Архиви и общество

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Андриана Нейкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2009

Към читателите

Въпросите, свързани с правото на достъп на гражданите до архивните документи, целенасочено събирани и съхранявани в различните архиви, са често дискутирани в българското обществено пространство през периода на извършващия се преход у нас към съвременните демократични ценности и пазарно стопанство, който се извършва от края на 1989 г. Националният архивен ресурс е съществена част от историческа памет на всяка държава. Задълженията по формирането, системното му попълване с ценните от историческа гледна точка документални свидетелства, както и осигуряване на тяхното използване от заинтересуваните потребители, се възлагат на съответните държавни архиви. Те играят важна роля в процеса на демократизация на съвременното общество чрез реализирането на нови функции, допринасящи за осъществяване правото на информация на всеки гражданин, в това число и документната информация за миналото.

Законодателно гарантираният достъп на гражданите до информационните фондове, съхранявани в архивните учреждения, е определящ за ефективността на цялостната им специализирана дейност, а оттук — и за отношението на обществото към тях. Разглежданият въпрос кореспондира пряко с проблема за правото на достъп на гражданите изобщо до информацията от гледна точка принципите на съвременното международно право и международни отношения. Известно е, че още в «Резолюцията за свободата на информацията», приета на Първата сесия на Организацията на обединените нации (ООН), проведена през 1946 г., се отбелязва: «Правото на информация е основно човешко право и е условие за всички свободи, към които Обединените нации се стремят».

Използването на документите в качеството им на информационни източници поражда и някои специфични затруднения. От появата си в древността и досега официалните документи са основно средство за управление в дадено общество. Повечето от тези документи се създават като публични, но на практика документирането в редица сфери от обществения живот се регламентира като «непублично» — дейността на службите на реда, отбраната, безопасността на гражданите и др. Запазените и достигнали до нас архивни документи са автентични свидетелства за миналото, отразяващи в максимална степен конкретната действителност и едновременно притежаващи юридическа сила. Тя се изразява чрез свойството на всеки документ да служи като доказателство за фиксирания в него факт, събитие или процес. Поради тази си особеност, след изчерпване на оперативното им действие документите продължават да се съхраняват в съответните учрежденски архиви за определен срок от време. След изтичане на тези срокове исторически ценните документи се предават за постоянно съхраняване и използване в специализираните държавни архиви, а неценните документи подлежат на унищожаване. Ценните документални свидетелства, намиращи се в историческите архиви, по принцип трябва да се предоставят за използване на заинтересуваните изследователи и на всички останали граждани.

Освен това налице е тенденцията за постигане на прозрачност и контрол от страна на гражданското общество върху финансирането, законовата уредба и приоритетите на националните специални служби в съвременния свят, включително и върху организацията и управлението на достъпа до техните информационни ресурси (архиви). В тази насока Народното ни събрание гласува през 2006 г. предизвикалия разногласни дебати Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби към Българската народна армия. Доколко новият закон ще отговори на политическите и обществените очаквания, а също, как изпълнението му ще бъде синхронизирано с изискванията на действащия Закон за защита на личните данни, ще покаже бъдещето.

Високите технологии в информационното общество осигуряват принципно нови възможности за дигитализация на формиралите се значителни по обем традиционни документални комплекси и справочници, концентрирани в националната ни архивна мрежа. В резултат се трансформират информационните фондове на архивите, а оттук — технологията на архивната работа, както и представите за професията «архивист». Нейната социална ниша значително се разширява, независимо от «опасенията», че тази професия вече не е необходима в условията на съвременната информационна инфраструктура.

Информационните технологии и интелектуалните комуникации оказват своето влияние и върху развитието на архивното познание. Безспорно, приоритетно значение придобива «компютърната архивистика», обект на която са електронните документи и бази данни. Създаването на единно архивно пространство в инфраструктурата на информационното общество предполага свободен обмен на данни, бази данни, метаданни и пълнотекстови данни. Ето защо интегрирането на архивите в образователния процес е задължителен етап от подготовката на интелектуалния потенциал, необходим за функционирането и усъвършенстването не само на архивната система, но и за развитието на теоретичната архивистика.

Въпреки своето значение за обществото както в исторически аспект, така и от гледна точка на съвременните информационни потребности и трансформации на съответните ресурси, за повечето български граждани архивите си остават една все още почти непозната институция. Интересът към тях в публичното пространство напоследък е обвързан предимно с «отварянето на досиетата». В същото време приемането на необходимия нов архивен закон, за който през изминалите години бяха подготвени няколко проекта, се отлага постоянно. Трябва да се подчертае, че липсата на адекватно архивно законодателство задълбочава кризата в областта на архивното ни дело. Остарялата нормативно-методическа уредба, наследена от предходния тоталитарен период, в значителна степен затруднява дейността на държавните институции и архивите по формирането, съхраняването и ефективното използване на националния документален и архивен ресурс, включително и извършването на дигитализация на традиционните документални комплекси и справочници към тях.

Обяснимо е, че и битуващата представа за професионалната дейност на специалистите-архивисти също е неточна. Лично аз съм благодарна на съдбата, че след завършване на висшето си образование в Историческия факултет на Софийския университет «Св. Климент Охридски» постъпих на работа в тогавашния Централен държавен исторически архив, сега Централен държавен архив към Главно управление на архивите при Министерски съвет — Държавна агенция «Архиви». Така получих възможност да се подготвя за по-нататъшната си преподавателска дейност, свързана с професионалното обучение на бъдещите архивисти. Удовлетворението ми е, че повечето от моите студенти, докторанти и специализанти се стремят да се реализират като архивисти. Това не е случайно. Професията «архивист» е една от най-отговорните и необходими във всяко общество. Архивисти с висше образование работят не само в държавната и общинската администрация, но и в сферата на частния бизнес, образованието, както и във всяка друга структура, използваща документи.

Засега архивни кадри у нас се подготвят само в рамките на откритата през учебната 2002–2003 г. нова университетска специалност «Архивистика и документалистика» в Историческия факултет на Софийския университет «Св. Климент Охридски». Освен това в Югозападния университет «Неофит Рилски» и Великотърновския университет «Св. св. Кирил и Методий» се организират магистърски програми и модули за следдипломна специализация по архивистика като форма за надграждащо обучение за завършили бакалавърска степен в други специалности.

Надявам се, че предлаганата книга «Архиви и общество» ще помогне на читателите да преодолеят неизживените си заблуди и да се запознаят по-детайлно със света на архивите, както и с тяхната разнообразна дейност. Предмет на изследване са въпросите, свързани с появата, еволюцията и историческите трансформации на архивите. За целта се проследява процесът на тяхната поява и институционализиране в контекста на политическото, културното и научно-технологичното развитие на обществото. Съдържанието на монографията е структурирано в четири проблемно-тематични кръга, респ. раздела: «Архивните документи и архивите като обект на научното познание»; «Архивите — индикатор за държавността»; «История и организация на българските архиви»; «Архивите и професията «архивист» в информационното общество». Отделните въпроси се разглеждат в историко-хронологичен и сравнителен аспект, а подходът е интердисциплинарен.

През XXI в. архивите би трябвало да се оценяват като градивен фактор за съхраняването на националната и културната идентичност на всички народи по света — големи и малки. Особено важно е студентите, които се насочват към тази сравнително нова у нас университетска специалност, да разберат още в началото, че бъдещата им професия е не само вълнуваща, но и изключително отговорна. Тя изисква както специализиран стартов образователен ценз, така и съблюдаването на определена професионална етика. Хранителите на ретроспективната документна информация много често се изправят пред сложни морални дилеми и дори изкушения. Реално те имат достъп до интригуващи «тайни», но нямат право да злоупотребяват с тях, а трябва да се ръководят единствено от установените законови изисквания и етични норми в обществото.

Документите и архивите са свързани с конкретни държавно-политически и управленски системи, с дейността на съответни институции, организации и значими личности. Все още много хора са склонни да отъждествяват запазените архивни документи с негативите на миналото. В случая се пренебрегва фактът, че всяко общество създава и целенасочено запазва не «добри» или «лоши» документи, а такива, каквито са били необходими за функционирането и поддържането на неговата държавно-политическа система, институционална структура, обществени организации и елити.

С институционализирането на архивите, което се извършва в края на XVIII в. във Франция, а през XIX в. и в повечето европейски държави, се създават реални възможности за системно проучване и реконструиране на миналото въз основа на концентрираните в архивните учреждения документални свидетелства. От този момент комплектуването (попълването) на държавните архиви с документи е регламентиран и задължителен процес. Той се осъществява чрез прилагането на научнообосновани принципи за определяне ценността на документите в качеството им на исторически извори. Спецификата на националния архивен ресурс като отражение на системата на натрупване, съхраняване и използване на историческа памет в архивите разкрива тяхната репрезентативност по отношение на миналото. Провеждането на системна държавна политика и усъвършенстването на необходимия методически инструментариум осигуряват решаването на съвременните проблеми, свързани с организацията и управлението на специализираните архивни учреждения.

Увод

Терминът «архив» (лат. archivum от гр. archaios — стар, древен, или arche — властвам, управлявам) започва да се използва още през класическия период в Древна Гърция. В съответствие със статута и конкретните функции на най-ранните архиви този термин първоначално има две значения: сбирка от юридически и административни актове, а също място или сграда, където целенасочено се събират и съхраняват такива документи. През средновековието тези значения се запазват, тъй като организацията на архивите не се променя. Със създаването на националните архивни учреждения в отделните европейски държави през периода от края на XVIII в. до началото на XX в., терминът «архив» придобива значение и на специализирана публична държавна институция, която осигурява необходимата на обществото ретроспективна (лат. retrospitio — гледам назад) документна информация.

В «Речника на българската архивна терминология» определението за «архив» е: «Учреждение, или структурна част на учреждение или организация, което/която осъществява приемането, обработката и съхранението на документи и организира тяхното използване»(1). Отделно е дефиниран терминът «Архив на учреждение или организация», в който се съхраняват документи на учреждение (организация, фирма и т. н.) до тяхното предаване в съответния държавен архив или до унищожаването им по определения за целта ред(2).

Освен това с термина «архив» се обозначават и отделни документални издания: «Архив на Г. С. Раковски», «Архив на българските архиви», «Архив на Константин Георгиев Фотинов» и др.(3)

В международния «Речник на архивната терминология» определението на термина «архив» характеризира статута, състава и основните функции на тази институция, поради което той е многозначен: «Архиви — 1. Съвкупност от документи, съхранявани от тези, които са ги създали, или техни наследници, заради архивната им стойност; 2. Институцията, отговорна за получаването, обработването, описанието и съхранението на архивите; 3. Сграда или част от сграда, в която се съхраняват архивите»(4).

Все още обаче терминът «архив» поражда у повечето български граждани най-често представа за труднодостъпни хранилища на сведения и тайни, за секретност, очаквания за сензационни разкрития и интригуващи публични скандали, засягащи дейността на институции, организации и известни личности, сред които политици, интелектуалци, журналисти, творци, учени и др. Извън общественото внимание остава отговорната и полезна дейност на архивните учреждения, осигуряваща формирането, съхраняването и ефективното използване на националния документален и архивен ресурс. Благодарение на запазените в държавните ни архиви документи, много български граждани през 90–те години на XX в. и в началото на XXI в. получиха възможност лично да оценят значението на тези институции. Именно с помощта на издирени в историческите архиви документални свидетелства те успяха да възстановят правата си върху отнетата им собственост през предишния тоталитарен период. Извършената реституция на едрата градска собственост, както и връщането на земеделските земи и на горите на техните предишни собственици, допринесе в определена степен за осъществяването на прехода у нас към пазарна икономика и съвременните демократични ценности.

Подписването на Договора за приемането на страната ни за член на Европейския съюз (25. 04. 2005 г.) и нейното реално присъединяване на 01. 01. 2007 г. поставят нови задачи и очаквания към дейността на националните ни архивни учреждения. Необходимо е да се извърши актуализиране на нормативно-методическата уредба в съответствие с общоевропейското законодателство, стандарти, стратегии и програми за развитието им в условията на съвременното информационно и гражданско общество.

Утвърдените стратегии за развитие на европейските архиви, както и усилията на международната архивна общност, са насочени към формирането на единно архивно информационно пространство. Новите тенденции са логично продължение на възприетата още през 80–те години на XX в. в Европа и САЩ концепция за промяна в политиката в областта на архивното дело. Известно е, че се възприема идеята за преминаване «от владеене към достъп» с цел разширяване използването на съществуващите национални архивни ресурси.

Още с приемането на първите архивни закони в отделните европейски държави се регламентира възможността за използване на концентрираните в историческите архиви документи и фондове в интерес на цялото общество. Реализирането на специфичните интелектуални комуникации от страна на архивните учреждения с течение на времето ги превръща от «арсенали на властта» в «лаборатории за научни изследвания».

Отварянето на архивите за различните потребители също има своята история. Достъпът до новосъздадените национални архиви през целия XIX в. всъщност е подчинен на редица законови ограничения, произтичащи от определени държавни и политически интереси. Предоставянето на архивни документи на читатели задължително се съобразява с ограничителен период от 100 години след създаването им. Този критерий, възприет от повечето европейски държавни архивни учреждения, се разминава с очакванията на потребителите на ретроспективна документна информация (читателите в архивите) и предизвиква недоволство особено от страна на историците. Те се стремят да получат на практика достъп до всички документални свидетелства, намиращи се в архивните учреждения. Споменатите ограничения обаче значително затрудняват изследванията по съвременна история.

Този конфликт се задълбочава през 20–те и 30–те години на XX в. с идването на власт на редица фашистки и тоталитарни режими. В рамките на създадения през 1919 г. «съветски архивен модел», като продукт на тоталитарния тип управление, се налагат и нови ограничения относно използването на архивните документи. Освен посоченият хронологичен критерий, се прилагат и ограничения, основаващи се на съдържанието на определени документи, както и на селекцията на изследователите, допускани в тогавашните държавни и партийни архиви.

От друга страна, архивите, като исторически формирали се документални комплекси, продължават да са обект на заграбване и трансфер по време на многобройните въоръжени конфликти през XX в. — регионални и световни. Мотивите за подобни действия се обуславят от значението на документалните свидетелства, като декларирано право и политически инструмент за реализиране на териториални претенции и защита на определени национални каузи през посочения период.

След края на Втората световна война «съветският архивен модел» целенасочено се възпроизвежда в страните от бившия Източен блок, включително и в България. Въпреки идеологическите различия и разделението на света през изминалия период на Студената война, международната архивна общност неизменно се стреми да регламентира и осигури на практика по-широк достъп на читателите до съхраняваните в архивите документи. Новото в подхода е, че тези проблеми започват да се решават въз основа на постигнати международни споразумения за регулиране правото на достъп на гражданите до информационните ресурси в съвременното общество, в това число и архивните комплекси.

Тези усилия имат приоритетно значение и в дейността на Организацията на обединените нации за образование, наука и култура (ЮНЕСКО). За поддържането на необходимия диалог и сътрудничество в рамките на Международния съвет на архивите (ICA — МАС) допринасят и приетите през разглеждания период по линия на Организацията на обединените нации (ООН) официални документи, утвърждаващи правата и свободите на гражданите, които са основа за провеждането на единна политика в тази област. Държавите, подписали Хагската конвенция от 1954 г., сред които и България, се ръководят от принципа за необходимостта от осигуряване охраната и опазването на културните ценности, включително и архивните документи, в случай на въоръжен конфликт(5). А според Парижката конвенция от 1972 г. всяка държава е длъжна преди всичко да осигури идентификация, охрана, консервация, експертиза на ценността и предаване на следващите поколения на културното наследство, намиращо се на територията на дадена държава(6).

Постигнатите международни споразумения осигуряват възможност за осъществяването на различни програми и съгласуването на мерки за разширяване сътрудничеството на архивите като институции, осъществяващи провеждането на системна политика по опазване не само на националното, но и на световното документално и културно наследство. В съответствие с решенията на Извънредния конгрес на МСА, проведен през 1966 г. във Вашингтон, и на VI Международен конгрес на архивите, състоял се в Мадрид през 1968 г., значително се активизира обменът на копия на архивни документи. По този начин се улесняват в значителна степен изследователите, които ползват архивни източници. С помощта на този сравнително ефективен, бърз и икономичен за времето си начин на практика се разширява достъпът до архивите на страните, които са членки на МСА.

За възприемането на единни критерии и принципи по отношение регламентирането на достъпа до архивните ресурси в рамките на съвременните международни отношения и сътрудничество допринася и редакционната комисия на печатния орган на МСА — ARCHIVUM (АРХИВУМ), която през 1969 г. започва да публикува текстовете на всички архивни закони. В резултат се предоставя необходимата информация за организацията и управлението на достъпа в различните национални архивни учреждения в съвременния свят(7).

След края на Студената война и в условията на информационното общество целта вече е да се осигури провеждането на единна европейска политика за регулиране на достъпа до публичните архиви, в това число и предоставянето на персонални данни на трети лица от публичните органи. За целта се обосновават общи принципи за управление на достъпа, съответстващи на утвърдените демократични ценности и обществени отношения в европейското културно и политическо пространство. Новите принципи се съдържат в приетата от Съвета на Европа чрез Комитета на министрите Рекомендация NR/2000/13 на Европейския съюз от 13. 07. 2000 г.(8) В документа се отбелязва, че архивите съставляват съществена и незаменима част от културното наследство, като едновременно те осигуряват и дълговечност на паметта на човечеството. Изрично се подчертава, че никоя държава не е напълно демократична, докато всеки гражданин не се ползва от възможността да познава по обективен начин елементите на националната си история.

Пояснява се също, че необходимостта от провеждането на единна политика на достъпа до националните архиви в страните — членки на Европейския съюз, се налага от нарастващия интерес на обществото към историята, преобразуването след края на Студената война на институциите в новите демокрации и влиянието на информационните технологии при документирането не само на обществения, но и на личния живот на гражданите.

Що се отнася до съществуващите проблеми, свързани с наследените ограничения на достъпа до архивите както на национално, така и на международно равнище, те се определят като комплексни. Дължат се на разнообразията в конституционните и законовите рамки, а също и от противоречивите изисквания за прозрачност и тайна, за закрила на личния живот, различно възприемани от общественото мнение в отделните страни на Европейския съюз. Особено важно е изискването, че критериите за достъп до публичните архиви, респ. до съответните архивни документи, които традиционно се дефинират в архивните закони на отделните европейски държави, трябва да се прилагат от всички архивни учреждения, функциониращи на дадена суверенна територия. Във всички случаи обаче достъпът до архивите в европейското пространство е неотменно право на гражданите. Всяка политическа система, уважаваща демократичните ценности, трябва да признава това право на потребителите на архивна информация, или т. нар. «читатели в архивите», независимо от тяхната национална принадлежност, статут или дейност. Осигуряването на достъпа до архивните документи и справочния апарат към тях е задължение на съответните архивни учреждения, за която услуга потребителите не заплащат такси.

В случай, че се налага «закрит достъп» за някои категории документи, се предвижда да се обозначи неговият срок в съответните нормативи. След изтичането на предвидения в закона срок документите се разсекретяват за ползване от интересуващите се потребители. Всички изключения, свързани със съкращаването или удължаването на даден закрит достъп, трябва да се основават на националното архивно законодателство. Редът за «засекретяване» на определени архивни документи, както и за тяхното «разсекретяване», е от компетенцията на институцията, създала тези документи, или надведомствената й институция, освен ако националното законодателство изрично не възложи въпросната компетентност на определен държавен архив. При тези тенденции битуващият от векове мит за опасните тайни, скрити в недостъпните архиви, вече е доста несъстоятелен.

У нас досега правомощия да се произнасят по тези въпроси имат ръководителите на държавните институции, които създават документи, съдържащи класифицирана информация. По този начин се спазва принципът за зачитане волята на автора на документите от съответната категория. Съгласно Закона за защита на класифицираната информация, в нейния обсег се включва информацията, обхващаща държавна или служебна тайна, както и чуждестранната класифицирана информация(9). Като «държавна тайна» в случая се определя информацията, нерегламентираният достъп до която би създал опасност или би увредил на интересите на Република България, свързани с националната сигурност, външната политика или защитата на конституционно установения ред. Що се отнася до т. нар. «служебна тайна», тя се идентифицира с информацията, създавана или съхранявана от държавните органи или органите на местното самоуправление, която не е «държавна тайна». Въпреки това нерегламентираният достъп до нея също би се отразил неблагоприятно, според законодателя, на интересите на държавата или би увредил друг правозащитен интерес.

Чуждестранната класифицирана информация е тази, предоставена от друга страна или международна организация по силата на международен договор, по който държавата ни е страна. Регламентираните нива на класификация за сигурността на посочената информация са, както следва: «Строго секретно» — 30 г., считано от датата на създаването на дадената класифицирана информация; «Секретно» — 15 г.; «Поверително» — 5 г.; «За служебно ползване» — 2 г.

Политиката на Република България по защитата на съвременната класифицирана информация се осъществява от специално създаден държавен орган — Държавна комисия по сигурността на информацията (ДКСИ)(10). За всяка промяна или премахване на нивото на класификация на документи от тази категория тя трябва да бъде своевременно уведомявана по официален път.

Освен това в случая е необходимо да се съблюдават и предписанията на Закона за защита на личните данни на гражданите, при предоставянето им на трети лица в условията на съвременното информационно общество(11).

С приемането на посочения Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия за документите от тази категория, създадени до нейното закриване през 1991 г., задълженията относно реда за разсекретяването на тези документи се възлагат на специално учредена за целта комисия, членовете на която се избират от Народното събрание(12).

Трябва да се отбележи, че още на извънредния Международен конгрес на архивите, проведен във Вашингтон през 1966 г., се постига принципно съгласие за правото на държавните институции, обществените организации и частните лица сами да определят сроковете за временно ограничен достъп до някои от документите им с оглед интересите на националната сигурност, търговската тайна и личния живот. Аргументите в защита на предложения тогава подход са, че въпросните документи не се създават от историците, както и че функциите на архивните учреждения не се ограничават само в сферата на научните изследвания.

В разглежданата Рекомендация на Европейския съюз се обръща внимание на необходимостта във всички нормативни актове, свързани с архивното законодателство в отделните европейски държави, да се предвиди възможност за т. нар. «специално разрешение за достъп до документи», които са временно засекретени. Съответното разрешение трябва да се дава по принцип на всички потребители и при еднакви условия. Всеки отказ на достъп или на специално разрешение за достъп до временно засекретени документи трябва да бъде писмено обоснован. Освен това отделният потребител, подал заявка за специално разрешение и получил официален отказ, би трябвало да има правна възможност за евентуално подаване на жалба срещу отрицателния отговор до сезиращите го административни институции, в краен случай и до съда.

Препоръките на Европейския съюз са насочени към уеднаквяване принципите и изискванията, осигуряващи провеждането на единна политика във връзка с организацията и управлението на достъпа до държавните архиви в региона и техните информационни ресурси. Вероятно, ще е необходимо известно време и немалко усилия, за да се реализира утвърдената стратегия. Специално у нас е необходимо да се актуализира нормативно-методическата база, свързана с регламентирания достъп до информацията, в частност и до ретроспективната документна информация. Във внесения от името на Министерския съвет в Законодателната комисия на Народното събрание проект на Закон за Националния архивен фонд и държавните архиви, чието приемане през годините на извършения преход е все «предстоящо», се предвижда 20–годишен срок за учрежденско съхраняване на документите от категорията «публична информация», вместо досегашните 10 години за документите на централните държавни институции и 5 години за тези на местните органи на държавната власт(13). С оглед степента на секретност и международните изисквания в тази област, въпросните срокове би трябвало да са по-продължителни в сравнение общоприетия в света 30–годишен срок за задължително учрежденско съхранение на документите с публичен характер. Всички намиращи се документи в историческите ни архиви обаче би трябвало да могат да се използват от заинтересуваните потребители без ограничения, независимо от предишната им категория — публична или класифицирана информация. Сроковете за временно закрит достъп до документите, съдържащи класифицирана информация, в повечето съвременни държави са по принцип 60, 75 или 100 години след тяхното създаване, а не 15 години, както е у нас според Закона за защита на класифицираната информация. Споменатият Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия се позовава именно на изтеклите 15 години след 1991 г., когато тя е закрита.

Дори в условията на съвременното информационно общество е налице известна противоположност между политическите интереси на администрацията и тези на потребителите на архивните източници. Администрацията има пряка отговорност за съответната официална държавна политика, а професионалната етика на архивистите ги задължава да работят научно при формирането, опазването и използването на обществения документален и архивен ресурс в отделните държави. Едновременно архивистите в архивните учреждения изпълняват конкретни директиви на дадената администрация, което означава, че тяхната дейност винаги е регламентирана и контролирана. Ето защо обществените очаквания към работата на архивистите, както в миналото, така и понастоящем, често надхвърлят техните професионални компетенции и реални възможности за разширяване на достъпа до поверените им информационни ресурси, което продължава да поражда недоволства или нови митове.

Не само у нас представата за архивите е неточна и до голяма степен пренебрежителна. През периода 2001–2003 г. международната архивна общност организира широки дискусии в рамките на програмата «Архиви и общество». За целта се организират дискусии по актуални въпроси на съвременното архивно познание, професионално образование и развитие на архивите. Вниманието на участниците в тях, които са представители на националните архивни служби, ръководители на професионални асоциации и експерти, е насочено специално към ролята на архивите в съвременното информационно общество и влиянието на информационните и комуникационните технологии върху професията «архивист». Началото на споменатите дискусии се поставя през 2001 г. в Рейкявик (Исландия). Темата има своето продължение и в Марсилия, където от 12 до 15 ноември 2002 г. тържествено се отбелязва 36–годишнината на Международната кръгла маса на архивите с участието на представители от 83 страни. Подготвените във връзка с обявената тема доклади и последвалите разисквания потвърждават наличието на парадоксално неразбиране и подценяване значението на архивите в съвременното общество. Въпреки че все по-често различни специалисти използват архивни документи, приносът на архивните учреждения в тази насока остава недооценен. Повечето граждани нямат адекватна представа за организацията на националните си архиви, съхраняваните в тях документи и фондове, както и за правото си на достъп до тези документи. Дори във Франция, където общественият интерес към архивите е традиционно силен, значението им се определя предимно от гледна точка на конкретни интереси — генеалогични проучвания, защита на гражданските права, исторически изследвания.

Както отбелязахме, митът за «секретността на архивите» остава дълбоко вкоренен в общественото съзнание и манталитет. За властващите и управляващите елити обаче такъв проблем на практика никога не е съществувал. Причините за неизживените обществени заблуди, свързани с архивите и тяхната специфична дейност, бихме могли да потърсим в доминиращия в продължение на векове подход при формирането и организацията на обществения архивен ресурс. Повечето архивни документи и фондове, достигнали до нас, са свързани с историята на управлението и дейността на съответните държавни институции. Засега значително по-малък е относителният дял на документите от личен произход, чието евентуално предаване в историческите архиви зависи от волята на техните създатели и собственици.

В течение на своята хилядолетна история архивите винаги са имали ключова позиция в държавно-административното управление, но дейността им, свързана със съхраняването и транслирането на историческата памет в политическото и културното пространство, е от значение за цялото общество. Без архиви е невъзможна историческата приемственост в развитието на социума, респ. неговото съществуване и прогрес. Подобно на библиотеките и музеите, архивите съдействат за ефективното оползотворяване на натрупаните от отделните цивилизации, държави и народи полезен исторически опит и знания. В съвременното общество архивните документи имат своето значение и се използват при решаването на редица проблеми — политически, социални, икономически, културни, екологични и др. Дейността на архивните учреждения би могла да се оприличи със съграждането на мост между минало, настояще и бъдеще, който е необходим за приобщаване на народите към непреходните ценности и идеали. Формирането, опазването и осигуряване използването на архивния ресурс във всяка държава са задължение на нейните национални архиви и съответните служители в тях, но същевременно трябва да бъде и отговорност на цялото общество.

Добре известно е, че в основата на отрицанието най-често е незнанието. То прави възможно сътворяването и разпространяването несъстоятелни митове, както и извършването с помощта на «архивни документи» на различни манипулации в публичното пространство. Чрез избирателно използване на определени документи и съзнателното пренебрегване на други архивите също могат да послужат за преиначаване на историческата истина. Поръчкови документални публикации, «научни изследвания», документални изложби, филми и други, поднесени в подходящ момент, формират едностранчиво отношение към определени исторически периоди, събития и личности, или създават други митове. За подобни фалшификации не бива да се винят архивите, а конкретните «автори» и политическите системи, позволяващи некоректно използване на намиращите се в архивните учреждения документални свидетелства. У нас обаче често се злоупотребява с определени документални свидетелства като «политическо оръжие», което е в разрез с посочените тенденции и политики в областта на съвременното архивно дело.

Раздел I: Архивните документи и архивите като обект на научното познание

Появата на най-ранните документи е закономерен резултат от възникването на древните градове и разпространението на писмеността в тях. Служейки като средство за управление и основни информационни източници (лат. informo — съобщавам, осведомявам), част от тях още тогава започват целенасочено да се събират и съхраняват под формата на архивни сбирки към тогавашните канцеларии. В съвременната архивна теория архивните документи се определят като документални свидетелства, запазени от тези, които са ги създали, или от съответните архивни учреждения, без значение времето на възникването им, вида и начините на фиксиране на информацията върху тях.

Формирането на архивни сбирки продължава и през средновековието, тъй като не настъпват съществени промени не само в процеса на документиране, но и в организацията на съхраняването на официалните актове.

През периода XVI–XVIII в. владетелите на големите европейски абсолютистки монархии целенасочено се опитват да присвоят и концентрират все повече архиви с публично значение, осигуряващи им правни основания за анексиране на нови територии с принадлежащите им поданици и ресурси. В сферата на установените обществени отношения всички правни събития от вида на дарения, размени, продажби и други, отнасящи се до правата върху земята и нейния правен статут, задължително се документират. Условията за опазването на архивните документи обаче често са неблагоприятни. Въоръжените конфликти през разглеждания период неизбежно засягат и съдбата на исторически формиралите се сбирки от официални документи. Те са заграбвани от победителите, като част от военните им трофеи, и пренасяни в съответните владетелски архиви. След прекратяването на военните действия често се налага да се водят преговори осигуряващи реституцията (лат. restitutio — възстановяване на първоначалното фактическо правно положение), на неправомерно присвоените архиви от анексирани суверенни територии, държави или градове. В по-ранните периоди тези документи обикновено споделят съдбата на предишните си собственици, поради което са унищожавани. Причината е, че именно въз основа на официални актове, свидетелстващи за наследствени права и предоставени привилегии в миналото, се заявяват конкретни териториални претенции като повод за отделните конфликти от страна на средновековните монарси или от техните васали. Освен това с помощта на запазените исторически архиви се осигурява по-бързото събиране на данъците за хазната от поданиците в завладените и насилствено присъединените територии с принадлежащото им население и природни ресурси.

Последвалият преход от средновековието към новото време и индустриалното общество е съпроводен, както отбелязахме, и с архивна реформа. За първи път се приема специализирано законодателство в тази област и се създават национални архивни учреждения в отделните европейски държави. Това позволява да се регламентира задължителното предаване в тях на исторически ценните документи, свързани с дейността на различните държавни институции. Също така се декларира официално и правото на достъп на гражданите до интересуващите ги документални свидетелства, съхранявани в мрежата от новосъздадените национални архивни учреждения.

1.1. Документите в историческото развитие на обществото

Първоначалната употреба на термина «документ» (лат. documentum — свидетелство, доказателство) отговаря напълно на неговото етимологично значение, а именно — писмено свидетелство за доказване на нещо, респ. доказателство. Съставянето на документи има за цел фиксирането (материализирането) на дадена информация в установени форми, върху определени носители и с реквизити, позволяващи нейното идентифициране.

Известно е, че сравнително най-широко е определението на разглеждания термин в областта на информатиката, обект на която са всички източници на информация, в това число и документите. От нейна гледна точка като синоним на «документ» може да се използва и терминът «документна информация». Специално в архивистиката най-често се използва терминът «архивен документ» (в см. «документ, който се съхранява в архив»).

В историческо-хронологичен аспект документирането на обществения и личния живот с помощта на запис на информация по установени правила и в определени формати се реализира чрез писмо, графика, фотография, звукозапис, магнитен видеозапис и други способи върху различни носители. Независимо от вида си посочените видове документи са материални обекти, които се използват за закрепването и съхраняването върху тях на речева, звукова или изобразителна информация, включително и в преобразуван вид.

Най-ранните документи — писмените документи, като средство за управление и обект на целенасочено събиране и съхраняване, се появяват към края на 4–то хил. пр. Хр. Те са текстови документ, чиято информация е предадена чрез някакъв вид писмо — пиктографско, идеографско или фонетично(1). Именно писмените документи бележат началото на датираната история на човечеството.

Съставянето на писмени документи още от древността и досега включва записването на определен текст върху съответни носители, обозначавани като «писмовни материали». В отделните географски региони при документирането на обществения и личния живот се използват глинени плочки, папирус, пергамент, тъкани, дървени таблички, хартия и др. Писмените документи предполагат наличието и разпространението на писменост, като средство за комуникация в дадена общност. От своя страна, писмеността е система за фиксиране с условни знаци или условни форми и/или цветове на предмети, които се осъществяват чрез двигателни действия на ръцете на един индивид и се възприемат зрително от друг. Освен писмеността са засвидетелствани и други знакови или сигнални системи, които се използват като съобщителни средства.

Естествените и изкуствените езици за общуване между хората, както и сигналите между животните, са обект на семиотиката (гр. semeiotike — наука за различните видове знакови и сигнални системи като съобщителни средства между хората и между животните). В тази връзка специалистите разглеждат естествените езици, като семиотични системи, които са характерни за даден семиотичен континиум — т. нар. «семиосфера»(2). Общата граница на семиосферата всъщност е сума от билингвиални преводачи или «филтри», преминаването през които превежда текста на друг език (езици), намиращ се извън конкретната семиосфера. Функцията на границата се свежда до ограничаване проникването и преработването на външното във вътрешно. Този процес осигурява отделянето на собственото от чуждото, филтрирането на външните съобщения и превод на собствения език, включително и превръщането на външните «несъобщения» в съобщения, респ. в информация. Общата граница на дадена семиосфера се пресича с границите на отделните културни пространства. Ето защо, когато културното пространство има предимно териториален характер, съответната граница придобива пространствен смисъл и изпълнява ролята на буферен механизъм, който трансформира информацията в определен преводен формат.

За вътрешната структура и организация на всяка семиосфера е характерно деленето на ядро и периферия, както и вертикален изоморфизъм (сходство, еднаквост по форма) между нейните структури, разположени на различни равнища. Именно вертикалният изоморфизъм поражда количествено нарастване на съобщенията, включително и на документната информация, в границите на всяка семиосфера.

Доколкото границата е и част от самата семиосфера, за нейното функциониране е необходимо наличието на определено «неорганизирано външно пространство». Когато то липсва, дадената култура си създава собствен тип външна «дезорганизация». В културно-семиотично отношение да се осъзнаеш означава да осъзнаеш своята специфика и противопоставеността си на останалите сфери. Като типичен пример в това отношение се разглежда античната цивилизация, която се идентифицира като културно цяло, едва след като конструира единния «варварски» свят. Неговият характерен признак е именно липсата на общ език с античната култура. От тази гледна точка към «варварите» се причислявали и високоразвитите по-ранни или паралелни древни цивилизации. В сравнение с гърците и римляните обаче те много по-рано от тях започват да използват писмени документи и целенасочено да формират архиви като сбирки от документи.

Тъй като използваните средства за предаване на информация са сравнително разнообразни и многочислени, по-лесно е те да бъдат систематизирани според начина на приемането им. Думите във всеки разговорен език, съставляващи набор от органично свързани знаци в комуникативното поведение на хората, се разпространяват устно и се възприемат слухово. За разлика от тях, в езика на жестовете знаците се предават чрез движение на ръцете и се приемат зрително.

Що се отнася до разглежданите в случая писмени знаци, те се фиксират върху предмети или предварително подготвения за целта писмовен материал, за да могат да бъдат възприемани зрително от тези, за които е предназначен записът. В процеса на развитие и усъвършенстване на писмото в посока към неговата фонетизация се засилва корелацията с устната форма на езика. Посочената тенденция допринася за преодоляване на първоначалното противоречие между езика и текста. Постоянната информационна транслация през установените граници на конкретната семиосфера закономерно катализира възникването на нова информация, изразена в количествено нарастване на съобщенията. По този начин се създават условия за превръщането на даден текст в лавина от текстове. Във втория случай между участващите субструктури, които са отражение на определен език, задължително съществува не само подобие, но и известна разлика. Поотделно обаче те трябва да бъдат изоморфни към трети елемент от по-високо равнище, в чиято система влизат. Тази особеност се проявява при словесния и иконичния език на рисуваните изображения. Те служат като знаци в отделните пиктографски системи, но имат и определено сакрално значение, доколкото са елемент в установените религиозни ритуали на отделните общности. При най-ранното писмо — пиктографското (лат. pictus — рисуван, и гр. gramma — писане), знаците са стилизирани рисунки, поради което тази писменост се определя и като «предписменост». Според тогавашните вярвания, използваните пиктограми увековечавали жизнената сила на изобразяваните обекти — хора, животни, растения, предмети и други, за разлика от кратковременния и преходен земен живот. От друга страна, повечето религиозни ритуали включват гадания и предсказания за бъдещето въз основа на различни сакрализирани предмети, включително и знаци — изображения, и др.

Вярата в сакралния характер на писмените знаци — изображения, се съдържа и в митовете на всички древни цивилизации с писмена култура. Известно е, че древните египтяни наричали писмото си «език на боговете», а писарите им считали себе си за служители на бога Тот — бог на мъдростта, числата и писмото, а също и «Господар на времето». Ето защо писарите задължително извършвали ритуални приношения в негова чест, преди да се отдадат на своите ежедневни занимания.

Шумерите отреждат тази роля на богинята Нисаба. Тя била почитана като покровителка на знанията, архитектурата, астрономията, изкуството и умението за писане, както и на числата. За вавилонците създател на писмеността бил бог Набу — също бог на мъдростта и покровител на писарите в техния божествен пантеон.

В древнокитайската митология появата на писмеността се приписва на героя Цан-Цзе, който е изобразяван с четири очи, разположени по две едно под друго, като символ на особена прозорливост. Според древните китайци, той умеел също да тълкува и значението на следите, оставени от птиците и зверовете, а като член на «Небесната медицинска управа» (Тянь-июань) участвал при определяне лекарствените свойства на растенията.

Древните индуси свързвали създаването на писмеността си с благоволението на богинята Сарасфати. Тя била почитана като богиня на красноречието и мъдростта, покровителка на поетите, изкуствата и науките, а също и като съпруга на върховното божество Брахма, творец на цялата вселена. В тази си функция той е противостоящ на останалите висши богове в индуистката триада: Вишну, който съхранява вселената, и Шива — нейният разрушител.

Следващият етап в развитието на писмеността се характеризира с разпространението на т. нар. «идеографско» писмо (гр. idea — представа, и gramma — писане). Идеограмите, подобно на пиктограмите, също не предават фонемите в речта, а имат само символично значение. От този вид писменост са клинописът в Древна Месопотамия, линеарното писмо на древните гърци в неговите два варианта — тип «А» и тип «В», и др.

По-нататъшното усъвършенстване на писмеността води до появата най-напред на силабическото — сричковото писмо (гр. syllabe — сричка), а след това и на фонетичното — звуковото писмо (гр. phonema — звук). Връзката им с предходното идеографско писмо може да се проследи и в процеса на развитие на древноегипетската писменост, който обхваща повече от три хилядолетия. Използването на йероглифите (гр. hieroglyphoi от hieros — свещен, и glypho — дълбая), продължава и през периода на нейната частична фонетизация. Тази особеност затруднява първоначално специалистите, които се опитват да разчетат написаните с йероглифи текстове в откритите епиграфски паметници и папирусни свитъци. Най-напред учените-египтолози разглеждат съответните знаци, независимо от времето на създаване на съответните текстове, с оглед на тяхното смислово значение. В случая те се доверяват изцяло на мнението на Херодот, който посетил Древен Египет през V в. пр. Хр., както и на сведенията на другите антични автори от по-късно време, сред които Страбон, Диодор и особено на Хораполон, живял през IV в. Всички те възприемали йероглифите като знаци в някакъв вид непознато пиктографско — в см. образно писмо. Известно е, че ключът за разчитането на древноегипетската писменост е открит през 1827 г. от Жан-Франсоа Шамполион, благодарение на неговото сравнително изследване на текстовете от запазения триезичен Розетски камък(3). Той съдържа три надписа с идентичен текст, изсечени върху черен дребнозърнест базалтов камък, които са разположени в три колони върху полираната му лицева страна. Първият от тях е с 14 реда, а текстът му е предаден с йероглифи. Вторият включва 32 реда на коптски език, а третият надпис се състои от 54 реда на гръцки език. Направеният най-напред превод на гръцкия текст разкрива, че надписът е официално посвещение от 196 г. пр. Хр. на върховните жреци в Мемфис, които възхваляват владетеля Птолемей V Епифан за извършените от него благодеяния. Именно името на владетеля в гръцкия текст позволява на Шамполион да идентифицира 13 йероглифа в първия текст, написан с йероглифи. Те са изписани в овална рамка, наречена «картуш». За втори път Шамполион успешно прилага метода си и за идентифицирането на йероглифите в картушите, съдържащи имената на Птоломей и на Клеопатра в друг епиграфски паметник, наречен в чест на откривателя си «Обеликс на Филе». Текстът върху него е предаден с йероглифи, както и на гръцки език.

За разлика от пиктографското и идеографското писмо, при фонетичното писмо с помощта на отделните букви се предават фонемите в дадения език. В развитието на този вид писменост се открояват няколко основни етапа, характеризиращи се с използването на силабическото, консонантното или същинското фонетично писмо. За създатели на консонантното писмо (лат. consonans, antis — съгласна) се считат древните финикийци. Тяхното писмо, създадено в началото на I–то хил. пр. Хр., съдържа 22 букви само за съгласните звукове в езика им. През VIII в. пр. Хр. в Древна Гърция се разпространява първото същинско фонетично писмо, включващо 24 букви — за всички гласни и съгласни звукове в разговорния език.

В най-ранните писмени документи, каквито са ръкописните, писмените знаци се нанасяли на ръка. Въпреки различните носители, вида на писмото и формата им, тези документи са единствените в древността и през по-голямата част от средновековието.

Откриването на книгопечатането през XV в. довежда до появата и разпространяването по-късно на печатните и машинописните документи. При тях писмените знаци се фиксират вече с помощта на съответни технически средства.

В условията на индустриалното общество през XIX в. се появяват и разпространяват т. нар. «документи върху технически носители» — фотодокументи, фонодокументи, филмови ленти, видеолента (аудио-визуални документи), микрофилми и др. Най-ранните документи върху технически носители са фотодокументите. Записът на информацията в тях е под формата на изображение на даден обект, възпроизведено с помощта на фотографския способ. Фонодокументите съдържат звукова информация, записана със специална система за звукозапис. Кинодокументите са изобразителни или аудио-визуални документи, създадени чрез кинематографски способи. Този вид документи, респ. архиви, предоставят едновременно изобразителна и звукова информация, което позволява т. нар. «огледално» документиране на обществения или личния живот на гражданите.

От втората половина на XX в. масово започват да се разпространяват цифровите документи върху различни магнитни носители, наричани «машиночитаеми документи», «записи» или «електронни документи». За разлика от традиционните документи върху хартия, съдържащи речева информация, фиксирана с някакъв вид писмо или система за звукозапис, при документите върху технически и магнитни носители информацията е преобразувана или закодирана върху носители от вида на филмова лента, магнитна лента, магнитен диск, оптичен диск и др. За използването на съответната информация са необходими междинни технически средства — екран, прожекционен апарат, прослушващо устройство, компютър и др.

Съвременните информационни технологии и комуникации намират приложение и при дигитализацията на събраните вече огромни архивни масиви, съдържащи текстови и изобразителни документи върху хартиени или други носители. Независимо от досегашните системни грижи за консервацията и реставрацията на традиционните документи, те неизбежно са обречени във времето, тъй като не съществуват «вечни носители». Тяхната дигитализация ще позволи да се преобразува и съхрани съдържащата се в тях информация за миналото, заедно с дигитализацията на информационните ресурси на библиотеките и музеите.

Свидетели сме, че все по-голяма част от съвременната административна документация се създава, разпространява и архивира на учрежденско равнище под формата на цифрови записи. Те вече доминират изцяло в някои отрасли и социални дейности, сред които банково и застрахователно дело, финансово-счетоводна дейност, здравно и пенсионно осигуряване, административно обслужване на гражданите и др. Организацията и управлението на електронните документи и бази данни са свързани с определена политика, правила и методи. Техният жизнен цикъл се осигурява от гледна точка на съответни юридически, политически, организационни и технологични аспекти. Специфични са и методите, чрез които се реализира достъпът до електронните документи и съществуващите бази данни. Реализирането на утвърдените национални стратегии за създаване на «електронно правителство» в отделните държави улеснява максимално достъпа на гражданите до информационните ресурси с публично значение в съвременното общество като цяло. За целта се разработват универсални стандарти и формати, осигуряващи регламентиран обмен на данни, бази данни и пълнотекстови документи в границите не само на националното, но и на световното информационно пространство(4).

За значението на единните стратегии, стандарти и формати в областта на международното архивно сътрудничество след края на Студената война свидетелства успешно реализираният проект за дигитализация на Архива на бившия Комунистически интернационал. Презентацията на електронната версия на този архив в сайта на Руския държавен архив по социално-политическа история (РГАСПИ) показва, че досега това е най-мащабният проект осъществен през периода 1996–2003 г. Той стартира след подписването на 07. 06. 1996 г. на официално Съглашение между Федералната архивна служба на Русия и Международния съвет на архивите под патронажа на генералния секретар на Съвета на Европа, както и с архивните служби на Германия, Швейцария, Испания, Франция, Италия, Швеция, Архива на Института на «Отворено общество» в Будапеща и Библиотеката на Конгреса на САЩ. Програмното осигуряване на проекта е възложено на испанските специалисти в Генералния архив на Индия в Севиля, които се справят успешно с поставената им задача. Във връзка с работата по неговото практическо изпълнение в РГАСПИ се създава специална компютърна лаборатория с 14 работни места. Това позволява да бъдат направени 299 602 записа на равнище фонд, опис, архивна единица и документ. Едновременно се извършва и усъвършенстване на съответните описи, включващо допълването на т. нар. «глухи», в см. непълни, заглавия на архивните единици в тях. Чрез сканирането на документи е формирана и колекция от 1 059 354 техни снимки. След приключването на проекта на всяка от участващите страни е предоставено пълен комплект с базите данни и колекцията от дискове със сканираните документи и справочници. По този начин се осигурява възможност за ефективно използване на един от най-недостъпните в близкото минало архиви, към който по обясними причини съществува изключително силен научен интерес.

1.2. Структура, функции и архивиране на документите

Отделният административен документ, независимо от начина на фиксиране на информацията и вида на носителя, съдържа определени елементи, наричани «реквизити». Наименованието на вида на всеки документ, неговият автор и адресат, конкретният текст (съдържанието), датата, подписът на длъжностното лице и други са неговите задължителни съставни елементи. Броят и разположението им зависи от предназначението, изискванията и установените представи за съдържанието и формата на различните видове документи, а също и от установения начин на фиксиране на информация в тях през съответния исторически период.

Съвкупността от реквизитите и последователното им подреждане съставляват формуляра на документа, т. е. структурата на схемата за съставянето и цялостното му оформяне. Различните формуляри отразяват многовековни традиции, както и спецификата на административната терминология в дадена държава. Общоприети и сравнително устойчиви изрази се наблюдават още в законодателните и административните документи на най-ранните държави в древния и класическия свят. По-късно във връзка със средновековните актове започват да се съставят сборници с образци на основните видове документи, които допринасят за утвърждаването на необходимите формуляри и административна терминология. Подобна практика съществува и в Османската империя, която се отличава с развития си бюрократичен апарат.

При съставянето на съвременните официални документи за техен автор се счита институцията или организацията, от чието име те се издават. Всеки официален документ се съставя от оторизирано юридическо или физическо лице, като се оформя и удостоверява по определен ред. За целта отделните учреждения си служат с предварително подготвени официални бланки, съдържащи постоянна информация относно наименованието на документа, адрес и др.

Основно свойство на тази категория документи е тяхната юридическа сила, придавана им от действащото законодателство, компетенциите на издаващите ги органи и установените изисквания при оформянето им, включително и електронният подпис, който е задължителен реквизит на цифровите документи.

Формирането на документалния и архивния ресурс в условията на съвременното информационно общество се регламентира от общоприети държавни и международни стандарти, отнасящи се не само за различните видове документи, но и за съответните документни системи. Те представляват комплекси от взаимносвързани документи, в които чрез установени правни норми, начини и форми на документиране са отразени организацията и съдържанието на дейността на дадена управленска система или обществена функция. У нас повечето държавни стандарти за административно-управленски документи са утвърдени още през 80–те години на XX в.(5) Посочените документи се допълват от различни отраслови документни системи, сред които «Съдебна документация», «Медицинска документация», «Военна документация», «Банкова документация», «Документи по застрахователно и осигурително дело», «Документи по деловодство и архивно дело», и др.

Всяка документна система е обособена, както отбелязахме, въз основа на общи признаци на документите в нея, а именно — произход, предназначение, вид, сфера на дейност, единни изисквания за съставянето и оформянето им. По този начин са регламентирани видът и максималният брой реквизити за всеки вид документи в дадената система, както и редът и точното място на разполагането им върху предварително отпечатани формуляри. Във формулярите на еднотипни и масово разпространени документи се включва част от задължително повтарящия се текст, като е предвидено и място за попълване на съответните конкретни данни.

Съвременните български държавни институции почти не познават най-разпространените съвременни международни стандарти, регламентиращи съставянето на електронните документи — т. нар. «записи». Трябва да се подчертае, че без съобразяване с новите технологии за документационно и архивно осигуряване на управлението и социалните дейности е невъзможно ефективното участие на българските архиви в процеса на обмен на данни, метаданни, бази данни и пълнотекстови данни в световното информационно пространство. Действащите методически изисквания и стандарти у нас визират съставянето, разпространяването и съхраняването предимно на традиционните текстови документи върху хартиен носител. Като изключение могат да се посочат Указанията за приемането и издаването на електронни документи, подписани с универсален електронен подпис в администрацията на Министерския съвет, които са разработени през 2004 г., както и предприетите инициативи напоследък от различни заинтересувани институции да се преведе и адаптира у нас посоченият общоприет международен стандарт: ISO 15489–2001 (Е), отнасящ се за работата със записи (в см. документи и бази данни).

Като цяло дейността на държавните ни архиви досега също обхваща съвременните традиционни текстови документи върху хартия, които са обект на целенасочено архивиране с историческа цел. Според направеното през 2001 г. изменение и допълнение на Закона за Държавния архивен фонд (ДАФ), държавните институции, които създават документи върху различни магнитни носители, трябва да осигуряват съхраняването им в срок от 20 години(6). Това означава, че комплектуването на съвременните електронни документи и бази данни ще бъдат евентуално задача на следващите генерации служители в българските държавни архиви. Както отбелязахме обаче, относителният дял на цифровите документи постоянно нараства. Ето защо архивистите ни се затрудняват да оказват необходимата методическа помощ и съдействие при решаване на проблемите, свързани с организацията на документооборота и архивирането на електронните документи и бази данни, създавани на учрежденско равнище от дейността на техните фондообразуватели — държавни институции, общини, бюджетни организации и др. Съгласно действащата нормативно-методическа уредба, именно тази помощ е постоянно задължение на държавните архиви спрямо техните фондообразуватели.

Причината за липсата на адекватна реакция от страна на архивистите от системата на държавните ни архиви е, че съвременната администрация като цяло вече използва различни автоматизирани системи за деловодство и архивиране. Проблемите досега не се открояваха достатъчно ясно, тъй като значителна част от създаваните и използваните с оперативна цел електронни документи и бази данни от отделните фондообразуватели задължително се дублират с традиционните текстови документи върху хартия. От своя страна, държавните архиви продължават да попълват фондовете си с тях.

След 1 януари 2005 г., когато влезе в сила Законът за електронните документи и електронния подпис(7), тяхната юридическата сила вече е гарантирана и няма причина те да не са официално признавани.

Независимо от начина на записване на информацията върху различните носители, още при създаването си документите са програмирани да осигурят реализирането на конкретно и необходимо действие. Авторът на даден официален документ е заинтересуван главно от неговото законосъобразно съставяне и правилно оформяне, за да може той да изпълни предназначението си като средство за управление. Същевременно на всеки документ обективно е присъща и полифункционалност, въпреки че някои от въпросните функции изобщо не се осъзнават от автора му в процеса на неговото съставяне и използване.

Най-характерната и обща за всички документи е информационната функция, доколкото появата на всеки документ е свързана с необходимостта да се фиксира, т. е. да се материализира съответна информация, с цел предаването й по предназначение на определен субект — институция или лице. По този начин се осигурява нейното по-надеждно съхраняване. Присъща на документите е и социалната функция, тъй като те възникват на определен етап от развитието на обществото. Комуникативната им функция се обуславят от значението им при организирането и поддържането на информационните връзки между институциите и членовете на дадена общност. Чрез управленската функция на документите се осигуряват организацията, стабилитетът и развитието на социума като сложна система с определена структура и йерархия. Чрез юридическата функция на документите се регламентират и усъвършенстват правовите норми и правоотношения в обществото.

Известно е, че съответните юридически документи имат определени юридически последствия. Извън тях обаче е възможно и други документи да изпълняват юридическа функция, без да са били създадени с такава цел. Условието е те да бъдат признати като доказателство от специализираните институции — съд, прокуратура, нотариат и др.

Всички документи, независимо от вида и времето на създаването си, са и исторически извори. Част от тях, които се определят като ценни по см. на Закона за Държавния архивен фонд(8) задължително следва да се предават за по-нататъшно постоянно съхраняване и използване в държавните архиви. При това значението на документите като исторически извори не зависи от тяхното целенасочено запазване. Още със създаването си всеки документ вече е и исторически извор, тъй като от този момент той е носител на конкретна информация за миналото.

Селектираните за постоянно запазване ценни документи, след като приключи тяхното оперативно използване за административни цели, се наричат «архивни документи». В посочения «Речник на архивната терминология», издание на Международния съвет на архивите, в определението на архивни документи се пояснява, че те се съхраняват, без значение времето на създаването и формата им, или от тези, които са ги създали, или от архивните учреждения, заради архивната им стойност(9). При документите от личен произход, които са частна и интелектуална собственост, на наследниците се признават права да ги съхраняват с оглед на собствените си потребности или да ги предоставят на архивна институция при условие, че въпросните документи са ценни от историческа гледна точка.

Според принципите и методите на постмодерната класическа архивна теория, обект на която са традиционните документи върху хартиен носител, съвкупността от документи, свързани с дейността на дадена институция или лице, съставляват съответния документален фонд. Отделният учрежденски документален фонд включва три основни потока документи: изходящи документи, които учреждението изпраща до други учреждения или граждани; входящи документи, които учреждението получава от различни външни кореспонденти; вътрешни документи, необходими за неговата дейност и създавани от фондообразувателя.

Във фондовете от учрежденски произход традиционните документи се систематизират в т. нар. «дела». Делото като основна класификационна и отчетна единица съдържа група документи с еднакъв срок за учрежденско съхраняване и ценност, свързани по тематика или друг принцип, и физически обособени в отделна обвивка(10). Когато делата, определени за постоянно съхраняване, се предадат в определения за целта държавен исторически архив и се опишат в съответния инвентарен опис, те се регистрират като архивни единици със самостоятелен номер в състава на архивния фонд на дадения фондообразувател.

Архивният фонд е основната отчетна и класификационна единица в българските архиви(11). Всеки архивен фонд съдържа само най-ценните документи от документалния фонд, на чиято база той е формиран.

Наследените от миналото архивни документи, както и съвременните документи, които периодично се предават по установения ред в специализираните архивни учреждения, попълват състава на Държавния архивен фонд на страната ни. Държавният архивен фонд е събирателно понятие и синоним на националното ни документално богатство. Наличността на ДАФ като цяло се регистрира и отчита по брой архивни фондове — от учрежденски или личен произход. Доколкото ДАФ системно се попълва с нови документи и фондове, тази наличност постоянно се увеличава. Понастоящем броят на тези фондове, според официалните данни на Главно управление на архивите при Министерския съвет, е 58 859 учрежденски фонда с 5 796 093 архивни единици, и отделно 5449 фонда от личен произход със 791 409 архивни единици. Освен това в състава на ДАФ са регистрирани 17 359 спомена, 18 525 частични постъпления.

В ДАФ се включват и документите за българската история от чуждестранни архивохранилища, които се издирват целенасочено през периода от 1979 г. и досега. Хронологичният обхват на този масив е от XI в. до края на XX в. Като цяло той съдържа 3,5 милиона кадъра микрофилми, ксерокопия, микрофишове, фотокопия и цветни позитиви, систематизирани в 41 колекции(12).

Органи за управление на Държавния архивен фонд, съгласно действащата нормативна уредба, са: Главно управление на архивите при МС, Централният държавен архив, Централният военен архив, териториалните дирекции «Държавен архив» (27 на брой във всички областни центрове) и 8 ведомствени архива с постоянен състав на документите. Съществуващите у нас ведомствени архиви в организационно отношение са специализирани административни звена в структурата на съответните институции, но изпълняват и функциите на държавни архиви. Ето защо като органи за управление на ДАФ те са задължени да спазват методическите изисквания, утвърдени от страна на ГУА. които се отнасят за комплектуването, научно-техническата обработка, отчета, регистрацията, съхраняването и използването на архивните документи.

От 2001 г. Главно управление на архивите е юридическо лице на бюджетна издръжка със статут на Държавна агенция при Министерския съвет(13).

За архивирането на документи, които се създават извън държавната сфера и са частна или интелектуална собственост, методическите изисквания на ГУА имат само препоръчителен характер. В крайна сметка, дали те ще предадат ценните си документи за съхраняване в държавните архиви, зависи от волята на техните създатели, наследници или притежатели. Те имат право да ги предоставят също на избран от тях музей, библиотека, читалище или дори частен колекционер. Трябва да се отбележи, че държавните архиви имат критерии и изисквания, по които определят кръга от фондообразувателите си, както и за ценността на комплектуваните документи и фондове.

Предвидените от закона възможности за придобиване на документи и фондове от личен произход, които представляват интерес за ДАФ, са чрез дарение, завещание или предоставяне за откупуване.

От гледна точка на съвременната компютърна архивистика посочените класически отчетни и класификационни единици — документ, дело, документален фонд, архивен фонд и архивна единица, се заменят със съответстващите им по значение термини, отнасящи се за електронните документи и архиви, а именно: «запис», «файл», «данни», «бази данни», «метаданни», «пълнотекстови данни» и т. н. Извършващата се трансформация обаче не променя основните функции на държавните архиви, свързани с формирането, опазването и осигуряване ефективното използване на националния архивен ресурс.

1.3. Научната дисциплина «Архивология» — методологични аспекти

Появата, развитието и организацията на архивите се изучават от научната дисциплина «Архивология» или «История на архивите», както е възприетото й наименование в съвременната българска научна терминология. Системното проучване на архивните институции позволява да се проследи в историко-хронологичен аспект влиянието на различните фактори върху формирането на обществения документален и архивен ресурс, включително и причините за унищожаването, трансфера и заграбването на архивните документи. По този начин се уточняват основните маршрути и територии на разпространяване на документите в качеството им на средство за управление, информационни източници и обект на архивиране. Получените резултати намират приложение не само при документационното и архивното осигуряване на съвременното управление и социални дейности, но и при решаване на проблемите, свързани с организацията на архивните институции, като част от съответната държавно-административна система.

В исторически аспект появата и еволюцията на архивите отразява спецификата и закономерностите на общия исторически процес. Ето защо методологията на научната дисциплина «Архивология» се формира въз основа на възприетите принципи, подходи, идеи и теории в областта на хуманитарното познание през различните исторически периоди. Тази зависимост проличава особено ясно при разработването на нейните основни теоретични въпроси, сред които периодизацията на историята на архивите, трансформациите и типологията на архивните учреждения, организацията и управлението на съвременните архиви, и др.

Най-ранните архиви, които възникват под формата на целенасочено създавани сбирки от различни юридически актове и административни документи, са свързани, както отбелязахме, с историята и културата още на първите цивилизации в древния и класическия свят. Всички тези общества се характеризират с наличието на държавни образувания, древни градове, монументална архитектура и определена социална диференциация, а също с разпространяването и използването на писменост, като средство за комуникация. Основната причина за започналото целенасочено формиране на архивни сбирки към тогавашните канцеларии, като властови центрове, е осъзнатото значение на повечето от официалните документални свидетелства за тогавашното управление. Посочените сбирки на практика са прототип на съвременните учрежденски и исторически архиви.

В организационно и функционално отношение споменатите сбирки не се променят съществено през средновековния период. Институционализирането на архивите започва в края на XVIII в. Известно е, че Франция е първата модерна европейска държава, в която се извършва архивна реформа. Създаването на нейните национални архивни институции също има своята предистория. През м. юли и август 1789 г. Националното събрание поверява управлението на архива си на Арман-Гастон Камю — адвокат по професия и депутат. Следващата стъпка в процеса на институционализиране на архивите и изграждане на централизирана мрежа от архивни учреждения в цялата страна е преобразуването на архива на Националното събрание в Национален архив. За целта на 7 септември 1790 г. се издава специален декрет: За организация на архива при Народното представителство (Конвента). По този повод през 1793 г. Камю е назначен за «архивист на Републиката»(14). Заемайки поверения му пост до смъртта си през 1804 г., той се стреми да уреди статута и на останалите исторически архиви, наследени от предходния период. Създаденият за целта «Национален архив» трябвало да упражнява «общия надзор» в административно и методическо отношение и върху всички архиви, които само в Париж били около 450.

Съгласно Декрета (Закона) от 7–ми месидор, година II (25 юни 1794 г.) запазените архивни документи се обявяват за собственост на френската държава и нация. Архивите от предходния период (от предишния режим), с изключение архивите на министерствата, били разпределени в няколко държавни хранилища. По-късно тези архивни документи били предадени окончателно в Националния архив, благодарение усилията на Пиер-Клод-Франсоа Дону, който през 1804 г. наследил поста от Камю. През периода 1804–1811 г. той е директор на създадения тогава Френски национален институт, в който се концентрирали всички заграбени исторически архиви по времето на войните на Наполеон.

Въпреки последвалите политически и административни промени след преврата на 9 термидор (27 юли) 1794 г., архивната реформа всъщност продължава, тъй като посоченият декрет не е отменен. Още през 1796 г. във връзка с премахването на предишното териториално деление на «дистрикти» и въвеждането на департаментите започва изграждането на мрежата от местни архивни учреждения, които административно са подчинени на съответните префекти. За тях пряко отговаряли секретарите на канцелариите в отделните префектури. Тази промяна в известна степен е отстъпление от принципа за централизация, съдържащ се в Декрета от 1794 г., който отрежда ръководната административно-методическа роля именно на Националния архив.

Чрез изграждането на мрежа от специализирани архивни учреждения, френската държава се ангажира с провеждането на системна политика, насочена към осигуряване опазването, попълването и използването на националния документален и архивен ресурс. Освен това за първи път законодателно да се гарантира правото на достъп на френските граждани до интересуващите ги документи, концентрирани в новосъздадените държавни архивни учреждения.

Извършената реформа отговаря на определени обществени очаквания относно статута и функциите на съществуващите исторически архиви в страната при прехода от средновековието към националната държава. Определящи в случая са интересите на френските граждани като цяло, а не само на властващите и управляващите елити, за разлика от практиката в миналото.

По примера на Франция повечето европейски държави през XIX в. също извършват архивни реформи. Засилването на научния интерес към историята още през века на Просвещението, както и развитието на самите архивни институции, допринасят за обособяването на архивистиката като самостоятелна научна област. В резултат се уточнява съдържанието на понятието «архив» от гледна точка статута и функциите им като държавни институции. Освен първоначалното значение, а именно — място за запазване на юридическите документи и официалните актове, то придобива ново обобщено значение. В него се включват също понятията «архивни документи», в см. «исторически източници», както и «държавни и други публични архиви». В съответствие с възложените им конкретни задачи и функции, свързани с осигуряването на необходимата на обществото ретроспективна документна информация, националните архиви започват да се разглеждат като основни информационни, научни и комуникационни центрове.

Определянето на фундаменталното понятие «архив» подпомага обособяването на различни направления и дялове в областта на теоретичните изследвания по архивистика. По този начин започва развитието на няколко научни дисциплини: посочената «Архивология», занимаваща се с историята на архивите и архивното законодателство; «Архивоикономия», изучаваща архивните сгради и условията, необходими за съхраняването и реставрацията на документите; «Архивна технология» или «Архивна теория и методика», разработваща въпросите, свързани с класификацията, описването и използването на архивните документи(15).

Повечето изследвания и университетски четения по «Архивология» или «История на архивите» се превръщат в библиографски факт във времето след Първата световна война. По обясними причини първите научни трудове, посветени специално на историята на архивите, са дело на чуждестранни автори и университетски преподаватели. Тъй като българските архивни учреждения се създават едва през 1951–1952 г., до този момент у нас почти липса научен интерес към предмета на теоретичната архивистика, в частност и към историята на архивите.

Една от водещите европейски архивни школи в развитието на разглежданата дисциплина през периода между двете световни войни е италианската школа. Нейните представители, сред които Еудженио Казанова, Серафино Пистолезе и други, имат съществен принос за разработването на редица методологични, терминологични и методически проблеми в областта на класическата теоретична архивистика, включително и историята на архивите. Известно е, че възпитаник на тази школа през периода 1932–1934 г. е проф. Иван Дуйчев, който е автор и на първия труд, посветен на проблемите на архивистиката, обнародван у нас. През 1928 г. в Рим излиза от печат монографията на споменатия по-горе Е. Казанова «Архивистика»(16). Поради интереса, който предизвиква, и заради научните й достойнства, книгата е преиздадена през 1966 г. Съдържанието на труда е систематизирано в четири раздела по проблемно-хронологичен признак: архивоикономия или управление на архивите, технология на архивната работа, история на архивите и архивистиката, юридическата природа на архивите и тяхното използване. Историята на архивите и развитието на архивната теория се разглеждат във възможно най-широки хронологични граници — от появата на архивите на първите цивилизации и държави в района на Древния Изток (в края на 4–то хил. пр. Хр.) до 20–те години на миналия век. Към съвременните архиви авторът включва и сравнително новите в тогавашната практика архивни сбирки от кинодокументи, фотодокументи и фонодокументи — грамофонни плочи, които повечето специалисти все още не са възприемали като ценни исторически свидетелства и оттук — като обект на системно комплектуване от страна на историческите архиви.

Казанова е привърженик на идеята за съществуващата генетична връзка между учрежденските архиви и държавните исторически архиви, която и понастоящем е една от аксиомите в класическата архивна теория, методика и практика. По въпроса за правото на отделните суверенни европейски държави върху историческите им архиви, останали притежание на други държави по силата на предишни политически реалности или в резултат от насилствено заграбване и трансфер по време на въоръжени конфликти, неговата позиция е противоречива. Защитавайки принципа за недробимостта на архивните фондове — т. нар. «провениенцпринцип»(17), той основателно оспорва предложението за връщане на някои архивни документи от страна на бившата Австро-Унгарска империя, които след края на Първата световна война се оказва, че имат историческо значение и за още седем други държави. Съгласно посочения принцип, документите в архива с постоянен състав, респ. в историческите архиви, се отнасят към този архивен фонд, от който произхождат, а вътре във фонда запазват първоначалния си ред, който им е даден в съответното деловодство, респ. от администрацията, която ги е регистрирала.

Същевременно Казанова приема, макар и с известни уговорки, че специално местните архиви би трябвало да споделят съдбата на бившите суверенни територии, независимо на кого са принадлежали преди това. На практика подобна идея е неосъществима, тъй като противоречи на утвърдената вече универсална теория за архивния фонд. Тя предполага съхраняването на всеки архивен фонд, така както той е регистриран и систематизиран от съответната администрация.

Относно историята и развитието на архивите и архивното познание, той откроява четири основни етапа: Архивите и архивистиката в древността и до XIII в.; Архивите и архивистиката през периода XIII–XV в.; Архивите и архивистиката през периода XVI–XVIII в.; Архивите и архивистиката през периода XVIII в. до 1928 г.

Въпреки че Казанова не обосновава направената периодизация, не е трудно да се открият критериите му. За началото на втория период — XIII в., определяща за автора е появата на средновековните градски или «комунални» архиви в Западна Европа, като следствие от признаване правото на самоуправление на редица градове. През същия период започват да се формират и владетелските архиви (в см. «архиви към короната» в отделните европейски монархии). Те, по силата на господстващия принцип за правото на патримониалното (от лат. patrimonium — наследствено) суверенно владение, играят ролята на главни архиви през средновековието. Третият период (XVI–XVIII в.) се характеризира с формирането на т. нар. «секретни архиви», респ. «тайни архиви» — владетелски и църковни в Западна Европа. Четвъртият период е свързан с появата на националните държавни архиви с техните териториални подразделения от края на XVIII в. и през XIX в. Като цяло класификационната схема на Казанова следва възприетата периодизация на историята от представителите на позитивистката школа по това време, а именно — стара, средновековна, модерна история.

През 1931 г. Е. Казанова, който по същото време заема длъжността «държавен архивист на Неапол», оглавява Комитета на архивните експерти, създаден по инициатива на тогавашния Международен комитет за интелектуално сътрудничество (МКИС) със седалище в Париж(18). Изборът на Казанова е признание както за неговия професионализъм, така и за приноса му в развитието на теоретичната архивистика.

В състава на посочения комитет са избрани общо 9 членове — директори и специалисти от различни национални архиви. Тяхната задача е да координират усилията на международната архивна общност за разрешаване съществуващите проблеми относно техническите аспекти на управлението на архивните учреждения. За целта започват да се проучват условията за съхраняване и начините за опазване на архивните документи в отделните държави. По тези въпроси тогава, както и сега, не съществуват някакви принципни различия. Известно е, че архивните документи трябва да се съхраняват при определени условия, подходящи за съответните носители (предимно писмовни материали), както и да се полагат системни грижи за тяхната реставрация и консервация. Различни са били обаче финансовите и материално-техническите възможности на всяка държава, поради което се полагат усилия за разработване на единни методически изисквания, осигуряващи опазването на архивните документи. В тази връзка през 1933 г. на свое заседание членовете на комитета обсъждат идеята за организиране международен конгрес на архивистите. По предложение на Е. Казанова той е трябвало да се състои през 1935 г. в Рим по повод завършване строителството на сградата на Националния архив на Италия.

Установяването на фашистки и тоталитарни режими в една немалка част от тогавашното европейско политическо пространство, както и задълбочаващата се криза в международните отношения в навечерието на Втората световна война, създават сериозни пречки за реализиране на взетите решения от посочения Комитет на архивните експерти. Ето защо първият международен форум по проблемите на архивите се провежда по-късно — през 1950 г.

Независимо от настъпилите политически промени, Комитетът на архивните експерти се опитва да организира споменатия международен конгрес на архивистите. В тази връзка се издават пътеводител на тогавашните архиви и международен речник на архивната терминология(19). Автор на уводната статия за европейските архиви в пътеводителя е Серафино Пистолезе, който по това време е старши експерт в Държавния архив на Италия и едновременно секретар на Комитета на архивните експерти, начело на който е Е. Казанова. Пътеводителят е съставен въз основа на сведенията, предоставени по официален път от отделните национални архивни служби на европейските държави. Предвиденият втори том за архивите в останалите региони на света не е отпечатан.

През 1934 г. в Рим е издадена и монографията на Пистолезе на тема: «Европейските архиви от XI в. до наши дни», на френски език с оглед предстоящия конгрес на архивистите(20).

За начало на историята на европейските архиви в заглавието на труда си Пистолезе визира XI в., въпреки че той посочва тяхната по-ранна поява още през периода IX–X в. По-нататък авторът проследява генезиса на различните средновековни архиви в европейските монархии. През втория етап разглежда формирането на средновековните градски архиви в Западна Европа, които определя като първообраз на съвременните национални архивни учреждения, както и организацията на архивите през периода на абсолютистките монархии. Третата част е посветена на реформите и развитието на европейските архиви след Френската революция от края на XVIII в. и в условията на модерните държави. Целта на Пистолезе е да разкрие причините и факторите, които обуславят появата на новите видове архиви в европейското пространство, а също и организацията им, технологията на архивната работа, промените в състава на националния архивен ресурс др. В методологично отношение той също е представител на позитивистката школа. Това проличава ясно при направената периодизация на историята на европейските архиви, както и в обясненията за отражението на различните фактори върху тяхното развитие и трансформации. Според Пистолезе, самостоятелен статут, като специализирани публични държавни институции, европейските архиви получават благодарение на принципите, провъзгласени от Френската революция в края на XVIII в.

Известно е, че през 1929 г. се учредява още една Архивна комисия, но тя е ситуирана към тогавашния Международен комитет за историческа наука (МКИН) при Обществото на народите(21). Членове на тази комисия са представители от Европа, Русия и САЩ, които отстояват предимно интересите на историци по отношение на регулирането на достъпа до архивите. Според тях, архивистиката е помощна дисциплина за историческата наука, което обстоятелство трябва да е определящо за дейността на историческите архиви. Както отбелязахме, през разглеждания период все още архивите задължително спазват 100–годишния срок от създаването на документите, преди тяхното въвеждане в научно обращение. Ето защо дейността на посочената комисия е насочена предимно към разширяване достъпа и улесняване използването на концентрираните в архивите информационни ресурси.

Съществен принос за развитието на «Архивологията» като научна и учебна дисциплина, както и за усъвършенстването на нейната методология и методически инструментариум, има известният германски архивист Адолф Бренеке. В лекциите си, които той чете през 30–те години на XX в. в тогавашния Архивен институт в Берлин, разработва теорията за т. нар. идеални типове, т. е. видове архиви, които се формират през различните исторически периоди(22). Авторът идентифицира общо 10 основни типа. През първия етап, обхващащ периода на ранното средновековие и класическите представителни монархии, повсеместно се разпространяват два типа архиви: «А» — архиви на канцеларии, създаващи документи и съхраняващи техните стари документи; и «В» — хранилища на особено важни входящи документи. Наличието на тези архиви Бренеке характеризира с термина «дуализъм», който е определящ не само за границите, но и за структурата на тогавашното архивно пространство.

През следващия период (XVI–XVIII в.) авторът установява наличието вече на 4 типа архиви. Освен по-ранните тип «А» и «В», той проследява появата на два нови типа: «С» и «D». Тип «С» свързва съответно с «Архива на короната», т. е. «Дворцовия архив» или още «Тайния архив», в който се концентрират и съхраняват официалните актове. С индекса «D» в неговата схема се обозначава «Главният архив». Най-често този архив, в който се предават и съхраняват предимно документалните сбирки на престаналите да функционират «регистратури», възниква на основата на тип «С» — в случая това е посоченият «Архив на короната».

Създаването на ведомствените или отраслови архиви, свързани с конкретни учрежденски архиви, той отбелязва с индекса «Е». Следва тип «F» — учрежденските архиви, формирани в регистратурите на действащи държавни институции. За този период Бренеке пояснява, че след като се преодолява предишният дуализъм между архива на канцеларията и хранилището на входящите документи, се заражда нов дуализъм — този път между Главния архив като исторически архив и учрежденските архиви в сферата на държавната администрация. С преодоляването му се извършва синтез, в резултат от който се създава Централният исторически архив, обозначен като тип «G», който има самостоятелен статут в структурата на дадената държавно-административна система. Провинциалните, т. е. териториалните исторически архиви Бренеке обозначава с индекса «Н». За архивното управление той използва индексът «J», а за службата по организиране съхраняването на архивните документи в рамките на Централния архив — «К».

Достойнство на класификацията на Бренеке е опитът да се обвържат еволюцията, типологията и организацията на архивите с развитието на националните държавни институции. Трябва да се отбележи, че в областта на съвременното архивно познание архивите по принцип се разглеждат като индикатор за държавността. Това означава, че те се проучват с оглед типа политическа система и институционалната структура на всяко общество.

Схемата, разработена от Бренеке, няма обаче единна научна основа. Този недостатък посочва и Волфганг Лееш, който е асистент на Бренеке и редактор на неговите посмъртно издадени лекции. На практика тя обхваща само архивите на държавните институции, изключвайки всички други архиви с публично значение, както и техните взаимоотношения със специализираните архивни учреждения.

Важно значение за утвърждаването и развитието на разглежданата научна дисциплина имат и изследванията на представителите, първоначално на съветската, а понастоящем на руската, архивна школа(23). Предмет на техните проучвания са въпросите, свързани с появата и развитието на архивите по посока на институционализирането им и в контекста на общоисторическия процес.

Още в началото на 80–те години на XX в. Н. В. Брожстовская, която е дългогодишен преподавател в тогавашния Московски държавен историко-архивен институт (Московский Государственный Историко-Архивный институт — МГИАИ), сега Руски хуманитарен университет (Русский Гуманитарный университет — РГУ), осъществява идеята си за написване световна история на архивите. Трудът е обнародван в т. VIII, ч. I и II, на специализираното периодично издание «Труды ВНИИДАД» (Всесоюзный научно-исследовательский институт документоведения и архивного дела). Историята на архивите се проследява от появата им в древността до съвременния период. За целта е издирен, анализиран и систематизиран огромен фактологичен материал, заедно със съществуващата литература по тази проблематика. По обясними причини изследването изцяло се основава на характерната за съветската архивистика марксистко-ленинска методология, а направената периодизация на историята на архивите отразява съответния формационен подход.

Доста различен поглед върху историята и организацията на съветските архиви предлага монографията на Т. И. Хорхордина, която е представител на новата рускоезична школа от началото на 90–те години на миналия век насам. Нейната книга, озаглавена «История и архивы», е първият опит след края на Студената война за анализ на «съветския архивен модел» като противостоящ до този момент на другите съвременни архивни модели, утвърдени в условията на модерната и постмодерната класическа демокрация. Известно е, че съветските архиви в нормативно-методическо и институционално отношение са продукт на политическия и социалния експеримент, започнал в Русия през 1917–1918 г. и продължил повече от седемдесет години. Според авторката, този тип архивна система, като наследство от тоталитарния период, не може да функционира ефективно в условията на започналия от началото на 90–те години на XX в. преход към съвременните демократични ценности и пазарна икономика. Въвеждайки в научно обращение много нови документални свидетелства, Хорхордина успява да покаже несъстоятелността на целенасочено създаваните митове в течение на десетилетия за превъзходството и предимствата на «съветския тип» архивна система в сравнение с всички останали архивни модели не само в миналото, но и през съвременния период.

Още в предговора тя пояснява, че: «Загубата на навиците за цивилизовано общуване с разногласните архивни документи, опитите за насилствено ограничаване на изначално присъщата им свобода, довеждат обществото до границата на духовното подивяване. В тоталитарните общества и структури, в които насилието се издига в основен принцип за управление на всички страни от живота на човека, включвайки го в закрепената в документите памет, отмъщението на архивите е, че органите на властта губят усещането за реалност, започват да живеят в илюзорен, митологизиран свят, ослепяват и в крайна сметка катастрофално бързо губят своята дееспособност»(24).

Позовавайки се на автентични, но неизползвани преди това документални източници от архивния фонд на бившата съветска архивна служба — Главархива при Съвета на министрите на СССР, сега Федералната архивна служба към Министерството на културата, авторката откроява отделните етапи в историята на архивното дело през съветския период. Тя представя в детайли и анализира съответната нормативно-методическа база в тази област. Това й позволява да проследи формирането и системното попълване на т. нар. «Государственный архивный фонд» — ГАФ (Държавен архивен фонд), като събирателно понятие и синоним на архивния ресурс на бившия СССР. Хорхордина представя структурата и типологията на архивните учреждения през разглеждания период, които са организирани съответно на съюзно, републиканско и областно равнище. Авторката разкрива скритите от тогавашната общественост механизми и критерии при избора на ръководния състав на Главархива, както и причините, поради които отделните отговорни служители са били незабавно отстранявани от заемания пост в архивната йерархия. Става ясно, че всеки опит за някакво възражение срещу явно незаконосъобразни разпореждания от страна на висшестоящите партийни и административни органи във връзка с унищожаването или засекретяването на «неудобни» за властта документи и архиви, незабавно е бил санкциониран чрез отстраняването на «неподходящия началник». В тази връзка Хорхордина обобщава, че в тоталитарното общество и държава архивите нямат собствена съдба. Решенията за тях, в частност и всички назначения в тази система, също са били вземани и налагани от външни органи — обикновено висшестоящите партийни ръководства. По този начин на практика се блокират вътрешните закони за саморазвитие, присъщи на архивите, които са специфичен социален феномен. Целта е да се ограничи общественото им въздействие, особено тяхната духовна и културна мисия, интелектуалните комуникации и др.

Преодоляването на дълбоката криза на съветските архиви, която започва да се осъзнава още в началото на 80–те години на XX в., всъщност преди разпадането на СССР (1991), според авторката, трябва да започне най-напред с промяна на наследеното архивно законодателство в съответствие с принципите и ценностите на съвременното демократично и гражданско общество. В противен случай архивите в Русия няма да могат да изпълняват функциите си в условията на гражданското общество, както и да преодолеят възможно в най-кратък срок всички негативни отклонения, присъщи на тоталитарните режими.

Изминалото време потвърди обективността на анализа и изводите на Хорхордина относно организацията и управлението на съветските архиви. Ето защо направените констатации и препоръки в определена степен се отнасят и за останалите архивни системи от тоталитарен тип, включително и за организацията и дейността на българските държавни архиви през периода 1951–1989 г.

За решаване на съвременните теоретико-методични проблеми, свързани с определяне обекта и предмета на историята на архивите, връзките й с други науки и научни дисциплини, принципите и подходите за периодизация на тяхната история, класификацията им и други, допринасят и редица международни архивни форуми, които започват да се организират редовно след 1950 г. Засилването на научния интерес към историята и развитието на архивите, а също и постиженията на теоретичната архивистика като цяло допринасят за разработването и усъвършенстването на съответния теоретико-методически инструментариум, изясняването на терминологията и определянето на конкретните задачи на разглежданата научна дисциплина. Съществуващите обаче принципни различия, идеологическо противопоставяне, претенции и постоянна борба за доминиращо методологично влияние в областта на хуманитарното познание през периода на Студената война възпрепятстват утвърждаването на единни научни принципи и критерии, както в областта на архивното познание, така и в съвременната архивна практика. Въпреки това, още на VI Международен конгрес на архивите, проведен в Мадрид през 1968 г., темата на един от пленарните доклади е: «Методология на историята на архивите», подготвен от италианския професор Л. Сандри(25). В него авторът се опитва да убеди участниците в конгреса, които са представители на различни методологични школи, че научната история на архивите не се изчерпва с хронологичното изброяване на фактите, което се наблюдава в повечето изследвания до момента. Нейната задача е да се изяснят причините за появата на архивите, еволюцията им, промените в организацията, типологията и функциите, които те изпълняват през отделните исторически периоди. Според проф. Сандри, историята на архивите е неотделима от историята на архивното познание като цяло. В тази връзка той откроява и характеризира редица нови аспекти, които би трябвало да се включат в нейния предмет: връзката на историята на архивите с историята на писмото и писмовните материали; измененията в обществените представи за архивите. Както отбелязахме, първоначално архивите се разглеждат само като «място, където се събират и пазят официалните актове и документи». От тази гледна точка проучват историята на архивите привържениците на т. нар. «юридическа концепция». За разлика от тях, изследователите, които се основават на «историческата концепция», разглеждат отделния архив и като определен документален комплекс (universitatas reram). Същевременно «Архивологията» — «Историята на архивите», се основава и на постиженията на общата теоретична архивистика, при която също се наблюдава постепенна еволюция от подчертано юридическа към една сравнително историографска дисциплина. При това посочените нови аспекти, както пояснява проф. Сандри, не изчерпват всички възможности за проучване развитието на архивите, сред които са промените в държавно-политическите системи, в социално-икономическата структура на обществото, развитието на науката, влиянието на техническия прогрес и т. н.

На същия конгрес интересен съдоклад на тема: «Регионалната фаза от историята на архивите: създаване на архивохранилища и възникване на архивистиката (XVI–XIX в.)», представя проф. А. Р. Ботие, преподавател в Школата на хартите към Сорбоната(26). Той анализира един от най-важните периоди в историята на европейските архиви, когато се извършва преходът от средновековното към модерното архивно дело. В резултат архивите се трансформират от «арсенали на властта» в «лаборатории на историята». Трябва да се отбележи, че използваните от автора метафори много точно илюстрират извършените реформи и създаването на националните архивни учреждения в европейското политическо и културно пространство.

През 70–те години на XX в. поредица за история на архивите в света започва да подготвя американският архивист от немски произход Ернст Познер, емигрирал в навечерието на Втората световна война в САЩ. Авторът не успява да осъществи намерението си изцяло, но през 1972 г. е обнародван първият том от така замислената поредица. В него се проследява историята на архивите на първите цивилизации в древния и класическия свят — Месопотамия, Фараонския Египет, Гърция и Рим(27). Познер изтъква приноса специално на древногръцката цивилизация за развитието на архивите, подчертавайки факта, че именно гръцкият език дава на Западния свят основните термини за наименованията на различните видове официални документи, местата, където те се съхраняват, както и на служителите, които се разпореждат с тези документи. Авторът отбелязва, че добрата организация и ефективността на древногръцките архивни институции сравнително скоро получават заслужено признание още от съвременниците си. В една от своите речи Цицерон противопоставя гръцкия архивен модел на небрежността при събирането и съхраняването на официалните документи в Древен Рим, където служителите (в см. пазачите) в хранилищата са оставени да определят законите в държавата(28).

Както отбелязахме, у нас проучванията по проблемите на историята на архивите са сравнително скромни. Те също се реализират в две основни насоки: като част от изследванията по обща теоретична архивистика или само в рамките на научната дисциплина «Архивология». И в двата случая първите научни трудове на български автори се появяват едва след създаването на архивното ни законодателство и мрежата от държавни архиви в страната през 1951–1952 г.(29) Едновременно с тези действия се предприемат и необходимите мерки за осигуряване професионалната подготовка на бъдещите специалисти, необходими за изграждащата се национална архивна система. За целта още през есента на 1949 г. по инициатива на тогавашния Архивен институт на Българската академия на науките се провежда съвещание по проблемите на българското архивно дело. Много от участниците споделят вижданията си и относно професионалната подготовка на архивистите у нас. За тяхното обучение се посочват две възможности: да се изпратят архивисти и историци, които да се запознаят на място с архивите в тогавашния Съветски съюз, или да се ангажира Софийският университет с обучението на бъдещите архивисти(30).

Ето защо през 1952 г. се възлага на Софийския университет да открие през учебната 1952/1953 г. 5–годишен курс за обучение на архивисти към специалност «История» при тогавашния Философско-исторически факултет(31). С приемането на първите студенти започват да се четат и профилирани курсове, свързани с професионалното обучение по архивистика «История и организация на архивите в СССР» — проф. Тодор Боров, «История на българската държава и право» — проф. Михаил Андреев, «Стопанска история на България» — акад. Жак Натан, и др.(32)

Първият труд по проблемите на общата архивистика — «Лекции по архивистика», автор на който е проф. (акад.) Иван Дуйчев, е обнародван, както вече отбелязахме, едва през 1950 г.(33) Книгата има важно значение и за утвърждаването на българската университетска архивистика като образователен модел. Както споменахме, по време на специализацията си в Италия през 1932–1936 г., успоредно с подготовката и защитата на докторската си дисертация на тема «Българските Асеневци във Византия», авторът посещава и Ватиканската школа по архивистика и палеография. Това му позволява да придобие още една престижна диплома за архивист-палеограф. Когато по-късно през 1945 г. Дуйчев, който по това време е преподавател и ръководител на катедрата по История на Византия и Европейския югоизток, е уволнен от Софийския университет, именно тази подготовка го мотивира и му помага при разработването през есента на 1949 г. курс лекции по архивистика. Те са предназначени за обучението на библиотекари и бъдещи архивисти, което се организира чрез специализирани курсове в тогавашния Български библиографски институт. През следващата година лекциите са отпечатани под формата на циклостилно издание и в тираж само 300 бройки, поради което много скоро те се превръщат в библиографска рядкост. Тяхното преиздаване през 1993 г., по инициатива на преподаватели от катедрата «Архивистика и помощни исторически дисциплини» към Исторически факултет на Софийския университет «Св. Климент Охридски», допринесе за тяхното реално въвеждане в научно обращение.

Благодарение на проф. Дуйчев, още в началния етап от развитието на българската теоретична архивистика, в частност и на университетската архивистика като образователен модел, се предоставя възможност да се ползват постиженията на европейското архивно познание и професионално образование. Тъй като по същото време у нас архивистиката е една почти неразвита научна област, задачата на автора е не само трудна, но и доста по-различна от неговите дългогодишни научни интереси и занимания. Той обаче успява да се справи. От голямо значение в случая е специализираната му подготовка по архивистика и палеография в Италия, както и неговата дългогодишна работа, свързана с издирването на български средновековни документи и ръкописи в редица чуждестранни архиви и библиотеки, критичното им проучване и публикуване.

В лекциите си проф. Дуйчев изяснява етимологията и определенията на термина «архив» още в древността. Той обръща внимание, че «превръщането на историческата наука в точно знание, което се стреми да обгърне всички страни на човешкото битие и да стане изложение не само върху неговото политическо, но и икономическо и социално минало, насочва специалистите към архивните документи, които са най-ценното историческо градиво, а с това се повишава интересът и към самите архиви като хранилища на тези документи»(34).

Разглежданият лекционен курс се откроява като класически образец за разработване с учебна цел на основните теоретични въпроси на архивистиката, обединени в 24 теми. Авторът се спира, макар и накратко, на историята и съвременната организация на архивите. Освен това разработва с подходящи примери методическите въпроси, свързани с архивната работа — формирането на архивните фондове, систематизирането, описанието, съхраняването и публикуването на архивните документи, съставянето на различните видове архивни справочници и др. Проф. Дуйчев споделя своите открития във връзка с намиращите се в чуждестранните архиви, библиотеки и музеи документи за българската средновековна история, които трябва системно да бъдат издирени, проучени, копирани и публикувани. Подчертава значението и на новите видове документи върху технически носители — фотодокументи, фонодокументи, филми и други, които също трябва да се предават и съхраняват в архивите, тъй като са част от съвременното архивно наследство.

Лекциите имат важно значение и за изясняването на българската архивна терминология, включително и терминологията, отнасяща се за т. нар. помощни исторически дисциплини. Към тях се отнасят изворознание, палеография, дипломатика, историческа хронология, историческа метрология, сфрагистика, археография и др. Именно методическият инструментариум на помощните исторически дисциплини, обект на които са писмените исторически извори или отделни техни страни, намира сравнително широко приложение в работата на архивистите. По-конкретно това са процесите, свързани с комплектуването на архивите и формирането на съответните документални комплекси, систематизирането и описанието на архивните документи, определянето на тяхната ценност и автентичност въз основа на съответните реквизити (автор, дата, печат, текст, писмовен материал и др.), както и системното им публикуване с цел осигуряване необходимата «печатна изворова база» за изследванията по история. Приведените примери от автора представят различни видове български средновековни актове, заедно с прилагане на конкретни методи от областта на посочените помощни исторически дисциплини, които се използват в архивната работа. Тя е свързана най-често с необходимостта от определяне оригиналността, установяване на автора на средновековния документ или ръкопис, проучване палеографските особености на дадения текст, разчитането и датирането му, анализ на съдържанието и т. н.

Особено ценна е предоставената информация относно учебните планове и програми на европейските университети и професионални школи, с дълголетни традиции в обучението и подготовката на архивисти-специалисти. Представите и изискванията на проф. Дуйчев за бъдещата професия «архивист» у нас са съобразени с утвърдените чуждестранни образователни модели и стандарти в областта на професионалното обучение по архивистика. Той подчертава, че: «... архивистът не бива да бъде смятан просто като някакъв обикновен чиновник, натоварен да се занимава със запазването и описването на известни архивни материали. Напротив, той трябва да бъде включен с пълно право между същинските научни работници и трябва да бъде смятан, като пръв помощник и сътрудник на учения и изследвача. Неговата работа налага извънредно голяма научна отговорност и изисква дълбоки и основни познания в областта на няколко научни дисциплини. Той трябва да притежава, преди всичко, задълбочени познания из областта на общата и специална история, защото архивните документи са най-ценните исторически извори. Той трябва да познава стари и нови езици, за да може да се справи с цялото разнообразие от архивни ценности, които произхождат от разни времена и разни народи. Понякога това знание трябва да бъде още по-задълбочено, тъй като в ръцете му могат да попаднат документи, в които да е отразен езикът на една епоха или на една ограничена езикова област. Необходими са знания относно палеографията, за да могат да бъдат разчетени стари документи, написани на един или друг език и с едно или друго писмо. Необходимо е да се познават добре разните хронологически системи и начините, чрез които, при наличността на едни или други хронологически елементи, един документ може да бъде датиран по възможност най-точно. Необходими са знания по сфрагистика, за да може да бъде разчетен и обяснен един печат. Най-сетне, покрай разните специални знания, необходимо е да се познава онова, което наричаме архивоикономия и архивотехния, сиреч, сведения за запазването на документите и за уредбата на един архив»(35).

Тези виждания на проф. Иван Дуйчев относно задължителното стартово професионално образование на бъдещите български архивисти започват да се реализират най-напред в специализация «Архивистика», а от 2002 г. вече и в специалност «Архивистика и документалистика» в Софийския университет «Св. Климент Охридски»(36).

Следващото учебно издание, свързано с развитието на българската университетска архивистика и посветено специално на проблемите по история на архивите, е трудът на доц. Мария Кузманова (Матеева) — «История на архивите и организация на архивното дело в България», обнародван през 1966 г.(37) Авторката е дългогодишен преподавател в специализация «Архивистика» през периода 1958–1983 г., а също и ръководител на катедра «Архивистика и помощни исторически дисциплини», след нейното обособяване в структурата на Историческия факултет през 1972 г.

В посочената монография се проследяват историята на българското архивно дело и организацията на архивите през различните периоди от съществуването на българската държава, включително и през съвременния период до средата на 60–те години на XX в. Съдържанието е систематизирано в девет части, като четири от тях са посветени на създаването и изграждането на националната архивна система. По-конкретно, авторката разглежда въпросите във връзка със статута, типологията, профилирането и функциите на държавните архиви: централни, местни и т. нар. «ведомствени архиви с постоянен състав на документите», както и създаването на мрежата от тогавашните партийни архиви. Като цяло периодизацията на историята на архивното ни дело е съобразена с изискванията на класово-партийния и формационен подход, характерен за господстващата по това време и у нас марксистко-ленинска методология.

Авторката е убедена, че организирането на новосъздадените български архивни учреждения по подобие на тогавашния съветски централизиран модел е единственият правилен избор. В съответствие с наложените тези в официалната историография тя също определя изградената национална архивна система, като най-висшия етап в развитието на българските архиви и историята на архивното ни дело. Според нея, нерешените все още проблеми в тази област се дължат единствено на «непълната централизация на българските архиви». Както е известно, през разглеждания период не само нормативно-методическата база на архивните учреждения, но и научните изследвания, задължително са съобразени с наложената идеологическа доктрина и принципите на управление в тоталитарната държава и общество. Въпреки своите методологически несъвършенства, посочената монография е първото системно проучване по проблемите на историята и организацията на българските архиви.

В началото на 80–те години на XX в. доц. Мария Матеева насочва вниманието си към появата и документалния състав на архивите на първите цивилизации: «Архивите в древността» и «Архивите в античния свят»(38). В библиографско отношение тя се позовава главно на труда на Е. Познер.

Включването през 1975 г. в учебния план на специалност «История» в университета на общообразователен курс по архивистика засилва интереса към споменатата професионална специализация не само сред студентите-историци, но и сред другите хуманитарни специалности. Курсът, който продължава да се чете и понастоящем, запознава бъдещите историци като най-многобройната категория читатели в архивите с принципите на архивното законодателство, процеса на тяхното институционализиране и организацията им в съвременния свят, включително и на българските архивни учреждения, с видовете архивни справочници и документални издания. През 90–те години започва да нараства и броят на студентите, избиращи да учат за архивисти в специализацията или в организираните профилирани курсове към следдипломната квалификация. Тази тенденция продължава с обявяването на първите магистърски програми по архивистика и документалистика след приемането на Закона за тристепенното висше образование.

От втората половина на 70–те години на XX в. и досега общи курсове по архивистика, както и отделни спецкурсове, започват да се четат и в други висши училища, сред които Великотърновския университет «Св. св. Кирил и Методий», Югозападния университет «Неофит Рилски» в Благоевград, НБУ, Варненския свободен университет «Черноризец Храбър», Пловдивския университет «Паисий Хилендарски» и други, а също и в някои нови специалности, като публична администрация, връзки с обществеността, политология, библиотечни и информационни науки, и т. н. Във връзка с лекционния курс по обща архивистика във ВТУ «Св. св. Кирил и Методий» през 1986 г. е издаден учебникът на проф. Стефка Петкова — «Увод в архивознанието»(39). Съдържанието включва 17 теми, от които 5 се отнасят за историята на архивите. Тя представя появата и развитието на българските средновековни архиви, които са силно повлияни от византийските традиции и модели. Включени са и кратки обзори за архивните сбирки през османотурския период в българската история, както и за развитието на модерното и съвременното българско архивно дело, с препратки към книгата на доц. М. Матеева.

През 1990 г. излиза от печат монографията на Николай Савов «Към историята на българската архивистика (Българската общественост и документалното ни наследство)»(40). Авторът проследява всички опити за създаването на държавен архив у нас през периода след Освобождението. За целта той представя подробно идеите и предложенията на отделните специалисти, политици и общественици. Техните анализи относно кризисното състояние на тогавашните учрежденски архиви, както и критиките им за липсата на адекватна държавна политика, осигуряваща опазването на националното ни архивно наследство, са доказателство не само за впечатляващата им професионална компетентност, но и за познаването на чуждестранния опит и постижения в областта на архивното дело. Повечето от приведените факти обаче са уточнени и коментирани в посочената монография на доц. М. Матеева.

Ценен принос към историята на българските архиви е излязлото от печат през 2003 г. първо документално издание в тази област — «Архив на българските архиви». То е подготвено от авторски колектив — Калинка Анчова, Марияна Пискова и Милена Тодоракова, и реализирано с финансовата подкрепа на Правно-историческия факултет на Югозападния университет «Неофит Рилски»(41). Въпреки христоматийния му формат и изпълнение, в него са представени съхранените документални свидетелства, свързани с развитието на модерното българско архивно дело в идеен, културен, нормативно-методически и организационен аспект. Ето защо изданието бързо намери признание не само сред университетската колегия, осъществяваща теоретични разработки и обучението по архивистика, но и сред историците. На практика то служи като основна «печатна изворова база» за изследванията също по история на българските институции, както и в областта на културологията, документалистиката, музеологията, библиотечното дело и др.

Направеният преглед на специализираната литература показва, че у нас липсват изследвания по история и развитие на архивите ни в сравнителен аспект, а също и за тяхната роля и значение като държавни институции, осигуряващи формирането, опазването и ефективното използване на националния архивен ресурс. Все още не е направен обективен анализ на наследения от тоталитарния период български архивен модел от «съветски тип», както и на резултатите от извършените досега частични реформи след 1989 г. в нормативно-методическата уредба, организацията на държавните архиви, интелектуалните комуникации и информационните услуги, които те предоставят на гражданите, и др. Същевременно през този период вече са приети редица други закони, които също изискват актуализиране на архивното законодателство и промени в досегашната дейност на архивните ни учреждения.

Липсата на национална стратегия за развитие, съобразена с изискванията на съвременното гражданско и информационно общество, както и със законодателството и стандартите на Европейския съюз в областта на архивното дело, свидетелстват за сериозно изоставане на съвременните ни архивни институции. А те трябва да участват активно и в процеса на създаване на световното архивно информационно пространство, което осигурява постоянно нарастващ обмен на данни, бази данни, пълнотекстови данни и др. Националната архивна система трябва бързо да навакса всички свои досегашни пропуски, свързани с нормативно-методическата уредба, организацията на държавните архиви, технологията на архивната работа, професионалната квалификация на служителите си и т. н. В противен случай държавните архиви няма да могат да изпълняват своите функционални задължения по попълването, опазването и използването на информационните им ресурси, а също и да се възползват на практика от предоставения онлайн достъп до дигитализираните документални комплекси и справочници в Европейския съюз.

Раздел II: Архивите — индикатор за държавността

Както отбелязахме, архивите винаги са заемали ключова позиция в сферата на държавно-административното управление и различните социални дейности в обществото. Тяхната поява и разпространение предполагат наличието на определени социални категории: държава и съответна институционална организация, писменост, утвърдена практика да се документира управлението, осъзната потребност да се събира и съхранява документната информация с публично значение. Ето защо най-ранната и запазила значението си и досега функция на архивите е свързана именно с потребностите на управлението, респ. обслужването и поддържането на установените обществени отношения и свързаната с тях политическа система. Същевременно архивите са индикатор и за културното равнище на всяко общество, както и за научно-техническия му потенциал. В този смисъл те са един специфичен обществен феномен, характерен за различните цивилизации и държавно-политически системи.

2.1. Архивите на първите цивилизации

Архиви под формата на сбирки от различни по вид юридически и административни документи притежават още първите цивилизации (лат. civilis — граждански), съществували в района на Месопотамия, Египет, Китай, Индия. Аналогични сбирки с документи възникват и в античния свят, с който се идентифицират Древна Гърция и Древния Рим.

Въвеждането на понятието «цивилизация» е достижение на европейската наука през XVIII в.(1) За първи път то се употребява във френската литература през 1757 г., а в английската — през 1772 г. Във връзка с етимологията първоначалното значение на посочения термин се отъждествява с общото равнище на културното развитие. През XIX в. понятието «цивилизация» се използва и за обозначаването на дадена общност, като се преплита с термина «култура». Известно е, че по това време световната култура се възприема като единна цивилизация. С развитието на историческата наука обаче постепенно се изяснява, че цивилизацията се формира на определен етап от развитието на дадено общество, поради което терминът «цивилизация» започва да се използва при проучването и детайлизирането на културно-историческия процес. В известната схема на Л. Морган с появата на цивилизацията се обозначава приключването на етапите в развитието на първобитното общество.

От всички писмени паметници в историческото развитие на обществото най-ранни са документите, които се появяват в края на 4–то хил. пр. Хр. Те регламентират статута и функциите на тогавашните институции, включително и правата и задълженията на различните категории население в рамките на отделните общности, достигнали до степента на държавността. Чрез съответните документи, като средство за управление и основни информационни източници, се осигурява по-надеждното съхраняване и предаване на натрупания от тях практически опит и знания.

Преди появата и разпространяването на писмените документи необходимата информация от този вид е сравнително малка по обем, което позволява нейното запаметяване и предаването й чрез устното слово от жреците при обучението на младежите за посвещаването им в религиозните тайнства на общността. Прехранването с лов, риболов и събирателство не изисквало оставянето на каквито и да е трайни послания. Последвалото преминаване към уседнал начин на живот през късния неолит (8–то хил. пр. Хр.) коренно променя предишните битови навици на човека, а във връзка с тях и неговото религиозно поведение. Успоредно с развитието на земеделието хората започват да строят постоянни жилища в границите на усвоените територии. Освен традиционните земеделски общини се появяват и древните градове. Те се отличават със своята монументална архитектура, наличието на интелектуален потенциал, както и с използването на писменост, в това число и писмените документи не само като средство за управление и информационни източници, но и като обект на целенасочено събиране и съхраняване. Повечето древни градове са не само центрове на споменатите цивилизации, но и на най-ранните държавни образувания, като обособени териториални, политически и етнически общности. В тях предишните религиозни представи и жертвоприношения, свързани с местни традиции и локални култове, постепенно еволюират в единна религиозна система, регламентираща божествения аспект на владетелския институт и установената социална йерархия.

В отделните географски региони се използвали различни материали за писане. Според писмовния материал, текстът на запазените и достигнали до нас документални свидетелства се фиксира (материализира) върху камък, кост, глинени плочки, дървени таблички, папирус, пергамент, тъкани, хартия и др. В зависимост от традиционния носител формата на документите и ръкописите също е различна.

2.1.1. Архиви в Древна Месопотамия

Най-разпространените писмени документи в Древна Месопотамия са глинените плочки. Те са характерни за всички държави, последователно възниквали в региона. Сред тях са Шумер, Акад, Вавилон, Асирия, Мари, Елам, държавата на хетите и др. Глинените плочки се използвали в течение на няколко хилядолетия (от края на 4–то хил. пр. Хр. до към I в.). Най-важното предимство на този вид документи е, че те са огнеустойчиви, поради което целенасочено създаваните и съхранявани сбирки от документи — глинени плочки, са оцелели в сравнително голям брой, въпреки постоянните нашествия, завоевания и грабежи. Затрупани в пясъците на пустинята, те били естествено консервирани, за да бъдат открити отново при археологическите разкопки, организирани през XIX и XX в.

Текстът в най-ранните документи — глинени плочки, е предаден с пиктографско писмо. По-късно — около 3100 г. пр. Хр., тук се разпространява клинописът, който е идеографска писменост. Първоначалният му вариант е създаден от шумерите. Наименованието на посоченото писмо отразява графичните особености на използваните знаци, които имат само символично значение. Отделните идеограми представляват комбинации от триъгълници и чертички. Те се нанасяли със заострена пръчица от кост или метал, завършваща с косо оформен триъгълен край, в предварително разчертани редове върху още влажните глинени плочки. След това плочките били изпичани на слънце или в специални пещи. В зависимост от големината на текста върху тях размерите им са различни — от няколко сантиметра до най-голямата открита досега глинена плочка, която е 30 х 46 см. Тя съдържа текста на договор между Асирия и Мидия. Документът е намерен в библиотеката на асирийския владетел Ашурбанипал (669–631 г. пр. Хр.)(2).

Най-ранните сбирки с документи — глинени плочки, от периода ок. 3200–2350 г. пр. Хр. произхождат от градовете на шумерите, сред които Ур, Урук, Шурупак, Нипур, Лагаш, Ешнун и др. Повечето от тях били разположени по бреговете на р. Ефрат. Благодарение на тези сбирки, в см. архиви, са запазени сведения още за първите династии и царе, религии, а също за развитието на земеделието, занаятите, скотовъдството, корабоплаването, търговската размяна и т. н.

Документите, открити в Урук, били събирани и подреждани във върбови кошници. Към всяка от тях прикрепвали и специални етикети, върху които отбелязвали произхода на документите: «Документи, отнасящи се до градината», «Документи от тъкачницата» и т. н. Целта в случая е да се улесни намирането на необходимите документи, когато се налагало да се направи някаква справка по тях.

Документите, произхождащи от Ур, са свързани с историята на града, който възниква около 2800 г. пр. Хр. в най-южната точка на Месопотамия — областта, разположена между устията на реките Тигър и Ефрат. Той се издигнал като главен административен и културен център на шумерите. Друг архив в същия град е намерен при разкопките на храмов комплекс, състоящ ce oт пет постройки. Повечето от документите са квитанции за изплатени данъци или се отнасят за дейността на занаятчийските работилници към храма. В една от тези сгради, вероятно древно съдилище, са съхранени документи — протоколи, отнасящи се до тогавашното съдопроизводство, което традиционно се извършвало в храма.

Най-значителният архив в района на Древна Месопотамия, наброяващ 23 600 глинени плочки, е открит при археологическите разкопки на «царския град» Мари, разположен в района на средното течение на р. Ефрат. Разкопките се осъществяват през периода 1933–1939 г. под ръководството на проф. А. Поаре(3).

Градът Мари, основан около 2000 г. пр. Хр. от аморитите, бил политически и административен център на едноименната държава. Заради своето благоприятно географско местоположение, той се налага и като търговски център — тук се пресичали керванските пътища от запад на изток и от юг на север. Това позволявало да се извършва размяна на стоки в едно сравнително обширно пространство.

Споменатият архив на Мари се помещавал в двореца на владетеля. Дворцовият комплекс включва 260 зали и вътрешни дворове, а също и дворцов храм. Служителите на владетеля — управители, секретари, писари, куриери и други, обитавали също жилища в комплекса. Техните задължения били свързани предимно със съставянето, получаването и изпращането на значително количество административни документи. Владетелският архив съдържа официална кореспонденция — около 13 000 писма, нареждания за прокопаване на канали и строежа на други иригационни съоръжения, сметководни документи, отчети на управители, данните от периодичните преброявания на населението с цел облагането му с данъци и попълването на войската и др. Както свидетелстват документите, специално преброяванията на населението се извършвали периодично по области, като продължавали по няколко дни. През това време изпратените за целта служители на владетеля раздавали пиво и хляб на местните жители.

Върху две глинени плочки са записани около 2000 имена на занаятчии със сведения за тяхната съсловна принадлежност, които документи са свидетелство за стопанския разцвет на града Мари. Три века по-късно войските на вавилонския цар Хамурапи (1792–1750 г. пр. Хр.) го завладяват и разрушават.

Трябва да се отбележи, че по същото време е създаден най-ранният законодателен кодекс в древния свят. Това е известният «Законник на Хамурапи». Текстът, състоящ се от 282 параграфа, бил написан с клинопис върху базалтов стълб. Той е открит в главния град на еламитите Суза, които населявали земите на изток от акадците(4). Юридическите разпореждания в кодекса се основават на едни по-ранни традиции, обвързани с обичайното право. Същевременно в него се съдържат и принципно нови правни постановления, отнасящи се за значението на писмените договори, заемите с лихви и гаранциите по тях и др. От тази гледна точка това законодателство е предназначено за общество, притежаващо развита политическа и институционална структура, установена социална йерархия и диференциация, а също наличието на занаятчийско производство и търговска размяна.

В исторически аспект благодарение на писмеността създадена и използвана от шумерите, се наблюдава културен континюитет, независимо от постоянните нашествия, грабежи и политически промени в региона. През първата половина на 3–то хилядолетие пр. Хр. тяхната писменост се разпространява и сред акадците. Известно е, че те завладяват земите на шумерите и създават още по-обширна държава, обединяваща северната и южната част на Месопотамия.

Акадският език, който принадлежи към групата на семитските езици, в древността е познат в два основни диалекта — вавилонски и асирийски. Акадците съставят речник на езика на шумерите и на собствения си език. Въпреки че шумерският език, който не е семитски, постепенно отмира — около 2–то хил. пр. Хр., той изиграва важна роля за формирането на шумеро-акадската култура. Благодарение на глинените плочки с клинописни текстове на шумерите са съхранени и разпространени в древния свят техните митични разкази, свързани с вълнуващия епос за подвизите на легендарния цар на Урук — Гилгамеш. В общо 12 песни, всяка от които се състои от около 300 стиха, се съдържат сведения за най-ранната месопотамска космогония, теогония и антропогония. След като смъртта внезапно отнела неговия любим приятел и спътник Енкиду, въпросът за търсене на «безсмъртието» се превръща за Гилгамеш в екзистенциален. Усилията му да победи смъртта, която е неизбежна за хората, според волята на боговете, издигат личната му драма като символ на непримиримия човешки дух.

Освен литературните произведения на шумерите, акадците превеждат и техните забележителни трудове по математика, астрономия, медицина, «Календара на земеделеца», описанията на лечебни растения и др.

Акадската държава просъществувала до 1960 г. пр. Хр., когато е унищожена от нашествието на идващите от запад аморити (амореи). След като покорили местното население, те също основават нови династии, сред които се откроява първата династия на Вавилон. Градът, разположен в района на средното течение на р. Ефрат, бързо налага властта си над цяла Южна Месопотамия. Заради своето великолепие и богатства Вавилон е наричан от съвременниците си «Вратата на Бога», но през XVII в. пр. Хр. е завладян от каситите.

Чрез акадците шумерската писменост се разпространява и сред еламитите. През 2–то хил. пр. Хр. хуритите, чиято държава Митани се намирала в Северна Месопотамия, също заимстват клинописа от акадците. Тази писменост използват и хетите, които по същото време населяват района на Мала Азия (дн. Турция). През първата половина на 1–то хил. пр. Хр. с клинописа започват да си служат урартитите, заемащи територията на дн. Армения. Към клинописните системи се отнасят още угаритският и персийският клинопис.

Споменатото царство на хетите, което просъществувало до XIII в. пр. Хр., води успешни войни със съседните владетели. Хетите покоряват и унищожават Вавилон, завладяват Митани, подчиняват Угарит и често извършват нападения срещу Египет.

В началото на миналия век — през 1906 г., при археологически разкопки под ръководството на немския учен X. Винклер в селището Богазкьой, разположено на 145 км от Анкара, са открити останките на древен град — Хатушаш, административен и политически център на хетското царство. В руините на двореца са намерени и значителен брой глинени плочки(5). През 1931 г. разкопките са продължени от К. Бител, който открива нови 350 глинени плочки, а през следващите две години съответно — още 900 и 5500. При завладяването на Хатушаш в края на XIII в. документите под формата на дървени плочки изгорели. Оцелели обаче повечето от книгите върху глинени плочки. В запазените каталози на библиотеката се съдържат сведения и за някои от унищожените документи. Това показва, че разглежданата библиотека едновременно е използвана и като архив. Както в Шумер и Вавилон, писарите тук също поставят допълнителни обяснителни бележки (анотации), заедно с имената си, в края на глинените плочки — документи или книги.

През XIII в. пр. Хр. традициите и постиженията в областта на културата на шумерите, акадците, вавилонците и хетите, в това число и клинописното писмо, са наследени от асирийците. Известно е, че те населяват териториите по средното течение на р. Тигър (дн. Северен Ирак). В началото на 1–то хил. пр. Хр. асирийците вече владеят почти цяла предна Азия и части от Египет. В главния град на асирийската държава — Ниневия, се намира най-богатата библиотека в древния свят. Тя е създадена по нареждане на цар Ашурбанипал и в нея били събрани най-ценните съчинения от цяла Месопотамия. За целта споменатият владетел изпраща своите най-опитни писари да издирват и копират книги, липсващи в Ниневия. В направените копия задължително е потвърждавана точността на преписа спрямо съответния оригинал. Книгите са описани и в общ каталог, а плочките на всяка от тях са съхранявани в отделен дървен сандък. Библиотеката е разположена в един от дворците на владетеля. Както отбелязахме, при археологически разкопки, извършени в средата на XIX в. са открити около 20 000 глинени плочки от нея.

През VII в. пр. Хр. Ниневия е завладяна и напълно разрушена от обединените войски на Вавилон и Мидия. Властта на царете на Нововавилонската империя (625–539 г. пр. Хр.) се разпростира и върху населението на Сирия, Финикия, Палестина, т. е. на Библейския Ханаан (Обетованата земя).

Градовете на финикийците — Тир, Сидон, Библос, разположени в близост до морето, били надеждно укрепени. Чрез тях те контролирали значителна част от търговията, осъществявана с помощта на тогавашното корабоплаване в Средиземно море. В началото на 1–то хил. пр. Хр. именно в Ханаан е създадена и разпространена първата азбука под формата на консонантно писмо. Тъй като новите писмени знаци са със заоблена форма, предишните глинени плочки се заменят с папирус като писмовен материал. Необходимият папирус започва да се доставя от Египет.

През 539 г. пр. Хр. Вавилон е присъединен към царството на Ахеменидите — Персия (дн. Иран). Владетелите на Древна Персия — Кир, Дарий, Ксеркс и други, постоянно воюват и установяват господството си в Предна Мала Азия, Армения и територии от Египет. Те също притежават огромни и разкошни дворци, строят крепости, храмове в градовете Персепол, Суза и др.

През 330 г. пр. Хр. обаче войските на Александър Македонски покоряват Персия. След неговата смърт огромната му империя се разпада, като на нейно място възникват редица нови елинистически царства, включително и на територията на Древна Месопотамия. Във всички тях се заселват трайно компактни гръцки общности, които чрез своя език, писменост и традиции разпространяват елементите на гръцката класическа култура, религия и образование.

С течение на времето към различните владетелски канцеларии се формират сбирки от официални документи с политически или стопански характер. Обемът на стопанската документация е значителен, тъй като управлението в региона е централизирано. Многобройни служители на местните владетели отговаряли за строителството на дворците им, на храмове, укрепителни системи, пътища, както и за поддържането и разширяването на необходимите иригационни съоръжения, осигуряващи развитието на земеделието и скотовъдството. Доколкото съществуването и стабилитетът на отделните общности и държавни образувания зависели от средствата, с които разполага владетелската хазна, съответно се регистрират всички възможни източници за нейното попълване, както и разходите й. Обект на целенасочено събиране са и текстовете на законодателни паметници, договори с други владетели, официална кореспонденция и др. Най-често документите и книгите се събират и съхраняват на едно място — в «архиви-библиотеки», намиращи се във владетелските дворци или в храмовете.

«Храмовите» или «жреческите архиви» са присъщи на всички паралелни висши цивилизации в древния и античния свят, доколкото религиозните институции са част от тогавашното управление. Ето защо религиозните ритуали и жертвоприношения символизират дадена племенна и династическа връзка. Древните общности вярвали, че владетелят, възприеман като посредник между божественото царство и света на простосмъртните, притежава и свещеното право да изразява волята на боговете.

В храмовите архиви се концентрират не само всички текстове, свързани с установените религиозни церемонии и приношения, но и особено важни политически документи, както и документи със стопански характер. В случая това са главно отчетни документи, с помощта на които регистрирали получената земеделска реколта, преброяването на стадата, произведените занаятчийски изделия в храмовите работилници и осъществената търговска размяна. Именно наличието на храмовите архиви потвърждава тезата в съвременната историография за значението на религиозните институции в процеса на възникване и укрепване на най-ранните градове и свързаните с тях цивилизации.

2.1.2. Архиви в Древен Египет

В Древен Египет писмеността се появява и разпространява приблизително по същото време, както в района на Месопотамия, при аналогични политически, културни и стопански условия. Първите териториални обединения, наречени номи, възникват през периода 5000–3100 г. пр. Хр. Всяка нома се обособява като властов център и религиозна единица начело с управител. Той е титулуван като: «Този, който строи каналите». Поради оскъдните валежи напояването има важно значение за местното население. Ежегодните разливи на р. Нил, както пустинята и морето като естествени граници, предопределят местоположението на поселенията и обработваните площи. Всички те следвали течението на реката в посока от юг към север. След прибирането на придошлите води в коритото й, върху залетите земеделски земи оставала наносна кал, която подхранва почвата. Разливите осигуряват благоприятни условия за развитието и на скотовъдството. Още през V в. пр. Хр. Херодот, който посетил тогава Египет, пояснява, че страната всъщност е «дар от Нил». Ежегодните разливи се празнували с приношения и песни в чест на «Идването на Хапи», както е наименованието на съответната религиозна персонификация.

Около средата на 4–то хил. пр. Хр. перманентната борба на номите за надмощие довежда до формирането на две царства, разположени в северната и южната част на региона (Долен и Горен Египет).

Според легендарни сведения, около 3150 г. пр. Хр. владетелят Менес (Хор-axa) успял да обедини двете съседни географски области — Долината и Делтата, създавайки династическия Египет със столица Мемфис. Събитието е засвидетелствано в известната плоча от Нармер. В изобразените сцени царят е представен като завоевател на Севера(6). Херодот изрично отбелязва, че жреците на Птах — богът покровител на Мемфис, считали цар Менес за основател на храма и на града.

Както е известно, името на Хор — богът на небето, което царят задължително възприема при възкачването си на престола, олицетворява божествения аспект на неговата власт още през преддинастическия период(7). Ето защо в запазените и достигнали до наши дни релефи коронясването му задължително се представя като божествен акт.

Царят е централната фигура в политическия и религиозния живот. Въпреки неограничената си власт, той управлявал с помощта на голям брой съветници и служители. Редица служби и титли от периода на Старото царство, включително и постът везир (главен администратор), съществуват още при първите династии. Доколкото заемането на важните политически и административни постове е зависело единствено от неговата воля, той запазва контрола върху дейността на многобройната си администрация.

Служителите на владетеля, както и жреците, са задължени да документират в детайли неговия живот и дела. Наличието на владетелски хроники се потвърждава и в някои от оцелелите епиграфски паметници. В известния «Палермски камък», който от 1877 г. е притежание на Музея в град Палермо (Италия), се съдържат летописни сведения за царете от периода на Старото царство(8). Наред с по-важните събития, свързани с отделните фараони, се посочват и техни дарения за храмове.

На стените на храма в Карнак е възпроизведена част от текста от хрониката на Тутмос III (Новото царство, XVIII династия, 1552–1306 г. пр. Хр.), който завладява голяма част от територията на Сирия. Писарят Ченен — автор на хрониката, с чувство на гордост отбелязва, че той е записал победите на владетеля си.

За целенасоченото формиране на архиви в Древен Египет свидетелства и решението на фараон Нефер-Хотеп (Средното царство, XIII династия, около 1750 г. пр. Хр.). Той наредил да бъде издигната статуя на бог Озирис, но за да е сигурен в точното представяне на неговия образ, разпоредил предварително да се издири описанието му в съхранените ръкописи, намиращи се в Хелиополис.

При археологически разкопки, извършени в края на XIX в. в Ахетатон (Тел ел-Амарна) — новопостроената столица на фараона-реформатор Ехнатон (1379–1362 г. пр. Хр.), са открити глинени плочки, написани с клиновидно писмо. По-късно се уточнява, че въпросните плочки всъщност са част от официалната кореспонденция на египетските царе: Аменхотеп III (1417–1379 г. пр. Хр.), Ехнатон и Тутанкамон (1361–1352 г. пр. Хр.), с владетели от Вавилон, Митани, Асирия, Мала Азия и др.

Значителен по обем архив през периода на Старото царство се формира и в двореца на везира в Тива. В него се концентрират главно финансови документи, сред които данъчни списъци на населението, приходно-разходни книги, свързани с държавната хазна, отчети на управителите на отделните номи. Първоначално те са 38, а по-късно броят им достига 42.

Многобройните административни задължения на везира, като най-висш служител на царя, както и тези на подчинените му служители, са регламентирани в специална инструкция. Предполага се, че тя е съставена през периода XVI–XV в. пр. Хр. В нея бил описан дори редът, по който следвало да се изнасят документите от хранилището при извършването на справки по тях.

Богати архиви в Древен Египет притежават, както отбелязахме, и местните храмове. Както в Древна Месопотамия, съответните жречески колегии също имат силни позиции в установената йерархия и обществени отношения. В повечето храмове сбирките от документи и ръкописи също се събирали и съхранявали на едно място.

Съществуването на владетелския институт и съдбата на архивите зависели от различни вътрешни и външни фактори. Според писмени свидетелства, при Птолемей II Филаделф (285–246 г. пр. Хр.), Манетон (Мането), в качеството си на върховен жрец в Хелиополис, съставя хроника на египетските царе. Фрагменти от тази хроника по-късно са използвани от някои автори, между които Плутарх (около 46–127 г.) и др. Въпреки че произведението на Манетон не е оцеляло, научната периодизация на историята на Древен Египет се основава предимно на неговия списък и обхваща съответно: Архаичен период (3100 до 2686 г. пр. Хр., I–II династия); Старо царство (около 2650 г. до 2181 г. пр. Хр., III–VI династия, столица Мемфис); Първи преходен период (от VII до XI династия); Средно царство (около 2040 до 1768 г. пр. Хр., XII династия, столица Тива); Втори преходен период (XIII до XVII династия); Ново царство (1567 до 1085 г. пр. Хр., XVIII–XX династия); Трети преходен период (1085–668 г. пр. Хр., от XXI до XXV династия) и Късен период (664–332 г. пр. Хр., от XXVI до XXXI династия)(9).

Около 1700 г. пр. Хр. египтяните се освобождават от властта на т. нар. «хиксоси», които ги владеели в продължение на 500 години. През 671 г. пр. Хр. Асирия завладява цяла Западна Азия и голяма част от територията на Египет е присъединена към царството на цар Сарданапал.

През следващите два века Египет отново е самостоятелно царство, но през 525 г. пр. Хр. то е покорено от царя на персите Камбис (525–522 г. пр. Хр.). Въпреки постоянните нашествия и продължителни чужди владичества, древноегипетската цивилизация съхранява собствената си държавна традиция, като високоорганизирана и централизирана теокрация.

През 332 г. пр. Хр. Египет е завладян от Александър Македонски, а през 330 г. като македонска провинция остава под властта на династията на Птолемеите, които резидират в Александрия. След смъртта на последната представителка на тази династия — прочутата Клеопатра, през 30 г. пр. Хр., когато Октавиан Август завзема Александрия, територията на Египет е присъединена към Римската империя.

В резултат от посочените политически промени на територията на Древен Египет се разпространяват и други писмености, освен местните йероглифи. Съвместното съжителство на египтяните с гърци, евреи, перси, римляни и други инспирира дифузия между хилядолетната древноегипетска култура и традиции с тези на гърците. Последните започват масово да прииждат и да се заселват трайно в отделни селища и региони още при управлението на Птолемеите. Ето защо гръцкият език се наложил като основен, наред с коптския език, използван по същото време от потомците на древните египтяни. След IV в. пр. Хр. повечето от документите вече се пишат на гръцки език, но върху папирус. По традиция датите продължават да се обозначават според годините на царете, а по-късно — на римските цезари. От времето на Птолемеите са оцелели и отделни лични архиви под формата на сбирки от документи със стопански характер и частна кореспонденция.

Споменатите документи и писма върху папирус, както и ръкописите, които са на гръцки език, се създават през един продължителен период, обхващащ Египет при Птолемеите, през римската и византийската епоха, и до първите векове на арабското завоевание. Типично проявление от съжителството на посочените етноси в региона е споменатият Розетски камък, съдържащ триезичен надпис — на древноегипетски, коптски и гръцки. В лексикално отношение коптският език е най-късният вариант на древноегипетския език, но за писане се използват гръцки букви. Това наложило добавянето на допълнителни знаци за обозначаването на характерните, гласни звукове в коптския език. Освен това в документите често се изписват двойни лични имена — предимно гръцки и египетски, а по-рядко латински, семитски и други, отразяващи етноезическата принадлежност на техните автори.

Документалното и ръкописното наследство на Древен Египет обаче почти не е оцеляло. За традиционния писмовен материал папируса местният климат се оказал изключително неблагоприятен фактор. Това се отнася в еднаква степен както за влагата по долината на р. Нил, така и за горещия сух климат в пустинята.

Известно е, че папирусът се приготовлявал по старинна технология от триръбестото стъбло на едноименното растение, разпространено в блатистите райони на делтата на р. Нил. Стилизирани изображения на това растение или на негови елементи се срещат в короната на владетеля, архитектурата, писмените знаци и други древноегипетски свещени символи.

Процесът, свързан с неговото производство, бил доста сложен и продължителен. Стъблата предварително се нарязвали на ленти, които се сортирали по дължина и се нареждали плътно една до друга. Върху тях под прав ъгъл се поставял още един ред ленти. Така наредените ивици се притискали силно и се раздробявали. От отделните частички и изтичащия сок се получавала смес, от която се оформяли листове с определена ширина. Следвало изсушаването им, оглаждането на грапавините от вътрешната страна с помощта на вулканичен камък, изравняване и залепване. Полученият материал, наподобяващ платно, за удобство бил навиван под формата на роли. Пишело се само върху вътрешната страна на дадения лист, като дължината му се определяла в зависимост от съответния текст. Документите и ръкописите върху папирус имали свитъчна форма. Повечето ръкописи, събрани в прочутата Александрийска библиотека, също били с такава форма(10).

Още през III в. пр. Хр. тя вече притежавала около 500 хил. свитъка книги, а през I в. пр. Хр. техният брой достига до 700 хил. Те се съхранявали върху хоризонтални рафтове, разположени в шкафове с вратички. В отделни помещения се преписвали и разпределяли ръкописите. През 273 г., когато войските на император Аврелиан превземат Александрия, библиотеката е опожарена и голяма част от книгите безвъзвратно са унищожени. Остатъците от сбирките на споменатия Музейон, в който се намирала и разглежданата библиотека, са преместени в храма Серепейон. През 391 г. обаче той е разрушен от християни-фанатици. Жертва на тези изстъпления отново са много от ръкописите, намиращи се в него. Библиотеката е опожарена напълно през 642 г. при завладяването на Александрия от арабите.

По времето на управление на Птолемеите, а възможно е и преди това, приготовлението на папируса и търговията с него са държавен монопол и изключително доходоносен източник за хазната. Папирусът е предпочитан писмовен материал и за останалите паралелни висши цивилизации в Средиземноморския регион(11).

В древния и античния свят се използвали и други материали за писане, между които и кожата. Тя е позната и в Египет през разглеждания период. Този материал започва масово да се разпространява след като жителите на Пергам — град в Мала Азия (дн. Турция), откриват начин за преработване на кожи от различни домашни животни (кози, овце и телета и др.) с цел да пишат върху тях. Въпреки че самото Пергамско царство просъществувало само около 150 г. (284–133 г. пр. Хр.), споменатият местен писмовен материал започва да се обозначава с името «пергамент». За конкретния повод около създаването му разказва Плиний Стари (23/24–70). Позовавайки се на по-ранно предание, той съобщава, че владетелят на Пергам — Евмен II, живял през II в. пр. Хр., мечтаел да създаде библиотека, която да затъмни славата на споменатата Александрийска библиотека. Научавайки за това, Египет веднага прекратил износа на папируси за Пергам. В отговор жителите на града започнали старателно да обработват кожи и по този начин си набавили достатъчно материал за своята библиотека. Трябва да се отбележи обаче, че повечето техни книги са медицински — в Пергам е живял известният лекар Гален. През 31 г. пр. Хр. Марк Антоний подарява значителна част от книгите, намиращи се в Пергамската библиотека, на египетската царица Клеопатра, която се славела със своята висока образованост и интелектуални занимания(12).

В сравнение с папируса, пергаментът се отличава с редица предимства. Той можел да се приготовлява практически навсякъде, тъй като с животински кожи разполагат всички древни народи, чиито поминък е скотовъдството. Освен това върху приготвените листове се пишело от двете страни. След II в. пр. Хр. пергаментът започва успешно да конкурира папируса, а през средновековието той е доминиращият писмовен материал във Византия и Западна Европа, а също и в България.

2.1.3. Архиви в Древна Гърция

Освен в района на Древна Месопотамия, сбирки от документи — глинени плочки, са открити и в някои райони на дн. Гърция — Микена, Пилос и други, които били центрове на Критската или Минойската и Микенската цивилизация, които обхващат т. нар. «Доелински» (XIX–XIV в. пр. Хр.) и «Ахейски» (ХIV–ХII в. пр. Хр.) период. Текстовете върху съответните глинени плочки са с идеографско писмо, наречено през XX в. «линеарна писменост». То се среща в два варианта — тип «А» и тип «Б». Както е известно, вариант «Б» е разчетен през 1953 г. от англичаните Майкъл Вентрис и Джон Чадуик. Те доказват, че транскрибираният на тази писменост език всъщност е архаична форма на гръцкия език(13). Вентрис и Чадуик успяват да изяснят значението на 65 от общо 90–те графични символа, познати като линеар тип «Б». Според тях, повечето от тези знаци съставляват срички, а отделни идеограми изразяват цели думи. С останалите символи се обозначавали бройни или мерни единици.

Всеки знак се състои от няколко черти, които образуват определена фигура — мъж, жена, колесница, щит, чаша и др. Пишело се от ляво на дясно, като критяните спазвали редове и отделяли думите. Те познавали не само аритметичните правила, но и изчисляването на проценти.

Освен глинените плочки, са оцелели и надписи върху различни предмети — съдове, жертвеници, чаши и др.

При археологически разкопки в началото на XX в. на о-в Крит в Кносоския дворец е намерена сбирка от документи, респ. архив, с около 3000 глинени плочи. Откритието е заслуга на сър Артър Евънс(14).

Други 600 документа със същото писмо са открити през 1939 г. при проучване на един микенски дворец в Пилос в Месения(15). След края на Втората световна война разкопките тук били възобновени и броят на намерените глинени плочки в региона достига до 1000(16).

За разлика от посочените сбирки от документи — глинени плочки, в района на Древна Месопотамия, тук липсват документи от вида на договори, официална кореспонденция, текстове на закони или литературни произведения(17). Преобладават описи на дарове за божества, на храни и занаятчийски произведения, доставяни в отделните дворци, данни от преброяванията на стадата, списъци на служители, войници, занаятчии, селяни, както и на издължените данъци в натура. По този начин се регистрирали богатствата на различните владетели и се водела необходимата отчетност.

Около 1200 г. пр. Хр. центровете на тази цивилизация са унищожени от нападенията на варварски племена. Известно е, че през 1150 г. пр. Хр. Микена била разрушена от дорийците. След споменатия кризисен период в разглеждания регион възниква цивилизацията на елините или на древните гърци. Вероятно през IX в. или в началото на VIII в. пр. Хр. те започват да си служат с фонетичното писмо, приспособявайки към особеностите на езика си. В сравнение със споменатото консонантно писмо на финикийците, новият елемент, въведен от гърците, е записването на гласните звукове в речта. Най-ранните текстове с фонетичното (алфабетно) писмо датират от втората половина на VIII в. пр. Хр. Това са епиграфски паметници, открити на о-в Тера (дн. о-в Санторин). Те били изсечени върху колони и плочи в чест на победни битки, посвещения на богове и др. През XI в. пр. Хр. островът бил колонизиран от Спарта, но са запазени и по-ранни следи от предходната микенска епоха. Те свидетелстват за мощно вулканично изригване, причинило не само гибелта на древното поселение, но и поглъщането на част от острова от морето.

В географски аспект разглежданата елинска цивилизация обхваща значително пространство — както островите в Егейско море, така и континентална Гърция. В края на VIII в. пр. Хр. започва създаването и на колонии в елинизираните райони на Мала Азия, Южна Италия, Сицилия и Африка. Така гръцкият свят достигнал до границите на някои от посочените древни висши източни цивилизации. Елинската цивилизация обаче се реализира предимно в древногръцките полиси, въпреки техните сравнително ограничени ресурси.

Терминът «полис» (град), който се среща още през «Архаичния период» (VIII–VI в. пр. Хр.), всъщност имал няколко значения: градско селище, политическа организация (в см. държава), или общност от граждани, които се идентифицират като едно цяло. Според Аристотел, полисът обединявал най-често няколко селища. През класическия период той е основна политическа и социална единица в гръцкия свят.

Отделните полиси почитали свои богове-покровители: в Атина — Атина Палада, в Аргос и о-в Самос — Хера, в Спарта, Милет и Кирена — Аполон, и др. На практика те имали и различно управление: аристократично, олигархично или демократично. В някои полиси властта принадлежала на цар и на съвет с ограничен брой членове, което е характерно за тогавашните аристократични и олигархични политически системи (гр. oligarchia — политическо и икономическо господство).

Царят се избирал и управлявал с подкрепата на останалите родове, които също притежавали земя в границите на дадения полис. Земята, като основен източник на тяхното богатство, им осигурявала господстващо положение в общността. Същевременно заемите в натура и заробването за дългове благоприятствали уедряването на поземлената собственост, както и обедняването на голяма част от гражданите на полиса. Този процес се ускорява през VIII в. пр. Хр. Острата липса на земя и нарушаването на гражданския мир подтикнали гърците към масова миграция, в резултат от която възникват многобройните им колонии.

В полисите с традиционно демократично управление пряката власт се упражнявала от Народно събрание (Еклесия). В него по принцип участвали всички граждани на полиса, които имали политически права. Тъй като то не можело да се събира постоянно, общите дела се решавали от един или няколко изборни съвета. Когато даденият съвет се състоял само от старейшини (геронти), той се наричал Герузия.

Както свидетелстват съхранените писмени източници, в края на VII в. пр. Хр. управлението в Атина било поверено на 9–има архонти (гр. archon, ontos — върховен управител, а също и общо название на магистрати). Те се избирали по жребий, като всеки от тях ръководел определена обществена служба и следял за изпълнението на съответните решения на еклесията и съвета към нея: архонт-полемарх (до Маратонската битка през 490 г. пр. Хр. върховен военачалник, а след това се грижел и за погребенията на гражданите, загинали във война, и др.); архонт-цар (ръководел религиозния живот); архонт-епоним (давал името си на съответната година, отговарял за календара, наследствата на вдовици и сираци и др.). Останалите 6–има архонти ръководели съдилищата, а след изтичане на службата им по право влизали в Съвета на ареопага, ползващ се с голямо политическо влияние(18).

Според легендата, първият съд — «Атинският Ареопаг», бил свикан от богиня Атина, заради престъплението, извършено от Орест. По искане на бог Аполон, той отмъстил за убийството на баща си — цар Агамемнон. Орест обаче трябвало да убие собствената си майка Клитемнестра и любовника й. За наказание той станал жертва на Ериниите — богините отмъстителки на подземното царство, които преследвали живите престъпници, докато ги накарат да полудеят от угризения. В крайна сметка Орест бил оправдан, благодарение на гласа на богиня Атина, но бил пратен в изгнание в Таврида (дн. Крим). Оттам той трябвало да донесе една свещена статуя на богиня Артемида. Ериниите приели отсъдата на Ареопага.

Еклесията се събирала редовно, като всички граждани имали достъп до нея и свобода да се изказват. Важните дела се решавали с декрети, които след публични разисквания се гласували с вдигане на ръка. По този начин, ръководейки се от съветите на ораторите, които насочвали нейната политика, Еклесията упражнява пряката власт в полиса.

За да се възстанови нарушеният граждански мир, в редица полиси трябвало да се извършат реформи, засягащи съществуващите политически системи, институции, законодателство и обществени отношения. За целта върховната власт временно била предоставена на специално избрани законодатели, като всички останали граждани, включително и представителите на богатите родове, се задължили да спазват разпоредбите им. Най-известните от тези законодатели са Дракон от Атина през 625–620 г. пр. Хр., чиято дейност в тази насока е продължена от Солон и Клистен, Питак в Митилена на о-в Лесбос и др.

Във връзка с предприетите законодателни реформи Платон (427–347 г. пр. Хр.) в своето съчинение «Държавата», разсъждавайки за значението на образованието, възпитанието и законите, скептично сравнява усилията на всички «изправители на законите» с «разсичането на хидра»(19). Според него, не на хората, а единствено на Аполон Делфийски, като покровител на добре уредената държава, остава да определи най-големите, най-добрите и първите от постановленията, отнасящи се до: «...изграждането на светилищата, жертвоприношенията и другите култове към боговете, духовете и героите, също и за гробниците на умрелите и за всичко, което трябва да се върши за тях, за да станат милостиви към нас. Такива неща ние самите не знаем, а когато уреждаме държавата, не бихме ги поверили на никой друг, ако имаме ум, нито бихме си послужили с друг водач освен с родния бог (почитан от атиняните като техен родоначалник). Този именно наш бог е честен ръководител на всички хора в това отношение, седнал на средата на пъпа на земята (в Делфи), и дава напътствия»(20).

Реформите, насочени към ограничаване правата и самовластието на най-богатите родове в Атина, продължават при споменатия Солон. През 594–593 г. пр. Хр. той е избран за архонт с върховни законодателни пълномощия. От тези позиции Солон предприема и решителни икономически мерки: разпоредил опрощаването на всички дългове на атинските граждани, като забранил заробването им за дългове в бъдеще; въвел евбейската монетна система, и др. С оглед данъчните задължения и попълването на общата хазна, атинските граждани били разделени на четири категории, според техния годишен доход.

По същото време е учреден Съветът на 400–те — Буле (Boule), който изпълнява политически функции към Еклесията. Неговите членове се избирали от тогавашните фили (по 100 представители от всяка). След реформите на Клистен Булето вече се състои от 500 членове. Те също са избирани чрез жребий — по 50 души от всяка фила и за срок от една година

През класическия период (V–IV в. пр. Хр.) Еклесията в Атина традиционно се свиква 4 пъти на всяка «притания» (период от 35 или 36 дни, през които 50–те булевти, членове на Булето от дадена фила, служели като постоянна комисия и се наричали съответно «притани»). В рамките на своите политически компетенции те били задължени да обсъждат проектозаконите и да ги предават за гласуване в Еклесията, да свикват Булето и Еклесията, да изготвят дневния ред на заседанията, да решават неотложните въпроси, както и да упражняват контрол върху изпълнението на гласуваните декрети и дейността на посочените магистрати.

Тъй като атинският полис през разглеждания период се състои от 10 фили, годината се деляла на 10 притании. Това означава, че Еклесията се свиквала на всеки 9 или 10 дена, с изключение на празници или при лошо време.

По времето на Солон е учреден и Народен съд (Хелиея), състоящ се от 6000 съдебни заседатели (хелиасти), разделени на десет секции от по 500 членове и 1000 заместници. Те са избирани от архонтите за една година чрез жребий между атинските граждани, навършили 30 години. Хелиастите задължително полагали клетва и получавали ежедневно възнаграждение. За всеки процес също се избирали съдии по жребий, като броят им зависел от важността на даденото дело.

По време на процеса председателят на съда изпълнявал функциите и на съдия-следовател. Съдебните заседатели гласували с два различни вида жетони оправдателни и осъждащи, а съдиите определяли наказанието въз основа на получените резултати от гласуването. В случай, че в закона не е предвидено наказание за доказаното престъпление, обвинението и защитата поотделно предлагали съответно наказание, а съдът бил длъжен да избере едно от тях. Решението на хелиастите се считало за окончателно.

Както отбелязва по-късно Плутарх, Солон постановил, че неговите закони трябва да останат в сила в продължение на 100 години(21). За да бъдат осведомени всички атински граждани, текстовете им били написани и върху избелени с гипс дървени табли, за които Аристотел съобщава, че се наричали «кирби». Те били закачени по 4 броя върху обща ос, за да могат да се обръщат при четене.

Конкретни сведения за съществуването на архиви под формата на сбирки от официални актове и документи има през класическия период и по-малко през елинистическия период. В съчинението на Аристотел «Атинската полития» (328–325 г. пр. Хр.) се пояснява, че за архива отговарял епистатът (председателят на пританите)(22). Той бил избиран по жребий само за едно денонощие и през това време му поверявали и ключовете от храмовете, в които се пазели държавният печат, държавното съкровище и архивът. Държавната хазна се намирала в Партенона — храма на Атина Палада, а архивът се помещавал в Метроона — храма на богинята Метер — «Майка на боговете».

Според Ернст Познер обаче най-старият храм на богинята-майка изобщо не е служел за съхраняване на утвърдените официални документи(23). Още повече че през 480/479 г пр. Хр. храмът бил разрушен, вероятно от персите. След построяването на новата сграда на Булето (Bouleuterion) неговата предишна сграда е предоставена за съхраняване на документите, които били свързани или пряко произхождали от дейността му. Част от същата сграда се използва за светилище на останалата без свой дом богиня Метер. Ето защо именно атиняните я почитали, както отбелязва проф. Дуйчев, и като покровителка на архивите.

В посочения архив се концентрирали документите с публично значение, сред които закони, протоколи на Булето, решения на Еклесията, договори, списъци на гражданите, съдебни протоколи и др. До III в. пр. Хр. в него не се съхраняват частни документи. Най-ранният регистриран документ от този вид е завещанието на Епикур (починал през 270 г. пр. Хр.) по повод неговото дарение за Метроона. Архивът запазва значението си на главен архив до II в.

След IV в. пр. Хр. гърците целенасочено създават и «библиотеки», в които се събират техните литературни произведения(24). Книгите върху папирус, наричани «библон» (гр. biblion) били предимно със свитъчна форма и се съхранявали в специални цилиндрични кутии, снабдени с етикети.

През разглеждания период се формират аналогични архивни сбирки и в останалите гръцки полиси. В зависимост от вида на документите те се обозначават с различни термини: «книгохранилища», в см. «държавни книжа» (chartophylakeia), «законохранилища» (nomophylakeia), «писмохранилища» (grammatophylakeia) и др.(25) Предполага се, че съставянето на отделните официални актове, тяхното регистриране и съхраняване били задължение на посочените магистрати и техните секретари. Самите документи се пишели обикновено върху папирус или пергамент. Известно е, че при процедурата за изгонване на граждани на Атинския полис за срок от 10 години традиционно гласували с парчета от счупена керамика (гр. ostrakon), върху които изписвали името на осъждания. Мярката «остракизъм» е приложена за първи път през 487 г. пр. Хр. Както пояснява Аристотел, възползвайки се от тази демократична процедура, по-късно водачът на по-силната група благодарение на надмощието си изпращал в изгнание противниците си от опозицията, за да може да управлява през това време необезпокояван(26). Така били осъдени влиятелни политически водачи, сред които Аристид, Темистокъл, Кимон и др. Изгонването на Тукидид, син на Мелезий, през 443 г. пр. Хр. дава възможност на Перикъл да управлява Атина по своя воля.

Намерените при археологически разкопки на Агората (Градския площад) повече от 1600 остраки с 60 различни имена на граждани, осъдени на остракизъм, свидетелстват за ожесточените политически борби в Атина през посочения период. Тази практика предизвиквала недоволство сред нейните граждани, което довежда до отмяната на остракизма през 417 г. пр. Хр.

В ежедневието си и за обучение гърците често използвали т. нар. «диптихи» — две дървени таблички, съединени от едната страна с връзки, за да могат да се отварят и затварят. Краищата на табличките се издавали над повърхността, която предварително се покривала с восък. Текстът се изписвал с помощта на заострена костна или метална пръчица. Върху диптихи се пишели и писма. В този случай табличките, които се изпращали, предварително се завързвали или запечатвали.

Разширяването на пространството на гръцкия свят чрез засиления процес на колонизация допринася за утвърждаването на историческото повествование като самостоятелен литературен жанр. Както е известно, още през периода VI–V в. пр. Хр. първите старогръцки летописци, наречени логографи, започват да събират митологични и реални сведения, както за миналото, така и за своето време. Според Дионисий Халикарнаски, живял през I в. пр. Хр., някои от логографите описвали елинските дела, а други — варварските.

Наследниците на логографите, древногръцките историци, представени от Херодот (484–425 г. пр. Хр.), Тукидид (между 460 и 455–404 г. пр. Хр.), Ксенофонт (вер. 430–354 г. пр. Хр.), Полибий (ок. 200–120 г. пр. Хр.) и други, продължават тези занимания. Те обаче отразяват в съчиненията си не само устната традиция и личните си наблюдения, но и сведенията, които откриват в достъпните им писмени източници, включително и документални свидетелства.

След Гръко-персийските войни (500–449 г. пр. Хр.) Атина утвърждава господстващата си позиция в Атинския морски съюз. Останалите държави продължават да й плащат данък («форос»). Въпреки недоволството и несъгласието им, общата хазна, която първоначално се намирала на о-в Делос, е преместена в Атина. За целта територията на съюза била разделена на пет отделни единици, като в специални списъци били отбелязани принадлежащите им градове и размерът на дължимия от тях данък на Атина.

Последвалите Пелопонески войни (431–404 г. пр. Хр.) нанасят обаче сериозен удар не само върху могъществото на Атина, но и върху останалите гръцки полиси. Вследствие от настъпилата криза, през 338 г. пр. Хр. почти цяла Гърция е завладяна от войските на македонския владетел Филип II. Появяват се нови властови и политически центрове, начело на които са представители на македонската династия. В резултат предишните институции и архиви в гръцките полиси се заменят с дворцови канцеларии и архиви.

При царуването на Александър Македонски (336–323 г. пр. Хр.) неговата канцелария го следвала във всичките му военни кампании. За съставянето, изпращането и регистрирането на документите се грижел специален секретар. Той отговарял и за ежедневните записи в царския дневник, наречен «Ефемерида»(27). С течение на времето се формира значителна сбирка от документи (владетелски архив). Независимо че този архив не е имал шанс да оцелее, по-късно някои антични историци се позовават на посочения дневник.

След смъртта на Александър Велики (323 г. пр. Хр.) в отделите елинистически монархии, които наследяват огромната му империя, се възприемат редица елементи, характерни за владетелския институт, както на споменатите древноизточни цивилизации, така и за класическия гръцки свят. Настъпилите политически и административни промени като цяло се отразяват върху традиционната организация и типология на архивите в пределите на елинистическия свят.

През 86 г. пр. Хр. войските на Сула превземат Атина. Трябва да се отбележи обаче, че в културно отношение именно антична Гърция е тази, която покорява своя победител Рим.

2.1.4. Архиви в Древен Рим

Писмените документи като средство за управление и основни информационни източници се използват и в Древен Рим. Ето защо още от самото начало тук също целенасочено се формират и съхраняват сбирки от документи, свързани с дейността на отделните институции и магистрати.

Известно е, че терминът «Древен Рим» е не само архаичен, но и многозначен. Първоначално с него се обозначава едно селище, а по-късно вече се използва като наименование на една от най-могъщите цивилизации и империи в древния и античния свят.

Според легендарни сведения, записани впоследствие, Рим бил основан през 753 г. пр. Хр. от братята Ромул и Рем, върху Палатинския хълм, на левия бряг на р. Тибър, близо до устието й. Сравнително скоро градът налага господството си над останалите общини и селища в областта Лациум (Лаций) — дн. Средна Италия. В края на III в. пр. Хр. под върховната власт на Рим е създаден Римско-латинският съюз, като конфедерация на местните общини — (лат. munus — задължение, респ. «муниципии»). През I–II в. Рим вече е огромна империя, чиито владения се разпростират в Европа, по крайбрежието на Северна Африка, на територията на Египет и в Близкия изток. След смъртта на император Теодосий I (378–395) империята е разделена на две части — Източна и Западна Римска империя. Ромул Августул — последният император на Западната Римска империя, е свален от римския престол през 476 г. от Одоакър, водач на херулите — германски наемни войници в преторианската гвардия. На територията на бившите римски провинции възникват редица «варварски кралства», които са първите средновековни държавни образувания в Западна Европа. В същото време Източната Римска империя, наречена Византия, се запазва до 1453 г., когато османците завладяват столицата й Константинопол.

Отделните етапи в историко-политическото развитие на Древен Рим: царският период, републиката и империята, отразяват спецификата, кризите и трансформациите във властовите институции, принципите на управление, етноструктурата и социалния състав на населението. Процесът и съответните трансформации са отразени в различни писмени източници, включително и в архивните свидетелства, достигнали до нас.

През царския период (753–509 г. пр. Хр.) Рим утвърждава, както отбелязахме, своята хегемония в Средна Италия. Царският институт по същото време олицетворява единството на римския народ, който по традиция избира своя цар (лат. Rex). Той свиква т. нар. «квирити» (римски граждани), на които нареждал да се съберат, за да се допита до тях по курии. На свой ред, общинските събрания (лат. comitia) по правило се свиквали два пъти годишно. В тях участват всички способни да носят оръжие римски граждани.

Приемайки задължението да ги управлява, на царя се предоставя власт (лат. imperium), която му осигурява на практика статут на «господар на общината». По-конкретно раздава правосъдие и определя наказанията, само той има право да говори публично на римските граждани, както и да държи ключовете от общата хазна, т. е. да се разпорежда с нея. Също така единствено царят призовава народа на война и командва войската, допитва се до боговете — покровители на Рим, като извършва приношения за омилостивяването им, и др.(28)

След смъртта му римските граждани си избират нов цар. Кандидатът се определял от членовете на постоянната колегия на бащите (лат. patres), но изборът традиционно се извършва според волята на римския народ.

Още първият митичен цар Ромул разделя гражданите в общината на две категории — патриции и плебеи, които имали различен политически и социален статус. От юридическа гледна точка терминът «патриции» е свързан с наследствените права по линия на бащата (лат. patronus или patricius), който бил господар в дома си (лат. familia). Именно римският дом и неговата правна регламентация служат като модел на установените обществени отношения и политическа система. На практика управлението било съсредоточено в ограничения кръг на знатните родове и фамилии, свързани пряко с общината. Притежавайки значителна поземлена собственост и знатен произход, патрициите още от самото начало разполагали със значителни привилегии. Те гарантирали техните интереси и им осигурявали господстващо положение в общността.

За разлика от тях, плебсът се състоял от граждани, които били лишени от политически права по различни причини — чужд етнически произход, обезнаследяване и др.

По времето на Ромул са създадени и първите структурни единици в римската община. Най-напред тя включвала 3 триби, обособени по етнически признак — латини, сабини и етруски, или по някакъв друг признак — съсловна принадлежност, териториален и т. н. Всяка триба, състояща се от 10 курии (родови обединения, начело с изборен курион), осигурява по 1000 воини за пехотата и по 100 конници. По това време куриите имат важно административно, политическо и военно значение, доколкото в тях, както отбелязахме, се провеждали всички избори и се извършвало набирането на войската. Плебеите нямали право да участват във войската(29).

С Ромул се свързва и създаването на Сената (Съвет на старейшините), както и на Народното събрание, споменатите «комиции». В зависимост от периода, статута и функциите им се свиквали съответно три вида комиции: куриатни, центуриатни и трибутни.

Шестият по ред цар Сервий Тулий (578–534 г. пр. Хр.) разделя римските граждани на пет категории въз основа на притежаването от тях имущество, а принадлежащата територия на общината — на 4 градски триби, които били едновременно административни единици и избирателни окръзи. В тази връзка е учреден цензът, т. е. процедурата за вписване на римляните в гражданските регистри според оценката на тяхното имущество. С течение на времето към градските триби са прибавени още 17 селски триби. Отделните категории население вече излъчвали общо 193 центурии и участват с по 100 души във войската. Народното събрание съответно започва да се свиква по центуриатни комиции. Сто от тях включват представителите на най-богатите и знатни римляни. Ето защо те имали решаващо влияние при вземането на всички решения, отнасящи се до обществените дела: за мира и войната, избора на цар и висши магистрати, приемане на закони и т. н.

Постепенно патрициите и плебеите са приравнени в някои отношения: правото да избират магистратите; правото за участие във войската, като основен източник за обогатяване по това време; правото на търговия. Все още обаче плебеите не избирали собствени магистрати, които да ги представляват като отделно съсловие. Те нямали право и да бъдат избирани в Сената или за магистрати.

През 509 г. пр. Хр. римляните, недоволни от управлението на седмия по ред цар Тарквиний Горди (534–509 г. пр. Хр.), въстават, предвождани от патрициите, и той бил свален от престола.

Регламентирането функциите на царския институт, както и на посочените обществени процедури и правата на отделните съсловия, са невъзможни без съответните законодателни и административни актове. Появата и разпространението им е предпоставка за формиране на първите сбирки от документи в Древен Рим. Въпреки че те не са оцелели във времето, използваните термини за обозначаване на документите с публично значение косвено потвърждават тяхното съществуване. Става въпрос за т. нар. обществени писания (лат. tabulae publicae, acta publicae и др.).

За разлика от царския период, през периода на Римската република всяка година Сенатът избирал двама консули. На тези магистрати се предоставя висшата административна власт, а по време на война — и военната власт.

През 494 г. пр. Хр. първата сецесия (доброволно масово изгнание на плебса в Авентин — Свещена планина в близост до Рим) става причина за учредяване на магистратурата «плебейски трибун». Първоначално тези трибуни били двама, по аналогия с двамата консули, но от 471 г. пр. Хр. те станали пет, а от 457 г. пр. Хр. наброявали десет души.

Документите на Сената най-напред се съхранявали в храма на богинята Церера. По-късно сбирката е преместена в «Съкровищницата на Сатурновия храм» (лат. Aerarium popoli Romani). В архива задължително се изпращали и някои документи, свързани с дейността на посочените висши магистрати. Това задължение произтича от обстоятелството, че Сенатът не само регламентирал дейността им, но по принцип бил задължен и да я контролира. Консулите, като носители на гражданско-административната и военната власт за срок от една година, трябвало да представят отчети пред Сената при встъпването в длъжност на следващите двама консули. При смяната на цензорите те също предавали отчетите си в Сената.

Цензорите се избирали само от състава на бившите консули, първоначално за срок от 5 години, а по-късно — за 18 месеца. Дейността им като цяло е свързана не само със създаването на значителен брой и различни по вид документи, но на практика тя се основава на тях. Ето защо при цензорите също започва да се формира архив, който се помещавал в храма на нимфите, разположен на Марсово поле. В него се изпращат главно финансови документи, отнасящи се до приходите и разходите на хазната. Както отбелязахме, социалният статус на римските граждани, а оттук — техните права и задължения, включително и към фиска, се определят според имуществения им ценз. За целта цензорите трябвало редовно да попълват списъците на гражданите по съсловия — сенатори, конници, кандидати за магистрати и т. н. Те описвали и държавното имущество, като организирали и периодичното отдаване на търг на различните доходи, свързани с хазната.

От II в. пр. Хр. в архива на Сената започват да се изпращат и международните договори на Рим. Преди това те се съхранявали в храма на богинята Фидес, построен по времето на Първата Пуническа война (264 г. пр. Хр.) на Капитолийския хълм. Изборът на храма не е случаен. Богинята Фидес е една от древните римски богини, чието име ритуално присъства при произнасянето на всяко клетвено обещание от страна на римските граждани и магистрати, като гаранция за изпълнение на поетото задължение. В споменатия храм били събрани повече от 3000 договора, но през 83 г. пр. Хр. всички те изгорели при един пожар.

През I в. пр. Хр. Сенатският архив се нарича «Табулариум», по аналогия с наименованието на използваните за писане от римляните дървени таблички (лат. tabula). Текстът върху тях се нанасял с помощта на метална пръчица, заострена от едната страна и закръглена от другата (лат. stilus), върху предварително приготвени таблички, покрити с восък — «табула цера», или с разтвор от бяла боя «табула алба». Най-често те са с размери 9 x11 см, както се вижда от оцелелите антични восъчни таблички. В зависимост от дължината на дадения текст се използвали една или няколко таблички: диптихи (лат. diptycha, diplices), триптихи (triptycha, triplyces) или полиптихи (poliptycha). Последните, за да не се изгубят, били продупчвани и завързвани с кожени ремъчета. Трябва да се отбележи, че документите, написани върху восъчни таблички, имали предимно справочно значение — временни квитанции, сметки, чернови и др. Този вид таблички често служат за водене на лична кореспонденция, като една и съща табличка се разменяла по няколко пъти. Прочитайки писмото, адресатът заглаждал восъка със закръгления край на стилото си и написвал своя отговор върху същата табличка. Възможността за многократна употреба и лесно коригиране на дадения текст, както и евтиният материал, от който те се приготовлявали, обясняват сравнително голямото им разпространение в ежедневието на римските граждани през разглеждания период

За разлика от римските таблички, някои от споменатите гръцки диптихи се отличават с изящно оформление, а съответният текст е върху лист от папирус или пергамент. Римляните ги наричали «слонови книги» (лат. libri elephntini). Заимствайки този модел, те също започнали да украсяват външната страна на официалните си диптихи с орнаменти. По-късно восъчното покритие при тях било заменено също с лист от папирус или пергамент. При встъпването им в длъжност римските консули получавали специални диптихи(30).

През 79 г. пр. Хр. архивът на Сената е преместен в нова триетажна сграда, специално построена за целта и разположена на форума (градския площад). Към хранилището с документи водела тясна външна стълба, а отвън сградата била украсена с характерната за тогавашната римска архитектура колонада(31).

По традиция актовете и решенията на Сената се обнародвали публично върху големи метални или дървени табли. По този начин римските граждани своевременно били уведомявани за всички разпоредби, които се отнасяли за тях.

От жреческите архиви най-важно публично значение имал архивът на висшите жреци — т. нар. понтифекси. Първоначално те били четирима на брой, като един от тях е избиран за «Велик понтифекс» (Pontifex maxsimus). Известно е, че римските цезари не само си присвояват техния титул, но те определят и броя на жреците в тази колегия.

Още през царския период жреците-понтифекси упражняват надзора върху официалния религиозен култ в качеството си на висши магистрати. Те на практика притежавали монопола върху сакралното право, регламентиращо обществените отношения и йерархия. Ето защо дейността на всички останали институции и магистрати всъщност била зависима от тях. Те се грижели за точността на календара, като определяли най-благоприятното време за избор на отделните магистрати, за обявяване на война и др. Понтифексите съставяли и прочутите римски анали (записите) за най-важните събития, според времето на управление на консулите. Отговаряйки за аналите и календара, те редовно попълвали техните списъци, за което им се предоставяли необходимите официални сведения.

Повечето от посочените документи се намирали в резиденцията на «Великия понтифекс» или в храма на богинята Юнона, разположен на Капитолия. Техният най-стар архив обаче бил унищожен от пожар още през IV в. пр. Хр.

За значението на храмовите архиви в Древния Рим свидетелства и фактът, че важни лични документи също се предавали за съхраняване в тях. Известно е, че в храма на богинята Веста, римска богиня на домашното огнище и огъня, се пазели завещанията на Гай Юлий Цезар (100–44 г. пр. Хр.), и на Октавиан Август (63–14 г. пр. Хр.).

През периода 27 г. пр. Хр. до 476 г. най-важно значение придобиват юридическите актове и документи, издавани от името на римските цезари, притежаващи абсолютна власт. Цялата административна документация вече се оформя, изпраща и получава в техните канцеларии (лат. officia). При новите условия архивът на Сената изгубил предишната си роля и значение като главен архив. През периода на империята дейността на Римския Сенат се ограничава само за гражданите в рамките на общината, подобно на всички останали местни сенати. Ето защо в техните архиви се концентрират предимно финансови документи, свързани със собствеността върху земята, съсловната принадлежност на гражданите им, задълженията им към хазната и др.

От позициите на своята абсолютна власт императорът определял данъците на отделните провинции, но за тяхното събиране се търсело съдействието именно на местните сенати. При тези условия градовете запазват предишната си автономия. Поради огромните разстояния императорът бил само едно далечно и абстрактно присъствие за поданиците си, независимо къде пребивавал със своята дворцова администрация в даден момент. Огромните разстояния затруднявали редовните комуникации между властовия център, олицетворяван от императора и неговите служители, с военните и гражданските власти в отделните провинции в Римската империя. Кризата се задълбочава особено след IV в., когато непрестанните варварски набези често блокират основните пътни артерии в Западна Европа и на Балканите(32).

Както споменахме, всеки град през разглеждания период е отговорен за събирането на определените данъци от населението. За целта списъкът с конкретните данъчни задължения в натура — пшеница, коне, фураж, облекло и т. н., се връчвал чрез преторианските префекти на управителите на провинциите, задължително обаче в присъствието на членовете на местния сенат. Тази система свидетелства, че Римската империя била на практика една огромна федерация на градове, които запазват собствения си етнически, културен и религиозен облик.

След освещаването на Константинопол през 330 г. се създава нов център на императорския институт в късноантичния Рим. Последвалото официално осъждане на жертвоприношенията от страна на император Константин I Велики (306–337), а също затварянето и разграбването на много от езическите храмове, значително ограничават предишната културна и религиозна автономия на градовете. Вече не било престижно да се извършват езически ритуали, чрез които гражданите публично изразявали и потвърждавали своята принадлежност към местната религиозна, културна и етническа общност.

Привилегиите, щедро предоставяни на Християнската църква от следващите императори, засилват властта на епископите. Като представители на все повече нарастващите християнски общности в градовете, те все по-активно се намесват в управлението им, а оттук и в установените обществени отношения. Това неизбежно рефлектира и върху правната регламентация на владетелския институт. Официално императорът вече се отъждествявал с изпратения от Бога световен управник, т. е. с образа на християноподобния владетел, свързан с църквата(33).

2.2. Архивите на християнската цивилизация

Архивите в средновековните европейски монархии наследяват редица традиции от късноантичния Рим. Главният обществен катализатор при прехода от античността към средновековието е, както отбелязахме, християнската религия с нейния институт — църквата. Въпреки различната историческа съдба на двете части на Римската империя и засилващите се противоречия между първосвещениците на Константинопол и Рим, новите принципи на управление, менталност и начин на живот в политико-правен и нравствен аспект, основаващи се на християнския теократизъм, документите и архивите запазват предишното си значение и функции. Промените в представите за правния регламент и ролята на владетелския институт не се отразяват върху тяхната организация и документален състав. Ранното средновековие не донася съществени промени във вида на официалните документи, писмовните материали и начините за фиксиране на информацията върху тях.

2.2.1. Архиви във Византия

Във Византия (от град Византион — Константинопол) преходът от античността към средновековието се извършва чрез поредица от реформи, в резултат от които се утвърждава обновената Римска империя, но вече като Източен модел на християнската държавност. Той съчетава, както духовното наследство на елинизма, римското право и римската държавна организация, така и принципите на християнската вяра и християнския нравствен закон.

През периода IV–VI в. населението в Източната Римска империя, независимо от разнородния си етнически състав — гърци, копти, евреи, арменци и други, се самоопределя като римляни или ромеи, респ. хора, които се подчиняват на римските закони и са поданици на римския император. Въпреки че тя обхваща предимно елинизирани територии в Европа, Азия, Северна Африка, както и островите в Егейско и Средиземно море, до VII в. официалният език е латинският.

Що се отнася до управленско-административната система, тя първоначално запазва вида си от времето на императорите Диоклециан (284–304) и Константин I (306–337) с характерното разделение на гражданската и военната власт в съществуващите управленски структури(34). Известно е, че още при император Диоклециан е въведена т. нар. тетрархия (четиривластие), при която за всяка от двете географски части на империята се избирал император, титулуван като «Август», а всеки император имал право да си избира по един помощник, респ. «Цезар»(35).

Двамата императори управлявали напълно самостоятелно в своите територии — западен и източен дял, въпреки декларираното теоретично единство на императорската власт. Всеки от посочените дялове включва по две префектури. В западния дял са префектурите Галия и Италия, а в източния — Изток и Илирик. По низходящ ред префектурите се разделят на по-малки единици «диоцези». Първоначално те са 12 на брой, а по-късно — 14. От своя страна, диоцезите са разделени на 97 провинции, но през периода 390–437 г. броят им достигнал 117. От тях 61 провинции били в източната половина на империята, а 56 в западния дял.

Префектурите се управлявали от префекти-претория (лат. praefectus praetoriae), диоцезите — от викарии (лат. vicarii), и провинциите — от управители (лат. praesides).

За гражданското управление през разглеждания период отговаряли споменатите префекти-претория. Те контролирали войската, състояща се от наемници, следели за изплащането на заплатите на многобройните им подчинени служители, осигурявали събирането на данъците, разпореждали се с хазната и архива на дадената префектура. Ето защо в тези архиви преобладават документите с фискален характер (лат. fiscus — държавно съкровище, в пр. см. «сандък за пари»). В отделни регистри се записвали различните категории данъкоплатци с определените им задължения. За платените данъци се издавали разписки. Освен това редовно се изготвяли отчети за постъпленията и разходите на съответната хазна.

Административната раздробеност на империята, особено след нейното официално разделяне през 395 г., изисква сравнително многоброен бюрократичен апарат, както и значителни средства за неговата издръжка. Император Юстиниан I (527–565) предприема юридически и административни реформи, които по стечение на историческите обстоятелства засягат само Източната Римска империя, т. е. Византия.

Тъй като императорският институт по това време вече е обвързан с християнската църква, се налага да се уточни неговата правна регулация, за да се отстранят противоречията с късно-античното римско законодателство. Създадената нова правна система, съдържаща се в известния Codex Iustinianus, ce основава на принципите на господстващата християнска религия и нейните нравствени норми. Същевременно са запазени и някои от предишните юридически формули, които не противоречат на християнския канон.

Както е известно, още през III в. Улпиан определя правата и компетенциите на римския цезар, поставяйки го над законите и едновременно с право да създава закони: «Каквото принцепсът е постановил, има сила на закон» (Quod principi placuit, legis habet vigorem)(36). Ето защо властта на византийския император, който се считал за пряк наследник на римските цезари, също е провъзгласена за абсолютна. Това означава, че тя се простирала върху всичко, включително и върху религията. В този смисъл императорът продължава да се възприема като законодател и олицетворение на закона(37). Според Източния християнски канон обаче «двете половини на Бога» се представят от императора и патриарха, поради което за всяко императорско възшествие по принцип се изисква не само традиционното одобрение от Сената, но и благословия на патриарха(38).

В резултат от административните реформи са слети някои от съществуващите провинции, а също са премахнати службите на споменатите викарии и на консулите. За последен път консули били назначени през 540 г.

Съставянето на разглеждания кодекс свидетелства за богатствата на съществуващите библиотеки и архиви във Византия по същото време, от които са осигурени използваните първоизточници.

През VII–VIII в. в империята настъпват нови промени от политически и стопански характер. Предишните колони и роби са заменени от свободните селяни, организирани в земеделски общини(39). Съкращаването на търговията, вследствие от значителните териториални загуби, причинени от постоянните външни нашествия, засилват вътрешната й дестабилизация. Значително намалява броят на градовете, поради което в началото на VII в. последвало закриване на преторианската префектура. Градското самоуправление все повече се ограничава. Градовете окончателно губят автономията си при император Лъв VI (886–912). Тогава официално са отнети законодателните функции на местните сенати, чиито функции се възлагат на новата служебна аристокрация.

Централна роля през разглеждания период изпълнява канцеларията на императора или «василевса» (гp. basileus — в см. «водител на елинизма»). Тя включва различни служители, всеки от които имал определени задачи: протонотарий, който докладва на императора всички получени документи от другите канцеларии; мистик — личният секретар на императора; каниклий подава на императора мастилницата с червено мастило, когато той трябвало да подписва официалните актове от вида на законодателни наредби (новели), административни заповеди (едикти), дарствени грамоти (хрисовули), кореспонденция и т. н.(40) Императорското имущество било поверено на отделна администрация.

Въвеждането на темната система с нейния стратиотски институт ускорява процеса на централизация в управлението. Още през VIII в. на местно равнище е назначен съответният военен, съдебен и финансов апарат, пряко подчинен на централната администрация(41). Всяка тема се управлявала от стратег, командващ войсковата единица, разположена на нейна територия, и контролиращ дейността на местните протонотарии, хартуларии и претори. Протонотарият се занимавал с въпросите на местното гражданско управление и отговарял за събирането на данъците. Хартуларият осигурявал снабдяването на темната войска с необходимото й оръжие и храни. Преторът изпълнявал съдебни функции, съобразно с предоставените му правомощия.

Предишната наемна войска е заменена със задължителна служба на стратиотите-земевладелци, които получавали за целта специални войнишки владения, като условна собственост. Стратиотите се вписвали в отделни данъчни регистри. Предоставените владения им гарантирали не само необходимата издръжка, но и средства за тяхното въоръжаване. След смъртта на даден стратиот владението по право се прехвърляло на наследниците му, заедно с всички задължения, произтичащи от дадената военна служба.

Статутът на посочената категория поземлени владения се променя след XI в. При управлението на Алексий I Комнин (1081–1118) раздаването на пронии е обвързано със задължението, по искане на императора, всеки прониар да въоръжава за своя сметка и да изпраща определен брой войници. По традиция прониарите продължават да се обозначават и като стратиоти. Стратиотите-прониари обаче, които като съсловие принадлежали към тогавашната византийска аристокрация, се различават от предишните стратиоти (в см. войници), набирани от посочените земеделски общини.

През епохата на Комнините (1081–1185) се променят и повечето наименования на императорските служители, които най-често са близки родственици на владетеля или представители на аристокрацията. Още в края на XI в. византийската придворна йерархия включва повече от 70 рангове титли и звания, сред които: «севастократор» (обикновено притежание на брата на императора), «кесар», «протосеваст» и т. н. Обяснимо е, че повечето от тях се срещат и в българската средновековна владетелска канцелария и дворцови служби.

През XIII в. начело на централната администрация във Византия е канцеларията на «Великия логотет» (гр. logothetes) в качеството му на пръв служител и съветник на императора. В предходния период тези задължения се изпълняват от т. нар. «Магистър официй»(42).

Църквата във Византия също има голям брой църковни служители, особено в главните градски центрове, като седалища на епископите. Първите църковни организации са именно епископиите, а по-късно и патриаршиите. Известно е, че през V в. Константинополският патриарх е признат за втория глава на църквата, след Римския първосвещеник.

При патриарха действа Синод, като висша административна и съдебна инстанция на Източната църква. За канцеларията на патриарха, а също и за библиотеката и архива му, отговаря т. нар. хартофилакс. През IX в. хартофилаксът вече изпълнява задълженията на личен секретар на патриарха. Макар и за кратко време Константин-Кирил Философ (827–869) също е назначен, както е отбелязано в житието му, за хартофилакс (вивлиотекарь) на патриарха в църквата «Св. София» в Константинопол(43). В същия източник се споменава и прочутият Анастасий «ВИВЛИОТЕКАРЬ», признат от съвременниците си за «един от най-добрите познавачи на гръцкия език и гръцките работи» в папския двор.

Властта и богатствата на хартофилаксите им позволяват да се изявяват и като ктитори при строежа на храмове. Чрез извършеното благочестиво приношение за спасението на своите души те, както и всички други ктитори през разглеждания период, изразяват желанието и надеждите си да получат отплата от Бога. Ето защо във византийските и в българските ктиторски надписи се отбелязва името на човека, с чиито средства е построена съответната църква. Такъв именно надпис под формата на графит от първата половина или средата на X в. е открит в баптистерия на Кръглата църква в Преслав: «Църквата «Свети Йоан» направи Павел хартофилакс»(44). Тъй като е установено, че самата църква е изградена от цар Симеон (893–927), посоченият надпис, очевидно, се отнася само за баптистерия (отделна сграда, предназначена за кръщение на християни). По-важното в случая е сведението за наличието на хартофилакс, като служител в българската църква в престолния ни град още през X в.

Висшият църковен клир във Византия произхожда предимно от средите на аристокрацията. Богати архиви и библиотеки притежават и манастирите по същото време.

Почти целият доход на църквата, която вече притежавала значително богатство, се изразходва за издръжката на многобройните духовници и нейни служители, а само малка част от събираните средства традиционно продължават да се раздават като милостиня за безимотните членове на отделните християнски общности(45).

Първоначално административните документи във Византия, съставяни в различните канцеларии светски и църковни, са върху папирус или пергамент и имат свитъчна форма. След VII в. основният писмовен материал е пергаментът. През XIII в. успоредно с него започва да се използва и хартията, която се произвежда и доставя от региона на Западна Европа. Голяма част от формиралите се архиви обаче са унищожени още по време на религиозните борби през VIII в., а впоследствие при многобройните политически кризи, въстания на гражданите, непрестанни външни нашествия, включително и кръстоносните походи, както и османските завоевания(46).

2.2.2. Архиви в средновековна Европа

От историческа гледна точка понятието «Европа» през средновековието най-напред се отъждествява само с политическото и културното пространство на тогавашния германо-романски свят. Още към края на X в. обаче границите на тази зона значително се разширяват, включвайки редица нови центрове на Западната християнска цивилизация. Известно е, че по същото време са покръстени Полша, Унгария, Дания, Норвегия и Швеция, а германците насочват завоеванията си към земите по р. Елба. В резултат на настъпилите промени се очертават границите на бъдещите европейски монархии, като едновременно се полагат основите на културното и стопанското единство на региона през разглеждания период.

Формиране и типология на владетелските архиви

Най-ранните средновековни архиви в Западна Европа са свързани с административните и политическите функции на споменатите държавни образувания на отделните германски племена. В началото на V в. в Галия (дн. Франция) се създават кралствата на бургундите и вестготите. По същото време вестготите са съюзници на римляните в борбата им срещу другите германски племена, които на няколко пъти нападат и ограбват Рим.

През 493 г. остготите разгромяват «варварските войски», предвождани от споменатия Одоакър, който през 476 г. сложил край на съществуването на Западната Римска империя. След победата си над войските на Одоакър остготите се установяват в Северна и Средна Италия, като за столица е избрана Равена.

В исторически аспект най-дълготрайно и успешно от посочените кралства е кралството на франките, създадено от Хлодвиг (482–511). Впоследствие те подчинили вестготите, бургундите, тюрингите и алеманите. Карл Велики (742–814), който заема престола през 768, продължил тази експанзия, завладявайки Лангобардското кралство в Северна Италия (773–774), земите на саксите в Източна Германия (772–802), а също и териториите на юг от Пиренеите.

Същевременно Византия, обявявайки се за пряк наследник на късноантичната Римска империя, демонстрира претенциите си за господство в рамките на предишния orbis romanus (римски свят), но вече от позициите на християно-римския светоглед. Ето защо, за да легализират властта си в завладените Галия и Италия, предводителите на посочените германски племена трябвало да получат официалното одобрение от страна на византийския император(47). Византия обаче упорито воюва с Остготското кралство, като успява да го подчини окончателно през 60–те години на VI в.

Поради липсата на собствени административни традиции и култура отделните владетелски канцеларии през разглеждания период в Западна Европа са организирани изцяло по подобие на късноантичните римски канцеларии. Обяснимо е, че и първите кодифицирани закони (Кодексът на вестготския крал Аларих, съставен през 501 г., Едиктът на остготския крал Теодорих, Кодексът на Гомбет, владетел на бургундите, Салическият закон на франките от 511 г.) също съдържат елементи, както от късноантичното римско законодателство и принципи на управление, така и от обичайното право на германските племена.

Трябва да се отбележи, че християнството през IV в. е доста разпространено сред тях(48). Именно под негово влияние се утвърждава харизмата на новите владетелски династии. Специално франките, които в крайна сметка завладяват всички останали «варварски кралства», свързвали произхода си с древните троянци, а чрез тях — с македонците и римляните.

Съществуването на сбирки от документи към споменатите владетелски канцеларии се потвърждава от използваните термини за тяхното обозначаване: «архив на свещения дворец» (archivum sacri palatii), «хранилище на грамоти» (chartarium), «съкровищница» (thesarium) и др. Посочените термини са наследство от късноантичния Рим. Освен това, въпреки посочените нашествия и политически промени, в много от градовете на територията на Италия до XI в. продължили да функционират предишните «нотарии» (градски съдилища), и «табуларии» (градски архиви). Те първоначално са единствените официални институции, разполагащи с документи относно социалния статус и собствеността на покореното местно население.

Най-големият владетелски архив в региона се формира при управлението на Карл Велики, владетеля на Франкското кралство. През 800 г. той е коронясан от римския папа Лъв III (795–816) за «Император на Свещената Римска империя». Извършеният символичен акт е израз на засилващите се претенции на папския теократизъм за господство в християнския свят. С титула на Карл Велики на практика се възражда имперската традиция и се полагат основите на християнската държавност в Западна Европа, като алтернатива на Източния православен държавен модел, олицетворяван от Византия(49).

Архивът на Карл Велики се съхранявал в дворцовата капела в Аахен, където е неговата официална резиденция. Там се концентрират всички документи, свързани с управлението му — законодателни актове, владетелски укази, кореспонденция, дарствени грамоти и др.

По силата на известния Вердюнски договор от 843 г. наследниците на Карл Велики разделят неговата огромна империя на три части, а именно: Лотар (817–855) получил земите в Италия и териториите по реките Рейн и Рона, наречени по-късно Лотарингия; Шарл Плешиви (843–877) — земите на запад от Рейн (дн. Франция), и Лудвиг Немски (843–876) — земите на изток от Рейн (дн. Германия)(50).

През следващия период (XI–XIII в.) завършва процесът, свързан с регламентирането и утвърждаването на класическия монархически средновековен институт в Западна Европа, основаващ се на принципите на споменатото патримониално право. По силата на това право, земята, разделена на феоди, е собственост на т. нар. «сеньори» (лат. senior — по-стар; през средновековието господар, който имал власт и над населението, живеещо в неговото владение) и се предава по наследство. В отделните феоди тя е обвързана със съпътстващи я форми на лична зависимост на отделните категории местно население. Те са прикрепени или свързани с дадения феод по месторождение, занаяти или съсловия. В политическо отношение сеньорите по принцип са васали на своя владетел. В качеството си на техен сюзерен той ги обединява и представлява официално.

Институтът на васалитета гарантира политическото, териториалното и етническото единство в европейските средновековни монархии. В своите владения обаче отделните васали притежават права на пълновластни господари. Административните документи, удостоверяващи тяхната наследствена поземлена собственост и привилегии, както и документацията, отнасящи се до управлението на съответния феод, а също взаимоотношенията им с короната, връзките с други владетели и сеньори, са част от тяхната неприкосновена собственост. Този вид сбирки от документи или «сеньориални архиви», почти не са оцелели, именно заради значението на посочените документи като декларирано право. Неслучайно всички събития през разглеждания период от вида на дарения, размени, продажби и други, свързани с промени на собствеността върху земята и нейния стопански статут, включително и правата на собствениците и различните съсловия, задължително се документират. Всеки нов собственик, получил или сдобил се по някакъв начин с дадено поземлено владение, не бил заинтересуван да съхранява документите на предишните собственици, особено когато това се извършвало неправомерно.

Сред документите, които с течение на времето се концентрират около короната в отделните средновековни монархии в Западна Европа, преобладават юридически и политически актове. Най-важно значение съответно имат документите от вида на завещания, брачни договори, официална кореспонденция, договори с други владетели и т. н. Посочените документи за по-сигурно се събирали и съхранявали в хазната на владетеля. В тази връзка се появява и разпространява терминът «архив-съкровищница».

Изключително ценен и значителен по обем е архивът на френските крале, началото на който е поставено още през XIII в. Конструирането на френската средновековна монархия започва с управлението на династията на Капетингите (987–1328). Чрез споменатата система на васалноленните отношения и легитимацията на властта чрез сакрализация правата на посочената династия върху престола, с пряк васалитет към краля най-напред се обвързват графствата Мен, Поату, Анжу, Тюрен, Бретан и Нормандия. От края на XII в. техните представители, които периодично се събират в кралския двор, започват да приемат редица закони. Те се отнасят за всички поданици в кралството, включително и за аристокрацията, като съсловие, въпреки статута и привилегиите й, гарантирани от института на васалитета и установените обществени отношения.

Централизацията на управлението се засилва при Филип II Август (1180–1123), което довежда до назначаването на многобройни кралски служители, които задължително произхождали от аристокрацията. Повечето от официалните документи, свързани с тяхната дейност, се предавали и съхранявали в главния архив, който по презумпция принадлежал на владетеля. Тъй като в него се събирали и кралските укази (фр. ordonnance) през XIV в. той бил наречен «Съкровищница на хартите» (Tresor des chartes). В него се предавали и всички приключени регистри от владетелската канцелария.

Учредените в началото на XIV в. Генерални щати във Франция, Финансовата палата и Парижкият парламент също били задължени да предават документите си във владетелския архив. По-късно обаче посочените институции започват да формират и собствени архиви, свързани с конкретната им дейност.

Архиви към короната постепенно се формират и в останалите западноевропейски средновековни монархии. В тях също целенасочено се концентрирали юридически актове и административни документи, свързани с политическите и административните функции на дадения владетел: Архив на Арагонската корона в Барселона, Архивите на Хабсбургите в Австрия, Дрезден и Мюнхен, и т. н.

През периода на абсолютистките монархии (XVI–XVIII в.), които се характеризират с развития си бюрократичен апарат, споменатите архиви запазват статута си на главни архиви. Попълването им се основава изцяло на елитарния подход, който се обуславя от абсолютизма на кралската власт. Ето защо доказателствена сила при решаването на всички спорни въпроси в сферата на установените отношения имат само т. нар. дела на господаря (causae domini), както и документите на Християнската църква. През този период се появява споменатият термин «секретни архиви», в см. «тайни архиви», които на практика били недостъпни за поданиците в отделните монархии, извън кръга на най-доверените служители на короната или църквата.

Осъзнатото значение на официалните документи допринася за засилване интереса на отделните владетели към исторически формиралите се архиви с публично значение. Ето защо те не само полагали грижи за опазването на собствените си архиви, но се стремели при всеки удобен случай да придобият нови документални свидетелства, особено свързаните с насилствено завладените територии и техните поданици. В най-голяма степен усилията им в тази насока били улеснени от постоянните въоръжени конфликти. Чрез тях се прекроявали установени граници, като най-често се привеждали аргументи, респ. документи, доказващи наследствени права от миналото, или причините били определени икономически интереси. След прекратяване на съответните военни действия все по-често се налагало да се договарят и въпроси, засягащи реституцията на заграбени или преместени архиви, т. е. архиви, които са били обект на трансфер.

От юридическа гледна точка терминът «реституция» (лат. restitutio) означава възстановяване на първоначалното фактическо правно положение, чрез задължение за връщане на имущество по силата на мирен договор, което е изнесено по време на война от воюваща страна. Трябва да се отбележи, че за правото на собственост няма давност в системата на съвременните международни отношения и право.

Още от времето на 30–годишната война (1618–1648) се възприема принципът, че архивните документи от завладени и анексирани територии са част от военните трофеи на победителите. Въпреки това враждуващите страни са принудени да договарят връщане на документи или изготвяне и предоставяне на техни копия, необходими за дейността на местната администрация.

Традиционната свитъчна форма на официалните документи през средновековието не позволявала на практика тяхното систематизиране по хронологичен или по някакъв друг класификационен признак. Поради тази особеност в най-ранните описи, съставени през XIV в. (1318 г. във Франция, 1323 г. в Англия и др.), е отразено само съдържанието на отделните сандъци, кутии и други, в които се съхранявали събраните документи. За да се открие конкретен документ сред тях, се налагало да се разгръщат един по един всички останали.

Систематизирането и описанието на средновековните документи значително се улеснява с въвеждането на «регистрите» или «дневниците» в тогавашните канцеларии. Повсеместното им разпространяване е свързано с формирането на т. нар. «архиви-регистратури». Първите регистри се появяват още през ХII–ХIII в. в папските канцеларии и редица градски общини в Италия. В тях били записвани последователно текстовете на всички получавани и изпращани документи в дадена канцелария. По този начин копията на текстовете на различните документи били систематизирани в нов по-удобен за търсене и справки формат, без значение подредбата на съответните оригинали. По-късно регистрите започват да се водят и по видове документи — официална кореспонденция, договори, протоколи, данъчни списъци и др. Справките по тях се извършвали много по-бързо и лесно. Средновековните регистри осигуряват и по-надеждно съхраняване на административната документация като цяло. Повечето от тези документи са достигнали до нас под формата на копия, благодарение именно на оцелелите регистри. Това се отнася и за официалните писма на българските средновековни владетели, текстовете на които предварително се превеждали и записвали в папските регистри на латински език, заедно с отговорите на Римската църква.

Масовото използване на споменатите регистри в западноевропейските канцеларии през разглеждания период е следствие от появата и разпространяването на хартията като писмовен материал. Евтината суровина (ленени парцали, слепващи и избелващи вещества), както и възможността за производството й в сравнително големи количества в тогавашните «мелници за хартия», бързо я налагат като алтернативен писмовен материал. Известно е обаче, че средновековните актове и след XV в. традиционно продължават да се пишат върху пергамент. Хартията е основен материал главно за печатните книги. С тях вече се снабдяват както библиотеките на съществуващите университети, така и доста широк кръг от читатели. Причината е, че те са много по-евтини в сравнение с предишните богато украсените ръкописни пергаментни кодекси, достъпни единствено за владетелите, аристокрацията и църквата. Според специалистите, без производството на хартия и на печатните книги, постиженията на Ренесанса биха били невъзможни.

Архиви на Римската църква

С провъзгласяването и утвърждаването на християнството за официална религия, църквата, като негова организационна форма, обосновава в религиозен и правов аспект ролята на съществуващия императорски институт, както в рамките на Източния, така и на Западния държавен модел през средновековието. След крушението на античния Рим в края на V в., при липсата на силна държава, именно Римската църква се стреми да бъде център на християнската общност. На това основание наследството на римските императори, в това число и споменатият титул Pontifex maxsimus, преминава към римските първосвещеници или папи. Терминът «папа» (гр. pappas, лат. papa — отец) до края на V в. се използвал като название на всички епископи. След 1072 г. той се употребява изключително за Римския архиепископ. Известно е, че още Първият вселенски събор, свикан в Никея през 325 г., потвърждава неговите права, наред с Александрийския, Антиохийския и Йерусалимския митрополит(51).

Съгласно установените правни норми за отношенията между Християнската църква и светската власт, папите до VII в. зависят от византийските василевси. През 732 г. Лъв III Исавър отнема от Римския престол Илирик и го предава на Цариградската църква. Търсейки защита срещу подобни действия, папите, както отбелязахме, официално подкрепят новите държавни образувания на германските племена в Ломбардия (дн. Северна Италия) и отвъд Алпите. Още през 754 г. тази позиция на Римския престол е възнаградена от Пипин III Къси (751–768), представител на Каролингската династия, който му дарява част от Равенския екзархат, отнет по този повод от владенията на лангобардите.

Официално обявеният съюз между Франкския кралски дом и Римската църква бележи началото на нейната светска власт в западноевропейското политическо пространство. Благодарение на културния континюитет и християнските ценности, тя съумява да съхрани на практика наследството на античния Рим до наши дни(52).

За издигане достойнството на Римската църква допринася обстоятелството, че нейното създаване в исторически аспект се свързва с деянията на апостолите св. Петър и св. Павел. Оттук следва и нейната претенция, че тя единствено съхранява чистотата на християнската вяра. Защитавайки неотстъпно Никейския символ на вярата, папите заемат позиция на съдия при решаването на всички религиозни спорове по повод разпространяването на ранните ереси и движения на Изток, сред които: монофизитство — еретическо учение за единствената природа на Иисус Христос — божествената, отричащо страданията му на кръста, както и неговото възкресение, което е осъдено на Четвъртия Халкедонски събор през 451 г.; монотелитство — еретическо учение за едната воля на Иисус Христос, осъдено на Шестия вселенски събор в Константинопол (680–681); иконоборство — движение във Византия от началото на VIII в. срещу почитането на иконите, издигнато в официална политика на редица императори, което е осъдено в Константинопол през 843 г., и др.

За разлика от Византия, Римската църква още от самото начало възприема и защитава принципа за върховенството на духовната власт над светската. След споменатата коронация на Карл Велики през 800 г. императорът и наследниците му са пряко обвързани с нейната политика, насочена към създаване на всемирна теократична монархия. Както е известно, най-последователен в тези си действия е папа Инокентий III (1198–1216). По това време Апостолическият престол открито се опитва да се наложи като върховен трибунал на всички нравствени, църковни и светски дела в Европа, но не успява да постигне мечтаното политическо господство в християнския свят(53).

Що се отнася до Секретния архив на Ватикана и Апостолическата библиотека, началото им се поставя преди повече от две хиляди години. През Х–ХII в. владенията на обособилата се Папска област са ограничени в Рим и околностите му, но с течение на времето се разширяват. Настъпилата през XIV в. открита конфронтация между Апостолическия престол и френските крале принуждава папите да търсят закрила в останалите все още независими градове в областта им — Перуджа, Азиси, Авиньон и Женева. Архивните и ръкописните сбирки също ги следват по пътя на изгнанието им. Много от документите и ръкописите обаче са разпилени или унищожени, особено през периода на известния «Авиньонски плен на папите» (1309–1377).

След завръщането на папа Григорий XI (1370–1378) от Авиньон в Рим жителите на града налагат на конклава да избере за папа италианец. Това е Урбан VI (1378–1389). Несъгласието на кардиналите французи довежда до избор в Авиньон на нов папа. В резултат се създава прецедент на двувластие в папската институция. Този период продължава близо четири десетилетия, а разколът в църквата предизвиква остро недоволство сред християните в Западна Европа, настояващи за реформи.

Съпротивата на Римската църква срещу тези искания инициират Реформацията, която обхваща периода от XVI в. до първата половина на XVII в. Идейният вдъхновител и водач на това движение в Германия е Мартин Лутер (1483–1546). Той има своите последователи: в немска Швейцария — Улрих Цвингли (1484–1531); във френска Швейцария — Жан Калвин (1509–1564). С Реформацията са свързани и други християнски религиозни течения в Западна Европа, включително и Англиканската църква. Всички те се обозначават със събирателния термин «протестантство».

Римокатолическата църква е принудена да промени своята политика, известна като «Контрареформация». За целта през 1540 г. е създаден Йезуитският орден на Игнасий Лойола за борба не само срещу реформаторското движение, но и срещу всяка друга идея или учение срещу римокатолицизма.

В административно отношение Римокатолическата църква наподобява устройството на средновековните европейски бюрократични монархии, но йерархията на структурите и служителите й се определят от принципите на утвърдената през 1588 г. Конституция, наречена Immensa Dei. Тези структури включват съответно конгрегации — отдели, трибунали — съдилища, и канцеларии — секретариати, начело на които се назначавали кардинали(54).

Споменатата Контрареформация се изразява и в някои положителни действия на църквата, която разширява традиционната си благотворителност. На този фон папите също се изявяват като щедри меценати. През понтификата на папа Сикст IV (1471–1484) се извършват редица реформи, повлияни в значителна степен от идеите на хуманизма и ренесансовата атмосфера в тогавашното западноевропейско културно пространство. Те допринасят за преоткриване на античната култура и нейното наследство от християнска Европа. В този дух е и Папската була за създаването на Апостолическата библиотека. В посочения документ се отбелязва, че тя трябва да бъде едновременно в услуга както на католическата вяра, така и на учените. Ето защо библиотеката е организирана по модела на манастирските книгохранилища, които по това време са тясно свързани със средновековните университети. Наред с ръкописите на християнски автори, в споменатата библиотека се съхраняват и съчинения на някои от античните писатели, а също и по-нови ръкописи с религиозен и светски характер. Още през понтификата на папа Мартин V (1419–1422) повечето от преместените ръкописи и документи били върнати от Женева в Рим. Освен това в библиотеката започват да се предават и приключените регистри от папската канцелария.

Въпреки че все още университетите като цяло са силно повлияни от средновековната схоластика и теология, през разглеждания период те постепенно се освобождават от зависимостта си от Римокатолическата църква. В резултат укрепва връзката между науката и образованието, а разширяването на неговата социална база допринася за превръщането на съществуващите западноевропейски университети в центрове на обществения прогрес.

През 1611 г. — понтификата на папа Павел V (1605–1621), архивът официално е отделен от библиотеката. По това време в него вече се съхраняват и епископските документи, тъй като епископите по ръкоположение, права и власт се считат за приемници на светите първоапостоли(55).

Достъпът до документалните свидетелства на Римокатолическата църква обаче още от самото начало е строго ограничен. Архивът можел да се ползва само с разрешение на папата от неговия личен секретар или от други църковни служители, които изпълнявали задачи, изискващи справки по конкретни документи. През 40–те години на XVII в. по време на преговорите, довели до подписването на Вестфалския мирен договор, участващият в тях папски легат поискал да му бъдат изпратени копия на документи, отнасящи се до протеста на Римокатолическата църква срещу условията на Аусбургския мирен договор. Служителите в архива обаче не успяват да намерят необходимите документи, което е показателно за тогавашната му подредба. Поради затруднения от подобен характер през 1740 г. папа Бенедикт XIV увеличава финансовите средства, предназначени за издръжката на архива. Освен това той лично насърчава усилията на тогавашния архивист Джузепе Гарампи за индексиране и описване на документите в архива. В резултат е съставен справочник, известен като «Каталогът на Гарампи», състоящ се от 124 тома, които обаче не са публикувани.

Войните на Наполеон в началото на XIX в. нанасят значителни поражения върху европейските архиви с публично значение. По заповед на императора е организиран най-мащабният трансфер на ръкописи и документи в Париж от почти всички завладени и окупирани суверенни владения и територии. Целенасоченото присвояване на съответните архиви е продиктувано от идеята на Наполеон да създаде «Нова Римска империя». Формирането на необходимия «имперски архив» изисква концентрирането на най-важните от политическа гледна точка официални документи, намиращи се в Архива на Свещената Римска църква, Германския императорски архив във Виена, Симанканските архиви на Испанското кралство и др. Служителите, на които Наполеон възлага подготовката и осъществяването на архивния трансфер, проявяват обясним интерес към документите, злепоставящи Римокатолическата църква. Както е известно, именно тя притежавала голям брой документални свидетелства, отнасящи се до наследствените права на лишените от престола си европейски владетели. Ето защо съзнателно са унищожени документи, чрез които в бъдеще юридически биха могли да се оспорят завоеванията и господството на Наполеон в европейското политическо пространство.

Виенското споразумение от 1815 г. задължава Франция да реституира заграбените архиви и ръкописи по време на войните на Наполеон. На свой ред папските служители също се възползват от създадената ситуация, унищожавайки около 1/3 от архивите на Инквизицията. Това са документи, за които те преценили, че биха навредили на интересите на Римокатолическата църква. Под предлог, че липсват средства за транспортирането им обратно в Рим, много от заграбените ръкописи също са унищожени. Известно е, че парижките месари и бакали дълго време завивали предлаганите продукти с листове от средновековни ръкописи, които преди това били притежание на споменатата Апостолическа библиотека. Само някои от тях, които се отнасяли за историята на Франция, своевременно са предадени в Националната й библиотека.

С обединяването на Италия през 1861 г. начело с крал Виктор Емануил II от Савойската династия отпадат редица територии от предишната Папска област. Окончателното обединение на Италия завършва с присъединяването на Рим, който остава под властта на папата до септември 1870 г. След анексирането и присъединяването на резиденцията на главата на Римокатолическата църква към италианската държава църковната администрация решава да затвори Апостолическата библиотека и Секретния архив. Целта е да се предотврати тяхното поредно разграбване при нерегулираните отношения на Апостолическия престол с новата държава. Конфликтът е уреден с подписването през 1929 г. на известния Латерански договор. С него официално се провъзгласява създаването на теократичната държава Ватикан, разположена на част от територията на град Рим.

Разглежданият архив официално е отворен за изследователи през 1881 г. — понтификата на папа Лъв XII (1878–1903). Изисква се обаче те предварително да получат разрешение за ползване на архива, съгласно установения вътрешен ред. Издирването на съответните документи първоначално е затруднено поради безпорядъка, причинен от двупосочния френски трансфер, както и от липсата на архивни справочници към тях. Първият пътеводител на архива за документите, създадени до 1846 г., е отпечатан доста по-късно — едва през 1951 г.(56) Следващият справочник е издаден през 1972 г., като документите в него са описани по серии и с препратки към описите, в които са регистрирани(57).

В резултат от отварянето на архива, въпреки съществуващите ограничения по отношение достъпа до документите и справочниците, се организират редица чуждестранни институти по история в Рим. Тяхната научноизследователска дейност се основава главно на информационните ресурси, предоставяни от Апостолическата библиотека и Секретния архив на Римокатолическата църква(58). Понастоящем Секретният архив на Ватикана (Archivo Segreto Vaticano) съдържа 50 000 линейни фута документи, равняващи се на 15 240 линейни метра (1 фут = 0,3048 м). Достъпът до по-новите «тайни архиви» на Ватикана не е съобразен с общоприетия в повечето държави след края на Втората световна война 30–годишен срок за учрежденско съхраняване на ценните документи с публичен характер и съответните срокове за документите от категорията «класифицирана информация». В Архива на Ватикана подходът е по-различен, доколкото той официално всъщност е под юрисдикцията на папата. Ето защо засега остават закрити за изследователите документите, създадени след 1922 г.

Градски архиви

Появата на градски архиви през XIII–XIV в. в Европа е свързана с регламентирането и функционирането на средновековното градско самоуправление. Най-рано на територията на Италия, а по-късно и в останалото западноевропейско пространство, редица градове успяват да си извоюват това право.

Още през ранното средновековие в много италиански градове се запазват някои от споменатите данъчни и нотариални функции на местните сенати в късноантичния Рим. От друга страна, след XIII в. в развитието на културата в Западна Европа се задълбочава споменатият процес на секуларизация. Антиклерикалните настроения и идеи засилват духа не само на хуманизма, но и на рационализма. Новите идеи и тенденции в развитието на обществото стимулират развитието на точните науки, техниката, пазарното стопанство, паричното обращение, кредита с новите форми на производство и съответните принципи за разпределение на произведените блага. Започва да се формира светска интелигенция. Възникват редица нови центрове на науката, образованието и културата, в които средновековната теология и схоластика вече нямат господстващо влияние.

Градското самоуправление през разглеждания период се характеризира с различна степен на самостоятелност и организация на административната власт, основаваща се на осъзнатия корпоративен интерес на градските жители. Те обединяват усилията си в борбата за признаването им като относително свободна общност от страна на местния сеньор или на владетеля като негов сюзерен. За постигането на посочения статут отделните градове водят целенасочени и продължителни борби. Често те получават подкрепа и някои от привилегиите си от короната. В тези случаи отделните владетели са заинтересувани да стимулират тяхното стопанско развитие и икономическа експанзия във възможно най-широките географски граници, но по принцип действията им не застрашават съсловните интереси на господстващата аристокрация, както и тези на църквата. Същевременно чрез въведените «държавни данъци» за проспериращите в стопанско, технологично и културно отношение градове те си осигуряват значителни финансови постъпления в хазната.

Политическата власт в отделните свободни градове се представлява от традиционни местни изборни колегии и магистрати. Градските съветници по правило произхождат от средите на по-имотните и знатните граждани — т. нар. нотабили. Освен кмета, съветниците избират и ковчежника. Той отговарял за градската хазна. В канцеларията на градския съвет се разпореждал секретарят, който най-често бил юрист по образование.

В големите градове действал и отделен изборен съд, а в по-малките градове неговите функции се съвместявали от местните съвети.

Като цяло средновековните градски архиви са сравнително по-добре организирани от всички други архиви от този период. Това се дължи на следните обстоятелства: териториалната и стопанската стабилност на съответните градове; колективната отговорност на техните магистрати и институции; изборността и приемствеността в управлението.

Документите не само гарантират статута и привилегиите на жителите на отделните градове в рамките на извоюваното и признатото им право на самоуправление, но и свидетелстват за морала и делата на градските власти, осигуряват постъпленията за градската хазна, оправдават изразходваните средства от нея и др.За градския архив административно отговарял секретарят, но към него имали задължения кметът и ковчежникът. По места тези архиви се събирали и съхранявали в специален сандък, обкован с метални ленти и снабден с три различни ключалки. Отделните ключове се връчвали на кмета, ковчежника и секретаря. Сравнително най-добре запазените и значителни по обем от средновековните архиви в Западна Европа, достигнали до нас, са именно градските архиви. Заради осъзнатото им публично значение от отделните градски общности още от самото начало се полагат системни грижи, осигуряващи тяхното попълване и опазване.

2.3. Институционализиране и организация на националните архиви

При прехода от средновековието към модерния свят, свързан с националната и културната идентификация на отделните европейски народи, се засилва стремежът за осмисляне на собственото им историческо минало. Под влияние на идеите на Просвещението предишните занимания на средновековните интелектуалци и хуманисти са заменени от конкретни професионални интереси и научни изследвания. В тази връзка се създават първите публични музеи и библиотеки. Новите философски, правни, политически, социални и културни тенденции оказват влияние и върху необходимостта от приспособяване на наследените средновековни архиви към радикално изменящата се обществена база за тяхното функциониране и развитие през разглеждания период. Предишната универсална концепция за административно-юридическата връзка на архивите единствено с монархическия владетелски институт и Християнската църква вече не отговаря на обществените интереси за свободен достъп на гражданите до наследените сбирки от документи с публично значение.

Както отбелязахме, най-напред във Франция през 1794 г. е приет специален Закон за създаване на необходимите национални архиви като държавни институции. По силата на този закон съществуващите през предходния период няколко хиляди архивни сбирки са обявени, както отбелязахме, за собственост на френската държава. Тяхното концентриране в новосъздадената мрежа от специализирани архивни учреждения осигурява възможност за провеждане на системна държавна политика, насочена към опазване и ефективно използване на националния архивен ресурс от всички заинтересувани граждани.

В най-голяма степен общественият престиж на съвременните държавни архиви зависи именно от възможностите за достъп до намиращите се в тях информационни комплекси — документални свидетелства и справочници. Проблемите по регламентирането и управлението на достъпа до архивите в исторически аспект възникват заради необходимостта от различни временни ограничения. Тази практика още от самото начало поражда конфликт между потребителите на ретроспективната документна информация и националните архивни учреждения.

Най-разпространената форма за използване на съответните архивни документи през разглеждания период е предоставянето им на заинтересуваните читатели. Процедурата обаче е доста усложнена и бавна. Ефективното използване на «достъпните» за тогавашните изследователи документални свидетелства, намиращи се в новосъздадените национални архиви, е затруднено и поради липсата на архивни справочници. Причината е, че документите все още не били систематизирани и описани. Ето защо важно значение през този период придобива дейността по предварителното издирване, критично проучване и системно публикуване на писмените исторически извори, включително и на архивните документи и материали. За целта по линия на академиите на науките архивите или други научни организации в повечето европейски държави през XIX в. започват да се подготвят и реализират многотомни печатни корпуси, съставляващи «печатната изворова база» на историческата наука през този период.

В методологично отношение проблемите, свързани с работата по подготовката на документални издания като индиректна форма на използване на архивните документи, се решават с оглед принципите и изискванията на класическата позитивистка школа в областта на архивното познание. За да се осигури равностойна замяна на публикуваните оригинали, при подготовката на документалните издания се прилага главно методическият инструментариум на помощните исторически дисциплини — изворознание, палеография, дипломатика, историческа хронология, историческа метрология, филигранология, археография и др.

След Франция почти всички европейски държави през XIX в. приемат аналогични архивни закони, регламентиращи организацията, статута, функциите и управлението на държавните им архивни учреждения: през 1814 г. в Холандия — Закон за архивите, през 1838 г. във Великобритания — Закон за публичните архиви, през 1875 г. в Италия — Закон за държавните архиви, през 1877 г. — в Швеция, през 1880 г. — в Белгия, през 1889 г. — в Дания, и др.

Институционализирането на исторически формиралите се архиви е част от общоевропейския процес, свързан с прехода към модерните национални държави в региона. Организацията на архивните учреждения отразява характерните особености на дадената държавно-политическа система. Обща централизация на държавните архиви е извършена във Франция и Германия. За разлика от тях, в Австро-Унгария, Русия и Швейцария се следва отрасловият или териториалният принцип. Като специфична група се открояват държавите в Балканския регион, където този преход, ограничен в рамките на Османската империя, протича със забавени темпове.

През 20–те години на XX в. се извършва цялостна реорганизация на архивите в Съветска Русия, съобразно с принципите на управление, характерни за тоталитарния тип държава и общество.

През разглеждания период се разширява и активизира споменатата публикаторска дейност във връзка с потребностите на изследванията по история. Ето защо в редица държави се разработват и утвърждават национални програми за публикуване на писмените им исторически извори. Печатната изворова база не само спестява ценно време на изследователите, но създава предпоставки за една по-голяма научна обективност в областта на историческата наука.

След края на Втората световна война тогавашният «съветски архивен модел» се възпроизвежда в държавите от бившия Източен блок, включително и в България. При тези условия на практика се блокират, както отбелязахме, вътрешните закони за саморазвитие на архивите, а оттук осъществяването на тяхната специфична обществена мисия — духовна, научна, културна, комуникационна и т. н. В замяна отново им се отрежда политическата роля на «арсенали на властта», както и на господстващата идеология.Започналият преход в края на 80–те години на XX в. към съвременните демократични ценности и пазарна икономика в т. нар «нови демокрации» поставя на дневен ред приемането на принципно ново архивно законодателство, както и извършването на реформи на наследените от предходния тоталитарен период архивни системи. За българските архивни учреждения процесът досега протича със забавени темпове и при липса на национална стратегия за тяхното развитие в условията на съвременното информационно и гражданско общество. Направените констатации всъщност будят тревога. Освен това би трябвало вече да е синхронизирана и нормативно-методическата ни уредба в областта на архивното ни дело със законодателството, методическите изисквания и стандартите на Европейския съюз.

2.4. Еволюция на архивната парадигма

В исторически аспект еволюцията на архивната парадигма отразява влиянието на различните идеи и научни изследвания, концепции, подходи, методи и проучване на фактите, свързани с историята, развитието и трансформациите на документите и архивите. Най-важният вътрешен фактор са постиженията на теоретичната архивистика, които характеризират равнището на архивното познание във всеки отделен период. От външните фактори с най-голямо значение са регулиращата функция на държавата, научно-технологичният потенциал на обществото, стратегиите и политиката на международната общност по опазването и ефективното използване на архивното наследство.

Прякото участие и отговорност на държавата се реализират в осигуряване на адекватно национално архивно законодателство, провеждане на политика, отговаряща на конкретни обществени очаквания и интереси, както и предоставяне на необходимите финансови средства на съответната национална архивна система. Те са необходими не само за нормалното функциониране на мрежата от архивни учреждения, но също и за развитието на професионалното образование и квалификацията на работещите в държавните архиви специалисти.

С оглед необходимостта от актуализиране на архивното законодателство държавата трябва своевременно да балансира динамично променящите се взаимоотношения между обществения и частния сектор в разглежданата област. От друга страна, достъпът до информация предполага защита интересите на гражданите, на частните юридически лица и на държавата. А поради бурното развитие на съвременните технологии и интелектуални комуникации, законите и нормативите, отнасящи се до процесите документосъставяне, документооборот и архивиране, остаряват много бързо.

Със създаването на архивните учреждения възниква и потребността от професионално образование и квалификация в тази специфична област на знанието и практиката. Във връзка с развитието на университетската архивистика като образователен модел през периода от края на XIX и в началото на XX в. се разширява изучаването на споменатите «помощни исторически дисциплини». Причината е, че техният методически инструментариум намира широко приложение не само при публикуването на писмените исторически извори, но в цялостната работа на архивистите с документалните свидетелства. Ето защо някои въпроси от областта на класическата теоретична архивистика започват да се разглеждат и в трудовете по изворознание и дипломатика(59).

Технологията на архивната работа, ограничена първоначално с концентрирането, съхраняването и използването най-вече на средновековни документални свидетелства, логично включва регистрацията, систематизацията и описанието на документите, наследени от създалата ги административна структура. С течение на времето обаче възникват съществени различия, произтичащи от времето на създаване и формиране на различните документални и архивни комплекси. Средновековните институции, които са йерархично свързани и консервативни, се характеризират със стабилната си администрация. Това дава основание на архивистите да идентифицират автора на предадените им официални документи единствено с техния създател. Оказва се, че този подход има универсално значение и приложение в архивната практика, свързана с традиционните административни текстови документи върху хартиен носител, независимо от времето на създаването им. В тази връзка през 1898 г. холандските архивисти Самюел Мюлер, Йохан Фейт и Робърт Фруин публикуват своето прочуто методическо пособие «Ръководство за класиране и описание на архивите»(60). С помощта на 100 правила, които са силно повлияни от фундаменталния принцип на френската архивна школа — «уважение към фонда» (respect des fonds), авторите за първи път теоретично обосновават значението на «принципа на произхода» или «регистратурния принцип»(61). Сравнявайки архивния фонд с «жив организъм», който притежава собствена индивидуалност, те логично развиват тезата си, че работата на архивиста в много отношения си прилича с тази на палеонтолога. Според тях, структурата на даден фонд също може да се проследи и реконструира при неговото изучаване и възстановяване. Ето защо систематизирането на документите в рамките на даден архивен фонд трябва да отразява структурата на съответната администрация, както и нейната система за регистриране и съхраняване на документите. Съществуващата органична връзка позволява възприемането на архивния фонд като едно цяло, за разлика от архивната колекция, при която подобна връзка липсва. Поради тази си особеност архивната колекция като отчетна и класификационна единица се свързва предимно със систематизирането на документи от личен произход или на отделни частни юридически лица. Благодарение на холандските автори, за първи път се изяснява значението на основните понятия «архивен фонд» и «фондообразувател» в сферата на административната документация, както и значението на нейната първична обработка, включително и архивиране, на учрежденско равнище.

През разглеждания период обаче огромно количество съвременни тогава документи възниква и в частната сфера, свързана с развитието на индустриалното производство. В резултат към крупните промишлени предприятия още в края на XIX в. се формират ценни от историческа гледна точка технически архиви. От своя страна, държавните архиви също насочват вниманието си към новопоявилите се документи върху технически носители — фотодокументи, фонодокументи и кинодокументи. В теоретичен аспект те се разглеждат като «алтернативни» спрямо масово разпространените до момента традиционни текстови документи върху хартиен носител.

Трябва да се отбележи, че въпросите по класифицирането и систематизирането на административните документи, които са обект на историческо архивиране, се включват в предмета на теоретичната архивистика през втората половина на XIX в. За разлика от подхода към останалите архивни процеси и дейности (комплектуване, регистриране, описване, съхраняване и използване на архивните документи), който е предимно емпиричен. Това означава, че те се разглеждат само като сбор от правила, утвърдени в тогавашната административна практика. Всеобщото мнение е, че те не се нуждаят от теоретично осмисляне, тъй като за архивистите всъщност са даденост, с която те трябва да се съобразяват.

Основателно специалистите свързват историята на съвременните архиви именно с появата на разглежданото пособие на холандските архивисти. Още конгресът на архивистите и библиотекарите, състоял се в Брюксел през 1910 г., официално одобрява принципите, залегнали в него(62). През 1956 известният американски архивист Теодор Шеленберг определя неговото значение, като «Библия на архивистите». По време на XIII Международен конгрес на архивите, проведен в Пекин през 1996 г., тържествено се отбелязва 100–годишнината от създаването му. Отново се подчертава фундаменталният принос на авторите не само в теоретичен, но и в приложен аспект. Благодарение на формулираните от тях принципи и методически изисквания, традиционните текстови документи върху хартиен носител от края на XIX в. и досега неизменно се комплектуват, регистрират, обработват, описват, съхраняват и използват под формата на архивни фондове, независимо от модела на съответната национална архивна система — централизиран, на федерален или смесен принцип, и др.

Трябва да се отбележи, че доминиращото влияние на холандския теоретико-методичен фундамент предопределя развитието на архивистиката първоначално именно като описателна наука. За нейната емпирична насоченост допринася методологичната й обвързаност с тогавашния исторически позитивизъм, който запазва влиянието си и през първите десетилетия на XX в. Това обстоятелство се отразява и върху изследванията по история на архивите, които остават на равнището на официалната етатистка парадигма(63). От тази гледна точка архивите се определят като част от йерархичната структура на държавата и нейното управление, а съответните теории се легитимират чрез официалните модели и концепции, отнасящи се до развитието на държавността. С преодоляването на фактологичния емпиризъм и методологична ограниченост в областта на архивното познание значително се разширяват, както отбелязахме, представите за спецификата и ролята на архивите като обществен феномен, както и за значението на архивните документи в качеството им на основни исторически извори. Теоретичната архивистика се обогатява с редица нови идеи, научни подходи и теории. През втората половина на XX в. се открояват постиженията в тази област на представителите на американската и канадската архивна школа: «оценителната теория» от средата на 60–те години на Т. Шеленберг, «документационната стратегия» на X. Самюел, концепцията за «тоталните архиви» от края на миналия век на канадския архивист X. А. Тейлър и др.(64) Благодарение на техните анализи и прогнози архивистите вече се възприемат и определят не само като «хранители», в см. «пазители», на намиращите се в държавните архивни учреждения фондове и документи, но и като преки участници в процеса на формиране на съвременния архивен ресурс във всичките му възможни формати и социални сфери. Стремежът е да бъдат документирани от историческа гледна точка както официалната политика и дейността на съответните правителства, така и отношенията между държавата и нейните граждани, в това число и различните обществени групи. Това не е случайно. Известно е, че съвременните историци проявяват подчертан интерес към промените и процесите предимно в социалната сфера. Ето защо в съответните изследвания се разглеждат влиянието и резултатите от конкретни събития от вида на преселения на народите в миналото и по време на регионални или световни въоръжени конфликти, нашествия, културни дифузни, революции, преходи и други подобни върху съдбата на отделни личности, семейства, родове, генерации, прослойки, етноси и т. н. За целта се проследяват появата и разпространяването на обществено значимите идеи, философски учения, както и на новите социални модели, нагласи, поведение, движения и експерименти. Именно те инициират промените в демографски, интелектуален, нравствен, политически, технологичен, стопански и културен аспект в дадения социум. Споменатите процеси обаче обикновено не са отразени в достатъчна степен в официалните документи, като основно средство за управление, информационни източници и исторически извори, отнасящи се до дейността на определени държавни институции и политики. При това положение необходимите сведения за нерегламентираните обществени отношения и събития се съдържат в личните фондове или в други източници, сред които литературни произведения, периодичен печат, мемоари и документи върху технически носители. Доколкото, както отбелязахме, документите и фондовете от личен произход са все още незначителна част в сравнение с концентрираните учрежденски фондове в съвременните национални архиви, на изследователите по социална история често се налага предварително да правят документални записи, свързани с историята и развитието на отделни етнически малцинства, имагинерни или нетрадиционни общности в съвременното гражданско общество, изчезващи социални групи или прослойки и др.

В случая най-новите информационни и комуникационни технологии осигуряват възможности за документиране чрез звук и образ. В резултат се създава съвременен и широко достъпен чрез интернет мултимедиен продукт, който е не само автентичен, но и значително по-атрактивен и въздействащ от традиционните и официални документални свидетелства, съхранени в историческите архиви.

Посоченото документиране, въпреки мемоарния характер на съответните записи, би трябвало да бъде източник за попълването на съвременния национален архивен ресурс. Засега обаче държавните архиви нямат ангажименти към по-нататъшното им съхраняване и използване като ценни исторически свидетелства. А в рамките на повечето проекти, осъществявани от различни университети, неправителствени организации, научни центрове и други, не се предвиждат средства специално за тяхното дългосрочно архивиране.

От друга страна, вследствие от компютърната и телекомуникационната революция архивистите са лишени на практика от предишната удобна зависимост между първичната организационна структура, създаваща документи, и системата за тяхното съхраняване. Наблюдава се все по-ускорена децентрализация и дифузия в административните структури и дейности, при които се създават многобройни системи за съхраняване на съвременните документи при различни условия. Независимо от споменатия процес, регулирането на процесите, свързани с организацията, сроковия контрол по изпълнението и архивирането на цифровите документи се възприема вече като съвместна задача на администрацията и архивистите. Засега обаче у нас определено липсва необходимата координация в дейността на държавните архиви и техните фондообразуватели — държавните институции, общините, бюджетните учреждения и организации, които продължават да са основните източници за системното попълване на съвременния национален архивен ресурс.

Както вече обърнахме внимание, комплектуването на документи върху магнитни носители у нас, според сега действащото архивно законодателство, би трябвало да започне през 2021 г. Посоченото отлагане е една от причините за забавяне внедряването на съвременните информационни технологии и комуникации в системата на държавните ни архиви. Тези въпроси все още се разглеждат като бъдещи задачи, които на практика ще се решават от следващите генерации архивисти. Още повече че засега законът задължава отделните фондообразуватели да осигуряват съхраняването на този вид документи в продължение на 20 години, като междувременно те ще продължават да предават в държавните архиви техния хартиен еквивалент. Този подход не само увеличава бюджетните разходи, необходими за издръжката на архивните ни учреждения, но задълбочи тяхната нормативно-методическа, организационна, технологична и кадрова криза. Както споменахме, все по-голяма част от административната документация в държавния и общинския сектор вече се създава, използва и съхранява в електронен вид.

Освен това липсват официални данни относно броя на останалите фондообразуватели, след извършените реформи в държавната администрация и в стопанската сфера, обема на административната документация, която годишно създават отделните фондообразуватели, процента от нея, който задължително се предава за по-нататъшно съхраняване и използване в държавните архиви, както и за съотношението между традиционните текстови документи върху хартиен носител и алтернативните цифрови документи, масово използвани в съвременното управление. Наследените номенклатури на делата със срокове за тяхното съхраняване от 80–те години на XX в. всъщност почти не са променени, с изключение отпадането на предишните партийни документи, които задължително фигурираха в тях. Това означава, че съответният процент на системно архивираната документация с историческа цел, която ще продължи да се предава в определените за целта държавни архиви, е много по-голям от международните показатели в тази област, а именно: от 2 до 4% от общия обем административна документация, която се създава годишно в повечето съвременни държави. Логично възниква въпросът, доколко ценни от историческа гледна точка са всъщност комплектуваните от държавните ни архиви документи и фондове. Все пак капацитетът на хранилищата, с които разполага националната ни архивна мрежа, не е неизчерпаем. Има какво да се желае и по отношение условията за съхраняване на документите в повечето хранилища, включително и тези на Централния държавен архив. Известно е, че някои документи и дори фондове досега изобщо не са използвани от читатели. Причината е, че според потребителите на архивна информация — читателите в дадения архив, въпросните документални свидетелства не представляват интерес като исторически извори.

В частната сфера у нас електронните документи и архиви вече преобладават, а традиционните текстови документи върху хартия постоянно намаляват с тенденция към максимално ограничаване на разпространяването и използването им. Освен това с влизането в сила на Закона за електронния документ и електронния подпис от 01. 01. 2005 г. този вид документи вече имат своята юридическа сила, което изцяло легитимира тяхното оперативно използване и архивиране, включително и с историческа цел. Досегашните ръководства на Главно управление на архивите не разполагат с необходимата стратегия за приоритетите на държавните архиви в условията на съвременното информационно общество и особено по отношение на интелектуалните комуникации, осъществявани от страна на архивните учреждения. Нещо повече, архивите не фигурират, както ще видим, в официално утвърдените у нас национални стратегии за развитието на информационното общество като цяло, както и за дейността на електронното ни правителство.

Раздел III: История и организация на българските архиви

Както отбелязахме, историята и развитието на българските архиви са сравнително цялостно проучени във фактологичен аспект. В досегашните изследвания обаче, които се осъществяват след 1951 г., въпросите относно създаването, етапите в развитието, промените в организацията, статута, типологията, включително и трансформациите на националните ни архиви в областта на съвременните комуникации и информационно общество, се разглеждат и интерпретират доста схематично. В съответствие с принципите на господстващата до края на 80–те години на XX в. марксистка методология в съществуващата специализирана литература се акцентира предимно върху количествените параметри, характеризиращи дейността на архивите. Същевременно се пренебрегват някои национални специфики и традиции, а също и влиянието на промените в съвременната ни държавно-политическа система върху тяхната организация и развитие.

3.1. Архиви в българската средновековна държава (VII–XIV в.)

Сбирките от документи, свързани с българската средновековна държава и нейните институции, са аналогични като статут, типология и състав с тези, които се формират във Византия и европейските класически монархии през разглеждания период.

Известно е, че най-многобройните писмени паметници на нейната територия през периода VII–IX в. са монументалните «първобългарски» или «прабългарски» надписи върху колони, плочи и др. Тъй като те се изучават от научната дисциплина епиграфика, съответно се обозначават като «епиграфски паметници». В някои от тях се възпроизвеждат текстове на отделни официални документи. Досега са открити повече от сто епиграфски паметника на гръцки език. Само в два от тях текстът е на старобългарски език, но също е предаден с гръцки букви.

Въз основа на тяхното съдържание споменатите епиграфски паметници условно се разделят на седем групи: надписи с летописно съдържание; триумфални надписи; мирни договори и гранични надписи; военни надписи (заповеди, инвентарни списъци на въоръжения и др.); строителни надписи; възпоменателни и надгробни надписи; надписи върху различни предмети (чаши, печати и други, които съдържат прабългарски имена и титли)(1).

Чрез епиграфските паметници се възвеличават военни победи, териториални завоевания и други важни събития и дела, свързани с управлението на различните български средновековни владетели(2). Осъзнатото обществено въздействие и значението им са подчертани в заключителната част на «Търновския надпис» на кан Омуртаг (814–831): «Човек и когато добре живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил. А името на архонта е Омуртаг кан сюбиги. Нека бог да го удостои да преживее сто години»(3).

Трябва да се отбележи, че посочените първобългарски епиграфски паметници са проявление на една по-ранна писмена традиция от периода още на «Велика България» в района на Приазовието. Прабългарите, които през първата половина на VII в. вече са достигнали до държавността, познават политическото значение на административните актове, въпреки липсата на собствена писменост. Както съобщават византийските хронисти Теофан и Никифор, техният владетел Кубрат, който през 632 г. се обявил за независим, през 635 г. е провъзгласен от византийския император Ираклий за «патриций» — висока за времето си римо-византийска титла. Съюзът с Ираклий, основаващ се на конкретен договор в случая, респектира съседните народи и владетели. В резултат държавното обединение на прабългарите укрепва и се утвърждава в региона. След смъртта на Кубрат обаче (652–653) настъплението на идващите от изток хазари предизвиква неговото бързо разпадане. Наследникът на Кубрат — Бат Баян, заедно с хората си, признава властта на хазарския хан и му се подчинява. Останалите прабългари, предвождани от другите синове на Кубрат, напускат земите си и поемат в различни посоки. Две от преселническите вълни начело с Кубер и Аспарух достигат до византийските провинции на Балканите. Именно тук Аспарух (680–700) създава новата си държава. Независимо от етноезическите и религиозните различия с местните славяни, присъединили се към нея като федерати, се възпроизвеждат много от традициите и институциите на предишната държава на Кубрат.

Предполага се, че оригиналът на «Именник на българските ханове» — първият прабългарски летописен паметник, създаден на държавно равнище, също бил на гръцки език(4). Известно е, че в него са записани имената само на 13 владетели, започвайки с легендарните Авитохол и Ирник до Умар (766). Повечето от тях произхождат от рода Дуло. Хронологията на управлението им е обозначена съответно по календара на прабългарите. След създаването на българската държава текстът на Именника е изсечен вероятно и върху камък, като междувременно е допълван с имената на следващите владетели. По времето на княз Борис I Михаил (852–889, починал през 907) или при цар Симеон Велики (893–927) Именникът е преведен във връзка със създаването на българската средновековна книжнина. Чрез негови по-късни преписи, открити в Русия през XIX в., той е въведен в научно обращение(5).

Прабългарите донасят на Балканите и собствени писмени знаци — т. нар. «руни». Посоченият термин (runa — «тайна»), има скандинавски произход и се използва за обозначаването на най-древните писмени знаци на тези народи, които те традиционно поставяли върху различни предмети(6). Руните имат сакрално значение, но не са същинско писмо. По аналогия с тях първите писмени знаци на прабългарите, които използвали главно при религиозните церемонии и приношения, също са наречени руни. Счита се, че те произхождат от тотемните знаци на отделните прабългарски родове, поради което били достояние само на жреците, кана и на неговите приближени. Впоследствие руни са открити у нас в някои археологически материали от IX в.

Сведения за кодифициране на българското средновековно законодателство, въпреки липсата все още на собствена писменост, се съдържат във византийския лексикон «Свидас», съставен през X в. В него се уточнява, че по времето на кан Крум (803–814) били създадени първите писмени закони(7). Чрез тях се регламентират единни правови норми и наказания за прабългарите и славяните, населяващи територията на новосъздадената обща държава. Този акт допринася за нейното по-нататъшно укрепване и развитие, включително и за формирането на българската народност.

Славяните имали свои писмени знаци. В съчинението на Черноризец Храбър «За буквите» се отбелязва, че най-напред те си служели с «черти и резки». Вероятно става въпрос за бройни и мерни единици, използвани за количества храни, преброяване на стада, обозначаване на разстояния и др.

След официалното покръстване, извършено от княз Борис I Михаил през 865 г., по-нататъшното развитие на държавността у нас се определя главно от споменатия Източен християнски държавен модел, олицетворяван от Византийската империя. Нейните културни традиции и административна практика оказват силно влияние при оформянето на съответните юридически актове и документи, както и на кодексите ни.

Според решенията на Преславски събор (893) писмеността, създадена от светите братя Кирил и Методий и донесена и разпространена в българските земи от техните ученици, е провъзгласена за официална. Това означава, че административните документи, включително и епиграфските паметници, и литературните произведения, вече трябвало да се пишат или превеждат на български език. Чуждестранната кореспонденция на владетелите ни обаче, адресирана до други владетели или първосвещеници в Константинопол и Рим, продължава да се води на гръцки език.

Основният писмовен материал в българската владетелска канцелария през разглеждания период е пергаментът, а формата на административните актове и на официалната кореспонденция — най-често свитъчна. Върху пергамент са и повечето от известните дарствени грамоти от периода на Второто българско Царство: Зографската грамота на цар Иван Александър от 1342 г., дадена на Зографския манастир в Света гора, с размери на пергаментния лист 63 х 36 см; Мрачката грамота на същия владетел от 1347 г. с размери на листа 58 х 34 см, която е дадена на манастира «Св. Никола», разположен в местността Мраката (Радомирско); Рилската грамота на цар Иван Шишман, дадена на Рилския манастир през 1378 г., текстът на която е с червено мастило и върху пергаментен лист с размери 130 х 22 см, и др.

За разлика от Рилската грамота, подписът на деспот Алексий Слав върху неговия сигилий (дарствен документ) от 1220 г., който е открит във Ватопедския манастир в Света гора, е с черно мастило. Текстът в случая обаче е на гръцки език. Печатът, който бил външно прикрепен с шнур, впоследствие е изгубен или откраднат.

Дарствените грамоти на българските царе са предназначени за тогавашните «царски манастири», които се ползвали с двойна юридическа защита. Според каноните на Източното православие, посочените манастири едновременно имали благословията на царя и на патриарха, но статутът им се провъзгласявал със специален владетелски акт.

В духа на християнския нравствен закон направените дарения в полза на църкви и манастири задължително са посветени на Бога. Средновековният християнски владетел, в това число и българският цар, като господар на цялата своя земя, имал власт да прехвърля правото си на собственост чрез официални дарения на други субекти, в случая на споменатите манастири, както и да им предоставя различни привилегии.

Трябва да се отбележи, че още през първата половина на XIII в. значително по-рано в сравнение със средновековните монархии в Западна Европа, за някои от българските царски грамоти като писмовен материал се използва хартия: Ватопедската грамота на цар Иван Асен II (1218–1241) от 1230 г. с размери на листа 33,3 х 24,4 см; Дубровнишката грамота на същия владетел — 24 х 14,5 см; Виргинската грамота на цар Константин Асен (1257–1277) от 1277 г. и с размери на листа 93 х 33 см, и др.

Текстът на Ватопедската грамота е с червено мастило. Дубровнишката грамота, както се пояснява в самия документ, е «владетелска повеля». Към този вид административни актове принадлежи и Венецианската грамота на цар Иван Александър от 1346–1347 г., с която се уточняват правата и митата, които трябвало да плащат венецианските търговци в черноморските ни пристанища.

Владетелските дарствени грамоти и повели традиционно били снабдени и с външно поставен шнур със златен печат (лат. chrysobolum от гр.), като основен техен реквизит. Първоначално те се издавали единствено от името на византийските василевси. С укрепването и териториалното разширяване на българското царство владетелите ни през периода XII–XIV в. също започват да издават хрисовули. Ето защо използваната в тях титулатурна формула е копие на съответната титулатура на византийските василевси, като при цар Иван Шишман тя добива своя окончателен вид.

Достоверността на отделните грамоти, респ. юридическата им сила, се гарантирала с владетелския златен печат, от който произлиза и наименованието им. Освен хрисовули или «златопечатници» са издавани и дарствени грамоти със сребърен печат — «аргировули», както и с оловен печат — «моливдовули».

В отделни хрисовули изрично се споменава съществуването на сбирка от официални документи към владетелската ни канцелария, респ. средновековен дворцов архив. Както се отбелязва в Мрачката грамота на цар Иван Александър (1331–1371), най-важните държавни актове били събрани и запазени, което му дало възможност да се запознае с тяхното съдържание: «... моето царство се изпълни от ревност от това слово и пожела да украси тези божествени църкви, знаейки, че е добре, както и прежните царе, обладатели на скиптъра на българското царство, украсиха и издадоха честни богоначертани писмена — избрани хрисовули, които бяха принесени и прочетени пред царството ми»(8). Повлиян от примера на предходниците си, цар Иван Александър също дал хрисовул на споменатия храм. Неговото дарение е много щедро за сравнително малкия манастир, който обаче се намирал в близост до тогавашната българо-сръбска граница. Чрез посочения хрисовул българският владетел заявява намеренията си да противостои на домогванията за политическа хегемония от страна на Стефан Душан в региона. Известно е, че през 1346 г. последният тържествено се обявява за «цар на сърби и гърци», а главата на Сръбската църква — архиепископ Йоаникий, е провъзгласен за патриарх.

Рилският хрисовул от 21 септември 1378 г. на цар Иван Шишман (1371–1393) също свидетелства, макар и косвено, за съществуването на архив към короната, както дворцовите архиви в западноевропейските монархии по същото време. Конкретният повод за предоставянето на неговото «златопечатно слово» е продиктуван от желанието му да възобнови спомена и всички дарения за манастира, свързан със «светия отец Иван Рилски», направени от страна на «светопочиналите първопрестолни царе на българския престол»(9). В случая те са уточнени по съхранените източници: «закон и предание». На практика не е възможно да се състави подобна сводна грамота без конкретни сведения за отделните дарения за Рилския манастир от всички предишни царе, започвайки с цар Асен I (1186–1196).

Освен в посочените хрисовули, сведения, потвърждаващи наличието на владетелски архив в един още по-ранен период, се съдържат и в кореспонденцията на цар Калоян (1197–1207) с папа Инокентий III (1198–1216): «На първо място ние като любим син искаме от нашата майка, Римската църква, царска корона и достойнство, според както са ги имали нашите стари императори. Както намираме записано в нашите книги, един е бил Петър (927–969), втори Самуил (980–1014), и други, които са ги предхождали по царуване»(10).

В отговора си папата любезно уведомява българския владетел, че специално наредил да се проучат отношенията на българите със Светия престол по съхранените регистри (Regesta Vaticana) за периода от пратеничеството на княз Борис I (Михаил) до папа Николай I (858–867) и понтификата на Адриан II (867–872) до февруари 870 г., когато българите официално признават върховенството на Константинополската патриаршия(11).

В следващите си писма до Рим Калоян отново пояснява, че черпи сведенията си от запазени стари книги, респ. от официални източници, намиращи се в двореца.

Получаваните от Рим послания, написани на латински език, затруднявали контактите с Римската църква. По този повод Калоян уведомява папа Инокентий III, че изпраща две момчета в Рим — Василий и Витлеем, които да изучат латинското писмо.

Българските средновековни книжовници наричали пергамента «хартия» или «кожа». Досега не е открит нито един образец на пергамент от «Златния век на българската литература». Най-ранните запазени ръкописи са от X в. Както е известно, Апостолическата библиотека на Ватикана притежава Асеманиевото евангелие, наречено на името на папския библиотекар Йосиф Асемани, който го открил през XVII в. в Йерусалим. Евангелието е написано на глаголица и върху пергамент. Едва през XIV в. при Цар Иван Александър са създадени отново няколко изключителни кодекса: Манасиевата хроника, 1345/1346 г., Лондонското четвероевангелие от 1356 г. и др.

Манасиевата хроника (206 л.) — «Ватиканският кодекс», всъщност е превод на съчинението на Константин Манасий, византийски писател от XII в. Авторовият разказ обаче е допълнен със сведения за събития, свързани с българската средновековна история и владетелите ни. Освен това 19 от общо 69–те прекрасно изработени художествени миниатюри, с които е украсен ръкописът, също са с български сюжети и образи.

Лондонското четвероевангелие е украсено още по-богато — с 350 миниатюри, които са копия от украсата също на по-ранен византийски ръкопис от XI в.

Въпреки предпочитанието към пергамента като писмовен материал, от XIII в. успоредно започва да се използва и хартия. През втората половина на XIV в. тя вече конкурира пергамента. По поръчка на цар Иван Александър през 1348 г. бил съставен т. нар. «Лаврентиев сборник», написан върху хартия. Автор на сборника, съдържащ разнообразни четива, е търновският монах Лаврентий, който ги подбрал само заради ползата, но и заради удоволствието да се четат.

Основният производител на хартия през средновековието е Италия, където още през XIII в. се създават първите мелници за производството й(12). От славянските държави най-рано тази технология усвояват поляците — през 1493 г., и чехите — през 1499 г. Европейската средновековна хартия се отличава с типичните си водни знаци, т. нар. «филиграни». Те представляват видими срещу светлината изображения в тъканта на отделните листове. Всеки производител имал свой собствен знак. С помощта на филиграните днес лесно може да се проследи пътят на средновековната хартия не само в Европа, но и на Изток. Ето защо те имат значение за датирането на ръкописи или документи, когато липсват някои от другите им основни реквизити.

Средновековната хартия в българските земи се набавя с посредничеството на Византия, но вносът и за целия Балкански регион се осъществява главно от Венеция, която използвала пристанището на Триест.

По стечение на неблагоприятни исторически обстоятелства — османското нашествие на Балканите, през 1393 г. е завладяно Търновското царство, а през 1396 г. същата съдба сполетява и Видинското царство. Техните територии с принадлежащото им население са насилствено присъединени към Османската империя. Войската й безмилостно ограбва и разрушава повечето български селища и християнски храмове. Оцелелите жители, които се опитват да оказват някаква съпротива срещу нашествениците, са отвеждани като роби. Писмените паметници — кодекси, документи, икони и други, най-често са унищожавани.

Мнозина книжовници и монаси намират спасение в съседни страни и продължават литературните си занимания. Те успяват да изнесат и някои от най-ценните ни ръкописи. По-късно част от тях или техни преписи са върнати обратно — най-често от молдовските духовни средища и Русия в манастирите в Света гора.

През XIX в. обаче отново започва унищожаване на оцелелите български средновековни ръкописи и документи, съхранявани в различни църкви и манастири в Балканския регион. Тези действия били в отговор на засилващата се борба на българите за постигане на църковна самостоятелност, извън юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Известно е, че през първата половина на XIX в. османските власти също започват да демонстрират враждебното си отношение към християнските паметници и символи. Конкретният повод е въстанието на гърците през 1821 г., което довело до поредния въоръжен конфликт с Русия през 1828 г. По силата на мирния договор от Кючюк Кайнарджа, подписан още през 1774 г., на Русия официално било признато правото да покровителства православното християнско население в Османската империя. Ето защо османските власти вземат мерки за ограничаване на нейното влияние в региона, включително и на засилващите се духовни и културни връзки с местното християнско население.

Все пак благодарение на усилията на редица български възрожденски дейци, както и на интереса на отделни чуждестранни дипломати и учени-слависти специално към оцелялото българско средновековно културно и историческо наследство, много от средновековните ни ръкописи и документи повторно били изнесени в чужбина. Техният път до съответните архиви, библиотеки и музеи, където те се съхраняват и понастоящем, бил доста дълъг и драматичен. Показателна в случая е историята на уникалното Лондонско четвероевангелие. След османското нашествие то било пренесено най-напред в молдовските земи, а по-късно попаднало в атонския манастир «Св. Павел». През 1837 г. «царското евангелие» било подарено на английския пътешественик и колекционер Робърт Кързън. По-късно той описва, как се сдобил с безценния ръкопис. Според него, «щедрият грък» (игуменът на манастира), очевидно, нехаел за съдбата на кодекса, както и за останалите подобни ръкописи, намиращи се в манастира.

3.2. Архиви през османотурския период в българската история

От края на XIV в. и в течение на следващите пет века историята на народа и земите ни е тясно преплетена с Османската империя. По-конкретно, през разглеждания период те са подвластни на нейната държавно-политическа и институционална система, законодателство, стопанство, религия, култура, кризи, опити за реформи и т. н. Социалният статус на българите през разглеждания период се регламентира от османското законодателство, подобно на всички останали етноси, които били завладени и насилствено присъединени към огромната империя. Както е известно, нейната военна инвазия и териториално разширяване продължават чак до XVII в. Ето защо в съвременните турски държавни архивни учреждения се намират документални свидетелства, отнасящи се за миналото на повече от 20 други държави. Те се появяват на политическата карта вследствие от развитието на отделните националноосвободителни движения и постоянните въоръжени конфликти, довели до разпадането на Османската империя. Сред тях са България, Египет, Саудитска Арабия, Ирак, Гърция, Кипър, Албания, Унгария и др.

3.2.1. Архиви в османската империя между ислямските традиции и модерността

Използването на писмени документи е характерно още за централноазиатската ислямска цивилизация през периода 1019–1299 г. Турскоислямската традиция отдава голяма почит към писаното слово, което закономерно води до появата на първите библиотеки и сбирки с документи. Най-ранните от тях се формират при турците в Средна Азия, а по-късно при уйгурските турци, а също и при анадолските селджуци. Трябва да се отбележи, че всички тези народи били достигнали в обществено-политическото си развитие до държавността.

След рухването на селджукската държава под нашествието на монголите, както и в резултат от спора между селджукските султани и латините за владеенето на византийските територии, се появява бейликът на Осман Гази (1258–1324). По-късно той официално е провъзгласен за създател на Османската империя, която на практика обединява в единна политическа рамка различни етноси — тюркоезично население, битуващо редом с гърци, арменци, перси, араби и др. По това време в Мала Азия живеят съвместно номади и земеделци, цивилизовано средиземноморско население, но и т. нар. «степни варвари», както християни и мюсюлмани, заедно с присъединилите се след кръстоносните походи латини. От тази гледна точка последвалите векове на османското господство, включително и на Балканите, са следствие от събитията, които се случват на Изток и на Запад през периода XIII–XIV в.

Светската и духовната власт при османците в духа на ислямските традиции също се олицетворяват от султана, като върховен религиозен водач на всички мюсюлмани(13). Според нормите на Корана(14) и Шериата(15), той притежава абсолютна власт, а османската държава е една типична абсолютистка теократична монархия в рамките на Източния ислямски средновековен държавен модел.

Османците възприемат ислямската религия и писмеността от арабите(16). Ето защо в повечето документи, създадени в резултат от дейността на османските държавни институции, са на турски език, но с арабско писмо, адаптирано към фонетичните му особености(17). В отделни случаи официалните писма, изпращани до техни васали или суверенни чуждестранни владетели, се пишели на арабски, персийски или дори на гръцки, италиански, унгарски и др.

Текстът в различните административни документи се изписва като едно изречение — без разредка между отделните думи и без препинателни знаци, но в хоризонтални редове и от ляво на дясно. Краят на всеки ред опира в последната дума от горния ред. Големината на оставяните «почетни пространства» зависи от ранга на съответния адресант (автор) и адресат (получател). Специално в документите, изпращани от султанската канцелария, текстът започва от средата на листа, като преди него задължително се изписва «султанската тугра» — личният знак на всеки султан под формата на монограм, но със значение на държавен герб върху официалните документи. Визуално туграта наподобява краснописна плетеница от собственото име на властващия султан, името на баща му и девиза «Винаги победител» (Музафер дайма).

Наличието на тугра е задължително за официалните документи. Самото й поставяне се извършва от специален служител в Султанския съвет (Divan-i humayun — «Диван-ъ Хюмаюн»). Това е т. нар. «нишанджи» или «тугракеш», който е пазител на султанския печат и на сборниците със султанските закони (кануни). Липсата на тугра в даден документ означава, че той всъщност е препис или само проект за документ.

Също от средата на листа започва текстът при писма, разменени между равни по ранг служители. При кореспонденция от по-висш до по-низш служител — началото му е над средата на дадения лист, а в противополжния случай — празното почетно пространство заема около 2/3 от него.

Известно е, че много от документите, издавани от името на султана или други висши служители, съгласно установената канцеларска практика, се разписвали от специално упълномощени за целта длъжностни лица.

Освен подписи като основни реквизити, официалните документи задължително притежават и печати — мокри, восъчни (от червен или черен восък), както и сухи печати. По форма те са различни — кръгли, елипсовидни или многоъгълни, както и по големина. Тя обаче не зависи от ранга на служителя, който е упълномощен да разписва дадения документ. Печатите се поставят до или непосредствено под подписите. Възможно е да са на гърба на документите — на мястото, където прозира подписът от лицевата страна на листа.

Използваните печати са административни или лични. Трябва да се отбележи, че административните печати придобиват по-широка употреба едва в началото на XIX в. Сравнително рядко се срещат султански печати, съдържащи съответната тугра.

Основният писмовен материал в многобройните османски канцеларии е хартията, която продължава да се доставя главно от Венеция. Преди употребата й тя се покривала със специална смес — «ахар». По този начин хартията не само се заздравявала, но й се придавал и допълнителен гланц, за да не се разтича мастилото при писане(18).

Обичайните листове хартия, използвани за документи, най-често са дълги и тесни, като ширината им варира от 11 до 33 см, а дължината — до три пъти по-голяма. Някои документи, предназначени за тържествени случаи или изпращани на чуждестранни владетели, са със значително по-големи размери — ширина до 1 м и дължина 3, а понякога и повече. Документите в отделните преписки се залепват един към друг. След това се навиват на руло, започвайки от долния край. Отделните рула се сплескват, след което се поставяли в копринени кесии.

Официалните документи, които се издават от името на султана — фермани, ирадета, берати и други, се съставят по установени образци. Известно е, че ферманите са укази, ирадетата — височайши заповеди, а бератите всъщност са традиционни заповеди относно назначения и предоставяне на владения, осигуряващи издръжка на многобройните служители — везири, бейлербейове, санджакбейове и др.(19) До втората половина на XIX в. всички видове административни документи и юридически актове са само ръкописни.

Според времето на създаването им, османотурските официални документи условно се разделят на две основни групи: документи от средата на XV в. до края на XVIII в.; и документи от XIX в. Почти не са оцелели документални свидетелства от по-ранния период, когато столици на империята били Бурса (от 1326 г.), и Одрин, чието завладяване е спорен въпрос в историографията. Приема се, че това е станало в периода 1361–1371 г., като е установено, че до 1365 г. султан Мурад I водел битки за укрепване на тогавашното си емирство в Анадола. В началото на XV в. повечето от най-ранните сбирки с документи, респ. архиви, били унищожени при нахлуването в региона на войските на Тамерлан и последвалата политическа криза.

След завладяването на Константинопол през 1453 г. — събитие, което бележи края на Византийската империя, градът става столица на османската държава. По това време тя вече имала силно развит бюрократичен апарат. В християнските средновековни монархии посредници между съответния владетел и неговите поданици са представителите на наследствената аристокрация и висшия църковен клир. За разлика от тях, през целия период на съществуване на османската държава тази роля се изпълнява от централната и местната администрация(20).

Най-висшият служител, избиран и назначаван от султана, е «великият везир» (везир-и азам; садръ азам). В духа на източните традиции и ислямската религия при встъпването си в длъжност той получавал султанския златен печат във формата на пръстен и с гравирана върху него султанската тугра.

Великият везир оглавява институцията «Баб-ъ Асафи», по-късно «Баб-ъ Али», която българите през Възраждането ни наричали «Високата порта». Някои документи, издавани от негово име, са оформяни като султански актове и снабдени с тугра. На практика от името на великия везир се издавали документи по всички въпроси, свързани с управлението на държавата, но за целта той трябвало предварително да получи одобрение от султана или от Дивана, като висш държавен съвет или съвет на бейлербейовете.

По статут споменатият «Диван» е институция, която имала само съвещателни функции. Тя е типична за източните ислямски средновековни държави, а самият термин «диван» е от персийски произход. Членовете на Дивана в Османската империя се избирали и назначавали лично от султана. Първоначално той участвал в заседанията на Дивана, като изслушвал многобройните оплаквания и жалби, докладвани му от великия везир. А посоченият «нишанджи» поставял задължителната тугра и върху издаваните от Дивана държавни актове. Той извършвал и вписванията в държавните регистри по земевладението. Неговата дейност изисквала много добро познаване на светското законодателство — съществуващите «кануни», както и на свързаните с тях разпоредби.

Останалите членове на Дивана, които при назначаването си получавали почетната титла «везир», по правило оглавяват и отделните централни институции: Високата порта, Дефтерхането, войската и др. На практика дейността на Дивана се осигурява от постоянни канцеларии с техните служители, отговарящи за кореспонденцията с великия везир и двореца, съставянето на официалните актове, вписванията, свързани с държавните разходи и промените в системата на земевладението, и т. н.

От средата на XVIII в. Диванът и принадлежащата му администрация са прехвърлени във Високата порта, в резултат от което той загубва предишното си политическо влияние.

За централната финансова институция «Дефтерихакани» (дефтерхане) отговарял споменатият «башдефтердар» или «главен дефтердар». В тази институция се извършвали, както отбелязахме, всички регистрации по притежаването, прехвърлянето и даренията на покритите и непокритите недвижими имоти в Османската империя.

След поредното завладяване на нови територии и поданици чиновниците на Дефтерхането незабавно регистрирали всички земи, респ. ленни владения, както и местното население с притежаваното от отделните семейства имущество и категории обработвани земи. Социалният статус на подвластното население се определял на верска основа.

Регистрите, свързани със системата на османското земевладение, се съхранявали в Дефтерхането. Всички вписвания относно предоставянето на приходите от съответните ленни владения — «хасове», «зиамети» и «тимари», се извършвали от «нишанджията». Султанът, султанката-майка, синовете и другите членове на султанското семейство получавали приходи от отредените им за целта «хасове». От по-малки хасове се осигурявала издръжката на най-висшите по ранг служители на султана, сред които великият везир, главният дефтердар, членовете на Дивана, а на по-низшите служители се предоставяли «зиамети» или «тимари».

Известно е, че още от XIV в. съществуват две хазни: «хазине-и бируи» (държавна) и «хазине-и ендерун» (султанска или дворцова хазна).

Във връзка с дейността на Дефтерхането се създава огромна по обем и разнообразна документация. Координираща роля изпълнява канцеларията на секретаря на главния дефтердар, в която се получават и подготвят официалните писма, а също и всички фермани по финансовите въпроси. В този си вид Дефтерхането функционира до 1835 г., когато вследствие на предприетите административни реформи е преобразувано в Министерство на финансите.

Пръв помощник на султана по религиозните въпроси е «главният мюфтия», който е върховен духовен глава на мюсюлманите в Османската империя и член на Дивана. По административен ранг той се нареждал непосредствено след Великия везир.

От XVI в. той изпълнявал функциите и на върховен съдия, който издава т. нар. «фетви». Терминът «мюфти» етимологично е свързан с «фетва». В ислямското законодателство «фетва» е юридически термин, а по съдържание е разяснение, религиозен съвет или още тълкувание на казус, които имат задължителен характер. Фетвите се издават в отговор на зададен конкретен правен въпрос, за да не се допусне противоречие с шериата(21). На практика с помощта на фетви се узаконяват всички спорни от гледна точка на предписанията на исляма административни действия. Инициативите за издаване на фетви обаче са извън компетенциите на мюфтиите, като мюсюлмански религиозни сановници в Османската империя.

От края на XVII в. се утвърждава титулът «шейх-юл-ислям» (старейшина на исляма).

Както отбелязахме, голяма част от документите на централните институции задължително се изпращат за одобрение и в двореца Топкапъ — сарая на султана на брега на Мраморно море. С течение на времето там също се формира значителен архив, в който се съхранявали фермани, ирадета, договори, официална кореспонденция, летописи за победни битки, ръкописи и поетични творби на султаните и принцовете, документи, отнасящи се до финансови и военни въпроси и др. Повечето от тях са на турски език, а останалите на арабски, персийски и други езици. Тъй като те се съхранявали в съкровищницата на двореца, разположена в подземията му, условията не били подходящи, най-вече заради влагата. Ето защо с течение на времето много от тези документи били повредени или унищожени.

Понастоящем в архива на музея «Топкапъ» се намират повече от 12 000 документа, около 11 000 дефтера, документите на султанската хазна и др.(22)

Отделните документи в османската държава се наричат «еврак», а канцеларските дневници — «дефтери» (регистри): Ru, us defterleri — политически документи; Muhimme defterleri — дипломатически документи, и др. В тях се регистрират и вписват текстовете на всички документи в дадена канцелария по реда на тяхното получаване и изпращане(23).

Дневниците с решенията и заповедите, издавани от кадиите в местните съдилища, се наричат «сиджили». Кадията (кадъ), като съдия в шериатския съд, оглавява съдебната власт в определен район и едновременно изпълнява административни, финансови, политически и военни функции. По аналогия с посочените «дефтери», в техните сиджили се вписвали текстовете на ферманите или разпорежданията, изпращани от централната власт, след потвърждаване на достоверността им от кадията, до когото те били адресирани(24).

В отговор на пристигналите документи относно събирането на обичайните или извънредни данъци, за извършване на ремонти и строежи на крепости, пътища, административни сгради, както и за зареждане на съответните пътни станции с необходимите им провизии, кадиите изпращали до централните институции т. нар. «илями» — отчети.

Статутът и организацията на съществуващите архивни сбирки към отделните институции се променят през Танзимата — периода на административни реформи в Османската империя. Те са насочени към модернизиране на османската държава и обхващат периода между известния «Гюлхански хатишериф» от 1839 г. и «Хатихумаюна» от 1856 г. Най-застрашени от унищожаване по това време са архивите на Високата порта и Дефтерхането. Техните излезли от текуща употреба документи били нахвърляни в тесни влажни подземия, намиращи се в близост до административните им сгради.

В хода на административната реформа, проведена от великия везир Мустафа Решид паша на 28 септември 1846 г., той издава заповед за учредяването на държавно архивно учреждение — «Хазине-и Еврак» (Съкровищница на документи). Към него трябвало да се организира и библиотека, в която да бъдат събрани всички стари и ценни ръкописи по история, география, карти и др.

За целта започва строежът на нова сграда, специално предназначена за бъдещия държавен архив и библиотека. Изпълнението на проекта е възложено на италианския архитект Фоссати, който успял да завърши строежа през 1848 г.

С течение на времето към останалите централни институции също се концентрират значителни документални комплекси: Архив при Генералната дирекция на вакъфите, в който били събрани т. нар. «вакъфнамета» (документи за учредяване на вакъфи, които се съставяли в присъствието на кадии); Архив на шериатските сиджили (ser-i sicil); Архив на Генералната дирекция на тапиите и кадастрите (defteri hakaniye, tapu tahriri), намиращ ce в Анкара, и др.

Архивът на шериатските сиджили е основан през 1888/1889 г. от султан Абдул Хамид II, син на Абдул Меджид (1876–1909). В административно отношение архивът е подчинен на тогавашното Управление по религиозните въпроси, към което били предадени след официалното им закриване архивът и библиотеката на шейх-юл-исляма.

Първоначално новосъздаденият държавен архив е със статут на «Дирекция» към Високата порта. Скоро тя е преобразувана в Министерство на «Хазине-и Еврак». Към нея се създава и временна комисия, в състава на която са включени директорите на съответните канцеларии към Високата порта. Задачата й е да подготви правилник, регламентиращ по-нататъшния подбор за държавно съхраняване на ценните документи, намиращи се в отделните учрежденски архиви. Трябва да се отбележи, че именно по това време се появяват термините «Махзен-и Еврак» (Хранилище на документи) и «Мюстахфаз-ъ Еврак» (Пазител на документи).

През разглеждания период се полагат грижи и за опазването на исторически формиралите се сбирки от документи към местните институции. За целта са построени редица нови сгради: в Битоля през 1847 г., в Русе, във В. Търново, в Анкара през 1868 г. и др. Във В. Търново строежът на архивната сграда е поверен, както е известно, на прочутия в региона майстор-архитект Кольо Фичето.

Усилията за създаване на мрежа от специализирани архивни учреждения в Османската империя продължават и след Кримската война, но условията се променят. Балканските християнски народи, осъзнавайки своята историческа и културна идентичност, се борят за своето политическо освобождаване и възстановяване на държавността си. За успешното развитие на отделните националноосвободителни движения в региона допринасят редица фактори: перманентната задълбочаваща се криза в Османската империя, въпреки предприетите реформи, външната подкрепа за националноосвободителните движения, загубите във въоръжените конфликти, в основата на които са различни геополитически интереси, и др.

След създаването на Турската република държавната политика в областта на архивното дело се определя съобразно с новите принципи на управление и установените обществени отношения. През 1923 г. се учредява отдел към правителството, на който се възлага грижата първоначално за архивните документи само на Високата порта. Постепенно функциите му се разширяват, като по-късно се реорганизира в Дирекция за събирането, опазването и управлението на архивите не само от османския, но вече и от съвременния период.

В началото на 40–те години на XX в. сбирките от шериатски сиджили с правителствено разпореждане се разпределят между отделни музеи. Част от тях попадат в Етнографския музей в Анкара, други в музея «Дворец Топкапъ» в Истанбул, и т. н.(25)

На 10 октомври 1984 г. със Закон № 3056 за организация на министърпредседателството на Република Турция се създава Генерална дирекция на държавните архиви. Тя осъществява държавната политика в областта на архивното дело, която има за цел: «Събиране, оценяване и обработване на исторически, правни, управленски, икономически, научни документи и материали, които се отнасят за турската държава и живота на нацията; прилагайки филмирането, микрофилмирането и други техники за размножаването на единични екземпляри архивни материали; създаване на лаборатория за предотвратяването на тяхното похабяване; проследяване на всички новости в международната архивистика; предоставяне на важни архивни материали на учените в страната и чужбина»(26).

Към посочената дирекция функционират две управления: Управление на отделението на османските архиви със седалище в Истанбул и Управление на отделението на републиканския архив — в Анкара.

По силата на сключената през 1992 г. официална спогодба между Управлението на отделението на османските архиви в Истанбул и Главно управление на архивите в София се подписва договор за обмен на копия на документи под формата на микрофилми на османотурски документи, отнасящи се за българската история, както и на архивни свидетелства и ръкописи, намиращи се в българските архиви и представляващи интерес за турската държава.

По официални данни в Ориенталския отдел понастоящем се съхраняват около 328 обработени архивни фонда, респ. достъпни за използване, които се отнасят за периода XV до началото на XX в.(27) Те са формирани по географски признак и наброяват общо 1 000 000 листа, от които 30 000 са на арабски език. Повечето документи са предимно официални, което означава, че те са били издадени от султанската канцелария или от отделните министерства, както и от различните местни институции през разглеждания период. Ето защо запазените документи отразяват важни страни от политическата, културната и стопанската история на Османската империя, в частност и на българските земи, намиращи се в нейните граници. Колекцията от османотурски ръкописи включва 3800 тома и отделно около 2000 старопечатни книги на арабски, старотурски и персийски език. Посочените ръкописи и старопечатни книги са наследство от вакъфските библиотеки, създадени в земите ни по инициатива на представители на местните османотурски елити през XVIII и XIX в.(28) Отделните библиотеки се попълвали предимно чрез дарения. След Освобождението оцелелите книжни сбирки започват да се предават в новосъздадените библиотеки и музеи у нас, което осигурява по-нататъшното им опазване.

3.2.2. Български архивни сбирки през Възраждането

В контекста на националната ни история епохата на Българското възраждане (XVIII–XIX в.) се определя в съвременната ни историография като един сравнително закъснял преход от средновековието към Новото време, към буржоазния свят(29). В условията на османското владичество и епохата на европейските нации обаче този преход предизвиква съществени промени в цялостния стопански, демографски и културен облик на българската общност и териториите, които тя населява в границите на Османската империя. Формирането и укрепването на националната ни буржоазия и интелигенция създават необходимите духовни, стопански и политически предпоставки за просперитета и изявите на българското възрожденско общество. Новите прослойки не само инициират, но са и основният двигател на националноосвободителното ни движение. То включва борбите за новобългарска просвета и самостоятелна църква, а също за политическо освобождаване и възстановяване на българската държавност. Друг благоприятстващ фактор, особено през 30–те–70–те години на XIX в., е споменатият Танзимат, въпреки неговата хронологична ограниченост, както и на започнатите реформи.

За разлика от официалните османотурски документи от разглеждания период, документите и архивите от български произход се определят като «домашни извори». Те се създават в резултат от дейността на институциите, чрез които се реализира местното самоуправление, а също и на българските възрожденски организации или дейци. Условно всички тези документи могат да бъдат разделени на три групи: документи на българските институции в системата на традиционното османско местно самоуправление; документи на българските обществени организации (комитети, дружества, общества, читалища и др.), включително и сред емиграцията ни; документи и фондове от личен произход — на отделни възрожденски дейци, техните семейства или родове.

Местното самоуправление в османската държава, регламентирано от тогавашното законодателство, се реализира на практика чрез общините, еснафските организации и църквата(30). Както отбелязахме, Цариградската патриаршия е официалният представител на православните християни в Османската империя, в това число на българското християнско население до 1870 г., когато се учредява Българската екзархия. Ето защо църквата се явява като посредник за решаване на възникналите спорове между християни от съседни селища относно границите на принадлежащите им землища. Съдебните решения по тези случаи обаче се издават на турски език.

С въвеждането на «вилаетската организация» в османската държава през 1864 г., валията, управителят на дадения вилает (в см. провинция) назначава местен «диван» (меджлис)(31). А отделният вилает, като основна административно-териториална единица в османската държава, включва следните структури: санджак (област), начело със санджак бей(32); каза (околия) — с каймакам; нахия (сборна селска община) — с мюдюр, и кьой (село) — с мухтар (кмет).

В рамките на предоставените им права и административни компетенции посочените институции и изборни колегии, свързани с местното самоуправление, съставят и издават документи от вида на кръщелни, брачни, училищни свидетелства, договори за наемане на учители, брачни договори, завещания, дарения и др. Те най-често са оформяни по образец и върху предварително отпечатани бланки.

Все по-широкото използване на документите, като средство за управление и информационен източник в сферата на обществените отношения и в ежедневието на българската общност през разглеждания период, изисква конкретни знания и умения за водене на делова кореспонденция, както и за съставяне на различни видове документи. Става въпрос за документи, които се отнасят до социалния статус на българското население, поземлената собственост, наследствените права, имуществото, стопанската дейност, поддържането на делови или лични взаимоотношения, и др. Ето защо мнозина от известните ни възрожденски автори на учебна литература и просветни дейци, като Неофит Бозвели, Христаки Павлович, Сава Доброплодни и други, следвайки модела на достъпните им чуждестранни ръководства за кореспонденция (делова или частна), подготвят и отпечатват първите учебни пособия по документиране. В тях се съдържат примери за писане на жалби, а също на укорителни, приятелски, утешителни, заплашителни и други писма, както и образци на най-разпространените документи. Последните са предимно с търговски характер (полица, наричана «обвезателство за заем», разписка, фактура, квитанция, предбрачен договор, «завет» в см. на завещание, и т. н.)(33). Както отбелязва Христаки Павлович в предговора към своето ръководство: «Писмата са не само полезни, но и нуждни секому человеку... При том на днешния ден не веруват человеците толко думаемото, колко писуваемото»(34).

Въпреки различните наименования на споменатите пособия за обозначаването им през разглеждания период се утвърждава терминът «писмовник». Благодарение на тяхното сравнително широко разпространяване, представителите на националната ни интелигенция и буржоазия, в лицето най-вече на търговско-занаятчийското съсловие, създават един характерен епистоларен стил. Този стил е показателен за социалната и културната идентификация на отделните кореспонденти. Някои от българските възрожденци си правят и копия на писмата, преди да ги изпратят. Именно писмата служат като основно средство за комуникация по това време. Известно е, че в архивния фонд на Георги С. Раковски са запазени повече от 1300 писма, от които 1127 били получени от него през периода 1821–1867 г. От тях 876 са на български език, а останалите са написани на гръцки, турски, румънски, френски, полски, сръбски, руски и др.

Възрожденските ни дейци често кореспондират помежду си на гръцки език (Неофит Рилски, Райно Попович, Константин Фотинов, Григор Пърличев и др.). В тази връзка още през 20–те години на миналия век проф. Иван Шишманов обръща внимание, че техният гръцки епистоларен стил е по-изящен и съвършен в сравнение с писмата им на български език от същото време(35). Обяснението е, че новобългарският книжовен език, който бил в процес на формиране, разполага с доста по-бедна лексика от гръцкия език. А повечето от тях най-напред учат именно в гръцки училища. След това някои, между които Найден Геров, Стефан Богориди, Гаврил Кръстевич, успяват да продължат и завършат образованието си в Румъния, Русия, Цариград и др. Благодарение на придобития образователен ценз, както и заради личните им качества, впоследствие те са назначени в различни чуждестранни държавни институции. Документите, свързани с тяхната служебна дейност, са на съответния език — руски, турски, румънски, френски и т. н. В личната си кореспонденция обаче те са съпричастни главно към българските обществени проблеми и съответните усилия за решаването им. Същата ангажираност е характерна и за писмата на Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Георги С. Раковски, Васил Априлов, Сава Филаретов и др. Всички те проявяват интерес и при възможност подпомагат откриването на български училища, модернизирането на учебния процес и прилагането на съвременните методи за обучение, отпечатването и набавянето на български книги, учебници, помагала, вестници, списания и др.

Тази особеност изтъква и Д. Т. Страшимиров в предговора си към юбилейния сборник по случай 50–годишнината от смъртта на Васил Левски: «... освен това не притежаваме от големия организатор и Апостол на своя народ нито едно писмо от личен характер... Аз изобщо се съмнявам дали някога Левски е написал и един ред с частни подбуди»(36).

Освен «писмовници» с по-общо предназначение, през Възраждането се издават и ръководства, предназначени за водене на тогавашната търговска документация. Те обаче изцяло са съобразени с действащото османско законодателство от времето на Танзимата, като турските наименования на съответните документи са заменени с български термини(37).

Съгласно посочения закон, търговците са задължени да попълват специални тефтери, отразяващи извършваните от тях финансови операции. Собствени тефтери или протоколни книги започнали да водят и много от българските институции и обществени организации. В тях се вписвали съответните разходни документи и годишни отчети, издаваните удостоверения, договорите, текстовете на писмата и др.

При съставянето и оформянето на различните видове български възрожденски документи е налице стремеж за придържане не само към известните «писмовници», но също и към утвърдените вече образци в тогавашната административна практика.

Във връзка с широко разпространеното дарителство през Възраждането в полза на църкви, манастири, училища, читалища и други отделните настоятелства имали и свои летописни книги или «кондики» (гр. kontakion от kontos — кратък)(38). Според произхода им, кондиките са различни по вид — църковни, училищни, читалищни, на еснафски организации и др.

Относно даренията от страна на родолюбиви българи от чужбина, завещанията им задължително са оформяни и заверявани нотариално. За местните завещания е достатъчно да бъде документирана волята на дарителя в присъствието на свидетели, което гарантирало предаването на определените от него суми или имущество по предназначение.

Значителни средства за построяването и обзавеждането на училища, църкви и други даряват и местните еснафски организации. След Кримската война (1853–1856) финансовите възможности на българските търговци и занаятчии значително нарастват, за което свидетелстват направените от тях дарения, записани и в достигналите до нас кондики.

Повечето български възрожденски институции и организации имат собствени устави, наречени «регули», «нареди», «закони» и др. Чрез тях се регламентират правата и задълженията както на членовете им, така и на съответните изборни ръководства, редът за гласуване на решенията, начините за набиране на необходимите парични средства, контролът върху изразходване на общите средства, а също и наказанията за нарушаване на утвърдените правила.

Уставите на институциите, свързани с местното самоуправление, са съобразени с предоставените им от османското законодателство статут и административни компетенции. Що се отнася до програмите и уставите на българските политически организации особено сред емиграцията (Добродетелната дружина, Българският таен централен комитет, Българският революционен централен комитет, Гюргевският комитет, Българското централно благотворително общество и др.), те са подчинени единствено на целите и потребностите на конкретната им дейност.

Вследствие тенденцията за разширяване сферата на приложение и действие на местното самоуправление през Танзимата общините и еснафските организации, в които преобладавали българите като етнос, започват да надхвърлят предоставените им права и административни компетенции, особено с активизирането на националноосвободителното ни движение през 60–те и 70–те години на XIX в. В документите от това време — колективни протести (махзари), изложения, молби и други, адресирани до централните османски институции, Цариградската патриаршия, както и до чуждестранните дипломати, представители на Великите сили, вече се поставят конкретни искания за смяна на гръцки владици и назначаването на български архиереи. Също така открито се изразява недоволство срещу злоупотреби и насилия, извършвани системно от местните власти и църквата спрямо българското население, и т. н. Много от общините през 60–те години на XIX в. успяват да изпратят и да осигуряват необходимите финансови средства за дългогодишния престой на собствени делегати в Цариград, за да ги представляват официално в заключителния етап на борбата за самостоятелна българска църква. Това допринася за по-организирани протести и действия, които довеждат до учредяването на Българската екзархия.

Същевременно членовете и съмишлениците на българските политически организации, които водят борба срещу османското господство и за освобождаване, на практика са принудени да действат тайно от османските власти. Ето защо повечето им документи и печатни издания (вестници, брошури, прокламации и др.) са издавани и изпращани отвън, като се разпространяват само сред техните съмишленици. Подобни документи и материали представлявали заплаха не само за куриерите, разнасящи комитетската поща, но и за тези, за които са предназначени. Необходимостта от специални мерки за сигурност изисква използването на симпатично мастило(39), а също и на условни думи и изрази, както и на псевдоними в писмата. При липса на симпатично мастило, което струвало скъпо, тайните съобщения обикновено се шифровали с помощта на т. нар. «лозинка» — хартиен лист с произволно изрязани прозорчета. При налагането му върху съответното писмо в мрежата от прозорчета се откроявал само текстът на конкретното съобщение. При евентуално залавяне на писмото от османските власти без лозинката опасната информация не можела да бъде разкрита. За гарантиране на още по-голяма сигурност използваните лозинки предварително се разделяли на две части — едната се предавала на председателя или касиера на частния комитет, отговарящ за кореспонденцията и документите на организацията, а втората оставала у куриера, който разнасял комитетската поща.

В уставите на отделните възрожденски организации не само с политически характер, но и с културни или образователни и научни функции, се отбелязва и задължението, те да водят редовно «книжата» си.

При тогавашните условия обаче само някои от документите, свързани с националноосвободителните борби, имали шанс да оцелеят. Известно е, че касиерът на Орханийския частен комитет (в дн. Ботевград) Марин Николов преди арестуването му във връзка с обира на турската поща в Арабаконак успява да изгори всички документи, които съхранявал(40). По аналогичен начин са принудени да действат и други, застрашени от разкритията на Димитър Общи пред турския съд, дейци на вътрешната организация.

Споменатият обир, организиран самоволно от него, без знанието на Васил Левски, е с катастрофални последици за организацията. Последното пътуване на Апостола до Ловеч също е свързано с тези събития, както и с безпокойството му за съдбата на комитетския архив. В него се намирали важни за делото и същевременно опасни документи. Известно е, че посоченият архив, предвидливо зашит в самара на коня, с който Левски се придвижил от Ловеч до Къкринското ханче, случайно оцелява. Самият той обаче не успява да се спаси и е заловен от турците.

Мнозина от българските възрожденски дейци са убедени, че след време съхранените от тях документални свидетелства ще покажат на потомците, как са изпълнили дълга си към народа и отечеството. За грижовното отношение към личните архиви през разглеждания период допринася и засиленият обществен интерес към миналото. Този интерес не е случаен. Още Паисий Хилендарски със своята «История славянобългарская» доказва значението на българските средновековни документи и ръкописи като исторически извори. Неговият пример предизвиква силен обществен резонанс. В тази насока се открояват усилията на Георги С. Раковски, Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Петко P. Славейков, Васил Априлов и други, които също започват да издирват и събират колекции от стари ръкописни книги, монети, документални свидетелства и т. н. Покрай научните си интереси и занимания те започват да полагат грижи и за подредбата на личните си документи, респ. архиви. Ето защо повечето от намиращите се понастоящем в Българския исторически архив в Народната библиотека «Св. св. Кирил и Методий» в София възрожденски архивни документи и материали са предимно от личен произход и най-вече семейни или родови фондове.

Както отбелязахме, през първата половина на XIX в. българското средновековно книжовно и културно наследство привлича интереса и на първите чуждестранни изследователи. Възможностите обаче за издирване, събиране и публикуване на фрагментарно оцелелите ни писмени паметници, като предпоставка за научни изследвания по история, са ограничени. Липсват необходимите за целта специализирани институции — архиви, библиотеки и музеи, които в модерните европейски държави са основни хранилища на националната историческа памет. До Освобождението само малцина професионални историци, като възпитаници на чуждестранни университети, се занимават с изследвания по българска история — Спиридон Палаузов, Марин Дринов и др.

През 70–те години на XIX в. българските читалища, които са единствените културни и просветни организации през Възраждането, полагат началото на музейни и архивни сбирки. Усилията им в тази насока са подпомогнати от Марин Дринов. В известното си писмо от 7 август 1869 г., публикувано във в. «Македония», той споделя идеята си за необходимостта от по-системно издирване, записване и събиране на българските фолклорни и ръкописни паметници(41). Според него, с това трябва да се заемат именно съществуващите читалища, тъй като българите все още нямат научни дружества или академии, за разлика от други народи. За целта М. Дринов посочва и правила, по които трябва да се извършва събирането и записването на народни песни и приказки, а също и описанието на по-старите ръкописни паметници. Препоръчва всички подготвени материали да се изпращат на Цариградското читалище. След тяхното публикуване те ще послужат евентуално за бъдещи изследвания по история на българския език.

По същото време се аргументират предложения за необходимостта от създаване на музей за български и чужди старини. Според Иван Кършовски и Константин Иречек мястото на този музей е към Българското книжовно дружество (БКД) в Браила, учредено през 1869 г. Дружеството си поставя задача да организира архив не само за документите, свързани с конкретната му дейност, но и за събирането на документални свидетелства и материали, отнасящи се за българския език, словесност, история и др. В неговия Устав се предвижда изпратените ръкописи, документи и «други подобни знаменитости» да бъдат обособени в «старинний кабинет» към библиотеката(42). За да се популяризира идеята сред спомоществователите и членовете на дружеството, редовно започват да се публикуват на страниците на «Периодическо списание» (Псп) предоставените за целта на редакцията документи и материали, както и сведения за открити в чуждестранни хранилища български средновековни паметници. Широк отзвук предизвикват писмата на Марин Дринов — избран междувременно и за председател на БКД, които той изпраща от Италия до списанието през периода 1869–1870 г. В тях подробно описва откритите лично от него документи и ръкописи, отнасящи се за българската средновековна история, а също и за миналото на Балканския регион. Пребивавайки в различни градове в Италия, като частен учител в семейството на княгиня Е. М. Голицина, Дринов използва възможността да работи в редица архиви и библиотеки. Въпреки ограниченото време, с което разполагал, благодарение на съдействието от страна на руския историк Викентий В. Макушев той успява да проучи сравнително голям брой писмени паметници, които до момента били напълно неизвестни на специалистите. Сред тях са Търговският договор от 1387 г. между Иванко, син на деспот Добротица, и Генуезката република, Ватиканският препис на споменатата Манасиева хроника и др.(43)

След Руско-турската освободителна война от 1877–1878 г. и последвалото възстановяване на българската държава наследените архивни сбирки от епохата на Възраждането ни започват да се издирват и предават за по-нататъшно съхраняване в новосъздадените български библиотеки, музеи и др. Поради липса на специализирано архивно законодателство и на национални архивни учреждения у нас, за разлика от повечето европейски държави, най-голяма заслуга за опазването на възрожденското архивно наследство има Народната библиотека в София. Първите постъпления на архивни документи и материали са случайни. Известно е, че през 1879 г. й е предаден архивът на Учредителното събрание, което на 16. 04. 1879 г. приема Търновската конституция. Освен това, дарявайки на библиотеката личните си библиотеки или отделни ръкописни и старопечатни книги, възрожденските дейци предават и личните си архиви. В резултат в Народната библиотека в София постепенно се концентрират архивни колекции с документи и материали от Възраждането, както и с наследените от османската администрация архиви в освободените български територии.

Началото на Архива на Възраждането се поставя през 1881 г. Изпълнявайки завещанието на Любен Каравелов, съпругата и семейството му предават на Народната библиотека неговата лична библиотека заедно с архива му. В него се намирали и документи на Васил Левски, Кириак Цанков, Панайот Хитов и др. В тази връзка трябва да се отбележи, че в много от фондовете на възрожденските дейци също се срещат документи на други личности и дори на организации, с учредяването и дейността на които те били тясно свързани.

Със създаването на «Архивен отдел» през 1921 г. придобиването на архивни документи от страна на библиотеката е регламентирано. Както и в предходния период, възрожденските документи и материали продължават да постъпват главно чрез дарения. Понастоящем в Българския исторически архив към Ръкописно-документалния сектор на Народната библиотека «Св. св. Кирил и Методий» (НБКМ) се съхраняват над 1 400 000 документа. Съгласно съвременните методически изисквания, те са систематизирани, регистрирани и описани в 751 фонда от личен и обществен произход, 88 колекции и единични постъпления(44).

3.3. Формиране на националния ни документален и архивен ресурс (1878–1951 г.)

Непосредствено след Освобождението ни се полагат целенасочени усилия за регулиране дейността по документното осигуряване на управлението и социалните дейности, включително и организирането на учрежденски архиви. В досегашната специализирана литература обаче се обръща внимание предимно на неуспешните опити за създаване на държавни исторически архиви, които са функция именно на учрежденските архиви. Липсата на архивно законодателство, както и на държавни архивни учреждения, действително нанася непоправими щети на българското архивно наследство. Същевременно през периода 1878–1951 г. у нас се разработва необходимата законова и вътрешно-нормативна уредба, регламентираща процесите документосъставяне, документооборот и архивиране на учрежденско равнище на съвременната тогава административна документация. Това позволява обособяването в структурата на отделните държавни институции на учрежденски архиви. Процесът се прекъсва на следващото равнище — историческото архивиране, което осигурява формирането на националния архивен ресурс.

Известно е, че учрежденските архиви както в миналото, така и понастоящем, са само временни депа за предаване и съхраняване на излезлите от текуща употреба административни документи. След изтичане на предвидените от закона срокове за задължителното им учрежденско съхраняване периодично трябва да се извършва унищожаване на ненужните вече за дейността на дадената държавна институция документи. Същевременно документите, които представляват историческа ценност, задължително се предават за по-нататъшно съхраняване и използване в определените за целта държавни архивни учреждения. Чрез посочената селекция се осигурява системното попълване на националния архивен ресурс като част от историческата ни памет. Както отбелязахме, т. нар. «архивиране»: първи етап — на учрежденско равнище, и втори етап — с историческа цел, в повечето европейски държави започва да се регламентира още след края на XVIII в. във връзка с дейността на създадените сборни исторически архиви.

Тъй като до началото на 50–те години на XX в. у нас не се приема архивен закон и не се създава мрежа от специализирани държавни архиви, през разглеждания период не само продължава разпиляването на наследените архивни документи, но започва да се извършва унищожаване на съвременната документация, концентрирана в отделните учрежденски архиви. Още към края на XIX в. те се оказват препълнени със стари и ненужни за дейността на съответните институции «преписки» или «дела». Възникналата ситуация налага вземането на спешни мерки за унищожаване поне на част от тези документални масиви. Още през 1894 г. съществуващите проблеми са описани подробно в доклад на Министерството на финансите, изпратен на Министерския съвет. В отговор МС нарежда да бъде съставена една тричленна комисия със задача да проучи въпроса с унищожаването на т. нар. «непотребни книжа» в учрежденските архиви по места и да подготви подробен доклад(45).

На практика обаче не последвали никакви действия по повод направените в доклада препоръки, поради което заинтересуваните държавни институции продължават да сезират Министерския съвет за проблемите с натрупаните стари преписки в техните учрежденски архиви, които вече не им били необходими, но определено затруднявали дейността им.

През 1901 г. във връзка с доклад от министъра на Министерството на вътрешните работи и народното здраве МС отново разпорежда назначаването на тричленна комисия с аналогична задача, както през 1894 г.(46) Председател на комисията е д-р Димитър Минков, бивш главен секретар на Министерството на правосъдието, а по-късно прокурор на отделение при тогавашния Върховен касационен съд.

Работата на новата комисия е значително улеснена от предоставените й материали по извършените проверки от предишната комисия. В новия доклад, внесен в Министерския съвет през 1903 г., се обобщава, че: «...преди всичко у нас трябва да се основе Държавна архива по образеца на държавните архиви в другите цивилизовани страни. Тази архива трябва да бъде учреждение, подведомствено на Министерството на народното просвещение, което трябва и да подготви нужния законопроект за нейната организация и функциониране, след като вземе, разбира се, мнението на компетентните лица по разните ведомства. В закона за Държавната архива трябва да се предвидят правила както за запазването на ценните документи, така и за унищожението на непотребните книжа»(47).

По този начин още в началото на XX в. у нас на правителствено равнище е осъзната необходимостта от обвързване дейността на съществуващите вече учрежденски архиви със съответните държавни исторически архиви, които обаче все още не са създадени.

В следващите официални разпореждания относно критериите и реда за унищожаване на старите преписки в учрежденските архиви се съдържа изричната препоръка за предварително отделяне на ценните от историческа гледна точка документи като условие за извършване на процедурата.

Важна стъпка в тази насока е приемането през 1903 г. на Закона за унищожаване старите документи и книжа, проверени от Върховната сметна палата(48). Задълженията и отговорностите по всички процедури, свързани с унищожаване на документите с изтекли срокове за учрежденско съхраняване, се възлагат на тогавашната Върховна сметна палата и на Министерството на финансите. В закона се забранява унищожаването на документи с историческо значение, но не се уточнява по какви критерии те следва да бъдат разграничавани от останалите, респ. от неценните документи с временно справочно значение.

Унищожаването на съответните документи, предварително определени от Върховната сметна палата, се възлага на специална комисия, която се назначава от Министерството на финансите. На министъра на финансите се предоставя също правото, по своя преценка, да отлага унищожаването на някои от тази категория документи, които продължават да са необходими за дейността на министерството.

През същата година (1903) се утвърждават Правила за запазване и унищожаване на старите дела и книжа в архивите на съдебните учреждения(49). В тях се визират 21 вида актове и дела, които подлежат на запазване «на всегда», което означава, че те трябва да се изключат от списъка на документите, определени за унищожаване. В случая това са: делата и оригиналните актове за правото на собственост върху недвижими имоти, а също плановете и чертежите, които се отнасят до тези имоти; всички оригинални актове за прехвърляне правото на собственост върху недвижим имот; делата за насилствени действия и оскърбления против държавния глава и членовете на семейството му; делата за измяна и предателство; делата за метеж; делата за стълкновения, предизвикани от религиозна или национална вражда; делата за подбуждане населението към изселване от държавата; делата за подправяне на парични знаци и фалшифициране на официални документи, които представляват особена важност; публични завещания и т. н.

За всички останали съдебни дела и актове се посочват срокове за задължителното им учрежденско съхраняване, както следва: 20, 15, 10, 6 или 5 години след приключването на съответните преписки. Предвижда се унищожаването на делата с изтекли срокове да се извършва всяка година. За целта през м. януари трябва да се прави преглед на намиращите се дела в дадения учрежденски архив, за да се определи кои от тях ще се запазят и кои трябва да бъдат унищожени.

Както е известно, за извършените официални кампании по «прочистване на учрежденските архиви» в страната Министерският съвет издава няколко специални постановления: през 1926, 1932, 1934, 1939 и 1942 г.

Във връзка с подготвения през 1923 г. Проектозакон за унищожение на стари архивни документи и книжа при Българската народна банка е разпоредено той да бъде внесен в Министерския съвет, след като се разшири за всички учреждения(50). Намерението е да се разработи държавен норматив в тази област въз основа на този проектозакон. В него се предвижда унищожаването на делата с изтекли срокове за учрежденско съхраняване да се извършва системно — на всеки 5 години, като се обхваща период от най-малко 20 години назад от датата на последното постановление за унищожаването им. Пояснява се, че: «Унищожението на старите архивни документи и книжа ще има за начална дата 25. I. 1879 година», респ. преписките, които били регистрирани и предадени в архивите на БНБ и нейните поделения до 25 януари 1899 г.

Отново за унищожаването на определените документи се визира специално назначена комисия, състояща се от трима членове. Тя е с компетенции да определя вида на «книжата и документите», подлежащи на унищожаване, както и периода от време, за който се отнася съответната процедура.

Комисията е с право да предлага на ръководството на Българската народна банка запазване на някои от документите и архивните книжа с изтекли срокове за съхраняване, които обаче са с историческа ценност. Нейно задължение е и съставянето на съответния протокол за унищожените дела.

По аналогия с предложения модел в следващото Постановление на Министерския съвет от 19 април 1926 г. се разрешава назначаването при тогавашните министерства и дирекции на комисии по преглеждането на архивните им документи, регистрирани в отделните деловодства до 31 май 1918 г.(51) В тази връзка се разпорежда неценните документи да се предават на Държавната печатница, а тези с отчетно и историческо значение от вида на закони, наредби, преписки за развитието на учрежденията и други да се предадат на Народната библиотека в София.

Ангажирането на Народната библиотека със задължението да приема и съхранява исторически ценните архивни документи, създадени от дейността на българските държавни институции през разглеждания период, не е случайно. Както отбелязахме, още от създаването си, освен грижите по опазването на националното ни книжовно богатство, библиотеката започва да събира архивни документи и материали от епохата на Българското възраждане, както и османотурски документи. С обособяването на споменатия «Архивен отдел» в нейната структура, а също и с приемането на Закона за народната просвета през 1921 г., тя вече и официално започва да изпълнява функциите на държавен архив. Уговорката е, че това задължение е само до учредяването на въпросния архив.

В Правилника, утвърден през 1926 г., се регламентират статутът, структурата и дейността на Архивния й отдел: «Народната библиотека се грижи да събере, класифицира, проучи и постави на разположение на публиката за научни цели всички архиви с историческо и културно значение, а също и отделни исторически писма и документи по духовното и политическото възраждане на българския народ, както и по отношенията му със съседните и други народи»(52).

Уточнява се и какви могат да бъдат наследените от миналото или съвременните архивни документи, представляващи интерес за библиотеката като държавен архив: «Правителствени архиви, станали излишни за текущата служба на съответните учреждения; Архиви на български държавници, писатели, учени и други политически и обществени дейци; Ръкописи на по-видни починали български писатели, както и разни техни писма, коректури и книги с бележки, портрети и други подобни, които биха могли да свидетелстват било за творческия процес на писателя, било за характеризиране на неговата личност и дейност; Отделни архивни материали с историческо значение, като писма, автографи, портрети, печати и др.(53)».

Допълнителните компетенции, които се възлагат на Народната библиотека, свързани с формирането и опазването на националния ни архивен ресурс, на практика й отреждат ролята на национален архив. Трябва да се отбележи, че през разглеждания период сравнително по-голям е относителният дял на събраните архивни документи и материали, създадени до 1878 г. При липсата на архивно законодателство, което изрично да задължава държавните институции системно да предават ценните си документи в Народната библиотека, малка част от тях се възползват от предоставената им възможност. Това изисквало допълнителни средства и усилия от тяхна страна. По-лесно им било да продължат «прочистването» на учрежденските си архиви при поредната официална кампания.

Въпреки конкретните предписания и изисквания, държавата не е в състояние да контролира на практика унищожаването на неценните административни документи с изтекли срокове за учрежденско съхраняване. Ето защо Народната библиотека също не успява да компенсира дейността на липсващите специализирани държавни архивни учреждения. Те именно осигуряват на практика формирането, системното попълване, опазването и ефективното използване на националните исторически архиви.

Следващите постановления на Министерския съвет, отнасящи се до периодичното унищожаване на делата с изтекли срокове за учрежденско съхраняване в държавните институции, са идентични по съдържание и резултати. В тях се повтарят посочените изисквания и процедури от 1926 г., като се променя само датата на делата, които предстои да бъдат прегледани от назначените комисии за целта, за да се реши тяхната по-нататъшна съдба: неценните документи да се предоставят на Държавната печатница, а документите с историческа стойност евентуално да бъдат предадени в Народната библиотека.

С оглед необходимостта от уеднаквяване критериите за определяне ценността на документите с изтекли срокове за учрежденско съхраняване, както и да се осигури запазването на тези от тях, които са с историческо значение, през 1934 г. Министерският съвет уведомява министрите и ректора на Софийския университет за назначаването на поредната специална държавна комисия(54). Задачата и е да подготви Инструкция за ръководство при унищожаване на архивните документи в държавните учреждения. В състава й са включени професорите Спиридон Казанджиев, Петър Мутафчиев, Гаврил Кацаров, Стоян Романски и Георги Мутафов. По този повод Министерският съвет разпорежда, че до утвърждаването на новата инструкция, ведомствените комисии да не изпращат в Държавната печатница делата, които вече са определили за унищожаване.

На 28 май 1935 г. комисията представя доклада си в Министерския съвет, пояснявайки че работата й се оказала «трудна и бавна»(55). Направените констатации за липсата на какъвто и да е контрол върху действията на посочените ведомствени комисии, които до момента определяли на практика делата за унищожаване в отделните учрежденски архиви, се основават на конкретни факти, установени при извършените проверки. Според заключенията на комисията, в повечето министерства изобщо не се е вземало предвид историческото значение на документите, а предимно интересите им, както и на техните поделения. От своя страна те са се възползвали от възможността да се освободят от ненужните им вече стари преписки. В резултат досега са нанесени непоправими щети: в Министерството на вътрешните работи липсват всички архиви, регистрирани до 1900 г.; в Министерството на народното просвещение са унищожени докладите на първите окръжни училищни инспектори, в които се отразява състоянието на училищното ни дело непосредствено след Освобождението ни; в Министерството на финансите се допуска унищожаването на значителна част от архивите на Източна Румелия, пренесени след Съединението, и т. н.

В заключение комисията препоръчва незабавно да бъде приет архивен закон, а също и да се създаде специализирана административна служба, която да отговаря за опазването на исторически ценните документи, предавани в учрежденските ни архиви. В закона би трябвало да се конкретизира и кои архивни документи в отделните държавни институции следва отговорно да бъдат съхранени. Както се пояснява, това не може да се постигне без създаването на държавен архив. Въпреки че неговото начало е поставено в Народната библиотека, това не е достатъчно. Всичко, което е събрано досега в библиотеката, се дължи на лична инициатива или случайно, а не на «систематична и методична държавна грижа».

Към доклада са приложени списъци на архивните документи, които в бъдеще би трябвало да се съхраняват от отделните държавни институции, независимо от провежданите периодични кампании по унищожаването на делата с изтекли срокове за учрежденско съхраняване. Тези списъци са утвърдени на редовните заседания на комисията и с протоколи. Те се отнасят за документите в системата на Министерството на народното просвещение, Министерството на вътрешните работи и поделенията му, Министерството на правосъдието, Министерството на народното стопанство, Министерството на финансите и др.

Последното Постановление от 7 май 1942 г., свързано с прочистването на учрежденските архиви през разглеждания период, се отнася за преписките, заведени в деловодствата до 31 декември 1936 г. В Окръжно писмо на Министерството на финансите по повод изпълнението на посоченото постановление се пояснява, че навременното унищожаване на ненужните архиви в поделенията и структурите на министерството има за цел да подпомогне и службите за противовъздушна защита(56).

Във връзка с изпълнението на посоченото постановление в столичната община се издава заповед за предаване в «Градския архив на определените за унищожаване преписки». Архивът е открит през 1941 г., заедно с библиотека и музей към общината.

Възлагането на допълнителни задължения на други институции, които да приемат ценните от историческа гледна точка административни документи с изтекли срокове за учрежденско съхраняване, е едно компромисно решение, но то се оказва дългосрочно с всички произтичащи от него негативни последствия за формирането на пълноценен национален архивен ресурс. Основната причина е липсата на архивен закон, въпреки конкретните предложения, решения и подготвени законопроекти в тази област. Ето защо българската държава всъщност не разполага с необходимите правни основания за провеждането на адекватна политика по опазването на административните документи с историческо значение.

Освен в Народната библиотека, архивни сбирки се формират и към някои други институции. Със създаването на Българската академия на науките (БАН) през 1911 г. продължава попълването на нейния архив, чието начало се поставя, както споменахме, още от Българското книжовно дружество в Браила.

От 1914 г. започва да издирва и събира архивни документи и материали Военноисторическата комисия, организирана към Щаба на действащата армия. Задачата й е да събере архив, свързан с историята на Сръбско-българската война (1885), Балканските войни (1912–1913).

Исторически архиви под формата на сбирки от документи започват да създават също Пловдивската библиотека, Светият Синод на Българската православна църква, повечето музеи, читалища и археологически дружества в страната. Както е известно, тяхната основна дейност е с друга насоченост, поради което въпросните архивни колекции не се попълват системно. Освен това те не били регистрирани и описани според архивните правила, което на практика не позволява използването им като исторически извори.

В някаква степен наследените от миналото архивни документи и материали, създадени преди 1878 г., са обект на грижа от страна на държавата по линия на законодателството, отнасящо се до останалите културни и исторически паметници. През разглеждания период те се обозначават със събирателния термин «старини». Известно е, че повечето от оцелелите ни исторически паметници, включително и писмените свидетелства, след Освобождението ни се намират извън страната в чуждестранни библиотеки, музеи и архиви или са частно притежание. При това положение изобщо не е известно не само на отговорните държавни институции, но и на обществеността у нас, както и на специалистите, колко и какви археологически паметници, документални свидетелства и ръкописи са оцелели, и къде се намират, за да могат да се предприемат целенасочени действия за тяхното издирване, регистриране и проучване.

През 1888 г. се обнародват Временни правила за научните и книжовните предприятия, в които съществуващите у нас «старини» се обявяват за държавна собственост(57). Изрично се забранява тяхното изнасяне извън страната ни. Посочените правила са включени и в приетия през 1890 г. Закон за издирване на старини и за спомагане на научни и книжовни предприятия(58). Във връзка с опазването на националното ни културно и историческо наследство през 1911 г. се приема Закон за старините(59). Съгласно закона (чл. 2): «За старини се смятат паметници, документи и художествени произведения от най-старо време до Освобождението на България, които имат историческо, археологическо и палеонтологическо значение, като стари сгради и развалини, градища, калета (хисари), окопи, черкви, черковища и монастирища, джамии, безистени, чешми, водопроводи, мостове, друмове, могили, гробове, побити камъне и др. такива [...] За старини се смятат също [...] стари ръкописи, редки и ценни старопечатни произведения, гравюри, портрети [...]».

Изпълнението на закона се възлага на тогавашното Министерство на народното просвещение, което чрез управлението на народните музеи и библиотеки, както и чрез местните археологически дружества, училищните, административните и пограничните власти, в бъдеще трябва да упражнява надзора и грижата за запазване на старините (чл. 3).

За целта към министерството се създава Комисия за старините, която трябва да решава всички въпроси, свързани с издирването, запазването и поддържането на посочените старини. Също така се предвижда тя да се погрижи за тяхното регистриране в срок от една година.

В известна степен липсата на национални исторически архиви у нас и тяхната специфична научна комуникация през разглеждания период се компенсират от усилията, насочени към осигуряване на т. нар. «печатна изворова база» за изследванията по история. При тези условия документалните издания на практика са предпоставка за съответните проучвания. Независимо че документалните издания не съдържат анализ и обобщения, по своя гносеологичен статус те са едновременно част от изворовата база и от историческата книжнина.

Предварителното издирване, проучване и публикуване на писмените извори, в това число и на оцелелите ни документални свидетелства, спестяват ценно време на изследователите, особено във връзка с намиращите се в различните чуждестранни хранилища. Ето защо повечето български историци след Освобождението, сред които проф. Иван Шишманов, проф. Васил Златарски, проф. Петър Ников, проф. Петър Мутафчиев и други, са привърженици на идеята, че изворите за националната ни история трябва да бъдат издирени и публикувани в цялостен корпус. Разработените от тях конкретни програми за подготовката и осъществяването му са съобразени с най-добрите постижения в тогавашната европейска теория и практика. В методическо отношение се следва моделът на получилото всеобщо признание многотомно издание MONUMENTA GERMANIAE HISTORICA (MGH) — «Паметници за немската история»(60). Хронологичните граници на посочения корпус са V–XV в., а обемът му включва повече от 600 тома, които започват да се издават от средата на XIX в. и досега.

Предложение за подготвянето на аналогичен корпус у нас, наречен съответно: MONUMENTA BULGARIAE HISTORICA (MBH) прави П. Ников в своята встъпителна лекция: «Задачите на днешната българска историография», изнесена през 1920 г. Тя е организирана по случай избирането му за редовен доцент по история в тогавашния Историко-филологически факултет на Софийския университет(61). Авторът отбелязва, че: «Българската историческа наука се намира днес в периода на издирване, събиране и критическо издаване на историческите материали, значи, тъкмо пред онзи етап, в който отдавна са нагазили и в голяма степен вече преминали по-напредналите народи, и, без преодоляването на който не може да се мисли за истински напредък в историческата наука. Модерната история трябва да почива на факти, следователно тя трябва да започне преди всичко с тяхното установяване»(62).

Според проф. Ников, за разлика от другите европейски държави, които още през XIX в. си осигуряват необходимата печатна изворова база за изследванията по история, у нас публикаторската дейност остава неразвита. В резултат все още не са издирени, проучени и публикувани изворите за нито една епоха от националната ни история, нито за един отделен въпрос дори. Липсват и специалисти, поради което много от съществуващите документални издания изобщо не отговарят на утвърдените научни изисквания в тази област.

Той счита, че проблемите, свързани с «печатната изворова база» на българската историческа наука, могат да бъдат решени чрез подготвянето на цялостен корпус — MONUMENTA BULGARIAE HISTORICA, каквато идея е имал и проф. Константин Иречек още в края на XIX в.

В тази връзка през 1925 г. проф. Васил Златарски, който е председател на Българското историческо дружество (БИД), докладва пред редовното му годишно събрание, че той, заедно с Петър Мутафчиев и Петър Ников: «...вземат инициативата да подредят и подготвят за издаване паметниците за българската история в MONUMENTA B[ULGARIAE] H[ISTORICA]»(63). През следващата година пред участниците в годишното събрание на дружеството отново се потвърждава, че подготовката на корпуса продължава и е предстоящо в близко време отпечатването на първия том. През 1930 г. обаче се отбелязва лаконично, че издаването му се отлага, а през 1934 г. вече се предлага предвидените за корпуса 6700 лв. да бъдат използвани за други цели.

Подготовката и отпечатването на споменатия корпус се оказват невъзможна задача за БИД. Като обществена професионална организация дружеството не разполага с достатъчно финансови и научни ресурси за реализирането му.

Ново предложение за комплексно издирване и системно публикуване на писмените извори за националната ни история се обосновава през 1940 г. в един доклад, адресиран до тогавашния Историко-филологически клон на Българската академия на науките. Още през 1938 г. изготвянето му е възложено на специално избрана за целта комисия в състав: проф. Гаврил Кацаров, проф. Петър Ников и проф. Петър Мутафчиев.

Преди комисията да започне своята работа, проф. П. Ников се споминал. Докладът, както показва съдържанието на съхранения автограф в личния фонд на проф. П. Мутафчиев, е негово дело. Документът е подписан само от проф. Г. Кацаров, който е специалист в други области — археология и класически древности(64).

Според проф. Мутафчиев наложително е да се пристъпи към паралелно издаване всъщност на три корпуса с извори, свързани с различните епохи в българската история. С оглед специфичните особености на съответните писмени паметници, авторът предлага да се разграничи работата по публикуването на античните извори, средновековните и тези за най-новата ни история (до 1878 г.). По-нататък той разглежда само проблемите, свързани с публикуването на средновековните ни извори, тъй като собствените му научни интереси и проучвания са именно в тази област. Предлага бъдещото издание да включва пет тома, а хронологичните им граници да бъдат от времето: «... когато славяните и прабългарите излизат на историческата сцена и до началото на XV в., когато турското господство тук било напълно затвърдено»(65).

С оглед общоприетите методически изисквания в тогавашната чуждестранна практика и особено споменатия корпус MGH, той пояснява, че всеки един от публикуваните писмени паметници трябва да бъде снабден със сведения за неговия произход респ. автор, за всичките му налични варианти (преписи), както и за по-ранните му публикации, ако има такива. Проф. Мутафчиев е категоричен, че всички чуждоезични писмени паметници, свързани със средновековната ни история, би трябвало да се публикуват само в оригинал. Това изискване се дължи на убеждението му, че и най-добрият превод неизбежно съдържа интерпретацията на автора си. По негово мнение, славянските, гръцките (византийските) и латинските текстове, които ще се публикуват в корпуса, изобщо не се нуждаят от успоредни новобългарски преводи. Допуска обаче изключение за паметниците от източен произход (арабски, персийски, арменски и др.), тъй като по това време у нас липсват специалисти за работа с тях. Това обстоятелство налага те евентуално да бъдат публикувани и с преводи на български език. Известни колебания той има относно превода на паметниците на съответните старофренски, старонемски и другите европейски средновековни извори, представляващи интерес за българската история. Доколкото публикуването им с успоредни преводи противоречи на неговите представи, предлага да се проведе дискусия по въпроса.

Познавайки състоянието на изворовата база за българското средновековие, проф. Мутафчиев разграничава различни по сложност етапи в работата по подготовката на отделните томове. Той счита, че сравнително най-лесно и бързо биха могли да се публикуват българските писмени извори от вида на епиграфски паметници, дарствени грамоти, официална кореспонденция и други, които са запазени в оригинал. В случая те ще трябва само да бъдат разчетени. Значително по-сложно ще е публикуването на книжовните и агиографските паметници, които най-често са достигнали до нас в различни варианти (преписи). Това изисква тяхното предварително издирване и сравнително изследване, за да се определи най-достоверният източник на текста спрямо останалите варианти, независимо къде се съхраняват. Авторът допуска, че част от средновековните ни писмени паметници биха могли да бъдат издирени по техните публикации в известните чуждестранни средновековни корпуси. Останалите извори обаче ще трябва да се издирват, проучват и копират в различни хранилища извън страната, за което ще са необходими не само значителни финансови средства, но на практика и усилията на няколко поколения български историци.

Трябва да се отбележи, че повечето от идеите и методическите изисквания на проф. Мутафчиев се реализират по-късно в корпуса «Извори за българската история», издание на Института по история при БАН(66).

3.4. Изграждане на националната архивна система като централизиран модел

До 1951 г. у нас не се създават исторически архиви със статут на специализирани публични държавни институции, въпреки многобройните предложения, разработки и опити в тази насока. Причината е, че в следосвобожденската ни действителност оцелелите от миналото архивни документи нямат особено значение. Новосъздадената българска държава се стреми да се приобщи към модерния европейски свят, разграничавайки се от историческото наследство на Османската империя, която се идентифициpa предимно с предишната ни изостаналост. За разлика от периода на Възраждането, когато българските исторически свидетелства се издирват, събират и публикуват целенасочено като вдъхновяващ пример за пробуждане на националното ни самосъзнание в борбата за духовна и културна еманципация, а също и за извоюване на политическа независимост и възстановяване на българската държавност.

Ето защо създадената през 1951 г. национална архивна система в нормативно-методическо, организационно, технологично и кадрово отношение отразява закономерностите, спецификата и промените в развитието на общоисторическия процес у нас в хронологичните граници на съвременния период. От друга страна, извършващият се след 1989 г. преход от тоталитаризма към съвременните демократични ценности и пазарно стопанство изисква една адекватна периодизация и на историята на съвременното българско архивно дело. Много ясно вече се открояват два принципно различни етапа. Първият съвпада с времето на съществуване на тоталитарната държава и управление, и по-конкретно от 1951 г. до 1989 г. Вторият етап, през който започва споменатият преход, успоредно с усилията за присъединяване на страната ни към Европейския съюз и НАТО, логично поражда нови обществени очаквания и изисквания към дейността на съществуващите държавни архивни институции. Известно е, че наследената от предходния период архивна система в административно отношение е изградена като централизиран модел. Доколкото държавното управление запазва централизирания си характер, този модел очевидно ще продължи да функционира и в бъдеще. Държавните ни архиви обаче трябва да се реформират в съответствие с променените обществено-политически, стопански и технологични условия в съвременното информационно и гражданско общество, както и с оглед фактическото ни присъединяване от 1 януари 2007 г. към Европейския съюз.

3.4.1. Държавните архивни учреждения през тоталитарния период

Историята на съвременните български държавни архивни учреждения е сравнително кратка. Началото се поставя на 10 октомври 1951 г. с обнародването на известния Указ № 515 на тогавашния Президиум на Народното събрание за създаването на Държавен архивен фонд на страната (ДАФ) и мрежата от държавни архиви(67). В организационно отношение целенасочено се възпроизвежда, както отбелязахме, тогавашният съветски архивен модел. Той съответства на политическата парадигма и обществените отношения, присъщи на тоталитарния тип държава и управление, които се установяват у нас след края на Втората световна война. Дори понятието «Държавен архивен фонд» е заимствано от съветската архивна теория и практика. Изцяло съвпадат и съответните наименования на архивната ни служба: Архивно управление, а по-късно — Архивен отдел, към Министерството на вътрешните работи (1952–1961 г.); Архивен отдел към Министерството на просветата и културата (1961–1963 г.); Архивен отдел и отдел «Музеи, архиви и култура» към Комитета за наука, изкуство и култура (1963–1971 г.); Централно управление на архивите (ЦУА) към Министерството на информацията и съобщенията (1971–1976 г.); Главно управление на архивите (ГУА) към Министерския съвет (1977).

Терминът «Държавен архивен фонд» (в СССР «Государственный архивный фонд») всъщност е синоним на националното ни архивно богатство: «Държавният архивен фонд е съвкупност от ценни явни и поверителни документи, които са създадени от дейността на учрежденията, научните, стопанските, обществените и други организации, независимо от времето, мястото и начина на създаването им, и които се съхраняват от органите за управление на Държавния архивен фонд или се водят на отчет от тях»(68).

Новосъздадените държавни архиви се определят в съответните нормативни документи, като «органи за управление на ДАФ». Освен на тази категория архиви — централни и местни (окръжни), същите функции се възлагат и на някои други неархивни институции относно собствените им документи или събраните от тях в миналото архивни колекции, представляващи интерес за ДАФ. Това са т. нар. «ведомствени архиви с постоянен състав на документите», които, съгласно Закона за ДАФ от 1974 г. и Правилника за неговото прилагане (1975 г.), имат правото и задължението да съхраняват ценните си документи. Всички останали държавни институции, учреждения и организации като фондообразуватели на държавните архиви по закон са задължени да им предават периодично документите си, определени за постоянно запазване.

В състава на ДАФ се включват и документи, които са собственост на български граждани и на техни организации. Както се посочва още в Указ № 515 от 10 октомври 1951 г., това са документи от вида на частна кореспонденция, мемоари, дневници, ръкописи на научни и художествени произведения, чертежи, рисунки, снимки, кинофилми, записи и др.

Със Закона за ДАФ от 1974 г. се регламентира възможността за набавяне на документи или копия на документи от чуждестранни архиви и институти, които представляват интерес за националната ни история(69).

Като цяло документите в състава на Държавния архивен фонд, независимо чия собственост са били преди това, се обявяват за държавна собственост, което е основен постулат в архивното ни законодателство и в дейността на архивните учреждения през разглеждания период.

Още от самото начало ДАФ е замислен и организиран като една отворена система, която постоянно се попълва с различни по вид и исторически ценни документи, създадени не само в миналото, но и през съвременния период. Както отбелязахме, в архивните ни учреждения закономерно преобладава държавната административна документация под формата на фондове от учрежденски произход. Значително по-малко все още са документите от личен произход. Определено липсват и документите, които вече се създават в частната сфера, както и споменатите записи, свързани с потребностите на проучванията в областта на съвременната ни социална история.

Съгласно архивното ни законодателство, придобиването на този вид документи от страна на държавните архиви зависи от волята на техните създатели, в см. собственици, наследници или колекционери. Тя се изразява чрез завещание или доброволно дарение, както и чрез предоставянето им от тях за евентуално откупуване от страна на архивните учреждения. От средата на 70–те години на XX в. насам архивното ни законодателство зачита правото на собствениците за избор при предоставянето на притежавани от тях документи от личен произход, представляващи интерес за ДАФ.

От гледна точка възприетата периодизация на националната ни история до 1989 г. документите в състава на ДАФ и в държавните архиви — централни и местни, също се делят по епохи. По-конкретно, съвременните документи и фондове се обособяват в отделен комплекс за т. нар. «социалистическа епоха», а тези, които са били създадени преди това, се отнасят към комплексите за «капиталистическата» или «докапиталистическата» епоха. Хронологичната граница между съвременния и следосвобожденския период е 9 септември 1944 г.

Също така документите и фондовете, намиращи се в мрежата от държавни архиви, се разпределят и по комплекси с национално или регионално значение, както и в зависимост от начина на създаването им, според тяхната принадлежност към специфични отрасли и социални дейности, и др.

През 1951–1952 г. се създават първите два централни архива: Централен държавен исторически архив (ЦДИА) и Централен държавен архив на Народна република България (ЦДА на НРБ)(70). Обект на комплектуването, регистрирането, научно-техническата обработка, съхраняването и предоставянето за използване от централните архиви са документите и архивните фондове с национално значение, които са създадени от «учреждения, предприятия и организации» или лица през посочените исторически периоди: ЦДИА (1878–9 септември 1944 г.), а ЦДА на НРБ (след 9 септември 1944 г.).

През 1974 г. се учредява още един централен архив — Централен държавен технически архив (ЦДТА). Неговата задача е да: «... регистрира, комплектува, обработва, съхранява, отчита и предоставя за използване ценната техническа документация (проектопланова, конструкторска, технологическа, стандарти и нормали, патенти, документи по рационализаторските открития и изобретения и други) от явен и поверителен характер на учрежденията и организациите и на видни личности от национален мащаб за периода след 09. 09. 1944 г.»(71). Същите документи и фондове, създадени през периода 1878–1944 г., се съхраняват в ЦДИА.

Освен първите два централни държавни архива, през 1951–1952 г. се създават и 12 местни държавни архива. След 1959 г. в съответствие с новото административно-териториално деление на страната местни архиви се организират и в останалите окръжни центрове. Те са общо 27 на брой, в това число и «Софийският градски и окръжен държавен архив» (СГОДА). Местните архиви имат същите компетенции като централните архиви, но по отношение архивните фондове и документи с регионално значение, независимо от времето на създаването им и вида на документите(72).

В архивната мрежа, без да са административно подчинени на Главно управление на архивите, до 2000 г. функционират и 10 ведомствени архиви с постоянен състав на документите: Ръкописно-документалният център при Народната библиотека «Св. св. Кирил и Методий» за документи от времето на възникването на българската държава до 1878 г.; Научен архив на Българската академия на науките — за документи на Българското книжовно дружество и институтите, и сътрудниците на БАН; Дипломатически архив към Министерството на външните работи — за международните договори и външнополитическата документация, създадена в резултат от дейността на министерството; Архив на Министерството на вътрешните работи; Архив към Министерството на отбраната; Архив на Българската национална телевизия — за кино- и телевизионни филми, видеофилми и звукозаписи; Архив на Българското национално радио (Златният фонд); Архив на Националната филмотека — за българските филми и документацията по тяхното производство, за популяризиране на киноизкуството и кинематографичната култура у нас; Архив на Националната фотографска агенция; Геокартфонд в Агенцията по кадастъра — за геодезични, картографски и кадастрални документи. Тази категория държавни архиви са специализирани административни звена в структурата на съответните институции, поради което се осигуряват нормативно, финансово, щатно и като материално-техническа база от тях. Тъй като едновременно ведомствените архиви имат статут и на «органи за управление на Държавния архивен фонд», в методическо отношение се ръководят от Главно управление на архивите (от 2000 г. Държавна агенция «Архиви»).

Някои от тези архиви, които се създават още през следосвобожденския период, наследяват и собствен методически регламент относно технологията на архивната работа. Още през 1954 г. Народната библиотека обнародва първите си правила, отнасящи се до основните архивни процеси и дейности(73). Тези правила имат своето значение за развитието на постмодерната класическа българска архивна теория, методика и практика. До началото на 50–те години, когато се учредяват държавните ни архивни учреждения, в библиотеката вече са събрани значителен брой архивни свидетелства за по-ранните исторически периоди. На това основание Ръкописно-документалният център, който е наследник на предишния Архивен отдел, съхранява позициите и значението си на архив с национално значение за документите и фондовете от българското средновековие, османотурския период и Възраждането ни, но на практика придобива документи и от по-ново време.

През 60–те години на XX в. самостоятелен статут в административно отношение придобива и Научният архив на Българската академия на науките. Неговата история също предхожда създаването на държавните архивни учреждения у нас. Както отбелязахме, началото му се поставя с архивните сбирки още на Книжовното дружество в Браила и София (1882 г.), а също и на академията, която се учредява през 1911 г. През 1947 г. към Библиотеката на БАН се обособява Архивен отдел, който на следващата година става самостоятелно звено, а през 1949 г. е реорганизиран в Архивен институт. През 1960 г. институтът е прехвърлен към Президиума на БАН отново със статут на отдел — Архив на БАН. През 1973 г. посоченият отдел е включен в създадения Център за научна информация с Централна библиотека и Научен архив. Понастоящем в НА на БАН се съхраняват 402 архивни фонда: 153 на отделни академични звена и 249 от личен произход, свързани с дейността на видни членове на Книжовното дружество и на БАН. Освен посочените фондове в архива се намират 21 колекции и 61 частични постъпления(74).

През разглеждания период успоредно с мрежата от държавни и ведомствени архиви с постоянен състав на документите (3 централни архива, 27 окръжни и 10 ведомствени) се създават и функционират архивите на Българската комунистическа партия — Централният партиен архив и окръжните партийни архиви, които общо са 28 на брой. Техният статут и функции се определят изцяло от вътрешнопартийни правила(75). Ето защо през разглеждания период липсват официални сведения за фондовата им наличност, както и за информационната им система.

Достъпът до тях е ограничен не само по отношение на определени фондове и документи, но и чрез споменатата процедура, целяща предварителна селекция на читателите. Сред тях преобладават научните сътрудници на тогавашните партийни институти. За разлика от държавните архиви, издирването на документи по заявени теми от външни читатели се извършва задължително само от служители на партийните архиви, а не от самите читатели с помощта на съответните архивни справочници, каквато е практиката в мрежата от държавните архиви по същото време.

Оставайки извън архивното законодателство и без каквато и да е публична визия, партийният архивен комплекс през този период се използва главно за поръчкови изследвания. Известно е обаче, че именно в системата на партийните архиви се намират документите, отнасящи се до управленските решения във всички обществени сфери, включително и в областта на архивното дело, които се вземат по йерархията и в структурите на тогавашната партийно-държавна система. Ето защо съответните официални нормативни и административни актове всъщност се предшестват и са производни от конкретни партийни документи: решения на Политбюро на ЦК на БКП, резолюции на пленуми и конгреси, концепции, програми и др. Освен това именно партийните архиви разполагат и със сравнително най-модерната у нас по това време материално-техническа база, осигуряваща основните архивни процеси и дейности.

Чрез аналогична предварителна селекция на читателите през разглеждания период се ограничава и достъпът във ведомствените архиви на Министерството на вътрешните работи, Министерството на външните работи и Министерството на отбраната. Предишните български специални служби изпълняват специализирани функции и определени задачи в областта на външното разузнаване, контраразузнаване, икономическо разузнаване, военно контраразузнаване, идеологическа диверсия, следствие, безопасност и охрана, борба със «западното влияние и срещу ерозията на социализма» (Шесто управление), специални оперативно-технически дейности и др.

Техните документи и фондове, които са създадени и регистрирани през периода от 9 септември 1944 г. до 16 юли 1991 г., понастоящем се намират в служба «Информация и Архив» към Министерството на вътрешните работи. Извън посочените масиви са архивите, свързани с дейността на бившите Първо главно управление и Разузнавателно управление при Министерството на народната отбрана.

Според тогавашната нормативна уредба към посочените документи и архиви се прилага, както отбелязахме, специален режим на съхраняване и контрол на достъпа до тях. Трябва да се отбележи, че в повечето държави по света тези архиви също имат специален статут заради преобладаващите документи от категорията «класифицирана информация». Причината е, че въпросните документи са свързани с определени национални или политически интереси не само в миналото. Разликата обаче в сравнение с тоталитарните общества е, че механизмите, критериите и процедурите относно временното им засекретяване, както и редът за тяхното разсекретяване, след изтичане на определените законови срокове са публично оповестени и важат за всички граждани, които искат да ползват съответните документи.

Дейността на специалните служби в съвременните държави се осъществява на практика от предварително подбрани и професионално подготвени щатни служители — оперативни работници, и съответни средства — сътруднически апарат, и т. н. Към тази схема се придържат и посочените български специални служби. В архивите им преобладават две основни групи документи:

— общоразпоредителна документация, свързана с тяхната административно-управленска дейност, като част от държавната администрация;

— оперативна документация, влизаща в състава на т. нар. «Оперативен отчет».

Общоразпоредителната документация се систематизира и предава за съхраняване в т. нар. «Служебен архив», респ. учрежденски архив. За разлика от нея, оперативната документация, влизаща в състава на «Оперативния отчет», има специфична организация. Тя се обуславя от обстоятелството, че «Оперативният отчет» като основен информационен ресурс представлява изградена система за събиране, регистриране, съхраняване и предоставяне на сведения и данни за лица, свързани по някакъв начин с дейността на въпросните специални служби. Целта е да се осигури бърз и лесен достъп на оперативните служители до наличната информация за интересуващите ги лица.

В структурата на разглеждания «Оперативен отчет» по принцип влизат оперативните дела на сътрудническия апарат (лицата, привлечени към сътрудничество), а също и оперативните дела на лицата, определяни в миналото като «противници на социалистическата държава и социалистическата общност». След като приключи оперативното използване на посочените дела, те се предават за съхраняване в «Оперативния архив», който е структурна част на споменатия «Оперативен отчет».

В така организираната система «Оперативният архив», в който се съхраняват делата на «изключените от работа» или «замразените временно сътрудници», на практика запазва значението си като информационен източник за дейността на специалните служби за продължително време. Достъпът до документите в «Оперативния архив» е регламентиран в съответствие с тогавашната административна йерархия, доколкото въпросните документи са от категорията «строго секретни» и «секретни от особена важност». Това означава, че те са предназначени за ползване през указания период единствено за оперативни цели.

В областта на разузнавателната и контраразузнавателната дейност оперативните служители задължително работят под «прикритие», което е гаранция за успешното изпълнение на възлаганите им задачи. Тази им дейност се документира в «лични оперативни дела». Те не следва да се отъждествяват с «личните им кадрови дела», в които се съхраняват документите, отнасящи се само до тяхната професионална реализация — заповеди за назначения, повишения, наказания, поощрения, награди и справки, свързани с предварителното им проучване с оглед пригодността им за работа в специалните служби.

Изградената през периода 1951–1989 г. у нас национална архивна система е част от съществуващата тоталитарна държава и управление. Обслужвайки господстващата идеология и политиката на партията — държава, българските архивни учреждения изпълняват това, което се изисква и очаква от тях. Ето защо извършваните промени в нормативната уредба, структурата, статута и приоритетните им задачи се вземат от тогавашното партийно-държавно ръководство. Според Правилника за устройството, задачите и дейността на Главно управление на архивите от 1977 г., то е: «... държавен орган с функционална компетентност и с ранг на комитет при Министерския съвет, което провежда политиката на Българската комунистическа партия и на правителството в областта на архивното дело в HP България...»(76). Това означава, че вътрешните ресурси на архивната система, сред които професионалната квалификация на кадрите и комуникациите не се съобразяват с обществените очаквания и потребности относно достъпа и ефективното използване на архивните документи.

Същевременно в нормативно-методическо отношение се регламентират основните архивни процеси и дейности. Това позволява създаването на необходимата организация и осигуряване комплектуването на отделните държавни архивни учреждения с документи от техните фондообразуватели. Още първата генерация архивисти успява за сравнително кратко време да концентрира един значителен по обем архивен ресурс в мрежата от държавни архиви. Извършва се регистриране и обработване на повечето от приетите архивни фондове. Създават се необходимите архивни справочници, осигуряващи на практика използването им. В двете специализирани списания — «Известия на държавните архиви» и «Архивен преглед», редовно се публикуват теоретико-методически разработки на български архивисти по основните архивни проблеми. Отделно се публикуват пътеводители на архивите, описи на архивни фондове, тематични каталози и прегледи, сборници с документи и др. Своеобразно признание за постигнатото от съвременните български архиви равнище в теоретико-методическо и професионално отношение е тяхното приемане през 1959 г. за член на Международния съвет на архивите(77).

3.4.2. Българските архиви в прехода към демокрация

През периода на извършващия се преход от тоталитарната държава към съвременните демократични ценности и пазарна икономика реформите, насочени към наследената от предходния тоталитарен период архивна система, се извършват без предварително изяснени приоритети. Могат да се изтъкнат редица причини и да се намерят оправдания за възникналата криза, но като цяло нерешените проблеми в тази област отново са за сметка на всички граждани. Дълго продължаващата политика на изчакване лишава държавните ни архиви от възможност да защитават позициите и интересите си като специализирани публични институции. Крайно изостаналата материално-техническа база и остарялата нормативно-методическа уредба, отнасяща се до процесите документосъставяне, документооборот и архивиране, включително и за исторически цели, както и несъответстващата професионална квалификация на работещите в архивните учреждения специалисти, от гледна точка на съвременните информационни технологии и интелектуални комуникации, забавят неоправдано тяхното внедряване в архивната мрежа. Липсата на собствена стратегия за развитие в тази насока също допринася за изолирането им от постиженията на съвременната архивистика.

Всъщност отделни опити за реформи в държавните архиви се предприемат непрекъснато от началото на 90–те години и досега. Известно е, че по решение на Кръглата маса от 1990 г. бившите партийни архиви се предават в държавните архиви. По този начин се запази партийният архивен комплекс като исторически формирал се комплекс от документи, което има важно значение за научните изследвания по съвременна българска история.

През 1992 г. с Постановление № 268 на Министерския съвет: «За преобразуване на специализирани звена към Главното управление на архивите при Министерския съвет» предишните три Централни архива са обединени в един общ архив — Централен държавен архив към ГУА при МС. В състава му се включват и документите, получени от бившия Централен партиен архив. По този начин се коригира механично възпроизведената структура на споменатата съветска архивна система. Целта на извършената реорганизация е оптимизиране структурата на архивната мрежа, както и концентрация на фондовете и документите с национално значение от следосвобожденския и съвременния период.

Със споменатото ПМС се премахва съществуващата административна, финансова и материално-техническа зависимост на местните архиви от общинските управи. Всички техни въпроси, а не само методическото им ръководство, вече се решават само от Главно управление на архивите, с което се подобрява корелацията в управлението на националната архивна система.

В законодателно отношение още през м. януари 1993 г. се извършва парламентарна редакция на действащия Закон за Държавния архивен фонд. Премахнати са текстовете, които противоречат на Конституцията от 1991 г., като се добавят необходимите изменения относно неправомерно придобити в миналото документи от страна на държавните архиви: «Политическите партии, организации, юридически и физически лица, чиито архиви са били неправомерно включени в Държавния архивен фонд или конфискувани от държавата, или, които считат, че депозираните от тях документи се използват не според тяхната воля, имат право да изискват по съдебен ред връщането на тези документи»(78).

Съгласно Устройствения правилник на ГУА, утвърден през 2000 г., управлението получава статут на държавна агенция — ДА «Архиви», в системата на централната администрация, а местните архиви — съответно на териториални дирекции, подчинени на ГУА(79). Понастоящем такива дирекции функционират в 27 областни центрове, които съвпадат с бившите окръжни градове.

Също през 2000 г. Централният военен архив в гр. В. Търново, създаден през 1951 г. като ведомствен архив с постоянен състав на документите, е прехвърлен от Министерството на отбраната към държавните архиви със статут на «Дирекция» в структурата на ГУА. През същата година (2000) архивните фондове на закритата Национална фотографска агенция и на нейните териториални поделения се предават на държавните архиви.

С приемането през м. декември 2006 г. на Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия(80) се въвеждат и принципно нови правила, регулиращи достъпа на българските граждани, институции и организации до архивите на българските специални служби от предходния тоталитарен период.

Изпълнението на закона се възлага на комисия със статут на независим и постоянно действащ държавен орган, която осъществява политиката на Република България за разкриването, обявяването и съхраняването на документите на Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. Освен това се предвижда да бъде създаден нов централизиран архив за съответните документи и справочници, които всички държавни институции са задължени да предоставят на комисията, съгласно разпоредбите на закона(81). Определените обаче срокове за временно закрит достъп до документите от категорията «класифицирана информация» през указания период, както и понастоящем в Европейския съюз, са 75 години.

В тази връзка трябва да се отбележи, че Европейската комисия също има редица директиви, регламентиращи правилата за пряк достъп до административните документи на самия Европейски съюз, създавани от Европейския парламент, Европейския съвет и на комисията. Предвидени са обаче и някои временни ограничения, отнасящи се за три изключения. Те са определени от гледна точка основанията, утвърдените критерии за категориите «класифицирана информация» и процедурите за разсекретяване на съответните документи.

Към т. нар. «напълно закрити документи» се причисляват документите, свързани с обществената сигурност, отбраната, международните отношения, финансовата и икономическата политика, личните данни на гражданите. Към втората група, или т. нар. «забрана за достъп с оглед осигуряване защита на публичния интерес», се включват документи, свързани с търговски интереси, съдебни дела и правни консултации, а също инспекции, разследвания и одити. Към третата група се отнасят вътрешните документи, по които още не е взето решение, или съдържат становища за вътрешна употреба в процеса на предварителното обсъждане.

Всяка промяна в посочените условия за временно ограничен достъп до посочените видове класифицирани документи трябва да става само със знанието на създателя им, т. е. на съответния автор.

При попълването на бъдещия архив под егидата на посочената в разглеждания закон комисия неизбежно ще възникнат редица проблеми, тъй като се нарушава фундаменталният принцип в архивната теория и практика за единство и недробимост на исторически формиралите се архивни фондове и на техните комплекси, независимо от кого са били създадени в миналото. Освен това ще се затрудни дейността на сегашните специални служби, които трябва да предадат на новосъздадената комисия, респ. във визирания архив, съществена част от собствените си информационни масиви, без да е изчерпано все още оперативното значение на някои от документите и справочниците, намиращи се в тях. От друга страна, липсата на необходимата подзаконова уредба, регламентираща технологията на конкретната работа по предаването, преместването, съхраняването и използването на съответните архивни фондове и справочници към тях, поражда основателни опасения за нарушаване правата на българските граждани, които са обект на този закон. Изобщо не се коментират противоречията от гледна точка на споменатия Закон за защита на личните данни на българските граждани, както и европейските критерии и принципи, регулиращи достъпа до тях. Те се съдържат в приетата от Европейския съюз Директива за опазване на тези данни (в сила от 25 октомври 1998 г.), която е задължителна за всички негови членове(82).

Проблемите, свързани със съответната технология под формата на огромно количество електронни записи и онлайн транзакции, заедно с възможността в тези бази данни да се извършва търсене и извличане на информация, започват да се изясняват още в началото на 90–те години на миналия век. През 1992 г. професорът от Колумбийския университет Алън Уестин публикува списък от 10 направления за опазване на личните данни в информационното общество, повечето от които продължават да са актуални и досега: институциите да могат да използват лични данни само със съгласието на лицето; когато се събират лични данни, това да става в съответствие с публикувани правила за тяхното опазване; натрупването и ползването на лични данни да бъде регулирано от закон; кражбата и злоупотребата с лични данни да бъдат криминализирани, и др. Трябва да се отбележи, че съвременните федерални структури в САЩ — департаментите за търговия, за здравеопазване, за хуманитарни въпроси и труд, Федералната комисия по комуникации и Федералната комисия по телекомуникации, които имат права да събират лични данни, влизащи в обсега на тяхната дейност, носят отговорност и за тяхната защита с оглед интересите на съответното лице. Ето защо личната информация е предмет на редица други федерални закони, допълнени от постановления, съдебни решения, щатски закони, местни наредби и др.

Въпреки съществуващите различия в подходите в САЩ и ЕС за решаване на посочените проблеми, съществува вече законова основа за хуманно и отговорно събиране и съхраняване на лични данни.

На този фон извършените досега реформи в областта на българското архивно дело са насочени към осигуряване по-голяма концентрация на документалните свидетелства в националната ни архивна мрежа. Същевременно не трябва да се забравя, че именно политиката за «пълна централизация» в организацията на мрежата от държавни архивни учреждения в предходния тоталитарен период се оказа на практика невъзможна. В исторически аспект документите и архивите са такива, каквото е даденото общество, независимо от нормативната уредба, статута, типологията и възприетите принципи за управление на съответната национална архивна система.

При това положение архивната ни реформа ще трябва да продължи, но при изяснени приоритети и задачи. Най-неотложно е приемането на нов архивен закон, който ще позволи да се оптимизира архивната мрежа в организационно-структурно отношение. Необходимо е да се регламентира и редът за създаване на частни архиви у нас, а също и техният документален състав. Във всички случаи обаче източниците за попълването им трябва да са извън кръга на фондообразувателите на държавните архиви.Що се отнася за документите и фондовете от личен произход, определящо значение за тяхното по-нататъшно придобиване, съхраняване и използване ще продължава да има волеизявлението на собствениците и наследниците им. Независимо от конкретните решения, в архивното законодателство ще трябва да се предвиди тяхното задължително регистриране, за да се ограничи разпиляването, унищожаването и незаконната търговия с документалното ни наследство.

Раздел IV: Архивите и професията «архивист» в информационното общество

В началото на XXI в. все по-голяма част от съвременната административна документация се създава, разпространява и архивира в електронна форма. Информационните технологии и комуникации налагат преструктуриране и преобразуване не само на основните информационни ресурси на държавните архиви, но и на досегашната им дейност. Тя е насочена към осигуряване максимално широк, лесен и бърз достъп до архивните документи и справочници както за научнообразователните потребности, така и за различните информационни услуги, предоставяни на гражданите. Също така налице е тенденция за разширяване взаимодействието на архивните институции и обществото, особено връзката им с онези групи, сведения за които най-често липсват в официалните източници.

4.1. Международни архивни стратегии и политики

Отчитайки влиянието на съвременните информационни технологии върху развитието на архивната теория, методика и практика, архивната общност насочва усилията си към разработването и утвърждаването на единна стратегия за създаване на световно архивно пространство. Дигиталният обмен на документи и справочници за тях изисква използването на общоприети и съвместими формати. В тази връзка се използват стандарти, отнасящи се за архивното описание и справочните издания, сред които е и споменатият ISAD(G) — (Международен стандарт за архивно описание — Главен), който е създаден през 1993 г. и актуализиран през 2000 г. На XV международен конгрес на архивите, организиран във Виена през 2004 г., се представя и нова версия ISAAR (CPF) — (Международен стандарт за държавни документи (корпоративни органи, лица, родове), която е съобразена с ISAD(G).

Правилата в посочения изходен стандарт осигуряват съставянето на взаимносвързани, адекватни и точни описания. Те улесняват търсенето и обмена на информация за архивни документи. С помощта на ключови думи (данни) може да се осъществява свързване на описанията от различни архиви в една обединена информационна система. Като цяло стандартът е ориентиран към архивния фонд като основна отчетна и класификационна единица в архивите, в това число учрежденски и лични фондове. Той се отнася и за приравнените към архивния фонд групов архивен фонд, колекция, сбирки, частични постъпления, архивни единици, дела, документи, група документи или част от документ. Описанието на архивния фонд и отделните му съставни части се систематизират и в рамките на общо описание. То съответства на йерархията, в която са разположени описанията на различните части. Връзката между единиците, които са обект на описание, и дадено описание се осъществява чрез определени кодове.

В САЩ през 2000 г. е създаден първият интернет стандарт — EAD (Encode Archival Description), който унифицира структурата на текста на справочните издания. Той вече се използва и от някои европейски архиви. При осигуряване на интернет съвместимост конвертирането на справочните издания, които съществуват в електронна форма, се извършва автоматично.

През този период се налага решаване на проблемите, свързани с дигитализирането на намиращите се в архивите традиционни информационни комплекси. Посочената трансформация изисква сканиране и разпознаване на съдържащата се тях информация. В случая обработването на традиционните документи и текстове в електронен вид се извършва с помощта на програмите за оптическо разпознаване — OCR (Optical Character Recognition). Чрез получените изображения се осигурява съхраняване и използване в съвременен електронен формат на съответните документи и справочници.

Както подчертава проф. Франк Брейди от Великобритания: «Бъдещето на архивите е електронно». Той е председател на новосъздадената «Група на европейските архивисти» (ГЕА) към Европейската комисия, съгласно препоръката на Европейския съвет — (2005/835/СЕ).

Още на първата среща, организирана от ГЕА през м. април 2006 г. в Брюксел, в докладите и изказванията на участниците се акцентира върху проблемите, отнасящи се до електронните документи и бази данни, както и на необходимостта от осигуряване на максимално широк достъп до дигитализираните до момента информационни ресурси.

На форума присъстват представители на 25–те страни — членки на Европейския съюз. В работата му вземат участие и представители на основните европейски институции: Европейски парламент, Съвет на Европейския съюз, Европейска комисия, Съд на европейските общности, Европейски одитен съд.

Подчертава се, че приоритетно значение за дейността на ГЕА през периода 2006–2008 г. имат следните пет области: консервация на архивите и превенция за евентуални щети; засилване на интердисциплинарното сътрудничество на европейско ниво в областта на електронните документи и архиви; създаване и поддържане на портал в интернет, осигуряващ достъп до документите в европейските архиви; представяне на най-добрите практики във връзка с архивното законодателство в Европейската общност относно управлението на архивите и достъпа до тях; приемане на мерки за превенция срещу кражби на документи и архиви.

ГЕА има право да създава работни групи по всяка от тези области, като тяхната дейност се осъществява и координира главно по електронен път. Отделните работни групи трябва да представят докладите си в секретариата на ГЕА две седмици преди всяко пленарно заседание.

Според заключението в споменатата препоръка на Европейската комисия, не е възможно в дейността на съвременната администрация да отсъстват най-новите постижения на техниката. Основа на съвременното общуване са именно електронните документи. Ето защо въпросът за подпомагане действията на европейските правителства в управлението на електронните документи, създавани от техните държавни институции, предполага сътрудничество от страна на националните им държавни архиви.

Представителят на архивите на Великобритания — Иън Макфърлан, запознава присъстващите с постиженията на създадения преди 10 години DLM Forum (Форум «Управление на жизнения цикъл на документа»). Най-големият им успех е публикуването на известния Mo Req (Модел на изискванията за управление на електронните документи). Цялата информация по тази разработка е достъпна чрез интернет. Във връзка с разработения модел са осигурени софтуерни продукти, отнасящи се до отделните етапи от жизнения цикъл на документите. В момента се работи по създаването на софтуер, осигуряващ съхраняването и достъпа до електронните документи, които представляват историческа ценност. Чрез интернет се осъществява електронно сътрудничество по проекта между 27 държави и 39 организации, като финансирането му е от Европейската комисия.

Друга приоритетна насока в работата на архивистите в разширена Европа е сътрудничеството с библиотеките и музеите. Известно е, че документалното богатство на Европа, както и на света, постоянно е застрашено от природни бедствия, войни, пожари, човешка небрежност или злонамереност. Предотвратяването на всички тези опасности също се определя като обща задача. Обръща се специално внимание, че за осъществяване на европейското културно сътрудничество във връзка с архивните ресурси е необходимо те да бъдат дигитализирани, в това число осигуряване и на online (онлайн) достъп до тях, както и на дигитална защита.

Предвижда се в тази насока да се използва досегашният опит на библиотеките по създаването на отраслови и тематични портали. Те предоставят подбрани и класифицирани от експерти онлайн информационни ресурси. Споменатите портали най-често са предпочитани от учени — изследователи, които разчитат да извършат проучванията си или да получат необходимите справки бързо, лесно и качествено. По този начин се осъществява достъп до онлайн ресурси — от библиотечни каталози до пълнотекстови бази данни, електронни списания или метабази. В зависимост от желанието на всеки потребител съответно се генерира виртуална библиотека от различни информационни ресурси, която най-често е уникална като съдържание.

Полученият резултат е високоинтелектуален продукт, който като мрежов виртуален ресурс има не само информационен и навигационен, но и справочен, и систематизиращ характер(1). Ето защо се препоръчва националните архиви в Европейския съюз да подкрепят ефективно инициативата на 6–те дигитални библиотеки от 2005 г. Както е известно, тя има за цел разработването на обща програма за разширяване достъпа до европейското културно и историческо наследство, намиращо се в различни институции — библиотеки, музеи и архиви. За финансирането на утвърдения проект през следващите четири години са предвидени и осигурени 140 млн. евро.

През 2002 г. в Историческия факултет на Софийския университет «Св. Климент Охридски» започна работа по създаване на първата отраслова електронна библиотека по архивистика. Въпреки липсата на подкрепа и целеви средства, понастоящем чрез уеб-сайта на университета библиотеката предоставя онлайн над сто заглавия. Стремежът е да бъдат дигитализирани основните научни и справочни издания, както и нормативно-методическата литература, свързана с професионалното обучение в специалност «Архивистика и документалистика». Работата по попълването на библиотеката продължава, въпреки трудностите. Усилията са насочени към привличането за участие в проекта и на други висши училища, в които се организира професионално обучение по архивистика и документалистика.

Съвременните информационни технологии и научни комуникации намират приложение и при публикуването на писмените извори, в това число и документалните свидетелства. В резултат постоянно нараства броят на документалните издания и архивните справочници, базирани в интернет. При това все по-често се публикуват и документи върху технически носители — аудиовизуални, фонодокументи, кинодокументи и т. н., а не само традиционни текстови документи върху хартиен носител. Ето защо предишните ограничения относно организацията и управлението на достъпа до националните исторически архиви постепенно отпадат, което отговаря на очакванията и потребностите на гражданите в условията на информационното общество.

4.2. Българските държавни архиви в националното информационно пространство

Освен от утвърдените международни стратегии и стандарти за създаване на общо информационно архивно пространство, организацията и управлението на електронните документи и бази данни в отделните държави, както и развитието на националните им архивни институции, зависят също и от редица вътрешни фактори — национални приоритети, технологични възможности, традиции и др. Тази констатация се отнася и за дейността на съвременните български архиви. Засега обаче те липсват като участници в съвременните стратегии, отнасящи се за развитие на информационно общество у нас. Мрежата от държавни архиви изобщо не е включена в кръга от набелязаните участници и техните задачи. Това означава, че архивните ни институции не са предвидени в разпределението и усвояването на определените за целта финансови средства, квалификационни програми и др.

В Концепцията за развитие на информационното общество в Република България от 07. 10. 1999 г., в частта за услугите, които държавата трябва да предоставя на гражданите си, се пояснява: «Обществената услуга обслужва специфичните нужди от информация и комуникация в дадено общество, т. е. обществения интерес. Тя е особено подпомагана и защитавана от правителството и другите обществени институции в сферата на социалните услуги, обществената информация, образованието и здравеопазването».(2)

Сред обществените места, обозначени като «центрове на знанието», осигуряващи достъп до основните информационни услуги у нас, се визират библиотеки, читалища, училища, клубове и др. Липсват обаче държавните архиви, в които са концентрирани документалните ни ресурси.

Архивите не са посочени и в «Националната стратегия за създаване на електронно правителство», утвърдена през 2004 г.(3) В нея са уточнени услугите за гражданите, които държавните институции са задължени да извършват в съответствие с тяхното законодателно регламентирано право на достъп до публичната информация. Тъй като архивните ни учреждения, начело с Главно управление на архивите при Министерския съвет — (Държавна агенция «Архиви»), са част от държавната администрация, те също следва да са упоменати сред основните национални центрове за информационни услуги.

За да се осигури запазването на създаваните в сферата на управлението и държавната администрация електронни документи и различни бази данни с историческа ценност, през 2001 г. е направено, както отбелязахме, допълнение към Закона за Държавния архивен фонд. В резултат отделните държавни институции, бюджетни учреждения и общини като основни фондообразуватели на държавните архиви са задължени да съхраняват документите си, въведени върху технически носители, в това число и върху магнитни носители, за срок от 20 години след създаването им. Същевременно организацията, управлението и достъпът до съществуващите електронни документи и бази данни в държавната администрация и общинското самоуправление се регулират, както отбелязахме, чрез: Закона за електронния документ и електронния подпис; Закона за достъп до обществената информация; Закона за защита на класифицираната информация; Закона за защита на личните данни; Наредбата за задължителните общи условия за сигурност на автоматизираните информационни системи или мрежи, в които се създава, обработва, съхранява и пренася класифицирана информация, и т. н.

Изграждането на интегрални автоматизирани информационни системи, свързани със съвременното управление и административни услуги, осигурява възможност за електронен обмен на данни (Elektronic Date Interchange — EDI). При необходимост могат да се възпроизвеждат и разпространяват както цели документи, така и части от тях. Дигитализираните документални масиви обаче изискват по-надеждна дигитална защита и също регламентиран достъп до различните категории документи и бази данни в отделните държавни институции и бюджетни организации.

Както отбелязахме, българските държавни архиви значително изостават в нормативно и технологично отношение от държавната ни администрация относно организацията и архивирането на съвременните електронни документи и бази данни. Налице е и един друг парадокс. Все още представляващите интерес за държавните архиви електронни документи, определяни общо като «записи», задължително се дублират с текстови документи върху хартиен носител. Определените за държавно съхраняване традиционни документи засега се комплектуват на всеки 10 или 5 години в зависимост от значението на отделните фондообразуватели — национално или местно. Въпреки тази практика, техният електронен вариант задължително се съхранява от тези фондообразуватели в срок от 20 години след създаването им.

В основата на посоченото паралелно документиране, а оттук — и архивиране, са съществуващите колебания във връзка с надеждността на административните електронни документи. Все още в технологично отношение са възможни последващи корекции на съдържанието им, доколкото електронният подпис удостоверява авторството и акта на съставяне на дадения документ, но не и състоянието на съответния текст във времето на неговото изпращане, съгласуване или действие. Споменатата възможност не е основание за пренебрегване на ценните от историческа гледна точка електронни документи, които представляват интерес за държавните ни архивни учреждения. Известно е, че в законодателен аспект проблемите с юридическата сила на електронния документ у нас са решени с признаването валидността на електронния подпис като основен негов реквизит. От тази гледна точка повечето електронни документи вече са напълно равностойни на традиционните текстови документи върху хартиен носител.

Ситуацията с паралелното документиране и учрежденско архивиране се усложнява поради липсата на адекватна управленска рамка и стратегия за развитие на държавните ни архиви в условията на информационното общество. Както на държавно равнище, така и в системата на международните отношения, за някои видове официални документи изрично се изисква те да бъдат съставяни и оформяни в традиционен формат, въпреки съществуването на електронен вариант.

Създаваните у нас електронни документи до 2021 г. ще трябва да се съхраняват, както отбелязахме, от отделните фондообразуватели на държавните архиви, независимо от технологичните трудности и допълнителните бюджетни разходи. Предполага се, че през оставащите години (до 2021) националната ни архивна система ще успее да извърши необходимата организационно-методическа, технологична и кадрова подготовка, за да могат архивните учреждения да осигурят опазването и използването на съвременните електронни документи и бази данни, които представляват историческа ценност.

Под влияние на извършващите се промени в информационната инфраструктура на обществото традиционният модел на историческите архиви също се трансформира от стационарен към комуникационен. Възприетите рамкови програми на Европейския съюз в тази област са съобразени с новото поколение комуникации, насочени към активно, интерактивно и динамично взаимодействие с потребителите на ретроспективната документна информация. Еволюцията на реализираните чрез архивите специфични комуникации е закономерно отражение на навлизането на новото поколение информационни технологии в обществената практика. В резултат услугите, предоставяни от архивните учреждения на гражданите, се приближават все повече към съобщителния и нематериален вид услуги, което е характерно за съвременните комуникации. Участвайки в осъществяване правото на информация за всеки гражданин, историческите архиви като част от държавната администрация се превръщат в активен медиатор и основен комуникационен център в обществото. Равнището на българските архиви отговаря на началния етап на технологичната революция, което означава, че засега те са доста далече от информационната инфраструктура на съвременното общество и развитието на новото поколение комуникации.

Решаването на съществуващите проблеми (нормативно-методически, организационни, технологични, кадрови и т. н.) би трябвало да е обвързано с Концепцията за създаване на информационно общество у нас, а също и със Стратегията за електронно правителство.

Споменатата стратегия има за цел да осигури предоставянето по електронен път на качествени, икономически ефективни и леснодостъпни административни услуги на гражданите и бизнеса. Също така се разширяват технологичните възможности на гражданите и бизнеса за пряко участие в държавното управление. Успоредно се създава организационна, комуникационна и информационна среда за ефективно и прозрачно функциониране на държавната администрация в съответствие с принципите, нормите и най-добрите практики на Европейския съюз. Съответните комуникации и услуги са в четири направления. Първото от тях: «Администрация — Граждани», включва съвременни интернет и интернет WEB базирани решения, съчетани с традиционните средства за осигуряване на широк достъп, които водят до качествени промени в условията на комуникиране и предоставяне на услуги за гражданите. Второто направление: «Администрация — Бизнес», обхваща съвременни решения, които оптимизират процесите и деловите отношения между администрацията и различните икономически субекти. Третото: «Администрация — Администрация», предвижда развитие на информационните технологии в национален и международен аспект с оглед на ефективното взаимодействие между различните административни равнища и структури. Четвъртото: «Вътрешноведомствена ефективност и ефикасност», отнасяща се до организиране и оптимизиране на бизнес процесите, на отношенията «Администрация — Служители», и на комуникациите в отделните административни структури.

Предвиденото поетапно реализиране на утвърдената национална стратегия за е-правителство ще осигури не само по-добри отношения на гражданите и бизнеса с правителството, но и все повече интерактивни услуги. В случая е подходящ като илюстрация официално откритият на 22 септември 2000 г. от тогавашния американски президент Бил Клинтън портал FirstGov. Неговото функциониране се основава на технология, която осъществява за по-малко от една четвърт от секундата търсене в 500 милиона документа, намиращи се в 27 милиона уебсайта(4). Служейки като отправна точка към широк спектър от услуги, посоченият портал позволява на американските граждани да проследяват движението на своите молби за помощ от социалното осигуряване, както и да получат съвет за закупуване на собствен дом или стартиране на бизнес проект. Същевременно те имат възможност да използват страницата, за да наблюдават изстрелването на космическа совалка, да извършат проучване в библиотеката на Конгреса и др. Представител на федералната агенция General Services Administration, която администрира на практика FirstGov, сполучливо сравнява намиращата се в «Мрежата правителствена информация» с много игли в копа сено, а разглеждания портал — с магнит, служещ на гражданите за намиране на тези игли.

Определенията за съвременни правителствени портали, свързани с националните е-правителства, визират пет възможни нива. Сравнително най-достъпни за гражданите са информацията и услугите, предоставяни от портал първо ниво. Второто ниво предлага и онлайн-сделки, осигуряващи регистрация на превозно средство, фирмени лицензи, плащане на данъци и на сметки. Порталът от трето ниво позволява на гражданите последователно да ползват услуги, без да се налага всеки път поредна легитимация. Този вид портали изискват сътрудничество между държавните институции и поделяне на съответните услуги, сред които легитимиране, сигурност, търсене и навигация. Много правителства вече са на първо ниво, а други наближават второ и трето. Що се отнася до нивата четири и пет, засега те съществуват в повечето случаи само като проекти.

Порталът на българската държавна администрация също ще осигурява възможност за търсене на документи, намиращи се в различни уеб-сайтове. Реализирайки утвърдената стратегия, българската държава ще отговори адекватно на постоянно нарастващите обществени изисквания и очаквания за максимално отворена комуникационна система и консултации, предназначени за всички граждани, както и за бизнеса.

Държавните архиви са заинтересувани да приведат своята дейност в съответствие с изискванията на утвърдената стратегия, въпреки сегашната си технологична и кадрова изостаналост. Те също ще трябва да се превърнат в съвременен комуникационен център и да предлагат регламентираните услуги, които да са достъпни не само през сайта на посоченото е-правителство, но и през съответния институционален сайт на архивите.

Що се отнася до научната комуникация, осъществявана от архивните учреждения, логично тя би трябвало да се основава на дигитализация първоначално на справочния апарат (архивни справочници по съдържанието и по отчета на архивните документи), както и на най-използваните от потребителите документални масиви. В тази насока представлява интерес дейността на създадения консорциум (лат. consortium — участие; обединение) на българските университетски библиотеки като част от посочения проект на 6–те най-големи библиотеки в Европейския съюз. Чрез него се осигурява съвместно използване на бази данни, включени в международния информационен пакет Science and Technology»: ProQuest, eBRARY, High Wire Press, Cambridge University Press и др.

Архивните учреждения също трябва да се включат чрез собствен портал към съществуващата национална информационна мрежа, който ще им осигури достъп и до международните архивни уеб-сайтове. Още повече че политиката на Европейския съюз в тази област е насочена, както отбелязахме, към разширяване достъпа до културното и историческото наследство, намиращо се в отделните архиви, библиотеки и музеи. Процесът на отваряне на европейските архиви към света е съпроводен с изграждане на телекомуникационни връзки между тях и осигуряване на достъп до интернет.Освен това съществуващите интегрирани архивни системи обхващат всички архивно-информационни процеси. Още на този етап редица чуждестранни архиви предоставят чрез справочниците си в електронна форма и в реално време чрез интернет достъп до съответните бази данни не само на вътрешни, но и на външни потребители. Активизиращият се международен архивен обмен изисква модернизиране на националната ни архивна система и осигуряване на широк достъп до нейните информационни ресурси не само за научни и образователни цели, но и за индивидуалните потребности на гражданите, а също и на бизнеса.

4.3. Архивното образование и професията «архивист»

Посочените промени под влияние на извършващите се трансформации на съществуващите документални и архивни ресурси, както и на информационната инфраструктура на съвременното общество, поставят нови изисквания и към професията «архивист». А това налага промяна в класическия модел на професионалното образование и квалификация по архивистика.

В исторически аспект неговото развитие започва с процеса на институционализиране на архивите в края на XVIII в. Известно е, че първата в света школа за подготовка на архивисти — Ecole des Chartes (Школа на хартите), се организира през 1821 г. във Франция. Успоредно с организирането на Националния архив и мрежата от департаментски архиви се осъзнава необходимостта от предварителна подготовка на архивисти-палеографи, които да заменят предишните ерудити. Именно с тази цел се учредява посочената Школа на хартите. Най-напред учебните занятия се водят в Националната библиотека (тогава Кралската библиотека) само от двама професори, които четат лекции по дипломатика, палеография и архивистика. Тъй като школата първоначално е сравнително скромно учебно заведение, много скоро тя почти преустановила дейността си.

По повод предприетата през 1846 г. реорганизация на френските архиви нейните задачи се обвързват с конкретните потребности на архивните учреждения от архивисти-специалисти. Съответно се увеличава броят на изучаваните дисциплини — романска филология, история на учрежденията във Франция, историческа география, канонично и средновековно право, средновековна археология, класификация на архивните документи и на ръкописите. Доколкото в тогавашните архиви преобладават средновековните архивни документи и ръкописи, учебното съдържание е ограничено в хронологичните рамки на средновековния период и методическия инструментариум на помощните исторически дисциплини.

През 1869 г. се въвежда 3–годишен курс на обучение за нейните курсисти и се утвърждава нов учебен план, в който се включват курсове по изворознание, френска палеография, история на държавното право. Специално лекциите по история на Франция се слушали в Сорбоната, като за бъдещите архивисти се предвиждал и задължителен стаж в Националния архив.

Всяка година в школата се приемали около 20 студенти. Те трябвало да имат завършено средно образование и да се състезават за обявените места с изпит. Успешно завършилите най-често постъпвали на работа в архивните учреждения, както и в музеите и библиотеките, където традиционно се съхранявали значителни архивни колекции.

През 1897 г. Школата на хартите получава статут на самостоятелен институт към Сорбоната. Освен архивисти и библиотекари с висше образование, в него започват да се подготвят и специалисти по история на Франция.

С Школата на хартите е свързано и най-ранното сведение за целенасочен интерес от българска страна към чуждестранното професионално обучение на архивисти и библиотекари. Става въпрос за доклад на Димитър Агура от 1905 г., който е командирован от тогавашното Министерство на народното просвещение в Париж със задача да се запознае на място с организацията на учебния процес и учебните програми в прочутата Ecole des Chartes(5). Предложенията на Агура доказват стремежа и намеренията у нас да бъдат възприети най-добрите европейски модели в областта на тогавашното професионално образование по архивистика. Според автора на разглеждания доклад, добре уреденото архивно и библиотечно дело във Франция е заслуга главно на подготвяните от института кадри. Ето защо той препоръчва на МНП Школата на хартите да се използва за обучението и на някои по-талантливи български младежи, избрали да изучават история, както и на двама-трима бъдещи специалисти по библиотечно и архивно дело.

Идеята за необходимостта от професионално образование по архивистика се обсъжда и на I Международен конгрес на библиотекарите и архивистите, проведен през 1910 г. в Брюксел. Известно е, че този форум е организиран по инициатива на Жозеф Кювлие — държавен архивист на Белгия и учредител на Асоциацията на белгийските архивисти и библиотекари. В много от изнесените доклади се разглеждат и въпроси, свързани със спецификата на архивната работа и професионалната квалификация на работещите в архивните учреждения специалисти. Това позволява да се откроят различията между професията «архивист» и тази на библиотекарите. Посоченото методическо ръководство на холандските архивисти Фейт, Фрюин и Мюлер за традиционните текстови документи върху хартиен носител, публикувано през 1898 г. и преведено на френски език от Кювлие и Анри Стейн, също допринася за уточняване спецификата на професията «архивист». Много бързо холандският учебник получава всеобщо признание като универсален стандарт в областта на класическата архивна теория, методика и практика.

Професионалните и моралните отговорности на архивистите не само в миналото, но и понастоящем, постепенно променят отношението на обществото към професията «архивист» и към необходимия стартов образователен ценз. Резултатите не закъсняват. Още през XIX в. в редица европейски държави се полагат основите на университетската архивистика като образователен модел, чрез който се осигурява необходимото стартово професионално обучение на бъдещите архивисти-специалисти. В останалите държави се осигуряват възможности за професионална подготовка и квалификация на работещите в архивите служители. За целта се организират различни курсове или обучение на място с помощта на по-опитни и доказали своите умения архивисти или университетски преподаватели. Националните архивни учреждения имат свои критерии, по които определят конкретната форма, времето на провеждането и вида на осигуряваната квалификация за служителите си, но зависят и от предоставяните им бюджетни средства за тази дейност.

В архивните закони на редица европейски държави (Холандия, Норвегия и други), които се приемат след края на Първата световна война, изрично се отбелязва изискването за професионално образование по архивистика, като предварително условие за назначаване на работа. Във Франция, както отбелязахме, професионалното образование по архивистика още от самото начало е задължително условие. В държавните архиви и институции с предимство се назначават успешно завършилите Школата на хартите, която заслужено и досега се ползва с признанието на едно от най-авторитетните професионални учебни заведения в света.

Нов етап в развитието на архивното образование във Франция бележи откритата през 1990 г. към Министерството на културата Ecole nationale du patrimoine (Школа за националното наследство), която е представител на «второто поколение висши професионални училища». Те надграждат подготовката и квалификацията на насочените към тях перспективни специалисти, на които предстои израстване в съответната администрация. Към същата категория се отнасят и Държавната административна школа (ENA), Държавната школа за библиотекари (ENB) и др. Техните програми са съобразени максимално с изискванията към съвременния френски държавен служител, който едновременно трябва да притежава управленски и научни знания в своята област(6).

Школата за националното наследство като държавно учебно заведение подготвя специалисти по археология, архивно и музейно дело, краезнание, опазване на историческите и архитектурните паметници и др. Обучението им е обвързано предимно с потребностите на управлението на централните и местните държавни институции, свързани с националното историческо и културно наследство. В школата се приемат и чуждестранни специализанти по утвърдените програми.

В учебния план по архивистика са включени различни профилирани курсове: «Управление на финансите», «Икономика на националното наследство», «Национално наследство и мултимедия», «Административно право», «Архивно законодателство», чуждестранни езици и др. Бъдещите директори на архиви се запознават и със стандартните изисквания и норми за строителство и обзавеждане на архивни сгради. На семинарните занятия курсистите се подготвят да съставят бюджети на департаментски архиви, да изчисляват разходите във връзка с издаването на различните видове архивни справочници или организирането на изложби и др. Сериозно внимание в процеса на обучение се отделя на задължителната практика — 3 месеца в мрежата на департаментските архиви и 1 месец в архив на министерство. По време на стажа си в определения архив всеки практикант се запознава на място с работата на дадения директор. По този начин той придобива цялостна представа за съвременните проблеми при управлението на персонала и бюджета, както и за ролята на архива в системата на останалите департаментски институции, свързани с историческата памет. Сравнително по-малко време се предвижда за работа с архивните документи. Акцентира се върху процеса на научно-техническата обработка на даден фонд или части от обединен фонд, включително и съставянето на съответния опис, който се прилага към изготвяния отчет за проведената практика.

Създаването на новите висши професионални школи, които на практика допълват съществуващите по-ранни класически школи, е оправдано. Школата на хартите, придържайки се към своите дълголетни традиции, подготвя хуманитаристи със сравнително тесен профил — палеографи, археографи, извороведи и т. н. Ето защо се счита, че нейните възпитаници вече не получават достатъчно съвременни юридически и икономически знания, необходими за решаването на специфичните управленски задачи относно съхраняването и използването на националното културно наследство в условията на пазарната икономика. Трябва да се отбележи, че същата констатация би могла да се направи за теоретичната подготовка в тази област, получавана в повечето от съвременните национални университети или висши приложни школи от т. нар. «първо поколение», включително и у нас. Професионалното образование на бъдещите специалисти в архивите, музеите и библиотеките в условията на съвременното информационно общество трябва да съответства в максимална степен на настъпилите технологични и социални промени. Те изискват допълване на класическия модел в областта на професионалното образование по архивистика с обучение по съвременен документален и архивен мениджмънт, както и по компютърна архивистика.

Още през втората половина на XIX в. френският модел за професионално образование по архивистика, олицетворяван от Школата на хартите, се възпроизвежда в редица школи за професионално обучение и подготовка на архивисти, които се създават в Германия, Италия, Австрия, Русия и др.(7)

За разлика от Франция, при назначаването на архивисти в Германия първоначално не се изисква специална подготовка. Новопостъпилите архивисти трябвало да имат висше образование по история или право, както и известни познания по палеография и дипломатика. Необходимата им професионална квалификация те придобиват с течение на времето в съответния архив под ръководството на утвърден специалист или в школата по архивистика в Мюнхен. Архивисти се обучават и в учредената през 1888 г. Марбургска школа, която през 1904 г. е преместена в Берлин, а по-късно е преименувана в Институт по архивистика и исторически науки. През 1949 г. в Марбург е основана нова школа за обучение и квалификация на архивисти — Archivschule(8).

Освен в професионални школи, обучението и професионалната квалификация на архивисти в Италия през разглеждания период също се осигурява чрез различни профилирани курсове. Някои от тях се организират в самите държавни архиви, а други към филологическите факултети в университетите в Милано, Падуа, Болоня и Неапол. Споменатата Ватиканска школа по архивистика и палеография, създадена през 1884 г., подготвя архивисти предимно за архивите на Католическата църква. Към предлаганите програми проявяват интерес и много медиевисти, сред които и акад. Иван Дуйчев през 30–те години на миналия век.

Повечето от традиционните учебни дисциплини в Школата на хартите се изучават дори в сегашния Историко-архивен институт към Руския държавен хуманитарен университет (РГГУ)(9). Посоченият институт е наследник на създадения през 1930 г Институт по архивознание (Институт архивоведения), който през 1932 г. е преименуван в Историко-архивен институт (Московский государственный историко-архивный институт — МГИАИ).

В предходния период за разпространяване постиженията на теоретичната архивистика и помощните исторически дисциплини допринасят създадените археологически институти — през 1876 г. в Санкт Петербург, а през 1908 г. в Москва. Освен това важно значение за професионалната квалификация на руските архивисти имат многобройните справочни издания на тогавашните министерства и учрежденски архиви(10).

По образеца на Школата на хартите се организира обучението на архивисти в създадения през 1856 г. Институт за изследвания по история при Виенския университет.

Първият курс за подготовка на архивисти в САЩ се провежда сравнително късно — през учебната 1938/1939 г. в университета «Колумбия» в Ню Йорк. Това се обяснява със значително забавилото се — едва през 1934 г., учредяване на Федералния архив на САЩ във Вашингтон като централно хранилище за документите на правителството.

У нас през периода 1958–2002 г. учебният план на споменатата специализация «Архивистика» също е повлиян в значителна степен от създадените традиции в тази област, въпреки неизбежното идеологизиране на висшето ни образование и науката през тоталитарния период. Същевременно от началото на 50–те години на миналия век в българските държавни архивни учреждения се осигуряват професионална подготовка и квалификация на служителите, които нямат предварително стартово образование по архивистика. Тя се поддържа предимно със собствени интелектуални ресурси и по изключение с университетски програми и преподаватели. В националното ни законодателство обаче няма изискване за образователен ценз по архивистика, дори за някои от ръководните длъжности в системата на държавните архиви.

В материалите на XII Международен конгрес на архивите, проведен в Канада през м. септември 1992 г., изрично се подчертава обаче необходимостта от предварително професионално образование за назначаваните в архивите специалисти, както и от системната квалификация на архивистите в архивните институции и държавната администрация. Под влияние на новите технологии, както отбелязахме, се трансформира не само видът на документите и архивите, но и комуникациите и услугите, предоставяни от архивните учреждения. Споменатата международна стратегия за развитие на архивните институции като част от държавно-административната структура и едновременно една от системите, осигуряващи опазването и използването на историческата памет във всяко общество, поставя принципно нови задачи в областта на професионалното образование и квалификация. Присъединяването на страната ни в Европейския съюз от 01. 01. 2007 г. предполага висок образователен ценз за съвременната «професия-архивист». У нас дълго време господства «правилото», че за да постъпиш на работа в държавните архивни учреждения или да заемеш ръководен пост в тази система, не е необходимо да си учил за архивист и особено да притежаваш научни степени и звания по съответния шифър. Подобно отношение към българското университетско архивно образование е не само неоправдано, но и засяга интересите на цялото ни общество. Съвременното университетско обучение, което се реализира чрез утвърдени академични форми и степени, задължително трябва да участва в този процес, каквито са чуждестранните традиции и практика.

Откритото пренебрегване постиженията на архивистиката като научна и учебна дисциплина увеличава дистанцията между двете основни направления — теория и практика. Не е случайно, че повечето от теоретичните изследвания по архивистика у нас са дело именно на университетски преподаватели. Държавните архиви имат своите задължения и приноси за разработване законовата и нормативно-методическата база на съвременното българско архивно дело. Посочените функционални различия не могат да оправдаят откъсването на архивите ни от постиженията и равнището на теоретичната архивистика като научно познание. Тъй като иновациите постоянно променят и усъвършенстват информационната инфраструктура и комуникации, на работещите в системата на българските държавни или учрежденски архиви се налага постоянно да повишават своята професионална квалификация. За тези от тях, които са с друго базово образование, а те засега преобладават, катедрата и в миналото, както и понастоящем, предлага различни програми за следдипломна специализация. В тях се включват курсове по основните дисциплини от областта на теоретичната архивистика и документалистика, включително и иновациите в съвременната компютърна архивистика. Форматът и хорариумът на отделните учебни дисциплини в този модул са съобразени с нормативите за задочно обучение в Софийския университет «Св. Климент Охридски».

4.4. Българската университетска архивистика като образователен модел

Най-значимото постижение в сравнително кратката история на българската университетска архивистика е откриването през 2002 г. на специалност «Архивистика и документалистика» в Историческия факултет на Софийския университет «Св. Климент Охридски». Мотивацията за този изключително задължаващ старт са примерът и усилията на цяла плеяда университетски преподаватели от втората половина на 50–те години на XX в., сред които акад. Иван Дуйчев, проф. Тодор Боров, доц. Мария Матеева и много други, допринесли за развитието и утвърждаването на българската архивистика като образователен модел в системата на съвременното българско висше образование. С откриването на специалност «Архивистика и документалистика» за първи път у нас се предприемат конкретни стъпки за осигуряване на легитимна диплома за завършено висше образование с хуманитарно-приложен профил и професионална квалификация: «Историк — архивист/документалист». Основната цел е да се подготвят необходимите за страната специалисти с висше образование, които професионално да решават проблемите, свързани с документалния и архивен мениджмънт в държавната администрация, местното самоуправление, националната архивна система, а също и в сферата на бизнеса, образованието, медиите, музеите, библиотеките, издателствата, неправителствените организации и т. н.

В учебния план на специалността са включени два блока дисциплини — исторически и профилирани, които са паритетно представени като хорариум и съотношения — задължителни, избираеми и факултативни. С предвидените исторически дисциплини се осигурява една по-качествена подготовка на бъдещите архивисти и документалисти. Те получават възможност за придобиване и на учителска правоспособност по история, което е допълнителен бонус за тяхната професионална и социална реализация. Що се отнася до т. нар. «профилирани» дисциплини, свързани с професионалното образование по архивистика и документалистика, при техния избор е търсен баланс между фундаменталните и допълващите ги дисциплини от сродни области. Освен курсове по история на архивите, архивна теория и методика, историческа документалистика, съвременни документи системи и учрежденски архиви, история на институциите в България и Европейския съюз, археография, се слушат лекции по история и организация на управлението, административно право, библиотекознание и библиография и др.

С приоритетно значение са всички направления в работата с електронните документи и архиви. В съответния специализиран модул «Компютърна архивистика» засега се изучава един общ теоретичен курс «Информационни технологии в архивите», който се допълва от приложни курсове: «Автоматизирани информационни системи в деловодството и архивните учреждения», «Електронни документи и архиви», «Архиви в интернет» и др.

В рамките на бакалавърската степен се организират 3 стажа на студентите в държавната администрация и архивите, които са част от учебния процес. По този начин бъдещите специалисти се запознават на място със съвременната организация на документите в администрацията и тяхното архивиране — учрежденско и историческо.

Годишно на специалността се отпускат 30 места по държавна поръчка за редовно обучение в бакалавърската степен и отделно — 10 бройки за редовно и задочно обучение в магистърската програма. Също така катедра «Архивистика и помощни исторически дисциплини» обучава докторанти и специализанти по шифъра на специалността.

Гаранция за нейното по-нататъшно развитие и утвърждаване са постиженията на предходната специализация «Архивистика» през периода 1952–2002 г. Тя, на свой ред, е наследник на първата специалност, открита още през учебната 1952–1953 г. в тогавашния Философско-исторически факултет на Софийския университет. Тази специалност обаче е просъществувала само за кратко време, след което е трансформирана в специализация.

Историята на университетското образование по архивистика е доста драматична. На 18 април 1952 г. е обнародвано споменатото Постановление № 344 на Министерския съвет: За организиране на Държавен архивен фонд и одобряване Правилника на Архивно управление към Министерството на вътрешните работи. Съответно Софийският университет се задължава да открие през учебната 1952–1953 г. 5–годишен курс за обучение на архивисти към специалност «История» при Философско-исторически факултет.

Известно е, че за това решение оказва влияние проведеното съвещание по проблемите и задачите на българското архивно дело в края на 1949 г., което се организира по инициатива на тогавашния Архивен институт при Българската академия на науките(11). Съхранените протоколи, дневници и официални писма в Научния архив на БАН позволяват да се проследи както сложният път на вземането на административни решения в структурите на академията по онова време, така и изказаните мнения и предложения относно принципите за организация и управление на бъдещите български архивни учреждения, както и необходимостта от специализирано университетско образование по архивистика. За обучение на архивисти у нас се визират две възможности — да се изпратят архивисти и историци, които да се запознаят на място с архивното дело в тогавашния Съветски съюз, а също да се ангажира и Софийският университет с подготовката на бъдещите ни архивисти.

Изпълнявайки посоченото правителствено разпореждане, Академичният съвет на Софийския университет на свое редовно заседание, проведено на 28 май 1952 г., взема решение за откриване на: «...нова специалност «Архивистика» във Философско-историческия факултет»(12). Тази специалност всъщност е прототипът на сегашната специалност «Архивистика и документалистика». Намеренията на ръководството на университета са да се заявят 50 бройки за прием на архивисти за предстоящата учебна година, които се отпускали от тогавашната Държавна планова комисия. Също така АС възлага на факултета да организира през есента и един шестмесечен курс за допълнително обучение по архивистика на специалисти с висше образование, пренасочени от други специалности.

Академичният съвет приема и учебен план на специалност «Архивистика», но с уговорката, че работата по него ще продължи(13). На следващото си заседание от 23 юни АС решава да бъде поканен като щатен преподавател по архивистика проф. Тодор Боров, който по това време е хоноруван професор във Филологическия факултет на Софийския университет(14).

На 3 декември 1952 г. Академичният съвет гласува предложение във връзка с решението на Философско-историческия факултет за обявяване на конкурс за завеждащ катедра «Архивистика»(15). След провеждането на конкурса с рецензенти проф. Александър Бурмов и проф. Димитър Косев на 29 април 1953 г. Академичният съвет одобрява избирането на проф. Тодор Боров за завеждащ катедра «Архивистика» при факултета.

С откриването на първата специалност «Архивистика» през учебната 1952–1953 г. започва на практика развитието на българската университетска архивистика като образователен модел. Първоначално в учебния план на специалността, както свидетелстват частично съхранените «Разписи на лекциите», фигурират само 4 дисциплини — «История и организация на архивното дело в СССР»; «Библиотекознание и библиография»; «История на стопанството в България» и «История на държавата и правото в България». Първите два курса били четени от проф. Тодор Боров, третият от акад. Жак Натан, а лекциите по история на държавата и правото — от проф. Михаил Андреев и проф. Васил Цонев.

Много скоро обаче Академичният съвет започва преструктуриране на специалности, факултети и катедри в университета, което е свързано с засилената идеологизация в сферата на образованието по това време. На 13 октомври 1954 г. в съответствие с решението за разделяне специалност «История» на 4 специализации: «История на България и на БКП»; «История на СССР и КПСС»; «Археология и музейно дело», се възлага подготвянето на писмено предложение за трансформиране на специалност «Архивистика» вече като специализация към историята. По този повод се закрива и катедра «Архивистика», а проф. Боров е утвърден за ръководител на катедрата по «Библиотекознание и библиография», към която първоначално се зачислява и новосъздадената специализация «Архивистика».

След 4 години — на 12 март 1958 г., Академичният съвет одобрява решение на Философско-историческия факултет за прехвърлянето на тази специализация към Катедрата по история на България, към която остава до 1972 г.(16) Освен това се обявяват два конкурса за щатни преподаватели: по теория и практика на архивното дело и по история на държавните учреждения. За асистент по архивистика е назначена Мария Матеева, която през 1969 г. се хабилитира като преподавател в тази област. А курсът лекции по история на държавните учреждения в България започва да се чете от проф. Иван Дерменджиев, преподавател в Юридическия факултет(17).

Привличането на М. Матеева, която през периода 1952–1958 г. е научен сътрудник в държавните архиви, допринася за утвърждаването и развитието на специализация «Архивистика». Ето защо тя е избрана за ръководител на създадената през 1972 г. катедра «Архивистика и помощни исторически дисциплини» в структурата на обособения по същото време Исторически факултет в Софийския университет. Освен студенти, в катедрата започват да се обучават в програмата за следдипломна специализация или различни квалификационни модули работещи в държавните и учрежденските архиви служители, а също и чуждестранни специализанти и докторанти.

Откритата през 2002 г. специалност «Архивистика и документалистика» предлага едно сравнително добро професионално обучение, което е съизмеримо със съвременните чуждестранни университетски образователни модели в тази област.

Заключение

През изминалите 55 години от създаването си българските държавни архиви се стремят да защитят своето място и да разширяват дейността си както в сферата на съвременното управление и социални дейности, така и на интелектуалните комуникации и услуги за гражданите.

Благодарение още на първата генерация архивисти, само за няколко десетилетия в националната ни архивна мрежа се концентрират значителни информационни ресурси — документални масиви и архивни справочници, улесняващи тяхното използване. Освен това започва комплектуване на документи и фондове от личен произход, без които информацията за миналото ни би била непълна, а историческата книжнина — доста скучна.

Успоредно с изграждането на архивната система в страната се създава и необходимата нормативно-методическа уредба, регламентираща формирането, системното попълване, опазването и използването на националния архивен ресурс. През 1982 г. въз основа на съществуващите 105 методически указания, отнасящи се до основните архивни процеси и технологията на архивната работа, се подготвя известният «Методически кодекс». По този начин за първи път се уеднаквяват принципите и изискванията, свързани с архивирането не само на традиционни текстови архивни документи върху хартиен носител, но и на документи върху технически носители, а също и за съставянето и отпечатването на различни видове архивни справочници, публикуването на архивни документи и т. н.

Въз основа на «Методическия кодекс» се съставя първият у нас «Речник на българската архивна терминология», снабден с терминологични приложения на английски, френски, немски и руски език.

Независимо от посочените резултати, в началото на XXI в. архивните учреждения и професията «архивист» си остават сравнително непознати и недооценени в българското общество като цяло. Причините за съществуващото пренебрежително отношение са свързани не само с наследената криза от предходния тоталитарен период, дължаща се на тяхната идеологизация, изкуствено засилена политическа роля, ограниченията на достъпа до архивните документи с цел манипулирането на определени исторически факти и събития, кадровия подбор и др. След 1989 г. българските държавни архивни учреждения не реагират адекватно и своевременно на извършващия се демократичен преход, а също и на трансформациите в световната и националната информационна инфраструктура. Те избират една подчертано изчаквателна позиция, която обаче задълбочава кризата им. В известна степен това се дължи и на обстоятелството, че поради характера на тяхната дейност, насочена към съхраняване и осигуряване използването на ценните от историческа гледна точка документални свидетелства, архивите са доста консервативни институции. Те получават определените документи от своите фондообразуватели след изтичане на съответните срокове за задължителното им учрежденско съхраняване. Ето защо историческите архиви зависят пряко от дейността на учрежденските архиви. Повечето от тях, както отбелязахме, на практика не функционират, а архивисти-специалисти изобщо липсват в щата на държавната администрация в отделните фондообразуватели.

Неоправданото забавяне приемането на нов архивен закон блокира актуализирането на цялата подзаконова нормативна уредба в тази област на архивното ни дело, както и хармонизирането на архивното ни законодателство и методика с европейските и световни принципи, стратегии, стандарти и изисквания.

Използвайки пропуските в наследеното законодателство, през последното десетилетие държавните ни архиви се насочват към сключването на граждански договори за извършване на допълнителни услуги чрез свои експерти, които са от компетенциите на експертните комисии и учрежденските архиви на фондообразувателите им. При тези условия повечето от протоколите и инвентарните описи на комплектуваните учрежденски фондове се утвърждават от същите служители или от техни колеги в държавните архиви. Остава без отговор въпросът: «Кой и как е контролирал качеството на тези обработки?». Чрез в. «Банкер» (бр. 8 от 24. 02.–02.03. 2007 г.) бяха обявени в публичното пространство «Архиварите, изкушени на ръба на закона», но проблемите си остават.

При упражняване на предвидения системен контрол върху дейността на учрежденските архиви от страна на държавните архиви, които им оказват методическа помощ при необходимост, всъщност не би трябвало да има натрупване на необработени фондове или да липсват експертни комисии, а също и бездействащи учрежденски архиви. Целенасочено обаче е създаден «омагьосан кръг», в който служители на държавните архиви през периода 2002–2006 г., както показват изнесените факти, едновременно са работили и по граждански договори в съответните фондообразуватели. Преди 2002 г., въпреки че тази практика е засвидетелствана от 1995 г., договори за извършените обработки липсват, а повечето от тези фондообразуватели отдавна са приватизирани или вече изобщо не съществуват. Във всички случаи обаче става въпрос за един доста спорен юридически казус от гледна точка на Закона за държавния служител. Приключилите през 2006 г. официални одити от страна на Министерството на финансите в системата на държавните архиви констатират «конфликт на интереси», но не посочват причините, довели на практика до масовото блокиране на учрежденските архиви у нас. В действителност повечето от тях са само формални административни структури, поради което и в бъдеще, вероятно, ще е необходима допълнителна обработка на техните фондове, за да могат да бъдат комплектувани от държавните архиви.

При възможността за обработване на учрежденски фондове срещу подобаващо допълнително заплащане цялостното обновление на българските архивни учреждения логично не е сред приоритетните задачи през разглеждания период. Реформата, целяща административно прехвърляне на някои от «ведомствените архиви с постоянен състав на документите» в системата на държавните архиви, не е добре подготвена. Ето защо след парламентарните избори през 2001 г. тя е преустановена също толкова неаргументирано, както и започва. В резултат нормативната уредба и статутът на останалите 8 «ведомствени архива с постоянен състав на документите» като органи за управление на ДАФ, респ. НАФ, са неизяснени в светлината на някои от новоприетите закони.

От средата на 90–те години на XX в. постоянно се отлага приемането на нов Закон за Националния архивен фонд и държавните архиви. Същевременно се обнародваха редица други закони, засягащи организацията и управлението на административните документи, защитата на класифицираната информация, достъпа до личните данни на гражданите, електронния подпис и т. н., които също изискват съгласуване с архивното ни законодателство. Още повече че при липсата на координация в тази област традиционното пространство на държавните архиви доста се стесни, заради отпадането на значителен брой фондообразуватели с приключване на процесите, свързани с извършените приватизация и реституция в страната.

През разглеждания период не се задейства изключително важният обществен коректив във връзка с провежданата държавна политика в областта на архивното ни дело чрез създаването на паралелни професионални сдружения и обществени структури, каквато е практиката в останалия цивилизован свят.

Главно управление на архивите и държавните архивни учреждения нямат стратегия за по-нататъшното си развитие и приоритети в условията на съвременното информационно и гражданско общество. Очевидно, не търпи повече отлагане решаването на проблемите, отнасящи се до историческото архивиране на масово създаваните и използвани съвременни електронни документи и бази данни.

Новата специалност «Архивистика и документалистика» се стреми да подготвя архивни кадри с висше образование, способни да се реализират професионално и социално в условията на конкурентна пазарна среда не само в страната, но вече и в границите на европейското политическо и културно пространство, в което професията «архивист» е традиционна и перспективна. За целта обаче е необходимо тя да бъде по-тясно обвързана с потребностите от специалисти със стартово професионално образование по архивистика за националната архивна система, държавната администрация, частния бизнес и др.

В началото на XXI в. архивите са изправени пред редица предизвикателства, произтичащи от темповете и мащабите на извършващите се промени в информационната инфраструктура на съвременното общество. Въпреки извършващите се фундаментални трансформации, те ще продължат да бъдат едни от вечните символи на държавността и цивилизацията. Концентрираните в тях ресурси, свързани с историческата памет, са гаранция за съхраняване на националната и културната ни идентичност във все по-глобализиращия се свят на компютрите и интелектуалните комуникации.

Бележки

Увод

1. Речник на българската архивна терминология. Изд. на ВСУ Черноризец Храбър». 2002, с. 25.

2. Пак там, с. 26.

3. Архив на Г. С. Раковски. Т. I–IV. Отг. ред. М. Димитров, П. Динеков, Д. Косев и Л. Стоянов. Изд. на БАН. С., 1952–1969; Архив на българските архиви. Съст. К. Анчова, М. Пискова, М. Тодоракова. Изд. на ЮЗУ «Неофит Рилски», 2003; Архив на Константин Георгиев Фотинов. Т. I. Гръцка кореспонденция. Разчитане, превод на български, коментар и предговор Н. Данова, Изд. «Гутенберг». С., 2004.

4 Dictionary of Archival Terminology. IСA. Handbooks Series, Vol. 7. 2–nd. München, New York, London, Paris. 1988, № 36, p. 22.

5. Ратифицирана с Указ № 154 на Президиума на Народното събрание от 26. 05. 1956 г. В сила за България от 07. 11. 1956 г. В «Известия на Президиума на НС», бр. 24 от 24. 03. 1959 г.

6. Ратифицирана със закон, приет от Великото народно събрание на 14. 08. 1991 г., ДВ, бр. 70 от 27. 08. 1991 г. Издадена от МВнР, обн. ДВ, бр. 85 от 15. 10. 1991 г. В сила за България от 02. 09. 1991 г.

7. Вж. ARCHIVUM, International Reviw on Archives. Vol. XVII, XIX, XX и XXI. London. Paris. 1971–1973; Vol. XXVIII. Archival Legislation 1970–1980. London. Paris. 1982. ARCHIVUM се издава през периода 1950–2000 г., а от 2001 г. е наследен от Comma.

8. Приета от Комитета на министрите към Съвета на Европа на 717–то заседание на представителите на министрите.

9. ДВ, бр. 45 от 30. 04. 2002 г.

10. Постановление № 99 от 10. 05. 2003 г. за приемане на Наредба за задължителните общи условия за сигурност на автоматизираните системи и мрежи, в които се създава, обработва, съхранява и пренася класифицирана информация. Обн. в ДВ, бр. 46 от 20. 05. 2003 г.

11. ДВ, бр. 1, от 01. 01. 2001 г.

12. ДВ, бр. 102, от 19. 12. 2006 г.

13. Проектозаконът за Националния архивен фонд и държавните архиви е поместен в сайта на Народното събрание в интернет: http://parlament.bg/; Закон за Държавния архивен фонд. Обн. в ДВ, бр. 109 от 18. 12. 2001 г.

Раздел I

1. Gelb. I. J. A Study of Writing. Revised Edition. The University of Chicago Press. Chicago & London. 1963; J. Friedrich. Geschichte der Schrift. Unter Besonderer Beruecksichtigung Ihrer Geistigen Entwicklung. Heidelberg. Carl Winter Universitaetsverlag. 1966.

2. Лотман, Ю. Култура и информация. Библиотека «Теория и история на световната култура». Изд. «Наука и изкуство». С., 1992, с. 15–34.

3. Паметникът е открит през 1798 г. по време на военната експедиция на Наполеон в Египет.

4. Information and documentatation-Records management (General) ISO 15489–1; International Standard Archival Description (General) ISAD(G); ISAAR (CPF) и др.

5. БДС 6. 04. 1–85. Унифицирани системи за управленска документация. Общоадминистративна документация. Основни положения и формуляри-образци. Т. 85. С., 1985.

6. ДВ, бр. 109, 18. 12. 2001.

7. ДВ, бр. 36, 06. 04. 2001.

8. ДВ, бр. 54, 1974; (изм. и доп. пак там: бр. 63, 1976; бр. 35, 1977; бр. 37, 1987; бр. 12, 1993; бр. 109, 2001).

9. Dictionary of Archival Terminology..., p. 22.

10. Речник на българската архивна терминология ..., с. 27 и 31.

11. Пак там, с. 26.

12. Гид на читателя. Изд. на ГУА при МС — Дирекция «Централен Държавен архив». С., 2004, с. 2–3.

13. http://www.archives.government.bg/

14. Favier, J. Les archives. Presses Universitaires de France. 1975, p. 31–37; В. Деюн. Приемственост и еволюция на архивното законодателство, учреждения и инфраструктура. АПр, 1996, кн. 3–4, с. 10.

15. Дуйчев, Ив. Лекции по архивистика. Изд. «Св. Климент Охридски». С., 1993, с. 52–53.

16. Casanova, Е. Archivistica. Siena, 1928.

17. Провениенцпринцип (Принцип на произхода, Принцип на уважение към фонда) — В: «Речник на българската архивна терминология», с. 54.

18. Ванден Брук, Ян. От Брюксел до Пекин. АПр, 1997, кн. 1–2, с. 10

19. Guide international des archives. Vol. I. Paris, 1934.

20. Pistolese, S. Les archives europeenes du X siecle a nos jours. Rome, 1934.

21. Вж. Ван ден Брук, Ян. От Брюксел ..., с. 8–9.

22. Brenneke, A. Archivkunde. Ein Beitrag zur Theorie und Geschichte des Europaischen Archivwessns. Bearbeiten nach Vorlesungsnachschriften und Nachlasspapieren und ergenst von Wolfgang Leesch. Leipzig, 1953.

23. Брожстовская, Н. В. Архивы и архивное дело в иностранных государствах. M., 1958; Архивы и архивное дело в зарубежных странах. М., 1971; Развитие архивного дела с древнейших времен до наших дней. Труды ВНИИДАД. Т. VIII, ч. 1–2. М., 1972; В. Чернов. История и организация архивного дело в СССР. М., 1959; И. Л. Маяковский. Архивы и архивное дело в рабовладельческих государствах древности. В сб. Архивы и архивное дело в иностранных государствах. М., 1959; В. В. Максаков. История и организация архивного дело в СССР (1917–1945 г.). M., 1969; Е. В. Старостин. Архивное дело во Франции. M., 1984; Т. И. Хорхордина. История и архивы. М., 1994; Архивистика на рубеже веков: XX–XXI. Труды Историко-архивного института. Т. 35, 2000, и др.

24. Хорхордина, Т. И. История и..., М., 1994, с. 3.

25. Sandri, L. Sulla storia degli archivi, Archivum. Vol. XVIII, 1970, Paris, p. 101–112.

26. Bautier, R. H. La phase crusiale de l’histoire des archives: La constitution des depots de archives et la naissanse de archvistique (XVI–debut du XIX siècle). Archivum. Vol. XVIII, 1970, Paris, p. 113–115.

27. Posner, E. Archives in the Ancient World. Massachusetts, 1972.

28. Пак там, с. 92.

29. За организиране на Държавен архивен фонд и одобряване Правилника на Архивното управление при Министерството на вътрешните работи. В сб. «Нормативни актове по архивното дело в Народна Република България». Изд. на ГУА при МС. С., 1978, с. 18–21.

30. Нейкова, А. Едно забравено начало. ИДА, 2004, кн. 87, с. 56–75.

31. Пак там, с. 63.

32. Вж. Разпис на лекциите във Философско-историческия факултет на Софийския университет през учебната 1952/1953 г. и 1953/1954 г.

33. Дуйчев, Ив. Лекции по ... С., 1993.

34. Пак там, с. 39.

35. Пак там, с. 341–342.

36. Нейкова, А. Специалност «Архивистика в информационното общество» — новият учебен план. АПр, 2000, кн. 3–4, с. 26–32; Специалност «Архивистика и документалистика»: образование, професия, реализация (под печат).

37. Кузманова, М. История на архивите и организация на архивното дело в България. С., 1966.

38. Матеева, М. Архивите в древността. ИДА, кн. 40, 1979; Архивите в античния свят, кн. 44, 1982.

39. Петкова, Ст. Увод в архивознанието. В. Търново, 1986, 1998 и др.

40. Савов, Н. Към историята на българската архивистика (Българската общественост и документалното ни наследство). Българска академия на науките. С., 1990.

41. Анчова, К., М. Пискова, М. Тодоракова. Архив на българските архиви. УИ «Неофит Рилски», Благоевград, 2003.

Раздел: II

1. Михайловска, Е. Цивилизация и цивилизации. Теории и идеи на ХХ в. УИ «Св. Климент Охридски». С., 1996, с. 39–52.

2. Глухов, Ал. Съдбата на древните библиотеки. Превод от руски Е. Бончева-Лисичарова. Изд. «Наука и изкуство». С., 1984, с. 20–21.

3. Келер, В. Библейски събития. Превод от немски Варненски и Преславски митрополит Йосиф. ИК «Христо Ботев». С., 1993, с. 45–54.

4. В горната част на посочения епиграфски паметник, който понастоящем е притежание на Лувъра (Париж), е изобразен самият Хамурапи, който приема от бога на слънцето и правосъдието Шамаш (съответства на по-ранния шумерски бог Уту) символите на царската власт.

5. Глухов, Ал. Съдбата на ... С., 1984, с. 25–28.

6. Дейвид, Р. Древен Египет. Религия, митология, история. ИК «Колибри». С., 2004, с. 79 — плочата произхожда от храма на Хор в Нехен, а понастоящем се съхранява в Музея в Кайро.

7. В по-късната Хелиополска митология Хор запазва значението си като син на Озирис и Изида, поради което всеки управляващ цар бил смятан за негово превъплъщение.

8. Той съдържа само част от хрониката, а размерите на запазения фрагмент са 43,5 х 25 см. Други парчета от същия паметник се съхраняват понастоящем в музеи в Кайро и Лондон.

9. Луркер, М. Богове и символи в Древния Египет. Енциклопедичен справочник. С., 1995, с. 28–32; Дейвид, Р. Древен ..., с. 29.

10. Тя е била част от храма на музите — Музейон, създаден през 308 г. пр. Хр. по нареждане на Птолемей I Сотер (305–283 г. пр. Хр.). В архитектурно отношение храмът е представлявал внушителен комплекс, включващ университет, обсерватория, заобиколена от градина, зоопарк и библиотека. Специално за библиотека били осигурени няколко помещения.

11. В Атина още през V в. пр. Хр. върху папирус се пишат, както съчиненията на класическите автори, така и много от документите. Този материал е познат и разпространен и в Древния Рим. В папската канцелария използването му продължава до началото на XI в., въпреки че след завладяването на Египет от арабите през VII в. износът на папирус се забранява извън границите на Арабския халифат.

12. Иванова, Кл. В началото бе книгата. Изд. «Народна младеж». С., 1983, с. 28–29.

13. Шаму, Фр. Гръцката цивилизация. Изд. «Български художник». С., 1979, с. 27.

14. Гръцката традиция представя легендарния критски цар Минос като мъдър владетел и законодател. В «Одисея» сянката на Минос осъществява съдопроизводството в подземното царство на Хадес.

15. Вж. Шаму, Фр. Гръцката ... С., 1979, с. 28.

16. Разкопките в Месения се предхождат и основават на проучванията на германеца Хайнрих Шлиман. Още през 1876 г., търсейки двореца и гробницата на Агамемнон, той открива в Арголида царски некропол от XVI в. пр. Хр., свързан с първата гръцка цивилизация. Най-забележителната от тези гробници, наречена «Съкровищницата на Атрей», която е датирана от втората половина на XIV в. пр. Хр., е вкопана в хълма, намиращ се срещу акропола на Микена.

17. Посочената сбирка от глинени плочки с линеарно писмо «Б» е открита в едно помещение, разположено до входа на двореца, приписван на династията на Нестор от «Илиада». В първата от намерените плочи се съдържат сведения за групите гребци, изпратени в Плеврон, Етолия, като са отбелязани техният произход и броят им във всяка от тях.

18. Вж. Брожстовская, Н. В. и Б. С. Илизаров. Развитие архивного дела с древнейших ..., Труды ВНИИДАД, Т. VIII, Ч. I, M., 1979, с. 32.

19. Платон. Държавата. Философско наследство. Превод от старогръцки език проф. Ал. Милев. Изд. «Наука и изкуство». С., 1975, с. 173 — подобно на отрязаните глави на лирнейската хидра, които израствали отново, с всеки нов закон, приеман с довода, че ще е от полза за всички, се увеличават бедите на народа.

20. Пак там, с. 174.

21. Плутарх. Избранные жизнеописания. В двух томах. M., Изд. «Правда» T. I. 1987, с. 181.

22. Аристотел. Атинската полития. Превод от старогръцки Цв. Панациду, X Паницидис. Изд. «Христо Ботев». С., 1993, с. 63–64.

23. Вж. Posner, Е. Archives in the Ancient World... 1972, p. 108.

24. Най-ранните известни частни библиотеки са притежание на Поликрат от о-в Самос, Пизистрат в Атина, Аристотел и др. Голяма библиотека имала и Академията на Платон.

25. Вж. Дуйчев, Ив. Лекции по... С., 1993, с. 42.

26. Вж. Аристотел. Атинската полития... С., 1993, с. 110–111.

27. Още в средата на II в. пр. Хр. римският историк Ариан завършва известното си съчинение «Анабазисът на Александър», посветено предимно на военната история. В продължението му «Индия» той описва завръщането на част от македонската армия, която се придвижва от Индия с кораби край океанското крайбрежие към устието на р. Ефрат. В началото на II в. пр. Хр. Плутарх написва «Биография на Александър», както и съчинение със заглавие: «За фортуната на Александър Велики», в което се опитва да обясни причините за неговите успехи. Завоеванията на Александър Македонски и възникването на огромната му монархия отразява и Диодор в XVII книга от своята «Историческа библиотека».

28. Момзен. Т. Римска история. ИК «Прозорец» ООД. С., 2004, с. 39–46.

29. Ливий, Тит. Историята на Рим. От основаването на града. Книга трета. Превод от латински, предговор, бележки и азбучен показалец-коментар В. Атанасов. Изд. «Изток-Запад». С., 2005, с. 176–224.

30. Традицията се възприема от Християнската църква, но в съответните диптихи се изписвали имената на епископи и абати, които са благодетели на даден храм.

31. Сградата устоява на всички последвали нашествия, грабежи, пожари и разрушения. През средновековието тя служи за военен склад, но постепенно се руши. През XVI в. Микеланджело умело вгражда нейните руини в двореца, построен по негов проект за седалище на Градския съвет на Рим.

32. Браун, П. Власт и убеждение в късната античност. Към християнска империя. Превод Д. Илиев. ИК «Лик». С., 2004, с. 22–24.

33. Началото на легализирането на християнството в Римската империя бележи известният Милански едикт от 313 г., издаден след победата на Константин и Лициний, управители на източните области, срещу Максенций — управител на Италия и противник на християните. По силата на посочения едикт, всички религии, включително и християнството, са обявени за равноправни, а привържениците му вече можели да го изповядат свободно. Конфискуваните преди това имущества на християните трябвало да им бъдат върнати. След премахването на въведената от император Диоклециан тетрархия, Константин I, който се обърнал към християнството още през 312 г., е единствен господар в империята, а християнската религия и църквата, като нейна организация, постепенно придобиват господстващо положение.

34. Ангелов, Д. История на Византия (867–1204 г.). Ч. II. Изд. «Наука и изкуство». С., 1974, с. 46–47.

35. Диоклециан остава «Август» на източната половина на империята, а западната поверява на Максимиан. Съответно за «Цезар» на източната част е определен военачалникът Галерии, а на западната — Констанций Хлор, бащата на бъдещия император Константин I Велики.

36. Ангелов, Д. История на Византия. Ч. I. Изд. «Наука и изкуство». С., 1965, с. 51.

37. Караянопулос, Й. Е. Политическата теория на византийците. УИ «Св. Климент Охридски». С., 1992, с. 17–20.

38. Рамбо, А., Ш. Дил. Византия. Културно-исторически очерци. Изд. «Херодот». С.,1992, с. 42–43.

39. Посочените промени са отразени в «Еклогата» — «Земеделският закон», създаден през първата половина на VIII в., чийто текст е запазен благодарение на по-късни преписи от XI в.

40. Вж. Ангелов, Д. История на Византия (867–1204 г.). Ч. II. Изд. «Наука и изкуство». С., 1974, с. 46–47.

41. Пос. съч., с. 172–173.

42. Неговата канцелария контролира на практика дейността на всички дворцови и провинциални чиновници, като едновременно той е управител и на императорския дворец. Освен това към задълженията на логотета се включват приемането на чуждестранните пратеничества, воденето на официалната кореспонденция, инспектирането на оръжейните работилници, пограничните войски и др.

43. Вж. Дуйчев, Ив. Лекции ..., с. 51.

44. Миятев, Кр. Симеоновата църква в Преслав и нейният епиграфичен материал. Български преглед, 1929/1930, № 1, с. 101.

45. Според каноническото право и установените традиции в християнските общини, първоначално доходите, получавани от отделните храмове, били разпределяни на четири дяла: в полза на епископите, за останалия клир, за издръжка на дадения храм и за бедните.

46. Вж. Брожстовская, Н. В. и Б. С. Илизаров. Развитие архивного дела..., с. 118–119.

47. След преговори с император Анастасий (491–518) кралят на остготите Теодорих, които се установяват в завладените територии в Италия, е признат за законен владетел.

48. Пръв проповедник на християнството сред готите е Улфила (Вулфила), който през 350 г. превел Библията на готски език.

49. Според византийската политическа теория извършената коронация не е законна, тъй като папата нямал необходимите правомощия, а и тронът в момента бил зает от императрица Ирина. Едва през 812 г. Византия е принудена да направи отстъпка, приемайки Карл Велики да бъде титулуван като «Император», но не и като «Император на римляните».

50. Тютюнджиев, Ив., М. Младенов. Светска и духовна власт в Европа и света (Историко-хронологичен справочник). Изд. «Ровита». В. Търново. 2005. с. 250.

51. Поснов, М. История на Християнската църква. Т. II. Изд. «Анубис». С., 1993, с. 91–94.

52. Бродел, Ф. Световното време. Поредица «Хроника». ИК «Прозорец» ЕООД. 2005, с. 57.

53. Пак там, с. 48.

54. Кардиналите са висшите духовни лица на Римокатолическата църква. В тристепенната йерархия на нейното свещеничество тяхното йерархично положение е непосредствено след папата и над всички архиепископи и епископи.

55. Апостоли се наричат 12–те ученици на Иисус Христос, които той изпраща да проповядват учението му.

56. Fink, К. А. Das Vaticanische Archiv: Einfurung in die Bestande und ihre Erforschung. 2–nd Rome: Regenberg. 1951.

57. Boyle, L. E. A Survey of the Vatican Archives and of itc Medieval Holdins. Toronto: Pontifical Institute of Medieval Studies. 1972.

58. Заслуга на предишния папа Йоан Павел II е отварянето на архивите на съда на Инквизицията. Този период обхваща времето от 1542 г., когато папа Павел III основава конгрегацията, ръководеща инквизиторите и съдеща еретиците, до споменатите реформи, извършени от папа Лъв XIII. Особено настоятелни за достъп до съвременните архивни фондове на Ватикана са сътрудниците от центъра «Симон Визентал», които проучват престъпленията на нацистите срещу евреите през Втората световна война.

59. Ланглуа, Сеньобос. Введение в изучение истории. Перевод с Французского А. Серебряковой. С.-Петербург, 1899, с. 13–88.

60. През 1912 г. това пособие е преведено и на български език от Д. поп Илиев, който пояснява, че инициативата е на тогавашния управител на Българската народна банка Хр. Чакалов.

61. Вж. Dictionary of Archival ..., p. 121 (353). Принцип на произхода (Provenienzprinzip, Principle of provenance) — Принцип, според който документите в архива с постоянен състав се отнасят към този архивен фонд, от който произхождат, а вътре във фонда запазват първоначалния си ред, който им е даден в съответното деловодство; Речник на българската ..., с. 54 — Strukturprinzip — Принцип на зачитане на архивната структура/архивното устройство, което означава, че методологията, използвана при архивните операции, по-специално оценяване, класифициране и описание, трябва да отразява различните форми и структури на документите/архивите и тяхното административно и функционално съдържание.

62. Кук, Т. Архивите в постмодерния свят: взаимодействие на архивната теория и практика след издаването на холандския учебник от 1898. АПр, 1996, кн. 3–4, с. 30.

63. Учение за намесата на държавата в създаването и управлението на стопански учреждения (фр. etatisme); парадигма (гр. paradeigma — в прен. см. образец, пример).

64. Кук, Т. Архивите в постмодерния свят: взаимодействие на архивната теория и практика след издаването на холандския учебник от 1898. АПр, 1996, кн. 3–4, с. 33–51.

Раздел III

1. Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. Второ преработено и допълнено издание. Изд. на БАН. С., 1992, с. 208–209.

2. Пак там, с. 96–123. От трите надписа около Мадарския конник са запазени седем фрагмента. Композицията е разположена на 23 м от основата на отвесна скална стена (пясъчник). Релефът е с височина 2,60 м и ширина — 3,10 м, представлява конник, обърнат надясно, следван от куче. Най-ранният надпис е свързан с кан Тервел и е датиран между 705–707 г. В него лаконично се припомнят събития, засвидетелствани и във византийски извори, отнасящи се до помощта, която българският владетел оказва на сваления от престола византийски император Юстиниан II в борбата му за възвръщане на короната. Във фрагментарно запазения втори надпис се споменава Кормесий (Кормисош), обозначен като «Крумесис» и «архонт», в см. владетел. Този надпис е направен след 750 г., когато според Именника, Кормесий става кан и измества рода Дуло от престола. Визираният изключително изгоден договор с Византия е по повод оказаната помощ от страна на българския владетел на византийския император Лъв III (717–741) по време на обсадата на Константинопол от арабите през 718 г. Третият надпис е свързан с управлението на кан Омуртаг (814–831), но лошото му състояние не позволява сигурно тълкуване на текста, в който се съобщава за изпращане на войски или официално лице с цел възстановяване на мира, вероятно с франките.

3. Пак там, с. 208. Оригиналният текст на гръцки език е изсечен върху колона от тъмен сиенит с височина 4 м. Поводът е построяването на дворец на брега на р. Дунав и издигането на могила, маркираща точно средата на разстоянието между този дворец и Плиска. Надписът започва с кръстен знак (invocatio symbolica), което е характерно за официалните документи на византийските императори. Първоначалното местоположение на колоната не е известно, но по-късно тя е пренесена и вградена в църквата «Св. 40 мъченици» във В. Търново. В църквата е поставена и друга колона с надпис, посветен на победата на цар Иван Асен II в битката при Клокотница през 1230 г.

4. Москов, М. Именник на българските ханове (Ново тълкуване). Изд. «Д-р Петър Берон». С., 1988, с. 15–50.

5 Пос. съч., с. 17–19. Именникът е открит през 1866 г. от руския славист А. Попов. В своя двутомен труд «Обзор хронографов русской редакции» той описва хроника, съдържаща имената на князе и данни за тях — име, години на управление и род, обозначени на неизвестен език. През 1870 г. новооткритият паметник е наречен от хърватския историк Фр. Рачки «Именник», т. е. списък на българските князе (ханове), с което название се въвеждат в научно обращение и всички останали негови преписи, открити и публикувани по-късно.

6. Милев. Ал. и др. Речник на чуждите думи в българския език. Изд. «Наука и изкуство». Четвърто преработено и допълнено издание. С., 1978, с. 656.

7. Авторът на лексикона е неизвестен. Предполага се, че в самото наименование «Свидас», което означава «указател», «водител», се съдържа скрит смисъл. В сборника са включени текстове от хроники, богословски глоси, съчинения на антични автори и др. В отделна статия се разказва в легендарен стил за българските владетели през периода VIII и началото на IX в., включително и за законите на кан Крум.

8. Начев, В. Български царски грамоти. ИК «Христо Ботев». С., 1996, с. 115–116.

9. Пак там, с. 154–157.

10. Сб. «Държава и църква през XIII в. Славянска библиотека». Превод Анна-Мария Тотоманова. Бележки, послеслов, библиография Ив. Божилов. ИК «Славика». С., 1999, с. 9.

11. Пак там, с. 11.

12. Още през 105 г. в Китай е открит способ за приготовление на хартия. Като основна суровина се използват бамбукови клонки, оризова слама и други достъпни материали, но технологията за производството й се пазела в тайна. В началото на VII в. вече масово произвежданата хартия в Китай, благодарение на тогавашната търговска размяна, е пренесена в Корея и Япония, а също в Индия, Средна Азия и района на Средиземно море. През 751 г. арабите успяват да се доберат до нейната рецептура, която им е разкрита от китайски пленници. Първата си работилница за производство на хартия арабите създават в Самарканд. През 794 г. прочутият техен халиф Харун ал-Рашид въвежда употребата й в своите канцеларии. Създават се работилници за производство на хартия като писмовен материал в Багдад, Дамаск и Кайро. Поради успешната конкуренция на хартията традиционното производство на папирус в Египет бързо замира. По-късно през Испания и Сицилия хартията прониква и в Европа. Европейската средновековна хартия обаче се приготовлява от стари ленени тъкани.

13. Законните султани през разглеждания османски период (1299–1920 г.) са общо 36 на брой, които генеалогично са свързани с Осман I Гази (1299–1326), син на Ертогрул и основател на държавата. Първоначално османците населяват една гранична територия, предоставена им от споменатите анадолски селджуци, срещу задължението да я отбраняват от външни нападения. Синът и наследник на Осман — Орхан (1326–1359), отхвърля зависимостта си от селджуците. През 1326 г. завладява град Бурса, който е и първата столица на бъдещата империя.

14. Коранът — свещената книга на мюсюлманите, съдържа религиозното послание на техния пророк Мохамед, записвано в продължение на двадесет години до смъртта му през 632 г.

15. Основните религиозни и битови правила у мюсюлманите, основаващи се на Корана, според които се извършвало съдопроизводството и правораздаването в Османската империя.

16. Недков, Б. Османотурска дипломатика и палеография. Изд. «Наука и изкуство». С., 1966, с. 92.

17. Арабското писмо е създадено през V в., като от периода преди исляма са известни само няколко по-ранни епиграфски паметници: от Зибел (512), от Харан при Урфа (568) и от Умедж (Джимал, Сирия, VI в.). През 1928 г., при управлението на Кемал Ататюрк, в Република Турция арабицата е заменена с латиница, която за целта е адаптирана към фонетичните особености на турския език.

18. Вж. Недков, Б. Османотурска ... С., 1966, с. 87–88.

19. За нас, българите, изключително значение има Ферманът за учредяване на Българската екзархия от 28 февруари (11 март) 1870 г. С издаването на този акт успешно приключват продължилите в течение на десетилетия борби на българите за духовно освобождаване от властта на Цариградската патриаршия и за независима Българска църква — Гюзелев, В. Българската държавност в актове и документи. С., 1981, с. 163–165.

20. Рико, П. Сегашното състояние на Османската империя и на Гръцката църква. (XVII век). Подбор, превод от английски и бележки М. Киселинчева. Изд. на Отечествения фронт. С., 1988, с. 57–65.

21. Вж. Недков, Б. Османотурска ... С., 1966, с. 79–81.

22. Бинарк, И. Кратка история на турските архиви и на дейността на Генерална дирекция на държавните архиви. Превод от турски език Е. Хакова. АПр., 1996, кн. 1–2, с. 118–121.

23. Велков, Асп. Видове османотурски документи. Принос към османотурската дипломатика. С., 1986, с. 19–23; 27–31; 38–41 — специалистите-османисти са идентифицирали повече от 300 названия на документи, свързани с дейността на османската канцелария през разглеждания период. Едни и същи по вид документи обаче имат различни наименования, а за обозначаването на различни по вид документи се използва един и същи термин: напр. терминът «наме» (закон) се отнася всъщност за 51 вида документа, «дефтер» (регистър) — за 37 вида документи, «тескере» — за 56 вида документи, и др. За да се конкретизира даден документ, към основния термин се прибавят допълнителни определения или дори цели изрази.

24. До 1832 г. кадиите заверяват и всички «тапии» — документите за владеене на земя. Също така те регистрират и потвърждават завещания и дарения на имоти за благотворителни или религиозни цели чрез т. нар. «вакъфнамета».

25. През последното десетилетие на миналия век се предприема мащабно проучване на всички музейни колекции със сиджили с оглед предаването им в Националната библиотека.

26. Вж. Бинарк, И. Кратка история на турските архиви ..., АПр, 1996, кн. 1–2, с. 124.

27. Държавните архиви. По повод 50 години от излизането на Указ 515. Главно управление на архивите при Министерския съвет. С., 2001, с. 144–145.

28. Кендерова, Ст., З. Иванова. Из сбирките на османските библиотеки в България XVIII–XIX в. Изд. на НБКМ, РДЦ — Ориенталски отдел. С., 1999, с. 5–39.

29. Генчев, Н. Българско възраждане. Трето допълнено и преработено издание. Изд. на ОФ. С., 1988, с. 11.

30. Андреев, М., Д. Ангелов. История на българската феодална държава и право. Трето изд. Изд. «Наука и изкуство». С., 1968, с. 272–280, 295–298, 314–325, 337–366; Цв. Георгиева. Пространство и пространства на българите (XV–XVII в.). Изд. ЛИК. С., 1999, с. 265–285.

31. Вилаетите заменят предишните еялети, които били общо 35 на брой и включвали всички територии на империята в Европа, Азия и Северна Африка.

32. Санджак (тур. sancak — знаме). Осман (1299–1326) пръв започва да назначава висши военни за санджак бейове — управители на завладените от тях територии.

33. Бозвели, Неофит Хилендарски. Словено-болгарский предручний послателник за наставление на Болгарските юноши. Крагуевац, 1835; Хр. Павлович. Писменник общополезен на секаго единороднаго ми болгарина от кой да е чин и возраст. Белград. 1835; С. Доброплодни. Писменик (Писмовник). Земун, 1853; Г. Икономов. Краткий най-нови писмовник от Георгий Економова, дупничанина. Букурещ, 1856; Н. Михайловски. Малък болгарский писмовник или образци на различни писма. Издание първо. Русчук, 1868 и др.

34. Бозвели, Неофит Хилендарски. Пос. съч. Крагуевац, 1835, с. VI.

35. Шишманов, Ив. Нови студии в областта на Българското възраждание. Сборник на БАН, год. XIII, 1926, кн. XXI, с. 153–154.

36. В сб. «Васил Левски. Живот, дела, извори. Т. I. Извори. (Паметен сборник по случай 50–годишнината от смъртта на Васил Левски)». Ред. Д. Страшимиров. Изд. на Народния комитет «Васил Левски». С., 1929, c. XXIII–XXIV.

37. През 1860 г. в Османската империя е издаден нов Търговски закон, който регламентира търговските взаимоотношения. През 1866 г. законът е преведен и издаден на български език от Ст. Попов — «Царски Търговски законник». Русчюк; По-късно Хр. Арнаудов издава «Пълно събрание на Държавните закони, устави, наставления и високи заповеди на Османската империя». Кн. I. Цариград, 1871; Кн. II, 1872; Кн. III. Русе, 1881; Кн. IV, 1886, и др.

38. Вж. Милев, Ал., Б. Николов, Й. Братков. Речник на ... С., 1978, с. 363, кондика — летописна книга, предимно при църковно учреждение; книга за дарения при църква.

39. Текст, написан с този вид мастило, става невидим след изсъхването му, а за да се появи отново, листът трябва да се нагрее.

40. Заимов, Ст. Три документа по въстанието. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. 1894, кн. XI, с. 764.

41. В. «Македония», № 42, 03. 10. 1869 — Архив на българските ... «Неофит Рилски». Благоевград. 2003, с. 74–76.

42. Периодическо списание. Год. I, 1870, кн. 1, с. 6.

43. Горина, Л. H. Марин Дринов — историк и общественный деятель. Изд. Московского университета. 1986, с. 26–30.

44. Вж. Държавните архиви... Изд. на ГУА при МС. С., 2001, с. 142–144.

45. ЦДА, ф. 284К — Министерски съвет, оп. 1, а. е. 1693, л. 5–6.

46. Вж. Архив на българските ... УИ «Неофит Рилски». Благоевград. 2003, с. 141.

47. ЦДА, ф. 242К — Министерство на правосъдието, оп. 2, а. е. 244, л. 143.

48. ДВ, бр. 63 от 20. 03. 1903 г.

49. ДВ, бр. 281 от 19. 12. 1903 г.

50. ЦДА, ф. 159К — Министерство на финансите, оп. 2, а. е. 136, л. 5–6.

51. ЦДА, ф. 284К — Министерски съвет, оп. 1, а. е. 5153, л. 1.

52. Правилник на Народната библиотека в София. Утвърден с Указ № 143 от 10. 05. 1926 г. и обнародван в ДВ, бр. 41 с. г. С. Държ. печатница, с. 5–6.

53. ЦДА, ф. 177К — Министерство на народното просвещение, оп. 2, а. е. 873, л. 10.

54. ЦДА, ф. 177К, оп. 2, а. е. 873, л.10.

55. ЦДА, ф. 177К, оп. 2, а. е. 814, л. 7.

56. ДВ, бр. 103 от 15. 07. 1942 г.

57. ДВ, бр. 31 от 1888 г.

58. ДВ, бр. 13 от 1890 г.

59. ДВ, бр. 37 от 18. 02. 1911 г.

60. Посоченият корпус е дело на създаденото през 1819 г. в Германия Общество за изучаване на ранната немска история (Gesellschaft fur altare deutsche Geschichtskunde). През 1875 г. е учредена Централна дирекция за MGH. През 1864 г. Краковската академия на науките започва да издава многотомна серия със същото заглавие: MONUMENTA POLONIAE HISTORICA, а в Унгария от 1867 г. се реализира корпусът MONUMENTA HUNGARIAE HISTORICA.

61. Ников, П. ГСУ — ИФФ, T. LXVII, 1921, с. 289–307.

62. Пак там, с. 296.

63. ЦДА, ф. 1241К, оп. 1, а. е. 11, л. 47.

64. Нейкова, А. Приносът на проф. Петър Мутафчиев към печатната изворова база на българската историческа наука. В сб. «Проф. Петър Мутафчиев. Познат и непознат». Изд. Кооп. «ИФ–94». С., 1997 с. 114–126.

65. НА на БАН, ф. 56К, оп. 1, а. е. 337, л. 2.

66. Извори за българската история: Гръцки извори за българската история (ГИБИ). Т. I–VI, 1959 и др.; Латински извори за българската история (ЛИБИ). Т. 1–7, 1959 и др.; Турски извори за българската история. Т. 1–3, 1959 и др. Поредицата е предназначена да обхване писмените извори от чуждестранен произход, които се отнасят за историята на българските земи и на народа ни през античността, средновековието и първите векове на османското владичество.

67. Указ за Държавен архивен фонд на Народна република България. Изм. с Указ № 464 от 11. 11. 1961; Указ № 396 — ДВ, бр. 41, 1963, и Указ № 463, 22. 06. 1963. В «Сборник от нормативни актове по архивното дело в НРБ». Изд. на ГУА при МС. С., 1978, с. 7–17. Указ № 515 е отменен със Закона за Държавния архивен фонд от 1974 г.

68. Закон за Държавния архивен фонд на Република България. ДВ, бр. 54 от 1974; Изм. и доп., ДВ, бр. 63 от 1976; Изм. ДВ., бр. 35 от 1977; Изм. и доп., ДВ, бр. 55 от 1987; ДВ., бр. 12 от 1993. В последния Проект за архивен закон, който беше депозиран в предишното Народно събрание, се използва терминът «Национален архивен фонд» (НАФ). В сравнение с «Държавен архивен фонд», терминът «Национален архивен фонд» е по-коректен, тъй като от историческа гледна точка ценни документи създават не само държавните институции и организации, но и отделни личности и различни частни структури. Техните документи обаче са частна и интелектуална собственост.

69. ДВ, бр. 54 от 1974 — гл. I, чл. 2, ал. 3.

70. Вж. «Сборник от нормативни актове по ...». Изд. на ГУА при МС. С., 1978, с. 7–21.

71. Правилник за организацията, задачите и дейността на Централния държавен технически архив. Пос. съч., с. 95–97.

72. Правилник за статута, организацията, задачите и дейността на Дирекциите «Окръжен държавен архив». Пос. съч., с. 103–104.

73. Панайотов, Ив., К. Възвъзова-Каратеодорова, В. Тилева, В. Тодорова-Петкова, З. Нонева-Бабачкова. Правила за комплектуване, обработка, запазване и използване на документални материали от личните и обществените архивни фондове и колекции от XIX и XX в. (Из опита на Български исторически архив при Държавната библиотека «В. Коларов»). Известия на ДБВК за 1954, с. 218–298.

74. Вж. сб. «Държавните архиви...». Изд. на ГУА при МС. С., с. 146–151.

75. Вж. Кузманова, М. История на архивното дело и организация..., Изд. «Наука и изкуство». С., 1966, с. 212–222.

76. Вж. «Сборник от нормативни актове по ...». Изд. на ГУА при МС. С., с. 68.

77. Пос. съч. Разпореждане на Министерския съвет № 1759, с. 22–23.

78. ДВ, бр. 12 от 1993 — гл. 4, чл. 21, ал. 4: «Закон за Държавния архивен фонд».

79. ДВ, бр. 38 от 2000 г. Постановление № 69 на МС — «За приемане на Устройствен правилник на Главно управление на архивите».

80. ДВ, бр. 102 от 19. 12. 2006 г.

81. Пак там, чл. 11 — Комисията управлява централизирания архив на документите на органите по чл. 1 (1): «Този закон урежда реда за достъп, разкриване, използване и съхраняване на документите на Държавна сигурност и на разузнавателните служби на Българската народна армия, включително и на техните предшественици и правоприемници, за периода от 9 септември 1944 г. до 16 юли 1991 г.».

82. Горман, М. Нашите непреходни ценности. Библиотеките през XXI в. Превод Ал. Дипчикова. УИ «Св. Климент Охридски». С., 2006, с. 225–226.

Раздел IV

1. Върбанова-Денчева Кр. Интелектуални комуникации и съвременни технологии. Академично издателство «Марин Дринов». С., 2003, с. 97–101.

2. http://www.mtc.govemment.bg — с. 27.

3. http://www.evroportal.bg/article.

4. Холмс, Д. Стратегии за електронно правителство. Изд. «Класика и стил» ООД. С., 2002, с. 24–29.

5. Известия за командировките на Министерството на народното просвещение. 1905, кн. II, с. 9.

6. Прозорова, В. Б. Государственная школа национального достояния Франции — итоги первого десетилетия. Отечественные архивы. 2003, № 2, с. 51–58.

7. Киркова, Л. За подготовката на архивистите в чужбина и у нас. ИПр., 1957, кн. 1, с. 110–120.

8. Menne-Haritz, Ang. Ueberlieferung gestalten. Der Archivschule Marburg zum 40. Jahrestag ihrer Gruendung. Marburg, 1989.

9. Вж. Прозорова, В. Б Государственная школа... Отечественные архивы, 2003, с. 51.

10. Шобухов, M. H. Описание документальных материалов в архивах дореволюционной России. M., 1955; В. Н. Самошенко. Деятельность архивов дореволюционной России по изданию документов и справочников. Советские архивы, 1973, № 2, с. 57–64 и др.

11. Нейкова, А. Едно забравено начало. ИДА, 2004, кн. 87, с. 56–75.

12. Протокол № 8 — Архив на СУ, Ф. 1, оп. 35, д. 234, л. 1.

13. Пак там, л. 2.

14. Протокол № 9 — Архив на СУ, Ф. 1, оп. 35, д. 235, л. 2.

15. Протокол № 5 — Архив на СУ, Ф. 1, оп. 35, д. 2812, л. 3, 12.

16. Протокол № 10 — Архив на СУ, Ф. 1, оп. 1, д. 61, л. 53.

17. Служебно досие на проф. Иван Славов Дерменджиев — Архив на СУ, Ф. 1, оп. 2, д. 1708.

Речник

Археография — помощна историческа дисциплина, която изучава и разработва принципите и методите за публикуване на писмените исторически извори.

Архив — сбирка от юридически и административни актове, съхранявани от тези, които са ги създали, или от техни наследници, заради историческата им стойност; сграда или част от сграда, където целенасочено се събират и съхраняват архивни документи; след XVIII в. — специализирана публична държавна институция, която осигурява необходимата на обществото документна информация за миналото.

Архивен документ — документ излязъл от оперативно използване и предаден в архив.

Архивознание — вж. архивистика

Архивна единица — дело, прието в архив и описано в архивен опис, което е най-малката класификационна и отчетна единица в рамките на архивния фонд; физически обособена група документи/отделен документ, регистрирана със самостоятелен номер; група от документи (отделен документ), физически обособена по определен признак в рамките на архивния фонд, която е най-малката класификационна и отчетна единица в него.

Архивна колекция — приравнена към архивния фонд класификационна и отчетна единица в архивите, съставена от документи с различен произход, свързани по тема, вид и др.

Архивен каталог — архивен справочник с описания на документи и съдържащата се в тях информация, систематизирани по определена логическа или формална схема.

Архив на учреждение — архив, в който се съхраняват документи на учреждение (организация, фирма и др.) до предаването им в държавен архив или до унищожаването им.

Архив с постоянен състав на документи — вж. държавен архив и ведомствен архив с постоянен състав на документи.

Архивен опис — архивен справочник по отчета и съдържанието на архивните документи в архивния фонд, който фиксира тяхната регистрация и систематизация.

Архивен справочник — общ термин за обозначаване на всяко описание на информация за архивни документи, организирана по определен начин; пособие за търсене на информация за архивните документи и за тяхното съдържание, състоящо се от описанията и исковите им данни, организирани в определен формат.

Архивен фонд — определената за постоянно съхранение част от документален фонд или сформирана в архива съвкупност от документи, които исторически и/или логически са свързани помежду си; основна класификационна и отчетна единица в архива.

Архивен фонд от личен произход — съвкупност от документи, възникнали в резултат от дейността на отделно лице, семейство, род.

Архивистика — научна дисциплина, която изучава и разработва теоретичните, правните и методичните въпроси на архивното дело.

Архивиране — предаване на документите от деловодството в архива на учреждението и от архива на учреждението в държавен архив.

Архивно дело — дейността на държавата по осигуряване формирането, опазването и използването на националния архивен ресурс.

Архивно право — съвкупност от правила и норми, установени с нормативни актове, регламентиращи дейността на архивните институции като органи за управление на Националния архивен фонд.

Аудио-визуален документ — документ, който съдържа звукова и изобразителна информация.

База данни — организирана колекция от информация.

Бланка на документ — стандартен лист с отпечатана на него постоянна информация и отделно място за нанасяне на променлива информация.

Вакъф — завещан приходоносен имот с благотворителна цел в полза на джамия или медресе — училище.

Ведомствен архив с постоянен състав на документи — вж. държавен архив.

Вид на документа — съвкупност от признаци, характеризиращи структурата и съдържанието на документи с еднакво предназначение.

Гербознание — вж. хералдика.

Данни важна информация, която трябва да бъде запазена с помощта на компютър.

Дело — група документи от документален фонд с еднакъв срок на съхраняване, свързани по тематика или друг признак и физически обособени в отделна обвивка.

Дипломатика — помощна историческа дисциплина, която изучава структурата на средновековните актове и разработва методи за установяване на тяхната автентичност.

Директория (directory) — списък с файловете на диска.

Диск — магнитен носител за съхраняване на данни; дискета; твърд диск; компактдиск (CD-ROM диск) или всеки тип носител, който може да бъде включен в компютър; мястото, където се записват и отварят записаните файлове.

Документ — материален обект, който се използва за закрепването и съхраняването върху него на речева, звукова или изобразителна информация, включително и в преобразуван вид, и с реквизити, позволяващи нейното идентифициране; най-малката интелектуална единица в архива.

Документна информация — информация, която се съдържа в документи.

Документна лингвистика — приложен дял на езикознанието, който изучава официалния език на документите.

Документна система — комплекс от взаимносвързани документи, в които чрез установени правни норми и начини и форми на документиране са отразени организацията и съдържанието на дейността на съответна управленска система или социална функция.

Документалистика — вж. документознание.

Документознание — научна дисциплина, която изучава появата и развитието на документите и документните системи, разработва начините за тяхното създаване и принципите на организация на документооборота.

Документооборот — движение на документите в институциите и организациите от момента на тяхното създаване и получаване до завършване на изпълнението, изпращането на адресат или предаването им в архив.

Документален фонд — съвкупност от документите, свързани с дейността на институции, организации или лица.

Документиране — отразяване в документи на събитията, фактите и процесите от действителността и интелектуалната дейност на човека.

Достъп — регламент и условия за използване на документите, намиращи се в архива.

Държавен архив — архив, в който документите са с постоянен срок на съхранение, имат национално или регионално значение, а самият той е част от държавната администрация.

Експертиза на ценността на документите — определяне ценността на документите въз основа на принципи и критерии с цел фиксиране сроковете за съхраняването им и подбиране на част от тях за постоянно запазване.

Епиграфика — научна дисциплина за разчитане и тълкуване на древни надписи върху твърд материал (камък, бронз и др.).

Експертна комисия (ЕК) — постоянно действащ орган в отделните фондообразуватели на държавните архиви, който извършва експертиза на ценността на съответните документи и разглежда възникналите методически и практически въпроси, свързани с нея.

Експертно-проверочна комисия (ЕПК) — постоянно действащ орган в държавните архиви, който разглежда научно-методическите въпроси по комплектуването и експертизата на ценността на документите и контролира работата на експертните комисии на фондообразувателите на дадения архив.

Изворознание — помощна историческа дисциплина, която изучава и разработва принципите и методите за определяне произхода на историческите извори, установяване на тяхната автентичност, достоверност, включително за класифицирането и използването им.

Информатика — научна дисциплина, която изучава и разработва теоретичните и практическите въпроси, свързани със събирането, преобразуването, съхраняването, търсенето, разпространяването и използването на информация главно чрез автоматизирани системи.

Информационно-търсеща система на архив — система за търсене на информация в архив, която се състои от информационно-търсещ език, правила за кодиране, критерии за смислово съответствие, търсещ масив и средства за реализация.

Историография — историческа дисциплина, която изучава историята и развитието на историческата наука; историческа библиография; историческа книжнина — историческите трудове.

Историческа география — научна дисциплина, която изучава географското минало на различните региони, селища, държави и др.

Историческа метрология — помощна историческа дисциплина, която изучава системите от мерки, теглилки и парични знаци, съществували в миналото, с цел тяхното съотнасяне към съвременните системи и установяване времето и мястото на създаване на историческите извори.

Историческа хронология — помощна историческа дисциплина, която изучава системите за измерване на времето, съществували в миналото, с цел съотнасяне към съвременния календар и установяване времето на създаване на историческите извори.

Исторически извор — паметник на материалната или духовната култура, който съдържа данни за процеса на общественото развитие.

История на институциите — научна дисциплина, която изучава историята и развитието на политическата организация и институционалната структура на обществото.

Кадър — частта от филм, която съдържа едно или няколко микроизображения, получени при еднократно заснемане.

Каталог на архивни документи — архивен справочник, който съдържа описания на документи и на съдържащата в тях информация, разположени по съответно възприета логическа или формална схема.

Кинодокумент — изобразителен или аудио-визуален документ, фиксиращ посредством кинематографска техника обекти под формата на техни изображения.

Кодикология — историко-филологическа дисциплина, която изучава ръкописната книга.

Комплекс от архивни фондове — съвкупност от архивни фондове, свързани помежду си по време на създаване, териториална принадлежност, област на дейност на съответните фондообразуватели или по някакъв друг класификационен признак.

Комплектуване на архив — системно попълване на архив с документи и фондове от неговия профил.

Критерии за определяне ценността на документите — система от научнообосновани признаци, свързани с произхода, съдържанието и външните особености на документите, въз основа на които се определя степента на тяхната ценност.

Личен архив — сбирка от документи, притежавани от дадено лице.

Личен архивен фонд — вж. архивен фонд от личен произход.

Магнитен диск (лента) — носител на информация във форма на диск или пластмасова подложка с магниточувствително покритие.

Машиночитаем документ — документ с кодирана информация върху различни носители (перфолента, перфокарта, магнитна лента, магнитен диск и др.), която се фиксира, съхранява, пренася и възпроизвежда със средствата на изчислителната техника.

Микрофилм — филм със специални технически параметри, съдържащ микрокопия на документи.

Микрофиш — форматен филм, в който изображенията са разположени във вертикални колони и хоризонтални редове.

Моливдовул — средновековна грамота с оловен печат във форма на кръгла плочка с образи и надписи от двете страни; оловен печат.

Монограм — условен знак, който заменя съответния подпис като реквизит на документа.

Научно-справочен апарат към архивните документи (НСА) — вж. система на НСА към архивните документи.

Номенклатура на делата — систематичен списък на заглавията на делата, които предстои да се образуват в отделните фондообразуватели, с посочени срокове на тяхното съхраняване.

Описание на документи — сведения за вида, съдържанието и местонахождението на документите, нанесени върху обвивката на архивната единица и в архивните справочници.

Официален документ — документ, издаден от оторизирано длъжностно лице по установения ред и формат.

Оформяне на документ — поставяне на необходимите реквизити на документа.

Палеография — помощна историческа дисциплина, която изучава историята и развитието на писмото.

Писмен документ — текстов документ върху хартиена основа, чието съдържание е предадено с някакъв вид писмо.

Помощни исторически дисциплини — научни дисциплини в системата на историческата наука, които изучават писмените исторически извори или отделни техни страни и разработват методи за анализирането им и получаването на данни от тези извори.

Принцип на пертинентността — принцип на класификация на документи с различен произход, при която те се обединяват в групи по предметни или други съдържателни признаци.

Принцип на произхода — принцип, според който документите в архива с постоянен състав се отнасят към този архивен фонд, от който произхождат, а вътре във фонда запазват първоначалния си ред от деловодството.

Принцип на уважение към фонда — вж. принцип на произхода.

Провениенцпринцип — вж. принцип на произхода.

Пътеводител на фондовете на архив/и — систематизиран списък на архивните фондове в даден архив или архиви с техните характеристики и данни за фондобразувателите им.

Родов фонд — архивен фонд от личен произход, формирал се в резултат от дейността на представители на един род.

Семеен фонд — архивен фонд от личен произход, формирал се в резултат от дейността на членовете на едно семейство.

Сигилография — вж. сфрагистика.

Система на НСА към архивните документи — комплекс от взаимносвързани справочници и информационни документи на архивите, създадени на единни научно-методически основи за осигуряване съхраняването и търсенето на документи и документна информация.

Софтуер — компютърни програми; приложения.

Сфрагистика — помощна историческа дисциплина, която изучава печатите и техните изображения.

Унифициран документ — документ, съставен по единни правила и изисквания, при което е постигнато рационално еднообразие по състава на данните и формата.

Учрежденски архив — вж. архив на учреждение.

Файл — базова единица от информация, записана на компютърен диск; наименование на меню, което съдържа команди за обработка на файлове.

Филигран — воден знак на хартия; хартия с воден знак.

Филигранология — помощна научна дисциплина, изучаваща водните знаци на средновековната хартия.

Филм — носител на информация, представляващ прозрачна гъвкава подложка, със светлочувствително покритие.

Филмотека — архив на кинодокументи на дадена институция или организация; сбирка от кинодокументи.

Фонд — всички документи, независимо от формата и носителя на информация, възникнали по естествен път и/или натрупани и използвани от определени лица, семейства или корпоративни органи при осъществяване на тяхната дейност.

Фондообразувател — институция или лице, от чиито документи се обособява архивен фонд.

Фонотека — архив за фонодокументите на дадена институция или организация; сбирка от фонодокументи.

Фотографска плака — носител на информация, представляващ стъклена подложка със светлочувствително покритие.

Фототека — архив за фотодокументите на дадена институция или организация; сбирка от фотодокументи.

Фотохартия — хартиена подложка със светлочувствително покритие.

Хералдика — помощна научна дисциплина, занимаваща се с разпознаване, тълкуване и описване на гербове.

Хардуер — физическите елементи на един компютър, принтер, модем, монитор и клавиатура.

Хрисовул средновековен владетелски документ (грамота, договор и др.), скрепен с шнур или лента със златен печат с образа на владетеля

Хартия — носител на информация, който представлява тънки форматни листове, получени от специално обработени растителни влакна с прибавка на пълнители, проклейващи вещества и оцветители.

Централна експертна комисия (ЦЕК) — постоянно действащ съвещателен орган в даден фондообразувател, който осъществява организационно-методическо ръководство и контрол върху дейността на ЕК в отделните структури или поделенията им.

Централна експертно-проверочна комисия (ЦЕПК) — съвещателен орган на ръководството на архивната система, който разглежда и решава методически и практически въпроси на експертизата на ценността на документите и утвърждава необходимите нормативно-методически пособия, свързани с тях.

Централна фондова картотека (ЦФК) — справочник за централизиран отчет на фондовата наличност на архивите в страната със сведения за отделните архивни фондове.

Юридическа сила на документ — свойство, което изразява юридическите норми по отношение на документа и се проявява в състава и разположението на реквизитите и външните му признаци, както и във времеви и териториални граници на обектите на неговото действие.

Списък на използваните извори и литература

Извори

Архив на българските архиви. Съст. К. Анчова, М. Пискова, М. Тодоракова. Изд. на ЮЗУ «Неофит Рилски», 2003.

Архив на Г. С. Раковски. T. I–IV. Отг. ред. М. Димитров, П. Динеков, Д. Косев и Л. Стоянов. Изд. на БАН. С., 1952–1969: Т. I. Писма и ръкописи на Раковски. Събрал и подготвил за печат Г. Димов. БАН — Институт за литература. С., 1952; Т. II. Писма до Раковски (1841–1860). С обяснителни бел. и под ред. на Н. Трайков. Подготвил за печат В. Трайков. БАН — Институт за българска история. С., 1957; Т. III. Писма до Раковски (1861). Подготвил за печат и с обяснителни бел. В. Н. Трайков. Под ред. на Н. Трайков. БАН — Институт за история. С., 1966; Т. IV. Писма до Раковски (1862–1867). Подготвил за печат и с обяснителни бел. В. Н. Трайков. БАН — Институт за история. С., 1969.

Архив на Константин Фотинов. Т. I. Гръцка кореспонденция. Разчитане, превод на български, коментар и предговор Н. Данова. Изд. «Гутенберг». С., 2004.

Архив на СУ «Св. Климент Охридски», ф. 1, оп. 35, д. 61, л. 53; д. 234, л. 1, 2; д. 235, л. 2; д. 2812, л. 3, 12; оп. 2, д. 1708.

Бозвели, Неофит Хилендарски. Словено-болгарский предручний послателник за наставление на Болгарските юноши. Крагуевац. 1835.

Гид на читателя. Изд. на ГУА при МС — ЦДА. С., 2004.

Гюзелев, В. Българската държавност в актове и документи. С., 1981.

Държава и църква през XIII в. Славянска библиотека. Превод Анна-Мария Тотоманова. Бележки, послеслов и библиография Ив. Божилов. ИК «Славика». С., 1999.

Европейска културна конвенция, съставена в Париж, 19. 12. 1954 г. Ратифицирана със закон от ВНС на 14. 08. 1991. Обн. в ДВ, бр. 70, 1991. в сила за България от 02. 09. 1991 г. Изд. от МВнР, обн. в ДВ, бр. 85, 1991.

Заимов, Ст. Три документа по въстанието. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. 1894, кн. XI.

Закон за Държавния архивен фонд. Обн. в ДВ, бр. 54, 1974; Изм. и доп. пак там: бр. 63, 1976; бр. 35, 1977; бр. 37, 1987; бр. 12, 1993; бр. 109, 2001.

Закон за електронните документи и електронния подпис. Обн. в ДВ, бр. 36, 2001.

Закон за защита на личните данни. Обн. в ДВ, бр. 1, 2002, в сила от 01. 01. 2002.

Закон за защита на класифицираната информация. Обн. в ДВ, бр. 45, 2002.

Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. Обн. в ДВ, бр. 102 от 19. 12. 2006.

Известия за командировките на Министерството на народното просвещение. С., 1905, кн. II.

Извори за българската история: Гръцки извори за българската история (ГИБИ). T. I–VI, 1959 и др.; Латински извори за българската история (ЛИБИ). T. I–VII, 1959, и др.; Турски извори за българската история. T. I–III, 1959, и т. н.

Кендерова, Ст., З. Иванова. Из сбирките на османските библиотеки в България XVIII–XIX в. Изд. на НБКМ, РДЦ — Ориенталски отдел. С., 1999.

Миятев, Кр. Симеоновата църква в Преслав и нейният епиграфичен материал. Български преглед, 1929/1930, № 1.

Нейкова, А. Едно забравено начало. ИДА, 2004, кн. 87.

Наредба за задължителните общи условия за сигурност на автоматизираните системи и мрежи, в които се създава, обработва, съхранява и пренася класифицирана информация. Обн. в ДВ, бр. 46 от 20. 05. 2003.

Начев, В. Български царски грамоти. ИК «Христо Ботев». С., 1996.

Правилник за Народната библиотека в София. (Утвърден с Указ № 183 от 19. 03. 1923 г. Обн. в ДВ, бр. 294 от 31. 03. с. г.). Държ. печатница. С., 1923.

Правилник за Народната библиотека в София. (Утвърден с Указ № 143 от 10. 05. 1926 г. и обнародван в ДВ, бр. 41 от 25. 05. с. г.). Държ. печатница. С., 1926.

Проектозакон за Националния архивен фонд и държавните архиви — http://www.parlament.bg.

Ръководство за класиране и описание на архивите. Превод от френски Д. поп Илиев. Печатница «Надежда» на Р. Шимонов. С., 1912.

Страшимиров, Д. Васил Левски. Живот, дела, извори. T. I. Извори. (Паметен сборник по случай 50–годишнината от смъртта на Васил Левски). Изд. на Народния комитет «Васил Левски». С., 1929.

Сборник с нормативни актове по архивното дело в НРБ. Изд. на ГУА при МС. С., 1978.

Т 55. Система за административно-управленска документация, документооборот, организация на архивното дело: БДС 6. 04. 1–85 Унифицирани системи за управленска документация. Общо административна документация. Основни положения и формуляри-образци (заменя БДС 13076–75, БДС 13077–75 и БДС 6. 04. 4. 00–77), БДС 6. 25. 1–86 Унифицирана система за управленска документация. Документация по деловодство и архивно дело. Формуляри-образци (заменя БДС 6. 25. 1. 00–76, БДС 6. 25. 00–76 и БДС 6. 25. 4. 00–78), БДС 6. 25. 2. 01–78 Единна система за управленска документация. Документация по деловодство и архивно дело. Документи по използването на архивни документи; БДС 6. 25. 2. 02–78 Единна система за унифицирана управленска документация. Документация по деловодство и архивно дело. Документи по експертизата, научно-техническата обработка оформянето на архивните документи; БДС 6. 25. 2. 03–78 Единна система за унифицирана управленска документация. Документация по деловодство и архивно дело. Документи по приемане, предаване, отчетна регистрация и охрана на архивните документи; и т н.

Тютюнджиев, Ив., М. Младенов. Светска и духовна власт в Европа и света. (Историко-хронологичен справочник). Изд. «Ровита» В. Търново, 2005

Указ № 515 от 10. 10. 1951 г. за Държавен архивен фонд на Народна република България. В: «Сборник за нормативни актове по архивното дело в НРБ». Изд. на ГУА при МС. С., 1978 (Изм. с Указ № 464, 1961, Указ № 396, 1963, Указ № 463, 1963).

Устройствен правилник на Главно управление на архивите Обн. в ДВ, бр. 38, 2000.

Хагска конвенция от 1954 г. Ратифицирана с Указ № 154 на Президиума на НС от 26. 05. 1956 г. В сила за България от 07. 11. 1956 г. Обн. в «Известия на Президиума на НС», бр. 24, 1959.

INTERNATIONAL STAND ART. ISO 15489 — 1. First edition 2001–09–15. Reference number ISO 15489–1–2001 (E). Information and documentation — Records management — Part 1: General.

Литература

Ангелов, Д. История на Византия. Т. I–III. Изд. «Наука и изкуство». С., 1965–1967.

Андреев, М., Д. Ангелов. История на българската държава и право. Трето издание. Изд. «Наука и изкуство». С., 1968.

Аристотел. Атинската полития. Превод от старогръцки Цв. Панациду, X Панацидис. Изд. «Христо Ботев», 1993.

Архивистика на рубеже веков: XX–XXI. Труды Историко-архивного института. Т. 35. Коллектив авторов. M., 2000.

ARCHIVUM. International Reviw on Archives. Vol. XVII, XIX, XX, XXI. London — Paris, 1971–1973, Vol. XXVIII. Archival Legislation 1970–1980. London — Paris, 1982.

Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. Второ преработено и допълнено издание. Изд. на БАН. С., 1992.

Бинарк, И. Кратка история на турските архиви и на дейността на Генерална дирекция на държавните архиви. Превод от турски език Е. Хакова. АПр. 1996, кн. 1–2.

Boyle, L. Е. A Survey of the Vatican and of its Medieval Holdins. Toronto; Pontifical Institute of Medieval Studies. 1972.

Браун, П. Власт и убеждение в късната античност. Към християнска империя. Превод от англ. Д. Илиев. ИК ЛИК. С., 2004.

Бродел, Ф. Световното време. Поредица «Хроники». ИК «Прозорец» ЕООД. С., 2005.

Брожстовская, И. В. Архивы и архивное дело в иностранных государствах. M., 1958; Архивы и архивное дело в зарубежных странах. M., 1971; в съавт. с Б. С. Илизаров. Развитие архивного дела с древнейших времен до наших дней. «Труды ВНИИДАД». Т. VIII, ч. 1–2. M., 1972.

Brenneke, A. Archivkunde Ein Beitrag zur Theorie und Geschichte des Europaischen Archivwesens. Bearbeiten nach Vorlesungsnachschriften und Nachlasspapieren und ergenzt von Wolfgang Leesch. Leipzig, 1953.

Bautier, R. A. La phase crusiale de l histoire des archives: La constitution des depots de archives et la naissanse de archivistique (XVI–debut du XIX siecle). ARCHIVUM. Vol. XVIII, Paris, 1970.

Casanova, E. Archivistica. Siena. 1928.

Ван ден Брук, Ян. От Брюксел до Пекин. АПр., 1997, кн. 1–2.

Велков, А. Видове османотурски документи. Принос към османотурската палеография. С., 1986.

Генчев, Н. Българско възраждане. Трето допълнено и преработено издание. Изд. на ОФ. С., 1988.

Георгиева, Цв. Пространство и пространства на българите (XV–XVII в.). Изд. ЛИК. С., 1999.

Глухов, Ал. Съдбата на древните библиотеки. Превод от руски Е. Бончева-Лисичарова. Изд. «Наука и изкуство». С., 1984.

Горина, Л. H. Марин Дринов — историк и общественный деятель. Изд. Московского университета. M., 1986.

Горман, M. Нашите непреходни ценности. Библиотеките през XXI в. УИ «Св. Климент Охридски». С., 2006.

Дейвид, Р. Древен Египет. Религия, митове, история. ИК «Колибри». С., 2004.

Деюн, В. Приемственост и еволюция на архивното законодателство, учреждения и инфраструктура. АПр., 1996, кн. 3–4.

Dictionary of Archival Terminology. ICA. Handbooks Series. Vol. 7. 2–nd. München, New York, London, Paris. 1988.

Дуйчев, Ив. Лекции по архивистика. УИ «Св. Климент Охридски». С., 1993.

Държавните архиви. По повод 50 години от излизането на Указ № 515. Изд. на ГУА при MC. С., 2001.

Favier, J. Les archives. Presses Universitaires de France. 1975.

Fink, К. A. Das Vaticanische Archiv: Einfuhrung in die Bestande und ihre Erforschung. 2–nd. Roma; Regenberg. 1951.

Friedrich, J. Geschichte der Schrift. Unter Besonderer Beruecksichtigung Ihrer Geistigen Entwicklung. Heidelberg. Carl Winter Universitaetsverlag. 1966.

Guide international des archives. Vol. I. Paris, 1934.

Gelb, I, J. A Stady of Writing. Revised Edition. The University of Chicago Press. Chicago & London. 1963.

Иванова, Кл. В началото бе книгата. Изд. «Народна младеж». С., 1983.

Караянопулос, Й. Е. Политическата теория на византийците. УИ «Св. Климент Охридски». С., 1992.

Келер, В. Библейски събития. Превод Варненски и Преславски митрополит Йосиф. ИК «Христо Ботев». С., 1993.

Киркова, Л. За подготовката на архивистите в чужбина и у нас. ИПр., 1957, кн. 1.

Компютърен речник. A -Z. Изд. «Алекс Софт». С., 2003.

Кузманова, M. История на архивите и организация на архивното дело в България. Изд. «Наука и изкуство». С., 1966; (Матеева). Архивите в древността. ИДА, 1979, кн. 40; Архивите в античния свят. Пак там, 1982, кн. 44.

Кук, Т. Архивите в постмодерния свят: взаимодействие на архивната теория и практика след издаването на холандския учебник от 1898 г. Апр., 1986, кн. 3–4.

Ланглуа, Сеньобос. Введение в изучение истории. Перевод с французского А. Серебряковой. С.-Петербург, 1899.

Ливии, Тит. История на Рим. От основаването на града. Книга трета. Превод от латински, предговор, бележки и азбучен показалец — коментар В. Атанасов. Изд. «Изток-Запад». С., 2005.

Лотман, Ю. Култура и информация. Библиотека «Теория и история на световната култура». Изд. «Наука и изкуство». С., 1992.

Луркер, М. Богове и символи в Древен Египет. Енциклопедичен справочник. Превод от немски А. Григоров. ИК «Гуторанов». С., 1995.

Михайловска, Е. Цивилизация и цивилизации. Теории и идеи на XX в. УИ «Св. Климент Охридски». С., 1996.

Максаков, В. В. История и организация архивного дела в СССР (1917–1945 г.). М., 1969.

Маяковский, И. Л. Архивы и архивное дело в рабовладельческих государствах древности. В сб. «Архивы и архивное дело в иностранных государствах». М., 1959.

Милев, Ал., Б. Николов, Й. Братков. Речник на чуждите думи в българския език. Четвърто преработено и допълнено издание. Изд. «Наука и изкуство». С., 1978.

Момзен, Т. Римска история. ИК «Прозорец» ООД. С., 2004.

Москов, М. Именник на българските ханове. (Ново тълкуване). Изд. «Д-р Петър Берон». С., 1988.

Menne-Haritz, Ang. Ueberlieferung gestalten. Der Archivschule Marburg zum 40. Jahrestag ihrer Gruendung. Marburg, 1989.

Недков, Б. Османотурска дипломатика и палеография. Изд. «Наука и изкуство». С., 1966.

Нейкова, А. Приносът на проф. Петър Мутафчиев към печатната изворова база на българската историческа наука. В сб. «Проф. Петър Мутафчиев — познат и непознат». Изд. Кооп. ИФ–94. С., 1997.

Ников, П. Задачите на днешната българска историография. ГСУ — ИФФ. T. LXVII, 1921.

Панайотов, Ив., К. Възвъзова-Каратеодорова, В. Тилева, В. Тодорова-Петкова, З. Нонева-Бабачева. Правила за комплектуване, обработка, запазване и използване на документални материали от личните и обществените архивни фондове и колекции от XIX и XX в. (Из опита на Български исторически архив при Държавната библиотека «В. Коларов»). Известия на ДБВК за 1954.

Петкова, Ст. Увод в архивознанието. ВТУ «Св. св. Кирил и Методий». 1986; 1998 и др.

Платон. Държавата. Философско наследство. Превод от гръцки проф. Ал. Милев. Изд. «Наука и изкуство». С., 1975.

Плутарх. Избранные жизнеописания. В двух томах. Изд. «Правда». T. I. М., 1971.

Поснов, М. История на Християнската църква. T. II. Изд. «Анубис». С., 1993.

Pistolese, S. Les archives europeenes du X siecie a nos jours. Rome, 1934.

Posner, E. Archives in the Ancient World. Massachusetts, 1972.

Прозорова, В. Б. Государственная школа национального достояния Франции — итоги первого десятилетия. Отечественные архивы. 2003, № 2.

Рамбо, А., Ш. Дил. Византия. Културно-исторически очерци. Изд. «Херодот». С., 1992.

Речник на българската архивна терминология. УИ ВСУ Черноризец Храбър». 2002.

Рико, П. Сегашното състояние на Османската империя и на Гръцката църква (XVII в.). Подбор, превод от английски и бележки M. Киселинчева. Изд. на ОФ. С., 1988.

Савов, H. Към историята на българската архивистика. — (Българската общественост и документалното ни наследство). Българска академия на науките. С., 1991.

Самошенко, В. Н. Деятельность архивов дореволюционной России по изданию документов и справочников. СА, 1973, № 2.

Sandri, L. Sulla storia degli archivi. Archivum. Vol. XVIII, Paris, 1970.

Старостин, Е. В. Архивное дело во Франции. М., 1984.

Чернов, В. История и организация архивного дела в СССР. М., 1959.

Хорхордина, Т. И. История и архивы. М., 1994.

Шаму, Фр. Гръцката цивилизация. Изд. «Български художник». С., 1979.

Шишманов, Ив. Нови студии в областта на Българското възраждание. Сборник на БАН. Год. XIII, 1926, кн. XXI.

Шобухов, M. H. Описание документальных материалов в архивах дореволюционной России. М., 1955.

Списък на използваните съкращения

а. е. — архивна единица

АПр — Архивен преглед

БИА — Български исторически архив

БИД — Българско историческо дружество

г. — година

ГИБИ — Гръцки извори за българската история

ГСУ — Годишник на Софийския университет

ГУА при МС — Главно управление на архивите при Министерския съвет

ДАФ — Държавен архивен фонд

д. — дело

ДВ — Държавен вестник

ЕК — Експертна комисия

ЕПК — Експертно проверочна комисия

ИДА — Известия на държавните архиви

ИК — Издателска къща

ИПр — Исторически преглед

кн. — книжка

ЛИБИ — Латински извори за българската история

MBH — Monumenta Bulgariae Historica

MCA — Международен съвет на архивите

MGH — Monumenta Germaniae Historica

МНП — Министерство на народното просвещение

НА на БАН — Научен архив на Българската академия на науките

ОДА — Окръжен държавен архив

oп. — опис

ПСп — Периодическо списание

РДЦ на НБКМ — Ръкописно-документален център на Народната библиотека «Св. св. Кирил и Методий»

с. страница

ТДДА — Териториална дирекция Държавен архив

Т. — том

УИ — Университетско издателство

Ф. — фонд

ЦДИА — Централен държавен исторически архив

ЦДА на НРБ — Централен държавен архив на Народна република България

ЦПА на БКП — Централен партиен архив на Българската комунистическа партия

ЦДА към ГУА при MC — Централен държавен архив към Главно управление на архивите при Министерския съвет

ЦЕПК — Централна експертно-проверочна комисия