Руската федерация в динамичния свят на най-новото време (историко-политологическо изследване)

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Христина Мирчева

Дизайн: Давид Нинов

София, 2010

Книгата на проф. д. и. н. Христина Мирчева е историко-политологическо изследване на съвременните реалности на Руската федерация в период на сериозни обществени, политически и икономически промени, настъпили след разпадането на СССР. В монографията са представени сложните процеси на прехода на Русия от съветска към демократична политическа система, реформите във властта, в икономиката и в обществото по време на управлението на президентите Борис Елцин и Владимир Путин (1991–2007). Разглеждат се и се анализират целите, задачите и приоритетите на руската външна политика през 90–те години на XX в. и първите години на XXI в.

Книгата е предназначена за студенти от специалностите История, Международни отношения, Политология, Журналистика, за учители, ученици и всички любители на историческото четиво.

Проф. Мирчева е университетски преподавател по Съвременна история на света, Политическа история на съвременна Азия и История на международните отношения през XX в. Автор е на 14 монографии, на повече от 60 научни студии и статии, учебници и научнопопулярни издания.

Увод

Динамичният ХХІ век навлиза в най-модерната история на света и на човешката цивилизация с нови амбиции и нови проекти. Милиарди жители на нашата планета се борят за своето право на живот и мир, за правото си на самоопределение и избор на политическа система, при съхраняване на културните си основи и традиционните критерии за общуване и за уважение към другите, независимо какви са те. В съвременната житейска реалност на изключителни научни постижения, нови технологии, комуникационна и информационна революция всяка нация и всяка човешка общност има амбицията да постигне висока степен на жизнено развитие с обновяване на всички аспекти на своя живот, за да остави на поколенията надежда за просперитет.

Изтъкнати изследователи, представители на различни нации и култури, старателно изучават миналото на своите предци, съвремието на своите поколения и влиянието на силните личности-лидери в отделните исторически времена, за да намерят отговори на възникналите и възникващите проблеми, противоречия, различия и разногласия. От времето на Ж.-Ж. Русо, на А. Токвил, на Хегел и Кант, на А. Тойнби, М. Блок, Н. Бердяев, Фр. фон Хайек до съвременните изследователи на човешките общества, творците на мисълта и науката оставят на поколенията забележителни произведения за цивилизационното развитие на нации и общества, за демокрацията и нейните универсални принципи, за модерните форми на обществено развитие.

Взорът на творци и съвременници е насочен и към историческия опит на «другите», т. е. към историческата съдбата на държавите, преживели десетилетия на възход и времена на сътресения, но останали фактори с име, авторитет и респект. Ярък пример на такава държава е съвременна Русия, наследник на бившия Съветски съюз!

Подчертаният интерес на изследователите към съвременната руска държава се определя преди всичко от т. нар. руска различност в сравнение с другите големи държави по света. Първо, защото от древността до наши дни Русия е най-голямата държава в света по географски мащаби, простираща се в Европа и в Азия. Тя има огромен човешки потенциал и внушителни природни ресурси, много динамична история, в която се пазят специфичните културни корени, традиции и ценности, останали години наред непознати за чужденеца. Второ, Русия е особен обект на интерес, защото, като наследник на СССР, към когото Западът е враждебно настроен, тя поддържа големия интерес към промените в нейното общество и програмите за бъдещото й развитие. Трето, интересът към Русия нараства и от издигането на романтични демократи и харизматични личности, които застават начело на държавата. Те поемат управлението на страната и оставят трайни следи в нейната история, независимо от оценките на «другите». Четвърто, повече от 20 години Руската федерация демонстрира воля и амбиция, да преодолее своите проблеми от вътрешнополитически и международен характер. Тя поддържа многопосочна външна политика и участва еднакво активно в европейските и в азиатските международни отношения.

В съвременния свят Руската федерация предизвиква разнообразни реакции — от добронамереност на приятели и симпатизанти до гняв на силни противници, от съседи и сподвижници с добра воля до открити врагове по границите и по всички посоки на планетата.

Настоящото научно изследване е посветено на развитието на обществено-политическите и икономическите процеси в днешна Русия, на амбициите на политическия елит и на настроенията на обикновените хора, на руската външна политика от началото на 90–те години на ХХ в. до края на 2007 г.

Първа глава: Шансовете на демокрацията в Русия през 90–те години на ХХ век

1. Крахът на СССР в ретроспекция

Процесът на разпадане на СССР се развива под влиянието на множество вътрешни политически, икономически и обществени причини, както и на външни фактори, които действат в продължение на десетилетия. Този драматичен процес се ускорява през втората половина на 80–те години на ХХ в. от т. нар. перестройка на М. Горбачов, която се развива в четири основни направления: 1) демокрация и гласност; 2) самоуправление и интензификация; 3) икономически методи на управление и заплащане на труда; 4) материално благосъстояние и хуманни ценности.

Перестройката и политическите промени в системата на управление на СССР с нов държавен орган Конгрес на народните депутати и с президентска институция, която няма единен екип от съмишленици, срещат сериозни трудности. Те се допълват от ограничените и необмислени икономически реформи, които създават кризисно състояние в цялото стопанство на СССР. Прилагането на преустройството по замислите на Горбачов срещат и морално-политически препятствия. Първо, съществува сериозна съпротива срещу перестройката от страна на консервативната партийна и държавна администрация, която не иска да се раздели с привилегированото си положение. Второ, препятствие за перестройката е и нарастването на междунационалните противоречия в Прибалтика, Нагорни Карабах, Грузия, Чечения, Абхазия, Молдова, Таджикистан. Народите на Литва, Латвия и Естония настояват да се прекрати т. нар. съветска окупация от 1940 г. В Украйна интелектуалците протестират срещу русификацията на езика и културата. Азиатските републики, в които се изявяват силни междунационални и междуетнически противоречия, настояват за по-широка автономия. Тези претенции на републиките са свързани с негативното им отношение към перестройката и към опитите на Центъра в Москва да превърне населението на СССР в някаква нова общност — съветски народ или единна социалистическа нация, които нарушават чувството за идентичност на множеството нации и етноси в голямата държава. Поради това националистическите тенденции се разрастват изключително бързо и обхващат съзнанието на милиони.

При тези обстоятелства в съветската държава започва опасен процес на дезинтеграция. При настъпилите нови условия, дисидентските кръгове (т. нар. другояче мислещи) вече предполагат, че президентът М. Горбачов възнамерява да създаде нов вид тоталитаризъм, по-ограничен по мащаби, но твърде далечен от демокрацията на западните държави.

На 16 ноември 1988 г. Върховният съвет на Естония приема декларация за държавен суверенитет, по силата на която законите на републиката получават върховенство над съюзните. На следващата година подобни решения вземат законодателните органи на Литва (18 май 1989 г.) и на Латвия (23 септември 1989 г.). На 11 март 1990 г. Литва, Латвия и Естония декларират своята пълна независимост от СССР. На 9 април с. г. и Грузия обявява независимост. Следват декларации за независимост на РСФСР (12 юни 1990 г.) и на Молдова (28 юни 1990 г.). Тази поредица от декларации представлява своеобразен парад на суверенитетите.

При политическата криза по върховете в Центъра дезинтеграцията и национализмът се превръщат в едни от водещите фактори, които предизвикват разпадането на СССР. Те се развиват паралелно и на две равнища — съюзно и републиканско. Всяка нация, голяма или малка, има амбиции за държавност и суверенитет. Претенциите за територии и власт създават условия за кървави конфликти, които съветската власт не може нито да спре, нито да разреши.

В Чечения например под влиянието на силни националистически тенденции през есента на 1990 г. се свиква т. нар. Общонационален конгрес на чеченския народ (ОКЧН) Той заседава от 22 до 25 ноември с. г. и обявява създаването на Чеченско-Ингушетската автономна съветска социалистическа република (ЧИАССР). На 27 ноември с. г. Върховният съвет на републиката приема декларация за национален суверенитет. Изразител на националната идентичност на чеченците и на политическата опозиция на съветската и на комунистическата власт е Изпълкомът на Конгреса, ръководен от подалия оставка генерал от стратегическата авиация на съветската армия Джохар Дудаев. Академик Евгений Примаков твърди, че генералът фактически е «изнамерен» и «поставен в Грозни, за да смени неприемливата за новите власти в Русия стара съветска върхушка». Отговорност за създаването на режима на Дудаев носят приближените до президента Елцин лица и олигарси, които целят «да покажат силата на новата власт». Така «започва т. нар. чеченски експеримент, който струва скъпо на Русия», заключава Примаков.

Българският автор А. Тодоров, изследовател на двувековната история на руско-чеченските отношения и на съвременното им развитие, твърди че в Чечения започва изграждането на криминално-етнократичен режим по законите на шериата. В републиката се извършват масови грабежи, отвличания на хора и имущество, убийства, каквито стават в Абхазия и Кабарда. При този режим значителна част от инфраструктурата на републиката се разрушава, а нечеченското население се изтласква почти изцяло. През 1989 г. в републиката живеят почти 300 хил. руснаци, 250 хил. от които са изгонени именно през първите години на т. нар. революционен експеримент в Чечения.

В републиката обаче се добива петрол (до 4,2 млн. т. годишно), а до 1994 г. в рафинериите й се преработва нефт и от други нефтодобивни райони на СССР и на РСФСР (до 18 млн. т. годишно). А политическата опозиция в Чечения и паравоенните отряди създават реална заплаха за сигурността на руската държава и на нейните южни граници. Радикално настроените среди в републиката, които отстояват идеологията на войнстващия сепаратизъм, подготвят откъсването на републиката от СССР и от РСФСР. Това става през юли 1991 г. Скоро след това Дудаев и неговите сподвижници отстраняват от власт председателя на Върховния съвет на републиката Д. Завгаев, символ на т. нар. партократически клан, а след това формират многобройна национална гвардия.

Междувременно в редица автономни републики, влизащи в състава на РСФСР, се извършва ускорен процес на законодателно изграждане на държавността чрез избори за президенти. Това става в Марийската ССР, Чувашката, Мордовската, Якутската (Саха) републики. Изборите в Кабардино-Балкария временно са отложени. Избори се провеждат и в новите субекти на федерацията — бившите национални области, издигнати до републики — Адигея, Горно-Алтайската, Карачаево-Черкезската и Хакаската република. Особено е положението в Татарстан, където на 12 юни 1991 г. се провеждат избори за президент. Победилият М. Ш. Шаймиев, интелектуалец, получава подкрепата на 70% от участвалите в изборите. През септември с. г. в републиката започват демонстрации в подкрепа на идеята за независимост. По-късно Върховният съвет постановява държавната независимост на Татарстан (24 октомври 1991 г.).

В своите усилия да спре дезинтеграцията на СССР, М. Горбачов и ръководителите на девет съветски републики приемат през пролетта на 1991 г. проект на Съюзен договор, който да демократизира отношенията им в рамките на Съюз на суверенните държави (ССД) и да укрепи демократичните процеси в него. Декларацията за създаването на новата федерация е готова на 25 април 1991 г. Подписването на Съюзния договор за създаване на ССД е предвидено за 20 август с. г. На следващия ден се очаква откриване на сесия на Съвета на Федерацията, който трябва да вземе решение за радикализиране на реформите и за решаване на актуалните икономически проблеми на страните. Междувременно, на 12 юни с. г. в РСФСР се провеждат избори за президент, спечелени убедително от Борис Елцин.

През 1991 г. СССР изпада в дълбока икономическа криза. Националният доход пада с 11%, БНП — с 13%, промишленото производство намалява с 2,85%, селскостопанското — с 4,5%, производството на чугун — със 17%, на нефт, газ и въглища — с 11%, хранителната продукция — с 10%, външнотърговският оборот пада с 37% (експортът — с 35%, а импортът с 46%). Само за 1991 г. цените на потребителските стоки се увеличават повече от 2 пъти. Това са цифри, посочени от проф. А. С. Барсенков, член на колектива на акад. Милов от Московския държавен университет, в изследването «История на Русия. ХХ до началото на ХХІ в.» (2007).

Тези цифри позволяват да се направи извода, че към посочената година настъпва пълна загуба на контрол над финансовите процеси и над паричния оборот в СССР, за да се стигне до дезинтеграция на паричната система. Главните признаци на тази дезинтеграция са растящата доларизация на икономиката; замяната на стоково-паричните отношения с бартер; въвеждането на административни ограничения за междурегионалния стокообмен. В отделни области и региони парите се заместват с картички, талони или купони. Украйна, Литва, Латвия и Естония заявяват намерението си да въведат пълноценни национални валути.

Картината на икономическата катастрофа през 1991 г. се допълва от 6–кратно увеличения дефицит на националния бюджет, достигнал 20% от БНП, а по чужди източници — 30%. Външният дълг на страната се увеличава до 76 млрд. долара, а вътрешният — до 5,6 млрд. долара. Златните резерви намаляват с 1000 т, за да останат само 289,6 тона злато! Това е катастрофа, която има три измерения — инфлационна криза, платежна криза и криза на системата. Тя експонира неспособността на властта да регулира ресурсопотоците, както и борбата за власт от август 1991 г. и до края на годината.

Консервативните сили в управлението на СССР, които се противопоставят на перестройката на Горбачов и на подготвения Съюзен договор, предприемат авантюристичен опит да спрат промените. На 19 август 1919 г. те извършват преврат с помощта на близките до столицата дивизии на Съветската армия. Зад преврата застава сформираният от метежниците Държавен комитет по извънредното положение (ДКИП), в който влизат вицепрезидентът Г. Янаев, първият заместник-председател на Съвета по отбраната О. Д. Бакланов, председателя на КГБ В. А. Крючков, премиерът В. С. Павлов, министърът на вътрешните работи Б. К. Пуго, председателят на Селския съюз В. А. Стародубцев, министърът на отбраната Д. Т. Язов. Комитетът въвежда извънредно положение в целия СССР. Превратът и извънредното положение предизвикват политическа катастрофа, за която пишат мнозинството руски изследователи!

В момента на преврата, президентът Горбачов е на почивка. Още на 18 август с него преговарят пратеници на заговорниците, които предлагат президентът да обяви извънредно положение и да предостави пълномощията си на вицепрезидента. По официална версия, М. Горбачов отказва, а ДКИП изправя армията срещу озадачените граждани. Скоро в Москва, Ленинград и други съветски градове започват спонтанни масови демонстрации против преврата. В столицата руският президент Б. Елцин и сподвижници от московската управа поемат инициативата и обединяват всички противници на преврата и на възстановяването на старата политическа система. Б. Елцин призовава гражданите на Русия «да дадат достоен отговор на метежниците и да изискат страната да се върне към нормално конституционно развитие». В дните на преврата Елцин издава указ (23 август с. г.), който забранява дейността на КПСС на територията на РСФСР. Страстната защита на свободата и демокрацията повишава невероятно политическия рейтинг на президента Елцин.

Превратът на хардлайнерите завършва с пълен провал. Той обаче ускорява общата криза на съветското общество и държава, обезценява постигнатото в проекта за Съюзен договор и ускорява процеса на разпадане на СССР. В новата обстановка силната личност е Б. Елцин. Той поставя началото на т. нар. Елцинова революция на демократите.

На практика превратът от 19 август с. г. и забраната на КПСС решават окончателно въпроса за разпадането на СССР. На 24 август с. г. Върховният съвет на Украйна провъзгласява независимост на бившата съветска република. На същия ден Беларусия обявява независимост, на 27 август това прави Молдова, на 30 август — Азербайджан, на 31 август — Киргизия и Узбекистан.

Юридическото оформяне на края на Съветския съюз става с т. нар. Беловежски споразумения, подписани от президентите на Беларусия, РСФСР и Украйна — С. С. Шушкевич, Б. Н. Елцин и Л. М. Кравчук, на 8 декември 1991 г., в Минск, в местността Белая Вежа. На 21 декември с. г. в Алма-Ата, представителите на Азербайджан, Армения, Казахстан, Киргизия, Молдова, Таджикистан и Узбекистан подписват Споразумение за създаване на Съдружество на Независимите държави или Общност на независимите държави (ОНД), което се прибавя към Беловежските споразумения. В ОНД не влизат Прибалтийските републики и Грузия, която впоследствие преразглежда решението си и през март 1994 г. влиза в ОНД. СССР като субект на международното право и геополитическа реалност прекратява своето съществуване. Формално обаче той продължава да съществува, тъй като Русия, Украйна и Беларусия, които по конституция са съучредители на Съюза, не декларират, че излизат от него.

От международноправна гледна точка СССР престава да съществува на21 декември 1991 г. Неговото разпадане нарушава единството на икономическата и политическата общност на народите, обединили се около Русия. Това изследователите наричат «национална трагедия!». На 25 декември с. г. Върховният съвет на РСФСР утвърждава новото име на републиката — Руска федерация (РФ) или само Русия. На този ден в 19 ч. и 38 мин. над Кремъл се спуска червеното знаме и се издига трицветното руско знаме!

При така стеклите се обстоятелства, Руската федерация е единственият реален наследник на бившата съветска държава. Още на 24 декември 1991 г. в послание до генералния секретар на ООН Кофи Анан, президентът Елцин отправя искане «членството на СССР да бъде продължено от РФ и тя да поеме всички отговорности за правата и задълженията на СССР в съответствие с Устава на ООН».

Наследството на бившия Съветски съюз обаче е твърде тежък товар за Русия. Това са външните дългове на страната от 69 млрд. долара, които до 1999 г. се удвояват, падането на БНП, безвъзмездните субсидии за бившите съветски републики, осигуряване отбранителната способност на РФ и на новите суверенни републики, макар на Русия да се падат само 18% от целия съветски военнопромишлен комплекс. Наследство са и всички локални конфликти в рамките на федерацията и в отношенията на някои съседни кавказки и средноазиатски държави. В Москва първоначално смятат, че тези държави няма да могат да съществуват без икономическата, политическата и отбранителната помощ на РФ. Управляващите недооценяват и интересите на другите големи сили към региона на ОНД, поради което не очакват САЩ и страните от Западна Европа да насочват вниманието си към субектите на постсъветското пространство. Реалностите обаче се оказват други.

След разпадането на СССР, в неспокойния Кавказки регион съществуват вече четири суверенни държави — Русия, в която влизат автономните републики Дагестан, Ингушетия, Чечения и Северна Осетия, Азербайджан, Армения и Грузия. Най-голямата от тях Русия, около която другите гравитират почти два века, попада в съвършено нова геополитическа реалност. Руската държава иска да запази интересите си в териториите на т. нар. постсъветско пространство, но такива интереси предявяват регионалните сили Турция и Иран, и извънрегионални — САЩ, Великобритания, Китай, Украйна, включително Обединените арабски емирства (ОАЕ), Саудитска Арабия и други. В същото време национализмът на радикалните местни лидери създава допълнителни опасности.

На 1 септември 1991 г. Изпълкомът на ОКЧН разпуска Върховния съвет на Чеченско-Ингушетската република, а негов приемник става Временен висш съвет. На 4 септември с. г. отряд гвардейци овладява сградата на телевизията и тази на правителството. Два дена по-късно гвардейците щурмуват сградата на Върховния съвет. Този ден — 6 септември е обявен за «ден на независимостта» на Чечения. Властващите в Грозни предвиждат да въведат чеченско гражданство, да проведат избори за президент и парламент, които да се противопоставят на «геноцида» и «колониалния гнет» на «имперските сили» и да подготвят суверенитета на републиката. Първият президент на независима Грузия Звиад Гамсахурия оказва подкрепа на чеченците и вълненията обхващат целия Кавказ.

В изпълнение на своите цели, националистите в Чечения използват факта, че през 1990–1991 г. мюсюлманите, граждани на суверенни републики, отново се «връщат» към исляма и преоткриват ислямската си същност. Религията, която няма голямо влияние върху социалната структура на обществата в бившия СССР, сега става мобилизиращ фактор. На територията на Северен Кавказ обаче се изповядват разнообразни и не толкова крайни течения на исляма, наричани «народен ислям», свързан с етническите традиции и обичаи на народностите от региона и с родовоклановите отношения в т. нар. тейпове.

Сериозните промени в Чечения предизвикват Москва да изпрати спешно група политици и депутати в Грозни за преговори, но те нямат успех. Президиумът на Върховния съвет на Русия приема решение за положението в автономната република, в което настоява до 10 октомври 1991 г. извършителите на преврата да предадат оръжието. В Чечения обаче приемат този ултиматум «на нож». Дудаев обявява мобилизация, националната гвардия, която към 1 ноември с. г. наброява вече 62 хил. души, и народното опълчение — над 90 хил. души, се привеждат в бойна готовност. В Чечения се провеждат президентски и парламентарни избори (27 октомври), а за президент е избран Дж. Дудаев. На 11 ноември с. г. президентът издава указ за държавен суверенитет на Чеченската република, с което заявява разделяне с Ингушетия и излизането на ЧР от състава на Руската федерация.

Следва един наистина драматичен период в руската политика по отношение на Чечения, в който по нареждане на руския президент там се въвежда извънредно положение (9 ноември–9 декември) с временна администрация. Подготвя се изпращане на войски на МВР и на КГБ. М. Горбачов обаче е против използването на сила в Чечения и поради това, три дена по-късно указът за извънредното положение се отменя. Изпълкомът на ОКЧН обаче заплашва с терористични актове в Москва и в цяла Русия. С указ на президента Дудаев, той подчинява на своята власт всички въоръжени формирования на територията на републиката, а на 19 декември с. г. възстановява старото, традиционно право на чеченците да притежават и да съхраняват огнестрелно оръжие.

След тази дата Москва не предприема особени действия срещу режима на Дудаев. Преговори между двете страни са планирани за март 1992 г. В този промеждутък от време националната гвардия на Чечения придобива почти 90% от оръжието и съоръженията на съветските части в региона, част от което се заграбва, друга част се препродава от руски военни, но всичко отива при сепаратистите. В резултат на това територията на Чечня се оказва милитаризирана до крайност. Три месеца по-късно на 12 март 1992 г. чеченският парламент приема нова конституция, която обявява Чечения за независима светска република Ичкерия и постановява, че «държавният суверенитет на Чечения е неделим», потвърждава проф. Н. Дюлгерова.

Разпадането на СССР и изчезването на съветската държава шокира мнозинството бивши съветски граждани. Те са разтревожени и от новите граници на Руската федерация, която губи т. нар. постсъветско пространство в европейските и в азиатските територии на бившата държава. Извън РФ остават почти 30 млн. руснаци (т. е. от руската националност), включително и тези, които емигрират в Европа и Америка. Русите, пръснати из бившия съюз по различни миграционни процеси, се превръщат в чужденци за новите суверенни държави в постсъветското пространство. Те са изоставени от властите в Москва едва ли не на произвола на съдбата и продължават да живеят с представите за СССР. Става дума за носталгия и за новата политика на управляващите в суверенните републики към русите, която е открито враждебна.

Емоционалните сътресения и преживявания на гражданите на Руската федерация и на русите, които остават извън нейните предели, не могат да се подценяват. Всички те изживяват посвоему разрушаването на съветския политически модел и на съветската държава, както и създаването на новите суверенни държави на нейна територия. Значителното мнозинство от средното и по-възрастното поколение граждани изпитват тревога и стрес и оказват морална съпротива, която не се свързва с идеология, а само с личностни изживявания. Те логично се обръщат към историческото минало и традициите на страната. Там обществото черпи ориентири, за да попълни създадения политико-психологически вакуум, и да формира нова ценностна система. Процесът е труден и за него се изисква историческо време.

Част от руските изследователи и политици смятат, че началото на изграждането на новата руска държава трябва да се свърже с т. нар. период на «августовската република», която се развива от 19 август до края на декември 1991 г. Този период представлява начална, по същество революционна фаза на трансформацията на всички обществени подсистеми, чиито измерения означават преход от съветски социализъм към капитализъм, отбелязват авторите от колектива на акад. Милов. В рамките на следващите две години победителите от август 1991 г. целят да осъществят смяна на формата на собственост в страната, да демонтират институциите и гаранциите в социалната сфера от времето на съветската власт, а в идеологическата област, да осъществят временна агресивна либерална експанзия, целяща изменение на традиционните социокултурни стереотипи на народите на Русия.

Главният поток от промени обаче засяга преди всичко политическата област и по-конкретно въпроса за властта. Външно той приема формата на сблъсък на два модела републиканска форма на държавно управление — президентска и парламентарна, който завършва в полза на първия модел. В средите на демократите доминират антикомунистически настроения и от тези позиции те стават водещите фигури на официалния курс към независимост на РФ. Този курс започва с демонтаж на паметниците на Ленин, Дзерджински, Андропов и други съветски лидери и с възстановяването на старите имена на градове, улици и свети руски места. На втори план демократите работят за силна концентрация на управленските пълномощия в изпълнителната власт, и конкретно в президентската институция, мотивирайки се с необходимостта от действащ център с пълномощия за провеждане на реформите в страната. Първата стъпка в тази посока са споменатите общоруски избори за президент на РФ и за кметове на Москва и Ленинград. Втората стъпка е разделението на властите между новите структури на изпълнителната власт и доскоро «всевластните Съвети». На 21 август 1991 г. Върховният съвет на РСФСР приема постановление, което, първо, предоставя право на президента да отстранява председатели на Съвети на всички равнища в случай, че те не спазват разпоредбите на президентската институция, указите на президента, актовете на Съвета на министрите и други. Второ, ръководителите в краевете и областите стават ръководители и на съответстващия изпълнителен орган на власт. Трето, президентът получава правото (без ясно определен срок) да назначава и да освобождава от длъжност ръководителите на администрацията.

Постановлението на Върховния съвет силно ограничава функциите на Съветите и усилва «изпълнителния вертикал», подчинен непосредствено на президента. Специално управление на президентската администрация извършва подбор на кандидати за административна позиция и координира тяхната дейност. Друго постановление на V извънреден конгрес на народните депутати (28 октомври–6 ноември 1991 г.) За реорганизация на изпълнителната власт в периода на радикални икономически реформи дава право на президента да реорганизира структурата на висшата власт и лично да решава кадровите назначения в системата на изпълнителната власт. Има и други постановления, които позволяват необикновена концентрация на власт в ръцете на президента Елцин. От този момент насетне реформаторските процеси в страната се провеждат с прякото участие на президента.

Поколенията от времето на съветската система обаче трудно възприемат рязката промяна в начина на живот, новия стил на поведение и мислене и постоянната грижа за оцеляване! Сложните емоции и душевни терзания на милиони граждани в Русия логично и по разум напомнят, че човекът преди всичко е историческо същество. Той не може лесно да отхвърли близкото минало и спомена за историята на своята държава, която познава. Между личността и историческото, пише руският философ Н. Бердяев още през първата половина на ХХ век, съществува толкова дълбоко, толкова тайнствено в своята първооснова срастване, такава конкретна взаимност, че разривът между тях е невъзможен. Всяка рязко разрушена реалност, с която хората са свикнали или към която са се приспособили, разтърсва индивидите, предизвиква душевна болка в една или друга степен. Трайни остават културните корени на нациите и етносите. Именно тези корени продължават да определят ценностите на поколенията, а хората ги носят, осъзнато или не, независимо от стихийните или еволюционните промени около тях!

2. Първи стъпки към демократизацията на Русия

Стремежът към демокрация и изграждане на демократично общество е справедлива и общохуманна кауза. В близката история, ръководителите на КПСС отстояват т. нар. социалистическа демокрация по формулата на Ленин «демокрация за мнозинството за сметка на малцинството експлоататори». Тази формула се свързва с равенството на гражданите, с грижата на партията за повишаване жизненото равнище на хората, включително безплатно образование и здравеопазване, грижа за децата и младото поколение, социални осигуровки и т. н.

Демокрацията обаче има универсални принципи: 1) всеобщо избирателно право; 2) право на гражданите, индивидуално или в общност, да издигат предложения за проектозакони и за референдуми; 3) задължение на държавата и на нейните институции да създадат необходимата организация на обществения живот, в която гражданите да спазват приетите от парламента закони. В своето време (ХІХ в.) А. Токвил написва впечатляващото «Царство на демокрацията», в което, по думите на автора, «различията в зависимост от ранга са премахнати; собствеността е широко разпространена сред мнозина; светлината на духа се разпръсква, а способностите на всички класи клонят към равенство». Ако това «царство» изглежда прекалено идеално, то съвременните автори виждат нещата по-конкретно.

Фр. Фукояма смята, че универсалното понятие за демокрация е всеобщо право на всички граждани да имат дял в политическата власт, т. е. правото на всички граждани да гласуват и участват в политиката. Това право е либерално по същности по тази причина «либерализмът исторически е тясно свързан с демокрацията». Карл Попър твърди, че демокрацията не е народовластие, а преди всичко създаване на институции, насочени срещу диктатурата. Те не допускат господство като диктатура, не позволяват никакво концентриране на властта и се стремят да ограничат държавната принуда. Ралф Дарендорф посочва две значения на демокрацията: 1) законен ред, вследствие на който е възможно правителствата да се отстраняват без революция, а чрез избори или по решение на законодателните органи; 2) за да бъде истинска демокрация, правителството трябва да се върне при народа, а равенството да стане реално. Дж. Сартори обаче откроява реалностите в модерните демокрации, които се основават на властта на ограничено мнозинство, на изборните процедури, и на предаване на властта чрез представителство. «Това означава, — пише Сартори, — че в рамките на народа като цяло някои хора значат повече, други по-малко.» Поради това той препоръчва: «За да се реализира демокрацията, ... титулярят на властта и този, който я упражнява, да са един и същи субект».

Думите на Сартори напомнят за реализма на У. Чърчил, който полушеговито коментира, че демокрацията не е идеална формула, но никой не е измислил нещо по-добро. Впрочем, в историческата си реч от 5 март 1946 г. във Фултън (САЩ), Чърчил афишира своето разбиране за демокрацията — конституционализъм, свободни избори, свобода за промяна на формата на държавно управление и на правителства по конституционен ред, свобода на словото и мисълта, независима съдебна система, т. е. разделение на властите, стриктно прилагане на законите.

В нашето съвремие демокрацията включва в себе си най-малкото два процеса: 1) въвеждане на мненията и интересите на народа в политическата система, и 2) обществен контрол над властващите и над тяхното управление. Поради това свободата на личността почива на три стълба: първо, конституционна държава (демокрация); второ, пазарна икономика, и трето, гражданско общество.

Гражданското общество като понятие има историческа давност. Бащите на американската конституция например добре знаят, че демокрацията и правовата държава не струват нищо без гражданско общество. При гражданското общество обаче възникват два проблема: първо, няма общество, в което всички хора да се радват на едни и същи права и едно и също предлагане; второ, съществува особен вакуум между държавната организация и индивидите и той трябва да се попълни със структури, които да придават смисъл на съвместния живот на хората, т. е. с неправителствени организации като коректив на властта. По този повод британският политолог Тимоти Аш определя три белега на гражданското общество: многообразие на неговите елементи; автономия на организации и институции; човешко поведение, което да е «учтиво, толерантно, без насилие».

Процесът на демократизация в Русия протича по специфичен път главно поради липсата на политическа, пропагандна и морална подготовка на населението и обществото и поради бързината, с която държавници и реформатори прилагат чужд опит, твърде далечен от руския и непознат за мнозинството. Руските ръководители възприемат философията на съвременния неолиберализъм, приложен в най-развитите западни държави (САЩ, Западна Германия, Великобритания, Испания и други) още от началото на 80–те години на ХХ в. По опита на тези държави, става дума за политика, която ограничава намесата на държавата в управлението на икономиката и премахва механизмите на държавен контрол, с изключение на фискалната система. Държавата поощрява наукоемките производства, новите технологии, научноизследователската и опитно-конструкторската работа (НИОКР), научната, информационната и комуникационната революция със средства от държавния бюджет. По този начин политиката на неолиберализма гарантира по-широка свобода на избора, на икономическата инициатива и на конкуренцията.

В случаите на закъснял във времето преход на една държава и на нейното общество към демократизация и пазарна икономика обаче, тя е задължена да се съобразява със своите специфични особености, свързани с историята, с опита в системата на властване, с менталността на нациите и на етническите групи. Поради това при прилагането на принципите на неолиберализма няма един единствен модел, който да «приляга» на всяка желаеща демократизация държава. Във всеки подобен случай от началото на 90–те години на ХХ в. досега има твърде много особености.

Проблемите и методите на този преход в Русия се набелязват в началото на септември 1991 г., т. е. преди формалната ликвидация на СССР. Авторите от колектива на проф. Милов твърдят, че още тогава се провежда среща на група икономисти и политици в държавна дача в Архангелское, близо до Москва, на която те разработват идеологията на бъдещите преобразования в два концептуални документа — «Стратегията на Русия в преходния период», известен като «Меморандумът на Бурбулис», и «Най-близките перспективи на Русия». Авторите на документите смятат, първо, че до август 1991 г. в СССР съществува промеждутъчен съюз на републиканските елити, а след опита за преврат на преден план излизат противоречията между тях и т. нар. съюзен Център. При това положение Русия трябва да поеме курс на икономическа независимост при «мек» политически съюз. Второ, те посочват необратимата необходимост от създаване на независима руска държава с всички атрибути, включително със собствена валута, митническа и гранична служба и други. Заседаващите в Архангелское решават Русия: 1) да постигне пълноценна икономическа независимост и самостоятелно провеждане на реформи, към които могат да се присъединят и останалите републики; 2) да поеме задълженията на външния дълг на СССР, за да претендира за съюзния златен резерв, за собствеността в чужбина и за дълговете на чужди държави към бившия СССР; 3) държавната собственост, намираща се на територията на Русия, да се обяви за съюзна и да се запази контрола над финансовата сфера в цялата зона на рублата, докато тя съществува, както и да се осъществи преминаване на междурепубликанските сметки към световни цени; 4) да се обяви финансово-паричната сфера за първично звено на стабилизацията и да се положат всички следващи усилия за преструктуриране на стопанската система.

На основата на така приетата стратегия, Егор Гайдар, теоретикът на реформите, по името на когото впоследствие се определят и новите преобразования, и неговите привърженици изработват принципите на икономическата реформа — разрушаване на старата планова система и на командните методи на ръководство на икономиката, освобождаване на цените, либерализация на търговията, приватизация на жилища, на държавни търговски и производствени предприятия. Това е първата стъпка към началото на реформите.

За д. и. н. В. А. Шестаков от Института по руска история при Руската академия на науките (ИРИРАН) и от колектива на чл.-кор. А. Н. Сахаров реформите на екипа на Е. Гайдар са «революционни». В срок от три години те трябва да намалят намесата на държавата в управлението на икономиката, да реформират паричния сектор, да ликвидират бюджетния дефицит, да укрепят рублата. За изследователите на съвременна Русия доц. Б. Павлов и А. Днепров от Санкт Петербург шоковата и болезнена реформа е «единствено възможния път за преобразуване на социалистическата икономика». Вицепрезидентът Руцкой, някои руски депутати и известни изследователи и икономисти обаче оспорват този модел и посочват неговия авантюристичен характер. Дискусията между изследователите по този въпрос не е изчерпана и това е естествено в едно плуралистично общество.

След взетите решения, проектите за реформи се внасят за обсъждане на заседание на V конгрес на народните депутати на Русия лично от президента Б. Елцин (28 октомври 1991 г.) Депутатите одобряват доклада на президента и гласуват решение за временно разширяване на неговите пълномощия, за да приведе в изпълнение одобрените реформи. Това дава основание на Б. Елцин в началото на ноември с. г. да оглави «правителство на реформите» или «правителство на народното доверие», в което влизат привърженици на пазарните отношения, по партийна принадлежност — демократи и либерали. Е. Барбулис, Е. Гайдар и А. Шохин заемат постовете на вицепремиери в правителството. Те подготвят т. нар. скок в пазара, който скоро се превръща в истинско сътресение за напълно неподготвеното руско общество. Това сътресение има различни обяснения, но общото е безспорно.

Първо, възприели безкритично т. нар. чикагски модел шокови реформи, на 2 януари 1992 г. с указ на президента реформаторите либерализират цените и по този начин обезценяват парите по сметките на предприятията и спестяванията примерно на 75 млн. граждани. С либерализирането на цените се обявява незабавен преход към пазарна икономика като щурм — без подготовка на промишлената база и на финансовата система. Вследствие на това предприятията загубват своите традиционни партньори, защото връзките вече се осъществяват по сметка и по пазарни цени. Те обаче са значително по-високи от предишните и при намаленото търсене поради обедняването на купувачите се отива към криза. Известно е, че по принцип освобождаването на цените на стоките от първа необходимост и всички потребителски стоки е предпоставка за инфлация и спадане на курса на националната валута — рублата. По статистически данни през 1992 г. 1 долар се купува за 300 рубли, но през 1997 г. — за 6000 рубли!

Второ, либерализирането на цените позволява безмитен внос на стоки от първа необходимост, с които руският пазар се насища достатъчно бързо. Това става с указ на президента за свободната търговия (21 януари 1992 г.). В резултат на това, по пазарите се появяват множество малки и големи сергии, после се създават по-крупни обекти и търговски компании, които печелят и приватизирани търговски обекти. Магазините са отрупани със стоки, но купувачите са относително малко, тъй като нямат средства. В столицата и в редица големи градове се появяват просяци. Само два месеца след започването на реформите правителството вече е принудено да повишава заплатите. През 1992 г. настъпва ново покачване на цените и надеждите за бързо постигане на пазарно равновесие, което да спре инфлацията, просто «умират».

Трето, реалната опасност от банкрут на неефективните предприятия заставя промишленици и профсъюзи да заемат обща позиция срещу реформите, а според д. и. н. Шестаков президентът Елцин само година след началото на реформите показва, че «не е последователен», «постоянно неутрализира реформаторите и лично взема решения, противоречащи на логиката на реформите». По политически причини, т. е. поради съпротивата на местната номенклатура, на директори на заводи и предприятия и на депутати от Върховния съвет, ходът на реформата започва да се отклонява от предвидения курс. Правителството се отказва от парична реформа, опитите рублата да се въведе в ОНД се провалят поради съпротивата на суверенните бивши съветски републики. Управляващите се отказват и от паричната приватизация и от незабавен банкрут на неефективните предприятия.

Става дума не само за допуснати грешки от страна на управляващите, но и за специфичната особеност — в Русия реформите се извършват в условията на сложен и продължителен процес на постепенна трансформация на старата съветска система, който сам по себе си изисква продължителен период от време. Поради това срещу реформите застава цялата стара номенклатура и дори Конгресът на народните депутати, независимо от предварителното одобрение на реформите!

Четвърто, сътресение в руското общество предизвиква и проведената мащабна приватизация на държавната собственост, която се свързва с идеята за приватизацията като такава, а не с необходимостта от развитие и нарастване на производството!

На 14 август 1992 г. президентът Елцин издава указ за приватизация с ваучери, които носят номинална стойност 10 хил. рубли, като част от приватизирана държавна собственост, известна още като работническо-мениджърска приватизация, в която участват предприемачи и работници. Резултатите от този процес, продължил от август 1992 г. до есента на 1994 г. показват постоянно снижаване стойността на ваучерите, които са безименни, не дават никакви гаранции на притежателите, поради което и те скоро се освобождават от тях. При ниските заплати, хората продават ваучерите си на представители на сенчестия бизнес.

Проф. Н. Рязяновски, автор на книга за историята на Русия, който работи в САЩ и чете лекциите по тази проблематика на американски студенти, уточнява, че стихийно проведената приватизация води до бързо присвояване на държавно имущество, понякога в огромни размери, от относително малка група хора, които служебно отговарят за него или са свързани със служебните лица. «Това става основната причина за съществуващото разслоение между бедни и богати.» Става дума за т. нар. първи етап на приватизацията в Русия, която наричат «номенклатурна». Паралелно, в страната бързо възникват и частни предприятия, които по мащаби и възможности варират от водещи международни компании до предприятия на многобройни и често без особени капитали местни предприемачи.

Новите собственици на приватизираните предприятия обаче не финансират производството и не разкриват нови производствени линии. Те не са заинтересовани от модернизация и нови технологии, поради което производството става нерентабилно. Следва намаляване обема на производството (с 50% към 1995 г.), съкращения на работници, спиране на заплатите на стотици хиляди работещи, застой, а след това консервация на фабрики и заводи. Това означава ново обедняване на населението и силно намаляване на неговата покупателна способност. Реформаторите обаче не могат да заложат средства за компенсация на обеднелите граждани, както това става например в Полша.

В същото време новобогаташите или т. нар. нови олигарси извоюват огромни привилегии в приватизационните процеси. Те купуват конкурси и след това печелят по занижени цени приватизирана собственост. Поради това приходите на държавата от приватизацията са нищожни — те се изчисляват само на 1% от БВП. Разпределението на бюджетните средства за регионите също се извършва с «предпочитания», поради което има изоставащи в икономическото си развитие региони, които остават без държавни дотации.

В новата обстановка се появява и чисто криминален контрол над пазарите. До 90% от фирмите и предприятията се оказват принудени да плащат суми на мафиотски структури, за да ги «пазят» от конкурентни такива, а съдебните органи не работят ефективно поради несъвършенства в законодателството. Изследователите доц. Б. Павлов и А. Днепров уточняват, че криминалните групировки, създадени по национален (азербайджанска, чеченска) или по териториален признак (тамбовска, казанска, солнцевска) фактически си разделят районите на големите градове и цели региони от държавата при пълното бездействие на властите. По този повод изследователите правят изключително важно обобщение: «Излезли от «сенчестата икономика», пазарните отношения в Русия придобиват открит криминален характер». Тези и много други подобни факти дават основание на проф. Евг. Анисимов да обобщи: «Започва стремителна смяна на социално-икономическата структура: на мястото на социализма се установява капитализмът, при това в духа на ХІХ век, напълно «див».

Пето, удар върху родната икономика нанасят появилите се на руския пазар чуждестранни стоки с високо качество. Правителството вижда пълните магазини, но не си дава сметка примерно за реалните възможности на руските производители да се справят с такава силна конкуренция. Наред с това то съдейства за нови неправомерни операции с държавни средства като разрешава манипулации с държавни финансови книжа и задължения (ДФКЗ) по определена схема. Министерството на финансите отпуска бюджетни ресурси на избрани търговски банки при нисък процент, те купуват с държавни средства ДФКЗ, а с новополучените купуват евтино изпаднали в ликвидация държавни предприятия. Едновременно с това огромни суми от държавния бюджет изтичат в чужбина, включително и по сметки на корумпирани чиновници. По данни на председателя на Държавната Дума И. Рибкин, ежемесечно от Русия се изнасят по 2,5 млрд. долара. Голяма част от експортните приходи от износа на нефт, газ и цветни метали също се изнася в западноевропейски банки и не постъпва в руската икономика. Изнесените капитали, твърди проф. Рязяновски, са много повече от постъпващите от чужбина като заеми, инвестиции и помощи взети заедно. Олигарсите, които той нарича «барони», яростно се стремят към позиции във властта и към получаване на определени изгоди от подкрепата си за висшата власт. Най-крупните от тях купуват средства за масова информация (СМИ) — телевизионни канали, радиочестоти, периодичен печат, и получават изключителната възможност да манипулират общественото мнение в собствена изгода.

В същото време президентът Елцин настоява пред държавници и политици от Европа и САЩ да подкрепят морално промените в Русия и да съдействат за отпускане на материална и финансова помощ на РФ. Първият вид подкрепа оказват почти всички държавни глави, между които особено активен е президентът Клинтън. За реализацията на втория и третия вид обаче се поставят редица изисквания, които Русия все още не е в състояние да изпълни. През 1992 г. президентската администрация на САЩ например обещава финансова помощ от 2,6 млрд. долара, но за четири години в Русия пристигат едва около 200 млн. долара годишно или около 800 млн. долара. Водещите развити европейски държави предоставят по 150 млн. долара годишно. По данни на американското списание Foreign Policy Международният валутен фонд (МВФ) отпуска 15 млрд. долара, половината от които са върнати още до лятото на 2001 г., а Световната банка — 12 млрд. долара, по-голямата част от които са върнати постепенно до 2007 г.

Интересен е фактът, че още в началото на 90–те години, определени среди в САЩ сериозно критикуват политиката на президента Дж. Х. У. Буш към Русия. Видни американски социолози смятат, че президентът не подкрепя достатъчно активно правителството на Егор Гайдар в неговата политика на радикални реформи и пропуска историческата възможност, да измени хода на историята. Такава възможност очевидно няма да се създаде втори път! Подобна критиката отправя и бившият съветник по въпросите на националната сигурност на президента Дж. Картър Зб. Бжежински, който обобщава в книгата си «Втори шанс» (2007): «Накратко, най-голямата слабост на Джордж Х. У. Буш е не това, което е направил, а това което не е направил... Като глобален лидер той не се възползва от възможността да формира бъдещето или да остави след себе си непреодолимото усещане за посока».

Тежките последствия от «шоковата терапия» за мнозинството от населението на РФ, отсъствието на каквато и да е мотивация за нейното осъществяване и «мълчанието» на официалните власти пред милионите граждани за смисъла на реформите натрупват силно социално напрежение в руското общество още през пролетта на 1992 г. То се излива в множество масови протести, митинги, стачки на работници и на инженерно-технически кадри, на военнослужещи срещу неизплащането на заплатите, протести на гражданското население и пенсионерите срещу липсата на стабилна система за социално подпомагане и други, които обхващат цялата страна. В същото време, Татарстан, Абхазия и Чечения в израз на протест и защита на своята независимост отказват да предадат събраните данъци във федералния бюджет.

В тази обстановка през юни 1992 г. три политически партии — Демократическа партия на Русия, с лидер Н. И. Травкин, Народната партия «Свободна Русия» на вицепрезидента А. В. Руцкой и Съюзът на промишлениците и предприемачите» на А. И. Волски, създават «Граждански съюз» — центристка организация, която има силни връзки с Федерацията на независимите профсъюзи. «Гражданският съюз» е политическа формация, с която президентът и правителството не могат да не се съобразяват, защото тя контролира гласовете на 40% от народните депутати и остро се противопоставя на макроикономическия курс на Е. Гайдар.

При наличието на сериозна заплаха от още по-силен социален взрив в руското общество, президентът Б. Елцин въвежда известни изменения в икономическата политика чрез допълнително кредитиране (от Централната банка) на основни отрасли на стопанството на страната, чрез отсрочване или частично погасяване (с бюджетни средства) на отпуснати вече кредити, чрез нови данъчни и митнически преференции, чрез кредитиране на предприятия при извънредно ниски лихви. Специалисти от МГУ от колектива на акад. Милов обръщат внимание на факта, че всички тези мерки по принцип противоречат на идеологията на руските «монетаристи». Измененията обаче са крайно необходими предвид наближаващия VІІ конгрес на народните депутати (декември 1992 г.), които, под натиска на обществените протести, вече изразяват недоволство от хода на реформите и съдействат за отстраняването на Е. Гайдар от поста министър-председател.

След известни колебания и двукратно отклоняване на повторната кандидатура на Е. Гайдар за министър-председател, депутатите избират за премиер Виктор Черномирдин, известен с прозвището «газов крал» поради дългото му пребиваване на работа в министерството на газовата промишленост. Черномирдин, твърди проф. А. В. Века, и по съветско време «се държи по капиталистически» като делови човек, който отстоява интересите си. След 1991 г. той успява да приведе газовия отрасъл на страната на пазарни релси и да постигне изгоди от това. Той обаче е пасивен и предпазлив като държавник, напълно лоялен към президента, тъй като е политически и правно зависим от него. Либералите-реформатори А. Б. Чубайс, Б. Г. Федоров и А. Н. Шохин, които остават в правителството в качеството на заместник министър-председатели, оказват силно влияние върху министър-председателя. Персоналният характер на висшите изпълнителни структури, пише проф. А. С. Барсенков от МГУ, «отразява една от характерните черти на нова Русия — срастването на властта, администрацията и бизнеса. Този модел се възпроизвежда и на по-ниските равнища на управление».

Вероятно поради това опитите на правителството на В. Черномирдин да стабилизира икономиката и да намали инфлацията дават само частични резултати, примерно в натрупване на известен златен и валутен резерв от повишените цени на изнасяните енергийни източници нефт и газ и от увеличаването на митата за чуждите стоки. Продоволствените цени обаче нарастват 26 пъти, а реалните доходи на населението спадат на 44% от тяхното равнище от началото на 1992 г. Разходите на едно семейство само за хранителни продукти отнемат над 60% от тези намалени приходи. За посочената година населението на нова Русия губи около 500 млрд. рубли. По натрупване на национален доход страната се връща на равнището на 1976 г., а по равнище на потребление — към средата на 60–те години.

Наред с това, реформаторите не успяват да преодолеят дефицита в националния бюджет и високата инфлация. Без финансова подкрепа от страна на държавата остават селското стопанство, образованието, здравеопазването, системата за социални осигуровки, институтите на културата и на науката. Правителството обаче увеличава данъците и въвежда нови. То продължава да намалява общественото производство, провежда и нова приватизация на предприятия от трудовите колективи, която на практика означава приватизация от т. нар. директорски корпуси и всякакви «началства».

Реформите предизвикват сериозни кризисни процеси и в селското стопанство, обременено от колхозната система. Бързият преход към пазарна икономика довежда до повишаване цените на дребно, но изкупните държавни цени остават ниски. Селското стопанство е опустошено, пише проф. Века, «старите структури са унищожени, а няма създадени нови такива, които да ги заменят». Колхозният труд става неизгоден, младите напускат селото и се отправят към градовете, а идеите за аграрна реформа не се развиват.

Впрочем, в края на 1990 г. и в началото на 1991 г. в СССР се приемат два закона За селско-фермерското стопанство и За поземлената реформа, които целят постепенно разформироване на колхозите и совхозите. Руското село обаче посвоему се противопоставя на промените, защото хората се страхуват и нямат доверие в предложената реформа. При това, местните власти препятстват появата на фермерски стопанства, защото те могат да конкурират колхозните, а районните и областните лидери няма да могат да ги контролират. Поради това през 1991 г. в цялата страна се оформят само 44,5 хил. фермерски стопанства. В края на с. г. нова наредба за активизиране на аграрната реформа съдейства по райони да се създадат фондове за разпределение на земята и за закриване на колхозите и совхозите в срок от два месеца. Благодарение на тези фондове се наблюдава едно относително ускоряване на процеса по заемане на земя и създаване на фермерски стопанства, които достигат до 270 хил. Тяхната продукция обаче не може да задоволи търсенето на пазара, тъй като тези стопанства дават само 2% от общото селскостопанско производство.

По общо мнение на специалистите, главната причина за буксуването на аграрната реформа са нерегулираните поземлени отношения и липсата на яснота по въпроса за разпореждането с държавната земя. По силата на Декрета за земята от 1917 г., който не е отменен, земята е държавна собственост, а Върховният съвет на РСФСР определено възпрепятства възраждането на частната собственост върху нея. На 27 октомври 1993 г. президентът Елцин издава указ За регулиране на поземлените отношения и развитие на аграрната реформа в Русия, който разрешава частна собственост върху земя. Макар да следват нови затруднения, породени от споровете по текстовете на т. нар. Поземлен кодекс, след изборите през 1996 г. местните органи на властта разблокират пазара на земя — за цялата РФ тя се оценява на 5 трилиона долара — и въвеждат свои закони за покупко-продажба. Всички тези решения определят 1995 г. като преломна в адаптацията на селото към пазара, за засилване на личната заинтересованост на стопаните от продажбите на земя и от повече посеви. Истинското реформиране на селското стопанство се реализира активно след 1997 г. За съжаление от 1992 г. до 1996 г. селото губи около 20 млн. глави добитък. За сравнение, по време на сталинската колективизация (1929–1932 г.) са унищожени 16 млн. глави добитък.

Бавното решаване на основните проблеми на преустройството на икономиката на Русия, липсата на последователност и отчитане на реалното положение на милионите граждани създават условия не само за протести. Обществото губи доверие в замислите на реформите и се настройва силно негативно към онези управници, които злоупотребяват с доверието на мнозинството.

Курсът на «либерална терапия» обаче довежда и до невиждана корупция, икономически престъпления, криминално насилие и издевателства на организираната престъпност над банкери, промишленици и обикновени граждани, подкупна съдебна система, подкупност и произвол на държавни чиновници, намаляване на инвестициите в производството. Този вид терапия поражда като следствие сериозно спадане на жизненото равнище на милиони хора от града и селото, увеличаване на смъртността, особено сред мъжкото население на страната, ниска раждаемост, разпространение на наркотици и болести, криза в здравеопазването. Бедствено е екологичното състояние на голяма част от територията на федерацията, което продължава да се влошава поради излишна «секретност» на фактите и липсата на правителствени решения и действия в защита на околната среда.

Това естествено не са показатели за европеизацията на Русия. Провъзгласяването на приоритета на твърдото материално начало като принцип на практика довежда до унищожаване на редица общочовешки ценности и ограничава перспективите за тяхното възстановяване и зачитане. Вместо пресметнат, последователен стил, който да отчита необходимостта от постепенно, поетапно усвояване на новите икономически реалности от страна на обществото, нова Русия отива към стихиен модел, който има негативни последствия.

Преходът на държавата и обществото от съветска командна икономика към пазарна е повече от необикновен и осъществяван на висока социална цена. Едно значително мнозинство от населението на РФ оказва първосигнална съпротива. Това е съпротива на хора, които имат навици и ценности, създавани в продължение на повече от 7 десетилетия, а преходът в съзнанието изисква продължително време. За мнозинството от руското население думата «демокрация» няма магическо въздействие. Обикновените хора в Руската федерация, с малки изключения, не познават практиката на частната собственост, на нейното разумно използване, управление и изгодите за деловата дейност, както и за възможните печалби. Мнозинството от населението като че ли не е «готово» да се възползва от новите възможности. Хората са оскърбени и объркани. Поради това преходът на Русия се оказва по-продължителен и по-болезнен за мнозинството граждани в сравнение с преходите на обществата в другите източноевропейски държави!

Времето на първите реформи на президента Елцин, коментират наблюдатели в американския печат, започва ярко с исторически реформи, но скоро се трансформират в «хаотична яма» на корупцията. Пробивни, напористи, алчни индивиди, натрупват незаконно придобити пари и икономическа власт. Между тях са и представители на криминалните групи хора, пуснати от затворите. Те оформят нов социален слой на т. нар. нови руснаци, защитници на идеите на либерализма. Може би именно поради това думата «либерализъм» не се приема в Русия, мнозинството граждани я смятат за «мръсна». А силните на деня, стават все по-уверени в своята власт над Кремъл, над ключовите министерства и ведомства, и над регионалната администрация.

За по-пълното разбиране на положението в Русия след първите либерални реформи трябва да отделим внимание и на състоянието на армията след изтеглянето на съветските контингенти от територията на Източна Германия след обединението на Германия на 3 октомври 1990 г. и от други източноевропейски държави след ликвидирането на Организацията на Варшавския договор (ОВД) през юли 1991 г.

Интересен е фактът, че в края на1991 г. в Москва все още имат надежда да запазят единни въоръжените сили в рамките на ОНД и дори създават командване на Обединените въоръжени сили (ОВС) на ОНД, начело с маршала от авиацията Е. И. Шапошников. Твърде скоро обаче се разбира, че всяка суверенна страна от бившите съветски републики се стреми да създаде собствена армия. Водещи в тази политика се оказват Украйна и прибалтийските страни. Всички независими държави от постсъветското пространство предявяват претенции към въоръженията на бившата съветска армия, много от които се разграбват и попадат в ръцете на неконтролирани паравоенни формирования. При това положение, президентът Елцин издава Указ за създаване на самостоятелна армия на РФ (7 май 1992 г.). Той прекратява съществуването на командването на ОВС на ОНД.

Трябва да подчертаем, че създаването на нови армии в суверенните бивши съветски републики се извършва без предварителни договорености. В повечето случаи този процес се съчетава с нещо като национализация на цели военни окръзи, армии и на военно имущество и въоръжения. По думите на проф. А. С. Барсенков, резултатите от това хаотично положение са тревожни: 1) армията изпада в «правен вакуум»; 2) войници от бившата съветска армия преминават във въоръжените сили на «своята» република; 3) претенции към съветското военно имущество предявяват и агресивни националистически сили в Закавказието; 4) възникват проблеми между РФ и Украйна за съдбата на базите на бившия съветски флот в Черно море.

Вследствие от кризата в армията възникват и междуетнически противоречия, примерно в Молдова. Тя се опитва да окаже политически и военен натиск над Приднестровието, където руският елемент е особено силен, но руското население там не приема ултиматумите на властите. Грузия прави опити да «усмири» Южна Осетия, която иска независимост. В началото на август 1992 г. Тбилиси предприема военни операции срещу т. нар. абхазки сепаратисти. В хода на войната се създава Конфедерация на планинските народи на Кавказ като организация на солидарност, включваща 14 народа от Северен Кавказ. Те обявяват тотална партизанска война на Грузия, в която участват до 5 хил. доброволци. В техните редици влизат и чеченски батальон под командването на Ш. Басаев. През есента на 1992 г. започват и сблъсъци между ингушети и осетинци на територията на РФ. Всички тези конфликти вземат много човешки жертви. Те пораждат тежки последствия за вътрешнополитическото положение на федерацията и за нейните отношения със съседните държави от постсъветското пространство.

В този достатъчно критичен период на преход, армията на Русия не показва никакъв «боен дух», а липсата на съзнателно отношение към сигурността на държавата е толкова явна, че не подлежи на обсъждане. По сведения на руски изследователи това се дължи на множество фактори, но най-тъжната реалност е невероятната бедност в армията! Войници и офицери получават съвети да се занимават не с военна подготовка, а с всичко друго, за да оцелеят — да събират гъби, да ловят риба и други подобни. Офицери и матроси от Военноморския флот (ВМФ) изпадат в краен недоимък, на ръба на бедността, докато министерството на отбраната и федералното правителство намерят финансови средства за реформиране на армията. Такова унижение за армията на Русия не се помни от векове. За него подробно пише журналистката Анна Политковская.

В същото време, по настояване на висшето командване и някои заинтересовани лица, Русия поддържа висока численост на руската армия. В края на декември 1991 г. армията наброява 4,3 млн. военнослужещи. Тя разполага с 63 хил. танка, 8,2 хил. бойни самолета и друга техника. От този общ брой РФ наследява 85% при положение, че икономическият потенциал на Русия е само 60% от този на бившия СССР. Във федерацията обаче липсва единна система на противовъздушна отбрана. Най-мощните групировки, радиотехническите и зенитно-ракетните войски и изтребителната авиация остават в територията на ОНД. Независимо от това висши офицери продължават да блокират намаляването на числеността на армията, а държавата няма възможност да изплаща заплатите на военнослужещите. По този начин безизходицата във въоръжените сили се затваря. Едно малко изключение са ракетните войски със стратегическо предназначение.

По същата логика в РФ продължава да работи остарялата военна промишленост, а работници и отговорни чиновници нямат интерес да прекратят това неефективно производство, тъй като ще загубят работата си. Окаяното положение на руската армия предизвиква президента Елцин да обяви началото на военна реформа още през 1992 г., но тя остава без финансово и материално покритие.

Следващата стъпка към реформата в армията се прави в условията на предизборната кампания през 1996 г., когато президентът на РФ издава указ За преход към комплектуване на длъжностите на редовите военнослужещи и сержантския състав на въоръжените сили и другите войски на РФ на професионална основа (16 май 1996 г.). В изпълнение на указа в следващите две години армията се съкращава с над 500 хил. души. В следващите години, по силата на приетата Концепцията за националната сигурност на Русия (1997), настъпва нов етап в реформата на армията и флота, МВР, Федералната гранична служба, Министерството на извънредните ситуации. Тя поставя началото на създаването на нова система на национална отбрана и на модерна армия.

3. Нови изпитания за реформите в Русия

Три години либерални реформи се оказват твърде тежки за значителна част от населението на страната (148 млн. души). Средните доходи на глава от населението намаляват два пъти. В социален план, 32 млн. души или 24% от цялото население живеят под чертата на бедността. Техните доходи се изчисляват на не повече от 40 долара на месец. При множеството кризисни процеси в страната, към средата на 90–те години населението на Русия намалява с 2,7 млн. души.

Политици и наблюдатели отправят критики към политиката на президента Елцин за това, че страната няма разработена вътрешна и външна политика. Григорий Явлински, лидер на политически блок «Яблоко», критикува президента за това, че създава криминална номенклатурна система. Губернаторите и областните ръководители са оставени без контрол. Държавата е слаба, а неефективното управление от страна на висшата власт поражда хаос, създава условия за груби нарушения на законите, включително и от страна на представителите на съдебната власт. Всички тези реалности пораждат неверие у хората.

В тези условия се развива и организираната престъпност. По данни на проф. Барсенков от колектива на проф. Милов, през 1991 г. съществуват 3 хил. престъпни организирани групи, в края на 1994 г. те стават 5,5 хил., а в края на 1995 г. — 6,5 хил. Предполага се, че най-малкото 50 от тези престъпни групи имат «филиали» по цялата страна.

Предвид посочените отрицателни последствия от «шоковата терапия» в руската икономика и в обществото, през първата половина на 90–те години привържениците на либерализацията на икономиката са относително малко. Много граждани не могат да приспособят мисленето и поведението си към промените и към принципите на демокрацията. Само хора с огромна икономическа мощ и с властови позиции безусловно подкрепят реформите, водещи към развитие на пазарна икономика.

Във висшите етажи на властта също има проблеми, породени от обективни и субективни по характер причини. По върховете на управлението стоят политици, възпитани в съветския период и носещи в себе си култура и поведение, които не могат да се променят автоматично. Те изживяват посвоему ориентацията към новите икономически условия и новите процеси, свързани с намаляване на лостовете на държавната власт за управление и контрол на икономиката. В много случай те се превръщат в препятствие за реформите и за демократизацията на страната. В новата икономическа обстановка т. нар. олигарси открито се стремят да запазят на власт онези политически лица и формации, които им гарантират бързи печалби за сметка на държавата. По този начин, се стига до срастване на държавата с новите носители на икономическа сила на посткомунистическа основа. Пример за това е обкръжението на президента.

Демократичните среди на руското общество, в което се включват учители, лекари, научни работници, хора на художественото творчество — музиканти, художници, писатели и поети, работници, предприемачи, първите фермери, остават извън това обкръжение и нямат връзка с него. Част от тези обществени среди участват в движението «Народно съгласие», създадено през ноември 1991 г. от излезлите от блока «Демократична Русия» Демократическа партия на Русия (ДПР), Руско християнско-демократическо движение и Конституционно-демократическа партия. В началото на 1992 г., след като Конституционният съд отменя указа за забрана на КПСС в Русия, комунистическото движение се активизира чрез Руската комунистическа работническа партия (РКРП). Съвместно с партия «Трудова Русия» тя организира масови протестни демонстрации. В протеста на 9 февруари с. г. участват 100 хил. души. На 8 февруари се провежда Конгрес на гражданските и патриотичните сили на Русия, а на 15 февруари се създава «Руският национален събор». Осем дена по-късно, на 23 февруари (ден на Съветската армия!), те провеждат демонстрация до паметника на Незнайния воин, където влизат в сблъсък със специалните сили за сигурност (ОМОН). Кървавите събития съдействат за обединението на опозицията под лозунгите «Справедливост. Народност. Държавност. Патриотизъм». През октомври с. г. обединението прераства във Фронт за национално спасение.

Опозиционните сили включват организации с различни направления, например от лявоцентристки тип — Социалдемократическата партия, Народната партия на Русия, Селската партия на Русия, Социално-либералното обединение на РФ. Те оформят блока «Нова Русия» (януари 1992 г.), който демонстрира държавническо-патриотична ориентация. През юни 1992 г. се оформя силен центристки «Граждански съюз», който бързо се налага като една от най-влиятелните политически организации. В него участват ДПР, Народната партия «Свободна Русия» на вицепрезидента А. В. Руцкой и Съюзът на промишлениците и предприемачите, по-късно преименуван на Руски съюз на обновлението. Ориентирани към пазарната икономика са партии и избирателни блокове като «Демократична Русия», Партията на икономическата свобода, Партията на руското единство и съгласие и други. Умерените комунисти на Г. А. Зюганов, Аграрната партия, християндемократите и малките монархически или националистически партии, също се ориентират към социална държава и пазарна икономика. Новите руски предприемачи и бизнесмени избират умерените партии като Националрепубликанската партия, «Руския национален събор», както и крайната «Руско национално единство». Особено формирование е Либерално-демократическата партия на В. В. Жириновски, политик и депутат със странни изяви в обществото и в парламента, показващи агресивност и неподчинение.

Икономическите реформи, проявилите се сблъсъци между изпълнителната и законодателната власт, социалното напрежение, нарастващите етническо-сепаратистки движения в различни анклави на Русия и продължаващата заплаха от разпадане на руската държава налагат неотложно разработване на Федеративен договор, който да внесе яснота в отношенията както на властта с обществото, така и между различните равнища на власт и по региони.

Федеративният договор се приема на 31 март 1992 г. Под това наименование се включват три документа, които имат едно и също начално название — «Федеративен договор: Договор за разграничаване на предметите на поведението и пълномощията между федеративните органи на държавната власт». След това има три заглавия-уточнения: 1) «и органите на власт на суверенните републики в състава на Руската федерация»; 2) «и органите на власт на краевете, областите, градовете Москва и Санк Петербург»; 3) «и органите на власт на автономните власти, на автономните окръзи в състава на РФ».

Трите съставни части на Федеративния договор разграничават статута на суверенните републики от останалите субекти в Руската федерация, но въвеждат и градиране на права и задължения. Републиките се ползват с правото на суверенитет, правото на неделимост на територията, правото върху земята и подземните богатства. Те поемат пълната държавна власт във вътрешната политика, но получават и правото да водят самостоятелна международна и външноикономическа политика. Скоро след утвърждаването на Федеративния договор се създава «Съвет на ръководителите на републиките», който започва работа веднага след конструирането си. Парламентите на 21 републики приемат конституции, но в 19 от тях има противоречия с текстове на федералната руска конституция.

Останалите субекти на федерацията обаче нямат юридически статут. Стимулирани от чувството за сепаратизъм Башкортостан, Татарстан, Абхазия и Чечения не се съобразяват с клаузите на Федералния договор, поради което отказват да предадат данъците във федералния бюджет през 1992–1993 г., твърди проф. Н. Дюлгерова.

След така формулираното степенуване на права и пълномощия, регионите и областите започват политическа борба за изравняване на правата им с тези на републиките. През ноември 1992 г. представители на 53 района създават «Съюз на губернаторите», чийто ръководител влиза в посочения Съвет на ръководителите на републиките. По този повод учени от МГУ подчертават, че текстовете на договора предизвикват силно активизиране на стремежите на регионите към суверенитет и че именно регионите поемат основната роля в тази политическа борба. Някои от тези региони приемат свои конституции, други обявяват суверенитет (Вологда), трети сами повишават статута си, например провъзгласената през ноември 1993 г. Уралска република.

Независимо от намеренията на управляващите в Москва, първите години от политическия и обществения живот в Руската федерация се оказват изпълнени с множество проблеми, противоречия и обществено напрежение. Всички те се «стоварват» върху милионите обикновени хора, живеещи в голямата държава, и оказват сериозно влияние върху оформянето на тяхното поведение и мислене. То изпитва силното влияние на особеностите на националния характер на мнозинството граждани на бившия СССР и на съвременна Русия, в която 80% от населението са руснаци. Сложни остават и отношенията между руското население и останалите нации и етнически общности, които остават доброволно на територията на Федерацията. Всички те, макар и в различна степен, се намират под влиянието на културните първооснови, свързани с предишния исторически период.

«Русия е страна на настроенията и емоциите — пише в спомените си Б. Елцин. — Такива сме, какво да се прави. В политиката настроенията и емоциите се преплитат понякога по много странен начин ... Ако човек е на власт в Русия, независимо от политическата си позиция, той винаги предизвиква ожесточена критика, понякога дори и немотивирана злоба. От друга страна, именно ръководителят на Русия ... автоматично се превръща в мощен политически център, обединяващ най-различни сили.» Това са моралните измерения на властта в Русия и на реакциите на обществените кръгове през погледа на президента. Съществуват обаче и други характерни особености, признати и от чуждестранни анализатори.

Русия винаги е била уникална държава в сравнение с европейските си съседи, отбелязва Хенри Кисинджър. Простираща се на площ, която заема единадесет часови зони, тя притежава по-голяма територия от всяка друга съвременна държава. В руското съзнание, уточнява Кисинджър, «столетията, през които са дадени жертви, са превърнати в мисия отчасти заради сигурността, отчасти в служене на пропагандирания върховен руски морал... Необятната руска територия и издръжливостта на нейното население двукратно предотвратяват (опасността — б. р.) в Европа да се установи господството на завоевател: Наполеон през ХІХ век и Хитлер през ХХ век».

Посочените определения разкриват една от най-чувствителните струни в менталността на руските граждани, независимо дали са поколения от съветския период или от времето на демократизираща се Русия! Става дума за мисията на Русия и за уникалните корени на руската цивилизация, за силата на волята на милиони воини да защитят своята родина. И днес по-старите поколения честват победата над фашизма на 9 май! Едва ли може да се съдят хора, които живеят с изключително вълнуващи спомени.

Отношението на мнозинството руски избиратели към демокрацията обаче не е съвсем ясно. Опити за намиране на отговори правят социолози от Харвардския университет (Бостън) и от университета Уисконсин в Медисън (2002–2003). Те твърдят, че според анкетите всеки трети руснак поддържа авторитаризма, макар гражданите на съвременна Русия да не отхвърлят демокрацията! Обяснение на тази особена за чужденеца политическа позиция на руснаците може да се открие в реалното положение на страната след 1990–1991 г.

Няма съмнение, че Русия не е регионална държава. Тя е естествена, съставна част от инфраструктурата на Европа и съществена съставна част от инфраструктурата на Азия. Разпадането на Съветския съюз отдалечава руските центрове от Централна Европа, но Русия е на «крачка» от Япония и Аляска. Тя има изключително дълга граница (в два сектора) с Китай и непосредствена граница с Корея, поддържа традиционни връзки с Индия, със страните от Централна и Западна Азия и от Близкия изток. Русия, отбелязва Елен Карер д’Анкос, е мултиетническа и мултикултурна. Русите обаче «изпитват чувство на дълбоко унижение при вида на смалената в територия и в човешко измерение родина, лишена от своя статут на империя и на свръхсила». Това чувство дълго време тежи на милиони граждани на Руската федерация!

Геополитическото положение на Русия в Европа също претърпява значителни промени. Тя има излаз на Балтийско море, но остава в крайните източни райони на стария континент, поради суверенното изграждане на Литва, Латвия и Естония, на Украйна, Молдова и Беларус. На Черноморското крайбрежие руски е само град Новоросийск, а това е истински упадък на руското присъствие по моретата. Азиатското пространство обаче остава, както и излазът на Тихия океан. Богатствата на Сибир и откритото морско пространство към Пасифика контрастират с положението на запад, където Русия граничи с враждебни или най-малкото отнасящи се с недоверие към нея държави, решени да се бранят с натовски чадър. И все пак, макар Русия да не е «свръхдържава», тя е огромна по територия суверенна страна, която запазва голямото си влияние върху световните дела.

Постсъветска Русия изгражда нова политическа система с множество проблеми и противоречия. Те са породени от четири основни политически фактора, свързани с нерегламентирания характер на взаимодействието на видовете власт: 1) на законодателната и на изпълнителната власт; 2) на централните ведомства и на местните; 3) на взаимоотношенията на Русия с бившите съюзни републики; 4) на взаимоотношенията между регионите на Русия. Тези фактори «възпроизвеждат» заплахи за разпадане на държавата и дестабилизация на икономическия живот. Мнението на специалистите за тези политически фактори се подкрепя от политическата нестабилност. Тя се поражда преди всичко от факта, че «много закони не действат, а гражданите (ръководители и изпълнители) често смятат за незадължително да се обвързват с правните рамки». Липсата на необходимите нормативни актове и несъвършенството на съществуващите също «ограничава възможностите за пълнокръвна и ефективна работа на съдебната система и институцията на прокурорския надзор». Всичко това създава условия за развитието на сенчестата икономика, на корупцията, на сложните обществени отношения и на увеличаването на социалните тежести за мнозинството от населението.

Към пролетта на 1993 г. в Русия се развива конституционна криза, породена от острия конфликт между Конгреса на Съветите на народните депутати и президента, както и от съществуващите противоречия в самия конституционен ред на Русия.

Конституцията на страната е от 1978 г., но през 1990–1991 г. в нея са внесени 320 поправки. От 1990 г. съществува нов държавен орган — Конгрес на народните депутати. Той е върхът на системата на съветската власт и е упълномощен да обсъжда и решава всички въпроси, отнасящи се до управлението на Руската федерация. Според текстовете на поправките в конституцията, принципът на разделение на властите е водещ. По силата на този принцип вече има действащ на постоянна основа законодателен орган, създава се Конституционен съд, въвежда се длъжността президент — «висше длъжностно лице, ръководител на изпълнителната власт на Русия». Всичко това, пише проф. Барсенков, «коренно изменя традиционната система на Съветите, която е изградена на обединението на законотворчеството, контрола и изпълнително-разпоредителните функции».

Новата политическа структура с Конгрес, парламент, Конституционен съд и президент изисква точно определяне на пълномощията на всяка от посочените институции. Ако за последните три от тях е по-ясно, то за Конгреса на народните депутати се изисква реорганизация на функциите, защото той е явление на преходния период. В хода на времето се оказва, че противоречията между Конгреса и президента нарастват почти лавинно, а временните компромиси не решават насъщните проблеми.

В края на 1992 г. и началото на 1993 г. в центъра на дискусията между висшата законодателна власт и президента се поставя въпросът за реда, по който се формира правителство. Парламентаристите твърдят, че законодателният орган трябва да определя състава на кабинетите. Президентската институция твърди, че преходът от тоталитаризъм към демокрация е продължителен и задължително преминава през т. нар. диктатура на демокрацията, в която се утвърждават нови ценности и норми. Тази диктатура трябва да се реализира във формата на авторитарно управление, нещо като «просветен авторитаризъм», който да даде извънредни пълномощия на президента.

И двете страни в спора имат своите аргументи. Президентската институция настоява за нова конституция, която да утвърди направените вече множество поправки в клаузите на старата, да гарантира основите на новата демократична политическа система и широките права за президента. Депутатите, обратно, смятат, че Конгресът на народните депутати и Върховният съвет имат стабилизираща роля, поради което те трябва да изработят нова конституция и тя да бъде приета от Конгреса.

Вследствие на тези принципни противоречия, към пролетта на 1993 г. в Руската федерация се развива политическа криза. Вицепрезидентът Руцкой, председателят на Върховния съвет Р. Хасбулатов, председателят на Конституционния съд В. Зоркин и депутати в Думата настояват парламентът да продължи да контролира правителството и неговата дейност, както повелява конституцията. Б. Елцин и неговото обкръжение са против. Сблъсъкът между две от най-важните държавни институции в Русия поражда масови демонстрации в столицата и в други градове, които все по-често завършват с намесата на милицията. «Става очевидно, че работата върви към гражданска война», констатира проф. А. В. Века.

На 20 март 1993 г. президентът Елцин се обръща към нацията по телевизията, за да обяви Указ № 379 За особения ред на управлението на страната до преодоляване на кризата на властта. В съответствие с указа, президентът назначава референдум за доверие към президента и вицепрезидента и за проекта за нова конституция, който да се състои на 25 април с. г. По данни на проф. А. Века в референдума участват 65% от избирателите, 40 млн. от гласувалите или 59% от тях одобряват президента, а 53% от тях одобряват реформите. Проф. А. С. Барсенков обаче твърди, че имащите право на глас в Русия са 107 млн. души. В изборите участват 69 млн. избиратели, което означава, че доверие на президента дават само 37 % от имащите право на глас. За сравнение, на първите избори за президент през 1991 г. своето одобрение за Елцин дават 70 млн. души, а през 1993 г. — 40 млн., но при 27 млн. гласували против него.

Независимо от цифрите, президентът приема резултатите от референдума като разрешение да извърши конституционна реформа и поръчва да се работи върху текстовете на бъдещата конституция на РФ. В тази предварителна и отговорна работа участват 762 специалисти от висшия ешелон на властта, от партии и движения, профсъюзи, академични среди, които към началото на юли 1993 г. представят новия проект на конституция.

Напрежението в руското общество обаче продължава. Противопоставянето между парламента и президента става все по-непримиримо и съчетано с лични нападки и квалификации. От друга страна, в защита на президента се изказват демократични и антикомунистически формации и сили. В защита на парламента и неговата кауза застават комунисти, социалисти и неофашисти, които оказват подкрепа и със свои бойни групи. На страната на парламента преминава вицепрезидентът Руцкой, когото президентът уволнява, но Руцкой отказва да признае уволнението.

На 20 август 1993 г. президентът Елцин прави официално предложение на депутатите на Върховния съвет «да обсъдят въпроса за условията и реда за провеждане на предварителни избори». Президентът предприема и силов натиск. Десет дена след направеното предложение той посещава Таманската и Кантимировската дивизии! В руската преса се появяват статии, чиито автори твърдят, че Русия не е готова за широка демокрация и извънреден парламентаризъм.

На 16 септември с. г. Б. Елцин се появява в МВР-дивизията «Ф. Е. Дзерджински», пред която заявява намерението си да върне в правителството Е. Гайдар. Само по себе си това предложение представлява открито предизвикателство към депутатите. В отговор Общоруското съвещание на народните депутати (18 септември 1993 г.) приема обръщение срещу президента. През нощта на 20 септември членовете на Президиума на Върховния съвет се преместват в Белия дом в Кремъл под страха от дислокации на войските на МВР.

На 21 септември 1993 г. борбата между институциите достига своя връх. На този ден Б. Елцин издава Указ № 1400 За поетапна конституционна реформа, който постановява: «От днешния ден се прекратява законодателната, разпоредителната и контролната дейност на Конгреса на народните депутати и на Върховния съвет на РФ». По този начин в страната се въвежда пряко президентско управление до 11–12 декември с. г., когато ще се проведат избори за Държавната дума.

Върховният съвет и част от депутатите отказват да се подчинят и настояват за свалянето на президента и за избор на ново правителство. Елцин нарежда Белия дом, където се намира Върховният съвет, да се блокира и да се спре електричеството там. Конституционният съд обаче обявява указ № 1400 за неконституционен. От своя страна Върховният съвет гласува решение, с което лишава президента от пълномощия и назначава Руцкой на негово място. Голяма част от регионалните съвети подкрепят парламента и настояват за избори.

В столицата положението е крайно нестабилно. На Люблянка чекистите организират невиждан дотогава антипрезидентски митинг, но армията и вътрешни войски се колебаят. На 3 октомври 1993 г. привържениците на парламента преминават в настъпление. Група доброволци, ръководени от генерал Макашев, споделящ фашистки идеи, завземат сградата на кметството на Москва, след това нападат ТВ-центъра в Останкино, но не успяват да го превземат поради съпротивата на изпратените там вътрешни войски. Започват престрелки, организира се раздаване на оръжие на доброволци. Президентът отговаря с нов указ, който въвежда извънредно положение в столицата.

В ранната утрин на 4 октомври елитни армейски части от Кантемировската дивизия с танкове влизат в Москва, но не застават на страната на парламента, а стрелят по Белия дом. Там започва пожар. Привечер на същия ден депутатите на Върховния съвет се предават. Ръководителите на парламентарната антипрезидентска опозиция са арестувани. В тези критични и решителни дни загиват около 150 души, но Елцин «успява да пречупи ситуацията в своя полза», обобщава проф. Анисимов. В този ден се прекратява издаването на вестниците «Правда», «Съветска Россия», «Работническа трибуна» и още 12 опозиционни издания.

Много руски изследователи признават, че събитията от 3–4 октомври 1993 г. предизвикват нееднозначни оценки. За едни каузата на президента е справедлива, защото той се противопоставя на «червено-кафявите» и на откритите фашисти в името на демокрацията и защитата на реформите. За други Елцин осъществява държавен преврат, защото разпуска парламента и извършва престъпление, тъй като фактически санкционира силовото решение и предизвиква жертви сред гражданите. Трети обобщават, че посочените събития слагат край на съветските форми на власт — Върховен съвет и местните съвети, които не подхождат на новата система на властване в Руската федерация. Проф. Рязяновски обобщава: «Кървавата победа на Елцин над парламента през октомври 1993 г. не довежда нито до сътрудничество, нито до стабилно равновесие между изпълнителната и законодателната власти в руското управление. Разбира се, успешният референдум за новата конституция, ... засилва още повече властта на президента». Вашингтон реагира посвоему. Белият дом предупреждава, че действията на президента представляват «връщане назад с потенциално дългосрочни последствия» за самия Елцин.

В краткия период от октомврийските събития през 1993 г. до референдума за новата конституция на РФ в края на годината, президентът управлява с укази. Символичен жест, който демонстрира смисъла на станалото, е снемането на почетния караул пред мавзолея на Ленин на 6 октомври с. г. На 24 октомври указ на президента прекратява пълномощията на Московските градски и районни съвети, а на 26 октомври указът За реформа на местното самоуправление в РФ прекратява дейността на Съветите в цялата федерация. Техните функции се предават на назначени от президента администрации. Избори за нови органи на местна власт трябва да се проведат в периода от декември 1993 г. до юни 1994 г. Така след 76 години съветската система приключва своето съществуване.

След политическите реформи президентът Елцин се заема с регулиране на поземлените отношения. Президентски укази постановяват задълбочаване на аграрната реформа в две направления: 1) да се узаконят различни форми на стопанисване, основани на формата на труд — лични, семейни, колективни, и 2) да се разреши продажба на земята, предаването й под аренда или като дарение. Държавата гарантира самостоятелност на селскостопанските труженици и обещава подкрепа. Забележителен е фактът, че указът За регулиране на поземлените отношения и за аграрната реформа в Русия (27 октомври 1993 г.) поражда огромен политически ефект и едновременно с това напълно противоположни оценки от страна на различните политически сили в страната.

Следващ президентски указ (6 ноември 1993 г.) обявява Военната доктрина на Русия и направленията на реформата във въоръжените сили. По силата на обявената доктрина държавата трябва да изгради по-евтина, компактна, технически добре съоръжена армия, отговаряща на най-високите съвременни стандарти в срок до 2000 г. Дотогава се запазва смесена система на комплектуване — военна повинност и привличане на професионалисти в командния състав, а армията постепенно се намаля от 3 млн. души на 1,9 млн. души.

Прави впечатление, че новата военна доктрина за първи път натоварва изпълнителната власт с правото да използва армията не толкова и единствено за външнополитически цели, а за разрешаване на вътрешнополитически проблеми. Впечатлява и подчертаният изключителен приоритет на държавата да работи за решаването на общи цели съвместно с международната общност. Изследователите допускат, че този елемент от доктрината е свързан с публикуваната през януари 1993 г. Концепция за външната политика на Русия, в която на първо място се поставя идеята за укрепване партньорството със западните страни и с международните институции.

В краткото време на управление чрез президентски укази се води и предизборна подготовка. Пореден указ на Б. Елцин поставя сериозни изисквания пред политическите партии, поради което част от тях предпочитат, чрез преустройство или създаване на нови формации, да спазят новите правила на предизборна кампания. В резултат на това през октомври–ноември с. г. ЦИК регистрира 13 партии и движения, които събират достатъчен брой подписи на избиратели-симпатизанти и получават правото да участват в изборите.

Между новите играчи в борбата за власт се открояват пропрезидентският блок «Избор за Русия», който настоява за радикални либерални реформи; Партията на руското единство и съгласие (ПРЕС), обединила представители на 72 региона в Русия и отстояваща идеите на федерализма и местното самоуправление; Блок «Яблоко» — наименование, получено от имената на учредителите си Г. А. Явлински, Ю. Ю. Болдирев и В. П. Лукин, отстояващ гражданското общество, човешките права и свободи и пазарната икономика; Политическо движение на жените в Русия; младежкото движение «Бъдещето на Русия»; екологично движение «Кедър»; Комунистическа партия на РФ (КПРФ), оглавена от Г. А. Зюганов; създадената по същото време като съюзник на КПРФ Аграрна партия; Либерално-демократическата партия на Жириновски, която настоява за възстановяване на границите на СССР, за защита на рускоезичното население в постсъветското пространство, и други.

На 12 декември 1993 г. в Русия се провеждат избори за парламент — Федерално събрание с долна камара — Думата, и горна — Съвет на Федерацията.

Съветът на Федерацията обединява представители на регионалния елит, свързан с президента и властта, поради което горната камара на парламента не може да попречи на замислените от либералите реформи и остава с ограничени пълномощия. Думата обаче се оформя като опозиционна, тъй като в резултат на изборите от всичките 450 депутатски места (с избраните и по териториалните окръзи) от «Избор за Русия» влизат 96 депутата, но от другите, фактически опозиционни партии и формации са: ЛДПР — 70 депутата, от КПРФ — 65, от Аграрната партия — 47 и други.

Коментаторите обръщат внимание специално на сериозното присъствие на Либерално-демократическата партия в парламента, но повечето от тях приемат, че гласувайки за тази партия, избирателите дават т. нар. протестен вот срещу политиката на правителството и на управляващите кръгове. Известно е, че хората на Жириновски имат «изумително поведение», стигащо до физическо нападение срещу опонентите си в Думата, пише проф. Рязяновски. В техните идеи се открива и фундаментален фанатизъм, тъй като самият «Жириновски предлага за установяване на световен мир друга война, която би унищожила Турция и турците и би гарантирала оправдана експанзия на Русия на юг». Крайностите на Жириновски не могат да получат подкрепа поради липсата на логика и какъвто и да е реализъм. Ето защо в следващите избори през 1995 г. той получава само 11% от гласовете на избирателите.

На 12 декември 1993 г. се провежда и референдум за нова конституция, която постановява създаване на федеративна държава, единство на руското пространство и помирение на народите. Повечето руски изследователи подчертават, че от участвалите в изборите руските граждани, 58,4% дават подкрепата си за новата конституция без да познават в подробности нейните текстовете. В действителност само 32,3% от всички граждани с избирателни права одобряват конституцията на президента и на неговото обкръжение. Чужди наблюдатели като британския журналист Едуатд Лукас подозират, че този референдум е «скалъпен».

По клаузите на новата конституция, Русия е «демократична федеративна държава с републиканска форма на управление». Тя е социална държава, призвана да създаде условия за достойно развитие на човека, със светски характер, без държавна религия, но със запазване на правата на гражданите на вероизповедание по техен избор. Клаузите на основния закон на държавата постановяват защита на човешките права и гражданските свободи на всички поданици, а разделът, посветен на тези проблеми, е разработен в пълно съответствие с нормите на международното право и с необходимите икономически и социални гаранции.

Това е първата демократична конституция на Русия за цялата история на страната. Тя поставя край на идеологизацията на държавната власт, на цялата система на съветския тоталитарен режим. За първи път в руската история тя утвърждава един от основните принципи на съвременния парламентаризъм — разделението на властите. За първи път от над 70 години законодателният орган на РФ се нарича парламент. Неговите пълномощия са отделени от пълномощията на другите държавни органи, което му позволява да се съсредоточи върху законодателната дейност. Конституцията определя статута на регионите, областите и републиките като субекти на държавата. Специалисти обаче твърдят, че в текстовете на новия основен закон на държавата не се фиксира баланс на пълномощията на различните власти.

По силата на утвърдената конституция Руската федерация става многонационална правова държава със 89 субекта, 20 от които републики. Територията на Руската федерация отговаря на територията на бившата РСФСР, а населението в тези земи се определя за «граждани на федерацията». Това означава, че равенството на субектите на РФ е фиксирано само формално в конституцията, защото в нея няма съответствие между управата на народите и тяхната воля.

Новият основен закон на държавата определя различни компетенции на различните райони и различна степен на отговорност пред държавата. Дори законодателните органи се различават по правен статут, по правомощия и по названия. Поради това Федерацията както и преди запазва т. нар. асиметричен характер. Д. и. н. В. А. Шестаков, от колектива на акад. А. Сахаров, разглежда допълнително подписаните 20 двустранни договора между РФ и етническите републики и обобщава: «Те позволяват на местните власти да спечелят време и да удовлетворяват исканията на националистическите сили, а спрямо федералния център, да избегнат силов натиск при решаването на националните проблеми».

Новата конституция определя компетенцията на РФ по осигуряване целостта на територията и по приемане или оформянето на нов субект, без да се допуска обратното — евентуалното право на субектите да се отделят от нея. Точно срещу това протестират примерно татарите и чеченците. Впрочем, по време на референдума в Татарстан преобладават негласувалите, а башкирците в Дагестан гласуват против. В Чечения, където управляващите разбират призива към самоопределение като право на пълна независимост и излизане от Федерацията, конфликтът с Русия става все по-непримирим, поради което в републиката тлее война!

Най-значителният резултат от въвеждането на новата конституция е утвърждаването на изключително широките пълномощия на президента в изпълнителната и в законодателната власт, което превръща Русия в «суперпрезидентска република». Той има право да назначава или да освобождава правителства, да разпуска Думата, да управлява с укази, да създаде Служба за сигурност на президента. Той определя основните направления на вътрешната и на външната политика на федерацията, утвърждава военната доктрина, назначава референдуми и избори. Юридически закрепената силната президентска власт получава различни и предизвикателни определения от опонентите на Елцин — «президентска монархия», «извънсистемен политически режим на Б. Елцин», «изборна монархия», дори «четвъртооктомврийска политическа система» по аналогия с третоюнската система от 1917 г. след разгонването на Държавната дума.

В действителност, руският парламент няма право да отменя укази на президента. Горната камара на парламента — Съветът на Федерацията или Федерален съвет, защитава интересите на 89–те субекта на Руската федерация, разглежда законите, приети от долната камара, Думата. Тя има право да приема закони, да утвърждава бюджета и да контролира неговото изпълнение, да одобрява или да отхвърля предложенията на президента за министър-председател, както и да отхвърли три пъти предложения от президента кандидат. При трети отрицателен вот обаче президентът трябва да разпусне парламента и да обяви нови парламентарни избори. Очаква се подобна перспектива да въздейства «вразумяващо» върху вота на парламента. Очевидно, президентът Елцин и неговото обкръжение нямат особено доверие на парламентаристите. В същото време президентът и правителството получават възможност да провеждат политически курс, без да се съобразяват с парламента.

Проф. Анисимов обяснява легитимирането на силната президентска власт с едно изказване на Б. Елцин: «А как искате? В страна, привикнала с царе или вождове ... в страна, където изпълнителната дисциплина е изключително слаба, където навсякъде се шири правен нихилизъм — в такава страна да заложите само на парламента? Да, след година и половина, ако не и по-рано, хората ще поискат диктатор. И такъв диктатор бързо ще се намери, уверявам ви, може би още в този парламент».

За навиците на хората в следсъветска Русия трудно може да се спори, но обяснението на Б. Елцин за необходимостта от най-широки права на президента и за ограничаване пълномощията на законодателния орган не отговаря на демократичните изисквания за разделение на властите.

Независимо от недостатъците на новата Конституция и от острите критики срещу президентските пълномощия, новият основен държавен документ създава напълно реална правна основа за изграждането на демократична федеративна правова държава в Русия. Мнозинството изследователи и специалисти в Русия споделят това мнение.

В същото време разочарованието на избирателите идва преди всичко от продължаващата икономическата криза в страната, от високата инфлация и обезценяването на рублата. Всичко това засилва недоволството и на политици, които по принцип поддържат Б. Елцин и либералите, но в създалата се обстановка настояват виновните да поемат политическа отговорност за грешките.

Новата руска конституция поставя пред две републики — Татарстан и Чечения, нови проблеми, но всяка от тях възприема специфичен модел на политика за разрешаване на отношенията с Русия. Известно е, че през ноември 1992 г. парламентът на първата републиката приема своя конституция, по силата на която Татарстан е «суверенна демократична държава, субект на международното право, асоциирана към Руската федерация». Приетата по-късно руска конституция поставя проблема за съвместимостта между привидно несъвместимите статути на асоциирана към федерацията република и страна — субект на федерацията.

На 15 февруари 1994 г. Татарстан и Русия подписват договор, по силата на който Татарстан е «обединен» с федерацията «на основата на този текст и на двете конституции — татарската и руската». Русия от своя страна признава на Татарстан правото да поддържа самостоятелни отношения с външния свят и независима от централната държава политика. В това положение се откриват двусмислени постановки, а самият договор в много отношения влиза в противоречие с конституцията на Руската федерация. Независимо от това и въпреки юридическите съображения за критика на договора, става съвършено ясно, че благодарение именно на двустранния договор конституционният спор между Москва и Казан се решава официално. Елен д’Анкос е убедена, че пряко следствие от двустранния договор е получената от Татарстан възможност да отстоява на своя територия и мирно националните си интереси и да дава все по-ясно израз на своите особености, на първо място — исляма.

Чечения поема по друг, силов път на пълно отхвърляне на руската «доминация». Както посочихме, след 19 декември 1991 г. Москва не предприема особени действия срещу Дудаев. Чечения се милитаризира, а президентът вече има сериозни противници, които претендират за власт. В Надтеречния район се създава Временен съвет на Чеченската република начело с У. Авторханов, претендент за власт в републиката. Обществото в Чечения обаче е разделено по различното си отношение към властта на генерала и към претенциите на неговите съперници. През март 1992 г. се водят нови преговори между Москва и Грозни, но те завършват без резултат.

На 12 март 1993 г. чеченският парламент приема нова конституция, която обявява Чечения-Ичкерия за независима светска република. По-късно Дудаев разпуска правителството и парламента и въвежда пряко президентско управление (17 април с. г.). Федералното правителство на Русия обаче продължава опитите за преговори за запазване на статута на Чечения като субект на РФ и за разоръжаване на паравоенните формирования до лятото на 1994 г. На 10 август 1993 г. обаче Дж. Дудаев обявява обща мобилизация и началото на т. нар. Война за независимост. Напрежението се засилва през късната есен на с. г., когато един от противниците на президента Дудаев У. Авторханов с 2 хил. бойци, 100 танка и бронетранспортьора атакува столицата Грозни. Щурмът се проваля (26 ноември), а част от танкистите, взети в плен от националната гвардия, се оказват руски офицери, привлечени към спецоперацията. Това дава основание на руския президент, на 1 декември 1993 г. да издаде ултиматум за незабавно разоръжаване на чеченските бойни отряди. Отговорът е отрицателен.

Тези събития се развиват в един кризисен момент за Чечения, която преживява социален взрив, спадане на производството, съкращаване на доходите от нефт, изключване на електрическата мрежа поради неплатени сметки, въоръжени сблъсъци между враждуващи паравоенни групи и родовете, които ги подкрепят.

Събитията в регионите на федерацията дават повод на чуждестранни наблюдатели да говорят и пишат за възможното разпадане на Русия и отделяне на нови региони от нейната цялост. Още през 1993 г. руски и западноевропейски медии, в анализите си за икономическото, стратегическото и военнополитическото положението на Русия, предполагат евентуално разпадане на федерацията поне на три части и се надяват това да стане чрез силата на национализма и сепаратизма. В архива на InoSMI.RU се пази коментар на Браян Бидхед в International Herald Tribune от 23 февруари 1993 г., в който авторът допуска скорошно разпадане на държавата. Той препоръчва Западът да поднови политиката на «сдържане» на Русия от времето на студената война и да обърне по-сериозно внимание на западните и южните съседи на Федерацията, част от които водят антируска политика.

В края на 1994 г. президентът Елцин и висшият офицерски състав са готови да приложат сила, за да преодолеят сепаратизма на паравоенните сили в Чечения. На 11 декември 1994 г. федералните власти, федералната армията и МВР-войски се намесват в събитията в Чечения и поставят началото на нова война с републиката, която наричат Първа чеченска война, наречена по този начин след времето на разпадането на бившия СССР. Президентът и командването очакват кратка «операция по възстановяване на конституционния ред» в Чечения. Министърът на отбраната П. Грачов обещава бърза и лесна победа на федералната армия. Тя обаче не е достатъчно подготвена и опитът й да превземе столицата Грозни е фактически неуспешен. Близо 300 хил. жители на чеченската столица напускат града, а мародери разграбват изоставеното имущество. Федералните части и населението дават десетки хиляди жертви. При това след овладяването на града, руската армия го напуска.

Военната обстановка се оказва твърде тежка за недостатъчно подготвените части на тази армия. Паравоенните сили на сепаратистите имат предимството на бързоманевриращи бойни формации, а руската армия се излага на открит огън, движи се твърде тромаво и без реална сигурност в случай на внезапни атаки на противника. Войната е особено жестока и към военнослужещите, и към мирното население, а прояви на жестокост има и от двете воюващи страни.

През 1995 г. обстановката става още по-напрегната след трите последователни атаки на федералните сили с авиация и артилерия срещу Грозни (януари с. г.). Градът буквално е сринат със земята. Населението на републиката все по-ясно демонстрира своята ненавист към руските войски и оказва сериозна съпротива «масово и с чувство на обреченост», пише чеченският изследовател Рустам Калиев.

Междувременно на 21 срещу 22 април при ракетен обстрел е убит Дж. Дудаев. Министър-председателят В. Черномирдин обявява своята готовност да преговаря с противниците на загиналия президент — Яндарбиев и Масхадов. В същото време руската авиация продължава да нанася въздушни удари върху чеченски селища и градове. На практика става дума за тежко продължение на повече от 200–годишния конфликт между Русия и чеченците. Това създава ново напрежение и остри протести от страна на европейски политици и организации.

Сепаратистите обаче успяват да изнесат войната на територията на Русия. На 14 юни 1995 г. малък отряд бойци на Ш. Басаев, изненадващо за руските въоръжени сили и за военното разузнаване, осъществяват терористичен акт срещу болницата в Будьоновск, която превземат, задържат над 2 хил. заложници от болните и медицинския персонал и поставят изискването Русия да прекрати войната и да изтегли войските си от територията на Чечения. Руски спецчасти правят опит да обезвредят отряда на Басаев, но тъй като се провалят, кризата завършва със стотици загинали заложници и служители на МВР, както и с позорно споразумение, подписано от В. Черномирдин, позволяващо на терористите да се изтеглят невредими! Президентски указ прекратява войната през лятото на 1995 г.

Замислен от президента и неговото обкръжение като наказателна операция, новият етап на руско-чеченския конфликт завършва с провал за Русия и с огромни жертви от страна на армията, милицията и мирното население — между 80 и 100 хиляди души. Президентът Елцин губи авторитет и възможност за пряко позитивно въздействие над обществото. Проф. Рязяновски е категоричен в обобщението, че след войната президентът губи окончателно «хуманитарната и прогресивна мистика» около своята личност.

Войната в Чечения поражда тежко разочарование у руските гражданите, които изпитват сериозна загриженост от липсата на сигурност за тях и за държавата. Войната и нейният безславен край обаче не уреждат руско-чеченските отношения, а ги отлагат за 2001 г. Поради това самият неуспех в тази война предизвиква нови сблъсъци между политическите сили и групировки в Русия, заемащи двузначни позиции — «за» и «против» войната.

4. Социално-икономическото положение на Русия в края на ХХ век

След провала в Чечения и острите критики на опозицията към управляващите, политическата борба в страната се изостря още повече предвид подготовката за предстоящите парламентарни избори, а по-късно и избори за президент. Първите се провеждат през декември 1995 г. В тях участват 43 политически партии и избирателни блокове, но в Думата влизат само 4 — Комунистическата партия, която получава 157 депутатски места, Либерално-демократическата с 51 депутата, «Яблоко» с 45 депутата и проправителственият блок «Наш дом Русия» с 55 депутата. «Демократичният избор за Русия» на Е. Гайдар изобщо не влиза в парламента — факт, който показва дълбокото разочарование на избирателите от либералните реформи!

Към средата на 90–те години социално-икономическата обстановка в Русия продължава да бъде напрегната, независимо от прагматичния курс на правителството на В. Черномирдин. То намалява инфлацията до 4,6% през 1994 г. и дори спира инфлационните процеси през следващата година. Кабинетът на В. Черномирдин, макар и с различен успех и независимо от трудностите, съумява да проведе някои реформи, които постепенно създават условия за промяна на собствеността на големи и по-малки предприятия чрез приватизация и за развитие на нови производства. Правителството регулира и консолидира енергийните компании и 16 нефтени компании (РАО ЕЕС, Газпром и др.), изплаща пенсиите, разработва програми за данъчна и за жилищно-комунална реформа. Кабинетът предлага, а парламентът приема закони, гарантиращи пазарната икономика, както и закони, развиващи фискалната система. През януари–април 1996 г. правителството изплаща своевременно заплатите на служители от държавните институции, повишава пенсиите, както и стипендиите на студенти и аспиранти. Властите отделят средства за инфраструктурата на страната (приблизително 18%–20% от БНП).

Благодарение на усилията на правителството, БНП на страната нараства в периода 1989–1998 г. с 44%, а през 2000 г. — с 8,3%. Такива се констатациите на Андерс Аслунд, публикувал свой материал в списание Foreign Policy (26 юли 2001 г.). Естествено, остават и тежки проблеми за страната — неконтролируема корупция, неблагоприятен инвестиционен климат, нереформирана система на здравеопазването, криза в образованието и т. н.

Д. и. н. Шестаков обръща внимание и на структурните промени в промишления отрасъл, преориентацията на икономиката към експортни отрасли и износа на природни ресурси. В същото време много предприятия работят с остаряло технологично оборудване, т. е. без модернизация и за сметка на преливането на капитали от един отрасъл в друг. Това според него е «обща примитивизация на структурата на икономиката». Освен това силната конкуренция на световните пазари води до прекратяване на руското производството на телевизори, компютри, текстилни изделия. В резултат през 1996 г. обемът на промишленото производство се съкращава 2 пъти в сравнение с 1991 г.

Към 1997 г. руската икономика се оказва допълнително обременена от високата криминализация, от намаляването на вложенията в селското стопанство с 40%, от разхищението на държавни средства в интерес на определени субекти от държавния апарат и от сенчестата икономика. В рамките на последната се откроява нелегалното производство на алкохол, за което не се плащат данъци и акцизи, a некачествената продукция при злоупотреба с количеството води и до смъртни случай. Главната причина за всички тези явления се търси в бавното, непоследователно провеждане на реформите и в бездействието на федералната власт. В следствие на това изпълнителната власт не успява да оздрави финансовата и данъчната системи, не провежда и социални реформи!

Икономиката и обществото страдат от нарастването на терористичните акции — в градския транспорт и метрото в Москва, на ж. п. гари и гробища в други градове, от взривяването на 9–етажна сграда на граничари в гр. Каспийск, Дагестан и други. Обстановката се усложнява от липсата на закон за реформа на въоръжените сили, както и от зачестилите нарушения на военния устав от войници и офицери, чиито социални проблеми не са решени.

Всички тези предизвикателства пораждат протести, гладни стачки, гражданско неподчинение, прекъсване на движението по магистрали и важни пътища и т. н. В тях участват широки слоеве от населението. В резултат на социалното напрежение и фактическото бездействие на властите, през 1996 г. рейтингът на президента спада до 6%. Определени среди в президентската институция и в специалните служби дори замислят отмяна на предстоящите избори и въвеждане на диктатура.

Обкръжението на Елцин, начело с А. Чубайс и олигарха Березовски, обаче успява отново да надделее в предизборната кампания с подкрепата на най-едрия бизнес. За тази именно подкрепа той получава привилегии от президентската институция. На първия тур на президентските избори през 1996 г. на преден план излизат три политически фигури — Б. Елцин (35,28%), Г. А. Зюганов (32,04%) и генерал А. И. Лебед (14,52%). Действащият президент обаче маневрира непочтено срещу ген. Лебед и той му дава своята подкрепа. На втория тур на изборите, печели сериозно болният стар президент! За него гласуват 53,8% от избирателите, а за Зюганов — 40,3%. Елцин печели все още с ореола на демократ и реформатор, независимо от резултатите на преходния период на руското общество.

През втория мандат стават очевидни преди всичко авторитаризмът и стремежът на Б. Елцин да се задържи на власт, въпреки сериозните проблеми със здравето, патернализмът, отказът от конструктивен диалог с другите структури на публичната власт при подготовката и приемането на особено важни за държавата решения.

Още в началото на втория мандат, Б. Елцин се изправя пред ново напрежение в Чечения, тъй като на 6 август 1996 г. чеченските бойци с бързо и добре организирано нападение превземат гр. Грозни. Именно след това РФ и Чечения договарят т. нар. Хасавюртски споразумения, подписани от секретаря на Съвета за национална сигурност ген. Лебед и началник-щаба на чеченските войски Аслан Масхадов. По силата на тези споразумения Чечения запазва своята независимост и цялата си територия. С тази постановка и липсата на точно определение на взаимоотношенията «РФ — Чечения», споразуменията не уреждат основните проблеми в отношенията на страните, а ги отлагат. Очевидно ще настъпи ново нарастване на напрежението в Северен Кавказ!

В политически план главната интрига между властта и бизнеса в Русия е относно дилемата «за» и «против» реформите. В тази интрига особено място заемат олигарсите от голяма величина: В. Гусински и медийната група «Мост», А. Смоленски и «Столичный банк», М. Ходорковски, ЮКОС и «Минитен банк», В. Потанин и «Онексимбанк», Б. Березовски и «Логоваз» и други. Всички те се опитват да поставят държавата под своя власт и поради това опитите на реформаторите да се дистанцират от олигарсите водят до безмилостна компроматна война. Реформаторите правят грешки и не се справят с големите задачи, а обикновените хора все още не могат да почувстват истинските и обещавани промени. На границата на 1997–1998 г. индексите на ценните книжа падат, валутните резерви на Централната банка се съкращават, заплашено е нарастването на промишленото производство, чуждите инвеститори се изтеглят от пазара на държавните краткосрочни облигации. А през юни 1997 г. се разраства т. нар. азиатска валутна криза, породена от съзнателно внасяне на чужда валута в страни от Югоизточна Азия, която подкопава финансовите им институции. Поради това тази криза се нарича «внесена финансова криза». Тя обаче се разпростира във всички азиатски страни, както и в Русия. Руската икономика се натоварва фатално при хаоса в стопанската политика на правителството.

При така стеклите се обстоятелства на 23 март 1998 г., след прекарана тежка сърдечна операция и период на възстановяване, президентът Елцин неочаквано сменя премиера Черномирдин и предлага на негово място младия и не особено известен икономист Сергей Кириенко, наречен заради младостта и неопитността си (само на 35 години) «киндер сюрприз». Впрочем, Държавната дума два пъти отхвърля предложението на президента за Кириенко и го приема едва на трето гласуване. Той изпълнява длъжността си само шест месеца, тъй като се оказва «жертва» на поредната (от средата на 1998 г.) финансова, икономическа и социална криза, силен отзвук от азиатската криза и естествено следствие от политиката на двете предишни правителства.

Руските икономисти смятат, че главните фактори, породили кризата в Русия са: 1) силното влияние на финансовата криза, избухнала в Югоизточна Азия през лятото на 1997 г.; 2) намаляването на чуждестранните инвестиции в Русия; 3) продължителният бюджетен дефицит и неспособността на държавата да изплаща външните дългове; 4) спадането на родното реално производство и на цените на природен газ и нефт на международния пазар. Проф. Рязяновски обобщава: «Русия плаща за това, че не успява да преструктурира ефективно своята икономика и за това, че действа по схемата на пирамидата, поддържайки икономиката си единствено с нови международни заеми».

Кризата се развива в банковата система, в продължаващо закриване на промишлени предприятия, падане курса на рублата и опасност от хиперинфлация (на 17 август тя е 40%), неспособност да се изплащат над 100 млрд. долара външни задължения (на СССР и на РФ). Успоредно с това спират плащанията на заплати, осигуровки на ветерани и пенсии, настъпва дефицит на стоки от първа необходимост, включително и поради спиране на ж. п. превозите, нарастване на безработицата, драстично намаляване на доходите на населението с 25% в сравнение с предишната 1997 г.

Естествено, всички тези елементи на кризата предизвикват силни социални протести и обществено напрежение. През втората половина на 1998 г. в стачните протести и гражданското неподчинение се включват учители, специалисти в АЕЦ, представители на интелигeнцията и служащи. В рамките на кризата се засилват криминалните престъпления. Ако до този момент властите регистрират убийства само на бизнесмени, банкери и представители на организираната престъпност, то през 1998 г. се извършват и първите политически убийства — на ген. Л. Рохлин, ръководител на опозиционното движение сред военните, и на Г. В. Старовойтова, лидер на партията «Демократична Русия».

В тази напрегната обстановка, на 17 август 1998 г. правителството и Централната банка обявяват мораториум върху изплащането на дълговете по държавните книжа, предизвиквайки криза на доверието във и извън страната. Това решение реално довежда до съкращаване на богатствата и на властта на две от най-корумпираните групи в Русия — олигархическите магнати и регионалните губернатори. Русия се връща няколко години назад, пише д. и. н. Шестаков. Кризата от август 1998 г., продължава изследователят, означава пълен провал на либералната пазарна идея, «провал на олигархическия капитализъм, в който връзките решават всичко и при който много либерални икономически понятия съвсем не съответстват на собственото им значение».

Кризата буквално «помита» кабинета на С. Кириенко, който (без подкрепата на парламента) приема верни, макар и закъснели решения. Опитът на президента да предложи за премиер отново В. Черномирдин се оказва неуспешен, тъй като Думата категорично отказва да подкрепи веднъж сваления бивш министър-председател. На извънредно заседание на Думата (24 август 1998 г.) 248 депутата призовават президента да подаде оставка и декларират, че са готови да започнат процедура по импийчмънт. При това положение Б. Елцин е принуден да отстъпи. По предложение на «Яблоко», той издига за премиер кандидатурата на един от съветниците на М. Горбачов, бивш директор на Службата за външно разузнаване (в ССР и в РФ), външния министър на РФ акад. Евгений Примаков. На 12 септември 1998 г. Думата гласува с положителен вот предложението на президента, а за заместник министър-председател избира Ю. Маслюков, член на Комунистическата партия. Това очевидно е жест към партията и нейните привърженици, който не предизвиква особени възражения сред елита. Смята се, че новото правителство е на Думата.

Академикът се оказва не само удобна политическа фигура, но и държавник, който разумно прилага изпитания метод на временно засилване на ролята на държавата в управлението и в контрола над икономиката по модела на политиката на двама твърде известни държавници от ХХ в. — американския президент Фр. Д. Рузвелт с неговия «нов курс» (1933–1935 г.) и Лудвиг Ерхард, министър на финансите в първото коалиционно правителство на канцлера К. Аденауер и бъдещ канцлер на ФРГ (1963–1966 г.).

Правителството на Примаков работи в продължение на осем месеца. То приема бюджет, предвиждащ строги мерки при нарушения, намалява редица непроизводителни и неоправдани бюджетни разходи, предотвратява хиперинфлацията и стабилизира рублата, създава условия за увеличаване на златните и валутни резерви на страната благодарение на ръста на цените на природните горива. Впрочем, в резултат на високите цени на петрола и природния газ към 2002–2004 г. златните и валутни резерви на РФ се увеличават от 40 млрд. долара на 60 млрд. долара. Успоредно с това държавата подновява плащанията по дълговете в чужбина (150 млрд. долара) и вътрешните плащания за работещите в институциите на държавен бюджет. Така се осигурява постепенното повишаване на доходите на населението. Правителството задоволява и нуждите на армията, изплаща пенсиите, увеличава приходите от данъци, както и тези от митниците.

МВФ, Световната банка и управляващите в мнозинството развити държави в Европа, които заемат изчаквателна позиция в трудния за Русия момент, не вярват, че правителството на Примаков ще успее да изведе страната от тежката криза и да стабилизира икономиката и банковата система. Представители на президентската администрация на САЩ също изразяват съмнения и се опитват, по думите на самия премиер, да разговарят с него и правителството достатъчно снизходително и поучително, за да покажат собственото си превъзходство. В този си стремеж обаче, твърди Примаков, те практически доказват, че САЩ направляват МВФ и неговата политика по отношение на Русия. Евг. Примаков е убеден, че в края на епохата на «брат Борис», управляващите във Вашингтон искат да държат Русия на дистанция поради предположението, че в тази страна могат да се развият непредвидими събития от всякакъв род. Американският елит показва негативно отношение и към олигарсите от обкръжението на президента, заради тяхната «нечистоплътност».

Решенията и конкретните действия на кабинета само за пет месеца изненадват и президента Елцин. Постигнатото от правителството на Евг. Примаков е безспорно. Друг е въпросът, че кабинетът е подложен на остри критики и публично изразени съмнения относно характера на провежданите строги икономически санкции като за политика, «обърната назад във времето». Особено разтревожени се оказват олигарсите от обкръжението на президента, които очевидно се чувстват застрашени от стремежа на кабинета да се противопостави на икономическата престъпност и да въведе ред в банковата система. Поради това те се оказват един от най-силните фактори, който съдейства за оставката на правителството (май 1999 г.). На кормилото на кабинета застава С. В. Степашин (11 май 1999 г.), а след това — малко известният в политическите среди, доскоро ръководител на ФСС, Владимир Вл. Путин.

Вл. Путин е назначен за министър-председател на 9 август 1999 г. и посрещнат с безмилостни оценки: «Пълен абсурд на властта» (Ю. Лужков), «Акт на безумие» (Борис Немцов), «Клиничен случай» (Г. Зюганов). За изненада на критиците и недоволните обаче Държавната дума утвърждава Путин за премиер. На 11 август с. г. в. «Известия» публикува коментар:

«Никога президентската власт не е била така слаба. Изглежда, че президентът се опитва в тази ситуация да се опре на грубата сила. Предвид характера на Путин и заповедта на Върховния главнокомандващ за постигане на стабилност в страната, влиянието на силовите министерства ще се засили неимоверно. Сдобиваме се с правителство, изпълняващо прости технически решения и команди, или техническо правителство, опряно на бронетехника».

Предположенията на вестника са коментарен щрих, а реалността в страната е наистина тревожна и всеки нов министър-председател е длъжен да вземе предвид очакванията на обикновените хора в Русия за преодоляване на бедността и нищетата, макар това да става постепенно и бавно; за очистване на властта от корумпирани личности; за ограничаване влиянието на олигарсите; за равенство пред закона и т. н. Мнозинството граждани преживяват с тревога събитията в Кавказ, породени от новото нахлуване на чеченски сепаратисти в Дагестан и опита им да обединят кавказките народи в единен антируски фронт.

Вл. Путин в качеството на министър-председател е задължен да намери отговор на исканията на гражданите, на проблемите на сигурността, на стабилността и целостта на държавата, както и да въведе спокойствие в душите и чувствата на гражданите. В стреснатата Русия, потвърждава Александер Рар, немски биограф на новия премиер, основна тема на разговори става недостатъчната вътрешна сигурност и неспособността на държавата да защитава гражданите си. В тази обстановка Путин получава картбланш за твърди действия в Чечения. Рар коментира: «Готовността на Путин в този труден за Русия час да поеме върху себе си цялата отговорност само за няколко дни го превръща в най-уважавания политик!».

В този деликатен и в същото време решителен момент Вл. Путин не се занимава с критиците и недоволните от неговото назначаване. «Аз реших за себе си, — ще каже той след 7 години, — че съм готов на всичко заради възстановяването на страната, готов съм на всякакви жертви ... И за себе си реших, че с това приключвам личния си живот — в най-широк смисъл, както и личните си интереси.»

Вл. Путин ускорява руския отговор на сепаратистките предизвикателства (октомври 1999 г.). Доказателство за това са неговите думи: «За руснаците една силна държава не е аномалия, от която би трябвало да се отърват. Напротив, те виждат в нея гарант за реда, инициатор и главна движеща сила на всяка промяна». Очевидно новият държавник познава менталността на руските хора и затова прави всичко възможно да мотивира ефективните решения за положението в Чечения.

От края на 1999 г. политическите играчи в Русия се заемат с подготовката за изборите през 2000 г. Повечето от тях разработват нови програми и лозунги, с които се надяват да спечелят избирателите. Лявата КП се ориентира към лозунги на болшевизма и на социалдемокрацията, към ценностите на православието и държавността. Центристките партии, и особено социалдемократите, отстояват моралните измерения свобода, справедливост, солидарност и състрадание. Към центъра се причисляват още «Съюз на народовластието и труда» на ген. А. Николаев и движението «Отечество», създадено от кмета на Москва Ю. Лужков. Привърженици на Е. Гайдар, С. Кириенко, Б. Немцов и А. Чубайс се обединяват първо в движение, а после в политическа партия «Съюз на десните сили» (СДС). Появяват се и нови малки партии с националистически, шовинистически и радикален характер, включително и групи на скинхедс.

На 31 декември 1999 г. президентът на РФ Б. Н. Елцин, в новогодишното си обръщение към гражданите на Русия, обявява своята оставка и предава задълженията си на министър-председателя Вл. Путин! При подобна ситуация конституцията изисква новите президентски избори да се проведат след три месеца.

Обръщението бележи края на ерата на Борис Елцин. Неговото управление обаче пораждат чувство на неудовлетвореност и дори на безизходица за мнозинството граждани на Русия, защото Елцин оставя тежко наследство от нерешени проблеми. Опитите на редица министър-председатели да намерят изход от кризисните явления не винаги се оказват сполучливи особено при силния контрол от президентската институция и олигарсите, подкрепяни от нея. Малко изключение прави правителството на Евгени Примаков, което в краткото си управление успява частично да стабилизира обстановката в условия на икономическа криза.

Обобщената оценка на управлението на президента Елцин ни позволява да посочим следните нюанси на обществената обстановка.

Първо, при управлението на президента Б. Елцин Русия преминава труден път на демократични реформи, но по различни причини те не се довеждат докрай. Страната живее в един нееднороден режим, при който демокрацията по странен начин се преплита с елементи на деспотизъм, а новият руски капитализъм съдържа в себе си значителни елементи от криминалитета и големи блокове от предишните социалистически обществени отношения. В интервю пред журналисти от немското списание «Дер Шпигел» Александър Солженицин посочва, че Елцин оставя «разграбена и подкосена страна, с деморализирано и обедняло мнозинство от народа».

Второ, проведената денационализация или приватизация се съпровожда от множество нарушения на закона, при които старата и настоящата държавна и партийна бюрокрация използва всички методи и начини, за да получи дял от тази приватизация. Консолидирането на бюрокрацията създава условия, при които тя, бюрокрацията забогатява, а криминалното присвояване на държавна собственост се ускорява.

Трето, по данни на руски изследователи към края на 1999 г. жизненото равнище на населението спада с 40–50%. Половината от населението живее в крайна нужда, а образованието, здравеопазването и културата деградират. В страната има 10 милиона безработни (по официални данни), но положението в селските райони е още по-трагично, тъй като там няма работни места, а селскостопанското производство драматично намалява, защото не се дава простор на пазарното производство в селото.

Четвърто, президентът Елцин и неговите правителства отказват да проведат т. нар. декомунизация, но не успяват да укрепят централната власт. При липса на добра организация във федералните институции естествено не може да се постигне синхрон, а чувството за хаос и произвол в действията на «семейството» (Елцини) става все по-силно. Губернаторите, които влизат в горната камара на руския парламент, също чувстват слабостта на центъра и се изкушават да настояват за сепаратизъм и да нарушават законите.

Заключенията на изследователи и наблюдатели за наследството на Елцин са емоционално силни. Десет години, пише проф. А. В. Века, Русия живее по изключение, а не по правилата. Б. Елцин оставя Русия като политическа и икономическа пустиня, пише журналистът Тимченко. Политиката се превръща в изгоден бизнес, а депутатските места са най-желаните и най-платените. Елцин се проваля, твърди британският журналист Ед Лукас, а Тимоти Колтън, професор по държавно управление и русистика в Харвардския университет, посочва само отрицателните черти на президента — човек с «взривен характер», с продължителни депресии и меланхолия и т. н. Мадлин Олбрайт, държавен секретар на САЩ, твърди, че слабостта на Русия е опасност и за Америка. Тя идва от реалното предположение, гневните маси да се обърнат към крайните националисти, а нископлатените военни да потърсят печалби чрез продажба на ядрени технологии и оръжие. Икономическите проблеми на Русия, продължава Олбрайт, реално застрашават «перспективите за растеж от Балтика и Централна Европа до Кавказ и Централна Азия, а едно сгромолясване на Русия може да очерни образа на демокрацията в целия свят».

Естествено личността на руския президент има огромно влияние върху държавното управление. Той излиза на политическата сцена през 1990 г. като демократ, защитник на руското и на руските традиции, борец за ценностите на цивилизацията и на многопартийната демокрация. В следващите години обаче, когато се срива цялата идеологическа и кадрова система на Русия и на обществото и когато всички принципи се объркват, той загубва ореола си и напуска държавническия пулт със силно чувство на тъга и съжаление за романтиката от началото на 90–те години.

Втора глава: Наследството на президента Елцин в областта на външната политика

1. Трудното начало на руската външна политика

Руската федерация влиза в глобалната система на международните отношения с множество проблеми от географски, политически, военен и икономически характер, които определят сериозното отслабване на нейните международни позиции. С разпадането на СССР и създаването на нови суверенни държави в постсъветското пространство, федерацията губи старите западни предмостия на бившия СССР и значителни територии от азиатската си част, в които се оформят осем независими държави с републиканска форма на държавно управление. Тази нова политическа реалност променя съществено южните граници на РФ, които по принцип се смятат за периметър с повишени рискове за сигурността на страната.

В постсъветските територии обаче остават да живеят, по най-нови данни, около 30 млн. руснаци, 20 млн. от които са в Източна Украйна, 10 млн. в другите републики, а 800 хил. руски граждани емигрират в страни от Европа и в САЩ. В малките републики Естония и Латвия руснаците представляват над една трета от общия брой на населението. Отношението към тях обаче е дискриминационно. Властите там стоварват протеста си срещу греховете на съветската политическа система върху етническите руснаци и изискват задължително владеене на местния език, срещу което тези хора могат да получат гражданство в съответната суверенна страна.

Във военен план федерацията губи старото трикратно превъзходство в бойна техника в Европа и стига до петкратно изоставане. В стратегически план столицата Москва остава в т. нар. дълбок тил. Старата могъща армия е в криза — тя наброява около 3 млн. души, но фактически се възсъздава в следващата година в новите гранични военни окръзи — Московски и Севернокавказки.

Сериозните промени в очертанията на външните граници на федерацията и в геополитическото обкръжение поставят много сериозни въпроси пред руската външна политика и пред руската дипломация. По принцип, отбелязва дипломатът от кариерата Игор Иванов в книгата си «Новата външна политика на Русия», «просветеният патриотизъм» остава постоянна отличителна черта на политическата култура на руската дипломация. В своята история тя постоянно се придържа към четири основни тези: 1) активна външна политика, която цели гарантирането целостта на държавата и разширяването на външнополитическите й възможности; 2) постоянен стремеж към създаване на широки международни връзки и недопускане на изолация; 3) инициативна роля на Русия при формирането на системата на международните отношения на различните исторически етапи; 4) прагматизъм и реалистично определяне на ролята и мястото на Русия в международните отношения, независимо от идеологическите стереотипи и предразсъдъци.

Посочените от И. Иванов основни тези на руската дипломация запазват своята ценност и през ХХ в. Примери за тяхната стойност могат да се открият в най-близката история и на руската, и на съветската външна политика. В международната дейност на СССР обаче нееднократно се проявява определена разлика между оценките и концепциите на дипломатите от кариерата в Министерството на външните работи (МВнР) и тези на съветското партийно ръководство и по времето на Сталин, и по времето на Горбачов.

След 1991 г., когато Русия изживява т. нар. постсъветски период и в същото време се оказва в центъра на глобалните промени в системата на международните отношения, част от новото поколение дипломати и политици изживяват едно «увлечение», според което РФ бързо ще се интегрира в евро-атлантическите структури и ще създаде нови «съюзнически» отношения със Запада. «Политиците очакват, — констатира проф. А. С. Барсенков от МГУ — че радикалният поврат от конфронтация към сближение със западните страни автоматично ще измени тяхното отношение към Русия, ще задвижи масирана политическа подкрепа и икономическа помощ.» Предвид тези очаквания, управляващите реформатори залагат на четири основополагащи принципа на руската дипломация: 1) ориентация към западен модел на развитие; 2) отказ от конфронтационното разбиране на международните отношения; 3) отрицание на приоритета на силата при решение на международните проблеми, и 4) оптимизъм в оценката за разпадането на СССР и на международните отношения като цяло.

В действителност обаче нито Русия, нито западните държави са готови за такива отношения. В Москва и в столиците на Западна Европа и САЩ мислят по различен начин. Руските политици предполагат почти автоматично интегриране в западната общност. Западът гледа на Русия със снизхождение като на страна, загубила студената война, а САЩ специално възприемат РФ като победен противник, подобно на победените Германия и Япония след 1945 г. Такова е мнението на директорът на центъра «Р. Никсън» и издател на списание National Interest, Дмитрий Саймс. Русия обаче не е победена, тя прави реформи. Главната грешка на администрацията на президента Клинтън е, че смята Кремъл за задължен «да приеме безусловно американската концепция за националните интереси на Русия». Управляващите в САЩ, продължава Дм. Саймс, не виждат Русия като равноправен съюзник или партньор, а по-скоро като «младши партньор» и фактически не променят политиката на недоверие. САЩ демонстрират и двоен стандарт — от една страна те поддържат реформите в Русия, а от друга страна не я допускат «близо до себе си».

В записките на съветника на президента Б. Клинтън Стр. Талбот, в документ под заглавие «Стратегически алианс с руската реформа», четем: «Русия е на път да стане модерна държава, живееща в мир със себе си и със света, продуктивно и плодотворно интегрирана в международната икономика, източник на суровини и промишлени стоки, пазар за американските стоки и услуги и партньор на американската дипломация. Политиката на САЩ трябва да се съсредоточи не само в усилия да се предотврати най-лошото, но и да се култивира най-доброто, което може да се случи в бившия Съветски съюз».

Това определение за перспективите на Русия и за външната политика на Вашингтон показва най-малкото подценяване на възможностите на най-голямата по площ държава в света. В него проличава желанието Русия да се превърне в «партньор без особени права» или в «скромен» участник в международната икономика, но само като суровинен придатък. Фактът, че съветникът по съветските и руските въпроси може да си представи, че руската дипломация и част от управляващите ще приемат такъв статут, вече показва елементи на подчертано снизхождение, независимо че в този момент Русия е твърде нестабилна.

В началото на 90–те години на ХХ в. редица руски изследователи установяват една закономерност в поведението на управляващите в САЩ и в Западна Европа — всяка проява на самостоятелност, показана от Русия на международната арена, предизвиква определения за «рецидив на съветската имперска политика». Паралелно с това на международния пазар Русия се оказва обградена от визови и митнически бариери, квоти и други регулатори, с които западните пазари се защитават от внос на руски стоки. Всички тези реалности внасят едно отрезвяване в мисленето и поведението на руския елит. От 1993 г. той започва да гледа по-обективно на политиката на Запада и да изразява критичното си отношение към принципите на т. нар. атлантизъм, т. е. към принципите на атлантическата солидарност във външната политика на съюзниците в НАТО, които се прилагат към Русия.

Безспорно, и на Изток, и на Запад, старото мислене на отделните политически лица и на цели социални общности не се изменя автоматично. Вследствие на идеологическото противопоставяне и мислене от годините на студената война, пише Х. Кисинджър, «западните демокрации започват да действат така, сякаш вътрешните реформи в Русия са главният, ако не и единственият ключ към стабилни взаимоотношения». Много държавни глави, продължава Кисинджър, отрупват Б. Елцин с комплименти и похвали, с което поддържат неговия ангажимент към реформите и потвърждават своята морална подкрепа. Еуфорията обаче бързо се изчерпва. Политическите заявления на западните държавници, съчетани със заеми и помощи, без развитие на родното руско производство, при износ на капитали в чужбина, затварят порочния кръг на икономическите кризи, респективно и на слабостта на Русия. Руски икономисти признават, че РФ изостава от САЩ с почти 10–20 и повече години. При подобна позиция Русия не може автоматично да се включи в международната политика, както преди 1991 г.

Поради това, надеждите на част от управляващите за почти автоматично приемане на Русия в западния свят скоро се изчерпват. Анатолий Добринин, дългогодишен посланик на СССР във Вашингтон (1962–1986 г.), пише в спомените си, че след първия етап от посткомунистическото развитие на Русия си отиват и «безпочвените надежди за бърза асоциация със Запада и най-вече със САЩ ... Започва етап, в който се разсейват големите очаквания и илюзии и е необходима сурова адаптация към взаимодействието с външния свят. Предстои ни важен период, в който се формират новият образ на Русия, нейната нова вътрешна и външна политика».

За този нов период дипломатите от кариерата С. Караганов, икономист, и А. В. Вожеников, историк и бивш съветник на М. Горбачов, напомнят, че и в най-тежките кризи руският народ има предимства с морално-психологическо и стратегическо значение, които не трябва да се подценяват. РФ има достатъчно високообразовано население, с което тя се отличава от много държави, включително и от някои развити страни. Русия пази историческата памет, съхранила фактите за ролята на империята във вековете, която няколко пъти изменя историята на света. Огромната площ на федерацията, разположена на два континента и поела културното и историческото наследство на етноси и нации, живеещи в тези огромни територии, създава стратегическо самочувствие. Геополитическото пространство на Русия, отбелязва А. В. Вожеников, «е способно да свърже икономически, комуникационно и културно водещите региони (центрове на сила) в света». Естествено, в това предимство има и негативи, защото РФ е притисната между мощни, бързо развиващи се военнополитически и икономически групировки, имащи исторически конфликти или териториални претенции към нея; защото около федерацията има външен пояс от изострящи се регионални и локални конфликти, а разширяването на НАТО на изток е реално. Всички тези обективни реалности представляват потенциална заплаха за националната сигурност на Русия. Нейно предимство обаче са богатите природни ресурси, включително нефт, газ, ценни полезни изкопаеми, които при разумно използване могат да гарантират начални приходи за бюджета на страната. Не на последно място е притежанието на ядрено оръжие и стратегически потенциал, който поддържа т. нар. психология на мощта.

Естествено от началото на 90–те години населението на РФ не е в състояние да прецени стойността на обективните предимства на своята страна поради шоковите реформи на либералите, които зашеметяват съзнанието на мнозинството граждани. За дипломацията обаче това са приоритети с важно значение за запазване достойнството на държавата и за възстановяване на авторитета й на международната сцена. Руските дипломати са принудени да се включат в новите процеси на «великата трансформация на международните отношения» в движение. Те започват сериозна работа за подновяване на двустранните и многостранните отношения с държави и международни организации и обединения от почти всички континенти. Главна цел на тази политика, твърди дипломатът от кариерата Л. Клепацки, е разрешаване на проблема за съвместимостта на руските национални интереси с интересите на другите страни по света. В изпълнение на своята цел РФ логично и естествено започва да става фактор на формиращия се многополюсен свят.

В този преходен период дипломацията на Русия среща сериозни трудности от вътрешнополитически и от външнополитически характер. От една страна, става дума за последствията от шоковата терапия и хаосът в държавата при непоследователната политика на президента Елцин. От друга страна, развитите държави, които представляват ядрото на системата на международните отношения, си позволяват пренебрежение към РФ в световните отношения. САЩ например, по силата на т. нар. синдром на победителя в студената война, си позволяват: да омаловажават ролята на ООН; да действат против общопризнатите норми на международното право; да ползват методи на натиск, включително и сила, в други страни по свое съображение; да изместват Русия от постсъветското пространство по формулата за «американските жизнени интереси»; и да надценяват собствените си възможности.

Тези действия са отражение на т. нар. доктрина «Клинтън», разработена от мозъчен тръст на фондация «Карнеги», ръководен от Мортън И. Абрамовиц, при прякото съдействия на видните американски дипломати Мадлин Олбрайт и Ричард Холбрук. По принцип те «препоръчват драматична ескалация в използването на военна сила за решаване на вътрешни конфликти в други държави». В доклад на фондацията от 1992 г. под надслов «Да променим нашето поведение» се записва «революционната идея, САЩ първи да нанесат военен удар, който при това да се смята за оправдан, не за да защитят самите тях, а за да натрапят своето субективно политическо решение на друга страна. Така националният суверенитет ще се окаже подчинен на националната интервенция». По тази формула и всички останали разработки, доктрината «Клинтън» се превръща в програма за «водене на хуманитарни войни», за които е достатъчно да бъде обявена (някъде) «хуманитарна криза», твърдят авторите на изследването «Господари на света?» (2000).

Президентът Клинтън и неговата администрация дипломатично демонстрират благоприятно отношение към Русия. През 1993 г. Конгресът на САЩ приема нов закон За дружба с Русия и другите нови независими държави, който премахва разпоредбите на над 70 стари законодателни акта, които имат дискриминационен характер от времето на студената война.

В новите условия, вътрешноруската дискусия за външната политика на РФ се оказва трудна и изпълнена с противоречия, предвид различните позиции на политическите партии и на обществените групи.

Част от новата руска управляваща класа изразява опасения от изпадането на РФ в положение на второстепенна държава. Руските демократи например твърдят, че след като СССР губи студената война, Русия, като наследник с всички произтичащи от това последствия, ще има специфични отношения със САЩ именно като победена държава.

На тази концепция възразява дипломатът от кариерата Ан. Добринин, който пише: «Важното е да не се забравя също, че ние не бяхме, нито се чувстваме победени от Америка. Нашият народ сам пречупи тоталитарната система в СССР, а не чуждестранни армии, както това беше например при поражението на германския нацизъм и японския милитаризъм. Тази важна особеност позволява на нова Русия да се изяви още от самото начало като равноправен партньор в международните отношения и да призове САЩ и другите страни към създаване на нова система за европейска и глобална сигурност при задължително взаимно зачитане на националните интереси».

Друга част от руския политически елит обаче възприема в известна степен примиренческа позиция. Те признават, че САЩ са най-могъщата държава, а Русия губи своите позиции на равностоен партньор. РФ има сериозни вътрешни проблеми и поради това трябва да се откаже от активна външна политика и да приеме статута на второразрядна държава от цивилизования свят. Ярките привърженици на сближение с цивилизования Запад поддържат тази позиция. Те са убедени, че руската политика трябва да се съобразява с волята на най-силния. Това означава РФ да се откаже от националномотивирана принципна концепция за международната дейност на страната. В този смисъл, първият министър на външните работи на РФ Андрей Козирев, който експонира своето благоразположение към САЩ, достига до крайност. В разговор с президента Р. Никсън, в присъствието на споменатия Дмитрий Саймс, Козирев отправя молба: «Ако Вие имате някакви идеи и можете да ни подскажете, как да определим нашите национални интереси, аз ще Ви бъда много благодарен». За истинността на това запитване свидетелства самият Дм. Саймс. Очевидно, критиците на министъра имат основание да го обвиняват за т. нар. инфантилен проамериканизъм.

Трета част от управляващите в Русия, включително акад. Евгений Примаков, посланикът Анатолий Добринин, американистът Георгий Арбатов и други дипломати, заемат твърда позиция в полза на отстояването на руските национални интереси. Примаков е убеден, че Федерацията няма право да се «оттегля» от външната политика, тъй като «без активна външна политика, за Русия ще бъде трудно, ако не и невъзможно, да осъществи кардиналните вътрешни преобразувания и да запази териториалната си цялост». Примаков и неговите съмишленици твърдят, че Русия трябва да има самочувствие и да се стреми към равноправни отношения с всички, да намира области на съвпадащи интереси с другите партньори. В случай че не се намерят, да се търсят решения, които да не жертват интересите на Русия и да не предизвикват движение към конфронтация.

Дипломат от кариерата, икономист, арабист, академик Примаков се оказва изразител на едно ново виждане по проблемите на руската външна политика. В изследването на авторите от екипа на акад. Милов, четем: «Към средата на 90–те години в Русия укрепва убеждението, че единственият надежден ориентир за външната политика трябва да бъде твърдата защита на националните интереси. Появява се по-голям реализъм в оценката на последствията от разпадането на СССР и на положението в света ... Всичко това е свързано с името на Евгений Примаков», който е министър на външните работи на РФ през 1996–1998 г.

Академик Г. Арбатов, специалист по проблемите на съветско-американските отношения, както и други съветници от обкръжението на бившия президент М. Горбачов, също настояват руската дипломация да запази толерантност, т. е. да не се противопоставя открито на Запада, да не влиза в открити несъгласия и противоречия, но да поставя своите разбирания за международните отношения и за националните интереси. Русия естествено не може да поставя ултиматуми, но конкретните задачи на външната политика трябва да се съобразят със защитата на руските приоритети, например: реализиране на договорите за ограничаване на стратегическите въоръжения; спазване на договора за ограничаване на обикновените оръжия в Европа; превръщане на Източна Европа в неутрален безядрен регион, чиято сигурност ще се гарантира от Западна Европа, САЩ и Русия.

Дипломатът от кариерата Игор Иванов конкретизира задачите на външната политика на Руската федерация през 90–те години на ХХ в. по следния начин:

1. да се организира новото геополитическо пространство на РФ;

2. да се създадат механизми за политическо отхвърляне на конфликтите по външните граници на ОНД;

3. да се защитават правата на сънародниците, останали извън пределите на РФ;

4. да се изгради новият фундамент на отношенията със страните от Централна и Източна Европа;

5. като цяло да се пренастроят механизмите на взаимодействие с външния свят.

Това са задачи, които изискват постоянство, система, без излишни компромиси и без конфронтация, съобразени с принципите на политическия реализъм!

Президентът Елцин посвоему реагира на организацията на работата в руското министерство на външните работи. Още през октомври 1992 г. той констатира: «Във външната политика на Русия за съжаление има много импровизация, непоследователност и противоречивост. Има грешки и пропуски ... Бедата е в това, че МВнР върви след събитията и рядко ги предвижда. Не достига информация, не достига анализ, и главното — действие ...».

Тревогата на президента има основание. Много способни руски дипломати напускат министерството и постъпват на работа в частни компании и корпорации, където възнаграждението е значително по-високо. Държавните институции, които реализират руската външна политика, не успяват да преодолеят своите противоречия, а те водят до принципни различия. Федералната служба за сигурност (ФСС) например застава твърдо против идеите за разширяване на НАТО на изток, но МВнР е на друга позиция — «НАТО не заплашва Русия». В началото на 1995 г. президентът Елцин прави опит да съдейства за координацията на външнополитическата дейност, но се оказва, че създаденият за тази цел Съвет за национална сигурност (СНС) не се справя със задачата си.

Независимо от трудностите и недоразуменията, действащите дипломати успяват да възродят традицията на руската политика, да балансират отношенията със Запада и с Изтока, да не ги противопоставят, а да използват позициите на Русия в единия регион за по-успешен диалог с партньорите от другия регион. Министър Козирев по принцип поддържа тази традиция: «Нашите отношения с държавите от Азия никога не са създавали толкова благоприятен политически фон за придвижване на руските интереси на европейското направление, както днес. И обратно, колкото е по-трайно партньорството със Запада, толкова по-тежък е нашият глас на Изток». На Русия, твърдят и други дипломати, не е присъщо да противопоставя Изтока на Запада и обратно. Те са две еднакво тежащи в балансираната външна политика направления. Общуването с Европа през ХІХ и ХХ в., напомня Игор Иванов, не е пречка Русия да отстоява интересите си, т. е. европейското направление не винаги е конфронтация със западните страни или самоизолация. В най-ново време Русия се стреми да възстанови влиянието си в Близкия изток и в Азия, да заема позиции в азиатско-тихоокеанския регион и в света. Тя използва и традициите на руската външна политика, и принципа на приемственост.

Дипломацията на Руската федерация системно осъществява двете главни направления на руската политика — европейско направление с активни междудържавни контакти и запазване на позиции на стария континент, и азиатско направление, насочено към активни отношения с Китай, Япония, Индия, с новите средноазиатски суверенни държави и възможните нови партньори от континента. Тази политика запазва своя диверсификационен характер. Тя е насочена към развитие на взаимноизгодни, неконфронтационни отношения с всички държави по света, както и с интегрираните регионални икономически организации. Това е необходимо за осигуряване на максимално благоприятни външни условия, в които да се гарантират т. нар. вътрешните условия на европейското и на азиатското направление.

В първото направление Русия проявява желание да стане член на Съвета на Европа и подава молба още през 1992 г. Министър Анд. Козирев декларира в Страсбург главната цел на своята държава: «Да бъде голяма сила, но нормална, не агресивна велика сила». Съветът на Европа, който отстоява принципите на единство на държавите в Европа и на плуралистичната демокрация, уважава върховенството на закона и зачитането на човешките права и гражданските свободи, взема под внимание желанието на РФ, но още изчаква да се убеди в демократичните реформи в страната. Реалното приемане на Русия в Съвета на Европа става официално на 28 февруари 1996 г. Тогава СЕ изразява убеденост, че «механизмите на руската външна политика са достатъчно стабилни, за да реализират набелязаната политика».

Президентът Борис Елцин последователно поддържа тезата, че «Русия няма намерение да променя статута си на голяма сила», с която всички други суперсили трябва да се съобразяват, включително и поради съществуването на ОНД. В рамките на тази общност Русия запазва три военни бази в Грузия (с численост 20 хил. души) и получава право да ползва военноморската база в Поти. Руски войски се намират в Казахстан, Таджикистан, Азербайджан и Приднестровието. Военният бюджет на страната е 2,5–3 млрд. долара (за сравнение военният бюджет на СССР през 1991 г. възлиза на 7,8 млрд. долара). В желанието си да демонстрира волята на РФ на международната арена, президентът Елцин участва в първата среща на най-високо равнище на 15–те страни от Съвета за сигурност на ООН на 30 януари 1992 г. Държавният глава използва случая, за да направи първата си неофициална среща с президента Буш в Кемп Дейвид (февруари 1992 г.), а през юни с. г. прави официална държавна визита в САЩ. Двамата президенти установяват личен контакт и разменят мнения по глобалните, европейските и регионалните аспекти на международните отношения.

По същото време, в края на януари 1992 г., Съветът на министрите на външните работи на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ) признава РФ за правоприемник на бившия Съветски съюз. Десет бивши съветски републики стават членове на СССЕ. Малко по-късно (24 март) в СССЕ влизат Грузия, както Хърватска и Словения. През юни с. г. министрите на външните работи на страните членки на НАТО решават съюзът да съдейства за поддържането на мира в Европа под егидата на СССЕ. Този проблем се обсъжда и в създадения междувременно Северноатлантически съвет за сътрудничество (САСС), който приема решение осем страни от бившия СССР да поемат задължения по Договора за ограничаване на въоръжените сили в Европа (ДОВСЕ). През юни с. г. Русия и САЩ постигат споразумение относно текстовете на Хартата на руско-американското партньорство и дружба.

В новия диалог на партньорите в Европа, в началото на юли 1992 г. САЩ, Канада, Русия и още 26 европейски държави подписват Споразумение за съкращаване на сухопътните въоръжени сили, което постановява: в срок от 40 месеца САЩ да намалят своите въоръжени сили в Европа до 150 хил. души, Русия да запази почти 1,5 млн. души, Германия — 345 хил., Франция — 325 хил., Гърция — над 158 хил., а Казахстан и Исландия няма да поддържат сухопътна армия. Това споразумение, съчетано с ДОВСЕ, премахва риска от глобална война в Европа и в известен смисъл ограничава кръвопролитията в следващи междунационални конфликти в бъдеще. По общо мнение на политолози от много страни, опасността от военни конфликти в съвременна Европа и в Централна Азия се запазва. Причините вече не са идеологически, а етнически, религиозни, породени от войнствен национализъм, от нестабилност в дадена държава, от масова миграция, терористични актове, гранични спорове, от разпространението на конвенционално оръжие и от замърсяване на околната среда.

Русия обективно е застрашена от етнически конфликти, твърди дипломатът А. В. Вожеников. В началото на 90–те години в страните от Централна Азия, бивши съветски републики, политическият ислям има силни позиции и се конкурира с прокомунистическите режими. На границите на РФ ислямският фундаментализъм създава реална заплаха от въоръжени конфликти. Поради това Москва е принудена да сътрудничи примерно с Таджикистан във военната област, въпреки недружелюбните прояви на Душанбе към стария център на бившия СССР.

По съображения за сигурност Русия търси контакти с кавказките страни, но всяко сближаване с една от тях поражда недоволството на другите. В същото време, руските миротворци в Абхазия предизвикват различни реакции у националистическите и у проруските сили в двете враждуващи страни Грузия и Абхазия. В Москва обаче има политици, които настояват правителството да прилага методите на имперската политика към страните от постсъветското пространство. Това се оказва неконструктивно и опасно, тъй като вече има прояви на активна намеса на САЩ в Централна Азия. Тя цели да измести Русия от регионалното постсъветско пространство с всички средства. Тази информация се потвърждава и от заместник-началника на Управление външнополитическо планиране на руското МВнР Л. Клепацки. Дипломатът С. Чернявски, началник-отдел на ІV департамент за страните от ОНД на МВнР, твърди, че повече от 300 специалисти от администрацията на президента Клинтън, от Конгреса и от научноизследователските центрове на САЩ работят в страните от Централна Азия. През 1998 г. тези специалисти провеждат близо 40 конференции и участват в изслушвания в камарите на Конгреса, за да помогнат при съставянето и реализирането на американската стратегия в «Голяма Азия» и в Каспийския регион.

В същото време моделът интеграция в ОНД, заложен през 1991–1992 г., не се развива по очакванията на руските лидери. Суверенните държави имат свои интереси, замисли и партньори, поради което в регионите логично се развива «неизбежен геополитически и геоикономически плурализъм». Още през 1993 г. страните членки на ОНД ликвидират единната рублева зона и въвеждат свои национални валути. Това се записва в устава на Общността, приет през януари 1993 г. Да не забравяме и процеса на разделяне на съветската армия и на нейните арсенали, на мястото на която се създават национални въоръжени сили на РФ и на другите суверенни републики.

Обективните обстоятелства предизвикват президента Елцин да подпише указ за външната политика на Русия към страните от Общността «Стратегическият курс на Русия с държавите-участнички в ОНД» (септември 1995 г.). Указът определя първостепенното значение на политиката на РФ към страните от ОНД, независимо от трудностите в отношенията на Москва със съответните столици. Цел на руската външна политика в пространството на ОНД е «гарантирана стабилност в политическо, военно, икономическо и правно отношение», дружеска политика, укрепване на Русия в качеството на водеща сила при формирането на новата система на международни политически и икономически отношения и разширяване на интеграционните процеси.

Новият курс на политиката на Москва в ОНД отбелязва сериозните промени в отношението на РФ към Общността, основани на убеждението, че тя не може да има наднационални пълномощия. Бъдещето на междудържавните отношения ще се гради на двустранни споразумения и контакти, които ще стимулират «изграждането на новите суверенни независими държави», ще охраняват «разнообразните исторически връзки между народите» на страните и в същото време ще отразяват «съвременните геополитически реалности,... принципите и нормите на международното право и документите на ООН и ОССЕ». Тези важни положения намират отражение в специална Декларация на държавните глави на страните от ОНД за основните насоки на развитието на Общността, приета на заседание на Съвета на държавните глави на 2 април 1999 г. т. е. в края на управлението на президента Елцин. Те са най-сериозната основа за бъдещата политика на президента Путин в постсъветското пространство.

Междувременно през 1992 г. дипломацията на Москва работи по възможностите Елцин като президент на Русия да заеме място в авторитетната група на държавните глави на най-развитите държави в света, т. нар. Г–7. Групата се оформя през 1975 г. в условията на световна икономическа криза (1975–1976) и представлява уникален форум на държавни ръководители, а не на правителства и национални дипломатически служби. На форумите на Г–7 в доверителен обмен на планове в областта на външната и вътрешната политика, се извършва координиране на стратегическите подходи и търсене на решения, които позволяват да се регулират «горещите ситуации» в световната икономика и политика с цел да се овладее хаоса на световната икономика. Руската дипломация привлича вниманието на традиционните участници в групата с идеята те да приемат временната формула Г–7 + 1, т. е. плюс Русия!

Дипломатическите усилия и желанието на седемте държави да демонстрират подкрепа на реформите в РФ позволяват на 8 юли 1992 г., на срещата на Г–7 в Мюнхен, да присъства и президентът Елцин. Участващите приемат политическа декларация под надслов «Формиране на новото партньорство», в която подчертават значението на промените в Европейската общност и на «демократичната революция, която поставя край на конфронтацията между Изтока и Запада и основно изменя глобалния политически ландшафт». Държавните ръководители признават наличието на разнообразни форми на партньорство, чрез които те могат да разрешават глобалните проблеми на Европа и на света, да постигнат «укрепване на общочовешките ценности, основани на принципите на политическата и икономическата свобода, на правата на човека, демокрацията, справедливостта и властта на закона».

Предвид новите факти на нестабилност и конфликти, породени от възраждането на национализма и от междунационалните противоречия в териториите на бившия СССР и на разпадаща се Югославия, Г–7 + 1 заявяват готовност за международно сътрудничество, което да се справи с тези нови предизвикателства. За тази цел те обявяват, че ще удовлетворят желанието на президента Елцин за финансова подкрепа на стойност 24 млрд. долара и ще съдействат на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ), на Северноатлантическия съвет за сътрудничество (САСС), на създадените структури в Азиатско-Тихоокеанския регион (АСЕАН, АТИС) и на мисиите на ООН в интерес на мира.

Президентът Елцин участва и в подписването на Декларацията, приета на срещата на страните-участнички в СССЕ в Хелзинки (10 юли 1992 г.), в която се прави рекапитулация на първите стъпки към «Европа без студена война» и към «създаване на общност на свободни и демократични държави от Ванкувър до Владивосток». В този процес участват Организацията за икономическо сътрудничество (ОИС), Европейската икономическа комисия на ООН, Европейската банка за реконструкции и развитие (ЕБРР) и СССЕ, които «провеждат диалога, преговорите и сътрудничеството, определящи направлението на процеса на формиране на нова Европа и стимулиращи този процес».

Паралелно с европейския вектор на руската външна политика, още в началото на 90–те години на ХХ в. РФ прави сериозни стъпки на азиатското направление специално по отношение на Китай и на Япония. В края на 80–те години на ХХ в. М. Горбачов възстановява прекия диалог с ръководителите на Китай и малко преди разпадането на СССР двете страни успяват да преодолеят колебанията, грешките и пропуснатите ползи. В историята остават думите на Дън Сяопин, изречени през лятото на 1989 г. по време на посещението на Горбачов в Пекин: «Предлагам да използваме случая, за да обявим нормализирането оттук нататък на отношенията между Китай и СССР». Горбачов приема с ръкостискане думите на китайския ръководител. Двете страни постепенно променят «езика» на критичност. На 10 май 1991 г. по време на посещението на китайския министър-председател Ли Пън в Москва страните подписват Споразумение за източната част от китайско-съветската граница. Руски и китайски специалисти разработват техническите и правните проблеми на прилагането на документа. Създадената двустранна комисия (1992) въвежда нови решения и методи на демаркация на границите и сравнително бързо завършва комплекса от предварителни дейности, подчертава председателят на руската делегация в Съвместната руско-китайска демаркационна комисия дипломатът Г. Киреев.

След 1991 г. обаче ръководството на РФ не използва напълно постигнатото в диалога СССР — КНР. Група дипломати се заемат с препоръчаната от президента Б. Елцин политика на нормализиране на отношенията с Република Китай (Тайван). През септември 1992 г. двете страни подписват Договор за размяна на представители без да уведомят за това Пекин. По-късно с президентски указ се създава неофициален «кабинет» от руски представители, финансиран от Тайван, който трябва да развива двустранните отношения без знанието на МВнР и на другите заинтересовани ведомства. Когато договореностите стават известни, заинтересованите институции в Москва остро се противопоставят и президентът отменя своя указ.

В края на 1992 г., подтикнати от обективните обстоятелства и интереси, Руската федерация и Китай обръщат по-сериозно внимание на двустранните си отношения и на първо време намаляват взаимните обвинения за задържането на тяхното развитие. Дипломатите на двете страни подготвят нова среща на най-високо равнище с официално посещение на президента Елцин в Китай и срещи с китайския президент Цзян Цзъмин. Това посещение (края на декември 1992 г.) се смята за начало на първия етап в развитието на руско-китайското сътрудничество през последното десетилетие на ХХ век. След разговорите, президентите подписват Съвместно заявление, което потвърждава желанието на двете страни да развиват отношенията си на основата на принципите панча шила, т. е. петте принципа на мирно съжителство в Азия — взаимно уважение на териториалната цялост и суверенитет; ненападение и мирно разрешаване на споровете; ненамеса във вътрешните работи; равенство и взаимна изгода в икономическите, научно-техническите и културните контакти; мирно съжителство. На основата на тези принципи двете страни подписват 24 документа, които насърчават по-тясното сътрудничеството в областта на науката, новите технологии и културата. Страните отново изразяват готовност да намалят военното си присъствие в граничните територии.

Япония заема специално място в азиатската политика на РФ предвид противоречията от времето на студената война и наличието на нерешени спорни проблеми. В Страната на изгряващото слънце държавници и общественици все по-отчетливо поставят проблема за участието на страната в процеса на помирение между Изтока и Запада. В резултат японската дипломация възприема политиката на т. нар. балансирано разширяване на отношенията с Русия, която включва принципа за пряка връзка между икономиката и политиката и твърдата позиция по териториалните спорове с РФ по т. нар. северни територии. Двете страни имат утежнено минало на взаимоотношения. СССР не подписва мирния договор с Япония, приет в Сан Франсиско през 1951 г., след края на Втората световна война. През 1956 г. двете страни подписват Съвместна декларация (наричана и Съвместен протокол), която поставя край на състоянието на война между СССР и Япония. В декларацията се отбелязва, че четири острова от групата на Курилите — Хабомаи, Шикотан, Кунашир и Итуруп, ще бъдат предадени на Япония след подписването на мирен договор между двете държави.

С ясното съзнание за трудностите по евентуалното подготвяне и подписване на мирен договор с Япония, още през август 1991 г. руският президент изпраща в Токио председателя на Върховния съвет на РСФСР Руслан Хасбулатов на посещение на добра воля. В началото на 1992 г., по време на заседанията на Съвета за сигурност на ООН, президентът Елцин води разговори с японския министър-председател К. Миядзава, в хода на които двамата дават положителна оценка на перспективите на добросъседските отношения. През март 1992 г. министър Козирев вече преговаря с министър М. Ватанабе за развитието на двустранните отношения. Руският дипломат изразява волята на правителството да уважава Съвместния протокол от 1956 г., с който двете страни прекратяват състоянието на война помежду си, и уверява събеседника си в готовността на правителството на президента Елцин да търси решение на т. нар. териториален проблем за Курилските острови. Той информира министър Ватанабе за изпълнението на плана по извеждането на руските войски от Южните Курили. До момента са изведени 30% от личния състав и на островите остават около 7000 души.

Началото на руско-японския диалог дава надежди за ефективно преодоляване на трудностите по пътя към развитието на двустранните отношение. За съжаление визитата на президента Елцин в Япония се отлага, поради особени «вътрешни обстоятелства». След нови дипломатически уточнения Б. Елцин посещава Токио (11–14 октомври 1993 г.). Той поднася извиненията си на японския народ за «нечовешките действия, извършени спрямо японските военни», пленени по време на последния етап на Втората световна война. В разговорите на президента с премиера Морихиро Хосокава двамата маркират пътя към взаимно разбирателство и добра воля. Те подписват т. нар. Токийска декларация и още 18 документа, включително Декларация за перспективите на търговско-икономическите и научно-техническите отношения.

Токийската декларация утвърждава азиатското начало на руската политика. Тя постановява развитие в перспектива на деловите отношения между двете страни, пълна нормализация на двустранните отношения, разширяване на политическия диалог на най-високо равнище и активизирането на сътрудничеството в областта на разоръжаването. В глобален план двете съседни държави се договарят за активно взаимодействие в изграждането на нов световен ред и в диалога по проблемите на Азиатско-Tихоокеанския регион.

В следващите години руско-японските отношения не се развиват особено активно. През 1997 г. Япония се отказва от политиката на «балансирано разширяване» на отношенията и възприема подхода на т. нар. многопластовост, който допуска по-голямо доверие и постепенно разрешаване на проблема с мирния договор. Следствие от новата формула е посещението на премиера К. Обути в Русия. Двете страни подписват Московска декларация за установяване на градивно партньорство (13 ноември 1998 г.), която потвърждава постигнатото в руско-японските отношения и определя перспективите на двустранното сътрудничество.

В реализирането на руската азиатска външна политика Москва отделя специално внимание на отношенията с Индия, Иран, Пакистан, Казахстан и други, към които руската дипломация системно прилага принципа на приемственост. По-различно стоят отношенията със страните от Близкия изток и Северна Африка. Те са силно ограничени в ущърб на интересите на Русия. При всички обстоятелства обаче МВнР успява да запази личния състав на представителствата в чужбина. Те правят възможното да отстояват трайните интереси на Русия за активно сътрудничество с всички държави. В началото на 90–те години обаче големите цели и задачи на руската външна политика остават трудно осъществими, поради вътрешната слабост на държавата и нееднозначната политика на другите към нея.

2. Основни проблеми на руско-американските отношения и на международната политика на федерацията

Европейското и азиатското направление на руската външна политика по обективни причини изпитват силното влияние на руско-американските отношения. В началото на 90–те години САЩ имат много силни позиции в света за разлика от Русия. Политическият елит в Щатите активно дискутира генералния въпрос за избора на стратегия в новия свят, а мнозинството специалисти се надяват президентът Дж. Х. У. Буш да направи всичко възможно, за да използва положението и да наложи еднополюсния модел в новия международен ред. Обаче, Русия продължава да заема особено място в политиката на САЩ, независимо от ограничените й възможности и държавническа слабост. Интересен е фактът, че в началото на декември 1991 г., т. е. преди пълното разпадане на СССР и създаването на ОНД, държавният секретар Дж. Бейкър разработва проект за «партньорство» в отношенията с Русия. На 12 декември 1991 г. той произнася реч в Москва, в която изразява опасенията на САЩ от разпадането на голямата империя и от появата на нови три ядрени държави — Украйна, Беларус и Казахстан. Тяхното поведение е непредвидимо за САЩ и поради това държавният секретар предлага — при «заплаха за стратегическите интереси на Запада», посочените страни и новите средноазиатски държави да провеждат «политика на колективно участие», т. е. политика на общи действия без използване на ядреното оръжие във военните конфликти.

Разпределените между три суверенни държави 30 хил. единици ядрено оръжие, наследство от СССР, създават заплаха не само за САЩ, но и за Русия. В новите условия обаче Украйна, Беларус и Казахстан се опитват да влязат в «клуба на ядрените държави» като пълноправни членове, за да увеличат влиянието си на международна сцена. Тази амбиция на трите държави среща съпротивата и на Русия, и на САЩ. Съвпадението на интересите се обяснява с усилията на Москва и на Вашингтон да привлекат трите да подпишат и да ратифицират договорите за съкращаване на ядрените въоръжения, т. нар. СТАРT–1 и СТАРT–2. По този начин ще се гарантира прехвърлянето на всички ядрени оръжия към РФ, след което тези оръжия ще бъдат редуцирани по силата на същите договори. За тази цел САЩ обещават на трите екссъветски републики защита в ООН в случай на атомна заплаха. Вашингтон предвижда и значителни средства за демонтирането на съответните системи, а впоследствие отпуска финансова помощ за подпомагане на икономиките на тези страни.

Междувременно преговорите между Русия и трите бивши съветски републики срещат сериозни трудности, породени от разнообразни претенции и съзнателно създавани пречки от страна на партньорите на РФ. Казахстан дори желае статут на «временна ядрена сила», позовавайки се на факта, че е заобиколен от три ядрени държави — Русия, Китай и Пакистан. Дипломатическата активност на РФ и на САЩ обаче оказва определено влияние в полза на решаването на проблема през 1994 г.

При всички обстоятелства обаче международната политика на САЩ се придържа стриктно към принципа на глобализма, основан на внушителната материална и военна сила на страната и изразен в поетата от държавата морална отговорност да създава справедлив и стабилен международен ред по свой образец. В началото на 90–те години политолози и специалисти по планирането на външната политика на Вашингтон допълват този принцип с нова концепция, според която в най-ново време съществуват четири категории държави. В първата категория се включват т. нар. същински държави (care states) със стабилна демократична система, във втората влизат държави в преход (transition states), в третата — т. нар. проблемни държави (rogue states) и в четвъртата — «неуспели» държави (failed states). Основен критерии на това разпределение е степента на демократизация на политическите системи, т. е. преодоляване на вид диктатура и въвеждане на универсалните принципи на демокрацията, оценявана по американски критерии.

В началото на 90–те години на ХХ в., след промените в Източна Европа, обаче противоречието «демокрация — диктатура» се изчерпва в тази част на стария континент. Множеството локални конфликти в европейски и азиатски държави, включително в Близкия изток и в Средна Азия, пламват или се поддържат от войнстващ национализъм, от борба за власт или от противоречия, породени от стремежите на една нация в многонационална държава да постигне политическа и държавна самостоятелност. Противоречие «демокрация — диктатура» в тези случаи няма. Независимо от това президентът Дж. Х. У. Буш прокламира «правото» на САЩ да посочват и в бъдеще т. нар. недемократични страни и да предприемат необходимите стъпки срещу тях. Той твърди, че «най-правилният отговор на регионалната агресия е стратегията на колективното задължение», която да се реализира под ръководството на САЩ. По този начин те ще преследват своите интереси, които, в зависимост от степента на значението им, са жизненоважни, важни и периферни.

При този глобален стил на политика, руската дипломация среща сериозни трудности в стремежа си да отстоява територия, граници на влияние, национален интерес и да ги защитава с амбиция и последователност. Трудности следват и от оповестената от Белия дом схема на предполагаемите опасности за САЩ и за техните интереси, която включва: иракска инвазия в Кувейт и в Саудитска Арабия; нападение на КНДР над Република Корея; руско нападение над Литва през Полша с помощта на Беларус; преврат във Филипините, който може да заплаши 5 хил. американски военнослужещи; преврат в Панама, който може да заплаши ползването на Панамския канал; поява на нова експанзионистична суперсила.

При така оформилото се съотношение на силите, САЩ и Русия видимо поддържат политика на добра воля в името на намаляването на опасността от напрежение в международните отношения. Тази политика се реализира чрез личните срещи на държавници и политици на най-високо равнище. Президентът Елцин поддържа отлични лични отношения с президента Б. Клинтън и с европейските лидери като канцлера Х. Кол и френския президент Ж. Ширак, които, по думите на проф. Рязяновски, «подкрепят Елцин и неговата половинчата програма за демокрация и модернизация», въпреки че план «Маршал» за Русия няма и не може да има. В израз на добра воля, през февруари 1992 г. в Москва пристига генералният секретар на НАТО Манфред Вьорнер, за да предложи «истинско партньорство между Русия и НАТО». Вьорнер поставя началото на ежегодни срещи на представители на Алианса с руски държавници, военни и членове на руския Съвет за външна и отбранителна политика (СБОП).

Втората посока, в която работят дипломациите на РФ и на САЩ, е съкращаването на оръжията за масово унищожение (ОМУ). Двете правителства продължават контактите и договарянията по проблеми, фиксирани в дневния им ред преди разпадането на СССР от президентите Буш и Горбачов. Пример за това е подписаният Договор за съкращаване и ограничаване на стратегическите нападателни оръжия (31 юли 1991 г.), който влиза в сила на 5 декември 1994 г. Дипломатическите контакти между президентските администрации на САЩ и РФ, както и на представителите на съответните дипломатически ведомства продължават без прекъсване.

Естествено, възникват и сериозни проблеми. През 1991 г. американската дипломация уверява съветската дипломация и лично руския президент Б. Елцин, че НАТО няма да разширява сферите на своето действие. Държавният секретар Дж. Бейкър пояснява, че алиансът ще съществува и в периода след студената война, тъй като «САЩ нямат друг механизъм за присъствие в Европа». И подчертава: «Юрисдикцията и военното присъствие на НАТО няма да се разширят с нито един дюйм в източна посока». Тези уверения обаче не получават договорноправна основа и поради това създават проблеми на Русия в следващите години.

След разпускането на Организацията на Варшавския договор (ОВД) и на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) през 1991 г. Русия трудно излиза от настъпилите след това политически и морални сътресения, които руското общество преживява тежко. Журналистът В. Тимченко, който работи в Германия, добре разбира, че ако на Запад смятат обединението на Германия и разширяването на НАТО на изток за положителен процес, то «за руснака, който израства в друга координатна система, това е ужасно». Ето защо проявеното доверие на новите руски управляващи към устните обещания на американските държавници се оказва политическа грешка. Без да са закрепени в официален документ тези обещания лесно се нарушават, а президентът Елцин и дипломатите са затруднени в отговорите си пред руското общество.

Всяка източноевропейска държава, която бърза да заяви желанието си да се включи в Северноатлантическия съюз, добре разбира, че това отговаря на интересите на САЩ, а не на Русия. Добре разбира и реалностите, защото по силата на договора за учредяване на съюза от 1949 г. и неговите клаузи, НАТО е създадена в условията на студената война за отбраната на Западна Европа, Северна Америка и северния Атлантически океан. Текстовете на договора не са променени, а понятието колективна сигурност юридически се отнася само за част от европейския континент. След 1990 г. алиансът въвежда изменения единствено в определенията за стратегическата си концепция. Това става на Римската среща на държавните и правителствените ръководители на държавите-участнички (7–8 ноември 1991 г.), които утвърждават принципните постановки на концепцията: 1) «осъществяване на европейска идентичност в областта на отбраната»; 2) развитие на механизми за контрол над въоръженията, скрепени с международни договори, и 3) подготовка за посрещане на новите рискове за мира и сигурността, предизвикани от сериозни икономически, социални и политически трудности в държавите от Източна Европа, от спорове за територии или от етнически противоречия. След съвещанието в Рим става възможна и срещата на министрите на външните работи на страните от Западна и от Източна Европа, посветена на концепцията за партньорство и за развитие на тази концепция на практика.

На 20 декември 1991 г. представители на 25 държави, включително СССР, участват в учредителното заседание на Северноатлантическия съвет за сътрудничество (САСС). Три месеца по-късно Съветът с участието на РФ приема Работен план за диалог, партньорство и сътрудничество (март 1992 г.). В началото на 1993 г. се приема втори работен план, който създава ad hoc Група за сътрудничество по поддържането на мира, която разработва Програма за практическо сътрудничество по подготовката за участие в мироопазващи операции с мандат на ООН или на СССЕ (1993 г.).

Проектите за европейската идентичност на отбраната на континента не предизвикват видими противоречия между Русия и САЩ. Щатите обаче имат политическо преимущество в ползва на своите инициативи, тъй като мнозинството държави от Източна Европа поддържат идеята за разширяване на Алианса. В тази обстановка руско-американските отношения продължават да бъдат достатъчно сложни и неясни. За управляващите в САЩ, Русия е «непознат» и «непредвидим» фактор на международната политика, независимо от подписаните още през 1992 г. Декларация на президентите на Русия и САЩ и Харта на руско-американското партньорство и дружба.

На 20 януари 1993 г. новоизбраният президент Бил Клинтън произнася своята първа реч и заявява: «Днес, когато си отива старият свят, новият свят е по-свободен, но и по-нестабилен. Рухването на комунизма изважда на бял свят стари вражди и нови беди. Ясно е, че Америка трябва да продължи да води света, за чието изграждане направи толкова много». Клинтън предупреждава: «Когато жизнените ни интереси са поставени под съмнение или се хвърля предизвикателство срещу волята и съвестта на международната общност, ще действаме без колебание — с мирна дипломация, когато е възможно, и със сила, когато е необходимо».

Наблюдатели и дипломати приемат първата реч на президента Клинтън като заявка за по-твърда политика, включително и по отношение на Русия. Предположението се потвърждава и от държавния секретар Уорън Кристофър (януари 1993 г.), който предупреждава: «Русия да избягва всякакви опити да възстанови СССР».

Москва проявява голям интерес към новия екип в Белия дом. Непосредствено след изборната победа, Б. Елцин поднася поздравления на новия президент и покана да посети Москва колкото може по-скоро или да се съгласи двамата да се срещнат в трета страна. Б. Клинтън не бърза. Той изчаква и предстоящото посещение на Дж. Х. У. Буш в Русия, на което страните ще подпишат напълно оформеното споразумение СTAРT–2 (3 януари 1993 г.). Това споразумение предвижда в срок от 10 години Русия и Щатите да съкратят с две трети ядрените си арсенали. След изтичането на този срок САЩ ще притежават до 3500 бойни ядрени глави, а Русия — 3000.

Министър Козирев от своя страна поддържа постоянна връзка с преките съветници на държавния секретар Уорън Кристофър и на президента Клинтън, между които се откроява Строуб Талбот. Всички те участват в подготовката на първата среща на президентите на САЩ и РФ, предвидена за 3–4 април 1993 г. във Ванкувър, Канада. Срещата е забележителна с подписаната Ванкувърска декларация за стратегическо партньорство, която постановява САЩ и останалите шест развити индустриални държави от групата Г–7, чрез МВФ и Световната банка, да окажат финансова подкрепа на РФ. Американската и руската страна се договарят да създадат нов работен механизъм — Работна комисия с участието на министър-председателя В. Черномирдин и вицепрезидента Ал Гор, която да обсъжда основните аспекти на двустранните отношения и на глобалната политика и да предлага съвместни решения. Дипломати от двете страни формират Група за стратегическа стабилност, която дискутира новите заплахи за световната сигурност и мерките за тяхното ограничаване.

Принципната позиция на президента Б. Клинтън към РФ е изразена в думите му — САЩ да «дадат рамо» на реформатора Елцин, за да не се появи непредсказуем хардлайнер, примерно като Жириновски, и коренно да промени ориентацията на Русия в международните отношения. Съветник Талбот потвърждава, че Б. Клинтън е «основният играч на американското правителство за Русия и остава такъв през цялото президентство».

Междувременно, през лятото на 1993 г., САЩ издигат нова инициатива, наречена «Партньорство за мир» (ПЗМ). Тя предполага организирането и провеждането на системни съвместни военни учения и маневри, мироопазващи и миротворчески мисии с участието на всички европейски страни, включително и на неутралните. Идеята за така предвиденото партньорство се поражда в момент, в който президентите на три източноевропейски държави — Полша, Чехия и Унгария, заявяват публично искането да станат членове на НАТО. Тази идея има съмишленици и противници в САЩ, но всички признават връзката между сигурността на Америка и сигурността на Европа. Зб. Бжежински е убеден, че «сигурността на държавите, които лежат между Западна Европа и Русия, засяга сигурността на Америка», «всяка заплаха за страните от Централна Европа ще се разглежда като заплаха за САЩ». Самото разширяване на Алианса обаче, предупреждава Бжежински, трябва да се осъществява «без дразнения към Русия» т. е. без антируска истерия, без извеждане на американските и германските войски от Централна Европа и с ангажиране на Русия в трансатлантическата и трансконтиненталната система за сигурност.

НАТО се ориентира към разширяване на изток твърде скоро след края на студената война, без да се съобразява с отправените по-рано уверения към Русия в обратен смисъл. Когато става известно, че представители на страните членки разработват нова теза за отбранителната идентичност на организацията в рамките на т. нар. европейска идентичност на отбраната, Русия реагира остро негативно. Принципните решения за разширяването на НАТО създават нови заплахи за сигурността на РФ. Те показват, че Вашингтон води политика, която е в разрез с интересите на Русия. В руското външно министерство разбират, че нито един международен проблем във и извън Европа не може да се обсъжда без участието на Северноатлантическата организация. Нейното разширяване обаче заплашва сигурността на Русия, създава предпоставки тя да попадне в изолация. Такова е мнението на ФСС.

През лятото на 1993 г. по време на посещението си във Варшава, президентът Елцин неочаквано одобрява желанието на Полша да стане член на НАТО. Руският политически елит реагира остро и непримиримо. Започват бурни дискусии, които завършват с демонстриране на категорично отрицателната позиция на РФ срещу разширяването на алианса на изток. По тази причина Москва отказва пряка подкрепа на проекта «Партньорство за мир» и не се включва в него.

Ново втвърдяване на руската позиция се демонстрира в края на 1993 г., когато РФ огласява принципите на своята военна доктрина. В доктрината се подчертава, че Русия не разглежда нито една страна като свой противник. Тя няма да използва ядрено оръжие против която и да било страна, участничка в Договора за неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО), или срещу държава, която не притежава такова, освен в случаите на въоръжено нападение над Русия, над нейната територия, над въоръжените й сили и над нейни съюзници от неядрена държава, но свързана с ядрена такава. Вторият случай на вероятно използване на ядрено оръжие са евентуални общи действия на ядрена държава с друга държава за осъществяване или поддържане на нахлуване или въоръжено нападение срещу РФ, на нейната територия и срещу руските въоръжени сили.

Военната доктрина на РФ има важно значение за позициите на държавата на международната арена в началото на 90–те години, когато след края на студената война, се изгражда нова архитектура на системата на международни отношения. Х. Кисинджър я нарича «ново международно безредие». Други политолози говорят за «аморфна система за сигурност без двуполюсната структура и без идеологическата яснота от времето на студената война» или за «пълна анархия». Във всеки случай преходът е сложен, а за изграждането на нова архитектура на глобалната система на международните отношения задължително се изисква единство на мненията. Такова обаче липсва. След отхвърлянето на идеологическото разделение на света, той не става по-стабилен. Над него надвисват нови заплахи — регионални конфликти, агресивен сепаратизъм, междунационална вражда, международен тероризъм, организирана престъпност. В годините на студената война водещите държави и военнополитически съюзи успяват да създадат основа от международни договори и споразумения, които да гарантират сигурността и стратегическата стабилност, успяват, макар и с много трудности, да създадат взаимносвързана система на международна сигурност. След промените от края на 80–те и началото на 90–те години в страните от Източна Европа обаче се оказва, че същите Велики сили, включително и Русия, не успяват да извършат бързо и организирано очаквания преход.

В тази обстановка Москва се ориентира към политически средства за преодоляване на преходния период. Президентът Елцин прави предложение да се изградят легитимни основи за специални отношения «Русия — НАТО». Решението на Русия да предложи такова морално споразумение следва разбирането, че преминаването към нов международен ред може да се осъществи поне при две условия: 1) да не се допуска старите фронтове на противопоставяне да се заменят с нови, и 2) да се реализира координирано равноправно взаимодействие и сътрудничество на международната общност, за да се предпази светът от заплахите на днешния ден.

В резултат на настойчиви дипломатически усилия, през януари 1994 г. представители на РФ и на НАТО подписват в Москва Програма за военно сътрудничество, която предвижда размяна на визити на старши офицери и на военни експерти, съвместни учения и тренировки. През юни с. г. Алиансът и Руската федерация се договарят да започнат широк интензивен диалог в областите, в които Русия може да направи значителен принос, съответстващ на нейното влияние и отговорност в качеството й на голяма европейска, международна и ядрена сила.

Администрацията на президента Клинтън подкрепя този диалог, но опонентите му остро критикуват Белия дом за това, че поставя «Русия на първо място». Х. Кисинджър смята, че едно включване на РФ в инициативата «Партньорство за мир» ще «разводни каквото е останало от атлантическия алианс в мъгляв мултилатерализъм». Президентът Клинтън обаче е уверен, че ПЗМ ще «позволи на НАТО да се разшири». За тази цел, в началото на януари 1994 г., Б. Клинтън води деликатни разговори с президента Елцин по време на посещението си в Москва. Руският президент като че ли няма против, но поставя условие за едновременното интегриране на всички бивши комунистически страни в структурите на НАТО. Клинтън има свое разбиране по въпроса, за което пише С. Талбот: «Влизането на руснаците някои ден може да стане, а може и да не стане, но не струва нищо да се поддържа като кауза, срещу която не сме против». Независимо от «нюансите» в разбиранията на държавниците, политолозите смятат, че срещата в Москва е началото на т. нар. зряло партньорство между САЩ и РФ.

Проблемът с разширяването на НАТО има особено значение за американско-руските отношения. Той се обсъжда на новата среща Клинтън — Елцин във Вашингтон (26 септември 1994 г.). След продължително уговаряне, американският президент поема задължението по въпросите на разширяването на алианса да провежда политика, която да се ръководи от «трите «без» — без изненади, без бързане, без изключване» (на Русия — б. р.). Неясните проблеми на двустранните отношения естествено забавят окончателното присъединяване на РФ към ПЗМ, а министър Козирев възприема поведението на американската дипломация като опит за натиск над Русия.

В следващите две години руско-американските отношения се отличават с демонстрираната близост между президентите, които често афишират своите приятелски отношения. От множеството срещи и разговори, речи и заявления обаче светът остава с впечатлението, че Б. Елцин не съумява да отстои своята позиция, а президентът Клинтън деликатно, но твърдо провежда своите идеи, предложения и концепции. В средите на руското общество също се проявява съмнение за «отстъпчивостта» на Елцин пред аргументите на Клинтън, тъй като Русия не успява да защити своите позиции и своите интереси. Фактите са следните. През 1994 г. РФ е принудена да наблюдава началото на процеса на разширяване на НАТО на изток, с което периметърът на Алианса се приближава до руските граници и старите сфери на руско влияние. През следващата година се изгражда първият механизъм за сътрудничество между Русия и НАТО, но той не създава благоприятни външни условия за федерацията. Опитите на Русия да активизира механизмите на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа, което през 1994 г. се преименува в Организация за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), като един от новите актьори в европейските междудържавни отношения се провалят. САЩ налагат своя стремеж към стесняване функциите на организацията, към нейното принизяване до нещо като «провинциален форум», който се занимава само с хуманитарни ангажименти. В края на 2000 г. по инициатива на американската дипломация ОССЕ се използва като своеобразно «оръдие за принудителна демократизация» в страните с т. нар. цветни революции — Украйна, Грузия, Казахстан. Министър Игор Иванов напомня дипломатично, че изграждането на новата архитектура на сигурност и стабилност в Европа не може да бъде привилегия на «избрани» държави.

Негативите обаче остават за сметка на Русия, особено ако се сравнят с успешната твърда политика на Китай спрямо САЩ в защита на китайските интереси, която постига видими резултати. Руското общество в голямото си мнозинство се настройва критично към своя президент. Руските политици също имат чувството, че Б. Клинтън оказва силно влияние върху Б. Елцин, а той — Елцин — променя взетите кардинални решения на висшето военно ръководство на Русия или на дипломатическите съветници, за да приеме идеите на американския президент.

Към средата на 90–те години САЩ и РФ обаче се изправят пред нови проблеми на двустранните и многостранните отношения, за които нямат уговорен механизъм и не могат, или не желаят, да го изградят. Такива проблеми са: 1) бъдещето на общоевропейската сигурност и регионалните конфликти в Европа и в света; 2) окончателните преговори по Договора за ограничаване на въоръженията в Европа (ДОВСЕ); 3) войната в Босна и положението в Косово; 4) разширяването на НАТО; 5) санкциите на ООН срещу Ирак; 6) продажбата на руски ядрени технологии на Иран и държави от Азия, 7) политиката на Русия в Далечния изток и други. По тези проблеми Москва и Вашингтон имат коренно различни становища. За приемането на изгодни и за двете страни решения липсва легитимна основа. Джентълменски споразумения по тези проблеми не могат да имат сила. Ето защо дипломатите на Русия настояват за категорична промяна на поведението на РФ в системата на международните отношения.

В началото на 1996 г. президентът Елцин назначава академик Евгений Примаков за министър на външните работи. На първата си пресконференция проведена на 12 януари с. г., министър Примаков представя приоритетите на руската външна политика:

1. създаване на най-добри външни условия, които да благоприятстват за укрепване териториалната цялост на руската държава;

2. укрепване на центростремителните тенденции на територията на бившия СССР, без възраждане на този съюз, и развитие на интеграционните процеси на ОНД в икономическата област;

3. стабилизиране на международното положение на регионално равнище, под което се разбира ОНД и положението в Югославия;

4. развитие на плодотворни международни отношения, които да препятстват появата на нови огнища на напрежение, и ограничаване разпространението на оръжия за масово унищожение.

Програмата на новия ръководител на руското МВнР определено контрастира на липсата на програма за външна политика на президента и на принципите на министър Козирев. Руското МВнР възприема нов стил на организация и работа. От началото на 1996 г. започва подготовката за подбор на кадри и за избор на теми и прийоми, които целят: разширяване кръга на партньорите, възстановяване на стари лични и политически контакти и начало на нов по смисъл и цели политически диалог с близки и далечни партньори по разнообразни проблеми. Министър Примаков води разговори с генералния секретар на НАТО Хавиер Солана, с когото се познават добре и с когото имат опит в политическия диалог. За няколко месеца до юли 1996 г. отговорни руски дипломати водят преговори с представители на Германия, Великобритания и други държави-членки на Северноатлантическия съюз по военни въпроси, по възможностите за засилване политическия елемент в работата на НАТО, по задължителния характер на документите в рамките на отношенията «Русия — НАТО» и други.

В хода на тези сондажи става ясно, че западноевропейските страни имат положително отношение към диалога с Русия и към обсъждането на специалните отношения между Москва и Брюксел. Единствената негативна реакция е тази на американската дипломация. Нейните представители настояват да се поддържа само американско-руски дипломатически канал. Идеята на руската страна обаче е диалогът на дипломатите да се води в два плана — в рамките на европейската политика на РФ и на руско-американските отношения.

Външната политика на РФ в европейското направление е продължение на линията за преодоляване на студената война. През 1990 г. съветски дипломати участват в приемането на Парижката харта за нова Европа, която постановява изчерпването на идеологическите противоречия между Изтока и Запада. От средата на 90–те години Русия съзнателно извежда на преден план двустранните отношения с европейските партньори, включително Германия, Италия, Великобритания, Франция, Испания и други. Тези отношения са стабилизиращ фактор за мира и сигурността в Европа.

Паралелно, Русия смята за актуална задача на своята външна политика запазването на създадените междуличностни, стопански и културни връзки със страните от Източна Европа, както и съвместните действия за преодоляване на кризисни явления и за защита на националните интереси на страните от региона и на РФ. На тези партньори РФ предлага междудържавни отношения, основани на принципите на добросъседство и взаимноизгодно икономическо сътрудничество. В свое изследване за новата руска външна политика след 1996 г., Игор Иванов подчертава, че Русия няма непреодолими противоречия с нито една европейска държава, «няма пречки и за общоевропейското взаимодействие по основните въпроси на мироопазването и международната стабилност». Поради това руските дипломати работят и за утвърждаването на Европа в качеството на генератор на всеобхватна стратегическа стабилност в света.

Градена на тези приоритети и принципи, руската външна политика продължава да залага на принципите на Организацията на сигурност и сътрудничество в Европа, подкрепя създаването на нови органи в нейната ръководна структура — Секретариат, Съвет на външните министри, Център за преодоляване на конфликтите, Бюро за провеждане на демократични избори, което по-късно се преименува на Бюро по демократичните институции и човешките права (1994). РФ подкрепя основните концепции на приетата в Лисабон (декември 1996 г.) Декларация за всеобхватния и неделим характер на сигурността в Европа. Важен елемент на новия курс на руската външна политика е и подписаното през 1997 г. Споразумение за партньорство и сътрудничество между ЕС и РФ, което за пореден път утвърждава европейското направление на руската външна политика.

Новите виждания на руската дипломация за същността на националните интереси на РФ заемат особено място в руско-американския диалог, в който участват от американска страна държавният секретар Уорън Кристофър и заместник държавният секретар Стр. Талбот, а от руска страна — министърът на външните работи и неговите заместници. Двамата американски дипломати настоятелно изискват, в предварителните разговори да се обсъждат не толкова глобалните проблеми на международната политика, колкото етническите и религиозните конфликти в севернокавказката област, където Русия има определени проблеми. У. Кристофър настоява Москва да допусне посредничеството на САЩ в разрешаването на проблемите и на противоречията в тази част на Русия. Министър Примаков отхвърля това предложение с твърдото заявление — Закавказието и отношенията с южните съседи на Русия са предмет единствено на суверенната руска политика.

В множеството разговори с държавния секретар Кристофър, министър Примаков поставя всички проблеми на двустранните отношения и предлага РФ и САЩ да се договорят по принцип относно механизма на отношенията между двете «най-могъщи държави» с постоянни консултации, взаимно информиране по въпроси, засягащи интересите на другата страна, предотвратяване на «изненадите», изпълнение на постигнатите договорености, търсене на изход от положението по всички въпроси, по които интересите на страните не съвпадат. Примаков поставя на обсъждане и проблема за разширяването на НАТО на изток, но У. Кристофър е категоричен — САЩ имат правото да решават този проблем без да се съобразяват с Русия. «Твърдостта» на държавния секретар създава сериозни препятствия за реалното руско-американско партньорство. Тя обаче има обяснение, което по думите на Зб. Бжежински е: «Америка никога не е била склонна да поделя глобалната си власт с Русия, нито пък би могла да направи това, дори и да го желае».

Впрочем, и в Русия се опасяват от мимикрия на партньорството в деликатен за страната период на остра предизборна борба за президентския пост. За това свидетелства поведението на Б. Елцин по време на неофициалното посещение на президента Клинтън в Санкт Петербург (април 1996 г.). Руският президент и неговият екип изразяват опасенията си относно политиката на САЩ на известно подценяване на реалните възможности на Русия. Тя обаче е ядрена сила, подчертават участниците в разговорите с американския президент, и като влиятелен фактор в световната политика е опасно и в известна степен лекомислено да бъде подценявана. Русия наистина е икономически слаба, политическата стабилност е все още химера, но военната сила на Федерацията не може да се подценява. Това предупреждение е пряко свързано с положението в Западните Балкани и постоянните опити на западните държави да отклонят Русия от участие в разрешаване на създалото се там напрежение. В резултат се получава своеобразен парадокс — по време на студената война, вкопчените в идеологическа и военна конфронтация, Изток и Запад успяват да предпазят европейския континент от локални конфликти, а след края на студената война става точно обратното и то в територията на многонационална Югославия, т. е. в Европа.

В новата политическа обстановка позицията на руската дипломация за ясни правила в отношенията Русия — НАТО, за минимум негативни последици за РФ от разширяването на Алианса и за идентифицирана европейска сигурност не могат да се пренебрегнат. Министър Примаков и съветниците на руското МВнР заявяват тази своя позиция открито в мисията на САЩ в ООН на 24 септември 1996 г. по време на срещата с Б. Клинтън и неговите съветници. Президентът Клинтън деликатно демонстрира разбиране на руската позиция. Той поддържа демократичните процеси в Русия и механизма на съвместни координирани действия по важни международни проблеми като конфликта между Индия и Пакистан, положението в Близкия изток и други.

При размяната на мнения между американските и руските дипломати стават ясни и принципните различия в позициите на двете страни. Руската страна продължава да разчита на ОССЕ и на другите международни организации. Тя демонстрира уважение към принципите и постановките на Заключителния акт от Хелзинки (1975), потвърдени в множество дву- и многостранни споразумения със страните членки, и към Устава на ООН. РФ подкрепя Декларацията за всеобхватния и неделимия характер на сигурността в Европа, приета през декември 1996 г. в Лисабон. Поради това, и в дух на приемственост, три години по-късно Русия гласува за решенията на ОССЕ, приети в Истанбул, които изразяват вярност към посочените принципи и към Устава на ООН, стремеж към укрепване на оперативния потенциал на организацията и развитие на нейните механизми.

Русия приема и Платформата за сигурност чрез сътрудничество, която маркира конкретния път на стара Европа. Много западни и руски изследователи не приемат сериозно решенията от Истанбул, тъй като смятат, че те завоалират истинските противоречия между САЩ и Русия. В момента на срещата и руският, и американският президент имат вътрешнополитически проблеми. Американската дипломация продължава да подценява ОССЕ и да държи преди всичко на механизмите на НАТО, включително и на неговото разширяване на изток.

Това е ясно още в края на 1996 г. на заседанието на Съвета на НАТО в Брюксел, на което присъства руски представител по приетата формула 16 + 1. Страните приемат решение да подготвят документ за консултации с Русия, по който ще работят генералният секретар на Алианса, министър Примаков и висши руски дипломати, новият държавен секретар на САЩ Мадлин Олбрайт и неин екип. Всички те полагат усилия за подготовката на поредната среща на президентите на двете държави в Хелзинки през март 1997 г. и за разработването на постановки, които да разграничават стратегическата от тактическата противоракетна отбрана (ПРО).

По време на преговорите, американската страна предлага известни промени в Договора за противоракетна отбрана от 1972 г., които, по думите на М. Олбрайт, «ще гарантират (създаването на — б. р.) ограничена система на национална противоракетна отбрана». Това по същество означава принципно изменение на смисъла на договора, защото зад понятието «национална ПРО» стои желанието за самостоятелни, едностранни стъпки от страна на САЩ, които ще нарушат принципите и клаузите на договора от 1972 г., взаимнообвързващи и за САЩ, и за Русия! В началото на 70–те години Договорът за ПРО, подписан от партийния лидер Л. Брежнев и от президента Р. Никсън, се поставя в основата на стратегическата стабилност в света в условията на студена война. Всяка допълнителна промяна на принципите може да предизвика разклащане на глобалната стабилност.

В продължаващия диалог, новата среща на най-високо равнище в Хелзинки (20 март 1997 г.) дава възможности на президентите Клинтън и Елцин да постигнат съгласие по три въпроса: 1) за валидността на Договора за ПРО от 1972 г.; 2) за необходимостта от подписване на договора за ограничаване на ядрените оръжия СTAРТ–2, и 3) за очакванията Русия да стане участник в международните икономически институции — Световната търговска организация (СТО), Парижкия клуб и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). След обсъждане на поставените проблеми, президентите одобряват съвместна Декларация за параметрите на бъдещите съкращения на ядрените въоръжения, която постановява двете държави: 1) да ликвидират стратегическите носители на ядрено оръжие по Договора СТАРТ–2 до 31 декември 2007 г.; 2) да деактивират тези носители чрез демонтиране на ядрените глави или по други съгласувани методи до 31 декември 2003 г.

След влизането в сила на Договора СТАРТ–2 Русия и САЩ незабавно ще започнат преговори по следващия договор СТАРТ–3, който ще предвиди намаляване на сумарните равнища на стратегическите бойни заряди за всяка страна до 2000–2500 до 31 декември 2007 г. Малко по-късно в Ню Йорк министрите на външните работи на двете държави подписват Юридически споразумения СТАРТ и ПРО, които откриват пътя към ратифициране на Договора СТАРТ–2 и към новите американско-руски преговори.

На срещата в Хелзинки двамата президенти обсъждат и проблема за разширяването на НАТО. Първоначално Б. Елцин настоява Б. Клинтън да заяви, че няма да се приемат бивши съветски републики (Прибалтийските). По-късно руският президент отстъпва, но поставя ново условие — да не са в първата вълна от нови членове. Накрая Б. Елцин приема аргументите на американския президент, че трябва да се изгради нов алианс и че САЩ няма да приемат никакви уговорки от руска страна. Елцин губи в спора, а Б. Клинтън не просто печели, той отстоява принципната позиция на своята администрация за НАТО като един от най-ефективните инструменти за разпространяване на демокрацията в развиващите се страни на Източна Европа. За САЩ Алиансът е «главен носител на продължаващото лидерство и влияние на Америка по въпросите на европейската сигурност … котва на американския ангажимент в Европа и оста на трансатлантическата солидарност», твърдят мнозинството руски специалисти.

След активна дипломатическа работа и множество срещи на високо и на експертно равнище между представители на европейски държави-членки на НАТО и руски представители, на 27 май 1997 г. в тържествената зала на Елисейския дворец 16 държавни глави и президентът Елцин подписват «Основополагащ акт за взаимоотношенията, сътрудничеството и сигурността между Русия и НАТО». Основното съдържание на акта е свързано с новото равнище на отношения между двата обекта на договореност: «Русия и НАТО не се разглеждат взаимно като противници. Общата им цел е да преодолеят отживелиците на конфронтацията и съперничеството и да укрепват взаимното си доверие и сътрудничество». Договарящите страни се ангажират да «работят съвместно, за създаване на всеобща сигурност въз основа на общите ценности, ангажименти и норми на поведение в интерес на всички държави в Европа».

Основополагащият акт постановява принципите на новите по форма и съдържание отношения между Русия и НАТО:

— развитие на стабилно, продължително и равноправно партньорство въз основа на прозрачност и сътрудничество с цел укрепване на сигурността и стабилността в евро-атлантическия регион;

— признаване жизнено важната роля, която играят демокрацията, политическият плурализъм, върховенството на закона и зачитането на човешките права и гражданските свободи и развитието на пазарната икономика за общия разцвет и всеобща сигурност;

— отказ от употреба на сила или заплаха със сила една срещу друга или срещу която и да е трета държава, срещу нейния суверенитет, териториална цялост или политическа независимост по какъвто и да било начин;

— зачитане суверенитета, независимостта и териториалната цялост на всички държави, правото им на избор на пътища за обезпечаване на собствената сигурност, ненарушимост на границите и правото на народите на самоопределение;

— взаимна прозрачност при разработването и провеждането на отбранителната политика и военните доктрини;

— предотвратяване на конфликтите и уреждане на споровете с мирни средства в съответствие с принципите на ООН и ОССЕ;

— във всеки конкретен случай подкрепа на операциите по мироопазване, провеждани под ръководството на Съвета за сигурност на ООН или с отговорността на ОССЕ.

Посочените принципи, с малки изключения, вече са фиксирани в постановленията на Заключителния акт от Хелзинки от 1 август 1975 г., които, впоследствие получават законодателна сила чрез множество споразумения и договори. Това «повторение» обаче се оказва потребно при новото съотношение на силите в света.

Важен момент в постигнатата договореност между Русия и НАТО е създаването на Постоянен съвет «Русия — НАТО» (СПС). Той ще бъде «механизъм за консултации, координация и доколкото е възможно за вземане на съвместни решения по въпроси на общата сигурност». Консултациите няма да засягат вътрешни проблеми на НАТО, на нейните членове и на РФ. Актът не е договор и не подлежи на ратификация, но фиксира още няколко основни положения: 1) Русия и НАТО ще работят заедно за обща и глобална сигурност в Европа, която ще се основава на «ценности, ангажименти и норми за общо поведение в интерес на държавите»; 2) Основополагащият акт не дава право нито на РФ, нито на Алианса да налагат вето върху действията на другата страна; 3) Алиансът се задължава да не разполага ядрени оръжия или складове за такива, както и на значителни бойни сили, на територията на новите членове на НАТО; а «Русия ще демонстрира своето въздържане»; 4) Договарящите страни си поставят за цел адаптирането на Договора за ОССЕ, за да укрепят неговата жизнеспособност и ефективност, включително и със съкращаване на конвенционалните въоръжения до предвидени от договора равнища; 5) Русия и НАТО уточняват намеренията си за размяната на информация относно структурите на техните въоръжени сили, както и задачите по засилване на потенциала за поддържане на колективната сигурност без увеличение на бойните сили. На тази цел ще служи и усъвършенстването на режимите на контрол над въоръжените сили и въоръженията за укрепване на доверието между партньорите.

Приетият документ, който влиза в сила още от датата на подписването му, поражда нееднозначни реакции. Критици се намират и в Русия, и в страните членки на НАТО и това е напълно разбираемо. Процесът на признание на РФ като активен участник в международните отношения обаче продължава. След като президентът Елцин присъства като почетен гост на срещата на Г–7 в Мадрид (юни 1997 г.), президентът Б. Клинтън обещава да издигне РФ до статут на пълноправен член. Това става след година — на срещата на Г–7 на 16–17 май 1998 г. в Бирмингам.

На тази среща двамата президенти обсъждат и уточняват действията си по проблеми от особен интерес преди всичко за САЩ, а после за Русия. Става дума за традиционните отношения Русия — Иран, за доставките на руско оръжие и стратегически стоки на Техеран. САЩ настояват те да бъдат прекратени. Друг важен проблем е този за ратификацията на договора СТАРТ–2 в руската Дума, от която ще зависи ратификацията в американския Конгрес. И в двете срещи Б. Клинтън успява да убеди Б. Елцин в аргументите си, а последният създава впечатление за добър изпълнител.

Следващата поредна среща се осъществява на 1–2 септември 1998 г. в Москва, в неблагоприятни за президента Елцин условия — нестабилност на изпълнителната власт, противоречия с Думата по повод развиващата се икономическа и политическа криза. Поради това руският президент настойчиво изисква финансова помощ от МВФ, каквато може да се получи единствено при протекцията на Б. Клинтън. Този факт определя силните позиции на американския президент и незавидната позиция на руския му колега! За това съдейства новото съотношение на силите в света и самоувереността на Съединените щати, които демонстрират чувство за непогрешимост на своите лидери и за неоспоримост на формулираните от Белия дом приоритети! Не случайно американският изследовател Ст. Амброуз пише за «американското високомерие» и за самочувствието на американците, че могат да управляват света, макар «възможностите да се разминават с очакванията!».

В действителност, така нареченото американско високомерие се реализира в няколко посоки. До края на 90–те години на ХХ в. САЩ разработват новата концепция за сигурност в Европа и в света единствено по американски критерии и без консултации с партньори и съюзници. Съединените щати осъществяват едностранни инициативи по субективна преценка, които засягат развитието на новите локални конфликти в Европа. Пример в това отношение е Дейтънският договор за спиране на войната в Босна и Херцеговина, постигнат в Охайо, в значителна степен и благодарение на участието на югославския президент Милошевич. Договорът се подписва в Париж (декември 1995 г.). Той създава проблеми на Вашингтон в отношенията му не само с Москва, но и с партньорите от Западна Европа, тъй като американската инициатива пренебрегва ЕС. Тя засяга чувствителността на европейците, познаващи по-добре особеностите на балканския регион, на нациите и на държавите в него, и влиза в противоречие със желанието на ЕС да има решаваща роля в разрешаването на конфликти на европейска територия. САЩ полагат усилия да поставят Русия в «свой коловоз» и да предвидят нейните прояви в международната политика в близко бъдеще. Това се оказва трудна задача, тъй като в т. нар. от Бжежински евразийски Балкани — бившите азиатски републики на СССР, геополитическите цели на САЩ срещат сериозна руска опозиция, подкрепена от споменатия президентски указ Стратегическият курс на Русия спрямо държавите-членки на ОНД (1995).

Руската външна политика в ОНД системно се стреми да постигне гарантирана стабилност в политическо, военно, икономическо, хуманитарно и правно отношение, да развива дружеска политика, да формира новата система на междудържавни икономически отношения и да съдейства за разширяване на интеграционните процеси. Руската дипломация обаче работи в нови условия, в които мнозинството бивши съветски републики търсят повече самостоятелност на външната си политика. Те например не отхвърлят предложенията на САЩ за сътрудничество, включително и за военно присъствие в определени бази в Централна Азия, без да прекратяват връзките с Москва.

Руската федерация на свой ред намира общ език най-напред с Беларус, с която подписва Договор за създаване на Общност Беларус — Русия (2 април 1996 г.). След година двете държави подписват Договор за съюз, а на 8 декември 1999 г. подписват Договор за създаване на съюзна държава между Беларус и Русия. През 1996 г. Русия подписва Споразумение за задълбочаване на интеграцията в икономическата и хуманитарната област с Беларус, Казахстан и Киргизия. Три години по-късно към това споразумение се присъединява и Таджикистан.

През 90–те години на ХХ в. обаче, в постсъветското пространство се появяват нови структури и обединения с различно предназначение. Такива са Евро-азиатската икономическа общност (ЕврАзИО) с участието на петте посочени по-горе държави плюс Армения и наблюдатели от Украйна и Молдова; Централноазиатска икономическа общност с участието на Казахстан, Киргизия, Таджикистан и Узбекистан и наблюдател Русия; обединение ГУУАМ с участието на Грузия, Украйна, Узбекистан, Азербайджан и Молдова, което демонстрира антируска политика. Единствен Туркменистан поддържа политика на неутралитет и не участва в регионални споразумения.

Междувременно в рамките на ОНД се създават нови органи на управление на сътрудничеството, подписват се споразумения за зони за свободна търговия, договор за антимонополна политика. В периода от 1991 до 1998 г. РФ и страните от ОНД подписват 1030 многостранни международни договора и споразумения, част от които обаче остават неизпълнени по различни причини. Важното, според Москва, е избраната посока, която с всяка изминала година показва своя конструктивен характер.

През 1999 г. шест държави от ОНД — Русия, Армения, Беларус, Казахстан, Киргизия и Таджикистан продължават действието на Договора за колективна сигурност и по този начин укрепват военното ядро на общността. Тези държави участват в качеството си на посредници в преговорите между противостоящи сили в региони с остри политически и междунационални противоречия. Пример в това отношение е успешното посредничество на Русия в Таджикистан в спора между правителството и опозицията, която поддържа бази в Афганистан и от тях изпраща свои групи за борба срещу правителството. В същото време продължават сериозните противоречия между Грузия и Абхазия, между Грузия и Южна Осетия, между Азербайджан и Армения за Нагорни Карабах, между Молдова и руското население в Приднестровието. В посочените райони има разположени руски мироопазващи сили, изпратени по решение на военното ядро на ОНД.

На фона на усилията на Руската федерация да оживи и укрепи ОНД и процесите на интеграция в нея, опитите на САЩ да проникнат в постсъветското пространство, преди всичко в кавказкото направление и в Централна Азия, тревожат управляващите в Москва. Присъствието на американски военни специалисти и техника в централноазиатски републики е сериозно доказателство не само за външната политика на съответните страни, но и за реалните цели на САЩ. Американският държавен секретар М. Олбрайт е достатъчно ясна с твърдението, че Щатите имат намерение «да управляват последствията от разпадането на съветската империя» съобразно своите интереси и цели и да подкрепят Русия докато «тя се движи в правилна посока». В същото време руската дипломация естествено и интуитивно се включва в многополюсното развитие на световната общност и особено в азиатския регион. В политическата стратегия на РФ се включва и специална доктрина за поведение на международната сцена, свързана с името на министър Примаков. По силата на тази доктрина Русия трябва да стане фактор в многополюсния свят и да запази позицията си на световна политическа величина.

Тази увереност на дипломатическия елит в Москва се дължи на обективни факти. РФ е постоянен член на Съвета за сигурност на ООН и като такава тя «запазва качествата си на самостоятелна политическа сила и (потенциално) на икономическа величина в съвременния свят». Нейните приоритетни методи на дипломация са партньорство, взаимни изгоди и отказ от конфронтация. Принципите и методите на руската дипломация се разграничават от тези на САЩ и на НАТО. През 1999 г., по време на честването на 50–годишнината от създаването на Алианса, държавите-членки приемат решение за продължаване на процеса на разширяване на НАТО при всички обстоятелства. Решението цели да наложи Алианса в качеството на единствен инструмент за отговор и управление на кризи извън съюзната територия.

Посочената концепция се прилага на 24 март 1999 г., когато започват несанкционирани от ООН бомбардировки на авиацията на съюзниците от НАТО над Югославия. Самият факт на използване на сила срещу военни и граждански обекти на една страна без съгласието и препоръката на Съвета за сигурност на ООН, напомня мрачни исторически събития. Поради това, реакцията на руската страна е твърдо негативна.

Известието за началото на бомбардировките «намира» Евг. Примаков, вече премиер, в правителствения самолет, който лети към Вашингтон. Премиерът нарежда самолетът да се върне обратно. След това Примаков разговаря по телефона с вицепрезидента Ал Гор и остро предупреждава: «Въздействието (на бомбардировките — б. р.) върху американско-руските отношения ще е опустошително». Тези бомбардировки са ново доказателство за американския глобализъм и за т. нар. НАТО центризъм, които допълнително усложняват партньорството с Русия.

Руската позиция по започналата война срещу Югославия се изразява в т. нар. четири «не» — ««не» на натовската въоръжена операция срещу Белград, «не» на излизането на Косово от Югославия; «не» на ескалацията на санкциите срещу СРЮ; «не» на запазването на сегашния статут на Косово, който не предоставя автономия на областта». При тази позиция, опитите на САЩ да спечелят Русия в ООН или в Контактна група на големите западноевропейски държави за положението в Югославия нямат успех. Напрежението ескалира буквално с дни поради използването на силови прийоми, които целят изненада на «противника». Следват и непредвидими действия. Неочаквано за САЩ и за другите страни от Алианса, по заповед на Москва руски контингент заема позиции на летището в Прищина. По свои съображения командването на силите на НАТО придвижва части от Македония в Косово, които оказват подкрепа на албанската Армия за освобождение на Косово (АОК) на Хашим Тачи.

Новото напрежение в отношенията с Русия в общи линии се изчерпва към 13 юни с. г., но проблемите и противоречията остават. Поради това последната среща на американския и руския президент в Истанбул по време на годишната среща на ОССЕ (18 ноември 1999 г.) вече няма никакво значение. Б. Клинтън се оттегля поради изтичане на втория президентски мандат. На 31 декември с. г. Б. Елцин подава оставка. За изпълняващ длъжността президент на РФ Елцин назначава Владимир Путин, вече министър-председател!

Глава трета: Владимир Путин — държавник на границата на две столетия

1. Президентът Елцин въвежда Путин във властта

Системата на властване е сложна материя, пряко свързана с основните закони на съответната държава и с политическата философия на управляващите. По принцип тя цели да постигне всеобщо организационно начало на обществото и конкретна регулативно-контролна система, направляваща живота, отношенията «власт-личност», отношенията между хората, нациите и държавите по света.

Президентът Б. Елцин полага сериозни усилия за демократизацията на системата на управление, за преструктуриране на вертикалите и хоризонталите на властта, за принципни реформи в стопанската политика. В Русия признават и приносите на президента, и неговите несполуки, но твърдят, че въпреки всичко Б. Елцин не е деспот и тиранин. Той си отива доброволно и оставя чувство за някаква романтика на своето време!

В спомените си Б. Елцин подробно обяснява взетото от него решение да подаде оставка и да повери управлението на изпълнителната власт на т. нар. извънреден премиер Владимир Путин. В своя избор президентът взема предвид личните качества на малкоизвестния на руската публика подполковник от КГБ и доскорошен ръководител на Федералната служба за сигурност, които го отличават от другите кандидатури. Вл. Путин е делови и отговорен човек с чувство за вътрешна дисциплина и контрол, с изключителна работоспособност и отстояване на дадената дума. Като личност, пише Елцин, министър-председателят умее «да внушава на хората надежда, вяра и усещане за сигурност и спокойствие. Той не си играе с думите, а искрено и твърдо реагира на събитията по начин, какъвто очакват от него десетки милиони руснаци».

В този исторически момент обществените очаквания от новия държавник, са достатъчно сериозни и задължаващи. Фамилията Елцини също има очаквания, свързани с личния интерес за опазване на постигнати позиции и състояние. По адрес на семейството в общественото пространство се отправят остри критики и за намесата на една от дъщерите в работата на президентството, и за някои политически решения на президента. Хардлайнери в Думата искат да съдят президента за държавна измяна заради разпускането на СССР и за превръщането на Русия в «един прост лакей на Запада».

В същото време в страната и в чужбина са впечатлени от заявлението на президента, в което той предсказва, че «през следващата година за пръв път в историята на страната първият президент на Русия ще предаде властта на новоизбрания президент ... Аз реших да номинирам човека, който, по мое мнение, е в състояние да консолидира обществото. Опирайки се на най-широките политически сили, той ще осигури продължаването на реформите в Русия».

Вл. Путин не коментира това изявление, но обществото и чуждите наблюдатели се сигурни, че става дума именно за него.

В същото време всички наблюдатели и политици питат «Кой сте Вие г-н Путин?». Той е толкова малко познат, че в повечето случай хората изразяват сериозни съмнения за възможностите на новия премиер «да консолидира обществото» и да обедини около себе си онези, на които им предстои да обновят велика Русия, пише заместник-директорът на Института за стратегически оценки и анализи Алексей Денисов. За да направи всичко това, продължава експертът, на Вл. Путин му трябват гигантски финансови средства, силови ресурси, лоялност и подкрепа на регионалния елит и харизма на известен политик. За съжаление новият министър-председател не притежава нито едно от посочените качества и възможности, обратното, той носи особената тежест на «назначен от крайно непопулярния Елцин», на «марионетка на прословутото «семейство», което разчита с негова помощ да продължи и по-нататък изгодния за себе си, но пагубен за страната курс». Доколко Вл. Путин си дава сметка за неизгодното положение, в което започва да изпълнява задълженията си на министър-председател, остава негова лична тайна.

Обстановката в страната в края на 1999 г. обаче е достатъчно сложна и напрегната. Политическите партии се готвят за парламентарни избори. Широки обществени кръгове изразяват очакванията си за сериозни промени, свързани с преодоляване на бедността и нищетата, очистване на властта от корумпирани личности, ограничаване на влиянието на олигарсите, равенство пред закона и т. н.

Руските граждани преживяват с тревога и събитията в Чечения, където от 1996 г. се създава странното положение «нито война, нито мир». Властта на чеченския президент Аслан Масхадов се реализира единствено в столицата Грозни. Обстановката в републиката все повече се криминализира. Тя се превръща в територия на произволи, насилие и беззаконие, на производство и търговия на наркотици и оръжие, територия, на която се изграждат учебни центрове за терористи, а някои изследователи твърдят, че насилствено се задържат хора, принуждавани да работят като роби. Неслучайно д. и. н. В. А. Шестаков твърди, че «юридическата неопределеност» на положението в Чечения пряко «способства за ескалацията на насилието и беззаконието в републиката. За три години след Хасавюрт (Хасавюртските споразумения — б. р.) на територията на Русия укрепва терористична държава, поддържана от екстремистки кръгове в някои ислямски държави». С помощта отвън радикалните сепаратистки лидери Басаев, Радуев и други продължават да настояват за «свещена война» срещу Русия, целяща освобождението на Кавказ от имперската доминация. Те се стремят към обединение на всички кавказки народи в общ «Кавказки дом», «Велика Ичкерия» или «Кавказка конфедерация». А. Масхадов се опитва да постигне контрол над радикалните сепаратистки лидери, но не успява. Междувременно в републиката започва концентриране на чужденци — бойци от арабски страни начело с командира Хаттаб, изповядващи уахабизъм, който е едно от крайните разклонения на исляма. Появата на чужденците създава нови вътрешни напрежения, тъй като значителна част от по-старите поколения чеченци-мюсюлмани не възприемат идеите, каноните и правилата на живот на уахабизма.

Радикалните сепаратисти на Басаев и Бараев и арабските бойци на Хаттаб обаче насочват вниманието си към република Дагестан. Според тях тази република трябва да се превърне в своеобразен плацдарм, на който да се създаде нова мюсюлманска държава, простираща се от Каспийско до Черно море. През август 1999 г. те извършват въоръжен поход в територията на Дагестан и завземат няколко села в граничния на Чечения район. Очакванията на нападателите местното население да им окаже активна подкрепа обаче не се сбъдват. Населението на Дагестан възприема действията на уахабитите като открито нападение и реагира остро срещу участието на наемници (до 80%). Чеченците — акинци и абежини, също не дават своята подкрепа на терористите.

Русия реагира почти светкавично. Току-що назначеният премиер Вл. Путин предприема действия, каквито мнозинството граждани на Русия очакват — енергично и твърдо изгонване на чеченските формирования от Дагестан, а след това настъпление в Чечения. Приведените в пълна бойна готовност федерални войски от Северно-кавказкия военен окръг разгромяват паравоенните формации, навлезли в Дагестан, и възстановяват сигурността по границата. Сепаратистите обаче преминават към друга тактика — терористични актове в руска територия. На 5 и 9 септември с. г. те взривяват жилищни сгради в Буйнакс, Дагестан, на 13 и 16 септември в Москва и във Волгодонск, в резултат на които загиват над 370 мирни граждани. В новата обстановка Вл. Путин показва твърдост: «Русия се защитава: нападнаха ни. И поради това ние сме задължени да отхвърлим всички синдроми, включително и синдрома за вината!». Такава е позицията на правителството. В Русия и в чужбина обаче все още се водят спорове относно истинските извършители на зловещите атентати или на предотвратените такива, но официалната версия остава непроменена.

На 23 септември 1999 г. руската армия осъществява ракетен удар срещу складовете за оръжие на терористите в околностите на Грозни, а на 29 септември федералните въоръжени сили преминават границата на Чечения и заемат позиции срещу бандитските формирования. Започва т. нар. втората чеченска война, която всъщност е елемент от 200–годишния руско-чеченски конфликт.

С твърдите си действия като премиер, Путин печели обществено доверие. «Готовността на Путин в този труден за Русия час да поеме върху себе си цялата отговорност само за няколко дни го превръща в най-уважавания политик», потвърждава биографът на Путин, немският автор Ал. Рар.

От есента на 1999 г. федералните войски водят активни военни действия в Чечения, в които показват добри умения в тактически и оперативен план, понасят много по-малко загуби в сравнение с предишната чеченска война и овладяват около 60% от територията на републиката. До края на януари 2000 г. те отвоюват и гр. Грозни, а след нови ожесточени сражения през пролетта на с. г., разгромяват основните сили на чеченските сепаратисти и на техните чуждестранни наемници. Те се оттеглят в планинските райони и преминават към диверсионно-терористични операции.

В тези условия на война в Кавказ и на подготовка за парламентарни избори, Вл. Путин и правителството успяват да постигнат оживяване на стопанската дейност и краткотраен ръст на родното производство. Те намаляват вноса от чужбина, девалвират рублата, използват печалбите от по-високите цени на горивата на международния пазар, повишават държавните инвестиции във въоръжението и бойната техника на армията, повишават пенсиите, изплащат заплатите на държавните служители, подготвят данъчна реформа за лятото на 2000 г.

Наблюдатели и специалисти отчитат определен подем и на московската борса, както и повишена събираемост на данъците. Наистина, Русия все още не може да реши проблема с външния дълг, но с първите решения на изпълнителната власт и с конкретните действия на правителството тя показва, че може да разреши икономическите си проблеми и без западна помощ. Поради това редица изследователи обобщават, че в края на 1999 г. и началото на 2000 г. Русия «прескача» настъпилата след август 1998 г. разруха в икономиката.

В предизборната борба в края на 1999 г. участва и нов играч — създадената от Кремъл три месеца по-рано нова партия на властта — избирателен блок «Единство». Премиерът Путин заявява, че ще гласува за нея. На 19 ноември 1999 г. тя печели достатъчно гласове, за да ограничи влиянието на комунистите и да обнови сама Думата! На политическата сцена излизат и Съюзът на десните сили (СДС), «Отечеството — цяла Русия», «Народен депутат», групата «Регионите на Русия» и други, включително КП на Зюганов и ЛДП на Жириновски. Проведените паралелно избори за местна власт правят първата стъпка към консолидиране на руското общество, независимо от съществуващите противоречия. Проблемът за местното гражданско самоуправление, за което от години пледира примерно Ал. Солженицин, все още не е напълно решен, но и писателят признава, че държавната власт вече делегира все повече решения на местното управление.

Победата на центристките сили в парламентарните избори позволява на президента Елцин да се оттегли от поста предсрочно! На 31 декември 1999 г. той издава указ, с който назначава Владимир Владимирович Путин за изпълняващ длъжността президент. Този указ предполага предсрочни президентски избори след три месеца. Обществото вече не се изненадва от сензациите на Борис Елцин, а и. д. президентът се поставя над предизборните свади, над пропагандните атаки срещу личността му и определено се съсредоточава върху задачите, които трябва да разрешава.

В първите месеци на 2000 г. в Чечения се водят едни от най-ожесточените сражения на войната. Тя е тежко изпитание за държавата, което надминава предполаганите преди месеци трудности и отговорности. И. д. президентът като главнокомандващ обаче е амбициран да постигне положителна за Русия развръзка в Кавказ. Той взема решения и предприема специални действия за поощряване на войниците и офицерите на бойните позиции. Путин демонстрира лично отношение към тях и тяхната мисия, заради което той и съпругата му, преодолявайки тежки метеорологически условия, пристигат в базата Гудермес в новогодишната нощ (31 декември 1999 г.) и остават сред бойците и командирите. По-късно Путин посещава гр. Грозни в качеството на втори пилот на боен изтребител СУ–27. Войната в Чечения ще приключи окончателно през есента на 2000 г., но още през пролетта има достатъчно доказателства за бъдещия положителен за Русия изход.

В месеците до изборите за президент Вл. Путин показва собствен стил на поведение и малко груб език на изявления, които се оказват много по-съзвучни с настроенията на по-голямата част от населението на страната, отколкото с тези на критиците и противниците. Обикновените хора посвоему приемат Путин за политик от ново поколение. Още в началото на 2000 г. вестник «Комсомольская правда» пише: «Няма нужда да се доказва, че провеждането на антитерористичната операция в Чечения е не само резултат от изключителния героизъм на нашите войници и офицери, но също и от точно планираната работа по управлението на колосалните ресурси и рискове. Значи Путин притежава воля и умее да управлява държавата в повратни моменти от нейната история».

Поддържаният от и. д. президента тон на откровеност за реалното положение в Чечения и за хода на военните действия дава основания на мнозина да признаят, че новият държавен глава не крие реалностите. Той е твърд, праволинеен, с остър език. Твърдата ръка, с която ръководи т. нар. втора чеченска война, определено допада на мнозинството. То подкрепя и правителството, и армията.

По време на военните действия в Чечения, руското командване се стреми да прекъсне връзката между гражданското население и сепаратистите. То залага едновременно на военната сила и на дипломацията. Командването преговаря с част от мирните жители и с готовите да сложат оръжие т. нар. полеви командири. То постига своите цели, тъй като в Чечения обстановката е сериозно променена след началото на войната. Много чеченци са разочаровани от идеята за т. нар. независима Ичкерия, от ислямския интегризъм и от уахабизма. По тази причина за пръв път в годините на конфликт между Русия и чеченците през 2000 г. възникват предпоставки за неговото временно смекчаване и регулиране, както и за постепенното му разрешаване.

Успешното за руските сили развитие на войната повдига самочувствието на хората. Те разбират, че държавата действа в името на сигурността на милионите граждани на федерацията. Тъкмо поради това Вл. Путин печели широка обществена подкрепа. По обща преценка от август 1999 г. до март 2000 г., когато се провеждат президентските избори, той не е вече «фигура протоколна», а «фигура професионална». В същото време той съзнателно демонстрира особено внимание и готовност за морална и политическа подкрепа на воините от руската армия! Рейтингът на Путин се покачва неимоверно, пише един от най-непримиримите критици на премиера — британският журналист Ед. Лукас. Само за 4 месеца Путин се превръща от неизвестна личност в «национален герой».

Кампанията в Чечения завършва с успех за РФ, след което започва изграждането на граждански власти в републиката. За ръководител на администрацията в Чечения се назначава мюфтията Ахмад Кадиров. Федерацията прави всичко възможно, за да осигури възстановяването на мирния живот в републиката и по този начин да изолира още повече сепаратистите. За съжаление те продължават терористичните си операции и през 2002 г., когато 50 шахиди (бойци-саможертвеници) вземат за заложници 700 зрители в Театралния център Дубровка в Москва (23–26 октомври). Спасителната операция, която елиминира терористите, обаче взема и 129 жертви от заложниците!

В хода на кандидатпрезидентската кампания през 2000 г. обаче Вл. Путин сякаш не участва в традиционните форми и мащаби на предизборна борба. «За разлика от други лидери, — потвърждава д. и. н. Шестаков — Путин не чака подкрепата на елита, а започва да апелира веднага към избирателите. Той говори ... на този патриотичен език, който народът отдавна чака! Именно настроенията на електората, а не програмата на кандидата, изиграват решаваща роля в техните предпочитания.» Путин печели избиратели, тъй като в своите речи ясно определя акцентите на бъдещата си политика — необходимост от укрепване на властта в страната, възстановяване на териториалната цялост на Русия и укрепване на позициите на РФ на международната арена. Повечето руските вестници коментират, че назначеният президент се появява в нужното време, на нужното място. Той намира правилните думи, така че хората, които много години таят обида и разочарование, че тяхната някога световна държава пада до равнището на страна от третия свят, откликват на неговия зов. За първи път от началото на реформите, пишат мнозинството изследователи, лидер на страната успява да получи и да се опре на подкрепата на мнозинството от населението.

В интерес на своята кауза, в навечерието на изборите за президент, Вл. Путин публикува в руския печат програмна статия, в която представя своята стратегическа програма:

1) консолидация на руското общество, т. е. преодоляване на «вътрешното разделение» на обществото, така че хората да започнат съзидателна работа в името на Отечеството. Основен принцип на консолидацията трябва да бъде единствено доброволното обществено съгласие.

2) укрепване на държавата, на което Путин особено силно акцентира с думите: «Ключът към възраждането и подема на Русия днес се намира в държавно-политическата сфера. Русия се нуждае от силна държавна власт и трябва да я има ... Силната държавна власт в Русия — това е демократична, правова, дееспособна федеративна държава».

3) ефективна икономика, последователна и резултатна социална политика, чиято цел е да се бори срещу бедността за повишаване благосъстоянието на хората, и

4) държавна подкрепа за науката, образованието, културата, здравеопазването, за да може народите на РФ да се «изправят до върховете на световната цивилизация».

В дадения исторически момент, пише в статията Путин, Русия преживява един от най-трудните си периоди: «Изглежда, за първи път през последните 200–300 години тя стои пред лицето на реалната опасност да се окаже във втори, а може би и в трети ешелон държави по света». Затова «всичко днес зависи само от нашата способност да осъзнаем степента на опасността, да се сплотим, да се настроим за дълъг и нелек труд».

В програмната статия на и. д. президента няма цифри и непостижими обещания. В нея авторът не крие опасностите и трудностите. Той обаче е напълно откровен и това качество съдейства за да се постигне обединение на различните политически и обществени сили за разрешаване на насъщните държавни задачи без забавяне и колебание. На руснаците им допада сдържаното, деловото поведение на Путин, констатира Ед. Лукас. Допада им «сериозността и физическата му форма, склонността му да работи упорито и славната му аура на ветеран на елитното външно разузнаване на някогашния Съветски съюз». И той печели на изборите на 29 март 2000 г. още на първи тур с 52,94% от гласовете на избирателите.

Победата на Путин изглежда предсказуема поради благоприятното отношение на мнозинството избиратели към неговата кандидатура. Признание за усилията на кабинета и на президента прави и руското политическо списание «Профил» (1999, бр. 45). То подчертава огромните отговорности на правителството и умението на министър-председателя да поддържа дух на толерантност, да не внася промени в състава на кабинета, а да работи последователно и в съзвучие с мнението на останалите членове на правителството. Тази оценка не може да не направи впечатление на обществените кръгове.

Британският The Gardian (9 март 2000 г.), в който Хюго Янг коментира хода на предизборната кампания за президентските избори и в Русия, и в САЩ, допуска, че «светогледът на Вл. Путин е по-широк от този на Горбачов и Елцин» и предвижда победата на Путин! Такова е мнението и на новопоявилите се «путинолози» в западни институти по изучаване на политиката и обществото на РФ. Те подчертават личните качества на кандидата за президент в Русия (не пие, не е корумпиран), но виждат в него и «кандидат на войната» по повод развитието на събитията в Чечения. За разлика от някои представители на руската опозиция, мнозинството западни «путинолози» признават, че решителното и твърдо водене на войната «завоюва гласовете на избирателите». Путин не е демократ, продължава Х. Янг, но ако бъде избран той ще осъществи по-сериозни икономически реформи, отколкото по времето на Елцин с неговите «безумни американски икономисти». Ще има обаче и «възродена полицейска държава, която ще съществува с истинска пазарна икономика». В международната политика Русия ще бъде по-твърда, ще изисква уважение, ще очаква да се съобразяват с нея!

Победата на Путин на 29 март 2000 г. се постига с подкрепата на близо 40 млн. избиратели, които оценяват личните качества на кандидата и умението на блок «Единство» «да обедини абсолютното мнозинство от некомунистическия електорат». Активна подкрепа за неговата кандидатура дават националните републики Татарстан и Башкирия, традиционните червени региони в Саратовска, Астраханска, Воронежка, Пезенска област. Това не значи, че намаляват привържениците на левите, уточнява В. А. Шестаков, защото все пак се запазва т. нар. червен пояс в Сибир и в Далечния изток.

Проф. Анисимов подчертава, че Путин е кандидат на властта, т. е. той ползва «административния ресурс» по места, възможностите за контрол на ТВ и радио-предавания, както и реалната зависимост на избирателните комисии на средно и висше равнище от държавната власт. Тези комисии са «непрозрачни» за външни наблюдатели, твърди професорът. Независимо от посочените фактори, Путин печели благодарение на своята политическа интуиция, на своята отлична ориентация в обективната обстановка, на умението да организира отблъскване на нападението в Дагестан, а после с твърди действия да осъществи успешно настъпление в Чечения. «Като цяло, — твърди Анисимов — успехите във Втората чеченска война, постигнати по време на изборите, донасят на Путин в крайна сметка победата на изборите.» И това става под огъня на непримиримите противници, които не пестят грубости срещу претендента, а той печели без спонсорството на олигарсите, които се оказват все по-ограничени в опитите си да влияят върху вертикала на властта.

В изборите участват почти 70% от избирателите, които показват, че отвратените от шумните скандали и подмолните интриги руснаци имат подчертан интерес към политиката. За Путин гласуват интелектуалци, лишени от доходи и изпаднали на ръба на обществото, обикновени граждани, изтормозени от дългото безпаричие, офицери, смятани за гордост на нацията, но изпаднали в жалко съществуване в бедстващата армия, обявени за ненужни бивши служители на специалните служби и правоохранителните органи. Всички те живеят с надеждата за по-добър живот. Хората, обобщава Ал. Рар, очевидно «жадуват за новатор, млад, неизвестен политик със свежи идеи, пробивна сила, жизнеспособност и политическа гъвкавост». С помощта на избирателите, твърди авторът, «Русия се сдобива с нов силен и дееспособен президент. Страната избира трети път, различен от авторитарния режим и от демокрацията, по средата между западните либерални принципи и руските традиционни ценности».

Интересна е констатацията и на много чужди наблюдатели на президентските избори за това, че Путин получава подкрепата на различни политически кръгове в страната. Демократите дават своята подкрепа с убеждението, че президентът ще ускори структурните реформи и те ще получат място в новия кабинет. Националистите вярват, че Путин ще възстанови статута на Русия като велика сила. Привържениците на политиката на «законност и ред» застават зад него, защото разчитат на новия политик да потуши сепаратистките настроения. Привържениците на твърдата политика в стил авторитаризъм също подкрепят Путин, тъй като са очаровани от грубия език на президента, с който той говори против чеченските сепаратисти, ругае, заплашва, изразява своята непримиримост към техните действия. В края на краищата, най-важното постижение на новоизбрания президент е умението му да постигне консенсус между групите в управляващия елит и широките слоеве от населението, факт, който се смята дотогава за невъзможен.

Критиците на Путин като съпругата на академик Сахаров Елена Бонер и журналистката Анна Политковская оспорват и воденето на Втората чеченска война, и победата на Путин на изборите за президент, защото ги приемат за явления с отрицателен знак за Русия. Те твърдят, че убийствата в Чечения ще доведат до ограничения на гражданските свободи, до контрол над средствата за масова информация и до укрепване на централната власт. Други обобщават, че автокрацията побеждава и че властта на управляващите е без алтернатива, а суперполицаите и спекулантите имат голяма власт. Критици от различни обществени групи не признават изразената от мнозинството руснаци подкрепа за армията и за президента в Чечения. Анна Политковская например съжалява, че в Русия отново «цари византийската традиция на раболепие».

Руските политолози нямат единно мнение за президента. Техните оценки са многообразни и взаимноизключващи се. Една група приема Путин за реформатор-западняк. Друга група упреква президента за липса на стратегическа представа за развитието на страната. Трети виждат в него консерватор и привърженик на автокрацията. По думите на проф. В. Никонов, историк, бивш съветник на М. Горбачов, Путин е «човек с изострено чувство за мисия». Той «не е екстремист и радикалните идеологически форми не му подхождат». Не е комунист, не е и антикомунист, в същото време е либерал в икономическата политика. А журналистът В. Тимченко твърди, че Путин е принципен човек, но «тъпата праволинейност му е чужда». Журналистът, който има възможност да наблюдава реакциите и на европейските политици, твърди още: «Путин е шок за лидерите на световната политика, защото е друг, защото неговите действия са трудно предвидими, защото прави нещо, което не се очаква от руски президент. При това е мислител, в крайна сметка той разсъждава!».

Путин не коментира мненията на критици, политолози, политици и наблюдатели. Той се заема със задълженията си без да дава обяснение на противниците си, които в известна степен са изненадани от неговата последователност и принципност, независимо от това дали ги харесват или не. В своята реч по време на ритуала по встъпване в длъжност на 7 май 2000 г. той изразява готовност да поеме изключителната отговорност да бъде президент, да ръководи страната и да отговаря за всичко, което става в Русия. «Ние ще докажем, — твърди Вл. Путин — че Русия ще стане наистина модерна демокрация... Ние вярваме, че можем наистина да преобразим и да променим нашата страна. Ние имаме общи цели: да направим нашата Русия свободна, просперираща, благоденстваща, силна и модерна страна, страна, в която нейните граждани ще се гордеят и ще предизвикват респект в света.»

2. Начало на реформите в политическата власт

В духа на мобилизиращата реч по време на инагурацията, Вл. Путин систематизира неотложните задачи на преобразованията, които предстоят в Русия. На първо място се поставят проблемите на управлението на държавата, за които трябват закони, работеща държавна администрация и създаване на система за реализация на приети решения. Проф. В. Никонов признава, че «една четвърт от нормативните актове на субектите на Федерацията противоречат на федералните закони и на конституцията». Той посочва и негативното влияние на олигарсите (като Вл. Гусински, Б. Березовски) върху властта и влиянието на техните средства за масова информация над обществото. Точно тези медии априори възприемат на нож всичко, което президентът може да предложи. Изводът се налага от само себе си — «без възстановяване на някаква управляемост на страната, без ... изземване на властовите лостове от ръцете на олигарсите ... е наивно да се разчита на успешни реформи».

Президентът Путин получава в наследство управленческа система, в която по хоризонтала властта се споделя от групи политици, олигарси и чиновници от различен ранг. По вертикала са Център, губернатори, президенти на републики и автономии, кметове и регионални олигарси. Тази система води до безкрайно раздробяване на властта и до безсилие на държавните органи да контролират дейността на нейните носители. В реч пред Федералното събрание още през пролетта на 2000 г. Путин критикува тази политическа система и веднага започва реформи, целящи укрепването на държавната власт, респективно на държавата. Той предвижда реформа на цялата вертикала на властта в Русия и въвеждане на нови аспекти на вътрешната и външната политика на страната. Изборът не е идеологически, а управленско-политически. Той отговаря на потребността, да се премахне т. нар. обща система на неуправление на страната, липсата на отговорност и контрол!

Вл. Путин предприема първите стъпки към тези реформи с незначителни промени в президентството, в което включва трима висококвалифицирани специалисти от областта на борбата срещу стопанските престъпления от редиците на санктпетербургската ФСС. Тези съветници се превръщат в сигурна опора на президента. Впрочем неговите опоненти непрекъснато го обвиняват именно за приобщаването на кадри от бившата КГБ. Дали привличането им може да застраши демократизацията и стабилизацията на Русия ще покаже времето. В интерес на държавното управление, към президентството се създава и Информационно управление, начело със Сергей Ястрежембски от PR-екипа на Б. Елцин. По общо мнение С. Ястрежембски «печели блестящо пропагандната война около Чечения». Впрочем, новият президент наистина работи с PR-професионалисти (т. нар. политтехнолози), които имат широки пълномощия.

Що се отнася до олигарсите, по време на предизборната кампания, те предлагат да спонсорират кампанията на Путин, но той отказва. За това понася и много критики. В същото време умерено и делово той води диалог с министри, с представители на опозицията, на едрия бизнес, с икономисти и банкери, с ръководители на руските медии, пред които поставя актуалните проблеми на държавното управление и на предстоящите неотложни реформи. Предвид този модел на поведение, имиджът на президента нараства сериозно и създава условия за ускоряване на реформите по вертикала на властта. Те се реализират последователно и неотклонно.

Първо, с президентски указ Путин въвежда ново административно разпределение на страната със седем федерални окръга във Федерацията — Централен, Северозападен, Южен, Половински, Уралски, Сибирски и Далекоизточен, които подчинява на личната си власт. По територия те съвпадат със старите военни окръзи от времето на СССР. Всеки окръг се управлява от упълномощен представител на президента, който се отчита пред него и се ползва само от два мандата. Главните задачи на назначените и подбрани от президента лица, ръководители на окръзите, са свързани с изискването в кратки срокове да приведат местните закони в съответствие с Конституцията на РФ и федералното законодателство. Те трябва да създадат в окръзите органи на прокуратурата и на вътрешните работи, за да организират необходимия обществен ред, да контролират нарушителите, т. е. да задействат механизма на държавата в интерес на гражданите.

Второ, през май 2000 г. президентът внася в Думата закон За реда на формиране на Съвета на федерацията и поправки на закона за Общите принципи на организация на законодателните и изпълнителните органи на държавната власт на субектите на Руската федерация както и За общите принципи на организация на местното самоуправление в РФ. Това са комплекс от закони, които могат да стабилизират властта и да преодолеят чувството за неуправление на страната. При това те обхващат пълномощията на всички власти — от Центъра до местното самоуправление.

В резултат на приетите закони губернаторите вече не участват по право в горната камара на парламента, а с утвърждаването на втората част от Данъчния кодекс на РФ, те губят и финансовата си самостоятелност, тъй като кодексът отнема част от бюджетните постъпления за окръзите. По новите разпоредби президентът назначава губернаторите, но има и правото, при определени условия, да освобождава губернатори от длъжност. Паралелно с това президентът Путин успява да убеди губернаторите сами да напуснат горната камара, тъй като това е в интерес на конструктивното, регулираното държавно управление.

Съветът на Федерацията или Федералното събрание като горна камара на парламента, ще се формира от по двама представители на регионите, избрани от законодателните им органи. По този начин реформата гарантира сериозно ограничаване на условията за възникване на противоречия между централната власт и регионите. В интерес на колективното начало в управлението на държавата, съобразно предложените от президента реформи, през август 2000 г. се създава Държавен съвет, какъвто Конституцията не предвижда и поради това той няма властови функции, а само съвещателни. Съветът има отговорната задача да обсъжда и формулира главните направления и задачи в областта на вътрешната и външната политика и да предлага ефективни решения. Поради това в работата на Държавния съвет се включват президентът и ръководителите на регионите, които по този начин те намират място в новата политическа система на лоялни и безпрекословни изпълнители. Рекомендациите на Държавния съвет по актуалните проблеми и аспекти на управлението и на политиката като цяло се оказват полезни за работата и на президента, и на правителството, което той назначава. Държавният съвет започва работа на 1 септември с. г.

Трето, президентът Путин въвежда т. нар. диктатура на закона, която цели ликвидиране на привилегиите на олигарсите и възможностите им, да поддържат особени отношения с политиците и с държавните чиновници в свой интерес. Всъщност новите богати в Русия са преди всичко финансови спекуланти, които ограбват отслабената руска икономика като прехвърлят натрупаните капитали в чужди банки или офшорни зони. Други създават корпорации и производствени отрасли, а трети използват парите, за да печелят постове във властта, да контролират медиите и т. н. При това всеки капитал има различен произход и различни цели.

Обявената от президента Путин «диктатура на закона» цели да ограничи влиянието на олигарсите върху централната власт, да спре тяхната намеса в работата на държавническите механизми и в системата на вземане на решения на най-високо равнище. Тя се привежда в изпълнение от прокуратурата, която разкрива закононарушения на редица известни олигарси. Следват и прокурорски решения, породили острите реакции на засегнатите.

През пролетта на 2000 г. президентът от своя страна организира официална среща с 21 представители на едрия бизнес (без засегнатите), на които заявява, че властите няма да преразглеждат извършената приватизация и няма да преследват незаконно придобитото движимо и недвижимо имущество! С други думи, пазарът на корупционни услуги се затваря, място за ловки посредници няма. Централната власт открива широк фронт за бизнес, за инвестиции, за изграждане на модерна икономика на страната с прякото участие на едрия капитал и по законите на пазара, но при «равни правила на играта» за всички участници в стопанската дейност. Всъщност, президентът призовава за развитие на бизнеса без политика. Убеден в правотата си, той лишава част от олигарсите — Вл. Гусински и Б. Березовски, от техните медии, които поставя под държавен контрол!

В интерес на този модел икономическа политика, парламентът приема закон За противодействие на прането на престъпни доходи. Министерството на икономическото развитие и търговията под ръководството на министъра и вицепремиера М. М. Касянов подготвя обширен документ Основни направления на социално-икономическото развитие на РФ в дългосрочна перспектива до 2010 г.

Четвърто, «Диктатурата на закона» се прилага и към т. нар. енергийни гиганти в Тюмен и в цялата страна. През лятото на 2000 г. централната власт започва проверки в Газпром, за шеф на който е назначен Дмитрий Медведев, съмишленик на Вл. Путин от Санкт Петербург. Тези проверки са показателни за политическата линия на президента и на правителството срещу евентуални корупционни практики, неплащане на данъци и прочие закононарушения. Те показват, че държавата ще разширява контрола си над компаниите, работещи с енергийните ресурси на страната. Такъв е случаят и с Михаил Ходорковски, олигарх, собственик на гиганта ЮКОС, арестуван на 2 юли 2003 г. заедно с неговия пръв съдружник Лебедев с обвинения за престъпления по време на приватизацията, неплащане на данъци, злоупотреба с власт, криминални престъпления. По обяснения на властите, издигнатите обвинения и направените арести, са част от борбата срещу т. нар. барони-грабители, т. е. те са логична част от прилагане на формите на държавен контрол над използването и търговията с най-доходоносните ресурси на Русия. По този начин се постига усилване на държавното регулиране на икономиката. То поражда и нови критики от страна на западните наблюдатели, които възприемат този вид държавен контрол за недемократичен и ограничаващ личната инициатива на бизнеса.

Съществуват различни мнения специално по случая Ходорковски. Американски коментатори обръщат внимание на политическите пристрастия на Ходорковски в полза на либералите и с това обясняват присъдата от 9 години затвор. Проф. Евг. Анисимов смята, че останалият в Русия Ходорковски (за разлика от Березовски и Гусински, които напускат страната) не е угоден на властващите. Президентът и властта в Кремъл полагат усилия за борба с корупцията, престъпността и бедността, но тя не е ефективна и не е последователна, твърди проф. Анисимов.

Руската преса от своя страна публикува информации за ново преразпределение на собствеността, в което държавният монополист «Газпром» придобива активите на ЮКОС чрез подставени лица и запазва целостта и агресивността си. Предполага се, че тъкмо това ново преразпределение е основната причина за поредното «безпрецедентно настъпление» срещу олигарсите. А. Политковская записва в своя «Руски дневник»: «Гюрултията около ЮКОС изобщо не вреди на държавата и тъкмо затова можем да изплащаме външния си дълг. Руският народ ликува и хал хабер си няма какво става».

През 2007 г. нашумява историята и с бившият собственик на «Русснефть» Михаил Гуцериев, който обвинява представители на висшите власти (без имена и лица) в морален натиск. Опозицията поема темата с обвинения срещу управляващите в «денационализация» и намеса на държавата. Руският печат обаче отбелязва, че мнозинството граждани не съчувстват на г-н Гуцериев, който напуска страната.

Пето, важен аспект на реформите е усъвършенстването на многопартийната система в Руската федерация. Известно е, че множество партии практически не участват във формирането на изпълнителната власт и не оказват влияние върху политическия курс на страната. Поради това, специален закон За политическите партии, подготвен в края на 2000 г. и приет през пролетта на 2001 г., постановява за политически партии да се възприемат само организации, които имат масова подкрепа, т. е. не са регионални, а федерални обединения, изразяват интересите на гражданите и имат достатъчно структури в цялата страна. В срок от 2 години партиите трябва да се пререгистрират и да докажат правото си на общофедерални обединения. Благодарение на този закон, от опитващите се да извършват политическа дейност през 1999 г. 300 политически партии, през 2003 г. остават 26.

Още през 2000–2001 г. става ясно, че значителна част от руското общество признава постигнатото укрепване на централната власт. Центристките фракции в парламента имат твърдо мнозинство, което подкрепя политиката на президента. Опозицията твърди, че това положение дава сериозни предимства на централната власт и представлява доказателство за авторитарния характер на президентското управление.

Първите реформи на президента Путин подготвят постепенното стабилизиране на вътрешнополитическата обстановка в страната. Наистина все още има корупция, но започва и процес на спиране на изтичането на руски капитали в чужбина. През 2000 г. се изнасят 25 млрд. долара, а през 2001 г. — само 1 млрд. долара. Наред с това, според политологът Ал. Денисов, президентът все по-успешно преодолява стереотипа на «протеже на Елцин». Путин се утвърждава като мислещ, прагматичен политик, който общува като равен с равен и «с човека от тълпата, и с представителите на целия спектър на властовия елит на федерално, регионално и международно равнище». В резултат на първите реформи и видимите последствия от тях, рейтингът на президента Вл. Путин нараства «до равнище, което други руски ръководители не постигат!». Опозицията е категорично против подобна оценка, както и против обявената от Путин суверенна демокрация в Русия.

Понятието «суверенна демокрация», чийто автор е Владислав Сурко, един от съветниците на президента, се използва от управляващите, за да се отграничи руския опит в демократизацията и защитата на човешките права от опита на други държави. В съвременната история на света има подобни примери. През 1936 г. 15–те партии, коалиционни партньори в Народния фронт в Испания и неговото коалиционно правителство, въвеждат понятието «народна демокрация», за да се разграничат от демокрациите във Франция и Великобритания. По-късно това понятие се използва в източноевропейските страни. В случая с Русия става дума за определени характеристики, които управляващите свързват с понятието суверенна демокрация:

— силна централна власт, спазване принципите на конституционализъм, парламентаризъм, многопартийна система.

— единствена гаранция за демокрацията в Русия е нейният суверенитет, нейната силна държавна власт, силната армия, силната икономика и силният народ.

Политическите коментатори от кръга «Открит форум», в който приживе участва и А. Политковская, са категорично против това определение на руската демокрация. Те твърдят, че през първия мандат на президента Путин «модернизирането на Русия е изместено от задачата да бъде укрепена властта на една личност ... а моделът на контролирана демокрация не работи». Чуждият печат поддържа руската опозиция с внушения, че президентът и неговата кохорта «управляват» демокрацията, противодействат на предполагаемите противници на държавната власт и на възстановяването на традиционната руска държава, която е авторитарна отвътре и имперска извън пределите й.

Защитниците на формулата на президента за суверенна демокрация отстояват позицията си с твърдението, че «авторитаризмът е сложен, структуриран режим, който не може бързо да се установи в голяма държава», а представителната демокрация устройва Русия за момента. Страната постепенно се движи от неограничена анархия към умерена анархия и политиката на направлявана демокрация. И в тази област в света съществува опит, примерно в страни от Югоизточна Азия, но в някои от тях се проваля по субективни причини. Проф. Никонов предполага, че Русия стремително ще се насочи към «руски модел на организация на властта, тя повече от всичко ще напомня за това, което е до 1917 г., и много от това, което се е съхранило от съветския период». Това ще бъде «незряла или нелиберална демокрация», защото «най-важните компоненти на демокрацията — върховенство на закона, отговорност на властите пред избирателите и други, още си пробиват път като концепции, които имат слаба връзка с реалния живот».

Това е една от съществуващите теории на специалистите за политическия режим в Русия. През 2000 г. мнозинството граждани приемат реформите на Вл. Путин като необходими за изграждането на желаната власт. Настроенията на широките кръгове от обществото в полза на политиката на президента дават основание на висшата власт и на парламента да утвърдят през декември 2000 г. Закон за националните символи — трицветен флаг — бяло-синьо-червено, герб с двуглав орел, червено знаме, символизиращо победата на народите във Великата отечествена война, и химн по музиката на съветския, но с нов текст на С. В. Михалков, които символизират единството на поколенията! Проф. А. Барсенков от МГУ потвърждава: «Такова съчетание на елементи на символиката цели да обедини различните епохи от историята на Русия, да се примирят привържениците на различните политически настроения, да се демонстрира приемственост и новост в развитието на страната».

Паралелно с реформите по вертикала на властта, президентът и неговите съветници подготвят последователно данъчна, административна, съдебна и военна реформа. Руските изследователи обръщат особено внимание на тези реформи и запазват правото си на критичност за темповете на изпълнение на взети и гласувани решения.

В рамките на данъчната реформа още през 2000 г. парламентът приема нов Данъчен и Митнически кодекс и добавки към Гражданския кодекс на РФ. По въведените нови постановления, скалата на данъците се снижава от 30% на 13% и става най-ниската в Европа, а ДДС — 10%. Всички данъчни привилегии се премахват. Благодарение на тези решения, властите създават условия за излизането на т. нар. сенчеста икономика «на светло». През следващата 2001 г. събираемостта на данъците се повишава, а държавата подготвя закон за бездефицитен бюджет. През 2003 г. тя отчита 98% събираемост на данъците! Мнозинството руски граждани, пишат наблюдатели, вече «вярват в справедливата държава» и са убедени «че не са изчерпани всички средства за борба с неплащането на данъци».

Данъчната реформа има пряко отношение към цялостната икономическа политика на страната. Сподвижници и противници на президента признават, че Путин е привърженик на възраждането на руската икономика без помощ отвън, т. е. от Запада. Представители на президентската институция вярват в т. нар. просветена автаркия — икономическо развитие, което се основава на вътрешните ресурси и по-малко на внос на стоки или на чужди инвестиции. Експертите в президентството вярват в необходимостта от дълговременните проекти за възраждането на Русия. Поради това те концентрират усилията си върху реформи, които създават истински пазар в Русия.

В рамките на административната реформа президентската институция залага ясно разпределение на пълномощията и отговорностите на (и между) различните равнища на власт — федерална, регионална, местна. Предвидените пълномощия се осигуряват и финансово. Това става през 2003 г. По този начин държавата постепенно преодолява съществуващия хаос и безконтролната дейност на мними политици и местни управници.

В интерес на реформите, президентът ползва опита и знанията на руските държавници С. Кириенко, Вл. Черномирдин, на президентите М. Горбачов и Б. Елцин. От 2000 г. Вл. Путин въвежда система на постоянни срещи с всички парламентарни политически сили по темите на възможното сътрудничество в управлението на държавата. Участието на регионалните лидери в заседанията на Държавния съвет осигурява постоянен диалог на президента с тях по всички актуални и перспективни проблеми на държавното управление.

По общо мнение, съдебната реформа цели въвеждането на съдебни заседатели и институцията на мировите съдии, провеждане на арести само с решение на съда, създаване на изправителни домове и учреждения към МВР и към правосъдното министерство. През 2001 г. парламентът приема Закон за защита правата на юридическите лица и предприемачи при провеждане на държавен контрол, насочен срещу произвола на подкупни чиновници, Закон за лицензиране на отделни видове дейности и закон За държавна регистрация на юридическите лица. Съдебната система обаче все още остава зависима от централната власт, което влиза в противоречие с демократичния принцип за разделяне на властите. Поради това през 2002 г. се приемат нови актове за регулиране дейността на съда и адвокатурата, внасят се и поправки в действащите кодекси.

Военната реформа се опира на приетата през 2000 г. Военна концепция на Руската федерация и определените от нея възможни и реални заплахи за сигурността специално във военната сфера и свързаните с тях нови задачи на въоръжените сили на Русия. В началото на 2001 г. правителството приема План за строителството на въоръжените сили на РФ, който предвижда: 1) въвеждане на договори със служещите в армията, флота и авиацията; 2) постепенно преминаване към професионална армия примерно към 2010 г., с модерно усъвършенствано оборудване и въоръжение, с повишено качество на професионално обучение, с висока мотивация на служещите във въоръжените сили; 3) социална защита на военнослужещите.

За реформата са нужни от 150 до 300 млрд. долара при положение, че въоръжените сили се съкратят от 1,2 млн. души (1998) примерно до 600–800 хил. души. Действащият министър на отбраната Игор Сергеев и висшият офицерски състав силно се противопоставят на замислената реформа, но скоро министърът и неговото обкръжение са изпратени в пенсия или са отстранени. Новият министър Сергей Иванов няма стари връзки с висшия офицерски състав, поради което не среща особени препятствия при подготовката и поетапното реализиране на военната реформа. В рамките на реформата на военноморския флот (ВМФ) започва и строителство на нов модел атомна подводница «Гепард».

Парламентът и правителството вземат важни решения в интерес на армията. През април 2001 г. Думата приема постановление за повишаване заплатите на офицерите, а в началото на 2003 г. се въвеждат допълнителни суми към заплатите за всяка нова звездичка на пагона! Самата реформа започва от края на 2003 г. само в две дивизии, за да се въведе постепенно във всички въоръжени сили.

Междувременно, през август 2000 г. държавата и обществото преживяват тежко катастрофата с подводницата «Курск» в Северно море и безсилието на руските спасители. В този момент лорд Дж. Робертсън, генерален секретар на НАТО, предлага помощ на Русия. Руската страна приема два от спасителните модела — на Норвегия и на Великобритания, но и тази помощ не спасява екипажа и подводницата. Средствата за масова информация критикуват остро президента, тъй като той посещава Североморск в деня на траур 23 август, т. е. не поема лично ръководството на операцията по спасяването! Това за Вл. Путин е фактическо изместване на вниманието от най-важния проблем — причините за катастрофата и за гибелта на екипажа. Този проблем, смята президентът, съзнателно се подменя с коментари за това къде се намира Путин, с кого разговаря и прочие. На срещата с близките на загиналите президентът е естествен, съчувствен и те запомнят тъкмо това. А журналистите отбелязват и неговата присъда: «Има конкретни хора, които ограбиха страната, армията и флота и сега се опитват да манипулират обществото».

Трагедията, колкото и покъртителна да е, не оказва влияние върху провеждането на реформите, а обществото е готово да подкрепи армията. Централната власт се мотивира да ускори изпълнението на военната реформа и да демонстрира ефективност в борбата за отстраняване на нещастни случаи и инциденти във въоръжените сили. Наблюдатели напомнят, че след тежката катастрофа с подводницата «Курск» президентът освобождава редица генерали, които изпраща в пенсия.

Президентската институция подготвя и план за радикално преустройство на МВР, но той временно се отлага. През 2003 г. обаче Федералната гранична служба се връща във ФСС. Формира се и Федерална служба данъчна полиция. Очевидно това са елементи от политиката на контрол на държавата върху едни от най-важните сфери на държавното управление. Към края на 2001 г. се извършва и преустройство в министерството на финансите, в което се създава нов орган — Комитет по финансовия мониторинг. В резултат на това Русия успява да се приобщи към Общността на международното финансово разузнаване.

В хода на сериозните промени трябва да отбележим и реформата в пенсионната система (2001), която има особено значение за имиджа на президента сред по-старото поколение. Нейната същност се изразява в това, че пенсията по старост се поставя в пряка зависимост от заплатата на гражданина и на неговия трудов стаж. През 2001 г. парламентът приема три последователни закона за пенсионната реформа, а правителството осъществява прилагането й. За тази реформа съдействат новите натрупвания на финансови ресурси в трезорите на Централната банка — златните резерви нарастват до 50 млрд. долара, а приходите в бюджета от приватизацията достигат до 40 млрд. долара. Тези средства позволяват на държавата редовно да изплаща и възнагражденията на държавните служители, а на следващата година да повиши заплатите им.

Икономическата политика на правителството поставя началото и на сериозни преустройства в нефтената и газовата индустрия, в електроенергетиката, в системата на ж. п. транспорта и сферата на жилищно-комуналното стопанство. Те целят създаване на конкурентна среда и привличане на инвестиции, които да предизвикат качествено подобрение на положението в тези области на икономическия живот. Всичко това става в периода 2000–2004 г.

Важен проблем на преустройството е този с износа на петрол за европейските страни, тъй като част от него преминава през пристанищата на прибалтийските държави срещу наем от 1,5 млрд. долара. Проекти за ново балтийско пристанище близо до Санкт Петербург се обсъждат още през 1992 г., но планът за пристанището Приморск се реализира по време на управлението на Вл. Путин за 18 месеца и се открива в края на 2001 г. Новото пристанище намалява зависимостта на РФ от прибалтийските страни и работи в съответствие в руските национални интереси. Реформирането на монополите върху природните ресурси, понижаването на данъците, създаването на условия, руската икономика да се включи в глобалната конкуренция в съответствие със стандартите на Световната търговска организация, въпреки че Русия не е член на организацията, са постижения, които отиват «много по-далеч от най-смелите замисли на Е. Гайдар», пише проф. В. Никонов.

Към 2004 г. правителството прави анализ на държавното управление на съответните стопански обекти и отчита, че въпреки постиженията, то все още не е достатъчно ефективно. Голямата цел на президентството е създаването на условия за модерно, наукоемко производство съобразно новите технологии в области, в които руската наука е на световно равнище. Тази задача се реализира системно от 2000 до 2004 г. Приоритет на държавническите решения и на новите проекти е отбранително-промишления комплекс, в който се съсредоточава колосален високоинтелектуален потенциал. Тъкмо за него държавата разширява финансовата си подкрепа! С тази цел кабинетът предприема и нов етап на приватизация на държавни предприятия от различни производствени отрасли.

Сериозен проблем на икономическата политика е и селското стопанство. През септември 2001 г. Думата приема нов Поземлен закон, а през юни 2002 г. и закон За оборота на земята със селскостопанско предназначение, разрешаващ покупко-продажбата и на този вид земя. Той влиза в сила през 2003 г. и постановява изгодно кредитиране на аграрните предприятия, увеличаване на доставките на селскостопанска техника и някои мерки с протекционистки характер в защита на местното производство. Още през 2002 г. селскостопанските производители се радват на висока реколтата, която, по думите на изследователя Шестаков, прави Русия отново «световна житница».

Резултатите от реформите и преустройствaта, извършени през първия мандат на президента, могат да се измерят с цифри. По източници на д. и. н. В. А. Шестаков и на проф. А. Барсенков, БНП непрекъснато нараства: през 2000 г. — със 7,7%, през 2002 г. — с 4%, а през 2003 г. — със 7%. Промишленото производство нараства с 9%, селскостопанското производство — с 5%, а реалните доходи на населението — с 9,2%. Безработицата намалява до 700 хил. души, а инфлацията постепенно намалява — от 36% през 1999 г., на 18% през 2001 г., до 12 % през 2003 г. Държавата изплаща външния дълг на траншове, а златните резерви постигат рекордно равнище от 84 млрд. долара. Приходите в бюджета дават възможност на руското правителство да разшири параметрите на социалната политика.

3. Нов етап в стабилизирането на Русия

Мнозинството руски изследователи на управлението на Вл. Путин отбелязват, че в морално-политически план Русия постига стабилизация на обществено-политическата и на социално-икономическата обстановка още към средата на 2002 г., а в следващите години я утвърждава и разширява. Те обръщат внимание и на системната политика на управляващите да събудят и да подкрепят самочувствието на гражданите, да защитят руската идентичност, да покажат разбиране към живеещите в РФ нации и етноси и към националната идентичност. Методите за въздействие се движат от възраждане на спомени чрез представянето на стари съветски филми и на нови постановки, свързани с Великата отечествена война, с темата за любовта към родината, саможертвите в нейна защита, с темата за руската душевност и добронамереност. Телевизионни канали предлагат и холивудски производства, интересни за младото поколение. Опозицията остро критикува тази «пропагандна игра» на президента, но хората преживяват и демонстрират отношение. Дори отново споменатото име на Сталин се приема общо взето благоприятно, макар не от всички. Новата идентичност на гражданите на РФ, твърди проф. Никонов, се строи първо на основата на приемствеността от цялата руска история и второ, на основата на «трансформацията на страната от 400 години империя в национална държава». По тази линия се движат и управляващите в Русия.

Националната идея е нещо особено важно за руснаците. Освободена от идеологически определения, тя придобива ново измерение, което по правило започва от православието. Вярващите са нарастващо мнозинство — християни от 51% до 58%, (а мюсюлмани са от 1% до 5%). Впрочем при всяка човешка и обществена криза, при изпитания като война и междуетнически сблъсъци, в страната се наблюдава засилване на религиозността. Това става и в първите 10 години от съществуването на Руската федерация като суверенна държава. Религиозната доктрина, допуска проф. А. А. Маслов, постепенно преминава на равнище политическа идея, която има фундаментален характер. Тази политическа идея се върти около личността на Путин (без идеология), която обаче мобилизира хората.

По времето на Б. Елцин, властта показва почтително, но не предано отношение към Руската православна църква (РПЦ). Вл. Путин обаче демонстрира истинско уважение. За много граждани на Русия и за чуждите наблюдатели личната религиозност на Вл. Путин е напълно очевидна. Той съдейства за моралната и духовната легитимност на РПЦ, която се ползва с одобрението на 54% от населението, т. е. тя е втората радваща се на доверие институция след президентството с неговите 68%, твърди Ед. Лукас. Британският журналист отбелязва още, че Световният съвет на руснаците — сдружение на нецърковни организации, също признава йерархията на РПЦ и уважава нейното разбиране за ценностите на източното православие, които са значително по-широки от западното разбиране за човешки права. В специална Декларация за човешкото достойнство Световният съвет на руснаците потвърждава, че «вярата, моралът (националният), светото причастие, отечеството» са не по-маловажни ценности от правата на човека. За чужденеца това означава, че РПЦ възприема концепцията за уникалните ценности на руската цивилизация и в този смисъл тя поддържа философията на суверенната демокрация в Русия. Фактът, че Руската православна църква заема достойно място в живота на обществото е безспорен. Тя постепенно навлиза в обществения живот, превръща се във важен фактор на обновлението на страната и получава признание от висшата власт. Този факт вече тревожи учени, общественици и политици, които изразяват протест срещу правата и участието на църквата като институция в обществения живот с публични декларации. Те обаче не оказват влияние върху авторитета на РПЦ.

Вторият силен фактор на националната идея е чувството за национална гордост и вярата в националните институции. Общоизвестно е, че идеята за «величието на Русия» е твърде популярна сред руските избиратели. Умението на държавниците да поддържат националната гордост и националните институции «е най-добрата основа за действащата демокрация», твърди и М. Тачър, първата жена премиер на Великобритания, избирана три последователни мандата.

Президентът Путин постоянно изразява уважение към християнството и мюсюлманството като две световни религии, а исляма на руските мюсюлмани нарича «една историческа религия по руските пространства». Показаното внимание на висшата власт е особено важно при постоянните опити на политически лица във и извън Русия да вредят на страната с идеите на сепаратизма и да настройват други суверенни народи срещу РФ. Това става особено ясно по време на Розовата революция в Грузия през 2003 г. и на Оранжева революция в Украйна през ноември 2004 г. На основата на примерите Елен д’Анкос пише за съществуващото «изкушение», Русия да бъде тласкана по пътя на сепаратизма «и това неизбежно кара руските ръководители да проявяват мъдра въздържаност».

Президентът Путин възприема този стил на «мъдра въздържаност». Той действа без излишно драматизиране на критиките срещу него. Едновременно той се опитва да сближава различните гледни точки за управлението на голямата държава, принципно да защитава руската държавност и руското национално достойнство. Вл. Путин намира идеи и прийоми, които целят обединение на обществото и по темите за международната политика на РФ, за нейната роля и място в глобалната система на междудържавните отношения. Обществото възприема с разбиране подобни идеи, а журналистът Тимченко обобщава: «Путин заявява, че Русия иска да стане отново велика държава. И хората разбират, че с тях сега няма да се отнасят като с хора от «второ качество». Путин заявява, че ние имаме глобални интереси и хората разбират, че ще имат отново приятели по света, а не само врагове».

Руските и чуждестранните критици на президента имат друга гледна точка. «Путин не избира поведението си — пише Анна Политковская. — Той не е роден тиран или деспот, просто е възпитан да разсъждава в категориите, втълпени му от КГБ ...» Поради това, твърди журналистката, съветските порядки в страната се възвръщат. Повече от 6 хил. бивши и настоящи специалисти от тайните служби работят с президента във висшите етажи на властта. В книгата си «Новата студена война», Ед. Лукас посочва цифрата 2000 бивши служители на КГБ и ФСС, работещи по върховете на властта и наричани «силовики» — термин, който произлиза от руската дума «сила» и е трудно преводим на неславянски езици. Директорът на Руско-Евразийската програма на фонд Carnegie Endowment for International Peace Андерс Аслунд от своя страна твърди, че руските власти не реформират своите спецслужби и държавни монополи, а ги превръщат в «основа на своя режим».

Президентът Путин обаче не отговаря пряко на тези критики. Той намира за нормално да вдигне тост за Сталин и да сподели добри думи за Юрий Андропов! Путин защитава принципа за силна държава, силна армия и обединено общество. За някои обществени среди и чуждестранни наблюдатели това звучи застрашително, но за руското общество то звучи доброжелателно и обнадеждаващо! Обикновеният гражданин предпочита силна държава не защото така е възпитан, а защото в историята на Русия поколенията граждани и поданици ценят като достойнство силата на държавността! Въпрос на менталност!

А отъждествяването на «съветското» с «руското», посочва Ал. Солженицин в интервю пред Der Spiegel (юли 2007 г.), все още не е изживяно нито на Запад, нито в бившите социалистически държави, нито дори в Русия. Тя «все още не е демократична страна, тя току-що започва на гради демокрация и няма нищо по-лесно от това да се предяви списък с пропуски, нарушения и заблуждения». Новото поколение политици, казва писателят, «бързат да обвиняват, сякаш те са се освободили, а Москва е останала комунистическа», но «непрестанните упреци отвън са по-скоро контрапродуктивни». Това се потвърждава от изминалите години, в които се разкрива една закономерност — в периоди на политическа и икономическа стабилизацията на руската държава, опозицията в страната и в чужбина засилва обвиненията за т. нар. възстановяване на съветските порядки и за липсата на демокрация. Руските граждани могат да оценят тази «закономерност», защото имат отношение към политиката като такава. По време на избори властите отчитат неотклонно увеличаване на броя на участващите в нея. Социологическите изследвания показват, че 75% от руските граждани имат доверие на избирателната система и смятат принципа за избираемост на органите на властта за особено важен.

На 7 декември 2003 г. в Русия се провеждат поредните парламентарни избори, които преминават при висока активност на гражданите и в резултат показват новото съотношение на силите в руския елит. Десните партии — «Яблоко» и Съюзът на десните сили, губят подкрепата на гражданите и не влизат в Думата. Победа с 37% от гласовете и 212 депутатски места постига «Единна Русия». Комунистическата партия получава 12% от гласовете на избирателите, Либерално-демократическата партия на Жириновски — 11%, блок «Родина» — 9,1%. В Думата влизат и 65 независими депутати, които Анна Политковская нарича «кръга на Кремъл».

Критиците реагират остро срещу победата на «Единна Русия» като «партия на началниците», която няма самостоятелна политическа роля, а е предназначена да «обслужва» избирателните и законодателни потребности на Кремъл. Сега, пише Политковская в своя «Руски дневник», в руския парламент няма личност, способна да брани демократичните идеали и да играе ролята на конструктивна, интелигентна опозиция на Кремъл. Новата Дума идеологически е ориентирана повече към руския традиционализъм, отколкото към Запада. В предизборната кампания се обръща повече внимание на «изконните руски традиции», а правителствената партия «насърчава възгледа, че Западът е унизил руския народ». Този възглед определя «открито антизападната и антикапиталистическата пропаганда» на партия «Единна Русия», заключава журналистката.

Независимо от непримиримата опозиция в Русия и в чужбина, наблюдателите не си позволяват да отричат напълно постигнатото от екипа на президента Путин в областта на икономиката и във възстановяването на държавността в Русия. Проведените реформи и приходите от повишените световни цени на енергоносителите наистина стабилизират икономиката на страната. Статистиката отчита ежегодно нарастване на руското промишлено производство с около 6%, предвидимата инфлация 6–7% с амбицията да се снижи до 4–5%. Споменатият вече Пол Старобин (Bussiness Week, July, 2003) също признава, че руската икономика изживява бързо развитие и постига разцвет. По негови източници, очакваното нарастване на БНП за 2003 г. е с 5,8%, докато за САЩ прогнозата е повишаване с 2,3 %, а за ЕС — 0,7%. Националната руска валута рублата е силна, валутните резерви на страната са 68 млрд. долара, постоянно нараства активното салдо на търговския баланс благодарение на износа на петрол и горива. В РФ има икономическа и политическа стабилност, твърди Старобин, за която съдейства и въведеният по-рано 13% плосък данък върху доходите на гражданите. При тези резултати от политиката на реформи и стабилизация, руснаците естествено и логично виждат в лицето на Вл. Путин лидер-спасител, който възражда Русия, обобщава Старобин. Той цитира и американския посланик в Москва Ал. Вершбоу, който твърди, че президентът Путин «удовлетворява психологическата потребност на русите от държава, която да ги защитава».

Гражданите на Русия са впечатлени и от реалностите в обществото, и от действията на президента. При направените социологически проучвания се оказва, че 90% от анкетираните граждани смятат, че магнатите присвояват богатства по незаконен път, поради което подкрепят «диктатурата на закона». Те поддържат и закона, по силата на който президентът може да освобождава губернатори, който не се справят с работата си или не се съобразяват с централната власт. Силно впечатление на широката публика прави и призивът на президента Путин към големите московски бизнесмени да окажат помощ на най-бедните региони на федерацията.

В мненията на широките обществени слоеве и на опозицията естествено има сериозни различия. Първите подкрепят президента и реформите за укрепване на държавността. Вторите внушават, че «командата на Путин няма доверие в демокрацията». За опозицията президентската власт е безконтролна, защото се съобразява само с моралните принципи на самия президент. Той продължава реформите, ориентирани към пазара, но ограничава способността на бизнеса да манипулира стратегическите структури за политически цели. Екипът на президента укрепва държавните монополи и засилва държавния контрол над жизненоважните отрасли на руската икономика. За обществото това е положителен знак, за опозицията е отрицателен.

Мнозинството руски избиратели показват своето отношение към личността на президента и споделените надежди за бъдещето по време на изборите за президент на 14 март 2004 г. Владимир Путин печели 70% от гласовете на избирателите и получава право на втори мандат като президент. Наистина неговите конкуренти нямат никакви надежди да спечелят и при това положение победата е повече от убедителна. Естествено има протести срещу нежеланието на Путин да участва в дебати, срещу показаното от него «презрение» към опозицията, както и срещу ежедневното присъствие на снимките му в ТВ-предавания. Путин е скъп на думи, но противниците му са убедени, че «той знае и вижда всичко».

В тази си констатация опозицията е съвсем точна. Президентът знае, че криминалната обстановка в страната все още не се променя кардинално, размерът на корупцията и организираната престъпност остава значителен. Все още не се провежда системно военната реформа, т. е. тревожната обстановка в армията не е превъзмогната. На дневен ред стоят проблемите с традиционната слабост на институциите на гражданското общество, с неефективността на прокуратурата и съда и тяхната зависимост от висшата власт. Специалисти напомнят традициите на руските съдебни органи от времето на Руската империя и на СССР да се съобразяват именно с висшата власт, което не оправдава нарушенията на законите от хората, които трябва да ги спазват, да следят за спазването им и да санкционират нарушители. Изследователи напомнят и за «сенчестата» икономика, за антисоциалната дейност на корумпираните чиновници, за бедността и наркоманията, влошеното здравословно състояние на голяма част от населението, за тревожното спадане на духовността на обществото.

С встъпването си в длъжност за втори мандат Вл. Путин излиза пред обществото с нови проекти, които целят постепенното разрешаване на нерешените проблеми на обществото и на държавата. Неговите екипи от съветници разработват съответните програми, които могат да се приведат в действие на основата на вече постигнатото от централната власт. Увереност във възможностите на държавата дават силните позиции на «Единна Русия», която постига консенсус с Комунистическата партия, Съюза на десните сили и «Яблоко». В същото време именно доктрината на суверенната демокрация възпроизвежда оперативната система на съвременната руска политика, при която извън демократичните институции не може да има друга, паралелна легитимност. Такова е аргументираното становище на руската Агенция за политически и икономически комуникации.

По общо мнение на изследователи и част от политическия елит на Русия, суверенната демокрация е нов специфично руски модел на управление, който отразява особеностите на държавата, на обществото, на културните корени и националните интереси, на единството и териториалната цялост. Този модел отговаря на предпочитанията на самото общество, готово да се обедини около силен и всеотдаен лидер, който доказва своите способности и пределно ясно определя целите и задачите, които преследва. Става дума за авторитарна личност и за авторитарен стил на управление. Вл. Путин не носи харизма, но печели подкрепата на мнозинството, което докосва и разбира настъпилите промени. Личната популярност на президента до голяма степен е най-важната особеност на руската политика, констатира Ед. Лукас и обобщава: «Никой руски политик не се е радвал на толкова голяма обществена подкрепа в продължение на толкова дълъг период».

Чуждият наблюдател трудно възприема това. Джим Хоуленд от Washington Post например се възмущава от «пълното господство на Путин в политическото пространство» и от «удивителния факт, че мнозинството руснаци му отстъпват цялата тази власт, без да си представят достатъчно ясно, как той смята да я използва». Гражданите на Русия изглежда, че знаят това.

Защото в рамките на суверенната демокрация може да продължи да се развива процеса на демократизация. Пример за това са появилите се нови партии и обществени формации. През 2003 г. се създава партия «Родина», чиито представители отиват твърде надясно. Те издигат открити националистически предложения и идеи. През с. г. се създава Републиканската партия на Русия, която едва през лятото на 2007 г. провежда национална конференция с делегати от 58 района. На конференцията партията одобрява програма под заглавие «Тресавището на авторитаризма» и обявява, че нейна първостепенна задача е борбата против монопола във властта.

В същото време опозицията в парламента и в обществото е относително слаба, разединена, изпадаща в противоречия дори по дребни въпроси. След 2004 г. редица неправителствени обществени движения активизират дейността си в намерението си да коригират управленската политика. Такива са Международният център за човешки права, Социалният комитет за защита на правата на лишените от свобода, Московска хелзинкска група, Мемориален център за човешки права, Human Rights Watch, Amnesty International и създаденият от Гари Каспаров «Комитет 2008». Липсата на единство в действията на тези формации, точно както липсва единство и в парламентарната опозиция, доказва, че корективът на властта, като главен елемент на гражданското общество, все още липсва, следователно липсва и гражданско общество.

Междувременно на 1 септември 2004 г. Русия преживява нова трагедия — в гр. Беслан, Северна Осетия, група чеченски сепаратисти извършват нападение в едно училище и вземат стотици заложници. В антитерористичната операция на руските служби загиват не само мнозинството нападатели, но и 334 граждани, между които 186 деца. Страната е потресена. Президентът признава, че Русия се оказва слаба и неподготвена срещу подобно предизвикателство, поради което засилва централната власт и контрола върху работата на регионалните лидери.

В сферата на управлението на руската държава, съществуват още два сериозни проблема — твърде бавното движение на проблемите на местното самоуправление и неефективното правосъдие. В този аспект на политиката все още има условия за нарушаване на човешките права. Що се отнася до правосъдието, въпреки новия Наказателно-процесуален кодекс (2003), районните съдилища, намиращи се в основата на съдебната система, фактически са зависими от по-горните съдебни инстанции, тъй като последните дават оценка на работата на по-нисшите в йерархията. Военните съдилища са подчинени само на армейското командване.

През втория мандат на президента Путин стои остро и въпросът за свободата на словото и медиите. Конституцията на РФ гарантира свободата на словото, на печата, на дейността на разнообразните обществени формации и на принципа на плурализъм. В прилагането на тези права обаче има какво да се желае. Опозицията и обществените формации почти непрекъснато протестират срещу политиката на президента и на правителството, която не гарантира тези права и свободи. Различни движения и организации провеждат протести и демонстрации, в повечето случай без разрешение на властите. При подобни ситуации се намесва милицията, а организаторите на демонстрациите представят тази «намеса» за нарушение на човешките права. Това се случва и при протестите на най-новото опозиционно движение на Гари Каспаров. В повечето сблъсъци с властите, световният шампион предпочита да говори на английски език и с поведението си изненадва много руски граждани.

Президентът Путин поддържа принципното разбиране, че свободата на словото не означава безотговорност. Това се отнася особено за онези неправителствени организации (НПО), които получават финансова подкрепа от чужбина. Протестите на подобни организации или движения обаче не впечатляват широките среди на руското население. За руснаците, тъжно констатира демократът М. Касянов, високият жизнен стандарт и благополучието в личния живот са по-важни и по-скъпи, отколкото свободата на словото или спазването на човешките права и свободи. Човекът на изкуството Ростислав Ростропович обаче не приема такава оценка. Пред Le Nouvel Observateur (април 2007 г.) той споделя изненадата си от твърдата, свободна критика срещу Путин в руския печат и допълва: «Наистина, тя не винаги е умна. Те още не са привикнали към свободата. И не умеят да се държат така».

Споровете за правата на човека и гражданина наистина остават малко встрани от ежедневните проблеми на обикновените хора. Те са впечатлени от фактите, че Русия постига положителни промени в стандарта на живот. Бедност има, но страната се избавя от плановата икономика и от комунистическата идеология. Реалният доход на населението се удвоява. Броят на семействата, живеещи под прага на бедността намалява от 30% през 1999 г. на 14%. Увеличават се инвестициите в новите производства, в услугите и инфраструктурата, а данъчната реформа съдейства на средния и дребния бизнес.

В интерес на просперитета на страната, на 5 септември 2005 г. президентската институция утвърждава специален «Проект за сериозно подобряване на положението в областта на здравеопазването, на образованието, науката, жилищното строителство и селското стопанство». Властите създават и съответните органи за изпълнение на проекта. През октомври с. г. се създава Съвет по реализация на националните проекти, който се заема с проектите «Достойни и комфортни жилища на гражданите на Русия» и проекта «Здраве». Следващата програма е «Образование», предназначена специално за регионите зад Урал, както и програмата за «Развитие на агропромишлените комплекси». През 2006 г., посочва проф. Барсенков, се създава и специален Инвестиционен фонд с капитал от 70 млрд. рубли, които се насочват в инфраструктурата на страната, в социалната политика. Това показва, че държавата се връща в инвестиционния процес и вече търси държавно-частно партньорство при решаване на посочените проблеми на страната. През юли 2007 г. Централната банка на Русия повишава курса на рублата, а президентът подписва първия в историята на страната Тригодишен федерален бюджет (2008–2010 г.), който се отразява позитивно върху развитието на икономиката като цяло и върху социалната сфера.

Много сериозен проблем на обществото е лошото материално положение на хората на науката, на образованието, лекари, художници и други представители на руската интелигенция, както и голямата пропаст между бедни и богати. Неравенството между слоевете на населението в икономически план води до корупционни практики. Този въпрос е пряко свързан с политиката, която трябва да създаде условия за развитието примерно на средния и дребния бизнес и за възможностите на хората със свободни професии. Става дума за политика, която да защити правата на гражданите от произвола на бюрокрацията. Тази политика обаче изисква повече средства и грижи, включително и за ограничаването на дребните престъпления — кражби и разхищения на суровини и материали. Това не е направено във всички краища на федерацията.

Във връзка с проблемите на Русия през втория мандат на президента Путин трябва да посочим и отсъствието на граждански контрол над въоръжените сили. Опозицията в Русия по принцип протестира срещу влизането на генерали и висши офицери в политиката и във висшите етажи на държавния апарат. Това безспорно не говори в полза на демократизацията, макар да съществуват факти за подобна практика и в други европейските държави и в САЩ.

Междувременно, на 30 юли 2007 г. Frankfurter Allgemeine Zeitung съобщава, че Световната банка изследва качествата на държавното управление по шест категории, които включват: 1) право на гражданите да участват в съвместни политически решения; 2) политическа стабилност и отсъствие на насилие; 3) ефективност на управлението; 4) регулировъчна компетентност; 5) контрол над корупцията; 6) правова държава. По информация на вестника изследването на качествата на управлението в Русия показва негативна тенденция в първите пет категория и липса на подобрение по шестия.

Оценката на западните институции обаче не вълнува особено широките обществени кръгове в Русия. Ако след 1991 г. голяма част от руското население възприема Запада като «рицар на демокрацията», то впоследствие, главно след бомбардировките на НАТО над Югославия и след бързото разширяване на Алианса на изток в непосредствена близост до руските граници, настъпва разочарование. За същите тези граждани на Русия става ясно, коментира Ал. Солженицин, че политиката на Запада се основава преди всичко на прагматизма, често користен, циничен. «Много хора в Русия преживяват това тежко, като банкрут на идеалите», заключава писателят.

Дали поради това разочарование или по други причини, но в Русия се възраждат идеите на национализма и формациите, които го представляват. Национализмът винаги е създавал и създава заплахи за демокрацията и за правовата държава! Не случайно властите забраняват Национал-болшевишката партия. Опасност от «залитания» в посока национализъм в Русия обаче има! Още повече, че той е пряко свързан с примери за нарушения на човешките права на руски граждани от граждани с неславянски произход. Така става след трагичния случай на «Дубровка» и на несъстоялото се тогава представление «Норд-Уест». След трагедията изпъкват две неща — равнодушието на мнозинството граждани към случилото се и нарастващото възмущение на активните личности и политически ангажираните среди. Подозренията нарастват, а властите не дават отговори. Подобни явления безусловно се намират в противоречие с демократичните права и свободи на гражданите.

Очевидно Русия има сериозната задача да намери равновесие между многонационалната държава и силно изразения национализъм на своите субекти. Това са сериозни проблеми, за решаването на които е необходимо време и системност на политическите действия в името на демокрацията. Властите полагат усилия, за да разрешават належащите проблеми в движение. Процесът на демократизация на Русия все пак работи и този факт не може да се отрече напълно.

В края на 2007 г. вече се открояват ясно най-съществените постижения на Русия в икономическата област. БНП на страната възлиза на 1,3 трилиона долара, т. е. 6,4 пъти повече от равнището през 1999 г. Средно месечната заплата нараства от 65 долара през 1999 г. на над 540 долара през 2007 г. В края на ХХ в. РФ заема 22 място в списъка на страните с най-развити икономики, а през 2006 г. тя се изкачва на 11–то място. За 7 години държавата натрупва близо 400 млрд. долара валутни резерви и заема трето място в света след Китай и Индия. Притокът на чужди инвестиции е непрестанен и за 7 години се увеличава 8 пъти. Руският пазар се оказва един от най-примамливите като този в Бразилия и малко по-голям от този в Индия.

Това са общи показатели за икономическите постижения на РФ в периода от 1999 г. до края на 2007 г. включително. Те потвърждават правото на руските граждани да имат самочувствието на съвременници на стабилна и просперираща държава, която е в състояние постепенно да преодолее и вътрешнополитическите си проблеми.

Четвърта глава: Стилът на президента Путин и на руската дипломация в областта на външната политика

1. Основни документи, принципи и цели на външната политика на РФ

«Кой сте Вие г-н Путин?», това е въпросът, който занимава и представителите на дипломатическия свят, тъй като решенията и действията на президента на Русия могат да окажат въздействие върху много процеси, политически концепции, замисли и изпълнения в глобалната политика! Руският политически елит също очаква да получи постепенно информация за концепциите на Вл. Путин, за неговия език и стил на поведение, за неговите приоритети. Тези очаквания са обясними, тъй като президентът е «непознат» за дипломатите от кариерата и те не могат да предвидят стъпки му в особено чувствителната област на дипломацията и външната политика.

Интересът към Вл. Путин се засилва и поради неблагоприятните изводи за външната политика на министър А. Козирев, който се стреми да направи Русия част от Запада и като Запада. Тази политика се «разбива» в условията на настъпилите през 90–те години на ХХ в. промени, когато става ясно, че «Русия не я чакат в западното общество», тя не може да се интегрира в основните западни структури, няма шанс да бъде приета в НАТО и в ЕС. Следователно, обобщава проф. В. Никонов, трябва да се търси нов курс, който да вземе предвид обективните реалности. Президентът на РФ показва уважение към силата, традициите, приемствеността и патриотизма — качества, присъщи на един консерватор. Той не одобрява възраждането на имперската политика и не подкрепя идеите за алтернативна на Запада политика. За външната политика, Вл. Путин е в лагера на антиизолационистите и на привържениците на откритата политика, заключава проф. Никонов.

Дипломатът Сергей Караганов посвоему поддържа тази оценка и добавя, че реалностите на времето и икономическото изоставане на Русия са едни от най-сериозните предизвикателства към нейната сигурност и към нейната външна политика. Русия е евразийска държава и като такава тя изпитва опасностите от външни предизвикателства и от оформилите се две Азии — Далечен изток и Югоизточна Азия, все по-често наричани Източноазиатска общност. Към тях се приобщават страните от Близкия изток и Южна Азия. Азиатският континент, подчертава дипломатът, «отхвърля преклонението към Запада и културата на белия човек» и очевидно ще преживее дълъг период на промени и в международните отношения.

В рамките на международната политика новите сериозни предизвикателства към РФ са разпространението на оръжия за масово унищожение (ОМУ) и международният тероризъм. Той поражда ново качество заплаха, поради стремежа на неговите лидери да се домогнат до ядрени оръжия (включително и до обеднен уран) или да подготвят удари върху ядрени реактори, лаборатории за обогатяване на уран и други. Тази опасна амбиция граничи с риска от ядрена катастрофа. При положение, че 43 държави по света притежават АЕЦ или изследователски лаборатории, които боравят с ядрени ресурси, евентуални атентати срещу подобни обекти крият невероятна заплаха за цялото човечество.

Особен вид предизвикателство за Русия и за света е «отслабването на управляемостта на международната система», включително на ООН, и новото положение на НАТО, която след разпадането на Организацията на Варшавския договор и на СССР, губи предишния си смисъл. По признание на американски държавници обаче Алиансът е единственият механизъм, чрез който САЩ могат да присъстват в Европа. Поради това те ще се борят да запазят организацията и да влияят върху европейските международни отношения.

В условията на заплахи от нов тип, всяка държава актуализира своята политическа стратегия. Опитни дипломати на Русия също се заемат с теоретическо разработване на целите, задачите и главните направления на външната политика на РФ и политическата философия на управляващите.

С тази отговорна задача се заема Съветът за външна и отбранителна политика (СВОП) на Русия, който анализира преди всичко новите предизвикателства към сигурността на РФ и на света. Такива са последствията от процеса на глобализация, вътрешнополитическото положение в страната, промените в страните от Азия и Европа, възможностите на международните организации като ООН, последствията от хегемонията и унилатерализма на САЩ в международната политика, както и реалните възможности на руската държава да излезе на международната арена и да експонира приоритетите на своята външна политика.

След сериозни дискусии Съветът приема доклад «Стратегията на Русия: Дневния ред на президента» (2000), в който изрично се отбелязва: «Русия не може да си позволи външна политика, която да отвлича ръководството на страната и нейния елит от задачите за националното възраждане». Поради това експертите от Съвета препоръчват: 1) да се възприеме стратегия на т. нар. избирателно въвличане и «съсредоточаване» в определени сфери на международната политика; 2) да се демонстрира отказ от придържане към феномена «свръхдържавност»; 3) да се действа в защита на жизненоважните интереси на страната, и 4) да се избягва конфронтация с най-големите държави и защита на стари позиции!

Тази принципна постановка се разработва като политическа стратегия с комплексен характер. Тя изхожда от осъзнатите реални предизвикателства за сигурността на Русия и на света и от налаганата западна култура и западни стереотипи на поведение, които влизат в противоречие с традициите на много нации и държави. Глобализацията в едностранен модел обаче не решава проблема с намалената енергийна сигурност на света. Тя засилва проявите на екстремизъм (националистически и религиозен), ускорява нарастването на терористичните организации в качеството на «субекти на международните отношения, самодостатъчни транснационални организации, които съществуват независимо от всякакви държави и национални политически сили».

В доклада се посочват и заплахите към сигурността на Русия, породени от политиката на САЩ на едностранно разрешаване на международни кризи, опити за запълване на т. нар. вакуум в постсъветското пространство в Централна Азия и Кавказ, практическо нежелание на Вашингтон да участва в усилия по неразпространението на оръжия за масово унищожаване и в ограничаването на мини-надпреварата в ядреното въоръжаване, както и в опазването на околната среда.

Най-новото предизвикателство за международната сигурност и сигурността на Русия, според експертите обаче, е кризата в системата на управление на международните отношения и на системата на международната сигурност. Специфичните черти на тази криза са намаляване ролята на ООН и кризата при вземане на решения в Съвета за сигурност; маргинализиране и неефективност на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ); подчертаните усилия на страни членки на НАТО да разширят организацията на изток; остарелите по формули и аргументи за мерки на контрол международни договори, свързани със забраната на най-опасните видове ОМУ, включително забрана на опитите с ядрено, биологическо, химическо и бактериологическо оръжие; както и «световната криза на външнополитическото мислене».

Предвид наличието на нови реалности в света и сигурността на отделните държави, СВОП препоръчва на управляващите да вземат предвид, че «най-оптимален и устойчив вариант на нов международен ред в близко време е нова система на управление на международните отношения с голяма коалиция от отговорни и влиятелни държави, в която водеща, но не хегемонна, роля ще играят както преди САЩ».

СВОП разработва и втори доклад под изразителното заглавие «Какво да се прави», публикуван през 2001 г. Докладът е продължение на първия полистратегически анализ и поради това не изненадва с препоръката Руската федерация да поеме курс на максимално възможно сближение със Запада и избягване на конфронтацията при отстояване само на жизненоважните интереси на страната в периода 2000–2002 г. Експертите потвърждават, че мнозинството от гражданите приема подобен курс благоприятно. В средите на руския елит обаче има сериозни възражения било поради силни антиамерикански настроения, било поради надценяването на възможностите на Русия или подценяване на остротата на нейните вътрешнополитически и икономически проблеми.

Вторият доклад отново препоръчва разработването на дългосрочна стратегия, целяща създаване на съюз за сигурност с водещи страни при ясно разбиране на интересите и на Русия, и на нейните партньори. За постигане на голямата цел могат да се използват съществуващите сфери на съвпадащи интереси, утвърдените от предишните десетилетия форми на контакти и постоянен диалог с управляващи в големите държави, както и форми на сътрудничество, които няма да нарушат суверенитета на Русия. Интересен момент в доклада е препоръката да се даде приоритет на отношенията на РФ с Китай и Индия, да се поддържа необходимия потенциал на «сдържане» на евентуални противници, да се проведе военна реформа и да се разработи комплексна външна политика с ясно очертани приоритети.

Полистратегията на РФ се разработва на основата на три важни документа (2000) — Концепция за националната сигурност, Военна доктрина и Концепция за външната политика. Първият прави анализ на външните заплахи за интересите на Русия и предлага принципни решения за тях. Вторият включва в себе си Концепцията за отбранителното строителство. Третият документ съчетава принципните първооснови на външната политика с предложения за дейности и активности в конкретни области на международната политика, както и по-специфичната Концепция за работата на МВнР на Русия за координиране на международните и външнополитическите връзки между субектите на Руската федерация.

Концепцията за националната сигурност на РФ се приема още на 21 януари 2000 г., т. е. непосредствено след войната на НАТО срещу бивша Югославия без рекомендация на ООН. Поради това в концепцията се подчертава: «Издигнатият в ранг на стратегическа доктрина преход на НАТО към практиката на военните действия извън зоната на отговорност на блока без санкции на Съвета за сигурност на ООН е пълен с възможности за дестабилизация на цялата стратегическа обстановка в света».

Предвид този неоспорим факт, в Концепцията за националната сигурност на РФ изрично се подчертава още: «Интересите на руската национална сигурност предопределят, при съответстващи обстоятелства, необходимост от военно присъствие на Русия в някои стратегически важни региони на света…, за да осигури изпълнение на своите задължения, да съдейства за формиране на устойчив военностратегически баланс на силите в региона и да дава възможност на РФ да реагира на кризисна ситуация в нейния начален стадий и да способства за реализацията на външнополитическите цели на държавата». В тази постановка се залага правото на РФ да отстоява националните си интереси, включително и със сила в случай на кризи в региони, намиращи се в непосредствена близост до руските граници, до границите на ОНД или до границите на съюзни и приятелски държави.

Военната доктрина на РФ, приета през 2000 г., внася нови елементи в позицията на Федерацията по развитието на международните отношения. За първи път в нея се говори за нарастване «равнището и мащабите на заплахите във военната сфера», постановка, която не фигурира във военната концепция на РФ от 1997 г. В този смисъл текстовете на доктрината определят ясно основните заплахи за сигурността на Русия: 1) опити да се пренебрегнат и ощетят интересите на РФ при решаване на проблемите на международната сигурност и да се противодейства на укрепването на страната като един от влиятелните центрове на многополюсния свят; и 2) разширяване на военни блокове и съюзи в ущърб на военната сигурност на РФ. На тази основа доктрината формулира три главни задачи на руската външна политика:

— защита на законните права и интереси на руските граждани зад граница с прилагане на мерки от политически, икономически и друг характер;

— обезпечаване националната сигурност на РФ при необходимост и с руско военно присъствие;

— чрез правни, легитимни форми да се осигури възможност РФ да реагира на кризисна ситуация в нейния начален стадий.

В следващите клаузи на доктрината се определят конкретните задачи на руските въоръжени сили в един театър на военни действия в локален конфликт, които априори изключват всякакъв компромис. Теоретично доктрината допуска употреба на ядрено оръжие в защита на Русия, на нейните съюзници и приятели в случай на крупномащабна агресия срещу нея и другите, включително и с обикновени оръжия. Тази постановка предизвиква реакциите на редица западни специалисти и държавници, но те не отричат правото на голямата държава (макар и не особено силна и стабилна) да разработи и такъв вариант на своята военна доктрина.

Концепцията за външната политика на РФ, приета на 28 юни 2000 г., представлява система от възгледи за съдържанието и основните насоки на външнополитическата дейност на Русия. Висш приоритет в тази дейност е «защитата на интересите на личността, обществото и държавата». Това на практика означава постигане на определени цели: 1) гарантиране надеждна сигурност на страната; 2) въздействие върху световните процеси с цел формиране на стабилен, справедлив и демократичен световен ред; 3) създаване на благоприятни външни условия за прогресивното развитие на Русия; 4) формиране на пояс от добросъседство по периферията на руската граница; 5) търсене на съгласие и съвпадащи интереси с държавите по света и международните обединения; 6) всестранна защита на правата и интересите на руските граждани и сънародници в чужбина; 7) усилия за изграждане на позитивния образ на Руската федерация в света.

В концепцията се определят приоритетите на РФ при решаване на глобални проблеми, определени и разработени в пет основни положения: 1) формиране на новия свят; 2) укрепване на международната сигурност; 3) развитие на международните икономически отношения; 4) защитата на човешките права в международните отношения; 5) информационно осигуряване на външнополитическата дейност. По същата схема се разработват регионалните приоритети на РФ, които гарантират нейните интереси в ОНД, в отношенията с европейските нации чрез ОССЕ и Съвета на Европа, НАТО и ЕС. За отношенията със страните от ЕС президентът на Русия подписва специална Стратегия за развитието на отношенията между РФ и ЕС в средносрочна перспектива (2000–2010 г.), приета на 3 юни 2000 г.

Специално внимание се отделя на интересите на Русия в регионите на азиатския континент — в постсъветското пространство на Централна Азия, в Сибир и Далечния изток, специално с Китай, с организациите в Азиатско-Тихоокеанския регион, със страните от Южна Азия — Индия и Пакистан, със страните от Югоизточна Азия и АСЕАН, с Иран и страните от Персийския залив, с тези от Близкия изток, Черноморския регион, Кавказ и басейна на Каспийско море. Целият този огромен регион руските политолози наричат «Големият Изток». Не на последно място се поставят страните от Африка, от Централна и Южна Америка.

Външнополитическите активности на Русия не се представят за глобална политика, а за регионални приоритети, за сътрудничество, което се основава на взаимни интереси и в годините ще получи определението «стратегическо сътрудничество» с преобладаващи двустранни политически, икономически и културно-хуманитарни аспекти. Посочените основни документи, разработващи целите, задачите и приоритетите на РФ към началото на ХХІ век, впечатляват с мащабите и амбициите, без да надскачат реалните възможности на държавата и на нейния потенциал. Още в началото на юли 2000 г. министърът на външните работи на РФ Игор Иванов коментира пред журналисти, че новата дипломатическа стратегия обхваща широки граници на действие, но набляга преди всичко на «изграждането на силна държава и по-просперираща икономика». Той откровено отбелязва, че ресурсите на руската външна политика все още са ограничени. Русия обаче няма да редуцира своята роля в международните отношения. «Москва се надява — продължава министърът — да ограничи доминацията на Вашингтон в международните отношения след края на студената война.» РФ ще положи усилия за материализиране на очакваната, но непостигнатата през 90–те години на ХХ в. международна стабилност и призовава другите държави да се обединят и да се противопоставят на плановете на САЩ за т. нар. ограничена ядрено-ракетна отбранителна система. Такава е информацията на «Гласът на Америка»!

2. РФ в полето на международната политика

Първият поглед към външнополитическия календар на президента Путин за 2000 г. напомня своеобразен «скок» в международната политика, подготвен отговорно, със сериозни и мотивирани проекти за изграждане на нов международен ред, с предложения и програми за перспективно сътрудничество с всички играчи на международната арена и с уважение към партньорите. Той се осъществява преди всичко с активното участие на президента в международните форуми. Един от тях е конференцията на Движението на необвързаните в Хавана (април 2000 г.), посветена на проблемите на глобализацията, на която Вл. Путин излага руската системата от възгледи за този нов процес в съвременното развитие на света. Следват международната конференция по проблемите на Договора за неразпространение на ядреното оръжие в Ню Йорк, първата международна среща на страните от Източна Азия в Пекин (юни с. г.), заседанието на организацията за Азиатско-Тихоокеанско икономическо сътрудничество (АТИС) в Бруней, тържественото отбелязване на настъпващия ХХІ век в рамките на ООН в Ню Йорк (септември с. г.), високо представителната среща «Русия — ЕС» в Париж (октомври с. г.), срещата на държавните ръководители на Г–8, опитваща се да регулира процесите в световното стопанство, както и форумите за сътрудничество и сигурност в системата на АСЕАН.

Впечатляваща е активността на РФ в рамките на т. нар. формат Азиатско-Тихоокеанско сътрудничество и в посока двустранни отношения, и в посока субрегионални обединения — организацията Азиатско-европейска среща (АСЕМ), посветена на отношенията Азия — Европа, АСЕАН + 3, с Китай, Япония и Южна Корея (Република Корея), нова група за източноазиатско сътрудничество на основата на регионализма, Регионален форум за сигурността на АСЕАН, в който участват петте постоянни държави-членки на Съвета за сигурност на ООН — САЩ, Великобритания, Франция, РФ и КНР, и други.

В Централна Азия, след като Казахстан издига идея за общоазиатско съвещание за взаимодействие и мерки на доверие, Москва разработва по-широката идея за Общоазиатска, т. е. от Близкия изток до Далечния изток, система на диалог. Тя съдейства за изграждането на т. нар. Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС) в състав от пет държави — Китай, Русия, Казахстан, Таджикистан и Киргизстан, обявена през 2001 г. Общоазиатската система за диалог включва и системата на консултации в механизма АСЕАН + 3 и техните ежегодни срещи на най-високо равнище, както и на равнище министри на външните работи. «Задачата за интегриране на РФ в икономическата система на Азиатско-Тихоокеанския регион (АТР) — отбелязва министър И. Иванов — е една от най-важните в руската политика в тази част на Азия.» В нейните територии работят около 400 предприятия с руски капитал. Русия е в състояние да осигури транспортен коридор между Европейско-атлантическия и Азиатско-Тихоокеанския регион, както и да задоволи енергийните потребности на Азиатско-Тихоокеанския регион.

На поредната среща на АТИС в Бруней (ноември 2000 г.) президентът Путин предлага сътрудничество в ясни граници и проекти: «Пълноправното участие на Русия в процесите на икономическо взаимодействие в Азия и басейна на Тихия океан е естествено и неизбежно. Днес пред нас е открит цял спектър от възможности — от сътрудничеството в енергетиката, икономиката, експлоатацията на транспортните връзки и на морския шелф до развитие и реализиране на конкретни икономически и инвестиционни проекти». На следващата година, на срещата на АСЕАН + 3 (ноември 2001 г.) тези предложения се развиват и правят впечатление на присъстващите.

По същия начин, особено след посещението на руския президент в Индия през 2000 г., Русия постига договореност с нея за развитие на т. нар. стратегическо сътрудничество, но не като стъпка към военнополитически съюз, а като приятелство на политическо и икономическо равнище, което ще позволи на РФ да заеме място в Южна Азия. Положителното начало намира развитие в следващите години, когато двете страни поставят отношенията на прагматична основа. Деловото официално посещение на президента Путин във Виетнам (2000) също поставя ново начало на руско-виетнамските отношения. То разкрива възможности за нов вид делови, прагматични двустранни връзки и за споразумение, по силата на което в Комран се открива руска база срещу съответна аренда. Това са първи стъпки, които гарантират следващите етапи в развитието в двустранните отношения с индокитайската държава, в която РФ влага инвестиции.

Непосредствено след това, Руската федерация експонира своя интерес към проблемите на субрегионалните обединения в индопакистанския подконтинент и в района на Индийския океан. Става дума за Южноазиатската асоциация за регионално сътрудничество (ЮААРС — SAARS) с участието на Бангладеш, Индия, Мианмар, Шри Ланка и Тайланд, и Асоциацията за регионално сътрудничество на страните от басейна на Индийския океан (АРСИО), на които като начало Русия предлага делови оферти и евентуално задоволяване на енергийните потребности. От 2002 г. по идея на Тайланд се организира Диалог по сътрудничеството в Азия, в който се включват 28 държави от Югоизточна и Южна Азия и от зоната на Персийския залив. Те дискутират и координират подходите на страните към ключовите проблеми на международната политика.

Русия поддържа своята азиатска политика и в Регионалния форум на АСЕАН с превантивната дипломация и т. нар. културен диалог. В този диалог президентът Путин представя гледната точка на Русия по всички проблеми на международната политика. Той не напада противниците на руската гледна точка, а издига предложения, с които Русия утвърждава своето обективно присъствие в световната политика. Негова е тезата за противодействие на неблагоприятните последствия от глобализацията: «Важно е не само да не се допусне разрастването на негативните прояви на глобализацията, но и преди всичко да се даде възможност на всички държави и народи да се възползват от изгодата от нея. Глобализацията трябва да служи на социалния прогрес — за увеличаване на заетостта, за намаляване на безработицата, за премахване на бедността».

Концепцията на руския президент е достатъчно разбираема за експертите. Първо, защото универсалното разбиране за глобализацията е единодействието на международната общност в името на общите интереси и за разрешаване на общите проблеми. Глобализацията е и процес на цялостна социална трансформация. Второ, в разбирането за универсалната глобализация политиците препоръчват два модела — сборен или многополюсен модел, основан на многополюсния свят със зачитане на националната идентичност и на особеностите на културните корени и традиции; и единен или еднополюсен модел, основан на изискването за задължително спазване на модела на САЩ и на американското общество в политиката, в общественото устройство, икономиката и масовата култура. Трето, на експертите е известно, че защитници на многополюсния модел поощряват т. нар. локална глобализация (в Азия и отчасти в Латинска Америка), както и че съществува и нелегална локална глобализация. Глобализацията по принцип и по характер не е идеологически процес, но за разлика от очакванията на САЩ, много държави (предимно от Азия) не разкриват възможности за утвърждаване на демокрация от западен тип и определено се противопоставят на еднополюсния модел!

Руската федерация и управляващите в Москва категорично поддържат многополюсния свят. Тази позиция е отразена в специална Декларация за многополюсния свят и формиране на нов световен ред, подписана от китайските и руските ръководители още през април 1997 г. Към началото на ХХІ в. Русия утвърждава своята позиция по въпросите на глобализацията, отчита нейните негативни страни и рискове за страната, но и заявява, че поема курс на икономическа откритост и интеграция в световната икономика.

Поредната негативна страна на глобализацията е свързана с наложения от страна на САЩ модел на «икономизация» на международните отношения с изискване да се открият границите на всички държави за внос на стоки от най-развитите страни. На практика това означава въвеждане на чужда по-евтина и по-качествена продукция на пазари на страни, които имат същото производство, но то не е конкурентноспособно. С други думи, икономизация по американски модел означава икономически изгоди за силните, развити държави и крах на производството на развиващите се. При положение, че икономическите изгоди са приоритет за развитите страни, то това означава, че на заден план се изтласкват традиционните политически и социални мотиви за вземане на решения по проблемите на световната общност, отклоняват се хуманитарните и нравствено-етичните мотиви в междудържавните отношения.

Втори сериозен негатив на глобализацията се оформя около институцията държава, която се поставя едва ли не под съмнение. Някои политолози наричат това «феномен на пренебрегване на държавата», а други обръщат внимание на концепционалния характер на идеята. Според този феномен обаче понятието «сигурност на държавата» се заменя с понятието «сигурност на личността». В основните закони на държавите обаче сигурността на личността се гарантира от самата институция държава.

През 2000 г. руската дипломация подготвя и издига нови предложения, които засягат най-сериозните неразрешени проблеми на международните отношения. Първият от тях е за неразпространението на ядрените оръжия. Той се поставя на вниманието на специализирана конференция на ООН, на която 80 държави, включая РФ, обявяват категорично своето искане да се предприемат енергични мерки срещу разпространението на този вид оръжие и на всички ОМУ, част от които могат да се пренасят и в «куфарчета»! Още повече държави подкрепят внесената от Русия, Беларус и КНР проекторезолюция в този смисъл в Общото събрание на ООН през есента на 2000 г.

В подкрепа на позицията на руската делегация в международната организация, руският парламент ратифицира споразумението СТАРТ–2 и Договора за всеобща забрана на ядрените опити. На 13 ноември 2000 г. президентът Путин обявява официално, че Русия е готова на по-нататъшно широко съкращаване на стратегическите нападателни оръжия. Тя предлага радикално снижаване на ядрените бойни глави на РФ и на САЩ до 1500 единици за всяка от тях при положение, че Щатите предлагат 1700–2200 единици, и е готова да разглежда и по-ниски равнища. Това са заявления, които напомнят за времето на най-конструктивните преговори между САЩ и СССР в стил «Рейгън — Горбачов» (1986–1988).

В духа на заявените приоритети на руската външна политика, още през 2000 г. Думата ратифицира важен документ на руско-американските отношения — Нюйоркските споразумения от 1997 г., които очертават ясно критериите за разграничаване на стратегическите от нестратегическите средства за противоракетна отбрана (ПРО). Конгресът на САЩ отказва да ратифицира тези споразумения. Като своеобразен отговор на това «въздържане», през юни 2000 г. президентът Путин издига предложение за създаване на Общоевропейска система на нестратегическа противоракетна отбрана, с точно определени цели, задачи, механизми и структури. Това е втория важен проблем на международните отношения, който изисква съвместни, колективни решения.

Идеите на руската страна по проблемите на стратегическите и нестратегическите средства и ПРО продължават да се развиват и в хода на руско-американските преговори по тези проблеми, включително и по сътрудничеството в областта на ПРО в театъра на военните действия (ТВД). В изпълнение на декларация на президентите Клинтън и Елцин от 1994 г., Русия и САЩ провеждат съвместни командно-щабни учения на ПРО в ТВД, последното от които се реализира през февруари 2001 г.

Паралелно Русия поставя и третия проблем — необходимостта от Глобална система за контрол върху ракетите и ракетните технологии, приета позитивно от широки политически кръгове в света. Това предложение не подменя съществуващия режим за контрол върху ракетните технологии, приет през 1987 г. В механизма на този контрол вече участват 33 държави, а РФ е член на механизмите за контрол от 1995 г. През 2001 г. продължава диалогът между Русия и САЩ по тези проблеми, колкото и труден да е той, а двете страни създават руско-американски Център за размяна на данни за изстрелването на ракети и космически носители. Москва предлага в този център да бъдат привлечени експерти на страните от ЕС, на Китай и други.

Следващият проблем на глобалните международни отношения, според вижданията на руската дипломация, е свързан със стратегическата стабилност на света в новите условия на ХХІ век. На сесията на Общото събрание на ООН по случай настъпването на новия Милениум (септември 2000 г.), президентът Путин развива идеята за необходимостта от преосмислена Концепция за стратегическа стабилност, съобразена с новите заплахи за сигурността в света — регионалните конфликти, агресивният сепаратизъм, междунационалната вражда, международният тероризъм, организираната престъпност. Позицията на руската дипломация предвижда развитие на процеса на разоръжаване и гарантирано предотвратяване на разпространението на ОМУ като проблем не само на ядрените държави в света, а на всички държави, на световния политически елит, вкл. на ООН, на всички нации. Това може да се постигне чрез международно споразумение за поетапно съкращаване и ликвидиране на ОМУ, за ограничаване на всички видове оръжия, за спиране на всякаква надпревара във въоръжаването, подновяване на международните конференции по разоръжаване, приемане на мерки за влизане в сила на Договора за обща забрана на ядрените опити, укрепване на Договора за неразпространение на ядреното оръжие и др.

Нов момент в руските идеи е издигането на международен проект под егидата на Международната агенция по атомна енергия (МАГАЕ) за постепенно спиране на използването на обогатен уран и плутоний в мирната ядрена енергетика. Тази идея има силни аргументи, защото споменатите вече 43 държави с АЕЦ и ядрени реактори са способни да произвеждат ядрени материали. Част от тези държави обаче са потенциално нестабилни. Освен това повече от 100 държави по света, в лаборатории и институти, имат запаси от радиоактивни вещества, които не се контролират. Всички тези запаси могат да станат обект на терористични нападения, или да бъдат използвани от организации на терористи, или просто да бъдат продадени на подобни лица. Впрочем част от държавите, собственици на опасен материал, се намират непосредствено по границите на РФ и този факт повишава заплахите за сигурността на страната.

През ноември 2000 г. концепциите на руската дипломация по въпросите на стратегическата стабилност на света се обогатяват с проект на Концепция за връзката между стратегическата стабилност и сигурните гаранции за международна информационна сигурност. В качеството си на постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, Русия става инициатор в рамките на ООН да се започне обсъждане на взаимовръзката между постиженията в сферата на информацията и телекомуникациите с международната информационна сигурност. Става дума за глобалната стратегическа стабилност, която включва проблемите за сигурност и спокойствие на гражданското общество и личността. Те могат да се разрешат само чрез общи действия.

Месец преди това, през октомври 2000 г., президентът Путин участва в срещата «Русия — ЕС», на която от името на страната си издига програма за сътрудничество с европейските държави, предвиждаща: 1) разширяване на мащабите на политическия диалог със страните от ЕС и повишаване резултатността на този диалог; 2) развитие на взаимната търговия и привличане на инвестиции; 3) сътрудничество във финансовата област и в сферата на науката и техниката; 4) разширяване на трансграничните междурегионални връзки; 5) сближаване на стопанското законодателство.

На следващата среща с ЕС през 2001 г. РФ подкрепя приетата Декларация за укрепване на диалога и сътрудничеството по политическите въпроси на сигурността в Европа. Тя предвижда създаването на механизъм за специални консултации и механизъм по разоръжаване и стратегически диалог. Руската страна приветства създаването на специален пост — висш представител по общата външна политика, който включва и поста на генералния секретар на Западноевропейския съюз (ЗЕС). В хода на постоянните дипломатически контакти с държавници на мнозинството европейски страни и по-специално с тези на Германия, Франция, Италия, Испания и Финландия, руската страна подчертава положителните последствия от сътрудничеството между Русия и ЕС. Москва не си поставя за цел Русия да стане член на Европейския съюз, но тя не може да стои настрана от мащабните интеграционни преобразования на стария континент, обобщава министър Игор Иванов.

Тази руска позиция се отстоява и на срещата на най-високо равнище на ЕС в Стокхолм (23 март 2001 г.), а на следващата среща през май 2002 г. президентът Путин участва в дискусията по проекта на първия в историята документ за формирането на общоевропейското икономическо пространство и подкрепя доклада на Европейската комисия за сътрудничество в енергийната област. На тази поредна среща ЕС признава пазарния характер на руската икономика и започналото осъществяване на съответната законодателна процедура.

В края на май 2002 г. в Рим се провежда среща на държавните ръководители на страните от НАТО и Русия, на която се подписва (28 май 2002 г.) Декларация по формулата 19 + 1, утвърдена още по времето на президента Елцин и министър Евг. Примаков. Тя маркира нов етап в развитието на взаимните отношения. Двадесетте държави стават равностойни партньори при вземането на решения по определени глобални и регионални проблеми в рамките на новосъздадения Постоянен съвет «Русия — НАТО» по нормите на международното право и на Устава на ООН. РФ няма право на вето при вземане на решения, но тя приема новия съвместен орган като «зелена светлина» за участие в обсъждането на проблемите на Алианса. При вече показаното незачитане на ОССЕ от страна на САЩ и някои техни съюзници, Русия няма друга алтернатива на сътрудничеството със Запада в областта на сигурността в Европа.

Участието в Постоянния съвет «Русия — НАТО» показва, че както по времето на Б. Елцин РФ системно търси сближение със западните държави и преди всичко със САЩ. Този факт се признава и от бившия държавен секретар на президента Никсън и на президента Форд — Х. Кисинджър. Приоритетите на президентската институция в областта на отношенията със Запада, определени от Путин, са: отказ от антизападна политика, търсене на области от взаимен интерес и съвпадение на мненията по континентални и глобални проблеми. И това става, независимо от продължаващата конфронтационна риторика на някои американски и руски медии, които подчертават повече различията между Русия и Запада, отколкото сближаващите ги обективно реалности. Пол Старобин например продължава да твърди, че «между Русия и САЩ има постоянно съперничество». Причините за това той търси в нагласата на екипа на президента Путин, съставен главно от опитни служители на секретните служби. Елитът на КГБ, пише Старобин, е високо образован, «но от майчиното си мляко те са поели недоверие към демокрацията, ... техният манталитет не позволява да се постигне съвместимост, дълбок и продължителен съюз между путинска Русия и Америка и други западни страни».

По този повод ще отбележим, първо, че в спомените на президента Б. Клинтън, един от първите, които поднасят своите поздравления за избора на Вл. Путин, се отбелязва: «... затворих телефона с мисълта, че той (Путин — б. р.) е достатъчно твърд, за да запази единството на Русия, и с надеждата, че е достатъчно мъдър, за да намери достоен начин да реши чеченския проблем и да опази демокрацията». Това са надежди, изказани с дипломатичен език. Второ, проблемите, разделящи двете големи държави, не са ментални, но и не говорят за трайно противопоставяне в периода след студената война. Да се обърнем към фактите!

Първата лична и официална среща «Клинтън — Путин» се провежда в Москва на 4 юни 2000 г. По думите на самия Вл. Путин, реалната първа неофициална среща и първия личен неофициален разговор с президента Клинтън се провежда още през 1999 г. на срещата на държавните ръководители на страните членки на АТИС в Нова Зеландия. На тази среща неочаквано за тогавашния руски министър-председател президентът Клинтън го кани да поговорят конфиденциално. Двамата излизат през шпалир от дипломати и политици, които ги аплодират!

Срещата на 4 юни 2000 г. в Москва е забележителна като доказателство за продължаващия руско-американски диалог и като възможност двамата президенти да установят личен контакт и да получат пряко впечатление един от друг. В хода на разговорите обаче се оказва, че приоритетите на двамата са различни. Б. Клинтън отстоява необходимостта от т. нар. национална система ПРО. Вл. Путин извежда на преден план контрола над въоръженията и всички произтичащи от това проблеми, а проектите на американската страна за ПРО влизат в противоречие с действащия съветско-американски договор за противоракетна отбрана от 1972 г.

Впрочем, тази позиция на руския президент е известна на Вашингтон. Радиостанция «Гласът на Америка» съобщава, че Вл. Путин обсъжда проблема за договора и за проектите на президента Клинтън предварително с китайския президент Цзян Цзъмин още през юни с. г. в Пекин. По този случай изтъкнати анализатори на «Гласът на Америка», включително директорът на Азиатския център на Харвардския университет У. Кърби споделят, че в момента Русия и Китай са по-близки отколкото в предишните десетилетия. Вл. Путин търси нещо като «контратежест» в лицето на КНР срещу програмите на САЩ за ново превъоръжаване със стратегически оръжия. Впрочем на срещата Б. Клинтън прави опити да постави на обсъждане темата за човешките права в Чечения. Руският президент обаче възразява срещу съвети или дискусии по проблеми, които засягат вътрешните работи на РФ.

Различията между двамата президенти се дължат на обективни реалности. От началото на 90–те години САЩ водят политика на едностранно решаване на проблемите на глобалната политика и настоятелно преследват своите стратегически и глобални цели. Тази политика води до контриране на Договора за ПРО от 1972 г. Паралелно с това Вашингтон продължава да възприема т. нар. стратегическо партньорство в понятията на студената война.

Съвременните руски и китайски държавници внасят ново съдържание в това понятие — уважение и мирно, търпеливо решаване на спорните въпроси, ненамеса във вътрешните работи, т. е. съзнателно въздържане на страните от коментари за политическия режим на «другата» или за начините, по които се реализира системата на властване. Така към началото на ХХІ век държавите, които са привърженици на многополюсния свят, предпочитат новото съдържание на стратегическото партньорство като откриване и развиване на областите на двустранен интерес, съвпадение на мнения и определения на политическата философия, равноправни, взаимноизгодни отношения без каквито и да е опити да бъде ощетена една от страните.

Различията в разбирането на модерното стратегическо партньорство сблъсква два модела на политика. Управляващите във Вашингтон отстояват американската хегемония в света и модела на еднополюсния свят, който изключва възможността САЩ «да подадат ръка на Русия». Поради това президентската администрация държи на проектите за национална ПРО. Русия демонстрира уважение към постановките на подписаните двустранни и многостранни договори, които запазват сигурността на Европа и на света още през годините на студената война. Русия и Китай възразяват срещу изграждането на мощни радари и разполагането на междуконтинентални балистични ракети (МКБР) където и да е по света, а Франция и Германия възразяват срещу разполагане на подобни съоръжения в Европа! Това е конкретен пример за сблъсъка на модели политика без идеология.

Руското общество за пръв път наблюдава своя президент в преки руско-американски разговори и остава впечатлено от уменията му да отстоява националните интереси на страната. Американски журналисти отбелязват, че президентът не изглежда като бивш служител на КГБ, не се страхува да се изправи пред американския президент и да защитава руските интереси. Вл. Путин не се поддава на опитите на Б. Клинтън да диктува условия и по този начин «изпраща в историята» модела на поведение на Б. Елцин на безпринципни отстъпки, който почти цяло десетилетие възмущава руските граждани!

След срещата и разговорите с обикновени руски граждани, президентът Клинтън дипломатично демонстрира оптимизъм и вяра в бъдещия диалог и делова работа със следващия екип на Белия дом. Б. Клинтън се надява САЩ и Русия да продължат да работят заедно и да решат много проблеми, включително «да разрушат тонове ядрено оръжие и да постигнат мир на Балканите», и предупреждава: «Ние можем да загубим много неща, ако не работим заедно».

Следващата среща на най-високо равнище се провежда в Ню Йорк по време на световната Millennium Summit, на която двамата президенти продължават дискусията по проблемите на т. нар. национална ПРО на САЩ. В своята реч по повод настъпването на новото хилядолетие, руският президент предупреждава за опасността от плановете за милитаризация на нови пространства на планетата и в Космоса и предлага през следващата година да се проведе международна конференция в Москва, която да се посвети на проблема за създаване на цялостна система за контрол над въоръженията.

В този исторически момент Русия и САЩ имат сериозни разногласия и по въпросите на мира на Балканите, предизвикани от войната на НАТО срещу Югославия (1999). Реакцията на Русия е остро негативна, тъй като бомбардировките на натовските военновъздушни сили не са регламентирани от Съвета за сигурност на ООН. САЩ пренебрегват нормите на международното право, а Русия възразява срещу едностранното решение за тази война от позицията, че НАТО не е универсална организация от типа на ООН. Известна е и традицията на Москва да отстоява позициите на Белград.

През 2000 г. Вл. Путин участва в четири лични срещи с президента на САЩ Б. Клинтън и няколко с президента Дж. У. Буш в началото на 2001 г. На тези срещи за първи път руският президент Путин говори за външната политика на съвременна Русия като антиизолационистка и открита. Реалните разногласия между държавниците обаче остават и дори се задълбочават, тъй като администрацията на президента Буш издига нов проект за изграждане на глобална система за противоракетна отбрана. Това означава, че САЩ ще излязат от Договора за ПРО от 1972 г.

Този договор, подписан от президента Р. Никсън и от партийния лидер Л. Брежнев, постановява правото на двете държави, СССР и САЩ, да изградят по една система ПРО в точно определени от документа места в територията на всяка от тях. При евентуално едностранно излизане на САЩ от договора, това ограничение ще бъде поставено под въпрос, а Вашингтон ще използва ситуацията, за да оправдае появата на нова глобална система ПРО. Именно едностранният модел на поведение води до грубо нарушение на текстовете на договора, защото те не предвиждат подобна ситуация. Този модел на поведение нарушава и нормите на международното право, по силата на които страните, подписалите дву- или многостранни договори и споразумения, се задължават да ги спазват до предполагаем момент на актуализация или отменяне по решение на всички участващи.

Частично политическо разведряване в руско-американските отношения настъпват едва след 11 септември 2001 г., когато президентът Путин изказва своите съболезнования към американския президент и към американската нация за жертвите на терористичните атентати в Ню Йорк и Вашингтон. Путин изразява готовността на Русия да се включи в борбата срещу международния тероризъм. В този момент на разбиране на опасностите от действията на общия противник настъпва известен период на добронамереност и вид разбирателство по някои международни проблеми в двустранния диалог. Америка например спира своите нападки срещу Русия по повод действията в Чечения, тъй като променя трактовката им — от тема за нарушаване на човешките права, тя се «превръща» в тема за борбата с международния тероризъм и преодоляване на опасността от него.

В същото време обаче Белият дом не променя отношението си към Русия в стратегически план. На 13 декември 2001 г. президентът Буш официално обявява решението, САЩ да излязат едностранно от Договора за ПРО от 1972 г. Основният аргумент на президентската администрация е «евентуална ракетна заплаха от т. нар. проблемни държави» Иран и Северна Корея. Аргументът не е убедителен, тъй като посочените страни в този момент не разполагат с междуконтинентални балистични ракети, способни да достигнат до територията на Щатите.

Руската позиция по решението на Белия дом за излизане от договора е силно негативна. Москва е убедена, че уреждането на кризисните ситуации в т. нар. проблемни райони изисква политически и дипломатически усилия. Решението на Вашингтон обаче поставя под въпрос целия процес на ядрено разоръжаване, който започва от средата на 80–те години и в този смисъл Щатите създават сериозна заплаха за международната стабилност и сигурност.

Междувременно руски политолози се заемат да оформят психологическия портрет на руския президент. А. Богатуров вижда Путин в пет образа: 1) тих упорит човек; 2) «нов човек»; 3) домостроител или строител на страната; 4) «опъната пружина»; 5) човек с «желязна ръкавица». С. Г. Лузянин твърди, че в качеството си на работил на Запад човек, Путин има усет към нюансите и спецификата на западната психология и политическа култура. Той добре знае какво може и какво не може да се очаква от Европа. В работата на президента се проявява и неговият питерски произход, а Санкт Петербург и неговите жители са традиционно ориентирани към европейската култура и европейската скала на ценности. След време специалистите ще потвърдят, че Путин е човек «правещ себе си», човек-лидер, «самодостатъчен човек и политик», с по-релефни и по-колоритни качества.

В хода на събитията на международната сцена, президентът Путин не променя принципната си позиция, но проявява гъвкавост. В условията на подготовката на САЩ за «война срещу тероризма» в Афганистан, където се крият бойците на Ал Кайда, Русия се въздържа от пряко участие, но предоставя на коалиционните сили логистична подкрепа. На 7 октомври 2002 г. Коалицията на страните членки на ООН в Афганистан и основно американските и британските сили започват настъпление срещу предполагаеми бази на терористите, но не откриват силите на Осама. Скоро се разбира, че техните следи се губят по посока на северозападен Пакистан. Коалицията обаче успява да разгроми талибаните и да свали от власт техния консервативен терористичен режим.

Положението в средноазиатската държава обаче не се променя. Тя е разрушена и изтерзана от продължителните войни, от междуплеменните и междуетнически разпри, от непримирими конфесионални противоречия, които по традиция се решават на принципа на кръвното отмъщение. Земята също е изтерзана и покрита с безброй мини, които ежедневно отнемат нечий живот. Стотици хиляди бежанци, напуснали родния дом, са струпани в бежански лагери без права, без работа, без перспектива. Те не могат и да се върнат в домове си, поради опасностите по пътя и традиционното правило — след като са напуснали дом и земя и не са се върнали 3 години, губят всичко.

В тази обстановка правителството в Кабул е безсилно да управлява извън столицата. Неговите решения и укази нямат шанс да бъдат изпълнени поради отсъствието на каквато и да е власт над бившите муджахидини, присъединили се към талибаните, а по-късно загубили ориентир в мирно време, тъй като младите мъже имат само една професия — да воюват! Правителството няма и бюджетни средства. Коалиционните партньори правят опити за демократизиране на държавата, но това е твърде трудно, тъй като страната е многоетническа, със силен трайбализъм, с традиционен хипериндивидуализъм и местен патриотизъм, засилени в годините на продължителни войни. Идеите на демокрацията не достигат до населението, което има свои традиционни правила на бит и общуване.

Талибаните, изтласкани в граничните територии на северозападен Пакистан, обаче скоро възстановяват своята военна активност. Успоредно с това те поддържат производство на наркотици по изпитана схема. Заплащат на селяните да произвеждат мак, плащат на други хора да го преработват и накрая печелят от разпространението на наркотиците в Европа с предполагаема печалба над 100 млрд. долара. Пътят на наркотиците от Афганистан преминава през Централна Азия и Русия. Той заплашва сигурността на руската държава, а мисията на ООН не взема никакви мерки за ликвидиране на наркоагресията. Усилията на властите на Узбекистан, Таджикистан, както и на руските граничари на таджикските граници, не могат да изменят положението.

Узбекистан, Таджикистан и Киргизия, както и северната им съседка Русия, продължават да изпитват тревога от съседството с талибаните. Последните покровителстват узбекските терористи от Ислямското движение на Узбекистан (ИДУ), които пропагандират идеята за създаване на ислямски халифат в Централна Азия. Подобно ислямско движение се създава и в Туркменистан (2000), което от своя страна планира да завладее Ферганската долина или Узбекистан и целия регион. От края на ХХ в. лидерите на талибаните и на Ал Кайда периодично изпращат смесени команди ислямисти и чуждестранни бойци в територията на Киргизия и на Узбекистан, за да дестабилизират положението в тези страни.

След 11 септември 2001 г., Узбекистан установява връзки със САЩ и постига споразумение за военно сътрудничество, свързано с операциите в Афганистан и с участието на американски военни съветници в подготовката на узбекските въоръжени сили — най-големите в региона. През есента на 2001 г. и през 2002 г. по силата на временното споразумение със САЩ, в територията на азиатската държава се разполагат американски въоръжени контингенти, по специално на летището Ханабад. По-късно там се появяват немски и френски военни, оперативно работещи в Афганистан. Ташкент се оказва особено ухажван от страна на Вашингтон. В столицата на Узбекистан пристигат последователно държавният секретар на САЩ, министърът на отбраната, конгресмени. Появяват се представители на хуманитарни фондове, бизнесмени, представители на Световната банка. Канцлерът Герхард Шрьодер и генералният секретар на ООН Кофи Анан стават гости на Узбекистан. А Русия, останала изненадана от намерението на САЩ да разположат въоръжени сили в Централна Азия, няма никакви възможности да се противопостави или да противодейства на тази инвазия.

В този момент, нито САЩ, нито Русия могат да отстъпят от своите позиции по спорните въпроси, но нито една от тях не иска да се връща в 1999г., когато разногласията в двустранните отношения са твърде сериозни. Това е неизгодно стратегически, пише И. А. Сафранчук, издател на списание «Большая игра: политика, бизнес, безопасность в Централной Азии», и е глупаво политически. Стратегическото противопоставяне в Централна Азия обаче е факт и то поддържа положението на конфронтация. Именно поради това едва през 2002 г. високопоставени руски и американски чиновници за пореден път официално обявяват «края на студената война», но това не означава нов климат в двустранните отношения. На самочувствието на президентската администрация във Вашингтон, руската дипломация противопоставя открита външна политика с ясни послания на президента Путин, който не се впуска в излишни обяснения.

При това положение Русия и САЩ се оказват изправени пред необходимостта да въведат нова формула на отношения, която да позволи свободно изразяване на разногласията и в същото време да бъде способна да ги държи под контрол. По думите на И. А. Сафранчук страните избират формулата «да се съгласим, да не се съгласим» (agree to disagree). Чрез тази формула двете страни изразяват разногласията си, фиксират ги, без да преминават в остро противопоставяне и всяка от тях решава своите задачи.

Новата формула дава възможност на Русия да говори открито и да бъде чута от страна на САЩ. В този смисъл тя (формулата) в известен смисъл преодолява «затворените врати» на западната политика и създава нови условия за изключително активна политика на РФ в Европа и в Азия, в Близкия изток, Латинска Америка и естествено в постсъветското пространство. Паралелно с това от формулата има полза и Вашингтон. Той демонстрира внимание към деловите разговори с руските държавници и дипломати и очаква някакво съдействие от Москва по редица международни проблеми — Иран, Северна Корея, Близък изток. Президентската администрация на Дж. У. Буш се надява Русия да не помага на противниците на Щатите. Поради това тя първоначално възприема формулата и диалогът продължава.

Поредната среща Буш — Путин се провежда във Вашингтон, а после в Краукрофт през октомври 2001 г., където двамата дискутират разработения проект на Договор за съкращаване на стратегическите нападателни оръжия (СТАРТ–2), подписан на 24 май 2002 г. Клаузите на договора постановяват към 2012 г. страните да намалят своите ядрени потенциали до 1700–2000 единици. В аргументите на договора се включва една важна постановка, която определя «взаимната връзка между стратегическите нападателни и стратегическите отбранителни оръжия». Това е особено важно при излизането на САЩ от ДПРО. Президентът Путин обаче предупреждава, че Русия няма да приведе в действие договора СТАРТ–2, докато САЩ настояват за изграждане на глобална система ПРО. Едновременно с това, Москва изпълнява своя дял от решенията за намаляване на тактическото ядрено оръжие на кораби на ВМФ, на подводници и в авиацията на ВМФ с наземно базиране. Тя унищожава бойните глави на тактическите ракети, на ядрените артилерийски снаряди, на ядрените мини. Други стъпки в рамките на намаляване на стратегическите нападателни оръжия тя отказва да предприеме.

В хода на руско-американския диалог на най-високо равнище обаче постепенно се установява нов модел на поведение на американската страна. Нейните държавници и политици изслушват с видимо внимание партньора по разговори, но след това не предприемат никакви конкретни действия поне в някои направления, които получават негласното им одобрение. Москва сравнително бързо установява, че «да бъдеш изслушан не означава да бъдеш чут. Русия относително внимателно я слушат, но с готовност се ползват от правото «да не се съгласяват». На практика нищо не се променя». И наистина, страните продължават безрезултатно да обсъждат проблема за американската програма за глобална ПРО, която не се одобрява и от много представители на световния политически елит. Разногласията между Русия и САЩ по този проблем преминават границата на несъгласието и стигат до предела на острите противоречия. За това има и конкретни причини.

Още през 2000 г. става ясно, че на територията на Норвегия, на 70 км от руската граница, е разположен антенен радар, които наблюдава пусковете на руските ракети. Радарът е на САЩ, но се обслужва от норвежки експерти. По-късно на остров Вардьо, пак в Норвегия, се разполага нова станция с обсег на наблюдение от 45 хил. км, която се ползва във войната срещу Ирак (2003). По информация на българския печат, през октомври 2005 г. става официално известно, че тази станция е част от американската ПРО. Чрез посочените обекти САЩ наблюдават Северна Европа, Русия и Арктика.

В същото време борбата срещу международния тероризъм изисква нови съвместни решения, но не за война, която като такава легитимира и терористите като страна в тази война, а за борба с колективни усилия, т. е. с участието на водещите държави в света. Поради това дипломатическият елит на държави от Европа и Канада се ориентира към идеята за по-активно използване на Г–8 и на нейните възможности за противопоставяне на международния тероризъм и за засилване на мерките за стабилност и сигурност в света. Франсоа Ейсбург, директор на Международния институт за стратегически изследвания, предлага на Г–8 да се възложи ключовата роля в борбата с тероризма. За тази цел към нея трябва да се създаде форум, който да разработи нови правила в интерес на ефективната борба с тероризма в света. Проектът се възлага на трима дипломати — Греъм Елисън, Карл Кайзер и Сергей Караганов, които разработват идеята и предлагат да се създаде Глобален алианс за сигурност. Италия, която е председател на Г–8 за 2001 г., веднага изразява готовност да организира специална среща на най-високо равнище за координация на действията против международния тероризъм. В края на годината руският премиер М. Касянов и канадският му колега Жан Кретиен отново настояват за «разширяване на сътрудничеството на «осморката» с другите международни организации за укрепване на стратегическата стабилност, за неразпространението на ОМУ, на химическо и бактериологическо разоръжаване».

Всички тези предложения обаче предизвикват твърде студената реакция на Вашингтон. Държавният секретар Колин Пауъл смята, че няма потребност от среща на най-високо равнище. Сдържаността на президентската администрация на Дж. У. Буш е толкова очевидна, че дипломатът Р. Пинттиля, директор на Центъра за изучаване на финландската политика и бизнес, член на Международния консултативен съвет на изследователския център Oxfоrd Analytica, не крие разочарованието си. САЩ, твърди той, «отказват да съдействат на осморката като един от инструментите за обезпечаване на сигурността».

Позицията на Белия дом обаче е пряко свързана с подготовката на Вашингтон за война срещу Ирак. Основен аргумент на президентската администрация е разпространената в американския печат версия, че Багдад притежава ОМУ и подпомага активно действията на Ал Кайда. В предварителните разговори по плановете за военна намеса в арабската държава става ясно, че Франция, Германия и Русия са против идеята за силов натиск над Ирак. САЩ и Великобритания обаче започват войната (20 март 2003 г.) без рекомендацията на ООН и с участието на странната по название «коалиция на желаещите».

В навечерието на войната в Ирак, руски дипломати обсъждат позицията на федерацията. Те допускат, че ако Москва се заеме с активна съпротива срещу замислите на президента Буш, на вицепрезидента Д. Чейни и на министъра на отбраната Д. Ръмсфелд, то Западна Европа може да се скрие зад гърба й, а американско-руските отношения да се влошат изключително много. Пасивната съпротива на Русия също не е изгодна, тъй като тя може да предизвика загуба на нефтените концесии, загуба на възможността да получи иракските дългове и да участва във възстановяването на Ирак. Открита подкрепа на американските планове също не е изгодна поради опасността от загуба на позиции в Близкия изток, Европа и Китай. Мнозинството дипломати залагат на т. нар. активна дипломация и пасивна подкрепа в зависимост от доказателствата «за» или «против» иракските предполагаеми ОМУ, но с възможности за участие на РФ в мирното възстановяване на Ирак и защита на руските интереси в страната и в региона.

Три седмици преди започването на войната срещу Ирак, в Багдад пристига арабистът и експерт по въпросите на Близкия изток акад. Евг. Примаков с послание от президента Путин до президента Саддам Хюсейн и с предложение, иракският президент да подаде оставка и да се обърне към парламента с предложение за провеждане на демократични избори. Примаков повтаря това предложение и пред Тарик Азис, вторият човек в държавната йерархия на арабската държава. Отговорът е отрицателен. По наше мнение, през 2003 г. Саддам Хюсеин не може да си позволи да се оттегли доброволно и да загуби политическата си сила в страната и в региона. Той все още има влияние върху иракското общество и едно оттегляне от властта може да предизвика вътрешни сблъсъци и гражданска война. Друг е въпросът какво може да спечели като остава на поста си! В резултат на руските дипломатически опити обаче става ясно, че Русия не може да промени нито решението на Саддам Хюсейн, нито решението на президентската администрация на САЩ. След края на войната, обявен на 1 май 2003 г., настъпва нова ситуация в Ирак и около него, на която руската дипломация отговаря с методите на гъвкавост и твърда защита на националните си интереси.

Положението в Ирак остава дълго в дневния ред на руските дипломати, но в т. нар. източно направление на руската външна политика Москва се интересува преди всичко от азиатското постсъветско пространство. В това пространство се развива най-сериозният политически и стратегически сблъсък между РФ и САЩ.

Руската политика в тези региони се основава на вече подписаните документи със страните от ОНД (1995). Още на 20 юни 2000 г. държавните ръководители на страните членки на Общността приемат нова Програма за действие на ОНД до 2005 г., в която залагат нови форми на сътрудничество в икономическата област и нови методи за разрешаването на актуалните трансгранични проблеми на двустранна основа. Тя предвижда политическо сътрудничество, сътрудничество в областта на борбата с престъпността, тероризма, незаконния трафик на наркотици и психотропни вещества, във военната, информационната и хуманитарната област. Тази програма е свидетелство за новия етап в развитието на взаимоотношенията между суверенните партньори в ОНД.

На второ място Москва залага на съществуващите субрегионални общности като Евро-азиатската икономическа област (ЕврАзИО). В хода на преустройството на политиката на Русия по отношение на ОНД през октомври 2000 г. се създава Митнически съюз на деветте страни, останали в Общността, т. е. без Украйна, Грузия, Молдова и прибалтийските републики. Този съюз постепенно се превръща в пълноценна международна икономическа организация.

През лятото на 2000 г. специален договор урежда отношенията между Русия и Казахстан относно ползването на бази и космодруми, включително обекти за тестове с военно предназначение, на казахстанска територия. Меджлисът на Казахстан ратифицира договора, а министърът на отбраната Сат Токнакбиев обръща внимание на общите интереси в развитието на военнотехническото сътрудничество между двете страни. Пак по това време по инициатива на Москва се разработва и приема Програма за борба с международния тероризъм и други прояви на екстремизъм до 2003 г. в ОНД. Паралелно се предприемат и мерки за създаване на Антитерористичен център на държавите от ОНД, изграден на базата на ФСС в Москва.

В следващите години ЕврАзИо развива своята дейност като ефективно интеграционно звено в рамките на ОНД. В работата на проведените срещи на върха участват и наблюдатели от Украйна и Молдова, т. е. Общността спазва принципа на откритост в своята работа. На следващия етап петте участнички в ЕврАзИО заедно с Армения вземат решение приоритетно да развиват военнополитическото си сътрудничество в рамките на споменатия по-горе Договор за колективна сигурност (ДКС), продължен през 1999 г. с още пет години. Страните-участнички в този договор търсят защита на своите интереси в областта на сигурността, поради което майската сесия на Съвета за колективна сигурност към ДКС приема пакет от принципни документи, които адаптират договора към новите геополитически реалности, включително и към борбата срещу тероризма (2000).

През следващата година страните отново усъвършенстват текстовете на договора, а през 2002 г. решават Договорът за колективна сигурност да се трансформира в международна регионална организация. Това се оказва особено важно предвид съществуващите конфликти в ОНД, в Абхазия и Южна Осетия, Нагорни Карабах, Приднестровието. Оптимизмът на членовете на договора се подсилва от успеха, постигнат с преодоляването на конфликта между правителството и вътрешната и външна опозиция на Таджикистан. В процеса на трудни преговори и трудно намиране на приемливи решения, в който участва и дипломацията на Иран, страните разработват условия за мирен преход от криза към преодоляване на противоречията и напрежението на този етап.

Междувременно Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан създават Централноазиатска икономическа общност, в рамките на която Русия заема мястото на наблюдател. Общността утвърждава нови форми на сътрудничество — Зони за свободна търговия (ЗСТ), Договор за антимонополна политика, Споразумение за митнически контрол, Споразумение за технически бариери около ЗСТ и други. Всичко това дава право на специалистите да говорят за нов етап в руската политика към ОНД, в който Москва придава на Общността характер на цялостно интеграционно обединение.

През лятото на 2001 г. след необходимата дипломатическа подготовка Русия, Китай, Казахстан, Киргизия и Таджикистан на среща в Шанхай приемат Декларация за създаване на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), която цели:

— да укрепва взаимното доверие, дружбата и добросъседските отношения между държавите-членки;

— да насърчава ефективното сътрудничество в политическата, търговско-икономическата, научно-техническата, културната, образователната, енергийната, транспортната, екологичната и други области;

— да полага съвместни усилия за поддържане и гарантиране на мира, сигурността и стабилността в региона, да изгражда нов демократичен, справедлив и рационален политически и икономически световен ред.

В практическата дейност на ШОС има две основни направления: първо, съвместна борба против тероризма, сепаратизма, наркотрафика в региона, и второ, развитие на нови форми на икономическо сътрудничество, бизнес-интеграция, реализиране на хуманитарни проекти. За държавите-членки на организацията, две от които ядрени сили, с тяхното общо 3 млрд. население, това е напълно възможно при положение, че те загърбят миналото по формулата на Дън Сяопин «да затворим книгата на миналото», и намерят мирни средства за решаване на междудържавните проблеми и противоречия.

През 2002 г. в Санкт Петербург петте основатели на ШОС и Узбекистан, който се присъединява допълнително, провеждат втора среща, на която приемат уставните и основополагащите документи на организацията — Харта на ШОС, Декларация на държавните ръководители и Споразумение за създаване на регионална антитерористична структура. С тези документи се създава правната основа на новото международно обединение. В следващите години се оформят целите и принципите на организацията, структурата на ШОС, отговорните органи, формите на взаимодействие и постоянните представителства, както и механизма на наблюдатели — държави, които получават специален статут преди да участват пряко в работата на ШОС.

Създаването на ШОС поставя света пред нова реалност, която на практика обединява т. нар. нови гиганти на Евразия и Азия, независимо дали са членове или наблюдатели в организацията. Тези големи държави експонират своето самочувствие да работят съвместно и да проектират бъдещето без прякото участие на Запада. Именно поради това наблюдателите от западноевропейските страни започват да пишат за възможностите на бъдещия «свят без Запада».

В изследване на американски политолози от Калифорнийския университет в Бъркли, публикувано в списание The International Interest (юли 2007 г.), експертите отбелязват, че «за първи път от 100 години Индия, Китай и Русия са на прага на придобиване на статут на велики сили». Въпросът е какви ще бъдат отношенията на САЩ с тези държави — на конфликт или на възприемане. Без да вземат страна, авторите на изследването установяват, че набиращите сила държави «все повече се стремят «да минат» покрай Запада». Те «укрепват собственото си сътрудничество и с това отслабват връзката със западноцентричната международна система, строят алтернативна система, крайната цел на която съвсем не е конфликт и не е асимилация със Запада. Западът и Америка все повече губят своята значимост».

Така се оформят контурите на «свят без Запада». Той заобикаля наложените от САЩ правила на световния ред. ШОС например отхвърля заявката на Вашингтон САЩ да станат наблюдатели в организацията. ШОС настоява Щатите да изведат своите военни контингенти от Централна Азия. Чрез ШОС, Русия легално отстоява своята суверенна демокрация и протестира срещу чуждестранната подкрепа на вътрешната опозиция в Русия, защото намесата във вътрешните й работи е незаконна.

Стилът на президентската институция на открита външна политика в много посоки, с ясни позиции и очертани граници на интереси намира благоприятно приложение и в рамките на двустранните отношения на РФ със съседни и по-далечни държави. В тази специфична и в същото време твърде отговорна сфера на международната дейност президентът Путин предпочита личните разговори с държавните ръководители на суверенните републики в Централна Азия по новите форми на делово сътрудничество във и извън пределите на ОНД. Дипломатите на РФ проявяват постоянно внимание към тези страни, активизират контактите със съответните политически представители и системно отстояват принципа на взаимен интерес, както и стратегическите съображения на Русия. Руските държавници и политици обаче се въздържат от оценки за политическите режими на централноазиатските страни. Те деликатно се въздържат от каквато и да е намеса във вътрешните им работи.

По силата на избраната източна политика, руската дипломация отделя особено внимание на Китай, Индия, Япония. Президентът Путин разговаря неколкократно с китайския президент Цзян Цзъмин, в Пекин (още през 2000 г.) и в Москва (2001). Двамата подписват мащабен руско-китайски Договор за добросъседство, дружба и сътрудничество (16 юни 2001 г.), определящ фундаменталните принципи на отношенията за продължителен период. Приоритет на двустранните отношения в икономическата област са връзките в областта на енергийните източници и на военнотехнологичното сътрудничество. Договорът предвижда нови проекти и програми за сътрудничество, включително за построяване на един от най-големите транспортни коридори на века — нефтопровода «Русия — Китай» и на газопровода «Запад — Изток» на територията на КНР.

Това е напълно възможно, тъй като по данни на световни центрове, анализиращи пазара на енергийни източници, през 2001 г. Русия е вторият световен производител на петрол (348 млн. т) и на природен газ (524,4 млрд. куб. м). Тя е и втора по износ на оръжие след САЩ. Руско-китайските делови отношения се развиват мащабно и след приетата от руското правителство «Федерална програма за икономическо и социално развитие на руския Далечен изток и Трансбайкалието» за 10–годишен период (март 2002 г.).

През септември 2000 г. президентът Путин посещава Токио. Той разговаря с министър-председателя Йоширо Мори, с когото вече има контакти, установени по време на посещението на японския държавник в Санкт Петербург (май с. г.). Елитът в Токио приема госта позитивно, а преговорите са конструктивни. По проблемите на стратегическото сътрудничество двете страни подписват Съвместно заявление за взаимодействие в международните отношения. Въпросите на търговско-икономическите отношения и проблемът за сключване на мирен договор се маркират в Заявление на двамата държавници (5 септември с. г.). Страните подписват и други споразумения и допълнения към стари такива, например към Споразумението за предотвратяване на инциденти в морето, както и Меморандум за основите на сътрудничество между Федералната гранична служба на РФ и Управлението за морска сигурност на Япония. Джентълменско договаряне предвижда решаване на въпроса за териториалното разграничаване, както и продължаване на контактите между военните ведомства на двете страни.

Само за 2000 г. срещите на руския президент с японския премиер Йоширо Мори са пет, включително на международни форуми, и продължават динамично през 2001–2002 г. със следващия премиер Коидзуми. В началото на 2003 г. президентът Путин и премиерът Коидзуми подписват «Японско-руски план за действия», базисен документ и вид навигационна карта за развитие на двустранните отношения в близките години и в далечна перспектива, без обаче да успеят да придвижат въпроса за мирен договор и за претенциите на Япония за т. нар. северни територии. Японският премиер настоява да се спазват обещанията на Б. Елцин за връщането на уговорените острови от Курилите и да се действа бързо и на часа. Руският президент влиза в ролята на човека с «желязната ръкавица» и по време на посещението си в Токио през 2005 г. заявява, че четирите острова, които споменава Елцин, са «под суверенитета на РФ и това е закрепено с международното право по резултатите от Втората световна война». Путин има предвид подписаното от Рузвелт, Чърчил и Сталин споразумение за Далечния изток (февруари 1945 г.) в Ялта.

Японската страна отговаря с изостряне на пропагандната война срещу Русия. Руските дипломати обаче продължават да преговарят по интересни контракти за съвместни работи в Сахалин и в руските територии и постепенно преодоляват негативните реакции на Токио. Благодарение на откритата дипломация на Русия вече има трасиран път на сътрудничество — «Тойота» разкрива предприятия за монтиране на автомобили в Русия. От Санкт Петербург до Далечния изток вече работят около 300 съвместни предприятия, а представените грандиозни нефтогазови проекти за т. нар. Източен тръбопровод от станция Сковородин в КНР до крайбрежието на Тихия океан, направо смайват японските бизнесмени, тъй като Япония може да получава руски природен газ.

В годината на активното влизане на руската дипломация в регионалните международни отношения, президентът демонстрира особен интерес и към положението на Корейския полуостров. Той е пряко свързан с руската източноазиатска стратегия на трасиране и развитие на сътрудничество с възлови партньори, включително със Северна Корея (КНДР) и Република Корея (РК). РФ демонстрира отговорно и прагматично отношение към проблемите на възможното сътрудничество и с двете корейски държави. Такова е и отношението на Москва към възникналите регионални проблеми и към работата на т. нар. голяма четворка — КНДР, РК, КНР и САЩ, която се заема с регулирането на положението на полуострова.

Вл. Путин посещава столиците на КНДР (февруари 2000 г.) и на Република Корея (2001), за да демонстрира краткосрочните и дългосрочните цели на Русия за поддържане на добросъседски отношения със Северна Корея, за развитие на конструктивно партньорство с Южна Корея, за доставка на енергоносители и суровини за нейната ядрена енергетика, за търговски оборот. Други важни цели на руската дипломация са предотвратяване на разпространението на ОМУ в района, създаване на постоянна структура за мирен диалог с участието на РФ, която да замени състоянието на временно примирие между двете държави с приемлив мирен статут, подкрепа на корейско-корейския диалог и на идеята за национално помирение и бъдещо мирно обединение.

Посочените цели изискват колективни действия и постепенно намират реализация в подписания Договор за приятелство и сътрудничество между РФ и КНДР. Президентът Путин призовава и другите държави в Азия «да отворят прозорците» към Северна Корея, за да се преодолее съзнателното й изолиране. Усилията на Русия и през следващите години предизвикват положителната реакция на Сеул. През 2004 г. президентът Ро Му Хен, който провежда т. нар. слънчева политика на мирно съжителство със Севера, на помирение и сътрудничество с него, изразява благодарност към «руското правителство за това, че Русия изиграва и играе особена и важна роля в процеса на шестстранните преговори и в процеса на мирното решение на важния проблем».

Паралелно с развитието на отношенията Русия — Корейски полуостров, Москва и Токио стават инициатори на постоянен руско-японски диалог по възникналите проблеми на полуострова. Той започва още през юли 2000 г., когато Вл. Путин обсъжда проблема с японския премиер Мори по време на срещата на Г–8 в Окинава, за да продължи разговорите и с премиера Коидзуми в следващите години. Позициите на двете страни не винаги съвпадат, но главните им цели по принцип са много близки. През септември 2002 г. премиерът Коидзуми посещава Пхенян и се договаря пряко със севернокорейските лидери двете страни да възстановят дипломатическите отношения. Практиката на активен диалог дава своите резултати — РФ и Япония се включват в новата структура на международна регулация, т. нар. шесторка, работеща по проблемите на ядрената програма на КНДР и намаляване на напрежението на Корейския полуостров.

През есента на 2000 г. президентът Путин прави официално посещение и в Монголия, с което поставя началото на нов етап на двустранни отношения. За 10–те изминали години от разпадането на СССР, с чиято икономика Монголия е свързана 100%, двете страни изживяват времена на сериозни трудности. След 1991 г. Монголия остава сама, а в нейния елит се появяват антируски настроения, макар и за кратко време. В трудния преход обаче страната успява да изгради нов макроикономически модел, който според специалисти е по-либерален от руския. В този период Монголия получава съдействието на инвеститори от САЩ, Япония, Южна Корея и страните от ЕС.

Монголия има открита икономика и това позволява на президента Путин да приложи руския принцип на икономизация на двустранните отношения, да договори руски експорт на енергоносители, както и двустранно споразумение за сътрудничество на Монголия със сибирските субекти на РФ. Специална Уланбаторска декларация поставя основите на взаимно изгодното сътрудничество с Русия. Москва от своя страна опрощава 98% от монголския дълг, а по-късно двете страни създават Свободна икономическа зона в граничните райони. Руската страна увеличава инвестициите в монголската минна промишленост, в транспорта и в енергийните проекти на Монголия.

В натоварената с много срещи на най-високо равнище 2000 г. Вл. Путин пътува и до далечния Карибския басейн, където посещава и Куба — страната, която М. Горбачов и Б. Елцин оставят на произвола на съдбата още през 1991 г. Тогава, отбелязва в спомените си дългогодишният съветски посланик във Вашингтон Анатолий Добринин, двамата съветски лидери уверяват държавния секретар Бейкър в решението си СССР «да прекрати всякаква съветска помощ за Куба, както и да бъде изтеглен съветският военен контингент оттам». Така се сбъдва една стара мечта на управляващите във Вашингтон. Посещението на руския президент в Хавана естествено поставя началото на нов диалог и сътрудничество, което започва с важно за РФ договаряне за откриването на руска база Лурдес.

Активната дипломация на Русия на всички нива и по всички направления дава основание на министър Игор Иванов да отбележи, че 2000 г. е «най-наситената на срещи на високо равнище година». През 2000–2001 г. Руската федерация възобновява и замразените при Б. Елцин, отношения с редица държави от Близкия изток и Северна Африка — Египет, Израел, Палестинската автономия, Сирия, Ливан, Йордания, Кувейт, Ирак, Саудитска Арабия, Алжир, Либия. Гости на руския президент през 2001 г. са президентите на Алжир, на Египет, вицепрезидентът на Ирак, министрите на външните работи на Сирия, Израел, Йемен и други. От края на 2002 г. Русия установява тясно сътрудничество с международни организации на мюсюлманския свят. През декември с. г. Русия изпраща свой посланик в Организацията Ислямска конференция (ОИК). През август следващата година Вл. Путин посещава Федерация Малайзия и обявява намерението на РФ да се присъедини към ОИК. В отговор още през септември 2003 г. руският президент получава покана да участва в работата на Х конференция на ОИК като гост.

Руската федерация има успех в отношенията с азиатските държави, тъй като и преди 2000 г. тя има няколкогодишно сътрудничество с Виетнам. Виетнамската нефтена компания Petro Vietnam и руската ОАО «Зарубежнефть» имат договор за сътрудничество до 2010 г. Двете компании разработват петролни кладенци и залежи. Приходите на Русия за 2005 г. възлизат на 17,1 млрд. долара. Виетнам е единствената държава от Югоизточна Азия, в която Русия инвестира капитали, да не говорим за доставките на руско оръжие.

Още един интересен пример е руско-индонезийското сътрудничество, датиращо от 2000 г. Тогава Русия съдейства на Индонезия с руски ракети да изстреля свой спътник около земята от космодрума Байконур. Две години по-късно вече заседава Руско-индонезийски съвместен комитет по търговско-икономическото сътрудничество, а през април 2003 г. президентът М. Сукарнопутри (дъщеря на покойния президент Сукарно) посещава Москва и подписва Декларация за дружески и партньорски отношения. На такава принципна основа РФ развива отношенията си и с Тайланд, Малайзия, Сингапур, Мианмар, Лаос, Камбоджа.

Началото на международните прояви на руския президент и на екипа от водещи, опитни дипломати в известна степен изненадва експертите и наблюдателите, които се впускат в дискусия за истинското начало на президентската външна политика. Част от руските изследователи споменават като начало 2001 г., т. е. периода след приемането на основните документи на РФ по външната политика и след първите изяви на президента на международната сцена. В реч пред Федералното събрание (април 2002 г.) президентът непряко потвърждава това със заявлението: «Ние изграждаме с всички държави по света ... конструктивни нормални отношения. Обаче искам да обърна внимание и на друго: норма на международната общност в съвременния свят е безмилостната конкуренция — за пазари, за инвестиции, за политическо и икономическо влияние. И в тази борба Русия трябва да бъде силна и конкурентоспособна ... Руската външна политика и в бъдеще трябва да се изгражда тясно прагматично, изхождайки от нашите възможности и интереси — военностратегически, икономически, политически. А също с отчитане на интересите на нашите партньори, преди всичко от ОНД».

Критиците на президента като Дм. Тренин, директор на Изследователския отдел на Московския Център «Карнеги», смята, че външната политика на президента се оформя окончателно през пролетта на 2005 г., т. е. след войната на САЩ в Ирак, след ареста на Ходорковски, нападението на чеченски бойци над училището в Беслан и дадените невинни жертви, разширяването на НАТО и на ЕС на изток, революциите в Украйна и Грузия. Споменатите събития безспорно са истински изпитания за управляващите в РФ. По-важен според нас е фактът, че след отказа на Запада да допусне Русия «близо до себе си», Москва провъзгласява стратегическа независимост, съобразена с националните си интереси. Принципите на нейната външна политика са:

1. първенство на националните интереси, т. е. външната политика да съдейства за подема на страната във всички области;

2. икономизация на международната дейност, тъй като инвестициите и новите технологии могат да дойдат в РФ само от представителите на Запада;

3. подчертан прагматизъм, т. е. политика, освободена от емоционални исторически симпатии или антипатии;

4. интернационализъм или активно участие на РФ в работата на международните организации ООН, Г–8, ОИСР, СТО (макар, че Русия не е член в последната) и други;

5. многопосочност на външната политика, която включва държавите от ОНД, към които «се прилага нова концепция за разноскоростна интеграция», държавите от ЕС и особено с новите членове, със САЩ като главен партньор по глобалните проблемите на международната политика, с новите азиатски гиганти Китай, Индия, Япония;

6. независимост, т. е. Русия сама ще избира своите партньори;

7. изключителна активност на дипломацията в междудържавните и в международните отношения.

Личното участие на президента Путин в тези отношения е безспорен факт. Според проф. Никонов, за една седмица Путин прави толкова, колкото Б. Елцин за година, а по брой срещи на най-високо равнище, визити и заявления Вл. Путин изпреварва дотогавашния рекорд на М. Горбачов. Западни наблюдатели и руските анализатори, които следят проявите на руската външна политика, не пропускат да подчертаят, че «един човек де факто ръководи Русия» и това е г-н Путин. «Путин е стопанин на Русия», пише испанският La Stampa (1 септември 2005 г.). Той се ползва с изключителна популярност сред населението, доминира над държавния апарат, над политическата полиция, над всички силови министерства. Решенията на камарите на парламента «просто копират решенията на администрацията на президента». Рейтингът на популярност на Путин остава твърде висок — 65–70%. Президентът продължава «да акумулира власт», твърди Ал. Макаркин, аналитик от Центъра по политически технологии.

В «правенето» на руската външна политика президентът наистина има най-сериозно участие — 75%. Изследователят С. Г. Лузянин привежда таблица с разпределение (в %) на участието на отделните институции на държавата в това «правене» на външната политика, включително с участието на правителството (12%), на Съвета за сигурност (11%). Той отбелязва и постепенното нарастване на участието на представителите на армията и на Министерството на външните работи в планирането и избора на курс по даден жизнено важен за Русия международен проблем. Вероятно поради това и в интерес на добрата организация на работата, парламентът приема Закон за координация на дейността на МВнР и на държавните органи в сферата на управлението на външната политика на РФ.

Президентът Вл. Путин от своя страна продължава да поддържа създадените форми и механизми на контакти на най-високо равнище. Това особено важи за срещите с президента Буш, срещите на Г–8 и други форуми, на които се дискутират строго определени проблеми. През юли 2002 г. на срещата Путин — Буш в Генуа двамата държавници оповестяват Съвместна декларация за новите стратегически отношения между техните държави. Независимо от общите заявления, отразени в декларацията, САЩ запазват своя курс на т. нар. унилатерализъм. Те едностранно решават проблемите на войната в Афганистан. Американски цивилни и военни съветници управляват Ирак, където започва необявена война между различните конфесионални общности, въведените отвън терористи и срещу войските на «коалицията на желаещите», гледани враждебно от местното население.

Окупацията на Ирак и продължителният ангажимент на САЩ в арабската държава обаче отвлича вниманието от антитерористичните операции в Афганистан. Стабилността и сигурността на тази страна са пряко свързани със стабилността и сигурността на РФ и на другите централноазиатски съседи. По този повод руският Съвет за външна и отбранителна политика отново настоява да се изработи и приложи комплексна стратегия за световна и национална сигурност. Военни наблюдатели настояват за обективна оценка на водената от САЩ война в Ирак и за неотложната военна реформа в Русия, включително за модернизация на тактиката и стратегията на руската армия, за пряко и бързо прилагане на научните и техническите новости, за създаване на информационно-управляващата ударна система, за използване на високоточното оръжие, за ускорената мобилност и други подобни проблеми.

Независимо от съществуването на Съвета за сигурност на РФ (ССРФ) от времето на Б. Елцин, дипломати от кариерата като проф. С. В. Кортунов, председател на Комитета за външнополитическо планиране и вицепрезидент на Външнополитическата асоциация, настояват за жизнеспособна и реалистична концепция на руската външна политика и за център за стратегическо планиране, независимо от създадената Група за стратегическо планиране към ССРФ. Нужни са и нови кадри с необходимата подготовка за изпълнение на ясно поставени външнополитически задачи. Управляващият екип в Москва споделя тези изисквания и прави усилия да ги реализира в практиката.

Паралелно с това, РФ продължава активното си участие в работата на международните форуми с различен характер и предназначение. Президентът Путин участва в поредната среща на Г–8 (2003), която се провежда в Санкт Петербург и в Евиан. По сведение на споменатия финландски дипломат Р. Пинттиля, на срещата в Санкт Петербург Путин успява да възстанови добрите отношения с американския президент. Дж. Буш от своя страна изразява съгласие САЩ да сътрудничат на останалите държави от Г–8 по проблемите на неразпространението на ОМУ, но настоява първо да се постигне намаляване на разпространението на радиоактивни вещества от Русия. След това американският президент бързо напуска срещата и Г–8 не постига писмено, т. е. юридическо, договаряне по повдигнатите въпроси.

Анализаторите от Oxford Analytica, които специално наблюдават действията на руския президент на срещите в Петербург и Евиан, са твърдо убедени, че той печели по три направления: 1) умението да играе конструктивна роля в създаването на мостове между Русия и Европа и Русия и САЩ; 2) умението да укрепва представата за Русия като за една от водещите световни държави и като «всестранно развиваща се страна»; 3) умението да гарантира изпълнение на задълженията по борбата с международния тероризъм, като при това запазва известна свобода на действие в други сфери, например ядреното сътрудничество с Иран. Р. Пенттиля от своя страна потвърждава, че Вл. Путин и британският премиер Т. Блеър прекрасно се разбират с президента Буш, защото те тримата имат права да решават въпросите на мира и войната и са готови да използват сила, когато се налага. През следващата 2004 г. Г–8 ще бъдат в САЩ, през 2005 г. — в Лондон, а през 2006 г. — в Москва. Вече се знае, че именно на тази среща Русия ще постави на преден план въпросите на сигурността.

Междувременно през ноември 2003 г. се провежда среща «Русия — ЕС» в Рим, на която се открояват редица сложни по съдържание проблеми. Такива са: 1) различните подходи на страните в областта на енергетиката и липсата на яснота в проектите за европейски инвестиции в газовата и в нефтената промишленост на РФ; 2) активизирането на ЕС в западните части на ОНД и в Южен Кавказ с привлекателни за постсъветския елит европейски проекти, които изострят съперничеството между Русия и ЕС; 3) намеса на пратеници на Брюксел в Приднестровието и в урегулиране на конфликта в Молдова без участието на Русия; 4) честите прояви на антируска политика от страна на редица държави-членки на ЕС от Централна и Източна Европа и противопоставянето на някои страни от ЕС на влизането на РФ в СТО, и други.

На срещата в Рим тези въпроси се дискутират без особен успех за разбирателство, тъй като има сериозен сблъсък на цели и интереси. И все пак, страните вземат принципно решение за подготовката и създаването на т. нар. общо икономическо пространство, общо пространство във външната сигурност, общо пространство на свободата, сигурността и правосъдието, общо пространство на науката и образованието, включително и културните аспекти. Подготовката за това решение се извършва още в началото на 2004 г., когато министрите на външните работи на страните от ЕС се споразумяват да поддържат «стратегическо сътрудничество с Русия». ЕС е заинтересован от партньорство с «открита, стабилна и демократична Русия».

В началото на ХХІ в., по стечение на обстоятелствата РФ дава превес на развитието на отношенията с Франция и Германия. Това се дължи, първо, на съвпадението на позициите на трите държави по въпросите на войната срещу Ирак и отказа им да участват в нея. Установените контакти между Париж, Берлин и Москва се запазват и след официалното прекратяване на настъпателната операция в Ирак (1 май 2003 г.). Това дава основание на дипломатически съветници на френския министър на отбраната да коментират наличието на «стратегическа ос» между трите страни, макар и тя да е временна. Второ, основите на сближението също се запазват и гарантират «динамиката на френско-германския локомотив» и взаимното притегляне между Германия и Русия. Те подчертават приноса на президентите Ж. Ширак и Вл. Путин в движението на държавите към традиционното политическо сътрудничество, което се гради на разбирането, че съвместните действия могат да осигурят условия, в които гласът на всеки от тях да бъде чут по-добре.

Тези реалности дават повод на дипломата Ласло Лендьол, генерален директор на Института по финансови изследвания в Будапеща, да напише: «Путин е човек на империята, държавник. Той поддържа изумителен баланс ... От една страна Путин прави това, което Западът чака от него, а от друга страна укрепва суверенитета на Русия, опитвайки се да угоди както на англосаксонския свят, така и на континентална Европа». Л. Лендьол добавя, че политиката на «опъване и затягане на юздата» не е приумица на Путин, а естествено и логично средство за изграждане на държава и за възстановяване на велика държава.

Така очертаната линия на външнополитическо поведение на руската дипломация създава предпоставки за диалог по проблеми от общ интерес и за участието на руските представители в новите механизми на сътрудничество. Такъв механизъм е «Русия — НАТО» и проведените от него конференции за ролята на въоръжените сили на страните в борбата против тероризма. Първата конференция се провежда непосредствено след атентатите от 11 септември 2001 г., а втората — след терористичния акт на чеченските шахиди (саможертвеници) в Дубровка. В доклада на генералния секретар на НАТО Яп де Хоп Схефер се напомня, че още в края на 2002 г. алиансът обявява за най-сериозни предизвикателства към сигурността през ХХІ в. тероризма, ОМУ и т. нар. проблемни държави. НАТО създава, по мандат на ООН, Международни сили за помощ в областта на сигурността в Афганистан, Оперативни сили в Средиземно море и в бъдеще към 2006 г. ще създаде сили за бързо реагиране. В заключение генералният секретар потвърждава, че НАТО и Русия засилват сътрудничеството си срещу общите предизвикателства и съдействат за положителната промяна.

3. Развитие на международната политика на РФ (2004–2007)

Към началото на 2004 г. Русия натрупва сериозен опит в осъществяването на открита и пряко свързана с националните си интереси външна политика. Стабилността на политическата власт и първите резултати от икономическите реформи дават увереност на управляващите да посрещнат със спокойствие новите сериозни разногласия със САЩ и с ЕС по проблемите на международната политика и по темата за демокрацията в РФ. САЩ и Западът поддържат двете революции в Украйна (2004) и в Грузия (2003). Новите управляващи в Киев и Тбилиси заявяват своята открита антируска политика. Представители на Вашингтон и на някои европейски столици остро възразяват срещу дислоцирането на руски въоръжени мироопазващи сили в Приднестровието, където да изпълняват решение на органи на ОНД (декември 2003 г.). Опитите на западни представители да се намесят в Северен Кавказ предизвиква РФ през 2005 г. да наложи вето на предложението на ОССЕ да продължи мониторинга по границите на Грузия с Ингушетия, Чечения и Дагестан.

Ликвидирането на мисията на международните наблюдатели в тези райони на РФ се смята за решителен ход на Москва. В известна степен то се обяснява със съобщения на руските медии за разполагане на чеченски въоръжени бунтовници на територията на Грузия. Западни политици отговарят с остро възражение срещу издаването на руски паспорти на жители на Абхазия и Южна Осетия и срещу отказа на РФ да изтегли руските контингенти от военните бази в Грузия, построени по съветско време. Не без значение е и противопоставянето на Европа на съюзническите отношения на Русия с Белорусия. В Западна Европа са убедени, че режимът в Минск е «последната диктатура» на континента.

След парламентарните избори през октомври 2003 г. в много европейски страни започва пропагандна война на тема нарушаване на демокрацията в Русия. С този въпрос се занимава и сенатският Комитет по международните отношения на Конгреса на САЩ. В същото време руски неправителствени организации активизират своите обществени прояви срещу политиката на държавата, срещу контрола над независимите СМИ и срещу участието на лица от бившата КГБ в държавното управление. В повечето случай властите имат доказателства за чуждестранна финансова подкрепа на НПО. Това дава основание на президента Путин през май 2004 г. да обвини част от тези организации в дейност, която защитава чужди интереси, и да предупреди за нарушаване на законите на страната.

Нови противоречия между САЩ и РФ възникват по повод политиката на Москва по отношение на Иран, с който тя поддържа добро съседство, а по силата на двустранен договор оказва подкрепа на Иран за изграждането на АЕЦ в Бушер, след като немската компания «Сименс» се отказва от строителството. Държавната компания «Технопромэкспорт» участва в изграждането на ТЕЦ «Шахид Мохамед Монтазери» и ТЕЦ «Табас». Специален меморандум, подписан между ОАОРАО «ЕЭС России» и иранската «Таванир» от 2004 г., поставя началото на синхронизиране дейността на енергийните системи на двете страни, както и на сътрудничеството между руски, ирански и азербайджански централи. За периода 2000–2007 г. руският «Газпром» инвестира общо 4 млрд. долара в енергийния отрасъл на Иран. В условията на постоянни нападки от страна на САЩ срещу Иран за неговата ядрена програма и за опасностите, които тя поражда, руско-иранското сътрудничество е вид опозиция и несъгласие с постановките на Вашингтон.

САЩ изразяват открито недоволство и от руската подкрепа за Сирия в Съвета за сигурност, обвинена от Вашингтон в сътрудничество с противниците на правителството в Ирак и в пропускането през границите на групи терористи. Вашингтон възразява и срещу руските доставки на системи за противовъздушна отбрана (ПВО) за Дамаск. Всъщност САЩ се изказват против подновените дипломатически, икономически и стратегически отношения на Русия със Сирия, тъй като това е сериозна стъпка към завръщането на РФ в Близкия изток и в Средиземноморието.

Европейският съюз от своя страна изпитва определени страхове от укрепналата руска държава, главно поради зависимостта на страните от съюза от руските енергоносители. ЕС става подозрителен и поради влиянието, което Русия упражнява в Евразия, както и поради амбицията на РФ да се утвърди отново като една от двете или трите велики сили в света. ЕС, твърди американският наблюдател Р. Кейган, се сблъсква с руската позиция по въпросите на Косово, Украйна, Грузия и Естония, по газовите и петролните тръбопроводи, по острите дипломатически нападки между Русия и Великобритания по повод съдбата на избягали от Русия бивши служители на секретните служби и обвиненията на британски съд към други лица в РФ, както и по повод подновяването на военните учения на руската армия в невиждани от времето на студената война размери.

В обстановката на ясно изказани различия и противоречия логично се появява идея за нова формула специално за руско-американските отношения, която се свежда до условието «не се съгласявайте, но не пречете» (disagree, but do not оpossed). Тази формула предполага разделение на зони на влияние и отговорност. Президентската администрация на САЩ и тази на Русия обаче не желаят да делят света на такива зони. Благодарение на това, старата формула «да се съгласим да не се съгласим» работи още две години, въпреки че геополитическите и геостратегическите интереси на Москва и на Вашингтон продължават стремително да се разминават.

През 2004–2005 г. двете столици правят опити да съгласуват своите интересите и да постигнат стратегически решения за партньорство и съвместни действия. Това става на руско-американската среща на най-високо равнище в Братислава през февруари 2005 г. Мнозинството дипломати предполагат провал на срещата и рязко обръщане на двете страни една срещу друга. Това обаче не става по няколко причини. Президентът Дж. Буш току що е избран за втори мандат, а неговата администрация бърза да преразгледа т. нар. руско досие. Въпреки че руската демокрация не прилича и никога няма да прилича на американския модел, в своята реч на инагурацията си, президентът Буш признава този факт с думите: «... демократичните институти, възникващи в други страни, могат да се отличават от американските прототипи, с което отразяват многоцветието (многообразието) на световните култури».

Дж. Буш и Вл. Путин поемат определени рискове със срещата в Братислава, но изразяват отношение към нея като необходима в този исторически момент. Поради това всички добронамерени наблюдатели признават, че «Вл. Путин и Дж. Буш проявяват държавническа мъдрост и поставят стратегическия характер на руско-американските отношения над противоречията, неразбирането и взаимните претенции», т. е. не позволяват, независимо от недоброжелателите, да се развие нова студена война. Сергей Рогов, директор на Института САЩ и Канада в РФ, изрично подчертава, че в Братислава двамата «поставят общите интереси на Русия и на САЩ на първо място в сферата на международната сигурност и икономиката». Те успяват да постигнат важни договорености за:

— развитие на сътрудничеството в сферата на ядрената сигурност на двустранна и на многостранна основа;

— съвместни усилия в борбата с тероризма и срещу разпространението на ОМУ, включително силови, които да предотвратят ползването на ядрено оръжие от терористи;

— сътрудничество в борбата срещу разпространението на преносими зенитно-ракетни комплекси, каквито в света има над 1 млн. броя, раздавани от СССР и от САЩ в годините на студената война; и

— сътрудничество в областта на енергетиката.

Това са принципни договорености и задължения. Държавният секретар Кондолиза Райс и руският министър на отбраната Сергей Иванов подписват Споразумение за усилване на контрола над разпространението на преносими зенитно-ракетни комплекси още преди да започнат преговорите на най-високо равнище. Три съвместни заявления допълват това споразумение — за сътрудничество в областта на енергетиката, за встъпване на РФ в СТО и за сътрудничество по въпросите на сигурността в ядрената сфера. Двете страни създават и група от експерти, начело с ръководителите на министерствата по ядрена енергия, която да действа за предотвратяване на ядрения тероризъм. Интересен е фактът, че тази група представя своя първи доклад още на 1 юли 2005 г.

В дневния ред на двамата президенти се включва и темата за т. нар. откат (като отскачане на оръдие след изстрелване на снаряд) на руската демокрация. По всичко личи обаче, че Вл. Путин успява да убеди събеседника си в своето съпричастие към демократичните принципи. На заключителната пресконференция президентът Буш дава оценка на приноса на Вл. Путин за развитието на демокрацията в Русия и го нарича «моят приятел». В отговор Вл. Путин заявява, че преди 14 години Русия самостоятелно прави избор в полза на демокрацията. Тя обаче трябва да се развива адекватно на руската история и на руската традиция, а прилагането на демокрацията не трябва да се съпровожда с разрушаване на държавата и обедняването на народа. «Русия — твърди Путин — няма намерение да измисля някаква особена демокрация и при провеждането на реформите, нашата страна ще се ръководи от общоприетите норми на демокрацията, естествено с отчитане на руската специфика.»

Този момент от темата за руска демокрация се потвърждава и от новия министър на външните работи Сергей Лавров по време на пресконференция за телевизия BBC: «Срещата на най-високо равнище в Братислава показва, че президентите могат да намират общ език, в това число и по сложните въпроси. При това е важно, че ние не губим поглед от главните въпроси в отношенията — борбата с тероризма, проблема с неразпространението на ОМУ, регионалните конфликти».

Стилът от Братислава се запазва и на деловата среща Путин — Буш на 16 септември 2005 г. във Вашингтон, посветена на търговско-икономическото сътрудничество, на взаимодействието в разрешаването на актуалните международни проблеми и положението в постсъветското пространство. CNN обаче отбелязва, че на тази среща двамата държавници премълчават по нещо (17 септември 2005 г.). Дж. Буш не казва, че в САЩ са обезпокоени от движението на Путин към авторитаризъм, а руският президент премълчава констатацията, че Буш прилага двойни стандарти по въпроса за движението на страни от постсъветското пространство към демокрация.

В известна степен CNN има право, тъй като ястребите в САЩ остро критикуват поведението на президента Путин по повод кризата в Беслан, породена от нападението на чеченски терористи, които завземат училище, а стотици деца и възрастни са превърнати в заложници и то в деня на откриването на учебната година. Разрешаването на кризата взема много жертви и става предмет на остри критики и в самата Русия. Най-силните упреци на руската политика в Чечения са от представителите на фонд «Карнеги» в Москва и военнополитическата корпорация RAND, която подготвя документи за политиката на Русия срещу оказваната от САЩ помощ в преустройството на т. нар. Голям изток. Много европейски медии твърдят, че Русия е полицейска държава, а руските ТВ-канали подценяват Бесланската криза. В действителност, уточнява Gardian (8 септември 2005 г.), това не е точно, защото руските информации и картини от Беслан са по-точни и по-качествени.

Има обаче още един момент, който обяснява т. нар. тактични премълчавания на срещата във Вашингтон. Става дума за проведената през август с. г. среща на най-високо равнище в рамките на ШОС в казахстанската столица Астана с участието на държавните ръководители на Индия, Иран, Пакистан и Монголия като наблюдатели. На срещата китайският президент Ху Цзинтао и руският президент Вл. Путин правят особено силни изказвания. Ху Цзинтао, който обикновено е предпазлив в конкретностите и обобщенията, заявява: «По наше мнение, стопани на съдбата на централноазиатските страни са самите тези страни. Те са достатъчно мъдри и спокойни, за да подредят работите си вкъщи». Това е строго предупреждение към онези сили, които се намесват във вътрешните работи на съответните държави. Вл. Путин от своя страна обръща внимание на новите заплахи за сигурността, които носят трансграничен характер, и на техните инициатори: «В своите конкретни прояви те (заплахите — б. р.) не са безлики: те имат и поръчители, и изпълнители, и нашата задача е, не само да ги намерим и да ги обезвредим, но главното, да действаме изпреварващо!». По този повод Путин предлага страните членки на ШОС да определят начините и формите, с които да обединят своите усилия, още повече че «съвременните средства за масова комуникация позволяват да се намерят нестандартни и икономически варианти».

В приетата на срещата в Астана Декларация, има конкретни положения, които не подлежат на излишни коментари. Те са адресирани към САЩ и техните съюзници с констатацията, че «активната военна фаза на антитерористичната операция в Афганистан е завършена» и сега коалиционните партньори са длъжни да напуснат територията на Централна Азия, където до този момент са базирани техни войски, ползвани са летища за самолети. В Декларацията се отбелязва буквално: «... необходимо е, съответните участници в антитерористичната коалиция да се съобразят с крайните срокове за временно ползване на упоменатите обекти на инфраструктурата и пребиваването на военните контингенти на територията на страните членки на ШОС».

Това е ултиматум, твърдят наблюдатели и журналисти. Декларацията от Астана всъщност дава пояснение на смисъла и съдържанието на заявлението на президента на Таджикистан в навечерието на срещата: «Световната общност ще усети в най-близко време присъствието на световната арена на такива организации като ШОС». В действителност, изискването за изтегляне на чуждите контингенти е определено от обективната ситуация в Афганистан. Първо, след разгрома на талибаните и тяхното изтегляне в «неизвестна» посока, те относително бързо възстановяват сили и започват нападения и обстрели на обекти на коалиционните сили. Второ, последните като че ли прекратяват издирването на лидерите на Ал Кайда, за главите на които се обявяват огромни парични награди. Трето, правителството на президента Карзай продължава да е безпомощно, тъй като фактически не може да управлява извън столицата, т. е. не контролира провинциите и техните местни управления.

Кореспондентката на списание «Експерт — БДД» в Германия Елена Николова съобщава данни на ООН за 2007 г., според които става ясно, че: 7 области в Афганистан са напълно недостъпни за правителството, 80 са достъпни в известна степен (от 1 до 50%), а в 5 района талибаните са пълновластни господари. В много райони талибаните държат в ръцете си местната администрация със заплахи или с подкупи, в резултат на което практически осъществяват пряк контрол над властта. По информация на руското МВнР, предадена от специалния представител на президента на РФ по проблемите на международното сътрудничество в борбата с тероризма и транснационалната организирана престъпност А. Е. Сафонов, все по-ясно става, че представители на терористичните групировки се внедряват в органите на властта в Афганистан, включително в силовите министерства. Не поражда съмнение и продължаващото срастване на екстремистките сили в страната с наркогрупировките и организираната престъпност.

Коалиционните партньори естествено полагат усилия за демократизация на Афганистан, но той остава главен източник на наркотици. Наркосекторът в страната произвежда до 60% от БНП. В края на 2005 г. дипломатът Сафонов заявява пред информационната агенция «Интерфакс»: «Ние отбелязваме рязко нарастване на реколтата от мак в граничещите с ОНД северни провинции на Афганистан ... С други думи, изисква се ново равнище на международно сътрудничество за противодействие на афганистанската наркоагресия». Става дума за ново осмисляме на борбата с тероризма и организираната престъпност, но не като война, а като съвместни действия на десетки и повече държави.

Взети в комплекс, всички посочени събития и заявления предизвикват посочената по-горе предпазливост на президентите Путин и Буш и за т. нар. премълчавания. Много проблеми наистина остават открити, вероятно за да не се признаят публично като реални противоречия. За тях говори и министър С. Лавров в края на 2005 г. пред ТВ канал Russia Today. В нарочно изявление той възразява срещу секретните методи на американската политика в ОНД, без да отрича правото на Белия дом да отстоява интересите си в съответните държави. Министърът определено свързва събитията в Централна Азия и Кавказ, които изискват специално внимание, с тези в Афганистан, от които обаче има следствия както в съседните държави, така и в САЩ и Европа. «Ние искаме — конкретизира министърът — средствата за осъществяване на интересите (на другите страни — б. р.), методите, с които тези страни си осигуряват присъствие в района, да бъдат законни и прозрачни и да не нарушават законните интереси на Русия в този район, който ни е близък и по територия, и културно, и икономически.»

В края на 2005 г. управляващите в Москва правят равносметка на това, което ги удовлетворява във вътрешната и външната политика на РФ. Първо, през изминалата година се постига нарастване ролята на държавата в икономиката, на базата на което се постига все по-определяща икономическа стабилност. В същото време се изчерпва т. нар. суровинно-експортно ориентирания модел на ръста на икономиката и започват структурни промени за устойчиво вътрешнополитическо развитие на страната. Второ, в областта на външната политика РФ все по-определено проявява грижа за интересите на страните от ОНД, постига успехи в сътрудничеството с големите азиатски партньори, развива икономическото сътрудничество с ЕС и политическото сътрудничество със САЩ и така ликвидира каквито и да са тенденции за намаляване на своите успехи.

Академик Евг. Примаков, когото често определят като апологет на президента Путин, посочва, че през 2005 г. интересът на западните държави към Русия чувствително намалява, но опитите на съветолози и русолози в чужбина да отстранят РФ примерно от Г–8 няма да успеят. Тези лица очевидно живеят още в десетилетията на ХХ в., а това означава, че носят достатъчно остарял модел мислене. В своя статия, поместена в списание «Международная жизнь», Вл. Путин посочва открито, че САЩ възпрепятстват реализирането на голямата цел на Русия да стане член на СТО. Между двете държави има противоречия по въпросите на Близкия изток и Иран, по новите проекти на Пентагона за глобална система на противоракетна отбрана в Централна Европа, както и по предпочитаната от американски и западноевропейски коментатори тема за т. нар. търкаляне назад на демокрацията в Русия.

Политологът Дм. Тренин признава наличието на много противоречия между Русия и Запада, поради което смята, че Вл. Путин води външна политика, основана на извода, че «ЕС не е модел, а партньор», а САЩ са потенциален проблем. Задача минимум на руската външна политика е издигането на Русия като ключов глобален играч. Задача максимум е «да замени хегемонията на САЩ». Тренин е убеден, че «Москва предчувства залеза на глобалната система с доминация на Запада, а САЩ са последната западна империя». Вместо на тях Русия залага на страните извън Запада — Китай, Индия, Бразилия, РЮА (бивша ЮАР), Иран. Освен това политическата позицията на РФ по въпросите на Косово, Мианмар, Зимбабве, Иран и Судан, която се различава от тази на Белия дом, поставя в неловко положение САЩ и техните съюзници като стражи на световния ред. Западът изостава в своето мислене за Русия, твърди Тренин. Модернизирана Русия може да се окаже по-скоро по-способен конкурент, отколкото податлив партньор. Следователно «на Запада е нужна собствена политика за това, че има работа със страна, която не може да промени». Доколко западните държави осмислят тези нови положения в руската външна политика е въпрос с повишена трудност, но фактите са по-силни от предположенията.

Първата реакция на тези държави в началото на 2006 г. се предизвиква от поредното официално посещение на президента Путин в Китай (21–22 март), по време на което двете страни подписват нов Договор за икономическо и хуманитарно сътрудничество, за сътрудничество в областта на отбраната и сигурността, както и в енергетиката, за нов срок до 2008 г. включително. Подписва се и допълнително Споразумение за границите в източния сектор, което завършва поредицата споразумения, изчерпващи т. нар. спорове по демаркацията на границите. Директорът на І департамент Азия на руското МВнР К. Внуков отчита с удовлетворение благоприятните по характер разговори и споразумения, с които Русия и Китай правят нови стъпки в разширяване на формите и посоките на двустранното сътрудничество.

Ще продължим историята на развитието на руско-китайските отношения с още един факт (съобщен от Gazeta.ru). През август 2006 г. шефът на «Росатом» Сергей Кириленко, бивш министър-председател на РФ, посещава Китай, за да проведе разговори с китайските експерти по строителството на АЕЦ в Танван с 6 до 8 блока, първият от който вече работи и произвежда 400 мегавата електрическа енергия. Китайската страна изразява удовлетворение от работата на руските строители и е готова да заплати 12 млрд. долара за продължаване на строителството.

Междувременно, в. «Сега» препечатва (28 март 2006 г.) редакционната статия на «Уолстрийт Джърнал», посветена на посещението на руския президент в Пекин, с изразителното заглавие «Дружелюбна мечка, привлекателен дракон». Статията започва с многозначителен увод: «Има такова предзнаменование — ако несвободна Русия и комунистически Китай, между които не е имало радушно и здраво партньорство, се събират заедно за укрепване на дружбата, предстоят мрачни времена». Москва се ориентира към Пекин от дълго време, а отношенията на Русия със САЩ, както и отношенията на КНР с Щатите, видимо охладняват. В дух на откровеност, в статията се твърди, че РФ и КНР не са естествени съюзници, защото всяка от тях има опасения от политиката на другата в една или друга област, но общото, което ги обединява е «да натикат САЩ в ъгъла заедно със стремежите им». Опасността от сближаването на двете държави се засилва и от друга посока, идваща от сближаването с Иран и с Република Корея. Москва и Пекин разбират опасността от нервниченето на САЩ, но продължават своите дипломатически игри, заключават авторите на статията.

Изразеното субективно мнение напомня формулата на руско-американския диалог «да се съгласим да не се съгласим», която губи рационалното си начало. Москва не може да бъде безразлична към проектите на САЩ за изграждането на радар на територията на Чехия и разполагане на 10 ракети-прехващачи в Полша. В предварителен план проектът струва 1,6 млрд. долара. През май 2006 г. министърът на отбраната на РФ Сергей Иванов предупреждава, че разполагането на ПРО-система в двете централноевропейски държави ще има «негативно въздействие върху цялата евро-атлантическа система за сигурност. Мястото за разполагане на тази система «меко казано» е съмнително», посочва той.

Глобалната система ПРО, на която Белият дом особено държи, в определена степен напомня проектите на държавния секретар по отбраната Каспар Уайнбъргър и на президентската администрация на Р. Рейгън за Инициатива за стратегическа отбрана (ИСО) от началото на 80–те години на ХХ в., която предвижда извеждане на мощни лазери и стратегическо ядрено оръжие в Космоса за т. нар. звездни войни. През 2006 г. обстановката е променена. Британски и американски експерти твърдят, че Русия отново има ядрен потенциал, сравним с американския и следователно той може да преодолее всякакъв щит при евентуално нападение. В същото време Вашингтон продължава да оперира с мотива за иранска и севернокорейска заплаха за сигурността на САЩ. Срещу Северна Корея обаче Щатите имат щит от 9 ракети-прехващачи във Форт Грийли, Аляска, и 2 ракети-прехващачи във военновъздушната база Вандерберг, Калифорния. Да не говорим, че и през 2008 г. т. нар. проблемни държави КНДР и Иран не разполагат с междуконтинентални балистични ракети, т. е. нямат стратегически ресурс да достигнат до територията на САЩ и то през Европа. Това противоречи на балистиката, ще възкликне президентът Путин през декември 2007 г.

При явните различия в оценките и позициите на Русия и САЩ по редица проблеми на международната политика, подозрителността и недоверието между техните елити продължава да се задълбочава. Те все още не искат конфронтация, но всеки действа посвоему. Руските специалисти смятат, че Русия се чувства достатъчно силна, за да води своята игра. САЩ се боят, че Русия не е реформирана и отговорна, и затова смятат постоянно да я «наглеждат» и когато могат да я ограничават. Русия от своя страна иска да сътрудничи със САЩ, но на подчертано равноправна основа. В отговор тя вижда по-скоро опити така да се организира взаимодействието, че то да сдържа, да блокира, да ограничава Москва.

Реалностите дават основание на президента Путин, в годишното си Обръщение пред руския парламент (10 май 2006 г.), да постави ясно и остро създадените около Русия предизвикателни проблеми. На фона на активното преустройство на света, посочва Вл. Путин, се наблюдава засилване на «тенденцията за разширяване на конфликтното пространство в света и неговото разпространение в зоната на нашите жизнени интереси». Терористичната заплаха остава значителна, в повечето случай породена от етнически и междуконфесионални противоречия, но именно те и породените от тях локални конфликти «се нагнетяват изкуствено и биват налагани от разнообразните екстремистки групи», констатира президентът. Някои среди вероятно искат Русия да потъне именно в такива конфликти и да не може да реши нито един от тях, както и задачите за пълноценното си развитие, подозира Вл. Путин.

Познатите заплахи, като разпространението на ОМУ, фактическото прекратяване на процеса на разоръжаване и други, стават още по-опасни, защото «махалото е пуснато и тази надпревара (във въоръжаването — б. р.) излиза на ново технологично равнище, заплашителна е появата на цял арсенал т. нар. дестабилизиращи видове оръжия. И до днес няма гаранция срещу извеждането на оръжия в космоса, в това число и ядрено». Президентът Путин посочва и потенциалната заплаха от разпространението на ядрени заряди с малка мощност, както и коментираните в медиите проекти за използване на междуконтинентални балистични ракети с неядрени бойни глави. Това не е просто натрупване на нови оръжия, посочва Путин, защото пускането на такива ракети «може да провокира неадекватната реакция от страна на неядрени държави, включително с пълномащабен ответен удар и използване на стратегически ядрени сили от ядрена държава». И прави тъжна констатация: «Съвсем не всички в света успяха да се разделят с блоковото мислене и стереотипите, с предразсъдъците, наследени от епохата на глобалната конфронтация». Това е първото обяснение на президента в официално обръщение по породените трудности пред процеса на разоръжаването.

Наистина военният бюджет на РФ е много по-малък от този на САЩ, но тя решително скъсва със съветския опит, по силата на който въпросите на военното строителство се решават за сметка на икономическата и социалната сфера. Руската армия, предупреждава Путин, вече се съоръжава с ново (технологически) оръжие, с модерни образци техника, включително нов ракетен комплекс «Топол М» с шахтови и мобилни варианти, които са основа на стратегическите сили за сдържане, с нови две ядрени подводници и т. н. Само по този начин Русия може да запази стратегическия баланс на силите. Вл. Путин обобщава: «Нашите отговори трябва да се основават на интелектуалното превъзходство, те ще бъдат асиметрични, с по-малко загуби, но безусловно ще повишат надеждността и ефективността на нашата ядрена триада».

Задачите на руските въоръжени сили са ясно определени с думите на президента: «Ние трябва да имаме въоръжени сили, способни едновременно да водят борба в глобален, регионален, а ако потрябва и в няколко локални конфликта. Длъжни са при всеки сценарий да гарантират безопасността и териториалната цялост на Русия». Заключението в този раздел от годишното обръщение на президента е повече от ясно: «Ние трябва да сме винаги готови да отразим потенциална външна агресия и актове на международния тероризъм. Трябва да можем да отговорим на всякакви опити за външен натиск към Русия в това число с цел да се укрепят нечии позиции за наша сметка».

Това ясно разграничаване от линията на толерантност и на дипломатическа отстъпчивост като че ли въвежда граница на поведение — Русия знае своите постижения и слабости, осмисля своите предстоящи вътрешнополитически и социално-икономически задачи, но и настоява другите да признаят преди всичко възраждащата й се сила и да я приемат за партньор наистина на равноправни начала. Обръщението на президента все още не е конфронтация, а като че ли напомняне и потвърждение на избора, РФ да води своята линия на поведение и политика, а «другите» да не я подценяват.

Това се отнася и до отношенията на Москва с Брюксел и ЕК на ЕС. Общоизвестно е, че от благоприятното развитие на отношения със страните от т. нар. европейско направление на руската външна политика в значителна степен зависи структурната стабилност на Евразия. Известен е и фактът, че усилията на РФ и ЕС в тази посока датират активно от 2000 г., т. е. от началото на първия мандат на президента Путин. Руското правителство системно изпълнява приетата още в началото на 90–те години на ХХ в. т. нар. Енергийна харта с Договор към нея, но към 2006 г. възникват нови проблеми в отношенията, особено след приемането на 10 нови членове на съюза, които носят със себе си, от една страна т. нар. комплекс на малката държава, а от друга страна — своите източни проблеми на бивши страни членки на Варшавския договор. Политологът Р. Кейган уточнява: «Когато погълна Полша, ЕС погълна и нейната враждебност и подозрителност към Русия (и към Германия). Когато пое балтийските държави, пое и страха им от Русия, както и големите руски малцинства в техните предели».

На антируската политика на посочените държави, Русия отговаря по начин, който не се нрави нито на Брюксел, нито на съответните столици. Москва води твърда политика, а малките прибалтийски държави и Полша всъщност създават проблеми на ЕС. Пред лицето на една стъпила на краката си Русия, опитваща се да възвърне статута си на голяма сила и надмощието в старите си сфери на влияние, твърди Р. Кейгън, Европа се оказва в неочаквана и нежелана позиция на участник в геополитическо съперничество. Чрез разширяването си тази огромна институция на ХХІ в. се замесва в конфронтация в стил ХІХ в. Европа с нейните най-силни и авторитетни представители обаче не може да не участва в геополитическото съперничество. Първо, защото тя е един от стълбовете на развития модерен свят, и второ, защото на нейна територия има политическо, военно и икономическо присъствие на Америка.

В същото време Споразумението за партньорство и сътрудничество между ЕС и Русия от 1994 г. се изчерпва с неговите стари формули и механизми и това налага да се работи върху ново базово споразумение — Договор за стратегическо партньорство. РФ настоява в бъдещия документ да се предвидят ясни гаранции за сигурността не само на европейските държави-потребители на доставените руски енергоносители, но и за сигурността на доставчиците. На срещата на високо равнище Русия — ЕС през май 2006 г. в Сочи този въпрос поражда разнопосочни мнения, защото става дума за дългосрочни задължения, по които трябва да има консенсус в ЕС, а това трудно се постига при 27 участници в съюза.

Диалогът се затруднява и от настъпилите промени в Европа. Според руската позиция, изразена от Т. В. Бордачев, директор по изследванията в Съвета за външна и отбранителна политика на РФ, след разширяването на НАТО и на ЕС на изток, страните правят нов избор на поведение в настъпилия «глобален безпорядък». Вместо откритост и многостранни механизми на общуване, започва «изграждане на здрави стени, формиране на зони на влияние извън тези стени и периодически влизания в територията на «противника». Това става практика и за европейската, и за руската политика.

През 2006 г. РФ е председател на Г–8 и домакин на поредната годишна среща на най-високо равнище в Санкт Петербург. Очакванията от тази среща са изключително големи, тъй като Русия има намерение, първо, да реши някои собствени проблеми и второ, да стане посредник между елитарния клуб на най-развитите държави и останалите не толкова успели страни по света.

Русия знае своите слабости — съществуващата бедност в нейните региони, все още голямата корупция и организирана престъпност, необходимостта от реформи в системата на образованието и на здравеопазването, по-сериозни грижи за младежта и нейната социална реализация. Москва обаче отчита нарастване на БНП за 2005 г. със 7%, докато в САЩ нарастването е 3,6%, във Франция — 1,7%, във Великобритания — 1,6%. Русия ползва активно и своите предимства — сериозен научен и интелектуален елит, военна и политическа тежест, сериозна роля в поддържане на икономическия живот на европейските държави чрез доставки на енергоносители, космическа програма, ядрено-ракетен отбранителен щит.

За разлика от други големи държави, Русия поддържа дипломация на равновесието и гъвкавостта. Тя порицава поредната авантюра на Северна Корея с изстрелване на балистични ракети, които впрочем летят към руска територия, но успоредно с това спокойно призовава за възстановяване на диалога със севернокорейците, т. е. избягва да повишава напрежението в Корейския полуостров и в Източна Азия. Това е обмислен маниер на поведение. Той се проявява и по време на Международната конференция за Афганистан, проведена в Лондон на 31 януари–1 февруари 2006 г., на която присъства министър С. Лавров. На консенсусна основа присъстващите приемат «Споразумение за Афганистан», рамков договор за взаимоотношенията на афганистанското правителство с международната общност. Президентът Карзай от своя страна представя «Стратегия за развитието на Афганистан», на която представителят на РФ обещава пълно съдействие. След това Съветът за сигурност на ООН приема резолюция 1746 за продължаване мисията на ООН в централноазиатската страна. По инициатива на РФ в резолюцията специално се записва, че «процесът на национално помирение в Афганистан трябва да се развива при строго съблюдаване на въведения от Съвета за сигурност на ООН, по силата на резолюция 1267, антиталибански санкциониращ режим».

В хода на подготовката за срещата на Г–8 в Санкт Петербург, Русия прави всичко възможно, за да обогати форума на Великите сили. В интензивната програма фигурират 80 мероприятия, 40 от които се провеждат преди официалната част. В навечерието на срещата (15–17 юли 2006 г.) например Москва организира Международен форум на религиозните лидери на християнския свят, исляма, индуизма и будизма, които от своя страна настояват Русия да представи на елитарния клуб проблемите и мненията на вярващите. В Москва по инициатива на Русия се провежда и Международна среща на неправителствените организации. Представители на държавното ръководство участват в срещата на руски и чужди НПО и се съгласяват РФ да стане техен посланик в Г–8.

Известно е, че срещите на Г–8 нямат предварителен дневен ред, но в подготовката на поредното обсъждане на актуални проблеми руският президент Путин издига идеята да се изработят принципно нови и приемливи за мнозинството цивилизовани страни подходи към глобалната сигурност. В интервю пред американската компания NBC той посочва: «Аз мисля, че ние трябва да създадем система от такива гаранции, които биха осигурили безопасността в света, и мисля, че ние можем да създадем такава система».

Идеята на Вл. Путин не се подкрепя от другите лидери в Г–8, но важното е, че се поставя. Политическият наблюдател на РИА Новости Петр Романов коментира мотивите на президентството да предложи споменатата идея: «Излизайки от комунистическото вчера, днешна Русия, която избира пътя на демократичното развитие и пазарната икономика, много често се натъква на капани за «руския мечок» в международната политика и в световната икономика, разположени от Запада още в годините на студената война. А това се случва и на други страни, защото силните прилагат двойни стандарти».

На срещата на Г–8, руската страна поставя и въпроса за пазарните отношения с ЕС. Русия иска да разбере, ако се откаже от монопола на доставчик на енергоносители, какво ще получи и доколко европейският пазар ще се открие за руските компании. Точен отговор тя не получава, но проблемът за диверсификация на източниците на енергоносители занимава сериозно европейските партньори на РФ.

Светът дава висока оценка на резултатите от срещата на Г–8 в Санкт Петербург. Участниците в нея изчерпват дневния ред по приоритетите в сферата на енергетиката, здравеопазването и образованието. Кратко заявление на присъстващите държавни ръководители по положението в Близкия изток и войната на Израел срещу Хизбулла в Ливан (лятото на 2006 г.) отразява единното мнение на осемте държавници в полза на прекратяване на военните действия и на търсене на постоянно решение на конфликтите в региона. Страните от Г–8 заявяват своя стремеж «да удовлетворят икономическите и хуманитарните потребности на ливанския народ», за което ще свикат своевременно конференция на донорите.

Срещата в Санкт Петербург се отличава с демократичност и информационна откритост, които се признават от експертите, от представителите на медиите и от неправителствените организации. Присъстващите държавни ръководители, които подписват 14 колективни документа и Заключителните заявления на председателя, президента на Русия, поемат в цифрово изражение 317 задължения. 216 от тях са насочени към реализация на приоритетни области: 52 за борбата с инфекциозните болести, 114 — в областта на енергийната безопасност и 50 — в сферата на образованието за иновационно общество и развитие.

През лятото на 2006 г. президентът Путин поставя основните въпроси на руската външна политика в реч пред съвещанието на дипломати, посланици и представители на РФ по света в МВнР. Той подчертава безспорния факт, че съвременниците са свидетели на «модернизация на цялата структура на глобалната сигурност». В тези условия Русия трябва да преодолее инерцията на миналото и да поддържа междуцивилизационен диалог, защото тя не се нуждае от конфронтация. Путин заявява: «... ние нямаме намерение да се присъединяваме към разни ултиматуми, които само тласкат ситуацията в задънена улица, нанасят удар върху Съвета за сигурност на ООН. И сме убедени, че към урегулиране на кризите може да води участието в диалог, а не изолация на едни или други държави ... Такъв подход ни дава не само надежда, но и реални позитивни движения».

В потвърждение на необходимостта от политически диалог със САЩ, дипломациите на Москва и Вашингтон подготвят работна среща на президентите Путин и Буш в средата на ноември 2006 г. Тя се провеждана летище «Внуково» в продължение на повече от един час. Дж. Буш пътува към Сингапур и Виетнам, където на 18–19 ноември се провежда среща на върха на Азиатско-Тихоокеанския форум за икономическо сътрудничество. Впрочем, двамата президенти се срещат и в Ханой, където отново обсъждат въпроса за участието на Русия в СТО. По информация на РИА Новости, потвърдена от американски медии, Москва високо цени срещите на върха и използва всяка възможност за поддържане на контакти и разговори. И все пак, специалистите отбелязват, че нормален диалог не се получава.

В тази обстановка «гръмва» речта на президента Путин пред участниците в Мюнхенската конференция по въпросите на сигурността «Глобални кризи — глобална отговорност» (10 февруари 2007 г.). В тази реч Путин казва всичко «наболяло» в международната политика от гледна точка на Русия и преценките на руския елит.

Президентът започва своето изложение с уточняване на понятието «международна сигурност», което съвсем не се ограничава само с въпросите на военнополитическата стабилност. Международната сигурност, твърди Путин, включва «устойчивост на световната икономика; преодоляване на бедността, икономическа сигурност и развитие на междуцивилизационен диалог». Основен принцип на политиката на сигурност е: «безопасността на всеки, е безопасност на всички». Светът, продължава президентът на РФ, все още се сблъсква с «неизбухналите бомби» на студената война, които се проявяват в идеологически стереотипи, двойни стандарти, разни шаблони на блоковото мислене. «Предложеният след студената война еднополюсен свят, също не се състоя.» Руската гледна точка по въпроса се заключава в следното: «Както и да се разкрасява терминът, в крайна сметка той означава на практика едно — един властови център, един център на силата, един център за вземане на решения. Това е свят на един стопанин, на един суверен. Нещо губително не само за всички, които са в рамките на такава система, но и за самия суверен, защото го разрушава отвътре. Естествено той (този свят — б. р.) няма нищо общо с демокрацията. Защото демокрацията, както е добре известно, е власт на мнозинството при отчитане интересите на малцинството».

Този свят е не само неприемлив, той е невъзможен, твърди Вл. Путин. Tой е неработещ, защото в основата му няма и не може да има морално-нравствена база за съвременната цивилизация. Резултатите са едностранни, нелегитимни действия, които не решават нито един проблем, но създават нови трагедии и предизвикват нови човешки жертви. И продължава: «Днес сме свидетели на почти неограничено и хипертрофирано прилагане на сила, сила, която вкарва света в поредица от следващи и следващи конфликти. В резултат не остават ресурси за комплексно решение на нито един от тях. В невъзможност е и политическото им решение». Сякаш за да бъде добре разбран, руският президент адресира своята сурова критика към САЩ — те нарушават нормите на международното право, «правната система на ... САЩ, прекрачва националните си граници във всички сфери — и в икономиката, и в политиката, и в хуманитарната област ... И води към това, че никой не се чувства в безопасност».

Духът на речта е определено суров, открит, води полемика с политици, които твърдят, че правото за употреба на сила се полага и на НАТО, и на ЕС, и на ООН. Легитимност обаче имат само рекомендациите на ООН. Вл. Путин поставя всички остри проблеми на международната политика, по които лично той и руските дипломати говорят години наред. Става дума за застоя в сферата на разоръжаването, за контрола върху ракетните технологии, за дестабилизиращото въздействие на новите високотехнологични оръжия, за системата на ПРО в Централна Европа, за нежеланието на страните от НАТО да ратифицират адаптиращия договор за съкращаване на обикновените въоръжения в Европа от 1999 г., за разширяването на НАТО и новите американски бази на Балканите, както и за конфликта на интереси между желанията на редица страни да имат АЕЦ и възможността да станат ядрени сили, какъвто е случаят с иранската ядрена програма. Русия предлага политическа философия на действия, които ще привлекат вниманието на всички държави по света: «Като цяло, става дума за създаване на система от политически инструменти и икономически стимули, при които държавите ще са заинтересовани да не създават собствени мощности за ядреногоривен цикъл, но ще имат възможности да развиват атомна енергетика, като укрепват своя енергиен потенциал».

Руският президент поставя в критичен дух и проблемите на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. Той изразява възмущението на РФ от опитите на определени държави да превърнат ОССЕ «във вулгарен инструмент за осигуряване на външнополитическите интереси на една или група страни по отношение на други страни. И с оглед на тази задача е «скроен» и бюрократичният апарат на ОССЕ, който абсолютно по никакъв начин не е свързан с държавите-учредители. Прекроиха и процедурата за вземане на решения и за използване на т. нар. неправителствени организации. Формално, да — независими, но целенасочено финансирани, а следователно — контролирани». Русия подкрепя една от основните функции на ОССЕ — да оказва съдействие на страните членки, по тяхна молба, и да съблюдава международните норми в областта на човешките права. Това обаче, твърди Путин, «съвсем не означава намеса във вътрешните работи на други страни, още повече — да се налага на тези държави как трябва да живеят и да се развиват. Очевидно такава намеса въобще не спомага за развитието на истински демократични държави. Обратно, прави ги зависими и като следствие — нестабилни в политически и икономически план». А Русия, заключава президентът, ще отстоява своята независима външна политика.

След заседанието на конференцията, Вл. Путин участва в пресконференция. На въпрос за отношението на Москва към разширяването на НАТО той напомня, че още през 1990 г. САЩ и Aлиансът дават обещания за гаранции за сигурността на СССР, а след това ги забравят. И предупреждава: «НАТО не е универсална организация като ООН. Това е преди всичко военнополитически блок! ... Но защо като се разширява военната инфраструктура, трябва непременно да се премества към границите ни? ... Нима разширяването на военната инфраструктура е свързано с преодоляването на днешните глобални заплахи?». Що се отнася до американските проекти за ПРО в Централна Европа, президентът недвусмислено предупреждава, че Русия ще отговори асиметрично, «така че всички да разберат, че да, има система ПРО, но тя е безсмислена по отношения на Русия, защото ние разполагаме с такова оръжие, което лесно ще я преодолява».

Реакциите на присъстващи, наблюдатели и медии, на речта на Вл. Путин не са еднозначни. Държавният секретар по отбраната на САЩ Робърт Гейтс коментира видимо спокойно и успокояващо призовава да не се шуми, «ние не искаме да се връщаме към миналото и конфронтацията». По американските стандарти, това е достоен отговор и отказ от дискусия в конфронтационен смисъл. Според руските разбирания обаче Гейтс отклонява откровения диалог. Москва вече не вижда смисъл от разговори с Джордж Буш, от които не следват абсолютно никакви практически резултати. Година по-късно, когато се провежда нова Мюнхенска конференция по същите проблеми, министърът на отбраната С. Иванов се изказва достатъчно спокойно, а слушателите, в мнозинството си, възприемат това като отказ от «мюнхенските тезиси» на Путин. В действителност, в Москва просто решават, че е безполезно да разговарят с Вашингтон. Това не е студена война, но не е и партньорство. Русия и САЩ могат да си сътрудничат по отделни въпроси, но стратегически всеки действа посвоему.

Американските коментатори са далеч по-неустоими. Те обвиняват руския президент в провеждане на политика на «антидемократична агресия» и от своя страна атакуват президента за нарушенията на човешките права в Чечения, за ограничаване свободата на словото, за засилване на авторитаризма в управлението на Русия, за износа на оръжие за Сирия, Венецуела и Иран и т. н. На страниците на британския печат се говори за пълния провал на мечтите за стратегическо партньорство между ЕС и Русия и затова, че Европа няма да търпи заплахите на Русия, на клептокрацията на Кремъл и неговата лъжлива политика и псевдодемокрация. В свое интервю пред полския печат Лех Валенса, който познава Русия и желае тя да е демократична и интегрирана в демократичния свят, допуска, че от време на време Путин все пак казва: «Ще ви покажа аз!». Русия е голяма страна, казва Валенса, «със сложна история. Тя действително изисква управляема демокрация ... Нещичко е останало от миналото, но днес Русия е действително друга страна».

Непосредствено до границите на РФ обаче САЩ продължават да водят антируска политика. Нейни прояви са: разширяването на НАТО, подкрепата на оранжевата революция в Украйна и на опита, чрез натиск да се постигне разделяне на руската държава, отпускане на финансова помощ за НПО в Русия, подкрепа за грузинския президент М. Саакашвили в неговата политика против Русия. В резултат на всичко това, имиджът на САЩ в Русия е силно негативен. Те не могат да се ползват с неограничени възможности за влияние върху Русия, отбелязват и американски специалисти от центъра «Р. Никсън». Разбира се има и експерти, които твърдят обратното, определяйки РФ за «най-сериозната заплаха за стратегическите интереси на САЩ». Тези опасение вероятно идват не само от политическата позиция на РФ, но и от информациите на руските медии за модернизация на съвременни оръжия и самолети като изтребителя-прехващач МИГ 31, чиято ефективност се увеличава 4 пъти, новите ракети «въздух-въздух» с малък радиус на действие, които могат да поразяват малко забележими самолети и крилати ракети, както и бъдещи свръхзвукови летателни апарати. РИА Новости (16 ноември 2007 г.) съобщава и за модернизация на бомбардировачите Су 24, щурмовите Су 25, изтребителите Су 27 и МИГ 29, както и за способността на четири МИГ 31 да контролират въздушно пространство на фронт от 900 км. Тази и подобни други информации имат определена цел — да докажат, че Русия не е слаба държава, че нейните въоръжени сили и целият й военен потенциал имат възможност да гарантират сигурността и териториалната цялост на РФ. Всички посочени факти са резултат от изпълнението на новата Държавна програма за развитие на въоръжените сили на РФ до 2020 г.

В края на своя втори мандат Вл. Путин дава интервю пред списание «Тайм» (19 декември 2007 г.), в което се придържа към т. нар. мюнхенски тезиси, и завършва коментарите си с думите: «Никого не искаме да командваме, не искаме да сме свръхдържава, която доминира и налага своите решения. Но трябва да имаме достатъчно сили да се защитим, да опазим интересите си и да изградим добри отношения със съседите и с основните партньори. Тези отношения трябва да са такива, че партньорите ни да са заинтересовани от развитието и укрепването на РФ».

4. Нови аспекти в развитието на източното направление на руската външна политика

През втория мандат на президента Путин т. нар. източно направление на руската външна политика получава ускорено развитие в широк фронт. Става дума за «политика, ориентирана към собствените интереси, както това правят нашите международни партньори», твърди министър Лавров. Русия се намира на разлома на цивилизациите и в това си положение тя се стреми към постоянно съграждане на междуцивилизационно съгласие. Тя гради не щит, а културно-цивилизационен мост като съединение на интересите на Запада и на Изтока, целящо разрешение на острите проблеми на съвременността.

Това е философско-политическата основа на съвременната руска политика в азиатския континент, която естество има и нови мотиви. Първо, в началото на ХХІ в. Азия е една от главните движещи сили на световното развитие, чието значение нараства непрестанно. Второ, Азия демонстрира висока устойчивост при различните кризисни явления, но няма достатъчно гаранции срещу нови кризи от регионално и локално естество. Трето, отличителна черта на съвременна Азия е интензивното развитие на интеграционните процеси на регионално равнище, които очевидно ще се засилват. Става дума за цяла поредица интеграционни организации — АТИС, АСЕАН, ШОС, ЕврАзИО, РАТС, АРСИО и други, и още повече дву- и многостранни договори за икономическо сътрудничество. В рамките на Азиатско-Тихоокеанския регион вече има нови механизми за интеграция с нови неазиатски партньори. Пример в това отношение е АСЕАН и неговият Регионален форум по сигурността, новите механизми между ШОС и АСЕАН, ШОС и ОНД, документите за сътрудничество между Организацията на договора за колективна сигурност и Икономическата и социална комисия на ООН за Азия и за Тихия океан (ИСКАТО) и други.

«Има основания да се очаква, — пише министър Лавров — че общата насоченост към многостранност в АТР ще стане доминираща.» Това предположение се потвърждава с всяка изминала година. Засилването на новите процеси на интеграция в Азия създава възможност за ефективното включване на Русия в тези процеси. Обективно условие за това е ускореното икономическо развитие на РФ и политическата стабилност. «Нашата страна — продължава С. Лавров — разполага с мощен потенциал за съдействие по решението на практическите проблеми на региона и последователно отстоява основополагащите норми на международното право, принципите на взаимната изгода, признанието и уважението на законните интереси, националните особености и традиции на всички членове на международната общност, на диалога между религиите, културите и цивилизациите.» На тази основа може да се отработи своеобразен модел на комплексна стратегия за поддържане на междуцивилизационното съгласие в света.

Принципните постановки на руската външна политика разкриват широк фронт на действие, в който не се допускат специални предпочитания само към една или друга държава в континента. Всички елементи на принципите се насочват към уважение, зачитане, толерантност, балансираност и национален интерес. Ето защо именно след 2004 г. руската външна политика възприема вече подсказаното определение «Големият изток» («Большой Ближный Восток» и «Большая Восточная Азия»), в мащабите на който влизат 51 държави от 9 района — Магреб, Близък изток, Персийски залив, Среден изток, Южна Азия, Централна Азия, Южен Кавказ, Североизточна Азия, Югоизточна Азия, вкл. Източен Тимур, най-младата суверенна държава в света.

Географски в Азия съществуват и се развиват 48 държави, но за РФ, Магребът (Алжир, Тунис и Мароко) е естествено свързан с нея, поради което по политически съображения се прави приемливо «нарушение» на географските определения. В политиката на Москва изграждането на икономически мобилна и политически стабилна Азия или «Голям изток» е постоянен интерес за Русия. От друга страна, развиващата се интензивно и технологически модерно Русия представлява интерес за всички азиатски страни. Двата интереса са насочени един към друг и в комплекс мотивират и подкрепят фундаменталната идея за азиатска интеграция. Оттук следват и сериозните мотиви за активното участие на РФ в интеграционните механизми и организации.

Официалната външна политика в източното направление среща и несъгласието на редица представители на политическия елит. Поради това Съветът за външна и отбранителна политика на РФ предупреждава, че към 2005 г. това направление не се развива достатъчно активно. Основни причини са отсъствието на политическа воля, традиционният европоцентризъм на родния политически елит, съществуващите за момента предпочитани маршрути на най-рентабилните стоки. На руската политика по азиатското направление не й достига активност, не достига държавната подкрепа за развитието на икономическите връзки, за включване в механизмите на регионалното сътрудничество и на регионалните организации за сигурност (с изключение на ШОС), пише дипломатът Т. В. Бордачев в обобщаващ анализ под заглавие «Бъдещето на Азия и политиката на Русия». Русия не може да се ориентира към една или две азиатски страни, предупреждава авторът на анализа, а задължително към всички големи и малки партньори.

Руският елит постепенно осъзнава, че главната цел на руската политика по азиатското направление трябва да бъде развитието на източните райони, на Сибир и на Далечния изток, които да се ориентират към регионалната икономическа интеграция. В тази посока са важни следните задачи: 1) разширяване на търговията по обем и по качество; 2) диверсификация на пътищата за транспортиране на руските енергоносители до регионалните потребители, особено към Китай, Индия и Япония; 3) разширяване на интелектуалния експорт в страните от Азия; 4) поддържане на комплекс от мероприятия за технологичен експорт, ориентиран към Азия, включително на продукция, която не намира място на западноевропейския и американския пазар; 5) военнотехническо сътрудничество.

Развитие на взаимноизгодни двустранни отношения с всички страни от азиатския континент е централна тема в поредната реч на президента пред дипломатите, посланиците и представителите на Русия в чужбина през 2006 г. Вл. Путин настойчиво изисква от пратениците на Русия да защитават икономическите интереси на страната, да гарантират максимално връщането на руската икономика на пазарите на «Големият изток», да намалят до минимум рисковете по пътя на интеграцията на Русия в световното стопанство.

Указанията на президента и неговата увереност в дадените насоки на дейност, правят Вл. Путин «главният лобист на икономическата източна политика» на Русия. Благодарение на неговите преки контакти с държавници от деветте района на Изтока и на усилията на съответните дипломатически представители, Русия полага началото на сериозни проекти като проектът «Лукойл» и «КазМунайГаз» и споразумението за съвместно разработване на каспийския шелф (2004). «Газпром» се договаря с Китайската национална нефтена компания за строителството на два газопровода и доставка на 40–60 млрд. куб. м. годишно за 10 млрд. долара (2006). Алжир дава поръчка за доставки на руско оръжие на стойност 7,5 млрд. долара (2006) и други.

В края на 2005 г. 11 страни — КНР, КНДР, РК, Япония, Тайван, Хонконг, Сингапур, Тайланд, Монголия, Виетнам и Индия, увеличават участието си в стокооборота с Русия с 13,4%. (За сравнение САЩ , Австралия и Океания увеличават търговията с РФ само с 4,3%). Очаква се в следващите години, участието на шестте най-активни партньора на РФ в руския в стокооборот — КНР, КНДР, РК, Япония, Тайван и Хонконг, да достигне 20%, а общото участие на всички страни от Азиатско-Тихоокеанския регион вероятно ще достигне над 30%.

Това са само част от множеството примери, в които правят впечатление все по-нарастващите постоянни преки контакти между руски държавници и дипломати с колеги от почти всички централноазиатски държави. В края на 2005 г. Пресслужбата на Кремъл отбелязва разговорите между президента Путин и президента на Туркменистан Сапамурад Ниазов по взаимодействието на двете страни в топлинно-енергийната сфера. Скоро след това става известен диалогът между таджикистанския президент Емомали Рахмонов и говорителя на Думата Борис Гризлов в Душанбе, посветен на двустранните търговско-икономически отношения между РФ и Таджикистан.

С подчертана активност се развива политическият диалог с държавници и представители на елита на Индия, Южна Корея, Япония, Пакистан, Иран, Турция, на страните от АСЕАН и т. н. Президентът Путин поддържа тази линия на източното направление на руската външна политика и почти постоянно настоява за специално внимание към т. нар. приоритетни страни — Китай, Индия, Казахстан, Иран, Турция. Те се намират по южните граници на федерацията и отношенията с тях имат жизненоважно значение за сигурността и за националните интереси на РФ.

Изборът на тези страни не е случаен. Те наистина са «зона на жизнени интереси» за Русия, особено предвид действието на нови регионални и субрегионални тенденции и фактори, които имат пряко отношение към руската източна политика. Такива фактори са: 1) диференциацията и поляризацията на пространството на ОНД и формирането на антируски и проруски стратегически проекти и институции; 2) нарастването ролята на Индия и Китай в икономиката и в политика, наред с тази на Япония и страните от АСЕАН; 3) кризата на т. нар. Пътна карта за Близкия изток и усилването на радикалните ислямски партии и движения в арабските страни; 4) различните и противоречиви варианти на модернизация на страните от Средния изток при наличието на алтернативен ирански проект на развитие; 5) нови ресурси и възможности за развитие на Магреба с участието и на руски компании.

През вторият мандат на президента Путин, стават ясни и новите формации на държави, които водят открита антируска политика. Старата ГУАМ се допълва от създадената по инициатива на Украйна и Грузия Общност на демократическия избор (ОДИ), в която участват и Молдова, Литва, Латвия, Естония, Полша, Словения, Македония, Румъния (2006). Страните от ОНД — Русия, Казахстан, Узбекистан, Таджикистан, Киргизия, Армения, Беларус, приемат тази нова формация спокойно. В Москва обаче правят важни изводи. Първо, става ясно, че се налага прочистване на състава на ОНД от ненадеждни и нелоялни партньори и създаването на т. нар. съкратена ОНД, която ще бъде по-логична. Второ, реалните ресурси на ГУАМ и новата ОДИ са ограничени. Тези формации нямат друга стратегия, освен антирусизъм. Те не могат дълго да разчитат на помощта на САЩ и ЕС. Трето, на този фон изградените специализирани проекти на ОНД като Организацията на Договора за колективна сигурност, ЕврАзИО, Договорът за ефективно търговско-икономическо сътрудничество между Русия, Казахстан, Киргизия, Таджикистан от 2000 г., Митническият съюз и Единното икономическо пространство, Руско-казахстанската банка за развитие, финансираща общи проекти и независима от МВФ, имат определени предимства. В същото време екстремистките движения в Централна Азия продължават да действат чрез легална масова пропаганда сред обикновените хора. Малкият кръг «посветени» лидери обаче цели отстраняване на светските режими в постсъветското пространство. Те са неприкрити противници на Русия и лично на президента Путин.

През март 2005 г. в Киргизия се извършва т. нар. цветна революция на лалетата, която обаче не променя светския модел на развитие. През май с. г. в гр. Андижан, Узбекистан, ислямският екстремизъм прави опит за свалянето на президента Ислам Каримов с въоръжено нападение от «неизвестни» лица. Те освобождават затворници и превземат зданието на областната администрация. В сблъсъците и демонстрациите загиват около 170 души. Хиляди бежанци се отправят към Киргизия. По този начин на стика между Узбекистан, Киргизия и Таджикистан се развива опасно напрежение. Първите две държави отварят границите си при гр. Кара-Суу, за да улеснят бежанците, които по-късно и със съдействието на ООН се отправят към Румъния. Кризата се преодолява само за четири дни, а президентът Путин изказва подкрепа на Каримов.

Подобни събития изострят чувството за нестабилност в азиатското постсъветско пространство, тъй като екстремистите продължават да поддържат «транснационалния дневен ред за борба против «световното зло», пише С. Г. Лузянин. Укрепва и регионалната наркопирамида с мак от Афганистан, която обхваща нови жертви. По данни на изследователя С. И. Лунев, в периода на 2005 г. и първата половина на 2006 г. през границите на централноазиатските републики и Русия преминават 527 т. хероин. Предполага се, че Европа ползва 74 т., а останалите тонове отрова остават в рамките на държавите от ОНД.

През февруари 2006 г., в реч пред Федералното събрание, президентът Путин отново подчертава, че отношенията на РФ с държавите от ОНД са приоритет в политиката й, който е свързан със сигурността на южните граници на страната. Това означава, че Москва ще продължи да спазва принципа на ненамеса във вътрешните работи на съответните страни и ще предпочита политика на основата на икономическото сътрудничество и поддържането на сигурността. Руските, както впрочем и китайските, държавници и дипломати водят нов вид политически разговори със съседи и партньори, в които не присъства и мисъл за «търсене на отговорност». Скоро този тип диалог съдейства за бързото нарастване броя на икономическите проекти в топлинно-енергийния отрасъл и в ползването на енергийните ресурси на Русия и на нейните южни съседи. В резултат на това политиката на Москва демонстрира ново качество политическо доверие, диверсификация на руските проекти и нарастване на двустранния обмен със съответните държави.

При посещението на президента на Казахстан Н. Назарбаев в Москва (април 2006 г.), двете държави решават множество делови проблеми на сътрудничеството за ползването на старите съветски бази и космодруми, за сътрудничеството между Внешикономбанк и Евразийската промишлена асоциация, за разширяване на пропускателната способност на Каспийския тръбопроводен консорциум от Тенгиз до Новорусийск и много други.

В рамките на руско-узбекистанските отношения по Договора за стратегическо партньорство президентът Путин подкрепя президента Каримов в неговата позиция срещу наложеното от ЕС ембарго върху експорта на оръжие и военно снаряжение и срещу съкращаването на икономическата помощ за страната. В същото време американски конгресмени настояват за международни санкции срещу Ташкент и възбуждат дело срещу Каримов, заради закриването на американската база в страната.

От началото на 2006 г. се наблюдава постепенно нормализиране и на руско-киргизките отношения, включително уреждане на дълга на Киргизия към РФ, строителство на ТЕЦ-ове и други обекти. През април 2006 г. новият президент К. Бакиев прави официална визита в Москва, по време на която уверява президента Путин в преодоляване на кризисните явления. Под контрола на властта се намират политическата, икономическата и криминалната обстановка в централноазиатската република, а новото ръководство е готово да участва в реализирането на нови големи проекти в областта на енергетиката.

Положителни промени настъпват и в отношенията на Русия с Таджикистан. До 2004 г. те остават сложни и противоречиви, въпреки участието на руски граничари в охраната на таджикско-афганистанската граница. Решителен прелом в отношенията настъпва след сериозна дипломатическа подготовка, в която участва руският министър на външните работи Игор Иванов, за да завърши с плодотворната среща на президента Путин с президента Рахмонов в Сочи през юни 2004 г. По-късно следва официалното посещение на Вл. Путин в Таджикистан през октомври с. г. и потвърждаването на договора за съюзническо взаимодействие между двете страни. Те успяват да уредят изплащането на дълга на Таджикистан към Русия, пребиваването на руски контингент в страната, приемането на програма за сътрудничество по границата, целяща ограничаване на наркотрафика, разширяването на участието на руския бизнес в Таджикистан и тристранното сътрудничество съвместно с Иран с инвестиции в строителство на два ВЕЦ.

Туркменистан е страна, която се отличава с авторитарен режим на управление в лицето на президента С. Ниазов, наричан още «Туркменбаши» и често критикуван на Запад за липсата на демокрация и погазване на човешките права в страната. Ашхабад официално има Договор за дружба и сътрудничество с Русия от 1992 г., подновен през 2002 г., но дълго остава затворена столица за диалог с руски държавни ръководители с мотива, че провежда неутрална външна политика. Опитите на Москва през 2000 г. и 2002 г. да разчупи «леда» в отношенията имат малък резултат. Ниязов има само няколко делови срещи с президента Путин, който обаче по никакъв начин не коментира системата на управление в централноазиатската държава.

През 2003 г. промяна все пак настъпва и президентът Ниязов посещава официално руската столица. Споразуменията между двете държави имат предимно икономически характер, например за експорт на енергоносители от Таджикистан към Русия за срок от 25 години и споразумението за взаимодействие в областта на сигурността за срок от 10 години. Те не променят принципно двустранните отношения, но трасират взаимно приемлив път. Открит остава въпросът за политиката на Таджикистан към руското население в страната, което е лишено от човешки права и граждански свободи, а средствата за масова информация на руски език са забранени.

Армения е един от приоритетните партньори на Русия. В нейна територия има руско военно присъствие, Ереван поддържа Договора за колективна сигурност с Москва и другите партньори от ОНД, купува руско оръжие, включително самолети Су, а в Москва безвъзмездно се подготвят арменски специалисти по противовъздушна отбрана и военни пилоти. От 2003 г. се ускорява сътрудничеството между двете държави в областта на енергетиката, увеличават се руските инвестиции в Армения — в страната работят около 600 съвместни предприятия. Към края на 2007 г. започва сложен дипломатически диалог по въпросите на Нагорни Карабах, в който участват Русия, Турция и по-късно Азербайджан.

Отношенията на Русия с Азербайджан в началото на ХХІ в. са сложни по различни причини — промяна на поведението на управляващите към РФ, съюзническите отношения на Москва с Ереван, споровете относно Правния статут на Каспийско море и ползването на водното пространство и залежите по дъното на морето. В тези спорове се наместват и САЩ, които издигат проекти за усилване на морските флотове на страните «Касфор», както проекта «Блекфор» за Черно море. В началото на 2006 г. министърът на отбраната С. Иванов договаря продължаване на арендата за Габалинската радиолокационна станция (РЛС «Дарьял») за ранно оповестяване на стратегически ракети и за космическо наблюдение. През февруари с. г. президентът Путин прави официално посещение в Баку, където подписва делови споразумения за икономическо сътрудничество, но не взема отношение по тежкия проблем за Нагорни Карабах.

Особено сложни се оказват отношенията на Русия с Грузия. Руските изследователи смятат, че тази южнокавказка държава, полиетническа по население, изживява тежки периоди по времето на президента Е. Шеварднадзе и се разпада. След войната с Абхазия (1992–1993 г.) и въвеждането на миротворчески (руски) сили на ОНД през лятото на 1994 г., Русия засилва подкрепата си за тази автономна република в рамките на Грузия. Паралелно с това Грузия се вплита в конфликт и с Южна Осетия, която се обявява за независима държава още през януари 1992 г. Грузия започва военни действия срещу южноосетинците, подкрепяни от Северна Осетия, която е в РФ. За седмица сблъсъците са прекратени и страните подписват споразумение за принципите за регулиране на двустранните отношения. Създава се и Смесена контролна комисия. Месец по-късно по решение на ОНД се въвеждат миротворчески сили, представени от руски, грузински и северноосетински батальони.

Ново изостряне на отношенията настъпва по повод т. нар. розова революция в Грузия (2005) и решението на президента М. Саакашвили да въведе отряд със специално предназначение в Южна Осетия (май 2006 г.), за да блокира работата на смесените миротворчески сили. По същия начин Грузия въвежда войски в Кодорското дефиле на границата с Абхазия и «създава» «правителство на Абхазия в изгнание» (юли 2006 г.). Проблемите остават твърде сложни, а отношенията твърде напрегнати, тъй като, първо, Москва отстоява суверенитета на Южна Осетия и на Абхазия, и второ, в Русия има сериозно грузинско икономическо лоби, което настоява за нормални отношения с РФ, но политиката на новите управляващи в Тбилиси преследват други цели — изостряне на отношенията с Русия.

Независимо от тези отежняващи руската политика на изток реалности, тя постепенно придобива все по-голямо значение и за Москва, и за столиците на централноазиатските държави. А. А. Акаев, президент на Киргизката република, отбелязва, че след годините на много страсти и еуфории страните от Централна Азия по новому оценяват ролята на Русия в региона. Удвояването на руския БНП, пише Акаев, превръща Русия в движеща сила за икономиките на страните в региона. Киргизкият президент цитира колегата си Каримов от Узбекистан след поредната среща с Вл. Путин в Самарканд през август 2003 г.: «Ние бяхме в еуфория, когато се обърнахме към далечни страни, които уж трябваше да запълнят вакуума след разпадането на СССР. Ние се убедихме, че допуснахме много грешки поради тази еуфория».

Доколко Русия и страните от Централна Азия са свободни да развиват своите отношения, продължава Акаев, зависи от Китай и от САЩ. В Пекин добре разбират, че присъствието на Русия в Централна Азия е обусловено от историята. А във Вашингтон вероятно има и политици, които отчитат големият риск от опита на американската администрация, САЩ да се настанят между «руския чук» и «китайската наковалня». Що се отнася до Киргизия, по време на новото посещение на Вл. Путин в страната (декември 2003 г.), където открива и авиационна база, президентът Акаев обявява, че неговата страна се стреми да се превърне в опорна политическа база на Русия в Централна Азия.

Нова страница в дипломацията на РФ се открива с проекта на президентската администрация «Постепенно връщане на Русия на Изток 2000–2008 г.». Този проект определя новите маршрути на активна международна дейност, между които се отличават иранското ядрено «разкриване», сирийските сюжети в Близкия изток, КНДР и проблема за ядреното разоръжаване, постандижанските реалии във Ферганската долина, отношенията с Китай, Индия, Алжир, Турция, Казахстан, Таджикистан, Киргизстан, Армения, Азербайджан и други. По общо мнение президентът и неговата институция, съвместно с МВнР, възраждат интереса на руската външна политика по два важни въпроса — евразийската роля на Русия и завръщането на РФ на терена на Близкия изток, Иран и Северна Африка.

Русия системно укрепва връзките със страните от Близкия изток, които се развиват в пет главни направления на руската политика: 1) Магребски вектор; 2) Египетски курс; 3) Сирийски вектор; 4) Иракско направление; 5) курс в Персийския залив и развитие на отношенията със Саудитска Арабия. В тези направления руската дипломация и лично президентът на Русия внасят нови елементи на присъствие и делово сътрудничество с конкретни решения и проекти. Президентът Путин извършва официални визити в столиците на страни от Северна Африка и от Близкия изток, включително Алжир, Дамаск, Риад и други. Руската дипломация изпълва тези направления с ново съдържание, благодарение на което през 2004–2006 г., «Путин играе на «ислямското поле» наред със Запада и дори печели». За своята активна дипломация в Близкия изток и ислямския свят руският президент получава признание от главата на Съвета на мюфтиите в РФ Р. Гайнутдин.

За арабската стратегия на РФ Сирия има особено значение. Тя е ключов плацдарм за нарастване на руското политическо и отчасти икономическо (и военно) влияние в района. Сирия разчита на руското оръжие и в същото време осигурява военноморска база на Русия в пристанището Тартус, Латакия. Базата позволява руския флот да се завърне в Средиземно море с ракетите «Искандер» като по този начин неутрализира в определена степен ролята и значението на 6–и американски флот, но приближава Русия към Близкия изток, намалява значението на Черно море за разположените там стратегическите сили. РФ опрощава 78% от дълга на Сирия (9,8 млрд. долара), а останалите се покриват с руско участие в инфраструктурни обекти на арабската държава. Благодарение на Русия Дамаск избягва наказания с международни санкции, предлагани от САЩ. Алжир пък е страната, която закупува най-голямо количество самолети (МИГ, Су, учебни самолети), ракети за ПРО, танкове и друго оръжие от Русия.

Извеждането на Индия и Китай, двете най-големи азиатски държави, на преден план в азиатската политика на РФ паралелно с държавите от ОНД не е случайно. Руската дипломация се подготвя за това няколко години по-рано. Общото между Русия, Китай и Индия е политиката на реформи и ускорения преход към икономика на пазарни основи. Те натрупват опит в преодоляването на изоставането си в някои области на икономиката и в икономическия вектор на международната си политика. Казват, че идеята за създаването на триъгълник или стратегическа «ос Русия — Индия — Китай» принадлежи на Евг. Примаков. Той има публикации, в които косвено препоръчва такава връзка. Реализацията на идеята обаче става възможна едва в началото на ХХІ в.

Към 2004 г. Русия има авторитет на успешно развиваща се икономически държава. Тя заема първо място в света по добив на природен газ и необработени диаманти, второ място по производство на нефт, картофи, строителни материали, трето място по производство на чугун и мляко, четвърто по производство на стомана, химически торове, на памучни тъкани, зърно и производство на електроенергия.

Ускореното развитие на Китай и на Индия определя тяхното водещо място в ранглистата на МВФ по БНП за 2003 г. — Китай заема второ място в света след САЩ, Индия — четвърто място, Русия — десето място. Китай изпреварва Русия и Индия в международното разделение на труда и с участието си в международната икономика, търговия и инвестиционни потоци. Русия използва своите възможности в производството и износа на нефт, газ, черни и цветни метали, военна техника, атомна енергетика, отчасти в космонавтиката, някои продукти на химическата промишленост. Бързата модернизация в сферите на услугите променя ролята на Индия, въпреки че тя запазва предимство в традиционните отрасли. И най-важното, посочено от В. Я. Портяков, заместник директор на Института за Далечния изток, е че «зоната на съвпадащите интереси и взаимнодопълняемост на Русия, Китай и Индия в световната икономика е по-широка от зоната на техните реални и потенциални конфликтни интереси. Това създава стабилна основа за нарастване на мащабите и диверсификацията на формите на тристранно сътрудничество, за взаимодействие в рамките на интеграционните процеси в Азия».

На тази основа трите големи държави постепенно се приближават до стратегическо партньорство. В основата на движението им една към друга съобразно националните интереси стоят принципно важни документи, постигнати на най-високо равнище. Такава е подписаната още през ноември 2003 г. руско-индийска Декларация за глобалните предизвикателства и заплахи за международната сигурност. Документът отразява пълното съвпадение на становищата на ръководителите на двете страни против унилатерализма в международната политика и произлезлите от него понятия като хуманитарни или други интервенции по решение само на една държава, без тя да се съобразява с мненията на водещи участници в тази международна политика.

Съвпадение на интересите отразяват и споразуменията за уреждане на граничните проблеми между Русия и Китай, приведени в изпълнение до есента на 2004 г., които министърът на външните работи С. Лавров коментира: «За първи път в историята, всеки сантиметър от китайско-руската граница е демаркиран... Уреждането на териториалните противоречия с Китай става възможно, поради постигането на високо равнище на стратегическо партньорство». Руският парламент ратифицира тези споразумения през май 2005 г.

За равнището на това стратегическо партньорство свидетелства и подписаната от президента Путин и президента Ху Цзинтао в Москва Съвместна декларация за международния ред през ХХI век» (юли 2005 г.), в която двете големи държави заявяват желанието си да съдействат активно за изграждането на «справедлив и правов международен ред, основан на универсалните принципи и норми на международното право». По силата на подписани двустранни споразумения Китай ще получи различни видове руско оръжие, което ще задоволи до 85% от нуждите на китайската армия. От своя страна Китай ще вложи 900 млн. долара за икономически проекти в рамките на ШОС и по този начин икономическата дейност на организацията ще придобие комплексен характер. Китайските ръководители са тези, които постоянно говорят за «хармонизация на ШОС» като дълговременна и обмислена китайска политика. В този смисъл Пекин получава пълната подкрепа на останалите пет държави-членове на ШОС. През 2005 г. регионалната организация се утвърждава в качеството на геополитическа.

Индия също купува от Русия оръжие и енергоносители. През 2004 г. двете държави постигат споразумения за продажба и модернизация на самолетоносача «Адмирал Горшков», на нови типове самолети и други. В руско-индийското военнотехническо сътрудничество, отбелязва С. Г. Лузянин, се открояват елементи на нов вид многостранно взаимодействие, в което участват и Израел и Франция. На тази основа се създава свръхзвуковата крилата ракета «БрахМос», новия Су–30 МКИ. От 2003 г. Русия и Индия провеждат системно общи военни учения с различни родове въоръжени сили, а през 2007 г. вече се провеждат тристранни руско-индийско-китайски военни маневри.

В икономическата област особено значение придобива руско-индийското споразумение за съвместно усвояване на газонаходището в шелфа на Бенгалския залив (2004) за срок от седем години. Важни са и споразуменията за руско участие в строителството на индийската АЕЦ «Куданкулай», за доставка на ядрено гориво за АЕЦ «Тарапур» и много други. От своя страна Индия прави инвестиции в разработването на нефтените и газовите находища в района на Астрахан. Високоподготвени специалисти на двете страни разработват нов изтребител пето поколение. Индийската държавна енергийна компания има 25% участие в разработването на енергийно местонахождение «Сахалин 1», ръководено от корпорацията «Ексон». В делови порядък Русия и Индия уреждат формите на плащанията на индийския дълг чрез инвестиции и съвместни руско-индийски предприятия в Индия. В края на 2005 г. индийският министър-председател Манмохан Сингх посещава Москва и демонстрира интереса на Индия към интеграцията и политическото сътрудничество с Русия. На заключителната си пресконференция той мотивира стремежа на Индия към политическо сътрудничество с констатацията: «Едва ли има международен въпрос, решението на който може да се намери без активното участие и принос на Русия».

Руската дипломация и лично президентът Путин имат особен принос и в постепенното сближаване между Индия и Китай след години на напрежение, двустранна война (1962), спорове за територии и граници, размяна на предизвикателства. Първите китайско-индийски контакти на най-високо равнище датират от 2000 г. Китайския президент Цзян Цзъмин е този, който повежда разговор с индийския президент К. Р. Нараянана по формулата «да се забрави миналото». По тази формула индийското правителство признава целостта на КНР с Тибет и Тайван, а КНР променя позицията си по проблемите на Кашмир. Към 2005 г. двете азиатски сили излизат на магистралата на стратегическото партньорство. Москва изиграва конструктивна роля на централно свързващо звено между Пекин и Делхи. По този начин проектираният триъгълник се оформя в качеството на «гъвкаво партньорство».

От 2004 г. срещите на най-високо равнище на държавници на Русия, Китай и Индия стават почти постоянни. През юни 2005 г. във Владивосток министрите на външните работи на трите държави за първи път се срещат самостоятелно, т. е. извън други международни форуми, и обсъждат проблемите на стратегическото партньорство. Най-динамични са преките контакти между руските държавници и дипломати с държавниците на съвременен Китай. Руската дипломация демонстрира приоритетното значение на тези контакти за Москва и в същото време изразява уважение към постиженията на КНР в развитието на нейната икономика. През 2004 г. КНР заема 6–то място в списъка на най-големите икономики и 4–то място по обем на външната търговия. Китай е държава, която цели до 2020 г. да увеличи БНП 4 пъти като достигне равнище над 4 трилиона долара, т. е. равно на БНП на САЩ.

Успешното развитие на договорноправната основа на двустранното взаимодействие между Москва и Пекин е важно постижение на двустранните отношения, подчертава заместник-ръководителят на Администрацията на президента на РФ и началник на управлението на Администрацията за външната политика С. Е. Приходко. Дипломатът не скрива съществуващите проблеми между страните, но прави две сериозни заключения: 1) потенциалът на икономическото взаимодействие на двете страни е наистина огромен и неговата реализация с времето ще е способна да определи бъдещето на икономиката на цялото евразийско и тихоокеанско пространство, и 2) отличаващото се с доверие стратегическо партньорство на Русия и Китай през ХХІ в. е «непреходна ценност».

Интересът към икономическото сътрудничество с Китай се поддържа и от руския бизнес, който вече силно се стреми да има представители в съпровождащите президента делегации в чужбина, за да разговарят с него и с чуждите бизнесмени лично и открито. По време на поредното посещение на Вл. Путин в Китай през март 2006 г., в руската група влизат 1200 души, бизнесмени и губернатори. Визитата е една от най-успешните по количество и разнообразие на руско-китайските сделки и контракти.

В същото време Китай, Индия, САЩ, Япония и Южна Корея развиват т. нар. мека интеграция. Китай обаче има предимства пред останалите държави. Той печели симпатиите на т. нар. малки приятели от АСЕАН, към които прилага «стратегия на добродетелния слон». Индия също е наблюдател с редица форуми на АСЕАН, а всяко руско-индийско сътрудничество предизвиква Пакистан да настоява за равновесно отношение на РФ и към него. Това са параметрите на т. нар. азиатска регионална глобализация, съобразена с интересите и възможностите на съответните държави.

Към тази интеграция се приобщава и Иран. През септември 2005 г. иранският президент М. Ахмадинеджад уверява президента Путин, че «надеждното сътрудничество между двете страни отговаря на интересите и на двете». Известно е, че големи западни държави настояват Русия да прекрати помощта за Иран. Призивите от подобен характер обаче не отговарят на интересите на РФ и на традициите на руско-иранските отношения. Поради това Москва продължава да развива икономическото сътрудничество с Техеран. През октомври 2007 г. президентът Путин посещава официално Иран и дава интервю през Иранската държавна телевизия и информационната агенция ИРНА, в което подчертава: «Иран и Русия са съседни и приятелски страни. Нашите народи са носители на древни култури, които от векове се намират във взаимодействие една с друга. При нас има стара традиция в изграждането на добросъседски отношения». В най-ново време, продължава президентът, заинтересовани руски и ирански партньори настояват за развитие на търговско-икономическите връзки, за поддържането на хуманитарно взаимодействие за решаването на редица проблеми в Каспийския регион и Каспийско море. Стокооборотът между двете страни достига 2 млрд. долара и има още перспективи в реализирането на космически програми, гражданската авиация, инфраструктурата и пътния коридор «Север — Юг». Що се отнася до договора за строителство на АЕЦ «Бушехр» Путин пояснява, че в третия етап на работата се включват и партньори от Южна Корея, а строителните работи при добро стечение на обстоятелствата ще приключат към началото на 2009 г. Русия и Иран имат договор за износ на отработеното ядрено гориво в Русия и това е добро начало. Обсъждането на договора и новите клаузи в него продължават.

Проблем на различни оценки и аргументи за Русия, от една страна, и за САЩ и големите европейски държави, от друга страна, обаче е и задълбочаващото се военнополитическо сътрудничество в рамките на ШОС, в което участват и наблюдателите в организацията Индия, Пакистан, Иран и Монголия. Западни специалисти твърдят, че в Азия се формира «военен противовес на НАТО». Става дума и за търговията с оръжие, от която са заинтересовани всички големи сили в света. И в тази сфера азиатският регионализъм създава проблеми на западните държави, традиционни износители на съоръжения и оръжие.

Своеобразен отговор на изразената тревога дават две важни срещи на високо равнище — заседанието на т. нар. Съвет на държавните глави на 15 юни 2006 г. в Шанхай, на което се открояват три силни личности — президентите Ху Цзинтао, Вл. Путин и М. Ахмадинеджад, и срещата на министър-председателите на страните членки на Шанхайската организация в Душанбе, Таджикистан. На тези срещи и заседания става въпрос за необходимостта икономическата част от работата на организацията да достигне и да надмине равнището на политическата част. Участниците в съвещанията потвърждават, че политическата активност на ШОС вече има резултати в установяването на политическа стабилност в страните от Централна Азия, в който процес участва и Иран. Държавниците признават, че «военнополитическият компонент е нужен, но не сам по себе си», т. е. той не е приоритет. За такъв се приема появата на първите пилотни икономически проекти и очакваният инвестиционен бум на свои и чужди капитали при необходимата гаранция и стабилност за всички инвестиции.

На срещата в Душанбе на масата на преговорите се появяват два пилотни проекта за две автомагистрали, включително шосейният коридор от Каспия до Китай по територията на Русия, Казахстан, Узбекистан и Киргизия. РФ ще построи мост над р. Кигач и ще завърши автострадата Е–40. Пътят, пресичащ няколко граници, освен че е нов строеж, ще се нуждае от споразумения за автомобилния транспорт и от съгласуване на митническите процедури, които ще се работят по време на строителството. Още с приемането на тези проекти, наречени «белите слонове», страните подчертават тяхното принципно и перспективно значение. Всеки път или автострада остава във времето. Посочените проекти ще започнат с държавни инвестиции и ще предизвикат бъдещо активно движение на стоки и хора.

След първата двойка проекти се «нареждат» цяла редица други, главно в областта на енергетиката. В Шанхай Русия издига предложението да се създаде енергиен клуб на ШОС, който да отчита интересите на доставчиците на енергоносители, на потребителите и на тези, които ще транспортират ресурсите. В Душанбе премиерите на шестте държави решават за тази цел да се проведе среща на представители на министерствата на енергетиката. Руският премиер Михаил Фрадков предлага да се обсъди създаването на международен център по предоставяне услуги, свързани с ядрено гориво за АЕЦ. Следват нови проекти за строителството на хидроенергийни хранилища, за нови видове комуникации, за партньорство в научно-техническата и селскостопанската област, за магистрални електрически мрежи, по които да се прехвърля ненужната енергия от една страна в съседни страни, за водноенергийния баланс, както и за информация чрез уеб-сайт по регионалното икономическо сътрудничество на ШОС. Това са проекти, свързани с развитието на Централна Азия, която може да съществува във вид на единно икономическо пространство. Те естествено не се приемат спокойно в САЩ.

По време на срещите в Шанхай и Душанбе, вицепрезидентът на САЩ Дик Чейни посещава прибалтийските държави, където произнася силни антируски речи и заявява, че руско-американските отношения влизат в период на изостряне. В действителност, речите на вицепрезидента са своеобразна реакция срещу ШОС и срещу най-активните й членове — Русия и Китай, тъй като укрепването на тази организация влиза в противоречие с интересите на Съединените щати. Вашингтон трудно приема самостоятелността на ШОС и факта, че основа на организацията е руско-китайското геополитическо сътрудничество, което се развива и с другите 4 държави-членки и 4–те държави-наблюдатели. Идеологическата основа на ШОС е осъзнатата необходимост от сътрудничество в генериращи развитие области, а целите са създаване на нова, по-стабилна система за регионална и за световна сигурност.

Руският президент отговаря на предизвикателството на американския вицепрезидент с послание до Федералното събрание, в което порицава агресивността на Д. Чейни. Успоредно с това Путин определя ясно най-важните за Русия проблеми — по руско-китайските и руско-японските отношения, по подготовката на поредната среща на Г–8 в Шанхай, по шума на западната пропаганда около ядрената програма на Иран, по която руската позиция не съвпада с тази на САЩ. С откритостта на целите на руската външна политика Вл. Путин илюстрира нарасналата политическа и икономическа сила на РФ и на нейните възможности в глобалната система на международните отношения.

В рамките на азиатското направление Русия продължава да развива политика на сътрудничество и в Югоизточна Азия. През 2004 г. в Джакарта в рамките на форума на АСЕАН с участието на Русия и длъжностни лица по транснационална престъпност се обсъждат проблемите на новите предизвикателства към сигурността. В индонезийската столица се приема Руско-асеанска антитерористична декларация. В рамките на АСЕАНОПОЛ се изграждат регионални контратерористични центрове. Русия проявява и съпричастност към липсата на енергийна сигурност на азиатските държави и споделя проекти за съвместни разработки в тази област.

Тези предварителни стъпки в областта на сигурността дават възможност да се организира първата среща на най-високо равнище Русия — АСЕАН в Куала Лумпур, Малайзия (13 декември 2005 г.). Руският президент участва и в работата на Източноазиатската общност (ИАО) в състав от 16 държави — 10–те държави-членки на АСЕАН (Малайзия, Сингапур, Мианмар, Тайланд, Бруней, Виетнам, Лаос, Камбоджа, Индонезия, Филипините) и Китай, Индия, Австралия, Нова Зеландия, Япония и Южна Корея, тъй като Русия е наблюдател с всички изгледи да стане равностоен член.

На срещата на най-високо равнище страните от ИАО обсъждат и набелязват форми на сътрудничеството в търговията, сигурността и специално енергийната сигурност, здравеопазването. Всяка от тези области привлича вниманието на Русия и към Русия, тъй като тя има възможности да съдейства на съседите и на участниците в общността.

Интересен е фактът, че американските експерти изразяват съмнение относно бъдещето на договорените направления за сътрудничество поради участието на толкова различни и несъвместими по политически признаци държави. Европейски наблюдатели не допускат, в Куала Лумпур да се появи нещо по-ефективно от ЕС, макар срещата на ИАО да няма такива претенции. В рамките на АСЕАН обаче се реализира сътрудничество, подчинено единствено на икономическите интереси и възможности, при строго спазване на принципа за ненамеса във вътрешните работи на страните членки или наблюдатели, без политическо сътрудничество или такова в областта на сигурността и отбраната. Информацията на РИА Новости от Куала Лумпур показва, че никой не се занимава с политическа интеграция. Самочувствието на азиатските държави е високо, а Австралия и Нова Зеландия упорито се стремят да бъдат признати за азиатски държави. Що се отнася до Русия, тя може да предложи сътрудничество в енергетиката и в глобалната политика по въпросите на многополюсния свят, особено силно подкрепян от азиатските играчи на международната арена.

Принципите на икономическо сътрудничество се прилагат и в руско-японските отношения, които се развиват в преки контакти на държавниците и в обсъждане на нови параметри на интегрирано сътрудничество. По време на поредната среща на Г–8 в Хайлигендам (2007), президентът Путин и японският премиер С. Абе обсъждат новата японска инициатива за укрепване на икономическото сътрудничество в руския Далечен изток и Източен Сибир. В интервю пред японската агенция «Киото Цусин» министър С. Лавров потвърждава интереса на ръководителите на тези руски региони от подобно сътрудничество, което се поддържа и от приетата от правителството съвсем наскоро (август 2007 г.) Федерална целева програма за развитие на Далечния изток и Забайкалието до 2013 г. финансово осигурена с 566 млрд. рубли. В тази програма се включва реконструкция на 22 аерогари, 13 морски пристанища, бродове през реки, пътища и енергийни обекти. От предвидените финанси, 100 млрд. се отделят за Владивосток, който ще бъде домакин на поредната среща на най-високо равнище на АТИС през 2012 г. В този смисъл инициативата на японската страна е благоприятна за двустранното сътрудничество и за просперитета на руския Далечен изток. На въпрос на японската агенция за нефтопровода «Източен Сибир — Тихия океан», министър Лавров отговаря: «Строителството на нефтопровода органически се вписват в общата стратегия на Русия, насочена към развитие на родния нефтогазов комплекс, на диверсификацията на маршрутите за доставки на енергоносителите, на разширяването на нашето участие в икономическото сътрудничество в АТР и отговорното отношение към осигуряването там на енергийната безопасност».

Разговорите на високо равнище и на различните азиатски форуми с участието на Русия свидетелстват за особеностите на междудържавния диалог в Азия. В него има яснота, перспектива и избор на решения, по които няма различия. В този модел няма внушения и спорове по въпроси от вътрешнополитическо естество, а уважение и търпеливост — качества, които Азия особено цени.

Такъв е духът и на тристранната среща на министрите на външните работи на Русия, Китай и Индия в Харбин, проведена на 24 октомври 2007 г., на която се обсъждат общите позиции по принципни въпроси — укрепване ролята на ООН, многостранност в световните дела, необходимост от признаване реалностите на многополярността и демократизацията на международните отношения, решение с колективни действия на всички проблеми, които днес съществуват. С. Лавров подчертава, че «тройката» държави реално става още една точка на взаимно притегляне, още един инструмент на развитието на взаимноизгодно сътрудничество.

Съвместните стъпки към разбирателство и сътрудничество включват множество и разнообразни инициативи. Москва провежда VІІ Форум на учените на Русия, Индия и Китай. Индия организира Форум на деловите кръгове в Делхи до края на 2007 г., а новата среща на тримата министри на външните работи се провежда през следващата година в Москва. Това са и действия, и програми, които имат особено значение за новия стил на външна политика в азиатския континент, неотменна съставна част на който е Русия.

Послеслов

Обществено-политическото и икономическото развитие на съвременна Русия впечатлява с цял комплекс от реалности — от традициите и културните корени на многонационалното население, през историческата памет и ценностите на силната държава със специфичните за нея закони, правила и норми, до емоционалността на милионите обикновени хора, които пазят руския цивилизационен код, народния характер и чувствителност.

Руската демокрация не прилича на другите модели по света, но тя се харесва на мнозинството граждани на РФ, защото е свързана с такова начало като суверенитета. И либерализмът има руски щрих, и гражданското общество е специфично, и демократизацията е с руски черти, отговарящи на руската менталност, т. е. на съзнателното отношение на хората към всички аспекти на обществения живот в страната. Животът на Руската федерация, в най-широк смисъл на думата, носи национални черти и поради това той трябва да се приеме като реалност, независимо от това дали се харесва или не се харесва някому. Принос за изграждането на новата руска държава имат всички държавници, реформатори, политици, общественици и дори опозицията, която остава непримирима в борбата срещу управляващите. Тя обаче е необходим коректив, който не се подценява.

Руското общество е особено чувствително към своята различност и своята цивилизация. То показва висока политическа активност, то изисква, наказва, поощрява, избира лидерите си, то е съпричастно към всичко, което става в голямата държава.

Много чужденци признават, че трудно разбират руснаците и това сигурно е така. Признанието обаче не е обяснение за опитите на други личности или държави да отхвърлят руския жизнен и обществен опит, амбициите и претенциите на управляващи и на граждани — те просто трябва да се разберат и възприемат, за да се съжителства в мир.

Русия е държава, която привлича, озадачава, заинтересува и като че ли малко плаши партньори и противници. Много от тях търсят в руския опит задължително отражение на собствения опит, но това не е полезен подход. По-конструктивен е политическият реализъм с откритостта в политиката, с ненамесата във вътрешните работи, с уважение към мисленето, ценностите и националните интереси на партньора и противника.

Русия поддържа този подход с ясни послания и готовност да се затвори миналото във вътрешната и във външната политика на страната докрай. Тази евро-азиатска мъдрост е особено конструктивна и милиони руски граждани й дават своята безусловна подкрепата. Те са удовлетворени и от активния, открит стил на международната политика на Руската федерация, който се основава на постигнатата политическа и икономическа стабилност на държавата, на възстановеното самочувствие и на по-ясните перспективи за бъдещето, независимо от предвидимите и непредвидимите трудности. Такава е динамиката на времето през първото десетилетие на ХХІ век!

Подбрана литература

1. А какво мисли Русия? Сб. док. и статии. С., 2008.

2. Адаев, А. А. Куза идет Центральная Азия? Россия в глобальной политике, 2008, № 5.

3. Амброуз, Ст. Стремеж към глобализъм. Американската външна политика от 1938 г. до началото на 90–те години. С., 1995.

4. Американските ракети в Полша, това не е всичко. Строго секретно. Октомври 2007.

5. Акулов, А. Трудное преображение. Международная жизнь, 1995, бр. 2.

6. Анисимов, Евг. История России. От Рюрика до Путина. М., Санкт Петербург, 2007.

7. Арин, О. АТР — безопасность и экономическая конъюнктура. Азия и Африка сегодня, 1999, бр. 4.

8. Арбатов, Г. Западът няма да пази Русия от Запада. Разширяването на НАТО. С., 1997.

9. Архив на inosmi.ru. Business Week, USA, July 2003.

10. Аш, Т. Г. Свободният свят. Америка, Европа и изненадващото бъдеще на Запада. С., 2004.

11. Белокреницкий, В. Я., В. Н. Москаленко, Т. Л. Шаумян. Южная Азия в мировой политике. М., 2003.

12. Бербицкий, С. Япония в поисках новой роли в мировой политики. М., 1992.

13. Бердяев, Н. Смисълът на историята. Опит за философия на човешката дейност. С., 1994.

14. Бжежински, Зб. Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите стратегически императиви. С., 1997.

15. Бжежински, Зб. Един план за Европа. Разширяването на НАТО. С., 1997.

16. Бжежински, Зб. Втори шанс. С., 2007.

17. Бордачев, Т. В., А. Л. Мошес. Россия: конец европеизации? Россия в глобальной политике, 2004, № 2.

18. Бордачев, Т. В. Будущее Азии и политика России. Россия в глобальной политике, 2006, № 2.

19. Бордачев, Т. В. Пределы рационального выбора. Россия в глобальной политике, 2008, № 5.

20. Бъркоуиц, Бр. Новото лице на войната. С., 2003.

21. Васильев, Е. Д. Центральноазиатский перекресток. Россия в глобальной политике, 2003, № 1.

22. Века, А. В. История России. М. — Минск, 2005.

23. Вехи на пути к заключению мирного договора между Японией и Россией. М., 2000.

24. Визита М. М. Касянова в КНР. Дипломатический вестник, 2000, № 12.

25. Викторов, А. Понят Россию. М., 2005.

26. Вл. Путин может остаться президентом после 2008 года. Newsru.com. 17 марта 2005.

27. Внуков, К. Международная жизнь, 2006, бр. 4.

28. Военна доктрина на РФ. Военен журнал, 20001 бр. 3.

29. Возжеников, А. В. Национальная безопасность России. М., 2000.

30. Воронцов, А., Г. Булычев. Северная Корея — опыт ядреного распространения. У ядреного порога: Уроки ядреных кризисов Северной Корей и Иран для режима нераспространения. М., 2007.

31. Выступление президента Вл. Вл. Путина на пленарном заседании Совещания послов постоянных представители России. М. МИД. 12 июля 2004 г.

32. Выступление директора ИДД К. К. Провалова «Россия и ЕС. На пути к партнерства и сотрудничества». 24 марта 2007 г. (www.mid.ru).

33. Галузин, М. Размеренная поступь в отношениях с Японией. Международная жизнь, 2000, бр. 10.

34. Галузин, М. Россия — Япония. Развязок пока не найдено. Международная жизнь, 2005, бр. 6.

35. Гельбрас, В. Китайская реальност России. Размышления о взаимосвязях и взаимозависимости двух стран. Азия и Африка сегодня, 1999, бр. 10.

36. Гольц, А. М. Неправильная война. Россия в глобальной политике, 2003, № 3.

37. Господари на света? Скритите цели на войната на Балканите. С., 2000.

38. Григорова, Д. Евразийството в Русия. С., 2008.

39. Дарендорф, Р. След 1989 г. Морал, революция и гражданско общество. С., 2000.

40. Декларация о созданию Шанхайской организации сътрудничества, 15 юни 2001 г. (Иванов, И. Новата дипломация на Русия. С., 2003).

41. Денисов, Ал. Внутриполитическая ситуация в России в 2002 году. Россия в глобальной политике, 2002, № 6.

42. Джексън, Бр. Демократия в России. (www.InoPressa.ru, August 16, 2007).

43. Джонстоун, Д. Нагаждане на престъплението към наказанието. Господари на света. С., 2000.

44. Димитров, П. Централна Азия между Русия, Китай и САЩ. Геополитика, 2005, бр. 1.

45. Днепров, А., Б. Павлов. История Росии (ІХ — начала ХХІ века). М., 2006.

46. Добринин, Ан. Строго секретно. Посланик на Съветския съюз във Вашингтон при трима президенти (1962–1986). С., 2005.

47. Душанбийская декларация глав Републики Казахстана, Китайской народной республики, Кыргызской республики, Российской федерации и Республики Таджикистана. Дипломатический вестник, 2000, № 8.

48. Дюлгерова Н. Границите в Кавказ. Геополитически международноправен дискус. С., 2007.

49. Елцин, Б. Среднощни дневници. С., 2000.

50. Иванов, Ал. Азиатский лик России. Международная жизнь, 2005, бр. 1–2.

51. Иванов, И. Новата дипломация на Русия. Външната политика на страната през последните 10 години. С., 2003.

52. Иванцов, Г. Проблемы внешней политике, дипломатии национальной безопасности. Международная жизнь, 2005, бр. 12.

53. Израелевич, Е. Когато Китай променя света. С., 2008.

54. Илиева, Н. Конфликтът в Чечня. Международни отношения, 2001, бр. 5.

55. История России новейшее время. 1945–1999 гг. Под ред. д. и. н. проф. А. Б. Безбородова, М., 2001.

56. История Росси. Под ред д. и. н. В. А. Кувшинова и др. МГУ, 2003.

57. История России. С начало ХІХ века до начала ХХІ века. Т. ІІ. Под ред. членкор А. Н. Сахарова, ИРИ РАН. М., 2003.

58. История России ХХ — до начала ХХІ века. Под ред. акад. Л. В. Милов. М., 2007.

59. Орлов, В. А. и др. История на Русия от най-древни времена до наши дни. С., 2002.

60. Каменаров, С. Руската геополитика между прагматизма и носталгията. Геополитика, 2006, бр. 1.

61. Караганов, С. Ирак: четыре сценария для России. Россия в глобальной политике, 2003, № 1.

62. Караганов, С. Стратегическата цел е нов съюз за международна сигурност. Русия днес, 15–21 март 2002 г.

63. Караганов, С. Новые вызовы безопасности и российская политика. Современная российская политика. Под ред. В. Никонова. М., 2003.

64. Караиванова, П. САЩ — между многостранността и едностранния интерес. Международни отношения, 2002, кн. 1.

65. Кейган, Р. Завръщането на историята и краят на мечтите. С., 2008.

66. Киреев, Г. В. 4200 километров границы с Китаем. Международная жизнь, 1999, бр. 2.

67. Кисинджър, Х. Политиката. С., 2002.

68. Китай: факты и цифры. Пекин, 2000.

69. Клепацкий, Л. Внешнеполитические ориентиры России. Международная жизнь, 1999, бр. 2.

70. Клинтън, Б. Моят живот. С., 2004.

71. Конвенция Совета Европы и Российская федерация. Сб. док., М., 2000.

72. Концепция внешней политики Российской федерации, 14 января 2000. Международная жизнь, 2000, бр. 8–9.

73. Концепция национальной безопасности Российской федерации. НВО, 14 января 2000.

74. Кортунов, С. В. Россия: не сердится, а сосредочиться. Россия в глобальной политике, 2005, № 5.

75. Костел, Е. Съвременната геополитика. С., 1999.

76. Колесников, Ан. Потрясение всех свобод. (freeas.org/?nid=4759), 7 юли 2005.

77. Косырев, Дм. Политический обозревател. (www.rian.ru/politics/foreign/20060915)

78. Кривых, М. Игры Путина. Експерт Online, 9 июля 2007.

79. Лавров, С. Подъем Азии и восточный вектор политики России. Россия в глобальной политике, 2006, № 2.

80. Ларионова, М. В. «Большая восьмерка»: табель успеваемости. Россия в глобальной политике, 2006, № 6.

81. Лебед, Ал. Обидно за държавата. С., 1998.

82. Лендьел, Л. Между Марсом и Венерой. Россия в глобальной политике, 2004, № 3.

83. Лихачов, В. Общоевропейская гуманитарная безопасность. Международная жизнь, 2006, бр. 7.

84. Ли Куан. Америка вече не е модел за Азия. Новият световен ред. С., 1999.

85. Лузянин, С. Г. Восточная политика Владимира Путина. Возвращение России на «Большой Восток» (2004–2008 гг). М., 2007.

86. Лукас, Ед. Новата студена война. С., 2008.

87. Маркедонов, С. Европа в поисках приднестровской идентичности. (politcom.ru/3756.html).

88. Марков, А. Проблемы российско-японских отношений. Международная жизнь, 1995, бр. 10.

89. Медведев, Р. Времето на Путин. Русия на границата на два века. С., 2003.

90. Мирчева, Хр. Съвременни измерения на проблема Изток — Запад. Проблемът Изток — Запад. Съвременни измерения. С., 2004.

91. Мирчева, Хр. История на международните отношения в най-ново време. Кн. 2, С., 2003.

92. Мирчева, Хр. Реалности и рискове в международната политика през последното десетилетие на ХХ в. Модерният историк. С., 1999.

93. Мирчева, Хр. Съвременна история. С., 1998.

94. Мирчева, Хр. Югоизточна Азия — традиции и съвременност. С., 2001.

95. Махатхир, М. От джамията към медиите: Холивуд, ислямът и дигиталната ера в Азия. Новият световен ред. С., 1999.

96. Мухамедина, Ш. Отечественная история новейшего времени. М., 2004.

97. НАТО. Справочник. Актуализирано издание за България. С., 1996.

98. Начев, Й. Тенденции в азиатската енергийна политика. Геополитика, 2005, бр. 1.

99. Никонов, В. Путинизм. Современная российская политика. Под ред. В. Никонова, М., 2003.

100. Никонов, В. Соблазн особого пути. Россия в глобальной политике, 2003, № 3.

101. Николова, Ел. Поглед от Германия към Афганистан. Експерт, БДД, 1 юли 2007.

102. Новые вызовы безопасности и Россия. Россия в глобальной политике, 2000, № 1.

103. Новые вызовы безопасности и Россия. Россия в глобальной политике, 2002, № 1.

104. Новият световен ред. С., 1999.

105. Ноктиюм, Т., Жан-Пиер Паж. Югославия: империалистическа война, която цели установяването на нов световен ред. Господари на света? С., 2000.

106. Основополагащ акт за взаимни отношения, сътрудничество и сигурност между НАТО и Русия. Международни отношения, 1997, кн. 3, 68–69.

107. От първо лице. Разговори с Владимир Путин. С., 2000.

108. Ответы Специального представителя президента РФ по вопросом международного сотрудничества в борьбе с терроризмом и транснациональной организованной преступностью А. Е. Сафонов на вопросы информационного агенство «Интурфакс» по афганской проблематике. 2237, 27.10.–2005. (www.mid.ru).

109. Ответы Министра иностранных дел России С. В. Лавров на вопросы японского агенства «Киодо Цусин» 17. 110. 2007 г. МИД РФ. Департамент информации и печати. (www.mid.ru).

110. Отношения Россия — КНР. Дипломатический вестник, 2000, № 7.

111. Пахомов, Н. Россия идет в Азию. (www.rian.ru/politics/foreign/20051220).

112. Пенттиля, Р. «Большая тройка» в «большой восьмерке». Россия в глобальной политике, 2003, № 3.

113. Пекинская декларация президента РФ Вл. Путина и председателя КНР Цзян Цзъмин. Дипломатический вестник, 2000, № 8.

114. Петрова, Н. Новият евразийски блок. Геополитика, 2005, бр. 4.

115. Петрова, Н. САЩ и геополитическата концепция за «Голяма Централна Азия». Геополитика, 2006, бр. 6.

116. Политическая декларация. Дипломатический вестник, 1999, № 6.

117. Политковская, А. Русия на Путин. С., 2007.

118. Политковская, А. Руски дневник. С., 2007.

119. Попър, К. Някои проблеми на новите демокрации. С., 1993 г.

120. Портяков, В. Я. Россия, Китай и Индия в мировой экономике. Россия в глобальной политике, 2005, № 5.

121. Примаков, Евг. Години в голямата политика. С., 2000.

122. Примаков, Евг. 8 весеца плюс... С., 2002.

123. Примаков, Евг. Етот Ближниый Восток, ето своя специфика. Международная жизнь, 2006, бр.

124. Примаков, Евг. Внешняя политика в 2005 году удалось по всем направлениям, включая и американское, и европейское, и китайское, и индийское. Международная жизнь, 2006, бр. 1–2.

125. Примаков, Евг. Минное поле политики. М., 2007.

126. Примаков, Евг. Близкият изток на сцената и зад кулисите. С., 2007.

127. Приходко, С. Е. Москва — Пекин: мы нужны друг другу. Россия в глобальной политике, 2004, № 2.

128. Путин, Вл. Настраиваться нужно на грандиозные побед. Международная жизнь, 2006, бр. 1–2.

129. Путин, Вл. Реч Совещание МИД посланикам и представителей РФ. Международная жизнь, 2006, бр. 7.

130. Разширяването на НАТО. Сб. ст. С., 1997.

131. Рар, Ал. «Немецът» в Кремъл. С., 2002.

132. Рогов, С. Россия и США: партнерство или новое отчуждение. Международная жизнь, 1995, бр. 7.

133. Российско-американские отношении после холодной войны. М., 2000.

134. Русем, М. Русия и евроазийството — опит за геополитически анализ. С., 2002.

135. Рязяновски, Н. История на Русия. С., 2008.

136. Самудавания, Ч. Пренебрегването на азиатската държава. Нов световен ред. С., 1999.

137. Сартори, Дж. Теория на демокрацията. Т. 2, С., 1992.

138. Сафранчук, И. А. Российско-американские отношения пережили ряд этапов. Россия в глобальной политике, 2008, бр. 5.

139. Сафрасян, Р. Геополитическото сътрудничество между Русия и Турция в Южен Кавказ. Геополитика, 2005, бр. 6.

140. Славинский, Б. Изменчивые образы безопасности Японии. Япония сегодня, 1991, бр. 6.

141. Слатински, Н. Измеренията на сигурността. С., 2000.

142. Смайсер, В. Быт другом Америки так не трудно, как и ее врагом. Международная жизнь, 1995, бр. 2.

143. Совместное коммюнике по итогам встречи министров иностранных дел республики Казахстан, КНР, Кыргызской республики, РФ, и республики Таджикистана. Дипломатический вестник, 2000, № 8.

144. Современная российская политика. Под ред. В. Никонова. М., 2003.

145. Сообщение для печати. Об участии Министра иностранных дел С. В. Лаврова в Международной конференции по Афганистану. 31. 01–1. 02. 2006 г. в Лондоне. (www.mid.ru).

146. Сообщение для СМИ. О принятия Советом Безопасности ООН резолюции о продлении мандата Миссии ООН по содействию Афганистану. 23. 03. 2007 г. (www.mid.ru).

147. Сорос, Дж. Гаранции за демокрация. С., 1992.

148. Стенограмма выступления и ответов на вопросы СМИ Министра иностранных дел С. В. Лавров на совместном прессконференции по завершении трехстронней встречи министров иностранных дел России, КНР и Индии. Харбин. 24 октября 2007 г. (www.mid.ru).

149. Стенограмма выступления и ответов на вопросы СМИ Министра иностранных дел С. В. Лавров по итогом заседании Совета России — НАТО на уровне министров иностранных дел, штаб-квартира НАТО, Брюссель. 7 декабря 2007 г. (www.mid.ru).

150. Стиглиц, Дж. Глобализацията и недоволните от нея. С., 2003.

151. Стратегия для России: Повестка дня для президента. Совет по внешней и оборонительной политике (СВОП). М., 2000.

152. Суслов, Д. В. Иранский ключ к мировой стабильности. Россия в глобальной политике, 2005, № 1.

153. Талбот, Стр. Ръката на Русия. С., 2002.

154. Тачър М. Пътят към властта. Ч. 3, С.

155. Тимченко, В. Путин и новая Россия. Ростов на Дону, 2005.

156. Титаренко, М. Россия в Азии. Международная жизнь, 2000, бр. 2.

157. Тодоров, А. Ислям, петрол и кръв. (Чеченският въпрос — между митовете и реалността. С., 2003.

158. Торкунов, А. В. Современные международные отношения. М., 1999.

159. Тренин, Дм. Путин должен обезопасать россиский Дальный Восток. (www.inosmi.ru/translation/217605.html).

160. Тренин, Дм. О наследстве Путина. The Moscow Times, July 22, 2008.

161. Файгенбаум, Е. ШОС и будущее Центральной Азии. Россия в глобальной политике, 2007, № 6.

162. Хайтов, С. Турската стратегия в Близкия изток и съдбата на оста Анкара — Ерусалим. Геополитика, 2007, бр. 2.

163. Хайтов, С. Сбърканата стратегия на международната общност в Афганистан. Геополитика, 2006, бр. 6.

164. Харта Шанхайской организации сотрудничества. 7 июля 2002 г. (www.sectsco.org).

165. Хънтингтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. С., 1999.

166. Чернявский, С. Кавказская стратегия Вашингтона. Международная жизнь, 1999, бр. 1.

167. Чертова, М. Кавказкото направление на руската външна политика (1992–2002). Международни отношения, 2003, бр. 4.

168. Чуков, Вл. Абу Катада — духовният лидер на Ал Кайда в Европа. Геополитика, 2007, бр. 2.

169. Чърчил, У. Мемоари. Т. 3. С., 1994.

170. Чърчил, У. Великата република. История на САЩ. С., 2000.

171. Adomeit, H. Russia as a «great power» in world affairs images and relity. International Affairs. V. 17, N 1, Jan. 1995

172. The Alliance’s Strategic Concept, 24th of April 1999. www.NATO.com

173. Asmolov, K. Today’s Problems of North Korea and Inter-Korean Relations. M., 2004.

174. Baker, J. The Poltics of Diplomacy. Revolution War and Peace. N. Y., 1995.

175. Baker, P., S. B. Glasser. The Rollback of Diplomacy in Vladimir Putin’s Russia. Washington Post, June 7, 2005.

176. Beijing Review, Nov. 15, 1999.

177. Bakshi, J. Russia — China Boundary agreement: Relavance for India. Strategy Analysisi, Jan. 2001.

178. Brandon, H. The US and the New Europe, In: In Search of a New World Order. The Future of US-European Reletions. Ed. by H. Brandon, Wachington, 1992

179. Bush, G., B. Scowcroft. A World Transformed. N. Y., 1998.

180. Capie, D. Rival Region? East Asia Regionalism and Challenge to the Asia-Pacific. Asia-Pacific Center for Security Stidies. 2004.

181. Clover, Ch. Dreams of the Eurasiam Heartland. The Reemergence of Geopolitics. Fdreign Affairs, March/April 1999, V. 78, N 2.

182. Gellner, E. Coditions of Liberty. Central European UP, 1996.

183. Hiroshi Kimura. Yeltsin’ visit and the outlook for Jaoanese-Russian Relations. Joutnal of Northeast Asian Stidies 13/2/1994.

184. Hoge, J. F. Global Power Shift in the Making. Foreign Affairs, July/August 2004.

185. Horowitz, Sh., U. Heo. Conflict in Asia: Korea, China-Taiwan, and India-Pakistan. Praeger Publ., 2003.

186. Kim, S. The North Korean System in the Post Cold War Era. Palgrave, USA, 2001.

187. Keynot Address by NATO Secretary General Jaap de Hoop Scheffer in the NATO — Russia Council Conference. Norfolk, Virjinia, USA, April 5, 2004.

188. Legge, M. The Making of NATO new strategy. NATO Review web edition. N 6, Dec. 1991

189. Leifer, M. Dictionary of the Modern Politics of South-East Asia. Routlegje, 2001.

190. Lukin, Al. The Image of China in Russian Border Regions. Asian Survey, V. 38, N 9, Sept. 1998.

191. Lukin, Al. Russia’s Image of China and Russian-Chinese Relations. East Asia: An International Quarterly, V. 17, N 1, Spring 1999.

192. Mandelbaum, M. The Case against NATO expansion. Foreign Affairs, Spring, 1998.

193. NATO. Review. Winter, 2005.

194. NATO Summit. Survey of Current Affairs. V. 21, No 12, December 1991.

195. Nixon, R. Sieze the Moment, America’s Challenge in a one super power World, N.Y., 1992.

196. Nobuo Shimotomai. The Yeltzin Factor. Japan and Russia in Northeast Asia: Partners in the 21st Century. Westport, 1999.

197. Powel, C. The American commitment to European Security. Survival. Summer 1992, V. 24, 2.

198. Press Release of the Press Sutvice of the President of the Risian Federation. 2000–05–001. Kremlin, Moscow, May 7, 2000.

199. Public Papers of the President Bill Clinton. V. 1, 1993.

200. Gingchang Zhoi. Sino-Russian Strategic Partnership. Bejing Review, Dec. 13, 1999.

201. Russian Nuclear Forces. 2000. NRDC, Bulletin of the Atomic Scientists. July/August 2000, V. 56, 4.

202. Russett, Br. and Allan Stam. Rusia, NATO and the Future of US-Chinese Relations, Political Science Departament, Yale Univ., 1997.

203. Russia and US. Online News Hour: June 5, 2000. Mac Neil-Lehrer Productiom. 2000.

204. Russia Stays Close To NATO Sub Execise. European Stars and Stripes. Sept. 7, 2000.

205. Russian Council on Foreign and Security Policy. Speech by the Secretary General. 20 Mar. 1996. (www.nato.int/docu/speech/1996/s960320a.htm)

206. Russian Foreign Minister gives TV interview Focusing on Ties with Neiborns. BBC Monitoring source: NTV, Moscow, Nov. 14, 2004.

207. Russian-Chinese Treaty of Friendship. 2001. (www.fas.org/news/russia/2001/index.html).

208. Sam Nunn, A. Stalberg. The Many Face of Modern Russia. Foreign Affairs, March/April 2000, V. 79, 2.

209. Scalapino, R. The two Koreas and the Major Powers. Calofornia, 2000.

210. Six-Party Negotiators Reach Accord on Denuclearization on North Korea. South Korea, 2007.

211. Sukta, R. The Future of ASEAN: Towards a Security Community. June 3, 2003, N.Y.

212. Tamamoto, Masaru. After the Tsunami. How Japan Can Lead. Far East Economic Review, Jan./Feb. 2005.

213. US Security Strategy for Europe and NATO. Department of Defense. 1995.

214. Voice of America. Correspondent Report Peter Heinlein, July 7, 2000.

215. Voice of America. Chima-Russia Relations. 7/19/2000.

216. Zagorsky, Al. Three Years on a Path to Nowhere: The Hashimoto Initiative in Russian-Japanese Relations. Pasific Affairs, V. 74, 2001.

Съкращения

АОК — Армия за освобождение на албанците в Косово

АРСИО — Асоциация за регионално сътрудничество на страните от басейна на Индийския океан

АСЕАН — Асоциация на страните от Югоизточна Азия за икономическо сътрудничество

АСЕАН + 3 — Форум с участието на 16 държави — членки на АСЕАН и Китай, Япония и Южна Корея

АСЕМ — Азиатско-европейска среща

АТИС — Азиатско-Тихоокеанско сътрудничество

АТР — Азиатско-Тихоокеански регион

БНП — Брутен национален продукт

БДД — Българско дипломатическо дружество

ГУУАМ — Обединение на Грузия, Украйна, Узбекистан, Азербайджан и Молдова

ДКИП — Държавен комитет по извънредното положение

ДКС — Договор за колективна сигурност

ДНЯО — Договор за неразпространение на ядреното оръжие

ДОВСЕ — Договор за ограничаване на въоръженията и въоръжени сили в Европа

ДПРО — Договор за противоракетна отбрана

ЕБРР — Европейска банка за реконструкция и развитие

ЕврАзИО — Евро-азиатска икономическа общност

ЕК на ЕС — Европейска комисия на Европейския съюз

ЗЕС — Западноевропейски съюз (Великобритания, Франция, Белгия, Холандия, Люксембург, ФРГ, Италия

ЗСТ — Зона за свободна търговия

ИАО — Източноазиатска общност

ИСКАТО — Икономическа и социална комисия на ООН за Азия и за Тихия океан

КГБ — Комитет за държавна сигурност в СССР

КПСС — Комунистическа партия на Съветския съюз

КНДР — Корейска народнодемократична република (Северна Корея)

КНР — Китайска народна република

МАГАЕ — Международна агенция по атомна енергия

МВФ — Международен валутен фонд

МВнР — Министерство на външните работи

НИОКР — Научноизследователска и опитно-конструктурска работа

НПО — Неправителствена организация

ОАЕ — Обединени арабски емирства

ОВД — Организация на Варшавския договор

ОДИ — Общност на демократичния избор (Украйна, Грузия, Молдова, Литва, Латвия, Естония, Полша Словения, Румъния)

ОИС — Организация за икономическо сътрудничество

ОИСР — Организация за икономическо сътрудничество и развитие

ОКЧН — Общонационален конгрес на чеченския народ

ОМУ — Оръжие за масово унищожение

ОНД — Общност на независимите държави

ОССЕ — Организация за сигурност и сътрудничество в Европа

ПВО — Противовъздушна отбрана

ПЗМ — Партньорство за мир

ПРО — Противоракетна отбрана

РАТС — Регионално антитерористично сътрудничество

РК — Република Корея (Южна Корея)

РК —Република Китай (Тайван)

РСФСР — Руска съветска федеративна социалистическа република

РЮА — Република Южна Африка (бивша Южноафриканска република — ЮАР)

САСС — Северноатлантически съвет за сътрудничество

СВОП — Съвет за външна и отбранителна политика

СИВ — Съвет за икономическа взаимопомощ

СРЮ — Социалистическа република Югославия

ССД — Съюз на суверенните държави

СССЕ — Съвещание за сигурност и сътрудничество в Европа

СТАРТ — Договор за съкращаване на стратегическите ядрени въоръжения

ТВД — Театър на военни действия

ФСС — Федерална служба за сигурност

ШОС — Шанхайска организация за сътрудничество

ЮААРС — Южноазиатска асоциация за регионално сътрудничество (Бангладеш, Индия, Мианмар, Шри Ланка и Тайланд)