Ангелова, Й., Анчова, К., Бакалов, Т., Димитров, M., Добрева, М., Драгиев, В., Meтoдиев, В., Николова, Р., Пачеджиева, В., Пекова, Ц., Петров, Л., Петрова, Е., Петрова, С., Плочева, П., Радкова, К., Симеонов, С., Симеонова, П., Спасова, С., Стефанова, О., Стоянов, Л., Тихова, Л., Тодорова, Д., Христов, Х., Цекова, Л. Българските държавни институции 1879–1986. Енциклопедичен справочник. С.: Държавно издателство «Д-р Петър Берон». 1987. 376 с.

Българските държавни институции 1879–1986

Енциклопедичен справочник

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автори: Й. Ангелова, К. Анчова, Т. Бакалов, M. Димитров, M. Добрева, В. Драгиев, В. Meтoдиев, Р. Николова, В. Пачеджиева, Ц. Пекова, Л. Петров, Е. Петрова, С. Петрова, П. Плочева, К. Радкова, С. Симеонов, П. Симеонова, С. Спасова, О. Стефанова, Л. Стоянов, Л. Тихова, Д. Тодорова, X. Христов, Л. Цекова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2008

Енциклопедичният справочник представя в синтезиран вид държавното устройство на България. Държавните институции имат своя собствена история, паралелна и съпричастна с повратите в националната ни съдба.

Изданието е съставено на базата на богата ретроспективна информация, почерпана главно от архивни документи. За първи път са публикувани редица интересни факти от историята и развитието на националните ни институции. Читателят ще намери полезна информация и в приложенията: Състави на Държавния съвет, Състави на Президиума на Народното събрание, Сесии на Народното събрание, Българските правителства /1879–1986/ и Азбучен хронологичен списък на институциите и техните ръководители, членове на правителството.

Държавата възниква в определен етап от развитието на обществото. Нейната историческа същност се изразява и в това, че тя се променя съобразно с различните исторически условия и обстоятелства. Степента на нейната развитост често се приема за един от показателите за цивилизованост. Културно-историческо и научно внимание заслужават само онези народи, които са създали държави. Същевременно поне като административна конструкция тя оцелява външно невредима от непрекъснатите политически сътресения.

Още класиците на древногръцката философия Платон и Аристотел създават завършени философски теории за държавата, станали по-късно основа на западноевропейската политическа наука. Този основателен интерес е продължен от Макиавели Мор, Монтескьо, Хобс, Хегел, Маркс, Енгелс и Ленин. В началото на XVII в. идеята за «новата» държава вече се смята за най-важния обект на европейската политология. Това е естествен идеологически резултат от продължителния исторически процес — от XII в. до Реформацията, в който държавата постепенно, но драматично преодолява своя главен съперник в институционно отношение — Църквата, и става същностният носител и изразител на обществена сила и власт. Изразът на Луи XIV «Държавата — това съм аз!» се превръща в лаконичен манифест на властолюбиви амбиции и неконтролирана мощ.

Модерната държава възниква след победата на ранните буржоазни революции през XVII–XVIII в. Нейната главна отличителна черта е разделението на властта и възприемането на принципа на представителност. Преди образуването на буржоазната нация, държавата е преди всичко династично или териториално понятие. Правото да се участвува в централните управленски органи и институции и най-вече в правителството е юридически или конституционно определено. Дори наследствените монарси след Ренесанса стават формално «държавни служители». Държавната власт има изцяло светски характер въпреки наличието на държавни религии. Държавните институции са изпълнители, регулатори и защитници на държавната власт. Те са необходимите «изобретения», гарантиращи непреходността на тази власт при политически промени, които нямат революционен характер. Трябва да се подчертае, че някои буржоазни държавни институции «изпреварват» раждането на самата буржоазна държава. Така е например с моделите и проявите на британския, френския, португалския и холандския колониализъм. Но в повечето случаи тези институции не са официално централизирани и не са идентични със самата държавна формация. Те са основани на частна инициатива от икономически или идеологически характер, въпреки че дублират, имитират или заимствуват черти и функции от държавната структура. Това е важен исторически момент в етапното създаване на новата държава, която става такава едва след изменения в нейната институционна структура и функции. Само по този начин е възможно осъществяването на новата държавна политика.

Главният отличителен белег за политическа зрелост в държавните институции не е толкова структурната им разбитост, колкото функционалната им насоченост и съдържание. Парламент съществува — макар и под различни наименования — през Средновековието, през буржоазната епоха и при развития социализъм. Неговото идейно и организационно начало е положено още в Гръцката античност. Но принципите при конституирането на парламента, практическата приложимост, обхватът, законодателната сила, значението на неговата дейност коренно се различават при отделните обществено-икономически формации и политически режими. Това трябва да бъде разбрано, за да стане обяснима относителната външна «неподвижност» на повечето държавни институции в тяхното наименование, административен строеж, пълномощия и отговорности, законосъобразност и пр.

В същото време нови политически фактори допринасят за създаването на нови държавни институции, отразяващи промяната в социално-политическата обстановка или целящи такава близка промяна. Казано по друг начин, новите държавни институции се създават тогава, когато при променени исторически обстоятелства обществената роля на държавата не може да бъде изпълнявана само чрез преустройството на старите институции. Създава се социална необходимост от нови институции на държавата, от принудителното или желаното им приспособяване към новосъздалите се обществено-политически или национални условия в държавния живот. Централните държавни институции се сблъскват с необходимостта от контрол, координация и планиране, възникнала поради стопански или политически промени и перспективи. Така централната административна машина, предназначена да изпълнява «волята на народа», става част от политическата система, заинтересована и отговорна за нейната обществена ефективност.

Още при създаването на буржоазната държава нейните институции се разграничават от партийните политически органи. Формално институциите съществуват независимо от избирателната система, гражданските права, политическите партии, правителствения апарат и юридическата практика. Но всъщност зависимостта е неделима и очевидна и нейното нарушаване често води до политически сблъсъци, кризи и революции. Именно те пораждат различните форми на държави и държавни институции, които съответствуват на изхода от политическата борба и на баланса на политическите сили в определен исторически период. В този смисъл може да се твърди, че развитите държави вече притежават в достатъчно завършен вид държавни институции, които могат да бъдат класифицирани и представени в система.

Държавната история на отделните нации често ни илюстрира историческите корени на последвали политически движения. Обстоятелството, че немската и италианската нация се развиват вън от единна държава, при това при отсъствието на модел на буржоазна демокрация от национален произход казва много за причината в появата и утвърждаването по-късно на фашизма и нацизма. В този смисъл начинът, по който се осъществява институционното изграждане на всяка национална държава незримо става и един от факторите в психологията на политическото мислене и политическата практика.

В справочника са разгледани институциите на българската държава, възстановена след тежка и драматична борба за национално освобождение. Тези институции имат своя собствена история, паралелна и съпричастна с повратите в националната ни съдба и социално-политическото ни развитие. Те са израз на политическата култура на българите, на тяхната подготвеност и зрелост за независим държавен живот. Възстановяването на българската държавност става в условията на преобладаващо, макар и съвсем не единно звучене на национални лозунги и идеали, на националноосвободителни програми.

От втората половина на XIX в. се забелязва рязка промяна в интелектуалната атмосфера и политическата обстановка в Европа — изживян е прогресивният етап в историята на буржоазния национализъм, роден от Великата френска революция от 1789 г., идва часът на консервативните традиции и консервативните водачи в националноосвободителните и обединителните движения: Шварценберг, Бисмарк, Наполеон III, Кавур, балканските монарси, южноамериканските диктатори.

В такива условия жизнено значение за развитието на всяка нация придобиват инструментите на държавната власт и изборът на модели на държавно и конституционно устройство, вече изпробвани в политическата практика. Тук еклектизмът, в смисъл на заимствуване, е исторически осмислен чрез творчеството на самостоятелното предпочитание. Затова няма да бъде упрек към първостроителите на българската държава, ако напомним, че те възприемат много от дотогавашния опит на напредналите буржоазни държави. Но това заимствуване не е сляпо или механично подражателство. То представлява критично инфилтриране на образците на тогавашната буржоазна демокрация, съобразено с българската национална традиция. В конституционно и институционно отношение България става една от образцовите малки държави в Европа и това е още по-значимо, тъй като в продължение на пет века българите с основание гледат на държавата като на чужда и враждебна сила. «Забравеният народ» на Балканите не само създава модерна държава, но и за най-голяма изненада намира достатъчно голям и достатъчно компетентен персонал за нейното управление. Но изненадата е само за онези, които участвуват в преднамерения «заговор на мълчанието» по отношение на българите.

Не са много немците, които дори през 1871 г. възприемат себе си като поданици на държавата Германия. Пак по това време Италия още не е приемана като политическа единица. Малцина неаполитанци тогава биха казали, че имат нещо общо с Венеция или Пиемонт. В началото държавата Италия е без италианци и трябва да минат години, преди всички живеещи на Апенинския полуостров да започнат да говорят тоскански и да се чувствуват италианци. Същото може да се каже за държавата САЩ от XVIII в. и за страните наследнички на колониалните територии на Испания, Португалия и Франция.

В българската история става точно обратното. българи има, дълго преди да бъде възродена държавата България. Тези българи живеят с осъзнато чувство за национална принадлежност, с увереност в близката й реализация в единно държавно обединение, с готовност за участие в общонационална система на организация, която преди Освобождението по обясними причини засяга само просветата, културата и отчасти стопанския живот. България съществува много преди «неписаната европейска конституция», т. е. монополният «европейски концерт» на т. нар. велики сили, най-сетне да потвърди по принуда нейната поява на европейската политическа карта.

В такъв план създаването на българската държава и функционирането на нейните централни институции не е историческо произшествие, а естествен резултат от културно-политическото развитие на българите през предходните две столетия. Именно затова става практически възможно модерното за тогавашните условия изграждане на българските държавни институции, разбира се, при всичките класови ограничения на условната буржоазна демокрация. Като последна създадена държава през XIX в. по силата на етнически, исторически и морални аргументи България става, макар и временно, едно от последните исторически убежища за идеалите на този век. Разбира се, последвалото държавно-политическо развитие на българите не избягва срещата с разочарованията и конструктивните дефекти от засилващото се господство на една исторически осъдена класа. Както в не един политически прецедент преди това, и България преживява бруталния марш на насилието, на спекулациите и деформациите в държавния си живот. Повечето държавни институции изживяват познатото ни принципно несъответствие между първоначално предназначение и последвала функция на практика, което носи присъдата на тяхното политическо отрицание. Все пак от демократичния първообраз на институциите остава нещо. Неговото съпоставяне с постигнатото от други страни и народи ще ни даде реална и успокояваща представа за това, къде сме по отношение на тях в съграждането ни като държава. Защото положителното в нашето историческо наследство е създадено, изстрадано и защитено от поколенията. То принадлежи и на бъдещето ни!

проф. д-р Андрей Пантев

Предговор

Хиляда и триста годишният юбилей на българската държава бе повод за осмисляне на героичното минало и социалистическото ни настояще, повод за гордост от изминатия исторически път. По време на чествуванията нашата общественост прояви засилен интерес и към развитието на българската държавност. Този интерес обаче не бе напълно удовлетворен поради липсата на по-цялостни публикации по тези проблеми. Ето защо през последните няколко години Главно управление на архивите при Министерския съвет поде инициативата за по-задълбочено изследване на проблемите от историята на националните ни институции. Плод на тези усилия е и идеята за издаването на «Българските държавни институции 1879–1986» — книга, която, надяваме се, ще запълни една немалка празнина в нашата обществено-политическа книжнина.

Проследяването на развитието на институциите има комплексен характер, тъй като едновременно трябва да се проучват правната основа, взаимовръзките между отделните институции, социалните резултати от дейността им и т. н., за да се разкрие тяхното място и роля в цялостния обществено-политически живот на страната. Именно паралелното разглеждане както на минали, закрити, така и на съвременни, действуващи институции дава възможност да се получи цялостна представа за държавното устройство и за приемствеността в развитието на отделни национални институции.

Сред всички политически, икономически, културни, обществени и други институции най-голяма национална значимост имат държавните институции, тъй като именно чрез тях управляващата класа най-пряко поддържа своето политическо ръководство и налага волята си. Именно поради това предлаганият енциклопедичен справочник е посветен на тези национални институции, които в най-голяма степен определят характера и структурата на държавно-политическото ни устройство. Ето защо задачата на изданието е да се проследи създаването, развитието, дейността и съвременното състояние преди всичко на висшите и централните държавни органи, т. е. на тези, чието създаване е изрично упоменато в конституциите и имат пряка административна подчиненост на Народното събрание и Министерския съвет; имат компетенции в рамките на цялата страна и са обособена, самостоятелна приходно-разходна част от държавния бюджет.

Цялостната институционна структура и държавно-политическо устройство на страната са регламентирани от конституциите. Поради това в справочника подробно са разгледани всички основни закони на страната: Търновската конституция, Органическият устав на Източна Румелия, Конституцията на НРБ от 1947 г., Конституцията на НРБ от 1971 г. Още повече че конституциите определят рамките на прерогативите им, и мястото в цялостното държавно политическо устройство на държавните институции.

Поради това другата съществена част от включените статии проследява развитието на висшите и централните органи. В тях като реални носители на политическата власт най-пряко рефлектират динамичните обществено-икономически и политически промени. Особено ярко тази тенденция се проявява след Деветосептемврийската революция. В отговор на нарасналите потребности на обществения и социалния прогрес държавният апарат претърпява редица съществени промени през тези години, създават се нови централни институции. Ярък пример в това отношение е появата на редица нови министерства, които управляват важни сектори от одържавената икономика на страната след извършената национализация през, 1947 г. Тази група от институции е най-многобройната в справочника.

В изданието са включени и всички културни, просветни, финансови и други автономни държавни институции, тъй като тяхната дейност има пряко отношение към общата държавна политика. При това те като правило са административно подчинени и отчитат дейността си пряко пред Министерския съвет и Народното събрание и са съставна част от цялостното държавно устройство.

Наред със споменатите висши и централни държавни институции в енциклопедичния справочник са включени и статии за всички политически събития, които са оказали пряко влияние върху държавно-политическото устройство и социално-икономическото развитие на страната. Например Режимът на пълномощията 1881–1883 г., Обявяването на независимостта на България през 1908 г., Обявяването на България за народна република през 1946 г., както и всички специфични политически институции, извикани на живот през преломни години: Комисарството в Южна България /след Съединението 1885 г./, Регентството 1944–1946 г., Временното председателство на народната република, Великото народно събрание 1946–1949 г. и др.

За да се проследи динамиката в развитието на държавните институции за целия период от над 100 години, всяка от тях е разгледана в отделна статия. Всяка статия е изградена по следния начин: нормативен документ, с който е създадена и закрита съответната институция; основни задачи и функционална компетентност; структурно развитие и дейност. Когато названието на дадена институция е променено, под новото име е обособена отделна статия. А в случаите на формална промяна на названието, която не засяга същността на дадена институция, са направени препратки към названията на институциите, добили по-широка гражданственост. Курсивните препратки във всяка статия имат две основни функции: 1. Показват чий приемник е дадената институция и кой е нейният продължител; 2. Разкриват отрасловите и функционалните връзки на дадена институция с останалите. Включените в изданието данни са събрани в периода до 31. XII. 1986 г. Приложен е и Указ № 2656 от 19. VIII. 1987 г. за структурни и персонални промени в Министерския съвет, обнародван в периода, когато изданието бе под печат.

За основа на статиите са използувани сведения от различни източници — научни публикации, Държавен вестник, сборници с нормативни документи и др. Но поради факта, че за по-голямата част от институциите липсват конкретни разработки, основно градиво за създаването на енциклопедичния справочник са архивните фондове на съответните институции. Ето защо може да се твърди, че изданието «Българските държавни институции 1879–1986» съдържа в голямата си част уникална информация и я представя в систематизиран вид. Използуването на архивни материали доведе и до някои проблеми. Поради липсата на централизирано архивно дело до 50–те години на нашия век и недостатъчното разбиране и оценяване на значението на архивите в социалното управление документалната база днес е непълна. Тези проблеми неизбежно оказаха влияние върху размера и пълнотата на някои от статиите.

В енциклопедичния справочник са включени и няколко приложения. Те допълват основния текст с публикувана за първи път на едно място информация. Най-важно място в приложенията заемат обособените съобразно с основните закони схеми на висшите и централните институции. Схемите дават цялостна представа за държавното устройство и институционната структура на България. Чрез тях читателят получава информация кои централни институции управляват отделните сфери от обществения живот. Главно чрез схемите читателят може да намери конкретното название на институцията във всеки момент от нейното развитие. Те са и ключът за насочване към съответните статии, включени в «Българските, държавни институции 1879–1986».

Тъй като в основния текст е проследена преди всичко историята на самите институции, имената на ръководителите им не са дадени. Тази празнина се запълва от следните приложения: Състави на Държавния съвет, Състави на Президиума на Народното събрание, Сесии на Народното събрание, Българските правителства /1879–1986/, Азбучен хронологичен списък на институциите и техните ръководители, членове на правителството.

Надяваме се, че създадено по такъв начин, изданието ще даде обективна информация за сложните процеси, проблеми и постижения в нашето обществено-политическо и държавно развитие за периода 1879–1986 г.

Съставителите

Банка «Български кредит» /1934–1947/ — създадена от Деветнадесетомайския режим с Наредба-закон за основаване на нова банка /Указ № 30 от 15. VI. 1934 г./. ББК е акционерно дружество със смесен /държавен и частен/ капитал.

Поради ръководната роля на държавата ББК е със статут на автономно държавно учреждение със седалище в София. Наредбата-закон регламентира участието на държавата в разпределението на основния капитал на банката. Държавата може да запише 50 млн. лв., от които 25 млн. лв. се внасят веднага след основаването на дружеството. Правата, които придобива държавата чрез тези акции, се прехвърлят изцяло върху Българската народна банка. Акциите на държавата остават блокирани при БНБ през време на съществуването на ББК като гаранция за нейната дейност. Контролът на държавата се изразява в участие на упълномощени представители на БНБ в общото ръководство и управлението на ББК. Останалата част от капитала е образувана от чистия капитал на следните частни банки, чиито активи и пасиви се вливат в ББК: Съединени български банки — София, Интернационална банка на България — АД, София, Търновска търговска и кредитна банка, Банка за търговия и кредити — Плевен, Бургаска банка, Пазарджишка банка, Кредитна търговска банка — Горна Оряховица, и Българска стопанска банка — Стара Загора.

Основните задачи на ББК са да извършва за своя сметка и за сметка на трети лица в България и в чужбина банкови и финансови операции; да приема влогове; да издава гаранции пред държавни и обществени учреждения; да открива текущи сметки срещу подвижен залог на стоки. ББК има право да открива свои клонове в страната и чужбина. Създадена единствено като финансов институт, на ББК е забранена покупко-продажбата на стоки за собствена сметка. Не се допускат финансови сделки, покупко-продажба на недвижими имоти, с изключение на такива за собствени нужди. Ръководството, на ББК се осъществява от Управителен съвет, Дирекционен съвет, Проверителен съвет, главен директор, главен инспектор, главен счетоводител, Секретариат и правни служби. Върховно ръководно тяло на ББК е Управителният съвет, състоящ се от 9 души, избрани от Общото събрание от средата на акционерите с тайно гласуване. Управителният съвет има право да увеличава основния капитал чрез вливането на нови банки, без да е нужно одобрението на Общото събрание. Първият Управителен съвет на ББК е одобрен от Управителния съвет на БНБ за период от три години, а следващите са избирани от Общото събрание. Управителният съвет на ББК делегира част от правата си на Дирекционния съвет, който е постоянно действуващ орган. Той се състои от един член на Управителния съвет, главния директор и директорите при Централното управление, които обаче не могат да бъдат повече от двама. Дейността на ББК се контролира от Проверителен съвет, който е избран от Общото събрание. Проверителният съвет е в състав от трима души, от които един е счетоводител-експерт. От основаването до края на дейността си ББК не претърпява сериозни изменения в управленската си структура.

С Допълнение на Наредбата-закон за основаването на ББК /Указ № 296 от 30. V. 1936 г./ и с ПМС се разрешава увеличаването на размера на частния капитал, вложен в банката. На основата на тези нормативни документи в ББК влагат своите капитали 13 нови частни банки от страната. С това ББК успява да увеличи основния си капитал на 240 млн. лв.

ББК постепенно изгражда система от клонове и представителства в цяла България и в чужбина. В началото на 40–те години техният брой достига 32 в страната. Благодарение на гъстата мрежа от клонове и големия си основен капитал, както и на решаващото участие на държавата в нейните операции, ББК се превръща в една от най-важните финансови институции в страната по това време. На основата на Закона за национализация на банките в страната от 26. XII. 1947 г. ББК прекратява дейността си и на 2. I.1948 г. се влива в БНБ.

Берлински договор — международен договор, подписан през 1878 г. от Великите сили /Русия, Германия, Австро-Унгария, Франция, Италия, Англия/ и Османската империя, потвърждаващ създаването на българската държава, уреждащ държавните граници на Балканите и предвиждащ специален статут или реформи в някои от провинциите на Османската империя. Той е резултат от Руско-турската война 1877–1878 г. Договорът е наречен Берлински по името на град Берлин, където се е състоял конгресът, крайните решения на който са фиксирани в Б. д. Берлинският конгрес е открит на 1. VI. 1878 г., а на 1. VII. е подписан Б. д.

Първите 12 члена на Б. д. се отнасят за Княжество България. Определя се то да бъде васално княжество под върховната власт на султана с българско правителство и народна войска. Очертана е територията на новото княжество, която на север се ограничава от Дунав и Южна Добруджа /от Силистра до южно от Мангалия/, на изток от Черно море, на юг от Стара планина, като се включва и Софийският санджак, на запад от границата на Османската империя със Сърбия. Западните български територии се предават на Сърбия. Същевременно от чл. 13 до чл. 22 Б. д. регламентира създаването на особено държавно обединение под името Източна Румелия с административна автономия. Нейната територия се ограничава от границите с княжеството и Османската империя, но тя е със статут на османска провинция. Б. д. определя избирането на княз на България да се извърши от българския народ, като изборът се утвърди от Високата порта и се одобри от великите сили, подписали договора. Никой от царствуващите династии не може да бъде кандидат за българския престол. Чл. 4 от Б. д. определя създаването на събрание от «нотабили» в княжеството, което да изработи основен закон.

Новосъздаденото княжество е задължено да изпълнява част от клаузите на капитулационния режим, наложен на Османската империя и поставящ я в зависимост от икономическите интереси на Западна Европа. Срокът на Временното руско управление, който съгласно Санстефанския мирен договор е 2 години, е ограничен на 9 месеца. Това допълнително затруднява изграждането на българската държава.

Б. д. предвижда Източна Румелия да бъде управлявана от Главен управител, а за организирането на държавното й устройство се предвижда създаването на комисия от представители на великите сили, която да уреди администрацията и законодателството. Определя се срокът на дейност на главния управител да бъде 5 години.

Б. д. признава независимостта на Черна гора /чл. 26/, Сърбия /чл. 34/ и Румъния /чл. 43/, като са коригирани границите им с Османската империя съобразно с народностния принцип. В Берлин са потвърдени задълженията на Османската империя да въведе в о-в Крит Органическия устав, създаден през 1860 г. Б. д. урежда част от териториалните спорове между Русия и Османската империя в Азия в полза на Русия /чл. 25/. Потвърждава размяната на част от Южна Бесарабия, възвърната на Русия, със Северна Добруджа, дадена като компенсация на Румъния.

Някои от членовете на Б. д. задължават Османската империя да проведе реформи, облекчаващи положението на подвластните народи. Специално чл. 23 я задължава да въведе административна автономия в районите, населени с доминиращо българско население. Тази клауза обаче остава неприложена на практика. По този начин българската нация е разделена на 5 части: Княжество България, Източна Румелия, Северна Добруджа, Моравско и Македония и Одринско.

Б. д. разкъсва етническото и политическото единство на българската нация, официално потвърдено още с постановките на Цариградската посланическа конференция от декември 1876 г. Поради неговите несправедливи решения проблемът за националното обединение се превръща в една от основните задачи, стоящи за решаване пред българската нация и българската външна политика. Но, от друга страна, Б. д. регламентира международното признание на създаващата се българска държава.

Българска академия на науките /1869–/ — създадена на основата на възникналото на 1. Х. 1869 г. в Браила Българско книжовно дружество /БКД/. Изграждането на първата българска научна институция има дълга предистория. То е дело на родолюбивата българска емиграция в Румъния и Русия. Дружеството е посрещнато от съвременниците му с големи надежди като неотменна необходимост за българското възрожденско общество. Целта и основната задача на създаденото дружество са формулирани в приетия устав: «да разпространява всеобщо просвещение у българския народ и да му показва пътя към неговото всеобщо обогатяване». В кръга на неговите първостепенни задължения влиза усъвършенствуването на българския език, изучаването на българската история и фолклор. На дружеството се възлагат и следните задачи: да установи връзка с учените от цял свят; да организира изучаването на българския народен бит и да събира различни материали за всестранното изучаване на българското минало; да издирва сведения за подобни просветни организации в други страни.

БКД има две управителни тела — Настоятелство и действителни членове.

Заедно с учредяването на дружеството започва и издаването на неговия печатен орган — «Периодическо списание», първата книжка от което излиза в Браила през 1870 г. В периода от основаването си до Освобождението дружеството трябва да решава редица сложни въпроси, свързани със съществуването му на чужда земя и липсата на национална държавна организация, на чиято помощ да разчита. Наред с това то е ангажирано и в редицата политически акции през 70–те години на XIX в. След Освобождението на 25–28. XI. 1878 г. в Браила е свикано Общо събрание на дружеството, на което е взето закономерното решение за преместване на седалището му в освободените земи. Последователно се препращат в София библиотеката и научният архив на дружеството.

БКД започва да функционира в София едва през 1881 г. На 5. IX. К. Иречек в качеството си на министър на народната просвета свиква членовете му на заседание в сградата на Народната библиотека. Събранието гласува единодушно решение за подновяване дейността на дружеството. Възлага се на министъра на просветата назначаването на редакционен комитет, който да продължи издаването на «Периодическо списание» и да подготви нов устав на БКД. За председател на БКД е преизбран проф. М. Дринов. На 24. II. 1882 г. е назначен редакционен комитет от 5 души с функциите на привременен комитет, който да управлява дружеството до свикването на Главното събрание. На 11. V. 1882 г. в чест на празника на Кирил и Методий излиза и новата книжка на дружеството.

След голяма научноорганизационна работа през август 1884 г. под председателството на проф. М. Дринов се организира първото след Освобождението Главно събрание, на което са избрани, редовни органи за управление на дружеството. Висш орган остава Общото събрание, което трябва да се свиква един път годишно на 11 май. В дружеството структурно се обособяват 3 клона на научното познание, чиято дейност се организира на периодични пленарни заседания. Това са историко-филологически, природни, медицински и държавни науки. Общото дружествено ръководство и ръководството на клоновете съставляват Управителен съвет на БКД. С тази нова структура се дооформя институционният облик на дружеството. Това допринася и за разширяване на неговата дейност.

До края на XIX в. дружеството по редица причини не е в състояние да разкрие напълно възможностите си. През 1898 г. то преодолява кризата — провежда Общо събрание на 30 май, на което се решават основни въпроси. Избрани са нови ръководни органи. На 25. Х. 1898 г. е свикано и Главно събрание, което обсъжда отчета на Управителния съвет и внася промени в научната организация на БКД. Избран е и нов председател — Ив. Гешов. Като основни задачи пред дружеството се поставят: строеж на самостоятелна сграда, подреждането на библиотеката и научния архив. Едновременно с тези задачи се обсъждат и нови уставни положения. През октомври 1899 г. се провежда обсъждане на устава във всички клонове. Едно от основните предлагани изменения е създаването на нов клон — за изкуствата, включващ, поезия, живопис, култура, архитектура, музика и сценично изкуство. На 5. XII. 1899 г. окончателно са утвърдени уставните промени. Приема се създаването на новия клон. Така след редица научноорганизационни преобразувания в началото на XX в. дружеството функционира с подобрена структура и при по-добри материални условия. Това довежда и до промяната през 1911 г. На 6 март е свикано последното тържествено заседание на БКД. На него то се преименува в Българска академия на науките. Изработва се и нов устав на БАН. Според него основна задача на академията е «да развива и разпространява науките и изкуствата, особено с оглед към българите и българските земи, българския език и българската книжнина». БАН се подразделя на 3 клона: историко-филологически, природо-математически и философско-обществен.

Според този устав членовете на БАН се свикват годишно на едно общо и едно тържествено събрание. За редовността на общите събрания не се изисква кворум и те се считат за законни колкото и членове да присъствуват. Решенията се вземат с обикновено мнозинство, а само при избор на нови академици се изискват гласовете на 2/3 от присъствуващите. Общите годишни събрания имат компетентност за избиране на нови академици, председател, подпредседатели, ковчежник и секретар на академията и решават всички въпроси от общата дейност на БАН. С новоприетия устав се регламентира по-ясно научно-помощната база на академията, състояща се от библиотека и 3 сбирки: ръкописи и старопечатни издания, художествени старини, портрети и скулптури на заслужили българи. От 1912 г. се увеличава субсидията за академията. БАН се признава за самостоятелно и независимо научно учреждение, което се подпомага финансово от държавата, т. е. тя се превръща в автономна държавна институция.

Постепенно БАН разширява и международната си дейност. В началото на 1913 г. Общото събрание на БАН официално провъзгласява нейното присъединяване към Съюза на славянските академии и научни дружества.

Войните от 1912–1918 г. дават отражение върху дейността на БАН. Научният и научноорганизационният живот е в известен застой. Липсата на средства затруднява главно изследователската дейност на академията. Важно начинание на БАН са предприетите през 1914 г. научни изследвания по повод на 1000–годишнината от смъртта на Климент Охридски /1916/. През 20–те години дейността на БАН се стабилизира след преживените национални катастрофи. Постепенно се изграждат всички предвидени звена на академията. През 1926 г. започва строителството на нова сграда. Тя е завършена през 1928 г. Засилва се и международната дейност на академията. Краят на 20–тe и началото на 30–те години са период на остра финансова криза в академията — вследствие на общата икономическа криза държавата намалява бюджета на БАН. През 1940 г. са направени промени в основните нормативни документи на академията. Създаден е нов клон — литературно-художествен, с 3 отдела: Литература, Пластични изкуства и Музика. По повод на това се променя временно и наименованието на академията — Българска академия на науките и изкуствата. След 9. IX. 1944 г. започва преустройство на академията в съответствие с настъпилите промени в обществения живот. В началото на октомври 1944 г. се провежда първото заседание на редовните членове на БАН.

В средата на 1946 г. започва подготовката на нов закон на академията, който е приет през януари 1947 г. На 27 и 28. II. 1947 г. се обсъжда и приема и нов устав на БАН. С тези нормативни документи на академията се отрежда ролята на «най-висш научен институт в страната», установява се ленинският принцип за единство на теорията и практиката, за непосредствено свързване на науката със социалистическото строителство. Възстановява се наименованието БАН. През ноември 1947 г. е изработен и правилник за институтите при БАН, който се приема от Общото събрание на 3. I. 1948 г. С него се регламентират устройството и дейността на най-важните научни поделения на академията. За първи път се създават нормативи за структурата на институтите, за формите на работа, за целите и задачите им.

През 1949 г. се изработва нов закон за БАН, с който тя се насочва към по-тясно свързване с обществената практика, по-точно се определят задачите и координиращата роля на академията, набелязват се организационните форми на научноизследователска дейност. С този закон се регламентира, че БАН е директно подчинена на Министерския съвет. МС утвърждава нейните научни и финансови планове. През 1949 г. се извършва и реорганизация на институтите при БАН. Музеите се съединяват със съответните институти, за да се превърнат в база на научноизследователската им дейност и да получат от тях квалифицирана научна и методическа помощ.

Нов етап в развитието на БАН като институция е проведеното Общо събрание на 10 и 11. XII. 1956 г. Във връзка с промените в целия обществено-икономически живот на страната, настъпили след Априлския пленум, структурата на БАН се изменя съобразно с нарасналия й научен потенциал и необходимостта от по-оперативно ръководство. Към нея се създават отделния за математически, физически и технически науки; геологически, географски и химически науки; биологически и селскостопански науки; философия, история, педагогика и археология; икономически и правни науки; езикознание, литературознание и етнография; изобразителни изкуства, музика и архитектура. По-късно през 1966 г. тази структура се подобрява, като се създават самостоятелни отделения за технически, химически и медицински науки, а обществените науки се групират в 3 отделения: философия, икономика и право; Исторически и педагогически науки; Езикознание, литература и изкуствознание. На 11. XI. 1959 г. е издадено специално постановление на ЦК на БКП и МС за по-нататъшно развитие на БАН. През 1961 г. селскостопанските науки се отделят в самостоятелна академия към Министерството на земеделието.

Краят на 60–те години е нов важен момент в развитието на БАН. През март 1967 г. излиза Постановление на ЦК на БКП и МС за по-нататъшно ускоряване на техническия прогрес в НРБ, което задължава БАН да съсредоточи своите изследвания върху комплексното разработване на най-перспективните проблеми в областта на физическите, математическите, химическите, геологическите, биологическите, обществените науки и особено на проблемите, свързани с техническото и обществено-икономическото развитие на страната. Държавният комитет за наука и технически прогрес /ДКНТП/ се превръща в учреждение за цялостна координация на дейността на всички научни организации, институти и звена у нас. Юлският пленум на БКП /24–26. VII. 1968 г./ насочва нашата наука към нов етап на развитие и й определя нова роля в социалистическото общество. Всички тези инициативи се съчетават с подготовката за чествуването на 25–годишнината на социалистическата революция в България и с големия юбилей на самата академия — 100–годишнината от нейното основаване. Той се чествува тържествено на 1. Х. 1969 г. в София.

Пътищата за осъществяването на нов подем на българската наука са набелязани от решенията на пленума на ЦК на БКП, състоял се на 23 и 24. IX. 1969 г.

Към БАН са създадени научни дружества, асоциации и национални комитети по отделни клонове на науката и по комплексни научни дисциплини. Организирани са международни и национални конгреси, конференции, симпозиуми.

Върховен ръководен орган на БАН е Общото събрание, което се състои от академиците, член-кореспондентите и от определен брой видни учени и представители на ведомства, избирани за 5 години. В края на 1977 г. БАН има 47 академици, 69 член-кореспонденти и 82 чуждестранни членове. Цялостната дейност на академията се ръководи от Президиум начело с председателя на БАН, избиран от Общото събрание. За съгласуване на дейността на БАН и Софийския университет по главните проблеми на научно-изпълнителската и учебно-възпитателната дейност е създаден Координационен център. Основна форма на организация на научноинформационната дейност на БАН са научните обединения, които се състоят от постоянни звена — научни институти, централни лаборатории и центрове, самостоятелни секции и сектори, проблемни групи, бази за развитие и др.

В системата на БАН са изградени научни организации и структурни звена: Единен център по математика и механика, Единен център по физика, Единен център по химия, Единен център по науките за държавата и правото, Единен център по език и литература, Единен център по история, Научно обединение по изкуствознание, Научно обединение по основни проблеми на техническите науки, Икономически институт, Институт за международни отношения и социалистическа интеграция, Институт за съвременни социални теории, Център по наукознание, Национален природонаучен музей, Център по българистика, Център за научна информация с централна библиотека и научен архив, главно управление Хидрология и метеорология. Научният състав на академията обхваща нейните членове и щатните научни работници в поделенията й. Удостояването с научни степени и звания в БАН се извършва съгласно Закона за научните степени и научните звания /1972/. В началото на 80–те години в БАН са заети над 8000 души /около 2500 научни работници/.

БАН координира, кооперира и интегрира научноинформационната си дейност с АН на СССР и академиите на науките на социалистическите страни; осъществява сътрудничество с академии и научни организации в САЩ, Англия, Франция, ФРГ, Италия, Австрия и други страни; участвува в международни научни организации и институти.

Българска академия на науките и изкуствата /1940–1947/ — временно название на Българската академия на науките.

Българска армия /1879–1944/ — създадена с руска помощ от Българското опълчение на основата на Временни правила за създаване на Българската земска войска от 25. IV. 1878 г. и със заповед № 1 от 15. VII. 1878 г. на руския императорски комисар княз Ал. Дондуков-Корсаков. В Княжество България остават 21 пехотни дружини /12 768 души/, 4 конни сотни /616 души/, 6 пеши, една планинска и една конна батарея /2601 души/, една и половина сапьорна рота /255 души/, една обсадна артилерийска рота и артилерийска паркова команда. На 14. V. 1879 г. княз Ал. Дондуков-Корсаков подписва Временно одобрени общи правила за образуване и устройство на Земската войска в Княжество България, а от 17. XII. 1879 г. влиза в сила Привременно положение за Българската войска, което изпълнява ролята на закон за въоръжените сили. В нашата армия след Освобождението действуват руските устави, наставления и инструкции.

Съгласно Търновската конституция и Привременното положение всеки български поданик от 21 до 40–годишна възраст «подлежи под военна повинност». В сила е териториалният принцип за попълване на войската. Командният офицерски състав се осигурява от създаденото на 26. XI. 1878 г. в София Военно училище. Територията на княжеството е разделена на Източен, Западен и Софийски военен отдел, които включват всички мирновременни поделения /без артилерийските и инженерните/. През 1880 г. със Закона за вземане на новобранци в Българската войска се въвежда всеобща задължителна военна повинност. Важен момент в развитието на БА е преминаването от дружинна към полкова организация с Указ № 41 от 12. Х. 1884 г. Съставът на БА включва 8 пехотни полка /4 пехотни бригади/, два конни полка /една конна бригада/, два артилерийски полка, пионерна дружина, Морска част /3 парахода, 7 катера, два миноносеца, два шлепа и 15 лодки/. В Източна Румелия като част от националните въоръжени сили функционира източнорумелийската милиция.

При това състояние на организацията и материално-техническото осигуряване на БА на 6. IX. 1885 г. се извършва Съединението на Княжество България и Източна Румелия, последвано от Сръбско-българската война. Справедливият характер на войната предизвиква общонационално въодушевление. Въпреки сложните начални обстоятелства и липсата на боен опит БА за две седмици след победни сражения при Сливница, Пирот, Видин и др. разбива сръбските войски и постига бляскав военен успех. Тази победа прави възможно подписването на мирния договор със Сърбия на 18. II.1886 г. и на Топханенския акт с Османската империя, с който се признава Съединението на Княжество България с Източна Румелия.

Територията и населението на бившата Източна Румелия са включени във военнотериториалното деление на княжеството, а източнорумелийската милиция е реорганизирана в 12 дружини — 4 полка /две бригади/. Така пехотата на БА нараства на 12 полка /6 бригади/.

През 1889 г. се провеждат нови важни организационни изменения и БА придобива следната структура: 24 пехотни, 4 конни, 6 артилерийски и един пионерен полк. От 1890 г. артилерийските полкове са включени в бригадите. Започва превъоръжаване с пушки и карабини «Манлихер». Със Закон за устройството на въоръжените сили на Княжество България от 15. XII. 1891 г. се полагат основите на една съвременна и по-дълготрайна организационна структура. Съгласно закона БА се състои от Действуваща армия със срок на служба 10 години — 2–3 години редовна и 7–8 години в запас. Резервна армия със срок на служба 7 години и Народно опълчение със срок 8 години. Възприема се дивизионната организация и са формирани 6 пехотни дивизии. Всяка дивизия включва две бригади, всяка бригада — два полка, а всеки полк — две дружини. Освен пехотата всяка дивизия включва и дивизионен артилерийски полк, дивизионна конна сотня, возарска рота и дивизионна болница. По този начин дивизиите се превръщат в крупни съединения, които могат да решават самостоятелно важни тактически и оперативни задачи. Конните полкове са обединени в кавалерийска дивизия, пионерният полк е развърнат в пионерна бригада, а крепостните батареи — в крепостни батальони. Предвижда се по време на война общата численост на въоръжените сили да достигне 318 570 души. Страната е разделена на 6 дивизионни области, като продължава да е в сила териториалната система на кадрово попълване. Важни промени в системата на управление на войската настъпват със създаването и регламентирането на функциите на Генерален щаб, Войскови генерален щаб, Административен отдел, Канцелария, Военносъдебна част, Артилерийско управление, Инспекторство и Комитет по образованието и устройството на войската /вж. Военно министерство/. По този начин е регулирано управлението на БА в мирно и военно време. Благодарение на проведените организационни усъвършенствувания БА се превръща в армия от европейски тип и отстъпва на най-модерните армии само по числения си състав.

От 1895 г. за охрана на границите е създадена погранична стража, която се състои от по една погранична дружина във всяка дивизионна област. През 1897 г. Морската част се подразделя на Дунавска флотилия с щаб в Русе и Морска част с щаб във Варна, където е открито и Военноморско училище.

От началото на века държавното ръководство по-определено поема курс към подготовка на армията и страната за война за освобождение на останалите под робство българи и за осъществяване на националното обединение. С оглед постигането на поставените цели през декември 1903 г. е приет нов Закон за устройството на въоръжените сили на Княжество България, който поставя началото на последния, най-висш етап в довоенното развитие на БА. Създават се 3 нови пехотни дивизии. През 1906 г. са организирани 3 военноинспекционни области, които във време на война формират 3 войскови обединения — отделните полеви армии. Развиват се техническите родове войски — особено артилерията и инженерните части. Създава се въздухоплавателно отделение. Едновременно с организационно-структурното усъвършенствуване се извършва и въоръжаване с нови модели и типове оръжие — пушки и скорострелни оръдия. Въведени са и първите тежки картечници, военните автомобили и самолети.

В навечерието на Балканската война 1912 г. мирновременният числен състав възлиза на 44 523 души в 9 пехотни дивизии /всяка съставена от 3 бригади с по два пехотни полка, скорострелен и нескорострелен артилерийски полк, пионерна дружина и подвижни тилови учреждения/. В резултат от дългогодишната добре планирана, целенасочена и ефективна бойна подготовка, основана на собствен и чужд опит, кадровият и мобилизационният състав на армията е добре подготвен.

БА участвува и във вътрешнополитическия живот на страната. През 1881 г. с помощта на армията Ал. Батенберг суспендира Търновската конституция. БА е един от основните фактори за утвърждаване на личния режим на Фердинанд. Военни части смазват селските бунтове през 1900 г. През същата година е утвърден и специален Правилник за съдействието, давано от армията на гражданските власти. Но БА се готви предимно за изпълнение на външнополитическите си функции. Тя е въоръжената опора на България при Обявяване на независимостта през 1908 г. Нейни възпитаници участвуват активно в националноосвободителното движение в Македония и Одринско.

С Указ № 5 от 17. IX. 1912 г. е обявена обща мобилизация, на 22. IX. 1912 г. са назначени главнокомандуващ, помощник-главнокомандуващ и началник на Щаба на Действуващата войска. В отговор на обявената от Турция война на 5. Х. 1912 г. с манифест на цар Фердинанд на БА е заповядано да започне военни действия срещу Турция. Мобилизационният състав наброява 599 879 души, а към 1. III. 1913 г. достига 639 567 души. Формирана е още една пехотна дивизия, с което те стават 10. Доброволци попълват Македоно-одринското опълчение. Въоръжените сили са групирани в 3 армии. Създадена е обща Главна квартира, включваща Щаб на армията и Главно тилово управление.

България и нейните съюзници побеждават в справедливата Балканска война, но поради възникналите противоречия избухва Междусъюзническата война. Тя довежда до първата национална катастрофа за България.

По време на войните БА претърпява организационни изменения — формират се две нови пехотни дивизии и една бригада, а броят на полевите армии нараства на 5.

При включването на България в Първата световна война съставът на армията наброява 772 584 души, организирани в 3 армии, флот и части, подчинени на Главното командуване. Към 1. IX. 1918 г. БА наброява 885 175 души. В хода на войната са формирани нови военноинспекционни области, части, учреждения и заведения.

Първата световна война за България завършва с подписването на Солунското примирие /29. IX. 1918 г./ и Ньойския мирен договop /27. XI. 1919 г./ и с втора национална катастрофа за българския народ. В края на войната революционната активност на войнишките маси нараства и избухва Войнишкото въстание, жестоко потушено от верни на двореца войски и германски военни части.

За привеждане на армията в съответствие с изискванията на Ньойския договор правителството на БЗНС е принудено да приеме през 1921 г. Закон за военните сили, допълнен и съобразен с изискванията на победителите през 1923 г. Съгласно договора БА не може да надвишава 33 000 души, Въвежда се доброволческият принцип на попълване, забранено е въоръжаването с модерни бойни средства, авиация и подводен флот. За спазване на наложените ограничения в България функционира Междусъюзническа военноконтролна комисия. Според закона БА се състои от 8 пехотни полка и малочислени подразделения на инженерните войски. Конницата е включена в конните групи на новосъздадената жандармерия. При това положение /организация, състав, въоръжение и дислокация/ БА не е в състояние успешно да реализира външната си функция и да защитава държавния суверенитет. За сметка на това тя активно се включва във вътрешнополитическия живот на страната — в преврата на 9. VI. 1923 г., и установяването на фашистка диктатура, в потушаването на Септемврийското въстание 1923 г. и революционната активност на масите през 1923–1925 г.

През 1928 г. се извършват важни организационни промени. Осемте пехотни полка са обособени в дивизии чрез включване на подразделения от всички родове войски. Създадени са 4 военноинспекционни области, всяка от които включва две дивизии, конна група, инженерен и артилерийски полк. В района на Шипка са проведени и първите маневри след войната.

През 1934 г. под ръководството на Военния съюз и политическия кръг «Звено» армията отново се намесва в политическия живот на страната. С извършения на 19 май преврат у нас се установява военнофашистка диктатура, трансформирала се постепенно към 1936 г. в монархофашистка.

Настъпват съществени изменения в състоянието на БА. Численият й състав нараства от 57 262 души през 1934 г. на над 72 000 през 1939 г. През 1939 г. се формират две нови пехотни дивизии, с които мирновременната армия достига 10 кадрови дивизии. Създават се бойна авиация, противовъздушна отбрана и първото танково подразделение. Развиват се артилерията, инженерните и свързочните войски. Конницата е прегрупирана в две «бързи дивизии». Това става възможно благодарение на вноса на въоръжение и бойна техника /предимно от Германия и Полша/ в периода на «тайното въоръжаване», започнал от средата на 30–те години.

На 31. VII. 1938 г. е подписано Солунското споразумение между България и Балканското съглашение, с което са денонсирани военните клаузи на Ньойския договор. БА получава възможност за относително нормално организационно-техническо развитие.

В годините на Втората световна война и особено през периода 1941–1944 г. БА действува в по-различни условия. С включването на България в Тристранния пакт и най-вече след обявяването на война на САЩ и Англия БА заема определено място в стратегическите планове на хитлеристката Главна квартира. На границата с Турция през 1939 г. е формирана и съсредоточена Прикриваща армия. През 1944 г. БА се състои от 5 армии, два корпуса и Прикриваща армия. Бронетанковите войски се оформят в Бронирана бригада. Увеличават се инженерните и свързочните части. Военновъздушните сили през 1944 г. включват 6 авиационни, 4 противовъздушни полка и парашутни войски. Съставът на редовната армия е 182 621 души. В резултат на непрекъсващата мобилизационна дейност общият числен състав през август 1944 г. достига 506 283 души.

И през 1941–1944 г. армията се изявява като основен и най-мощен крепител на монархофашистката власт в борбата й с революционните сили. Регламентирано е участието й в преследването на партизанските отряди; координирана е дейността й с полицията; в полковете и дивизионните области съгласно плановете «Асен» и «Аспарух» се създават специални формирования за действия срещу партизанските части. През есента на 1943 г. са организирани и ловни дружини като специализирана форма за борба с партизанското движение. Създадената през 1944 г. Държавна жандармерия през лятото на същата година е включена в състава на БА.

Армията не успява да потуши въоръжената борба на българския народ. Сред самата нея нараства революционизирането на редовия и част от командния състав. Отделни военнослужещи и цели подразделения преминават към НОВА. Революционната тенденция се изявява особено силно в дните на Деветосептемврийското въстание, когато войскови подразделения изиграват важна роля при установяването на отечественофронтовската народнодемократична власт /вж. Българска народна армия/.

Българска асоциация за туризъм и отдих при МС /1983–/ — създадена с Указ № 3194 от 25. Х. 1983 г. /ДВ, бр. 84 от 1983 г./. БАТО е централно ведомство, което провежда единната държавна политика в областта на туризма и отдиха в НРБ. Ръководи се от председател. Възниква на основата на Държавния комитет по туризма. Асоциацията съчетава функциите на доброволен икономически съюз и обществено-държавен орган и има за цел да организира, подпомага и насочва разгръщането на творчеството и активността на членуващите в нея организации за повишаване ефективността на туризма и подобряване на условията за отдих на българските граждани. В нея на доброволни начала членуват обществени, стопански и други органи и организации и физически лица, които осъществяват дейност, свързана с туризма и отдиха, като запазват своятa правна и икономическа самостоятелност и ведомствена подчиненост.

БАТО осъществява определената й компетентност в областта на туризма и отдиха, като разработва основни насоки, програми, мероприятия и др. за развитието на туризма и отдиха и организира тяхното изпълнение; участвува в подготовката на единния план за социално-икономическо развитие на страната; координира инвестиционната политика и разработва нормативи за комплексно изграждане и използуване на материално-техническата база за туризъм и отдих; ръководи, координира и контролира търговията на дребно със стоки срещу валута в страната; осъществява информационно-рекламната дейност в областта на туризма и отдиха; координира научноизследователската и инженерно-внедрителската дейност, дейността по усъвършенствуване на социалистическата организация на труда и подготовката на кадри и упражнява контрол върху използуването на материално-техническата база и качеството на туристическото обслужване; съдействува на членовете си да се сдружават с оглед по-ефективното използуване на трудовите, материалните и финансовите ресурси чрез взаимноизгодно коопериране, координиране и съвместно извършване на стопанска дейност и т. н. БАТО провежда външнотуристическата политика, представлява страната в международните организации по туризма, осъществява международното сътрудничество в областта на туризма и координира организираните пътувания на български граждани в чужбина.

Органи на управление на асоциацията са: Общо събрание, Управителен съвет, Изпълнително бюро, Съвет на директорите, председател и Контролен съвет. Пряко подчинени на БАТО са: ТК «Балкантурист», ТК «Интерхотели — Балкантурист», ТК «Балкантурист — маршрутни хотели», ВТО «Балкантурист», ВТО «Кореком», ИВО «Туристинженеринг», СО «Туристическа информация и резервации», СО «Център за туристическа пропаганда и реклама», СМК «Туристстрой», дирекция «Музикални и артистични прояви», СО «Център за международни прояви», Научновнедрителски институт по туризъм и отдих, Център за усъвършенствуване на ръководните кадри, Полувисш институт за международен туризъм, Школа за подготовка на кадри по обществено хранене. По отношение на пряко подчинените й стопански организации асоциацията упражнява правата и задълженията на корпорация. По места като обществено-държавни териториални органи на БАТО и на ИК на столичния, окръжните и общинските народни съвети функционират окръжни и местни асоциации за туризъм и отдих. В страната и чужбина асоциацията открива свои агенции, представителства и бюра, които обслужват нейните членове. В своята дейност тя тясно си сътрудничи с ЦС на БПС, ЦК на ДКМС, ЦС на БТС, ЦС на БСФС, ЦС на СБА, ЦКС и др.

Българска външнотърговска банка /1964–/ — създадена с ПМС № 2 oт 20. II. 1964 г. на основата на Валутното управление при Българска народна банка. БВБ е самостоятелен банков институт със седалище в София. Основната й дейност е извършването на валутни и кредитни операции от стоков и нестоков характер с чужбина. Кредитира и контролира външнотърговските предприятия и извършва валутно-икономически проучвания и анализи за страната и чужбина. Банката съдействува за развитието на търговските и икономическите връзки на НРБ с чужбина. Отговаря за своите задължения със собствените си имущества. Не отговаря за задълженията на държавата и своите акционери, както и държавата и акционерите не отговарят за задълженията на банката. БВБ може да открива в страната и чужбина агенции и представителства. Тя гарантира тайната по операциите, сметките и влоговете на своите клиенти и кореспонденти в страната и чужбина. Основни акционери на банката са Българската народна банка, Министерството на финансите, Министерството на външната търговия, Министерството на транспорта, Българската търговско-промишлена палата, Българската асоциация за туризъм и отдих, ЦКС, АД «Булстрад», ДСП «Деспред», ДСО «Булгарплод», ТПО «Булгартабак», ВТД «Машиноекспорт». Основният капитал на банката е 40 млн. лв., разпределен на 4000 акции по 10 000 лв. Акциите са поименни и подлежат на вписване в книгата на акционерите. Всяка акция дава право на един глас, право на дивидент и на съответствуваща част от имуществото на банката в случай на ликвидация.

Основният капитал на банката може да бъде увеличен по решение на Общото събрание на акционерите чрез създаване на нови акции. БВБ има резервен фонд, който служи за покриване на евентуални загуби от операциите на банката. Банката извършва по установения ред следните разплащателни и кредитни операции по износа и вноса на стоки: приема за инкасо плащания по нареждане на външнотърговски и други организации в страната, на чуждестранни банки и юридически и физически лица, стокови и транспортни документи, чекове и други платежни документи и валутни ценности; извършва плащания както по нареждане, така и за своя сметка. По нареждане на клиентите си извършва парични преводи за чужбина, а по нареждане на чуждестранни банки — плащания в чужбина; операции със записи на заповеди, титри в местна или чуждестранна валута. БВБ може да издава гаранции за български предприятия, учреждения и организации, произтичащи от външнотърговски сделки или по други причини, и подлежащи на изпълнение в чужбина; да получава и предоставя кредити от и в чужбина; да осчетоводява предоставените от НРБ на други държави и на получаваните от чужбина кредити и плащания по тях, както и по клиринговите спогодби на страната. Посочените операции банката извършва по силата на пълномощия, предоставени й от БНБ или по силата на спогодби, сключени между НРБ и чужди държави. БВБ извършва кредитиране на външнотърговските предприятия във валута и левове. Заемите, отпускани от банката, са по принцип със срок до една година, но като изхожда от условията на сделките, по решение на Съвета на банката може да се отпускат заеми и за по-дълъг срок. За обезпечаване на заемите банката приема в залог износни и вносни стоки и други стоково-материални ценности, транспортни документи, чуждестранна валута, ценни книжа, титри и други платежни документи в местна и чуждестранна валута. Банката извършва разплащанията между външнотърговските предприятия и другите предприятия и организации в страната по реда, установен в Наредбата за плащанията. Банката може да извършва по установения ред покупка и продажба на злато, сребро, платина и др. Може да издава със съгласието на БНБ пътнически чекове в местна и чуждестранна валута, да извършва операции по тях, както и операции с пътнически чекове на други банки. Банката ръководи, контролира и отчита работата на бюрата за обмяна на валута. Може да сключва споразумения с чуждестранни банки за начина на разплащанията и воденето на сметки по търговски, платежни, кредитни и други спогодби. Банката приема българска и чуждестранна валута по сметка и на влог от предприятия, учреждения, организации и граждани в страната, както и от банки на международни организации. БВБ извършва необходимите валутни и икономически проучвания, като следи и обобщава сведенията за общото икономическо и финансово състояние на страните, с които НРБ поддържа платежни отношения. Следи и анализира състоянието на валутните и кредитните пазари в чужбина. Ръководни органи на БВБ са: Общо събрание на акционерите, Съвет на банката, Управление на банката, Ревизионна комисия. При създаването й БВБ има следната функционална структура: председател, зам.-председател, отдели — Валутно-икономически проучвания, Валутно счетоводство, Нестокови плащания с чужбина, Плащания по износа за капиталистическите страни, Плащания по вноса от капиталистическите страни, Плащания със социалистическите страни, Гаранции, Реекспорт и арбитражни операции, Кредитиране и контрол на външната търговия; сектори — Валутни бюра, Финансово-административен, Валутни каси, Валутна наличност, Валутен план. Във връзка с разширяването на външноикономическите връзки на НРБ с чужбина и увеличаването на обема и обхвата на банковата дейност през 1967 г. се налага изменение на структурата на банката. От 2. XII. 1967 г. е утвърдена нова структура: председател, зам.-председател, петима директори и дирекции — Кредитна, Валутно-икономическа, Разплащания с капиталистическите страни, Кредитиране и контрол на външната търговия и вътрешните разплащания, Плащания със социалистическите страни и нетърговски плащания.

Българска земеделска банка /1903–1934/ — създадена с Указ № 51 от 31. XII. 1903 г. /ДВ, бр. 288 от 1903 г./ като кредитно учреждение с централно управление. Организирането на кредита за земеделските стопанства в България започва със създаването на общополезни каси. Първата общополезна каса е основана през есента на 1862 г., а започва своята дейност на 1. II. 1864 г. в Пирот. По време на Руско-турската война 1877–1878 г. по-голяма част от капиталите и ценните предмети на общополезните каси са разграбени или унищожени. Възстановени са с помощта на руските власти и се преименуват в земеделски каси /1879/. Със закони от 23. ХII. 1894 г. и 27. I. 1897 г. става преустройството в управлението им и се подготвя почвата за тяхната централизация. Създава се отделение при Министерството на търговията и земеделието за ръководене управлението на земеделските каси. Ръководството на отделението е поверено на началник, подпомаган от двама съветници, които се назначават с указ по предложение на министъра на търговията и земеделието. Тези три длъжностни лица съставляват Управителния съвет на земеделските каси при Централното им управление. Те не могат да бъдат уволнявани без разрешение на Народното събрание. Със закон се разширява дейността на земеделските каси и те постепенно добиват облик на институт, който върши банкови операции. Законът за учредяване на БЗБ влиза в сила от 1. I. 1904 г. Седалището на БЗБ е в София. Тя има клонове във всички окръжни и околийски градове, където са създадени земеделски каси. Управлението на БЗБ има право да открива клонове и агенции в по-важните селищни центрове. Основният капитал на банката е образуван от капиталите на всички съществуващи до момента земеделски каси. В компетенциите на банката са следните операции: приемане на лихвени, срочни и съдебни влогове, приемане на суми на текуща лихвена сметка, има право да дава заеми под ипотека, под залог на добитък и др. Основна задача на БЗБ е да подпомага с кредити земеделското население. Управлението на БЗБ и на нейните клонове и агенции е поверено на управител на банката, който има за съветници четирима администратори. Тяхното назначаване става с указ по доклад на министъра на търговията и земеделието. Те могат да бъдат уволнявани от длъжност само с предварително решение на НС. Управителят и администраторите съставляват Управителния съвет на БЗБ. Управлението на клоновете е поверено на началници, които имат за съветници касиер, счетоводител и съдебен чиновник. Управлението на агенциите е възложено на агенти. БЗБ се представлява пред всички власти от управителя й, клоновете на банката — от началниците им, а агентствата — от агентите. Надзорът на клоновете и агенциите се извършва от специални ревизори, които се ръководят от управителя на БЗБ, а самото Централно управление на БЗБ се надзирава от министъра на търговията и земеделието. Първият период от дейността на БЗБ се характеризира с обособяването й в институт за раздаване на земеделски кредит. С изменение на закона за БЗБ функциите й се разширяват и тя започва да извършва и редица стопански услуги, като доставки от чужбина и разпродажба по костуема цена на различни земеделски оръдия, машини, смазочни материали, син камък и др. Урежда продажбите на различни селскостопански продукти. Със закон от 1920 г. външната търговия със земеделски храни и произведения от тях се иззема от едрия капитал и се съсредоточава като монополно право в учредения Консорциум, образуван от БЗБ, Българската народна банка. Българската централна кооперативна банка /БЦКБ/, земеделските централи, Общия съюз на земеделските кооперации и Съюзната земеделска кооперативна банка. Законът от 15. I. 1921 г. възлага на банката насочването, контролирането и кредитирането на всички видове земеделски кооперации. През 1927 и 1934 г. са издадени закони, с които се засилват правата на БЗБ в кредитирането на държавата и общините. С Указ № 157 от 15. Х. 1934 г. БЗБ се слива с БЦКБ и се създава Българска земеделска и кооперативна банка.

Българска земеделска и кооперативна банка /1934–1947/ — създадена с Указ № 157 от 15. Х. 1934 г. чрез сливането на Българската земеделска банка и Българската централна кооперативна банка. Тя е общ автономен банковокредитен институт. Седалището на банката и нейното Централно управление са в София. БЗКБ има клонове във всички областни и околийски центрове. Централният съвет на банката на пленарно заседание може да открива нови клонове и агенции и в други населени места. При създаването на БЗКБ управлението й е поверено на Управителен съвет, който се състои от управител, двама подуправители и четирима директори, управителя на БНБ или неговия подуправител, професора по земеделска икономия в Агрономическия факултет при Софийския университет и четирима изборни членове. Управителят и подуправителите се назначават с указ по предложение на министъра на народното стопанство — управителят за срок от 7 години, а подуправителите за 5 години. Техният мандат може да бъде подновяван. Управителят ръководи делата на банката, следи за спазването на законите и правилниците, представлява банката пред властите и частните лица и свиква Управителния съвет на заседания, които той председателствува. Началниците на отделенията, юрисконсултите и директорите на клоновете дават служебна клетва пред управителя на банката. Управителят от своя страна разпределя подуправителите и директорите на два отделни състава, всеки от които се състои от един подуправител — председател, и от двама директори — членове. Управителният съвет ръководи цялата дейност на банката: определя условията и компетентността на отделните видове банкови операции, пласментните норми на клоновете и агенциите, лихвения процент на заемите и влоговете, кои ценни книжа и стоки могат да се приемат в залог, максималния размер на кредитите от всякакъв вид, които могат да бъдат отпуснати на банковите клиенти — кооперации и лица; решава сключването на съдебни и извънсъдебни спогодби, минаването в загуба на съмнителни и несъбираеми вземания; открива и закрива банкови клонове и агенции; съставя годишния отчет и баланса на банката, дава мнение по всички законопроекти и наредби, които засягат дейността на банката; съставя бюджета й и изработва правилник за оправдаване на разходите по бюджета. Назначаването и уволняването на всички служители при Централното управление, клоновете и агенциите на банката става със заповед на управителя по постановление на Управителния съвет. Въз основа на забележка към чл. 10 от Закона за БЗКБ, съгласно Правилник от 6. VII. 1936 г. се учредява Кооперативно-стопански съвет в състав: представители от БЗКБ, Съюза на народните кооперативни банки, Съюза на популярните банки, Кооперативната централа «Напред», съюзите на занаятчиите, горските и тютюневите работници, Българското земеделско дружество, Чиновническото спестовно застрахователно дружество, спестовно-строителните кооперативни сдружения, Националният комитет на българските кооперации, Българската народна банка, Министерството на земеделието и държавните имоти, Министерството на търговията, промишлеността и труда, Министерството на финансите, Министерството на правосъдието, Дружеството на икономистите академици, Института за конюнктурни изследвания, Софийската търговско-индустриална камара, Софийския университет и др., и петима кооперативни дейци, посочени от Управителния съвет на банката. Кооперативно-стопанският съвет е съвещателен орган на Управителния съвет с компетенция да проучва и да се произнася по кредитно-стопанската и кооперативната политика на БЗКБ. При Централното управление на БЗКБ са създадени следните отдели: Административно-технически, Контролно-счетоводен, Кредитно-стопански, Съдебнопроучващ, Застрахователен, Контролна служба за клоновете, Селскостопански кооперации, градски кооперации, занаятчийски и професионални кооперации, Информационна служба, служба Тютюни. През 1939 и 1940 г. се създават отдели за персонала и Секретариата, Бюджетен, Централно счетоводство, Счетоводно-финансов, Кредитен и стопански. През 1941 г. се създават два нови отдела — Архитектурен и Стопански проучвания и напътствия. През 1943 г. отделите се преименуват в отделения. До 1946 г. се формират нови отделения. Надзорът на клоновете и агентствата на БЗКБ се извършва от специални ревизори. При всеки клон има и съвет, състоящ се от директор, инспектор по кредита и счетоводител. Председател на този съвет е директорът на клона. БЗКБ е ликвидирана със закона за банките, Указ № 20 от 26. XII. 1947 г.

Българска земеделска и търговска банка /1969–1970/ — създадена с ПМС № 8 от 4. III. 1969 г. Българската народна банка се преустройва от 1. IV. 1969 г. в централна банка и емисионен център на държавата и от нея се отделя БЗТБ със седалище в София. БЗТБ е финансов институт на стопанска сметка. Тя не отговаря за задълженията на държавата.

БЗТБ е подчинена на БНБ. Тя обслужва държавните и кооперативните обединения, предприятия и организации от селското и горското стопанство, вътрешната търговия, материално-техническото снабдяване, хранително-вкусовата промишленост и комуналната дейност; финансира капиталните вложения на нестопанските министерства, ведомства и организации и жилищното строителство за населението, изпълнявано чрез възлагане.

БЗТБ има следните основни задачи: взема участие в съставянето на комплексните програми за развитие на отделните отрасли и съдействува за повишаване ефективността от основните и оборотните средства; кредитира в съответствие с рентабилността и с текущите и перспективните възможности за възвръщане на кредита, обслужваните обединения, предприятия и организации с оборотни средства и капиталовложения и извършва финансирането на капиталните вложения; съставя свой кредитен план въз основа на общия кредитен план на страната и конкретните потребности на предприятията и стопанските организации; съхранява свободните парични средства на обслужваните обединения, предприятия и организации и извършва разплащанията между тях; контролира законосъобразното набиране и разходване на средствата по фондовете на обединенията, предприятията и организациите и изразходването на фонд Работна заплата.

БЗТБ се ръководи от председател, който е зам.-председател на БНБ. При банката се създава Управителен съвет, съставът и функциите на който се определят от Министерския съвет. БЗТБ е на отделен баланс. Дейността й се отчита по единен сметкоплан и единно счетоводство с БНБ, като се разграничават източниците, пласментите, приходите, разходите и финансовите резултати. Във връзка с изпълнението на своята дейност БЗТБ издава инструкции, които се съгласуват с БНБ и са задължителни за обслужваните обединения, предприятия и организации. Банката може да налага на предприятията и организациите санкции, каквито до този момент има право да налага БНБ.

Размерът на лихвите, които БЗТБ събира и плаща по сметката на отрасловата банка, се утвърждава от Комитета за стопанска координация. БЗТБ извършва своята дейност чрез клоновете на БНБ. С ПМС от 5. ХII. 1970 г. БЗТБ се влива от 1. I. 1971 г. в БНБ, която поема дейността, имуществото, правата и задълженията й.

Българска инвестиционна банка /1947–1966/ — създадена със Закона за банките, Указ № 20 от 26. XII. 1947 г. БИБ е автономен банков институт със седалище в София. Нейното имущество е отделено от това на държавата и БИБ не отговаря за задълженията й. БИБ работи на стопанска сметка по кредитен план, одобрен от Министерския съвет. МС утвърждава бюджета й и всички основни документи. С общото ръководство и контрола на дейността на БИБ е оторизиран министърът на финансите. За изпълнение на своите задачи по решение на Банковия съвет БИБ може да открива клонове в населени места с по-усилено строителство. Там, където няма клонове, нейните банкови операции се извършват от Българската народна банка. Главните задачи на БИБ са да финансира безвъзмездно от средствата на държавния бюджет и да кредитира дългосрочно капиталните вложения в страната на основата на народностопанския план; да контролира целесъобразното, правилното и икономичното използуване на отпуснатите средства за капитални вложения; да приема вноски от бюджета на държавата, общините и други институции, предназначени за инвестиции, както и средствата на всички фондове със специално предназначение, образувани към държавните, общинските, кооперативните и други стопански организации; да приема ежегодните амортизационни отчисления, част от печалбата на предприятията и набраните от институции и частни лица средства, предназначени за инвестиции.

Основният капитал на БИБ се формира от основния капитал и фондовете на ликвидираните със Закона за банките Българска ипотекарна банка и Спестовно-строителните кооперативни дружества, както и от безвъзмездната вноска от БНБ на онази част от основния капитал и резервите на прекратилите съществуването си по силата на посочения закон банки, съответствуваща на съотношението между дългосрочния и краткосрочния им пласмент.

Ръководството на банката се осъществява от управителя на БИБ, подпомаган от четирима директори, които отговарят за съответни отдели и служби към Централното управление. В първите години от съществуването си Централното управление на БИБ има следната структура: управител; Секретариат; Юрисконсултство; Главно счетоводство; отдели — Бюджет и кадри, Планиране и статистика, Амортизационни отчисления и фондове, Жилищна спестовност, Финансиране и кредитиране на индустрията, елeктрификацията, мините, занаятите, съобщенията и строителните обединения, Финансиране и кредитиране на земеделието и жилищното строителство, Финансиране и кредитиране на мелиорацията и културното строителство.

През 1950 г. се създават два нови отдела, ръководени непосредствено от управителя на банката: отдел Технически — със задача методологически да ръководи и оперативно да инструктира и проверява работата на клоновете на БИБ по технически въпроси и по контрола на капиталните вложения; отдел Вътрешен инспекторат — със задача да упражнява вътрешноведомствен контрол върху дейността на банковите клонове, да проучва докладите за извършените ревизии и да прави анкети при допуснати нарушения. През 1954 г. се създава ново структурно звено — група Икономически проучвания. Вследствие разрастването на капиталното строителство задачите и функциите на БИБ са конкретизирани с Постановление № 218 на ЦК на БКП и МС от 2. I.1951 г. и № 1434 на МС от 26. VI. 1951 г. На БИБ са възложени кредитирането и контролът на кооперативното и индивидуалното жилищно строителство. Съгласно решение от 7. V. 1964 г. на Съвета по промишлеността и строителството при МС БИБ поема от 1. VII. 1964 г. инвеститорския контрол по всички обекти, включени в плана за капиталните вложения, с изключение на обектите, за които към 31. I. 1964 г. е имало създадени дирекции за инвеститорски контрол. Изключват се също обектите на Министерството на народната отбрана, Министерството на вътрешните работи и някои обекти на Министерството на транспорта и съобщенията. Съгласно допълнение към цитираното решение броят и длъжностите на необходимите контролни органи на БИБ се определят с отделно щатно разписание, утвърдено от министъра на финансите.

Разрастването на дейността, разширяването на компетенциите на БИБ и сериозните изменения в обществено-икономическия живот на страната в края на 50–те и началото на 60–те години довеждат и до сериозни промени в структурата и организацията на дейността на банката. През 1966 г. Централното управление на БИБ има следната структура: Секретариат; Юрисконсултство; отдели — Планов, Административен, Финансови източници и бюджет, Главно счетоводство, Ревизионен, Икономическо и капитално строителство, Финансиране и контрол на капиталните вложения в промишлеността, търговията и транспорта, Кредитиране и контрол на строителни, монтажни и проектантски организации, Финансиране и контрол на извънлимитно, хидромелиоративно и културно-битово капитално строителство, Жилищно строителство; сектор Личен състав; Икономическа група към Техническото управление.

С ПМС № 65 от 30. XII. 1966 г. за реорганизация на банковата система от 1. I. 1967 г. БИБ се влива в БНБ.

Българска народна армия /1 944–/ — Въоръжена сила за защита на държавния суверенитет и интересите на Народна република България, на революционните завоевания на трудещите се, постигнати при изграждането на социализма. Състои се от видове въоръжени сили и родове войски. БНА наследява прогресивните традиции на Българската армия и се заражда в хода на ръководените от БКП революционни борби на българския народ срещу капитализма, монархизма и фашизма. Прототип на народната армия са отрядите и дружините, формирани по време на Септемврийското антифашистко въстание 1923 г. Партизанските чети и отряди по време на въоръжената антифашистка борба 1941–1944 г., обединени от началото на 1943 г. в Народноосвободителна въстаническа армия /НОВА/ и прераснали в крупни партизански формирования, подразделения и части от БА, водени от революционните войнишки комитети, след победата на Деветосептемврийското народно въоръжено въстание се превръщат в ядро на новата народна армия.

Една от първите важни задачи на БКП след победата на Деветосептемврийското въстание е изграждането на нова по цели, задачи и характер народна армия. Особеното и характерното е, че буржоазната армия не е разпусната, нейните организационни форми се запазват, но са преобразувани и изпълнени с ново съдържание. Това позволява незабавно да се започнат военни действия срещу нацистка Германия и България да участвува успешно в заключителния период на Втората световна война заедно с демократичните антифашистки държави. Реакционната част от командния кадър е обезвредена. От 9. IX. 1944 г. със заповед на командуването на НОВА партизанските поделения се вливат в състава на БНА, а на партизанските командири са присвоени офицерски звания. На 11 септември от партизани и доброволци е формирана Народна гвардия /една дивизия, един самостоятелен пехотен полк и 71 гвардейски единици/, която се включва организационно в БНА. От 20 септември се създава помощник-командирският институт. За помощник-командири се назначават комунисти и ремсисти — бивши партизани, политзатворници, концлагеристи. В работата си те се опират на войнишките активи за политико-просветна работа /в такива се преобразуват войнишките комитети/. Помощник-командирският институт изиграва важна роля за успешното водене на войната и за политическото консолидиране на армията.

Благодарение на политико-дипломатическата, икономическата и военната помощ на Съветския съюз България участвува успешно във войната. Преминала от 17. IX. 1944 г. в оперативно подчинение на III Украински фронт, БНА печели значителни победи над хитлеристките сили при Страцин, Стражин, Крива паланка, Ниш, Косово поле и др. и успешно завършва Първия период от Отечествената война на България с прогонването на фашистките сили от Балканския полуостров. Във Втория период от войната Първа българска армия в състав от над 100 000 души участвува в отбранителни и настъпателни операции на територията на Югославия, Унгария и Австрия и записва светли страници във военната ни история с героичните си изяви при Дравасоболч, Драваполконя, Дони Михоляц, линията Маргит и др.

От 1945 г. започва мирновременният период в развитието на БНА. По инициатива на БКП са организирани и проведени важни мероприятия за материално-техническото снабдяване, морално-политическото и боевото укрепване на армията. Важно значение има приетият на 2. VII. 1946 г. Закон за ръководство и контрол на войската, според който БНА преминава на пряко подчинение на Министерския съвет. Разгромени са десни контрареволюционни организации във войската /«Неутрален офицер», «Цар Крум»/. Отстранени са колебливите офицерски кадри. Започва попълването с нови командни кадри, а от СССР се завръщат българи политемигранти с голям опит и офицерски стаж.

На основата на Конституцията на НРБ от 1947 г. са приети Закон за задължителната военна служба /ДВ, бр. 224 от 1949 г./ и Закон за военните лица /ДВ, бр. 225 от 1949 г./, които регламентират попълването на БНА с личен състав /кадрови и мобилизационен/. През 1950 г. се създават Военен съвет и военни съвети към видовете въоръжени сили и обединенията на сухопътните войски.

Дейността по ръководството и развитието на БНА е регламентирана със Закон за всеобщата военна служба в НРБ /ИПНС, бр. 13 от 1958 г./ и неговите изменения и допълнения, направени след приемането на новата Конституция на НРБ от 1971 г. Върховното ръководство на БНА принадлежи на Народното събрание, което решава въпросите за войната и мира. Държавният съвет осъществява общото ръководство на отбраната на страната и между сесиите на НС е овластен да обявява мобилизация, да назначава главнокомандуващ, да обявява състояние на война, а непосредственото ръководство — от Министерството на народната отбрана.

БНА е съставна част от обединените въоръжени сили на страните, участнички във Варшавския договор, създаден през 1955 г. Всестранната подготовка на щабовете и войските е насочена както за запазване и защита на държавния суверенитет и националната независимост, така и за охрана и отбрана на социалистическата система като цяло, за изпълнение на интернационални задачи. За тази цел части и съединения на БНА участвуват в съвместни учения с братските армии, повишават оперативно-тактическата и политическата си подготовка, заздравяват бойното сътрудничество. По своята организация, начин на комплектуване с личен състав, въоръжение и бойна техника, подготовка и бойна готовност БНА е съвременна и модерна армия с висока боеспособност. Благодарение на братската помощ на СССР тя разполага с модерно въоръжение, бойна техника и материално-технически средства, съответствуващи на новите изисквания на военното дело, породени от появата и развитието на ракетно-ядреното оръжие и усъвършенствуването на конвенционалните оръжия.

Българска народна банка /1879/ — създадена на 25. I. 1879 г. Идеята за учредяване на БНБ принадлежи на Временното руско управление в България. На 25. I. 1879 г. е одобрен първият устав на БНБ, а на 25. V. 1879 влиза в сила и правилник към устава, с който се определят функциите, организацията и компетенциите на банката. На 6. VI. 1879 г. тя започва да функционира с основен капитал от 8 687 000 лв.

На 11. II. 1883 г. с Указ № 100 е утвърден нов устав на БНБ. Според него БНБ е акционерно дружество с основен капитал 12 млн. златни лева, като 1/3 от акциите се закупуват от държавата. БНБ става и емисионна банка — получава правото да издава банкноти, и се превръща в автономна държавна институция. По силата на Закона за учредяване на БНБ от 27. I. 1885 г. банката става държавно кредитно учреждение. Новият й устав е утвърден с Указ № 134 от 4. VIII. 1885 г. Седалището й е в София, а печатът й носи герба на Княжество България. В новия устав залягат и правата на банката да създава свои клонове и агенции в страната и чужбина. До 1893 г. БНБ има 5 клона и 3 агенции, а през 1928 г. клоновете са вече 109. Основният й капитал е 10 млн. лв., но постоянно се увеличава — през 1911 г. е 20 млн. лв., 1922 г. — 200 млн. лв., 1924 г. — 500 млн. лв., 1926 г. — 1 млрд. лв.

БНБ извършва финансовите операции на държавата. Тя регулира паричното обръщение и развива промишления и търговския кредит в страната.

Приема влогове, открива текущи сметки, дава заеми, сконтира полици, монети и т. н. Единствено БНБ има право да издава банкноти. Висшата изпълнителна власт в лицето на финансовия министър има пряка намеса в управлението на банката. Той одобрява и утвърждава някои решения на Управителния съвет. Без предварителното съгласие на финансовия министър БНБ не може да основава клонове и агенции, да влага запасния си капитал в чужди държавни ценни книжа, да издава заложни облигации до 1 млн. лв. Той одобрява извънсъдебни спогодби, сключени от Управителния съвет на БНБ, решения за минаване в загуби на съмнителни и несъбираеми вземания, участие в държавни заеми и др. Министърът на финансите упражнява контрол върху законността на кредитната политика. Този контрол се извършва чрез двама представители на Министерския съвет, които имат право да проверяват по всяко време книжата и касите на банката.

Управителното тяло на БНБ се състои от: Управителен съвет, Управителен комитет и Сконтов комитет. В Управителния съвет влизат управителят и началниците на четирите отдела на банката, назначавани с укази по предложение на министъра на финансите и уволнявани само с решение на Народното събрание. Управителят представя БНБ пред върховната власт, организира общото ръководство и упражнява надзор върху дейността й, свиква и председателствува Управителния съвет, привежда в изпълнение неговите решения. Дейността на Управителния съвет се свежда до провеждане на седмични заседания, на които се разглеждат управлението на капитала и активът на банката, приемат се годишните отчети и бюджети, разрешава се откриването на нови клонове и агенции и др. През 1926 г. Управителният съвет е увеличен с двама подуправители на банката и четирима членове, избирани от търговските и промишлените среди извън банката. Тъй като се увеличава, налага се разделянетo му на двa състава, всеки от които се управлява от подуправител. Същата година е учреден и Управителен комитет в състав: управител и двама подуправители. Сконтовият комитет е създаден в годината на учредяването на банката /1879/. В него участвуват управителят и шестима членове, избирани от Градския съвет измежду търговските и промишлените среди за една година. Неговата задача е да определя материалното положение и кредита на клиентите. Отделите на банката са: Ипотечен, Сконтов, Касов и Финансов. Ипотечният отдел се занимава с отпускането на заеми срещу залог на стоки, лихвоносни оферти, ценни книжа, благородни метали, монети и др. Сконтовият отдел извършва сконтирането на полици, записи и други книжа. Касовият отдел приема пари от текущи сметки, влогове и облигации, издадени от БНБ, издава чекове за привеждане на суми в страната и чужбина, разменя банкноти срещу злато, открива подписки за държавни заеми, извършва покупко-продажби на благородни метали, полици и лихвоносни оферти. Във Финансовия отдел влизат Секретариат с административни функции и Счетоводство, което води текущите сметки между БНБ и правителството, контролира банкнотите, грижи се за пускането им в обръщение и за унищожаването им. Към БНБ се открива и служба Юрисконсултство за защита на правните й интереси. През 1909 г. се учредява и Отделение за ценностите, което се разделя на Служба на титрите, постъпващи в банката; Хранилищна служба, която съхранява титрите, запечатаните пакети, изплатените и постъпилите за инкасо купони и титри, следи тиражите на титри в хранилището и изготвя купоните за събиране; Инкасова служба, която събира и отчита постъпилите за инкасо полици; операциите на отделението се следят от Контролната служба. През 1909 г. се създават Секретариат и Библиотечно бюро. В периода 1919–1929 г. се създават Отделение за финансови проучвания /1919/; Управителна камара /1924/; Служба по гаранциите на чиновниците /1929/; Информационна служба, отделна от Библиотечното бюро /1930/. Отделението за финансови проучвания се намира под прекия надзор на управителя на БНБ и се състои от 3 бюра. Службата по гаранциите на чиновниците при БНБ приема и съхранява гаранциите на служителите при банката, които те задължително й предоставят във формата на пари, ценни книжа и др. Функциите на Информационната служба се свеждат до изучаване материалното състояние на предприятията, фирмите, сдруженията и др.

През 1926–1928 г. е осъществена реформа, според която БНБ прекратява финансирането на индустриални и търговски предприятия и продължава да функционира само като емисионен център, кредитирайки единствено останалите държавни и частни банки. С това БНБ загубва ролята си на основен кредитен институт в страната.

С установяването на народната власт на 9. IX. 1944 г. се изменят задачите и функциите на БНБ. На 26. XII. 1947 г. Великото народно събрание /1946–1949/ одобрява Закон за банките, с който се национализират всички частни банки, установява се държавен монопол на банковото дело и се извършва реорганизация в него. С този закон на БНБ се дава право да издава банкноти, да регулира паричното обръщение и да упражнява монополно право и контрол върху операциите с чужди платежни средства. През 1950 г. са издадени специални разпоредби на МС за нормирането на оборотните средства на всички държавни предприятия. През с. г. се регулират и договорните взаимоотношения между предприятията и стопанските организации при доставка на стоки и извършване на услуги.

Важен етап в банково-кредитната дейност е извършената кредитна реформа на базата на ПМС № 218 от 2. III. 1951 г. С тази реформа се определят основните принципи на банковия социалистически кредит — да бъде целеви, обезпечен със стокови и материални ценности. БНБ се регламентира като автономен банков институт, който не отговаря за задълженията на държавата и е пряко административно подчинен на МС. Популярните банки стават клонове на БНБ. Закриват се банковите представителства при земеделските кооперации, Пощенската спестовна каса и популярните банки. През 1956 г. е одобрен устав на БНБ, в който са определени задачите й в областта на паричното обръщение, размяната и обслужването на народното стопанство. През 1957 г. БНБ издава инструкция, в която са отразени условията за кредитиране на стопанските организации. В периода 1963–1966 г. се извършват съществени структурни промени в банковото дело. През 1965–1966 г. банковата система на НРБ включва БНБ, Българска инвестиционна банка, Българска външнотърговска банка и Държавна спестовна каса. От началото на 1967 г. се въвежда комплексно обслужване на предприятията за производствената им дейност и дейността на капиталовложенията от една банка. За тази цел Българска инвестиционна банка се слива с БНБ.

Юлският пленум на ЦК на БКП от 1968 г. взема решение за преустройство на банковата система — създават се отраслови банки, повишава се ролята на БНБ в планирането на народното стопанство, като от нея се изисква и съответната отговорност. В изпълнение решенията на Юлския пленум от 1. IV. 1969 г. се създава нова организация на банковата система. С ПМС № 8 от 4. III. 1969 г. БНБ се преустройва в централна банка и емисионен център на държавата. Създават се две отраслови банки — Българска промишлена банка и Българска земеделска и търговска банка.

За периода след 1944 г. БНБ претърпява редица структурни промени. През 1944–1947 г. структурата е следната: Секретариат; отдели — Бюджети, Комунален, Касов, Влогов, Счетоводен, Внос, Кредитен; Инспекторат. Поради нарастване на дейността на БНБ отделите й през 1948 г. прерастват в дирекции, а през 1958–1959 г. много от тях са вече управления. От 1966 г. се формират генерални дирекции и структурата за периода до 1970 г. е следната: Ръководство; функционални дирекции — Емисионно-касова, Планово-икономическа, Оборотни средства, Счетоводна, Ревизионна; генерални дирекции — Капитално строителство, Промишленост, Селско стопанство; самостоятелни отдели; Генерална дирекция за изграждане на автоматизирани системи за управление.

В края на 70–те години БНБ разгръща широка мрежа от банкови клонове — 28 окръжни и 111 районни. Чрез тази система БНБ е призвана да осъществява контрол върху цялата икономика. БНБ най-пряко участвува в съставянето и отчета на обществено-икономическия план за развитие на страната.

Българска промишлена банка /1969–1970/ — създадена с ПМС № 8 от 4. III. 1969 г. Българска народна банка е преустроена от 1. IV. 1969 г. в централна банка и емисионен център на държавата и се създава БПБ със седалище в София. БПБ е подчинена на БНБ. БПБ е юридическа личност на стопанска сметка. Тя не отговаря за задълженията на държавата. БПБ има следните основни задачи: взема участие в съставянето на комплексните програми за развитие на отделните отрасли и ведомства за повишаване ефективността от основните и оборотните средства; кредитира в съответствие с рентабилността и с текущите и перспективните възможности за възвръщане на кредита обслужваните обединения, предприятия и организации с оборотни средства и капиталовложения и финансира капиталните вложения; съставя свой кредитен план въз основа на общия кредитен план на страната и конкретните потребности на предприятията и стопанските организации; съхранява свободните парични средства на обслужваните обединения, предприятия и организации и извършва разплащанията между тях; контролира законосъобразното набиране и разходване на средствата по фондовете на обединенията, предприятията, и организациите и изразходването на фонд Работна заплата.

БПБ се ръководи от председател, който е зам.-председател на БНБ. При банката се създава Управителен съвет, съставът и функциите на който са определени от Министерския съвет. БПБ е на отделен баланс. Дейността й се отчита по единен сметкоплан и единно счетоводство с Българска земеделска и търговска банка при БНБ, като се разграничават източниците, пласментът, приходите, разходите и финансовите резултати. При изпълнение на своята дейност БПБ издава инструкции, които се съгласуват с БНБ и са задължителни за обслужваните обединения, предприятия и организации.

Банката може да налага на предприятията и организациите санкции, каквито е имала право да налага БНБ. Размерът на лихвите, които БНБ събира и плаща по сметките на БПБ, се утвърждава от Комитета за стопанска координация. Банката извършва своята дейност чрез клоновете на БНБ.

С ПМС от 5. ХII. 1970 г. БПБ се влива от 1. I. 1971 г. в БНБ, която поема дейността, имуществото, правата и задълженията й.

Българска телеграфна агенция /1898–/ — създадена като особена служба за доставяне на телеграфни съобщения за събития в чужбина към Министерството на външните работи и изповеданията /МВРИ/. Първият бюлетин на агенцията излиза на 16. II. 1898 г., а на 17 с. м. в «неофициален дял» на Държавен вестник са отпечатани първите телеграми с инициалите на БТА. Първият директор на агенцията е Оскар Искендер /ДВ, бр. 41 от 1898 г./. Под влияние на руските традиции, в чийто дух се изгражда цялата тогавашна администрация, българското правителство създава БТА по образец на Петербургската телеграфна агенция, с която установява тесни връзки и чиито информации използува редовно почти две десетилетия. За разлика от повечето агенции от това време, които са частни, БТА е държавна.

Първоначално щатът се състои от директор и един чиновник, но след време е увеличен на 5 души — директор, негов помощник, чиновник по печата и двама технически сътрудници. В началото на дейността си БТА редовно информира за живота на кралските и царските дворове в Европа. Преобладават и съобщения от криминален характер. Почти във всички броеве има търговски телеграми и борсови съобщения. От 1905 г. агенцията издава всеки ден по два телеграмни бюлетина. В първите години БТА получава международна информация главно от две световни агенции — «Хавас» и «Ройтер». На 9. V. 1910 г. излиза първият брой на нов бюлетин на БТА — «Преглед на чуждестранния печат». От 1914 г. бюлетинът излиза всеки ден под заглавието «Преглед на печата».

БТА информира другите държави за събитията в нашата страна чрез телеграми до чуждестранните телеграфни агенции. През 1912–1913 г. /във връзка с войните/ интересът към събитията на Балканите нараства. Агенцията увеличава количеството на информациите за чужбина. Това налага разширяване на службите на БТА. Структурата й придобива следния вид: началник, секретар, двама подначалници, единият от които завежда службата на БТА, двама редактори, един сътрудник. През 1912 г. агенцията поддържа връзки главно с «Хавас», «Ройтер», «Стефани» и Атинската телеграфна агенция. След Балканската война отделението на БТА, функциониращо при МВРИ, се превръща в Дирекция на печата с две отделения: БТА и Отделение за печата, което има за задача да следи нашия и чуждестранния печат и да превежда на български език материали, в които става въпрос за България и отношенията й с други страни.

През 1913 г. дирекцията има следния състав: директор, началник, поддиректор, трима редактори и един сътрудник. Бюджетът вече е 133 000 златни лева. По това време се разширяват и източниците на информация на БТА. Най-много информация се получава от Цариград, Петербург, Виена, Париж, Берлин, Лондон. През периода на управлението на БЗНС пред Дирекцията на печата са поставени следните задачи: да поддържа връзки с по-важните телеграфни агенции и информира МВРИ и печата за международния политически живот; да защитава българската национална кауза в чужбина; да отбива атаките на чуждата пропаганда срещу България; да информира правилно чуждия печат за събитията в страната. Агенцията сключва нови договори с «Хавас», «Ройтер», «Кор-бюро», «Волф», «Стефани», поддържа връзки и с Атинската, Анадолската, Швейцарската агенция и «Авала» (Белград). През 1921–1922 г. се увеличава и щатът на агенцията. В нея вече работят 13 щатни служители и 25 извънщатни сътрудници.

През 1923 г. извънщатните сътрудници са 33. Дирекцията на печата има и един секретар — редактор, който подготвя и изпраща на печата в страната кратки съобщения за посещения на чужди дипломати в МВРИ. По това време в агенцията няма служба за вътрешна информация. Съобщенията от страната се получават във външно министерство. В дирекцията те само се превеждат на френски език и се изпращат на чуждите телеграфни агенции. През 1921 г. БТА издава два бюлетина на френски и български език. Отделението за чуждия печат издава «Явен преглед на чуждия печат» всеки ден освен неделя. След 9. VI. 1923 г. към дирекцията се създава отделение Информационно бюро, което издава специален бюлетин за събитията в България. Този бюлетин се превежда и изпраща в чужбина като информация от страната. През 1926 г. Информационното бюро е разформировано, а служителите му са назначени за щатни служители на БТА. В агенцията се работи на 3 смени, бюлетинът е с 3 издания /сутрин, обед и вечер/. През 1928 г. в БТА се въвежда радиоприемането, а през 1930 г. към Дирекцията на печата се създава отдел Документация с библиотека.

През 1932 г. в БТА е въведен самопишещият радиоприемен апарат «Хел». Дирекцията на печата се преименува в Отделение за печата при МВРИ с 3 отдела — БТА, Печат и информация и Документация. Броят на служителите е от 16 до 39 души. През 1936 г. БТА е реорганизирана отново. Възстановена е Дирекцията на печата с 3 отделения — БТА, Служба за печата и Информация и документация. Щатът нараства на 77 души. През 1937 г. БТА издава 3 бюлетина дневно на български и френски език. От 1938 г. агенцията издава като притурки «Дневни вести» и «Стопански информационен бюлетин». През 1937–1938 г., а и по-късно, информация от ТАСС се приема само по нареждане. През 1937 г. излиза нов правилник на Дирекцията на печата, при МВРИ, според който дирекцията придобива следния вид: Секретариат и служби за информация и документация, за печата и БТА. Всички звена се ръководят от директор по печата, който докладва по-важните въпроси на министъра на външните работи и изповеданията и получава от него необходимите нареждания. Директорът поддържа връзката между министерството и местния печат, дава информация на чуждестранните кореспонденти в страната. Според новия правилник БТА трябва да осведомява правителството, печата и абонатите си за събитията в чужбина, да разпространява в другите страни чрез съответните телеграфни агенции, чрез своите дописници и чрез царските легации и консулства новините от България и да дава на абонатите си стопански и финансови сведения. Щабът на БТА се състои от началник и редактори, които работят на две смени. За редактор на бюлетините на БТА директорът по печата по споразумение с началника на службата определя един старши редактор, който ръководи работата на своята смяна, редактира бюлетина, упражнява надзор върху работата на редакторите. През 1938 г. БТА увеличава броя на приеманите чуждестранни телеграфни агенции.

През 1942 г. се извършва нова реорганизация на Дирекцията на печата, като й се възлагат повече външнопропагандни задачи. През 1944 г. цялата дирекция има 77 щатни служители. На 10. IX. 1944 г. в БТА е организиран Комитет на ОФ, който поема ръководството й. Няколко дни след това е назначено ново ръководство на БТА. Дирекцията на печата преминава от МВРИ към Министерство на пропагандата. Към МВРИ остава само отделението БТА. Двата центъра снабдяват печата с материали — БТА при МВРИ — с международна информация, а Дирекция на печата към Министерството на пропагандата — с вътрешна информация и преглед на чуждия печат. През 1951 г. с постановление на Министерския съвет Дирекцията на печата и всичките й служби се преименуват в БТА. Тя се оформя като самостоятелен информационен институт при МС със следните задачи: да събира и обработва информация за събитията в страната и чужбина, за успехите и опита на социалистическото строителство в България и другите социалистически страни, за тяхната миролюбива външна политика, за борбите на народите за освобождение от игото на империализма и експлоатацията на капитала; да снабдява радиото и телевизията, правителствените и партийните органи с информация. От този момент БТА добива ново, отговарящо на важността й, значение на централен информационен и пропаганден институт на републиката. В постановлението се предвиждат конкретни мерки за разширяване на кореспондентската мрежа в страната и в чужбина, за преустройство, реорганизация и подобряване на работата в отделните служби на БТА. Предвижда се и техническо модернизиране. Една година пo-късно с решение на МС се внасят изменения във вътрешния правилник на БТА. Уточнява се, че БТА не трябва да ръководи печата, а да го подпомага с всестранна, бърза и точна информация от страната и чужбина. Определят се и главните задачи на агенцията. Със същото решение Службата за изпращане на печатни пропагандни материали в чужбина е преустроена в дирекция. От 1958 г. БИБ се отделя от БТА и се преименува в Издателство на чужди езици към Комитета за културни връзки с чужбина /от 1967 г. реорганизирано в агенция София-прес/. От 1950 г. в БТА е организирана емисия на руски език, а през 1952 г. — редакция Информация за чужбина и Справочна редакция с 5 сектора.

През 1957 г. БТА издава следните бюлетини: «Вътрешна информация» /ВИНФ/, «Пресбюро», «Из Съветския съюз и страните с народна демокрация», «Международна информация» /МИНФ/, «Материали от чуждестранния печат», «Служебен бюлетин», «Служебен стопански бюлетин».

През 1958 г. агенцията приема емисиите на 18 чужди агенции — 5 световни и 13 национални.

Щатът на БТА през 1958 г. е 325 души. Агенцията има 10 кореспонденти в чужбина. Обособяват се следните редакции: МИНФ, ВИНФ, Информация за чужбина, Пресбюро, Пресфото, Справочна редакция. Радиослужба.

През 1965 г. БТА започва да издава 4 илюстровани седмични списания — «ЛИК», «По света», «Наука и техника», «Паралели». През 1977 г. БТА се дели административно на следните по-важни звена: 8 редакции — МИНФ, Информация за чужбина, ВИНФ, Местен печат. Пресфото, Физкултура и спорт, Справочна редакция, Политически анализи и прогнози; четирите редакции на списанията на БТА; Дирекция телекомуникация и свързочна техника, Стопанска дирекция с печатна база и Експедиция.

Начело на БТА стои главен директор. Той има трима заместници, които ръководят на смени текущата работа. От 1977 г. БТА е с ранг на комитет към МС.

Всички централни всекидневници, радиото и телевизията получават информация чрез пряка връзка с агенцията. През 1984 г. БТА поддържа телекомуникационни връзки с 5 световни и с около 60 национални телеграфни агенции.

В структурно отношение БТА се състои от 3 блока — Ръководещ, Творчески и Издателски. Ръководи се от главен директор и трима зам.-главни директори. БТА има 12 редакции, две дирекции и производствена база. Ръководещият блок се състои от главен директор, Съвет на директорите, Колегиум, Секретариат и главна редакция Политически анализи и коментари. Творческият блок включва главните редакции МИНФ, Информация за чужбина, ВИНФ, «Паралели», «Пресфото»; редакциите «По света», «ЛИК», «Наука и техника», Листен печат, Физкултура и спорт, Справочна; дирекцията Телекомуникации и справочна техника. Издателският блок се състои от Икономическа дирекция и производствена база.

БТА издава 10 ежедневни и два седмични бюлетина за печата, радиото и телевизията; 5 седмични бюлетина /на руски, английски, френски, немски и испански/, предназначени за чужбина; 4 специални седмични издания; Справочник НРБ.

Българска централна кооперативна банка /1910–1934/ — учредена със специален закон от 11. XII. 1910 г., който се изменя и допълва през 1912 г. БЦКБ е автономна финансова институция под върховния надзор на държавата, управлява се от Министерството на финансите. Целта на банката е да кредитира и подпомага кооперативните сдружения и кооперативното дело в страната. Седалището на банката е в София. Българската народна банка и Българската земеделска банка са нейни представители и кореспонденти извън София. БЦКБ има два вида членове: основатели и редовни. Членове основатели са БНБ и БЗБ, които внасят първоначалния основен капитал на банката, а редовни членове са всички селски и градски кооперативни сдружения или техни съюзи, които са приети за такива и участвуват в капитала й чрез записване на поименни дялове. Приемането на сдруженията и техните съюзи за редовни членове на БЦКБ се вписва в търговски регистър на надлежния съд. Основният капитал на БЦКБ е неограничен. Той се състои от вноските на основателите на банката, поименните дялове на редовните членове и облигационния фонд. Органите на БЦКБ са: дирекция, Върховен съвет, Проверителен съвет и конгрес на делегати на редовните членове. Дирекцията се състои от директор и двама администратори. Със закон от 12. V. 1933 г. съставът на дирекцията се увеличава с един администратор. Директорът и администраторите образуват Управителния съвет на банката. Дирекцията се разделя на 3 отдела — Кредитен, Застрахователен и Занаятчийскостопански. Директорът и администраторите се назначават с указ по предложение на министъра на финансите, а могат да бъдат уволнявани с указ по предварително разрешение на Народното събрание. Всички останали членове са назначавани и уволнявани със заповед на директора по постановление на Управителния съвет. Директорът представлява БЦКБ пред държавните и обществените лица. Той упражнява общия надзор върху управлението и делата на банката и следи за изпълнението на законите и правилниците. Управителният съвет пo предложение на директора се произнася и решава всички въпроси от неговата компетенция. Върховният съвет на БЦКБ се състои от 7 членове, от които един е назначаван от министъра на финансите, един от министъра на търговията и земеделието, трима са избирани от конгреса на делегатите на редовните членове и двама влизат по право — управителите на БНБ и БЗБ или делегирани от тях администратори. От тримата изборни членове на Върховния съвет двама са избирани от делегатите на селските сдружения, а един — от градските. Върховният съвет има право да разглежда устава на банката, неговите изменения и по-важните наредби. Проверителният съвет се състои от петима членове — един, назначаван от министъра на финансите, по един от БНБ и БЗБ и двама от конгреса на делегатите на редовните членове. Със закон от 30. III. 1925 г. в състава на Проверителния съвет е включен и един съветник на Върховната сметна палата. Мандатът на съвета е една година. Със същия закон на БЦКБ е възложена и Службата за контрол на частните застрахователни дружества. Функциите и операциите на банката са разширени. Тя придобива правото да открива подписки за държавни и обществени заеми, да сключва комбиални сделки за покриване на своите задължения в чужбина и за задоволяване на нуждите на членовете си. С Указ № 157 от 15. Х. 1934 г. БЦКБ и БЗБ се сливат в Българска земеделска и кооперативна банка.

Български монарх /1879–1946/ — постоянно действуващ орган на Монархическия институт. В Търновската конституция се очертават ролята и мястото на монарха и кръгът на неговите правомощия в цялостния държавен и обществено-политически живот. С Берлинския договор се определя особеното положение на Б. м. Той е избиран от българския народ, но със съгласието на великите сили и одобрението на неговия формален сюзерен — султана на Османската империя. Това положение се запазва до Обявяването на независимостта на България през 1908 г. На Б. м. според Търновската конституция са дадени твърде широки прерогативи във всички сфери на държавното управление. С оглед на наложената през XIX в. конституционна доктрина, освен че е определен като държавен глава, той е и ръководител на изпълнителната власт. Б. м. представя държавата в нейните международни отношения. Той еднолично уволнява и назначава както членовете на Министерския съвет, така и министър-председателя, като те са отговорни и пред Народното събрание, и лично пред монарха. Освен това има правото да назначава лицата на всички правителствени длъжности, а с това практически се създава възможността лично да направлява цялостния държавен апарат на страната. Тези широки прерогативи позволяват на Б. м. да подчини цялата изпълнителна власт в страната — правителствата се създават и свалят от него, без на практика да бъде ограничаван нито от народната воля, нито от някоя държавна институция. В утвърдилата се конституционна практика в страната Б. м. се съобразява единствено със съотношението на вътрешните партийно-политически сили.

Вътрешната противоречивост на Търновската конституция изпъква с постановката, че законодателната власт се дели между монарха и народните представители. Стремежът на създателите на конституцията да балансират взаимоотношенията между законодателната и изпълнителната власт се изразява в традиционната за буржоазнодемократичните страни практика монархът да открива и закрива заседанията на парламента и да публикува неговите решения.

В Търновската конституция обаче на Б. м. се предоставя и правото да утвърждава всички решения на НС, да свиква и разпуска парламента, без каквито и да е ограничителни условия, да отлага откриването на заседанията и разрешава тяхното продължаване по свое усмотрение. Наред с това на монарха се дава изключителното право да насрочва нови избори, отново без каквито и да е ограничителни условия. Като връх на правата в тази област чл. 47 на Търновската конституция предвижда при извънредни обстоятелства Б. м. като ръководител на правителството да издава наредби-закони със задължителната сила на закони без участието на НС. По този начин Б. м. конституционно добива ръководни позиции не само в изпълнителната, но и в законодателната власт.

В областта на съдебната власт на Б. м. са предоставени няколко важни прерогативи, традиционни за монархическия институт в буржоазнодемократичната държава. Съдебната власт и нейните институции действуват от негово име, като същевременно той има право да смекчава и отменя съдебните присъди, да помилва, а заедно с НС да амнистира.

На Б. м. Търновската конституция предоставя правото да е ръководител на военните сили както в мирно, така и във военно време. Това е една от предпоставките за създаването на т. нар. личен режим на българските монарси, тъй като те добиват почти неограничени права за провеждането на целенасочена кадрова политика в армията — най-организираната и силна национална институция. И в други области на държавното управление в ръцете на Б. м. са предоставени важни правомощия. Към Б. м. за изпълнение на неговите функции се създават помощни органи — канцелария, Политически кабинет на княза, Таен кабинет на княза /от 1908 г. — на царя/. По време на отсъствието на монарха от страната той е заместван от Наместничеството, което се осъществява в българската конституционна практика от председателя на МС /първоначално това положение не е фиксирано в Конституцията, но с промяната й от 1911 г. е заложено в нейния текст/. В случаите, когато престолът е овакантен или монархът е малолетен, Конституцията предвижда да се създаде Регентство. Наред с него в такива моменти се създава и Настойничество, което се грижи за възпитанието и образованието на малолетния монарх. Членовете на регентския съвет не могат да бъдат настойници на малолетния монарх.

Първият български монарх Александър Батенберг е избран на 17. IV. 1879 г. от I Велико народно събрание. През 1881 г. по инициатива на княза се въвежда т. нар. Режим на пълномощията, т. е. дава му се право да управлява страната при спряна от действие Търновска конституция. След отмяната на режима през 1883 г. ролята на княза в държавно-политическия живот отново се връща в рамките, очертани от Конституцията. След Съединението от 1885 г. формално е и Главен управител /генерал-губернатор/ на Източна Румелия. На 9. VIII. 1886 г. Ал. Батенберг е детрониран. Възстановен на престола на 24. VIII. 1886 г., на 26 август той абдикира, като назначава Регентството /1886–1887/.

На 2. VIII. 1887 г. III ВНС избира Фердинанд I за княз на българското княжество. Неговото управление продължава 31 години. През този период се извършват няколко промени, които засилват още повече фактическата власт на Б. м. в страната. Възползувайки се от непоследователността в текстовете на Търновската конституция, Фердинанд налага т. нар. личен режим във вътрешнополитическия живот на страната. IV ВНС урежда през 1893 г. един от важните въпроси за положението на монарха в България — проблема за престолонаследието. От 1908 г. след обявяването на независимостта Фердинанд е провъзгласен за цар на България. През 1911 г. с промяната на Конституцията монархът добива ръководни позиции при осъществяването на външнополитическите връзки на страната.

Фердинанд е принуден да абдикира през 1918 г. по изричното настояване на страните победителки в Първата световна война, в полза на своя син, който се възцарява под името Борис III. Той управлява страната до своята смърт на 26. VIII. 1943 г. За пръв път Борис III се намесва пряко във вътрешнополитическия живот на страната с извършения с неговото знание и мълчалива подкрепа преврат на 9. VI. 1923 г. В годините на управление на Борис III се променят правата и функциите на Б. м. Установеният през 1934 г. Деветнадесетомайски режим нанася непоправим удар на буржоазната демокрация. Отменена е Търновската конституция, забранени са всички партии. Тъй като част от дейците на деветнадесетомайския режим проявяват антимонархически тежнения, Борис III, възползувайки се от благоприятната политическа конюнктура, ги отстранява от власт. С това той засилва още повече ролята на Б. м. в държавния и политическия живот на страната. До 1938 г. България се управлява с наредби-закони при грубо нарушаване на Търновската конституция. След тази година е избрано XXIV ОНС и се възстановява част от фасадата на буржоазната демокрация в страната, без това обаче да намали съществено ролята на монарха. След смъртта на Борис III престолът се заема от малолетния му син Симеон II. До 9. IX. 1944 г. неговите функции се упражняват от Регентство /1943–1944/. За първи път в историята на българския монархически институт се създава и настойничество за малолетния цар. През лятото на 1944 г. Регентството започва да ограничава ролята на Б. м. в политическия живот. След Деветосептемврийската революция дo обявяването на България за народна република е създадено ново Регентство /1944–1946/.

През този период фактическата роля на Б. м. в цялостния политически живот на страната е силно ограничена.

Велико народно събрание /1879; 1881; 1886–1887; 1893; 1911/ — Създадено с Търновската конституция. ВНС е висша специализирана законодателна институция, единствената, която притежава учредителна власт /вж. Народно събрание и Обикновено народно събрание/. То се cвиква oт органите на изпълнителната власт — Български монарх, Регентство, Министерски съвет /чл. 140/. Монархът има право да свиква ВНС по въпроси за промяна на конституцията или свързани с територията на страната; регентството — за решаване на териториални въпроси; МС — в случаите, когато е вакантен престолът и трябва да се избере нов монарх или е необходимо да се създаде регентство. ВНС се разпуска след решаването на въпросите, за които е било свикано.

Броят на народните представители е двойно по-голям от състава на ОНС. Те се избират по двама на всеки 20 000 жители. Вътрешната структура на ВНС е подобна на тази на ОНС — председател, подпредседатели и необходимият брой секретари. До избирането на титулярен председател събранието се председателствува от най-възрастния народен представител. I ВНС заседава само един ден непосредствено след приключването на работата на Учредителното събрание. То избира на 17. IV. 1879 г. княз Ал. Батенберг за монарх на освободеното българско княжество. II ВНС също заседава само един ден. Провежда се в Свищов на 1. VII. 1881 г. по искане на Ал. Батенберг и гласува искания от двореца Режим на пълномощия.

III ВНС се свиква при изключително сложна обстановка през 1886 г. След Съединението на Княжество България с Източна Румелия, преврата срещу Батенберг и контрапреврата страната навлиза в остра политическа криза, тъй като е нарушен създаденият след Освобождението баланс между изпълнителната и законодателната власт и застъпеното в Берлинския договор право на външна намеса в българския държавен живот. Върховната изпълнителна власт се упражнява от Регентство /1886–7887/. Фактически III ВНС се свиква, за да избере нов княз след абдикацията на Ал. Бетенберг. На 29. Х. 1886 г. е избран датският принц Валдемар. Същия ден подават оставка регентите. След отказа на Валдемар на 1. XI. 1886 г. ВНС избира нов състав на регентството. В края на първия етап от дейността си ВНС избира тричленна делегация, която да потърси в Европа подходяща кандидатура за български княз. Тази делегация е в състав: К. Стоилов, Д. Греков, К. Хаджикалчев. С това приключва работата на ВНС за 1886 г.

Заседанията на III ВНС се подновяват на 22. VI. 1887 г., когато тричленната делегация представя доклад за своята дейност и предлага Фердинанд за български княз. На 25. VI. 1887 г. ВНС го избира. На 3. VIII. 1887 г. Фердинанд полага клетва и III ВНС се разпуска.

IV ВНС се свиква на 15. V. 1893 г. Неговата задача е да промени част от текстовете на Търновската конституция, отнасящи се до вероизповеданието на монарха и престолонаследника, даването на право на монарха да награждава с ордени, промени в реда на гласуването в ОНС, даването на някои финансови пpава на монарха и др. Най-важната промяна, засягаща държавните институции, е увеличаването на броя на министерствата. Създават се две нови — Министерство на търговията и земеделието и Министерство на обществените сгради, пътищата и съобщенията.

Последното V ВНС в буржоазна България се свиква на 9. VI. 1911 г. и има задача да приведе конституционните текстове в нова редакция с оглед на Обявяването на независимостта през 1908 г. Наред с чисто редакционните замествания на думата «княз» с «цар» в текста са включени и нови принципни постановки. Най-важната от тях е промяната на чл. 17, с което се дава право на царя за самостоятелна външнополитическа инициатива независимо от НС. Наред с това се променят и постановките за Наместничеството като институт на монарха, цивилната листа на царя, някои въпроси около военните съдилища. Във висшата законодателна власт се намалява времетраенето на редовните сесии на ОНС. Важни са промените и в структурата на изпълнителната власт. Създават се 4 нови министерства: Министерство на земеделието и държавните имоти, Министерство на обществените сгради, пътищата и благоустройството, Министерство на железниците, пощите и телеграфите и Министерство на търговията, промишлеността и труда. Променят се наименованията на други две министерства — Военното министерство става Министерство на войната, а Министерството на вътрешните работи — Министерство на вътрешните работи и народното здраве. V ВНС е закрито на 9. VII. 1911 г.

Велико народно събрание от 1946–1949 г. — върховен орган, съсредоточаващ цялата законодателна власт, образуван след произведените на 27. Х. 1946 г. избори въз основа на чл. 7 от Закона за допитване до народа за премахване на монархията и провъзгласяване на Народна република и за свикване на Велико народно събрание /Указ № 12 от 31. VII. 1946 г./.

Един от най-важните пунктове в програмата на ОФ от юли 1942 г. е свикването на ВНС, което да промени формата на управление в България и да създаде необходимите конституционни и материални гаранции за свободата, независимостта и процъфтяването на страната. В програмата на правителството на ОФ от 17. IX. 1944 г. отново е изрично подчертана необходимостта от цялостно пpeycтpoйcтвo на държавата в съгласие със свободно проявената воля на народа. Поради редица вътрешнополитически и международни причини монархическата форма на управление в лицето на Регентството /1944–1946 г./ се запазва и се възстановява, макар и формално, действието на буржоазнодемократичната Търновска конституция. Конституционният въпрос става особено актуален във връзка с опитите на опозиционните сили да спрат развитието на революционния процес на основата на пунктуалното спазване постановленията на Конституцията. Ето защо още при свикването на Двадесет и шестото обикновено народно събрание отечественофронтовските партии обявяват като негова най-важна задача свикването на ВНС, което да извърши в духа на настъпилите промени изменения във формата на държавно управление и Конституцията. През лятото на 1946 г. правителството на ОФ поема инициативата за окончателното разрешаване на основния вътрешнополитически въпрос — за перспективите и характера на по-нататъшното ни развитие и свързаното с него международно признаване на ръководните позиции на ОФ и народнодемократичната власт. По инициатива на БРП /к/ на 19. VII. 1946 г. се свиква заседание на НК на ОФ, на което се определя, че въпросът за формата на държавно управление ще се реши чрез плебисцит, а след това ще се свика ВНС, което да изработи нова конституция. На 26. VII. XXVI ОНС приема Закон за допитване до народа за премахване на монархията и за провъзгласяване на Народна република и за свикване на ВНС. С Обявяването на България за народна република на 15. IX. 1946 г. опозицията, отчитайки народните настроения, е принудена не само да свали своя основен лозунг — пунктуалното спазване на Търновската конституция, но и да приеме, че ВНС ще изработи принципно нова конституция. Разгърналата се остра предизборна борба за ВНС показва дълбоката поляризация по основния конституционен въпрос между БРП /к/ и дребнобуржоазната, т. нар. отечественофронтовска, опозиция. От общо 4 607 307 избиратели гласуват 92,6 на сто и са избрани 465 депутати. За БРП /к/ подават гласовете си 53,14 на сто от избирателите и са избрани 277 депутати. Общо с листата на ОФ са избрани 366 депутати, а от опозиционните партии — 99. По такъв начин БРП /к/ добива ръководна позиция във ВНС и окончателно утвърждава ръководната си роля в цялостния обществено-политически живот. На 7. XI. 1946 г. в съгласие с изрично указаната в закона дата ВНС се свиква само.

ВНС от 1946–1949 г., макар и формално да е свикано на основата на Търновската конституция, по своя класово-партиен състав, по задачите, които му се поставят, и по пределите на реално упражняваната от него власт коренно се различава от своите едноименни предшественици и закономерно не носи полагащата му се поредна номерация. То е единственото ВНС, което едновременно упражнява две власти: учредителна — за изработването на нова конституция, и законодателна, упражнявана традиционно от Обикновеното народно събрание. При това и при упражняването на учредителна власт то далеч надхвърля правата, дадени му с Търновската конституция, само частично да я изменя и преглежда — изработва принципно нова по текст и дух конституция, с която се учредява нов държавен строй. В духа на извършващите се дълбоки революционни промени у нас след 9. IX. 1944 г. ВНС от 1946–1949 г. закономерно се превръща във върховен орган на държавната власт. То излъчва от своите редове членовете на Временното председателство на Народната република; посочва Г. Димитров за ръководител на третото правителство на ОФ; утвърждава състава и програмата на новия Министерски съвет и упражнява деен контрол върху неговата дейност; определя основните насоки на външната и вътрешната ни политика.

ВНС се открива от най-възрастния народен представител, след което избира В. Коларов за свой постоянен председател. В изработения от ВНС Правилник за вътрешния ред намира отражение широкият кръг от правомощия, които то упражнява, и се регламентират двете основни насоки от неговата дейност — по изработването на новата конституция и по осъществяването на обикновената законодателна дейност. За изработването на новата конституция ВНС избира специална 55–членна парламентарна комисия, в която пропорционално са представени всички партии. С Правилника за вътрешния ред се определят cpoкoвeтe и начинът на приемането на конституцията. Решава се нейното утвърждаване да стане на три четения с гласувания, като последното от тях е поименно и със собственоръчен подпис на всеки депутат /за работата на Конституционната комисия и приемането на конституцията вж. Конституция на НРБ от 1947 г./

ВНС развива изключително широка дейност и в областта на обикновеното законодателство. За периода до края на 1947 г. то приема 289 законодателни решения, от които 147 нови закона. Сред тях се открояват със своята значимост законите за изкупуване на едрия земеделски инвентар, за устройството на ТКЗС и МТС, за еднократния данък върху имуществата, за държавния монопол върху тютюна, за собствеността и стопанисването на горите и др. С приетия от ВНС Двегодишен народностопански план се въвежда социалистическото планиране в нашето социално-икономическо развитие. След приемането на Конституцията на НРБ от 1947 г. ВНС одобрява поредица от закони, с които се извършва цялостното преустройство на социалистически релси на промишлеността, селското стопанство, банковото дело и на всички други сфери на обществения и стопанския живот. При осъществяването на законодателната дейност до приемането на новата Конституция неговите решения подлежат, макар и формално, на санкция от Временното председателство на Народната република, а след това суверенният характер на неговите решения е и конституционно гарантиран.

С правилника за вътрешния ред се регламентира и вътрешната организация на ВНС. За ръководство на своята дейност избира Бюро в състав: председател, петима подпредседатели, 10 секретари и 8 квестори, излъчени от редовете на петте отечественофронтовски партии. За действеното осъществяване на широките си правомощия ВНС създава като свои специализирани органи постоянни комисии за бюджета, молбите, за проверка на изборите и 15 комисии за контрол върху дейността на отделните министерства. Президиумът на ВНС, т. е. председателят и подпредседателите му, изпълняват временно функциите на държавния глава като част от Временното председателство на Народната република. Това е още един елемент, укрепващ ръководното положение на събранието в цялостния държавен и обществено-политически живот.

След избирането на 18. XII. 1949 г. на I Народно събрание на основата на Конституцията на НРБ от 1947 г. ВНС от 1946–1949 г. се саморазпуска.

Висша атестационна комисия /1949/ — орган за утвърждаване на научни степени и звания. Създадена с ПМС № 4 от 8. III. 1949 г. като звено към Комитета за наука, изкуство и култура. През 1960–1977 г. преминава към Министерския съвет, а след това към Комитета за наука, технически прогрес и висше образование.

Нейните задачи и функции са регламентирани със Закона за научните степени и научните звания /утвърден с Указ № 164 от 1977 г./ и Правилника за прилагане на Закона за научните степени и научните звания /утвърден с Разпореждане № 303 на Бюpoто на МС от 29. VII. 1972 г./. ВАК организира и контролира цялостната дейност пo даване на научни степени и звания в страната; установява специалностите на научните съвети и правата им за приемане на защита на дисертации и присъждане на научни звания; конкретизира критериите за даване на научни степени и звания в отделните области на науката; осъществява методическо ръководство на научните съвети по даване на научни степени и звания; разглежда предложенията на научните съвети и въз основа на тях взема решения за присъждане или отнемане на следните научни степени и звания — кандидат\на науките, доктор на науките, доцент, старши научен сътрудник, професор, и издава дипломи и свидетелства за тях; утвърждава и приравнява получените в чужбина научни степени; дава разрешение в специални случаи и по изключение за защита на дисертации в чужбина. Решения се вземат с тайно гласуване. Във ВАК участвуват висококвалифицирани специалисти — хабилитирани лица и доктори на науките. Състои се от Президиум и научни комисии по научни области и специалности, чийто състав периодически се променя след изтичане на мандата. Председателят, зам.-председателят и научният секретар на ВАК се назначават от председателя на МС. Непосредствено подчинени на ВАК са специализираните научни съвети. С цялостната си дейност тя съдействува за развитието на науката и ускоряването на техническия прогрес.

Военно министерство /1879–1911/ — създадено с Указ № 23 от 17. VII. 1879 г. /ДВ, бр. 24 от 1879 г./ на основата на чл. 161 от Търновската конституция. С Указ № 1 от 5. VII. 1879 г. /ДВ, бр. 1 от 1879 г./ в състава на първото правителство на Княжество България за военен министър е назначен генерал-майор П. Д. Паренсов.

Въз основа на Търновската конституция императорският комисар княз Ал. Дондуков-Корсаков на 14. V. 1879 г. подписва Временно одобрени основания за образуване и устройство на Земската войска в Княжество България, които през следващите месеци са преработени и допълнени и на 17. XII. 1879 г. влизат в сила като Привременно положение за Българската войска. Според него изпълнителната власт по военното управление принадлежи на военния министър под надзора и ръководството на княза /чл. 2/, а във ВМ се съсредоточават управлението и командуването на войските, щабовете и военните учреждения /чл. 27/. Съгласно Закона за устройството на въоръжените сили на Княжество България от 15. ХII. 1891 г. /ДВ, бр. 36 от 1892 г./ ВМ е най-висшето военноадминистративно учреждение в България, орган на военния министър по устройството и управлението на въоръжените сили, като чрез него се привеждат в изпълнение всички разпореждания на изпълнителната военна власт /чл. 138/. Основната вътрешнополитическа задача на армията е да защитава придобивката на българската буржоазия, да съдействува за съхраняването на капиталистическия обществено-икономически строй, да пази икономическите и политическите интереси на буржоазията в класовия й двубой с формиращия се пролетариат и трудовите земеделски стопани. Поради буржоазнодемократичния характер на управлението през този период намесата на армията във вътрешнополитическия живот на страната е по-епизодично.

В областта на външнополитическите задачи, стоящи пред Българската армия, ВМ ръководи охраната и отбраната на териториалната цялост на държавата, защитата на държавния суверенитет и националната независимост, подпомагането /доколкото е възможно и в рамките на изискванията на международното право/ на националноосвободителното движение на българите, останали под властта на Османската империя. Върхов момент при изпълнението на тези задачи е участието на ВМ в Съединението на Княжество България с Източна Румелия и във военната защита на този национален акт по време на Сръбско-българската война 1885 г. В мирновременния период ВМ изпълнява задачите си, като ръководи обединенията, съединенията, частите, подразделенията и военноучебните заведения; грижи се за снабдяването им с въоръжение, бойна техника и материално-технически средства; следи за дисциплината и морално-политическото състояние на войските; направлява бойната и оперативната подготовка на щабовете и войските с оглед повишаването на боеспособността и боеготовността им. Изпълнява успешно поставените задачи, благодарение на което Българската армия постига значителни успехи в Балканската и Междусъюзническата война и дава редица приноси в теорията и практиката на военното изкуство.

Организационната структура на ВМ при създаването му включва Строево, Инспекторско, Хозяйствено и Военносъдебно отделение; Артилерийско, Морско и Инженерно управление. През 1888 г. ВМ се състои от 3 отдела — Генерален щаб, Артилерийски отдел и Военнопрокурорски надзор, и от отделения — Строево-инспекторско, Счетно-домакинско, Инженерно и Медицинско. През 1890 г. е закрита длъжността «товарищ» /другар/ на военния министър и структурата на ВМ придобива следния вид: Генерален щаб със Строево, Инспекторско, Мобилизационно и Историческо отделение; Счетно-контролен отдел със Счетно и Ревизионно отделение и Ковчежничество; Стопански отдел с Домакинско и Инженерно отделение. Според Закона за въоръжените сили от 1891 г. организацията на ВМ е следната: Генерален щаб с Генералщабно, Мобилизационно и Топографско отделение; Административен отдел с Домакинско, Бюджетно, Инженерно, Санитарно и Ковчежническо отделение; Канцелария със Строево-инспекторско и Пенсионно отделение и Учебно бюро; Военносъдебна част; Артилерийско управление със Строево и Техническо отделение; Инспекторство; Комитет по образованието и устройството на войската.

През следващите години структурата на ВМ претърпява нови изменения, с които се цели то да се приведе в съответствие с настъпилите промени в организацията, подготовката, материално-техническото снабдяване и комплектуването с личен състав на въоръжените сили. Трайна тенденция на военната политика на българските правителства е структурните промени във ВМ да отговарят на разрастването и усъвършенствуването на въоръжените сили. С Указ № 1 от 1. I. 1895 г. Генералният щаб се преименува в Оперативен отдел и към него се създава Инженерно отделение, а Канцеларията се преименува в Строеви отдел с две отделения — Строево и Инспекторско. Двата отдела образуват Щаб на армията. Закрива се Артилерийското управление, като Техническото отделение се придава към Административния отдел. Бюджетното отделение от Административния отдел и Пенсионното отделение от Канцеларията се сливат в Бюджетно-пенсионно отделение при Административния отдел. С Указ № 1 от 1898 г. при Щаба на армията се създават Пехотна, Кавалерийска, Военноинженерна и Артилерийска инспекции; закрива се Строевият отдел.

Съгласно Закона за устройството на въоръжените сили на България от 1903 г. /ДВ, бр. 18 от 1904 г./ и издадения за целта Указ № 82 от 30. ХII. 1903 г. ВМ придобива следната организация: Щаб на армията с Оперативно, Военноинженерно и Мобилизационно отделение, Картографска и Топографска част; Административен отдел с Домакинско отделение, Военносанитарна и Военностроителна част; Инспектор на пехотата; Артилерийска инспекция; Кавалерийска инспекция с Ремонтно отделение; Канцелария със Строево-инспекторско отделение, Пенсионно управление, обща архива и регистратура; Военносъдебна част. През 1905 г. със Заповед № 194 на военния министър се създава Военен съвет, който е съвещателен орган. Пълният състав на Военния съвет е от четирима постоянни членове, назначаван измежду висшите началници в армията, началниците на Щаба на армията, Административния отдел, Канцеларията и Военно-съдебната част, инспекторите на пехотата и кавалерията, един от генерал-адютантите на княза /след 1908 г. — на царя/ и началника на инженерните войски. Във военния съвет се разглеждат въпроси от законодателен и административен характер. На 17. I. 1907 г. при Канцеларията се създава Информационно бюро, което от 20. VIII. 1907 г. преминава към Щаба на армията. То има за задача да следи чуждестранния военен печат, като обръща особено внимание на публикациите за българската армия. С Указ № 190 от 31. ХII. 1907 г. се внасят промени в структурата на Щаба на армията и той придобива следния вид: Оперативно отделение със секции — Оперативна, Разузнавателна, Военни съобщения, Интендантска, Информационна централа; Мобилизационна част; Военнокартографски институт; Канцелария. Част от отделенията се преименуват, а Пенсионното управление се закрива, тъй като дейността му преминава към Министерството на финансите. С тази структура ВМ съществува до 11. VII. 1911 г., когато е преименувано на Министерство на войната.

Временно председателство на Народната Република /1946–1947/ — създадено с Указ № 12 от 31. VII. 1946 г. на основата на чл. 5 от Закона за допитване до народа за премахване на монархията и провъзгласяване на народна република и за свикване на Велико народно събрание /ДВ, бр. 174 от 1946 г./. ВПНР се създава като временен колегиален орган, който упражнява функциите на върховната държавна власт на мястото на Монархическия институт след Обявяването на България за народна република. Според закона неговият председател изпълнява функциите на държавен глава. ВПНР действува в периода от фактическата отмяна на действието на Търновската конституция до приемането на първата социалистическа Конституция на НРБ от 1947 г. Това, както и острите вътрешнополитически и международни проблеми, стоящи пред новата революционна власт, определя компетенциите и реално упражняваните от него прерогативи.

Със създаването на ВПНР се цели да се укрепят фактически създадените след 9. IХ. 1944 г. нови конституционни и обществени отношения; да се разшири и укрепи политическото влияние и ролята на БРП /к/ в цялостното държавно управление; да се създаде политически единен и действен висш държавен орган на мястото на колебливото, нееднородно и пасивно Регентство /1944–1946/; да се съдействува за по-скорошното уреждане на международното положение на страната.

Съставът на ВПНР е доста непостоянен, тъй като функциите му се изпълняват от председателя и подпредседателите на Двадесет и шестото обикновено народно събрание, а след това от наследилото го Велико народно събрание от 1946–1949 г. — общо 13 души. Негов постоянен председател е В. Коларов. Мястото на В. Коларов в ръководството на водещата партия в ОФ — БРП /к/, личният му авторитет, както и предвижданията да се създаде едноличен орган за държавен глава — председател на Народната република, съдействуват ВПНР през време на своето съществуване да функционира като едноличен, а не, както предвижда законът — като колегиален орган. Поради липсата на ясна регламентация на прерогативите на тази нова институция, както и по силата на наследената конституционна практика до ВПНР продължават да се изпращат всички държавни актове, за които според Търновската конституция се изисква санкцията на монарха. По този начин ВПНР наследява и функциите, и правомощията на своите институционни предшественици. В редица случаи ВПНР не се възползува от широките права, с които се е ползувал монархическият институт, например при ръководството на армията, правосъдието и др., а се ограничава само с даването на общи политически препоръки. Същевременно ВПНР упражнява, наистина в различна степен, ефикасен контрол върху всички области на държавното управление, изхождайки от общата политическа стратегия на революционната власт. То, макар и да не се намесва пряко в дейността на Министерството на правосъдието и Министерството на вътрешните работи, поема важни инициативи за амнистиране, освобождаване или намаляване на наказанието, като по всички въпроси, имащи по-дълбок политически смисъл, има решаващ глас. Следейки за спазването на законността и законосъобразността в управлението, връща за преработка редица укази и доклади, изпратени до него, предизвиква анкети за нередности в управлението, изисква доклади за дейността на различни държавни органи.

Най-активна дейност ВПНР развива в областта на външната политика. Неговият председател води поредица важни политически разговори, произнася речи, дава интервюта, насоки и препоръки за общата външнополитическа линия, поддържа пряка връзка с редица български дипломатически представители. Това превръща ВПНР в най-важния орган, насочващ и координиращ конкретната дейност на българската дипломация.

ВПНР прекратява дейността си с приемането на Конституцията от 1947 г., като неговите функции се поемат от Президиума на Народното събрание.

Временно руско управление — административно управление в българските земи, въведено от началото на Руско-турската война /април 1877 г. до май 1879 г./ Създадено от княз Вл. Черкаски, пред когото още преди започването на военните действия руската политика поставя задачата да уреди административно освободените български земи.

Основната работа, която извършва княз Черкаски и неговата канцелария, в чийто състав влизат ген. Д. Анучин, полк. Л. Соболев, С. Лукиянов, Н. Геров, М. Дринов, Т. Бурмов и Хр. Стоянов, е създаването на местни органи на властта и управлението. В първите освободени градове за помощници на управителите се поставят българи с цел да заместят руската администрация, след като тя напусне страната. Така след превземането на Свищов за губернатор е назначен Н. Геров. След подписването на Санстефанския мирен договор и смъртта на княз Черкаски за руски императорски комисар в България е назначен княз Ал. Дондуков-Корсаков. Същевременно той оглавява и създадения Съвет за управление на областта. Този съвет се състои от 7 отдела: Обща канцелария, ръководена от ген. М. Домонтович, Военен отдел — с ръководител ген. Золотарев, Отдел за вътрешните работи — ген. Гресер, Съдебен — С. Лукиянов, Финансов — К. Бух, Отдел за народна просвета — М. Дринов, и ръководител на митниците — Тухалка. Така изграденият съвет започва своята работа в Пловдив, преди да са известни решенията на Берлинския договор.

След подписването на този договор съветът се премества в Търново. Намалява се срокът на неговата дейност от две години на 9 месеца. Въпреки краткия срок ВРУ успява да изработи правила и устави за управленска дейност на селските, градските и окръжните съвети, за работата на медицинските, аптечните и болничните заведения. Урежда се положението на съдилищата, финансите, земеделските каси, разработват се основите на бюджета на Княжество България, подобрява се организацията на просветното дело.

След Берлинския конгрес пред ВРУ се поставя задачата да подготви кадри, които да заместят русите в най-кратък срок. По тази причина към Съвета за управление започват работа Др. Цанков, П. Каравелов, Ст. Стамболов, Д. Греков, Д. Петков, М. Балабанов, Т. Икономов, К. Стоилов и много други бъдещи държавници.

През ноември 1878 г. ВРУ създава Касационния съд /вж. Върховен касационен съд/. Още през април 1878 г. започва подготвителна работа по създаването на Народна библиотека. Нейната читалня се открива на 15. I. 1879 г., като за набирането на книги помощ оказва лично княз Дондуков-Корсаков. На 23. V. 1879 г. ВРУ открива Българската народна банка и изработва основните нормативни документи за функционирането на този изключително важен финансов институт. Седалището на банката, както и на другите две споменати институции, е в София. За основен капитал на БНБ е използувана сумата, събрана от десятъка. ВРУ подготвя и свикването на Учредителното събрание, както и проекта за основен закон на княжеството. След избирането на княз Ал. Батенберг за Български монарх и провъзгласяването на Търновската конституция през май 1879 г. Съветът на ВРУ започва подготовка по предаването на властта в ръцете на българите. По поръка на руското правителство ВРУ помага при съставянето на първото българско правителство, фактически в неговия състав, както и в следващите правителства, влизат едни от най-дейните участници във ВРУ.

Изпълнявайки основните задачи, стоящи пред руската политика по това време, ВРУ обективно подпомага изграждането на българската държавна организация.

Върховен административен съд — /1912–1922; 1934–1947/ — създаден със Закон за административното правосъдие от 3. IV. 1912 г. Идеята за ВАС е подета още през 1907 г. ВАС е създаден с правото да разглежда като първа и последна инстанция жалбите за отмяна на незаконни административни актове и всички останали случаи, когато законът не определя друга подсъдност. Като апелативна инстанция ВАС се произнася по жалбите против решенията на специалните административни юрисдикции, когато със закон изрично се допусне обжалване по същество. Като касационна инстанция ВАС се произнася по касационни жалби против окончателните по същество решения на различни административни юрисдикции. Решенията на ВАС са окончателни и не подлежат на обжалване. От компетентността на ВАС са обжалвания за дейността на министрите, на окръжните и общинските съвети. Във всички други случаи жалби за отмяна на актове на по-нисши служители са допустими само след разглеждането на случая в по-нисшите административни звена.

ВАС се състои от първи председател, председател на отделение, главен прокурор и прокурор на отделение, които се назначават с указ по предложение на министър-председателя. Първоначално ВАС се състои от две отделения, едното от които председателствува първият председател, а другото — председателят на отделение. С изменение на Закона за административното правосъдие от 1915 г. компетентността на ВАС се ограничава. Той няма отношение по въпросите за назначаването, преместването, командироването, повишаването, отстраняването и уволняването на чиновниците от всички ведомства. Изземват му се от подсъдност и актовете по тези случаи.

През 1922 г. се уреждат нормативно и взаимоотношенията на ВАС с Върховния касационен съд. Когато Върховният касационен съд признае един административен акт за незаконен, а ВАС го признае за законен, то прокурорите при ВАС и Върховния касационен съд отнасят служебно въпроса в Особен съд за пререкания. ВАС се закриват като обособено административно звено със Закона за отменяне на Закона за административно правосъдие от 26. ХII. 1922 г.

За периода 1922–1934 г. излизат няколко важни нормативни документа, които уреждат административното правораздаване без съществуването на специализирани институти. ВАС се създава отново след 19. V. 1934 г. с Наредба-закон за административното правосъдие. Седалището му е в София. На ВАС са подсъдни всички жалби за отменяне на административни актове на публичните власти, когато законът не определя друга подсъдност; всички касационни жалби против окончателните по същество решения на различните административни юрисдикции; касационните жалби против окончателните решения на обикновените съдилища, когато особени закони предвиждат обжалване пред ВАС.

Първоначално след 1934 г. ВАС се състои от председател, двама председатели на отделения и 9 членове, но с Наредбата-закон за изменение и допълнение на Наредбата-закон за административното правосъдие от 20. XII. 1937 г. съставът на ВАС се увеличава с още един председател на отделение и трима членове. През 1941 г. съставът на ВАС отново е увеличен и включва първи председател, четирима председатели на отделения и 15 членове. Прокурорският надзор се упражнява от главен прокурор и четирима прокурори на отделения. Общ надзор върху работата на ВАС упражнява министърът на правосъдието.

ВАС отпада от системата на съдебните институции с приемането на Конституцията на НРБ от 1947 г.

Върховен административен съд на Източна Румелия /1879–1885/ — създаден на основата на чл. 66 от Органическия устав на Източна Румелия. Административното правосъдие е изградено по образец на френското административно право. То трябва да съдействува за установяването и отстраняването на закононарушенията на административните органи и да обезпечи правилното им функциониране. Съгласно чл. 66 и чл. 120 на Органическия устав това се осъществява от Върховните и окръжните съдилища за административни спорове.

ВАС разглежда първостепенно и окончателно делата, заведени от частни лица срещу решения на директорите, и делата във връзка със спорове между администрацията и частни лица за контракти или покупки, направени от главните администратори. Той се произнася и по жалби против решения, издадени от директорите и окръжните съвети.

ВАС е в състав: председател, двама съветници, двама слушатели и секретар-деловодител. Председателят е един от съветниците на Върховния съд на Източна Румелия и се назначава в началото на всяка година от същия съд. Съветниците също се назначават в началото на всяка година — единият от Главния управител, а другият от Постоянния комитет. Слушателите се назначават по същия начин. Те изготвят докладите върху делата, които трябва да бъдат гледани от съда, и нямат право на глас освен в случаите, когато заместват съветниците.

Прокурорската служба при ВАС се изпълнява от двама довереници на директора на вътрешните дела от личния състав на канцеларията му.

Върховен държавен арбитраж при МС /1950/ — създаден със Закона за държавния арбитраж, Указ № 241 от 27. V. 1950 г. /ИПНС, бр. 127 от 1950 г./.

Държавният арбитраж има за цел да въздействува активно за укрепване на плановата, финансовата и договорната дисциплина и на социалистическата законност. В дейността на социалистическите организации за усъвършенствуване на стопанската сметка, за повишаване ролята на договорите и договорната отговорност по изпълнението на единния план за обществено-икономическо развитие на страната, за правилно прилагане и усъвършенствуване на стопанското законодателство, за опазване на социалистическата собственост и за повишаване ефективността и качеството на стопанската дейност.

За изпълнение на задачите, възложени му със Закона, ВДА решава преддоговорните и имуществените спорове между социалистическите организации; осъществява ефективна превантивна дейност за предотвратяване на нарушенията на плановата и договорната дисциплина и на стопанското законодателство; съдействува за утвърждаване на ефективна структура на договорните връзки; упражнява контрол за своевременното сключване и точното изпълнение на стопанските договори, образува по свой почин или по предложение на компетентните органи арбитражни дела; упражнява методично ръководство и контрол върху дейността на органите, които решават вътрешностопанските спорове; обобщава арбитражната практика по прилагане на стопанското законодателство и др.

С Правилника за прилагане на Закона за държавния арбитраж /ПМС от 11. VIII. 1977 г.; ДВ, бр. 74 от 1977 г./ се регламентира, че държавният арбитраж е единна система и се състои от ВДА при МС, окръжни държавни арбитражи към ВДА при МС и държавни ведомствени арбитражи към министерствата и другите ведомства, създадени по решение на Министерския съвет. ВДА се състои от Организационно-контролно, Превантивно-аналитично и Правораздавателно направление. Органи на ВДА са Общото събрание и Научно-методическият съвет. Решенията на арбитрите не подлежат на обжалване от административните органи, ВДА в ролята си на последна инстанция може да отменя техни решения. Надзорът върху дейността на държавните арбитри се изпълнява от Общото събрание на ВДА.

Върховен касационен съд /1880–1947/ — създаден със Закона за устройството на съдилищата от 1880 г. /ДВ, бр. 47 от 1880 г./ на основата на създадения от Временното руско управление Касационен съд.

В първите нормативни документи за устройството на съдопроизводството в буржоазна България на ВКС са определени следните задачи: не да решава делата по същество, а да наблюдава за точното изпълнение на законите и за еднаквото им прилагане; да упражнява надзор върху всички съдебни институции и длъжностни лица в държавата с изключение на прокурорите; по споразумение с министъра на правосъдието или по негово предложение да помага за успешното движение на делата в съдилищата на основата на Временните съдебни правила. Основните му функции са фиксирани в Закона за устройството на съдилищата от 12. II. 1883 г. ВКС разглежда жалбите, които се подават срещу решения на апелативните съдилища, решения на граждански и търговски дела като първа и последна инстанция, и служи за запазване на единството в тълкуването и прилагането на законите във всички съдилища на Княжество България.

ВКС се състои от председател, подпредседател и 7 съдии. Първоначално има само две отделения: Гражданско и Углавно. Председателят ръководи по свое усмотрение едното от отделенията, а другото е под непосредствения контрол на подпредседателя. ВКС има един прокурор, неограничен брой помощници, които в случай на отсъствие се заместват от прокурорите при Софийския апелативен съд, и двама секретари. Лицата, влизащи в състава на ВКС, трябва да са навършили 30 години и да са служили 5 години като прокурори в окръжните или апелативните съдилища. През 1886 г. се променя структурата на ВКС. Гражданските отделения стават две и са под ръководството на двамата подпредседатели. Създава се нов орган — Общо събрание — за решаване на особено важни дела. То се състои от представители на всички отделения. За председател, подпредседател и членове на ВКС, прокурор и помощниците му се назначават лица, получили юридическо образование и работили в системата на съдебните институции не по-малко от 3 години. През 1898 г. броят на отделенията на ВКС достига 4. Съставът на съда е председател, трима подпредседатели и 10 членове, съдии със съответния помощен персонал — секретар, подсекретари, архивари и писари.

През 1928 г. с оглед на постепенното разрастване на работата на ВКС и закони, като този за пенсиите, за поборниците и опълченците, излиза закон за облекчаване на дейността му. С него се внася съществена промяна в структурата и функциите на ВКС. Със закона се прехвърлят част от делата, подсъдни до този момент на ВКС, на административните, апелативните и мировите съдилища. Някои от правата му се предоставят на съответните общински управления.

С този закон се определя, че ВКС се състои от 5 отделения: 3 Граждански и две Углавни. Всяко едно има председател и четирима членове, като едно от тези отделения се ръководи от първия председател на ВКС. Тази структура се утвърждава, за да се избягнат колебанията и случайните промени в практиката, което е важно условие за единството в тълкуването и прилагането на законите. При ВКС има прокурорски надзор, осъществяван от главен прокурор и четирима прокурори на отделения. ВКС разглежда освен делата, образувани по жалби на гражданите против решения и присъди на апелативните съдилища, така и дела, образувани по предложение на министъра на правосъдието. По тях ВКС издава тълкувателни решения. Последните се разглеждат и от Общото събрание на съда. То се занимава и с дела, образувани по жалби на граждани против решения или присъди на апелативните съдилища, когато не са съобразени с решенията на отделенията на ВКС. Решенията на Общото събрание са задължителни за всички съдилища. Към ВКС има и Дисциплинарен съвет, състоящ се от 5 съдии, които разглеждат дела, образувани против съдии за дисциплинарни нарушения. Съставът на Дисциплинарния съвет се избира от Общото събрание за срок от една година.

През 1940 г. ВКС се състои от първи председател, 7 председатели на отделения и 30 членове. Прокуратурата при ВКС заема самостоятелно място — прокурорите при инстанциите по същество не са подчинени на главния прокурор при ВКС.

Структурата и правомощията на ВКС се променят със следните нормативни документи: Закон за изменение и допълнение на Закона за облекчаване работата на ВКС от 7. II. 1932 г., с който се изменя наново подсъдността на някои дела, Правилник за обнародване на решенията и определенията на ВКС и Върховния административен съд от 5. IV. 1935 г., според който решенията и определенията на ВКС и ВАС, с които се разяснява точният смисъл на законите, се обнародват за всеобщо сведение и ръководство. ВКС функционира до края на 1947 г., след което е учреден Върховен съд на НРБ.

Върховен комитет за физическа култура и спорт /1947–1968/ — създаден с Указ № 39 от 19. ХII. 1947 г. на основата на Закона за физическата култура и спорта.

ВКФКС е единствен ръководен орган за провеждане на държавната политика в областта на физическата култура и спорта. Задачите на ВКФКС се състоят в следното: ръководство и контрол върху дейността на всички организации за физкултура и спорт, физическо възпитание на децата, юношите и младежта; методическо ръководство и контрол на всички държавни, държавно-автономни и обществени институции в областта на физкултурата и спорта; представлява физкултурното движение в страната и чужбина; привлича младежта към активно участие в обществено-политическия и културно-стопанския живот на страната, като я подготвя за труд и отбрана; поддържа и осигурява физкултурното движение със спортен инвентар.

В организационно отношение ВКФКС се състои от председател, подпредседател и завеждащ отдели, назначени от Министерския съвет. Освен тях в ръководството участвуват представители на Министерството на народната просвета, Министерството на народното здраве, Министерството на народната отбрана, Министерството на вътрешните работи, Министерството на труда и социалните грижи, Висшето училище за физическа култура, съюзите за физкултура и спорт, НС на ОФ, Съюза на народната младеж, Общия работнически професионален съюз, Общия земеделски профсъюз, Общия занаятчийски профсъюз, ДПО «Септемврийче» и българския народен женски съюз. За оперативна работа се избира бюро в състав от 5 души. Основните въпроси се решават от Върховния комитет, който се свиква един път в месеца. ВКФКС изработва перспективни, петгодишни и годишни планове по капиталовложенията за строителство на «физкултурни комбинати, стадиони, покрити зали, спортни полета, басейни, водни станции и др.». Ежегодно ВКФКС разработва държавния план за развитие на физическата култура и спорта. През 1952 г. към комитета се създава научно-методически съвет със задача да съдействува за научното решаване на въпросите за физическото възпитание и повишаването на спортното майсторство в страната. През 1953 г. започва инвестирането с физкултурни съоръжения от национален мащаб на новосъздадения Народен парк «Витоша». От 1952 г. членове на ВКФКС са началниците на Учебно-спортното управление и Организационно-инспекторския отдел на ВКФКС, подпредседателят на ДОСО, подпредседателят на ГК за физическа култура и спорт — София, подпредседателят на Комитета за наука, изкуство и култура и ректорът на Висшето училище за физическа култура «Г. Димитров». Съгласно утвърдения през 1952 г. Правилник за задачите и устройството на ВКФКС той организира и контролира изпълнението на правителствените постановления и разпореждания в областта на физическата култура и спорта; ръководи и контролира изграждането на масовото движение на основата на Републиканския физкултурен комплекс «Готов за труд и отбрана на НР България», ръководи пропагандата на физкултурата; осъществява международните връзки и т. н. За изпълнението на тези задачи ВКФКС разработва проектозакони, постановления и разпореждания, на основата на утвърдените нормативни документи издава заповеди, инструкции, наредби и пр., които са задължителни за неговите поделения и службите за физическа култура и спорт в министерствата, ведомствата и предприятията. В структурата на комитета влизат следните отдели: Организационно-инспекторски, Агитация и пропаганда, Капитално строителство, Планиране и отчетност, Финансово-счетоводен, МТС, Физическо възпитание на учащите се, Физкултурни заведения и школи, Футбол, Шах, Международни връзки, Учебно-спортно управление и Административно отделение. В системата на ВКФКС функционират следните поделения: Висш институт за физкултура и спорт «Г. Димитров», техникум за физкултура и спорт «В. Левски» — Пловдив, Държавна физкултурна кадрова школа «В. Ленков» — София, Национална ездова школа «Г. Бенковски» — София, Централен алпийски лагер — с. Говедарци, Самоковско, Централен научноизследователски институт и ДСП «Спортснаб».

Върховен стопански съвет /1945–1948/ — създаден с Указ № 119 от 15. V. 1945 г. ВСС е специализиран надведомствен орган на Министерския съвет за планиране и контрол на стопанската дейност на страната. ВСС е изграден, за да взема мерки за преодоляване на стопанската разруха след войната, като същевременно е първа крачка към цялостното преустройство на основите на икономическия живот в социалистически дух. Той е първият институт за планиране, контрол и ръководство на икономическия живот в България. ВСС осъществява своята дейност чрез изработването по своя инициатива на общ стопански план, на проекти за закони, наредби и постановления по стопански и финансови въпроси. Наредбата-закон за създаването му определя по следния начин основната му задача: «да планира, съгласува и надзирава стопанската дейност на държавните стопански ведомства, на отделните области и клонове на народното стопанство, както и дейността на частните организации».

Висш орган на ВСС е Общото събрание с председател ръководителят на правителството или негов заместник и членове — общественици и икономисти от почти всички висши учреждения, обществено-политически организации, съюзи, банки и пр. Конкретното ръководство на ВСС се извършва от председател, управител, Постоянно присъствие, събрание и сектори. Първоначално председателят на ВСС е пряко подчинен на МС, а от 31. III. 1946 г. е член на правителството. Работата на ВСС се базира на структурната схема, съобразена със структурата на народното стопанство. При създаването на ВСС се обособяват следните сектори: Индустрия, Занаяти, Земеделие, Транспорт, Търговия и снабдяване, Строителство и електрификация, Природни богатства, Ценова политика и финанси. По-късно се формират и сектори Гражданско и стопанско мобилизиране, Труд, Кадри, Стопанска политика и Планиране. През лятото на 1945 г. се създава Дирекция на цените, която управлява Изравнителния фонд на цените. През 1946 г. секторите Индустрия и Занаяти се обединяват. Секторите имат задължението да следят за състоянието на съответните отрасли в цялата страна, да проучват условията за развитието им, да съставят необходимите планове и пр. Първият крупен успех за преодоляване на стопанската разруха е разработването на народностопански план за 1946 г. Независимо от сериозните слабости и неизпълнението му той изиграва важна роля в поставянето на плановото начало в развитието на икономиката в страната. Принципно нов етап в процеса на възстановяването на народното стопанство е създаденият под ръководството на ВСС Двегодишен народностопански план за 1947 и 1948 г. с основната задача да се достигне и надмине довоенното равнище на производството. Успоредно с работата по планирането ВСС участвува активно в разработването и съгласуването на нормативните документи по възстановяването на народното стопанство. В съответствие с нормативните документи, определящи правата и задълженията на ВСС, той провежда «контрол и анкета» по дейността на стопанските министерства и предприятия. С това на ВСС се дава възможност да «следи за правилното, рационалното и навременното провеждане на стопанските закони и мероприятия». В духа на тези прерогативи на ВСС се възлага да проведе «масова мобилизация за лица от 18 до 50–годишна възраст за извършване на работа от общодържавно стопанско значение...». По своя преценка ВСС може да мобилизира «отделни лица и предприятия» съобразно с нуждите на икономическата конюнктура. Широките компетенции, възложени на ВСС, налагат разширяването на неговия апарат. За изпълнението на Двегодишния народностопански план областните стопански камари се превръщат в органи на ВСС със задължението да провеждат мероприятията в рамките на съответната област.

Успешното възстановяване на народното стопанство, премахването на капиталистическия начин на производство и укрепването на държавния апарат постепенно влизат в противоречие с широките компетенции на ВСС. Историческите условия вече не налагат съществуването на подобна организация. ВСС все по-трудно изпълнява широките и разностранни задължения по ръководството на народното стопанство и неговото планиране. Налага се създаването на орган с чисто планови функции. Със Закона за трудово-стопанската мобилизация от 2. III. 1948 г. е прекратено съществуването на ВСС. Неговите функции се прехвърлят върху Държавната планова комисия и МС.

Върховна сметна палата — създадена с Указ № 17. XII. 1880 г. /ДВ, бр. 94 от 1880 г./. Тя е контролно учреждение по бюджета на всички отрасли на управлението. Главна задача на ВСП е да проверява всяка година приходните и разходните сметки на държавата, свързани с гласувания от Народното събрание бюджет, като следи по-специално дали не е превишен някой от предвидените параграфи на бюджета и дали са спазени разпорежданията на Закона за бюджета. ВСП контролира бюджетните сметки на всички централни, местни и самоуправляващи се учреждения — по закон те са длъжни да представят своите отчети по приходо-разходната част на ВСП.

ВСП се състои от председател, 6 съветника, 6 първокласни, 6 второкласни и 6 третокласни докладчика, секретар, подсекретар, регистратор, архивар, помощник-архивар и писари. Председателят и съветниците се назначават с указ по доклад на председателя на Министерския съвет, а се уволняват по изказано недоверие от страна на правителството или НС. И в двата случая е необходимо решението на НС. През 1917 г. броят на съветниците към ВСП е увеличен на 7, разпределени в две отделения. Във връзка с провеждания контрол върху отчетността ВСП издава постановления за сметките на отчетниците. В случай, че забавят изпращането на сметките, ВСП може да ги осъди на глоба или наказание, предвидено от законите на правителството. Постановленията на ВСП са «привременни», когато се отнасят до откриването на нередности в отчета и докладите им. В случаи на злоупотреби и престъпления с поверените на отчетниците държавни суми и средства ВСП може да предаде нарушителите на съдебните власти. За да бъдат избягнати нарушения при бюджетната отчетност, по силата на Закона за отчетността на бюджета на ВСП се дава право да упражнява предварителен контрол. Споровете между ВСП и министерствата по уточняването на някоя платежна заповед се разрешават от МС, под отговорност на министрите.

Върховна стопанска камара /1943–1948/ — учредена със Закона за създаване на стопанските камари на 29. III. 1943 г. /ДВ, бр. 69 от 1943 г./. В този закон са определени основните насоки и обсегът на дейността на камарата. Основната задача на ВСК е да обединява стопанската дейност на всички професионални организации в страната. В нея се обсъждат и решават всички важни стопански, финансови и социални въпроси от общонационално значение и се предлагат на Министерския съвет за провеждането им чрез закони, наредби, постановления и др. Една от главните й функции е да дава компетентно мнение и да поема законодателна инициатива в областта на индустрията, търговията, финансите, занаятите, земеделието, кредита и застраховането. Камарата разработва финансовите и стопанските планове и ги предлага на съответните министерства за практическо приложение. Във ВСК членуват областните стопански камари, Общият съюз на българските занаятчии, Общият съюз на българските индустриалци, Общият съюз на българските търговци, Общият съюз на българските земеделци и предприятията по кредита и застраховането. Всяка година председателят на камарата прави доклад до председателя на правителството за стопанското и социалното положение на страната и дейността на ВСК.

Висш орган на ВСК е Общото събрана, състоящо се от председателя и гл. секретар на камарата, директора на професиите, председателите и главните секретари на областните стопански камари. В структурата на ВСК влизат следните функционални отдели: Земеделие, Занаяти, Индустрия, Труд, Търговия, Кредит и застраховане, Професионална и стопанска просвета, Бюджетни, контролни и финансови проучвания.

Настъпилите политически и социално-икономически промени в България след 9. IХ. 1944 г. дават отражение и върху дейността на ВСК. На 9. V. 1945 г. във връзка със създаването на Върховния стопански съвет излиза Наредба-закон за изменението на Закона за стопанските камари. Към чл. 1 от закона се прибавя нова алинея — стопанските съсловия се представляват в стопанските камари от реорганизираните след 31. III. 1945 г. професионални съюзи. В Общото събрание земеделците участвуват с 4 души; популярните банки, земеделските, потребителните и занаятчийските кооперации — с по един представител, посочен от Управителните съвети на техните съюзи; включени са и 5 служебни или частни лица, които са научно-стопански, финансови и технически експерти. Те се назначават от министър-председателя.

По всички законопроекти, които засягат земеделието и отраслите му, занаятите, индустрията, труда, търговията, кредита, застраховането и кооперативното дело, ВСК дава препоръки на съответните министерства. Камарата поддържа връзка и с НС на ОФ, на когото съобщава всички свои мнения по законопроектите и другите законодателни инициативи на отделните министерства. Допълнителните бюджети за 1944 г., както и редовният за 1945 г. се съставят и гласуват от образуваните бюра на камарите. Открива се и нов отдел — Кооперативно дело.

В периода след 1945 г. функциите на ВСК като стопански съвещателен институт се засилват. След проведената национализация различните функции на ВСК преминават към отделните стопански министерства и с Указ № 41 от 12. I. 1948 г. ВСК се закрива.

Върховен съд на Източна Румелия /1879–1885/ — създаден на 13. VI. 879 г. на основата на чл. 314 и 326 от Органическия устав като последна апелативна и ревизионна инстанция.

ВС има две отделения — Гражданско и Углавно. Гражданското отделение се предвиждало да има 3 камари: за дела за недвижими имоти, за дела за движими имоти и за търговски дела, а Углавното отделение — две камари: Углавна и Поправителна. Но през цялото съществуване на Източна Румелия Гражданското и Углавното отделение не разкриват въпросните камари и едва смогват да удовлетворяват областните нужди. Всяко отделение се състои от председател и четирима членове /съветници/, двама секретари, писар и двама разсилни. Всички чиновници във Върховния съд, включително и писарите, полагат клетва.

Двете отделения образуват т. нар. Общо събрание под председателството на председателя на Гражданското отделение, чиято задача е да разрешава всички спорове, възникнали между различните камари или съдилища, да се произнася върху всички изменения, засягащи организацията и дейността на ВС и останалите съдилища, да разглежда всички оплаквания, повдигнати против областните съдии от неуглавен характер, да дава общи указания за ръководството на съдилищата по въпросите на съдебната практика.

Съгласно чл. 326 на Органическия устав прокурорската служба при ВС се изпълнявала от един главен прокурор. С помощта на своите четирима сътрудници той упражнява общ надзор върху дейността на всички съдилища и чиновници в съдебното ведомство, в това число и върху подчинените му окръжни прокурори. Той е публичен обвинител по всички наказателни дела в областта, следи за точното изпълнение на законите, контролира изпълнението на решенията и присъдите, взети от съдилищата, поддържа пред ВС исканията в полза на обществото против издадените от окръжните съдилища решения, дава мнение по изработените от Дирекцията на правосъдието проектозакони и правилници, предложения и препоръки за правилното организиране на правосъдното дело.

Върховен съд на НРБ /1947–/ — създаден на основата на чл. 61 от Конституцията на НРБ от 1947 г. Поема функциите на ликвидираните Върховен касационен съд, Върховен административен съд и Върховен военен съд.

ВС на НРБ като най-висш съдебен орган упражнява върховен съдебен надзор върху дейността на всички съдилища и осигурява точното и еднакво приложение на законите.

ВС като първа инстанция разглежда делата за престъпления на подсъдими министри, генерали, съдии, прокурори, следователи при изпълнение на служебните им задължения. Произнася се като втора инстанция по жалби и протести срещу съдебни актове на други правораздавателни органи. Разглежда съдебни актове, образувани по протест на Главния прокурор на НРБ и по предложение на председателя на ВС. Със закон на ВС се възлагат спорове за подведомственост и подсъдност. Присъдите на ВС не подлежат на обжалване. ВС отговаря за своята дейност и я отчита пред Народното събрание, а между сесиите му — пред Държавния съвет /по Конституцията на НРБ от 1947 г. пред Президиума на Народното събрание/. На ВС е дадено право на законодателна инициатива. Организацията и правомощията на ВС се уреждат и в Конституцията на НРБ от 1971 г., както и от Закона за устройството на съдилищата /1976/.

ВС се състои от председател, зам.-председатели, председатели на отделения, съдии и съдебни заседатели. Съдиите и съдебните заседатели се избират от ВС за срок от 5 години.

ВС има Наказателна, Гражданска и Военна колегии с отделения и състави. Съдиите от Наказателната и Военната колегия образуват Общо събрание на наказателните колегии, а съдиите от Гражданската колегия образуват Общо събрание на Гражданската колегия. Общото събрание на Гражданската и наказателните колегии разглеждат въпроси по реда на Закона за устройството на съдилищата и дела, образувани по предложение на председателя на ВС или по протест на Главния прокурор на НРБ. Общото събрание на колегиите издава тълкувателни решения, които служат за ръководство на съдилищата. Всички съдии образуват Пленум на ВС. Той издава тълкувателни постановления, които са задължителни за съдилищата, особените юрисдикции и административните органи, чиито актове подлежат на съдебен надзор.

Решенията на Априлския пленум и последвалите го партийни конгреси определят главните насоки в развитието на ВС чрез укрепването на социалистическата законност и правораздавателната дейност да се въздействува за прогресивното развитие на обществото.

Генерал-губернатор — добило гражданственост понятие за Главния управител на Източна Румелия.

Главен прокурор на НРБ /1947–/ — едноличен орган, осъществяващ висш надзор за изпълнение на законите, създаден на основата на Конституцията на НРБ от 1947 г. /ДВ, бр. 284 от 1947 г./ и препотвърден в Конституцията на НРБ от 1971 г.

Г. п. на НРБ се избира за 5 години и е отговорен единствено пред Народното събрание. Стои начело на системата от органи, осъществяващи прокурорския надзор в България. Всички останали прокурори в страната се назначават и уволняват от Г. п. При изпълнение на своите функции той е подпомаган от Главната прокуратура на НРБ.

Главен управител на Източна Румелия /1879–1885/ — висша изпълнителна власт в областта, създадена с Органическия устав на Източна Румелия на основата на Берлинския договор. Той се назначава от султана на Османската империя в съгласие с държавите, подписали Берлинския договор, за срок от 5 години. Г. у. има право да назначава със съгласието на султана гл. секретар на областта, който е и директор на вътрешните работи, всички директори, ръководители на съответните ресори (вж. дирекции в Източна Румелия), съдиите във Върховния съд на Източна Румелия и окръжните управители, които се наричат префекти. Г. у. е върховен ръководител на въоръжените сили на областта. Той свиква Областното събрание и от свое име предоставя за обсъждане всички законопроекти. Всяка година Г. у. представя за обсъждане в събранието и бюджета на областта.

В периода между сесиите на Областното събрание Г. у. има право заедно с Постоянния комитет да издава публично-административни правилници, които имат сила на закони. В най-близката сесия на Областното събрание тези нормативни документи подлежат на обсъждане. За периода 1879–1885 г. в Източна Румелия са назначени двама Г у. — Ал. Богориди и Г. Кръстевич.

Главна дирекция за настаняване на бежанците /1926–1931/ — създадена със Закона за селскостопанско настаняване на бежанците с Указ № 1 от 14. ХII. 1926 г. /ДВ, бр. 213 от 1926 г./. Съсредоточава цялата дейност по настаняване на бежанците, осъществявана дотогава от Бюрото за заселване на бежанците при Министерството на вътрешните работи и народното здраве, Главната дирекция на трудовите земеделски стопанства при Министерството на земеделието и държавните имоти и др. Представлява българската държава пред комисаря на Обществото на народите и заедно с него от името на правителството третира всички въпроси по използуването на Бежанския заем. Като правителствен орган по изпълнение на условията на заема има задачи по настаняването и трудоустрояването на бежанците чрез осигуряване на обработваема земя, селскостопански инвентар, жилища, подобряване на съобщителните средства и др. ГДНБ се намира на пряко подчинение на министър-председателя и се ръководи от главен директор. В структурно отношение се състои от Канцелария, Отделение за настаняване на бежанците, Счетоводство и контрол, Инспекторат. Нейни органи в районите, в които са настанени бежанците, са околийските и общинските комитети, назначавани от главния директор. Дирекцията работи в съгласие и под контрола на Комисаря на ОН — всички нейни проекти по настаняване на бежанците и средствата за изпълнението им могат да бъдат реализирани само след като получат неговото одобрение. По редица въпроси ГДНБ сътрудничи и с Главната дирекция на трудовите земеделски стопанства, Българската земеделска банка, Министерството на финансите, Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството, Главна дирекция на железниците при Министерството на железниците, пощите и телеграфите и др. Дирекцията е закрита през 1931 г., като е създадена специална служба за ликвидацията й, просъществувала до 1. I. 1933 г.

Главна дирекция на държавните и гарантираните от държавата дългове /1912–1934/ — създадена с Указ № 2 от 8. III. 1912 г. на основание Закона за управлението на държавните и гарантираните от държавата дългове като автономна централна институция.

Първоначалното й наименование е Управление на държавните и гарантираните от държавата дългове. Продължител е на съществуващото дотогава Отделение на държавните дългове при Министерството на финансите. Като автономно ведомство има широки права: управлява фондовете, определени за погасяване на гарантираните от държавата заеми; грижи се за редовното изплащане на лихвите и погасяванията на тези заеми; издава облигации, съкровищни бонове и други книжа по заемите; посредничи при извършване на държавни плащания в чужбина; следи за законосъобразното изразходване на заемите; грижи се за запазването и оползотворяването на съкровищния резервен фонд; управлява държавните пенсии, отпуснати на заслужили пред народа лица и т. н. Ръководи се от началник и двама съветници — управителите на Българската народна банка и Българската земеделска банка, функционира под прекия надзор на министъра на финансите. Народното събрание упражнява върховен и постоянен контрол върху дейността на ГДДГДД чрез специална комисия в състав от 4 народни представители и председателя на Върховната сметна палата.

След 19. V. 1934 г. ГДДГДД е трансформирана в Отдел за държавните и гарантираните от държавата дългове при Министерството на финансите.

Главна дирекция на радиоразпръскването при МС — вж. Комитет за радиоинформация при МС.

Главна дирекция на статистиката /1910–1947/ — създадена с Указ от 21. III. 1910 г. на основание на Закона за Главната дирекция на статистиката, с надведомствени функции. След Освобождението се поставя началото на организирана статистическа дейност в България. Това е необходимо главно във връзка с изборите за Учредително събрание и за териториално разделение на страната. За тази цел се създава Статистическа служба към Отдела за вътрешни работи на Временното руско управление.

През първата година след образуването на държавата са извършвани статистически проучвания на износа и вноса, съдебната практика, просветното дело, здравеопазването и др. С Указ № 44 от 21. I. 1880 г. при Министерството на правосъдието е учредено Статистическо отделение, което съществува до края на 1883 г. С Указ № 296 от 25. VI. 1880 г. към Министерство на финансите се създава Статистическо организационно отделение.

С Указ № 712 от 19. VIII. 1881 г. Статистическото отделение «се възвисява в самостоятелно Статистическо бюро със задача да събира, обработва и обнародва всяка година статистически данни по всички клонове на управлението и всички явления, отнасящи се до физическото, икономическото, интелектуалното и моралното състояние на държавата».

През 1894 г. Статистическото бюро е прехвърлено към Министерство на търговията и земеделието с оглед да насочи вниманието си към икономическите проучвания.

През 1897 г. е издаден Закон за Дирекция на статистиката на Княжество България. Тя има за цел да събира, обработва и публикува статистически сведения за състоянието на страната, които да се използуват за научни, практически, законодателни и административни цели. За проучване на въпроси от особена важност за страната или за отделни области са назначавани специални статистически комисии от отговорни лица от дирекцията и заинтересованите ведомства. Дирекцията има 5 бюра: Административно; за населението, изселванията и преселванията; за земеделието, за търговията, индустрията и съобщенията; за финансите, войната, правосъдието и просвещението.

От януари 1908 г. вместо 5 при дирекцията са обособени 3 секции. Първата секция обработва статистически сведения за външната търговия, движението на корабите и пазарните цени, земеделието, горите, операциите на Българската народна банка и Българската земеделска банка, финансите на държавата, окръзите, общините и епархийските съвети. Втората секция контролира воденето на регистрите за населението и обработва статистическите сведения за училищата, военните набори, произшествията, преселванията и изселванията, съда, чиновниците и служителите в страната. Третата секция обработва статистическите сведения за броя на населението, сградите и домашния добитък, санитарното и ветеринарното дело, изборите, консумацията на месо, индустрията и др.

По искане на директора на статистиката през 1908 г. е назначена комисия, на която е възложено «да анкетира статистическата дейност на Дирекцията на статистиката от 1. VII. 1903 г. до 5. II. 1908 г.». Комисията констатира, че в България се обработват данни от 12 различни области на социалния бит, разпределени в 96 отделни статистики. Анкетната комисия разглежда подробно всяка една от тези статистики и отхвърля тия, които са обществено неоправдани. От началото на 1909 г. Дирекцията на статистиката започва да издава «Месечни статистически известия» и «Статистически годишник на България».

Със закона от 1910 г. трите секции към ГДС са преобразувани в 4 отделения — Административно-редакторско и за населението; за индустрията и земеделието; за търговията, съобщенията и финансите; за правосъдието, просвещението и войната.

Сравнително добре са организирани и проведени редица представителни проучвания.

Със закон от 29. III. 1921 г. при ГДС са създадени 3 отдела — Демографски, Стопански, Културен и политически, с отделения и статистически бюра към тях в зависимост от обработваните статистически сведения. Към ГДС съществува и Счетоводно-деловодна служба.

Деветосептемврийското въстание заварва българската държавна статистика в лошо организационно състояние — редица статистики са изоставени, а повечето се водят с голямо закъснение.

На 5. VII. 1946 г., Народното събрание приема Закон за организиране на статистиката в България. По силата на този закон ГДС преминава на пряко подчинение към Министерския съвет. През 1946 г. въз основа на този закон за първи път се изгражда мрежа от местни статистически органи. Тя се състои от районни статистици, околийски статистик-ръководители и от ръководители на областните статистически служби. С този закон всички градски общини с население над 50 000 души се задължават да имат своя градска Статистическа служба. През 1848 г. ГДС преминава на подчинение към Държавната планова комисия с оглед статистическата дейност да се насочи предимно към отчитане на изпълнението на държавния народностопански план.

Главна прокуратура /1948–/ — създадена с Указ № 479 от 22. III. 1948 г. /ДВ, бр. 70 от 1948 г./ на основата на Конституцията на НРБ от 1947 г. като специализирана институция, стояща начело на система от органи за надзор за стриктно изпълнение на законите. Прокуратурата осъществява своята дейност в следните основни насоки: надзор за изпълнение на законите от всички централни и местни държавни органи, длъжностни лица и граждани; участие при разглеждане на делата в съдилищата; ръководство и надзор за изпълнение на законите от органите на предварителното следствие. Прокуратурата на НРБ се състои от Главен прокурор, окръжни и районни прокурори. За точно и еднакво изпълнение на законите тя е изградена на принципа на единоначалието. Главният прокурор се избира за срок от 5 години от Народното събрание и отчита дейността на прокуратурата пред него. Той ръководи и контролира дейността на органите на прокуратурата, лично назначава и уволнява всички прокурори в страната, има право на законодателна инициатива.

Главният прокурор осъществява дейността си чрез следните отдели: Административен, Общ надзор, Следствен, Наказателно-съдебен, Гражданско-съдебен, Финансово-счетоводен. Като държавно-обществени органи действуват Междуведомствен съвет за координация и методическо ръководство на превантивната дейност, Централна комисия за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни, Съвет за криминологични изследвания.

Главно управление на архивите при МС /1977–/ — създадено с Указ № 564 от 21. VIII. 1977 г на основа на изменение на Закона за държавния архивен фонд. ГУА е централна институция, която провежда единна политика в областта на архивното дело. То е приемник на Архивния отдел към Министерството на вътрешните работи /50–те години/, Централното архивно управление при Комитета за изкуство и култура /60–те години/ и Централното архивно управление при Министерството на информацията и съобщенията /началото на 70–те години/.

Основните задачи на ГУА са да ръководи и контролира цялостната дейност за по-нататъшното развитие и усъвършенствуване на архивното дело, да осъществява методическо ръководство и контрол по отношение дейността с архивните материали на министерствата, другите ведомства, ИК на народните съвети, стопанските и обществените организации и др.; да ръководи, планира, координира и контролира дейността на включените в състава му дирекции, както и окръжните държавни архиви; да изработва и предлага нормативни актове в областта на архивното дело; да осъществява интеграцията със СССР и другите социалистически страни, международното сътрудничество по проблемите на архивното дело.

Към ГУА са изградени Координационно-методически съвет, Централна експертно-проверочна комисия и Централна оценителна комисия.

Управлението функционира при следната структура: началник; първи зам.-началник, зам.-началник, главен директор и Колегиум. Обособени са следните блокове Координационно-изпълнителски, Разработващ, Контролен и Обслужващ. Към ГУА съществуват и три дирекции: Централен държавен исторически архив, Централен държавен архив на НРБ и Централен държавен технически архив. ГУА работи в тясна връзка в Министерския съвет и другите централни институции. Съвместно с Министерството на народната просвета, Държавния комитет за наука и технически прогрес, Комитета по единна система за социална информация, Софийския университет и други организации. ГУА организира обучението и квалификацията на кадри за нуждите на националната архивна дейност.

Главно управление на горите при МС /1960–1962/ — създадено с Указ № 158 от 29. IV. 1960 г. /ИПНС, бр. 36 от 1960 г./.

ГУГ е централно ведомство, орган на Министерския съвет за провеждане на правителствената политика в областта на горското и ловното стопанство. Възниква на базата на Управление на горите, което се отделя от Министерството на земеделието и горите. Основните му задачи, регламентирани със специален правилник /ИПНС, бр. 102 от 1960 г./, обхващат организацията, ръководството и контрола на дейността по стопанисването, ползването и опазването на горите и земите от държавния горски фонд; ръководството и надзора на ловното стопанство; стопанисването на непромишлените рибностопански води, ръководството на риборазвъждането и определянето на режима на риболов. С Разпореждане № 994 на МС от 5. VI. 1961 г. /ИПНС, бр. 52 от 1961 г./ на ГУГ е възложен и държавният надзор по защита на природата, а от 1. XI. 1962 г. съгласно ПМС № 174 от 26. Х. 1962 г. /ИПНС, бр. 90 от 1962 г./ към него преминава и дървообработващата /без мебелната/ промишленост. За осъществяването на дейността по опазване на природата към управлението се създава Национален съвет за защита на родната природа. ГУГ се ръководи от председател. Органи на ГУГ по места са окръжните управления на горите, горските и ловните стопанства. Под ведомството му работят ВПО «Агролеспроект», горските семеконтролни станции, лесозащитните станции и тополовите и декоративните горски разсадници. В своята дейност управлението тясно си сътрудничи с Министерството на земеделието, Комитета по архитектура и благоустройство, Българския туристически съюз, Народния лобно-рибарски съюз и др. ГУГ съществува до края на 1962 г., когато с Указ № 562 от 8. ХII. 1962 г. /ИПНС, бр. 100 от 1962 г./ е преобразувано в Комитет по горите и горската промишленост при МС.

Главно управление на пътищата при МС /1952–1957/ — създадено с ПМС № 922 от декември 1952 г. До този момент то е структурна част към Министерството на строежите и пътищата. От 1952 г. е на пряко подчинение и отчет към Министерския съвет.

ГУП дава насоки за развитието на държавната пътна мрежа, нейното изграждане и поддържане с оглед задоволяване нуждите на бързо развиващия се автомобилен транспорт. То пряко ръководи всички окръжни и районни пътни служби в страната; контролира изграждането на пътни обекти от специализирани строителни организации, като СО «Пътни строежи», «Трудова повинност» и др.; одобрява всички проекти за направа на пътищата и съоръженията по тях, изработвани от подведомствената му проектантска организация «Пътпроект».

Структурата на ГУП включва следните отдели; Кабинет на началника, Кадри, Планово-икономически, Финансов, МТС, ТРЗ, Ремонт и поддържане, Строително-производствен, Капитално строителство, Енергомеханичен, Научноизследователска група с лаборатория, Административен, бюро «Жалби». Към отделите са образувани сектори. През периода на дейността си ГУП ръководи и контролира планирането и отчетността, поддържането и строежа на пътища, изразходването на средствата за строеж и ремонт на пътища, снабдяването с машини, резервни части, конструкции и детайли; ръководи дейността на окръжните пътни управления; контролира използуването на наличната пътна механизация и автотранспорт; следи чуждия опит и неговото приложение у нас при строежа на пътища и съоръжения; решава научни въпроси, свързани с разработване и прилагане на нови методи; изследва годността на строителните материали. От 1. IV. 1957 г. ГУП е самостоятелна структурна част към Министерството на комуналното стопанство и благоустройството.

Главно управление по качество, стандартизация и метрология — вж. Комитет по качество, стандартизация и метрология.

Главно управление по туризма при МС /1963–1966/ — създадено с ПМС № 58 от 6. V. 1963 г./ДВ, бр. 40 от 1963 г./.

ГУТ е централно ведомство, орган на Министерския съвет за осъществяване на правителствената политика в областта на международния и вътрешен туризъм. Основните му задачи, регламентирани със специален правилник /ДВ, бр. 66 от 1963 г./, са да разработва годишни и перспективни планове за развитието на международния и вътрешен туризъм, на морските, планинските и балнеолечебните курорти в страната; да проучва, планира и предлага за утвърждаване от МС плановете за строителството на материално-техническата база на туризма; да организира, ръководи и контролира дейността на подведомствените предприятия, представителствата и агенциите в чужбина; да следи и контролира сключването на договори от подведомствените предприятия с чуждестранни туристически организации и фирми; да разработва мероприятия и определя насоките, формите и методите на реклама и пропагандиране на НРБ като обект на международен туризъм; да организира подготовката и обучението на ръководни кадри и работници в областта на туризма; по пълномощие на правителството да сключва конвенции и спогодби по туризма и да следи за изпълнението им; да проучва, организира и разширява туристическите връзки на страната с оглед привличането на по-голям брой туристи и т. н.

ГУТ се ръководи от председател. Основните въпроси на туризма се разглеждат от Колегиум. Пряко подчинени на ГУТ са ДСП «Балкантурист» — за международен туризъм, ДСП «Турист» — за стопанисване и експлоатация на хотели и ресторанти, ДСП «Родина» — за вътрешен туризъм, трансформирани през 1965 г. в обединено търговско предприятие за международен туризъм «Балкантурист», ДСО «Турист» и обединено търговско предприятие «Родинатурист». Органи на ГУТ са и неговите представителства и агенции в чужбина. За подготовка на кадри в областта на туризма във Варна функционира учебен комплекс, преустроен в края на 1965 г. в Полувисш институт по международен туризъм.

Своята дейност по места ГУТ осъществява с помощта на комитетите за съдействие и развитие на туризма към окръжните и градските народни съвети и към селищата, свързани с международния туризъм, които отговарят за цялостната дейност по развитието на туризма в съответния окръг и населено място.

С Указ № 920 от 15. ХII. 1966 г. /ДВ, бр. 100 от 1966 г./ ГУТ е преобразувано в Комитет по туризма при МС.

Двадесет и шесто Обикновено народно събрание /1945–1946/ — висш законодателен орган, избран на 18. XI. 1945 г. на основата на Търновската конституция, а по същество — първият суверенен революционен парламент след 9. IX. 1944 г. и най-висшият орган на държавната власт за този период. След като на 9. IX. 1944 г. е разпуснато профашисткото XXV Обикновено народно събрание поради извънредната военна и революционна обстановка, в продължение на 14 месеца не се избира ново ОНС. Между страните от антифашистката коалиция съществува договореност всички правителства в освободена Европа до избирането на представителни органи да бъдат третирани като временни. Поради това се решава на 26. VIII. 1945 г. да се произведат избори за ОНС. С победата си в тях ОФ би узаконил своето управление и революционната власт би получила международно признание. Ето защо САЩ, Великобритания и обособяващата се опозиция у нас се обявяват против тяхното провеждане. Под натиска им Съюзната контролна комисия в София налага на правителството да отложи насрочените избори

След като се узаконява съществуването на опозиционните партии и се внасят съответните изменения в Избирателния закон, Министерският съвет насрочва изборите за 18. XI. 1945 г. Въпреки бойкота на опозицията 85,6 на сто от имащите избирателни права участвуват в изборите, а 88,18 на сто от тях дават своя глас за единната листа на ОФ. На основата на предварителна договореност избраните 276 депутати са разпределени по партийна принадлежност — БРП /к/ и БЗНС по 94 депутати, НС «Звено» — 44, БРСДП — 31, Радикална партия — 11 и двама независими. Разнороден е и социалният състав на депутатите. От тях /по силата на традицията/ 133–ма са интелигенти /60 адвокати/, 49 — земеделци, 16 — работници и т. н. С оглед на външнополитическите задачи, които се преследват с избирането на XXVI ОНС, както свикването и откриването му на 15. XII. 1945 г., така и неговата дейност протичат при подчертано формално спазване на постановленията на Търновската конституция. За председател е избран В. Коларов, а от останалите партии на ОФ по един подпредседател.

Със свикването на XXVI ОНС се извършва дълбока принципна промяна в структурата на държавната власт и управление. Върховната държавна власт вече се упражнява не от политически елиминираното Регентство /1944–1946/, нито от върховната институция до този момент — МС, а от имащото и упражняващото пълна и неограничена суверенна власт XXVI ОНС. С това фактическото му място и роля в държавното управление излизат далеч извън рамките, определени от Търновската конституция. Закономерно то развива широка дейност по всички най-важни въпроси, стоящи пред новата власт. Въпреки не винаги гладката му работа поради съзнателно търсената пъстрота на политическия и социалния състав, само за 8 месеца реална дейност XXVI ОНС приема общо 276 нормативни акта, от които закони и закони за изменение на закони — 215. Особено характерни за цялостната революционна насоченост на дейността на XXVI ОНС са Законът за ръководство и контрол на армията, на основата на който е извършена радикална чистка на заварения офицерски състав и ръководството на армията преминава от монархическия институт в компетенциите на МС; Законът за трудовата поземлена собственост, чрез който е извършена аграрната реформа у нас; Законът за конфискуване на придобитите чрез спекула и по незаконен начин имоти; Законът за изменение на Закона за данъка върху военновременните приходи и др. С гласуването на 26. VII. 1946 г. на най-радикалния от тях — Закона за допитване до народа за премахване на монархията и провъзгласяването на Народна република и за свикване на Велико народно събрание — се дава мощен тласък на революционния процес. С този закон се пристъпва към отмяна на старите отношения и превръщането на създадените след 9. IX. 1944 г. нови обществено-политически и институционни отношения в конституционна норма.

Отсъствието на опозицията, както и фактическото игнориране на XXVI ОНС от страна на западните сили, предопределя и неуспеха на усилията чрез неговото свикване да се съдействува за излизането на страната от международната й изолация. Това е и основната причина за предсрочното разпускане на XXVI ОНС. На основата на чл. 13 от Закона за допитване до народа... XXVI ОНС автоматично се саморазпуска след свикването на 7. XI. 1946 г. на Великото народно събрание 1946–1949 г., което по силата на този закон поема и прерогативите му.

Деветнадесетомайски режим — антидемократично, профашистко управление, установено с военен преврат на 19. V. 1934 г., извършен по инициатива на Военния съюз с участието на политическия кръг «Звено». В състава на отделните правителства са привлечени и дейци на Народното социално движение, десницата на БЗНС и Демократическия сговор. Д р. суспендира Търновската конституция, разпуска XXIII Обикновено народно събрание и осъществява своята дейност с наредби-закони. Извършва промяна в структурата на Министерския съвет, като създава Министерство на народното стопанство от сливането на Министерството на търговията, промишлеността и труда и Министерството на земеделието и държавните имоти. На мястото на Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството и Министерството на железниците, пощите и телеграфите се създава Министерство на съобщенията. Структурни промени са извършени и вътре в рамките на останалите министерства. По отношение на местната администрация е извършена дълбока промяна със създаването на области и намаляването на броя на местните общини. С това се засилва централизмът в системата на държавния апарат.

Д. р. активно се намесва и в стопанския живот на страната чрез създаването на няколко монопола, организирането на Банка «Български кредит» и сливането на Българската земеделска банка и Българската централна кооперативна банка в Българска земеделска и кооперативна банка.

Особено важна роля за осъществяване на идеите на Д. р. има изградената от него принципно нова централна институция — Дирекция на обществената обнова, която е пряко подчинена на министър-председателя.

Д. р. дълбоко променя механизма на държавното управление. Забранява съществуването на всички партийнополитически организации в страната и се опитва да създаде казионна надпартийна политическа организация. Режимът създава и системата на казионните профсъюзи и прави опити за образуването на младежка казионна организация. През целия период на Д. р. се правят опити за създаването на нова конституция от корпоративно-фашистки тип.

Възползвайки се от вътрешната нехомогенност и липсата на обществена опора на Д. р., българският монарх — Борис III, успява да отстрани от властта най-радикалните елементи от ПК «Звено», а по-късно и от Военния съюз. С назначаването на 23. XI. 1935 г. на правителство начело с Г. Кьосеиванов се поставя началото на т. нар монархофашистка диктатура у нас.

По редица вътрешно- и външнополитически причини постепенно са премахнати някои от най-недемократичните и неконституционните прояви на Д. р. Ликвидира се Дирекцията на обществената обнова, възстановен е броят на министерствата, а през 1938 г. е свикано и XXIV ОНС. Всичко това става обаче, без по същество да се променя изграденият от Д. р. механизъм на държавно управление.

Директорат — вж. Таен съвет на Източна Румелия.

Дирекция за гражданска мобилизация /1940–1945/ — създадена при Министерството на войната със Закона за гражданската мобилизация /Указ № 12 от 1. V. 1940 г.; ДВ, бр. 100 от 1940 г./ на мястото на съществуващия от 1939 г. Отдел за гражданска мобилизация. От 1941 г. съгласно Закона за изменение и допълнение на Закона за гражданската мобилизация (Указ № 1 от 16. ХII. 1941 г.; ДВ, бр. 288 от 1941 г./ ДГМ преминава на пряко подчинение на Министерския съвет. Дирекцията е изградена като държавна институция за военновременно регулиране на икономиката.

Като орган на МС за прилагане на Закона за гражданската мобилизация ДГМ проучва различни въпроси във връзка с гражданската мобилизация, по които МС трябва да вземе решение; изработва планове за провеждане на гражданска мобилизация и демобилизация; подготвя списъци на материалите, необходими за войската, населението и народното стопанство, както и планове за набавяне на тези материали; провежда взетите от МС решения относно гражданската мобилизация и т. н. Дирекцията се ръководи от директор, назначаван с указ. Като съвещателен орган към нея функционира Висш съвет по гражданска мобилизация с участието на представители на министерствата, професионалните организации, Щаба на войската и др. От 1943 г. е учреден към нея и фонд «Нашенец», който започва да издава в. «Нашенец». Дирекцията провежда своите мероприятия чрез създадените към всяко министерство и към редица други учреждения специални служби по гражданска мобилизация. Тя координира дейността на различните стопански ведомства, организира и направлява земеделското и индустриалното производство, образуването на запаси, нормирането на надниците, цените и др. Главната й задача е чрез гражданска мобилизация да осигури работна ръка за необходимите за военна икономика предприятия. В края на 1940 г. граждански са мобилизирани около 110 000 души. След 9. IX. 1944 г. в условията на Отечествената война ДГМ взема мерки по организирането на производството и снабдяването на населението и армията и по изпълнението на Съглашението за примирие. През 1945 г. след приключването на войната тя се закрива и всичките й функции по Закона за гражданската мобилизация се възлагат на новосъздадения Върховен стопански съвет.

Дирекция за закупуване и износ на зърнени храни — Храноизнос /1930–1947/ — създадена с Указ № 639 от 20. XII. 1930 г. /ДВ, бр. 218 от 1930 г./ на основание на Закона за търговията със зърнени храни. Дирекция Храноизнос е държавно предприятие за монополна търговия със зърнени храни, като се стреми чрез изкуствено поддържане на високи изкупни цени да смекчи неблагоприятните за българските производители последици от спадането на цените на световната житна борса. Подчинена е на Министерския съвет и се ръководи от директор. Състои се от Канцелария, Счетоводство и контрол и Инспекторат. Към нея функционира съвет, който определя размера на изкупните цени и комисионната на търговците. В него участвуват представители на Министерството на финансите, Министерството на търговията, промишлеността и труда, Министерството на земеделието и държавните имоти, Българската народна банка, Българската земеделска банка, Българската централна кооперативна банка, търговските камари и стоковите борси. Органи на дирекцията по места са кооперациите, популярните банки и частните търговци закупчици, на които се изплаща комисионно възнаграждение. Дирекция Храноизнос е създадена като временно учреждение и е трябвало да бъде закрита след 30. IX. 1931 г. Правителството на Народния блок с Указ № 4 от 30. VI. 1932 г. на основание на Закона за изменение на Закона за търговията със зърнени храни /ДВ, бр. 77 от 1932 г./ продължава нейните компетенции и по отношение на реколтата от 1932 г. За покриване на загубите на държавата от приложението на този закон е учреден специален фонд. По-късно с поредица нормативни документи дейността на дирекцията неколкократно е продължавана, а обхватът й се разширява и в областта на търговията с памук, маслодайни семена, вълна и други селскостопански суровини. Променя се и статутът й. От пряко подчинение на МС тя преминава на подчинение на Министерството на търговията, промишлеността и труда, а след 9. IХ. 1944 г.— на Министерството на търговията и продоволствието.

Дирекция Храноизнос преустановява дейността си през 1947 г., когато с Указ № 9 от 11. VI. 1947 г. /ДВ, бр. 135 от 1947 г./ се преустройва в Главна дирекция на храноснабдяването.

Дирекция за подпомагане пострадалите лица и населените места от земетресението през 1928 г. — ДИПОЗЕ /1928–1931/ — създадена през 1928 г. със Закона за подпомагане пострадалите от обществени бедствия /Указ № 259 от 29. IV. 1928 г./. Нейна основна цел е да оказва помощ на населението и да провежда мероприятия по възстановяване на пострадалите от земетресението през IV. 1928 г. райони — Пловдивски, Старозагорски и Хасковски окръзи, Кърджали и Ямболска околия. ДИПОЗЕ е включена в системата на Министерството на вътрешните работи и народното здраве, но работи под върховния надзор на Министерския съвет.

Дирекцията има следната структура: Управление, Контролна комисия, Техническа служба и Канцелария. Нейни органи за оперативно изпълнение на възложените й задачи в засегнатите райони са окръжните комитети за подпомагане на населението в състав: председател — окръжният управител, и членове — председателят на Окръжната постоянна комисия, окръжният лекар, окръжният инспектор на труда, началникът на Окръжното трудово бюро, окръжният училищен инспектор и районните инспектори по водите. За нуждите на ДИПОЗЕ при Българската народна банка и Българската земеделска банка на 21. V.1928 г. е учреден Фонд за подпомагане пострадалите от обществени бедствия. В полза на фонда Народното събрание гласува извънбюджетен кредит от 100 млн. лв. Постъпват дарения от частни лица, банки, предприятия, общински управления и помощи от чужбина. На разположение на дирекцията са предоставени 45 млн. лв. от Бежанския, 500 000 английски лири от Стабилизационния заем и сумите от отсрочените репарационни вноски за 1928 и 1929 г. Дирекцията и нейните органи по места вземат мерки по подслоняването, изхранването и здравеопазването на пострадалото население и отстраняването на повредите и разрушенията, причинени на различни обществени сгради и съоръжения. ДИПОЗЕ поддържа връзки с МВРНЗ, стопанските министерства, окръжните постоянни комисии, дружество «Червен кръст» и др. Непосредствена помощ й оказват специално изпратените у нас санитарни мисии от чужбина. Дирекцията приключва дейността си в края на 1931 г., след като представя пред МС доклад за извършеното от нея през периода 25. IV. 1928–1. ХI. 1931 г.

Дирекция за стопански грижи и обществена предвидливост /1918–1922/ — създадена на 6. IV.1917 г. като приемник на Централния комитет за стопански грижи и обществена предвидливост /ЦКСГОП/. Дирекцията се числи към Министерството на войната, но работи под върховния надзор на Министерския съвет. Основните задачи на ДСГОП се заключават в уредбата и надзора върху продоволствието, употребата и производството с цел да се отстрани спекулата с предмети от първа необходимост, да се осигури редовно и своевременно продоволствие на населението и да се снабдява войската с необходимите предмети за всекидневна употреба с оглед регулирането на военновременната конюнктура. На ДСГОП са предадени и съдебните правомощия, предвидени за ЦКСГОП.

ДСГОП се ръководи от директор и трима помощници, назначавани от МС. В структурно отношение ДСГОП е изградена от Щаб на дирекцията; Секретариат; отдели — Прехрана, Земеделски, Индустриален, Търговски, Икономически, Интендантски, Инспекторски, Отдел за подпомагане на бедните войнишки семейства, Съдебна акция и бюро Ликвидация. Местни органи на ДСГОП са т. нар. районни комитети, ревизионните комисии, градските и селските управления и резервните магазини с превозните им средства. Като правен орган към ДСГОП се формира и Съдебна секция, която се състои от 4 до 7 несменяеми съдии. Най-възрастният и с най-голям стаж е председател, назначаван непосредствено от МС. Тази секция разглежда делата, заведени срещу лица, извършили престъпления по време на Първата световна война по Закона за реквизицията, стопанските грижи и обществената предвидливост. Обявените присъди се изпълняват от Министерството на войната.

Със закон от 27. IV. 1918 г. секциите при Главното интендантство, Продоволствената, Индустриалната и Главната реквизиционна комисия се предават на ДСГОП.

През април 1919 г. група народни представители внасят в Народното събрание предложение, в което изразяват неудовлетвореност от ДСГОП. Предлагат тя да се ликвидира и на нейно място да се създаде комисия от трима души, назначена от министъра на правосъдието. На 1. IV. 1921 г. ДСГОП е обявена за ликвидирана, а на 13. IХ. 1922 г. XIX Обикновено народно събрание гласува закон за нейното окончателно ликвидиране.

Дирекция на вътрешните работи в Източна Румелия /1879–1885/ — създадена през май 1879 г. на основата на Органическия устав на Източна Румелия. Под нейното ръководство и контрол действуват органите на местната администрация и полицията. ДВР следи за дейността на Върховния административен съд на Източна Румелия, Санитарния съвет и поддържа връзка с ръководителите на религиозните общности в областта. За организиране на подведомствените й органи ДВР изготвя закони, публично-административни правилници и наредби. По-важни от тях са: Закон за административното подразделение на областта, Закон за селската полиция, Закон за правата и длъжностите на полицейските комисари и др. Дирекцията е в състав: директор, управител /началник/ на канцеларията, двама секретари, счетоводител и помощен персонал. Директорът на ДВР е същевременно и главен секретар на областта, т. е. ръководител на Тайния съвет в Източна Румелия. Той задължително трябва да е християнин и се назначава от султана по предложен от Главния управител списък на трима кандидати. Главният секретар и директор на вътрешните работи замества временно главния управител на областта в случай на смърт, оставка или когато последният не може да изпълнява функциите си. На ръководителя на ДВР са подчинени окръжните управители, полицейските комисари, градската и селската полиция. По негово предложение главният управител на областта със съгласието на султана назначава всички длъжностни лица в Източна Румелия.

Дирекция на земеделието, търговията и общите сгради в Източна Румелия /1879–1885/ — създадена на основата на Органическия устав в края на май 1879 г. ДЗТОС има задача да подпомага и насърчава земеделието, търговията и промишлеността, да строи и поддържа пътищата и обществените сгради, да следи за експлоатацията на горите и се грижи за опазването им, да контролира лова и риболова, да следи експлоатацията на рудните находища, каменните кариери и др. По нареждане на Главния управител тя отговаря и за пощите и телеграфите.

ДЗТОС има два отдела — Земеделие и търговия и Общи сгради. Личният й състав се състои от директор, управител на Канцеларията, счетоводител и помощен персонал. Отдел Земеделие и търговия има началник, инженер, трима надзиратели по горите и разсилен. Отдел Общи сгради има следния щат: началник, главен инженер на областта, трима инженери, кондуктор, трима кондуктор-инженери, двама главни кондуктори, 18 кантонери и разсилен. Управлението на пощите и телеграфите се състои от началник на пощите, началник на телеграфите, контрольори, счетоводител, двама писари, двама механици и разсилен.

ДЗТОС изготвя и внася за разглеждане в Областното събрание законопроектите за устройството и дейността на администрацията по своя ресор. По-важните закони, изработени и приети по инициатива на ДЗТОС, са за замяна на десятъка с поземлен данък, за земеделските каси, за Садовското земеделско училище и др.

Дирекция на народното просвещение в Източна Румелия /1879–1885/ — създадена през май 1879 г. на основата на Органическия устав. Тя е ръководен орган за провеждане на просветната политика в областта. ДНП има за задача да ръководи и контролира учебното дело; да въвежда програми и учебници за създаване на единство в целите и задачите на образованието; да изучава и разпространява най-добрите методи за възпитание и обучение, да създава и изменя закони и правилници във връзка с народното просвещение и др.

ДНП се състои от директор, управител /началник/ на Канцеларията, счетоводител и помощен персонал. Директорът решава всички педагогически и дисциплинарни въпроси, след като вземе мнението на Областния училищен съвет; предлага законопроекти в Областното събрание; одобрява учебниците, издава свидетелства за учителска правоспособност и пр.

При ДНП има Областен училищен съвет, съставен от директора на народното просвещение, началника на Канцеларията при ДНП, двама представители, избрани от Областното събрание, духовните ръководители на религиозните общности, шестимата околийски инспектори, 8 членове учители и известни учени, назначени от директора на народното просвещение. Членовете на съвета се избират и назначават за 3 години. Областният училищен съвет има за задача да обсъжда всички педагогически и дисциплинарни въпроси, отнасящи се до началните училища; да дава мнение върху проектите за закони и правилници за народното просвещение; да предлага мерки за напредъка на народното просвещение; да определя награди за добри съчинения и учебници за началните училища и др.

Дирекция на националната пропаганда /1941–1944/ — създадена с ПМС № 1216 от 4. IХ. 1941 г. на основата на Наредбата на националната пропаганда съгласно чл. 31 от Закона за гражданската мобилизация /ДВ, бр. 76 от 1941 г./.

Целта на тази наредба е организирането и провеждането на цялостна и планомерна пропаганда в духа на идеите на казионната монархофашистка доктрина, децентрализирането и координирането на дейността на официалната цензура върху всички средства за масова информация и осъществяването на идеологически контрол върху цялостния обществено-политически и културен живот на страната. За тази цел ДНП трябва да установи единство и обща насока на пропагандата в духа на официалната политика; да изгради и координира организационното единство на пропагандните институции на основата на официалната идеология; да организира външно- и вътрешнополитическата пропаганда; да изработва единните планове и насоки за пропагандна дейност и да осъществява единния държавен контрол върху нея. На ДНП като централна обществено-политическа институция се предава и функцията да организира цялостния идейно-политически живот в страната. Тя се учредява при Министерския съвет и е подчинена на министър-председателя или определен министър.

Дирекцията се състои от директор, съвет и отдели за печата и надзора; за радиопропаганда, изкуство и културни прояви; за политическа пропаганда. В периода на съществуването на ДНП отделите непрекъснато променят наименованията си и се прегрупират. На директора е възложено общото ръководство на пропагандните служби. Той осъществява ръководно-контролни и представителни функции в системата на националната пропаганда. Първоначално директорът на националната пропаганда е пряко подчинен на министъра на вътрешните работи, а по-късно /септември 1943/ на министъра на правосъдието. Към ДНП се учредява и Съвет на националната пропаганда, който е съвещателен орган. Той се председателствува от министър-председателя или от специално определен за съответното заседание министър. В него влизат — директорът, секретарят и ръководителите на отдели при ДНП; директорът на печата при Министерството на вътрешните работи и народното здраве, началникът на отдела за радиоразпръскване при Главната дирекция на пощите и телеграфите, началникът на Отделението за висше образование и народна култура при Министерството на народното просвещение и по един представител на Министерството на войната, Министерството на търговията, промишлеността и труда, Министерството на земеделието и държавните имоти и Дирекцията за гражданска мобилизация.

ДНП развива дейност в трите си основни сфери; информационна, контролно-цензурна и координаторска. Информационните източници, върху които гради своята пропагандна дейност, са официалните вътрешнополитически новини, селективната информация за външнополитическите събития и изготвяните от самата нея и от Министерството на външните работи и изповеданията «сводки» за публикуваните в чуждата преса материали и радиопредавания. В контролно-цензурната си дейност ДНП е най-активна. Цензурата е тотална по обхват не само върху пресата, но и в кината, театъра и радиото. В областта на координацията между пропагандните средства и институции ДНП не успява да изпълни възложените й с наредбата задачи. Така на практика ДНП се превръща в контролно-цензурна институция на монархофашизма.

Създаването на ДНП и нейната дейност определено засилват властта на министър-председателя и министъра на вътрешните работи като лица, пряко ръководещи пропагандната машина.

Дирекцията прекратява своето съществуване на 9. IХ. 1944 г. когато се учредява Министерството на пропагандата със задачи и цели, отговарящи на интересите на българския народ в условията на преходния период от буржоазно към социалистическо общество.

Дирекция на обновата — временно название на Дирекцията на обществената обнова.

Дирекция на обществената обнова /1934–1935/ — създадена през 1934 г. от Деветнадесетомайския режим с Наредба-закон за обществената обнова /Указ № 16 от 7. VI. 1934 г./.

Основана като пропаганден институт от фашистки тип, тя има за задача да насочва «духовния живот на страната към обединение и обновяване в служба на нацията и държавата; да работи за издигане престижа на нацията, като следи духовния живот в чужбина и осведомява външния свят за състоянието, развитието и нуждите на българската материална и духовна култура; да съдействува за организирането на гражданството в идейно единна общонародна групировка». Намира се на пряко подчинение на министър-председателя и се ръководи от главен директор. Състои се от Секретариат, Вътрешен и Външен отдел /начело с директори/. Главният директор и ръководителите на Вътрешния и Външния отдел образуват Постоянен съвет и се назначават със заповед на министър-председателя. Първоначално задачите на ДОО по места се изпълняват от административните органи. Малко по-късно тя започва да изгражда свой апарат — щатни областни и околийски дейци и доброволни сътрудници във всяко селище. ДОО развива трескава дейност по разработване и пропагандиране на идеите на деветнадесетомайците за държавно преустройство по фашистки модел — издава официоза на режима в. «Нови дни» и голямо количество брошури; осъществява контрол върху печата, театрите, кината, събранията и сказките и сама организира всеобхватна лекционна пропаганда. Същевременно изпълнява и важни политически задачи по организиране на професиите, изграждане на единна младежка организация и създаване на политическа опора на новата власт. От 1. VII. 1935 г. съгласно Наредба-закон за отменяне Наредбата-закон за обществената обнова /Указ № 219 от 28. VI. 1935 г./ ДОО престава да съществува. Функциите й се поемат от Министерския съвет — по организиране на младежта, Министерството на външните работи и изповеданията — по печата, Министерството на вътрешните работи и народното здраве — по пропагандата, Министерството на народната просвета — по културните въпроси, Министерството на народното стопанство — по организиране на професиите.

Дирекция на правосъдието в Източна Румелия /1879–1885/ — създадена на основата на Органическия устав през май 1879 г. за организиране и ръководство на съдебното дело в Източна Румелия. Тя има за задача да извършва подбор на съдийския кадър, да упражнява надзор над съдилищата и длъжностните лица от съдебното ведомство, да следи за изпълнението на решенията и присъдите на съдилищата. В компетенцията й влиза изготвянето на съдопроизводствени закони, правилници и наредби за гражданското и търговското съдопроизводство и затворническото дело, изготвянето на съдебната статистика и др. Тя се състои от директор, съветник специалист, управител на канцелария и помощен персонал. Към дирекцията са създадени две специални комисии — едната за подготовка на проектоправилници и законопроекти, а другата за издаване на разрешения за упражняване на адвокатска професия. Назначаването на личния състав на ДП става в края на май 1879 г., а на временните съдебни органи през юни с. г. От 13. VI. 1879 г. се нарежда да се изберат в общините, където няма околийски съдии, кметове, които да изпълняват и съдебните задължения; да се изберат временни околийски съдии; да се състави в Пловдив Окръжен съд с две отделения, а в другите пет окръга — по едно съдилище; да се открият две отделения на Върховното съдилище. Постоянните назначения на съдиите са от 1880 г.

За уреждане и подобряване дейността на съдебното ведомство по предложение на ДП Областното събрание обсъжда и гласува 10 закона — Закон за съдопроизводството на Върховното и окръжните административни съдилища, Закон за отваряне на втора камара в Пловдивското департаментално съдилище, Закон за адвокатите и др. Съдебните закони на Княжеството влизат в сила в Южна България от 1. I. 1886 г.

Дирекция на професиите /1941–1946/ — създадена през 1941 г. със Закона за професионалните организации /Указ № 67 от 27. V. 1941 г./ на мястото на Отдела за организиране и контролиране на професиите при Министерството на търговията, промишлеността и труда.

ДП провежда държавната политика за организиране, ръководство и контрол на създадените по фашистки модел професионални организации. Намира се на пряко подчинение на министър-председателя. Осъществява дейността си чрез Централно управление в София, областни инспекции на професиите по места, свои органи при ръководните тела на професионалните организации и чрез специално учредения за нуждите й фонд Професионални организации. Като съвещателен орган към нея функционира Висш професионален съвет, съставен от длъжностни лица и представители на професионалните организации. Дирекцията утвърждава уставите, правилниците и ръководствата на професионалните организации, дава мнение и утвърждава техния бюджет, контролира печатните им органи и т. н. На нея се възлага и провеждането на заимствуваните от хитлеризма мероприятия «Труд и радост» за пропагандиране на фашизма сред трудещите се. За целта към дирекцията е учреден съвет «Труд и радост» със съвещателни и инициативни компетенции и фонд със същото име.

ДП преустановява дейността си с Указ № 118 от 25. IV. 1946 г. на основание на Закона за мероприятието «Отдих и култура» /ДВ, бр. 105 от 1946 г./

Дирекция на финансите в Източна Румелия /1879–1885/ — създадена на основата на Органическия устав в края на май 1879 г. Дирекцията се грижи за осигуряване на приходите от областта, поради което на нея са подчинени финансовите учреждения и служби, натоварени с разпределянето и събирането на данъците и другите видове налози. Тя управлява областните недвижими имоти (без горите и рудниците/, плаща областните разноски, води общите сметки на областта, подготвя и следи за изпълнението на областния бюджет, изработва закони за данъците и закони и правилници за различните финансови служби.

ДФ се ръководи от директор и секретар. ДФ има 4 отдела: Главен контрол, Главно счетоводство, Главно съкровище, Кореспонденция и архив. Всички важни въпроси, стоящи за разрешаване пред ДФ, като проекти за закони и правилници, нареждания и др., се разглеждат от финансовия съвет, който е съставен от директора, главния контрольор, секретаря, главния ковчежник и главния счетоводител. До 1882 г. този съвет почти не се събира, а след тази година заседава редовно и дава мнението си по всички въпроси, които директорът смята за необходимо да постави.

Определени от дирекцията инспектори /контрольори/ обикалят окръзите на областта, за да изслушват жалбите на данъкоплатците и да съобщават за тези, които са уместни. През 1884 г. към дирекцията е създадено Статистическо бюро, което изготвя и публикува през 1885 г. първите статистически сведения за областта.

Държавен застрахователен институт /1946–/ — създаден с Указ № 40 от 3. I. 1946 г. ДЗИ е автономна финансова институция, действуваща под контрола на Министерството на финансите /МФ/. Министърът на финансите упражнява общо ръководство и контрол върху дейността на ДЗИ.

ДЗИ е единствената организация в България, която провежда застраховането на територията на страната. Основен обект на нейната дейност е личното и имущественото застраховане, което е задължително и доброволно. Застраховат се задължително имуществата на държавните и кооперативните стопански организации, притежаваните от гражданите постройки и лични моторни превозни средства. Доброволно се застраховат имуществата и отговорностите на гражданите, застраховките «Живот», «Злополука», ученически и детски застраховки, застраховки на местата в личните моторни превозни средства и др.

ДЗИ, създадена като организация, осъществяваща монопола на държавата върху застрахователната дейност, се изгражда на основата на функциониралите до този момент 19 български и 11 чуждестранни застрахователни дружества, като включва и всички застрахователни каси и фондове. При създаването си ДЗИ има следното ръководство: председател, зам.-председатели, Управителен и Дирекционен съвет.

Първоначално в Централното управление на ДЗИ влизат 10 дирекции, 27 отдела, 36 отделения и над 70 служби. Управителният съвет, който е колективен съвещателен орган, се състои от 21 члена: 3 управители, 10 директори, 8 представители на МФ, Министерството на земеделието и държавните имоти, Министерството на социалната политика, Българската народна банка, СУ «Климент Охридски» и др. Членове на Дирекционния съвет са 3 управители и 10 директори. Дирекционният съвет назначава и уволнява началниците на отдели. За периода 1946–1947 г. ДЗИ създава 96 окръжни и районни клонове. Те имат за задача да организират работата на застрахователните агенти, които пряко отчитат дейността си пред Централното управление на ДЗИ в София по собствена финансова сметка.

Големите промени в обществено-икономическия живот, настъпили в страната след приемането на Конституцията на НРБ от 1947 г. и последвалата я национализация, налагат сериозна промяна в структурата и дейността на ДЗИ. След 1. IV. 1948 г. се извършва цялостна реорганизация в структурата и организацията на дейността му. На мястото на Централното управление се създава Главно управление, в което дирекциите са окрупнени и стават 5. Тази централизация е наложена и от промяната в статута и организацията на местните клонове на ДЗИ. Те се обособяват като самостоятелни звена със собствено счетоводство и самостоятелна административна организация. Следвайки административно-териториалното деление на страната, ДЗИ обособява своите местни клонове. През 1962 г. има 29 окръжни, 56 районни клонове и 19 инспектората. През 1978 г. районните клонове достигат 67.

Нов етап в дейността на ДЗИ е 1982 г., когато влизат в сила специфичните правила в условията на последователното прилагане на принципите на икономическия подход и собствената стопанска сметка. Структурата добива следния вид: председател, първи зам.-председател, двама зам.-председатели; направления — Планово-икономическо, Лично застраховане, Имуществено застраховане, Финансово-счетоводна дейност, Финансов контрол, Застраховки на земеделски култури и домашни животни; отдели — Организационен, Подготовка на кадри, Личен състав, Пропаганда, Юрисконсултство, Административно обслужване, Капитално строителство, Ведомствено снабдяване. С оглед на новите насоки на обществено-икономическото развитие и засилването на обществено-държавното начало ДЗИ започва изграждането на съвети за съдействие на застраховането към окръжните народни съвети. Начело на тези съвети стои щатен служител, член на ИК на ОНС, а в състава им влизат представители на ОФ, БПС, ДКМС, ОАПС, КАТ и други организации, имащи отношение към проблемите на застраховането. В последните години със съдействието на Министерството на народната просвета ДЗИ разширява значително своята дейност в училищата. Задълбочават се връзките му и с всички държавни и обществени институции в страната.

Държавен комитет за битови услуги при МС /1968–1971/ — създаден с Указ № 1156 от 27. ХII. 1968 г. /ДВ, бр. 1 от 1969 г/. ДКБУ е без ранг на министерство със задача да провежда държавната политика в областта на битовите услуги. В състава на комитета е включено управление комунално стопанство от Министерството на архитектурата и благоустройството.

Структурата на комитета за периода 1969–1970 г. е следната: Ръководство; управление Комунално стопанство; отдели — Планово-икономически, Технически прогрес и изследвания, Контрол и координация и Административен.

С ПМС № 16 от 3. VII. 1970 г. към комитета преминават управление Местна промишленост от Министерството на леката промишленост и трудовопроизводителните кооперации, ръководени до този момент от Централния съвет на трудовопроизводителните кооперации. Реорганизацията налага утвърждаването на нова структура, която влиза в сила от 1. VII. 1970 г.: Ръководство, Експертен съвет, управление Планово-икономическо и Битови услуги и производство; отдели — Технически прогрес, Подготовка на кадри, Трудова рехабилитация, Контрол и координация, Контрол и качество на продукцията и услугите, МТС и пласмент, Административно-стопански, Технически съвет и изследвания, Планиране и нормативи, Икономически проучвания, Труд и работна заплата, Финанси и цени, Битови услуги, Производство на готови изделия, Комунално стопанство, Санитарно-хигиенни и всестранни услуги, Строително-ремонтни услуги и жилищен фонд.

С Указ № 8 от 16. VII. 1971 г. /ДВ, бр. 55 от 1971 г./ Министерството на вътрешната търговия и ДКБУ се обединяват в Министерство на вътрешната търговия и услугите.

Държавен комитет за изследвания и технологии /1986–/ — създаден с Указ № 221 от 28. I. 1986 г. на основата на РНС за извършване на структурни и персонални промени в Министерския съвет /ДВ, бр. 9 от 1986 г./. Приемник е на Държавния комитет за наука и технически прогрес и поема част от неговите функции.

Държавен комитет за наука и технически прогрес /1962–1986/ — създаден с Указ № 528 от 27. IХ. 1962 г. ДПНС, бр. 96 от 1962 г./ като приемник на Комитета по техническия прогрес. ДКНТП е надведомствен орган, към който са изградени Научен съвет и научни комисии. С Разпореждане № 415 от 10. VI. 1963 г. на Министерския съвет е утвърден Правилник за работата на ДКНТП, с който са му определени следните задачи, права и функции — да ръководи, направлява и определя главните насоки за развитие на техническия прогрес и науките, въз основа на които се изработват перспективните планове за научни изследвания; да планира, координира и финансира съгласувано с Министерството на финансите дейността на Българската академия на науките, Академията на селскостопанските науки, Министерството на народното здраве, Държавния комитет по строителство и архитектура, ВУЗ по изпълнението на най-важните задачи в областта на науката и техниката, да установи най-тясно сътрудничество и коопериране на нашата страна със СССР и другите социалистически страни; да утвърждава общия годишен държавен план за стандартите; да осигурява и ръководи научно-техническата информация и пропаганда в страната.

С ПМС № 11 от 15. III. 1969 г. е усъвършенствувана структурата на ДКНТП. Създадени са Колегиум от 9 души, Ръководство и следните управления: Научна политика, обобщаване и координация, Автоматизация, електронизация и кибернетизация на народното стопанство, Нови технологии и комплексни проблеми на техническия прогрес, Химизация на народното стопанство и нови ресурси, Изчислителна и организационна техника. Като самостоятелни отдели са обособени: Международно сътрудничество, Научно-техническа пропаганда и Промишлена естетика; общи служби — Административен отдел и Юрисконсулт.

С Разпореждане № 236 на Комитета за стопанска координация от 24. VI. 1969 г. Централната развойна лаборатория при ДКНТП преминава към Министерството на вътрешната търговия. С Указ № 8 от 9. VII. 1971 г. ДКНТП е преобразуван в Държавен комитет за наука, технически прогрес и висше образование, /ДКНТПВО/, като към него преминава от Министерство на народната просвета дейността по висшето образование.

С РНС от 16. ХII. 1971 г. /ДВ, бр. 101 от 1971 г./ ДКНТПВО е преобразуван в държавно-обществен орган с наименование Комитет за наука, технически прогрес и висше образование (КНТПВО). С ПМС № 37 от 7. IX. 1971 г. се утвърждава нова структура на КНТПВО, в която се включва Научен център по организация, управление и икономика на науката, техническия прогрес и висшето образование с ЕИЦ.

С Постановление № 163 от 27. IX. 1972 г. на ЦК на БКП и МС към КНТПВО се създава Институт по стандартизация, мерки и измервателни уреди. Към комитета се оформя като управление Държавната инспекция за технически контрол по качеството в промишлеността, утвърдена с Постановление № 20 на ЦК на БКП и МС от 30. V. 1974 г. С Разпореждане № 158 на МС от 6. VIII. 1974 г. се създава Национален океанографски комитет като поделение на КНТПВО с основна дейност да организира планирането, координацията, ръководството и отчитането на научните океанографски изследвания и международното научно-техническо сътрудничество.

С ПМС № 31 от 15. III. 1975 г. за подобряване работата на Комитета за мирно използване на атомната енергия той се обособява като държавно-обществен орган на КНТПВО, който провежда държавната политика в областта на използуването на атомната енергия за мирни цели.

С Разпореждане № 18 на МС от 23. II. 1977 г. се образува ВТО «Техника» към КНТПВО от сливането на ВТП «Техника» и ДСП «Наука и техника».

С Указ № 1846 от 15. ХI. 1977 г. КНТПВО е преобразуван в ДКНТП, като функциите в областта на висшето образование преминават към МНП заедно със Съвета по висшето образование.

С РНС от 17. VI. 1981 г. и ПМС № 22 от 30. VI. 1981 г. Държавният комитет за стандартизация е преобразуван в Главно управление по стандартизация в структурата на ДКНТП.

С ПМС № 10 от 30. III. 1984 г. е утвърдена нова управленческа структура на ДКНТП като държавно-обществен орган на МС за провеждане на националната научно-техническа политика. В нея се включват Висш съвет за наука и техника, Колегиум, национални съвети по стратегическите направления на научно-техническия прогрес, главни управления, функционални и функционално-отраслови направления, други звена и инженерно-внедрителски организации. С Указ № 221 от 28. I. 1986 г. ДКНТП е преобразуван в Държавен комитет за изследвания и технологии.

Държавен комитет за наука, технически прогрес и висше образование — вж. Държавен комитет за наука и технически прогрес.

Държавен комитет за планиране /1962–1986/ — създаден с Указ № 528 от 27. IX. 1962 г. /ИПНС, бр. 96 от 1962 г./. ДКП е с ранг на министерство, а неговият председател е член на правителството. ДКП е държавна институция, която прилага плановото начало в обществено-икономическото развитие на страната. Комитетът е пряк продължител на дейността на Държавната планова комисия, запазвайки нейните основни прерогативи. Същевременно ДКП трябва да отговаря и на новите потребности в развитието на страната. ДКП в основни линии запазва управленческата структура на Държавната планова комисия. С Указ № 1156 от 30. ХII. 1968 г. /ДВ, бр. 1 от 1969 г./ във връзка с извършената реорганизация в системата на централните държавни институции е променена и структурата на ДКП. Принципно нова структура се утвърждава с Правилника за устройството и дейността на ДКП /1977/. Тя добива следния вид. Ръководство — Колегиум, председател, зам.-председател, гл. секретар; блокове — Ръководещ, Планиране на национално равнище, Планиране по комплекси, министерства, ведомства и окръжни народни съвети, Контролен, Обслужващ. Всеки блок включва редица направления и дирекции по отраслов принцип. С ПМС № 69 от 1963 г. за подобряване на организацията и методиката на планирането се засилва ролята на ДКП. Поставена е задачата за усъвършенствуване на перспективното планиране, за да се обхванат по-плътно ресурсите на страната, за усъвършенствуване на балансовия метод в планирането и по-тясно финансово обвързване на народностопанските планове с бюджета; за подобряване на териториалното планиране. ДКП е задължен да «разработва народностопанските планове в национален мащаб по отрасли, министерства, ведомства и комитети». Постановлението определя точно задълженията на ДПК по всички процеси на планирането, изпълнението на плановете и взаимоотношенията с другите министерства и ведомства. С него се извършват и структурни промени. През 1963 г. започва преустройството на плановите отделения при ОНС в окръжни планови комисии с двойно подчинение — на съответния народен съвет и на ДКП. За нуждите на проучването и обсъждането на основните проблеми на икономическото развитие на страната към ДКП на обществени начала се създава Технико-икономически съвет, съставът на който се утвърждава от Министерския съвет. Към ДКП през 1963 г. се създава Научноизследователски и планово-икономически институт със задача да разработва методологията и формите за координиране на плановете със социалистическите страни и международното разделение на труда, да обобщава опита и разработва проблемите за повишаване ефективността на общественото производство, ефективното използуване на ресурсите и т. н. През 1971 г. след създаването на Научен център за планиране, математическо моделиране и прогнозиране на социално-икономическото развитие институтът се влива в него. През 1970 г. Управлението за райониране и териториално разположение на производителните сили, което има за цел да изучава икономиката на отделните райони, окръзи и селища и перспективите за тяхното развитие, се преобразува в Главно управление. Към него се образува Съвет по териториално разположение на производителните сили. На обществени начала към ДКП се създава Съвет по водите, който разработва мероприятия за най-рационално и комплексно използуване на водите. През 1967 г. съветът се обособява като самостоятелна юридическа личност, а през 1969 г. преминава към Комитета за стопанска координация. В края на 60–те години към ДКП се създава Отдел за икономическа оценка на проектните решения. През 1963 г. с ПМС № 91 се извършва преустройство на Централното управление МТС и държавен резерв в главно управление МТС при ДКП. Във връзка с усъвършенствуването на органите и структурата на МС през 1976, 1979, 1981 и 1983 г. към ДКП преминават цялостно или частично дейностите на редица министерства и ведомства: Комитета по цените при МС, Министерството на снабдяването и държавните резерви, Комитета по труда и работната заплата при МС и др. ДКП е държавна институция, която най-пряко съдействува за задълбочаване на социалистическата интеграция. Това се осъществява чрез съгласуване на народностопанските планове със страните от СИВ.

С Указ № 221 от 28. I. 1986 г. /ДВ, бр. 9 от 1986 г./ ДКП се преименувана на Държавна планова комисия.

Държавен комитет за стандартизация при МС — /1975–1981/ — създаден с Указ № 10 от 6. I. 1975 г. като пряк приемник на Комитета по качество, стандартизация и метрология при МС (ККСМ), запазвайки основните му цели и задачи (вж. там по-подробно). Към ДКС през 1976 г. се създава Национален метрологичен център.

ДКС наследява и основните структурни звена на ККСМ, като в края на 70–те години ги окрупнява в следните блокове: Разработващ, Метрология, Държавен надзор и Обслужващ. Местни органи на ДКС са 28 окръжни поделения.

ДКС осъществява международната дейност на страната в своята област чрез сътрудничество с Международната организация по стандартизация, Постоянната комисия на СИВ по стандартизация, Международната организация по законодателна метрология и др.

ДКС е закрит с ПМС № 22 от 30. VI. 1981 г. На негово място е създадено Главно управление по стандартизация към Държавния комитет за наука и технически прогрес.

Държавен комитет за строителство и архитектура /1955–1959/ — създаден с Указ № 204 от 6. VIII. 1955 г. ДКСА е орган за провеждане на правителствената политика в областта на проектирането, архитектурата и производството на строителни материали. Той се ръководи от председател, член на правителството и двама зам.-председатели, назначени от Министерския съвет.

Председателят отговаря за цялостната му дейност и го ръководи съобразно действуващите в страната закони и директиви. Той назначава всички служители в ДКСА, включително главните окръжни и градски инженери и архитекти. При комитета се създава Съвет по строителство и архитектура в състав: председателят на комитета, зам.-председатели, съветник-юрист и завеждащи отдели. При разглеждане на големи строителни обекти, градостроителни планове и важни въпроси по проектирането и строителството към Съвета се привличат специалисти и други лица от министерствата, ведомствата и организациите.

ДКСА упражнява контрол и дава указание за правилно и своевременно изпълнение от министерството и ведомствата на правителствените решения по проучването, проектирането и научноизследователската дейност в областта на строителството и архитектурата, по изпълнението на строителството и производството на строителни материали, като следи: да извършват качествено и своевременно предварителните проучвания, да представят на проектантските организации в определените срокове плановите задачи, да изготвят проектосметните документации и да ги предават на инвеститорите. Съветът разглежда и дава заключение по внасяните за утвърждаване в МС планови задачи, идейни проекти и доклади, отнасящи се до строителството, архитектурата, производството на строителни материали и плановото изграждане на населените места; проверява с помощта на министерствата и ведомствата проектосметните документации на надлимитните обекти и прави предложения в МС за премахване на луксозните и излишните работи, за по-добри и икономични проекти, дава разрешения и за коопериране строителството на пароснабдяването, водоснабдяването, канализацията и др.; упражнява ръководство и контрол върху творческата работа на главните окръжни и градски архитекти и инженери; прави предложения за правилниците, инструкциите и нормите, които отделните министерства, ведомства и научноизследователски институти следва да изготвят относно проучването, проектирането, строителството и производството на строителни материали; утвърждава типови проекти за жилищни, културно-битови, обществени и други сгради; следи за правилното използуване на големите строителни машини и механизми; ръководи държавния технически контрол по плановото изграждане на населени места; разглежда и приема общите градостроителни планове на градовете; ръководи техническата пропаганда в областта на строителството, архитектурата и производството на строителни материали, като за целта събира и регистрира документални материали, организира изложби и музеи в страната и чужбина; грижи се съвместно със съответните институти за запазване, поддържане и възстановяване на исторически паметници в страната. При проучването и подработката на проекти и въпроси в областта на строителството и архитектурата ДКСА следи да бъдат съобразени със съществуващите закони, правилници и правителствени решения и да отговарят на съответните технически изисквания.

С ДКСА задължително се съгласуват годишните планове на научно-изследователските институти по проучване, проектиране и строителство, включително и институтите при Българската академия на науките, работещи в областта на строителството и архитектурата, програмите на средните и висшите училища за строителни и архитектурни кадри; годишните издателски планове за литература по въпросите на строителството и архитектурата; всички издавани от министерствата, ведомствата и институтите правилници, наредби и норми по строителството и експлоатацията на строителните машини. ДКСА се закрива с Указ № 203 от 16. III. 1959 г. /ИПНС, бр. 22 от 1959 г./, като преминава в Комитет по строителство и архитектура.

Държавен комитет на отбраната /1971–/ — централен специализиран държавен орган. Предвиден е в Конституцията на НРБ от 1971 г., съгласно която Държавният съвет назначава и освобождава от длъжност членовете на ДКО. Комитетът прогнозира, планира и организира комплексните мерки от политически, идеологически, икономически и военен характер, които осигуряват повишаването на сигурността на националната отбрана. Осъществява общо ръководство и контрол по реализацията на тези мероприятия. Организира сътрудничеството с братските социалистически страни и техните армии съгласно Варшавския договор за осигуряване на колективна защита на страните от социалистическата общност.

Схващанията за воденето на съвременна война умножават, задълбочават и усложняват задачите, стоящи пред ДКО. Намаляването на различията между фронт и тил, необходимостта от единство на народ, армия и държава поставя за разрешаване пред ДКО изключително важни задачи, от които зависи сигурността на защитата на социалистическия строй в нашата страна и на социалистическата общност като цяло. С Указ № 7 от 8. VII. 1971 г /ДВ, бр. 55 от 1971 г./ ДКО преминава към ДС. Функциите, компетенциите и организационната структура на ДКО се определят със специални нормативни актове.

Държавен комитет по строителство и архитектура /1962, 1963–1966/ — създаден с Указ № 124 от 17. III. 1962 г. на основание РНС за преименуване на някои министерства /ИПНС, бр. 23 от 1962 г./. ДКСА е централно ведомство, орган на Министерския съвет за провеждане на правителствената политика в областта на проектирането, строителството, градоустройството, архитектурата и благоустройството. Ръководи се от председател, член на правителството. Приемник е на Комитета по архитектура и благоустройство. Основните му задачи, регламентирани със специален правилник /ИПНС, бр. 80 от 1962 г./ са да ръководи и разработва принципни въпроси, свързани с усъвършенствуването на проучването, проектното и сметното дело; икономиката, организацията, индустриализирането и механизирането на строителството, внедряването на ефективни строителни материали; планирането, изграждането и преустройството на населените места; развитието на архитектурата, оформянето на архитектурния облик на населените места и запазване на недвижимите паметници на културата; развитието на жилищното строителство, устройството и обзавеждането на жилищата; водоснабдяването, канализирането и осъществяването на други благоустройствени мероприятия — топлофициране, газифициране, електроснабдяване, изграждане на подземни и надземни улични съоръжения; опазване чистотата на водите; развитието на озеленяването; проектирането и изграждането на обектите на вътрешния и международния туризъм; развитието на геофизическото и картографското дело. ДКСА установява единна методология за типово проектиране; упражнява държавен технически контрол по планирането и изграждането на населените места, по качеството на строителните и монтажните работи и на строителните материали; ръководи и контролира дейността на управленията, институтите, организациите и предприятията в своята система; ръководи методически, подпомага и контролира дейността на окръжните народни съвети по плановото изграждане на населените места; оказва научно-техническа помощ и методическо ръководство на единните проектантски организации при ОНС. С него се съгласуват учебните планове и програми на висшите и средните учебни заведения по дисциплините от профила на ДКСА, както и тематичните планове на институтите с аналогична проблематика. Като съвещателен орган към комитета е създаден Технически съвет. С Указ № 528 от 27. ХI. 1962 г. /ИПНС, бр. 96 от 1962 г./ ДКСА се преустройва и получава статут на комитет при МС без ранг на министерство. ДКСА преустановява дейността си в края на 1962 г., когато с Указ № 562 от 8. XII. 1962 г. е трансформиран в Комитет по архитектура и благоустройство при МС.

* * *

Създаден отново с Указ № 396 от 25. V. 1963 г. /ДВ, бр. 41 от 1963 г./. ДКСА е орган на МС за провеждане на правителствената политика в областта на проектирането, строителството, производството на строителни материали, градоустройството, архитектурата и благоустройството. Ръководи се от председател с ранг на министър. Приемник е на Комитета по архитектура и благоустройство при МС. Основните му задачи са регламентирани с Правилник за устройството и задачите на ДКСА /ДВ, бр. 72 от 1963 г./. Комитетът наследява основния кръг на дейност, цели и организационна структура от ДКСА /1962/. В системата на комитета са включени следните поделения: Главно управление по геодезия и картография, Институт за проучване и проектиране «Главпроект», Институт за проучване и проектиране «Водоканалпроект», Институт за типово проектиране и индустриализиране на строителството, Институт за районно териториално планиране, Научноизследователски институт по градоустройство и архитектура, Научноизследователски институт по водоснабдяване, канализация и санитарна техника, Издателство за отпечатване и разпространение на типови проекти и други нормативни материали, единните и районните проектантски организации. С Указ № 236 от 12. III. 1966 г. /ДВ, бр. 21 от 1966 г./ ДКСА е преобразуван в Министерство на архитектурата и благоустройството.

Държавен комитет по туризма — вж. Комитет по туризма.

Държавен съвет /1881–1883/ — създадено с княжески манифест от 14. IХ. 1881 г. в периода на Режима на пълномощията като висша институция. За времето на своето съществуване изпълнява следните основни задачи: представя мнение по всички въпроси, които му предоставя Министерският съвет; изготвя и обсъжда всички законопроекти преди внасянето им за разглеждане в Народното събрание; изработва основните финансови закони; обсъжда всички административни правилници; служи за последна инстанция при решаване на административни спорове; следи за правилното прилагане на съдебни закони и предоставя на Българския монарх случаите, в които има нарушения, и др.

ДС се състои от 3 категории членове. Първата обхваща всички министри, които са членове по право /в началото 6, а след създаването на Министерството на обществените сгради, земеделието и търговията — 7/. Втората група обхваща 4 лица, назначавани от княза, третата се състои от 8 членове, избрани по двустепенна система от народа. В състава на ДС се включва по право и един представител на архиереите. Членовете на ДС по право /министрите и представителят на църквата/ имат съвещателен глас, с изключение на случаите, в които се разглеждат въпроси по ресора им. Тогава те имат право на решаващ глас.

В устава на ДС е предвидено на всеки 3 години да се променя съставът му, но това не се провежда в практиката, тъй като тази институция съществува по-малко от две години. Първият ДС започва да функционира от 1. I. 1882 г. В своята дейност той се придържа към поставените му задачи, с което съдействува за изпълнение на част от програмните цели на Режима на пълномощията. ДС е закрит на 9. IX. 1883 г., след възстановяването на Търновската конституция и прекратяването на режима на пълномощията.

Държавен съвет на НРБ /1971–/ — Висш, постоянно действуващ орган на Народното събрание и на държавната власт, създаден с Конституцията на НРБ от 1971 г.

ДС осигурява единство на държавната власт чрез съединяване на законодателната и изпълнителната дейност; съдействува за засилване ролята на Народното събрание като върховна държавна институция и като негов висш орган организира и го подпомага в дейността му. ДС на практика осъществява демократичния централизъм като основен социалистически принцип в организацията на държавния апарат и осигурява единство в ръководството и контрола върху всички органи и сфери на държавната дейност. В своята работа ДС е ориентиран преди всичко към стратегическите задачи, които стоят пред нашето развитие, и към решения от принципно значение за ръководството на страната. В лицето на своя председател ДС изпълнява основните функции на държавен глава на НРБ.

Дълбоките изменения, настъпили у нас с навлизането на страната в етапа на изграждане на развито социалистическо общество, налагат и създаването на нова конституция на НРБ. На Юлския пленум на ЦК на БКП през 1968 г. е взето и решение за създаване на ДС, което заляга в работата на комисията по изработването на Конституция. ДС не се създава веднага с приемането на Конституцията от 1971 г., тъй като предстоят избори за НС. Ето защо след влизането в сила на Конституцията на 18. V. 1971 г. до избирането на първия ДС на 8. VII. 1971 г. Президиумът на НС изпълнява функциите на ДС.

Конституцията от 1971 г. определя три основни групи правомощия: постоянни правомощия, които са специфични за ДС като институция и той ги упражнява непрекъснато; част от правомощията на НС, които ДС изпълнява през периода между сесиите на НС, правомощия, които той може да упражнява по време на война или когато е невъзможно свикването на НС.

Конституцията изрично определя ДС едновременно като висш орган на НС и като висша постоянно действуваща институция на държавната власт, с което в конституционните текстове се изразява върховенството на парламента. Този принцип намира израз в това, че ДС се отчита пред НС; то осъществява и цялостен контрол върху неговата дейност и може да прави промени по всяко време в състава му. Същевременно за разлика от отношенията между Президиума на НС и НС по Конституцията на НРБ от 1947 г. в отношението ДС — НС има и един важен нов момент. ДС като орган на НС обединява законодателната и изпълнителната дейност, съединява вземането на решенията и тяхното изпълнение. Нов момент е и правото на законодателна инициатива на ДС.

В отношенията между тези две институции се очертават два вида правомощия на ДС. От една страна, като пряк орган на парламента той насрочва избори за НС; свикване на сесии на НС не по-малко от 3 пъти годишно; провежда референдуми по решение на НС; определя по кои законопроекти да се проведе всенародно обсъждане; обнародва законите; дава задължително тълкуване на законите; упражнява контрол за точно изпълнение на приетите от НС закони. От друга страна, ДС като постоянно действуващ висш орган на държавната власт има право да упражнява част от правомощията на НС между неговите сесии: осъществява общото ръководство на вътрешната и външната политика на държавата; в неотложни случаи с указ изменя или допълва отделни разпоредби и закони; издава укази по въпроси от принципен характер, които засягат изпълнителната или разпоредителната дейност; по предложение на председателя на Министерския съвет освобождава и назначава отделни членове на правителството. Всички тези решения подлежат на утвърждаване от първата сесия на НС.

ДС обнародва решения за обща и частична мобилизация, военно или друго извънредно положение, взема мерки за колективна защита съвместно с други страни; обявява положение на война в случай на въоръжено нападение срещу НРБ, като се задължава да свика НС на сесия, за да се произнесе по тези негови решения. Важен е и комплексът от правомощия, които има ДС в случай на война, когато не може да се свиква НС. ДС може: да издава укази, с които да издава, изменя или отменя закони; да приема единните планове за обществено-икономическо развитие и бюджета и отчетите за тяхното изпълнение; да избира и освобождава от длъжност целия МС, Върховния съд и Главния прокурор на НРБ. Подробно са регламентирани и взаимоотношенията между ДС и правителството. ДС създава и закрива централните институции без ранг на министерства и назначава и освобождава от длъжност техните ръководители, упражнява контрол върху дейността на МС и ръководителите на министерствата и другите ведомства, отменя техни неправилни или незаконосъобразни актове. Между сесиите на НС ДС изслушва отчети за работата на МС и на отделни негови членове и взема съответни решения по тях. ДС има право по предложение на председателя на МС да извършва частични промени в състава на правителството, а при извънредни обстоятелства да избира и освобождава целия МС. Последните две групи решения подлежат на утвърждаване от първата следваща сесия на НС. По отношение на местните органи на държавна власт — народните съвети, ДС има право да насрочва избори, да отменя противозаконни актове както на самия съвет, така и на техните изпълнителни и разпоредителни органи. Наред с това ДС може да извършва и промени в административно-териториалното устройство на страната.

Конституцията очертава и един разностранен кръг от компетенции на този висш държавен орган. ДС е овластен да изпълнява държавно-представителните функции на НРБ в международните отношения — отзовава и освобождава от длъжност българските дипломатически и консулски представители, ратифицира и денонсира международните договори, установява дипломатически и консулски рангове, а председателят на ДС приема акредитивните и отзователните писма на чуждите дипломати. Самостоятелна част от специфичните правомощия на ДС е свързана с ръководството на отбраната и сигурността на страната. Освен че осъществява общото ръководство, ДС назначава и уволнява от длъжност Държавния комитет на отбраната, назначава и освобождава от длъжност висшия команден състав на въоръжените сили. На ДС е дадено правото да помилва; да опрощава несъбираемите дългове към държавата; да възстановява и отнема българско гражданство; да предоставя право на убежище; да награждава и удостоява с ордени и звания, учредени от него.

ДС се състои от председател, зам.-председатели, секретар и членове. Съставът му не е постоянен /вж. Приложения/. Конституцията не определя точния брой на членовете и неговата вътрешна организация. На първото си заседание на 14. VII. 1971 г. ДС изгражда 6 съвета: по управление на обществените отношения, по опазване и възпроизводство на природната среда, по възпроизводство на материалните ресурси, по възпроизводство на човешките ресурси, по външните отношения и по развитие на духовните ценности на обществото. Тези помощни органи имат консултативни функции от оперативно естество, в своята дейност не изместват държавните органи и не могат да изпълняват функции на ДС.

Държавен съд /1880–1947/ — създаден на основата на чл. 155 от Търновската конституция за престъпления, извършвани от министри, като институция, която не действува постоянно. Според Закона за съдене на министрите от 10. XII. 1880 г. всеки народен представител има право да внесе в Народното събрание предложение за даване под съд на министри, като то трябва да е писмено оформено и подписано най-малко от 1/4 от членовете на парламента. На санкция от Д. с. подлежат всички случаи, предвидени в чл. 155 от Конституцията — от измяна спрямо държавата или Българския монарх до предателство и нанасяне на вреди на държавата за лична полза. Предварително следствие по обвинение на даден министър или министри се извършва от особена следствена комисия, която се състои от трима членове — един от Върховния касационен съд (председател на комисията), един от подпредседателите на апелативните съдилища и един от подпредседателите на окръжните съдилища. Членовете на тази комисия се назначават от монарха по доклад на министъра на правосъдието. След като завърши предварителното следствие комисията препраща делото до държавния обвинител, който има право да изисква допълнително следствие. Със Закона за съдене на министрите от 1919 г. /обнародван с Указ № 21 от 5. XII. 1919 г./ съставът на следствената комисия се разширява чрез включването на 6 депутати от НС. Следващата промяна се извършва с Указ № 19 от 8. II. 1923 г., когато се обнародва нов Закон за съдене на министрите. Според него следствена комисия не се предвижда, тъй като въпросът за виновността на министрите и предаването им на съд се решава от обявявано от НС допитване до народа, при което е необходимо квалифицирано мнозинство от 2/3. Д. с. при водене на делото се ръководи от общите правила за решаване на углавни дела. Присъдите му са окончателни и не подлежат на обжалване. На осъдените се предоставя право да представят молба за помилване пред НС. За изпълнение на присъдите е натоварен да отговаря държавният обвинител. Неговата дейност първоначално се ограничава във времето на действие на НС, което го е избрало. С промяната на закона от 1919 г. се определя, че държавният обвинител и неговите заместници /длъжността зам.-държавен обвинител се създава през 1903 г./, носители на прокурорската длъжност, продължават дейността си дори когато парламентът, който ги е избрал, бъде разтурен или му изтече мандатът. С изменението на закона от 11. II. 1920 г. с цел да се засили независимостта на държавните обвинители, както и на членовете на Д. с. — народни представители, се определя те да получават парично възнаграждение за дейността си.

Промени се извършват през целия период и относно видовете нарушения, водещи до Д. с. С Указ № 101 от 3. I. 1904 г. е направено допълнение към Закона за съдене на министрите чрез утвърждаването на Тълкувателен закон. Според него министрите могат да бъдат съдени и наказвани само за нарушаване на някой изричен член на Конституцията. Служебните действия на министрите, които са били разгледани и одобрени от НС, не подлежат на углавно и гражданско преследване. Със закона от 1923 г. министрите отново са подсъдни пред Д. с. за всички свои действия в периода на управление на даден кабинет независимо дали са визирани в Конституцията.

Съставът на Д. с. също претърпява няколко промени. Първоначално с Указ № 707 от 10. XII. 1880 г. се утвърждава следният състав: председател, 6 съдии и 14 съдебни заседатели /10 действителни и 4 «запасни»/. Задълженията на обвинител се възлагат на държавен обвинител, а секретарската длъжност — на секретар от Върховния касационен съд. С последния закон от 1923 г. съставът на Д. с. се променя по следния начин: председателят се избира от НС по листа от 8 съдии, предложени от министъра на правосъдието. Той назначава двама действителни и един запасен съдия. Чрез местните органи на власт и управление се избират 16 народни съдии /12 действителни и 4 «запасни»/.

През 1903 г. във връзка с повдигнатото от XI Обикновено народно събрание обвинение срещу кабинета на Т. Иванчов /вж. Приложение/ се създава първият Д. с. За държавен обвинител е назначен Ал. Малинов. Той отправя обвинение за нарушаване на Конституцията, за измяна на отечеството и нанасяне на вреда на държавата за лична полза. С издадената на 4. VI. 1903 г. присъда се осъждат бившите министри Т. Иванчов, Д. Тончев и В. Радославов на 8 месеца затвор и лишаване от граждански и политически права. Присъдата не влиза в сила, тъй като по ходатайство на Д. с. XIII ОНС издава специален закон за пълна амнистия на осъдените.

Вторият Д. с. е създаден във връзка с направеното на 23. II. 1910 г. предложение на народни представители от XIV ОНС за съдене на министри от кабинетите на Р. Петров, Д. Петков и П. Гудев /вж. Приложение/. Д. с. е свикан на 1. II. 1913 г. За държавен обвинител е назначен Г. Данаилов. Определят се и двама помощник-обвинители. Ал. Малинов и Ал. Милев. Дейността и на този Д. с. завършва безуспешно. След редица процедурни отлагания XV ОНС обявява решението на XIV ОНС за създаване на Д. с. за недействително и отнема мандата на държавните обвинители.

Третият случай, в който се организира Д. с. е на основата на Закона за наказване на виновниците за националната катастрофа, обявен с Указ № 122 от 8. ХII. 1919 г. /ДВ, бр. 203 от 1919 г./. На 12. I. 1920 г. НС подвежда под отговорност министрите от кабинета на В. Радославов за активното им участие във включването на България в Първата световна война. Отхвърлено е предложението на комунистическата парламентарна група за създаване на Народен съд. Тъй като извън действието на този закон остават кабинетите на Ив. Ев. Гешов, Ст. Данев и Малинов-Костурков, пряко отговорни за националните катастрофи на България от 1913 г. и 1918 г., на основата на проведено на 19. XI. 1922 г. допитване до народа техните членове също са предадени на Д. с. на 11. III. 1923 г. За държавен обвинител е избран Р. Даскалов с помощници А. Радолов, К. Консулов и Г. Величков. На 16. VI. 1924 г. със специално решение на XXI ОНС всички осъдени и подведени под отговорност от Д. с. министри са напълно амнистирани. С това приключва дейността на Д. с. в буржоазна България. След 9. IX. 1944 г. се създава Народен съд.

Държавна планова комисия /1948–1962; 1986–/ — създадена със Закона за трудовостопанската мобилизация от 2. III. 1948 г. на основата на Конституцията на НРБ от 1947 г. ДПК поема плановите функции на Върховния стопански съвет, ликвидиран със същия закон. Тя е надведомствена институция за осъществяване на плановото начало в икономиката. Председателят на ДПК е министър.

В резултат на радикалната промяна, настъпила в обществено-икономическия живот на страната след приемането на Конституцията от 1947 г., проведената национализация и преминаването на цялото народно стопанство на основите на социалистическата организация на икономиката е извършена промяна и в организацията на стопанския живот. На министерствата е дадена по-голяма самостоятелност в ръководството на отделните ресори, а на ДПК са определени следните основни задачи: да подготвя и съставя перспективните и текущите държавни народностопански планове; да разглежда и одобрява плановете, разработени от министерствата, околийските и градските народни съвети, по-големите административни единици и обществените организации; да наблюдава изпълнението на плана; да дава необходимите препоръки и при нужда да внася предложения в Министерския съвет; да проучва и разработва стопанските проблеми; да изработва методиката на планирането и да я разпространява в страната и пр. ДПК е най-важният орган в областта на планирането — задължение на всички държавни, държавно-автономни, публичноправни организации и кооперативни централи е да дават при поискване от ДПК данни и сведения по съставянето и изпълнението на плановете. Плановите служби при тези организации се ръководят в методическо отношение и се контролират от ДПК. Ръководството на планирането ДПК осъществява чрез издаването на наредби, инструкции, заповеди и др. По своята компетентност ДПК се различава значително от Върховния стопански съвет, което личи и от структурата й. Освен от председателя и административните звена (Кадри, Бюджетноконтролна и Планово-икономическа служба) основната дейност се осъществява от сектори: Стопански баланси, Финансови баланси, Общ план, Координация и конюнктурен обзор, Народен доход, Средства за производство и др. През 1950 г. тези сектори са преобразувани в управления Капитално строителство, Промишленост, Селско и горско стопанство, Материален фонд и пр.

С развитието на обществено-икономическите условия и с усъвършенствуването на ръководството на народното стопанство в ДПК се извършват реорганизации, промени в дейността и ведомствената подчиненост на нейните поделения. През 1948 г. Главна дирекция на статистиката се включва в системата на ДПК, а от 3. III. 1953 г. преминава към МС под наименованието Централно статистическо управление. През 1949 г. към ДПК се създава Държавна инспекция по определяне на реколтата от селскостопанските култури, която през 1954 г. преминава към МС. От 1950 г. Институтът за рационализация (ИНРА) преминава към ДПК и е под нейно ръководство до 1957 г. През 1959 г. организацията по материално-техническото снабдяване се отделя от системата на Министерството на търговията и се обособява като юридическа личност под наименованието Централно управление за материално-техническо снабдяване и държавен резерв при ДПК. С промените в структурата на МС това Централно управление се отделя и обособява като Министерство на снабдяването и държавните резерви. През 1962 г. към ДПК се създава Управление за международно икономическо и научно-техническо сътрудничество. С Указ № 528 от 27. IX. 1962 г. ДПК се преобразува в Държавен комитет за планиране.

* * *

Създадена отново с Указ № 221 от 28. I. 1986 г. /ДВ, бр. 9 от 1986 г./ след преименуването на Държавния комитет за планиране в ДПК и закриването на Националната планова комисия.

Държавна спестовна каса /1951–/ — създадена с ПМС от 2. III. 1951 г. като централен влогонабирателен институт със седалище в София. При създаването си ДСК приема всички парични влогове от Българската народна банка, Пощенската спестовна каса, популярните банки и земеделските кредитни кооперации. ДСК работи под непосредственото ръководство на министъра на финансите /от 1. I. 1971 г. се ръководи от БНБ/. Основните задачи, които първоначално се възлагат на ДСК, са влогонабирането, провеждането на вътрешни държавни заеми, воденето на текущи сметки на обществено-политическите и масовите организации, извършването на парични преводи и др. ДСК разработва планове за привличане на спестяванията и провежда мероприятия за тяхното изпълнение, организира подписки по вътрешните държавни заеми, ревизира дейността на местните подразделения.

ДСК приема клоновете на включените в нея институции. Така Централното управление на Пощенската спестовна каса се превръща в Централно управление на ДСК; бившите популярни банки се превръщат в клонове на ДСК, а влоговите служби при пощенските станции и селските потребителски кооперации — в представителства на ДСК. С Указ № 439 от 29. VIII. 1951 г. е одобрен уставът на ДСК и се утвърждава следната структура на Централното управление на ДСК: председател, двама зам.-председатели; управления — Влогове /с 3 отдела/, Вътрешни държавни заеми /с 3 отдела/, Главно счетоводство, Юрисконсултство; отдели — Кадри, Планов, Ревизионен и Материално снабдяване; сектори — Бюджети и имоти и Административен. Изградени са и 113 местни клонове на ДСК. В края на 1962 г. функционират 273 подразделения и 2973 представителства, а през 1978 г. — 486 подразделения и 2837 представителства. ДСК непрекъснато разширява обсега на своята дейност. През 1952 г. ДСК ръководи службата по вътрешните държавни заеми; от 1953 г. приема за съхранение ценности и ценни книжа и вноски за гаранции; от 1955 г. приема данъци, такси и други държавни вземания, от 1958 г. организира редовно Държавна парично-предметна лотария; през 1965 г. започва да отпуска кредити на населението за лични нужди и да приема депозити за покупка на лични автомобили. С Указ № 944 от 2. XII. 1967 г. е приет Закон за ДСК, с който се отменя уставът й от 1951 г. Новият закон дава право на ДСК да открива текущи сметки на населението за чекови и други безкасови плащания; да съхранява по текущи сметки средствата на обществено-политическите организации; да кредитира населението за жилищно строителство, за основен и текущ ремонт на сградите; да кредитира жилищностроителните кооперации, да финансира и контролира жилищното строителство, изпълнявано по стопански начин; да кредитира взаимоспомагателните каси при профсъюзите.

През 1968 г. е одобрен Правилник за влогонабирането при ДСК. С него се урежда дейността по срочните, детските, работническите, безсрочните жилищноспестовните и условните влогове от чуждестранни лица в левове. От 30. V. 1973 г. се въвежда и ползуването на текущи сметки от гражданите за безкасови плащания на няколко вида данъци, такси и услуги.

От 1978 г. ДСК преминава към единната банкова система, като с това най-пряко се ангажира с реконструкцията и модернизацията на основните производствени фондове, упражнява банков контрол върху касовата, разплащателната и щатната дисциплина. През същата година се приемат и две нови наредби: за влогонабирането и безкасовите плащания и за кредитната дейност на ДСК.

Държавно снабдително управление при МС — вж. Управление държавно снабдяване и държавен резерв.

Държавно управление за информация /1969–1971/ — създадено с ПМС № 7 от 4. III. 1969 г. Има основна задача да организира и ръководи изграждането на единна система за икономическа и социална информация. За тази цел ДУИ разработва, развива и усъвършенствува методите и организацията на статистическите проучвания и оперативната отчетност; ръководи методически и контролира всички извършвани социологически наблюдения. Основна негова функция е да осигурява своевременна, пълна, оперативна и достоверна информация за състоянието и развитието на икономиката на страната, изпълнението на плановете, както и подробни анализи и изводи по отделни икономически и социални въпроси. С това ДУИ подпомага усъвършенствуването на законодателната дейност, планирането, оперативното ръководство на народното стопанство и научните изследвания. Важен елемент от дейността на ДУИ е и развитието на методическата система за автоматизирана обработка на социологическа информация. В периода на своето съществуване ДУИ има следната структура: Централно ръководство и отдели: Народонаселение, здравеопазване и култура, Баланс на народното стопанство, Труд, Промишленост и транспорт, Селско и горско стопанство, Търговия и цени, Преброяване на населението и жилищния фонд. От 1971 г. ДУИ е структурна част от Министерството на информацията и съобщенията.

Комисарство в Южна България /1885–1886/ — временна институция, създадена с Указ № 1 от 9. IХ. 1885 г., след провъзгласяването на Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6. IX. 1885 г. Разделени според клаузите на Берлинския договор, двете български области водят автономен живот за периода 1879–1885 г. И в двете се създават съответните държавни институции в княжеството Народно събрание, Министерски съвет, министерства и т. н., а в Източна Румелия Областно събрание, дирекции по различните ресори /вж. дирекции/ и др. След провъзгласяването на Съединението се появява необходимостта от уреждане на управлението на областта. В резултат на това възниква и К. За комисар е назначен Г. Странски с помощници П. Р. Славейков и Й. Груев. То управлява от името на Българския монарх. На следващия ден след създаването му в областта е обявено военно положение предвид сложната политическа обстановка. Постепенно започва и институционното съединение. Много от окръжните управители от Северна България са прехвърлени в Южна България и обратно. Всички те са пряко подчинени на Министерството на вътрешните работи в София. К. премахва митниците между двете области. От 1. I. 1886 г. в Южна България са въведени и съдебните закони, създадени и действуващи до 6. IX. 1885 г. в Северна България.

С подписването на Топханенския акт от 1886 г., с който великите сили признават Съединението, и със свикването на ОНС на 24. VI. 1886 г. се слага край на дейността на К.

Комисия за държавен контрол /1947–1957; 1959–1962/ — създадена съгласно чл. 39 от Конституцията на НРБ от 1947 г. Основните задачи на КДК са чрез централните и районните инспектори и чрез привличане на контролните органи от държавните институции да упражнява контрол над органите на държавното управление; да контролира точното и своевременното изпълнение на решенията и разпоредбите на правителството; да води ефективна борба против проявите на бюрократизъм; да укрепва държавната и служебната дисциплина. КДК има право да приема жалби на граждани, свързани с работата и поведението на държавни и служебни лица, и предложения за подобряване работата на държавното управление. Всички държавни органи, служебни лица и обществени организации трябва да оказват съдействие на КДК.

КДК се оглавява от председател, който се избира от Народното събрание и е член на правителството. Освен него има и двама подпредседатели, които се назначават от Президиума на Народното събрание по предложение на Министерския съвет. Основните структурни звена на КДК са инспекторатите, разпределени по сфери на дейност: селско стопанство, административни дела, транспорт, индустрия и др. Отделните структурни единици извършват следната дейност: председателят издава правилници, наредби, заповеди, инструкции за работата на институцията; Административният отдел организира вътрешните служби.

През 1949 г. е създаден Инспекторат за печата, а през 1950 г. — за мините и подземните богатства. През 1952 г. е въведена нова структура с оглед на новите условия на държавна организация.

Първият правилник за устройството на КДК е от 6. I. 1948 г. Основните му положения са запазени и в правилника от 1951 г. Характерно за периода 1948–1957 г. е, че контролната дейност е извършвана само от щатния апарат. Това не дава възможност за по-широкото й разгръщане.

С Указ № 59 от 1. II. 1957 г. КДК и Министерството на финансите са обединени в Министерство на финансите и държавния контрол.

* * *

Създадена отново с Указ № 203 от 16. III. 1959 г. /ИПНС, бр. 22 от 1959 г./. Нейната дейност е съобразена с постановките на Закона за ускоряване развитието на народното стопанство, подобряване на материалното и културното положение на народа и преустройство на държавното и стопанското ръководство от 1959 г. Новите промени довеждат и до приемането на нов нормативен документ за дейността на КДК — Закон за държавния контрол, влязъл в сила от 1. I. 1960 г. С него са определени следните основни задачи на КДК: да следи за изпълнението на съвместните постановления на ЦК на БКП и МС и за спазването на държавната дисциплина; да изучава и обобщава опита по ръководството на държавното и стопанското строителство; да извършва проверки по дейността на всички държавни институции.

В структурата на КДК през този период не настъпват съществени изменения. Основното е окрупняването на инспекторатите. Създаден е Инспекторат за обобщаване опита на местните държавни и стопански организации по усъвършенствуването на държавния апарат.

Във връзка с решенията на VIII конгрес на БКП с Указ № 528 от 27. ХI. 1962 г. /ИПНС, бр. 96 от 1962 г./ КДК е преобразувана в Комитет за партиен и държавен контрол.

Комитет за външноикономически връзки при МС /1974–1976/ — създаден с Указ № 1639 от 31. VII. 1974 г. /ДВ, бр. 60 от 1974 г./. КВВ е централно ведомство, което провежда единната държавна политика и решава комплексно проблемите по вноса и износа на комплектните обекти и подготовката и изпращането на специалисти в чужбина. Има ранг на министерство. Ръководи се от председател. Своята дейност по проучване и доставка от внос на машини, съоръжения и резервни части КВВ осъществява чрез създадените към него ДСО «Техноимпорт» и ДСО «Машиноимпорт», профилирани в областта на химическата, нефтохимическата и целулозната промишленост, промишлеността за строителни материали и механизация, енергетиката, металургията, машиностроенето, леката, хранителната и полиграфическата промишленост. Дейността на КВВ по износ на комплектни обекти, машини и съоръжения се провежда от образуваното към него ДСО «Техноекспорт», а посредством дирекция Техноимпекс оказва научно, културно и техническо съдействие на други страни, като им предоставя български специалисти и приема чужди граждани на обучение у нас. От 1. IV. 1975 г. към КВВ функционира и външнотърговска проектантска организация «Технопроект» за технико-икономически проучвания и оценки, проектиране, техническа помощ, комплектуване на промишлени обекти и т. н. КВВ преустановява дейността си съгласно Указ № 861 от 17. VI. 1976 г. на основание РНС за закриване и преобразуване на министерства и други ведомства /ДВ, бр. 50 от 1976 г./. Правата и задълженията на КВВ по спогодбите и протоколите, сключени в кръга на неговата компетентност със съответните органи на други държави, се поемат от Министерството на външната търговия.

Комитет за държавен контрол /1966–1976/ — създаден с Указ № 236 от 12. III. 1966 г. като наследник на Комитета за партиен и държавен контрол. Това преустройство се налага от условията на експериментиране и внедряване на новата система за ръководство на народното стопанство, свързана със засилване на икономическите средства за въздействие. Основният нормативен документ, който определя дейността на КДК, е Законът за изменение и допълнение на Закона за партиен и държавен контрол от 1964 г., обнародван на 19. ХII. 1966 г. На IX конгрес на БКП /ноември 1966 г./ се отделя голямо внимание на по-нататъшното усъвършенствуване на дейността на органите за държавен и народен контрол. В Постановление на ЦК на БКП от 17. III. 1967 г. отново се обръща внимание на мястото и ролята на контрола, за да спомогне той за разширяване участието на трудещите се в управлението на народното стопанство.

Въпросите за целесъобразно извършване на цялостен държавен контрол за ефективно решаване на стопанските задачи и за правилно използуване на материалните и финансовите ресурси намират отражение и в решенията на пленума на ЦК на БКП от 26. II. 1968 г. Важен момент в развитието на КДК е и пленумът на ЦК на БКП от 23. IХ. 1969 г. Особено внимание е обърнато на финансово-ревизионния контрол, който в условията на новата система на ръководство трябва да спомага за разкриване причините за недостатъците и за осигуряване на правилното провеждане на политиката на Партията. В решенията на пленума ударението пада върху повишаването на контрола към работата на партийните, държавните и стопанските дейци. Контролът трябва да бъде насочен преди всичко към предотвратяване проявите на субективизъм, на ведомствен и местнически подход при решаване проблемите на концентрацията и специализацията на производството. Националното съвещание на 16. I. 1970 г. отново спира вниманието върху проблемите на контрола, опирайки се на постановките от Септемврийския пленум /1969/. Програмата на БКП, приета на X конгрес на Партията, става основен момент в развитието на КДК. Тя изисква контролът да стане първостепенен фактор за спазване на законността, за усъвършенствуване на държавния апарат, за привличане трудещите се към държавното управление.

Важен момент в усъвършенствуването на КДК е Законът от 1974 г. С оглед на новите моменти в икономическото и общественото развитие на страната се извършва и преустройството в работата на тази държавна институция, като от 1976 г. е образуван Комитетът за държавен и народен контрол.

Комитет за държавен и народен контрол /1976–/ — създаден с Указ № 861 от 17. VI. 1976 г. като специализирана държавно-обществена институция за общ социалистически контрол. До тази дата системата на държавен контрол е ръководена от Комитета за държавен контрол.

КДНК ръководи единната система, която обединява на функционална основа органите за държавен и народен контрол и специализираните контролни блокове към централните институции. Осъществява политиката на БКП в областта на държавния и народния контрол, като съдействува за изпълнение на нейните директиви и на решенията на висшите институции — Народно събрание, Държавен съвет, Министерски съвет, във всички области на обществено-икономическия живот. Оперативното ръководство на КДНК се осъществява от председател, избиран от НС, и зам.-председатели, които се назначават от ДС.

В КДНК са изградени 4 основни блока — Разработващ, Контролно-изпълнителски, Организационно-контролен и Обслужващ.

КДНК има право да спира разпореждания и действия на държавни институции и техни ръководители, които могат да доведат до закононарушения, налага наказания на виновните служители, изисква финансови ревизии. Председателят на КДНК може да налага глоби на виновните лица. Дейността на КДНК се развива в тясна връзка с органите на прокуратурата. Основните нормативни документи, на основата на които функционира КДНК, са Законът за държавен и народен контрол от 1974 г. с измененията му от 1976, 1977 и 1978 г.

Комитет за държавна сигурност при МС /1965–1968/ — създаден с Указ № 504 от 12. VII.1965 г. /ДВ, бр. 59 от 1965 г./ по решение на Политбюро на ЦК на БКП от 6. VII. 1965 г. за разделяне на Министерството на вътрешните работи на Министерство на вътрешните работи и КДС при Министерския съвет. Комитетът е без ранг на министерство, но на председателя му се дават всички права на министър на вътрешните работи в областта на държавната сигурност, той е член на правителството.

КДС развива дейността си под непосредствените грижи, ръководство и контрол на ЦК на БКП. Като орган за борба против класовия враг КДС насочва дейността си към своевременното разкриване и пресичане на подривната дейност на вражеските служби и центрове срещу НРБ. Комитетът провежда мероприятия за предпазване на гражданите от въвличането им в противодържавна дейност, съдействува за патриотичното и интернационалното възпитание на трудещите се. С Указ № 1156 от 27. ХII. 1968 г. /ДВ, бр. 1 от 1969 г./ Министерството на вътрешните работи и КДС се обединяват в Министерство на вътрешните работи и държавната сигурност.

Комитет за изкуство и култура /1966–1977/ — вж. Комитет за култура и изкуство.

Комитет за кинематография при МС /1952–1954/ — създаден с Указ № 64 от 8. II. 1952 г. /ИПНС, бр. 14 от 1952 г./ след реорганизиране на Главната дирекция по кинематография. КК поема функциите, задачите и прерогативите й. КК е без ранг на министерство. Централата за внос и износ на филми излиза от структурата му и минава под ведомството на Министерството на външната търговия, филмовата студия при Министерството на народната отбрана преминава към КК. Предмет на дейност на КК са производството, разпространението на кинофилми и фотоматериали и експлоатацията на държавната киномрежа.

Структурата на КК включва председател, трима подпредседатели и петима членове, представители на съюзите на писателите, художниците, артистите, музикантите и журналистите. Председателят и подпредседателите се назначават с указ и образуват Оперативно бюро за текущо ръководство. Към Председателството е изграден и Художествен съвет с експертно-проверовъчни функции. Към КК има Централно управление, включващо дирекциите Кинефикация и Разпространение на филми; Отдел за пропаганда със сп. «Кино» — орган на КК; Музей на кинематографията и общофункционални отдели. В структурата на КК влизат подведомствените Студия за игрални филми, Студия за хроникални и документални филми, Студия за научнопопулярни филми, ДП «Разпространение на филми», ДП «Българска фотография». С тази структура КК съществува до вливането му в Министерството на културата с Указ № 26 от 6. II. 1954 г., когато се трансформира в Управление за кинематография.

Комитет за култура /1977–/ — създаден със Закон за преименуване на Комитета за изкуство и култура в Комитет за култура от 21. XII. 1977 г. С ПМС от 28. VII. 1977 г., което е изменено и допълнено през 1983 г. на IV конгрес на културата, КК става изборен обществено-държавен орган с надведомствени функции и ранг на министерство, който провежда политиката на БКП и правителството в областта на културата и средствата за масова информация. Председателят на КК е член на правителството.

КК осъществява методическо ръководство и контрол върху дейността на министерствата, ведомствата и творческите съюзи в областта на културата. Решенията на КК в областта на художественото творчество, културната дейност и средствата за масова информация са задължителни за министерствата и другите ведомства, за местните държавни органи, творчески съюзи, обществените организации.

Върховен орган за ръководство на КК е Конгресът, който се свиква на 5 години. По инициатива на ръководството на КК може да се свиква и извънреден конгрес. В периода между конгресите се свикват национални конференции за решаване на възникналите актуални въпроси на културата. Ръководството свиква пленума на КК най-малко два пъти в годината. Бюрото на КК организира изпълнението на партийните решения, решенията на конгресите на българската култура, националните конференции, актовете на Народното събрание, Държавния съвет, Министерския съвет и решенията на КК. Бюрото на КК наблюдава и направлява творческите процеси по създаването, съхраняването и разпространяването на художествени и културни ценности в областта на литературата, музиката, пластичните изкуства, кинематографията и др. То се състои от председател, зам.-председатели, гл. секретар и членове. Председателят, зам.-председателите и гл. секретар образуват Председателството на КК. Именно то ръководи текущата организационно-изпълнителска работа на КК, осъществява методическото ръководство и координира дейността на министерствата, ведомствата и културно-просветните институции. Председателят на КК организира и работата на Бюрото, Председателството и специализираните органи на КК и ръководи заседанията им. Той представлява КК пред държавните и обществените органи и пред съответните международни организации. КК има структура, която е съставена от 5 блока: Разработващ, Творческо-производствен, Ресурсно-осигуряващ, Обслужващ и Контролен. КК има разгърната структура от централни и местни поделения. На пряко подчинение, но със самостоятелен бюджет са следните творческо-производствени обединения: Комитет за печата /до 1981 г./, Българска телевизия, Българско радио /до 1982 г.; след това вж. Комитет за телевизия и радио/, ДО «Българска кинематография», ДО «Театър и музика», ДО «Пластични изкуства, културно наследство и библиотечно дело» и Център за художествена самодейност. Местните поделения на КК са към съответните народни съвети. През 70–те години се изграждат окончателно и окръжните съвети за култура като изява на обществено-държавното начало в управлението на културата. КК осъществява Дългосрочна комплексна програма за издигане ролята на изкуството и културата, за всестранно и хармонично развитие на личността и обществото. Като нейни съставни части са включени програмите Н. Рьорих, Леонардо да Винчи, В. И. Ленин, програма за ознаменуване на 1300–годишнината от основаването на българската държава и др. Свое самостоятелно място в дейността на КК има «Знаме на мира» — програма за самоусъвършенствуване и творческо развитие на личността. От 26. III. 1986 г. КК е без ранг на министерство и неговият председател не е член на правителството, а наименованието му се променя на Комитет за култура при МС.

Комитет за култура и изкуство /1963–1966/ — създаден с Указ № 396 от 25. V. 1963 г., с който Министерството на просветата и културата се разделя на Министерство на народната просвета и ККИ. ККИ е с ранг на министерство, а председателят му е член на правителството. Главната задача на ККИ е да провежда партийната и държавната политика в областта на културата и изкуството, като насочва и координира цялостната дейност и работи за идейно-естетическото, патриотичното и комунистическото възпитание на българския народ в духа на прогресивните традиции и на основата на социалистическия реализъм. За изпълнението на тези задачи ККИ ръководи радиото и телевизията, киноизкуството, театрите, оперите, симфоничните оркестри, изобразителното изкуство, художествената самодейност, цирковете и всички институти по изкуствата; културните връзки с чужбина; филмопроизводството; издателствата, полиграфията и книгоразпространението; фотографската дейност; библиотеките, музеите, паметниците на културата; държавния архивен фонд; отделите Култура и изкуство при ОНС. През 1967 г. народните читалища с въвеждането на обществено-държавното начало също преминават под управлението на ККИ (от с. г. Комитет за изкуство и култура/.

Ръководството на ККИ се осъществява от Председателство в състав: председател, зам.-председатели и членове, назначавани от Министерския съвет по предложение на председателя. Към ККИ се изгражда и Колегиум като колективно управително тяло, чийто състав се утвърждава от МС. На централно подчинение са и отдел Културни връзки с чужбина и общофункционалните отдели.

В структурата на ККИ влизат управление Изкуство с отдели: Драматични театри, Оперни театри, Симфонични оркестри, Изобразителни изкуства. Висши и средни училища по изкуствата; управление Културно-просветни институти с отдели: Библиотеки, Музеи, Организационно-масова работа. Административно подчинени, но извън бюджета на ККИ са и управленията Кинематография, Полиграфиздат, Радио и телевизия и Архивно управление.

През 1966 г на мястото на управление Изкуство се образуват управление Театър /бивш отдел Театър/ и управление Музика /бивши отдели Симфонични оркестри и Оперни театри/. Към управление Културно-просветни институти се създава Отдел за работа с окръжните отдели Изкуство и култура и читалищата.

Особено оживена е международната дейност на ККИ, основана на сключените двустранни спогодби и членуването на НРБ в международни организации /ЮНЕСКО и др./ На Първия конгрес на българската култура /19–21. V. 1966 г./ се въвежда обществено-държавното начало в управлението на културните институции в страната. Конгресът се утвърждава като основен ръководен орган в управлението на културните процеси. Вследствие на неговите решения ККИ се преименува в Комитет за изкуство и култура. Тази промяна не довежда до важни структурни промени и функционални изменения в работата на комитета. Основен момент до създаването на Комитета за култура през 1977 г. са провеждането на II конгрес на културата и оформянето на обществено-държавни органи по места за управление и ръководство на културните процеси.

Комитет за младежта и спорта /1968–1976/ — създаден с Указ № 78 от 8. II. 1968 г. /ДВ, бр. 12 от 1968 г./ като обществено-държавен орган с ранг на министерство. Ръководството на КМС се състои от председател, първи зам.-председател, зам.-председател и членове. Председател на КМС е първият секретар на ЦК на ДКМС, който е член и на правителството. Като основна задача пред КМС е поставено изискването в съответствие с партийните и правителствените решения да координира и насочва дейността на министерствата, ведомствата, ИК на народните съвети и останалите органи и организации по проблемите на младежта, свързани с труда, образованието, науката и техническия прогрес, военното дело, физкултурата, спорта, туризма, отдиха. КМС определя главните насоки и задачи за работата с младежта и спорта на държавните органи и ги внася за одобрение в Министерския съвет, контролира и следи за изпълнението на задълженията на различните държавни институции по работата им с младежта и спорта; има право да взема решения и да издава наредби по въпросите на младежта и спорта; оказва помощ по изграждането на материалната и спортната база на обществените организации; дава заключения и прави предложения за разпределяне на средствата по плана и бюджета на дружествата за професионална и техническа подготовка, за подобряване на бита и отдиха на младежта.

Структурата на КМС има следния вид: Ръководство и отдели — Проучване и прогнозиране, Планово-икономически, Физкултура и спорт, Контрол и координация по трудовото и социално-битовото положение на младежта и децата; общофункционални отдели. В Ръководството на КМС са включени и два колективни органа — Бюро и Председателство.

Комитетът има преки връзки с редица държавни и обществени институции както по своята функционална насоченост, така и чрез съвместна дейност. КМС прекратява своята дейност с Указ № 873 от 19. VI. 1976 г.

Комитет за наука, изкуство и култура /1947–1954/ — създаден на основата на чл. 39 от Конституцията на НРБ от 1947 г. с ПМС № 2 от 23. ХII. 1947 г. КНИК е с ранг на министерство и неговият председател е член на правителството. Основните му задачи са да осъществява единното ръководство на научните и културните институти, организации и ВУЗ в НРБ; да планира, съгласува и контролира научноизследователската и художественотворческата дейност на съответните институти, учебно-преподавателската работа във ВУЗ и подготовката на кадри с висше образование. В обсега на дейност на КНИК влизат Българската академия на науките, научноизследователските институти при други ведомства, радиото, кинематографията, музеите, народните и общинските библиотеки, държавните картинни галерии, театрите, оперите, оперетите, цирковете, симфоничните оркестри, музикалните ансамбли, колективите за художествена самодейност, хоровете, книгоиздаването, творческите съюзи.

КНИК действува под ръководството на председател, трима подпредседатели и гл. секретар, назначавани от Министерския съвет. Председателят организира и ръководи цялостната дейност на комитета. При създаването на КНИМ към Централното ръководство са изградени следните отдели и служби: Отдел за наука и Висше образование, който ръководи БАН, научноизследователски институти, ВУЗ, Съюза на научните работници, книгоиздателствата; Отдел за изкуство и култура, който ръководи театрите, музикалната, художествената и театралната академия, филхармонията, творческите съюзи на писателите, художниците, музикантите, артистите и др., художествената самодейност; отдел Културни връзки с чужбина, който осъществява и контролира културните връзки с частни лица и организации в чужбина. Извън структурата, но под общото ръководство на КНИК са Главна дирекция на радиото и радиоразпръскването и Главна дирекция по кинематография. През 1949 г. от Отдела за наука и висше образование се обособява нов Отдел за музеи, библиотеки и книгоиздаване; от Отдела за изкуство и култура се обособява Отдел за художествена самодейност. През 1951 г. Отделът за наука и висше образование и Отделът за култура и изкуство се трансформират в управления в рамките на КНИК, ръководени от зам.-председатели на КНИК.

Основните задачи, стоящи пред комитета, са формулирани на V конгрес на БКП, в първия петгодишен народностопански план и в годишните планове на КНИК. Под негов контрол и координация се извършват национализацията на основните средства в културната сфера, преустройството на висшето образование и науката, поставянето на дейността на дейците на изкуството на правилни класови позиции и усвояване на метода на социалистическия реализъм, подготовката на кадри за всички сфери от обществения живот. През този период със съдействието на КНИК се сключват първите културни спогодби със социалистическите страни. КНИК съществува до 1954 г., когато с Указ № 26 от 6. II се създава Министерството на културата.

Комитет за наука, технически прогрес и висше образование /1971–1977/ — вж. Държавен комитет за наука и технически прогрес.

Комитет за опазване на природната среда при МС /1976–/ — създаден с Указ № 861 от 19. VI. 1976 г. като контролен и координационен орган за осъществяване на партийната и държавната политика по въпросите за опазване и възпроизводство на природната среда. КОПС е без ранг на министерство. Председателят му е член на правителството за периода 1981–1984 г. /вж. Приложения/.

С ПМС от 29. Х. 1976 г. /ДВ, бр. 49 от 1977 г./ се утвърждава Правилник за функциите и задачите на КОПС. Основни дейности на комитета са да организира разработването на нормативната система по опазване на природната среда; да координира и контролира изпълнението на нормативните актове и решенията на Народното събрание, Държавния съвет и Министерския съвет и на плана за опазване, подобряване и възстановяване на природната среда и за рационално използуване на водите; да разработва заедно с министерствата и ведомствата програми за оборотно използуване на водите, за създаване и внедряване на безотпадъчни технологии, осигуряващи производство без замърсяване на природната среда, за рационално използуване на природните ресурси и да контролира и координира изпълнението им; да изисква и организира екологични експертизи; да прилага икономически стимули и санкции. Съвместно с Държавния комитет за наука и технически прогрес и Българската академия на науките координира и контролира научноизследователската и проектно-конструкторската дейност, свързана с опазването на природната среда; изучава и внедрява опита на СССР и на другите напреднали страни по опазване на природната среда и рационално използуване на водните ресурси, изгражда Единна национална автоматизирана система за опазване на природната среда; организира и координира участието на България в международното сътрудничество по опазване на природната среда.

С РМС от 19. VII. 1976 г. се определят задачите и се утвърждава числеността на Централното управление: председател, зам.-председател, директори, гл. секретар, гл. специалисти и специалисти. Създават се местни органи — 16 районни инспекции по опазване на природната среда (РИОПС), които осъществяват задачите на комитета. РИОПС контролират проектите за строеж на промишлени предприятия, летища, каменни кариери и др. Обектите се съгласуват с инспекциите и ако не съдържат добро решение за опазването на природната среда, не се утвърждават от КОПС и не се открива финансиране на строителството им. С РМС от 31. VIII. 1976 г. преминава от Министерство на горите и горската промишленост към КОПС Научният център по водните ресурси и опазване на природната среда. Той обслужва научно поделенията на КОПС и координира научноизследователската и внедрителската дейност по опазване и възпроизводство на природната среда. С ПМС от 29. X. 1976 г. се утвърждава създаването на Съвет по опазване на природната среда и Съвет по опазване на водите като помощни органи на комитета. В тях участвуват представители на ведомства и обществени организации, учени и специалисти. Съставите им се утвърждават от зам.-председател на МС. С разпореждане № 111 на МС от 21. ХI. 1977 г. се създава Държавна инспекция по охрана на земните недра при Министерството на металургията и минералните ресурси, която от 1. I. 1978 г. преминава към КОПС.

Комитетът осъществява двустранно сътрудничество със СССР, ПНР, ГДР, УНР, други страни и международни организации. За съвместно решаване на проблемите в областта на водното стопанство са създадени двустранни съвместни комисии със СФРЮ, Гърция и Турция. КОПС представя НРБ в международни организации: специализираните органи на СИВ /Съвещанията на страните — членки на СИВ, Съвета по въпросите на опазването и подобряването на обкръжаващата среда към Комитета за научно-техническо сътрудничество на страните — членки на СИВ/, Икономическата комисия за Европа /ИКС/ на ООН — Комитета по водни проблеми, Старшите съветници на правата на страните — членки на ИКС, по проблемите на обкръжаващата среда, Международния съюз за защита на природата и природните ресурси, Програмата на ООН по обкръжаващата среда /ЮНЕП/ и др.

Комитет за партиен и държавен контрол /1962–1966/ — създаден с Указ № 528 от 27. XI. 1962 г. /ИПНС, бр. 96 от 1962 г./ въз основа на поставените от VIII конгрес на БКП задачи за засилване на обществения характер на контрола и за съединяване на партийния и държавния контрол. КПДК е образуван на основата на Комисията за държавен контрол. Комитетът е орган на ЦК на БКП и Министерския съвет, който осъществява единен и всеобхватен контрол. КПДК и инспекциите му по места са изградени като колективни органи, включващи представители на партийните и обществените организации. Във всички държавни институции са създадени комисии за народен контрол, на 27. VII. 1963 г. излиза Правилник за устройството, задачите и правата на КПДК /ДВ, бр. 51 от 1963 г./. В него е отбелязано, че най-важните условия за осигуряване на здрав ред във всички области на социалистическото строителство са контролът и проверката на изпълнението. КПДК е оформен от отдели по отрасли на народното стопанство. Структурата му за периода е изградена от отделите Планиране и финансиране, Строителство, благоустройство, архитектура и пътища, Селско и горско стопанство, Търговия и материално-техническо снабдяване, Изкупуване и хранителна промишленост, Транспорт и съобщения, Местна кооперативна промишленост и комунални услуги, Просвета, наука и култура, Народно здраве и др. В окръзите са изградени инспекции за партиен и държавен контрол, а в институциите по места — комисии за народен контрол на обществена основа. Ръководството на комисиите и инспекциите е осъществявано от съответните партийни комитети.

За по-нататъшното развитие на КПДК важна роля изиграва Законът за партиен и държавен контрол от 10. VI. 1964 г. Въз основа на него контролът се упражнява от името на ЦК на БКП и МС с широкото участие на трудещите се.

Според закона извън обсега на този контрол е дейността на партийните, обществено-политическите и профсъюзните организации, творческата и организационната дейност на творческите съюзи, както и дейността на прокуратурата, Министерството на вътрешните работи, Министерството на народната отбрана и Министерството на външните работи.

Законът дава право на КПДК и на инспекциите му по места да налагат наказания и да търсят имуществена отговорност за нанесени материални щети на държавата. Решенията на КПДК са окончателни и не подлежат на обжалване.

Друг важен момент е решението на КПДК от 22. III. 1965 г. за по-нататъшно подобряване на работата по превантивния характер на контрола: вниманието да се съсредоточи върху най-важните решения и постановления на ЦК на БКП и възловите проблеми на социалистическото строителство; контролът да спомогне за по-нататъшното усъвършенствуване на административно-управленския апарат; да се засили борбата срещу бюрократизма и формализма в работата на държавните и стопанските органи; да се отделя все по-голямо внимание на работата с жалбите на трудещите се; да се подобрява качеството на извършваните проверки.

Във връзка с въвеждането на новата система за ръководство на народното стопанство се налагат и изменения в системата и организацията на държавноконтролната дейност. С Указ № 236 от 12. III. 1966 г. КПДК е преобразуван в Комитет за държавен контрол.

Комитет за приятелство и културни връзки с чужбина /1951–1974/ — създаден през юли 1951 г. без ранг на министерство. Осъществява културните връзки на България с другите страни чрез двустранни културни спогодби, планове за културно сътрудничество и преки връзки с държавни и обществени организации и отделни културни дейци. Комитетът пропагандира в чужбина постиженията на българската национална култура и социалистическото строителство. Обединява дейността на министерствата, институтите и обществените организации и творческите съюзи, осъществяващи културни връзки и пропаганда в чужбина. Подготвя междудържавни културни спогодби, планове и протоколи, подписва и преценява данните за международните културни връзки на основата на културните спогодби и след съгласуване с Министерството на външните работи и Комитета за изкуство и култура прави предложения пред Министерския съвет за подобряване и разширяване на тези връзки. Организира посрещането и пребиваването в страната на чужди делегации и лица и на българи в чужбина. Ръководи културните центрове. Поддържа връзки с чуждестранно-българските дружества за приятелство с НРБ и с други културни организации, комитети и дейци в чужбина. Министерствата, институтите, ведомствата, обществените организации и творческите съюзи са длъжни да дават на КПКВЧ своите предложения за международни спогодби, планове и протоколи за културно сътрудничество. Комитетът поддържа връзки с дипломатическите представителства в НРБ.

Ръководни органи на КПКВЧ са Колегиум, Президиум и Бюро. Колегиумът се състои от представители на министерства, комитети, институти, обществени организации и се утвърждава от МС по предложение на председателя на КПКВЧ. Колегиумът се събира най-малко 2 пъти в годината — обсъжда плановете, отчетите и бюджета на КПКВЧ и дава препоръки за неговата работа. Президиумът на КПКВЧ се състои от председател, зам.-председатели, гл. секретар, зам. министър на МВнР, зам.-председател на КИК, зам.-министър на Министерството на народната просвета, зам.-председател на Държавния комитет за наука и технически прогрес, зам.-председател на Комитета по туризма, зам.-министър на Министерството на външната търговия, зам.-министър на Министерството на народното здраве, гл. научен секретар на Българската академия на науките, научен секретар на Академията на селскостопанските науки, зам.-председател на Общонародния комитет за българо-съветска дружба и секретари на СБП, СБЖ, СБНР, СБХ, СБК. Представителите на различните министерства, институти и организации в Президиума на КПКВЧ се назначават персонално със заповед на ръководителите им. Президиумът се събира най-малко веднъж на 3 месеца. Неговата дейност се ръководи от председателя на КПКВЧ.

Разпоредителен орган на КПКВЧ е неговото Бюро, което се състои от председателя на комитета, зам.-председателите и гл. секретар. Зам.-председателите се назначават от МС по предложение на председателя на комитета. КПКВЧ работи съвместно с МВнР и други институции. Председателят му е член на Колегиума на МВнР.

След изменения структурата на комитета през 1968 г. придобива следния вид: председател, зам.-председатели, гл. секретар и отдели — Социалистически страни, Развиващи се страни, Развити капиталистически страни, Балкански и арабски страни, Култура и информация, Оперативно-координационен.

В периода на съществуване на КПКВЧ се изграждат и редица секции за приятелство с други народи. От 1958 г. се създава и издателство за литература на чужди езици и Българско информационно бюро.

С Указ № 2761 от 12. ХII. 1974 г. КПКВЧ се закрива.

Комитет за радиоинформация при МС /1952–1954/ — създаден с Указ № 397 от 3. IX. 1952 г. на мястото на ликвидираната Главна дирекция на радиоразпръскването. Комитетът е без ранг на министерство и неговият председател не е член на правителството.

Основните задачи на КР са да осигурява високо политическо ниво на радиопредаванията, да популяризира успехите в строителството на социализма у нас и в СССР; да възпитава трудещите се в братска дружба с народнодемократичните страни; да дава навременна и точна информация по всички въпроси, свързани с държавно-политическото, общественото, стопанското и културното развитие на нашата страна; да води борба с враждебната на социализма идеология.

Ръководството на КР включва председател, 3 подпредседатели и 6 членове — представители на Министерството на пощите, телеграфите и телефоните, СБП, СБК, СБЖ, САБ и Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина. Към КР е изградено Бюро, което осъществява текущото ръководство. Председателят на КР участвува в заседанията на Министерския съвет със съвещателен глас.

Към КР се създават следните отдели и служби: Централно управление; главна редакция политически предавания; главна редакция радиопредавания за чужбина; редакции — Централна, Последни новини, Международен живот, Индустриална, Селскостопанска, Младежка, Научнопропагандна, Физкултура и спорт, Музикални предавания, Литературно-драматични предавания, Детско-юношески предавания, Справочна редакция, документация и библиотека; Връзки с чужбина и други функционални отдели. Изграждат се и районни радиостанции в Стара Загора, Варна и Пловдив.

Важна роля в дейността на КР има изпълнението на взаимните спогодби със социалистическите страни и някои капиталистически стани. КР има съществен принос в пропагандната дейност на НРБ, осъществявана чрез предаванията на чужди езици. КР е закрит с Указ № 26 от 9. II. 1954 г., като се влива в Министерството на културата.

Комитет за стопанска координация /1968–1971/ — създаден с Указ № 1156 от 27. XII. 1968 г. КСК има за цел да осъществява цялостната текуща и перспективна координация на стопанската дейност в страната и с чужбина. КСК се ръководи от председател, който е зам.-председател на Министерския съвет. Комитетът се състои от членове на правителството. Председателят му редовно информира министър-председателя за работата и взетите решения. В работата на КСК участвуват представители на ведомства, определени от правителството. Ръководителите на заинтересованите министерства и ведомства участвуват в заседанията на КСК съобразно с характера на разглежданите въпроси. Решенията на Комитета имат силата на актове на правителството.

За изпълнението на своята основна задача КСК извършва следните дейности: координира стопанската и финансовата дейност на всички министерства и ведомства в духа на общата икономическа политика на страната; решава текущи въпроси от стопански и финансов характер, внесени в МС, и дава заключение по тези, които се разглеждат от правителството; взема решения по програмите за развитието на отделни отрасли, производства и дейности, както и по основни пропорции на народното стопанство; обсъжда и дава мнение пред МС по плановете, бюджетите, заплащането на труда, социалните осигуровки, цените и др.; обсъжда и внася в МС законопроектите от стопански и финансов характер; утвърждава технико-икономически доклади за ново строителство или разширения със стойност от 20 до 50 млн. лв. и идейни проекти — от 2 до 50 млн. лв., като проекти с по-голяма стойност са от компетентността на МС; решава въпросите по икономическото и научно-техническото сътрудничество с другите страни, които са от компетентността на МС, а тези от особена важност внася за окончателно решаване от правителството; решава образуването, реорганизацията и закриването на обединения, предприятия и организации; назначава генералните директори на обединенията, разрешава корекциите на текущите планове, които като цяло не променят общите икономически показатели за страната, обсъжда и решава разногласията между министерствата и централните ведомства, между тези централни институции и ИК на ОНС, между самите ОНС, контролира попълването на държавния резерв и разрешава неговото използуване; решава въпросите за отчуждаване на движими и недвижими имоти, контролира изпълнението на стопанските решения на МС; упражнява контрол върху Върховния държавен надзор и др. В своята дейност КСК работи съвместно и с Държавния комитет по планиране, Държавния комитет за наука и технически прогрес, Министерството на труда и социалните грижи, Министерството на снабдяването и държавния резерв и др. КСК се закрива с Указ № 8 от 9. VII. 1971 г. /ДВ, бр. 55 от 1971 г./.

Комитет за телевизия и радио при МС /1971–1977; 1982–/ — създаден с Указ № 919 от 10. VI. 1971 г. /ДВ, бр. 48 от 1971 г./, като Главната дирекция на българското радио и телевизия при Комитата за изкуство и култура се преобразува в КТР при МС без ранг на министерство. Предмет на дейност са радиотелевизионните предавания за информация, пропаганда и култура, за реклами на български и чужди организации, за обслужване на населението, записи на магнетофонни ленти и др. С РМС № 200 от 1. IV. 1977 г. КТР прекратява дейността си.

* * *

От 17. V. 1982 г. с РМС № 15 се създава отново КТР с основни задачи: създаване, излъчване и обмен на телевизионни програми и филми, на радиопрограми и радиопредавания, методическо ръководство на жичната радиопропаганда От 14. IV. 1983 г. с РБМС № 6 се утвърждава структура на комитета — председател, първи зам.-председател, трима зам.-председатели, гл. секретар, трима гл. директори, 7 директори. На 6. VII. 1983 г. е утвърден Правилник за дейността на КТР. Комитетът се включва в състава на Националния комплекс «Художествено творчество, културна дейност и средства за масова информация». КТР прилага държавно-общественото начало в своята дейност и я осъществява в тясно съдействие с другите участници в комплекса с цел най-пълно използуване на националния творчески потенциал.

Основната дейност на комитета е да пропагандира партийната и държавната политика във всички области на политическия, икономическия, обществения и културния живот; да повишава качеството и ефективността на радиотелевизионните програми, да внедрява най-новите постижения на научно-техническия прогрес; да осигурява провеждането на стратегията на телевизията и радиото, като разработва дългосрочни и годишни планове за развитие на радиотелевизионните програми, научно-техническия прогрес и международното сътрудничество; да организира планирането, подготовката и създаването на телевизионни филми, телевизионни и радиопрограми за излъчване в страната и чужбина по утвърдени идейно-тематични планове; да създава собствен радиотелевизионен фонд от филми, програми и записи за използване от външни организации срещу заплащане; да участвува във вътрешни и международни прегледи, фестивали и конкурси; да развива собствена външнотърговска дейност по закупуване и продажба на филми и записи, телевизионни и радиопрограми, участие на художествени състави; да произвежда поръчани и рекламни филми и предавания в страната и чужбина; да осъществява издателска дейност на седмичен вестник или списание. КТР осъществява международно сътрудничество в кръга на своята дейност, сключва споразумения за сътрудничество с чуждестранни радиотелевизионни организации и фирми и участвува в международни съвещания по координация на сътрудничеството в тази област.

Комитет за физическа култура и спорт /1957–1959/ — временно наименование на Върховния комитет за физическа култура и спорт.

Комитет по архитектура и благоустройство при МС /1959–1962; 1962–1963; 1977–1981/ — създаден на основата на Закона за изменение на Закона за ускоряване развитието на народното стопанство, подобряване на материалното и културното положение на народа и преустройство на държавното и стопанското ръководство (ИПНС, бр. 104 от 1959 г./. КАБ провежда правителствената политика в областта на плановото изграждане на населените места — градоустройството, архитектурата и благоустройството. Председателят му е член на правителството. Основните задачи съгласно Правилник за устройството и функциите на КАБ (ИПНС, бр. 44 от 1960 г./ са да разработва принципните въпроси, да ръководи и контролира дейностите, свързани с: планирането, изграждането и преустройството на населените места в страната; развитието на архитектурата, оформянето на архитектурния облик на селищата и опазването на недвижимите паметници на културата; развитието на жилищното строителство, вътрешното обзавеждане на жилищата, водоснабдяването и канализацията на населените места; опазването на чистотата на водните басейни; изграждането на подземни и надземни улични съоръжения и осъществяването на други благоустройствени мероприятия (топлофикация, газофикация, електроснабдяване); развитие на вътрешноградския транспорт; озеленяването на селищата и техните околности. Комитетът разработва единна методология по типовото проектиране; осъществява държавен технически контрол по планирането и изграждането на населените места; осигурява научно-техническа помощ и методическо ръководство на единните проектантски организации. Към КАБ като съвещателен орган по въпросите на плановото изграждане на населените места функционира Технически съвет. Под това си име КСА съществува до 1962 г., когато с Указ № 124 от 17. III. (ИПНС, бр. 23 от 1962 г.) е преименуван в Държавен комитет по строителство и архитектура.

* * *

Създаден отново с Указ № 562 от 8. XII. 1962 г. (ИПНС, бр. 100 от 1962 г.) Наследява основният кръг от задачи, дейност и структура на КАБ. (1959–1962). Има ранг на комитет при МС без ранг на министерство. Председателят му не е член на правителството. Съществуването му е краткотрайно. С Указ № 297 от 25. V. 1963 г. (ДВ, бр. 41 от 1963 г.) е закрит и основните му задачи преминават към новосъздадения Държавен комитет по строителство и архитектура.

* * *

Създаден отново с Указ № 720 от 12. V.1977 г. /ДВ, бр. 39 от 1977 г./ КАБ е централно ведомство, орган на Министерския съвет за провеждане на правителствената политика в областта на териториалното и селищното устройство, архитектурата, благоустройството, геодезията и картографията. Ръководи се от председател. Има ранг на комитет при МС без ранг на министерство. Председателят му не е член на правителството. Основните му задачи и функции са регламентирани със специален правилник /ДВ, бр. 93 от 1977 г./ В съответствие с функционалната си компетентност Комитетът ръководи, координира и контролира разработването и актуализирането на Единния териториалноустройствен план на НРБ и неговото изпълнение; разработването на всички териториалноустройствени и градоустройствени планове на основата на Единния териториалноустройствен план; развитието на българската архитектура в съответствие със съвременните изисквания; благоустройството на селищните системи и населените места; развитието и усъвършенствуването на архитектурно-строителното проектиране, неговата унификация, стандартизация, типизация и изграждането на единна каталожна система от отрасъл Строителство; цялостната дейност в областта на геодезията, картографията, Единния национален кадастър, геодезическото приборостроене, националния геодезически и картографски фонд Геокартфонд. КАБ осъществява държавен технически контрол по териториалното и селищното устройство; упражнява методическо ръководство върху съветите за архитектура и благоустройство, предприятията «Благоустройство и комунално стопанство» и стопанските дирекции за изграждане на населените места; съдействува на Държавния комитет за наука и технически прогрес за развитие на науката и техническия прогрес в областта на архитектурата и благоустройството; съвместно с Комитета за изкуство и култура ръководи и контролира реализирането на националната програма за повишаване естетиковъзпитателните функции на производствената среда. Комитетът осъществява своите функции под ръководството на Съвета по териториално и селищно устройство при МС. В дейността си широко прилага обществено-държавното начало. Работи в тясно взаимодействие със САБ, СБХ, научно-техническите съюзи и други организации. Към него като съвещателен обществено-държавен орган функционира Върховен съвет за архитектура и благоустройство. На пряко подчинение на КАБ са Научноизследователски институт по геодезия и фотография, Комплексен институт за проучване и проектиране «Геопланпроект», Комплексен институт за проучване и проектиране по картография, Комплексен научноизследователски и проектантски институт по териториално устройство, градоустройство и архитектура, Комплексен научноизследователски и проектантски институт по благоустройство и комунално стопанство, Комплексен институт за проучване и проектиране «Главпроект», Комплексен научноизследователски и проектантски институт по типизация в строителството, Научно-производствено предприятие за геодезически прибори, СД «Водоснабдяване и канализация». КАБ преустановява дейността си през 1981 г., когато по силата на Указ № 1226 от 18. VI. 1981 г. /ДВ, бр. 49 от 1981 г./ се слива с Министерство на строителството и строителнитe материали и се образува Министерство на строителството и архитектурата.

Комитет по геология при МС /1986–/ — създаден с Указ № 626 от 21. II. 1986 г. като комитет без ранг на министерство.

Комитет по горите и горската промишленост /1962–1966/ — създаден с Указ № 562 от 8. ХII. 1962 г. Главно управление на горите при МС се преобразува в КГГП без ранг на министерство /ИПНС, бр. 100 от 1962 г./.

Основните задачи на КГГП са да ръководи, организира и контролира цялостната производствена и стопанска дейност на окръжните управления на горите и горската промишленост, горските стопанства, дървообработващите предприятия; да организира, ръководи и контролира устройството и уредбата на горите и земята от държавния горски фонд, проектирането на горски пътища и изготвянето на технически проекти за борба с ерозията в държавния горски фонд, като дава насоки за разкриването и лесоустройството на горското пътно проектиране; да организира, ръководи и контролира възобновяването и подобряването на състава на горите с цел увеличаване продуктивността им и осигуряване на дървесина за нуждите на народното стопанство; да осигурява мероприятия за пълноценно използуване на дървесните и другите суровини от горите съобразно с перспективните нужди на народното стопанство; да контролира стопанисването, използуването и опазването на горите, предоставени от други ведомства, ТКЗС и други организации; да организира провеждането на залесяването и други мероприятия за нуждите на дървообработващата промишленост; да организира възобновяването, увеличаването и опазването на запасите от дивеч, борбата с вредния дивеч и др.; да провежда цялостната политика по капиталното строителство на дърводобивната и дървообработващата промишленост. През периода 1962–1965 г. е утвърден Правилник за устройството и задачите на КГГП с РМС № 2143 от 12. ХII. 1962 г. /ИПНС, бр. 102 от 1962 г./. В него са залегнали основните разпоредби от Закона за горите, Закона за лова, Закона за риболова, Указа за опазване на природата и правилниците за приложението на споменатите нормативни документи.

КГГП осъществява своята дейност чрез следната структура: Ръководство и отдели — Залесяване и борба с ерозията, Стопанисване и охрана на горите, Учебни заведения и международни връзки, Измерване и уредба на горите, Научно-техническо сътрудничество и други функционални отдели. С РМС № 506 от 9. VI. 1963 г. държавните мебелни предприятия преминават към КГГП. С това разпореждане се закриват 10 окръжни управления на горите, като районите им се поемат от останалите. В структурата на КГГП се създава Пласментно-снабдителен отдел за снабдяване на народното стопанство с дървесни материали от местно производство и внос.

С Указ № 538 от 30. VI. 1966 г. /ДВ, бр. 51 от 1966 г./ КГГП е преименувано в Министерство на горите и горската промишленост.

Комитет по единна система за социална информация при МС /1977–1986/ — създаден с Указ № 115 от 26. I. 1977 г. КЕССИ е централно ведомство за провеждане на държавната политика в областта на комплексното информационно обслужване на социалното управление. Има ранг на комитет при Министерския съвет без ранг на министерство. Възниква на основата и е продължител на Централното статистическо управление, научно-производственото обединение «Автоматизация» и Научния център по единна система за социална информация. Основните задачи и дейности на КЕССИ са регламентирани с Разпореждане № 10 на МС от 27. I. 1977 г. и ПМС № 39 от 1. VIII. 1978 г. КЕССИ осигурява единството в планирането, координацията и методологията при изграждането и функционирането на ЕССИ; координира, контролира и осигурява единство при планирането, изграждането и функционирането на автоматизираните системи за информация и управление с оглед на тяхната съвместимост, взаимодействие и последователно интегриране с ЕССИ; осигурява методическо ръководство на основните информационни процеси в съответствие с новите технологии на управление и изискванията на изчислителната техника; осигурява навременна и достоверна статистическа и друга информация и анализи за развитието на икономическия, обществения и културния живот на страната за нуждите на различните равнища на социалното управление; организира разработването и поддържането на единни класификатори и стандарти за управленска документация и ги утвърждава; изгражда общодържавната мрежа от териториални информационно-изчислителни центрове за колективно ползване и предоставя услуги за обработка на информацията на предприятия и организации; разработва и разпространява програмно осигуряване и оказва системна помощ при използването му; разработва и внедрява на договорни начала АСУ в различни отрасли; извършва специализирано обучение и преподготовка на изпълнителски и ръководни кадри по автоматизирани системи за информация и управление; извършва внос, износ и обмен на проектни програмни продукти и оказва системинженерни услуги по автоматизацията на управлението.

Ръководни органи: Колегиум, председател, зам.-председатели, началник на Инспекцията по реколтата и гл. секретар.

Към комитета функционира Междуведомствен координационен съвет по изграждане и развитие на ЕССИ и функционалните, отрасловите и териториалните автоматизирани системи за информация и управление, чийто състав се определя от председателя на МС по предложение на председателя на КЕССИ. Комитетът има блокова структура, включваща Ръководещ, Разработващ, Изпълнителски, Контролен и Обслужващ блок. Негови структурни поделения са Националният учебен център по ЕССИ, Централната проектна и програмна библиотека /ЦППБ/, териториалните информационно-изчислителни центрове и предприятията за сервиз на изчислителна техника и инженеринговата стопанска организация «Информационни системи и системинженерни услуги».

КЕССИ ръководи и координира внедряването и развитието на Единната система за гражданска регистрация и административно обслужване на населението /ЕСГРАОН/ и на други административни системи. Чрез Инспекция по реколтата /създадена през 1978 г./ организира и осъществява контрол върху производството на земеделски култури. Участва в международни организации и прояви по въпросите на автоматизираните системи за информация и управление и на статистиката: в работата на Постоянната комисия по статистика на СИВ, Международния център за научна и техническа информация, Международния център за информация в областта на земеделието и горите, Конференцията на европейските статистици, Международния статистически институт, Междуправителствената комисия по сътрудничество на социалистическите страни в областта на изчислителната техника и др.

От 1. I. 1985 г. с Разпореждане № 36 на МС от 28. ХII. 1984 г. като юридически лица към КЕССИ са образувани ДСО «Обработка на социална информация» и Научен център на ЕССИ. С Указ № 79 от 11. I. 1985 г. КЕССИ се преименува в Комитет за социална информация, който е закрит с Указ № 626 от 21. 11. 1986 г. На негово място се образува Централно статистическо управление при МС.

Комитет по енергетиката и горивата при МС /1962–1966/ — създаден с Указ № 562 от 8. ХII. 1962 г. /ИПНС, бр. 100 от 1962 г./. КЕГ е централно ведомство, орган на Министерския съвет за провеждане на партийната и правителствената политика в областта на енергетиката и каменовъглената промишленост. Първоначално има ранг на комитет без ранг на министерство, но с Указ № 236 от 12. III. 1966 г. на основание РНС за преустройство на някои ведомства /ДВ, бр. 21 от 1966 г./ получава ранг на министерство. Основните задачи на КЕГ, регламентирани със специален правилник /ДВ, бр. 12 от 1964 г./, са да осъществява пряко ръководство на управленията, предприятията, организациите, научноизследователските и проектантските институти по енергодобива и каменовъглената промишленост; да осигурява развитието на енергетиката и каменовъглената промишленост на основата на техническия прогрес; да разработва проблемите на перспективното развитие и да осигурява техническото преустройство и модернизация на предприятията от поверените му отрасли; да провежда единна техническа политика и да изпълнява функциите на инвеститор по изграждането на нови мощности; да осигурява изработването на технико-икономическите доклади, планови задачи и да утвърждава проектните и сметните документации за капиталното строителство; съвместно с Министерството на строежите, Главното управление на водното стопанство и ИК на ОНС да разработва и провежда мероприятия за най-целесъобразното използуване на водните ресурси за добив на електроенергия, напояване, водоснабдяване и др.; да провежда контрол върху състоянието и експлоатацията на енергийните съоръжения и за рационалното използуване на енергията и горивата от промишлените предприятия и т. н. КЕГ се ръководи от председател. Основните въпроси на енергетиката и каменовъглената промишленост се обсъждат в създадения към комитета Колегиум, който има съвещателни права. КЕГ съществува до 1966 г., когато с Указ № 538 от 30. VI. 1966 г. на основание на Закона за преименуване на някои комитети при МС в министерства /ДВ, бр. 51 от 1966 г./ е трансформиран в Министерство на енергетиката и горивата.

Комитет по качество, стандартизация и метрология /1970–1975/ — създаден с РМС № 330 от 22. VII. 1970 г. на основата на Главно управление по качеството, стандартизацията и метрологията при МС /просъществувало само един месец под това наименование/. ККСМ започва да функционира от 1. VIII. 1970 г. на основата на Института за стандартизацията, мерките и измервателните уреди и Държавната инспекция за технически контрол върху качеството в промишлеността /закрити с ПМС от 2. VI. 1970 г./. ККСМ е с ранг на комитет без ранг на министерство, а председателят на ККСМ е с ранг на министър, без да е член на правителството. Основните задачи на ККСМ са да ръководи стандартизационната дейност и метрологията в страната; да контролира и ръководи специализираните органи за контрол по качеството; да контролира специфичните дейности, оказващи влияние върху техническото равнище и качеството на продукцията.

За изпълнение на своите задачи ККСМ има следната структура: Ръководство — Колегиум, председател и зам.-председатели; Отдел за контрол и оценка на качеството; отдели по стандартизация; отдели по метрология; икономически отдели; общи служби; център за отраслова научно-техническа информация; окръжни инспекции по качеството.

С ПМС от 26. VII. 1971 г. се утвърждава промяна в структурата на ККСМ. Към него преминават Българският корабен регистър и Дирекцията за мерките и измервателните уреди със съответната материална база /лаборатории, измервателни станции, апаратура и др./, щатни бройки и фонд Работна заплата. Възлага се на ККСМ дейността по контрола на изделията, на промишлено-естетическото и художественото оформление. За периода до 1975 г. към ККСМ преминават и някои други организации, между които и Главната инспекция за държавен технически надзор.

През 1975 г. ККСМ се преименува в Държавен комитет за стандартизация /РМС от 6. I. 1975 г., Указ № 10 от 1975 г./. С РМС от 16. VII. 1975 г. за усъвършенствуване структурата на някои ведомства се създава Главно управление по стандартизация към Държавния комитет за наука и технически прогрес.

Комитет по лека промишленост /1963–1966/ — създаден с Указ № 396 от 25. V. 1963 г. /ДВ, бр. 41 от 1963 г./. Съществуващият дотогава Комитет по лека и хранителна промишленост се закрива и се създават КЛП и Комитет по хранителна промишленост. КЛП има ранг на министерство и председателят му е член на правителството. КЛП пряко ръководи и координира дейността на промишлените предприятия /някои от тях след 1. IV. 1964 г. са окрупнени в обединени промишлени предприятия — ОПП/ от следните подотрасли: текстилна, шивашка, кожаро-кожухарска и обувна, стъкларска и порцеланово-фаянсова промишленост. Съобразно с функциите на КЛП е изградена и организационната му структура — председател, зам.-председатели и управления Текстилна промишленост, Шивашка промишленост, Кожаро-кожухарска и обувна промишленост, Стъкларска и порцеланово-фаянсова промишленост със съответните отдели към тях. По този начин КЛП осъществява компетентно ръководство на предприятията от съответните подотрасли по производствени въпроси. Освен отрасловите отдели съществуват и функционални.

С РМС от 18. VI. 1965 г. между Министерството на външната търговия и КЛП от 1. VI. 1965 г. се създава Координационна комисия по външнотърговски въпроси и се разрешава на комитета да създаде сектор, който да се занимава с въпросите на износа. Основна промяна в организационната структура на КЛП настъпва с преминаването към тристепенна структура на управление на промишлените предприятия, предприятие, държавно-стопанско обединение, министерство. С ПМС от 17. IV. 1965 г. е създадено държавностопанско обединение за производство и търговия с обувки, кожени, кожухарски и други изделия /ДСО «Пирин»/.

С ПМС от 6. VIII. 1965 г. са създадени ДСО «Стъкло и фина керамика», обединяващо заводите за производство на стъкларски и финокерамични изделия, и ДСО «Рила» за производство на конфекция. С РМС от 4. XI. 1965 г. се създава ДСО «Дунав», което обединява предприятията от кожено-ленената промишленост и тези за първична преработка на текстилни влакна. С ПМС от 16. IV. 1966 г. се образуват от 1. VI. 1966 г. обединения в памукотекстилната, вълнената, коприненотекстилната и трикотажната промишленост.

След образуването на държавните стопански обединения повечето от сътрудниците в специализираните отраслови управления и отдели преминават към съответните обединения, а отрасловите отдели се ликвидират. С Указ № 538 от 30. VI. 1966 г. /ДВ, бр. 51 от 1966 г / КЛП е преименуван в Министерство на леката промишленост.

Комитет по лека и хранителна промишленост /1962–1963/ — създаден с Указ № 562 от 8. ХI. 1962 г. /ИПНС, бр. 100 от 1962 г./ при реорганизацията на Комитета по промишлеността. КЛХП е без ранг на министерство. Основната му задача е да ръководи и координира дейността на предприятията от леката и хранителната промишленост

Комитетът съществува само няколко месеца и не са обособени структурни звена.

С Указ № 396 от 25. V. 1963 г. КЛХП е закрит и са създадени Комитет по лека промишленост и Комитет по хранителна промишленост /ДВ, бр. 49 от 1963 г./.

Комитет по машиностроене /1962–1966/ — създаден с Указ № 528 от 27. IX. 1962 г. и с Постановление № 161 от 27. IX. 1962 г. на ЦК на БКП и Министерския съвет за по-нататъшното развитие на машиностроенето и повдигане на неговото техническо равнище. Основни задачи на КМ са да осигурява създаването на нови производствени мощности на отрасъла; да ръководи работата по усъвършенствуването на технологията и организацията на производството; да изготвя и ръководи изпълнението на плановете за усвояване на новите производства и за повишаване на технико-икономическото равнище на произвежданите изделия; да осъществява пряко ръководството на научноизследователските, проектно-конструкторските институти и проектантските организации, да отговаря за повишаване квалификацията на инженерно-техническите кадри, тяхното разпределение и най-целесъобразно използуване, изхождайки от общодържавните интереси; да подготвя плановете за специализацията и кооперирането и да отговаря за тяхното изпълнение; да осъществява пряко ръководство и контрол по организацията и работата на техническия персонал и качествения контрол в предприятията; да оказва помощ и да контролира поддържането, ремонта и усъвършенствуването на машинния парк в машиностроителните предприятия; да отговаря за изпълнението на плана за износа и производството на машини и съоръжения за пусковите обекти; да ръководи Главната дирекция по корабостроенето и кораборемонта и пряко подчинените му заводи; да участвува в разработките за специализацията и кооперирането на машиностроенето по линията на СИВ и двустранното сътрудничество и да отговаря за изпълнението на взетите решения; да ръководи и контролира чрез управленията по промишлеността в окръжните машиностроителни предприятия.

КМ функционира със следната структура: Ръководство с отраслови отдели — Външноикономически връзки, Баланс на машините и Реализация; функционални отдели; управления — Електропромишленост, Машиностроене, Техническо, Комплектни доставки. Отделните управления и отдели изпълняват специфични задачи. На пряко подчинение към тях са всички машиностроителни заводи в страната.

С Указ № 538 от 30. VI. 1966 г. КМ е преименуван в Министерство на машиностроенето /ДВ, бр. 51 от 1966 г./.

Комитет по печата /1971–1976/ — създаден с Указ № 1218 от 25. XII. 1971 г. /ДВ, бр. 1 от 1972 г./. КП е централно ведомство, което осъществява ръководството в областта на печата, книгоиздаването, фотографията, авторското право, полиграфията, книгоразпространението, търговията с книжарски стоки. КП е без ранг на министерство. Ръководи се от председател. Като колективни органи на управление към него функционират Пленум, Изпълнително бюро, експертни съвети и др. КП осъществява своята дейност чрез ДО «Книгоиздаване», ДО «Книгоразпространение», ДО «Българска полиграфия», ДО «Българска фотография», ВТД «Хемус», дирекция Авторско право, Научен център, дирекция Пропаганда, изложби панаири на книгата, Полиграфически техникум и съответните полиграфически комбинати, печатни и фотографски бази, държавни издателства и др. В рамките на своята компетентност КП ръководи не само пряко подчинените му звена, но разрешава, координира и контролира ведомствената печатна продукция. В дейността му се съчетават държавното и общественото начало. Той работи в тясно сътрудничество с държавни органи, творчески съюзи, обществени организации и научни институти, които имат отношение към изпълнението на неговите задачи.

С ПМС № 34 от 24. IV.1974 г. за по-нататъшно усъвършенствуване на ръководството на културния фронт у нас /ДВ, бр. 40 от 1974 г./ КП е включен в Националния комплекс «Художествено творчество, културна дейност и средства за масова информация», като запазва статута си на самостоятелен орган на Министерския съвет. С Указ № 873 от 19. VI. 1976 г. /ДВ, бр. 50 от 1976 г./ КП преминава на подчинение към Комитета за изкуство и култура.

Комитет по планиране /1962–1969/ — временно название на Държавния комитет за планиране.

Комитет по промишлеността /1959–1962/ — създаден с Указ № 573 от 25. XII. 1959 г. на основата на Закона за изменение на Закона за ускоряване развитието на народното стопанство, подобряване на материалното и културното положение на народа и преустройство на държавното и стопанското ръководство. КП е с ранг на министерство, а неговият председател е член на правителството. Комитетът има за задача пряко да ръководи и координира дейността на промишлените предприятия в страната.

Структурата на КП е следната: Ръководство и отдели — Въглища, Енергетика, Руди и металургия, Машиностроене и електропромишленост, Химия, Текстилно-шивашка промишленост, Кожарска, каучукова и обувна промишленост, Дървообработваща промишленост, Строителни материали и силикатна промишленост, Хранително-вкусова промишленост, Нова техника и функционални отдели.

С Указ № 528 от 8. ХII. 1962 г. КП е закрит /ИПНС, бр. 100 от 1962 г./, като се образуват Комитет по машиностроене, Комитет по лека и хранителна промишленост, Комитет по енергетиката и горивата и Комитет по химия и металургия.

Комитет по промишлеността и техническия прогрес /1959/ — създаден с Указ № 203 от 16. III. 1959 г. /ИПНС, бр. 22 от 1959 г./на основата на Закона за ускоряване развитието на народното стопанство, подобряване на материалното и културното положение на народа и преустройство на държавното и стопанското ръководство. КПТП е с ранг на министерство. Председателят му е член на правителството. Съгласно т. 12 и 13 от закона се създава КПТП с цел да се засилят ръководството и контролът по основните въпроси и главните направления на развитието на стопанския живот в нашата страна. Комитетът има следните главни задачи: да се занимава с въпросите на развитието на промишлеността и техническия прогрес и основните проблеми на отраслите на промишлеността; да оказва помощ на ИК на ОНС за изпълнение на стопанските планове в решаващите промишлени предприятия и най-важните отрасли на промишлеността, от които зависи цялостното изпълнение на плана; да разработва мероприятия по коопериране и специализиране на производството както между отделните предприятия, така и между отделните отрасли на промишлеността; да изучава постиженията на новата техника и технология у нас и в другите страни и да спомага за внедряването им в народното стопанство; да съдействува за цялостното използуване на съществуващата техника; да осигурява необходимата информация и документация на производствените предприятия и да следи за правилното планиране и своевременното им снабдяване с патенти и мостри; да се грижи за развитието и осъществяването на изобретенията, техническите усъвършенствувания и рационализаторските предложения; да контролира как предприятията внедряват най-новите постижения на науката и техниката и повишават техническото равнище на производството, как подобряват организацията на производството и труда; да изпълнява функциите на инвеститор по голямото заводско и енергетично строителство.

Структурата на комитета включва председател, зам.-председател, членове и отдели — Въглища, Енергетика, Руди и металургия, Машиностроене и електропромишленост, Химия, Текстилно-шивашка промишленост, Кожарска, каучукова и обувна промишленост, Дървообработваща промишленост, Строителни материали и силикатна промишленост, Хранително-вкусова промишленост, Нова техника, Планов, Финансов, Капитално строителство, Личен състав.

С Указ № 573 от 25. ХII. 1959 г. /ИПНС, бр. 104 от 1959 г./ е публикуван Законът за изменение на Закона за ускоряване развитието на народното стопанство, подобряване на материалното и културното положение на народа и преустройство на държавното и стопанското ръководство. С него КПТП се разделя на Комитет по промишлеността и Комитет по техническия прогрес.

Комитет по стандартизация — вж. Държавен комитет за стандартизация и Комитет по качество, стандартизация и метрология.

Комитет по строителство /1959–1962/ — създаден с Указ № 573 от 25. ХII. 1959 г. на основата на изменение на Закона за ускоряване развитието на народното стопанство, подобряване на материалното и културното положение на народа и преустройството на държавното и стопанското ръководство /ИПНС, бр. 104 от 1959 г./ и на базата на закрития Комитет по строителство и архитектура. КС е с ранг на министерство и неговият председател е член на правителството.

КС функционира със следните основни задачи: отговаря за строителната промишленост и за заводите, произвеждащи машини и изделия за строителството; осъществява контрол и координация в областта на строителството, като за целта разработва условията и сроковете за сключване на договорите, уреждащи взаимоотношенията между главния изпълнител, подизпълнителя и Българската инвестиционна банка; следи за пусковите срокове и за състоянието на обектите; разработва и въвежда нови технологии и осъществява ръководството на типизацията, унификацията и индустриализацията на строителството; подпомага, анализира и обобщава развитието на индустриалните методи в ресорните му заводи.

КС работи под ръководството на председател, зам.-председатели и Колегиум. КС осъществява дейността си чрез следните отраслови отдели: Производствено-технически, Индустриално строителство, Строителни материали, Организация и икономика на строителството, както и чрез необходимите функционални отдели

С Указ № 124 от 17. III. 1962 г. /ИПНС, бр. 23 от 1962 г./ КС е преименуван в Министерство на строежите.

Комитет по строителство и архитектура /1959/ — създаден с Указ № 203 от 16. III. 1959 г. на основата на Закона за ускоряване развитието на народното стопанство, подобряване на материалното и културното положение на народа и преустройство на държавното и стопанското ръководство /ИПНС, бр. 22 от 1959 г./. КСА се изгражда на базата на закритите Министерство на строежите и строителните материали и Министерство на комуналното стопанство, благоустройството и пътищата. КСА е с ранг на министерство и неговият председател е член на правителството.

Основните задачи на КСА са да направлява, координира и ръководи научноизследователските, проучвателните и проектантските работи, мероприятията по индустриализация на строителството и строителните материали, внедряване на техническия прогрес, типизацията и стандартизацията, изграждане на материално-техническата база на строителството в страната; да издава нормативни документи, да утвърждава и съгласува проекти; да разработва проблемните въпроси по проектирането на строителството; да дава насоки и съдействува за типизиране и индустриализиране на строителството, като разработва типови схеми, проекти, номенклатури, да дава насоки и съдействува за производството на нови строителни материали и да следи за тяхното внедряване в строителството, да проучва постиженията в строителната техника у нас и в чужбина и следи за внедряването й; да разработва правилници, норми, технически условия и стандарти в областта на строителството; да упражнява методическо ръководство на проектантските и строителните организации при народните съвети и други ведомства, да осъществява държавен технически контрол в строителството; да насочва и координира научноизследователската и експерименталната работа в областта на проучването, проектирането и строителството; да дава насоки и да съдействува за правилното развитие на градоустройството и архитектурата; да ръководи техническата информация и издаването на техническа литература по строителство и архитектура; да изпълнява строителството и монтажа на големи строителни, промишлени, енергийни и други обекти, както и монтажа, свързан със строителството, изпълнявано от други ведомства; да следи за изпълнението на всички разпоредби по проектирането, строителството и архитектурата. КСА се изгражда със следната структура: Ръководство с Колегиум, отраслови отдели — Държавен технически контрол, Правилници, норми и техническа компетентност, Производствен за проектантски организации, Градоустройство и районно планиране, Кадастър и регулации, Архитектура, Жилищно строителство, Типово проектиране, Координация на научноизследователската дейност, Водоснабдяване и канализация, Организация, механизация и икономика на строителството, функционални отдели — Административен, Личен състав и др.

В системата на КСА има 4 строителни управления Заводски строежи и 3 завода — «Хр. Смирненски», «ПРОМС», «РМС» — Илиянци, с основна дейност производство на метални и железобетонни конструкции. Като съвещателни органи към КСА функционират технически съвети по отрасли.

Със Закона за изменение на Закона за ускоряване развитието на народното стопанство, подобряване на материалното и културното положение на народа и преустройство на държавното и стопанското ръководство и с Указ № 573 от 25. XII. 1959 г./ИПНС, бр. 104 от 1959 г./КСА се преименува в Комитет по строителство, а архитектурата се обособява в Комитет по архитектура и благоустройство при МС.

Комитет по териториално и селищно устройство при МС /1986–/ — създаден с Указ № 626 от 21. II. 1986 г.

Комитет по техническия прогрес /1959–1962/ — създаден с Указ № 573 от 25. XII. 1959 г. със Закона за изменение на Закона за ускоряване развитието на народното стопанство, подобряване на материалното и културното положение на народа и преустройство на държавното и стопанското ръководство /ИПНС, бр. 104 от 1959 г./.

КТП е орган на Министерския съвет по въпросите на техническия прогрес в промишлеността, строителството и селското стопанство. КТП е с ранг на министерство и председателят му е член на правителството.

Основните задачи на КТП са да разработва и координира в най-тясно сътрудничество с Държавната планова комисия, министерствата, комитетите, ведомствата и управленията по промишлеността основните насоки и проблеми на техническото развитие във всички отрасли на народното стопанство. Ръководството на КТП се състои от председател, зам.-председатели и членове. Към комитета се създава като помощен орган Научно-технически съвет.

Структурата на комитета се състои от Ръководство и отдели: Енергетика, Черна и цветна металургия, Машиностроене и електропромишленост, Лека промишленост, Химическа промишленост, Строителство, транспорт и съобщения, Механизация и автоматизация, Научно-техническо сътрудничество, Планово-финансов и Административно-стопански.

С Разпореждане № 369 на МС от 14. III. 1960 г. Комитетът за научно-техническо сътрудничество преминава от Комитета по промишлеността и техническия прогрес към КТП.

С Разпореждане № 1841 на МС от 2. Х. 1961 г. КТП превръща Постоянната рационализаторска изложба при Института за рационализации в Постоянна изложба на техническия прогрес. С Указ № 528 от 27. IХ. 1962 г. /ИПНС, бр. 79 от 1962 г./ КТП е преименуван на Държавен комитет за наука и технически прогрес при МС.

Комитет по труда и работната заплата при МС /1962–1981/ — създаден с Указ № 562 от 8. ХII. 1962 г. /ИПНС, бр. 100 от 1962 г./. КТРЗ е държавен орган, който осъществява правителствената политика в областта на организацията, нормирането, заплащането и стимулирането на труда, работната сила, професионалната подготовка и квалификацията на изпълнителските кадри. Комитетът е без ранг на министерство. КТРЗ ръководи усъвършенствуването на формите на организация, нормиране и заплащане на труда и материално стимулиране — тарифни мрежи, щатни таблици, система на работната заплата и др.; развитието на професионално-квалификационната структура на работната сила в съответствие с потребностите на народното стопанство; координацията на дейността по насочването, пренасочването и ефективното използуване на работната сила и по разпределението на младите специалисти и квалифицираните изпълнителски кадри. Ръководни органи на КТРЗ са председател, зам.-председатели, гл. секретар, Колегиум. Структурно КТРЗ е изграден от централно управление с Разработващ, Изпълнителски, Контролен, Обслужващ блок и Арбитражна комисия за трудови спорове; Институт по труда /с информационен център/; Център за професионална подготовка на работниците /със статут на научно-производствена лаборатория/; окръжни държавни инспекции по труда; бази за обучение на чуждестранни практиканти.

С Указ № 1226 от 23. VI. 1981 г. КТРЗ се закрива, функциите му се прехвърлят към Държавния комитет по планиране и Министерството на народната просвета /ДВ, бр. 100 от 1981 г./.

Комитет по труда и социалното дело /1983–/ — създаден с Указ № 1032 от 30. III. 1983 г. /ДВ, бр. 26 от 1983 г./. КТСД е обществено-държавен орган с общофункционална компетентност, който провежда единната политика в областта на труда и социалното дело. Има ранг на комитет без ранг на министерство. Той ръководи системата за управление на труда и осигурява единство и координация на всички органи и организации при решаване на трудовите и социалните проблеми на основата на широко участие на трудещите се и профсъюзите; разработва проблемите на труда и социалното дело, извършвайки научноизследователска и внедрителска дейност по основните проблеми на труда и трудовите отношения; осъществява координация и контрол по изпълнението на нормативните актове и решения, отнасящи се до труда и социалното дело, и др. Висш орган за ръководство на системата за управление на труда и социалното дело е Националната конференция по труда и социалното дело, която избира ръководството на КТСД. В комитета участвуват представители на ЦС на БПС, НС на ОФ, ЦС на научно-техническите съюзи, централните комитети на отрасловите профсъюзи, ЦК на ДКМС, Комитета на движението на българските жени, Българската индустриална стопанска организация, Българската асоциация за туризъм и отдих. Асоциацията за стопански туризъм и отдих на трудещите се, Комитета за държавен и народен контрол, Държавния комитет по планиране, Държавния комитет за наука и технически прогрес, Министерството на финансите, Министерството на народното здраве, Министерството на народната просвета, Комитета по единна система за социална информация и на стопански организации и трудови колективи.

Оперативното ръководство на КТСД се осъществява от неговото Бюро начело с председателя на комитета. Създават се координационни съвети по основни и специфични въпроси на труда и социалното дело. През 1984 г. на КТСД е възложено управлението на общественото осигуряване и към него е създадено главно управление Социално осигуряване. Научното и информационното обслужване, разработващата и внедрителската дейност се осъществяват от Научноизследователския институт по труда, Научноизследователския институт по охрана на труда и ергономия, Центъра по нормиране на труда, Центъра за професионална подготовка на работници и др., които функционират към комитета. Органи по места на КТСД са окръжните и общинските /районните/ съвети по труда и социалното дело, окръжните държавни инспекции по труда, бюрата по труда и социалните въпроси, ИК на окръжните и общинските /районните/ народни съвети.

Комитет по труда и цените при МС /1959–1962/ — създаден през 1959 г. на основание на Закона за ускоряване развитието на народното стопанство, подобряване на материалното и културното положение на народа и преустройство на държавното и стопанското ръководство /ИПНС, бр. 22 от 1959 г./. КТЦ е централно ведомство, орган на Министерския съвет за провеждане на правителствената политика в областта на нормирането и заплащането на труда, ценообразуването и цените. Ръководи се от председател. Основните му задачи, регламентирани с правилник /ИПНС, бр. 47 от 1959 г./, са да разработва проекти за нормативни документи по въпросите на труда, работната заплата и цените и да ги внася за утвърждаване от МС, да осъществява методическо ръководство и контрол на ведомствата по организацията, нормирането и заплащането на труда и по ценообразуването; да съдействува за по-бързия растеж на производителността на труда и по-нататъшното повишаване на жизненото равнище на трудещите се; да провежда научноизследователската работа по труда, работната заплата и цените. КТЦ взема участие в съставянето на народностопанския план и съдействува на Държавната планова комисия за правилното определяне на производителността на труда, средната работна заплата, баланса на работната сила. Работи в тясно сътрудничество с Министерството на финансите, Министерството на земеделието и горите, ЦС на БПС, Централното статистическо управление и др. Към комитета функционира колективен орган, в който членуват председателят на комитета, неговите заместници, началниците на отдели, зам. -председателят на Държавната планова комисия, зам.-министърът на търговията и зам.-министърът на финансите. С Указ № 562 от 8. XII. 1962 г /ИПНС, бр. 100 от 1962 г./ КТЦ е преобразуван в Комитет по труда и работната заплата при МС

Комитет по туризма при МС /1966–1983/ — създаден с Указ № 920 от 15. ХII. 1966 г. /ДВ, бр. 100 от 1966 г./ на основата на Главно управление по туризма при МС. За по-пълноценно използуване на благоприятните климатични условия, богатото културно-историческо наследство и подходящото географско разположение на страната с ПМС № 6 от 6. I. 1948 г. е поставено началото на организиран международен и вътрешен туризъм със създаването на ДСП «Балкантурист». До 1966 г. организираният туризъм се ръководи от държавни стопански предприятия /ДСП/ и държавни стопански обединения /ДСО/.

С ПМС № 9 от 10. III. 1969 г. се утвърждават структурата и предметът на дейност на КТ. В чл. 3 на това постановление се определя статутът на комитета: «КТ осъществява държавната политика в отрасъла Международен и вътрешен туризъм. КТ има за задача да отговаря за опазването и оползотворяването на туристическите ресурси, насочва капиталовложенията в отрасъла и контролира тяхното усвояване, ръководи и контролира дейността на всички предприятия, агенции и бюра, които извършват туристическата дейност в страната и чужбина». В кръга на своята компетентност КТ ръководи, координира и обединява усилията на всички министерства, ведомства, стопански организации и народни съвети за туристическото развитие на страната, участвува в разработката и разпределянето на плана по валутните приходи и разходи на туризма и контролира изпълнението му.

Международната дейност е една от основните. През 1968 г. КТ има представителства в 15 страни. Те действуват по план, утвърден от Министерския съвет. Комитетът сключва международни спогодби за сътрудничество в областта на туризма. КТ има относително устойчива функционална структура, която през 1970 г. е със следния най-общ вид: Ръководство; Съвет по туризма и Експертен съвет /съвещателни органи за управление/; Управления — Контрол и координация, Планово-икономическо и научно-техническо развитие, Външнотуристическа дейност, международни връзки и кадри, Културномасова и информационна дейност; общи служби — Деловодство, главен юрисконсулт и др. От 1. III. 1969 г. към КТ е създадена Национална служба за туристическа информация, а от 1 април с. г. — Държавна инспекция по туристическите услуги със задача да контролира качеството на туристическите услуги, предоставяни от предприятия и организации независимо от ведомствената им подчиненост.

През 1973 г. КТ е преименуван на Комитет за отдих и туризъм, като задачите, структурата и основната му функционална компетентност се запазват. През 1977 г. названието му се променя на Държавен комитет по туризма. Извършват се основни структурни изменения — въвежда се блоковата структура.

Израз на активната международна дейност и мястото, което заема организираният туризъм в България, е членството на комитета в редица отговорни международни организации — Международния съюз на официалните туристически организации, Международната асоциация за конгреси и конференции, Световната федерация на асоциациите на туристическите агенции и др.

С Указ № 3194 от 25. X. 1983 г. /ДВ, бр. 84 от 1983 г./ дейността по организирания международен и вътрешен туризъм преминава към създадената Българска асоциация за туризъм и отдих.

Комитет по химия и металургия /1962–1966/ — създаден с Указ № 528 от 27. XI. 1962 г. на основание решение на Президиума на Народното събрание за реорганизация на работата и структурата на Министерския съвет. КХМ е орган на МС за провеждане на правителствената политика за по-нататъшното развитие на ръководените от него отрасли — цветна металургия и рудодобив, черна металургия, рудодобив и огнеупорни материали, основна и преработваща химическа промишленост, нефтопреработваща промишленост и органичен синтез, целулозно-хартиена промишленост, нерудни изкопаеми, добив на редки метали, нефт и газ и др. Ръководството на КХМ се осъществява от председател с ранг на министър, подпомаган от зам.-председатели с ранг на зам.-министри.

Към КХМ има Колегиум, чийто състав се определя от МС. Колегиумът обсъжда основните проблеми от дейността на комитета, разглежда най-важните въпроси за развитието на ръководените от него отрасли. Структурата на КХМ включва управления, отдели и сектори, научноизследователски и проектантски институти.

КХМ осъществява пряко ръководството на предприятията, научноизследователските и проектантските институти, осигурява техническия прогрес и внедряването на нова техника, следи за най-рационалното използуване на наличната техника; осигурява най-ефективно развитие на производителните сили, най-рационално използуване на производствените фондове, финансовите и трудовите ресурси в подведомствените му предприятия; осъществява отрасловите, териториалните и международните производствено-стопански връзки, решава въпросите на специализацията и концентрацията на производството в ръководените предприятия; участвува в разработките за научно-техническо сътрудничество по линия на СИВ и отговаря за изпълнението на взетите решения; ръководи работата по стандартизация, унификация на производството и рационализаторската дейност; прави целесъобразни прехвърляния на оборотни средства; разглежда, обосновава и обобщава проектите за годишни и перспективни планове на ръководените от него отрасли; организира планирането; прави целесъобразни премествания на суровини, материали и резервни части; организира, ръководи и контролира финансовата дейност; изпълнява функциите на инвеститор и изпълнител на строителството по стопанския начин; организира школи и курсове за квалификация, преквалификация и обмен на положителния опит в подчинените предприятия; заедно с профсъюзите обобщава и отчита социалистическото съревнование и новите почини.

С Указ № 538 от 30. VI. 1966 г. КХМ е преименуван в Министерство на химията и металургията.

Комитет по хранителна промишленост /1963–1966/ — създаден с Указ № 396 от 25. V. 1963 г. /ДВ, бр. 41 от 1963 г./ от реорганизацията на Комитета по лека и хранителна промишленост. КХП има задача да ръководи и координира дейността на предприятията на хранителната промишленост и е без ранг на министерство.

КХП ръководи предприятията от захарната, консервната, масленосапунената, винарската и пивоварната промишленост, зърнените храни, месопромишлеността, млекопреработването, рибното стопанство и отрасловото предприятие ДМПС «Черноморски солници» — Бургас.

В системата на КХП са включени следните научноизследователски институти и групи: Научноизследователски институт по консервна промишленост — Пловдив; Научноизследователски институт по млечна промишленост — Видин; Научноизследователски и технологически институт по животински продукти — София; Научноизследователски институт по винарска и пивоварна промишленост — София; Научна група по преработка и съхранение на зърнените храни и хлебопроизводство — София; Научно-изследователски институт по рибовъдство и риболов — Варна, и Институт за проучване и проектиране «Хранпроект» — София.

Общото ръководство на КХП се осъществява от председател и зам.-председатели. Като колективен ръководен орган се създава Колегиум.

С Указ № 538 от 30. VI. 1966 г. /ДВ, бр. 21 от 1966 г./ се преименува в Министерство на хранителната промишленост.

Комитет по цените при МС /1968–1976; 1986–/ — създаден с Указ № 1156 от 27. XII. 1968 г. без ранг на министерство /ДВ, бр. 1 от 1969 г./. КЦ се ръководи от председател и зам.-председатели. Председателят е и зам.-председател на Министерския съвет. Основните въпроси по цените и ценообразуването се разглеждат от КЦ съвместно с ръководители на министерства и ведомства. За оперативното ръководство на работата по цените и ценообразуването при комитета се създава Съвет по цените, в който членуват председателят, зам.-председателите на комитета и началниците на отдели.

Решенията и заповедите за цените са задължителни за министерствата, комитетите, ведомствата, народните съвети и подведомствените им учреждения, институти, организации и предприятия. КЦ проучва влиянието на цените върху развитието на производството, потреблението и жизненото равнище на населението. Прави предложения за изменение на цените съобразно със задачите в народностопанските планове; разработва и определя изкупни цени на селскостопанските произведения, цени на дребно на стоки за народно потребление, фабрично-заводски цени, цени на едро за промишлеността и за вносната промишлена и друга продукция, тарифи и цени на услуги и ремонти; извършва икономически проучвания и разработки по цените във връзка с работата на СИВ. Ръководи методически другите органи, на които е възложено да определят цени, и упражнява контрол за правилно ценообразуване и спазване на утвърдените цени.

С Указ № 861 от 22. VI. 1976 г. /ДВ, бр. 50 от 1976 г./ КЦ е закрит и дейността му преминава към Държавния комитет за планиране.

* * *

Създаден отново с Указ № 626 от 21. II. 1986 г. /ДВ, бр. 16 от 1986 г/

Консорциум — автономно държавно монополно предприятие за търговия със зърнени храни /1919–1921/ — създаден на 5. ХII. 1919 г. от коалиционното правителство на Ал. Стамболийски по силата на Закона за търговията със зърнени храни, произведения от тях и за прехраната със задача да изкупува зърнени храни от производителите, да продава тези храни на чуждите пазари, а с част от тях да задоволява и нуждите на общините. Като установява монопол върху износа на зърнени храни и упражнява контрол върху търговията с тях на вътрешния пазар, К. има за задача да ограничи посредническата печалба на едрите търговци житари и да подпомага изхранването на населението. Седалището на К. е в София, където се намира и централното му управление, съставено от следните отдели: Секретариат, счетоводства, Вътрешни покупко-продажби, Външни продажби, Инспекторат и Информационна служба.

Като негови органи по места функционират агентури и събирателни пунктове. Ръководството на К. се осъществява от директор, назначен от Министерския съвет, и Управителен съвет, в който участвуват управителите на Българска народна банка, Българска земеделска банка и Българска кооперативна банка. Негов изпълнителен орган е Постоянният комитет. К функционира под контрола на Народното събрание, което чрез специално учреден Контролен съвет в състав от пет народни представители следи дейността му. К. е създаден като временно учреждение с пълномощия до 1. VIII. 1920 г. Дейността му обаче продължава и след това. През 1921 г. под натиска на засегнатите търговци житари и под предлог, че носи загуби на държавния бюджет, с Указ № 40 от 21. IX. 1921 г. Консорциумът е прекратен. Ликвидацията на запасите продължава до есента на 1922 г.

Конституция на НРБ от 1947 г. — основен закон, уреждащ обществено-политическите и стопанските отношения, държавното устройство и основните права и задължения на гражданите в НРБ за периода от 6. XII. 1947 г. до 18. V. 1971 г. К. от 1947 г. е едно от най-големите политически завоевания на българския народ, тъй като на нейна основа се завършва изграждането на социалистическото държавно устройство, утвърждават се социалистическите отношения във всички сфери на обществено-политическия живот и се осигурява възходящото социално-икономическо развитие на страната ни.

Свикването на Великото народно събрание, което да промени формата на държавното управление и да внесе демократични промени в Търновската конституция, е обявено като стратегическа задача още в Програмата на ОФ от 1942 г. По редица външно- и вътрешнополитически причини след Деветосептемврийската революция се прокламира, поне формално, възстановяване действието на демократичната Търновска конституция при запазване на регламентираната от нея държавна институционна система — Монархическия институт в лицето на Регентството /1944–1946 г./, Министерския съвет и всички предвидени от нея административни, съдебни и други държавни органи. На основата на извършените дълбоки промени в характера на обществените отношения по време на управлението на правителствата на ОФ в състава и взаимоотношенията на държавните органи фактически се налагат нови конституционни отношения и норми. Въпросът за тяхното формално утвърждаване става особено актуален във връзка с открития стремеж на опозиционните партии да спрат и ограничат размаха на революционните промени у нас на основата на буквата и духа на Търновската конституция. Така конституционният въпрос се превръща в най-яркия политически вододел, тъй като най-пряко е свързан с основния политически въпрос — социалистически или буржоазнодемократичен път на развитие.

Ето защо по инициатива на Г. Димитров в отговора на тронното слово като една от най-важните задачи, стоящи пред Двадесет и шестото обикновено народно събрание, се поставя свикването на ВНС. В изпълнение на това решение, както и на изричното решение на НК на ОФ от 22. VI. 1946 г., на 26 с. м. XXVI ОНС гласува Закон за допитване до народа за премахване на монархията и провъзгласяване на Народна република и за свикване на Велико народно събрание. С провъзгласяването на България за народна република по единодушната воля на народа опозицията е принудена да снеме основния си политически лозунг — пунктуално спазване на Търновската конституция.

Публикуваният на 4. X. 1946 г. проект за К. на ОФ, изработен въз основа на проекта на БРП /к/ от лятото на 1946 г., застава в центъра на откритата политическа борба, съпътствуваща изборите на 27 X. 1946 г. за ВНС /вж. Велико народно събрание от 1946–1949 г./. Осигурила си абсолютно мнозинство в парламента, БРП /к/ има ръководни позиции и в пропорционално изградената от всички парламентарни групи Конституционна комисия от 55 членове. Нейната задача е изготвянето на окончателния текст на проекта за К. От своя страна Конституционната комисия се разделя на 4 подкомисии, които имат задача да изготвят на основата на проекта на ОФ окончателната редакция на К. Текстът на първия вариант е публикуван на 15 май, а на 20. V. 1947 г. ВНС започва неговото обсъждане. На 20 юни с. г. от присъствуващите 366 депутати 302 гласуват «за» и с това проектът е приет на първо четене.

Междувременно в международната обстановка и във вътрешнополитическото ни развитие настъпват сериозни промени. България подписва мирния договор на 10. II. 1947 г. в Париж, след което е официално призната и от западните сили. Тя определя ясно своето място в лагера на демократичните страни начело със СССР. В съгласие с решенията, взети от девет водещи комунистически партии през септември 1947 г. в Полша, по инициатива на БРП /к/ се приема курс към ускорено и последователно социалистическо преустройство на България. Съществено се изменя и съотношението на класовите сили в страната след разтурянето за противонародна дейност на опозиционния БЗНС — НП. С оглед на новосъздадената ситуация по инициатива на БРП /к/ на 26. Х. 1947 г. НК на ОФ публикува специална декларация, в която се препоръчва при окончателното приемане на К. в нея да се внесат редица съществени изменения. Съобразявайки се с декларацията, Конституционната комисия извършва цялостно редактиране и известно преструктуриране на конституционния текст. В него са премахнати и последните остатъци от буржоазния парламентаризъм и се извършва сериозна реорганизация в системата на държавните органи в духа на социалистическите принципи на държавно устройство. На мястото на едноличния Председател на народната република се създава колегиалният орган Президиум на Народното събрание, на мястото на Върховния стопански съвет се създава Държавната планова комисия, както и един нов, типично социалистически орган — Комисията за държавен контрол. Вместо предвижданото Министерство на народната култура се създава принципно нов тип орган — Комитет за наука, изкуство и култура, а някои от стопанските министерства са реорганизирани и преименувани. Изгражда се единна система от съдилища начело с Върховния съд на НРБ, като Върховният съдебен съвет, Върховният касационен съд и Върховният административен съд отпадат от съдебната система. Детайлизирана е дейността на органите на прокуратурата. Допълнени и конкретизирани са членовете, очертаващи организацията, функциите и взаимоотношенията на местните органи на власт и управление.

След двудневни дебати новата редакция на К. от 1947 г. е приета на второ четене на 30 ноември. Тя е приета окончателно на трето четене чрез поименно гласуване на 4 декември. От всички 375 народни представители присъствуват 364 и всички единодушно гласуват «за». С публикуването й на 6. XII. 1947 г. тя официално влиза в сила.

К. от 1947 г. е социалистическа по характер, тъй като в нея са залегнали основните принципи на социалистическата организация на обществото: единството и неделимостта на държавната власт; ненакърнимостта на народния суверенитет, приматът на представителните органи на държавната власт над всички останали органи; демократически централизъм в работата на всички държавни органи и т. н. Същевременно К. от 1947 г. е реална конституция — в нея са отразени съществуващите обществено-стопански отношения в периода на прехода от капитализма към социализма у нас, т. е. паралелното съществуване на общонародна, кооперативна и частна собственост. В К. от 1947 г. обаче изрично се посочва, че «Общонародната собственост е главната опора на държавата в развитието на народното стопанство и се ползува с особена защита», кооперативната е подпомагана и насърчавана, частната собственост се поставя под общия контрол на държавата, ограничават се сферите и формите на нейното проявление и се узаконява възможността за нейното частично или пълно национализиране. В това се проявява една друга особеност на К. от 1947 г. — нейният програмен характер. Именно на основата на тези конституционни принципи и текстове окончателно се завършва преходът от капитализма към социализма и се разгръща ускорено и възходящо развитие на България по пътя на социализма.

К. от 1947 г. подробно регламентира и основните права и задължения на гражданите на НРБ. С нея се осигуряват широки и без каквито и да са цензови или професионални ограничения граждански права и свободи за всички български поданици над 18 години. Те могат да бъдат избиратели и избирани; осигурява се равенството им пред закона и участието им при формирането на всички представителни държавни органи чрез всеобщо, равно, пряко и тайно гласуване; гарантира се свободата на вероизповеданието, печата, словото, събранията, митингите и манифестациите, неприкосновеността на жилището, тайната на кореспонденцията, правото на сдружения и т. н. С К. от 1947 г. се гарантират за пръв път на българските граждани и най-широк кръг от социални права — политическо и социално равенство на половете, право на труд и почивка, пенсии и социални помощи, достъпна за всички медицинска помощ и образование и др.

Според К. от 1947 г. върховен орган на държавната власт в НРБ е еднокамерното Народно събрание, избирано за период от 4 години. Именно като неограничен носител на държавната власт в нейната пълнота то определя общите насоки на държавното управление, нему са подчинени всички органи на държавната власт и управление.

То е единственият законодателен орган в НРБ. Само НС може да изменя К., да се произнася за спазването й и конституционносъобразността на приетите закони; да създава, закрива, слива и преименува министерствата.

Постоянно действуващият висш орган на държавната власт в НРБ е Президиумът на Народното събрание. Според К. от 1947 г. той е подчинен, подотчетен и пряко зависим от НС. Висш изпълнително-разпоредителен орган е МС /правителството/. Той е колегиален орган с обща компетентност, който осъществява своята дейност в рамките на К., законите и решенията на НС, пред което отчита цялата своя дейност, а между сесията — пред Президиума на НС.

Според К. от 1947 г. първоначално се определя двустепенна система на местно самоуправление, като територията на страната се дели на околии и общини. Народните съвети са едновременно местни органи на държавно управление и органи на държавната власт, тъй като са пряко избирани от народа. Техни постояннодействуващи органи са Изпълнителните комитети. К. на НРБ от 1947 г. служи като правна основа за довършването на прехода от капитализма към социализма и изиграва изключително важна роля за създаването и укрепването на социалистическите обществени отношения у нас. През 60–те години с навлизането на България в етапа на строителство на развито социалистическо общество редица от нейните постановки, особено в областта на стопанското устройство, социалните отношения, устройството и функционирането на държавния апарат са надминати и изживени. Така обективната логика на нашето възходящо развитие налага изработването на новата Конституция на НРБ от 1971 г.

Конституция на НРБ от 1971 г. — основен закон на Народна република България в периода на изграждането на развито социалистическо общество, уреждащ обществено-политическото и икономическото устройство на страната, основните права на гражданите и държавното устройство. В нея са доразвити основните принципи, залегнали в Конституцията на НРБ от 1947 г., с оглед на новия етап от изграждането на социалистическото общество в страната.

VII конгрес на БКП от 1958 г., отчитайки, че в България окончателно се победили социалистическите отношения, поставя въпроса за основна редакция на К. от 1947 г., тъй като редица от нейните постановки са изживели своето време. На основата на тези решения III Народно събрание през март 1959 г. избира комисия от 33 депутати начело с Д. Ганев, която да изготви проект за изменения на К. от 1947 г.

През ноември 1961 г. комисията докладва, че поради обема и важността на предлаганите промени той би следвало да бъде подложен на всенародно обсъждане. Същевременно председателят на комисията изтъква, че предстоят важни политически и партийни форуми, чиито решения също трябва да намерят място в новата редакция на К. Съобразявайки се с мнението на комисията, НС не разглежда проекта за изменение на К. Извършват се някои частни промени /вж. Народно събрание/. VIII конгрес на БКП, проведен през 1962 г., отчитайки настъпилите дълбоки промени в недрата на нашето общество, достига до идеята, че трябва да се изработи нова К. на НРБ. В изпълнение на тези партийни постановки IV НС образува специална комисия от 60 депутати начело с Т. Живков. Поради сложността на разработваните проблеми комисията не успява да завърши своята дейност до края на мандата на IV НС. IX конгрес на БКП отново потвърждава извода за необходимостта от нова К. Това решение е мотивирано в партийните документи с важни икономически и идеологически причини.

Ето защо V НС през март 1968 г. избира своя комисия за изработване на проект за нова К. в състав от 78 депутати отново под председателството на Т. Живков. В своето първо заседание, състояло се на 15. V. с. г., комисията се разделя на 6 подкомисии, които да изработят проекти за различни части от новата К. Освен това се избира и редакционна комисия в състав от трима души. Изработеният от подкомисиите проект е разгледан на специално заседание на парламентарната конституционна комисия, след което е внесен за разглеждане от Политбюро на ЦК на БКП. Проектът е обсъден и на специален пленум на ЦК на БКП през март 1971 г., който одобрява основните положения и излиза с предложение проектът да бъде публикуван за всенародно обсъждане. По предложение на парламентарната комисия НС публикува проекта за всенародно обсъждане на 30. III. 1971 г. В периода на обсъждането са проведени над 30 000 събрания с участието на повече от 3 млн. граждани, които правят над 14 000 предложения за допълнения и подобрения на текста на новата К. На 28. VI. 1971 г. на специално свое заседание комисията за разработка на проекта разглежда резултатите и предложенията, постъпили при всенародното обсъждане, и внася редица редакционни поправки и изменения в членовете на основния закон. Новата редакция на конституционния текст е одобрена на заседание на V НС и е взето решение приемането на К. да стане чрез референдум. В проведения на 16. V. 1971 г. референдум от 6 174 635 гласоподаватели участвуват 99,7 на сто, 99,66 на сто от тях гласуват за приемането на К. На тържествено заседание на V НС на 18. V. 1971 г. въз основа на категорично изразения вот на народа се провъзгласява приемането на новата К. Същия ден тя е публикувана в Държавен вестник и влиза в сила. В К. от 1971 г. последователно са прокарани принципите, върху които се изгражда социалистическата организация на обществото: народният суверенитет, единството на властта, демократическият централизъм, социалистическият демократизъм, законността и социалистическият интернационализъм. На базата на тези принципи К. от 1971 г. провъзгласява ръководната роля на БКП в обществото и държавата в тясно сътрудничество с БЗНС. Качествено нов момент в нея е конституционното уреждане на мястото и ролята на обществените организации в развитието на страната. В своята дейност държавата и нейните институции все по-широко се опират на тях. Последователно е прокаран принципът за даване право на законодателна инициатива на НС на ОФ, ЦС на БПС, ЦК на ДКМС, Управителния съвет на ЦКС.

От една страна, К. от 1971 г. фиксира достигнатото на този етап по отношение на обществено-политическото и икономическото устройство на страната. В нея са регламентирани държавната /общонародна/, кооперативната, личната собственост и собствеността на обществените организации; определено е, че държавата ръководи и планира цялостния обществено-икономически живот, фиксирани са сфери, в които тя е извоювала монополно право: външната търговия, промишленото производство, банковото дело, енергийните източници, горите, транспортът, съобщенията и др.; посочено е, че държавата може да ограничава или отчуждава всички останали видове собственост срещу справедливо обезщетение. От друга страна, К. има програмен характер. Това е изрично упоменато в нейния преамбюл и в конституционния текст: «социалистическата държава съдействува за прерастването на социалистическото общество в комунистическо». Специално в областта на икономиката конкретно се посочва, че крайната цел е планомерното й представяне в комунистическата икономика.

В К. от 1971 г. най-подробно са разгледани правата и задълженията на гражданите в НРБ. В нея се осигурява широк кръг от традиционните граждански и политически свободи, като се регламентира: че всички български граждани над 18 години могат да бъдат избиратели и избираеми; равенство на половете; достъпно и безплатно образование във всички степени, като основното е задължително; свобода и неприкосновеност на личността и жилището, тайна на кореспонденцията, свобода на съвестта и изповеданията, на сдруженията, манифестациите, словото и печата.

Като К. от социалистически тип тя осигурява и най-широки социални гаранции и права на трудещите се. К. от 1971 г. гарантира: закрила на жената майка; особената закрила на младежта; правото и задължението на труд, почивка и социалното осигуряване на трудещите се; защита на творческия труд; изграждането на широкодостъпно и безплатно здравеопазване и др. За пръв път в К. на развитото социалистическо общество са регламентирани ролята и мястото на държавата като най-важен инструмент за повишаване на общото благоденствие на народа и развитието на обществото. В нея изрично се посочват главните насоки в развитието на държавата през този период: постоянно разширяване на демокрацията, усъвършенствуване на организацията и дейността на държавния апарат, засилване на народния контрол върху държавните органи.

В К. от 1971 г. е изведен като конституционен текст принципът, че държавата е служител на народа и са очертани основните сфери, в които тя осъществява тази своя дейност. Върховен орган на държавната власт в нейната цялост и неделимост според К. от 1971 г. е Народното събрание. То е върховна представителна институция, изразител на народния суверенитет и неговата воля, на която всички останали държавни органи в България са подчинени и подотчетни. НС е единственият законодателен орган на НРБ и само то може да издава закони, да се произнася по спазването на основния закон, да слива, преименува и създава централните институции — министерствата. Според К. от 1971 г. Държавният съвет е висш постоянно действуващ орган на държавната власт, който се формира, отчита и действува под прекия контрол на НС. При изпълнение на своите специфични функции той осъществява социалистическия принцип за сливане на законодателната и изпълнителната дейност.

К. от 1971 г. определя Министерския съвет /правителството/ като висш изпълнителен орган на държавната власт. В своята дейност той осъществява оперативното ръководство на всички сфери на държавното управление. МС е колегиален орган, който се избира и отчита за своята дейност пред НС, а между неговите сесии — пред ДС.

Подробно е регламентирана системата на съдилищата и прокуратурата. Начело стоят Върховният съд и Главният прокурор, които се избират пряко и се отчитат пред НС. К. от 1971 г. определя, че в страната се въвежда двустепенна система на административно териториално деление. Местните органи (народните съвети) съединяват в своята дейност вземането на решения с тяхното изпълнение. Определя се тяхната йерархичност и взаимовръзки.

Министерски съвет /1879–/ — официалното название на правителството в България. Под това наименование съществува и в трите конституции — от 1879, 1947 и 1971 г.

В Търновската конституция в съгласие с принципите на буржоазната демокрация за деление на властите се определя, че изпълнителната власт принадлежи на монарха и че всички органи на тази власт действуват от негово име и под неговия върховен надзор. Ето защо Българският монарх назначава и уволнява членовете на МС, като определя един от тях за министър-председател. МС като колегиален орган под върховното ръководство на монарха упражнява изпълнителната власт и е отговорен за своите действия пред него и пред Народното събрание. Всички министри са длъжни да дават отговор на питания и запитвания в НС както всеки поотделно за ресора си, така и за цялостната политика, която провежда правителството. МС притежава по силата на Търновската конституция и законодателна инициатива. Има право да внася за разглеждане законопроекти — всеки министър по съответно ведомство и цялото правителство по общи въпроси.

Правителството се състои от министри, всеки от които управлява отделно министерство. Наред с гражданската отговорност членовете на МС носят и политическа отговорност за своите действия и са подсъдни на специален Държавен съд.

Търновската конституция регламентира и някои извънредни права на МС. Основен момент е чл. 47, с който се допуска при отсъствие на свикано НС МС под общата отговорност да издава наредби-закони и разпореждания със силата на закони, с които да управлява държавата. Тази постановка е използвана с различна политическа насоченост /вж. Деветнадесетомайски режим/.

Освен това право на МС са придадени и някои други извънредни длъжности: в случай на смърт на монарха или при вакантен престол МС поема управлението на страната до свикването на Велико народно събрание, дава му се право да свиква ВНС в споменатите два случая. При тези извънредни случаи Конституцията забранява промени в състава на правителството и го задължава да действува под общата отговорност на всички министри. Поради вътрешната непоследователност на Търновската конституция в регламентирането на взаимоотношенията между правителството и останалите висши държавни институции конституционно-парламентарната практика в буржоазна България допълва и видоизменя приложението на конституционните постановки. Така например правилото да се избират и назначават първо министрите и впоследствие един от тях да бъде избран от монарха за министър-председател е валидна само за първите няколко месеца. След това последователно се налага практиката да се избира първо министър-председателят, в повечето случаи водач на политическа партия, а след това той определя съвместно с монарха останалите министри. Така в българския конституционно-парламентарен живот се утвърждава партийният принцип на управление. Проявление на този принцип е и ранното утвърждаване на принципа на политически блам на правителството от доминиращата политическа партия на НС.

Поради отсъствието на детайлно регламентирани взаимоотношения между МС и НС в съчетание с изключителното право на монарха да разтуря парламента в България се налага порочната практика монархът да назначава правителство, което по-късно със силата на политически машинации да избира удобно НС. По такъв начин изпълнителната власт получава доминираща роля над законодателната.

След създаването на първото българско правителство на 5. VII. 1879 г. се утвърждава практиката да се свикват редовни заседания на МС. Те да се ръководят от министър-председателя, решенията да се вземат с обикновено болшинство, да се водят протоколи за всяко заседание. В първите години след Освобождението се поставя началото и на практиката, когато отсъствува министър-председателят, заседанията на правителството да се водят от посочен от него министър.

Налага се практиката при отсъствието на някой министър неговата длъжност в правителството да се изпълнява от друг член на МС, въпреки че министерството се управлява от главния му секретар. Последният може да присъствува в заседанията на правителството само със съвещателен глас, и то по въпроси от ведомството, което ръководи. Всички тези положения намират място и в създадения през лятото на 1881 г. Правилник за устройството на МС, който впоследствие е многократно актуализиран и допълван. Съставът на МС е регламентиран с чл. 161 от Търновската конституция. Първоначално той е от 6 министерства: Министерство на външните работи и изповеданията, Министерство на вътрешните работи, Министерство на правосъдието, Министерство на финансите, Министерство на народната просвета, Военно министерство. В следващите години са направени няколко промени в броя на тези централни институции /вж. Велико народно събрание и Приложения/.

В периода на действие на Търновската конституция се извършват три пъти извънконституционни промени в състава на МС — от Режима на пълномощията, Деветнадесетомайския режим и от управлението на правителството на ОФ. Това е продиктувано от конкретните политически нужди.

До 9. IХ. 1944 г. към МС се създават и някои помощни звена: в периода на режим на пълномощията Канцеларията на правителството се слива с Политическия кабинет на княз Ал. Батенберг, началникът на Кабинета става член на правителството; по-късно при княз Фердинанд тайният му кабинет работи също в тясна връзка с правителството; като самостоятелен орган в периода на Втората световна война към правителството се създава Инспекторат на министър-председателя. Това са тясно свързаните с правителството помощни институции. Наред с тях обаче се създават в различни периоди, с различна продължителност и някои дирекции: Дирекция на националната пропаганда, Главна дирекция за настаняване на бежанците, Дирекция за гражданска мобилизация и др.

След победата на Деветосептемврийското въстание 1944 г. до приемането на Конституцията на НРБ от 1947 г. ролята на правителството е изключително важна и търпи сериозно развитие.

От 9. IX. 1944 г. до свикването през декември 1945 г. на Двадесет и шестото обикновено народно събрание МС е по същество най-висшият държавен орган, тъй като Регентството 1944–1946 г. на практика е лишено от възможността да взема самостоятелни политически решения. С избирането на XXVI ОНС и впоследствие на Великото народно събрание 1946–1949 г. върховната власт преминава в ръцете на тези органи, като за първи път в българската конституционна практика законодателната власт добива действително доминираща позиция и упражнява най-пряк и директен контрол върху работата на правителството.

След Обявяването на България за народна република МС действува и изпълнява своите задачи в най-тясна връзка с новосъздадената институция — Временно председателство на Народната република.

Последното буржоазно правителство на К. Муравиев /2–8. IX. 1944 г./ налага в конституционната практика и един нов момент, който се утвърждава и в периода до обявяването на Конституцията на НРБ от 1947 г. Създава се практиката на министри без портфейл, т. е. такива, които не управляват министерства. От 9. IX. 1944 г. се установява практиката министър-председателят да бъде министър без портфейл.

През 1946 г. се създава и институтът на подпредседателите на МС, а в самите министерства — постовете на помощник-министрите, които обаче не са пълноправни членове на МС. С приемането на социалистическата конституция от 1947 г. се внасят и сериозни промени във функциите и състава на висшите и централните институции. Принципно по нов начин са очертани съставът, мястото и ролята на МС като орган в системата на държавната власт и управление. Конституцията определя, че МС /правителството/ е върховният изпълнителен и разпоредителен орган на държавната власт.

Изхождайки от идеята за единството и неделимостта на държавната власт и върховенството на НС, законодателите определят, че НС избира, освобождава правителството и може да извършва промени в неговия състав както персонални, така и структурни. Единствено НС може да открива, закрива, слива и преименува министерства. Пред него МС като цяло и отделните министри са отговорни за своята дейност. Те дават отчет и полагат клетва пред него.

Членовете на МС могат и да не бъдат народни представители. Между сесиите на НС Президиумът на Народното събрание по предложение на министър-председателя може да извършва частични промени в състава на правителството и да назначава помощник-министрите.

Контролът върху правителството НС осъществява, приемайки отчетите на МС като колегиален орган на отделните министри по техните ресори, както и чрез правото на народните представители да отправят питания и запитвания относно дейността на МС и отделните негови членове. Конституцията дава на МС правото на законодателна инициатива.

Конституцията регламентира и състава на МС, който включва председателя и подпредседателите на правителството, които могат и да не ръководят определен ресор, председателя на Държавната планова комисия, председателя на Комисията за държавен контрол, министрите и председателя на Комитета за наука, изкуство и култура. Определя се и първоначалният брой на министерствата /вж. Приложения/.

Основните правомощия на МС, подробно регламентирани в Конституцията на НРБ от 1947 г., са да ръководи държавното управление, като обединява и съгласува работата на отделните централни институции; да осъществява общото ръководство на външната политика на страната и нейната отбрана; да взема всички мерки за изпълнение на народностопанския план и държавния бюджет; да взема мерки за осигуряването на обществения ред и да следи за изпълнението на законите и останалите актове на държавното управление, да отстоява държавните интереси и да осигурява закрила на правата на гражданите в НРБ.

Изрично се дава правото на правителството да взема под свое непосредствено ръководство известни клонове от управлението на страната, като за целта може да образува комитети, комисии, съвети, главни дирекции, дирекции, управления и служби, подчинени направо на МС.

Отделните членове на правителството ръководят съответните си ресори въз основа на общата политика и общите директиви на МС За тази си дейност те носят наказателна отговорност за нарушения на Конституцията и законите и гражданска — за нанесени вреди на държавата и отделни граждани. Нов важен момент в Конституцията на НРБ от 1947 г. е регламентирането на взаимоотношенията между правителството и органите на държавната власт и управление. Президиумът на НС има право да отменя всички неправилни решения и разпореждания на МС, а правителството като колегиален орган може да отменя решения и разпореждания на всеки свой член, както и незаконосъобразни решения на местните органи на управление. С така очертания кръг от прерогативи започва да функционира МС в НРБ. Динамиката на социалистическия живот, сериозните промени в обществената организация, окончателното изграждане на социализма у нас довеждат през 50–те и 60–те години и до някои промени в структурата и вътрешната организация на МС. Тези промени са извършени в съгласие с духа на Конституцията и допълват заложените в нея принципни постановки. През април 1956 г. подпредседателите на МС се преименуват на заместник-председатели, като сред тях се избира и първи заместник-председател на правителството. Длъжността помощник-министър се преименува в заместник-министър. През ноември 1962 г. като проява на политиката на обществено-държавното начало в състава на правителството се включват като министри без портфейл ръководители на научни и обществено-политически институции /вж. Приложения/. За засилване на оперативността в работата на правителството се създава и Бюро на МС.

С оглед на динамичните промени в различните отрасли на социалното управление Конституцията на НРБ от 1947 г. предвижда НС по всяко време да извършва промени в структурата на МС. През различните години в отговор на конкретните нужди на нашето динамично икономическо и социално развитие се създават, закриват, преименуват, сливат редица централни ведомства /за тези промени вж. Приложения/.

Като обобщение и в резултат на натрупания опит от работата на МС през 1969 г. е приет специален правилник за работата и устройството на правителството. С него МС получава окончателното си вътрешноинституционно устройство и се регламентира в детайли мястото на правителството в обществено-политическия и стопанския живот на страната. Най-подробно са регламентирани функциите и правомощията на министър-председателя. Той осъществява общо ръководство, координация и контрол върху работата на МС. В правилника са регламентирани правата и задълженията на зам.-председателите на правителството, на които се дава правото да съгласуват и координират работата в отделни сфери на държавното управление и да решават текущи въпроси по своя ресор. Според спецификата на работата на отделните централни институции и особеностите на тяхната дейност те са обособени в три основни групи: функционални, стопанскоотраслови и нестопански. Тази диференциация е извършена с цел по-ясно да бъдат регламентирани както взаимоотношенията между самите министерства и централните ведомства, включени в състава на правителството, така и специфичните взаимовръзки в дейността на всяко едно по ресора му.

Регламентирани са организационните структури на самите министерства и централни ведомства, връзките и организацията по съответния ресор. С този правилник са регламентирани и отношенията на правителството като цяло и отделните централни институции с ИК на народните съвети, с обществените организации — ОФ, БПС, ДКМС и чуждестранните органи и организации.

Конституцията на НРБ от 1971 г. определя напълно правомерно правителството като «висш изпълнителен орган на държавната власт» и в основни линии препотвърждава правата, задълженията и кръга на правомощията на МС. Кодифицирайки създадената конституционна практика, в основния закон изрично се отбелязва, че НС избира председателя на МС и по негово предложение — зам.-председателите и останалите членове на правителството. Практиката показва изключително динамичната същност на централните институции и затова новата Конституция не регламентира точния им брой. Единствено е указано, че НС определя броя, вида и наименованията на ведомствата, които са с ранг на министерства.

Дълбока принципна промяна, с която се изменя и фактическото положение на МС, е създаването на Държавния съвет. ДС е тази институция, под чието ръководство и контрол действува МС и пред която отчита своята дейност в периода между сесиите на НС. Във връзка с това ДС взема съответните решения за дейността на правителството и неговите членове. Той може да освобождава и назначава отделни членове на правителството в периода между сесиите на НС, а при извънредни случаи — да освобождава министър-председателя и целия състав на правителството.

В Конституцията на НРБ от 1971 г. детайлно е регламентирана дейността на правителството, неговото положение, организация и структура. МС решава като арбитър споровете между министрите и ИК на народните съвети. Определени са точно видовете нормативни документи, които правителството приема — постановления, разпореждания и решения, и видовете нормативни документи, които могат да издават министрите и ръководителите на ведомствата с ранг на министерства — правилници, наредби, инструкции и заповеди. Всички актове се публикуват в Държавен вестник.

След 1971 г. МС продължава в основни линии да следва вътрешната структура и организация, очертани в предишните години. Най-сериозната промяна е извършена през януари 1986 г., когато са създадени принципно нови органи на правителството — Стопански съвет, Социален съвет и Съвет за наука, култура и образование (преименуван през февруари 1986 г. в Съвет за духовно развитие/. Тези нови институции осъществяват държавното ръководство на определени отрасли и сфери от дейност и могат да издават решения, които имат силата на актове на МС. През декември 1986 г. се създава и Съвет за селско и горско стопанство със същите компетенции. Ръководителите на посочените съвети са членове на правителството и негови зам.-председатели.

Министерство на архитектурата и благоустройството /1966–1963; 1971–1973/ — създадено с Указ № 236 от 12. III. 1966 г./ДВ, бр. 21 от 1966 г./. МАБ провежда партийната и държавната политика в областта на районното териториално планиране, плановото изграждане на населените места — градоустройството, архитектурата, благоустройството, геодезията, картографията, местната промишленост, комуналното стопанство и държавните имоти. За изпълнение на основната си задача министерството ръководи проектантските институти и организации; планирането, изграждането, преустройството и развитието на градовете, селищата от градски тип и селата, промишлените и културните центрове; развитието на архитектурата; запазването на недвижимите паметници на културата; развитието на жилищното и културно-битовото строителство, обзавеждането на жилищните и културно-битовите сгради; внедряването на съвременна санитарна техника; водоснабдяването и канализацията на населените места; електрификацията, топлофикацията и газофикацията на селищата; развитието на зеленото строителство в населените места и техните околности; изграждането и благоустрояването на обекти на вътрешния и международния туризъм и др.

МАБ се ръководи от министър — член на правителството. Към министерството са изградени и колективни органи за управление — Колегиум и Технически съвет.

МАБ е закрито с Указ № 1156 от 27. XII. 1968 г. /ДВ, бр. 1 от 1969 г./, като се слива с Министерството на строежите в Министерство на строителството и архитектурата.

* * *

Създадено отново с Указ № 8 от 9. VII. 1971 г. при реорганизирането на Министерството на строителството и архитектурата в МАБ и Министерство на строителството и строителните материали. Основните му функции и дейност са същите като през периода 1966–968 г.

Управленческата структура също се запазва.

МАБ е закрито с Указ № 106 от 24. VIII. 973 г. /ДВ, бр. 59 от 1973 г./, като се влива в Министерството на строителството и архитектурата.

Министерство на войната /1911–947/ — създадено от Военното министерство на основата на изменението на Търновската конституция от 11. VII. 1911 г. /чл. 161/. МВ е централно ведомство, което осъществява военната политика на българската държава. Царят е върховен началник на всички въоръжени сили в мирно и военно време, а министърът на войната упражнява под негово ръководство изпълнителната власт по организацията, снабдяването, осигуряването и подготовката на щабовете и войските. По време на Балканската и Междусъюзническата война 1912–1913 г. и през Първата световна война 1915–1918 г. начело на Действуващата армия стои главнокомандуващ, който ръководи всестранно бойната дейност на армията. На МВ съответно се възлагат задачите по подготовката на запасния личен състав, мобилизирането му и комплектуването на нови подразделения и части във вътрешността на страната. След като отидат на фронта, тези организационни формирования влизат в състава на действуващата армия и се подчиняват на главнокомандуващия. Следователно във военно време най-важните функции по воденето на войната са от компетенцията на главнокомандуващия, а МВ изпълнява относително по-второстепенни военни задачи. Взаимоотношенията между МВ и Главното командуване са регламентирани със специален правилник.

След Първата световна война държавите победителки налагат на България тежкия и несправедлив Ньойски мирен договор /27. ХI. 1919 г./. Съгласно военните му клаузи българската армия трябва да се преустрои в доброволческа, рязко се ограничава численият й състав. Тази наложена от договора задача се превръща в основна за МВ. Във връзка с изпълнението на договора правителството на БЗНС подготвя през 1921 г. нов Закон за устройство на войската и пограничната стража. Според закона МВ е най-висшето военноадминистративно учреждение в страната, чрез което министърът на войната урежда устройството и управлението на армията и пограничната стража и управлява всички военни средства на страната. Тъй като законът не е одобрен от държавите победителки, той е основно преработен и през 1923 г. е приет като Закон за устройството на войската и пограничната стража на българското царство, в който задачите на МВ се запазват. Характерно само за периода на самостоятелното управление на БЗНС е, че министърът на войната е цивилно /гражданско/ лице. Такава е практиката и в редица големи западноевропейски страни по онова време. През 1940 г. е приет нов Закон за военните сили. И според него изпълнителната власт по всички военни въпроси се съсредоточава в МВ. Формулировките на основните задачи на МВ се запазват и в Закона за военните сили от 1944 г.

Основната вътрешнополитическа задача на МВ е да ръководи дейността на армията за запазване на буржоазнокапиталистическия обществено-икономически строй и на монархофашизма като държавно-политическа система. Реакционната роля на МВ изпъква на преден план при организацията и провеждането на преврата на 9. VI. 1923 г., при ръководенето на военните действия на армейски части и подразделения за потушаване на Септемврийското въстание през 1923 г. Армията и симбиозата на МВ с Военния съюз са в основата на преврата от 19. V. 1934 г., след който в страната се налага трайната тенденция към фашизация на обществено-икономическия живот. МВ участвува активно във вътрешнополитическия живот на страната и в периода на въоръжената борба на българския народ 1941–1944 г., като ръководи дейността на армията срещу революционните сили. За целта в МВ е създадено специално отделение, а в частите и съединенията — специализирани войскови формирования за борбата с партизанското движение. Държавната жандармерия, създадена през 1944 г. специално за борбата с антифашистките сили, от юли 1944 г. е включена организационно в състава на армията, а командуващия жандармерията е пряко подчинен на министъра на войната.

МВ решава и комплекса от задачи за охрана на държавните граници, за осигуряване на отбраната на държавната територия и съхраняване на държавния суверенитет и националната независимост. Изпълнението на тези задачи е затруднено от приложението на военните клаузи на Ньойския договор, които не дават възможност за организационно, материално-техническо и функционално развитие на армията. Въпреки това МВ успешно ръководи действията на войсковите части по време на т. нар. Петрички инцидент през 1925 г., когато войскови части и съединения на Гърция нахлуват в страната с цел да окупират райони от нея. Инцидентът е приключен с мирни дипломатически средства, но все пак проличава подготовката на МВ за отблъскване на чужда агресия. Сравнително по-добри условия за развитието на Българската армия се създават след 1927 г., когато Междусъюзническата контролна комисия напуска България. От средата на 30–те години започва процес на организационно укрепване на българската армия и на снабдяването й с въоръжение и бойна техника. И след обявяването на войната на САЩ и Англия през декември 1941 г. МВ е върховно военно ведомство, а през 1941–1944 г. ръководи функциите на армията, свързани с мястото и ролята й в стратегическите планове на хитлеристка Германия в Югоизточна Европа.

След Деветосептемврийското въстание, в което МВ играе значителна роля, то запазва организационната си структура, но от класов инструмент на буржоазната държава се превръща в ръководен орган на отечественофронтовската народна армия. Изпълнява важни командни задачи по време на Отечествената война на България 1944–1945 г. Едновременно с преустройството на армията в армия от нов, социалистически тип работата на МВ се изпълва с ново съдържание.

МВ претърпява и редица организационно-структурни промени. С Указ № 1 от 1. I. 1912 г. то получава следната структура: Канцелария с отделения — Инспекторско, по отбиване на военната тегоба, по пограничната служба, Адютантска секция; Щаб на армията с Оперативно и Организационно-строево отделение, Военнокартографски институт, Адютантска секция; Главно интендантство с Домакинско и Бюджетно отделение, Ветеринарно-ремонтна част, Адютантска секция; Артилерийска инспекция с инспекторството по въоръжението, Техническо, строево-домакинско и Строително отделение; Военноинженерна инспекция с Технико-фортификационно, Строево-домакинско и Строително отделение; Военносъдебна част, Военносанитарна част.

Според закона от 1921 г. структурата на МВ е следната: Щаб на армията, свита на царя, Канцелария, Артилерийски отдел, Инженерен отдел, Кавалерийски отдел, Пограничен отдел, Главно интендантство, Бюджетоконтролен отдел, Военносъдебна част, Географски институт, Военен съвет. Структурата на МВ в закона от 1923 г. в общи линии се запазва същата, като промените са следните: свитата на царя не влиза в МВ, увеличават се правата на началника на Щаба на армията, отделите са преименувани в инспекции на родовете войски, а Бюджетоконтролният отдел се трансформира в Отделение на административните служби. Нови организационни изменения са извършени през 1935 г. Създадени са Пехотна инспекция, Технически отдел и длъжността помощник-началник на Щаба на армията. През 1938 г. е формирана Свързочна инспекция.

Съгласно закона от 1940 г. структурата на МВ е следната: Щаб на войската, командувания на Въздушните, Морските и Трудовите войски, Канцелария, служби — Военноинтендантска, Оръжейно-снабдителна, Свързочно-снабдителна, Инженерноснабдителна, Военносанитарна, Военносъдебна и Юрисконсултска. От своя страна Щабът на войската е съставен от инспекции на родовете войски и Генералния щаб с отдели. През 1941 г. е създадена Инспекция на моторните превозни средства. През 1942 г. е извършена реорганизация на структурата на МВ — създаден е Отдел за доставки и поддържане, който централизира цялата военноснабдителна дейност за нуждите на армията. Според новия закон от 1944 г. в пряко подчинение на министъра на войната преминават отделите от Щаба на войските и командуващите петте армии и I и II корпус.

По време на Отечествената война на България структурата на МВ се запазва като цяло, но е назначен главнокомандуващ и са създадени отдели за връзка със съюзниците от антихитлеристката коалиция. МВ съществува под това название до 1947 г. когато е преименувано в Министерство на народната отбрана.

Министерство на външната търговия /1948–1957; 1959–1986/ — създадено със закон на основата на чл. 39 от Конституцията на НРБ от 1947 г. /ДВ, бр. 279 от 1948 г./. МВТ е пряк приемник на Министерството на търговията и продоволствието.

МВТ се създава със следните основни задачи: да организира и контролира спазването на държавния монопол на външната търговия; да организира и управлява външноикономическите отношения на страната; да осигурява балансовото обвързване на плановете за външнотърговския обмен, като координира, направлява и контролира изпълнението на поставените планови задачи по износа и вноса; да утвърждава номенклатурата на стоките и услугите на външнотърговските организации в съответствие с техния предмет на дейност; да съдействува за установяването на правилни и изгодни договорни връзки между външнотърговските организации и контраагентите им в страната и чужбина.

Новосъздаденото министерство започва да функционира със следната структура: Централно ръководство с Кабинет на министъра, общофункционални отдели и отраслови отдели — Търговско-качествен контрол, Международни панаири и дирекции, Търговска политика и договори, Износ и Внос.

С ПМС № 13 от 26. II. 1949 г. на МВТ се възлага административното ръководство на следните държавни външнотърговски предприятия: Български държавен тютюнев монопол, «Булгарплодекспорт», «Разноизнос», «Българска роза», «Металимпорт», «Химимпорт», «Индустриалимпорт», «Хранекспорт». Вносната дейност на ДСП «Петрол» и износната на ДТП «Яйцецентрала» също се ръководи от МВТ. От 5. X. 1949 г. «Деспред» и ДСП «Балкантурист» също преминават под ръководството и контрола на министерството.

През 1951 г. към МВТ се обособяват следните нови структурни звена: отделите Цени, Транспортен, Отчитане на внос-износ; дирекция Митници и Централна контролно-химическа лаборатория. От 1952 г. в състава му са и отделите Икономическо сътрудничество и икономическа помощ, Конюнктура и ценови проучвания и Валутен. Към Централното управление през 1952 г. се създава и Секретариат със задача да подготвя материалите на Колегиума при МВТ, да извършва проверки на изпълнението на решенията на Министерския съвет, засягащи МВТ, и др. Тази реорганизация се извършва във връзка със засилването на международната социалистическа интеграция и създаването на СИВ.

Сред известни минимални промени в названията на отделните структурни единици за периода 1953–1957 г. се откроява създаването на Държавна инспекция по качеството на износните стоки.

Със Закона за сливане и преименуване на някои министерства /ИПНС, бр. 11 от 1957 г./ МВТ и Министерството на вътрешната търговия се сливат в Министерство на търговията.

* * *

МВТ се създава отново със Закона за изменение на Закона за ускоряване развитието на народното стопанство, подобряване на материалното и културното положение на народа и преустройство на държавното и стопанското ръководство /ИПНС, бр. 104 от 1959 г./. Наред с традиционните задачи на министерството, като ръководството на външноикономическите отношения и осъществяването на държавния външнотърговски монопол, пред министерството се поставят и нови задачи. Те са продиктувани от нарастващата роля и значение на социалистическата икономическа интеграция. МВТ трябва да създава условия за сближаване на икономиката на България и СССР; да разширява и задълбочава интеграцията със страните — членки на СИВ, за да осигури ефективното участие на България в международното разделение на труда; да съдействува за по-дейното участие в международните икономически организации. За целта то трябва да координира работата на министерствата, ведомствата и стопанските организации при осъществяването на международната специализация и кооперирането с други страни.

За изпълнение на тези задачи МВТ е упълномощено да води преговори, да сключва търговски кредитни, платежни, транспортни и други спогодби. То също участвува в съставянето на перспективните и годишните планове за развитие на външната търговия като неразделна част от общите държавни планове. МВТ осъществява общото ръководство и контрола върху работата на българските търговски представители в чужбина, като организира методическото ръководство за усъвършенствуване организацията на труда и управлението във външнотърговските организации.

Вътрешната структура на министерството напълно отговаря на поставените основни задачи. Традиционните структурни единици, характерни и за предния период, са запазени. През 60–те години се изграждат и някои нови звена: управление Валутно-финансово и ефективност, отдели — Финансов контрол и Ведомствен комитет по стандартизация. През 1962 г. управление Митници преминава към Министерството на финансите, като МВТ запазва своята роля при провеждането на митническата политика на страната.

През 1964 г. управление Търговски договори се разделя на две — за социалистическите страни и за капиталистическите страни. Създават се и два нови отдела — Ревизионен и Международни организации и панаири.

С тази си структура МВТ функционира до началото на 70–те години, когато в него, както и в голяма част от останалите централни институции, се извършва реорганизация по блокова структура.

Окончателното изграждане на министерството се извършва с Правилника за организация, ръководство и контрол на външната търговия /1977 г./. Към МВТ се създават няколко окрупнени структурни звена по основните направления на дейност: Стратегия и планиране на външнотърговската дейност; Териториално управление на външнотърговската дейност, Стоково-отраслово управление на външнотърговската дейност, Организация и управление на външнотърговската дейност, Управление на единната външнотърговска кадрова система, Управление на административнообслужващата дейност и контролни звена.

МВТ се закрива с Указ № 221 от 28. I. 1986 г., когато се създава Министерство на търговията.

Министерство на външните работи /1947–/ — създадено на основата на чл. 39 от Конституцията на НРБ от 1947 г. МВнР е пряк приемник и продължител на Министерството на външните работи и изповеданията.

МВнР има основна задача да провежда външната политика на НРБ с оглед защитата на външнополитическите, икономическите, научно-техническите и културните интереси на страната. Възглавява се от член на правителството — министър.

В НРБ върховното държавно ръководство на външната политика се осъществява от Народното събрание. Това изрично е допълнено в Конституцията на НРБ от 1971 г. Държавният съвет като висш постоянно действуващ орган на НС осъществява общото ръководство на външната политика и представлява НРБ в международните й отношения. Тази дейност за периода 1947–1971 г. се осъществява от Президиума на Народното събрание. Министерският съвет като висш изпълнителен и разпоредителен орган на държавната власт организира провеждането, а МВнР осъществява непосредственото ръководство на външната политика на държавата и координира дейността на всички ведомства и организации, които засягат отношенията на България с други страни.

Основните му задачи са да защитава интересите на НРБ в областта на международните отношения, да представлява страната в отношенията й с органите и представителите на други държави на територията на България и в чужбина; да провежда преговори от името на правителството с чужди държави; да участвува в международни съвещания и конференции; да подготвя и сключва двустранни и многостранни договори, спогодби, конвенции и други международни документи, да следи за изпълнението им; да подпомага други ведомства при осъществяване на задачите и задълженията, възложени им с тези актове; да защитава правата и интересите на българските граждани в чужбина /Закон за българското гражданство, 1968 г./; да ръководи дипломатическите и консулските представителства на НРБ в чужбина /Наредба за трудовоправното положение на задграничните служители, 1980 г.; Инструкция №1 за консулската дейност, извършвана от МВнР, и дипломатическите и консулските представителства в чужбина, 1985 г./; да осъществява дипломатическите и консулските връзки с други държави /Нормативни актове по консулското обслужване, 1984 г./. МВнР подготвя и практически осъществява официалните визити на български партийно-държавни и партийно-правителствени делегации в чужбина и на чуждестранни делегации, държавни ръководители, министри на външните работи и др. в НРБ; провежда протоколни мероприятия с дипломатическия корпус и чуждестранните кореспонденти; излиза с публикации по външнополитически въпроси и др.; изучава международното положение, външната и вътрешната политика на чуждите държави, международните организации и др.; осигурява навременна външнополитическа информация. Министерството съблюдава осъществяването на законодателството в НРБ, което се отнася до външните отношения, и оказва съдействие на други ведомства в изпълнение на техните функции в областта на външните отношения.

НРБ поддържа чрез МВнР дипломатически отношения със 120 държави /1985/.

Ръководни органи на министерството са министър, зам.-министри, гл. секретар и Колегиум — колективен орган на управление на МВнР. Структурата му включва териториални /политически/ отдели по региони и функционални отдели: Дирекция Единен държавен протокол, Договорен и правен, Международни икономически организации, ООН и разоръжаване, Печат, Външнополитическа информация, Общи международни връзки, Консулски, Културно сътрудничество, Дипломатически архив и документация и др. Към министерството са и Бюрото за обслужване на дипломатическия корпус /ПМС № 127 от 20. ХII. 1974 г./ и Комитетът по въпросите на българската православна църква и религиозните култове /Закон за изповеданията, 1949 г./. До 1950 г. функциите му са изпълнявани от Дирекцията на изповеданията. От 1950 г. тя става част от системата на МС. На 19. III. 1954 г. дирекцията е преименувана на Комитет по въпросите на българската православна църква и религиозните култове. От 19. I. 1957 г. комитетът става отново част от МВнР. Задгранични органи на МВнР са дипломатически и консулски представителства, представителства на международни организации, временни специални мисии и делегации за участие в работата на международни конференции, организации и др.

Министерство на външните работи и изповеданията /1879–1 947/ — създадено с Указ № 23 от 17. VII. 1879 г. на основата на чл. 161 от Търновската конституция. МВРИ е централна държавна институция за решаване на проблемите на външната политика и духовните въпроси в българската буржоазна държава. То поддържа връзка с чуждите държави чрез българските дипломатически представителства в чужбина и чрез представителите на различните страни в България. Основен проблем, разискван в Учредителното събрание през 1879 г. относно МВРИ, е дали духовните въпроси да бъдат към Министерството на народната просвета или към външното министерство.

Мненията се разделят. Надделява второто, като основният мотив е, че българската нация е разпокъсана по силата на Берлинския договор. Застъпва се становището, че чрез обединението на тези два ресора /външна политика и духовни въпроси/ ще се координират действията на Българската екзархия, останала със седалище в Цариград, и свободното българско княжество. Със създаването на самостоятелна външнополитическа институция на практика се поставя началото на един друг процес — постепенно премахване на васалитета на Княжество България спрямо Османската империя, регламентиран също с Берлинския договор. Този процес завършва през 1908 г. с Обявяването на независимостта.

Така в практиката се оформят и двете първоначални цели на МВРИ — национално обединение и отхвърляне на васалитета към Османската империя.

МВРИ се създава през юли 1879 г. със следната първоначална структура: министър, гл. секретар (изпълняващ и функциите на зам.-министър/ и три отделения — за връзка с българските представителства в чужбина; за връзка с пребиваващите в страната дипломатически агенти, за духовните дела. Тези отделения се ръководят от началници и подначалници. До края на 1879 г. МВРИ изгражда и първите български дипломатически агентства в чужбина — в Цариград, Белград и Букурещ.

В първоначалната институционна дейност на МВРИ се забелязват няколко основни момента. През 1881 г. се дооформя вътрешната структура на министерството, което се налага и от прехвърлянето на отделението за пощите и телеграфите от Министерството на вътрешните работи към МВРИ. През 1883 г. се прави опит за откриване на дипломатическо агентство в Петербург, който претърпява неуспех поради конюнктурни политически причини.

С тази структура МВРИ функционира до 1893 г., когато се усъвършенствува вътрешната му организация със специален правилник. Отделенията добиват следния вид: Политико-административно, Вероизповедно, за пресата, Драгоманско и Финансово. През 1894 г. се открива и длъжност началник на кабинета на министъра.

Втората половина на 90–те години на XIX в. се характеризира с ускорено развитие на структурата на МВРИ. Към министерството се създава телеграфна агенция /1898/, предшественик на Българската телеграфна агенция. Вследствие на по-благоприятна политическа обстановка се откриват нови дипломатически представителства — в Петербург /1896/, Париж /1896/, Виена /1896/, Атина /1896/, Цетина /1897/. В този период се оформя и новата структура на МВРИ, която с малки промени съществува до 1944 г. Тя се регламентира с Правилник за организация на МВРИ от 1897 г. Според него министерството има Централно управление със следните по-важни звена: Главно секретарство, Дирекция за дипломатическа кореспонденция, Политическо отделение, Търговско отделение и библиотека. Наред с тях функционират и Дипломатически отдел и Отдел на изповеданията.

Само няколко месеца преди Обявяването на независимостта през 1908 г., т. е. преди окончателния акт, с който МВРИ изпълнява една от основните си задачи, поставени след 1879 г., излиза и единственият Закон за устройството и службите на МВРИ за периода 1879–1947 г. /ДВ, бр. 278 от 1907 г./. С този документ се оформят 6 структурни единици: Кабинет на министъра, Политически отдел, Консулски отдел, Изповеден отдел, Счетоводство и Архив с библиотека. Така практически завършва периодът на оформяне на структурата на външнополитическата институция на българската буржоазна държава.

Важен момент, който е пряк резултат от независимостта, е изграждането на нови дипломатически представителства в чужбина — в Лондон, Берлин и Рим. Формира се тристепенна структура на българските посолства в чужбина — тези в Цариград, Виена, Петербург, Париж и Лондон са първостепенни, в Берлин и Рим — второстепенни, а в останалите балкански столици — третостепенни.

До започването на Балканската война през 1912 г. в МВРИ се извършват още няколко структурни промени. Създава се дипломатическо представителство в Брюксел, променят се някои структурни звена в министерството: службата по печата се преименува в БТА, а към кабинета на министъра се създава друга служба по печата.

След приключването на войните 1912–1918 г. МВРИ във връзка със сключените мирни договори провежда няколко промени. Създава се отдел Съдебен и по изпълнение на договорите за мир, който е закрит през 1936 г. и възстановен отново през 1943 г. След Първата световна война към МВРИ се създава длъжността комисар за връзка с Междусъюзническата контролна комисия, въведена в България съгласно чл. 130 на Ньойския мирен договор. В този период МВРИ отпуска и средства за уреждане на духовните дела, за свикване на държавен събор за изменения в устава на Българската екзархия.

За периода до установяването на Деветнадесетомайския режим МВРИ не претърпява сериозни промени. През 1936 г. се извършват няколко структурни реорганизации — Отделението за печата се повишава в ранг на Дирекция по печата със звена за информация и документация, за печата и БТА; Отделът за изповеданията също става дирекция. Обособява се и Отдел за шифър и тайна архива.

С тази си структура МВРИ функционира до приемането на Конституцията на НРБ от 1947 г., когато се създава Министерство на външните работи.

Министерство на вътрешната търговия /1948–1957; 1959–1971/ — създадено със закон /ДВ, бр. 279 от 1948 г./. Всички служби на бившето Министерство на търговията и продоволствието, включени в сектор Външна търговия, преминават към Министерството на външната търговия, а Министерството на търговията и продоволствието се преименува в МВТ. МВТ се създава, за да въведе новата социалистическа организация във вътрешната търговия и общественото хранене.

Основна цел на МВТ е да организира и подобри снабдяването на населението с хранителни и индустриални стоки за битови нужди; да централизира и развие дейността по общественото хранене. МВТ се създава със следната структура: Централно управление; сектори — Закупуване и вътрешна търговия и продоволствие; отдели — Животински продукти, Зърнени храни и индустриални суровини, Зеленчуци и плодове, Извъннарядни селскостопански произведения, Хранителни продукти, Промишлени стоки, Организиране на търговията, общественото хранене и хотелите, Мерки и измервателни уреди и Контролен.

В структурата на МВТ през 1950 г. настъпват известни промени. Създават се нови отдели: Търговска инспекция — със задача да контролира търговските предприятия на едро и дребно за спазване на Наредбата-закон за снабдяването, цените и правилата по търговията; Цени — за определяне цените на дребно на стоките за народно потребление и фабрично-заводските цени за производствените предприятия. Централното управление на местната търговия при МВТ, създадено през 1950 г., ръководи, инструктира и контролира местните градски търговски предприятия и управления в София, Пловдив, Русе, Варна и Бургас по търговско-организационната и плановата дейност, обезпечаването на материално-техническото снабдяване, проверка и анализ на техническите статистически и счетоводни данни; ревизира тяхната дейност и следи за съблюдаването на държавната и финансовата сметна дисциплина. За периода 1948–1950 г. МВТ има пряка връзка с Министерството на земеделието, Министерството на промишлеността, Министерството на комуналното стопанство, ЦКС, отделите Търговия при народните съвети.

С Указ № 686 от 30. ХII. 1950 г. /ИПНС, бр. 1 от 1951 г./ се обнародва Законът за разделяне на МВТ на две министерства: Министерство на вътрешната търговия и Министерство на доставките и хранителната промишленост. На новото МВТ се възлага ръководството и контролът на държавната и кооперативната търговия, общественото хранене и хлебопроизводството.

Основната дейност и задачи на МВТ са да организира, ръководи и контролира вътрешната търговия — държавна и кооперативно-пазарна, предприятията за обществено хранене, хлебопроизводството и търговските магазини; да разширява базата за развитие на стокооборота между града и селото; да подобрява снабдяването на населението. Структурата на МВТ претърпява сериозни промени. През 1951 г. тя се състои от сектор Продажби и снабдяване, отдели — Хранителни стоки, Промишлени стоки, Организиране на търговията, общественото хранене, хотелите и ресторантите, Пласмент и хлебопроизводство, Търговска инспекция, Цени, Централно управление на местната търговия, Мерки и измервателни уреди и Специална търговия. През 1951 г. дейността по хлебопроизводството преминава от Министерството на комуналното стопанство и благоустройството към МВТ. Отдел Пласмент и хлебопроизводство ръководи и координира снабдяването на производствените предприятия със суровини и материали, капиталното строителство и капиталния ремонт; осъществява контрол върху предприятията. През 1952 г. са създадени управления Хлебопроизводство, Пазарна търговия на трудовокооперативните земеделски стопанства, Ръководство и контрол върху заведенията за обществено хранене към всички ведомства и отдел Стопански техникуми. През 1953 г. се създава управление Местна търговия със задача да ръководи, контролира и инструктира местните градски търговски предприятия и стопански управления. От 1956 г. управление Хлебопроизводство преминава от МВТ към Министерството на хранителната промишленост.

Със Закона за сливане и преименуване на някои министерства и ведомства от 1. II. 1957 г. /ИПНС, бр. 11 от 1957 г./ МВТ и Министерството на външната търговия се сливат в Министерство на търговията.

* * *

МВТ се създава отново с Указ № 573 от 25. ХII. 1959 г. /ИПНС, бр. 104 от 1959 г./. Започва да функционира от 1. I. 1960 г. със следните отраслови структурни единици: Управление Обществено хранене и отдели — Хладилници и плодохранилища, Цени, Организация на търговията, Хранителни стоки, Промишлени стоки, Топливо, Амбалаж, Плодове и зеленчуци, Животински произведения, Държавна търговска инспекция.

През 1967 г. се създават две нови управления — Хлебопроизводство и Организация и материално-техническа база на търговията, и следните отдели: Научноизследователска и експериментална работа по амбалажа, Организация и регламентиране на търговията, Отоплителни и строителни материали, Организация на общественото хранене, Столове, Производствено-технологически.

През 1968 г. се създава Държавна търговска организация «Обществено хранене», към която преминават всички отдели на управленията Хлебопроизводство и Обществено хранене. От 1968 г. на базата на отдел Научноизследователска и експериментална работа по амбалажа към МВТ се създава самостоятелен Център за научноизследователска и експериментална работа по амбалажа. През 1968 г. от отдел Организация и регламентация на търговията излиза групата по търговската мрежа и се създава нов отдел Търговска мрежа и техника.

През 1971 г. в дейността на МВТ се извършват нови съществени промени. Създадената през 1968 г. ДТО «Обществено хранене» се разформирова. Към МВТ се създава ново управление — Търговия на дребно, обществено хранене и хлебопроизводство. С Указ № 8 от 16. VII. 1971 г. /ДВ, бр. 55 от 1971 г./ МВТ и Държавният комитет за битови услуги се обединяват в Министерство на вътрешната търговия и услугите.

Министерство на вътрешната търговия и услугите /1971–1984/ — създадено с Указ № 8 от 16. VII. 1971 г. /ДВ, бр. 55 от 1971 г./ МВТУ е пряк приемник на Министерството на вътрешната търговия. То наследява основния кръг от задачи и сферата на дейност на своя предшественик — ръководи, контролира и планира дейността по вътрешната търговия в страната. Това МВТУ осъществява чрез вече изградената система от централни и местни институции, развиващи дейност в кръга на неговата компетентност. За разлика от своите предшественици МВТУ изпълнява преди всичко координираща роля. Тази нова насока в дейността на министерството е пряк резултат от политиката на партията и държавата за все по-пълното доближаване на снабдяването, общественото хранене, битовите услуги към конкретните нужди на населението. Ето защо още през 60–те години голяма част от тази дейност е предадена на пряко подчинение към народните съвети, създадени са и нови специализирани организации в областта на снабдяването и услугите. МВТУ осъществява и методическо ръководство в сферата на своята дейност чрез изработване на научнообосновани норми и нормативи за най-ефективно използуване на материалните, финансовите и трудовите ресурси. Негова задача е проучването на новите тенденции във вътрешната търговия и внедряването на съвременната техника и автоматизация в тази дейност.

Пряко свързано с новия подход при изграждането на системата на вътрешната търговия е и присъединяването на битовите услуги към министерството. Така, от една страна, се повишават ролята и мястото на услугите в общата система на държавния апарат, а от друга, се съдействува за по-нататъшното усъвършенствуване на координацията и централизацията на тази дейност.

В структурно отношение МВТУ се изгражда на базата на Министерството на вътрешната търговия с неговите отдели и дирекции. Нов момент е създадената през 70–те години блокова структура, характерна за почти всички централни институции в този период. В МВТУ се създават: Разработващ, Координационен, Изпълнителски, Контролен и Обслужващ блок. Именно поради новите принципни функции, предадени на МВТУ, към него се създават и редица съвети: Междуведомствен координационен съвет за развитие на вътрешната търговия и битовите услуги, Експертно-технико-икономически, Правен, Съвет по стандартизация и Експертен съвет по автоматизирани системи за управление. Нов момент е и изграждането на Национален комплекс «Вътрешна търговия, туризъм и битови услуги», създаден през 1977 г. като координиращ орган на вътрешната търговия, туризма и услугите. Неговото ръководство е поверено на министъра на вътрешната търговия и услугите. Освен МВТУ в неговия състав влизат още Комитетът по туризма и ЦКС.

През 1980 г. този съвет е разформирован, като МВТУ продължава да изпълнява дейността си от 1977 г.

Към МВТУ функционират и редица стопански организации на пряко подчинение — ДСО «Търговия на едро», ДСО «Мототехника и автосервизи», ВТД «Разноизнос», ДСО «Българско пиво и безалкохолни напитки», ДСП «Реклама», ДСП «Бюро Естрада», СД «Топливо», ВТП «Коопимпекс», Научноизследователски, проектантски и конструкторски институт по битово обслужване и комунално стопанство, ДСО «Търговско обзавеждане», ДСО «Художествена и сувенирна промишленост», ДСО «Риба и рибни продукти», Инженерингова организация «Търгинженеринг», ДСО «Валентина», Институт за проучване и проектиране, Научноизследователски институт по търговия и обществено хранене, Център за проучване на пазара, Център за научни изследвания и експериментална работа по амбалажа.

МВТУ методически ръководи и всички учебни заведения, подготвящи кадри за сферата на вътрешната търговия и услугите. МВТУ се закрива с Указ № 3 от 4. I. 1984 г., като се обединява с Министерството на леката промишленост в Министерство на производството и търговията с потребителски стоки.

Министерство на вътрешните дела — наименование на Министерството на вътрешните работи в първите години след Освобождението.

Министерство на вътрешните работи /1879–1911; 1944–1968; 1969–/ — създадено с Указ № 23 от 17. VII. 1879 г. на основата на чл. 161 от Търновската конституция под названието Министерство на вътрешните дела. Основите на МВР в България се полагат в дните на Руско-турската война през 1877–1878 г. С неговото създаване и изграждане е упълномощен княз В. А. Черкаски с инструкция от 16. XI. 1876 г. Първият нормативен акт за устройството и дейността на полицията е Временни правила за устройството на полицията в Княжество България, утвърден от руския императорски съвет на 5. IX. 1878 г. Почти едновременно с него са изготвени и утвърдени инструкции, които са допълнение към Временните правила, за старшите жандарми, за младшите жандарми и Временно положение за полицейския пристав. Съгласно тези документи полицията се поставя под ведомството на Вътрешния отдел при Централното управление на императорския комисар /вж. Временно руско управление/.

Основна задача на МВР е да се грижи за запазване на реда и безопасността на гражданите и за изпълнение на законите. То е едно от първите министерства, създадени в страната след Освобождението. Започва да функционира от 5. VII. 1879 г., когато с Указ № 1 е назначен първият български кабинет и първият министър на вътрешните работи — Т. Бурмов.

Основните сфери на дейност на МВР са вътрешните работи, народното здраве и ветеринарното дело, което отпада през 1893 г. В началото на МВР са възложени неприсъщи за него задачи — управлението на пощите, телеграфите и обществените грижи. През 1882 г. отпадат пощите и телеграфите, а през 1885 г. и обществените дела. През 1886 и 1887 г. ръководен документ на полицията е Уставът за устройството на полицейската стража, след това Законът за полицията, утвърден с Указ № 571 от 27. XI. 1889 г. Той е първият Закон за устройството на полицията в Княжество България. Същият претърпява 3 изменения: първото е утвърдено с Указ № 342 от 20. XI. 1902 г., второто — с Указ № 83 от 8. III. 1902 г. и третото — с Указ № 55 от 30. XI. 1904 г. През 1890 г. е издаден Правилник за приложение на Закона за полицията. С Указ № 337 от 1. VII. 1880 г. се поставя началото и на Софийското градско полицейско управление Във връзка с териториалното и административното нарастване на столицата през 1883 г. се утвърждава Закон за столичната полиция. Реорганизират се Градоначалството и полицейските участъци с Указ № 463 от 13. XII. 1906 г. Създават се 3 отделения Административна, Съдебна и Обществена безопасност. С Указ № 108 от 21. III. 1907 г е направено ново допълнение, като се изготвят и утвърждават 5 правилника, които са основа на всички следващи нормативни документи за полицейската служба.

От 1911. г след второто изменение на Търновската конституция МВР се преименува в Министерство на вътрешните работи и народното здраве /МВРНЗ/.

* * *

Създадено отново на 9. IX. 1944 г. от реорганизирането на МВРНЗ в МВР и Министерство на народното здраве. След дългогодишна класова борба против капиталистическата експлоатация и фашистката диктатура на 9. IX. 1944 г. трудещите се под ръководството на БКП и с решаващата помощ на Съветската армия смъкват монархофашистката власт и установяват властта на ОФ. Поставя се началото на социалистическата революция в нашата страна. Едновременно с разбиването на стария фашистки държавен апарат се създават нови държавни органи. Изграждат се и органите на МВР. Тяхното юридическо оформяне става на 10 IX. 1944 г. с. ПМС № 1, утвърдено с Протокол № 176.

Влизайки в състава на МВР, Народната милиция се явява важен революционен специализиран изпълнително-разпоредителен орган на държавното управление за гарантиране сигурността и правовия ред в народнодемократичната държава.

Кадровото комплектуване на милицията се извършва при спазване на класово-партийния принцип На 15. IX. 1944 г. министърът на вътрешните работи издава заповед № 2808 за назначаване на лица, които са натоварени от комитета на ОФ да ръководят администрацията и органите на Народната милиция. Узаконява се и пълното разгромяване на фашистката полиция. Народната милиция използува примера и опита на съветските чекисти при решаване на най-отговорните задачи залавяне, разследване и предаване на Народен съд на лицата, довели страната до Трета национална катастрофа, създаване на обществен ред, определен от правни норми и правила, който да съдействува на новия държавен строй в борбата против престъпността. Ръководени от БРП /к/, органите на МВР, опирайки се на трудещите се, ликвидират контрареволюцията и осуетяват нейните планове. С Наредба-закон от 16. XI. 1944 г. е поставено отменянето на антинародни и изключителни наказателни и комплексни закони. Разтурени и обезвредени са фашистките организации, арестувани и предадени на Народния съд — палачите на народа. Разгромена е буржоазната опозиция, която открито призовава империалистите към интервенция в България. През 1946 г. са обезвредени контрареволюционните организации «Цар Крум», «Военен съюз» и «Неутрален офицер», които си поставят за задача да извършат военнофашистки преврат. Разгромени са и клоновете на Легионерския център. Прочистена е армията от фашистки офицери.

За усъвършенствуване организацията и задачите на МВР през периода 1945–1948 г. са приети редица нормативни документи — Закон за противодържавна защита, Закон за народната милиция, Закон за граничната милиция, Наредба-закон за пътищата, Закон за защита на народната власт.

Органите на МВР успешно изпълняват всички поставени им задачи в периода на създаване и утвърждаване на народно-демократичната власт у нас. От 1944 г. до 1952 г. те усилено водят борба срещу вътрешната контрареволюция и империалистическите разузнавания. В края на 1952 г. успяват да ликвидират и политическия бандитизъм у нас.

С цялата си по-нататъшна дейност те успешно водят борба и срещу стопанската и криминалната престъпност, срещу присвояването на материални ценности, срещу нарушителите на социалистическата законност, за по-добър обществен ред и безопасност на движението, за опазване на социалистическата и частната собственост от пожари, опазване на държавните граници.

С новия указ за Народната милиция /ИПНС, бр. 25 от 1955 г./ се актуализират задачите и се вземат допълнителни мерки за предотвратяване, пресичане и разкриване на престъпленията и за отстраняване на условията за тяхното извършване. След Априлския пленум от 1956 г. под непосредственото ръководство на ЦК на БКП в звената на МВР са проведени редица мероприятия за повишаване на партийността в работата, за строго спазване на законността, за непримиримост към закононарушенията и създаване на все по-подходящи условия за усъвършенствуване на социалистическата демокрация в страната. През този период е разкрита и разобличена дейността на голям брой кадрови разузнавачи и чужди агенти. Нанесени са решителни удари срещу опитите за идеологическа диверсия на империализма. Нов момент в работата на органите на МВР е активното привличане на обществеността в защита сигурността на страната, охрана на границите, осигуряване безопасността на движението, борба с престъпността. Тази дейност на Доброволните отряди на трудещите се е регламентирана с Постановление на ЦК на БКП и МС № 65 от 9. VIII. 1960 г.

С Указ № 504 от 12. VII. 1965 г. /ДВ, бр. 59 от 1965 г./ от МВР се отделя Комитетът за държавна сигурност. На 27. XII. 1968 г. те се обединяват отново под наименованието Министерство на вътрешните работи и държавната сигурност. С Указ № 322 от 5. IV. 1969 г. /ДВ, бр. 28 от 1969 г./ е възстановено наименованието МВР, като се запазват предишните функции и компетенции на министерството.

Министерство на вътрешните работи и държавната сигурност /1968–1969/ — вж. Министерство на вътрешните работи.

Министерство на вътрешните работи и народното здраве /1911–1944/ — създадено с второто изменение на Търновската конституция от 1911 г., като Министерството на вътрешните работи се преименува в МВРНЗ. Основните компетенции на МВРНЗ са: вътрешните работи — вътрешното управление /администрацията/, вътрешната сигурност на страната /полицията/ и «обществените грижи»; народното здраве.

Първоначално Централно управление са наречени всички служби на министерството. Постепенно Централното управление се обособява като служба, към която спадат преди всичко Кабинетът на министъра, Бюджетоконтролният отдел и някои служби, които пряко са ръководени от Централното управление. Службите при Централното управление не са постоянни, с оглед на задачите те се променят. До 9. IX. 1944 г. се установява следната структура: Кабинет на министъра, служба Гражданска мобилизация, Служба по народностните работи, служба Дружества и др. Кабинетът на министъра движи всички въпроси, които минават на доклад при министъра, подготвянето на укази и постановления, издаването на заповеди и окръжни, бележки по докладите на началниците на отделните управления и дирекции при министерството, взаимоотношенията с различните министерства и др. Служба Гражданска мобилизация разглежда въпросите за мобилизацията на отделни лица и превозни средства, събира сведения за същата цел от различни предприятия. Службата по народностните работи се занимава със заселването на бежанците, пограничните инциденти, въпросите около присъединените към България земи по време на Втората световна война и др. Служба Дружества проучва създадените нови дружества, подработва доклади до министъра за утвърждаване на уставите им; събира сведения за дейността на дружествата /просветни, стопански, занаятчийски, благотворителни и пр./. За ръководство на Службата на полицията служи Законът за полицията, гласуван в края на 1889 г. В началото на 1912 г. съществуващият Правилник за подготвителния курс на полицейските стражари при Столичното градоначалство е заменен с нов правилник, изработен от МВРНЗ и утвърден с Указ № 89 от 20. III. 1912 г. През май 1912 г. е издадена Наредба за разпределение службата на приставите и агентите при Обществената безопасност. При Обществената безопасност съществуват 5 отдела.

С Указ № 382 от 20. VIII. 1915 г. е утвърден Правилник на полицейските инспектори и помощниците им при МВРНЗ. За упражняване на надзор от министъра и ревизиране на подведомствените му учреждения и лица при МВРНЗ е създадена Полицейска инспекция, състояща се от главен инспектор и инспектори. На 20. VIII. 1915 г. е утвърден Правилник за Полицейската инспекция при МВРНЗ. Според него инспекторите и техните помощници се назначават с указ по предложение на министъра. За инспектори се назначават лица, които имат завършено юридическо или друго висше образование. През 1918 г. е въведен нов правилник /ДВ, бр. 112 от 1918 г./

През 1919 г. Политическата полиция е отделена и се образува отделение Обществена безопасност.

На 18. XII. 1921 г. е приет и нов Закон за печата, който е допълнен от Наредба-закон от 12. VI. 1934 г. В него е постановено, че разпространението на вестниците и списанията, които излизат без разрешение на надлежната власт, се спира от местната полиция и престъпните деяния по печата се наказват.

Законът за защита на държавата е утвърден на 25. I. 1924 г./ДВ, бр. 240 от 1924 г./. Измененията му са обнародвани в ДВ, бр. 278 от 1925 г., бр. 21 от 1935 г. На 6. IX. 1941 г. Третата извънредна сесия на XXV Обикновено народно събрание приема нов законопроект за изменение и допълнение на ЗЗД.

През 1925 г. обстановката в страната налага създаването на специална Дирекция на полицията. В ДВ, бр. 25 от 4. V. 1925 г. е публикуван Закон за администрацията и полицията на МВРНЗ. Полицията се управлява от директор, непосредствено подчинен на министъра. Дирекцията на полицията се подразделя на отдел Държавна сигурност, отдел Криминален, отдел Административна полиция, Учебно подготвително отделение, Отделение за вътрешна служба.

Управлението на полицейската служба в окръзите се извършва от окръжните управители, в околиите — от околийските началници, а в градовете с градоначалства — от градоначалниците. Столицата и присъединените към нея села образуват една административно-полицейска единица, начело на която стои полицейски комендант. Столицата се подразделя на полицейски участъци, като начело на всеки един от тях стои участъков началник.

В Дирекция на полицията има 3 главни отдела: Административна полиция, Криминална полиция и Политическа обществена безопасност. Към Административната полиция се отнасят следните по-важни служби: Адресна, Паспортна, против социални злини, Надзорна, за контрола на чужденците и др. Административната полиция през 1925–1931 г. се нарича отдел, 1931–1934 г. — отделение, 1934–1935 г. — отдел, 1935–1936 г. — отделение, 1937–1944 г. — отдел.

Задачите на Криминалната полиция са следните: проследяване на престъпните деяния от криминален характер, злоупотреби, кражби, убийства и др. без политически подбуди. Към нея през различните години съществуват следните по-важни служби: Следствена, Идентификационна, картотека и др. Криминалната полиция през 1925–1926 г се нарича отдел, 1926–1927 г. криминалните задачи се изпълняват от Отдел за държавна безопасност, 1927–1931 г. — Отдел за държавна сигурност и криминален, 1931–1932 — отдел Криминален, 1932–1934 г. — отделение Криминално, 1934–1944 г. — отдел Криминална полиция, който е преименуван за годините 1935–1936 в отделение.

Задачите на Държавната сигурност /политическата полиция/ са да предотвратява антиправителствената дейност на политическите организации. До установяването на фашистката диктатура у нас политическата полиция е използувана често за нуждите на политическите борби. Нейната жестокост и бруталност се проявява в борбата й срещу БКП и другите прогресивни сили в страната през периода на белия терор и по време на въоръжената борба на българския народ 1941–1944 г. Политическата обществена безопасност през 1925–1927 г. се нарича Отдел за държавна безопасност, 1927–1931 г. — Отдел за държавна сигурност и криминален, 1931–1944 г. — отдел Държавна сигурност.

Към Дирекция на полицията са и служби, като Учебно-подготвителен отдел за подготовка на кадри, школи, полицейски училища, Снабдителен отдел, Санитарна служба и др. При Дирекция на полицията от 1. Х. 1928 г. се издава месечно списание «Полицай».

С Указ № 143 от 26. IX. 1934 г. по предложение на министър-председателя и министъра на правосъдието се утвърждава Наредба-закон за Дирекция на обновата, която работи в тясна връзка с МВРНЗ.

Политически досиета се водят от 1924 г. още по времето на Обществената безопасност. Централната политическа картотека систематизира, подрежда, картотекира и поставя в удобен вид за бързо използуване материали, резултат от работата на отдел Държавна сигурност. На 12. VI. 1942 г. е одобрен от директора на полицията Правилник за службите на картотеките и досиетата.

По силата на Закона за бюджета на държавата за 1942 г. е създадено отделение «Г» при отдел Държавна сигурност с главна задача да обединява и направлява дейността на придадените към това отделение бюра Печат и Дружества.

Със заповед № 6166 от 23. VIII. 1943 г. на директора на полицията при Централно управление на Дирекция на полицията се учредява Централна осведомителна служба за печата, която има за задача да предава на вестниците материали, които очертават цялостната дейност на полицията.

В годините на Втората световна война се извършват още няколко структурни промени в МВРНЗ. Съгласно Закона за Държавната жандармерия /ДВ, бр. 39 от 1944 г./ се формира Държавната жандармерия. На 11. II. 1944 г. е одобрен правилник за нейната дейност. Според него Държавната жандармерия е военно-полицейска организация с военна подготовка и дисциплина. Върховен началник е министърът. Тя се командува от действуващ офицер с права на командир на дивизия. Той е пряко подчинен на ръководителя на МВРНЗ. Държавната жандармерия се състои от следните поделения: Щаб, Интендантство, Санитарна служба, Ветеринарна служба, самостоятелни дружини /12/ и ядро при Щаба.

Със заповед № 1988 от 7. IV. 1944 г. се създават селски въоръжени групи /Обществената сила/ в местата, където няма полицейски или войскови части. Тяхната основна цел е борба с нелегалните групи и партизаните. Селските въоръжени групи наброяват от 10 до 30 човека в зависимост от големината на населеното място, отдалечеността му от по-големите центрове и опасността от нелегални въоръжени нападения. Всичко това се прави от страна на МВРНЗ поради засилената антифашистка дейност в страната.

От март 1944 г. е последната реорганизация в системата на МВРНЗ. Надзорът върху политическата дейност в страната е възложен на Дирекцията на полицията, на главните инспектори и Централното управление на полицията. Административно-държавната полиция се подразделя на 13 областни полицейски управления, Столично полицейско комендантство, 20 градски полицейски комендантства и 131 околийски полицейски управления.

Дирекция на полицията се подразделя на 5 отдела: Униформена полиция, Държавна сигурност, Криминална полиция, Административна полиция, Снабдителен отдел. Към Униформената полиция се числи и Учебно-подготвителният отдел. В страната съществуват 3 полицейски училища. Отдел Държавна сигурност се състои от 5 отделения, инспектори и административен персонал. Отдел Криминална полиция се състои от 3 отделения, инспектори, полицейски следователи, полицейски служители и административен персонал.

Административната полиция се състои от две отделения и инспектори. Снабдителният отдел има грижа за всестранното снабдяване на полицията с оръжие, облекло и други материали и финансови средства. МВРНЗ се закрива на 9. IX. 1944 г., когато се създават Министерство на вътрешните работи и Министерство на народното здраве.

Министерство на горите /1948–1951/ — създадено с Указ № 1800 от 29. XII. 1948 г. /ДВ, бр. 307 от 1948 г./ МГ се образува, като се отделя от съществуващото дотогава Министерство на земеделието и горите и поема всички функции на това министерство по отношение на общото ръководство на горското стопанство и горската промишленост в страната. Задачите и функциите на МГ се свеждат до цялостното и общо ръководство на горското стопанство, лова и дивечовъдството, рибарството и риболова, дърводобива и горската промишленост. Отговаря за състоянието на горите в страната и за снабдяването на народното стопанство с необходимата дървесина и произведения от нея съобразно с предвижданията на народностопанския план.

Структурата на МГ през периода е следната: Централно управление; отдели — Кадри, Контролна инспекция и жалби, Бюджетоконтролен, Планиране, Общ надзор и образование, Укрепване на пороищата и залесяване, Лов и дивечовъдство, Рибарство, Административно отделение. Към МГ съществуват следните самостоятелни обединения: «Държавни гори» — за ръководство на горските стопанства и районните дирекции на горите, ДИО «Горска промишленост» — за ръководство на дървообработващите предприятия; ДСО «Горстрой» — строителна организация за извършване на горско строителство, строителство на пътища и сгради «Лесокомплект» — проектантска организация, ДО «Държавно рибовъдно и риболовно стопанство» — за ръководство на рибарството в страната включително и морския риболов

Закрива се с Указ № 480 от 20. IX. 1951 г. /ИПНС бр. 76 от 1951 г /, като се образува Управление на горите и горската промишленост при МС.

Министерство на горите и горската промишленост /1966–1971; 1976–1986/ — създадено с Указ № 538 от 30. VII. 1966 г. /ДВ бр. 51 от 1966 г / на основата на Закона за преименуване на някои комитети при Министерския съвет в министерства. Комитетът по горите и горската промишленост при МС се преименува в МГГП.

Задачите и функциите на МГГП се свеждат до цялостното и общото ръководство на горското стопанство, лова и дивечовъдството, рибарството и риболова, дърводобива и горската промишленост.

Провежда правителствената политика и отговаря за състоянието на горите в страната и за снабдяването на народното стопанство с необходимата дървесина и произведения от нея съобразно с предвижданията на народностопанския план. МГГП осъществява дейността си чрез управления и отдели. Структурата му за периода 1966–1971 г. е следната: Ръководство; Експертен съвет; управления — Контрол и координация, Планово-икономическо, Научно-техническо, Промишленост, Гори, Лов и рибарство, Външна търговия, международна специализация и координация; отраслови отдели — Стопанисване и опазване на горите, Залесяване и борба с ерозията, Горски плодни култури, Технология на дърводобива, Механизация на горскостопанските работи, Защита на природата; функционални отдели — Административен, Труд, Кадри и др.

С указ № 8 от 9. VII. 1971 г. /ДВ, бр. 55 от 1971 г./ е обнародвано решение за преобразуване на някои министерства. МГГП се преименува в Министерство на горите и опазване на природната среда, като към него преминават Държавният съвет по водите, Комисията по запасите, а от съответните министерства и ведомства — дейността по опазване на водите, почвата и въздуха от замърсяване.

* * *

Създадено отново с Указ № 861 от 17. VI. 1976 г. на основание Решение за закриване и преобразуване на министерства и други ведомства /ДВ, бр. 50 от 1976 г./. МГГП е централно ведомство, което провежда държавната политика в областта на горското и ловното стопанство, риболовството и горската промишленост. Ръководи се от министър — член на правителството. Наследява и продължава дейността на Министерството на горите и опазване на природната среда. В съответствие с функционалната си компетентност министерството ръководи цялостната дейност на Националния горско-промишлен комплекс, създаден през 1976 г. /ДВ, бр. 73 от 1976 г./.

В областта на горското стопанство МГГП осъществява ръководство и контрол на устройството, възстановяването и подобряването на състава на горите и земите от държавния горски фонд, на залесителните и технико-укрепителните мероприятия и озеленяването, а със съдействието на народните съвети и обществените организации взема мерки за опазване на горите от незаконна сеч и паша, пожари, болести. С оглед задоволяване потребностите на народното стопанство и населението с дървесина, дървесни плочи, мебели, целулоза, хартия, дограма, амбалаж и др. министерството осъществява мероприятия за пълноценна преработка и използуване на дървесината и другите суровини от горите. По отношение на ловното стопанство и рибарството МГГП управлява и контролира стопанисването, опазването и използуването на дивеча и рибните запаси в непромишлените води и увеличаването и обогатяването на видовия им състав.

Ръководни органи: министър, зам.-министри, гл. секретар; Колегиум — колективен орган. Като държавно-обществен орган към министерството функционира Ловен съвет с участието на представители и на Българския ловно-рибарски съюз, Националния аграрно-промишлен съюз, Комитета за опазване на природната среда и др. В МГГП са обособени четири блока: Разработващ, Изпълнителски, Контролен и Обслужващ. Пряко подчинени на министерството са държавните стопански организации «Стара планина», «Целулоза и хартия», «Мебел», «Дърводобив и строителство» — Коми АССР, инженеринговата стопанска организация «Лесокомплект», стопанският комбинат «Дограма», горскостопанските комбинати, Институтът за проучване и проектиране на горското и селското стопанство, специализираният строителен комбинат «Горстрой», външнотърговската организация «Лесоимпекс», търговското предприятие «Горснаб», държавните ловни стопанства, Комплексната опитна станция по лова, лесозащитни, семеконтролни и опитни станции. МГГП развива широко международно сътрудничество. Поддържа връзки със сродни органи и организации в чужбина. Участвува в Международния център за информация в областта на земеделието и горите, Постоянната комисия по лека промишленост, Постоянната комисия по селско стопанство, Постоянната работна група по химическа промишленост, Комитета по дървените материали към Икономическата комисия за Европа на ООН, Европейската комисия за горите към Международната организация по прехрана и земеделие при ООН, Международната комисия по тополата и др.

МГГП е закрито с Указ № 943 от 24. III. 1986 г., когато се създава Министерство на земеделието и горите.

Министерство на горите и опазване на природната среда /1971–1976/ — създадено с Указ № 8 от 9. VII. 1971 г. на основание РНС за създаване, преобразуване, разделяне, сливане и преименуване на министерства и други ведомства /ДВ, бр. 55 от 1971 г./. МГОПС е централно ведомство, което провежда държавната политика в областта на горското и ловното стопанство, рибарството и опазването на природната среда. Ръководи се от министър. Възниква на базата на Министерството на горите и горската промишленост, като към него преминават Държавният съвет по водите, Комисията по запасите, а от съответните министерства и ведомства — дейността по контрола за опазване на въздуха, водите и почвата от замърсяване. МГОПС осъществява ръководство и контрол за правилното стопанисване, използуване и опазване на горите и земите от държавния горски фонд, както и на дивеча и рибата в непромишлените рибностопански води. В неговата компетентност са съставянето на водностопанския кадастър, ефективното и оптималното използуване на дървесните и водните ресурси на страната и опазването на околната среда. Към министерството функционират редица управления — Стопанисване и възобновяване на горите, Лов и рибарство, Използуване на водните ресурси, Опазване на въздуха, почвата и защита на природните обекти, Инспекторат за опазване на природната среда и др. Своята дейност по места осъществява чрез горските стопанства, горскопромишлените комбинати и районните инспекции на горите и опазването на природната среда. МГОПС преустановява своята дейност с Указ № 861 от 17. VI. 1976 г. на основание РНС, като се създава Министерство на горите и горската промишленост, а с Указ № 873 от 19. VI. 1976 г. /ДВ, бр. 50 от 1976 г./ се образува Комитет за опазване на природната среда при МС.

Министерство на доставките /1953–1956/ — създадено с Указ № 485 от 11. XII. 1953 г. /ДВ, бр. 100 от 1953 г./. МД е приемник на дейността на Министерството на доставките и държавния резерв. То е централно ведомство, което осъществява единна политика по доставките и изкупуването на селскостопанските продукти и суровини.

Основните задачи на МД са да определя цените на селскостопанските продукти и суровини и да контролира свободната им продажба; да определя начина на облагане и изготвя проектопланове за задължителни държавни доставки на продукти от растителен и животински произход; да определя реда и правилата за опазване, стопанисване и използуване на рибностопанските води, да осъществява контрол по качеството и опазването на зърнените храни, животинските продукти, плодовете, зеленчуците и индустриалните суровини.

Структурата на министерството през 1954 г. е следната: Централно управление; отдели — Санитарно-ветеринарен и качествен контрол на производството, Статистически, Зърнени храни, Животински продукти, Индустриални суровини, Рибарство, Контролно-инспекционен, държавна инспекция Зърнени храни. Съществени изменения в структурата на МД за периода 1954–1956 г. не настъпват.

В системата на министерството през 1956 г. влизат и главните управления Зърнени храни и Тютюнева промишленост; Управленията — Мелници и оризарни, Рибна промишленост, Месопромишленост, Изкупуване и угояване на добитък, Винпром, Държавно снабдяване и държавен резерв.

С оглед групирането на хранително-вкусовата промишленост в едно министерство и обединяването под общо ръководство на сродни дейности с Указ № 502 от 30. ХII. 1956 г. /ИПНС, бр. 1 от 1957 г./ МД се обединява с част от Министерството на леката и хранителната промишленост в Министерство на хранителната промишленост.

Министерство на доставките и държавния резерв /1953/ — създадено с Указ № 406 от 8. Х. 1953 г. /ИПНС, бр. 85 от 1953 г./. МДДР се образува на базата на Управление за държавно снабдяване и държавен резерв и част от Министерството на доставките и хранителната промишленост. Новосъздаденото министерство е централно ведомство, което осъществява партийната и държавната политика по доставките и изкупуването на селскостопанските продукти и суровини. МДДР определя цените на селскостопанските продукти, контролира свободната им продажба; определя начина на облагане и изготвя проектоплановете за задължителните държавни доставки; упражнява контрол по качеството и опазването на селскостопанските суровини и продукти. С Указ № 485 от 11. XII. 1953 г./ИПНС, бр. 100 от 1953 г./МДДР се преименува в Министерство на доставките.

Министерство на доставките и хранителната промишленост /1950–1953/ — създадено с Указ № 868 от 30. XII. 1950 г./ИПНС, бр. 1 от 1951 г./на основата на Закона за разделяне на Министерството на вътрешната търговия на две министерства: Министерство на вътрешната търговия и МДХП.

На МДХП се възлага осъществяването на единна политика по доставките и изкупуването на селскостопански продукти и суровини, ръководството и контролът на доставките и изкупуването, осъществявани от предприятията на министерството и други ведомства. То подготвя и осигурява изпълнението на плановете за задължителните държавни доставки, за договорното и свободното изкупуване на селскостопански произведения, контролира дейността на изкупвателните организации във връзка с държавните доставки на селскостопански произведения, ръководи и управлява следните отрасли от хранително-вкусовата промишленост: мелничарство, риболов, рибна промишленост, месо и месни произведения, манипулация и преработка на тютюн, спиртна, винена промишленост и др. МДХП се ръководи от министър и помощник-министри. За решаване на основните задачи на министерството се създава Колегиум, чийто състав се определя от МС.

В структурно отношение МДХП има Централно управление със съответните функционални отдели; отраслови структурни единици: Държавна инспекция по опазване на зърнените храни, Научно-изследователски и технологически институт; Ихтиологична станция, Експертен съвет и следните отдели: Изкупуване зърнени храни, Изкупуване животински продукти, Плодове, зеленчуци и индустриални суровини, Риболов и рибарство. На пряко подчинение към МДХП са външните служби: окръжни и околийски пълномощничества за осигуряване по места изпълнението на задачите на министерството и районни инспекции по рибарството.

В системата на МДХП са включени и следните обединения и предприятия: ДО «Зърнени храни», ДСП «Месоцентрала», ДСП «Винпром», Държавен тютюнев монопол, ДИО «Хранителна индустрия», ДИО «Захарна индустрия», ДИО «Консервна индустрия», ДО «Рибна промишленост».

За изпълнението на основните задачи на МДХП на отрасловите структурни единици се разпределя следната основна дейност: Държавната инспекция по зърнените храни упражнява системен и пълен контрол по качеството и опазването на зърнените храни и млечните продукти, за икономичното изразходване на храните и брашното, за правилната организация на изкупуването, като осигурява действителната и пълна защита на държавните интереси.

Отдел Изкупуване зърнени храни организира и изработва материали за утвърждаване категоризацията на населените места по зърнодоставките. Разработва проектоплановете, ръководи и контролира изпълнението на плановете по зърнодоставките, сеното, свободното изкупуване на селскостопанските излишъци и др. Отдел Изкупуване животински продукти разработва и подготвя въпросите, свързани с определяне режима и системата на доставките от животински произход, добива, преработката и съхранението им.

Отдел Плодове, зеленчуци и индустриални суровини подработва проектопостановленията, уреждащи режимите по изкупуването и оползотворяването на плодове, зеленчуци и индустриални суровини. Следи и контролира доставките на договорните култури. Отдел Риболов и рибарство се грижи за правилното стопанисване на държавния воден фонд. Проучва условията и възможностите за увеличаване на рибното производство от морето, Дунав и вътрешните води. Ихтиологичната станция, създадена във Варна като изследователско учреждение с научно-приложен характер под ведомството на министерството, има за задача да проучва Черно море и крайбрежните езера с цел най-пълното използуване на техните рибни ресурси.

Експертният съвет при МДХП е създаден в изпълнение на ПМС № 566 от 25. V. 1951 г. и дава мнение и заключение за одобряване от министъра на проектопрограми, идейни и технически проекти. МДХП се закрива с Указ № 485 от 11. ХII. 1953 г. като преки негови продължители са Министерството на доставките и държавния резерв и Министерството на леката и хранителната промишленост.

Министерство на електрификацията /1951–1957/ — създадено с Указ № 58 от 9. II. 1951 г. /ИПНС, бр. 12 от 1951 г./. МЕ е пряк продължител на Министерството на електрификацията и мелиорацията. На МЕ се възлага да планира, проучва и проектира всички необходими мероприятия за развитие на електрификационната дейност в страната. То е отговорно за строежа, експлоатацията, непосредственото ръководство и техническия контрол на всички енергийни обекти в страната. С оглед усъвършенствуване организацията на работата и новите изисквания на икономиката се налагат чести структурни промени в отрасловите отдели на министерството. Така през 1951 г. ръководството на МЕ се осъществява от Централно управление, в което са включени Кабинет на министъра, Секретариат, функционални отдели и два сектора: Капитално строителство и Експлоатация и електропромишленост със заводско училище.

От 1952 г се създава сектор Производство, който заменя сектора за експлоатация и електропромишленост. В самите сектори също се извършват промени на отдели.

С Указ № 59 от 3. II. 1957 г. МЕ се преименува в Министерство на електрификацията и водното стопанство, като към него преминава управление Водно стопанство от Министерството на земеделието.

Министерство на електрификацията, водите и природните богатства /1946–1947/ — създадено с Указ № 3 от 8. III. 1946 г. /ДВ, бр. 59 от 1946 г./. Основна задача на новото министерство е чрез включените в него главни дирекции, служби и предприятия да изработва и провежда общия държавен стопански план в областта на електрификацията, водните мероприятия, проучването и експлоатацията на подземните богатства.

МЕВПБ осъществява дейността си чрез Централно управление, Главна дирекция за електрификация, Главна дирекция на водите, Главна дирекция на подземните богатства и Главна дирекция за строежи. Централното управление включва: Кабинет на министъра, гл. секретар, юрисконсулт и функционални отдели. При Централното управление на министерството действува специален Технико-стопански съвет. Подобни съвети се изграждат и към главните дирекции. Те са: Електрификационен съвет, Върховен съвет, Минен съвет и Строителен съвет. С тази си структура МЕВПБ съществува до края на 1947 г., когато на основата на Конституцията на НРБ от 1947 г. се създават Министерството на електрификацията и мелиорацията и Министерството на мините и подземните богатства.

Министерство на електрификацията и водното стопанство /1957–1959/ — създадено с Указ № 59 от 3. II. 1957 г, /ИПНС, бр. 11 от 1957 г./ на основата на Министерството на електрификацията. С Указ № 203 от 16. III. 1959 г. /ИПНС, бр. 22 от 1959 г./ се закрива и се влива в Комитета по промишлеността и техническия прогрес.

Министерство на електрификацията и мелиорацията /1947–1951/ — създадено на основание на чл. 39 от Конституцията на НРБ от 1947 г. /ДВ, бр. 284 от 1948 г./. МЕМ наследява част от компетенциите и службите от бившето Министерство на електрификацията, водите и подземните богатства. Министерството се създава с основна задача: планирането, ръководството и контролът в областта на електропроизводството, електроснабдяването и водното стопанство. За тази цел МЕМ трябва да организира строителството, производството и експлоатацията на предприятия и обекти в страната, които са в кръга на дейността му.

При създаването си МЕМ има следната структура: Централно управление с Кабинет на министъра, юрисконсулт, функционални отдели и два основни отраслови сектора — Електростопанство и водно стопанство. Във връзка с разширяването на дейността на МЕМ и за по-пълното обхващане на всички направления през 1950 г. се създават нови сектори: Строителство, Експлоатация и електропромишленост и Хидроложка служба. През 1951 г. всички въпроси на мелиорацията заедно с изградените структурни единици преминават под ведомството на Министерство на земеделието. Във връзка с това с Указ № 58 от 9. II. 1951 г. /ИПНС, бр. 12 от 1951 г./ МЕМ се преименува в Министерство на електрификацията.

Министерство на електрониката и електротехниката /1973—1981/ — създадено с Указ № 1514 от 13. VIII. 1973 г. /ДВ, бр. 56 от 1973 г./. МЕЕ осъществява партийната и държавната политика в областта на електрониката и електротехниката и внедряването на нови методи в електронната промишленост За изпълнение на основната си задача МЕЕ ръководи, организира и контролира дейността на всички предприятия в областта на електрониката; изработва плановете в национален мащаб и следи за изпълнението им; отговаря за съчетаването на икономическите и административните методи при разработването на стратегията и тактиката за развитие на електрониката, разработва прогнози, концепции и комплексни програми за развитието на отрасъла съобразно с изискванията на националните цели за обществено-икономическо развитие на страната.

МЕЕ е ръководено от министър, зам.-министри и гл. секретар. Като колегиални органи към министерството са създадени Колегиум, Междуведомствен координационен съвет, Технико-икономически съвет и др. Към Централното управление са изградени и структурни звена на функционален и отраслов принцип. МЕЕ активно участвува в работата на СИВ и в организирането на международните интеграционни връзки.

МЕЕ е закрито с Указ № 1126 от 18. VI. 1981 г. /ДВ, бр. 49 от 1981 г./, като се слива с Министерството на машиностроенето в Министерство на машиностроенето и електрониката.

Министерство на енергетиката /1973–1984; 1985–1986/ — създадено с Указ № 2335 от 23. Х. 1973 г. /ДВ, бр. 85 от 1973 г./. МЕ е централно стопанско ведомство, което провежда партийната и държавната политика в областта на енергетиката и е отговорно за рационалното използуване на енергията и енергоресурсите на страната. Възглавява се от министър — член на правителството. Възниква на основата на Министерството на химическата промишленост и енергетиката. В съответствие с кръга на своята компетентност МЕ координира, контролира и ръководи непосредствено научноизследователската, развойната, конструкторската и проектантската дейност в областта на енергетиката; поддържането и експлоатацията на енергийните съоръжения и инсталации в страната; изграждането на минни и енергийни съоръжения и обекти; добива и преработката на въглища; проучването, добива и преработката на руди за редки метали; използуването на водните ресурси за енергийни цели, производството, преноса и разпределението на топлинна и електрическа енергия; производството на резервни части и елементи за минно и енергийно оборудване, вноса и износа на въглища и електрическа енергия.

МЕ осъществява дейността си чрез Централно управление и Държавна инспекция за енергиен контрол. Като обществено-държавен орган към министерството функционира Координационен съвет за ефективно използуване на енергоресурсите и енергията. Структурни звена в системата на МЕ са стопанските минно-енергийни комбинати «Марица-Изток» — Раднево, «Бобов дол» — Бобов дол, «Г. Димитров» — Перник, «Маришки басейн» — Димитровград, «Балканбас» — Сливен; стопанските енергийни комбинати в София, Пловдив, Русе, Белене, стопанските електропроизводствени предприятия АЕЦ «Козлодуй», ТЕЦ «Варна», ТЕЦ «Русе», стопанските комбинати «Електроснабдяване» в София, Пловдив, Стара Загора, Варна, Горна Оряховица, Плевен, СК «Окръжно електроснабдяване» в София, стопанските обединения «Енергоремонт», «Минстрой», «Редки метали», дирекцията «Язовири и каскади», ВТО «Енергоимпекс» и др.

Научното обслужване в областта на енергетиката се осъществява от Научноизследователския и проектно-проучвателен институт за енергийно строителство «Енергопроект» и Минния научноизследователски и проектно-конструкторски институт «Минпроект» От 1. VII. 1977 г. всички дейности по добива, преработката, преобразуването, използуването вноса, износа, преноса и разпределянето на енергийните ресурси в страната са обхванати в Национален енергиен комплекс, ръководен от МЕ. Министерството съществува до началото на 1984 г., когато с Указ № 7 от 4. I. 1984 г. /ДВ, бр. 4 от 1984 г./ се слива с Министерството на металургията и минералните ресурси и се образува Министерство на енергийно-суровинните ресурси

* * *

Създадено отново с Указ № 1600 от 18. V. 1985 г. /ДВ, бр. 41 от 1985 г./ с основна задача да ръководи, координира и контролира рационалното и икономичното използуване на енергията в страната. Наследява всички основни структури и ресори на предишното МЕ. С Указ № 943 от 24. III. 1986 г. /ДВ, бр. 25 от 1986 г./ министерството е закрито.

Министерство на енергетиката и горивата /1966–1971/ — създадено с Указ № 538 от 30. VI. 1966 г. /ДВ, бр. 51 от 1966 г./ Комитетът по енергетиката и горивата е преименуван в министерство. МЕГ осъществява държавната политика в областта на енергетиката и въглищната промишленост. Министерството изпълнява своите функции въз основа на законите, указите и актовете на Народното събрание и решенията на Министерския съвет.

Основните му задачи са да организира и ръководи цялостната дейност по енергетиката и въглищната промишленост, да осъществява координация и контрол и да прогнозира състоянието и експлоатацията на енергийните съоръжения и рационалното използуване на електроенергията, топлоенергията и горивата, да контролира и осигурява безаварийна работа на хидросъоръженията, да ръководи научноизследователската работа, да ръководи развитието и международното научно-техническо и икономическо сътрудничество в енергодобива, въглищната промишленост и експлоатацията на обединените енергийни системи.

С Указ № 8 от 9 VII. 1971 г. /ДВ, бр. 55 от 1971 г./ министерството се закрива, като негов приемник става Министерството на тежката промишленост.

Министерство на енергийно-суровинните ресурси /1984–1985/ — създадено с Указ № 7 от 4. I. 1984 г. /ДВ, бр. 3 от 1984 г./ Министерството се ръководи от министър, първи зам.-министър, зам.-министри и гл. секретар. Колективен орган за управление е Колегиумът. Структурата на министерството е изградена по направления и дирекции. Основната му дейност са проучване, добив, преработка обработка и комплексно използуване на енергийно-суровинните ресурси в народното стопанство заедно със свързаните с това дейности: научноизследователска, проектно-конструкторска, проектантска, пласментно-снабдителска, вътрешна и външна търговия, внос и износ, транспорт, ремонт, капитално строителство и др. Министерството контролира и координира дейностите по ефективното използуване на енергията и суровините, по внедряването на особено важните за страната нови видове горива и материали, нискоенергоемки и материалоемки технологии и изделия и упражняване на държавен надзор за изпълнението на партийните и правителствените решения за икономии на енергийно-суровинни ресурси.

С Указ № 1600 от 18. V. 1985 г. МЕСР се преустройва в Министерство на металургията, Министерство на снабдяването и Министерство на енергетиката.

Министерство на железниците, пощите и телеграфите /1911–1947/ — създадено на основата на изменение на Търновската конституция, извършено на 11. VII. 1911 г., МЖПТ е държавно учреждение за координиране на дейността по съобщенията. То се изгражда от две самостоятелни дирекции — Главна дирекция на пощите и телеграфите /ГДПТ/ и Главна дирекция на железниците и пристанищата /ГДЖП/. ГДПТ води началото си от май 1879 г. когато са издадени от Временното руско управление правила за пощите в България. За периода до 1911 г. и обособяването на МЖПТ дирекцията е последователно към Министерството на вътрешните работи, Министерството на външните работи и изповеданията, Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията. Структурата на ГДПТ, с която влиза в МЖПТ, е създадена през 1906 г. и е следната: главен директор, инспекторат и отделение — Административно, Контролно /за експлоатацията на пощите, телеграфите и паричните служби/, спестовна каса, Финансово-материално, Пощенски съобщения и Техническо. В периода на войните ГДПТ не претърпява съществено развитие поради обективни причини. В началото на 20–те години се дооформят структурата и задачите на дирекцията. Създава се и нов ресор — въздухоплаване. Така през 1923 г. е изградена стабилна структура, която се запазва до края на съществуването на ГДПТ: Инспекторат, функционални отдели и отраслови отдели /за пощенските, телеграфните и телефонните съобщения, за паричните преводи и спестовна каса/. През 1924 г. Отделението за въздухоплаване преминава към друга главна дирекция на МЖПТ.

Нов момент в развитието на ГДПТ е създаването на Служба за радиопредаване и контрол върху любителските предавания през 1935 г. Оформя се и Радиопрограмна служба в София и провинцията. До 1936 г. тя има на разположение следния щатен кадър: трима уредници, трима говорители и значителен брой временни сътрудници. Създава се и длъжността главен програмен уредник. Първоначално радиото е към Отделението за техническо поддържане, а от 1937 г. се обособява като самостоятелно отделение при ГДПТ. Главният програмен уредник е с ранг на началник на отделение. След 9. IX. 1944 г. ГДПТ продължава дейността си като съдействува за развитието на телеграфните съобщения и поставя началото на планово развитие в областта на пощите телеграфите и телефоните. Втората основна структурна част на МЖПТ е ГДЖП. До създаването на министерството с въпросите на железниците и пристанищата се занимават Министерството на вътрешните работи, Министерството на обществените сгради, земеделието и търговията, Министерството на финансите и Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията. Дирекцията на железниците оформя своята структура през периода 1906–1908 г. Тя се ръководи от главен директор и включва Отделение по движението с 3 бюра, Търговско, Счетоводно отделение, Отделение по поддържането и Материално бюро. В периода на войните 1912–1918 г. ГДЖП стабилизира своята структура, като се забелязва известна централизация на дейностите. Създава се Експлоатационен отдел.

През 1920 г. се обединяват двете дирекции — на железниците и на пристанищата. Един от основните моменти в железопътната политика е свързан с гласуването на Закон за уредба и управление на Българските държавни железници и пристанища от 1929 г. С този закон бюджетът на железниците е отделен от държавния. Според него железниците трябва да бъдат в състояние да покрият разходите си, включително тези и на вложения капитал. Освен това те се задължават да поемат и изплащането на лихвите и амортизацията на неизплатените заеми за жп. линии, които до 1929 г. се изплащат от служба Държавни дългове. На ГДЖП се дава свобода да се разпорежда с приходите и разходите и да решава проблемите, свързани с персонала. С този закон се регламентира създаването на Върховен жп. съвет, който решава проблемите от принципен характер. Към БНБ се открива специална текуща сметка, от която се теглят суми само за нуждите на железниците.

В следващото десетилетие жп. експлоатацията е в криза вследствие не само на стопанските депресии след 1929 г., но и на постоянния напредък на съобщителната техника и появяването на нови превозни средства. Въпросът за автомобилното съобщение у нас и отношението му към железопътното се уреждат със специална Наредба-закон за автомобилното съобщение от 1935 г. Тя е съставена в духа на най-новото европейско законодателство. Главната цел на Наредбата-закон е системното моторизиране на страната и съгласуване на жп. съобщенията с автомобилните по такъв начин, че железопътните и автомобилните линии да се допълват, а не да се конкурират. В следващите години отделните звена, включени в състава на министерството, се развиват и усъвършенствуват, без съществено да променят своите функции и да излизат от рамките на своите компетенции.

Към 1940 г. ГДЖП се състои от Централно управление и 3 дирекции: Техническа, Финансово-стопанска и Дирекция на водните съобщения, които от своя страна се подразделят на отделения. Централното управление включва юрисконсултство, отделение Административно и социални грижи за персонала и Бюджетоконтролното отделение.

С победата на Деветосептемврийската революция в нашата страна и настъпилите коренни преобразувания в обществения и стопанския живот се създават нови условия за развитието на железопътната политика на страната. С приемането на двегодишния народностопански план се поставят основите на плановото железопътно строителство и транспорт, което се ръководи от Министерството на железопътните, автомобилните и водните съобщения.

Министерство на железопътните, автомобилните и водните съобщения /1947–1949/ — създадено на основание чл. 39 от Конституцията на НРБ от 1947 г. МЖАВС ръководи развитието, строителството и експлоатацията на всички видове транспорт — железопътен, автомобилен и воден. Конкретните функции на министерството са да се грижи за жп. линиите и жп. гарите; отчуждаване на имоти — частни и общински; изработване на правилници за международните сточни съобщения между България и останалите балкански и европейски страни; откриване на нови жп. линии; закупуване на вагони и резервни части от чужбина; сключване на колективни трудови договори и определяне нормативи за различните видове работа; доставяне на топливо; назначаване на комисии за приемане на обекти, поддържане на столове и общежития.

МЖАВС има следната структура: Централно управление с общофункционални отдели, кадри за вътрешни и международни транспортни въпроси и диспечери; Дирекция на автомобилните съобщения и Дирекция на водните съобщения.

През периода на съществуването си министерството изработва планове за строежа на АТЦ — София, транспортния фонд, транспортно-експедиторския контрол, ведомствения автомобилен транспорт; започва работа за строеж на ферибот между Русе и Гюргево; участвува в работата на VII, VIII и IX редовни сесии на Дунавската комисия за определяне на тарифи за превоз на стоки по железниците и водния път между България и други страни; изработва постановления за електрификация на железниците; утвърждава единни трудови норми за преносните служби в морските и дунавските пристанища; урежда взаимоотношенията между българските и чуждестранните въздушни линии.

С Указ № 874 от 22. X. 1949 г. на основание Закона за преименуване на МЖАВС се създава Министерство на транспорта.

Министерство на земеделието /1948–1957; 1960–1962; 1966–1968/ — създадено с Указ № 1800 от 29. ХII.1948 г. /ДВ, бр. 307 от 1948 г./. Основната задача на МЗ е да осъществява върховното ръководство на земеделскостопанската политика в страната. Конкретен обект на дейността му са растениевъдството, животновъдството, земеделското образование, горското и ловното дело, кадастърът на земята, водното дело, санитарно-ветеринарното дело, опитноизследователската работа по ресора, подготовката на кадри за селското стопанство, земеустройството и сеитбооборотите, агролесомелиорациите и др.

МЗ е създадено със следната структура: Централно управление — Кабинет на министъра и помощник-министъра, постоянна правителствена комисия за международно сътрудничество по земеделието и лесовъдството; функционални отдели; земеделски музеи; отдели — Растениевъдство, Ветеринарно дело, животновъдство, Земеделско образование, Научноизследователско дело, Планиране, ТКЗС, Земеустройство, кадастър и аграрна реформа; Отделение за дребен земеделски инвентар и Архитектурно.

През периода на дейност на МЗ стават промени в наименованията на някои отдели, а оттам и в структурата и функциите им. Най-важната промяна през 1949 г. е създаването на Отделение за оперативна отчетност поради голямата нужда от всекидневни сведения за хода на селскостопанските работи, необходими за ръководството на министерството и за Министерския съвет. През 1950 г. отделите Растениевъдство, ТКЗС, Санитарно-ветеринарно дело и Животновъдство стават дирекции.

В началото на 50–те години се преименуват и преструктурират отрасловите отдели за по-правилното функциониране на министерството. Така през 1951 г. отделите Земеустройство, Аграрна реформа и Кадастър от структурна част към дирекция Растениевъдство прерастват в самостоятелен отдел Земеустройство и сеитбообороти, а през 1952 г. се създава отдел Селскостопанска пропаганда.

Една от най-важните задачи, стоящи пред министерството — кооперирането на земята, се ръководи от дирекция ТКЗС, прераснала в Организационно-кооперативно управление през 1952 г. През 1955 г. се извършва сериозно структурно преустройство на МЗ — окрупняване на отделите. Създават се управление Растениевъдство /от дирекциите Растениевъдство и Трайни култури и отдел Земеустройство и сеитбообороти/, управление Животновъдство и ветеринарно дело /от дирекциите Животновъдство и Ветеринарно дело/ и управление Селскостопанска пропаганда /от отделите Международни връзки, Пропаганда, Рационализации и стандарти и Научноизследователски учреждения/

МЗ се реорганизира, като се създава Министерство на земеделието и горите с Указ № 59 от 3. II. 1957 г. /ИПНС, бр. 11 от 1957 г./

* * *

С Указ № 158 от 29. IV. 1960 г. /ИПНС, бр. 36 от 1960 г./ се отделя Управление на горите от Министерството на земеделието и горите и се обособява в Главно управление на горите при МС, а МЗГ се преименува в МЗ.

Победата на кооперативния строй е едно от най-големите завоевания на политиката на партията и правителството в утвърждаване на социалистическите производствени отношения у нас. В условията на ускорено развитие на социалистическата ни икономика след Априлския пленум МЗ трябва да съдействува за по-нататъшното развитие на селскостопанското производство и за подобряването на материалното и културното положение на трудещите се.

МЗ се възстановява със следната структура: Централно управление, управление Растениевъдство, Ветеринарно дело, Механизация и ремонти; отдел Селскостопанска пропаганда и традиционните функционални отдели. По-важни постановления, които разкриват дейността на МЗ през този период, са за подобряване работата по ремонта и поддържането на машинно-тракторния парк; за подобряване работата и разширяване материалнопроизводствената база на икономически изоставащите ТКЗС от планинските и полупланинските райони в страната; за подобряване битовите условия на овчарите; за преминаване на ТКЗС към ДЗС; за подобряване градоустройственото планиране на населените места и увеличаване фонда на обработваемата земя. МЗ е закрито с Указ № 528 от 30. ХI. 1962 г. /ИПНС, бр. 96 от 1962 г./, като е преобразувано в Министерство на селскостопанското производство.

* * *

МЗ се създава отново с Указ № 236 от 12. III. 1966 г. /ДВ, бр. 21 от 1966 г./ за осъществяване на върховното ръководство на аграрната политика в страната. Новите задачи и подход в организацията на нашия икономически живот и реформата в институционното устройство на държавния апарат, извършвана в средата на 60–те години, налагат и нова структура на МЗ. Централно управление с 6 функционални отдела, управление Растениевъдство със 7 отдела — Зърнено производство, Технически култури, Трайни култури, Зеленчукопроизводство, Торене, Научно-агрохимическо обслужване на селското стопанство, Напояване; управление животновъдство с 3 отдела — Главна инспекция Племенно дело, Производство и технология на отглеждането и Фуражи и хранене; управление Механизация и електрификация на селското стопанство с 5 отдела — Механизация на растениевъдството, Механизация на животновъдството, Нова техника и МИС, Ремонт и поддържане на автотракторния парк и авторемонт, МТС; управление Организация и икономика на ТКЗС с 4 отдела — Организация и заплащане на ТКЗС, Икономика и Вътрешно-стопанско планиране в ТКЗС, Организация на счетоводната и първичната отчетност в ТКЗС, финансиране и вътрешнофинансов контрол; управление Селскостопанска пропаганда и внедряване на научните постижения и челния опит с 3 отдела — Внедряване на научните постижения и челния опит, Съревнование и масова просвета и Технически прогрес; управление Ветеринарно дело с 4 отдела — Заразни болести, Паразитни болести, Зоохигиена, терапия и профилактика на незаразните болести и Ветеринарно-санитарен надзор; управление Финансов контрол с 4 отдела — Ревизии на ДЗС, Ревизии на промишлени предприятия, Ревизии на бюджетни предприятия и учреждения, Ревизии на водното стопанство; отдели — Растителна защита, Земеустройство, Техническо нормиране на труда, Контрол, Техническа инспекция.

През 1966 г. към управление Растениевъдство се обособява нов отдел — Напояване; в управление Финансов контрол се извършва прегрупиране и се откриват нови отдели. Към управление Механизация и електрификация на селското стопанство през 1967 г. се откриват още 3 нови отдела — Електрификация и автоматизация на селското стопанство, Планово-производствен и Финансиране на МТС. През 1969 г. отдел Земеустройство става главна инспекция Борба с ерозията. Закрива се с Указ № 1156 от 27. ХII. 1968 г. /ДВ, бр. 1 от 1969 г./, като МЗ и Министерството на хранителната промишленост се обединяват в Министерство на земеделието и хранителната промишленост.

Министерство на земеделието и горите /1947–1948; 1957–1960; 1986/ — създадено на основание чл. 39 от Конституцията на НРБ от 1947 г. /ДВ, бр. 284 от 1947 г./. Задачата на МЗГ е върховното ръководство на селскостопанската политика в страната. Дейността му обхваща растениевъдството, животновъдството, земеделското образование, горското и лобното дело, кадастъра на земята и комасацията, оземляването, увеличаването на работната земя, водното дело, ветеринарното дело, стопанисването на държавните имоти. Осъществява ръководството по агротехника, борба с болестите и неприятелите на земеделските растения и осигуряване на високи добиви от селскостопанските култури. Ръководи и контролира развъдно-подобрителната работа на всички видове животни. За периода на съществуването си МЗГ осъществява дейността си при следната структура: Кабинет на министъра и помощник-министъра; постоянна правителствена комисия за международно сътрудничество по земеделието и лесовъдството; отдели — Растениевъдство, Животновъдство, Ветеринарно дело, Образование, Научноизследователско дело, Кооперативно стопанисване на земята, Земеделска техника и МТС, Земеустройство, кадастър и аграрна реформа, Общ надзор на горите, Залесяване, укрепяване на пороищата и горски мелиорации и Лов и риболов; Отделение за строителство и поддържане на сгради; Ликвидационна служба за държавните имоти; земеделски музей.

Отделът Кооперативно стопанисване на земята ръководи кооперирането на дребните и средните селски стопани в ТКЗС, грижи се за правилното изграждане и укрепването на кооперативите, за провеждането на социално-културни мероприятия, които целят да подобрят трудовите и битовите условия на кооператорите; ръководи и контролира работата по стопанисването и експлоатацията на държавните, обществените и частните гори, по укрепяването на пороищата и залесяването, по сечта, обработката и извозването на дървения материал.

През 1948 г. МЗГ издава следните по-важни нормативни документи, които характеризират дейността му: Закон за изменение и допълнение на Закона за ТКЗС; Закон за стопанисване и ползуване на горите; Закон за лова; Закон за изменение и допълнение на Закона за правоползуване на земеделците от облагите, предвидени в действуващите закони, правилници и наредби, издадени от МЗГ; Правилник за приложение на Закона за лова.

МЗГ е закрито с Указ № 1800 от 29. ХII. 1948 г. /ДВ, бр. 307 от 1948 г./, като се създава Министерство на горите. Всички служби и предприятия на МЗГ, включени в сектор Гори, с изключение на дървообработващите предприятия, преминават към Министерството на горите. МЗГ се преименува на Министерство на земеделието.

* * *

Създадено отново с Указ № 59 от 3. II. 1957 г. /ИПНС, бр. 11 от 1957 г./, като Управлението на горите и горската промишленост при МС преминава към Министерството на земеделието и се преименуват в МЗГ.

В основата на новосъздаденото МЗГ е организационната структура на Министерството на земеделието за периода 1948–1957 г., като в нея се извършват някои структурни промени. Отдел Земеустройство отпада като самостоятелна структурна част от управление Растениевъдство и се обособява в самостоятелен отдел. Закрито е управление Селскостопанска пропаганда. Съставящите го звена са обособени в самостоятелни отдели — Международни връзки, Пропаганда, Рационализации и стандарти и Научноизследователско дело. Управление водно стопанство отпада като функционално звено на МЗГ и преминава на самоиздръжка. Създава се нов самостоятелен отдел — Ведомствен контрол, а отдел Професионални училища преминава към Министерството на просветата и културата. През 1959 г. отдел Рибарство от управление Животновъдство се обособява в самостоятелна структурна единица.

С Указ № 158 от 29. II. 1960 г. /ИПНС, бр. 36 от 1960 г./МЗГ е закрито, като на негово място са създадени Главно управление на горите и Министерство на земеделието.

* * *

Създадено отново с Указ № 943 от 24. III. 1986 г. /ДВ, бр. 25 от 1986 г./. Закрито с Указ № 4443 от 26. ХII. 1986 г.

Министерство на земеделието и държавните имоти /1911–1947/ — създадено на основата на изменението на Търновската конституция през 1911 г.

До този момент дейността на държавата по регулиране и управление на земеделието и държавните имоти се ръководи от съответни отделения в Министерството на финансите, Министерството на обществените сгради, земеделието и търговията и Министерството на търговията и земеделието.

За периода на своето съществуване МЗДИ претърпява най-съществена реорганизация, когато се слива с Министерството на търговията, промишлеността и труда в Министерство на народното стопанство по време на Деветнадесетомайския режим само за една година, след което продължава своето съществуване.

МЗДИ има 6 направления в своята дейност: Селско стопанство, Ветеринарно дело, Гори, Лов и рибарство, Води и Държавни имоти. Всяко от направленията има своя вътрешна структура — Централно ръководство, външни /местни/ служби и отделни учреждения и предприятия.

Първото подразделение на направление Селско стопанство е земеделското производство. От 1912 до 1931 г. то се нарича Отделение за земеделието и отраслите му с главни инспектори по земеделие, лозарство, винарство, градинарство.

През 1936 г. в МЗДИ се открива Земеделскостопанска дирекция с Отделение за земеделие, а през 1937 г. дирекцията се трансформира в Земеделскостопански отдел с Отделение за земеделие. Към това подразделение на селското стопанство функционират и външни служби: областни земеделски стопанства, дирекции и агрономства, околийски и участъкови агрономства. Второто подразделение на селското стопанство в МЗДИ е за земя, поземлена собственост и заселване. През 1931–1932 г. то се състои от отделения за държавни имоти и вътрешно заселване, а през 1936 г. се създава Земеделскостопанска дирекция с Отделение за поземлена собственост и комасация. До 1947 г. следват редица промени в структурата и наименованието на тази дирекция, без те да се отразяват върху функциите й.

Третото подразделение от това направление на МЗДИ е скотовъдството. То осъществява задачите си посредством Отделението за земеделие и отраслите му /1912–1913/. От 1914 до 1922 г. функционира Ветеринарно-скотовъдно отделение със същите компетенции. След 1922 г. основните проблеми в тази насока отново се разрешават от Отделението за земеделие и отраслите му. През 1936 г. към подразделение скотовъдство се формира Отделение за скотовъдство.

Въпросите на земеделското образование се разрешават от отдел Земеделско стопанство /1937–1940/ и от Отделение за земеделско образование и подобряване бита на селото /1940/.

Последното подразделение на селското стопанство обхваща въпросите на опитното дело. То се формира сравнително късно /1941/ като основна структурна единица на Дирекцията на земеделието, скотовъдството и земеделското образование, в която влизат и Отдел за земеделско производство, Отделение за опитно дело, семепроизводство, растителна защита и агрометеорология.

Второто направление в дейността на МЗДИ е Ветеринарното дело. Неговите въпроси се ръководят от Ветеринарно отделение — Ветеринарно-скотовъдно /1922–1934/, Ветеринарно-санитарно /1940–1942/. Към външните служби в това направление се отнасят окръжни, околийски, погранични и участъкови ветеринарни служби, ветеринарно-бактериологични институти, станции, лечебници. Третото направление на МЗДИ се занимава с горите. Централното му ръководство включва: Администрация, политика и просвета, Стопанисване и експлоатация на горите, Уредба на горите и горските строежи, Укрепяване на пороища и залесяване. То не променя структурата си до 1934 г. През следващите години се извършват известни промени в наименованията на отделите и дирекциите, които не водят до промени във функциите, правата и задълженията им. През 1937–1939 г. са открити служби по стопанисване на държавните гори, на общинските, манастирските, училищните, църковните и частните гори. Външни служби на това направление са лесничействата /технически и административни, а от 1925 г. — ревирни и административни/, районните и областните горски инспектори, бюрата за експлоатация на горите, службите по измерване и уредба на горите, службите за строеж на горски пътища и телефонни линии. През 1912 г. се създават горски разсадници, а през 1926 г. — горски стопанства.

Следващото направление в дейността на МЗДИ е свързано с лова и риболова. Основна структурна единица, занимаваща се с проблемите на лова от 1912 до 1914 г., е Отделението за горите и лова, а през 1936 г. — Отделението за горите със специална Служба за лова и риболова. От 1942 г. до 1944 г. към Дирекцията за горите и лова се обособява Служба за лова и дивечовъдството.

По отношение на втория дял от това направление — риболова, от 1912 до 1922 г. службата се завежда от Инспекторат по рибарството към Отделението за държавните имоти. През следващия период 1922–1931 г. същото отделение функционира като Отделение за държавните имоти и рибарството, а в него през 1931 г. е формиран като самостоятелна единица Инспекторат по риболова. И тук съществуват т. нар. външни служби — развъдници, станции, училища и др., занимаващи се с проблемите на лова и риболова.

Въпросите, засягащи водното стопанство, се решават от Отделение за водите /1912–1934/, в което се развиват служби по хидрография, по водните синдикати, по изучаване на реките, блатата, язовете, по постройките. От 1921 до 1929 г. функционира и Върховен съвет по водите. След този период се откриват длъжностите инспектори по хидрографията, постройките и водните синдикати. Отделението за водите през 1936 г влиза в Дирекцията на горите и водите, към която съществува самостоятелно бюро Електрификация. През 1941 г. Отделът за водите преминава към Дирекцията за подобрение и увеличение на работната земя и се открива Бюро за проучване на подпочвените води. От 1942 г. Отделът за водите е към Дирекцията за земята и държавните имоти.

Външните служби в това направление са районните служби за корекции на реки, построяване на канали, завеждане на синдикални предприятия, подобрения на блата, поддържане на напоителни и отводнителни канали. През 30–те години са създадени секционни инженерства по водите и областни инженери по водите. Шестото направление в МЗДИ е Службата за държавните имоти. От 1912 до 1922 г. тези въпроси се завеждат от Отделение за държавните имоти с бюро за измерването им. От 1922 до 1931 г. съществува обединеното Отделение за държавните имоти и рибарството, а през 1932–1934 г. е отново Отделение за държавните имоти. След редица промени в наименованието на тази служба през 1920 г. се създава Дирекция за земята и държавните имоти с две служби — по собствеността на държавните имоти и по използуването им.

Към МЗДИ функционират самостоятелно Строително бюро /1943 г. Архитектурна служба/, Ликвидационно бюро за трудовите земеделски стопанства, Служба за връзка с Дирекцията за гражданска мобилизация /1941/ и Стопанско отделение, реорганизирано през 1943 г. в Снабдително отделение.

Издадени са редица закони, които регламентират дейността на МЗДИ. Законът за земеделските камари от 17. V. 1912 г. определя, че «за повдигане и подобрение на земеделието и отраслите му в царството се учредяват земеделски камари». Те са съвещателни тела на МЗДИ и «подпомагат развоя на земеделското производство чрез разни мерки». Законът за горите от 3. V. 1922 г. /ДВ, бр. 24 от 1922 г./ регламентира общия надзор на горите в България. Законът за практическото рибарско училище, което подготвя рибари специалисти е публикуван с Указ № 7 от 14. III. 1923 г. /ДВ, бр. 28 от 1923 г./. Към училището са открити и временни практически курсове за запознаване с морския риболов. С Указ № 72 от 24. IX. 1923 г. /ДВ, бр. 208 от 1923 г./ е утвърден статутът на Висшата кооперативна школа. Горската стража като цивилна организация, подчинена на МЗДИ, е учредена със Закона за горската стража за охрана на държавните гори /Указ № 33 от 6. VII. 1927 г., ДВ, бр. 75 от 1927 г./ През 1924–1925 г. влизат в сила Законът за горите /ДВ, бр. 104 от 1925 г./ и Законът за Ветеринарно-санитарната служба /ДВ, бр. 88 от 1924 г./.

След 9. IX. 1944 г. МЗДИ запазва основните си направления, но с оглед на новите условия са извършени някои промени През 1945 г. към направление Държавни имоти са създадени Отдел за държавните имоти и Отдел за използуването на държавните имоти. Същата година е организирано и Отделение за връщане на еврейските и други имоти, а през 1946 г. — Отделение за придобити държавни имоти със специални закони. Плановият отдел със своите поделения е формиран през 1945 г.

МЗДИ прекратява съществуването си с приемането на Конституцията на НРБ от 1947 г.

Министерство на земеделието и хранителната промишленост /1968–1979/ — създадено с Указ № 1156 от 27 XII. 1968 г. /ДВ, бр. 1 от 1969 г./ чрез обединяване на Министерството на земеделието и Министерството на хранителната промишленост.

МЗХП се създава за да упражнява върховното ръководство върху растениевъдството, животновъдството, хранителната промишленост, организацията и контрола на промишленото й производство, санитарно-ветеринарната дейност, подготовката на кадри за селското стопанство.

Структурата на МЗХП при създаването му е следната: Централно управление — Ръководство, Секретариат Експертен съвет и Инвестиционен контрол; управления — Координация и контрол с два отдела, Планово-икономическо с 4 отдела, Растениевъдство с 3 отдела, Животновъдство с два отдела; Хранителна промишленост с един отдел, Международно сътрудничество с два отдела, Държавни и земеделски стопанства с два отдела.

През 1970 г. в структурата на министерството се извършват изменения. С ПМС № 24 от 21. X. 1970 г. е утвърден Правилник за създаване на аграрно-промишлени комплекси. В МЗХП се образува управление АПК. Структурата на министерството претърпява следните промени: отдел Секретариат преминава като отдел в управление Координация и контрол на промишленото и селскостопанското производство; отдел Ветеринарно дело става Дирекция към управление Животновъдство.

През 1971 г. управление Координация и контрол на промишленото и селскостопанското производство се закрива и се образува управление Организация на селскостопанските предприятия; управление Растениевъдство е реорганизирано — образува се управление Селскостопанско производство, а Растениевъдство става дирекция към споменатото управление; управление Международно сътрудничество става самостоятелен отдел. Към него преминава и Подготовка на кадри.

Закрито със Закона за закриване на МЗХП и създаване на Националния аграрно-промишлен съюз с Указ № 652 от 29. IV. 1979 г. /ДВ, бр. 35 от 1979 г./

Министерство на индустрията и занаятите /1946–1950/ създадено с Указ № 3 от 12. III. 1946 г. в резултат на необходимостта от изграждане на цялостно и развито национално промишлено стопанство /ДВ, бр. 59 от 1946 г./ Започва да функционира от 1. IV. 1946 г.

Основната задача на министерството, свързана с индустриалната и занаятчийската политика на правителството, е изграждане, ръководство, снабдяване, производствен надзор на индустриалното стопанство и подготовката на промишлени и технически кадри. Дейността на МИЗ по ръководството и надзора на занаятчийското производство продължава до началото на 1948 г., когато съгласно ПМС № 21 от 5. II. 1948 г. службите на отдел Занаяти заедно със съответните кредити по бюджета се прехвърлят към Министерството на комуналното стопанство и благоустройството. Дирекцията на професионалното образование и промишлено-техническите кадри, съществуваща към Министерството, през 1948 г. се прехвърля към Министерството на народната просвета. Към МИЗ остава да съществува отдел Промишлени училища и курсове, който през 1949–1950 г. се преименува в отдел Фабрично-заводски училища и курсове.

Структурата на министерството с оглед на тогавашните функции е: Централно управление, Дирекция на индустрията с отдели Лека индустрия и Тежка индустрия /със свои отделения/, служба Снабдяване на индустрията с материали, отделения Планово и икономическо ръководство на индустрията, Химическо и техническо изследване на материалите, Занаяти.

През следващите години структурата претърпява промени — предишните отделения се разширяват в отдели и се създават нови такива. През 1949 и 1950 г. министерството съществува със следната структура: централни служби, сектори — Производство, План, капитално и индустриално строителство, Централен промишлено-технологически изследователски институт, отдел Фабрично-заводски училища и курсове.

През периода февруари 1948–май 1950 г. МИЗ провежда и осъществява индустриалната политика на правителството на НРБ съобразно с приетия държавен народностопански план. Дейността му се състои в планиране, ръководство, контролиране и отчитане на промишлено-производствената дейност и капиталното индустриално строителство и създаване на квалифицирани промишлено-технически кадри.

С Указ № 85 от 17. II. 1950 г. /ИПНС, бр. 42 от 1950 г./ МИЗ се слива с Министерството на мините и подземните богатства и се преименува в Министерство на промишлеността.

Министерство на информацията и изкуствата /1945–1947/ — създадено с указ № 205 от 10. IX 1945 г. /ДВ, бр. 219 от 1945 г./. То продължава да действува със службите и длъжностните кредити, които е имало до това време Министерството на пропагандата. До края на 1945 г. към МИИ са прехвърлени с Указ № 287 от 30. XI. 1945 г. /ДВ, бр. 290 от 1945 г./ службите Насърчение на българската наука, литература и изкуства и Културни връзки с чужбина от Министерството на народната просвета, отдел Радиоразпръскване от Министерството на железниците, пътищата и телеграфите, Дирекция на печата от Министерството на външните работи и изповеданията с отделите Културни връзки с чужбина, Документация и служба Информация; Дирекция на пропагандата /бившата Дирекция на националната пропаганда/. Към МИИ се прехвърлят бюджетите на цензурата и на фондация «Българско дело» /за производство и разпространение на филми/. На министъра се дава право в кръга на бюджета да слива, преименува или създава нови структурни звена. С Указ № 292 от 6. XII. 1945 г. към МИИ се прехвърлят народните музеи и библиотеките от ведомството на Министерството на народната просвета. По този начин МИИ добива следната структура: Кабинет на министъра и функционални отдели — Инспекторат, Документация, Печат и хартия. МИИ осъществява своята дейност чрез три дирекции: Дирекция на печата и пропагандата /отдел Печат с отделения Информация, Политически печат, Професионално-стопанско движение, Народно стопанство и отдел Агитация с отделения Политическа агитация, Стопанско-професионална агитация/, Дирекция на народната култура /с отдели Културно творчество, Културни връзки с чужбина, Обществено възпитание, За книгата/; Дирекция радиоразпръскване /с отдели Музикален, Художествен, Осведомителен, Технически, Софийски радиопредаватели, Външни радиослужби — районни и областни/. Поделения на МИИ са областните инспекции на пропагандата. През 1946 г. в структурата на МИИ са извършени следните промени: Дирекцията на печата и пропагандата е преименувана на Дирекция на печата, Дирекцията на народната култура е трансформирана в Дирекция на изкуствата.

МИИ осъществява своите задачи в тясна връзка с Министерския съвет, политическите партии от ОФ, младежките организации, творческите съюзи и др.

Министерството е закрито на 11. XII. 1947 г. на основание на Конституцията на НРБ от 1947 г.

Министерство на информацията и съобщенията /1971–1976/ — създадено с Указ № 8 от 9. VII. 1971 г. на основание Решение за създаване, преобразуване, разделяне, сливане и преименуване на министерства и други ведомства /ДВ, бр. 55 от 1971 г./. МИС е централно ведомство за провеждане на държавната политика в областта на информацията и съобщенията за обществено ползуване — пощите, телеграфите, телефоните, радиото и телевизията. Ръководи се от министър — член на правителството. Възниква на основата на Министерство на съобщенията и Държавно управление за информация. В съответствие със своята компетентност МИС ръководи и контролира съобщенията за обществено ползуване и организира приемането, пренасянето и предаването на писмените пратки и разпространението на всекидневния и периодичния печат; издаването и пускането в обръщение на пощенски марки и други пощенски ценни книжа и материали; построяването и използуването за обществени нужди на телеграфните, телефонните и радиотранслационните централи и мрежи, предавателните и приемателните радиотелеграфни, радиоразпръсквателни и телевизионни станции, радиорелейните и космическите връзки; изграждането и използуването на мрежата за предаване на данни за обществени нужди в рамките на Единната система за социална информация; контрола за защита на радио- и телевизионните приемания от радиосмущения. Поделения на МИС са пощенските, телеграфните и телефонните станции и другите специализирани предприятия за съобщения. В областта на информацията към министерството функционират ДСО «Машинна обработка на социалната информация», Централен институт за научно-техническа, икономическа и социална информация, Управление Държавен архив и др. МИС преустановява дейността си през 1976 г. с Указ № 861 от 17. VI. 1976 г. на основание Решение за закриване и преобразуване на министерства и други ведомства /ДВ, бр. 50 от 1976 г./ и е трансформирано в Министерство на съобщенията.

Министерство на комуналното стопанство и благоустройството /1948–1959/ — създадено съгласно чл. 39 от Конституцията на НРБ от 1947 г. на 1. II. 1948 г. на основата на Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството. То ръководи градоустройственото изграждане и архитектурното оформяне на населените места, жилищното строителство, комуналното стопанство и др. Начело на МКСБ стоят министър, който е член на правителството, и помощник-министри, назначавани от Президиума на Народното събрание по предложение на Министерския съвет. Основни задачи на МКСБ са да подработва и представя в Държавния комитет за планиране перспективните, годишните и краткосрочните проектопланове за мероприятията, които са му възложени; да ръководи изработването, да одобрява и контролира изпълнението на различните проекти, планове и техническа документация във връзка с тези мероприятия; да проучва условията и съдействува за развитието на местната промишленост, за да се разшири производството на стоки за широко потребление на базата на местните суровини; да съдействува за развитието и укрепването на художествените занаяти; да утвърждава отчетите и балансите на предприятията, подчинени на министерството; да изготвя и внася за одобрение проектозакони, правилници и наредби в пределите на своята компетентност и да следи за тяхното изпълнение.

МКСБ функционира със следната структура: Управление за градоустройствено и архитектурно изграждане на населените места с отдели Градоустройство, Архитектура и строителни материали; Управление за жилищно стопанство с отдели Жилищно строителство и Капитален ремонт и експлоатация на жилищни сгради; Управление за комуналното стопанство и благоустройството с отдели Санитарно-технически и химически, Комунална електрификация; Топлофикация и транспорт, Комунални предприятия и услуги, Благоустройство; Управление за местна промишленост с отдели — Производство и услуги, Промишлено снабдяване, Регламентация и подготовка на кадри, Художествени занаяти. Към МКСБ съществуват и следните самостоятелни отдели: Планиране, отчетност и капитално строителство, Административен, Юридическо бюро и др.

През 1957 г. към министерството преминава Главно управление на пътищата и то се преименува в МКСБ и пътищата. Със закона за ускоряване развитието на народното стопанство, подобряване на материалното и културното положение на народа и преустройство на държавното и стопанското ръководство от 12. III. 1959 г. МКСБП се закрива.

Министерство на комуналното стопанство, благоустройството и пътищата /1957–1959/ — вж. Министерство на комуналното стопанство и благоустройството.

Министерство на културата /1954–1957/ — създадено с Указ № 26 от 6. II. 1954 г., като се обединяват Комитетът за наука, изкуство и култура, Комитетът за кинематография, Комитетът за радиоинформация, Главната дирекция на издателствата, полиграфическата промишленост и търговията с печатни произведения и Главното управление на трудовите резерви. МК е орган на държавното управление и работи в тясно сътрудничество с творческите съюзи и масовите организации. Осъществява правителствената политика за възпитание на трудещите се в социалистически дух.

МК ръководи ВУЗ, научните и културните институти; води борба за пълно преодоляване на буржоазната идеология и изграждане на национална по форма и социалистическа по съдържание култура; ръководи, контролира и подпомага учебните заведения по изкуствата; подпомага работата на работниците на изкуствата; ръководи драматичните и оперните театри, оркестрите, ансамблите, цирковете и др., осигурява развитието на филмовото изкуство по пътя на социалистическия реализъм; ръководи и контролира фотографското дело; ръководи радиоинформацията в страната; ръководи непосредствено и чрез своята мрежа по места културно-просветните институти, библиотеките, музеите, отдиха и културата и др.; осъществява ръководството на художествената самодейност; чрез ръководените от него издателства и полиграфически предприятия осигурява разпространението на научна и художествена литература и отпечатването на учебници, вестници и списания.

Ръководи се от министър с представителни функции, член на Министерския съвет и зам.-министри, назначавани от МС по предложение на министъра, които пряко ръководят и контролират текущата работа на управленията, дирекциите, отделите и учрежденията в секторите, които завеждат. Съществуват Колегиум към Кабинета на министъра и отдел Културни връзки с чужбина с особен статут, който осъществява приложението на културните спогодби с други държави.

При създаването си МК има следните основни управления: Висше образование — утвърждава учебните планове и програми на ВУЗ, бюджета и разпределението на младите специалисти; Изкуство — ръководи и контролира дейността на театри, опери, творчески съюзи, ВУЗ по изкуствата; Кинематография — ръководи и контролира вноса, производството и разпространението на филми; Културно-просветни институти и художествена самодейност — ръководи и контролира читалищата, библиотеките, художествената самодейност, музеите, опазването на паметниците на културата, отделите Култура при народните съвети; Радиоинформация — осъществява ръководство и контрол на Българското радио, неговите програми и провинциалните радиостанции; Издателства, полиграфия и търговия с печатни произведения — ръководи държавните издателства, полиграфическата промишленост и разпространение на печатните произведения; Методическо ръководство на техникумите — одобрява създаването, учебните планове и разпределението на специалистите; Трудови резерви — ръководи и контролира училищата и школите за трудови резерви.

В структурата на МК са и общофункционалните отдели на централно подчинение.

Министерството внася редица нормативни актове за разглеждане в МС и Народното събрание. Осъществява политиката на ЦК на БКП и МС за повишаване културното равнище на народа, за усвояване методите на социалистическия реализъм, популяризация и внедряване на съветския опит в културната сфера и т. н.

С Указ № 59 от 1. II. 1957 г. /ИПНС, бр. 11 от 1957 г./ МК се слива с Министерството на народната просвета в Министерство на просветата и културата.

Министерство на леката промишленост /1951–1953, 1956–1959, 1966–1984/ — създадено с Указ № 480 от 20. IX. 1951 г /ИПНС, бр. 76 от 1951 г./ от разделянето на Министерството на промишлеността на Министерство на тежката промишленост и МЛП. Главна задача на МЛП е да ръководи и контролира текстилната, металообработващата, мебелната, кожарската, кожухарската, обувната, каучуковата, порцелановата, фаянсовата и стъкларската промишленост. То организира и ръководи изкупуването на суровините за памучната, вълнената и копринената промишленост.

Под ведомството на МЛП са следните държавни индустриални обединения /по-късно управления/: «Памучна индустрия», «Вълнена индустрия», «Копринена, ленена и конопена индустрия», «Металообработване», Мебелна индустрия», «Кожарска и каучукова индустрия», «Текстилни влакна», «Порцеланово-фаянсова и стъкларска индустрия», централните научноизследователски технологични институти и Централния научноизследователски текстилен институт.

С Указ № 485 от 11. XII. 1953 г. /ИПНС, бр. 85 от 1953 г./ МЛП и Министерството на доставките и хранителната промишленост се реорганизират в Министерство на леката и хранителната промишленост и Министерство на доставките.

* * *

С Указ № 502 от 30. XII. 1956 г. /ИПНС, бр. 1 от 1957 г./ управленията на хранителната промишленост, консервната и захарната индустрия заедно с предприятията на хранителната промишленост от Министерството на леката и хранителната промишленост преминават към новообразуваното Министерство на хранителната промишленост. Основните функции и задачи на МЛП са да организира произвеждането на качествени и разнообразни стоки за народно потребление, да задоволява нуждите на производството и износа от изделия на леката промишленост. През 1957 г. всички предприятия на шивашката конфекция заедно с управленията минават под ръководството на МЛП.

През с. г. под ведомството на министерството преминава цялата местна промишленост заедно с управление Местна промишленост, която дотогава е към Министерството на комуналното стопанство, благоустройството и пътищата. Към МЛП се връща и управление Текстилни влакна.

Структурата на МЛП, съобразена с неговите основни задачи и дейност, е следната: Кабинет на министъра, Секретариат, Контролно-инспекционна група, Юридическа група и отдели — Планово-икономически, Технически, Енергомеханичен, Финансово-счетоводен, Капитално строителство, Снабдяване, Кадри и подготовка на кадри, Труд и работна заплата, Пласмент, Административно обслужване.

На 31. III. 1959 г. МЛП е ликвидирано във връзка с проведената стопанска реорганизация в страната, в резултат на която се създава Комитет по промишлеността и техническия прогрес /ИПНС, бр. 22 от 1959 г./.

* * *

С Указ № 538 от 30. VI. 1966 г. /ДВ, бр. 51 от 1966 г./ Комитетът по лека промишленост е преименуван в МЛП.

Структурата му е следната: Ръководство, Експертен съвет, Управления — Контрол и координация, Планово-икономическо, Наука и технически прогрес, Местна промишленост, самостоятелни отдели и служби.

Основната задача на МЛП е да осъществява изпълнението на единния план за социално-икономическо развитие в системата на леката промишленост.

Във връзка с това основните дейности на МЛП са да изучава потребностите на народното стопанство и на населението, състоянието и тенденциите в развитието на леката промишленост в страната и чужбина, да разработва прогнози, концепции, програми и планове за цялостната производствено-стопанска дейност на системата на леката промишленост, да изгражда и развива производствената база, да организира модернизацията и разширяването на производствените мощности. За по-правилното решаване на някои възникнали въпроси през 1970 г. в организационната структура на МЛП се създават два нови отдела — Комплексна автоматизация на производствените процеси и Химизация /Разпореждане № 291 на МС от 3. I. 1970 г./. С Разпореждане № 544 на МС от 1. XII. 1970 г. новосъздаденото ДСО «Пластмасови изделия» също се включва в системата на МЛП.

През 1971 г. е утвърдена нова организационна структура на министерството, най-характерното за която е създаването на 5 управления — Наука и технически прогрес, Планиране и ефективност, Външноикономически връзки, Организация на труда и работната заплата и Координация и контрол на производството. На пряко подчинение на МЛП са инженеринговата стопанска организация «Леяркомплект», външнотърговската организация «Индустриалимпорт», Центърът за нови стоки и мода, Институтът по облекло и текстил, Главният информационно-изчислителен център, Централната лаборатория по електронизация и Научно-производственото предприятие «Новотекс». В системата на леката промишленост са стопанските организации и комбинати «Памукотекс», «Витекс», «Рила», «Руен», «Машлекпром» в София; «Копринен текстил» в Карлово, «Технически текстил» в Сливен; Промишлено-търговското обединение «Пирин» и стопанските обединения «Кварц» и «Младост» в София.

МЛП развива международно икономическо и научно-техническо сътрудничество. Участвува в дейността на СИВ в областта на стоките за народно потребление, като координира дейността на заинтересованите ведомства в страната. Друга основна форма на Външноикономическите връзки е двустранното сътрудничество на министерството, стопанските му организации, научноизследователските институти и базите за развитие и внедряване с партньорите им от социалистическите страни.

С Указ № 7 от 4. I. 1984 г. /ДВ, бр. 1 от 1984 г./ МЛП се слива с Министерството на вътрешната търговия и услугите в Министерство на производството и търговията с потребителски стоки.

Министерство на леката и хранителната промишленост /1953–1956/ — създадено с Указ № 485 от 11. ХII. 1953 г. /ИПНС, бр. 85 от 1953 г./ от реорганизацията на Министерството на леката промишленост и Министерството на доставките и хранителната промишленост в МЛХП, и Министерство на доставките.

Към МЛХП преминават всички учреждения на хранителната промишленост, захарната и консервната индустрия с техните ръководства.

След реорганизацията МЛХП наследява структурата на Министерството на леката промишленост. Създава се само един нов отдел — Изкупуване.

МЛХП има основна задача по-пълно да задоволява населението със стоки от първа необходимост чрез оперативно ръководство и контрол над дейността на предприятията от леката и хранителната промишленост.

С Указ № 502 от 30. ХII. 1956 г. /ИПНС, бр. 1 от 1957 г./ управленията и предприятията на хранителната промишленост, консервната и захарната индустрия преминават към новообразуваното Министерство на хранителната промишленост, като се обособява и Министерство на леката промишленост.

Министерство на машиностроенето /1966–1973, 1977–1981; 1984–1986/ — създадено с Указ № 538 от 30. VI. 1966 г. на основата на Закона за преименуване на някои комитети при Министерския съвет. Комитетът по машиностроене се преименува в ММ /ДВ, бр. 51 от 1966 г./. ММ се създава като централен орган със задача да ръководи и отговаря за цялостната дейност на обединенията, институтите, организациите и предприятията в своята система; да ръководи работата по усъвършенствуване на технологията и организацията на производството; да осъществява пряко ръководство на научноизследователските и проектно-конструкторските институти; да оказва помощ и да контролира поддържането и усъвършенствуването на машинния парк в машиностроителните предприятия; да отговаря за изпълнението на плана за износа и производството на машини и съоръжения за пусковите обекти; да подготвя плановете за специализация и коопериране и да отговаря за тяхното изпълнение във връзка с международното разделение на труда и интеграцията на социалистически страни в СИВ, да осъществява пряко ръководство и контрол по организацията и работата на техническия персонал и качествения контрол в предприятията. ММ започва да функционира със следната структура: Ръководство, състоящо се от министър, зам.-министри и Колегиум; управления — Контрол и координация на производството, Планово-икономическо, Технически прогрес; функционални отдели; отраслови отдели — Външна търговия, Международна специализация и коопериране, Координация и контрол на инвестициите, Подготовка на кадри и професионално образование; сектор Финансово-счетоводен.

С тези основни задачи и структура ММ съществува до 1973 г., когато с Указ № 1514 от 13. VII. 1973 г. /ДВ, бр. 56 от 1973 г./ то се разделя на Министерство на машиностроенето и металургията и Министерство на електрониката и електротехниката.

* * *

ММ се възстановява под това наименование с Указ № 1845 от 15. XI. 1977 г. /ДВ, бр. 91 от 1977 г./ от преобразуването на Министерството на машиностроенето и металургията и Министерството на минералните ресурси в ММ и Министерство на металургията и минералните ресурси.

ММ като централен орган в областта на машиностроенето поема основните задачи, характерни за дейността му от периода 1966–1973 г., и осъществява ръководството на всички предприятия и обединения в ресора. Възстановяването на ММ е продиктувано от необходимостта министерството да съсредоточи своето внимание към все по-нарастващото значение на българското машиностроене за икономиката на страната и доминиращата му позиция в българската износна листа. Поради посочените причини на ММ се придават и някои нови задачи: повишаване на ефективността и качеството в машиностроенето; проучване на световните тенденции в тази област; прогнозиране на бъдещото развитие на отрасъла за по-тясно и ефективно участие на България в международното разделение на труда; по-тясно обвързване на научните постижения със стратегическите задачи на ММ. В тази връзка се засилва и ролята на министерството в подготовка на висококвалифицирани кадри за този доминиращ ресор в българската икономика. С оглед на новите постановки се извършва и известна реорганизация на структурата на ММ. Главна тенденция е окрупняването на отделните структурни единици и извеждането на преден план на новите дейности. Създават се дирекции Планиране и прогнозиране, Научно обслужване и внедряване, Международно сътрудничество, Промишлено коопериране с капиталистическите страни, Оперативно управление на производството и Оперативно управление на качеството на продукцията. Наред с тях се изграждат и функционалните дирекции Капитално строителство, Материално-техническо снабдяване, Труд, кадри и социално развитие, Финансиране и счетоводна отчетност.

С Указ № 1226 от 17. VI. 1981 г. /ДВ, бр. 49 от 1981 г./ ММ се слива с Министерството на електрониката и електротехниката в Министерство на машиностроенето и електрониката.

* * *

Създадено отново под това наименование на 4. I. 1984 г., когато с Указ № 7 от 3. I. 1984 г. /ДВ, бр. 1 от 1984 г./ Министерството на машиностроенето и електрониката се преименува в ММ, запазвайки всичките си основни задачи, структура и подведомствени звена. С Указ № 943 от 24. III. 1986 г. /ДВ, бр. 25 от 1986 г./ ММ е закрито.

Министерство на машиностроенето и електрониката /1981—1984/ — създадено с Указ № 1226 от 17. VI. 1981 г. /ДВ, бр. 49 от 1981 г./ от сливането на Министерството на машиностроенето и Министерството на електрониката и електротехниката. ММЕ е централен орган на МС, който планира, координира и контролира на основата на програмно целевия и комплексния подход със средствата на административното управление и новия икономически механизъм дейността на организациите и предприятията, включени в кръга на функционалната му компетентност.

ММЕ е отговорно за състоянието и изпълнението на задачите, утвърдени с държавните планове в областта на своя ресор, осъществяването на социалистическата интеграция, задоволяването на народното стопанство с необходимата машиностроителна и електронна техника, осигуряването на населението с необходимите стоки на битовата техника. За целта то трябва да подсигури целия ресор с необходимите нормативни актове, които в съчетание с икономическия механизъм да съдействуват за повишаване на икономическата ефективност на производството. ММЕ трябва да спомага за по нататъшното развитие на научноизследователската дейност, така че научно-техническият прогрес да се свърже по тясно с практиката за постигането на една от основните цели — по нататъшно засилване позициите на България в международното разделение на труда и на международния пазар.

Основните задачи на министерството са да изработва прогнози концепции и комплексни програми за цялостното развитие на машиностроенето и електрониката, да провежда единна инвестиционна политика в своята област, текущ контрол върху качеството и ефективността на продукцията, да осигурява бързото внедряване на нови технологии за обновяване на номенклатурата от произвеждани стоки.

За да осигури провеждането на държавната политика за комплексно развитие на машиностроенето и електрониката, ММЕ в рамките на определената му компетентност има право да издава задължителни разпоредби по отношение на технологията, качеството на продукцията, използуването на производствените мощности и др. за дейността на организациите, включени в неговата система. Тези документи са задължителни и за тези организации, които не са в системата на министерството, но работят в сферата на електрониката.

Тези задачи ММЕ изпълнява чрез основните си ръководни органи — министър, зам.-министри, гл. секретар, Колегиум. Към министерството са изградени и помощни консултативни органи: Междуведомствен координационен съвет, Технико-икономически съвет, Експертен съвет и др. ММЕ, наследявайки структурите на Министерството на машиностроенето и Министерството на електрониката и електротехниката, изгражда всички необходими функционални звена, като Капитално строителство, Материално-техническо снабдяване, Труд, Кадри и социално развитие и др. Наред с това се обособяват и отраслови структурни единици по научно-технически прогрес и внедряване, планиране и икономика, тежко машиностроене, международно сътрудничество и интеграция и др.

Към ММЕ функционират и следните държавно-стопански обединения: «Транспортно машиностроене», «Заводи за металорежещи машини», «Металолеене», «Изот», «Елпром», «Респром», «Приборостроене и автоматизация», «Електроматериали и градивни елементи», «Техноснаб», «Корабостроене», «Хидравлика», «Машини за хранително-вкусовата и тютюневата промишленост», «Металхим» и «Битова техника». На пряко подчинение са и някои външнотърговски организации: «Електроимпекс», «Изотимпекс», «Машиноекспорт» и «Агромашинаимпекс», както и редица научно-производствени обединения, стопански комбинати, специализирани предприятия и научноизследователски институти. ММЕ е един от активните участници в редица постоянни и съвещателни органи на СИВ и други съвместни организации на социалистическите страни.

С Указ № 7 от 3. I. 1984 г. /ДВ, бр. 1 от 1984 г./ се преименува в Министерство на машиностроенето.

Министерство на машиностроенето и металургията /1973–1977/ — създадено с Указ № 1514 от 13. VII. 1973 г. /ДВ, бр. 56 от 1973 г./ от разделянето на Министерството на машиностроенето на две — МММ и Министерство на електрониката и електротехниката. Металургията е отделена от Министерството на тежката промишленост. МММ се ръководи от министър, първи зам.-министър, двама зам.-министри /по черната и по цветната металургия/ и гл. секретар. Колективен орган за управление е Колегиумът. Структурата на министерството е изградена от управления и отдели. Предметът на дейност е създаден на основата на предмета на дейност на подчинените му държавностопански и научно-производствени обединения и ВТО «Рудметал» и се изразява в следното: добив и преработка на нерудни изкопаеми, скално-облицовъчни материали, нефтошисти, петролни изделия, геологопроучвателни и машиностроителни работи в чужбина, добив и преработка на черни и цветни метали, производство на изделия от тях и свързаната с това развойна, научно-техническа, проектантска и търговска дейност.

С Указ № 1845 от 15. XI. 1977 г. /ДВ, бр. 91 от 1977 г./ МММ се преобразува в Министерство на машиностроенето и Министерство на металургията и минералните ресурси.

Министерство на металургията /1985–1986/ — създадено с Указ № 1600 от 18. V. 1985 г. от реорганизацията на Министерството на енергийно-суровинните ресурси /МЕСР/. ММ се създава с основна задача да ръководи и контролира дейността по отрасъла, като наследява основни структурни единици от МЕСР и подведомствените му металургични стопански обединения и предприятия. ММ е закрито с Указ № 943 от 24. III. 1986 г.

Министерство на металургията и минералните ресурси /1977–1984/ — създадено с Указ № 1845 от 15. XI. 1977 г. /ДВ, бр. 91 от 1977 г./. Министерството на машиностроенето и металургията и Министерството на минералните ресурси са преобразувани в Министерство на машиностроенето и МММР. От Министерството на енергетиката е отделено ДСО «Редки метали» и е включено в структурата на МММР. Основна дейност на министерството са геоложките проучвания, добивът и преработката на нерудни изкопаеми, скално-облицовъчни материали, метрологични изделия, нефтошисти, геологопроучвателните и минностроителните работи в чужбина и свързаната с това развойна, научно-техническа, проектантска и търговска дейност. Министерството се ръководи от министър, първи зам.-министър, трима зам.-министри и гл. секретар. Колективен орган за управление е Колегиумът. Структурата на министерството е изградена от дирекции. С РМС № 43 от 27. I. 1978 г. се утвърждава блокова структура, а с РМС № 26 от 18. V. 1979 г. тя е по направления. Съставът на министерството включва 20 стопански комбината и предприятия, 3 държавни стопански обединения и Комитет по геология. С РБМС № 12 от 9. V. 1983 г. и РБМС № 15 от 25. V. 1983 г. структурата на министерството се променя на блокова. Създават се 3 корпорации — «Черна металургия», «Цветна металургия» и «Нерудни минерални суровини».

С Указ № 7 от 4. I. 1984 г. МММР е преименувано в Министерство на енергийно-суровинните ресурси.

Министерство на минералните ресурси /1974–1977/ — създадено с Указ № 583 от 19. III. 1974 г. /ДВ, бр. 24 от 1974 г./. Основната дейност на ММР включва геоложки проучвания, добив и преработка на нерудни изкопаеми, скално-облицовъчни материали, нефтошисти, петролни изделия, минно-строителни и геологопроучвателни работи в чужбина, развойна, проектантска, научно-техническа и търговска дейност.

С ПМС № 43 от 1. IV. 1974 г. е утвърдена управленската структура на министерството. Тя включва министър, двама първи зам.-министри, двама зам.-министри и гл. секретар. Колективен орган за управление е Колегиумът. Структурата на министерството е изградена на базата на управления и отдели. Министерството ръководи и контролира дейността на подчинените му общо 11 държавностопански, научно-производствени и външнотърговски обединения. С РМС № 174 от 5. VIII. 1976 г. е утвърдена блокова структура. Министерството се разделя на Ръководещ, Разработващ, Изпълнителски, Контролен и Обслужващ блок. Поделенията на министерството включват Комитет по геология и общо 22 ДСО, ВТО, стопански комбинати, стопански предприятия и База за развитие и внедряване.

С Указ № 1845 от 15. ХI. 1977 г. /ДВ, бр. 91 от 1977 г./ ММР е преобразувано в Министерство на металургията и минералните ресурси.

Министерство на мините и подземните богатства /1948–1950/ — създадено с Указ № 902 от 4. VI. 1948 г. на основата на Конституцията на НРБ от 1947 г.

Дейността му обхваща планирането, общото ръководство и финансирането на проучванията на полезни изкопаеми; добиването на каменни въглища и други твърди, течни и газообразни минерални горива, тяхното обогатяване и металургична обработка; добиването на нерудни изкопаеми, кариерни материали, тяхното обогатяване и преработка; добиването на морска сол; минностопански и миннотехнически контрол и организиране на техническата безопасност на мините.

През 1948 г. министерството има следната структура: Кабинет на министъра; Административна служба; отдели — Кадри и техническо обучение, Инспекторат за техническа безопасност, Бюджетоконтролен, Планов, Производствен, Каптажи, минерални извори, кариери и солници, Финансово-стопански контрол, Снабдителен, Работническо снабдяване. През 1949 г. се извършват промени в наименованията на отделите. Закриват се отделите Производствен, Каптажи, минерални извори, кариери и солници; Обогатяване на въглищата. Създават се бюро Жалби и Институт за техноложки проучвания. Към министерството се учредява Ведомствен комитет за стандартизация със задача да одобрява стандартите на готовата продукция, излизащи от предприятия, подчинени на министерството. Създаден е и Изпълнителен комитет с цел да контролира в техническо и финансово-стопанско отношение участвуващите в «изравнителния фонд на цените» солници, каменовъглени и рудни мини. Комитетът дава мнение по въпросите, свързани с определяне на костуемите стойности на произведенията на контролираните предприятия, дава мнение по размера на вноските, които трябва да правят в «изравнителния фонд на цените» или по размера на сумите, които трябва да получават от него, и предлага изменения на продажните цени на произведенията на контролираните предприятия. С ПМС № 41 от 4. I. 1949 г. се извършва реорганизация на ММПБ, като се създават централни ръководства — обединения. В тях се прегрупират съществуващите минни предприятия според вида на производствената им дейност.

Съгласно Указ № 85 от 17. II. 1950 г. ММПБ и Министерството на индустрията и занаятите се сливат в Министерство на промишлеността.

Министерство на народната отбрана /1947–/ — създадено на основата на Конституцията на НРБ от 1947 г., препотвърдено и в новата Конституция на НРБ от 1971 г. Това наименование е въведено още със заповед на министъра на народната отбрана № 25 от 6. II. 1947 г. За първи път в историята на България с Конституцията от 1947 г. военнослужещите получават правото да избират и да бъдат избирани /чл. 3/. Това повишава ролята на МНО в обществено-политическия живот на нашата страна. Ролята, задачите и функциите на МНО са определени в Закона за всеобщата военна служба в Народна република България от 1958 г., измененията и допълненията към него и в Конституцията от 1971 г.

МНО е централно ведомство, което провежда партийната и държавната политика в ръководството на въоръжените сили. То осъществява непосредствено ръководство на Българската народна армия с цел защита на националната независимост, териториалната цялост и неприкосновеността на държавните граници, държавния суверенитет и завоеванията на социализма. Важна задача на МНО е участието в интернационалната защита на социалистическата общност чрез активната дейност в развитието и укрепването на Обединените въоръжени сили на Варшавския договор.

МНО отговаря пред Министерския съвет, Държавния съвет /до 1971 г. пред Президиума на Народното събрание/ и Народното събрание за състоянието и развитието на БНА; за снабдяването с въоръжение, бойна техника и материално-технически средства, за различните видове осигуряване, за дисциплината и морално-политическото състояние на войските; за подготовката и провеждането на съвместни мероприятия с местните органи на Гражданската отбрана, за боеспособността и боеготовността на въоръжените сили. Основен принцип в работата на МНО е ръководството й от БКП. Партийното ръководство се осъществява чрез Главно политическо управление на народната армия /ГлПУНА/.

Ръководни органи на МНО са министърът, зам.-министрите и Колегиумът. В структурата му влизат Генерален щаб, ГлПУНА, Централно военно управление и др. МНО ръководи оперативните обединения, съединенията, частите и подразделенията, учрежденията и военноучебните заведения непосредствено или чрез управленията на видовете въоръжени сили. На МНО са пряко подчинени и местните органи за военно управление /окръжните военни управления/.

Изпълнявайки договорните задължения, МНО активно участвува в дейността на Обединеното командуване на Обединените въоръжени сили на държавите — участнички във Варшавския договор.

Министерство на народната просвета /1879–1957; 1963–/ — създадено с Указ № 23 от 17. VII. 1879 г. /ДВ, бр. 2 от 1879 г./ на основата на чл. 161 от Търновската конституция. Главна задача на МНП е организирането на образователното дело в освободеното княжество чрез доизграждането по единен учебен план на създадените през Възраждането просветни и културни институции. Постепенно МНП се превръща в национална институция, която съдействува за развитието на българската просвета, култура и изкуство. МНП наследява развита система от училища. За първоначалното й оформяне сериозен дял има Временното руско управление. С Временен устав за народните училища учебните заведения са разделени на 3 степени. Тази организация се запазва в основни линии до най-ново време. МНП постепенно започва да изгражда своя вътрешна структура, която най-точно да отговаря на поставените му цели и задачи. През юли 1879 г. е издаден указ, с който е регламентирано устройството на министерството. То се състои в началото от два отдела: за първоначалните училища и за средните учебни заведения. Към МНП са създадени длъжностите гл. секретар, началник-отдели и помощници на началниците на отделите. През 1880 г. началниците на отдели се заменят с двама главни инспектори, които през 1881 г. са преименувани на съветници. Главно ръководно начало, залегнало първоначално в организацията на учебното дело в България, е принципът, че управлението и надзорът на всички учебно-възпитателни и културни институции се осъществяват от МНП. За тази цел се създават преки органи — главните инспектори, директорите, окръжните и околийските училищни инспектори, и непреки органи — окръжните училищни съвети и обществените училищни настоятелства. С тази децентрализация министерството се стреми да обхване всички просветни центрове в страната. С това се продължава традиционният демократичен дух от Възраждането. Проява на този дух е и изграждането на централната просветна администрация чрез създаването на Учебен съвет и Учебен комитет, които заемат особено положение като съвещателни органи. Една от най-важните първи стъпки на МНП е прилагането в практиката на конституционния принцип за безплатно и задължително първоначално образование за всички граждани на България /чл. 78 от Търновската конституция/. За изпълнението на тази задача МНП подготвя няколко важни закона, с които осигурява действителното й приложение — Закон за материалното поддържане на учебното преустройство на училищата /1880/, Закон за разделяне на учебните окръжия /1882/, Закон за обществените и частните училища /1885/ и др.

Успоредно с икономическото и политическото развитие на страната постоянно се усъвършенствуват учебните планове и организацията на учебното дело, като на няколко пъти се внасят сериозни промени в Закона за народното просвещение /1891, 1921 и т. н./. Министерството съдействува и за развитието на всички културни и просветни институции в страната. Подведомствени са му Университетът, Народната библиотека, специалните училища, Археологическият музей, Институтът за слепи и глухонеми, Духовното училище в Самоков, Музикалното училище, Рисувалното училище, Метеорологическата станция, Народният театър и др.

По-важна структурна промяна в самото министерство се извършва през 1908 г., когато устройството му придобива следния вид: Отделение за средното и висшето образование, Отделение за прогимназиите, Отделение за основното образование, Отделение за културните дела, Финансово отделение и главни инспектори.

През периода на управление на БЗНС под ведомството на МНП са прехвърлени съществуващите дотогава общоспециални средни училища и се създава Съвет по специалното образование /1922/. Същата година се откриват и нови висши училища — Горска академия и Търговска академия, а Музикалното и Художественото училище се преименуват в академии. Сериозни промени се извършват в системата на просветното дело и през 30–те години на нашия век. МНП поема издръжката на музеите, строежа и поддръжката на училищните сгради за сметка на общините /1933/. По време на Деветнадесетомайския режим се провежда известна централизация в образователното дело, като се закриват 41 непълни и 25 смесени гимназии и се премахват изборните училищни настоятелства /1935/. През 1939 г. МНП провежда последната вътрешна реорганизация в своята окончателна структура за периода до 9. IX. 1944 г. Съществуват следните структурни единици: Служба за инспекция на всички подведомствени на министерството институции; Бюро за обща регистрация и експедиция; общи служби; Отдел за училищно образование и възпитание с отделения за средните и висшите училища; основните училища; детските градини и домове, институтите за слепи и глухонеми и др.; Служба за частни училища; Отделение за културни учреждения и дейности със служби за театри, кина и музеи, читалища, литература; Отделение за телесно и държавно-гражданско възпитание.

В програмата на правителството на ОФ от 17. IX. 1944 г. е предвидено изграждането на достъпна и широка народна просвета, преустройство на цялата образователна система на демократични и научни основи. За изпълнението й е приета в началото на октомври 1944 г. Наредба-закон за прегрупиране на някои служби в Министерството на народното просвещение /ДВ, бр. 217 от 1944 г./. Новата структура включва гл. секретар, Кабинет на министъра със служби: Секретариат, Надзорно-наставническа и Статистика, дирекция за предучилищно и основно образование с три отделения и Институт за слепи и глухонеми деца; Дирекция за средно и институтско образование с два отдела; Дирекция за висше образование и народна култура с две отделения. На централно подчинение са Отделението за телесно възпитание и отдел Бюджетоконтролен. Към МНП съществува Учебен комитет за проучване на образователни и възпитателни въпроси, който изработва и приема проекти за закони, правилници и учебни програми; следи развитието на учебното дело в други държави, произнася се по образователната дейност на частните училища. Ръководи се от председател.

Надзорно-наставническата служба упражнява чрез инспектори върховен надзор върху всички училища, училищната власт, културните учреждения и институти, подведомствени на министерството.

Дирекциите на МНП обединяват и ръководят службите за предучилищно и основно образование със задача да се създават все по-добри дидактически и материални условия за разпространение и подобряване на образованието. Директорът ръководи и упражнява надзор чрез началници на секции и отдели, инспектори, областни и околийски инспектори. Бюджетоконтролният отдел изработва бюджета, ръководи и надзирава всички служби по упражняването на бюджета, контролира всички проектозаповеди и преписки, с които се признават финансови задължения, и ги одобрява съгласно законите и наличните кредити.

С Наредба-закон от 25. V. 1945 г. към МНП се създава Висш учебен съвет със задачи да обсъжда всички въпроси и насоки на изменение на образователната система и програмите и да взема решения; да изработва и разглежда законопроекти и правилници; да взема решения относно общите насоки и духа на просветната политика. Висшият учебен съвет съществува до образуването през 1948 г. на Върховен комитет на народната просвета към МС. Председател е министърът на народната просвета. Ръководството на МНП се осъществява от министър, гл. секретар, директор и началници на отдели и отделения. Главният секретар и началниците на отдели и отделения образуват Административен съвет, който разглежда всички проектоправилници, окръжни и др., изготвени от отделите и отделенията, спорните въпроси по образованието, наказанията на провинени служители и преподаватели. Административният съвет съществува до създаването на института на зам.-министрите и образуването на Колегиум при министерството, които поемат и неговите функции.

Службата, отговаряща за изготвяне на учебници и учебни помагала, е обособена през 1946 г. в Отделение за проучване на учебното дело към Кабинета на министъра, а по-късно — в издателство «Народна просвета». През 1948 г. дирекция Висше образование и народна култура преминава към новообразувания Комитет за наука, изкуство и култура /КНИК/.

През 1949 г. от структурата на МНП отпадат дирекциите, като отделенията се обособяват в отдели. Създава се дирекция Професионално образование с отдели Механотехнически и Търговско-професионален. Сформират се отдел Задочно обучение /през 1950 г. той се слива с отдел Средно и институтско образование/, Инспекторат, Стенографски институт /1950/, отдел Техникуми /1950/ и др.

През 1952 г. отделите Общо и Професионално образование се трансформират в управление. С тази си структура МНП съществува до сливането му с КНИК в Министерство на просветата и културата с Указ № 59 от 1. II. 1957 г. /ИПНС, бр. 11 от 1957 г./

* * *

Създадено отново с Указ № 396 от 25. V. 1963 г. на базата на бившето Министерство на просветата и културата МНП напълно приема функциите, задачите и прерогативите на бившето МНП до сливането му в МПК. В структурата на МНП остават управление Висше образование с основните отдели Учебно-методичен, Наука, подготовка и специализация на научните кадри, Студенти в чужбина и др.; управление Общо образование; управление Професионално образование и управление Планово-финансово. Ръководството продължава да се осъществява от министър, зам.-министри, Колегиум, Учебен съвет и Кабинет на министъра. През 1964 г. управление Планово-финансово се разформирова и отделите му минават на централно подчинение. През 1967 г. се оформя нова структура с управления — Основно образование, Средно образование, Висше образование. През 1970 г. се създават още две управления — Проблеми и развитие на образователното дело и Комунистическо възпитание. Подготвя се създаването на Научен съвет към МНП.

МНП извършва важни мероприятия за подобряване на учебно-методическата и идейновъзпитателната работа в образователната система. Непрекъснато е повишавана квалификацията на преподавателските кадри и осъвременявано обучението с изготвяните нови програми, учебни планове, учебни и други пособия за училищата, институтите и университетите в страната.

През 1971 г. въпросите на висшето образование отпадат от системата на МНП и преминават под ведомството на Държавния комитет за наука, технически прогрес и висше образование, а през 1977 г. създаденият Съвет за висше образование заедно с функциите в областта на висшето образование отново преминава към МНП.

През 1975 г. се уреждат въпросите около учебно-производствената дейност. С ПМС от 18. VII. 1975 г. се регламентира, че учебно-производствената дейност е неразделна част от учебно-възпитателния процес на учащите се. Целта на този нормативен документ е учениците да овладеят производствени умения и навици за труд, да добият политехническа предпрофесионална и професионална подготовка.

Важен момент в развитието на системата на МНП �