Методически кодекс

Четвърта част: Правила за публикуване на архивни документи

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автори: Стефка Петкова, Калинка Анчова, Майя Бурмова, Светла Нашева, Андриана Нейкова, Мариана Пискова, Иван Бояджиев, Иван. Гиздов, Кинче Парушева, Александър Тончев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2010

А. Публикуване на писмени документи

I. Видове документални издания

1. Документите могат да бъдат публикувани в самостоятелни издания — сборници, христоматии, или като част от други — в периодични издания, научни трудове, албуми, всекидневния печат и т. н.

1.1. В зависимост от предназначението и задачите си документалните издания биват: научни, учебни и популярни, като задължителни за всички при подготовката им са изискванията, отразени в настоящата част на Кодекса.

1.1.1. Научните издания са предназначени за изследователите от различните области на знанието, които използуват документалните извори при изучаването и разработването на съответните проблеми. Тези издания обхващат възможно най-пълно наличния изворов материал. Текстът на документите се възпроизвеждат по дипломатическия, научно-критическия и факсимилния начин в зависимост от предназначението на изданието (вж. настоящата за Кодекса, глава четвърта). Научно-справочният апарат към тях е изчерпателен и често има изследователски, приносен характер. За запознаване на изследователите с оригиналите поне на част от публикуваните документи, тези издания са снабдени с повече факсимилета на документи.

1.1.2. Учебните издания са предназначени предимно за преподаватели и учащи се и имат за задача да подпомагат по-задълбоченото изучаване на материала, предвиден в учебната програма по съответен предмет. Текстът на изворите в тях се възпроизвежда по дипломатическия, научно-критическия или факсимилен начин в зависимост от учебния предмет, а научно-справочният апарат е по-кратък. Снабдяват се с повече факсимилета и илюстрации.

1.1.3. Популярните издания са предназначени за по-широк кръг читатели. Документите се подбират за нуждите предимно на агитационно-пропагандната и културно-просветната дейност. Публикуват се най-типичните документи, които имат познавателно или възпитателно значение. Текстът на документите се възпроизвежда по научно-критическия начин. Научно-справочният апарат е по-кратък. Снабдяват се с богат илюстративен материал.

1.2. В дадено документално издание могат да бъдат включени:

— документи от определен архивен фонд или колекция;

— документи по определена тема, независимо от фондовата им принадлежност и местонахождението им;

— документи, създадени от едно лице в процеса на неговата дейност, независимо от фондовата им принадлежност;

— документи от един вид (протоколи, писма, отчети и т. н.) и по една тема, независимо от фондовата им принадлежност.

1.3. В зависимост от количеството на включените документи, от хронологическите граници на периода и от обхвата на темата, която се осветлява от документите, изданията могат да бъдат: еднотомни, многотомни, серийни и публикации на група документи в периодично или друго издание.

1.4. В зависимост от начина на предаване съдържанието на документите, изданията биват:

— с оригинални текстове, възпроизведени изцяло или в извлечение:

— с регести;

— с оригинални текстове и регести.

II. Предварителна работа

1. Предварителната работа при подготовката на документалните издания обхваща:

1.1. Определяне вида на съответното издание и кръга на личните документални извори по темата.

1.2. Съставяне на ориентировъчен работен план на изданието за ръководство при издирването на изворите. В работния план се посочва видът и обемът на изданието, темата, подтемите и въпросите, които трябва да бъдат осветлени, архивохранилищата, фондовете и колекциите, от които ще се издирват документи, критериите за подбора на документите, структурата на изданието, видът на научно-справочния апарат и т. н. Работният план се попълва и уточнява в процеса на подготовка на изданието и се оформя окончателно след завършване на издирването на документите.

1.3. Издирване и проучване на литературата по темата на изданието, съставяне на възможно най-пълна библиография на публикуваните до момента документи, обект на изданието, събиране на материали за научно-справочния апарат към изданието.

1.4. Проучване на научно-справочния апарат в архиви, библиотеки и музеи за определяне на фондовете и архивните единици, които ще се преглеждат. Съставяне на списъци или картотеки на набелязаните за полистно преглеждане архивни единици.

1.5. Преглеждане на набелязаните архивни единици и картотекиране на документите, подходящи за включване в изданието.

III. Издирване и подбор на документите за публикуване

1. Издирване на документите.

1.1. Издирването на документите се извършва с оглед на темата и вида на изданието, и кръга от извори, определен за него.

1.1.1. За научните издания издирването на документите е изчерпателно. Археографът е длъжен да познава всички налични документи по темата (публикувани и непубликувани), намиращи се в обществени архивохранилища.

1.2. Издирването на документите се осъществява с помощта на предварително съставените картотеки на архивните единици, които в процеса на работа се допълват. Извършва се полистен преглед на набелязаните архивни единици. Документите, които вече са публикувани, се сверяват с оригиналите, за да се установи качеството на публикациите им.

1.2.1. За всеки издирен документ се съставя фиш (вж. Приложение № 1(1)). Фишите се подреждат в картотека според тематичния план на съответното издание. Картотеките са задължителни за научния вид издания и препоръчителни за учебните и популярните.

1.2.2. При подбора на документите за публикуване върху фишите се отбелязва как ще се използува конкретният документ — дали ще се включи в основната част на изданието или само ще се посочи в списък, хроника, таблица и т. н.; дали изцяло или частично ще се публикува, ако влезе в основната част.

2. Подбор на документите. Критерии на подбора.

2.1. Подборът на документите за публикуване се извършва въз основа на марксистко-ленинските принципи за историзъм, партийност, всестранност и комплексност при изучаване на документите, и в зависимост от темата на изданието, неговия вид и предназначение.

Подбраните документи трябва да допринасят за обективното и последователно осветляване на историческия процес като цяло, както и на отделните факти, събития и личности.

2.1.1. В случай, че няма достатъчно документи по темата, подбират се по-голям брой материали от периодичния печат, излязъл по времето на събитията, осветлявани в изданието.

2.1.2. При научния вид издания подборът трябва да осигури максимално пълен състав на документите от даден фонд или негова част, от даден вид, на дадено лице, на тематичния комплекси т. н.

Съставът на подбраните за публикуване документи се допълва със сведения за издирените, но непубликувани в изданието документи, които се посочват в списъци, хроники, таблици, приложения и др.

2.1.3. При учебните и популярните издания се подбират най-характерните документи, съдържащи най-пълна и ярка информация по темата на изданието.

2.2. Подборът на документите се извършва на два етапа:

— възможно най-пълно през време на издирването на документите за съответното издание;

— окончателно (след издирването на целия комплекс от документи и материали и уточняване на работния план на изданието).

2.3. Проучването на документите при подбора им за публикуване изисква научно-критически анализ на съдържанието и външните белези на всеки документ, за да се определи неговата автентичност и научна стойност.

2.3.1. При анализиране на съдържанието на документа се установява времето, авторът, мястото и условията на създаването му, класово-политическата насоченост, степента на достоверност, значението на съдържащите се в него данни, неповторимостта на документа, връзката му с целия документален комплекс и т. н.

2.3.2. Към анализираните външни белези се отнасят готиката, видът не хартията, наличието на печати, водни знаци, начинът на изписване (на ръка, на пишеща машина, с мастило, с молив и др.) и т. н.

2.3.3. В резултат на анализа на документа се определя дали е целесъобразно и възможно публикуването му — изцяло или частично, както и възможността да бъде използуван под друга форма (в приложенията към изданието, в таблиците, списъците и др.).

2.4. При подбора на публикувани по-рано документи и на материали от периодичния печат въпросът за тяхното включване в състава на съответното издание се решава в зависимост от характера, темата и предназначението на изданието, от наличието на оригинали на документите, от качеството на съществуващите публикации и от това дали те не са станали библиографска рядкост.

2.4.1. Публикувани документи се включват в основния състав на научните издания:

— когато предишната публикация е непълна, неудовлетворителна от гледна точка на археографските изисквания или недостъпна за използуване;

— когато се поставя задача да се публикуват в изданието всички документи от даден вид, за дадено лице или тема.

В случай, че публикуваните документи не се включват в съответното издание, целесъобразно е те да се посочат в списъци или под формата на регести.

2.4.2. В учебните и популярните издания публикувани документи се използуват по-широко, като могат да съставят и значителна част от изданието.

IV. Избор на текста и начин за възпроизвеждането му

1. Избор на текста.

1.1. При избора на текста за публикуване се имат пред вид всички редакции и варианти на документа, запазени в ръкопис и на машина, белови и чернови, преписи, и копия (заверени и незаверени), публикуваните материали във вестници, списания, книги, както и коректурите на такива материали.

1.2. Когато от даден документ са запазени няколко редакции или варианти, публикува се последната редакция на авторския текст. В научните издания се публикуват и някои от по-важните варианти в случай, че в тях има съществени отклонения от окончателния текст. За останалите варианти се съобщава в археографската част на предговора, ако има много такива случаи в изданието. За единични случаи се дава текстуална бележка.

Не се допуска съставяне на нов документ чрез обединяване на различните редакции и варианти от даден документ. Липсващите части от текста могат да се възстановят от някоя друга редакция на същия документ, но за това се дава обяснение в текстуална бележка.

Изключение от това правило се допуска при публикуване на закони, укази, правилници за тяхното приложение и други подобни, в които последователно са били внасяни и са обнародвани допълнително изменения и допълнения. Параграфите, които са претърпели изменения се отпечатват по последната им публикация. Измененията и допълненията на съответния закон, указ и други се посочват и в заглавието. Например:

Из Наредбата-закон за съдене от Народен съд на виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзните народи и за злодеянията, свързани с нея, и Наредбата-закон за изменение и допълнение на същата. 6 окт.–24 ноем.1944 г.

Чл. 22, т. 10. Лицата, които в страната или извън вея от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г. със своите действия, писания, слово или по друг начин са допринесли дейно и съществено за извършването и провеждането на горните деяния, както и за гоненията срещу евреите1.

1 Подчертаният текст е допълнен с ДВ, бр. 219 от 6 окт. 1944 г. и бр. 267 от 24 ноем. 1944 г.

(Борбата на българския народ за защита и спасяване на евреите в България през Втората световна война. С., Изд. на БАН, 1976, с. 251).

1.3. Служебните документи се публикуват по окончателния (утвърден) текст — белова, а ако няма белова — по копия или преписи, със съответна обосновка в археографската част на предговора.

1.4. Законодателни актове (декрети, укази, закони, постановления и др.) се публикуват по официалните издания, а когато не са публикувани — по първообраза на последния текст. В случай, че има различия между тях, различията се посочват в текстуални бележки.

1.5. Дипломатически документи се публикуват по официалните им издания, а ако не са публикувани — по техния оригинал.

В зависимост от задачите на изданието текстовете на дипломатическите документи могат да се публикуват на два или повече езика, а в легендата винаги се отбелязва на какви езици съществува текстът на документа.

1.6. Творчески, научни, художествени и други ръкописи се публикуват по окончателния авторски текст. Ако има няколко редакции, сведения за тях се дават в текстуални бележки. Документите, на които не са запазени оригиналите, се издават по техните преписи или публикации.

За публикуваните по-рано документи трябва да се има пред вид, че е възможно да е имало редакторско, цензурно или друго намесване в текста, което трябва да се установи и да се отрази в текстуални бележки.

1.7. Лични писма се публикуват по текстовете, изпратени до адресатите т. е. по белови, а при липса на белови — по копия, преписи или чернови. В научните издания различията между тях се посочват в текстуални бележки.

1.8. Стенограми се публикуват по прегледани, поправени и заверени от автора текстове. В случай, че няма такива, се публикуват некоригираните текстове.

1.9. Телеграми, телефонограми и радиограми се публикуват по възможност по входящия текст. При наличие и на текст се прави съпоставка между двата текста и различията се посочват в текстуални бележки.

1.10. Автографи на големи личности, които имат значение на отделен документ, се публикуват самостоятелно.

2. Начини на възпроизвеждане на текста.

2.1. В зависимост от вида и задачите на съответното издание текстът на документите, които се публикуват, може да бъде възпроизведен полиграфически (висок, дълбок и офсетов печат) и неполиграфически (фототипно, микрофилмово, на микрофиши и т. н.). Полиграфическите издания са предназначени за научни, пропагандни и учебни цели, а неполиграфическите — предимно за научни изследвания.

В полиграфическите издания текстът на документите се възпроизвежда научно-критически или дипломатически, а в полиграфическите — чрез фотографиране (фототипно).

2.2. Научно-критическият начин за възпроизвеждане на текста се прилага в научни, учебни и популярни издания.

2.2.1. В научните издания текстът се предава с пълно запазване на стила и езика на документите. Графиката, правописът и пунктуацията се нормализират в съответствие с графичната и правописната система и пунктуацията на съвременния български език (вж. Приложение №2). Срещащите се в текста грешки се коригират, съкратено написаните думи, ако не са общоприети съкращения, се изписват изцяло, като възстановените части се поставят в скоби.

2.2.2. В популярните издания текстът се възпроизвежда със съвременен правопис и пунктуация, без задължително запазване на езиковите и стилните особености. За по-редки архаизми, чуждици и диалектизми се дават разяснения в текстуални бележки.

Графиката и правописът се нормализират в съответствие с изискванията на Приложение № 2. Грешките в оригиналния текст се коригират като бележки се дават само за тези, които имат смислово значение. Съкращенията се доразвиват без да се отделят със скоби. За тези издания са в сила и изисквания, посочени по-нататък в т. 3.

2.2.3. В учебните издания текстът се възпроизвежда в зависимост от предназначението на изданието — за обучение история, български език и др., т. е. в едни от тях могат да се спазват изискванията за научните издания, а в други — за популярните.

2.3. Дипломатическият начин за възпроизвеждане на текста се прилага в специални издания — научни, учебни, предназначени за лингвистични, палеографски и други научни изследвания или учебни занимания. Текстът на документите се възпроизвежда в пълно съответствие с оригинала и неговите особености — стар правопис, излезли от употреба буквени знаци, грешки, решения, включително и необщоприетите, за документите на учрежденията (текста на бланката), неточности, пропуски и др.

2.4. При факсимилните издания текстът се възпроизвежда фототипно чрез фотокопиране или микрофотокопиране (микрофотоиздания).

Факсимилните издания са предназначени главно за научни изследвания — лингвистични, палеографски, текстологични и т. н., за които представлява интерес и външният вид на публикуваните документални извори. Текстът на изворите в тези издания може да се съпровожда (успоредно или последователно) и с полиграфическо възпроизвеждане.2.4.1. Факсимилно може да се възпроизведе текст на отделни документи или на части от тях за илюстрация към документи, публикувани полиграфически. Например:

Васил Левски. Документално наследство. Юбилейно издание по случай 100 години от гибелта му. Ред.: К. Възвъзова и Н. Генчев. С., 1973, 348 с.

2.4.2. Археографското оформяне на факсимилните издания не се различава от това на полиграфическите.

Особеност на научно-справочния апарат във фексимилните издания е, че се отпечатва полиграфически и се помества в края на изданието (вж. настоящата част на Кодекса, глава осма).

При текстове със старобългарски букви се прилага таблица с обяснения за тяхното произношение. Например:

Рибен буквар — Петър Берон. Фототипно издание под редакцията на Ст. Стойков. С., 1964.

2.4.3. Според формите на микрофотокопиране изданията биват: микрофилмови и микрофишови.

Използуването на тези издания се осъществява с помощта на устройства за четене (читателски апарати).

Археографското оформяне на микрофотоизданията не се различава от това на полиграфическите издания.

Особеност на научно-справочния апарат е, че се оформя като отделен том, отпечатан полиграфически или заснета филмова лента, и се помества в началото или в края на изданието.

3. Изисквания при научно-критическото възпроизвеждане на текста на документите.

3.1. Текстът на бланката на документа и адресът по правило не се възпроизвеждат, а се използуват при съставяне на редакционното заглавие.

Ако бланката и адресът съдържат елементи със самостоятелно познавателно значение, неотразени в редакционното заглавие, те се възпроизвеждат в текста на документа.

3.2. Направените от автора поправки и допълнения се възпроизвеждат на съответното място в текста.

3.2.1. Когато авторът на документа не е означил точното място на направените от него поправки и допълнения към текста, то се определя по преценка на археографа, като се дават разяснения в съответна текстуална бележка.

3.3. Поправки, допълнения и приписки — редакторски, цензурни и т. н., направени върху текста от други лица, се отбелязват в текстуална бележка, ако имат смислово значение или са от известни лица.

3.3.1. Зачертан текст по правило не се възпроизвежда. Изключения се правят само в случаите, когато този текст има определено научно значение или допринася за възстановяване на нарушена цялост на текста. В текстуална бележка се отбелязва кой текст е бил зачертан и евентуално от кого.

3.3.2. В документи с явен и скрит текст (написан със симпатично мастило) в научните издания като основен се възпроизвежда проявеният скрит текст, а в текстуална бележка — явният текст.

3.3.3. Текстът на документи, написани с шифър, се възпроизвежда дешифриран, а в текстуална бележка се отбелязва кой е извършил дешифрирането. Посочва се по възможност шифърът и ключът към него.

3.3.4. Празни места в текста, оставени от автора за попълване по-късно с имена, дати и други данни, както и текст, неразчетен поради повреда на документа, се отбелязва с многоточие (три точки), поставени в квадратни скоби.

В текстуална бележка се прави уговорка за размера на пропуснатия, неразчетения или липсващ поради повреда текст. В случай, че археографът успее да възстанови пропуснатия текст, той посочва в текстуална бележка източниците, въз основа на които е постигнал възстановяването.

3.3.5. Неволно изпуснати от автора на документа думи се възстановяват по смисъл и се отделят в квадратни скоби, ако без тях текстът е неясен.

3.4. Резолюциите, които се отнасят до съдържанието на документа, се възпроизвеждат след основния текст в хронологичен ред или в логическа последователност, като се посочват по възможност и авторите им. Текстът, прибавен от археографа, се отделя с квадратни скоби. Например:

В горния ляв ъгъл резолюция: «К. Д. За сведение. 25 януари 1945 г.».

(Установяване и укрепване на народнодемократичната власт. Септември 1944–май 1945 г. С., Изд. на БАН, 1969, док. № 287, с. 439).

3.5. Поставените от автора логически ударения в текста чрез подчертавания, пунктирани линии или главни букви се набират с друг шрифт.

Неавторските подчертавания, които имат значение за историята на документа, не се отделят шрифтово, но в текстуална бележка се пояснява от кого са направени, ако това може да се установи.

3.6. Сведения за промени в почерка или в средствата за изписване на текста (с мастило, с молив и др.) се дават в текстуална бележка. Например:

Ваш покорен слуга

Н. Палаузов1.

1 Текстът на писмото е написан от друго лице. Само подписът е на Н. Палаузов.

(Из архива на К. Иречек. Преписки с българи. Под ред. на П. Миятев. С., Изд. на БАН, 1953, с. 280).

3.7. Всички съкращения в текста, които не са общоприети или са не на място направени, се доразвиват в квадратни скоби.

3.8. Парични знаци, изписани по по-особен начин (с условно приети знаци или съкращения), се възпроизвеждат така както са означени в текста, а в текстуална бележка се дават съответни пояснения. Например:

# Лира (жълтица).

12–ка (монета по 12 гроша).

┼ — тач (френска сребърна монета).

3.9. Срещащите се в текста стари мерки се дават както са в оригинала, а в текстуална бележка се посочват техните съответствия в съвременната метрична система (за дължина, повърхност, обем и маса).

Думите, означаващи мерки за дължина, тегло, време и други, могат да се запазят съкратени, ако до тях има цифрови знаци. Без цифрови означения те се възпроизвеждат изцяло. Например:

5 км., а не 5 километра; 6 ч., а не 6 часа.

Петнадесетина километра, а не петнадесетина км.

3.9.1. Думите процент, промил, номер, параграф, ако са придружени с цифрово означение, се заменят със съответните знаци. Например:

5%, 6‰, № 1, § 10.

3.10. Думи и изрази, написани на чужд език, се предават на езика на оригинала, а в текстуална бележка към съответната дума се посочват нейният произход и превод. За изразите се дава само техният превод и пояснение от какъв език е направен. За цитатите се посочва по възможност откъде са взети. Например:

beautiful, (англ.) — красив, хубав.

beau, (фр.) — красив, хубав.

Ако чуждите думи и изрази изобилствуват в текста, техните обяснения могат да се дават еднократно, в специален речник в края на публикацията.

3.11. В случай, че текстът на документа е на български език, но е написан с друга азбука (латинска, гръцка и др.), той се предава с кирилица, като тази особеност се отбелязва в текстуална бележка.

3.12. думи и изрази (титли, названия и др.), в които се срещат диакритични знаци и надредни думи и букви, се възпроизвеждат изцяло на съвременен правопис.

Ако това са единични случаи, в текстуална бележка се дават пояснения за начина, по който тези знаци и букви са написани в оригинала. При по-честа тяхна употреба поясненията се включват в предговора.

3.13. Срещащите се в текста на документа дати, означени с буквени знаци или по друго летоброене, се предават както са в оригинала, а в текстуална бележка се привеждат по съвременното летоброене.

3.14. Сведенията от пликове — адреси, пощенски щемпели, марки и др., се използуват в редакционното заглавие или се посочват в текстуални бележки, ако имат значение за доизясняване на съдържанието не документа.

3.15. Подписите се възпроизвеждат след текста на документа на нов ред от дясната страна. Ако документът е дипломатически, подписите на представителите на страната се разполагат така, както са в оригинала (вж. настоящата част на Кодекса, глава десета т. 4.1.). Когато подписите са много и нямат съществено значение за историята на документа, могат да не се посочат. Съобщава се само общият им брой. Ако между тях има имена на известни лица, след общия брой се посочват тези имена. Например:

Централна комисия за съдействие за реализиране на народния заем на свободата.

Следват 26 подписа.

(Установяване и укрепване на народнодемократичната власт. Септември 1944–май 1945. С., Изд. на БАН, 1969, с. 527).

3.15.1. Нечетливите подписи се установяват по други документи и справочници. Установените подписи се посочват след текста, а в текстуална бележка се отбелязва източникът, от който са открити (например по съпроводително писмо).

За неразчетен подпис в текста се отбелязва в квадратни скоби «не се чете». Подписите за заверяване се възпроизвеждат като съставна част от документа.

3.16. Неизправностите без смислово значение (правописни и явни механични грешки) се отстраняват от текста.

3.16.1. Неизправностите в текста, които имат смислово значение (изопачаване на думи, грешки, променящи смисъла на думите, стилистично неправилен строеж, неверни цифрови данни и др.), се предават както са в оригинала. Поправките се посочват в текстуални бележки. За неизправностите, които не могат да бъдат коригирани, в текстуална бележка се прави уговорка «така е в текста». Например:

«... да се квалифицират ...»1

1 Погрешно, вм. класифицират.

(Документи за историята на Българското книжовно дружество, т. 2,1878–1911 г. Съст. Ив. Снегаров и др. С., Изд. на БАН, 1966, с. 215).

3.16.2. Срещащите се в текста на документа нецензурни думи и изрази не се възпроизвеждат. На мястото им се поставя знак за изпуснат текст (три точки в квадратни скоби), а в текстуална бележка се отбелязва «нецензурна дума» или «нецензурен израз».

3.16.3. Лични имена, географски наименования, названия на списания, улици и др., написани на чужд език, не се транскрибират на кирилица, а се оставят както са в оригинала. Когато те са дадени в транскрипция също се запазват както са изписани в оригинала с уговорка в текстуалните бележки, ако това е необходимо.

Цитатите в текста на документа се проверяват по възможност по източниците. Ако цитатът е неверен, точният му текст се дава в текстуална бележка.

3.17. Забележките, отразяващи степента на секретност и спешност на документа («секретно», «поверително», «за служебно ползуване», «конфиденциално», «срочно», «бързо», «лично на ...» и др.), се възпроизвеждат като се поместват в най-десния край на реда преди началото на текста, ако тези особености не са отразени в заглавието.

Деловодните и лични бележки върху текста на документа се възпроизвеждат в текстуална бележка, ако имат значение за историята на документа.

3.18. Имената на лица, означени в текста с инициали, се възстановяват изцяло в квадратни скоби, когато това е необходимо и възможно. Например:

Н. В. С. — Н[икифор] В[асилев] С[имеонов].

В текстуални бележки се посочват източниците, въз основа на които са уточнени имената.

3.19. Често повтарящи се думи в текста, като длъжностни чинове, титли, форми на обръщение, географски термини и др., могат да се дадат съкратено, ако след тях има собствени имена. Например:

г. д-р Рачо Ангелов, вместо господин доктор Рачо Ангелов; гр. Пловдив, вместо град Пловдив.

3.20. Текстът на телеграми, телефонограми и радиограми се предава както е в оригинала. Ако той е неясен поради изпускане на предлози и съюзи, те се възстановяват в квадратни скоби. Данните за дата, час, място за изпращане и приемане, номер на телеграмата, могат да се възпроизведат в текста или да се използуват в редакционно заглавие. Например:

«Протестна телеграма от Общото занаятчийско съдружие — гара Кричим до министър-председателя за отменяне на IV Постановление на Министерския съвет».

(Установяване и укрепване на народнодемократичната власт. Септември 1944–май 1945. С., Изд. на БАН, 1969, док. № 17, с. 388).

3.21. Текстът на стенограмите се предава в съответствие с дешифрирането, направено навремето от стенографа. Ако дешифрирането е направено от друго лице, за това се дава обяснение в текстуална бележка. Допуска се отстраняването на паразитни думи и допълването на липсващи.

3.22. Съкратено написаните названия на учреждения, организации, длъжности и общоприети съкращения се запазват. Пълното им наименование се дава в списъка на съкращенията или се доразкрива в текстуални бележки при първото им споменаване.

4. Особености при предаване на текста на превода в чуждо езични документи.

4.1. В научните издания текстовете на чуждоезични документи, с изключение на тези на руски език от по-ново време, се публикуват на езика на оригинала и в превод. По същия начин се публикуват и текстовете на чуждоезични документи, написани на кирилица.

Преводът обикновено се помества успоредно с чуждоезичния текст или непосредствено след него.

4.2. В популярните издания чуждоезичните текстове се публикуват по правило само в превод. За илюстрация някои от тези текстове могат да се дадат във вид на факсимилета.

4.3. В случай, че в документа се срещат отделни думи и изрази, наименования на вестници, списания, монети, титли и др., написани на език, различен от езика на документа, в преводите се възпроизвеждат на оригинален език. Техният собствен превод се дава с текстуална бележка.

4.4. Непопулярни съкращения на наименования на учреждения, политически партии, обществени организации и др., в преведа се разшифроват еднократно и в квадратни скоби. Независимо от това съкращенията се включват и в списъка на съкращенията.

4.5. В превода чуждоезичните собствени и фамилни имена се транскрибират в съответствие с възприетите за това правила.

4.6. Географските названия се транскрибират в съответствие с терминологията на официалните източници от времето на съставянето на документа (географски карти, списъци на населени места, статистически публикации и др.). Съвременните им названия се съобщават в текстуалните бележки или в указателите.

5. Предаване на текст в извлечение.

5.1. Публикуване на непълен текст на документите (т. е. в извлечение) се прилага предимно в популярните и учебните издания. В научните издания публикуване на текст в извлечение се прилага при тематични издания, когато само част от документа се отнася до съответната тема или когато в документа се повтаря текст на друг документ, публикуван в същото издание.

5.2. В протоколи, отчети и други сложни документи се публикуват в извлечение обособени техни части: раздели, отделни решения.

5.3. При публикуване на текст в извлечение задължително се прави уговорка в заглавието чрез предлога «из». Например:

Из доклад на свищовския околийски управител до Министерството на вътрешните работи за състоянието на околията през май 1945 г.

(Установяване и укрепване на народнодемократичната власт. Септември 1944–май 1945 г. С., Изд. на БАН, 1969, док. № 448, с. 700).

5.4. При публикуване на текст в извлечение подписите се възпроизвеждат независимо от това, че пред тях има изпуснат текст.

5.5. Изпуснатите чести от текста се отбелязват с многоточие и квадратни скоби [...]. До скобата се поставя индексът на текстуалната бележка, в която се дават сведения за съдържанието на изпуснатите части или за названията на изпуснатите раздели от документа. Ако изпуснатата част се повтаря в текста на друг документ, публикуван в изданието, в текстуална бележка се посочва и номерът на този документ. Причините за публикуването на текстове в извлечение се обосновават в археографската част на предговора. Например:

...*

* Изпуснатият текст се отнася за отношението към армията в условията, на фашистката диктатура.

(Установяване и укрепване на народнодемократичната власт. Септември 1944–май 1945. С., Изд. на БАН, 1969, док. № 77, с. 83).

5.6. При публикуване на таблици в извлечение, изпуснатите части от текста не се отбелязват с многоточие, а се правят уговорки за съдържанието им в текстуални бележки. Ако пропуснатите сведения от таблиците са еднородни, пояснения за тяхното съдържание могат да се дадат в археографската част в предговора.

V. Съкратено предаване на текста

1. Регести (анотации).

1.1. Регестът е съкратено изложение на съдържанието на документ с или без цитиране на отделни негови части и със запазване по възможност на формата му. Регестът обхваща всичко съществено от съдържанието на документа и по възможност всички имена. Към регеста се съставя заглавие и легенда.

Издание, съставено само от регести, се нарича регест.

1.2. Регести се прилагат при публикуване на документи с повтарящи се встъпителни, заключителни или други стереотипни текстове, които не засягат основното съдържание; със сложни и други обръщения и титли, както и с често повтарящи се изразни форми, свързани с етикецията; със сложно съдържание (протоколи, дневници, планове, отчети, спомени и др.), част от което не се отнася до темата на изданието; при обнародвани по-рано документи; при наличие на много на брой кратки или с по-второстепенно значение материали, но които в съвкупност представляват значителен научен интерес; при наличие на единични, с второстепенно значение за изданието документи или повтарящи се и еднотипни по вид и характер документи; при значителни по обем, но съдържащи малко информация документи; при обширни документи, състоящи се предимно от цифрови данни (статистически таблици, бюджети, баланси, счетоводни регистри и др.) и пр.

1.3. Регестите не се препоръчват като форма за публикуване при основни партийни и правителствени документи; при единични документи с кратък текст; при документи, които имат емоционално съдържание и подчертано индивидуален характер и стил, и при наличие на малко документи по темата.

1.4. Регестите биват обширни, кратки, частични, групови и съставени по репрезентативния метод. Регест се съставя за един документ, за част от документ или група документи.

1.4.1. В обширния регест съдържанието на документите се предава възможно най-пълно с цитиране на най-важните части от текста. Например:

№ 318 — 1876 октомври 1, Т[атар] Пазарджик.

Писмо от жители на Пазарджик, с. Ветрен, Пазарджишко, Пещера, Брацигово и Панагюрище до Д[раган] Цанков и М[арко] Балабанов в Бирмингам. Молят да изразят пред европейското обществено мнение волята на народа за по-скорошно освобождение: «Доста бидоха петвековните наши безпримерни страдания и тегла! Но докато се управлява съдбата ни от турците, те, страданията, няма никога да престанат, а, напротив, още по-изкусно и по-прикрито щат се извършват.

Раните на народното ни тяло са такива, щото трябва цяр по-коренен от оня, който ни се е представял досега през реформи, хетове и фермани, които никога не са били туряни в действие, при всичко че и обещаваното от тях е било всякога нищожно. Само избавлението ни от турското управление и поверяването на съдбата ни занапред на едно народно правителство може да изцери глъбоките народни рани и да прекъсне страданията и теглата; само то, народното правителство може да доведе в благощастието и нашия народ, който, надеем се, скоро след добиването на това ще докаже, че го и заслужава ...».

Подписано от 100 души.

(Априлско въстание 1876. Анотации на документи и материали, т. II. Съст. Кирила Каратеодорова и др. Под ред. на проф. Александър Бурмов. С., Изд. Наука и изкуство, 1955, с. 94).

1.4.2. В краткия регест се предава основното съдържание на документа в кратка форма, без използуване на цитати. Например:

№ 379 — 1876 ноември 3, с. Дядово, [Пловдивско].

Писмо от селяните [до митрополит Панарет Пловдивски]. При потушаване на въстанието тяхното село е било ограбено и изгорено. Селяните са останали без покрив и хляб и въпреки това турците искат да съберат повторно ограбения от тях десятък. Молят за застъпничество.

(Априлско въстание 1876. Анотации на документи и материали, т. II. Съст. К. Каратеодорова. Под ред. на проф. Ал. Бурмов. С., Изд. Наука и изкуство, 1955, с. 108).

1.4.3. При еднотипни по съдържание и форма документи е целесъобразно един от тях да се публикува изцяло, а останалите да се публикуват в регест, като се изпуснат еднородните по съдържание части (увод, обръщения, заключения, някои части от текста и пр.).

1.4.4. Частичен регест се съставя за тази част от документа, която се отнася до темата на изданието. Останалата част не се взема под внимание, като за това се прави уговорка в предговора или в текстуални бележки.

Частичен регест се съставя също за част от документа с второстепенно значение за темата на даденото издание, като в този случай публикуваната в текст част от документа се набира с обикновения за изданието шрифт, а регестът — с различен.

1.4.5. Групов регест се съставя за група еднородни по форма и съдържание или малки по обем документи.

1.4.6. Регест, съставен според репрезентативния метод, се изготвя за подбрана част (откъс) от цялото. Прилага се при документи със статистическо, счетоводно, кредитно, финансово, търговско и друго подобно съдържание, които изобилствуват с еднотипни цифрови данни. Извадката, т. е. частта, може да бъде случайна, или гнездова. Случайната извадка се определя чрез прилагане на лотарийния подбор към всички единични случаи, застъпени в генералната съвкупност. При гнездовата извадка същият начин на подбор се прилага към цели гнезда (групи) от единични случаи.

1.5. Степента не подробност при предаване на съдържанието на документи зависи от информацията, която се съдържа в него, от нейното повтаряне в други документални издания и от вида и предназначението на публикацията. При публикуване на документи от отделен фонд или от един и същи вид, предназначени предимно за научни цели, съдържанието на документите се предава в регестите най-пълно. При тематични публикации фактите, които се отнасят до темата или имат второстепенно значение за нея, се предават в регестите по-кратко или се изпускат.

В регестите за научни издания, съставени по репрезентативния метод, извадката обикновено има обем до 1/5 от генералната съвкупност.

1.6. Освен най-важните положения, факти и цифрови данни в регестите се отразяват и характерните особености на езика и стила на автора на документите (изрази, съкращения, словосъчетания, специални и професионални термини, географски, лични и фамилни имена, чуждици и др.). Тези особености могат да не се запазят в регестите, ако в изданието се публикуват изцяло няколко типични в това отношение документи.

При предаване мисълта на автора по принцип се употребяват използуваните от самия него думи и понятия. Не се допуска заместване на определения и понятия, които изменят съдържанието и смисъла на авторовия текст. Изрази, които могат да се тълкуват различно, се предават изцяло, фактите и събитията, които в документите не са осветлени обективно или са дадени погрешно, в регестите се предават така, както това е направено в документите. Необходимите пояснения се дават в текстуални бележки.

1.7. Наличните цитати в документите се предават в кавички или в резюме, според значението им за съдържанието на документа. И в двата случая се прави препратка под линия към източника, от който са цитатите, ако тай може да се установи.

Всички изрази и отделни думи, които се публикуват като авторски, се предават в кавички, но без препратка под линия. При цитиране на големи части от документи, целесъобразно е те да се отделят от останалия текст с друг шрифт.

1.8. Ако е необходимо част от фактическия материал на документа да се предаде във вид на таблица, регестът може да бъде комбиниран, т. е. наред с текстовата част да се включи таблица. Тя се оформя според изискванията за таблиците (вж. по-долу т. 3.4.).

1.9. Съдържанието на таблични документи се предава в регест: а) като се публикуват наименованията на разделите, подразделите или групите и подробно се отразяват само данните от онези редове, които имат пряко отношение към темата; б) като се изпуска дублиращата колонка при наличие на различни по наименование, но с едно и също съдържание колонки.

1.10. В регест на документи с устойчиви формуляри (протоколи, анкетни листове и др.) последователно се отразяват съставните им части: уводна, констативна, разпоредителна и т. н. Ако някоя част се изпуска, се прави съответна текстуална бележка.

Когато документите от еднакви формуляри не са големи по обем, може да се публикува един изцяло, а съдържанието на останалите да се предаде в регест.

1.11. В регеста съдържанието на документите се излага в същия род, лице и число, както и в самия документ, без преразказване от името на археографа.

1.12. Подписите, бележките и резолюциите върху текста се възпроизвеждат след съкратеното съдържание на документа, в съответствие с изискванията за научно-критическото възпроизвеждане на текста на документите.

2. Археографско оформяне на регестите.

2.1. Заглавията на регестите се съставят според общите изисквания, като над заглавието отдясно се отбелязва «Регест».

2.2. Групово заглавие може да се състави за регести на документи, свързани помежду си по произход, вид, тематика, или по друг признак. То се оформя според изискванията за групово заглавие на документи, които се публикуват изцяло.

2.3. Легендата се помества след текста на регеста. Тя включва същите данни, както при публикуването на документи изцяло.

2.4. Регестите се използуват не само като самостоятелна форма на публикуване на документи, но и в състава на научно-справочния апарат на документалните издания — като списъци и в бележките по съдържанието.

3. Таблици.

3.1. Съдържанието на един или няколко еднотипни документа, което позволява групиране по определени тематични рубрики, може де се предаде съкратено във вид на таблици — текстови и цифрови. То може да се отрази в една или няколко таблици, ако е разнородно по тематика.

3.1.1. Текстови таблици се съставят при наличие на еднотипен, повтарящ се текст в един или повече документи от един и същи вид (заповеди, протоколи, постановления, удостоверения, анкети и др.). Те биват обикновени и анкетни.

Обикновените текстови таблици се съставят за документи от един вид със сходно съдържание. В тях се включват по правило всички сведения, съдържащи се в документите. Анкетните текстови таблици се изготвят въз основа на събрани данни от различни по вид и съдържание документи по отделни, предварително набелязани въпроси по темата на изданието. Тези въпроси стават рубрики на текстовите таблици.

Забележка: Анкетните текстови таблици не се покриват със статистическите анкети, съставени въз основе не устни или писмени мнения на специалисти и други лица. Например:

Загинали българи във въоръжената борба 1941–1944 година

3.1.2. Цифрови таблици се съставят за обилни цифрови данни в един или няколко еднородни текстови или таблични документи. В зависимост от темата и задачите на публикацията в таблиците могат да се включат всички или подборно извлечени цифрови данни от документите. Цифрите, поместени в таблиците, трябва да отразяват съпоставими величини. Цифровите таблици се подготвят по два начина: чрез просто групиране на цифровия материал по рубрики, обособени в документа и чрез първична статистическа обработка на данните. По форма и двата вида таблици представляват мрежа от пресичащи се хоризонтални редове и вертикални колони, запълнени с числа. Към тях има съответно заглавие.

3.2. Когато в таблицата се предават текстовете на много, но еднотипни по вид и съдържание документи, целесъобразно е преди таблицата да се публикува пълният текст на един от тези документи. По този начин отпада необходимостта да се посочват в справочния апарат принципите за подбора на данните и да се дава характеристика на сведенията, които не са включени в таблицата, тъй като читателят сам получава представа за методите на работа на съставителя на публикацията.

3.3. Техническо оформяне на таблиците.

3.3.1. Таблиците съдържат следните елементи:

3.3.2. При попълване на таблиците надписите в челната колона и в заглавния ред не трябва да повтарят сведения, включени в заглавието, думи и цели изречения, които се повтарят в две и повече съседни колони, се дават като общ надпис в обособен етаж над тези колони.

Отделните колони в редове могат да се номерират за удобство при използуване на таблиците. Челната колена не се номерира, а се означава с буква «а». Ако към нея има допълнителна колона, поясняваща съдържанието на редовете, тя се означава с буквата «б».

3.3.3. При липса на числа в някои клетки се поставят следните условни знаци: точка (.), когато няма информация зададено явление; тире (-), когато поради естеството на явлението няма такива единици или измерения на признака; нула (0), когато величината, която трябва да бъде записана в дадената клетка, има незначителна числена стойност, по-малка от половината от последната значеща цифра в приетата в таблицата точност; хикс (х), когато е невъзможно, не е логично в дадената клетка да има число. Ако данните са предварителни и подлежат на уточняване, към числото се поставя звездичка (*). Когато верността на числото се поставя под съмнение, към него в скоби се пише въпросителен знак (?). Ако числото е получено по косвен път се смята за приблизително, обгражда се в скоби. Например:

(1546).

3.3.4. При записване на цели числа в клетките, хилядите, милионите и т. н. се отделят с интервал, а не с точка или запетая. Ако в дадена колона с числа от един и същ вид има дребни числа, всички числа в колоната трябва да имат еднакъв брой знаци след десетичния знак (запетаята). Ако няма значещи цифри, след десетичния знак се записват нули. Когато в таблицата се включват окръглени данни, трябва да се спазва установеното правило за окръгляване.

3.3.5. Ако таблицата е цифрова, в клетките се записват само числа. Мярката на числата, знаците , %, ‰, § и др. не се посочват в клетките, а в текста над колоните, в заглавния ред към текста на челната колона или в специално обособена колона.

3.3.6. Когато в таблицата се съдържат данни за частите и цялото, от което те произлизат, постъпва се както следва: ако са дадени всички части на цялото, сборът се прави след отделните, части (събираемите), а ако се дава цялото и само избрани отделни негови съставни части, записва се първо цялото, а след това частите, като след наименованието на цялото се пише: «В това число ...».

3.3.7. За по-ярко изразяване на съдържанието на таблицата, за насочване на вниманието към главното може да се използува очертаване на колоните с различно дебели линии или редовете с единични и двойни линии или набиране на текста и числата с различен шрифт.

3.4. Археографско оформяне на таблиците.

3.4.1. Заглавието на цифровите и текстовите таблици обхваща основното съдържание на включените в тях данни, мястото и периода, за който се отнасят. При необходимост в заглавието се посочва и мярката за съпоставимост.

3.4.2. Легендата съдържа исковите данни на всички документи, въз основа на които е съставена таблицата. Видът на документите може да се посочи в легендата или в бележка, която се разполага под текста или в специална графа на таблицата. За публикуваните документи се дават точни библиографски данни.

VI. Археографско оформяне на документите

1. Заглавия.

1.1. Към текста на всеки документ, определен за публикуване, се съставя редакционно заглавие, в което се посочва видът на документа, неговият автор, адресат, съдържание и дата. В някои случаи се отбелязва мястото на написване на документа и деловодният номер. В полиграфическите издания заглавието се помества пред текста на всеки документ, а в неполиграфическите — в справочния апарат на изданието.

1.2. Редакционните заглавия в научните издания включват по правило всички посочени елементи като липсващите данни в тях се установяват чрез извороведски анализ на документите и привличане на други източници. За допълнително установените данни се дава съответно текстуална бележка.

1.3. В популярни издания за по-ярко емоционално въздействие и политическа насоченост могат да се съставят публицистични заглавия, като на първо място се посочва съдържанието, а на второ — видът на документа. Например:

Долу Стамболов! Да се възстановят правата на гражданите! Резолюция от митинг на пазарджишките граждани против вътрешната политика на стамболовото правителство.

24 април 1894 г.

1.4. В зависимост от вида на изданието и характера на документите заглавието може да бъде съкратено, като повтарящите се елементи се изнесат в археографската част на предговора, в наименованието на изданието или на неговите раздели. Така, при издаване на писма на едно лице се изпускат сведенията за вида и авторството, а при писма на различни лица до един адресат — видът и адресатът.

1.5. За редакционно заглавие може да се използува и собственото заглавие на документа — изцяло или частично, когато то съдържа необходимите елементи или когато документът е известен под това заглавие. Изцяло или отчасти взетото заглавие от документа се отбелязва с кавички или с бележка под линия. В случай, че всички заглавия са взети от документите, се отбелязва в предговора.

1.6. Когато се публикува документ, включен изцяло в текста на друг документ, съставя се редакционно заглавие за него, а не за документа, в чийто текст той се намира. Заглавието на последния се дава в текстуална бележка. Например:

Протест на представителите на комунистическата партия в общинския съвет на Панагюрище* против нежеланието на постоянното присъствие да постави на обсъждане въпросите на бюджета, трудовата повинност и др.

* Из Протокол № 11 на Градски общински съвет в Панагюрище от 12 май 1922 г.

1.7. На документи, тясно свързани помежду си по съдържание, произход, вид и т. н., може да се състави групово (колективно) заглавие. В него се включват всички елементи, необходими за индивидуалното заглавие. Датите се дават обобщено, а пред заглавието се посочват крайните номера на документите. Към всеки отделен документ се отбелязва собствената му дата и поредният му номер. Освен това може да се посочи видът на документа, неговият автор и адресат, ако това е необходимо за улеснение на читателя. Например:

№ 182–185. Преписка на БАН с Научната библиотека «Максим Горки» при Държавния университет «А. С. Бубнов» в Ленинград и легацията на СССР в София за размяна на публикации.

15 април–22 юли 1937 г.

...

№ 182

Писмо от Научната библиотека «Максим Горки» при Държавния университет в Ленинград до БАН.

15 април 1937 г.

...

№ 183

Писмо от секретаря на БАН до легацията на СССР в София.

12 май 1937 г.

...

№ 184

Писмо от секретаря на БАН до легацията на СССР в София.

16 юли 1937 г.

...

№ 185

Писмо от секретаря на БАН до Научната библиотека «Максим Горки» в Ленинград.

22 юли 1937 г.

...

2. Посочване вида на документа.

2.1. Видът на документа, ако не е отразен в оригинала, се уточнява въз основа на съдържанието и външните белези. Ако названието на документа е определено неправилно или неточно, в научните издания се дава бележка за извършената от археографа работа.

Названието на старите документи се запазва — приказ, журнал, депеша, интерпелация и др.

2.2. При публикуване на документи, предадени по телеграфа, телефона и радиото, в заглавието към вида на документа се посочва и начинът на неговото предаване. Например:

Заповед, предадена по телефона.

По същия начин се постъпва и със стенограмите.

2.3. Видът на документите, публикувани в периодични издания, се посочва в заглавието в съответствие с общите изисквания. Собствените материали на периодичните издания (уводни, редакционни и авторски статии, очерци, кореспонденции, информации и др.) се означават в съответствие с класификацията на журналистическите жанрове, независимо от това дали видът им е посочен в изданието или се определя допълнително.

3. Посочване автора и адресата на документа.

3.1. Автор и адресат на документа могат да бъдат едно или група учреждения, организации и предприятия, отделна структурна част на учреждение, организация, предприятие, отделно лице или група лица.

Когато авторът и адресатът не са посочени в документа, уточняват се чрез извороведски анализ на документите. За установените по този начин данни, както и за невъзможността да се посочат авторът и адресатът се дава съответна бележка.

3.2. Когато авторът или адресатът на документа е учреждение, организация или предприятие, в заглавието се посочва неговото пълно официално наименование за съответната епоха, а ако е необходима и ведомствената му подчиненост. Когато автор или адресат на документа е структурна част на дадено учреждение, посочването на наименованието на учреждението или на структурната му част в заглавието се решава в зависимост от значението на тази структурна единица, от характера на документа и от конкретните задачи на изданието. Ако наименованието на дадено учреждение се споменава в много заглавия, пълната му форма се дава само при първото споменаване, а в останалите заглавия се посочва съкратената му форма.

3.3. Имената на длъжностни лица, подписали документа, се посочват в заглавието, само когато са много известни.

3.4. Името на автора и адресата се изписват в заглавието изцяло. При документи от личен произход, когато лицето е известно с прозвище, псевдоним, със съкратено име и други, в заглавието се запазва тази форма. Например:

Васил Левски, а не Васил Иванов Кунчев.

Христо Ботев, а не Христо Ботев Петков.

Ламар, а не Лалю Маринов.

3.5. Когато авторът и адресатът са написани в документа на чужд език, в заглавието имената се транскрибират.

3.6. В заглавията към документи с колективно авторство (прошения, постановления, резолюции и др.) като автор се посочва учреждението, предприятието или колективът, който е съставил документите.

3.7. Когато автори или адресати на документа са много лица или учреждения, в заглавието се посочват обобщено. Могат също да се посочат първите три, а останалите да се дават под линия.

3.8. За документ, адресиран до едно учреждение, а изпратен с копие за сведение или изпълнение и до други учреждения в заглавието се посочва само основният адресат. Останалите се споменават под линия.

4. Отразяване съдържанието, на документа.

4.1. Съдържанието на документа в заглавието се предава точно и кратко, отразява се най-същественото, включително времето и мястото на събитието, ако не съвпадат с времето и мястото на написване на документа. Например:

Доклад на околийския управител в Перник до Министерството на вътрешните работи за състоянието на околията от 25 ноември до 26 декември 1944 г.

3 януари 1945 г.

4.2. При частично публикуване на документи в заглавието се посочва съдържанието на публикуваната част.

5. Отразяване датата на документа.

5.1. При служебни документи в заглавието се отразява датата на извеждането им. Когато тази дата не може да се установи, в заглавието се дава датата на получаването на документа с пояснение в текстуална бележка. Телеграмите се датират по датата на изпращането: указите, постановленията, уставите и други подобни документи — по датата на утвърждаването им. Датата на подписването и други дати, свързани със създаването на документа, се посочват при необходимост в текстуална бележка.

При документи от личен произход в заглавието се отразява датата на тяхното написване.

5.2. Ако документът е съставен в течение на продължително време, например дневник, бележник, литературно произведение и други, в заглавието се отбелязват началната и крайната дата на съставянето му. Например:

5–9 март 1947 г.

При частична публикация на такива материали в заглавието се посочва датата на написването на публикуваната част. Например:

Кратки, недовършени бележки от Бачо Киро Петров за предвожданата от него Берковска чета.

12–16 май 1876 г.

5.5. Материали, отпечатани в периодичния печат без собствена дата, се датират по датите на отпечатването им. В текстуална бележка се отбелязва «Дата на публикуване във вестника (списанието)».

5.4. Ако документът не е датиран, в заглавието се посочва установената от археографа дата, а в текстуална бележка се съобщава основанието за датираното му. Например:

Списък на членовете на БРСДП в с. Бяла черква.

1901 г.**

** Датиран по отчет, изпратен в ЦК.

5.5. Когато документът не може да се датира точно, датата се посочва приблизително: «не по-рано от», «не по-късно от», «след», «преди», «края», «началото», «между» и др. В текстуална бележка се дава обосновка на датирането. Това може да стане чрез анализ на съдържанието на документа, на външните му белези (хартия, начин на изписване, пощенско клеймо) и по други документи, за които се посочват исковите им данни. Ако датата и месецът не могат да се установят, посочва се само годината. Например:

Началото на октомври 1944 г.*

* Датиран по текста, където се говори, че «само един месец ни дели от съюзния празник Димитровден (8 ноември)».

(Установяване и укрепване на народнодемократичната власт. Септември 1944–май 1945. С., Изд. на БАН, 1969, док. №158, с. 205).

Русе, 22 октомври 1897 г.**

** Датиран по пощенско клеймо.

(Българо-румънски научни и културни връзки 1869–1944 г. Документи. С., 1973, с. 207).

5.6. В заглавието датите се обозначават с деня, месеца, годината, а в някои случаи (например при военни, дипломатически и други документи) с посочване и на часа и минутата на създаване на документа. Денят и годината се изписват с арабски цифри, а месеците с думи.

Датата се поставя под редакционното заглавие вдясно, независимо от мястото й в документа.

5.7. Всички документи се датират по съвременното летоброене. Годините на ерите от сътворението на света, хиджра и други се привеждат на съвременно летоброене. Привеждането става по следния начин:

а) За документите, датирани по цариградското летоброене, от годината, дадена в документа, се изважда числото 5508. Например:

7230 – 5508 = 1722 г.

б) За документите, датирани по еврейското летоброене, към годината, дадена в документа, се прибавя числото 240 и от общия сбор се изважда числото 4000. Ако документът е от последните четири месеца на годината, при изчисляването се взема една година по-малко от дадената в документа година. Например:

5342 + 240 – 4000 = 1582 г.

в) За документите, датирани по мохамеданско летоброене, изчисляването на дата става с помощта на синхронични таблици(2).

Съвременната дата се дава в скоби след датата от друго летоброене. Например:

Закон за земите

7 рамазан 1274/21 (април 1858 г.).

(Извори за българската история, IV, Турски извори).

5.8. За документите, съставени в България преди въвеждането на новия григориански календар на 31. III. 1916 г., датата в заглавието се дава по стар стил.

5.9. Когато документът произхожда от страни, където новият стил е въведен преди 31. III. 1916 г., в заглавието най-напред се посочва датата на документа, т. е. по нов стил, а след това в скоба по стар стил. Привеждането от нов към стар стил става като за XX в. се извадят 13 дни, а за XIX в. — 12 дни, и за XVIII в. — 11 дни. Например:

30/18 май 1876 г.

23/11 май 1876 г.

5.10. Двойна дата може да се даде и за документи, съставени след 31. III. 1916 г., но датирани по стар стил. Датата по стар стил се посочва в скоби след датата по нов стил. Например:

14/1/януари 1917 г.

5.11. В случаите, когато изписването на датата на документите не съответствува на сега възприетото й изписване, в заглавието се посочва съвременната й форма. Другата й форма се посочва в текстуална бележка.

Привеждането на годината, месеца и деня в съвременна форма се извършва с помощта на приложените таблици (Приложения № 3–5).

5.12. Когато годината или месецът са изписани в документа съкратено, в заглавието се изписват изцяло. Доразкритата част се поставя в квадратни скоби. Например:

17 април 76 = 17 апр[ил] [18] 76 г.

30. 4. 187 = 30 [април] 187 [6] г.

1 май 876 = 1 май [1] 876 г.

6. Посочване мястото на съставяне на документа.

6.1. Мястото на съставяне на документа се посочва за документите от личен произход и за тези от служебните, които не са съставени в постоянното местопребиваване на автора на документа. Когато мястото не е означено в документа, установява се от археографа, като в текстуална бележка се пояснява въз основа на какво е уточнено. Географските наименования се посочват в заглавията така, както са в документа. За промени в географското наименование се дава текстуална бележка при първото му споменаване, ако към изданието няма географски указател.

7. Посочване деловодния номер на документа.

7.1. Деловодният номер на документа се посочва непосредствено до вида на документа. Той се отбелязва предимно при документи от по-стара епоха, при дипломатическа кореспонденция, документи от нелегалния период на БКП и др.

8. Легенда (контролно-справочни сведения).

8.1. Всеки документ се съпровожда от легенда, включваща исковите данни (шифъра) на документа, начина на възпроизвеждане, описание на външния вид (за някои документи) и библиографски данни за предишни публикации. В полиграфическите издания легендата се помества след текста на всеки документ, а в неполиграфическите — в справочния апарат на изданието.

8.2. Повтарящи се еднородни сведения в цялото издание като названия на архива, фонда и описа, оригиналност, начин на възпроизвеждане и пр., не се отразяват в легендата, а се съобщават в археографската част на предговора.

8.3. Исковите данни (шифър) на документа съдържат: съкратено название на архива, номер на фонда, описа, архивната единица и листа, където се намира самият документ.

Пълното и съкратено наименование на фонда се посочва в археографската част на предговора или в списъка на съкращенията.

8.4. При публикуване на документи, съхранявани в чуждестранни архиви, в легендата се посочва шифърът, възприет в съответния архив.

8.5. При публикуване на документи от архиви в чужбина, осъществено по копия (микрофилми, ксерокопия, фотокопия и др.), съхранявани у нас, в легендата се посочват както исковите данни на оригинала, така и на използуваното копие. Например:

Great Britain, Bodleian Library,

Мs. L. Musaeo 184. Оригинал.

(Арх. шифър на копието: ЦДИА, 04, 241/1, кадър 5–8).

8.6. При публикуване на документи по копия, чиито оригинали се съхраняват в друго българско архивохранилище, в легендата също се посочват исковите данни на оригинала и на копието. Например:

ЦДИА, Ф.173, оп.1, а. е. 4, л. 3. Оригинал.

(Арх. шифър на микрофилма: ОДА — Бургас, № 173).

8.7. За публикуваните само в превод чуждоезични документи, в легендата се отбелязва и езикът на оригинала. Например:

Оригиналът е на фр. език.

8.8. За документите, публикувани по периодични издания, се посочват видът на изданието (вестник, списание, бюлетин и пр.), неговото название и данни за издаването му — място (без София), година, брой (за вестниците и датата); страници (без вестниците). Например:

В. «Младеж», бр. 50, 13 май 1922 г.

Бюлетин на Централния вербовъчен комитет, бр. 5, февр. 1931 г.

8.9. Ако видът или мястото на издаване се съдържат в названието на периодичното издание (напр. «Силистренска трибуна», «Работнически вестник») и се посочват в археографската част на предговора или в бележките, те могат да не се отбелязват в легендата.

8.10. Ако текстът на документа се публикува по екземпляр на периодично издание, което е библиографска рядкост и се намира в архивна единица, тогава освен данните за изданието се посочва и шифърът на архивната единица.

8.11. В легендата се посочва дали документът е оригинал, копие, чернова, препис и пр. В научните издания при публикуване на препис се посочва степента на близост до оригинала, заверен препис, заверено копие, препис от незаверен или заверен препис, авторизирано копие и т. н.

При по-стари и ценни документи в легендата се посочват и някои от външните признаци на документа: формат, брой на листовете, наличност на печат и степен на запазеност. Например:

ПДА на НРБ, ф. 28, оп.1, а. е. 377, л. 2. Заверен препис.

Машинопис.

8.12. За печатите се посочва: формата (кръгъл, елипсовиден и пр.), размерът в милиметри и материала, от който са направени, цветът и начинът на поставяне; текстът на надписа и сведения за разположението на буквите (между две нишки или линийки, между два кръга и назъбени ивици, върху знаме и пр.); сведенията за изображението. Надписът се предава дословно с оригинални букви (кирилица, латиница и др.), като се запазват съкращенията и пунктуацията. Липсващите части се възстановяват в квадратни скоби. Дава се и описание на орнаментацията. При описание на отпечатъци, наложени с гумен, металически и друг печат, се спазват същите правила за описание, но без посочване на материала и цвета. Същото се отнася и за сухите печати. Ако текстът на печата е на чужд език, той се възпроизвежда в превод. Например:

Кръгъл восъчен печат в размер 30 мм. с лъвче в средата и текст «Привременно правителство в България — I отд. от БРЦК», разположен околовръст между два кръга.

8.13. Библиографски сведения за предишни публикации на документите се дават предимно в научните издания. Съобщава се само научната или най-популярната им публикация, като се посочва как са публикувани (с грешки, в извлечение, в неточен превод и пр.). Например:

Оригиналът е на полски език. Публикуван с грешки в превода в «Лайпцигския процес и международната солидарност в борбата против фашизма 1933–1344 г. Документи и материали». С., Изд. на БКП, 1958, с. 43–46.

8.14. Легендата се разполага след текста на документите. Когато се публикуват чуждоезични документи в оригинал и превод, легендата се помества след основния текст, а не след превода.

8.15. В легендата се употребяват както общоприети, така и възприети за даденото издание съкращения, включени в списъка на съкращенията.

VII. Структура на изданието и подреждане на документите

1. Разположение на частите на документалното издание.

1.1. Разположението на отделните части на документалното издание зависи от предназначението, вида и обема на изданието.

1.2. В документалните сборници отделните части се разполагат обикновено в следния ред: предговор, текст на документите, обяснителни бележки по текста и съдържанието, указател, списък на съкращенията, хронологически списъци, списък на невключените в изданието документи, библиография на използуваната литература, приложения, съдържание.

2. Начин за подреждане на документите.

2.1. В зависимост от характера на документите и предназначението на изданието документите се систематизират по хронологически, тематичен, географски, кореспондентски или номинален признак. В някои издания е целесъобразно да се съчетаят тези признаци.

2.2. Хронологическият признак е най-подходящ за подреждане на документите в издания, предназначени за исторически изследвания, където се разглеждат широк кръг разнообразни въпроси, които не могат да бъдат обединени по тематичен или друг признак.

Хронологическото подреждане се извършва според датата, посочена в заглавието на документа. За някои документи е подходящо подреждането да става по датата на утвърждаването или публикуването им. (вж. настоящата част на Кодекса, глава 6, § 5).

2.2.1. Документи, съставяни в течение на известен период от време, се поместват в изданието по началната или крайната дата, когато те са един цялостен документ (например, литературно произведение) и по датата на съответния ден, ако се публикува част от документа и записите за всеки ден имат самостоятелно значение (например, дневници).

2.2.2. Документи, датирани само по месеца или годината, се поместват в края на дадения период от време, след точно датираните документи.

2.2.3. Документи, датирани приблизително в границите на няколко дни, месеци или години, се поместват по началната им дата и след точно датираните документи.

2.2.4. Документи, за които е определена приблизително една и съща дата, се подреждат, примерно, в следния ред: по-рано от 20 април, не по-късно от 20 април, не по-рано от 20 април, по-късно от 20 април.

2.2.5. Недатираните документи се подреждат накрая, след датираните.

2.2.6. Когато от една дата има повече документи, те се подреждат по значимост, по часове на деня, по автори и т. н.

2.3. Тематично се подреждат изданията, в които са включени близки по съдържание документи, осветляващи определена тема. В тях документите се групират по тематични раздели, отговарящи на най-важните въпроси от темата на публикацията или на големите периоди от развитието на историческото явление. Например:

Работата на БКП в армията (1891–1928 г.). Документи и материали. С., Изд. на БКП, 1966, 588 с.

2.4. Географският признак за систематизиране се прилага в случаите, когато е необходимо да се покаже развитието на историческото явление по области, окръзи, райони и пр.

2.5. По кореспонденти се систематизират предимно епистоларните документи, когато за даден кореспондент се публикуват голям брой документи.

2.6. Когато в публикацията се поместват няколко вида тематично обединени документи, целесъобразно е те да се систематизират по вида на документите и по тяхната значимост (постановления, доклади, писма и др.). Например:

В бой с фашизма. Документи, статии и спомени из борбата на софийските трудещи се. Съст.: Г. Балабанова и др. С., Изд. на БКП, 1966, 691 с.

2.7. Регестите и таблиците се разполагат в публикацията самостоятелно, в съчетание с други документи, в научно-справочния апарат или като приложение. Мястото им се определя от възприетата структура на изданието и принципите за подреждане на документите (тематичен, хронологичен и др.).

2.8. Мястото на всеки документ в изданието се закрепва с неговия пореден номер. Номерацията на документите е непрекъсната, независимо от възприетия в изданието признак за подреждане на документите.

Документите с общо заглавие имат отделни поредни номера, въпреки че пред заглавието се поставя и общ номер, обхващащ крайните номера на документите от дадената група.

VIII. Научно-справочен апарат

1. Общи положения.

1.1. Всяко научно издание на документи, независимо от начина на възпроизвеждане на оригиналния текст, се съпровожда от научно-справочен апарат, който има за цел да улесни използуването му. Той отразява документите в други аспекти и ги допълва с нови сведения, взети от други източници (документални или печатни).

За популярните и учебните издания се подготвя научно-справочен апарат в по-опростен вид.

1.2. Научно-справочният апарат към документалните издания се състои от предговор, указатели, обяснителни бележки, списък на чужди и непознати думи и изрази, списък на съкращенията, списък на публикуваните документи, списък на използуваната библиография, резюме и съдържание, което включва и списъка на поместените в изданието документи. Неговата пълнота зависи от предназначението на изданието.

1.3. Сведенията, включени в научно-справочния апарат, се издирват от архивните и публикуваните документи, от официални издания, справочници и научноизследователски трудове.

В съставните части на научно-справочния апарат не се допуска повтаряне на едни и същи сведения. Редакцията им е еднаква за цялото издание, включително и при серийно издание.

1.4. В издания състоящи се изцяло от документи на чужди езици с паралелен превод, научно-справочният апарат може да бъде съставен на чужд и на български език.

2. Предговор.

2.1. Предговорът има за задача да обоснове необходимостта от издаването на документите в сборник или друга публикация и да даде характеристика на методите за подготвянето им. При серийните издания се съставя предговор към цялата серия, а при необходимост — и към всеки том.

2.2. В научните издания предговорът се състои от историческа и археографска част. В историческата част се дава обосновка на изданието (предназначение, задачи и значение), прави се анализ на предишните публикации и се дава извороведска оценка на новоиздадените документи, очертава се пълнотата на изданието. Тук се дава и характеристика на авторите и адресатите на публикуваните документи.

Археографската част на предговора съдържа изложение, обосновка на принципите на подбора на документите, преглед за издирените, но невключени в изданието документи (когато не се помества списъкът им), сведения за методите на работа на съставителите при възпроизвеждане на текста на документите, в частност и за избора на текста при наличие на няколко редакции и варианти, план за структурата на изданието и за разпределението на документите по томове, части и раздели, описание на научно-справочния апарат и начините за съставянето му. В края за тази част се посочват лицата, взели участие в подготовката на изданието и работата извършена от тях.

2.3. В предговора към популярните издания се дава кратка обосновка на целта на изданието, общи сведения за историческата обстановка и условията, при които са възникнали документите, кратки сведения за произхода на документите.

2.4. Предговорът на учебните издания включва: характеристика на най-важните въпроси на изучавания курс, сведения за значението на публикуваните извори за изучаване на конкретните въпроси и на курса като цяло, указание за методиката на тълкуване и използуване на документите в учебния процес.

3. Обяснителни бележки.

3.1. Обяснителните бележки по текста и по съдържанието дават сведения за състава, съдържанието и особеностите на текста на публикуваните документи. Те могат да съдържат и допълнителни сведения, (извън преките сведения по текста), с оглед на по-задълбоченото изучаване на документите.

Съставът на обяснителните бележки и техният обем зависят от предназначението на изданието, от характера и съдържанието на публикуваните документи.

3.2. В бележките към текста на документите се разясняват неточностите в текста (изопачаване на смисъла, пропуски, неразчетени места, повреди и т. н.) и неговите особености (подчертавания, забележки, добавки и др.), поясняват се съкращенията, превеждат се чуждоезични думи и изрази, поясняват се специални термини и малко употребявани думи, когато липсва речник за тях. Освен това, съобщава се за запазването на оригинални заглавия на документите, обосновава се тяхното датиране и авторство.

В научните издания текстуалните бележки са подробни, а в учебните и популярните — кратки, целящи да подпомогнат читателите правилно да разберат смисъла на документите.

Текстуалните бележки се означават със знак за препращане (цифра или звездичка) и се разполагат под линия на същата страница. В издания с подробен текстологичен коментар те могат да се дадат след текста на всеки документ или общо за всички документи в края на изданието.

3.3. Бележките по съдържанието имат за цел: да изяснят класовата и политическата същност на историческите факти, събития, явления и действия на отделни лица, организации и учреждения, отразени в публикуваните документи; да разкрият погрешните и явно тенденциозни показания на извора по конкретни въпроси; да допълнят осветлените от документите факти с нови сведения, важни за разбирането им; да пояснят алегоричното отбелязване на събития и лица; да установят взаимната връзка на документите от даденото издание и връзката им с други документи.

В научните издания бележките по съдържанието се основават на широк кръг архивни и печатни извори и често имат изследователски характер.

В учебните и популярните издания те са по-кратки и имат предимно справочен характер.

Бележките по съдържанието могат да се отнасят към отделна част от документите, към документа като цяло или към група документи. Те се разполагат след документите или в края на изданието, като се означават със знак, различен от този за текстуалните бележки. Към бележките се посочват източниците, с чиято помощ са направени уточненията.

3.4. При чуждоезични текстове, съпроводени с преводи, текстуални бележки се дават към първообразния текст, а бележките по съдържанието — към превода.

4. Хроника на събитията.

4.1. Към някои издания за улеснение на читателите се изработват хроники на събитията. Те могат да бъдат исторически и биографични.

4.2. Историческата хроника обхваща основните исторически факти или събития, които имат отношение към периода или темата, предмет на изданието. Такава хроника се съставя когато включените в изданието документи не могат да осветлят добре периода или темата поради липса на достатъчно документи или обратно, поради невъзможност да се обхванат всички издирени документи.

4.3. Биографичната хроника съдържа основните факти от живота и дейността на определена личност. Такава хроника се съставя към издания на документалното наследство на обществено-политически дейци, учени, писатели, художници и др. В хрониката се отразяват последователно датите, събитията и източниците, въз основа на които те са установени.

4.4. Датите се означават според общите правила за датиране на документи. При голям брой факти от една година на съответното място в списъка се означава само месецът и денят, а годината се изнася навън. Например:

а) 1892, ян. 17 — основано в Пещера независимо професионално дружество от 32 члена. В. «Единство», бр. 36, 1. II. 1932 г.

1895, ян.16 — стачка на учители от Панагюрище против безправното им положение и ниското трудово възнаграждение. В. «Работнически другар», бр. 28, 17. II. 1895 г.

б) 1944

ян. 14 — в престрелка с многоброен противник в с. Долец, Поповско загина Арсо Атанасов Овчаров — Мишо, член на Окръжния комитет на РМС. АМНР, об. д. 104 296.

ян. 25 — полиция и войска започват преследване на Балканската партизанска чета. АМВР, об. д. 12 643; ОДА — Търговище, Ф. 12, оп.1, а. е. 40.

4.5. Събитията в границите на един ден се подреждат по реда на тяхната последователност, когато са известни часовете, или по значение — отначало фактите с общ характер, а след тях фактите с частен характер или отначало събитията в центъра, а след тях местните събития.

Приблизително датирани факти се систематизират например в следния ред: не по-късно от 5 декември, не по-рано от 5 декември.

Продължителни събития се означават по началната им дата.

Събития, означени само с месеца, се поместват след точно датираните събития през същия месец.

4.6. Източници за съставяне на хрониките на събитията са архивните документи, периодичният печат и научната литература. Данните от публикуваните документи се означават с поредните номера на документите в изданието, а от непубликуваните — с техния шифър. За печатните източници се посочват точни библиографски данни. За научните, издания посочването на източниците е възможно най-пълно.

5. Указатели.

5.1. Указателите, които се съставят към документалните издания, имат за цел да улеснят читателите при издирване на споменатите в публикуваните документи лица, географски наименования, факти, събития, предмети и др.

5.2. По съдържание указателите биват именни, географски, предметно-тематични и смесени, а по форма — кратки и разширени.

Указателите в документалните издания се съставят съгласно изискванията, посочени в част втора на Кодекса, глава тринадесета.

6. Списък на чужди и непознати думи и изрази.

6.1. Списък на чужди и непознати думи и изрази се съставя, когато те изобилствуват в документите и не е целесъобразно да бъдат отразени в текстуалните бележки. Думите и изразите се подреждат в азбучна последователност. Към всяка дума се посочва значението, което тя има в документа, а за по-неизвестните чужди думи и изрази в скоби се дава техният произход. Например:

Алчия (тур.) — гипс.

Бина (араб.) — сграда, здание.

Кивот (гр.) — ковчег.

Покров и воздух (църков. слав.) — комплект богослужебни покривки.

7. Списък на съкращенията.

7.1. Списъкът на съкращенията отразява в азбучен ред срещащите се в изданието съкратено написани думи и пълното тяхно изписване. Включват се както съкращенията, срещащи се в текста на документите, така и тези, които са въведени при обработката на документите.

7.2. От списъка се изключват популярните съкращения като г. (година), в. (век), кг. (килограм), л. (литър) и др., както и широко известните съкращения на наименования на партии, организации, ведомства и др.

8. Резюме.

Съставя се към научните издания и има за цел да даде най-обща представа за съдържанието на документите. Дава се на един или няколко чужди езика.

9. Библиография.

В научните издания се помества пълен списък на литературата, използувана при подготвянето на даденото издание. В популярните и учебните издания се помества препоръчителна библиография по темата, и двете библиографии се оформят според съществуващите правила (вж. БДС 9735–72).

10. Списък на неизползуваните документи.

Отбелязват се всички издирени за изданието документи, които не са включени в него и не са използувани при съставянето на обяснителните бележки. Подреждат се в съответствие със структурата на изданието или по друг удобен за използуване признак (по хронология, по архивохранилище и др.).

11. Съдържание.

Отразява пълно и точно целият състав на изданието, включително заглавията на публикуваните документи.

IX. Приложения и илюстрации

1. Приложения.

1.1. Към документалните издания се правят различни приложения, които обогатяват съдържанието на публикуваните документи и улесняват използуването им. Те са особено необходими, в научните издания, тъй като въвеждат в научен оборот допълнителен обем от сведения и извори.

1.2. Съставът на приложенията се определя от характера на издаваните документи, от вида на изданието и от поставените задачи.

1.3. Към изданията, в които са включени документи от определен фонд, могат да се приложат: списък със заглавията на документи от същия фонд, най-вече с еднотипно съдържание, които не се публикуват; документи или само списък със заглавията на документи, пръснати по различни фондове от същия архив, отнасящи се по съдържание към публикувания фонд; документи или само списък със заглавията на документи от фондове в други архиви, които се намират във връзка с издавания фонд.

1.4. Популярните издания изискват по правило по-малко на брой приложения, и то такива, които да направят публикуваните документи по-нагледни и по-достъпни за читателите.

1.5. Изворите, които са използувани за съставяне на приложенията, се посочват в текста на приложенията или в бележките под линия.

2. Илюстрации.

2.1. В зависимост от вида и предназначението си документалното издание може да бъде снабдено с илюстрации — факсимилета на някои от публикуваните в изданието документи, портрети, снимки, рисунки, графики и др.

2.2. Илюстративните, материали се поместват: наред с текста към който се отнасят, в края на изданието или комбинирано (част от тях наред с текста, а останалите в края).

2.3. Илюстрациите се съпровождат с обяснителен текст и легенда. Обяснителният текст се поставя под илюстрацията, а легендата се дава под него или в списък на илюстрациите към изданието. За факсимилета на документите, поместени в изданието, не се дава обяснителен текст в легенда. Посочва се само поредният номер на документа и коя част от текста е заснета (началото, краят и др.), когато факсимилето не представя целия документ.

2.4. В обяснителния текст към графики, рисунки и други подобни илюстрации се посочват по възможност сведения за вида и съдържанието на илюстративния материал, за неговия автор и датата на съставянето му. Например:

Константин Миладинов.

Фотографиран в Москва през 1856 г. с Любен Каравелов (в средата) и Петър Х. Пеев от Панагюрище (първият от ляво).

(Архив на Г. С. Раковски. Т. 2. Писма до Раковски, 1841–1860 г. С., Изд. на БАН, 1957, с. 400.

2.5. В легендата към портрети, снимки, репродукции, планове, скици и др. се посочват исковите данни, оригиналността и размерът на материала, техниката на изпълнението и мащабът (за планове и скици). Посочва се и наличието на автограф или други текстове. Ако текстът е голям и може да се приеме за отделен документ, той се публикува при документите и се свързва с илюстрацията чрез препратка. Например:

Никола Вълкавич Чалики.

Фотографиран в Цариград в униформа на руски чиновник към края на Освободителната война.

Оригиналът у Бистра Сим. Радева — София.

(Архив на Г. С. Раковски. Т. 2. Писма до Раковски, 1841–1860 г. С., Изд. на БАН, 1957, с. 258.

Х. Полиграфическо оформление на изданието

1. План за оформяне на изданието.

1.1. Полиграфическо оформяне на изданието включва определяне на формата, корицата, титула, авантитула, избиране на най-подходящите шрифтове, илюстрациите и тяхното място в книжното тяло.

1.2. Проектът за полиграфическото оформяне на дадено документално издание се изготвя в издателството, но с активното участие на неговите съставители и редактори, които дават своите виждания и предложения за художествено-техническото оформяне и полиграфическото изпълнение.

2. Формат на изданието.

2.1. Форматът се определя с оглед на вида и обема на изданието и от характера на публикуваните документи.

При многотомните издания се спазва един и същ формат.

3. Шрифтоване.

3.1. Шрифтът трябва да бъде удобен за четене, да дава възможност за разграничаване на части от текста, за подчертаване на мисли и др. Това се постига чрез използуване на различни шрифтове, чрез подходящо разположение на текстовете с различен шрифт и др.

Шрифтовете за дадено документално издание се избират от една шрифтова гарнитура.

4. Разположение на съставните части на наборната колона.

4.1. Заглавията на документите се дават на нов ред. Подписите под документите се подреждат в дясната страна.

Когато документът е подписан от лица с един и същи ранг (например в международни договори и споразумения), имената се разполагат както са в документа. Така се отразяват и подписите във финансовите документи и служебните характеристика. Когато документът е подписан от много учреждения или лица, имената се разполагат хоризонтално или в две и повече колони.

4.2. Мястото на резолюциите е след подписите с отстъп един квадрат (4 цицера) от левия край на колоната. Исковите данни се разполагат също в левия край на колоната без отстъп.

4.3. При публикуване на таблици, ако дадена таблица не може да се помести на една страница, разполага се на две срещуположни страници (in folio), а не на двете страни на един лист.

5. Заглавна (титулна) страница.

Възможни са два начина за оформяне на заглавната страница:

5.1. Първи начин: на горната част на страницата се дават названията на учрежденията, издаващи сборника или серията документи. По средата се разполагат заглавията на изданието и подзаглавието (ако има такова). Следват имената на съставителите и редакторите (поотделно), местоиздаването, издателството и годината. Ако учрежденията-издатели, съставителите и редакторите са повече, те могат да се посочат на обратната страна на титулната страница.

5.2. Втори начин: наименованието на учреждението, ако има такова, се посочва на гърба на листа преди заглавната страница (авантитула). Имената на съставителите и редакторите се дават на авантитула или на гърба на титула. На титула остава заглавието, издателството, местоиздаването и годината.

6. Художествено оформяне на изданието.

6.1. Художествено оформяне се прави на твърдата и меката корица (ако има такава), титула, авантитула, емблемата, форзаца, илюстрациите и шрифтовете им.

Художественото оформяне се осъществява в зависимост от характера на публикуваните документи, вида и предназначението на изданието.

XI. Изисквания към ръкописа на документалното издание

1. Материалите за документалното издание трябва да бъдат написани ясно на пишеща машина (първи машинописен екземпляр, с черна машинописна лента, на бяла непрозрачна хартия, само на едната страна на листа).

Машинописната страница трябва да има стандартен размер: всеки ред да има 66 машинописни удара, а на всяка страница 30 машинописни реда, като се оставят бели полета вляво 2,5 см., отгоре 2 см., в дясно 1 см., отдолу 3 см., интервалът между редовете да е двоен (6 мм. от ред). Не се допуска ръкописите да са написани само с главни букви (блокшрифт). Машинописно разреждане (шпациране) на думи и изрази не се прави. То се означава чрез подчертаване и съответна легенда.

2. Отделни думи, изрази или по-големи текстове на чужди езици се написват на пишеща машина, с изключение на езици, за които няма техническа възможност за възпроизвеждане. В този случай текстовете се пишат на ръка с четливи, по възможност печатни букви, с мастило или химикал. Не се допуска лепенето на отделни листчета с думи или букви в текста.

3. Една машинописна страница може да има само няколко ръкописни поправки, направени с мастило или химикал, по възможност с печатно изписване на буквите.

Б. Публикуване на специална документация

I. Научно-техническа документация

1. Издирване и подбор на научно-техническата документация.

Специфичните особености на научно-техническата документация по отношение на вид, форма и съдържание, обуславят при публикуването й необходимостта от съчетаване и допълване на графическите с текстови документи.

1.1. Графически документи са различните видове чертежи (схеми, ескизи, генерални планове, габаритни чертежи и т. н.), художествени и технически рисунки. Графическите документи, независимо от техния вид и оригиналност, имат определящо значение за публикацията на научно-техническа документация.

1.2. Текстови документи са:

— текстовата част на проекта (на обекта или изделието), техническото задание, обяснителната записка, стандартите, нормалите, техническите условия, техническите списания и т. н.;

— писмените документи с общ характер, които не съдържат научно-техническа информация, но допринасят за изясняването на графическите документи — (обясняват зараждането на идеята, проекта, изобретението, хипотезата и насочват вниманието към оригиналните решения и разработки). Към тях се отнасят постановления, разпореждания, протоколи, писма и др.

1.3. Организацията на работата по издирването и подбора на научно-техническата документация за публикуване не се различава от тази за документите от общ характер(3).

1.4. Подборът на научно-техническата документация за публикуване се извършва в резултат на извороведски анализ на съдържанието и външните особености на документите. Въз основа на анализа на съдържанието се определя принципната новост на научно-техническата идея, оригиналността на инженерното решение, наличието на авторско свидетелство или патент и т. н. Анализират се и външните особености, като се отчита начинът на съставяне и оформяне на графическите документи, в резултат на което се определя времето на създаването на документа, неговият вид, оригиналност, автор и др.

1.5. Подборът на графическите документи се осъществява:

— от документите в един проект. Подборът на документите в един проект е необходимо да бъде съобразен с количеството документи и с вида и предназначението на изданието. Когато проектът се състои от няколко десетки тома, е целесъобразно да се подбере за публикуване само такава част от проекта, която е достатъчна за разкриване същността на идеята;

— от различните видове чертежи:

а) чертежи, създадени с помощта на чертежни инструменти и при точно спазване на размерите и мащаба, даващи представа за формата и размерите на предметите;

б) ескизи — чертежи, създадени на ръка с приблизително спазване на съотношението между частите на предмета;

в) технически рисунки, изпълнени на ръка по метода на аксонометрическото паралелно проектиране.

Като се отчитат възможностите на всеки вид изображение да отразява в различен аспект предмета, в зависимост от предназначението и задачите на публикацията, се подбират и видовете графически документи за публикуване.

Чертежите дават най-пълна представа за предмета, разкриват конструктивните му страни и размери.

Включването на ескизи в състава на публикацията дава възможност да се проследи развитието на мисълта на учения (изобретателя) от зараждането на идеята до нейното отразяване в чертежи.

Нагледност на изображението на предмета се постига чрез техническите рисунки.

— от оригиналите и копията на графическите документи. Публикуват се предимно оригинали, но в зависимост от вида и задачите на изданието е възможно да се публикуват и копия на документите. Така например, ескизите могат да допълнят оригинала, ако е необходимо в публикацията да бъде проследено развитието на проекта от идеята до отразяването й в чертежи.

1.6. издирването и подборът на научно-техническа документация в текстова форма се извършват така, че да се улесни разкриването на състава и съдържанието на графическите документи, да се допълнят те и доизяснят.

Издирването, и подборът на тестови документи с общ характер зависи от спомагателната функция, която имат тези документи спряно графическите в съответната публикация на научно-технически документи. В различните видове текстови документи, между които протоколи, доклади, статии, научно-техническа литература и други, се съдържат сведения за темата на публикацията като цяло, а така също и за отделни въпроси и особености, свързани с графическите документи.

2. Избор на текста и начини на възпроизвеждането му.

2.1. Избор на текста (изображението) на графическите документи.

При избора на текста (изображението) на графическите документи се има пред вид оригиналността на документите, наличието на различни видове изображения (ескизи, схеми, технически рисунки и др.) и различни видове проекционно изобразяване (вид отпред, вид отгоре, вид от ляво). Така например, при избора на текста (изображението) на графически документи за един и същи предмет е необходимо да се познават и отчитат възможностите на един или друг вид изображение да отразява предмета, неговите форми, размери, устройство и др.

2.2. Възпроизвеждане на текста (изображението) на графическите документи.

2.2.1. Текстът (изображението) на графическите документи, които се публикуват, се отразява полиграфически и неполиграфически.

Текстът (изображението) на графическите документи в полиграфическите издания се възпроизвежда чрез клише.

Текстът (изображението) на графическите документи в неполиграфическите издания се възпроизвежда по фототипен (факсимилен начин) чрез хелиографиране, фотокопиране и др.

2.2.2. Текстът на графическите изображения се възпроизвежда без изменения, при което изборът и начинът на отразяването на текста се обосновава в текстуалните бележки или в предговора на публикацията.

В текстуалните бележки се отразяват предимно изпълнението и оформянето на изображението, начинът на изобразяване, наличието на оригинали или копия, наличните видове изображение, изборът на източниците на текста за публикуване и др.

В текстуалните бележки се обясняват също особеностите при датирането на документите, правят се препратки от графическите към текстовите документи или към бележките по съдържанието и предговора, а така също се обосновава подборът на един или друг източник на текста за печат.

2.3. Избор на текста на писмените документи.

При избора на текста на писмените документи за публикуване, се имат пред вид различните видове документи, наличието на оригинали или копия.

2.3.1. Анализът на източника на текст на писмените документи с общ характер и текстовите научно-технически документи се състои в:

— правилно определяне вида на документа — постановление, протокол, писмо, спецификация, техническо описание и т. н.;

— установяване значимостта на автора на документа, доколкото автори могат да бъдат различни организации и лица;

— изясняване произхода на документа (кога и по инициатива на кого е бил създаден документът и какви промени е претърпял до окончателното му приемане);

— анализиране съдържанието на документа (съпоставяне, сравнение на споменатите в документа събития и факти със сродни документи, документи от други фондове и официални издания);

— установяване оригиналността на документа.

2.3.2. Главен критерий за избор на текст на писмената научно-техническа документация и текстовите документи с общ характер е оригиналността на документите. Могат да бъдат публикувани обаче и заверени копия, хелиографни копия, ксерокопия и др.

2.3.3. Критерии за избор на източника на текста са също произходът, начинът на оформяне на документите, тяхното предназначение, принадлежността на документите към фондообразувателя (създавани от него или получавани отвън).

2.3.4. При избора на текст на научните изследвания за публикуване, трябва да се има пред вид както първоначалният замисъл на автора, така и последната редакция на текста.

2.4. Отразяване на текста на писмените документи.

2.4.1. Ръководейки се от стандартите, при отразяването на текста на научно-техническата документация, археографът трябва да запази делението не текста на раздели и подраздели, приетата номерация и терминология в текста (във формата и редакцията, в които са употребени), запазвайки по този начин връзката между текстови и графически документи.

2.4.2. Текстът на писмените документи с общ характер се предава предимно научно-критически.

Текстовете на научните изследвания се предават по научно-критическия и дипломатическия начин. Възможно е те да се възпроизвеждат и фототипно.

3. Археографско оформяне на документите.

3.1. Съставянето на заглавията и легендите на графическите документи, текстовата научно-техническа документация и писмените документи с общ характер се извършват съобразно правилата и нормите в стандартите и инструкциите, действуващи в определени конкретно-исторически условия и регламентиращи видовете изображения, начините на съставяне и оформяне на документите и др.

3.2. Заглавия на графическите документи.

Елементи на заглавието на графическите документи са видът на документа (генерален план, схема, общ вид, техническа рисунка), наименованието на обекта, процеса, изделието, датата.

3.2.1. В заглавието на графическите документи не се отразяват авторът като непосредствен създател на документа и съдържанието на изображението (на документа). Под автор на научно-техническата документация се има пред вид не изпълнителят, а авторът на проекта, идеята, изобретението. Тъй като името на автора е неделима част от наименованието на обекта, идеята, не е необходимо неговото повторно отразяване.

3.2.2. В заглавието не се описва отделно съдържанието на графическите документи, тъй като то се разкрива чрез вида на изображението (генерален план, схема и т. н.). Така например, означаването на вида изображение — схема, изяснява, че графическият документ е изображение на съставните части на даден обект чрез условни означения.

Наименованието на обекта, процеса, факта, отразени в заглавието също разкриват съдържанието на документа.

3.3. Заглавия на писмена научно-техническа документация се съставят по реда, посочен в настоящата част на Кодекса, глава шеста.

3.4. За всеки научно-технически, документ, който се публикува, се съставя легенда.

Легендата на графическите документи съдържа исковите данни на документа и сведения за неговата оригиналност или копийност.

При необходимост, в зависимост от целите и задачите на публикацията, в легендата се отразяват сведения за предишни публикации на документа.

4. Научно-справочен апарат.

4.1. Научно-справочният апарат на изданията на научно-техническата документация се състои от предговор, обяснителни бележки, хроника на събитията, указатели, списък на използуваната литература и източници по темата, списък на съкращенията и съдържание.

4.2. Предговорът се състои от историческа и археогрефска част.

В историческата част се обосновава изборът на темата на публикацията, анализира се наличната литература по темата, анализират се съставът и съдържанието на публикуваните документи и на тази основа се обосновава научната и практическата актуалност на публикацията.

Археографската част на предговора съдържа кратка характеристика на състава и съдържанието на архивния фонд, комплекса научно-технически документи и други източници, послужили за основа при издирването на научно-техническите документи и обосновка на принципите за издирване и подбор на документите. В археографската чест се отразяват също съставът и съдържанието на публикацията по видове документи, ролята им в публикацията и техният произход. Освен това се характеризира съставът и съдържанието на научно-справочния апарат и се посочват авторите на изданието.

4.3. Обяснителни бележки се съставят за нуждаещите се от коментар и разясняване документи. За графическите документи обяснителна функция имат също така сведенията, съдържащи се в предговора, текстовата научно-техническа документация и писмените документи с общ характер, които в съвкупност дават сведения за историята на изобретението, зараждането на идеята, проекта, за същността на проекта, изобретението и т. н.

4.4. Указателите в изданията на научно-техническа документация не се различават от тези за изданията на документи от общ характер.

II. Фотодокументи

1. Фотодокументите се публикуват като илюстрации към писмени документи в отделните документални издания и самостоятелно — под формата на фотоалбуми, документални филми и др.

2. Фотоалбумите се съставят по определена тема или за дадени лица. Видът, съдържанието и структурата на фотоалбума се определят в зависимост от темата (лицето) и предназначението на изданието.

3. Фотодокументите се публикуват по негативи. В случай, че липсва негатив, фотодокументът се публикува по позитив, като предварително се установява неговата достоверност, а сведенията за това се отразяват в обяснителна бележка.

4. На всеки фотодокумент, който се публикува, се съставя заглавие и легенда.

4.1. В заглавието се посочва наименованието на заснетия обект (лице), мястото и времето на събитието.

4.2. Легендата съдържа исковите данни:

— наименование на архива, съхраняващ фотодокумента;

— година на създаването на фотодокумента;

— номер на филма и на кадъра.

Приложения

Приложение № 2: Графично и правописно осъвременяване при научно-критическо възпроизвеждане на текста на писмени документи от XVIII–XX в.(4)

1. Употребата на препинателните знаци е в съответствие със съвременните правописни правила на българския книжовен език.

2. В текстовете, написани със старобългарска кирилица, се изоставят знаците на различните видове придихания, ударения и всички други надредни знаци.

3. Употребата на главните букви е в съответствие със съвременните правописни правила на българския книжовен език.

4. Буквата ѣ се заменя с буквите я или е, според установеното днес книжовно произношение, напр. голямо вм. голѣмо, големи вм. голѣми.

5. Буквата ѫ се заменя с буквата ъ в корена на думата, напр., ръка вм. рѫка, път вм. пѫть.

6. Буквата ѫ се заменя с буквата а при съществителни имена от ж. р., напр. глава вм. главѫ, вода вм. водѫ.

7. Буквата ѫ се заменя с буквата а в глаголните окончания за 1 л. ед. ч., 3 л. мн. ч. сегашно време и 3 л. мн. ч. минало свършено време, и в наставката нѫ, напр. тръгнаха вм. тръгнѫхѫ.

8. Буквата ѭ се заменя с буквата я в глаголните окончания за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. сегашно време, напр. търпя вм. търпѭ, търпят, вм. търпѭтъ.

9. Буквата ѭ се заменя с йъ в началото на думата, напр. йъглен вм. ѭгленъ.

10. Буквите я и Ṁ се заменят с буквата я, напр. яде вм. яде, която вм. коṀто.

11. Буквата ѥ в началото на думите и след гласна се заменя с йе, напр. йеничари вм. ѥничари, мойе вм. моѥ.

12. Буквите i и ьi се заменят с буквата и, напр. вино вм. вiно, риба вм. рьiба. В някои случаи буквата i може да се заменя и с буквата й, напр. майка вм. маiка, тъй вм. тъi.

13. Буквата ω се заменя с о, напр. много вм. многω.

14. Буквите у и ѕ се заменят с буквата у, напр. учи вм. ѹчи, друга вм. дрѕга.

15. Буквите ъ и ь не се пишат в края на думите, напр. брат вм. братъ, кон вм. конь.

16. Буквата ь не се пише пред членната морфема за ж. р. та при съществителни имена, завършващи на съгласна, напр. заповедта вм. заповѣдьта, солта вм. сольта, паметта вм. памѣтьта.

17. Буквата ь не се пише след л и р и пред съгласна, напр. полза вм. польза, царство вм. царьство.

18. Буквата ь не се пише в наставката нье на отглаголните съществителни от народен произход, напр. ходене вм. ходенье. Отглаголните съществителни от книжовен произход се пишат с наставката ние вм. нье, напр. занимание вм. заниманье, колебание вм. колебанье.

19. Буквата ь не се пише след к и г пред гласните е и и, напр. гердан вм. гьердан, керка вм. кьерка.

20. Буквата ь се заменя с буквата ъ в средата на думите, напр. държи вм. дьржи, първи вм. пьрви.

21. Буквата ъ се заменя с буквата е в частицата за бъдеще време, напр. ке идам вм. къ идам.

22. Буквата ъ се пише пред съгласните р, л, м и н, когато образуват самостоятелна сричка, обикновено в края на думите, напр. добър вм. добръ, театър вм. театръ, мисъл вм. мислъ, отмъщение вм. отмщение, огън вм. огнь, дърва вм. дрьва, църкви вм. црькви.

23. Буквите я и ю се заменят с буквите а и у след ж, ч, ш, напр. жаба вм. жяба, чаша вм. чяша, слушам вм. слушям, чудо вм. чюдо.

24. Буквите н и н се заменят с буквите и и н, напр. име вм. име, ние вм. нiе или иие.

25. Буквата ḵ се заменя с дж, напр. дженк вм. ḵенкъ.

26. Буквата s се заменя с буквата з, напр. зло вм. sло.

27. Буквата ѱ се заменя с пс, напр. прокопсия вм. прокоѱиа.

28. Буквата ѯ се заменя с кс, напр. Александър вм. Алеѯандъръ.

29. Буквата ѳ се заменя с буквата т, напр. Тива вм. Ѳива.

30. Буквата ѵ се заменя с буквите и (след съгласна) или в (след гласна), напр. синод вм. сѵнодъ, Европа вм. Еѵропа.

31. Буквата г се заменя с буквата н пред г или к (в гръцки заемки), напр. ангел вм. аггелъ.

32. Буквеното съчетание шт се заменя с буквата щ, напр. помощ вм. помоштъ.

33. Буквените съчетания iа, ьа, ьiа, ъiа, ья се заменят с буквата я или а, напр. сабя вм. сабiа, търпя вм. търпьа, ябълка вм. iабълка, майка вм. майкья, неделя вм. недельiа, сабля вм. саблья, биля вм. билья.

34. Буквените съчетания iy и ьy се заменят с буквата ю, напр. лют вм. лiуть, съюз вм. съiyзъ, дюля вм. дьyльа.

35. Буквените съчетания iо и йо се заменят с ьо след съгласна, напр. актьор вм. актioръ, Кольо вм. Колйо.

36. Буквата й не се пише в края на имената от м. р. ед. ч., напр. януари вм. януарий, първи вм. първий, Левски вм. Левский, царски вм. царский.

37. Двойни съгласни в чужди думи се предават с една буква, напр. кафе вм. каффе, елински вм. еллински, програма вм. программа, Русия вм. Руссия. Изключение се допуска само в някои думи от турски произход, напр. молла, аллах.

38. Двойни съгласни се пишат в думи, в които по нормите на българския книжовен език се изговаря удвоена съгласна, напр. непостоянно вм. непостояно, беззаконно вм. безаконо.

39. Преминаването на звучните съгласни в беззвучни и обратно се предава според съвременните правописни правила в българския книжовен език, напр. лов вм. лофъ, ножче вм. ношче, сватба вм. свадба. Този принцип се прилага и в случаите от т. нар. междусловна фонетика, напр. в селата вм. фь селата, от Русчук вм. одъ Русчукъ.

40. Членната морфема се пише винаги слято с името, напр. часът вм. часъ-тъ, книгите вм. книги-тѣ.

41. Нормализира се правописно различното графично отбелязване на членната морфема -ят, напр. учителят вм. учителътъ, тъжителят вм. тъжительятъ, царят вм. царь-ать, конят вм. конiътъ, солунският вм. солунскiать, сичкият вм. сичкiй-атъ.

42. Представките без, въз, из, раз, о, у, от, пре, при, под, пред, с и др. се пишат според съвременните правописни правила на българския книжовен език, напр. възприеха вм. восприеха, изпитател вм. испитатель, разказвам вм. расказвамъ, одобрявам вм. удобрявам, отнели вм. однели, сбили се вм. збили се.

43. Нормализира се правописът на наставките -ски- и - ство-, напр. братски вм. брацки, братство вм. браство.

44. Съгласните д и т се изпускат в групи съгласни, които сега не се пишат и не се изговарят в книжовния ни език, напр. спусна вм. спустна, присъствие вм. присътствие, напразно вм. напраздно, сърце вм. сърдце.

45. Прилагателни и други производни от чужди думи, които свършват на ея (идея) и ия (материя), се пишат с а, напр. идеален вм. идеяленъ, материален вм. материяленъ, индустриален вм. индустрияленъ, социален вм. социяленъ. Изключение са думите християнин, християнство, софиянец.

46. Предлозите в и с се употребяват удвоени като във и със пред думи, започващи с в и ф, с и з, напр. във Видин вм. въ Видинъ, със закона вм. съ закона, със сина си вм. съ сина си.

47. Формите на възвратното местоимение ся и са се заменят със съвременната форма се.

48. Нормализира се правописът на думите: Йосиф вм. Иосифъ, наименование вм. наименувание, номер вм. нумер, са вм. съ, но вм. нъ.

49. Слятото, полуслятото и разделното писане на думите е в съответствие със съвременните правописни норми на българския книжовен език.

Приложение № 3: Таблица за превеждане на български език на старобългарските, славянските и латинските имена на месеците

Приложение № 4: Таблица за численото значение на старобългарски и гръцки букви

Приложение № 5: Други видове изписвания на месеци и дати

7/врии или VII/врии = септември.

8/врии или VIII/врии = октомври.

9/врии или IX/врии = ноември.

10/врии или Х/врии = декември.

18 15/1 95 = 15 януари 1895 г.(5)

18 VII–20/VIII–1 78 = 20 юли (1 август) 1878 г.(6)

18 /Х/врии/20/ 82 = 20 декември 1882 г.

18 9/7/19 82 = 7 (19) септември 1882 г.(7)

6/19–7–10 = 6 (19) юли 1910 г.

20. Х/врии.73 = 20 декември 1873 г.

Бележки

1. В настоящото електронно издание на четвъртата част на Кодекса са публикувани приложения № 2–5.

2. Вж. Синхронические таблицы для перевода исторических дат по Хиджре на европейское летосчисление. Ленинград, 1940.

3. Вж. настоящата (четвърта) част на Кодекса, раздел А, глава трета.

4. До последната правописна реформа през 1945 г. В приложението се дават най-често срещаните случаи, които изискват графично, фонетично и правописно осъвременяване.

5. Знакът «/» да се възприема като дробна черта.

6. Знакът «/» да се възприема като дробна черта.

7. Знакът «/» да се възприема като дробна черта.

Списък на цитираните стандарти в отделните части на Методическия кодекс

БДС 6.25.3.00–76 — Единна система за унифицирана управленческа документация. Документация по деловодство и архивно дело. Термини и определения.

БДС 6.25.2.01–78 — Единна система за унифицирана управленческа документация. Документация по деловодство и архивно дело. Документи по използване на архивните документи.

БДС 6.25.2.02–78 — Единна система за унифицирана управленческа документация. Документация по деловодство и архивно дело. Документи по експертизата, научно-техническата обработка и оформяне на архивните документи.

БДС 6.25.2.03–78 — Единна система за унифицирана управленческа документация. Документация по деловодство и архивно дело. Документи по приемане, предаване, отчетна регистрация и охрана на архивните документи.

БДС 11452–73 — Съкращения на наименованията на български периодични издания.

БДС 9735–72 — Описание на печатните произведения за библиографски и информационни издания и за библиотечни каталози.

БДС 9736–72 — Съкращение на типични думи в библиографското описание на български печатни произведения.

БДС 12691–75 — Правила за азбучно нареждане на описания на печатни произведения.

БДС 13.302–77 — Микрофилмиране, микрофилми, ред на построяване.

БДС 13.401–77 — Микрофилмиране, микрофилми. Правила за отчитане и съхранение.

БДС 6.08.2.00–78 — Документация по откритията, изобретенията, рационализациите и икономически ефективните предложения. Термини и определения.

БДС 2042–71 — Единна система за конструкторска документация. Видове комплектност на конструкторските документи.

БДС 2.103–77 — Единна система на конструкторска документация. Стадии на разработка.

БДС 4811–71 — Единна система за конструкторска документация. Правила за съхранение и отчитане на конструкторски документи.

БДС 3.1102–76 — Единна система за технологична документация на разработване и видове документи.