда, за тях е откраднал божествения огън, дал им е знания, научил ги е на земеделие и занаяти, показал им е как се строят домове, дал им е платна за корабите, открил е за тях рудата, скрита в земните недра. Научил ги е на първата от науките — науката за числата, изкуството и грамотността, дал им е творческата памет — майка на Музите.

Така преди две и половина хиляди години гърците чрез устата на Прометей заявили, че могат да строят и пътешествуват, да четат и пишат. Разбира се, не боговете са надарили хората с факела на знанието, а те сами са стигнали до него — чрез своя труд, упорство и изобретателност. Буквите, числата и книгите са им били необходими, за да съхранят за потомците постигнатото, за да приемат опита на миналото, за да разширят възможностите на човешката памет.

Най-талантливите представители от народа създавали легенди, митове, песни и сказания. В древна Гърция дълго преди възникването на писмеността били широко разпространени героичните песни. Скитащите певци-аеди, които били на голяма почит, ги декламирали с акомпанимент на китара. Ето какво се разказва за тях в поемата на Омир «Одисея»:

Вредом по цялата ширна земя са на почит певците

с дарба голяма... Сама вдъхновената Муза

учи ги песни да пеят...

(Превод Николай Антонов)

В поемата е описано как са четели певците. След корабокрушението, изхвърлен от вълните на земята на феаките(26), Одисей попада на пир. В залата, където са се събрали гостите, глашатаят въвежда слепия аед Демодок, подава му «стол среброкован», «той сяда на него», «гърбът си обляга на колона висока», след това глашатаят дава на слепеца лира и «кошница с храна донесе, и премести масата, и вино приготви, за да пие той, когато пожелае». Когато бил «глада заситен», започнало четенето:

Музата песни внуши на певците да пеят —

войни славни да славят със песни високо въззети —

повест за храбри Ахил и за мъдрия цар Одисей...

(Превод Николай Антонов)

Гръцките владетели обичали да се обкръжават с известни поети и учени. През VI в. пр. н. е. в двора на Поликрат, тиранина на о. Самос, се събирали поети, музиканти, художници, лекари от всички гръцки градове. Под покровителството на Поликрат били двамата прославени гръцки поети — Анакреон и Ивик. Популярността им била толкова голяма, че за тях се създават легенди. (Да си спомним баладата на Шилер «Жеравите на Ивик», преведена на руски от В. Жуковски.)

На о. Самос Питагор основал натурфилософската школа. И не е чудно, че тук била създадена една от най-древните библиотеки в Гърция, за която за съжаление не са се запазили почти никакви сведения.

След Питагор философска школа основал и Платон. Тя била наречена Академия по името на митическия герой Академ. Над входа на Академията стоял надпис: «Без знания по геометрия никой да не влиза!». Около Платон се събирали ученици-единомишленици.

В Ликей — един от районите на Атина, четял лекции Аристотел. Известният философ притежавал огромна за времето си сбирка от книги — библиотеката му съдържала 40 хиляди свитъка. Последователят на Аристотел Теофраст организирал в Ликей храм на Музите — Музейон. В него имало зали за четене на лекции, жилища за преподавателите, просторни открити зали за разговори и беседи, градина. Тук била и библиотеката на Аристотел. Зданието било украсено със скулптурни фигури. В светилището на Музите се издигала и статуята на Аристотел...

Академията на Платон и Ликейонът на Аристотел били образец за създаването на Музейона в Александрия. Градът бил основан от Александър Македонски след завоюването на Египет през 332 г. пр. н. е. Населената част на земята — Ойкумен — древните египтяни изобразявали във вид на разгърнат плащ. Планът на града, дело на архитекта Динократ Родоски, представлявал в основата си такова разгърнато наметало — хламида.

В края на античността Александрия добила огромни размери — площта й достигнала сто квадратни километра, магистрали с широчина до 30 метра разделяли града на четири квартала, а населението наброявало около един милион. В един от кварталите били разположени дворецът на Птолемеите, театърът, храмът на Посейдон, Музейонът и библиотеката.

Едни от забележителностите били фарът(27) (висок 120 метра) и пристанището. Разположен в делтата на река Нил, на кръстовището на много морски, речни и сухопътни пътища, градът скоро се превърнал в голям търговски център. И не само търговски. В продължение на три века Александрия била културната столица на елинистичния свят.

Възходът на града започнал с управлението на Птолемей I Сотер (Спасителя) след разпадането на «империята» на Александър Македонски. Както е известно, след смъртта на «завоевателя на света» върху развалините на неговата държава в резултат на безкрайни борби и делби възникнали елинистични царства, начело на които застанали бивши военачалници. Египет — най-богатата и добра част от територията, се паднала на Птолемей, който царувал повече от 40 години. Той активно насаждал в Александрия гръцката култура, стремял се да превърне столицата в културен център, събрал в двора поети, учени, знаменити лекари, математици и астрономи. Във всички културни начинания на Птолемей, включително в създаването на Музейона, участвувал гръцкият учен Деметрий от Фалерон, който изминал труден житейски път. На младини той бил ученик на Теофраст — основателя на ботаниката (който на свой ред бил ученик на Аристотел и притежавал неговата библиотека). Дълги години Деметрий — философ и оратор — бил управител на Атина, и то нелош. Жителите на града украсили един от площадите с неговия бюст. Но свален от пo-силните, Деметрий напуснал страната и се заселил в Александрия, където бил благосклонно приет. Той от сърце се заел със събирането на книги и с устройството на храма на Музите. По негов съвет Птолемей купил от Теофраст библиотеката на Аристотел и организирал превеждането на гръцки език на петокнижието — Стария завет. Легендите разказват, че в тази огромна работа участвували седемдесет учени-преводачи.

Отгласи от дейността на Деметрий от Фалерон са стигнали и до средновековна Русия. Така създаването на библиотека в Кирило-Белозерския манастир се свързва с личността на стареца Ефросин — писател от XV в., човек изключително инициативен. Той усърдно преписвал и редактирал книги, съставял различни сборници. По бележките, оставени от него в полетата на ръкописите, съдим за познанията и осведомеността му в областта на литературните източници. На един от ръкописите Ефросин написал: «Някой си Дмитрий книгопазител, събрал пет хиляди и петстотин книги (5500) и изпратил хора в Ерусалим да събират още». Ефросин имал пред вид Деметрий от Фалерон.

Александрийският храм на Музите бил забележителен архитектурен ансамбъл от университет, обсерватория, заобиколена от ботаническа градина, зоопарк и библиотека. Предполага се, че учащите се са били няколкостотин, а преподавателите — около сто. Имало зали за лекции и научна работа, за тържества, за хранене, алеи за разходки. Книгите от библиотеката били на разположение на желаещите.

Повечето съкровища на библиотеката били събрани през епохата на първите Птолемеевци. Птолемей II изпращал в далечните страни специални пратеници, които издирвали най-ценните съчинения от различните области на знанието. Преданията разказват, че корабите от Атина струпвали на александрийския бряг купища книги.

По времето на Калимах в библиотеката имало около 400 хиляди папирусни свитъка, а двеста години по-късно — вече 700, което говори за необикновената творческа плодовитост на авторите от тази епоха.

В Александрийската библиотека било съсредоточено всичко, създадено от гръцката цивилизация: произведения на историци, поети, оратори, лекари, математици. Учените имали достъп до всякакъв вид литература — от епическа, лирическа, драматическа до философска, историческа и географска. Представени били и чуждестранни автори — римски, египетски, сирийски, индийски, еврейски, някои произведения били преведени, а други — не. Книгите били доста разнообразни и по форма — тук се намирали както неголеми трактати и поеми, изписани върху немного дълги папируси, така също и обемисти пачки от свитъци, съдържащи отделните части на големи произведения. Имало и манускрипти с повече от 700 реда, като например съчинението на Тукидид «История на Пелопонеската война» и сборници с различни по съдържание и обем ръкописи, залепени и прикрепени към дървен държател.

Ръкописите били различни по степен на древност и рядкост. Особено се ценяла белотата, тънкостта и плътността на папируса, нежното ухание на кедровата дръжка на свитъка, обръщало се внимание на красотата и изяществото на почерка.

Библиотеката се състояла от няколко помещения. Свитъците и ръкописите се пазели в специални шкафове с двукрили вратички и хоризонтални лавици. Залите били богато украсени със статуи на велики учени и писатели. Имало специални помещения, в които се преписвали и разпределяли ръкописите, и стаи за помощниците на главния библиотекар.

Начело на Музейона стоял жрец, който изпълнявал административни функции и не се включвал в научния живот. Той, както и главният библиотекар били назначавани от царя. По правило длъжността главен библиотекар заемали видни учени или поети. Ние притежаваме няколко, макар и доста противоречиви списъка с имената на онези, които са били на тази длъжност. Един от тях е съхранен в лексикона на византийския писател от X в. Свидас(28), но авторът е допуснал доста неясноти. Откритите немного отдавна в Египет оксиринхски папируси внесоха известен порядък в тази област.

Честта да бъдат сред първите библиотекари на Александрийската библиотека имали филологът Зенодот, ученият-поет Аполоний Родоски, ученият Ератостен, филологът Аристофан Византийски. В някои списъци са споменава и името на Калимах.

Поетът-учен Калимах ни е оставил над 800 разнообразни съчинения по история, граматика, поезия. Той е създател и на така нареченото александрийско течение в поезията. Биографичните сведения за него са доста оскъдни. Известно е, че е роден в град Кирена около 310 г. пр. н. е. Още на младини той напуска родния град и пристига в Алевсин — предградие на Александрия, където заема скромна учителска длъжност, пише стихове и участвува в поетични кръжоци. Птолемей II Филаделф(29) харесал поемата му «Към Зевс», поканил го в двора и скоро Калимах заел висока длъжност в Александрийската библиотека. Но този човек е известен най-вече с това, че е съставил каталог на най-голямото книгохранилище от онова време — «Таблици на всички, прославили се в различни области на знанието». В някои документи заглавието е допълнено — «и това, което те са написали». Задълбоченото историко-литературно изследване се състояло от 120 тома. «Таблиците» са един от първите библиографски трудове в света, а Калимах е обявен за бащата на библиографията. Те съдържали кратки биографични данни за всеки автор — име, презиме, месторождение, произведения. Ако авторът бил неизвестен, библиографът се опитвал да установи самоличността му. Ако произведенията му нямали заглавия, той ги измислял. Както и авторите на клинописните плочки, така също и Калимах изписвал в каталога първите думи от всяко произведение. Това позволило съчиненията на гръцката литература да се разделят по видове, по жанрове и по художествени качества.

Ето как ученият-библиограф К. Р. Симон оценява «Таблиците»: «Историкът на библиографията не може да не обърне внимание на формата, която Калимах придава на най-известния си труд. Тази (таблична) форма и редица други прийоми, използувани от Калимах (азбучното или хронологичното представяне на авторите, обособеното представяне на отделни произведения и други), предполага използуването на «Таблиците» предимно за справочни цели (във всеки случай допуска такова използуване), което ги доближава до определен вид библиография — библиографския речник».

До нас «Таблиците» не са достигнали. За тях научаваме от произведението на граматика Атиний Навкратийски — «Учените сътрапезници», а също и от византийския писател Свидас.

Делото на Калимах продължил сътрудникът към Александрийската библиотека Аристофан Византийски. Той създал труда «За таблиците на Калимах», като внесъл някои допълнения в библиографското му изследване.

Ще разкажем за някои от библиотекарите, оставили следи в историята на световната култура.

Синът на Птолемей Сотер — Филаделф, поставил начело на библиотеката своя учител и възпитател, знаменития гръцки учен Зенодот от Ефес. Под негово ръководство успели да запишат в най-съвременен вид «Илиада» и «Одисея» на Омир, работили за разграничаването на оригиналните и фалшивите произведения, създали различни речници, в това число и речници на редките думи (специалните термини — б. пр.).

Повече от 40 години главен библиотекар бил Ератостен — виден учен на елинистичната епоха. Син на заможни родители, до дванадесетгодишната си възраст той живял в родния си град Кирен. Следвайки съвета на своя учител — философа Лисаний, по-късно заминал за Атина, където все още грижливо пазели културните традиции на миналото. Тук той прекарал почти 20 години от живота си. С успех се занимавал с философия и литература, написал няколко произведения, в това число и трактатите «За богатството и бедността», «За доброто и злото». Много пътешествувал, изучавал естествознание, интересувал се от география. През втората половина от живота си (от 235 г. пр. н. е.) Ератостен ръководил Александрийската библиотека. Именно тук бележитият учен поставил основите на географията, въвел в употреба и термина «география», един от първите изчислил окръжността на Земята, създал метод за изработване на географски карти и сам съставил карта на света. За това според историка Страбон «трябвало да прочете много записки на пътешественици, а тях той имал в изобилие в своята библиотека». По цитатите, позоваванията и бележките за различни автори в трудовете на Ератостен можем да съдим за незначителна част от фонда на библиотеката.

Ератостен внимателно чел «Околосветското пътешествие» от Питей — разказ за неговото пътуване край западните брегове на Европа. Това била една от най-екзотичните експедиции на онова време. Питей достигнал Херакловите стълбове (днешен Гибралтар и Суета), навлязъл в океана и се устремил на север. Стигнал до бреговете на непознати за гърците земи, до огромен остров, който нарекъл Британия. Питей говори и за мъглите и ледовете в океана.

В записките на Магастен за Индия Ератостен открил описание на гъсто населената долина на Ганг и на големия планински хребет на Хималаите. В ръцете на библиотекаря-учен попаднали и отчетът на Патрокъл за пътешествието му по Каспийско море и на Неарх — по Индийския океан.

От книгите можело да се научи много: за смелия мореплавател Евтимен, плавал покрай африканските брегове на Атлантическия океан и достигнал устието на река Сенегал, за Хипал, който на практика доказал, че от Червено море може да се стигне до Индия. В книгите имало и сведения за югоизточната крайморска ивица на Европа от Дунав до Дон.

Ератостен внимателно изучавал намиращите се в библиотеката географски карти, доста странни от наша гледна точка. Александър и Хекатей например изобразявали обитаемата земя във вид на диск, миещ, се от водите на океана, Демокрит и Евдокс — във вид на елипса. Единствено при Дикеарх се забелязва начало на градусова мрежа: на неговата карта са прокарани, две линии, които се пресичат под прав ъгъл на остров Родос.

Преди да създаде картата, Ератостен решил да разбере размерите на земното кълбо — досега неизвестни на хората. Своя метод той развил в произведението «За измерението на Земята», което по-късно било поместено в основния му труд «География». В него била приложена и карта на света, в която за пръв път се отбелязвала кръглата форма на Земята. За съжаление тези произведения са се загубили и за тях съдим единствено от съчиненията на древните автори. Например римският астроном Клеомед цитира и коментира труда «За измерението на Земята», а в съчиненията на Страбон срещаме откъси от «География».

Ератостен се занимавал и с история, написал и няколко математически произведения, в които изложил своите открития, разработил съвременния календар, наречен по името на Юлий Цезар юлиански.

Такъв бил този библиотекар от Александрия — пътешественик, историк, филолог, физик, географ, астроном, математик. Но краят му бил трагичен. Той загубил зрението си и лишен от всички заемани длъжности, умрял от глад.

Неговият предшественик — един от главните представители на елинистичната поезия, знаменитият автор на поемата «Аргонавтика» Аполоний Родоски бил принуден да напусне Александрия. Предполага се, че е изпаднал в немилост заради спора си с Калимах (или в резултат на дворцови интриги) и се заселил на остров Родос.

Главен библиотекар бил и Клавдий Птолемей (вече през II в. от н. е.). Той създал система за света, която просъществувала почти без изменения около тринадесет века. Неговото основно съчинение «Велико математическо построение по астрономия в XIII книги» се смята за венец на античната астрономия. Справедливо древните гърци наричат този трактат «Магистос» (велик), а арабите — «Алмагест». Своята задача — да създаде модел, най-добре илюстриращ наблюдаваното движение на небесните тела — Клавдий Птолемей изпълнил с успех.

В третата част на съчинението си «География» Птолемей описва някои райони от нашата страна (в СССР — б. пр.): Европейска Сарматия — областите от Висла до Дон, Азиатска Сарматия — земите между Дон и Волга, споменава също и шест града на река Днепър.

Главните библиотекари имали и помощници, чиито задължения били строго определени — едни регистрирали новите ръкописи, други се занимавали с разбор на манускриптите, трети правели копия на съчиненията, които не можели да се закупят. Имало хора, които следели за реда в библиотеката, за съхраняването на ръкописите, за опазването им от молци и влага.

В Музейона, основния научен център на елинистичния свят, първите Птолемеевци успели да привлекат цвета на тогавашната наука и поезия. Тук Хипарх — един от най-великите астрономи на древния свят — създал първия звезден каталог, усъвършенствувал методиката за изчисляване движението на Слънцето и на Луната. Той създал математическата картография и съставил първата тригонометрична таблица.... Тук, в Музейона, в анатомическия кабинет, работил и първият преподавател по медицина Херофил Халкедонски, който описал нервната система, разграничил артериите от вените, направил много за изучаването на главния мозък... Тук Аристарх Самоски — Коперник на античността — стигнал до извода, че «Земята — това е планета, която заедно с другите планети обикаля около Слънцето; тя извършва тази обиколка за една година».

В Александрия получил научна подготовка математикът и астрономът Аполоний от Перг, чийто труд «Конусни сечения» бележи важен етап в развитието на математиката.

В Александрия бил поканен и знаменитият гръцки математик Евклид. Той основал математическа школа и написал за учениците си фундаменталния труд «Начала». И ако «География» на Ератостен се е изгубила, то съчинението на Евклид е преминало през хилядолетията — от античността до наши дни.

«Начала» заема особено място в историята на математиката. Евклид, един от великите геометри, решил да открие и да подреди в строга система законите, на които се подчиняват всички линии и тела в природата... Той обобщил постиженията по геометрия, знанията, натрупани до това време.

Съкровищата на Александрийската библиотека предлагали огромни възможности за подобни проучвания. В папирусните свитъци били запечатани и първите стъпки на египтяните, и откритията на «халдейските мъдреци» от Вавилон, и успехите на гръцките мъдреци. Евклид винаги можел да ползува математическите трудове на своите предшественици.

«Начала» станали широко известни и започнали бързо да се разпространяват по света веднага след като били създадени, удивлявайки и покорявайки умовете, което се обяснява с високите качества на произведението.

Трябва ли да повтаряме, че книгата първоначално била написана на папирусни свитъци, от които вадели, както може да се предположи, копия в голямо количество. Не е трудно да си представим как трудолюбивите писари старателно преписвали с тръстикови пръчици върху висококачествени папируси най-добрите теореми на Евклид, с пергел и линийка чертаели геометрични фигури. «Начала» били много популярни; Архимед, Аполоний Пергски и други известни мислители ги използували при изследванията си в областта на математиката и механиката. Ученик на Евклид бил и Аристарх Самоски.

За съжаление не се е запазил нито един ръкопис от «Начала» с изключение на неголеми откъси, открити при разкопки в Египет и Херкулан.

Именно в Александрийската библиотека математикът Теон (баща на знаменитата Хипатия) внесъл в «Начала» някои допълнения и поправки. В този си вид през средните векове текстът бил доста разпространен. Всички ръкописи, стигнали до нас (с изключение на един), са «издания» на Теон. Съществуват много варианти на «Начала» от X–XII в. създадени във Византийската империя, които копират «изданието» от IV в., на Теон Александрийски. И не е известно колко междинни копия лежат между тези ръкописи и техния първоизточник.

Първото печатно издание на «Начала» е осъществено през 1482 г. във Венеция от немеца Е. Ратдолт и се нарича «Преславна книга за началата на Евклид».

... Минавали вековете, а Евклид не стареел.

В продължение на четири века неговите съчинения били издадени около 2500 пъти — всяка година средно по 6–7 издания!

«Начала» е една от малкото книги, чиято съдба може да се проследи в продължение на векове. И трябва да подчертаем, че тя е била създадена в Александрия на основата на редица произведения, които се пазели в библиотеката.

За да задълбочи знанията си по математика, Архимед — този колос на човешката мисъл — отишъл в Александрия, където се свързал с последователите на Евклид — Конон и Ератостен, и се запознал с гръцката математика.

Дълги години древногръцкият математик и физик водил кореспонденция с учените-математици от Александрия. В своите послания Архимед споделял основните си идеи и пътищата, по които стигал до откритията. Писмото му до Ератостен по-късно било наречено «Учение за метода».

За възможността да живеят и да работят в Александрия известните личности плащали висока цена. Това било времето на ласкателствата, подмазването и раболепието: не само поети, но и астрономи, физици и геометри се стремели да угодят на управниците. По всякакъв начин те възхвалявали могъществото и щедростта на царя, благодетелната му и мъдра политика, наричали го бог. Това накарало един странстващ, философ да нарече Музейона птичарник, «където се отглеждат легион книжни червеи...».

... За Александрийската библиотека са се запазили доста подробни сведения: за времето, когато е създадена, за първите и организатори, за количеството на намиращите се в нея свитъци, за първите й библиотекари. Знаем даже имената на някои читатели. Но съществуват и много легенди, непотвърдени от фактите. Една от тях разказва, че книгите изгорели, когато Юлий Цезар изоставил Египет. Споделяйки тази гледна точка, Бърнард Шоу в пиесата си «Цезар и Клеопатра» включва такъв епизод. Малко след като Цезар издава заповед да бъдат изгорени част от неговите кораби, а на останалите да се натоварят легионите и да отстъпват, при него успял да стигне египетският учен Теодот. Той си скубел косите и крещял сърцераздирателно:

— Невиждан ужас! Нещастие, нещастие! Помогнете!

Цезар запитал какво се е случило. Теодот отвърнал, че от горящите кораби се е подпалила Александрийската библиотека и загина паметта на човечеството! »

Цезар: Това ли е всичко?

Теодот (не вярва на ушите си): Всичко? Цезаре, потомството ще те запомни като войник-варварин, който е бил толкова невеж, че не е знаел цената на книгите...

Но през 47 г. пр. н. е. изгоряла не библиотеката, а само част от книгите, приготвени за Рим. Защото Юлий Цезар имал намерение не да унищожи Александрийската библиотека, а да я пренесе в своята столица.

И по-рано се било случвало римските пълководци да отнасят като военна плячка книги и дори цели библиотеки. Емилий Павел например заграбил библиотеката на македонския цар Персей, Лукул — библиотеката на царете на Понт(30)... Но... Александрийската! Седемстотин хиляди тома! Наистина не за лично ползуване — Цезар искал да открие в Рим първата в републиката и на земята обществена библиотека, защото дотогава всички книжовни сбирки били собственост на царе, жреци и бележити учени.

Главен библиотекар на първата римска обществена библиотека трябвало да бъде Марк Варон. Високообразован човек, той се занимавал с поезия, история на литературата, лингвистика, философия, география, математика, селско стопанство. В наследство оставил 600 тома със свои произведения, сред които е и съчинението «За библиотеките».

Но замисълът на Цезар не се осъществил. Скоро той бил убит, а Марк Варон, поставен извън закона, едва спасил живота си. Личната му библиотека била разграбена.

Преданието, свързано с нашествието на арабите в Египет, разказва, че халиф Омар наредил на един от своите пълководци да подпали Александрийската библиотека (646 г.) До днес се цитират неговите думи: «Ако в тези книги се говори същото, което и в корана, то те са безполезни. Ако пък в тях се говори нещо различно, то те са вредни. Затова и в единия, и в другия случай трябва да бъдат изгорени». Според легендата шест месеца 4000 александрийски бани се отоплявали от древните ръкописи. Но това е само предание. Никой от авторите, съвременници на завладяването на Египет от арабите, не съобщава за опожаряване на библиотеката. За подобно събитие за пръв път споменава сирийският писател Абул Фрадж в книгата си «История на династиите». Той е живял през XIII в., т. е. шест века след завладяването на държавата на Нил. Знаменитото книгохранилище било унищожено доста преди арабското нашествие.

Александрийската библиотека изгоряла през 273 г. пр. н. е. по време на войната, която Рим водил срещу царицата на Памир — Зиновия. След пожара библиотеката била отчасти възстановена.

Заедно с книгите и учените се преместили в разкошния храм Серапейон. Отново математиците и астрономите, поетите и писателите имали на разположение голямо количество книги, способни и любознателни ученици и чудесно уредени аудитории за своите занимания. Но спокойствието не продължило дълго, светът бил пълен с неправда. Християните (по това време християнството било господствуваща религия) смятали, че всички беди идат от езичниците. Все по-високо се издигали гласове, призоваващи към окончателното изкореняване на езичеството и унищожаването на езическите книги. Особено настоятелен бил епископът на Александрия Теофил. С неговата благословия библиотеката била безпощадно ликвидирана.

От огромната колекция книги до нас не е достигнала нито една (Евклид, както и други автори са се запазили чрез по-късни копия). Затова е обяснима радостта на учените, когато открият оригинален свитък от онази далечна епоха. Неотдавна в библиотеката на Колумбийския университет намерили малко парче папирус с откъс от «Одисея», датиращ според изследователите от III в. пр. н. е. По него време всеки младеж, който посещавал училище, трябвало да изучава «Одисея». Този текст, изглежда, е бил предназначен именно за ученици. С какво заинтересувал той учените? Преди всичко с древността си. Но не само с това. Съществували доста варианти на първоначалния текст. Основа на съвременните издания са версиите, редактирани през II в. пр. н. е. от александрийския филолог и библиотекар Аристарх. А върху малкото кафеникаво парче папирус (с размери 5 × 8 см.) се е запазил един откъс от нередактирана версия на «Одисея». Любопитно е, че късчето папирус на университета почти 50 години не било забелязано от никого.

Драматичната картина на окончателния разгром на това книжовно хранилище е пресъздадена от нашия съвременник А. Щекли в историческия очерк «Хипатия, дъщеря на Теон».

... На сутринта огромна тълпа, предвождана от монаси, се устремила към Серапейона. Стражите успели да вдигнат тревога и да затворят портата. Това само забавило малко развръзката. Нападението било добре подготвено и ръководено от самия Теофил. Въпреки че в защита на Серапейона се притекли много граждани, възмутени от посегателството на Теофил върху красотата и гордостта на Александрия, участта на храма била решена.

Когато смелчаците, отбраняващи храма, предприели няколко отчаяни нападения и накарали хората на Теофил да отстъпят, той се обърнал към началника на войската. За изпълнението на императорския указ незабавно трябвало да се изпратят войници. И те пристигнали с обсадни оръдия, достойни за превземането на неприятелска крепост. Мощен таран разбил портата. На територията на Серапейона нахлула тълпата. Площадът потънал в кръв. Фанатици, обхванати от духа на разрушението, унищожавали всичко, което им попаднело подръка: разбивали статуите, късали картините, изкъртвали врати и фрески.

От тълпата се извисили възмутени гласове. Някой от монасите призовавал незабавно да се унищожи цялата езическа мръсотия — книгите на идолопоклонниците. Всички се понесли към библиотеката. Безумието трябвало да се спре на всяка цена! Учени с оръжие в ръка защитавали подстъпите към книгохранилището. Някои от тях проявили чудеса от храброст. Еладий например сам сразил деветима. Но всичко било напразно. Силите били неравни. Хората, обезумели от убийствата, нахлули в помещенията на библиотеката. Безценните книжовни богатства, създавани и умножавани от труда на много поколения учени, станали плячка на излъчващата ненавист тълпа... Монасите непрекъснато я подстрекавали. Езическата зараза трябва завинаги да се изкорени! Смъквали книгите от полиците, късали ги, тъпчели ги с крака. Ръкописи, струващи цели състояния, изнасяли на двора и изгаряли на клада. Дълго и щателно разбивали книгохранилището и вътрешните помещения на Серапейона...

Храмът бил разрушен. Музейонът вече не съществувал. Александрийската библиотека почти напълно била унищожена. Това се случило през 391 г. А колко по-пълни щяха да бъдат нашите познания за древния свят, ако тези съкровища се бяха запазили за поколенията.

През епохата на елинизма освен в Александрия и в други големи градове били създадени музейони: в Антиохия, Пергам, Сиракуза, Ефес.

... Пергамското царство просъществувало 150 години (284–133 г. пр. н. е.) и стигнало най-голям разцвет при Евмен II, когато била основана библиотека, отстъпваща по размери единствено на Александрийската. Благодарение на археолозите ние знаем какво е представлявала тя.

Вътрешната уредба на библиотеката «била типична за древността»: хранилище за ръкописи, голяма и малка читалня. В мраморните стени имало кедрови ниши. Книгите били разнообразни, но сред тях преобладавали медицинските. Пергам бил център на медицинската наука — тук творил и знаменитият лекар от древността Гален. В библиотеката работили писари, преводачи и хора, които следели за опазването на ръкописите.

Съдбата на Пергамската библиотека е известна — голяма част от нейните съкровища Марк Антоний подарил на египетската царица Клеопатра (31 г. пр. н. е.). По-късно пергамци се опитали да я възстановят, но не могли да достигнат предишното й величие.

... От библиотеката днес са останали само жалки руини и една колонада. По-добре се запазила библиотеката в Ефес, основана от Траян (около 115 г.). Ние може да видим не само двуетажната постройка, но и широката мраморна стълба, която водела към хранилището. Читалнята заемала площ от 180 квадратни метра.

Владетелите от елинската епоха не жалели средства за създаването на библиотеките, които за тях били средство за укрепването на авторитета им в очите на обществото.

Библиотеките в Древния Рим

Изригването на Везувий започнало със страхотен грохот. Към небето се понесъл огромен облак. Очевидецът Плиний Млади пише, че той бил като че ли от пръст или пепел и постоянно сменял цвета си — ту бял, ту буреносно черен, ту на различни петна. На земята се сипели пепел, парчета пемза и черни, обгорени и напукани от огъня камъни. Пепелта се смесвала със започналия пороен дъжд. Кален поток се устремил към града и го зазидал заедно с всички негови жители, които не успели да избягат. Така на 24 август 79 г. от н. е. загинал Херкулан (заедно с него и Помпей, и Стабий(31)). Столетия наред тези градове лежали скрити от света под дълбокия пласт от лава.

На 1 април 1748 г. тук започнали разкопките. Била открита вила, наречена условно Villa dei Papiri, тъй като в нея намерили папирусни книги. Подредени в неголяма стая върху полици — ниши, издълбани в стената, те стоели в същия ред като в деня на катастрофата. Всичките ръкописи — на брой около 2 хиляди — били овъглени. Библиотеката във вилата, както било установено по-късно, използувал философът Филодем.

Безспорна ценност били и намерените произведения на гръцки и римски учени, много от които дотогава били неизвестни. (Процесът на тяхното възстановяване е красноречиво описан от К. Керам в книгата «Богове, гробници и учени».) Самата библиотека била непокътната. От нея може да съдим за архитектурата на частните библиотеки в древния Рим, появили се през II в. пр. н. е.

По онова време при строителството на домовете и вилите винаги се предвиждало и специално помещение за библиотека. В трудовете на архитект Витрувий пише: «Спалните и библиотеките трябва да гледат на изток, защото заниманията в тях изискват утринна светлина, а също и за да не се поразяват книгите. Тъй като в библиотеките с изглед на юг и на запад в книгите се развъждат паразити от духащите от тези посоки влажни ветрове, свитъците се овлажняват и се покриват с плесен».

«В селските къщи — продължава Витрувий — библиотеките също трябва да бъдат обърнати на изток.» Следва пожелание към знатните хора: «Библиотеките, картинните галерии и базиликите трябва да не отстъпват по пищност на обществените сгради». И действително римляните строели библиотеките от мрамор, а отвън и отвътре ги украсявали със статуи и бюстове на видни писатели и учени.

В Рим били създадени работилници за производство на книги и книжарници. В тях се събирали предварително закупените най-популярни произведения. В някои от книжарниците едновременно с това се преписвали книги. Книжарница с подобни функции била открита при разкопките на Помпей. И днес, когато посещават древния град, туристите могат да видят книжарницата, към която има работно помещение за преписвачите.

По това време разцъфтявали занаятите на преписвачи и книговезци, както и търговията с книги. Те се изготвяли в голямо количество и били разнообразни по форма. Най-добрите произведения или тези на злободневни теми бързо се размножавали в стотици екземпляри и се разпространявали из цялата империя. В десетките работилници за книги се изготвяли по поръчка и в кратки срокове от роби-преписвачи копия на речи, сатирични произведения, стихотворения, поеми, пиеси. Oт достоверни източници знаем, че Помпоний Атик размножавал за продажба произведенията на Цицерон, Платон, Демостен. Братята Созии, притежатели на известна римска книжарница близо до статуята на Янус, «издавали» Хораций и Марциал.

А сега да се разходим из древния Рим, предвождани от римските поети начело с Марциал. Този поет от I в. написал около 1200 (б. пр.) епиграми, всяка от които по неговите думи е подправена със «зрънце сол» и капка «горчива жлъчка». Много от тях били посветени на писатели, книжарници и библиотеки.

В онази епоха всички познавали творчеството на Марциал. Той бил «известен на света със сборниците си с остроумни епиграми» и в Галия, «където го четели и старецът, и младежът, и момиченцето», и в «далечна Британия». Разбира се, и в самия Рим. «Моят Рим хвали и обича моите книги и ги разучава» — възкликва сам поетът.

Както в Гърция, така и в древния Рим книгите били изработвани от папирус. Свитъка прикрепяли и навивали около палка, като при четене постепенно го развивали. Краищата на палката, наречени умбилики, обикновено украсявали с шарки от метал или от слонова кост.

Понякога поставяли свитъците от целия том във футляр (мембрана) от пергамент. Заглавията на книгите изписвали върху футляра или върху специална плочка, прикрепена върху умбиликата. Редактирането на съчиненията се наричало емендиция.

Имало и разкошни издания от най-доброкачествен материал. За тях Марциал пише:

С кедрово масло намазана щедро,

ярко от двете страни ти ще блеснеш,

пръчката в тебе ще бъде с резба украсена.

Ще те загърнат в пурпур ефирен,

цветно ще грейне твойто заглавие...

(Превод Николай Антонов)

Такива великолепни книги се изработвали в специални работилници.

В епиграмите на Марциал срещаме описание на книжарници и някои имена на търговци на книги: Агрект. Валериан Полий, Трифон. Ето как изглеждала една от книжарниците:

Вредом — надписани ясно вратите —

бързо поета желан да намериш.

Там и мен потърси...

(Превод Николай Антонов)

Съществували и много лични библиотеки, което личи и от афоризма на Цицерон «Дом без книги е като тяло без душа». Интересно описание на библиотеката в «селската къща» ни е оставил Марциал:

Книги в селската къща мирна —

Рим оттам се вижда даже близък...

Сред поетите на почит — място

и за мойта Муза се намира.

Положи ги, пък дори и долу,

мойте седем книжки. Аз ги пращам

със поправки в тях собственоръчни.

Те цена голяма им придават.

(Превод Николай Антонов)

В този стих откриваме любопитни факти. Например още в далечното минало книгите с автограф или с авторска корекция се ценели много, понеже така се «придавала тежест на подарените» произведения. И това, че и тогава в книгите имало грешки. Преписвачите бързали!

Но не всички творби се пазели грижливо в библиотеките, не всички се четели и препрочитали. Проницателният и ироничен Марциал осмивал слабите и бездарни поети, чиито стихове ставали единствено за «увиване на скумрия» или за чернови («ще те изпише с драскулки момчето»).

И други древни автори описвали метода за производство на книги, търговията с тях, устройството на библиотеките. Например в стихотворение на Ювенал се разказва как едно момче отива на училище, а робът върви след него и носи книгите му. По пътя момчето се заглежда в книгите, изложени по книжарниците. А ето и стихотворение на Валерий Катул — «латинския Пушкин» (А. Блок). В посвещението той пише за своята «малка книжка, полирана гладко с твърда пемза». И ние си спомняме, че папируса обработвали с парчета от пемза. Осмивайки бездарния поет, който издавал стихотворенията си в разкошни издания, Катул продължава:

Суфен...

маца не като нас на хартия най-груба,

ами на царски хартии най-фини,

с валяци нови, със шарки червени,

с пемза почистени нежни оловни извивки...

(Превод Николай Антонов)

Това, както може да предположим, е написано на пергамент, който в началото също свивали на свитък.

А ето и други редове:

В свободното си време вчера,

ний дълго с плочките играхме —

забавно бе, един след други редяхме стихове по тях...

(Превод Николай Антонов)

В Рим били разпространени изящно изработените восъчни дъсчици, на които пишели писма, записки, стихове. Съединени по няколко заедно, те образували малки книжки. За техния външен вид съдим от фреските в Помпей.

Въпросите за устройството и съдържанието на библиотеките вълнували библиофилите от онази епоха не по-малко, отколкото вълнуват и съвременните библиофили. Съществували и справочници за комплектуване на библиотеките. Телефос от Пергам написал «Три книги за значението на книгите, в които се посочва какви книги трябва да купуваме», а Херений Филон от Библос издал книгата «За купуването и подбора на книгите».

Безспорно много учени, поети, общественици изпитвали естествена потребност от книгите, използували ги рационално в своята работа. Но съществувала и друга категория хора. С годините библиофилството придобило епидемичен характер. Философът Сенека, живял през I в. от н. е., с възмущение разказва за увлечението и модата сред знатните и богатите да създават собствени библиотеки. Той говори, че те никога не четат хилядите книги, които притежават, а ги колекционират единствено за да се хвалят пред другите. Притежателите на такива библиотеки понякога били по-слабо образовани дори от своите роби.

В книгата си «Олтарът на победата» Валери Брюсов описва библиотеката на знатния римлянин Симах, живял през IV в. от н. е. (разказът се води от името на юноша, който пристигал в Рим, за да продължи образованието си). «Но безспорно най-голямото съкровище в дома беше библиотеката, събирана в продължение на столетия. Тя заемаше няколко стаи, в които рядко надникваше някой, и вероятно никои на света не знаеше, какви богатства съдържат. Само незначителна част от свитъците стояха по местата си — в стенните ниши и армариите(32), — останалите лежаха направо на пода подобно на камара плодове на уличен търговец. Тук бяха нахвърляни в един куп стари издания на знаменити писатели, заменени в наши дни от нови, както уверяват, по-запазени, и съчинения на всички забравени автори, които никой не иска да препрочита. Тук се намираха и документите на Аврелиевия род, колекция от стари писма: до великите прадеди на Симах, писани може би от диктатори и префекти, философи и поети, записки на известни за своето време хора, ценни за историците. Сега всичко това, прогнило и покрито с плесен, беше плячка за мишките и книжните червеи. Към библиотеката бяха прикрепени няколко роби, но те се задоволяваха единствено да почистват от време на време праха и да преместват камарите с книги от едно място на друго.

Впрочем за оправдание на Симах, когото никой, разбира се, не подозираше в липсата на любов към старините и литературата, съм длъжен да напомня, че освен този дом на Целия в града той имаше и други два, както и три вили край Рим и не по-малко от тринадесет в различни части на Италия.

В тези домове също имаше библиотеки и от тях една, която предимно използуваше знаменитият оратор, се намираше в дома му отвъд Тибър и беше поддържана с голямо старание. Някои от книгите бяха в скъпи подвързии със сребърни закопчалки, най-ценните свитъци бяха поставени в пищно украсени мембрани, снабдени с изящни умбилики от слонова кост и завързани към тях етикети, върху които бяха означени не само заглавието на книгата и нейният автор, но и името на притежателя й, на ритора, който се занимаваше с нейната емендиция, и годината, през която е била закупена. В библиотеката видях невероятно разкошни книги, изписани с разноцветни мастила, украсени с цветни рисунки и със злато.»

Личните библиотеки били доста богати. Секретарят на Нерон притежавал 30 хиляди свитъка. По времето на император Адриан в Рим живял гъркът Епафродит, който имал две къщи и във всяка една — библиотека. Общото количество на книгите в тях надхвърляло 30 хиляди тома. И това били все най-избрани творби. Знаем със сигурност, че библиотеки са притежавали Цицерон и Плиний Стари...

Вече споменахме, че Юлий Цезар искал да пренесе книги от Египет в Рим, за да основе там първата обществена библиотека, но не успял да осъществи замисъла си.

Заслугата за създаването на първата обществена библиотека в Рим е на Полион Азиний. Това станало по време на втория триумвират (може би поради това за основател на първата библиотека се смята римският император Октавиан Август?). Ораторът, поетът, историкът и критикът Полион Азиний бил и народен трибун, но по време на бурните събития се отказал от политическа дейност и открил в своята вила Академия по красноречие. Плиний цитира знаменитата фраза от една реч на Полион: «Плодовете на човешкия разум са общо достояние». В библиотеката се събирали римските философи, за да беседват върху творбите на гръцките мислители, записани върху пазещите се тук папируси... Преобладавали гръцките книги. Образованите римляни знаели гръцки език и четели в оригинал произведенията на Аристотел, Платон, епически и буколически(33) поети. В библиотеката можело да се намерят «Одисея» в превод на Ливий Андроник, комедиите на Плавт...

След няколко години — през 33 г. пр. н. е., Октавиан Август основал на Палатинския хълм нова библиотека — Палатинската (тя изгоряла през 355. г.), а по-късно на Марсово поле създал втора, наречена Октавианова. Запазило се е писмото на Марк Аврелий, в което той моли Фронтон да вземе за него от Палатинската библиотека речите на Катон.

Но най-прочутата римска библиотека била основана от император Траян. Тя се измирала на форума, носещ неговото име.

Форумът на Траян с всичките си сгради бил построен под ръководството на известния архитект Аполодор Дамаски. Най-голям и разкошен сред императорските форуми, той бил създаден за шест години (107–113 г.). Входът представлявал триумфална арка, водеща към голям двор с покрита галерия. В дъното на двора била базиликата Улпиа. Зад нея имало неголям закръглен площад със зданията на латинската и гръцката библиотека.

Ето на този форум се намирала една от най-величествените библиотеки в Рим. Стените на помещенията й били разделени на хиляди дълбоки квадратни ниши и приличали на мраморна медена пита. В тях се пазели папирусните и пергаментовите свитъци. Нишите били отделени една от друга с пиластри(34). Пред тях имало колони с коринтски капители. Библиотеката била украсена с бюстовете на онези, които служели на империята със своето перо...

Амиан Марцелин разказва за посещението на император Константин в Траяновия форум през 357 г.: «Когато той пристигна във форума на Траян — съоръжението, което единствено в света може да учуди боговете, той се вцепени от изумление при вида на гигантските постройки, които не могат да се опишат с думи и които смъртните никога не ще успеят да създадат втори път». Знаменитата колона на Траян съществува и днес.

По заповед на император Каракала след малко повече от сто години книгите от библиотеката били пренесени в «термите»(35) (построени през 216 г.), които носели неговото име. Грандиозни по своите размери, те заемали площ от 12 хектара. В главното здание имало зали с басейни със студена, топла и гореща вода, както и зали за почивка. Основният корпус бил заобиколен от трите си страни с цветна градина, а пред четвъртата страна имало място за атлетически състезания. В дъното на парка били разположени симетрично двете сгради на библиотеката. Съществували и добре оформени просторни правоъгълни дворове, под чиито колонади учени и философи спорели и беседвали на различни теми. Своите разсъждения те обичали да подкрепят с цитати от произведенията на древни писатели и затова често се отбивали в библиотеката за справки.

Библиотеки имало и в други бани и храмове. Римските библиотеки се състояли винаги от две отделения — едното за гръцките, а другото за латинските книги. Във всяко от тях имало също читалня и книгохранилище. В по-големите библиотеки, например в Палатинската, били уредени и няколко зали за публични четения. Книгите в книгохранилището се пазели или в ниши, или в шкафове и били групирани по отрасли — география, медицина, история, философия.

Древният Рим не могъл да се похвали с особено значителни библиографски трудове. Наистина знаменитият лекар Гален (роден в Пергам през 129 г. от н. е. и умрял в Рим около 199 г.) написал «За реда на собствените книги» (авторът посочва в каква последователност трябва да се четат неговите многочислени съчинения) и «За собствените книги» (разказва за литературните си произведения, като посочва заглавията им; целта на това съчинение била да помогне на читателя да отличи истинските творби на Гален от излизащите под негово име).

Ръководството на библиотеките се поверявало на така наречените «прокуратори»(36). които били избирани измежду известни учени и поети. Например «библиотекар» бил граматикът Юлий Хигинус — приятел на Овидий, — чието име е останало в историята на литературата. Това била епоха, когато надзорът на библиотеките се смятал за една от най-важните длъжности в империята. При император Адриан тази длъжност изпълнявал Юлий Вестинус, началник на императорската канцелария. Преди това той бил начело на александрийския Музейон.

«Прокураторите» имали и помощници (свободни граждани или роби), които се наричали «либрарии» (книжовници). Тяхно задължение било да наблюдават за опазването на книгите, да подлепят и дори да преписват овехтелите ръкописи, да следят за реда в помещенията. През 1935 г. по време на разкопки на мястото, където по-рано била библиотеката, намерили мраморна плоча. С гръцки букви върху нея било написано: «Нито една книга не трябва да се изнася. Ние сме се заклели».

През древността в Рим и в градовете на различните провинции съществували 23 библиотеки. Известно е, че писателят Плиний Млади пожертвувал за библиотеката в Ком грамадна сума — 1 милион и 100 хиляди сестерции. По време на империята създаването на обществени библиотеки се смятало за заслуга пред обществото. Библиотеки открили Август, Тиберий, Веспасиан, Траян.

Последните десетилетия от I в. пр. н. е. и началото на I в. от н. е. са епоха на разцвет на римската култура. Литературата била представена с творбите на Вергилий, Хораций, Овидий. Тогава работил и знаменитият архитект Витрувий.

В Рим съществувал обичай поетите публично да четат своите стихове. Често такива четения организирал Меценат(37), който покровителствувал Вергилий, Хораций и Овидий.

Много от книжарниците били едновременно и читални, където се събирали поети, писатели, учени, за да обменят и обсъдят различни новини. С упадъка на Римската империя изчезвал постепенно и интересът към книгите и библиотеките, които по думите на историка Амиан Марцелин, постепенно се превръщали в «плътно затворени гробници».

С падането на Римската империя загинали и тези «гробници» — библиотеките били разграбени, разрушени, опожарени. Загинали книги и безброй ръкописи, на чиито страници били записани великите мисли и откритията на историци, философи, географи, знаменити произведения на поети драматурзи.

Виварий

И така някогашната могъща и непоклатима Римска империя започнала да агонизира. Непреодолимите икономически кризи, изтощителните войни, непрекъснатите въстания на робите и колоните(38), нашествията на варварите — всичко това я водело към неизбежна смърт. «Всеобщото обедняване, съкращаването на търговските отношения, замирането на занаятите, изкуствата, намаляването на населението, упадъкът на градовете, връщането на земеделието към по-ниска степен на развитие — такъв бил крайният резултат на римското световно господство» — писал Фр. Енгелс.

Вождът на хуните Атила, чиито степни коне пасели алпийска трева, заставил гордия някога Рим да си плати данъка. Лавини от вестготи и остготи нееднократно превземали и ограбвали столицата. Накрая вандалите подложили града на чудовищно разрушение. Тогава загинали и много ценни паметници на културата, в това число папирусни и пергаментови книги. И до днес всяко безсмислено унищожаване на културни ценности се нарича вандализъм.

Известна е датата на окончателната гибел на Западната Римска империя — 476 г., когато начело на Италия застанал един от вождовете на германското племе скири. След 17 години страната била завоювана от готите и те основали своя държава начело с владетеля Теодорих. Столица станала крепостта Равена, по-късно възпята от много поети, в това число и от Александър Блок.

Кралят не умеел да чете и пише, а под документите се «подписвал» с помощта на златен шаблон, на който били изрязани буквите на името му.

Негов секретар и съветник бил Флавий Марк Аврелий Касиодор Сенатор. Съветският изследовател на средновековната латинска литература в Италия Н. Н. Голенишчев-Кутузов го нарекъл «един от най-великите културни дейци на средновековния Запад». Този образован римлянин, произхождащ, от знатно семейство, писател и философ съставил официалните писма, отличаващи се с изящния си стил, указите и други държавни документи. Впоследствие Касиодор ги обединил в един кодекс със заглавие Variae («Разни»). С това той искал да даде на своите последователи образец на изискан дипломатически стил. Според думите на автора документите в сборника били «изпълнени с благоуханието на древността». Касиодор създал и редица значителни философски и исторически произведения. По молба на Теодорих той написал «История на готите» (12 книги), в която доказвал тяхното благородство и древност. За образец му служил Тацит, но използувал също гръцки и римски съчинения за германците. «История на готите» е стигнала до нас в съкратен вид, дело на гота Йордан, под заглавие «За произхода и дейността на готите». Дори така осакатена, «История...» е прекрасен паметник на историята на германските народи. Касиодор превел на латински език «Юдейските древности» на Йосиф Флавий.

Ние притежаваме (разбира се, също в съкратен вид) «История на рода на Касиодор» и други негови произведения («Тълкувание на псалмите на Давид», «За душата», «Хроника»). За тяхното значение Голенишчев-Кутузов пише: «Литературното наследство на Касиодор Сенатор беше мостът за преминаване от античността, през най-тъмния период на средновековието, към XI–XIII в. — периода на възстановяване на науката и обновяване на литературните традиции в западноевропейските страни».

В продължение на три десетилетия Касиодор заемал най-високи длъжности в Италия, бил последователно министър в двора, консул, губернатор... Той зряло обмислял идеята за създаването на могъща итало-готска държава, мечтаел за развитие на просветата, за организиране в Рим на първия християнски университет. Но сам съзнавал, че е невъзможно да осъществи замислите си. «Докато бушуват воини и се водят битки — писал той, — моето желание не може да се изпълни. В тези тревожни времена няма място за делото на мира.» Това го накарало може би на петдесет години да напусне държавната служба и да смени «римската тога с монашеско расо». Касиодор се оттеглил във владенията си в Южна Италия, близо до неголемия град Сцилаце, разположен на брега на Тиренско море, «където светлината е прозрачна, въздухът е мек, зимата е слънчева и лятото е свежо». И тук той основава един от първите манастири в Европа» — Виварий. Словата, с които Касиодор описва това райско земно кътче, звучат като истински химн. Химн за прохладните градини и зеленеещите се ниви, за бистрите реки, пълни с риба, за горите около кастелските възвишения.

Разбира се, Касиодор усещал трагичния фон на тази идилия, просъществувала в краткия период на затишие между управлението на остготите и нашествието на лангобардите...

И все пак ... манастирът, създаден преди всичко като «Приют на мислите», успял да се запази половин век. Той бил истински (и рядък за своето време) център на културата. Именно във Виварий (М. Илин превел тази дума като «обител на живота») Касиодор желаел да съхрани за потомството постиженията на древните мъдреци и тези литературни ценности, които все още съществували. Той смятал, че първото задължение на монасите е тяхното умствено и духовно развитие, и затова организирал в светата обител за младежите школа с доста широка програма на обучение (според античната традиция). В нея се преподавало граматика, риторика, логика, математика, музика, космография, медицина. За учебно пособие служело фундаменталното енциклопедическо съчинение на Касиодор «За науките и изкуствата», съдържащо обширни сведения за «седем свободни изкуства»(39).

Касиодор основал библиотека и към нея уредил скрипториум — първата средновековна ръкописна школа. Преписването на книгите той смятал за важно дело: «... аз уважавам труда на писарите. Надалеч се разнася написаното от тях. Чудесно е желанието, похвална е упоритостта на тези, които предсказват бъдещето с ръката си, развързват езика с пръсти, мълчаливо носят добро и се борят против злото с перо и мастило». Манастирът се превърнал в място за плодотворна литературна дейност — тук се редактирал и уточнявал текстът, превеждало се от гръцки на латински език и дори се създавали оригинални произведения. Самият основател на Виварий съставил коментарите към някои книги от библията. И както правилно отбелязва един историк, той станал родоначалник на много поколения «антиквари», «либрари» и «скриптори» (според неговата терминология антиквар означавало писар).

В един от кодексите (в Лауренцианската библиотека във Флоренция) има миниатюра, изобразяваща, както се предполага, Касиодор. На коленете му лежи кодекс, в дясната си ръка държи калем, пред него има пюпитър(40) с мастилница. Отляво се вижда шкаф с отворени крила, върху чиито лавици са подредени книги, а на най-долния рафт — пособия за писане.»

Средновековният скрипториум представлявал обширна светла стая с маса по средата, около която седели монасите-кописти, наведени над квадратни тетрадки с калем в ръка, а до тях имало пюпитри с мастилници. Редакторите, преводачите и коректорите (според Касиодор преписаното се сверявало с текста от най-древните ръкописи) работели в отделни помещения. Обикновено ръкописните книги били обемисти — над сто листа — и с форма, близка до квадратната. Един от кодексите съдържал над хиляда страници. Като материал за писане служел тънкият, гладък и идеално излъскан от двете страни пергамент. Само творбата на Йосиф Флавий била на папирус.

Уреденият от Касиодор скрипториум бил обзаведен с необходимите материали и разнообразни инструменти за писане. За набора от вещи, необходими на писаря, четем в една приписка към сборник с гръцки стихотворения: «Това меко олово, определящо движението на моите пръсти, това перо, с което се правят изкусни завъртулки, това ножче, което служи за подострянето му, този камък, на който се заостря тръстиковата пръчица, и накрая цялата чанта с преса за полиране, гъба и мастилница, бившите оръдия на моя смирен занаят, поднасям на теб, господи, защото отслабналите ми от възрастта ръце и очи не ми позволяват да работя». Майсторите-писари трябвало да притежават перо или калем, линийка, черен молив за разчертаване на листата, пергел, няколко ножчета за подостряне на перата, парче пемза за изтриване на грешките, раковина за изглаждане на страниците, мастилница... Съществувала и цяла група правила по подготовката и използуването на тези инструменти.

Касиодор се грижил книгите да се преписват добре, на високо равнище, следил за реда в скрипториума и в библиотеката, която за него била съкровищницата на манастира. По този повод той написал труда «Ръководство за изучаването на божествената и светската литератури», произведение с необичайно широк тематичен диапазон. Според препоръките му заглавията трябвало да се изписват с червен цвят, а ръкописите могат да се преписват не само денем, но и нощем на светлината на кандилото — «пазителят на свещения пламък». За да се «облече красивото съдържание в изящна външност», подвързвали готовия ръкопис. В библиотеката на Виварий се пазел сборник с рисунки-образци за книговезците. Изследователите предполагат, че освен скрипториум и библиотека в манастира имало и книговезница, където се трудели «опитни майстори на книговезкото дело».

Авторът на «Ръководство...» разработвал също въпроси на граматиката и риториката, въвеждал читателя в изучаването на «седемте свободни изкуства», разглеждал (в главата по риторика) учението за силогизмите и определенията. Освен сведенията за характера и същността на различните видове «изкуства» в книгата имало и библиографска информация. Това е краткото съдържание на втората й част.

Болшинството от главите в първата част на Касиодоровия труд съдържали сведения за литературата и били своего рода библиографско пособие (но това не било единственото им предназначение). Тук се посочвали богословски и юридически трактати, богослужебни книги, най-важните коментари на книгите от Стария и Новия завет, произведения на християнски писатели, например на известните Августин и Йероним, съчинения на древните писатели по космография (Птолемей), по земеделие (Коломел) по медицина (Хипократ и Гален), обширни сведения за исторически произведения. Двата ръкописа на Аврелий Августин, свързани с Виварий се намират днес в Държавната обществена библиотека «М. Е. Салтиков-Шчедрин»(41). Първият включва различни негови произведения и бил подготвен още през V в., а после попаднал във Виварий. Вторият съдържа текста на знаменитото му съчинение «За града божий». В библиотеката се пази още един «загадъчен» кодекс, но за него разказваме по-нататък.

Монасите от Виварий ползували библиографски трудове, например «Книга за знаменитите мъже» на Йероним и «Книга за църковните писатели» на Генадий (те били включени в един кодекс). Неуморната изследователка на ръкописите от ранното средновековие О. А. Добиаш-Рождественска стигнала до извода, че Касиодор притежавал в библиотеката повечето от препоръчаните в «Ръководство...» книги. Част от тях той купил, но повечето били създадени и преписани в скрипториума. И още нещо: според нея «в системата на четене светското четиво заемало първо място».

Следователно ние имаме представа за това, кога, къде и от кого е създадена първата библиотека в средновековна Европа и какъв е бил фондът й! Безспорно един рядък случай.

От всички произведения на Касиодор Сенатор първата част от «Ръководство... » имала най-щастлива съдба. Използувано цели пет века, то е стигнало до нас в много преписи. Съветският историк на чуждестранна библиография К. Р. Симон пише, че в продължение на пет века първата част от «Ръководство...» на Касиодор изпълнявала функцията на помагало при комплектуването на манастирските библиотеки, била според съвременната терминология «препоръчителна библиография, предназначена за читателите-монаси и преди всичко за монасите-писари». Ще добавим, че «Ръководство...» представлява и каталог на първата средновековна библиотека в Европа.

На преклонна възраст Касиодор подготвил за монасите-писари своего рода инструкция, наречена «Ортография», съдържаща съветите и наставленията на древните латински граматици. Книгата била известна в средновековна Европа, защото нейните материали използувал в съчиненията си средновековният учен-енциклопедист и историк Изидор от Севиля (IX в.).

Последните години от дейността на Касиодор преминали под знака на нашествията на лангобардите в Северна Италия, които оглавявали съюза между германските, сарматските и българските племена(42). Варварите безпощадно унищожавали градове и изтребвали жителите им. Папа Григорий I със скръб говорил за бедствията, постигнали страната: «Навсякъде, където погледнеш, ще видиш развалини от крепости, опустошени поля и земя, превърната в пустиня. Няма селяни по полята, градовете са обезлюдени, оцелелите, а те не са много, ежедневно загиват от убийства... Рим, някогашният господар на света — какво е той сега? Изоставен от своите граждани, разграбен от враговете, днес градът е камара от развалини». Колко приличат тези жалби на произведението на автора от древен Шумер «Тъга по града Ур», също разрушен от враговете!

Нашествието и господството на лангобардите ликвидирали много центрове на културата, прекратили интелектуалната дейност в градовете от Северна и Централна Италия, но за щастие Виварий, който се намирал в Южна Италия, избягнал суровата участ.

... Заобиколен от учениците си, занимаващ се с литература и богословие, Флавий Марк Аврелий Касиодор Сенатор прекарал в светата обител втората половина от живота си и умрял на сто години (575 г.). След себе си той оставил добре подбрана библиотека и трудове по организация на ръкописната школа и книгохранилището. Сред морето от невежество Виварий в продължение на петдесет години бил истински оазис на културата.

През това грозно и страшно време дейността и усилията на Касиодор за спасяването на културните ценности и размножаването на античните писмени паметници били изключение. Тогава господствувала противоположната гледна точка — един от съвременниците на папа Григорий I се нахвърлил с патос върху античността, върху най-известните художествени и научни произведения от миналото (въпреки че от трудовете му личи, че е запознат с тях), върху светското образование и знанието изобщо.

Той възкликнал: «За какво е цялата тази нищета от светски знания, каква полза може да имаме от разясненията на граматиците, които по-скоро са способни да ни развратят, отколкото да ни посочат пътя към истината? С какво могат да ни помогнат размишленията на Питагор, Сократ, Платон и Аристотел? Какво ще ни дадат песните на нечестивите поети — Омир, Вергилий, Менандър? Каква полза, питам аз, ще има християнското семейство от историците-езичници Салустий, Херодот, Ливий? Могат ли Гракх, Лисий, Демостен и Тулий да съперничат със своето ораторско изкуство на чистото и светло учение на Христа? С какво могат да ни помогнат причудливите измислици на Флак, Солин, Барон, Плавт, Цицерон?...». «Запазило се е и писмото на римския папа до един от епископите: «Ти, струва ми се, учиш граматика — не мога да повторя това, без да се изчервя. Натъжен съм и скърбя. Докажи, че не се занимаваш с нелепите светски науки, и ние ще славим господа наш».»

И все пак сред мрака от невежество тук-там припламнали огньовете на нови културни центрове, където в скрипториумите и библиотеките се преписвали и съхранявали не само богослужебни книги, но и такива, каквито по думите на римския папа пропагандирали «нелепите светски науки».

На мястото на загиналите, разрушените, западналите културни центрове израствали нови. По образец на Виварий например били уредени ръкописна школа и библиотека в знаменития манастир «Монте Касино», основан от Бенедикт Нурсийски, близо до Неапол. Тук постепенно книжовната дейност станала една от основните дейности на монасите. По различно време и в различни страни били създадени и други скрипториуми и библиотеки.

Минавали години, десетилетия, векове, книгите загивали в огъня на пожарите и кръвопролитните воини, били разграбвани, разкъсвани претопявани. Но най-невероятното е, че въпреки несгодите книгите (макар и не всички) успели да се съхранят. Преодолявайки фантастичните трудности, през пластовете на времето (14 века!) много от тях са стигнали до нас. Виварий заедно със скрипториума и библиотеката не надживели много своя създател — в края на VI или начало на VII в. те вече не съществували.

А книгите? Как може да проследим и «възстановим» съдбата им? За това ще ни помогнат самите ръкописи.

За щастие някои уникални произведения са се запазили в оригинал. Техният труден път от библиотека в библиотека в продължение на столетия е проследен от поколения учени от различни страни — от австриеца Бер и от французина Делил, от немеца Цимерман и от англичанина Лео, от рускинята Добиаш-Рождественска. И какъв къртовски, дългогодишен труд е бил необходим, за да могат по едва уловимите нишки да се установят датите на «изданията» на древните ръкописи, както и ръкописните школи, в които са създадени. Характерът на шрифта, оттенъкът на мастилото, външната форма, миниатюрите, забележките, нанесени по белите полета, постскриптумът, шифърът (сигнатурата) са основните жалони по многовековния път на «корабите на мисълта».

Колко хора са се докосвали до фонда на Виварий... Лангобардската кралица Теодалинда, ирландският учен-монах Колумбан, безименният писар от книгохранилището в Корби, знаменитият кардинал Ришельо, каталогизаторите в абатството Сен-Жермен, секретарят на руското посолство в Париж П. Дубровски — всички те по един или друг начин са помогнали да се съхранят безценните уникати, които са запазили топлината на дланите им.

Щастливото хрумване на изследователите на старинните паметници, че книгите, изброени в «Ръководство за изучаване на божествената и светската литература» на Касиодор, отразяват и състава на неговата библиотека, породило у тях естественото желание да ги открият. Вниманието на учените било привлечено от най-стария европейски манастир — Бобио, основан от ирландския монах Колумбан. В края на VI в., заедно с дванадесет другари Колумбан напуснал своята родина — «острова на учените и светците», за да «сее истина по света». Това било началото на «великото излизане» от Ирландия, движение, което продължило на вълни два века. Разказът за културните центрове в Ирландия е извън рамките на нашето повествование. Ще отбележим само, че в манастирските общини на острова се изучавал не само латински, но и гръцки език, а суровият аскетичен режим не пречел на научните търсения. В библиотеката на Бангорското абатство, откъдето бил и Колумбан, както и в много други ирландски манастири се пазели ръкописи на съчиненията на Вергилий, Хораций, Овидий, Ювенал, Клавдий, а също и на Пруденций и на други християнски поети. Необичайната литературна образованост на ирландските монаси удивлявала Фр. Енгелс. В ирландските манастири-градове, най-крупен от които през VI в. бил Бангор, живеели три хиляди монаси. Това били същински оазиси сред обкръжаващата ги маса от езическо население. Забележителният деятел от каролингската епоха Алкуин писал за контраста между «най-високообразованите учители и доста дивия народ».

Легендите, преданията и песните разказват за екзотичния битов колорит на странствуващите «продавачи на знания». «В несигурна ладия, в оскъдни одежди, без припаси за из път, но със скъпоценните ръкописи на гръб» те преминавали на континента, като предлагали своите богати знания и кодексите, които притежавали срещу «удобно място, способни ученици и необходимите за странника храна и дрехи». Подир първите мисионери потеглили философи и поети, езиковеди, музиканти и художници, калиграфи. И те носели «на-гръб» ръкописи на древни автори.

След кратък престой във Франция и Швейцария (по съвременната терминология) Колумбан прекосил Алпите и се заселил в Северна Италия. Тук върху развалините на стара църква, подарена му от лангобардската кралица Теодалинда, той основал (четиридесет години след смъртта на Касиодор) манастира Бобио (613 г.). Покръстената Теодалинда предала в скрипториума и библиотеката заграбените от Южна Италия книжовни съкровища. Така в предпланините на Алпите се «срещнали» ирландските кодекси с книжовното наследство на Виварий. И кралицата, и Колумбан видели с очите си, държали в ръцете си и помогнали да се опазят книгите, създадени в ръкописната школа на Касиодор. Впоследствие в Бобио пренесли обширните си библиотеки и други странствуващи учени-ирландци: Комгал, Кумиан, Дунгал.

Подарените от Теодалинда ръкописи, пристигащи от Ирландия, поставили основата на библиотечния фонд, който постепенно се попълвал с манускрипти, създадени в скрипториума. Съдейки от каталога, съставен през IX в., в библиотеката на Бобио, станала скоро важен културен център в Северна Италия, имало доста екземпляри от ръкописните книги на Аристотел, Демостен, Цицерон, Хораций, Вергилий, Лукреций, Овидий, Ювенал.

Хиляда години, десет дълги столетия, просъществувала забележителната библиотека (и ръкописната школа), преживяла периоди на възход и падение. Монасите старателно събирали древните манускрипти, в това число и тези, създадени във Виварий.

През VIII в. Карл Велики изнесъл част от книгите във Франция, а през 1616 г. по разпореждане на един от кардиналите останалите кодекси били разпръснати — някои попаднали във Ватикана, други в Милано. След триста години, в началото на нашия век, австрийският учен Бер в ръка с «Ръководство...» на Касиодор изследвал манастирските и други книгохранилища в Италия, издирвал ръкописите от Бобио, за да открие онези от тях, чиято родина бил Виварий. И учените успели да намерят и опишат много такива книги.

Може би някои мислят, че така завършва историята на знаменитата библиотека. Но изследователите нанесли в нея, в историята, още един доста необикновен щрих. В Държавната обществена библиотека «М. Е. Салтиков-Шчедрин» бил открит кодекс от Виварий с пояснителна бележка (глоса) от шест реда, написани от Касиодор. Нека се опитаме да проследим неговия път. Естествено, че от манастира Виварий през Рим заедно с други съкровища и той попада в Северна Италия, в манастира Бобио — като дар от лангобардската кралица. По-нататък пътят на кодекса продължава през Франция.

... Седемдесет и пет години след смъртта на Касиодор в галската земя, «заливана още от вълните на франкисткото варварство», кралица Балтилда основала абатството Корби, където скоро била създадена библиотека и ръкописна школа. Започнала усилена работа по преписването на книги. Голяма заслуга за попълването на библиотечния фонд имал ръководителят на ръкописната школа абатът Адалядар, известен държавен деец от епохата на Каролингското възраждане, «човек не на думите, а на делата». Върху някои кодекси имало следния постскриптум: «По повеля на отец Адалядар». Наред с религиозната литература в библиотеката се намирали и произведенията на Цицерон, Марциал, Колумел, както и медицински и астрологически трактати, закупени за нуждите на манастира през каролингската епоха. Известно е, че Карл Велики изнесъл книгите от Бобио. Така тук се появили кодексите-скитници.

В светата обител някои от тях пристигнали чак от Южна Италия и дори от Африка, за да намерят в Корби подслон векове наред — например, трудът на Аврелий Августин, който, изглежда, носел и негов автограф.

Хиляда години след създаването на библиотеката, през 1638 г., кардинал Ришельо (също ценител на книгите и притежател на богата книжовна сбирка) наредил да се изземат от Корби най-старите ръкописи и да се предадат в парижкото абатство Сен-Жермен. Той смятал, че така ще се осигури по-доброто им съхранение. Върху кодексите в навечерието на тяхното изпращане в хранилището на Сен-Жермен поставяли «следа» — корбийският библиотекар пишел върху всеки един от тях: Ех libris monasterii korbeiens или Korbeinsis monasterii.

Ho новото пристанище се оказало не особено надеждно: след век и половина най-ценните корбийски манускрипти били изложени на публичен търг. На разпродажбата «случайно» присъствувал и скромният чиновник от руското посолство в Париж П. П. Дубровски, който закупил 50 скъпоценни ръкописа и ги белязал с още един «знак»: Ex musaeo Petri Dubrowsky.

За П. Дубровски заслужава подробно да се разкаже, въпреки че той е бил известен както в миналото, така и днес, въпреки че за него е писано у нас, във Франция и в Германия. И все пак биографията му е малко позната. П. Дубровски се родил на 9 декември 1754 г. в Киев. Завършил Киевската духовна академия. Още на младини започнал да колекционира книги и да проявява интерес към древните културни паметници. Познанията, които натрупал през време на обучението си, засилили библиографската му страст влечението му към историята. И според неговите думи, «за да довърши учението си в чуждестранни университети», заминал в Париж, където в началото бил «практикант в църквата на руското посолство», а по късно заемал някои незначителни длъжности — актуарии(43) и преводач. Понякога го изпращали с дребни поръчения в различни страни. Когато отзовали в Петербург основния състав на посолството, едва тогава П. Дубровски бил назначен за съветник и секретар. Своите сили той отдал изцяло за издирването и колекционирането на ръкописи и книги. В Париж П. Дубровски не само се срещнал с Жан-Жак Русо, но успял да получи от него ценен кодекс от XV в. с текст от Тит Ливий, италианска изработка. Ръкописът, подвързан в пергамент, се състоял от 363 листа.

Върху пергаментовия форзац П. Дубровски написал: «Тази книга на Тит Ливий ми бе подарена от знаменития Жан-Жак Русо по време на последния му кратък престои в Париж. Тогава той я бе получил от Кур Дьо Жебелен. Но книгата е служила през XVI в. и на херцог Лоренцо Медичи — гербът му обаче умишлено бил изтрит. Екатерина Медичи я донесла във Франция и я подарила на парижкото абатство Сен-Дени, чиято библиотека пострадала по време на революцията от сподвижниците за така наречената реформация на вярата, и книгата минавала от ръка на ръка чак до средата на сегашния век. Маркиз дьо Палми я подарил на г-н Кур дьо Жебелен и неговото име завинаги ще остане безсмъртно благодарение на високо научните му изследвания относно произхода на писмеността. В моите ръце книгата попадна през 1778 г. — П. Дубровски».

Правило на колекционера било да запише върху своята находка времето и мястото, където я е открил, да разкаже за нейните автори и преводачи, да опише съдбата й.

И още няколко щрихи от биографията на П. Дубровски. В Париж той ръководил руската печатница и имал намерението да отпечата в нея своите книги, както и «Декларация за правата на човека и гражданина» на руски език. Но не успял да осъществи замисъла си.

Важното обаче е, че П. Дубровски събирал, събирал и събирал всякакви редки хроники, философски трактати, календари, неизвестни записки на средновековни писатели, древни ръкописи, документи и книги. Почти всички кодекси от V–IX в. в държавната библиотека «М. Е. Салатиков-Шчедрин» са от неговата колекция. В своята упорита работа и страстна колекционерска дейност той не бил сам. Негов помощник в Париж бил М. Н. Карамзин, който писал в «Писма на руския пътешественик», че се «познавал с всички тукашни библиотекари и чрез тях доставял уникати на нищожна цена особено в днешното смутно време». Н. М. Карамзин се срещал и с кралския библиотекар Д’Ормесон.

Когато заедно със служителите от посолството Дубровски напуснал Франция, той отнесъл със себе си значителна част от колекцията, а останалата по-малка част му била изпратена в Петербург. В Северен Палмир колекцията предизвикала огромен интерес. За нея писали вестник «Европа» и «Северен вестник». След известно колебание през 1805 г. Дубровски предал книжовното съкровище в Петербургската обществена библиотека, в специално създаденото «депо за манускрипти» и бил неговият първи пазител. Ето какво писал той до А. Н. Оленин: «Тази колекция, отдавна известна на света, удивила учените в Германия, Англия, Франция..., превъзхожда по древност и разнообразие, по свежест на миниатюрите всичко създадено от четвърти век до изобретяването на книгопечатането и тя е онази непрекъсната нишка, която води от упадъка на римската живопис до времето на Рафаел...».

Колекцията съдържа 100 източни, 20 гръцки, 50 руски и 700 западни ръкописа, както и над 14 хиляди документи от XIII–XVIII в. Особено ценни са старинните ръкописни книги — сред тях има древни паметници на западноевропейската, византийската и източната писменост, образци на художественото оформление, индийски ръкописи върху палмови листа....

Заедно с тези книжовни съкровища в Северен Палмир попаднал и кодексът на Касиодор, създаден във Виварий. Сборникът, съставен от пет произведения, чакал своя изследовател сто години, за да го открие в лицето на световноизвестния учен, историк и палеограф Олга Антоновна Добиаш-Рождественска. Тя прекрасно познавала средновековната книга и успяла да разгадае много от тайните на древните ръкописи. Благодарение на нея кодексите, пазени, в Отдела за редки книги на Държавната библиотека «М. Е. Салтиков-Шчедрин», заживели нов живот. Заради палеографските си изследвания през 1929 г. О. А. Добиаш-Рождественска била избрана за член-кореспондент на Академията на науките на СССР. Много от нейните трудове са преведени на чужди езици.

Рождественска продължила усилията на Р. Бер по реставрацията на състава на библиотеката на Касиодор — тя издирвала книгите, създадени във Виварий, и изучавала «загадъчния» кодекс. Защото и във Виварий, и в Корби, и в Сен-Жермен ставало дума за една и съща творба от 220 тънки пергаментови листа, написана с четлив унциал(44) (най-разпространеният тип писмо в Европа през ранното средновековие). Между почерците в отделните произведения имало едва доловими разлики. Кодексът бил с размери 17 × 13 см., текстът бил разположен на една колона и всеки лист съдържал 22 реда. Дубровски разделил ръкописа на пет части, които подвързал в изящна сахтиянова(45) кожа, щампована със злато. Върху всяка една от книгите — а това били съчиненията на Псевдо-Руфин «За вярата», на Флугенций «За католическата вяра», на Ориген «Тълкувание на «Песен на песните» и две послания на Йероним, стоял надписът Ех musaeo Petri Dubrowsky. Библиотекари от Сен-Жермен датирали кодекса към VI–VII в., без да се опитват да установят по-точната дата или мястото, където е бил изработен. Немският учен Е. Цимерман, който се занимавал с възстановяването на корбийското наследство, се запознал с ръкописа през 1914 г. и го свързал с периода на основаването на библиотеката, т. е. с VIII в.

О. А. Добиаш-Рождественска — доказала, че родното място на ръкописа е обителът на Касиодор — италианският манастир Виварий, и по този начин отнесла сборника към VI в. Ръкописът включвал онези автори и трактати, които Касиодор обикновено препоръчвал на учениците си (писмата на Йероним, Ориген в превод на Йероним). Копията били на чудесен латински език, с безупречен правопис, написани с унциал — характерната за VI в. форма на калиграфското писмо, при строго спазвана система на абревиатура(46) — може ла се каже, че били изпълнени всички изисквания на Касиодор. Особено внимателно били отбелязани местата, насочени срещу ересите.

Но това са само косвени доказателства. Единствено съвременният ръкопис, собственоръчно надписан от преписвача или «началника на ръкописната школа», установява без съмнение мястото на «издаването» и служи като компас и пътеводна звезда за изследователя.

В нашия кодекс има такъв «компас». Върху първия лист на трактата «На Руфин» има глоса — предупреждение, че произведението принадлежи не на Руфин, а на еретика Пелагий. Пояснителната бележка не е подписана, но по характера на курсива е установена приблизителната дата на написването й — VI в. Анализът на съдържанието пък показва, че неин автор е знаменитият Касиодор.

Оказало се, че този текст е взет от «Ръководство...». И в двата ръкописа Касиодор стигал до решението да «поправя подозрителния текст», което възлага на своите ученици. Бележката съветва също в съответствие с «Ръководство...» да се заменя текстът на Псевдо-Руфин с произведение на Августин.

Съвпаденията във времето (VI в.), мястото на създаването (манастирът Виварий), мислите и доводите, изказани в глосата, довели изследователите до окончателния извод, че това е автограф на Касиодор, бащата на първата в Европа ръкописна школа и библиотека.

Запознавайки се със съдбата на библиотеката на Касиодор, основана преди четиридесет и половина века, и с невероятните приключения на родените в нея ръкописни съчинения, изминали дългия път от манастира Виварий в Южна Италия, през Рим и манастира Бобио, в алпийските предпланини, към Корби в Северна Италия и Сен-Жермен до Отдела за редки книги в Държавната библиотека «М. Е. Салтиков-Шчедрин» в Ленинград, както казва О. А. Добиаш-Рождественска, «усещаме властта на пространството и чуваме шума на времето».

...Шума на времето.

«Арабските домове на мъдростта»

Халифът Мансур внимателно слушал своя съветник, който, използувайки цялото си красноречие, му доказвал, че няма по подходящо място за построяване на резиденция от бреговете на река Тигър. Мансур се съгласил и казал: «По Тигър при нас ще дойде всичко, което има в морето, ще пристигат стоки от Месопотамия, Армения и обкръжаващите ги области. А по Ефрат ще получаваме необходимото ни от Сирия, Рака и околностите».

Легендите разказват, че този разговор се водел през 762 г. Изминали били малко повече от сто години, откакто на Арабския полуостров възникнала държавата на арабите. През това време те завладели Египет, Палестина, Сирия, Мароко, Персия, Испания и Португалия, проникнали в Европа. Навсякъде арабите побеждавали леко и безпрепятствено, защото страните, с които воювали, били политически слаби и разпокъсани и естествено не оказвали сериозна съпротива.

Мюсюлманската държава се простирала от границите на Индия, през Азия и Африка, до Атлантическия океан. При първите халифи столица на исляма бил град Ясриб(47), където според преданията бил гробът на Мохамед, пророк на Аллах и негов «пратеник на земята».

... И ето че било решено Арабският халифат да има нова столица. Мансур разположил лагера си на избраното място и работата закипяла.

За строителството на столицата били събрани от различните страни сто хиляди души. Багдад, което означавало «Божи дар», растял не с дни, а с часове. Издигнати били два реда крепостни стени. В центъра се намирал «Зеленият купол» — дворецът на халифа, наречен така, защото над тронната зала блестял купол, облицован с керемиди в тюркоазен цвят. Наоколо били правителствените сгради и палатите на знатните. Градът бил разположен на кръстопътя на важни търговски пътища и това подтиквало търговците да създадат керван-сараи... По улиците зеленеели дървета и храсти, пъстреели цветя, блестящи струи вода се изливали от мраморните фонтани.

Родил се голям и шумен град. Според арабските представи от онова време град може да бъде наречено селището, в което има джамия, царски дворец, баня, училище, гостилница, болница и площад. В Багдад всичко това съществувало. Предполага се, че в града живеели около два милиона жители и имало двеста хиляди къщи, шестдесет хиляди бани, около тридесет хиляди джамии... А джамиите били своеобразни клубове, където се рецитирали новите стихове, играело се на шах... Хиляди лодки плували по Тигър, стотици кораби товарели и разтоварвали стоката си на пристанището. Търговците със своите стоки отсядали в керван-сараите.

Средновековните арабски учени описват Багдад като чудесен, ослепителен със своето великолепие град. Така е изобразен той и в приказките «Хиляда и една нощ». Поети славословели благословения град. Един от тях писал:

Скитах се навред под тоя южен огнен небосклон —

със камила бавноходна, с бързоног и пъргав кон,

но река подобно Тигър аз до днес не съм видял,

град като Багдад не зная — толкова красив и бял,

хора с тънък ум живеят в този безподобен град,

красотата тук царува, а речта е — благодат!

(Превод Николай Антонов)

Багдад, който още през IX в. бил един от големите международни центрове на търговията и занаятите, се превърнал и в център на арабската средновековна култура, която била немислима без добре уредено книгопроизводство, библиотеки, учебни заведения.

Благодарение на развитието на занаятите арабите притежавали превъзходни материали — хартия, бои, позлата. Наистина в началото те използували пергамента и папируса — столетия наред китайците пазели в дълбока тайна процеса на производството на хартия. Но през 751 г. наместникът на багдадския халиф в Самарканд пленил в сражение двама китайци, производители на хартия. Първата хартиена фабрика се появила в Самарканд, а след това в Багдад и Дамаск. Арабските занаятчии се научили да произвеждат хартия от дрипи.

Писмеността възникнала у арабите много преди исляма. Равиите — арабските рапсодии — пазели в паметта си изящната устна поезия. Тя предизвиквала всеобщ интерес. Равиите възпявали всичко скъпо за арабина: бързоногата камила, породистия кон, лова, степния ураган, красивата девойка. Арабите обичали и прозата. Кой не знае прекрасните приказки «Аладин и вълшебната лампа», «Синдбад — моряка», «Али-баба и четиридесетте разбойника»?

Особено много се ценяло на Изток калиграфското майсторство. За един от основателите на арабската калиграфия се смята художникът Ибн Макла (886–940 г.). Като везир той бил уличен в дворцови интриги. Халифът наредил да му отсекат дясната ръка независимо от това, че Ибн Макла бил знаменит калиграф и създател на новия арабски почерк, който след това се използувал в продължение на столетия. Но художникът превързвал калема към отрязаната си ръка и така пишел. Според друго предание той работел изкусно и с лявата ръка.

Средновековната арабска книга предизвиква възхищение, тя е истинско произведение на изкуството. И книгописците се стремили към съвършенство...

Художникът-миниатюрист скицирал рисунката с водни бои върху хартия, изглаждал листа до блясък с ахат или кристално яйце и след това нанасял гъстата боя.

В разкошните ръкописи миниатюрите се залепвали на отделни страници и художниците украсявали полето с най-различни орнаменти и винетки. Някои от ръкописите били изписвани със злато и подвързвани в скъпи кожи, брокат и коприна.

За дълбокото уважение, което изпитвали арабите към книгата, свидетелствува миниатюрата, украсяваща «Макамат» — ръкопис от XIII в. Този сборник с произведения в стихове и проза бил създаден от един от най-големите писатели ал-Харири (1054–1122 г.). В началото на XIII в. книгата била преписана и илюстрирана от калиграфа-художник ал-Васити, първия арабски живописец, за когото имаме някакви сведения. Миниатюрата изобразява двама багдадски студенти.

Багдад привличал интелектуалните сили от различни страни. Математикът ал-Хорезми, автор на трудове по аритметика, по алгебра и геометрия, чието име е увековечено в термина алгоритъм, бил от Хорезм. Астрономът ал-Фергани произхождал от Ферган, а знаменитият философ ал-Фараби бил роден в Туркестан и учил в Багдад. Първите сведения за тригонометричните функции свързваме с личността на ал-Батани, който пристигнал от Харан в Багдад. Не напразно историкът ал-Багдади писал, че този град «превъзхожда по красота и величие всички градове по света; никъде няма толкова много велики учени и в същото време толкова богаташи и просяци...».

Арабските учени грижливо събирали, изучавали и превеждали произведенията на древногръцките математици, астрономи, философи. Почитател на гръцката наука бил Халид, син на халиф Йезид I. На Халид се приписват някои преводи на гръцки трудове по астрономия, медицина и химия.

А придворният астроном Теофил Едески превел на сирийски език «Илиада» и «Одисея».

Преводаческата дейност добила широк размах при халиф Мансур. Запазило се е известие, в което Мансур моли византийския император да му изпрати ръкописи по математика.

Благодарение на добре организираната система за превод много известни произведения на древногръцката и елинистичната наука и философия били познати на арабските учени. Арабите усвоявали и постиженията на персийската и индийската култура. Много трудове на гръцки и римски автори са достигнали до нас благодарение на това, че са били преведени на арабски език.

Но арабските учени не само следвали гърците, персите и индийците, а самите те били творци и откриватели.

В периода на разцвет на арабската култура били създадени редица литературни и научни трудове. Арабите подарили на света забележителни паметници на поезията и прозата, блестящи философски съчинения, произведения от областта на хуманитарните и точните науки. Обемистите пергаментови томове и изящните книги от хартия заемали своето място в колекциите на знатните, в училищните библиотеки, в джамиите и в университетите. Висшите чиновници често организирали сбирки на учени и литератори. Един министър от X в. провеждал събиранията по специално разписание — първият ден бил определен за познавачите на изящната литература, вторият — за представителите на богословските науки, третият — за философите, и т. н.

Някои халифи, особено ал-Мамун (813–833 г.), покровителствували културните деятели, обкръжавали се с учени, поети, музиканти, познавачи на книги, калиграфи. (Дейността на просветения ал-Мамун привлякла вниманието на Н. В. Гогол. През октомври 1834 г. той изнесъл за него пред студентите от Петербургския университет блестяща лекция, на която присъствували А. С. Пушкин и В. А. Жуковски. Лекцията била отпечатана в «Арабески».) Халифът ал-Мамун се отнасял благосклонно например към поета от Басра — Джахид. Според съвременните схващания той бил популяризатор на научните знания. Написал книги за пшеницата и палмите, за металите, за белите и негрите, за разбойниците и гущерите. Неговата «Книга за животните» е позната и на нас. Това е една от първите творби, посветени на изучаването на природата, и съдържа много цитати от Аристотел, откъси от поетични произведения, които според автора са включени, за да «подчертаят морала — да украсят повествованието». Джахид се стремял да възбуди изследователския интерес и да достави удоволствие на читателите. Неотдавна бе издадена на руски език и неговата «Книга за скъперниците», пресъздаваща пъстрата картина на обичаите, културата и бита в онова далечно време.

Джахид бил и знаменит библиофил. Той не се разделял с книгата, докато не я прочетял докрай. Даже вземал под наем книжарници, за да чете там. Според легендата, докато работел, Джахид обичал да се заобикаля с грамада от книги, но веднъж те се срутили отгоре му и го убили.

В библиотеката на историка Омар ал-Вагиди, живял по времето на халиф Харун ар-Рашид (често споменаван в «Хиляда и една нощ»), имало 600 сандъка с книги. Oт един разбунтувал се придворен конфискували освен останалото имущество и 17 хиляди подвързани книги. Везирът ал-Амид притежавал над сто камилски товара с научна и художествена литература. На багдадския учен ал-Бойкони му били необходими 63 кошници и два сандъка, за да превози своите книги. Везирът ас-Сахид (втората половина на X в.) бил също обладан от великата страст към книгите. Около себе си той събирал най-добрите оратори, кореспондирал си със знаменити писатели и учени. Каталогът на библиотеката му бил в десет тома, като само трудовете по богословие наброявали 400 камилски товара. Той се интересувал и от техника, медицина, астрономия, музика, логика, математика. Бил автор на медицински трактат. Библиотеката на ас-Сахид наброявала 117 хиляди книги. Но той бил държавен деец и войн и по-голяма част от живота си прекарал на седлото. На поход везирът винаги взимал със себе си и библиотеката. Керванът с книги представлявал своеобразен каталог. Камилите се движели подредени по азбучен ред, така че керванджиите-библиотекари лесно откривали книгата, необходима на владетеля.

Много притежатели на библиотеки обичали да си съставят сами сборници с произведения по свой вкус. Може би това увлечение възникнало още в училищните години, когато всеки прилежен ученик записвал в «обща тетрадка» учебните предмети (граматика, логика, право, аритметика). До нас е стигнал сборникът на арабски окулист от XII в. В него са включени трудове по анатомия, физиология и патология на очите. Ръкописът, «изпълнен на високо равнище» (И. Ю. Крючковски), е илюстриран с рисунки и чертежи.

Най-известните управници на Багдад, Кайро и Кордова били ревностни библиофили. Библиотеките им, подобни на обществените, първоначално се помещавали в джамиите. Всяка по-голяма джамия имала библиотека, защото съществувал обичай книгите да се завещават на джамиите.

Началото на библиотеката в град Мерве например поставил Йездигерд III. Географът Якут, който работил тук три години, бил във възторг, че в Мерве имало 12 обществени библиотеки. В една от тях се пазели над 10 хиляди книги. Якут изрично подчертавал, че му било позволено да вземе за ползуване в къщи до двеста книги без какъвто и да било залог. Не е трудно да си представим, че във всяко книгохранилище се поддържал определен ред.

Ето как описва огромната библиотека на султан Адуд ад-Дауда един от неговите съвременници: «Библиотеката беше разположена в специална сграда и се ръководеше от управител, библиотекар и инспектор. Адуд ад-Дауда събра там книги от всички отрасли на знанието. Библиотеката се състоеше от голям вестибюл и дълга сводеста зала, от която се влизаше в странични помещения. Покрай стените на залата и на страничните помещения имаше дървени шкафове с апликации, високи и широки три лакътя, с вратички от горе до долу. Книгите бяха разположени върху полици. Всеки отрасъл на знанието имаше свой шкаф и каталог, в който се посочваха заглавията на съдържащите се книги». До библиотеката имали достъп само знатните граждани.

По подобен начин били устроени и другите големи книгохранилища. Дворцовата библиотека в Кайро притежавала богата сбирка от манускрипти от всички отрасли на науката. И в нея книгите се съхранявали в шкафове, върху които били залепени списъци на произведенията, които се намирали в тях.

Фактът, че книгите се групирали тематично, потвърждава и знаменитият Авицена. Той е оставил подробно описание на библиотеката в Самарканд: «Влязох в дом с много стаи. Във всяка от тях имаше поставени един върху друг сандъци с книги. В едната стая имаше арабска проза и поезия, в другата — книги по право. Във всяка стая имаше книги от една наука. Аз прочетох списъка на книгите на древните автори и поръчах това, което ми беше необходимо».

Въпреки оскъдните сведения разбираме, че е съществувала някаква система във вътрешната организация на библиотеките.

Дълго време арабите наричали книгохранилищата съкровищници на мъдростта. Така била известна и прекрасната библиотека на придворния Али Ибн Йахйа. Хора от различни краища на страната идвали тук, за да четат. В библиотеката работел и астрономът Абу Машар от Хорасан. А още през 830 г. халиф ал-Мамун основал в Багдад съкровищница на мъдростта, съдържаща богата колекция от ръкописи.

С годините обаче библиотеките отстъпили място на нов тип научни заведения — Дом на науката. В тях не само се съхранявали книгите, но се извършвало и обучение, изпълнявали се определени услуги срещу заплащане. В съседство с библиотеката имало и жилища за пристигнали отдалеч учени и т. н. Такъв бил и Дом на мъдростта, основан в западната част на Багдад през 994 г. Неговата колекция от книги била наистина великолепна — над десет хиляди произведения, предимно с автографи, сто екземпляра на корана, изработени от най-добрите калиграфи.

Създаденият от Харун ар-Рашид Дом на знанието бил нещо като преводаческа колегия с библиотека към нея. Халифът ал-Мамун придал на заведението държавен характер, назначил специален щаб и организирал експедиция за издирването на гръцки ръкописи във Византия. Багдад се превърнал в център на преводаческата дейност.

Основаният в Кайро Дом на знанието бил общодостъпен. Ръководел го библиотекар, който имал на разположение и двама прислужници. Тук преподавали учители и всеки желаещ получавал безплатно хартия и мастило за писане. Подобни домове на науката имало и в други градове на Арабския халифат — в Мосул, Нишапур, Басра, Рамхормоза. Съветският изследовател А. Беляев пише: «Ние не се учудваме, че Дом на мъдростта е съществувал в Багдад, а Дом на науката — в Кайро, защото тези градове са тогавашните научни и културни центрове... но Дом на знанието имало и в малкия Триполи». Когато Триполи бил завладян от кръстоносците, двама емири пристигат тук, за да закупят не скъпоценности или свещени реликви, а ... един учен и един калиграф.

Какво било съдържанието на библиотеките? Около 988 г. търговецът на книги библиофилът ан-Недим съставил списък, чиято цел била да помогне на купувачите по-бързо да намерят търсената «стока». В книжарницата на ан-Недим (в Багдад имало около 100 книжарници) се намирали ценни ръкописи — произведения на арабски учени, преводи от персийски, гръцки и санскритски, научна и популярна литература. В своя опис ан-Недим не само изброява книгите, но дава сведения за авторите и прави характеристика на науките, като започва с шестте «мюсюлмански» науки: коран, граматика, история, поезия, догматика, право, и продължава с немюсюлманските: философия, занимателна литература, алхимия, религия. Говорейки за приказките «Хиляда и една нощ», той твърди, че те звучат «мудно и отегчително».

Описът на ан-Недим дава представа за богатството и разнообразието на арабската литература. Според И. Ю. Крачковски «той и днес е неоценим източник за книжовната продукция и за развитието на науката от този период». Предполага се, че в тридесетте главни багдадски библиотеки можели да се прочетат следните книги: «Книга за военните походи» и «Обща история», географското съчинение «Златните ливади» и една от първите енциклопедии «Списък на науките». Любителите на шахмата биха открили нещо и за себе си — например книгата на ар-Рази «Елегантност в шахмата». Тук били и трудовете на най-известния арабски алхимик Джабир Ибн Хайян — «Книга за отровите» и «Книга на седемдесетте». Джабир пръв получил азотната киселина, хлорната вар, нишадъра. Той твърдял, че «главното е да се практикува и да се извършват опити, тъй като, който не работи и не експериментира, никога няма да постигне успех».

Ал-Хорезми запознал арабите, след това и европейците с индийската аритметика. Едната от книгите му била за десетичната бройна система, а другата — «Алгебра», за решенията на уравнения от първа и втора степен.

Арабите въвели таблиците на синусите, тангенсите и котангенсите, умеели да извличат корен от трета, четвърта и пета степен.

Особено разнообразни били книгите по астрономия. Внимание заслужава произведението на един от популяризаторите на научни знания Казвини (1203–1283 г.) — «Космография». Въпреки компилативния си характер то притежава едно основно достойнство — точността, с която е възпроизведен научният материал. В него се съдържат понятия по космогония и история на развитието на научните представи за Вселената. Този своеобразен сборник със знания по естествени науки бил разпространен по целия мюсюлмански Изток, а по-късно бил преведен на персийски и турски език. В различните библиотеки се пазели много пълни и кратки екземпляри на «Космография». Най-древният ръкопис на «Космография» се намира в Мюнхенската колекция, създадена още приживе на автора — през 1280 г. В Института по ориенталистика към Академията на науките на СССР има ръкопис, датиращ от XIV в.

Казвини събрал сведения за строежа на Земята и нейното място във Вселената: «Земята — пише той — е обикновено, студено и сухо тяло, движещо се около собствената си ос. Учените твърдят, че Земята има кръгла форма... Въпреки тези достоверни знания за формата на Земята, някои я оприличават на разстлан, в четирите посоки килим. Други пък смятат, че Земята прилича ту, на кръгъл изпъкнал щит, ту на барабан или полусфера. Но още отдавна в определени научни среди възникнало мнение, което поддържала школата на Питагор, а именно че Земята е кълбо, намиращо се в центъра на небесната сфера, както жълтъкът в яйцето. Представителите на тази школа твърдят, че Земята постоянно извършва кръгово движение и когато ние наблюдаваме кръговото движение на светилата, то тогава се движи Земята, а не небесните сфери». На друго място Казвини пише: «Според специалистите по геодезия, ако започне да се копае в земята по права линия надолу, то може да се излезе от другата страна на земното кълбо».

Ще добавим, че още през IX в. арабските учени измерили дъгата на меридиана и се опитали да изчислят окръжността на Земята. Не е трудно да се убедим, че учените не се съобразявали особено много с корана, в който се твърдяло, че Аллах «поставил земята неподвижно», а самият той «отишъл на небето и построил седем небеса». А. С. Пушкин в «Подражание на корана» писал:

Стои земята. Небесата

от теб, Творецо, се крепят,

та сушата, а и водата

над нас да се не строполят.

(Превод Николай Антонов)

В края поетът поставил любопитна забележка: «Слаба физика, но затова пък каква смела поезия».

В библиотеката имало и географски книги — «География» на Птолемей (в превод на ал-Хорезми) и «Книга за страните» от ал-Якуби. Той пише: «Аз разпитах много образовани хора от Изток и Запад... и записах много легенди и предания. Така че върху книгата работих дълго и тя съдържа богати сведения за всяка страна...».

В книгите на арабските мореплаватели се говорело за Китай, Индия, Цейлон, остров Ява... В арабските географски трудове подробно се описвали всички области на тогавашния мюсюлмански свят — от Испания до долното течение на река Инд. Ще се спрем по-подробно на книгата на Ибн Фадлан, в която той описва пътешествието си при волжките българи. За нас тя е интересна по две причини — от една страна, авторът разказва за места, които никои преди него не е посещавал, а, от друга страна, получаваме сведения за живота на нашите далечни прадеди.

Ибн Фадлан бил секретар в посолството, чиито членове тръгнали на 21 юли 921 г. от Багдад към далечната, почти, непозната България. Този знатен, но беден чиновник бил изключително любознателен и наблюдателен, живо се интересувал от всичко ново и необичайно. И така пътешествениците преминали през Иран, Средна Азия и Бухара, оттам в Хорезм и продължили на Север... Северът обаче ги изплашил. «Всеки от нас беше облечен с куртка, върху нея кафтан, върху него шуба и дълга плъстена дреха, подплатена с кожа, и бурнус(48), от който се виждаха само две очи, с два чифта шалвари — със и без подплата, гети, ботуши от шагренова кожа и върху тях още едни. Това ни правеше трудно подвижни, когато пътувахме на камилите» — пише Ибн Фадлан. А трябвало на всичко отгоре да пресекат Казахстан и да стигнат до Средна Волга.

В България посолството пристигнало през есента. И книгата на Ибн Фадлан разсеяла доскоро съществуващата представа, че през X в. из гъстите, непроходими поволжки гори бродили полудиви племена. Тук по това време съществувала богата държава, основана от предците на волжките народи.

Цар Алмуш придружил арабските пратеници в обиколката им из страната и Ибн Фадлан «видял тук толкова чудни неща, че те не могат да се изброят». Арабите били поразени от северното сияние и белите нощи, когато «червената зора нито за миг не изчезва напълно», от необикновената земя — «черна и ухаеща», от огромните гори. Храната също им се сторила необичайна: «просо и конско месо, но и пшеница и ечемик в огромни количества». И жителите не приличали на смазаното от данъци население на Арабския халифат. С учудване пътешественикът отбелязал: «Когато някой посее нещо реколтата остава единствено за него. Върху нея царят няма никакви права». Необичайни за тях били и тукашните нрави: на приемите жената на царя седяла редом с него...

Пътешествието продължавало вече няколко месеца, когато пристигнала вестта, че дошли русите... Ибн Фадлан не изпуснал възможността да се запознае отблизо с тях. И той подробно ни описва обичаите и нравите, вероизповеданието и външния вид на нашите прадеди. Руските търговци били високи, румени, със светли коси и синеоки, с широки гъсти бради. Държали се приветливо, но независимо. Те пристигнали, изглежда, за дълго, защото построили големи дървени къщи и се настанили в тях. Вратите по домовете си не заключвали. Но, пише Ибн Фадлан, «ако заловят крадец, го завеждат при високо дебело дърво, окачват му на шията здраво въже и го обесват».

Ибн Фадлан бил поразен от руските «пари» — «сива белка без козина, опашка, глава, предни и задни лапи, а също и самур».

До Ибн Фадлан стигнала вестта «за смъртта на един от техните известни мъже». Той подробно описал ритуала на изгарянето на трупа — езическия погребален обред. След това, пише пътешественикът, «те издигнали нещо като кръгъл хълм и забили в средата му голяма бяла топола, написали върху нея името на този мъж и на царя на русите и се отдалечили».

Академик М. И. Тихомиров смята, че «надписът върху могилата на знатния русин, умрял на Волга, може би е написан на кирилица».

Книгата на Ибн Фадлан има доста своеобразна съдба. След «появяването й на света» тя не привлякла ничие внимание, по-късно била съвсем забравена. Само един съставител включил в своята енциклопедия няколко откъса от нея със следния постскриптум: «Това е изцяло лъжа и върху него (върху автора — бел. пр.) лежи напълно отговорността за това, което е разказал».

Неотдавна в иранския град Мешхед открили средновековен сборник с пътеписи. В него била поместена и голяма част от книгата на Ибн Фадлан.

За нашата страна разказвал и арабският автор Недим в труда си «Книга за описанието в науката», а географът Хордодбех (IX в.) споменава за посещението на руски търговци в Багдад. Прадедите ни са познавали и някои арабски произведения. Добре били известни «Калила и Димна» и «Мъдростта на Хикар» — първото под заглавие «Стефанит и Ихнилат», второто — «Повест за Акир Премъдри».

Ние говорим понякога за тези или онези произведения на възраст 10–12 века, но никога не сме се замисляли за трудния път, който са извървели от далечното минало до наши дни. Каква упоритост е била необходима на изследователите, за да открият, разгадаят, преведат и коментират един или друг културен паметник! Известният съветски арабист академик И. Ю. Крачковски пише: «Работата над ръкописите носи своите радости и скърби, както всичко останало в живота. Но ръкописите са ревниви: те искат да владеят цялото внимание на човека и чак тогава разкриват тайните си, разголват душата си — и своята, и на хората, свързани с тях. За случайния зрител обаче те са неми: от невнимателните докосвания подобно цветовете на мимозата затварят страниците си и не разкриват нищо пред скучаещия поглед».

Сега нека разкажем как един учен изгубил няколко ... не години, а десетилетия, за да разгадае тайните на арабски ръкопис. Португалецът Васко де Гама, открил морския път до Индия, е знаменитост, личност, известна на света преди повече от четири века. А името Ахмад Ибн Маджид доскоро нищо не ни говореше, че то е тясно свързано с откритието на Васко де Гама.

Известно е, че през 1704 г. французинът Галан превел арабските приказки «Хиляда и една нощ». В тях главен герои е търговецът Синдбад-морякът. Но тогава никой сериозно не се замислял за връзката между «синовете на пустинята» и сложната корабна наука.

Книгите помогнали да се стигне до този извод... В зората на миналия век австриецът Хамер-Пургштал се сдобил в Истанбул с ръкописа на турска морска енциклопедия от XVI в. Установено било, че тя е създадена въз основа на арабски източници, на базата на мореходния опит на «сухопътните» араби.

Авторът на един от тези източници — «Книга за ползата от разсъжденията за основите и правилата на морската наука», бил Ахмад Ибн Маджид, опитен лоцман, който в края на XV в. превел португалската флотилия до Индия. Но австриецът не обърнал внимание нито на книгата, нито на нейния автор.

Едва след осемнадесет години френският изследовател Феран случайно открил в Националната библиотека в Париж източника на турската енциклопедия. Личността на лоцмана изплувала от забравата...

И ето че през 1936 г. студентът Т. Шумовски, работещ под ръководството на академик И. Ю. Крачковски, взел от библиотеката един том в червена, кожена, пъстро щампована подвързия със закопчалки. Оказало се, че в него са включени три неизвестни на науката поеми от арабския лоцман. Ахмад Ибн Маджид, наричан «морския лъв», ги написал като ръководство по плаване в различните части на Индийския океан. Славният източен мореплавател бил не само виртуозен корабен навигатор в тайнствените южни морета, но и крупен теоретик по навигация. Ето какво пише за него в една турска енциклопедия: «Търсач на правдата сред мореплавателите, заслужаващ, най-голямо доверие сред лоцманите и моряците от Западна Индия през XV и XVI в.».

Години наред Т. Шумовски изучавал лоция(49), арабска картография, изследвал всевъзможни източници, четири пъти превел «Книга за ползата от разсъжденията за основите и правилата на морската наука», като се спрял окончателно чак на петия вариант. Това бил гигантски дългогодишен труд, «съпроводен от полъха на озарението и постоянното напрежение». И едва през 1968 г. в актовата зала на Института по ориенталистика при Академията на науките на СССР прозвучали словата: «Отдавнашното и системно арабско мореплаване, овладяло практически Средиземно море, Индийския океан и част от Тихия океан, е безспорен исторически факт, изискващ, преоценка на ролята на арабите в историята на културата».

Нямаме възможност да разкажем подробно за търсенията и находките на Т. Шумовски; за щастие той сам е разказал за тях в две свои научно-популярни книги: «Арабите и морето» (1964 г.) и «Спомените на арабиста» (1977 г.).

Този пример, който не е изключение, ни напомня колко труден е бил пътят на ръкописа на Ибн Фадлан, както и на много други манускрипти към изследователите и читателите.

И днес в архивите и книгохранилищата се откриват древни ръкописи. Например в края на X и началото на XI в. в Кайро работил арабският учен Ибн ал-Хайсам, който създал много трудове по физика, математика, медицина, философия.

До нас са стигнали само част от неговите произведения. Около 40 от тях познаваме само по заглавия. И ето че преди няколко години в Куйбишевската областна библиотека бил открит обемист том, чието съществуване никой не подозирал. Арабска плетеница, равни редове, черни и червени мастила, чертежи, таблици, бележки по полетата. Томът съдържал четири уникални ръкописа на математически и астрономически трактати на Ибн ал-Хайсам, три от които са известни досега само по заглавия, а четвъртият, наречен «Книга за формата на движението на всяка от седемте планети», е открит за пръв път.

* * *

В западната част на халифата се намирала Испания, наричана тогава ал-Андалуз, което означавало бисер, перла. По време на арабското господство тя била една от най-богатите и културни страни в Европа. Арабите донесли със себе си (разбира се, не изведнъж) висока култура. Те възродили селското стопанство и започнали да отглеждат ориз, нарово дърво, финикова палма, захарна тръстика, въвели производството на коприна, усъвършенствували минното дело, подобрили обработката на метали. В Испания започнали да изникват градове.

Приблизително преди четвърт век големият френски ориенталист Еварист Леви-Провансал имал щастието (по неговите думи) да открие подробна политическа и културна история на Андалузия от периода на царуването на Хакам I и Рахман II. Това му позволило да отнесе началото на разцвета на културата още през първата половина на IX в. — т. е. сто години по-рано.

В намерените документи Рахман II бил представен като меценат, любител на литературата и изкуствата, почитател на астрономията. Още в началото на своето управление той изпратил един кордовски учен в източните страни със заръката да издири и препише научни трудове. Рахман II с удоволствие изучавал старинните книги по философия и медицина, обичал литературните и музикалните сбирки.

Развитието на арабската култура на Пиренейския полуостров продължило при халиф Рахман III (912–961 г.). По негово време в Испания започнала да се употребява хартията. Да си припомним «Испанска балада» на Лион Фойхтвангер. Когато испанецът-каноник дон Родриго посетил библиотеката, пренесена от Изток, той бил възхитен от разнообразието на книгите от различни отрасли на знанието, от тяхната чудесна калиграфия, инициали и пъстри винетки, от здравата и изящна подвързия. Но свещеникът бил особено поразен от материала, на който били написани голяма част от книгите — хартията.

«Дон Йеуда обясни на каноника как се произвежда тая хартия. Мелници превръщали в каша белезникава растителна материя, наречена катун, която сетне се вадела и сушала — всичко това съвсем не било скъпо: Най-хубавата хартия се изработвала в Хатива, била много едрозърнеста. Наричали я хатви. Дон Родриге нежно взе в ръце една книга, написана на такава хатви, за да измери тежестта й — удивяваше се като дете в колко малък обем и тегло се беше побрала толкова мъдрост.

Йеуда му каза, че бил започнал приготовления, за да устрои и тук, в Толедо, манифактури за производство на хартия, вода имало достатъчно, а и почвата била подходяща за необходимите растения.»(50)

Естествено е да се предположи, че производството на хартия довело до гигантско нарастване на книжовните съкровища. Само в Кордова ежегодно се преписвали по 16–18 хиляди ръкописа. Ето някои примери:

В библиотеката на Ибн Футайсо работели 6 щатни преписвачи, а учителят Ибн Хазъм се славел с внимателния подбор на своите книги. В Кордова била популярна и библиотеката на жената Айше. Собствениците на библиотеки се грижели за тях, поддържали ги в добро състояние.

До нас е стигнало завещанието на преводача Ибн Тибон до неговия син: «Събрал съм голяма библиотека. Поддържай я в ред. Изготви списъци на книгите от всеки шкаф и сложи всяка книга в определен шкаф. Прикрий лавиците с красиви пердета, пази книгите от вода, от мишки, от всякакви вреди, защото те са твоето най-голямо съкровище, твоят най-добър другар. Библиотеката, подредена в шкафове, е по-приятна за окото на учения и от най-красивата градина».

Халиф Рахман III покровителствувал преписвачите, илюстраторите, книговезците. Те били винаги желани гости в двора. На особена почит били учените-преводачи, които знаели четири езика — арабски, гръцки, древноеврейски и латински.

През средата на X в. в резиденцията на халифа — Кордова — живеели 500 хиляди жители. Тук имало три хиляди училища и такива големи библиотеки, каквито светът е познавал единствено през епохата на разцвет на Александрия. По това време грамотността в Испания била обичайно явление.

В Кордова се превеждали научни трудове от древногръцки на арабски език, от арабски на латински език.

Многоброен щаб от писари, книговезци и илюстратори работел под наблюдението на важен сановник за обогатяването на придворната библиотека.

През 1130 г. в Толедо Раймонд Толедски създал специална колегия на преводачите, благодарение на която Европейският запад получил в превод основната научна литература по математика, астрономия, физика, медицина, химия, философия, политика. Преди всичко били преведени някои произведения на Ибн Сина(51) а през 1179 г. известният Херард Кремонски (с участието на Ибн Халиб) за пръв път превел на латински неговия знаменит «Канон», а после и «Начала» на Евклид. Един изследовател остроумно забелязал, че всички знаменити гърци — Аристотел, Птолемей, Хипократ — пристигнали в Европа по арабския мост: в латински преводи от арабски.

Множели се колекциите от книги. Библиотеката в Кордова се обогатила особено много по време на царуването на сина на Рахман — ал-Хакам II. Според арабо-испанския писател Саид Толедски «ал-Хакам II наредил да се донесат от Багдад, Египет и други места на Изток най-важните и най-редките капитални трудове, засягащи древните и съвременните науки. Колекционерската си дейност той започнал през последните години от управлението на своя баща и продължил и по време на царуването си. И събрал почти толкова книги, колкото били събрани от абасидските принцове». Ал-Хакам II обединил три дворцови библиотеки в една, която наброявала 400 000 тома. В нея работели каталогизатори, преписвачи и специалисти-илюстратори. Каталогът й се състоял от 44 тома, всеки с по 50 листа. По същото време библиотеките в болшинството европейски страни съдържали обикновено не повече от стотина книги, привързани към лавините с вериги.

«Агентите» на библиотеката дебнели внимателно появата на нови и редки книги в различните страни на мюсюлманския свят. Едва историкът на литературата ал-Исфахани завършил своята «Книга на песните», разказваща за поети и певци, и халифът пожелал да притежава първия екземпляр. Културните ценности бързо се разпространявали в различните градове на халифата. Историческото произведение на Табар например, създадено в началото на X в., още същото столетие проникнало в крайния запад и крайния изток — в Кордова и Бухара...

Славата на библиотеките се носела далеко зад пределите на страната. Византийският император подарил на халифа разкошен екземпляр от труда на древноримския лекар Диоскорид «За лекарствените средства». За съжаление почти нищо не се е запазило от тази огромна книжовна сбирка.

Защото доста скоро част от библиотечния фонд бил унищожен от един от халифите, който се страхувал да не го заподозрат в «неверие». Както пише Саид Толедски в книгата си «Категории на нациите», той «наредил да изгорят и унищожат произведенията на древните науки; някои били предадени във властта на огъня, други хвърлени в дворцовите кладенци, трети — погребани под земята и камъните или унищожени по други начини», тъй като тези науки «се ползували с лошо име сред старите хора и се критикували от богатите. Този, който ги изучавал, бил според тях привърженик на ересите и се смятал за поразен от безверието».

През 1236 г. по заповед на кардинала Хименес знаменитата Кордовска библиотека била изгорена до основи и в пламъците на пожара загинали повече от 280 хиляди ръкописни книги. Един-единствен том бил открит от Е. Леви-Провансал — той датирал от 970 г. и върху него било отбелязано, че е преписан за халиф Хакам II.

Но унищожаването на Кордовската библиотека не е единствения случай на вандализъм....

През XI в. в Севиля живял философът-теолог и стихотворец Ибн Хазъм, автор на неголямото съчинение «Нанизът на гълъбицата». Неговата голяма библиотека била изгорена на градския площад.

Иска ми се да чуете думите на този учен и поет: «Престанете да ми говорите за изгорените пергаменти и хартии: говорете ми по-добре за моята наука, за да видят хората кой е знаещият. Защото дори да изгорите хартията, вие не можете да изгорите онова, което тя съдържа: то остава в моите гърди, то върви с мен, с моя керван и спира, ако спра аз, и ще бъде погребано в моя гроб».

* * *

Трагична била съдбата на книгохранилищата в Арабския халифат подобно на съдбата на много други библиотеки от древността.

Багдадските библиотеки били разграбени, когато градът бил завоюван от монголците през 1258 г. Книгите били изхвърлени в Тигър. Легендите разказват, че те образували мост, по който могли да минават хората, а водата почерняла от мастилото. Кръстоносците унищожили библиотеката на Бану Амор през 1109 г. През 1068 г. съкровищницата от библиотеките на Фатимидите се превърнали в (огромни хълмове от книги. Библиотеките в Кордовския халифат загинали по време на борбата с християните...

Но и от това далечно минало до нас са стигнали ръкописи, за които академик И. Ю. Крачковски писал: «Те ме заобикалят отвсякъде. И жълтеникавите скъпи пергаменти със строгия куфически(52) шрифт или бавното, спокойно писмо на синайските монаси, и блестящите страници от восъчна хартия на разкошните екземпляри в библиотеките на мамелютските султани, и бедните, скромни, но безценни автографи на учени, и припрените записки на техните учебници... Някои листове са чисти и свежи, като че ли сега са взети от ръцете на техните първи притежатели, други са обгорени от огъня и нагърчени от водата — следи от бедствията, които не са ги щадили».

Находката на руския пътешественик

Тъй явно из дълбоки векове

умът извиква в ново възкресение

шума на отшумели градове

и на живота вечното движение.

А. Блок

(Превод Николай Антонов)

«... Когато отминат радостните пориви от срещата с Родината, отново започва да ни тежи всекидневието на цивилизования живот... Тайнственият глас на далечните простори разбужда душата ни: властно я зове отново при себе си...»

Пьотр Кузмич Козлов оставя перото и за миг притваря очи. И отново пред него проблясва картина от миналото. Слобода, глухото кътче в Смоленска губерния, отдалечено от железопътната линия, където той срещнал великия пътешественик Пржевалски(53).

... Пржевалски! Още дванадесетгодишен, ученик в градското училище. Козлов жадно и с възторг четял във вестниците и списанията за неговите пътешествия в Тибет, Монголия, пустинята Гоби. Произведенията на Пржевалски запазили у юношата безпределна любов към просторите на Азия. Но... 16–годишен, той трябвало да изкарва прехраната си. След завършване на градското училище Козлов постъпил в кантората на пивоварния завод в селището Слобода. Работа скучна и еднообразна, от която като че ли нямало изход. Но се случило чудото. Лятната вечер на 1882 г. — «най-знаменателната от знаменателните», Козлов запомнил завинаги.

... Младежът седял на стълбата. На небето блестели първите звезди. Мислите на Козлов витаели из Централна Азия. Неочаквано той чул глас:

— Какво правите тук, млади човече?

Козлов бил не толкова изненадан, колкото изумен и щастлив — пред него бил самият Пржевалски. Роден по тези места, той отново пристигнал, търсейки спокойно местенце, за да пише (между пътешествията) своите книги. Пржевалски повторил въпроса си:

— За какво сте се замислил така дълбоко?

— Мисля за това — отговорил развълнуван Козлов, — че в далечен Тибет тези звезди сигурно са още по-ярки, отколкото тук, и аз никога няма да мога да им се любувам от далечните, пустинни висоти...

Когато произнасял възбудено тези думи, и през ум не му минавало, че много, много пъти ще види необозримите пясъци на пустинята Гоби с миражите и нюансите на зората, че ще се наслаждава от пустинните висоти на блестящите звезди.

Козлов замълчал, а Пржевалски тихо и замислено казал: Значи за това мислите, младежо! — И добавил: — Наминете към мен...

Тази среща била решаваща. През есента на 1882 г. Козлов се пренесъл и заживял в къщата на Николай Михайлович, а през януари следващата година бил зачислен в експедицията на Пржевалски, който го възпитавал, учил и подготвял за пътешествието.

И така съдбата му била решена. Чак до 1935 г. Пьотр Кузмич изследвал непознатите земи. Отначало сподвижник и ученик на великия Пржевалски, когото Чехов нарекъл човек на «подвига, вярата и ясно осъзнатата цел», по-късно Козлов сам извършил редица нови открития в сърцето на Азия. Той попаднал на развалините на мъртвия град Хара-Хото(54), който на времето бил един от крупните административни центрове на тангутското царство. Градът загинал под ударите на пълчищата на Чингис хан. В него имало библиотека и множество книги. Руските изследователи Г. Н. Потанин и Г. Е. Грум-Гржимайло първи споменават за неговото съществуване.

... Това било по време на петата експедиция на П. К. Козлов. На 16 декември 1907 г., отправяйки се на далечно пътешествие, Козлов записал в своя дневник: «Пред нас са просторите на Централна Азия, хиляда версти път, години наред живот лице в лице с природата и с радостта от откритията».

Руското географско дружество поставило пред Козлов задачите да изследва Средна и Южна Монголия, да проучи езерото Кукуор, да стигне Северозападен Сечуан... Самият пътешественик тайно мечтаел да открие в пустинята Гоби развалините на древния Хара-Хото. Нито един европеец не бил идвал тук, още никой не бил успял да стъпи на древния керванджийски път и да види с очите си този град. За Хара-Хото се носели само легенди. Една от тях, разказана му от някакъв монголец, Козлов записал:

«От старците съм чувал, че в устието на реката, от езерото Сухy-Нор на изток, има каменна река. По земята текат камъни, както вода в реката. Накъде текат, не зная. Там има и голям град... Огромен град със стени и кули... Но той е съвсем пуст, мъртвият град Хара-Хото. Говори се, че той се нарича Ерге-Хара-Бурюк — Източник на сила».

Защо толкова векове науката нищо не знаела за Хара-Хото?» Причината била проста — омразата към чужденците и суеверният страх на местното племе на торгоутите(55), които смятали, че посещението на развалините ще им донесе нещастие... Затова те умишлено посочвали на пътниците маршрути, по които да се отдалечат от мъртвия град и никога да не стигнат в него...

И така сега на път се отправил П. К. Козлов. Експедицията прехвърлила Гобийския Алтай и се спуснала в междупланинската котловина. Пътешественикът успял да заслужи уважението и да предразположи местните жители към себе си, благодарение на което и научил интересни неща за тайнствения, изоставен от хората град.

Монголският княз Балдин-цзасак, невисок шестдесетгодишен старец, с нескрито учудване слушал разказа на Козлов за Хара-Хото:

— Говорят, че там сред развалините торгоутите тайно търсят скрити богатства.

— Наистина ли? — не скрил вълнението си князът. — Какви богатства?

— Слуховете са най-различни — откровено продължил Козлов. — Според някои, когато враговете обсадили града Хара-Хото, неговият управител Хара-цзян-дзун убил двете си жени и заровил богатствата в земята. Самият той загинал в боя. Според други жените умрели от естествена смърт, а управителят закопал заедно с тях много имане. Тези богатства търсят и торгоутите. Вътре в крепостта, при субурганите, те изкопали дълбок ров и стигнали покрива на склад, когато изведнъж от ямата изскочили две змии — червена и зелена. Досещайки се, че това са жените на управителя, които пазят склада, торгоутите захвърлили всичко и побягнали. Повече и не копали. Нечисто, омагьосано място...

— Ти си русин и знаеш, че само на вас е по силите такава работа. На мен ми се струва, че торгоутите няма да ви пречат и те ви позволят да продължите разкопките.

— Княже, а вие може ли да ни помогнете?

Балдин-цзасак погледнал Козлов и замълчал за минута.

— Харесваш ми, пътешественико! Досега там никой не е стъпвал. Защото торгоутите старателно крият и Хара-Хото, и пътя, водещ до него. Но аз ще ти дам водач и ти ще стигнеш в града. Просто когато пристигнеш в главната квартира на торгоутския княз, ще кажеш: «Отдавна знаех за мъртвия град Хара-Хото. Балдин-цзасак ми помогна с камили и водачи...».

Заедно с монголеца-водач и четирима спътници Пьотр Кузмич се отправил към Хара-Хото. Били спокойни есенни дни. Само веднъж се разразила буря, наоколо всичко потъмняло, пясъците сякаш оживели. След утихването на пясъчния ураган отрядът продължил пътя си. Все повече и повече приближавали целта. Ето че попаднали на следи от пресъхнали напоителни канали, на правоъгълни гранитни воденични камъни за мелници и гранитни валове за вършитба, остатъци от глинени и фаянсови съдове. Това били признаците на един отдавнашен живот. Сега тук имало само зной, пясъци и жаркото дихание на пустинята Гоби. И миражи... Не, това вече не е мираж! Даже Козлов бил обзет от вълнение. Но да надникнем в неговия дневник.

«... Вдясно от пътя се показаха развалините на Актан-Хото, където според преданието бил съсредоточен кавалерийският отряд за защита на Хара-Хото. Цитаделата била построена на възвишението на брега на Мъртвата река с трупи на изсъхнали тополи, въргалящи се сега покрай руслото на «старото корито» на Едзин-голски, някога миеща от две страни Хара-Хото. Около него се простирали обработваеми долини със земеделско население. Нашето желание да открием Хара-Хото се сбъдна.

Над пясъците се показаха върховете на субурганите..., а ето и ъгълче от самата крепост. Още един мъчителен половин час и ние, минавайки покрай хълмове от пясък и тамариск(56), излязохме откъм запад на каменната равнина, откъдето се вижда целият мъртъв град и отблизо още повече примамва със скритите си съкровища.»

През западните врати, неприветливи и песъчливи, малкият керван на Козлов влязъл в града. Каква благословена тишина, каква самота, каква хладина!

По жълтия хълм, векове обхождан от пустинния вятър, Козлов стигнал до самия връх на източната стена.

Огледал се. Пред очите му се открила страшна и величествена панорама. Панорамата на забравения, изоставения, печален град, чиито стени, строго ориентирани на север, юг, запад и изток, образували правилен квадрат. Това бил «азиатският Помпей»!

Козлов определил месторазположението на града, измерил надморското му равнище, височината, дебелината и обиколката на крепостните стени. Двете централни улици нарекъл Търговска и Главна...

Градът-крепост бил запазил мощните си глинобитни стени. Височината им достигала 6–8 метра, а дебелината на основите — 4–5 метра. Дължината на всяка стена била сравнително неголяма. Първооткривателите били безкрайно развълнувани.

Пьотр Кузмич Козлов разгърнал още една страница от своя дневник.

«Бяхме вече пристигнали, но все още не можехме да се успокоим, залавяхме се ту за едно, ту за второ, ту за трето, грабвахме ту един, ту друг намерен предмет.»

А находките били много: чирепи, гердани. обеци, чук, монети, книжни пари, оръжие върху крепостните стени. И първите писмени документи — три книги и тридесет ръкописа. Всичките на непознат език. Опаковали всичко в десет сандъка (тежащи по един пуд(57)) и ги изпратили в Русия. В писмо до географското общество Козлов молел по-скоро да се определи стойността на изпратените предмети. Никак не му се напускал Хара-Хото, но трябвало да продължат към Тибетското плато. «Натъжавам се при мисълта — записал той в дневника си, — че утре по пладне трябва да изоставя моето дете Хара-Хото. Колко радостни и възторжени минути преживях тук! Колко нови прекрасни мисли ми разкри моят мълчалив приятел!» Експедицията продължила... Но през декември 1908 г. пристигнал отговорът от Русия. Заместник-председателят на географското общество А. В. Григориев съобщавал, че намерените от експедицията книжни асигнации датират от 1264–1295 г., откритите будистки икони хвърлят светлина върху историята на будисткото изкуство от XII–XIII в., а ръкописите — освен на китайски език са написани «на език непознат, който в крайна сметка никой не умее да разчете, въпреки че писмените образци са известни».

В заключение А. В. Григориев писал: «Пред вид важността на направените открития Съветът на географското общество ме упълномощи да ви предложа да се върнете в пустинята Гоби и да продължите изследванията на недрата на мъртвия град. Не жалете сили, време и средства за по-нататъшните разкопки».

И Козлов не пожалил нищо въпреки големите трудности — тежкият преход през пустинята към мъртвия град (изминавали по 30 версти на ден!) и разкопките продължили месеци наред, въпреки че температурата на въздуха на сянка достигала 40 градуса, а пясъкът се нажежавал до 60 градуса.

Откритията били невероятни. В града и около него се намирали паметници на будистката архитектура — ступи, на монголски — субургани, в които се пазели свещените реликви. В един от тях, наречен «Знаменития», експедицията открила цяла библиотека. Книгите лежали поотделно или свързани по няколко в пачки, плътно притиснати една към друга. Няколко книги били грижливо обвити в коприна. Така се пазели и клишетата и ксилографските дъски.

Но да погледнем отново в дневника на Козлов:

29 май: «И в този момент ние откриваме и продължаваме да откриваме писмени знаци, между които и арабски...». 30 май: «Както и в миналогодишния субурган, и тук има всевъзможни книги, тетрадки, свитъци...». 2 юни: «Горните части на ступите са изцяло освободени, в кръг са наредени... дървени и глинени бурхани(58), а в средата има книги и писмена, книгите са големи и малки, подвързани или в папки, оформени като тетрадки или свитъци...». 5 юни: «Накрая се сдобихме и с последните книги, с последните ръкописи».

Намерените книги отнасяли в лагера, разположен в града, където ги изчиствали от пепелта, сортирали и опаковали. Работата напомняла разчистването и подреждането на древна библиотека, само че изсипана накуп и смесена с пясък.

Въпреки че прекарали заровени в пясъка 700 години, книгите били много добре запазени — това се отнасяло не само до хартията, но и до копринената им подвързия.

Отнесли книгите в Петербург и ги подредили. И сега те се пазят в библиотеката на Ленинградския отдел на Института за азиатските народи и внимателно се изучават.

Неуморимият руски изследовател бил един от малкото пътешественици, щастливи с подобно откритие.

«... Никога няма да забравя щастливите минути, както няма да забравя и силното впечатление, което ни направиха двата образеца на китайски писмени знаци върху мрежеста материя — писал Козлов с вълнение за съкровищата на «Знаменития» субурган. — Пред нас се откриха чудните изображения на седящи фигури, окъпани в бледосиньо и бледорозово сияние. От будистките светии лъхаше нещо живо и изразително. Дълго не можехме да откъснем поглед от тях — така невероятно красиви бяха... Но щом повдигнахме едната част от платното, тозчас боите се разпаднаха, заедно с тях като призрак изчезна обаянието и от предишната красота остана само бледият спомен.»

Тангутските книги... Свитъците. Широки и тесни. Един от тях, дълъг почти петнадесет метра, бил в синя платнена подвързия. Сива плътна хартия. Свитъците представлявали отделни слепени листове, рамкирани отгоре и отдолу, изписани с ясен и строг почерк.

Имало и книги-хармоники. Свивали свитъка на хармоника, като всеки лист съдържал по седем реда текст. Тези книги били със сини, кафеникави и златисти платнени и копринени обложки. Върху тях имало залепен хартиен етикет със заглавие.

Имало и книги, които приличали на съвременните, само че страниците били запълнени с текст единствено от вътрешната страна.

Тангутите добре владеели техниката на печатането с дървени дъски и много от книгите им били печатни, а някои дори били изпъстрени с гравюри, пресъздаващи картини от народния бит.

Ето знатен лама с прислужниците си, ето богаташки дом — надзирателят се разправя с работниците, ето оран с бикове, ето месари. На илюстрациите тангутите са изобразени с кръгли лица и чипи носове, с гъсти мустаци и бради.

... Ехо от загиналия град. Когато успели да разчетат писмеността на тангутите — писмеността на държавата Си-Ся, то зазвучало ясно от страниците на книгите.

За това немалко допринесъл знаменитият съветски учен Н. А. Невски. Когато Козлов правел разкопки в Хара-Хото, Коля Невски току-що бил завършил гимназия и постъпил в ... технологически институт. А след много години именно на него било съдено да разчете тангутските книги (разбира се, не всички), да преведе звучните оди, да се възхити от верните пословици.

Това било увлекателна, но доста сложна работа. Дотогава учените били направили едва първите стъпки в разчитането на тангутската писменост. Но докато те разполагали само с единични текстове, Н. А. Невски имал на разположение цяла библиотека. Освен това той знаел китайски и тибетски език (от тях били направени няколко тангутски превода) и до съвършенство владеел филологическата наука. През 1962 г. посмъртно Н. А. Невски бил награден с Ленинска награда за двутомния си сборник «Тангутска филология».

Една от одите, преведена от Н. А. Невски, възхвалявала учения Ири. В края 1036 г. той съобщил на управителя на страната за създаването на тангутската писменост и бил удостоен с княжеска титла.

Ето неголям откъс от тази ода, който Н. А. Невски много обичал:

На запад се шири високото плато — Тибет,

в тибетския край изписват тибетско писмо.

На изток далече лежи в долините Китай,

в китайския край се изписва китайско писмо.

И всеки обича езика си роден и свой,

и родните букви със почит дълбока цени.

У нас пък — великият мъдър учител Ири...

От изток изгря подобно на нова звезда

и с писменост нова до заника чак се въззе...

(Превод Николай Антонов)

Известно е, че в края на X в. тангутите извоювали независимостта си и основали своя държава. Желанието им било да бъдат изцяло свободни и самобитни, в това число и при създаването на писмеността.

След като вече имали свое писмо, тангутите започнали да произвеждат книги. Кога точно са се научили да печатат, ние не знаем, но, изглежда, това станало много бързо. Техните поети с гордост подчертавали:

Под нашeто велико небе

вред нашите книги четат...

Книгоиздателската дейност придобила широк размах. Редица книги се издавали в огромен (не само за онова време) тираж — по 50–60 хиляди екземпляра, който се отбелязвал в края на книгата. В много тангутски книги имало и «издателско каре» и в него се посочвали заглавието на произведението (в съкратен вид то се повтаряло на всяка страница), авторът, преводачът, коментаторът, както и авторите на предговора и на послеслова. В някои книги имало сведения за тиража, датата и мястото на тяхното издаване. Листата били номерирани.

Отбелязвала се дори фамилията на ... гравьора! Например «Сборник от светли мисли», гравирал Ян Пзун.

Тангутите уважавали философа Конфуций и превели много негови творби, в това число и знаменитите «Изречения». Един екземпляр от тази книга, изработен от плътна сива хартия, бил открит в Хара-Хото и заедно с другите находки се пази днес в Ленинград. Огромно богатство за съвременните изследователи представляват китайско-тангутският речник, наречен поетично «Перла в ръцете», както и различните тълковни речници от държавата Си-Ся.

Ето например сборник от закони с претенциозното название «Изменен и отново потвърден кодекс от закони в годините на Небесното процъфтяване». Но те всички заглавия били такива. Едно от стихотворенията например има кратко и поетично име: «Златни трохи върху дланите», един речник пък е познат като «Море на думите», седемтомна енциклопедия носи заглавието «Гора на категориите», историческо съчинение се казва «Съкровено сказание», друга петтомна енциклопедия — «Море на начертанията». Тя има 15 раздела. В частта, посветена на годините и месеците, пише: «По време на осмата луна зреят плодовете на прасковата, шипката, акацията, гроздето, коси се зрелият коноп и пържейки плодовете..., се добива масло».

Сборникът с пословици и поговорки, съставен през 1176 г. от Лян Дъ-ян, е наречен «Море на мисълта». Смъртта попречила на тангутския учен да види издаден своя труд. Друг учен — Ван Женчи, редактирал книгата и я издал през 1187 г.

Ето някои мисли от нея:

Ако слабо обтягаш лъка при стрелбата, не пускай стрела.

Ако с думи да говориш не умееш, не отваряй уста.

Започнеш ли голямо дело, не бъди припрян.

За път далечен щом се стягаш, не избързвай.

Непреодолима е смъртта и в железен пръстен не се хваща.

Бързотечен е животът и пешком не се догонва.

Сред книгите имало и лечебни помагала, гадателски сборници, военни трактати, сборници с поучения, законодателски документи и даже синонимен речник. Но повечето от книгите съдържали будистки текстове, украсени с чудесни гравюри.

Тангутите били талантливи и трудолюбиви. Те владеели техниката за производство на хартия, ксилографията и книговезството. И то през XI–XII в., когато Западна Европа едва се запознавала с внесената отвън хартия, когато книгите тук били все още ръкописни, а манастирските библиотеки съдържали само по десетина ръкописа.

Един от съвременниците от съседна на тангутите държава твърдял, че в нито една страна нямало толкова учени, колкото в Си-Ся. И действително знаем, че училище имало във всеки окръг, а в столицата Синцина освен училище съществувала и академия. Господарите на Си-Ся в продължение на десетки години събирали дворцовата библиотека. Огромни колекции от книги имало и в други градове а също и в манастирите.

Каква е съдбата на почти всички тези съкровища? Уви, печална... Пълчищата на Чингис хан изтрили от лицето на земята тангутската държава. Сам ханът оглавявал похода през 1225 г. Първият удар бил по Хара-Хото. Цяла година градът издържал обсадата, но след това паднал и бил подложен на жестоко унищожение.

По чудо се запазили част от книгите на Хара-Хото. Открити от П. К. Козлов и накарани да проговорят от Н. А. Невски, те са мостът от красивите легенди към трагичната история на тангутския народ.

Благодарение на самопожертвователния труд на не едно поколение учени хората не са забравили желязното настъпление на римските легиони, ситния тропот на Атиловата конница, хълмовете от отсечените от Тимур глави, тъмните кървави, пълчища на Чингис хан и Бату...

По бреговете на Иравади

Иравади е не само името на най-голямата река в Бирма, но и на бога на дъжда. Богът имал любим бял слон, от чийто хобот непрестанно се изливала струя вода. Така се родила широката, дълга и пълноводна река (плавателна в продължение на 1400 км.).

Това е поетичната легенда за реката, с която е свързана цялата история на народа на Бирма. Не случайно наричат Иравади «душата на Бирма» или «река на божествения дар». Бирманците, както всички други народи, имат свои приказки и много от тях започват с думите: «Това се случило в Паган». Паган е древен град на брега на Иравади, възникнал преди повече от 1000 години. Около два века и половина той бил столица на могъщата паганска държава. С основаването на Паган започва и историята на съвременна Бирма. Разбира се, заселници по тези места имало още в дълбоката древност. Но векове наред тук било особено, силно движението на народите, създавали се и се разпадали държави и царства. Техни центрове били градовете Проме, Пегу, Татон.

Някои народи (мони и пю) имали своя писменост и сравнително високо развита култура и изкуство. Столицата на монската държава Татон поддържала връзки с Индия, Цейлон и Китай.

Паганският цар Анарота обединил бирманските земи в единна феодална държава. Според един английски историк този цар «по-скоро е персонаж от велика легенда, отколкото реална историческа фигура». Но именно по време на неговото управление (1044–1077 г.) разцъфтял Паган. А както отбелязват бирманските хроники, градът бил възникнал още през 849 г.

Анарота въвел в страната будизма. Новата официална религия изисквала книги, каквито Анарота не притежавал. Какво да прави? Да започне ръкописното им произвеждане? Да въведе печатането с дървени дъски? Или може би да закупи книги отвън? Всички пътища били трудни, дълги и скъпи. И дворцовите хроники съобщават, че царят поискал от съседната татонска държава да му подари необходимите книги... И получил категоричен отказ. Тогава той решил да вземе насила свещените книги. Тръгнал на поход срещу моните, нападнал столицата им и... победил. В онези времена, когато книгите били все още малобройни, а цените им доста високи, те често се превръщали в примамлива плячка. Да си спомним Юлий Цезар. Но тогава грабежът на книгите бил извършван, така да се каже, пътьом... А сега заради тях била обявена война... Съвременните учени обаче доказват, че хронистите са поукрасили събитията. Войната имала завоевателен характер и в резултат от нея паганската държава забогатяла и присъединила към себе си нови територии. Победителите взели в плен цялото мъжко население, както и огромна плячка. Наистина сред заграбените богатства били и тридесет пълни комплекта на «Трипитака» — сборник с произведения на будистките свещени книги. За тяхното превозване били необходими няколко слона. «Трипитака» се състояли от три големи раздела: «Виная-питака» («Кош на наставленията»), «Сута-питака» («Кош па проповедите»), «Абидама-питака» («Кош на мъдростите»). Всеки от «кошовете» бил разделен на части и във всяка част имало по няколко книги. Съветските специалисти смятат, че «много от свещените книги по своите литературни и художествени качества могат да се отнесат към най-известните произведения на световната литература». Особено внимание заслужава петата част на «Сута-питака» — «Сборник с кратки поучения», където са включени шедьоври на будистката класика — «Пътят на добродетелите», «Малък сборник с текстове» (една от най-древните свещени книги) — джатака.

Пълната версия на свещените книги е стигнала до нас на езика пали, записан през 30 г. пр. н. е. на остров Цейлон. Заедно с коментарите сборникът наброявал над сто тома. Анарота ги натоварил на пет слона и ги отнесъл в своята столица. През следващите години в Бирма текстът на «Трипитака» бил размножен в много копия, някои от които изпратили като подарък на управителя на Цейлон.

В центъра на града близо до кралския дворец Анарота наредил да се построи специално здание — Бидагат-тайк (свещена библиотека). По план с квадратна форма Бидагат-тайк се увенчал с многоетажен, стесняващ се към върха покрив, висок около 18 метра. В центъра на библиотеката има неголяма зала, заобиколена от коридори. Към терасата пред трите външни врати откъм източната стена на зданието водят и три богато украсени крила. Библиотеката, основно ремонтирана през 1783 г. съществува и днес. Десетилетията минавали, а хората идвали във величествения храм и с благоговение четели поетичните редове:

Когато женският жерав при черния облак

крила ослепително бели широко разпери

и бърза в скалите от страшния дъжд да се скрие —

тогава река Ацжакарани е толкоз прекрасна!

(Превод Николай Антонов)

Отново и отново се повтаряли древните философски мъдрости (които се приписват на самия Буда) за мислите: «Трептящата, трепереща мисъл, лесно уязвима и трудно сдържана, мъдрецът направлява, както стрелецът стрелата».

Или за доброто и злото: «Ако човек извърши зло, нека не го повтаря отново, нека не гради върху него своите намерения. Печално е натрупването на злото». Така от поколение на поколение се предавала народната мъдрост.

... От татонската държава войниците на Анарота докарали в Паган строители, художници, учени, писари. За разцвета на Паган се трудели бирманските, монските, индийските китайските, кхмерските занаятчии. Паган станал голям град с милионно население. А било едва единадесети век!

От стари времена европейците познавали Бирма под името «Златната страна», или, както я наричат сега, «Страната на златните пагоди». Първият европейски пътешественик, посетил този благодатен край, бил Марко Поло. В знаменитата си «Книга» той е описал бирманските градове и градските кули, облицовани със злато и сребро.

Много от храмовете са се запазили и до днес. Архитектурата в раннофеодалната държава е дело на бирманския народ. Паганските храмове са не само оригинални като замисъл, но превъзхождат в техническо отношение всички постройки, издигнати през този период в съседните страни. И досега неповторимите архитектурни паметници привличат и са интересни както за туристите, така и за специалистите. Съветски пътешественик, посетил Бирма, пише: «Когато за пръв път видях паганските храмове, сториха ми се доста познати. Светлите стени, леките и ефирни здания, каменната резба, мазилката над входните арки, чистотата на линиите. Симетричните кулички са не съвсем симетрични и даже стъпалата на стълбата са двойно по-високи едно от друго. Всичко това придава на зданието непринуденост и живост. Гледаш и усещаш замисъла на архитекта, желанието му за устременост, разбираемост, лекота и простота» — същото са се стремили да постигнат и строителите на владимировските събори и църкви в Новгород.

Писменостите на народите мони и пю послужили за основа при създаването на бирманската писменост по времето на Анарота. Палмовите листа... Хората от много страни в Азия им доверявали своите мисли и чувства, своите знания и вярвания. В Бирма думата «сабей» — литература, писмен паметник — първоначално означавала «писане върху палмови листа». Удобен и доброкачествен материал за писане, тук палмовите листа били в изобилие. Те се подсушавали и полирали, а след това се нарязвали на правоъгълници с ширина 10–15 см и дължина 30–60 см. Буквите се изписвали с помощта на тръстикови пръчици или метални писци. Страниците се украсявали с лак и злато. Палмовите книги се «подвързвали» е корици от най-ценно дърво. Мастилото бирманците приготвяли от смесването на сажди и сок от захарна тръстика.

Известни са две разновидности на древното бирманско писмо. Лапидарната форма — «писмо върху камък», използувано при монументалните надписи, и «квадратното» — високохудожествено писмо, предназначено за религиозните будистки книги. Понякога книгите се изработвали не само от палмови листа, а и от бамбукови дъсчици, кожа, кората на дърво. При разкопките в град Проме френският археолог Шарл Дюразел открил ръкопис от 20 златни листа и златна пластинка с надпис, а в Паган намерил множество теракотови плочки с текстове.

... Паганското царство достигнало отново възход при цар Тилуин Ман, бившия главнокомандуващ войските на Анарота. Многочислените надписи в паганските храмове разказват, че Тилуин Ман съдействувал за строителството на градове, на пагони, на иригационни съоръжения. А в надпис от 3 юли 1093 г. в град Проме той съобщава за създаването на голямо водохранилище — езерото Мракан в планината Туйин и за построяването на каменна библиотека на неговия бряг.

Този цар — любим герои на легендите и приказките, останал в народната памет като олицетворение на справедлив съдия, воин, защитник на оскърбените. Негови са думите: «Желая в нашата държава всички да бъдат сити, да не се боят от бъдещето и от войните». В паганански храм има запазена негова скулптура. На Тилуин Ман принадлежат необичайните за онова време слова, че всичките му поданици са равни независимо към кой народ принадлежат и каква вяра изповядват. По време на неговото царуване започнали да се развиват религиозната литература, поезията, музиката, живописта. Грамотността била достъпна не само за мъжете. В Паган имало дори жена «епископ» в будистката църква, срещали се и надписи, оставени от жени. В столицата, застроена с великолепни здания, имало няколко библиотеки, много училища и даже университет (сега от тях в Паган са останали само развалини).

Паган бил един от големите градове и културни центрове на Азия. В университета пристигали да се учат знатните младежи от съседните страни. Учениците пишели с моливи от зеленикав мек камък върху палмови листа, а понякога и върху хартия. И въпреки че не се е запазил нито един ръкопис, нито един лист, по надписите може да установим какво са изучавали в училищата — питака (свещените книги), джатака (притчи), запознавали се с науката и литературата.

Наред с основните будистки трудове тук се изучавали и сложните коментари към свещените книги, преподавали се основите на медицината, астрономията, астрологията, провеждали се занятия по музика и пеене.

Ние не притежаваме списъци на книгите от паганските библиотеки, а не съществуват и читателски бележки, затова предлагаме единствено кратък опис на произведенията, създадени по онова време. Това ще ни даде представа за фондовете на библиотеките. Нали до нас не е стигнало почти нищо освен надписите върху стените на пагодите и храмовете. Всичко останало е загинало.

Надписите са летописите на бирманския народ, неговата история. В тях са запечатани официални сведения за големи исторически събития и завещания на отделни личности, съдебни актове и философски разсъждения, религиозни текстове и оригинални поетични произведения. «Жената на господин Гангал, жена с високо положение», живяла в средата на XIII в., пожертвувала за храма земята и робите си. Ето с какъв образен, изразителен и метафоричен език пише тя за нещастията, които ще сполетят онези, които посегнат на нейния дар: «Ако някой от моите роднини или от роднините на царя, от чуждите или от монасите, мъж или жена открадне или наруши неприкосновеността дори на един чван (т. е. роб) или педя от земята на тези чвани и от земята, която съм пожертвувала, нека помръкне неговата слава и се съкратят дните на неговия живот. Нека го застигне царският гняв. Нека бъде изложен на опасностите на огъня и водата, на нападенията на слона, коня, змията, леопарда, тигъра, нека бъде поразен от болест, за която лекарите нямат лекарство, нека внезапно умре, плюейки съсирена кръв. Нека секирата на мълнията да го разсече».

А ето текст, в който изследователите виждат наченките на онези поетични върхове, които ще бъдат достигнати от поезията на Бирма столетия по-късно. Госпожа Амон пише:

«Желая да напусна това тяло, угнетено от безкрайни страдания:

страданията на раждането,

страданията на старостта и на смъртта,

страданията от раздялата с тези, които сме обичали,

страданията от живота с онези, които не сме обичали,

страданията от желанието да имаме нещо и невъзможността да го притежаваме».

В будистките храмове и манастири се трудили учените — будистките монаси. Тук се родили много философски съчинения, коментарите към питака, схоластични трудове. Някои от тях, нееднократно преписвани, са стигнали и до нас. Били създадени такива филологически произведения като граматиките «Карика» и «Саданити». В царския двор се пишели хроники, съчинявали се драми със сюжети из дворцовия живот, стихове и поеми. Особено популярен сред читателите бил сборникът с текстове «Велико съчинение», взети от свещените будистки книги «Сута-питака».

Съвременният бирмански учен Тин Аун пише: «Темите в поезията и прозата били все още религиозни, но литературата вече не била особено религиозна, понеже, използувайки религиозните сюжети, писателите се обръщали към темите за красотата на природата, любовта към прекрасното, любовта на мъжа към жената». Най-добрият поетичен образец е «Предсмъртна песен», създадена от придворния поет Анандатурия през 1173 г. Поемата се отличава с високо майсторство и съдържа философско-материалистически разсъждения. Заслужава внимание и любопитната поема «Симацзядева» на проповедника Ма Ли. Наред с басните и легендите тя съдържа и сведения по астрономия, металодобив, медицина... Известни са и някои други автори и съставители на книги. Например сборникът със закони «Дхамасат» бил съставен от монаха Дала в началото на XIII в.

Но особено разпространени били джатаките — 550 разказа за прераждането на Буда. В тях били използувани традиционните прийоми — редуването на стихове и проза, принципът на рамкирането, участието на животни, говорещи и действуващи като хора. Поучителният и сериозен тон се съчетавал с увлекателно изложение. Разказите са популярни и днес. Не трябва да забравяме и манастирските хроники, създадени през XI в., в които имало много достоверни сведения за живота в Паган. Дълго време те се дописвали и преписвали.

През 1287 г. монголците разорили и ограбили Паган. След столетия страната успяла да се възстанови, но градът — столица на някогашна могъща държава, останал завинаги мъртъв. (Картината на битката между бирманската армия и татарите описал в своята «Книга» Марко Поло.)

... Много шумерски градове били затрупани от пустинните пясъци. Херкулан бил погребан под пепелта на Везувий, градът на маите бил погълнат от тропическите храсталаци. Паган имал по-голям късмет: запазили се пагодите и дворцовите храмове. Сред тях е и най-древната библиотека в Бирма.

Първите библиотеки в Русия

Добре известен и често цитиран е откъсът от «Повест за изминалите години» — един от най-древните руски летописи: «В лето 1037–мо създаде Ярослав град велик, в който град имаше Златни врати. Построи и църква на Света София... И към книгите беше прилежен, четеше ги често и нощ, и ден. И събра много писари и превеждаха те от гръцки на славянски език, преписваха книги, за да се учат верните хора... Сам Ярослав много книги написа и занесе ги в църквата «Света София», която беше негово дело». Изследователите са единодушни, че тези думи свидетелствуват за създаването на библиотека в Русия и сочат нейния основател — Ярослав Мъдри, отдал се с цялата си душа на любимото книжовно дело. Любовта му към знанието отбелязал и един летописец, който не без уважение писал: «Сам той книги четеше».

Разбира се, книжовни сбирки в Киевска Русия имало и преди Ярослав; според друг летописец неговият баща Владимир Святославич «любил словеса книжные» и, изглежда, притежавал библиотека...

Но терминът «библиотека» почти не се употребявал в древната Рус. За пръв път той се споменава в знаменитата Генадиевска библия, преведена и преписана във Велики Новгород в края на XV в. (1499 г.). Този термин бил необичаен за русите, затова преводачът обикновено го пояснил като «книжовен дом». За втори път той се среща в Соловецката летопис (началото на XVII в. — 1602 г.), в която се съобщава: «При входа на катедралната църква е построена каменна палата, предназначена за библиотека».

По това време в различните градове на Русия помещенията, в които се съхранявали книгите, носели различни наименования. Чак до XIX в. се среща калкированият(59) превод на думата «библиотека» — «книгохранителница». Например в описите на московския Успенски събор четем: «В книгохранителницата на катедралната църква имало всякакви книги». Употребявали се и названията «книгохранилище», «пазителна хазна», «книжовна клетка», «книжовен палат».

Тук ще стане дума и за книжовните палати в древната Рус. Но най-напред ще разкажем накратко за възникването на писмеността, за първите книги, стигнали до нас от дълбините на вековете. Защото без писменост няма и книги, а без тях са немислими и хранилищата...

Днес това звучи невероятно, но дълго време господствувало убеждението, че писмеността е дошла при нас заедно с християнството в края на X в. Постепенно обаче се натрупаха материали, опровергаващи тази представа. Съчинението «За буквите» на българския монах Черноризец Храбър, живял на границата между IX–Х в., е най-старата творба(60), в която се споменава за съществуването на писменост у древните славяни. Храбър твърди, че преди покръстването славяните не са имали книги, но са използували при гадание и броене «черти и резки». И още нещо: дълго преди създаването на азбуката на знаменитите просветители — славянските братя Кирил и Методий — славяните умеели да записват своята реч. По какъв начин? Това ставало чрез латински и гръцки букви, но без всякаква система, «без устроение».

При пътуването си до Хазария Кирил се отбил в Крим, в Корсун (Херсон — б. ред.). Тук у един русин той видял евангелие и псалтир с «руски букви»(61).

Текстовете на договорите между Русия и Византия от първата половина на X в. неопровержимо доказват, че писмеността била разпространена и преди официалното покръстване на Русия. Още в договора от 911 г., сключен от княз Олег, се съобщава за обичая на руските търговци да правят писмени завещания преди смъртта си. В договора от 944 г. между Игор и гърците се споменава за посланическите грамоти и покани, които носели със себе си пратениците и търговците, пътуващи за Византия — чрез тях те удостоверявали миролюбивите си намерения. Паметници на руската писменост от X в. без съмнение са и самите договори с Византия — нали текстът им трябвало да фигурира и на руски. В договора от 911 г. е казано, че Русия и Византия и по-рано са решавали спорните въпроси «не само словесно, но и писмено». Ето още едно свидетелство. В «Повест за изминалите години» се разказва, че при обсадата на Корсун (Херсон — б. ред.) от Владимир Святославич (края на X в.) един от жителите на града на име Анастасий пратил в стана на Владимир стрела с надпис: «Кладенците са зад теб на изток и от тях тече вода по тръбата».

От тези далечни времена до нас е стигнал и един «текст» — дума, изписана върху къргач. Той е открит през лятото на 1949 г. от археологическа експедиция, ръководена от Д. А. Авдусин. Тя работила в село Гнездово, близо до Смоленск, на някогашното гробище на кривичките дружинници. Изследователите разкопали 42 могили и в тях открили мечове, стрели, копия, ризници, шлемове, арабски и византийски монети. Една от могилите, висока 1,6 метра, с диаметър 15 метра и обиколка 51,5 метра, им «подарила» много ценни вещи. В недрата на грамадната костница били намерени над 200 различни предмета. В центъра й бил поставен глинен съд, «ръчна изработка», пълен с обгорени човешки кости и женски украшения (както е известно, нашите прадеди изгаряли труповете на умрелите и поставяли праха в глинени гърнета). Сред находките имало и един забит в земята меч със сребърна ръкохватка, сгъваеми джобни везни, гири...

По време на погребението на знатен дружиник счупили не по-малко от три съда, а чирепите, разпръснати на площ с диаметър около три метра, археолозите събрали и залепили. Получила се амфора с тясно гърло, две дръжки и кръгло дъно. Подобни съдове се изработвали на грънчарско колело и в Русия се наричали кърчаги. Върху една от дръжките на все още суровия неизпечен глинен съд бил издълбан с нещо остро знак, наподобяващ, буквата N.

На същата страна надписът бил поставен върху изпечената вече повърхност. Осемте букви, които веднага били разчетени, образували думата «гороухща», т. е. горчица (по-късно думата е била разтълкувана и като «горещо»).

Установена е и приблизителната дата на направата на кърчага, а именно втората четвърт на X в. Но ако надписът е имал търговско-битово значение, то той е бил дело на трудовите хора. Следователно някой е ограмотявал човека, учил го е по книги, които ние не познаваме.

Академик М. Н. Тихомиров и Д. А. Авдусин подчертават в своята статия: «Гнездовският надпис ни кара отново да поставим въпроса за разпространяването на писмеността в Русия... Той показва, че писмеността в Русия води началото си от първите десетилетия на X в., при това става въпрос за кирилица... Ако си спомним, че кирилицата е била разпространена в България, с която Русия още през X в. е поддържала активни отношения, то нейното разпространение в Русия е напълно закономерно явление».

Интересни са и съобщенията на редица арабски автори. В «Книга за описание на науките» Недим разказва в специален раздел за съществуването на писменост при нашите прадеди и представя образец на надпис. Авторът твърди, че той бил изрязан върху парче бяло дърво. Образецът все още не е разшифрован. Според някои тук е изписано името «Святослав», а според други — фразата «Славянин от Русия».

Половин столетие по-рано била описана още една любопитна история. През 921 г. при волжките българи пристигнал заедно с посолството и пътешественикът Ибн Фадлан. Той присъствувал на погребението на «известен мъж», русин, дошъл тук, за да търгува с българите. В описанието на Фадлан се среща следният текст: погребвайки големеца, търговците «издигнали нещо като закръглен хълм, забили в средата му голям прът от бяла топола, написали върху нея името на този мъж и на царя на русите и се отдалечили». За съжаление пътешественикът не се сетил да прекопира надписа.

Има и други факти, потвърждаващи съществуването на предхристиянска писменост в Русия. Арабският писател ал-Масуди (умрял през 936 г.) в труда си «Златните ливади» твърди, че е открил в един руски храм пророчески текст, издълбан върху камък. А персийският учен Фахр-ад-Дина (началото на XII в.) съобщава, че хазарското писмо «произхожда от руското».

Няма съмнение, че славянската писменост, в това число и източнославянската е възникнала доста рано. «Оттук не би изглеждало твърде смело предположението за съществуването на някакви форми на писменост при русите от антския период (приблизително VI в. от н. е.) — смята академик Обнорски. Най-старото славянско писмо може би е било съвсем примитивно, от типа «черти и резки» — най-прости знаци за смятане във формата на чертички и резки, родови и лични знаци, маршрутни схеми, календарни бележки. Но този тип писмо било съвсем неподходящо за воденето на по-сериозни документи — военни и търговски договори, богослужебни текстове, исторически хроники. В такива случаи славяните използували гръцките и латинските букви, като в течение на два-три века постепенно ги приспособили към фонетиката на своя език. Напълно възможно е различните племена да са имали различни писмени знаци.»

Славянската азбука била създадена от известните просветители Кирил и Методий. Това събитие още през IX–X в. било отразено в съчинението «За буквите» на Черноризец Храбър. В него се сочат причините за създаването на славянската азбука, прави й се характеристика, съобщава се за съществуването на предкириловска писменост при славяните. Интересно е, че «За буквите» било публикувано като приложение към един буквар от неговите съставители Иван Фьодоров и Василий Бурцов.

От България кирилицата се разпространила и в Киевска Русия, където намерила благоприятна почва. В новосъздадената феодална държава имало условия за развитието на културата. Руските учени-книжовници добре знаели не само «как е възникнала руската земя», но и кой първи «съставил славянската азбука».

... Древната Рус. Страна с много градове и села, която открай време така и наричали (в скандинавските източници — бел. ред.): Гардарик — «страна на градовете»; по време на монголското нашествие те били около 300. В Константинопол и в Рим добре познавали киевската държава — императорите сключвали с нея договори, мисионерите се стремели да я приобщят към своята религия, а търговците — да завържат с нея търговски връзки. Прав бил митрополит Иларион, когато твърдял, че руската земя «е известна и се слави във всички, страни по света». В края на X в. границите на древното руско царство се простирали от устието на река Дунав до делтата на река Волга, от кавказките предпланини до Финския залив. Град Тмутаркан бил руската търговска врата на юг, а Новгород — на север.

След въвеждане на християнството (988 г.) в Киевска Русия започнала да пристига преводна литература от Византия и България.

Летописите разказват, че много от тогавашните князе знаели чужди езици, четели и събирали книги, грижели се за просвещението, основавали училища. Първите учебни заведения възникнали при Владимир Червеното слънчице. Именно той наредил «да се съберат децата на знатните и да се обучават». Нека припомним, че «най-добрите хора» — това били върхушката на феодалното общество, но не и «холопите»(62) или «смердите»(63). Ярослав също заповядал да се съберат 300 деца и да се «учат по книги». Според историците това били училища от най-висш тип — нещо като университети. В тях се преподавало философия, риторика, граматика. В Киев съществувала дори женска школа, основана от внучката на Ярослав Мъдри, в която девойките се обучавали в «писане..., пеене, шев и други полезни занаяти». Все повече и повече ставали хората, «насищащи се с книжовната сладост». А «за усъвършенствуване на образованието — пише академик Б. Греков — служили библиотеките. Те били въведени в руските манастири заедно със студитския манастирски устав и били под надзора на специален брат — библиотекар. В определен от него час монасите се събирали за четенето на книги». Библиотеки и архиви имало и в катедралните храмове в Киев, Новгород, Полоцк, Ростов.

Ще разкажем накратко за първата библиотека в Русия, оскъдни редове за която срещаме в летопис за 1037 г.

За съжаление нямаме каквито и да било данни за книжовните съкровища на Ярославската библиотека. В различни времена са правени опити да се определи приблизително нейният фонд и някои учени от миналия век твърдят, че той наброявал «повече от хиляда книги». Според историка на руската църква Е. Голобински книжният фонд на първата библиотека съдържал 500 тома. Днес преобладава мнението (също неподкрепено от факти), че не бива да се изчислява количеството на книгите в киевска «Света София» със стотици.

Струва ни се, че най-правилно е предположението (без указание на точната цифра), че в първата руска библиотека имало основните произведения на древната Рус в превод и оригинал и нейният фонд непрекъснато нараствал. Нали преводът на книги, който продължил и по-късно, започнал най-напред при Ярослав Мъдри.

Какво освен богослужебни книги са чели нашите прадеди? Те с желание прелиствали «Жития на светии», много от които служели за образец не само на древноруските писатели, но и на творците от по-ново време. Някои от разказите на А. Херцен, Л. Толстой, Н. Лесков, В. Гаршин представляват своеобразна обработка на житията. Първоначално в Русия имало само преводни животоописания, а по-късно били създадени и оригинални. Така се появили житията на Борис и Глеб, на Мстислав и Олга, на Феодосий Печорски, въплътили в себе си идеала на славните руски подвижници. Житията били включени в сборниците «Пролози», «Чети-Минеи» и «Патерик».

Особено разпространени били апокрифите — полурелигиозни, полулегендарни, отричани от официалната църква произведения: повести, романи, исторически хроники. Самата дума «апокриф» означава «таен», «скрит». В продължение на векове апокрифите имали голям успех. В «Братя Карамазови» Иван Карамазов говори: «Ето например манастирската поема (разбира се, гръцка) «Ходенето на Богородица по мъките» със своите картинки и със смелостта си е не по-лоша от Дантиевата».

Интерес будели и съчиненията с енциклопедичен характер, които съдържали сведения по философия, история, география, астрономия — например «Шестоднев», «Изборник», «Физиолог».

Популярни били и «Повест за разорението на Ерусалим», «Повест за Акир Премъдри» (историята на съветника на царя на Асирия), «Юдейска война» (7 книги) на Йосиф Флавий, историческата «Хроника» на Георги Амартол (нейния превод Н. А. Мещерски нарекъл «поетична преработка»).

В сборника «Пчела», преведен в началото на XII в., руските читатели намирали текстове на Аристотел, Платон, Плутарх, Питагор, Демократ, Сократ, Епикур...

През XI в. Русия започнала да създава своя оригинална литература. Първите летописи датират от времето на Ярослав Мъдри. Най-старият летописен кодекс не е стигнал до нас, но е хипотетично възстановен от А. А. Шахматов. Към тази епоха отнасяме и познатия ни труд «Слово за закона и благодатта», чийто автор — митрополит Иларион — се проявява като човек с висока словесна култура и широк кръгозор. Мъдър и смел политически деятел, той с право се смята за един от основоположниците на руската литература. Предполага се, че Иларион и Ярослав са били инициаторите за построяването на киевския събор «Св. София» и че митрополитът бил свързан с ранната летопис и със съставянето на «Изборник» от 1076 г. Иларион бил сред образованите хора, обкръжаващи Ярослав Мъдри. «Слово за закона и благодатта» включвало в себе си доста литературни източници. Споменатият от Нестор в житието на Феодосий Печорски «черноризец Ларион», който бил «книгам хитр писать», може би е Иларион, в миналото митрополит Киевски.

С успех се ползували и «Слова» на монаха Кирил Туровски, написани във връзка с различни църковни празници. Книгата се отличавала със своеобразен лиризъм и проникновение.

А ето произведение, дело не на монах-книжовник, а на държавник — «Поучението на Владимир Мономах». Мономах призовава своите деца да се учат, както се е учил техният дядо Всеволод, който знаел пет езика. От «Поучението» разбираме, че Мономах свободно се е ориентирал в тогавашната литература. С вълнение четем разсъжденията на философа, политика и воина: «Какво е това човекът, какво да мислиш за него? Как е създадено небето или слънцето, или луната, или звездите и светлината и тъмнината?». Мономах бил истински художник на словото. Така след описанието на излизането на дружината на княза с децата и жените от Чернигов следва сравнение: «И си точеха за нас зъбите полозците като вълци край кошарата».

Особено се харесвала по това време «географската» литература. Игуменът Данаил, съвременник на Нестор Летописеца, пътувал до Палестина и описал своето «ходене» — това е първото географско съчинение в Русия. Чак до XVII в. то било образец за описание на «чужди земи». Но успех в тогавашното културно развитие е «Слово за похода на Игор», наречен от Белински «благоуханно цвете в руската поезия». «Словото» било сътворено наскоро след половецкия поход на Игор и за кратко време станало популярно в Русия.

... Само два века отделят «Словото» от първите осем букви, надраскани върху амфората. И за такъв кратък период в Русия била създадена литература, появили се нейните читатели и ценители...

Разбира се, много от произведенията заемали почетно място в киевския събор «Св. София». За съжаление ние не познаваме почти нищо от неговите фондове.

И все пак от най-старата руска библиотека до нас са достигнали, преодолявайки девет столетия, две книги, изработени в работилницата към Киевския събор «Св. София». Ето кои са те.

Едната от тях — «Изборник» на Святослав от 1073 г., е втората по древност точно датирана ръкописна книга. Тя била създадена за княз Святослав Ярославич, като за оригинал послужил сборник, преведен на времето за българския цар Симеон. Енциклопедична по характер, книгата дълго време се ползувала с огромна популярност в Русия. Тя съдържа повече от 400 статии, и то не само богословски и църковно-канонически, но и по въпросите на астрономията и философията, на природата, по математика и физика, зоология и ботаника, граматика и поезия, история и етика.

Книгата е с голям формат и е богато илюстрирана с многоцветни миниатюри. В «Изборник» е поместена и миниатюра, изобразяваща княз Святослав със семейството му — това е първият руски портрет, стигнал до наши дни.

«Изборник» започва с увод «от съставителя», както бихме го нарекли днес. В него се срещат следните редове: «Държавният владетел, най-великият сред князете, княз Святослав, желаейки да разкрие смисъла на тези много трудни книги, нареди на мен, незапознатия с мъдростта, да промени речта, като съблюдавам тъждествеността на смисъла». Това по същество е указание за преводача.

В края на книгата имало допълнение: «Изборник» е написал «Йоан диак». Ръкописът съдържал и първото цензурно ограничение, наложено от църквата, а именно списък на «праведни» и «лъжовни» книги. Според автора истинските книги «добры суть и лепотны». Сред забранените били апокрифите, отречените съчинения, легендите, суеверните народни предания (23 книги). Този списък дава някаква представа за това, какво се е четяло в древната Рус.

Втората книга от княжеската библиотека, позната и на нас — «Изборник» от 1076 г., е също сборник с енциклопедичен характер. Той е с малък формат и е почти без илюстрации. Основното в него са поученията от какви правила трябва да се ръководи човек в живота. При съставянето му са използувани книжовните богатства на киевския събор «Св. София», за които се споменава и в приписката на «грешния Йоан» — «избрано от многото княжески книги». От включените откъси съдим за част от фонда на това книгохранилище. Но съставителят не просто копирал откъсите от «бащите на църквата», но ги и обработвал. Книгата съдържала и оригинални произведения, например първата статия, озаглавена «Слово за почитание на книгите». Известният филолог А. X. Востоков е един от първите учени, обърнали внимание на този паметник. Той пише, че статията е «много любопитна като изказване на новопросветения славянин за скъпоценната книжовна наука». Ето и нейното начало: «Добре е, братя, да почитаме книжовността... Красотата на воина е оръжието му, на кораба — платната му, а на праведника — почитанието на книжовността».

В статията е даден един от най-старите съвети за това, как да се чете. Авторът настоява за осмисляне на прочетеното и посочва някои начини за четене: «Когато четеш книга, не бързай да стигнеш до следващата глава, а се замисли върху това, което се говори в книгата, и три пъти се връщай на едно и също място». Важността на учението била подкрепена с примери. Бащите на църквата — Василий Велики и Йоан Златоуст, както и славният просветител Кирил затова «напреднали в добрите дела», защото «от младини залягали над светите книги».

Според академик М. Н. Тихомиров подтекст на тези разсъждения е, че качествата на човека не са дадени наготово от бога, а са резултат от човешките усилия, от постоянната работа.

Учените установили, че «Изборник» от 1076 г. оказал особено влияние върху «Поучението» на Владимир Мономах и оттук правят извода, че той се намирал в княжеската библиотека преди началото на XII в. По-нататъшният му път е трудно да се проследи.

Но да се опази библиотеката в тези размирни времена било невъзможно. Предполага се дори, че в събора «Св. София» са се сменяли доста библиотеки: загивали едни, възниквали други. През 1169 г. Мстислав, син на Андрей Боголюбски, превзел Киев, три дни грабил събора и изнесъл оттам всички книги. През 1203 г. тук безчинствували половците в съюз с руските князе и книжовният фонд отново пострадал. По-нататък съдбата на библиотеката е неизвестна. Досега не са открити следите й. Но никъде не се споменава и за нейната гибел. Може би тя все още съществува в подземията на киевския събор и чака своя откривател. Днес вниманието на учените отново е насочено към изгубената библиотека на Ярослав Мъдри...

Софийската библиотека не била единствената в Киев. Богата колекция от книги — не само руски, но и гръцки — имало и в Киево-Печорската лавра. Част от тях донесли стенописците, които изписвали църквата на манастира. Ръкописите се пазели на горния етаж на църквата.

Книжовното дело покровителствувал Феодосий Печорски. В широко разгърнатата дейност по преписването на книгите се прославил монахът Иларион, който според летописите работел денонощно; Никон пък ги подвързвал, а сам Феодосий предял за книгите връвчици.

Знаменитият «Киево-Печорски Патерик» съдържал сведения за монаха Григорий, който донесъл в манастира много ценни книги — и в резултат на това на няколко пъти бил «посетен» от крадци.

Лична библиотека притежавал и един от монасите на име Никита.

Игуменът Феодосий въвел тук устава на гръцкия Студитски манастир. Според него в божията обител непременно трябвало да има библиотека, пазена от специално назначен монах, който да раздава книги за четене на желаещите. «Трябва да се знае, че в дните, в които сме свободни от телесни занимания, книгопазителят удря веднъж върху дърво (или върху окачена дъска), събира братята-монаси в книгохранителната палата, всеки взема книга и чете до вечерта. Преди вечерната молитва отново книжовният наставник удря веднъж дървото, всички идват и връщат по списък взетите книги.»

Киево-Печорската лавра е известна и с това, че в нея се трудил първият историк на източните славяни Нестор, автор на «Повест за изминалите години». Предполага се, че той е роден в заможно семейство, получил е добро за времето си образование и с любов се е отнасял към «книжовната наука». По-късно Нестор ще каже, че в книгите ние «намираме мъдростта». В манастирската библиотека има неговото описание: «Нестор Летописецът бил побелял, не разделял брадата си, на раменете си имал монашеско покривало, в дясната си ръка държал перо, а в лявата — четчица». Със сигурност се знае, че седемдесетгодишен, той пристига в Киево-Печорския манастир — един от най-големите културни центрове в древната Рус, където не само се преписвали книги, но се съставяли летописи и жития на руски светии.

Образоваността и литературните способности на младия монах впечатлили всички. Тъй като владеел чужди езици, му било възложено да напише «Чтения за князете Борис и Глеб», а след това и «Житие на Феодосий Печорски» (житието показва, че неговият автор познавал добре византийската литература).

С тези произведения Нестор окончателно спечелил уважението и признанието на всички. Поверено му било воденето на манастирската летопис.

Пристъпвайки към работа — «Така ще започнем тази повест», — Нестор сложил доста дълго заглавие на своя ръкопис, в което ясно определил основната си задача: да изясни въпроса за произхода на руския народ и руската държава.

«Повест за изминалите години» е забележителен летописен сборник, който Нестор създал, след като изучил и преработил редица трудове на свои предшественици-летописци, в това число и на Никон. В творбата си той рисува обобщена картина на живота и развитието на народите в руските земи. Ето как Д. С. Лихачов оценява този гениален труд: «Нестор свързал руската със световната история, отредил й централно място в историята на европейските страни. Да покаже Русия наред с другите държави по света, да докаже, че руският народ не е без род и племе, че има собствена история, с която с право се гордее — такава е целта, която си е поставил авторът, и тя е забележителна за своето време. «Повест за изминалите години» е трябвало да напомни на князете за славата и величието на родината, за мъдрата политика на техните предшественици и за изконното единство на руските земи. И задачата била изпълнена от летописеца с необикновен такт и художествен усет. Широтата на замисъла придава спокойствие и плавност на разказа, хармония и твърдост на разсъжденията, художествено единство и монументалност на произведението».

Летописът на Нестор имал енциклопедичен характер. В него били включени етнографски и географски сведения, част от които са достигнали до нас под формата на епически народни песни, сказания и легенди.

Една от тях поетически обработил А. С. Пушкин — и това е забележителната «Песен за мъдрия Олег». Легендата е включена в летописа за 912 г.

Ученият от XIX в. К. П. Бестужев-Рюмин определил «Повест...» като архив, «в който се пазят следи от изгубените за нас най-ранни литературни произведения». Начетеността на Нестор, откъсите, които той цитира от многобройни литературни източници, дават основание да се предположи, че голяма част от тях са се намирали в библиотеката при манастира.

Не могат да не поразят въображението данните, сочещи разпространението на културата в Русия. Летописи с документална достоверност свидетелствуват, че библиофили е имало не само в Киев. В Лаврентиевската летопис се споменава за съществуването на училище в Курск през първата половина на XI в. Училище, основано от княгиня Ефросина през XII в., имало и в Полоцкия женски манастир. През първата половина на XIII в. епископ Симеон Владимировски твърдял, че неговата колекция от книги се пазела все още в Печорската лавра. Ростовският епископ Кирил (началото на XIII в.) се славел както с богатството си, така също и с книгите си. А Владимир Василкович Волински, «велик книжовник и философ, какъвто няма по цялата земя», се занимавал с преписването на текстове.

Според историка В. Н. Татишчев още през древността имало училища в Галич, при Владимир Волински и в Смоленск, където при Роман Ростовски преподавали гръцки и латински. В. Татишчев отбелязва съществуването и на редица библиотеки. Например Константин, синът на Всеволод Голямото гнездо, притежавал колекция от 1000 тома. Той основал училище, наречено по-късно Григориевски «затвор». В княжеския двор живеели монаси, които се занимавали с превеждането и преписването на книги. Споровете и дискусиите сред учените обогатявали творческата атмосфера.

След смъртта на Константин библиотеката преминала в училището. Тук по-късно получили образованието си известният просветител Стефан Пермски и неговият другар Епифаний, наречен заради своята начетеност Премъдър.

За бързото разпространение на културните завоевания свидетелствуват и редица произведения на рязанската литература, съставени в църквата «Св. Никола» в град Зарайск (сега Зарайска Московска област). От тях познаваме знаменитата «Повест за paзopeнието на Рязан от Бату». Този малък град, по-рано дори неспоменаван в летописите, дал на света един чудесен писател, чието творчество се отличавало с трагическа сила и високи художествени достойнства. Това бил Еустафей, вторият син на Еустафей Корсунков. Той обичал литературата, бил подробно запознат с най-добрите образци на художествените произведения, с «Повест за изминалите години» и «Слово за похода на Игор», имал на разположение и рязанската летопис, и княжеския рязански поменик. Всичко това говори, че в Зарайск били налице необходимите условия за развитие на книжовната дейност. Трудно е да си представим обема на книжовната колекция на църквата «Св. Никола» в Зарайск през XIII в. Но за специалистите няма никакво съмнение, че тя е съществувала.

Голям културен център бил и Велики Новгород. Наистина доста книги загинали в многочислени пожари и бедствия, но градът избягнал монголското нашествие. Ето защо от всички древноруски книги от XI–XIV в., стигнали до нас, повече от половината са от Велики Новгород. Именно тук се запазила и първата датирана ръкописна книга — «Остромировото евангелие», създадено от дякон Григорий по поръчка на княжеския наместник Остромир. На първата му страница има бележка (от XVII в.) — «Софийска», от която съдим, че ръкописът е принадлежал на библиотеката на киевския събор «Св. София».

Това оригинално произведение на изкуството свидетелствува за високото майсторство на руските книжовници от онова време и същевременно показва, че «Остромировото евангелие» далеч не е първият ръкопис, създаден в Русия. Оценявайки художествената дарба на дякон Григорий, В. В. Стасов пише: «Проявени са тънък вкус, художествено умение, грация, съчетанията са нежни и деликатни. Това не може да бъде работа на обикновен калиграф, въпреки че трябва да признаем — калиграфите от XI в. са били и отлични живописци».

Заедно с други ръкописи Иван Грозни отнесъл в Москва и «Остромировото евангелие», където го дал на съхранение в една църква. По-късно по заповед на Екатерина II то било пренесено в Петербург, а през 1805 г. било открито в гардероба на императрицата.

Кога и как е попаднало там, никой не знае. Нито в един опис тази книга — най-древният паметник на руската писменост — не фигурирала. Александър I наредил «Остромировото евангелие» да бъде предадено в Публичната библиотека.

Столетия наред в новгородския събор «Св. София» се събирали и пазели древни паметници на руската писменост. Самата библиотека била под наблюдението на новгородския «владика». На една от пергаментовите книги е отбелязано например, че архиепископ Климент прегледал (1276 г.) църковното хранилище и поверил книгите на някой си Назарий.

В библиотеката пристигали монаси от далечни руски манастири, за да преписват книги. Известно е, че руският книжовник Досифей — игумен на Соловецкия манастир — преписвал тук книги — най-древните и авторитетните за времето си издания, които изпращал в библиотеката в Соловка. Една от неговите приписки гласи: «Тази книга взех от владиката по опис..., писана е на хартия и е отпреди петстотин години».

Значението на книжовната колекция на новгородския събор «Св. София» е огромно.

Но как е изглеждала и къде е била разположена библиотеката? По едно щастливо стечение на обстоятелствата тя може да бъде видяна и днес, и то на същото място, където се е намирала и в онази далечна епоха — в дългата анфилада(64) от зали на събора.

Книжният фонд на библиотеката наброява около хиляда ръкописни книги (в кожени подвързии) и много старопечатни издания — има и уникални, например трактатът «Наставление към писарите», оригинални писма на Петър Първи, първият топографски план на Москва, напечатан на титулната страница на библията, различни народолечебни книги, хронографии.

И днес в библиотеката се чувствува атмосферата на древността. Тук дори може да запалиш свещ и въображението ти ще те пренесе в онези отдавна отмивали времена, когато летописците са пишели «велика е ползата от книжовното учение».

Дълго може да се разказва за съдбата на древните библиотеки и дори на отделните книги, за страстните библиофили. Например знаменитото «Мстиславово евангелие» започнали да пишат във Велики Новгород, миниатюрите му рисували в Киев, а подвързията изработили в Константинопол. Интересна е и по-нататъшната съдба на тази древна книга.

До средата на XX в. съществувало твърдото убеждение, че в древната Рус грамотността и образоваността били приоритет на духовниците и князете. Наистина върху различни предмети се срещали надписите на техните притежатели. В епическата народна песен за Василий Буслаев се говори, че той «бързо пишел надписи» и ги поставял по «широките улици и тесни пресечки», а «грамотните хора минавали и ги четели».

Обаче на 26 юли 1951 г. в Новгород била открита «брезова» грамота — малко парче потъмняла брезова кора, върху което имало надраскани няколко букви. Не е трудно да си представим вълнението на археолозите.

По-нататък откритията следват едно след друго. И те убедително доказват, че «четмото и писмото» били известни във Велики Новгород още през X в., и то не само на болярите, князете и монасите, но и на търговците, занаятчиите и селяните. Нерядко се срещали и грамотни жени. И така за нас прозвучаха гласовете на новгородци, живели преди 700, 800, 900 години.

Откритите над 500 грамоти обогатиха представата ни за средновековен Новгород... (Ще добавим, че грамоти са намерени и в Смоленск, Витебск, Стара Рус, Псков, в древния белоруски град Мстислав.) През 1980 г. в Рязан учените попаднаха на грамота с рисунка на дете. В повече от 40 града са намерени «писала», т. е. писци, с които се пишело върху брезовата кора. А различните писма — «от Гришка до Есиф», «от Марин до моя син Григорий», «от Петр до Мария», «от Терентий до Михал» (последното пристигнало в Новгород от Ярослав), както и писмото на Онсифор до майка му ни разкриват всекидневието на новгородци.

Да се запознаем с още една забележителна «брезова» грамота от XIV в. Върху нея с изящен почерк е написано: «Поклон на Яков от неговия кум и приятел Максим. Моля те, купи ми овес от Андрей, ако продава. Вземи от него грамота. Прати ми нещо добро за четене». И така Яков иска да му бъде изпратено нещо «добро за четене» — т. е. интересна книга. Но каква? Да чуем коментара на един от ръководителите на новгородската експедиция В. Л. Янин. В своята книга «Аз ти изпратих брезова кора...» той пише: «Не трябва да мислим, че става дума за богослужебна книга. Ако Яков е искал книга за църковна служба, той би посочил точното й заглавие, тъй като изборът на този вид книги бил строго регламентиран. Яков е искал някакво занимателно четиво — може би летопис или военна повест, или преводна книга. Или житие на воин или светец — за средновековния читател те са били своего рода «приключенски роман». Максим знаел вкуса на своя кум и приятел Яков и можел сам да избере книга, която ще му хареса».

По-нататък В. Янин стига до следния важен извод: «За пръв път от тези грамоти ние се убедихме, че грамотността е била широко разпространена в Новгород, развивала у някои хора вкуса и навика за четене. Да се запознаем с резултатите от този процес. Писмото на Яков, написано на жив и образен език, показва неговата интелигентност. Но то е и една чудесна характеристика на Максим — защото човек, който може да избере интересна книга за своя приятел, несъмнено притежава библиотека с такива книги. А това е необикновен детайл».

Значението на древните руски библиотеки, които били и просветителни школи, и книговезници, и «книгохранителници», е огромно: те събрали и запазили за нас най-ценните паметници на древността.

Съветският историк Б. В. Сапунов твърди (на базата на сложни изчисления), че през периода XI–XIII в. в Русия били в обръщение не по-малко от 90 хиляди богослужебни книги. Общото количество книги, функциониращи в древноруската държава след 1240 г., се изчислява на 130–140 хиляди тома. Сред тях е и светската литература — изборници, хронографи, летописи, юридически съчинения («Руската правда»), художествени произведения («Слово за похода на Игор», «Молитва на Данаил Заточеник») и други.

Изчислено е и приблизителното число на грамотните хора преди нашествието на монголците. Според Сапунов това е около два процента от населението, а в такива културни центрове като Велики Новгород — около пет процента.

Но в древната Рус не само два процента от хората били запознати с книжнината. Благодарение на четците, за които четенето на глас се превърнало в професия, книгите прониквали в селските домове, в градските къщи, в манастирите.

Ордите на монголския хан Бату нахлули в древното руско царство и нанесли непоправим удар на неговата самобитна книжовна култура — в разрушените и опожарени градове загинали много библиотеки, изчезнали завинаги безценни произведения на писатели, мъдреци, духовници...

Улугбек, внук на Тимур, и неговите книги

Красив и богат бил древният Самарканд, връстник на Атина и Рим. За пръв път той се споменава от историците на античността във връзка с похода на Александър Македонски, чиито легиони щурмували крепостта на Зеравшан. Самарканд бил завоюван от арабите. Тук те се запознали с хартията, която великият узбекски поет Алишер Навои нарекъл криле, разнасящи по света мислите на мъдреците. Един от тогавашните историци с основание твърди, че «най-добра хартия в света се произвежда единствено в Самарканд».

...Градът бил разрушен до основи от ордите на Чингис хан. По-късно Самарканд отново се съживил и възродил, а по време на управлението на Тамерлан достигнал истински разцвет. И сега ние се възхищаваме на великолепните постройки: дворци, минарета, арки, мавзолеи. Под високите небеса и ослепителното слънце те изглеждат вечни.

Тук, под огромния небесносин купол на мавзолея, е погребан знаменитият Тимур или Тамерлан — «железният хромец», който мечтаел да завладее света. За единствена столица на всички земи жестокият и ненаситен завоевател смятал Самарканд.

По тези места живеели трудолюбиви земевладелци и изкусни занаятчии, чиято слава се носела надалеч, хитри и предприемчиви търговци, забележителни учени, поети, музиканти. Дворците били потънали в зеленина. Напоителните канали и водоемите превърнали това кътче от планетата в цветущ оазис.

От всичките си наследници Тимур се отнасял особено благосклонно към своя внук, който още в детството си получил името Улугбек — «велик хан». Голяма част от живота на «железния хромец» преминал във военни походи и в някои от тях вземал участие и Улугбек. Любознателното момче ползувало услугите на своеобразната жива походна «библиотека»: вечер в шатрата на великия завоевател се събирали историци, поети, учени-мъдреци и разказвали съдържанието на книги по история, медицина, география. Улугбек бил необикновено схватлив и жадно попивал знанията. Много рано започнали да го учат да чете и пише. Разказвачът на народни приказки, поетът и ученият Ариф Азари бил възпитател на тригодишния Улугбек и прекарал с момчето цели четири години.

Шахрух, бащата на Улугбек, управлявал в Херат, където синът често ходел. Тук той се запознал с истинска библиотека. Херат, който днес е неголям град в Афганистан, по онова време бил крупен културен център, разположен на кръстопътя на големите керванджийски пътища от Иран за Китай, от Индия за Средна Азия. Сред занаятчиите на особена почит били производителите на хартия, калиграфите, книговезците. В града имало десет висши учебни заведения — медресета, много книжарници и китаб-хан — дворцовата библиотека, основана от Шахрух. Той бил страстен библиофил и колекционирал книги от всички краища на света. Особено висока цена плащал за редките и уникални екземпляри. Пазител на дворцовата библиотека бил неговият син Байсункар. Към китаб-хана бил организиран солиден щаб от калиграфи, миниатюристи, златари, книговезци, филолози. Тук се преписвали и украсявали ръкописите, някои от които били истински шедьоври на изкуството. Разкошните издания понякога се оформяли с цветни полета. Ако единият лист имал светлотюркоазени полета, то съседният бил с розови или червени, а ако листът имал златистожълти полета, съседният нему бил с бледожълти.

Зад стените на китаб-хана работели и истински филолози. Именно тук бил създаден знаменитият епос на Фирдоуси «Шахнаме» («Книга на царете»). Ръкописът съдържа двадесет големоформатни и изумителни по своето изпълнение миниатюри. От китаб-хана поело своя път към белия свят още едно книжовно съкровище — «Калила и Димна». Сега и двата ръкописа се съхраняват в Гюлистанската библиотека в Техеран.

Днес отново е жив интересът към екслибриса — книжния знак. По времето на Шахрух екслибрисите върху книгите от дворцовата библиотека се изписвали с течно злато в горната част на първата страница. По-късно започнали да ги поставят в края на ръкописа, както са и в «Диван на младостта» на Алишер Навои и в «Книга на изцелението» на Авицена.

Именно тук, в Херат, в тихите и сумрачни килии на кетаб-хана, Улугбек се срещнал с великите творения на човешката мисъл. Разбира се, ние нямаме никакви писмени сведения какви книги е чел. За интересите и влеченията му съдим единствено по неговите трудове и писма. Любовта към книгите се зародила в Улугбек още през детските години и той успял да я съхрани за цял живот. Седемнадесетгодишен (1411 година), внукът на Тимур станал пълновластен наследник на великолепната столица. Улугбек не мислел да завоюва вселената. Походите, които водил, за да защити феодалните си права, не винаги били успешни. Даже парадният, хвалебствен надпис, изсечен в Нуратинската клисура, гласи: «С помощта на Аллах, великия султан, покорител на народите, божия сянка на земята, опора на исляма, Улугбек — да продължи Аллах неговото царуване! — предприе поход срещу монголците и се завърна оттам невредим». — Всичко на всичко — «завърна се невредим».

Просветеният владетел се прославил най-вече със строителната си дейност. По негово нареждане в Бухара било издигнато медресе, над чийто вход и до днес могат да се прочетат думите: «Стремежът към знанието е задължителен за всеки мюсюлманин и за всяка мюсюлманка».

След това започнал строежът на медресе на Регистан — пазарния площад на Самарканд. Върху портата на медресето е изрисувано звездното небе, с което се подчертавало, че тук се преподават не само висшите богослужебни, но и точните науки.

Предполага се, че в медресето Улугбек четял лекции по астрономия.

Известно време в медресето в Самарканд учил и великият таджикски поет Джами, който твърдял:

Няма паметник по земните пътища,

по-траен от словото на прозата или стиха.

Още през първите години на своето управление Улугбек се обградил с именити учени. Астрономът-мъдрец Каза-зиде Руми, когото Улугбек смята за свой учител, бил наречен «Платон на своето време».

С усилията на учените, ползуващи се с покровителството на Улугбек, в Самарканд била основана прекрасна библиотека, съдържаща книги предимно по математика и астрономия. Академик В. Бартолд отбелязал, «че не се знае къде се е намирала библиотеката — дали в обсерваторията или в един от дворците». Става дума за най-добрата по онова време обсерватория, построена едновременно с медресе, недалече от Самарканд.

Началото на книжовните колекции, както се предполага, поставили ръкописите... Пергам. Някога, през епохата на елинизма, Пергамската библиотека си съперничела със знаменитата Александрийска библиотека.

Когато през 31 г. пр. н. е. Пергам попаднал под римско владичество, Марк Антоний заграбил значителна част от книжовните богатства и ги подарил на египетската царица Клеопатра. Следващите три столетия пергамци се стараели (и не безуспешно) да попълнят фондовете и да възстановят библиотеката. Но вражеските нашествия следвали едно след друго...

През IV в. християнските епископи направили града своя резиденция и «езическите» книги не им се харесали. Та нали християнските фанатици не пощадили и Александрийската библиотека!

През VIII в. Пергам бил завладян от турците, а по-късно от византийците. В средата на XIV в. върху него отново връхлетели турците...

Градът бил превърнат в руини — загинала и библиотеката. Но не всички ръкописи били унищожени — една част от тях пергамци успели да скрият на сигурно място.

През 1402 г. Пергам бил разграбен от войските на Тимур. По всяка вероятност именно тогава куцият самаркандски завоевател открил остатъците от някогашната богата библиотека. Тимур бил неграмотен, но знаел цената на книгите. Затова сред плячката, която керваните отнесли в Самарканд, имало и много книги.

Тимур заграбил библиотеките и на много други градове. Арменски историк, негов съвременник, съобщава, че когато завоювал Армения и Грузия, Тимур «иззел всички арменски и персийски книги, които успял да намери, изпратил ги в Самарканд и ги поставил в една кула. Под страх от най-строго наказание той забранил да се изнасят оттам книгите, а желаещите да четат трябвало да отидат в кулата...». Така било поставено началото на библиотеката на Улугбек, която по време на царуването му непрекъснато се попълвала. Не една нощ Улугбек прекарал над книгите в прочит и размишления. Кръгът на неговите интереси бил широк: той се увличал от поезия и музика, пишел стихове, водел разгорещени спорове с учени и поети.

Улугбек се интересувал и от история и прочел много исторически трудове и стари хроники. Решил даже да напише голям труд — «История на четирите улуса», в който се разказва историята на четирите държави, образувани след смъртта на Чингис хан.

Улугбек познавал и ценял и художествената литература: Рудаки, «Книга на царете» на Фирдоуси, четиристишията на Омар Хайям, «Петорка» на Низами, Хафиз от Шираз — и още много други неща привличали неговото внимание.

Кореспонденцията на Улугбек с брат му Байсункар е истинска литературна дискусия. Но управителят на Самарканд имал особена слабост към точните науки: аритметика, геометрия, астрономия.

Улугбек бил запознат с трудовете на Платон, Хипарх, Птолемей, Аристотел, подробно изучил произведенията на своите учени съотечественици. А именно знаменития трактат по алгебра и «Трактат за слънчевите часове» от великия ал-Хорезми, «Хронология на древните народи на Изтока» и «Ключ към астрономията» от ал-Бируни, астрономическите таблици на ал-Батани, «Канон на лечебната наука» на Ибн Сина. Знае се, че той много обичал пленителните стихотворения на Омар Хайям, но в същото време не бил безразличен и към неговата «Алгебра».

Улугбек така добре изучил историята на звездните науки, че решил да напише книга. Заглавието и е в унисон с духа на времето — «Знаменитите китайски, гръко-сирийски, арабски, персийски, хорезмски астрономи в изложението на Улугбек». Естествено е да се предположи, че за да бъде създаден такъв труд, човек трябва да има на разположение богата литература.

Улугбек изучил астрономията и се занимавал с астрономически наблюдения. Той работил във великолепно обзаведена според последната дума на техниката (за своето време) обсерватория, заобиколен от забележителни учени. В резултата на дългогодишен труд се родила книгата «Звездните таблици на Улугбек».

В историята на науката Улугбек е влязъл преди всичко като знаменит астроном. Запазена е една старинна гравюра от XVII в., изработена в Европа. На нея е изобразена голяма стая със сводест таван, изрисуван с картата на звездното небе. Около кръглата маса седят великите световни астрономи. Сред тях са Николай Коперник, Тихо Брахе, Клавдий Птолемей. Председателствува музата на астрономията и геометрията Урания. От дясната й страна, на най-почетното място е Улугбек.

Самаркандските астрономи начело с Улугбек работили дълго върху «Звездните таблици» — трудът бил завършен през 1437 г.

Древногръцкият астроном Хипарх бил единственият преди Улугбек, който започнал подобна огромна работа. Той съставил първия звезден каталог, включващ 1022 звезди. Таблиците на Хипарх са ни познати благодарение на Птолемей, който ги включил в своето «Велико построение». Останалите каталози не били пълни и най-главното — те не се базирали върху нови наблюдения, а се преписвали един от друг.

«Звездните таблици» на Улугбек съдържали астрономическите знания, натрупани до началото на XV в. Самият учен писал: «Всичко, което наблюдението и опитът са узнали за движението на планетите, е съхранено в тази книга». Тогава тя се наричала «Мъдрия Улугбек» или «Мъдрия Гурагон» (Гурагон била една от титлите на Улугбек).

Книгата се състояла от въведение и оригинални звездни таблици и първоначално била написана на таджикски език, разпространен по онова време из целия мюсюлмански Изток.

В обширното теоретическо въведение се обяснявало какво е това ера, година, месец и неговите подразделения, излагали се основните въпроси по методика на астрономическите наблюдения и изчисления, използувани тогава, разкривали се способите за определяне височината на звездите, за определяне дължината и ширината, разстоянието между звездите и планетите. Представена била теория за движението на Слънцето и планетите, определяли се моментите на слънчеви и лунни затъмнения... В заключение ставало дума и за астрологията. Скоро въведението било преведено на арабски от сподвижника на Улугбек Гиясудин Джемшид.

В един арабски ръкопис е записано: «Трактатът завърши мауляна ас-Султан Шахрун Ибн ас-Султан Тимур Гурагон, а той е този (Улугбек), който извърши наблюденията в Самарканд. И добре е редактиран и преведен на арабски от ас-Сеид, великия учен Гиясудин Джемшид».

В думите «великия учен» няма преувеличение. Джемшид разработил един от начините за решаване на приведено алгебрично уравнение от трета степен, открил десетичните дроби, дал общ начин за извличане на корени и т. н. Множеството разработки на този математик и астроном попълнили фондовете на Самаркандската библиотека. От друга страна, както неговите, така и постиженията на останалите учени били немислими без опита на предшествениците, концентриран в книгите от библиотеката на Улугбек.

Самите астрономически таблици, поразително точни, представящи последната дума на средновековната астрономия, съдържали координатите на 1018 неподвижни звезди. Съставянето на звездните каталози изисквало усилен труд. Положението на много звезди било определено — за пръв път 16 века след Хипарх — чрез наблюдения. Бъдещите астрономи получили точна карта на звездното небе, каквото било то по времето на Улугбек. И картата не може да остарее, напротив, ценността й все повече нараства. Таблиците на Улугбек не само дават представа за разположението на небесните тела, но позволяват да се изучи и тяхното движение. Например английският астроном Хершил, използувайки каталозите на Хипарх и Улугбек, успял да докаже, че Слънцето, а заедно с него и цялата система от планети се движи по посока на съзвездието Херкулес.

Улугбек изчислил с голяма точност продължителността на звездната година. Според посочените от него данни тя е равна на 365 дни 6 часа 10 минути 8 секунди. А нейната истинска продължителност е 365 дни 6 часа 9 минути и 9,6 секунди (грешката е по-малко от една минута!).

Знаменитият Лаплас нарекъл Улугбек «най-велик в историята астроном-наблюдател» и писал: «В Самарканд, столицата на неговите владения, той съставил самичък нов звезден каталог и астрономически таблици, по-добри от съществуващите до Тихо Брахе».

В такъв дух е и изказването на Алишер Навои: «Султанът Улугбек, потомък на хан Тимур, бил цар, какъвто дотогава светът не познавал. Всички негови сродници отишли в небитието. Кой днес си спомня за тях? Но той, Улугбек, протегнал ръка на науката и спечелил много. Небето се спуснало ниско пред очите на Улугбек. До края на света хората от всички времена ще описват закони и правила според неговите закони». «Таблиците» привличали вниманието на тогавашните учени. Хюсеин Биржанди (1522 г.) съставил на таджикски език и подкрепил с много чертежи подробен «Коментар към Гурагоновите таблици», който днес се намира в Института по ориенталистика при Академията на науките на Узбекска ССР.

По молба на турския султан Баязид II М. Челеби — внук на учения Каза-заде Руми, написал на таджикски език обширен труд, озаглавен «Коментари към таблиците на Улугбек». Копия от него се пазят в Париж и Истанбул.

Веднага след като бил завършен, ръкописът на Улугбек започнал да се размножава. Преписван в Херат по разпореждане на Алишер Навои, първият екземпляр на астрономическите таблици попаднал тук още през 1456 г. По-късно той бил преведен на арабски и неколкократно коментиран от източните учени.

Сега неговите арабски и персийски копия се пазят в книгохранилищата на СССР, в Берлин, Лайден, Париж, Оксфорд, Кеймбридж, Ватикана, Флоренция, Константинопол, Кайро.

Трябва ли да повтаряме, че по време на научните си занимания Улугбек и неговите събратя постоянно ползували услугите на библиотеката. Известно е, че в нея работил и библиофилът Мохамед Парса (умрял през 1419 г.) — един от привържениците на Улугбек.

Предполага се, че библиотекар е бил големият учен Али-Кушчи, приятел на Улугбек. С неговото име се свързва и по-нататъшната съдба на книжовната колекция на Улугбек, трагично загинала през 1449 г.

... Цитираните от Улугбек трудове в произведенията му дават представа за състава на неговата библиотека. Но има и точни указания за някои конкретни книги.

Известно е, че в двора на султана се поощрявала преводаческата дейност. На староузбекски език бил преведен например трактатът на Шишиба за изкуството да се чете коранът. През 1444 г. били преписани редица паметници на тюркската литература, в това число и знаменитата поема на Ахмед Югнаки (XI–XII в.) «Подарък на истини». Най-добрият лекар на тогавашната епоха Нафис бен Иваз Кирмани написал на арабски език специално за Улугбек обширен (около 1000 страници) коментар към «Обяснение на причините и симптомите». А някой си Алуядин ал-Бухари посветил на Улугбек труда си по мюсюлманско законодателство. Видният астроном Джемшид, занимаващ се между другото и с медицина, завършил през 1427 г. сборния математически труд «Ключ към аритметиката», съставен специално за библиотеката на Улугбек. Негови са и произведенията «Трактат за окръжността» — на арабски език, «Трактат за хордата и синусите», «Небесна стълба» — тук се поставя проблемът за измерването на небесните тела, «Наслада от прекрасните градини». Част от посочените ръкописи са се запазили.

В Института за източни ръкописи при Академията на науките на Узбекска ССР е запазен «Трактат по аритметика» (на таджикски език). Негов автор е Али-Кушчи, на когото принадлежат и «Трактат по астрономия» и «Трактат на Мохамед», посветени на аритметиката и алгебрата. В Истанбул Али-Кушчи превел последния трактат от таджикски на арабски език и го подарил на султан Мохамед II (оттук и наименованието на труда).

От всичко казано досега става ясно, че във фондовете на библиотеката се пазели ценни ръкописи, прекрасно оформени в художествено отношение. За това е достатъчно да си припомним разкошните книги, изработвани в Херат.

По времето на Улугбек в Самарканд живеели такива знаменити калиграфи като Абдурахман Хорезми и синовете му Абурахим и Абдулкарим. Те създали образци на извънредно изящен почерк. По оформлението на книгите работели художници-миниатюристи, основатели на самаркандската живописна школа.

...При едно от своите пътешествия Гъливер попаднал в страната на великаните, където книгите били с размери над ръста на жителите. За да прочете изцяло един ред, Гъливер трябвало да извърви наляво или надясно по 3–10 крачки, а до върха на книгата той се изкачвал със стълба. За щастие страниците били не по-дебели от картона и той лесно можел да ги прелиства. Припомняме си този епизод от романа на Суифт, когато научаваме, че в Самарканд е съществувала книга-гигант — Великият коран, която се пазела в джамията Биби-ханъм. Наистина книгата е изчезнала през XIX в., но за размерите й съдим по запазилия се каменен пюпитър с размери 2,5 метра дължина на 2 метра ширина. Ако коранът, който четците поставяли върху него, съответствувал на тези размери, той може би е най-голямата ръкописна книга в света.

Краят на великия астроном Улугбек бил трагичен. Враждата между него и най-големия му син Абдулалатиф, непрестанно подклаждана от духовниците, завършила с военно стълкновение. Победа удържал не Улугбек, а бунтовният му син. И ето, пред затворените врати на Самарканд стои сваленият владетел и моли да бъде предадено, че той се отказва от по-нататъшна борба и проси милост от победителя. Неговото единствено желание е да остане в Самарканд, за да може да се занимава с любимата наука. Но и това му било отказано. Съдът на шейховете наредил: Улугбек да замине за Мека, където да «измоли прошка за греховете си».

И той се съгласил. През един мрачен и хладен октомврийски ден Улугбек поел на кон от Самарканд, придружаван единствено от ходжата Хосро, който му е отреден за спътник, и няколко нукери(65). Но още неуспели да изтощят конете си, те били застигнати от пратеник, който им наредил да отседнат в най-близкия кишлак(66). Посланието гласяло: «От името на новия хан ти заповядвам на теб, мирза Улугбек, да оставиш коня си. Не подобава на внука на Тимур да тръгва на хаджилък така скромно. Ти не трябва да продължаваш нататък, докато не завършат приготовленията около пътешествието, което трябва да предизвика одобрението на всички правоверни».

Наложило се да се подчинят. А към кишлака вече се носел убиецът.

Завързали Улугбек, завели го на брега на река(67), накарали го да коленичи и му отсекли главата. Така на 27 септември 1449 г. бил убит световноизвестният учен, знаменитият астроном и математик, основателят на най-добрата за своето време обсерватория, създателят на библиотека. В своите «Звездни таблици» той пророкувал: «Религията се разсейва като мъгла. Царствата се разрушават. Но трудовете на учените остават за вечни времена».

И наистина «Звездните таблици» живеят и до днес. Заслужава да бъде проследен петвековният път на тази велика книга от библиотеката на Улугбек.

Неговият ученик Али-Кушчи пръв пренесъл ръкописа от Самарканд на Запад.

Съществува следната версия. Според предварително одобрен от Улугбек план Али-Кушчи, снабден с пълномощно и с неограничени средства, се възползувал от възникналата след смъртта на управителя суматоха, натоварил на един керван книги (в това число и «Звездните таблици»), ръкописи и чертежи и отпътувал от Самарканд, а след това и от страната.

Той се установил в Истанбул и живял там до 1474 г. Написал коментар и превел на арабски език труда на Улугбек. Заради образоваността си бил наречен Птолемей на своята епоха.

Скоро таблиците станали известни в Дамаск, Кайро и други градове.

В книгохранилищата на Европа и Азия съществуват десетки екземпляри на «Звездните таблици». Един от най-старите ръкописи, преписан през XV в. на таджикски език, се пази в Института по ориенталистика при Академията на науките на Узбекска ССР.

По-късно книгата започнала да се размножава по типографски път. За пръв път тя била публикувана, макар и частично, в Оксфорд през 1648 г., подготвена и коментирана от оксфордския професор Д. Гривс. След две години в Лондон била издадена и първата част от предговора на «Звездните таблици».

Но като най-значително събитие се отбелязва публикацията на Томас Хайд. Ориенталист и преводач, пазител на библиотеката в Оксфорд, той подготвил и издал на таджикски и латински език пълното издание на самаркандския каталог под заглавие «Таблици за дължината и ширината на неподвижните звезди според наблюденията на Улугбек. Оксфорд. 1775 г.». След това каталогът два пъти се препечатвал в Лондон.

През 1690 г. в Гданск излязла книгата «Предвестник на астрономията» на знаменития полски астроном Ян Хевелий, която съдържала и две гравюри с изображението на великия учен (за едната вече споменахме). Тук данните от таблиците на Улугбек се съпоставяли с данни от други каталози.

След Ян Хевелий каталогът на Улугбек се издавал неколкократно, включително и във Франция.

Трудът на самаркандския звездоброец проникнал и на Изток — в Индия. Необичайната съдба на неговата книга се преплита със съдбините на хора от различни страни и епохи. Три века след като била писана, тя попаднала при махараджата на Джайпур — Джайсингх II, в чийто двор намерили убежище мислители, поети, учени, сред които били Худжарати — авторът на първата индийска логаритмична таблица, и математиците и астрономите Ратнакар и Джаганатх — едни от първите преводачи на труда на Улугбек на индийски език.

Махараджата на Джайпур не само изучил звездната книга на самаркандския астроном, но се увлякъл в изучаването на небесните тела. През 1724 г., смятайки се за ученик на Улугбек, той започнал да строи своята първа (от общо петте) обсерватория. Въпреки че вече бил конструиран телескопът, Джайсингх решил да обзаведе обсерваторията по самаркандски образец... След дългогодишни внимателни наблюдения махараджата публикувал книгата «Астрономически таблици на шах Мохамед». Тя се откривала с предговор, който бил подобен на предговора на Улугбек, и се състояла от четири части: материалите във всяка глава следвали порядъка, установен в «Звездните таблици».

След много години немски пътешественик посетил Индия и оставил подробно описание на поразилата го страна на чудесата. Неговата книга съдържала гравюри, някои от които изобразявали странни, геометрически правилни здания. Немецът не бил запознат с астрономия и не знаел нищо за съществуването на древните обсерватории. Затова, описвайки огромните каменни пръстени и величествени стълби, водещи към небето, той ги нарекъл съоръжения «загадъчни, тайнствени...».

Книгата на немския пътешественик попаднала през XX в. в ръцете на руския археолог Вяткин. Много години от своя живот, започвайки от 1908 г., той прекарал в търсенето на обсерваторията на Улугбек, разказите за която по онова време звучали като чиста фантазия. Историята на самаркандската обсерватория е добре известна. За нейното повторно откриване отчасти помогнала и книгата на немския пътешественик.

Днес зданието на обсерваторията е възстановено. Но огромната, съдържаща няколко хиляди тома съкровищница на древната литература изчезнала безследно след гибелта на владетеля. Нейното откриване е отдавнашна мечта на учени от различни специалности: ориенталисти, историци, археолози. Те вярват, че библиотеката на Улугбек, за която се носят легенди, съществува.

Архивопазителят в Отдела за ориенталски ръкописи в Самаркандския университет Фахридин Марухи смята, че библиотеката се намира някъде из околностите на Самарканд. Но защо? Защото библиотекарят Али-Кушчи — приятел на Улугбек, принуден да избяга след смъртта на султана, не е могъл да вземе със себе си всички книги и ги е скрил на сигурно място.

Професор Б. Розенфелд пък предполага, че ръкописите са разпръснати сред населението. Не е изключено да бъдат и в подземията на самаркандските дворци.

Както виждаме, мненията на учените се разминават, версиите са най-различни, но всички са съгласни с едно: ръкописите съществуват и библиотеката трябва да се търси. Това се потвърждава косвено от любопитната находка, открита в наши дни... При разчистването на архива на древния таджикски град Ура-Тюбе археолозите попаднали на старинен ръкопис. Лесно може да си представим вълнението на специалистите, когато установили автора, заглавието и още някои «щрихи» от неговата биография. Този неизвестен дотогава труд бил създаден през XIII в. от големия учен на средновековието Убай-дула аш-Шариа и се наричал «Уточняване на астрономическата школа». Старателното проучване помогнало да се установи, че в книгата се излагат възгледите на учения за строежа на Вселената, правят се първите опити за съставянето на звездна карта, уточнява се месторазположението на Земята сред планетите от Слънчевата система. От бележките, нанасяни в полетата съдим, че през 1447 г. ръкописът се е намирал в библиотеката на Улугбек, където бил възстановен и били преписани сложните математически таблици. И ако е известно, че след два века ръкописът се е оказал в Кабул, то засега все още е загадка, как той е попаднал в архива на град Ура-Тюбе. Напълно възможно е учените-звездобройци да са изнесли ръкописа от кабулското медресе или той да е бил продаден или подарен. Съвременните астрономи смятат, че трудът на Убайдула аш-Шариа е най-подробен разказ за развитието на звездната наука до Улугбек.

Но главното е, че благодарение на тази находка ние притежаваме най-накрая книга от библиотеката на самаркандския владетел.

Първата общодостъпна библиотека

На брега на река Арно е разположен древният град Флоренция, чието име в превод означава «цветущ». Основан от предшествениците на римляните — от етруските, през средновековието той достигнал разцвета си. Тук всеки камък има историческа стойност. Не случайно Стендал записал в своя дневник: «Онзи ден, когато се спусках от Апенините, приближавайки се към Флоренция, сърцето ми силно се разтуптя... Тук са живели Данте, Микеланджело, Леонардо да Винчи! Ето го благородния град, царицата на средновековна Италия! Зад неговите стени се е зародила цивилизацията». Или по- точно се е възродила.

Било времето на междуособни войни, заговори и интриги. Но и времето на раждане на нови идеи, на откриване на нови земи и морета, времето на поява на огнестрелното оръжие, на венецианските огледала, на часовниците.

Едновременно с това възникнал и необикновен интерес към античността. Хуманистите неуморно издирвали произведенията на древноримската и древногръцката литература. Книгите се преписвали, изучавали, били обект на разгорещени спорове. Много от заможните флорентинци започвали да колекционират книги.

Дж. Ауриспа писал от Гърция: «Заради книгите прибягвах до различни хитрости. Давах всичките си пари, а често даже и някои от дрехите си, за да се сдобия с ... ръкопис». Антонио Панормита, също страстен почитател на книгите, в писмо до краля на Неапол Алфонс V съобщава, че продал земя, за да купи за 120 златни екю едно великолепно копие от произведение на Тит Ливий. Значителни средства за закупуването преди всичко на класически книги изразходвал Джаноцо Манети, богослов, лингвист и дипломат.

Един от големите учени на това време, Николо Николи (1365–1437 г.), бил сред най-страстните колекционери на ръкописи и изразходвал голяма част от състоянието си за книги.

В републиката Николи не заемал официални длъжности, но въпреки това «нито една известна личност, пристигнала във Флоренция, не пропускала случая да го посети», пише неговият приятел, библиограф и търговец на книги Веспасиано да Бистичи. С трогателна доверчивост Николи раздавал своите книги и с удоволствие беседвал върху прочетеното. Неговите приятели му посвещавали преводи от гръцки, оригинални произведения, славели го в панегирики(68). Според автора на едно стихотворение сам Аполон произнася похвална реч в чест на Николи.

Библиотеката в дома на Николо Николи привличала познавачите на книги. В нея постоянно работели няколко писари. Николи с увлечение четял, сравнявал и установявал кои са най-добрите редакции сред новооткритите текстове. Той изучил и написал коментар към кореспонденцията на Петрарка.

Някои от ръкописите библиофилът само коригирал, а други, например философската поема на Тит Лукреций «За природата на нещата» и комедиите на Плавт, собственоръчно преписвал. При Николи пристигали книги от всички краища на света. В издирването на ръкописи му помагал хуманистът Поджо Бранчолини, човек с остър и жив ум, кипящ от енергия. Като папски секретар той пътувал из различни европейски страни. И навсякъде — в манастирите и библиотеките в Италия, Франция, Англия, Византия — хуманистът търсел манускрипти. Бранчолини намерил такива значителни произведения като книгата на Квинтилиан «За ораторското изкуство», шест речи на Цицерон, а в един отдалечен манастир той открил през 1417 г. поемата на Тит Лукреций «За природата на нещата», която поразила съвременниците му със своята образност и «необяснима сладост на цветущия стих». Върху поемата се провеждали много разговори и спорове, от нея се заимствували сюжети. Особено разгорещено я обсъждали в един от своеобразните центрове на флорентинската култура — в двора на Лоренцо Медичи, наречен Великолепни. Чести гости на Лоренцо били поети, живописци, скулптори. Тук работел и Сандро Ботичели — любимият художник на Медичите. Поетът Анджело Полициано насочил вниманието на художника върху поемата «За природата на нещата» и така една от най-хубавите картини на Ботичели «Пролет» е вдъхновена от химна на Лукреций към Венера, с който започва самата поема. «Пролет» е една от първите творби в италианското изобразително изкуство, създадени по сюжет от античността.

Но и Поджо не винаги успявал да купи желаната книга: или собственикът много държал на нея, или тя струвала извънредно скъпо. Тогава папският секретар, без да се съобразява с времето, собственоръчно (бил отличен калиграф) преписвал находката. Например един кодекс Поджо преписвал упорито в продължение на 53 дни. Благодарение на него редица произведения не са безвъзвратно изчезнали. Защото някой монах е могъл да изтрие от пергамента стария и «ненужен» текст, за да запише хрониката на своя манастир.

По това време състоянието на много манастирски библиотеки било плачевно. Ето какво разказвал Бокачо на хуманиста Бенвенуто де Имола. Когато той, Бокачо, бил в Апулия, привлечен от славата на това място, отишъл в древния манастир «Монте Касино», страстно желаейки да види библиотеката, за която бил толкова слушал. И действително, Монтекасинската обител и нейната библиотека били сред центровете на средновековната италианска култура. Манастирът бил основан през 529 г. от Бенедикт Нурсийски, който написал устава на новосъздадения монашески орден, наречен по-късно бенедиктски. Уставът съветвал монасите да се занимават със свещените книги, въпреки че не съдържал никакви указания за създаването на скрипториуми за характера на неговата дейност. (Честта за устройството на първата в Европа ръкописна школа принадлежи на Касиодор, когото смятали за «последния римлянин и първия човек от средновековието». Касиодор написал «Наставление» към «монасите», в което давал някои препоръки около създаването на ръкописите.)

Постепенно в манастира «Монте Касино» се оформила библиотека, съдържаща великолепни манускрипти. Именно нея искал да види Бокачо осем години и половина след основаването на манастира. И той се обърнал със скромната молба към някакъв монах, който му се сторил най-приветлив, да му покаже библиотеката.

Монахът го погледнал и посочвайки високата стълба, сухо отговорил: «Качете се, тя е отворена». Зарадван, Бокачо тръгнал нагоре и попаднал в помещение без врати; по прозорците била поникнала трева, а полиците с книги били покрити с дебел слой от прах. Изумен, той започнал да прелиства ту една, ту друга книга и открил много томове чуждестранна класика. На някои липсвали страници, на други били изрязани полетата; с една дума, книгите били похабени. Със сълзи на очи художникът си тръгнал, съкрушен от мисълта, че столетният труд на толкова славни умове попаднал в ръцете на недостойни хора. Бързо се върнал в манастира и попитал първия срещнат монах, защо ценните книги са така безсрамно захвърлени. А той му отговорил, че някои монаси, желаейки да спечелят някоя и друга пара, изстъргвали текста и изготвяли малки книжки с псалми, които продавали на децата, а от полетата на листовете правели евангелия и молитвеници за жените.

За съжаление същата участ сполетяла по-късно и книгите на Бокачо. «Достопочтеният и превъзходен мъж» ги завещал (през 1374 г.). на манастира «Сан Марко», където те дълго се въргаляли в безпорядък, докато Николи не наредил да се приготви за тях специален шкаф.

... С всяка измината година нараствала книжовната колекция на Николи. Той притежавал дори ръкописи, преписани от самия Петрарка. В края на живота му по обем неговата библиотека отстъпвала единствено на ватиканската, която по времето на папа Николай II съдържала 1160 манускрипта.

Преди смъртта си Николо Николи направил завещание, в което писал, че оставя «за вечни времена» на родната Флоренция всички книги, които «от младини, с велико усърдие и без да се щадя, събирах». Но при едно единствено условие — да бъдат достъпни за всички. Отначало Николи имал намерението да предостави книжовното си богатство на манастира «Св. Мария», но после — един ден преди смъртта си — размислил и наредил да се намери подходящо място и да се основе обществена библиотека. Докато той бил жив, книгите му били на разположение на всички желаещи, а неговият дом бил едновременно и музей, и клуб, и публична библиотека.

Това решение на Николи било смело и необичайно, защото, нека си спомним, че по онова време в Европа книгите се държели «под ключ», били скрити зад тежките манастирски стени... Но идеята за основаването на обществени библиотеки вече имала своите привърженици. За това говорел например хуманистът Салютати. «Трябва да се създадат обществени библиотеки, в които да се съберат всички книги — писал той. — Начело на тях да се поставят компетентни хора, които внимателно ще преглеждат и сравняват книгите и след обсъждане ще отделят тези, от които има по няколко редакции. Тази длъжност, както знаем, заемали винаги най-именитите хора и те смятали за чест да се подписват под преглежданите списъци, както личи от древните ръкописи.»

Поетът Франческо Петрарка през целия си живот упорито и неуморно събирал книги и също правил опит да създаде общодостъпна библиотека. Баща му бил нотариус и настоявал Франческо да учи право. Синът го послушал, но с много по-голямо желание се занимавал с древноримска литература. Веднъж бащата, вбесен, хвърлил в огъня съчиненията на Цицерон и Вергилий...

След неговата смърт Петрарка «незабавно изпратил в изгнание всички юридически книги» и се заел с любимото си занимание. С радост и възторг той изучавал античните автори.

По време на странствуванията си поетът издирвал ценни старинни книги. В Генуа открил ръкопис на Хораций, и в Арецо — на Квинтилиан, в Лиеж — две писма от Цицерон. Приятелите и почитателите на Петрарка му изпращали ръкописи от Италия, Франция, Англия... Петрарка никога не се разделял с книгите си, те пътували винаги с него. С благоговение пазел ръкописите на Омир. Поетът решил да основе обществена библиотека.

И той оставил дарителен документ: «Петрарка желае да създаде към църквата на манастира «Сан Марко» (който ще наследи книгите му) хранилище, като се спазват следните условия: книгите не трябва да се продават, а да се пазят на специално място, защитени от огън и дъжд, за слава на споменатия светец и в памет на Петрарка, за утеха на простите и благородни хора на град Венеция, които ще намерят тук духовно наслаждение. Това той желае не защото притежава ценни книги, а с надеждата, че от този момент славният град сам ще започне да попълва книгохранилището от обществените фондове и следвайки този пример, някои граждани, които обичат своето отечество..., ще завещаят част от книгите си на упоменатата църква и скоро тя ще се превърне в голяма и знаменита библиотека, подобна на библиотеките от древността, за прослава на Републиката. Това трябва да е ясно на всички — и просветени, и непросветени...».

На 4 септември 1362 г. Върховният съвет на Венецианската република наредил «да се приеме дарението на месер Франческо Петрарка, чиято слава е толкова голяма, че с него не може да се, сравнява нито един философ или поет от целия християнски свят. Нека дарът му да бъде приет в съответствие с предложението, написано от неговата ръка».

Но за съжаление наследниците му се възпротивили. След смъртта на Петрарка неговата библиотека преминавала от ръка на ръка, била притежание на различни меценати, а след италианските войни отново попаднала във Франция.

И така основите на първата обществена библиотека поставил Николо Николи.

След неговата смърт флорентинците (нали били търговци) с точност преброили и оценили книгите, които той завещал — оказало се, че Николи притежавал 800 старинни ръкописа, от които 100 гръцки, на обща стойност около 6000 флоринта.

Но последната му воля не била изпълнена веднага: Николи оставил след себе си много дългове, умрял в нищета и алчните кредитори искали да разпродадат библиотеката на части... Тогава се намесил управителят на града Козимо Медичи. Част от книгите той оставил за себе си, а другите предал в манастира «Сан Марко», където през 1441 г. била организирана първата обществена библиотека.

След няколко години Козимо решил да обогати колекцията на Николи с нови ръкописи. За съвет и помощ той се обърнал към хуманиста и приятеля на Николи, секретаря на папската курия Толазо Парентучели (по-късно папа Николай V). Козимо Медичи го запитал каква трябва да бъде «образцовата библиотека», с какво ще е най-подходящо да попълни наследството на Николи.

Томазо Парентучели, който свободно се ориентирал в света на книгите, изпълнил молбата на управителя на Флоренция. Съставил един примерен каталог (без да се стреми да включи в него всичко) и го изпратил на Козимо Медичи заедно със записката: «Що се отнася до мен, ако реша да създам библиотека, тъй като е невъзможно да притежавам всичко, което желая, то преди всичко бих включил...» (по-нататък се изброявали книгите).

И до днес е запазен (в копие) този забележителен документ, известен като «Опис на Парентучели». През XV в. монахът Леонардо Уберти направил копие, което се съхранява в Националната библиотека на Флоренция. Професор Дж. Сфорца публикувал «Опис...» като приложение към изследването си за папа Николай» V (1884 г.). В този наречен от италианския учен «библиографски канон на своето време» били посочени фамилиите на авторите и заглавията на произведенията. Но тъй като описът бил предназначен за хора знаещи, Парентучели се ограничавал понякога със следните указания: «Всички произведения на Сенека, защото е най ученият мъж», или «Цицерон — всички негови произведения, защото те са забележителни». С подобна чест били удостоени и творбите на Апулей, Хораций, Вергилий. Безспорно много книги от «Опис...» фигурирали в библиотеката на Николо Николи, но Томазо Парентучели създал не «допълнителен» списък, а пълен и образцов за времето си каталог.

В «Опис на Парентучели» четем следните редове: «Що се отнася до изучаването на светските науки, т. е. граматика, риторика, история и поезия, а също и нравственост, смятам, че на всички е известно това, което е ценно». Следвал не особено кратък списък на най-добрите произведения.

В «Опис...» са посочени и книгите от «Светото писание», както и трудовете на «бащите на църквата». В него фигурират също творби на Аристотел, Авицена, Евклид... (Трябва да отбележим, че каталогът се ползувал с голям успех сред хуманистите от тогавашната епоха.)

След като получил списъка, Козимо Медичи се обърнал към търговеца на книги Веспасиано с молбата да му помогне да се сдобие с посочените ръкописи. Но Веспасиано му отговорил, че това е доста трудно и скъпо, и го посъветвал да се заеме с тяхното преписване. Сделката била сключена и 45 писари за 22 месеца преписали с красив почерк двеста тома.

Вкус бил проявен не само по отношение на почерка. Ръкописите били украсени с миниатюри и с изящни орнаменти. За материал служел пергаментът, въпреки че в Европа вече познавали и дори произвеждали «дамаските листа» — хартията. По такъв начин почитта към знаменитите автори и благоговейното отношение към техните произведения били изразени и чрез грижата за външния вид на ръкописите. Изследователката на средновековни ръкописи А. И. Киселева пише, че книгата през онази епоха е не само източник на знания, но и предмет на естетическа наслада: «Ароматът на цветята и плодовете, въздухът на планините и горите, величието и строгостта на средновековните замъци, богатството на интериори и костюми, наивността във възприятието и интерпретацията на действителността, иронията и лекият хумор — всичко това може да се види в миниатюрите и украшенията на средновековните книги».

... Първата обществена библиотека в Европа била разположена в манастира «Сан Марко». В началото на XV в. той бил почти целият в развалини. По поръчка на Козимо Медичи известният архитект Микелоцо Микелоци го преустроил, като построил за библиотеката едно прекрасно здание. Помещението, предназначено за 64 шкафа, било художествено украсено. Тук намерили приют книгите на Николи. За главен библиотекар назначили неговия роднина Джулиано Лапачини, доверено лице на Козимо Медичи. Той грижливо подредил и описал книгите, като всеки кодекс украсил със своего рода екслибрис — написал, че приживе е принадлежал на Николо Николи. Когато попълвал библиотеката, Козимо Медичи разпоредил например да се закупят от Сиена книги по каноническо право (1444 г.), а след една година изпратил Лапачини и Веспасиано в Лука, откъдето те донесли 49 тома. Монасите-доминиканци поддържали в библиотеката образцов ред.

Библиотеката била посещавана от учени-монаси от всички краища на света, а известни личности идвали тук, за да беседват.

Лоренцо Медичи, внук на Козимо Медичи, продължил да издирва и събира ръкописи от класически автори. Той значително обогатил библиотеката на своя дядо, която по-късно била наречена Лауренциана — на името на младия Медичи.

Библиотеката на манастира «Сан Марко», стигнала до нас от далечните средни векове, сега се намира в Държавната библиотека във Флоренция. Когато говорим за нея — първата обществена библиотека в Европа, непременно трябва да споменем с добра дума колекционера на книги Николо Николи, който поставил основите й, мецената Козимо Медичи, който попълнил колекцията и построил помещение за книгите, хуманиста Парентучели, който съставил каталог...

И в заключение — да припомним думите на М. Шагинян:

«Библиотеката — това е не само книгата. Това е преди всичко колосалният концентрат от пресовано време, хилядолетната човешка мисъл, пренесена върху пергамент, папирус, хартия — за вечен живот. Вие влизате в храма на «Съхраненото време», за да се приобщите към него — за да станете частица от него».

Бележки

1. Кодекс — най-разпространената форма на книга в древността, която представлява блок от валцувани листа от хартия, пергамент или друг подходящ за писане материал, подвързан или поставен в обложка. Вж. «Книговедение». Энциклопедический словарь. M., «Советская энциклопедия», 1982 — Б. ред. пр.

2. Сред нашите научни среди Несторовата летопис е известна с руското наименование «Повесть о временных лет». — Б. ред.

3. Зикурат — нарича се още зигура, зиггура. — Б. пр.

4. Еламити — древни племена от ранноробовладелската държава Елам, разположена североизточно от устието на р. Тигър. — Б. пр.

5. Законник на Хамурапи — сборник от закони, съдържащи 282 члена, с клинописен текст, издълбан на базалтов стълб. Сега се намира в Лувъра. — Б. пр.

6. Свещени будистки книги — Трипитаки. — Б. пр.

7. Зенд-Авеста — събирателно название на свещените книги на персите. — Б. пр.

8. Епос за Гилгамеш — Вж. Висящи градини. Поезия на древния Изток. С., Народна култура, 1980 — Б. пр.

9. Из «Епос за Гилгамеш». Превод Георги Крумов. — Б. пр.

10. В българския текст това е епосът, познат под името «Гилгамеш и Ака». — Б. пр.

11. «За който прозря в глъбините» — оригиналното заглавие на поемата, под което тя често се публикува и днес. — Б. пр.

12. Ригведа — най-древният паметник на индуската литература, свещена книга на индуизма. — Б. пр.

13. «Земята без връщане» — подземното царство. — Б. пр.

14. Из «Епос за Гилгамеш». Превод Георги Крумов. — Б. пр.

15. Морски народи — племена, населяващи островите на Егейско море. — Б. пр.

16. Става дума за мирния договор, сключен между хетския цар Хатушил III и египетския фараон Рамзес II. — Б. пр.

17. Рапсодия — от гр. rhapsodos (rhapto — съшивам, и ode — песен, певец, поет) — Б. пр.

18. Релация — кратко писмено съобщение на военачалник за действията на неговата част по време на бой, поход или отстъпление. — Б. пр.

19. Табарна — хетски цар (ок. 1680–1650 г. пр. н. е.), когото някои смятат за основател на хетската държава, затова името му се превръща в царска титла.— Б. пр.

20. Пемза — шуплива, пореста скала от вулканичен произход, която служи за полиране. — Б. пр.

21. Птахотеп — висш държавен чиновник. — Б. пр.

22. В поетичното описание на битката край Кадеш се разказва как в минутата когато е обграден от превъзхождащия го неприятел. Рамзес се обръща с молитва към бог Амон. който го чува и му праща «вълшебно избавление». Придворният поет е искал явно да отслаби впечатлението от позорното за египтяните поражение край стените на Кадеш — Б. пр.

23. Сажен — стара руска мярка за дължина = 3 аршина = 2,1356 м. — Б. ред.

24. Книга на мъртвите — през 1982 г. тя бе издадена на български език от издателство «Наука и изкуство». — Б. пр.

25. Папирус Честер Бити IV (пази се в Британския музей — № 10 684). Българският превод е на Григор Ленков и Любен Любенов. Вж. Висящи градини. Поезия на древния Изток. С., Народна култура, 1982. — Б. пр.

26. Феаки (феакийци) — митическо племе, обитавало о. Схерия, отъждествяван с о. Керкира (днес о. Корфу). — Б. ред.

27. Фарът на о. Фарос при Александрия е наречен така по името на острова, на който е издигнат. Той е висок 120 м. и е едно от седемте чудеса на света. Вж. Художествено-документална христоматия по история на Стария свят. С., Народна просвета, 1970. — Б. пр.

28. Свидас (Суидас) — византийски граматик, съхранил в създадения от него сборник много цитати и фрагменти от изчезнали древни съчинения. — Б. ред.

29. Наречен така от съвременниците си, защото убил братята си и се оженил за сестра си. — Б. пр.

30. Понтийско царство — робовладелска държава в Североизточна Мала Азия по южния бряг на Понт Евксински — Черно море (301–63 г. пр. н. е.). — Б. пр.

31. Гр. Стабий — древен град в Неаполския залив. — Б. ред.

32. Армарий — шкаф за книги. — Б. пр.

33. Буколически — антични поети, които възпяват живота на пастирите. — Б. пр.

34. Пиластър — четириъгълна колона, вградена от едната страна в стената за украса или подпиране. — Б. пр.

35. Терми — великолепни бани в древния Рим, които имали по няколко отдела — Б. пр.

36. Прокуратор — управител в древния Рим — Б. ред.

37. Гай Ципний Меценат — роден в Ареций (Италия) съратник на Октавиан Август в провежданата от него културна политика. Името му станало нарицателно за хората, които покровителствуват морално и материално дейците на изкуството. — Б. пр.

38. Колони — лично свободни селяни, които получавали участъци земя и ги обработвали под аренда. Те заемали средно положение между свободни и роби. — Б. от ред.

39. «Седем свободни изкуства» — система от знания със светски характер, съществуваща през античността в Гърция и Рим. — Б. пр.

40. Пюпитър — пулт, наклонена поставка за книги, за ноти и др. — Б. пр.

41. Държавната обществена библиотека «М. В. Салтиков-Шчедрин» се намира в Ленинград. — Б. пр.

42. Става дума за панонските българи (част от кутригурите, заселили се трайно в Панония между 562–565 г.). — Б. ред.

43. Актуарий — деловодител, протоколчик, регист. — Б. пр.

44. Унциал — форма на буквите, която се характеризира със заоблени и правилни линии. Такива са буквите на латински и гръцки ръкописи от IV до III в., старобългарски и византийски от средновековието. — Б. пр.

45. Сахтиянова — тънка и фино обработена козя кожа, която служи за подвързия. — Б. пр.

46. Абревиатура — съкращение. — Б. пр.

47. Ясриб или Ятриб — доислямското название на Медина. — Б. пр.

48. Бурнус — плащ на бедуин. — Б. ред.

49. Лоция — наука за мореплаването, която се занимава специално с описването на океаните, моретата и реките като плавателни места. — Б. ред.

50. Преводът е на Владимир Мусаков. — Б. пр.

51. Ибн Сина (930–1037) — знаменит таджикски учен, известен като Авицена. — Б. пр.

52. Куфически — староарабски, по името нa град Куфа. — Б. пр.

53. Н. М. Пржевалски (1839–1888) почетен член на Петербургската академия на науките. — Б. ред.

54. Xapa-Хomo (монг.) — черния град. — Б. ред.

55. Торгоути — етнографска група, населяваща западните райони на Монголия. — Б. ред.

56. Тамариск — пустинен храст. — Б. пр.

57. Пуд — руска мярка за тежина, равна на 16,380 кг. — Б. ред.

58. Бурхан — калмицки и монголски идол. — Б. ред.

59. Калкирам — подражавам сляпо. — Б. пр.

60. За съществуването на писменост у древните славяни споменават автори, творили преди Черноризец Храбър. Вж.: Климент Охридски. Събрани съчинения. Т. 1 — С., БАН, 1970 —

1. Поучения и слова. 1970.

2. Поучения и слова. 1977.

3. Пространни жития на братята Кирил и Методий. 1973.

61 В научната литература все още не е разрешен спорът за характера на това писмо.

62. Холопи — т. нар. роби — Б. пр.

63. Смерди — зависими селяни. — Б. пр.

64. Анфилада — дълга редица от стаи, свързани с врати. — Б. ред.

65. Нукер — придружител, телохранител. — Б. пр.

66. Кишлак — селище в Средна Азия. — Б. пр.

67. Арък — канал за напояване в Средна Азия и в Кавказ. Б. пр.

68. Панегирик (гр.) — похвална реч, възхвала. — Б. пр.