Политически партии, организации и движения в България и техните лидери 1879–1949

Кратък исторически справочник

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Милен Куманов

Дизайн: Давид Нинов

София, 2009

Справочникът съдържа информация за политически партии, организации и движения в България, съществували от Освобождението до установяването на еднопартийното управление на БКП (1879–1949), както и кратки биографични справки за 92 политически личности, лидери и дейци на тези формации, оставили трайна диря в обществено-политическия живот на страната Авторът се е постарал да предложи балансирано, обективно научно изложение, освободено от идеологически клишета.

Пред българския читател се разкрива многообразието на политическия живот и динамиката на вътрешнопартийните борби за почти едновековно свободно съществуване на страната. Справочникът е предназначен за най-широка читателска публика — специалисти, ученици, студенти и за всички, за които историческото минало е ключ за разбиране на настоящето и за проникване в бъдещето.

Предговор

Събитията от 10 ноември 1989 г. отприщиха бента на политическия живот в страната. Появиха се голям брой партии, организации и движения. Някои от тези групировки са нови, но повечето възприеха имена на политически формации, съществували през различните периоди на развитието на България от Освобождението до края на 40–те години на настоящото столетие.

Рязко се повиши и без туй немалкият интерес на нашита общественост към политическото развитие на страната ни и по-специално към различните политически групировки в нея. Оказа се, че въпреки наличието на някои изследвания и справочни издания днес българският читател няма подходящо пособие, което да му позволи да се запознае макар и в най-общи линии със съществувалите у нас политически партии, организации и движения за малко повече от едно столетие свободен обществено-политически живот на страната.

Известен опит да се запълни тази празнота бе експресното издание на Валентин Даневски: «Политически партии, движения и организации в България и техните лидери», появило се през 1990 г. с помощта на София прес. Но то е твърде ограничено по предмета на своя обхват. Авторът се е задоволил с кратки бележки за политическите формации в България, появили се след 10 ноември 1989 г. В него изобщо не се разглежда пъстрата картина на политическия живот в България от Освобождението до края на 40–те години на XX век. За да се ориентира за една или друга партия, организация или движение, както и за техните лидери, читателят е принуден да се рови из други издания и източници, което невинаги му е удобно, защото или не ги притежава, или няма време да прави това.

За да отговорим на тази обществена потребност, поставихме си зa цел да изготвим ново справочно издание за политическите групировки в България от 1879 до 1949 г.

Оказа се, че реализирането на тази задача не е никак леко, тъй като въпреки успехите на нашата историческа наука, особено през последните едно-две десетилетия, за повечето от политическите партии, организации и движения липсват специални изследвания. Тази констатация важи с още по-голяма сила за разработките, отнасящи се до лидерите им.

Предлаганият справочник поради ограничения му обем няма претенцията да даде разгърната картина на политическия живот на страната през посочения период. В него се прави най-общ преглед на възникването и организационното развитие на различните политически групировки, засяга се и тяхното отношение към едни или други въпроси от вътрешнополитическото развитие на страната и към нейната външна политика.

Вън от вниманието ни останаха някои професионални организации, като Занаятчийската партия, които през определен период се включват в обществено-политическия живот, или пък партии, твърде незначителни по членската си маса и неоставили трайна диря в политическите борби, какъвто е случаят с тази на Христо Кунчев например.

Изложението е построено въз основа на хронологическия принцип, като за по-голяма прегледност са обособени следните по-важни периоди, от 1878 до 1885, от 1885 до 1918, от 1918 до 1934, от 1934 до 1944 г. и от 1944 до 1949 г. За всеки от тези периоди се проследява възникването и развитието на отделните политически партии, организации и движения, тяхното прегрупиране или разцепление и пр. Задължително се посочват техните лидери и печатни органи.

В справочника са включени и кратки биографични справки не само за шефовете, но и за редица други видни политически мъже, играли важна роля в живота на партиите. Тяхното подреждане е в основни линии според хронологическата поява на различните политически групировки в страната. За желаещите да се запознаят с повече подробности по темата се предлага библиография от по-достъпна литература.

Справочникът е предназначен за най-широка читателска аудитория, която проявява интерес към обществено-политическото развитие на България, но той може да се използва като помагало и от специалистите историци, архивни и музейни работници, учители, ученици и студенти.

Авторът и издателството ще бъдат благодарни за всички добронамерени отзиви, които биха допринесли за подготвянето на едно подобрено и разширено издание на справочника.

Партии

I. 1879–1885

А. Политическият живот в княжество България

1. Либерална партия. Води своето начало от либералното течение, обособило се из средата на мнозинството депутати, участващи в работата на УС в Търново (дн. гр. Велико Търново) (февруари 1879). Възглавяват го Драган Цанков, Петко Каравелов и Петко Рачов Славейков. Др. Цанков и П. Р. Славейков са изтъкнати дейци от епохата на Българското възраждане с голям принос в борбата на българския народ за извоюване на църковна независимост и утвърждаване на новобългарската просвета. П. Каравелов се ползва с уважение заради заслугите на неговия по-голям брат Любен Каравелов в националноосвободителното движение на българския народ, както и заради личния му принос по време на Освободителната война (1877–1878).

Благодарение на енергичната дейност на това течение УС изработва за Княжество България една от най-демократичните за онова време в Европа конституции.

След закриване на УС либералното течение не прекратява своето съществуване. Напротив, включва се активно в обществено-политическия живот на Княжеството. Важна стъпка в тази насока е излизането на неговия печатен орган — в. «Целокупна България», чийто първи брой се появява на 20 юни 1879 г. (тази и всички следващи дати до 1 април 1916 г. са по стария стил — б. а. М. К.). До брой 14 в. «Целокупна България» излиза в Търново, който е най-голямото средище на либералите в страната по онова време. След това редакцията му се премества в София, която като столица става главен център на обществено-политическия живот на Княжеството.

Паралелно с издаването на вестника е изработен организационният устав на ЛП. От втората половина на юли до началото на септември 1879 г. е изградено и нейното Централно бюро. Възникват първите местни организации на партията — в Габрово, Дряново и други населени места.

Съществена роля за ускоряване на процеса на организационното изграждане на ЛП изиграват насрочените през есента на 1879 г. избори за I OHC. Към октомври–ноември с. г. вече са налице всички основни белези, които ни дават основание да говорим за оформянето на ЛП като политическа организация в Княжество България — печатен орган, централно ръководство, местни организации и групи и лидери. Лидери на ЛП са самите водители на либералното течение от времето на УС — Др. Цанков, П. Каравелов и П. Р. Славейков.

Социалният състав на ЛП е твърде разнороден, но преобладаващо мнозинство имат дребните и средно заможни селски и градски маси, които непосредствено след Освобождението съставляват 80% от българския народ.

Макар и многолюдна, състояща се повече от съмишленици, отколкото от членове, ЛП в началния период на своето съществуване е твърде неустойчива като политическа сила. Основна причина за това е именно нейният нееднороден социален състав, различното имуществено положение на прослойките, чиито интереси изразява тя. Още в първите месеци след нейното обособяване като политическа сила започва процес на разслоение сред нейните членове и съмишленици на две диаметрално противоположни посоки: едната — по-малката — към забогатяване и присъединяване към тънкия слой на старите български чорбаджии и богатите градски търговци от времето преди Освобождението; и другата — по-голямата — към обедняване. Тази прослойка малко по-късно ще стане и основният източник на наемните работници в страната.

Друга важна причина, дала своя отпечатък върху по-нататъшния облик на ЛП, е своеобразният развой на политическия живот на страната след закриването на УС. Избраният от I ВНС (1879) княз на България — Александър Батенберг, не е доволен от правомощията, които му предоставя основният закон на Княжеството (конституцията) и не скрива своето отрицателно отношение към либералите — главните «виновници» за нейния демократичен дух. Симпатиите на новоизбрания български владетел са на страната на противоположната политическа групировка — консерваторите, поради което той възлага и формирането на първия български кабинет на един от техните водители — Тодор Бурмов. Правителството на Т. Бурмов просъществува от юли до ноември 1879 г. През есента на с. г. са проведени избори за I OHC. Макар че те са спечелени от ЛП, князът отново поверява управлението на Княжеството на консерваторите.

Вторият кабинет е възглавен от епископ Климент (светското му име е Васил Друмев) и просъществува от ноември 1879 до март 1880 г. Едва след победата на ЛП и в изборите за II ОНС (1880) Ал. Батенберг е принуден да възложи управлението на страната в нейни ръце. Кабинетът е съставен от Др. Цанков и стои начело на управлението на Княжеството до ноември 1880 г. Либералите остават на власт и след правителствената промяна през ноември 1880 г., когато е формирано ново правителство начело с П. Каравелов.

Князът не крие своето недоволство от управлението на либералите и крои планове да се отърве от тях. Усилията му обаче се натъкват на сериозното противодействие на руската официална политика, която стои зад гърба на либералите. Едва след убийството на император Александър II (март 1881), когато на руския престол се възкачва император Александър III, известен със своите реакционни възгледи, Ал. Батенберг предприема нов сондаж за промяна на вътрешнополитическата насоченост на Княжеството и получава съгласието на новия руски монарх за осъществяване на своите намерения. При такава обстановка, казано най-накратко, на 27 април 1881 г. той извършва държавен преврат и установява т. нар. личен режим, чийто срок по изричното му искане е определен на 7 години. Търновската конституция е суспендирана (отменена), а за да се заблуди общественото мнение у нас и в чужбина, начело на новото правителство е поставен руският генерал Йохан Казимир Ернрот. Кабинетът просъществува от края на април до началото на юли 1881 г., след което е заменен от кабинет без министър-председател (юли 1881–юни 1882). В края на юни 1882 г. князът назначава за министър-председател друг руски генерал — Леонид Соболев (юни 1882–септември 1883).

Веднага след отстраняването им от властта либералите са подложени на преследвания. Техните лидери П. Каравелов и П. Р. Славейков са принудени да търсят спасение чрез емиграция вън от пределите на Княжеството. Установяват се в Източна Румелия и се включват дейно в нейния обществено-политически живот.

Макар че II ВНС, свикано на 1 юли 1881 г. в Свищов, гласува поставените от княза условия и срока за тяхното приложение, предприетите от Ал. Батенберг действия придобиват твърде голяма непопулярност в Княжеството. Скоро и руското правителство се убеждава, че българският владетел е злоупотребил с неговото доверие и заема отрицателно отношение спрямо него. При това положение в Княжеството се създава крайно напрегната обстановка, която заставя княза да се откаже от по-нататъшното прилагане на режима на пълномощията. В началото на септември 1883 г. той прокламира възстановяването на Търновската конституция и насрочва нови парламентарни избори. Те отново са спечелени от ЛП. Князът възлага формирането на новия кабинет на Др. Цанков, очевидно добре информиран за настъпилата идейна еволюция във възгледите на този либерален водител след държавния преврат от 1881 г. И наистина през есента на 1883 г. Др. Цанков е вече с далеч по-умерени разбирания, отколкото във времето непосредствено след Освобождението на страната от турско иго. Сега той не крие своето желание за съвместни действия с консерваторите и привлича в своя кабинет няколко техни представители — Марко Балабанов, Григор Начович, д-р Константин Стоилов, Тодор Икономов и др. Този му акт предизвиква острото недоволство на «крайните» (известни още и като «непримирими») либерали, вървящи след П. Каравелов и П. Р. Славейков. Между двете течения в ЛП започва борба, в която надмощие вземат привържениците на второто. След като ЛП спечелва изборите за IV ОНС (лятото на 1884), за нов министър-председател е назначен П. Каравелов.

Недоволен от своя изборен неуспех, Др. Цанков заедно със своите привърженици се отцепва от ЛП. Това е първото, но не и последно разцепление в тази партия.

След спирането на в. «Целокупна България» през 1880 г. нов печатен орган на ЛП става в. «Независимост», наречен на името на органа на Българския революционен централен комитет, издаван от Л. Каравелов през 1873–1874 г. Той излиза до държавния преврат от април 1881 г. През 1884 г. ЛП започва издаването на нов свой печатен орган — в. «Търновска конституция», просъществувал до 1888 г.

2. Консервативна партия. Както и Либералната, тя води своето начало от течение под същото име, обособило се по време на УС от 1879 г. Негови лидери са д-р Константин Стоилов, Григор Начович, Димитър Греков, д-р Георги Вълкович, Иван Хаджиенов и др. Към тях се присъединяват и част от висшите духовници в лицето на русенския митрополит Григорий Доростолочервенски, варненско-преславския митрополит Симеон и др.

Социалният състав на КП включва българските чорбаджии от селата и заможните градски търговци. Поради тяхната малобройност в началото броят на привържениците на това течение не е особено голям. Това обаче не пречи на консерваторите да разгърнат активна дейност още на първите заседания на УС. Те се опитват да наложат на Княжеството една «олигархическа конституция». Внесеният от тях проект предвижда установяването на силна монархическа власт, упражнявана от бъдещия български владетел с помощта на тесен кръг от имуществено състоятелни и високообразовани и опитни граждани. Те предлагат и създаването на двукамарен парламент и не крият възгледите си за ограничаване свободата на словото, печата, събранията и сдруженията.

Що се отнася до външнополитическия курс на Княжеството, между водителите на консерваторите няма единомислие. Част от тях, като Гр. Начович, Д. Греков, д-р Г. Вълкович и др., се обявяват за ориентиране на България към сближение със западноевропейските държави и най-вече с Австро-Унгария, Германия, Англия, Франция и Италия. Другата група, в която влизат епископ Климент, Марко Балабанов, Тодор Бурмов, Тодор Икономов и др., се застъпва за насочване на външната политика на Княжеството към Русия. Тази група е доминираща сред консерваторите още по времето на УС.

Консерваторите, както и либералите, също не преустановяват своята дейност след закриването на УС. И те започват издаването на свой печатен орган — в. «Витоша» (1879–1880), а паралелно с него и в. «Български глас», който излиза от 1879 до 1883 г.

Важен стимул за организационното изграждане на КП е непосредственото й участие в управлението на Княжеството още през първите месеци на неговото съществуване. Вече се спомена, че княз Ал. Батенберг поверява образуването на първия български кабинет на един от техните лидери — Т. Бурмов. В него участват и други водители на това течение, като Гр. Начович, Д. Греков и Георги Атанасович.

Консерваторите съставят и втория български кабинет под водителството на епископ Климент.

Както Либералната, така и КП се оформя като самостоятелна политическа организация в навечерието на парламентарните избори за I ОНС (есента на 1879 г.). Макар и управляваща, тя претърпява поражение в тези избори и ако отново формира следващия кабинет, това се дължи единствено на личните симпатии към нея от страна на княз Ал. Батенберг.

След повторния изборен неуспех през пролетта на 1880 г. КП минава в опозиция. Този период от съществуването й не продължава дълго, тъй като извършеният през април 1881 г. държавен преврат отново я изтиква на преден план в политическия живот на страната. Нейни представители участват в правителствата, сформирани през т. нар. режим на пълномощията, както и в създадения по това време Държавен съвет. Вече се отбеляза, че на КП се предоставят няколко места и в кабинета на Др. Цанков, образуван след преустановяването на режима на пълномощията.

Независимо от факта, че до края на юни 1884 г. КП участва в управлението на страната, тя не успява да се разрасне като влиятелна политическа формация. Макар че променя дори името си в Народна консервативна партия, не става привлекателна за широките слоеве в Княжеството. Поради това след изборното й поражение през лятото на 1884 г. започва бързо да запада и още преди съединението на Източна Румелия с Княжество България слиза от политическата сцена. Последният й печатен орган е в. «Отечество», който излиза от 1884 г., но скоро след това прекратява своето съществуване.

Б. Политически партии в Източна Румелия

1. Либерална (казионна) партия. Макар и оставена в пределите на Османската империя от Берлинския конгрес (1878), благодарение на автономните права, които получава от същия този конгрес, Източна Румелия започва свой caмостоятелен политически живот. Поради специфичните условия, в които е поставена областта, вниманието на живеещото в нея българско население (преобладаващо по своята численост над останалите народностни групи) е насочено повече към външнополитическите проблеми и най-вече в отстояване на нейния български облик. По тази причина неговият главен стремеж е във върховните законодателни и изпълнителни органи да влязат преди всичко представители на българската народност без оглед на техните политически разбирания. Тази задача е постигната. В проведените през октомври 1879 г. избори за Областно събрание мнозинството от избраните в него депутати са българи. В състава на първия Постоянен комитет, формиран на 10 декември с. г., са включени също само българи. Непримиримостта към решенията на берлинския диктат и присъединяването на областта към Българското княжество остава и занапред определяща линия в политическия живот на Източна Румелия. За практическото реализиране на тази задача се оформят две течения, които по примера на политическите групировки в Княжеството възприемат и техните наименования — Либерална и Народна (Съединистка) партия.

Водачи на Л(К)П са д-р Георги Странски, д-р Стоян Чомаков, Георги Бенев, Иван Салабашев, Калчо Хаджикалчов, Иван Хаджипетров, Тодор Кесяков и др. Укрепването й в организационно отношение започва от пролетта на 1881 г., когато след държавния преврат в България тук пристигат водачите на ЛП от Княжеството — П. Каравелов и П. Р. Славейков, както и някои от техните най-близки сподвижници, като Захари Стоянов, Иван П. Славейков и др.

В изборите за Областно събрание от 1881 г. Л(К)П постига значителен успех. През следващите избори от 1883 г. също получава определено политическо надмощие в управлението на областта. Това й позволява да сформира изцяло Частния съвет (директората, правителството) само от свои представители. За председател на Областното събрание е избран един от нейните водители — д-р Г. Странски. Като първа управляваща партия в областта получава и името «казионна».

През 1884 г. изтича петгодишният мандат на първия генерал-губернатор (главен управител) на областта — княз Алеко Богориди. На неговото място е назначен Гаврил Кръстевич — известен предосвобожденски деец, който веднага насрочва нови избори за Областно събрание. В тях Л(К)П претърпява поражение, което се отразява отрицателно и на нейния организационен живот. Макар че настъпва силен отлив от редовете й, тя запазва своето съществуване до есента на 1885 г. Взема участие в съединението на областта с Княжество България. След този исторически акт членовете и съмишлениците й се вливат в редовете на политическите партии на Княжеството и най-вече в Народнолибералната (Стамболова) партия.

Печатен орган на Л(К)П е в. «Южна България», излизал през 1883–1885 г.

2. Народна (съединистка) партия. И тя води своето начало от 1881 г., когато се провеждат изборите за Областно събрание. В организационно отношение започва да укрепва едва през 1883 г., когато са приети нейната програма и устав. Лидери на Н(С)П са Иван Евстратиев Гешов, д-р Христо Стамболски, Михаил Маджаров, Георги Янкулов и др. В нея се включват и някои от бившите участници в националноосвободителното движение на българския народ през 60–те и 70–те години на XIX в., като Михаил Греков, д-р Георги Миркович и др., а така също и писателите Константин Величков и Иван Вазов. Тя се ползва с подкрепата на главния секретар на областта Гаврил Кръстевич, заемал този пост от 1879 до 1884 г. Основни цели, залегнали в нейната програма, са запазването на политическата автономия на Източна Румелия, на нейния български облик, както и подготовката за присъединяването на областта към Княжество България. В началото на 1884 г. във връзка с назначаването на новия главен управител на областта Н(С)П организира акция за присъединяването на Източна Румелия към Княжество България. С този си акт, макар и завършил с неуспех, партията укрепва своите позиции сред местното население и спечелва новите избори за Областно събрание. Заставайки начело на управлението на областта, тя веднага изоставя съединисткия си идеал и с това предизвиква силно разочарование сред българите в Източна Румелия. По тази причина получава и прозвището «лъжесъединистка». Съществува до съединението на Източна Румелия с Княжество България. Нейни печатни органи са в. «Марица» (1878–1885), в. «Народний глас» и в. «Съединение» (1882–1886).

II. 1885–1918

А. Политически партии в България от Съединението до края на Първата световна война

1. Народнолиберална (Стамболова) партия. Съединението на Източна Румелия с Княжество България поставя началото на нов период в политическото развитие на страната. Той се характеризира с ускорено развитие на икономическия живот, в резултат на което започва и по-бързо разслоение сред българското общество. Това на свой ред предизвиква и появата на нови политически партии. Една от тях е НЛ(С)П. Тя се обособява от средата на онази част от ЛП, която след разцеплението от 1883 г. е възглавена от П. Каравелов. Нейният лидер Стефан Стамболов е един от видните дейци на старата ЛП, който взема активно участие в обществено-политическия живот на Княжеството още от първите години на неговото съществуване. Историческият акт на Съединението го заварва на високия държавен пост председател на IV ОНС.

Разочарован от отношението на официалната руска политика спрямо Съединението, той не желае повече да следва традиционната проруска външна политика на ЛП, направлявана от П. Каравелов и П. Р. Славейков. През 1886 г. полага основите на политическата организация «България за себе си», изградена на военни начала, която си поставя за цел да води борба против русофилите в България. Организацията се активизира особено много през лятото на с. г. във връзка със събитията около преврата против княз Ал. Батенберг. Както се знае, Стамболов и неговите съмишленици не одобряват отстраняването на княза от българския престол и с помощта на войските от Пловдивския гарнизон извършват контрапреврат. Ал. Батенберг, който веднага след отстраняването му от престола (9 август 1886) е изведен незабавно вън от пределите на страната, е повикан от Ст. Стамболов да заеме пак престола. Той наистина се завръща в България, но поради несъгласието на руския император с тази негова постъпка решава окончателно да напусне страната. На 25 август 1886 г. назначава Регентски съвет, който да изпълнява функциите на държавния глава до избирането на новия български владетел. В неговия състав включва Ст. Стамболов, П. Каравелов и Сава Муткуров.

Главната политическа опора на Регентството е организацията «България за себе си». Опирайки се на нея, Стамболов става фактически разпоредител със съдбините на страната. Прави всичко възможно да се освободи от присъствието на П. Каравелов и след като последният наистина подава оставка, той привлича на негово място в Регентския съвет своя политически съмишленик Георги Живков.

Като пръв регент на България Стамболов прави остър завой във външната политика на страната, насочвайки я към сближение със западноевропейските държави и най-вече с Австро-Унгария и Германия. Това довежда до силно влошаване на отношенията между България и Русия, а през ноември 1886 г. и до тяхното прекъсване.

Изборът на новия български владетел се оказва твърде трудна задача. Едва през първата половина на 1887 г. предпочитанията на Ст. Стамболов падат върху немския принц Фердинанд Сакс-Кобург-Готски. След неговия избор за княз на България от III ВНС той на свой ред възлага формирането на кабинета на самия Стамболов (20 август 1887).

Заставайки начело на правителството, Стамболов реорганизира дружинките на организацията «България за себе си» и заедно с някои членове на бившата КП, както и привърженици на старата ЛП създава нова политическа групировка в страната — НЛ(С)П. Неин печатен орган е в. «Свобода», започнал да излиза още от 1886 г.

През седемгодишното управление на правителството на Стамболов НЛ(С)П е най-силната политическа партия в страната. Тя печели мнозинството от гласовете (с познатите средства на управляваща партия) в изборите за V ОНС (1887), VI ОНС (1890) и VII ОНС (1893).

Докато е начело на управлението на страната, Стамболов няма проблеми около съществуването на своята партия. Всъщност той се заема с окончателното й организационно изграждане чак в началото на 90–те години, малко преди неговото правителство да напусне властта. Положението с НЛ(С)П рязко се променя след правителствената промяна от май 1894 г., когато оставката на Стамболов е приета от княза и партията минава в опозиция. Нейният лидер и другите й по-видни водители са подложени незабавно на преследвания и малтретирания, а тя самата фактически е поставена вън от законите на страната. По тази причина НЛ(С)П е възпрепятствана да вземе участие в следващите парламентарни избори за VIII ОНС, насрочени за есента на 1894 г.

И след тези избори положението на НЛ(С)П не се променя по същество. В началото на юли 1895 г. Ст. Стамболов е нападнат в самия център на столицата от група лица и съсечен. Няколко дни по-късно той умира от нанесените му тежки рани. За българското и чуждестранното обществено мнение е вън от всякакво съмнение, че покушението срещу този политически деец е извършено от новите управляващи фактори (по внушение на княза) с цел той да бъде отстранен от обществения живот на страната. След неговата трагична гибел нов лидер на НЛ(С)П става Димитър Петков — един от най-близките му другари и съратници. Но той отстъпва този пост на Д. Греков, който от консерватор до 1885 г. след това се изявява като идеен съмишленик на Стамболов. Новият лидер възглавява НЛ(С)П до 1897 г., след което не само се отказва от тази си длъжност, но напуска и самата партия. Тогава ръководството на НЛ(С)П отново се поема от Д. Петков.

През целия период на народняшкото управление (май 1894–януари 1899) НЛ(С)П изживява изключително трудни дни. Поставена при крайно неблагоприятни условия, тя трудно възстановява своите организационни редове. Значителна част от членската й маса я напуска и преминава в други политически партии в страната. Независимо от всичко това НЛ(С)П успява да запази присъствието си на българската политическа сцена.

След падането на кабинета на д-р К. Стоилов (януари 1899) княз Фердинанд поверява управлението на страната на радославистите (вж.: ЛП(Р)), но възлага формирането на новото правителство на Д. Греков, който след напускането на НЛ(С)П през 1897 г. е безпартиен и упражнява само адвокатска практика. Той обаче се радва на големите симпатии на двореца и това е главната причина, поради която княз Фердинанд му поверява тази отговорна мисия.

Назначаването му за министър-председател е посрещнато с нескрито огорчение от привържениците на д-р Васил Радославов, но предвид огромната им жажда час по-скоро да се доберат до управлението на страната те преглъщат поднесения им от княза горчив хап. В същото време възглавяването на новия кабинет от Д. Греков предизвиква горещи одобрения от страна на стамболовистите. Те не крият своите надежди, че техният бивш шеф няма да ги забрави. И наистина, Д. Греков, макар и безпартийно лице, полага немалки усилия да привлече своите бивши политически съидейници в структурата на властта. Това става повод за остра реакция в лагера на радославистите. Отношенията между д-р В. Радославов и Д. Греков се изострят извънредно силно, поради което последният е принуден на 1 октомври 1899 г. да подаде оставка от заемания пост. Той обаче не скъсва, връзките си със стамболовистите. Напротив, на състоялия се през същата 1899 г. конгрес на НЛ(С)П отново е избран за техен шеф. На тази длъжност той остава до април 1901 г., когато неочаквано умира. След неговата смърт ръководството на партията се поема пак от Д. Петков.

Въпреки чувствително смекчената политическа атмосфера в Княжеството след падането на радослависткия режим (ноември 1900), НЛ(С)П продължава да бъде все още незначителна политическа сила от гледна точка на нейния числен състав. В парламентарните избори не само за XI ОНС (1900), но и за XII ОНС (1901) тя е на едно от последните места по броя на получените гласове и депутатски места в камарата. Това обаче не пречи ни най-малко на княз Фердинанд да й повери в началото на май 1903 г. отново управлението на страната. Причините, поради които монархът решава да се обърне към нея, са много и от различно естество, но като най-съществени се открояват две — настъпилото изглаждане на отношенията между него и стамболовистите, влошили се извънредно много след убийството на техния лидер през лятото на 1895 г., и на второ място — заради подчертаната им прозападна външнополитическа ориентация, която импонира и на самия княз.

Макар че начело на кабинета първоначално е поставен безпартийният генерал Рачо Петров, той още от самото начало на своето съществуване е чисто стамболовистки, тъй като негова душа е лидерът на НЛ(С)П Д. Петков, който поема Министерството на вътрешните работи, и още, защото за програма на правителството е взета самата програма на НЛ(С)П.

Както по време на първия стамболовистки режим (1887 1894), така и сега НЛ(С)П ратува за активизиране и модернизиране на стопанския живот на страната и за по-тясно обвързване на България с Австро-Унгария и Германия.

В състава на правителството освен Д. Петков са включени и други видни дейци на партията, като д-р Никола Генадиев, Тодор Гатев, Константин Панайотов и др. Същите лица участват в кабинета, когато през октомври 1906 г. начело на него застава самият лидер на партията — Д. Петков.

Като управляваща НЛ(С)П отново се превръща в притегателна сила за немалобройната армия от службогонци, която търси своето препитание само от държавните служби. В резултат на това тя набъбва значително в количествено отношение. Разполагайки с администрацията и полицията, за нея никак не е трудно да си осигури мнозинство в парламентарните избори за XIII ОНС, проведени през есента на 1903 г., т. е. още в първите месеци на управлението й.

Авторитетът на Д. Петков не само като министър-председател, но и като лидер на партията е непоклатим сред нейните членове и съмишленици. На 26 февруари 1907 г. той обаче пада убит в центъра на столицата (не по политически причини). С неговата смърт се открива криза не само в правителството, но и в НЛ(С)П. Центробежните сили, притаявали се в нея в продължение на няколко години, надигат глава. За лидерския пост най-големи претенции проявява д-р Н. Генадиев. Неговите аспирации обаче се натъкват на острата съпротива на Добри Петков, Петър Гудев и др. видни дейци на партията. За да преодолее тяхното противодействие, д-р Н. Генадиев предприема сложна игра, като уговаря първия за председател на НС, втория — за министър-председател. Високи партийни и държавни постове са обещани и на другите му политически противници. Повечето от тях се съгласяват с неговото лидерство на партията. Изключение прави единствено Добри Петков, който, макар и да поема поста председател на XIII ОНС, не се примирява с възглавяването на партията от д-р Н. Генадиев. Зад него застават и определен брой редови членове, в резултат на което се оформя цяло петковистко течение. По различни причини обаче до формално разцепление в партията не се стига.

През време на Балканската и Междусъюзническата война организационният живот на НЛ(С)П временно е преустановен. Повечето от нейните членове и съмишленици, годни да носят оръжие, са мобилизирани и изпратени на фронта. След демобилизирането на армията през 1913 г. HЛ(С)П пристъпва към възобновяване на своите редове. Тя обаче не успява да преодолее острата вътрешна криза, в която изпада след убийството на Д. Петков. Безуспешно се оказва в тази насока и участието на двете нейни течения в коалиционния кабинет на д-р В. Радославов, образуван в началото на юли 1913 г. Нещо повече, още в първите месеци на управлението на това правителство д-р Н. Генадиев се разграничава не само от течението на Добри Петков, но и от своите привърженици, които одобряват напълно външнополитическия курс на д-р В. Радославов. В знак на несъгласие с този курс в средата на декември 1913 г. той подава оставка като министър на външните работи. Неговите съидейници като Никола Апостолов и др. обаче остават в състава на правителството чак до неговото падане през лятото на 1918 г.

Заради своите просъглашенски симпатии след избухването на Първата световна война д-р Н. Генадиев е подложен на преследване, а след въвличането на България в тази война на страната на Тройния съюз е хвърлен дори и в затвора. В него той прекарва до есента на 1918 г., когато страната ни излиза победена.

През новия военновременен период (1915–1918) НЛ(С)П, макар и съуправляваща, прекъсва пак нормалния ритъм на своя организационен живот. В това състояние остава до края на участието на България в Първата световна война (септември 1918).

Печатни органи: след спирането на в. «Свобода» през 1899 г. започва да излиза в. «Нов век», който просъществува до есента на 1912 г. През военновременния период (1912–1913) и (1915–1918) партията няма свой официален печатен орган. Като личен орган на д-р Н. Генадиев от 1911 г. се явява в. «Воля», който с известни прекъсвания продължава до есента на 1915 г., когато България е въвлечена в Първата световна война.

2. Либерална партия (Радослависти). Както НЛ(С)П, така и тя води своето начало от старата ЛП на П. Каравелов и П. Р. Славейков. Неин лидер е д-р В. Радославов. Както Ст. Стамболов, така и той взема дейно участие в обществено-политическия живот на следосвобожденска България, достигайки дори до министърпредседателски пост (август 1886–юни 1887 и юли 1913–юни 1918).

Първоначално е деец на партията на П. Каравелов и П. Р. Славейков, но след събитията около преврата и контра-преврата от август 1886 г. минава на страната на Ст. Стамболов. Приятелството между двамата дейци продължава до момента, докогато д-р В. Радославов възглавява правителството (юни 1887). Огорчен от принудителната си оставка, поискана от Регентския съвет (разбирай: Ст. Стамболов), той скъсва отношенията си с дотогавашния си политически шеф и заедно с група свои съмишленици образува нова самостоятелна партия под името ЛП(Р). От 1888 г. започва да излиза и нейният печатен орган — в. «Народни права».

През първите години на Стамболовия режим ЛП(Р) е малка, неукрепнала политическа групировка. Поради това в борбата си против първия стамболовистки режим тя е принудена да търси съдействието и на другите опозиционни сили, доколкото такива съществуват по това време в страната. Д-р В. Радославов се съюзява с водителите на тези опозиционни сили и в началото на 90–те години на миналия век образува заедно с тях т. нар. Съединена легална опозиция с печатен орган — в. «Свободно слово». Новата политическа групировка се ползва с тайната подкрепа на княз Фердинанд, които след извършените изменения и допълнения в Търновската конституция от IV ВНС (1893) и задомяването му с княгиня Мария Луиза, станало през с. г., се чувства по-сигурен на своя престол и не крие своето желание час по-скоро да получи и международно признание като законен български владетел. Както се знае, поради несъгласието с неговия избор от Русия и другите сили, подписали Берлинския договор (1878), те не могат да го признаят за такъв без желанието на Петербург. Явно е, че без помирение с Русия надеждите на княза за международно признаване остават непостижими. Откритата русофобска позиция на правителството на Стамболов прави невъзможно нормализирането на отношенията между България и Русия, прекъснати, както вече се спомена на друго място, още през ноември 1886 г.

Докато княз Фердинанд преследва свои династични интереси, Съединената легална опозиция в борбата си срещу стамболовисткия режим се въодушевява повече от котерийни съображения — час по-скоро да се добере до управлението на страната. За сериозни идейни различия между водачите на тази опозиция (най-вече самия д-р В. Радославов) и министър-председателя Ст. Стамболов не може и дума да става, особено по въпроса за външнополитическата ориентация на страната.

След правителствената промяна от май 1894 г. и ЛП(Р) не остава настрана от настъпилата еуфория от падането на стамболовисткия режим. Вместо да пристъпят към незабавното й организационно възстановяване, нейните водители предпочитат да влязат в новия кабинет, формиран от д-р К. Стоилов. Нещо повече — дори участват на първо време и в организационното изграждане на новата правителствена групировка, наречена Народна партия.

Достатъчни са само няколко месеца, за да отшуми опиянението от властта и да се разбере, че не е възможно повече да се участва в едно правителство, мнозинството от членовете на което са привърженици на съвършено друга външнополитическа ориентация от тази, за която ратува д-р В. Радославов. В началото на декември 1894 г. той напуска кабинета на д-р К. Стоилов. Малко преди това от състава на правителството излиза и неговият политически съидейник Димитър Тончев. От този момент д-р В. Радославов предприема по-сериозни стъпки за възстановяването и организационното укрепване на своята партия. Въпреки положените от него усилия резултатите в тази насока не са много съществени. През целия период на народняшкото управление ЛП(Р) си остава незначителна политическа сила, каквито са между впрочем и останалите опозиционни партии. Това ярко проличава по време на парламентарните избори за VIII ОНС (1894) и IX ОНС (1896), когато получават незначителен брой гласове и депутатски места. Поради това ЛП(Р) посреща с голяма радост поканата на княза през януари 1899 г. да поеме управлението на страната след оставката на кабинета на д-р К. Стоилов, дори и под водачеството на лице, стоящо вън от нейните редове.

Без да бъде шеф на правителството, д-р В. Радославов фактически играе ръководна роля в него. Като министър на вътрешните работи нему е подчинен целият административен и полицейски апарат. Освен това за програма на правителството е взета самата програма на ЛП(Р). Д-р В. Радославов и неговите сподвижници в кабинета вземат незабавни мерки, за да попречат на евентуалните опити на министър-председателя да даде достъп до управлението на страната на неговите бивши съидейници — стамболовистите. Особено остра борба се разгаря по време на изборите за X ОНС (май 1899). С цената на позволени и непозволени средства радославистите си осигуряват мнозинство в новата камара. Те не желаят повече опекунството на чуждия за тях министър-председател и в началото на октомври 1899 г. го заставят да подаде оставка. За тяхна изненада князът и този път не поверява министърпредседателския пост на д-р В. Радославов, което би било съвсем естествено, тъй като той е лидерът на партията, която изцяло е поела управлението на страната в свои ръце. Вместо него на този пост е поставен Тодор Иванчов, една личност от третостепенно значение в ЛП(Р). Д-р В. Радославов и този път е принуден да преглътне горчивия хап, поднесен му от двореца. Той се примирява повторно с нанесената му обида, тъй като добре съзнава необходимостта от оставането на власт за организационното укрепване на неговата партия. И наистина, за около две години тя увеличава в значителна степен своята членска маса, която я прави внушителна за тогавашните български условия. Не липсва и стремеж за лично обогатяване на нейните водачи.

Безконтролното ограбване на държавната хазна, както и опитът да се възстанови старият натурален данък — десятъкът, предизвикват всеобщо недоволство в страната, което в редица краища прераства в открити вълнения и бунтове. При стълкновения между недоволните селяни и войската се стига и до човешки жертви. За да даде отдушник на накипялото негодувание, княз Фердинанд е принуден да се раздели с радославистите. ЛП(Р) е отстранена от управлението на страната (ноември 1900).

Започва период на опозиционно съществуване на радославистите, което продължава чак до лятото на 1913 г. Сериозен удар върху партията е нанесен с процеса срещу д-р В. Радославов и другите нейни водители, устроен срещу тях през юни 1903 г. За извършените от тях нарушения и престъпления в качеството им на министри през периода януари 1899–ноември 1990 г. д-р В. Радославов и останалите негови колеги бивши министри получават присъди от Държавния съд с различни срокове и са хвърлени в затвора.

Тежкото положение, в което изпада ЛП(Р), създава благоприятни условия за надигане на центробежните сили в нея. И макар че второто стамболовистко правителство прокарва още в края на 1903 г. амнистия на нейните водители, разцеплението в редовете й не може да бъде предотвратено. През 1904 г. една група начело с Д. Тончев се откъсва от нея и се обособява в самостоятелна политическа групировка под името Младолиберална партия.

Благодарение на енергичната дейност на д-р В. Радославов и неговите най-близки съратници, като Петър Пешев и др., не последват нови разцепления в партията. Но те са безсилни да спрат отлива от нейните редове на немалка част от членската маса, която се насочва към управляващите по това време партии.

В резултат на всичко това през първото десетилетие на настоящия век влиянието на ЛП(Р) в политическия живот на страната спада значително. Показател за това са парламентарните и други избори, проведени през този период. Почти във всички тях тя се нарежда на едно от последните места по броя на получените гласове и мандати. Въпреки това ЛП(Р) не губи кураж, тъй като разчита на своите добри отношения с двореца, основният фактор, от който по това време зависи повикването на една или друга политическа групировка начело на управлението на страната.

Избухването на Балканската война през есента на 1912 г. прекъсва организационния живот и на ЛП(Р). След провалянето на управлението на народняците и прогресивните либерали (1911–1913) Фердинанд, от 1908 г. вече цар на българите, поверява формирането на новия кабинет на д-р В. Радославов. Отчитайки отслабналото влияние на неговата партия, той се отказва от образуването на самостоятелно или по-скоро еднопартийно правителство и се обръща за съдействие към останалите либерални партии. И стамболовисти (както генадиевистите, така и петковистите), и тончевисти с радост приемат неговата покана. Така на 4 юли 1913 г. е съставен кабинет на т. нар. либерална концентрация.

Още от първите месеци на своето съществуване коалиционният кабинет на д-р В. Радославов се натъква на сериозни препятствия. Той не е приет с охота от мнозинството от българския народ. Това ярко проличава по време на парламентарните избори за XVI ОНС от ноември 1913 г. Въпреки невиждания полицейски терор управляващите либерални партии не успяват да си осигурят необходимото мнозинство в новата камара, което поставя правителството на д-р В. Радославов в твърде трудно положение — да бъде бламирано всеки момент от опозиционните партии. Пред него се откриват две възможности: или незабавно да подаде оставка, или да разтури самия парламент, преди още да е пристъпил към сериозна работа. Опирайки се на доверието на двореца, правителството на д-р В. Радославов предпочита втората и в нощта на 31 декември 1913 срещу 1 януари 1914 г. разтуря НС въпреки бурните протести на всички опозиционни депутати.

В момента, когато започва трудната битка с опозицията, правителството на д-р В. Радославов е подложено на ново изпитание. Д-р Н. Генадиев, на когото е поверено Министерството на външните работи, дава да се разбере, че не одобрява външнополитическия курс на кабинета и в знак на несъгласие в средата на декември 1913 г. подава оставка. Усилията на министър-председателя да предотврати тази му постъпка остават без резултат. За щастие на управляващата коалиция оставката на д-р Н. Генадиев не е последвана от други членове на кабинета, в това число и от привържениците на самия стамболовистки лидер.

Новите парламентарни избори (за XVII ОНС) се провеждат през февруари 1914 г. Решено на всяка цена да ги спечели, правителството предприема освен познатите полицейски и административни приготовления и стъпки, които нанасят чувствителен удар върху националния престиж на страната: то обещава на мюсюлманското население от Гюмюрджинския край, присъединен към България след Балканската война, че ще му възстанови турските имена и ще му позволи да носи фесове и фереджета, в случай че гласува за кандидатите на управляващите партии. Това е един от първите драстични примери, когато тесните партийни интереси се поставят над националните. Тази стъпка за голямо съжаление не е последна в по-нататъшния развой на политическите събития в страната. Неотдавна отново бяхме свидетели на подобно явление, което сериозно разклати и без това крехкото национално единство в България.

Едва след като си осигурява парламентарно мнозинство, правителството на д-р В. Радославов се насочва към решаване на проблемите от вътрешнополитическо и икономическо естество. Но тези негови начинания скоро са прекъснати от настъпилите събития в Европа през лятото на 1914 г. Избухналият между Австро-Унгария и Сърбия военен конфликт заради убийството на австро-унгарския престолонаследник в Сараево (юни 1914) бързо прераства в европейски. Вниманието на радослависткото правителство е приковано към развоя на последвалите събития. Отчитайки обстановката в страната, създадена след първата национална катастрофа (1913), то побързва да декларира, че България няма да се намеси във войната. Твърде скоро проличава, че заетият от него неутралитет спрямо двете воюващи групировки е твърде прозрачен, тъй като и за най-непредубедените става очевидна благосклонността, която управляващият екип проявява към държавите от австро-германския блок.

Изпълнявайки послушно волята на цар Фердинанд, правителството на д-р В. Радославов в продължение на цяла година води задкулисни преговори с Виена и Берлин за въвличане на България в световната война на тяхна страна. Всички опити на опозицията от лятото и есента на 1915 г. да попречат на това негово намерение са осуетени. На 1 октомври с. г. България влиза в световната касапница. Обещанията на министър-председателя, че нейното участие във войната ще бъде ограничено и че ще продължи, «докато окапят листата на дърветата», т. е. само до края на ноември 1915 г., се оказват празни приказки. Българският народ е въвлечен във война, която продължава цели три години и която му струва не само огромни материални разходи, но и тежки човешки жертви.

Недоволството на населението във вътрешността на страната и на войниците на фронта нараства след всеки изминал ден. През лятото на 1918 г. положението в страната става неудържимо. Това именно обстоятелство принуждава Цар Фердинанд да се раздели с радослависткото правителство и да повери управлението на страната на други политически сили (юни 1918).

През целия военновременен период (1915–1918) не може да се мисли за какъвто и да било организационен живот на ЛП(Р). След пробива на съглашенските войски при Добро поле, извършен в средата на септември 1918 г., новата национална катастрофа става очевидна за всички. За да избегне бъдещото народно възмездие, лидерът на ЛП(Р) побързва да напусне в края на същия месец България и да потърси спасение в Германия.

3. Младолиберална партия — създадена през април 1904 г. от група съмишленици на Димитър Тончев. По своите идейни разбирания не се отличава по нищо от радославистите и е твърде близка до стамболовистите. Във вътрешната политика ратува за по-бързо икономическо развитие на страната чрез държавно покровителстване на най-важните промишлени отрасли. Във външната политика се придържа към по-тясното обвързване на страната със западноевропейските велики сили и най-вече с Австро-Унгария и Германия.

Поради близката си идейна насоченост с радослависти и стамболовисти тя няма възможност да се разгърне върху по-широка социална база, поради което през първото десетилетие на XX в. е една от най-малочислените политически групировки в страната.

Като участник в коалиционния кабинет на д-р В. Радославов (юли 1913–юни 1918) МЛП носи отговорност за въвличането на България в Първата световна война и за последвалата втора национална катастрофа.

Печатен орган на МЛП е в. «Свободно слово», излизал от 1904 до избухването на Балканската война (1912–1913).

4. Народна партия — известна още и като Народняшка партия. Образувана след правителствената промяна от 19 май 1894 г. от новия министър-председател д-р К. Стоилов. В състава й влизат бивши дейци от старата КП от Княжеството и на бившата Н(С)П от Източна Румелия. Получава подкрепата на най-богатите търговски и банкерски фамилии в страната — Гешови, Бурови, Губиделникови, Яблански и др.

Благоприятна роля за организационното укрепване на НП изиграва обстоятелството, че през първите години на своето съществуване тя е управляваща сила в страната. С познатите методи на властимаща партия спечелва парламентарните избори за VIII ОНС (1894) и IX ОНС (1896). До помирението на България с Русия (февруари 1896) НП се ползва с безрезервната подкрепа на княз Фердинанд. Съществен успех за партията е привличането в нейните редове на писателите Константин Величков и Иван Вазов.

В областта на вътрешната и на стопанската политика програмата на НП твърде малко се отличава от тази на останалите политически групировки в страната. Тя също е за бързо и модерно развитие на стопанския живот и за покровителстване на родната индустрия и занаяти. Що се отнася до външната политика, НП, без да подценява контактите на страната със западноевропейските държави, се обявява и за по-близки отношения с Русия. Тези нейни програмни виждания залягат в основата на вътрешната и външната политика на правителството й, управлявало страната от май 1894 до януари 1899 г.

След падането на кабинета на д-р К. Стоилов НП минава в опозиция, макар и не за дълго време. Въпреки това от редовете й настъпва отлив — факт, присъщ за всички политически партии, които преминават в лагера на опозицията. През март 1901 г. умира нейният основател и пръв лидер — д-р К. Стоилов. За нов шеф на партията е избран Ив. Ев. Гешов.

В парламентарните избори за XI ОНС (януари 1901) НП се нарежда на трето място по броя на получените гласове и депутатски места в парламента. Тя подкрепя коалиционния кабинет на П. Каравелов, което й осигурява председателското място на камарата.

След съставянето на самостоятелното правителство на ПЛП (декември 1901), макар и да се отказва от председателското място на НС, НП заема благосклонна позиция и към новата управляваща партия.

Около новия партиен шеф се формира ядро от по-изтъкнати дейци на партията, като Теодор Теодоров, Михаил Маджаров, а малко по-късно — Атанас Буров, д-р Борис Вазов и др.

НП посреща с неудовлетворение правителствената промяна през май 1903 г., предизвикана от княз Фердинанд, но се въздържа от рязка критика на двореца, тъй като се страхува да не си навлече неговата омраза, което би я лишило завинаги от възможността да дойде отново на власт. Но тя не крие своето отрицателно отношение към второто стамболовистко правителство, особено що се отнася до провежданата от него външнополитическа линия на отдалечаване на България от нейната освободителка. Поради невъзможността сама да събори това правителство от управлението на страната НП става инициатор за формирането на опозиционен Патриотичен блок, в който привлича ПЛП, ДП, РДП, БРСДП (ш. с.) (февруари 1907).

Очакванията й, че с падането на стамболовистите (януари 1908) ще бъде поканена да участва в новия кабинет, не се оправдават, тъй като лидерът на ДП Ал. Малинов, на когото княз Фердинанд възлага образуването на правителството, предпочита да го състави само от лица от своята партия.

Бидейки в опозиция, НП трудно удържа своето положение като фактор в политическия живот на страната. Разчита главно на щедрата подкрепа на по-заможната част от своята членска маса, която притежава значителни финансови възможности. При все това, когато през март 1911 г. монархът възлага на нейния лидер образуването на следващия кабинет, тя не се решава да поеме самостоятелно управлението на страната и предпочита да управлява съвместно с ПЛП, с която има най-близки схващания по основните насоки на вътрешнополитическия живот на страната и нейната външна политика.

Повторното идване на HП на власт става в твърде напрегнат момент за страната. Първоначалните й усилия са насочени към прокарване на промените в Търновската конституция, изготвени от предшестващия кабинет на демократите. За тази цел през лятото на 1911 г. е свикано V ВНС в Търново. След приключване на неговата работа през септември с. г. се провеждат избори за XV ОНС, в което народняците и прогресивните либерали си осигуряват желаното мнозинство в камарата. И когато вече са налице условията за спокойна творческа дейност, настъпват важни събития в Европа, които намират широк отклик и в България. Както се знае, през лятото на 1911 г. избухва война между Италия и Турция за някои от арабските владения на последната на африканския континент. Войната завършва с поражение на Цариград. Това подтиква управляващите среди в София да активизират своите действия за освобождаването на поробеното българско население в Македония и Одринско, което по волята на берлинския диктат продължава и след 1878 г. да бъде под игото на петвековния поробител.

Като управляваща сила НП заедно с ПЛП има главен дял в дипломатическата подготовка и воденето на Балканската война от 1912–1913 г. След успешното приключване на тази война нейният шеф Ив. Ев. Гешов подава оставка като министър-председател и следващото правителство от народняци и прогресивни либерали е възглавено от лидера на ПЛП д-р Стоян Данев. В него НП получава няколко солидни министерски места.

Последвалата Междусъюзническа война (1913) тласва България в първата национална катастрофа. Вината на НП за тази катастрофа се заключава в това, че като управляваща партия не предприема необходимите мерки, за да попречи на авантюристичната политика на цар Фердинанд.

След поражението на България в Междусъюзническата воина НП минава в опозиция. Тя също използва настъпилия кратък отдих за възстановяване на организационния си живот, прекъснат по време на двете балкански войни.

Участието на партията в парламентарните избори за XVI ОНС (ноември 1913) и за XVII ОНС (февруари 1914) не и донася особени успехи поради вината й за първата национална катастрофа. Все пак тя успява да запази своето присъствие на политическата сцена на страната. И когато след избухването на Първата световна война става ясно, че цар Фердинанд и правителството на д-р В. Радославов кроят планове за въвличане на България в световния конфликт на страната на Австро-Унгария и Германия, тя активизира своите действия, за да попречи на тези им намерения. НП не е изобщо против участието на България в световната война, но желае тя да се включи към Съглашението, в което влизат Англия, Франция и Русия. Лидерът на партията Ив. Ев. Гешов взема участие в аудиенцията, поискана от опозиционните водители от двореца на 4 септември 1915 г., но не протестира енергично против плановете на царя и управляващите либерални партии.

След въвличането на България в Първата световна война НП гласува чрез своите депутати исканите от правителството на д-р В. Радославов военни кредити и с това поема част от историческата отговорност за хвърлянето на страната в следващата национална катастрофа. Вярно е, че тя се включва в т. нар. Граждански блок на опозиционните партии против коалиционния кабинет на либералите, но след неговото падане през лятото на 1918 г. отказва да даде свои представители в новото правителство, възложено да бъде съставено от лидера на ДП Ал. Малинов. Тя се ограничава само с декларацията, че ще му даде парламентарната си подкрепа в НС.

Що се отнася до организационния й живот, след въвличането на страната в световния конфликт той също е прекъснат. По време на войната действа само парламентарната й група в НС.

Печатен орган на НП е в. «Мир», започнал да излиза още от 1894 г. непрекъснато до края на Първата световна война. Издаването му се финансира от акционерно дружество; «Мир», създадено през 1899 г.

5. Прогресивно-либерална партия. Води своето начало от цанковисткото крило, отцепило се от старата ЛП в Княжеството през 1883 г. Социалният й състав е твърде пъстър, но преобладават повече средни и дребни селски и градски собственици. По-късно, особено в годините, когато е управляваща, привлича в своите редове и лица от по-заможните слоеве на страната. Тя е най-русофилската партия в България през периода от Освобождението до 1944 г.

От съществено значение за организационното й укрепване през първите години на самостоятелното й съществуване е обстоятелството, че стои начело на управлението на страната през 1883–1884 г. Тя посреща с радост съединението на Източна Румелия с Княжество България. Нейните членове и съмишленици участват и в защита на отечеството ни по време на Сръбско-българската война (1885). В същото време цанковистите и най-вече техният шеф не крият отрицателното си отношение към контрапреврата от август 1886 г. и завръщането на княза в страната. Подобна е и тяхната позиция към управлението на Регентството най-вече заради неговия външнополитически курс, довел до прекъсване на отношенията на България с Русия през ноември 1886 г.

Подложен на преследвания и малтретирания, Др. Цанков е принуден да емигрира. Установява се в Русия, където остава чак до падането на първия стамболовистки режим (1894). През този сравнително продължителен период той следи внимателно развоя на политическите събития в България. Но партията му през това време на практика преустановява дейността си като самостоятелна политическа сила. Ето защо първата грижа на Др. Цанков след завръщането му в родината е незабавно да възстанови нейните редове.

Навлизайки в пределна възраст, през 1897 г. Др. Цанков отстъпва шефския си пост на своя по-млад последовател д-р Ст. Данев. Около него се групира и оформилото се политическо ядро на партията в лицето на Александър Людсканов (зет на Др. Цанков), Михаил Сарафов, проф. Петър Абрашев, Александър Радев и др. Но след тази си стъпка старият политически деец не напуска веднага обществената арена и продължава да играе видна роля както в живота на своята партия, така и на страната.

На състоялия се през ноември 1899 г. конгрес на партията тя е преименувана в ПЛП и запазва това си име до края на Първата световна война.

Партията взема дейно участие в парламентарните избори за XI ОНС (януари 1901) и тъй като се нарежда на второ място по броя на получените гласове и депутатски мандати, поканена е да участва със свои представители в коалиционния кабинет на П. Каравелов. След бламирането на министър-председателя през декември 1901 г., което на практика довежда и до оттеглянето на демократите от властта, ПЛП поема самостоятелно управлението на страната. През пролетта на 1902 г. са проведени нови парламентарни избори, в които прогресивните либерали си осигуряват необходимото мнозинство. За председател на XII ОНС е избран Др. Цанков.

Като управляваща ПЛП полага големи усилия за извеждане на България от задънената улица, в която я бяха хвърлили предишните правителства и особено това на радославистите (януари 1899–ноември 1900). Русофилската й политика обаче не допада никак на княза и след като с помощта на Русия е осигурен спасителният външен заем, той побързва да се отърве от ПЛП и поверява управлението на страната на НЛ(С)П.

Минавайки в опозиция, прогресивните либерали реагират най-остро против прозападната ориентация във външната политика на техните следовници. Поради това още от първите дни на тяхното управление отношението им към кабинета на генерал Р. Петров е определено отрицателно. През 1907 г. се включват в създадения по инициативата на народняците Патриотичен блок, насочен изцяло против управлението на стамболовистите. Независимо от това, както НП, така и ПЛП е дезавуирана от Ал. Малинов при формирането на новия кабинет през януари 1908 г.

След напускането на властта ПЛП започва бързо да губи значителна част от своята членска маса. По тази причина в парламентарните избори за ХIIIОНС (1903) и XIV ОНС (1908) получава твърде малко гласове, поради което е изтласкана на по-заден план в политическия живот на страната. Особено тежък удар за нея е смъртта на основателя й Др. Цанков, починал през март 1911 г. в момент, когато се намира пред важни изпитания в бурните събития от 1912–1913 г.

Съвсем неочаквано, през март 1911 г., след падането на Малиновия кабинет цар Фердинанд поканва д-р Ст. Данев да възглави новото правителство. Съзнавайки отслабването на своята партия, той отказва възложения му мандат и предлага на държавния глава да възложи тази задача на лидера на народняците Ив. Ев. Гешов, като декларира, че ПЛП ще вземе участие в бъдещия коалиционен кабинет.

На д-р Ст. Данев е поверено председателското място на V ВНС (юни–юли 1913), което гласува проекта за изменения и допълнения на Търновската конституция, подготвени от бившето правителство на демократите. Той е избран за председател и на XV ОНС (1911–1913). В самото правителство на Ив. Ев. Гешов влизат няколко представители на ПЛП, поради което и тя носи определена отговорност за дипломатическата подготовка и воденето на Балканската война (1912–1913). Нейният лидер възглавява новото коалиционно правителство, образувано от прогресивни либерали и народняци на 1 юни 1913 г. в момент на силно изострени отношения между България и нейните балкански съюзници, предизвикани от острите разногласия между тях по повод подялбата на придобивките от успешно приключилата Балканска война. И докато правителството на д-р Ст. Данев е склонно да търси мирен изход от създалата се нажежена обстановка, цар Фердинанд застава на противоположни позиции и на 16 юни 1913 г. дава престъпната заповед на българската армия да започне едновременни действия против войските на Сърбия и Гърция, които още не са демобилизирани. ПЛП, както и НП, носи непосредствена отговорност, че като управляваща сила не съумява да отклони монарха от неговия авантюристичен курс, довел страната до първата национална катастрофа.

Виждайки фалита на своята политика, в началото на юли 1913 г. д-р Ст. Данев подава оставка на възглавявания от него кабинет. На практика това означава и минаването на ПЛП в опозиция. Както другите партии, така и тя използва настъпилия мирен отдих за възстановяване на организационния си живот, прекъснат по време на двете балкански войни. Усилията й в тази насока не довеждат до осезаеми успехи. Но главната причина за изтласкването й на по-заден план в политическия живот на страната е вината й за първата национална катастрофа. Видим показател за отношението на масите към нея са незначителните гласове и мандати, които тя получава в парламентарните избори за XVI ОНС (ноември 1913) и XVII ОНС (февруари 1914).

Настъпилият мирновременен период след Междусъюзническата война се оказва твърде кратък за цялостно възобновяване на организационния й живот, прекъснат през двете балкански войни. През лятото на 1914 г. избухва Първата световна война. ПЛП следи внимателно позицията на правителството на д-р В. Радославов към двете воюващи групировки. Когато става ясно, че то се готви да въвлече България в световния конфликт, тя също се включва в акцията на другите опозиционни партии за предотвратяване на това негово намерение. ПЛП не е изобщо против участието на страната във войната, но желае това да стане чрез присъединяването й към противоположната на Тройния съюз военна групировка. В дадената от цар Фердинанд на 4 септември 1915 г. аудиенция на опозиционните водачи д-р Ст. Данев не реагира остро на замислите на държавния глава и радослависткото правителство.

За разлика от него отделни членове на ПЛП реагират по-категорично на германофилския курс на управляващите фактори на страната. След намесата на България в световната война някои от тях напускат българската армия и отиват да служат в редовете на руската. Под натиска на зародилото се недоволство против външнополитическия курс на радослависткото правителство на редовата членска маса ръководството на ПЛП е принудено да активизира своята дейност против управляващата либерална концентрация. То се включва в т. нар. Граждански блок, образуван от опозиционните партии през 1917–1918 г. Когато обаче през юни 1918 г. коалиционният кабинет пада от власт и цар Фердинанд поверява мандата на лидера на демократите да формира новото правителство, ПЛП отказва да даде свои представители в него, ограничавайки се като НП и някои други опозиционни партии от Гражданския блок само с декларацията, че ще му даде парламентарна подкрепа.

След въвличането на България в световната война организационният живот на ПЛП също е прекъснат. Единствената й изява в обществено-политическия живот на страната става чрез нейната парламентарна група в НС. В това положение партията се намира до излизането на България от войната през есента на 1918 г.

Печатни органи: в. «Светлина», започнал да излиза от 10 юли 1882 г., т. е. още преди разцеплението в старата ЛП. През 1884 г. се слива с в. «Средец» вече като орган на цанковисткото крило на ЛП. През 1886 г. отново продължава самостоятелното си съществуване. Издаван с прекъсвания до 1897 г. Заместен от в. «България», който е орган на партията до края на Първата световна война.

6. Демократическа партия. Неин предшественик е крилото на крайните либерали от старата ЛП, възглавявано от П. Каравелов и П. Р. Славейков, което остава в редовете на тази партия след отцепването от нея на крилото на умерените либерали с лидер Др. Цанков. Първоначалният социален състав на каравелистите е предимно от дребни и средни селски и градски собственици, които се борят за ненарушаване на демократичния дух на Търновската конституция, ратуват за бързо развитие на стопанския живот на страната и са за близки отношения на България с Русия.

В каравелисткото крило остава по-голямата част от членовете и съмишлениците на ЛП. След изборната победа в парламентарните избори за IV ОНС (1884) то застава начело на управлението на страната. Неговият лидер е назначен за министър-председател. Възглавяваното от него правителство подкрепя, макар и след известни колебания, историческия акт на съединението на Източна Румелия с Княжество България и организира отбраната на отечеството от агресията на Сърбия през ноември 1885 г.

По-сложна е позицията на самия П. Каравелов към събитията около преврата срещу княз Ал. Батенберг, извършен през август 1886 г. За него акцията на русофилски настроените офицери е изненада, поради което не се включва в предложения от тях временен кабинет. След неговото падане той обаче е поставен начело на новото временно правителство, което просъществува също само няколко дни (12–16 август 1886).

След окончателното напускане на княз Ал. Батенберг от България (25 август 1886) П. Каравелов е включен в състава на Регентския съвет, който поема функциите на държавния глава до избирането на новия български владетел. Разногласията му с другите двама регенти и особено със Ст. Стамболов главно по външнополитическата ориентация на страната довежда до напускането на Регентството още през есента на 1886 г. и става повод за разцепление във възглавяваното от него крило, от което се отделят последователите на Ст. Стамболов (вж.: НЛ(С)П).

След излизането му от Регентството П. Каравелов и неговите привърженици са подложени на преследвания. Тяхното положение не се подобрява след образуването на Стамболовото правителство (август 1887). Напротив, то се влошава още повече. В началото на 90–те години на XIX в. П. Каравелов неоснователно е обвинен, че е един от инспираторите на убийството на министър Хр. Белчев (разглеждано като опит за атентат против самия Ст. Стамболов), осъден на затвор и хвърлен в Черната джамия в София. Възглавяваното от него крило е лишено от елементарни условия за действия и то практически прекратява своята политическа дейност до края на съществуването на първия стамболовистки режим (1894).

След оставката на Стамболовото правителство (май с. г.) наследилият го кабинет на д-р К. Стоилов не бърза да пусне на свобода изтъкнатия политически деец. Бидейки още в затвора, той не престава да мисли за организационното възстановяване на своята политическа групировка. В началото на август 1894 г. в една от килиите на Черната джамия в присъствието на някои от своите най-приближени съмишленици определя състава на централното ръководство на партията си. В него между другите лица е включен и авторът на неповторимата творба «Бай Ганьо» — Алеко Константинов.

П. Каравелов излиза на свобода едва след провеждането на парламентарните избори за VIII ОНС (есента на 1894) и това е една от главните причини за слабото представяне на неговите привърженици в тази камара.

Излязъл от затвора, П. Каравелов незабавно се включва в обществено-политическия живот на страната. Вниманието му е съсредоточено най-вече към организационното възобновяване и укрепване на възглавяваната от него партия. През 1896 г. по негова инициатива тя е преименувана в Демократическа.

Още неукрепнала достатъчно в организационно отношение, ДП дава и първата своя скъпа жертва. През май 1897 г. е убит един от най-популярните й водители — Алеко Константинов. Сериозни препятствия се поставят от народняшкия режим и при участието й в парламентарните избори за IX ОНС (1896). Независимо от това тя запазва присъствието си на политическата сцена и твърдо отстоява своите програмни виждания. Що се отнася до икономическото развитие на страната, нейните възгледи не се отличават съществено от тези на другите политически сили в страната. И тя ратува за бързо и модерно развитие на родната икономика чрез покровителстване на индустрията, занаятите и пр. В областта на външната политика е привърженик за сближение на България с Русия, без това да се отразява съществено на отношенията на нашата страна с другите европейски сили.

Както вече бе неколкократно отбелязано, след падането на кабинета на д-р К. Стоилов (януари 1899) начело на управлението на страната застават радославистите. За по-малко от две години новите управници изправят България пред сериозна финансова криза. При такава обстановка се провеждат парламентарните избори за XI ОНС (януари 1901), в които най-много гласове и депутатски места получава ДП. Но партията не разполага с необходимото парламентарно мнозинство, поради което поема управлението на страната съвместно с ПЛП. Потребността от спешни мерки за излизане на страната от състоянието на финансовата криза подтикват П. Каравелов в качеството му на министър-председател и министър на финансите към някои непопулярни мерки за получаване на външен заем, които срещат острата съпротива не само на опозиционните депутати, но и на част от неговите идейни съмишленици из средата на по-младите функционери на партията, групирани около Найчо Цанов и Тодор Г. Бланков. В резултат на това през декември 1901 г. коалиционният кабинет е бламиран и ДП минава в опозиция.

През януари 1903 г. П. Каравелов умира и за нов лидер на ДП е издигнат Александър Малинов. В централното ръководство на партията продължават да участват най-близките съратници и другари на нейния основател, като Михаил Такев, Рашко Маджаров, Никола Мушанов, Андрей Ляпчев, Христо П. Славейков и др.

След падането на кабинета на д-р Ст. Данев през май 1903 г. княз Фердинанд поканва Ал. Малинов да формира правителството. Новият демократически лидер отказва да приеме направеното му предложение, мотивирайки се пред държавния глава, че е още твърде млад и неопитен за тази отговорна функция. Всъщност истинските причини за отказа му се крият в сериозните трудности, които изживява по това време неговата партия, предизвикани от сепаратистките действия на младите демократи около Найчо Цанов. Опитът на Ал. Малинов да предотврати зреещото разцепление в партията не завършва с успех. Кръгът на Н. Цанов напуска нейните редове и през 1905–1906 г. се обособява в самостоятелна политическа групировка (вж.: РДП).

Излизането на част от членската маса отслабва все още неукрепналите редици на ДП. Това е и главната причина за незначителните и изборни резултати в парламентарните и други избори по времето на втория стамболовистки режим. Въпреки това ДП се стреми към активно участие в политическия живот на страната. Тя се включва в образувания по инициативата на НП Патриотичен блок и заедно с другите опозиционни партии се бори против управлението на стамболовистите. След падането на стамболовисткия режим (януари 1908) княз Фердинанд отново се обръща към Ал. Малинов да формира новия кабинет. Този път той приема. Въпреки че неговата партия е още твърде слаба в организационно отношение, отказва сътрудничеството на останалите политически групировки от престаналия да съществува вече Патриотичен блок и образува самостоятелно правителство на ДП.

Заставайки начело на управлението на страната, ДП отменя някои от суровите мерки, въведени от управлението на стамболовистите, като например затварянето на Софийския университет, предприето след освиркването на княза пред Народния театър в началото на януари 1907 г.; извършва промени в избирателната система; подготвя проекта за изменения и допълнения в Търновската конституция и пр. Съществени са нейните стъпки и в областта на външната политика. Най-значителната от тях е обявяването на независимостта на България, прокламирана на 22 септември 1908 г., с който акт окончателно се премахва васалната зависимост на страната от Османската империя, наложена й по силата на берлинския диктат от 1878 г.

Съвсем неочаквано, както е поканена да поеме управлението на страната, по същия начин е и отстранена от него. През март 1911 г., когато проектът за измененията и допълненията в конституцията вече е готов, цар Фердинанд поисква от Ал. Малинов да подаде оставка на възглавявания от него кабинет и повиква на власт народняците и прогресивните либерали. Изненадващото падане на ДП от властта се отразява крайно неблагоприятно върху нейното организационно състояние. Започва отлив от нейните редове, което води и до отслабване на влиянието й като фактор в политическия живот на страната. По тази причина в изборите за V ВНС ДП получава пълно поражение. За депутат в тази камара е избран само нейният лидер Ст. Данев. Чувствително поражение ДП получава и в последвалите избори за XV ОНС (септември 1911). Всичко това я изтласква на по-заден план в политическия живот на страната.

ДП посреща с радост избухването на Балканската война (1912–1913) между другото и поради обстоятелството, че както в състава на нейното ръководство, така и сред членската й маса се намират значителен брой български бежанци, напуснали след 1878 г. и особено след поражението на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. своите родни места в Македония и Одринско. Тя се оказва в центъра на водовъртежа на събитията в страната и по време на Междусъюзническата война. След оставката на коалиционния кабинет на д-р Ст. Данев в началото на юли 1913 г. цар Фердинанд се обръща към Ал. Малинов да формира новото правителство. Последният дава съгласието си, но след безуспешни опити да привлече в него представители и на други политически сили връща дадения му от монарха мандат. Тогава с тази задача е натоварен лидерът на ЛП(Р) д-р В. Радославов, който, както вече се отбеляза, образува коалиционно правителство от трите либерални партии — радослависти, тончевисти и стамболовисти (юли 1913).

Настъпилия след Междусъюзническата война кратковременен мирен отдих ДП използва за организационно възстановяване и укрепване на своите редове. Този процес продължава до лятото на 1914 г., когато избухва Първата световна война. Погледите и на нейните водачи са обърнати към военните действия, които се разиграват в непосредствена близост с границите на България.

ДП следи внимателно и поведението на радослависткото правителство към избухналия световен конфликт. Тя не вярва на думите на министър-председателя, че неговото правителство ще удържи дълго прокламирания неутралитет. И когато през лятото на 1915 г. става вече ясно, че по внушение на цар Фердинанд то се готви да въвлече страната в световната война, Ал. Малинов се включва в действията на останалите опозиционни лидери, за да се попречи на управляващите фактори да осъществят своите намерения. Той участва в аудиенцията от 4 септември 1915 г., но подобно на водачите на НП и ПЛП не реагира остро пред държавния глава. По същество както народняците и прогресивните либерали, така и демократите не са изобщо против участието на България в Първата световна война, но предпочитат тя да се присъедини към групировката на Съглашението, а не към тази на Тройния съюз, което се готвят да направят цар Фердинанд и правителството на д-р В. Радославов.

След като на 1 октомври 1915 г. България започва военни действия като съюзник на Австро-Унгария и Германия, ДП отново не предприема сериозни мерки против външнополитическия курс на коалиционното либерално правителство. Напротив, под влиянието на временните успехи на германските и австро-унгарските войски, както и на успешните действия на българската армия срещу сръбската, нейните представители в НС гласуват исканите от правителството военни кредити. Нещо повече, част от ръководния екип на партията в лицето на проф. Владимир Моллов, проф. Георги Данаилов, а отчасти дори и на Н. Мушанов се изявяват като открити германофили. Те обаче са малцинство и не променят в основни линии просъглашенските симпатии на ДП.

ДП се включва в т. нар. Граждански блок, формиран през 1917–1918 г. от няколко опозиционни партии, който има амбициите да играе ролята на ръководна сила в борбата против радослависткото правителство. Действията му обаче се ограничават главно в словесни атаки против управляващите фактори. Правителствената промяна, която наистина става през лятото на 1918 г., е повече резултат на острото недоволство, на вълненията и бунтовете, които избухват по това време както във вътрешността на страната, така и на фронта. През юни 1918 г. д-р В. Радославов е принуден да подаде оставка на възглавявания от него кабинет. Мандатът за формиране на новото правителство е възложен на лидера на ДП.

За разлика от януари 1908 г., когато изостави своите политически партньори от т. нар. Патриотичен блок, този път шефът на демократите се обръща към новите си политически съюзници, участващи в т. нар. Граждански блок, и настоятелно ги призовава да дадат свои представители в предстоящото правителство. На този му апел откликват само радикалите. Останалите опозиционни партии от Гражданския блок отклоняват под една или друга форма отправената към тях покана и не се включват в бъдещия кабинет. При това положение Ал. Малинов образува коалиционно правителство само от демократи и радикали. Присъствието на последните е повече символично и не променя по същество еднопартийния облик на правителството на ДП. Последната не само дава идеологическата основа на кабинета, но в нейни ръце се намират и основните ключови министерски постове.

Заставайки начело на управлението на страната, правителството на Ал. Малинов е изправено на кръстопът. То се оказва пред две диаметрално противоположни алтернативи: или да се вслуша в гласа на трудещите се от страната и войниците на фронта, които желаят час по-скоро излизането на страната от огъня на войната, или да изпълни волята на монарха за продължаване на следвания дотогава външнополитически курс от предишното правителство. За голямо нещастие новият кабинет дава предпочитание на втората и с това той и стоящата зад него ДП поемат още по-голям дял от историческата отговорност за участието на България в Първата световна война. Това му решение, както и проявеното през следващите няколко месеца престъпно безгрижие около ритмичното снабдяване на войниците на фронта с храна и дрехи и безсилието му да се справи с развихрилата се спекула в тила, предизвиква всеобщо недоволство против правителството и ускорява печалната развръзка около излизането на България от световния конфликт.

През периода 1915–1918 г. поради съществуващата военна обстановка прекъсва своя организационен живот и ДП. Както и при другите политически партии, не преустановява своята дейност само парламентарната й група в НС.

Печатни органи: в. «Знаме» (1894–1898), основан от П. Каравелов. Провъзгласен за орган на ДП от 1896 г.; в. «Пряпорец» (1898–1918).

7. Радикалдемократическа партия. Една от по-младите политически формации в страната, образувана през 1905–1906 г. след напускането на група млади демократи от ДП начело с H. Цанов и Т. Г. Влайков.

Социална база — средни и дребни собственици от градовете и селата, предимно занаятчии и земеделски стопани, и част от държавните служители, учители и пр.

До войните от 1912–1913 г. е твърде малочислена по своя членски състав и съмишленици. Това не й попречва да участва активно в обществено-политическия живот на страната. Посреща с радост обявяването на независимостта на България през есента на 1908 г., но решително се противопоставя на укрепването на монархическия институт. Открито се обявява против царската титла на Фердинанд.

РДП ратува за националното обединение на българския народ, но желае това да стане не по военен път, а чрез осъществяването на идеята за Балканска федерация. Още по-категорична е позицията на партията против въвличането на България в Първата световна война и особено на страната на Австро-Унгария и Германия.

Както другите политически групировки, така и тя не успява да възстанови напълно своите редове през периода на мирния отдих след Междусъюзническата война. Това обаче не пречи за активното й участие в обществено-политическия живот на страната и най-вече в парламентарните избори за XVI ОНС (ноември 1913) и XVII ОНС (февруари 1914).

Нейният лидер Н. Цанов участва в аудиенцията, дадена от цар Фердинанд на опозиционните водачи на 4 септември 1915 г., но също както водителите на повечето опозиционни сили не реагира остро против намерението на монарха и радослависткото правителство за предстоящото въвличане на България в световната война на страната на Австро-Унгария и Германия.

РДП се включва и в т. нар. Граждански блок, формиран от група опозиционни партии против управлението на трите либерални групировки. След падането на правителството на Радославов през юни 1918 г. тя единствена от партиите на Гражданския блок отговаря положително на поканата на новия министър-председател да даде свои представители в неговото правителство. Макар че участва само с двама министри в кабинета на Ал. Малинов, РДП поема също отговорност за по-нататъшното участие на България в световната война и за последвалата нова национална катастрофа.

През 1912–1913 и 1915–1918 г. нормалният процес на opганизационния живот на РДП е нарушен поради военновременната обстановка в страната. Единствен действащ неин орган по това време е парламентарната й група.

Печатни органи: сп. «Демократически преглед», започнало да излиза от 1902 г.; в. «Демократ» (1905–1910) и в. «Радикал» (след 1910).

8. Български земеделски народен съюз. Политическа организация на българското селячество.

Идеята за организирано земеделско движение в България възниква още в началото на 90–те години на XIX в., но към практическото й осъществяване се пристъпва едва в края на миналия век. Учредителният конгрес на съюза е свикан в последните дни на декември 1899 г. в гр. Плевен. Избрано е централно ръководство начело с Янко Забунов.

Първоначално организацията има професионално-икономически характер. Това обаче не й пречи да се включи в борбите на селското население против тогавашния радославистки режим и особено срещу неговите опити за възстановяване на натуралния десятък. БЗНС участва и в парламентарните избори за XI ОНС (януари 1901).

Важна стъпка в идейното избистряне на съюза е направена по време на Третия му конгрес (1902), когато е взето решение за превръщането му в политическа партия.

От 1904 г. като идеолог и водач на съюза постепенно се утвърждава младият Александър Стамболийски. Той разработва и първата програма на БЗНС, приета от неговия VII конгрес (1905).

Тъй като по здравословни причини Я. Забунов е принуден да се откаже не само от ръководството на съюза, но и изобщо от всякаква обществено-политическа дейност, за председател на централното ръководство на БЗНС е издигнат Димитър Драгиев — един от пионерите на организираното земеделско движение в България. На него именно БЗНС дължи най-много за своето организационно развитие и укрепване в периода до войните от 1912–1913 г.

Съществена стъпка за утвърждаването на БЗНС в обществено-политическия живот на страната изиграва преместването на седалището на ръководството на съюза и на редакцията на неговия печатен орган от гр. Стара Загора в София (1907).

В парламентарните избори за XIV ОНС (май 1908) БЗНС се очертава като най-многобройната опозиционна политическа групировка в парламента, което е свидетелство за чувствителното нарастване на неговото влияние в страната. Съюзът посреща с радост обявяването на независимостта на България през есента на 1908 г., но също както радикалдемократите и някои други опозиционни политически сили се обявява против по-нататъшното укрепване на позициите на монархическия институт в цялостния живот на страната. Неговите депутати в V ВНС (1911) се обявяват против откриването на това НС от монарха и не подкрепят онези членове от правителствения проект за изменения и допълнения на Търновската конституция, целящи засилването на прерогативите на короната.

БЗНС ратува за националното обединение на българския народ, за освобождението на поробените българи от Македония и Одринско, но той в никакъв случай не е привърженик това да стане по военен път. Неговите депутати, като Д. Страшимиров и др., отклонили се от това програмно виждане на съюза, са изключени незабавно от редовете му. Вместо войната БЗНС предлага като алтернатива за решаване на националния въпрос изграждането на Балканска федерация или конфедерация на южните славяни.

Още по-рязка е позицията на БЗНС по въпроса за въвличането на България в Първата световна война. На споменатата вече неколкократно царска аудиенция от 4 септември 1915 г. единствен неговият представител Ал. Стамболийски има куража да каже по-дръзки думи на държавния глава и да му обърне внимание за големите отговорности, които той лично ще поеме пред българския народ, в случай че се реши да намеси страната изобщо във войната, а не само към Тройния съюз.

За своето поведение в двореца водачът на БЗНС заплаща твърде скъпо. В навечерието на въвличането на България във войната той е арестуван и в началото на октомври 1915 г. изправен пред военен съд. Получава присъда доживотен затвор и е хвърлен в Софийския централен затвор.

След започване на военните действия в редовете на земеделската парламентарна група настъпва раздвоение. Част от депутатите, групирани около Д. Драгиев (малцинството), продължават да отстояват позицията на съюза за неутралитет на България и не гласуват исканите от правителството на д-р В. Радославов военни кредити. Но другата част, около Александър Димитров, един от най-близките съратници на Ал. Стамболийски (мнозинството), в желанието си да облекчат съдбата на земеделския водач заемат диаметрално противоположна позиция. Разномислието в парламентарната група на БЗНС се запазва и през следващите няколко години, докато трае участието на България в Първата световна война. Макар и в затвора, Ал. Стамболийски се опитва да примири двете враждуващи групировки, тъй като със своите действия те застрашават единството и в самия съюз.

Разбира се, по време на Първата световна война, както и в годините 1912–1913 г., когато се водят двете балкански войни, организационният живот на БЗНС е преустановен. Това придава още по-голямо значение на парламентарната му група, която е единственият действащ орган през този период. През 1917–1918 г. БЗНС участва в т. нар. Граждански блок и неговата борба против коалиционния кабинет на либералите. Нещо повече, много от неговите членове и съмишленици разгръщат активна антивоенна пропаганда както във вътрешността на страната, така и между войниците на фронта. За такава дейност някои от по-изтъкнатите му функционери са подложени на преследване и малтретиране. Забранява се и разпространяването на неговия печатен орган из страната и на фронта.

Когато обаче пада правителството на д-р В. Радославов и се формира кабинетът на Ал. Малинов (юни 1918), ръководството на съюза отклонява поканата на лидера на ДП да даде свой представител в неговото правителство. То също както и управителните тела на споменатите вече партии от Гражданския блок се задоволява само с декларацията, че ще му оказва парламентарна подкрепа.

Нееднозначна е позицията на БЗНС и спрямо избухналото през септември 1918 г. Войнишко въстание. Докато д-р Райко Даскалов застава начело на въстаналите войници, а Ал. Стамболийски му оказва морална подкрепа, давайки съгласието си да бъде провъзгласен за председател на временното правителство, Д. Драгиев и неговите съмишленици се обявяват открито против настъпващите към столицата войници и порицават действията на посочените по-горе двама свои съюзни другари.

Краят на участието на България в световната война заварва съюзното ръководство фактически разцепено на две крила, макар формално БЗНС да продължава да съществува като единна политическа групировка.

Печатни органи: в. «Земеделско знаме», започнал да излиза от 1902 г., и сп. «Земеделска мисъл» — от 1910 г.

9. Българска социалдемократическа партия. Първоначалното наименование на марксистката партия в България, учредена на Бузлуджанския конгрес през 1891 г. Изразител на икономическите и политическите интереси на наемните работници в страната. Изповядва идеите на социализма.

След неколкогодишна дейност в разпространение на марксизма от Димитър Благоев, Евтим Дабев, Никола Габровски, Янко Сакъзов и др. социалисти се стига до извода, че и в България са назрели условията за основаване на социалистическа партия. Първият опит е предприет през пролетта на 1891 г. в Търново (дн. Велико Търново), но завършва без успех. Д. Благоев и другите инициатори на идеята не се отчайват и на 20 юли с. г. свикват нова сбирка на старопланинския връх Бузлуджа. На нея присъстват представители на социалистическите дружинки от Търново, Габрово, Сливен, Стара Загора, Казанлък и др. Против сбирката се противопоставят единствено севлиевските социалисти, които представят и женевската студентска социалистическа група, и казанлъшката дружинка, макар че, както се отбеляза, и тя изпраща свой делегат на нея. От присъстващите 15 делегати 12 подкрепят предложението на Д. Благоев и Н. Габровски за обединяване на съществуващите социалистически дружинки в страната в една политическа партия, наречена БСДП, с обща програма и устав. За образец на програмата на БСДП са взети програмите на работническите партии във Франция и Белгия. Максималните цели, които си поставя БСДП, е подготовката на наемните работници в България за участие в бъдещия «социалистически преврат». Програмата на партията съдържа и минимални искания, изразяващи непосредствените интереси на работниците в нашата страна — пълна политическа свобода, всеобщо и пряко избирателно право и пр.

Уставът на БСДП е съставна част от нейната програма и регламентира основните принципи на организационния й живот — децентрализацията и автономията на отделните социалистически дружинки. Сбирката избира и централно ръководство на партията, наречено Общ съвет, чиито функции и роля се конкретизират малко по-късно — на Третия конгрес на БСДП от 1893 г. За първо негово местоседалище е определен гр. Търново, където по това време се намират и главните дейци на партията — Д. Благоев и Н. Габровски. Бузлуджанската сбирка взема решения и за близката практическа дейност на БСДП — издаването на седмичен печатен орган, както и на брошури за разпространение на социалистическите идеи. Поради липса на материални средства за организирането на печатен орган на партията делегатите постигат съгласие да бъде използвано за такова сп. «Ден», излизащо по това време в Шумен под първоначалната редакция на Я. Сакъзов.

С тези си решения сбирката на Бузлуджа изиграва ролята на учредителен конгрес. Слага се край на началния етап в развитието на социалистическото движение в България и се пристъпва към организационната дейност — за съединяването на социализма с работническото движение в страната.

Скоро обаче проличава, че делото, чиито основи се полагат през лятото на 1891 г., се оказва нетрайно. Част от социалистическите дружинки, макар и немного на брой, продължават да отстояват убеждението си, че изграждането на марксистка партия в страната е преждевременно; проявяват съмнения в наличието на реални условия за нейното съществуване и пр. След изчерпване на всички усилия, предприети от Д. Благоев и неговите последователи за приобщаването на тези дружинки към БСДП, през лятото на 1892 г. е взето решение и за тяхното формално отстраняване от партията. Извършеното разцепление е първото, но не и последното в редиците на социалистическото движение в България.

Всъщност противниците на БСДП се оттеглят от обща социалистическа дейност веднага след приключването на Бузлуджанския конгрес. Групират се около обществено-литературния сборник «Социалдемократ», редактиран от Слави Балабанов — един от пионерите на социалистическото движение в България. След отстраняването им от БСДП нейните противници се обособяват в самостоятелна политическа групировка под името Български социалдемократически съюз. Инициатор за неговото създаване е българската студентска социалистическа група в Женева. На учредителния му конгрес, състоял се в Пловдив през юни 1892 г. паралелно с този на БСДП, присъстват представители и на социалистическите дружинки от Севлиево, Казанлък, Шумен и София.

След отцепването на съюзистите от БСДП Общият съвет взема решение за издаване на нов печатен орган на партията, тъй като и Я. Сакъзов минава на страната на идейните противници на БСДП. От началото на ноември 1892 г. започва да излиза в. «Работник», който просъществува до февруари 1894 г., когато става сливането на БСДП и БСДС в БРСДП.

10. Българска работническа социалдемократическа партия — наименование на марксистката партия в България след сливането на БСДП и БСДС.

Разединени, двете организации и особено БСДП виждат, че не могат да постигнат желаното от тях влияние в обществено-политическия живот на страната. Поради това именно съюзистите са тези, които първи повдигат въпроса за обединение с партистите (привържениците на БСДП — б. а. М. К.). Първоначално Д. Благоев и неговите последователи не са склонни да приемат направеното им предложение за обединение на двете организации. Впоследствие обаче се съгласяват с него и на 10 февруари 1894 г. е подписано съглашение между БСДП и БСДС за сливането им в една обща партия, наречена БРСДП. По-късно Д. Благоев оценява направената в тази насока стъпка като голяма грешка, тъй като бившите съюзисти задълбочават още повече своите разбирания в противовес на схващанията на партистите, които строго се придържат към учението на Карл Маркс и Фридрих Енгелс и техните ученици — лидерите на Втория интернационал — Карл Кауцки, Георгий Плеханов, Август Бебел, Жул Гед и др.

Между двете бивши течения изникват остри разногласия по редица въпроси от организационно и идейно естество — за мястото и ролята на демократическия централизъм, за мястото и ролята на печата и особено много — за социалната база на партията и чии интереси ще защитава тя. Превес получават привържениците на бившите партисти. От 1897 г. Д. Благоев започва издаването на теоретичния орган на партията — сп. «Ново време», а неговите най-близки съратници участват в редактирането на печатните органи на БРСДП — в. «Социалист» (1894–1897) и в. «Народ» (1897–1898). В започналия да излиза през есента на 1897 г. в. «Работнически вестник» още от първите му броеве се откроява талантливото перо на младия Георги Кирков. От 1898 г. този вестник става и печатен орган на БСДП.

Привържениците на съюзистите след ранната смърт на Сл. Балабанов се групират около Я. Сакъзов. Той и някои от неговите най-близки съмишленици, като Е. Дабев, Константин Бозвелиев и др., участват години наред както в централното ръководство на БРСДП, така и в нейните печатни издания. Въпреки това в противовес на партийния устав от 1900 г. Я. Сакъзов предприема издаването на ново списание, наречено «Общо дело». Самото му заглавие подсказва и основната идея в концепцията на бившите съюзисти. За разлика от течението на Д. Благоев, което ратува за една «пролетарска марксистка партия» в България, Я. Сакъзов и неговите последователи застъпват идеята за марксистка партия, която да изразява интересите не само на наемните работници, но и на други «производящи слоеве» в страната.

Всички опити за помирение между двете течения в края на XIX и началото на XX в. остават напразни и през лятото на 1903 г. се стига до разцепление в редовете на БРСДП. Образуват се две самостоятелни политически организации, които носят едно и също име — БРСДП.

11. Българска работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти) — наименование на политическата групировка на Д. Благоев и неговите следовници от съществуващата до лятото на 1903 г. БРСДП. Продължава своите контакти с Втория социалистически интернационал и взема дейно участие в международното работническо и социалистическо движение.

За непосредственото ръководство на икономическите борби на наемните работници по нейна инициатива през 1904 г. се полагат основите на Общия работнически синдикален съюз (ОРСС). През 1912 г. БРСДП (т. с.) създава и своя младежка организация. Води непрестанна борба против всякакви опити за отклонение от основните организационни и идейни принципи. Това довежда до изключване на течението на анархолибералите, обособило се като интелигентскоиндивидуалистична центристка група през 1905 г. с лидери Никола Харлаков и Георги Бакалов. През 1908 г. БРСДП (т. с.) се очиства и от течението на прогресистите, начело на което застават д-р Никола Сакаров, Койка Тинева и др. От този момент до 1919 г. партията на тесните социалисти запазва единни своите редове. Нейният организационен живот е прекъснат по време на войните от 1912–1913 г. След Междусъюзническата война тя също предприема действия за възобновяване на своите организации и групи и изграждането на нови такива.

БРСДП (т. с.) е за национално обединение на българския народ, но не одобрява пътя за неговото разрешаване, възприет от монарха и коалиционното правителство на народняците и прогресивните либерали. Тя вижда решаването на българския национален въпрос в рамките на изграждането на Балканската федерация.

Тесните социалисти се обявяват още по-решително против намеренията на двореца и управляващите среди за въвличането на България в Първата световна война. Тя отстоява измежду всички опозиционни партии най-твърдо линията на неутралитет на страната спрямо двете воюващи групировки — Тройния съюз и Съглашението. Когато въпреки това цар Фердинанд и правителството на д-р В. Радославов тласкат България в световната война, депутатите на БРСДП (т. с.) отказват да гласуват исканите военни кредити. Още през първите месеци на войната стотици членове и съмишленици на партията разгръщат активна антивоенна дейност между войниците на фронта, за което са преследвани и наказвани най-строго от военните власти. За подобна дейност и на печатния орган на БРСДП (т. с.) и срещу него са взети незабавни мерки против неговото разпространение не само на фронта, но и във вътрешността на страната.

Макар че през разглеждания период БРСДП (т. с.) е верен отряд на Втория социалистически интернационал, тя не следва сляпо указанията на неговите ръководители. Особено рязко се противопоставя на предложенията на германските и руските социалдемократи да подкрепят техните страни във войната. Представители на тесните социалисти вземат участие в трите конференции на Лениновата левица, състояли се в Цимервалд (1915), Кинтал (1916) и в Стокхолм (1917), доближават се до схващанията на болшевиките, но като цяло остават на своите дотогавашни позиции по въпросите за мира и войната.

БРСДП (т. с.) посреща с възторг Февруарската и особено Октомврийската революция в Русия. От този момент започва и нейното идейно превъоръжаване с идеите на ленинизма.

В годините на Първата световна война организационният живот на партията е прекъснат. Както и при другите политически групировки, единствен действащ орган е нейната парламентарна група.

Печатни органи: в. «Работнически вестник» и сп. «Ново време».

12. Българска работническа социалдемократическа партия (широки социалисти) — първоначалното наименование на социалдемократическата групировка, възглавявана от Я. Сакъзов, Е. Дабев, К. Бозвелиев и пр., след отстраняването й от БРСДП от привържениците на Д. Благоев през лятото на 1903 г. Веднага след това тя се обособява като самостоятелна политическа партия. Също се смята за съставна част от международното работническо и социалистическо движение. Поддържа редовни контакти с Втория социалистически интернационал. Подобно на БРСДП (т. с.) и тя става инициатор за изграждане на своя синдикална организация и пр.

Социална база: наемни работници, дребни и средни прослойки — главно сред градското население. С определено влияние сред учителството и част от държавните служители — телеграфо-пощенци, железничари и др.

След присъединяването на прогонените от БРСДП (т. с.) течения на анархолибералите и прогресистите към нея започва да се нарича официално БРСДП (о) (1908).

Въпреки че до войните от 1912–1913 г. не е многочислена сила, взема дейно участие в обществено-политическия живот на страната. Включва се в опозиционния Патриотичен блок против управлението на стамболовистите (1903–1908). Посреща с радост обявяването на независимостта на България през есента на 1908 г., но също се обявява против укрепването на монархическия институт. Ратува за националното обединение на българския народ, но за разлика от някои други леви партии не се противопоставя на войната като средство за неговото разрешаване.

В годините на Балканската и Междусъюзническата война секва нормалният ритъм и на нейния организационен живот. Тя също използва последвалия кратковременен мирен отдих от лятото на 1913 до началото на есента на 1915 г. за възстановяване на своите редове.

Избухналата през лятото на 1914 г. световна война привлича и нейното внимание. Формално тя се обявява за неутралитет на България спрямо двете воюващи групировки, но на практика се придържа към позициите на т. нар. съглашенофилски партии в страната, т. е. за намеса на България във войната като съюзница на Съглашението.

БРСДП (о) се включва и в т. нар. Граждански блок, формиран през 1917–1918 г. от група опозиционни партии против управлението на радослависткото правителство. Но тя също отказва да даде свои представители в кабинета на Ал. Малинов, заместил през юни 1918 г. правителството на д-р В. Радославов.

Печатни органи: в. «Работническа борба» (1903–1908); в. «Работническа България» (1909–1911) и в. «Народ» (1914–1918).

III. Политическите партии в България от края на първата световна война до преврата от 19 май 1934 г.

А. През периода на следвоенната криза (1918–1923)

1. Националлиберална партия. Образувана през 1920 г. от сливането на радослависти, тончевисти и стамболовисти (генадиевисти и петковисти).

Социална база — базата на посочените три политически партии от довоенния период.

След излизането на България от Първата световна война и трите либерални партии пристъпват към възстановяване на своите организационни редове. Като едни от главните виновници за последвалата втора национална катастрофа (с изключение на д-р Н. Генадиев) те не се ползват с влияние в страната. Показател за това са проведените през август 1919 г. първи следвоенни парламентарни избори за XVIII ОНС. В тях те претърпяват пълно изборно поражение и са изтласкани на заден план в политическия живот на страната. Заради своя прогермански външнополитически курс по време на световната война не се ползват със симпатии и от съглашенските държави.

Нов тежък удар получават в началото на ноември 1919 г., когато по заповед на коалиционното правителство са арестувани водителите на трите партии с изключение на д-р В. Радославов, за когото вече се спомена, че още в края на септември 1918 г. побързва да емигрира, и на д-р Н. Генадиев, който е противник на въвличането на България в световната война на страната на Австро-Унгария и Германия.

Обезглавяването на либералните партии ускорява и без това засиления процес на оредяване на техните редове. Това обстоятелство ги изправя пред реалната опасност да изчезнат твърде скоро от политическата сцена на страната. Единствения спасителен изход те виждат в обединяване на своите сили в единна политическа групировка. Така се стига до идеята за създаване на НЛП, която обаче се реализира твърде бавно и мъчително не само поради острите противоречия между трите либерални партии, но и даже в редовете на всяка една от тях. Нека си припомним само борбите в НЛ(С)П, започнали още от довоенния период между привържениците на д-р Н. Генадиев и Добри Петков. С много усилия противоречията и в самата партия, както между нея и другите две либерални партии, са преодолени и през ноември се прокламира тяхното обединяване в НЛП.

Новообразуваната партия се отказва от традиционния за повечето от политическите групировки до войните от 1912–1918 г. шефски институт, според който лидерът на партията е основната ръководна фигура в нея; той направлява цялостната й идеологическа и политическа дейност. Избираните на партийните конгреси централни бюра имат по-скоро съвещателни функции и т. н. Управлението на НЛП минава в ръцете на колективно ръководство в лицето на Централното й бюро. В него с изключение на д-р Н. Генадиев са включени по-млади функционери на бившите три либерални партии като Димо Кьорчев и др.

Бившите партийни водачи на либералните партии в лицето на П. Пешев, Д. Тончев, Добри Петков, Величко Кознички и др. са осъдени на различен срок затвор като виновници за втората национална катастрофа в качеството им на министри в правителството на д-р В. Радославов (1913–1918) и са хвърлени в Сливенския затвор. Макар и лишени от възможността да участват непосредствено в обществено-политическия живот на страната, те се опитват да се месят в живота и дейността на новообразуваната НЛП. Същото се опитва да прави и намиращият се в Германия д-р В. Радославов. Показател за това е огромната му кореспонденция до негови съмишленици от това време, чрез която той ги напътства как да действат по един или друг въпрос, отнасящ се пряко или косвено до НЛП.

От друга страна, централното ръководство полага големи усилия да създаде впечатление в страната и вън от нея, че създадената през 1920 г. НЛП е нова политическа групировка, която няма нищо общо с пасива на бившите три либерални партии. Действията му в тази насока обаче остават без резултат.

През целия период от 1920 до 1923 г. НЛП се раздира непрекъснато от вътрешни фракционни борби и само грозящата опасност от изчезването на партията като политическа сила в страната не позволява на центробежните групи да вземат връх в нея.

Отношението на НЛП към самостоятелното управление на БЗНС е подчертано отрицателно. Тя не одобрява както неговата вътрешна реформаторска дейност, така и външнополитическата му линия и особено стремежа му за нормализиране на отношенията и сближение с кралството на сърбите, хърватите и словенците.

НЛП не крие своето желание за коалиране с останалите опозиционни партии за съвместна борба против земеделското правителство. Последните обаче главно по външнополитически съображения (да не си навлекат подозрението на съглашенските сили от контактите им с една прогерманска партия) не приемат протегнатата от нея ръка. В резултат на това националлибералите се оказват изолирани от останалите политически сили в страната през целия период на управлението на БЗНС. Единствена подкрепа през това време намират само от средите на запасното и действащото офицерство. Чрез тях НЛП се включва в непосредствената подготовка и извършването на преврата от 9 юни 1923 г. Привлеченият в заговора неин деец Боян Смилов е личност от третостепенно значение. При това той участва в акцията не като официален мандатьор на партията, а като лице, което симпатизира на сговористите.

Печатни органи: в. «Независимост», започнал да излиза от януари 1921 г.

2. Обединена народнопрогресивна партия. Образувана от сливането на НП и ПЛП през 1920 г.

За разлика от радославистите, тончевистите и стамболовистите, народняците и прогресивните либерали се оказват в по-благоприятни позиции след излизането на България от Първата световна война. Първите участват още в реконструирания кабинет на Ал. Малинов от октомври–ноември 1918 г., а техен представител възглавява следващото коалиционно правителство, просъществувало от ноември 1918 до октомври 1919 г. Вторите влизат в управлението на страната през май 1919 г. По такъв начин и едните, и другите се оказват на власт през първата следвоенна криза, когато страната се разтърсва от остри социални и политически сблъсъци, и по такъв начин притъпяват до известна степен гнева на трудещите се против себе си. Надеждите им, че ще съумеят да избегнат напълно народното възмездие, остават напразни. Това проличава особено ярко по време на парламентарните избори за XVIII ОНС от август 1919 г. И НП, и ПЛП претърпяват чувствителен изборен неуспех, в резултат на което са принудени да минат на по-заден план в обществено-политическия живот на страната. Народняшкият лидер Т. Теодоров подава в началото на октомври 1919 г. оставка на възглавявания от него кабинет.

По стечение на случайни обстоятелства и НП, и ПЛП участват в коалиционното правителство на Ал. Стамболийски, съставено през октомври 1919 г., но го напускат през пролетта на 1920 г., след като претърпяват нов изборен неуспех в парламентарните избори за XIX ОНС (март 1920).

Минавайки в опозиция, и двете партии изпадат в незавидното положение на радославистите, тончевистите и стамболовистите. Настъпва силен отлив от техните редове, поради което са изправени пред реалната опасност от изчезване от политическата сцена. За да предотвратят процеса на разложение и да се съхранят като политическа формация, те също се ориентират към сливане в една партия. Така през ноември 1920 г. се стига до създаването на ОНПП. Нейни водители са бившите лидери на НП и ПЛП — Ив. Ев. Гешов, д-р Ст. Данев и тяхното най-близко обкръжение — Т. Теодоров, M. Маджаров, Ат. Буров, Ал. Людсканов, М. Сарафов и др.

Подобно на НЛП и ОНПП заема открито враждебно отношение към самостоятелното управление на БЗНС. Особено яростни са нейните атаки против действията на земеделското правителство, насочени срещу едрия и най-вече спекулативния капитал. Тя също не одобрява външнополитическия курс на кабинета на Ал. Стамболийски и най-вече неговите макар и твърде платонически симпатии към съветска Русия.

След двегодишни безплодни атаки против земеделското правителство ОНПП подема инициативата за по-нататъшно прегрупиране на опозиционните сили в страната. По този начин тя се надява на по-ефективна борба против управлението на БЗНС. Водени от тази идея, нейните ръководители влизат в контакт с централните ръководства на ДП и РДП и през лятото на 1920 г. постигат съгласието им за образуване на т. нар. Конституционен блок.

Новата формация не представлява някаква нова политическа партия, а обединение на посочените три политически сили, всяка една от които запазва пълната си самостоятелност. В този си вид Конституционният блок е една коалиция на ОНПП, ДП и РДП не само за борба против земеделското управление до неговото събаряне от властта, но и за евентуалното бъдещо управление на страната.

Трите блокови партии се ориентират само към легални средства на борба против правителството на Ал. Стамболийски. Първата им по-голяма акция е съборът, насрочен на 17 септември 1922 г. в гр. Търново (дн. Велико Търново). Под силния натиск на членовете и съмишлениците на БЗНС и при благосклонния неутралитет на комунистите правителството на Ал. Стамболийски е принудено да предприеме ответни мерки. За същата дата и на същото място то свиква конгрес на цвеклопроизводителите, на който призовава да присъстват задължително представители на земеделските дружби от околните на Търново окръзи от Северна България, а за тези от Южна България, които имат възможност.

На призива на правителството откликват хиляди членове на съюза от различните краища на страната. Акцията на Конституционния блок е осуетена. За да избегне гнева на земеделската маса, Ив. Ев. Гешов побързва да емигрира вън от България. Неговият пример е последван и от друг водител на ОНПП — Ат. Буров. Д-р Ст. Данев, Т. Теодоров и други ръководни дейци на партията обаче остават в страната. Заедно с лидерите на ДП и РДП те също са задържани в края на септември 1922 г. в един от столичните полицейски участъци.

Намерението на правителството на БЗНС е да изправи пред Държавен съд водителите на блока, както постъпва с шефовете на либералните партии. Основания за това има предостатъчно, тъй като някои от влизащите в него партии са отговорни за първата национална катастрофа (народняците и прогресивните либерали), а други и за първата, и за втората национална катастрофа. При все това то решава да се допита до целия български народ, като организира през ноември 1922 г. специален референдум. Мнозинството от гласувалите се произнасят за виновността на лидерите на Конституционния блок в качеството им на министри в кабинетите на Ив. Ев. Гешов (март 1911–май 1913), на д-р Ст. Данев (юни–юли 1913) и на Ал. Малинов (юни–октомври 1918).

Веднага след референдума правителството на Стамболийски започва приготовленията за Държавния съд, който да се произнесе за вината на задържаните блокови водители.

Резултатите от референдума внасят голямо униние в редовете на ОНПП. Започва отлив от нейните редове. Тъй като част от нейните водачи са в емиграция, а друга — в затвоpa, тя продължава да бъде обезглавена чак до правителствената промяна от юни 1923 г. Безверието сред членската й маса се засилва още повече след унищожителните резултати от парламентарните избори за XX ОНС (април 1923), когато партията получава още по-малко гласове, отколкото в изборите за XVIII и XIX ОНС.

ОНПП взема чрез свои по-млади дейци участие в подготовката и извършването на преврата от 9 юни 1923 г. Последните обаче се включват в акцията не като официални представители на партията, а като лица, приели програмата на организацията Народен сговор.

Печатни органи: в. «Мир» и в. «Ден», започнал да излиза още от 1903 г., прекъснат през 1912 и подновен през 1921 г.

3. Демократическа партия. Както НП и ПЛП, така и тя се оказва в изгодно положение непосредствено след излизането на България от Първата световна война. Нещо повече, демократите са управляваща партия и през последните няколко месеца от участието на страната в световния конфликт. След оставката на кабинета на Ал. Малинов в края на ноември 1918 г. ДП продължава своето участие във властта чрез двама свои представители в коалиционното правителство на Т. Теодоров (ноември 1918–май 1919).

ДП посреща с голямо огорчение отстраняването на представителите й от следващото правителство на Т. Теодоров (май–октомври 1919). Това е и една от главните причини, поради които отказва да вземе участие в българската делегация, изпратена в края на юли 1919 г. в Париж във връзка с изготвянето на проектодоговора за мир с държавите победителки в световната война.

В проведените през август 1919 г. парламентарни избори за XVIII ОНС ДП също претърпява значителен изборен неуспех, поради което е принудена да мине на по-задни позиции в политическия живот на страната. Въпреки това за разлика от НП, ПЛП и трите либерални партии — радославистите, тончевистите и стамболовистите — решава да запази своето съществуване на самостоятелна формация и като такава да продължи участието си в политическия живот на страната, без да търси сливане или обединяване с която и да било друга групировка.

След установяването на земеделското управление в страната и ДП се нарежда в лагера на неговите яростни противници. Започналият още през лятото на 1919 г. отлив от нейните редове продължава и през следващите една-две години. Това проличава в проведените нови парламентарни избори за XIX ОНС (март 1920), както и в други избори, станали през този период. Оредяването на редиците й води не само до чувствително отслабване на влиянието й като политическа сила в страната, но и я изправя пред опасността да изчезне изобщо като партия. Този именно факт заставя ръководството й да промени следваната дотогава тактика на самостоятелно участие в политическия живот и да приеме предложението на ОНПП за създаване на по-крупна политическа сила, която да се заеме по-решително със задачата за събаряне на правителството на БЗНС. Давайки съгласието си за участие в Конституционния блок, ДП прави всичко възможно влизащите в него партии да запазят и занапред своята самостоятелност. Това е и една от причините за организационната и политическата слабост на формираната от ОНПП, ДП и РДП групировка.

ДП се включва дейно в акциите на Конституционния блок против управлението на БЗНС. Нейните лидери участват непосредствено в подготовката на първия блоков събор, насрочен за 17 септември 1922 г. в Търново. За целта е предвидено на посочената дата в старопрестолния град да произнесе голяма реч самият Ал. Малинов.

След провалянето на акцията между арестуваните водители на блока са шефът на партията Ал. Малинов и някои от най-близките му съратници — Н. Мушанов, А. Ляпчев и др. От края на септември 1922 до началото на юни 1923 г. те са задържани в очакване да бъдат съдени от специален Държавен съд в качеството им на виновници за националните катастрофи на България.

Обезглавяването на партията се отразява още по-зле на нейното организационно състояние. Продължава и по-нататък отливът от редовете й, засилва се неверието сред по-голямата част от членовете и съмишлениците й. В парламентарните избори за XX ОНС (април 1923) претърпява нов изборен неуспех.

Както ОНПП и ПЛП, така и ДП участва чрез свои по-млади дейци в подготовката и извършването на преврата от 9 юни 1923 г., които в случая също действат не като нейни мандатьори, а като лица, симпатизиращи на сговористите.

Печатен орган: в. «Пряпорец».

4. Радикалдемократическа партия. След излизането на България от Първата световна война тя също пристъпва към възстановяване на своите организационни редове. Благоприятстващ за нея фактор е обстоятелството, че през първата следвоенна година и тя участва в управлението на страната.

Както в довоенния период, така и сега РДП си остава една от най-малобройните политически формации в страната. Не успява да разшири своя социален състав.

В проведените през август 1919 г. парламентарни избори за XVIII ОНС и тя претърпява изборен неуспех, поради което също е изтласкана по-назад в обществено-политическия живот на страната. Отказва своето участие в коалиционното правителство на Ал. Стамболийски, въпреки че й е обещано председателското място в XVIII ОНС. Предпочита да мине в опозиция.

Макар и малобройна по състав, РДП се включва активно в обществено-политическия живот на страната. Заема също подчертано отрицателно отношение към управлението на БЗНС. Както ДП и тя решава да запази самостоятелното си съществуване, без да се слива или обединява с която и да било от политическите партии. Заплашена от изчезване от политическата арена на страната, през лятото на 1922 г. преценява позицията си и влиза в Конституционния блок, без обаче да загуби своята физиономия като отделна политическа групировка. Включва се дейно в подготовката на първата блокова акция от 17 септември 1922 г. След разгрома на събора двама от нейните лидери са арестувани и задържани до началото на юни 1923 г., за да бъдат съдени от Държавен съд като виновници за националните катастрофи в качеството им на министри в кабинета на Ал. Малинов (юни–октомври 1918).

В парламентарните избори за XX ОНС (април 1923) радикалдемократите отново претърпяват изборен неуспех. Продължава и по-нататък отливът от редовете на партията им.

РДП също участва в подготовката и извършването на преврата от 9 юни 1923 г., но както при ОНПП и ДП нейните представители, ангажирани в заговора, са не официални мандатьори на партията, а лица, приели програмата на организацията Народен сговор.

Печатен орган: в. «Радикал».

5. Народен сговор. Политическа организация, създадена от запасни офицери и безпартийни представители на интелигенцията. Идеята за подобна организация се лансира още след излизането на България от Първата световна война, но се реализира едва през октомври 1921 г.

Основните програмни начала, върху които се изгражда НСг., са: конспиративност, елитарност и надпартийност. Първоначално ролята на централно ръководство изпълнява софийският комитет на организацията. Нейни комитети възникват и в повечето от по-големите градове на страната, особено в онези, в които има военни гарнизони. Опитът й да се превърне в значителна политическа сила не довежда до положителен резултат главно поради твърде ограничения членски състав.

Макар и да се смята за «нелегална», организацията НСг. взема дейно участие в обществено-политическия живот на страната. Тя насърчава открито борбата на останалите опозиционни партии (без комунистите, на които е яростен противник) против управлението на БЗНС. В същото време крои и планове за военен преврат.

След проваляне на търновския събор на Конституционния блок, когато става съвършено очевидно, че БЗНС не може да бъде свален по пътя на легалната борба, НСг. предприема по-решителни действия за организирането на заговора. Организацията се заема главно с неговата политическа подготовка, като военно-техническата е предоставена на Военния съюз. Главен вдъхновител и ръководител на заговора е дворецът. Както се знае, цар Борис III се възкачва на престола на 3 октомври 1918 г., получавайки твърде нерадостно наследство от своя баща — две национални катастрофи за България, разстроен държавен бюджет, изключително тежко международно положение и ненавист на трудещите се към цар Фердинанд, смятан за главен виновник за настъпилите беди на България. Поради всичко това в първите месеци на своето царуване новият монарх дава вид, че той наистина само ще «царува», без да се меси в управлението на страната. Скоро обаче проличава, че това е само една илюзия и че той няма намерение да отстъпва по нищо на своя баща, т. е., че ще се стреми да превърне монархическия институт в първостепенна институция в политическия живот на страната. Действията му в тази насока обаче се натъкват на силното противодействие на БЗНС, който поема управлението на страната още през октомври 1919 г. Цар Борис III ненавижда както реформаторската дейност на правителството на БЗНС, така и неговата външна политика и особено стремежа му да нормализира и сближи отношенията между България и Сърбо-хърватско-словенското кралство, в което той вижда реална опасност за ликвидиране и на династията на Кобургите в България. Привидно обаче монархът дава вид, че одобрява всички действия на земеделския кабинет, а зад гърба му плете нишките на заговора. В акцията са привлечени най-доверените нему лица от Военния съюз, Съюза на запасните офицери и организацията НСг.

Особено енергична дейност в подготовката на заговора разгръща председателят на централното ръководство на НСг. Още в края на 1922 и началото на 1923 г. той успява да привлече някои макар и по-второстепенни фигури от партиите, участващи в Конституционния блок, както и такива, принадлежащи към НЛП и дори към БРСДП (о). Всички те са привлечени не като официални представители на посочените партии, а като лица, приели програмата на самата организация НСг. С тяхното ангажиране заговорниците целят да заблудят както българската, така и чуждестранната общественост за действителните цели на тяхната акция.

На 8 срещу 9 юни 1923 г. превратът е извършен. Правителството на Ал. Стамболийски е свалено. С този акт се слага край и на един период от съществуването на организацията НСг., която като управляваща пристъпва към незабавни действия да се превърне в първостепенна политическа сила в страната.

Печатен орган няма, но на практика тази роля поема в. «Слово», започнал да излиза от 1922 г.

6. Българска работническа социалдемократическа партия (обединена). След излизането на България от Първата световна война и тя пристъпва към възобновяване на своите редове. В осъществяването на този процес е облагоприятствана от две важни обстоятелства: първо, че участва със свои представители в коалиционните кабинети на Т. Теодоров (ноември 1918–май 1919 и май–октомври 1919) и, второ, че за разлика от разгледаните досега политически партии тя не носи непосредствена отговорност нито за първата, нито за втората национална катастрофа. И още нещо — във втория кабинет на нея е поверено Министерството на вътрешните работи, което при тогавашния парламентарен живот на страната дава «зестрата на властта». И наистина, БРСДП (о) полага неимоверни усилия, за да използва това ведомство за укрепване на своето влияние като политическа сила. С помощта на полицейския и административния апарат тя успява да се нареди на трето място по броя на получените гласове в парламентарните избори за XVIII ОНС (август 1919). Макар че този резултат далече надхвърля нейния политически ръст, централното й ръководство не скрива своето разочарование от него.

След оставката на кабинета на Т. Теодоров в началото на октомври 1919 г. БРСДП (о) минава в опозиция. Отказва да даде свои представители в коалиционния кабинет на Ал. Стамболийски. Нещо повече, става един от най-яростните противници на земеделското управление до 9 юни 1923 г.

Недоволни от дясната ориентация на нейното ръководство, една немалка част от нейните членове през 1920 г. напускат редовете й и преминават към партията на комунистите. Станалото разцепление отслабва чувствително влиянието й в обществено-политическия живот на страната. В парламентарните избори за XX ОНС (април 1923) получава значително по-малък брой гласове, отколкото в изборите от август 1919 и март 1920 г.

Нейният деец Димо Казасов — член на Централния комитет и главен редактор на партийния вестник, е привлечен в заговора против земеделското правителство, но участва в него само като лице, приело програмата на организацията НСг.

Печатни органи: в. «Народ» и сп. «Социалдемократ», започнало да излиза от 1920 г.

7. Българска комунистическа партия (тесни социалисти) — наследник на БРСДП (т. с.). Възстановяването на организационния й живот се извършва при изключително трудни условия. От една страна, тя е лишена от облагите на властта, от които се възползват немалък брой политически партии в страната по това време, от друга — не разчита и на моралната подкрепа на силите от Съглашението, които имат решаващата дума за следвоенното устройство на Европа и света. В същото време не липсват и благоприятстващи фактори: първо — че тя няма никаква отговорност за двете национални катастрофи, сполетели България през 1913 и 1918 г.; второ — в нейна полза е силното революционно настроение на масите, което и след потушаването на Войнишкото въстание от есента на 1918 г. ни най-малко не се притъпява, и трето — победният ход на Октомврийската революция в Русия, както и революционните взривове в Германия и Унгария. В резултат на всичко това за кратък срок не само достига довоенния си числен състав, но и става втора по политическо влияние партия в страната. Това проличава ярко още по време на първите следвоенни парламентарни избори за XVIII ОНС от август 1919 г., когато по броя на получените гласове и депутатски места се нарежда след БЗНС.

Малко преди това, в края на май с. г., е проведен поредният XXII конгрес на партията, на който тя се преименува в БКП (т. с.) и се обявява за секция на Третия комунистически интернационал (Коминтерна), чиито основи са положени през март 1919 г. в Москва.

Започва по-ускорен процес на болшевизацията на БКП (т. с). В продължение на няколко години тя възприема някои от най-важните постановки на Лениновото учение — за империализма като висш и последен стадий на капитализма, за възможността пролетарската революция да победи и в една отделно взета страна, за ролята на селячеството като съюзник на пролетариата в извършването на социалистическата революция и пр. В практическата й дейност обаче продължават да тегнат наслоения от довоенните й тесняшки разбирания. По тази причина тя не съумява да види истинската същност на БЗНС като демократична селска партия и отказва да участва със свои представители в коалиционното правителство на Ал. Стамболийски.

След установяването на самостоятелното земеделско управление между БКП (т. с.) и БЗНС се създават твърде сложни взаимоотношения. Партията подкрепя само част от реформите на земеделското правителство, насочени срещу едрия капитал. Тя обаче не приема неговите най-важни реформени актове — аграрната реформа, закона за трудовата повинност, просветната реформа и пр. Не одобрява като цяло и неговата външна политика.

Програмната декларация, приета от конгреса през май 1919 г., до голяма степен не отчита специфичните условия в страната в сравнение с тези в Съветска Русия. Поради това и съдържащите се в нея постановки за установяване на «съветска власт» и пр. не намират широк отклик сред населението в България.

В непосредствената си практическа дейност обаче БКП (т. с.) проявява по-голяма гъвкавост. Това проличава особено ярко в дейността на градските и селските комуни, които изникват на много места в страната след общинските избори от декември 1919 и октомври 1920 г.

Макар че от 1921 г. настъпва известен отлив от редовете й, БКП (т. с.) запазва своето положение на втора политическа сила чак до преврата от 9 юни 1923 г. В парламентарните избори за XX ОНС (април 1923) тя отново се нарежда след БЗНС по броя на получените гласове и депутатски места.

Въпреки своето отрицателно отношение към земеделското управление БКП (т. с.) подпомага в значителна степен неговите действия против настъплението на реакцията в страната. През пролетта на 1922 г. тя разкрива готвения от някои партии с помощта на намиращите се в България врангелистки части заговор; през септември с. г. заема общо взето благосклонно отношение към смазването на акцията на партиите от Конституционния блок в Търново; застава на страната на БЗНС при провеждането на референдума от ноември с. г. за съдене на лидерите на Конституционния блок като виновници за двете национални катастрофи в качеството им на министри в кабинетите на Ив. Ев. Гешов, д-р Ст. Данев и Ал. Малинов.

От този момент насетне настъпва силно охладяване на отношенията между БКП (т. с.) и БЗНС, което през пролетта на 1923 г. стига и до открит конфликт. Това довежда до разединение между двете партии, което е използвано умело от силите на реакцията за извършване на преврата от 9 юни 1923 г.

Печатни органи: в. «Работнически вестник» и сп. «Ново време».

8. Български земеделски народен съюз. Възстановителният процес на неговите редове непосредствено след излизането на България от Първата световна война се извършва при твърде сложна вътрешнополитическа обстановка. От една страна, като ръководители на Войнишкото въстание д-р Р. Даскалов и Ал. Стамболийски след потушаване на въстанието са принудени да прекъснат временно политическата си дейност, а от друга — съюзът взема участие със свой представител в управлението на страната още в кабинета на Ал. Малинов, реконструиран през октомври 1918 г. В следващите два кабинета, възглавени от Т. Теодоров (ноември 1918–май 1919 и май–октомври 1919), БЗНС получава три места, което прави далеч по-осезаемо неговото присъствие на политическата сцена в страната и благоприятства неговото организационно възстановяване.

В същото време не липсват и фактори, които дават негативни резултати върху организационния живот на съюза.

По-съществени измежду тях са борбите в земеделската парламентарна група, започнали още след въвличането на България в Първата световна война, които продължават и след излизането на страната от военния конфликт. На второ място — това са сепаратистките действия на някои от пионерите на организираното земеделско движение, като Йордан Пекарев и Д. Драгиев. Непосредствено след края на Първата световна война първият от тях се откъсва от БЗНС и заедно с група свои съмишленици полага началото на нова съюзна организация — т. нар. Български земеделски народовластнически съюз, който въпреки положените от него усилия остава незначителна политическа сила без каквото и да било реално присъствие в обществения живот на страната. Вторият, под предлог за съществени разногласия с Ал. Стамболийски, също напуска БЗНС (след XV конгрес на съюза — б. а. М. К.) и създава своя политическа формация — БЗНС (Стара Загора). Както личи и от самото й име, в нея влизат само негови съмишленици от родния му старозагорски край.

Откъсването на Й. Пекарев и на Д. Драгиев за щастие не повлича след тях основната членска маса, която застава плътно зад Ал. Стамболийски. Обстоятелството, че последният е прекарал три години в затвора като противник на участието на България в световната война и че е оказал морална подкрепа на въстаналите през септември 1918 г. войници, още повече издига авторитета му сред редовите съюзни членове. Излязъл на свобода в началото на януари 1919 г., Ал. Стамболийски не само заема предварително запазения за него министерски пост в коалиционния кабинет на Т. Теодоров, но и полага големи усилия за организационното възобновяване на съюза. Благодарение на неговите действия и съдействието на най-близкото му обкръжение — Ал. Димитров, Ц. Церковски, М. Турлаков, д-р Р. Даскалов и др., съюзът за кратко време възобновява своите дружби от довоенния период и създава десетки местни организации в различните краища на страната.

Видим показател за възхода на БЗНС са резултатите от парламентарните избори за XVIII ОНС (август 1919), в което той спечелва най-много гласове и се превръща в първостепенна политическа сила в страната.

След оставката на коалиционния кабинет на Т. Теодоров в началото на октомври 1919 г. цар Борис III възлага на Ал. Стамболийски мандата да формира новия кабинет. Тъй като съюзът няма необходимото му парламентарно мнозинство, неговият водач след отказа на БКП (т. с.), БРСДП (о) и РДП съставя такъв с помощта на НП и ПЛП. Присъствието на двама народняци и един прогресивен либерал не променя по същество земеделския облик на коалиционното правителство на Ал. Стамболийски, тъй като не само ключовите постове в него са поверени на дейци на съюза, но още и самата програма на правителството е съобразена изцяло с програмата на БЗНС, приета от неговия XV конгрес (юни 1919). В нея остават почти непокътнати основните идейни разбирания на съюза за облика на организацията като аграрна и съсловна формация. Известна корекция е направена само по отношение на монархическия институт, т. е. отпада искането за републиканско управление, което е продиктувано от конкретното международно положение на страната след Първата световна война.

Както се знае, БЗНС поема управлението в изключително труден за България момент. Първата и най-неотложна задача, която се изправя пред него, е подписването на мирния договор със съглашенските сили победителки. Опитът на българската делегация още в Париж, както и на самото НС да смекчат някои от чудовищните клаузи на проектодоговора остават без резултат. При това положение парламентът упълномощава министър-председателя да подпише мирния договор във вида, в който се иска от Съглашението. Така се стига до парадоксалното положение Ал. Стамболийски, който е против въвличането на България в световната война, да сложи подписа си под един крайно унизителен диктат, за който вина носят други фактори, които през есента на 1915 г. го осъждат за неговата антивоенна дейност на доживотен затвор и го държат в затвора в продължение на три години.

Наложената на България жестока присъда изостря още повече и без това напрегнатата обстановка в страната. В края на декември 1919 г. в София и другите по-големи градове на страната избухва стачка на транспортните работници, която скоро след това прераства в обща политическа и продължава до средата на февруари 1920 г. Веднага след нейното прекратяване правителството на Ал. Стамболийски издейства царски указ за разпускане на XVIII ОНС, макар че то се намира още в началото на своята дейност и насрочва за края на март с. г. нови парламентарни избори. Чрез тази стъпка земеделският лидер се стреми да се освободи от участието на НП и ПЛП в неговото правителство. И наистина, в изборите за XIX ОНС БЗНС спечелва още по-голям брой депутатски места, но и този път те не му достигат, за да образува свое самостоятелно правителство. За да се осигури все пак нужното парламентарно мнозинство, се потърсва друг изход — касиране на определен брой опозиционни депутати. Под предлог за нарушение на избирателния закон се отнемат мандатите на 13 депутати, от които 9 — на БКП (т. с.), a останалите 4 — на другите опозиционни партии.

Представителите на НП и ПЛП напускат още през април 1920 г. кабинета на Ал. Стамболийски. На техните места през май с. г. са поставени лица от БЗНС и с това се поставя началото на самостоятелното управление на съюза.

Новият кабинет на Ал. Стамболийски продължава по същество курса на дотогавашното коалиционно правителство. За възстановяване и по-нататъшно развитие на стопанския живот на страната то прокарва голям брой закони в НС, от които по-съществено значение имат аграрната реформа, законът за трудовата повинност, просветната реформа, законът за Консорциума, законът за водните синдикати и пр. Предприети са и опити за ограничаване на едрия и особено на спекулативния капитал.

Правителството на БЗНС предприема смел завой и в областта на външната политика. То се отказва от авантюристичната политика на двореца и правителствата от довоенния период и решава да отстоява само с мирни средства българските национални идеали. Полага големи усилия за нормализиране на отношенията на България със съседните балкански държави и да пробие изолацията, наложена на страната от силите на Съглашението. Макар и незначителни, успехите му в тази насока са налице: България е първата победена в световната война държава, приета в най-авторитетната тогава международна организация — Обществото на народите, а Ал. Стамболийски е първият правителствен ръководител на страна, съюзник на Австро-Унгария и Германия, приет в столиците на Англия, Франция и други западноевропейски и средноевропейски държави. И не на последно място в това отношение е постигнатият успех от правителството на БЗНС за завръщането на по-голямата част от българските военнопленници, задържани от победителите по силата на Солунското примирие от края на септември 1918 г. Разбира се, по много други въпроси кабинетът на Ал. Стамболийски среща решителния отказ на управляващите фактори на съседните балкански държави. Измежду тях са нежеланието им да облекчат съдбата на останалото в техните предели българско население, стремежът им за прогонване на българите от родните им места в Македония, Тракия и Добруджа, противопоставянето им на искането на България за излаз на Егейско (Бяло) море и пр.

Като управляваща партия БЗНС става притегателна сила не само за безимотните, бедните и средните земеделски стопани, но и за част от по-заможните селски слоеве. Това придава на съюза твърде разнороден социален облик, поради което настъпва и известна поляризация на политическите течения в неговите редове. След напускането на Й. Пекарев и Д. Драгиев опасността от разединение на редиците му не е премахната. Заражда се нова групировка около М. Турлаков, Константин Томов и Христо Манолов, към която се присъединяват и други по-видни дейци на съюза, като Александър Оббов, Стоян Омарчевски, Александър Радолов и др. Тази група не крие своите симпатии към десните опозиционни сили в страната. Със своите действия, макар и прикрити, тя заплашва не само единството на съюза, но и съдбата на самото земеделско управление. Под натиска на многобройната членска маса Ал. Стамболийски е принуден да се разграничи от посочените лица. През февруари 1923 г. т. нар. малък конгрес взема решение за изваждане на М. Турлаков, К. Томов и Хр. Манолов от състава на кабинета, както и за изключването им от редовете на съюза. Отстранени от БЗНС, тези дейци влизат в съюзната организация на Й. Пекарев и години наред след това се опитват да играят разколническа роля.

При последната правителствена реконструкция (март 1923) Ал. Стамболийски се лишава и от някои от своите най-близки съратници — д-р Р. Даскалов и Ц. Церковски. Особено тежка за него е загубата на Ал. Димитров, убит от автономистката организация на Т. Александров през есента на| 1921 г. В новия си кабинет министър-председателят привлича по-млади съюзни дейци, като Константин Муравиев, Христо Стоянов и др., които се оказват съвсем неподготвени за поверените им отговорни постове.

Дълбоките сътресения в правителството и съюза са използвани умело от двореца и опозиционните десни политически сили в страната. Въпреки огромната изборна победа на БЗНС през април 1923 г. (за XX ОНС) те не се отказват от подготвения заговор, а напротив, ускоряват го и на 8 cpeщу 9 юни 1923 г. свалят кабинета на Ал. Стамболийски. С този акт се слага край на един твърде важен период от историята на БЗНС и се поставя началото на нов, изпълнен с дълбоки сътресения и трагични последици.

Печатни органи: в. «Земеделско знаме» и в. «Победа», започнал да излиза от 1 февруари 1922 г.

Б. През периода на частичната стопанска стабилизация и икономическата криза (1923–1934)

1. Демократически сговор — политическа организация, създадена от деветоюнското правителство на 10 август 1923 г. чрез привличане на кадри от партиите на бившия Конституционен блок (престанал да съществува след правителствената промяна през юни 1923 г. — б. а. М. К.) — ОНПП, ДП и РДП. Отначало в него първостепенна роля играе организацията НСг. Тя всъщност става и инициатор за изграждането на новата партия, която да служи като политическа опора на сговористкия режим.

Самото изграждане на ДСг. се натъква на много трудности и преминава през различни перипетии. Идеята на деветоюнците за «сливане на сродните партии» се посреща положително само от ОНПП. Известна благосклонност към нея проявяват и националлибералите, но главно поради външнополитически съображения (нежеланието им да се свързват с една партия, която минава за германофилска — б. а. М. К.) кара новите управници да отклонят протегнатата от тях ръка.

Надеждата на правителството, че ще съумее да привлече в бъдещата партия членската маса на ДП и РДП, докато техните лидери се намират в затвора, (хвърлени в него от кабинета на Ал. Стамболийски още в края на 1922 г. б. а. М. К.), не се сбъдват. Тогава то освобождава тези водачи и им поставя ултимативно искането си да му окажат съдействие за формирането на новата партия, като наредят на своите съмишленици да влязат в нея. Обещава да включи тези дейци в централното ръководство на проектираната формация, при условие че след като тя бъде прокламирана, ще подадат оставка.

И без тези уговорки нито Стоян Костурков (дългогодишен секретар на РДП и фактически неин лидер — б. а. М. К.), нито Ал. Малинов са склонни да подпомогнат замислите на Деветоюнците. Тогава срещу тях се отправят недвусмислени заплахи за разправа, в резултат на което Малинов капитулира, макар и с голяма неохота, а Костурков остава непреклонен. Под негово въздействие РДП решава своето влизане в ДСг. условно — само до свикването на бъдещия партиен конгрес, който окончателно да реши този въпрос.

В края на юли 1923 г. става сливането на НСг. с ОНПП, като последната изцяло се самозаличава като самостоятелна политическа формация. В началото на август с. г. ДП и РДП образуват т. нар. Съюз на демокрацията. На 10 август 1923 г. се извършва сливане между НСг. (в който вече е влязла ОНПП) и Съюза на демокрацията и се прокламира образуването на ДСг.

Формално за програма на новата политическа организация е приета програмата на РДП. По същество нейната дейност се направлява от програмата на организацията НСг., допълнена с манифеста на правителството от 9 юни 1923 г.

Твърде своеобразно е и организационното устройство на ДСг. Въпреки неприкрития стремеж на министър-председателя проф. Ал. Цанков той не успява да си осигури лидерското място в него. Управлението на партията преминава в ръцете на колективно ръководство в лицето на Централното му бюро.

Разнородният социален състав на партията довежда твърде скоро и до поляризиране на политическите групировки в нея. До началото на януари 1926 г. доминиращо положение в ДСг. има крилото или «племето» на проф. Ал. Цанков, състоящо се от т. нар. «чисти сговористи», т. е. произлизащи от бившата организация НСг. Освен него в правителствената партия се обособява и «племето» на Андрей Ляпчев главно от бивши демократи, които след преврата от 9 юни 1923 г. преминават в нейните редове. Трето «племе» се групира около Ат. Буров. То се състои главно от бивши членове и съмишленици на самоликвидиралата се ОНПП.

Хетерогенният социален състав на ДСг. е и една от основните причини за неговата слабост като политическа групировка, въпреки че като управляваща партия той успява да привлече в своите редове значителна членска маса. Първоначалната монолитност на ДСг., така широко манифестирана от деветоюнците в първите месеци на неговото съществуване, твърде скоро е раздрусана из основи. Всъщност борбите в неговите редове са предшествани от остри търканици в самия правителствен екип още в първите дни след политическата промяна в страната. Борбата в него се подема между представителите на БРСДП (о) и НЛП и не приключва до изгонването на Боян Смилов (националлиберал) от състава на правителството през септември 1923 г. След потушаване на Септемврийското въстание и особено след изборната победа на правителството в парламентарните избори за XXI ОНС (ноември 1923) «заразата» се пренася и в редовете на правителствената партия. Веднага след отпадането на опасността от левите «разрушителни» сили (разбирай: БКП (т. с.) — б. а. М. К.) центробежните сили в ДСг. надигат глава. Първи дават тон демократите. Не без внушението на Ал. Малинов Ал. Гиргинов подава оставка от централното му ръководство. Следващият удар идва от радикалдемократите. На своя конгрес от февруари 1924 г. мнозинството от делегатите гласуват против оставането на партията в ДСг. В началото на април с. г. техният пример е последван и от привържениците на Ал. Малинов. Свикани на национална конференция в столицата, те също решават да напуснат правителствената формация и да възстановят бившата си ДП.

И след откъсването на тези две групировки борбите в управляващата партия не стихват. «Чистите сговористи», вървящи след министър-председателя, са подложени на силен натиск от страна на другите две «племена». След като правителството на проф. Ал. Цанков се компрометира пред българската и международната демократична общественост с предприетия от него невиждан бял терор в страната във връзка със събитията около атентата в софийската катедрала «Св. Неделя» (април 1925), на преден план в управлявалата партия излизат привържениците на А. Ляпчев. Заедно със съмишлениците на Ат. Буров двете «племена» подкрепят действията на опозиционните сили, в резултат на което в началото на януари 1926 г. кабинетът на проф. Ал. Цанков е бламиран и заместен от ново правителство на ДСг. начело с А. Ляпчев.

След правителствената промяна наред с «племето» на А. Ляпчев на по-преден план в политическия живот на страната излиза и «племето» на Ат. Буров. На него са предоставени важни места в новия правителствен екип.

Привържениците на проф. Ал. Цанков на първо време са твърде шокирани от действията на другите две сговористки крила, но бързо се окопитват. Самият техен водач веднага след напускането на премиерския пост получава председателското място на XXI ОНС, което му предоставя немалко възможности да се меси в работата на новото сговористко правителство. В определени моменти Цанковото «племе» успява да привлече на своя страна привържениците на Ат. Буров и с тях да атакува крилото на А. Ляпчев. Един от най-ярките примери на единодействие между «чистите сговористи» и обединистите срещу бившите демократи в ДСг. е постигнат в борбата им против отстраняването на ген. Иван Вълков, минал на страната на Ляпчевото «племе», от поста военен министър. Съвместните действия на проф. Ал. Цанков и на Ат. Буров завършват с успех и в началото на януари 1929 г. министър-председателят е принуден да се раздели със своя министър на войната.

Малко преди това — през март 1928 г., напуска правителството и Кимон Георгиев, една от крупните фигури в ДСг. До януари 1926 г. той е на страната на крилото на проф. Ал. Цанков, но след правителствената промяна преминава в лагера на новия министър-председател. Неговата оставка също е косвена победа на «племето» на «чистите сговористи». В парламентарните избори за XXII ОНС (май 1927) ДСг. отново спечелва мнозинството от гласовете. За председател на НС е предложен и избран пак проф. Ал. Цанков. На този пост той остава до май 1930 г., когато предпочита да влезе в правителствения екип, макар и като титуляр на най-незначителното ведомство — Министерството на народното просвещение.

Въпреки нескончаемите боричкания между трите «племена» до юни 1931 г. ДСг. запазва своето единство като политическа формация. Главната заслуга за това се дължи на облагите от държавната власт, от които нито едно от крилата на управляващата партия не желае да се лиши под какъвто и да е предлог. Не липсва и елементът на страх от народното възмездие за невинно пролята кръв в страната през бурните 1923 и 1925 г.

В парламентарните избори за XXIII ОНС от юни 1931 г. ДСг. претърпява поражение и е принуден да отстъпи управлението на страната на други политически сили. Минаването му в опозиция предизвиква истински стрес в неговите редове. Бързо надигат глава центробежните сили и само след година (май 1932) партията се разцепва на две крила. Част от членската й маса тръгва след проф. Ал. Цанков, а друга застава зад А. Ляпчев. Всички опити да се възстанови единството на ДСг. до държавния преврат от 19 май 1934 г. завършват без успех.

Печатни органи: в. «Слово», в. «Сговор», в. «Демократически сговор», в. «Пряпорец» и в. «Свободна реч».

2. Радикалдемократическа партия. След преврата от 9 юни 1923 г. настъпват трудни дни в нейния организационен живот. Подложена на силен натиск от правителството на деветоюнците, тя приема, макар и условно, влизането си в управляващата партия ДСг. На конгреса от февруари 1924 г. обаче възстановява своята самостоятелност като политическа формация. Недоволните от това конгресно решение нейни дейци са главно от ръководния й екип, които след правителствената промяна заемат отново ръководни постове било в новото правителство, било в самата управляваща партия. Поради това те напускат РДП и шумно прокламират оставането си в ДСг.

На практика това води до разцепление в РДП, което се отразява отрицателно върху нейния числен състав и до отслабване на политическото й влияние в обществото. Показател за това са резултатите от последвалите през пролетта на 1924 г. селски и градски общински избори, в които тя получава извънредно малък брой гласове и места в общинските съвети.

Начело на партията остава Ст. Костурков, който след смъртта на Н. Цанов (лятото на 1923) и минаването на Т. Г. Влайков в ДСг. остава неоспоримият лидер на РДП чак до правителствената промяна от май 1934 г. Той успява да запази под свой контрол и печатния орган — в. «Радикал». Макар и бавно, през следващите години започва постепенно укрепване на партийните редове, но до началото на 30–те години РДП отново си остава една от най-малочислените политически групировки в страната. Почти не настъпва промяна и в социалния й състав.

Въпреки това РДП се включва дейно в обществено-политическия живот на страната. Тя е в открита опозиция на сговористкия режим и внимателно следи вътрешната и външната политика на неговите правителства. През януари 1926 г. нейните депутати в НС гласуват за бламирането на Цанковия кабинет. Ст. Костурков и неговите привърженици не скриват своята неприязън спрямо разиграната от цар Борис III «комедия» около промяната на правителствения екип и реагират остро на заменянето на Цанковото правителство с ново правителство, произлизащо пак от средата на ДСг.

XIV конгрес на партията, състоял се през 1926 г., променя нейното наименование от РДП в Радикална. Промяната на името й обаче не води до промяна в нейните програмни възгледи.

Отчитайки своята малочисленост, в борбата си против сговористкия режим тя възприема тактиката на коалиране с другите опозиционни сили. Предпочитанията й са главно към ДП и БЗНС «Стара Загора» с лидер Д. Драгиев. С тези две партии тя участва в общинските избори през 1926 г. и в парламентарните избори за XXII ОНС (май 1927). Незадоволителният брой гласове, получени в тези избори, предизвикват разочарование сред част от членската маса от избраната от ръководството й изборна тактика. Група дейци начело с проф. Петко Стоянов и Илия Георгов дори напускат редовете й и формират нова политическа групировка пак под същото име — Радикална партия.

Извършеното разцепление се отразява неблагоприятно върху и без това крехкия организационен живот на партията. Ръководството й е принудено да предприеме по-гъвкава предизборна тактика. В проведените през февруари 1929 г. нови градски общински избори то се ориентира към коалиране с повече опозиционни политически сили в страната — социалдемократите, Занаятчийската партия и дясното крило на БЗНС, възглавявано от К. Томов. Тази тактика също не се възприема от всички членове на партията, поради което и изборните резултати не са отново задоволителни. Въпреки това централното ръководство е принудено да се придържа към нея през целия период на сговористкия режим. Недоволните от тази позиция дейци в лицето на Ил. Георгов, групата на д-р Кръстников и др. са изключени от нейните редове.

Във връзка с парламентарните избори за XXIII ОНС Радикалната партия влиза в коалицията Народен блок, образувана по инициатива от ДП и включваща четири опозиционни сили: демократи, радикали, националлиберали (крилото на Георги Петров) и земеделци — БЗНС «Врабча 1». Тази коалиция спечелва мнозинството от гласовете и застава начело на управлението на страната. В правителството, възглавено от Ал. Малинов, на Радикалната партия е отредено само едно място и то се заема от лидера й Ст. Костурков.

През периода на блоковото управление отново не стихват вътрешните борби в партийните редове. Те се изострят особено много през пролетта на 1934 г. След бламирането на Ст. Костурков от кабинета в началото на май с. г. към неговото място се проявяват аспирации от групата на проф. Георги П. Генов, която фактически вече е вън от партията и я изправя пред ново разцепление. Извършеният на 18 срещу 19 май 1934 г. държавен преврат предотвратява този процес, но изправя партията пред нова политическа ситуация.

Печатен орган: в. «Радикал».

3. Демократическа партия. След преврата от 9 юни 1923 г. тя също изпада в трудно положение. Както вече се отбеляза, подложена е на силен натиск от деветоюнските управници за влизане в проектираната от тях нова политическа формация. Макар и с голямо нежелание, нейните лидери, изправени пред заплахата от физическа разправа, приемат ултимативното искане на Цанковото правителство и от 10 август 1923 г. ДП изчезва от политическата сцена на страната като самостоятелна политическа групировка.

Но още след потушаването на Септемврийското въстание Ал. Малинов и неговите най-близки съратници замислят възобновяването на своята партия. Това проличава ясно в предизборната агитация на бившия демократически лидер, което предизвиква и недоволство от страна на сговористките управници. Следващата по-важна стъпка е направена в края на януари 1924 г., когато д-р Ал. Гиргинов, виден деец на ДП до 9 юни 1923 г. (и зет на Ал. Малинов — б. а. М. К.) напуска Централното бюро на ДСг. В началото на април с г. последва и самото откъсване на ДП от управляващата партия и възобновяването й като самостоятелна политическа формация под старото й наименование.

Недоволните от това решение на свиканата за целта национална конференция напускат окончателно редовете й и декларират, че остават отново в правителствената партия. Сред тях е и А. Ляпчев. Тъй като те успяват да сложат ръка върху предишния вестник на партията — «Пряпорец», привържениците на Ал. Малинов възобновяват издаването на в. «Знаме», основан от първия лидер на партията П. Каравелов в края на миналия век.

Извършеното в редовете на ДП разцепление отслабва значително нейното политическо влияние в страната. Това проличава в проведените през май и юни 1924 г. селски и градски общински избори, в които тя, както и РДП, получава твърде малко гласове и места в общинските съвети. Това обаче не й пречи да се включи активно в обществено-политическия живот на страната. Сговористките управници са принудени, макар и с прикрито неудоволствие, да слушат критиките на нейните водачи и особено на Малинов, който специално наблюдава външнополитическата дейност на правителството и не пропуска да дава нравоучителни уроци на младия и неопитен външен министър Христо Калфов.

Като опозиционна на сговористкия режим сила ДП не одобрява репресивните действия на Цанковото правителство, но и не ги подлага на критика. Нещо повече, в определени моменти тя застава на еднакви позиции с управляващите деветоюнци. Това проличава особено ярко по време на събитията във връзка с атентата в софийската катедрала «Св. Неделя». Ал. Малинов пръв поздравява сговористките министри с благополучното им оцеляване и декларира, че неговата партия ще подкрепи искането на правителството за обявяване на военно положение в цялата страна.

Когато обаче терорът на деветоюнците предизвиква остър протест не само сред българската, но и сред световната демократична общественост, ДП променя своето отношение към тях. В началото на януари 1926 г. нейните депутати в НС гласуват за бламиране на правителството на проф. Ал. Цанков.

ДП не одобрява действията на царя около правителствената промяна и особено неговото решение да повери управлението на страната на правителство, произлизащо отново из средите на ДСг., но не се решава да отправи упреци по негов адрес. Готвейки се за «утрешен резерв» на управлението, тя не желае да си навлече омразата на двореца, тъй като много добре знае, че той вече е успял да възстанови довоенните си прерогативи на властораздавач.

Държейки сметка за своето реално влияние в обществено-политическия живот, ДП също като РДП се ориентира към коалиране с други «сродни» ней политически групировки в страната. Такава е нейната тактика по време на общинските и окръжни избори от 1926 г. По време на парламентарните избори за XXII ОНС (май 1927) потърсва съдействието на НЛП (крилото на Д. Кьорчев) и на БЗНС (крилото на К. Томов). Макар че получените резултати не са задоволителни, тя не се отказва от тази си тактика в изборната борба и през следващите няколко години.

В края на 20–те и началото на 30–те години става неудържимо положението и на второто сговористко правителство. Опитът на Ляпчев да закрепи своето управление с помощта на някои от опозиционните партии не дава очакваните резултати. През април 1931 г. той е принуден да даде оставка на кабинета си. За формиране на новото правителство цар Борис III поканва лидера на ДП, като обаче му поставя задължително условие да включи в него и представители на ДСг. Повече от желание да угоди на двореца, отколкото да управлява със сговористите Ал. Малинов приема възложения му мандат. Когато обаче става ясно, че сговористите желаят да запазят своето първенствуващо положение в управлението, той се отказва от възложената му мисия. Образуването на правителството отново е възложено на А. Ляпчев и с това се слага край на новата политическа комедия на монарха. Проличава и неговото нежелание да се раздели с партията, благодарение на която той отново се превръща в първостепенна сила в политическия живот на страната.

Междувременно обаче настъпват събития, които объркват плановете на цар Борис. През лятото на 1931 г. изтича срокът на избраното през май 1927 г. XXII ОНС и трябва да се проведат нови парламентарни избори. Обстановката по това време в страната е повече от напрегната. В нея също бушува икономическата криза, от която се тресе не само Европа, но и САЩ. Недоволството на населението от управлението на ДСг. е крещящо. Очевидно е, че в новите избори мнозинството от гласоподавателите няма да дадат своите гласове за омразния им режим. Това повдига куража на опозиционните партии, включително и на ДП, която далеч преди насрочването на парламентарните избори за XXIII ОНС пристъпва към предизборна подготовка. След като пропада опитът за формиране на правителство с нейно участие през април 1931 г., тя отново обръща поглед към другите опозиционни сили. Нещо повече, както се отбеляза вече, става инициатор за създаване на по-голяма коалиция не само за спечелване на изборите, но и за бъдещото управление на страната. Съществен успех за нея е привличането не само на радикалите и националлибералите (крилото на Г. Петров), но и на земеделците, и то на най-влиятелното крило, след което върви най-многобройната част от съюзната членска маса (БЗНС «Врабча 1»).

След като така формираната коалиция Народен блок спечелва изборите за XXIII ОНС, мисията за съставянето на новия кабинет е възложена на демократическия шеф Ал. Малинов. В него самата партия получава най-значителните министерски постове, които й осигуряват първенствуващо положение при определянето на цялостната вътрешна и външна политика на коалиционния кабинет. Останалите политически партньори на демократите и особено БЗНС «Врабча 1» не са особено доволни от това разпределение на местата в кабинета, но пред реалната опасност да бъдат изтласкани от властта се примиряват.

След като задачата с образуването на правителството приключва задоволително за ДП, съвсем неочаквано през м. октомври 1931 г. Ал. Малинов подава оставка от поста министър-председател и министър на външните работи. Оставката му е мотивирана със здравословни причини, но те не са убедителни за неговите съвременници. Защото след напускането на тези постове Ал. Малинов не се отказва от обществено-политическата си дейност. Той е избран веднага за председател на XXIII ОНС — втората по значимост длъжност в тогавашната парламентарна йерархия след министърпредседателския пост. Заедно с това запазва и лидерството си в ДП. Всичко това му позволява да се намесва активно в по-нататъшната дейност на блоковия кабинет и да продължи да направлява ръководството на ДП.

Освободените от него постове в правителството са поети от неговия най-близък съратник — Н. Мушанов, спечелил си славата на човек с «по-твърда ръка». Извършената «рокада» в кабинета не се отразява върху изгодните позиции, които ДП има в него.

Целият период на блоковото управление е изпълнен с непрекъснати боричкания между участвуващите в него партии. Демократите обаче съумяват да запазят ръководната си роля в него до преврата от 19 май 1934 г. Остава ненакърнимо и единството в техните собствени редове до тази правителствена промяна.

Печатен орган: в. «Знаме».

4. Националлиберална партия. Превратът от 9 юни 1923 г. заварва НЛП в особено положение. От една страна, водачите на бившите либерални партии, като Д. Тончев, В. Кознички, П. Пешев, Д. Петков и др., се намират в Сливенския затвор, където излежават присъдите, наложени им от Държавния съд като виновници в качеството им на министри в кабинета на д-р В. Радославов за втората национална катастрофа. От друга страна — чрез Б. Смилов, който е привлечен в правителството на проф. Ал. Цанков, стават управляваща партия.

Чрез участието си в управлението на страната националлибералите се стремят не само да освободят бившите си партийни лидери, но и да укрепят организационно своята партия, която подобно на повечето опозиционни групировки от времето на земеделското управление е разстроена от започналия силен отлив на членската й маса.

Развоят на събитията след политическата промяна обаче обърква техните сметки. Първо, макар да се включва в правителството, партията не е поканена от деветоюнците за участие в проектираната от тях нова политическа формация. Второ, както вече се отбеляза, още в първите дни след преврата НЛП става прицелна мишена на социалдемократите, които открито настояват за напускане на нейния представител от кабинета на проф. Ал. Цанков. Това създава доста напрегната обстановка в редовете й, от която се възползват центробежните сили в нея. В средата на септември 1923 г. група дейци начело с д-р H. Генадиев се откъсват от НЛП и полагат основите на нова политическа групировка. Седмица по-късно Б. Смилов е принуден да подаде оставка като министър, което на практика означава, че НЛП минава в опозиция на сговористкия режим.

Лишена от облагите на властта, НЛП продължава да се раздира от остри вътрешни противоречия. Повод за това дават сепаратистките действия на амнистираните през лятото на 1924 г. водачи на бившите либерални партии. Пуснати на свобода, те пристъпват веднага към активна обществено-политическа дейност и не крият амбициите си отново да се видят начело на своите бивши партии. Тези им намерения обаче се натъкват на по-младата генерация политици от НЛП, които имат ръководно положение в нея.

След около една година непрекъснати боричкания през юли 1925 г. Д. Петков заедно с група свои съмишленици прокламира възстановяването на бившата НЛ(С)П и подновява издаването на един от бившите й печатни органи — в. «Свобода».

И след откъсването на стамболовистите вътрешните борби в НЛП не престават. През ноември 1926 г. друга група нейни дейци начело с бившия министър Б. Смилов също се отцепва и образува своя самостоятелна политическа групировка пак под името НЛП. Тази група не крие своето желание за сближение и единодействие със сговористкия режим.

Посочените сепаратистки действия разтърсват и без това нестабилното организационно състояние на НЛП, довеждат и до чувствително отслабване на нейното политическо влияние в страната. Поради това подобно на РДП и ДП и тя се ориентира към коалиране с останалите опозиционни сили. Тъй като получените резултати в общинските и окръжни избори от 1926 г. и в парламентарните от май 1927 г. не им донасят очакваните гласове и мандати, националлибералите пристъпват към обединяване на своите редове. През септември 1928 г. става сливането им със стамболовистите, а през юли 1929 г. към тях се присъединява и крилото на Б. Смилов. По такъв начин НЛП се оказва отново единна политическа формация.

Извършеното обединение обаче е твърде нетрайно. През юли следващата година смиловистите отново се откъсват като самостоятелна политическа групировка и през май 1931 г. влизат с двама свои представители в кабинета на А. Ляпчев.

Междувременно НЛП претърпява и други тежки удари. В края на декември 1929 г. неочаквано умира нейният лидер Д. Кьорчев. Същата участ постига наскоро и неговия заместник Методи Хранов. След неговата смърт се разгаря остра борба за лидерското място в партията. В последна сметка се налага Г. Петров — адвокат от Харманли. Под негово водителство НЛП се включва в коалицията Народен блок и след спечелването на парламентарните избори от юни 1931 г. влиза с двама свои представители в блоковия кабинет.

Недоволните от участието на партията в блоковото правителство дейци, начело на които застава П. Н. Даскалов, напускат нейните редове през септември 1932 г. Извършеното разцепление в партията отслабва влиянието й в коалицията на Народния блок и при извършената по това време реконструкция на кабинета на нея са предоставени по-второстепенни министерства. Това предизвиква острата реакция на самия Г. Петров, който през март 1933 г. също напуска НЛП и заедно с група свои съмишленици образува нова политическа формация отново под името НЛП.

Сложни вътрешни сътресения преживява и групировката на Б. Смилов. След сгромолясването на сговористкия режим тя се оказва вън от управлението. Това довежда до незабавен отлив от редовете й. Изправена пред опасността да изчезне напълно от политическата сцена, през април 1934 г. тя се присъединява към НЛП, участваща в блоковия кабинет.

Печатни органи: в. «Независимост». От 1926 до 1932 г. излизат паралелно два вестника — единият — орган на крилото на Д. Кьорчев, а след неговата смърт — на М. Хранов и Г. Петров, а другият — на смиловистите. Последният излиза с прекъсвания. От 1932 г. се появяват три вестника със същото заглавие, органи на очерталите се в нея течения. В. «Свобода» — орган на стамболовистите, отцепили се от НЛП през 1925–1927 г.

5. Народно единство — политическа партия, образувана през септември 1923 г. от д-р Н. Генадиев чрез откъсването на група дейци от НЛП. Самото й име разкрива желанието на нейния лидер да събере под своето знаме привържениците на всички десни партии в страната и да образува една голяма политическа сила, която да бъде в противовес на левите движения, без обаче да си служи срещу тях с репресивните мерки на сговористкия режим.

Тези намерения на изтъкнатия политически деец предизвикват сериозни опасения у деветоюнските управници и в края на октомври той е убит при твърде мистериозни обстоятелства пред собствения си дом в столицата. Физическото му ликвидиране се отразява катастрофално за новооснованата от него политическа партия. Усилията на най-близките му сподвижници в лицето на Велико Савов и Никола Бронзов да я закрепят не довеждат до положителни резултати. При опасността от изчезването й като политическа сила през лятото на 1925 г. тя се влива в редовете на възстановената НЛ(С)П. През 1928 г. заедно със стамболовистите се връща в НЛП, без да остави някакви по-трайни следи в политическия живот на страната.

Печатен орган: в. «Народно единство» (1923–1927).

6. Български земеделски народен съюз. Събарянето на земеделското правителство на 8 срещу 9 юни 1923 г. е съпроводено с истински погром и над самия БЗНС. Почти всички намиращи се в столицата земеделски министри, народни представители, членове на Постоянното присъствие и на Върховния съюзен съвет са арестувани. При потушаване на Юнското въстание е заловен и убит по най-зверски начин Ал. Стамболийски. Същата участ постига и някои от неговите най-близки сподвижници като Стоян Калъчев, Димитър Кемалов, Паун Грозданов и др.

По такъв начин, без да бъде формално обявен вън от закона, БЗНС е напълно разгромен. Това всъщност е и една от главните цели на деветоюнските превратаджии. Но тяхната надежда, че след този удар съюзът няма скоро да се изправи на крака, остава напразна.

Още на 15 юни 1923 г. задържаните в София земеделски народни представители избират Временен комитет, който поема функциите на Управителен съвет до момента, когато се създадат благоприятни условия за провеждането на конгрес, на който да бъдат избрани новите ръководни органи на съюза.

От своя страна Временният комитет излъчва на 30 юни с. г. временно Постоянно присъствие, в което са включени Дельо Георгиев, Неделчо Георгиев, Георги Марков, Михаил Тодоров, Христо Пенчев и Христо Косовски. В средата на юли за секретар на това Постоянно присъствие е определен Г. Марков като съюзен деец, който до 9 юни 1923 г. е заемал сред останалите негови членове най-отговорни длъжности в съюзния и в държавния апарат.

След излизането им на свобода членовете на временното Постоянно присъствие, подпомогнати от група видни дейци на БЗНС в лицето на Петко Д. Петков, Николай Петрини и др., както и дейци на Земеделския младежки съюз предприемат постъпки пред сговористкото правителство за легализирането на съюза. През септември 1923 г. обаче последва ново арестуване на Г. Марков и останалите членове на временното Постоянно присъствие, поради което се прекратява и тяхната дейност. По тази причина през октомври 1923 г. е избрано ново Постоянно присъствие в състав: Димитър Грънчаров, Борис Янакиев, Никола Велев, Цветан Стоянчев и Петър Дянков. За негов секретар е издигнат Н. Велев. Веднага след своето сформиране новото Постоянно присъствие решава да свика през ноември с. г. Управителния съвет на съюза, на който да се избере редовно Постоянно присъствие.

Междувременно възобновява своята дейност и първото временно Постоянно присъствие, което веднага заявява, че само то има правото да представя ръководството на БЗНС.

На определената дата — 25 ноември 1923 г., Управителният съвет на БЗНС не е в състояние да се събере, тъй като повечето от неговите членове са или още задържани в арестите, или са избити след преврата от 9 юни 1923 г. и последвалото го Юнско въстание. Поради това в столицата пристигат само отделни земеделски дейци от Софийско, Пирдопско и Пловдивско. Пред тях за законно избрано временно Постоянно присъствие се представя първото със секретар Г. Марков. Функциите на избраното през октомври 1923 г. второ Постоянно присъствие са обявени за прекратени.

След закриването на импровизирания Управителен съвет през ноември 1923 г. временното Постоянно присъствие със секретар Г. Марков не може да развие никаква организационна дейност чак до средата на декември с. г., поради което е избрано ново временно Постоянно присъствие, в което са включени Георги Проданов, Илия Караджов, Петър Стефанов, Лачо Илиев и Славчо Дряновски. Съвместно със земеделската парламентарна група, избрана в XXI ОНС през ноември 1923 г., то взема решение за издаването на временен съюзен орган — в. «Защита», който скоро след това е преименуван на «Земеделска защита». За негов главен редактор е определен Сл. Дряновски.

До февруари 1924 г. поради тежките политически условия за БЗНС и това временно Постоянно присъствие не развива никаква организационна дейност. По решение на земеделската парламентарна група неговият състав е променен в следния вид: Хр. Косовски, Хр. Пенчев, Д. Георгиев, Ил. Караджов, Христо К. Баев и Минчо Дилянов. За редактори на съюзния орган са определени Сл. Дряновски и П. Д. Петков.

Новото временно Постоянно присъствие се оказва по-действено и веднага пристъпва към възобновяването на местните земеделски дружби в страната. Скоро обаче настъпва разногласие между неговите членове, поради което на практика то прекратява своята дейност. При такава обстановка през април 1924 г. е свикан Върховният съюзен съвет, който избира Постоянно присъствие в състав: Петър Янев, Кирил Павлов, Г. Марков, К. Томов и М. Турлаков. За секретар е издигнат К. Томов.

През юни 1924 г. БЗНС понася тежък удар — убит е П. Д. Петков. Спрян е и съюзният орган — в. «Земеделска защита». Вместо него обаче започва веднага да излиза в. «Земеделска отбрана».

Макар да се намира още в началната фаза на своето организационно възобновяване, БЗНС се раздира от остри борби между очерталите се в него три течения: ляво, центристко и дясно. Под натиска на десните дейци от редовете на съюза е изключен Д. Грънчаров.

През януари 1925 г. е свикан отново Върховният съюзен съвет. Той избира ново Постоянно присъствие, в което са включени: Цанко Бакалов, П. Янев, К. Павлов, Мико Петков и Александър Радолов. За негов секретар е определен Ц. Бакалов, а на П. Янев и К. Павлов е възложено редактирането на съюзния орган. В този си състав Постоянното присъствие е победа на левите и центристките сили в БЗНС. Но и то не просъществува дълго. През март 1925 г. е свикан за пореден път Върховният съюзен съвет, който избира ново Постоянно присъствие в състав: Ц. Бакалов, К. Томов, Г. Марков, Д. Георгиев и Ал. Радолов.

Предприетият от сговористкото правителство невиждан терор в страната след атентата в софийската катедрала «Св. Неделя» не отминава и БЗНС. Особено силен удар е нанесен на лявото и центристкото течение в него. Без съд и присъда са избити Д. Грънчаров (макар и формално изключен от съюза — б. а. М. К.), П. Янев, К. Павлов, М. Петков, Хр. Косовски, Асен Агов и стотици други земеделски дейци от столицата и другите краища на България. Ц. Бакалов е хвърлен в затвора. На практика отново е парализиран целият организационен живот на БЗНС. Това положение фактически продължава чак до падането на първото сговористко правителство през януари 1926 г.

Една от първите задачи на втория сговористки режим е да внесе известно успокоение в политическия живот на страната. В НС е гласувана амнистия, която засяга и определен брой земеделски дейци. Макар и бавно, започва съживяването на организационния живот на съюза. Този процес обаче отново е съпътстван с остри вътрешни борби. До края на 1926 г. в БЗНС се обособяват две самостоятелни съюзни организации: БЗНС «Врабча 1» и БЗНС «Оранжев». След първата се ориентира по-голямата част от съюзната членска маса. Тя се възглавява от стария съюзен деец Георги Йорданов. Начело на втората застава К. Томов. Към нея се присъединява и бившият министър от кабинета на Ал. Стамболийски Стоян Омарчевски.

В началото на април 1927 г. БЗНС «Врабча 1» провежда свой конгрес в Стара Загора. На него в ръководството му вземат връх Ал. Радолов и Г. Марков.

По същото време в с. Княжево (дн. квартал на София) е свикан конгрес и на БЗНС «Оранжев», който по същество представлява повече сбирка поради малкия брой на присъстващите делегати. На нея К. Томов излага своите разбирания за бъдещето на възглавявания от него съюз.

Така обособени, двете съюзни организации намаляват чувствително влиянието на БЗНС в политическия живот. Нито една от тях не се чувства достатъчно укрепнала и силна, за да участва самостоятелно в политическите борби. Поради това и те, както и предшестващите партии, се ориентират към коалиране с другите политически групировки главно по време на различните избори — общински, окръжни и парламентарни.

Скоро в ръководството на БЗНС «Врабча 1» настъпва разместване. Една група начело с Димитър Гичев и Г. Йорданов, към която се присъединява и К. Муравиев, взема връх над групата на Ал. Радолов и Г. Марков и поема управлението на организацията в своите ръце.

От 1928 г. започва да излиза в. «Пладне». Макар че групата, която стои зад него, за кратко време спечелва голямо влияние сред членовете и съмишлениците на БЗНС, до началото на 30–те години тя не се обособява в самостоятелна съюзна организация.

В парламентарните избори от юни 1931 г. БЗНС «Врабча 1» се ориентира към коалицията Народен блок. След победата в изборите той е привлечен в състава на коалиционния кабинет, възглавен от лидера на ДП Ал. Малинов. Предоставени му са три министерски кресла, които се заемат от Д. Гичев, К. Муравиев и Г. Йорданов. След реконструкцията на кабинета през октомври с. г. съюзът отново запазва трите си министерски поста.

Като се има предвид обстоятелството, че изборната победа на коалицията Народен блок през юни 1931 г. се дължи до голяма степен на БЗНС «Врабча 1», отредените му в кабинета места далеч не отговарят на неговия реален принос. Но при явното нежелание на другите блокови партньори и особено на демократите за повече отстъпки той е принуден да се примири със съществуващото положение.

Опитът да бъде заменен Г. Йорданов в правителството на Н. Мушанов (заел министърпредседателския пост през октомври 1931 г. след оставката на Ал. Малинов — б. а. М. К.) с младия съюзен деец (и баджанак на Д. Гичев — б. а. М. К.) Вергил Димов предизвиква истинска криза в БЗНС «Врабча 1». След като през септември 1932 г. Г. Йорданов е отстранен от заемания от него министерски пост, той преминава към опозиционните крила на съюза. А такива по това време съществуват няколко: първото е на Г. Марков — т. нар. БЗНС «Сердика». То се образува през март 1932 г. и се съюзява с БЗНС «Оранжев» на К. Томов. В този си вид просъществува до началото на януари 1934 г., когато привържениците на Г. Марков заедно с част от последователите на БЗНС «Оранжев» се присъединяват към БЗНС «Врабча 1». Останалата част от членската маса на БЗНС «Оранжев» заедно с нейния лидер К. Томов по същото време преминават към НСД на проф. Ал. Цанков.

Пак през 1932 г. кръгът около в. «Пладне» се обособява в самостоятелна съюзна организация под името БЗНС «Ал. Стамболийски». Той получава подкрепата и на ръководителите на земеделската организация Александър Оббов, Недялко Атанасов и Христо Стоянов, които се завръщат в страната през 1933 г. През август с. г. БЗНС «Ал. Стамболийски» се обединява с част от привържениците на БЗНС «Врабча 1» и образуват т. нар. БЗНС «Обединен». Към този именно съюз се ориентира и старият съюзен деец Г. Йорданов.

Паралелно с тези крила и организации в БЗНС свой самостоятелен живот води и БЗНС «Стара Загора», възглавяван от Д. Драгиев. Както до 9 юни 1923 г., така и след тази дата той продължава да бъде малочислена политическа групировка. Въпреки ухажванията на деветоюнците този съюз е в опозиция на сговористкия режим до края на неговото управление. След идването на власт на правителството на Народния блок първоначално му дава своята подкрепа, но от 1932 г. минава и в негова опозиция.

Що се отнася до организацията на Й. Пекарев, през управлението на ДСг. тя проявява твърде слаби признаци на живот и дейност. След формирането на блоковия кабинет Й. Пекарев и неговите съмишленици се ориентират към БЗНС «Оранжев», в който остават до 1932 г. След това отново продължават своето самостоятелно съществуване до правителствената промяна от май 1934 г., без да оставят видима диря в политическия живот на страната.

След преврата от 9 юни 1923 г. в редовете на БЗНС се оформя и ляво течение, което е за единен фронт с БКП и за съвместна борба с нея против узурпаторската сговористка власт. То подкрепя организираното от БКП въстание през септември 1923 г. и през август 1924 г. подписва с нея протокол за участие в проектираното ново въоръжено въстание и за създаване на работническо-селско правителство. Изгражда се и общ Акционен комитет. Начело на това течение застава Д. Грънчаров. Към него се ориентират и П. Д. Петков, Н. Петрини и др. съюзни дейци.

Въпреки тежките удари, които нанася на това течение правителството на проф. Ал. Цанков през 1924 и 1925 г., то не изчезва от политическата сцена на страната. През управлението на втория сговористки кабинет начело на него застава Лазар Станев. Привържениците му подкрепят идеята на БКП за изграждане на Блок на труда. Те участват заедно с РП в парламентарните избори от юни 1931 г. През януари 1934 г. се вливат в нейните редове.

Печатни органи: вестниците «Защита», «Земеделска защита», «Земеделска отбрана», «Обнова», «Народна защита», «Народно знаме», «Земеделско възраждане», «Земеделска правда», «Земеделско знаме» (издавано едновременно като орган на БЗНС «Врабча 1» и на другите съюзни организации) и «Пладне».

7. Българска работническа социалдемократическа партия (обединена) посреща с одобрение преврата от 9 юни 1923 г. Централният комитет признава официално участието на своя член Д. Казасов в подготовката на преврата и влизането му в правителството на проф. Ал. Цанков.

Като съуправляваща партия БРСДП (о) използва благоприятното за нея положение, в което се оказва след правителствената промяна, за да укрепи организационния си живот и увеличи своите редове за сметка на другите леви сили, на които след преврата е нанесен силен удар. Особено голямо усърдие в тази насока разгръща Д. Казасов. Като министър на железниците, пощите и телеграфите той се опитва да обсеби изцяло професионалните организации на железничарите и телеграфо-пощенците и предприема поголовна чистка по линия на своето ведомство на служители, членуващи в други политически партии, стремейки се да го превърне в истинска крепост на своята партия.

Заедно с това БРСДП (о) прави всичко възможно за получаването и на по-голям дял в управлението на страната, стремейки се към нови министерски кресла в Цанковия кабинет. В случая тя разчита не толкова на реалния си ръст като политическа сила вътре в страната, колкото на своите контакти и връзки с международни работнически и социалдемократически организации и най-вече с Втория социалистически интернационал, които не са никак без значение за сговористкия режим.

Водена от чисто котерийни съображения, БРСДП (о) подема веднага след преврата борба против представителя на НЛП в правителството на проф. Ал. Цанков. В същото време тя не участва, а и не е канена от деветоюнските дейци в изграждането на проектираната от тях партия (вж.: ДСг.).

Очакванията на социалдемократите, че след оставката на националлиберала Б. Смилов от правителството освободеното от него място ще бъде поверено на техен представител, остават илюзорни. Това довежда до охлаждане на отношенията им с ДСг. и до известни спънки от тяхна страна при изграждането на обща правителствена коалиция със сговористите във връзка с предстоящите парламентарни избори за XXI ОНС, насрочени за ноември 1923 г. Едва в последния момент, когато става ясно, че ДСг. ще отиде на тези избори и без тях, ръководството на партията се отказва от своята отрицателна позиция по този въпрос. Благодарение на включването й в правителствената листа БРСДП (о) си осигурява в парламентарните избори 33 депутатски места, които далеч надхвърлят реалната сила, която тя има в този момент в политическия живот на страната.

След като получават този неочаквано и за тях голям брой депутатски места, социалдемократите отново предявяват претенции за по-голямо участие във властта. Този път техните искания са за председателското място на новоизбраната камара. Но и сега надеждите им не се оправдават. Сговористите не само че не им поверяват искания от тях пост, но и изобщо не ги допускат до бюрото на XXI ОНС.

Нов удар социалдемократите получават в края на януари 1924 г., когато освободеното от представителя на НЛП място в кабинета е предоставено на лице от ДСг., а не на техен представител. Тогава те решават да се оттеглят изцяло от управлението. Срещу тази тенденция упорито се съпротивлява част от централното им ръководство в лицето на Д. Казасов, Асен Цанков, Георги Чернооков, д-р Петър Джидров и др., но без успех. Свиканият през февруари 1924 г. партиен конгрес утвърждава линията за напускането на властта и Д. Казасов е принуден да поднесе незабавно оставката си като министър на шефа на правителството.

С минаването в опозиция на сговористкия режим за БРСДП (о) настъпва труден период за нейното организационно развитие. Лишена от облагите на държавната власт, тя вече не е така притегателна за държавните служители, учителството, транспортните и телеграфо-пощенските работници и служители, каквато е до този момент. Заедно с това в нея надигат глава и центробежни сили. Очертават се две течения: едното — просговористко, начело на което застават споменатите вече Д. Казасов, А. Цанков, Г. Чернооков, д-р П. Джидров и др., и второто — «епохарско», по името на издавания по онова време в. «Епоха», възглавявано от Григор Чешмеджиев и Кръстьо Пастухов. Между тях се намират старите водачи на партията Я. Сакъзов и К. Бозвелиев, които се опитват да омекотяват търканията и борбите между двете групировки.

Макар и с големи усилия, до края на 1925 г. организационното единство на партията е запазено. На състоялия се през октомври с. г. нов конгрес става ясно, че разцеплението в редовете на БРСДП (о) е неизбежно. «Епохарите», които имат надмощие в партията, налагат изключването на един от лидерите на просговористкото течение — Ас. Цанков (брат на министър-председателя проф. Ал. Цанков — б. а. М. К.). На следващия извънреден конгрес от март 1926 г. за неподчинение на партийната дисциплина същата участ постига и Д. Казасов. В края на 1926 г. напускат партията и останалите привърженици на просговористкото течение и се обособяват в самостоятелна политическа групировка под името Федерация на работническите и социалистически организации и групи в България, получила по-голяма гражданственост като Социалдемократическа федерация. През април тази организация провежда своя конференция, на която избира Централен комитет с участието на д-р П. Джидров, Ас. Цанков, Евтим Николов и др.

Вътрешните борби в БРСДП (о) отслабват и без това неголямото й влияние в страната. Поради това и тя се ориентира към коалиране с други политически сили по време на различните избори. Предпочитанията й са към БЗНС «Врабча 1» и Занаятчийската партия, с които образува т. нар. Железен блок (май 1927). След изборите за XXII ОНС, станали по това време, създадената коалиция престава да съществува.

БРСДП (о) посреща с одобрение сгромолясването на сговористкия режим през лятото на 1931 г., но остава в опозиция и на управлението на Народния блок. Вътрешните борби в нейните редове не стихват, но не се стига до ново разцепление.

Образуваната Социалдемократическа федерация се оказва нетрайно явление и не оставя съществена диря в политическия живот на страната. Част от нейните членове, като Д. Казасов, преминават към други политически формации, а другите се завръщат отново в редовете на БРСДП (о).

Печатни органи: в. «Народ» и сп. «Обществена мисъл».

8. Звено — обществено-политическа организация, чието начало се поставя през април 1927 г. от Д. Казасов. Първоначално съществува като «идеен кръг», който си поставя за цел да възпрепятства «групирането на българските политически сили в два рязко враждебни лагера», да изтласка на преден план обществено-икономическите и културните въпроси на страната и пр.

Като «надпартийна организация» Звено отваря вратите си за лица от всички политически партии и професионални организации без комунистите. Приетите в неговите редове членове запазват своята предишна партийна принадлежност. Организацията решава да не участва в различните избори.

Първоначално численият й състав е твърде ограничен. До 1933 г. броят на членската й маса не надхвърля неколкостотин души. При това те имат и твърде пъстра политическа окраска. Наред с безпартийните личат имената на видни социалдемократи, демократи, радикали, дори и сговористи.

В следващите няколко години настъпва силна еволюция в идейните възгледи на организацията. Тя отрича традиционната парламентарна демокрация, почиваща на принципите на Търновската конституция, и възхвалява «силната» надпартийна авторитарна власт.

Съставена от твърде разнородни по политическите си разбирания и социално положение лица, тя непрекъснато се раздира от вътрешни борби. В началото на януари 1934 г. една група от нея начело с Д. Казасов я напуска и преминава в НСД на проф. Ал. Цанков. Тогава начело на Звено застава Кимон Георгиев, деец на ДСг., който още през март 1928 г. напуска като министър правителството на А. Ляпчев и преминава в тази организация. Благодарение на своето влияние сред по-голямата част от средите на Военния съюз той подготвя и извършва държавния преврат от 19 май 1934 г., събаря блоковото правителство и поема управлението на страната в своите ръце.

Печатни органи: сп. «Звено» (1928–1934) и в. «Изгрев» (1932–1934).

9. Народно социално движение — политическа организация, създадена от проф. Ал. Цанков на основата на крилото на ДСг., което под негово шефство се обособява в самостоятелна политическа формация през май 1932 г. (вж.: ДСг.).

Първоначално проф. Ал. Цанков се опитва да изгради движението по модела на италианските фашисти, но след идването на Адолф Хитлер на власт в Германия (януари 1933) се ориентира към модела на националсоциалистите.

Членската маса на движението е твърде пъстра — от едри собственици до средни и дребни прослойки, работници, лумпенизирани младежи и дори учащи се. През януари 1934 г. в неговите редове преминават част от привържениците на Политическия кръг Звено, а след това и някои дясно настроени земеделски дейци, като К. Томов и др.

НСД възприема не само организационния модел на хитлеристите, но в значителна част заимства и техните идейни и политически концепции: антикомунизма, цялостното отричане на парламентарната демокрация, изградена на основата на Търновската конституция, пропагандиране на идеята за надпартийната власт, за активната намеса на държавата в стопанския живот, за решаващата роля на «водача» и пр. Отличава се от тях с отказа си от борбата против еврейството, за което в България липсват подходящи условия.

Служейки си безогледно с демагогията, НСД успява не само бързо да увеличи членската си маса, но и да завоюва известен периметър в политическия живот на страната. В проведените през януари 1934 г. селски общински избори спечелва 11,5% от всички подадени гласове, като по този начин изпреварва немалък брой от останалите опозиционни сили. През пролетта на с. г. то се готви открито и за заграбване на държавната власт чрез организиране на внушителен «поход към София», т. е. държавен преврат, по подобие на «похода към Рим», извършен от италианските фашисти в края на октомври 1922 г. Неговите действия са изпреварени от звенарите, които в навечерието на проектирания събор в София, замислен от НДС, извършват на свой ред държавен преврат и осуетяват замислената акция.

Печатен орган: в. «Демократически сговор» (1932–1934).

10. Българска комунистическа партия (т. с.). Непосредствено след преврата от 9 юни 1923 г. остава незасегната от сговористките управници. Курсът на неутралитет, възприет от нейното централно ръководство спрямо правителствената промяна, предизвиква недоволство както сред част от членската й маса, така и от Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал. Немалък брой нейни членове и съмишленици, а така също и отделни местни организации вземат участие в избухналото след преврата Юнско въстание и рамо до рамо със сдружените земеделци се борят против узурпаторската сговористка власт.

Свиканият в началото на юни 1923 г. Партиен съвет обаче одобрява курса на ЦК спрямо преврата. Промяната на позицията на централното партийно ръководство както към това събитие, така и изобщо към сговористкия режим настъпва след пристигането в България на Васил Коларов, доскорошен секретар на ЦК на БКП, а по това време генерален секретар на Коминтерна в Москва. По негово искане в началото на август 1923 г. в София се провежда заседание на ЦК на БКП (т. с.), на което се приема резолюция, призоваваща партийните членове към въоръжено въстание против правителството на деветоюнците. След заседанието от 5–7 август се пристъпва към незабавна подготовка на бъдещото въстание.

Масовите арести на комунисти, извършени от Цанковото правителство в цялата страна на 12 и 13 септември 1923 г., предизвикват преждевременното избухване на въстанието. По време на въстанието и след неговия разгром падат убити няколко хиляди членове и съмишленици на партията, други са хвърлени в затворите, а трети потърсват спасение в чужбина. По такъв начин организационният живот на партията е прекъснат, а самата тя — фактически поставена извън закона.

Минавайки в нелегалност, БКП (т. с.) не се отказва от участие в обществено-политическия живот. Включва се в предизборната борба за XXI ОНС (ноември 1923) и въпреки жестоките преследвания, на които е подложена, спечелва 8 депутатски места в новоизбраната камара.

В края на 1923 г. е избран нов ЦК, начело на който застава Станке Димитров. Продължава и през следващите месеци курсът на организационното преустройство на партията на нелегални основи.

Трудните условия, в които е поставена БКП (т. с.) след потушаване на Септемврийското въстание, позволяват надигането на нездрави елементи в нейните редове. Със своите действия те действително изправят партията пред реална опасност от ликвидирането й като политическа сила. Това са на първо място народните й представители в XXI ОНС начело с д-р Н. Сакаров. Те не само че не одобряват септемврийската линия на ЦК, но и се противопоставят на преминаването на партията в нелегалност, което при тогавашната обстановка на жестоко преследване на комунистите от сговористката власт я изправя пред истинска гибел. На второ — това е една група, възглавена от Иван Ганчев, д-р Иван Клинчаров и Сидер Тодоров, която също подема фракционна борба. Но и тя не успява да увлече след себе си значителна част от членовете и съмишлениците на партията.

В стремежа си да се доближи до трудовите маси в страната БКП (т. с.) предприема опит за своето легализиране чрез т. нар. Независима партия на труда, основана през януари 1924 г. Тази партия, както и самата БКП (т. с.) обаче попадат под ударите на Закона за защита на държавата (ЗЗД) и през април 1924 г. са официално забранени.

През май 1924 г. е проведена първата нелегална конференция на БКП (т. с.) на Витоша. На нея е обсъдено положението в страната след поражението на Септемврийското въстание. Преценявайки съществуващата по това време вътрешнополитическа обстановка като революционна, конференцията приема резолюция за ново въоръжено въстание срещу сговористкия режим. Избран е нов ЦК, в който са включени В. Коларов, Георги Димитров, Тодор Петров, Ристо Кабакчиев, Иван Манев, Ст. Димитров, Коста Янков, Яко Доросиев, Тодор Павлов, Димо Хаджидимов и Петър Искров (като представител на ЦК на Комсомола). В изпълнителното бюро на ЦК са определени Ст. Димитров — организационен секретар, Ив. Манев — политически секретар, и К. Янков — ръководител на Военната организация. В. Коларов и Г. Димитров, които след неуспеха на Септемврийското въстание емигрират вън от България, са делегирани официално за ръководители на Задграничното представителство на партията, създадено по решение на Коминтерна в Москва през март 1924 г. като продължение на Задграничния комитет на БКП, учреден през октомври 1923 г. във Виена от посочените двама ръководни дейци на партията.

Витошката конференция набелязва и конкретни мерки за по-нататъшното организационно изграждане на БКП (т. с.) на нелегални основи, като за пръв организационен принцип се определя производствено-териториалният.

Дълбоката нелегалност на партията и засиленият терор от страна на правителството не позволяват на нейното ръководство своевременно да долови настъпилите промени в Европа в резултат на започналата частична стабилизация на стопанския живот. Курсът към въоръжено въстание създава благоприятни условия за укрепване мястото и ролята на Военната организация и насочването на самата партия към ултраляв уклон. Плод на всичко това е решението за извършване на атентата в софийската катедрала «Св. Неделя» през април 1925 г., който довежда до още по-голяма вълна от терор на сговористкия режим. БКП (т. с.) дава нови стотици жертви на свои членове и съмишленици.

Създадената след атентата обстановка в страната е обсъдена от Московското съвещание, състояло се от края на юли до началото на септември 1925 г. в съветската столица. На него се осъжда като погрешна деветоюнската тактика на ЦК и се издига лозунгът за масова борба на трудещите се срещу сговористкия режим. Взето е и решение за издаване във Виена на теоретичен орган на партията — сп. «Комунистическо знаме», под редакцията на В. Коларов и на библиотека под същото име.

Поради провеждания от сговористкото правителство силен бял терор съвещанието смята за уместно ЦК на партията да остане зад граница. За непосредственото ръководство на партията в страната се учредява нов орган — Изпълнително бюро на ЦК на БКП (т. с.), в което се включват: Младен Стоянов, Христо Халачев, Тодор Павлов, Петко Напетов, Асен Бояджиев и Жак Натан (като представител на Комсомола). В състава на ЦК зад граница са определени: В. Коларов, Г. Димитров, Гаврил Генов, Ст. Димитров, д-р Наим Исаков и П. Искров.

БКП (т. с.) посреща правителствената промяна от януари 1926 г. без оптимизъм, тъй като новият кабинет е съставен от лица, принадлежащи към управляващия ДСг.

Дадената от правителството на А. Ляпчев амнистия от февруари 1926 г. засяга над 1000 лица, осъдени по ЗЗД, но за повечето от тях тя е условна, следователно половинчата. И все пак стремежът на Ляпчевото правителство да изостави «усмирителния» курс на своя предшественик и да пристъпи към омиротворяване на обстановката в страната създава макар и незначителни, но все пак благоприятни условия за легализиране не само на синдикалното движение в България, но и на част от работническия и младежкия печат. Още в края на януари 1926 г. се появява всекидневникът «Новини», не много след това и в. «Младежка дума». Съществен успех за партията е легалното излизане и на сп. «Наковалня», редактирано от популярния по онова време поет Димитър Полянов.

При тези условия през септември и октомври 1926 г. във Виена се провежда Първият разширен пленум на ЦК на БКП (т. с.). На него отново е направен обстоен анализ на положението в страната след атентата от април 1925 г. Начертан е нов курс на партията като «предводител на масите против настъплението на едрия капитал». След пленума членове на ЦК зад граница са В. Коларов, Г. Димитров, Хр. Кабакчиев, Антон Иванов, Петър Искров, Гаврил Генов, Мл. Стоянов, Н. Исаков, а на Изпълнителното бюро в страната — Петър Георгиев, Христо Калайджиев, Лальо Ширков и Никола Кофарджиев.

Обстановката в партията и страната е обект на внимание и на Втората нелегална редовна конференция на БКП (т. с.), проведена в Берлин през декември 1927 и януари 1928 г. На нея се възприема тактиката за сплотяване на демократичните сили в България в т. нар. Блок на труда. За целта е разработена специална платформа с основните искания на трудещите се в страната: възстановяване на техните граждански и политически свободи, преустановяване на преследванията срещу класовите организации, пълна и безусловна политическа амнистия, осигуряване на конституционни права за сдруженията, свобода на печата и словото, ликвидиране на сговористкия режим и пр. Конференцията избира и Задгранично бюро на ЦК в състав: В. Коларов, Г. Димитров и П. Искров, както и ЦК за работа в страната: Мл. Стоянов, Методи Шатаров, Н. Кофарджиев, Йонко Панов и Георги Даскалов.

След Втората нелегална редовна конференция последва Вторият разширен пленум на ЦК на БКП (т. с.) (август–октомври 1929). Под влияние на промените в международното работническо и комунистическо движение, настъпили след VI конгрес на Комунистическия интернационал (1928), в ръководството на партията превес вземат по-млади функционери. Те се обявяват против септемврийското ядро на партията, макар че В. Коларов и Г. Димитров са избрани отново в състава на ЦК.

Тъй като възникналите по време на пленума противоречия в ръководството на партията се задълбочават след него, за тяхното преодоляване е потърсено съдействието на Коминтерна. През август 1930 г. неговият Изпълнителен комитет излиза със специална резолюция по българския въпрос, в която се дава морална подкрепа на старите партийни кадри. Въпреки това противоречията и борбите в ръководните кръгове на БКП (т. с.) продължават. Напрегнатата обстановка в страната, възникнала в резултат на бушуващата в нея икономическа криза, води до надценяване на процеса на революционизиране на масите. Подема се борба за пълно дезавуиране на старото септемврийско ръководство на партията. Предприема се и погрешна тактика спрямо земеделците и социалдемократите, които са обявени за главен враг на работническото движение в страната. Тази линия попречва до голяма степен на БКП (т. с.) за изграждане на единен фронт на трудещите се в страната в момента, когато сговористкият режим изживява последните месеци на своето управление. Последиците от възприетия курс от подмладения ръководен екип на партията проличават в края на 1932 и началото на 1933 г., когато настъпват първите белези на стабилизиране на икономиката на страната, съпътствани с отлив от редовете на БКП (т. с), която и след падането но сговористите продължава да бъде в нелегалност. Независимо от това нито Февруарската резолюция на ЦК, разработена през 1933 г. с помощта на Коминтерна, нито Четвъртият разширен пленум на ЦК (1933) променят следваната до този момент тактика на изолация на партията от БЗНС и БРСДП. Тя остава в сила и до края на блоковото управление.

Печатен орган: в. «Работнически вестник».

11. Работническа партия — легално проявление на БКП (т. с.). Създаването й преминава през различни фази. Първоначално се изграждат т. нар. безпартийни групи. В началото на август 1926 г. група стари партийни функционери свикват съвещание в столицата, на което вземат решение за образуване на общоградски безпартиен комитет с участието не само на комунисти, но и на други безпартийни лица, на единомишленици. Подобни на Софийския комитет организации възникват и в някои провинциални градове на страната. Те стават основата, върху която изниква и самата РП. На 4 февруари 1927 г. се провежда градска конференция на безпартийните групи в София, последвана от нова на 14 февруари с. г. Самата учредителна конференция на РП е свикана на 20 февруари 1927 г. също в столицата. Взето е решение за обединяване на безпартийните групи в страната в единна политическа организация на работниците под името РП. Безпартийните групи стават нейни местни организации в София и в страната.

Според приетия от конференцията програмен документ, наречен декларация, РП си поставя за задача да защитава класовите интереси на работниците и на останалите трудещи се, да се бори за осъществяване на идеята за изграждане на работническо-селски съюз под формата на Блок на труда и пр. В своите редове РП включва значителна част от членовете на БКП (т. с.), останали вън от нея след преминаването й в нелегалност. По-видни нейни дейци до преврата от 19 май 1934 г. са Петко Напетов, Хр. Калайджиев, Аврам Стоянов, Митьо Станев, Йордан Милев и др.

За изграждането на Блока на труда РП се обръща към ръководствата на БЗНС «Врабча 1», Занаятчийската партия и БРСДП (о). След техния отказ тя дава указание на местните си организации да пристъпят към създаването на блокови комитети по места. На техния апел откликват редица организации и групи на посочените партии, което позволява изграждането на комитети в много краища на страната.

Акцията за образуване на блоковите комитети се разраства с нова сила след насрочването на парламентарните избори за XXII ОНС (май 1927). Въпреки правителствения терор, на който е подложена РП, благодарение на тези комитети тя спечелва 4 депутатски места в новата камара.

С листата на Блока на труда РП участва и в последвалите общински и окръжни избори. Най-голям е нейният успех по време на парламентарните избори за XXIII ОНС (юни 1931). Спечелените над 170 хил. гласа й осигуряват 31 депутатски места в него.

Изборната победа оказва благоприятно влияние и върху организационния живот на партията. През периода на управлението на коалицията Народен блок членската й маса нараства от 15 000 на 35 000 души.

Едновременно с учредяването на РП започва да излиза в. «Нов път», който отправя призив към работниците в България за изграждане на нова легална работническа организация под името Независима работническа партия. Зад тази идея застават бившите привърженици на д-р Н. Сакаров, Сидер Тодоров и др. Новата партия обаче не намира подкрепа сред членовете и съмишлениците на нелегалната БКП (т. с.) и скоро престава да съществува.

След нейното ликвидиране не последват други опити за разцепление на и без това крехките редици на работническото движение в България по това време.

Подобно на БКП (т. с.) и РП попада под влиянието на новите веяния в работническото и комунистическото движение, произтичащи от решенията на VI конгрес на Комунистическия интернационал (1928). Поради това и тя плаща данък на някои левичарски увлечения и вместо да търси още по-активно сътрудничеството на демократичните сили в страната в лицето на земеделци и социалдемократи, застава на диаметрално противоположни позиции.

След изборната победа в парламентарните избори за XXIII ОНС нов голям успех на РП са изборите в столицата, в които тя получава мнозинството от подадените гласове. Блоковото правителство обаче не допуска управлението на столицата в нейни ръце. Нещо повече, то разгонва и парламентарната й група от НС. Двама от лидерите на партията — П. Напетов и Христо Трайков, падат убити.

Печатен орган: в. «Работническо дело» (1927–1934).

IV. Политическите партии в навечерието и по време на Втората световна война (1934–1944)

1. Демократическа партия. Макар и забранена официално от новия режим, установен след преврата от 19 май 1934 г., тя продължава да води полулегален начин на живот. Нарежда се в лагера на легалната опозиция на монархическия режим. Ратува за възвръщане на отменената от звенарите Търновска конституция и установените от нея парламентарни порядки в страната.

След смъртта на Ал. Малинов (март 1938) лидер на ДП става Н. Мушанов.

Следи внимателно вътрешната и външната политика на царедворските кабинети. Бори се за създаване на опозиционен център. След като не успява, проявява готовност за съвместни действия с партиите от Петорката, дори и с РП. Но после се отказва и участва самостоятелно в политическия живот. Протестира енергично против подписването на Тристранния пакт (март 1941), чрез който България е прикачена към държавите от хитлеристката ос. Не приема сътрудничество с комунистите. Отказва участието си и в Отечествения фронт, и във въоръжената съпротива против присъствието на немските войски в страната и техните български помагачи. Дава свои представители в правителството на К. Муравиев (2–8 септември 1944).

През разглеждания период няма свои печатни органи.

2. Радикална партия. След държавния преврат от 19 май 1934 г. и тя води полулегален начин на съществуване. По-голяма дейност разгръща крилото на проф. Г. П. Генов. През май 1936 г. то се включва в т. нар. Петорка, съставена от няколко партии на легалната опозиция против монархическия режим. Две години по-късно влиза и в т. нар. Демократическо обединение, състоящо се също от група опозиционни политически сили.

След избухването на Втората световна война се обявява за неутралитет на България.

През годините на въоръжената съпротива не откликва на предложението на БРП за участие в ОФ. Отделни нейни дейци обаче се включват в изграждането на местни ОФ комитети в столицата и в други краища на страната.

Печатни органи — няма.

3. Демократически сговор (крило А. Ляпчев). Поради забраната му от режима на деветнадесетомайците също преминава към полулегален начин на съществуване. Разпада се на две групировки: обединистите (бившите народняци и прогресивни либерали, възглавявани от Ат. Буров) се обособяват в самостоятелна политическа формация. На свой ред бившите демократи, вървящи след А. Ляпчев, се разцепват на нови две крила: едното начело със Стойчо Мошанов, Ради Василев и др. се обявява за сътрудничество с монархическия режим, а другото начело с проф. Георги Данаилов и Григор Василев се нарежда в лагера на легалната опозиция. Взема участие в Петорката и се бори за възстановяване на Търновската конституция. Чрез Петорката участва и в народофронтовското движение, организирано от БРП в навечерието на Втората световна война. След избухването на новия световен конфликт това крило се разпада и престава да съществува.

В лагера на легална опозиция минава и групировката на обединистите. Тя обаче не отстоява праволинейно своите позиции спрямо монархическата диктатура. Противопоставя се на въвличането на България във Втората световна война. Чрез своя лидер взема участие в правителството на К. Муравиев (2–8 септември 1944).

Макар да участва в някои от кабинетите след преврата от 19 май 1934 г., крилото на Ст. Мошанов също изживява известна еволюция. То не одобрява външнополитическия курс на монарха, ориентиран към тясно икономическо и политическо сближение на България с хитлеристка Германия. Освен министерски и други отговорни постове в правителствата на Кимон Георгиев и Андрей Тошев неговият водач е избран и за председател на XXIV ОНС (1938–1939). През лятото на 1944 г. той е натоварен от правителството на Ив. Багрянов с важна външнополитическа мисия в Кайро — да установи контакт с представители на САЩ и Великобритания и евентуално да подпише примирие с тях. Мисията му е подновена и от следващото правителство на К. Муравиев, но завършва без резултат поради обявяването на война на България от СССР на 5 септември 1944 г.

Печатни органи — няма.

4. Народно социално движение. Въпреки че е забранено от правителството на деветнадесетомайците, то също не прекратява своята дейност; макар и под полулегална форма. Скоро след правителствената промяна в редовете му настъпва разкол. Едни от най-близките сподвижници на проф. Ал. Цанков — о. з. генерал Иван Русев и о. з. полковник Хр. Калфов, напускат движението и минават на страната на деветнадесетомайския режим. От пролетта на 1935 г. и самото НСД застава изцяло на промонархически позиции, като в същото време се стреми да се разграничава от различните царедворски кабинети.

Проф. Ал. Цанков предприема няколко опита за съставяне на самостоятелни правителства, но след като всички те завършват без успех, минава в опозиция отдясно и на монархическия режим. От този момент настъпва отлив от редовете на движението, което отслабва в значителна степен и влиянието му в обществено-политическия живот.

НСД ратува открито за по-тясното икономическо и политическо сближение на България с хитлеристка Германия, а след подписването на Тристранния пакт от правителството на проф. Богдан Филов се опитва да бъде един от най-главните рупори на немското влияние в страната. В навечерието на 9 септември 1944 г. неговият лидер предприема опити за организиране на държавен преврат. Бързото настъпление на съветската армия на Балканите и активизирането на въоръжената съпротива в България осуетяват тези му намерения. При новосъздадената политическа ситуация заедно с група свои приближени лидерът на движението побързва да емигрира.

Печатни органи: в. «Слово» и в. «Нова България» — (1934–1936).

5. Звено. Макар че след преврата от 19 май 1934 г. то става управляваща партия, саморазпуска се и преминава към полулегален начин на съществуване. Първоначално в неговите редове превес имат дейците с антимонархически възгледи. Постепенно обаче те са изтласкани на по-заден план от групировката на генерал Пенчо Златев, която има диаметрално противоположно отношение към монарха.

След падането на правителството на К. Георгиев (януари 1935) настъпва отлив от редовете на Звено. Напускат го най-вече старите му членове и съмишленици. Налице е и обратен процес — прилив на нова членска маса из средите на Военния съюз и Вътрешната македонска революционна организация (крило Александър Протогеров).

От април 1935 г., когато пада от власт и правителството на ген. П. Златев, Звено минава изцяло в опозиция на монархическия режим. Установява контакти с БЗНС «Ал. Стамболийски» и с БКП (т. с.). Настъпва значителна еволюция в идейните му разбирания. Постепенно се отказва от авторитаризма и гравитира към разбиранията на парламентарната демокрация. Включва се в народофронтовското движение, което го тласка на още по-леви позиции в политическия живот на страната. Някои негови дейци стават привърженици и на републикански възгледи.

След избухването на Втората световна война Звено открито се обявява против въвличането на България във военния конфликт. В годините на въоръжената съпротива против немското присъствие в страната и българските му помагачи негови дейци влизат в състава на нелегалния Национален комитет на ОФ и участват в подготовката и извършването на правителствената промяна на 9 септември 1944 г.

Печатен орган: сп. «Бразда» (1936–1942).

6. Националлиберална партия. След забраняването й от правителството на деветнадесетомайците по-малките групи, съществували в нея до преврата, престават да развиват каквато и да било дейност. Признак на живот, макар и полулегално, проявяват привържениците на Боян Смилов. Те застават в лагера на легалната опозиция на монархическия режим. Чрез свой представител се включват през 1936 г. в Петорката и действат за възстановяване на Търновската конституция. От същите позиции подкрепят и народофронтовското движение в страната, без да симпатизират на комунистите, участващи в него.

След избухването на Втората световна война и особено след подписването на Тристранния пакт (март 1941) от България повечето от водителите на това крило минават в подкрепа на монархическата власт. Само отделни негови дейци остават на страната на легалната опозиция.

Печатен орган — няма.

7. Български земеделски народен съюз. След преврата от 19 май 1934 г. също води полулегален начин на живот. В различните му крила настъпват твърде сложни и противоречиви процеси. БЗНС «Обединен» се разпада на БЗНС «Ал. Стамболийски» и групите «Орач» и «Селски глас».

В лагера на легалната опозиция застават БЗНС «Врабча 1» и БЗНС «Ал. Стамболийски». Групите «Орач» и «Селски глас» еволюират към сътрудничество с монархическата власт.

През май 1936 г. БЗНС «Врабча 1» се включва в Петорката и се бори за възстановяване на Търновската конституция и осветените от нея парламентарни порядки. Както този съюз, така и БЗНС «Ал. Стамболийски» участват в народофронтовското движение (1936–1939) и се превръщат в значителни сили на легалната опозиция на монархическия режим. Те се обявяват против въвличането на България във Втората световна война на страната на държавите от хитлеристката ос. БЗНС «Ал. Стамболийски» взема участие със свой представител в създаването на нелегалния НК на ОФ (1943). Голям брой членове и съмишленици и на двата съюза се включват във въоръжената съпротива (1941–1944) най-вече като ятаци и помагачи.

Съвместно с някои от другите партии на легалната опозиция БЗНС «Врабча 1» формира коалиционно правителство, възглавено от К. Муравиев (2–8 септември 1944). Твърде краткият период на съществуването му не му позволява да разгърне каквато и да било съществена дейност в областта на вътрешната и външната политика на страната. Все пак то успява да прокара някои актове, най-значим от които е решението му за скъсване на отношенията между България и хитлеристка Германия.

Печатни органи: в. «Нива», в. «Селски глас», в. «Младо село».

8. Българска работническа социалдемократическа партия. След разтурянето й от правителството на деветнадесетомайците и тя преминава на полулегални основи. Продължават и борбите на различните течения в нея. Отново връх взема групата на Кръстьо Пастухов, с която върви и Коста Лулчев. Тя минава на страната на легалната опозиция на монархическия режим и участва в Петорката. Бори се за възстановяване на парламентарните порядки и на самата Търновска конституция. Обявява се против въвличането на България във Втората световна война. През последните месеци на монархическата власт обаче оказва подкрепа на правителствата на Ив. Багрянов (юни–септември 1944) и на К. Муравиев (2–8 септември 1944).

Течението, възглавено от Гр. Чешмеджиев, еволюира наляво и приема предложението на РП и други сили за единодействие против монархическата власт. През годините на въоръжената съпротива (1941–1944) се включва със свои представители в нелегалния НК на ОФ и в подготовката и извършването на промяната на 9 септември 1944 г.

Печатни органи — няма.

9. Българска комунистическа партия. И след преврата от 19 май продължава своето нелегално съществуване. Проведеният през януари 1935 г. в София Пети разширен пленум на ЦК подлага на обстоен анализ политическата обстановка в страната. Не одобрява позицията на централното ръководство на партията към политическата промяна от май 1934 г. и дава нови насоки на борбата против монархическата власт. Коригира неправилното отношение на партията към БЗНС и БРСДП и изразява готовност за споразумение с тях в името на изграждането на широк народен фронт. Пленумът подменя в значителна степен състава на ЦК, като включва в него нови членове, свързани с РП и Независимите работнически професионални съюзи и други масови организации — Енчо Стайков, Стамат Иванов, Илия Добрев, Рада Тодорова и пр. За членове на Задграничното бюро на ЦК са избрани Г. Димитров (който след освобождаването му от лайпцигския съд и пристигането му в Москва става новият лидер на партията — б. а. М. К.), В. Коларов, Антон Иванов и Георги Дамянов.

Повратен момент в развитието на партията изиграва VII конгрес на Коминтерна, състоял се в Москва през лятото на 1935 г. Както се знае, той начертава новата стратегическа линия на международното работническо и комунистическо движение против настъплението на фашизма. Изнесеният на тази тема основен доклад от Г. Димитров е преведен на български език и разпространен веднага в страната ни в петхиляден тираж. Достояние на българските комунисти става и докладът на В. Коларов «За решителен поврат в БКП», изнесен пред българската партийна емиграция в Москва през март 1935 г., както и някои статии на секретаря на ЦК на БКП Ст. Димитров.

Състоялият се през февруари и началото на март 1936 г. Шести разширен пленум на ЦК конкретизира още по-детайлно решенията на Коминтерна съобразно специфичните условия на нашата страна и прави по-обстойна обосновка на тактиката за изграждане на народофронтовското движение в България. Пленумът набляга най-вече на работата на партията сред трудещите се и за укрепване на нейното влияние сред тях. Пленумът избира и нов ЦК. В състава на Политбюро са включени: Ст. Димитров, Г. Дамянов, Трайчо Костов, Тодор Матанов, Е. Стайков, Ил. Добрев (като секретар на РП) и Ст. Иванов.

През 1936–1940 г. партията е начело на стачните борби на масите в страната. Постига известно единодействие с БЗНС «Ал. Стамболийски», БЗНС «Врабча 1» и БРСДП.

По решение на ЦК през 1938–1939 г. се извършва сливането на БКП с РП и се образува Българска работническа партия.

Печатен орган: в. «Работнически вестник», издаван нелегално с прекъсване през 1938 г.

10. Работническа партия. Тъй като и тя е забранена от режима на деветнадесетомайците, непосредствено след правителствената промяна от май 1934 г. централното й ръководство взема решение за разтурянето й. На най-активните й членове е препоръчано да се влеят в БКП, а на останалите — да потърсят място в другите опозиционни политически сили. През 1935 г. това гледище е преценено като неправилно и се пристъпва към възстановяване на редовете й, разбира се, на нелегална основа.

За организационното укрепване на РП голяма роля изиграват решенията на Шестия разширен пленум на ЦК на БКП (1936). По-обстойно състоянието на партията е обсъдено на националната й конференция от края на август и началото на септември 1936 г. Непосредствено след нея се пристъпва към изграждането на комитети и организации във всички краища на страната.

Под ръководството на БКП РП застава начело на народофронтовското движение в България. Свиканата през юни 1937 г. нова национална конференция приема конкретна програма за взаимодействието на РП с демократичните сили в страната и тяхното сплотяване в борбата им против монархическия режим. Избран е и нов ЦК в състав: Раденко Видински — секретар, и членове — Андрей Пенев, Боян Българанов, Борис Богданов, Й. Милев, Л. Станев, М. Станев, Петко Кунин, Тачо Даскалов, Цола Драгойчева и др.

През 1938 г. РП постига споразумение с БЗНС «Ал. Стамболийски» и ДП за общи действия в парламентарните избори за XXIV ОНС. Създаденото Демократично обединение постига значителни изборни резултати.

След вливането на БКП в нейните редове (1938–1939) РП се преименува в Българска работническа партия.

БРП се обявява решително против въвличането на България във Втората световна война. Застава начело на движението в подкрепа на съветското предложение за сключване на пакт за приятелство и взаимна помощ между СССР и България, получило широка известност под името Соболева акция (1940).

В момента, когато пламъците на световната война доближават границите на страната, в София е проведен Седми разширен пленум на ЦК на БРП (февруари 1941). На него присъстват и представители на почти всички окръжни комитети на партията. Приема се специална резолюция «По борбата против вмъкването на България във войната». Документът разобличава действията на двореца и правителството, насочени към присъединяването на България към хитлеристката ос, и набелязва задачите на партията, в случай че това присъединяване бъде осъществено. Пленумът избира Задгранично бюро на партията в състав: Г. Димитров, В. Коларов, Ст. Димитров и Г. Дамянов, и нов ЦК с Политбюро: А. Иванов, Антов Югов, Владо Георгиев, Р. Видински, Тр. Костов и Ц. Драгойчева.

На 1 март 1941 г. правителството на проф. Б. Филов подписва Тристранния пакт със страните от хитлеристката ос. Още същия ден многохилядна немска армия прекосява границите на България. БРП не може да мобилизира масите на борба поради успеха на правителствената пропаганда да представи този акт като значителен успех на външната политика на управляващите среди. Още повече че наскоро след това последва и навлизането на български войски в Македония и Тракия.

Агресивните намерения на Германия проличават малко по-късно, когато през юни с. г. нейните армии нахлуват в СССР. Тогава и за най-непредубедения българин стават очевидни грабителските цели на държавите от хитлеристката ос. БРП, отчитайки острото недоволство в страната, предизвикано от нападението срещу Съветския съюз, веднага отправя призив към всички трудещи се за въоръжена борба против немските войски в страната и техните български помагачи. На апела й откликват членове и съмишленици не само на БРП, но и на други политически сили. Още през лятото на 1941 г. възникват първите партизански чети. В големите градове и промишлени предприятия се пристъпва към образуването на бойни групи. През лятото на 1942 г. по инициатива на БРП се полагат основите на ОФ и до края на с. г. в много краища на страната се изграждат негови комитети.

След разгрома на хитлеристките войски при Москва и особено при Сталинград (февруари 1943) съпротивителното движение в страната се активизира. Образуват се нови партизански чети, а редица от съществуващите прерастват в отряди. През лятото на 1943 г. нараства значително и броят на комитетите на ОФ. Съществен успех за БРП е изграждането на нелегален Национален комитет на ОФ, който взема участие в ръководството на въоръжената съпротива. В неговия състав са привлечени и представители на други политически сили — БЗНС «Ал. Стамболийски», БРСДП, както и някои независими интелектуалци.

През зимата на 1943–1944 г. съпротивителното движение понася тежки удари. Многобройни жертви дават партизаните от Омуртагския край и Пазарджишко. Но монархическата власт не успява да разгроми партизанското движение. Напротив, през пролетта на 1944 г. то още повече се разраства. Формират се и по-крупни части в т. нар. бригади. Активизират своята дейност и бойните групи. Продължава изграждането и на отечественофронтовските комитети.

След смъртта на цар Борис III (август 1943) страната изпада в дълбока политическа криза. Опитът на Регентството да удържи положението чрез честата смяна на правителствата не дава очакваните от него резултати. Предприетата широкомащабна акция през август 1944 г. за ликвидиране на партизанското движение също завършва без успех. В края на същия месец, отчитайки създадената обстановка в страната и големите успехи на съветската армия на Източния фронт (и по-точно разгрома на хитлеристките войски при Яш — Кишинев), ЦК на БРП отправя до всички членове и съмишленици на партията, до всички партизански части и бойни групи апел за борба за смъкване на монархическата власт.

В началото на септември 1944 г. Регентството предприема нова маневра, за да задържи властта в свои ръце. На мястото на подалия оставка кабинет на Ив. Багрянов то формира коалиционно правителство начело с К. Муравиев, в което вземат участие представители на най-значителните опозиционни политически сили в страната по това време: БЗНС «Врабча 1», ДП, обединисткото крило на Ат. Буров и пр.

Усилията на новото правителство да предотврати навлизането на съветските войски в България завършват без резултат. След обявяването на война на България от СССР на 5 септември 1944 г. ръководството на БРП преценява, че настъпил моментът за завземане на политическата власт. Главният удар на проектираното въстание е насочен към столицата. На 8 срещу 9 септември симпатизиращи на ОФ войскови части с помощта на партизани завземат главните правителствени обекти — Военното министерство, Централната поща, гарата и пр. Правителството на К. Муравиев е свалено и е образуван отечественофронтовски кабинет начело с К. Георгиев.

Печатни органи: в. «Работническо дело» (1934–1944), издаван нелегално и с прекъсвания.

V. Политически партии през периода непосредствено след Втората световна война (1944–1949)

А. Отечественофронтовски

1. Българска работническа партия (комунисти). След 9 септември 1944 г. излиза от дългогодишната си нелегалност и се превръща в ръководна сила на обществото. Численият й състав започва бързо да нараства и още до края на 1944 г. става най-многобройната политическа формация в България. Проведеният в края на февруари и началото на март Осми разширен пленум на ЦК обсъжда доклада на секретаря на партията Трайчо Костов за положението на БРП (к) и произтичащите от него задачи пред комунистите. В приетата резолюция е акцентирано върху по-нататъшното сплотяване на БРП (к) с другите отечественофронтовски партии при решаването на най-важните проблеми от стопанския живот на страната, както и за благополучния изход от участието й в окончателния разгром на хитлеристка Германия. Пленумът избира и нов ЦК в състав от 54 членове и 15 кандидат-членове, както и Политбюро от 13 души. За председател на партията е избран Г. Димитров, а за секретар — Тр. Костов. Приема се и нов партиен устав, съобразен с настъпилите след 9 септември 1944 г. нови политически промени в страната.

В рамките на ОФ БРП (к) направлява цялостния обществено-политически живот на страната: участието й в окончателния разгром на хитлеристка Германия; организирането на Народен съд срещу виновниците за въвличането на България в Тристранния пакт и масовите репресии над трудещите се през периода на въоръжената съпротива (1941–1944); провеждането на аграрна реформа; организирането на референдум за премахването на монархията и пр.

След като в изборите за ВНС от края на октомври 1946 г. БРП (к) получава повече от половината от подадените гласове, образува правителство, възглавено от Г. Димитров.

БРП (к) е инициатор и за приемане на първата републиканска конституция (декември 1947), и за национализацията на индустрията, мините и банковото дело (също декември 1947).

През декември 1948 г. е свикан Петият конгрес на БРП (к), който е първият легален форум на партията след излизането й от продължителния период на нелегалност. По тази причина в политическия отчет на ЦК, изнесен от Г. Димитров, е направена нова преценка на нейното минало от основаването й на Бузлуджанския конгрес до този момент. Очертани са по-главните периоди в развитието на партията, като са изтъкнати не само всички нейни положителни черти, но и допуснати сериозни слабости. Важно място в политическия отчет заема и анализът на обстановката в страната, създадена след политическата промяна на 9 септември1944 г. Конгресът начертава и стратегическата линия на партията за изграждане на социалистическото общество в неговия сталински модел. На него БРП (к) се преименува в БКП. Избран е нов ЦК от 47 членове и 28 кандидат-членове. Г. Димитров е избран за генерален секретар на ЦК. Освен него в Политбюро са включени още В. Коларов, Тр. Костов, Владимир Поптомов, Г. Дамянов, Димитър Ганев, Антон Югов, Вълко Червенков и др.

Печатен орган: в. «Работническо дело»; теоретичен орган: сп. «Ново време».

2. Български земеделски народен съюз. Също се легализира веднага след политическата промяна на 9 септември 1944 г. Организационният му живот обаче се раздира от непрекъснати борби между съществуващите в него крила и групировки. На страната на отечественофронтовската власт застава само БЗНС «Ал. Стамболийски», четирима представители на който са включени и в състава на първото правителство на ОФ.

През септември 1944 г. в страната се завръща д-р Георги Михов Димитров (Гемето), един от съюзните лидери (на БЗНС «Ал. Стамболийски» в периода до 1941 г. — б. a. M. К.) и застава начело на възстановения БЗНС. Той прави опит да отклони съюза от сътрудничеството с другите партии в ОФ и най-вече с комунистите. За тази своя дейност на Националната конференция на БЗНС (1945 г.) е снет от длъжността главен секретар и изключен от редовете на съюза. На негово място за лидер на БЗНС е издигнат Никола Петков. В края на юли с. г. той напуска правителството и създава своя съюзна организация — БЗНС (Н. Петков), който се превръща в главна сила на опозицията в страната през 1945–1947 г. Към края на 1945 г. към него се присъединява и групата на Димитър Гичев.

Сред излизането на групата на Н. Петков в опозиция начело на БЗНС застава Александър Оббов. Тъй като и той е против сътрудничеството с БРП (к), през лятото на 1947 г. е отстранен от лидерския пост под натиска на комунистите.

Проведеният през декември 1947 г. XXVII конгрес на БЗНС взема решение за «идейно обновяване» на съюза. Свиканият в края на октомври и началото на ноември 1948 г. Върховен съюзен съвет скъсва напълно със съсловните разбирания на БЗНС, признава ръководната роля на БРП (к) в политическия живот и приема нейната програма за изграждането на социализма в България в неговия сталински модел.

Печатен орган: в. «Земеделско знаме».

3. Българска работническа социалдемократическа партия. След 9 септември също се легализира и пристъпва веднага към възобновяване на организационния си живот. Двама от нейните лидери — Димитър Нейков и Гр. Чешмеджиев, влизат в състава на първото правителство на ОФ. Партията има свои представители и в НК на ОФ, и в неговите местни комитети в страната.

В началото на ноември 1944 г. е свикан Висшият партиен съвет, на който е обсъдена политическата обстановка в страната и в партията след извършената правителствена промяна. Потвърдено е по-нататъшното й участие в управлението. В новоизбрания състав на ЦК не са включени дейци като Кр. Пастухов, К. Лулчев и др., които не крият своето отрицателно отношение към отечественофронтовската власт. С това желаното единство в БРСДП не е постигнато. Борбите в нея продължават, в резултат на което през юни 1945 г. се стига и до разцепление в редовете й. Начело на течението за единодействие с БРП (к) и другите отечественофронтовски партии застава Д. Нейков. Възприетият от това течение курс е одобрен от състоялия се през август 1945 г. XXXVII конгрес на БРСДП. На него се приемат и нова програма, и нов устав на партията.

През следващите няколко години между БРСДП и БРП (к) настъпва още по-голямо сближение. Социалдемократите вземат активно участие в парламентарните избори за XXVI ОНС (1945) и за ВНС (октомври 1946).

В началото на 1948 г. БРСДП решава да се слее с БРП (к). Самият акт е извършен на 11 август 1948 г. С него се слага и край на по-нататъшното й самостоятелно съществуване.

Печатен орган: в. «Народ».

4. Звено. Възобновява своята организационна дейност на 1 октомври 1944 г. под името Народен съюз «Звено». Макар че численият му състав достига през следващите няколко години до 10–15 000 души, очертава се като най-малобройната отечественофронтовска партия.

Още от първите месеци на съществуването му като легална организация в него се очертават три течения: едно начело с Васил Юруков, което е против единодействието с останалите партии, участващи в ОФ, друго — възглавено от К. Георгиев — за лоялно сътрудничество с отечественофронтовката власт, и трето под водачеството на Трайчо Доброславски и Трифон Трифонов, което се обявява против групировката на В. Юруков.

След превръщането на ОФ в единна обществено-политическа организация (февруари 1948) Звено възприема неговата програма, която по същество е програмата на БРП (к) за изграждане на социализма по сталинския модел. На състоялата се през февруари 1949 г. конференция е взето решение за саморазпускането на Звено като самостоятелна политическа организация. На членовете му е препоръчано да се влеят в редовете на ОФ.

Печатен орган: в. «Изгрев» (1944–1949).

5. Радикална партия. Политическата промяна на 9 септември 1944 г. заварва партията в тежко организационно състояние. Членовете й, вървящи след Ст. Костурков, посрещат с одобрение установяването на властта на ОФ. Фактическото възобновяване на партията започва в началото на октомври 1944 г. Свиканата по това време сбирка избира Временен комитет, който скоро след това е преобразуван в Акционен, със задача да направлява работата по възстановяването на низовите организации на партията. Официалното легализиране на Радикалната партия става през септември 1945 г., след което тя веднага влиза в ОФ и неговото правителство.

След превръщането на ОФ в единна обществено-политическа организация и тя решава да прекрати своята дейност. Окончателно решение по този въпрос взема XXIII й редовен конгрес от март 1949 г., след който тя престава да съществува като самостоятелна политическа формация. Членовете й се вливат в редовете на ОФ.

Печатен орган: в. «Радикал».

Б. Опозиционни

1. Български земеделски народен съюз. Образуван през лятото на 1945 г. след напускането на Н. Петков от правителството и самия ОФ. Около него се групират и други дейци на съюза, като Г. Йорданов, Асен Павлов, Асен Стамболийски, Ангел Държански, Борис Бумбаров, Недялко Атанасов и др.

През ноември 1945 г., както вече се отбеляза, към оформилия се опозиционен БЗНС (Н. Петков) преминава и групата на Д. Гичев. Обединението е нетрайно поради сериозните разногласия на лидерите на двата съюза по организационни и тактически въпроси.

БЗНС (Н. Петков) се откроява като главна опозиционна сила на отечественофронтовската власт. Той се обявява против потъпкването на парламентарната демокрация от доминирания от комунистите ОФ и против съветския икономически модел. Съюзът бойкотира парламентарните избори за XXVI ОНС (1945), но участва активно в следващите избори за ВНС. За активната му дейност в парламента и извън него против отечественофронтовската власт е забранен със специален закон от 26 февруари 1947 г. Скоро след това неговият лидер е задържан, осъден на смърт и екзекутиран. Останалите по-видни дейци на съюза също са подложени на преследвания и малтретирания. Мнозина от тях прекарват различни срокове в затвори и лагери.

Печатен орган: в. «Народно земеделско знаме» (1945–1947).

2. Българска работническа социалдемократическа партия (обединена). Образувана като самостоятелна политическа организация през септември 1945 г., но като опозиционна сила действа още от юли с. г. Влиза в тесен съюз с БЗНС (Н. Петков) и същевременно пристъпва към изграждане на свои местни организации в различните краища на страната. Обявява също бойкот на парламентарните избори за XXVI ОНС (1945), но участва с останалите опозиционни партии в изборите за ВНС (октомври 1946).

За активна дейност срещу отечественофронтовската власт членовете на нейния ЦК — К. Лулчев, Петко Търпанов, Крум Славов, Иван Копринков, Петър Дертлиев и др., са задържани през лятото на 1948 г. и изправени пред съд. Получават различни присъди затвор. Някои от тях са интернирани и в лагери. Трагично завършва своя живот Кр. Пастухов.

Обезглавена, БРСДП (о) престава да съществува като самостоятелна политическа сила от есента на 1948 г.

Печатен орган: в. «Свободен народ».

3. Радикална партия (обединена). Създадена след официалното легализиране на Радикалната партия през септември 1945 г. По-видни дейци: Михаил Стоенчев, Минко Генов, Вельо Кючуков и др. Обявява се против течението на Ст. Костурков и сътрудничеството с отечественофронтовската власт. Присъединява се към опозиционните сили. Участва заедно с тях в парламентарните избори за ВНС (октомври 1946). Поради малочисления си състав не играе съществена роля в политическия живот. Разтурена през 1947 г.

Печатен орган: в. «Народен глас».

4. Демократическа партия. Възобновява своята дейност през лятото на 1945 г. под водачеството на Н. Мушанов и Ал. Гиргинов. Бойкотира парламентарните избори за XXVI ОНС (1945), но участва в следващите избори за ВНС (октомври 1946). Поради малочисления си състав е принудена да търси съдействието на останалите опозиционни сили в страната и най-вече на БЗНС (Н. Петков). За дейността й против отечественофронтовската власт лидерите й са подложени на преследване и малтретиране. Разтурена през 1947 г.

Печатен орган: в. «Знаме» (1945–1947).

5. Националлиберална партия. Един от бившите й дейци Г. Петров полага усилия да възобнови нейната дейност след политическата промяна на 9 септември 1944 г., но без успех.

Печатен орган — няма.

Лидери

1. Драган Кириаков Цанков (1828–1911) — роден в гр. Свищов. Първоначално учи в родния си град, след това продължава образованието си в Одеската семинария и Киевската гимназия. През 1848 г. се установява в Букурещ, където за известно време е учител. Две години по-късно се отправя за Виена, за да се отдаде на ново поприще — търговията. От 1856 г. отново е учител, този път във френското училище в Цариград. От 1857 г. започва да се занимава с издателска дейност. Редактор е на в. «България» (1858–1863), чрез който проповядва своите идеи за разрешаването на българския църковен въпрос по пътя на униатството. От 1864 до 1873 г. работи в Свищов, Русе и Ниш. Заради големите му заслуги в извоюването на църковнонационалната ни независимост през 1873 г. е избран за член на смесения екзархийски съвет. През 1875 г. е издигнат за председател на българското читалище в Цариград.

След потушаването на Априлското въстание от 1876 г. заедно с Марко Балабанов обикаля редица от европейските столици, за да търси подкрепа за пострадалото българско население. Подпомага активно руските войски по време на Освободителната война (1877–1878).

Включва се дейно в обществено-политическия живот на възобновената българска държава. Избран е за депутат в УС от 1879 г. и заедно с Петко Каравелов и Петко Р. Славейков възглавява либералното течение, което налага изработването на Търновската конституция в демократичен дух. След закриването на УС е един от лидерите на ЛП. Заема и отговорни държавни постове: министър-председател и министър на външните работи (24 март–28 ноември 1880); министър на вътрешните работи (28 ноември–17 декември 1880); министър-председател и министър на вътрешните работи (7 септември 1883–29 юни 1884); министър на вътрешните работи (9–12 август 1886).

Като отявлен русофил по време на режима на пълномощията (1881–1883) се противопоставя на външнополитическия курс на княз Александър Батенберг. Бори се за възстановяването на потъпканата от първия български владетел на Третото царство Търновска конституция. За тази дейност е подложен на преследване. През 1883 г. застава начело на течение в ЛП, което е за компромиси и съвместно управление на страната с консерваторите. През лятото на 1884 г. след падането на кабинета му се отцепва със своите привърженици от редовете на ЛП и поставя началото на нова политическа групировка, която носи неговото име.

След неуспеха на преврата против княз Ал. Батенберг (август 1886) емигрира от България. Завръща се в страната след падането на първия стамболовистки режим (1894). Веднага се заема с възстановяването на своята партия. Като противник и на народняшкия режим отново е подложен на преследване.

През 1897 г. поради напреднала възраст отстъпва лидерския пост на по-младия си последовател д-р Стоян Данев, без обаче да се отказва от активна обществено-политическа дейност. Не се противопоставя на преименуването на неговата партия в Прогресивно-либерална, станало през 1899 г.

По време на самостоятелното управление на Прогресивно-либералната партия (1901–1903) е председател на НС. Едва след като партията минава в опозиция, той се оттегля постепенно от участието си както в нейния живот, така и изобщо в политическия живот на страната.

2. Петко Стойчев Каравелов (1843–1903) — роден в гр. Копривщица. Брат на изтъкнатия наш национален революционер и писател Любен Каравелов. Първоначално образование получава в родния си град. След това учи в гръцко училище в гр. Енос, Гърция. Завършва гимназия в Москва, след което постъпва в Московския университет. Дълги години е преподавател по история.

Завръща се в България по време на Освободителната война от 1877–1878 г. Отначало е назначен за вицегубернатор на Видин (1878), а след това — за окръжен управител в Търново (дн. Велико Търново). Избран е за депутат в УС, където е издигнат за председател на Постоянното бюро на събранието. Заедно с Др. Цанков и П. Р. Славейков застава начело на либералното течение, което налага демократичния дух на Търновската конституция.

След закриване на УС продължава активната си обществено-политическа дейност. Един от лидерите на ЛП в Княжеството. Министър на финансите в кабинета на Др. Цанков (24 март–28 ноември 1880); министър-председател, министър на финансите и управляващ Министерството на правосъдието (28 ноември 1880–27 април 1881).

Обявява се открито против държавния преврат, извършен от княз Ал. Батенберг (27 април 1881) и против потъпкването на Търновската конституция и установените от нея парламентарни порядки в страната. Подложен на преследване и малтретиране, той е принуден да напусне пределите на Княжеството и заедно с П. Р. Славейков се установява в Източна Румелия. Тук също се занимава с активна обществено-политическа дейност. Подпомага дейно организационното укрепване на местните либерали, известно време е и кмет на столицата на областта. Участва и в издаването на в. «Независимост» (1881–1882).

След преустановяването на режима на пълномощията се завръща в Княжеството. Не споделя възгледите на умереното крило в ЛП за компромис с консерваторите и става лидер на крайното течение в партията.

От 29 юни 1884 г. отново е министър-председател, възглавява Министерството на обществените сгради, земеделието и търговията и е управляващ Министерството на вътрешните работи (от 21 март 1885 до 9 август 1886). След съединението на Източна Румелия с Княжество България като ръководител на правителството разгръща огромна дейност за международното признаване на този исторически акт.

След детронирането на княз Ал. Батенберг (август 1886) е поставен начело на втория временен кабинет, просъществувал от 12 до 16 с. м. Напускайки окончателно пределите на страната, княз Ал. Батенберг го включва в състава на Регентския съвет до избирането на новия български владетел. Поради сериозните си разногласия с останалите двама регенти и особено със Ст. Стамболов през октомври 1886 г. е принуден да подаде оставка от Регентството.

Обявява се открито срещу антируската насоченост на външната политика както на Регентството, така и на последвалия го първи стамболовистки режим. Подложен е на преследване и малтретиране. На 19 февруари 1887 г. е арестуван и хвърлен за няколко месеца в затвор, където е изтезаван жестоко. След убийството на министър Хр. Белчев (15 март 1891) П. Каравелов отново е арестуван. Под лъжливия предлог, че е един от вдъхновителите на това убийство, е осъден на дългогодишен затвор и хвърлен в Черната джамия в столицата, превърната в затвор. В нея прекарва до декември 1894 г. при твърде тежки условия.

Въпреки очевидната му невинност новите народняшки управници не бързат с неговото пускане на свобода. Те се страхуват от голямото му влияние в обществено-политическия живот и го освобождават едва след провеждането на новите парламентарни избори (за VIII ОНС) от есента на 1894 г.

Бидейки още в затвора, П. Каравелов замисля възобновяването на своето течение от старата ЛП, но по-активно се заема с това след излизането си от затвора. Народняшкият режим се оказва не по-малко брутален към политическите си противници, в това число и каравелистите, и прави всичко възможно, за да затруднява тяхната дейност. Независимо от това през 1896 г. П. Каравелов има зад гърба си значителна членска маса и сподвижници. Тогава именно той се решава и да преименува възглавяваното от него течение на Демократическа партия.

Скоро след падането на народняците (януари 1899) и наследилите ги радослависти (януари 1899–ноември 1900) развоят на политическите събития отново го изтласква на преден план в обществено-политическия живот на страната. В проведените в края на януари 1901 г. парламентарни избори за XI ОНС неговата партия спечелва най-много депутатски места. Те обаче не й позволяват образуването на самостоятелно правителство, поради което П. Каравелов съставя коалиционен кабинет с прогресивните либерали. Заедно с министърпредседателския пост той отново поема и Министерството на финансите. В качеството му на финансов министър върху него пада непосредствената грижа за извеждане на страната от тежката финансова криза, в която е хвърлена от прахосническата политика на радославистите и безцеремонното ограбване на държавния бюджет. Опитът на демократическия лидер да осигури външен държавен заем чрез залагането на най-важните държавни приходи — от производството и фабрикацията на тютюна — срещат противодействието не само на опозиционните, но и на част от депутатите от неговата партия, поради което в началото на декември кабинетът му е бламиран от НС и той подава оставка като негов ръководител.

Преследванията и малтретиранията, на които е подложен по време на Регентството и първият стамболовистки режим, довеждат до сериозно разстройство на здравето му. Принуден да търси медицинска помощ вън от България, на 22 януари 1903 г. свиква в собствения си дом членовете на Централното бюро на партията и възлага на Александър Малинов да поеме управлението на партийните работи до завръщането му в страната. Два дни по-късно неочаквано умира.

Погребан е в двора на Черната джамия (дн. черквата «Св. Седмочисленици»), в която прекарва повече от четири години като затворник.

3. Петко Рачов Славейков (1827–1895) — роден в гр. Търново (дн. Велико Търново) в занаятчийско семейство. Баща му е участник във Велчовата завера от 1835 г. Първоначално учи в килийно училище в родния си град, след което попълва знанията си по пътя на самообразованието. Известно време посещава гръцко и турско училище, учи и при Емануил Васкидович и Христаки Павлович в Свищов. Едва 16–годишен, става учител в Търново. През 1846–1848 г. е чирак при своя баща, след което отново учителства в различни краища на България. Заедно с това се занимава с журналистическа и публицистична дейност. Включва се активно в борбата на българския народ за извоюване на църковнонационална независимост. През 60–те и 70–те години на XIX в. издава и редактира периодични издания, като в. «Гайда», в. «Македония», първото женско списание «Ружица или ред книжки за жените» и др. Активно сътрудничи и на «Цариградски вестник», и на вестниците «България», «Дунавски лебед», «Турция», «Право», «Напредък», на сп. «Български книжици» и др.

Руско-турската война (1877–1878) го заварва учител. Посреща освободителите в Стара Загора. По време на войната служи като преводач и разузнавач в руската армия.

След Освобождението се включва активно в обществено- политическия живот на възстановената българска държава. Избран е за народен представител в УС и става един от създателите и водителите на ЛП. Ярък противник на режима на пълномощията, за което е преследван и принуден да емигрира заедно с П. Каравелов в Източна Румелия. Установява се в Пловдив и подпомага дейността на местните либерали. Назначаван неколкократно за министър в първите следосвобожденски правителства. Председател на Второто ОНС. Освен че е политик и държавник, занимава се и с активна журналистическа и публицистична дейност. Издава вестниците: «Остен», «Целокупна България», «Независимост», «Истина», «Правда» и участва в редактирането на в. «Търновска конституция» и др. Сътрудничи на «Периодическо списание», сп. «Наука» и др.

След прекратяването на режима на пълномощията продължава участието си в обществено-политическия живот на страната. Включен е в състава на правителството на П. Каравелов (1884–1885). След Съединението на Източна Румелия с Княжество България, което посреща възторжено, поради напреднала възраст и влошено здравословно състояние постепенно се оттегля от активна обществено-политическа дейност.

4. Тодор Стоянов Бурмов (1834–1906) — роден в с. Нова махала (дн. квартал на гр. Габрово). Първоначално учи в Габрово, след което завършва Духовната академия в Киев. Взема активно участие в борбата на българския народ за извоюване на църковнонационална независимост. Сътрудничи на руските вестници «Московские ведомости», «Вестник Европы» и др., чрез които информира руската и европейската общественост за положението на българите в навечерието на Освободителната война (1877–1878). След преминаването на руските войски на юг от Дунава е включен в щаба на руската главна квартира и е привлечен към екипа на княз В. А. Черкаски. Подпомага неговата дейност при бъдещото устройство на българската държава.

След Освобождението взема дейно участие в обществено-политическия живот на възстановената българска държава. Първоначално е назначен за вицегубернатор на Пловдив, а след това става и първият български губернатор на София. Отначало е един от водителите на КП в Княжеството и в това му качество е натоварен от княз Александър Батенберг да формира първия български кабинет (1879). След установяването на режима на пълномощията е включен в състава на Държавния съвет (1881–1883). През 1884 г. преминава в Редовете на ЛП (крилото на Драган Цанков) и става един от активните поддръжници на неговата русофилска линия.

Освен с обществено-политическа дейност се занимава и с журналистика и публицистика. Участва в редактирането на вестниците «Витоша» и «Светлина». Автор е на брошурата Българо-гръцката църковна разпра» и на други публицистични съчинения. След Съединението на Източна Румелия с Княжество България и установяването на стамболовисткия режим е възпрепятстван от възможността за активно участие в политическия живот на страната. По-късно поради напреднала възраст той сам се оттегля от тази дейност.

5. Марко Димитриев Балабанов (1837–1921) — роден в гр. Клисура. Първоначално учи в родния си град, след което продължава образованието си в богословското училище на о. Халки, а след това и в университетите в Атина и Париж, където учи право. Участва дейно в борбата на българския народ за извоюване на църковнонационална независимост. Развива огромна дейност заедно с Драган Цанков за запознаване на европейската общественост със зверствата на османските поробители при потушаването на Априлското въстание от 1876 г.

След Освобождението се включва незабавно в обществено-политическия живот на Българското княжество. Избран е за депутат в УС и става един от водителите на консервативното течение. След закриване на събранието е един от лидерите на формираната КП в Княжеството. През 1882 г. обаче я напуска и минава в редовете на ЛП. Избиран неколкократно за народен представител. Заемал и отговорни държавни постове: вицегубернатор на Свищов и Русе по време на Временното руско управление на България, министър в кабинетите на Т. Бурмов и Др. Цанков, дипломатически представител на Княжеството в Турция, Румъния и Гърция. През 1901 г. е избран за председател на XI ОНС. Освен че е политик и държавник, занимава се и с активна преподавателска дейност в първото висше училище в България (днешният Софийски университет «Св. Кл. Охридски»), а също и с публицистична и журналистическа дейност. Редактор е на вестниците «Витоша», «Братство» и «Светлина» и на сп. «Читалище». Сътрудничи и на редица други периодични издания.

Поради напреднала възраст в началото на XX в. постепенно се оттегля от участието си в обществено-политическия и културния живот на Княжеството.

6. Константин Стоилов Стоилов (1853–1901) — роден в гр. Пловдив. Първоначално учи в родния си град и продължава образованието си в Роберт колеж в Цариград. Учителства през 1871–1872 г. и записва право в Хайделбергския университет. Учи и гражданско право в Париж.

След освобождението на България от османско иго е назначен за член на Пловдивския губернски съд. Една година по-късно се премества в София и става председател на Софийския губернски съд.

Успоредно със съдебната си дейност се включва дейно и в обществено-политическия живот на Княжеството. Избран е за депутат в УС. Включен е в комисията по изработване проекта за конституцията на Княжество България. В това си качество става един от лидерите на консервативното течение в събранието, което се застъпва за силно монархическо управление, създаването на двукамарен парламент, въвеждането на имуществен и образователен ценз на избираните народни представители и пр. Поради малобройността на неговите съмишленици не успява да наложи своите възгледи в духа на Търновската конституция.

След закриване на УС е един от лидерите на КП.

Участва в състава на делегацията, която поднася на княз Александър Батенберг акта за избирането му за български владетел от ВНС (1879). След пристигането на княза в България е привлечен за негов частен секретар, а по-късно и за началник на политическия му кабинет.

Одобрява извършения от княз Александър Батенберг Държавен преврат от 27 април 1881 г. По време на режима на пълномощията е управляващ Министерството на външните работи в правителството без министър-председател (1 юли 1881), а след съставянето на кабинета на Л. Соболев титуляр на същото министерство (23 юни 1882–3 март 1883). В коалиционното правителство на Др. Цанков му е поверен портфейлът на Министерството на правосъдието (7 септември 1883–1 януари 1884).

Посреща с радост Съединението на Източна Румелия с Княжество България и участва в Сръбско-българската война от 1885 г.

По време на преврата срещу княз Ал. Батенберг е привлечен в състава на второто временно правителство, възглавено от Петко Каравелов (12–16 август 1886) отново като министър на външните работи. В следващия кабинет начело с д-р Васил Радославов е министър на правосъдието (26 август 1886–28 юни 1887). От 28 юни до 20 август 1887 г. е министър-председател и министър на финансите. След образуването на Стамболовото правителство поема отново Министерството на правосъдието (20 август 1887–12 декември 1888). В началото на 90–те години е един от инициаторите за създаване на т. нар. «съединена легална опозиция» против първия стамболовистки режим, без обаче да се ангажира с непосредствено участие в нейните действия против правителството на Ст. Стамболов. Установява непосредствени близки отношения с княз Фердинанд и спечелва неговите симпатии. Благодарение на това след падането на Стамболовото правителство (май 1894) е поканен от княза да възглави новия кабинет. Първоначално в неговия състав привлича не само свои съмишленици от престаналата да съществува Консервативна партия, но и дейци от Съединената легална опозиция против стамболовисткия режим, както и от бившата Н(С)П от Източна Румелия. Заедно с това пристъпва към изграждането и на нова партия, която да бъде политическа опора на неговото правителство. В края на юни полага основите на НП, която от декември 1894 до януари 1899 г. възглавява самостоятелно управлението на страната. Като министър-председател К. Стоилов първоначално е титуляр и на Министерството на вътрешните работи (19 май 1894–1 ноември 1896), временно управлява Министерството на правосъдието (13 ноември 1895–10 февруари 1896) и Министерството на външните работи (10 февруари–1 ноември 1896); от 1 ноември 1896 г. до падането на правителството (януари 1899) е титуляр на същото министерство.

Като министър-председател допринася твърде много за нормализирането на дипломатическите отношения между България и Русия и за международното признаване на княз Фердинанд за законен български владетел.

След падането на неговото правителство (януари 1899) съсредоточава дейността си за организационното укрепване на НП, която като опозиционна изпада в трудно положение.

Умира в разцвета на творческите си сили. Заместен като лидер на НП от Иван Евстратиев Гешов.

7. Георги Иванов Странски (1847–1904) — роден в гр. Калофер. По професия лекар. Един от основателите на Българското човеколюбиво настоятелство в Букурещ. Участва в сръбско-турската (1876) и Освободителната война (1877–1878).

След Освобождението се включва в обществено-политическия живот на Княжеството. Избран е за депутат в УС. Скоро след това се прехвърля в Източна Румелия. През 1883 г. е избран за член на Областното събрание. Преди това през 1880–1881 г. е включен в състава на директората (правителството) и възглавява финансовото ведомство. Става един от лидерите на Либералната партия в Източна Румелия. Взема дейно участие в извършването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). След успешния край на историческия акт е издигнат за председател на временното правителство, което просъществува само няколко дни. После става княжески комисар на Южна България.

През 1886–1887 г. е български дипломатически агент в Белград. От 28 юни до 20 август 1887 г. е министър на вътрешните работи в правителството на д-р Константин Стоилов. С установяването на първия стамболовистки режим му е поверено Министерството на външните работи, което възглавява от 20 август 1887 г. до 4 юни 1890 г. В продължение на едно десетилетие работи като лекар в Русе и София. От 1900 до 1904 г. е председател на Върховната сметна палата.

8. Георги Вълкович (Г. В. Чалъков) (1833–1892) — роден в гр. Одрин в семейството на известния възрожденски род Чалъкови. По професия лекар. Преподавател по хирургия във Военномедицинското училище в Цариград, полковник в турската армия. В края на 1878 г. се завръща в България и се включва дейно в обществено-политическия живот на Източна Румелия. Изявява се като един от лидерите на Н(С)П в областта. През 1879 г. участва в работата на УС в Търново (дн. Велико Търново), след което е включен в състава на директората (правителството) на Източна Румелия като директор (министър) на земеделието, търговията и обществените сгради в областта. От 1881 г. се установява в Княжество България и отново заема високи отговорни държавни постове. По време на режима на пълномощията е министър на външните работи и изповеданията (август 1881–януари 1883) и управляващ новосъздаденото Министерство на обществените сгради, пътищата и съобщенията. През 1883 г. е назначен за председател на Държавния съвет. От март 1887 г. е български дипломатически представител в Цариград. Убит от противници на първия стамболовистки режим.

9. Иван Евстратиев Гешов (1849–1924) — роден в Пловдив. След завършване на основно образование в родния си град следва финансови и политически науки в Манчестър (Англия). През 1872 г. се завръща в Пловдив и се отдава на търговска дейност. Заедно с това сътрудничи и на влиятелния английски вестник «Таймс». За изпратените от него дописки в Англия, в които описва жестокостите на турските власти при потушаването на Априлското въстание от 1876 г., е арестуван и осъден на смърт. След застъпничеството на английското и американското консулство в Пловдив смъртната присъда е отменена.

Посреща с голяма радост победоносния край на Освободителната война и се включва дейно в обществено-политическия живот на Източна Румелия. До 1883 г. е един от лидерите на Н(С)П и главен редактор на нейния печатен орган — в. «Марица». През 1879 г. е избран за депутат в Областното събрание на Източна Румелия и става пръв негов председател. От януари 1882 до ноември 1883 г. е директор (министър) на финансите в областта. В края на 1883 г. се премества в София и поема управлението на Българската народна банка.

Като ръководител на българската делегация подписва Букурещкия мирен договор от 16 февруари 1886 г., с който се слага край на Сръбско-българската война от 1885 г.

По време на преврата срещу княз Александър Батенберг е включен като министър на финансите във второто временно правителство, възглавено от Петко Каравелов (12–16 август 1886). Същия пост поема и в правителството на д-р Васил Радославов (26 август–18 ноември 1886). През 1892 г. е председател на първия български земеделско-промишлен събор в Пловдив — първото организирано събиране на българските индустриалци, търговци и едри земевладелци. Един от главните инициатори за покровителствената политика на българската държава спрямо родната ни индустрия и занаяти, за създаването на търговско-индустриалните камари в страната, както и за преустройването на земеделските каси, създадени в страната още през 1878 г.

След падането на първия стамболовистки режим (май 1894) е включен като министър на финансите в правителството на д-р Константин Стоилов (май 1894–август 1896) и управляващ Министерството на търговията и земеделието (маи 1894–август 1897). На тези постове продължава своята дейност за по-нататъшното развитие на българската индустрия, търговия и занаяти. По негова инициатива се отменят или заменят с нови, по-прогресивни закони останалите от доосвобожденския период законодателни актове за икономическото развитие на Княжеството.

През 1901 г. поради последвалата неочаквана смърт на д-р К. Стоилов е определен за лидер на НП. Наред с грижите по нейното организационно укрепване участва дейно и в обществено-политическия живот на страната. От 22 февруари до 25 октомври 1901 г. е председател на XI ОНС. От 16 март 1911 до 1 юни 1913 г. е министър-председател и министър на външните работи на коалиционния кабинет от народняци и прогресивни либерали. В това си качество взема непосредствено участие в дипломатическата подготовка на Балканската война (1912–1913) и участието на България в нея. От 26 юни до 23 юли 1913 г. е председател на XV ОНС. Един от главните виновници за първата национална катастрофа на България (1913). По време на краткия мирен отдих (1913–1915) работи за организационното възстановяване на НП.

След избухването на Първата световна война (1914) одобрява обявения от правителството на д-р В. Радославов неутралитет на България. Когато през лятото на 1915 г. става ясно, че цар Фердинанд и правителството на д-р В. Радославов са склонни да напуснат тази позиция и готвят въвличането на България в световния конфликт на страната на Австро-Унгария и Германия, той се включва в съвместните действия на опозиционните лидери срещу тази политика. Участва в аудиенцията при царя от 4 септември 1915 г., но не протестира решително пред царя против неговите намерения. След въвличането на България в световната война подкрепя искането на правителството за военни кредити, с което поема част от историческата отговорност за последвалата нова национална катастрофа.

Участва в създадения Граждански блок против управлението на правителството на д-р В. Радославов. Когато през юни това правителство пада, отказва представители от неговата партия да бъдат включени в новия кабинет, чието формиране е възложено на Ал. Малинов. Ограничава се само с декларацията, че неговата партия ще даде парламентарна подкрепа на това правителство.

Когато в края на ноември 1918 г. Ал. Малинов подава оставката на своя кабинет и съставянето на новото коалиционно правителство е възложено на неговата партия, той предоставя министърпредседателския пост на своя идеен другар и най-близък съратник Теодор Теодоров.

След сливането на Народната и Прогресивната партия в ОНПП той е един от нейните лидери. Като такъв продължава да играе активна роля в обществено-политическия живот на страната. Заема открито враждебна позиция към самостоятелното управление на БЗНС.

За да избегне ареста си като един от главните виновници за първата национална катастрофа, емигрира от България. Завръща се в страната след преврата от 9 юни 1923 г. Одобрява извършената политическа промяна и дава съгласието си за цялостното вливане на ОНПП в Народния, а през август 1923 г. и в Демократическия сговор.

Наред с непосредствената си политическа дейност Ив. Ев. Гешов в продължение на повече от четвърт столетие (1898–1924) е председател на Българското книжовно дружество (от 1911 г. — Българска академия на науките), дългогодишен председател е и на Българския червен кръст (1899–1924).

10. Константин Величков (К. В. Петков) (1855–1907) — роден в гр. Пазарджик. Първоначално учи в родния си град, след което продължава образованието си в Императорския лицей в Цариград. Взема активно участие в националноосвободителната борба на българския народ. Като учител в Пазарджик (1874–1876) е член на местния революционен комитет и председател на градското читалище «Виделина». Включва се дейно в подготовката на Априлското въстание от 1876 г., но след неговото избухване е арестуван и осъден на смърт. Спасен благодарение на енергичното застъпничество на европейската комисия, създадена за проучване беззаконните действия на турските власти при потушаване на въстанието. През 1876–1877 г. е привлечен на служба в Българската екзархия в Цариград.

След Освобождението се включва незабавно в обществено-политическия живот на Източна Румелия. Избран е за председател на окръжния административен съд в Пазарджик. С едно прекъсване през 1880–1881 г., когато следва право в Париж, през останалото време е депутат в Областното събрание, а през 1884–1885 г. и директор (министър) на народното просвещение. Става един от лидерите на Н(С)П в областта. След Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885), което той посреща възторжено, настъпват трудни моменти за неговата външнополитическа дейност. Като ярък русофил той е открит противник на първия стамболовистки режим и по време на неговото управление (1887–1894) е емигрант вън от България. Завръща се след падането на Стамболовото правителство и влиза в новообразуваната НП. Включен е в правителството на К. Стоилов отначало като министър на народното просвещение (1894–1897), а след това и като министър на търговията и земеделието (1897–1898). Поради разногласия със своите колеги министри напуска правителството и НП и минава в редовете на Либералната партия (крилото на Др. Цанков), което през 1899 г. се преименува в Прогресивно-либерална партия. През 1907 г. отново напуска България, умира във Франция. Инициатор за откриване на рисувално училище в България (1896).

11. Стефан Николов Стамболов (1854–1895) — роден в гр. Търново (дн. гр. Велико Търново). Първоначално учи в родния си град, след което продължава образованието си в Духовната семинария в гр. Одеса. Изключен от семинарията заради връзки с руски революционери, се прехвърля в Румъния, където установява контакт с българската революционна емиграция. През лятото на 1874 г. участва в Общото събрание на Българския революционен централен комитет (БРЦК), а също и в извънредното му заседание от август 1875 г. Участва в Старозагорското въстание от 1875 г., след неуспеха на което отново емигрира в Румъния. През есента на с. г. е един от главните инициатори за създаването на Гюргевския революционен комитет, който взема решение за организиране на ново въстание в България през пролетта на 1876 г. Сам Ст. Стамболов е определен за апостол на Първи (Търновски) революционен окръг. В началото на 1876 г. преминава р. Дунав и се озовава в родния си край. Пристъпва към непосредствена подготовка на въстанието в Търновски революционен окръг. Негови преки помощници са Георги Измирлиев и Христо Караминков. На 25 и 26 април 1876 г. е свикано общо събрание на представителите на комитетите от окръга в Горна Оряховица, на което е определена датата на въстанието.

Местните турски власти предприемат незабавни мерки за париране на въстанието в Търновско. Извършени са много арести на комитетски дейци. Ст. Стамболов успява да се спаси чрез укриване и след поражението на въстанието отново се прехвърля в Румъния. Включва се в основаното през юли 1876 г. Българско централно благотворително общество — политическа организация на българската емиграция, която продължава делото на БРЦК за националноосвободителното движение на българския народ след неуспеха на Априлското въстание. Участва и в основания от Хр. Ботев в. «Нова България».

По време на Освободителната война (1877–1878) е кореспондент на руски вестници. Привлечен е и като секретар на военния пратеник на Славянския комитет. Полага грижи за организирането на Българското опълчение.

След извоюването на националната независимост се завръща в България. Установява се в родния си град и се отдава на адвокатска дейност. Участва като гост в УС в Търново от 1879 г. и се ориентира към течението на либералите, възглавено от Др. Цанков, П. Каравелов и П. Р. Славейков. Един от главните инициатори за организиране на движението на българския народ срещу несправедливите решения на Берлинския конгрес от 1878 г.

Макар да няма необходимия възрастов ценз, през 1880 г. е избран за депутат във II ОНС (1880–1881), в което разгръща активна парламентарна дейност. Обявява се открито против държавния преврат от 27 април 1881 г. и против въведения от княз Александър Батенберг режим на пълномощията (1881–1883).

При първото разцепление на старата ЛП в Княжеството минава на страната на крайните, възглавявани от П. Каравелов. Избран е за председател на IV ОНС (1884–1886).

Посреща с радост Съединението на Източна Румелия с Княжество България и оказва немалка роля върху княз Ал. Батенберг да приеме историческия акт и стане княз на обединеното отечество. Участва като доброволец в Сръбско-българската война от 1885 г.

Не одобрява извършения преврат против княз Ал. Батенберг и с помощта на Пловдивския гарнизон организира контрапреврат и довежда в страната абдикиралия княз. След окончателното решение на Ал. Батенберг да напусне завинаги България е включен в състава на Регентския съвет (август 1886–юни 1887). Като пръв регент е фактически разпоредител със съдбините на страната.

Поради остри разногласия с П. Каравелов се отцепва от неговата партия и през лятото на 1886 г. полага основите на самостоятелна политическа групировка под името Народнолиберална партия.

След избирането на княз Фердинанд за български владетел му е поверено формирането на правителството. Заедно с министърпредседателския пост поема и Министерството на вътрешните работи. От 4 юни 1890 г. до 2 ноември с. г. е временно управляващ Министерството на външните работи, а от 19 ноември 1893 до 19 май 1894 г. е временно управляващ и Министерството на народното просвещение.

Като министър-председател се отличава с диктаторски методи на управление. Преследва и малтретира своите политически противници. Опозиционните партии практически са парализирани, без официално да е забранена тяхната дейност. В стопанската област прокарва редица актове за ускоряване на икономическото развитие на страната. Външната му политика е насочена изцяло към обвързване на България със западните държави и най-вече с Австро-Унгария и Германия. Отявлен противник на царизма, но не и на руския народ. Непосредствен положителен резултат във външната му политика е полученото съгласие от Османската империя за назначаването на български владици в Скопската и Охридската епархия.

Бидейки начело на управлението на страната, Ст. Стамболов не обръща особено внимание на организационното укрепване на своята партия. Тази задача е предоставена повече на неговите по-близки съратници, участващи в Централното бюро на партията.

Тъй като откритата му непримиримост към Русия пречи за международното признаване на Фердинанд за законен български владетел, между двамата настъпва силно охлаждане на отношенията. Възмутен от контактите на княза с представители на Русия, които той предприема зад гърба на правителството във Виена, подава оставката на своя кабинет. За негова голяма изненада Фердинанд я приема и възлага формирането на новия кабинет на д-р К. Стоилов (1894). Опитите на политическите му привърженици да не се приема оставката на правителството завършват без успех.

Лишен от управлението на страната, Ст. Стамболов, както и възглавяваната от него партия се оказват в много трудно положение. Практически той е поставен в положение на домашен арест. Това затруднява изключително много дейността му като политически деец и не позволява нормални условия за организационното укрепване на неговата партия.

Предупреден от свои съидейници за готвено срещу него покушение, той подава молба до правителството да му се издаде задграничен паспорт, за да отиде да се лекува в чужбина. Под предлог, че парламентарна комисия от VIII ОНС се е противопоставила на това искане, молбата му е отхвърлена.

В началото на юли 1895 г. на излизане от Юнион клуб в центъра на столицата е нападнат от наемни убийци и съсечен. Умира след няколко дни от нанесените му силни рани.

След смъртта му за лидер на НЛП е издигнат Димитър Петков.

12. Димитър Николов Петков (1858–1907) — роден в с. Башкьой, Тулчанско, Северна Добруджа (дн. в Румъния). Първоначалното си образование получава в родното си село, след което учи в гр. Тулча. Едва 17–годишен юноша се прехвърля в Румъния и се свързва със средите на българската революционна емиграция. Взема участие в сръбско-турската война от 1876 г. като доброволец в четата на Панайот Хитов.

След избухването на Освободителната война е в редовете на Българското опълчение. Отличава се в боевете при Стара Загора и Шипка. На връх Св. Никола е ранен тежко, поради което е ампутирана едната му ръка. За проявения от него героизъм е награден лично от руския император.

Включва се активно в обществено-политическия живот на освободеното си отечество. Първоначално е в редовете на ЛП в Княжеството. След нейното разцепление през 1883–1884 г. застава на страната на крайните, възглавявани от П. Каравелов.

Обявява се открито против държавния преврат от 27 април 1881 г. и против въведения от княз Ал. Батенберг режим на пълномощията.

Занимава се с активна журналистическа дейност. Голяма популярност му донася издаваният от него сатирично-хумористичен вестник «Свирка» (1883–1885). През 1885 г. издава и други вестници — «Народно събрание» и «Независимост».

Посреща с радост Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885).

По време на преврата и контрапреврата против първия български владетел — княз Ал. Батенберг, застава на страната на Ст. Стамболов. Напуска и каравелисткото течение в ЛП и се включва в редовете на основаната през 1886–1887 г. НЛ(С)П. Участва в издаването на нейния печатен орган в. «Свобода».

След формирането на Стамболовото правителство е назначен за столичен кмет. На този пост остава от 1887 до 1893 г. и има големи заслуги за архитектурното обновяване на София и превръщането й от изостанал градец с ориенталски изглед в по-съвременен европейски град. От 14 декември 1892 до 3 май 1893 г. е председател на VI ОНС. От 3 до 17 май с. г. е председател на IV ВНС, а от 15 октомври до 19 ноември 1893 г. е председател и на VII ОНС. След това е включен в състава на правителството на Ст. Стамболов като министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията (19 ноември 1893 до 19 май 1894).

След падането на първия стамболовистки режим продължава участието си в издаването на партийния орган в. «Свобода». Става най-близкият сподвижник на Ст. Стамболов и след неговата гибел е избран за лидер на НЛ(С)П.

През 1897 г. отстъпва лидерския пост на партията на Димитър Греков, но след напускането на нейните редове от последния отново става водач на партията. През 1899 г. отново отстъпва водителството на партията на Д. Греков, като след неговата смърт през 1901 г. отново е лидер на партията. През 1899 г. по негова инициатива се променя името на печатния орган на партията и вместо «Свобода» започва да излиза «Нов век».

След падането на правителството на д-р Ст. Данев (май 1903) и отказа на лидера на ДП да формира новото правителство княз Фердинанд поверява управлението на страната на НЛ(С)П. Но за министър-председател е назначен старият царедворец — ген. Рачо Петров. Д. Петков поема Министерството на вътрешните работи. Без да е министър-председател, той е душата на новото правителство. На 23 октомври 1906 г. ген. Р. Петров подава оставка като министър-председател (и министър на външните работи). Ръководството на кабинета се поема най-сетне от Д. Петков. Той запазва отново и портфейла на Министерството на вътрешните работи, като същевременно поема и временното управление на Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията.

Във вътрешната и външната си политика вторият стамболовистки режим продължава линията на първото стамболовистко правителство: насилствени действия срещу своите политически противници, покровителстване на родната индустрия, търговия и занаяти, сближение със западноевропейските държави и най-вече с Австро-Унгария и Германия. Особено брутални са неговите мерки спрямо студентството и преподавателския персонал на единственото по онова време висше учебно заведение след освиркването на княза от студентите пред Народния театър (януари 1907).

В края на февруари с. г. е прострелян край Орлов мост в столицата от политически противник.

След смъртта му лидер на НЛ(С)П става д-р Никола Генадиев.

13. Никола Иванов Генадиев (1868–1923) — роден в гр. Битоля, Вардарска Македония (дн. в СФРЮ). Основно образование завършва в родния си град, след което учи гимназия в Пловдив. Завършва право с докторат в Брюксел.

След завръщането си в България заедно с адвокатската си практика се занимава с публицистична и журналистическа дейност. През 1890 г. заедно с брат си Харитон Генадиев основава в Пловдив в. «Балканска зора» — първият голям и траен български всекидневник след Освобождението на страната ни от османско иго. От 1892 г. е член на НЛ(С)П, на която остава последователен привърженик и след падането на първия стамболовистки режим. За пръв път е избран за депутат в XI ОНС. Проявява се като отличен парламентарен оратор.

След повторното поемане на управлението на страната от НЛ(С)П е включен в правителството отначало като министър на правосъдието (май 1903–януари 1904), а след това възглавява Министерството на търговията и земеделието.

След убийството на министър-председателя Д. Петков (26 февруари 1907) той се провъзгласява за лидер на партията, но това му качество е оспорено от част от членската маса начело с Добри Петков.

От 1907 г. е един от главните редактори на партийния орган — в. «Нов век».

Участва като доброволец в Балканската и в Междусъюзническата война (1912–1913).

В коалиционното правителство на д-р В. Радославов му е поверен постът министър на външните работи (4 юли 1913). Поради разногласия с министър-председателя по основните линии на външната политика на страната на 17 декември с. г. подава оставка. През февруари 1914 г. е подведен под съдебна отговорност заради злоупотреби с държавни средства в качеството му на министър във второто стамболовистко правителство. Поради липса на доказателства не получава присъда.

След избухването на Първата световна война се обявява против курса на цар Фердинанд и послушното му радославистко правителство за въвличане на България в световния конфликт на страната на Австро-Унгария и Германия. За участие в т. нар. Деклозиерова афера от лятото на 1915 г. е изправен пред съда, осъден и хвърлен в затвора, където престоява до есента на 1918 г.

Излязъл на свобода, веднага пристъпва към възобновяване на своето течение в НЛ(С)П. Изиграва важна роля за групирането на трите либерални партии — радослависти, стамболовисти и тончевисти в Националлибералната партия (1920).

През септември 1923 г. напуска редовете на тази партия и заедно с група свои съмишленици поставя началото на нова политическа организация «Народно единство». Убит е в навечерието на парламентарните избори за XXI ОНС.

14. Добри Петков Петков (1860–1932) — роден в с. Церова кория, Великотърновско (дн. Ловешка област). Завършва Военното училище в София и служи като офицер в редовете на Българската армия. Достига до чин подполковник. Участва в Сръбско-българската война от 1885 г. През 1895 г. напуска военната кариера и се отдава на обществено-политическа дейност. Влиза в редовете на НЛ(С)П. Привлечен е в издаването на партийния орган в. «Свобода», а от 1899 г. и в. «Нов век».

За пръв път е избран за народен представител в XIII ОНС (1903) и е издигнат за един от неговите подпредседатели. След убийството на Димитър Петков (26 февруари 1907) оспорва претенциите на д-р Никола Генадиев за лидерския пост и фактически става лидер на второ течение в НЛ(С)П, което, както и генадиевисткото, не се отцепва от партията. В същото време е избран за председател на XIII ОНС на мястото на д-р Петър Гудев, който поема поста министър-председател.

По време на Балканската война (1912–1913) е командир на Кърджалийския отряд. За проявена храброст е награден с високи военни ордени.

След формирането на коалиционното правителство на д-р В. Радославов не е привлечен в неговия състав. От 23 септември 1913 г. е назначен за министър на обществените сгради и благоустройството на мястото на Петър Динчев, който поема Министерството на земеделието и държавните имоти.

Като член на радослависткото правителство носи непосредствена отговорност за въвличането на България в Първата световна война. На 4 ноември 1919 г. заедно с другите министри от това правителство е арестуван и изправен пред Държавен съд. Осъден и хвърлен в Сливенския затвор, където престоява до амнистирането му от правителството на проф. Ал. Цанков (лятото на 1924). Пуснат на свобода, той не крие амбициите си за ръководна роля в НЛП. Когато среща отпор от по-младите водители на тази партия, през лятото на 1925 г. заедно с група свои съмишленици се отцепва от нейните редове и прокламира възстановяването на НЛ(С)П. Подновява и издаването на нейния печатен орган в. «Свобода». През следващите няколко години прави комбинации с различните крила на тази партия, привлича на своя страна и остатъците от партията «Народно единство». Не успява да си осигури трайно място като политически лидер. След установяването на блоковото управление (юни 1931) поради напреднала възраст постепенно се оттегля от активна обществено-политическа дейност.

15. Димитър Панайотов Греков (1847–1901) — роден в Болград, Бесарабия, в семейството на виден възрожденски деец. Завършва гимназия в родния си град и право в Екс ан Прованс, Франция. От 1875 до 1877 г. е адвокат в гр. Браила. След Освобождението на България от османско иго се заселва в София и се включва дейно в обществено-политическия живот на Княжеството. Сближава се с д-р Константин Стоилов и Григор Начович и става един от водачите на КП. В същото време заема и отговорни съдебни и държавни постове — председател на Софийския областен съд и на Върховния съд (1879). В първия български кабинет, възглавен от Тодор Бурмов, му е поверен постът министър на правосъдието (5 юли–24 ноември 1879). В следващото правителство начело с епископ Климент (24 ноември 1879–24 март 1880) отново е титуляр на Министерството на правосъдието и временно управлява Министерството на вътрешните работи.

Одобрява извършения от княз Александър Батенберг държавен преврат от 27 април 1881 г. и въведения от него режим на пълномощията. Избран е за подпредседател на Държавния съвет (1881–1882). От 23 юни 1882 до 3 март 1883 г. е привлечен в състава на правителството на Леонид Соболев пак като министър на правосъдието. Председател на III ОНС (9 септември–25 декември 1883).

След Съединението на Източна Румелия с Княжество България е изпратен с отговорна мисия от княз Александър Батенберг до сръбския крал Милан. През 1886 г. известно време е български дипломатически агент в Цариград. През с. г. е включен и в състава на делегацията за избиране на български княз в Европа.

През управлението на първия стамболовистки режим минава в редовете на НЛ(С)П и става един от приближените лица на нейния лидер. От 2 ноември 1890 до 19 май 1894 г. е министър на външните работи, а от 20 септември 1891 до 13 февруари 1892 г. и временно управляващ Министерството на правосъдието.

След убийството на Ст. Стамболов (1895 г.) Димитър Петков му отстъпва лидерския пост на НЛ(С)П, който той заема до 1897 г. След това се отказва от него, напуска и самата партия и се отдава само на адвокатска практика. Поради близките му контакти с двореца и големи симпатии с княз Фердинанд през януари 1899 г. му е поверено формирането на правителството, в което останалите членове са дейци на ЛП(Р). Полага усилия да въвлече в управлението на страната и своите бивши политически съмишленици — стамболовистите, което е посрещнато със силен отпор от радославистите. В резултат на обтегнатите му отношения с лидера на тази партия на 1 октомври 1899 г. подава оставка като министър-председател. Веднага след това Д. Петков отново му отстъпва лидерския пост на НЛ(С)П, който той заема до своята неочаквана смърт през април 1901 г.

16. Васил Христов Радославов (1854–1929) — роден в гр. Ловеч в борческо семейство. По-големият му брат Михаил (Матьо) Радославов е активен участник в националноосвободителното движение на българския народ, за което е заточаван от турските власти.

Първоначално учи в родния си град. Завършва право с докторат в Хайделберг (Германия) през 1882 г. След завръщането си в България наред с адвокатската си практика се отдава и на активна обществено-политическа дейност. Става привърженик на ЛП. Включен е в състава на правителството на П. Каравелов като министър на правосъдието (29 юни 1884–15 юли 1886). Същият пост му е поверен и във временното правителство на епископ Климент, формирано след преврата против княз Александър Батенберг (9–12 август 1886). В следващия временен кабинет начело с П. Каравелов е министър на вътрешните работи (12–16 август 1886).

Междувременно напуска каравелистката партия и преминава на страната на Ст. Стамболов и новообразуваната от него НЛ(С)П. От 16 август 1886 г. е назначен за министър-председател и заедно с това — титуляр отново на Министерството на вътрешните работи. Тези постове заема до избора на новия български княз (юни 1887). Принуден да подаде оставка, той скъсва със Ст. Стамболов и през 1887 г. основава своя политическа партия под името Либерална.

През целия период на първия стамболовистки режим (1887–1894) е в опозиция. Към края на управлението на Стамболовото правителство не без внушението на княз Фердинанд става един от инициаторите за изграждането на т. нар. Съединена легална опозиция, която издава и свой печатен орган — в. «Свободно слово».

След падането на Стамболовото правителство (май 1894) е включен в кабинета на д-р Константин Стоилов. От 19 май 1894 до 17 септември с. г. е министър на правосъдието и временно управляващ Министерството на народното просвещение. Поради разногласия с министър-председателя главно по външната политика на кабинета, насочена към помирение с Русия, подава оставка и съсредоточава своето внимание към организационното укрепване на основаната от него партия от 1887 г. Отново излиза на преден план в политическия живот на страната след падането на народняшкото правителство (януари 1899).

Княз Фердинанд поверява управлението на страната на неговата партия, но предоставя министърпредседателския пост на Димитър Греков, бивш лидер на НЛ(С)П, по това време безпартиен. Макар и в качеството си на министър на вътрешните работи, В. Радославов е фактически ръководител на правителството. Зорко бди против опитите на Д. Греков да привлече в управлението на страната лица от бившата му стамболовистка партия. Цялата дейност на правителството е подчинена на програмните цели и задачи на Либералната партия.

В началото на октомври 1899 г. В. Радославов успява да наложи оставката на Д. Греков от министърпредседателския пост. Надеждата, че той ще бъде негов наследник, остава напразна, тъй като князът назначава на този пост Тодор Иванчов — една третостепенна политическа личност в Радославистката партия. В. Радославов е силно огорчен от този акт на монарха, но поради жаждата неговата партия да бъде на власт се примирява и продължава да бъде министър на вътрешните работи. Отново е фактическият ръководител на правителството. Той е един от главните инициатори за въвеждането на натуралния десятък, който предизвиква силни вълнения сред селското население в цялата страна. Това довежда и до скорошното падане на правителството (27 ноември 1900) и отстраняването на ЛП от управлението на страната.

През юни 1903 г. В. Радославов, както и останалите му колеги от правителството (1899–1900) са изправени пред Държавен съд и съдени за измяна на Отечеството и за вреди, нанесени на страната по време на радослависткия режим. Получава 8–месечна присъда и е хвърлен в затвора. През декември 1903 г. обаче е помилван и излиза на свобода. Отново съсредоточава своята дейност в организационното укрепване на своята партия. Опитите му да предотврати надигането на центробежните сили в нея не дават положителен резултат. През пролетта на 1904 г. група нейни дейци начело с Димитър Тончев се отцепват от нея и полагат началото на нова политическа групировка — т. нар. Младолиберална партия.

Настъпват дълги години на опозиционно съществуване на неговата партия. Немалка част от членската й маса, oбезверена от надеждата за скорошното й повикване на власт, напуска нейните редове и се прелива в партиите, които застават начело на управлението на страната.

Сам В. Радославов внимателно следи вътрешната и външната политика на стамболовистите, демократите, народняците и прогресивните либерали. Той е открит привърженик за стимулиране на родната индустрия, търговия и занаяти; посреща с радост обявяването на независимостта на България (1908), оказва морална подкрепа на националноосвободителната борба на поробеното българско население от Македония и Одринско. Не остава настрана от народното въодушевление по повод обявяването на Балканската война (1912–1913).

След падането на коалиционния кабинет на д-р Стоян Данев (в началото на юли 1913) и отказа на Александър Малинов да формира новото българско правителство с тази задача е натоварен той. Поради невъзможността да образува кабинет само от представители на своята партия той застава начело на коалиционно правителство, в което включва и представители на НЛ(С)П и Младолибералната партия.

Идването му на власт става в твърде труден момент за страната. След поражението й в Междусъюзническата война (1913) тя е принудена да подпише в Букурещ (28 юли 1913) мирен договор със своите бивши съюзници от времето на Балканската война и с Румъния, по силата на който отстъпва свои територии, населени с компактно българско население. Отношенията с Турция се уреждат с т. нар. Цариградски договор също от 1913 г., който признава реокупирането на Източна Тракия.

България не е излекувала още своите рани, нанесени от Междусъюзническата война, когато през лятото на 1914 г. избухва военният конфликт между Австро-Унгария и Сърбия, запазил пламъка на Първата световна война. В качеството на министър-председател и министър на външните работи (заел този пост след оставката на д-р Никола Генадиев) той побърза да обяви, че неговото правителство ще запази неутралитет спрямо воюващите групировки. Твърде скоро проличава, че този неутралитет е твърде привиден и е по-скоро благосклонен към държавите от Тройния съюз.

Създава се благоприятна обстановка за принуждаване на Турция да отстъпи заграбените територии в Източна Тракия, но той очевидно не без внушението на монарха се задоволява само с една спогодба от септември 1915 г., по силата на която на България са направени незначителни териториални отстъпки по поречието на р. Марица. Главното му внимание е насочено към икономическото и финансовото обвързване на България с Австро-Унгария и Германия, в резултат на което през октомври 1915 г. се стига и до въвличането на България в световната война на тяхна страна. По такъв начин В. Радославов става един от главните виновници за последвалата нова национална катастрофа.

Тригодишната позиционна война предизвиква икономическа стагнация в страната, в резултат на което в нея се развихря невиждана спекула. Това става повод за стотици женски и гладни бунтове в цялата страна. Не по-малко е и недоволството сред войниците на фронта. Всичко това заставя цар Фердинанд да се раздели с неговото правителство. През юни 1918 г. то е заменено от кабинета на Ал. Малинов.

В средата на септември 1918 г. последва пробивът при Добро поле. Въстаналите спонтанно войници не крият своето намерение да се разправят с виновниците за новата национална катастрофа. За да избегне възмездието, В. Радославов побързва да избяга от България и да се установи в Германия, където прекарва остатъка от живота си.

Държавният съд, който осъжда членовете на неговото правителство, му дава задочно дългогодишна присъда. И след помилването на неговите колеги единствен той и Димитър Тончев остават със своите присъди.

И извън България Радославов не престава да се интересува от развоя на политическия живот в нея. Автор е на мемоарната книга «България и световната криза», публикувана през 1923 г.

17. Петър Иванов Пешев (1858–1931) — роден в с. Горско Сливово, Ловешко. Завършва право в Московския университет през 1884 г. и след завръщането си се включва в обществено-политическия живот на страната. Един от най-близките съратници е на д-р Васил Радославов и играе важна роля за организационното укрепване на основаната от него ЛП(Р). Участва като министър в няколко правителства. Като един от виновниците за въвличането на България в Първата световна война и сполетялата я след това национална катастрофа е осъден от Държавен съд и хвърлен в затвора. Пуснат е на свобода през лятото на 1924 г., но поради напреднала възраст постепенно се оттегля от активна политическа дейност.

Освен като политик и държавник занимава се и с активна журналистическа и публицистична дейност. Автор и на мемоари: «Историческите събития и живота ми от навечерието на Освобождението ни до днес (Чуто, видяно и преживяно)», издадени през 1925 г.

18. Димитър Стоянов Тончев (1859–1937) — роден в гр. Калофер. Първоначално учи в родния си град. Завършва право в Одеса. През 1883 г. се завръща в България и е назначен за подпредседател на Пловдивския департаментски съд и на Пловдивското углавно съдилище. Включва се в обществено-политическия живот на областта.

След Съединението на Източна Румелия с Княжество България се установява в София. Става политически съидейник отначало на Ст. Стамболов, а след това на д-р В. Радославов. Включен в правителството на последния като министър на правосъдието (16–26 август 1886). Същия пост заема и в кабинета на Ст. Стамболов (12 декември 1888–20 септември 1891).

През последните години на първия стамболовистки режим участва в т. нар. Съединена легална опозиция.

В правителството на д-р К. Стоилов му е поверен постът министър на търговията и земеделието (19 май–2 октомври 1894). Поради несъгласия с външнополитическия курс на народняшкия лидер подава оставка.

След установяването на радослависткия режим първоначално е министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията (19 януари 1899–27 ноември 1900). В служебното правителство на Тодор Иванчов е министър на външните работи и изповеданията (27 ноември 1900–12 януари 1901).

За злоупотреби с властта през 1903 г. е съден от Държавен съд, но е амнистиран през декември с. г.

През пролетта на 1904 г. заедно с група свои съмишленици напуска радославистката партия и основава нова политическа групировка под името Младолиберална партия.

Поради неособено съществените й различия от ЛП групировката на Д. Тончев не успява да се открои като значителна политическа сила в страната и до войните от 1912–1913 г. е една от най-малобройните в страната.

След възлагането на д-р В. Радославов да състави новия кабинет (началото на юли 1913) дава съгласието за участие на възглавяваната от него партия и влиза в състава на правителството като министър на финансите (4 юли 1913–21 юни 1918). Един от главните виновници за въвличането на България в Първата световна война и последвалата след нея втора национална катастрофа.

На 4 ноември 1919 г. заедно с останалите бивши министри от радослависткия кабинет е арестуван и съден от Държавен съд. Хвърлен е в Сливенския затвор, където остава и след преврата от 9 юни 1923 г. Амнистиран от XXI ОНС (1924), се опитва отново да участва активно в политическия живот на страната и най-вече в НЛП, но поради напреднала възраст постепенно се оттегля.

19. Григор Димитров Начович (1845–1920) — роден в гр. Свищов. Участник в националноосвободителната борба на българския народ срещу османските поробители. След Освобождението се включва активно в обществено-политическия живот на Княжество България. Избран е за депутат в УС, в което заема страната на консервативното течение. След закриване на събранието е един от основателите и водителите на КП. Избиран е многократно за народен представител. Заема редица министерски постове в правителствата до края на миналия век. Той е и дипломатически представител на България в Букурещ и Цариград.

Освен че е политик и държавник, Гр. Начович се занимава и с активна публицистична дейност. Автор е на трудове по земеделието и тютюневата промишленост. Сътрудничи на голям брой периодични издания. Един от инициаторите за основаване на Земеделското училище «Образцов чифлик» край Русе.

20. Александър Павлов Малинов (1867–1838) — роден в с. Пандъкли, Бесарабия, в семейство на българи, изселници от едноименно село от Ямболския край. Завършва гимназия в Болград и право в Киев. Идва в България и се установява да живее в София. Първоначално работи като съдия, прокурор и адвокат. Включва се в обществено-политическия живот на страната и става съмишленик на ДП.

През януари 1901 г. е избран за пръв път за народен представител в XI ОНС. Привлича вниманието на П. Каравелов и през януари 1903 г. е определен от него за временен ръководител на партията за времето, през което Каравелов смята да се лекува в чужбина. Неочакваната смърт на последния става причина Малинов да стане новият постоянен лидер на ДП.

През май с. г. княз Фердинанд предизвиква оставката на д-р Даневия кабинет и го поканва той да състави новото правителство. Ал. Малинов отказва направеното му предложение и съсредоточава силите си за организационното укрепване на партията, в която след падането й от власт през декември 1901 г. надигат глава центробежни сили в лицето на младите демократи, възглавявани от Найчо Цанов и Тодор Влайков.

Усилията да предпази партията от разцепление не се увенчават с успех и през 1905 г. младолибералите се откъсват от нея и се обособяват в самостоятелна политическа групировка под името Радикалдемократическа партия.

През 1907–1908 г. Ал. Малинов представя своята партия в т. нар. Патриотичен блок, който се бори против управлението на второто стамболовистко правителство. След неговото падане през януари 1908 г. княз Фердинанд отново му възлага задачата да формира новия кабинет. За изненада на своите политически съюзници от Патриотичния блок вместо коалиционно той образува самостоятелно правителство на ДП.

Освен министърпредседателския пост от януари 1908 до септември 1910 г. възглавява Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията, а от септември 1910 до март 1911 г. — Министерството на външните работи.

Като шеф на правителството взема дейно участие в подготовката и обявяването на независимостта на България (септември 1908 г. — ст. стил) и в изготвянето на проекта за измененията и допълненията на Търновската конституция, гласувани от V ВНС (лятото на 1911).

След падането на коалиционното правителство на д-р Ст. Данев (началото на юли 1913) е поканен да състави следващия кабинет, но не успява.

Внимателно следи вътрешната и външната политика на коалиционното правителство на д-р В. Радославов.

Времето от края на Междусъюзническата война (1913) до въвличането на България в Първата световна война използва главно за възстановяване на организационния живот на ДП, прекъснат след избухването на Балканската война (1912–1913).

През лятото на 1914 г. започва Първата световна война. Ал. Малинов одобрява първоначално декларирания неутралитет от правителството на д-р В. Радославов. Когато обаче става ясно, че той е привиден и че управляващите среди в София се готвят да тласнат България в световната война на страната на Австро-Унгария и Германия, се включва в акцията на останалите опозиционни дейци против тези намерения на монарха и правителството. Участва в аудиенцията при цар Фердинанд (4 септември 1915), но не отстоява решително своите позиции за възпирането на държавния глава от гибелния за страната път. Ал. Малинов не е изобщо против участието на България в световната война. Той просто желае тя да се намеси на страната на Съглашението.

След като България е въвлечена в световния конфликт, той гласува исканите от правителството на д-р В. Радославов военни кредити и още от този момент поема част от историческата отговорност за последвалата нова национална катастрофа.

Ал. Малинов се включва в създадения през 1916–1917 г. т. нар. Граждански опозиционен блок против правителството на д-р В. Радославов. След отстраняването на това правителство през лятото на 1918 г. той е поканен да образува новия кабинет. За разлика от 1908 г. шефът на ДП поканва водачите на останалите опозиционни партии, участващи в Гражданския опозиционен блок, да дадат свои представители в неговия кабинет, но под различни предлози те отказват да сторят това. Единствени откликват радикалдемократите.

Правителството на Ал. Малинов, в което той поема и поста министър на външните работи, е посрещнато с големи надежди както от населението във вътрешността на страната, така и от войниците на фронта. Очакванията и на едните, и на другите, че то ще пристъпи към незабавни стъпки за извеждане на страната от войната, не се оправдават и стават причина за всеобщо разочарование от него.

В средата на септември 1918 г. е извършен пробивът на съглашенските войски при Добро поле, който предизвиква избухването на Войнишкото въстание. Дори и в този критичен момент правителството не предприема никакви действия за сключване на примирие със съглашенските сили. Това прави едва след разгрома на главната квартира на армията в Кюстендил.

В края на септември е подписано най-сетне примирието с победителите, но при твърде тежки условия за страната. И макар че правителството успява да потуши Войнишкото въстание, срещу него съществува силно недоволство.

След абдикацията на цар Фердинанд и възкачването на цар Борис III на българския престол (началото на октомври 1918) Ал. Малинов подава оставката на възглавявания от него кабинет, но младият монарх отказва да я приеме. При все това в средата на октомври шефът на ДП е принуден да извърши реконструкция в него, като привлича в състава му и други политически партии. Въпреки тази стъпка дните на новото правителство са преброени, тъй като то не се ползва с доверието нито на населението в страната, нито на съглашенските сили. В края на ноември 1918 г. Малинов подава оставката на своя кабинет, но неговата партия продължава да участва с двама свои представители в правителството на Т. Теодоров (ноември 1918–май 1919).

Едва след реконструкцията на кабинета през май 1919 г. тя минава окончателно в опозиция.

Следвоенния период Ал. Малинов използва за възстановяване и организационно укрепване на своята партия. За разлика от някои други партийни лидери той не е привърженик на идеята за коалиране с други политически сили. Обявява се открито против коалиционното и самостоятелното управление на БЗНС.

Изборните неуспехи през август 1919 и март 1920 г. предизвикват отлив от редовете и на ДП. Въпреки това Ал. Малинов продължава да отстоява възприетата от него линия за самостоятелното й участие в обществено-политическия живот. Едва през пролетта на 1922 г. той скланя за съвместни действия с ОНПП и РДП против правителството на БЗНС, но при условие че във формирания Конституционен блок всяка от участващите партии ще запази своята самостоятелност.

Ал. Малинов участва в първата голяма политическа акция против управлението на БЗНС — проектирания събор на партиите от Конституционния блок в Търново (дн. Велико Търново) за 17 септември 1922 г. Дори подготвя и своя реч, която е трябвало да произнесе на него. На път за старопрестолния град заедно с водачите на другите партии от Конституционния блок е малтретиран от привърженици на БЗНС.

След неуспеха на акцията на Конституционния блок е арестуван. Проведеният през ноември 1922 г. референдум го признава за един от главните виновници за националната катастрофа от 1918 г. До преврата от 9 юни 1923 г. прекарва в затвора в очакване да бъде изправен пред Държавен съд. Посреща с одобрение събарянето на земеделското правителство, но не одобрява намеренията на деветоюнските управници за ликвидирането на партиите от Конституционния блок и изграждането на нова политическа партия в страната. През юли 1923 г. е освободен от затвора. Принуден е от правителството на Ал. Цанков да даде съгласието си за вливане на ДП в новата политическа групировка. През април 1924 г. обаче възстановява отново своята партия. През целия период на управлението на сговористите е в редиците на легалната опозиция.

Във връзка с насрочените през юни парламентарни избори за XXIII ОНС застава начело на предизборната коалиция Народен блок, съставена от ДП, БЗНС «Врабча 1», Радикалната партия и крилото от НЛП, възглавявано от Георги Петров. След като тази коалиция спечелва изборите, той е натоварен да образува новия кабинет. Освен министърпредседателския пост поема и Министерството на външните работи (29 юни 1931). Неочаквано през октомври с. г. подава оставка от тези постове по «здравословни» причини. Запазва обаче лидерството си в ДП и заедно с това е избран за председател на XXIII ОНС. Продължава да играе активна роля в обществено-политическия живот. Не одобрява извършения на 19 май 1934 г. държавен преврат и потъпканите от новите управници парламентарни традиции, осветени от Търновската конституция. Минава в лагера на легалната опозиция на монархическия режим. От нейна страна се кандидатира и за народен представител в изборите за XXIV ОНС (1938), но умира в навечерието на тяхното провеждане.

21. Никола Стойчев Mушанов (1872–1951) — роден в гр. Дряново. След завършване на юридическото си образование в Екс ан Прованс, Франция, се завръща в България и работи като прокурор в Стара Загора и Варна. Премества се в Русе и преминава на адвокатска практика. От 1897 г. се включва в обществено-политическия живот на страната. Става член на ДП и бързо се изявява като един от ръководните й дейци.

След поемането на лидерството на партията от Ал. Малинов е един от неговите най-близки другари и съратници. Извършва голяма дейност за организационното укрепване на ДП. През периода на самостоятелното й управление (1908–1911) първоначално е министър на народното просвещение (януари 1908–септември 1910), а след това възглавява Министерството на вътрешните работи (септември 1910–март 1911).

В навечерието и по време на войните 1912–1913 и 1915–1918 г. изцяло следва линията на шефа на ДП. В новия кабинет на Ал. Малинов, формиран на 21 юни 1918 г., поема поста министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството, а след неговата реконструкция в средата на октомври с. г. възглавява Министерството на железниците, пощите и телеграфите. Носи отговорност за катастрофалния изход на България от Първата световна война.

В последвалия кабинет на Т. Теодоров (ноември 1918–май 1919 г.) е министър на вътрешните работи. Противопоставя се на искането на БЗНС за провеждането на съюзен конгрес в столицата през април 1919 г. и това довежда до изваждането му от кабинета.

Отявлен противник е на управлението на БЗНС. Взема дейно участие в борбата на ДП и другите опозиционни сили срещу правителството на Ал. Стамболийски.

След неуспеха на акцията на Конституционния блок в Търново (дн. Велико Търново) е арестуван и хвърлен с останалите блокови министри в затвора с намерение да бъде съден от Държавен съд като един от виновниците за втората национална катастрофа от 1918 г.

В затвора остава до преврата от 9 юни 1923 г. Посреща с одобрение падането на земеделското управление, но не е съгласен с искането на новите управници от кабинета на проф. Ал. Цанков за заличаване на ДП и вливането на членската й маса в проектираната нова политическа групировка. Принуден е да отстъпи от тази позиция, но през април 1924 г. подкрепя действията на Ал. Малинов за възстановяването на ДП. През целия следващ период на сговористкия режим е в лагера на неговата легална опозиция.

След изборната победа на коалицията Народен блок в парламентарните избори за XXIII ОНС е включен в коалиционния кабинет на Ал. Малинов като министър на вътрешните работи (21 юни 1931). От 12 октомври с. г. е назначен за министър-председател и поема Министерството на външните работи до края на блоковото управление.

Като шеф на правителството полага всички сили, за да не бъде изместена ДП от първенствуващото й положение в блоковия кабинет.

Посреща с неодобрение държавния преврат от 19 май 1934 г. и минава на страната на легалната опозиция на монархическата власт.

В навечерието на Втората световна война и след подписването на Тристранния пакт (1 март 1941) се обявява против линията на монархическия режим за икономическото и политическото обвързване на България с Германия и останалите страни от хитлеристката ос. От друга страна, отказва сътрудничеството си с БРП и не влиза в образувания през лятото на 1942 г. по нейна инициатива Отечествен фронт.

Влиза в кабинета на Константин Муравиев (2–8 септември 1944) като министър без портфейл.

След 9 септември 1944 г. е съден от Народния съд. Пуснат на свобода, отново се занимава с активна обществено-политическа дейност. Под негово ръководство се възстановява ДП (1945). Обявява се против отечественофронтовската власт, заради което е подложен на преследване.

22. Александър Ангелов Гиргинов (1879–1953) — роден в Търново (дн. Велико Търново). Завършва право с докторат в Лайпциг (Германия). Влиза в редовете на ДП и става един от най-близките съратници на нейния лидер Александър Малинов. След преврата от 9 юни 1923 г. е против натиска на сговористкия режим за вливането на ДП в проектираната нова политическа групировка. Когато въпреки това тя е принудена да влезе в Демократическия сговор, той е включен в неговото централно ръководство. През януари 1924 г. обаче подава оставка от него и с това подпомага действията на Ал. Малинов за възобновяването на ДП. Когато това е осъществено от конференцията, през април с. г. той отново е един от партийните ръководни дейци. В правителството на Народния блок, съставено в края на юни 1931 г., първоначално му е поверено Министерството на финансите, но след извършената реконструкция на кабинета през октомври с. г. поема Министерството на вътрешните работи и народното здраве. Негово е авторството на добилия печална слава Закон за опазване на печата. След държавния преврат от 19 май 1934 г. е в лагера на легалната опозиция на монархическата власт. След смъртта на Ал. Малинов през пролетта на 1938 г. прави опит да заеме неговото място в ДП, която по това време води полулегално съществуване, но не успява. През годините на Втората световна война е привърженик на идеята за неутралитет на България спрямо воюващите групировки. Влиза в правителството на Константин Муравиев (2–8 септември 1944), за което след това е съден от Народен съд. Заедно с H. Мушанов взема непосредствено участие във възобновяването на ДП през лятото на 1945 г. и става редактор на печатния й орган — в. «Знаме». За участието му в опозицията на отечественофронтовската власт е подложен на преследване и малтретиране.

Освен като политик и държавник Ал. Гиргинов се изявява и като изтъкнат публицист. Автор е на голям брой трудове, сред които: «Борбата против личния режим и неговите крепители. Принос към политическата история на България. Ч. I. Управлението на Демократическата партия от 1908 до 1911 г.», «Кабинетът Малинов — Костурков в 1918 г.», «Изпитанията във войната 1915–1918 г.», «Народната катастрофа. Войната 1912–1913 г.» и др.

23. Георги Тодоров Данаилов (1872–1939) — роден в гр. Свищов. Завършва право в Москва, след което става преподавател по политическа икономия във Висшето училище в София (дн. Софийски университет «Св. Кл. Охридски»). Влиза в редовете на ДП и скоро става един от нейните ръководни дейци. От 1918 до 1923 г. е непрекъснато секретар на Централното бюро на партията. Отявлен противник на коалиционното и самостоятелното управление на БЗНС. Играе важна роля за организационното възстановяване и укрепване на партията в годините след Първата световна война. Министър на търговията, промишлеността и труда през юни–октомври 1918 г. След преврата от 9 юни 1923 г. обаче напуска нейните редове и става член на образувания през август 1923 г. ДСг. През 1930–1931 г. е министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството във второто сговористко правителство, възглавявано от А. Ляпчев. След разцеплението на ДСг. през май 1932 г. минава в крилото на А. Ляпчев. Посреща с неодобрение правителствената промяна от 19 май 1934 г. и минава в лагера на легалната опозиция на монархическия режим.

Автор на важни трудове по политическа икономия и демографията на България.

24. Теодор Иванов Теодоров (1859–1924) — роден в гр. Елена в заможно семейство. Завършва гимназия в гр. Николаев и право — в гр. Новоросийск (Русия). Завръща се в България и работи като съдия в София и Русе. Влиза в редовете на НП и става един от ръководните й дейци. Избран за председател на VIII ОНС (1894–1896), след което е включен в правителството на д-р К. Стоилов (1896–1899). Първоначално е министър на правосъдието, а от 1897 до 1899 г. възглавява Министерството на финансите. В коалиционните кабинети на Ив. Ев. Гешов (1911–1913) и на д-р Ст. Данев (юни–юли 1913) отново е министър на финансите. Участва и в правителството на Ал. Малинов (октомври–ноември 1918) като министър на външните работи и изповеданията. От края на ноември 1918 до началото на октомври 1919 г. е министър-председател и министър на външните работи и изповеданията. Ръководи българската делегация в Париж за изготвяне на мирния договор на страната. Един от яростните противници на управлението на БЗНС (1919–1923). След сливането на НП и ПЛП в ОНПП (ноември 1920) е един от лидерите на новата политическа групировка. Включва се дейно и в образувания през лятото на 1922 г. Конституционен блок от партиите на демократите, обединистите и радикалдемократите. След провалянето на акцията на Конституционния блок срещу правителството на БЗНС от септември 1922 г. е арестуван и хвърлен в затвор. Като министър в правителствата от 1911–1913 е обвинен за един от главните виновници за националната катастрофа от 1913 г. Подготвяният срещу него и другите бивши министри от кабинетите на Ив. Ев. Гешов и д-р Ст. Данев, както и на Ал. Малинов (от 1918) процес не се провежда поради извършения преврат от 9 юни 1923 г. Пуснат на свобода след събарянето на правителството на БЗНС, отново се включва активно в живота на своята партия. Подкрепя решението за нейното вливане в Народния, а след това и в Демократическия сговор. Избиран многократно за народен представител.

Освен като политик и държавник Т. Теодоров се занимава и с активна журналистическа дейност. Сътрудничи на изданията на своята партия и на други периодични списания вестници.

25. Михаил Иванов Маджаров (1854–1944) — роден в гр. Копривщица. Първоначално учи в родния си град и в Пловдив, след което продължава образованието си в Роберт колеж в Цариград. Завръща се в България и учителства в гр. Пазарджик. След Освобождението се включва дейно в обществено-политическия живот на Източна Румелия. Става един от водителите на Н(С)П. Избиран е неколкократно в състава на Областното събрание и участва като директор (министър) на финансите в Директората (правителството) на областта.

Посреща с възторг Съединението на Източна Румелия с Княжество България, но не одобрява външнополитическия курс на страната, провеждан от Регентството. През 1886 г. е принуден да напусне страната и в продължение на 3 години живее в гр. Одеса. През 1889 г. се завръща в България и поради невъзможността да се занимава с политическа дейност се отдава на адвокатска практика. След падането на Стамболовото правителство е включен в кабинета на д-р К. Стоилов и през целия период на неговото управление възглавява Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията. Взема дейно участие в създаването и организационното укрепване на НП. Дълги години е един от редакторите на печатния й орган в. «Мир». От 1912 до 1915 г. е на дипломатическа работа — отначало в Лондон, а после в Петроград. Обявява се против въвличането на България в Първата световна война на страната на държавите от Тройния съюз. След излизането на България от световната война участва в кабинетите на Т. Теодоров и Ал. Стамболийски (май 1919–април 1920). Яростен противник на самостоятелното управление на БЗНС. След сливането на НП и ПЛП е един от водителите и на ОНПП. Играе видна роля и в образувания през лятото на 1922 г. Конституционен блок. Посреща с одобрение извършения преврат от 9 юни 1923 г., както и вливането на ОНПП в образувания по инициатива на сговористкото правителство ДСг. Избиран многократно за народен представител. Занимава се и с активна публицистична и преводаческа дейност. Автор на мемоари за обществено-политическия живот в Източна Румелия, за управлението на правителството на д-р К. Стоилов и за дипломатическата подготовка на войните от 1912–1918 г.

26. Стефан Савов Бобчев (1853–1940) — роден в гр. Елена. Първоначално учи в родния си град, след което продължава образованието си в Цариград и Москва. По професия юрист. След Освобождението участва в обществено-политическия живот на Източна Румелия. Избиран е в състава на Областното събрание и Директората (правителството). Възглавява и Върховния административен съд в областта. Един от водителите на Н(С)П в Източна Румелия.

След Съединението на Източна Румелия с Княжество България продължава участието си в обществено-политическия живот. Един от водителите на основаната през 1894 г. НП. Министър в коалиционния кабинет на Ив. Ев. Гешов (1911–1912). Дългогодишен преподавател по каноническо право във Висшето училище в София (дн. Софийски университет «Св. Кл. Охридски») и по съвременна политическа и социална история в Балканския близкоизточен институт. Дълги години възглавява Дружеството на българските публицисти и писатели, както и Славянското дружество в България. Редактор и сътрудник на повече от 20 периодични издания. Автор на голям брой публикации по правни и обществено-политически въпроси.

27. Атанас Димитров Буров (1875–1954) — роден в гр. Горна Оряховица в семейството на банкер. Баща му Димитър Буров основава банкерска търговска фирма в родния му град още през 1862 г., която има свои клонове и в Русе и София.

След като завършва средното си образование, следва финансови и правни науки във Франция. Завръща се в страната и се включва в обществено-политическия й живот. Влиза в редовете на НП и по-късно става един от ръководните й дейци. Избиран многократно за народен представител. Издигнат за подпредседател на XV ОНС (1911–1913). Министър на търговията, промишлеността и труда в коалиционния кабинет на д-р Ст. Данев (юни–юли 1913). Същия пост заема и в коалиционното правителство на Ал. Стамболийски (октомври 1919–април 1920). След образуването на самостоятелното правителство на БЗНС е ярък противник на земеделското управление. Играе ръководна роля в образуваната през 1920 г. ОНПП, а също и в създадения през лятото на 1922 г. Конституционен блок. Взема активно участие в подготовката на първата акция на блока срещу правителството на Ал. Стамболийски от септември 1922 г., като организира въоръжена група от свои съмишленици от Горнооряховския край. След провала на акцията емигрира от страната и се завръща едва след извършването на преврата от 9 юни 1923 г. Подкрепя решението на ръководството на ОНПП за вливането й в организацията НСг., извършено в края на юли 1923 г. След създаването на ДСг. (август 1923) е един от неговите лидери. През управлението на второто сговористко правителство е министър на външните работи и изповеданията (1926–1931) и възглавява т. нар. обединистко «племе». След разцеплението на ДСг. през май 1932 г. първоначално възглавяваното от него «племе» минава към крилото на А. Ляпчев, но по-късно се обособява като самостоятелна политическа групировка. Посреща с неодобрение извършения държавен преврат от 19 май 1934 г. Отношението му към установената след това монархическа власт е противоречиво, но в крайна сметка застава на страната на легалната опозиция. Обявява се против въвличането на България във Втората световна война и още повече на страната на държавите от хитлеристката ос, но отбягва и сътрудничеството с Отечествения фронт. Участва като министър без портфейл в правителството на Константин Муравиев (2–8 септември 1944). След 9 септември 1944 г. е съден от Народния съд, а за участието му в опозицията срещу отечественофронтовската власт е подложен на нови преследвания — въдворен е на местожителство вън от столицата, а после хвърлен и в затвора, където умира.

Освен като политически и държавен деец Ат. Буров се занимава и активно с банково дело. Собственик е на една от най-големите банки в страната, която ръководи почти до нейното национализиране.

28. Цвятко Петров Бобошевски (1884–1952) — роден в гр. Враца. Един от по-младата генерация водители на НП. По професия юрист. След сливането на НП с ПЛП (1920) — деец и на ОНПП. Участва като министър в кабинетите на проф. Ал. Цанков и А. Ляпчев (1923–1930). След държавния преврат от 19 май 1934 г. е в лагера на легалната опозиция на монархическия режим. Обявява се против въвличането на България на страната на държавите от хитлеристката ос, но отбягва и сътрудничеството с БРП. Едва в края на август 1944 г. минава определено на страната на ОФ. След политическата промяна на 9 септември 1944 г. е включен в състава на Регентския съвет до обявяването на България за народна република (септември 1946).

29. Стоян Петров Данев (1858–1949) — роден в гр. Шумен. Първоначално учи в родния си град, след което продължава образованието си в Прага. Макар и ученик, през 1876 г. участва като четник в четата на Филип Тотю в сръбско-турската война (1876). Завършва право в Хайделберг с докторат (1881) и политически науки в Париж през 1883 г.

Завръща се в България и се установява да живее в София. Занимава се с адвокатска практика и се включва в обществено-политическия живот на страната. Влиза в редовете на цанковисткото течение на ЛП. През 1897 г. е посочен за негов лидер от самия Драган Цанков. Две години по-късно това течение се преименува на ПЛП.

В парламентарните избори за XI ОНС (януари 1901) възглавяваната от него партия се нарежда на второ място по броя на получените депутатски места и участва във формирания през февруари с. г. коалиционен кабинет от лидера на ДП — П. Каравелов. В него му е поверен постът министър на външните работи.

След бламирането на това правителство през декември 1901 г. ПЛП поема самостоятелно управлението на страната. Д-р Ст. Данев е назначен за министър-председател и отново възглавява Министерството на външните работи. Една от съществените стъпки на неговото правителство е извеждането на страната от тежката финансова криза, наследена от разсипническия режим на радославистите. През 1902 г. подписва тайна военна конвенция с Русия, която няма агресивен характер и не е насочена срещу никоя от съседните балкански държави, а е предназначена да противодейства на сключения през 1883 г. австро-унгарско-румънски съюз. Тържествено се отбелязва и 25–годишнината от Руско-турската война (1877–1878).

Тъй като на княз Фердинанд не се нрави откритият проруски курс на кабинета, през май 1903 г. предизвиква неговата оставка.

През 1906–1908 г. д-р Ст. Данев участва в т. нар. Патриотичен блок, формиран от опозиционните партии против управлението на второто стамболовистко правителство. След неговото падане през януари 1908 г. ПЛП обаче не е поканена в новия кабинет начело с Ал. Малинов.

Д-р Ст. Данев посреща с радост обявяването на независимостта на България (1908) и не се противопоставя на укрепването на монархическия институт в страната.

След падането на правителството на демократите през март 1911 г. той е поканен от цар Фердинанд да състави новия кабинет, но отказва и с тази задача е натоварен лидерът на народняците Ив. Ев. Гешов. Д-р Ст. Данев е избран за председател на V ВНС (юни–юли 1911), което прокарва изработените от правителството на ДП изменения и допълнения в Търновската конституция. Той е председател и на XV ОНС, избрано през септември 1911 г. Представители от неговата партия участват в коалиционния кабинет на Ив. Ев. Гешов.

След приключването на Балканската война (1912–1913) лидерът на НП подава оставка като шеф на правителството и неговото място се заема от д-р Ст. Данев. Водачът на ПЛП застава начело на управлението на страната в един изключително труден за нея момент. Между България и нейните балкански съюзници липсва единомислие по разпределението на освободените от Турция земи. Докато д-р Ст. Данев е склонен да търси мирен път за уреждането на възникналите спорове, цар Фердинанд предпочита да действа със силата на оръжието. На 16 юни 1913 г., когато д-р Ст. Данев се кани да пътува в Русия, за да се отнесе до арбитража на руския император, монархът заповядва на българската армия да нападне едновременно Сърбия и Гърция и с това запалва искрата на Междусъюзническата война, от която България излиза победена и е хвърлена в първата национална катастрофа.

През юли 1913 г. д-р Ст. Данев подава оставката на възглавявания от него кабинет и използва краткия мирен отдих за възстановяване на редовете на своята партия, разстроени от прекъсването на организационния й живот по време на двете балкански войни (1912–1913).

След избухването на Първата световна война (1914) д-р Ст. Данев внимателно следи действията на правителството на д-р В. Радославов. Той одобрява прокламирания от него неутралитет. Когато обаче става ясно, че управляващите фактори се готвят да въвлекат България в световната война на страната на Австро-Унгария и Германия, той енергично се противопоставя. Шефът на ПЛП смята, че ако България изобщо трябва да воюва, по-добре би било за нея да застане на страната на Съглашението и да не се противопоставя на Русия.

След като правителството на д-р В. Радославов осъществява своите намерения, д-р Ст. Данев подкрепя исканите от него военни кредити и с това поема част от отговорността за последвалата нова национална катастрофа. Той участва в т. нар. Граждански блок, образуван през 1916–1917 г. от опозиционните партии против управлението на коалиционния кабинет на д-р В. Радославов. Когато този кабинет през лятото на 1918 г. напуска управлението на страната, той отказва да влезе в следващото правителство, формирано от Ал. Малинов.

След катастрофалния изход на България от световната война д-р Ст. Данев се заема с възстановяването и организационното укрепване на своята партия. През ноември 1918 г. се включва в коалиционния кабинет на Теодор Теодоров и поема Министерството на финансите. Същия пост запазва и в коалиционното правителство на Ал. Стамболийски (формирано през октомври 1919).

Неудовлетворен от изборните резултати за своята партия, получени в изборите за XIX ОНС (март 1920), скоро след това подава оставка от правителството на Ал. Стамболийски.

През ноември 1920 г. дава съгласието си за обединение на неговата партия с народняците в ОНПП, на която става един от водачите.

През лятото на 1922 г. участва в изграждането на т. нар. Конституционен блок за борба срещу управлението на БЗНС. На път за Търново, където през септември 1922 г. трябва да се проведе първият събор на блока, той е малтретиран от привърженици на БЗНС на една от гарите преди старопрестолния град. След неуспеха на акцията е задържан заедно с други водачи на Конституционния блок. Отначало е хвърлен в един от столичните полицейски участъци, а през декември 1922 г. е прехвърлен в шуменския затвор, където да изчака насрочването на Държавен съд, на който да бъде съден като един от главните виновници за първата национална катастрофа.

Превратът от 9 юни 1923 г. изпреварва свикването на проектирания Държавен съд, поради което и д-р Ст. Данев го посреща с радост. Както и бившите народняшки водители, така и той откликва положително на повика на деветоюнското правителство за изграждането на нова политическа партия в България, която да бъде опора на сговористкия режим. След прокламирането на ДСг. (август 1923) влиза в неговите редове. Избран е и за депутат в XXI ОНС, но поради напреднала възраст се оттегля от активна обществено-политическа дейност.

30. Найчо Томов Цанов (1857–1923) — роден в гр. Видин. Учи в родния си град и в София, но поради избухването на Освободителната война от 1877–1878 г. прекъсва образованието си. Включва се в обществено-политическия живот на Княжеството като съмишленик на ЛП. Обявява се против държавния преврат от 27 април 1881 г. и въведения от княз Александър Батенберг режим на пълномощията (1881–1883).

След възстановяването на парламентарния режим започва издаването на в. «Свобода» във Видин, а от 1884 г. преминава на адвокатска практика.

Посреща с радост Съединението на Източна Румелия с Княжество България и участва като доброволец в Сръбско-българската война от 1885 г.

Обявява се против външнополитическия курс на Регентството (1886–1887) и на първия стамболовистки режим (1887–1894), заради което е подложен на непрекъснати преследвания и малтретирания от властите.

След падането на правителството на Ст. Стамболов е активен деец на каравелисткото крило на ЛП, което от 1896 г. се преименува в ДП. Избран за пръв път за народен представител в IX ОНС.

В началото на настоящия век застава начело на течението на младите демократи, което се обявява за по-голяма демократичност на партията. През декември 1901 г. гласува против непопулярните мерки, предложени от П. Каравелов в качеството му на министър-председател и министър на финансите за извеждане на страната от тежката финансова криза. До 1905 г. възглавяваното от него течение остава в ДП, но след това той го напуска и се обявява в самостоятелна политическа групировка под името РДП. Скоро след това се отказва от лидерския пост на партията.

Обявява се против въвличането на България в Първата световна война на страната на Германия и Австро-Унгария. Заема враждебно отношение и против коалиционното и самостоятелното управление на БЗНС. Отказва направения му избор за председател на XVIII ОНС.

Участва активно в действията на Конституционния блок против правителството на БЗНС. След провала на блоковата акция в Търново е задържан с останалите лидери на ОНПП и на ДП, но поради влошеното му здравословно състояние е поставен само под домашен арест.

Умира наскоро след преврата от 9 юни 1923 г. За да приобщи членската маса на РДП към проектираната нова политическа групировка, правителството на проф. Ал. Цанков му урежда погребение на държавни разноски.

31. Тодор Генчов Влайков (1865–1943) — роден в гр. Пирдоп (дн. квартал на гр. Средногорие). След завършване на гимназия в София продължава образованието си в Московския университет, където следва славянска филология. Под влияние на народническите идеи в Русия прекъсва следването си и става учител в родния си град. Наред с учителската професия разгръща и активна обществена дейност — изнася беседи, създава общинска библиотека, организира местно дружество на учителите. Един от инициаторите за създаването на първата българска кооперация, учредена в с. Мирково, Пирдопско (дн. Софийска област). Пише учебни помагала за учениците от началния курс. Един от основателите на Българския учителски съюз и негов председател през 1898 г. Дългогодишен редактор и на неговия печатен орган — в. «Съзнание». През 1900 г. влиза в редовете на ДП и заедно с Найчо Цанов, Илия Георгов и др. формират т. нар. младо-демократично течение в нея, което през 1905 г. се обособява като самостоятелна политическа партия под името Радикалдемократическа. Дълги години е редактор и на нейния теоретичен орган — сп. «Демократически преглед». Избиран неколкократно за народен представител. След образуването на ДСг. (август 1923) минава в неговите редове, но не играе съществена роля в ръководството на новата партия. Поради напреднала възраст и разочарование от политическата дейност през 1931 г. той се оттегля и до края на живота си се отдава на литературното поприще, което е едно от основните занимания и през целия му живот. Като председател на Съюза на българските писатели в средата на 20–те години допринася за спасяването на видни прогресивни писатели от вълната на белия терор през 1923–1925 г.

32. Стоян Пенчев Костурков (1866–1949) — роден в гр. Панагюрище. Завършва духовно училище в Петропавловския манастир край Лясковец и право в Женева. В продължение на 19 години учителства в родния си град и други краища на страната. Включва се и в обществено-политическия живот. Първоначално е съмишленик на ДП, но скоро след това минава на страната на младите демократи начело с Найчо Цанов и Тодор Влайков. С непосредствена политическа дейност се занимава след напускането на учителската професия. От 1906 г. е секретар на централното ръководство на РДП. Този пост заема с известно прекъсване до 1934 г. Полага огромни усилия за организационното укрепване на РДП. Дълги години възглавява и издаването на нейния печатен орган. Участва и в редактирането на теоретичния и орган — сп. «Демократически преглед».

Одобрява провъзгласяването на независимостта на България през 1908 г., но се обявява против укрепването на позициите на монархическия институт. Ратува за националното обединение на българския народ, но желае това да стане не по пътя на войната. Противник е и на въвличането на България в Първата световна война на страната на Австро-Унгария и Германия.

Избиран многократно за народен представител. За пръв път е министър в кабинета на Ал. Малинов, формиран на 21 юни 1918 г. Поема управлението на Министерството на народното просвещение. Носи политическа отговорност за катастрофалния изход на България от Първата световна война.

В коалиционното правителство на Т. Теодоров (ноември 1918–октомври 1919) отново е министър на народното просвещение. В качеството си на титуляр на това министерство полага грижи за облекчаване положението на българското учителство, доколкото позволяват възможностите на държавния бюджет по онова време.

Открит противник на управлението на БЗНС. През следвоенния период отново продължава усилията си за организационното укрепване на РДП. Привърженик е на самостоятелното й участие в обществено-политическия живот на страната. Едва през пролетта на 1922 г. възприема идеята за участието й в т. нар. Конституционен блок при неотменното условие за запазването на нейната самостоятелност като политическа сила.

Включва се в акцията на Конституционния блок срещу управлението на БЗНС от 17 септември 1922 г. в Търново. След нейното проваляне е задържан и хвърлен в затвора с оглед да бъде изправен пред готвения Държавен съд като един от виновниците за втората национална катастрофа от 1918 г.

Посреща с одобрение събарянето на земеделското правителство чрез преврата на 9 юни 1923 г., но както и лидерите на ДП не одобрява идеята на деветоюнските управници за изграждане на нова политическа групировка от членската маса на блоковите партии. Благодарение на неговата отстъпчивост съгласието за вливането на РДП в ДСг. става условно до свикването на поредния й конгрес, който окончателно да реши този въпрос. Конгресът е проведен през февруари и под негово непосредствено влияние мнозинството от делегатите се обявява за излизане на партията от ДСг.

През целия останал период на сговористкия режим е в лагера на неговата легална опозиция.

Във връзка с изборите за XXIII ОНС (юни 1931) дава съгласието си за участие на възглавяваната от него партия в коалицията Народен блок. И след като тя спечелва мнозинството от гласовете, влиза в коалиционния блоков кабинет. Поверено му е Министерството на железниците, пощите и телеграфите. Заедно с това полага грижи за укрепване на организационното състояние на партията, в която надигат глава някои центробежни сили. До бламирането му като министър в блоковото правителство (май 1934) успява да предпази партията от разцепление. След това обаче една група начело с проф. Г. П. Генов напуска нейните редове и образува самостоятелна политическа партия под името Радикална.

Ст. Костурков посреща с неодобрение преврата от 19 май 1934 г. и минава в лагера на легалната опозиция на монархическия режим. В навечерието и началния период на Втората световна война поради разклатеното си здраве не участва особено активно в обществено-политическия живот на страната. Не влиза в контакти и с БРП и отказва да сътрудничи на Отечествения фронт, без обаче да се обявява против неговата дейност.

Посреща положително политическата промяна на 9 септември и полага усилия за възстановяване на своята партия. Когато това е вече факт (1945), съдейства за нейното влизане в Отечествения фронт. Получава поста министър на народната просвета (септември 1945–март 1946). Поради напреднала възраст и влошено здравословно състояние се оттегля от активна обществено-политическа дейност.

33. Илия Георгов (1860–1945) — роден в гр. Велес (Гърция). По професия юрист. Първоначално влиза в редовете на ДП, но скоро след това минава към крилото на младите демократи, възглавено от Найчо Цанов и Тодор Влайков, което през 1905–1906 г. се обособява в самостоятелна политическа партия — радикалдемократическа. Участва дейно както в организационното укрепване на партията през довоенния период, така и в списването на нейните органи — вестниците «Демократ» и «Радикал» и сп. «Демократически преглед». Един от най-близките съратници на Стоян Костурков. Избиран неколкократно за народен представител. Участва активно в живота на партията и след Първата световна война. След преврата от 9 юни 1923 г. посреща отрицателно натиска на сговористкото правителство за ликвидиране на РДП и с нежелание приема нейното принудително вливане в ДСг. В началото на февруари 1924 г. е един от най-ревностните поддръжници на идеята за излизане на РДП от сговора. През втората половина на 20–те години обаче развива сложна и противоречива дейност, което довежда до неколкократното му напускане на партията и връщане в нейните редове. След преврата от 19 май 1934 г. е в лагера на легалната опозиция на монархическия режим, но поради напреднала възраст постепенно се оттегля от активна обществено-политическа дейност.

34. Георги Петров Генов (1883–1967) — роден в гр. Котел. Завършва право и дълги години е професор по междудържавно и международно право в Софийския университет «Св. Кл. Охридски». Като политически деец е привърженик на РДП. След бламирането на Ст. Костурков става министър на железниците, пощите и телеграфите в правителството на Н. Мушанов (началото на май 1934). Възглавява крило от Радикалната партия, което се обявява за по-нататъшно сътрудничество с партиите от Народния блок. След държавния преврат от 19 май 1934 г. първоначално е в редовете на легалната опозиция на монархическата власт. Участва и в т. нар. Петорка, създадена през май 1936 г. В навечерието и по време на Втората световна война обаче преминава на проправителствени позиции. След 9 септември 1944 г. е осъден от Народния съд на затвор и лишен от правото на преподавателска дейност в университета. Автор на голям брой трудове, сред които от по-съществено значение са: «Ньойският договор и България» (1935), «България и Обществото на народите» (1938), «България и Европа. Сан Стефано и Берлин — 1878» (1940) и др.

35. Димо Петров Кьорчев (1884–1928) — роден в гр. Търново (дн. Велико Търново). Завършва право в Софийския университет, след което е назначен за прокурор в Свищов. От 1909 г. се премества в столицата и минава на адвокатска практика. Започва обществено-политическата си дейност като член на ЛП на д-р В. Радославов.

След обезглавяването на партията поради емигрирането на д-р В. Радославов и арестуването на другите й ръководни дейци през ноември 1919 г. работи за нейното организационно възстановяване и укрепване.

В образуваната през ноември 1920 г. НЛП от сливането на радослависти, стамболовисти и тончевисти той е избран за политически секретар на нейното централно ръководство. Заема отрицателно отношение към управлението на БЗНС. Занимава се активно и с публицистична дейност. От 1922 до 1927 г. издава сп. «Пролом», в което помества редици статии по външнополитическата дейност на България след Първата световна война и изобщо по създадената в следвоенния период международна обстановка.

Посреща с одобрение преврата от 9 юни 1923 г., но не е привърженик на сътрудничеството на неговата партия със сговористкия режим. От септември с. г., когато представителят на партията Боян Смилов напуска кабинета на проф. Ал. Цанков, минава в опозиция както на това, така и на следващото правителство на ДСг., възглавявано от А. Ляпчев. Полага големи усилия за запазване на организационното единство на партията. Не позволява намесата в нейния живот на амнистираните през 1924 г. бивши водители на ЛП, НЛ(С)П и Младолибералната партия. Посреща с особена болезненост отцепването от нейните редове на д-р Н. Генадиев и образуването на новата политическа партия «Народно единство» (септември 1923). Подобно е и неговото отношение към сепаратистките действия на Добри Петков и възстановената от него НЛ(С)П през лятото на 1925 г. и на Боян Смилов, който от 1926 до 1931 г. неколкократно излиза и влиза в НЛП.

В провежданите различни избори през втората половина на 20–те години е радетел за коалиране с други партии от легалната опозиция на сговористкия режим.

36. Боян Георгиев Смилов (1885–1947) — роден в гр. Лом в борческо семейство. Баща му е активен участник в националноосвободителното движение на българския народ. Поддържа връзки с Българския революционен централен комитет и Васил Левски, подпомага с материални средства българската революционна емиграция в Румъния и пр.

Завършва право и се установява на адвокатска практика във Варна. Включва се в обществено-политическия живот на страната като деец на НЛП. Участва в подготовката на преврата от 9 юни 1923 г. и след събарянето на управлението на БЗНС е привлечен в кабинета на проф. Ал. Цанков като министър на правосъдието (9 юни–22 септември 1923). Като титуляр на това министерство полага усилия за освобождаване на бившите водители на либералните партии, които политическата промяна на 9 юни 1923 г. заварва в Сливенския затвор, но не успява. Принуден е да напусне правителството на деветоюнците под натиска на социалдемократите. Въпреки това подкрепя течението в НЛП, което ратува за сътрудничество със сговористкия режим. През ноември 1925 г. то се откъсва от редовете на партията и се обособява като самостоятелна политическа групировка под името Националлиберална партия. Издава и свой печатен орган, който също носи името на дотогавашния печатен орган на НЛП. До падането на сговористкия режим неколкократно се връща и излиза от НЛП. От 15 май до 29 юни 1931 г. е привлечен в правителството на А. Ляпчев като министър на търговията, промишлеността и труда.

След правителствената промяна през юни 1931 г. е в опозиция на блоковото управление, но през 1932 г. влиза в крилото на Георги Петров, което участва в правителството на Н. Мушанов.

Обявява се против преврата от 19 май 1934 г. и минава на страната на легалната опозиция на монархическата власт. През май 1936 г. влиза в т. нар. Петорка — обединение на легалната опозиция, което ратува за възстановяването на Търновската конституция, но през 1939 г. я напуска. В навечерието и по време на участието на България във Втората световна война се оттегля от активна обществено-политическа дейност.

37. Георги Панайотов Петров (1886–1964) — роден в гр. Харманли. Завършва българската гимназия в Одрин и право в Софийския университет. Включва се в обществено-политическия живот на страната като деец на НЛ(С)П. От 1908 до 1910 г. издава в. «Борба» — орган на околийската организация на стамболовистите в Харманлийско. Сътрудничи и на централния орган — в. «Нов век». От 1912 г. е привлечен в редакцията на в. «Воля», орган на стамболовистите, възглавявани от д-р Н. Генадиев.

След излизането на България от Първата световна война работи за организационното възстановяване на НЛ(С)П. Дава съгласието си за нейното сливане с другите либерални партии — радослависти и тончевисти в НЛП. На учредителния конгрес на НЛП е избран в състава на нейния Върховен партиен съвет, а от 1923 г. и в Постоянното й присъствие.

След смъртта на Методи Хранов, заместил за кратко време Димо Кьорчев, той е издигнат за политически секретар на течението на кьорчевистите, което е против сътрудничеството със сговористкия режим. Участва в коалицията на Народния блок и след нейната победа в изборите за ХХIII ОНС (юни 1931) влиза в правителството на Ал. Малинов. Поверен му е постът министър на търговията, промишлеността и труда, който той запазва и в следващия блоков кабинет начело с H. Мушанов. Заради настояването му за по-голямо участие на неговата партия в управлението на страната на 31 декември 1932 г. е изваден от състава на правителството и минава в опозиция на блоковия режим. Застава начело на група свои привърженици, които през март 1933 г. напускат редовете на НЛП и се обособяват като самостоятелна политическа сила със същото име.

По време на монархическия режим заема противоречива позиция към управляващите среди. Избран е за депутат в XXIV ОНС (1938).

След 9 септември 1944 г. предприема опит за легализиране на НЛП, но след като не успява, се оттегля от активна обществено-политическа дейност.

38. Никола Илиев Бронзов (1896–1952) — роден в София. По професия адвокат, но се занимава и с активна журналистическа дейност. По-активно се включва в политическия живот на страната след нейното излизане от Първата световна война. Влиза в редовете на НЛП и е един от близките съмишленици на д-р Н. Генадиев. Заедно с него е един от инициаторите и основателите на партията «Народно единство», образувана през есента на 1923 г. След убийството на д-р Н. Генадиев възглавява тази партия заедно с Велико Савов. Въпреки положените от тях усилия партията «Народно единство» не успява да се възмогне като съществена политическа групировка. През лятото на 1925 г. тя се влива в редовете на възобновената НЛ(С)П. От 1923 до 1927 г. Н. Бронзов е редактор на партийния орган — в. «Народно единство», а от 1925 до 1928 г. участва и в редактирането на стамболовисткия орган — в. «Свобода», главен редактор е и на излизалия през 1925 г. в. «Свободна воля».

След държавния преврат от 19 май 1934 г. е в редовете на легалната опозиция на монархическия режим в страната. През годините на въоръжената съпротива (1941–1944) се изявява като смел защитник на изправени пред съда прогресивни дейци. От 1945 до началото на 1946 г. е кмет на столицата, след което се включва в опозицията на отечественофронтовската власт.

39. Александър Димитров Греков (1884–1922) — роден в София. Син на Димитър Греков. Завършва право във Франция и през 1909 г. се завръща в България. Привлечен е на работа в Министерството на външните работи. След военното поражение на България в Междусъюзническата война от 1913 г. участва в състава на българската делегация за сключване на мир с Турция, преговорите за който се водят в Цариград. Две години по-късно е управляващ българската легация в Париж. След въвличането на България в Първата световна война е български дипломатически представител в Стокхолм. През есента на 1918 г. е преместен на дипломатическа работа в Берн, а след установяването на съюзническия режим на съглашенските сили в Западна Тракия е назначен за комисар в щаба на ген. Шарпи (1919).

Поради отрицателното му отношение към самостоятелното управление на БЗНС напуска дипломатическата кариера и се занимава с журналистическа и обществена дейност. Един от инициаторите за създаването на организацията НСг. и пръв председател на централното й ръководство (1921–1922).

Убит от анархистки елементи.

40. Александър Цалов Цанков (1879–1959) — роден в гр. Оряхово. Завършва гимназия в Русе, а право и финансови науки в Софийския университет. Обществено-политическата си дейност започва като член на БРСДП още в края на XIX в. Сътрудничи на теоретичния орган на партията — сп. «Ново време», издавано и редактирано от Димитър Благоев. След разцеплението на БРСДП (1903) минава на страната на широките социалисти. През 1907 г. напуска и тяхната партия и се отдава на преподавателска дейност в Софийския университет. От 1911 г. е доцент, а от 1916 г. — професор по политическа икономия.

По време на участието на България в Първата световна война (1915–1918) е привърженик на външнополитическия курс на правителството на д-р В. Радославов. След катастрофалния изход на България от световната война ратува за обединение на десните политически партии против революционните сили в страната. Един от главните инициатори за създаването на организацията НСг. (1921) и секретар на нейното централно ръководство. След убийството на Ал. Греков е избран за лидер на организацията. В това си качество участва дейно в подготовката и извършването на преврата от 9 юни 1923 г.

От 9 юни 1923 до 4 януари 1926 г. е министър-председател и министър на народното просвещение. Макар кабинетът му да произхожда от социални слоеве, различни от тези на БЗНС, той продължава външнополитическия курс на земеделското правителство, насочен към нормализиране на отношенията на България с нейните съседи, за облекчаване съдбата на българското малцинство в отделните балкански държави, за осигуряване подслон и препитание на прииждащата бежанска маса, за излаз на България на Егейско море и пр. В областта на вътрешната политика деветоюнското правителство си служи с невиждан терор спрямо революционните сили в страната. Потушава с голяма жестокост Юнското и Септемврийското въстание от 1923 г., а след атентата в софийската катедрала «Св. Неделя» (април 1925) залива страната с нова терористична вълна, която предизвиква възмущението на европейската демократична общественост.

След бламирането на кабинета през януари 1926 г. проф. Ал. Цанков е избран за председател на XXI ОНС. Същия пост заема и в XXII ОНС, избрано през май 1927 г.

От 15 май 1930 до 29 юни 1931 г. е включен в правителството на А. Ляпчев като министър на народното просвещение.

Проф. Ал. Цанков е и един от главните инициатори за изграждането на политическата опора на деветоюнския режим в лицето на ДСг. Опитът му да се наложи като лидер на правителствената партия не успява. Възглавява само едно от обособилите се в него течения — на т. нар. чисти сговористи. До правителствената промяна от януари 1926 г. това течение има доминиращо положение в ДСг. След образуването на новия сговористки кабинет начело с А. Ляпчев то минава на по-заден план в партията.

При извършеното разцепление на ДСг. (май 1932) проф., Ал. Цанков обособява своето течение в самостоятелна политическа партия отново под името Демократически сговор. От началото на 1933 г. той се опитва да го изгради по хитлеристки образец и го преименува в т. нар. Народно социално движение.

През май 1934 г. проф. Ал. Цанков се готви да заграби политическата власт в своите ръце, но е изпреварен от политическия кръг «Звено». След държавния преврат от 19 май с. г. възглавяваното от него Народно социално движение е забранено, но той самият продължава, макар и полулегално, своята политическа дейност. Обявява се в опозиция на монархическия режим, но не влиза в лагера на легалната опозиция на бившите десни политически партии. Ратува за по-тясно обвързване на България с хитлеристка Германия. Малко преди 9 септември 1944 г. напуска България и се установява в Австрия. Известно време възглавява емигрантско правителство, но от края на 40–те години се прехвърля в Аржентина и поради напреднала възраст постепенно се оттегля от активна обществено-политическа дейност.

41. Андрей Тасев Ляпчев (1866–1933) — роден в гр. Ресен, Вардарска Македония (дн. в СФРЮ). Първоначално учи в родния си град, после в Битоля, Солун и Пловдив. Завършва финансови и стопански науки и работи в Министерството на финансите. Заедно с това се занимава и с журналистическа дейност.

В средата на 90–те години на XIX в. се включва в освободителното движение на българите от Македония. През 1895–1896 г. заедно с Димитър Ризов редактира в. «Млада България». Четири години по-късно става редактор-основател на в. «Реформи» — орган на Върховния македонски комитет (1899–1905).

В края на миналия век влиза в редовете на ДП и бързо се издига до един от нейните ръководни дейци. В самостоятелното управление на партията (1908–1911) първоначално е министър на земеделието и търговията (януари 1908–септември 1910), а след това възглавява Министерството на финансите (септември 1910–март 1911). Същия пост запазва и в кабинета на Ал. Малинов (юни–октомври 1918), а от октомври до ноември с. г. отново е министър на финансите и управляващ Министерството на земеделието и държавните имоти. В коалиционното правителство на Т. Теодоров (ноември 1918–май 1919) му е поверено Министерството на войната и става първият цивилен военен министър в България след освобождението й от турско робство.

Отявлен противник на управлението на БЗНС. След провалянето на акцията на Конституционния блок против правителството на Ал. Стамболийски (септември 1922) е арестуван заедно с другите блокови водители и хвърлен в затвора, за да бъде съден от Държавен съд като един от главните виновници за катастрофалния изход на България от Първата световна война.

Посреща със симпатии военния преврат от 9 юни 1923 г. и за разлика от другите водители на ДП минава веднага на страната на деветоюнския режим. Одобрява идеята за създаването на ДСг. и става един от неговите лидери. След излизането на ДП от сговора (април 1924) скъсва изцяло своите връзки с нея и слага ръка на печатния й орган — в. «Пряпорец», който става един от официозите на сговористката партия.

В избраното през ноември 1923 г. XXI ОНС е избран за председател на парламентарната група на управляващата партия.

След бламирането на Цанковото правителство (януари 1926) възглавява новия сговористки кабинет (януари 1926–юни 1931). Във вътрешната си политика продължава в основни линии курса на своя предшественик, но се опитва да внесе известно успокоение сред масите. Допуска дори легализирането на БКП в лицето на РП и позволява участието на последната в парламентарните избори за XXII ОНС, в които тя получава 4 места. Външната му политика също е продължение на линията, усвоена от следвоенните правителства на България. Успех за правителството му е сключването на бежанския (1926) и стабилизационния (1928) заем.

Опитът му да се справи с икономическата криза, обхванала страната през 1929 г. и продължила до началото на 30–те години, завършва без успех.

Състоялите се през юни 1931 г. избори за XXIII ОНС завършват с поражение за ДСг., в резултат на което той подава оставката на възглавявания от него кабинет.

След разцеплението на ДСг. през май 1932 г. застава начело на едното от обособилите се в него две самостоятелни течения, но поради влошаване на здравословното му състояние е възпрепятстван от активно участие в обществено-политическия живот на страната. Умира след неуспешна медицинска операция.

42. Димо Тотев Казасов (1886–1980) — роден в гр. Трявна в семейство на учители. Завършва гимназия и от 1907 до 1910 г. учителства в различни места из страната. От 1910 г. е секретар на Българския учителски съюз, на който пост остава до 1919 г. Преди това през 1918 г. завършва право в Софийския университет, но се занимава с журналистика и публицистика. През 1913 г. основава и редактира сп. «Бъдеще», което излиза до 1914 г. От 1914 до 1920 г. е привлечен в редакцията на в. «Съзнание» — печатен орган на Българския учителски съюз.

Политическата си дейност започва като член на БРСДП (1902). След разцеплението на партията през 1903 г. минава на страната на широките социалисти. От 1919 г. е член на Централния комитет на БРСДП (о), а от 1920 до 1923 г. и редактор на печатния орган — в. «Народ».

След преврата от 9 юни 1923 г. е включен в състава на правителството на проф. Ал. Цанков като министър на железниците, пътищата и транспорта, на който пост остава до средата на февруари 1924 г. Напуска кабинета по решение на конгреса на своята партия, състоял се по това време. И след това остава привърженик на идеята за сътрудничество между БРСДП (о) и сговористкия режим.

Заради издадената му в края на 1925 г. мемоарна книга «В тъмнините на заговора» е изключен от партията. През 1926 г. заедно с група свои съмишленици полага основите на Социалдемократическата федерация и от 1926 до 1927 г. е главен редактор на печатния й орган — в. «Напред». Същата година напуска федерацията и става инициатор за изграждането на политическия кръг «Звено» и главен редактор на неговия орган — сп. «Звено». През януари 1934 г. напуска и тази организация и преминава в редовете на Народното социално движение, възглавявано от проф. Ал. Цанков.

От 1934 до 1936 г. е български дипломатически представител в Югославия.

След завръщането си в България в продължение на 8 години е председател на Комитета за амнистия и защита на политическите дейци. През 1943 г. влиза в състава на нелегалния Национален комитет на ОФ като независим интелектуалец и участва в първите ОФ правителства като министър на пропагандата (септември 1944–септември 1945), а от септември 1945 до края на март 1946 г. възглавява Министерството на информацията и изкуствата. След това заема нисши административни длъжности.

От средата на 50–те години до края на живота си се занимава само с публицистична и журналистическа дейност.

43. Кимон Георгиев (К. Г. Стоянов) (1882–1969) — роден в гр. Пазарджик. Първоначално учи в родния си град, след което завършва Военното училище в София. Участва във войните 1912–1913 и 1915–1918 г. и достига до чин майор. След излизането на България от Първата световна война остава на военна служба и взема дейно участие в основаването на Военния съюз (1919). Включен е и в неговото централно ръководство.

След установяването на самостоятелното управление на БЗНС е демобилизиран и се отдава на активна обществено-политическа дейност. Един от главните инициатори на организацията НСг. Взема ръководно участие в подготовката и извършването на преврата от 9 юни 1923 г. След създаването на новата правителствена партия ДСг. (август 1923) е включен в нейното Централно бюро. Избран за пръв път за депутат в XXI ОНС. Една от влиятелните фигури, която направлява терористичния режим на Цанковото правителство. След бламирането на това правителство през януари 1926 г. е включен в състава на кабинета на А. Ляпчев като министър на железниците, пътищата и транспорта, който пост заема до 3 март 1928 г. След като подава оставка от правителството, напуска ДСг. и минава в редовете на политическия кръг «Звено». През януари 1934 г. застава начело на течението, което отказва да се влее в Народно социално движение на проф. Ал. Цанков. Участва активно в подготовката и извършването на новия държавен преврат от 19 май 1934 г. След събарянето на блоковото правителство е назначен за министър-председател и министър на външните работи и управляващ Министерството на войната. От 23 май освобождава Министерството на външните работи и поема Министерството на правосъдието. Преди това поверява и Министерството на войната на постоянен титуляр — ген. Пенчо Златев.

В продължение на осемте месеца, докато е на власт, възглавяваното от него правителство отменя Търновската конституция и прокламираните от нея парламентарни порядки и открива пътя на монархическата диктатура. През януари 1935 г. то е отстранено от управлението на страната, тъй като цар Борис III желае да има цялата власт в своите ръце.

От този момент започва да еволюира наляво и преминава в редовете на легалната опозиция. Установява сътрудничество първоначално с БЗНС «Ал. Стамболийски», а после и с РП. Включва се и в народофронтовското движение, организирано по инициатива на БКП.

След избухването на Втората световна война е привърженик на идеята за неутралитет на България спрямо воюващите групировки. През 1942 г. влиза в ОФ, а от 1943 г. е член и на неговия нелегален Национален комитет. Има ръководно участие в подготовката и извършването на политическата промяна от 9 септември 1944 г., след което е назначен за ръководител на първото отечественофронтовско правителство. От 31 март 1946 до 23 ноември с. г. възглавява и второто ОФ правителство. В следващото правителство начело с Георги Димитров (23 ноември 1946–11 декември 1947) е министър на външните работи. Участва и в останалите правителства до 16 март 1962 г. като подпредседател на Министерския съвет и министър на електрификацията.

След възстановяването на «Звено» (1 октомври 1944) е председател на неговия Изпълнителен комитет до саморазпускането му (февруари 1949), след което дълги години е в състава на Националния съвет на ОФ. Заема и други високоотговорни длъжности. Избиран за народен представител във ВНС (1946–1947) и във всички състави на НС от 1945 до 1969 г.

44. Георги Кулишев (Г. К. Гугов) (1885–1974) — роден в гр. Дойран (СФРЮ). Участва в националноосвободителното движение на българите от Македония, за което е преследван и затварян от турските власти. Завършва право в Софийския университет «Св. Кл. Охридски», но се отдава на активна журналистическа дейност. Включва се дейно в живота на възстановената след Първата световна война Вътрешна македонска революционна организация, а след нейното разцепление през 1928 г. е в редовете на протогеровисткото крило. След преврата от 19 май 1934 г. постепенно застава в лагера на опозиционните сили срещу монархическия режим. След 9 септември 1944 г. е един от ръководните дейци на Народния съюз «Звено». От началото на 1947 г. до вливането на съюза в ОФ е политически секретар на неговото централно ръководство. Заема и отговорни държавни постове. От март до ноември 1946 г. е министър на външните работи.

45. Йордан Николов Пекарев (1866–1953) — роден в гр. Добрич. Завършва гимназия във Варна и Земеделското училище «Образцов чифлик» край Русе. След това учителства в Добричко и Варненско. Един от пионерите на организираното земеделско движение в България. През 1897 г. основава първата земеделска дружина в страната. Участва в учредителния конгрес на БЗНС (1899) и е избран за член на Централния управителен комитет. Включва се дейно в организирането на селските бунтове в България против въвеждането на натуралния десятък от радослависткия режим. През 1918 г. се отцепва от БЗНС и създава нова съюзна организация под името Български земеделски народовластнически съюз. През пролетта на 1923 г. към неговата организация се присъединяват изключените от БЗНС Марко Турлаков, Константин Томов и Христо Манолов. Независимо от това организацията му не успява да се разрасне количествено и практически постепенно заглъхва. След установяването на блоковото управление влиза в БЗНС «Оранжев» и е избран за председател на неговия Управителен съвет (1931–1932). Макар на преклонна възраст, продължава да участва в обществено-политическия живот на страната и след 9 септември 1944 г.

Освен като политически деец занимава се и с активна журналистическа и публицистична дейност. Редактира и сътрудничи на редица вестници и списания, автор и на мемоари за развитието на земеделското движение в България.

46. Янко Станков Забунов (1868–1909) — роден в с. Казъ клисе (дн. с. Желязково), Бургаско. През 1886 г. завършва земеделското училище в Садово и следва агрономство в Австрия до 1891 г. Завръща се в България и учителства до 1894 г. През 1894–1895 г. е директор на винарското училище в Сливен, след което е привлечен за управител на стопанството в княжеския дворец «Евксиноград» край Варна (1895–1897). От 1899 г. се установява да живее в Плевен и е назначен за директор на местното лозаро-винарско училище.

Заедно с учителската си професия се отдава и на активна журналистическа дейност. През 1894 г. започва издаването на сп. «Орало», а от 1899 до 1902 г. е редактор и издател на в. «Земеделска защита», който изиграва изключително важна роля за създаването на организираното земеделско движение в България.

На учредителния конгрес на БЗНС в Плевен (декември 1899) е избран за първия председател на централното ръководство на съюза, на който пост остава до 1902 г. По здравословни причини се оттегля от ръководството на БЗНС, но до края на живота си не престава да се интересува от развоя на съюзната организация.

47. Димитър Драгиев (Д. Д. Колев) (1869–1943) — роден в Раднево, Старозагорско. Първоначално учи в родното си село (дн. град), след което през 1866 г. завършва гимназия в Хасково. Завръща се в Раднево и учителства до 1897 г. От 1897 г. се установява да живее в Стара Загора. Отдава се на активна просветно-културна и кооперативна дейност. Започва издаването на в. «Справедливост» (1899), който също както и в. «Земеделска защита» на Я. Забунов пропагандира идеята за организирано земеделско движение в България.

Участва в работата на учредителния конгрес на БЗНС, състоял се в Плевен в края на декември 1899 г., и е включен в състава на централното му ръководство. От 1901 г. е подпредседател на Управителния съвет на БЗНС, а от следващата година и негов председател.

Изиграва изключително важна роля за превръщането на БЗНС от просветно-икономическа в политическа организация на селското население в България. Допринася твърде много и за организационното укрепване на съюза в периода до войните от 1912–1913 г. По негова инициатива от 1902 г. започва издаването и на съюзния орган в. «Земеделско знаме» (1902). Той открива и привлича на съюзна работа Ал. Стамболийски, Ал. Димитров и др. по-млади дейци на БЗНС, които впоследствие играят важна роля в живота и дейността на съюза.

Посреща със задоволство обявяването на независимостта на България (1908), но е против укрепването на монархическия институт в страната. Ратува и за национално обединение на българския народ, но не одобрява пътя на войната за неговото решаване.

След Междусъюзническата война (1913) продължава дейността си по организационното укрепване на БЗНС.

Решителен противник на въвличането на България в Първата световна война и остро осъжда онези от земеделските депутати, които гласуват исканите от правителството на д-р В. Радославов военни кредити през есента на 1915 г. В същото време не одобрява действията на д-р Райко Даскалов и Ал. Стамболийски по време на Войнишкото въстание (1918).

След катастрофалния изход на България участва в коалиционния кабинет на Т. Теодоров (ноември 1918–октомври 1919) като министър на земеделието и държавните имоти.

Поради остри разногласия с течението на Ал. Стамболийски на XV съюзен конгрес (юни 1919) напуска конгреса, основава своя самостоятелна съюзна организация главно от привърженици от родния му край (БЗНС «Ст. Загора») и започва издаването и на неин печатен орган — в. «Земеделска правда» (1919–1934).

Отказва да влезе в кабинетите на Ал. Стамболийски и остро критикува коалиционното и самостоятелното управление на БЗНС. След преврата от 9 юни 1923 г. отказва сътрудничеството си и на сговористкия режим. Влиза в различни изборни коалиции с партиите от легалната опозиция.

Посреща с неодобрение преврата от 19 май 1934 г. Поради напреднала възраст и влошено здравословно състояние се оттегля от активна обществено-политическа дейност.

48. Цанко Бакалов Церковски (истинско име Цанко Генов Ангелов) (1869–1926) — роден в Бяла Черква, Великотърновско, в заможно семейство. Завършва педагогическо училище и след това става учител. От 1897 г. минава на литературното поприще и се включва в обществено-политическия живот на страната. Отначало попада под влиянието на социалистическите идеи, но скоро след това става един от пионерите на организираното земеделско движение в България. Играе видна роля за свикването на учредителния конгрес на БЗНС (1899). Избиран многократно за народен представител. Участва като министър в правителствата на Ал. Малинов, Т. Теодоров и Ал. Стамболийски (1918–1923). След преврата от 9 юни 1923 г. е арестуван и съден заедно с останалите задържани земеделски министри. Пуснат на свобода през пролетта на 1924 г., отново продължава съюзната си дейност. Разгръща активна дейност за организационното укрепване на БЗНС. От началото на 1925 г. е включен в състава на Постоянното присъствие на БЗНС. След априлските събития от 1925 г. отново е арестуван и хвърлен в затвора.

Освен като политически и държавен деец Ц. Церковски оставя трайна диря и в българската литература като поет.

49. Александър Стоименов Стамболийски (1879–1923) — роден в с. Славовица, Пазарджишко. Първоначално учи в родното си село и съседното на него с. Ветрен, след което продължава образованието си в Земеделското училище в Садово (1893–1895) и в Лозаро-винарското училище в гр. Плевен (1895–1897 ), където един от учителите му е Янко Забунов. Завръща се в родния си край и до 1900 г. е учител в с. Ветрен. Същата година заминава за Германия и от 1900 до 1901 следва агрономство в гр. Хале, а от 1901 до 1902 г. продължава образованието си в Мюнхен. Поради заболяване е принуден да прекъсне следването си.

Още като юноша симпатизира на идеята за организирано земеделско движение в България. Присъства на учредителния конгрес на БЗНС в Плевен (края на декември 1899). Включва се в съюзното движение от 1902 г. Привлечен е от Димитър Драгиев в редакцията на в. «Земеделско знаме» и от 1905 г. е негов главен редактор. Участва и в редактирането на съюзното сп. «Земеделска мисъл» (от 1910 г. насетне).

Под негово ръководство се изработва първата програма на БЗНС (1905). Развива огромна дейност за организационното укрепване на БЗНС в периода до войните от 1912–1913 г. Той е един от главните инициатори за преместване на сeдалището на централното ръководство на БЗНС и на съюзния печатен орган от Стара Загора в столицата (1907). Избран за пръв път за народен представител в изборите за XIV ОНС (1908).

Посреща с радост обявяването на независимостта, но както Д. Драгиев и др. съюзни дейци е против укрепването на монархическия институт в страната. По време на V ВНС се противопоставя на неговото откриване от монарха (1911).

Ратува за националното обединение на българския народ, но не желае това да стане по пътя на войната. Привърженик е на идеята за обединението на южните славянски народи в конфедерация или федерация.

След поражението на България в Междусъюзническата война (1913) продължава дейността си за организационното възстановяване и укрепване на БЗНС.

След избухването на Първата световна война (1914) е решителен противник на въвличането на България на страната на която и да било от воюващите групировки. На аудиенцията на лидерите на опозиционните партии в двореца (4 септември 1915) открито заплашва цар Фердинанд, че ще отговаря с главата си, ако реши да въвлече България в световната касапница. За дръзкото му поведение и изобщо за антивоенната му дейност е касиран като народен представител, арестуван и осъден на доживотен затвор (1915). Първоначално е хвърлен в Софийския централен затвор, но поради страха на правителството от контактите му със завръщащи се от фронта войници и офицери през 1917 г. е прехвърлен във Видинския затвор.

Макар и да се намира зад затворническите решетки, не престава да се интересува от развоя на политическия живот в страната и особено от състоянието на БЗНС. Осъжда поведението на онези от земеделските депутати в XVII ОНС, които през есента на 1915 г. гласуват исканите от правителството на д-р В. Радославов военни кредити. Заедно с това се опитва да предотврати и дейността на Д. Драгиев, насочена към разцепване на земеделската парламентарна група, тъй като това на практика би довело и до разцепление на самия БЗНС.

На 25 септември 1918 г. е освободен от затвора и заедно с д-р Р. Даскалов и група министри и народни представители е изпратен при въстаналите войници, за да се спре тяхното настъпление към столицата. Подкрепя действията на д-р Р. Даскалов за възглавяване на въстанието. На 27 септември 1918 г. е провъзгласен за председател на временното правителство. След неуспеха на въстанието се укрива в столицата до гласуването на амнистията в края на 1918 г. Включен като представител на БЗНС в коалиционния кабинет на Теодор Теодоров, формиран на 28 ноември 1918 г., но поема предоставеното му Министерство на обществените сгради, пътищата и благоустройството през януари 1919 г.

Поради отказа на правителството да разреши провеждането на първия следвоенен конгрес на съюза през април 1919 г. в столицата заедно с другите земеделски министри подава оставка и предизвиква министерска криза. След преустройството на кабинета в началото на май 1919 г. отново възглавява Министерството но обществените сгради, пътищата и благоустройството.

На състоялия се през юни с. г. XV съюзен конгрес възглавяваното от него течение заема доминиращо положение в БЗНС. Под негово ръководство се изработва и новата програма на съюза. Въпреки републиканските си убеждения поради сложното международно положение на България след Първата световна война е принуден да се откаже от идеята за премахване на монархията като форма на управление на страната.

Като лидер на БЗНС в края на юли 1919 г. е включен в състава на българската делегация за участие в работата на Парижката мирна конференция, на която предстои да се изготви и подпише мирен договор и с България. По тази причина проведените през август с. г. парламентарни избори за XVIII ОНС го заварват във френската столица. Посреща със задоволство изборната победа на БЗНС, но прави всичко възможно да се забави правителствената промяна до подписването на мирния договор с България. В началото на октомври 1919 г. Т. Теодоров обаче подава оставката на своя кабинет и цар Борис III възлага на него формирането на новото правителство. На 7 октомври то е съставено с помощта на други две политически партии — Народната и Прогресивно-либералната, тъй като БЗНС не разполага с достатъчен брой депутати в НС, който да му позволи формирането на свое самостоятелно правителство. В кабинета Ал. Стамболийски поема министърпредседателския пост и Министерството на войната. От 16 април 1920 г. до образуването на самостоятелното земеделско правителство временно управлява и Министерството на външните работи.

Програмата на коалиционното му правителство е подчинена на програмата на БЗНС, изработена от XV конгрес на съюза. Поради особено стеклите се обстоятелства първата му грижа е подписването на мирния договор със съглашенските сили, победителки в Първата световна война. По една зла шега на съдбата този, който бе хвърлен в затвора за антивоенна дейност, трябва да подпише мирния договор на България, претърпяла поражение в Първата световна война. На 27 ноември 1919 г. договорът е подписан в парижкото предградие Ньой, откъдето носи и своето име.

В края на декември неговото правителство трябва да се справя и с един остър вътрешнополитически проблем — избухналата транспортна стачка, която скоро след това прераства в обща политическа и продължава до средата на февруари 1920 г.

След нейното прекратяване правителството на Ал. Стамболийски побързва да разпусне XVIII ОНС и да насрочи нови парламентарни избори за края на март 1920 г. В тях БЗНС отново печели най-много депутатски места, но и този път те не му достигат за формиране на самостоятелно правителство. Мнозинството в камарата е осигурено чрез касиране на група опозиционни депутати. В образувания през май 1920 г. самостоятелен кабинет Ал. Стамболийски запазва министърпредседателския пост и поема отново Министерството на външните работи.

Под негово непосредствено ръководство се осъществява цялостната дейност на кабинета. В областта на вътрешната политика е ограничена до възможния минимум дейността на монархическия институт («царят само да царува, но не и да управлява»). В стопанската и социалната област прокарва редица важни реформи, като аграрната, за трудовата повинност, за водните синдикати, за Консорциума, а така също и за просветното и културното издигане на страната. Като ръководител на българската дипломация се бори за нормализиране на международното положение на страната, за установяване на добросъседски отношения със съседните балкански държави и пр. Участва в редица международни конференции — Генуезката (1922), Лозанската (също от 1922), в годишните събрания на Обществото на народите. В края на 1920 и началото на 1921 г. предприема стодневна обиколка из Западна Европа с единствената цел да смекчи отрицателното отношение на управляващите среди на най-големите европейски сили — Англия, Франция и пр., както и да привлече вниманието на европейския капитал към българската икономика.

Воден от илюзията за самостоятелна селска власт, отклонява сътрудничеството на комунистите в страната против настъплението на реакцията.

Извършването на военния преврат от 9 юни 1923 г. го заварва в родното му село. Прави опит да окаже съпротива на превратаджиите, като призовава земеделските дружби от Пазарджишкия край. Поради липсата на оръжие тяхната съпротива е сломена. Няколко дни по-късно е заловен и самият той. След нечовешки инквизиции е убит във вилата му край Славовица.

50. Райко Иванов Даскалов (1886–1923) — роден в Бяла Черква, Великотърновско, в учителско семейство. Завършва търговска гимназия в Свищов и финансови науки в Берлин. Под влияние на своя земляк Ц. Церковски се запознава със земеделските идеи и влиза в редовете на БЗНС. Противник на въвличането на България в Първата световна война. За участие в т. нар. Деклозиерова афера (лятото на 1915) е арестуван и хвърлен в затвора. Пуснат на свобода след избухването на Войнишкото въстание от септември 1918 г. Включен в състава на делегацията, която трябва да спре отстъплението на въстаналите войници към столицата, той преминава на тяхна страна и възглавява въстанието. На 27 септември 1918 г. провъзгласява България за република. След неуспеха на въстанието емигрира от страната. Завръща се след гласуването на амнистията в края на 1918 г. Разгръща голяма дейност за възстановяването на БЗНС в следвоенния период. Включен е и в коалиционното, а после и в самостоятелното правителство на БЗНС. Става един от най-близките съратници и другари на Ал. Стамболийски. През пролетта на 1923 г. е изпратен за български дипломатически представител в Прага. Не признава извършения на 9 юни 1923 г. военен преврат против правителството на БЗНС и застава начело на задграничните сили против сговористкия режим. По негова инициатива в средата на август 1923 г. се образува Задгранично представителство на БЗНС, но скоро след това е убит от наемен убиец на една от пражките улици.

Освен като политик и държавник Р. Даскалов се занимава и с активна журналистическа и публицистична дейност.

51. Димитър Нинов Грънчаров (1883–1925) роден в с. Равнище, Софийско, в заможно семейство. Завършва право в Софийския университет «Св. Кл. Охридски» и става адвокат. Влиза в редовете на БЗНС през 1919 г. и разгръща дейност за укрепване на земеделските дружби в Луковитско. След преврата от 9 юни 1923 г. е арестуван, но скоро след това е пуснат на свобода. Поема защитата на участниците в Юнското въстание (1923) от Плевенския край, с което си спечелва смъртната ненавист на сговористкия режим. Един от водачите на единофронтовското течение в БЗНС. Подпомага редактирането и издаването на печатните органи на БЗНС —вестниците «Защита», «Народна защита», «Народовластие», «Оранжево знаме», които повече са трибуна на идеята за взаимодействие между БЗНС и БКП против общия им враг — сговористкия режим. През 1924 г. издава брошурата «Блок на трудовата демокрация», в която развива същите идеи, поради което тя незабавно е конфискувана от полицията. След априлските събития (1925) минава в нелегалност. Предаден, той е обкръжен в с. Дървеница (дн. квартал на София) от многобройни полицейски части. За да не им се даде жив, сам слага край на живота си.

52. Петко Димитров Петков (1891–1924) — роден в София в семейството на изтъкнатия политически и държавен деец Димитър Петков. Завършва правни, политически науки и дипломация във Франция. Участва във войните 1912–1913 и 1915–1918 г. След излизането на България от Първата световна война минава на дипломатическа работа. През 1920–1922 г. е първи секретар на българската легация в Париж. Участва и в състава на българската делегация на Генуезката конференция през 1922 г. От ноември с. г. до юни 1923 г. е главен секретар на Министерството на външните работи и изповеданията. Влиза в БЗНС през 1921 г. След извършването на преврата от 9 юни 1923 г. е арестуван, но скоро след това е пуснат на свобода. Веднага се включва в дейността на оцелелите ръководни дейци на БЗНС за организационното възстановяване на съюза. Един от лидерите на единофронтовското течение в БЗНС. Избран за народен представител в XXI ОНС (ноември 1923).

Освен като дипломат и съюзен деец П. Д. Петков се занимава и с активна журналистическа и публицистична дейност. Участва в редактирането на първите съюзни органи — вестниците «Защита» и «Народна защита», както и на сп. «Земеделска защита», които се появяват след преврата от 9 юни 1923 г. Автор е и на брошурите «Войник на мира» и «Политиката на България вчера и днес», издадени на френски език през 1921 г.

За твърдата му и безкомпромисна позиция спрямо деветоюнския режим е убит от наемен убиец.

53. Николай Александрович Петрини (1889–1925) — роден в гр. Ямбол в семейството на руски военен специалист, останал след Освободителната война като инструктор в българската армия. Завършва гимназия в Одрин и следва правни и социални науки в Швейцария. Участва във войните от 1912–1913 и 1915–1918 г. След излизането на България от Първата световна война е на работа в гражданското въздухоплаване. Влиза в редовете на БЗНС след преврата от 9 юни 1923 г. и разгръща активна дейност за възстановяване на съюзните редици. Един от лидерите на единофронтовското течение в БЗНС. Избран за народен представител в XXI ОНС. През 1923–1925 г. е включен в състава на Върховния съюзен съвет.

Активно се занимава и с журналистическа дейност. Участва в редактирането на съюзните издания — вестниците «Защита», «Народна защита», «Народно знаме», «Оранжево знаме». С безкомпромисната си гражданска позиция си спечелва смъртната ненавист на сговористкия режим и е убит след априлските събития от 1925 г.

54. Цвятко Христов Аврамов (1894–1923) — роден в гр. Севлиево. Завършва право в Софийския университет «Св. Кл. Охридски». След излизането на България от Първата световна война влиза в редовете на БЗНС и разгръща голяма дейност за създаването и организационното укрепване на Българския земеделски младежки съюз. Основател и пръв редактор на неговия печатен орган — в. «Младежко знаме». След преврата от 9 юни 1923 г. успява да се спаси от лапите на сговористката власт и се включва активно във възстановяването на БЗНС. Един от лидерите на единофронтовското течение на съюза. Арестуван в началото на септември 1923 г. и убит.

55. Георги Марков (Г. М. Дамянов) (1883–1956) — роден в с. Ковочевец, Поповско. Завършва земеделско училище в Русе (1902) и Школата за запасни офицери в София (1906). Влиза в редовете на БЗНС през 1919 г. Избиран за народен представител в XVIII, XIX и XX ОНС (1919–1923). Зам.-председател на XIX ОНС (1921–1923).

След преврата от 9 юни 1923 г. е арестуван заедно с намиращите се в столицата земеделски депутати и хвърлен в един от полицейските участъци. След това е преместен в Софийския централен затвор. Един от инициаторите за възстановяването на БЗНС след свалянето му от управлението на страната. Включен в състава на първото временно Постоянно присъствие, избрано в затвора в края на юни 1923 г. До падането на деветоюнското правителство (януари 1926) участва макар и с известни прекъсвания в ръководните органи на съюза, за което е подложен на преследвания.

След разцеплението на БЗНС през 1926 г. е един от водачите на крилото «Врабча 1», което впоследствие се откроява като най-влиятелното в съюза. През 1927–1928 г. е негов секретар. През 1932 г. полага основите на нова съюзна организация (БЗНС «Сердика»).

Превратът от 19 май 1934 г. не прекъсва обществено-политическата му дейност. От 1935 до 1939 г. е един от ръководителите на земеделската група «Орач». Минава на страната на монархическия режим и в парламентарните избори за XXIV ОНС се кандидатира като правителствен кандидат. След избирането му за депутат е издигнат и за заместник-председател на парламента.

През периода на въоръжената съпротива (1941–1944) отказва сътрудничеството с комунистическата партия.

След 9 септември 1944 г. е в опозиция на отечественофронтовската власт. Избран за депутат във ВНС (1946–1947). За опозиционната си дейност е подложен на преследване.

56. Димитър Любомиров Гичев (1893–1964) — роден в Перущица, Пловдивско. Първоначално учи в родното си село (дн. град), а след това и в духовна семинария. Влиза в редовете на БЗНС през 1911 г. По време на самостоятелното управление на съюза е окръжен управител в Пловдив. След преврата от 9 юни 1923 г. е арестуван и подложен на жестоко малтретиране. Пуснат на свобода, отново продължава участието си в обществено-политическия живот на страната и на съюза.

След разцеплението на БЗНС през 1926 г. е един от водачите на «Врабча 1», а през следващите няколко години се утвърждава и като негов безспорен лидер. Привърженик на идеята за сътрудничество с останалите политически партии на легалната опозиция на сговористкия режим.

Участва активно в предизборната борба за XXIII ОНС (юни 1931) и след изборната победа на коалицията Народен блок, в която влиза и възглавяваният от него БЗНС «Врабча 1», е включен в коалиционния кабинет, съставен от Ал. Малинов. Поема Министерството на земеделието и държавните имоти. Същото министерство запазва и след оставката на Ал. Малинов от министърпредседателския пост и заменянето му от Н. Мушанов. В последвалата реконструкция на кабинета в края на декември 1932 г. става министър на търговията, промишлеността и труда.

Посреща с неодобрение преврата от 19 май 1934 г. и минава в лагера на легалната опозиция на монархическия режим. През май 1936 г. е един от инициаторите за създаването на т. нар. Петорка, която се бори за възстановяване на Търновската конституция и установените от нея парламентарни порядки. Като опозиционен кандидат е избран в XXIV ОНС (1938). Макар че през 1937–1939 г. проявява известни симпатии към народофронтовското движение в страната, отказва сътрудничество с БКП.

След избухването на Втората световна война е за пълен неутралитет на страната, поради което остро реагира на влизането на България в Тристранния пакт от 1 март 1941 г. При все това не подкрепя въоръжената съпротива (1941–1944). Отказва да влезе и в образувания през лятото на 1942 г. ОФ.

За участието му в правителството на Константин Муравиев (2–8 септември 1944) е съден от Народен съд, но през 1945 г. е освободен. Тъй като минава на страната на опозиционния БЗНС, е подложен на преследване и хвърлен в затвора, където прекарва дълги години. Малко преди да почине, минава на страната на ОФ. Пуснат е на свобода, но поради влошеното си здраве не успява да развие каквато и да било обществено-политическа дейност.

57. Вергил Димов (В. Д. Вергилов) (1901–1979) — роден в с. Аязлар, дн. с. Светлен, Поповско. Член на БЗНС от 1920 г. През 1923–1924 г. е секретар на Постоянното присъствие на Земеделския младежки съюз. След това емигрира от България. През 1926 г. завършва Висшата кооперативна школа в Прага. Същата година се завръща в България и става един от основателите на БЗНС «Врабча 1». От 1926 до 1931 г. е негов главен организатор и в това си качество изиграва голяма роля за неговото организационно укрепване и превръщането му в най-значителната групировка сред останалите крила на БЗНС. През 1931–1932 г. е секретар на Постоянното присъствие на БЗНС «Врабча 1», след което е включен като министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството в правителството на Народния блок, възглавявано от H. Мушанов. Посреща с неодобрение преврата от 19 май 1934 г. и минава в лагера на легалната опозиция на монархическия режим в страната. Взема дейно участие в образуваната през май 1936 г. Петорка, отказва обаче сътрудничеството си с БРП. В годините на Втората световна война е против въвличането на България на страната на държавите от хитлеристката ос. Влиза в правителството на К. Муравиев (2–8 септември 1944) като министър на вътрешните работи и народното здраве и управляващ Министерството на железниците, пощите и телеграфите. След 9 септември 1944 г. е съден от Народния съд. Пуснат на свобода, минава в опозиция на отечественофронтовската власт, за което е подложен на ново преследване и затвор. Освободен е през 1955 г. и се занимава предимно с адвокатска дейност. От 1957 г. е включен в състава на Върховния съюзен съвет на БЗНС.

58. Константин (Коста) Томов (1888–1935) — роден в с. Кунино, Врачанско. Деец на БЗНС. Звездата му на политическия небосклон на България изгрява след излизането на страната от Първата световна война, когато начело на управлението застава БЗНС. През 1920–1921 г. е един от подпредседателите на XIX ОНС. От 1921 до февруари 1923 г. е министър на войната в правителството на Ал. Стамболийски. Заедно с Марко Турлаков и Христо Манолов образуват група в БЗНС, която ратува за сътрудничеството на съюза с десните политически сили. Тази дейност, както и неумението му да се справи със силите, предизвикали окупацията на гр. Кюстендил от отряд на ВМРО в началото на декември 1922 г., водят до силно недоволство сред членската маса на БЗНС. През февруари 1923 г. е освободен от правителството и заедно с M. Турлаков и Хр. Манолов започва остра фракционна борба против Ал. Стамболийски. След преврата от 9 юни 1923 г. участва в издаването на в. «Обнова», който продължава атаките си против БЗНС.

През 1924–1925 г. полага големи усилия да се добере до ръководните органи на съюза и това му се удава, макар и за кратко време. След разцеплението на БЗНС през 1926 г. е лидер на неговата десница. Възглавяваното от него крило влиза в изборни комбинации предимно с десните политически партии по време на общински, окръжни и парламентарни избори. К. Томов не прекъсва фракционната си дейност и след установяването на управлението на Народния блок (1931–1934). През януари 1934 г. заедно с група свои съмишленици минава в редовете на Народното социално движение, възглавявано от проф. Ал. Цанков. Умира наскоро след държавния преврат от 19 май 1934 г.

59. Георги Михов Димиров (Гемето) (1903–1972). Роден е в с Ени чифлик, Одринско (дн. в Турция). През 1929 г. завършва медицина в Загреб, Хърватско. В редовете на БЗНС влиза през 1922 г. По-активно се включва в съюзния живот по време на управлението на Народния блок (1931–1934). През 1932 г. е избран в Управителния съвет на БЗНС «Ал. Стамболийски». Следващата година е член на Постоянното присъствие на БЗНС «Обединен».

След преврата от 19 май 1934 г. е в опозиция на монархическия режим. Постепенно се утвърждава като лидер на БЗНС «Ал. Стамболийски», който води полулегална дейност.

Обявява се против въвличането на България във Втората световна война на страната на държавите от хитлеристката ос. През февруари 1941 г. емигрира от страната и се установява в Египет. Застава начело на т. нар. Български национален комитет, чийто първоначален център е в гр. Ерусалим. Поддържа контакти с Дража Михайлович и други политически дейци и организации, свързани с Англия. Отказва сътрудничество с комунистическата партия по време на въоръжената съпротива (1941–1944).

Завръща се в България след 9 септември 1944 г. и застава начело на възстановения БЗНС. За дейността му против властта на ОФ през май 1945 г. е снет от ръководството на съюза и изключен от неговите редове. Напуска незабавно страната и се установява да живее в САЩ. През 1947 г. формира т. нар. Земеделски комитет за борба против режимите в Източна Европа. Дълги години възглавява и създадения през 1944 г. във Вашингтон Български национален комитет за противодействие на комунистическия режим в България.

60. Никола Димитров Петков (1893–1947) — роден в София. Син на Димитър Петков, бивш министър-председател и един от лидерите на НЛ(С)П и брат на Петко Д. Петков — деец на БЗНС, убит през 1924 г. Завършва право в Париж. Влиза в редовете на БЗНС през 1930 г. Избран за член на Постоянното присъствие на БЗНС «Ал. Стамболийски» през 1932 г. Редактор е и на неговия печатен орган (1932–1933). През 1933 г. преминава в крилото на БЗНС с водач Георги Марков.

Посреща отрицателно държавния преврат от 19 май 1934 г. Продължава макар и полулегално обществено-политическата си дейност. Става привърженик на БЗНС «Врабча 1», но от 1937 г. отново се връща в редовете на БЗНС «Ал. Стамболийски».

Избран като опозиционен кандидат в XXIV ОНС, но заради активната му обществено-политическа дейност през декември 1938 г. е изключен от него.

След избухването на Втората световна война се обявява против въвличането на България в нея. В годините на въоръжената борба срещу немското присъствие в страната и монархическия режим влиза в контакт с левите сили. Подкрепя идеята за създаването на ОФ и през 1943 г. влиза в неговия нелегален Национален комитет. След политическата промяна на 9 септември 1944 г. е включен като министър без портфейл в първото ОФ правителство.

Подпомага процеса на възстановяването и организационното укрепване на БЗНС. От януари 1945 г. е негов главен секретар. В края на юли 1945 г. подава оставка от правителството, излиза от редовете на ОФ, създава опозиционния БЗНС (Н. Петков) и става редактор на неговия печатен орган — в. «Народно земеделско знаме» (1945–1947).

Като опозиционен лидер се противопоставя на опитите на БРП (к) да установи пълен контрол над властта в страната и да я отклони от парламентарните порядки, установени от Търновската конституция. Особено активна дейност разгръща като депутат във Великото народно събрание (1946–1947). На 16 август 1947 г. е отнет депутатският му мандат, изправен е пред съд, осъден на смърт и екзекутиран.

61. Александър Христов Оббов (1887–1975) — роден в гр. Плевен. Завършва Лозаро-винарското училище в родния си град и право в Софийския университет. Влиза в редовете на БЗНС през 1904 г. Член на Постоянното присъствие от 1908 до 1919 г. От 1914 до 1919 г. става и секретар на съюза. Избиран неколкократно за народен представител. Подпредседател на XVIII ОНС (1919–1920). Министър на земеделието и държавните имоти в самостоятелното правителство на БЗНС (май 1920–юни 1923).

В навечерието на преврата от 9 юни 1923 г. заминава за родния си край и след събарянето на земеделското правителство организира на борба земеделските дружби в Плевенско. След потушаване на въстанието емигрира от България. Първоначално се установява в Румъния, но скоро след това се отправя за Чехословакия. Заедно с д-р Р. Даскалов е един от инициаторите и ръководителите на Задграничното представителство на БЗНС със седалище Прага. След разцеплението на земеделската емиграция през 1925 г. застава начело на дясното течение в нея.

Завръща се в България през 1933 г. и продължава да участва активно в обществено-политическия живот на страната.

Посреща с неодобрение държавния преврат от 19 май 1934 г. и минава в лагера на легалната опозиция на монархическия режим. От 1935 до 1944 г. е един от водачите на БЗНС «Ал. Стамболийски».

След 9 септември 1944 г. участва дейно в организационното възстановяване и укрепване на БЗНС. Включен е в състава на Постоянното присъствие. От 1945 г. е главен редактор на съюзния орган — в. «Земеделско знаме». От 1946 до 1947 г. е политически секретар на БЗНС. Включен е и в състава на правителството на ОФ отначало като министър на земеделието (август–септември 1945) и подпредседател на Министерския съвет (март 1946–декември 1947).

Противопоставя се на скъсването със съсловния принцип и преустройството на БЗНС на нова идеологическа основа, предвиждащо участието му в изграждането на социализма в България в неговия сталински модел. За тази си позиция е снет от съюзните постове и подложен на преследване. По-късно преминава на отечественофронтовски позиции.

62. Георги Трайков (Г. Т. Гировски) (1898–1975) — роден в с. Върбени, Леринско (дн. в Гърция), в семейство на активни участници в националноосвободителното движение на българите от Македония. Влиза в редовете на БЗНС през 1919 г. Един от основателите на Земеделския младежки съюз (ЗМС) (1922). Участва в Юнското въстание (1923) във Варненския край. През 1924 г. е избран за секретар на централното ръководство на ЗМС и редактор на неговия печатен орган — в. «Младежко знаме».

До държавния преврат от 19 май 1934 г. работи като съюзен деец във Варненско. През годините на монархическия режим постепенно еволюира към единодействие с комунистическата партия. През 1943 г. влиза в състава на нелегалния Окръжен комитет на ОФ във Варна. След 9 септември 1944 г. участва, активно в установяването на ОФ власт в същия град.

На първата конференция-конгрес на БЗНС (май 1945) е включен в състава на Управителния съвет и избран за негов председател. На XXVII конгрес на БЗНС (декември 1947) е издигнат за секретар, а от 1974 г. до смъртта си е и председател на БЗНС. Заедно с това заема и други високи обществени и държавни постове. От 1946 до 1949 г. е секретар на Националния комитет на ОФ. От 1946 до 1966 г. е министър на земеделието, подпредседател на Министерския съвет, първи зам.-председател на правителството. От 1966 до 1971 г. е председател на Президиума на Народното събрание, а от 1971 г. до 1972 г. — председател на НС. През 1972–1975 г. е председател на Националния съвет и първи зам.-председател на Държавния съвет на НРБ.

63. Лазар Станев (Л. С Николов) (1897–1938) — роден в с. Торос (дн. с. Лазар Станево), Ловешко. Завършва Институт за прогимназиални учители във Враца през 1922 г. С г. влиза и в редовете на БЗНС. След преврата от 9 юни 1923 г. е арестуван и подложен на инквизиции. Лишен завинаги от учителските си права, става професионален революционер. Един от лидерите е на земеделската левица и работи за изграждане на единен фронт между земеделци и комунисти.

След атентата в софийската катедрала «Св. Неделя» (април 1925) е арестуван отново и осъден на смърт. Амнистиран през 1926 г. и интерниран в родното си село. Емигрира в СССР и през 1927–1929 г. е представител на левите земеделци от България в Селския интернационал. По негова инициатива в страната ни се изгражда Централен селски комитет. Избран за народен представител в XXIII ОНС (юни 1931), но заради активната му обществено-политическа дейност през 1933 г. заедно с депутатите на РП е изключен от парламента.

Поради влошаване на здравословното му състояние през 1934 г. заминава на лечение в СССР. Присъства на VII конгрес на Комунистическия интернационал (1935). През 1936 г. завършва Международната ленинска школа и се завръща в България. Веднага е задържан от властите и хвърлен в затвор. Освободен под гаранция, минава в нелегалност. През юни 1937 г. е включен в състава на ЦК на РП. Развива активна дейност за изграждане на народофронтовското движение в България.

Л. Станев се проявява и като активен журналист и публицист. През 1927–1931 г. е редактор на органа на земеделската левица в. «Земеделско възраждане», от 1931 до 1932 г. на в. «Селско знаме» и пр. Автор е на брошурата «Как се избра и работи селският комитет в село Стижарово, Свищовско», издадена през 1934 г.

64. Димитър Благоев (Д. Б. Николов) (1856–1924) — роден в с. Загоричане, Костурско (дн. в Гърция). След завършване на гимназия продължава образованието си в Русия. Първоначално учи в Одеса, но от 1881 г. се прехвърля в Петербург. Попада под влиянието на Ф. Ласал и К. Маркс и става убеден социалист. В края на 1883 г. полага основите на първата социалдемократическа организация в Русия, придобила известност като Благоева група. Заради активната му революционна дейност е екстерниран от Русия и през 1885 г. се завръща в България.

В продължение на няколко години се занимава с пропагандиране на социалистическите идеи в страната. През 1885 г. основава сп. «Съвременний показател», от който излизат само три книжки. Следващата година написва брошурата «Нашите апостоли», в която се опитва да разобличи фалшификациите на възгледите на нашите велики възрожденски дейци Христо Ботев и Любен Каравелов.

Същевременно работи и като учител в различни краища на страната. Заради дейността си като социалист е преследван и уволняван.

Главен инициатор за създаването на марксистка партия в България. За учредителния конгрес на партията (1891) подготвя нейната програма и устав. След конгреса написва и брошурата «Що е социализъм и има ли той почва у нас?». За пропагандиране на социализма главно сред работниците през 1892 г. подготвя и нова брошура «Социализмът и задачата на българската работна класа». Обявява се остро против течението на съюзистите, които искат разтурването на БСДП, и на II конгрес на партията ги отстранява от нейните редове (1892). В началото на ноември с. г. заедно с Никола Габровски започват издаването на в. «Работник», излизал до 1894 г.

През 1894 г. склонява, макар и без особено желание, за обединението със съюзистите и образуването на БРСДП. От януари 1897 г. основава и редактира сп. «Ново време», което става теоретичен орган на БРСДП в продължение на близо две и половина десетилетия.

Води упорита борба срещу възгледите на общоделците по въпроса за социалната среда на партията и решително отстоява нейния пролетарски характер. След разцеплението на БРСДП в 1903 г. е един от инициаторите за създаването на Общия работнически синдикален съюз (1904). Противопоставя се на опитите на анархолибералите (1905) и на прогресистите (1908) да нарушат основни организационни принципи на партията.

През 1906 г. излиза и капиталният му труд «Принос към историята на социализма в България», в който за пръв път се прави анализ на историческото минало на българския народ от марксистко гледище и се проследяват основните етапи на възникването на работническото и социалистическото движение в България от края на миналия и началото на настоящия век.

Д. Благоев ратува за националното обединение на българския народ и дори в края на XIX и началото на XX в. взема участие в дейността на Върховния македонски комитет. Той обаче се противопоставя на войната като път за разрешаването на тази голяма задача и вместо него издига лозунга за Балканска федерация.

Обявява се решително и против въвличането на България в Първата световна война. Посреща с радост както Февруарската (1917), така и Октомврийската революция (1917). И макар да се запознава със съчиненията на В. И. Ленин, си остава привърженик на учението на К. Маркс и на възгледите на някои от лидерите на II Интернационал по основните въпроси на пролетарската революция.

След излизането на България от Първата световна война развива активна дейност за организационното възобновяване и укрепване на партията. Допринася твърде много за разгрома на т. нар. леви комунисти, които се обявяват против участието на партията в парламента, ратувайки за незабавно извършване на революцията в България. Участва в работата на всички следвоенни конгреси на БКП (т. с.) до преврата от 9 юни 1923 г. и има несъмнени заслуги за нейното масовизиране. Автор е и на резолюцията по аграрния въпрос, приета от III конгрес на БКП (т. с.), в която се подчертава необходимостта от изграждането на работническо-селски съюз като необходимо условие за победата на революцията в България.

По време на преврата от 9 юни 1923 г. първоначално одобрява курса на неутралитет, възприет от ЦК, но после застава на позицията за борба срещу сговористкия режим. Поради влошаване на здравословното му състояние не взема пряко участие в подготовката и извършването на Септемврийското въстание. След потушаването на въстанието се обявява в негова защита. Погребението му през май 1924 г. се превръща в една от първите грандиозни манифестации на трудещите се против сговористкия режим.

65. Слави Христов Балабанов (1872–1893) — роден в Стара Загора. След завършване на гимназия следва медицина в Женева (Швейцария). По негова инициатива се изгражда българска студентска социалистическа група, на която става ръководител. През март 1892 г. започва издаването на обществено-литературния сборник «Социалдемократ», около който се обединяват противниците на идеята за съществуването на марксистка партия в България. След тяхното отстраняване от БСДП през 1892 г. те се обединяват в самостоятелна политическа групировка под името Български социалдемократически съюз. Сл. Балабанов е един от лидерите на новата организация и автор на нейната програма. Слага край на живота си поради лична драма.

66. Янко Иванов Сакъзов (1860–1941) — роден в гр. Шумен. Първоначално образование получава в родния си град, след което учи в Русия (градовете Николаев и Одеса). През 1881–1883 г. следва естествени науки, философия и история в Германия. Продължава образованието си в Англия, където слуша лекции по биология в Лондонския университет. През 1884 г. учи във Франция литература и художествена критика.

През лятото на 1884 г. се завръща в България и първоначално е назначен за учител в Шумен. От 1897 до 1900 г. е помощник-прокурор в същия град.

Още като студент попада под влиянието на социалистическите идеи и пристъпва към тяхното пропагандиране в България. През 1891 г. започва издаването на сп. «Ден», в което Д. Благоев публикува редица статии, изиграли важна роля за свикването на учредителния конгрес на БСДП. Сам Я. Сакъзов смята, че в България няма условия за съществуването на марксистка партия, и става един от инициаторите за създаването на БСДС (1892).

След сливането на БСДС с БСДП в БРСДП (1894) е избиран многократно в централното ръководство на партията. Между него и Д. Благоев възниква сериозно разногласие по въпроса за социалната среда на БРСДП, което през лятото на 1903 г. довежда и до нейното разцепление. Я. Сакъзов застава начело на течението на широките социалисти, което отстоява пропагандираните от него възгледи в сп. «Общо дело», излизало от 1900 до 1905 г.

Като лидер на широкосоциалистическата партия участва в т. нар. Патриотичен блок — опозиционна групировка от 1906–1908 г. против управлението на втория стамболовистки режим. Посреща с радост обявяването на независимостта на България (1908), но решително не одобрява укрепването на монархическия режим в страната. Ратува и за национално обединение на българския народ, но по същество не приема пътя на войната като средство за неговото решаване. Противопоставя се и на въвличането на България в Първата световна война. Участва в опозиционния блок срещу управлението на правителството на д-р В. Радославов (1915–1918). Отказва обаче да влезе в кабинета на Ал. Малинов, формиран на 21 юни 1918 г. Едва след реконструирането на това правителство поема поста министър на търговията, промишлеността и труда (17 октомври–28 ноември 1918). Същия пост запазва и в последвалите два кабинета на Т. Теодоров (28 ноември 1918–7 май 1919 и 7 май 1919–2 октомври с. г.). След излизането на България от Първата световна война полага грижи за възстановяването и организационното укрепване на своята партия. Противопоставя се на всички опити за отцепване от страна на различни сили в нея, но невинаги успява да постигне успех.

Избиран е многократно за народен представител.

След преврата от 19 май 1934 г. поради напреднала възраст постепенно се оттегля от активна обществено-политическа дейност.

67. Евтим Тинчев Дабев (1864–1946) — роден в гр. Габрово. След завършване на Априловската гимназия в родния си град става учител отначало в Севлиево, а после и в Габрово. Занимава се и с публицистична дейност. Още като юноша се запознава със социалистическите идеи и е един от техните първи разпространители в България. Редактор е на първия български социалистически вестник «Росица», който излиза в Габрово от началото на юни до края на декември 1886 г. В него за пръв път се поместват откъси от произведението на К. Маркс «Наемният труд и капиталът», както и основните организационни принципи на Първия интернационал. Около вестника се оформя и една от първите социалистически дружинки в България. И след спирането на вестника Е. Дабев не престава да се занимава с преводаческа дейност. През 1888 г. превежда на български език книгата на полския революционер и социалист Шимон Дикщайн «Кой на чий гръб живее», а две години по-късно и труда на Фр. Енгелс «Развитие на научния социализъм». Участва в Бузлуджанския конгрес на БСДП от 1891 г., но се обявява против създаването на марксистка партия в България по това време. След разцеплението на БСДП през 1892 г. е един от водителите на БСДС. Заедно с Я. Сакъзов и С. Мутафов през 1893–1894 г. издават в. «Другар», който отначало е орган на БСДС, а след обединението на съюзисти и партисти е превърнат в специален вестник за работниците. След създаването на БРСДП през 1894 г. е включен в нейното централно ръководство. През 1897 г. му е поверено заедно с Г. Кирков редактирането на в. «Работнически вестник», който скоро след това става и печатен орган на БРСДП. През 1900 г. поради разногласие със своя съредактор напуска вестника и поема издаването на сп. «Труд». Под негова редакция през 1903 г. се появява и в. «Единство», който подкрепя общоделските възгледи на Я. Сакъзов. След разцеплението на БРСДП през лятото на 1903 г. минава в редовете на широкосоциалистическата партия и е един от нейните водители. Скоро след това се отказва от активно участие в нейния живот и се отдава главно на учителска и публицистична дейност.

68. Сава Атанасов Мутафов (1864–1943) — роден в гр. Севлиево. След завършване на Априловската гимназия в Габрово постъпва на работа в Окръжния съд в родния си град. Още като юноша попада под влиянието на социалистическите идеи. През 1889 г. основава и ръководи социалистически кръжок в града и открива печатница и книжарница. Присъства на Търновската сбирка и на Бузлуджанския конгрес на БСДП. Един от противниците на идеята за създаване на марксистка партия в България още в началото на 90–те години на миналия век. След разцеплението на БСДП е един от основателите на БСДС и участва в редактирането на неговия печатен орган — в. «Другар», а след това и на други социалдемократически издания. В края на миналия век следва право в Швейцария и установява връзки с видни социалистически дейци, между които Г. В. Плеханов и Кр. Раковски. Завръща се в България и се занимава с адвокатска практика. След разцеплението на БРСДП през лятото на 1903 г. минава в редовете на широкосоциалистическата партия, но от 1905 г. се отказва от активна политическа дейност.

69. Никола Христов Габровски (1864–1925) — роден в Търново (дн. Велико Търново) в занаятчийско семейство. Първоначално учи в родния си град, гимназия — в гр. Николаев (Русия), а правни и социални науки — в Женева (Швейцария). Още като студент попада под влиянието на социалистическите идеи и завръщайки се в страната, става един от пионерите на социализма. В началото на 1891 г. се запознава с Д. Благоев и става един от най-близките му съратници. Взема дейно участие в подготовката на Търновската сбирка и на Бузлуджанския конгрес, на който се полагат основите на БСДП. След нейното разцепление през 1892 г. застава на страната на партистите. От 1894 г. е член на БРСДП и избиран неколкократно в нейните централни органи. Един от първите социалисти, избран за народен представител (в VIII ОНС от 1894–1896).

След разцеплението на БРСДП през лятото на 1903 г. минава в редовете на широките социалисти, но през 1914 г. напуска тяхната партия и става член на БРСДП (т. с.). В годините след Първата световна война работи главно за укрепване на БКП в родния си край. Избиран за общински съветник в Търново. Убит от наемен убиец след априлските събития от 1925 г.

Н. Габровски се занимава и с активна журналистическа и публицистична дейност. Редактор е на Българската социалдемократическа библиотека, на партийния орган — в. «Работник», издава и свои вестници в родния си град. Превежда на български език съчинения на видни социалисти от Западна Европа, като Август Бебел, Жул Гед. Автор е и на някои публицистични произведения.

70. Георги Йорданов Кирков (1867–1919) — роден в гр. Плевен в будно възрожденско семейство. Баща му е учител по професия, но взема дейно участие в борбата на българския народ за извоюване на църковна независимост. Учи в Южнославянския пансион на българина Т. Минков в гр. Николаев (Русия) и в Априловската гимназия в Габрово. След завършването й се занимава с литературна и публицистична дейност. Известно време е учител в Плевенско. През 1890 г. завършва Школата за запасни офицери в София и постъпва на работа в Картографския институт към Министерството на войната. Със стипендия на института следва в Картографската школа във Виена. Тук попада под влиянието на социалистическите идеи и участва в борбите на австрийските работници. Завръща се в България и през 1895 г. влиза в редовете на БРСДП. Сътрудничи на социалистическите издания в. «Социалист» и сп. «Ден». В 1896 г. напуска Картографския институт и изцяло се отдава на социалистическа дейност. Скоро след това е привлечен в редакцията на партийния орган — в. «Социалист», а от септември 1897 г. заедно с Е. Дабев започват издаването на «Работнически вестник», който става и печатен орган на БРСДП. От началото на XX в. е в централното ръководство на партията. След нейното разцепване през лятото на 1903 г. минава в редовете на тесните социалисти. От 1905 г. до края на живота си е непрекъснато секретар-касиер на ЦК на БРСДП (т. с.). От 1905 до 1909 г. е и секретар на ОРСС. От името на БРСДП (т. с.) участва във всички конгреси на Втория интернационал, проведени в началото на века, представя партията и на конференциите на т. нар. Ленинова левица през 1915, 1916 и 1917 г., формирана в отговор на променената политика на лидерите на Втория интернационал към работническото и социалистическото движение. Заедно с обществено-политическата си дейност Г. Кирков се изявява като оратор, публицист и фейлетонист. Избиран е неколкократно за народен представител. Умира след едногодишно тежко боледуване.

71. Гаврил Георгиев (Г. Г. Божилов) (1870–1917) — роден в гр. Измаил, Бесарабия. След Освобождението родителите му се преселват в България и се установяват в гр. Видин. Под влияние на Е. Дабев (при когото учи в Априловската гимназия в Габрово) и на Д. Благоев, който учителства през 1887–1890 г. във Видин, Г. Георгиев попада под влияние на социалистическите идеи. Като студент във Висшето училище в София се включва в борбите срещу управлението на Стамболовото правителство, за което през 1892 г. му е забранено завинаги да следва в страната. Завръща се във Видин и се включва в живота на местната партийна организация и на организациите на други градове и селища в Северозападна България. През 1893 г. е привлечен от Д. Благоев в редакцията на партийния орган в. «Работник». Същата година е избиран и в централното ръководство на БСДП. След обединението на партисти и съюзисти през 1894 г. е избиран многократно в централното ръководство и на БРСДП. През 1894–1897 г. е редактор и на новия партиен орган — в. «Социалист». Взема дейно участие и в издаването на в. «Работнически вестник». От 1898 г. подпомага Д. Благоев в редактирането на теоретичния орган на БРСДП — сп. «Ново време». В края на миналия век известно време живее във Варна и подпомага активно дейността на местната партийна организация. От 1900 г. е включен в редакцията на «Работнически вестник». През 1900–1903 г. участва в борбата против общоделството. След разцеплението на БРСДП през лятото на 1903 г. е отново на ръководна работа в БРСДП (т. с.). Поради заболяване през 1909 г. е принуден да се оттегли от активна обществено-политическа дейност.

Като изявен социалист Г. Георгиев се занимава и с публицистика и преводачество.

72. Константин Тенев Бозвелиев (1862–1951) — роден в Цариград. След Освобождението семейството на родителите му се установява в гр. Казанлък. Работи като пощенски раздавач, просбописец и пр. Един от пионерите на социалистическото движение в България. По негова инициатива през 1889–1890 г. в Казанлък е основан социалистически кръжок. Участва в Търновската сбирка на социалистите през пролетта на 1891 г. и в учредителния конгрес на БСДП на връх Бузлуджа през лятото на с. г. След разцеплението на БСДП през 1892 г. е един от ръководните дейци на БСДС.

От 1894 г. след сливането между съюзисти и партисти е член на БРСДП. От 1898 г. е избиран неколкократно в състава на ЦК на БРСДП. След разцеплението на партията в 1903 г. минава в редовете на широките социалисти и до 1919 г. с известни прекъсвания е секретар на ЦК на тяхната партия. Избиран неколкократно за народен представител, а от 1908 до 1911 г. и по-късно е кмет на гр. Казанлък. Наред с обществено-политическата си дейност сътрудничи и на редица социалдемократически издания. Автор на мемоари.

73. Васил Костов Главинов (1869–1929) — роден в гр. Велес (дн. в СФРЮ) в семейство с български възрожденски традиции. През 1887 г. се преселва в София и работи като столар. Един от основателите на Общото работническо дружество «Братство» в столицата (1892). Влиза в редовете на БСДП през 1893 г. и е един от близките съратници на Д. Благоев. По указание на последния през 1894 г. се връща в родния си град и полага основите на социалистическа група, която е първата от този род във Вардарска Македония. Заедно с Никола Карев създават Македонска революционна социалдемократическа група при ЦК на БРСДП, която по-късно е наречена Македоно-Одринска социалдемократическа група. В. Главинов е определен от ЦК на БРСДП за неин ръководител. Заедно с това той е и редактор на нейния печатен орган в. «Революция». Разгръща голяма дейност за изграждане на местни организации на групата първоначално във Вардарска и Егейска Македония, а по-късно и в Одринско. Взема участие в Първата балканска социалдемократическа конференция, състояла се през 1909 г. в Белград. През 1909–1911 г. издава в. «Работническа искра». След избухването на Балканската война (1912–1913) се установява отново в София и е включен в ръководството на градската партийна и синдикална организация. След излизането на България от Първата световна война отново продължава дейността си като партиен функционер. Един от ръководителите на Централната емигрантска комисия, създадена през 1920 г., и на Емигрантския комунистически съюз, учреден през с. г. По време на белия терор от 1923–1925 г. е арестуван нееднократно, но не отстъпва от своите позиции до края на живота си. Умира в София.

74. Никола Иванов Харлаков (1874–1927) — роден в гр. Габрово. Още като юноша попада под влияние на социалистическите идеи и в края на миналия век влиза в редовете на БРСДП. След разцеплението й през 1903 г. е на страната на течението, възглавявано от Д. Благоев. Две години по-късно заедно с Г. Бакалов и др. дейци застава начело на т. нар. анархолиберали, които отричат принципите на демократическия централизъм във вътрешнопартийния живот на БРСДП (т. с.) и необходимостта от централизирано ръководство на нейния печат. В края на 1905 г. напуска БРСДП (т. с.) и е един от лидерите на Българския социалдемократически съюз «Пролетарии». През 1908 г. влиза в редовете на БРСДП (о). След излизането на България от Първата световна война, повлиян от революционните събития в Русия, Германия, Унгария и др. страни, както и от острото недоволство от катастрофалното излизане на страната от световната война, влиза в редовете на БКП (т. с.). След погрома на Септемврийското въстание (от 1923) емигрира и се установява в СССР. Привлечен е на работа в апарата на Изпълнителния комитет на Коминтерна, но скоро след това умира.

75. Никола Илиев Сакаров (1881–1943) — роден в София. Завършва търговска гимназия в Свищов и философия в Германия. Още като юноша попада под влиянието на социалистическите идеи. Възглавява българската студентска социалдемократическа група в Берлин. Влиза в редовете на БРСДП (т. с.) през 1904 г. Като един от лидерите на прогресистите в края на 1908 г. е изключен от БРСДП (т. с.) и минава в редовете на БРСДП (ш. с.). От 1911 до 1925 г. е избиран непрекъснато за общински съветник в столицата. През 1919 г. е избран в състава на ЦК на широкосоциалистическата партия, но две години по-късно я напуска и става член на БКП. Участва като депутат в XVI, XVII, XVIII, XIX, XX и XXI ОНС.

След поражението на Септемврийското въстание (1923) се обявява против преустройството на БКП на нелегални основи, не одобрява и септемврийската линия на партията, за което в началото на 1924 г. е изключен от нейните редове. През 1925 г. се оттегля от активна политическа дейност и се изявява като кооперативен и синдикален деец. В навечерието на Втората световна война отново излиза на политическото поприще. Избран е за народен представител в XXIV и в XXV ОНС. Занимава се и с активна журналистическа и публицистична дейност. Автор на капитални трудове по финансови и др. въпроси.

76. Кръстьо Иванов Пастухов (1874–1949) — роден в гр. Севлиево. Завършва право в Софийския университет, след което работи като адвокат във Враца и София. Влиза в редовете на БРСДП в средата на 90–те години на миналия век. След разцеплението на партията през 1903 г. минава на страната на широките социалисти. От 1911 г. е избиран многократно в състава на ЦК. От май до октомври 1919 г. е министър на вътрешните работи. Отявлен противник на управлението на БЗНС и на сътрудничеството с БКП.

Посреща със задоволство преврата от 9 юни 1923 г., но скоро след това се обявява срещу управлението на сговористите. Не одобрява държавния преврат от 19 май 1934 г. и минава в лагера на легалната опозиция на монархическата диктатура. През февруари 1935 г. изпраща открито писмо до цар Борис, в което настоява за възстановяване на Търновската конституция и осветените от нея парламентарни порядки. За тази дързост е интерниран на о. Св. Анастасия, но не много след това е освободен.

През май 1936 г. влиза в т. нар. Петорка, съставена от лидери на опозиционните партии, и отново се бори за възстановяване на Търновската конституция.

След избухването на Втората световна война се обявява против въвличането на България в нея. В същото време отказва сътрудничество на БРП. Не влиза и в образувания през лятото на 1942 г. ОФ. Отказва сътрудничеството си на БРП (к) и след 9 септември 1944 г. За тази му позиция през януари 1945 г. е изваден от състава на ЦК на БРСДП. През юни с. г. влиза в ръководството на опозиционната БРСДП (о). За активната му дейност против отечественофронтовската власт е осъден през 1946 г. на 5 години затвор. Убит е от криминален престъпник в Сливенския затвор.

77. Димитър Манолов Нейков (1884–1949) — роден в гр. Тулча (Северна Добруджа, дн. в Румъния). Завършва философия в Мюнхен. След завръщането си в България учителства в редица краища на страната. В началото на XX в. влиза в редовете на широкосоциалистическата партия. Разгръща активна дейност в кооперативното движение в България. Избиран неколкократно за народен представител. След излизането на България от Първата световна война дълги години е секретар на ЦК на БРСДП (о).

Посреща с неодобрение държавния преврат от 19 май 1934 г. Минава на страната на легалната опозиция на монархическата диктатура. Постепенно се ориентира към сътрудничество с левите сили в страната и се включва в народофронтовското движение.

Обявява се против въвличането на България във Втората световна война. През 1943 г. възглавява Софийския окръжен комитет на ОФ и влиза в нелегалния Национален комитет на ОФ.

Министър на търговията и промишлеността в първото ОФ правителство (септември 1944–март 1946 г.). Председател на ВНС (1946–1949).

Разгръща активна дейност за възстановяването на БРСДП след 9 септември 1944 г. Застава начело на онези сили в партията, които са за сътрудничество с останалите ОФ партии. От 1945 до 1948 г. е главен секретар на БРСДП.

78. Григор Иванов Чешмеджиев (1879–1945) — роден в гр. Пещера. Завършва гимназия в Пловдив и учителства в родния си град. Един от основателите на местната социалдемократическа организация (1899). В началото на века следва и завършва право в Софийския университет «Св. Кл. Охридски» и работи като адвокат. Участва във войните от 1912–1913 и 1915–1918 г. След разцеплението на БРСДП (1903) минава в партията на широките социалисти. От 1919 г. до края на живота си непрекъснато е член на централното ръководство на тази партия. Отявлен противник на управлението на БЗНС. От 1922 до 1925 г. заедно с Кр. Пастухов издава в. «Епоха». В навечерието на преврата от 9 юни 1923 г. е интерниран далеч от столицата. Посреща с одобрение събарянето на земеделското правителство. Скоро след това се обявява против участието на представител на своята партия в състава на сговористкото правителство. Привърженик на сътрудничеството на БРСДП (о) с другите сили от легалната опозиция против сговористкия режим. Следи внимателно и управлението на Народния блок (1931–1934) и подлага на остра критика развихрилата се по негова вина корупция в страната. След държавния преврат от 19 май 1934 г. е в лагера на противниците на монархическия режим. След избухването на Втората световна война ратува за неутралитет на България и не одобрява присъединяването й към хитлеристката ос. Не отказва сътрудничеството си на БРП и през 1943 г. влиза в състава на нелегалния Национален комитет на ОФ. След 9 септември 1944 г. е включен в състава на първото отечественофронтовско правителство. В края на август 1945 г. подава оставка от него и минава към опозиционните на властта на ОФ сили в своята партия, но скоро след това умира.

79. Коста Андреев Лулчев (1882–1965) — роден в гр. Оряхово. Още като юноша попада под влиянието на социалистическите идеи. Той е един от основателите на общоработническото дружество «Борец» (1898). Влиза в редовете на БРСДП в края на миналия век. Основател и пръв секретар на партийната организация в родния си град.

След разцеплението на БРСДП през 1903 г. минава в широкосоциалистическата партия. Избиран многократно за общински съветник в Оряхово. Има големи заслуги за организационното възстановяване и укрепване на БРСДП (о) след излизането на България от Първата световна война. От 1924 до 1933 г. е секретар на ЦК. Избиран е неколкократно и за народен представител (1913–1931).

Не одобрява държавния преврат от 19 май 1934 г. и се нарежда на страната на легалната опозиция на монархическия режим.

След 9 септември 1944 г. взема активно участие в легализирането на партията. Избран е за неин главен секретар и е един от представителите й в Националния комитет на ОФ. През май 1945 г. е отстранен от ръководството на партията. По негова инициатива през юни е свикан фракционен конгрес на БРСДП, след който заедно с обособилата се опозиционна групировка минава на страната на опозиционните на отечественофронтовска власт сили.

Избран е за народен представител във ВНС (1946–1947) и води активна опозиционна дейност както в парламента, така и извън него.

След разтурването на опозиционните политически партии през лятото на 1947 г. той е принуден да се откаже от по-нататъшно участие в обществено-политическия живот. За опозиционната си дейност е преследван и малтретиран.

80. Добри Стоянов Бодуров (1875–1959) — деец на БРСДП. След разцеплението й през 1903 г. минава в редовете на широките социалисти. Член, а по-късно и политически секретар на БРСДП (о). Заема ръководни длъжности и в кооперация «Напред». След 9 септември 1944 г. е един от лидерите на течението на социалдемократите, което се обявява за сътрудничество с БРП (к). Включен е в състава на Националния комитет на ОФ. Възглавява комисията на БРСДП, която води преговорите за обединение с БРП (к). От 1948 г. до края на живота си е избиран непрекъснато в състава на ЦК на БКП.

81. Васил Петров Коларов (1877–1950) — роден в гр. Шумен. Завършва гимназия във Варна през 1895 г. и учителства няколко години. През 1897 г. записва право в Швейцария. Завръща се в България през 1900 г. и започва адвокатска практика в родния си град. Влиза в БРСДП още в средата на 90–те години на XIX век. Основател на партийната организация в Никопол (1897) и секретар на организацията в родния си град (1902).

След разцеплението на партията през 1903 г. минава на страната на тесните социалисти. От 1904 до 1919 г. възглавява Пловдивската партийна организация. От 1905 г. е непрекъснато член на централното ръководство на партията.

Избиран многократно за народен представител. Участва в Балканската война (1912–1913). Противопоставя се на въвличането на България във Първата световна война. Участва като делегат на БРСДП (т. с.) в работата на Цимервалдската конференция на Лениновата левица (1915). Посреща с възторг победата на Февруарската и Октомврийската революция (1917) в Русия. Разгръща активна антивоенна дейност в страната. След катастрофалното излизане на България от Първата световна война полага усилия за организационното възобновяване на партията и нейното масовизиране. На XXII конгрес на БРСДП (т. с.), превърнал се в I конгрес на БКП (т. с.) (май 1919) е избран за секретар на ЦК на мястото на заболелия Г. Кирков.

Участва в работата на III конгрес на Коминтерна (1921) и е включен в Изпълнителния комитет на световната комунистическа организация. През декември 1922 г. е избран и за Генерален секретар на Коминтерна (този пост заема до 1924 г.). Издигнат е и като един от ръководителите на Балканската комунистическа федерация.

Като представител на Коминтерна В. Коларов оказва влияние върху ръководителите на БКП (т. с.) за преоценка на позицията на неутралитет по време на преврата от 9 юни 1923 г. и за изработване на нов партиен курс към въоръжено въстание срещу сговористкия режим. Участва непосредствено в подготовката на Септемврийското въстание и заедно с Г. Димитров е един от главните му ръководители. След поражението на въстанието емигрира от страната и с Г. Димитров полагат основите на Задграничния комитет на БКП (т. с.) във Виена. Организира и издаването на партийния орган в. «Работническо дело» зад граница. От края на октомври 1923 г. отново е в Москва, където съсредоточава дейността си в ръководството на Коминтерна.

След смъртта на Д. Благоев (1924) става формален лидер на БКП (т. с.), макар че изпълнява тези функции и преди това поради влошеното здраве на Дядото през последните години от неговия живот.

При обсъждане на българския въпрос в Коминтерна (януари–февруари 1924) издига идеята за ново въоръжено въстание срещу сговористкия режим, която е утвърдена от Витошката конференция на БКП (т. с.) (май 1924). Обявява се както против десните ликвидатори, така и против ултралевия уклон в партията. Взема ръководно участие в подготовката и провеждането на Московското съвещание (1925) и в последвалите конференции и пленуми на БКП (т. с.) до 1929 г. По негова инициатива се създава РП в България (1927) като легално проявление на БКП. През периода 1929–1935 г. е функционер на Коминтерна и на Селския интернационал. От 1931 до 1940 г. е директор на Международния аграрен институт в Москва и главен редактор на неговия орган «Аграрни проблеми». Участва в работата на VII конгрес на Коминтерна (1935), а през 1936–1939 г. отговаря непосредствено за изпращането на български доброволци в Испанската гражданска война.

След Лайпцигския процес (1933–1934) отстъпва лидерството на партията на Г. Димитров. Като един от ръководителите на Коминтерна и приближен на Й. Сталин носи отговорност за политическите репресии срещу българските емигранти комунисти в Съветския съюз.

През периода 1941–1944 г. направлява въоръжената съпротива от територията на СССР. Заедно с Г. Димитров е един от инициаторите за създаването на ОФ (юли 1942).

Завръща се в България през септември 1945 г. и се включва активно в ръководството на БРП (к) и в обществено-политическия живот на страната. Избран е за председател на XXVI ОНС (1945), а след провъзгласяването на България за народна република (15 септември 1946) и за временен председател на републиката. От 7 ноември 1946 г. е председател на ВНС. От декември 1947 г. е заместник-председател на Министерския съвет и министър на външните работи. След смъртта на Г. Димитров е назначен за председател на правителството, на който пост го заварва и смъртта (1950).

82. Христо Стефанов Кабакчиев (1878–1940) — роден в гр. Галац (Румъния). Скоро след това родителите му се преселват във Варна, където баща му работи като съдия, а после преминава на адвокатска практика. Още като ученик чете марксическа литература и участва в социалистически кръжок. През 1897 г. влиза в редовете на БРСДП. Започва активно да сътрудничи на социалистическия печат. Междувременно завършва право. След разцеплението на БРСДП през лятото на 1903 г. минава на страната на тесните социалисти. От 1905 г. редовно е избиран в централното ръководство на партията. Един от най-близките съратници на Д. Благоев, който допринася твърде много за утвърждаването на БРСДП (т. с.) като една от дейните партии в рамките на Втория интернационал. Обявява се против войните от 1912–1913 и особено против въвличането на България в Първата световна война. Ратува за Балканска федерация, в рамките на която да намери разрешение и българският национален въпрос. След излизането на България от световната война отново разгръща огромна дейност и се изявява като един от видните теоретици на партията. Като делегат на БКП участва в някои от конгресите на Комунистическия интернационал, изпълнява и важни поръчения на Коминтерна в някои европейски комунистически партии. В началото на 1923 г. е избран за политически секретар на ЦК на БКП. По време на преврата от 9 юни 1923 г. подкрепя линията на неутралитет, възприета по отношение на новата власт. След заседанията на ЦК от началото на август 1923 г. променя своята позиция и участва в подготовката на Септемврийското въстание. По време на масовите арести на комунисти от 12 и 13 септември 1923 г. е арестуван и прекарва в затвора две и половина години. През лятото на 1925 г. е изправен пред съда и осъден на 12 и половина години затвор. Амнистиран през 1926 г. и емигрира от България. Първоначално живее във Виена, а от май 1927 г. се установява в СССР. Отначало работи като преподавател в Международната ленинска школа, а след това преминава на работа в Института «Маркс — Енгелс — Ленин». Занимава се с разработването на проблеми от историята на БКП и международното работническо и комунистическо движение. От 1935 г. е в Института по история при АН на СССР, в който продължава своите научни занимания по проблемите на БКП и Коминтерна.

83. Георги Димитров (Г. Д. Михайлов) (1882–1949) — роден в с. Ковачевци, Радомирско, в бедно занаятчийско семейство. Поради липса на средства прекъсва образованието си и става печатарски работник. През 1902 г. влиза в БРСДП и след разцеплението й през лятото на 1903 г. минава на страната на тесните социалисти. През 1904–1905 г. е секретар на Софийската партийна организация. От 1909 г. е включен в състава на ЦК на БРСДП (т. с.) и става секретар на Синдикалния комитет на ОРСС. Избиран многократно за общински съветник и за народен представител.

Ратува за национално обединение на българския народ, но не по пътя на войната, а чрез Балканска федерация. Обявява се против въвличането на България в Първата световна война. По време на войната за активна антивоенна дейност е арестуван и хвърлен в затвора. Посреща с радост избухването на Февруарската и Октомврийската (1917) революция в Русия.

След катастрофалното излизане на България от световния конфликт е амнистиран. Участва активно във възстановяването и масовизирането на синдикалното движение и на партията.

Деец на международното комунистическо движение. Участва в конгреси на Коминтерна, в конференции на Балканската комунистическа федерация, в организирането на Профинтерна.

Поддържа отрицателната оценка на Коминтерна към неутралната позиция на БКП (т. с.) спрямо деветоюнския преврат (1923). Оказва влияние върху ЦК на партията за възприемането на нов партиен курс към въоръжено въстание срещу режима на сговористите. Взема ръководно участие в подготовката и извършването на Септемврийското въстание (1923). След неуспеха му емигрира от България. Заедно с В. Коларов полага основите на Задграничния комитет на БКП (т. с.) във Виена и организира издаването на в. «Работнически вестник» зад граница.

Участва активно в работата на Московското съвещание на БКП (лятото на 1925) и във всички последвали конференции и пленуми на ЦК до 1928–1929 г. На V конгрес на Коминтерна (1924) е избран за кандидат-член на Изпълнителния му комитет. От 1923 до 1933 г. е с известни прекъсвания в ръководството на Балканската комунистическа федерация, отначало като секретар, а после като председател на нейното Изпълнително бюро. От 1929 до 1933 г. е ръководител на Западноевропейското бюро на Коминтерна.

На 9 март 1933 г. заедно с българските граждани Благой Попов и Васил Танев е арестуван в Берлин и подведен под съдебна отговорност като един от подпалвачите на германския Райхстаг. По време на процеса в Лайпциг (1933–1934) отхвърля отправеното му обвинение и получава оправдателна присъда поради липса на доказателства. След отказа на тогавашното българско правителство на Н. Мушанов да го приеме в България той получава съветско поданство и заминава за СССР.

Отново е привлечен в ръководството на Коминтерна. На VII конгрес на световната комунистическа организация (1935) изнася основния доклад, в който е набелязана нова стратегия и тактика на международното комунистическо движение в условията на настъпващия в Европа фашизъм. На конгреса е избран за генерален секретар, като на този пост остава до разпускането на организацията (1943).

Едновременно със задълженията си в Коминтерна Г. Димитров направлява и дейността на БКП. Под неговото непосредствено ръководство се преодолява лявото сектантство в партията и се начертава новата й стратегия за организиране на народофронтовско движение.

През периода на въоръжената съпротива в България (1941–1944) е инициатор за сплотяването на левите сили под знамето на ОФ. Като отговорен ръководител в Коминтерна носи отговорност за сталинските репресии срещу дейци на БКП, емигрирали в СССР.

Завръща се в България през ноември 1945 г. и се включва активно в обществено-политическия й живот. След изборната победа на БРП (к) във ВНС е назначен за министър-председател (ноември 1946), като на този пост остава до смъртта си.

84. Георги Иванов Бакалов (1873–1939) — роден в гр. Стара Загора. Един от пионерите на социализма в България. Член на БСДП от нейното учредяване на връх Бузлуджа (1891). При разцеплението на партията през 1892 г. е в редовете на съюзистите. След обединението на БСДП с БСДС през 1894 г. става член на БРСДП. Като представител на партията участва в някои от конгресите на Втория интернационал, проведени в края на XIX в. Разгръща огромна дейност за превеждане на български език на съчиненията на К. Маркс, Фр. Енгелс и на някои от водителите на Втория интернационал. Участва дейно в живота на варненските социалисти в края на миналия и началото на настоящия век. При разцеплението на БРСДП в 1903 г. застава на страната на течението, възглавено от Д. Благоев, което се обособява в самостоятелна политическа партия — БРСДП (т. с.). През 1905 г. възглавява течението на анархолибералите, напуска БРСДП (т. с.) и става един от инициаторите за създаването на Българския социалдемократически съюз «Пролетарий». През 1908 г., след като съюзът «Пролетарий» се обединява с БРСДП (ш. с.), влиза в редовете на тази партия, в която остава до 1920 г. Под влияние на революционната обстановка, създадена в страната след Първата световна война, става член на БКП (т. с.). След априлските събития от 1925 г. е принуден да емигрира от България. Живее известно време в СССР и Франция, след това отново е в СССР. Завръща се в страната през 1932 г.

Освен като политически деец Г. Бакалов се изявява и като публицист и журналист. Редактор на списанията «Работнишко дело», «Съвременник», «Борба», «Нов път», «Звезда» и «Нова литература». Занимава се и с активна преводаческа дейност. Освен марксически съчинения превежда и много други заглавия от руски и западноевропейски автори. Съставител е и на различни речници. Богатата му и разнообразна творческа дейност оставя трайна диря в културния живот на страната.

85. Станке Димитров (Стефан Димитров Тодоров) (1889–1944) — роден в гр. Дупница (дн. гр. Станке Димитров). Член на БРСДП (т. с.) от 1904 г. Един от основателите на социалдемократическата организация в родния си град. В периода до войните 1912–1913 г. учителства и развива значителна дейност за разгръщане на учителското движение в България. Завършва право в Софийския университет «Св. Кл. Охридски» през 1919 г. и се установява на адвокатска практика в Дупница. Има заслуги за възстановяване на организациите и групите на БКП в Кюстендилски окръг в периода непосредствено след Първата световна война. През 1920 г. е включен в Партийния съвет на БКП, участва и във Военната организация на БКП от 1921 до 1923 г. Превратът от 9 юни 1923 г. го заварва ръководител на окръжната организация на БКП в Кюстендилския край. Взема участие в подготовката на Септемврийското въстание, но в навечерието на неговото избухване е арестуван. Пуснат на свобода, отново продължава дейността си като партиен функционер. В края на 1923 г. е издигнат за организационен секретар на ЦК на БКП, който пост заема до началото на 1925 г. Под негово ръководство се провежда Витошката нелегална конференция на БКП през май 1924 г., на която се взема решение за ново въстание срещу деветоюнския режим. През януари 1925 г. заминава нелегално за Москва, за да участва в работата на V разширен пленум на Изпълнителния комитет на Коминтерна. След априлските събития от 1925 г. е лишен от правото да заема отговорни постове в БКП и преминава на преподавателска дейност в Комунистическия университет за националните малцинства на Запада. През 1933–1934 г. е преподавател в Международната ленинска школа. След като е отменено партийното му наказание, е привлечен на работа в Балканския секретариат на Коминтерна. През лятото на 1935 г. се завръща нелегално в България и участва в работата на Шестия разширен пленум на ЦК на БКП (февруари–март 1936). Избран е от пленума за секретар на ЦК на партията. През юни 1937 г. отново заминава за СССР и е привлечен пак на работа в Коминтерна. През 1941 г. е включен в състава на Задграничното бюро на БРП и е привлечен в редакцията на радиостанция «Христо Ботев», излъчваща от Москва. Скоро след това му е възложено ръководството на нелегалния радиопредавател «Народен глас», който функционира до пролетта на 1944 г. В навечерието на 9 септември 1944 г. по решение на Задграничното бюро на БРП е отправен с група български политемигранти за България, но загива при самолетна катастрофа край Брянск.

86. Тодор Станчев Луканов (1874–1946) — роден в гр. Ловеч. Завършва гимназия в родния си град и химия в Софийския университет «Св. Кл. Охридски». Заради социалистическите си убеждения е лишен завинаги от учителски права. Заминава за Швейцария и следва право в Женева. Завръща се в страната през 1900 г. и се установява като адвокат в Плевен. Включва се дейно в живота на местната социалдемократическа партия и съдейства за нейното организационно укрепване. След разцеплението на БРСДП през лятото на 1903 г. минава в редовете на тесните социалисти. Възглавява плевенската партийна организация и заедно с това е избиран в продължение на редица години за член на Контролната комисия при ЦК на БРСДП (т. с.). Избиран неколкократно за народен представител. За антивоенната му дейност по време на участието на България в Първата световна война е осъден на 5 г. затвор, но е амнистиран в края на 1918 г. На Първия конгрес на БКП (1919) е избран за член на ЦК на партията, а две години по-късно и за организационен секретар на ЦК. Спрямо преврата от 9 юни 1923 г. заема позиция на неутралитет, не се съгласява и с решенията на августовските заседания на ЦК за въоръжено въстание срещу сговористкия режим. Макар че е включен в ръководството на преждевременно избухналото въстание, не предприема практически действия, напротив — дава контрапароли, които внасят объркване в много краища на страната. През декември 1923 г. заминава със семейството си в СССР, където остава до края на своя живот. Отначало работи в Задграничното представителство на БКП и в Коминтерна, а от 1927 г. преминава в системата на държавния апарат на СССР.

87. Иван Томев Манев (1887–1925) — роден в гр. Панагюрище в семейството на участник в Априлското въстание от 1876 г. Първоначално учи в родния си град, после следва право в Софийския университет «Св. Кл. Охридски» и в Женева. Още като юноша попада под влиянието на социалистическите идеи. Влиза в редовете на БКП през 1920 г. До 1823 г. се изявява главно като синдикален деец. Взема участие в подготовката на Септемврийското въстание от 1923 г. На заседанията на ЦК от 5–7 август 1923 г. е включен в състава на централното ръководство на партията. След неуспеха на въстанието емигрира за кратко време от страната. Завърнал се обратно, полага усилия за изграждането на легална Партия на труда. Участва в работата на Витошката нелегална конференция на БКП от май 1924 г., на която е избран за политически секретар на ЦК. Един от ръководителите на взетия от конференцията курс на ново въоръжено въстание срещу сговористкия режим. Не споделя ултралевичарските действия на ръководителите на Военната организация на БКП, но не успява да предотврати извършването на атентата в софийската катедрала «Св. Неделя». При опит да бъде заловен след атентата загива в сражение с полицията.

88. Антон Иванов (А. И. Козинаров) (1884–1942) — роден в гр. Копривщица. Член на БРСДП (т. с.) от 1904 г. В периода до войните от 1912–1913 г. по-значителна дейност разгръща сред металоработниците. Участва в Първата световна война и води антивоенна дейност сред войниците на фронта. Участва и във Войнишкото въстание от 1918 г. След излизането на България от световната война е един от ръководителите на Софийската градска и окръжна организация на БКП. Включен е и в състава на Партийния съвет на БКП. Взема ръководно участие в подготовката на Септемврийското въстание в столицата и окръга, но на 21 септември 1923 г. е арестуван и хвърлен в затвора. Освободен през септември 1926 г., отново продължава дейността си като партиен функционер. Емигрира от България. От 1927 до 1931 г. е в Задграничното бюро на БКП, работи и като деец на Профинтерна. През 1931–1932 г. учи в Международната ленинска школа и след това преминава на работа като преподавател в Комунистическия университет за националните малцинства на Запада. Участва в VII конгрес на Коминтерна, под негово ръководство се организират доброволчески бригади в защита на Испанската република (1936–1939). По решение на Задграничното бюро на БРП в края на 1940 г. се завръща нелегално в България и поема ръководството на БРП в страната. VII пленум на ЦК го избира за член на Политбюро и секретар на ЦК на БРП. Един от главните организатори на въоръжената съпротива в България (1941–1944). Поради провал в ЦК на БРП и Централната военна комисия през април 1942 г. е арестуван. След нечовешки мъчения в полицията получава смъртна присъда и през юли с. г. е разстрелян заедно с други отговорни сътрудници на ЦК на БРП.

89. Илия Василев (И. В. Тодоров) (1902–1937) — роден в гр. Троян. Още като юноша попада под влиянието на марксическите идеи и участва в марксически кръжоци. Влиза в БКП през 1922 г. Участва в подготовката на Септемврийското въстание (1923). От есента на 1929 г. е издигнат за политически секретар на ЦК на БКП. През 1931 г. емигрира в СССР и работи в изпълнителния комитет на Коминтерна.

Занимава се с активна журналистическа и публицистична дейност. През 1924–1925 г. е редактор на младежкия комунистически в. «Светлина», сътрудничи на сп. «Комунистическо знаме», автор на редица брошури. Става жертва на вълната от сталински репресии.

90. Никола Георгиев Кофарджиев (1904–1931) — роден в гр. Бургас в семейство на пощенски чиновник. Завършва гимназия в София и следва математика в Софийския университет «Св. Кл. Охридски», но поради липса на средства е принуден да напусне университета. Член на БКП от 1922 г. Взема участие в подготовката на Септемврийското въстание, след неуспеха на което е арестуван и получава присъда. През 1924 г. е амнистиран и разгръща голяма дейност за организационното преустройство на столичната младежка комунистическа организация и тези в околните селища на нелегална основа. През март 1925 г. срещу него е организиран нов процес, но успява да избяга. Емигрира в СССР. Връща се нелегално в страната и застава начело на ЦК на Комсомола. Направлява цялостната организационна и политическа дейност на БКП, сътрудничи на нелегалния комунистически печат. Виенският пленум на ЦК на БКП от 1926 г. го избира за член на централното ръководство на партията. От 1928 до 1930 г. е отново вън от пределите на България. Работи в апарата на Комунистическия интернационал на младежта. Завръща се в страната в края на 1930 г. и е издигнат за секретар на ЦК на БКП. Под негово ръководство се провежда Третият разширен пленум на ЦК на БКП. През октомври 1931 г. е издадена на полицията нелегалната му квартира. Загива в сражение с полицията при опит да бъде заловен.

91. Петко Георгиев Напетов (1880–1933) — роден в с. Галата (дн. квартал на гр. Варна) в семейство на бежанци от Източна Тракия. Още като ученик във Варненската гимназия участва в социалистически кръжоци. В края на миналия и началото на настоящия век се включва активно в националноосвободителното движение на българите от Македония и Одринско. След неуспеха на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. работи главно като синдикален деец. Член на БРСДП (т. с.) от 1904 г. След излизането на България от Първата световна война е привлечен във Военната организация на БКП. Взема дейно участие в подготовката на Септемврийското въстание, но е арестуван в навечерието на неговото избухване. Пуснат на свобода след потушаването на въстанието отново продължава дейността си като партиен функционер. Открива книжарница в София, която се превръща във важно средище на партийни дейци. Разгръща голяма дейност за преустройството на БКП на нелегални основи и за нейното организационно укрепване. През лятото на 1925 г. е включен в състава на ЦК на БКП. Участва в работата на Виенския разширен пленум от 1926 г. Един от инициаторите за създаването на РП през 1927 г. На следващата година е избран за организационен секретар на нейния ЦК. За активната революционна дейност е преследван от полицията и задържан многократно. През 1931 г. посещава СССР и описва своите впечатления в специална брошура, която намира широк отзвук в страната. Избран за народен представител в XXIII ОНС като представител на РП. Убит от наемни убийци от ВМРО (Ив. Михайлов).

92. Трайчо Костов (Т. К. Джунев) (1897–1949) — роден в София. След завършване на средното си образование постъпва в Школата за запасни офицери. Участва в Първата световна война. Сближава се с офицери тесни социалисти и под тяхно влияние възприема социалистическите идеи. През 1920 г. влиза в БКП. След Септемврийското въстание е привлечен в апарата на ЦК. Участва във Витошката нелегална конференция от май 1924 г. През октомври с. г. е заловен и осъден на 8 години затвор. Амнистиран е през 1929 г. и веднага след това заминава нелегално за СССР. Привлечен е на работа в Задграничното бюро на партията и в Изпълнителния комитет на Коминтерна. През 1931 г. се завръща в страната и поема редактирането на седмичния бюлетин «Работническо-селско знаме», в който се поместват информации за дейността на парламентарната група на РП в XXIII ОНС. В края на 1931 г. е включен в състава на ЦК на БКП и направлява идеологическата дейност на БКП и на парламентарната група на РП. През 1932 г. отново емигрира в СССР. Наред с дейността си в Коминтерна е и преподавател в Комунистическия университет за националните малцинства от Запада. През 1934 г. се завръща в България и отново е в ръководството на БКП. Участва активно в работата на Шестия разширен пленум на партията от февруари–март 1936 г. През лятото на с. г. отново е прехвърлен в СССР и работи пак в апарата на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал. Завръща се след две години и продължава дейността си като отговорен партиен функционер. Интерниран многократно в различни краища на страната. През лятото на 1940 г. минава в нелегалност. Като секретар на ЦК е един от инициаторите и ръководителите на въоръжената съпротива в България (1941–1944). През април 1942 г. е арестуван и съден по процеса срещу ЦК на БРП и получава доживотна присъда. Освободен от Плевенския затвор на 7 септември 1944 г., отново поема функциите си на секретар на ЦК на партията. Осмият разширен пленум на ЦК от 1945 г. го избира за първи секретар на ЦК на БРП (к). Разгръща широка дейност за организационното укрепване на партията след 9 септември 1944 г. От април 1946 г. заема и отговорни постове в правителството. През 1949 г. е обвинен в антипартийна и антидържавна дейност и осъден на смърт. Посмъртно реабилитиран.

Библиография

Божинов, В. Политическата криза в България през 1943–1944 г. С., 1957.

Боршуков, Г. Социалистическият печат в България. Т. 1. С., 1946.

Бужашки, Е. Димитър Благоев и победата на марксизма в българското социалистическо движение. 1885–1903. С., 1960.

Василев, К. Димитър Благоев (Биографичен очерк). С., 1956.

Василев, Л. Политическо и организационно развитие на БЗНС (VI. 1923–IV. 1925). С., 1988.

Веков, А. Г. В. Плеханов и социалистическото движение в България. С., 1978.

Велев, А. Главни реформи на земеделското правителство. С., 1977.

Георгиев, В. Буржоазните и дребнобуржоазните партии в България. 1934–1939 г. С., 1971.

Георгиев, В. Народният сговор 1921–1923. С., 1989.

Георгиев, Ст. Общоделският опортюнизъм. Облик и съдба. 1903–1912. С., 1985.

Григоров, Б. От съглашателство към залез. Социалдемократическата партия в България. 9 юни 1923–19 май 1934 г. С., 1980.

Грънчаров, Ст. България на прага на двадесетото столетие. Политически аспекти. С., 1986.

Димитров, И. Буржоазната опозиция в България 1939–1944. С., 1969.

Димитров, И. Князът, конституцията и народът. С., 1972.

Димитров, И. Българската общественост, фашизмът и войната (1934–1939). С., 1976.

Димитров, И. Из историята на политическите борби в България в първите години след Освобождението. С., 1972.

Зарчев. Й. Б3НС и изграждането на социализма в България 1944–1962. С., 1984.

Исусов. М. Политическите партии в България 1944–1948. С., 1978.

Йотов, В. Идейно-политическата еволюция на БЗНС. С., 1966.

Кожухаров, К. Страници от най-новата история на БЗНС. С., 1969.

Крачунов, К. Страници от българската политическа история (1878–1941). България и Бяло море. С., 1941.

Куков, К. Разгром на буржоазната опозиция в България (1944–1947 г.). С., 1966.

Маринов, Д. Стефан Стамболов и новейшата ни история (летописни спомени и бележки). С., 1909.

Mитев, Тр. Широкият социализъм 1892–1900. С., 1989.

Mичев, Д. Създаване и дейност на НРПС (1925–1927 г.). С., 1965.

Mичев, Д. Четническото движение в България. 1924–1925. С., 1964.

Наумов, Г. Работническата партия в България. 1927–1939. С., 1980.

Недев, H. Александър Стамболийски и заговорът. С., 1984.

Николова, В. Народната партия и буржоазната демокрация. Кабинетът на Константин Стоилов 1894–1899. С., 1986.

Огнянов, Л. Войнишкото въстание. 1918. С., 1988.

Остоич, П. Българската работническа социалдемократическа партия. 9 септември 1944–11 август 1948. С., 1980.

Петрова, Д. Българският земеделски народен съюз в антифашистката борба. С., 1970.

Петрова, Д. БЗНС в периода на икономическата криза 1929–1934 г. С., 1979.

Петрова, Д. БЗНС и Народният фронт (1934–1939). С., 1976.

Петрова, Д. Самостоятелното управление на БЗНС (1920–1923). С., 1988.

Попов, Ж. Народнолибералната (Стамболовистката) партия в България 1903–1920. С., 1986.

Радев, С. Строителите на съвременна България. Т. 1–2. С., 1990.

Радулов, Ст. Кризата в обществено-политическите възгледи на буржоазната демокрация в България 1918–1923 година. С., 1972.

Радулов, Ст. Участието на БЗНС в Народния фронт. С., 1967.

Радулов, Ст. Управлението на БЗНС и българската буржоазия. С., 1981.

Саздов, Д. Демократическата партия в България 1887–1908. С., 1987.

Сирков, Д. Външната политика на България 1938–1941. С., 1979.

Славов, Г. Селското движение в България и създаването на БЗНС. С., 1977.

Стателова, Е. Политика, партии, печат на българската буржоазия. 1909–1912. С., 1973.

Стефанов, Хр. Българската радикална партия 1906–1949. С., 1984.

Стоянов, И. Либералната партия в Княжество България. 1879–1886. С., 1989.

Тошкова, В. България и Третият райх. Политически отношения. С., 1975.

Шарова, К. Създаването на Българската социалдемократическа партия. С., 1961.

Списък на използваните съкращения

БЗНС — Български земеделски народен съюз

БКП (т. с.) — Българска комунистическа партия (тесни социалисти)

БРП (к) — Българска работническа партия (комунисти)

БРСДП — Българска работническа социалдемократическа партия

БРСДП (т. с.) — Българска работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти)

БРСДП (ш. с.) — Българска работническа социалдемократическа партия (широки социалисти)

БРСДП (о) — Българска работническа социалдемократическа партия (обединена)

БРСДС — Български работнически социалдемократически съюз

БСДП — Българска социалдемократическа партия

ВНС — Велико народно събрание

ДП — Демократическа партия

ДСг. — Демократически сговор

КП — Консервативна партия

Л(К)П — Либерална (казионна) партия

ЛП — Либерална партия

ЛП(Р) — Либерална партия (Радослависти)

НЛП — Националлиберална партия

НЛ(С)П — Народнолиберална (Стамболова) партия

НП — Народна партия

НС — Народно събрание

НСг. — Народен сговор

НСД — Народно социално движение

Н(С)П — Народна (съединистка) партия

ОНПП — Обединена народнопрогресивна партия

ОНС — Обикновено народно събрание

ОФ — Отечествен фронт

ПЛП — Прогресивно-либерална партия

РДП — Радикалдемократическа партия

РП — Работническа партия

УС — Учредително събрание