Библейски събития(1)

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Вернер Келер

Дизайн: Давид Нинов

София, 2010

Най-висшето щастие за мислещия човек е да изследва онова, което подлежи на изследване, а пред неизследваемото да благоговее смирено.

(Й. В. ф. Гьоте, Природонаучни статии)

Когато един небогослов пише книга върху Библията, тази негова постъпка е толкова необикновена, че му налага да обясни непременно защо е избрал именно такава тема.

От много години моят интерес като публицист е насочен изключително към резултатите от модерната наука и изследване. През 1950 година при ежедневната рутинирана работа на моята професия аз се натъкнах на докладите за експедицията на френския археолог проф. Паро и неговия сънародник проф. Шефер относно разкопките в Мари и Угарит. Плочките с клинообразен шрифт, намерени в Мари, на средния Ефрат, съдържаха библейски имена, чрез които разказите за родоначалниците, считани досега за «набожни истории», бяха неочаквано отнесени към определено историческо време. В Угарит, на Средиземно море, бяха открити за пръв път доказателства за ханаанските Ваалови обреди. Още през същата година случаят пожела в една пещера край Мъртво море да се намери един пророчески свитък от книгата на Исаия, който беше датиран от преди Христово време

Горните новини — сензационни дотолкова, доколкото се касае за културното значение на тези находки — събудиха у мене желанието да се заема обстойно с библейската археология, най-младата и съвсем малко позната област в изследването на древността. Потърсих тогава както в немската, така и в чуждестранната литература едно ясно и общопонятно обобщение на резултатите от досегашното изследване, но не намерих такова, тъй като то и не съществува. Затова се насочих сам към източниците и — подпомогнат съществено от моята жена в тази истински детективска работа — събрах от библиотеките на много страни това, което бе натрупано досега в специални трудове като научнообоснован резултат от изследванията в областта на библейската археология. И колкото по-дълбоко навлизах в темата, толкова по-интересна ставаше работата ми.

Вратата към историческия свят на Стария Завет беше отворена от французина Пол-Емил Бота още през 1843 година. При разкопките в Месопотамия той се озова ненадейно в Хорсобад пред релефните образи на онзи асирийски цар Саргон II, който опустоши Израил и откара населението му в дълги колони. Летописците за походите на този владетел се занимават с описаното и в Библията завладяване на Самария.

От едно столетие насам американски, английски, френски и немски учени правят разкопки в Близкия изток, в Месопотамия и Палестина, както и в Египет. Великите народи основаваха институти и училища специално за тези изследователски работи. През 1869 година се създаде институт за палестински проучвания, през 1892 година — библейското училище на доминиканците от Сен Етиен; последваха ги през 1898 година немското дружество за Ориента, през 1900 година американските училища за разкопки в Ориента и през 1901 година — Германският евангелски институт за изследване на древността.

В Палестина отново бяха извадени наяве места и градове, споменавани често в Библията. Те изглеждат точно такива и се намират точно там, както е описано в Библията. По древните надписи и паметници изследователите срещат все повече и повече личности от Стария и Новия Завет. Съвременни релефи носят отпечатъците на онези народи, за които дотогава даваха представа само имената им. Чертите на техните лица, носиите им, техните оръжия стават известни на потомството. Пластични образи и гигантски фигури представят дебелоносите хети, стройните високи филистимци, изящните ханаански князе с «железните коли», толкова страшни за израилтяните, миролюбиво усмихващите се царе на Мари — съвременници на Авраам — в техните влакнести дрехи. Въпреки хилядолетията асирийските царе не са загубили нищо от недостъпно жестокия израз на лицата си: Тиглатпилезер III, добре известен от Старият Завет като Фул, Санхериб, който разруши Лахис и обсади Иерусалим, Асархадон, който окова във вериги цар Манасия, и Ашурбанипал, «великият и знаменит Аснафар» от книгата на Ездра.

Също като Ниневия и Нимруд — стария Калах, като Асур и Фебен, който пророците нарекоха Но-Амон, изследователите събудиха от дрямката на миналото и прочутия Вавилон на Библията с неговата баснословна кула. При делтата на Нил археолози откриха градовете Питом и Раамсес, в които израилтяните са вършили омразна ангария, разкриха пепелищата от пожарите и разрушенията, които съпровождаха пътя на децата на Израил при завладяването на Ханаан, а в Гибея откриха планинските крепости на Саул, под чиито стени младият Давид му е свирил на арфа. В Мегидо те се натъкнаха на една грамадна конюшня на цар Соломон, който е имал 12 000 конници.

В света на Новия Завет се появиха отново величествените постройки на цар Ирод, в сърцето на стария Иерусалим беше открита споменаваната от евангелист Иоана висока каменна настилка, върху която Исус е стоял пред Пилата; асириолози дешифрираха по вавилонски звездни таблици точните дати за наблюдение на Витлеемската звезда.

Тези находки и открития, така пленителни и необятни в своята пълнота, внасят обрат в разглеждането на Библията. Събитията, много от които бяха считани досега като «набожни истории», приемат изведнъж исторически облик. Резултатите от изследванията се съгласуват често с библейските сказания до най-големи подробности. Те не само «потвърждават», но и разясняват същевременно историческите положения, от които са възникнали Старият Завет и евангелията. По този начин съдбата и приключенията на израилския народ са поместени в една жизнено правдива, пъстроцветна рамка в съвременния колорит на ежедневието, както и в политическите, културните и стопанските влияния и борби за власт на държавите и великите царства в Двуречието и край Нил, от които жителите на тясната междинна страна Палестина не са могли никога да се освободят напълно в продължение на повече от две хиляди години.

Надалеч беше и си остава разпространено мнението, че Библията била изключително свещена история, религиозна догма за християните в целия свят. Тя е обаче същевременно и книга за действително станали събития. Впрочем тя не се нуждае в това отношение от съвършенство дотолкова, доколкото еврейският народ е описал своята история само с оглед на Иехова, т. е. от гледна точка на собственото си прегрешение и изкупление. Все пак тези събития са описани исторически вярно и с най-поразителна точност.

С помощта на резултатите от изследванията един такъв библейски разказ може да се разбере и схване по-добре, отколкото беше възможно това досега. Има обаче богословски течения, за които думата е от единствено значение. «Но как ще може да се разбере това — обяснява световноизвестният френски археолог проф. Андре Паро, — ако то не бъде поставено в неговите точни хронологически, исторически и географски рамки?»

Досега тези необикновени открития бяха достъпни само за малък кръг от експерти. Още преди половин век проф. Фридрих Делич запита в Берлин. «Защо са тези мъки в далечната негостолюбива и пълна с опасности страна? Защо е това прескъпо ровене в развалини от много хиляди години, дори до подпочвената вода, където не се намира никакво злато и никакво сребро? Защо е това съревнование между народите да си осигурят колкото е възможно повече разкопки в тези пустинни хълмове?» Германският учен Густав Далман му даде правилен отговор на тези въпроси в Иерусалим, като изказа надеждата, че един ден всичко това, което е «видяно и преживяно при изследванията, ще бъде оценено и оползотворено както в научни трудове, така и в практическата работа на училището и Църквата». Тъкмо второто обаче не се осъществи.

Никоя книга в историята на човечеството не е имала такова съществено значение, не е оказала такова решително влияние върху развитието на целия западен свят и не е намерила такова широко разпространение в света като «Книгата на книгите», Библията. Днес тя е преведена на 1120 езици и наречия.

При събирането и преработването на материала, за чиято пълнота не изявявам никаква претенция, дойдох до заключението, че е крайно време читателите на Библията, били те вярващи или скептици, да се запознаят с удивителните открития на безпристрастната наука в различните й клонове. Поради убедителната пълнота на автентичните и безспорни резултати от изследванията аз съм готов и сега да отправя все същите думи към колебливата критика: И все пак Библията има право!

Хамбург, септември 1955 година.

Вернер Келер

Бележки на преводача

Авторът Вернер Келер очевидно е човек с твърда вяра в Бога. В желанието си да посочи, че изложените в Библията събития действително са станали и са истински, и за да бъдат тия събития възприети дори и от най-крайния рационалист, той се труди да обясни някои от тия събития по чисто рационален и естествен начин. Такива са например събитието с манната, намирането от Моисея на вода в пустинята, преминаването на Израиля по сухо през Червеното море и други.

При такова изяснение на някои от тия събития остава като че ли впечатлението, че в тях не е имало нещо по особено и че богословските изяснения за тях като събития с чуден елемент са ненапълно оправдани.

Вярващият религиозен читател обаче във всяко едно от тия събития вижда ясно всемогъщата Божия десница. За вярващия читател е ясно, че храстът например, от който се получава малината, ведно с особените мушици са създадени от Бога, защото никой човек досега не си е позволил и никой никога не ще си позволи да каже, че той е създател на растителното или животинското царство на нашата планета. Ако не беше Божият Дух и Божията десница да доведат Израиля чрез боговдъхновения и избран Божий раб Мойсей именно в тази част на пустинята, където са посадени от Бога тия храсти, Израил щеше да продължава да скита, умирайки от глад.

Довеждането чрез Моисея именно на това място е чудният елемент в това исторически станало събитие.

По същия начин вярващият религиозен читател открива Божия Дух и всемогъщата Божия десница, като чете за събитието по преминаването на Израиля по сухо през Червеното море. Ако Бог не бе го довел чрез боговдъхновения и избран раб Моисея именно до това особено място при брега на морето, Израил щеше да оплаква безсилието си пред морските дълбини, и то дотогава, докато фараоновите войски го настигнат и погубят.

Довеждането чрез Моисея именно до това място е чудният елемент в това исторически станало събитие.

По същия начин вярващият религиозен читател открива чудния елемент и в събитието по намиране от Моисея на вода в пустинята и във всички останали библейски събития.

Някой може би ще запита: но нали и днес биха могли да бъдат повторени подобни събития, като например намиране на манна, вода и пр.

Да! Тия възможности са оставени от Бога, за да може любознателният човешки дух, като се добере до тях, да се убеди, че онова, за което разправя Библията, не е легенда, а действителни събития и да каже подобно на рационалиста апостол Тома: «Да, и все пак Библията има право!».

Варненски и Преславски митрополит Йосиф

Из Стария завет

I. Когато родоначалниците дойдоха...

От Авраам до Иаков

1 глава: В «Плодородния Полумесец»

Преди четири хиляди години — Спящи континенти — Великата люлка на нашama цивилизация — Висши култури в стария Изток — Стъпаловидните кули и пирамидите бяха построени отдавна — Грамадни плантации край изкуствени канали — Пристъп на арабски пустинни племена

Ако се тегли от Египет една линия, която да мине през средиземноморските страни Палестина и Сирия и — следвайки Ефрат и Тигър през Месопотамия — да стигне до Персийския залив, тогава ще се образува един ясен полумесец.

Преди 4000 години този огромен полукръг около Арабската пустиня — наречен «Плодороден Полумесец» — криеше множество култури и цивилизации, наредени една до друга като перлите на блестяща огърлица. От тях бликаше ярка светлина за човечеството. Там лежеше центърът на цивилизацията от каменния период до златния век на гръцко-римската култура.

Колкото по-нататък се отдалечава погледът от «Плодородния Полумесец» около 2000 години преди Христа, толкова по-тъмно става, толкова по-оскъдни са признаците на цивилизован и културен живот. Като че ли народите от другите континенти спяха, също като деца, чак до събуждането им. Над Източно Средиземно море се издига вече един светъл лъч — на Крит цъфти държавата на царете на Миноа, основателите на първата исторически позната морска държава. От хиляда години вече цитаделата на Микене закриля нейните жители и една втора Троя се издига отдавна върху развалините на първата. На съседния Балкански полуостров обаче едва тогава започва ранният бронзов период. В Сардиния и Западна Франция мъртвите биват погребвани в надземни гробници от грамадни камъни. Тези мегалитови гробници са последният ярък белег на каменната епоха.

В Британия се изгражда най-прочутата светиня на мегалитовата епоха — слънчевият храм, чийто колосален каменен кръг при Солсбъри и днес представлява баснословна забележителност на Англия. В Германия дървени рала браздели земята.

В полите на Хималаите, над долината на Инд, угасва безнадеждно самотната светлина на един остров на културата. Над Китай, над просторните степи на Русия, над Африка лежи мрак. А зад водите на Атлантическия океан едва мъждука континентът Америка.

Напротив, в «Плодородния Полумесец» и в Египет блести в пъстра поредица едно поразително изобилие от култури и високоразвити цивилизации. От хиляда години фараоните седят на трона си. Около 2000 година преди Христа този трон се владее от основателя на 12 династия Аменемет I. Неговата сфера на влияние се простира от Нубия, южно от втория Нилски водопад, над Синайския полуостров, чак до Ханаан и Сирия — една област, голяма колкото Норвегия. По средиземноморското крайбрежие лежат богатите морски градове на финикийците. В Мала Азия, в сърцето на днешна Турция, предстои основаването на могъщото царство на старите хети. В Двуречието, между Ефрат и Тигър, управляват царете на Сумер и Акад. На тях са задължени да плащат данъци по-малките царства, разположени от Персийския залив до изворите на Ефрат.

Величествените пирамиди на Египет, както и огромните стъпаловидни кули на Месопотамия, бяха видели вече столетия да идват и да си отиват. Стопанства и плантации от мащаба на днешните големи земеделски предприятия в изкуствено напояваните долини по течението на Нил, Ефрат и Тигър от две хиляди години произвеждат зърнени храни, зеленчуци и най-отбрани плодове. Изкуството на писане с клиновиден шрифт и йероглифи се упражнява навсякъде в «Плодородния Полумесец» и в царството на фараоните. С него си служат поети, дворцови и правителствени чиновници; а за търговията то е станало необходимо отдавна. Оживената размяна на стоки, каквато вършат големи вносители и износители от Двуречието и от Египет по кервански и морски пътища от Персийския залив докъм Сирия и Мала Азия, от Нил през морето към Кипър и Крит и по-нататък до Черно море, тази размяна се отразява в глинената и папирусовата търговска кореспонденция. Най-силно желани от изобилните и скъпоценни търговски стоки са медта от египетските рудници в Синайската планина, среброто от мините на Таурусовите планини в Мала Азия, златото и слоновата кост от Сомалия в Източна Африка и от Нубия по течението на Нил, пурпурните бои от финикийските градове по крайбрежието на Ханаан, тамянът и редките подправки от Южна Арабия, прекрасното ленено платно от египетски тъкачници и чудесните вази от остров Крит.

Поезията и науката стоят на цъфтяща висота. В Египет възниква първата забавна литература и световна поезия. Двуречието преживява вече своя ренесанс. Филолози в Акад, голямото царство край долния Ефрат, съставят първата граматика и първия речник на два езика. Легендата за Гилгамеш, легендите на старите сумери за сътворението и всемирния потоп се превръщат на епос с драматична живост, и то на акадски — езика на тогавашния свят. Египетски лекари приготвят лекарствата си от изпитани билки по рецептни книги, а хирурзите измежду тях разполагат с анатомически познания. По пътя на опита математици в Нилската област стигат до онези профилни изчисления на триъгълника, за които едва след едно и половина хилядолетия гъркът Питагор състави теоремата, наречена на негово име. В Двуречието инженери извличат от практиката си проблемата за квадратното изчисление. Астрономи изчисляват, макар и изключително в услуга на астрологията, пътищата на планетите въз основа на точни наблюдения.

Траен мир и голямо благополучие трябва да са изпълвали този свят край Нил, Ефрат и Тигър, защото и до днес не е открит никакъв надпис от онова време, който да свидетелствува за войнствени събития.

От сърцето на този могъщ «Плодороден Полумесец» обаче, от трептящите голи ширини на арабската пустиня, там, където я мият водите на Индийския океан, се надигна в онова време на могъщи пристъпи към север и северозапад към Месопотамия, Сирия и Палестина буря от народи и племена — семитски скитници. Аморитите, «западняците», както бяха наречени, се разливаха на непрекъснати вълни срещу царствата в «Плодородния Полумесец».

Държавата на царете на Сумер и Акад падна през 1960 година преди Христа под техните упорити пристъпи. Аморитите основаха редица държави и династии. Една от тях трябваше най-после да стигне до надмощие: първата династия на Вавилон, големия център на владичество от 1830 до 1530 година преди Христа. Нейният шести цар беше прочутият Хамурапи.

Впрочем на едно от тези семитски скитнически племена беше предопределено да придобие съдбоносно значение за милиони и милиони хора в целия свят от тогава и до днешни времена. Това беше една малка група, може би само едно семейство, непознато и незначително като мъничко пясъчно зрънце в бурята на пустинята: семейството на Авраам, праотеца на родоначалниците (патриарсите).

2 глава: «Ур Халдейски» на Библията

Спирка на Багдадската железница — Стъпаловидна кула от тухли — Развалини с библейски имена — Археолози търсят местата на Светото Писание — Един консул с търнокоп — Археологът на Вавилонския трон — Експедиция за Тел ал Мукайар — Исторически книги от развалини — Данъчни квитанции върху глина — Беше ли Авраам жител на световен град

ТОГАВА ТАРА ВЗЕ СИНА СИ АВРАМ И ЛОТ, СИНА НА СВОЯ СИН АРАН, И СНАХА СИ САРА, ЖЕНАТА НА СИНА МУ АВРАМ И ГИ ИЗВЕДЕ ОТ УР ХАЛДЕЙСКИ(2).

(Бит. 11:31)

... и ги изведе от Ур Халдейски — така звучи това в ушите на християните от почти две хиляди години. Ур, едно име така тайнствено и баснословно, както са поразително многото имена на царе и военачалници, на могъщи царства, на храмове и претоварени със злато дворци, за които ни разказва Библията. Никой не знаеше къде се намира Ур. Халдея значеше всъщност Месопотамия. Преди тридесет години никой не можеше още да допусне, че издирването на библейския Ур ще доведе до откриването на една култура, която се простира в полумрака на предисторическата епоха по-далеч, отколкото дори най-старите доказателства за човешки живот в Египет.

Днес Ур е железопътна станция на 190 километра северно от Басра близо до Персийския залив, една от многото спирки на прочутата Багдадска железница. Там влакът пристига по разписание тъкмо в ранния утринен здрач. Когато затихне шумът от колелата, които продължават търкалянето си на север, пътникът, който е слязъл тук, бива обгърнат от безмълвието на пустинята.

Неговият поглед се плъзга под монотонната жълтокафява повърхност на безкрайните пясъчни равнини. Струва му се, че стои по средата на необятна плоска чиния, прерязвана само от железопътните релси. Една-единствена точка прекъсва трептящата безутешна далечина: в лъчите на изгряващото слънце блести един могъщ колос в матова червенина. Той изглежда така, сякаш някой титан е прокопал дълбоки бразди в него.

Бедуините се отнасят с пълно доверие към този самотен конус, в чиито пукнатини горе високо вият гнезда кукумявките. Те го познават от незапомнени времена и го наричат Тел ал Мукайар — Планина на стъпалата. Техните прадеди са разпъвали палатките си в подножието му. От незапомнени времена той предлага желана закрила срещу опасните пясъчни бури. И днес те отсядат в подножието му със своите стада, когато дъждовният период неочаквано измъкне тревица от почвата.

Някога — преди четири хиляди години — тук се вълнуваха просторни пшенични и ечемични ниви, разстилаха се зеленчукови култури и гори от финикови палми и смокинови дървета, докъдето погледът стигаше. Разкошната зелена площ на нивите и лехите беше прорязана от напълно правилна система от канали и окопи, майсторски постижения на напоителното изкуство. Далече още в каменната епоха най-опитните измежду жителите бяха оползотворили водите на големите реки. Те довеждаха добре обмислено и ловко скъпоценната влага до техните брегове и превръщаха по този начин пустинни области в стопанства с райска растителност.

Почти скрит между гори от благодатно сенчести палми течеше тогава Ефрат там. Този голям дарител на живот осъществяваше и оживено корабно съобщение надолу, чак до морето. По онова време Персийският залив се врязваше много по-дълбоко в областта, където се намират устията на Ефрат и Тигър. Преди още да бъде построена първата пирамида край Нил, Тел ал Мукайар вече се издигаше в небесната синева. Четири грамадни куба, иззидани от тухли, се възвисяваха нагоре, високи почти 25 метра и великолепно оцветени, като се намаляваха постепенно един върху друг. Над черните ъгли на основата, чиито страни бяха дълги 40 метра, блестяха в червено и синьо разположените върху тях стъпала, всяко от които беше обшито с дървета. Най-горното стъпало образуваше малка площадка, върху която цареше една светиня, засенчена от златен покрив.

Тишина лежеше над това свещено място, където жреците извършваха своята служба пред олтара на бога на луната Нанар. Творческият шум на един от най-старите градове на света, на богатата столица Ур, отеква едва ли не и досега.

През 1854 година към самотния червен конус се отправи един керван от камили и магарета, натоварен с необикновен багаж от лопати, мотики и измервателни уреди, под ръководството на британския консул в Басра. Мистър Й. Е Тейлър идва не от жажда за приключения, нито пък от друга лична подбуда. Една поръчка на Форин Офис го насочва към това пътуване, чрез което трябва да се удовлетвори желанието на Британския музей в Лондон, а именно — да се изследва основно с оглед на старите паметници южната част на Месопотамия — областта, където Ефрат и Тигър преди навлизането си в Персийския залив се приближават най-много една към друга. Тейлър често бе чувал в Басра за своеобразната огромна каменна купчина, към която се приближаваше неговата експедиция. Тази грамада му изглеждаше благоприятен обект.

В средата на XIX век навсякъде в Египет, Месопотамия и Палестина започнаха изследвания и разкопки с внезапно възникналия стремеж да се открие една научнообоснована картина на историята на човечеството в тази част на земята. Целта на дълга редица експедиции беше Предният изток.

От около 550 години преди Христа и дотогава Библията беше единственият исторически източник за света на Мала Азия. Тя единствена разказваше за времена, които навлизат дълбоко в полумрака на миналото. От Библията се появяват народи и имена, за които дори гърците и римляните от древността на знаеха нищо.

В средата на миналото столетие тълпи от учени бяха привлечени неудържимо в страните на стария Изток. Никой не знаеше имената, които скоро щяха да бъдат в устата на всички. Изпълнени с удивление, хората от «века на просветлението» разчитаха своите находки и открития. Онова, което тези хора изтръгваха с безкрайно мъчителна работа от пустинния пясък край големите реки на Месопотамия и Египет, заслужаваше с право вниманието на милиони и милиони хора: тук науката отваряше за пръв път вратата към тайнствения свят на Библията.

Агентът на френското консулство в Мосул Пол-Емил Бота е въодушевен археолог. През 1843 година той започва разкопки в Хорсобад на Тигър и от развалините на един столичен град, стар повече от четири хиляди години, разкрива, изпълнен с гордост, първия свидетел на Библията: Саргон, баснословния владетел на Асирия. И Тартан дойде към Астод, когато го изпрати Саргон, царят на Асирия... — се казва в Исаия, 20:1.

Две години по-късно един млад английски дипломат и изследовател, А. X. Лейард, открива Нимруд (Калху), града, който се нарича в Библията Калах (Бит. 10:11) и сега носи името на библейския Нимрод, силния ловец пред Господа. И началото на неговото царство беше Вавилон, Ерех, Акад и Халне в земята Синаар. От тая земя дойде той в Асур и съгради Ниневия и Реховот-ир и Калах... (Бит. 10:10, 11).

Кратко време след това разкопките под ръководството на английския майор Хенри Кресуик Роулинсън, който стана един от най-видните асириолози, разкриха на 11 километра от Хорсобад асирийската столица Ниневия и прочутата библиотека на цар Ашурбанипал. Това е Ниневия от Библията, чиито лоши дела пророците непрестанно порицават (Иона 1:2).

В Палестина американският учен Едуард Робинсън през 1838 и 1852 година се посвещава на реконструкцията на античната топография.

Германецът Рихард Лепсиус, по-късно директор на Египетския музей в Берлин, при една експедиция от 1842 до 1846 година установява паметниците край Нил.

Когато на французина Шамполион се удава да разгадае египетските йероглифи, бива разрешена след 1850 година и загадката на клиновидния шрифт и други от Роулинсън, откривателя на Ниневия. Старите документи започват да говорят!

Нека се върнем отново към кервана, който приближава до Тел ал Мукайар.

Консулът Тейлър разпъва палатките си в подножието на червения хълм. Той няма нито научни амбиции, нито предварителни познания. Откъде да започне? На кое място е най-добре да се разположат отрядите от туземци за разкопки? Могъщият колос от тухлени пластове, архитектурно постижение на едно тъмно минало, не му казва нищо като строително дело. Може би в неговата вътрешност дреме нещо, което би могло да се постави в музея и би интересувало господата в Лондон. Той си представя неясно някоя стара статуя, оръжие, накити или дори някое скрито съкровище. Опипва снагата на стария колос, чука по него на всяка стъпка. Нищо не говори за кухина. Исполинската постройка изглежда масивна. Долният блок стърчи стръмно от пясъка около десет метра нагоре. Две широки каменни стъпала водят нагоре до следващия по-малък конус, над който се издигат трети и четвърти.

Тейлър се катери стъпало по стъпало, пълзи в слънчевия пек по всички посоки край пукнатините и намира само строшени тухли. Изкъпан в пот, той възлиза един ден върху най-горната площадка и от пропуканите стени се пръсват уплашени няколко кукумявки. Това е всичко! Въпреки това той не се оставя да бъде обезкуражен. В своите усилия да разгадае тайните на колоса Тейлър взема решение, за което днес може само дълбоко да се съжалява. Той изтегля работническите отряди от основата на колоса и ги настанява от върха надолу. Онова, което е било пощадено от столетията, онова, което е издържало на пясъчните бури и слънчевия пек, става сега жертва на упоритите стоманени мотики. Тейлър заповядва да съборят най-горното стъпало. Разрушителното дело започва на четирите ъгли едновременно. Ден след ден разбитите тухлени пластове падат с тъп шум надолу. След много седмици гръмкият шум там горе утихва изведнъж, замлъкват грохотът и звънът на мотиките. Няколко души се спускат стремително по колоса надолу и се вмъкват в палатката на Тейлър. В ръцете си те държат малки пръчки, цилиндри от печена глина. Тейлър е разочарован. Той е очаквал повече. След внимателно почистване на находките той установява, че глинените тръбички са покрити напълно с надписи — знаци на клиновидния шрифт! Всъщност Тейлър не разбира нищо от това, но е много щастлив. Добре опаковани, цилиндрите заминават за Лондон. Обаче учените край Темза остават малко доволни от тази находка. Голямо чудо! В онези години погледът на изследователите е прикован към Северна Месопотамия. Там, край течението на Тигър, от хълмовете на Ниневия и Хорсобад, изникват дворци и грамадни релефи на асирийци, хиляди глинени плочи и статуи, които засенчват всичко друго. Какво значение имат тогава малките глинени цилиндри от Тел ал Мукайар! Тейлър търси още две години неуморно, ала без успех в Тел ал Мукайар. Тогава той бива отзован.

Какви неизмерими съкровища дремят под стария колос, това светът ще узнае едва почти седемдесет и пет години по-късно.

Сред учените Тел ал Мукайар потъва отново в забрава. Но въпреки това около него не настъпва самота. Скоро след заминаването на Тейлър там се появяват тълпи от други посетители. Разбитите стени и преди всичко най-горното стъпало, разрушено от отрядите на Тейлър, представляват желан и неизчерпаем източник на безкрайни количества безплатен строителен материал за арабите, които идват отдалеч години наред и товарят с тухли своите товарни животни. Направени от човешки ръце преди много хилядолетия, тухлите още носят четливо имената на Ур-Нану, първия голям строител, и Набонид, вавилонския владетел, който реставрира стъпаловидната кула. наречена от тях цигурат. Пясъчните бури, дъждът, вятърът и слънчевият пек й причиниха останалото в делото на разрушението.

През Първата световна война, когато английски войски при похода си към Багдад през 1915 година се установяват близо до старото архитектурно величие, неговият предишен вид е напълно променен. То е станало така безлично, така изтъркано и ограбено през десетилетията от 1854 година насам, че всеки от войниците може вече да извърши тук малък подвиг. Профилът на остро назъбените в миналото стъпала е така напълно изчезнал, че войникът би могъл да се изкачи на катър до самия връх на конуса.

По щастливо съвпадение между офицерите на войсковата част се намира един експерт, Р. Кампбел Томсън от Интелиджънс Стаф на армията в Месопотамия. В мирно време той е асистент в Британския музей. Томсън преравя като специалист грамадния куп тухли, оглежда смаян развалината. Проучванията на почвата около колоса го навеждат на предположението за по-нататъшни находки, развалини от селища, които дремят под пясъка на пустинята. Томсън записва грижливо и донася настоятелно за откритието си в Лондон. Това дава повод да бъдат отърсени от праха незначителните и почти изпаднали вече в забрава малки глинени цилиндри и този път същите да бъдат проучени с голямо старание. Надписите съдържат твърде интересна и същевременно куриозна информация.

Почти две хиляди и петстотин години преди консула Тейлър на същото място и със същия интерес е ровил и търсил вече друг човек! Почитател на древността, прочут човек, владетел на голямо царство и археолог — цар Набонид от Вавилон през шести век преди Христа. Той открил, че «цигуратът е доста стар». Обаче Набонид постъпва другояче в сравнение с Тейлър. «Аз направих структурата на този цигурат отново добра като в старите времена с хоросан и печени тухли.» Когато престарялата стъпаловидна кула е била възстановена изцяло, той накарал да издълбаят откритото от него име на първия строител именно върху тези малки глинени цилиндри. Както вавилонецът е можал да разгадае от един разрушен надпис, този строител се е казвал цар Ур-Нану! Ур-Нану? Нима строителят на грамадната стъпаловидна кула е бил цар на този Ур, за който говори Библията, владетел на Ур в Халдея?

Предположението е правдоподобно, понеже оттогава същото библейско име се явява още много пъти. Доказателства, изкопани от други местонаходки в Месопотамия, споменават също за Ур. Този град трябва да е бил, както потвърждават надписите с клиновиден шрифт, столица на великото племе на сумерите. И така, към разрушения Тел ал Мукайар се събужда пламтящ интерес. Заедно с археолозите от Британския музей учените от музея на Пенсилванския университет (САЩ) настояват за нови изследвания. Стъпаловидната кула на Долния Ефрат би могла да крие в себе си тайната на непознатото племе на сумерите и за библейския Ур! Но едва през 1923 година успява да замине една американо-английска група от археолози. Те биват избавени от изнурителното пътуване върху клатещите се гърбове на камилите, като се ползват от Багдадската железница. По релсовия път пристигат и техните инструменти, подвижни работилници, релси, мотики, лопати, кошове.

Археолозите разполагат със средства, които позволяват разработването на цяла област. Те започват разкопките планомерно и с голям замах. Понеже се предполагат големи находки, те разчитат на работа в продължение на няколко години. Експедицията се ръководи от сър Чарлс Леонард Уоли. Четиридесет и три годишният англичанин беше заслужил вече първите си похвали в изследователски пътувания и при разкопки в Египет, Нубия и Каркемиш на Горния Ефрат. Тел ал Мукайар става голямата задача в живота на способния, надарен с успехи мъж. Той насочва главното си внимание към стъпаловидната кула, както направи преди десетилетия усърдният, но лишен от находчивост Тейлър. Неговият изследователски стремеж завладява преди всичко онези плоски хълмове, които се издигат от широката пясъчна равнина в подножието на кулата.

Опитното око на Уоли не пропуска тяхната необикновена форма; те изглеждат като малки слабо наклонени планини. Отгоре са плоски, а склоновете им се спускат надолу почти равномерно. Такива хълмове, по-големи и по-малки, има безброй много в Предния изток, по бреговете на големите реки, сред плодородните долини, край пътеките и пътищата, по които керваните кръстосват страната от незапомнени времена. Никой не ги е изброил до днес. Те се срещат в делтата между устията на Ефрат и Тигър край Персийския залив и нагоре във високите местности на Мала Азия, където реката Халис се спуща в Черно море, по крайбрежието на Източно Средиземно море, в долините на Ливан, край Оронт и Сирия и в земята край Йордан, в Палестина.

Тези земни възвишения са големите желани и понякога неизчерпаеми източници на находки за археолозите. Те не са създадени от природата, а са изкуствени грамади, останали като наследство от безбройните поколения преди нас, грамадни купища от развалини и отпадъци от някога, съставени от останките на колиби и къщи, градски стени, храмове и палати. Всеки от тези хълмове е придобил съвсем постепенно, в течение на дълги столетия, дори хилядолетия, своята форма по същия начин. Някога, след като хората са създали там първото селище, то е било разрушено от война или пожар или пък е било напуснато от своите обитатели, дошли са завоеватели или нови заселници и са издигнали строежи на същото място. Поколения след поколения са построявали така на същото място своите селища и градове един над друг. И там с течение на времето са израснали развалини и останки от безбройни жилища, пласт върху пласт, метър по метър, до височината на хълм. Такава изкуствена планина арабите и днес наричат Тел. А и в стария Вавилон същата дума е била употребявана за това. Тел значи «висок». В Библията срещаме тази дума в книгата на Иисус Навин, глава 11, стих 13. Там, където — при завладяването на Ханаан — става дума за градове, разположени по хълмовете, се имат предвид такива тулул, — това е множествено число от Тел. Арабите могат напълно да различат един Тел от естествените земни възвишения, които те наричат Дшебел.

Всеки Тел е като че ли безмълвна книга на историята. За археолога неговите земни пластове могат да се сравнят преди всичко с листовете на календара и по тях той може да възстанови миналото ясно, страница по страница. Всеки пласт разказва за своето време, за живота и обичаите, за изкуството, културата и цивилизацията на своите жители, щом човек може да разчете неговите особени белези. И в това отношение изследователите са стигнали до удивителни резултати.

Камъни, дялани или недялани, тухли или остатъци от глина свидетелствуват как се е строило. Още по разпадащите се вече камъни или по остатъците от разрушените тухли могат да се познаят точно плановете на строежа. И тъмните сенки показват мястото на огнището, от което някога са се излъчвали светлина и топлина.

Строшени съдове, оръжия, домакински прибори и сечива, които се намират навсякъде измежду развалините, оказват по-нататъшна помощ при изследователската работа за миналото. Колко признателни са изследователите, че древността още не е познавала никаква градска служба по събиране на сметта! Онова, което е било негодно или излишно, е оставало на открито, изложено на природните стихии и на времето.

Днес по гърнетата и вазите могат да се познаят различните форми, цветове и образи така добре, че керамиката с право се счита за археологически хронометър номер едно. Отделни парчета, дори понякога само отломки дават възможност за точно определяне на времето, от което произхождат. Дори през второто хилядолетие преди Христа грешка при определяне на времето може да се допусне най-много до 50 години!

В течение на първите големи разкопки през миналото столетие неоценими открития пропаднаха затова, че на парчетата, които имаха нищожен вид, не се отдаде никакво внимание. Те бяха отхвърлени настрана; внимание заслужиха само големите паметници, релефи, статуи или съкровища. По този начин много скъпи неща бяха изгубени завинаги. Случаят с изследователя на древността Хенрих Шлиман е такъв именно пример. Обзет от пламенно честолюбие, той имаше предвид само едно нещо: да открие Троя на Омир. Дълги редици от остри лопати ровиха в дълбочина по негово нареждане. Пластове, които биха могли да послужат като «календар» от голямо значение, бяха отхвърлени настрана като непотребна смет. Най-после Шлиман измъкна от земята едно прекрасно съкровище, високо ценено от целия свят. Но това не беше, както той се надяваше, съкровището на Приам. Напротив, находката произхождаше от няколко столетия по-рано. Увлечен от горещо желания резултат на своите усилия, Шлиман беше копал настрана, премного дълбоко. Търговец по произход, Шлиман бе случаен човек, неспециалист в разкопките. Но и специалистите не постъпиха по-добре в началото. Едва от няколко десетилетия археолозите работят по изпитана схема. Започвайки отгоре, на всеки Тел се изследват сантиметър по сантиметър почвата, всяко най-малко намерено нещо, всеки отломък. Дълбоко в хълма се изкопава най-после яма. Разноцветните пластове се предлагат на изследващото око като нарязана торта и позволяват на познавача да направи първия груб преглед в историята на положените и потънали в тях човешки селища. По този изпитан път пристъпва към работа в Тел ал Мукайар и американо-английската експедиция през 1923 година.

В първите дни на декември се издига облак от прах над хълмовете от развалини в източната част на цигурата, само на няколко стъпки от широката площадка, на която някога жреците са приближавали в тържествена процесия до олтара на Нанар, бога на луната. Поеман от тихия вятър, този облак се разнася по-нататък и скоро всичко около древната стъпаловидна кула изглежда като забулено от лека пара. Синият пясък, подхвърлян от стотици лопати, показва, че големите разкопки са започнали.

От момента, в който първата лопата се забива в земята, над всяко разкопаване лежи атмосферата на възбудено напрежение. Всяко разкопаване прилича на пътуване в непознато царство, за което пътуване никой не знае предварително какви изненади ще донесе. Уоли и неговите сътрудници са обхванати също от напрежение. Дали важни находки ще наградят богато усилията и потта около тези хълмове? Ще им разкрие ли Ур своите тайни? Никой от мъжете не може да подозира, че те ще бъдат държани в напрежение от тази работа цели шест зимни полугодия, до пролетта на 1929 година. Това разкопаване от голям мащаб дълбоко в южната част на Месопотамия ще разкрие подробно онези времена, когато от делтата на двете големи реки израсна нова страна и първите заселници се установиха там. По техния труден път на изследване, който отвежда назад — чак до времето преди седем хиляди години, — ще приемат неведнъж конкретен образ много имена и събития, за които вече ни е разказала Библията.

Първото, което те разкриват, е един свещен участък с останките на пет храма, които са обгръщали някога в полукръг цигурата, построен от цар Ур-Нану. Те приличат на крепости, толкова здрави са техните стени. Най-големият с основна повърхност от 100 на 60 метра е бил посветен на бога на луната, а друг храм — на почитта към Нин-Гал, богиня на луната и съпруга на Нанар. Всеки храм има вътрешен двор, обкръжен от редица помещения. В тях още стоят старите чешми и дългите корита, облицовани с асфалт; а дълбоките следи от нож по големите тухлени маси показват къде са били разсичани животните, принасяни в жертва. Същите после са били приготвяни на огнищата в храмовите кухни за всеобщо жертвено угощение. Имало е дори пещи за печене на хляб. «След 38 столетия — отбелязва Уоли в доклада за своята експедиция — можеха пак да се запалят огньовете и най-старата кухня на света да се постави отново в действие.»

Ние знаем черквите, съдилищата, финансовите учреждения, фабриките само като строго разграничени една от друга постройки. В Ур това е било другояче. Свещеният участък, отделът на храмовете, не е бил запазен изключително за почитта към боговете. Освен с религиозните обреди неговите жреци са били заети и с много други задачи. Наред с жертвоприношенията те са приемали също «десятъка» и другите данъци. Впрочем това не е ставало без писмено потвърждение. Всеки внесен данък е бил отбелязан върху глинени плочки — това са първите данъчни квитанции, които хората са получили на ръка. Постъпленията от данъците са били резюмирани от писарите на жреците в седмични, месечни и годишни сведения.

Монетите не са били познати. Данъците са били заплащани в натура; всеки жител на Ур плащал по своему. Зехтин, зърнени храни, плодове, вълна и добитък са странствували в просторните магазини, като подлежащите на развала продукти отивали в продавниците при храмовете. Много стоки се преработвали в работилниците, принадлежащи на храмовете, например в предачниците, ръководени от жреците. Една работилница произвеждала дванадесет различни вида модно облекло. От намерените в нея плочи се виждат имената на заетите в нея тъкачки и отредените им количества материали, отбелязана е съвсем точно дори тежестта на количеството вълна, предавано на всяка работничка, както и броят на изработените от нея дрехи. В една съдебна сграда са намерили даже подредени грижливо протоколите за произнесените присъди, точно както в канцелариите на днешните наши съдилища.

Три зимни полугодия работи вече американо-английската експедиция на мястото на древния Ур и този знаменит музей на ранната човешка история все още не е разкрил всичките си съкровища. Извън участъка на храмовете изследователите преживяват нова несравнима изненада.

При събарянето на редица хълмове южно от стъпаловидната кула от развалините изведнъж се показват зидове, стени и фасади, плътно притиснати едни към други, редица до редица. Лопата след лопата пясъкът освобождава гъста редица от къщи, чиито останки някъде още са високи до 3 метра. Между тях се провират тесни улички. Тук-там уличната мрежа е пресечена от площади. В продължение на много седмици упорита работа трябва да бъдат разчистени безброй тонове пръст и камъни, за да се разкрие пред хората една незабравима картина.

Под пурпурно блестящия Тел ал Мукайар лежи потопен в слънчевите лъчи цял град, събуден наново от неуморимо дирещите изследователи след дълбок сън в продължение на хилядолетия! Уоли и сътрудниците му са извън себе си от радост. Защото пред тях лежи Ур, онзи Ур Халдейски, за който говори Библията!

И как удобно са живели неговите граждани, колко просторни са били техните къщи! В никой друг град в Двуречието не са открити такива хубави и удобни жилища.

Съпоставени с тях, останалите запазени жилища във Вавилон изглеждат скромни, дори оскъдни. Проф. Колдуей откри там, при германските разкопки в началото на нашето столетие, само прости глинени постройки, едноетажни, с три или четири помещения около открит двор. Така живееха значи хората около 600 години преди Христа в прекрасната и високо ценена столица на великия вавилонец Небукаднезар (Навуходоносор). Жителите на Ур, напротив, 1200 години преди това живееха вече в масивни постройки с формата на вили, повечето двуетажни, с 13 до 14 помещения! Долният етаж е изграден солидно от печени тухли, а вторият — от глинени плочи, стените са измазани чисто с хоросан и белосани.

През вратата посетителят влиза в малко преддверие, където са разположени легените, в които се измиват ръцете и краката от праха. Оттам той преминава в големия и светъл вътрешен двор, където земята е покрита с особено хубава каменна настилка. Около него са разположени приемната стая, кухнята, жилищните и персоналните помещения, както и домашният храм. По една каменна стълба, под която е скрит тоалетът, той се изкачва горе в кръгъл коридор; от него се разклоняват помещенията за членовете на семейството и гостните стаи.

Под съборените зидове и стени се появи наново всичко, което е принадлежало към вътрешната уредба и живота в тези благороднически къщи. Неизброими парчета от гърнета, стомни, вази и надписани глинени плочки образуваха мозайка, от която можеше да се възстанови ежедневието на Ур камъче по камъче. Ур Халдейски беше могъща, благоденствуваща, прекрасна, оживена столица в началото на второто хилядолетие преди Христа.

Уоли не може никак да се освободи от една мисъл. От Ур Халдейски е казано, че е излязъл някога Авраам — тогава той трябва да се е родил и да е израсъл в една от тези двуетажни благороднически постройки. Трябва да е минавал край стените на големите храмове през тези улици и поглеждайки нагоре, очите му са срещали величествената стъпаловидна кула с черните, червените и сините четириъгълни камъни, облицовани с дървета! «Ние трябва — пише Уоли въодушевено — да ревизираме решително нашето схващане за еврейския родоначалник, като виждаме в каква изискана обстановка е прекарал той своите младини. Той е бил жител на един голям град и е наследил традициите на една стара и високоуредена цивилизация. Самите къщи издават комфорт, дори лукс. Ние намерихме копия от химни из храмовата служба, а заедно с тях и математически таблици. Тези таблици съдържаха освен простите задачи по събиране, също и формули за извличане на квадратен и дори на кубичен корен. А в други текстове писарите бяха копирали надписите на градските постройки и по този начин бяха съставили кратка история на храмовете!»

Авраам не е прост скитник, Авраам е син на един световен град от второто хилядолетие преди Христа!

Това беше едно сензационно, поразително, блестящо откритие! Вестници и списания представят снимки от разрушената стара стъпаловидна кула и от развалините на откритата столица; те предизвикват необикновен интерес. С удоволствие бива разглеждана рисунката, която носи надписа «Къща от времето на Авраама». Уоли беше възложил приготвянето й на един художник. Тя представлява една правдоподобна реконструкция след находките. Вижда се вътрешният двор на вилообразна постройка, две високи кръгли вази стоят върху гладката каменна настилка, една дървена стълба с парапети свързва стаите от горния етаж с двора. Нима установената и любима представа на поколенията на Авраама като родоначалник, заобиколен от своите роднини и от стадата си, трябва да се приеме изведнъж за невярна?

Схващането на Уоли не остана неоспоримо. Твърде скоро богословите, а дори и археолозите оповестиха своята критика.

За схващането на Уоли говори 31 стих от 11 глава на книга Битие. «Тогава Тара взе сина си Авраама, внука си Лота... и ги изведе от Ур Халдейски.» Но има и пасажи в Библията, които сочат едно друго място: когато Авраам изпраща най-стария си слуга от Ханаан в града Нахоров, за да доведе жена за сина му Исаак, тогава Авраам нарича този Нахор свое отечество (Бит. 24:4), свой бащин дом и своя родина (Бит. 24:7). Нахор лежеше в Северна Месопотамия. След завладяването на Обетованата земя Иисус Навин каза на събрания народ: «Вашите отци, Тара, баща Авраамов и Нахоров живееха в старо време отвъд реката» (Нав. 24:2). Под думата «река» тук, както и на други места от Библията, се има предвид Ефрат. А градът Ур беше изкопан на десния бряг на Ефрат; гледан откъм Ханаан, той лежеше от тази страна и никога от другата страна на голямата река. Не беше ли направил Уоли твърде преждевременно своите изводи? На какво собствено се бе доверила експедицията? Къде остана доказателството, че Тара и неговият син Авраам са живели в Ур, че са били жители на този град?

«По-раншното пътуване от Ур Халдейски за Харан не е намерило, като се изключи самото изкопаване на града, никакво археологическо потвърждение», обяснява Уйлямс Ф. Олбрайт, професор в Джон-Хопкинсовия университет в Балтимор (САЩ). Този учен, сам той плодотворен изследовател, който се счита за най-значителния познавач на археологията на Палестина и Предния изток, добавя: «А забележителният факт, че гръцките преводачи не споменават никъде Ур, нo вместо него поставят по-естественото понятие «земя (на халдейците)», би могъл да означава, че преместването от родината на Авраама в Ур, може би повторно, и то в третото столетие преди Христа, не е било всеобщо признато».

3 глава: Всемирният потоп бива разкопан

Царски гробове на сумерите — Един загадъчен пласт от глина — Следи от всемирния потоп под пясъка на пустинята — Една потопна катастрофа през 4000 година преди Христа — Епосът на Гилгамеш и Библията

И РЕЧЕ ГОСПОД НА НОЯ: ВЛЕЗ В КОВЧЕГА ТИ И ЦЯЛАТА ТИ ЧЕЛЯД; ЗАЩОТО СЛЕД СЕДЕМ ДНИ AЗ ЩЕ ИЗЛИВАМ ДЪЖД НА ЗЕМЯТА (ЧЕТИРИДЕСЕТ ДЕНА И ЧЕТИРИДЕСЕТ НОЩИ) И ЩЕ ИЗТРЕБЯ ОТ ЗЕМНОТО ЛИЦЕ ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА, КОИТО СЪМ СЪЗДАЛ.

И КАТО ИЗМИНАХА СЕДЕМТЕ ДНИ, ВОДИТЕ НА ВСЕМИРНИЯ ПОТОП ДОЙДОХА НА ЗЕМЯТА.

(Бит. 7:1, 4, 10)

Когато чуем думите всемирен потоп, ние си спомняме почти винаги мигновено за Библията и за историята с Ноевия ковчег. Тази чудна история от Стария Завет обикаляше заедно с християнството около света. И така тя стана най-известното предание за всемирния потоп, но в никой случай тя не е единствената. В народите от всички раси съществуват най-различни предания за една необикновена потопна катастрофа. Така сред гърците се разправяше описанието за потопа от Девкалион; дълго време още преди Колумб многобройни разкази държаха буден сред първите жители на американския континент спомена за един голям потоп; също така в Австралия, Индия, Полинезия, в Тибет, Кашмир, както и в Литва, се предават от поколение на поколение и до днес разказите за един такъв потоп. Могат ли те всички да бъдат само приказки, само басни, могат ли те всички да бъдат измислени?

Правдоподобно е предположението, че те всички отразяват една и съща световна катастрофа. Страхотното събитие трябва да се е случило значи в такова време, когато мислещи вече същества са могли да го дочакат, преживеят и да предават по-нататък сведението за него. Геолозите вярваха, че ще могат да разгадаят древната загадка, ползвайки се от своята специалност, като се базират на междуледниковите периоди, т. е. на топлите епохи от историята на нашата земя. Четири пъти се изкачваше повърхността на световните морета, когато грамадните ледени блокове, на места дебели много хиляди метри, започваха постепенно да се топят над континентите. Освободените наново водни маси променяха образа на местността, заливаха ниско разположените крайбрежни области и равнини, като унищожаваха техните жители, техните животни и растителния свят. Накратко казано, всички тълкувателни опити завършиха с хипотези. Допустимите възможности задоволяват историка съвсем незначително. Той изисква винаги едно материално, недвусмислено доказателство. А такова няма; никой учен, безразлично от коя специалност, не може да стигне до него. И само благодарение на случая — именно при изследванията, които бяха насочени към съвсем други неща — безспорното доказателство за всемирния потоп се наложи от само себе си. И това стана на едно място, с което ние вече се запознахме: при разкопките в Ур!

От шест години вече американските и английските археолози проучват областта около Тел ал Мукайар, която впрочем прилича на грамадна и самостоятелна строителна площ. Когато Багдадската железница спре там за един момент, пътниците се учудват на високо натрупаните грамади от разровени пясъчни маси. Товарни влакове се движат пълни със земя, грижливо проверена, прекарана през сито; това са останки от хилядолетия, третирани като скъпоценна стока. Постоянството, старанието, трудът и прилежанието в продължение на шест години бяха донесли богата награда. Сумерските храмове с магазини, работилници и съдилища, както и вилообразните градски къщи бяха последвани през годините от 1926 до 1928 от находки с такъв блясък и великолепие, че всички предишни открития избледняха пред тях.

Царските гробници в Ур — така Уоли в прилива на радостта си като откривател беше кръстил онези гробове на видни сумери с действително царско великолепие, които лопатите бяха разкрили в един 15 метра висок конус от развалини, южно от храмовете, където гробовете бяха разположени един над друг в дълга редица. Каменните сводести гробници наподобяват истински съкровищници, защото са изпълнени с всички скъпоценни неща, които Ур е притежавал някога. Златни чаши и бокали, кани и вази с прекрасни форми, съдове от бронз, мозаични релефи от бисер, лазурен камък и сребърни изделия обкръжаваха мъртъвците, разпаднали се на прах. Арфи и лири стояха облегнати на стените. Един млад мъж, «герой на Божията земя», както говори за него един надпис, носеше златен шлем. Един златен гребен, разхубавен с цветя от лазурни камъчета, украсяваше косата на хубавата сумерка Суб-ад, на «лейди Суб-ад», както англичаните я наричат. По-хубави неща не съдържаха дори прочутите гробници на Нефертити и Тутанхамон. При това «царските гробници в Ур» са над хиляда години по-стари от тях!

Наред обаче със скъпоценностите тези царски гробници предизвикаха и едно потискащо, мрачно преживяване за хората от наши дни, което ние посрещаме със студени тръпки. В гробниците се появиха останки от впрегатни животни; техните скелети бяха още в хамути и всяка от големите коли беше натоварена с разкошна покъщнина. Цялата свита очевидно е придружавала благородниците и в смъртта. Така следва да се предположи от вида на тържествено облечените и украсени скелети, които са обкръжавали видните мъртъвци. Двадесет скелета съдържаше гробницата на лейди Суб-ад, а в други гробници имаше до седемдесет скелета.

Какво трябва да е ставало някога там? Липсваше и най-малката следа, че там са били пожертвувани хора чрез принудителна смърт. Явно бе, че свитата в тържествена процесия е отвеждала покойника в гробницата със скъпа кола, теглена от бикове. И докато гробницата е била зазиждана отвън, те са настанявали вътре мъртвия повелител за последна почивка. След това са вземали по едно хапче, събирали са се около него за последен път и са умирали доброволно — за да могат да му служат и занапред, в един друг живот!

В продължение на двеста години жителите на Ур са полагали своите първенци в тези гробници. При отварянето на най-долната и последна гробница изследователите от XX век след Христа се видяха върнати във времето около 2800 години преди Христа.

С наближаването на лятото през 1929 година шестата кампания на разкопките при Тел ал Мукайар клони към своя край. Уоли е разположил туземните си помощници още веднъж по хълма на «царските гробници». Той не го оставя на спокойствие, а желае да се увери дали земята под най-дълбоко разположената царска гробница ще предложи по-нататъшни открития през следващия период на разкопките. След като основите на гробницата са срутени, няколкостотин прониквания на лопатата дават вече да се разбере, че отдолу все още лежат пластове от останки. Колко дълбоко в миналото могат да проникнат безмълвните показатели на времето? Кога на девствената земя под този хълм трябва да е съществувало най-първото селище! Уоли иска да узнае това! Бавно, твърде предпазливо, за да е сигурен в работата, той нарежда да се копае по-надолу, стои там и незабавно изследва разкритите пластове. «Почти веднага — пише той по-късно в своя доклад — бяха направени открития, които потвърдиха нашите предположения: точно под основата на една от царските гробници бяха открити — в един пласт пепел от изгорели дърва — многобройни глинени плочи, които бяха изпълнени с писмени знаци от много по-стар вид, отколкото надписите на гробниците. Според тези писмени знаци плочите можеха да бъдат отнесени приблизително към 30 столетие преди Христа. Те са били значи две до три столетия по-стари от гробниците.»

Все по-дълбоки стават ямите и все повече пластове се появяват, с парчета от стомни, гърнета и чаши. Изследователите са поразени от това, че керамиката си остава забележително еднаква. Тя има точно същия вид, както и находките от царските гробници. Следователно цивилизацията сред народа на сумерите не е била подложена на забележителни промени през дълги столетия. Необикновено рано значи тя трябва да е достигнала висока степен на развитие.

След дълги дни, когато няколко работници извикват на Уоли: «Ние сме на дъното!», той се спуска в дъното на ямата, за да се увери лично в това. Действително в ямата изведнъж се прекъсват всякакви следи от селище. По недокоснатото й дъно почиват последните отломки от домакински принадлежности, виждат се тук-там и следи от огън. «Най-после!», е първата мисъл на Уоли. Той изследва грижливо дъното на ямата и се слисва: това е наистина глина, чиста глина от рода на тази, която се образува само чрез утаяване във водата! Защо има глина на това място? Уоли търси обяснение; това могат да бъдат само наноси, натрупвания от утаени вещества от водите на Ефрат някога. Този пласт трябва да е възникнал, когато голямата река е простирала своята делта нашироко в Персийския залив, точно така както тя и днес прави това и там, при нейното устие, на една ширина от 25 метра всяка година расте нова земя навътре в морето. Когато Ур е преживявал първата си младост, реката Ефрат е текла толкова близо до това място, че грамадната стъпаловидна кула се е оглеждала в нейните води и от светилището на върха й е можел да се види заливът. И върху глинената почва на старата делта трябва да е възникнало първото жилище.

Измерванията в околността и грижливо направените още веднъж пресмятания дават възможност на Уоли да стигне най-после до съвсем друг резултат и оттам — до ново решение.

«Видях, че ние се намираме на много високо място. Едва ли би могло да се приеме, че островът, на който е било създадено първото селище, се е издигал толкова далеч от блатистата низина.»

Дъното на ямата, откъдето започва глиненият пласт, лежи много метри над повърхността на реката. Следователно това не могат да бъдат утаени вещества от Ефрат. Но какво тогава означаваше този чуден пласт? По какъв начин беше произлязъл той? На този въпрос не може да даде логичен отговор и нито един от неговите сътрудници. Тогава те ще копаят по-нататък, ще направят ямата по-дълбока. Уоли наблюдава напрегнато как от ямата пристигат наново кош след кош и тяхното съдържание се изследва незабавно. Лопатите потъват все по-дълбоко в пласта, един метър, два метра — остава чиста глина. След близо три метра глиненият пласт на края става изведнъж точно такъв, какъвто е бил в началото. Какво може да се появи сега?

Още следващите кошове, които пристигат горе на дневната светлина, дават такъв отговор, за какъвто никой от хората не е могъл дори да мечтае. Те просто не могат да повярват на очите си. Очаквали са да видят чиста, девствена земя. Но това, което им се предлага сега на ярката слънчева светлина, са отново останки, пак развалини, отпадъци отнякога и между тях — многобройни глинени парчета. Под една утайка от глина, дебела почти три метра, те се сблъскват отново с остатъци от човешко селище. Видът и техническите постижения на керамиката са поразително променени. Над глинения пласт имаше стомни и гърнета, очевидно въртени на грънчарски струг; тези тук, напротив, са оформени само от ръка. И колкото и грижливо да се пресява съдържанието на кошовете под растящото напрежение на хората, никъде не се откриват метални остатъци. Примитивните инструменти, които излизат наяве, са направени от дялан камък. Това трябва да е каменната епоха!

В този ден телеграфът в Месопотамия предава най-невероятната новина в света, която някога е развълнувала духовете на хората: «Ние открихме всемирния потоп!». Поразителната находка в Ур става най-интересната тема за вестниците в САЩ и Англия.

Всемирният потоп — това беше единственото възможно обяснение за грамадния глинен нанос под хълма на Ур, който нанос разделяше безспорно две човешки епохи. Морето беше оставило своите несъмнени следи чрез останките от малки морски животни в глината. Уоли трябва да се увери в това откритие колкото е възможно по-скоро; може би един невероятен случай се е подиграл с него и хората му. И той накарва да изкопаят втора шахта, 300 метра по-далеч от първата.

Лопатите разкриват същия профил: парчета от грънчарски изделия — пласт от глина — парчета от ръчно оформени глинени съдове.

За да премахне всяко съмнение, Уоли нарежда най-после да се направи още една яма в грамадата отпадъци, там, където старото селище бе разположено върху един естествен хълм, тоест в такива пластове, които лежат значително по-високо от глинения пласт.

И тук на почти същата дълбочина както в двете други шахти глинените съдове, въртени на грънчарски струг, престават изведнъж. Непосредствено под тях следват ръчно оформени глинени гърнета. Излиза точно така, както Уоли е предполагал и очаквал. Тук обаче липсва, необяснимо защо, разделящият глинен пласт. «Около 16 стъпки (5 метра) под една тухлена настилка — отбелязва Уоли, — която можахме да отнесем с приблизителна сигурност към 2700 година преди Христа, ние се озовахме сред развалините на онзи Ур, който е съществувал преди потопа.»

Колко далеч можеше да се простира глиненият пласт? Кои области са могли да бъдат засегнати от катастрофата? Едно последователно проучване на следите от големия потоп отвежда и в други области на Южна Месопотамия. Близо до Киш, североизточно от стария Вавилон, там, където реките Ефрат и Тигър се приближават една към друга в широка дъга, други археолози откриват един по-нататъшен важен опорен пункт. Те се натъкват също на един пласт, съставен от утаени вещества, но тук той е дебел само около половин метър. С помощта на проби, взети от дълбочината, и тук постепенно се разкрива въздействието на могъщия потоп. Според преценката на Уоли тази катастрофа е погълнала една област, северозападно от Персийския залив, с дължина 630 километра и ширина 160 километра. Ако се погледне географската карта, това е било, както днес бихме казали, само «едно локално произшествие» за жителите на тази речна низина, обаче целият свят се е съдържал тогава в поменатата област.

След безбройни изследвания и опити за разяснение без конкретен резултат отдавна бе загубена надеждата, че някога ще бъде разкрита великата загадка на всемирния потоп, която се губеше в такива далечни и тъмни времена, до които човек едва ли би могъл да се докосне. И ето неуморните и непоколебими усилия на Уоли и неговите хора допринесоха поразителен резултат и за учените; голямото наводнение, което отговаря на всемирния потоп в Библията и често се счита от скептиците за приказка или басня, не само че беше станало, но при това бе и събитие в исторически уловимо време.

В подножието на древната стъпаловидна кула на сумерите в Ур по долното течение на Ефрат можеше да се слезе по стълба в една тясна шахта и да се разгледа подробно, както и да се пипне с ръка един почти три метра дебел пласт от глина — наследството от едно огромно наводнение. А по старостта на пластовете от човешки селища, по които може да се отчете времето като по календар, е възможно също да се определи кога е станало голямото наводнение.

Това се е случило около 4000 години преди Христа!

4 глава: Едно описание на потопа от древна Вавилония

Дванадесет глинени плочи от Ниневия — Един старинен епос от библиотеката на Ашурбанипал — Дали Утнапищим е Ной на сумерите? — Тайната на Арарат планина — Исполински кораб в глетчеровия музей — Експедиции за библейския ковчег

И РЕЧЕ ГОСПОД НА НОЯ: НАПРАВИ СИ КОВЧЕГ ОТ ГОФЕРОВО (ЕЛХОВО) ДЪРВО /И НАПРАВИ ПРЕГРАДКИ В НЕГО/ И ГО ЗАСМОЛИ ОТВСЯКЪДЕ...

(Бит. 6:14)

В края на миналото столетие, доста време преди Уоли да открие Ур, направи силно впечатление една находка, която предизвика оживени спорове около Свещеното Писание.

От мрака на древния Ориент изплува едно старинно, тайнствено описание: героичен епос, издълбан в 300 четириредия на дванадесет грамадни глинени плочи, който възпяваше чудните приключения на баснословния цар Гилгамеш.

Съдържанието му беше удивително: Гилгамеш разказваше точно като в Библията за един човек, който е живял преди и след едно голямо наводнение.

Как е произлязъл този прекрасен и забележителен епос?

При разкопките в петдесетте години на миналото столетие английски изследователи бяха намерили въпросните дванадесет глинени плочи заедно с около 20 000 други текстове на глина, добре подредени, в останките от библиотеката в Ниневия, която се счита за най-прочутата библиотека на древността. През VII век преди Христа цар Ашурбанипал нареди да бъде построена тя високо над бреговете на Тигър, в древна Ниневия. Днес от другата страна на реката стърчат към небето петролните кули на Мосул.

Едно неизмеримо скъпоценно съкровище за Британския музей пое добре опаковано дългия път от Ниневия за Англия.

Впрочем неговата стойност бе открита едва десетилетия по-късно, когато учените бяха в състояние да разгадаят текстовете. Преди това нямаше нито един човек на света, който би могъл да ги прочете. Въпреки всички усилия плочите оставаха неми. Но малко преди 1900 година в тихите работни помещения на Британския музей, след една пауза от две хиляди и петстотин години, старите текстове започнаха отново да разказват за едно от най-хубавите поетически творения на древния Ориент; те запяха пред асириолозите за пръв път епоса на Гилгамеш. Той бе написан на дипломатическия и дворцов акадски език от времето на цар Ашурбанипал. Но този екземпляр от въпросния епос, намерен в библиотеката на Ниневия, е бил написан едва преди хиляда години. Както скоро бива установено, той се връща при великия цар Хамурапи от Вавилония, в чиято столица на Ефрат бива открит втори екземпляр. По-нататъшни находки подкрепват предположението, че епосът на Гилгамеш е принадлежал към културните съкровища на всички велики държави в Древния Изток. Хетите, както и египтяните, са го превели на своя език, а по намерените в Нилската земя плочи с клиновиден шрифт още могат ясно да се разпознаят бележките с червено мастило на местата, чийто превод очевидно е създавал трудности на египетските писатели.

Най-после един малък глинен фрагмент хвърля светлина върху произхода на епоса на Гилгамеш. Установява се, че светът трябва да благодари за първия му екземпляр на сумерите, онзи народ, чиято столица бе заемала мястото на Ур!

Гилгамеш, така разказва клиновидният шрифт на XI плоча от библиотеката на Ниневия, е решил да си осигури безсмъртие и предприема дълго авантюристично пътуване до своя праотец Утнапищим, от когото се надява да узнае тайната на безсмъртието, защото на последния боговете са подарили безсмъртие. Пристигнал на острова, където живее Утнапищим, Гилгамеш го пита за «тайната на живота». Утнапищим разказва, че живеел някога в Сурупак и бил верен почитател на бога Еа. Когато боговете взели решение да унищожат човечеството чрез потоп, Еа предупредил своя почитател Утнапищим и му дал следната заповед:

«Човек от Сурупак, сине на Убаратуту /Събори къщата си/ Направи един кораб /Изостави богатството/ Потърси живота! /Презри имуществото/ Спаси живота! /Настани в кораба всякакви семена на живота!/ Корабът /който трябва да построиш/ Нека неговите размери бъдат точно определени».

Всички ние знаем чудното описание, което вече следва. Защото онова, което сумерският цар Утнапищим разказва, че е преживял, същото ни описва и Библията за Ной.

«И рече Бог на Ноя: ... Направи си ковчег от гоферово дърво... И вкарай в ковчега всякакви животни, и от всяка плът по две, мъжко и женско, за да останат живи при тебе.»

(Бит. 6:14 и посл.)

За по-лесно сравнение, нека съпоставим онова, което разказва Утнапищим за своето голямо приключение, и това, което ни предава Библията за Всемирния потоп и за Ноя.

Утнапищим строи кораба според заповедта на бога Еа и казва:

На петия ден аз начертах неговата фигура.

Повърхността на основата му възлизаше на 12 ику.

По 10 гара бяха високи стените му:

Направих го на шест етажа.

Разделих ширината му на седем части.

Вътрешността му разделих на девет части.

6 сара земна смола сипах в пещта.

300 лакти да бъде дължината му, 50 лакти — ширината, и 30 лакти — височината (Бит. 6:15).

И направи му три дъна, едното долу, другото в средата, третото горе (Бит. 6:16).

... и направи преградни в него (Бит. 6:14).

... и го засмоли отвътре и отвън със смола (Бит. 6:14).

Когато Утнапищим завършва постройката на кораба, той устройва разкошен празник. Заколва говеда и овци за хората, които са му помагали, и нагощава «с шира, пиво, зехтин и вино народа, сякаш това бяха реки от питиета». После продължава:

И натоварих на него от всички семена на живота.

Взех на кораба цялото си семейство и роднини;

Добитъкът на полето, полските животни, всички занаятчии — взех на кораба.

Влязох в кораба и заключих моята врата.

Щом блесна първото сияние на утрото, от дъното на небето възлезе чер облак.

Адад забуча в него;

Гневът на Адад проникна в небесата;

И превърна в мрак всяка светлина.

... И поради водата от потопа, той влезе в ковчега със своите синове, жена си и жените на синовете му.

От чистия добитък и от нечистия, от птиците и от всички влечуги по земята.

Влязоха при него в ковчега по две, по едно мъжко и женско, както Бог беше му заповядал (Бит. 7:7–9).

И Бог заключи след него (Бит. 7:16).

И понеже бяха минали седемте дни, водите на потопа дойдоха на земята.

... това е денят, в който избликнаха всички извори на голямата бездна и се отвориха прозорците небесни (Бит. 7:10, 11).

Боговете на Двуречието изпадат в ужас от потопа и проклинат нагоре, към по-високото небе на бога Ану. Преди да навлязат там, «те се сгушиха долу като кучета». Всички богове са огорчени и потресени от катастрофата: приведени и плачещи, те издигат протест.

Това е описание, достойно за един Омир!

Но потопът продължава да беснее непрекъснато и Утнапищим преживява следното:

Шест дни и нощи...

Духа вятърът; потопът, южната буря унищожава земята.

Когато настъпи седмият ден, южната буря, потопът беше повален в борбата, която той бе водил като войн.

Морето се успокои и стана тихо; ураганът, потопът престана.

И целият човешки род беше превърнат в глина.

Равнината бе станала еднообразна като покрив.

И потопът продължава на земята четиридесет дни и водите се умножиха.

И водата се усилваше и се умножи толкова много на земята, че всички високи планини под цялото небе се покриха (Бит. 7:17, 19).

Тогава Бог си спомни за Ноя... и изпрати вятър на земята и водите престанаха (Бит. 8:1).

И затвориха се изворите на бездната, както и прозорците небесни, и престана дъждът от небето.

А водата все повече се оттегляше от земята, и спадна след сто и петдесет дни (Бит. 8:2, 3).

И погина всяка плът, която пълзи по земята... и всички човеци (Бит. 7:21).

«И целият човешки род беше превърнат в глина!» Утнапищим, Ной на сумерите, разказва онова, което твърди, че лично е преживял. Вавилонците, асирийците, хетите и египтяните, които преведоха, прочетоха или си разказаха едни на други тези думи, а също така и съвременните асириолози, които с мъка ги разгадаха от плочите с клиновиден шрифт, едва ли са могли да си представят, че поменатите думи предаваха едно действително събитие!

Днес ние знаем, че в основата на 134–тия стих от XI плоча на епоса на Гилгамеш трябва непременно да е легнало описанието на един очевидец. Само човек, който лично е видял безутешните последици от катастрофата, е могъл да ги опише така убедително сполучливо.

Както се разбира и от точното описание на стихийната буря, трябва някой човек, който «още веднъж се е избавил», да е видял със собствените си очи дебелия глинен пласт, покрил всичко живо като със саван и направил земята «еднообразна като покрив». Утнапищим говори изрично за южна буря, което съответствува много точно на географското разположение. Персийският залив — морето, чиято вода била тласната от бурята над равната земя — лежи на юг от областта, където се намират устията на Ефрат и Тигър. При това той описва до пълна подробност съвсем характерни промени на времето — явления на една необикновена стихийност в атмосферата. Черни облаци се издигат и бучат. — Посред бял ден става изведнъж тъмно. — Южната буря бушува и тласка водите пред себе си: всеки метеоролог ще познае веднага, че тук се описва ходът на една стихийна буря, на един циклон. Днес от модерното изследване на времето се знае, че крайбрежните области, островите в моретата и преди всичко наносните речни низини в тропическите зони са подложени на особен вид всичко разрушаващи и унищожаващи приливи, които се предизвикват от стихийни бури, придружени често от земетресения и проливен дъжд!

По крайбрежието на Флорида, в Мексиканския залив и в Тихия океан съществува днес широкоразклонена предпазителна служба, снабдена с всички технически придобивки. Но на хората в Южна Месопотамия през 4000 година преди Христа едва ли би била от полза дори една модерна предпазителна служба. Понякога стихийните бури оставят последици от размера на всемирен потоп. Дори в недалечното минало има такъв пример.

През 1876 година избухна подобна стихийна буря, придружена от страшен дъжд и гръмотевици, над Бенгалския залив и се насочи срещу крайбрежието, към устията на Ганг. Дори на 300 километра далеч от нейния център мачтите на корабите в морето бяха разтрошени. Пред крайбрежието тъкмо имаше отлив. Водите, които се отдръпваха, бяха подети от високата и широка вълна на циклона. Една исполинска морска вълна се надигна и нахлу в областта на Ганг. Водите на морето се разляха на височина над 15 метра далеч в низината. 141 квадратни мили бяха погребани под тях и 215 000 души намериха смъртта си.

Утнапищим разказва на потресения Гилгамеш какво е станало след като дошъл краят на катастрофата:

Аз отворих отдушника и върху лицето ми падна светлина.

Корабът се спря на Нисир планина.

Планината Нисир хвана кораба и не му позволи да се клати.

След четиридесет деня Ной отвори направения от него прозорец на ковчега (Бит. 8:6).

На седемнадесетия ден от седмия месец ковчегът се спря на Араратската планина (Бит. 8:4).

Древновавилонски текстове с клиновиден шрифт описват съвсем точно къде трябва да се търси Нисир планина: между Тигър и долното течение на реката Заб, където планинските вериги на Кюрдистан, прошарени от страшни пропасти, се издигат внезапно от равното крайбрежие на Тигър. Въпросното място съответствува напълно на хода, който е имала страшната катастрофа, нахлула от юг. Ние узнахме от Утнапищим, че неговият роден град е бил Сурупак. Той е лежал близо до днешния Фарах, посред равната наносна област, където реките Ефрат и Тигър се раздалечават една от друга в широка дъга. Грамадната вълна от Персийския залив следва да отхвърли един кораб оттук точно към планините на Кюрдистан.

Въпреки точното указание в епоса на Гилгамеш планината Нисир не е привлякла никога любознателни хора, които да издирят останките на този исполински кораб. Вместо това Араратската планина, споменавана в Библията, стана предпочитаната цел на цяла редица експедиции.

Планината Арарат лежи в Източна Турция, близо до ирано-съветската граница. Нейният купол, покрит с вечен сняг, се издига на 5156 метра височина.

През миналото столетие, много години преди археологът да забие за пръв път лопатата си в недрата на Месопотамия, първите експедиции поеха своя път към Арарат планина. Повод за това даде един овчарски разказ.

В подножието на Арарат планина е разположено малкото арменско село Байзит, чиито жители — от редица поколения — си разказват за чудното приключение на един планински овчар, който един ден видял на тази планина голям дървен кораб. Докладът на една турска експедиция от 1833 година потвърждава, както изглежда, този овчарски разказ. В него се споменава именно за един грамаден дървен кораб, който се показвал през лятото от южния глетчер.

Следният, който твърди, че го е видял, е д-р Нури, архидякон за Иерусалим и Вавилон. Този буден духовен сановник е предприел през 1892 година едно изследователско пътешествие до изворите на Ефрат. След завръщането си оттам той съобщава за останките от един кораб сред вечния лед: «Вътрешността му беше изпълнена със сняг; външната стена имаше естествен тъмночервен цвят». През Първата световна война един руски летец, на име Росковицки, съобщи, че е видял от борда на своя самолет по южната страна на Арарат планина «останките на един грамаден разрушен кораб». Посред войната цар Николай II изпрати веднага една разузнавателна група. Тя трябва не само да е видяла кораба, но дори и да го е фотографирала.

По-късните сведения произхождат от американския историк и мисионер д-р Аарон Смит от Грийнсбъроу, експерт по въпроса за всемирния потоп. Чрез дългогодишен труд той състави пълна литературна история на Ноевия ковчег. Върху темата за всемирния потоп са написани 80 000 произведения на 72 езика, от които 70 000 споменават за баснословния разрушен кораб.

През 1951 година д-р Смит, придружен от четиридесет души, напразно търси в продължение на дванадесет дни по ледените върхове на Арарат. «Макар и да не намерихме следа от Ноевия ковчег — обяснява той по-късно, — моето доверие към библейското описание на всемирния потоп стана още по-силно. Ние ще се върнем отново.»

През 1952 година младият френски изследовател на Гренландия Жан дьо Рике, поощрен от д-р Смит, се изкачва на вулканическата планина. Но и той се връща обратно, без да постигне успех. Между това нови експедиции, изпълнени с надежда, се подготвят за Арарат планина.

Никое друго описание от ранната епоха на Месопотамия не се съгласува така цялостно с Библията, както описанието на потопа в епоса на Гилгамеш. На някои места ние намираме дори буквално съзвучие. Все пак остава една важна и твърде съществена разлика. В познатото ни описание от книга Битие се говори само за един Бог. Изчезнала е примитивната и странна представа за едно небе, населено от безброй божества, много от които имат прекомерно човешки черти; те плачат и ридаят, изпитват страх и се свиват като кучета.

Епосът на Гилгамеш е създаден в същото голямо жизнено пространство на «Плодородния Полумесец», в което произлезе и Библията. Чрез откриването на глинения пласт при Ур се доказа, че древният епос от Месопотамия разказва за едно историческо събитие; катастрофата в Южна Месопотамия, причинена от потопа през около 4000 години преди Христа, е археологически доказана.

Но дали онзи вавилонски потоп е идентичен с всемирния потоп, за който Библията ни разказва, и дали Ноевият ковчег не е бил на планината Нисир, на тези големи въпроси археологията и проучванията следва да отговорят занапред.

5 глава: Авраам живееше в царството на Мари

Един мъртвец от камък — Подпоручик Кабан съобщава за една находка — Един Тел в Сирия е удостоен с височайше посещение — Цар Ламги-Мари се представя — Проф. Паро открива едно непознато велико царство — Царски дворец с 260 зали и дворове — 23 600 глинени плочи изтраяха четири хилядолетия — Полицията в пустинята съобщава за «вениаминитите» — Родината на Ревека — един цветущ град

И РЕЧЕ ГОСПОД НА АВРААМА: ИЗЛЕЗ ОТ ТВОЯТА РОДИНА /ОТ ТВОЯ РОД И ОТ ДОМА НА БАЩА СИ/ И ИДИ В СТРАНАТА, КОЯТО ЩЕ ТИ ПОКАЖА.

(Бит. 12:1)

Земята, за която Библията говори тук, е Харан. Тара, неговият син Авраам, снаха му Сара и неговият внук Лот, така се казва в книга Битие (11:31), живееха там.

Какво представляваше в действителност Харан, това беше неизвестно до най-скорошното минало. За неговата ранна история не се знаеше нищо. Всички древновавилонски документи мълчат относно областта край средното течение на Ефрат — «земята между големите реки», както тя още се казва, — в която някога бе разположен Харан.

Едва през 1933 година една случайна находка предизвиква разкопки, които довеждат и тук до голямо, удивително откритие, а чрез това и до обогатяване на знанието. Те поставят неочаквано библейското селище Харан и живота на родоначалниците в историческа обстановка.

На линията между Дамаск и Мосул, където тя пресича Ефрат, лежи непознатият малък град Абу Кемал. Понеже Сирия след Първата световна война се намира под френски протекторат, тук е настанена една френска войскова част.

По средата на лятото през 1933 година над широката Ефратска низина лежи непоносима всичко парализираща горещина. Подпоручик Кабан, командирът на тази войскова част, предполага, че има пак някой спор, който трябва да изглади между арабите, когато бива извикан в канцеларията. Той познава всичко това до втръсване. Но този път възбуждението в служебната стая, изглежда, има друг повод. И онова, което той най-после узнава чрез преводача, е следното: хората искали да погребат един свой близък човек. За целта изкопали гроб на един уединен хълм — Тел Харири. И тогава там се появил мъртвец от камък.

Това е може би находката, към която музеят в Алепо ще прояви интерес, помисля подпоручик Кабан. Във всеки случай то е най-малко една промяна в безкрайно монотонното еднообразие на този забравен от всички караулен пост.

Привечер, когато става малко по-хладно, той се отправя с автомобил за Тел Харири, който е разположен на около 11 километра северно от Абу Кемал, близо до Ефрат. Арабите го отвеждат по един склон нагоре, където в една плитка яма счупената статуя е развълнувала духовете вчера. Кабан не е специалист, — но той познава мигновено, че каменната фигура трябва да е много стара. На другия ден тя бива докарана от френски войници в Абу Кемал. До късно след полунощ гори този ден лампата в малката комендантска стая. Кабан съставя подробен доклад за находката до своя началник, до Хенри Сириг, директора да старините в Бейрут, и до музей в Алепо.

Месеци минават и нищо не става. Въпросът, изглежда, се счита за маловажен или е отдавна забравен. Най-после, в края на ноември, пристига телеграма от лувърския музей в Париж. Кабан едва вярва на очите си и чете необикновеното известие много пъти. След няколко дни от Франция ще дойдат видни гости: проф. Андре Паро, известен археолог, и заедно с него учени, архитекти, асистенти и художници.

На 9 декември по Тел Харири се вижда гъмжило като в някой мравуняк. Археолозите са започнали своята изследователска работа. Най-напред целият хълм се измерва точно, фотографира се най-подробно, изследва се с прибори за установяване на ехото, вземат се проби от почвата и се подлагат на преценка. Така минават декември и първите седмици на новата година. Денят 23 януари 1934 година става решителният ден.

При внимателно разкопаване от най-външния ръб на този Тел от развалините излиза наяве малка красива фигура, върху дясното рамо на която се вижда един вдълбан текст. Всички се навеждат към нея като омагьосани.

«Мамги-Мари съм аз... Цар... на Мари... великия... Исаку... който посвещава... своята... статуя... на Истар!»

Това изречение прозвучава бавно, дума по дума, в безмълвната околност. Проф. Паро го превежда от клиновидния шрифт. Този момент ще остане незабравим за него и сътрудниците му. Това е една почти тайнствена и едва ли не единствената сцена в богатата иначе с приключения и изненади история на археологията!

Управляващият владетел и цар е поздравил тържествено чужденците от далечния Париж и се е представил лично. Сякаш той е пожелал да им покаже учтиво пътя към своето някогашно царство, което още лежи под него в дълбок сън и за чиито блясък и могъщество учените от Париж в този момент не могат още нищо да подозират.

Издялан от камък, с прекрасна пластика — така застава цар Ламги-Мари пред Паро. Една изискваща почитание широкоплещеста фигура върху пиедестал. Но по лицето липсва безподобното високомерие, което е така характерно за образите на другите владетели от Древния Изток, за асирийците, които изглеждат жестоки и зли без изключение. Царят на Мари се усмихва. Той не носи никакво оръжие, ръцете му са поставени смирено една върху друга. Подобно на тога, която оставя едното рамо открито, той е облечен в дреха, богато украсена с ресни.

Едва ли някога разкопка на хълм е била увенчана с такъв успех още при първите стъпки. Под този хълм сигурно спи Мари, царският град.

Множество древни надписи от Вавилония и Асирия са запознали отдавна учените с представата за царския град Мари. Един текст обяснява дори, че Мари бил десетият град, основан след всемирния потоп. Голямата офанзива на лопатите срещу Тел Харири се увенчава с успех.

Прекъсвани от големи паузи, работите се разпростират от 1933 до 1939 година. Тропическата горещина прави невъзможно всяко напредване през по-голямата част от годината. Тук може да се работи само през по-хладните месеци на дъждовния период, от средата на декември до края на март.

Разкопките в Тел Харири внасят множество нови открития в една още непозната глава от историята на древния Ориент. Но никой още не подозира каква тясна връзка ще имат находките в Мари с някои добре познати библейски личности.

Година след година отчетът на експедицията поднася нови изненади.

През зимата на 1933/1934 година лопатите разкриват един храм на богинята на плодородието Истар. Трима от царските почитатели на Истар: Ламги-Мари, Ебин-ил и Иди-Нарум, са увековечили себе си като статуи в светилището, украсено с мозайка от блестящи миди.

През втория период на разкопките лопатите стигат до къщите на един град. Мари е открит! Колкото и голямо да е задоволството от успеха, далеч по-голямо уважение, дори удивление пораждат стените на един дворец, който трябва да е бил необикновено голям. Паро съобщава: «Ние можахме да разкрием 69 зали и дворове. И още не може да се види краят им». 1600 плочи с клиновиден шрифт, грижливо наредени в една от залите, съдържат научни трудове.

В доклада за находките през третата кампания на 1935/1936 година се казва, че дотогава са открити 138 зали и дворове, а външните стени на двореца все още не са достигнати. Една кореспонденция върху 13 000 глинени плочи очаква с нетърпение разгадаването си. През четвъртата кампания бива разкрит един храм на бога Даган и един цигурат, характерната месопотамска стъпаловидна кула. Сега в двореца могат да се разгледат 220 зали и дворове, а към досегашните глинени плочи биват прибавени още 8000.

След като през петото зимно полугодие от развалините биват освободени още 40 зали, дворецът на царете на Мари застава най-после в цялото си величие пред Паро и неговите сътрудници. Почти десет уврата земна площ заема този грамаден строеж от третото хилядолетие преди Христа. Това е един комплекс от 260 зали и дворове! Никоя от досегашните разкопки не е разкривала такъв исполински широкоразклонен строеж.

Колони от товарни коли са необходими, за да превозят само плочите с клиновиден шрифт — 23 600 документа, извадени от дворцовите архиви. Чрез това биват поставени в сянка дори големите находки на плочи в Ниневия; защото прочутата библиотека на асирийския цар Ашурбанипал обхващаше «само» около 20 000 глинени текста.

За да се добие нагледна картина за двореца на Мари, бива поискан самолет. Чрез нисък полет над Тел Харири биват направени снимки, чието обнародване във Франция предизвиква просто невероятно удивление. Този дворец на Мари е бил в 2000 година преди Христа една от големите забележителности на света, бисерът на архитектурата в древния Ориент. И отдалеч са идвали пътешественици, за да му се възхищават. «Аз видях Мари!», писа въодушевено един творец от финикийския приморски град Угарит.

Последният цар, който е имал седалището си там, се казва Цимри-Лам. Войските на прочутия Хамурапи от Вавилония са покорили в около 1700 година преди Христа царство Мари край Средния Ефрат и са разрушили великата столица.

Под срутените тавани и стени стояха още мангалите на вавилонските войници, на пожарната команда, която е изгорила двореца.

Но те не са могли да го разрушат напълно. Там са останали да стърчат пет метра високи стени. «А инсталациите на двореца — пише проф. Паро — в кухните и в баните биха могли и сега, четири хилядолетия след разрушението, да бъдат поставени отново в действие, без да е потребна за това някаква поправка.» В банските помещения са били намерени ваните, а в кухните — тавите за сладки и дори дървените въглища върху пещите!

Разглеждането на величествените развалини е поразително събитие. Една-единствена врата на север обезпечава по-удобен надзор и по-добра защита. След като човек прекоси множество дворове и проходи, той застава в големия, изобилно осветен вътрешен двор. Това е средищният пункт на официалния живот и на управлението на царствата същевременно. В съседната приемна зала — достатъчно голяма, за да предложи място на стотици хора — владетелят е приемал своите чиновници, куриерите и посланиците. Широки коридори са водели към домашните покои на царя.

Едно крило от двореца е служило изключително за религиозни обреди. Там се е намирала и тронната зала, към която е водела великолепна стълба. През няколко зали е минавал дългият път на процесията за дворцовия храм, в който е стояла свещената фигура на жизнедаряващата богиня-майка. От блюдото в нейните ръце е текла непрестанно «вечната вода на живота».

Цялата дворцова свита е живеела под покрива на царя. Министрите, управителите, секретарите и писарите са имали собствени обширни квартири.

В големия административен дворец на царство Мари е имало служба за външните работи и министерство на търговията. Повече от 100 души чиновници са били заети само с входящата и изходящата правителствена поща, която е била написана на хиляди плочи.

Чудесни големи стенни рисунки са придавали на двореца особена красота. И техните бои дори до наше време едва ли са загубили нещо от силата на своя блясък. Те изглеждат като че ли са нанесени едва вчера. А това са най-старите картини от Двуречието — хиляда години по-стари от много прославените цветни фрески в прекрасните строежи на асирийските владетели в Хорсобад, Ниневия и Нимруд.

Големината и величието на този единствен по вида си дворец са подхождали на царството, което е било управлявано от него. В продължение на хилядолетия дворцовите архиви са запазили за нас сведенията за това.

Известия, делови книжа, правителствени разпореждания, сметководни отчети, вдълбани в глина преди четири хиляди години от добре подготвени дворцови писари с остър калем, трябва с безкрайно прилежание да бъдат събуждани отново към живот. Досега това можа да стане едва с няколкостотин плочи. В Париж за разгадаването и преведа се грижат проф. Жорж Досен от университета Лютих и една група асириолози. Години ще минат, докато всички 23 600 документа бъдат преведени и публикувани.

Всеки от тях представлява едно мозаично камъче от автентичната история на царство Мари.

Многобройните нареждания по строежа на канали, шлюзове, бентове, речни корекции свидетелствуват, че благосъстоянието на страната се е дължало в голяма част на широкоразклонената напоителна система, която е била надзиравана постоянно от държавни инженери и поддържана грижливо в изправност.

Две плочи съдържат списък на 2000 души занаятчии с пълните им имена и съсловна принадлежност.

Осведомителната система «Мари» е действувала така бързо и образцово, че тя може смело да бъде сравнена с модерния телеграф. Важните известия са били сигнализирани посредством огнени знаци от границата на Вавилония дори до днешна Турция — това са повече от 500 километра — само за няколко часа.

Мари е бил средищен пункт на дългите кервански пътища от запад и изток и от юг към север; и затова не е чудно, че размяната на стоки, която е стигала от Кипър и Крит чак до Мала Азия и Южна Месопотамия, се е нуждаела също от една оживена вносна и износна кореспонденция на глина. Но плочите не са предавали само новини от ежедневието. Те са съобщавали също така красноречиво за религиозните обреди, за новогодишните процесии към богинята Истар, за «бойните оракули» и тълкуването на сънищата. В Мари са били почитани двадесет и пет божества. Един списък на жертвоприношенията, направени от Цимри-Лим, представя поименно обитателите на небето, заемано от боговете.

И така, безбройните отделни описания на глина дават на потомството представата за царство Мари като една отлично организирана и управлявана държава през XVIII столетие преди Христа. Но за голямо учудване както в кореспонденцията на плочи, така и в картините не се намират никакви изображения на войнствени приключения.

Жителите на Мари са били заседналите отдавна аморити и са били миролюбиви. Те са били склонни към религиозни прояви и обреди, към спокоен живот; завоеванията, геройството, шумът на оръжията не ги привличали много. Техните лица, както и днес ги виждаме на статуите и картините, излъчват жизнерадостно спокойствие.

Но те в никой случай не са били свободни от военни грижи за сигурността и защитата на своята страна, понеже край техните граници са живеели семитски скитнически племена, за които тлъстите пасища, зеленчуковите градини и нивите в царство Мари са били постоянна примамка. Те са преминавали твърде често границите, скитали са със своите стада из широките части на страната и са безпокоели населението, което е трябвало да бъде винаги нащрек от тях. Затова на границата са били установени наблюдателни постове за надзор и отбрана. Всичко, забелязано от тях, е било съобщавано незабавно в Мари.

В Париж асириолозите разгадават една глинена плоча от архивите на Мари; и с удивление прочитат едно известие от Банум, офицер от полицията в пустинята:

«Послание до моя господар: Това е от Банум, твоя служител. Вчера тръгнах от Мари и прекарах нощта в Зурубан. Всички вениаминити палеха огнени сигнали. От Саманум до Илум-Мулук, от Илум-Мулук до Мислан, всички селища на вениаминитите в областта Терка отговаряха с огнени сигнали. И досега не съм сигурен какво означаваха тези сигнали. Сега се опитвам да узная това. Ще пиша на моя господар, дали то ще ми се удаде, или не. Нека моят господар усили стражите на града Мари и нека той не излиза от вратата навън».

В този полицейски рапорт от Средния Ефрат, датиращ от XIX столетие преди Христа, се появява името на едно племе, известно от Библията. Той споменава буквално — вениаминитите!

За вениаминитите става често дума. Изглежда, че те са създавали толкова много трудности, дори голяма грижа на владетелите в Мари, та някои периоди от управлението на последните са били наречени даже на тяхно име.

В династиите на Мари годините на управлението не са били означавани с числа, а с някои особени събития, например — постройката и освещаването на нови храмове, изграждането на големи защитни стени за подобряване на напоителните съоръжения, усилването на укрепителните работи по бреговете на Ефрат или преброяванията на населението. Хронологическите таблици споменават и вениаминитите три пъти:

Годината, когато Иадулим отиде в Хен и сложи ръка върху пустинята на вениаминитите, се казва за една година от управлението на царя на Мари, Иадулим и,

Годината, когато Цимри-Лим уби водача (dâwidum) на вениаминитите...

Втората година, когато Цимри-Лим уби водача (dâwidum) на вениаминитите...

от времето, когато е управлявал последният владетел на Мари, Цимри-Лим.

Обширна размяна на писма от губернатори, наместници и управители се занимава изключително с единствения въпрос: дали да се осмелят и да пристъпят към преброяване на вениаминитите?

В царство Мари преброяванията на населението не бяха нещо необикновено. Те доставяха данните за облагането с данъци и за повикванията на военна служба. Народът бе събиран по области чрез барабани и всеки подлежащ на военна служба беше извикван поименно. Това траеше обикновено няколко дни и правителствените хора раздаваха пиво и хляб. Административните началници в двореца на Мари са имали голямо желание да извикат на военна служба и вениаминитите. Но областните чиновници, познаващи добре страната, не можеха да се съгласят с това. Те предупреждаваха и съветваха да не става то, защото познаваха по-добре неуседналите още и размирни племена.

«Относно предложението за преброяване на вениаминитите, за което Ти ми пишеш... — започва Самси-Адду своето писмо до Исмах-Адду в Мари, — вениаминитите не са годни за преброяване. Ако Ти го направиш, тогава техните братя, ра-аб-ба-и-те, които живеят на другия бряг на реката, ще узнаят за това. Те ще останат недоволни от тях и не ще се върнат в тяхната земя. Не предприемай в никой случай преброяване сред тях!»

И така, вениаминитите идваха за пиво и хляб, а чрез това и за данъчно облагане и военна служба.

По-късно синовете на Израил ще преживеят многократно такива преброявания, и то точно по образеца на Мари. Първият път — под водачеството на Моисея, по заповед на Иехова, след излизането от Египет. Всички мъже на възраст над 20 години, които могат да носят оръжие, биват регистрирани по семейства (Числ. гл. 1–4). Едно поколение по-късно, в края на пребиваването в пустинята, Мойсей извършва второ преброяване заради разпределянето на Ханаанската земя (Числ. гл. 26). През време на монархията Давид заповядва да се извърши преброяване на населението. В случая той има предвид създаването на военна организация и възлага задачата на своя военачалник Иоава (2 Цар. гл. 24). Иехова подтиква, както Библията представя това, цар Давида към преброяването, за да накаже народа. Израилтяните обичат свободата повече от всичко. Проверките — и оттам опасността от повикване във войската — им са противни. Дори 6 години след Христа преброяването на населението от управителя на страната Квириний довежда почти до открито въстание.

Заслужава да бъде отбелязано, че светът дължи тъкмо на миролюбивото царство Мари първия образец на всички събирания на новобранци. Той бил възприет точно така от вавилонците и асирийците, от гърците и римляните, както и по-късно от държавите на новото време. Във всички страни на света преброяванията на населението за данъчно облагане и за повикването на военна служба са обосновани върху примера на Мари.

В Париж споменаването на вениаминитите събужда предположения и очаквания в определено направление. И не без право.

На други плочи с клиновиден шрифт асириолозите срещат в някои доклади от губернаторите и наместниците на царство Мари все по-често и по-често голям брой добре познати имена от библейската история, имена като Фалек и Серух, Нахор и Тара и ... Аран!

Това е родословието на Сим — се казва в книга Битие глава 11 — ... Фалек беше на 30 години и роди Рагава /Рагав беше на 32 години и роди Серуха /Серух беше на 30 години и роди Нахора /Нахор беше на 29 години и роди Тара /Тара беше на 70 години и роди Авраама, Нахора и Арана.

Имената на Авраамовите праотци се появяват из мрака на миналото като имена на градове в Северозападна Месопотамия. Те са разположени в «Падан-Арам», низината на Арам. В средата й лежи Харан, който според описанието трябва да е бил цветущ град в XIX и XVIII столетие преди Христа. Харан — родното място на бащата на родоначалниците, Авраам, родината на еврейския народ, се посочва за пръв път тук документално, защото съвременни текстове говорят за него. Малко по-нагоре в същата низина, нар. Белих, беше разположен градът с познатото ни също библейско име: Нахор, родното място на Ревека, жената на Исаака.

Авраам беше стар и в преклонна възраст, и Господ го благослови във всичко. И рече Авраам на най-стария слуга в своя дом, който управляваше всички негови имоти: Сложи ръката си под бедрото ми и ми се закълни в Господа, Бога на небето и земята, че няма да вземеш за сина ми жена от дъщерите на хананейците, между които живея, а ще отидеш в моята земя и при племето ми и ще вземеш жена за сина ми Исаака. И слугата взе.., от всички имущества на господаря си... и тръгна и отиде в Месопотамия, в Нахоровия град (Бит. 24:1–4, 10).

Библейският град Нахор е поставен неочаквано в една исторически уловима обстановка. Авраамовият слуга навлиза в царството, управлявано от царете на Мари. Категоричното поръчение на господаря му, както Библията ни го предава, доказва, че Авраам трябва да е познавал много добре Северна Месопотамия, както и Нахор. Как би могъл той иначе да говори за Нахоровия град?

Според посочените в Библията дати може точно да се изчисли, че Авраам е напуснал своето родно място Харан 645 години преди излизането на децата на Израил от Египет. В XIII столетие преди Христа те минаха през пустинята под водителството на Моисея за Обетованата земя. Тази дата, както по-късно ще видим, е археологически доказана. Следователно Авраам трябва да е живял в около 1900 година преди Христа. Находките в Мари потвърдиха колко точни са тези указания на Библията. Според данните от дворцовите архиви през 1900 година преди Христа Харан и Нахор са били цветущи градове.

Документите от царство Мари привеждат за пръв път безпримерното доказателство, че сказанията за родоначалниците в Библията не са — както често и охотно се приемаше — «набожни легенди», а събития и описания от едно историческо време, което може да бъде точно датирано!

6 глава: Великото пътуване за Ханаан

Хиляда километра кервански път — Четири визи се изискват днес — Ханаанската земя — Наказателни експедиции против «пясъчните жители» — Горди приморски градове и неспокоен хинтерланд — Египетски любимец за Ханаан — Синухе възхвалява Обетованата земя — Иерусалим по вълшебни вази — Укрепления — Селим намира Сихем — Авраам избира планинския път

И ВЗЕ АВРААМ СВОЯТА ЖЕНА САРА И ЛОТА, СИНА НА БРАТА СИ, С ВСИЧКИЯ ИМ ИМОТ, КОЙТО БЯХА СПЕЧЕЛИЛИ /И ХОРАТА, КОИТО БЯХА ПРИДОБИЛИ В ХАРАН/ И ИЗЛЯЗОХА, ЗА ДА ОТИДАТ В ХАНААНСКАТА ЗЕМЯ.

(Бит. 12:5)

Пътят от Харан, родното място на родоначалниците, за Обетованата земя води повече от 1000 километра далеч на юг. По течението на реката Белих се отива до Ефрат, оттам по един от хилядолетия стар кервански път се продължава през оазиса Палмира, библейския Тадмор, за Дамаск, а после в югозападна посока за Генисаретското езеро. Това е един от важните търговски пътища, които водят отдавна от Ефрат за Йордан, от царствата в Месопотамия за финикийските приморски градове на Средиземно море и за далечната Нилска страна — Египет.

В наши дни този, който желае да премине пътя на Авраама, има нужда от четири визи: за Турция, в която се намира мястото на Харан, за Сирия, т. е. за пътя от Ефрат през Дамаск до реката Йордан, и за държавите Йордания и Израел, които съхраняват древния Ханаан. По времето, когато е живял бащата на родоначалниците, пътуването е било по-лесно в това отношение. Защото през дългото си пътуване той е преминал само една-единствена голяма държава, царство Мари, която е трябвало да напусне. По-малките градове-държави между Ефрат и Нил са могли да бъдат лесно обходени. Пътят за Ханаан е лежал свободен.

Първият по-голям град, който Авраам трябва да е срещнал по своя далечен път, съществува и днес — Дамаск.

Пътуването с автомобил от Дамаск за Палестина през пролетта означава преди всичко едно чудесно преживяване.

Древният град с неговите тесни улички и тъмни безистени, с неговите джамии и останките от римски строежи лежи сред широка, плодородна низина. Когато арабите говорят за рая, те си представят Дамаск. Кое селище на Средиземно море би могло наистина да се сравни с този град, който всяка пролет разлива несравнимото пъстро великолепие на цъфналите си дървета! В безбройните градини и в поляните край неговите стени се преливат розовите цветове на бадемовите дървета и кайсиите. Цъфнали дървета красят и постепенно възлизащия път, който води на югозапад. Сменяват се плодородни ниви с маслинени гори и просторни черничеви плантации. Високо нагоре, от дясната страна на пътя, извира реката Ел Барада, която надарява страната с плодородие. Тук от равната цветуща низина се издига стръмно и величествено в небесата прочутата планина Ермон, висока 2750 метра. От южните склонове на този планински масив избликват също изворите на реката Йордан. Той доминира така очевидно и просторно над двете страни, сякаш природата го е поставила като исполински граничен камък между Сирия и Палестина. Неговата верига от върхове остава покрита със сняг дори в най-голямата лятна горещина. Впечатлението става още по-силно, когато по-нататък, вляво от пътя, изчезне зеленината на нивите. Еднообразни, сиво-кафяви хълмове, прорязани само от сухи долини, се редят до далечния премрежен хоризонт, където започва пламтящата пустиня на Сирия — родината на номадите. Един час и половина пътуването върви леко все нагоре. Сега нивите и горите стават по-редки. Зеленината отстъпва все повече и повече пред пясъчната сивота на пустинята. После дебелите тръби на един петролопровод пресичат изведнъж пътя. Петролът, който тече в тях, има вече огромен път зад себе си. Неговото пътуване започва от петролните кули на Бахрейнските острови в средата на Персийския залив, отдалечени 1500 километра, и завършва в пристанищния град Саида на Средиземно море. Саида е старият Сидон от Библията.

Сега зад една верига от хълмове се появява изведнъж планинската страна Галилея. След няколко минути става проверка на паспортите. Сирия остава назад. Пътят минава през един малък мост. Под неговия свод се провира бърза тясна рекичка. Това е Йордан; ние сме в Палестина, в младата държава Израел.

След 10 километра пътуване между тъмни базалтови скали в низината трепва блестящосинята повърхност на Генисаретското езеро. По това тихо езеро, край което времето сякаш е престанало да тече, проповядваше някога Иисус от една лодка пред малкия Капернаум. Тук каза Той на Петра да хвърли мрежата и да улови с едно хвърляне такова голямо количество риба. Още две хилядолетия преди това край неговите брегове пасяха стадата на Авраам. Защото пътят от Месопотамия за Ханаан минаваше край Генисаретското езеро.

Ханаан е тясната планинска ивица земя между Средиземноморското крайбрежие и краищата на пустинята, от Газа на юг и нагоре до Хамат на север, край бреговете на Оронт.

Ханаан значи «страна на пурпура». Тя дължи името си на един местен продукт, високо ценен в древността. Още в най-ранни времена жителите са извличали от един морски охлюв, който се е намирал изобилно там, най-прославеното средство за боядисване в античния свят, пурпура. Той е бил толкова рядък, добивал се е така мъчно и затова е бил толкова скъп, че само богатите хора са могли да го заплатят. Дрехите с пурпурен цвят са били считани навсякъде в Древния Изток като признак на високо съсловие. Гърците наричаха производителите на пурпур и майсторите в боядисването с него по Средиземноморското крайбрежие финикийци, а страната им — Финикия, което на техния език значеше пурпур.

Ханаанската земя е и родината на две неща, чието въздействие раздвижи истински света, а именно: на думата Библия и на азбуката ни! Един финикийски град стана кръстник на гръцката дума «книга»; от града Библос, приморски град в Ханаан, се образува «библион», а от това — по-късно «Библия». В девето столетие преди Христа гърците възприеха от Ханаан буквите на нашата азбука.

Тази част от страната, която трябваше да стане родината на израилския народ, беше наречена от римляните според най-злите врагове на Израил «Палестина», което произлиза от «палестими»; така се казваха филистимците от Стария Завет. Те живееха в най-южната част на крайбрежието на Ханаан. Цял Израил, от Дан до Вирсавия (1 Цар. 3:20), така определя Библията пространството на Обетованата земя; това е земята от извора на Йордан в подножието на Ермон до хълмовете западно от Мъртво море, до южната страна, до Негеб.

Ако се хвърли поглед на глобуса, Палестина е само едно нищожно петънце върху нашата земя, една тясна ивичка. Древното царство на Израил може спокойно да се пропътува сега с автомобил за един-единствен ден по продължение на границите му. Дълго 230 километра от север към юг, широко 37 километра на най-тясното си място и голямо 25 124 квадратни километра всичко, то съответствува по големина на остров Сицилия. То е било по-голямо само за няколко десетилетия от своето неспокойно минало. При управлението на неговите прославени царе Давид и Соломон държавната територия се е простирала до ръкава на Червено море при Ецион-Гавер на юг, а на север — далече зад Дамаск, дори до Сирия. Днешната държава Израел, която има 20 720 квадратни километра повърхнина, е по-малка с една пета част от царството на отците.

Тук никога не са цъфтели занаятчийство или индустрия, чиито произведения да са били желани от останалия свят. Прорязана от хълмове и планински вериги, чиито върхове са високи над 1000 метра, на юг и изток заобиколена от пустини, на север граничеща с планините Ливан и Ермон, а на запад — с равното, неудобно за пристанища крайбрежие, тази страна лежи като беден остров между богатите царства край Нил и Ефрат, на границата между два континента. Източно от делтата на Нил завършва Африка. След една безутешна пустинна област, широка 150 километра, започва Азия; и на нейния праг лежи Палестина.

Ако тази страна в течение на променливата си история е била винаги въвличана в големите световни събития, това се дължи именно на нейното разположение. Ханаан е съединителното звено между Египет и Азия. Най-важният търговски път на древния свят минава през тази страна. Търговци и кервани, странствуващи племена и народи минават по този път, по който биват последвани по-късно от войските на великите завоеватели. Египтяни, асирийци, вавилонци, перси, гърци и римляни правят едни след други тази страна и жителите й арена на своите стопански, стратегически и политически интереси.

Търговски интереси раздвижиха гиганта край Нил, когато още през трето хилядолетие преди Христа като първа велика сила простря пипалата си към древния Ханаан.

Ние докарахме четиридесет кораба, натоварени с кедрови стъбла /Построихме кораби от кедрово дърво/ Един «Слава на двете страни» — кораб с дължина 50 метра /И от кипарисово дърво два кораба, 50 метра дълги/ Ние направихме вратите на царския дворец от кедрово дърво — това е съдържанието на най-стария доклад в света за внос на дървен строителен материал през 2700 година преди Христа; сведенията за този транспорт на дървен материал при царуването на фараона Снефру са издълбани на една плоча от твърд чер диорит. Тази скъпоценна вещ се съхранява от музея в Палермо. Гъсти гори покриваха тогава склоновете на Ливан. Благородното дърво на техните кедри и кипариси беше високо ценено от фараоните като строителен материал.

Още 500 години преди Авраама по крайбрежието на Ханаан имаше оживен внос и износ. Нилската страна разменяше злато и подправки от Нубия, мед и тюркоази от Синайските мини, ленено платно и слонова кост срещу сребро от Таурус, кожени стоки от Библос, полирани вази от Крит. В големите бояджийски работилници на финикийците заможните хора даваха платовете си за боядисване в пурпурен цвят. За дворцовите дами се купуваше едно прекрасно синило с цвета на лазурен камък — синьо боядисаните клепки бяха много на мода, и стибиум — козметично средство за намазване на миглите, високо ценено от дамския свят.

В приморските градове Угарит (днес — Рас Самра) и Тир бяха настанени египетски консули, морската крепост Библос стана египетска колония, издигнати бяха паметници на фараоните и финикийски князе възприеха египетски имена.

Докато крайбрежните места предлагат картината на един международно оживен, доходен, дори разкошен живот, то навътре в страната само след няколко километра започва светът на една рязка противоположност. Планините край Йордания са огнище на постоянни размирици. Там не престават номадските нападения върху заседналото население, раздорите и враждите между отделните градове. Понеже те застрашават и керванския път покрай Средиземноморското крайбрежие, египетски наказателни експедиции трябва да вразумяват смутителите на реда. Надгробният надпис на египтянина Уни ни дава точна представа за начина, по който е била създадена една такава наказателна експедиция в 2350 година преди Христа. Военният комендант Уни получава заповед от фараона Фиопс I да събере войска против азиатските бедуини, които са нахлули в Ханаан. И той докладва за похода:

«Негово Величество обяви война на азиатските пясъчни жители и Негово Величество свика войска: В цялата южна страна, на юг от Елефантина... в северната страна навсякъде... и по средата на Йертет-Нубиер и Мазои-Нубиер и Йенам-Нубиер. Аз бях този, който състави плана за тях всичките»... Високата дисциплина на многоцветната войскова сила е похвалена изрично; при това ние узнаваме какви съблазнителни неща за плячкосване е имало тогава в Ханаан: «Нито един от тях не открадна... сандалите на някой човек, който идваше по пътя... Нито един от тях не взе хляб от някой град; нито един от тях не отне една коза от някого». Военният доклад на Уни съобщава гордо за един голям успех и съдържа при това ценни сведения за страната: «Войската на царя се завърна в добро състояние у дома си, след като бе опустошила земята на пясъчните жители... след като беше разрушила техните крепости... След като бе изсякла техните смоковници и лозя... след като беше отвела голям брой от тях... като пленници. Негово Величество ме изпрати пет пъти, за да обхождам с тези войски страната на пясъчните жители при всеки от техните бунтове...».

Така първите семити — наречени презрително в Египет пясъчни жители — дойдоха като Pws — военнопленници в страната на фараоните.

Шу-Себек, адютант на египетския цар Сесострим III, пише петстотин години по-късно военен доклад, който е бил вдълбан навремето върху един паметник и е останал запазен в Абидос по горното течение на Нил: «Негово Величество потегли към север, за да отблъсне азиатските бедуини... Негово Величество стигна до една област, наречена Секмем... Тогава Секмем падна заедно с жалката Ретену (Retenu)».

Египтяните означаваха земята на Палестина и Сирия с думата «Ретену». «Секмем» е библейският град Сихем, първия град в Ханаан, който Авраам срещна при преселването (Бит. 12:6).

Походът на Сесострим III в 1850 година преди Христа ни въвежда във времето, когато са живели родоначалниците. Между това Египет е поставил вече ръката си върху целия Ханаан; страната се намира под владичеството на фараоните. Благодарение на археолозите светът притежава един тогавашен документ от тази епоха — една скъпоценност на античното творчество. Авторът му е някой си Синухе от Египет, място на действието — Ханаан, а време на действието — между 1971 и 1928 година преди Христа, при царуването на фараона Сесострим I.

Синухе, един благородник, който има връзки с двореца, бива заплетен в политическа интрига. Той се уплашва за живота си и емигрира в Ханаан:

«... Когато насочих стъпките си към север, стигнах до княжеската стена, която е изградена, за да предпазва от бедуините и да отблъсва пясъчните скитници(3). Страхувайки се, че стражите на стената, които тъкмо бяха на пост, биха могли да ме видят, аз се укрих в един храсталак. Едва вечерта тръгнах отново на път. Когато стана светло... когато стигнах до Горчивото езеро(4), аз паднах изтощен. Обзе ме жажда и гърлото ми пламна. Аз си казах: Това е дъхът на смъртта! Но когато обуздах сърцето си и дойдох на себе си, чух рев на стада и съзрях бедуини. Техният предводител, който е бил в Египет, ме позна. Тогава той ми даде вода и ми подвари мляко; и аз отидох с него при племето му. Това, което те ми направиха, беше добро».

Бягството на Синухе е успяло. Той е сполучил да премине тайно високата защитна стена край границата на фараоновото царство, която е минавала точно там, където днес лежи Суецкият канал. Тази «княжеска стена» още тогава е била стара няколко столетия. Един жрец споменава за нея дори през 2650 година преди Христа: «Ще се строят княжеските стени, които не ще позволят на азиатците да нахлуват в Египет. Те молят за вода..., за да напоят добитъка си». По-късно децата на Израил ще преминават често тази стена; никакъв друг път не води за Египет. Авраам е първият от тях, който трябва да е съзрял тази стена, когато е тръгнал за Нилската страна, подтикнат от глада (Бит. 12:10).

Синухе продължава: «Аз преминавах страните една след друга. Дойдох в Библос(5) и стигнах в Кедме(6), където прекарах година и половина. Ами-енши(7), князът на Горна Ретену(8), ме взе при себе си. Той ми каза: «Ти си добре при мене и слушаш да се говори на египетски». Но той каза това, защото знаеше кой бях аз. Египтяни(9), които се намираха при него, му бяха разказали за мене».

Онова, което египетският бежанец преживява в Северна Палестина, ние узнаваме до подробностите на ежедневния живот. «Ами-енши ми каза: «Наистина Египет е хубава страна, но ти трябва да останеш тук, при мене, и това, което аз ще ти направя, ще бъде хубаво».»

«Той ме постави над всички свои деца и ме ожени за най-голямата си дъщеря. Позволи ми да избирам в неговата страна измежду най-хубавото, което му принадлежеше, и аз избрах една част, която лежеше на границата с друга страна. Това беше една хубава област, наречена Яа. В нея имаше смоковници и лозя и повече вино, отколкото вода. Нейният мед беше прекрасен, а зехтинът й — неизмерим; и по нейните дървета висяха всички видове плодове. Там имаше пшеница и ечемик и най-различни стада безброй. Много спечелих аз чрез моята привързаност. Той ме въздигна в княз на своето племе в най-хубавата част на страната си. Аз имах хляб като ежедневна храна и вино като нещо обикновено, сготвено месо и печени гъски, също така и дивеча от пустинята, който ловяха за мене в капани и който ми носеха извън това, което моите ловджийски кучета придобиваха... и мляко в най-различна преработка. Така прекарах аз много години и моите деца станаха силни хора, всеки от тях — укротител на своя род.

Пратеникът, който тръгваше от Египет на север или пътуваше на юг към двореца, се отбиваше при мене(10), аз давах подслон на всекиго. Давах вода на жадния, посочвах пътя на заблудения и закрилях нападнатия.

Когато бедуините тръгваха, за да воюват против князете на другите страни, аз подготвях техния поход; защото князът на Ретену ми възложи да бъда дълги години предводител на войниците му, и във всяка страна, в която навлизах, аз правех... и... от пасищата и техните чешми. Аз плячкосвах стадата й, отвеждах нейните хора и ограбвах техните припаси. Аз убивах хората в нея с меча си и с моя лък(11) благодарение на превъзходството ми и на моите ловки пристъпи.»

Измежду многото приключения сред «азиатците» един двубой на живот и смърт е направил, изглежда, такова дълбоко впечатление на Синухе, че той го описва в пълни подробности. Един «силен мъж от Ретену» му се присмива веднъж в неговата палатка и го предизвиква да излезе навън. Той е сигурен, че ще може да убие Синухе и след това да плячкоса неговите стада и другите му имущества. Но Синухе, който като египтянин е опитен стрелец на лък от младини, убива «силния мъж», излязъл насреща му с щит, ятаган и копие, като го улучва във врата. Плячката от този двубой го направя още по-богат и могъщ.

Най-после в преклонна възраст той бива обзет от копнеж по родината си. Едно писмо от неговия фараон Сесострим I го повиква назад: «... Приготви се и ела в Египет, за да видиш отново двореца, при който си израсъл, и да целунеш земята край двете големи врати... Помисли за деня, в който ще бъдеш погребан и ще преминеш в достопочтеност. През нощта ще бъдеш украсен с миризливо масло и балсами от богинята Таит(12). Ще ти бъде дадена свитата в деня на погребението. Ковчегът ще бъде от злато, а главата му — от лазурен камък; и ти ще бъдеш положен на катафалка. Бикове ще те возят и певци ще крачат пред тебе, а при вратата на твоята гробница ще ти бъде изигран танцът на джуджетата. За тебе ще бъдат произнесени жертвените молитви и ще се направи заколение на твоя жертвеник. Паметникът ти ще бъде изграден от варовик, посред тези на царските деца. Не трябва да става така, че да умреш в чужбина и да те погребват азиатци, които ще те увият в сурова овча кожа».

Сърцето на Синухе ликува. Той решава незабавно да се върне, завещава имота си на своите деца и определя своя най-възрастен син за «предводител на неговия род». Такъв беше обичаят при семитските номади. Така беше при Авраама и неговите потомци. Това бе унаследеното право на родоначалниците, което трябваше да стане по-късно закон в Израил. «И моето поколение, както и всичките ми имоти принадлежаха вече нему, моите хора и всички мои стада, моите плодове и всички мои сладки дървета(13). Тогава аз тръгнах на юг.»

Бедуините го съпровождат до граничните укрепления на Египет, а оттам го придружава една делегация на фараона с кораб до столицата, южно от Мемфис.

Каква противоположност! От палатката — в царския дворец, от примитивния, неспокоен живот — обратно в сигурността и лукса на един световен град с най-висока цивилизация. «Там намерих Негово Величество на високия трон в залата от сребро и злато. Тогава там бяха въведени царските деца. Негово Величество каза на царицата: «Ето Синухе, който се завръща като азиатец и е станал бедуин!». Тя издаде силен вик и всички царски деца се разпищяха изведнъж. Те казаха на Негово Величество: «Това не е той, истинският, господарю!». Но Негово Величество отвърна: «Това е той, истинският!».

Аз бях въведен в един княжески дом — описва Синухе въодушевено, — в който имаше прекрасни неща, а също и баня... бяха там от съкровищницата, дрехи от царско ленено платно, смирна и най-фин зехтин; служители на царя, които той обича, имаше във всяка стая; и всеки готвач изпълни своята обязаност. Печатът на годините бе свален от моето тяло. Аз бях обръснат и косата ми — сресана. Един товар беше върнат на чуждата страна(14), а грубите дрехи — на пясъчните скитници. Аз бях обвит във фини ленени завивки и намазан с най-финото масло на страната. Заспах отново на истинско легло!... Така живях аз, почитан от царя, докато настъпи денят на вечната раздяла.»

Описанието на Синухе не съществува само в един екземпляр, от него са намерени удивителен брой екземпляри. То трябва да е било силно желано творение и затова трябва да е преживяло няколко «издания». Както преписите потвърждават, то е доставяло наслада не само в средното, но и в новото царство на Египет. Така да се каже — едно «любимо творение», първото за света, и по-специално за Ханаан!

Изследователите, които го откриха наново в началото на нашия век, му се насладиха точно така. както и съвременниците на Синухе преди 4000 години, но те го счетоха за един добре съчинен разказ, преувеличен по египетски маниер и лишен от всяка реалност. И така описанието на Синухе стана изобилен източник само за учените египтолози, но не и за историците. Поради споровете за изясняване на текста, на буквите, периодите и връзката между изреченията съдържанието му изпадна в забрава.

Между това Синухе дочака своята реабилитация. Защото днес ние знаем, че този египтянин е създал едно действително описание за Ханаан от онова време, около което и Авраам се е преселил. Първите сведения за Ханаан ние дължим на йероглифните текстове за египетските военни походи. Те се съгласуват с онова, което и Синухе описва. От друга страна, на някои места описанието на благородния египтянин показва почти буквално сходство с често цитирани стихове от Библията. Защото Господ те води в добра земя, се казва във Второзаконие (8:7). «Това беше една хубава земя» — казва Синухе. — Една земя — продължава Библията, — където има жито, ечемик, лозя, смоковници... «Там имаше ечемик и пшеница, смоковници имаше там и лозя» — разказва Синухе. А където в Библията се казва: Земя, в която има маслинени дървета и мед, земя, в която ще ядеш хляба си без оскъдност, египетският текст гласи: «Нейният мед беше прекрасен, а зехтинът й — неизмерим. Аз имах хляб като ежедневна храна».

Описанието, което Синухе дава за начина на живота си при аморитите — в палатката, обкръжен от своите стада и заплетен в борбите с разюзданите бедуини, които трябва да прогонва от своите пасища и чешми, — отговаря на библейското описание за живота на родоначалниците. Авраам и неговият син Исаак също имат спорове за своите чешми (Бит. 21:25; 26:15, 20).

Колко старателно и точно са представени от библейското описание действителните жизнени отношения в онова време, това може най-добре да се разбере от резултатите на безпристрастното изследване. Защото пълнотата на новооткритите документи и паметници ни позволява днес да възстановим — по един нагледен и отговарящ на действителността начин — условията на живота в Ханаан по времето, когато там са навлезли родоначалниците.

Около 1900 година преди Христа Ханаан е само рядко населен. Всъщност той е тогава истинска ничия земя. Тук-там посред обработените ниви се издига някое укрепление. Близко разположените склонове са покрити с лозя или със смоковници и финикови палми. Обитателите живеят в постоянна готовност за тревога, понеже техните малки селища, разпръснати в далечината като острови, са подложени на дръзки нападения от номадите. Последните се явяват там със светкавична бързина, посичат всичко, отнасят добитъка и реколтата. Точно така внезапно те изчезват отново, неуязвими в просторните пясъчни низини на юг и изток. И непрестанно кипи борбата между заседналите по местата си земеделци и скотовъди и между разбойническите племена, които не знаят постоянен дом, чийто подслон е палатката от кози кожи някъде навън под широкото небе на пустинята. В тази неспокойна страна се скиташе Авраам заедно със Сара, своята жена, Лот, внука си, своите хора и стада.

И КОГАТО СТИГНАХА В ТАЗИ ЗЕМЯ, АВРАМ Я ПРЕМИНА ДО МЯСТОТО СИХЕМ И ДО ДЪБРАВАТА МОРЕ... /ТОГАВА ГОСПОД СЕ ЯВИ НА АВРАМА И РЕЧЕ: ТАЯ ЗЕМЯ ЩЕ ДАМ НА ПОТОМСТВОТО ТИ. И ТОЙ СЪГРАДИ ТАМ ЖЕРТВЕНИК НА ГОСПОДА, КОЙТО БЕ МУ СЕ ЯВИЛ/ ОТТАМ ТОЙ ТРЪГНА КЪМ ЕДНА ПЛАНИНА, КОЯТО СЕ НАМИРАШЕ НА ИЗТОК ОТ ГРАДА ВЕТИЛ; И РАЗПЪНА ШАТРАТА СИ ТАКА, ЧЕ ВЕТИЛ ОСТАНА НА ЗАПАД, А ГАЙ — НА ИЗТОК /И СЪГРАДИ ТАМ ЖЕРТВЕНИК НА ГОСПОДА И ПРОПОВЯДВАШЕ ОТ ИМЕТО ГОСПОДНЕ/ ОТТАМ АВРАМ ПРОДЪЛЖИ ПЪТЯ СИ И ОТИДЕ НА ЮГ.

(Бит. 12:5–9)

Край Нил биват открити забележителни останки през двадесетте години. Главните находки произхождат от Тевен и Сакарах. Берлински археолози придобиват една част от тях, друга — заминава за Брюксел, а остатъкът бива изпратен на големия музей в Кайро. Под внимателните пръсти на специалистите тези отломки се превръщат отново на вази и статуи, чиито надписи са най-удивителната им ценност. Текстът гъмжи от заплашителни проклятия и закани като: «Смърт», нека причинят те, «при всяка лоша дума и мисъл, при всяко съзаклятие, при зъл раздор и намерение». Такива и други нелюбезности са били отправяни предимно по адрес на египетските дворцови чиновници и благородници, но също така и към владетелите в Ханаан и Сирия.

Според едно старинно суеверие в същия момент, когато вазата или статуята бъде строшена, трябва да се унищожи и силата на прокълнатия. Често пъти проклятието е обхващало дори семейството, свитата, както и жилището на прокълнатия. Чародейните текстове съдържат имена на градове, като Иерусалим (Бит. 14:19), Аскалон (Съд. 1:18), Тир (Нав. 19:29), Асор (Нав. 11:1), Ветсамис (Нав. 15:10), Афек (Нав. 12:18), Ахсаф (Нав. 11:1) и Шехем (това е Сихем). Ето едно убедително доказателство, че споменатите в Библията градове са съществували още в XIX и XVIII столетие преди Христа; защото вазите и статуите произхождат от това време. Два от тези градове са били посетени от Авраама. Той отива при Мелхиседек, «царя на Салим» (Бит. 14:18) в Иерусалим. Известно е къде се намира Иерусалим; но къде трябва да е бил разположен градът Сихем?

В сърцето на Самария се намира една широка, равна долина, над която се издигат високите планински върхове на Гаризим и Ебал. Добре обработени ниви заобикалят Аскар, малко село в Йордания. В подножието на Гаризим, в непосредствена близост до това село, бяха открити развалините на Сихем.

Това е заслуга на австрийския археолог проф. Ернст Зелин; там след двегодишни разкопки през 1913 и 1914 година се появиха пластове от най-древно време.

Зелин се натъква на стенни остатъци от XIX столетие преди Христа. Те разкриват постепенно картината на една могъща обиколна стена със здрави основи, всички изградени от едри плоски камъни, под които се намират парчета от напречни камъни, дълги близо два метра. Археолозите означават този вид стенна зидария като «циклопна стена». Стената е подсилена още повече чрез една стръмнина. Строителите от Сихем са укрепили два метра широката стена не само с малки кули, но са я снабдили освен това и със земен насип.

От развалините се показват и останките на един дворец. Тесният четириъгълен двор, заграден от няколко помещения с дебели стени, едва ли може да се нарече дворец. Също като Сихем изглеждаха всички градове на Ханаан, чиито имена сме чували така често и от които израилтяните толкова се страхуваха в началото. С малки изключения всички забележителни строежи от онова време са известни. По-голямата част от тях бяха разкрити от лопатите едва през последните три десетилетия. Те бяха изчезнали в продължение на хилядолетия, но сега стоят нагледно пред нашите очи. Между тях са и много градове, чиито стени са били наблюдавани от родоначалниците: Ветил и Миспах, Герар и Лахис, Гезер и Гат, Аскалон и Иерихон Ако някой би пожелал да напише историята на строежа на укрепленията и градовете в Ханаан, той не би срещнал големи трудности поради пълнотата на разполагаемия материал, който стига до третото хилядолетие преди Христа.

Градовете на Ханаан представляваха укрепления. Те бяха убежища при бойните приключения, било поради нападения от внезапно появили се номадски племена, било поради враждите на самите хананейци помежду им. Оградни стени, направени от грамадни камъни, заграждат винаги само една малка площ, едва ли по-голяма от площада «Свети Петър» в Рим. Наистина всеки укрепен град има водоснабдяване, но няма градове, в които би могло да живее постоянно едно по-многобройно население. В сравнение с дворците и столиците в Месопотамия или край Нил те изглеждат нищожни. Повечето от градовете на Ханаан биха могли да се поместят удобно в Двореца на царете на Мари.

В Тел ел-Хеси, библейския Еглон, старото укрепление заемаше площ само от половин хектар. В Тел ес-Сафи — по-рано Гат — 5 хектара, в Тел ел-Мутеселим — по-рано Мегидо — приблизително пак толкова, в Тел ел-Закария — библейски Азека — по-малко от 4 хектара. Гезер, на пътя от Иерусалим за пристанището Яфа, обхващаше 9 хектара застроена площ. Дори в съградения Иерихон вътрешният пояс от укрепления, действителният акропол, обхващаше само площ от 2,35 хектара. При това Иерихон беше най-силната крепост на страната.

Ожесточените вражди между главатарите на племената бяха нещо обикновено. Липсваше ръководството на управляващата ръка. Всеки главатар беше господар в своята област. Никой не му заповядваше и той правеше онова, което желаеше. Библията нарича главатарите на племената царе. Що се отнася до тяхната власт и независимост, тя има право.

Между главатаря и неговите поданици съществуваха патриархални отношения. Вътре, зад стената, живееха само главатарят, благородническите семейства, посланиците на фараона и богатите търговци. Единствени те обитаваха здрави, солидни, повечето едноетажни сгради, наредени около открит двор, които имаха от четири до шест помещения. Благородническите къщи на два етажа бяха относително редки. Останалото население — служители, роби и слуги — живееше в прости къщици от глина или шума извън стените. То трябва да е водило мизерен живот!

От времето на праотците в низината на Сихем се срещат два пътя. Единият води надолу в богатата долина на Йордан. Другият се провира между самотните височини на юг до Ветил и после през Иерусалим надолу до Негеб или «на юг», както се казва в Библията. Който тръгне по този път, среща в централната хълмиста част на Самария и Иудея само няколко селища: Сихем, Ветил, Иерусалим и Хеврон. А който избере по-удобния път, той среща по-големите градове и по-значителните укрепления на хананейците в сочните долини на Изреелската низина, в плодородната крайбрежна земя пред Иудея и сред буйната растителност на Йорданската долина.

Авраам избра за своето първо разузнавателно пътуване през Палестина самотния и труден път, който води между височините на юг. Понеже тук планинските склонове, обрасли с гори, предлагаха на чужденеца скривалище и закрила, а на водените от него стада — богата паша по изсечените места в гората. По същия мъчителен планински път минават по-късно той и неговият род, както и другите родоначалници, още много пъти нагоре и надолу. Макар че плодородните долини на низината бяха постоянна примамка, Авраам предпочете при това първо пътуване сигурността на високата планинска област. Понеже той не беше годен да посрещне с лъкове и прашки едно бойно стълкновение, което би било проведено от страна на хананейците с мечове и копия. По тази причина Авраам не се осмеляваше още да напусне планините.

7 глава: Авраам и Лот в страната на пурпура

Глад в Ханаан — Семейна картина от времето на родоначалниците — Разрешение за отиване в пасищата край Нил — Загадката около Содом и Гомора — Мистър Линч изследва Соленото море — Най-голямата земна пукнатина — Потънали гори в Мъртво море — Долината на Сидим отиде в глъбината — Стълбове от сол край Дшебел Усдум — При терпентиновото дърво на Авраама

И НАСТАНА ГЛАД В ОНАЯ ЗЕМЯ /ТОГАВА АВРАМ СЛЕЗЕ В ЕГИПЕТ, ЗА ДА ПОЖИВЕЕ ТАМ КАТО ЧУЖДЕНЕЦ/ ПОНЕЖЕ ГЛАДЪТ БЕШЕ ГОЛЯМ В ОНАЯ ЗЕМЯ.

(Бит. 12:10)

Благодарение на сухия пустинен пясък в Египет за потомството можаха да бъдат запазени значителен брой йероглифни текстове, между които се намират и някои писмени доказателства за преселването на семитски семейства в Нилската страна. Най-хубавото и ценно доказателство обаче е една картина.

По средата на пътя между древните фараонови градове Мемфис и Тевен, 300 километра южно от Кайро, е разположено край Нил — сред зелени ниви и палмови гори — малкото селище Бени-Хасан. Тук през 1890 година пристига англичанинът Пърси А. Нюбъри с официалната задача от Кайро да изследва някои стари надгробни паметници. Финансирането на тази експедиция е поето от Института за египетски проучвания.

Надгробните паметници се намират на изхода от една низина в пустинята, където дремят и останките на древни каменни кариери, както и на един голям храм. Седмици наред се откриват само развалини, обли камъни и остатъците от разрушени каменни колони. Те постепенно разкриват входа в скалата, където се крие последното място за почивка на египетския владетел Хнем-хотеп. Йероглифите в едно малко преддверие потвърждават името на покойника. Той е владетелят на онази Нилска област, която се наричаше някога Областта на газелите. Хнем-хотеп е живял при царуването на фараона Сесострим II, около 1900 година преди Христа.

След много работни дни Нюбъри успява най-после да влезе в една грамадна зала, издълбана в скалата. При светлината на многобройни смолисти факли той разпознава три свода; а от пода се издигат останките на две редици стълбове. От стените върху тънка варова мазилка се усмихват картини в прекрасни бои. Те изобразяват сцени от живота на княза, разказват за жътва, лов, танц и забавления. На северната стена непосредствено до един портрет на княза, по-голям от естествена величина, Нюбъри открива една картина с необикновени фигури. Те носят друго облекло в сравнение с обичайното при египтяните, имат светла кожа и строго изрязани профили. На преден план се вижда, как двама египетски чиновници представят групата чужденци на княза. Кои могат да бъдат тези фигури?

Йероглифите на ръкописа, който се намира в ръката на единия египтянин, дават отговора: «Това са «пясъчни жители», семити! Техният предводител се казва Авес. Той е пристигнал в Египет заедно с 36 души — мъже, жени и деца от своя род. Донесъл е подаръци на княза, между които особено внимание се отдава на определения за княгинята скъпоценен «стибиум»(15).

Авес е истинско семитско име. След завладяването на Ханаан от Иисус Навин, при управлението на втория израилски цар, това име се появява и в Библията: «Тогава Давид отвърна и каза на Авеса, сина на Саруя» (1 Цар. 26:6). Авес от Библията беше братът на малко обичания от израилския народ военачалник Иоава при управлението на цар Давида в около 1000 година преди Христа, когато Израил беше велико царство.

Художникът, когото княз Хнем-хотеп е натоварил с украсата на неговата гробница, е изобразил «пясъчните жители» с една грижливост, която се простира ласкаво и до най-малките особености. Жизнено правдивата и явно изразителна картина прилича на цветна фотография. Впечатлението е такова, сякаш това еврейско семейство се е спряло само за миг и като че ли мъжете, жените, децата и животните изведнъж ще се раздвижат и ще продължат пътя си. Авес, който води шествието, поздравява княза с дясната си ръка, като се покланя леко; а с лявата ръка води на късо въже един питомен козел, който носи между рогата си извита тояга — пастирския жезъл.

За номадите пастирският жезъл беше такъв отличителен белег, че египтяните го употребяваха в йероглифното си писмо като име за тези чужденци.

Носията също е представена добросъвестно както по вид, така и по цвят. Четириъгълните вълнени шалове, които при мъжете стигат до коляното, а при жените — до прасеца, са привързани на едното рамо. Те се състоят от блестящо пъстри ивици и служат за наметка. Не напомня ли това за прочутата «шарена дреха», която Иаков за голямо неудоволствие на другите си синове подари на своя любимец Йосиф? (Бит. 37:3). Лицата на мъжете са украсени с остри бради. Смолисточерната коса на жените пада свободно по гърдите и раменете им. Тя е привързана само с тясна бяла лента на челото. Малката къдрица пред ухото, изглежда, е била модна прибавка. Мъжете носят сандали, а жените — тъмнокафяви ботинки. В красиво ушити мехове от животинска кожа те носят своите дажби вода със себе си. За оръжия им служат лъковете и стрелите, тежките хвъргателни тояги и копията. През време на дългото странствуване те носят със себе си дори своя любим музикален инструмент. Един от мъжете свири на осемструнната лира. Според указанията на Библията този инструмент е предназначен да приглася и на някои от псалмите на Давида. «На осмострунно свирало» е казано пред псаломи 6 и 11.

Понеже тази картина е създадена в около 1900 година преди Христа, по времето на родоначалниците, следва според нея да си представим също така Авраама и неговия род. Когато той е стигнал до египетската граница, там трябва да се е разиграла подобна сцена; понеже на всички гранични укрепления чужденците са били приемани по същия начин, както и при княз Хнем-хотеп.

Този, който е искал да отиде в Египет, е трябвало да изложи своето лично положение, причината за отиването и предполагаемата трайност на пребиваването си там. Всички данни са били отбелязани грижливо с червено мастило върху папирус от един писар и препращани чрез куриери на граничния офицер, който е решавал въпроса дали може да се издаде «разрешение за отиване». Но това не е било напълно от негова компетентност. Ръководни чиновници от двореца на фараона са му давали винаги точни указания дори върху това — към кои пасища да бъдат насочени преселващите се номади.

Във време на глад Египет е бил убежището и често пъти единственото спасение за номадите от Ханаан. Когато земята в тяхната родина е изсъхвала, страната на фараоните им е предлагала винаги достатъчно сочни пасища. За това се грижела реката Нил с нейните редовни ежегодни заливания.

Впрочем пословичното богатство на Египет твърде често примамваше и хищни номади, смели шайки, за които пасищата не представляваха нищо и които се интересуваха много повече от пълните житници и разкошните дворци. Често пъти те можеха да бъдат прогонвани обратно само със силата на оръжието. Като закрила срещу такива нежелани нашественици и за да могат границите да се контролират по-добре, през третото хилядолетие преди Христа се е започнал строежът на могъщата «княжеска стена» — една верига от гранични укрепления, бойни кули и опорни пунктове. Само в мрака на нощта запознатият с местността египтянин Синухе е можал тайно да се провре край тях. Около 650 години по-късно, по време на излизането от Египет, границата е била пак строго охранявана. И Мойсей е знаел много добре, че едно бягство от страната против волята на фараона е било невъзможно. Постовете биха вдигнали незабавно тревога и граничните войски биха излезли с оръжие. Един опит за пробив би бил предотвратен жестоко от опитните стрелци и бързите команди с бойни коли. Тази беше причината, поради която познаващият страната пророк избра един друг и съвсем необикновен път. Мойсей поведе децата на Израил към юг, надолу към Червено море, където нямаше вече стена.

След завръщането от Египет Авраам и Лот се разделят. Понеже имотът им беше голям — разказва Библията, — и те не можеха да живеят заедно. И ставаха винаги разпри между пастирите на Аврамовия добитък и пастирите на Лотовия добитък. /Тогава Аврам рече на Лот: Не трябва да има караница между мене и тебе и между моите пастири и твоите; защото ние сме братя/. Не е ли цялата земя пред тебе? Отдели се от мене. Ако тръгнеш на ляво, аз ще отида на дясно; или ако тръгнеш на дясно, аз ще отида на ляво» (Бит. 13:6–9).

Авраам предостави на Лот да избира. Безгрижен, както са често по-младите, Лот се спира на най-хубавата част, областта край Йордан. Тя беше «... богата с вода докато се стигне до Сигор» (Бит. 13:10), и надарена с изобилна тропическа растителност, «като рая Божи, като Египетската земя» (Бит. 13:10).

От обраслите с гора хълмисти вериги в сърцето на Палестина Лот тръгва надолу, към изток, странствува заедно с хората и стадата си през долината на Йордан, към юг, и разпъва шатрата си най-после в Содом. Там, на юг от Мъртво море, се разстилаше една от най-плодородните низини, «долината Сидим, където сега е Солено море(16)» (Бит. 14:3). В тази долина Библията изброява пет града: Содом, Гомора, Адма, Севоим и Сигор (Бит. 14:2). Тя разказва и за едно бойно приключение от историята на тези пет града: «И това се случи по времето», когато четирима царе «тръгнаха на война против Бера, царя на Содом, против Бирша, царя на Гомора, Шинава, царя на Адма, Шемевера, царя на Севоим, и против царя на Бела, сиреч на Сигор» (Бит. 14:2). В продължение на дванадесет години царете в долината на Сидим са били задължени да плащат данъци на царя Кедор Лаомор. В тринадесетата година обаче те се противопоставили на това. Кедор-Лаомор помолил трима царе, негови съюзници, за военна помощ И една наказателна експедиция е трябвало да припомни на непокорните тяхното задължение. В битката на деветте царе царете на петте града в долината на Сидим биват покорени, а техните резиденции — обложени с контрибуции и ограбени.

Между пленниците на чуждестранните царе се намира и Лот. Но той бива освободен от своя чичо Авраам (Бит. 14:12–16), който заедно с хората си преследва като сянка отдръпващата се войска на четиримата победители. Той я наблюдава незабелязано от сигурни скривалища и се осведомява подробно за всичко. Авраам не бърза. И едва при Дан, край северната граница на Палестина, намира, че е настъпил благоприятният случай. Под закрилата на една тъмна нощ Авраам напада светкавично с хората си ариергарда и в настъпилата суматоха успява да освободи Лота. Само този, който не познава тактиката на бедуините, би се отнесъл недоверчиво към това описание.

Сред жителите на онази област е останал жив и до наши дни споменът за тази наказателна експедиция. Той е отразен в името на един път, който води източно от Мъртво море и продължава на север далеч през древната страна Моав. Номадите в Йордания го знаят много добре. Туземците го наричат със забележителното име «царския път». В Библията го срещаме също; и там той е известен като «царския път» или «големия път», по който ще минат децата на Израил при своя поход през Едом към «Обетованата земя» (Числ. 20:17, 19). След Рождество Христово римляните са използвали и довършили «царския път». Части от него се числят днес към пътната мрежа на новата държава Йордания. Забележим ясно от самолет, старият път пресича местността като тъмна ивица.

И рече Господ: Голямо е негодуванието против Содом и Гомора, и техните грехове са твърде тежки/. Тогава Господ изля върху Содом и Гомора като дъжд жупел и огън от Господа от небето/. И унищожи тези градове и цялата околност и всички жители на тези градове и това, което беше израсло на земята. А Лотовата жена погледна назад и се превърна в солен стълб./ И ето, от земята се издигна дим, като дима от пещ (Бит. 18:20; 19:24–26, 28).

Злочестото бреме на това библейско описание е потискало дълбоко духовете на хората през всички времена. Содом и Гомора станаха символ на порочността, станаха сравнение, когато е дума за окончателно унищожение. Както показват многобройните описания от древни времена, въображението на хората винаги се е разпалвало отново при спомена за неизразимо страшното събитие. Забележителни и съвсем невероятни неща трябва да са станали край Мъртво море, Соленото море, където според Библията се е развихрила катастрофата.

При обсадата на Иерусалим през 70 година след Христа римският военачалник Тит, така гласи едно предание, е осъдил на смърт няколко роби. След кратък съдебен процес срещу тях той наредил да ги оковат във вериги и да ги хвърлят в морето при Моавските планини. Но осъдените на смърт не потънали. Колкото и пъти да ги хвърляли пак в морето, те отново стигали до брега като тапи. Необяснимото събитие направило такова силно впечатление на Тит, че той помилвал нещастните грешници. Йосиф Флавий, живелият по-късно в Рим еврейски историк, споменава често за едно «Асфалтово море». Гърците говореха настойчиво за отровни газове, които се издигали навсякъде над това море. Арабите разказваха също, че от дълго време никаква птица не е могла да стигне другия му бряг. През време на полета над водната повърхност птиците падали изведнъж мъртви в дълбочината.

Тези и други подобни описания бяха добре известни, но до преди цели сто години липсваха всякакви по-точни данни за тайнственото и чудновато море в Палестина. Нито един учен не беше го видял някога и изследвал. През 1848 година Съединените щати вземат първи инициативата и подготвят експедиция за баснословното Мъртво море. В един есенен ден на 1848 година пясъкът пред крайбрежното градче Ака, около 15 километра от днешното пристанище Хайфа, почернява от хора, които напрегнато следят една необикновена маневра.

У. Ф. Линч, геолог и ръководител на експедицията, е наредил да се докарат на брега от един закотвен в морето кораб две металически лодки, които сега биват закрепени внимателно и здраво на една кола с високи колелета. Теглена от дълга редица коне, колата тръгва. След три седмици и при неописуеми трудности транспортът е преминал планинската земя на Южна Галилея. В Тиберия двете лодки биват спуснати отново във водата. Направените от Линч измервания на височината при Генисаретското езеро разрешават първото голямо недоумение при това пътуване. Най-напред той допуска, че се е заблудил, но контролните измервания потвърждават резултата. Повърхността на Генисаретското езеро, известно в целия свят от историята с Иисуса, лежи на 208 метра под нивото на Средиземно море. На каква височина трябва да извира тогава реката Йордан, която протича през това езеро?

След известно време У. Ф. Линч стои горе върху един склон на покритата със сняг Ермон планина. Измежду останките от колони и разрушени аркади се вижда малкото село Банияс. Запознати с местността араби го отвеждат през гъст олеандров храсталак до една полузасипана от обли камъни пещера в стръмния варовит склон на Ермон. От нейната мрачна глъбина блика шумно бистра вода навън. Това е един от трите извора на Йордан. Арабите наричат реката Йордан — Шери’ат ел Кебире, «Голямата река». Тук се е намирал древният паниум — тук Ирод построи в чест на Августа храм на бога Пан. В скалите на пещерата на Йордан са издълбани мидообразни ниши. «Жреци на Пан» — може още ясно да се прочете гръцкият надпис. По времето на Иисуса пастирският бог на гърците е бил почитан край извора на реката Йордан; и козоногият Пан държи флейтата към устните си, като че ли иска да изсвири една песен на Йордан по случай далечното й пътуване. Само 5 километра на запад от този извор бе разположен библейският Дан, често споменаваният най-северен град на страната. И там бистри изворни води бликат от южния склон на Ермон. Трети извор води началото си от една по-високо разположена долина. Най-ниската й част се намира малко по-горе от Дан, на 500 метра над морското равнище.

Там, където реката Йордан, 20 километра на юг, стига до малкото езеро Мером, нивото й се е понижило вече до 2 метра над морското равнище. След това реката се спуска стръмно надолу към Генисаретското езеро, отдалечено малко повече от 10 километра. В своето буйно течение от склоновете на Ермон до тук, на едно разстояние само от 40 километра, тя преодолява 700 метра разлика в надморската височина.

От Тиберия участниците в американската експедиция, използвайки двете метални лодки, се спускат надолу по безкрайните завои на реката Йордан. Постепенно растителността става по-оскъдна; само по бреговете расте още гъст и нисък храсталак. На дясно, под лъчите на тропическото слънце, се появява един оазис — Иерихон. Скоро след това те са при целта. Разположена между почти отвесно спускащи се скали, пред тях се разстила огромната водна повърхност на Мъртво море.

Най-напред те се изкъпват. Хората, които скачат във водата, изпитват чувството, като че ли са подхвърлени отново нагоре, сякаш са надянали плавателни пояси. И така старите описания не са излъгали. В това море не може никой да потъне. Палещото слънце изсушава кожата на хората почти моментално. Тънката солна корица, която водата е оставила по телата им, ги прави да изглеждат съвсем бели. Никакви миди, никаква риба, никакви водорасли, никакви корали — по това море никога не се е люляла рибарска лодка. Тук липсват както плодовете на морето, така и плодовете на сушата; понеже и бреговете са безутешно голи. Дебелите пластове от изсъхнала сол правят крайбрежието и скалите край него да блестят на слънцето като диаманти. Въздухът е изпълнен с остри, хапливи миризми. Тук мирише на петрол и сяра. Маслени петна от асфалт — Библията го нарича «земна смола» (Бит. 14:10) — се носят по вълните. Дори блестящото синьо небе и всемогъщото слънце не могат да вдъхнат живот на тази неприветлива местност.

В продължение на 22 дни лодките на експедицията кръстосват по Мъртво море. Те вземат проби от водата, правят съответни анализи и сондата все още слиза в дълбочината. Устието на реката Йордан, както и Мъртво море лежат на 394 метра под морското равнище! Ако съществуваше връзка между тях и Средиземно море, тогава реката Йордан и Генисаретското езеро, отдалечено на 105 километра, биха изчезнали. И едно грамадно вътрешно море би се разляло нагоре, почти до брега на Меромското езеро!

«Когато в затвореното между скалите море нахлуе буря — отбелязва Линч, — тогава вълните удрят като чукове по стените на лодката; но тежестта на водата ги принуждава да се успокоят в кратко време, след като бурята е престанала.»

От доклада на тази експедиция светът узнава за пръв път два удивителни факта. Мъртво море е дълбоко 400 метра: следователно дъното му лежи на около 800 метра под нивото на Средиземно море. Водата на Мъртво море съдържа 25 процента твърди съставни части, в най-голямата си част — натриев хлорид, т. е. готварска сол. Океаните, напротив, съдържат от 4 до 6 процента сол. Реката Йордан и множество по-малки реки се вливат в този 76 километра дълъг и 17 километра широк басейн, от който не се оттича никаква вода. Но всеки ден под палещите лъчи на слънцето от морската повърхност се изпаряват 8 милиона кубически метра вода! Онези химически вещества, които притоците му водят със себе си, остават обаче в басейна, голям 1292 квадратни километра.

Едва в началото на нашия век се събужда — заедно с разкопките и в останалата част на Палестина — интересът към Содом и Гомора. Изследователите се заемат с издирването на изчезналите градове, които в библейско време трябва да са били разположени в «долината на Сидим». В най-далечния югоизточен край на Мъртво море биват открити останките на едно по-голямо селище. Арабите наричат това място Сигор. Изследователите тържествуват, защото Сигор е един от петте богати града в долината на Сидим, които бяха отказали да плащат данъци на четирите чуждестранни царе. Но предприетите веднага пробни разкопки донасят само разочарование.

Датирането на откритите развалини ги определя като останки от един град, който е цъфтял тук в Ранното средновековие. От древния Сигор на царя на Бела (Бит. 14:2) и неговите съседни резиденции не се намира никаква следа. При това някои признаци в околността на средновековния Сигор дават указания за една гъста населеност на страната в твърде ранно време.

Днес можем със сигурност да кажем, че и занапред всяко издирване на Содом и Гомора ще бъде напразно, понеже загадката около изчезването на двата града можа да бъде разгадана.

От източния бряг на Мъртво море полуостровът ел-Лисан навлиза като провлак далече във водата. «Ел-Лисан» значи на арабски «Езика». Библията го споменава изрично при разпределението на страната след завладяването й. Границите на рода на Иуда биват точно очертани. При това Иисус Навин дава за границата на юг следното ясно и характерно описание: «А тяхната южна граница беше от края на Солено море, тоест от езика, който се простира на юг» (Нав. 15:2).

Едно римско описание предава за този провлак такъв разказ, който несправедливо е бил приеман винаги с голямо недоверие. Двама дезертьори се укрили на полуострова. Легионерите, изпратени по дирите им, претърсвали дълго време и напразно местността. Когато съгледали най-после бегълците, било вече твърде късно. На срещуположния бряг дезертьорите се катерели вече високо по скалите — те били прекосили морето!

Тук брегът се изгубва незабележимо под водната повърхност, като образува грамаден клин, който разделя сякаш морето на две части. От дясната страна на полуострова брегът се спуска отвесно на една дълбочина от около 400 метра. От лявата страна на провлека водата остава забележително плитка. Измерванията през последните години установиха само дълбочини между 15 и 20 метра.

Ако човек се вози с лодка към южния край на Соленото море, тогава той може, щом слънцето е в благоприятно положение, да наблюдава нещо поразително: на известно разстояние от брега под водната повърхност се различават ясно очертанията на гори, които са били консервирани от необикновено голямото количество сол в Мъртво море.

Дънерите и останките от дървета в зеленикаво блестящата дълбочина трябва да са много стари. Когато те някога са цъфтели и зелени листа са украсявали техните клони, тогава сигурно стадата на Лот са пасели под сянката им. Онази забележително плитка част на Мъртво море — от полуостров ел-Лисан към южния му край — е била долината Сидим! Самата Библия казва това съвсем ясно: «Всички тези (царе) се събраха в долината Сидим, където сега е Солено море» (Бит. 14:3).

Към тези открития и наблюдения геолозите прибавиха едно убедително доказателство, което обяснява причината и хода на библейския разказ на унищожаването на Содом и Гомора.

През 1848 година американската експедиция под ръководството на Линч доби първите данни за грамадния наклон на реката Йордан по нейния къс път през Палестина. Това, което става чрез падането на речното корито дълбоко под нивото на океаните, е забележително геологическо знамение, както и по-нататъшните изследвания показаха. «Може на повърхността на някои от другите планети да има нещо такова, което да се сравни с долината на Йордан; върху нашата планета обаче не — пише геологът Георг Адам Смит в съчинението си «Историческата география на Светата земя»; — никоя друга част от нашата планета, която не се намира под вода, не лежи по-дълбоко от 100 метра под морското равнище.»

Долината на Йордан е само част от една грамадна пукнатина в нашата земна кора. Впрочем ходът на тази земна цепнатина бива изследван точно. Тя започва високо на север, в подножието на Таурусовите планини в Мала Азия, много стотици километри преди границите на Палестина. На юг минава от южния бряг на Мъртво море през Арабската пустиня към Акабския залив и завършва едва от другата страна на Червено море в Африка. На много места по тази гигантска стръмнина личат ясно признаците на честа вулканична дейност. В планините на Галилея, по планинската земя на Източна Йордания, по бреговете на притока Ябок, както и край залива на Акаба има чер базалт и лава.

Заедно с дъното на тази грамадна цепнатина, която преминава точно тук, долината на Сидим е потънала един ден в глъбината със Содом и Гомора! Датата на това събитие може геологически да се определи с достатъчна точност. Това трябва да е било скоро след 2000 година преди Христа!

«Вероятно катастрофалното разрушаване на Содом и Гомора е станало в около 1900 година преди Христа — пише през 1951 година американският учен Джек Финеган. — Грижливото проучване на литературните, геологическите и археологическите данни довеждат до заключението, че разрушените «градове в онази околност» (Бит. 19:29) са лежали в областта, която сетне е потънала под бавно покачващите се води в южната част на Мъртво море, и че тяхната гибел е била предшествувана от едно голямо земетресение, което вероятно е било придружено от експлозии, светкавици, появата на природни газове и всеобщ пожар.»

Около 1900 година преди Христа — това е времето на Авраама!

Земното срутване е освободило вулканичните сили, които са дремели навред в дълбочината покрай тази пукнатина. В долината край горното течение на Йордан, при Басан, и днес стърчат кратерите на угаснали вулкани: а над варовитата земя се разстилат големи пластове от лава и грамадни слоеве базалт. Като потвърждение на геологическото обяснение за гибелта на Содом и Гомора звучи онова, което финикийският жрец Санхуниатон дословно пише в намерената повторно «Предистория»: «Долината на Сидимус(17) потъна и се превърна в море, вечно димящо и без риба — символ на отмъщението и смъртта за злодееца».

И Лотовата жена «погледна назад и се превърна в солен стълб» (Бит. 19:26).

Колкото по-близо идва човек до южния край на Мъртво море, толкова по-неприветлива и пуста става местността, толкова по-неприятна и потискаща — картината на околните планини. Вечно мълчание обгръща тук планините, чиито пропукани стръмнини се спускат отвесно в морето, оглеждайки се долу в кристалната бистрота. Безпримерната катастрофа е положила печата си върху тази местност по един съкрушителен и незаличим начин. Рядко само група номади минава през някоя от дълбоко набраздените долини към вътрешността на страната.

На юг, там, където завършва маслено-тежката вода, изчезват неочаквано и потискащите скалисти декори, за да направят място на една горчиво-солена блатиста низина. Червеникавата почва е прорязана от безбройни тресавища и става много опасна за невнимателния пътник. Тази блатиста низина се простира далеч на юг до Арабската пустиня, която стига до Червено море.

На запад от южния бряг, в направление към библейската Южна страна, към Негеб, се разстила една хълмиста верига, 45 метра висока и 15 километра дълга, от север към юг. По нейните склонове на слънчева светлина трепка блясък като от диаманти. Това е едно рядко природно чудо. По-голямата част от тази малка планина се състои от чиста кристализирана сол. Арабите наричат планината Дшебел Усдум, древно име, в което е била включена думата Содом.

Странни солни статуи напомнят ясно за казаното в Библията относно Лотовата жена, която била превърната в солен стълб. Блестящата солна планина се намира в непосредствена близост до потъналата долина на Сидим. И този, който е останал жив от катастрофата, би могъл после да се задуши от отровните изпарения, които се разнасяли далече над страната. Дори днес всичко, което лежи близо до Соленото море, се покрива за късо време с кора от сол.

И отиде (Аврам) и се засели при терпентиновата гора Мамре, която е при Хеврон, и съгради там жертвеник на Господа (Бит. 13:18)(18).

Авраам е прекарал последните си дни недалеч от днешния Хеврон в малкото градче Мамре, където е съградил жертвеника. Там придоби той първото парче земя от хетейците (Бит. 23), за да приготви гробницата на своята жена Сара в една пещера, какъвто бе обичаят сред семитите. В същата пещерна гробница беше погребан и той (Бит. 25:9, 10). Разкопките потвърждават, изглежда, и това сказание на Библията относно бащата на родоначалниците.

Арабите почитат едно място, разположено три километра на север от Хеврон, което те наричат Харам ел-Кхалил, т. е. Светилище на славата на Божия приятел. «Божи приятел» е мохамеданското име на Авраам. Зад една желязна ограда към небето се издига грамадно дърво, чието стъбло в долната си част има периферия от десет метра! В очите на арабите това е «терпентиновото дърво(19) на Авраама». Както е доказано, още в XVI столетие въпросното място било на висока почит. Наблизо германският археолог Мадер е открил действително камъните на един жертвеник от ранно време, по който могли още да се разпознаят ясни следи от изгаряне. През 1927 година Мадер откри останките на едно голямо дърво, което някога сигурно е расло там. В земята още се очертаваха ясно остатъците от престари корени.

Също и гробът на Авраама се сочи днес като свещено място и се посещава от поклонници.

Ето едно от нещата, които изглеждат необясними: онова, което се предава устно, онова, за което хората си разказват поколение след поколение, то бива потвърдено някой ден от изследванията.

II. В царството на фараоните

От Йосиф до Мойсей

1 глава: Йосиф в Египет

Имаше ли Потифар предсказание — Папирус Орбинеи — Хиксос — повелител край Нил — Йосиф — служител на окупационна власт — Складът за зърнени храни — египетски патент — Седемте гладни години — доказани — Нахлувания към Гесем — Бар Юсуф — каналът на Йосифа — «Иаков-хер» на скарабеи — Разказът за Йосифа

А ЙОСИФ БЕШЕ ОТВЕДЕН В ЕГИПЕТ /И ПОТИФАР, ЕГИПТЯНИН, ФАРАОНОВ ЦАРЕДВОРЕЦ И НАЧАЛНИК НА ТЕЛОПАЗИТЕЛИТЕ/ ГО КУПИ ОТ ИЗМАИЛТЯНИТЕ, КОИТО БЯХА ГО ДОВЕЛИ.

(Бит. 39:1)

Разказът за Йосифа, който бива продаден от своите братя в Египет и по-късно, като велик везир, се помирява с тях, е безспорно един от най-хубавите разкази в световната литература!

«И случи се след това събитие така, че жената на неговия господар (на Потифар) хвърли око на Йосифа и рече: Спи с мен?! Но той се отказа...» (Бит. 39:7, 8). А когато нейният мъж си дойде у дома, тя каза: «Робът-евреин, когото си ни довел тук, влезе при мене и поиска да се гаври с мене» (Бит. 39:17).

Бенакиба — промълвиха усмихнато египтолозите още при първото изследване на превода на «Папирус Орбинеи». Онова, което те разгадаха там от йероглифите, беше една много четена повест от времето на 19 династия с дискретното заглавие «Приказка за двамата братя»: «Имало някога двама братя... Името на по-стария било Анубис, а по-младият се казвал Вата. Анубис имал къща и жена и по-младият му брат живеел при него, като че ли бил негово чедо. Той откарвал стадото на полето, а вечер го връщал у дома и спял с добитъка в обора. Когато идвало време за оран, двамата братя орели заедно нивите. Веднъж те прекарали няколко дни на полето и свършили семето. Тогава по-старият изпратил своя по-млад брат: «Иди и донеси семе за нас от дома!». Неговият по-млад брат намерил жената на по-стария брат тъкмо когато се решела. Тогава той й казал: «Стани и ми дай семе, за да се върна скоро на полето; защото моят брат каза: Върви бързо и не се бави!». Той се натоварил с жито и лимец и излязъл вън с този товар... Тогава тя му казала: «Ти имаш голяма сила в себе си! Аз гледам всеки ден твоята сила... Ела! Ела да прекараме един час в леглото! — Това сигурно ще ти бъде приятно. Освен това аз ще ти направя и хубави дрехи». Но младежът се разгневил като пантера от юг... поради лошите думи, които тя му казала. И той й отвърнал: «Голям позор е това, което ти ми рече! Не ми го казвай повторно! Тогава и аз не ще го кажа никому...». А след това вдигнал своя товар и отишъл на полето. Но жената се уплашила заради думите, които била казала. Тя взела мазнина и се изцапала като жена, която е осквернена от някой безсрамник. И нейният мъж... намерил жена си да лежи там, болна поради насилието... Тогава мъжът й я запитал: «Кой е говорил с тебе?». А тя му отвърнала: «Никой... освен твоя по-млад брат. Когато дойде, за да вземе... семе, той ме намери да седя тук сама и ми каза: «Ела да прекараме един час в леглото! Разпусни косата си...». Но аз не го послушах. «Не съм ли аз като майка за тебе! И твоят по-голям брат не ти ли е като баща!». Така му казах аз. Тогава той се уплаши и ме наби, за да не кажа това на тебе. И ако ти го оставиш жив, тогава аз ще умра». След това по-старият брат станал зъл като пантера от юг. Той наострил своя нож... за да убие по-младия си брат...».

Ние сякаш виждаме как царедворците на фараона започват многозначително да си шепнат. Тази приказка им е харесала. Сексуалната проблема и въпросът за женската психика са били интересни и тогава, хиляди години преди Кинси.

Историята на една прелюбодейка, пресъздадена в тази египетска приказка, не е ли прототип на библейската история за Йосиф?

По този въпрос учените спориха въз основа на документа «Папирус Орбинеи» дълго време и след смяната на столетията. Напротив, относно пребиваването на израилтяните в Египет липсваше — като се изключи Библията — всяка следа. Историци, както и професори по теология, говореха за «Легендата за Йосиф». Тъкмо от една такава страна като Египет можеше да се очаква, да се разчита на една съвременна документация относно събитието, за което Библията разказва. Най-малко що се отнася до Йосифа. Защото той беше велик везир на фараона и като такъв бе могъщ човек в Нилската земя.

Никоя държава от Древния Изток не ни е предала така вярно своята история както Египет. Ние можем да проследим дори до 3000 година преди Христа почти безупречно имената на фараоните и познаваме всички династии последователно от старото, средното и новото царство. При никой друг народ не са описани така точно важните събития, делата на владетелите, техните бойни походи, техните строежи на храмове и дворци, а също така литературата и поезията.

Но този път Египет не даде никакъв отговор на изследователите. Не стига това, че не намериха нищо за Йосифа, но те не откриха и от неговото време въобще нито документи, нито паметници. Описанията за отдавна миналите столетия, едва ли някъде прекъснати, се свършват изведнъж в 1730 година преди Христа. Оттогава нататък и за дълго време върху Египет лежи дълбока тъмнина. Едва през 1580 година преди Христа се появяват отново съвременни доказателства. Как може да се обясни липсата на всякакви данни за такъв дълъг период и при това за един така високоразвит народ и държава?

Нещо непонятно и чудовищно се случва с Египет през 1730 година преди Христа. Изведнъж, като гръм от ясно небе, в страната нахлуват воини на бързи като стрела коли, безкрайни колони, обвити в облаци от прах. Край граничните укрепления гърми денонощно тропотът на копитата, а после отеква през дългите улици на градовете, над площадите, пред храмовете и над прекрасните дворове на фараоновите палати. И преди още египтяните да могат да разберат това, то е вече станало: тяхната страна е нападната ненадейно, прегазена, покорена. Нилският великан, който никога преди това в своята история не е виждал чужди завоеватели, лежи окован на земята.

Владичеството на покорителите започва с кървава баня. Хиксите, семитски племена от Ханаан и Сирия, не познават милост. И през съдбоносната 1730 година преди Христа внезапно завършва хиляда и триста годишното владичество на династиите. Средното царство на фараоните пропада под пристъпа на азиатските народи, «владетелите на чужди земи». Това означава името хикси. Споменът за тази политическа катастрофа остана жив сред жителите край Нил, както доказва едно запазено подробно описание от египетския историк Мането: «Тогава имаше един цар от нашите, наречен Тимаиос. И това се случи през време на неговото царуване! Аз не зная защо Бог не беше доволен от нас. Тогава дойдоха неочаквано хора с неизвестен произход от източните земи. Те се осмелиха да нахлуят в нашата страна и я покориха със сила, лесно, без една-единствена битка. И когато наложиха своята власт на нашите владетели, те опожариха варварски градовете ни и разрушиха храмовете на боговете. И към всички жители се отнесоха жестоко, като избиха една част от тях, а децата и жените на други отведоха в робство. Най-после те назначиха един от техните за цар. Неговото име бе Салатис. Той живееше в Мемфис и обложи с данъци Горния и Долния Египет; а в селищата, които намери за най-удобни, той установи гарнизони... и когато откри в Саитската област един град, който беше подходящ за неговите цели, който лежеше източно от ръкава на Нил, при Бубастис, и бе наричан също Аварис, той го изгради наново и го направи много силен чрез зидове, които бяха пригодени за тази цел, и чрез един гарнизон от 240 000 души, който настани в него, за да го пази. Там Салатис отиваше всяко лято, от една страна, за да прибере своите зърнени храни и да изплати заплатите на войниците си, а, от друга, за да обучава своите въоръжени хора и чрез това да насажда страх сред чужденците».

Аварис е градът, който играе важна роля в библейската история под друго име. Аварис, наречен по-късно Пи-Раамсес, е един от израилските градове в Египет, обременени с робски труд (Изх. 1:11).

Библейската история за Йосифа и пребиванието на синовете на Израил в Египет се числят към времето на тревожните събития край Нил, под владичеството на чуждестранните хикси. И затова не е чудно, че до нас не са стигнали никакви съвременни египетски данни за тях. Въпреки това съществуват странични доказателства за истинността на историята за Йосифа. Библейското описание на историческия фон е правдиво; до подробности правдиво е и египетското изображение. Египтологията го потвърждава чрез безбройни находки.

Измаилтяните, арабски търговци, носят подправки и ароматни билки в Египет, където те продават Йосифа (Бит. 37:25). В Нилската земя цари остра нужда от такива неща. Употребяват ги при богослуженията, когато прекрасно миришещите билки биват изгаряни в храмовете като тамян. Те са необходими на лекарите за лекуването на болните, а жреците имат нужда от тях, когато балсамират благородните мъртъвци.

Потифар се нарича египтянинът, комуто Йосиф бива продаден (Бит. 37:36). Това е едно извънредно характерно име в страната. На египетски то гласи «Па-ди-па-Ра», тоест «Подарения от бога Ра».

Въздигането на Йосифа до вицекрал на Египет е предадено в Библията, така да се каже, с протоколна точност. Той бива облечен с доспехите на своя висок чин, получава пръстена, печата на фараона, една скъпоценна ленена дреха и златна огърлица (Бит, 41:42). Точно така са представили египетските художници това тържествено коронясване на стенни картини и релефи.

Като вицекрал Йосиф се качва на «втората колесница» на фараона (Бит. 41:43). Това значи — времето на хиксите. «Владетелите на чужди земи» първи донесли в Египет бързата бойна кола. И ние знаем, че господарите на хиксите също така първи употребили разкошната колесница за своите церемонии в Египет. Преди тяхното време край Нил не съществувал такъв обичай. Тържествената колесница, впрегната с подбрани коне, била тогавашната каляска (Rolls Royce) на държавните ръководители. Първата колесница се следвала на владетеля, а във «втората колесница» заемал място най-висшият служител на царството.

Йосиф взема за съпруга Асенета, жена, която отговаря на високия му чин (Бит. 41:45). Така той става зет на един влиятелен човек, на Потифара, илиополски жрец. Илиополис е библейският Он, разположен малко на север от днешния Кайро, на десния бряг на Нил.

Йосиф е 30–годишен, когато се приготвя «да посети Египетската земя» (Бит. 41:45). Библията не казва нищо повече от това. Но едно място в Египет до днес е запазило името Йосиф.

Като «египетска Венеция» се слави градът Мединет-ел-Файум, разположен на 130 километра южно от Кайро сред плодородния Файум. В разкошните градини на този грамаден, цветущ оазис виреят портокали, мандарини, праскови, маслини, нарове и лозя. Файум дължи тези прекрасни плодове на изкуствения напоителен канал, дълъг 334 километра, който довежда нилската вода и превръща в рай тази местност, която иначе би била пустиня. Бар Юсуф, «Каналът на Йосифа», се нарича и днес древният воден път не само сред фелахите, но под това име той е познат също така и в цял Египет. Сред народа съществува преданието, че той е бил построен от библейския Йосиф, според арабските легенди — «великия везир» на фараона.

Библията описва Йосифа като вещ организатор, който в тежки времена помага на египетския народ с думи и дела, като велик везир, и в годините на изобилие проявява предвидливост за годините на оскъдност. Така той нарежда да се събират зърнени храни, които да се запазват в хамбари за дните на нужда.

И ИЗМИНАХА СЕДЕМТЕ ГОДИНИ НА ИЗОБИЛИЕ В ЕГИПЕТСКАТА ЗЕМЯ /И НАСТЪПИХА СЕДЕМТЕ ГЛАДНИ ГОДИНИ/ И НАСТАНА ГЛАД ВЪВ ВСИЧКИ ЗЕМИ.

(Бит. 41:53, 54)

Годините на суша, неурожаите и периодите на глад са потвърдени многократно в нилските земи. В най-древно време, към началото на третото хилядолетие например, според един надпис върху скала от птоломеите трябва да е бил преживян седемгодишен глад. Цар Цозер нарежда да изпратят на областния владетел, управляващ край големите нилски водопади, на остров Елефантина, следното известие: «Аз съм загрижен много за тези, които се намират в двореца. Сърцето ми е в голяма тревога поради нещастието, защото реката Нил не е дошла в продължение на седем години. Тук има малко полски плодове, липсват зеленчуци, липсва всичко за ядене. Всеки човек ограбва ближния си... Децата плачат, младите хора унило се влачат. Сърцето на старите е свито, бедрата им са схванати; те седят на земята. Дворцовите хора са безпомощни. Складовете за припаси бяха отворени, но... всичко, което се е намирало там, беше привършено». От хамбарите за зърнени храни, каквито е имало вече в старото царство, бяха открити остатъци. По много надгробни паметници се намериха малки техни копия от глина. Очевидно мислило се е за мъртвите с оглед на вероятните години на глад.

«Но когато Иаков узна, че в Египет има жито за продан /той рече на синовете си/ Какво гледате още? /Ето, аз чух, че в Египет имало жито за продан/ идете там и ни купете жито, за да живеем и да не умрем/ И десетте Йосифови братя отидоха в Египет, за да купят жито» (Бит. 42:1–3).

Този е поводът за голямото пътуване, което довежда до свиждането с продадения брат и до влизането на израилтяните в Египет. Вицекралят довежда своя баща, своите братя и роднини в страната: «... всички хора от дома на Иакова, дошли в Египет, бяха седемдесет души... И те стигнаха в земята Гесем» (Бит. 46:27, 28). За преминаването на границата вицекралят беше издействувал височайшо разрешение; и онова, за което Библията разказва, отговаря напълно на съответните правителствени разпореждания.

«И фараонът рече на Йосифа: /Това е твоят баща и това са твоите братя, които са дошли при тебе/ Египетската земя е пред тебе /Засели ги на най-доброто място в страната/ Настани ги в земята Гесем» (Бит. 47:5, 6).

Един граничен чиновник пише на своя началник върху папирус: «Ето една друга случка, която трябва да съобщя на моя господар, а именно: Ние разрешихме... преминаването на бедуинските племена от Идумея през укреплението на Менефта в Зеку и оттам за блатистите места край града Пер-Атум, за да запазим... техния живот и живота на техните стада във владенията на царя, доброто слънце на всяка земя...».

Пер-Атум, който се появява тук, в йероглифния текст, е градът Питом от Библията в земята Гесем, един от по-късните израилски градове в Египет, обременени с робски труд (Изх. 1:11).

В такива случаи египетската гранична полиция, както и по-висшите длъжностни лица, като се стигне до двореца, са единодушни. Това се извършва по установен правителствен шаблон: просители за пасища и бежанци от страните, в които цари глад, биват приемани и почти винаги настанявани в същата област. Тя се намира при делтата, край десния бряг на Нил, в библейската земя Гесем. От делтата нататък управляват също владетелите хикси.

Синовете на Израил трябва да са се чувствували много добре в земята Гесем. Тя е била — точно както Библията описва това (Бит. 45:18; 46:32; 47:3) — необикновено плодородна и — като пасище — просто идеална за скотовъдството. Когато старият Иаков умира, с него става нещо, което е непознато и необичайно в Ханаан и Месопотамия, както и сред неговите сънародници, и затова направя силно впечатление на близките му: неговият труп бива балсамиран.

И ЙОСИФ ЗАПОВЯДА НА СВОИТЕ СЛУГИ, НА ЛЕКАРИТЕ, ДА БАЛСАМИРАТ БАЩА МУ /И ЛЕКАРИТЕ БАЛСАМИРАХА ИЗРАИЛЯ(20)/, ДОКАТО ИЗМИНАХА ЧЕТИРИДЕСЕТ ДЕНЯ/ ЗАЩОТО ТОЛКОВА ДНИ СА ПОТРЕБНИ ЗА БАЛСАМИРАНЕТО.

(Бит. 50:2, 3)

При Херодот, големия пътешественик на античния свят и пътеписател номер първи, можем да прочетем колко точно отговаря това описание на египетския обичай. По-късно Йосиф бива погребан по същия начин.

При управлението на фараоните един «пясъчен жител» никога не би могъл да стане вицекрал. Номадите отглеждаха магарета, овци и кози, а нищо не било по-омразно за египтяните от дребното скотовъдство. «Защото египтяните се гнусят от всеки овчар» (Бит. 46:34). Само при чуждестранните владетели хиксите един «азиатец» е имал щастието да се издигне до най-висок функционер в държавното устройство. При управлението на хиксите имало често чиновници със семитски имена. По скарабеите от времето на хиксите необоримо бе разгадавано името «Иаков-хер». «И не е невъзможно», така гласи преценката на видния американски египтолог Джеймс Хенри Бристед, «един водач на Иакововите поколения в Нилската долина през онези тъмни времена. Едно такова събитие сигурно се е отразило извънредно благоприятно върху нашествието на израилските поколения към Египет, което трябва да е станало тъкмо около това време».

2 глава: 400 години мълчание

Възраждаща се страна край Нил — Тевен бива освободен чрез въстание — Прогонване на хиксите — Египет става международна велика сила — Индийска култура в царство Митани — Индоарииска принцеса ли е Нефертита? — «Хетовите синове» край Халис — Фараонова вдовица, кандидатка за женитба — Първият пакт за ненападение в света — Сватбено шествие на хетейците през Ханаан

А ИЗРАИЛ ЖИВЕЕШЕ В ЕГИПЕТ, В ЗЕМЯТА ГЕСЕМ /КОЯТО ТЕ ВЛАДЕЕХА, И СЕ ПЛОДЯХА И ТВЪРДЕ СЕ УМНОЖИХА/.

(Бит. 47:27)

Библията пази мълчание за един период от 400 години, през които политическият образ на «Плодородния Полумесец» напълно се променя. През тези четири столетия в структурата на народите стават огромни размествания. Те прекъсват повече от хилядагодишната история на семитските царства край Ефрат и Тигър. Великият остров на културата в Предния Изток бива изтръгнат внезапно от своето самобитно съществуване. Чужди народи и култури налитат от далечни, досега непознати страни на земята. Този остров преживява първото сблъскване с останалия свят.

В продължение на 150 години Египет също бива обвит в мълчание. Увертюрата към възраждането на великана край Нил започва с един забележителен мотив: цвиленето на речните коне.

При княза на южния град, така гласи един откъслек от папирус(21) идва пратеникът на царя на хиксите, Апофис, от Аварис. Южният град е Тевен, негов княз е египтянинът Секененре, задължен да плаща данъци на чуждите владетели край горната делта. Удивен, князът пита пратеника на азиатската завоевателна власт: «Защо са те изпратили в Южния град? Как стигна до идеята да направиш това пътуване?». Пратеникът му отговаря: «Цар Апофис — нека той има дълъг живот, благополучие и здраве! — ми поръча да ти кажа. Премести стадото от речни коне в източната част на твоя град, понеже те не ме оставят да спя. Тяхното цвилене гърми денонощно в ушите ми». Тогава князът на Южния град остава за известно време като поразен от мълния, защото не знае какъв отговор да даде на пратеника на цар Апофис — нека той има дълъг живот, благополучие и здраве! Най-после князът казва: «Е, добре, вашият господар — нека той има дълъг живот, благополучие и здраве! — ще чуе нещо за това стадо в източната част на Южния град». Пратеникът обаче не се задоволява с този отговор. Той става категоричен: «Работата, по която той ме изпрати тук, трябва да бъде уредена!». Но князът на Южния град се опитва по свой маниер да убеди настойчивия пратеник. Днес той е много ловък в изпитаната тактика на приятната закуска, която трябва да създаде приятелска атмосфера и благоразположение. Съобразно със сезона и по свой начин той нагощава ядосания пълномощник на хиксите «с хубави неща, месо и сладки...». Но без успех! Понеже, когато последният си заминава, той носи в дисагите едно княжеско обещание върху папирус: «Аз ще направя всичко, което си ми казал. Предай му това». «Тогава князът на Южния град събра най-висшите си чиновници, както и всички по-високи военачалници, които имаше, и повтори пред тях всяка вест, която цар Апофис — нека той има дълъг живот, благополучие и здраве! — му беше пратил. След това те, всички до един, мълчаха дълго време...» Тук папирусовият текст се прекъсва. За съжаление краят на разказа липсва, но от други съвременни източници ние можем да възстановим онова, което е станало по-нататък.

В музея на Кайро лежи мумията на някой си Секененре. Когато е била открита в Деил-ел-бари при Тевен, тя е събудила особен интерес у медиците. Покривката на черепа показва пет тежки рани от удар. Секененре е загубил живота си в битка.

Това звучи като приказка, но то беше едно предизвикателно твърдение: цвиленето на речните коне край Тевен е смущавало владетеля на хиксите още горе, в делтата. Това цвилене именно става най-необикновения повод за война в световната история(22).

От Тевен въстанието срещу омразните потисници се разширява из страната. За първи път по течението на Нил отново маршируват египетски батальони. Заедно с тях плува по свещеното течение към север една добре въоръжена флота. В ожесточени, кървави битки след дългогодишни пристъпи през 1580 година преди Христа пада Аварис, главната крепост на хиксите в делтата. Амозис I, син на Секененре, е възхваленият освободител на Египет. Един негов едноименник, Амозе, морски офицер в новата египетска царска флота, е оставил за потомството върху стените на своята гробница в Ел-Каб едно описание на това решително бойно събитие. След като разказва подробно за неговото развитие, той съобщава с военна лаконичност: «Превзехме Аварис. Там аз плених един мъж и три жени, всичко четирима души. Негово Величество ми ги даде като роби».

Морският офицер знае да разкаже и за сухопътната война: «Шаруен беше подложен на тригодишна обсада и Негово Величество го превзе». И този път е имало награда за Амозе: «Тогава аз плених там две жени и взех плячка. Дадоха ми златото на храбростта, независимо от това, че ми подариха пленниците като роби».

Шаруен е библейският Вет-Палет (Нав. 15:27) поради господстващото си положение в Негеб — важен стратегически пункт южно от тъмните планински вериги на Иудея. Малкият хълм от развалини Тел Фара е всичко, което остана от него. През 1928 година Флиндърс Петри, известен английски археолог, разкри тук един дебел зид.

Многоцветните наемни войски на египтяните, съставени от негри, азиатци и нубийци, маршируват по-нататък на север през Ханаан. Новите фараони са извлекли урок от горчивия опит на миналото. Тяхната страна никога вече не трябва да бъде подложела на едно неочаквано нападение. Египет не губи време, а бърза да си осигури една междинна приятелска държава далече пред своите гранични укрепления. Останалата част от царството на хиксите бива сломена и Палестина става египетска провинция. Някогашните консулски постове, търговски складове и куриерски станции в Ханаан и по финикийското крайбрежие се превръщат в постоянни гарнизони, укрепени защитни пунктове, египетски фортове в една покорена страна.

След една повече от двехилядигодишна история великанът край Нил излиза от сянката на своите пирамиди и сфинксове с претенцията да навлезе дейно в събитията извън границите си и да бъде зачитан в останалия свят. Египет израства постепенно до една световна сила. Всички, които живееха извън Нилската долина, бяха преди това само достойни за презрение «азиатци», «пясъчни скитници», скотовъдци — хора, недостойни за вниманието на един фараон. Сега египтяните стават по-общителни. Те започват да кореспондират с други страни. По-рано това беше немислимо. Сред разменените дипломатически ноти в архивата на двореца Мари не съществува нито едно-единствено послание от Нил. Tempora mutantur — времената се менят!

Проникването на египтяните стига най-после до Сирия, дори до бреговете на Ефрат. Там те се натъкват неочаквано на народи, за чието съществуване не са дори подозирали. Жреците търсят напразно в старите папирусови свитъци на храмовите архиви, те изучават без успех описанията за военните походи на предишните фараони. Никъде не се намира дори един камък за непознатите митанити!

В Северна Месопотамия, между горното течение на реките Ефрат и Тигър, египтяните стигат до могъщото царство Митани. Неговите царе имат около себе си аристокрация от преносими бойци и носят индоарийски имена. Аристократите на тази страна се наричат «мариа», което има същото значение като «млад боец». Мариа е староиндийска дума; и техните храмове са посветени също на староиндийски божества. Вълшебните песни на Ригведа отекват пред статуите на Митра, победоносния борец на светлината против мрака, на Индра, който заповядва на бурите, и пред статуите на Варуна, повелителя на вечно равномерния световен ход. Старите богове на семитите са свалени от техните пиедестали.

Митанитите са неоспорими любители на коне, дори маниаци в това отношение. По бреговете на широките реките отглеждат първите дерби на света. Цели библиотеки с глинени плочи съдържат указания за развъждането и отглеждането в конезаводите, предписания за успешното снабдяване на войската с потребните коне, наставления за дресирането на младите животни, както и правила за храната и тренировката им при устройваните конни надбягвания. Това са произведения от познавачи на коне, които могат да се мерят с всяко модерно ръководство в тази област. Сред мариа, аристократичните преносими бойци, конят се ценеше по-високо от човека.

С тази държава Митани сега Египет има обща граница, която впрочем не му дава спокойствие. Там местните инциденти не престават. При нападенията от различни посоки цели отряди от египетските лъкови стрелци биват постоянно заплитани в жестоки сблъсквания с преносимите бойци. Така при взаимните си походи нахлуват веднъж египетските бойни сили, а друг път колоните на митанитите дълбоко в противниковата територия. Долините на Ливан, бреговете на Оронт и Ефрат са театър на безкрайни битки и кървави стълкновения. Почти цяло столетие двете велики царства се намират в постоянна вражда.

Малко преди 1400 година преди Христа войнствените митанити предлагат мир на египтяните. Врагът става приятел. Царете на Митани се насочват стремително към домашна политика. С голям разкош и богати подаръци те изпращат своите дъщери в Египет; техните принцеси се омъжват за фараони. По този начин в три последователни владетелски поколения индоарийска кръв се смесва за пръв път с кръвта на египтяните. И сигурно една от техните княгини беше тази, която стана най-известната между всички фараонови жени: Нефертита, на чиято красота светът и днес се възхищава. Нейният съпруг, Аменофис IV, беше египетският слънчев цар Ехнатон.

Коя бе причината за това неочаквано миролюбие на войнствените митанити?

Поводът дойде отвън, тяхното царство внезапно бе заплашено от война на два фронта. От северозапад, от Мала Азия, един силен втори противник започна да напада границите им с войските си. Това беше народ, за който учените дори в нашето столетие едва ли знаеха нещо, но който играе голяма роля в Стария Завет — хетейците.

Сред «Хетовите синове» разпъна Авраам своята шатра в южната част на иудейските планини, при Хеврон, и купи от тях земята, върху която съгради гробницата за своята жена Сара (Бит. 23:3 сл.). За голяма скръб на своите родители Исаак и Ревека Исав се ожени за две хетейки (Бит. 26:34); цар Давид също взе «жената на Урия, хетееца» (2 Цар. 11). От пророк Иезекиил узнаваме, че хетейците са взели участие в основаването на Иерусалим: «Твоят корен и твоята родина е в Ханаанската земя; баща ти е амореец, а майка ти — хетейка» (Иезек. 16:3, 45).

Повторното откриване на хетейския народ, потънал напълно в царството на забравата, става в началото на нашия век в сърцето на Турция.

В планинската местност, източно от столицата Анкара, реката Халис описва грамадна дъга в пътя си към Черно море. Почти точно в средата й лежи селището Богхаскьой; на турски «богхас» значи клисура, а «кьой» значи село. При това «село в една клисура» през 1905 година немският египтолог проф. Хуго Винклер открива множество надписи на клиновиден шрифт, между които се намира и един своеобразен йероглиф. Те възбуждат извънредно голям интерес не само сред учените. Обществото узнава с удивление какви хора са били така наречените в Библията «Хетови синове». Преводът на надписите с клиновиден шрифт отново издига в очите на хората непознатите дотогава хетейци от индогерманската раса и пропадналото заедно с тях велико царство.

Две години по-късно една експедиция от Берлин тръгва наново за Богхаскьой. Този път под ръководството на председателя на Берлинския археологически институт Ото Пухщайн бива подложена на изследване голямата площ от развалини над селото. На това място се е издигал някога Шатусас, гордата столица на хетейското царство От нея са останали грамадни развалини, остатъци от зидове, скелети от храмове, порти от укрепления, останки от цял град. Неговите стени са обхващали едно пространство от 170 хектара. Шатусас е бил голям почти колкото Нюрнберг в средните векове. На градските порти са се облягали релефни образи с човешки ръст. Благодарение на тези фигури от чер стоманенотвърд базалт ние имаме ясна представа за външността на хетейските царе и войници: дългата им коса лежи като навита плетеница на гърба. Върху нея стои висока подвита фуражка. Широк пояс придържа една къса престилка. При това те носят обувки с остър нос.

През 1370 година преди Христа, когато хетейският цар Супилулиумас потегли със силна войска към югоизток, дните на царство Митани, въпреки цялата ловкост на домашната му политика, бяха вече преброени. Супилулиумас разби царството на преносимите бойци, направи го подвластно и продължи тогава настъплението си към планините на Ливан, северно от Ханаан. Изведнъж като че ли Египет придоби в лицето на Сирия един нов, немалко силен и жаден за владичество съсед.

От това време съществува един скъпоценен документ. Княз Мурсилис, синът на Супилулиумас, предава в спомените от живота си един епизод от царския двор на хетейците, който трябва да му е направил такова трайно впечатление, че той е счел за необходимо да го опише.

Анхес-ен-Амон, съпругата на фараона Тут-енх-Амон, остава вдовица. Тя има много известни родители, Ехнатон и Нефертита. От прекрасните египетски изображения ние я познаваме като нежно, съвсем младо същество. Въпреки това тя трябва да е била жена, която е знаела точно какво иска и се е опитвала, използвайки цялата си пленителна личност, да води висша политика за благото на своя народ. С едно хубаво приготвено фараоново легло и трон — каква примамна стръв! — тя се старае да отклони нападателните планове на новия си могъщ съсед. Хетейските войници са нахлули вече в Амка, плодородната земя между Ливан и Антиливан.

Мурсилис диктува: «Когато хората от земята на египтяните чуха за нападението от Амка, те се уплашиха. И понеже, за да направи положението още по-лошо (техният господар (Тут-енх-Амон) току-що бе умрял), египетската царица, която беше останала вдовица, изпрати един посланик до моя баща, комуто писа, както следва: «Мъжът ми умря и аз нямам син. Говори се, че Ти си имал много синове. Ако би ми изпратил един от Твоите синове, той би могъл да стане мой съпруг. Мисълта — да взема един от моите слуги и да го направя свой мъж — ме отвращава». Щом баща ми разбра това, той събра старейшините на съвет и каза: «Откогато светът съществува, още не ми се е случвало такова нещо». Той изпрати своя дворцов съветник Хату-зитис с думите: «Иди и ми донеси достоверни сведения. Те биха могли да се опитат да ме измамят: може би те имат някой принц; донеси ми по този въпрос достоверни сведения». Египетският посланик, уважаваният Ханис, дойде при баща ми. Понеже моят баща беше предупредил Хату-зитис при отпътуването му за Египет: «Може би те имат някой принц; те биха могли да се опитат да ме измамят и може би съвсем не им е потребен един от моите синове, за да поеме царската власт», затова египетската царица отговори на баща ми в едно писмо: «Защо казваш — те биха могли да се опитат да ме измамят! Ако имах син, бих ли писала тогава до една чужда страна по такъв начин, който е унизителен за мене и моята страна? Ти не ми вярваш и ми казваш даже такова нещо! Този, който беше мой съпруг, умря и аз нямам синове. Нима трябва да взема един от моите слуги и него да направя свой мъж? Аз не съм писала до никоя друга страна, а писах само на Тебе. Говори се, че си имал толкова много синове. Дай ми един от Твоите синове и той ще стане мой съпруг и цар в страната на египтяните». И понеже баща ми беше много великодушен, той отстъпи пред желанията на тази дама и реши да й изпрати измоления син».

Но съдбата по своеобразен начин отказа успеха на това необикновено предложение за женитба. Фараоновият трон и леглото на Анхес-ен-Амон останаха празни. На път за Египет обреченият приемник бива убит.

Около 75 години по-късно на същата ос Халис — Нил едно друго предложение за женитба стига до щастлив край, макар че според увертюрата от боен шум и звън на оръжия е могло да се очаква всичко друго. Раамсес II, наречен «Великият», е потеглил с войските си през Палестина към Сирия. Той иска най-после да удари решително омразните хетейци.

В долината на Оронт, където днес се разстилат просторни памукови ниви и старата крепост на кръстоносците «Страж на рицарите» бди над плодородната низина Букеа, малко на юг от тъмнозеленото езеро Хьомс, се простираше тогава градът Кадеш. Пред неговите порти четири египетски армии се сблъскаха с бързите бойни коли и пехотата на хетейците. Уви, битката не донася желаната победа на Раамсес II — за малко самият той не попада в плен; но с тази битка се прекратяват и бойните стълкновения. В 1280 година преди Христа хетейците и египтяните сключват първия пакт за ненападение и закрила в световната история. Доброто споразумение бива подпечатано освен това с женитбата на Раамсес II с една хетейска принцеса. Много надписи, дълги по цели метри, описват подробно и правдиво пъстрата картина на това събитие, което може направо да се нарече международно в тогавашния мащаб. По стените на храмовете в Карнак, в Елефантина, в Абу Симбел или по многобройните релефни колони, навсякъде описанието има точно същия текст.

Що се отнася до пропагандата в своя полза и самохвалството, Раамсес II поставя всичките си предшественици напълно в сянка. «Тогава дойде някой, за да направи съобщението на Негово Величество. Той каза: «Ето, дори великият княз от Хати (хетеец)! Довеждат най-възрастната му дъщеря, която носи безчислено количество дарове от всякакъв вид... Те стигнаха границата на Ваше Величество. Наредете да дойдат нашите бойци и сановници, за да я посрещнат!». Тогава Негово Величество изпита голяма радост и дворецът бе щастлив, когато чу тези странни неща, които бяха съвсем непознати в Египет. И така, той изпрати бързо войската и сановниците, за да я посрещнат.»

Многобройна делегация се отправя към северната част на Палестина, за да доведе невестата. Довчерашните врагове се побратимяват: «И дъщерята на великия княз от Хати тръгна за Египет. Тогава, докато пехотата, преносимите бойци и сановниците на Негово Величество я придружаваха, те се размесиха с пехотата и преносимите бойци от Хати; целият народ от страната на хетейците беше размесен в пъстър хаос с този на египтяните. Те ядоха и пиха заедно, станаха близки като братя...».

Голямата сватбарска процесия тръгва от Палестина за града Пи-Раамсес-Мери-Амон в делтата на Нил: «Тогава те доведоха дъщерята на великия княз от Хати... пред Негово Величество. И Негово Величество видя, че по външност тя беше хубава като богиня... И той я обикна повече от всичко друго...».

Чедата на Израил трябва да са били очевидци на тържественото пристигане на сватбената процесия в града Пи-Раамсес-Мери-Амон — което значи «Дом на Раамсес, любимеца на бога Амон». Впрочем, както потвърждава библейското описание, пребиванието на израилските чеда в този град съвсем не е било доброволно. По това време именно Библията поема отново тяхната история, след като е покрила с мълчание четиристотингодишната мирна и щастлива емиграция на израилските чеда в Нилската земя. Лоши новини стоят в началото на този нов и важен период от историята на библейския народ.

3 глава: Робски труд в Питом и Раамсес

Йосиф беше мъртъв отдавна — Картинно описание в княжеската гробница — Градът на робския труд Питом в египетските текстове — Нова столица при делтата на Нил — Разочарование от жаждата за строеж и суетността — Монте изкопава града на робския труд Раамсес — Мойсей се подписва «ме» — Месопотамски разказ за кошничката — Мойсей емигрира в Мидия — Трудности, познати на Нилската страна

И ВЪЗЦАРИ СЕ В ЕГИПЕТ НОВ ЦАР / КОЙТО НЕ ЗНАЕШЕ НИЩО ЗА ЙОСИФА / И ПОСТАВИХА НАД ТЯХ НАДЗОРНИЦИ / КОИТО ДА ГИ ИЗНУРЯВАТ С ТЕЖЪК ТРУД / ПОНЕЖЕ ТОГАВА СЕ СТРОЯХА НА ФАРАОНА ГРАДОВЕТЕ ПИТОМ И РААМСЕС, КАТО СКЛАДОВЕ ЗА ПРИПАСИ.

(Изх. 1:8, 11)

Новият цар, който не знае нищо за Йосифа, е Раамсес II. Неговото неведение е напълно понятно. Защото Йосиф живя столетия преди него, във времето на хиксите, от което едва ли са запазени имената на царете хикси, дълбоко мразени от египтяните, а още по-малко — имената на сановниците и чиновниците. Дори ако Раамсес II би познавал Йосифа, сигурно е, че той не би желал да знае нищо за него. Всеки самосъзнателен египтянин би се отнесъл с пренебрежение към Йосифа по две причини. Първо, като азиатец и следователно — презрян «пясъчен скитник»; и, второ, поради качеството му на най-висш ръководен орган на омразната владетелска сила. Във всеки случай, с оглед на последното обстоятелство, цената на Йосифа в очите на фараона едва ли е била благоприятна за Израил.

Какво е представлявал робският труд в стария Египет, който са изпитали и чедата на Израил при великите строежи край Нил, това може да се разбере от една древна картина, която Пърси А. Нюбъри — откривателят на картината в Бени-Хасан, представляваща родоначалниците — е намерил в една скалиста гробница, западно от царския град Тевен.

По стените на тази грамадна сводестна гробница са изобразени сцени из живота на един висш сановник, везира Рекмире, от които се вижда какво е направил някога той за благото на своята страна. Една сцена го представя при проверката на обществените работи. От детайлното изображение на египетското тухлено производство, където са представени работници, препасани само с ленена престилка, прави впечатление преди всичко светлият цвят на кожата им. Сравнението с тъмнокожите им надзиратели показва, че светлокожите хора са вероятно семити, но в никой случай — египтяни. «Той ни снабдява с хляб, бира и всички добри неща»; обаче, въпреки похвалата за доброто продоволствие, не остава никакво съмнение върху обстоятелството, че те работят тук не доброволно, а принудително. «Тоягата е в ръката ми — казва според йероглифите един от египетските надзиратели, — не бъдете лениви!»

Тази картина е убедителна илюстрация към библейските думи: «И египтяните принуждаваха с жестокост Израилевите синове да работят и правеха живота им горчив с тежката работа над глина и тухли» (Изх. 1: 13, 14). Като пастири израилтяните не бяха свикнали на друга работа, и затова последната им се струваше двойно по-тежка. Производството на тухли и строителните работи бяха робски труд.

Картината в скалистата гробница показва една сцена от строежа на Амоновия храм в града Тевен. Но «класическите» градове на робския труд за чедата на Израил бяха Питом и Раамсес. В малко променена форма и двете имена се явяват в египетските записвания. «Пи-Тум», «Дом на бога Тум», се казва за един град, достроен при царуването на Раамсес II. А споменатият вече Пи-Раамсес-Мери-Амон се счита за библейския Раамсес. Един надпис от времето на Раамсес II говори за «пр», «които влачат камъни за голямата крепост на града Пи-Раамсес-Мери-Амон». С «пр» египетският писмен език означава семитите.

Остава още въпросът, къде са били разположени двата града на робския труд. Това може да се разбере: господарите на новото царство бяха преместили своята столица на север от стария Тевен в Аварис, откъдето и хиксите бяха управлявали страната. Новата международна политика на държавата счете за полезно да не бъде толкова далеч от издънката, какъвто беше случаят с Тевен, разположен много по на юг. От делтата можеше по-лесно да се надзирава неспокойната «Азия», владенията в Ханаан и Сирия. Фараонът Раамсес II даде своето име на новия столичен град. От предишния Аварис произлезе градът Пи-Раамсес-Мери-Амон.

След много неясни указания и предположения мотиката на археолозите завърши несъгласието в мненията относно мястото на един от двата града на робския труд. Този, който пътува за Египет, може да включи в програмата си и една обиколка през неговите развалини. От Кайро това са 100 километра пътуване с автомобил. Приблизително в средата на Суецкия канал, там, където той е прокаран през старото Крокодилово езеро(23), започва на запад една суха долина, която се простира до най-източния ръкав на Нил и е позната под името Вади Тумилат. Десет километра път разделя два хълма от развалини. Единият е Тел ер-Ретаба, библейският Питом, а другият — Тел ел-Машута, библейският Сокхот (Изх. 12:37; 13:20). Освен остатъците от хамбари тук се намериха надписи, в които става дума за складове за припаси.

Ако преди 4000 години съществуваше вече закрила на изобретенията, тя би трябвало да бъде призната на египтяните за техните хамбари. Силозите по канадските и американските земеделски стопанства се строят и днес по същия принцип. Действително египетските силози не са достигнали истински гигантски размери. Но големите хамбари, кръгли строежи с диаметър от 8 метра и висока рампа за насипване на зърното, не бяха рядкост в Нилската страна. Като велик везир Йосиф нареди да се построят складове за зърнени храни (Бит. 41:48 и сл.), а приемниците му съградиха такива хамбари в земята Гесем чрез принудителна работа.

Издирването на другия град на робския труд, Раамсес(24), дълго време не доведе до резултат. Едва около три десетилетия след откриването на Питом той беше издирен най-после през 1930 година.

Фараонът Раамсес II, наречен «Великият», причини доста трудности на археолозите. Неговата суетност е била по всяка вероятност още по-голяма от строителната му ярост, така че той нито веднъж не се е уплашил от своята слабост да се кичи с чужди пера: нека поколенията се удивляват на строителя Раамсес II! И това наистина стана. В началото изследователите на древността едва ли можеха да обхванат на колко храмове, светски строежи и къде ли не другаде се сблъскаха с инициалите «Раамсес II». Но когато строежите бяха разгледани по-отблизо с лупата, тогава обяснението на това явление не представляваше вече трудност: много от тези строежи трябва да са били издигнати дори столетия преди Раамсес II. За да удовлетвори своята суетност, Раамсес II е наредил категорично да издълбаят и върху тях неговия монограм.

В делтата издирването на града Пи-Раамсес-Мери-Амон водеше от хълм на хълм. В областта на източната Нилска делта всяко от находищата биваше приемано в началото за търсеното такова: Питом, Хелиополис, Пелусиум и други. Това лутане завърши едва през 1929 година, когато лопатата на страсбургския професор Пиер Монте проникна в земята близо до днешното рибарско село Сан. На 50 километра югозападно от Порт Саид Монте изкопа от 1929 до 1932 година необикновено количество статуи, сфинксове, релефни колони и остатъци от сгради, всички снабдени с монограма «Раамсес II». Този път нямаше никакво съмнение, че той се намира пред останките на Пи-Раамсес-Мери-Амон, града на робския труд Раамсес от Библията. И точно както в Питом, тук също се намериха развалини от хамбари и складове за припаси.

Израилтяните в буквалния смисъл на думата паднаха жертва пред строителната ярост на фараона. Разположението на областта, в която те бяха заселени, благоприятствуваше за вербуването на робския труд. Библейската област Гесем с тучните си пасища започваше само няколко километра южно от новата столица и стигаше до Питом. Тези чужденци, живеещи, така да се каже, пред вратите на големите строителни начинания, можеха най-лесно да се вземат от техните стада и палатки за принудителен труд.

Развалините при Сан не издават вече нищо от блясъка на някогашната столица. Благодарение само на едно писмо върху папирус от онова време ние можем да добием представа за това, което колоните от израилтяни са виждали всеки ден при отвеждането им на принудителна работа до мястото на строежите. Ученикът Пай-Бес пише въодушевено до своя учител Амен-ем-Опет:

«... Дойдох в Пи-Раамсес — Любимеца-на-Амон и намирам, че той е прекрасен. Един великолепен град, който няма равен на себе си. Същият бог Ра го е построил според плана на Тевен. Пребиваването в него означава прелестен живот. Неговите ниви предлагат изобилие от хубави неща. Той получава прясна храна и месо всеки ден. Езерата му са пълни с риба, в лагуните му изобилствуват птици, неговите ливади са покрити със зелена трева, овощията му имат вкуса на меда по обработените полета. Неговите складове за припаси са пълни с ечемик и пшеница; те се издигат до небето. Там има лук и чесън за ястията, също — нарове, ябълки, маслини и смокини от овощните градини. Сладко вино от Кенкеме, което е по-вкусно от меда. Ръкавът на делтата Си-Хор доставя сол и селитра. Неговите кораби пристигат и заминават. Тук има ежедневно пресни хранителни продукти и добитък. Радост е за човека, който може да живее там, и никой не извиква в този град: Дай Боже! Простите хора живеят там като знатните. Напред! Нека отпразнуваме в този град неговите небесни празници и началото на годишните времена!».

След години животът в голата пустиня заличава спомена за тежкия робски труд сред чедата на Израил; остава само споменът за изобилието на храната в делтата: «По волята Божия, да бяхме умрели от ръката на Господа в Египет, когато седяхме при котлите с месо и ядяхме хляб до насита!». (Изх. 16:3) «Кой ще ни даде месо да ядем? Ние помним рибата, която ядяхме даром в Египет, и тиквите, пъпешите, праза, лука и чесъна.» — «Кой ще ни даде месо да ядем? Защото в Египет ни беше добре» (Второзак. 11:4–5, 18).

Изкопани находки и съвременни текстове, при отчасти почти буквално сходство, потвърждават библейското описание. Но не може да се приеме, че с това е завършен академичният спор за историчността на тези събития от живота на Израил.

Почти гневно звучат думите на американския професор Уйлям Ф. Олбрайт, справедливо считан за един от малцината учени от универсален мащаб — той е богослов, историк, философ, ориенталист и археолог, — който се осмелява да заяви:

«Доколкото днес ни е позната топографията на източната делта, описанието на тръгването за Екзодус (Сокхот), за което се говори в глава 12, стих 37 (Изх. 12:37), и в глава 13, стих 20, е топографически съвсем вярно. По-нататъшни доказателства за историческата стойност на това описание в неговата същност и на странствуването в областите на Синай, Мидиан и Кадеш могат лесно да се добият благодарение на растящите ни познания в областта на топографията и археологията. Тук ние трябва да се задоволим с увереността, че все още господствуващото хиперкритично отношение, взето спрямо предишните исторически традиции на Израил, няма вече привилегия. Дори дългооспорваната дата на тръгването може сега да се постави между не толкова далечни граници... Ако приемем, че това тръгване е станало в около 1290 година преди Христа, ние едва ли ще сгрешим, защото първите години на Раамсес II (1301 до 1234 година) в най-голямата си част са били посветени на строителната дейност в града, комуто той е дал името си — в Раамсес на израилтянската традиция. Убедителното сходство между тази дата и дадената според глава 12, стих 40, където се говори за 430 години — «А времето, през което чедата на Израил преживяха в Египет, е 430 години» (Изх. 12:40) — преселването трябва да е станало в 1720 година преди Христа, — това сходство може да бъде, разбира се, и съвсем случайно; то обаче е твърде забележително».

Управлението на Раамсес II е времето на потисничеството и робския труд на Израил; но то е също така и времето, в което за народа се явява великият освободител — Мойсей.

ПО ВРЕМЕТО, КОГАТО МОЙСЕЙ ПОРАСНА, ТОЙ ИЗЛЕЗЕ ПРИ БРАТЯТА СИ / И ВИДЯ ТЯХНОТО БРЕМЕ И РАЗБРА, ЧЕ ЕДИН ЕГИПТЯНИН БИЕ ЕДНОГО ОТ БРАТЯТА МУ, ЕВРЕИТЕ, / И СЕ ОГЛЕДА НАСАМ-НАТАТЪК; И КАТО ВИДЯ, ЧЕ ТАМ НЯМА НИКОГО / ТОЙ УБИ ЕГИПТЯНИНА И ГО ЗАРОВИ В ПЯСЪКА / И ТОВА СТИГНА ДО ФАРАОНА / КОЙТО ПОТЪРСИ МОИСЕЯ, ЗА ДА ГО ПОГУБИ / НО МОЙСЕЙ ПОБЯГНА ОТ ФАРАОНА / И СЕ СПРЯ В МАДИАМСКАТА ЗЕМЯ И ОСТАНА ПРИ ЕДИН КЛАДЕНЕЦ.

(Изх. 2:11, 12, 15)

Мойсей е евреин с типично египетско име, роден в Египет и отгледан от египтяни. «Мойсей» това е името Маосе, срещано често край Нил. Египетската дума «мс»(25) означава просто «момче — син». Известно число фараони се казваха Амосис, Амасис и Тутмосис. А Тутмосе се наричаше прочутият скулптор, измежду чиито майсторски произведения целият свят и днес се възхищава на несравнимо хубавата глава на Нефертита.

Това са факти, познати на египтолозите. Но широката общественост взема на прицел известния библейски разказ за Моисея и кошчето; и за вечните скептици става лесно да се въоръжат с един привиден аргумент против достоверността на този пленителен разказ. «Но това е легендата за рождението на Саргон!», казват скептиците — и «преписана» — подразбират те.

За цар Саргон, основателя на семитската династия в Акад през 2360 година преди Христа, текстовете с клиновиден шрифт разказват следното: «Саргон, могъщият цар, царят на Акад съм аз. Моята майка беше служителка при храма, а баща си не познавах. Зачена ме майка ми и ме роди тайно. Тя ме постави в едно кошче от тръстика и затвори капака му със смола. Тя ме сложи в реката... Реката ме понесе и ме закара при Аки, поливача. Аки, поливачът, ме прие за син и ме отгледа...».

Сходството с библейския разказ за Моисея е наистина поразително: «И като не можеше повече да го крие, тя направи едно кошче от тръстика, намаза го с асфалт и смола, сложи детето в него и го постави в тръсталака край брега на реката...» (Изх. 2:3 и сл.). Историята с кошчето е древен народен разказ на семитите. В продължение на много столетия той преминава от уста на уста. Легендата за Саргон от третото хилядолетие преди Христа се намира дори по нововавилонските плочи с клиновиден шрифт от първото хилядолетие преди Христа: нищо повече от примамна рамка, с която потомството отдавна украсява живота на великите хора. Кому би хрумнало да се усъмни в историчността на император Барбароса, понеже той и днес седи в Кифхойзер?

Служебните лица се намират навсякъде и винаги под държавна закрила. И по времето на фараоните това не беше иначе, а така, както е днес. Затова на Моисея, след като в справедливия си гняв е убил държавния надзирател на робския труд, му остава само бягството, за да се отърве от сигурното наказание.

Мойсей постъпва така, както и преди него — Синухе. Той избягва от територията на египетската власт към изток. И понеже Ханаан е област, подвластна на Египет, Мойсей избира място на изгнание планинската земя Mадиам, източно от Акабския залив, с която знае, че е свързан чрез роднински връзки. Xетура стана жена на праотеца Авраама, след като Сара умря (Бит. 25:1). Един от нейните синове се казваше Мадиан. В Стария Завет племето мадиан бива наричано често кенейци (Числ. 24:21). Това значи «принадлежащ към ковачите на мед»; на арабски qain, на арамейски qainâya значи ковач. Това означение е свързано с наличността на метали недалеч от седалището на това племе. Планинските вериги източно от Акабския залив са богати с мед, както доказаха неотдавнашните изследвания на почвата от американеца Нелсън Глук.

Никоя държава не позволява на евтините принудителни и чужди работници да излязат доброволно от страната. Това сигурно е било изпитано и от израилтяните. Ала най-после мъките им трябва да са изтръгнали необходимото позволение от египтяните. Дали те точно по това време са били гневни към Моисея, досега не може да бъде отговорено с да или не, защото още не са открити съвременни сведения по този въпрос. Но мъките им не са нито нещо невероятно, нито нещо необикновено. Напротив, те се числят към чисто египетски местен колорит. Водата на Нил «се превърна в кръв» — «Излязоха жаби, които покриха Египетската земя» — «Явиха се комари, гадини, чума по добитъка и гнойни струпеи — най-после, град, скакалци и тъмнина» (Изх. 7–10). Египтяните и в сегашни дни преживяват злочестини, каквито Библията описва тук, например «червения Нил».

Утаени вещества от абисинските езера боядисват речната вода, преди всичко в горното течение, често пъти в тъмночервен цвят. Това много наподобява кръв, ако човек поиска. — По времето на заливания жабите, а също и комарите се увеличават понякога толкова много, че стават истински бич за страната. — В категорията на гадините се числят безспорно и кучешките мухи. Те нападат често на рояци цели области, проникват в очите, носа и ушите и могат да причинят чувствителни болки.

Чума по добитъка има навсякъде по света. — Що се отнася до гнойните струпеи, от които страдат както хората, така и животните, тук сигурно се касае до така наречената нилска притка или нилска шуга. Това е един дразнещ и хаплив обрив, който се изражда често в ядливи циреи. Тази омразна болест на кожата заплашва и Моисея при странствуването му в пустинята като наказание: «Господ ще те порази с египетска проказа, с хеморои, с кел и шуга, от които не ще можеш да се изцериш» (Второзак. 28:27).

Наистина край Нил градушката е извънредно рядко явление, ала не и непознато. Годишното време за това е януари или февруари. — Напротив, рояците от скакалци са характерно катастрофално явление в страните на Ориента. Въпросът с внезапната тъмнина не стои другояче. Шамсинът, наречен и самун, е огнен вятър, който издига грамадни количества пясък и ги понася пред себе си. Те засенчват слънцето, придават му матова, жълтеникава светлина и превръщат ясния ден в мрачен. — Само смъртта на първородството е нещастие, за което не съществува обяснение (Изх. 12).

III. Четиридесет години в пустинята

От Нил до Йордан

1 глава: По пътя за Синай

Тръгването от Раамсес — Два театъра на морското чудо — Следи от брод при Суецкия канал — Три дни пътуване в жажда — Ята от пъдпъдъци през време на прелитането на птиците — Експедиция обяснява случая с манната — Египетски минен център в Синай — Азбуката в храма на Хатор

И ПОТЕГЛИХА ЧЕДАТА ИЗРАИЛЕВИ ОТ РААМСЕС ЗА СОКХОТ... (ИЗХ. 12:37) И БОГ ОСТАВИ НАРОДА ДА СЕ НАСОЧИ ПО ПЪТЯ ПРЕЗ ПУСТИНЯТА КЪМ ТРЪСТИКОВОТО МОРЕ (ИЗХ. 13:18) /И ПОТЕГЛИХА ТЕ ОТ СОКХОТ И СЕ РАЗПОЛОЖИХА НА СТАН В ЕТАМ, В КРАЯ НА ПУСТИНЯТА (ИЗХ. 13:20) И ЕГИПТЯНИТЕ СЕ СПУСНАХА СЛЕД ТЯХ И ГИ ДОГОНИХА/ КАКТО БЯХА РАЗПОЛОЖЕНИ КРАЙ МОРЕТО /С КОНЕ И КОЛЕСНИЦИ И ЕЗДАЧИ/ И ЦЯЛАТА ВОЙСКА НА ФАРАОНА, ПРИ ПИ-ХАХИРОТ, СРЕЩУ ВААЛ-ЦЕФОН.

(Изх. 14:9)

Първата част от пътя на бягството може ясно да бъде проследена по картата. Тя не минава — това се отбелязва изрично — по направление на по-сетнешния «Филистимски път» (Изх. 13:17), който е пътят номер първи (Highway Number 1) от Египет през Палестина за Азия. Този главен път за керваните и военните отряди минава почти паралелно на Средиземноморското крайбрежие и е най-късата, най-удобната и същевременно най-строго охраняваната съобщителна артерия. Цяла армия от войници и чиновници в граничните укрепления извършва точна проверка върху всяко влизане и излизане.

Този път крие преголям риск. Затова израилският народ тръгва на юг. В началото от Пи-Раамсес при източния ръкав на делтата за Сокхот във Вади Тумилат. Пи-Хахирот е следната спирка към Етам. Библията обяснява, че това селище се намирало «между Мигдол и морето, срещу Ваал-Цефон» (Изх. 14:2). «Миктол» се явява и в египетските текстове, то има значението на «кула». Едно укрепление е охранявало там на юг керванския път за Синайската област. Неговите останки бяха изкопани в Абу Хасан, 25 километра северно от Суец. В египетските писания се споменава и самият Пи-Хахирот.

ТОГАВА МОЙСЕЙ ПРОСТРЯ РЪКАТА СИ НАД МОРЕТО/ И ГОСПОД ГО ТЛАСКАШЕ НАСТРАНА/ ЧРЕЗ СИЛЕН ИЗТОЧЕН ВЯТЪР ПРЕЗ ЦЯЛАТА НОЩ/ ТА НАПРАВИ МОРЕТО СУША/ И ВОДИТЕ СЕ РАЗДЕЛИХА ЕДНИ ОТ ДРУГИ/ И ТРЪГНАХА ИЗРАИЛЕВИТЕ СИНОВЕ ВЪТРЕ/ ПОСРЕД МОРЕТО ПО СУШАТА/ А ВОДАТА ИМ БЕШЕ КАТО СТЕНА, ОТДЯСНО И ОТЛЯВО.

(Изх. 14:11, 22)

... Морето поглъща с конете и ездачите един египетски отряд преносими войници, който се опитва да настигне израилския народ.

Това «морско чудо» е занимавало непрестанно духовете на хората. Онова, което науката и изследването не са могли досега да изяснят, не е в никой случай самото бягство, за което съществуват повече реални възможности. Спорен е още само въпросът за мястото на морското чудо, в който едва ли може вече да се внесе пълна яснота.

Първата трудност лежи в превода. Еврейската дума Yam suph е преведена веднъж като «Червено море», а друг път — като Ried Meer, тоест Тръстиково море. За «Тръстиково море» се говори повторно: «Защото ние чухме, как Господ изсушил пред вас водата на Тръстиковото море, когато сте идели от Египет...» (Нав. 2.10). В Стария Завет до пророк Иеремия се говори за «Тръстиково море». Новият Завет назовава само «Червеното море» (Откр. 7:38; Евр. 11:29).

По бреговете на Червено море не расте тръстика. Действителното Тръстиково море е лежало по-нататък, на север. Едно достоверно възстановяване на тогавашното положение едва ли е възможно; това именно е втората трудност. Строежът на Суецкия канал през миналото столетие промени извънредно облика на тази местност. Според пресмятанията, на които може да се припише най-висока правдоподобност, така нареченото «морско чудо» трябва да се е случило тъкмо в неговата област. Така например старото езеро Балах, което бе разположено южно от Филистимския път, е изчезнало при строежа на канала; то се е превърнало на плитко блато. На юг по времето на Раамсес II е съществувала връзка от Суецкия залив и нагоре до Горчивите езера. Вероятно тя е стигнала по-нататък даже до езерото Тимсах, Крокодилското езеро. В тази област е имало някога тръстиково море. Водната връзка с Горчивите езера е била проходима на няколко места. И действително тук са могли да бъдат открити следите на бродове. Следователно бягството от Египет през Тръстиковото море е напълно допустимо.

В първите години след Христа поклонниците са предполагали, че бягството на Израил е станало през Червено море. В случая те имали предвид северния край на залива, близо до града Ессувес, днешния Суец; защото преминаването би могло да стане и тук. Понякога силните северозападни ветрове тласкат водата назад в северния край на Суецкия залив с такава мощ, че през това място може да се мине пеша. В Египет преобладава западният вятър. Напротив, за Палестина е характерен споменатият в Библията «източен вятър».

ТОГАВА МОЙСЕЙ ИЗВЕДЕ ЧЕДАТА НА ИЗРАИЛ/ ОТ ТРЪСТИКОВОТО МОРЕ В ПУСТИНЯТА СУР/ И ТЕ ВЪРВЯХА ТРИ ДЕНЯ ИЗ ПУСТИНЯТА/ НО НЕ НАМЕРИХА ВОДА/ ТОГАВА ТЕ ДОЙДОХА В МЕРА/ АЛА НЕ МОЖАХА ДА ПИЯТ ВОДАТА В МЕРА/ ЗАЩОТО ТЯ БЕШЕ ТВЪРДЕ ГОРЧИВА.

(Изх. 15:22, 23)

СЛЕД ТОВА ДОЙДОХА В ЕЛИМ/ ТАМ ИМАШЕ ДВАНАДЕСЕТ ИЗВОРИ ВОДА/ И СЕДЕМДЕСЕТ ФИНИКОВИ ДЪРВЕТА.

(Изх. 15:27)

И ПОТЕГЛИХА ОТ ЕЛИМ/ И ЦЯЛОТО ОБЩЕСТВО НА ИЗРАИЛЕВИТЕ ЧЕДА/ ДОЙДЕ В ПУСТИНЯТА СИН/ КОЯТО СЕ НАМИРА ТАМ, МЕЖДУ ЕЛИМ И СИНАЙ...

(Изх. 16:1)

Мъчителният поход започва — скитнически живот в голата пустинна област, който ще трае 40 години!

С магарета, кози и овци могат да се преодолеят само къси дневни разстояния от около 20 километра; целта на пътуването през деня е винаги най-близкият водоизточник.

Четиридесет дълги години чедата на Израил странствуват по краищата на пустинята от извор на извор, от водоизточник на водоизточник. Благодарение на местата за почивка, които Библията назовава, най-важните етапи могат да бъдат точно обозначени.

Това пътуване е представено по напълно правдоподобен и убедителен начин в книга Числа, глава 33. Както следва именно да бъде за една съвкупност от хора и животни, то не се отдалечава от оазисите и пасищата както в Негеб, така и в Синайската област.

От Нил до планините на Синайския полуостров се простира един древен път. Той беше пътят, по които още от 3000 година преди Христа копаеха мед и тюркоази в планините на Синай. Много пъти в течение на хилядолетията мините са били напускани и са изпадали в забрава за столетия. Раамсес II си припомни за съкровищата, които дремят там, и нареди да се възстанови експлоатацията на мините.

Мойсей повежда своя народ покрай този път, водещ за мините. Той започва от Мемфис, минава през носа на заливния ръкав край днешния Суец и завива след това през една безводна местност от 70 километра на юг без оазиси, без един-единствен извор. За началото на това странствуване в Библията се казва буквално, че те скитали в пустинята три дни без вода, после спрели при един горчив извор и скоро след това — при един особено богат оазис с «дванадесет извори вода и седемдесет финикови дървета». Това извънредно точно библейско обозначение помогна на изследователите да открият историческия път на преселението.

За една процесия от стада с добитък и много хора 70 километра означават поход от три дни. Номадите могат да преодолеят едно такова пътуване, без вода, защото в багажа си носят винаги своя «неприкосновен запас» — вода с мехове от кози кожи, както семейството на родоначалниците според стенната картина в Бени-Хасан. На 70 километра от северния край на Червено море блика и днес извор, Ain Hawarah, според езика на бедуините. Номадите съвсем неохотно спират тук с добитъка си. Водата не мами към почивка. Тя е солена и сярна, «горчива» — казва Библията. Това е старото Мера.

24 километра по-навътре в южна посока, точно след пътуване от още един ден, се разстила Вади Гарандел, великолепен оазис със сенчести палми и много водоизточници. Това е библейският Елим, второто място за почивка. Отвъд Елим започва пустинята Син край брега на Червено море, днес — низината Ел Каа. Наистина чедата на Израил са преминали досега едно късо разстояние, ала то е достатъчно необичайно и отрупано с лишения след един, макар и тежък, но урегулиран и сит живот в Египет. И не е чудно, че разочарованието и недоволството стават явни. Но между това те успяват да подобрят жалкото си продоволствие през две неочаквани и много добре дошли придобивки.

ВЕЧЕРТА ДОЛЕТЯХА ПЪДПЪДЪЦИ/ И ПОКРИХА СТАНА/ А НА СУТРИНТА... / КОГАТО РОСАТА СЕ ВДИГНА/ ЕТО, ПО ЛИЦЕТО НА ПУСТИНЯТА ЛЕЖЕШЕ НЕЩО/ ОБЛО И ДРЕБНО, КАТО СКРЕЖ ПО ЗЕМЯТА/ И КОГАТО ИЗРАИЛЕВИТЕ ЧЕДА ГО ВИДЯХА/ КАЗАХА СИ ЕДИН НА ДРУГ: «МАН ХУ».

ТО ЗНАЧИ — КАКВО Е ТОВА?/... ТОГАВА МОЙСЕЙ ИМ КАЗА/ ТОВА Е ХЛЯБЪТ/ КОЙТО ВИ ДАДЕ ГОСПОД ЗА ХРАНА.

(Изх. 16:13–15)

Относно думите пъдпъдъци и манна се е спорило винаги и винаги с по-голямо или по-малко основание. Какво недоверие са предизвиквали те! Библията описва неща, които са като че ли чудни и необясними. Пъдпъдъците и манната обаче са неща съвсем естествени. Достатъчно е да се попита за това някой естествовед или туземците, които и днес могат да наблюдават същите явления.

Странствуването на израилтяните започва през пролетта, времето на голямото прелитане на птиците. От Африка, която през лятото става непоносимо гореща и суха, птиците прелитат от векове по два пътя за Европа Единият минава над западния край на Африка към Испания, а другият — около източната част на Средиземно море към Балканския полуостров. Заедно с другите птици през пролетните месеци над водите на Червено море прелитат и пъдпъдъци, които трябва да пресекат това море по източния път. Уморени от дългото летене те падат просто по равното крайбрежие, за да съберат нови сили за пътя над високите планини към Средиземно море. Йосиф Флавий (Alt., III, 1, 5) описва едно такова събитие; а и в наши дни, през пролетта и есента, бедуините ловят с ръка изнурените пъдпъдъци в същата област.

Що се отнася до известната манна, за нея ние научаваме достоверни данни от ботаниците. Нека бъдем по-кратки: този, който се интересува за манната, ще я намери в експортния списък на Синайския полуостров. Впрочем нейният доставчик е отбелязан във всички ботанически таблици на Предния изток, а именно — Tamarix mannifera Ehr.

В широката и недостатъчно осведомена общественост библейската манна се счита, както и преди, за необяснимо чудо. Случаят с манната е истински класически пример за това, колко упорито се налагат понякога предубежденията и преднамерените схващания върху поколенията и колко трудно успява истината често пъти да си пробие път. Получава се такова впечатление, сякаш никой не би желал да повярва, че «манната» действително съществува. А всъщност никак не липсват достатъчно убедителни описания за нейното съществуване. Следващото такова описание на един очевидец е старо почти петстотин години.

«Във всички долини около цялата Синайска планина се намира и в днешно време манната, която монасите и арабите събират, запазват и продават на поклонниците и на чуждите хора, които идват там», така пише през 1483 година майнският декан Брайтенбах за поклонническото си пътуване до Синай. «Тази манна пада рано сутрин, също като роса или скреж, и блести на капчици по тревата, камъните и клоните на дърветата. Тя е сладка като мед, залепва и остава по зъбите, когато се яде, и ние купувахме от нея голямо количество.»

През 1823 година германският ботаник Г. Еренберг публикува едно описание(26), което дори колегите му по специалността приеха с голямо недоверие. В действителност неговото тълкуване изглаждаше малко необикновено: известната манна не била друго освен един секрет, какъвто тамарисковите дървета и храсти отделяли, когато били пробождани от един вид кърмъзов червей (Schildlaus), който се среща често в Синай!

Сто години по-късно се урежда истинска експедиция за манната. Ботаниците Фридрих Симон Боденхаймер и Оскар Теодор от Еврейския университет в Иерусалим тръгват за Синайския полуостров, за да изяснят най-после много оспорвания въпрос за манната. Няколко месеца двамата учени изследват щателно, в широка периферия, сухите низини и оазисите около Синайската планина. И техният доклад разгадава една сензация. Те не само донасят със себе си първата снимка на манната, но резултатите от тяхното изследване потвърждават изцяло както изложенията на Брайтенбах и Еренберг, така и пълната истинност, с която Библията описва странствуването на израилския народ в пустинята.

Без щитовидната въшка (кошенила) спомената за пръв път от Еренберг, не би имало фактически манна. Малките насекоми живеят предимно по тамариските, един вид акация, който се среща често в Синай. Те излъчват своеобразен смолист секрет, който според описанието на Боденхаймер има формата и големината на кориандрово семе. При отделянето си той е бял; и едва след по дълго престояване приема жълтеникавокестеняв цвят. Разбира се, двамата изследoватели не са пропуснали да вкусят и от манната. «Вкусът на втвърдените зрънца от манна е своеобразно сладък — казва Боденхаймер. — Той може да се сравни най-сполучливо с този на медната захар, продукт от дълго престоялия пчелен мед.» «Тя беше като кориандрово семе и бяла — описва я Библията, — а на вкус като питка с мед» (Изх. 16:31).

Резултатите от експедицията потвърждават също така и останалите библейски сведения за манната. «И те я събираха всяка сутрин, толкова, колкото всеки можеше да изяде; а когато припечеше слънцето, тя се разтопяваше» (Изх. 16:21). Също така и бедуините на Синайския полуостров бързат днес в най-ранна зора да съберат своята Man sessamâ, «манната от небето», защото мравките са техни лакоми съперници. «Но те започват своята събирателна дейност едва когато почвата придобие температура от 21 градуса по Целзий», се казва в доклада на експедицията. Това става около 8 ч и 30 м преди обяд. Дотогава насекомите са още неподвижни. «Щом мравките се раздвижат, изчезва и манната. Това именно трябва да е имал предвид библейският летописец, като казва, че тя се стопявала. Бедуините са благоразумни и не забравят да приберат събраната манна грижливо в делва, понеже мравките иначе биха се нахвърлили върху нея. Нещо подобно е било и през време на странствуването под водителството на Моисея: «И някои оставиха от него до сутринта; но то червяса...» (Изх. 16:20).»

Появяването на манната зависи от един благоприятен зимен дъжд и е различно през отделните години. При добра година бедуините на Синайския полуостров събират сутрин по един килограм и половина на човек! Това е една внушителна порция, която е напълно достатъчна, за да насити възрастен човек. И Мойсей е могъл наистина да изиска от чедата на Израил: «Нека всеки да събира толкова, колкото може да изяде» (Изх. 16:16).

От капките манна бедуините правят каша, която употребяват като любима и богата с витамини прибавка към често еднообразната си храна. Манната е дори износен продукт и добре запазена, тя представлява също превъзходен «неприкосновен запас», понеже може да се съхранява неограничено дълго време. «И Мойсей каза на Аарона: Вземи една стомничка и сложи в нея пълен гомор манна и я постави пред Господа, за да се запази за потомството ви» (Изх. 16:33).

«И чедата на Израил ядоха манна четиридесет години, докато стигнаха до земята, където щяха да живеят; те ядоха манна до границата на Ханаанската земя» (Изх. 16:35). Тамариски с манна виреят все още в Синай и по дължината на Арабската пустиня, до Мъртво море.

ТЕ ТРЪГНАХА ОТ ПУСТИНЯТА СИН И СЕ РАЗПОЛОЖИХА НА СТАН В ДОФКА.

(Числ. 33:12)

Неколкостотин метра над водите на Червено море се разстила в монотонна широта пустинята Син. Само камилски тръни и оскъдни храсти прекъсват блестящо жълтите пясъчни ивици на горещото високо плато. Никакъв лъх на вятър, нито морски зефир не разхлажда челото и врата на пътника. Този, който тръгне тук на югоизток, следвайки стария камилски път, преживява незабравима гледка: от високата равнина ненадейно израства на хоризонта остро назъбен планински профил — Синайският масив. При наближаването геологичните формации блясват в необикновена и рядка гама от цветове. Стени от розов и слезовочервен гранит се издигат назъбени и стръмни високо в синьото небе. Между тях блестят бледокехлибарени и серночервени склонове и пропасти, прорязани от порфирови жили с оловен цвят и тъмнозелени ивици от тюркоаз. Картината е такава, сякаш пъстротата и великолепието на някоя цветна градина са се влели в тази демонична симфония от камък! В края на пустинята Син старият път свършва неочаквано и се изгубва в една долина.

До началото на нашия век никой не знаеше къде трябва да се търси Дофка. Единственото такова указание се съдържа в самото име на това селище. «Дофка», така установиха изследователите на езика, е дума, сродна на еврейски с думите «процес на топенето». Процеси на топенето има там, където се крие метал.

През пролетните дни на 1904 година англичанинът Флиндърс Петри, който си извоюва име като пионер на библейската археология, тръгва от Суец с дълъг керван от камили. Придружава го истинска армия от учени, 30 архитекти, египтолози и асистенти. От пристанищните сгради на Суецкия канал експедицията тръгва по следите на стария египетски кервански път в дебрите на Синай. През пустинята Син до планинската верига тя минава по същия път като израилтяните.

Керванът се движи бавно в една от долините около острия планински масив — и сякаш стрелката на всемирния часовник се е върнала изведнъж три, дори четири хилядолетия назад. Керванът се озовал неочаквано в света на фараоните. Петри нарежда да спрат. В долината върху една скалиста тераса стърчи храм. От четириъгълните колони край входните порти гледа втренчено образът на една богиня с големи кравешки уши. Истински хаос от релефни колони и към тях една висока врата изглеждат като израснали от земята. Жълтият пясък около малките каменни олтари показва тесни пепелни следи от жертвоприношения. Входове в тъмни пещери зеят по склоновете наоколо, а високо над долината се издига внушителният масив на Синай. Викът на водачите е престанал. Керванът се заковава на място, победен като че ли от призрачната гледка.

В разрушения храм Петри намира вдълбано името на Великия Раамсес II. Експедицията е пристигнала в Серабит ел-Шадем, староегипетския минен и индустриален център за мед и тюркоази. С голяма вероятност ние можем да търсим тук библейското селище Дофка.

Цели две години един лагер от палатки пред древния храм внасят нов живот в долината. Обредните сцени и картините на жертвоприношения по стените на храма припомнят, че тук е била почитана богинята Хатор. Един почти необятен хаос от полуразрушени галерии в скалите, пръснати наоколо из долините, свидетелствува за търсенето на мед и тюркоази. Следите от удари на инструментите са несъмнени. Разрушени селища, местопребиваванията на работниците, лежат в околността.

Слънцето пече немилостиво в котловината, изпълва я с непоносима жега и затруднява работата на експедицията. В тези пустинни мини работата особено през лятото трябва да е била истински ад. Един надпис от 1800 година преди Христа — времето, когато е управлявал Аменем-хет III, разказва на изследователите за това.

Хор-ур-Ре, носител на печата и «ръководител на работниците» на фараона, държи кратка реч пред минните работници и робите. Той се опитва да ги насърчи, да им вдъхне кураж: «Колко щастлив може да се счита този, който се намира в тая минна област!». Ала те отвръщат: «Тюркоази има винаги в планината. Но кожата е онова, за което трябва да се мисли в това годишно време. Ние чухме вече да се говори, че в това годишно време е добивана руда. Ала наистина кожата е тази, която страда, тук в това тежко годишно време». «Във всички времена — уверява ги след това Хор-ур-Ре, — когато съм водил хора в минната област, ме е ръководила славата на царя... Изразът на моето лице не стана малодушен поради работата... Тогава нямаше никаква «въздишка за хубава кожа»! А очите блестяха...»

Докато разкопките в старите мини, селищата и храмовия участък са в пълен ход, на няколко крачки по-далеч от светилището на богинята Хатор от пясъка биват изровени отломки от каменни плочи, при които се намира и една статуя с кръстосани нозе. Върху плочите, както и върху скулптурата са вдълбани особени знаци. Както Флиндърс Петри, така и египтолозите измежду неговите сътрудници не могат да разберат нищо от тези знаци. Това са очевидно записвания на един невиждан досега шрифт. Макар че надписите притежават силна образност, с която напомнят египетските йероглифи, тук едва ли може да се касае до йероглифен шрифт, щом като знаците нямат голяма разлика помежду си.

След като всички подробности на находката са проверени обстойно, Флиндърс Петри идва до следното смело заключение: «Работниците от Ретену(27), които са били ангажирани от Египет и биват често споменавани, са имали тази система от праволинейни знаци. По-нататъшното следствие от това е твърде важно, а именно — простите хавански работници са били запознати с писането още през 1500 година преди Христа и това писане е независимо от йероглифите и клиновидния шрифт. Освен това то обезсилва окончателно хипотезата, че израилтяните, дошли от Египет и минали през тази област, още не са могли да пишат!».

Този извод възбуди огромен интерес в средите на учените, които се занимават с древността, на изследователите на писмеността и историците. Чрез това бяха обезценени всички дотогавашни познания относно възникването и първата употреба на писмеността в Ханаан. Странно изглеждаше обстоятелството, че жителите на Ханаан още в средата на второто хилядолетие преди Христа са могли да имат собствена азбука. И само от текста на синайските плочи можеше да се извлече доказателството дали Петри има наистина право. Веднага след завръщането си в Англия Флиндърс Петри се заема с копирането на плочите.

Експерти, запознати с писмеността, се втурват от всички държави към непохватно надрасканите знаци. Но никому не се удава да изтръгне от тях някакъв смисъл. Едва десет години по-късно сър Алан Гардинър, гениалният неуморим преводач на египетски текстове, повдига булото. Той успява да разгадае някои части от надписите. Вдълбаният на много места «пастирски жезъл» му помага в това направление. В една комбинация от четири или пет знака, която се среща повече пъти, Гардинър съзира най-после староеврейски думи! Петте знака л-B- -л-т той определя като посветени на «богинята Ваалат».

През второто хилядолетие преди Христа в крайбрежния град Библос е било почитано едно женско божество на име Ваалат. В чест на същото божество е бил издигнат от египтяните храмът в Серабит ел-Шадем; но при египтяните тази богиня се е наричала Хатор. Недалеч от нейния храм работници от Ханаан са копаели мед и тюркоази.

Веригата от доказателства беше приключила. Но значението на находката в Синай се прояви в цялата си величина едва след по-нататъшните мъчни изследвания и проучвания, шест години подир смъртта на Флиндърс Петри.

Гардинър бе успял да разгадае само една част от чудните знаци. Три десетилетия след това, през 1948 година, група археолози от Калифорнийския университет в Лос Анжелос откриват ключа, който дава възможност да се направи точен превод на всички знаци по синайските плочи. Надписите произхождат несъмнено от времето около 1500 година преди Христа и са написани на хананейски диалект!

Това, което Флиндърс Петри бе изтръгнал от горещата синайска земя през 1905 година, стои в променена форма пред очите на хората от целия свят по вестниците, списанията, книгите и по валяците на техните пишещи машини. Камъните в Серабит ел-Шадем показват предвестниците на нашата азбука! Двете важни изразни средства на «Плодородния Полумесец», знаците на картинното писане и буквите на клиновидния шрифт, са били вече престарели, когато във второто хилядолетие преди Христа е било създадено третото важно изразно средство — азбуката. Подтикнати вероятно от картинното писмо на своите колеги по работа от Египет, семитите в Синай създават свой собствен и напълно различен начин на писане.

Прочутите синайски надписи са първото стъпало на северосемитската азбука, която е непосредственият праотец на днешната наша азбука. На нея са пишели в Палестина, в Ханаан, във финикийските приморски републики; а в края на деветото столетие преди Христа са я възприели гърците. От Елада тя преминава в Рим, а оттам — по земното кълбо.

«И рече Господ на Моисея: Запиши това за спомен в една книга...» (Изх. 17:14). За пръв път в Стария Завет става дума за «писане», когато израилтяните са стигнали следното място за почивка подир Дофка. Никога преди това не се среща тази дума, нито един-единствен път. Разгадаването на синайските плочи постави това място от Библията в съвсем нова светлина на едно историческо показание; защото ние знаем оттогава, че триста години преди Мойсей да е минал тук с народа си от Египет, хора от Ханаан са «пишели» вече в тази област на свой език, много сроден с езика на израилтяните.

2 глава: На Мойсеевата планина

«Бисерът на Синай» — Израил брои 6000 души — Избликване на вода от скалата — Разузнавателната техника на номадите — В долината на монасите и отшелниците — Великото чудо

И ЦЯЛОТО ОБЩЕСТВО ИЗРАИЛЕВИ ЧЕДА/ ПОТЕГЛИ НА ПЪТ ОТ ПУСТИНЯТА СИН/ КАКТО ГОСПОД ИМ ЗАПОВЯДА/ И ТЕ СЕ РАЗПОЛОЖИХА НА СТАН В РЕФИДИМ/ И ДОЙДОХА АМАЛИКИТЦИ/ И СЕ БИХА С ИЗРАИЛТЯНИТЕ В РЕФИДИМ.

(Изх. 17:1)

Рефидим е днешният Фейран, считан от арабите за «бисера на Синай». Закрилян от самотата на пъстрите скалисти великани наоколо, този миниатюрен рай предлага от хилядолетия същата картина. Една палмова горичка подарява благодатна сянка. Както през времето на праотците номадите довеждат тук своите стада на водопой и си отдъхват върху малкия зелен килим.

От лагера на експедицията Флиндърс Петри предприема излети, за да изучи и съседната околност. В походи, свързани с много лишения, той се запознава с долините и планините, като слиза до бреговете на Червено море. Петри установява, че Фейран е единственият оазис в цялата южна част на планинския масив. За местните номади той е бил и си остава жизненоважен център и тяхно най скъпоценно имущество. «Амаликитците са искали — заключава Флиндърс Петри — да спасят Вади Фейран от чуждите нашественици.» А следното му разсъждение гласи: «Когато климатът не се променя», което ни потвърждават напълно запазените през хилядолетия колони от песъчлив камък в Серабит-ел Шадем, тогава и броят на населението е оставал същият. В наше дни на Синайския полуостров живеят около 5000 до 7000 номади със стадата си. Приблизително 6000 души трябва да е броил следователно и Израил — това показва нерешена битка с амаликитците».

«И когато Мойсей вдигнеше ръката cи надвиваше Израил, а когато спуснеше ръката си, надвиваше Амалик» (Изх. 17:11).

«Докато слънцето залезе», е траяла ожесточената битка; и тогава Иисус е можал най-после да изтръгне победата за Израил. По този начин пътят за извора в оазиса Рефидим е бил освободен. Но преди това «народът нямаше вода за пиене» (Изх. 17:1). В това затруднително положение Мойсей трябва да е взел тоягата си и да е изтръгнал вода от една скала (Изх. 17:6), което се счита за съвсем непонятно не само от скептиците, макар че и с това описание Библията предава едно естествено явление.

Майор Ч. С. Джарвис, който през тридесетте години беше британски губернатор в Синайската област, веднъж е преживял лично това. Той пише(28): «Удрянето на скалата при Рефидим от Моисея и бликването на вода от нея звучи като че ли да е невъзможно, но авторът на тези редове го е видял да става наистина. Няколко души от Синайския камилен корпус бяха спрели в една суха долина и отхвърляха настрана едрия пясък, който се бе натрупал в подножието на една скала. Те искаха да стигнат до водата, която се просмукваше бавно през варовитата скала. Хората работеха лениво а Бас Савис, тъмнокожият подофицер, каза: «Дай малко тук!». При това той грабна лопатата на един от войниците и започна така бързо да копае, както правят подофицерите в целия свят, когато искат да покажат на своите хора какво могат, но всъщност нямат намерение да правят това повече от две минути. При това един от силните удари засегна скалата. Тогава твърдата й гладка повърхност, която се образува винаги върху разпадащия се от времето варовик, се разпука и падна. По този начин мекият камък под нея беше оголен и от шуплите му бликна силна водна струя. Суданезите, които са запознати добре с делата на пророците, но се отнасят към тях не особено почтително, обсипаха своя подофицер с похвалите: «О, ето го пророк Мойсей!». Това е едно твърде очевидно обяснение на онова, което се е случило и с Моисея, когато е ударил скалата при Рефидим».

Ч. С. Джарвис е бил очевидец на една чиста случайност; защото хората от камилния корпус бяха суданези, а не местни жители на Синай, запознати добре с техниката на това вододобиване. По пътя на Кадес за Едом Мойсей прилага още веднъж изкуството за добиване на вода чрез удар. «И Мойсей вдигна ръката си и удари два пъти в скалата с жезъла си — е казано в Числ. 20:11. — И протече много вода, от която пи народът и добитъкът му.» През време на изгнанието си при мидианитите в онези местности той се е запознал очевидно с този извънредно необикновен начин за намиране на вода.

След смяната на столетията във Фейран, където на Израил бе съдено да изтърпи под водителството на Моисея първото неприятелско нападение, се установиха многобройни отшелници и монаси. Те построиха скромните си жилища в клисурите и по склоновете на планината. Във Фейран се издигна църква, а на четиридесет километра южно от оазиса, в подножието на Дшебел Муса, бе изграден малък параклис.

Но дивите номадски племена не дават покой на отшелниците и монасите в Синай. Мнозина загубват живота си при често повтаряните нападения. През 327 година след Христа, когато осемдесетгодишната майка на първия император-християнин Константин света Елена при своето пребивание в Иерусалим узнава за страданията на синайските монаси, тя основава един приют за тях, който бива изграден в подножието на Мойсеевата планина.

През 530 година след Христа източноримският император Юстиниан нарежда малкият параклис на Мойсеевата планина да бъде снабден допълнително със здрав укрепителен вал. И дори до средните векове укрепената църквица на Дшебел Муса си остава благочестива и свещена цел на синайските поклонници от всички страни. Според една легенда това забележително място е получило името «Манастир света Катерина», което име носи и днес.

Наполеон нареди да се поправят зидовете на тази усамотена крепост от ранното Христово време, които бяха застрашени от събаряне.

През 1859 година германският богослов Константин Ф. Тишендорф открива на Синай един от ценните останали запазени пергаментни ръкописи на Свещеното Писание, прочутия Синайски кодекс (Codex Sinaiticus). Той произхожда от четвъртото столетие и съдържа на гръцки език Новия Завет и части от Стария Завет.

Руският император го получава като подарък; срещу него той прави подаяние на манастира от 9000 рубли. Скъпоценната вещ пристига в Петербургската библиотека. През 1933 година Британският музей придобива Синайския кодекс.

Малкият параклис в подножието на Дшебел Муса е бил построен върху мястото, на което Мойсей според Библията е видял горящия храст: «И той видя, че храстът гори с огън, ала не изгаря» (Изх. 3:2).

И ТЕ ТРЪГНАХА ОТ РЕФИДИМ/ ТА ДОЙДОХА В СИНАЙСКАТА ПУСТИНЯ/ И СЕ РАЗПОЛОЖИХА НА СТАН ТАМ, В ПУСТИНЯТА, СРЕЩУ ПЛАНИНАТА/ И МОЙСЕЙ ВЪЗЛЕЗЕ НАГОРЕ ПРИ ГОСПОДА.

(Изх. 19:2, 3)

И СЛЕЗЕ МОЙСЕЙ ПРИ НАРОДА И МУ РАЗКАЗА ТОВА/ ТОГАВА БОГ ИЗРЕЧЕ ВСИЧКИ ТЕЗИ ДУМИ/ A3 СЪМ ГОСПОД, БОГ ТВОЙ.../ ДА НЯМАШ ДРУГИ БОГОВЕ, ОСВЕН МЕНЕ.

(Изх. 19:25; 20:1–3)

На Синай става нещо единствено в историята на човечеството. Тук лежат корените и величието на една религия без пример и подражание, която беше достатъчно силна, за да завладее земното кълбо.

Мойсей, синът на един първобитен свят, изпълнен с вярата към много божества, към богове в най-различна форма, оповестява вярата в единия Бог! Мойсей става основател на едноверието — това е великото, истинско и незаменимо чудо на Синай. Мойсей, един непознат син и внук на номадите, отрасъл в чуждата египетска земя, «слезе при народа и му разказа това». Номадите, които живеят в палатки от кози кожи, сред пустинята и под открито небе, чуват първи безпримерната вест, възприемат я и я предават по-нататък. В продължение на 39 години те я разнасят преди всичко помежду си, в усамотението на пустините, край шуртящите извори, край тихите водопои на сенчестите оазиси и сред жалбите на вятъра, който вее над безводната местност. При пасенето на овците, козите и ослите те говорят за единствения велик Бог, за Иехова.

Така започва чудната история за тази вяра, която завладя света. Простите овчари странствуват в бедствия и носят великата нова идея, новата вяра в своята нова родина, откъдето тази вест преминава един ден в света, до всички народи на земята. Могъщите народи и великите царства на онова далечно време са потънали отдавна в тъмното царство на миналото. Но потомците на тези овчари, които първи възприеха вярата в единия и всемогъщ Бог, живеят и днес.

«Аз съм Господ, Бог твой — да нямаш други богове, освен Мене» — това е без пример, откакто на земята живеят хора. За него не беше даден никакъв образец, никакъв подтик от други народи.

Сигурността на това знание ние дължим на археологичните находки и открития в Египет, страната, където Мойсей израсна и беше възпитан, и в други страни на стария Изток. Както слънчевият култ на Ехнатон, така и показаната в Месопотамия манифестация на много божества, събрани в един-единствен бог — бога на войната Нинурта, са само смътни предвестници на монотеизма. Но всички тези представи са лишени от спояващата сила, лишени са от спасителната нравствена идея, положена в десетте заповеди, които Мойсей свали от самотните височини на Синайската планина и закотви в сърцата и умовете на хората.

Само в народа на Израил, в «Плодородния Полумесец», новата идея за Бога се явява в ясна и чиста форма, свободна от вълшебство, свободна от пъстрообразни и чудновати картинни представи. Без пример и подражание е също ясната повелителна форма на десетте заповеди. На израилтяните се заповядва да не грешат, защото Иехова иска това!

3 глава: Под небето на пустинята

Синай-Кадес 230 километра — Два извора при мястото на голямата почивка — Разузнавателен отряд към Хеврон — Гроздът беше лоза — Чужди народи — Една жена от фелахите открива архивата на Амарна — Писма на индоарийски князе в Ханаан — Селище на евейците под петролните кули на Киркук — Докладът на разузнавачите предизвиква ново решение — Библейската «пустиня» бе степ

ТОГАВА ЧЕДАТА ИЗРАИЛЕВИ ТРЪГНАХА / И ИЗЛЯЗОХА ОТ СИНАЙСКATA ПУСТИНЯ .

(Числ. 10:12)

Израил бе се подчинил на вярата в единия Бог и Неговите закони. Подвижното светилище, което Му построиха — скинията, беше направено от дървото на ситим (Изх. 25:10), вид акация, която и днес е добре позната и твърде разпространена на Синайския полуостров.

Пребиванието на израилтяните в Синайската планина бе траяло почти една година. Сега те продължават странствуването си като вземат посока на север, право към Ханаан. Кадес, следният етап, който представлява граничен камък за дългото пребивание на израилевите чеда в пустинята, е отдалечен на 230 километра от Синай по въздушна линия.

Благодарение на много прецизните топографични указания в Библията и тази част от пътуването им може да се проследи точно. Пътят минава край западния бряг на Акабския залив и води за пустинята Фаран (Числ. 13:1), днешната Бадиет ет-Тин — което значи «пустиня на самотата», като продължава по нейния източен край. Измежду местата за почивка по този път (Числ. 33:16–36) могат със сигурност да се отъждествят Асирот и Ецион-Гавер. Асирот е днешният Ain Huderah, разположен близо до залива. Ецион-Гавер лежи на самия край на Акабския залив — мястото, където някога се е намирал пристанищният и индустриален център при управлението са цар Соломон (3 Цар. 9:26).

През време на пътуването покрай брега на залива се повтаря случаят с пъдпъдъците. Тогава пак е пролет — времето, когато прелитат птиците, и преданието се явява пак природосъобразно: «Тогава повея вятър от Господа и донесе пъдпъдъци откъм морето и ги натрупа около стана» (Числ. 11:31).

«Те тръгнаха от Ецион-Гавер и се разположиха на стан в пустинята Син, това е Кадес» (Числ. 33:36).

Под Хеврон хълмистата земя на Иудея се снишава в една доста плоска низина, чиято южна част — към често споменавания «Египетски поток», към далеч разклонената суха долина — стана все по-безводна (Числ. 34:5; Нав. 15:4; 3 Цар. 8:65). Това е Негеб, библейската Южна страна (Числ. 13:18). Посред безбройните Wadis — сухи долини, — през които тече вода само в дъждовно време през зимните месеци, лежи Кадес. Старото име Кадес е останало запазено поради малкия извор Ain Qedeis, на който номадите, минаващи край него, поят добитъка си. Оскъдно бликащата изворна вода едва ли е била достатъчна да задоволи за по-дълго време шестте хиляди израилеви чеда и техните стада. Само около 7 километра обаче на северозапад от Кадес извира от земята Ain el-Qudeirât, най-богатият водоизточник в цялата далечна околност. Нему дължи Wadi Qudeirât своето плодородие. Оттук чедата на Израил видяха далечната земя, която им беше обречена и за която те още не можеха да имат никаква представа. Може би бързината на тръгването им беше попречила да проучат обстойно това още в Египет. Палестина бе така добре известна на хората край Нил, че недостатъчното познаване от някого дори на подробностите се считаше като укорителна липса на достатъчно образование. Аман-aпa, един «писар на заповедите по армията при управлението на Раамсес II, е претърпял дори присмех и подигравки заради своето невежество относно Палестина. Хори, надзирател на царската конюшня, отговаря на едно негово писмо с почти сатирична острота, като го подлага при това на същински изпит по география: «Твоето писмо е богато и претоварено с големи думи. И ето, ти получаваш такава отплата, каквато заслужават тези, които се стремят към претоварване — тебе те натоварват повече, отколкото си желал. Ние казваме: Ако в твоите думи има истина, тогава от нея следва правото да бъдеш подложен на изпит. За теб е толкова лесно да сложиш юздата на един кон, колкото на един... чакал. Нека да видим какво прави твоята ръка. Ти не си ли видял областта Упе при Дамаск? Не познаваш ли нейното състояние, какво е то? Как е устроена реката й? Не си ли ходил в Кадеш? Не си ли минал по пътя за Ливан, където небето е тъмно през деня? Той е обрасъл с кипариси и дъбове и с кедрови дървета, които стигат до небето. Ще ти кажа и за един тайнствен град; Библос е неговото име. Как изглежда той? По-добре разправи ми за Сидон и Сарепта. Говори се за един друг град, който лежи сред морето; той е пристанище — Тир е неговото име. Водата за него се докарва с кораби. Ако приближаваш към Яфа, ще видиш, че полето се зеленее. Ти се промъкваш... намираш красивата девойка, която пази лозята. Тя те приема като другар и ти предоставя прелестите на своето лоно... Ти задремваш и ставаш бездеен. Тогава открадват... твоя лък, ножа от пояса ти, паласката с твоите стрели; и волята ти бива парализирана... Твоята смелост посърва. Ти казваш: Дайте ми храна и вода, защото аз съм пристигнал щастливо! Но те се преструват на глухи и не те чуват... Хайде, заведи ме на пътя към юг, в околността на Ако. Къде е планината на Сихем? Опитният писар — къде пътува той към Хазор? Как е устроена неговата река? А сега нека да ти кажа за други градове! Разправи ми например за изгледа на Кин при Мегидо, запознай ме с Рехов, разкажи ми за Ветшаан и Кириат-ел. Обясни ми как се минава край Мегидо. Реката Йордан — как се преминава на другата й страна? Чуй — така завършва писмото си надзирателят на царската конюшня Хори, — аз пребродих за тебе земята Палестина... разгледай я спокойно, за да те намерят в състояние занапред да я опишеш и за да станеш... един... сановник». Царските чиновници, войниците и търговците имаха най-малко ясна представа за Палестина. Мойсей, принадлежащ към един беден пастирски народ, трябва тепърва да опознава тази страна. И той изпраща разузнавачи.

И МОЙСЕЙ ГИ ИЗПРАТИ / ДА ПРОУЧАТ ХАНААНСКАТА ЗЕМЯ/ КАТО ИМ КАЗА / ИДЕТЕ В ТАЗИ ЮЖНА СТРАНА/ И СЕ КАЧЕТЕ НА ПЛАНИНАТА/ И ОГЛЕДАЙТЕ ЗЕМЯТА/ КАКВА Е ТЯ/ И НАРОДА/ КОЙТО ЖИВЕЕ ТАМ/ ДАЛИ Е СИЛЕН ИЛИ СЛАБ, ДАЛИ Е МАЛОБРОЕН ИЛИ МНОГОБРОЕН...

(Числ. 13:18, 19)

Измежду дванадесетте разузнавачи се намира и Иисус, човек с големи стратегически способности, както се установява по-късно при завладяването на Ханаан. Като главна област за техните проучвания те избират околността на Хеврон, на юг от Иудея. След 40 дни пратениците се явяват отново пред Моисея. За доказателство, че са изпълнили задачата си, те носят плодове от проучената област, смокини и нарове. Невероятно удивление предизвиква един грамаден грозд, отрязан в «долината Есхол», защото «двама го понесоха на върлина»! (Числ. 13:24). И потомството се удивлява също недоверчиво, понеже летописецът говори за един-единствен грозд. В действителност това трябва да е била една лоза с плода си. Разузнавачите са я отрязали заедно с гроздето, което по този начин се запазва прясно по-дълго време. Във всеки случай указанието на Библията за произхода му е достоверно. «Есхол» значи «Лозова долина». Тя лежи югозападно от Хеврон; тази област е богата и сега с лозя. Едрите гроздове, тежки от 5 до 6 килограма, не са рядкост. Разузнавачите дават отчет и описват Ханаан както Синухе още преди 650 години като земя, «в която тече мляко и мед», но «в която живее силен народ и градовете й са твърде големи и укрепени...» (Числ. 13:28, 29; Второзак. 1:28).

При изброяването на различните жители на тази страна те споменават познатите ни днес хетейци, аморейците, заселените около Иерусалим иевусийци, хананейците и амаликитците, с които израилтяните имаха стълкновение още в Синай. Те споменават също и «синовете Енакови», които трябва да са «синове на исполина» (Числ. 13:23, 29, 34). «Енак» значи буквално е «дълъг врат»; повече науката не може да каже до днес по това. Изказано е само предположението, че «исполините» представляват може би остатъци от стари предсемитски народностни елементи, за което впрочем липсва всяко доказателство.

Тогава в Ханаан са живеели наистина хора от чужда раса, които трябва да са били непознати на идващите от Египет израилтяни. А на кой народ са «синове», това те сами са известили на потомството, и то чрез глинените плочи, намерени случайно през 1887 година при Тел ел-Амарна(29) от една жена измежду фелахите. Като краен резултат на по-нататъшното изследване се получава една сбирка от всичко 377 документа. Това са писма на клиновиден шрифт от царските архиви на Аменофис III и неговия син Ехнатон, който е изградил новата си столица в ел-Амарна край Нил. Плочите съдържат една кореспонденция на князете на Палестина, Финикия и Южна Сирия с ведомството за външните работи на двамата фараони, съставена на акадски, дипломатически език през второто хилядолетие преди Христа. В повечето от ръкописите изобилствуват типичните хананейски думи; някои дори са написани почти изключително на това наречие. Тази неоценима находка хвърля за пръв път ясна светлина върху положението в Палестина през XV и XIV столетие преди Христа.

Едно от писмата гласи: «Предай на царя, моя господар, моето слънце, моя бог: И така (говори) Сувардата, твоят слуга, слугата на царя и прахът на неговите нозе, земята, върху която ти стъпваш: В нозете на царя, моя господар, слънцето от небето, се хвърлям седем пъти аз, седем пъти, както по корем, така и по гръб...».

Това е, както трябва да се разбира, само въведението. И то съвсем не е пресилено, а строго формално, както е предписвал тогавашният протокол. Сувардата пристъпва към същността: «Нека знае царят, моят господар, че хапирейците (Hapiru) ce надигат в земите, които ми даде богът на царя, на моя господар, и че аз ги разбих; но нека знае царят, моят господар, че всички мои братя ме изоставиха и че само аз и Абду Кева сме тези, които се бием срещу вожда на хапирейците. А Зурата, княз на Ако (Съд. 1:31), и Индарута, княз на Ахсаф (Нав. 11:1), бяха тези, които побързаха да ми помогнат срещу 50 колесници, от които сега съм лишен. Но, чуй, те се биха (сега) против мене и ако на царя, моя господар, е угодно, нека изпрати Ианхаму, за да поведем сериозна война и да възстановим земята на царя, моя господар, в нейните предишни граници...».

Това княжеско писмо от Ханаан рисува една вярна картина на епохата. В малкото фрази се отразяват ясно интригите и непрестанните ожесточени вражди на князете помежду им или с войнствените номадски племена. Писмото, като се изключи стилът и съдържанието му, представлява интерес преди всичко с подателя си Сувардата, княз на Хеврон. Самото му име показва недвусмислено индоарийско потекло. Индоариец е също и споменатият княз Индарута. Колкото и чудно да звучи това, но една трета от князете, автори на писма от Ханаан, имат индоарийски произход. Бириаваза от Дамаск, Биридийа от Мегидо, Видиа от Аскалон, Бирасхсена и Сихем в Самария са индоарийски имена. Индарута, името на княза на Ахсаф, е дори идентично с имената във ведите и другите ранни съчинения на санскритски език. Споменатият Абду-Кева от Иерусалим принадлежи към често цитирания в Библията народ на хорейците, наричани също евейци. По времето на Иисуса Навина евейците владееха северозападно от Иерусалим четири обединени града, градовете Гаваон, Беерот, Кефира и Кириат Баал (Нав. 9:1; 11:3, 12:8).

Колко достоверно е това предание, се потвърди неотдавна чрез египетските папируси от XV столетие преди Христа, в които Ханаанската земя се нарича нееднократно според името на библейските хорейци «Кхуру». Следователно хорейците трябва да са били поне временно разпръснати в цялата страна.

Близо до петролните полета на Киркук в Ирак, където понастоящем американските петролни кули извличат от земята неизмеримо богатство, археолози от САЩ и Ирак се натъкват на едно просторно селище, древния град Нузу на хорейците. Умело скритите ръкописи, между които преди всичко договори за венчавка и наследство, съдържат твърде интересното указание: библейските хорейци не са били семитски народ. Тяхната родина, бяха планините край Черно море. Имената в ръкописите от Нузу показват, че на индоарийците трябва да се признае поне качеството на ръководители. Дори тяхната външност свидетелствува за това, те имаха къс череп като арменците в наши дни.

ТОГАВА ЦЕЛИЯТ НАРОД СЕ РАЗГНЕВИ И НАДАДЕ ВИК / И ПЛАКА ПРЕЗ НОЩТА / ЗАЩО ГОСПОД НИ ВОДИ В ТАЗИ ЗЕМЯ / ЗА ДА ПАДНЕМ ОТ МЕЧ / А ЖЕНИТЕ И ДЕЦАТА НИ ДА СТАНАТ ПЛЯЧКА?

(Числ. 14:1–3)

Това, което разузнавачите докладваха за силно укрепените градове на Ханаан, които «са големи и с укрепления до небето» (Второзак. 1:28), и за техните отлично въоръжени жители, не беше преувеличено. Укрепленията, заградени с огромни зидове, представляваха необикновена и заплашителна гледка за чедата на Израил. В земята Гесем, която беше тяхна родина през много поколения, имаше само един укрепен град — Раамсес. В Ханаан обаче укрепленията се виждаха едно от друго; страната беше буквално осеяна с тях. Многобройните крепости стърчаха внушително по хълмовете и планинските върхове, а това ги правеше още по-могъщи и заплашителни. Затова не е чудно, че описанието на разузнавачите е предизвикало истинска тревога.

Израил е съвсем неопитен във военното изкуство. Той разполага само с примитивни оръжия като лъкове, хвъргателни копия, мечове и ножове. За бойни колесници, каквито хананейците масово притежават, тук не може и да се мисли. Израилтяните са все още много изнежени от «котлите с месо в Египет», за които често жалят с болка и негодувание, преди всичко по-възрастните от тях. И въпреки новата им вяра и техните общи преживявания във време на бягството те не са още достатъчно сплотени, за да посрещнат бойното стълкновение с една превъзхождаща сила.

С оглед на тези обстоятелства Мойсей взема извънредно мъдрото решение да продължи пътуването през Ханаан не откъм юг, както е било запланувано. Времето и хората още не са узрели за великия час. Странствуването трябва да бъде подновено, времето на изпитанията и каляването трябва да се удължи, за да могат тези бежанци и търсачи на земя да израснат до висотата на един уверен в себе си, устойчив и привикнал на лишения народ. Трябва най-напред да се създаде нова генерация.

Ние знаем само малко за тъмното време, което сега следва. Това са 38 години — почти един човешки живот и достатъчно врече, за да претопи един народ.

Макар че указанията на Библията за този период са твърде оскъдни, от малкото селища, които изследването можа да установи съвсем необоримо, се добива достатъчно ясна представа. После чедата на Израил са прекарали твърде дълго заедно със стадата си в Негеб, в областта на двата извора при Кадес. Те са се върнали още веднъж и при Акабския залив, в околностите на Мидиан и на Синайския полуостров. Сравнени със смъртоносния климат на африканските пясъчни дюни в Сахара, споменатите области не са били никога истинска пустиня. Изследванията на почвата доказаха, че както състоянието на водоизточниците, така и количеството на утайките не са се променили съществено; следователно в най-лошия случай «пустинята» трябва да е имала характера на една степна област с наличност на пасища и водоизточници.

Археологическите изследвания на американеца Нелсън Глук тъкмо през последните години задълбочиха опознаването на тогавашните всеобщи условия. След това онези области са били заселени през XIII столетие преди Христа от полуномадски племена, които са били свързани с Египет и Ханаан чрез оживена търговия и цветущи занаяти. Към тях спадат и индианците, при които Мойсей живя през време на своето изгнание и се ожени за Сепфора, дъщеря на това племе (Изх. 2:21).

4 глава: Пред прага на Обетованата земя

Възход на младото поколение — Нов стратегически план — Молба за минаване през Едом — Навлизане в Източна Йордания — «Железният одър» на цар Ог — Находка на долми при Аман — Моав изпраща своите дъщери — Вааловите обреди на Ханаан — Мойсей вижда Обетованата земя — Лагер от палатки срещу Иерихон

И ТОЙ ГИ ОСТАВИ ДА СКИТАТ НАСАМ-НАТАМ ИЗ ПУСТИНЯТА/ ДОКАТО СЕ ЗАТРИ ЦЕЛИЯТ ИМ РОД/ КОЙТО БЕ СТОРИЛ ЗЛО ПРЕД ГОСПОДА.

(Числ. 32:13)

Едва когато дългите години на странствуване приближават към края си, Библията поема отново нишката на разказа за синовете на Израил. Едно ново поколение е израснало и е готово да прекрачи прага към обещаната земя. Нито един от мъжете, които ръководеха излизането от Египет, не ще стъпи, според Библията, в Обетованата земя — не, дори и самият Мойсей.

Новият стратегически план предвижда завладяването на Ханаан от изток, тоест откъм областите източно от реката Йордан. Но пътят от Кадес за Източна Йордания е преграден от пет царства, които заемат широката площ между канала от р. Йордан и Арабската пустиня: на север царството Васан, което започва близо до разклоненията на Ермон, по-нататък — аморейското царство на Сихом, после — царството Амон, след това — Моавското царство край източния бряг на Мъртво море, и дълбоко на юг — Едом.

Едом е първото царство, през което синовете на Израил трябва да минат по пътя си за Източна Йордания. И те молят за пропуск: «И Мойсей изпрати от Кадес послание до едомския цар: позволи ни да минем през твоята земя» (Числ. 20:14, 17).

Човек постига най-лесно целта си по най-удобните пътища. На първокласните пътища и автострадите от XX столетие след Христа съответствуваше тогава един път, който водеше през средата на Едом. Те искат да минат по него. Това е старият «царски път», който съществува още от времето на Авраама. «Позволи ни да минем през твоята земя — предлагат те, — ние ще вървим... само по големия път» (Числ. 20:17, 19).

Заседналото население в Ориента се отнася винаги с недоверие към номадите и днес както някога. И парламентьорите на Израил обясняват буквално: «Ние няма да вървим през ниви, нито през лозя... няма да се отбиваме нито надясно, нито наляво, докато изминем твоите предели... и колкото изпием от твоята вода ние и нашият добитък, ще ти я заплатим» (Числ. 20:17, 19).

Колко вярно е библейското описание на Едом, беше потвърдено от неколкогодишното пътуване на Нелсън Глук с изследователска цел. В южната част на Трансйордания, в областта на старото царство Едом и Моав, той се натъкна на многобройни следи от едно селище, датиращо от началото на XIII столетие преди Христа. Намерените при това остатъци от обработване на земята говорят за добре обработени ниви. По този начин става ясно, че Едом, въпреки всички уверения, е отказал на израилевите чеда исканото използване на пътя и съгласие за преминаване през земята му.

Тази нелюбезност принуждава Израил да тръгне по страничен път. Сега вече те се отправят към западната граница на Едом в северна посока към Мъртво море. Така биват засегнати Фунон, днешният Кирбет-фенан, стара медна мина, и Овот с неговите извори. После израилтяните минават през граничния поток Серед, който разделя Едом и Моав, и навлизат в Източна Йордания. Моавското царство на югоизточния бряг на Мъртво море бива обходено чрез една голяма дъга. След това те стигат до реката Арнон и по този начин се озовават до южната граница на Аморейското царство (Числ. 21:13). Израилтяните молят отново за позволение да преминат по «царския път» (Числ. 21:2). И отново им бива отказано, този път от аморейския цар Сихон. Идва се до битка, въоръженото завладяване започва.

С побеждаването на аморейците израилтяните пожънват първия си триумф. Съзнавайки вече своята сила, те преминават реката Яббок и продължават нахлуването си на север, като завладяват и царството Васан. По този начин с първия си решителен пристъп те стават господари на Източна Йордания, от реката Арнон до бреговете на Генисаретското езеро.

В безпристрастното описание на настъплението и битките в Източна Йордания е вмъкната бележка за «железния одър» на един исполин, царя на Васан, Ог (Второзак. 3:11). която е създала вече трудности на мнозина. Впрочем това тайнствено библейско описание, което звучи невероятно, получи едно твърде естествено и удивително в същото време обяснение. Тук Библията добросъвестно е запазила само един спомен, който ни връща в древността на Ханаан.

Когато учените обходиха Йордания по указанията на библейската история, те се натъкнаха на интересни находки, срещани вече от изследователите на древността и в други страни. Това са високи камъни, които образуват овални фигури и тук-там са покрити с грамадни каменни блокове; касае се в случая за прочутите големи каменни гробници. Те биват наричани още мегалитови гробници или долми; и са гробниците, в които някога са били полагани мъртвите. Някои от тях са останали запазени в Европа — в Северна Германия, Дания, Англия, Северозападна Франция и Сардиния, като в народния говор се наричат и «исполински одри» или великански гробове. Понеже тези огромни паметници се срещат също така в Индия. Източна Азия и дори на островите в Южно море, те биват обяснявани с едно голямо странствуване на хората, станало в древността.

През 1918 година германският изследовател Густав Далман открива близо до Аман, днешната столица на Йордания, една такава гробница, която събужда необикновено внимание, понеже илюстрира, както изглежда, с голяма поразителност едно съвсем конкретно указание на Библията. Аман е разположен точно върху старото място на Рават-Амон. За исполинския цар Ог в книга Второзаконие, глава 3, стих 11, се казва: «Ето, железният му одър е в Рава, у синовете на Амон (Рават-Амон), десет лакти дълъг и четири лакти широк, мъжки лакти». И големината на «исполинския одър», открит от Далман, се съгласува с тези размери. «Одърът» е направен от базалт, един сивочер, желязнотвърд камък. Видът на една такава гробница трябва да е легнал в основата на библейското описание за «железния одър» на исполинския цар. Както по-нататъшните изследвания доказват, великанските гробници се срещат често в Палестина, преди всичко — в Източна Йордания, над реката Яббок. Това е в днешния Аглун. Там, над грубата трева на високата местност стърчат много повече от хиляда такива древни паметници. Областта над реката Яббок, така отбелязва Библията, е царството, в което трябва да е управлявал царят на Васан Ог, който «бе останал още от исполините» (Второзак. 3:11). Завладяното от Израил царство Васан се нарича и «земя на исполините» (Второзак. 3:13).

Западно от Йордан исполински гробници се срещат само в околността на Хеврон. Разузнавачите, които Мойсей изпрати от Кадес, «отидоха и в Южната страна и стигнаха до Хеврон; там живееха... Енаковите чеда на исполините» (Числ. 13:23, 34). Те трябва да са видели и каменните гробници, открити сега при Хеврон, близо до Лозовата долина.

Кои са били всъщност «исполините», това още е съвсем неизвестно. Вероятно те са били хора, които са надвишавали по ръст заседналото отдавна население край Йордан. Споменът за по-едрите хора е останал жив в народния говор, очевидно като сензация, и трябва така да е дошъл и в Библията.

Грамадните каменни гробници и разказите за исполините свидетелствуват наново за тогавашната пъстра и променлива история на онази тясна ивица земя покрай Средиземноморското крайбрежие, в която от незапомнени времена непрекъснато са нахлували вълни от чужди народи и са оставяли там следите си: Ханаанската земя.

Вестта, че Израил е завладял цяла Йордания, хвърля в ужас моавския цар Валак. Той се страхува, че и неговият народ не ще може да се противопостави физически и военно на тези упорити номадски синове. Той свиква «мадиамските старейшини» и ги насъсква срещу синовете на Израил (Числ. 22:4). Те решават употребата на други, невоенни средства. Искат да опитат спирането на Израил чрез магьосничество. Вълшебните заклинания и проклятията, в чието въздействие народите от Древния Изток вярват твърдо, ще сломят сигурно силата на Израил. Валаам бива извикан бързо от Петор(30) във Вавилония, където цъфтят тези тайнствени изкуства. Но Валаам, великият магьосник и вълшебник, не може да помогне. Щом Валаам реши да произнесе едно проклятие, от него се получава благословия за Израил (Числ. 23). Тогава царят на Моав хвърля в блюдото на везната най-опасния коз, какъвто въобще съществува, един неумолим враг, който ще действува продължително върху живота на израилевите синове.

Това място от Библията, което съдържа описание на отвратителната военна хитрост, приложена от цар Валак, се счита за неприятно от някои богослови и затова се избягва с удоволствие от тях. Поставя се дори въпросът, защо в Библията въобще е поместено нещо толкова оскърбително. Но отговорът е прост: за израилския народ това събитие има най-дълбоко, съдбоносно значение. Тази е била и причината, поради която летописецът не е премълчал нищо срамотно, а е описал правдиво и с безпощадна откровеност онова, което се е случило.

Едва след като през тридесетте години инструментите на френските изследователи под ръководството на проф. Клод Шефер от Страсбург разкриха при средиземноморското пристанище Рас Самра — «Бялото пристанище» на финикийското крайбрежие — една част от религиозните обреди на Ханаан, ние можем вече да преценим и разберем онова нещастие, което се описва в книга Числа, глава 25.

ИЗРАИЛ ЖИВЯ В СИТИМ / И НАРОДЪТ ЗАПОЧНА / ДА БЛУДСТВУВА С ДЪЩЕРИТЕ НА МОАВА / КОИТО ПРИКАНВАХА НАРОДА ДА ПРИНАСЯ ЖЕРТВИ НА ТЕХНИТЕ БОГОВЕ.

(Числ. 25:1, 2)

Не е примамката на порока, която подвежда в случая израилевите синове, а порокът, който е съществувал и съществува в целия свят и сред всички народи. Това не са професионални развратници, които изкушават Израил. Това са дъщерите на моавците и мадиамците, техните собствени жени и девойки. Те примамват и съблазняват синовете на Израил към своите религиозни обреди, към порочните и развратни култове на Ханаан. Още от другата страна на реката Йордан Израил бива поразен от помрачаващия разума и нечестив религиозен мир на Финикия с неговите божества, които са без морал и срещу които през идващите столетия Израил ще трябва да изпита и докаже своята нравствена сила.

Но моавците и мадиамците напразно се надяват, че ще подчинят младия, непохабен номадски народ чрез примамните изкушения на своите обреди и по този начин ще сломят силата на израилевите синове. Още при тази първа среща става ясно, че между Иехова и Ваал никога не може и не трябва да има компромис. Водачите на Израил отбиват удара бързо и смело. Те не щадят и собствените си мъже. Този, който се е провинил, бива удушен и обесен. Финеес, правнукът на Моисея, който вижда, че един израилтянин влиза в шатрата с една мадиамка, взема копието и «промуши и двамата, израилтянина и жената, в корема» (Числ. 25:8). Моавският народ, с който Израил е свързан чрез родствени връзки — Лот, внукът на Авраама, се счита за негов праотец (Бит. 19:37), — бива пощаден. Срещу мадиамците обаче пламва унищожителна война, класическата «военна анатема», начертана във Второзаконие (7:2 и сл.; 20:13 и сл.). «И така, избийте всички деца от мъжки пол и всички жени, които са познали мъже, и са лежали при тях», заповядва Мойсей. Пощадени биват само девойките, всички други биват умъртвени (Числ. 31:7, 17, 18).

ТОГАВА МОЙСЕЙ СЕ КАЧИ / ОТ МОАВСКАТА РАВНИНА / НА ПЛАНИНАТА НЕВО / НА ВЪРХА ПЛАНИНСКИ ФАСГА / СРЕЩУ ИЕРИХОН / И ГОСПОД ИМ ПОКАЗА ЦЯЛАТА ЗЕМЯ...

(Второзак. 34:1)

Той беше изпълнил вече тежката задача. От градовете на робския труд в Египет през десетилетията в степите, изпълнени с лишения, и до този момент той бе изминал дълъг и много труден път. Мойсей беше определил за свой заместник изпитания и верен Иисус Навин, човек с необикновени стратегически способности, от какъвто Израил имаше нужда сега. Животът на Моисея е запълнен, той може да си вземе сбогом от света. На самия него не ще бъде позволено вече да сложи крака си на обещаната земя. Но той може още да я погледне отдалеч, от планината Нево.

Ако човек иска да направи посещение на библейската планина, трябва да измине 27 километра, малко повече от половин час пътуване с джип, минаващ по всякакъв терен, от Аман, столица и средищен пункт на младото и напредничаво царство Йордания, през висока местност по края на Арабската пустиня, през долини и понякога край обработени полета, точно на югоизток, в направление към Мъртво море.

След кратко катерене по голи скалисти хребети стига се на едно широко незалесено плато, 800 метра над морското равнище. На западния му край към долината на р. Йордан се спускат отвесни пропасти. Свеж морски ветрец вее там горе. Под безоблачното синьо небе, пред възхитените очи на наблюдателя се разстила в обширната площ прекрасна панорама. На юг блести в сребристи багри просторната повърхнина на Солено море. На отвъдния му бряг се издига безжизнена, пустинна грамада от скалисти възвишения и изпъкналости. Зад тях стърчи дългата верига от мургавобели планини на Иудея. Там, където тя започва, като се издига стръмно от Негеб, е разположен Хеврон. На запад, към Средиземно море, върху планинския профил, рязко очертан на хоризонта, се различават, видими ясно с просто око, две дребни точки — кулите на Витлеем и Иерусалим. На север погледът се плъзга над високата площ на Самария край Галилея и стига в трептящата далечина до върховете на Ермон, увенчани със сняг.

В подножието на Нево се очертават тесни котловини, от които сияе зеленината на наровите дървета с техните червеножълти плодове. След това се слиза дълбоко надолу в безлюдната степ на Йорданската низина. Един почти призрачен лунен пейзаж от ослепително бели тебеширени хълмове, по които не расте нито едно стръкче, обкръжава реката Йордан, широка едва 10 метра. Само пред стръмно издигащите се планини на Западна Йордания едно тясно зелено петно радва окото; това е оазисът Иерихон.

С тази гледка от Нево към Палестина Мойсей завърши своя живот.

Долу обаче в ширината на Моавската степ се издигат по това време тънки ивици дим към небето. Лагерните огньове горят денонощно между безбройните палатки от кози и овчи кожи. Заедно с цялата дисхармония от гласове на мъжете, жените и децата вятърът носи нагоре и блеенето на стадата, които пасат в долината на Йордан. Картина на мирен живот! Но това е само мигновението пред дълго жадувания ден, благодатният покой пред бурята, която ще промени решително съдбата на Израил и на Ханаанската земя!

IV. Битката за Обетованата земя

От Иисус Навин до Саул

1 глава: Настъплението на Израил

Светът през 1200 година преди Христа — Слабият Ханаан — Първите търговци на желязо — Бродът през р. Йордан — Крепостта Иерихон, най-старият град на света — Спор между учените за разрушени стени — Остатъци от опожаряване като пътеводител — Фараонът споменава за пръв път «Израил» — Гробове при селото на Иисус Навин

СЛЕД СМЪРТТА НА МОИСЕЯ / РАБА ГОСПОДЕН / БОГ КАЗА НА ИИСУСА /НАВИНОВИЯ СИН / СЛУЖИТЕЛ НА МОИСЕЯ / МОЯТ РАБ, МОЙСЕЙ, УМРЯ / ЗАТОВА СТАНИ / И МИНИ ПРЕЗ ТАЗИ РЕКА ЙОРДАН / ТИ И ЦЕЛИЯТ ТОЗИ НАРОД / В ЗЕМЯТА / В КОЯТО AЗ ДАВАМ / НА ТЯХ / СИНОВЕТЕ ИЗРАИЛЕВИ.

(Нав. 1:1, 2)

В онова време, когато Израил стои готов край р. Йордан за навлизането в Обетованата земя, край Средиземно море си пробива път съдбата на Троя — дните на гордата крепост на цар Приам са вече преброени. В Гърция героите на Омир Ахилес, Агамемнон и Одисей ще се приготвят скоро за борба. Стрелката на световния часовник се приближава към цифрите 1200 преди Христа. Израил не би могъл да избере по-благоприятен момент за своето настъпление. От Египет не го заплашва опасност, Нилската страна е отслабнала, нейната велика епоха е преминала. Двете хилядолетия изтощиха нейните сили. След политически слабия слънчев цар Ехнатон мощта на Египет се намали очевидно. Египетското предимство над Ханаан се намира в непрекъснат упадък.

Но и Ханаан, разяждан от вътрешните вражди на безбройните малки кралства и княжества в градските държавици помежду им и ограбван от една корумпирана египетска система на гарнизони, е похабил своите сили.

От прогонването на хиксите през 1550 година преди Христа Палестина беше непрекъснато египетска провинция. При управлението на хиксите примитивният патриархален порядък, който господствуваше в градовете по времето на Авраама, бе заменен там от една феодална система. Аристократичната владетелска клика, която управляваше самодоволно и деспотично, превърна народа в безправни поданици, в плебеи. Египет оставя тази феодална система в Палестина недокосната. Местните князе могат да се разпореждат и да капризничат както искат. Те разполагат със собствени военни сили — отряди от бойни колесници и пехота от плебеи, предоставени на благородниците. Кървавите битки на градските държавици помежду им не тревожат Египет; за него са важни само данъчните плащания, за които бдят неотстъпно и строго египетски инспектори. Гарнизоните и укрепените пунктове напълно им осигуряват необходимата тежест. Газа и Йопа представляват най-важните египетски административни центрове. С принудителни работници, чиито контингенти биват определяни от феодалните господари, се строят и поддържат пътища, стопанисват се държавните имения в плодородната Изреелска низина, южно от Назарет, изсичат се опустошително прекрасните кедрови гори на Ливан. Комисарите на фараона са корумпирани. Често пъти заплатата и продоволствието на войниците биват ограбвани. И тогава египетските наемни войски, критяни, бедуини и нубийци, оплячкосват на своя глава беззащитните селища.

Под владичеството на Египет Ханаанската земя е напълно изтощена. Населението е покрусено. Както находките ясно показват, къщите на благородниците в ХIII столетие преди Христа са по-примитивни, отколкото в предишните времена; луксозните предмети и скъпоценните украшения са по-редки, а подаянията в гробниците са оскъдни. Стените на укрепленията са изгубили своята здравина.

Само по крайбрежието пред Сирия, защитено към вътрешността от планинските вериги на Ливан и по-малко засегнато от враждата между градските князе, животът в приморските републики продължава да тече почти безгрижно. Пристанищата остават — както е било винаги в света — пазарните центрове на всичко желано от хората. Към 1200 година преди Христа в списъка на стоките влиза един съвсем нов метал — в началото ценен като златото и среброто: желязото. Понеже той идва от земята на хетейците, първи финикийците търгуват с този метал, на чието име ще бъде наречен един век от живота на нашата земя. Наистина египтяните познаваха желязото още от около две хиляди години и го ценяха като съвсем необикновена рядкост. Но това желязо не произхождаше от нашата планета, а беше придобито от метеорити. И малкото скъпоценни оръжия, приготвени от него, с право се наричаха при тях «ками от небето».

С новия метал се поставя началото на една нова епоха, железния период. Бронзовият век с неговите отлични цивилизаторски постижения отминава, една велика епоха от живота на стария свят отива към своя край.

В края на XIII столетие преди Христа от северната част на Егея се надига нова могъща вълна от чужди народи. По вода и по суша «морските народи» заливат Мала Азия. Те са издънките на едно движение от народи, към което принадлежи и «дорийското преселение» за Гърция. Посоката, в която нахлуват чужденците — това са индогермани, — сочи към Ханаан и към Египет. Израил, който стои готов край реката Йордан, няма още за какво да се бои от тях. Хананейците обаче са разединени и отслабнали. Часът на Израил значи е дошъл. Библейските тръби на Иерихон засвирват сигнала!

... И ТЕ ПОТЕГЛИХА ОТ СИДИМ / И ДОЙДОХА ПРИ ЙОРДАН... И ВСИЧКИ ИЗРАИЛТЯНИ ПРЕМИНАВАХА ПО СУХО / ДОКАТО ЦЕЛИЯТ НАРОД ПРЕМИНА ЙОРДАН /... И ТЕ СЕ РАЗПОЛОЖИХА НА СТАН В ГАЛГАЛ, НА ИЗТОК ОТ ГРАДА ИЕРИХОН.

(Нав. 3:1, 17; 4:19)

Днес на това място над реката минава мост. Този е впрочем единственият такъв на юг; само нагоре, при излизането на реката от Генисаретското езеро, е построен втори модерен мост. Реката Йордан е тясна, съвсем тясна и от старо време предлага множество бродове. Местното население ги знае добре. При Иерихон през време на сушата мътножълтите води са широки едва десет метра.

Когато Израил стига до реката Йордан, тя е пълноводна «Реката Йордан излизаше от всичките си брегове през цялото време на жетвата» (Нав. 3:15). Както всяка година снегът на Ермон е започнал вече да се топи. «Тогава водата, която течеше отгоре, се спря и стана като грамада» — тя се заприщи следователно — «... при града Адам... и всички израилтяни преминаваха по сухо, докато целият народ премина Йордан» (Haв. 3:16, 17). За това място напомня el-Damiyeh, един много използван брод в горното течение на реката. Щом настъпи неочаквано пълноводие, на такова място за късо време може да се образува заприщване и долното течение на реката да остане временно почти сухо.

Значителни заприщвания обаче на водата по реката Йордан са установени многократно като последица преди всичко от земетресенията. Последното такова заприщване се случи през 1927 година. Тогава, като резултат на едно силно земетресение, бреговете на реката се срутиха и в речното корито нахлуха тонове земни маси от ниските хълмове, които се издигат навсякъде покрай спираловидното течение на реката. Цели 21 часа водата беше напълно заприщена. Това се случи и през 1924 година. В 1906 година реката Йордан бе също така затрупана от земетресение и в продължение на 24 часа речното корито в долното течение при Йерихон остана напълно сухо. Арабски записвания споменават за подобно събитие и през 1267 година след Христа.

Ако човек погледне от самолет тази част от долината на Йордан, става му ясно защо тъкмо тя е била толкова важна от преди хиляди години. На изток, пред Арабската пустиня, се разстила хълмистата висока равнина на Йордания, отнякога родината на безбройни номадски племена, които са могли оттам да наблюдават плодородните ниви и пасища на Ханаан. Тук се намира един естествен вход за нахлуване: главният бряг на реката Йордан, по който може да се мине лесно и със стадата. Но тук, недалеч от Йордан, нашествениците от изток се сблъскват с първата сериозна пречка, Иерихон, стратегическата ключова позиция за овладяването на Ханаан.

ТОГАВА НАРОДЪТ ЗАВИКА, КАКТО БЕШЕ УГОВОРЕНО / И ТРЪБИТЕ ЗАСВИРИХА / ...И СТЕНИТЕ РУХНАХА / И НАРОДЪТ ВЪЗЛЕЗЕ В ГРАДА / ВСЕКИ ПРАВО ПРЕД СЕБЕ СИ / И ТАКА ЗАВЛАДЯХА ГРАДА / А ГРАДА ИЗГОРИХА / С ОГЪН И ВСИЧКО, КОЕТО СЕ НАМИРАШЕ В НЕГО.

(Нав. 6:9, 23)

Битката на Иисус Навин за този град направи града прочут. Днес учените се борят за него с лопати, мотики и хронологически таблици. Както Библията описва, Иисус Навин покори Иерихон за седем дни. А битката на археолозите за онова, което е останало от него, трае — с прекъсвания — вече близо петдесет години и съвсем не е решена. Впрочем днес задачата е да се определи безспорно времето, когато градът е бил разрушен.

Вълнуващите и драматични разкопки в Иерихон са възнаградени с шумни находки и безпримерни открития, с изненади и разочарования, с твърдения и опровержения, със спорове относно тълкуването и датирането им.

Низината на Йордан има тропически климат. Селото Ериху, сегашният Иерихон в края на тебеширената, лишена от растителност пустиня, изглежда като оазис. Тук растат само палми, които иначе, като се изключи областта южно от Газа, не се срещат никъде в Палестина. И Библията нарича Иерихон «града на палмите» (Съд. 3:13). Горичките от финикови палми, ту златисти, ту червени, сияят между зелените площи. От незапомнено време изворът «Аин ес-Султан» пленява тук с изобилна растителност. На негово име е наречен и един хълм от развалини, разположен северно от днешния Иерихон — Тел ес-Султан. Този хълм е бойното поле на археолозите. Всеки, който иска да го посети, трябва да представи разрешително. Местата на находките се намират зад телена ограда.

Останките на Иерихон са направили от Тел ес-Султан едно от най-забележителните места с находки на света, понеже тук отдавна вече не става въпрос само за библейската крепост. В хълма, под пластовете от бронзовия период, дремят доказателствата за каменния век. Те отправят погледа назад, към най-ранните епохи и към първите заседнали хора. Най-старите къщи на Иерихон датират от седем хиляди години и с облите си стени още наподобяват номадските шатри. Грънчарското изкуство обаче не е било още познато на техните обитатели. През 1953 година една британска експедиция разкри това изкуство. Ръководителката на експедицията, д-р Катлийн М. Кениън, обясни: «Иерихон може да изяви претенцията, че е безспорно най-старият град на света».

В началото на нашия век археолозите насочиха вниманието си към самотния Тел ес-Султан. От 1907 до 1909 година лопатите и мотиките внимателно прехвърлят пласт след пласт в бележития хълм от развалини. И когато двамата археолози, проф. Ернст Зелин, австриец, и проф. Карл Ватцингер, германец, обявяват находките си, те предизвикват истинско удивление. Там бяха разкрити два концентрично разположени укрепителни пояса, а един вътрешен пояс се простираше покрай хълмистия гребен. Това е едно майсторско творение на стратегическото крепостно строителство, направено от изсушени на слънцето тухли, във форма на две успоредно разположени стени, които са раздалечени от 3 до 4 метра. Извънредно масивната вътрешна стена е широка навсякъде три метра и половина. Външният укрепителен пояс се простира в подножието на хълма и се състои от два метра широка и на онова време от 8 до 10 метра висока стена със здрави основи. Това са прочутите стени на Иерихон! Двата укрепителни пояса, тяхното точно класифициране по време, датите на построяването и разрушението им предизвикват оживен спор между учените, едно противоречие на мненията, предположенията, аргументите. Това започва с първите изказвания на Зелин и Ватцингер и трае в продължение на десетилетия.

Двамата откриватели сами идват до една — както те наричат това — «силна корекция» на първата си преценка. В своето общо заключение те обясняват, че външният укрепителен пояс «е паднал през 1200 година преди Христа; следователно той представлява щурмуваната от Иисус Навин градска стена». За да внесе нова светлина в нещата, през 1930 година една английска експедиция тръгва отново към Тел ес-Султан. След шестгодишни разкопки биват разкрити по-нататъшни части от крепостните стени. Проф. Джон Гарстанг като ръководещ археолог отбелязва всяка подробност с най-голяма точност. Той описва картинно степента на разрушенията във вътрешния двоен укрепителен пояс: «Пространството между двете стени е изпълнено с развалини и остатъци. Виждат се ясните следи на един огромен пожар — почернели компактни грамади от тухли, пропукани камъни, овъглена дървена конструкция и пепел. Къщите покрай стената са изгорели до основи, покривите им са срутени върху покъщнината».

След като Гарстанг е свикал на предварителен съвет най-опитните специалисти, прозвучава ехото от втората битка на археолозите: вътрешният укрепителен пояс е по-новият; следователно това е поясът, разрушен от Израил. Но и с тази констатация спорът не е прекратен. Разплитането на загадката около иерихонските стени продължава. Гарстанг определя, че разрушаването на вътрешния пояс е станало през 1400 година преди Христа. Пастор Хюг Венсен, знаменит археолог и един от най-плодотворните изследователи на Иерусалим, изучава също така находките и определя, че разрушаването на градските стени е станало между 1250 и 1200 година преди Христа. Въпреки всички противни доводи до днес той държи на това датиране. Иерихон поднася на археолозите един твърд орех за строшаване; защото липсва най-важното указание: парчета от грънчарски изделия. Разрушените къщи са празни. Ние трябва да предоставим на проницателните експерти окончателното изясняване на въпроса за времето. Във всеки случай иерихонските стени са съществували и по тях личат ясно следите от един огромен пожар. «А града изгориха с огън и всичко, което се намираше в него.»

Но кое предизвика сгромолясването на стените? «И тръбите засвириха — се казва в станалия прочут и често повтарян стих — ... и стените рухнаха.» При изследването на техните развалини Гарстанг забеляза нещо твърде странно. Камъните на външното укрепление бяха паднали навън и надолу по склона. Вътрешната стена обаче покрай хълмистия гребен бе срутена точно в противоположна посока, а именно — навътре. Тя беше погребала постройките, лежащи зад нея. Освен това по стените се виждаха множество грамадни разпуквания и цепнатини.

Тези наблюдения извеждат неминуемо според Гарстанг до заключението, че градът трябва да е бил раздрусан от земетресение. Както показват геофизическите карти, местността около Иерихон лежи в една земетръсна зона, която пресича Азия и минава през Хималаите и Тибет.

Иерихон беше първата крепост към Обетованата земя. По-нататъшният завоевателен поход на израилевите синове през Ханаан е могъл точно да бъде проследен от археолозите на други места.

Около 20 километра югозападно от Хеврон бе разположен библейският Давир. Защитен от здрава обиколна стена, той господствуваше над Негеб. Американските разкопки, започнати от 1926 година под ръководството на У. Ф. Олбрайт и М. Дж. Кул, разкриха тук, в Тел Беит Мирсим, пласт от пепел и големи разрушения. Пепелният пласт крие отломки, които произхождат безспорно от края на XIII столетие преди Христа. Непосредствено над пепелта от пожара лежат останките от едно ново селище на Израил. «Тогава Иисус се обърна заедно с целия Израил, към Давир и воюва против него» (Нав. 10:38).

На 45 километра югоизточно от Иерусалим бива отъждествен библейският Лахис, който трябва да е бил необикновено голям град за Ханаан; защото през тридесетте години една английска експедиция под ръководството на Джеймс Лесли Старки измерва на Тел ет-Дувеир една строителна площ от 24 уврата, която е била защитена някога от силно укрепление. И този град е паднал жертва на унищожителен пожар. Едно блюдо, изровено от развалините, носи надпис, който споменава «година четвърта» на фараона Меренптах. Това съответствува на 1230 година преди Христа! «И Господ предаде Лахис, също, в ръцете на Израил» (Нав. 10:32).

В музея на Кайро има паметник от един храм на мъртвите при Тевен, чийто надпис възпява и величае победата на фараона Меренптах(31) над ливийците. За да се увеличи славата му, споменати са и други велики дела, които владетелят трябва да е извършил. Така в края на песента се казва: «Взет е в плячка Ханаан с всичко лошо. Отведен е в плен Аскалон, завладян е Газер, Иеноам е унищожен. Народът на Израил е безутешен, той няма младо поколение; Палестина се превърна на вдовица за Египет».

Това триумфално стихотворение, написано през 1229 година преди Христа, е ценно и богато с разяснения в много отношения. За пръв път в историята на човечеството тук ние виждаме увековечено името «Израил», и то от един чужденец и съвременник. Израил е означен дословно като народ и освен това — във връзка с имената на палестински градове. Това е сигурно доказателство, на което не може да противостои и най-упоритият скептик, че през 1229 година преди Христа израилският народ е бил наистина вече заселен в Ханаан и не е бил повече съвсем непознат.

Малко преди 1200 година преди Христа Израил е достигнал дълго жадуваната цел; той се намира вече в Ханаан, но още не е господар на страната. Пепелните пластове от пожари сочат пътя и доказват наличността на една твърде ловка стратегия. Най-силните крепости, Газер и Иерусалим, са били избягнати от Иисуса. Очевидно той е настъпвал според принципа на най-малкото съпротивление. Също така плодородните низини и речни долини са в ръцете на хананейците и остават техни още в продължение на много поколения. На Израил липсват оръжията, за да се противопостави на страшните бойни колесници, липсва му техниката и опитността в битката за силно укрепени градове. Но той е стъпил вече в по-слабо населените области, хълмистите земи от двете страни на реката Йордан са в негово притежание.

Задачата на Иисуса е изпълнена. Той умира в дълбока старост и бива погребан «... в Тамнат-Сараи, който се намира в Ефремовата планина, на север от Гааш планина» (Нав. 24:30). Гръцкият текст (LXX 24, 30–в) съдържа по случая още една твърде съществена бележка: «Заедно с него в гроба, който бяха издълбали в скалата за него, положиха и каменните ножове, с които той беше обрязал израилтяните в Галгал...». В Галгал, на половината път между Йордан и Иерихон, е бил извършен спрямо израилевите синове, според преданието, обредът на обрязването с «каменни ножове». «Защото всички излезли бяха обрязани; а всички, които бяха родени в пустинята, по пътя, след излизането от Египет, те не бяха обрязани» (Нав. 5:5). На 15 километра северозападно от Ветил е разположено Kefr Ishu’a «селото на Иисуса». В скалите около него са издълбани гробници. През 1870 година в една от тези гробници биват открити многобройни каменни ножове...

2 глава: Под ръководството на Девора и Гедеон

Израил става уседнал — Пионерна работа в планинската земя — Селски хижи вместо дворци — Девора предизвиква въстанието — Сблъскването в Изреелската низина — Победа над «железните колесници» — Израилски принадлежности в Мегидо — Грабителски нападения от пустинята — Спасителната тактика на Гедеон — Първата битка в историята с ездачи на камили — Един новоотгледан «носач на далечни товари»

ТАКА, ГОСПОД ПРЕДАДЕ НА ИЗРАИЛ ЦЯЛАТА ЗЕМЯ / ЗА КОЯТО БЕШЕ ОБЕЩАЛ / НА ОТЦИТЕ ИМ, ЧЕ ЩЕ Я ДАДЕ / И ТЕ Я ЗАВЛАДЯХА / И СЕ ЗАСЕЛИХА В НЕЯ.

(Нав. 21:43)

Веднага след завладяването става чудото: родовете на Израил пускат здрави корени в завладяната земя. Следователно те не могат да се считат повече за типичен скитнически народ. От незапомнени времена Ханаан е търпял номадски нашествия, но те винаги са оставали само епизоди. Племената са пасели стадата си и са изчезвали някой ден така внезапно, както са се били появили. Израил обаче става уседнал, той обработва ниви и изкоренява гори; «... ако сте многобройни, идете в горите и ги разчистете...» (Нав. 17:15). Те изоставят шатрите и строят колиби, а в завладените градове се установяват в полуразрушените къщи. Между пепелта от пожарите в Давир, Вет-Семес и Ветил са намерени останки от тяхната примитивна и оскъдна покъщнина.

При разкопките ясно се разпознава границата на изтеклото преди това време. Там, където по-рано са се издигали благородническите къщи и дворците на отдавна заседналите феодални господари, сега възникват селски хижи и плетени огради. Масивните укрепления изискват във всеки случай неизбежни поправки. Ала новото, което синовете на Израил изграждат, е само тънка каменна зидария. Строежът на нови и мощни укрепления би изисквал принудителна работа, а нищо не е по-омразно на израилтяните. Те се чувствуват като свободни хора, като независими селяни. «И всеки правеше онова — както се казва в Книга на Съдиите, — което смяташе за право» (17:6). Дори употребяемата в Ханаан дума за подчинени хора се употребява от израилтяните в съвсем противоположен смисъл, а именно — свободни хора. При феодалната система на градските господари работеха робите; при израилтяните полската работа се извършва от свободните синове на родовете. Техен глава е бащата, родоначалникът. Там възникват безброй нови селища. Археолозите намират техните следи в цялата хълмиста страна. Впрочем от тях са останали запазени съвсем малко, защото сушените на въздуха глинени тухли са първият строителен материал, а сградите, направени от тях, нямат трайност.

Израилтяните извършват истинска пионерна работа в планинската земя. Съживени биват необитаеми райони, местности без извори и без водни канали. Колкото и невероятно да звучи това, новата държава Израел възстанови действието на част от съоръженията на една нова техника, прилагана от праотците. Те разкриват цистерни за събиране на утаената вода в земята, които са покрити отвътре с една дотогава непозната облицовка от варовик. Тези съоръжения са построени така солидно, че са устояли пред зъбите на времето в продължение на хилядолетия.

Както е предадено в Книга на Съдиите и потвърдено от изследването, израилтяните пускат корени в новата родина като заселници и земеделци. В продължителни битки с техните съседи и във вражди помежду си те придобиват постепенно бойна сила и опитност. Библията разказва за стълкновения с моавците, амонейците и арамейските племена от сирийската пустиня, за кървавата междуособна война, за битката на родовете против Вениамин (Съд. 20). Ветил се намираше в областта Вениамин; на това място Олбрайт разкри четири пласта разрушения от времето между 1200 и 1000 година преди Христа.

Тези неспокойни и размирни години на първото заселване са намерили незаличимо отражение в три описания от Книга на Съдиите: в песента на Девора, в повестта за Гедеон и в геройските дела на Самсон. В основата на тези «благочестиви истории» лежат факти, съвременни събития, които, според най-новите изследвания, могат да бъдат датирани с достатъчна точност. При нашествието в 1230 година преди Христа Израил е трябвало да се задоволи само с планината, «защото не можа да прогони жителите на долината, понеже те имаха железни колесници» (Съд. 1:19). Едва след около сто години работата взема друг обрат. Родовете, заселени в Галилейската планина, трябва да са отдали принудителен труд на хананейците, между тях и родът Исахар, който бива осмиван и укоряван в Библията като «як осел». Той бил «подложил плещите си да носи товар» и бил «станал роб, подлежащ на данък» (Бит. 49:14, 15).

От Галилея се разнася пламъкът на въстанието, на бунта срещу потисничеството. Поводът бива даден от една жена, съдийката Девора. Тя пее пред събрания народ една прекрасна, една вълшебна песен, призовава родовете на Израил към освобождение.

Варак от рода Исахар поема предводителството. Присъединяват се и други родове. Събира се голяма войска. И тогава Варак извършва нещо много решително, каквото преди това Израил не е смеел да стори. Той приема в низината сблъскването с противника, от когото се е страхувал досега: «И Варак слезе от Тавор планина, и десетте хиляди души след него» (Съд. 4:14). Боен театър е широката и плодородна Изреелска низина, между планинските страни Галилея, на север, и Самария, на юг — област, в която управляват неограничено хананейските градски князе и феодални господари. Там ги очаква опасната войскова сила на хананейците, «... тогава ханаанските царе се сбиха в Таанах, при водите Мегидонски» (Съд. 5:19). И невероятното става — Израил побеждава! За пръв път се случва корпусът от бойни колесници да претърпи такова унищожително поражение в открита битка. Проклятието е сразено; Израил е доказал, че той вече е достигнал, дори надминал бойната техника на хананейците.

Два хълма с развалини в Изреелската низина съхраняват останките от Таанах и десет километра по-далеч от Мегидо. Двата града си съперничат много пъти в значението, което имат. В 1450 година преди Христа Таанах е голяма градска държава, а Мегидо е само малък египетски гарнизон. През 1150 година преди Христа Мегидо бива разрушен и напуснат от неговите жители. Тази площ от развалини, изоставена за дълго време, бива отново застроена и заселена едва през 1100 година преди Христа. И удивителното е това, че грънчарските изделия на новите жители, големи глинени съдове за припаси, са точно от същия вид, какъвто е бил употребяван от израилтяните до това време. Изследователите ги намериха и при всички други селища в планините на Самария и Иудея. В песента на Девора Таанах е споменат изрично като място на битката. Указанието «при водите Мегидонски» има за цел да определи по-ясно местоположението на Таанах. Самият Мегидо, чиито води са от извора Кисон, трябва тогава да не е съществувал.

Преценката на археолозите и указанията на Библията дават възможност да се определи, че първата битка срещу корпуса на хананейските бойни колесници е станала през времето между разрушението на Мегидо и неговото възстановяване, тоест в 1125 година преди Христа.

Повестта за Гедеон описва втората победа на Израил. От изток върху Израил налита един ден ново, непознато и страшно зло. В страната нахлуват на камили мадиамски скитнически орди, които грабят, опожаряват и убиват, «защото нито те, нито камилите им имаха брои; и ходеха из страната, за да я опустошават» (Съд. 6:5). В продължение на години Израил е изложен безпомощно на мадиамските нашествия. След това в лицето на Гедеон възкръсва спасителят му. Както Библията подробно описва (Съд. 7:20 и сл.), той прилага успешно една нова, изненадваща тактика в нападението; мадиамците побягват и оставят напълно спокойни израилтяните занапред.

Мирните изобретения имат често съдбата да бъдат приложени най-напред във войната. Новото «изобретение», което улесни терора на мадиамците над Израил, е опитомената камила!

В древния свят питомната камила е нещо съвсем ново. За голямо удивление народите от бронзовия период не са я познавали. Египетските текстове не я споменават никъде. Дори в Мари, в непосредствена близост с голямата Арабска пустиня, досега в многобройната архива от документи не се е намерило нито едно-единствено указание за това. И ние трябва да заличим камилите от нашата представа за живота и дейността в света на Древния Изток. А в книга Битие тя трябва да е вмъкната по-късно. Хубавата сцена, например когато за пръв път срещаме Ревека в нейния роден град Нахор, трябва да е предизвикана от някоя смяна на декорите. «Камилите» на бъдещия Авраамов тъст при чешмата бяха осли (Бит. 24:10 и сл.). Осли са и животните, които в продължение на хилядолетия мъкнат върху гърбовете си товарите и скъпоценните стоки по далечните търговски пътища — докато бъдат заместени от питомната камила.

Кога е станало това опитомяване не може наистина да се определи с абсолютна точност, но има известни опорни точки. В XI столетие преди Христа камилата се появява в текстовете с клиновиден шрифт и по релефите; и оттогава нататък тя бива споменавана все по-често. Към това време трябва да бъде отнесена и повестта за Гедеон. Разбойническите нападения с камилите, познати дотогава само като диви животни, са предизвикали безспорно ужасен страх!

Третият сигнал за война крие най-голямата и смъртна опасност, най-тежкото изпитание за Израил: сблъскването с филистимците.

3 глава: Войниците от Кафтор

Крети и Флети — Нахлуване на морските народи — Грамадната стихия от Егейско море — Завоевателен поход с волски коли и кораби — Хетейското царство изчезва — Горящи приморски градове по Ханаанското крайбрежие — Обща мобилизация край Нил — Фараонът Раамсес III спасява Египет — Голямата сухопътна и морска битка — Военнопленнически лагер с въпросник — Големите портрети на филистимците

НАЛИ A3 ИЗВЕДОХ ИЗРАИЛ ОТ ЕГИПЕТ /И ФИЛИСТИМЦИТЕ ИЗ КАФТОР...?

(Амос 9:7)

Голямото сблъскване е свързано с баснословните разкази за силния като мечка Самсон, за неговите подвизи и геройски дела.

Филистимци! Тяхното име е влязло дълбоко в езиковата съкровищница на съвременния свят: ние казваме «той е истински филистимец» или говорим за «великана Голиат»; той беше един от тях. Ние казваме за преценка «Крети и Флети», без да подозираме, че това означава критяни и филистимци. Кой не познава трагичната любовна история на Самсон и Далила, която го предава изменнически на филистимците? Кой не си спомня за свръхчовешките сили на Самсон, който удушава лъвове с ръката си, убива хиляди филистимци с една магарешка челюст; а ослепен и най-после изоставен от любимата си докарва до срутване един храм на филистимците в необуздания си гняв? Въпреки това ние едва ли съзнаваме колко малко всъщност знаем за прочутите филистимци!

Филистимският народ, който играе решителна роля в живота на Израил, остана дълго време забулен в тайна. Едва в най-близкото минало можа да се повдигне малко това було. От преработените с мъка резултати на изследването се добива постепенно една все по-ясна картина в това отношение. Парчета от керамични изделия, храмови надписи и останки от пожари представляват мозайката на първото филистимско нашествие, което едва ли има равно на себе си по драматичност.

Ужасни слухове изпреварват чужденците, куриери носят лоши новини за непознатите хора, които се появяват в края на жизненото пространство на древния свят, по крайбрежията на Гърция. Волски коли, груби возила с дискови колела, теглени от гърбави говеда, претоварени с покъщнина и припаси и придружавани от жени и деца, идват насам. Пред тях маршируват въоръжени мъже. Те носят кръгли щитове и бронзови мечове. Гъст облак прах ги обвива, защото те са неизброимо множество. Никой не знае откъде идват те. Безкрайната върволица бива забелязана за пръв път край Мраморно море, откъдето тя продължава пътя си на юг, по крайбрежието на Средиземно море. В същото направление по зелените морски вълни се носи красива флота, орляк от кораби с високи укрепителни греди на носа и края им и с въоръжени хора на борда.

Където и да спре тази стихия, всяваща ужас, оставя зад себе си пожарища, развалини и опустошени полета. Никой не е в състояние да спре нашествениците, които сломяват всяка съпротива. В Мала Азия биват покорени градове и селища. Могъщото укрепление Щатусас на реката Халис бива разрушено. Прекрасните конезаводи на Киликия биват ограбени. Богатствата на сребърните мини в Тарсус биват оплячкосани. От заводите при рудните залежи бива изтръгната строго пазената тайна за производството на най-скъпия метал на онова време — желязото. Под такива удари се сгромолясва една от трите световни сили на второто хилядолетие преди Христа: великото царство на хетейците бива заличено!

Една от флотите на чуждите завоеватели спира пред Кипър и завладява острова. Валякът продължава търкалянето си по суша, прониква към Северна Сирия, стига до Каркемиш на реката Ефрат и върви след това нагоре, по долината на Оронт. Чрез кръстосан пристъп по море и суша падат богатите приморски градове на финикийците. Угарит бива последван от Библос, Сидон и Тир. Пожари вилнеят в градовете на плодородните крайбрежни равнини на Палестина. От своите ниви и пасища в хълмистата страна израилтяните трябва да са видели унищожителната стихия, макар че Библията не съобщава нищо за това. Защото Израил не е засегнат; онова, което се руши там долу в пламъците, са укрепленията на омразните хананейци.

И лавината от народи продължава да се търкаля по вода и суша, с направление на удара към Нил, към Египет...

В Мединет Хабу, западно от Тевен край Нил, стърчат импозантните развалини от великолепния храм на Амон, от времето, когато е управлявал Раамсес III, а именно — от 1195 до 1164 година преди Христа, Неговите кули край портите, високите колони, стените в галериите и дворовете са осеяни с надписи и монументални релефи. Това са хиляди квадратни метри исторически документи, издълбани в камъка. Този храм е една-единствена, но грамадна илюстрация на бойните походи на фараона, изразени в думи и картини; той е коронен свидетел на тогавашните събития край Нил.

В тези описания отеква убедително колко голям е бил страхът, колко голяма е била опасността, в която се е намерил Египет. Един от текстовете съобщава със загриженост и тревога: «Година осма от управлението на Негово Величество Раамсес III... Никоя земя не можа да устои пред техните оръжия. Хетейското царство, Коде(32), Каркемиш... и Кипър бяха унищожени с един удар... Те погубиха техните народи, а земите им направиха такива, като че ли не са съществували никога. Те бяха в настъпление към Египет... Завладяха страните до обиколката на земята. Техните сърца бяха изпълнени с вяра и упование: «Нашите планове ще успеят!».

Раамсес III пристъпва трескаво към приготовления за война; той заповядва обща мобилизация: «Аз подготвих границите си... изправих срещу тях: князете, командирите на гарнизоните и войниците. Превърнах устията на реките в здрави крепости, с бойни кораби, гемии и крайбрежни кораби... всички изпълнени от носа до задната им част с храбри войници, които носеха оръжията си. Войските бяха съставени от най-избраните мъже на Египет. Те бяха като лъвове, ревящи на планински върхове. Отрядите с бойни колесници се състояха от бързоходци, от избрани хора, от всички добри и способни бойци на колесници. Конете трепереха с цялото си тяло, готови да смачкат чуждите земи под своите копита...».

С грамадна бойна сила, с всички способни за оръжие мъже, които Египет може да излъчи, Раамсес III тръгва на решителна сухопътна битка срещу неприятелските пълчища. Но върху това надписите дават малко конкретни сведения. Както винаги, така и в този случай, египетските военни доклади се ограничават с хвалебни химни за победителя. «Неговите войски — така се казва за Раамсес III — са готови като бикове на бойното поле; неговите коне са като соколи сред малки птички...» Но един голям релеф и след три хиляди години ни дава представа за ужасната битка: отрядите от египетски бойни коли са притиснати от въоръжения валяк на противника. Между тежко подвижните волски коли, заобиколени от жени и деца, бушува ожесточена сеч. Под копитата на воловете и конете са натрупани телата на убитите. Победата изглежда вече спечелена, египетски наемни войници ограбват волските коли.

Египет е спечелил една битка от световно историческо значение; сухопътните военни сили на противника са сразени унищожително. С бързи колесници Раамсес III се насочва към крайбрежието, защото «те са нахлули в устията на реките» с корабите си.

В храма на Мединет Хабу на един грамаден каменен релеф е увековечена и голямата морска битка: ладиите на противниците са се приближили едни към други на групи. Малко преди сблъскването трябва да е настъпило внезапно затишие, понеже платната са прибрани. За чужденците това означава крайно неизгодно положение. По тази причина техните кораби са неспособни да маневрират. Войниците им стоят готови за бой, но са беззащитни; те държат мечове и копия, които са годни само за ръкопашно сражение, когато гемиите бъдат прилепени една към друга. Затишието дава предимство на египтяните. Техните кораби, екипирани с гребци, се приближават до неприятелските гемии на безопасна далечина и тогава бива дадена заповед за атака на стрелците с лъкове. Убийствен дъжд от стрели обсипва нашествениците, които биват пронизвани и падат масово през борда. Телата на тежко ранените и мъртвите се носят по вълните. Когато неприятелят е вече разстроен и суматохата му е стигнала до крайния си предел, египтяните се приближават с гребане и преобръщат вражеските гемии. Останалите живи след градушката от стрели и яростта на вълните биват избити или пленени на близкия бряг от египетските войници.

Раамсес III е можал да отблъсне смъртната заплаха за Египет по вода и суша чрез две решителни битки, което представлява несравнима победа в древната история на Нилските земи.

При установяване на ужасните резултати след победата ръцете на мъртвите и ранените биват отсечени и натрупани на грамада. Така се пресмята числото на унищожените врагове. Надписите премълчават за онова, което е станало с жените и децата на чужденците. Релефите показват първите военнопленнически лагери в световната история. Победените войници биват събрани на общи места.

По принцип преживяното от мнозинството пленници е такова, каквото си остава то и в нашето време. Поставени в редици, те чакат, приклекнали на пода, разпита си. Не липсва дори и омразният «въпросник»: египетски офицери диктуват на писарите показанията на пленниците. Само едно е било правено другояче тогава. Докато днес върху куртката на военнопленниците се рисува с маслена боя знакът «ВП», тогава върху кожата на египетските военнопленници е било обгаряно името на фараона. Това е по-трайно!

На йероглифите върху най-стария «въпросник» на света ние дължим първите исторически данни за прочутия библейски народ на филистимците.

Сред «морските народи», както египтяните наричат чуждите завоеватели, особено положение заема един народ — пелесите или Prst. Това са филистимците от Стария Завет!

Египетските художници са умеели отлично да изобразяват физиономията на чуждите народи, като са проявявали необикновена способност в различаване на характерните им особености. Така и релефите в Мединет Хабу показват с обичайната точност образите на библейските филистимци. Издялани в камъка преди три хилядолетия, те изглеждат като снимки. Високите, стройни фигури превъзхождат тези на египтяните с височината на главата. Ние различаваме особеностите на тяхното облекло и на оръжията им, тяхното държане в боя. Ако вместо египетските наемни войници си представим синовете на Израил, тогава ще имаме естествено правдива картина на битките, които са се развили години по-късно в Палестина и при управлението на царете Саул и Давид, в 1000 година преди Христа, са достигнали голяма ожесточеност.

4 глава: Под робството на филистимците

Филистимци по крайбрежието — Грънчарски изделия с рисунки на лебеди — Стомни за бира с прибор за прецеждане — Строго запазен монопол на желязото — Филистимците завземат хълмистата област — Следи от пожар в Силом — Избор на цар в крайна неволя — Алънби побеждава по тактиката на Саул — Ненадейно нападение върху турците — Олбрайт намира крепостта на Саул — Две религиозни места във Вет Саан — Краят на Саул

НО ИЗРАИЛЕВИТЕ СИНОВЕ/ПРОДЪЛЖАВАХА ДА ПРАВЯТ ЗЛО ПРЕД ОЧИТЕ НА ГОСПОДА/И ГОСПОД ГИ ПРЕДАДЕ В РЪЦЕТЕ/НА ФИЛИСТИМЦИТЕ ЗА ЧЕТИРИДЕСЕТ ГОДИНИ.

(Съд. 13:1)

През 1188 година преди Христа филистимците претърпяха тежкото си поражение от Раамсес III. Тринадесет години по-късно те са се затвърдили вече по крайбрежната низина в южната част на Ханаан, в плодородната тучна равнина между Иудейската планина и морето. Библията споменава завладените от тях пет града — Аскалон, Азот, Акарон, Гет и Газа (1 Цар 6:17). Всеки град и съседната му околност, в която войници обработват нивите под командата на наети ръководители, са управлявани от един «господар», който е независим и свободен. В политическите и военните работи обаче петимата градски владетели действуват винаги общо. В противовес на израилевите родове филистимците са единни по всички животрептящи въпроси. И това ги прави така силни.

Библейският летописец разказва и за други морски народи, които са дошли в страната заедно с филистимците и са се установили по крайбрежията: «Ето, аз ще простра ръката Си над филистимците, ще изтребя критяните и ще унищожа всички останали на морския бряг» (Иезек. 25:16). Крит е остров в Средиземно море, отдалечен много от Израил. Откакто стана известно историческото нашествие на «морските народи» в Ханаан, изясни се и тъмният иначе смисъл на тези думи, които рисуват вярно тогавашното положение.

От времето, когато филистимците се появяват в Ханаан, там възниква една съвсем типична керамика. Тя се различава ясно от грънчарските изделия, които са били употребявани дотогава както в градовете на хананейците, така и в планинските селища на израилтяните. В цялата област на петте филистимски града — и само там — изследователите се натъкнаха на тази керамика. Филистимците значи трябва да са изработвали сами грънчарските си изделия.

Първата находка на филистимски съдове предизвика удивление сред археолозите. Те бяха срещали вече на друго място тези форми, цветове и рисунки. Кожножълтите бокали и стомни, украсени в червено и черно с геометрични знаци и лебеди, които чистят перата си, им бяха познати от Микене. Още от 1400 години преди Христа прекрасните домакински съдове на микенските фабриканти бяха силно желани в древния свят и външната търговия беше наводнила всички страни с тях. Но няколко десетилетия преди 1200 година преди Христа заедно с разрушаването на Микене този износ от Гърция престана изведнъж. Филистимците трябва да са надминали Микене. В Ханаан те са подновили познатото им производство. «Нали Аз изведох Израил от Египет и филистимците из Кафтор...?» (Амос 9:7). «Кафтор» това е Крит, големият остров, разположен пред Гърция. Но грънчарските изделия на филистимците илюстрират още един интересен факт, споменат и от Библията. Много от красивите стомни са снабдени с филтър, който не оставя никакво съмнение относно тяхната употреба. Това са типични стомни за бира. Филтърът е служил да задържа люспите на ечемика. Те са плували в домашно варената бира и при пиенето биха могли иначе да попаднат лесно в гърлото В селищата на филистимците са намерени купища от бирени стомни и винени бокали. Следователно те трябва да са пиели много. За пиршествата се споменава и в разказите за Самсон (Съд. 14:10; 16; 25), при което изрично се подчертава, че героят не е пиел алкохол.

Впрочем бирата не е откритие на филистимците. Първите големи пивоварници цъфтяха вече в Древния Изток. В питиепродавниците на Вавилон е имало дори пет различни вида бира — тъмна, светла, прясна, отлежала и една смесена бира за износ и пътувания, наречена още и медена бира. Последната представляваше сгъстен ароматичен екстракт, който се запазва дълго време. Достатъчно беше да се размеси той с вода и бирата ставаше готова — древен прототип на сегашната суха бира за тропиците.

Но много по-важно беше едно друго откритие. Първи в Ханаан филистимците са притежавали желязото, и то в голямо количество. Техните гробници съдържаха оръжия, прибори и украшения от този още рядък и затова скъпоценен метал. И също като микенските стомни те са произвеждали и желязото сами. Първите заводи за желязо в Ханаан трябва да са се намирали на територията на филистимците. Те са донесли тайната на топенето му като плячка от своя поход през Мала Азия, където до 1200 година преди Христа хетейците са били първите производители на желязо в света.

Филистимските князе пазят откраднатата формула като зеницата на очите си. Тя е техен монопол и те правят сделки с нея. В първите години след заселването си в планината Израил е премного беден а не може да добива желязо. Недостигът на железни земеделски сечива, на гвоздеи за жилищното строителство и на оръжия е голяма беда за израилтяните. След като филистимците са завладели и планината, те се опитват да възпрепятствуват приготвянето на нови оръжия. И забраняват на израилтяните коваческия занаят. «Но в цялата земя на Израил нямаше ковачи: понеже филистимците се бояха да не би евреите да правят мечове и копия. И всички израилтяни трябваше да ходят при филистимците, когато имаха нужда да наострят своите палешници, търнокопи, брадви или коси» (1 Цар. 13:19, 20).

След 1200 година преди Христа народът на филистимците, снабден с най-модерни оръжия, изпробван и добил опит в постоянните бойни походи и организиран политически отлично, стои жаден за нови завоевания на западното крайбрежие. Той преследва същата цел като израилтяните: Ханаан!

Делата и подвизите на Самсон представляват геройски басни (Съд. 14–16). В тях обаче се крият жестоки събития. Филистимците започват да настъпват и да разширяват на изток областта на своето заселване.

Между крайбрежната низина и планинската земя на Иудея, разделени от последната чрез продълговати долини, се разстилат редици от хълмове. Една от тези продълговати долини е долината на Сорек. Самсон живееше в Цора (Съд. 13:2) и се ожени за дъщерята на филистимците в Тимната, недалеч от Цора (Съд. 14:1). Там живееше и Далила (Съд. 16:4). През тази долина филистимците връщат по-късно откраднатата скиния (1 Цар. 6:12 и сл.). Нахлуването на филистимците в хълмистата област пред иудейските планини е само увертюрата, която беше последвана години по-късно от големия им боен поход срещу Израил.

НО ИЗРАИЛТЯНИТЕ ИЗЛЯЗОХА/ПРОТИВ ФИЛИСТИМЦИТЕ/НА ВОЙНА/И СЕ РАЗПОЛОЖИХА НА СТАН ПРИ АВЕН-ЕЗЕР/А ФИЛИСТИМЦИТЕ СЕ БЯХА/РАЗПОЛОЖИЛИ ПРИ АФЕК.

(1 Цар. 4:1)

Афек лежеше в северния край на територията, управлявана от филистимците. Един хълм от развалини, Тел ел-Мушмар, крие останките на това селище край горното течение на една река, която се влива в морето северно от Яфа. Стратегически Афек имаше извънредно благоприятно разположение. На изток се отиваше към планината на Средна Палестина, в областта, заселена от израилтяните. В края на планината срещу Афек бе разположен Авен-Езер, където се сблъскаха бойните сили. При първото сражение филистимците изтръгват победа. Притиснати зле, израилтяните донасят от Силом своята светиня, скинията. Но при втората битка те биват съкрушени унищожително от превъзхождащите ги филистимци. Разковничето на израилевата мощ бива разрушено и победителите отнасят свещената скиния като плячка (1 Цар. 4:2–11).

Хълмистата област бива завладяна, Израил — обезоръжен, и на територията на родовете биват поставени караулни постове (1 Цар. 10:5; 13:3). При първото нападение филистимците са постигнали целта си — Средна Палестина е в техни ръце.

Както се подразбира от намерените доказателства от онова време, настъплението на филистимците трябва да е било проведено с жестокост. Храмът в Силом, построен от израилтяните за скинията, е станал жертва на пламъците. На 22 километра южно от Сихем е разположен Сейлун, някогашният цветущ град Силом. Там, на един близък хълм, се е намирал свещеният участък, светинята за поклонение на израилтяните (Нав. 18:1; Съд. 21:19 и сл.; 1 Цар. 3:21), на чието място след смяната на столетията са били издигнати първите християнски храмове и мохамедански светилища.

От 1926 до 1929 година една датска експедиция, под ръководството на археолога X. Кяерс, прави разкопки там. Сред останките от Силом се различават ясно разрушенията от времето около 1050 година преди Христа — следите от победата на филистимците над Израил. Развалините на Силом трябва дълго още да са съществували; понеже пророкът говори за тях четири столетия след унищожението на града: «Но идете на Моето място в Силом, където по преди се почиташе Моето име, и вижте, какво направих с него, поради злодейството на Моя народ Израилев» (Иерем. 7:12). И други селища в планинската област на Иудея споделиха съдбата на Силом. В Тел Виет Мирсим, при Хеврон, библейския Давир, във Вет-Цур, южно от Иерусалим, археолозите намериха следи от пепел, които важат като доказателство на това твърдение.

В 1050 година преди Христа съществуването на Израил е застрашено; той се вижда лишен от плодовете на завоеванията си и на своята колонизаторска дейност в продължение на около двеста години. Да, Израил е застрашен да падне в безнадеждно робство под ярема на филистимците! Той може да противостои на страшната опасност само чрез спояването на слабите родови съюзи в една здрава и единна общност. И под смъртоносния натиск на околния свят Израил се превръща в единен народ. Формите на управление през онова време позволяват само една възможност — царството. Изборът пада върху Саул, един вениаминит, прочут със своята храброст и високия си ръст (1 Цар. 9:2); изборът е мъдър, защото Саул се числи към най-слабия род (1 Цар. 9:21) и затова другите родове нямат основание за ревност.

Саул издига родното си място Гива в столица (1 Цар. 10:26; 11:4), събира около себе си малка, но постоянна войска и започва партизанска война (1 Цар. 13:1 и сл.). Чрез ненадейни нападения той прогонва филистимския гарнизон от областта на своя род.

След три хиляди години можа отново да се установи, че Саул е бил тактик от голям мащаб. Един пример, който по рода си остава единствен, потвърждава, че Библията има право и в най-малките подробности, че датите и описанията в нея са достоверни.

На британския майор Вивиан Джилберт ние дължим описанието на една действително необикновена случка. В спомените от негови походи(33) той пише: «В Първата световна война един английски бригаден адютант от армията на генерал Алънби в Палестина подири веднъж в Библията си, при светлината на една свещ, известно име. Неговата бригада беше получила заповед да завземе едно село, което бе разположено на скалиста стръмнина отвъд една дълбока низина и се казваше Михмас. Това име му се стори познато. Най-после той го намери в глава 13 от Първа книга Царства, където прочете: «Но Саул със сина си Йонатан u хората, които се намираха при тях, се установиха в Гива Вениаминова. А филистимците бяха се разположили в Михмас». По-нататък беше разказано как Йонатан и неговият оръженосец са отишли през нощта «при филистимската стража», като са минали при това край «две остри скали, едната от тази страна, а другата — отвъд; едната се казваше Боцец, а другата — Сене» (1 Цар. 14:4). Те се покатерили по склона нагоре и надвили стражата «върху половина нива, обработвана от чифт волове в един ден». Събудена от тази схватка, неприятелската войска се помисли за обкръжена от войската на Саул и «се пръсна, разбяга се и беше унищожена» (1 Цар. 14:14, 16).

След това Саул нападна с цялата си бойна сила и победи: «И в онзи ден Господ спаси Израиля».

Адютантът съобразява, че тази скалиста теснина, двата скалисти носа и «нивата» сигурно съществуват още. Той събужда командира и прочита с него още веднъж този пасаж, след което биват изпратени патрули. Те намират теснината, която е охранявана от малко турски войници и се провира между две остри скали — очевидно Боцец и Сене. Високо горе, при Михмас, се вижда на лунната светлина малка поляна. Командирът променя своя нападателен план. Вместо цялата бригада той изпраща в полунощ само една рота през теснината. Малцината турски войници, на които ротата се натъква, биват обезвредени безшумно, склоновете биват овладени чрез катерене и малко преди разсъмване ротата се озовава на «половината нива».

Турците се събуждат и побягват през глава, защото помислят, че са обградени от армията на генерал Алънби. Те всички биват избити или пленени.

«И така след хилядолетия — заключава майор Джилберт — една британска войскова част се възползва успешно от тактиката на Саула и Йонатана.»

Сауловите успехи дават нова смелост на израилтяните. Натискът на гарнизонните войски е отстранен наистина, но само за твърде кратко време. Още през пролетта филистимците пристъпват към противоудар.

В края на зимния дъждовен период те събират отново своите бойни сили в Афек (1 Цар. 29:11). Но този път постъпват другояче. Те се отказват от нападението в планината, където израилтяните са запознати много добре с местността. Филистимските князе потеглят през крайбрежната равнина, към Изреелската низина (1 Цар. 29:11) на север от бойния театър на Деворската битка «при Таанах, край водите Мегидонски», а после на изток, почти до бреговете на Йордан.

«При извора в Изреел» (1 Цар. 29:1) — това е изворът Харод в подножието на Гелвуйската планина — цар Саул и войските му се осмеляват да приемат едно сражение в равнината! И това довежда до съдбоносна злополука. Още при първата атака войските биват разбити, а бягащите — преследвани и убивани. Саул посяга сам на живота си, след като и синовете му биват убити.

Триумфът на филистимците е пълен. Те завладяват цялата земя на Израил — централната му част, Галилея и Източна Йордания (1 Цар. 31:7). Филистимците вземат труповете на Саул и синовете му и ги окачват за показ върху градската стена на Вет-Саан, недалеч от бойното поле, «а оръжието му положиха в капището на Астарта» (1 Цар. 31:10), богинята на плодородието. Изглежда, че е ударил последният час на Израиля! Като че ли той е прокълнат да загине. Първото му царство, основано с големи надежди, завършва ужасно. Един свободен народ попада в робство, неговата «Обетована земя» преминава в ръцете на чужденците.

Лопатите са разкрили безмълвните свидетели на тази съдбовно трагична епоха, изровени от мрачните и тежки развалини. Вятърът гали разронените и разтрошени камъни на зидовете, които са преживели щастието и трагедията на Израил. Това са развалини, които са видели Саула в най-щастливите му часове като млад цар, както и неговия печален край!

На 5 километра северно от Иерусалим, непосредствено до пътя, който води нагоре към Самария, от старо време се намира Тел ел-фул, което значи буквално «Бобова планина». Това беше някога Гива.

През 1922 година там започва да копае една група от Американската школа за разкопки в Ориента. Проф. Уйлям Ф. Олбрайт, инициаторът, ръководи работите. Там се появяват остатъци от стени. След продължително прекъсване Олбрайт продължава работата си през 1933 година върху Тел ел-фул. Разкрита бива една масивна ъгловата кула, която бива последвана скоро от три други. Кулите са свързани чрез двойна стена. Един открит двор образува вътрешността. Цялата постройка е голяма 40 на 25 метра. Грамадният строеж от дялан камък има груб и внушителен вид.

Олбрайт изследва парчетата от глинени съдове, пръснати между развалините. Това са съдове, които са били в употреба през 1020 до 1000 години преди Христа. Олбрайт е открил цитаделата на Саул, първата царска крепост на Израил, където «царят седна на мястото си, както бе свикнал, до стената» (1 Цар. 20:25). Там Саул е седял като цар в тесния кръг от съратници, с Йонатан, своя син, с братовчеда си Авенир, пълководеца, и с Давид, своя млад оръженосец. Там е ковял той планове за освобождението на Израил, оттам е ръководил партизанските борби срещу омразните филистимци.

Другото място, където бе решена съдбата на цар Саул и което беше разкрито също от изследователите, се намира на 70 километра северно оттам.

В края на Изреелската низина се издига грамадният хълм от развалини Тел ел-Хусн, видим далече над долината на Йордан, към която теренът се спуска отвесно на това място. Там е местоположението на стария Вет-Саан. От разчистените купища камъни на северния и на южния склон израстват здравите основни зидове на две храмови сгради.

Археолози от Пенсилванския университет, водени от Кларънс С. Фисър, Алан Роу и Г. М. Фитцджералд, ги разкриха през 1921 и 1933 година, почти по същото време, когато в Гива беше открита столицата на цар Саул.

Обредните пособия сред развалините, преди всичко възпоменателни плочки и малки шкафчета със змиеобразни мотиви, подсказват, че тези храмове са били посветени на Астарта, богинята на плодородието в Ханаан, и на Дагон, главния бог на филистимците — едно същество, което е било получовек, полуриба. Техните стени са били свидетели на онова, което филистимците са направили със Саула след победата, както Библията предава: «И положиха оръжието му в капището на Астарта, а трупа му окачиха на стената във Вет-Саан» (1 Цар 31:10); капището на Астарта — това са развалините от храма на южния склон... А главата му набодоха в дома на Дагона» (1 Парал. 10:10); това е храмът, разкрит на северния склон.

V. Когато Израил беше велико царство

От Давид до Соломон

1 глава: Великият цар Давид

Една гениална личност — Поет, композитор и музикант — От оръженосец до велик цар — Нежелана военна помощ за Асирия — От Оронт до Ецион-Гавер — Отплата на Вет-Саан — Нови строежи с подземни крепости — Иерусалим падна чрез хитрост — Уорън открива една шахта в града — Сеферът водеше царските летописи — Давид казваше ли се Давид? — Мастилото и тушът като новости — Климатът на Палестина е враг на документите

ТОГАВА ВСИЧКИ ИЗРАИЛЕВИ СТАРЕЙШИНИ ДОЙДОХА /ПРИ ЦАРЯ В ХЕВРОН/ И ЦАР ДАВИД /СКЛЮЧИ С ТЯХ СЪЮЗ/ В ХЕВРОН ПРЕД ГОСПОДА/ И ТЕ ПОМАЗАХА ДАВИДА /ЗА ЦАР НАД ИЗРАИЛ/ И ТОЙ ЦАРУВА ЧЕТИРИДЕСЕТ ГОДИНИ.

(2 Цар. 5:3, 4)

Новият цар е надарен така многостранно, че е трудно да се определи кои от неговите способности са достойни за най-голямо удивление. Трудно би било също така да се намери на нашата земя през последните столетия друга личност, така гениална и от такава величина като Давид. Къде е човекът, който като стратег и държавен реформатор, като поет и музикант заслужава да бъде славен по същия начин? Само за неговите поетически творения на един съвременен Давид би била присъдена днес Нобеловата награда. При това той беше като певците на любовта от средните векове поет, композитор и музикант в едно и също лице.

И не случайно! Никой народ не е бил посветен на музиката повече от жителите на Ханаан. Палестина и Сирия са прочути с техните музиканти, както знаем от египетски и месопотамски източници. Към най-важното имущество, което групата на родоначалниците от стенната картина в Бени-Хасан е взела със себе си при пътуването за Египет, принадлежат и музикалните инструменти. Между тях домашен инструмент е осемструнната лира.

Пред шести и единадесети псалми на Давида стой указанието: «На осмострунно свирало». От Ханаан лирата намира достъп и в Египет и Гърция.

В новата египетска държава (1580–1085 година преди Христа) цели серии от надписи и релефи се занимават с темата — музиканти и инструменти от Ханаан. Ханаан е неизчерпаемата борса на музиканти, от която дворцовите управители и камериери се снабдяват със солисти и дори с оркестри, за да забавляват с тях владетелите край Нил, Ефрат или Тигър. Много търсени са преди всичко дамските оркестри и танцьорките. Художниците с международни ангажименти съвсем не са рядкост. И иудейският цар Хиския знае много добре защо през 701 година преди Христа изпраща певци и певици на жестокия асирийски цар Санхериб.

И така, от най-дълбокото отчаяние, от безнадеждното положение под ярема на филистимците Израил се издига за няколко десетилетия до положението на сила, почит и величие. Това е изключително дело на поета и псалмопевеца Давид. Като непознат човек носи той оръжието на Саула, става партизански водач, бива ценен като опасен партизански боец против филистимците — и седи като възрастен човек върху трона на един народ, който се издига до велика сила.

Делото на Давид бива подпомогнато от външни обстоятелства също като завладяването на Ханаан преди две столетия под водителствотo на Иисус Навин. В края на предпоследното хилядолетие преди Христа нямаше както в Месопотамия, така и в Мала Азия, Сирия или Египет нито една държава, която би могла да спре една експанзия от територията на Ханаан.

От 1085 година преди Христа, когато Раамсес XI. последният от Рамесидската династия, склопи очи, Египет се разпадна под властолюбивите домогвания на една клика от жреци, която управляваше страната от Тевен. Грамадни богатства станаха притежание на храмовете.

Както папирусът на Харис съобщава още преди сто години, 2 процента от населението са работили като роби при храмовете, а 15 процента от обработваемата земя са били собственост на последните. Стадата, принадлежащи на храмовете, са броели половин милион глави добитък. На жреците са били подчинени 53 работилници и корабостроителници, една флота от 88 плавателни съда, 169 града и други селища. Блясъкът, с който се извършваше ежедневният ритуал към великите богове, съперничеше на всяко описание. Само за изработването на храмовите везни, с които в Хелиополис се претегляха жертвоприношенията, са били употребени 212 фунта злато и 461 фунта сребро. За поддържане на прекрасните градини на Амон в старата столица Пи-Раамсес при делтата бяха отредени 8000 роби.

За външнополитическото значение на Египет при управлението на жреците дава осветление един несравним документ — пътеписът на египетския пратеник Вен-Амон от 1080 година преди Христа. На Вен-Амон е било възложено да достави от Финикия кедрово дърво за свещената ладия на бога Амон в Тевен. Херихор, първожрецът, го снабдява само с незначително количество злато и сребро, но му дава и едно изображение на Амон, от което той очаква безспорно много по-голям успех.

Ужасът на преживяванията през време на пътуването му още трепти в описанието на Вен-Амон. В крайбрежните градове той бива третиран като просяк и безправен човек, бива ограбен, подложен на гавра и едва ли не пребит. И това е направено с него, един пратеник на Египет, чиито предшественици са били посрещани винаги с голяма тържественост и високо почитание!

Почти ограбен напълно по пътя, Вен-Амон постига най-после целта на пътуването си. «Дойдох в пристанището на Библос. Тогава князът на Библос изпрати при мене хора и нареди да ми кажат: «Напусни моето пристанище».»

Това е траяло 19 дни. И когато отчаяният Вен-Амон е бил готов вече да се връща, «тогава началникът на пристанището дойде при мене и каза: «Остани до утре на разположение на княза!»... Щом се съмна, той изпрати хора, които да ме заведат при него... Намерих го да седи в неговата горна стая, облегнат на гръб на прозореца... Той ми каза: «С каква поръчка собствено си дошъл ти тук?». Аз му отвърнах: «Дошъл съм, за да ми дадеш кедрово дърво за голямата прекрасна ладия на Амон-Ре, царя на боговете. Твоят баща е направил това, твоят дядо е направил същото, ще го направиш и ти»... Но той ми каза: «Вярно е, че те са го направили... Наистина моите са изпълнили тази поръчка, но и фараонът е изпратил тук 6 кораба, натоварени с произведенията на Египет... Що се отнася обаче до мене, аз не съм твой слуга, нито слуга на този, който те е изпратил... Що за мизерно пътуване е това, което са те накарали да извършиш!». Аз му отвърнах: «О-хо! Не е мизерно пътуването, което аз съм предприел...».

Вен-Амон напразно призовава мощта и славата на Египет, напразно се опитва да добие строителния материал от княза вместо с налични пари с оракули и с изображението на един бог, който трябва да го награди с живот и здраве! Едва когато един куриер на Вен-Амон пристига от Египет със сребърни и златни съдове, с фино ленено платно, свитъци чист папирус, говежди кожи, въжета, както и 20 чувала леща и 30 коша риба, князът разрешава да се изсекат желаните кедрови дървета.

«...През третия летен месец те ги довлякоха на морския бряг. Князът дойде навън... и ми каза: «...Ето, дошло е и последното от твоите строителни дървета и то лежи там. Сега постъпи според желанието ми и ела да ги натовариш, понеже те наистина ще ти бъдат дадени. Хайде, започвай; и не се оправдавай с лошото годишно време».»

Давид нямаше защо да се бои от една страна, чиито пратеници можеха да бъдат подлагани на такива незачитания и унижения от едни градски князе. И той нахлу дълбоко на юг и завладя Идумейското царство, което някога беше отказало на Моисея преминаването по Царския път (2 Цар. 8:14). Чрез това Давид спечели една област с голямо стопанско значение. Арабската пустиня, която се простира от южния бряг на Мъртво море до Акабския залив, е богата с мед и желязо. Давид реши да се залови най-напред с железните руди. Най-опасните врагове на Израил, филистимците, владееха монопола на желязото (1 Цар. 13:19, 20). Този, който владееше Идумея, беше в състояние да провали монопола на филистимците. И Давид не закъсня да направи това. «Давид приготви още много желязо за гвоздеи по крилата на вратите и за скоби, както и толкова много мед, че тя не можеше да се претегли» (1 Парал. 22:3).

На юг от Идумея завършваше и най-важният кервански път от Южна Арабия, прочутият «Тамянов път». С проникването до бреговете на Акабския залив пред него лежеше открит и морският път през Червено море до далечните крайбрежия на Южна Арабия и на Източна Африка.

Благоприятно беше положението и за настъпването на север.

Просторните равнини в подножието на Ермон и плодородните долини, разположени пред Антиливан, бяха заселени с арабски племена от пустинята, принадлежащи към един народ, комуто беше отредено да изиграе още една важна роля в живота на Израил: арамейците. Библията ги нарича кратко сирийци. Те бяха основали градски държавици и по-малки царства надолу до реката Ярмук, южно от Генисаретското езеро в Източна Йордания.

В 1000 година преди Христа те бяха в състояние да напреднат на изток, към Месопотамия. Тогава се сблъскаха с народа на асирийците, който в следващите столетия се издигна като доминираща световна сила в Древния Изток. След покоряването на Вавилония асирийците завладяха Двуречието до горното течение на Ефрат. Текстовете с клиновиден шрифт от дворците край Тигър през онова време споменават за една опасност, заплашваща Асирия откъм запад, която се заключава във все по-честите пристъпи и нападения на арамейците.

При това положение Давид нахлува от Източна Йордания на север до реката Оронт. Както Библията предава, «той порази и Адраазара, царя на Сува в Емат, когато последният отиваше, за да утвърди властта си край реката Ефрат» (1 Парал. 18:3). Сравнението с тогавашните асирийски текстове доказва колко точно описват тези библейски думи историческото положение на случая. Цар Давид е поразил царя на арамейците, когато последният е бил готов да завладее асирийската област край Ефрат.

По този начин Давид е дал, без да подозира това, военна помощ на онези асирийци, които по-късно унищожиха израилското царство.

Давид измести граничните знаци на Израил навътре в плодородната долина на Оронт. Най-северният му караулен пост стоеше край Хьомското езеро, в подножието на Ливан, където днес земното масло от далечния Киркук гъргори през дебелите тръбопроводи. Оттам има 600 километра по въздушна линия до Ецион-Гавер на Червено море, южния край на царството.

Лопатите разкриха и други многобройни доказателства за покоряването и въздигането на царството при управлението на Давид. Ясни следи, между които и такива от стихийни пожари в градовете на Изреелската низина, очертават пътя на походите. Не много време след 1000 година преди Христа Вет-Саан, заедно с езическите храмове, е бил изравнен със земята. Археолозите от Пенсилванския университет разкриха на мястото на тази безмилостна битка разрушени храмове, дебели пластове пепел над съборени зидове, обредни прибори и съдове на филистимците. Отмъщението на Давид нанесе на този град, в който завърши печално живота си първият израилски цар, такъв унищожителен удар, от който градът не можа да се съвземе за дълго време. Над пепелния пласт няма никакви следи от селище през следващите столетия.

От първите години на Давидовото управление са останали запазени някои строежи, преди всичко — укрепления в Иудея, които са били изградени за отбрана срещу филистимците. Тези строежи отразяват ясно типа на Сауловата крепост в Гива. Това са същите несъвършени крепости с подземия. В Иерусалим, по-късната столица на Давида, основите на една кула и големи части от една стенна облицовка свидетелствуват със сигурност за строителя Давид. «И Давид се засели в крепостта, която нарече Давидовград. И застрои наоколо...» (2 Цар. 5:9).

По какъв чудноват начин е паднала в ръцете на Давида здравата крепост на Иерусалим, това беше обяснено през миналото столетие случайно, и то благодарение на тънката наблюдателност, проявена от британския капитан Уорън.

До източния склон на Иерусалим, в Кидроновата долина, се намира Ain Sitti Maryam, «изворът на света Дева Мария». В Стария Завет той се нарича «Гихон», «Водоскок», и представлява от незапомнени времена главният водоизточник на жителите. Покрай останките от малка джамия пътят води в едно подземие. По 30 стъпала се слиза в дълбочината до един малък басейн, в който се събира бистрата вода от вътрешността на планината.

През 1867 година капитан Уорън посещава заедно с група поклонници прочутия извор, за който една легенда разказва, че там св. Мария е прала някога пелените на своето дете. При това посещение Уорън съзира, въпреки полумрака, един тъмен отвор в подземието, който зее в скалата няколко метра над извора на водата. Става ясно, че никой преди това не е забелязал този отвор, понеже Уорън не получава никакъв отговор, когато попитва за него. Заинтригуван, той посещава на другия ден още веднъж извора на св. Мария, снабден със стълба и дълго въже. Уорън не подозира, че му предстои едно странно и почти опасно за живота му проучване.

Над извора започва тясна шахта, която води право нагоре. Уорън е алпинист и вещ в катеренето по стръмнини. Стъпка по стъпка той се провира предпазливо нагоре. След около 13 метра шахтата изведнъж се свършва. В тъмнината Уорън напипва най-после един тесен коридор. Той пропълзява по-нататък на четири крака. Нагоре в скалата са издълбани много стъпала. След доста време Уорън забелязва пред себе си проникваща светлина. Той стига в едно сводообразно помещение, което не съдържа нищо друго освен потънали в прах стари гърнета и стъклени бутилки. Уорън се провира през тясна цепнатина и излиза на открито — той се озовава сред града изворът на св. Мария остава дълбоко под него!

По-точните изследвания, направени през 1910 година от английския учен Паркър по поръчка на Института за палестински проучвания, доказват, че това забележително съоръжение датира от второто хилядолетие преди Христа. Жителите на древния Иерусалим са издълбали в скалите чрез мъчителен труд един коридор, за да могат, във време на обсада, да стигат безпрепятствено до жизненоважния извор.

И така, любопитството на Уорън откри пътя, който беше дал възможност на Давида преди около 3000 години да превземе чрез изненада крепостта на Иерусалим. Давидовите разузнавачи трябва да са узнали за този таен достъп, както впрочем се вижда от едно библейско указание, което по-рано беше непонятно; Давид казва; «Всеки, който убива йевусейци и стига до олуците» (2 Цар. 5:8). Онова, което Лутер превежда с думата «олуците», се съдържа в еврейската дума sinnor, която е равнозначеща на тръба или канал.

С Давида в Стария Завет навлиза точното историческо описание. «В по-голямата си част описанието за Давида трябва да бъде таксувано като историческо описание», пише твърде критичният професор по богословие Мартин Нот. Растящата нагледност на тогавашното описание е свързана тясно с постепенното създаване на една силна държава, което е голямата заслуга на Давида и представлява за Израил нещо необикновено ново. От слабия съюз на родовете произлезе един народ; заселническата страна израсна до велико царство в пространството на Палестина и Сирия.

За тази обширна държавна територия Давид създаде едно гражданско управление, на чието чело до канцлера стоеше сеферът. «Сефер» значи «писар» (2 Цар. 8:16, 17). Как може един «писар» да стои на второто най-високо място в държавното управление?

С настъплението на милионната армия от секретарки и секретари, с изразходването на хиляди тонове хартия, която в нашия съвременен свят те прокарват през техните пишещи машини и изписват всеки ден, е изчезнало отдавна и митичното величие на «писаря». Нито една главна секретарка на някой петролен магнат, която все още буди голяма завист, не може да се мери с някой от своите древни колеги по заплатата, а още по-малко що се отнася до влиянието му. Върху сцената на Древния Изток писарите са играли несравнимата някогашна роля на своята професия. И това не е чудно, понеже от тях е зависело толкова много! Могъщи завоеватели и владетели на велики царства са били техни работодатели, а не са знаели да четат и да пишат!

Последното може ясно да се разбере от стила на писмата. Първите редове не се отнасят до лицето, на което се праща писмото или известието. Предимство имат тук поздравите и благопожеланията към колегата. Не липсва и молбата — съдържанието на писмото да бъде прочетено съвсем ясно и, което е най-важното, добросъвестно, като не се укрие нищо от него!

Една пълна с живот сцена из службата за външните работи на фараона Меренптах ни показва как е била устроена завидната служба на писарите. Канцеларията е разположена в три помещения. В двете странични помещения седят притиснати по десет секретари. Понякога единият им крак почива на столчето; върху коленете им лежат големи свитъци папирус. Обширното средно помещение е предоставено на главния началник. Един служител усърдно пъди досадните мухи край него. На входа стоят двама вратари. Единият смело заповядва на другия: «Напръскай вода, за да разхладиш канцеларията! Началникът седи и пише!».

Впрочем такъв голям разкош сигурно не е имало в канцеларията при двореца в Иерусалим. Младата израилска държава е била още много бедна и неуредена, за да си позволи това. Все пак Давидовият писар трябва да е бил висш респектиращ чиновник. Нему е било възложено да води «царските летописи», които несъмнено са легнали в основата на всички конкретни библейски указания за изграждането на администрацията и общото благополучие при управлението на Давида. Към тях се числи и всеобщото преброяване на населението по изпитаната система на Мари (2 Цар. 24), както и указанието за Царската стража на Давида «Крети и Флети», един вид почетна гвардия, която се е състояла от критяни и фелетейци(34) (2 Цар. 8:18; 15:18; 20:7).

Сигурно «сеферът» е пишел пръв и новото име на своя господар.

И Давид навярно съвсем не се е казвал Давид! — едно откритие, с което изследователите ни изненадаха едва в най-последно време, подтикнати от точния смисъл на известни текстове от двореца на Мари при Ефрат. В тях отново се появява думата dâvidum. Тя означава «предводител», «военачалник»; не е следователно собствено име, а титла.

Собственото име «Цезар» се превърна по-късно в титла. От Цезар произлезе «кайзер» и «цар». При Давид, изглежда, е станало обратното. Неговата военна титла, която може би датира още от времето му като партизански водач, се превърна в собствено име за него. От «давидум» стана Давид и това остана като собствено име и в днешно време.

Темата «писане» подсказва един аргумент за критиците:

В Египет са открити цели вагони с папируси, а във Вавилон и Асирия — планини от плочи с клиновиден шрифт; къде обаче са писмените документи от Палестина?

Археолозите и метеоролозите могат да си помогнат за отговора на този въпрос.

В края на предпоследното хилядолетие преди Христа Ханаан се отказа от острия клиновиден шрифт, а заедно с това и от тежките глинени плочи, за да възприеме един по-малко труден метод на писане. Дотогава трябваше най-напред текстът да се надраска с калем на мека глина, която след това биваше изпичана или изсушавана на слънцето. Това беше значи една процедура, която отнемаше много време, преди да бъдат отправени към получателя дебелите глинени писма. Един нов шрифт със заоблени знаци идваше все повече и повече на мода; това беше азбуката, която срещнахме още в опитите за писане сред семитските минни работници на Синай. Калемът и глината се оказаха вече негодни за меко закръглените букви. Поради това бяха потърсени нови канцеларски принадлежности и такива бяха намерени в тънката, печена глинена плоча, в мастилницата и туша. «Остракон» нарича археологът една такава плочка, изписана вдъхновено, към която в особени случаи се присъединяваше най-елегантният канцеларски материал на древността — папирусът. Описанието на Вен-Амон потвърждава колко търсен е бил този египетски износен артикул. Князът на Библос е получил 500 свитъка от нега като отплата за кедровите дървета. Петстотин свитъка — това са 2000 метра площ за писане!

В Палестина климатът през зимата е влажен поради дъжда. А при влажния климат мастилото се изтрива твърде скоро от камъка и папирусът изгнива за кратко време. За голямо съжаление на любознателните археолози, изследователи и историци по тази причина бяха загубени за потомството почти всички стари надписи и документи от Ханаан. Ако в Египет археолозите можаха да съберат такова убедително богатство, за това трябва да се благодари само на близката пустиня и на необикновено сухия климат.

2 глава: Царят на медта Соломон

Експедиция за Акадския залив — Желязна руда и малахит — Глук открива Ецион-Гавер — Бурите в пустинята като духало — Питсбърг на древния Израил — Корабостроителници край Червено море — Хирам достави строителния материал — Капитани на кораби от Тир — Тайнствената търговска страна Офир — Египетски портрет на царицата на Пунт — Американски изследователи купуват един Тел — Пробно разкопаване в Мегидо — Съдбоносната Изреелска низина — Голям царски обор за 450 коня

ЦАР СОЛОМОН БЕШЕ /ЦАР НАД ЦЯЛ ИЗРАИЛ (3 Ц. 4:1) СОЛОМОН ИМАШЕ ЧЕТИРИДЕСЕТ ХИЛЯДИ ЯСЛИ ЗА ВПРЕГАТНИ КОНЕ И ДВАНАДЕСЕТ ХИЛЯДИ ЗА ЯЗДИТНИ.

(3 Цар. 4:26)

И СОЛОМОН ПОСТРОИ... ВСИЧКИ ГРАДОВЕ ЗА ЖИТНИЦИ... И ВСИЧКИ ГРАДОВЕ ЗА КОЛЕСНИЦИ /И ГРАДОВЕТЕ ЗА КОННИЦАТА...

(3 Цар. 9:19)

ЦАР СОЛОМОН НАПРАВИ /СЪЩО КОРАБИ В ЕЦИОН-ГАВЕР КОЙТО СЕ НАМИРА ПРИ ЕЛОТ... /И ТЕ ОТИДОХА В ОФИР...

(3 Цар. 9: 26, 28)

ВСИЧКИ СЪДОВЕ ЗА ПИЕНЕ /НА ЦАР СОЛОМОНА/ БЯХА ЗЛАТНИ... /ЗАЩОТО СРЕБРОТО НЕ СЕ СМЯТАШЕ ЗА НИЩО/ В ДНИТЕ НА СОЛОМОНА /ПОНЕЖЕ МОРСКИТЕ КОРАБИ НА ЦАРЯ... /ДОКАРВАХА ЗЛАТО/ СРЕБРО /СЛОНОВА КОСТ/ МАЙМУНИ И ПАУНИ.

(3 Цар. 10:21, 22)

И ХРАМЪТ /КОЙТО ЦАР СОЛОМОН/ СЪГРАДИ НА ГОСПОДА БЕШЕ... ОБКОВАН ЦЕЛИЯТ СЪС ЗЛАТО...

(3 Цар. 6:2, 22)

А КОНЕ ЗА ЦАР СОЛОМОНА /ДОКАРВАХА ОТ ЕГИПЕТ/ И ВСЯКАКВА СТОКА... / И ТЕ СЪС СВОИ РЪЦЕ/ ГИ ДОСТАВЯХА СЪЩО ТАКА /НА ВСИЧКИ ЦАРЕ/ НА ХЕТЕЙЦИТЕ И /НА АРАМЕЙСКИТЕ ЦАРЕ.

(3 Цар. 10:28, 29)

А ЗЛАТОТО /КОЕТО СОЛОМОН ПОЛУЧАВАШЕ ВСЯКА ГОДИНА/ ТЕЖЕШЕ ШЕСТСТОТИН ШЕСТДЕСЕТ И ШЕСТ ТАЛАНТА.

(3 Цар. 10:14)

Не звучи ли това направо като басня?

Един човек, макар и самият цар, за когото се разказва толкова много, мъчно може да избегне обвинението в самохвалство. И летописецът, който разказва такива неща, би могъл лесно да бъде обвинен в преувеличение. Но този разказ не е в действителност никаква басня.

Благодарение на лопатата, археолозите изследваха основно достоверността на разказите за цар Соломона и в резултат на това Соломон стана за тях неповторима забележителност!

Ако «баснята» — както все още мислят мнозина — за цар Соломон бъде лишена от своята украса, ще останат като скелет само безпристрастни исторически факти. Това е едно от най-вълнуващите открития от съвсем последно време. Едва през 1937 година при разкопките на две американски експедиции бяха открити такива изобилни и поразителни находки, които доказаха истинността на това библейско описание.

Добре снабден с най-новите уреди за издирване, със сонди, лопати и мотики и придружен от геолози, историци, архитекти, изследователи, както и от станалия неизбежен за съвременните експедиции фотограф, един керван от камили напуска Иерусалим. Негов ръководител е Нелсън Глук, член като всички други на прочутата Американска школа за ориенталски проучвания.

Скоро мрачните планини на Иудея остават зад тях. През безлюдния Негеб те продължават пътя си на юг. По-късно керванът навлиза във wadi el-araba, «пустинната долина». Хората се чувствуват пренесени в една първобитна местност, върху която исполинските сили от глъбината са оставили своите следи, когато са преобразували тук земята. «Пустинната долина» е част от огромната земна вдлъбнатина, която започва в Мала Азия и завършва чак в Африка.

Изследователите удостояват страхотната панорама с удивлението си и се заемат тогава със задачата, която ги очаква нетърпеливо. Погледите им се плъзгат изпитателно по стръмните скали. Заедно с движението на слънцето се изменя цветът и нюансът на скалите, от които биват взети проби тук-там с кирката. Резултатът от изследването им показва наличност на глиненокафяв фелдшпат, сребристо-бяла слюда и там, където камъкът показва червеникаво оцветяване — наличност на желязна руда и на един зелен минерал — малахит, купфершпат!

Навсякъде в продълговатата долина американските изследователи се натъкват на железни и медни руди. Там, където пробите от камъка показват наличност на руда, изследователите намират входовете на галерии, издълбани в скалата — останките на отдавна напуснати рудници.

Най-после керванът стига до брега на залива. Но колкото и приветливо да ги канят белите къщи на Акаба, на библейския Елот, огрени от яркото слънце, колкото и примамно — след пътуването през безутешната пустинна долина — да отеква шумът на ориенталски оживения пристанищен град, изследователите обръщат гръб на този средищен пункт за три свята(35); понеже тяхна цел е сега «Тел ел-Келейфех», Самотният хълм, който не прилича на нищо друго, освен на грамадна купчина от развалини, постепенно расте пред тях от безсенчестата низина.

Изследването започва с внимателни прониквания на лопатата, които дават непредвидено бърз успех. Появяват се въдични куки; те са от мед. Следват тухли, останка от стени. Няколко закоравели купчини близо до хълма показват зелени следи. Това е пляка. Навсякъде хората срещат пясъчника с типично зеления цвят...

Вечерта в палатката Глук преглежда мислено резултата от досегашната работа; и всъщност не установява нищо забележително. Впрочем цяла Трансйордания стои още в програмата. Глук иска да открие следите на миналото в Едом, Моав, Амон и дори в Дамаск! Прелиствайки дневните бележки, той се спира замислено. Желязна руда и малахит в Арабската пустиня, а тук, в хълма от развалини, пред неговата палатка — останки от стени, пляка и въдични куки от мед... и всичко това в непосредствена близост със залива, който се нарича в Библията «Тръстиково море»! Замислен Глук потърсва онова място в Библията, което споменава за Тръстиковото море във връзка с един велик цар: «Цар Соломон направи също и кораби в Ецион-Гавер, който се намира при Елот, край брега на Тръстиковото (Червено) море, в Идумейската земя» (3 Цар. 9:26). Дотам, при залива на Червено море, в библейско време се простираше Идумея, Нима тази част...?

Още през нощта Глук свиква сътрудниците си на съвещание. За следния ден се предвижда планомерно претърсване на Тел ел-Келейфех. При изваждането на проби от пластовете те се натъкват на зидове на няколко места едновременно. Под тях има девствена земя. Глинени съдове дават възможност да се определи времето, когато зидовете са градени. Те датират от десетилетията на Соломоновото царуване, значи от времето след 1000 година преди Христа.

Липсата на време принуждава Глук да прекрати разкопките. Тази експедиция има и други задачи. Но през последните години американците продължават разкопките на три етапа, които биват завършени през 1940 година и потвърждават предположенията на Глук. Както се установява, откритите най-напред развалини са останки от някогашни работнически жилища. Явяват се и окопни заграждения от типа на подземните крепости — безспорният начин на такова строителство от първата желязна ера. След това биват изкопани останките на едно просторно селище. Най-интересни са там леярските форми и големите количества медна пляка.

Какво значат тези леярски форми и пластове медна пляка сред нажежената от слънцето, безмилостно гореща низина?

Глук търси обяснение на това странно обстоятелство. Защо заводите са били разположени тъкмо в областта на пясъчните бури, които налитат почти непрекъснато от пустинната долина, разположена на север? Защо те не са били построени неколкостотин метра по-нататък под закрилата на хълмовете, където ромолят и сладководните извори? Удивителният отговор на тези въпроси се получи едва от разкопките през последния етап.

По средата на един правоъгълен окоп се вижда обемист строеж. Зеленият цвят на стените му дава лесно да се разбере за какво се касае: това е пещ за топене на руда. По стените, направени от глинени тухли, се виждат две редици отверстия. Това са комини; специална система от въздушни канали минава през този строеж. Цялото съоръжение представлява истинска и най-модерна пещ за топене на руда, изградена по един принцип, който отпразнува възкресението в нашата индустрия преди едно столетие като система Bessemer! Комините и вентилаторите са разположени точно в северно и в южно направление; защото вечните ветрове и бури, идващи от Вади ел-араба, са били заставени да играят ролята на духала. Това е било преди три хиляди години; днес през пещите за топене на руда се прокарва сгъстен въздух.

Но и досега един въпрос остава без никакъв отговор: как е била пречиствана медта в това древно съоръжение? Тук експертите от днешните металургични заводи са изправени пред загадка.

Глинени тигли за топене на рудата се намират още наоколо; някои от тях имат внушителна вместимост от 14 кубически стъпки. Множеството отверстия, издълбани в скалите по околните планински склонове, показват входовете към галериите. Отломки от меден сулфат напомнят за трудолюбивите ръце, които са ровили в тези мини преди хилядолетия. Чрез разузнавателни походи в по-далечната околност членовете на експедицията успяват да открият многобройни медни и железни рудници и в долините на Арабската пустиня.

Най-после Нелсън Глук открива в останките от подземната крепост, зарита в хълма с развалини, още една солидна порта с трикратно защитен вход. Сега за него не съществува вече никакво съмнение, че Тел ел-Келейфех е бил някога Ецион-Гавер, изчезналият и дълго търсен пристанищен град на Соломона. «Цар Соломон направи също и кораби в Ецион-Гавер, който се намира при Елот...»

И така Ецион-Гавер не бе само пристанищен град. В неговите корабостроителници се строяха и кораби за далечните пътувания. Преди всичко обаче Ецион-Гавер беше центърът на медната индустрия. Никъде другаде в «Плодородния Полумесец», нито във Вавилония, нито в Египет, не е била въобще открита такава висока пещ. Следователно Ецион-Гавер е разполагал с най-голямото съоръжение за топене на руда в Древния Изток. То е произвеждало метала за обредните прибори в храма на Иерусалим — за «медния олтар», «морето», както бе наречен един грамаден меден леген, за «десетте медни подставки», за «котлите, лопатките, умивалниците» и за двата високи стълба «Иахин и Воаз» пред входа на храма (3 Цар 7:15 и сл.; 2 Парал. 3 и 4). Защото «царят ги излива в глинена пръст в околността на Йордан...» (3 Цар. 7:46).

Въодушевлението на Глук от безпримерните находки още звучи в официалния доклад, който съдържа резултатите от изследванията край Акабския залив.

Ецион-Гавер е бил заплануван предварително и изграден като планомерен строеж, със забележителен архитектурен и технически похват. В действителност целият град Ецион-Гавер, като се вземе предвид мястото и времето на създаването му, е представлявал истински феноменален индустриален център, който не е имал подобен на себе си в цялата история на Древния Изток. Ецион-Гавер е бил като Питсбърг за древна Палестина и същевременно нейното най-важно пристанище.

Цар Соломон, когото Глук нарича «великия цар на медта», трябва да е бил и най-важният износител на мед в древния свят. Изследванията на други места допълват стопанския облик на Палестина при управлението на цар Соломон. Южно от древния град на филистимците Газа Флиндърс Пети откри във Wadi ghazze заводи за преработване на желязна руда. Пещите за топенето й наподобяват тези при Тел ел-Келейфех, но са по-малки. Давид беше оспорил вече на филистимците монопола за желязото, а с победата си над тях беше им изтръгнал и формулата за топене на рудата. А после, при управлението на цар Соломон, медните и другите руди бяха подложени на цялостна експлоатация и преработка.

«Защото Господ, Бог твой, те води в добра земя... земя, където камъните са желязо и от планините на която ще копаеш мед(36)» (Второзак. 8:7–9), се казва в подробното описание, което Мойсей дава на израилевите синове за обещаната им земя. Мед и желязо в Палестина? Само преди няколко години дори учените сериозно се съмняваха, че в Палестина въобще има или някога е могло да има нещо подобно! Дори най-новите тълкувания на Библията избягват нарочно този цитат, на който не можеха да дадат никакво обяснение. Но дейността на археолозите потвърждава вече колко вярно е и това библейско описание, като прибавя към установената представа за древна Палестина новото откритие за тези удивителни индустриални постижения!

Соломон е бил извънредно напредничав владетел. Той е проявявал истинска гениалност в привличането на чужди експерти и специалисти към себе си. Това е тайната на иначе едва обяснимото невероятно бързо развитие, при което родината на неговия баща Давид достигна от проста назадничава държава до царство с първостепенно стопанско значение. Тук се намират също изворите на богатствата, за които Библията говори. Соломон довежда от Финикия техници за топене на руда. Хурамаби(37), един художник от Тир, бива натоварен с отливането на обредните прибори (3 Цар. 7:13, 14). В Ецион-Гавер Соломон основава едно важно предприятие за търговия по море. Израилевите синове не бяха пътували никога по море, а не разбираха нищо и от корабното строителство. Финикийците обаче разполагаха с многостолетна практика и опитност. Затова Соломон довежда от Тир специалисти по корабно строителство, както и моряци: «И Хирам(38) прати на тези кораби свои поданици, които бяха добри корабници и опитни по морето...» (3 Цар. 9:27).

Изграждането на пристанището на Червено море е споменато фактически и във финикийски източници. Това събитие е описано от жреца Санхуниатон. Хирам от Тир изявява готовност «пред княза на иудеите да му достави строителен материал за нов дворец, ако последният му отстъпи едно пристанище на Етиопското море»; и князът на Иудея «му даде града и пристанището Ейлота»(39). Цар Соломон си построи дворец; това е неговият прочут «дом от ливанско дърво (3 Цар. 7:1 и сл.) .., за който Хирам, тирският цар, доставяше на Соломона кедрово дърво и кипарисово дърво, както и злато, всичко по желанието му» (3 Цар. 9:11). Библейското предание се допълва извънредно ясно от следното интересно описание на същия Санхуниатон за строежа на корабите:

Макар че близо до това място имаше големи палмови гори, пак не се намираше строителен материал; и Йорам(40) се видя принуден да изпрати там материала на 8000 камили. От него беше построена една флота от 10 кораба. Санхуниатон не е пропуснал дори имената на финикийските капитани, на които е било поверено командуването на флотата. «Добрите корабници» се наричаха Кедарус, Йаминус и Котилус.

Ецион-Гавер беше добре пригоденото и здраво укрепеното изходно пристанище за новата далечна търговия. От Ецион-Гавер тръгнаха корабите за тайнствените пътувания към далечните непознати брегове. Офир? — Къде се намираше баснословната страна Офир, «универсалният магазин», от който Древният Изток си доставяше най-ценните и най-отбрани стоки?

Между учените бе започнат ненадейно спор относно Офир. Те обикновено мислеха, че са го открили. През 1864 година германецът Карл Маух се натъкна на развалините на един град от храмове край южнородезийската граница на Мозамбик в Източна Африка. Петнадесет години по-късно бурът Щайнберг откри на няколко километра южно от това място рудници от времето преди Христа, които трябва да са се намирали във връзка с храмовия град. Доказа се, както потвърдиха пробите от почвата, че там по-рано е било копано злато и сребро. През 1910 година известният германски изследовател на Африка д-р Карл Петерс фотографира на това място скулптурни произведения, по които експертите съзряха чуждестранно, вероятно финикийско влияние.

Въпреки това Офир, баснословната страна, остава и до днес недостъпна за изследователите. Във всеки случай известни указания насочват изследването към Източна Африка. Изследователи като проф. Олбрайт предполагат, че тя се е намирала в Сомалия. Това би съвпаднало напълно и с времето на пътуването, посочено в Библията.

«Защото морските кораби на царя... дохождаха веднъж в три години...» (3 Цар. 10:22). «Флотата трябва да е тръгвала — допуска Олбрайт — от Ецион-Гавер през ноември или декември на първата годна. Тя се е връщала обратно през май или юни на третата година, като е избягвала по този начин лятната горещина, доколкото е било възможно. Така преценено, пътуването не е траяло повече от една година и половина.» Купуваните стоки като «злато, сребро, слонова кост и маймуни» (3 Цар. 10:22), подсказват също ясно, че Африка е била първоизточникът им.

Както и да е било, египтяните, изглежда, са били запознати много добре с Офир, който са наричали «Пунт». Те трябва да са наблюдавали със собствените си очи това място. Как иначе биха могли да създадат ефектните картинни изображения на «Пунт», които сияят по стените на терасовидния храм в Диер ел Вари? Храмът на запад от Тевен е украсен с прекрасни цветни релефи, които придават блясък и вълшебство на една тъмнокожа дама — царицата на Пунт — и на нейната свита. Както навсякъде, така и в този случай египтяните са посветили особено внимание на облеклата, на кръглите жилища, на животните и растенията в «Пунт». По този начин зрителят получава нагледна представа за легендарния Офир.

Съпровождащи текстове описват удивителната експедиция за «Пунт», заповядана през 1500 година преди Христа от една жена. Тогава на фараоновия трон седеше като сърегентка на Тутмозис III прочутата царица Хатшепсут, «първата велика жена в историята», както я нарича египтологът Бристед. Следвайки един оракул на бога Амон, който повелява изучаването на пътищата за «Пунт» и възстановяването на връзката с крайбрежията на Червено море, прекъсната поради войните с хиксите, царицата изпраща в деветата година на своето управление една флота от пет морски кораба. Те трябва да донесат ароматични дървета за терасите на храма. Флотата тръгва от Нил, минава през един канал в източната делта, оттам — в Червено море, и «стига благополучно в Пунт», където натоварва богати съкровища от ароматични дървета, абаносово дърво, злато, както и най-различни благоуханни дървета и други чуждестранни неща като бакамово дърво, пантерови кожи и маймуни, в замяна на стоки от Египет.

Пред жителите на Тевен се е разкрила невиждана дотогава картина, когато — след щастливото завръщане в родината — към двореца на царицата се е отправила странната процесия от тъмнокожите жители на Пунт с чудните произведения на тяхната страна. «Аз му направих един Пунт в неговата градина, както той ми бе заповядал това...», казва Хатшепсут възторжено във връзка с ароматичните дървета върху терасата на храма. Остатъци от изсъхнали корени на тези дървета бяха намерени от египтолозите в горещия жълт пясък пред храма в Деир ел Вари.

Също като жителите на Тевен мъжете и жените на Израил трябва да са стояли така, изпълнени с голямо удивление, върху пристанищните зидове на Ецион-Гавер, когато флотата на техния цар Соломон се е завръщала от далечния Офир и е сваляла на пристанището своя товар от «червено дърво и драгоценни камъни, от злато, сребро, слонова кост, маймуни и пауни» (3 Цар. 10:22, 11).

Прието е работата на археолозите да започне едва когато от собственика на земята или от управлението на страната се получи необходимото съгласие за разкопките. Последното се добива невинаги лесно; а независимо от това през време на работата някои възражения и ограничения могат да затруднят живота на изследователите. През 1925 година американците се досетиха за един необикновен изход, за да могат да работят необезпокоявани, както намерят за добре. Те купиха набързо хълма от развалини Тел ел-Мутеселим в Изреелската низина, който им беше продаден изцяло от деветдесет местни собственици, земеделци и овчари. Защото Ориенталският институт на университета в Чикаго реши да започне образцови разкопки за целия Близък изток, най-обширните и с най-голяма точност провеждани разкопки, каквито някога са били извършвани в Палестина.

Тел ел-Мутеселим крие мястото на библейския Мегидо. Това откритие се базира на първите опитни разкопки, които бяха проведени тук от Германското ориенталско дружество под ръководството на д-р Й. Шумахер от 1903 до 1905 година.

Тел ел-Мутеселим е разположен като малка столова планина сред несравнимо живописна местност. От това плато на зрителя се струва, че вижда пред себе си едно голямо зелено море, така далеч се простира обширната низина, «Изреелската долина» (Нав. 17:16), в която блатистозелените ливади и буйните ниви се редят едни след други. Ята от жерави и щъркели се чувствуват тук като у дома си. Там, където низината се губи, над брега на Средиземно море се издига обраслият в гори хребет на Кармел. Нежносини планините на Галилея се изправят на север с малкото село Назарет; а далеч на дясно мрачният връх на Тавор планина препречва погледа към дълбоко врязалата се долина на реката Йордан.

Нищо в този плодороден и така приветлив триъгълник, заобиколен от нежни планински очертания, не показва, че тази тясна ивица земя е била театър на огромни сблъсквания и на исторически събития с дълбоко значение през време на много хилядолетия.

В 1500 година преди Христа фараонът Тутмозис III на «златна колесница» бърза с войските си през една клисура за низината и разбива хананейците, които побягват през глава към Мегидо, обзети от ужас. В същата низина израилтяните, подбудени от героичната съдийка Девора, разгромяват надмощието на хананейските бойни колесници. Там Гедеон напада ненадейно разбойническите орди на мадиамците, които налитат на камили; а цар Саул загубва битката с филистимците. В тази низина умира в 600 година преди Христа иудейският цар Иосия, когато се хвърля отчаяно с войската си срещу превъзхождащите я войски на фараона Нехо. Развалини свидетелствуват още за франкския замък Фаба, който йоханитите и рицарите монаси владееха през време на кръстоносния поход, докато Саладин ги прогони от тази низина след една ужасна сеч. На 16 април 1799 година тук се биха французи и турци. Само с 1500 души френският генерал Клебер постави под заплаха 25 000 души от противниковата армия. Френските войници се бият геройски от изгрев слънце до обяд. Тогава от едно възвишение се спуска светкавично кавалерийски отряд от 600 души в помощ на притиснатите. Офицерът, който ги води, се казва Наполеон Бонапарт. Вечерта след спечелената «битка при Тавор» Наполеон язди нагоре в планините на Галилея; той вечеря в Назарет. През същата клисура като Тутмозис III нахлува в 1918 година британската кавалерия под командуването на лорд Алънби и разгромява турската армия, разположена в низината.

Ням свидетел на всички тези събития е Тел ел-Мутеселим, на който Кларънс С. Фишър започва образцовите разкопки през пролетта на 1925 година.

Хълмът бива нарязан буквално на филии, сантиметър по сантиметър, като торта, но хоризонтално. Столетията блясват като калейдоскоп. Всеки разкрит пласт представлява една глава от книгата на световната история от IV до X столетие преди Христа.

От четирите най-горни пласта стратум I(41) съдържа развалини от времето на персийското и вавилонското владичество. През 539 година преди Христа персийският цар Кир разгроми великото царство Вавилон. Половин столетие преди това, в 597 година преди Христа, вавилонският цар Навуходоносор беше покорил Сирия и Палестина. От това време останаха запазени укрепленията на един необикновено масивен дворец. Стратум II се представя като свидетел на асирийското господство, с развалини от дворците, датиращи от VIII столетие преди Христа. Тиглатпилезер III покори Палестина в 733 година преди Христа. Стратум III и стратум IV олицетворяват времето на израилтяните. Оттогава заслужават внимание преди всичко два печата с древноеврейски букви, единият от които носи надписа: «Сема, служител на Иеровеам». Иеровеам I беше първият израилски владетел в поделеното царство — от 926 до 907 година преди Христа. Един паметник е съхранил друго познато име: Шешонк I, египетски фараон. Библията го нарича фараона Сисак. В петата година от управлението на цар Иеровеам той нахлу в Палестина; това стана през 922 година преди Христа.

След почти десетгодишни усилия лопатите и мотиките са стигнали вече до пластовете от времето на цар Соломона, който затворил очи завинаги четири години преди нахлуването на Шешонк — в 926 година преди Христа. Долната част на останките в стратум IV разкрива вече за археолозите Гордън Лойд и Р. Л. О. Ги, както и за потомството, сензационни изненади от времето на цар Соломона.

При управлението на Соломона се е наложил нов метод в строежа на сградите, защитните стени и др. Противно на дотогавашните строежи сега в ъглите на сградите, както и на отстояния в останалата зидария, се вмъкват гладко издялани камъни. В най-долния пласт на стратум IV биват разкрити останките на една столица, чиито строежи показват тази характерна особеност. Те са оградени със стени във форма на четириъгълник, които са дълги по 60 метра. Като допълнителна защита е служила една внушителна порта с три чифта стълбове, плътно прилепнали един към друг. Подобен трикратно защитен достъп в града беше открит от изследователите и в Ецион-Гавер, както и в Лахис. Разкритата почти по същото време сграда с дебели стени се оказа склад за припаси, един от «градовете за житници, които Соломон имаше...» (3 Цар. 9:19). Складовете от този вид бяха намерени и във Вет-Саан и Лахис. Мегидо бе седалище на управлението на пети район в Израил при царуването на Соломон. В двореца управляваше от името на Соломона и беше отговорен за прибирането в «склада» на данъците в натура «Ваана, синът на Ахилуда, за Таанах и за Мегидо...» (3 Цар. 4:12).

Колкото и величави да бяха тези находки, все пак те не представляваха сензация. Последната се таеше още недосегната в глъбината на Тел ел-Мутеселим, като че ли именно старият хълм искаше да запази до последния момент най-хубавото за себе си. В течение на разкопките по периферията на този тел се появяват измежду натрупаните камъни симетрични каменни площи, осеяни с останки от каменни стълбове. Последните са четириъгълни и са разположени в дълги редици, един след друг.

В началото Лойд и Ги нямат представа какво е могло да бъде това някога. Краят на тези чудновати площи не се вижда; те растат от развалините квадратен метър след квадратен метър. Ги се досеща, че това биха могли да бъдат останки от конюшни. Не говори ли Библията за неизброимите коне на цар Соломон?

В често монотонното еднообразие на многогодишните разкопки, сред ежедневната прилежна работа, съставена от пренасяне, насипване, пресяване и подреждане на всички забележителни останки, предположението на Ги дава нов внезапен тласък на работата, който обхваща дори групите, правещи разкопки по склона.

Удивлението на изследователите расте с всяка по-нататъшна постройка, която излиза наяве. Около всеки двор, застлан с пресован хоросан, са групирани винаги няколко продълговати конюшни. По средата на всяка конюшня минава коридор, широк три метра. Груба каменна настилка е осуетявала подхлъзването на конете. От двете страни, зад каменните стълбове, са разположени обемисти отделения, всяко от които също има точно три метра на ширина. В някои от тях още стоят останки от яслите, могат да се разпознаят и части от водната инсталация. Дори по днешните разбирания това са истински луксозни конюшни! От необикновената грижливост, вложена в строежа и устройството на последните, може да се заключи на каква висока почит е стоял тогава конят. И наистина в онова време за конете са се грижили по-добре, отколкото за хората!

След като бива разкрит целият комплекс, Ги изброява отделения за най-малко 450 коня и зали за 150 колесници. Това е една гигантска конюшня! «Това предизвика и разпоредбата за данъка, който цар Соломон наложи, за да съгради... стените иерусалимски, Хацор и Мегидо» (3 Цар. 9:15). «И Соломон набра колесници и конници; той имаше хиляда и четиристотин колесници и дванадесет хиляди конници, които разположи в колесничните градове...» (3 Цар. 10:26). С оглед на размерите на конюшнята в Мегидо и на оборите и залите за колесници от същия строителен вид, които биват открити в Тел ел-Хеси(42), в Хацор, Таанах, както и в Иерусалим (там те не бяха изкопани, защото са били издълбани на открито, в скалите), библейските указания за тях трябва наистина да се приемат като недостатъчни. Тези внушителни резултати от разкопките дават конкретна представа за величината на размерите, с които древният Израил е бил свикнал да работи през своя период като велико царство.

Следователно Мегидо бе само едно от многото седалища на устроените от Соломона нови войскови поделения с бойни колесници, които се числяха към редовната войска на царя.

В една от древните конюшни, които са били издълбани навътре в скалите под високата градска стена на Иерусалим, настаниха конете си — почти две хиляди години след цар Соломона — рицарите-кръстоносци подир завладяването на свещения град от Готфрид фон Буйон.

При управлението на Соломона конете и колесниците бяха считани същевременно и за важен търговски обект. Тъкмо в тази област Израил притежаваше истински монопол (3 Цар. 10:28, 29).

През царството на Соломона минаваха всички важни кервански пътища между Египет и Сирия — Мала Азия. Египет беше главен износител на бойни колесници; «... и търговците на царя купуваха стоката и я изнасяха от Египет, всяка колесница за шестстотин сребърници...».

Египетските колари бяха ненадминати майстори в направата на бързи двуколни колесници за война и лов. Здравото дърво за тях трябваше да се внася от Сирия. Така следва да се обясни и високата им разменна стойност. Според указанията на Библията за една колесница са били давани четири коня (3 Цар. 10:29).

3 глава: Царицата на Сава като съучастница в търговията

«Феликс Арабия», тайнствената страна — Смъртоносен поход на 10 000 римляни — Експортен магазин за подправки № 1 — Първите данни за Мариб — Опасната авантюра на Халеви и Глазер — Когато гигантският насип рухна — Експедиция на САЩ за Йемен — При храма на луната в Сава — Новите камиони камилите — Разговор със Соломона относно износа

И КОГАТО САВСКАТА ЦАРИЦА/ЧУ ЗА СЛАВАТА НА СОЛОМОНА/ТЯ ДОЙДЕ С ТВЪРДЕ МНОГО ХОРА/В ИЕРУСАЛИМ С КАМИЛИ/КОИТО НОСЕХА ГОЛЕМИ КОЛИЧЕСТВА/БЛАГОВОНИЯ И ЗЛАТО/И ДРАГОЦЕННИ КАМЪНИ.

(2 Парал. 9:1)

Хилядолетия вече пътуват на север богато натоварени кервани от «щастливата Арабия»; те са добре познати в Египет, в Гърция, в Римската империя. Заедно с тях тръгва и новината за баснословни градове и за гробници, изпълнени със злато, и странствува упорито през столетията. Римският император Август(43) иска да разбере истината за нещата, чиято слава водачите на камили непрекъснато разнасят далеч от своята родина. Той заповядва на Аелий Гал да подготви една военна експедиция и да се увери на самото място, в Южна Арабия, каква истина съдържат тези баснословни разкази. С една армия от 10 000 римски войници Гал тръгва от Египет на юг и продължава по безлюдното крайбрежие на Червено море. Мариб, приказната столица, е негова цел. Но той не я достига никога, защото в безжалостната жега на пустинята тази грамадна войскова сила бива унищожена в безбройни битки с диви племена и от коварни болести. Малцината останали живи, които успяват да се завърнат в родината си не могат да прибавят никакви достоверни и безпристрастни сведения към баснословните разкази за «Феликс Арабия».

«В щастлива Арабия — пише гъркът Дионисий през 90 година след Христа — дишаш винаги сладките благоухания на прекрасните растения, било на тамяна или на чудесните ароматични дървета. Нейните жители притежават големи стада от овци по пасищата, а птиците прелитат от далечните острови към нея и носят листа от истинска канела.»

Още в древния свят Южна Арабия бе страната-износителка № 1 на подправки, каквато е останала и до днес. Въпреки това тя изглеждаше обвита в непрозрачен тайнствен воал. Никой не беше я видял със собствените си очи. «Феликс Арабия» оставаше книга, запечатана със седем печата! Първият, който в последно време се осмели да предприеме опасната авантюра, беше германецът Карстен Нибур. В XVIII столетие той пое ръководството на една датска експедиция за Южна Арабия. Но и Нибур стигна само до Сана. Оставаха му още 100 километра до града от развалини Мариб, когато трябваше да се върне обратно.

Французинът Халеви и австриецът Глазер преди около едно столетие постигнаха най-после като първите бели хора наистина древната цел. Понеже никой чужденец, а още по-малко един европеец, не можеше да премине границите на Йемен, нито можеше да се получи разрешение за това, Халеви и Глазер се решиха на една рискована постъпка, опасна за живота им. Те наеха един платноход, промъкнаха се тайно в Аденския залив и слязоха на сушата, преоблечени като бедуини. След едно мъчително пътуване, дълго повече от 300 километра през безводната и необитаема планинска страна, те достигнаха най-после Мариб. Дълбоко заинтригувани от това, което намират при своето пристигане, те пренебрегват всяка предпазливост и започват да се катерят по развалините. Но към тях се приближават туземци, изпълнени с недоверие. Двамата изследователи разбират, че може да се появи опасност за живота им, ако бъде прозряна тяхната потайна цел. Те побягват през глава. По чудновати околни пътища те се промъкват най-после в Аден. Скрити под своите бурнуси, двамата изследователи носят копия и отпечатъци от надписите, които са могли да направят тайно; и чрез тях доказват на света, че Мариб съществува наистина!

По-късно кервански търговци донасят също така надписи. В течение на десетилетията до нас е натрупана вече внушителна сбирка от 4000 броя. Учените изучават и подреждат този материал. Шрифтът е азбучен; произхожда следователно от Палестина. Свещени надписи дават сведения за божества, племена и за много богати градове. И там са споменати имената на четири държави — «царства на благовонията»: Минея, Катаван, Хадрамаут и — Сава!

Минейското царство бе разположено в Северен Йемен и съществуването му е доказано до през XII столетие преди Христа. За неговия южен съсед, царството на савейците, говорят надписи от IX столетие преди Христа. Асирийски документи от VIII столетие преди Христа разказват също така за Сава и за оживени търговски сношения с тази страна, чиито царе са се казвали Mukarrib, «княжежреци».

От намерените документи се очертава постепенно образът на приказното царство Сава.

Една гигантска баражна стена в Сава е преграждала реката Аданат, събирала е стичащите се води от голяма далечина и после ги е пускала да нахлуят в напоителните съоръжения, на които страната е дължала плодородието си. Останките от това чудно техническо постижение, високи двадесет метра, стърчат и днес над пясъчните дюни на пустинята. Както в наши дни Холандия е градината на лалетата, така и царство Сава е било тогава страна на благовонните растения, единствената цветуща, приказна, ароматна градина на скъпоценните подправки през онова време. А в средата й е била разположена столицата, която се наричала Мариб. Градината на подправките около Мариб е цъфтяла в продължение на едно хилядолетие и половина, до 542 година след Христа, когато баражът е рухнал. Пустинята се понесла неудържимо над плодородната земя и я унищожила. «Народът на Сава — се казва в Корана — имаше хубави градини, в които вирееха най-вкусните плодове!» Тогава обаче народът се отклони от бога и той го наказа, като направи да рухне баражът. След това в градините на Сава растяха вече само горчиви плодове.

През 1928 година германските учени Карл Ратйенс и X. фон Висман разкриха при Сава, която съотечественикът им Нибур видя пръв, един храмов строеж. Това е знаменателно начало, но то бива отново прекъснато почти четвърт столетие, докато в края на 1951 година най-голямата дотогава група от експерти предприема ново изследователско пътуване, за да разгадае археологичните загадки на Сава. Американската фондация за изучаване на човека снабдява експедицията с необикновено големи финансови средства. Организаторът на изследователското пътуване е извънредно способният едва 29–годишен палеонтолог на Калифорнийския университет Уендъл Филипс. След твърде продължителни преговори експедицията успява да получи разрешение от султана на Йемен Ахмед за разкопки в Мариб. Мариб се намира в южния край на Арабския полуостров, на около 2000 метра височина, в източните разклонения на крайната арабска планинска верига при Червено море. Изследователите започват с най-големи очаквания.

През пустинната планинска страна, лишена от пътища и пътеки, се търкаля към север една дълга колона от джипове и специални камиони, забулени в облаци прах. Изведнъж от трептящата мараня на жълтеникавите дюни пред очите на хората се появяват като фантом грамадни развалини и стълбове — Харам Вилгис! Това е древният храм на Алмаках в Аум, легендарно свещено място при Мариб, столицата на староарабското царство Сава. Макар и отчасти заринати от високите колкото къща пясъчни дюни, очертанията на свещената овална сграда, дълга повече от 110 метра, се различават съвсем ясно. Тази светиня има същата форма като развалините на Мозамбик във високата девствена гора на Източна Африка, сред които бе търсен библейският Офир. Плановете на двете свещени места се съгласуват поразително!

Както потвърждава надписът на една стена, в Харам Вилгис е бил почитан Илумкух — юначният бог на луната. Храмът в средата на овалната постройка е засипан от пясъчни маси. Затова лопатите почват работа отначало при входа на големия кръгъл строеж. Изследователите искат да опитат оттам да се приближат постепенно към храма.

С понятен интерес бива разкрита, въпреки непоносимата горещина, една входна кула с поразителна красота и великолепие. Широки стъпала, облицовани с бронз, водят в нея. Вътрешният двор е заобиколен от колонна зала. Каменните колони, високи пет метра, са поддържали някога покрива, даряващ благодатна сянка. Украсен от двете страни с колони, оттук е минавал пътят на процесията за светилището на бога на луната. Едно необикновено украшение предизвиква учудване. Тихият двор трябва да е бил огласян някога от водоскоци, високи пет метра. Падащата вода се е събирала в тясно елипсовидно корито и е минавала през целия двор, заобиколен с колони.

Как ли са се чувствували поклонниците, които са минавали край ромолящите и пръскащи водоскоци и са дишали упоителния аромат на тамяна и благовонната смола, за да преминават в колонните зали на това най-красиво архитектурно постижение на древна Арабия!

Отрядите от работници са се приближили вече на няколко метра до храма и изследователите виждат пред себе си великолепната му порта, украсена с високи ъглови кули от двете й страни. Но разкопките трябва да бъдат прекратени безусловно! Интригите, провеждани в продължение на седмици чрез губернатора на Мариб, са се изострили до опасна степен; изследователите не са сигурни вече за живота си. Те трябва незабавно да изоставят всичко. За щастие между малкото ценности, които спасяват при бързото си тръгване за град Йемен, се намират и няколко фотографии.

През следващите години в съседния Хадрамаут(44) можаха да се проведат разкопки на три етапа, които бяха увенчани с по-голям успех.

Резултатите от изследванията на тези четири кратки и отчасти драматични експедиции още не са постъпили. Какви големи изненади крият те, това се вижда от следните думи на проф. У. Ф. Олбрайт: «Те са в състояние да разстроят нашето становище за културната история и хронология на Южна Арабия. Досега известните резултати дават представа за политическото и културното развитие на Савското царство в първите столетия след 1000 година преди Христа».

Наред с далечните пътувания на цар Соломона с кораби от Червено море за Арабия и Африка са били извършвани далечни пътувания и по суша край Червено море, през морето на пустинята от юг. Новите «камиони» — наречени не случайно «кораби на пустинята» — бяха камилите. Те овладяха вече по суша разстоянията, считани по-рано за непреодолими. В около 1000 година преди Христа с опитомяването и отглеждането на тези пустинни животни започна неподозирано развитие на съобщенията и транспорта през грамадните безлюдни области. Южна Арабия, която се намираше така дълго в почти непостижима далечина, внезапно дойде по-близо до Средиземно море, а заедно с това и в по-тясна връзка с другите царства на древния свят. Както с въвеждането на бързите самолети през стратосферата Америка дойде изведнъж по-близо до Европа чрез презокеанската служба, така е станало и тогава с Южна Арабия и стария свят, макар и в друг мащаб.

По-рано скъпите стоки изминаваха бавно разстоянието от 2000 километра през пустинята по древния «тамянов път» на север; те бяха натоварени върху магарета, които пътуваха безкрайно мъчително месеци наред, чрез къси ежедневни придвижвания от водоизточник до водоизточник и застрашени постоянно от неочаквани нападения. С новите «камиони» обаче започна да тече широк прилив на стоки от «Феликс Арабия». Новите преносвачи бяха по-бързи, почти независими от водоизточниците и затова не бяха привързани към лъкатушенията на древните оживени пътища от извор до извор. Освен това те разполагаха с по-голяма «товарна площ». Камилата пренася многократно по-голям товар от този, който едно магаре може да носи.

Крайна станция на тамяновия път беше Израил. Там държавните агенти на Соломона, «царските търговци», получаваха скъпоценните стоки. От тях зависеше също дали керваните ще продължат пътуването си през земята на Соломона за Египет, Финикия и Сирия.

Не е чудно следователно, че «славата на Соломона стигна... до Савската царица...» (3 Цар. 10:1). След като знаем всичко това, ако прочетем внимателно десета глава от Книга трета на Царете, тогава това място от Библията не може вече да бъде считано за «набожна история», а царицата на Сава престава да бъде баснословна личност. Всичко звучи вече достоверно и може ясно да се разбере. «Савската царица ... дойде в Иерусалим... и когато отиде при цар Соломона, разговаря с него за всичко, което беше на сърцето й» (3 Цар. 10:2). Царицата на Сава сигурно е имала цял списък от въпроси за обсъждане. Ръководителката на една държава, чийто главен износ, поради принудителни географски причини, е трябвало да става само за или през Израил, е имала безспорно да разговаря за много неща с царя на тази страна. Днес ние бихме нарекли този акт по-конкретно водене на търговски преговори, за което бихме изпратили некороновани експерти в другите страни. Но и те ще носят в дипломатическия си багаж подаръци, за да окажат дължимото внимание към държавния глава на посещаваната страна, като Савската царица.

4 глава: От пъстрото ежедневие на Израил

Израилевите синове се радват на украшения — Козметични тайни от Палестина — Ароматична смола и алое за леглото — Балсамови градини при Иерихон — Благовонната смола — любима дъвка — Благоуханни миризми от Ханаан — Леглото беше изнамерено от египтяните — Шумящи мелници на зърнени храни

Под тежестта на доказателствата за разкошния живот на вавилонците, египтяните и асирийците до днес ежедневието на Израил стоеше забравено като еднообразно и сиво явление. И наистина тук не се споменаваше за никакво златно съкровище като при Троя, нямаше никакъв Тутанкамон и никаква омагьосваща Нефертита. Но беше ли действително ежедневието на Израил така незначително и без светли моменти, които да му придават блясък?

Израилтяните обичат разкошната пъстрота. Те оцветяват дрехите си, стените на своите къщи и лицата на жените си. Радостта от цветовете им беше позната още през времето на родоначалниците: «Но Израил обичаше Йосифа повече от всичките си синове... и му направи пъстра дреха» (Бит. 37:3). Една надгробна картина в Бени Хасан показва тази дреха, чудесно изпъстрена с червени и сини шарки. Червеният и синият цвят са били определени за облеклото на мъжете, а зеленият, изглежда, е бил запазен за жените. За «вълна синя, пурпурна и червена» се говори още във време на странствуването през пустинята (Изх. 25:4). «Вие, дъщери израилски, плачете за Саула, който ви обличаше в багреници...» (2 Цар. 1:24), призовава Давид, изпълнен от болка след смъртта на първия цар. «Тя носеше шарена дреха — се казва за Тамар, дъщерята на Давид, — понеже такива дрехи носеха царските дъщери, които бяха девици» (2 Цар. 13:18)

Природата бе надарила Ханаанската земя с една от най-прекрасните палитри на света. И синовете на Израил трябваше само да посегнат. Наровете и шафранът доставяха чудесна жълта боя, корените на броша и аспурът — огненочервена боя, сърпицата — небесносиния, имаше охра, както и червен тебешир. А морето ги надаряваше с царя на всички цветни дарове, багрилния охлюв. Неговото нежно, безцветно тяло придобиваше пурпурен цвят на слънчевата светлина. И това му качество беше фатално за него. Неизмерими планини от празни черупки на такива охлюви бяха намерени при Тир и Сидон; от това може да се заключи, че там е бил центърът за добиването на пурпурна боя. Финикийците първи индустриализираха напълно добиването на такава пурпурна боя в приморските градове, а по-късно и Палестина се зае с доходния лов на тези морски охлюви.

Текстилният град Вет-Асвеа в Южна Иудея беше прочут с производството на висон, най-финия вид избелено ленено платно. «Десет ризи от висон», отбелязва дори един надпис на могъщия асирийски цар Асархадон. Хеврон и Кириат-Сефер бяха добре известни като градове на боите. Разкритите на тези места големи каменни басейни и съоръжения с форма на котли, снабдени с тръби за вливане и отливане, се оформиха като някогашни фабрики за бои. В Тел веит мирсим, древния Давир, са владеели дори техниката на студеното боядисване.

«Ето, искам да си построя голяма къща... — казва Иеремия (22:14) — ... да я обкова с кедрово дърво и да я обагря с червена боя.» Стените биват белосвани; боядисвани биват мозаичните камъни и тъканите, кожите и дървото. Боядисвани биват също устните, бузите и клепачите на хубавите жени... «Твоите устни са като яркочервена панделка... Бузите ти са като половинки от нар...»; «косата на твоята глава е като пурпура на царя...»; «... а миризмата на твоите благоуханни масла е по приятна от всички аромати», пее самият цар Соломон в своята книга Песен на песните (4:3; 7:6, 4:10) — една от най-хубавите нежни поеми на света.

Това напомня по високо поетичен начин за склонността на израилевите синове към украшения, за ловките козметични тайни на техните жени. Парфюмите и гримовете, благовонните помади и средствата за боядисване на косите от онова време, изискани, превъзходни и рафинирани до най-голяма тънкост, на която е бил способен тогавашният свят, биха могли и днес да съперничат с прехвалената козметика в Европа, както и в страните отвъд океана.

Благовонията още тогава са били ценени високо; ароматичните смоли са били търсени повече от всичко не само за религиозна служба като благовонни вещества за храмовете, а са имали приложение и във всекидневния живот, в жилището и облеклото, в прическата и... в постелята, в леглото.

«Украсих чудесно леглото си с пъстроцветни килими от Египет. Накадих спалнята си със смирна, алое и канела» (Притч. 7:16 и сл.), се казва за прелюбодейката като предупреждение за похватите на женската прелъстителност. «Всички твои дрехи благоухаят на смирна, алое и касия, когато пристъпваш насам из чертозите от слонова кост, в твоята прекрасна радост», възхвалява псалом 44, стих 9.

Ботаниците получиха описанията, звучащи често пъти като басни, и изследваха съставните части на благовонията, както и веществата за направа на боите. Те откриха последните в някои нежни цветя и треви, в соковете от храсти и цветове. Едни от тях произхождаха от чужди страни; много обаче виреят и днес в Палестина.

От Индия произхождат касията (Cinnamomum cassia), едно дърво с канелоподобна кора, и калмусът (Andropogon aromaticus), наречен още ингверова трева. Като предмети на далечната търговия те стигаха през Индийския океан до местата за претоварване на ароматични стоки в Южна Арабия и продължаваха оттам с керваните нагоре към Средиземно море.

Канелата беше подложена на твърде дълго странствуване. От своята родина Китай тя пристигаше най-напред в Персия, оттам отиваше в Индия, където ставаше местна стока и пристигаше в Арабия като износен артикул.

Тамянът се добива от храста Boswellia. Последният се среща най-много в Арабия и Сомалия, както и Commiphora myrrha, ароматното дърво. Родината на алоето е остров Сокотра, на изхода от Червено море, който остров е дал и наименованието му — Aloë succotrina.

Около произхода на балсама се развива известен спор, защото ботаниците знаят добре, че балсамовият храст (Commiphora opobalsamum) вирее само в Арабия. Как е могъл тогава пророк Иезекиил (27:17) да твърди, че Иудея и Израил доставяли «балсам и мед, дървено масло и благовонна смола» на Тир?

Но както и ботаниците Иезекиил е имал също право. Първите само са пропуснали да се справят с видния иудейски историк Йосиф, който обяснява как се е появил балсамът в Палестина от времето на цар Соломона. Най-напред тези храсти са били отглеждани в околността на град Иерихон. Йосиф отговаря и на въпроса как те са се появили там. Балсамовите храсти са поникнали от семена, които са се намирали между ароматичните стоки — подаръци от Савската царица.

Това звучи като смело твърдение.

Но за него има и други доказателства. Когато римляните нахлуха в Палестина, те намериха действително балсамови плантации в низината на Иерихон. Победителите отдадоха такова голямо внимание на редкия храст, че изпратиха клони от него в Рим като символ на тяхната победа над иудеите. В 70 година след Христа Тит Веспасиан назначи императорски пазач на плантациите, който бе задължен да ги пази от всяка повреда. Хиляда години по-късно рицарите-кръстоносци не намериха вече никаква следа от скъпоценните храсти. Турците ги занемариха и ги оставиха да загинат.

Благовонната смола, за която говори пророк Иезекиил, се намира и днес в Палестина. Това са жълтеникаво-белите прозрачни сълзи на един фъстъков храст (Pistacia lentiscus). Те се ценят много като ароматично средство и намират употреба в медицината. Децата жертвуват охотно последния си бакшиш за няколко зрънца от тази местна дъвка, която възрастните умееха да хвалят, че усилвала зъбите и небцето.

Ароматни смоли се намират и в Обетованата земя: халван от едно чадърообразно растение (Изх. 30:34), стакта от цъфтящия в бяло стираксов храст (Изх. 30:34), леден от чистусова роза и трагант (Бит. 37:25) от един храст, сроден на детелината. Естествоведите откриха всички библейски ароматични вещества.

Прекрасните често хранилища на тези благовония бяха открити от археолозите под съборени стени, сред развалини от благороднически къщи и в царски сгради. Блюда от варовик, от слонова кост, а понякога и от скъп алабастър, както и специални пръчки са служили за размесване на ароматичните съставни части, образуващи най-фините помади. Рецептите на опитните майстори на помади са били ценени високо. Прекрасни шишенца от печена глина са служили за съхраняване на парфюмите. Ароматните подправки са били размесвани с дървено масло и в по-големи стомни и делви. Знаело се е, че маслото прави косата мека, а кожата — гъвкава. Дори бедните хора в страната са мажели косата и кожата си с него, макар и без ароматичните и често пъти много скъпи примеси. А дървено масло са добивали в големи количества от маслинените гори.

Измиването с вода е било ежедневна потреба, която се е разбирала от само себе си. Миели са се преди и след ядене, измивали са нозете на госта, миели са се и преди лягане. Каменните басейни, легените за измиване на нозете и глинените блюда, намерени от изследователите навсякъде в страната, потвърждават многобройните библейски цитати с такова съдържание (Бит. 18:4; 19:2; 24:32; Песен на песните 5:3; Иов 9:30; Лук. 7:44; Марк. 7:3 и др.). Лугата от растения и минерали е замествала сапуна като средство за измиване (Иерем. 2:22; Иов 9:30).

«Моят възлюбен ми е като смирнова китка, която стои на гърдите ми» (Песен на песните 1:12). Този текст потвърждава дискретната привичка на дамите да носят под дрехата си торбичка с благоуханна смирна. На тоалетната им маса не са липсвали нито игли за коса и книжки за къдренето й, нито огледала — блестящо полирани дискове от метал. Тези три важни за женската хубост неща се числяха към вносните луксозни предмети на Нил, където те бяха незаменими за фараоновите жени от много династии вече.

И колкото и да са бичували пророците грима и чернилото за сенки на очите, те не са могли никога да ги премахнат напълно от благородническите къщи.

Жените са обичали да украсяват косата си с жълтите нежни цветни метлици на любимия им кисел храст. Но те са ценели много повече един жълто-червен прах, който се е добивал от кората и листата на киселия храст. Арабите го наричат «къна». С къна са боядисвали косата и ноктите на ръцете и нозете си. Удивените археолози намериха това ярко червено багрилно вещество като лак за нокти по ръцете и нозете на египетските мумии. И днес козметичните лаборатории и фабрики си служат с къна въпреки всички нови открития. Веждите и миглите са били боядисвани с оловно вещество, а стритият лазурен камък е придавал желаните сенки на клепките. Кошенили — Cochenille, — стрити на прах, са доставяли също като при направа на днешното червило за устни силно желаната пурпурна боя за една прелъстителна уста.

Като се вземат предвид красивите парфюмени шишенца, кутийките за помада от слонова кост, делвите за правене на сместа и бурканите за грим, които можеха да бъдат извадени от развалините на израилските градове, може ясно да се прецени колко силно трябва да е звучала заплахата на пророка Исаия към този свят на любими бои, гримове и аромати: «И вместо благовоние ще бъде зловоние, вместо пояс ще бъде въже, вместо накъдрена коса — плешива глава, вместо широко наметало — тясна дрипа; всичко това — вместо твоята хубост» (Ис. 3:23).

В Стария Завет често се говори за сядане на столове при трапезата, но никой не ползва леглото, както ние разбираме това. Леглото е рядка луксозна принадлежност!

Фараоните и най-видните благородници от тяхната свита са имали първи щастието да спят на легло. Край Нил беше измислен първообразът на този мебел, от който ние не можем никак да се лишим. Изпълнен от радост, завърналият се Синухе отбелязва: «Аз спах отново на легло». Дори 500 години след това леглото е все още рядкост. И когато Тадушепа, княгинята на Митани, вероятно по-сетнешната царица Нефертита, бива омъжена в египетския дворец, тя донася като зестра — покривки; наистина прекрасно изтъкани, но само — покривки! Нейният роден дворец не бе виждал никога легло; там през нощта спяха на пода!

И в Израил тази толкова скъпоценна вещ беше притежание само на дворцовите кръгове и на състоятелните хора. Леглото на простия човек беше наметката. В нея се увиваше той през нощта (Изх. 22:26). Правосъдието водеше сметка за това, като считаше едно такова «легло» наистина за подлежащо на опис, но само през деня! За през нощта то трябваше да бъде върнато непременно (Изх. 22:26). Тази «наметка» беше в действителност само една вълнена покривка, направена като че ли за най-различните възможности на употребата й. Освен като защита против студа по нашето разбиране и като постеля и завивка, тя служеше на това отгоре и за килим (4 Цар. 9:13; Мат. 21:7, 8).

Леглото не стана никога идеалната принадлежност за почивка на Израил и въобще на Древния Изток. То беше и си остана чужд мебел за тях. Популярност придоби неговият събрат, диванът, изнамерен също в «Плодородния Полумесец»; той беше удобна постеля с бухнали възглавници. Този тапициран мебел за през деня, който се разширяваше за през нощта, е първообразът на днешното канапе. Това постижение на Средна Европа, пострадала от бомбардировките, и на най-малките жилища в XX век беше последната дума на мебелировката преди 3000 години! Диванът беше познат и на Израил. «И сядаше на прекрасен диван, пред който имаше наредена маса»... (Иезек. 23:41).

Ние негодуваме против нервноизтощителния шум на нашия век на техниката и често пъти копнеем завистливо за старото спокойно време. Но дали израилтяните са се чувствували по-добре?

Вместо досадния крясък на високоговорителите с настъпването на деня от къщите и колибите се е разнасял шумът на каменните ръчни воденици. От най-ранно утро е почвало меленето на зърнените храни, за да се добие брашно. Тази работа е била възложена на жените, както и днес — меленето на кафето. Но смилането на брашното по този начин е било несравнимо по-груба и по-тежка работа, често пъти двама души е трябвало да въртят тежкия камък, а при многодетните семейства във воденицата е било впрягано магарето.

Повикът за радикална борба против шума, за какъвто днес става често дума, трябва да е означавал нещо ужасно при тези обстоятелства. Щом е замлъквал шумът на водениците, в страната незабавно е нахлувал гладът. Пророк Иеремия съзира това като ясновидец в предсказанието си за вавилонското изгнание. «И ще прекратя у тях всяка радостна песен... гласа на воденицата и светлината на лампата, така, че тази цялата земя ще стане пустиня и ужас...» (Иерем. 25:10, 11).

VI: Двама царе — две царства

От Ровоам до Иоакин

1 глава: В сянката на идващата световна сила

Великото царство рухва — Гранични укрепления между Израил и Иудея — Наполеон пред описанието за Палестина от фараона Сусаким — Самария — главен град на север — Доказателства за «двореца от слонова кост» на Ахав — Един тайнствен «трети човек» — Арабите разрушават триумфалните скулптурни колони от древния Моав — Хвалебната поема за царя на овните Меса — Асирия се намесва — Черният обелиск от Нимруд — Цар Иеху на асирийски портрет — Пратки с вино до Иеровоам II — Пророк Амос предупреждава напразно — Стените на Самария подсилени с 10 метра

И ИЗРАИЛ СЕ ОТМЕТНА /ОТ ДАВИДОВИЯ ДОМ/... И НЕ ОСТАНА НИКОЙ /С ДАВИДОВИЯ ДОМ/ ОСВЕН КОЛЯНОТО ИУДИНО.

(3 Цар. 12:19, 20).

Великият цар Соломон умира в 926 година преди Христа. Заедно с него бива погребана и мечтата на Израил да стане велика сила. Завинаги! Под ръководството на двама необикновено способни водачи — Давид и Соломон, две поколения бяха градили, камък по камък, пиедестала на тази амбициозна мечта. Но от същия миг, в който Соломон затвори очи, пламна отново старата вражда между племената и великото царство в пространството Сирия — Палестина рухна скоро като неизбежна последица от раздора. Две царства се появиха на негово място — Израилското царство на север и царство Иудея на юг. С това започва нов отдел в историята на библейския народ.

Израилският народ сам разрушава своята могъща позиция и унищожава великото си царство. А с това е трасиран пътят, по който занапред ще се движат бавно до печалния си край жителите на Израил като плячка на асирийците, а населението на Иудея като плячка на Вавилония. Несъгласни помежду си, с тях се случва нещо по-лошо от пропадането в забрава и незначителност. Те попадат между воденичните камъни на онези сили, които овладяха световната сцена в следващите столетия. Израил и Иудея загиват във водовъртежите на големите стълкновения; едва триста и петдесет години след смъртта на Соломона двете царства са унищожени.

Последната воля на Соломона обаче бива осъществена; Ровоам, неговият син, прекарва на трона в Иерусалим като господар над всички родове късо време. Непрестанните раздори на родовете помежду им ускоряват края на великото царство, като довеждат до гражданска война. Десет рода на север се отделят. Иеровоам, един емигрант, завърнал се набързо от Египет, поставя короната на главата си в 926 година преди Христа и става цар на северното царство Израил. На Ровоам остана другата част — южното царство Иудея със столицата Иерусалим (3 Цар. 12:19, 20, 21).

Между Иудея и Израил няма сговор. В много вражди се пролива братска кръв. Около границата пламтят непрестанно битки. «Но между Ровоама и Иеровоама имаше война през целия им живот» (3 Цар. 14:30). Нищо не се изменя в това отношение и при управлението на техните приемници. «И между Аса и Вааса, израилския цар, имаше война през всичките им дни» (3 Цар. 15:16). Иудея построява крепостта Мицпа, на главния изходен път от Иерусалим към север, а по-нататък, на изток, бива подсилена Гива «... и с тях царят съгради Гива Виниаминова и Мицпа» (3 Цар. 15:22). Тук се установява окончателната граница.

През 1947 година една американска експедиция на Pacificschool of Religion, под ръководството на Уйлям Фредерик Баде, разкри 12 километра на север от Иерусалим, в Тел ен-насве, необикновено здрава зидария. Това са остатъци от древната гранична крепост Мицпа. Обиколният вал има осем метра ширина. Мощното укрепление доказва колко сурово и ожесточено е бушувала братоубийствената война между северното и южното царство.

Израил бива притиснат в клещи — на юг от Иудея, която призовава на помощ за тази цел дори омразните филистимци, а на север от царството на сирийците, чиято значителна сила Иудея си беше осигурила чрез един съюз (3 Цар. 15:18 и сл.).

Столетия са изпълнени с борбата против този превъзхождащ смъртен враг на Израил и непрекъснатата верига от битки завършва едва тогава, когато новата световна сила Асирия разгромява сирийците. С появяването на Асирия обаче биват преброени също часовете на Израил, тоест и на двете царства.

На всичко това отгоре страната, в която току-що е пламнала братоубийствената война, преживява — за пръв път от поколения — ненадейно чуждо нашествие. От Египет нахлува Сусаким(45) с войскова сила и опустошава страната с грабежи. Той събира най-голяма плячка от древната столица Иерусалим «... и взе съкровищата от дома Господен и съкровищата на царския дом и всичко, което можеше да се вземе, взе и всички златни щитове, които Соломон бе заповядал да направят» (3 Цар. 14:25, 26). Едва двадесет години съществуват храмът и ливанският дом, както Библията нарича царския дворец, и тези горди символи на Соломоновата велика сила са вече лишени от техния блясък. Вместо ограбените златни прибори «цар Ровоам направи медни щитове...» (3 Цар. 14:27). Това звучи като лошо предсказание.

Първият истински европеец, който застава — без да подозира това, защото по негово време никой още не е могъл да разгадава йероглифи — пред един важен документ от библейския фараон Сусаким, е Наполеон Бонапарт. Заинтригуван силно от една огромна египетска религиозна сграда в Карнак, през 1799 година той обикаля край източния бряг на Тевен заедно с група френски учени. В средата на тази най-голяма храмова постройка, каквато някога е била изграждана от човешки ръце, 134 стълба, високи до 23 метра, поддържат покрива на една грамадна зала. Върху южната външна стена блести на яркото египетско слънце един внушителен релеф, който увековечава грабителския поход на фараона, описан в Библията.

Богът Амон, който държи сърповиден меч в дясната си ръка, поднася с лявата на фараона Шешонк 1156 души палестински пленници, вързани с въжета. Всеки пленник олицетворява един град или една местност. За означаване на това той носи съответното библейско име. Тук е представен и градът-крепост Мегидо. В останките на Мегидо бе намерено името на Шешонк I.

«Походът» на Шешонк остава последен за дълго време. Едва след повече от триста години Египет е отново в състояние да предяви старите си претенции за владичество върху пространството Сирия — Палестина.

Смъртната опасност за Израил идва от север и се нарича Асирия. При управлението на цар Амврий (882–871 година преди Христа) Асирия става мощна за пръв път. Като маневрен поход в случай на опасност тя отблъсва внезапното нападение от Месопотамия на запад.

«Тръгнах от Алепо и преминах Оронт»; този надпис с клиновиден шрифт от Асурнарсипал II звучи като призив на фанфари. Асирия употреби повече от 200 години, за да се справи с вътрешните и външните врагове в Месопотамия. От древния град Асур на р. Тигър, който носи името на неговия най-висш бог, семитският народ на асирийците, жаден за владичество и надарен с високи организаторски способности, разпростира господството си над всички народи в Двуречието. И се стреми вече към световно владичество. Предпоставка за това е завладяването на тясната крайбрежна ивица на Сирия и Палестина, която му преграждаше достъпа към Средиземно море, тоест притежаването на важните морски пристанища и надзора върху най-важния кервански път и върху единствения военен път към Египет.

С поставянето на тази цел от страна на Асур съдбата на Сирия — Палестина е решена.

Надписът на Асурнарсипал предава в най-къса форма това, което предстои незабавно и на Израил и Иудея. «Тръгнах от Оронт... завладях градовете... подложих ги на страшна сеч, разруших ги, хвърлих ги в пламъци. Войниците, останали живи, взех пленници. Набих ги на колове пред техните градове. На местата им заселих асирийци... В голямото море измих оръжието си...»

Както ненадейно са се появили асирийците, точно така ненадейно се отдръпват те, претоварени със «сребро, злато, олово, мед...», данъците на финикийските градове Тир, Сидон, Библос.

Израилският цар Амврий възприема това като смътно предчувствие. Както по-рано, като военачалник, така и сега, като цар, той доказва притежаването на отличен боен инстинкт. Сред хълмистата земя на Самария Амврий купува една планина, на която изгражда като силна крепост новата столица на Израил — Самария (3 Цар 16:24). Израил ще има голяма нужда от нея, което му е добре известно.

Изборът на мястото свидетелствува за специалиста, който се ръководи от стратегически съображения. Самария лежи върху един около 100 метра висок, слабо наклонен, изолиран хълм, заобиколен в полукръг от по-високи планини, в обширна плодородна долина. Един самостоятелен водоизточник прави мястото идеално за отбрана. От върха погледът стига на запад до Средиземно море.

Цар Амврий става проблем за асирийците. Дори сто години след като тази династия на Израилското царство е свалена, те още употребяват думите «домът на Амврий» в текстовете с клиновиден шрифт като официално име на Израил.

Петнадесет години след смъртта на Амврий очакваният ужас действително настъпва. Салманасар III напада ненадейно Каркемиш на р. Ефрат и е на път за Палестина(46).

Ахав, син и престолонаследник на Амврий, предвижда тежестта на сблъскването с растящата световна сила Асирия и постъпва при това положение по единствения правилен начин. Той току-що е победил заклетия си враг, сирийския цар Венадат от Дамаск. Но вместо да го застави напълно да изпита мощта на победителя, той се отнася към него с необикновено великодушие, позволява му «да се качи при него в колесницата», нарича го «мой брат» и не само това, а сключва «с него договор и го пусна да си отиде» (3 Цар. 20:33, 32, 34). По този начин той превръща своя неприятел в съюзник. Народът не разбира неговата постъпка и един пророк го порицава за нея. Но бъдещето доказва ясно колко добре обмислена е била тя. Войната на два фронта бива избегната.

«На кораби от овнешки кожи преминах... Ефрат, въпреки неговото пълноводие...», се казва в надписите с клиновиден шрифт на асирийския цар Салманасар III. Неговите пионерни войски се оказаха вещи в строежа на понтони от надути животински кожи!

В Сирия излиза насреща му една противникова коалиция от Сирия — Палестина, чиито войскови контингенти са точно отбелязани от него. Освен войските на библейския Венадат от Дамаск и на един друг сирийски княз има «2000 бойни колесници, 10 000 войници на Ахав, сириеца...» — Ахав, сириецът, който предоставя най-силната от трите войскови групи, е израилският цар Ахав.

Но съюзът на Израил с Дамаск трая кратко. Асирийците едва бяха напуснали страната, когато старите вражди пламнаха отново и Ахав загуби живота си в битката със сирийците. «Но един човек опна лък... и рани израилския цар през шевовете на бронята... И кръвта от раната се лееше сред колесницата... Царят умря и беше докаран в Самария. И когато миеха колесницата на Самарийското езеро, псета лижеха кръвта му...» (3 Цар. 22:34–38).

Библията е посветила шест глави на живота на този цар. Някои от тези събития са отнесени в царството на легендата, като «къщата от слонова кост, която е съградил» (3 Цар. 22:39), неговата женитба с една финикийска принцеса, която донесла чужди религиозни обреди, «... а си взе за жена Иезавел, дъщерята на сидонския цар Етваала, и отиде там и започна да служи на Воала и да му се покланя... и направи дъбрава...» (3 Цар. 16:31, 33), или голямата суша в страната, «и пророк Илия... каза на Ахава: жив ми е Господ, Бог Израилев, пред Когото стоя! През тези години не ще има нито роса, нито дъжд, докато аз не кажа това» (3 Цар. 17:1).

Все пак това са исторически факти!

След два етапа продължителни разкопки бе достигната глъбината на стария хълм от развалини при Самария. Там работиха от 1908 до 1910 година американците Джордж А. Рейзнър, Кларънс С. Фишър и Д. Г. Лион от Харвардския университет, а от 1931 до 1935 година — една американо-британска група под ръководството на английския археолог Дж. У. Гроуфут.

Основите на израилската столица почиват в девствена почва. Амврий действително беше придобил нова земя.

През шестте години, в които той управляваше там, самотният и тих иначе хълм трябва да е бил единственото място на шумни строежи. Грамадните четвъртити камъни на мощните укрепления показват ясно стратегическата цел на строителя. Насипите са широки пет метра. В акропола, на западната страна на хълма, биват разкрити основи и зидове на една сграда, която заобикаля широк двор — царската резиденция на северното царство Израил.

Там след Амврий е управлявал неговият син Ахав, новият цар. Той продължил да строи според плановете на своя баща. Строителните работи са изпълнени със забележителна ловкост, като са употребявани само грамадни и грижливо издялани блокове от варовик.

При разравянето на големите количества развалини изследователите бяха изненадани твърде скоро от безбройни парчета разтрошена слонова кост. При разкопките в Палестина находките на слонова кост не представляват от себе си нищо необикновено. Почти на всяко място с разкопки бива намиран този скъпоценен материал, но винаги само в единични отломки. В Самария обаче почвата е буквално осеяна с него. На всеки квадратен метър, на всяка крачка се намират пожълтелите, станали възкафяви парченца и плочки, както и фрагменти, по които още личи чудесната преработка, красиви релефи, изрязани от финикийски майстори. За тези находки има само едно обяснение: този дворец е бил прочутата «къща от слонова кост» на цар Ахав! (3 Цар. 22:39).

Но владетелят едва ли си е построил цял дворец от слонова кост. И понеже това е било приемано многократно, затова истината в съответното място от Библията е била подлагана лесно на съмнение, което е лишено от всяко основание: Ахав е украсил стените на двореца си с този прекрасен материал; от слонова кост е била и покъщнината му.

В северната част на просторния царски двор лопатите разкриха един грамаден подзидан басейн; това трябва да е било «езерото», на което бойната колесница на Ахав е била измита от кръвта на мъртвия цар.

Менандър от Ефес, финикийски историк, приведе доказателства за историческата достоверност на сушата и на Етваал от Сидон, тъста на Ахав. Библейският цар Етваал се казваше при финикийците Итоваал и по времето на Ахав беше цар в приморския град Тир(47). Менандър описва катастрофалната суша, която настъпила в Палестина и Сирия по времето на цар Итоваал и траяла цяла година.

При управлението на цар Йорам, сина на Ахав, Израил претърпя нашествие с ужасни последици и чувствителна териториална загуба.

Сирийците нахлуват в страната и обсаждат Самария. Страшен глад обхваща народа. Цар Йорам иска да бъде умъртвен пророк Елисей, когато счита виновен за това нещастие. Но Елисей предсказва, че гладът ще се прекрати още на следния ден. «... Сановникът, върху чиято ръка се опираше царят», говори Библията, се усъмни в това предсказание (4 Цар. 7:2).

Този «сановник» създаде много трудности. Неговата функция изглеждаше повече от загадъчна. За дворцова длъжност от такъв вид не беше известно нищо: и тълкувателите на Библията напразно търсеха обяснение. Най-после изследването на езика намери смътна диря. Еврейската дума shlish, преведена с думата «сановник», произлиза от «три». Но офицер от трети ранг не е имало. И когато разгледаха под лупа асирийските релефи по-внимателно, намери се правилното обяснение.

Всяка бойна колесница имаше екипаж от трима души: коларят, войникът и един трети мъж, който заемаше място зад първите двама. С прострените си ръце той държеше здраво два къси колана, привързани към колесницата, от лявата и дясната й страна. По този начин третият човек осигуряваше на войника и коларя пред себе си прикритие на тила и ги предпазваше да не бъдат изхвърлени от откритата колесница при лудото каране, когато тя минава през трупове и ранени, в разгара на битката. Това е «третият човек»; необяснимият «сановник, върху чиято ръка се опираше царят», беше човекът, който държеше коланите в бойната колесница на цар Йорам!

При управлението на Йорам Израил загуби една голяма област в Източна Йордания. Моавското царство в Трансйордания плащаше данъци на Израил. Един военен поход срещу Меса, вероломния «цар на овните», е описан подробно: «Моавският цар Меса имаше много овци и пращаше на израилския цар като данък вълната от 100 000 агнета и от 100 000 овни. Но щом Ахав умря, моавският цар измени на израилския цар» (4 Цар. 3:4, 5). Израил повиква на помощ южното царство Иудея и страната Едом. Те решават да проведат заедно атаката срещу Моавското царство откъм юг. Пътят за там води около Червено море. Доверявайки се на предсказанието — «Вие не ще видите вятър, нито дъжд; но тази вада ще се напълни с вода, от която ще пиете вие, вашите слуги и добитъкът ви» (4 Цар. 3:17), съюзниците се осмеляват да предприемат похода през пустинната местност. «И като вървяха седем дена по околен път, нямаше вода за войската и за добитъка, който идеше след тях.» По съвета на пророк Елисей те направиха «тук-таме ями». «И на сутринта ... ето, по пътя от Едом изведнъж потече вода и земята се напълни с вода.» Моавските разузнавачи съгледаха това и «тази вода се стори на моавците червена като кръв» (4 Цар. 3:9, 16, 20, 22), поради което помислиха, че сред враговете им е настъпило кръвопролитие.

Съюзените бойни сили имат успех в Моав, те опустошават страната. «Те разрушиха градовете и всеки хвърли камъни във всяка добра нива и я засипа, заприщиха и всички водни извори и отсякоха всички добри дървета, така, че в Кир-Харешет останаха само камъните» (4 Цар. 3:25).

По чудноват начин успешният боен поход завършва с това, «че те се оттеглиха от него и се върнаха в земята си» (4 Цар. 3:27).

Невъзможно изглеждаше да се провери истинността на това библейско описание.

През 1868 година германският мисионер Ф. А. Клайн обхожда библейските места в Палестина. Между другото неговият път води през Източна Йордания, през Едом и най-после за Моав. При един излет с кон в околността на Диван, древния Дивон край средното течение на р. Арнон, един голям издялан камък възбужда особен интерес у него. Жълтият пясък го е засипал почти напълно. Заинтригуван, Клайн скача от коня и се навежда над камъка. Но това е безспорно древноеврейски шрифт! Той не може просто да повярва на очите си! Под лъчите на жаркото обедно слънце Клайн употребява големи усилия, за да изправи тежкия базалтов камък. Той е висок един метър и заоблен отгоре. Клайн го почиства грижливо с ножчето и с кърпата си. Тогава излиза наяве един надпис от 34 реда.

С най-голямо удоволствие би взел той веднага каменния документ със себе си, но последният е премного тежък. Освен това на мястото се явяват за миг множество въоръжени араби. С диви жестове те заобикалят мисионера, заявяват, че камъкът бил тяхна собственост и искат от него да им заплати невъобразимо висока цена.

Клайн предвижда, че това е знаменита находка и изпада в отчаяние. Мисионерите не разполагат с много пари. Той се опитва напразно да придума туземците. И тогава не му остава друго, освен да нанесе точно на една карта мястото на тази находка. Той се отказва от по-нататъшното си пътуване, отправя се бързо към Иерусалим и заминава незабавно за Германия, където иска да се опита да събере необходимата сума за арабите.

Но в това време действуваха други хора! И слава Богу, че бе така, защото иначе това извънредно ценно доказателство за библейската история би било загубено може би завинаги.

Френският изследовател Клермон-Жано узна в Иерусалим за откритието на германския мисионер и се отправи незабавно за Диван. Той употреби цялото си убедително изкуство, за да получи от недоверчивите араби разрешение поне за грижливо изследване на надписа върху базалтовия камък. Обкръжен от най-внимателно наблюдаващите го туземци, Клермон-Жано взема отпечатъци от повърхността на камъка. След месеци, когато на учените в Париж е възложено да преведат текста, френското правителство разрешава покупката без колебание. Но кой би могъл да измери разочарованието на французина, когато той, снабден с необходимата сума, пристига в Диван с един керван и не намира вече камъка на мястото му! Само едно петно от дим и сажди показва мястото, където той е стоял. Арабите са го разбили с пушечен барут — от жажда за пари. Чрез продажбата на отделните му парчета, те са разчитали на още по-голям доход от европейците, полудели за древни неща.

Какво друго остава на Клермон-Жано, освен да започне лов на отделните части от скъпоценния документ? След много трудности и действия за издирване, след безкрайни спазарявания той успява най-после да събере всички отломки. Два по-големи къса и 18 по-малки парчета от камъка биват съединени с помощта на отпечатъка; и преди още германският мисионер Клайн да е събрал въобще исканата сума, знаменитият камък от Диван се намира вече в Лувърския музей, Париж, като скъпоценна придобивка.

Той носи тази вест: «Аз съм Меса, синът на Кемош, цар на Моав... Моят баща е бил 30 години цар на Моав; а аз станах цар след моя баща. И съградих тази висока светиня в чест на Кемош(48), в Керихох(49), като светиня на спасението; понеже той ме спаси от всички мои угнетители и ми помогна да спечеля надмощие срещу всички мои врагове. Амврий беше цар на Израил и потискаше Моав през много дни, защото Кемош бе сърдит на своята земя. После го наследи неговият син, но и той каза: Искам да продължа потисничеството над Моав! През моя живот каза той така, но аз спечелих надмощието срещу неговия дом; и Израил пропадна завинаги... По мое нареждане изкопите за Керихох бяха направени от израилски пленници...».

Това описание на моавските победи възбужда доста голямо внимание сред научните кръгове. Някои учени изказват дори съмнение в неговата достоверност. И експертите от целия свят проучват внимателно камъка заедно с надписа. Но всички проучвания доказват безспорно, че тук се касае за един исторически документ — тогавашно описание за делата на библейския цар Меса в Моав.

Той е един от най-старите писмени документи от Палестина, написан в 840 година преди Христа на моавски език, едно наречие, много сродно на библейския еврейски език. Това е истинска сензация.

Audiator et altera pars! — Нека изслушаме и противната страна!

Ако човек иска да се информира обективно, целесъобразно е винаги да изучи военните бюлетини и на двамата противници. Така ще бъде по-сигурен, че е добил по-ясна картина за фактическото положение. В този особен случай библейското описание и моавският текст се допълват сполучливо и по безпримерен начин. Колоната на Меса(50) дава липсващата илюстрация и обяснява това, което е останало неясно в библейското описание. И на решителното място колоната и Библията се съгласуват: походът е завършил с поражението на израилския цар. Библията описва подробно началните успехи на Израил, които цар Меса отминава с мълчание. Библията отбелязва само накратко неблагоприятния изход на военния поход, а моавският цар се опиянява от своята победа. Но и на двете места е казана истината.

За «окървавената вода», която е помогнала на съюзниците да не умрат от жажда при похода им през пустинната област, беше намерено естествено обяснение от един геолог. Ако се направят вдлъбнатини в шуплестия камък край Мъртво море, те веднага се изпълват с вода, която се просмуква от високите плата и дължи червеникавия си цвят на почвения състав. И днес още овчарите в Източна Йордания често се снабдяват с вода точно по същия начин.

«И Израил пропадна завинаги», е написано триумфално върху колоната на Меса. С тези думи е означено кървавото унищожение на династията Амврий върху израилския трон. Цар Йорам бива убит. Не остава пощаден нито един от членовете на владетелския дом, който чрез женитбата на цар Ахав с финикийската княгиня Иезавел улесни достъпа на омразния ваалов култ в Израил (4 Цар. 9:24 и сл.; 10:1 и сл.).

Пророците Илия и Елисей предизвикват преврата и през 841 година преди Христа военачалникът Ииуй, верен на Иехова, бива издигнат за цар (4 Цар. 9:1 и сл.). Съдбата на Амвриевото семейство сполетява и свещениците на Ваала — те биват изклани безмилостно (4 Цар. 10:25 и сл.). Като последица от това настъпва разривът с Финикия.

Сведенията относно управлението на цар Ииуй са оскъдни: «В онези дни Господ начена да къса части от Израил; защото Азаил ги биеше по всички граници...» (4 Цар. 10:32). Впрочем целият размер на загубите и пораженията става известен на следното място в Библията от времето на Иоахаза, сина на Ииуя(51): «Защото на Иоахазовия народ не остана нищо друго, освен петдесет конници, десет колесници и десет хиляди пешаци. Понеже сирийският цар ги беше изтребил и превърнал на прах при вършитба» (4 Цар. 13:7).

Гордата войска на цар Ахав, съставена от бойни колесници, бе стопена — от две хиляди на десет колесници! Как е било възможно това?

Един млад англичанин, Хенри Лайърд, по професия юрист, кандидат-аташе за Константинопол, постига неочаквано през 1845 година съвсем невероятен успех. С цифром и словом 50 английски лири в джоба той тръгва да изследва един древен хълм край р. Тигър — Тел нимруд. На третия ден Лайърд търси останки от дворец. Той започва да копае трап. Но при тази работа излизат само пясъчни маси, все нови пясъчни маси. Когато трапът е станал дълбок 20 метра, Лайърд е разочарован и трябва да преустанови работата, понеже слабият му паричен източник е пресъхнал.

В лошо настроение той поставя скромните си инструменти на товарните животни, когато възбудените викове на туземците го заставят да наостри уши. Един от тях дотичва бързо при него и го извиква до края на ямата, където се забелязва нещо тъмно сред златистожълтия пясък. Лопатите подновяват бързо работата си и разкриват един тъмночер каменен предмет с формата на обелиск. С голяма нежност Лайърд освобождава находката от древния прах и нечистота. И тогава изпъкват релефи, картини и надписи с клиновидни знаци на всяка от четирите страни.

Опакован добре и пазен като зеницата на око, черният камък пътува в слаба речна лодка нагоре по Тигър, за да бъде представен на немалко удивените господа от британското посолство в Константинопол. Скромните 50 английски лири са донесли неочаквани лихви! Никога досега в историята на археологията не се е добивала такава ценна находка срещу толкова нищожен разход.

Изпълнени с гордост, препараторите освобождават заслужено място на този камък в Британския музей. Хиляди лондончани и учени от Европа се любуват на тоя древен свидетел от Далечния изток. Върхът на два метра високия обелиск от чер базалт представлява храмова кула на три стъпала. Удивени, посетителите разглеждат чудесните релефи, разположени в пет редици наоколо.

Разкошно облечените царски фигури са изваяни като живи; някои привеждат покорно лицето си до земята пред фигурата на един владетел. Дълги колони от носачи са натоварени с най-скъпоценни неща като слонова кост, топове плат, украсен с ресни, който виси на върлини, пълни стомни и кошници. Между животните, които те водят след себе си, изпъква един слон със забележително малки уши; там има и двугърби камили, маймуни, антилопи, дори един див бик и едно загадъчно животно с един рог.

Този, който би се опитал да разтълкува релефните изображения, би стигнал само до предположения; защото никой още в целия свят не може да разчете текстовете с клиновиден шрифт. Камъкът остава безмълвен. И самите учени знаят за асирийците само това именно, което Библията предава за тях. В началото на XIX столетие сумерите и акадците бяха също загадка, не само по името си. «Една каса, не по-голяма от квадратен метър — пише Лайърд, — напълнена с малки изписани цилиндри, отпечатъци и фрагменти от текстове, които обаче не можеха още да бъдат наредени системно — това беше от ранния период на Месопотамия всичко, което се намираше тогава в Лондон.»

Едва след години от превода на текстовете се установява, че този чер обелиск е триумфален паметник на асирийския цар Салманасар III(52), съвременник и противник на израилския цар Ахав. Той възхвалява непрекъснатата верига от кървави военни походи.

Това описание съдържа едно много интересно потвърждение на библейското предание от онова време.

При своите завоевателни походи на запад асирийският цар се сблъсква три пъти, през 6, 11 и 14 година от неговото управление, с един съюз на царете от Сирия и Палестина. В похода през 18 година на управлението му обаче срещу него излиза вече само един цар в тази територия. Тук асирийските текстове споменават като противник само библейския цар Азаил от Дамаск.

За предишния съюзник на царя на Дамаск, Ииуй от Израил, триумфалният паметник дава поучително сведение.

Втората ивица от релефи показва дълга редица тежко натоварени пратеници в богато украсени туники и островърхи шапки. Текстът, придаден към тези релефи, гласи:

«Данъци на Иауа от Вит-Хумри: Аз получих от него сребро, злато, златно блюдо, златни чинийки, чаши от злато, златни кофи, парчета олово, скиптър за царя и балсамодендронови дървени предмети».

«Иауа от Вит-Хумри» не е никой друг освен цар Ииуй от Израил. Асирийците наричаха Израил «Вит-Хумри», което означава «Дома на Амврий».

Това указание от столицата край Тигър дава ключа за установяване на загубите, претърпени от северното царство Израил при управлението на Ииуй.

Данък плаща само този, който се покорява доброволно; от победения неприятел се взема плячка. Ииуй бе изменил на Дамаск и беше пратил подаръци на асирийския цар. За вероломството им срещу стария съюзник, за измяната към Дамаск, Ииуй и неговия син Иохаз, а преди всичко народът на Израил е трябвало да платят горчиво. Асирийският цар едва беше обърнал гръб на Сирия, когато Азаил от Дамаск започна унищожителна война за отмъщение срещу Израил. С какъв резултат, това казва Библията: «В онези дни Господ начена да къса части от Израил; защото Азаил ги биеше по всички граници на Израил... беше ги превърнал на прах при вършитба».

И СПИТЕ НА ОДРИ ОТ СЛОНОВА КОСТ /И СЕ ОБТЯГАТЕ НА ЛЕГЛАТА СИ/ ЯДЕТЕ АГНЕТАТА ОТ СТАДОТО /И УГОЕНИТЕ ТЕЛЕТА/ И СВИРИТЕ НА АРФА /И СИ СЪЧИНЯВАТЕ ПЕСНИ КАТО ДАВИДА/ ПИЕТЕ ВИНО ОТ ЧАШИ /И СЕ МАЖЕТЕ С БЛАГОВОННИ МАСЛА...

(Амос 6:4–6)

Обстоятелството, че след Салманасар III Асирия е имала редица слаби владетели, създава още веднъж условия за почивка на двете царства Израил и Иудея, която впрочем означава само една отсрочка. Понеже Асирия е заета с безредиците в собствената си страна, Израил и Иудея могат да се радват на мирен период от 825 до 745 година преди Христа.

Узия, прокаженият, управлява четири десетилетия като цар на Иудея. Тогава в Израил заповядваше цар Иеровоам II(53). През дългото му царуване Израил процъфтява отново, става богат, става роб на лукса; и висшите среди заживяват суетно, днес за днес, стават ненаситни, безнравствени, покварени. И пророк Амос издига предупредително гласа си. Той бичува разпуснатия угоднически живот.

Археоложките доклади и безпристрастните бележници на експедициите хвърлят доказателствена светлина върху предупрежденията на пророка. В Израил, в хълма от развалини на древния град Самария, както и около него дремеха доказателствата за материалното изобилие при управлението на Иеровоам II; те се намираха в земните пластове от десетилетията след 800 година преди Христа. Царският дворец на Самария още криеше значително количество от красивите глинени плочки, изписани с мастило и туш. На 63 съпроводителни писма към значителните доставки на вино и дървено масло за царския дворец са означени като изпращачи управителите на именията, владени от Иеровоам II, наемателите и чиновниците, които са имали вече забележителен почерк.

От същото време произхождат и множество красиви изделия от слонова кост, които са разхубавени отчасти със скъпа гравюра от злато и полублагородни камъни и са украсени с пъстроцветен стъклен прах. Те представляват митологически мотиви, заимствувани от Египет, като Харпократ на лотосовия цвят или образи на богове като Изис и Хорус, както и херувими. Навсякъде в Израил са били строени тогава и складове за припаси и хамбари, които са приемали излишъка от всякакви стоки и блага.

С какво може да се обясни този внезапен обрат, това неочаквано богатство?

Само няколко десетилетия преди това Израил е имал безрадостен вид. Една фраза на летописеца от четиридесет и една годишното царуване на Иеровоам II съдържа отговора на този въпрос: «Той възстанови границите на Израил от Емат до морето, което лежи в пустинната област....» (4 Цар. 14:25). «Морето в пустинната област», това е Мъртво море. Израилското царство обхваща отново Източна Йордания и — както във времето на Давида и Соломона — стига до Сирия.

Завладяването на Дамаск от асирийците в 800 година преди Христа бе сломило мощта на сирийците и по този начин — това звучи като ирония на съдбата — беше премахнало смъртния враг от пътя на Израил. Това събуди надеждата за възвръщане на владичеството върху отдавна загубени области, завъртя колелото в полза на Израил и с данъците от Източна Йордания в Израил потече изворът на новите богатства.

Строго и зловещо отекват думите на пророк Амос в дните на привидния разцвет: «Горко... на тези, които се надяват на планината Самарийска,... които смятате, че е далеч злочестият ден и се стремите винаги към тържеството на насилието... Затова те сега ще тръгнат начело на тези, които ще бъдат отведени в плен, и ще свърши разгулният живот на изнежените» (Амос 6:1, 3, 7). Напразно — те звучат в безчувствени уши! Само цар Иеровоам, изглежда, не е вярвал в трайността на този мир; може би предупредителните думи на пророка са намерили отзвук в сърцето му. За всеки случай той подсилил бързо здравата и без това крепост на своята столица Самария.

Англичанинът Дж. У. Кроуфут откри онова, което беше направил Иеровоам, благодарение на мъдрата си предвидливост. Самария е била заобиколена от двоен насип, мощните и без това стени са били укрепени още повече. В разположената на север част от акропола, където Самария трябва да е била най-уязвима, Кроуфут разкрива една исполинска укрепителна стена. Той развива ролетката и остава с убеждението, че се е излъгал. След това измерва грижливо още веднъж. Няма никакво съмнение, стената — иззидана здраво камък по камък — е широка десет метра!

2 глава: Краят на северното царство Израил

Войникът Фул става Тиглатпилезер III — Асирийски губернатори в Израил — Самария се съпротивлява три години — Консулът Бота търси Ниневия — Гражданският цар открива първия асирийски музей — Лов на документи при лунна светлина — Библиотеката на Ашурбанипал — Един народ бива изселен

ТОГАВА ФУЛ /ЦАРЯТ НА АСИРИЯ/ НАПАДНА СТРАНАТА.

(4 Цар. 15:19)

Кратки, скромни, хладнокръвни са думите, които възвестяват смъртния час на северното царство Израил.

Смъртта на Иеровоам II слага началото на последния акт. През същата година, 747 преди Христа, затваря очи и Узия, прокаженият цар на Иудея. От анархията, траяла само кратко време, за цар на Самария се издига Менаим. В 745 преди Христа на асирийския трон се покачва един някогашен войник на име Пулу, който оттогава се нарича Тиглатпилезер III(54). Той е първият от групата жестоки тирани, които покоряват най-великото дотогава световно царство в Древния Изток. Тяхната цел е Сирия, Палестина и последният крайъгълен камък на древния свят — Египет. По този начин Израил и Иудея попадат между безмилостните воденични камъни на една войнствена държава, пред която думата «мир» звучи като заслужаваща презрение и за чиито деспоти и военачалници имат цена само три неща: настъпление, завладяване и потисничество.

От Северна Сирия Тиглатпилезер III нахлува в страните край Средиземно море, като превръща самостоятелни народи в провинции на асирийското царство и в държави, задължени да плащат данъци. Израил се покорява пръв доброволно: «И Менаим даде на Фула(55) хиляда таланта сребро, за да го подкрепи и да утвърди царството му за него. А Менаим разхвърли това сребро в Израил върху най-богатите люде, по петдесет сикъла сребро на всеки човек, за да ги даде на асирийския цар. И царят на Асирия се върна назад и не остана на тази земя» (4 Цар. 15:19, 20).

«Получих данъка на Менаим от Самария», отбелязва Тиглатпилезер III в летописите.

Хиляда таланта или «квинтала», както е казано в други преводи, отговарят на 7 и половина милиона златни марки. Петдесет сикъла сребро на човек «върху най-богатите», това са 125 златни марки. И така, стопановедът и статистикът изваждат следното заключение: в Израил трябва да е имало 60 000 души състоятелни хора!

Цар Менаим става жертва на самоизмамата, че съглашението с тиранина и доброволният данък са по-малкото зло. Но това причинява негодувание сред народа му. Гневът против асирийските данъци се превръща в съзаклятие и убийство. Велможата Факей убива сина-наследник на Менаим и заграбва властта. Оттогава нататък антиасирийската партия диктува бъдещата политика на северното царство.

Репин, царят на Дамаск, поема решително инициативата в ръцете си. Под негово ръководство отбранителният съюз на сирийските държавици срещу Асирия бива извикан отново на живот. Към него се присъединяват финикийски и арабски държави, филистимски градове и идумейците. Израил влиза също в този съюз. Само цар Ахаз от южното царство Иудея остава упорито настрана; но Рецин и Факей се опитват със сила да присъединят Иудея към съюза. «В онова време Рецин, царят на Сирия, и Ремалиевият син Факей, царят на Израил. потеглиха против Иерусалим, за да воюват, и обсадиха Ахаз; но те не можаха да го надвият» (4 Цар. 16:5).

Притиснат смъртоносно, царят на Иудея надава вик за помощ: «Ахаз изпрати вестители до асирийския цар Теглатфеласар, които да му кажат: Аз съм твой раб и твой син; ела и ме избави от ръката на сирийския цар и от ръката на израилския цар, които са се вдигнали против мене. И Ахаз взе среброто и златото, които се намираха в дома Господен и в съкровищниците на царския дом, и ги изпрати като подарък на асирийския цар» (4 Цар. 16:7, 8).

«Получих данък от Иаухази (Ахаз) от Иудея», отбелязва пак асирийският цар.

А нещастието продължава своя ход. Сведенията за онова, което става по-нататък, ние дължим на две големи исторически описания. Най-напред на Библията, а после на плочите с клиновиден шрифт от камък и глина, върху които — хиляда километра по-далеч от мястото на ужасното събитие — е бил «документиран» ходът на битките. Повече от две хиляди и петстотин години тези документи почиваха в разкошните дворци край Тигър, докато тънката проницателност на учените ги откри най-после и ги преведе на наш език. Те отново доказват по необорим начин исторически вярното съдържание на библейските описания. Библията и асирийските паметници се съгласуват напълно в описването на унищожителните събития за северното царство Израил. Летописецът на Стария Завет описва безпристрастно фактите, а асирийският историограф ги предава с ужаса на техните подробности:

Четвърта книга Царства

«И асирийският цар... тръгна срещу Дамаск, превзе го и пресели жителите му в Кир, а Рецина уби» (16:9).

«В дните на израилския цар Факея дойде асирийският цар Теглатфеласар и превзе... Ацор, Галаад и Галилея, цялата Нефталимова земя, и отведе жителите им в Асирия» (15:29).

«А Осия... направи съзаклятие против Факея уби го и се възцари вместо него...» (15:30).

Клиновиден текст от Теглатфеласар III.

«Неговите благородници набучиха живи на колове и показаха тази гледка пред народа му. Аз унищожих безбройните му градини и овощни плантации. Обсадих и завладях родния град на Резон (Рецин) в страната Дамаск. Отведох 800 души заедно с тяхното имущество. Градовете в 16 участъци на Дамаск превърнах в хълмове от развалини» (Из Боен поход на запад, 734–733 година преди Христа).

«Beт-Амврий (Израил), чиито градове при моите предишни бойни походи бях присъединил всичките към територията на моята страна, като бях оставил свободен само града Самария... Обширната Нефталимова земя присъединих към територията на Асирийското царство. Назначих моите чиновници за губернатори над тях. Хората на Вет-Амврий, всички жители на земята му, заедно с тяхното имущество, отведох в Асирия» (Из Боен поход на запад и Боен поход срещу Гаца и Дамаск, 734–733 година преди Христа).

Те свалиха своя цар, Факей, и аз поставих Осия за цар над тях» (Из Боен поход срещу Гаца и Дамаск).

Когато асирийските бойни орди се оттеглят най-после от Палестина, те оставят Израил смъртно ранен, повален на земята, обезлюден от принудителните изселвания, притиснат в един нищожен ъгъл на северното царство. С изключение на Самария всички градове са анексирани, а страната е разделена на провинции, в които асирийските губернатори и административни чиновници управляват с голяма строгост.

От Израил остава само една нищожна държавица, незначителна точка на географската карта — Ефраимовата планина със столицата Самария. Там живее цар Осия.

Южното царство Иудея остава наистина пощадено от чуждото владичество, но само временно! То е задължено при това да плаща данъци на Теглатфеласар III.

Асирийският военен колос е притиснал в здрави клещи «Плодородния Полумесец», от бреговете на Персийския залив, от планинските вериги на Персия до Мала Азия, от низината на Двуречието през Ливан и Антиливан до самата Палестина. Не е покорена само столицата Самария, разположена далеч на югозапад върху една площ от седем и половина хектара, с няколко квадратни километра пшеничени и ечемичени ниви като хинтерланд.

От този кът бива хвърлена ръкавицата на враждата пред нозете на Асур!

След смъртта на Теглатфеласар III цар Осия се споразумява тайно с Египет. Той отказва да плаща на асирийците ежегодния данък. Салманасар V(56), приемник на Теглатфеласар III, взема бързо съответни мерки; щом «забелязва, че Осия подготвяше съюз и беше пратил вестители при Сигор, царя на Египет(57), и не даде данъците на асирийския цар, както всяка година, асирийският цар го взе под стража и го затвори в тъмница» (4 Цар. 17:4). Към организацията на омразната терористична система се числеше — и тогава дори — една широко разпространена мрежа от разузнавачи и шпиони.

С падането на Самария последният остатък от северното царство Израил бива сполетян от съдбата на Дамаск: «...в деветата година на Осия асирийският цар превзе Самария и пресели израилтяните в Асирия...» (4 Цар. 17:6).

Малката планинска крепост се съпротивлява геройски в продължение на три години срещу натиска на превъзхождащите я сили (4 Цар. 17:5).

Текстовете с клиновиден шрифт разказват, че Салманасар V умрял неочаквано при обсадата на Самария. Но приемникът му Саргон II(58) продължил борбата. «В първата година от царуването ми — предават триумфално летописите на Саргон — аз обсадих и завладях Самария... Нейните жители, на брой 27 290 души, отведох със себе си.»

Откриването на Саргоновите надписи, станало преди повече от сто години, наподобява някоя романтична история от приказната страна на халифите. Въпреки това обаче то е крайъгълен камък в науката за старините; понеже с него удари рожденият час на асириологията, чиито особено интересни находки придадоха най-после чисто историческо съдържание на много библейски описания.

Автомобилът не бе още открит, електрическото осветление беше още непознато, от пясъчните равнини край Тигър още не се издигаше никакъв стоманен скелет на петролна кула, а Мосул още предлагаше пъстроцветната картина на някой град от Хиляда и една нощ. Не липсваха покритите пазари, нито харемите, не липсваше и един същински халиф. Това беше далечният Древен Изток през 1840 година.

Като горещ саван се разстила лятото над града с красивите бели минарета и тесните нечисти глинени улички. За един европеец тази горещина е непоносима и нервно изтощителна. Пол-Емил Бота, новият френски консулски представител, се измъква от този инкубатор толкова често, колкото му е възможно, за да подиша малко по-свежия въздух на езда край р. Тигър. Но скоро няколко самотни хълмове на отвъдния бряг на Тигър събуждат още по-голямо очарование в него. Това, разбира се, няма нищо общо със строго установените задачи на един консулски представител; но господин Бота е културен човек. Той е проследил доста подробно един спор между учените, разпален около едно библейско име — Ниневия! Никой не беше в състояние да каже точно къде трябва да е бил разположен този град в древни времена. Предположенията си противоречат едно на друго. Едно от тези предположения сочи към околността на Мосул. При разходката му по тъмножълтите пясъчни хълмове край отвъдния бряг вниманието на Бота бива привлечено пак от тухлени парчета. Това са само незначителни, безинтересни отломки. Въпреки това той споменава за тях в едно писмо до Париж. Отговорът е писмо от господин Мол, секретаря на Société Asiatique, Азиатското дружество. Този отговор го окуражава да изследва малко по-добре местността.

Със собствени средства Бота ангажира група туземци. В типичните кръгли лодки по реката Тигър те преминават на другата страна към хълмовете, за да копаят.

Впрочем този пръв опит на един съвременен европеец да проникне до сърцето на древната Ниневия, за да разкрие нейните тайни, не бива увенчан с желания успех. Бота разкопава земята на повече хълмове. Светкавично изтичат няколко седмици в усърдно ровене. Но резултатът е равен на нула. Бота вижда, че средствата му се прахосват безполезно и прекратява разочарован тази частна експедиция, започната с такова голямо въодушевление.

Той би се отказал окончателно може би от по-нататъшни изследвания в тази област, но чува нещо, което му дава нов импулс. В село Хорсобад, разположено на 11 километра на север, някои араби през време на полската си работа намерили големи стълбове!

В първите дни на март 1842 година Бота е на самото място заедно с работниците си. Действието на мотиката започва. И още същия ден те се натъкват на зидове; това са стените на една очевидно голяма постройка.

Бота е прещастлив, макар че в онзи миг още не подозира какво историческо, какво научно събитие от първостепенна важност е предизвикал. Зидовете бяха част от първия огромен асирийски дворец, който се явяваше отново на показ след един сън в продължение на хилядолетия. Това беше рожденият час на асириологията. Но първото, което отбеляза тази нова наука, беше, както скоро ще се уверим, едно заблуждение!

В този случай френската наука доказа още веднъж безпогрешността на своя инстинкт. Уведомената набързо от Бота Académie des Inscriptions направи постъпки и правителството отпусна веднага средства. Наистина в началото капиталът не беше голям, но златният франк все струва нещо в Ориента. Султанът даде исканото разрешение за разкопките.

Невъобразими и коварни до последна степен са трудностите обаче, които Бота лично изпитва на самото място от страна на местните власти в Мосул. Веднъж изкопите биват обявени злонамерено за военни съоръжения, друг път примитивните жилища на участниците в експедицията биват заподозрени като бивак. Целта е била очевидно да се пречи с всички средства на големите разкопки. Неведнъж Бота е принуден да търси помощ от Париж и да иска намесата на френските дипломатически органи.

Въпреки всичко това при Хорсобад от пясъка биват изтръгнати части от една огромна дворцова постройка.

Йожен Н. Фланден, известен парижки художник, добил опитност в областта на античните ценности, бива натоварен от Лувърския музей със задачата, която в наши дни се изпълнява от фотографа на експедицията. Неговият рисувателен молив нанася правдиво на хартия предметите, които земята освобождава. Рисунките биват събрани в хубава сбирка с голям формат, която бива украсена с гордото заглавие Le Monument de Ninive. Бота беше напълно убеден, че при Хорсобад е открил библейския град Ниневия. И това бе заблуждението!

Ако Бота беше наредил да копаят само няколко сантиметра по-дълбоко на онези хълмове срещу Мосул, където преди две години прекрати недоволен безнадеждната привидно работа, тогава той наистина би успял да направи великото откритие в своя живот! Тук обаче заслугата за откриването на Ниневия се пада на Хенри Лайърд, който през 1845 година, по поръка на британското правителство, предприе разкопки на същото място, където Бота бе се разочаровал.

Още при първия удар на лопатите, така да се каже, Лайърд улучи стените на един от грамадните дворци на Ниневия.

А онова, което Бота беше разкрил от земята при Хорсобад, бе силната Саргонова крепост, столицата на асирийския цар Саргон II. Но това се установи едва по-късно. Ако Бота би могъл да прочете плочите, запазени при Хорсобад, той не би изпаднал в такова заблуждение. «Дур-Сарукин», Саргоновата крепост, бе записана там с клиновиден шрифт, който впрочем през 1842 година още не беше окончателно разгадан. Ключът за превода му бе опитан едва след едно десетилетие и половина.

През 1857 година англичаните Роулинсън и Хънкс, както и французинът от немски произход Апер преведоха, независимо един други, част от този текст, и то напълно еднакво. По тоя начин беше гарантирано разгадаването на асирийското писмо.

През октомври 1844 година намерените от Бота релефни плочи и летописни текстове, заедно със статуите и блокове от колоните, започнаха необикновено пътуване. От Хорсобад скъпоценният товар се залюля на рибарски лодки и салове по течението на р. Тигър. В Басра, на Персийския залив, параходът «Корморан» прие ценната стока и отплава с нея за Европа. Париж преживя голяма сензация, която заинтересува широката общественост така силно, както и учените.

В прекрасните помещения на Лувър, пригодени от Персие и Фонтен, «гражданският цар» Луи Филип откри на 1 май 1847 година с тържествен акт галерията на първите истински предмети от царството на библейските разкази. С това беше основан първият асирийски музей на света.

Хълмовете на старата Ниневия подариха на новия свят най-голямата сбирка от исторически документи на древността.

Историята на тяхното откриване не мина без горчива прибавка за Франция. Но когато започнаха английските изследвания, французите бяха вече запазили една част от хълмовете за себе си.

В територията на английските разкопки беше разкрит един грамаден дворец, установи се наличността на историческата, библейската Ниневия. Какво обаче дремеше в земята оттатък, в сектора на Франция? Надзирателят по разкопките Расам се възползва от един благоприятен случай. Той използва отсъствието на своя шеф, ръководителя на разкопките Роулинсън, както и сребристоясната лунна светлина, за една смела екскурзия в запазената област на французите. Там той се натъкна веднага на двореца на Ашурбанипал, с прочутата библиотека на този владетел, най-прочутата впрочем в Древния Изток, двадесет хиляди плочи с клиновиден шрифт се отправиха към Британския музей.

Те съдържат историческата и духовната същност на Двуречието, на неговите народи, царства и съдби, на неговите култури и религии, между това и историята на сумерите за всемирния потоп, както и епоса на Гилгамеш.

Една заключена дотогава и тайнствена книга за историята на нашия свят разтвори неочаквано и широко страниците си една след друга. Владетели, градове, войни и събития, за които хората бяха слушали толкова дълго време само от Стария Завет, се разкриха пред тях като истински факти.

Между това отдавна бе забравено вече кое даде повод за всички тези вълнуващи изследвания и открития: без Библията те може би нямаше да бъдат постигнати никога!

В средата на миналото столетие бяха разкрити Ниневия, Саргоновата крепост, а от Тел нимруд — също и Калах, от Книга Битие, който «Нимрод съгради» (Бит. 10:11). Изминаха обаче нови десетилетия, докато грамадното число текстове на клиновиден шрифт бъде разгадано и преведено и стане достъпно за по-голям кръг от хора. Едва в края на последното столетие се явиха някои произведения на учените, обхващащи преводите на част от тези текстове, между които и летописите на познатите ни от Стария Завет асирийски владетели «Теглатфеласар», или «Фул», «Саргон», «Санхериб» и «Асар-Хадон».

Оттогава те се числят в целия свят към постоянната наличност на университетските и държавните, институтските и семинарните библиотеки. Това е безпримерна съкровищница, която се изучава и ползва ревностно от историци, асириолози, от студенти по богословие — тоест от специалисти. Но кой иначе ги чете, кой ги познава? В случая, ако се вземат само релефите, към Библията би могла да се прибави лесно една многостранна и нагледна историческа книга с картини!

Асирийските документи съдържат множество интересни и поучителни неща, които потвърждават историческата достоверност на Библията. В Саргоновата крепост при Хорсобад Бота намери бюлетините на Саргон за неговите бойни походи към Сирия, Палестина, след превземането на Самария в Израил.

«... В първата година от царуването ми обсадих и завладях Самария.» Цар Саргон II управлява от 721 до 705 година преди Христа. Следователно северното царство Израил е пропаднало в 721 година преди Христа (4 Цар. 17:6).

«Там заселих хора от земите, военнопленници, взети от мене. За техни губернатори назначих мои чиновници, наложих им такси и данъци като на асирийците», се казва в летописите по завладяването на Самария. Старият Завет описва употребената и в този случай тактика на обезлюдяване от страна на безмилостните диктатори, приложена тогава от асирийците за пръв път в голям световен мащаб: «Но царят на Асирия заповяда да доведат хора от Вавилон, от Хута, от Ава, от Емат и Сепарваим, и ги засели в градовете на Самария, вместо израилевите синове. И те завладяха Самария и почнаха да живеят в градовете й» (4 Цар. 17:24).

Десетки и десетки хиляди човешки същества бяха прогонени със сила от тяхната родина и заселени принудително в чужди страни, а местата им бяха запълнени с хора, отвлечени от други земи.

Целта беше ясна: националната особеност и свързаният с нея стремеж към съпротива трябваше да бъдат съкрушени. «Плодородният Полумесец» беше преоран, народите бяха разхвърляни безредно, многообразната поредица от раси и религии беше превърната в хаос.

Съдбата на Самария не бе друга. Нейното пъстро, събрано отвсякъде население бива наречено по-късно «самаряни». Думата «самарянин» става оскърбителен прякор и служи като израз на отвращение. Те биват обречени на презрение както в национално, така и в религиозно отношение: «Защото иудеите нямат нищо общо със самаряните» (Иоан. 4:9). Пръв Иисус разказа притчата за милостивия самарянин, превръщайки по този начин една оскърбителна дума в понятие за истинска любов към ближния (Лук. 10:30 и сл.).

Народът на северното царство, а заедно с него и царската власт загинаха, погълнати от населението в чужди земи, и не се появиха никога вече в историята. Всички изследвания за местопребиванието на 10–те колена, които имаха там своята родина, не са дали до днес никакъв резултат.

3 глава: Иудея под робството на Асур

Надежди при смъртта на Саргон — Пластир от смокини изцерява цар Езекия — Една изпитана древноориенталска рецепта — Меродах Баладан — любител на градините и бунтовник — Тайно въоръжаване в Иудея — Водопровод през скалите край Иерусалим — Надпис, който описва подземното строителство на Езекия — Съдбата на Лахис в каменен релеф — Следи от асирийските стеноломни танкове в развалините — Едно загадъчно отстъпление — Описанието на Херодот за царя с мишката — Старки открива една гробница на чумата — Санхериб описва обсадата на Иерусалим

ЗАТОВА ПЛАЧА И РИДАЯ /ХОДЯ БОС И НЕОБЛЕЧЕН /ИЗДИГАМ ЖАЛЕН ВОЙ КАТО ЧАКАЛ /ТЪЖЕН ВИК КАТО КАМИЛСКА ПТИЦА /ЗАЩОТО НЕПОПРАВИМО Е ПОРАЖЕНИЕТО /КОЕТО Я СПОЛЕТЯ (САМАРИЯ) /ТО ДОЙДЕ ДО ИУДЕЯ /СТИГНА ДОРИ ДО ПОРТИТЕ НА МОЯ НАРОД /ДО ИЕРУСАЛИМ.

(Мих. 1:8, 9)

В Иудея може би някой е ликувал при загиването на враждуващия брат. Пророк Михей обаче, съкрушен от болка, изпитва силна тревога при тази вест. Той предвижда, че ударът, който е съкрушил Самария, ще сполети един ден и народа на Иудея, и града Иерусалим. По това време цар на Иудея беше Езекия(59); «и той вършеше, каквото беше угодно на Господа...» (4 Цар. 18:3). Откакто бащата на Езекия през 733 година преди Христа се подчини доброволно на Теглатфеласар III, Иудея стана зависима васална държава, чиито данъчни плащания бяха записвани грижливо в Ниневия. Езекия не беше съгласен да продължи по този път, възприет от неговия баща. Със сина се покачи и противодействието на трона. Той се «отметна от асирийския цар» (4 Цар. 18:7).

Езекия не е избухлив, а умен, хладно съобразителен и далновиден човек. Той знае много добре, че неговото намерение представлява една извънредно опасна и смела игра за него, както и за народа му. В Самария, само няколко километра далеч от Иерусалим, се намира асирийският губернатор, който го наблюдава подозрително. За една необмислена стъпка, за едно кимване към Ниневия Езекия може да бъде свален и окован във вериги. Тронът е само преходно благо. И Езекия действува с голямо внимание и предпазливост: «и където и да ходеше, той постъпваше благоразумно» (4 Цар. 18:7).

В потиснатата също филистимска държава Азот избухват антиасирийски бунтове. Това подпомага образуването на един съюз срещу потисниците от Тигър(60). Езекия съзира първия изглед за успех на своя план. Той симпатизира на съюза; официално обаче остава настрана. Но действува тайно.

През това време Иерусалим посреща чуждестранни гости, видни личности от «другата страна на Етиопските реки» (Ис. 18:1). Това са пратеници на Етиопия. В Египет управляваше тогава Шавака, етиопски фараон.

Асирийският владетел посреща бунтовете в Азот с въоръжени сили. Един «туртану», главен военачалник, се явява с войска. «В годината, когато Тартан дойде до Азот, бидейки пратен от Саргон, цар на Асирия, и воюва против Азот и го превзе...» (Ис. 20:1).

По стените на Саргоновата крепост дворцовите дописници описаха този наказателен поход по следния начин: «... Азот... обсадих и завладях... Неговите богове, жените му, неговите синове, дъщери, имущества, съкровището на двореца му, заедно с хората от неговата земя, всичко това стана моя плячка. Онези градове заселих наново».

При наближаването на асирийците антиасирийският съюз беше се вече разпаднал.

Областта на Азот стана асирийска провинция.

Цар Езекия не пострада, макар че се намираше в черния списък. Асирийските разузнавачи бяха прозрели ясно неговата игра и Саргон II беше точно осведомен и за тайните преговори на Езекия с Египет, както се вижда от следния текст на един призматичен фрагмент:

«Филистея, Иудея, Едом и Моав, които кроиха враждебни планове, нечестни постъпки безброй... които носеха на фараона, царя на Египетската земя, раболепните си подаръци... за да го настроят неприятелски против мене, и го молеха за съюз...».

Като светкавичен огън се разпространява в 705 година преди Христа новината, която внезапно събужда нова надежда за освобождение от робството: Саргон е убит! Навсякъде в «Плодородния Полумесец», в асирийските провинции и във васалните държави започват заговори, съвещания, преговори.

«В онези дни Езекия беше смъртно болен» (4 Цар. 20:1).

Тъкмо в този момент на трескава политическа дейност това бе тежка злополука; понеже много държави в Сирия и Палестина отправяха надеждни погледи към умния цар на Иудея.

Какво може да се направи, за да бъде излекуван Езекия от неговата тежка болест? «И Исаия каза: Донесете лапа от смачкани смокини! Те донесоха такава и я наложиха върху отока; и той оздравя» (4 Цар. 20:7).

Понякога ходът на света е богат с чудновати паралели и зависимости. Такъв е случаят и с този библейски начин на лекуване.

Край северносирийското пристанище Рас Шамра през 1939 година френски изследователи откриват в развалините на финикийския приморски град Угарит фрагменти от един древен ветеринарен наръчник, който съдържа рецепти за лекуване на болни и слаби коне. В него главният ръководител по езда при царския дворец в Угарит е наредил да впишат изпитани рецепти, като тази от 1500 година преди Христа: «Ако някой кон има подута глава или изранен нос, тогава приготви мехлем от смокиня и стафиди, размесени с овесено брашно и течност. Това смесено лекарство да се насипе в ноздрите на коня».

За всяко заболяване има твърде точна рецептура. Главните лечебни средства са образувани от растения и плодове, като например синап и сладникаво дърво — тоест сгъстен сок от него. Не липсват дори съвети за превъзпитанието на конете, които хапят и — кой сегашен коневъдец или гледач на коне знае това? — които цвилят прекалено много. Тогава цвиленето на конете можеше да бъде съдбоносно при известни обстоятелства! Конете се употребяваха изключително във войната и за лов. Един отряд бойни колесници, в каквато и сполучлива засада да беше прикрит, би могъл лесно да бъде издаден от внезапното силно изцвилване на конете. Точно така беше и във време на лов.

Посочените лечебни средства са изпитани от незапомнени времена сред народите в Древния Изток. Това са естествени средства, които се употребяват и при човека с успех. Към тях принадлежи и особено хваленото във ветеринарния наръчник средство «девелах», един вид пресована паста от смокини. Подобна паста «девелах» е предписал пророкът и на цар Езекия против един оток. И то с успех — след три дни царят оздравял.

От богатия медицински опит из библейско време, който се е базирал в голяма степен на естествени лечебни средства, много нещо е било изгубено или забравено във водовъртежа на събитията. Някои неща обаче са предавани безшумно от поколение на поколение. Смокиновата рецепта се числи към тях. Швейцарски лекари предписват и днес дребно нарязани и попарени с мляко смокини срещу известни видове абсцеси. Освен това за лечебното средство «девелах» припомня и името на едно арабско лекарство. Туземците наричат «дивис» една гъста течност, добита от гроздов сироп.

В ОНОВА ВРЕМЕ БЕРОДАХ БАЛАДАН(61) /СИНЪТ НА БАЛАДАНА/ ЦАР НА ВАВИЛОН/ ИЗПРАТИ ПИСМА И ПОДАРЪЦИ НА ЕЗЕКИЯ/ ЗАЩОТО БЕ ЧУЛ/ ЧЕ ЕЗЕКИЯ БИЛ БОЛЕН.

(4 Цар. 20:12)

Между владетелите това беше традиционен дворцов обичай, който се числеше към добрите обноски в Древния Изток. Изпращали са подаръци и са се осведомявали за здравословното състояние на «своя брат». В глинените плочи от Ел-Амарна се пише по-често за това.

Впрочем за Меродах Валадан(62) заболяването на Езекия бе само желаният външен повод, подбудата да влезе в контакт с цар Езекия. Истинската причина за тези прояви на внимание беше от важен политически характер.

«Меродах Валадан, царят на Вавилон», бе дълго време тайнствена фигура както за читателите на Библията, така и за учените. Сега вече е установено, че той е бил твърде значителна личност на своето време; известни са дори някои от неговите интимни навици. Той е бил например голям любител на градините, който не се е задоволявал само със създаването на великолепни царски паркове, а е осъществявал много по-реални проекти, като отглеждането на разните видове зеленчуци и плодове от Месопотамия, безразлично дали се е касаело за градинска цикория, кръмно цвекло, краставици, мащерка, кориандър, шафран, праскови или мушмули. Той е описал различните видове растения и тяхното отглеждане, като е станал по този начин автор на едно практическо ръководство за зеленчукови градини, както археолозите можаха да установят за тяхно не малко удивление.

Независимо от интимното си градинарско увлечение Меродах Валадан е бил като цар и вавилонец най-неумолимият и най-жестокият противник на Ниневия. Никой друг владетел в «Плодородния Полумесец» не е нанесъл такива загуби като него на асирийците в продължение на десетилетия, не ги е въвлякъл в такъв голям брой ожесточени битки и не е интригувал така упорито срещу потисниците от Тигър.

Смъртта на Саргона, причинена от ръката на убиец, извика веднага на преден план и Меродах Валадана. В това време става и посещението на неговите пратеници при Езекия. Какво в действителност е било уговорено при официалното посещение по здравословни причини, това остава скрито между редовете: «Но Езекия остана доволен от тях и им показа цялата съкровищница... и цялата си оръжейница...» (4 Цар. 20:13). Пророк Исаия казва това още по-ясно: «...и им показа всичките си оръжейници...» (Ис. 39:2), складовете с оръжие на Иудея. Тогава нейното тайно въоръжаване, трескавите й приготовления за неизвестния ден, за нетърпеливо очакваната голяма битка с Асур са били в пълен ход. «И той... поправи всички стени, които бяха повредени, издигна кули над тях, а извън съгради и другата стена, и укрепи Мило в Давидовия град, като приготви много оръжия и щитове» (2 Парал. 32:5).

Укрепленията на Иерусалим се подобряват, подготвят се за продължителна обсада, старата оградителна стена се възстановява, пробивите се запълват, построяват се кули. Откъм северната страна на града, най-лесно уязвимия пункт, бива изградена втора външна стена. За тази цел Езекия заповядва да се събарят дори къщи (Ис. 22:10). Но с това не се изчерпва неговата подготовка. «Останалото, което може да се каже за Езекия, за цялата негова сила и за всичките му подвизи, как направи водоем и водопровод, чрез които докара вода в града, ето това е описано в летописите на иудейските царе» (4 Цар. 20:20).

Летописите допълват: «Пак той, Езекия, заприщи горния приток на Геонските води и го отправи надолу западно от Давидовия град» (2 Парал. 32:30).

Иерусалим, старият град на Давида, има множество тайнствени места. Поклонници от целия свят, околосветски пътешественици от трите вероизповедания — християни, евреи и мохамедани — отиват на поклонение до неговите свети места. В редки случаи някой от безбройните посетители се изгубва в мрачната потискаща местност извън стените на града, дълбоко под неговите шумни улици, която местност представлява красноречиво доказателство за отдавна миналото най-жестоко време, изпълнено от заплаха и ужас. Тази местност беше потънала в забрава и през 1880 година бе открита случайно. Тя още носи всички ясно различими следи на една трескава дейност.

Пред града, където склоновете се спускат полегато на югоизток към Кидроновата долина, блести малка и тиха водна повърхност, заобиколена със стена; това е изкуственото езеро Силоан. Две арабски момчета си играели там и едното паднало във водата. Плувайки с всички сили, то се домогнало до отсрещната страна, където над езерото се издига отвесна скала. Изведнъж около него става тъмно като в рог; уплашено, момчето тръгва пипнешком наоколо и открива един тесен коридор.

Името на арабското момче е потънало в забрава, ала неговият разказ — не. Хората тръгнали по указанията на разказа му и се натъкнали на един дълъг подземен тунел.

Във варовитата скала е прокаран тесен коридор, който има ширина 60 сантиметра и височина един, един метър и половина. За него човек трябва да облече гумени дрехи и да пълзи понякога на четири крака. На някои места водата стига до коленете. Пътят криволичи половин километър незабележимо нагоре. След това каналът завършва при извора на Мария, водоизточника на Иерусалим от древността. В библейско време той се казваше «изворът на Геон».

През 1909 година, когато археологът пастор Венсен изследва още веднъж коридора по-внимателно, той открива при светлината на своята факла древноеврейски букви на стената.

Този надпис, изрязан в скалата само няколко крачки от входа при езерото Силоан, гласи: «Пробиването е към края си. И ето историята на пробиването: Когато работниците още издигаха кирките един срещу друг и когато още три лакти трябваше да бъдат пробити, чу се как те си викат един на друг, че в скалата се появила пролука надясно и наляво. А в деня на пробива подземните работници от двете страни удариха кирките си една в друга. Тогава водите от извора нахлуха в езерото на хиляда и двеста лакти височина, а скалата беше висока още сто лакти над главите на подземните работници».

Преди Първата световна война турското правителство нареди изваждането на този надпис от скалата. И сега той е изложен в музея на Константинопол.

Това беше водопроводният строеж на цар Езекия!

При една обсада снабдяването с вода за пиене е проблем номер първи. Основателите на Иерусалим, йевусейците, са прокарали за целта канала през хълма надолу за извора на Геон; Езекия е прокарал неговата вода, която иначе е текла в Кидроновата долина, през планината в западната част на града. Изкуственото езеро Силоан лежи вътре, зад построената от него втора обиколна стена.

Времето е било кратко; асирийските войски са могли всеки ден да застанат пред портите на Иерусалим. Затова работниците са извършвали пробива от двете страни. Следите от работата на острите кирки водят едни към други, както и надписът представя това.

По забележителен начин каналът минава през скалата на две големи дъги, във формата на S. Защо работниците не са прокарали този подземен канал от изкуственото езеро Силоан и от извора на Геон по най-късия път, тоест в права линия между двата пункта? Тогава мъчителният пробив би бил завършен по-скоро; от 512 метра дължина щяха да бъдат спестени 217 метра тежка работа.

От уста на уста в страната се предава една стара легенда, която обяснява защо е трябвало да бъдат направени тези обиколки. Дълбоко в скалата между извора и езерото са били разположени гробниците на царете Давид и Соломон.

Изследователите минаха по дирите на това странно обяснение от устата на народа, опитаха чрез чукане навсякъде по стените на тесния и влажен тунел, направиха шахти от върха надолу в планинския склон — но напразно!

«Но в четиринадесетата година(63) на цар Езекия асирийският Цар Сенахирим потегли против всички укрепени градове на Иудея и ги превзе» (4 Цар, 18:13).

Държавите в Сирия и Палестина имаха четири години време за техните отбранителни мероприятия. Асирийските губернатори бяха прогонени. Създаден бе здрав съюз. Царете на Аскалон и Екрон се съюзиха с Езекия, а Египет им обеща помощ в случай на военни усложнения.

Всичко това, разбира се, не остана скрито за новия асирийски владетел Сенахирим(64). Но ръцете му бяха вързани. След убийството на неговия предшественик Саргон в източната част на царството избухна въстанието. Ръководната сила беше Меродах Валадан. В края на 702 година преди Христа, щом Санахирим става пак господар на положението в Двуречието, той потегля към запад и съкрушава в един-единствен боен поход разбунтувалите се малки държави.

Цяла Иудея бива заета от войските на Сенахирим, а цар Езекия — затворен в Иерусалим. От граничните укрепления само Лахис оказва още съпротива. Санахирим хвърля срещу тази необикновено силна крепост своите щурмови войски.

Този, който иска да проследи картинно и драматично, до най-малките подробности, ужасната битка за Лахис, трябва да направа посещение на Британския музей в Лондон. Тук са намерили място внушителните релефи, които станаха свидетели на събитията преди 2650 години, по заповед на Сенахирим. Сър Хенри Лайърд изкопа тези скъпоценности от Тел Нимруд.

Иудейските защитници се сражаваха ожесточено от кулите и брустверите на крепостта Лахис, която имаше високи и здрави стени. Те обсипваха нападателите с дъжд от стрели, търкаляха камъни надолу, хвърляха горещи факли — запалителните бомби на древността — сред враговете. Лицата им, къдравата коса и късо подстриганите бради могат ясно да се разпознаят. Малцина само носят шлемове или ризници.

В долната част на стената асирийците нападат с най-голяма стремителност и с всички видове оръжия. Сенахирим беше поставил в действие цялата си наличност от изпитани средства за атака. Всеки асириец беше въоръжен до зъби, всеки носеше ризница и шлем. Пионерите бяха изградили полегати насипи от земна маса и камъни, от повалени дървета. По тези автостради обсадните машини — първите танкове на света — атакуват стените. Те са снабдени отпред с един стеноломен шип, който стърчи като оръдейна цев. Обслугата им се състои от трима души. Под закрилата на един купол действува стрелецът с лък. Един войник управлява машината и под тежестта на ударите й се рушат камъните и тухлите. Третият човек облива танка с вода от един тас — той гаси горещите запалителни бомби. Няколко танкови групи действуват едновременно. В склона под основите на стената се копаят подземни тунели. Под закрилата на танковете настъпва пехотата, стрелците с лъкове, едни от тях коленичили, а други приведени, подпомагани от оръженосците. Първите пленени мъже и жени биват погубени. Безжизнени тела висят на остри колове... Това са хора, набучени на кол!

Джеймс Лесли Старки, английски археолог, изкопа останките от стените на крепостта Лахис. И днес по тях ясно се виждат дупките и пробивите, направени от асирийските танкове.

Сред разгара на битката, сред шума от обсадата около граничната крепост на Иудея отекна заповедта на Сенахирим: «И асирийският цар изпрати Тартана, Рабсариса и Рабсака от Лахис при цар Езекия в Иерусалим, с голяма войска...» (4 Цар. 18:17).

Това означаваше — нападение срещу Иерусалим!

Онова, което е станало тогава, бе също увековечено от историографите на асирийския цар. Една шестостранна глинена призма, намерена в купищата развалини от Ниневия, гласи: «А Езекия от Иудея, който не бе се подчинил на моето иго... него самия затворих в Иерусалим, столицата му, като птица в клетка. Заповядах да изкопаят окопи около него и всеки, който излезеше от градската порта, получаваше отплата за престъплението си. Градовете му, които бях ограбил, аз откъснах от неговата земя...».

Сега би трябвало вече да следва съобщението за падането на Иерусалим, за превземането на столицата. Но текстът продължава: «Езекия обаче беше уплашен и поразен от блясъка на моята власт... Той заповяда да ми донесат в Ниневия 30 таланта злато... едно тежко съкровище, както и неговите дъщери, неговите дворцови дами, певци и певици. И за да ми предаде тези подаръци, както и да ми засвидетелствува подчинението си, той изпрати своя пълномощник».

Това е надменното оповестяване на едно данъчно плащане — и нищо повече.

«Тогава асирийският цар наложи на Иудейския цар Езекия триста таланта сребро и тридесет таланта(65) злато» (4 Цар. 18:14).

От описанието на бойните действия около Иерусалим асирийските текстове преминават изведнъж към данъчното плащане на Езекия. В един момент, когато цялата страна е била вече завладяна, обсадата на Иерусалим, последния опорен пункт на въстанието, се намирала в пълен ход, става нещо съвсем неочаквано: Сенахирим преустановява атаката — пет минути преди дванадесетия час! Само нещо необикновено е могло да го подтикне към прекратяване на битката. Какво трябва да е било то?

Докато асирийските описания пазят мълчание по този въпрос, Библията казва: «И през същата нощ Ангел Господен прелетя и порази сто и осемдесет и пет хиляди души в асирийския стан. И когато станаха рано сутринта, ето, около тях имаше все мъртви тела. Тогава асирийският цар Сенахирим се приготви и тръгна, завърна се и остана в Ниневия» (4 Цар. 19:35, 36).

Херодот от Халикарнасос, най-прочутият околосветски пътешественик на древността, историограф и автор на първия пътеводител, помогна за изясняването на загадката. Този приятел на Перикъл и Софокъл, роден в 500 година преди Христа, притежаваше безспорен усет към особеностите сред отделните хора и народите. Като олицетворен въпросник той изтръгваше от съвременниците през време на пътуванията си из Древния Изток всичко онова, което му беше непознато и заслужаваше да се узнае. В Египет той проведе дълъг разговор с един жрец, който повери на любознателния грък една чудна история.

Тъкмо по времето, когато асирийският цар Сенахирим тръгнал с голяма войска към Египет, там е бил цар един жрец, който ненавиждал съсловието на военните. Тогава египетските войници, които били третирани така пренебрежително, се отказали да тръгнат на поход. И царят-жрец, изпълнен с отчаяние, побързал да отиде в храма. Там той узнал, че божеството ще му изпрати помощ. Доверявайки се на това, царят, когото фактически не последвали никакви бойци, а само дребни търговци, занаятчии и авантюристи, тръгнал срещу Сенахирим. При навлизането им в страната «техните противници били нападнати през нощта от множество полски мишки... те изгризали калъфите им за стрелите, лъковете им, а също и дръжките на щитовете така, че на следния ден, когато противниците им побягнали, лишени от оръжието си, мнозина от тях загинали». «Затова сега този цар, така завършват бележките на Херодот, стои в светилището на Хефес с мишка в ръката, която казва в надписа: «Погледни ме и остани незасегнат».»

Колкото и неясен да изглежда смисълът, който се крие в това религиозно предание — неговата същност е историческа. За народите на древността, както и в Библията (1 Цар. 6:4), мишката означава същото, каквото и плъхът — в средните векове. Тя бе символ на чумата!

През 1938 година археологът Старки намери в периферията на Лахис едно поразително доказателство: масова гробница в скалата с 2000 човешки скелета; труповете са били нахвърляни очевидно с голяма бързина. Епидемията трябва да е вилняла наистина катастрофално сред асирийските войници.

Драмата на бойния поход бе завършена и Иерусалим беше спасен и този път. Но навред в Иудея положението бе ужасно. «А какво остана от дъщерята Сионова?» оплаква се пророк Исаия. «Тя е като колиба в лозе, като подслон в градина с тикви.» «Земята е опустошена, градовете са изгорени с огън... и всичко е запустяло, като след разорение от чужденци» (Ис. 1:8, 7).

Само мисълта за чудното избавление на Давидовия град дава нова надежда и кураж на този народ, подложен на тежко изпитание. Той посвещава решително всички сили на възстановяването си, което напредва бързо, несмущавано от Ниневия. Сенахирим не се връща вече назад, защото двете следващи десетилетия са изпълнени с бойните походи и битките на деспота в Месопотамия. След това Сенахирим пада, като своя баща Саргон, от ръката на убиец. «И когато се кланяше в дома на Нисроха, неговия бог, убиха го с меч синовете му Адрамелех и Шарецер, след което избягаха в Араратската земя. И вместо него се възцари синът му Асардан» (4 Цар. 19:37) се казва кратко и ясно в Библията.

Самият Асардан, наследникът на престола, описва подробно и картинно тревожните дни в Ниневия: «Моите братя бяха завладени от коварен стремеж... Те се разбунтуваха. За да обсебят царската власт, те убиха Сенахирима. Аз се разгневих като лъв, духът ми се развълнува...».

Въпреки силния студ той тръгва без колебание в единадесетия месец на 681 година преди Христа, сред сняг и лед, за да съкруши враговете си. «Тези грабители на трона... избягаха в непозната страна. Аз стигнах до брега на Тигър и моите войски се прехвърлиха през широката река, като през някакъв канал. В Адар(66)... пристигнах в Ниневия... щастливо. Аз седнах доволен върху трона на моя баща. Тогава духаше южният вятър... чийто лъх е благоприятен за поемането на царската власт... Аз съм Асардан, царят на света, царят на Асирия... синът на Сенахирим...»

4 глава: Изкусителните обреди на Ханаан

«Гнусотиите на идолопоклонниците» — Строгите думи на пророците — Фило от Библос — свидетел — Древният църковен писател Евсевий не намира никаква вяра — Орачът селянин се натъква на Угарит — Един могъщ приморски град загина — Шефер прави разкопки на «Копъровия хълм» — Библиотеката в жилището на жреца — Трима учени разгадават непозната азбука

МАНАСИЯ БЕШЕ НА ДВАНАДЕСЕТ ГОДИНИ/ КОГАТО СЕ ВЪЗЦАРИ/ И ЦАРУВА ПЕТДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ В ИЕРУСАЛИМ... /ТОЙ ВЪРШЕШЕ/ КАКВОТО БЕШЕ НЕУГОДНО НА ГОСПОДА/ ПОДРАЖАВАЙКИ ГНУСОТИИТЕ НА ИДОЛОПОКЛОННИЦИТЕ/ КОИТО ГОСПОД БЕШЕ ПРОГОНИЛ ПРЕД ЛИЦЕТО НА ИЗРАИЛЕВИТЕ СИНОВЕ.

(4 Цар. 21:1, 2)

«Гнусотии на идолопоклонниците» — казва официалното описание. Исаия, големият пророк и съвременник на цар Манасия(67), се изразява по-ясно, като се оплаква горчиво: «Как стана така, че благочестивата столица се превърна в блудница?» (Ис. 1:21). Като Исаия всички други пророци през столетията издигат също сурово и недвусмислено винаги един и същ упрек, който изглежда така ужасен за читателя на Библията.

Подобно на червена нишка това обвинение се провира през много от книгите на Стария Завет, придружава пълната с промени история на израилевите синове.

То зазвучава от времето, когато Израил, след дълго странствуване из пустинята, стигна до реката Йордан в 1230 година преди Христа... (Числ. 25:1, 2). То звучи и през времето на съдиите... (1 Цар. 2:22). Отеква също в двете царства, в Иудея... (3 Цар. 14:23, 24), както и в северното царство Израил... (Ос. 4:13, 14). То не замлъква дори през годините на пленничеството край реките при Вавилон в шесто столетие преди Христа... (Иезек. 16:16).

В продължение на цели хиляда и петстотин години след като библейските книги намериха достъп в Европа, тяхното съдържание беше предавано на хората изключително чрез свещениците и монасите; понеже те бяха написани на гръцки, латински, еврейски езици. Едва в средните векове, когато първите преводи бяха вече отпечатани и можеха да бъдат придобити от всекиго, когато безброй хора започнаха постепенно да четат сами Библията, те се натъкнаха на такива места, които ги ужасиха. В Библията ставаше дума за блудници! Понятно е колко слабо разбираха това хората, чиито къщи и жилища още се гушеха смирено под закрилата на устремените към небето катедрали и църкви.

Каква представа имаше човекът от Запада, за когото Бог беше «една здрава крепост», за обредите на страната, в която бе написана някога Библията? Наистина чрез кръстоносните походи той беше чул много внушаващи погнуса неща за дивите маври-езичници, но за такива непристойни дела — никога!

Пророците и летописците е трябвало да бъдат характеризирани като хора, които в усърдието си към Иехова в своя гняв към чуждите обреди сигурно са отишли малко по-далеч. И така, този упрек неоснователно е останал да тежи върху Библията дори в наши дни.

Има обаче един нецърковен свидетел за онова, което Библията означава с думите «гнусотии на идолопоклонниците». Фило от Библос, финикийски учен, живял сто години преди Христа, е събрал обемист материал от своята родина и е написал книгата «Фоиникика», «Финикийска история». Тя се занимава до най-далечното минало с историческите събития в пристанищните градове и крайбрежните републики на Ханаан, като описва при това финикийските божества, обреди и митология. Като достоверен източник за своето произведение Фило от Библос назовава цитирания вече финикийски жрец Санхуниатон, който е живял в VII столетие преди Христа. Някога, когато колоните с надписи към храма на Меликерта в Тир са били съборени от земетресение, Санхуниатон преписал тези древни надписи.

В 314 година след Христа епископ Евсевий от Кесария в Палестина откри преписите на Фило от Библос и съобщи за тях. Някои неща в тези преписи, преди всичко митологията и обредите, изглеждаха толкова възмутителни, че узналите ги се отказаха да приемат за чиста монета описаните чувствени извращения.

Между ханаанските култове на първо място стоеше този към бога Ел. Негова съпруга беше Ашира, една богиня, която е спомената и в Библията. Ел се оженва за трите си сестри, едната от които е Астарта. В Стария Завет тя е споменавана често както «Астарта» (Съд. 2:13; 10:6 и т. н.). Ел убива не само своя брат, но и собствения си син; той отрязва главата на своята собствена дъщеря, скопява своя баща, самия себе си и принуждава своите съюзници да направят същото.

Чудно ли е, че хората от времето след Христа не са искали да дадат никаква вяра на описанията за тези ужаси?!

За нас е съвсем понятно, че всяка що-годе културна държава бди за традициите на своите граждани. Но в Ханаан през онова време култът към чувствеността се равняваше на почит към боговете. Езическите светилища заместваха публичните домове, блудниците от женски и мъжки пол се считаха за «посветени» към светилищния персонал, а даренията за техните «услуги» бяха ползвани от касите на светилищата като «жертвоприношения към божеството».

Пророците и летописците не са преувеличили ни най-малко. Но колко добре са обосновани техните жестоки думи — «неприличните места», това стана съвсем ясно едва след големите находки в Рас Шамра.

Върху крайбрежието на Северна Сирия, точно срещу източния нос на Кипър, се намира Минет ел-Вейда, «Бялото пристанище». Тук вълните на Средиземно море се разбиват в снежнобелите и блестящи варовити скали, като създават една прекрасна игра на цветовете, която се прелива от светлозелени до тъмни, теменужносини багри. Грамадни купища облаци заграждат към вътрешността на страната самотния планински връх на «Дшебел Акра». Туземците разказват, че той бил някога жилището на прадедите на боговете.

През 1928 година един селянин, който орял близо до морето, открива един дълъг подземен коридор. От първото му изследване се установява, че той води към една гробница. Касае се за сводообразна гробница в стила на Микене.

При вестта за тази находка Франция, на която Сирия е подвластна като васална държава, реагира с обичайната вече бързина. Господин Дюсо, специалист-пазител на ориенталските древни ценности в Лувъра, отправя проф. Клод Ф. А. Шефер заедно с няколко други специалисти към «Бялото пристанище». Предстоят им вълнуващи открития!

Отдалечен на 800 метра от морския бряг и от старата гробница в стила на Микене, пред тях се издига изкуствен хълм. Ръкавите на един буен поток ограждат хълма и весело ромолят. Народът го нарича отдавна «Рас ес Шамра», «Копъров хълм». И наистина кичури от копър растат буйно по древната грамада от развалини, която крие останките на финикийската столица Угарит. Преди повече от три хиляди години тя беше унищожена завинаги при нашествието на приморските народи.

С разкопките си на «Копъровия хълм» Шефер има нечувано щастие; понеже тук най-после се появява отдавна търсеното доказателство за многошумните обреди на Ханаан. Между два храма, единият от които е бил посветен на бога Ваал, а другият — на бога Дагон, той намира — посред къщите на богатите търговци — жилището на първожреца в Угарит, който е разполагал с голяма библиотека, както доказват множеството останали запазени плочи с надписи. Опитният поглед на Шефер разпознава незабавно, че авторът им трябва да си е служил с една непозната дотогава финикийска азбука. Разгадаването им бива постигнато с удивителна бързина още през 1930 година от трима учени — германеца проф. X. Бауер от университета в Хале и французите Ш. Вироло и Е. Дорм. Тези документи на два езика — при единия се касае за едно древно ханаанско наречие, което се приближава отчасти до еврейския език от времето преди Моисея — се занимават изключително с боговете и обредите на древния Ханаан, с които израилтяните при навлизането си в Обетованата земя са имали първата среща с тежки последици.

Митовете и обредите, описани в тези безпримерни документи, отразяват най-ужасния варваризъм, като изобилствуват с магьоснически култове на тягостна, първобитна, груба чувственост към богове и полубогове. Особено значение е отдадено на обредите за богините на плодовитостта. Наистина и другите народи на древния свят почитаха божества на плодородието, като насищаха обредите си с цикли от появяване и загиване, от раждане и смърт; но в Ханаан те са израз на явно безсрамие. Така например богините на материнството са били таксувани като «свещени куртизанки». Точно както описваше това Фило от Библос, а след него — древният църковен писател Евсевий! Необяснимата почит, която се отдаваше в Ханаан на плодовитостта се простираше дори във всекидневния живот. Под всяка от разкритите къщи се намира една сводообразна гробница, в която жителите на Угарит са погребвали мъртъвците си! Глинени тръби с чудновата форма водят в тази яма — чрез тях на мъртвите са били доставяни припаси — вода, вино и зехтин, месо и кръв от животните, принесени в жертва! Култовете на плодородието не са спирали дори пред света на мъртвите. Фуниеобразните съдове не оставят никакво съмнение в това. Те са украсени със съответните символи.

В обредите за живите голяма роля е играла мандрагората. Старите хананейци и финикийците приписваха на месестия корен полово възбудителни качества. Според тях той е имал способността да възбужда любов и да лекува безплодието.

Астарта и Анат, богини на плодородието и войната едновременно, са жестоки и необуздани. Вааловият епос от Угарит описва богинята Анат така: «С мощта си тя покосяваше жителите на градовете, погубваше населението на морското крайбрежие, унищожаваше хората на Изтока». Тя вкарвала мъжете в своя храм и заключвала вратите, за да не може никой да се изплъзне. «Тя хвърляше столове върху юношите, маси върху войниците, пейки върху силните мъже.» Тя потъвала в кръв до коленете, а дори и до шията. В нейните нозе лежали човешки глави, над нея летели навред човешки ръце като скакалци. Тя привързвала на гърба си главите на своите жертви като накити, а ръцете им — на своя колан. «Нейните дробове се издуваха от смях, сърцето й се изпълваше от радост, гърдите на Анат бяха пълни с възторг.» «След като се задоволеше, тя измиваше ръцете си в пролятата човешка кръв, за да се посвети отново на други занимания.»

Анат е сестра и съпруга на Ваал, бога на бурите и съкрушителните удари. Негова емблема е волската глава. Ваал подхранва добитъка по пасищата с дъжд, за да се угои. Той се грижи и за неговото развъждане. Когато Ваал умира при смяната на годишните времена, когато бива надвит, «като вола под ножа на жертвоприносителя», тогава неговият син поема тези задачи.

В Угарит проф. Шефер открива също малки изображения и талисмани на Астарта. Те са направени от глина и злато и са голи. Змиите и гълъбите, прочути в Древния Изток с плодородието си, са техни символи.

Богините на плодовитостта са били почитани преди всичко в планините и по хълмовете. Там са им били въздигани «капищата», засаждани са били «свещени колове», дървета, под които са извършвали «обредите», както това често се споменава и в Библията: «Защото те си бяха издигнали и оброчища, статуи и капища на все висок хълм и под всяко зелено дърво» (3 Цар. 14:23). Какви обреди са били те, в това няма вече никакво съмнение след разкопките в Угарит.

Едва след като са налице резултатите от научните изследвания върху боговете на Ханаан и култовете на Финикия, ние можем да направим ясно заключение за огромната нравствена борба, която е трябвало да понесат израилевите синове.

Колко силно е било значи изкушението за този първобитен пастирски народ, колко опасни са били съблазните! Обредите на Ваала са прониквали дълбоко повечето пъти, те са стигали до самия храм на Иехова.

И без вярата в единия Бог, без строгите си нравствени закони, без внушителните образи на своите пророци израилтяните не биха могли да устоят никога на това сблъскване с обредите на Ваала, с блудническите култове към богините на плодовитостта, с капищата и оброчищата!

Тази именно беше причината за «неприличните места». И като доказателство на станалото това не можеше да бъде премълчано.

5 глава: Световната мощ на Ниневия пропада

Ашурбанипал ограбва Тевен — Великото царство от Нил до Персийския залив — «Великият и славен Аснафар» — Ловец на едър дивеч с лък и стрела — Силата на Асирия е изчерпана — В клещите на две могъщи царства — Мидианците и халдейците се въоръжават — Скитски орди в Палестина — Ниневия се превръща в развалини — Облекчителна въздишка в Плодородния Полумесец — Едно откритие на Гейд в Лондон — Престолонаследникът Навуходоносор във Вавилон

МИСЛИШ ЛИ/ЧЕ СИ ПО-ДОБРА ОТ ГРАДА НО-АМОН/КОЙТО СЕ НАМИРА ТАМ, КРАЙ РЕКИТЕ.../ЕТИОПИЯ И ЕГИПЕТ БЯХА НЕГОВАТА НЕИЗБРОИМА СИЛА.../НО И ТОЙ ТРЯБВАШЕ ДА БЪДЕ ИЗСЕЛЕН/ И ОТВЕДЕН В ПЛЕН/ДОРИ И МЛАДЕНЦИТЕ МУ СА ПРЪСНАТИ ПО ВСИЧКИ КРЪСТОПЪТИЩА...

(Наум 3:8–10)

В 663 година преди Христа асирийците постигнаха най-големия триумф в цялата си история. Цар Ашурбанипал завладя Но-Амон, считаната дотогава за непревземаема столица на Горния Египет, която гърците наричаха Тевен и която имаше според Омир сто порти. Това бе събитие, което направи потресаващо впечатление в света на Древния Изток, в «Плодородния Полумесец» и нататък до Гърция. Асирийският цар ограби столицата, чиито храмове криеха неизмерими съкровища. «Аз завладях целия град... сребро, злато, благородни камъни, цялото имущество на неговия дворец, пъстроцветни дрехи, ленено платно, великолепни коне, роби и робини, два големи обелиска от блестящ бронз, тежки 2500 таланта; взех и портите на храма от тяхното място и ги пренесох в Асирия. Аз отнесох от Тевен грамадна плячка от неоценими съкровища, тържествува Ашурбанипал.»

Асирийската военна машина напълно ликвидира широко прославения град на храмове край Нил. Разкопките ясно потвърждават катастрофата му, описана от пророк Наум, както и от самия завоевател. След този удар столицата на Горния Египет не се съвзе никога вече.

Подир тоя завоевателен поход тогавашният свят е паднал в нозете на асирийците. От горното течение на Нил до планините на Армения и до устието на Ефрат народите са били поробени, държавите — принизени до васали.

Но щом Асирия се покатерва до върха на своята мощ, тогава силата на великото царство започва да отслабва. Ашурбанипал не е вече завоевател и военачалник от мащаба на своя баща Асардан, а още по-малко — на своя могъщ дядо Сенахирим. Ашурбанипал, «великият и славен Аснафар» (1 Ездр. 4:10), има вече други интереси.

След дългата редица тирани, опръскани с кръв, този асирийски владетел единствен си е извоювал неоценима заслуга. Той е заповядал да се препишат знаменитите произведения на акадската литература, към които се числи и вавилонският епос за сътворението на света. Наредил е да се съставят речници и граматики на различните езици, които са били говорени в неговото огромно царство. Създадената от него библиотека в Ниневия е най-голямата и най-значителната в Древния Изток въобще. Без тази ценна колекция на човечеството би липсвало много нещо от онова идейно богатство и творчество, които датират от най-ранната епоха на «Плодородния Полумесец».

Въпреки това обаче необуздаността в този последен бележит потомък на асирийските владетелски поколения не е била напълно укротена. Наред с изкуството и литературата той обича и лова. Ашурбанипал е ловец на едър дивеч, в истинския смисъл на думата, и неговите последователи в тази област мъчно биха могли да се изравнят с него. Не със самолет и брониран джип, при бързина от 100 километра в час, не и с пушка за слонове, снабдена с оптически прицел, която позволява смъртоносния изстрел от сигурна далечина, където не съществува опасност от никаква хищна лапа или грамаден зъб, този древен ловец на едър дивеч се нахвърля непосредствено върху дивите животни. По необикновено картинните грамадни релефи, които стояха още в неговите дворци край Тигър, той ги убива, седнал в лека ловджийска двуколка или само на кон — с лък и стрела, както и с копие. «Тридесет слона, 257 диви животни, 370 лъва», брои гордата редица от ловните трофеи на Ашурбанипал според текстовете с клиновиден шрифт.

«Горко на кървавия град!... Там лежат много убити, големи купища трупове, които нямат брой...» (Наум 3:1, 3).

Така оповестява пророк Наум края на Ниневия, края на великото царство, което се е крепяло на кървава тирания в продължение на столетия.

Пропадането му започва внезапно и бързо, със смъртта на Ашурбанипал(68). Новите велики държави на индоарийците и семитите се съюзяват и хващат в клещи огромната формация, разбиват я и разделят исполинската плячка помежду си.

На североизток, в планините на Иран, беше образувано царството на индианците. Тогава «властта бе заета от Киаксар», пише Херодот, «който обедини под свое господство цяла Азия, отвъд реката Халис. После той събра всички, над които царуваше, и тръгна срещу Ниневия, за да завладее този град».

В югоизточната част на Двуречието беше възникнал вторият опасен противник на асирийците. От края на обработената земя, южно от устието на Ефрат, където лежеше и «Ур Халдейски», бяха нахлули семитски племена, които вляха пресни сили в старото царство около Вавилон. Те се нарекоха «халдейци». Меродах-Валадан, който накара да заговорят за него още преди едно столетие, като създаде доста трудности на Асур в продължение на десетилетия, беше един от същите.

Между това неговите сънародници, в постоянно прииждащи нови вълни, успяха да се наложат в цялата страна. В 625 година преди Христа един халдеец завзема властта над южната част на Месопотамия. Навополасар става цар и основател на нововавилонското царство. Халдейците също имат само една цел — съкрушаването на Асирия.

По същото време, когато двете сили от север и от юг дебнат зорко, за да нанесат смъртоносния удар на Асирия, от Кавказките степи тръгва една дива орда, която нахлува в «Плодородния Полумесец», прониква през Мидия и залива асирийското царство. Това са скитите. С обири и грабежи те напредват от Месопотамия през Палестина до границите на Египет.

През крайбрежната низина покрай Средиземно море бурно тече неудържимият поток на скитските конници, изпреварени само от слуховете, които всяват страх и ужас. Жителите на Иудея трябва да са ги видели от техните високи планини, и пророк Софоний вижда разтревожен онова, което идва. «Защото Газа ще бъде напусната и Аскалон ще опустее. Азот ще бъде прогонен през деня и Екрон ще бъде изкоренен... Вечер те ще се приютяват в къщите на Аскалон...» (Соф. 2:4, 7).

«Те нападнаха Египет — разказва Херодот — и когато бяха се разположили в палестинска Сирия, насреща им дойде Псаметихус(69), царят на Египет, и ги възпря от по-нататъшно нахлуване чрез молби и подаръци. А после, когато скитите при отстъплението си спряха в сирийския град Аскалон, някои от тях останаха назад и ограбиха светилището на Афродита Урания. Но тези скити, които оплячкосаха храма в Аскалон, както и всички, които минаха по техните стъпки, бяха наказани от богинята с една женска болест.»

След едно десетилетие азиатските конници изчезват отново като някакви зли привидения.

В Палестина споменът за скитите остана запазен в името на един град. Старият «Вет-Саан» беше преименуван на «Скитополис».

И така, индианците и нововавилонците настъпват срещу асирийците от две страни едновременно, от север и от юг. Асур, могъщият град и крепост край Тигър, пада пръв в 614 година преди Христа. «Царят на Вавилон и неговата войска, които бяха тръгнали в помощ на индианците, не пристигнаха навреме за битката. Царят на Вавилон и Киаксар(70) се срещнаха върху развалините на града», гласи един нововавилонски царски надпис, «и сключиха помежду си дружба и съюз... Те взеха от града голяма, неизмерима плячка, превърнаха града в хълм от останки и развалини».

В 612 година преди Христа съюзените мидианци и нововавилонци постигат своята цел: след «ожесточена битка градът беше превзет»; Ниневия става жертва на разрушението! «Господ ще простре ръката си на север и ще унищожи Асур. Той ще превърне Ниневия в развалини, ще я направи безплодна като пустиня», беше предсказал пророк Софоний (2:13) и това бе станало вече. — Разрушена и опожарена беше командната централа Ниневия, която в продължение на столетия сееше над древния свят само кръв и сълзи чрез завоевателни походи и окупации, чрез мъчения, терор и масови изселвания.

«Плодородният Полумесец» въздъхна облекчително. Светла радост обзе измъчените народи — поникнаха нови надежди!

Това стана и в Иудея.

Още след смъртта на Ашурбанипал, когато омразният асирийски колос бе раздрусан от първите трепети на безсилието, цар Иосия(71) беше отменил с един замах чуждите официални култове в Иерусалим. Това бе много повече от един акт на религиозна съпротива. То означаваше ясно преустановяването на васалната зависимост, като символ на която служеха внесените принудително богове на Ниневия. Заедно с тези натрапени божества «Иосия прогони всички гадатели, тълкувачи, идоли и кумири» от Месопотамия (4 Цар. 23:24). Той премахна и култовете на Ханаан (4 Цар. 23:7).

Реформите на Иосия подготвиха почвата за нов религиозен и национален мироглед, който при вестта за падането на Ниневия се разрази в истинско тържество на свободата.

Между това съвсем неочаквано настъпва едно събитие, което заплашва изведнъж да унищожи пак всичко; «... египетският чар, фараонът Нехао, потегли против асирийския цар на реката Ефрат. Но цар Иосия излезе насреща му и умря в Мегидон, след като беше го видял» (4 Цар. 23:29). Този библейски текст е истински класически пример за това, как една-единствена дума може съвсем да преиначи смисъла на известно описание. Тук погрешно употребената малка дума против таксува цар Иосия като съучастник на омразните тирани. Някога думата «против» (срещу) е била преписана погрешно В действителност фараонът Нехао е тръгнал в помощ на асирийците, тоест «насреща». Едва чрез една случайна находка асириологът Дж. И. Гейд разкри тази историческа грешка, дължаща се на един несполучлив превод.

Това беше един музей — находка, съвсем различна от археологичния шаблон. През 1923 година Гейд преведе в Британския музей в Лондон един много повреден фрагмент на клиновиден шрифт, който беше изкопан преди години в Двуречието.

Там бе написано следното: «През месец Ду’уз» (юни–юли)(72) асирийският цар се снабди с една голяма египетска армия и тръгна срещу Харан, за да го завладее... До месец Улул (август–септември) той се би срещу града, ала не постигна нищо».

«Голямата египетска армия» беше войската на фараона Нехао.

След падането на Ниневия остатъци от асирийската войска са се оттеглили към Северна Месопотамия. Техният цар е предприел отчаяния опит да си възвърне оттам още веднъж владичеството върху загубената територия. И затова фараонът Нехао е побързал да му отиде на помощ. Когато обаче след двумесечна битка не е могъл да бъде превзет дори градът Харан, Нехао се е оттеглил наново.

Появяването на египетските войски в Палестина е предизвикало решението на цар Иосия да предотврати въоръжената помощ на египтяните за омразните му асирийци на каквато и да било цена. Така се е стигнало до похода на малобройната иудейска армия срещу далеч превъзхождащата я египетска войска, който е завършил трагично при Мегидо. «Неко — пише Херодот — победи и сирийците(73) в една сухопътна битка при Магдолус(74).»

При завръщането си за Египет фараонът Нехао се обявява за господар на Сирия и Палестина. В Иудея той прилага назидателни наказания, за да не остави никакво съмнение в това — на кого е подчинена сега страната. Иоахаз, синът и приемникът на Иосия, бива лишен от царското достойнство и доведен като пленник при реката Нил (4 Цар. 23:31–34). Тогава Нехао поставя на престола един друг син на Иосия, Елиаким, чието име променя на Иоаким (4 Цар. 23:34).

За фараона Нехао археолозите не могат да посочат досега хвалебни поеми: «Дрехата, в която той извърши именно тези дела», узнава Херодот след сто и петдесет години от египетските жреци, фараонът посветил на Аполоновия храм в Милет като знак на благодарност за участието на гръцки наемни войници в неговия боен поход. Той е оставил в победената страна само една колона. Тя носи неговото име, написано с йероглифи. Отломките от тази колона са останали да лежат в Сидон.

Само четири години след това — в 605 година преди Христа — бива погребана мечтата на Нехао за владичество над «Азия», както неговите предшественици са се изразявали винаги.

Още докато фараонът е събирал данъците в Палестина, на друго място е било вече взето решение за неговото «покоряване». След общата победа мидианците и нововавилонците си бяха поделили Царството на асирийците. Мидианците присвоиха територията на север и североизток, а нововавилонците — тази на юг и югозапад. По този начин Сирия — Палестина се падна на цар Навополасар. Остарял между впрочем и негоден вече за трудностите на войната, той изпрати халдейския престолонаследник, своя син Навуходоносор, да завладее новите земи.

Нехао предприе наистина опит за съпротива, но той завърши с жалък неуспех. При Кархамис, в същата местност, където фараонът преди четири години беше поискал да помогне на последния асирийски цар, сега той бе разбит унищожително при бележитото място, където Ефрат преминава от Месопотамия в Северна Сирия (Иерем. 46:2).

Нехао се спасява чрез бягство през Палестина, обсипан с присмех и подигравки от пророк Иеремия. «Фараонът, царят на Египет, се смути; той напусна своя шатър!... Чуха го да се измъква оттам като змия...» (Иерем. 46:17, 22).

След това позорно бягство Иудея не видя повече фараона Нехао. «И царят на Египет не излизаше вече от земята си; защото вавилонският цар беше отнел всичко, което принадлежеше на египетския цар, от Египетския поток до реката Ефрат» (4 Цар. 24:7) Но халдейският престолонаследник не можа да използва напълно победата си при Кархамис; защото в хода на битката го настигна известието за смъртта на неговия баща. И той трябваше да се върне във Вавилон. След като Навуходоносор(75) пое правата на владетел, той бе задържан през следните години от по-важни държавни задачи в собствената си страна. Така Иудея остана за известно време пощадена от ново нашествие; тя беше предоставена сама на себе си.

За подробностите на станалото в Иудея около края на шесто столетие преди Христа липсват съвременни описания. Библията също не дава ясна представа кога например халдейците са се появили за пръв път в страната, откога нататък са започнали те да изискват данъци. Нововавилонските царе не са оставили убедителни летописи като своите предшественици, асирийците. Само надписите, останали запазени по строежите, намекват за историческите събития.

6 глава: Последните дни на Иудея

Първото принудително изселване — Цар Иехония в официалните списъци на Вавилон — Откритие в избата на Берлинския музей — Втори наказателен поход — Донесения върху глинени късове — Трагичната смърт на Старки — Пожарната техника на вавилонските пионери — Празна хартия за археолозите

В НЕГОВИ ДНИ СЕ ВДИГНА ВАВИЛОНСКИЯТ ЦАР НАВУХОДОНОСОР; И ИОАКИМ МУ СТАНА ПОДВЛАСТЕН ЗА ТРИ ГОДИНИ.

(4 Цар. 24:1)

В края на шестото столетие преди Христа става гибелното събитие, което в няколко години премахва и Иудея като народ завинаги от историята на Древния Изток. С поразителна бързина връхлитат вече нещастията над нищожната васална държава край реката Йордан и нейните жители, които нещастия създават епохата на най-тежките страдания за Иудея. Те завършват с пътя към изгнанието, с принудителното изселване във Вавилония.

В началото стои отказът да се плащат данъците и въстанието срещу новия васален господар. В 597 година преди Христа в Иудея пламва открит бунт. Цар Иоаким «... се отметна и му измени» (4 Цар. 24:1).

Навуходоносор не се намесва най-напред лично. Може би случаят не му се вижда достатъчно важен; местните бунтове в едно голямо царство не са рядкост. В началото той се задоволява с намесата на васали от Моав, Амон и Сирия, в подкрепа на които дава редовни халдейски войници. Но те, изглежда, не са могли да станат господари на положението. Едва тогава Навуходоносор сам тръгва бързо към Иудея.

Той се намира вече със значителна армия близо до Палестина, когато Иоаким ненадейно умира. Неговият син заема престола: «Иехония беше на осемнадесет години, когато стана цар, и царува три месеца в Иерусалим... Навуходоносор дойде до града, когато войниците му го обсаждаха... И изсели целия Иерусалим и пресели Иехония във Вавилон...» (4 Цар. 24:8–15).

В 597 година преди Христа цар Иехония и неговите близки, както Библията казва, биват изселени като пленници във Вавилон. Но кой би могъл след цели две хилядолетия и половина да провери истинността на това конкретно твърдение? Все пак малко преди началото на XX столетие изследването се домогна до една възможност да узнае нещо по-точно относно местопребиваването на иудейското царско семейство.

През 1899 година Германското дружество за Ориента подготви голяма експедиция за прочутия хълм от развалини «вавил» край Ефрат под ръководството на архитекта проф. Роберт Колдуей. Тя се разпростира в несравнимо дълъг срок; най-прочутата столица на древността, резиденцията на Навуходоносор, бива разкрита за 18 години. Също така и едно от «седемте чудеса на света», а именно — много славените от по-късните гръцки пътешественици «висящи градини», както и «Етемен-ан-ки», баснословната кула на Вавилон. В двореца на Навуходоносор и по разположената в непосредствена близост до него порта на Истар бяха открити безброй надписи.

Но те създават известно разочарование у учените. Противно на подробните описания от асирийските владетели, в които често са включени исторически също имената и съдбите на израилските и на иудейските царе, нововавилонските надписи едва ли споменават за нещо друго освен за религиозните и за строителните събития на своето време. Те не съдържат например никакво доказателство за станалото в Иудея.

Три десетилетия след като прекрасните находки от «вавил» бяха намерили вече своето място в архивите и музеите, непосредствено близо до портата на Истар бяха открити известно количество неповторими документи; но това стана... в Берлин!

В сърцето на германската столица, върху острова на музеите, заобиколен от водите на Шпрее, беше издигната отново великолепната порта на Истар от Вавилон; тя бе възстановена в голямата стъклена зала от музея на император Фридрих. Тревожно и зловещо стояха яркожълтите тела на лъвовете в дълга редица върху тъмносините глазирани кахли на коридора, по който е минавало шествието на Мардук(76). Както някога край Ефрат, този път насочваше удивените хора на XX столетие към прекрасната порта с драконите и дивите бикове, посветена на богинята Истар.

Докато горе, в стъклената зала, посетители от целия свят стояха дълбоко поразени пред високата блестяща двойна порта или минаваха, както някога е минавал Навуходоносор, под нейния свод и по пътя на тържественото шествие; долу, в избените помещения на музея, около 300 плочи с клиновиден шрифт чакаха своето разгадаване.

Сътрудниците на Колдуей бяха ги открили в пристройките на Навуходоносоровия дворец, близо до портата на Истар, бяха ги номерирали и опаковали в сандъци. Заедно с купища от пъстроглазирани тухли, с релефи на лъвове, дракони и диви бикове те изминаха дългия път до Берлин, където една капризна случайност направи така, че древните плочи, макар и добре опаковани край реката Шпрее, се разположиха почти точно тъй, както във Вавилон — само на няколко метра под портата на Истар.

След 1933 година асириологът Е. Ф. Вайднер се заема с проверката на плочите и парчетата в избените помещения на император Фридриховия музей. Той започва превода им последователно. Те не съдържат друго освен официални списъци, потвърдителни разписки от царската интендантска служба, вписвания на древните бюрократи, изключително делови и всекидневни неща.

Въпреки това Вайднер неуморно седи приклекнал ден след ден в избата, под портата на Истар, и превежда усърдно.

Изведнъж неговата истински монотонна работа придобива необикновено оживление. Между безличните административни книжа Вайднер внезапно открива някои неоценимо скъпи бележки на древната продоволствена служба.

В четири различни квитанции за раздаването на съестни продукти, в които е записано между другото и прекрасното сусамово масло, той се натъква на едно познато библейско име: «Иа’-у-кину»... Това е Иехония!

Заблуждението е изключено, защото Иехония е означен с пълната си титла — «цар на (страната) Иудея». Освен това вавилонските глинени квитанции носят за дата 13 година от управлението на цар Навуходоносор. Това значи — 592 година преди Христа, тоест пет години след падането на Иерусалим и след принудителното изселване. При това вавилонският интендант на продоволствието в три случая е записал петте сина на царя, които са били поставени под надзора на един служител с иудейското име «Кенайай».

Като по-нататъшни получатели на продукти от складовете на Навуходоносор са отбелязани «осем души от страната Иудея», които са се числели вероятно към свитата на цар Иехония. Между тях е бил и един градинар на име Салам-я-а-ма.

Иехония, детронираният цар на Иудея е живял заедно със семейството и свитата си във Вавилон в двореца на Навуходоносор; така следва безспорно да се заключи според откритието на Вайднер, което допълва библейското описание в Четвърта книга Царства. «И неговата постоянна издръжка беше давана от царя на Вавилон, както бе отредено, през целия му живот, до неговия край» (Иерем. 52:34).

«Това се случи в деветата година на царуването му, в десетия ден на десетия месец; тогава дойде Навуходоносор, царят на Вавилон, с цялата си войска срещу Иерусалим... И градът беше обсаден... до единадесетата година на цар Седекия» (4 Цар. 25:1, 2).

От вземането на Иехония в плен и първото принудително изселване във Вавилон бяха изминали единадесет години. Дошло беше вече времето, което реши гибелта на Иудея.

Последната сцена от трагедията на този малък народ предлага образцов пример, как библейското описание и резултатът от изследванията разясняват едно и също събитие от различно гледище и колко точни са указанията на пророка, сравнени с официалното описание в Четвъртата книга Царства и в Паралипоменон. Иеремия описва в къси изречения събитията през вълнуващия и тревожен ход на последните дни, които бяха потвърдени като поразително точни и исторически верни чрез находките в Палестина през наши дни.

След първото завладяване на Иерусалим в 597 година преди Христа Навуходоносор остави Иудея да съществува и занапред, но като васална държава. За приемник на отведения в плен Иехония той постави на трона неговия чичо Матания, преименуван на Седекия от халдейския цар. Както може да се заключи от книгата на пророк Иеремия, глава 13, стих 19, държавната територия е била намалена: «Южните градове са затворени и там няма никой, който да ги отвори» (Иерем. 13:19).

Въпреки скорошното принудително изселване на племенните братя, въпреки горчивите опити в продължение на едно столетие и половина и безнадеждната съдба на северното царство Израил, споменът за която беше още жив, волята за съпротива в Иудея не е угаснала.

Твърде скоро се чуват вече ясни гласове, които подстрекават срещу Вавилон и претендират за възвръщане на изгубеното (Иерем. 28:1–4). Пророк Иеремия издига предупредително своя глас, но враждебните към Вавилон среди са тези, които печелят винаги надмощие. Те подбуждат народа и спечелват най-после влияние и пред бездейния и нерешителен цар. С граничещите васални държави биват установени връзки. При цар Седекия в Иерусалим става среща на «пратениците» от Идумея, Моав и Амон, както и от приморските градове Тир и Сидон (Иерем. 27:3).

Обстоятелството, че в 588 година преди Христа на трона се качва нов фараон, Априес(77), повлиява очевидно и категорично върху решението за въстание (Иерем. 44:30). Новият владетел на Египет трябва да е уверил Иудея, че ще я подпомогне с оръжие, защото «Седекия се отметна от царя на Вавилон» (4 Цар. 24:20).

В «десетия месец» (4 Цар. 25:1) на същата година — 588 преди Христа — това беше «деветата година» на цар Седекия — Навуходоносор излиза от Вавилон с голяма войска. Наказателният поход се търкаля със светкавична бързина към разбунтувалата се Иудея.

Халдейските дивизии от пехота, бързи конни поделения и отряди с бойни колесници сломяват всяка съпротива, завладяват град след град. Като се изключат граничните крепости Лахис и Азека на юг, както и столицата Иерусалим, цялата останала страна е напълно покорена.

Иерусалим, Лахис и Азека са решени да продължат борбата до последна възможност: «Между това войската на вавилонския цар воюваше вече против Иерусалим и против всички останали градове на Иудея, а именно против Лахис и Азека; защото само те бяха останали от укрепените градове на Иудея» (Иерем. 34:7).

Внушителни доказателства представят ясно на потомството последната фаза от тази безнадеждна битка.

30 километра югозападно от Иерусалим започва зелената долина на Елах, която се разстила далеч към иудейските планини. «Дъбовата долина», както Лутер я нарича, беше мястото на двубоя между младия Давид и филистимския великан, Голиат (1 Цар. 17:19 и сл.).

През дъбовата горичка все още тече и ромоли потокът, от който Давид е избрал «петте гладки камъчета» за своята прашка (1 Цар. 17:40).

Склоновете се издигат полегато от вадичката нагоре до един объл връх, висок 300 метра. Оттам погледът се плъзга над пшеничните ниви и маслинените плантации в древната филистимска низина и стига до сребристо блестящото Средиземно море на западния хоризонт. На това място през 1898 година англичанинът д-р Фредерик Дж. Биле идентифицира една цитадела с осем здрави кули като старата крепост Азека, едната от споменатите непобедени гранични крепости. Точно 20 километра на юг от това място развалините на Лахис още крият далеч по-ценни доказателства. През тридесетте години археологът Дж. Л. Старки ги изтръгна, с британската експедиция на Уелкъм Марстън, от останките на грамадната градска порта, там, където битката е била най-ожесточена. 18 остраки, изписани глинени късове, съдържат донесения от външните фортове, от наблюдателните и опорни пунктове на иудейските войски, които още на са разбити. Това са донесения върху глинени късове от дните на «десетия месец» от 588 година преди Христа, които са били отправяни към «Яуш», «коменданта на крепостта Лахис». От всеки ред на тези стремително надраскани съобщения личи ясно безмерното напрежение пред сгромолясването. Едно от тези последни донесения на очевидци гласи: «Нека Иехова донесе до ушите на моя господар добри новини тъкмо сега... Ние следим сигналните станции на Лахис според указанията, които моят господар даде... ние не виждаме вече сигналите на Азека». Това известие казва на Яуш, коменданта на Лахис, че Азека е паднала. Сега Навуходоносор е могъл вече да изтегли пионерните си войски за атаката на предпоследната крепост.

За ужасния край на Лахис британските археолози от експедицията на Уелкъм Марстън добиха представа през януари 1938 година, след трудните разкопки в продължение на шест кампании.

Това е последният успех, който увенчава борческия живот на прочутия изследовател на Лахис Джеймс Лесли Старки. При избухналите в страната размирици, на пътя от Лахис за Иерусалим, близо до Хеврон, той бива застрелян от арабите — едва четиридесет и три годишен — вследствие на едно съдбоносно трагично припознаване. През време на продължителните разкопки му е пораснала брада и арабите го помислили за евреин!

В 701 година преди Христа щурмовите войски на асирийския цар Сенахирим атакуваха стените на Лахис с «танкове», снабдени със стеноломен шип. Специалните войски на Навуходоносор приложиха съвсем друга техника, за да наложат капитулацията на града.

При изследването на грамадата от развалини на Вавилон, за голямо удивление на Старки, се намира пепел. Пепел в невероятни количества. Някои пластове са дебели много метри, а са високи и днес дори — след 2526 години — повече от останките на масивните крепостни стени и валове. Пионерите на Навуходоносор бяха специалисти в пожарната техника, истински майстори в разпалването на исполински пожари!

Те довлякоха всички дървета, които можаха на съберат, оголиха околността на Лахис от горите и отделните дървета, обезлесиха и най-далечните хълмове, натрупаха горивния материал пред стените, на височина като тях, и го запалиха. Безбройни маслинени гори са станали жертва на техните брадви, защото пепелният пласт съдържа грамадно количество овъглени костилки от маслини.

Ден и нощ исполинският пламък се виеше към небето, като заграждаше стените с огнен пръстен високо над тях. Обсадителите доставяха непрекъснато дърва, докато камъните се напукаха от силната горещина и зидарията не устоя.

Така падна и Лахис. Остана да се съпротивлява само Иерусалим, около който вавилонците можеха сега да концентрират цялата си бойна сила. Но там прилагането на новата пожарна техника бе изключено от само себе си; защото всички дървета около Иерусалим още по времето на родоначалниците и на завладяването му от Иисус Навин бяха изсечени до най-малката горичка и до най-нищожния храсталак (Нав. 17:15, 18). Затова превземането на Иерусалим беше подготвено с изпитаните стеноломни обсадни уреди.

Иерусалим изтърпя обсадата в продължение на 18 месеца, като се защитаваше геройски: «И градът стоя в обсада до единадесетата година на цар Седекия» (4 Цар. 25:2).

Онова, което накара обсадените да изтърпят, макар че гладът отдавна вече вилнееше в града и вземаше своите жертви, беше отчаяната надежда за помощ от Египет.

Тази надежда е била готова да се сбъдне, защото вавилонците са отстъпили ненадейно. «Между това, войската на фараона беше тръгнала от Египет; и халдейците, които обсаждаха Иерусалим, като се научиха за това, оттеглиха се от Иерусалим» (Иерем. 37:5). Тогава наистина, както и Херодот споменава, една армия на фараона Априес е тръгнала от Египет. Целта на нейния поход обаче не е бил Иерусалим; Априес е настъпвал, по-вярно казано, по вода и суша към финикийските приморски градове.

Изследователите намериха във фрагменти от египетски паметници доказателство за тогавашното му пребивание в Тир и Сидон.

Случи се така, както Иеремия беше предсказал: «... Ето, фараоновата войска, която ви идва на помощ, ще се върне отново в земята си, в Египет» (Иерем. 37:7). След няколко дни неприятелят застана пак пред Иерусалим, обсадата беше продължена с още по-голяма ожесточеност и сгромолясването не можеше вече да се предотврати.

«Тогава те нахлуха в града и всички воини побягнаха през нощта по пътя през портата между двете стени, който води към царската градина» (4 Цар. 25:4).

Благодарение на резултатите от разкопките пътят, по който са избягали обсадените, може днес лесно да се възстанови.

По заповед на цар Езекия старите укрепления от южната страна на Давидовия град са били подсилени чрез втора стена (2 Паралип. 32:5), чиито остатъци бяха също разкрити.

В момента, когато неприятелят проникна в града чрез един отвор в стената, защитниците се оттеглиха най-напред в южната част на крепостта, заобиколена с две стени, и едва след настъпването на тъмнината избягаха през един външен форум на открито, а после през хълмовете се насочиха към Иерихон. Тогава цар Седекия бе заловен. Децата му бяха «заклани» пред неговите очи, а на самия него бяха избодени очите (4 Цар. 25:7) според строгия вавилонски военен закон за изменниците. Това ужасно наказание чрез ослепяване е доказано многократно върху релефните изображения.

Иерусалим бива подложен на грабеж. Царският дворец и храмът биват подпалени, градската стена и укрепителните съоръжения — съборени. Заповедта за унищожението бе изпълнена от «Навузардан, началник на телопазителите» (4 Цар. 25:8), велик везир, който във вавилонското официално съобщение се явява като «Навушери-инди-нан». В 587 година преди Христа една част от населението пак бива изселена принудително (4 Цар. 25:11). Навуходоносор унищожи царския дом на Давида, който беше управлявал непрекъснато четири столетия. Иудейската държава стана вавилонска провинция. Някои останали воини започнаха от своите скривалища в планините партизанска борба, жертва на която падна назначеният от Вавилон управител Гедалия. Отплатата за това убийство се изрази в третото принудително изселване, което беше и последното (Иерем. 52:30). Малки групи от иудеите съумяха да се спасят от това изселване, като избягаха в Египет (4 Цар. 25:26; Иерем. 43:7). Завесата на историята се спусна над една обезлюдена страна. Израилевите родове бяха разпръснати по всички световни посоки.

Учени хора, като англичаните С. А. Кук и С. С. Тори, казаха своето вето против библейското предание за отвеждането в изгнание. Според тяхното мнение масово изселване от Иудея не е имало никога, а само някои знатни хора са били отведени като пленници във Вавилон.

Но разкопките доказаха точно обратното. От 1926 година насам в Иудея бяха разкрити напълно или отчасти значителен брой градове и крепости, които бяха изследвани грижливо, за да се установят датите на тяхното разрушение или обезлюдяване. «Резултатите са — казва проф. Олбрайт — безспорни и убедителни: много градове са били разрушени в началото на VI столетие преди Христа и никога не са били заселвани отново. Други са били унищожени по същото време, но след известен недълъг период — заселени пак, отчасти. А има и такива, които са били разрушени тогава и едва след дълъг период на изоставеност са били заселени отново. Не е известен нито един-единствен случай, при който някой град в Иудея да е бил непрекъснато обитаван през време на изгнанието.» Вавилонците са разрушили и обезлюдили гибелно Иудея; накъсо казано, за археологията те са я направили празна хартия!

Шестстотин и петдесет години след като израилевите синове под водителството на Иисус Навин бяха навлезли в Обетованата земя, в тази страна нямаше вече нито един от техните потомци. Предупредителните и заплашителни думи на пророците бяха се изпълнили, оповестеното Божие наказание беше настъпило. «Защото, ето какво казва Господ... Аз ще превърна градовете на Иудея в необитаема пустиня и никой не ще живее вече там» (Иерем. 34:22).

Завършена е историята на израилевите синове — сега започва историята на иудеите.

VII: От изгнанието до царството на Макавеите

От Иезекиил до Иоан Хиркан

1 глава: Великата школа на изгнанието

Мъдрият съвет на пророк Иеремия — Фирмата Мурашу & синове в Нипур — Лихва 20% — Търговци, произлезли от земеделци и скотовъдци — Колдуей разкри Вавилон — Един градски план, като този на Ню Йорк — Най-големият град на древния свят — Кулата във Вавилон, висока 90 метра — Търговска камара на Ефратското пристанище

ГРАДЕТЕ КЪЩИ / ЗА ДА ЖИВЕЕТЕ В ТЯХ / САДЕТЕ ГРАДИНИ, ЗА ДА ЯДЕТЕ ПЛОДОВЕТЕ ИМ... / РАЗМНОЖАВАЙТЕ СЕ ТАМ / А НЕ СЕ НАМАЛЯВАЙТЕ ГРИЖЕТЕ СЕ ЗА НАЙ ДОБРОТО НА ГРАДА / В КОЙТО ВИ ПРЕСЕЛИХ ...

(Иерем. 29:5–7)

Така писа пророк Иеремия от Иерусалим до старейшините, свещениците и пророците, до всички хора, които бяха отведени във Вавилон по заповед на Навуходоносор.

Следвайки неговия добре обмислен съвет, те търсеха и намираха «най-доброто на града»; и не живееха зле. Изгнанието във Вавилон не можеше да се сравни с тежкия живот на израилевите синове край Нил, в Питом и Раамсес по времето на Моисея. Независимо от малкото изключения, тук нямаше тежка принудителна работа (Ис. 47:6). Никъде не става дума за работа като направата на тухли край Ефрат; при това Вавилон се славеше с най-голямото производство на тухли в тогавашния свят; защото в Месопотамия през никое време не се е строило толкова много, както при управлението на Навуходоносор.

Този, който имаше съвета на Иеремия за ръководно правило, прекарваше добре, някои дори — твърде добре. Едно семейство, което беше постигнало нещо, остави на потомството глинените си, потънали в прах търговски документи. «Мурашу & синове» — голяма международна банка — осигуровки, договори за наемане на имоти и заеми — движимости и недвижимости — седалище в Нипур — клонове по всички места; това беше тяхната фирма, световноизвестна и реномирана, «лойдовете» на Месопотамия!

Да, семейството Мурашу — хора, изселени от Иерусалим — беше постигнало вече нещо в Нипур, от 587 година преди Христа! То пусна здрави корени там; още по времето на персите неговата фирма беше позната в Месопотамия. «Търговските книжа» на «Мурашу & синове» са богати с поучителни подробности за живота на изселените — като имена, занятия, имущества.

Учени от университета в Пенсилвания (САЩ) откриха част от запазените исторически документи в древната търговска къща на тази иудейска фирма в Нипур. Те бяха намерени в големи глинени делви, които бяха запечатани грижливо със смола според тогавашните указания за съхраняване на документи. Преводът на текстовете им достави силна радост не само на асириолозите.

В канцеларските помещения на «Мурашу & синове» цареше оживена дейност; повече от сто и петдесет години те се ползваха с голямо уважение между своите клиенти, безразлично дали се касаеше за наематели на големи недвижими имоти и част от канали или за роби. Този, който не можеше да пише, поставяше в края на документа вместо името си — щом след дълги преговори работата стигнеше до тържественото подписване — отпечатъка от нокътя на показалеца си. При наличността на свидетели това отговаряше тогава на познатите «три кръста» — символа на неграмотността в наше време.

Един ден при «Мурашу & синове» се явиха трима бижутери... «Елил-аха-идина и Велсуну и Хатин казаха на Елил-надин-сум, сина на Мурашу, така: «Що се отнася до пръстена със смарагдов камък, който е направен от злато, ние гарантираме за една трайност от двадесет години, през което време смарагдът няма да падне от златния пръстен. В деня, когато смарагдът падне от златния пръстен, преди изтичането на тези двадесет години, Елил-аха-идина, Велсуну и Хатин ще заплатят на Елил-надин-сум едно обезщетение от 10 мини сребро.» Документът е подписан от седем души. Преди името на нотариуса глината показва отпечатъка от ноктите на три показалеца. Това са «подписите» на тримата неграмотни бижутери.

Изгнаникът-евреин Мануданияма идва при Мурашу & синове, защото иска да сключи с един вавилонец договор за наемането на едно голямо стадо добитък: «13 стари овни, 27 двугодишни овни, 152 едри бременни овце, 40 едногодишни овни, 40 едногодишни женски агнета, един стар козел, един двугодишен козел... всичко 276 броя «бял» и «чер», голям и малък дребен добитък... срещу такса... За пашата, отглеждането и опазването на поменатия дребен добитък отговаря Мануданияма... Нипур, 25 улул... Подписал: Нокът от показалеца на Мануданияма».

В банковата къща са били депозирани и гаранции за арестувани длъжници; тя е имала също специални отделения за всички превратности на живота!

Лихвата е възлизала на 20 процента; но не е била определяна от Мурашу — това заслужава да се отбележи, — а такъв е бил тогава обичайният процент.

Фирмата «Мурашу & синове» може да служи като пример за професията, която е станала присъща на израилевите синове от времето на изгнанието. Тя е била за тях главна професия, каквато е останала и до днес: професията на едрите и дребните търговци! Преди това в тяхната родина е имало само земеделци, колонисти, скотовъдци, а също и занаятчии. Законът на Израил не съдържаше никакви разпореждания относно търговията; тя им беше чужда. Думата «хананеец» бе идентична за тях с «бакалин», «търговец», чиито грехове пророците усърдно бичуваха. «Но хананеецът има неверни капони в ръката си и обича да измамва», предупреждаваше Осия (12:7, Амос 8:5, 6).

Преминаването към това непристойно дотогава занятие беше — което рядко е било разбирано правилно — необикновено мъдро. Понеже то, наред с упоритата привързаност към старата вяра, се оказа всъщност спасително за по-нататъшното съществуване на Израил като народ. Като земеделци и колонисти, пръснати поотделно в чуждата страна, те биха се сближили и сродили чрез женитба с хора от други раси, за няколко поколения биха се претопили и биха изчезнали. Новото занятие им налагаше да пребивават заедно в по-големи или големи формации, вътре в които можеха да образуват своя отделна общност и да изпълняват редовно религиозните си обязаности. Това им осигури взаимното сцепление и по-нататъшното съществуване като народ.

Израилевите синове не биха могли да желаят по-добра школа за себе си. За обикновените и големите градове в целия свят, които занапред ставаха родината на тези безотечественици, Вавилон беше велика школа като международен център на търговията, индустрията и съобщенията. Столицата, чиито развалини и след две хиляди и петстотин години още дават да се разбере някогашната й мощ и величие, нямаше равна на себе си в древния свят.

100 километра на юг от оживения Багдад пустинята е пребродена, набраздена и преорана. Докъдето стига окото, се простира една безредица от изкопи, купища развалини и ями, които свидетелствуват за кампаниите на германските археолози в продължение на 18 години(78), през които проф. Роберт Колдуей успя да открие баснословния Вавилон на Библията.

Само четири десетилетия след разкопките тази местност представлява безутешно и хаотично зрелище. Бавно, ала неудържимо вятърът и пясъкът на пустинята зариват отново исполинския скелет на древната столица. Само от едната страна още се издигат няколко масивни кули в остро изрязани очертания. Сега техните стени, облицовани някога с пъстри гледжосани тухли, са голи. Тук, от портата на Истар, е започвал дългият път на тържественото шествие. От другата страна на града, там, където е завършвал този път, грамада от развалини показва мястото на един от най-високите строежи в древния свят — Вавилонската кула.

Блясъкът и красотата, силата и величието на града, който е «съгрешил против Господа» (Иерем. 50:14), са станали жертва на разрушението, пропаднали са. И той не е бил обитаван никога вече. Не беше ли изпълнено с най-голяма точност предсказанието на пророк Исаия?

«И Вавилон, най-красивият измежду царствата, прекрасната гордост на халдейците, ще бъде съборен от Господа, както Содом и Гомора, така че не ще бъде заселен никога вече и в него не ще остане никой занапред...»

«Но там ще се настанят пустинни зверове и къщите му ще се напълнят с бухали; и камилски птици ще се заселят там.... А в дворците му ще вият диви кучета и в увеселителните замъци — чакали...» (Ис. 13:19–22).

Но и чакалите, бухалите и особено камилските птици отдавна са напуснали това място. Дори и могъщият Ефрат му е обърнал гръб, макар че в неговите води са се оглеждали някога непреклонните стени и високата до небето кула. Той си е намерил ново корито; и само силуетът на палмите в далечината показва новото му течение. А малкото арабско селище «Вавил» пази в името си спомена за гордия град; но то се намира няколко километра на север от развалините.

«Спирка Вавилон» пише на арабски и английски върху станционната сграда на Багдадската железопътна линия, неколкостотин метра настрана от хълмовете, където отдавна слизат станалите редки посетители на това място за една разходка из пустите тъмножълти развалини. Тук те биват обгърнати от безмълвния покой на това пълно усамотение.

Развалините запазиха като най-ценно съкровище документи с несравнима стойност; благодарение на тях потомството има възможност да получи точна представа за времето на иудейското изгнание, което бе същевременно и периодът на най-високия разцвет на Вавилон.

«Това е величественият Вавилон, който съградих за дом на царството чрез моята голяма сила, за славата на моето величие» (Дан. 4:27). Тези думи, които пророк Даниил поставя в устата на цар Навуходоносор, не са преувеличени. Едва ли друг владетел в миналото е строил така неуморно. За военни събития, завладявания и бойни походи се говори малко. На преден план стои винаги строителната дейност на Навуходоносор. Стотици хиляди тухли носят неговото име; и на много строежи са запазени плановете. В действителност Вавилон е надминавал всички градове на Древния Изток; той е бил по-голям от Тевен, Мемфис и Ур, по-голям дори от Ниневия.

«Вътрешният град, който е изпълнен с триетажни и четириетажни сгради, е прорязан от съвсем прави улици както в противното направление, така и напряко, където те стигат до реката», така го е видял дори самият Херодот. Градският план на Вавилон напомня шаблоните на рисувателна дъска, по които се строят американските големи градове.

От Палестина, като не се изключва и гордият Иерусалим, изселените помнеха само тесни, криволичещи улици, да, по-скоро — само нищожни улички. Във Вавилон, напротив, те се запознаха с улици като авенюта, толкова широки и прави, сякаш са прокарвани с линеал. Всяка отделна улица носеше името на един от боговете на вавилонския пантеон. Така на левия бряг на реката имаше улица «Мардук» и улица «Завава». Те пресичаха в прав ъгъл улиците на богa на луната Син и на Енлил, «господаря на света». На десния бряг преминаваше от изток към запад улицата на Адад. Тя пресичаше улицата на бога на слънцето Шамаш.

Вавилон не беше само търговска столица, но и столицата на култовете, както се вижда от един надпис: «Във Вавилон има всичко 53 храмове на главните богове, 55 параклиса на Мардук, 300 параклиса за земните божества, 600 — за небесните божества, 180 олтара за богинята Истар, 180 — за боговете Нергал и Адад, и 12 други олтара за различните богове».

Такова многобожие с култове и обреди, които са стигали до явна проституция, трябва да е придавало на града според днешните понятия отпечатък на истински панаир. «Ала най-противният обичай на вавилонците — пише възмутен Херодот (I, 199) — е следният: всяка местна жена трябва да се установи в светилището на Афродита и веднъж в живота си да общува полово с някой чужденец... И едва след като е общувала и е изпълнила дълга си към богинята, тя се връща у дома си. И оттогава нататък никой дар за мъжа не е по-голям от нейното спечелване. Всички жени, които са надарени с красота и представителност, се спасяват скоро, но лишените от грация жени прекарват в очакване дълго време, без да могат да изпълнят закона. Ала едните и другите чакат по три и четири години.»

Ужасните изкушения и съблазни, които бяха обикновено нещо във Вавилон, останаха незаличими в паметта на иудеите-изгнаници. В течение на столетията и до времето на Христа прекрасната столица бе за тях «Вавилон великий... майката на всички земни гнусотии» (Откр. 17:5). Понятието «грешен като Вавилон» е утвърдено в словесното богатство на всички съвременни езици.

Германските изследователи трябваше да разчистят 30 000 кубически метра развалини, докато разкрият част от храма на Мардук край р. Ефрат, който е бил възстановен при царуването на Навуходоносор. Този строеж заедно със страничните помещения заемаше една площ от 450 на 550 метра! Срещу храма се е издигал цигуратът, кулата на светилището на Мардук.

«Хайде да си направим тухли и да ги изпечем на огън! И тухлите им служеха вместо камъни, а земната смола — вместо вар. И рекоха: Хайде да си построим град и кула, чиито връх да стига до небето, за да спечелим слава» (Бит. 11:3, 4).

Дори посочената в Библията зидарска техника за строежа на Вавилонската кула отговаря също на резултатите от изследванията. При строежа наистина са били употребени, както изследванията потвърждават, преди всичко в основата само засмолени тухли. Това е било необходимо очевидно за сигурността на сградата «по строителнополицейски причини». Поради близостта на реката е трябвало да бъдат взети предвид редовните високи води и постоянната влажност на почвата. Затова основите и зидарията е трябвало да бъдат направени непромокаеми и устойчиви чрез «земната смола», тоест асфалта.

Описанието на строежа се намира в книга Битие и се отнася за времето още преди родоначалниците. Авраам е живял, както можа да се установи от находките в Мари, през XIX столетие преда Христа. Няма ли тук противоречие? Историята на кулата, «чийто връх стига до небето», сочи към едно далечно минало. Тя е била разрушавана много пъти и отново е била построявана. След смъртта на Хамурапи хетейците са се опитали да изравнят със земята огромната постройка Навуходоносор е извършил само възстановяването й.

Седем стъпала, «седем паралелепипеди» са били издигнати един върху друг. Намерената в храма плочка на един «архитект» описва точно, че дължината, ширината и височината били еднакви, а само терасите имали различни размери. Страничната дължина на основата е дадена с малко повече от 89 метра. Археолозите измериха 91,5 метра. Следователно кулата трябва да е била висока около 90 метра.

Вавилонската кула също е била в служба на един мрачен култ. По това Херодот съобщава: «На последната кула(79) има едно голямо светилище, а в него е разположено голямо легло, красиво застлано, и пред него е поставена златна маса. На леглото има една статуя, но не изправена; там също не може да пренощува никакъв друг човек освен онази от местните жени, която е била избирана от самия бог измежду всичките, както казват халдейците, жреците на този бог. Същите твърдят още, което впрочем не им повярвах, че самият бог посещавал светилището и отпочивал на леглото, както ставало и в египетския Тевен според твърдението на египтяните; защото и там, в светилището на тевенския Зевс, спяла също жена...».

На улиците и площадите, между храмовете, параклисите и олтарите е цъфтял гешефтът, преуспявала е търговията. Тържествени шествия, тежко натоварени кервани, колички за продажба на дребно, жреци, поклонници и търговци са се движели на вълни, в пъстра и шумяща смесица. Религиозната служба и търговия са се приближавали толкова много във вавилонското ежедневие, че се преплитали често една в друга, както например в храмовете. Какво друго са могли да правят жреците с всички тези жертвоприношения, с всички «десятъци», които са пристигали ежедневно пред олтарите и много от които са подлежали на бърза развала, ако не да ги превърнат, колкото е възможно по-скоро, в пари? Както в Ур управленията на храмовете са разполагали и във Вавилон със собствени магазини и собствени продавници. За да използват доходите си още по-плодотворно, те са уреждали дори собствени банки.

Пред двойните стени, които били толкова широки, «че една кола с четири коня е могла да обиколи по тях»(80), са били разположени «търговските камари». Край брега на реката са били определяни цените, установявани са били разменните стойности на стоките, пристигащи с кораби. «Карум», «кей» се е казвало на вавилонски мястото, което ние наричаме борса. Заедно с кея, с борсата, западният свят възприе също и системите за мерене и теглене на търговската централа Вавилон!

В стремлението си да потърсят и намерят «най-доброто на града» иудеите са имала възможност да научат много в градовете на Вавилония и да разширят своя умствен кръгозор в полза на идващите поколения Те са могли да подобрят жизненото си равнище, което е послужило в много отношения на бъдещите поколения; защото копнежът към далечната малка родина край р. Йордан оставаше неутолим в техните сърца. Те не можеха да забравят града на Давида, не можеха да прежалят своя Иерусалим! «При реките Вавилонски — там седяхме и плачехме, когато си спомнехме за Сион» (Пс. 136). Това не са празни думи: защото хиляди тръгнаха по мъчителния обратен път. Те възстановиха пак разрушения град и храма на Иехова. Без този пламтящ копнеж към изгубената родина това не би станало никога!

2 глава: Слънцето на Древния Изток угасва

През 500 година преди Христа в древния свят — Последни импулси преди угасването — Бягство в миналото — Набонид възстановява древни постройки — Първият музей на света в Ур — Семитски велики царства отстъпват — Рожденият час на западния свят

ЕТО / НЕЩАСТИЕТО ЩЕ МИНЕ / ОТ ЕДИН НАРОД КЪМ ДРУГ / И ГОЛЯМА БУРЯ ЩЕ СЕ НАДИГНЕ / ОТ ЕДНА ДАЛЕЧНА ЗЕМЯ.

(Иерем. 25:32)

Стрелките на световния часовник се приближават към 500 година преди Христа. Древният Изток носи на гърба си повече от три хиляди години. Народите в «Плодородния Полумесец» и край Нил са престарели, тяхното творческо ядро е изчерпано, те са изпълнили задачата си и са достигнали времето, когато трябва да слязат от сцената на историята.

Слънцето на Древния Изток е в залез и неговите народи съзнават вече смътно настъпващата нощ.

В уморените му обитатели проблясва за последен път волята за действие; те събират още веднъж силите си. От Египет до земите край Ефрат и Тигър се надига сякаш един последен протест срещу потъването в незначителност и забрава. Дали тези народи, поглеждайки назад, не си спомнят за своята ръководна роля в световния театър? Може би е така! Техните владетели хвърлят поглед назад, върху великите символи на едно блестящо минало. Те си мислят, че ще могат да предотвратят неизбежното чрез последните импулси на своята мощ.

Фараоните Нехао и Априес правят усилия да завладеят наново Сирия — Палестина. Древното царство и неговите «бойни походи срещу Азия» са идеалите на 26 династия(81). Създават се големи флоти и се предприема опитът да бъде възстановен старият канал между Нил и Червено море.

Щом последните импулси на тяхната мощ не дават резултат и оръжията им не биват увенчани с успех, те насочват усилията си към други области, вдъхновени от примерите, останали от великото време на строителите на пирамидите. Художници и скулптори копират произведенията на великите предшественици. Имената на фараони от третото хилядолетие биват врязвани в нови скарабеи. Древни административни и дворцови титли биват въведени отново, управленческият и чиновническият апарат бива преустроен така да се каже «по древному».

Нещо подобно става и на Средиземноморското крайбрежие, във Финикия. В 814 година преди Христа Картаген бива основан като северноафриканска колония на града Тир. По това време мощта на Финикия в областта на морската търговия е достигнала кулминационната си точка. От Черно море до Гибралтарския пролив Финикия притежава търговски колонии и бази по бреговете на Средиземно море. Сто години по-късно гърците наследяват вече нейната световна търговска мрежа. Жрецът Санхуниатон пише историята на Финикия; той получава поръчка от един цар да препише старите надписи и текстове, които Фило от Библос е използвал дълго след това като исторически източник.

При управлението на Ашурбанипал(82) царството на асирийците стои в зенита на своята мощ; то се простира от Персийския залив чак до Горния Египет. Тигърът на Древния Изток е наситен и господарят на най-силния завоевателен народ заповядва да го рисуват, излегнат на мек диван и с венец от лозови листа, както му се поднася тържествено широка чаша вино. Създаването на първата антична колекция, на най-голямата библиотека в древния свят е главната му страст. По негова заповед складовете на древните храмове биват претърсени за издирване на загубени документи. Неговите писари изготвят преписи от хиляди плочи от времето на великия Саргон I (в 2350 година преди Христа). Главната страст на брата му Шамашшумукин във Вавилония отива още по-далеч. Той нарежда да се отбележат на древния език на сумерите дори злободневните събития.

Навуходоносор(83), последният велик цар върху трона на Вавилон, се измъчва също от копнежа към най-далечното минало. Неговите дворцови дописници биват задължени да съчиняват надписи на древновавилонски език, на който никой вече не говори, нито може да чете. Строителното изкуство и литературата стигат още веднъж до разцвет, при управлението на халдейците.

Наблюдаването на небето в услуга на астрологията постига неподозирани успехи. Наблюдателите съумяват да определят предварително слънчеви и лунни затъмнения. Във вавилонското училище по астрономия към 750 година преди Христа биват направени записвания относно някои небесни тела. които продължават без прекъсване повече от триста и петдесет години; това е най-дългата действително проведена наблюдателна кампания на астрономите. По точност изчисленията им превъзхождат тези на европейските астрономи дори от XVIII столетие.

Набонид(84) трябва да е бил първият археолог на света. Този последен вавилонски владетел е заповядал да се изровят разрушени светилища и храмове, да се разгадаят и преведат древни надписи. Той е ремонтирал, както се разбира от находките при Тел ал Мукайар, напукалата се от старост стъпаловидна кула в Ур.

Принцеса Вел-Шалти-Нанар, сестра на библейския Валтасар, е проявявала същите интереси като своя баща Набонид. Уоли откри в пристройката на един храм в Ур, където тя е управлявала като жрица, истински музей с находки от южномесопотамските държави — това е наистина първият музей на света. Тя е описала дори грижливо колекцията си, парче по парче, върху един глинен цилиндър. Според думите на Уоли това е «най-старият познат музеен справочник».

Само един народ — разпокъсан на мн�