Апология на историята, или занаятът на историка

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Марк Блок

Дизайн: Давид Нинов

София, 2007

На Люсиен Февр(1). Вместо посвещение

In memoriam matris amicae(2)

Ако някой ден тази книга трябва да бъде публикувана(3), ако от проста противоотрова, в която днес аз диря известно душевно равновесие сред най-ужасни лични и колективни страдания и тревоги, все пак тя се превърне в истинска книга, предназначена да бъде четена, друго име, а не вашето, скъпи приятелю, ще бъде изписано на първа страница. Вие разбирате, че това име трябва да заеме подобаващо място: едничкото припомняне, което може да допусне само една нежност, прекомерно дълбока и свята, за да бъде изказана. Но бих ли се примирил също вашето име да се появи единствено случайно в някакви позовавания (впрочем твърде малобройни)?(4) Дълго време ние с общи усилия воювахме за една по-широка и по-хуманна история. Сега, когато пиша, общата ни задача е изложена на опасности от много страни. Не по наша вина. Ние сме временно победени от несправедливата съдба. Сигурен съм, че ще дойде време, когато нашето сътрудничество действително(5) ще бъде подновено: публично, както в миналото, и както в миналото — свободно. А дотогава аз ще го продължа върху тези страници, проникнати от вашето присъствие. То ще запази ритъма, който винаги е следвало — ритъм на фундаментално съгласие, оживявано на повърхността от полезния ход на нашите задушевни спорове. Несъмнено не една измежду идеите, които възнамерявам да поддържам, ми хрумват благодарение на вас. За много други не съм в състояние да реша по съвест дали идат от вас или от мен, или пък от двама ни. Лаская се, че вие често ще ги одобрявате. Понякога ще ме хокате. И всичко това ще укрепи още повече нашето приятелство(6).

Фузкер (Крьоз), 10 май 1941 г.

Предговор

«Татко, обясни ми за какво всъщност служи историята?» Такъв въпрос зададе на своя баща-историк преди няколко години малкият син на мои близки. Би ми се искало да мога да кажа, че книгата, която ще прочетете, е моят отговор. Защото не успявам да си представя по-добра похвала за един писател от признанието, че умее да говори еднакво добре и с учените, и с учащите се. Ала подобна висша простота е привилегия на малцина избраници. Все пак ще оставя като епиграф въпроса на това любознателно дете, чиято жажда за знание не успях да утоля напълно до този момент. Някои несъмнено ще сметнат формулировката за наивна. Ала на мене тя ми се струва напълно уместна. Проблемът, който тя поставя с мъчителната прямота на тази незнаеща умора възраст, е всъщност проблемът за легитимността на историята(1).

Ето че историкът е призован да даде обяснение. Той не ще подходи към това без известно вълнение: та кой занаятчия, остарял със занаята си, не се е питал със свито сърце мъдро ли е изживял живота си? Всъщност този дебат надхвърля до голяма степен дребните скрупули(2) на един корпоративен морал, понеже проблемът засяга цялата наша западна цивилизация.

А тя, за разлика от други типове култури, винаги е разчитала твърде много на своята памет. За това е способствувало както християнското, така и античното наследство. Гърците и латините, нашите първоучители, са били народи-историографи. Християнството е религия на историци. Други религиозни системи са основавали своите вярвания и обреди върху митология, почти неподвластна на човешкото време; докато християните имат за Свещени писания исторически книги, а литургиите им чествуват ведно с епизодите от земния живот на Бога летописите на Църквата и на светците. Християнството е исторично и в още един, може би много по-дълбок смисъл: разположила се между Грехопадението и Страшния съд, съдбата на човечеството представлява — от наша гледна точка — дълго приключение, чието отражение, от своя страна, е всеки индивидуален живот, всяко отделно «пилигримство»; именно в траенето, следователно в историята, се разгръща величавата драма на Греха и Изкуплението — централна ос във всяко християнско размишление. Нашето изкуство, нашите литературни паметници са изпълнени с екоти от миналото; нашите хора на делото непрестанно споменават неговите уроци — реални или мними.

Несъмнено би било уместно да очертаем нюансите в груповата психология. Курно(3) бе отбелязал преди доста време, че французите, които са склонни винаги да реконструират света по схемите на разума, в по-голямата си част преживяват колективните си спомени много по-малко интензивно от германците например. Несъмнено и цивилизациите могат да се променят. Възможно е един ден нашата цивилизация да се отвърне от историята. Добре ще е историците да се позамислят над този факт. Ако не се внимава, възможно е неправилно разбраната история в крайна сметка да дискредитира правилно разбраната история. Но ако някога стигнем до тук, това ще стане с цената на дълбок разрив с нашите най-устойчиви интелектуални традиции.

Засега ние сме едва в стадия на допитването до съвестта в това отношение. Всеки път, когато нашите окаяни общества, намиращи се в постоянна криза на растеж, започнат да се съмняват в самите себе си, ставаме свидетели как те се питат дали са имали правото да се взират в миналото си и дали достатъчно добре са го изследвали. Прочетете онова, което се пишеше преди войната, и онова, което все още се пише в наши дни: вие неминуемо ще доловите как това безпокойство смесва гласа си с останалите неясни тревоги на съвремието. Удаде ми се съвсем спонтанно да доловя неговото ехо в разгара на самата драма. Това се случи през юни 1940 г., в онзи ден, в който — ако не ме лъже паметта — немците нахлуха в Париж. В нормандската градина, където нашият генерален щаб, лишен от войски, бездействуваше, ние продължавахме да предъвкваме причините за катастрофата. «Може ли да се мисли, че историята ни е измамила?» — подхвърли един измежду нас. Така тревожният страх на възрастния човек се едини — с по-горчив акцент — с обикновеното любопитство на юношата. Трябва да отвърнем и на единия, и на другия.

Впрочем ще бъде уместно да се знае какво ще рече думата «служи».

* * *

Несъмнено, дори и да смятахме историята за неспособна да ни служи другояче, би трябвало да признаем — в нейна полза, — че е увлекателна. Или за да сме по-точни, тъй като всеки търси развлечения(4), където му се харесва, — тя се струва безспорно увлекателна на мнозина(5). За мене лично, доколкото си спомням, връщайки се назад в годините, тя е била винаги страшно интересна. Мисля, че така е с всички историци. Инак защо биха си избрали този занаят? За онзи, който не е кръгъл глупак, всички науки са интересни. Ала за всеки учен една-единствена е науката, в чието практикуване той намира истинска отрада. Откриването на тази наука и посвещаването на нея хората наричат «призвание».

Впрочем сама по себе неоспоримата притегателна сила на историята заслужава вече прекратяването на всякакви разсъждения.

Като кълн(6) и като подтик ролята на тази притегателна сила била и си остава определяща. Простият вкус предхожда желанието за познание; инстинктът предшествува и води до научното дело, което напълно осъзнава своите цели: еволюцията на интелектуалното ни поведение изобилствува от подобни филиации. Не съществува наука — в това число и физиката, — чиито първи стъпки да не се обуславят до голяма степен от «кабинетите с редки неща». Също тъй видяхме, че дребните радости от антиките фигурират в началото на не една изследователска ориентация, която постепенно се превръща в нещо по-сериозно. Такъв е генезисът на археологията, а в по-ново време — и на фолклора. Читателите на Александър Дюма са може би неосъществени историци, които просто не са улучили посоката, за да си доставят едно по-чисто и според мене много по-изтънчено удоволствие: удоволствието от неподправеността.

От друга страна, след като методичното изучаване е започнало веднъж с необходимата строгост, този чар вече не може да помръкне и дори обратно — всички истински историци могат да потвърдят, — той става още по-жив и пълен, това в известен смисъл важи за всеки духовен труд(7). Все пак не бихме могли да се съмняваме, че историята си има свои собствени естетически радости, които не приличат на радостите на никоя друга дисциплина. Там е работата, че спектакълът на човешките деяния, който съставлява нейния специфичен предмет, повече от всеки друг е създаден, за да изкушава човешкото въображение. Особено когато тяхното развитие, благодарение на отдалечеността им във времето или пространството, се кичи с префинените съблазни на необичайното. Сам великият Лайбниц си е признал: когато от абстрактните математически спекулации или от теодицеята е преминавал към разчитането на старинните грамоти или хрониките на имперска Германия, той е изпитвал подобно на нас «наслаждение от узнаването на необичайни неща». Нека се постараем да не отнемем дела поезия на нашата наука. Нека се постараем най-вече да не се червим от това, както с изненада установих подобно чувство у някои. Би било твърде глупаво да се вярва, че след като упражнява такова мощно въздействие върху чувствителността, тя трябва да бъде неспособна да удовлетворява и нашия разум.

Ако при все това историята, към която изпитваме едно почти всеобщо разпространено влечение, разполагаше единствено с него, за да се оправдае, ако беше в крайна сметка само приятно прекарване на времето — подобно на бриджа или въдичарството, би ли си струвала онова усилие, което влагаме, за да я пишем? Имам предвид да я пишем честно, правдиво, насочвайки се, доколкото е възможно, към скритите й механизми: тоест — с труд. «Днес играта вече не ни е разрешена» — казва Андре Жид. И добавя: «Разрешени са ни само игрите на ума». Тези думи са били изречени през 1938 г. През 1942 г., когато на свой ред аз пиша, с колко допълнителни тежести е натоварен смисълът на тези фрази! Несъмнено в един свят, който току-що се е сблъскал с химията на атома и едва сега е наченал да прониква в тайната на звездните пространства, в този наш клет свят, който справедливо се гордее с науката си, но не успява да си създаде поне малко щастие, дългите старания на историческата ерудиция — напълно способни да погълнат цял човешки живот — биха заслужавали да бъдат заклеймени като абсурдно, едва ли не престъпно пилеене на сили, ако бяха призвани само да обгръщат с известна истинност едно измежду нашите развлечения. Би трябвало или да разубедим всички онези умове, които могат да се реализират пo-добре в друга област, да не практикуват история, или историята ще трябва да се докаже като добросъвестно познание.

Ала тук се поставя един нов въпрос: всъщност какво придава легитимност на едно интелектуално усилие?

Смятам, че днес никой не би се осмелил да твърди заедно с привържениците на строгото наблюдение, че стойността на научното изследване се измерва единствено и само с пригодността му да обслужва практиката. Не само опитът ни е научил, че е невъзможно предварително да се решава дали привидно най-безкористните спекулации някой ден не ще се окажат неимоверно полезни от практическа гледна точка. Да отречем на човечеството правото да дири извън всякаква грижа за благоденствие утоляването на своите интелектуални апетити, би означавало да го осакатим безобразно. Дори homo faber или homo politicus завинаги да останат безразлични към историята, достатъчно за собственото й оправдание би било тя да бъде призната като необходима за пълното развитие на homo sapiens. Ала все пак, дори и ограничен по този начин, като цяло въпросът остава нерешен.

Тъй като по природа нашият разсъдък е пo-скоро склонен към разбиране, отколкото към трупането на знания. Оттук следва, че единствените автентични науки според него са тези, които успяват да установят обяснителни връзки между явленията. Останалото — както се изразява Малбранш(8) — е само «многознайство». Но полиматията може да се представи и за развлечение, и за мания; и днес, както и по времето на Малбранш, тя не би могла да мине за положително творение на разума. Така, независимо от каквото и да е евентуално практическо приложение, историята следва да е в правото си да изисква настойчиво свое място сред наистина заслужаващите си усилието науки, но само доколкото ще ни позволи рационална класификация и прогресивна интелигибелност вместо просто изброяване без всякаква връзка и без почти никакви ограничения.

Все пак не може да се отрече, че всяка наука винаги ще ни се струва непълноценна, ако рано или късно не ни помогне да заживеем по-добре. Как да не изпитваме това чувство особено силно към историята, която като че ли най-недвусмислено е предопределена да работи в полза на човека, доколкото неин предмет са самият човек и неговите действия? По същество една стара склонност, за която бихме предположили, че има най-малкото характера на инстинкт, ни кара да изискваме от нея способите за направляване на нашите действия; а оттук и да негодуваме, ако ни се стори, че тя не е в състояние да ни ги предостави — подобно на онзи победен войник, чиито думи цитирах по-горе(9). Проблемът за ползата от историята в тесния, «прагматичния» смисъл на думата «полезен», не се преплита с проблема за нейната чисто интелектуална легитимност. Той се явява впрочем като второстепенен: за да действуваме разумно, не трябва ли преди това да разбираме? Ала дори под заплахата, че ще отговорим половинчато на властните внушения на здравия разум, не би трябвало да заобикаляме този проблем.

* * *

На тези въпроси някои наши наставници или други, които биха искали да минат за такива, вече отговориха. Сториха го, за да разбият надеждите ни. Най-снизходителните заявиха: историята е безполезна и лишена от здрави фундаменти. Други, чиято строгост не допуска половинчати мерки, пък отсякоха: тя е вредна. «Най-опасният продукт, който химията на разума е създала» — така се произнесе един измежду тях (при това бележит)(10). Тези присъди са страхотно привлекателни, защото предварително оневиняват невежеството. За щастие у нас все още съществува известна любознателност и те може би не са безапелационни.

Ала ако трябва да преразгледаме спора, следва да се доберем до по-сигурни данни.

Тъй като обичайните хулители на историята изглежда не са взели предвид едно обстоятелство. Тяхното слово не е лишено от красноречие и разумност. Ала повечето пъти те са пропускали да се информират точно относно това, за което говорят. Представата, която си създават за нашите изследвания, не е била изградена в работния кабинет(11). Тя носи пo-скоро аромата на ораторското изкуство и на Академията, отколкото на работния кабинет. И освен това е остаряла. Тъй че в крайна сметка цялото това въодушевление би могло да се окаже пропиляно единствено за прокуждането на един фантазъм. Тук нашето усилие трябва да бъде съвсем различно. Методите, чиято степен на сигурност се стараем да преценим, ще бъдат методите, от които изследването действително се ползува — дори до най-дребните и деликатни технически тънкости. Нашите проблеми ще бъдат същите, които всекидневно биват поставяни пред историка от неговия предмет на познание(12). С една дума, желателно е най-напред да бъде обяснено как и защо един историк упражнява своя занаят. А работа на читателя е сетне да реши дали този занаят си заслужава да бъде упражняван.

* * *

При все това нека внимаваме. На пръв поглед по този начин разбраната и ограничена задача може да мине за лесна. Тя би била такава може би, ако разполагахме с някое от онези приложни умения, за които бихме могли да добием пълна представа, изреждайки един подир друг всички изпитани от времето похвати. Ала историята не е часовникарство, нито пък дърводелство. Тя е стремеж към по-проникновено познание: следователно нещо подвижно. Да сведем описанието на дадена наука само до това, което тя е понастоящем, винаги ще означава да й изменим донякъде. По-важно е да се каже какви надежди за прогресивен напредък храни тя. Ала подобно начинание по необходимост изисква голяма доза личен избор от страна на изследователя. В действителност всяка наука във всеки един от своите етапи е постоянно пронизвана от различни тенденции, чието очертаване е невъзможно без един вид предугаждане на предстоящото. Не възнамеряваме да отстъпваме тук пред тази необходимост. В интелектуалната материя — както и във всяка друга — страхът пред отговорностите не е препоръчително чувство. Все пак честността изисква читателят да бъде предупреден.

Също така трудностите, с които всяко изследване на методите неминуемо се сблъсква, зависят от точката, достигната до момента от всяка дисциплина върху постоянно менящата се крива, очертаваща нейното развитие. Преди петдесет години, когато Нютон се славеше като всепризнат авторитет, бе — струва ми се — много по-лесно от днес да се състави строго и прецизно изложение на механиката. В това отношение историята все още се намира в благоприятна фаза за убедените преценки.

Тъй като тя не е просто наука в процес на развитие. А също тъй и наука в детска възраст: подобно на всички онези науки, които имат за предмет човешкия дух — този късен гост в полето на рационалното познание. Или казано по-точно, състарила се в зародишната форма на повествованието, дълго време обгръщана с фикции, още по-дълго свързвана с най-непосредствено установените събития, като рационално аналитично начинание историята си остава съвсем млада. Тя се мъчи да проникне в крайна сметка под повърхностните факти, подир изкушенията на легендата или на риториката да се отърве от отровите — особено опасни в наши дни — на ерудираната рутина и емпиризма, дегизиран като здрав разум. По отношение на някои същностни проблеми на своя метод тя все още е на равнището на началните лутания. Ето защо Фюстел дьо Куланж(13) и преди него Бейл(14) не без основание я нарекоха «най-трудната измежду всички науки»(15).

* * *

Но все пак не се ли заблуждаваме? Колкото и несигурен в много отношения да си остава нашият път, струва ми се, че в сегашния момент ние сме в по-изгодно положение от непосредствените ни предшественици и виждаме малко по-ясно от тях.

Поколенията преди нашето — от последните десетилетия на 19–и век и първите години на 20–и век — живееха като омагьосани от една доста непоколебима представа, една истинска Огюст Контовска представа, заимствувана от науките за физичния свят. Разпростирайки тази магическа схема до съвкупността от духовни достижения, на тях им изглеждаше невъзможно да съществува автентично знание, което да не приключва с неопровержими доказателства, с категорични твърдения, формулирани непременно във формата на всеобщи закони. По този въпрос бе налице почти напълно единодушно мнение. Ала приложено към историческите изследвания, то породи две противоположни тенденции — в зависимост от различните темпераменти.

Едни вярваха, че наистина е възможно да бъде институирана наука за човешката еволюция, която да се съгласува с този, тъй да се каже, «всенаучен» идеал и се стараеха да положат основите й, доколкото могат: впрочем с пълно съзнание за риска да оставят извън обсега на това знание за хората множество твърде човешки реалности, които обаче им се струваха отчайващо непригодни за рационално познание. Този остатък те презрително наричаха «събитие»; така наричаха и голяма част от най-съкровения живот на индивидите. Такава беше като цяло позицията на социологическата школа, основана от Дюркейм(16). Най-малкото, ако не отчетем смекчаванията, които — както видяхме — бяха постепенно привнасяни в първоначално скованите принципи от хора, прекалено интелигентни, за да не се поддадат — дори пряко себе си — на натиска на нещата. Нашите изследвания дължат много на това усилие. То ни научи да анализираме по-дълбоко, да се залавяме отблизо с проблемите, да мислим — бих се осмелил да кажа — не тъй, на дребно. Ние ще говорим тук за него единствено с безкрайна признателност и уважение. И ако днес то изглежда превъзмогнато, всъщност такава е наградата — рано или късно — за плодотворността на всички интелектуални движения.

Други изследователи обаче в същото време са заемали съвсем различна позиция. Не успявайки да вместят историята в рамките на физическия легализъм, предимно обсебени от трудностите, съмненията, честите подновявания на критиката на документите по силата на първоначалната си образователна закваска, те са извличали от тези констатации най-вече урок по трезво смирение. Научната дисциплина, на която са посвещавали своя талант, в крайна сметка им се е струвала неспособна да предложи множество перспективи за прогрес както в настоящето, тъй и в бъдеще. Те са били склонни да съзират в нея не толкова истински научно познание, колкото вид естетическа игра или по-скоро — едно хигиенно упражнение, полезно за здравето на духа. Понякога са ги наричали «историзиращи историци»: едно оскърбително прозвище за нашето съсловие, което като че ли определя същността на историята в самото отрицание на нейните възможности. Колкото до мене, аз бих намерил на драго сърце по-изразителен символ за тяхната сплотеност в онзи етап от френската мисъл, към който те принадлежат.

Симпатичният и уклончив Силвестър Бонар(17) — ако се придържаме към времето, в което книгата определя дейността му — е един анахронизъм: подобно онези древни светци, които писателите от Средновековието наивно са рисували в краски, заимствувани от собствената си епоха. Силвестър Бонар (ако за миг повярваме, че тази измислена сянка е съществувала в плът и кръв), истинският Силвестър Бонар, роден по времето на Първата империя, би трябвало да принадлежи към поколението на великите историци-романтици; той би споделял трогателните и плодотворни възторзи, както и донякъде наивната вяра в бъдещето на «философията» на историята. Нека пренебрегнем епохата, към която е бил отнесен, и нека го върнем към тази, в която е бил описан измисленият му живот; той ще заслужава да фигурира като патрон, като съсловен светец на цяла група историци, приблизително интелектуални съвременници на неговия биограф: дълбоко в себе си честни труженици, ала донякъде прекалено емоционални, за които понякога би могло да се мисли, че носят в костите си — досущ като децата, чиито бащи са живели прекалено бурно на времето — умората от големите исторически оргии на романтизма; склонни да раболепничат пред своите събратя от лабораторията; призоваващи по-скоро към благоразумие, отколкото към вдъхновено дерзание. Нали не ще бъде твърде язвително да потърсим техния девиз в думите, изречени веднъж от устата на един твърде интелигентен човек, който освен това бе мой почитаем учител, Шарл Сеньобос(18): «Да се задават въпроси е много полезно, а да им се отговаря — много опасно.»? Несъмнено това не са думи на някой фанфарон. Ала ако физиците не бяха тъй храбри, къде щеше да бъде днес физиката?

Впрочем духовната атмосфера понастоящем е твърде различна. Кинетичната теория за газовете, Айнщайновата механика, теорията за квантите са променили дълбоко споделяната от всички довчерашна представа за науката. Не са я принизили. А са я сторили по-гъвкава. Определено те са заместили в много отношения несъмненото с безкрайно вероятното; строго измеримото — с понятието за вечната относителност на мярата. Тяхното въздействие се е почувствувало дори върху многото умове — трябва, уви, да се причисля към тях, — чиято недостатъчна интелигентност и образованост им позволяват да следват единствено отдалеко и — ако може така да се каже — непряко това величаво преображение. И тъй, оттук насетне ние сме много пo-добре подготвени да приемем, че знание, неподвластно на Евклидовите доказателства и неизменните закони на повторяемостта, може все пак да се нарече научно. Сега вече много по-лесно допускаме, че пълната увереност и универсалността са въпрос на степен. Вече не се чувствуваме задължени да налагаме на всички обекти на знанието еднообразен интелектуален модел, заимствуван от науките за физическата природа, тъй като дори в тях този модел е престанал да се прилага изцяло. Все още не знаем много добре как ще изглеждат един ден науките за човека. Но знаем, че за да съществуват — от само себе си се разбира, продължавайки да се подчиняват на фундаменталните закони на разума, — те не ще трябва да се отричат от своеобразността си, нито пък да се срамуват от нея.

* * *

Бих искал професионалните историци — особено младите — да свикнат да разсъждават над тези колебания, над тези постоянни «покаяния» в нашия занаят. За тях това ще бъде най-сигурният начин да си изградят умението разумно да направляват своето усилие, правейки свободен избор. Бих желал най-вече да видя как все повече измежду тях стигат до тази едновременно по-широка и по-задълбочена история, която мнозина — и от ден на ден ставаме все повече — сега замисляме. Ако моята книга може да им помогне, ще добия чувството, че тя не ще е била абсолютно безполезна. Признавам, че в нея се съдържа определена програма.

Ала аз не пиша единствено и най-вече книга за вътрешно-кабинетна употреба. Не съм си и помислял, че трябва да крием от любознателните читатели нерешените въпроси на нашата наука. Те са наше извинение. Дори нещо повече: те съставляват свежата струя в изследванията ни. Ние не само имаме правото да изискваме снизходителност към историята — снизходителност, дължима на всяко начало. Незавършеното, което непрекъснато се стреми да се надмогне, притежава за всеки разпален ум привлекателност, равна на привлекателността на съвършено завършеното. Пеги(19) твърди приблизително следното: добрият орач обича да оре и сее толкова, колкото и да жъне.

Уместно е тези встъпителни думи да приключат с едно лично признание. Всяка наука, взета сама по себе си, винаги представлява само фрагмент от универсалното стремление към познанието. Вече имах случая да приведа пример пo-горе: за да бъдат правилно схванати и оценени методите на изследване на една научна дисциплина — колкото и своеобразни привидно да са те, — би трябвало да съумеем да ги свържем по абсолютно недвусмислен начин с ансамбъла от тенденции, които се проявяват едновременно в другите групи дисциплини. Впрочем това изучаване на методите като такива конституира на свой ред особена дисциплина, чиито специалисти се наричат философи. Това е титла, към която не съм в правото си да се домогвам. Несъмнено настоящият очерк ще загуби много от тази празнина в първоначалната ми образованост: както по отношение точността на езика, така и по отношение мирогледната широта. Аз мога да го представя единствено такъв, какъвто той е: бележник на занаятчия, който винаги е обичал да размишлява над всекидневната си задача, записник на калфа, боравил дълго с аршина и отвеса, без да счита себе си за математик поради тази причина(20).

Глава първа: Историята, хората и времето

1. Изборът на историка

Думата «история» е твърде стара: толкова стара, че понякога е омръзвала на хората. Дори се е случвало — в редки мигове наистина — да пожелават пълното й премахване от речника. Социолозите от времето на Дюркейм са възприели това наименование. Ала са му отредили едно незабележимо кътче от науките за човека: нещо като тъмница, където са запратили човешките факти, тъй като са ги сметнали както за твърде повърхностни, така и за прекалено случайни, а са предоставили на социологията всичко, което подлежи — според тях — на рационален анализ. Обратно, тук ние ще запазим на думата нейния най-широк смисъл. Тази дума не запрещава предварително ни една изследователска насока, която се интересува преди всичко или от индивида, или от обществото, или от описанието на временни кризи, или от визирането на по-дълготрайни явления; сама по себе си тя не съдържа ни едно кредо; съгласно първоначалната си етимология(1), не се нагърбва с нищо друго освен със «събирането на сведения». Сигурно откакто се е появила в речта на хората преди повече от две хиляди години до наши дни, тя е променила доста съдържанието си. Такава е съдбата на всички наистина живи езикови термини. Ако е трябвало науките да търсят ново наименование за всяко от своите завоевания, колко кръщавания и колко прахосване на време е щяло да има в академичната област! Колкото и прилежно вярна да си остава на своето прославено елинско име, все пак нашата днешна история ще бъде различна от тази, която е писал Хекатей Милетски(2) — тъй както физиката на лорд Келвин или на Ланжевен е различна от физиката на Аристотел.

Но какво е тя тогава?

Не би имало никакъв смисъл тук, в началото на тази книга, съсредоточена върху действителните проблеми на научното изследване, да поместваме дълга и строга дефиниция. Кой сериозен научен труженик се е затормозявал някога с подобни догми?(3) Педантичната точност на такава дефиниция не само позволява да се изплъзне най-доброто във всяко интелектуално стремление: а забележете, тя ограничава самата негова насоченост към все още не напълно детерминираното знание, възможността му да разширява своята сфера. Най-голямата опасност при подобен педантизъм е, че старателното описание служи единствено и само за поставяне на ограничения. «Този предмет — твърди пазителят на термините-кумири — или самият начин, по който той бива третиран, несъмнено ни въвеждат в изкушение. Внимавай, о, ефебе: не това е историята.» Мигар ние приличаме на нявгашните еснафски съвети, които са кодифицирали видовете работа, позволени на хората от занаята, и несъмнено, веднъж завинаги установили този списък, са отреждали изпълнението им единствено на патентованите майстори? Физиците и химиците са по-разумни: тях никой никога — доколкото знам — не ги е виждал да се препират относно съответните права на физиката, на химията, на физико-химията или — ако предположим, че подобен термин съществува — на химио-физиката.

Също тъй вярно е, че изправеният пред необятната и объркана действителност историк непременно стига до очертаването на едно особено поле, в което прилага своите оръдия на труда; а след това — до избора на част от тази действителност; избор, който — съвсем очевидно — ще бъде различен от този на биолога например; той ще бъде исторически избор. Касае се за автентичния проблем на неговата дейност. Той ще ни следва в хода на цялото изследване.

2. Историята и хората

Понякога се твърди: «Историята е науката за миналото». Според мене това е неправилно(4).

Защото преди всичко самата идея, че миналото в качеството си на такова може да бъде научен предмет, е абсурдна. Как без предварително филтриране бихме могли да превърнем в материя на рационално познание явления, които нямат друга обща черта освен тази, че не са съвременни? Можем ли да си представим също тъй една цялостна наука за вселената в сегашното и състояние?

Несъмнено в началото на историографията древните аналисти въобще не са се терзали от подобни скрупули. Те са разказвали безредно събитията, чиято единствена връзка е била, че са се произвели приблизително пo едно и също време: слънчевите затъмнения, градушките, появата на необикновени метеори ведно с битките, договорите, кончините на герои и царе. Ала в тази първоначална памет на човечеството, безредна подобно възприятието на малкото дете, неотклонният стремеж към анализ постепенно е извършил необходимото класиране. Вярно е, че езикът е дълбоко традиционалистичен и драговолно запазва, името «история» за всяко изследване на промяна в траенето. Навикът е безопасен, тъй като не въвежда никого в заблуждение. В този смисъл съществува история на слънчевата система, тъй като небесните тела, които я съставят, не винаги са били такива, каквито ги виждаме днес. Тази история е от компетенцията на астрономията. Съществува история на вулканичните изригвания, която — убеден съм — е твърде важна за физиката на земното кълбо. Тя не принадлежи към историята на историците.

Или поне й принадлежи само доколкото може би нейните наблюдения биха могли по околни пътища да се окажат свързани със специфичните интереси на нашата собствена история. Как тогава на практика се установява разделението на задачите? Няма съмнение, че един пример би ни помогнал много пo-добре от всякакви разсъждения да разберем това.

През 10–и в. от н. е. един дълбок залив — Зуинският, се е врязвал във фламандския бряг. По-късно той е бил засипан с пясък. Към коя област на знанието да отнесем изучаването на това явление? Всеки би се сетил най-напред за геологията. Механизмът за образуването на наноси, ролята на морските течения, вероятните промени в равнището на океаните: мигар не за това е била създадена и развивана тази наука? Несъмнено. Но ако се взрем отблизо, нещата не са чак толкова прости.

Не би ли трябвало все пак най-напред да проучим произхода на тези изменения? Ето че вече нашата геология е принудена да си поставя въпроси, които — строго погледнато — не са от подобхватната й област. Тъй като несъмнено натрупването на наносната почва е било най-малкото подпомогнато от изграждането на диги, от отклоняването на коритата, от пресушаването на блатата: все човешки действия, родени от колективните потребности, които само една обществена структура прави възможни.

На другия край на веригата се явява друг проблем: този за последиците. На неголямо разстояние от края на залива се е издигал град. Градът Брюж. Той се е свързвал с този залив чрез къс отрязък от реката. Благодарение водите на Зуинския залив градът е приемал и изпращал по-голямата част от стоките, които — разбира се, в по-малък мащаб — са го превръщали в своего рода Лондон или Ню Йорк за онова време. Запълването на залива е напредвало с всеки изминат ден. Напразно Брюж е измествал своите външни пристанища към устието на реката — с отстъпването на водната площ кейовете му постепенно са замирали. Разбира се, погледнато отблизо, това не е била единствената причина за неговия упадък. Нима някога природното е могло да влияе върху общественото, без неговото действие да е било подготвено, подпомогнато и допуснато от други, произтичащи вече от човека фактори? Ала в кръговрата на причинно-следствените връзки последната причина се нарежда сред най-действените — това е несъмнено.

И така, делото на едно общество, изменящо според потребностите си земята, върху която живее, представлява — всеки от нас усеща инстинктивно — във висша степен «исторически» факт. Същото може да се каже и за съдбата на един мощен център на стокообмен. Ето как с помощта на този твърде характерен пример от «топографията на знанието» виждаме, от една страна, пресечната точка, където обединението на две дисциплини се явява необходимо за всеки опит за обяснение; а от друга страна — точката на преход, където едно явление, след като е било отчетено, а сетне се е наченало с оценяването на последствията му, бива — така да се каже — окончателно преотстъпено от една дисциплина на друга. Какво става всеки път, когато очевидно настоятелно се изисква намесата на историята? Появява се човешкото.

В действителност преди доста време нашите велики наставници — като Мишле(5) и Фюстел дьо Куланж — ни научиха да разбираме следното: естественият предмет на историята е човекът(6). Нека го кажем по-точно: хората. Множественото число в по-голяма степен от клонящото към абстракция единствено число е граматическият модус на относителността, съответствуващ на една наука за многообразието. Зад сетивнодоловимите черти на пейзажа, сечивата или машините, зад най-бездушните привидно писмена и институции, напълно откъснати от всичко онова, което ги е създало, историята се стреми да долови именно хората. Който не усвои това, може да стане най-много ерудиран черноработник. Добрият историк прилича на човекоядеца от приказката. Той знае, че неговата плячка е там, където мирише на човешко месо.

* * *

От характера на историята като знание за хората произтича нейната особена позиция по отношение на проблема за начина на изразяване. Тя «наука» ли е, или е «изкуство»? Нашите предци от началото на деветнадесетото столетие са обичали да разискват по този въпрос. По-късно, към 90–те години на същия век, в историческите трудове може да се види как специалистите в областта на метода, потопени в един малко рудиментарен позитивистки климат, са се възмущавали, че публиката придава прекалено значение — според тях — на това, което наричат «форма». Изкуството срещу науката, формата срещу съдържанието: безкрайни препирни, напълно достойни за схоластиката. В едно вярно уравнение има не по-малко красота отколкото в точната фраза. Ала всяка наука притежава своя езикова естетика. По същество човешките факти са твърде деликатни явления и множество измежду тях не се поддават на математическо измерване. За да бъдат те точно предадени — следователно, за да бъдат дълбоко осмислени (нима може някога да бъде разбрано нещо, което не може да бъде изказано?) — е потребен голям езиков финес, потребно е точно нюансиране на словесния тон. Там, където е невъзможно да се изчислява, налага се да се внушава. Контрастът между начина на изразяване на реалностите на физическия свят и този на реалностите на човешкия разум в крайна сметка е същият, както между работата на стругаря и тази на майстора на лютни: и двамата работят с точност до милиметър — ала стругарят използува прецизни механични инструменти, докато лютиерът се ръководи най-вече от чувствителността на своето ухо и своите пръсти. Не би било уместно стругарят да се опитва да подражава на лютиера, нито пък лютиерът да се опитва да имитира стругаря. Кой може да отрече, че подобно усета на ръката съществува и словесен усет?

3. Историческото време

«Наука за хората» — казахме ние. Но това все още е твърде неопределено. Трябва да добавим: «за хората във времето». Историкът не само мисли «човешкото». Атмосферата, в която неговата мисъл естествено диша, е категорията «траене».

Разбира се, трудно можем да си представим, че някоя наука — която и да е тя — може да се абстрахира от времето. Все пак за много измежду тях, които условно го раздробяват на изкуствено хомогенни фрагменти, то представлява единствено мяра. Обратно, в качеството си на конкретна и жива реалност, необратима в своя устрем, времето на историята е самата плазма, гдето плават явленията, както и средата, в която те могат да бъдат умопостигнати. Броят секунди, години или векове, които едно радиоактивно тяло изисква, за да се превърне в други тела, е фундаментална даденост за атомистиката. Обстоятелството, че една или друга метаморфоза се е състояла преди хиляда години, вчера или днес, или пък че трябва да се осъществи утре, несъмнено интересува геолога, тъй като геологията е своего рода историческа дисциплина; за физика обаче то е абсолютно безразлично. Обратно, никой историк не би се задоволил единствено да констатира, че Цезар е пропилял осем години, за да покори Галия, и че на Лутер са му били потребни петнадесет, за да се превърне от правоверен ерфуртски послушник във Витембергския реформатор. За историка е по-важно да отбележи точното хронологично място на победата над Галия сред другите промени в европейските общества; без ни най-малко да отрича, че духовната криза от рода на преживяната от брат Мартин е свързана с проблема за вечността, историкът все пак ще я отчете едва след като е фиксирал точно момента върху кривата на съдбата — както на човека, който е герой на събитието, така и на цивилизацията, в която той се разгръща.

Тъй че по природа това истинско време е континуум. Но то е и непрестанно изменение. От антитезата на тези два атрибута произтичат големите проблеми на историческото изследване. Преди всичко проблемът, който поставя под съмнение самия смисъл на нашите трудове. Нека вземем два последователни периода, извлечени от непрекъснатия низ на вековете. В каква степен връзката между тях, създавана от постоянния поток на траенето, се оказва по-съществена от несходството, породено от същото това време; трябва ли да считаме знанието за по-отдалечения от двата периода като необходимо или непотребно за разбирането на по-близкия до нас?

4. Идолът на произхода

Никога не е зле да се начене с теа culpa(7). Обяснението на по-близкото чрез по-отдавнашното, естествено много високо ценено от хората, които превръщат миналото в свои главен предмет на изучаване и изследване, понякога е вземало връх в нашите трудове — чак до самозабрава. В най-характерната си форма този идол на племето на историците има едно име: натрапливата идея за произхода. В развитието на историческата мисъл той също е имал своя звезден миг.

* * *

Ренан(8), мисля, е писал преди време (цитирам по памет, страхувам се, че не съм точен): «Измежду всичките човешки неща най-достоен за изучаване е произходът». А преди него Сент-Бьов: «Търся и отбелязвам с любопитство всичко начеващо». Идеята е тъкмо от негово време. Думата «произход» също. На «Произход на християнството» малко по-късно откликва този на съвременна Франция(9). Епигоните не ги броим. Думата обаче буди безпокойство със своята двусмисленост.

Само «начало» ли означава тя? Та то е почти ясно. С известни уговорки обаче, тъй като за по-голямата част от историческите реалности самото понятие за тази начална точка остава крайно неясно(10). Въпрос на дефиниция може би. На дефиниция, която — за беда — твърде лесно забравяме да дадем.

Обратно, трябва ли под «произход» да разбираме «причини»? Тогава биха останали единствено онези трудности, които в науките за човека несъмнено съпътствуват всяко изследване на причинните връзки.

Ала между тези два смисъла често възниква контаминация, която се оказва твърде опасна, ако не бъде ясно доловена. В обикновения език «произход» означава начало, което обяснява. Дори пo-зле: което е достатъчно за обяснение. В това се състои двусмислието; тук е опасността.

Би могло да се предприеме изследване — едно измежду най-интересните навярно — върху тази зачатъчна обсесия, така ясно изразена от цяла плеяда велики умове. Както твърде често се случва, няма нищо по-трудно от това да се установи точна симултанност между различните области на знанието — науките за човека изостават по отношение на науките за природата. Последните са били завладени към средата на 19–и век от биологическия еволюционизъм, който пък предполага прогресивно отдалечаване от атавистичните форми и ги обяснява на всеки даден етап с условията на живот или типичната за момента среда. Своята страстна привързаност към произхода френската философия на историята — от Виктор Кузен(11) до Ренан — е възприела най-вече от немския романтизъм. Още с първите си стъпки той е бил съвременник на една физиология, предхождаща нашата: физиологията на дореформистите, които са вярвали, че са открили умаления вид на възрастния човек ту в спермата, ту в яйцеклетката. Добавете към това прославата на примитивното, която е била характерна за френския 18–и век. Ала наследниците на тази тема — немските мислители-романтици, са я доукрасили, от своя страна, преди да я завещаят на своите ученици — нашите историци, с престижите на множество нови идеологически съблазни. Коя наша дума някога би успяла да възвърне силата на този велик германски префикс Ur: Urmensch(12), Urdichtung(13)? Значи всичко е навеждало тези поколения на мисълта да приписват изключително значение на фактите, свързани с началото, в човешките неща.

Ала и един друг елемент от съвсем различно естество е оказал своето силно въздействие. Изучаването на произхода в религиозната история от само себе си заема подобаващо място, доколкото като че ли дава критерий за самата ценност на религиите. И по-специално(14) на християнската религия. Добре знам, че сред някои неокатолици — нито един измежду които не е истински католик — днес се шири модата да се надсмиват над своите занимания по екзегетика. «Не разбирам вашите вълнения — признава Барес(15) на един обезверен свещеник — Какво общо има между моите чувства и дискусиите на шепа учени около няколко еврейски думи. За мене е достатъчна «атмосферата» на храмовете.» А Морас(16) от своя страна пита: «Какво ме засягат евангелията на четиримата тъмни евреи?». («Тъмни» навярно ще рече «плебеи», тъй като е трудно да не се признае най-малкото известна литературна слава на Матей, Марко, Лука и Йоан.) Тези остроумници ни се подиграват — навярно нито Паскал, нито пък Босюе(17) биха говорили по този начин. Несъмнено можем да си представим религиозен опит, който да не е свързан с историята. За чистия деист вътрешното просветление е достатъчно, за да повярва в Бога. Не в християнския Бог. Защото християнството — вече споменах това — е по същество историческа религия: под това разбирайте, че неговите примордиални догми се основават върху събития. Препрочетете вашето Credo(18): «Вярвам в един Господ Иисус Христос разпнат за нас при Понтия Пилата… И възкръснал в третия ден…». Тук началният момент на вярата е и нейното основание.

Впрочем тази насоченост на мисълта, която може би е оправдана в определена форма на религиозен анализ, се е разпростряла вследствие неизбежно влияние и върху други полета на изследване, където нейната легитимност е била много по-спорна. И там една история, центрирана върху началото, е била заставена да служи за преценката на стойностите. Какво друго е целял Тен, изучавайки «произхода» на съвременна Франция, ако не да изобличи заблудата на една политика, изходила — според него — от невярна философия за човека? Независимо дали се е касаело за германските нашествия или нормандската победа над Англия, миналото е било използувано дейно не толкова, за да се обясни настоящето, колкото с намерението това настояще да бъде оправдавано или осъдено по-убедително. Тъй че в много случаи демонът на произхода е може би само аватар на другия сатанински враг на истинската история: манията да се съди.

* * *

Все пак нека се върнем отново към изследванията на християнството. Едно нещо е, когато неспокойното съзнание, търсещо правило, фиксира своята нагласа по отношение на католическата религия — такава, каквато се определя ежедневно в нашите църкви; друго нещо е, когато историкът обяснява съвременния католицизъм като обект на наблюдение. Познаването на произхода на съвременните религиозни явления, което е безспорно необходимо за разбирането им, не е достатъчно за обяснението им. За да опростим проблема, ще се откажем от въпроса, до каква степен вярата — под едно име, което никак не се е променило — е останала действително непокътната в същността си. Колкото и нерушима да е една традиция, винаги ще има място за изтъкване на причини за нейното съхранение. Човешки причини, разбира се; хипотезата за намеса от страна на Провидението не се вмества в науката. С една дума — въпросът вече не е да установим дали Иисус е бил разпнат, а после — възкръснал. Това, което оттук насетне следва да разберем, е защо толкова много хора около нас вярват в Разпятието и Възкресението. Впрочем привързаността към някое вярване очевидно е само един от аспектите на общия живот на групата, в която тази характерна черта се проявява. Тя се помества във възела, гдето се вплитат множество сливащи се черти — било на обществената структура, било на манталитета. С една дума, тя поставя като цяло въпроса за човешкия климат. Дъбът се ражда от жълъда. Но жълъдът става дъб и съществува като такъв само ако попадне в благоприятните условия на средата, които вече не се свързват с ембриологията.

* * *

Тук религиозната история е спомената само като пример. Към каквато и човешка дейност да насочи своя интерес, тълкувателят винаги е застрашен от едно и също заблуждение: смесване на филиацията с обяснението.

Най-сетне такава е била илюзията на нявгашните етимолози, които са си мислили, че са казали всичко, когато са прилагали най-древния познат смисъл на думата по отношение на актуалното й значение; например, когато са доказвали, че думата «бюро» първоначално е означавала тъкан или пък че думата «тембър»(19) — вид барабан. Като че ли основният въпрос не е бил да се обясни как и защо се е осъществило това приплъзване на смисъла. Като че ли преди всичко ролята на една дума в езика не е била диктувана — така както и нейното минало — от съвременното състояние на речника, който пък на свой ред е отражение на обществените условия в дадения момент. «Бюра» в израза «министерски бюра» предполага бюрокрация Когато искам «марки»(20) на пощенското гише, употребата, която правя по този начин на термина, е изисквала за утвърждаването си ведно с постепенно разбиващата се организация на пощенската служба техническата трансформация, която е благоприятствувала обмяната на мисли и е заместила удрянето на печат ведно със залепването на една предварително намазана с лепило винетка. Това е станало възможно само защото професионално обособени, различните смисли на старото име днес твърде много са се отклонили, за да съществува и най-малък риск за смесване между марката (le timbre) от моето писмо с тембъра (le timbre) например, с който лютиерът хвали звуковата чистота на своите инструменти.

Говори се за «произход на феодалния строй». Къде да го търсим? Някои са отвръщали: «В Рим». Други: «В Германия»(21). Причините за тези миражи са разбираеми. И на двете места действително са съществували някои обичаи — васални отношения, военни дружини, ролята на феодалната зависимост като отплата за услуги, — обичаи, които по-сетнешните европейски поколения, живеещи в тъй наречената феодална епоха, е трябвало да продължат. Впрочем с доста изменения. Преди всичко по тези краища са били използувани думите «бенефиций» (beneficium) при латините и «феод» при германите, с които следващите поколения са продължили да си служат, като постепенно са им придали — без да си дават сметка — изцяло ново съдържание. Защото — за голямо съжаление на историците — хората нямат навика да изменят речника си всеки път, когато променят нравите си. Несъмнено тези констатации са от изключителен интерес Може ли да се смята, че те изчерпват въпроса за причините? В своите характерни институции европейският феодализъм не е бил архаична тъкан от отживелици. В течение на определена фаза от нашето минало той се е родил от дадена обществена среда като цяло.

Господин Сеньобос е казал някъде: «Мисля, че революционните идеи на 18–и век произхождат от английските идеи на 17–и век». Дали не е искал по този начин да подчертае, че челите някои английски писания от предходния век или пък изпиталите непряко тяхното влияние френски публицисти от епохата на Просвещението са заимствували от тях политическите си принципи? Бихме могли да се съгласим с него. Или поне да предположим, че към чуждоземните формулировки нашите философи наистина на свой ред не са привнесли нищо оригинално нито като интелектуална субстанция, нито като емоционална тоналност. Ала дори сведена пo такъв начин — доста произволно — до един факт на заимствуване, историята на това движение на мисълта далеч не ще бъде изяснена(22). Тъй като винаги ще остава нерешен проблемът, защо заимствуването се осъществява точно тогава ни по-рано, ни по-късно. Заразяването предполага две неща поколения микроби и «благодатна почва» в мига, в които болестта ни напада.

С една дума, кое да е историческо явление никога не може да се обясни изцяло независимо от изучаването на неговото време. Това важи за всички етапи на еволюцията. И за този, в който ние живеем, както и за другите. Една арабска поговорка е казвала дълго преди нас: «Хората приличат повече на своето време, отколкото на своите бащи». Неотчитайки тази източна мъдрост, изучаването на миналото нерядко се е дискредитирало.

5. Минало и «настояще»

Като антиподи на търсачите на произхода се възправят привържениците на непосредственото. В едно от своите ранни произведения Монтескьо говори за «безкрайната верига от причинни връзки, които се множат и комбинират от век на век». Ако вярваме на някои писатели, то веригата очевидно е доста поизтъняла откъм близкия си до нас край. Защото те схващат познанието за това, което наричат «настояще», като почти абсолютно откъснато от миналото. Идеята е твърде широко разпространена и нейните елементи заслужават да бъдат изследвани подробно.

* * *

Налага се най-напред да отбележим: взета буквално, тя би била собствено немислима. Какво представлява всъщност настоящето? Една незначителна точка в безкрайността на траенето, която непрестанно убягва; един миг, който умира непосредствено подир своето раждане. Едва съм изговорил, едва съм действувал — и моите думи и действия потъват в царството на Паметта. Младият Гьоте е казал в един същевременно банален и дълбок афоризъм: «Не съществува настояще, а единствено ставане (Nichts gegenwärtig alles vorübergehend)». Осъдена на вечна трансфигурация, тъй наречената «наука за настоящето» би се преобразявала във всеки момент от своето битие в наука за миналото.

Едно нещо е ясно: срещу този софизъм(23) ще възникнат възражения. В обикновения език «настояще» означава близко минало. Впрочем нека възприемем оттук насетне твърдо тази малко инертна употреба на думата. Не че това на свой ред не създава сериозни трудности. Приблизителното понятие не само е лишено от точност — за колко години става въпрос?, — то също така ни изправя пред наличието на най-ефимерния атрибут. Ако актуалният момент — в строгия смисъл на думата — е само едно неспирно чезнене, то и границата между настоящето и миналото се измества със същото непостоянство. Мигар стабилният монетарен режим или златно-кюлчевият стандарт, които до вчера са фигурирали във всички учебници по политическа икономия като същинска норма на актуалността, днес са все още валидни за съвременния икономист? Зад тези паралогизми обаче лесно съзираме куп не тъй състоятелни идеи, чиято простота — поне привидна — е изкушила някои умове.

Смята се, че в широкия поток на времето може да се отдели една по-тясна фаза. От отправната си точка в относителна близост с нас до самия си край тя припокрива дните, в които живеем. Нито най-отчетливите характеристики на общественото или политическото положение, нито материално-техническата база, нито общата тоналност на цивилизацията не представят като че ли дълбоки различия със света, в който ние сме установили своите обичаи. С една дума, тя се явява определена по отношение на нас с твърде висок коефициент «съвременност». Откъдето произхожда нейното достойнство — или порок — да не се смесва с останалото минало. «Периодът от 1830 г. насетне вече не е история, той е политика» — твърдеше един наш преподавател от лицея, който беше твърде стар, когато аз бях юноша. Днес вече не бихме казали: «от 1830 г. насетне» — на свой ред Трите славни дни(24) са се оттекли във времето, нито пък, че «той е политика». А пo-скоро с тон на уважение, че е «социология»; или пък не чак толкова почтително: «журналистика». Мнозина обаче на драго сърце биха повтаряли: периодът след 1914 г. насетне или след 1940 г. вече не е история. Без впрочем да постигат пълно съгласие върху мотивите за този остракизъм.

Някои(25), преценявайки, че най-близките до нас факти със самото това стават неподатливи за наистина сериозно изследване, просто се стремят да спестят на целомъдрената Клио твърде страстните съприкосновения. Струва ми се, че моят стар учител е мислил така. Несъмнено тук се проявява недоверие към нашите способности да владеем нервите си. А и също и забравяне на това, че щом в играта се намесят емоционални отгласи, границата между актуалното и неактуалното далеч не може да се вмести в математическата мярка за времеви интервал. Нима толкова много се е заблуждавал моят достоен училищен директор, когато ме предупреждаваше с гръмливия си глас на училищен пълководец в лангедокския лицей, гдето начевах преподавателската си кариера: «Вижте, 19–и век не е твърде опасна тема; но когато стигнете до Религиозните войни(26), бъдете много предпазлив». И наистина, онзи, който, седнал зад своята работна маса, не успее да предпази мозъка си от вируса на момента, ще стане лесна жертва на отровите дори когато прави коментар на «Илиада» или на «Рамаяна».

Обратно, други учени основателно определят човешкото настояще като напълно достъпно за научно познание. Ала го правят, отреждайки изследването на дисциплини, твърде различни от тази, която има миналото за свой предмет. Те анализират; твърдят например, че разбират съвременната икономика с помощта на наблюдения, ограничени във времето до няколко десетилетия. С една дума — те разглеждат епохата, в която живеят, като дотолкова рязко отличаваща се и откъсната от предходните епохи, че се принуждават да търсят обяснението й в самата нея. Такава е също инстинктивната нагласа на мнозина от обикновените любознателни люде. Историята на малко по-отдалечените периоди ги изкушава единствено като безобиден лукс за ума. От едната страна са шепата антиквари, заети да разповиват с нежна танатофилска любов мъртвите богове; от другата страна са социолозите, икономистите, публицистите — единствените изследователи на живото.

* * *

Любопитното е, че идеята за тази схизма се е явила съвсем наскоро. Древногръцките историци — Херодот, Тукидид след него, истински наши наставници в изследванията, предтечите, чиито образи заслужават да присъствуват вечно в cella-та(27)на ордена, никога не са мислили, че за да бъде обяснен следобедът, може би е достатъчно да се познава най-вече утрото. «Този, който иска да се задоволи единствено с настоящето, с актуалното, не ще разбере актуалното» — е писал Мишле в началото на своята прекрасна книга «Народът», при това цял обхванат от злободневните страсти. И Лайбниц е причислявал към ползите от историята «произхода на сегашните неща, открит в миналите неща»; тъй като — добавял е той — «действителността се разбира най-добре чрез нейните причини».

Ала след времето на Лайбниц, след Мишле, се е случило нещо грандиозно: последователните технически революции са увеличили прекомерно психологическата разлика между поколенията. Не без известно право може би човекът от века на електричеството и на самолета се чувствува доста далечен на своите предци. В резултат на това своеволно и съвсем безразсъдно той заключава, че вече не е определян от тях. Прибавете към това и модернисткия начин на мислене, присъщ на всеки инженерен манталитет. Нужно ли е, за да пуснеш в ход или пък да поправиш едно динамо, да си вникнал в идеите на стария Волта относно галванизма? По силата на несъмнено порочна аналогия, която обаче се налага спонтанно на не един повлиян от техниката ум, мнозина дори си мислят, че за да бъдат разбрани големите човешки проблеми на настоящето и за да бъде предприет опит за тяхното решаване, не е нужно да се анализират проблемите на миналото. Без да се замислят прекалено, сами обхванати от тази механистична атмосфера, някои историци припяват в хор: «Като обяснение на настоящето, историята би могла да се сведе почти изцяло до изучаването на съвременния период». Така са писали без колебание двамина измежду тях през 1899 г.

* * *

Ако се вгледаме по-отблизо, така признатата в наши дни привилегия на саморазбирането се основава на редица странни постулати.

Преди всичко тя предполага, че условията на човешкия живот са претърпели в интервала на едно-две поколения не само твърде бърза, но и цялостна промяна: тъй че никоя остаряла институция, никой традиционен начин на поведение не са могли да избегнат революциите, станали в научната лаборатория или в завода. Това значи да се забрави силата на инерция, свойствена за толкова обществени творения. Човекът прекарва времето си в усъвършенствуване на механизмите, а сетне сам става — волно или неволно — техен пленник. Кой наблюдател, пресичащ северните ни провинции, не е бил поразен от странните контури на нивята? Въпреки подобренията, които смяната на собствеността е внасяла с течение на времето в изначалната схема, гледката на тези странни, тесни и дълги ленти, които накъсват обработваемата земя на изумителен брой парцели, и днес все още смущава агронома. Пилеенето на усилия, което влече след себе си подобно разположение, несгодите, които налага на стопаните, са безспорни. Как да си го обясним? С Гражданския кодекс(28) и неговите неизбежни последици — са отвръщали винаги припрените публицисти. И са добавяли — изменете нашите закони, засягащи наследственото право, и ще премахнете цялата беда. Ако те са познавали пo-добре историята, ако са вникнали в селския манталитет, формиран от цели векове пряк опит, едва ли са щели да считат цера за толкова прост. В действителност този строй води началото си от толкова отдавна, че нито един учен до днес не е успял да го обясни задоволително(29); в това отношение вероятно първите земеделци от епохата на долмените са били по-сведущи от законоведите на Първата империя(30). Заблуждението относно причината и тук, както почти задължително става, пречи да се намери церът; непознаването на миналото не само не позволява да се разбере настоящето — то компрометира самото действие в настоящето.

Нещо повече. Ако едно общество — което и да е — се е детерминирало изцяло от непосредствено предходния момент на този, в който то живее, дори да притежава структура, съвършено приспособима към промяната, то действително би се обезкостило при настъпването й. Би трябвало също тъй обмените между поколенията да се извършват единствено — ако смея да кажа — в индианска нишка, като децата имат контакт със своите прародители единствено благодарение на бащите си

Но това е невъзможно дори в чисто словесните комуникации(31). Погледнете например нашите села. Тъй като условията на труд държат почти целодневно бащата и майката далеко от малките деца, последните биват възпитавани предимно от дядовците и бабите. При всяка нова степен във формиране на съзнанието се прави крачка назад, през главата на поколението, което в най-голяма степен извършва промените в обществото, като по този начин се получава мост между най-възприемчивите и най-кристализиралите умове. Оттук преди всичко произлиза — нека не се съмняваме в това — присъщият на толкова селски общества традиционализъм. Този случай е изключително ясен. Той не е единствен. По принцип естественият антагонизъм между възрастовите групи се проявява между лимитрофни групи, макар че не едно младо поколение е било задължено на старите хора за уроците им не по-малко, отколкото на зрелите люде от средното поколение.

Писмеността в още по-голяма степен улеснява тези преноси на мисълта — понякога между твърде отдалечени поколения, — които собствено поддържат приемствеността в една цивилизация. Лутер, Калвин, Лойола са несъмнено хора от миналото, хора от 16–и век, и историкът, наел се да ги разбере и да ги стори разбираеми, ще има за първо свое задължение да ги помести в собствената им среда, обгърнати от менталната атмосфера на тяхното време, възправени пред духовни проблеми, различни от нашите. Но осмеляваме ли се да заявим, че за правилното осмисляне на съвременния свят разбирането на протестантската реформа или на католическата реформа, които са отдалечени от нас с няколко столетия, е по-малко потребно от разбирането на множество други идейни или емоционални движения — несъмнено по-близки във времето, но много по-ефимерни?

Като цяло заблудата е ясна и за да бъде разсеяна, достатъчно е да я формулираме. Ходът на човешката еволюция се представя като съставен от поредица кратки, но дълбоки скокове, всеки от които би могъл да трае едва няколко живота. Обратно, наблюдението доказва, че в този огромен континуум силните сътресения са напълно способни да се разпространяват и до най-отдалечените, и до най-близките молекули(32). Какво бихме казали за един геофизик, който се ограничава с изчисляването на мириаметрите(33) и решава, че въздействието на луната върху нашето земно кълбо е много по-значимо от това на слънцето? И в траенето, и в небето ефикасността на една сила не се измерва само с разстоянието.

В крайна сметка ще считаме ли, че сред нявгашните неща тъкмо тези, които сякаш са престанали да властвуват над настоящето — безследно изчезналите вярвания, провалилите се обществени форми, отмрелите техники, — са безполезни за неговото разбиране на това основание? Това би значело да забравим, че не съществува истинско знание без някаква скала за сравнение. При условие обаче, че съпоставянето ce обръща към едновременно различни и при все това сродни реалности. Всички ще се съгласят, че тук случаят е точно такъв. Естествено днес вече не мислим — както е писал Макиавели и както са мислили Юм или Боналд(34), — че във времето съществува «поне едно неизменно нещо: това е човекът». Ние сме разбрали, че човекът също много се е променял и по дух, и несъмнено дори по отношение на най-фините механизми на своето тяло. А как инак? Неговата ментална атмосфера се е трансформирала дълбоко, неговата хигиена, неговото хранене — не по-малко. Все пак очевидно в човешката природа и в човешките общества съществува един постоянен фонд. Без него самите имена на хората и обществото не биха значели нищо. Бихме ли разбрали тези хора, ако ги изучаваме единствено по реакциите им на особените обстоятелства в даден момент? Дори за да разберем какво представляват те в този момент, единствено опитът би бил недостатъчен. Множество виртуалности, слабо доловими досега, които обаче могат да се пробудят всеки миг, множество повече или по-малко несъзнателни двигатели, индивидуалните или колективни нагласи ще остават в сянка. Единичният опит никога не е в състояние да дискриминира собствените си фактори: а оттук и да достави собственото си тълкувание(35).

* * *

Тази солидарност на епохите е толкова силна, че познавателните връзки помежду им са действително двустранни. Неразбирането на настоящето се поражда съдбовно от непознаването на миналото. Ала може би не по-малко безсмислено е да се опитваме да разберем миналото, без да познаваме изобщо настоящето. Аз съм споменавал на друго място следния анекдот: придружавах Анри Пирен(36) в Стокхолм. Току-що бяхме пристигнали, когато той ми каза: «Какво да разгледаме най-напред? Струва ми се, че има един съвсем нов градски хотел. Да почнем от него». Сетне, сякаш за да изпревари моето учудване, той добави: «Ако бях антиквар, щях да се интересувам само от стари вещи(37). Аз съм историк. Ето защо обичам живота». Тази способност за апрехензия на живото е действително главното качество на историка. Нека известната(38) сухота на стила не ни заблуждава, Всички най-велики измежду нас са я притежавали(39): и Фюстел, и Метланд(40) — всеки по свой начин (който е бил по-строг), тъй както и Мишле. Може би всъщност тя е дар от вълшебниците, който никой не би могъл да придобие инак, освен ако не го носи от люлката. Все пак тя се нуждае да бъде постоянно упражнявана и развивана. А как инак, ако не чрез постоянен контакт с всекидневието, пример за което е дал самият Пирен?

Докато в него трепетът на човешкия живот е пряко доловим за нашите сетива(41), ще трябва доста да напънем въображението си, за да го установим в старите текстове. Чел съм не един път и често съм разказвал истории за войни и сражения. Но познавал ли съм наистина, в пълния смисъл на думата «познавам», познавал ли съм отвътре, преди още сам да съм изпитал ужасната погнуса, това, което са за една армия обкръжението и за един народ — поражението? Преди сам да преживея през лятото и есента на 1918 г. радостта от победата — междувременно силно се надявам дробовете ми да се изпълнят втори път с нейния възторжен въздух, макар че за жалост ароматът вече едва ли ще бъде същият, — мигар съм познавал истинския смисъл на тази прекрасна дума? Действително — съзнателно или не — ние заимствуваме в крайна сметка винаги от нашия всекидневен опит, макар да го нюансираме тук-там с нови краски, елементите, които използуваме, за да реконституираме(42) миналото: какъв смисъл биха имали за нас дори самите имена, които използуваме, за да характеризираме изчезналите душевни състояния, отмрелите обществени форми, ако преди това не сме видели как живеят хората? Сто пъти пo-добре би било да заместим тази инстинктивна импрегнация със съзнателно и контролирано наблюдение. Един велик математик не ще бъде по-малко велик, предполагам, задето е преминал със затворени очи през света, в който живее. Но ерудитът, който не обича да наблюдава наоколо си нито хората, нито нещата, нито събитията, навярно ще заслужава да бъде наречен «антикварна машина», както предлага Пирен. Най-разумно ще бъде той да се откаже от прозвището «историк».

Освен това въпросът не винаги е във възпитаването на историческа чувствителност. Понякога се случва познаването на настоящето в определен план(43) да помогне още по-непосредствено за разбирането на миналото.

Сериозна грешка би било действително да се мисли, че приетият от историците в техните проучвания ред трябва задължително да повтаря реда на събитията. При условие, че възстановят сетне истинското й движение, често в тяхна полза е да наченат да я четат «в обратен ред»(44) — както казваше Метланд. Тъй като естественият ход на всяко научно изследване е да се движи от повече или по-малко познато към по-неизвестното(45). Несъмнено далеч не винаги смисълът на документите става по-ясен успоредно с приближаването по нишката на времето. Ние сме несравнимо пo-зле осведомени относно 10–и в. от н. е. например, отколкото относно епохата на Цезар или на Август. В повечето случаи най-близките до нас периоди съвпадат със зоните на относителна яснота. Като добавите, че процедирайки механично отзад напред, винаги сме изложени на риска да пропилеем времето си в търсене на произхода или причините за явления, които на практика ще се окажат може би имагинерни. И най-видните измежду нас са допускали доста странни заблуждения, не практикувайки един умерено регресивен метод там, където той се е налагал. Фюстел дьо Куланж е съсредоточил вниманието си върху «произхода» на феодалните институции, за които — опасявам се — е имал твърде смутна представа, и върху зачатъците на серважа(46), за който е бил зле осведомен чрез описания от втора ръка и го е схващал в напълно погрешна светлина.

Впрочем въобще не толкова рядко, колкото обикновено си мислим, се случва да стигнем чак до наши дни, за да добием нужната яснота в изследването. В някои от своите фундаментални характерни черти нашият селски пейзаж датира — както вече споменахме — от крайно далечни епохи. Ала за да тълкуваме оскъдните документи, които ни позволяват да проникнем в този обвит в мъгла генезис, за да поставяме правилно въпросите, за да имаме дори някаква идея за тях, трябва да бъде изпълнено едно твърде важно условие: да наблюдаваме, да анализираме съвременния пейзаж. Защото единствено той дава опорните точки на ансамбъла, от който е необходимо да се тръгне. Разбира се, не става въпрос този веднъж завинаги установен образ да бъде налаган такъв, какъвто е, на всеки последователно срещат етап при движението от миналото към настоящето. Тук, както и другаде, историкът желае да долови промяната. Ала във филма, който той гледа, единствено последният кадър е непокътнат. За да възсъздаде повредените очертания на останалите, той е длъжен най-напред да превърти ролката в обратния ред на заснемане на кадрите.

* * *

Впрочем съществува само една наука за хората във времето, която неспирно изпитва нуждата да свързва изучаването на мъртвите с това на живите. Как да я наречем? Аз вече споменах защо древното понятие «история» ми се струва най-разбираемото, най-малко ограничаващото, най-натоварено също така с трогателните спомени за едно многовековно усилие; следователно най-доброто. Ако ние, противно на някои предразсъдъци, явили се много по-късно от нея, я разширяваме до наука за настоящето, всъщност не предявяваме — нужно ли е да се оправдаваме? — никакви корпоративни претенции. Животът е твърде кратък, знанията се придобиват прекалено дълго, за да позволят и на най-великия гений да добие пълен опит за човечеството. Съвременният свят ще има винаги своите специалисти — тъй както каменната епоха или пък египтологията. И едните, и другите просто ще помолим да не забравят, че историческите изследвания не понасят автаркията. Изолирайки се, всеки специалист може да прозре нещо половинчато — дори в собствената си изследователска област; единствената истинска история, която не може да се прави без взаимопомощ, е всемирната история.

Все пак една наука не се определя единствено от своя предмет. Нейните граници могат да бъдат фиксирани в същата степен от свойствената за методите й природа. Остава обаче да се запитаме не трябва ли да се придържаме към дълбоко различни изследователски техники в зависимост от това, дали се приближаваме, или се отдалечаваме от настоящия момент. Което означава да бъде поставен въпросът за историческото наблюдение.

Глава втора: Историческото наблюдение

1. Основни характеристики на историческото наблюдение

Нека първоначално насочим смело вниманието си към изучаването на миналото.

Най-очевидните характеристики на историческата информация, разбирана в този тесен и обикновен смисъл на термина, са били описвани нееднократно. Твърдят, че по същество историкът е абсолютно безсилен да констатира фактите, които изучава. Никой египтолог не е виждал Рамзес; никой специалист по Наполеоновите войни не е чувал оръдието от Аустерлиц. Следователно за предходните епохи бихме могли да говорим единствено благодарение на свидетели. По отношение на тях ние сме в положението на следователя, който се опитва да възсъздаде картината на едно престъпление, на което не е присъствувал; или пък в ситуацията на болен от грип физик, който, затворен в стаята си, би могъл да узнае за резултатите от своите опити единствено благодарение докладите на някой свой помощник от лабораторията. С една дума, за разлика от познанието на настоящето, това на миналото е задължително «непряко».

Никой не ще отрече, че в тези забележки се съдържа част(1) от истината. При все това те се нуждаят от чувствително нюансиране.

* * *

Да предположим, че един военачалник току-що е спечелил победа и тутакси се заема да я опише собственоръчно в разказ. Изготвил е плана за битката. Ръководил я е. Благодарение малкия обхват на терена (решени да вложим всички козове в играта, ние си представяме неголямо нявгашно сражение, разразило се в рамките на тясно пространство) той е успял да види как се разгръща почти цялото стълкновение пред себе си. Ала не бива да се съмняваме, че за описанието на немалко от съществените епизоди ще бъде принуден да се обръща към докладите на своите лейтенанти(2). Превърнал се в разказвач, той ще се придържа към същото онова поведение, което е следвал няколко часа по-рано в бойното действие. Как мислите, каква информация му е била пo-полезна, за да направлява всеки миг придвижванията на своите отряди съобразно превратностите на битката: повече или по-малко неясните образи, които е виждал през лорнета си, или рапортите, които куриерите или адютантите са му донасяли незабавно? Рядко пълководецът не се нуждае от чужда помощ, за да стане свидетел на своите действия. Но дори в една толкова благоприятна хипотеза какво остава от прословутото пряко наблюдение — мнима привилегия при изучаването на настоящето?

Там е работата че в действителност то почти винаги е само примамка: или поне докато хоризонтът на наблюдателя се поразшири всеки набор от видени неща е съставен най-малкото наполовина от неща, видени от други. Като икономист, аз изучавам движението на стокооборота през този месец, през тази седмица: правя го с помощта на статистическите данни, които не съм събрал лично. Като изследовател на непосредствено актуалното, аз се залавям да се допитам до общественото мнение относно големите проблеми на деня, задавам въпроси, отбелязвам, сравнявам(3), изброявам отговори. Какво друго ми носят те освен повече или по-малко неумело изразения образ, формиран у моите събеседници, за това, което вярват, че сами мислят, или за това, което искат да ми представят за свои мисли? Те са предметите на моя опит. Ала докато един физиолог, извършващ дисекция на морско свинче, вижда с очите си търсената язва или аномалия, аз(4) опознавам душевното състояние на моите «хора от улицата» единствено посредством картината, която те сами приемат да ми предоставят. Тъй като в огромната плетеница на събития, жестове и думи, от които се състои съдбата на една човешка група, индивидът долавя винаги само малка част, силно ограничен от собствените си сетива и своята наблюдателност, тъй като освен това той не притежава никога(5) непосредствено знание за друго освен за своите собствени ментални състояния, всяко познание за човечеството, по което и време да бъде осъществено, винаги ще черпи от свидетелствата на другите голяма част от своята субстанция. В това отношение изследователят на настоящето съвсем не е много по-облагодетелствуван от историка, занимаващ се с миналото.

Но има още нещо. Сигурно ли е, че изследването на миналото — дори на твърде далечното минало — винаги се явява до такава степен «непряко»?

Много добре се вижда поради какви причини впечатлението за тази отдалеченост между предмета на познание и изследователя се е наложила с такава сила при мнозина теоретици на историята. Там е работата, че те са имали предвид най-вече една история(6) на събития, дори на епизоди: сиреч такава история, която погрешно или не — не е тук моментът да изследваме това — придава изключително значение на точното описание на действията, думите или нагласите на някои герои, групирани в относително краткотрайна сцена, в която се сбират като в класическа трагедия всичките сили на кризисния момент: денят на революцията, битката, дипломатическата среща. Говори се, че на 12 септември 1792 г. главата на принцеса дьо Ламбал била разнасяна, набучена на пика, под прозорците на кралското семейство(7). Истина ли е това? Или е лъжа? Господин Пиер Карон(8), който е написал една удивително правдива книга за тези кланета, не се осмелява да се произнесе. Ако му е било дадено да наблюдава сам от някоя кула на Тампл(9) ужасния кортеж, несъмнено той е могъл да каже нещо категорично по този въпрос. Ако предположим обаче, че е запазил — както е възможно да се смята — в тези обстоятелства пълното си самообладание на учен и е изпитал основателно недоверие към своята памет, от друга страна, поради което се е погрижил начаса да запише своите наблюдения. В такъв случай без капчица съмнение историкът се чувствува в донякъде унизително положение по отношение на честния свидетел на един наличен факт. Историкът е сякаш на опашката на колона, където мненията се предават поред, от началото към края. Неговото място не е твърде добро, за да разчита на правилно осведомяване. Случи ми се да наблюдавам по време на нощен преход как(10) преминава през колоната викът: «Внимание! Дупки от снаряди вляво!». Последният човек чу това като: «Преминете вляво», направи крачка в тази посока и пропадна.

При все това съществуват и други евентуалности. В зидовете на някои сирийски крепости, издигнати няколко хилядолетия преди Христа, съвременните археолози са открили добре запазени глинени съдове, пълни с детски скелети. Тъй като не би могло със сигурност да се предполага, че тези кости са попаднали там случайно, очевидно сме изправени пред останки от човешки жертвоприношения, изпълнявани по време на градежа и свързани с него. Относно вярванията, изразени чрез тези ритуали, несъмнено ще ни бъде необходимо да се допитаме до свидетелствата от онова време — ако съществуват такива — или да действуваме по аналогия, с помощта на други свидетелства. След като не споделяме една вяра, как впрочем бихме могли да я опознаем(11) инак освен с помощта на казаното от другите? Такъв е случаят — налага се да повторим — и с всички чужди ни явления на съзнанието. Обратно, колкото до самия факт на жертвоприношението, нашата позиция е съвсем различна. Разбира се, собствено казано ние не го схващаме абсолютно непосредствено, както геологът — амонита, чиято вкаменелост открива. Както физикът — молекулярното движение, чиито ефекти съзира в Брауновото движение. Ала прекалено простото разсъждение, изключващо всяка друга възможност за обяснение, ни позволява да преминем от действително констатирания обект към факта, който този обект доказва; в тази елементарна интерпретаторска дейност, като цяло твърде близка до инстинктивните ментални операции, без които никое усещане не би се превърнало във възприятие, нищо не изисква посредничеството на друг наблюдател между предмета и нас. Специалистите в областта на метода(12) обичайно са схващали под непряко познание онова, което достига до ума на историка по канала на други човешки умове(13). Този термин може би не е избран съвсем сполучливо; той се задоволява да посочва наличието на посредник; не виждаме защо това звено трябва да е непременно от човешко естество. Но нека не спорим относно думите и нека приемем обичайната им употреба. В този смисъл в нашето знание за стенните жертвоприношения в древна Сирия несъмнено няма нищо непряко.

Впрочем много други следи от миналото ни предлагат достъп от съвсем същия ред. Такъв е случаят с почти цялата огромна маса от неписмени свидетелства, както и с доста писмена. Ако най-известните теоретици на нашите методи не проявяваха такова учудващо, крайно безразличие спрямо техниките, присъщи на археологията, ако не бяха обсебени от разказа в документален план, така както от събитието по отношение на фактите, несъмнено нямаше да ни тласкат с такава готовност към едно вечно зависимо наблюдение. В кралските гробници на Ур(14) в Халдея са намерени мъниста от гердани, изработени от амазонит. Тъй като най-близките залежи от този камък се намират в централните части на Индия или около езерото Байкал, сякаш се е налагал изводът, че още от третото хилядолетие преди нашата ера укрепените градове по Долен Ефрат са поддържали търговски отношения с най-далечни земи. Индукцията може да ни се стори добра или неиздържана. Но каквато и оценка да произнесем върху нея, безспорно тя е индукция от най-класически тип: основава се върху констатирането на един факт и ничие чуждо слово не е намесено. Ала материалните свидетелства далеч не са единствените, притежаващи привилегия да могат да бъдат схванати от първа ръка. Както кремъкът, дялан някога от занаятчията през каменната епоха, така и езиковата особеност, и въплътена в текст правна норма, и обредът, фиксиран от една церемониална книга или представен върху някоя стела, са реалности, които сами схващаме и използуваме с помощта на строго лично интелектуално усилие. Не се налага да бъде призоваван за посредник никой друг човешки ум. И изобщо не е вярно — ако трябва да се върнем на сравнението от преди малко, — че историкът непременно е обречен да узнава това, което се случва в неговата лаборатория, единствено от отчетите на някое външно лице. Той успява да стори това едва след като опитът приключи. Ала когато обстоятелствата са благоприятни, опитът би трябвало да оставя след себе си утайки, които той е в състояние да види със собствените си очи.

* * *

Там е работата, че безспорните особености на историческото наблюдение следва да се определят с други думи, едновременно по-недвусмислени и по-ясно разбираеми.

Първата характерна черта на познанието на всичките човешки факти в миналото и на повечето факти от настоящето е, че то е познание по следи — както сполучливо се изразява Франсоа Симиан. Независимо дали се касае за кости, зазидани в крепостните стени на Сирия, за дума, чиято форма или употреба разкрива някой обичай, за разказ, писан от свидетел на някоя древна или по-нова сцена, какво в действителност разбираме под «документи», ако ли не «следа», тоест белег, достъпен за сетивата, който едно само по себе си неуловимо явление е оставило? Няма значение, че оригиналният обект се оказва по природа недостъпен за усещането подобно атома, чиято траектория е станала видима в камерата на Уилсън, или че този обект е станал такъв днес под въздействие на времето подобно папратта, изгнила от хилядолетия, чийто отпечатък продължава да стои върху блока каменни въглища, или пък досущ като потъналите в миналото, тържествени празненства, които виждаме изрисувани и обяснени по стените на египетските храмове. И в двата случая начинът за реконструиране е един и същ, всички науки предлагат множество примери за това(15). Ала от факта, че всевъзможни изследователи се оказват заставени да схващат някои централни явления единствено с помощта на други, производни тям, не следва пълната равностойност на средствата. Възможно е, както става при физика, те да имат способността сами да предизвикат появата на тези следи. Обратно, възможно е да бъдат заставени да разчитат на каприза на сили, върху които не притежават ни най-малко влияние. Очевидно и в единия, и в другия случай тяхната позиция ще бъде съвсем различна. А как стоят нещата с наблюдателите на човешките факти? Тук отново встъпват в правата си въпросите за датирането.

* * *

Сякаш от само себе си се разбира, че всички относително по-сложни човешки факти не могат да бъдат своеволно възпроизвеждани или ориентирани; впрочем ние ще се върнем отново върху това малко по-нататък. Несъмнено съществува(16) психологическо експериментиране — като се почне от най-елементарните степени на усещане и се стигне до най-рафинираните интелектуални и емоционални текстове. Но като цяло то се прилага единствено към индивида. Колективната психология е почти напълно неподвластна нему. Изобщо не би могло — изобщо не бихме се осмелили, дори ако предположим, че би могло — да предизвикваме преднамерено паника или въодушевление, породено от религиозен ентусиазъм. Все пак обаче, когато изучаваните явления принадлежат към настоящето или съвсем близкото минало, наблюдателят, колкото и да е неспособен да ги накара да се повторят или да отклони по собствено желание развитието им, не се оказва толкова безпомощен по отношение на техните следи. Той може буквално да вдъхне живот на някои от тях. А именно — съобщенията на свидетелите.

На 5 декември 1805 г. опитът за Аустерлиц е бил неповторим точно толкова, колкото е и днес. А какво е правел все пак по време на битката един или друг полк? Ако няколко часа след утихването на огъня Наполеон е пожелал да се осведоми относно това, две думи са му били достатъчни и някой офицер е щял да му представи доклад(17). Мигар никога не е била установена такъв род връзка — обществена или лична? Или пък тези, които(18) са били описани, са се изгубили? Напразно ние, на свой ред, ще си поставяме този въпрос, твърде възможно е той да си остане завинаги без отговор редом с множество други, значително по-важни от него. Кой историк не е мечтал за възможността, подобно Одисей да нахрани сенките с кръв и да ги разпита?(19) Ала чудесата на неквията(20) са старомодни и ние не притежаваме друг механизъм за връщане във времето освен този, който функционира в нашия мозък и е изграден с материал, доставен ни от минали поколения.

Несъмнено не би трябвало да преувеличаваме предимствата на изучаването на настоящето. Да си представим, че всички офицери, всички хора от полка са загинали; или просто, че сред оцелелите не са открити свидетели, чиято памет, чиято наблюдателност са достойни за доверие. Наполеон едва ли е бил в по-добро положение от нашето. Всеки, който е участвувал — макар и скромно — в някое велико събитие, знае добре, че е възможно един понякога важен епизод да не бъде преценен точно подир няколко часа. Да прибавим към това, че всички следи не се поддават в еднаква степен на по-сетнешно възпроизвеждане. Ако през месец ноември 1942 г. митниците не са отбелязвали всекидневно вноса и износа на стоки, на практика аз не бих могъл по никакъв начин да дам оценка през месец декември за външната търговия през предния месец. С една дума, разликата между изследването на по-отдалеченото и изследването на съвсем близкото е само по степен. Тя не засяга основата на методите Но ни най-малко не губи поради това своето значение и ние следва да си направим съответните заключения.

По същество миналото е даденост, която вече нищо не може да промени. Ала познанието за миналото е нещо, което се разбива постъпателно, непрестанно се преобразява и усъвършенствува. За онзи, който би се усъмнил, достатъчно би било да си припомни(21) онова, което е станало пред очите ни за малко повече от век. Огромни части от човечеството са излезли от мъглата. Египет и Халдея са отметнали своите савани. Мъртвите градове в Централна Азия са разкрили своите езици, които никой вече не умее да говори, както и своите отдавна угаснали религии. Цяла една неизвестна цивилизация току-що е възкръснала от гроба по бреговете на река Инд. Това не е всичко; не само находчивостта на изследователите при ровенето все по-навътре в библиотеките, при прокопаването на нови траншеи в старите територии спомага най-вече (или може би най-ефикасно) за обогатяване на образа на миналите времена. Появили са се също непознати досега изследователски способи. Ние умеем пo-добре от нашите предходници да изследваме нравите въз основа на езиците, трудещия се — въз основа оръдията на труда. Научили сме се най-вече да навлизаме по-дълбоко(22) в анализа на обществените факти. Изучаването на народните вярвания и обреди едва начева да разгръща своите възможности. Историята на икономиката, за която Курно неотдавна, изброявайки различните аспекти на историческото изследване, не е имал(23) и представа, едва започва да се конституира. Всичко това е несъмнено. Всичко това ни вдъхва огромни надежди. Но не безгранични. Чувството за истински безкраен напредък, което вдъхва една наука като химията, способна да създаде дори своя собствен предмет, ни е отказано.

Там е работата, че изследователите на миналото не са напълно свободни хора. Миналото(24) е техният тиранин. То не им позволява да познаят нищо друго от него освен онова, което само — съзнателно или не — им предоставя. Ние никога не ще можем да изготвим статистика на цените през меровингската епоха, тъй като нито един документ не е регистрирал тези цени достатъчно пълно. Никога не ще проникнем така добре в манталитета на хората от 12–и век в Европа например, както можем да сторим това за съвременниците на Паскал или Волтер: защото от тях не са ни останали ни лични писма, ни изповеди; защото разполагаме единствено със зле написаните, стандартизирани(25) биографии на някои измежду тях. Поради тази празнина немалка част от нашата история неизбежно приема някак обезкървения облик на свят без индивидуалности. Ала нека не се жалваме прекомерно. В безпрекословното подчинение на непреклонната съдба ние — бедните адепти, често осмивани от младите науки за човека, сме в не по-завидно положение от мнозина наши събратя, посветили се на дисциплини, значително по-стари и солидни от тях. Такава е общата участ на всички изследвания, чиято мисия изисква стремеж за проникване в минали явления; специалистът по праистория е също толкова неспособен да възстанови литургиите от каменната епоха поради липсата на писмена, колкото, предполагам, палеонтологът — жлезите с вътрешна секреция на плезиозавъра, от който е останал само скелет. Винаги е неприятно човек да си признае: «Не знам, не мога да знам». Тези думи трябва да се изричат едва подир усилено, отчаяно дирене. Ала има моменти, когато върховният дълг на учения повелява, след като е опитал всичко, да се примири с незнанието и откровено да си го признае.

2. Свидетелствата

«Херодот от Фурия(26) излага тук своите издирвания, за да не изчезне с течение на времето споменът за извършеното от хората и за да не отмине славата на великите и възхитителни дела на елините и на варварите.»(27) Така започва най-древната книга по история — разбира се, в Западния свят, — дошла до нас не във вид на фрагменти. Нека поставим например редом с нея един от онези указатели за пътуването в отвъдното, които египтяните от времето на фараоните са поставяли в гробниците. Имаме пред себе си същинските типове на двата големи класа, между които се разпределя безкрайно разнообразната маса от документи, предоставени на разположение на историците от страна на миналото. Свидетелствата от първата група са преднамерени, другите — не са.

Наистина, когато четем за информация Херодот или Фроасар(28), «Мемоарите» на маршал Жофр(29) или крайно противоречивите сведения, които предоставят немските и британските вестници в наши дни относно нападението над един конвой в Средиземно море, мигар не постъпваме тъкмо така, както са очаквали от нас авторите на тези писания? Обратно, формулите от папирусите на мъртвите са били предназначени да бъдат изричани от възправената пред гибелни опасности душа и чувани само от боговете; човекът от наколното жилище, който е хвърлял кухненските отпадъци в съседното езеро, гдето днес се рови археологът, е искал единствено да очисти колибата си от нечистотиите; булата за папското опрощение е била така грижливо пазена в ковчезите на манастира само за да бъде размахана в необходимия момент пред очите на някой досаден епископ. И сред всички тези грижи грижата да се информира общественото мнение или пък да се осведомят бъдещите историци не е играла никаква роля; когато медиевистът разлиства през благословената 1942 г. архивите с търговската кореспонденция на Чедамите от Лука, той става виновен за проявена недискретност, която днешните потомци на Чедамите биха осъдили сурово, ако той стори същото с техните делови писма.

Впрочем наративните източници — нека употребим тук малко бароковия, свещен френски израз, — тоест разказите, предназначени решително да информират читателя, със сигурност не са престанали да оказват ценна помощ на изследователя. Наред с другите предимства обикновено те единствени предлагат хронологична рамка, пък макар и не твърде точна. Какво ли не биха дали специалистът в областта на праисторията или историкът на Индия, за да разполагат с някой Херодот? При все това не бихме могли да се съмняваме: в своето развитие историческото изследване постепенно е било принудено да гласува доверие тъкмо на втората категория свидетелства, тъкмо на неволните свидетели. Сравнете римската история, описана от Ролен(30) или дори от Нибур(31), с тази, която ни предлага който и да е съвременен кратък курс: първата е черпила най-съществената част от съдържанието си от Тит Ливий, Светоний(32) или Флор(33), втората се гради най-вече върху надписи, папируси, монети. Цялостните късове от миналото са могли да бъдат реконституирани единствено по този начин: цялата праистория, почти цялата икономическа история, почти цялата история на обществените структури. Дори и сега кой от нас не би предпочел да държи в ръка няколко секретни министерски документи, няколко доверителни рапорти на военачалници вместо всички вестници от 1938 или 1939 г.?(34)

Не че подобни документи са по-гарантирани срещу заблуди или лъжи в сравнение с другите. Фалшиви сапунени мехури съвсем не липсват — и деловите писма като цяло казват истината не повече от всички донесения на посланиците. Но ако предположим, че съществува подобна деформация, тя ни най-малко не е била замислена нарочно, за да заблуди бъдещите поколения. Преди всичко тези знаци, които миналото непредумишлено изпуска по пътя си, не ни позволяват просто да допълваме разказите, когато последните са недостатъчни, или да ги цензурираме, когато правдоподобността им е съмнителна. Те отстраняват от нашите проучвания опасност, по-пагубна от незнанието или неточността: опасността от неизлечимата склероза. Без тяхна помощ действително щяхме да виждаме неизбежно историкът, заел се с изчезналите поколения, тутакси да се превръща в пленник на предразсъдъците, фалшивото благоразумие, късогледство, от които е страдал и самият светоглед на тези поколения; медиевистът например да не отдава голямо значение на комуналното движение(35) под претекст, че средновековните писатели не са говорили охотно за него пред своята публика; или да се отнася презрително към великите пориви на религиозния живот само защото те са заемали значително по-малко място в тогавашната повествователна литература от войните на бароните; с една дума (за да се върнем на любимата антитеза на Мишле) — историята да става все по-дръзновена изследователка на отминалите времена, а не вечна и скована ученичка на техните «хроники».

Също така дори в решително преднамерените свидетелства онова, което текстовете умишлено ни казват, днес е престанало да бъде предпочитан предмет на нашето внимание. Обикновено ние се хващаме с доста по-голямо желание за това, на което те ни навеждат, без да са искали да го изразят. Какво ще ни се стори особено поучително у Сен-Симон?(36) Неговите често напълно измислени информации относно събитията в кралството? Или удивителната яснота, с която «Мемоарите» ни разкриват манталитета на благородния сеньор в двора на Краля-Слънце? Сред житията на светците от Ранното средновековие поне три четвърти са неспособни да ни дадат знания за нещо по-съществено върху благочестивите персонажи, чиято съдба претендират да очертават пред нас. Обратно, ако потърсим в тях(37) начините нa живот и мислене, присъщи за епохите, когато са били писани, както и всякакви други неща, които агиографът не е имал ни най-малкото желание да ни съобщава, те ще ни се сторят безценни. При цялата наша неизбежна подчиненост на миналото, поне сме свободни в това отношение, че, бивайки вечно обречени да го познаваме по следите му, все пак успяваме да узнаем за него много повече, отколкото самото то е смятало за добре да ни разкрие. Ако разсъдим, става дума за голям реванш на разума над даденото.

* * *

Ала от мига, в който се откажем чисто и просто да регистрираме думите на нашите свидетели, от мига, в който се опитаме да ги заставим да проговорят — макар и пряко волята им, — повече от всякога се налага наличието на въпросник. В действителност това е първата потребност при всяко правилно провеждано историческо изследване.

Много хора и дори — струва ни се — някои автори на учебници притежават учудващо наивна представа за хода на нашата работа. В началото — биха казали те на драго сърце — са документите. Историкът ги събира, прочита ги(38), старае се да прецени тяхната автентичност и истинност. И след това — едва след това — ги ползува... Има само една беда: никой историк никога не е действувал по този начин. Дори когато случайно си мисли, че го прави.

Защото археологическите текстове или документи — пък били те привидно най-ясните и най-пригодните — говорят(39), ако знаеш как да питаш. Преди Буше дьо Перт(40), както и пo-сетне, кремъчните оръдия са изобилствували в наносите на Сома. Ала е липсвал човекът, умеещ да задава въпроси, и праисторията не е съществувала. Като стар медиевист, признавам, че не познавам по-увлекателно четиво от един хартулярий(41). Там е работата, че аз знам приблизително какво да търся в него. Затова пък един сборник с римски надписи ми казва твърде малко. Умея горе-долу да ги чета, но не умея да ги разпитвам. С други думи, всяко историческо изследване предполага още с първите си стъпки целенасочено задаване на въпроси. В началото е любознателният дух(42). Никога в никоя наука пасивното наблюдение не е дало плодове. Впрочем ако допуснем, че то е възможно.

Наистина нека не се заблуждаваме. Случва се несъмнено въпросникът да остава напълно инстинктивен. Но все пак той присъствува. Без научният работник да съзнава, неговите въпроси се диктуват от твърденията или съмненията, които предишните опити са врязали в мозъка му, от традицията, от обикновения здрав разум, тоест в повечето случаи — от обикновените предразсъдъци. Хората далеч не са толкова възприемчиви, колкото ни се струва. Няма по-лош съвет за един начинаещ от този да чака вдъхновение от документа в абсолютно бездействие. Така не едно доброволно изследване е било обречено на неуспех или на незначителност(43).

Естествено нужен е такъв разумен и изключително гъвкав набор от въпроси, който да е в състояние да се зарежда в движение с много нови акценти и да е подготвен за всякакви изненади. Така той би могъл по същество да действува като магнит на документите-стружки. Изследователят предварително знае много добре, че не ще може да следва стриктно маршрута, установен в началото. Няма ли такъв обаче, той рискува да блуждае постоянно.

* * *

Разнообразието от исторически свидетелства е почти безкрайно(44). Всичко, което човек казва или пише, всичко, което създава, всичко, до което се докосва, може и трябва да ни осведомява за него. Любопитно е да установим колко хора, чужди на нашия труд, преценяват неправилно обхвата на тези възможности. Там е работата, че тези възможности продължават да се свързват с една старомодна идея в нашата наука: идея, останала от времето, когато са умеели да четат само преднамерени свидетелства. Упреквайки «традиционната история», че пренебрегва «съществени явления», при това с «твърде значителни последствия, по-способни да променят утрешния живот от всички политически събития», господин Пол Валери(45) дава като пример «завоюването на земята» от електричеството. За което бихме му ръкопляскали с две ръце. За нещастие, съвършено вярно е, че тази обширна тема все още не е разисквана в никой сериозен труд(46). Ала когато в резултат на своята крайна строгост бива принуден да оправдае грешката, която току-що е изобличил, господин Валери добавя, че тези явления задължително «убягват» на историка, защото — продължава той — «никой документ не ги упоменава изрично», — този път обвинението, прехвърлено от учения към науката, е погрешно. Кой ще повярва, че електрическите предприятия нямат собствен архив, свои данни за консумацията, свои карти за разпростирането на електрическите мрежи? Историците — ще кажете — досега са пропускали да се допитват до тези документи. Несъмнено те много грешат, но не и в случаите все пак, когато отговорността за това ляга върху може би твърде ревностните вардяни на тези тъй ценни съкровища. И така, бъдете търпеливи. Историята все още не е такава, каквато би трябвало да бъде. Това не е причина да товарим историята — такава, каквато може да се пише — с бремето на заблуждения, принадлежащи само на неправилно разбраната история.

Този крайно разнолик характер на нашите материали поражда все пак едно затруднение: достатъчно сериозно наистина(47), за да се нареди сред трите или четирите най-големи парадокса в занаята на историка.

Голяма заблуда би било да се мисли, че на всеки исторически проблем съответствува един-единствен тип документи, пригоден само за тази употреба. Обратно, колкото повече изследването се старае да достигне до дълбоките факти, толкова повече трябва да се разчита на светлината от сходящите лъчи на твърде различни по природа свидетелства. Кой историк на религиите би се задоволил единствено да преглежда теологическите трактати или сборниците с химни? Той добре знае, че рисуваните или скулптираните образи по стените на светилищата, разположението и обзавеждането на гробниците ще му кажат за изчезналите вярвания и чувства не по-малко от множество писания. Познанията ни за германските нашествия зависят от погребалната археология и изучаването имената на местностите точно толкова, колкото и от ровенето в хрониките или грамотите. В по-ново време тези изисквания несъмнено се променят. Но остават все тъй императивни. Мигар вярваме, че за да разберем съвременното общество, ще е достатъчно да потънем в четене на парламентарните дебати или министерските документи? Не трябва ли също да знаем как да тълкуваме един банков баланс: текст, който за профана е по-непонятен и от йероглифите? Нима ще се примири историкът на епохата, в която царува машината, да не знае как са конструирани и как са се изменяли машините?

Впрочем ако почти всеки съществен човешки проблем изисква боравенето със свидетелства от противоположни типове, то научните техники задължително се различават по типа свидетелства. Усвояването на всяка една от тях изисква доста време; пълното им овладяване — още по-дълго и почти постоянно практикуване. Например твърде малко научни работници могат да се похвалят, че са еднакво добре подготвени и да четат, и да критикуват една средновековна грамота; да интерпретират правилно имената на местностите (които са преди всичко езикови факти); да датират безпогрешно останките от праисторически келтски или гало-романски поселища; да анализират растителните групи в една ливада, нива, безплодна земя. Нима без всичко това все пак(48) може да се претендира, че се пише историята на заселването на коя да е местност? Смятам, че малко науки са принудени да използуват едновременно толкова разнородни средства. Там е работата, че човешките факти са най-сложните от всички. Там е работата, че човекът е венец на природата.

За историка е добре, а според мене — и безусловно необходимо, да познава поне повърхностно всичките основни техники в своя занаят. Дори само за да може да прецени предварително силата на дадено средство и трудностите при боравенето с него. Списъкът от «допълнителни дисциплини», чието изучаване предлагаме на начинаещите в нашата професия, е твърде къс. По силата на какъв абсурден паралогизъм наред с другите празноти се допуска хората, които поне в половината си време стигат до предметите на своето обучение единствено посредством думите, да нехаят за фундаменталните постижения на лингвистиката. Въпреки това, каквито и многообразни познания да сме склонни да приписваме на най-добре въоръжените изследователи, тези познания винаги ще достигат — обикновено твърде бързо — до определен предел. И в този случай няма друго лекарство, освен ако множеството(49) компетентности на един човек бъдат заместени от обединените техники, използувани от различни учени, но насочени към изясняването на една-единствена тема. Този метод предполага готовност за работа в екип. Той изисква също предварителното дефиниране в резултат на съгласие на няколко главни, основни проблема. Ние сме все още твърде далеко от такива достижения. Ала несъмнено те определят до голяма степен бъдещето на нашата наука.

3. Предаването на свидетелства

Една от най-трудните(50) задачи на историка е да събере документите, които смята, че ще са му необходими. Той не би могъл да се справи с това без помощта на различни пътеводители архивни или библиотечни описи, музейни каталози, библиографски справочници от всякакъв вид(51). Понякога ставаме свидетели как самонадеяните всезнайковци се учудват на времето, посветено за съставянето на подобни трудове от някои учени, както и от други научни работници, които следят съществуването им и привикват да боравят с тях. Като че ли благодарение на така прекараните часове в работа, която, макар и нелишена(52) от известен скрит чар, несъмнено не притежава романтичен блясък, в крайна сметка не си спестяваме най-ужасното пилеене на енергия. Ако аз се вдъхновявам напълно основателно от историята на култа към светците(53), но — да предположим — не познавам Bibliotheca Hagiographica Latina(54), съставена от отците-боландисти(55), трудно бихте си представили, ако сте неспециалисти, количеството безполезни до глупост усилия, които тази празнота в моята научна подготовка ще ми струва. Онова, за което трябва наистина да се съжалява, не е, че можем вече да поставим на лавиците на нашите библиотеки значително количество от тези инструменти (чието изброяване — тема подир тема — принадлежи на специализираните указатели), а за това, че те не са достатъчно многобройни, особено що се отнася до по-новите епохи, че тяхното създаване — особено във Франция — по правило не е подвластно на някакъв цялостен, рационално замислен план, че тяхното публикуване в крайна сметка твърде често е предоставено на капризите на индивидите или на невежото скъперничество на някои издателски къщи. Първият том на възхитителните «Източници на френската история», който дължим на Емил Молиние(56), не е бил преиздаван от появата си през 1901 г. Този прост факт е равностоен на цял обвинителен акт(57). Разбира се, не оръдията на труда правят науката. Ала едно общество, което твърди, че почита науките, не би трябвало да нехае за техните оръдия на труда. Несъмнено ще бъде разумно от негова страна да не се осланя прекомерно на академичните корпуси, приемът в които е благосклонен спрямо възрастовото превъзходство и благоприятен за добрите ученици, но не предразполага духа към предприемчивост. Военното училище и щабовете не са единствените у нас, запазили своя манталитет от времето на волската каруца в епохата на автомобила.

Все пак, колкото и добре да са направени, колкото и много да са, тези пътеводни жалони биха улеснили твърде малко един научен работник, неразполагащ предварително с някаква идея за терена, който се заема да изследва. Въпреки това, което — изглежда — начинаещите понякога си представят, документите не изскачат тук или там по силата на някаква тайнствена божия повеля. Тяхното наличие или не-наличие в тези или онези архивни фондове, в тази или онази библиотека(58), в тази или онази земя са свързани с чисто човешки причини, които могат да бъдат анализирани, а проблемите, поставени във връзка с тяхното препредаване, далеч не са упражнения на специалисти, а засягат най-интимните аспекти от живота в миналото, тъй като става дума за предаването на спомена през поколенията. Обикновено в началото на сериозните исторически трудове авторът прилага списък на архивните индекси, които е прегледал, сборниците, които е ползувал. Това е много уместно. Ала не е достатъчно. Всяка историческа книга, достойна за това име, би трябвало да съдържа една глава или — ако предпочитате — поредица от параграфи, поместена във възловите места на изложението, която да е озаглавена приблизително така: «Как съм могъл да узная това, което ще ви кажа». Убеден съм, че прочитайки тези изповеди, дори читателите, които не са от занаята ни, биха изпитали истинско интелектуално удоволствие. Спектакълът на диренето — с всичките му успехи и спънки — рядко е скучен. Напълно завършеното излъчва студенина и досада.

* * *

Случва ми се да срещам труженици, които искат да опишат историята на своето селище. Редовно им казвам следното, само че малко по-опростено, за да избегна научните детайли, които в случая биха били неуместни: «Повечето селски общини или не са притежавали архиви, или те са късно явление. Напротив — сеньориите са били сравнително добре организирани и дарени с приемственост учреждения и обикновено от твърде рано са наченали да съхраняват своите досиета. За целия период преди 1789 г. — и особено за най-старите епохи — главните документи, на които можете да се уповавате, произхождат от сеньориите. Отдето съответно следва, че първият въпрос, на който ще трябва да отговорите и от който зависи всичко, ще бъде: «Кой е бил сеньорът на селището през 1789 г.?». (Действително не е изключено едновременното съществуване на няколко сеньори, между които селището е било поделено; ала за да не навлизаме в подробности, ще оставим настрана това предположение.) «Допустими са три възможности. Сеньорията може да е принадлежала на някоя църква; на някой мирянин, който е емигрирал по време на Революцията; или пък на някой мирянин, който не е емигрирал. Първият случай е за предпочитане. Архивният фонд не само е имал шанса да бъде добре съхраняван и поддържан от доста време(59). Той навярно е бил иззет през 1790 г. заедно със земите в съответствие с Гражданската конституция на духовенството(60). Ако е бил отнесен в някое обществено хранилище, действително можем да се надяваме, че той е там и днес — почти непокътнат, на разположение на учените. Хипотезата за емигранта също не е за пренебрегване. В този случай архивният фонд трябва да е бил иззет и преместен; съществува обаче опасността да е бил унищожен преднамерено, като остатък от един ненавистен режим. Остава последната възможност. Тя би била крайно неприятна. В действителност «бившите», останали във Франция и непопаднали по някакъв друг начин под ударите на законите на Комитета за обществено спасение(61), ни най-малко не са били ощетени в имуществено отношение. Несъмнено те са загубили своите сеньориални права, доколкото последните са били въобще премахнати. Но са съхранили личната си собственост, а следователно и деловите документи. Ако тези документи никога не са били изисквани от държавата, то книжата, които ние търсим, може би просто са били сполетени от общата съдба на всички семейни книжа през 19–и и 20–и век. Ако предположим, че те не са били изгубени, изгризани от плъхове или разпилени при продажби и делене на наследства по таваните на три-четири различни селски къщи, нищо не може да принуди техния настоящ притежател да ви ги предостави.»(62)

Цитирах този пример, защото ми се струва типичен за условията, които често определят и ограничават достъпната ни документация. Не би било безинтересно да анализираме по-подробно съответните поуки.

* * *

Ролята, която току-що видяхме да играят революционните конфискации(63), е роля на божествена сила, често благотворна за изследователя: катастрофата. Безброй римски градове са се превърнали в обикновени италиански градчета, където археологът с мъка открива нищожни следи от античността; затова пък изригването на Везувий е съхранило Помпей(64).

Разбира се, далеч не всички големи бедствия, сполетели човечеството, са обслужвали винаги историята. Заедно с купищата литературни и историографски ръкописи при безредиците по време на нашествията са потънали и безценните досиета на римската императорска бюрокрация. Буквално пред погледа ни двете световни войни унищожиха немалко паметници и архивни хранилища на една славна земя; никога вече не ще можем да прелистваме писмата на нявгашните търговци от Ипр(65), по време на отстъплението с очите си видях как изгарят сбраните заповеди на цяла армия.

Ала на свой ред мирното развитие на обществения живот, лишен от пристъпи на трескавост, се явява много по-неблагоприятно, отколкото си мислим понякога, за предаването на спомените. Революциите са тези, които разбиват вратите на металните каси и заставят министрите да се спасяват, преди да са имали време да изгорят своите тайни записки. В старите съдебни архиви делата по банкрутите ни предоставят днес документи за предприятия, които, ако бяха успели да просъществуват почетно и богато, не биха допуснали показното излагане на съдържанието на архивните им лавици. Благодарение възхитителната приемственост на манастирските институции през 1789 г. абатството Сен-Дени все още е съхранявало дипломите, дадени му преди повече от хилядолетие от кралете на меровингската династия. Ала днес ние ги четем в Националния архив. Ако общността на дионисиевските монаси бе преживяла Революцията, сигурно ли е, че щеше да позволи да се ровим в ковчезите й? Навярно толкова, колкото Обществото на Иисус(66) предоставя на профаните достъп до своите библиотеки, поради което немалко проблеми на съвременната история ще остават завинаги отчайващо неясни, или пък колкото Френската банка ще покани специалистите по история на Първата империя да прегледат нейните регистри, дори и най-прашасалите — до такава степен манталитетът на посветения е присъщ на всичките корпорации. Ето в какво съвременният историк се оказва напълно онеправдан: той е почти изцяло лишен от тези неволни признания. Вярно е, че за компенсация разполага с някои тайни, прошепнати му на ухо от негови приятели. Но за жалост подобни сведения се различават твърде малко от празните приказки. Често един решителен катаклизъм благоприятствува в много по-голяма степен нашата работа.

Така ще бъде най-малкото дотогава, докато обществата не престанат да предоставят тази грижа на собствените си трагедии и се съгласят в крайна сметка да организират рационално ведно със своята памет и познанието за себе си. Те ще успеят да сторят това само ако се възправят решително срещу двамата главни виновника за забравата и невежеството: нехайството, което погубва документите; и още пo-опасната страст към тайната — дипломатическа тайна, делова тайна, семейна тайна, — страст, която ги потулва или унищожава. Напълно в реда на нещата е(67) нотариусът да има за свой дълг опазване тайната за операциите на своя клиент. Но когато се допуска той да обгръща с непроницаема тайнственост и нявгашните договори с клиенти на прадядото и когато, от друга страна, нищо не му забранява сериозно да остави тези документи(68) да изтлеят, да потънат в забрава, то е, защото(69) нашите закони миришат наистина на мухъл. Що се отнася до мотивите, поради които повечето големи предприятия отказват да публикуват своите статистики, безусловно необходими за здравословно направляване на националната икономика, те рядко са достойни за уважение. Нашата цивилизация би ознаменувала огромен напредък в деня, когато прикритостта, въздигната в метод на действие и едва ли не в буржоазна добродетел, ще отстъпи място на желанието за осведомяване, тоест на задължителната размяна на сведения.

* * *

Нека все пак се върнем към нашето село. Обстоятелствата, които точно в този случай отреждат свидетелствата да бъдат изгубени или съхранени, достъпни или недостъпни, се дължат на исторически сили от общ характер; те не притежават нито една неумопостижима черта; ала са лишени от всякаква логическа връзка с предмета на изследването, чиято съдба обаче определят! Наистина не виждаме защо изучаването на една малка селска общност през Средновековието например да е повече или по-малко поучително в зависимост от това, дали няколко века по-късно неговият тогавашен господар се е решил — или пък не се е решил — да иде на сборището в Кобленц(70). Такова несъответствие се среща доста често. Ако познаваме римския Египет много пo-добре в сравнение с Галия от онова време, то не е, защото проявяваме по-жив интерес към египтяните, отколкото към гало-римляните: сухият климат и погребалните обреди на мумифицирането в Египет са съхранили писмената, които западноевропейският климат и обичаи са унищожили твърде бързо. Между причините, определящи успеха или провала в търсенето на документите, и мотивите, правещи тези документи желани, обикновено няма нищо общо: тъкмо този ирационален елемент не е възможно да бъде елиминиран и придава на нашите дирения известен вътрешен трагизъм, в който немалко творения на духа намират ведно със своите предели и скритите причини за своето съблазняване.

Също тъй в цитирания пример съдбата на документите в едно или друго село се оказва възлов, почти предвидим факт. Но не винаги е така. Понякога крайният резултат се дължи на пресичането на толкова много напълно независими една от друга причинно-следствени вериги, та предвиждането става невъзможно. Знам, че четири последователни пожара, а сетне един грабеж са унищожили архивите на древното абатство Сен-Беноа-сюр-Лоар; заемайки се с неговия фонд, как бих могъл да отгатна предварително кои типове документи тези бедствия са пощадили? Тъй наречената «миграция на ръкописи» представлява изключително интересен предмет за изследване; прехвърлянията на една литературна творба из библиотеките, направата на копия, добросъвестността или нехайството на библиотекарите и преписвачите са все характерни черти, в които живо се отразяват превратностите в културата и изменчивата игра на нейните велики течения. Мигар дори най-добре информираният ерудит би могъл да заяви преди установяването на този факт, че уникалният ръкопис на Тацитовата «Германия» ще се окаже през 16–и век в Херсфелдския манастир? С една дума, в основата на почти всяко документално проучване съществува известна неочакваност и следователно — риск. Един научен работник, мой добър познат, ми разказа, че докато чакал, без да проявява ни най-малко нетърпение, под падащите бомби на Дюнкеркския бряг не твърде сигурното си качване на кораба, един негов другар възкликнал учудено: «Колко странно! Видът ви е такъв, сякаш изобщо не се боите от опасността». Моят приятел би могъл да отговори, че напук на разпространения предразсъдък изследователският навик ни най-малко не е неблагоприятен в действителност за спокойното приемане на облога със съдбата.

Глава трета: Критиката

1. Очерк по история на критическия метод

Дори най-наивните полицаи добре знаят(1), че не бива да се вярва прекомерно на думите(2) на свидетелите. Съществува обаче опасността не винаги това теоретично положение да се оказва полезно. Така преди доста време хората са се досетили да не приемат сляпо всички исторически свидетелства. Опит, стар почти колко човечеството, ни е научил как не един текст твърди, че е(3) с произход, какъвто в действителност не притежава: не всички разкази са достоверни; материалните следи също могат да бъдат подправени. Всред изобилието от заблуди(4) през Средновековието съмнението често се е оказвало естествен защитен рефлекс(5). «С помощта на мастилото всеки може да напише, каквото си поиска» — възкликва през 11–и век един лотарингски благородник в процеса срещу монасите, използували документални доказателства в негова вреда. «Дарението на Константин» — това удивително произведение на един римски духовник от 8–и век, подписано с името на първия християнски цезар — е било оспорено три века по-късно от антуража на благочестивия император Отон III(6). Лъжливите реликви са били преследвани още от времето, в което са се появили реликвите.

Все пак принципният скептицизъм е толкова достойно за уважение и плодотворно интелектуално поведение, колкото и доверчивостта, с която впрочем той лесно се съчетава в повечето несложни умове. По време на предишната война срещнах един почтен ветеринар, който не без известно право систематично отказваше да вярва на новините от вестниците. Ала когато някой случаен събеседник(7) му довереше на ухо дори най-невероятните измислици, моят човек ги поглъщаше с най-голямо удоволствие.

По същия начин критиката, изхождаща от обикновения здрав разум, която дълго време е изкушавала — и сега все още изкушава — някои умове, не е могла да отведе твърде далеко. Наистина какво представлява тъй нареченият «здрав разум»? Нищо друго освен сбор от неоразумени постулати и прибързано обобщени опити. Ако се взрем във физическия свят? Здравият разум е отхвърлял антиподите; той е отричал Айнщайновата вселена; той е считал разказите на Херодот за басни, позовавайки се на факта, че заобикаляйки Африка, един ден мореплавателите са видели как точката, от която слънцето изгрява, се е преместила от дясната в лявата им страна(8). А когато става дума за човешки действия? Най-лошото е, че наблюденията, провъзгласени за нещо вечно, задължително са заимствувани от един твърде кратък момент в траенето: а именно нашият. Оттук произхожда основната слабост на Волтеровата критика, която впрочем често е доста проникновена. Не само индивидуалните странности се срещат във всички времена — общоприето някога душевно състояние на душата ни изглежда странно, защото вече не го споделяме. Може би «здравият разум» не би допуснал да приеме, че император Отон I е могъл да подпише в полза на папите неприложими териториални концесии, които са противоречали на предишните му действия и никак не са се съгласували с по-сетнешното му поведение. Налага се все пак да приемем, че неговият ум не е бил устроен досущ като нашия и по-точно, че по негово време между написаното и стореното се е допускала такава дистанция, чиито размери ни смайват — тъй като привилегията е безспорно автентична.

Истински напредък е отбелязан в деня, в който съмнението е станало «екзаминатор», както се е изразил Волней(9); или с други думи, когато са наченали да се създават обективни правила, позволяващи да бъде установен подбор между лъжата и истината. Йезуитът фон Папеброк, комуто четенето на «Житията на светците» е вдъхвало неприкрито недоверие спрямо наследството на цялото Ранно средновековие, е считал за лъжливи всички меровингски грамоти, съхранявани в манастирите. Не — възразил му е по същество Мабийон, — безспорно има грамоти, които са изцяло изфабрикувани, подправени или доправени, но съществуват и автентични грамоти; и ето как е възможно да различаваме едните от другите. 1681 година, годината на публикуването на De re diplomatica(10), е наистина велика дата в историята на човешкия дух: окончателно са били положени основите на критиката на архивните документи.

Във всеки случай това е бил решителният момент в историята на критическия метод. Хуманизмът от предходния век е имал своите опити и своите прозрения. Но не е отишъл пo-далеко. В това отношение няма нищо по-характерно от един пасаж в «Опити». Там Монтен оправдава Тацит, че е разказвал за чудеса. Работа на теолозите и философите — казва той — е да спорят за «всеобщите вярвания». Историците трябва само да ги «рецитират» такива, каквито източниците им ги предлагат. «Нека ни предават историята такава, каквато я получават, а не такава, каквато я оценяват.»(11) С други думи, една философска критика, основаваща се на определена концепция за естествения или божествения ред, е съвършено легитимна; по-нататък става ясно, че Монтен не е твърде склонен да се осланя на чудесата, сторени от Веспасиан(12), както и на множество други. Ала от специфичното историческо изследване на едно свидетелство като такова очевидно той не схваща достатъчно ясно как е възможно практикуването му. Доктрината за научните изследвания е била създадена едва през 17–и век, чието истинско величие не винаги свързваме с периода, с който би трябвало — а именно с втората му половина.

Самите хора от онова време са осъзнавали това. Между 1680 и 1690 г. е било(13) същинско общо място да се изобличава като мода «пиронизмът(14) в историята». Коментирайки този термин, Мишел Льовасор(15) пише: «Казват, че лоялността на ума се състои в това да не вярва лековато и да умее многократно да се съмнява». Самата дума «критика», която до този момент е означавала единствено съждение за вкус, тогава приема смисъла на проверка за истинността. Отначало се осмеляват да я казват единствено извинявайки се. Тъй като «не е измежду твърде сполучливите думи»: под което трябва да се разбира, че все още има технически привкус. Постепенно обаче тя се налага. Босюе благоразумно стои далеко от нея: когато говори за «нашите автори-критици», долавяме как свива рамене. Докато Ришар Симон(16) я вмъква в заглавията на почти всичките си произведения. Най-съобразителните не се заблуждават в това отношение: тази дума известява откриването на метод с почти универсално приложение. Критиката е «вид факел, който ни свети и ни води из тъмните пътища на древността, помагайки ни да различим истината от лъжата» — твърди Ели дю Пен(17). А Бейл заявява с още по-категоричен(18) тон: «Господин Симон е приложил в този нов «Отговор» множество правила за критика, които могат да служат не само за разбирането на Писанието, но и за плодотворното четене на други трудове».

Впрочем нека съпоставим няколко рождени дати: Папеброк — който, макар да се е заблуждавал относно хартите, все пак заема първостепенно място сред основоположниците на критиката, приложена към историографията — е роден през 1628 г.; Мабийон — през 1632 г.; Ришар Симон, чиито трудове стоят в началото на библейската екзегеза — през 1638 г. Нека споменем отделно от кохортата ерудити в същинския смисъл на думата Спиноза — Спиноза с неговия «Теолого-политически трактат», този истински шедьовър на филологическата и историческа критика, — който е роден също през 1632 г. В точния смисъл на думата пред нас се очертават удивително отчетливо контурите на едно поколение. Ала се налагат допълнителни пояснения. Това поколение се е появило на бял свят по времето на излизането на «Разсъждение за метода»(19).

Не казваме «картезианско поколение». Мабийон например е бил благочестив монах, ортодоксално смирен, оставил ни като последно писмено свидетелство един трактат върху «Християнската смърт». Съмняваме се, че е познавал отблизо новата философия, посрещана по онова време с недоверие от страна на набожните хора; а още по-малко, че ако все пак до него са достигнали някои нейни отблясъци, той би одобрил множество нейни прозрения. От друга страна, каквото и да се стремят да внушат няколкото, навярно много известни страници на Клод Бернар(20), очевидните истини с математически характер, чийто път методичното съмнение на Декарт има за мисия да проправя, имат малко общи черти с постепенно приближаващите се към истината вероятности, които историческата критика — както лабораторните науки — със задоволство отделя. Ала за да може една философия да импрегнира цяла епоха, не е нужно нито тя да действува абсолютно буквално, нито пък по-голямата част от умовете(21) да понасят ефектите й инак освен чрез вид осмоза — често полусъзнателна. Подобно картезианската «наука» критиката на историческото свидетелство поставя на мястото на вярата tabula rasa(22). Също като картезианската наука тя пристъпва към това неумолимо сриване на всички стари устои само за да стигне до нови достоверности (или твърде големи вероятности), които оттук насетне следва да бъдат изпробвани. С други думи, идеята, която я вдъхновява(23), предполага почти цялостен преврат в старите схващания за съмнението. Независимо дали тези остри нападки са извиквали страдание или обратно — в него са откривали някаква благородна сладост, съмнението изобщо е било разглеждано дотогава единствено като чисто отрицателна ментална нагласа, като просто отсъствие. Оттук насетне се предполага, че ако бъде разумно провеждано, то може да се превърне в познавателен инструмент. Това е една идея, чиято поява се помества в точно определен момент от историята на мисълта.

Оттогава са били фиксирани най-общо основните правила на критическия метод(24). Тяхното значение е нараснало до такава степен, че през 18–и век измежду най-често предлаганите теми в Парижкия университет на конкурса за агрегация на философи виждаме да фигурира една тема със странно модерно звучене: «За свидетелствата на хората относно историческите факти». Несъмнено следващите поколения са внесли(25) множество усъвършенствувания в това(26) оръдие. Ала най-вече тe са генерализирали твърде много употребата му и значително са разширили неговата сфера на приложения.

* * *

Дълго време техниките на критиката са били практикувани най-малкото донякъде последователно почти изключително от шепа учени, екзегети и обикновени любознателни хора. Писателите, заели се да създават вдъхновени исторически съчинения, въобще не са се стараели да се запознаят с тези лабораторни предписания, твърде дребнави по тяхно мнение, и много рядко са скланяли да отчитат техните резултати. Впрочем, както е казвал Хумболт, никак не е добре, когато химиците се боят «да си мокрят ръцете». Що се отнася до историята, опасността от подобна схизма между подготовката и изпълнението е двояка. Тя засяга преди всичко — и то жестоко — крупните тълкувателски опити. Последните не само изменят на извечния дълг за търпеливо дирене на истинност; освен това те са лишени от постоянното обновление, от вечно възраждащото се учудване, което се явява единствено в борбата с документа, и е невъзможно да избегнат един вид безконечно колебание между няколко стереотипизирани теми, налагани от рутината. Ала самата техническа работа страда не по-малко. Тя вече не се ръководи от горе и рискува да се занимава безкрайно с незначителни или неправилно поставени проблеми. Няма по-безсмислено пилеене на сили от пилеенето на ерудицията, когато тя върти на празни обороти, както и не съществува по-неуместно високомерие от гордостта на оръдието, което се взема за самоцел.

Съзнателното усилие на 20–то столетие се е борило храбро срещу тези гибелни опасности. Немската школа(27), Ренан, Фюстел дьо Куланж са възстановили интелектуалната висота на ерудицията. Историкът е бил върнат към тезгяха. Ала играта била ли е окончателно спечелена? Твърде оптимистично би било да вярваме в това. Прекалено често изследователската работа продължава така, както дойде, без разумен избор на точките на приложение. Преди всичко критическата потребност все още не е успяла да завоюва напълно мнението на почтените хора (в нявгашния смисъл на думата), чието одобрение, безспорно нужно за моралната хигиена на всяка наука, е в изключителна степен необходимо за(28) нашата. След като хората са предмет на изследване, а тe не ни разберат, не добиваме ли чувството, че сме изпълнили едва наполовина своята мисия?

Впрочем може би действително не сме я изпълнили изобщо цялостно. Отблъскващият езотеризъм, в който мнозина от най-добрите измежду нас продължават да се затварят, господството в популярната литературна продукция на тягостния учебник, където обсесията от едно неправилно разбирано образование замества истинската синтеза, изключителната свенливост, която като че ли непосредствено подир излизането от работния кабинет не ни позволява да излагаме пред погледа на профаните благородните изпробвания на нашите методи: всички тези лоши навици, породени от натрупването на противоречиви предразсъдъци, уронват престижа на една все пак чудесна кауза. Те способствуват за омаята на беззащитната читателска маса от фалшивите брилянти на мнимата история, където отсъствието на сериозност, пъстротата на долнокачествената стока, политическите пристрастия се смятат за изкупени от една нескромна увереност; Морас, Бенвил(29) или Плеханов са уверени там, където Фюстел дьо Куланж или Анри Пирен биха се усъмнили. Безспорно съществува недоразумение между историческото проучване — такова, каквото то се прави или възнамерява да се прави, и читателската публика. За да се илюстрират доста забавните увличания на двете страни, твърде поучителна е голямата препирня относно бележките.

Долните полета на страниците се оказват замайващо привлекателни за множество учени. Несъмнено абсурдно е да запълваш белите полета, както те правят, с библиографски препратки, които в повечето случаи могат да бъдат избегнати, ако в началото на книгата е бил поместен списък; или пък още пo-зле е поради ленивост там да бъдат заточавани дълги теоретични разработки, чието място е било маркирано в самия корпус на изложението: тъй че често най-полезното в тези произведения трябва да се търси в избата. Ала когато някои читатели са оплакват, че дори най-късият ред, самотно застанал под текста, обърква мозъка им, когато някои издатели твърдят, че техните клиенти — несъмнено не тъй свръхчувствителни в действителност, каквито те искат да ги обрисуват — се измъчват много при вида на всяка страница, обезобразена по този начин, тези капризни хора просто доказват своята невъзприемчивост относно най-елементарните правила на един морал на разбирането. Тъй като — ако изключим свободната игра на въображението — едно твърдение има право да се изказва само при условие, че може да бъде верифицирано; а за един историк, който използува някакъв документ, посочването възможно най-сбито на неговото произхождение, тоест на начина той да бъде открит, е равнозначно на подчинението на универсалното правило за честност(30). Отровено от догми и митове, нашето мнение — дори когато не е враг на просвещението — е изгубило вкуса си към контрола. Силите на разума ще ознаменуват една от най-великите си победи в деня, в който, поели отпървом грижата да не го обезкуражим с излишен педантизъм, успеем да го убедим, че трябва да измерва ценността на едно познание с готовността на автора да очаква с наведена глава опровержение. Именно за подготовката на тази победа се трудят нашите скромни бележки, нашите дребнави, педантични позовавания — обект на подигравка за немалко остроумници.

* * *

Документите, с които са боравели първите ерудити, са били най-често писания, които са се представяли или са били представяни традиционно като дело на даден автор или дадено време; те са разказвали свободно за едни или други събития. Казвали ли са истината? Действително ли книгите, наречени «Мойсееви»(31), са писани от Мойсей? Ами грамотите с името на Хлодвиг?(32) Каква стойност има разказаното в «Изход»? Такъв е бил проблемът. Ала постепенно историята е била принудена да използува все по-често неволни свидетелства и вече не е било възможно да се ограничава с преценката на експлицитните твърдения в документите. Било й е нужно да изтръгне от тях сведения, които те самите не са възнамерявали да й доставят.

Впрочем критическите правила, утвърдили се в първия случай, са се показали също тъй ефикасни и във втория. Пред погледа ми стои цял куп средновековни грамоти. Някои са датирани. Други — не. Там, където съществува индикация, тя ще трябва да бъде проверена: тъй като опитът показва, че може да бъде невярна. А когато липсва? Следва да се възстанови. И в двата случая ще си послужим с едни и същи средства. С помощта на почерка (ако става дума за оригинал), с помощта на стила на латинския, с помощта на институциите, за които е намекнато, и с помощта на общата насоченост на изложението аз предполагам, че един акт съответствува на лесно разпознаваемите обичаи на френските нотариуси около хилядната година. Ако в него се твърди, че е от меровингската епоха, фалшификацията тутакси лъсва. Ами ако не е датиран? Ето че датата е приблизително определена. Така археологът, който се е заел да класифицира по епохи и цивилизации праисторическите сечива или да различава фалшивите антики, изследва, сравнява, разпознава формите или начините на изработка съобразно правила, по същество еднакви и в двата случая. Историкът не е — той все пo-рядко е — този малко недоволен съдебен следовател, чийто не-ласкав образ биха могли да наложат с лекота някои учебници за начинаещи, ако не се внимава. Несъмнено той не е станал лековерен. Знае, че неговите свидетели могат да се заблуждават или да лъжат. Но преди всичко се опитва да ги накара да говорят, за да ги разбере. Това, че е успял, без да измени на своите първопринципи, да продължи да ръководи научното изследване в тъй широко пространство, не е измежду най-непривлекателните черти на критическия метод.

* * *

И все пак би било проява на неблагодарност да се отрече следното: лъжливото свидетелство не е било единствено дразнителят, предизвикал първите усилия за създаването на техника, предназначена да дири истината. Това свидетелство си остава просто случай, от който техниката задължително трябва да тръгне, за да разгърне своите анализи.

2. В търсене на лъжата и заблудата

От всичките отрови, способни да опорочат свидетелството, най-свирепа е измамата.

Тя на свой ред може да приеме две форми. На първо място може да бъде лъжа относно автора и датата: фалшификация в юридическия смисъл на думата. Не всички писма, публикувани с подписа на Мария-Антоанета, са били написани от нея: установено е, че те са били съчинени през 19–и век. Продадена на Лувъра като скито-гръцка антика от 4–и век преди новата ера, тъй наречената тиара на Сайтафернес е била изваяна около 1895 г. в Одеса. На второ място идва измамата в самото съдържание. В своите «Коментарии» Цезар, чието бащинство над този труд не би могло да се оспорва, умишлено е изопачавал и пропускал много неща. Статуята, която показват в Сен-Дени като изображение на Филип Храбри, действително е погребално изображение на този крал, тъй като е била изработена малко подир неговата смърт, ала по всичко си личи, че скулпторът се е ограничил да възпроизведе един конвенционален модел, на който само името му е «портрет».

Впрочем тези два аспекта на лъжата повдигат твърде различни въпроси, чиито решения не си влияят взаимно.

Несъмнено повечето от писанията, подписани с фалшиво име, мамят и по отношение на съдържанието(33). Ами ако мнимата грамота на Карл Велики се окаже при проверка създадена два-три века по-късно? Имаме всички основания да се обзаложим, че благодеянията, чиято чест тя приписва на императора, също тъй са били измислени. Това обаче не би могло да се приема предварително. Тъй като някои актове са били създавани с единствената цел да повторят диспозициите на съвършено автентични документи, които са били изгубени. Като изключение една лъжа може да казва истината.

Излишно би било да припомняме, че е възможно да се получи и обратното — свидетелствата с най-неоспоримо потвърден произход, указан в самите тях, все пак да не са достоверни свидетелства(34). Ала преди да приемат един документ за автентичен, учените полагат толкова много усилия да го преценят на везните си, та не винаги след това имат стоицизма да разкритикуват твърденията му. В частност съмнението се явява охотно пред писания, които имат внушителни юридически гаранции: управленчески актове или частни договори, в случай че последните са били официално узаконени. При все това нито едните, нито другите заслужават нашето уважение. На 21 април 1834 г., преди процеса срещу Тайните общества, Тиер(35) е писал до префекта на Долен Рейн(36): «Препоръчвам ви да се погрижите най-вече да предоставите от своя страна документи за голямото разследване, което ще се организира(37). Важното е да се хвърли светлина върху кореспонденцията на всички анархисти; върху тясната връзка между събитията в Париж, Лион, Страсбург, с една дума, върху съществуването на голям заговор, обхващащ цяла Франция». Ето безспорно една добре подготвена официална документация. Що се отнася до миража за надлежно подпечатаните харти с точно означена дата, който и да е опит за настоящето може да го разсее. Всеки знае: дори най-редовно изготвените нотариални актове гъмжат от умишлени неточности(38) — аз самият(39) си спомням как преди време ми бе наредено да поставя с невярна дата подписа си под протокол, поръчан от едно висшестоящо държавно учреждение. Отците ни не са били по-деликатни в това отношение(40). «Издадена на еди-кой си ден на еди-кое си място» — четем в долната част на кралските грамоти. Ала допитайте се до отчетите за пътуванията на суверена. Ще се уверите неведнъж, че в посочения ден той е бил в действителност на много левги от това място. Огромно количество актове за освобождаване на крепостни, които никой, ако не е луд, не би си и помислил да обявява за фалшиви, твърдят, че са продиктувани просто от милост, макар да можем да поставим до тях фактурата за откупената свобода.

* * *

Ала съвсем не е достатъчно да се констатира измамата. Трябва още да бъдат открити нейните мотиви. Пък било и само за да я разобличим пo-добре. Докато съществува съмнение относно корените й, в нея винаги ще остава нещо, което се изплъзва на анализа; и следователно тя ще бъде полудоказана. Преди всичко една лъжа е(41) своеобразно свидетелство в качеството си на такава(42). Ако просто се докаже, че известната грамота на Карл Велики за църквата Екс-ла-Шапел не е автентична, това означава, че една заблуда е разсеяна, но не значи, че е придобито някакво(43) знание. Обратно, ако успеем да определим, че фалшификатът е бил сътворен от обкръжението на Фридрих Барбароса?(44) И че той е бил създаден, за да обслужва великите имперски мечти? Тутакси пред нас се открива нов поглед към широките исторически перспективи. И ето — критиката е принудена да търси измамника зад измамата; тоест — съобразно самия девиз на историята — човека.

Би било безразсъдно да се заемем да изброяваме безкрайното разнообразие от причини, които могат да доведат до лъжата. Ала добре ще сторят историците, естествено склонни да интелектуализират до крайна степен човечеството, ако си спомнят, че не всички причини са разумни. При някои хора самата лъжа, макар и съпътствувана обикновено от комплекса за себелюбието и потискането, става почти «немотивиран акт» — по думите на Андре Жид. Немският учен, мъчил се да съчинява на добър гръцки източната история, чието авторство е приписал на измисления Санхониатон, е можел твърде лесно, с минимално усилие, да се сдобие с достойна за уважение репутация на елинист. Син на член на Института, по-късно сам приет да заседава в тази почтена колегия, Франсоа Льонорман(45) е започнал кариерата си на седемнадесет години, мистифицирайки собствения си баща с измамното откритие на надписи в Ла Шапел-Сен-Елоа, които е изфабрикувал собственоръчно; вече стар и отрупан с почести, неговото последно значително дело е било, казват, да публикува като гръцки оригинали няколко банални праисторически антики, открити из френските нивя(46).

Впрочем както съществуват хора-митомани, така се срещат и епохи-митомани. Такива са били поколенията на предромантиците и романтиците в края на 18–и век и началото на 19–и век. Псевдо-келтските поеми, приписани на Осиан(47); епопеите и баладите, които Чатертън(48) е твърдял, че са създадени на староанглийски; мнимата средновековна поезия на Клотилд дьо Сюрвил(49); бретонски песни, измислени от Вилмарке(50); песните на Мериме(51), за които се казва, че са преведени от хърватски; чешките героични песни от(52) Краволи-Двор(53) — спирам дo тук: в цяла(54) Европа звучи като че ли една нескончаема симфония от фалшификации в продължение на тези няколко десетилетия. Средновековието(55), особено от 7–и до 12–и век, представлява друг пример за подобна колективна епидемия. Разбира се, по-голямата част от фалшивите грамоти, от мнимите папски декрети, от подправените капитуляри(56) са фабрикувани в такива огромни количества с користна цел. Да се утвърди собствеността на някоя църква върху спорно имущество, да се закрепи авторитетът на Римския престол, да се защитят монасите от епископа, епископите от архиепископите, папата от светските суверени, императорът от папата: фалшификаторите не са се стремели към нещо повече. Характерен факт е обаче, че към тези измами са се осмелявали да прибягват дори безспорно благочестиви, а често и добродетелни хора. Очевидно те не са влизали в разрез с обществения морал. Що се отнася до плагиатството(57), по онова време(58) то като че ли масово е било считано за най-невинното действие на света: аналистът, агиографът са си присвоявали без угризения цели пасажи от писанията на по-древни автори. Все пак в тези две общества от толкова различен тип не е имало нищо «футуристично». В областта на вярата, както и в областта на правото, Средновековието не е познавало друг фундамент освен урока на предците. Романтизмът е искал да черпи от живия извор на примитивното, както и на народното. По този начин периодите, най-силно свързани с традицията, са били също тъй тези, които(59) са си позволявали най-големи волности със своето пряко наследство. Сякаш като своеобразен реванш на неустоимата воля за творчество, принудена да почита миналото, закономерно се е стигнало до измислянето му.

* * *

През юли 1857 г. математикът Мишел Шал е предоставил на Академията на науките куп неиздадени писма на Паскал, които е закупил от обичайния си доставчик — известния фалшификатор Врен-Люка(60). От тях е излизало, че авторът на «Писма до един провинциал»(61) е формулирал още преди Нютон принципа за всеобщото притегляне. Един английски учен се е учудил. Как да се обясни това(62) — възразил е по същество той, — че тези текстове се осланят на астрономически изчисления, осъществени(63) много години след смъртта на Паскал, за които дори самият Нютон е узнал едва след първото издание на своя труд? Врен-Люка не е бил човек, който би се смутил от подобна дреболия. Той отново е запретнал ръкави(64) и скоро се е погрижил Шал да представи нови автографи. Този път подписаният адресант е бил Галилей; а адресатът — Паскал. Така загадката е била изяснена: известният астроном е извършил наблюденията, а Паскал — изчисленията. И двамата тайно. Вярно, че при смъртта на Галилей Паскал е бил едва осемнадесетгодишен. Но какво пък! Ето още една причина за възхита пред ранната зрелост на неговия гений.

Ала неуморният опонент е забелязал и друга странност: в едно писмо от 1641 г. Галилей се жалва, че писането уморява много очите му. А нали знаем(65), че от края на 1637 г. на практика той е бил напълно сляп? Извинявайте, възразил е малко след това нашият Шал, признавам, че досега никой не се е съмнявал в тази слепота. Твърде погрешно. Тъй като аз мога да предоставя за дебатите един категоричен документ, изникнал в твърде подходящ момент, за да разсее общото заблуждение. Някакъв италиански учен е съобщил на Паскал на 2 декември 1641 г., че Галилей, чието зрение неотменно е слабеело в продължение на години, е ослепял напълно(66)...

Несъмнено всички измамници не са били тъй плодовити както Врен-Люка(67); нито пък всички излъгани са били наивни колкото неговата нещастна жертва. Ала това, че поругаването на истината влече след себе си други такива, че всяка лъжа(68) неизбежно води подире си много други лъжи, предназначени — поне външно — да се поддържат взаимно, ни учи житейският опит, а историята го потвърждава. Ето защо толкова знаменити фалшификации се появяват на цели гроздове(69). Лъжливите привилегии на кентърбърийското архиепископство, фалшивите привилегии на австрийското херцогство, подписани от толкова велики суверени — като са начене от Юлий Цезар чак до Фридрих Барбароса, фалшификацията, добила вида на генеалогично дърво, в аферата Драйфус: човек би могъл да си помисли (не искам да цитирам повече примери), че вижда пред себе си гъмжило от микроби. Лъжата поражда естествено друга лъжа.

* * *

Съществува една(70) още по-коварна форма на измамата. Вместо грубото, пълно и ако мога да го нарека така — открито изопачаване на истината, прикритата намеса: интерполации в автентичните харти; бродерии, измислени детайли върху един в общи линии правдив фон, в повествованието. Най-често интерполацията се извършва с користни цели. Нерядко се бродира, за да се поукраси. Често са били изобличавани опустошенията, които естетиката на лъжата е нанасяла на античната или средновековната историография. Навярно нейният дял е не по-малък в съвременната преса. Макар и в ущърб на истината дори най-скромният новелист на драго сърце подчинява персонажите си на условностите на реторика, чиито достойнства не са се повлияли ни най-малко от годините, и учениците на Аристотел и Квинтилиан в нашите редакции са много повече, отколкото обикновено си мислим.

Дори изглежда, че някои технически условия благоприятствуват тези деформации. Когато през 1917 г. шпионинът Боло(71) е бил осъден, казват, че един всекидневник е публикувал на 6 април описание на екзекуцията. Тя наистина е била предварително определена за тази дата, но в действителност(72) се е състояла(73) едва единадесет дни по-късно. Журналистът е написал своя материал предварително; убеден, че събитието ще се състои на следващия ден, той е счел за безполезно да го верифицира. Не знам дали този анекдот отразява истинска случка. Разбира се, подобни груби грешки са рядкост. Ала твърде правдоподобно е да се предположи, че за по-бързо — тъй като преди всичко изданието трябва да се появи на време — репортажите за очаквани събития понякога се изготвят предварително. Можем да бъдем сигурни, че почти винаги след наблюдение основният текст ще бъде видоизменен, ако се налага, във всички възлови точки; но е съмнително, че ще бъдат нанесени много поправки в(74) аксесоарните щрихи, които са били преценени като нужни за привнасяне на колорит и едва ли някой би седнал да ги проверява. Поне така смята профанът. Бихме желали някой професионалист честно да ни изясни този въпрос(75). За жалост вестникът все още не е открил своя Мабийон или своя Паперброк. Все пак сигурно е, че робуването на един поовехтял кодекс на литературно благоприличие, съблюдаването на една стереотипна психология, страстта към украшателството още имат своето място в галактиката на съчинителите на лъжи.

* * *

Съществуват немалко степени между чистата и проста измислица и съвсем неволното заблуждение. Дори само поради лесната метаморфоза, чрез която и най-невинната измислица при подходящи условия се превръща в лъжа. Съчинителството предполага усилие, което е несъвместимо с умствената леност, присъща на повечето хора. Колко по-удобно е да бъде приета благосклонно(76) една спонтанно възникнала илюзия, която съответствува на моментния интерес!

Взрете се в известния епизод с «Нюрнбергския самолет». Макар това да си е останало неизяснено, изглежда наистина френски търговски самолет е прелетял над града няколко дни преди обявяването на войната. Възможно е да са го взели за военна машина. Не е невероятно сред тогавашното население, попаднало в плен на призраците на задаващата се война, да се е разпръснал слухът за бомби, хвърлени на разни места. Сигурно е обаче, че никакви бомби не са били хвърляни, че германските управници са разполагали с всички средства, за да разсеят този лъжлив слух; следователно, приемайки го безконтролно, за да го превърнат в мотив за обявяването на войната, те собствено са излъгали. Но нищо не са измисляли. Навярно дори отначало не са имали твърде ясно съзнание за своето измамничество(77). На абсурдната мълва се е вярвало, защото е било изгодно да й се вярва. Измежду всички типове лъжа самозалъгването е една от най-честите(78) лъжи и думата «искреност» е доста общо понятие, което не би могло да се употреби, без да бъдат внесени многобройни нюанси в него.

* * *

Също тъй вярно е, че мнозина свидетели се заблуждават напълно искрено. В този момент историкът трябва да се възползува от ценните резултати, с които наблюдението върху човека е въоръжило една почти(79) нова дисциплина в последните няколко десетилетия: психологията на свидетелството. Доколкото засягат нашите изследвания, тези достижения като че ли по същество са следните.

Ако може да се вярва на Гийом дьо Сен-Тиери(80), неговият ученик и приятел свети Бернар(81) един ден с изненада открил, че параклисът, гдето като млад монах всекидневно присъствувал на богослуженията, имал на олтарната си стена три прозореца; той винаги бил смятал, че прозорецът е един. На този факт(82) се учудва и възхищава на свой ред агиографът: какъв съвършен служител на Бога трябва да е бил свети Бернар, щом е съумявал да се откъсне до такава степен от земните неща! Несъмнено Бернар е бил рядко разсеян човек, ако наистина е вярно това, което разказват — а тъкмо, че му се е случило да се разхожда в продължение на цял ден по брега на Женевското езеро, без въобще да го забележи. Все пак множество опити доказват следното: въобще не е нужно да си цар на мистиката, за да се заблуждаваш дълбоко относно реалностите, които би трябвало да са ти най-добре познати. Студентите на професор Клапаред(83) в Женева са се оказали също толкова неспособни да опишат точно вестибюла на своя университет в хода на знаменитите опити на преподавателя си, колкото и Докторът «на медоструйното слово»(84) — църквата на своя манастир. Истината е, че повечето човешки мозъци са само посредствени регистрационни апарати на околния свят. Като прибавим и това, че собствено свидетелствата са само израз на спомени, то първоначалните грешки на перцепцията винаги рискуват да се усложнят от грешките на паметта, на тази колеблива, «слаба» памет, която е изобличил вече един нявгашен юрист(85).

Неточността приема наистина патологични форми при някои умове. Дали не би било твърде непочтително да предложа за тази психоза името «болест на Ламартин»(86)? Всеизвестно е, че такива хора обикновено твърде охотно изказват твърдения. Ала ако може да се говори за повече или по-малко несигурни и надеждни свидетели, то опитът доказва, че изобщо не се срещат такива, чиито показания да са еднакво достойни за доверие по всеки въпрос и при всякакви обстоятелства. Haй-вече два реда причини изопачават правдивостта на образите дори в мозъка на най-способния човек. Едните се дължат на моментното състояние на наблюдателя: такива са например умората или емоцията. Другите са свързани със степента на неговото внимание. В почти всички случаи човек вижда и чува добре само това, което е очаквал да долови. Един лекар се приближава до постелята на някой болен: много повече ще повярвам на описанието му на пациента, с чието състояние грижливо се е запознал, отколкото на описанието на мебелите в стаята, върху които вероятно е хвърлил само бегъл поглед. Ето защо, въпреки един твърде разпространен предразсъдък, най-обичайните предмети — какъвто е била за свети Бернар капелата в Сито — обикновено се нареждат измежду тези, които най-трудно описваме точно: защото навикът почти винаги води до безразличие.

Впрочем множество исторически събития са били наблюдавани единствено в моменти на силен емоционален смут или от свидетели, чието внимание е било привлечено твърде късно, ако е имало момент на изненада, или пък е било заето от грижа за непосредственото действие(87) и не е било в състояние да се насочи с достатъчна сила към особеностите — обекти на съвсем основателен(88) интерес от страна на днешния историк. Някои случаи са станали прочути. От войската или от тълпата е дошъл онзи пръв изстрел на 25 февруари 1848 г. пред сградата на Министерството на външните работи, отприщил бунта, който на свой ред е повлякъл Революцията? Вероятно ние никога не ще узнаем това(89). От друга страна, как да се отнасяме сериозно оттук насетне към дългите описания на хроникьорите, към подробното обрисуване на костюмите, на постъпките, на церемониите, на военните епизоди; каква ще е тази упорита рутина, която ще ни застави да съхраним дори и най-дребната илюзия относно истинността на всичките тези вехтории, с които са се залъгвали посредствените историци от епохата на романтизма, след като наоколо ни няма ни един свидетел, способен да обхване точно и цялостно детайлите, относно които така наивно сме се допитвали до древните автори? В най-добрия случай тези картини ни дават декора на действията такъв, какъвто са си представяли, че е трябвало да бъде по времето на писателя. Това е изключително поучително; не този род сведения любителите на живописното търсят най-често в своите източници.

Все пак налага се да видим до какви заключения ще ни доведат оттук насетне тези забележки — може би само на пръв поглед песимистични — в хода на нашите изследвания. Те не засягат елементарната структура на миналото. Думите на Бейл си остават все така верни. «Никога не ще можем да приведем някакво стойностно възражение срещу истината, че Цезар е победил Помпей, и каквито и принципи да се издигат в спора, никога не ще открием нещо по-непоклатимо от тази пропозиция: «Цезар и Помпей са съществували и не са били проста модификация на душата на тези, които са описали техния живот». Наистина, ако не съществуваха с абсолютна сигурност факти от този тип, ненуждаещи се от обяснение, историята би се свела до поредица от груби твърдения без особена интелектуална стойност. За щастие това не е така. Единствените причини, които психологията на свидетелството най-често смята за недостоверни, са непосредствените антецеденти. Едно велико събитие може да бъде сравнено с експлозия. В какви точно условия се е произвел последният молекулярен сблъсък, безусловно необходим за разширението на газовете? Ще бъдем принудени често да се примиряваме, че не можем да узнаем това. Твърде жалко несъмнено (но нима химиците са в по-добро положение?). Това обаче изобщо не пречи съставът на взривната смес да бъде напълно годен за анализ. За революцията от 1848 г. — едно толкова ясно детерминирано движение, което по силата на странна аберация някои историци са сметнали, че могат да представят за типично случайно събитие — са съществували множество твърде различни и твърде активни фактори, които Токвил(90) е успял да забележи още тогава и които са я подготвяли от дълго време. Мигар стрелбата на Булеварда на Капуцините е била нещо друго освен последната искрица?

Както ще видим по-нататък, тези близки причини твърде често убягват на наблюдението на очевидците, а следователно и на нашето. Сами по себе си те съставляват също така привилегированата част на непредвидимото, на «случайното» в историята. Можем лесно да се утешим, че несъвършенствата на свидетелствата обикновено ги правят недостъпни дори за най-фините наши инструменти. Дори когато са добре известни, сблъсъкът им с големите каузални вериги на еволюцията ще предизвика утайка от случайности, която нашата наука не ще съумее никога да заличи и няма правото да претендира, че е заличила Що се отнася до скритите пружини на човешките съдби, до обратите в мисленето или в чувствителността, в техниките, в обществената или икономическата структура, свидетелите, към които прибягваме в тези случаи, съвсем не са субекти на крехкостта на моментното възприятие. По силата на една щастлива съгласуваност, която още Волтер е прозрял, най-дълбокото в историята би могло да бъде също така и най-сигурното.

Неизбежно различна у всеки индивид, способността за наблюдение не е обществена константа. Някои епохи са се оказвали по-малко дарени с нея от други. Колкото и посредствено например да си остава днес у повечето хора отношението към числата, то все пак не е така универсално погрешно като това на средновековните аналисти; нашето възприятие, както и нашата цивилизация, са пропити от математиката. При все това, ако заблужденията на свидетелството в крайна сметка се обуславяха единствено от несъвършенствата на сетивата или на вниманието, то на историка не би му оставало нищо друго, освен да отстъпи изследването на психолога. Ала освен тези обичайни дребни акциденти, свързани с дейността на човешкия мозък, множество заблуди се дължат на инак многозначните причини на една особена обществена атмосфера. Ето защо на свой ред те често придобиват документална стойност подобно на лъжата.

През месец септември 1917 г. пехотният полк, към който бях зачислен, заемаше окопите край Шьомен де Дам, на север от градчето Брен. При едно внезапно нападение заловихме пленник. Човекът бе запасняк, търговец по професия, родом от Бремен на река Везер. После узнахме за една любопитна история, разиграла се в тиловите линии. Нашите добре осведомени другари разказвали приблизително следното: «Какво чудно нещо е немският шпионаж! Завземаме един малък техен пост в сърцето на Франция. И какво откриваме? Един търговец, установил се в мирно време на няколко километра от там: в Брен». Недоразумението изглежда ясно. При все това не бива да го считаме за твърде просто. Мигар е ставало дума единствено за заблуждение, дължащо се на слуха? Защото истинското име е не толкова неправилно чуто, колкото несъмнено неправилно разбрано: напълно непознато, то не е привлякло вниманието; в резултат на естествена склонност на ума хората са доловили вместо него едно познато име. Но има още нещо: в това първо тълкувание вече се е имплицирало второ, също несъзнателно. С помощта на безбройните разкази е бил разпространен един много често оказвал се правдив образ за германските хитрости(91); той(92) приятно е ласкаел романтичната нагласа на тълпата. Заместването на Брен с Бремен твърде добре се е съгласувало с тази натраплива представа, за да не се наложи — така да се каже — съвсем спонтанно.

Впрочем такъв е случаят с множество деформации на свидетелството. Почти винаги заблудата е предварително подготвена. Най-вече тя се разпространява, тя се поражда единствено при условие, че е съпътствувана от пристрастията на общественото мнение; в такъв случай тя става сякаш огледало, в което колективното съзнание съзерцава собствените си черти. Много белгийски къщи имат на фасадите си тесни процепи, предназначени да улеснят поставянето на скелетата при варосване; в тези невинни хитрости на зидарите немските бойници през 1914 г. никога не биха си и помислили да съзират бойници, предназначени за доброволците, ако тяхното въображение не бе разпалвано дълго преди това от страха от партизанска война. Облаците не са променили своите очертания от епохата на Средновековието насам. Ние обаче не съзираме вече в тях нито кръстове, нито чудодейни мечове. Опашката на кометата, която е наблюдавал великият Амброаз Паре(93), вероятно не се е различавала от кометите, които преминават по нашето небе. Той обаче е вярвал, че вижда цяла паноплия от странни оръжия. Подчинението на всеобщия предразсъдък е удържало победа над обичайната непогрешимост на погледа му; и неговото свидетелство — подобно на много други — говори не за това, което той е наблюдавал в действителност, а за това, което по онова време се е считало за естествено да бъде видяно.

Все пак, за да може заблуждението на един свидетел да се превърне в заблуждение на много хора, за да може едно грешно наблюдение да се преобрази в лъжлив слух, необходимо е състоянието на обществото да благоприятствува подобна дифузия. Не всички обществени типове са в еднаква степен пригодни за подобно нещо. Необичайните сътресения в колективния живот, които нашите поколения са преживели, съставляват множество превъзходни опити. Тези от настоящия момент са — честно казано — твърде близо до нас, за да е възможен точен анализ. Затова пък войната от 1914–1918 г. позволява една по-голяма дистанция.

Всеки знае колко плодовити на лъжливи новини са се оказали тези четири години. Особено сред сражаващите се. Като че ли най-интересно за изследване си остава тяхното формиране в твърде особеното общество сред окопите.

Ролята на пропагандата и на цензурата също е била значителна по свой начин. Но тя е била(94) напълно противоположна на това, което са очаквали от нея създателите на тези институции(95). Както твърде удачно се е изразил един хуморист: «В окопите преобладаваше мнението, че всичко би могло да бъде вярно освен напечатаното». Никой не е вярвал на вестниците; на писмата — изобщо; тъй като, освен че са пристигали нередовно, се е смятало, че минават и през цензура. Това е довело до удивителното възраждане на устната традиция — древната родителка на легендите и митовете. По решителен начин, за какъвто не са си мислили дори най-дръзките експериментатори, заличавайки опита на изтеклите векове, правителствата са върнали фронтовака към информационните средства и състоянието на духа във времената отпреди вестника, бюлетина, книгата.

Обикновено слуховете не са се пораждали на огневата линия. Неголемите отряди са били прекалено изолирани един от друг за подобно нещо. Войникът не е имал право да се мести без заповед; ако го е правел, то е било с риск на живота си. От време на време са минавали случайни пътници: куриери(96), телефонисти по поддръжка на линиите, артилерийски наблюдатели. Тези важни персонажи са контактували малко с обикновения войник. Ала съществували са(97) периодични, много по-съществени комуникации. Те са се налагали от грижата за прехраната. Агората(98) на този малък свят на убежища и наблюдателни постове са били кухните. Там веднъж или два пъти на ден са се срещали и разговаряли помежду си или с работниците в кухнята дневалните, пристигащи от различните пунктове на сектора. Те са били добре информирани, тъй като са се намирали на кръстопътя на всички войскови единици и са имали рядката привилегия всекидневно да разменят по някоя дума с водачите на домакинските обози — щастливци, лагеруващи в съседство с щабовете(99). Така около огньовете на открито или край походните кухни са се завързвали временни връзки между съвсем различни среди. След това дневалните са потегляли по пътеките и траншеите и са донасяли до предните фронтови части ведно с баките истински или измислени сведения, почти винаги изопачени и податливи на по-нататъшна обработка. Върху военните карти, малко по-назад от затворените криви, очертаващи предните позиции, би могла да бъде защрихована една плътна лента: зоната на създаване на легенди(100).

Впрочем историята познава немалко общества, определяни в общи линии от аналогични условия; с тази незначителна разлика, че вместо да бъдат временни признаци на съвсем необичайна криза, те са изграждали нормалната основа на живота. При тях устната трансмисия е била почти единствено ефикасна. Отношенията между твърде фрагментарните елементи са се осъществявали предимно от(101) специализирани посредници или в определени възлови точки. Праматарите, жонгльорите, скитниците, просяците са заменяли дневалните, преминаващи(102) траншеите. Редовните срещи са се осъществявали на пазарите или по повод религиозните празници. Така е било например през Ранното средновековие. Манастирските хроники, съставяни в резултат на разпитването на странниците, твърде много приличат на бележките, които са можели да си водят познатите нам капорали, ако са имали вкус към подобно нещо. Тези общества са били винаги превъзходен хранителен бульон за лъжливите слухове. Честите отношения между хората правят лесно осъществима съпоставката на различните разкази. Те засилват критичното чувство. Обратно, те се осланят безрезервно на разказвача, който изрядко донася вести от далечни страни по нелеки пътища(103).

3. Очерк по логика на критическия метод

Критиката на свидетелството, която се занимава с психически реалности, винаги ще бъде едно тънко изкуство. За нея не съществуват никакви рецепти. Тя обаче е също така рационално изкуство, което се осланя на методичното приложение на някои основни логически операции. С една дума, тя има своя собствена диалектика, която трябва да се опитаме да осветлим.

* * *

Нека предположим, че от някоя изчезнала цивилизация е останал един-единствен предмет; че освен това условията, при които е бил открит, не позволяват да го свържем дори със следи, чужди на човека, например с геологичните седиментации (тъй като в това търсене на връзки неодушевената природа също може да бъде използувана). Ще бъде абсолютно невъзможно да определим възрастта на тази единствена следа или пък да се произнесем относно нейната автентичност. В действителност една дата може да бъде установена, един документ може да бъде проверен и общо взето изтълкуван само ако бъдат поместени в хронологичен ред или в синхронен ансамбъл. Именно съпоставяйки меровингските дипломи било помежду им, било с други, различни по време или характер, Мабийон е положил основите на дипломатиката(104); от конфронтирането на евангелистките разкази се е родила екзегезата. В основата на почти всяка критика лежи сравняването.

Ала резултатите от това сравняване съвсем не са автоматични. То по необходимост води до открояването на приликите или на разликите. Така че съобразно случая съгласуването на едно свидетелство с близките нему свидетелства може да доведе до напълно противоположни заключения.

* * *

Трябва най-напред да разгледаме елементарния случай — а именно разказът. В своите «Мемоари», които са разтуптявали толкова младежки сърца, Марбо(105) разказва изключително подробно за една храбра постъпка, чийто герой е самият той: ако може да му се вярва, в нощта на 7 срещу 8 май 1809 г. той е преминал с лодка бурните вълни на придошлия Дунав, за да плени няколко австрийци на отсрещния бряг. Как да верифицираме анекдота? Като извикаме на помощ други свидетелства. Понастоящем ние разполагаме със заповедите, пътните бележници, армейските доклади: те свидетелствуват, че по време на прочутата нощ австрийският корпус, чийто стан Марбо твърди, че е намерил на левия бряг, все още се е намирал на десния. От самата «Кореспонденция» на Наполеон излиза, че на 8 май реката все още не е била придошла. В крайна сметка открита е една молба за повишение в чин, написана на 30 юни 1809 г. лично от Марбо; сред заслугите си, които излага там, няма и намек за неговия подвиг от предходния месец. И ето — от една страна пред нас са «Мемоарите», а от друга — куп текстове, които ги изобличават в лъжа. Налага се да изберем едно от тези непримирими помежду си свидетелства. Коя алтернатива ще преценим като по-вероятна: че щабовете и самият император са се лъгали относно момента (освен ако — един Господ знае защо — те съзнателно не са изопачили действителността); че през 1809 г. в силното си желание за повишение Марбо е съгрешил от абсурдна скромност; или пък че години по-късно старият воин, известен впрочем със своето самохвалство, е решил да подложи за сетен път крак на истината? Със сигурност никой не ще се поколебае: «Мемоарите» още веднъж са излъгали.

Тук констатирането на несъответствие е опровергало едно от противоречивите свидетелства. Едно от двете е трябвало да отстъпи. Такава е повелята на най-универсалния логически постулат; принципът за непротиворечивостта забранява категорично едно събитие едновременно да се е случило и да не се е случило. Все пак срещат се учени, които са склонни да изнамират среден термин между антагонистичните твърдения: те приличат донякъде на малчугана, запитан колко прави две на квадрат; тъй като един от неговите другари му подсказва «4», а друг «8», детето решава, че правилният отговор е «6».

Сетне трябва да направим избор кое свидетелство да отхвърлим и кое да остане. Тук вече психологическият анализ решава това; преценяваме поотделно у всеки свидетел допустимите мотиви за истинност, за лъжа или за заблуда. В дадения случай се оказва, че тази преценка носи характера на почти абсолютна очевидност. При други обстоятелства тя обаче се оказва с много по-висок коефициент несигурност. Заключенията, които се основават на фина преценка на мотивите, предполагат огромно степенуване от напълно невъзможното до напълно правдоподобното.

* * *

Ала ето и примери от съвсем различен тип. Харта, считана за датираща от 13–то столетие, е написана на хартия, а всички открити до днес оригинални харти от онази епоха са написани върху пергамент; формата на буквите у нея е твърде различна от очертанията, които наблюдаваме у другите документи от това време; езикът изобилствува с думи и похвати от стил, неприсъщ за общоприетата им употреба. Или пък направата на едно сечиво, датирано от времето на палеолита, разкрива способи на изработка, използувани, доколкото ни е известно, едва в по-нови времена. Ще си направим извода, че и хартата, и сечивото са фалшиви. Както в предишния случай противоречието ни е забранено. Но поради причини от съвсем друг характер.

Този път идеята, която стои в основата на аргументацията, е, че в едно и също поколение, в едно и също общество господствува твърде силно сходство на обичаи и техники, което не позволява на никой индивид да се отдалечи чувствително от общата практика. Ние сме уверени, че който и да е французин от времето на Луи VII е изписвал буквите така, както своите съвременници, че се е изказвал с почти същите думи(106), че си е служил със същите материали; че ако един занаятчия от мадленската епоха е разполагал с механичен трион, за да изработва костни наконечници, то неговите другари също са щели да се ползуват от него. Накратко тук постулатът е от социологически порядък. Потвърдени несъмнено в своята обща стойност от един постоянен опит на човечеството, понятията «колективна ендосмоза», «влияние на мнозинството», «неизбежно подражателство», върху които този постулат се опира, се смесват като цяло със самото понятие «цивилизация».

Не трябва обаче приликата да бъде твърде силна. Тогава тя би престанала да е от полза на свидетелството. Дори напротив, би довела до отричането му.

Всеки, който е участвувал в битката при Ватерло, знае, че Наполеон е бил победен. Бихме обявили за лъжец онзи оригинален свидетел, който би отрекъл това поражение. Впрочем колкото и да се опитваме да избегнем простата и груба констатация, че Наполеон е бил победен при Ватерло, ще се съгласим, че във френския език няма кой знае колко различни начини да се каже това. Ала ако двама свидетели — или претендиращи, че са такива — опишат битката с абсолютно еднакви изрази? Или пък дори с различни изрази, но с абсолютно еднакви детайли? Тогава без колебание ще заключим, че единият от двамата е преписвал от другия или че и двамата са преписвали от един общ образец. Нашият разсъдък отказва в действителност да допусне, че двамата свидетели, намиращи се в две различни точки на пространството и притежаващи различна способност за внимание, биха могли да опишат точка по точка едни и същи епизоди: че измежду безброй многото думи във френския език двама писатели, работещи независимо един от друг, могат случайно да изберат едни и същи, подредени по сходен начин думи, за да разкажат едни и същи неща. Ако два разказа се представят за описващи пряко реалността, то би трябвало поне единият да мами.

Погледнете две бойни сцени върху два антични паметника, скулптирани една до друга в камъка. Те се отнасят за два различни похода. Но въпреки това са представени по почти еднакъв начин. Археологът ще каже: «Единият от двамата творци несъмнено е плагиатствувал другия, освен ако и двамата не са решили да възпроизведат някой общоприет шаблон». Малко значение има дали битките са се водили наскоро една подир друга и дали в тях са се възправяли като врагове едни и същи народи — египтяни срещу хети, асирийци срещу еламити. Ние не можем да приемем самата мисъл, че сред безкрайното разнообразие от човешки поведения две различни сражения в различно време могат да възпроизведат абсолютно еднакви жестове. Като свидетелство на военната летопис, за каквото претендира поне едното от тези две изображения — или пък и двете заедно, — е несъмнено фалшифицирано.

Така критиката се движи между тези две крайности: сходството, което потвърждава, и сходството, което опровергава. Там е работата, че случайността на съвпаденията има своите граници и общественото съгласие в крайна сметка е доста рехаво. С други думи, ние считаме, че в света и в обществото съществува достатъчно еднообразие, за да изключим възможността за твърде резки отклонения. Ала това еднообразие, такова, каквото си го представяме, се опира на твърде обобщени черти. Ние смятаме, че то предполага, че то — така да се каже — обгръща ведно с все по-дълбокото проникване в реалното, число възможни комбинации, клонящо към безкрайност, за да можем да мислим за спонтанното им повторение: за такова нещо е нужен съзнателен акт на подражание. Така че в крайна сметка критиката на свидетелството се опира върху инстинктивната метафизика на подобното и различното, на единичното и множественото.

* * *

Изправим ли се пред хипотезата за копие, остава ни да определим посоката на влиянието. Дали при всяка двойка и двата документа са черпили от общ източник? А ако предположим, че единият от тях е оригинал, тo кой oт двата е такъв? Понякога отговорът бива решен според външни критерии: например съответната датировка, ако все пак е възможно да бъде установена. При липсата на подобни ориентири на ход идва психологическият анализ, опиращ се на вътрешни за предмета или текста характерни черти.

От само себе си се разбира, че такъв анализ не допуска механични правила. Трябва ли например да приемем за ръководен принцип, както — изглежда — правят някои ерудити, че най-неясният и най-неправдоподобният текст вероятно е и най-старият, след като тези, които са дообработвали текста, непрекъснато са прибавяли все нови измислици? Да, това понякога е вярно. Виждаме как расте от надпис в надпис числеността на сразените врагове от ръката на един или друг асирийски цар. Но има случаи, когато този принцип е неприложим. Най-баснословната измежду Страстите на Свети Георги е първа по време; впоследствие, преработвайки стария текст, съставителите един подир друг са жертвували последователно разни подробности, чиято необуздана фантазия ги е поразявала. Има най-различни начини за подражателство. Те варират според индивида, а понякога според приетите от дадено поколение моди. Подобно на всяка друга ментална нагласа, те не би трябвало да се предполагат под предлог, че ни се струват «естествени».

За щастие плагиатите често се издават със своята непохватност. Когато не разбират образеца, безсмислиците издават измамата. А когато се опитват да замаскират своите заемки? Несръчността на техните стратегеми ги погубва. Познавах един гимназист, който по време на класно упражнение, забол поглед в съчинението на своя съсед, преписваше старателно фразите, като ги преиначаваше; сетне ловко превърна подлозите в допълненията и замени деятелния залог със страдателен. По този начин само предостави на своя учител един превъзходен пример за прилагане на историческата критика.

Да изобличим едно подражание там, където отначало сме смятали, че става дума за две или повече свидетелства, означава да оставим само едно. Двама съвременници на Марбо — граф дьо Сегюр(107) и генерал Пеле(108), са оставили разкази, аналогични на неговия, за мнимото преминаване на Дунава. Ала Сегюр е творил след Пеле; той го е чел и просто го е преписал. Колкото до Пеле, той наистина е писал преди Марбо, но е бил негов приятел; несъмнено е слушал разказите за измислените му подвизи; защото неуморимият самохвалко, лъжейки близките си, умишлено е подготвял измамата за бъдните поколения. Следователно Марбо остава нашият единствен гарант, тъй като другите двама са се позовавали на неговите слова. Когато Тит Ливий възпроизвежда Полибий, макар и поукрасявайки го, Полибий остава за нас единственият авторитет. Но когато Ейнхард(109) под предлог, че описва Карл Велики, само видоизменя портрета на Август, направен от Светоний, вече няма свидетел в собствения смисъл на думата.

Освен това случва се зад така наречения свидетел да се крие суфльор, който не е искал да се представи открито. Проучвайки процеса срещу Тамплиерите, Робърт Лий(110) забелязал, че когато един и същ инквизитор разпитвал двама обвиняеми, принадлежащи на две различни гвардии на ордена, те неизменно се признавали виновни за едни и същи зверства и за едни и същи богохулства. Обратно, когато пък двама от различни гвардии били разпитвани от различни инквизитори, признанията вече не съвпадали. Очевидното заключение е, че обвинителят е диктувал отговорите. Това е особеност, за която юридическите анали биха ни предоставили, струва ми се, и други примери.

* * *

Несъмнено никъде другаде ролята, която заема в критическите разсъждения това, което би могло да се нарече принцип на ограниченото сходство, не се явява в по-любопитна светлина, отколкото това става при най-новите приложения на метода: статистическата критика.

Да предположим, че се заемем да изследваме историята на цените между две фиксирани дати в едно добре организирано общество, в което съществуват активни потоци на размяна. След мене втори изследовател, сетне трети се нагърбват със същото изследване, но вече прибягват до елементи, различни от моите, различни също така и от тези на останалите: други счетоводни книги, други ценоразписи. Всеки за себе си установява свои средногодишен показател, свой числов индекс, изчислен върху една обща база, своя графика. Оказва се, че трите криви почти съвпадат. Оттук можем да заключим, че всяка една от тях дава като цяло точна представа за движението на цените Защо?

Причината е не само в това, че в еднородна икономическа среда големите колебания на цените непременно трябва да се подчиняват на крайно равномерен ритъм. Това съображение несъмнено би било достатъчно, за да се отнесем с подозрение към рязко отличаващите се една от друга криви; но не би било достатъчно, за да ни убеди, че измежду всички възможни криви тази, в която нашите три съвпадат, е непременно истинската само защото те съвпадат в нея. Три кантара, чиито везни са еднакво подправени, ще дадат един и същи резултат и този резултат ще бъде фалшив. Цялото това разсъждение се основава на един анализ на механизма на грешките. Не трябва да мислим, че някоя от трите графики на цените би могла да бъде избавена от подобни грешки в детайлите. Те са почти неизбежни в областта на статистиката. Нека допуснем, че дори личните грешки на изследователя са отстранени (без да споменаваме най-грубите грешки; та кой от нас би се осмелил да каже, че абсолютно никога не се е обърквал в ужасния лабиринт на старите мерки?) Колкото и необикновено предпазлив да си мислим, че е един учен, пред него винаги ще има клопки, поставени от самите документи: някои цени може да са записани неточно поради лекомислие или пък нарочно; други да се явяват изключение («приятелски» цени например или обратно — надути цени), следователно да са в състояние силно да променят средните показатели; ценоразписите, които регистрират средните курсове на пазарите, не винаги са били съставяни добросъвестно. Ала при много цени тези грешки се компенсират, тъй като изглежда крайно неправдоподобно те да са били винаги вършени в едно и също направление. Ако съгласуваността на резултатите, добити с помощта на различни данни, потвърждава едните чрез другите, то е, защото поначало съгласуваността на пропуските, на дребните измами, на миниатюрните угоди, ни се струва абсолютно невъзможна. Съществуването на непримирими различия у свидетелите е довело до заключението, че крайното им съгласуване може да идва само от реалност, чиято същност в случая е вън от съмнение.

* * *

Не може да се борави грубо с реактивите, необходими за проверка на свидетелството. Почти всички рационални принципи, почти всички опити, на които свидетелството се базира, щом бъдат тласнати — дори и леко — към техните крайности, се превръщат в противоположни принципи или опити. Подобно на всяка логика, която се уважава, историческата критика има своите антиномии, най-малкото външни.

За да бъде признато едно свидетелство за автентично, методът, както вече видяхме, изисква то да се съгласува в известна степен със сходните свидетелства. А какво би станало с откритието обаче, ако приложим това предписание буквално? Тъй като «откритие» означава изненада, а също и различие. Практикуването на една наука, която се ограничава само дo констатация, че се получава това, което се очаква да ce получи, не е нито плодотворно, нито приятно. До днес не е била открита харта, съставена на френски език (вместо — както е било по-рано — на латински), която да е с по-ранна дата от 1204 г. Нека си представим, че утре един изследовател представи френска харта, датирана от 1180 г. Ще сметнем ли(111), че документът е фалшив или че нашите знания са били недостатъчни?

Не само впрочем впечатлението за противоречие между някое ново свидетелство и неговото обкръжение, рискува да произхожда единствено от преходната непълнота на нашето знание; случва се несъответствието да е автентично, в самите неща. Обществената еднородност не е чак толкова голяма, че да не могат да й се изплъзнат някои индивиди или малки групи. Под претекст, че Паскал не е писал като Арно(112) и че Сезан не е рисувал като Бугро(113), можем ли да отречем установените дати на «Писма до един провинциал» или на «Планината Сен-Виктоар»? Ще сметнем ли за фалшиви най-древните бронзови оръдия на труда поради това, че по-голямата част от слоевете на това време ни предоставят единствено каменни сечива?

Тези погрешни заключения обаче са нещо реално и списъкът от факти, които са били отречени първоначално от научната рутина, защото са били смайващи, ще се окаже доста дълъг като се почне от египетската зоолатрия, на която Волтер толкова много се е присмивал, и се стигне до човешките следи в слоевете на терциера. Ако се взрем пo-добре обаче, методологическият проблем засяга единствено повърхността. Умозаключението въз основа на сходство запазва правата си. Важно е само един по-точен анализ да разграничи необходимите пунктове на сходство и възможните отклонения. Защото всяка индивидуална оригиналност има свои граници. Стилът на Паскал принадлежи единствено нему; но граматиката и речниковият фонд, с които той си служи, принадлежат на неговото време. Нашата условна грамота от 1180 г може да се различава по особения си език, който не се среща в досега познатите други харти от това време, но за да бъде зачетена, нейният френски език трябва да отговаря като цяло на тогавашното състояние на езика, удостоверено от литературните текстове, и упоменатите в нея институции да съответствуват на тогавашните.

Също тъй правилно разбираното критическо сравнение не се задоволява със съпоставянето на свидетелствата в един и същи план на траенето. Едно човешко явление е брънка от верига, която прекосява вековете. Денят, в който един нов Врен-Лука, хвърляйки на масата в Академията куп автографи, ще се опита да ни докаже, че Паскал е открил преди Айнщайн общата теория за относителността, ние предварително сме уверени, че неговите документи ще са фалшиви. Работата не е там, че Паскал е бил неспособен да открие това, което съвременниците му не са открили. Но теорията за относителността е предхождана от дългото развитие на математическите спекулации; колкото и велик да е, никой човек не би могъл само благодарение на собствения си гений да свърши този труд, отреден за поколения. Обратно, когато след първите открития на палеолитни рисунки някои учени са се усъмнили в автентичността или датировката им под претекст, че едно изкуство не може да достигне такъв разцвет, а сетне да престане да съществува, тези скептици са разсъждавали погрешно: има вериги, които прекъсват — и цивилизациите са смъртни.

Когато четем — пише по същество отец Делей(114), — че Църквата чествува в един и същи ден празника на двамина свои служители, починали в Италия; че обръщането във вяра й на единия, и на другия е било предизвикано от четенето на житията на светците; че и двамата са създали по един религиозен орден с твърде сходни наименования; че в крайна сметка тези два ордена са били премахнати от двама едноименни папи, изкушаваме се да се провикнем, че един-единствен индивид, удвоен по погрешка, е бил записан в мартиролога под две различни имена. При все това истина е, че след като е приел монашеския живот под влияние на благочестивите жития, свети Джовани Коломбини е основал ордена на йезуатите, а Игнатий Лойола — ордена на йезуитите; истина е също тъй, че и двамата са умрели на 31 юли, първият — недалеко от Сиена през 1367 г., вторият — в Рим през 1556 г.; истина е, че орденът на йезуатите е бил разпуснат от папа Климент IX, а Иисусовото братство — от Климент XIV. Примерът е интересен. Без съмнение той не е единствен. Ако някога подир някой катаклизъм останат единствено няколко бледи отломки от философското творчество през последните векове, какви ли скрупульозни размисли ще подготви за учените от бъдещето съществуването на двама мислители — и двамата англичани, и двамата с име Бейкън(115), които солидарно са отделяли голямо място на опитното познание в своите учения? Господин Пайс(116) е преценил като легендарни множество древни римски предания поради единствената причина — или почти единствената, — че в тях се срещат едни и същи имена, свързани с доста сходни епизоди. Противно на критиката на плагиатството, чиято душа е отрицанието на спонтанните повторения на събития и думи, съвпадението е една от странностите, която не се оставя да бъде изличена от историята.

Но не би било достатъчно да признаем в общи линии възможността за случайни наслагвания. Сведена до тази проста констатация, критиката би балансирала вечно между «за» и «против». За да се превърне съмнението в познавателен инструмент, нужно е във всеки отделен случай да може да бъде измерена с известна точност степента на истиноподобност на дадено съчетание. Тук историческото изследване — подобно на толкова много други хуманитарни дисциплини — кръстосва пътя си с царския път на теорията на вероятностите.

* * *

Да се оцени вероятността на едно събитие, това означава да се установят шансовете му да се случи. И така, легитимно ли е да говорим за възможността на един минал факт? В абсолютен смисъл — очевидно не. Единствено предстоящото е рисковано. Миналото е даденост, която не оставя място за възможности. Преди да хвърлим заровете, възможността някоя страна да се окаже отгоре е едно към десет; когато чашката за хвърляне на зарове обаче е празна, проблемът изчезва. Случва се по-късно да се съмняваме дали тъкмо в този ден се е паднало пет или три. В този случай несигурността е у самите нас, в нашата памет или в паметта на хората, които са били свидетели. Тя не е в самите неща.

При все това, ако анализираме внимателно, употребата на понятието «вероятно» в историческото изследване съвсем не е противоречива. Наистина какво друго се опитва да стори историкът, питащ се относно вероятността на едно изтекло събитие, ако ли не да се пренесе смело на крилете на мисълта преди самото събитие, за да прецени всички шансове — такива, каквито те са се представяли в навечерието на неговата реализация? Следователно вероятността остава в предстоящото. Ала доколкото линията на настоящето тук е — така да се каже — въображаемо отдалечена, касае се за едно нявгашно предстоящо, изградено с част от това, което за нас е актуално минало. Ако фактът безспорно се е състоял, тези спекулации имат единствено стойността на метафизични игри. Каква е била вероятността да се роди Наполеон? Каква е била вероятността Адолф Хитлер да избегне френските куршуми като войник през 1914 г.? Не е забранено да се развличаме с подобни въпроси. При условие, че ги взимаме единствено за това, което те действително са: прости езикови уловки, предназначени да хвърлят светлина върху случайното и непредвидимото в развитието на човечеството. Те нямат нищо общо с критиката на свидетелството. Обратно, ако самото съществуване на факта ни се струва съмнително? Ако се съмняваме например, че някой автор, без действително да е преписал чужд разказ, е повторил спонтанно множество епизоди и думи; че единствено случайността или някаква божествено предустановена хармония са достатъчни за обяснението на подобна фрапантна прилика като тази между «Протоколите на сионските мъдреци»(117) и памфлетите на неизвестен полемист от Втората империя? Днес ние можем да приемем или отхвърлим правдоподобността на съвпадението в зависимост от това, до каква степен още преди сътворяването на разказа то е изглеждало повече или по-малко вероятно.

Математическите изчисления на случайността все пак почиват върху фикция. При всички възможни случаи те постулират равновесието на условията в самото начало: една частна причина, която преди това би благоприятствувала един или друг случай, би била чуждо тяло в изчислението. Зарът на теоретиците е съвършено уравновесен куб; ако под една от стените му промъкнем оловно зърно, шансовете на играчите ще са различни. Ала в критиката на свидетелството почти всички зарове са подправени. Защото се намесват постоянно твърде деликатни човешки елементи и накланят везната към една привилегирована евентуалност.

Право казано една историческа дисциплина все пак се явява изключение. Това е лингвистиката — или поне този от нейните клонове, който се занимава с установяването на родствата между езиковите системи. Твърде различно по обхвата си от чисто критическите операции, това изследване се доближава до тях в стремежа си да открие филиации. Впрочем условията, върху които разсъждава, са извънредно близки до примордиалната конвенция за равенство, присъща за теорията на случайността. Този прерогатив лингвистиката дължи на самите особености на езиковите явления. В действителност не само огромното число от възможни комбинации между звуците свежда до незначителна стойност вероятността за тяхното масово случайно повторение в различните говори. Нещо по-важно: като изключим отделни редки подражателни хармонии, значенията, приписвани на тези комбинации, са напълно произволни. Това, че твърде близките вокални асоциации tu или tou («ти» произнесено на френски или на латински език) служат за обозначаване на второ лице (очевидно), не е наложено от никаква предварителна образна връзка. Следователно, ако установим, че те играят тази роля едновременно във френския, италианския, испанския и румънския език; ако наблюдаваме същевременно между тези езици множество други, също толкова ирационални съответствия, единственото смислено обяснение ще бъде, че френският, италианският, испанският и румънският език имат общ произход. Тъй като различните възможности са били равностойни за човека, решението е било продиктувано почти изцяло от изчислението на шансовете.

Но далеч не всякога се възправяме пред подобна простота.

Няколко дипломи на един средновековен суверен относно различни неща възпроизвеждат едни и същи думи и изрази. Поддръжниците на Stilkritik (фанатиците на «критиката на стиловете») твърдят, че те са били съставяни от един и същи нотариус. Съгласни сме, ако се касаеше единствено за случайност. Но тук не е така. Всяко общество — и дори всяка професионална групичка — има свои езикови навици. Следователно не е било достатъчно да се изброят пунктовете на сходство. Трябвало е също така да се разграничи рядкото от общоупотребителното в тях. Единствено наистина изключителните изрази могат да издадат един автор: разбира се, при положение че тези повторения са достатъчно многобройни. Погрешно е да приписваме равна тежест на всички елементи на дискурса, като че ли различните коефициенти на обществено предпочитание, каквито всички те притежават, не са оловни зърна, нарушаващи равновесието на шансовете.

Цяла школа учени се е заела да изследва от началото на 19–и век трансмисията на литературни текстове. Принципът е прост: вземат се три ръкописа от един и същи труд: В, C и D. Установява се, че и трите представляват явно погрешни варианти на един и същи текст (това е най-старият метод на грешките — този на Лахман(118)). Или пък въобще в тях откриваме еднакви варианти — добри или лоши, — но твърде различни от другите ръкописи (предложеното от дом Кантен(119) интегрално преброяване на вариантите). Решаваме, че те са «сродни». Съществуват два варианта: или едни от тях са били преписани от други в ред, който следва да определим, или всички те възхождат посредством частни филиации към един общ образец. Наистина, несъмнено едно тъй устойчиво стечение не би могло да бъде случайно. При все това две наблюдения, сторени неотдавна, са заставили текстуалната критика да изостави полумеханичната строгост на своите първи заключения.

Понякога преписвачите са поправяли оригинала. В този случай дори когато са работели независимо един от друг, общите мисловни привички навярно са ги подтиквали към едни и същи заключения. Теренций използува думата raptio(120), която е изключително рядка. Не успели да разберат, двамина преписвачи са я заместили с думата ratio(121), която внася нелогичност, но затова пък им е била позната. Мигар за да сторят това, им е било нужно да се сговарят или пък да си подражават? Ето един род грешки, които са напълно безсилни да ни дадат каквото и да било знание относно «генеалогията» на ръкописите. Още нещо. Защо преписвачът да е бил длъжен винаги да ползува един-единствен образец? Не му е било забранено при възможност да съпоставя множество екземпляри, за да избере най-добрия — според него — измежду техните варианти. Сигурно случаят е бил изключение през Средновековието, когато библиотеките са били бедни; но по всяка вероятност много по-често срещан в античността. Какво място да се отреди на тези кръвосмесителни продукти от множество различни предания върху прекрасните Иесееви дървета(122), които обичайно се изобразяват в началото на критическите издания? В играта на съвпадения волята на индивида, както и натискът на колективните сили, заговорничат със случайността.

Когато току-що разпознахме в съгласуването на статистическите криви пробния камък за тяхната точност, какво друго сторихме, ако не разсъждение върху вероятностите? Компенсирането на грешките е класическа глава в теорията на случайността. Тук при все това трябва да внимаваме, за да не би човешкото желание да смути предприятието. Ние предположихме грешки с различен смисъл. Наистина такъв е обикновеният случай при документите, сметководните тефтери или ценоразписите. Но съществуват и обмислени грешки. Във Франция през 17–и и 18–и век някои селски задължения, постановени да бъдат плащани в натура, не са се плащали инак освен в пари. За нагледност ежегодно са били правени списъци за еквивалентност въз основа на пазарните курсове; в тях се е указвало — тази година за всяка крина жито например — еди колко си ливри и су, и сметката е била точна. Естествено сеньорите са имали изгода да фиксират по-високи цени от реалните. Следователно там, където властите, натоварени да изготвят таблиците, са били зависими от тях или са споделяли интереса им, цифрите са били неверни. Мигар в наши дни не ползуваме източници от този тип при възстановяване на старите цени? Съгласуването на кривите в крайна сметка издава само общо пристрастие; техните отскачания пък — менящите се благоразположения на дребните провинциални съдебни чиновници. Аналогични наблюдения са валидни за не една митническа статистика; или пък оценките на жилищата, които се изискват при осъществяването на продажбите им: за да се избегне фискът, реално изплатените суми обикновено биват занижавани. Какви биха представлявали законите за повикване на военна служба чрез теглене на жребий, ако белите или червените топки можеха да се спогаждат и да установяват реда на появата си с помощта на ръката, която бърка в сака?

Както философията на 18–и век е прозряла в лицето на Волней, повечето проблеми на историческата критика са проблеми на вероятността; но такива, каквито дори най-проникновеното изчисление трябва да се признае за неспособно да разреши. Не само че данните са изключително сложни. Сами по себе си най-често те остават неподатливи на всякакво математическо изразяване. Как да се изрази с цифри например изключителното благоразположение, което някое общество оказва на една дума или на един обичай? Ние не ще намалим товара от нашите трудности, натоварвайки с тях изкуството на Ферма(123), Лаплас(124) или Емил Борел(125). Но понеже това изкуство се помества — така да се каже — на предел, недостижим за нашата логика, можем да се обърнем към него, за да ни помогне от висотата си да анализираме и направляваме пo-добре своите разсъждения.

* * *

Онзи, който сам не е имал достъп до учените, едва ли може да си даде сметка до каква степен обикновено им е неприятно да приемат невинността на някое съвпадение. Мигар не станахме свидетели как един почитан немски учен твърдеше, че след като два сходни израза се срещат в Салическия закон(126) и в един едикт на Хлодвиг, то законът трябва да е дело на този принц? Да оставим баналните думи, разменяни между двете спорещи страни. Дори повърхностното познаване на математическата теория би било достатъчно за предотвратяването на погрешната стъпка. Когато случайността играе свободно, вероятността от единичното съвпадение или малък брой съвпадения става възможна. Все едно е дали те ни се струват учудващи; дивенията на здравия разум рядко биват впечатления с голяма стойност.

Можем да се позабавляваме, като изчислим вероятността на случайността, благодарение на която в две различни години, в един и същи ден са фиксирани кончините на два различни персонажа. Тя е (1/365) : 2 приблизително(127). Нека приемем сега (въпреки абсурдността на постулата) като предрешено, че основаните от Коломбини и Игнатий Лойола ордени трябва да бъдат премахнати от Римската църква. Изследването на папските списъци позволява да се установи, че вероятността премахването да бъде провъзгласено от двамина папи с едно и също име е била 11/13. Комбинираната вероятност едновременно, на една и съща дата, в един и същи ден и месец, да умрат двамата духовници и двама папи с едно и също име да произнесат присъдите, се помества между 1/10 на пета степен и 1/10 на шеста степен (една сто хилядна и една милионна част)(128). Несъмнено любителят на облози не би останал доволен. Ала науките за природата разглеждат като близки до нереализуемото в земен мащаб единствено възможностите от порядъка на 1/10 на петнадесета степен. Това число е далеко от горецитираните. С пълно право, както свидетелствува за това несъмненият пример с двамата светци.

Единствено вероятността на натрупаните съвпадения е практически пренебрежима: защото по силата на една добре позната теорема вероятностите на елементарните случаи тогава се умножават, за да дадат вероятността на комбинацията, и тъй като вероятностите са отделни случаи, техният продукт е по същество по-низш от своите съставки. В лингвистиката е прочут примерът с думата bad, която на английски и на персийски означава «лош», без английската и персийската дума да имат ни най-малко общ произход. Онзи, който би се опитал да гради филиация върху това единствено съответствие, би нарушил закона, покровителствуващ всяка критика на съвпаденията: тук единствено големите числа имат право на гражданственост.

Масивните съответствия или несъответствия са изградени от множество частни случаи. Като цяло случайните влияния се унищожават взаимно. Обратно, а ако разглеждаме всеки елемент независимо от другите? Действието на тези променливи величини вече не може да бъде заличено. Дори ако заровете са били подправени, отделното хвърляне ще бъде винаги по-трудно за предугаждане от изхода на партията; следователно веднъж изиграно, то ще бъде предмет на множество различни обяснения. Ето защо, колкото по-навътре в детайла прониква критиката, толкова повече деградира истиноподобността й в «Орестия»(129) — такава, каквато днес я четем — няма ни една отделна дума, за която да сме сигурни, че е тази, която Есхил е написал. При все това не се съмняваме, че като цяло нашата «Орестия» принадлежи на Есхил. Съществува по-голяма сигурност в цялото, отколкото в отделните му части.

До каква степен все пак е допустимо да произнасяме тежката дума «увереност»? Критиката на грамотите не би могла да достигне «метафизическата» увереност — признава още Мабийон. И е бил прав. Единствено за простота понякога заместваме езика на вероятността с езика на очевидността. Но днес ние знаем пo-добре от времето на Мабийон, че тази конвенция е характерна не само за нас. В абсолютния смисъл на думата не е «невъзможно» «Дарението на Константин» да е автентичен документ, а «Германия» на Тацит — по прищявката на някои учени — да е фалшификат. В същия смисъл не е «невъзможно» в резултат на произволно удряне по клавиатурата на една пишеща машина да бъдат възсъздадени буква по буква «Дарението» или «Германия». Курно е казвал: «Физически невъзможното събитие не е нищо друго освен събитие, чиято вероятност е безкрайно малка». Ограничавайки своята увереност до дозирането на вероятното и невероятното, историческата критика се различава от повечето науки за действителността по несъмнено по-нюансираното степенуване.

* * *

Винаги точно ли преценяваме каква огромна полза е донесло приемането на един рационален метод на критика, приложен към човешките свидетелства. Под полза аз разбирам не само историческото познание, но и познанието като такова.

В миналото, ако предварително не са имали достатъчно силни основания да заподозрат в лъжа свидетелите или разказвачите, всеки потвърден факт е бил в три четвърти от случаите един приет факт. Нека не казваме, че това е било отдавна. Люсиен Февр го е показал чудесно, що се отнася до Възраждането(130): в епохи, доста близки до нашата, хората са мислили, действували са така, че техните най-забележителни творби и днес си остават жива храна за нас. Нека не казваме, че такава е била естествената нагласа на тази лековерна тълпа, чиято тягостна маса, за жалост изпълнена с доста полуобразовани хора, дори в наши дни постоянно заплашва да тласне крехката ни цивилизация към страховитите бездни на невежеството или безумието. И най-устойчивите умове по онова време не са били свободни, не са могли да се освободят от общия предразсъдък. Говорело се е, че е падал кървав дъжд? Значи кървави дъждове съществуват. Монтен е чел у скъпите на сърцето му древни автори всякакви небивалици относно страната, чиито жители се раждат без глава, или за чудната сила на рибата remora?(131) Той ги е вписвал, без да му мигне окото, сред аргументите на своята диалектика; макар да е бил способен да разкрива изкусно механизма на всеки лъжлив слух, установените идеи са извиквали у него много по-голямо недоверие от тъй наречените «доказани» факти. Така според Раблезианския мит царувал старецът Казано-Речено(132). Както над природния свят, така и над света на хората. И може би пo-скоро над природния свят, отколкото над човешкия. Защото, изхождайки от един по-пряк опит, човек е по-склонен да се усъмни в някое събитие от света на хората, отколкото в един метеор или в някое мнимо произшествие в органичния живот. Вашата философия се е отвръщала от чудото? Или пък религията ви — от чудесата в другите религии? Тогава е трябвало да полагате мъчителни усилия и да откриете тъй наречените «умопостигаеми» причини за тези смайващи явления, които всъщност — в качеството си на демонски дела или окултни приливи — са продължавали да се свързват с една система от идеи или образи, напълно чужда на това, което днес можем да наречем «научно мислене». Да се отрече самото явление — подобна дързост не е хрумвала никому. Корифеят на падуанската школа, тъй чужда на свръхестественото в християнството, Помпонаци(133) не вярвал, че кралете, макар и помазани с миро от свещената ампула, са можели в качеството си на крале да лекуват болни единствено докосвайки ги. При все това той не е оспорвал изцеленията. Приписвал ги е на физиологическа способност, която е считал за предаваща се по наследство: прословутата привилегия на свещена функция е била свеждана до целебните свойства на династичната слюнка.

Впрочем ако нашата представа за света е могла днес да бъде прочистена от толкова фиктивни чудеса, потвърдени при все това като че ли от съгласието на поколенията, ние дължим това несъмнено преди всичко на постепенно формиралото се понятие за естествен peд, който се управлява от неизменни закони. Самото това понятие е могло да се установи така здраво, а наблюденията, които сякаш му противоречат, са могли да бъдат елиминирани единствено благодарение на търпеливия труд на един продължителен критически опит върху самия човек в качеството му на свидетел. Оттук насетне сме способни едновременно да откриваме и обясняваме несъвършенствата на свидетелството. Ние сме си извоювали правото да не му се доверяваме винаги, тъй като знаем пo-добре, отколкото в миналото, кога и защо не бива да му вярваме. По този начин науките са успели да отхвърлят мъртвото бреме на множество мними проблеми.

Но и тук, както навсякъде, чистото познание е неотделимо от човешкото поведение.

Ришар Симон, чието име заема първостепенно място сред поколението, положило основите на нашата наука, ни е оставил не само превъзходни уроци по екзегетика. Един ден той е бил заставен да приложи острия си ум за спасението на няколко невинни, преследвани поради нелепото обвинение в ритуално престъпление. В това съчетание няма нищо произволно. И в двете области потребността от интелектуална чистота е била една и съща. Един и същи инструмент всеки път е позволявал удовлетворяването й. Постоянно заставяно да се ръководи от чуждите отношения, действието е заинтересовано да ги преценява точно в същата степен като изследването. То не разполага със специални средства. Нещо повече: неговите средства са средствата, които преди всичко ерудицията е изковала. В изкуството да извлича полза от съмнението съдебната практика просто следва не без закъснение боландистите и бенедиктинците; и самите психолози са се сетили да дирят в пряко наблюдаваното и провокирано свидетелство научен предмет дълго време, след като смутната памет за миналото е наченала да се подлага на проверка от разума. Колко скандално е, че в нашата епоха, която повече от всякога е изложена на токсините на лъжата и измамните слухове, критическият метод отсъствува напълно от учебните програми! При все че той е престанал да бъде скромен помощник при някои строго специализирани трудове. Оттук насетне пред него се откриват много по-широки хоризонти; и историята има правото да причисли към несъмнените си победи тази, че трудейки се над своята техника, тя е открила пред хората нов път към истинното и следователно — към правото.

Глава четвърта: Историческият анализ

1. Да съдим или да разбираме?

Формулировката на стария Ранке е добре известна: историкът си поставя за цел единствено да описва нещата «такива, каквито са се случили — wie es eigentlich gewesen». Преди него Херодот е казал «ta eonta legein — да разказва онова, което е било». С други думи, ученият е приканен да се заличи пред фактите. Подобно на множество максими тази максима навярно е дължала своя успех единствено на двусмислеността си. В нея можем скромно да разчетем съвет за честност: несъмнено такъв е бил смисълът, вложен от Ранке. Но също тъй и съвет за пасивност. Тъй че едновременно възникват два проблема: проблемът за историческата безпристрастност и проблемът за историческата наука като опит за възпроизвеждане на историята или като опит за анализ.

* * *

Впрочем съществува ли проблем за безпристрастността? Той се поставя единствено защото на свой ред думата е двусмислена.

Съществуват два начина да бъдеш безпристрастен: като учен и като съдия. Тези два начина имат общ корен и той е честното подчиняване на истината. Ученият регистрира, нещо повече — той предизвиква опита, които може да опровергае дори най-скъпите за него теории. Каквото и да е тайното му сърдечно желание, добрият съдия разпитва свидетелите с единствената грижа да узнае фактите такива, каквито са били. И за учения, и за съдията това е задължение на съвестта, което не се дискутира.

При все това идва момент, в който пътищата им се разделят. Когато ученият е наблюдавал и обяснил, неговата задача е приключила. На съдията му предстои да произнесе присъдата си. Карайки да замлъкне всяко лично пристрастие, наистина ли ще я произнесе съобразно закона? Той ще се смята за безпристрастен. И наистина ще бъде такъв от гледна точка на съдиите. Но не от гледна точка на учените. Защото не би могло да се осъжда или да се оправдава без основаване върху някаква ценностна скала, несвързана с никаква позитивна наука. Това, че един човек е убил друг, е факт който във висша степен се поддава на доказване. Ала наказването на убиеца предполага считането на убиеца за виновен: а това най-сетне е само едно мнение, което не всички цивилизации са споделяли.

Впрочем дълго време историкът е минавал за своеобразен съдник от адските бездни, натоварен да въздава възхвала или да укорява мъртвите герои. Трябва да се счита, че тази нагласа отговаря на един силно вкоренен инстинкт. Защото всички преподаватели, които е трябвало да поправят работи на студенти, знаят колко е трудно тези младежи да бъдат убедени да не играят от висотата на студентските си скамейки ролите на своеобразни Миноси или Озириси. Тук повече от всякога е валидна мисълта на Паскал: «Всички се правят на богове, съдейки това е добро, а това зло». Забравя се, че едно оценъчно съждение има право на съществуване единствено като подготовка за действие и смисъл само по отношение на една система от морални позовавания, приета непринудено. Във всекидневния живот потребностите на поведение ни налагат обикновено твърде обобщено поставяне на етикети. Но там, където не можем да сторим нищо повече, там, където общоприетите идеали се различават дълбоко от нашите собствени идеали, това поставяне на етикети само пречи. Достатъчно ли сме сигурни в самите себе си и в нашето време, за да отделим сред групата на отците си праведниците от грешниците? Не е ли смешно, издигайки в абсолют напълно относителните критерии на един индивид, една партия или едно поколение, да налагаме техните норми тъй, както Сула е управлявал Рим или Ришельо — Генералните щати на най-християнския крал! Тъй като между впрочем няма нищо по-изменчиво по природа от подобни присъди, подложени на всичките колебания на колективното съзнание или личната прищявка, историята, допускайки твърде често списъка на удостоените с награди да предхожда бележника със записки, необосновано е приела облика на най-несигурната дисциплина: кухите обвинения са следвани от толкова безполезни реабилитации. Робеспиеристи, антиробеспиеристи, молим ви за милост: смилете се и просто ни кажете какъв е бил Робеспиер.

Поне ако присъдата следваше обяснението, читателят би могъл да се отърве, прескачайки страницата. За жалост, благодарение на съденето човек в крайна сметка почти съдбовно изгубва дори вкус към обясненията. Страстите от миналото примесват отраженията си с пристрастията от настоящето, погледът се замъглява безпомощно и както в света на манихейците, човешката действителност вече не е нищо друго освен черно-бяло платно. Още Монтен ни е предупредил: «Щом съждението тегне на някоя страна, човек не може да се предпази да не се отклони и да поведе изложението в тази насока». Също така, за да проникнем в едно чуждо съзнание, отделено от нас с междината на поколения, трябва почти да се оголим от своето собствено аз. За да припишем на това съзнание свои собствени черти, достатъчно е да останем самите себе си. Несъмнено усилието е много по-малко. Колко по-лесно е да пишем за или против Лутер, отколкото да се стремим да проникнем в душата му; да повярваме на папа Григорий VII срещу император Хенрих IV или на Хенрих IV срещу Григорий VII, отколкото да изясним дълбоките причини за една от най-големите драми в западната цивилизация! Взрете се също така извън индивидуалния план във въпроса за националните имоти. Скъсвайки с предходното законодателство, революционното правителство е решило да ги продава на парцели и без търгове. Безспорно това е означавало нанасяне на сериозен ущърб на интересите на хазната. Някои учени в наши дни се възправят дръзко срещу тази политика. Каква смелост, ако, заели местата си в Конвента, се бяха осмелили да говорят с този тон! Далеко от гилотината тази безопасна дързост е забавна. По-добре щеше да бъде да се изследва онова, което действително са искали хората от III–та година. Преди всичко те са желаели да улеснят дребните селяни при придобиването на земя; пред равновесието на бюджета те са предпочитали облекчаването на дребното селячество, което е гарантирало неговата преданост към новия ред. Прави ли са били? Или са грешели? Какво значение има закъснялото решение на един историк по този въпрос? Изискваме от него само да не изпада под хипнотичното влияние на своя собствен избор дотам, та да престане да счита, че някога е бил възможен и друг такъв. Същевременно урокът от интелектуалното развитие на човечеството е ясен: науките са се оказвали винаги толкова по-плодотворни и следователно толкова по-полезни за практиката, колкото по-решително са изоставяли стария антропоцентризъм на доброто и злото. Днес бихме се присмели на един химик, намислил да отделя лошите газове — като хлора, от добрите — като кислорода. Ала ако в зората си химията беше приела това класиране, тя щеше да рискува доста да заседне в него във вреда на познанието на веществата.

Все пак нека се въздържаме от прекомерно задълбаване в аналогията. Номенклатурата на една наука за хората ще притежава винаги своите особени черти. Тази на науките за физичния свят изключва финализма. Думите «успех» или «поражение», «неумение» или «ловкост» биха могли да играят в най-добрия случай ролята на винаги изпълнени с опасности фикции. Защото историята се занимава със същества, способни по природа да преследват съзнателно някакви цели.

Може да се допусне, че един армейски главнокомандуващ, който начева една битка, обикновено полага усилия да я спечели. Ако я загуби, при положение че силите на двете страни са приблизително равни, ще бъде съвършено справедливо да се каже, че той е действувал неправилно. Привично ли е било за него това произшествие? Не ще престъпим скрупульозното фактическо съждение, ако забележим, че несъмнено той не е бил твърде добър стратег. Или пък да вземем една парична реформа, чиято цел е била — предполагам — да облагодетелствува длъжниците за сметка на заемодателите. Оценяването и като превъзходна или окаяна би означавало заемане на позиция в полза на една от двете групи; следователно произволен пренос в миналото на едно напълно субективно понятие за обществено благо. Но нека си представим, че случайно операцията, предназначена да облекчи бремето на дълговете, практически е приключила — и това се е видяло — с противоположен резултат. «Тя се провали» — казваме ние, като така единствено констатираме честно определена реалност. Неуспешният акт е сред същностните елементи в човешката еволюция. Както и във всяка психология.

Нещо повече. Случайно нашият генерал не е ли водел съзнателно войските си към поражение? Тогава не ще се поколебаем да твърдим, че той е изменник: чисто и просто това е думата. Историята би проявила малко педантична деликатност, отхвърляйки помощта на простата и недвусмислена общоупотребителна лексика. Сетне остава да се изясни какво е смятал общоприетият морал на времето или на групата за подобен акт. Измяната може да бъде своеобразен конформизъм: за това свидетелствуват кондотиерите в някогашна Италия(1).

В заключение една-единствена дума властвува и хвърля светлина върху нашите изследвания: «разбиране». Не твърдим, че добрият историк е чужд на страстите; най-малкото той притежава тъкмо тази дума — нека не крием — натежала от трудности, но също и от надежди. Най-вече дума, натоварена с дружелюбност. Дори в действието ние твърде много съдим. Лесно е да се провикнем: «На бесилото!». Ние никога не разбираме достатъчно. Онзи, който се различава от нас — чужденец, политически противник, почти задължително минава за злодей. Дори при воденето на неизбежните битки би било потребно малко повече разбиране на човешките души; още повече, за да избягваме тези битки, докато е време. При положение, че се откаже от престорените си пози на архангел, историята трябва да ни помогне да се излекуваме от този недостатък. Тя е широк опит за човешки разновидности, дълга среща на хора. Животът — както и науката — само ще спечели, ако тази среща бъде братска.

2. От разнообразието на човешките факти към единството на съзнанието

Ала разбирането няма нищо общо с пасивната нагласа. За да се прави наука, потребни са винаги две неща: действителност, но също тъй и човек. Човешката действителност — както и тази на физическия свят — е огромна и пъстра. Една проста фотография — дори ако предположим, че идеята за тази механично всеобхватна репродукция има смисъл — би била неразчитаема. Но ще ни възразите, че документите поставят вече първи филтър между онова, което е било, и нас? Несъмнено те често заличават наслуки. Обратно, почти никога не организират съобразно потребностите на един разсъдък, стремящ се към познание. Като всеки учен, като всеки мозък, който просто възприема, историкът подбира и сортира. С една дума — анализира.

Пред мен е надгробен римски надпис: монолитен текст, основан върху един-единствен замисъл. При все това свидетелствата, които очакват досега с вълшебната пръчица на учения, са с тъй различна природа. Привличат ни езиковите факти? Думите, синтаксисът ще ни разкажат за състоянието на латинския, такъв какъвто в това време и на това място са се старали да го изразяват писмено, и провиждайки през този не особено изискан език, ще открием всекидневния разговорен език. Може би предпочитаме вярванията? Ние сме в сърцевината на надеждите за отвъдното. Или политическия живот? Името на императора, датата на неговото управление ще ни изпълнят със задоволство. Икономиката? Може би епитафията ще ни разкрие някой неизвестен занаят? И така нататък. А сега вместо един отделен документ нека разгледаме множество различни документи от някакъв момент в развитието на една цивилизация. Измежду хората, живели по онова време, няма ни един, който да не е споделял почти едновременно множество аспекти от човешката участ: който да не е говорил и да не е бил слушан от своите съседи; който да не е имал своите богове; който да не е бил производител, търговец или прост потребител; който, ако и да не е играл роля в политическите събития, да не е изпитвал най-малкото техните въздействия. Ще опишем ли всичките тези разнообразни дейности, чиято целокупност образува едно общество — безразборно смесени, прелитайки постоянно от една към друга, в самата им оплетеност като цяло, в която ни ги представя всеки документ или всеки живот — индивидуален или колективен? Това би означавало да принесем в жертва яснотата не на истинския ред на действителното, който е изграден от естествени афинитети и дълбоки връзки, а на чисто видимия ред на синхронизма. Един бележник за опити не е идентичен с дневника, където онова, което се случва в лабораторията, се описва минута подир минута.

Също тъй, когато в хода на човешката еволюция ние вярваме, че разпознаваме измежду някои явления тъй нареченото «родство», какво друго разбираме под това, ако ли не, че всеки тип така отличени институции, вярвания, практики или дори събития като че ли изразява една особена — и до известна степен устойчива — тенденция у индивида или обществото? Можем ли да отречем например, че въпреки всички контрасти все пак съществува нещо общо между религиозните емоции? От това необходимо следва, че винаги ще разберем пo-добре един човешки факт — който и да е той, ако вече сме разбрали други факти от същия род. В първия период на феодализма парите играят по-скоро роля на еталон за ценностите, отколкото платежно средство — употреба, отличаваща се дълбоко от онази, която им е приписвала западната икономика в средата на 19–и век; но и контрастите между паричния режим в средата на 19–и век и нашия век на свой ред са не по-малко резки. При все това едва ли някой учен, който се занимава единствено с монети от началото на последното хилядолетие, би могъл с лекота да схване самите своеобразия на тяхната употреба по онова време. Тъкмо това оправдава някои — така да се каже — вертикални специализации: разбира се, в най-скромния смисъл, в който специализациите въобще са легитимни, тоест като церове срещу липсата на широта на духа и краткостта на отредените ни дни.

Нещо повече. Ако пренебрегнем рационалното подреждане на една материя, предоставена ни в напълно сурово състояние, в крайна сметка ще стигнем до отричане на времето, а следователно и на самата история. Можем ли да разберем някой стадий от развитието на латинския, ако го откъснем от предходното развитие на езика? Несъмнено определена друга структура на собственост, определени вярвания не са били абсолютни начала. Дотолкова, доколкото тяхното детерминиране се осъществява от по-древното към не тъй отдавнашното, човешките явления се подчиняват преди всичко на вериги от сходни феномени. Да ги класираме по родове, това означава да разбулим силови линии със съществена ползотворност.

Но — ще ни възразят някои — линиите, които вие установявате между различните видове човешка дейност, са единствено във вашия разум; те не съществуват в действителността, гдето всичко е смесено. Следователно вие използувате «абстракция». Съгласен съм. Защо да се боим от думите? Никоя наука не би могла да се освободи от абстракцията. Впрочем както и въображението. Показателно е, че умовете, които се стремят да прокудят абстракцията, като правило се отнасят отрицателно и към въображението. Това са двете страни на един и същи зле разбиран позитивизъм. Науките за човека не правят изключение. Преди време Франсоа Симиан се е възправил със справедливо ожесточение срещу «номиналистките подигравки», запазването на чиято «единствена привилегия» се е искало. На какво основание функцията на хлорофила е по-«реална» в смисъла на крайния реализъм от икономическата функция? Едно абстрактно име винаги представлява само етикет за класирането. Всичко, което имаме право да изискваме от него, е да групира фактите според ред, полезен за познанието. Гибелни са единствено произволните класификации. Работа на историка е непрестанно да проверява своите, за да ги ревизира, ако е уместно, и най-вече — за да ги стори по-гъвкави. Впрочем те задължително са твърде разнообразни по природа.

Вижте например тъй наречената «история на правото». Преподаването и учебникът, които са възхитителни средства за предизвикване на склероза, са вулгаризирали името. При все това нека се вгледаме по-отблизо в онова, което то включва. Едно предписание на правото е явно императивна обществена норма, санкционирана освен това от власт, която е в състояние да наложи съблюдаването на тази норма с помощта на точна система от принудителни мерки и наказания. Практически подобни предписания могат да управляват най-разнообразни дейности. Но те не са единствените, които ги командуват: във всекидневното си поведение ние постоянно се подчиняваме на морални, професионални, светски кодекси, които често изискват неща, различни от Кодекса. Впрочем границите на последния непрестанно се колебаят; и независимо дали е включено, или не е включено в него, едно обществено признато задължение очевидно остава неизменно по същество. Следователно правото в строгия смисъл на думата е формалната обвивка на реалностите, които сами по себе си са прекомерно разнообразни, за да бъдат ползотворен предмет на едно-единствено изследване; и то не изчерпва ни една от тях. Що се отнася до семейството — предполагам, че става дума за малкото матримониално семейство от наши дни в състояние на постоянни систоли и диастоли, или за големия средновековен род, тази общност, циментирана от една тъй силна мрежа от чувства и интереси, — ще бъде ли някога достатъчно, за да проникнем в живота му, просто да изброим един подир друг всички членове на някое семейно право? Като че ли понякога са вярвали в това: но за отчайващите резултати свидетелствува в достатъчна степен самото ни безсилие в днешно време да опишем вътрешната еволюция на френското семейство. Все пак в понятието «юридически факт» като отличаващ се от другите факти съществува и нещо точно. А именно в множество общества приложението и в значителна мяра самото изработване на правни норми са били дело на относително специализирана група хора и в тази роля (която нейните членове са могли естествено да съчетават в други обществени функции) достатъчно автономна, за да притежава свои собствени традиции и често дори особена логика на разсъждение. В общи линии историята на правото би могла да съществува самостоятелно единствено като история на юристите: което не е толкова лош начин на съществуване за един клон от науката за хората. Разбирана в този смисъл, тя хвърля светлини върху твърде различните, но подчинени на едно общо човешко действие явления — макар и задължително непълни, те все пак са проясняващи. Дава гледище върху реалното.

Съвсем друг род разделение е представен от дисциплината, която сме свикнали да наричаме «човешка география». Тук зрителният ъгъл не се определя от действието на една групова менталност, какъвто е случаят — макар самата тя да не подозира — с историята на правото; нито пък се определя от специфичната природа на един човешки факт, както е в историята на религиите или в историята на икономиката — в първата ни интересуват вярвания, емоции, сърдечни пориви и трепети на душата, които образът на сили, чужди на човечеството, вдъхва, а във втората — стремежите за удовлетворяването и организирането на материалните потребности. Изследването се съсредоточава върху тип връзки, общи за голям брой обществени явления. «Антропогеографията» изследва обществата в техните връзки с природната среда: двупосочни обмени — естествено, — където човекът неспирно въздействува върху нещата, като същевременно и те му въздействуват. Впрочем тук се касае ни повече ни по-малко за перспектива, която други перспективи ще трябва да допълнят. Такава е по същество ролята на анализа във всеки род изследване. Науката разлага действителното единствено за да го разгледа пo-добре, благодарение играта на кръстосани огньове, чиито лъчи непрестанно се комбинират и се взаимопроникват. Опасността начева, когато всеки прожектор почне да претендира, че той единствен вижда всичко; когато всеки кантон от страната на знанието почне да счита себе си за държава.

* * *

При все това нека и този път се въздържим дa постулираме някакъв си лъжегеометричен паралелизъм между науките за природата и науката за хората. В гледката, която зървам от моя прозорец, всеки учен се захваща със собствената си област, без дa ce занимава много-много с целокупността. Физикът обяснява синия цвят на небесата, химикът — водата в извора, ботаникът — тревата. Грижата за възстановяване на пейзажа такъв, какъвто аз го възприемам и той ме вълнува, те оставят на изкуството, стига само художникът или поетът да склонят да се заемат с това. Там е работата, че като единство пейзажът съществува само в моето съзнание и свойствено за научния метод, които тези форми на знанието практикуват и оправдават чрез своя успех, е решителното изоставяне на съзерцателя и желанието да се опознаят единствено съзерцаваните обекти. Връзката, която нашият разум тъче между нещата, им се струва произволна; те я разкъсват умишлено, за да възстановят едно според тях по-автентично многообразие. Същевременно обаче органичният свят поставя пред своите анализатори по-деликатни проблеми. За удобство биологът може да изучава поотделно дишането, храносмилането, двигателните функции; същевременно той не пренебрегва факта, че трябва да отчита съществуването на индивида. Ала трудностите на историята са от друго естество. Защото нейна материя са тъкмо човешките съзнания. Отношенията, които се установяват между тези съзнания, контаминациите, дopи смесванията, за които те предоставят почва, съставляват самата действителност за историята.

Обаче homoreligiosus, homooeconomicus, homopoliticus — всички тези човеци с прилагателни, завършващи на us, чийто списък при желание бихме могли да продължим, не бива да бъдат вземани за нищо друго освен за това, което действително са: призраци, удобни до момента, в който почнат да пречат. Единственото същество от плът и кръв е човекът като такъв, който единява същевременно всички тях.

Несъмнено съзнанията имат своите вътрешни ограждения, които някои измежду нас майсторски повдигат. Гюстав Льонотр(2) не можа да се начуди, откривайки сред привържениците на Терора(3) множество превъзходни бащи на семейства. Дори ако великите ни революционери бяха истински кръвопийци, чието описание тъй приятно би гъделичкало една изнежена, обуржоазена публика, това смайване пак щеше да издава една доста ограничена психология. Колко хора водят различни животи в три или четири плана, желаейки да ги отделят помежду им и понякога успявайки да сторят това! Но от тук сме все още твърде далеко дo отрицанието на дълбокото единство на субективното аз и постоянните взаимопрониквания на тези различни нагласи. Нима математикът Паскал и християнинът Паскал са били двамина чужди един на друг люде? Мигар пътищата на доктора по медицина Франсоа Рабле и метр Алкофрибас(4) от пантагрюелисткия мемоар никога не са се пресичали? Дори когато ролите, играни една подир друга от някой актьор, привидно си противоречат така брутално, както стереотипните персонажи на една мелодрама, възможно е, ако се вгледаме добре, тази антитеза да се окаже маска, прикриваща едно по-дълбоко единство. Хората са се присмивали на съчинителя на елегии Флориан(5), задето — разправят — побийвал своите любовници; може би изпълвайки с нежност стиховете си, той се е утешавал, задето не е съумявал да вложи повече от това чувство в поведението си. Когато средновековният търговец, след като през целия ден е нарушавал църковните заповеди относно лихварството и справедливите цени, е отивал да се помоли на Божията майка, а сетне, в заника на живота си, е правел благочестиви пожертвувания и вноски; когато едрият манифактурист от «трудните времена» е строял приюти с парите, спестени благодарение мизерните надници на дрипавите деца, мигар те са се стремели единствено — както обикновено се твърди — в замяна на една доста ниска осигуровка да сключат договор срещу небесните мълнии или пък чрез тези изблици на вяра и на милосърдие са задоволявали без много приказки тайните потребности на сърцето, които грубата всекидневна практика ги е осъждала да сподавят? Съществуват противоречия в човешкото поведение, приличащи твърде много на бягства.

А ако преминем от индивида към обществото? Тъй като обществото — както и да го разглеждаме — в крайна сметка не би могло да бъде нищо друго освен, ако не сума (несъмнено това би било твърде огрубено казано), то поне продукт на индивидуални съзнания, не ще се учудим, откривайки в него същата игра на постоянни взаимодействия. Сигурен факт е, че от 12–и век чак до Реформацията еснафските общности на тъкачите са съставлявали привилегировани терени за ересите. Несъмнено това е добра материя за един фиш в религиозната история. Нека поставим внимателно това картонче в съответното чекмедже. В съседните чекмеджета с етикети «икономическа история» нека поставим втори набор с бележки. Смятаме ли, че с това сме приключили с тези неспокойни малки общества на совалката? Предстои ни тепърва да ги обясним, тъй като една от фундаменталните им черти е била не съсъществуването на религиозното с икономическото, а тяхното преплитане. Поразен от «този вид увереност, сигурност, нравствена устойчивост», от които някои поколения, дошли непосредствено преди нашето, се ползуват учудващо пълноценно, Люсиен Февр го отдава в крайна сметка на две причини: господството на космологичната система на Лаплас над умовете и «анормалната устойчивост» на паричната система. Като че ли не съществуват други факти с по-противоречива природа от тези. При все това те са спомогнали за придаването характерната тоналност на менталната нагласа на дадена група.

Несъмнено, както и в лоното на кое да е лично съзнание, тези отношения в колективен мащаб не са прости. Днес не бихме се осмелили вече да напишем, че литературата е «израз на обществото». Най-малкото тя не е такава в смисъла, в който едно огледало «изразява» отразявания предмет. Тя може да изразява съпротивителни реакции, както и съгласие. Тя влече почти неизбежно множество наследени теми, формални механизми, усвоени в работния кабинет, стари естетически конвенции, които са причина за изоставане. «В един и същи период — отбелязва проницателно господин Фосийон(6) — политическото, икономическото, художественото не заемат (аз бих предпочел пo-скоро «не заемат непременно» — б. а.) една и съща позиция върху респективните им криви.» Но тъкмо на изместванията общественият живот дължи своя почти вечно неравномерен ритъм. Също така при повечето индивиди различните души — ако си послужим с плуралистичния език на античната психология — рядко притежават идентична възраст: колко зрели хора съхраняват някои от детските си черти!

През 1837 г. Мишле е обяснявал на Сент-Бьов: «Ако се придържах в изложението единствено към политическата история, ако изобщо не държах сметка за различните елементи на историята (религия, право, география, литература, изкуство и т. н.), подходът ми щеше да бъде съвсем различен. Но бе потребно великото жизнено движение, затова всичките тези елементи гравитираха заедно в единството на повествованието». През 1880 г. Фюстел дьо Куланж на свой ред говореше на слушателите си в Сорбоната: «Представете си, че сто специалисти си поделят на части миналото на Франция: мислете ли, че в крайна сметка те ще пресъздадат историята на Франция? Много се съмнявам; ще им липсва най-малкото връзката между фактите; а тази връзка също е историческа истина». «Жизнено движение», «връзка»: противоположността на образите има значение. Мишле е мислил, чувствувал е под властта на органичното; син на една епоха, в която Нютоновата вселена като че ли е предоставяла завършен модел на науката, Фюстел е черпел своите метафори от пространството. Тяхното фундаментално съгласие е сякаш по-пълно именно благодарение на това. Тези двама велики историци са били прекалено големи, за да пренебрегнат следното: цивилизацията, както и индивидът, нямат нищо общо с една механична игра на пасианс; познаването на фрагментите, изследвани последователно, всеки за себе си, никога не ще доведе до познаването на цялото; то не ще доведе също тъй до познаването на самите фрагменти.

Ала работата по възстановяването, към която са ни приканили Мишле и Фюстел, би могла да дойде едва подир анализа. Да го кажем по-точно: самата тя е единствено продължение на анализа, основание за неговото съществуване. Как биха могли да се разграничат връзките в първоначалната картина, която е пo-скоро съзерцавана, отколкото наблюдавана, след като нищо не е било разграничено? Тяхната деликатна мрежа е можела да изникне едва след като фактите са били класирани в специфични групи. Също тъй, за да останем верни на живота, в постоянното взаимопресичане на своите действия и реакции, въобще не е необходимо да се домогваме да го обхванем цялостно, чрез усилие, което обикновено не е по възможностите на един-единствен учен. Няма нищо по-оправдано, нищо по-благотворно от съсредоточаването на изследването на едно общество върху някой от частните му аспекти или още пo-добре — върху проблем, който някой измежду тези аспекти повдига: вярвания, структура на класите или групите, политически кризи... Чрез този разумен избор проблемите не само ще бъдат поставени по-отчетливо от обикновено: но дори фактите на контакт и влияния ще се откроят по-ярко. Разбира се, стига да искаме да ги разкрием. Истински ли желаете да изучите тези крупни европейски търговци от времето на Ренесанса, продавачи на сукно или подправки, изкупвачи на мед, живак или стипца, банкери на императори и крале, ведно с всичките им стоки? Едва ли ще останете безразлични от припомнянето, че те са заръчвали свои портрети при Холбайн, че са четели Еразъм или Лутер. За да разберете нагласата на средновековния васал към неговия господар, ще трябва да се осведомите за това, каква е била нагласата му към неговия Бог. Историкът не напуска никога времето. Но посредством едно необходимо връщателно движение, който вече дебатът върху началата разкри, той разглежда в него ту големите вълни на сродните явления, които пронизват от край до край траенето, ту човешкия момент, където тези течения се единяват в мощния възел на съзнанията.

3. Номенклатурата(7)

Би било недостатъчно да се ограничим с различаването на принципните аспекти от дейността на един човек или на едно общество. Във всяка от тези групи факти е потребно ново и по-деликатно усилие за анализ. Трябва да се разграничат различните институции, които съставят една политическа система, различните вярвания, практики, емоции, от които е изградена една религия. Трябва във всяка от тези части, а също и в целокупностите, да се характеризират чертите, които понякога ги сближават, но понякога ги отдалечават от реалностите от същия ред... Практически проблемът за класификацията се оказва неотделим от фундаменталния проблем за номенклатурата.

Тъй като всеки анализ изисква преди всичко за свое оръдие собствен език, език, годен да очертае точно контурите на фактите, като съхрани гъвкавостта, потребна за постепенното си приспособяване към откритията, най-вече език, лишен от колебливи и двусмислени термини. Впрочем тъкмо тук е слабото ни място като историци. Един проницателен писател, който въобще не ни обича, е прозрял правилно следното: «Този решаващ момент на ясни и специални дефиниции и конвенции, които идват да подменят значенията с неясен и статистически произход, за историята все още не е настъпил». Така говори господин Пол Валери. Но ако е вярно, че този час на точност все още не е дошъл, възможно ли е все пак някой ден той да удари? И преди всичко защо толкова се бави, а не дойде?

* * *

Химията си е изковала свой материал от знаци. Дори свои думи: «газ» е — ако не се лъжа — една от редките, автентично изобретени слова, което френският език притежава. Там е работата, че химията е имала голямото преимущество да се обърне към реалности, които по природа са неспособни да именуват сами себе си. Отхвърленият от нея език на неясната перцепция е бил също тъй външен по отношение на нещата и в този смисъл произволен, колкото и този на класифицираното и контролирано наблюдение, сменил първия независимо дали ще кажем «витриол» или «сярна киселина», все едно — тялото няма никакъв пръст в това. Съвсем различно е положението в една хуманитарна наука. За да дадат имена на своите действия, своите вярвания и различните аспекти на живота си в обществото, хората не са чакали да ги видят как те се превръщат в предмет на безпристрастно изследване. Следователно историята получава речника си до голяма степен от самата материя на своето изследване. Тя го приема вече изтощен и деформиран от дълга употреба; освен това често по начало двусмислен като всяка изразна система, която не произхожда от строго обмисленото усилие на специалистите.

Най-лошото обаче е, че самите тези заимствувания са лишени от единство. Документите се стремят да наложат своята номенклатура; ако се вслуша в тях, историкът пише под диктовката на всеки път различна епоха. Но, от друга страна, той мисли съвсем естествено според категориите на своето собствено време; следователно с думите на това време: когато говорим за патриции, един съвременник на стария Катон(8) би ни разбрал; обратно, как би могъл да преведе на латински името и идеята си автор, който изтъква ролята на «буржоазията» в кризите на Римската империя? Така две различни ориентации си поделят почти задължително езика на историята. Нека ги разгледаме по реда им.

* * *

Да се възпроизведе или да се копира терминологията на миналото може да изглежда на пръв поглед доста надежден ход. При все това той се сблъсква с множество трудности в приложението.

Преди всичко работата е там, че промените в нещата не винаги влекат след себе си паралелни изменения в техните имена. Това е естествена последица от традиционалисткия характер, присъщ на всеки език, както и от слабата изобретателност, от която повечето хора страдат. Наблюдението се отнася също така до техническия инструментариум, който при все това обикновено бива подлаган на твърде решителни видоизменения. Когато съседът ми казва: «Аз излизам с колата», трябва ли да разбирам, че той потегля с конска каруца? Или с автомобил? Единствено опитът, който мога да имам предварително за неговия сайвант или за неговия гараж, ще ми позволи да отговоря на този въпрос. По принцип aratrum е означавало инструмент за оран без колела; а саrrиса — инструмент за оран с колела. Но тъй като първият се е появил преди втория, мога ли да бъда сигурен, срещайки старата дума в текста, че просто не са я сложили за име на новото оръдие. Обратно, Матийо дьо Домбал(9) е нарекъл charrue(10) инструмента, който изобретил и който, тъй като не притежавал колела, всъщност бил прост плуг.

Но колко по-силно се проявява тази привързаност към наследеното име, когато разглеждаме реалностите от един не тъй материален свят! Там е работата, че трансформациите в подобни случаи се осъществяват почти винаги твърде бавно, за да бъдат доловени от самите хора, които засягат. Те не чувствуват необходимост да сменят етикета, защото изменението на съдържанието им убягва. Латинската дума servus, от която произлиза френската дума serf(11), е прекосила вековете. Но с цената на толкова последователни алтерации в така обозначеното състояние, че между servus-aв Древния Рим и крепостния селянин във Франция от времето на Свети Луи(12) контрастите далеч надхвърлят приликите. Също така историците обикновено използуват serf за Средновековието. Когато става дума за Античността, говорят за esclaves(13). Другояче казано, в случая те предпочитат еквивалента пред копировката. Но това не става без жертвуване на част от хармонията на езиковите багри в името на свойствената точност на езика; защото терминът, който присаждат по този начин в римска среда, се е породил в края на първото хилядолетие. По пазарите за човешка плът, където пленените славяни като че ли са служили за модел на пълна зависимост, която е била съвършено чужда на местните крепостни селяни от Запада. Средството е удобно, когато се занимаваме с явления, отдалечени помежду си във времето. При все това кога точно да определим границата в този интервал, оттатък която робът се е изличил, отстъпвайки място на крепостния селянин? Това е вечният софизъм с купчината жито(14). Както и да е, ето че се оказваме заставени, съобразявайки се със самите факти, да заменим собствения им език с номенклатура, ако не напълно измислена, то най-малкото преработена и изместена.

Обратно, случва се имената да се променят във времето или в пространството независимо от всякакво изменение в нещата.

Понякога причини, свързани с еволюцията на езика, са предизвиквали изличаването на една дума, без предметът или действието, които тя е означавала, да са се променяли ни най-малко. Защото лингвистичните факти имат свой собствен коефициент на съпротивление или гъвкавост. Установявайки изчезването в романските езици на латинския глагол етеrе(15) и неговото заместване от глаголи с твърде различен произход — acheter, comprar и т. н., преди време един учен се е надявал, че може да извади от това най-далеко стигащи и проникновени изводи относно трансформациите, които в обществата, наследили Рим, са засегнали системата на търговския обмен. Колко въпроси биха възникнали, ако този безспорен факт можеше да бъде третиран като изолиран? Напротив, няма нищо по-често срещано в говорите, произлезли от латинския, от отпадането на тези твърде кратки думи и оттук — от обезсилването на неударените срички, които постепенно са станали неотличими. Явлението е от строго фонетичен ред и заблуждението една авантюра на произношението да бъде взета за черта на икономическата цивилизация е направо забавно.

Другаде тъкмо обществените условия се противопоставят на установяването или на поддържането на еднообразен речник. В твърде раздробените общества — като тези през Средновековието — често срещано явление е било напълно идентични институции да бъдат обозначавани с твърде различни термини на различни места. И в наши дни все още селските говори се различават много помежду си дори в наименованията на най-обикновените предмети и най-универсалните обичаи. В централната провинция, където аз пиша тези редове, наричат village(16) онова, което в северните части се нарича hameau(17); северното village тук е bourg(18). Тези словесни дивергенции представляват сами по себе си твърде достойни за внимание факти. Ала приспособявайки към тях своята собствена терминология, историкът не само би сторил дискурса си неразбираем; той би се лишил също тъй от всякаква класификаторска работа, която фигурира на първа линия сред неговите задължения.

* * *

За разлика от математиката или химията нашата наука не разполага със система от символи, несвързана с никой национален език. Историкът говори единствено с думите; следователно с тези на своята страна. А когато се възправи пред наличието на реалности, които се изразяват на някой чужд, мъртъв или все още жив език? Принуден е да превежда. Няма сериозно препятствие за това, когато думите се отнасят до банални неща или действия: монетата на речника се обменя лесно по номиналната стойност. Обратно, щом възникнат институциите, вярванията, обичаите, които присъствуват по-дълбоко в собствения живот на едно общество, предаването на друг език, създаден по подобие на едно различно общество, се превръща в изключително опасно предприятие. Да се избере еквивалентът, това означава да се постулира прилика. Трябва да внимаваме тя да не бъде в най-добрия случай само външна.

Впрочем ще склоним ли, отчаяни, да съхраним оригиналния термин, при положение че го обясним? Несъмнено това понякога е нужно. Когато през 1919 г. е станало ясно, че Ваймарската конституция съхранява нявгашно име на Германската държава — Reich, някои наши публицисти са възкликнали: «Странна Република! Та тя упорито продължава да нарича себе си «Империя»!». Но истината е, че не единствено думата Reich сама по себе си извиква идеята за император; асоциирана с образите на една политическа история, постоянно колебаеща се между партикуларизма и единството, думата звучи прекомерно специфично немска, за да може да понесе и най-малкия опит за превод на език, в който се отразява напълно различно национално минало.

При все това възможно ли е да генерализираме това механично възпроизвеждане, явяващо се като че ли най-простото истинско решение? Да оставим дори всяка грижа за чистота на езика: все пак би било жалко — признаваме — да гледаме как историците задръстват речта си с чужди думи, подражавайки на онези автори на исторически романи, които, полагайки старания да предадат селския говор, прибягват дo жаргон, в който полският човек разпознава себе си точно толкова, колкото и гражданинът. Отказвайки се от всякакъв опит за еквивалентност, твърде често ние пакостим на самата реалност. Един обичай, който датира — струва ми се — още от 18–и век, налага френската дума serf и думите с близък смисъл в другите западни езици да бъдат използувани за обозначаване на селянин, строго подчинен на господаря на земята, крепостной в стара царска Русия. Трудно можем да си представим по-злополучно сравнение. От една страна, налице е системата на прикрепване към земята, която постепенно се трансформира в истинско робство; от друга страна — форма на лична зависимост, която въпреки своята строгост е била твърде далеко от третирането на човека като вещ, лишена от всякакви права: тъй нареченото руско крепостничество не е имало почти нищо общо с нашето средновековно крепостничество. Но като наричаме селяните крепостные, едва ли осъществяваме съществен напредък. Тъй като в Румъния, Унгария, Полша и дори в Източна Германия са съществували типове зависимост на селячеството, тясно родствени с този, който се установява в Русия. Мигар е нужно да проговорим последователно на румънски, унгарски, полски, немски или руски? Освен това същностното би убягнало — а именно възстановяването на дълбоките връзки между фактите посредством изразяването им чрез една правилна номенклатура. Етикетът е бил неправилно избран. Ала все така потребен си остава един общ етикет, наложил се над всички национални названия, вместо да ги копира.

* * *

Множество общества са практикували това, което можем да наречем «йерархичен билингвизъм». Два езика са си противостояли един на друг — народният и ученият. Онова, което се е мислило и се е казвало обикновено на първия, се е писало изключително или преимуществено на втория. Така в Абисиния от 11–и до 17–и век са писали на езика гез, а са говорили амхарски. Евангелията са предали на гръцки — който тогава е бил великият език на източната култура — думите, които вероятно са се разменяли на арамейски език. Така — ако вземем един по-близък във времето пример — Средновековието дълго се е управлявало и е разказвало за себе си на латински език. Наследени от мъртви цивилизации или заимствувани от чужди цивилизации, тези езици на образованите хора, на свещенослужителите и на нотариусите е трябвало задължително да изразяват множество реалности, за които първоначално съвсем не са били създадени. Те са успявали да сторят това благодарение на цяла система от преноси, които неизбежно са били твърде тромави.

Впрочем, ако изключим материалните свидетелства, ние познаваме едно общество именно благодарение неговите писания. Тези, в които триумфира сходен дуализъм на езика, ни се явяват в множество от основните си черти през воала на приблизителността. Дори понякога се налага допълнителен екран. Великият кадастър на Англия е създаден по поръка на Вилхелм Завоевателя, прочутата «Книга на Страшния съд» (Domesday Book) е била дело на нормандските или менските клеркове. Те не просто са описали на латински език специфично английските институции; преди всичко те са ги промислили на френски език. Когато се сблъска с тези номенклатури чрез субституция на термини, историкът не разполага с друга възможност, освен да подхване наново същата работа в обратен ред. Ако съответствията са били сгодно подбрани и най-вече приложими последователно, задачата ще бъде относително лека. Без усилие ще разпознаем зад «консулите» на хроникьорите истинските графове. За жалост срещат се не тъй благоприятни случаи. Кои са били colliberti, bordant от Domesday Вооk? Лишени от своите латински вараци, думите лесно могат да бъдат отнесени към говорите в Западна Франция: cuverts, bordiers. Но съществуват съмнения относно английските термини, които те е трябвало да предават. Едно нещо е сигурно: еквивалентът не се е налагал. Защото единствено неколцина измежду съставителите на документа са се ползували от него и никога никой по-сетне не се е занимавал. Какво е означавала думата colonus от нашите грамоти от 11–и и 12–и век? Въпросът е лишен от смисъл. Останала без действителен наследник в народния език, тъй като е престанала да събужда в паметта нещо живо, думата е представлявала единствено преводачески прийом, използуван от нотариусите, за да обозначават последователно на правилен класически латински най-различни юридически или икономически условия.

Също така тази противопоставка на два твърде различни езика изобразява по същество граничния случай на контрасти, присъщи на всички общества. Дори в най-унифицираните нации, каквато е нашата, всяка малка професионална общност, всяка група, характеризирана от своя култура или съдба, притежава особена система на изразяване. При това всички групи не пишат или не пишат твърде еднакво, или пък нямат равни шансове да предадат писанията си на следващите поколения. Всеизвестно е, че протоколът от един съдебен разпит рядко възпроизвежда буквално произнесените слова; почти спонтанно съдебният секретар подрежда, изяснява, поправя синтаксиса, маха думите, които преценява за твърде вулгарни. Цивилизациите в миналото също са имали своите съдебни секретари: хроникьорите, юристите особено. Именно техният глас е достигнал до нас преди всеки друг. Нека не забравяме, че думите, които те са използували, класификациите, които са ни предлагали чрез тези думи, са били резултат от научно изобретяване, често систематично, често извънредно повлияно от традицията. Колко бихме се дивили може би, ако вместо да се мъчим над обърканата, противоречива и вероятно изкуствена терминология на списъците за повинностите или капитулярите от каролингската епоха, можехме, разхождайки се в някое село от онази епоха, да послушаме как самите селяни определят своето положение или сеньорите — положението на своите поданици. Несъмнено това описание на всекидневната практика също не би ни дало целия живот, тъй като опитите за изразяване — и оттук за тълкувание, — които принадлежат на учените и законоведите, съставляват конкретно действуващи сили, това би означавало във всеки случай да се докоснем до една дълбока фибра. Колко поучително би било, ако успеем да прочетем по устните на скромните хорица тяхната истинска молитва — независимо дали е отправена към вчерашния или днешния бог! Разбира се, ако допуснем, че те самите са умеели да изразяват неподправено поривите на сърцето си.

Тъй като в последна сметка такова е главното препятствие. Няма нищо по-трудно за един човек от това да изрази себе си. Но не по-малка мъка изпитваме и ние, когато се стараем да открием имена, освободени едновременно от двузначност и мнима точност, за флуидните обществени реалности, съставляващи вътъка на собственото ни съществуване. Най-използуваните термини са винаги приблизителни. Дори верските термини, които хората драговолно си въобразяват за дарени със строго определено значение. Проучвайки религиозната карта на Франция, вижте колко нюансирани отлики е заставен да посочи днес един учен като господин Льо Бра(19) вместо простия етикет «католическа». Има над какво да поразмислят историците, които от висотата на своите вярвания — ако ли не, както става може би по-често, на своето неверие — изхождат от католицизма или некатолицизма в духа на един Еразъм. За други, твърде жизнени реалности хората не са успели да намерят нужните думи. Един съвременен работник говори с лекота за своето класово съзнание: колкото и слабо да е то. Не вярвам това чувство на разумна и бойна солидарност да се е проявило някога с по-голяма сила или яснота от тези сред работниците-надничари от нашия Север в края на Стария режим; различни петиции, някои дневници от 1789 г. са съхранили трогателни отзвуци. При все това чувството не е могло да бъде назовано тогава, тъй като не е имало име.

Ако трябва да кажем всичко с една дума, речникът на документите не е нищо друго освен своеобразно свидетелство: несъмнено ценно, но подобно на всички свидетелства — несъвършено; следователно допускащо критика. Всеки важен термин, всеки характерен стилов обрат се превръща в истински инструмент за познание само веднъж конфронтиран с неговото обкръжение, поместен във всекидневната употреба на епохата си, на средата или на автора; защитен — най-вече когато е живял дълго — срещу винаги наличната опасност от обезсмисляне поради анахронизъм. Кралското миропомазване е било драговолно третирано като тайнство през 12–и век; дума, несъмнено изпълнена със значение, при все това лишена тогава от изключително по-силната роля, която би й отредила днес една теология, застинала в своите определения и оттук — в лексиката си. Винаги появата на думата е важен факт, дори ако предметът я е предхождал; защото тя бележи решителния етап от осъзнаването. Каква крачка напред е била сторена в деня, в който привържениците на една нова вяра са нарекли себе си «християни»! Някои от по-старите историци като Фюстел дьо Куланж са ни предоставили възхитителни модели за подобно изследване на смислите и на тази историческа семантика. Оттогава прогресът на лингвистиката още повече е изострил това оръдие.

Несъмнено, колкото и непълно да е обикновено съответствието, имената се придържат към реалностите твърде силно, за да позволят някога едно общество да бъде описано, без да се използуват нашироко надлежно обяснени и изтълкувани думи. Ние не ще подражаваме на безчислените преводачи от Средновековието. Ние ще говорим за графове, когато ще се касае за графове, и за консули — когато действието се развива в Рим. Голям напредък е бил осъществен в разбирането на елинските религии, когато върху устните на учените Юпитер се е оказал окончателно детрониран от Зевс. Но това засяга главно подробностите, свързани с институциите, техническата база или вярванията. Да се надяваме, че номенклатурата на документите е напълно достатъчна, за да фиксира собствената ни номенклатура, като цяло би означавало да допускаме, че те ни предоставят анализа наготово. В този случай историята не би имала много работа. За щастие и наше удоволствие няма нищо подобно. Ето защо ние сме заставени да дирим другаде най-важните критерии за класификация.

Предоставя ни ги цяла една лексика, чиято общност се приема за пo-висша от отгласите на коя да е отделна епоха. Изработена без предварително установен замисъл, посредством последователните вмешателства на няколко поколения историци тази лексика обединява елементи от различно време и различен произход. «Феодал», «феодализъм»: термини от съдебната практика, употребени през 18–и век от Буленвилие(20), а сетне от Монтескьо, стават след това доста неестествени етикети за един тип обществена структура, който сам е твърде зле определен. «Капитал» е дума от речника на лихваря и счетоводителя, но икономистите отрано са влагали в нея по-широко значение. «Капиталист» е далечен остатък от жаргона на спекулантите в първите европейски борси. Ала думата «капитализъм», която днес заема много по-значимо място в класификациите ни, е съвсем млада: нейното окончание е белег за произхода й (Kapitalismus). «Класа» издава своя създател — натуралиста или философа: ала все пак с едно ново ударение, където обществените борби отразяват своята ожесточеност. «Революция» е заменила своите нявгашни астрологически асоциации с твърде човешки смисъл; в небето това е било — и все още е — регулярно движение; а на земята — оттук насетне, — рязка криза. «Пролетарий» носи антична окраска както у хората от 1789 г., сред които се ражда; ала след Бабьоф Маркс завинаги обсебва тази дума. Дори Америка е дала «тотем» и Океания «табу»: етнографски заемки, пред които класицизмът на историците се колебае...

Но нито различното произхождение, нито тези отклонения на смисъла представляват някаква пречка. За една дума много по-голямо значение от нейната етимология има действителната й употреба. Ако думата «капитализъм» — дори в най-широките си приложения — далеч не се простира до всички икономически системи, където капиталът на заемодателя играе някаква роля, ако думата «феодал» служи обикновено за характеризиране на обществата, където феодалното владение несъмнено не е било най-характерно, в това няма нищо противоречащо на универсалната практика на всички науки, които са задължени от момента, в който се задоволят с чисти алгебрични символи, да черпят от смесения речник на всекидневния живот. Мигар ще бъдем скандализирани, ако физикът упорито нарича «атом» — тоест неделим, обекта на най-дръзновените си дисекции?

Другояче опасни са емоционалните излъчвания, с които дохождат натоварени до нас множество от тези думи. Силата на чувството рядко оказва благотворно влияние върху точността на езика.

Дори у историците съществува обичаят да объркват по най-досаден начин двата израза: «феодална система» и «сеньориална система». Това означава да се уподобява произволно на мрежата от връзки на зависимост, характерна за военната аристокрация, един тип зависимост на селячеството, който — освен че е твърде различен по своята природа — се е зародил много по-рано, продължил е много по-дълго и е бил много по-разпространен в света. Недоразумението датира от 18–и век. Васалството и феодът тогава са продължавали да съществуват, но в състояние на прости юридически форми, почти лишени от съдържание в течение на векове. Обратно, дошла от същото това минало, сеньорията е останала напълно жива. Политическите писатели не са съумели да изтъкнат отликите в това наследство. Причината не е била единствено, че зле го разбират. Повечето измежду тях не са го разглеждали хладнокръвно. Те са ненавиждали в него едновременно архаизмите и още повече това, че то упорито е поддържало потисническите сили. Едно общо заклеймяване е обгръщало цялото. После Революцията е премахнала едновременно и под един знаменател както напълно феодалните институции, така и сеньорията. От нея е останал единствено спомен — упорит спомен, чийто образ картината на борбите от последните времена е оцветявала с ярки багри. Оттук насетне се е получило смесването, породено от страстта, готово да се разпростира още по-нашироко под въздействието на нови страсти. Дори днес, когато говорим наслуки за «феодалните нрави» на индустриалци и банкери, винаги напълно спокойно ли правим това? Зад всичко постоянно изникват отблясъците от горящите замъците през палещото лято на 1789 г.

Впрочем такава е за жалост съдбата на много наши думи. Те продължават да изживяват заедно с нас бурния живот на площада. Днес ние не идентифицираме капитализма и комунизма съобразно словата на един историк. Често изменчиви знаци в зависимост от средата или момента, тези коефициенти на ефективност пораждат единствено повече двусмислие. Пред името «революция» радикалите през 1815 г. са забулили истинското си лице. Тези от 1940 г. с нея прикриват своя държавен преврат.

Ала да предположим, че в нашия речник се е установило окончателно безстрастието. И най-интелектуалните езици притежават свои капани. Разбира се, тук не изпитваме ни най-малкото изкушение да повтаряме «номиналистичните шеги», за които неотдавна Франсоа Симиан основателно се учудваше, че се ползуват от «особена привилегия» в науките за човека. С какво право ще ни бъдат отказани удобствата на езика, безусловно необходими за всяко рационално познание? Ами ако говорим за машинизацията? Това изобщо не означава, че създаваме една същина. Просто групираме под изразително име напълно конкретни факти, чието сходство — сходство, което името всъщност има за предмет да означава — е реалност. Сами по себе си тези рубрики са напълно легитимни. Истинската им опасност произхожда от самото им удобство. Зле подбран или твърде механично приложен, символът — който е просъществувал тук единствено за да подпомогне анализа — в крайна сметка освобождава от задължението да се анализира. По този начин той подбужда анахронизма: който е най-непростимият измежду всички грехове от гледната точка на една наука за времето.

В средновековните общества се разграничавали две главни човешки положения: съществували са свободни хора и други, които са минавали за напълно лишени от свобода. Ала понятието за свобода е измежду тези, които всяка епоха променя съобразно своето разбиране. И тъй, някои съвременни историци са отсъдили, че в тъй наречения нормален смисъл на думата — тоест техния — несвободните хора през Средновековието са били неправилно именувани. Тези историци твърдят, че те са били само «полусвободни». Измислена дума, неподкрепена от текстовете, тази дума-самозванка във всички случаи би предизвиквала затруднения. Но за нещастие не е само това. Почти неизбежно мнимата строгост, която тя е внесла в езика, като че ли е сторила излишно всяко действително задълбочено изследване на границата между свободата и робството, такава, каквато са я схващали тези цивилизации: често несигурен предел, изменчив дори според моментните или груповите пристрастия, чиято същностна черта обаче е била тъкмо никога да не допуска съществуването на тази маргинална зона, която думата «полусвобода» внушава с неуместна настойчивост. Една номенклатура, натрапена на миналото, винаги в крайна сметка ще доведе до деформация, ако има за цел — или единствено за резултат — да сведе категориите на това минало към нашите собствени категории, въздигнати за случая до вечното. Няма друга разумна нагласа към тези етикети освен елиминирането им.

Думата «капитализъм» е била полезна дума. Тя отново ще стане такава несъмнено, когато успеем да я очистим от всички двусмислици, с които постепенно се е натоварила, навлизайки в обикновения език. Понастоящем, пренасяна безогледно през най-различни цивилизации, тя в крайна сметка почти фатално е прикрила техните своеобразия. Мигар икономическата система на 16–и век е била «капитализъм»? Може би. При все това си спомнете този вид универсално откриване на паричната печалба, просмукваща по това време цялото общество — от горе до долу, в чиито мрежи биват оплетени както търговецът или нотариусът от село, така и крупният аугсбургски или лионски банкер; вижте какво ударение се поставя върху кредита или търговската спекулация по-скоро, отколкото върху организацията на производството: колко по-различен е бил този ренесансов капитализъм в своята човешка контекстура от далеч по-йерархизираната система, от манифактурната система, от сен-симонистката система в епохата на промишлената революция! Която пък на свой peд... Също така една съвсем проста забележка би била достатъчна, за да ни предупреди. Кога да фиксираме възникването на капитализма — не капитализма от определена епоха, а капитализма сам по себе си, капитализма с главно К? В Италия през 12–и век? Във Фландрия през 13–и век? По времето на фамилията Фугер(21) или на анверската борса?(22) През 17–и, дори през 19–и век? Колкото историци — толкова и рождени дати. В действителност почти толкова многобройни, колкото тези на буржоазията, чието възкачване на власт школските учебници отбелязват според периодите, последователно предлагани на вниманието на нашите дечица — ту по времето на Филип Хубави, ту при Луи XIV, дори през 1789 или 1830 г. Може би в крайна сметка това не е била същата буржоазия. Както и същият капитализъм.

И тук мисля, че достигаме до същинската основа на нещата. Нека си спомним прекрасната фраза на Фонтенел: «Лайбниц дава точни определения, които му отнемат приятната свобода при сгодни случаи да злоупотребява с термините». Не знам дали е приятна, но със сигурност е опасна; тази свобода ни е твърде присъща. Историкът рядко дефинира. Наистина той би могъл да прецени това за излишно старание, ако черпи строг смисъл в самата обичайна употреба. Тъй като случаят не е такъв, той се ръководи дори в употребата на ключовите си думи единствено от собствения си инстинкт. Той разширява, стеснява, деформира деспотично значения, без да предупреждава за това читателя, без сам да си дава винаги сметка. Колко «феодализми» са се нароили в света — като се почне от Китай, та се стигне до Гърция на ахейците в прекрасните доспехи! Повечето от тях въобще не си приличат. Там е работата, че всеки историк — или почти всеки — разбира думата по своему.

А ако случайно дефинираме? Най-често тук всеки действува самостоятелно. Няма нищо по-поучително от случая с един проникновен икономически изследовател като Джон Мейнард Кейнс(23). Почти във всяка негова книга виждаме преди всичко как борави с термини, които по изключение са достатъчно добре фиксирани, и им приписва съвсем нови смисли: понякога ги променя в различните си трудове, като във всеки случай значенията биват съзнателно отдалечавани от всеобщата практика. Любопитни странности на науките за човека, които, бивайки дълго време разглеждани като прост литературен жанр, изглежда са съхранили нещо от непоправимия индивидуализъм на твореца на изкуството! Можем ли да допуснем, че един химик ще каже: «За да се образува една молекула вода са необходими две вещества: едното дава два атома, другото — един-единствен; в речника, който аз съм си създал, първото вещество ще се нарича кислород, а второто водород.»? За колкото и строги да ги смятаме, ако поставим редом езиците на историците, те не ще съставят никога езика на историята.

Право казано, били са полагани и по-целенасочени усилия: от групи специалисти, чиято относителна младост изглежда ги предпазва от най-пагубните корпоративни рутини (лингвисти, етнографи, географи); а що се отнася до историята като цяло — Центърът по синтез(24) е винаги готов да услужи или даде пример. От тях може много да се очаква. Но може би не толкова, колкото от напредъка в добрата воля на всички изобщо. Несъмнено ще дойде ден, в който цяла поредица от съглашения ще позволят да се уточни номенклатурата, а после постепенно тя да се доизкусури. Но дори и тогава инициативата на изследователя ще запази своите права; задълбочавайки анализа, той необходимо преработва езика. Най-важното е сред нас да съществува дух на екипност. Нужно е историкът да се откаже от безогледното променяне на смисъла на вече възприетите думи (пo-добре е при нужда да създава нови), да си забрани да отхвърля поради каприз тези, които вече са доказали състоятелността си; а когато използува щателни определения, да се старае речникът му да си остава постоянно достъпен за всички. Вавилонската кула навярно е представлявала забавна гледка в очите на един иронично настроен Демиург. Тя би била жалък модел за наука.

4.

Потокът на времето тече непрестанно. При все това е нужно в анализа си да се възползуваме от срезове. Защото природата на нашия ум не ни позволява да доловим дори най-цялостното движение, ако не го разделим въз основа на определени белези. Как да фиксираме историческите времена в хода на времето? Те винаги ще бъдат в определен смисъл произволни. Освен това твърде съществено е, че съвпадат с основните точки на инфлексия на вечното изменение.

В историографиите, които сме наследили (не бих могъл да говоря за Далечния Изток), историята е била преди всичко хроника на предводители. Именно в превратностите на суверенитета тя е дирила традиционно артикулациите на своето повествование, когато най-малкото не се е задоволявала, създавайки аналите си, да куцука от дата до дата. Господството на народите-завоеватели, сменящи се едни други, е очертавало великите епохи. Колективната памет на Средновековието почти изцяло е живяла под властта на апокалиптичния мит за четирите империи(25): медийска, персийска, гръцка, римска. При все това калъпът не е бил твърде удобен. Той не само е заставял, подчинявайки се на свещения текст, да се разпростре до настоящето миражът на едно фиктивно римско единство. По силата на парадокс, доста странен за едно християнско общество — какъвто е и днес според всеки историк, — Страстите Христови са изглеждали по-малко значително реле в развитието на човечеството от победите на прочути опустошители на провинции. Що се отнася за по-малките периоди, престолонаследието на монарсите във всяка нация е определяло техните граници.

Тези обичаи са се доказали като поразително устойчиви. Вярно огледало на френската школа от началото на нашия век, «История на Франция» на Лавис(26) се движи напред, препъвайки се от царуване в царуване; при всяка кончина на принц, разказана с подробности, подобаващи за велики събития, тя си поема за малко дъх. А ако няма крале? Системите на управление също са смъртни; следователно техните революции служат за жалони. В по-ново време именно въз основа на «надделяването» на една или друга нация — подсладени еквиваленти на нявгашните империи — редица учебници сегментират драговолно хода на съвременната история. Испанската, френската, английската, немската хегемония имат — нужно ли е да казвам — дипломатическа и военна природа. Останалото се подрежда, както дойде.

При все това отдавна, още в 18–то столетие, е изразен протест. Волтер е писал: «Като че ли от четиринадесет столетия в Галия съществуват единствено крале, министри и генерали». Постепенно са възниквали нови деления, които са били чужди на империалистическата или монархическата обсесия и са се основавали на по-дълбоки явления. Както видяхме, «феодализмът» като име на един период, както и на една обществена и политическа система, води началото си от това време. Но особено поучителна е съдбата на думата «Средновековие».

По далечния си произход самата дума е средновековна. Тя е принадлежала към речника на този полуеретичен профетизъм, който — най-вече от 13–то столетие насетне — е изкушавал толкова много неспокойни души. Въплъщението на Бога е сложило край на Старозаконието. Но не е установило Царството Божие. Устремено към надеждата за този благословен ден, настоящето време не е нищо друго освен междинна епоха, medium aevum. После още с първите хуманисти, изглежда, които са усвоили този мистичен език, образът е бил отклонен към по-профанни реалности. В известен смисъл царството на Духа е било настъпило. Имало се е предвид обновлението на изящната словесност и мисленето, съзнанието за което е било така остро у най-ярките представители на онова време: свидетелство за това е Рабле, а също така Ронсар. Средновековната епоха е приключила, тя е представлявала едно дълго очакване между плодовитата античност и нейното преоткриване. Така разбиран, изразът е живял в сянка в продължение на няколко поколения, ограничен несъмнено до малобройни кръгове на учени люде. Предполага се, че за първи път едва в самия край на 17–и век един немец — скромният списвател на учебници Христофор Келер(27), се е сетил в един труд по обща история да назове «Средновековие» целия период, надхвърлящ хилядолетие, от варварските нашествия до Възраждането. Употребата, въведена незнайно по какви пътища, добива окончателно право на гражданственост в европейската и именно във френската историография по времето на Гизо(28) и Мишле. Волтер не е познавал този смисъл. «Искате в крайна сметка да преодолеете отвращението, което буди у вас Новата история от упадъка на Римската империя насетне» — гласи първото изречение от «Есе върху нравите»(29). При все това не бива да се съмняваме: именно духът на «Есе»-то, оказал мощно влияние върху следващите поколения, е осигурил успеха на израза «Средновековие». Както впрочем и неговият почти задължителен спътник: терминът «Възраждане», чиято съдба добива завършен облик приблизително по същото време. Употребяван от доста време в речника на историята на вкуса, но като нарицателно име, задължително съпроводено от допълнение («възраждането на изкуствата или на изящната словесност по времето на Лъв X или Франциск I», както са казвали тогава), терминът едва при Мишле почва да се пише с главна буква и добива честта да обозначава самостоятелно целия период. И зад двата термина стои една и съща идея. Битките, дворцовата политика, възкачването или падането на големите династии са определяли рамката. Под техните знамена са се нареждали изкуството, литературата, различните науки. Оттук насетне всичко следва да бъде коренно променено. Епохите в човешката история добиват своя колорит именно благодарение променливото възходящо развитие на най-изтънчените проявления на човешкия дух. Едва ли ще се намери идея, носеща по-ясен волтеровски отпечатък.

Ала тези класификации страдат от сериозна слабост: отличителният белег е бил същевременно присъда. От момента, в който сме престанали да вярваме в «нощта» на Средновековието, в който сме се отказали да описваме като еднообразна, безплодна пустош вековете, които са били тъй богати в областта на техническите изобретения, изкуството, чувствата, религиозната рефлексия, които са отбелязали първоначалния подем в европейската икономическа експанзия, които в края на краищата са ни дали родина, какво друго основание би могло да съществува за смесването под обща рубрика — противно на всякакъв действителен колорит — Галия на Хлодвиг и Франция на Филип Хубави, Алкуин(30) със свети Тома или Окам, анималистичния стил на «варварските» украшения и шартърските статуи, тесните градчета от каролингско време и бляскавото бюргерство на Генуа, Брюж или Любек? Наистина педагогическият живот през Средновековието е твърде ограничен — спорна леснота на програмите, етикетът, най-вече научните техники, чието поле впрочем е доста неясно отграничено от традиционните дати. Медиевистът е човек, който умее да чете старинните ръкописи, да критикува хартите, да разбира старофренски език. Несъмнено това вече е нещо. Но със сигурност не е достатъчно, за да задоволи една наука за действителността, стремяща се да установи точни разделения.

* * *

Сред бъркотията в нашите хронологически класификации се промъква, струва ми се, една нова мода — във всеки случай колкото заразителна, толкова и безпочвена. Ние на драго сърце отчитаме времето по векове. Дълго време чужда — както е известно — на всяко точно отчитане на години, думата също така първоначално е притежавала свои мистични резонанси акценти от Четвъртата еклога(31) или от Dies Irae(32). Може би те все още не са били напълно заглъхнали във времето, когато без особена загриженост за числова точност историята със закъснение е разсъждавала за века на Перикъл или века на Луи XIV. Но нашият език е станал пo-строго математичен: ние вече не наричаме вековете според имената на техните герои. Ние ги номерираме последователно, прилежно, столетие подир столетие, начевайки от една веднъж завинаги установена изходна точка. Изкуството на 13–и век, философията на 18–и век, «тъпият 19–и век» — тези фигури в аритметична маска се срещат често по страниците на книгите ни. Кой измежду нас би могъл да се похвали, че винаги е устоявал пред изкушението на мнимото им удобство?

За жалост не съществува исторически закон, който да постулира, че годините, които окончават на единица, съвпадат с критичните точки в човешката еволюция. Откъдето и странните смислови инфлексии. Преди време прочетох следната фраза в една студентска работа: «Добре известно е, че 18–и век начева през 1715 г и приключва през 1789 г.». Наивност? Или шега? Не знам. Във всеки случай изречението откроява ярко някои странности на обичайната употреба. Но ако става дума за философския 18–и век, несъмнено би могло да се твърди, че той започва много преди 1701 г.: «Историята на оракулите» датира от 1687 г.(33), «Речникът» на Бейл от 1697 г.(34) Най-лошото е, че както винаги името влече след себе си идеята и тези измамни етикети в крайна сметка ни заблуждават относно стоката. Често се говори за «Възраждането от 12–и век». Несъмнено става дума за велико интелектуално движение. Но вписвайки го под тази рубрика, твърде лесно забравяме, че в действителност то е наченало към 1060 г. и някои съществени връзки ни убягват. С една дума, правим се, че разпределяме съобразно един строг, но произволно избран равномерен ритъм реалностите, на които тази регулярност е съвсем чужда. Това е облог, който не сме в състояние да обосновем. Трябва да се потърси нещо по-добро.

* * *

Докато се придържаме към изучаването във времето на веригите от сходни явления, като цяло проблемът е прост. Именно в самите тези явления следва да се търсят границите на техните периоди. История на религията по време на царствуването на Филип-Август? История на икономиката при царствуването на Луи XIV? А защо не: «Дневник на случилото се в моята лаборатория по време на втория президентски мандат на Греви(35)» от Луи Пастьор? Или пък обратно — «Дипломатическа история на Европа от Нютон до Айнщайн»?

Несъмнено видно е до каква степен изкусителни могат да се окажат деленията, основани единствено върху редуването на империите, кралете или политическите режими. Зад тях е стоял не само престижът, който една дълга традиция свързва с упражняването на властта: «с тези действия, които притежават величав облик, присъщ за актовете на държавното управление», както е казвал Макиавели. Едно събитие, една революция имат свое фиксирано място в траенето с точност до година, дори до определен ден. Впрочем, както се казва, ученият обича да датира «изтънко». В това той открива ведно с успокоението на инстинктивния си страх от неопределеното огромно улеснение за съвестта. Той иска да е прочел всичко, да е проверил всичко, което се отнася до неговия предмет. Колко по-приятно за него ще бъде, ако може пред всяко досие с архиви с календар в ръка да разпредели наследството: преди, по време, след!

При все това трябва да внимаваме: най-точният срез не е задължително този, който се позовава на най-малката единица време — ако бе така, за предпочитане би била не само годината пред десетилетието, но и секундата пред деня. Истинската точност се състои в ограничаването всеки път върху природата на разглежданото явление. Защото всеки тип явление има своя плътност с особена мяра и така да се каже — своя специфична изчислителна система. Преобразуванията на обществената структура, на икономиката, на вярванията, на начина на мислене не биха могли без изопачаване да се вклинят в твърде тесни хронологически рамки. Когато пиша, че в периода между 1875 и 1885 г. приблизително се е осъществило крайно дълбоко преобразувание в западната икономика, отбелязано едновременно от първите крупни вносове на екзотично зърно и от първия мощен подем на американските и немските индустрии, използувам единственото приближение, което този род факти допускат. Обратно, ако пък се заема да търся една — така да се каже — по-точна дата? Ако ми хрумне да избера за целта Франкфуртския договор(36) например? Бих принесъл действителността върху жертвеника на един неправилно разбран респект към цифрата.

Впрочем никак не е невъзможно априори естествените фази на явления от привидно твърде различен ред понякога да се припокриват в опита. Тъкмо идването на Втората империя ли е ознаменувало нов период във френската икономика? Имал ли е право Зомбарт(37), когато е идентифицирал подема на капитализма с този на протестантския дух? Прав ли е господин Tиepи Moние(38), когато съзира в демокрацията «политически израз» на същия този капитализъм (боя се, че не е съвсем същият)? Ние нямаме правото да отхвърляме предубедено тези съвпадения, колкото и съмнителни да ни се струват Но ако е уместно, те ще се явят само при едно условие: да не са били предварително постулирани. Несъмнено морските приливи и отливи са свързани с лунните фази. За да се разбере това обаче, най-напред е трябвало да се определят поотделно периодите на прилив и отлив и фазите на луната. Обратно, ако разглеждаме обществената еволюция като цяло, трябва ли да характеризираме нейните последователни етапи? Това е проблем от първостепенно значение. Тук можем само да набележим пътищата, по които ни се струва, че трябва да върви класификацията. Нека не забравяме, че историята е наука, която все още се намира в процес на формиране.

Хората, които са родени в една и съща обществена среда приблизително по едно и също време, задължително са подложени — особено в периода на формирането си — на аналогични влияния. Опитът доказва, че тяхното поведение, отнесено към чувствително по-стари или по-млади групи, обичайно изважда наяве твърде ясни отличителни черти. Това остава вярно дори в техните разногласия, колкото и остри да са те. Този общ отпечатък, дължащ се на възрастова общност, образува едно поколение.

Право казано обществото рядко е единно. То се разлага на различни среди. Във всяка от тях поколенията не винаги се припокриват: нима силите, които въздействуват на един млад работник, въздействуват пo решителен начин — или поне с равна сила — на един млад селянин? Като добавим и бавното разпространение на някои течения дори в цивилизациите с твърде добре развити връзки. «По време на моето юношество в провинцията всички все още бяха романтици, докато в Париж вече никой не бе» — казваше моят баща, роден в Страсбург през 1848 г. Впрочем често — както в този случай — противоположността се свежда най-вече до изместване във времето. Когато говорим за едно или друго френско поколение например, ние прибягваме към един сложен и понякога нелишен от противоречия образ, но при все това естествено имаме предвид най-вече действително главните елементи.

Що се отнася до редуването на поколенията, от само себе си се разбира, че въпреки питагорейските блянове на някои автори в нея няма нищо регулярно. Съобразно по-бързия или по-бавния темп на общественото движение границите се стесняват или разширяват. В историята съществуват дълги и кратки поколения. Единствено наблюдението позволява да се доловят точките, където кривата сменя ориентацията си. Аз учих в училище, където датите на постъпване улесняват жалонирането. От рано се почувствувах в много отношения по-близък с предходните випуски, отколкото с тези, които бяха почти непосредствено след мене. Моите другари и аз се помествахме сред последните редици на поколението, което би могло да се нарече — мисля — поколение на аферата Драйфус. По-сетнешният ми жизнен опит не опроверга това впечатление.

В крайна сметка задължително става така, че поколенията се взаимопроникват. Защото индивидите не реагират по сходен начин на едни и същи влияния. Сред децата ни още сега можем да различим в общи линии по възрастта доста лесно довоенното поколение от това, което ще бъде «следвоенно поколение». Все пак с една резерва: в годините между същинското детство и късното юношество чувствителността към събитията в настоящото варира много в зависимост от персоналните темпераменти; най-рано съзрелите ще бъдат наистина «от войната», другите ще останат на противоположния бряг.

Следователно понятието «поколение» е твърде гъвкаво, подобно всяко понятие, което полага усилия да изрази, без да деформира, човешките неща. Но то отговаря също така на реалности, които долавяме като съвсем конкретни. От дълго време то е използувано сякаш инстинктивно от дисциплини, заставени от самата им природа да се откажат преди другите от старите деления въз основа на царствувания или правителства: като историята на мисълта или историята на художествените форми. То сякаш е предназначено да очертава много или малко началните жалони в систематичния анализ на превратностите в човешката съдба.

Но едно поколение представлява относително къса фаза. По-продължителните фази се наричат «цивилизации».

Както е казал Люсиен Февр, думата се е отделила постепенно от оценъчното съждение. Днес тя си е извоювала пълна независимост. Ние допускаме, че съществуват — осмелявам се да кажа — цивилизации на нецивилизовани народи. Ние признаваме, че в едно общество — което и да е то — всичко е взаимносвързано и взаимозависимо: политическата и обществената структура, икономиката, вярванията, както най-елементарните, така и най-изтънчените форми на манталитета. Всеки път този комплекс има своя собствена тоналност. Несъмнено тя е трудна за изразяване. Нека се пазим от твърде прости етикети. Лекотата, с която се използуват думите, окончаващи на «изъм» (Typismus, Konventionalismus), е сринала опита — при това твърде проникновен — за описание на еволюцията, предприет от Карл Лампрехт в неговата «История на Германия»(39). Никой не се заблуждава, че при все това опозициите на имена съществуват. Мигар днес някой ще оспори китайската цивилизация. Мигар се съмняваме, че тя се различава неимоверно от европейската? Този много важен до неотдавна акцент е способен да се видоизменя повече или по-малко бавно, дори внезапно. Когато промяната се е осъществила, ние казваме, че една цивилизация е наследила друга: обществата от Късното западно средновековие са наследили доста от Римската империя; ала всеки ще се съгласи, че това вече не е била същата цивилизация. Тъй както западната цивилизация от епохата на Възраждането не се идентифицира например с нашата. Работа на практиката е да въведе по-голяма точност и прецизност в своите разграничения.

С една дума, човешкото време ще се бунтува винаги срещу неумолимото еднообразие и строгото разделение на часовото време. На него са му потребни мерки, съгласувани с измененията в ритъма му и определяни от такива граници, които често — доколкото действителността изисква същото — включват единствено маргинални зони Само с цената на тази пластичност историята може да се надява да приспособи — по думите на Бергсон — своите класификации към «самите контури на действителното»: което собствено е крайната цел на всяка наука.

Глава пета

Напразно позитивизмът е полагал усилия да изличи от науката идеята за причинността. Волю-неволю всеки физик, всеки биолог мисли с помощта на «защо?» и «защото». Историците не биха могли да се освободят от властта на този закон. Едни — като Мишле — свързват в една верига великото «жизнено движение» пo-скоро, отколкото да го обясняват в логическа форма; други изваждат на показ своя апарат за индукции и хипотези; навсякъде е налице генетичната връзка. Но от това, че установяването на отношенията между причина и следствие съставлява инстинктивна потребност на нашия разсъдък, не следва, че тяхното дирене може да бъде предоставено на инстинкта. Ако метафизиката на причинността тук стои извън нашия хоризонт, употребата на причинното отношение като оръдие на историческото познание изисква безспорно критическо осъзнаване.

Да предположим, че някакъв човек върви по планинска пътечка, но стъпва накриво, губи равновесие и пада в близката пропаст. За да се случи това произшествие, е било потребно струпването на голям брой определящи елементи. Такива между другото са съществуването на сила на тежестта, наличието на релеф, получен в резултат на дълги геологически преобразувания, прокарването на път, отреден например да свързва някое село с летните пасбища. Напълно оправдано ще бъде следователно да кажем, че ако законите на небесната механика бяха различни, ако еволюцията на Земята бе друга, ако алпийското стопанство не се основаваше на летуването на добитъка в планината, падането не би се състояло. Но ако все пак се попитаме каква е била причината за него? Всеки ще отвърне: препъването. И работата не е там, че този антецедент е бил най-необходим за събитието. Много други са били потребни в същата степен. Но той се отличава измежду всички с множество твърде фрапантни характеристики: дошъл е последен; бил е най-малко постоянният, най-изключителният в общия ред на света; накрая по причина на тази най-малка общност неговата намеса като че ли е могла най-лесно да бъде избегната. Поради тези причини той изглежда по-пряко свързан със следствието и оставаме с чувството, че именно той в действителност го е предизвикал. От гледна точка на здравия разум, който винаги мъчително се освобождава от известен антропоморфизъм, когато става дума за причината, тази последна съставка, тази особена и неочаквана съставка напомня малко за твореца, който придава форма на една вече напълно готова пластична материя.

Историческото разсъждение не подхожда другояче в обичайната си практика. Най-постоянните и най-общите антецеденти просто се подразбират. Кой военен историк ще си помисли да нареди сред причините за някоя победа гравитацията, кой отчита траекториите на артилерийските снаряди или физиологическите предразположения на човешкото тяло, без които снарядите не биха ранявали смъртоносно? По-частните антецеденти, които обаче притежават известно постоянство, образуват онова, което е прието да се нарича «условия». Най-специалният, този, който представлява — така да се каже — диференциален елемент в снопа от пораждащи сили, получава предимно името «причина». Може да се каже например, че инфлацията по времето на Лоу(1) е била причината за глобалното повишение на цените. Съществуването на съответна икономическа среда във Франция, вече еднородна и с добре развити връзки, ще бъде само условие. Защото тези улеснения при обръщението, които са позволили повишението ведно с повсеместното разпространение на книжните пари, са предхождали инфлацията и са я надживели.

Не бихме могли да се съмняваме, че в тази дискриминация се заключава един плодотворен за изследването принцип. Защо всъщност да се разпростираме върху антецеденти с почти универсален характер? Те са общи за множество явления, за да заслужават да фигурират в частност в генеалогията на някое от тях. Предварително добре знам, че не би избухнал пожар, ако въздухът не съдържаше кислород; това, което ме интересува и оправдава моето изследователско усилие, е да определя как е пламнал пожарът. Законите за траекториите на снарядите варират както при поражение, така и при победа; те обясняват и двете; следователно са ненужни при собственото обяснение както на победата, така и на поражението.

Но твърде опасно би било да се превръща в абсолют една йерархична класификация, която всъщност не е нищо друго освен удобство за ума. Действителността ни представя почти безкрайно количество силови линии, които се схождат в едно и също явление. Изборът, който ние правим между тях, може — разбира се — да се основава върху характеристики, на практика твърде достойни за внимание; но все пак той си остава един избор. В самата идея, че една причина противостои парекселанс на простите «условия», има доста произволност. Самият Симиан, въпреки стремежа си за точност и първоначалните си опити (мисля, безполезни) да предложи по-стриктни определения, в крайна сметка като че ли признава напълно относителния характер на това разграничение. «Една епидемия — пише той — според лекаря ще има за причина разпространението на някой микроб и за условия лошата хигиена, болнавостта, породени от пауперизма; за социолога и филантропа пауперизмът ще бъде причината, а биологичните фактори — условието.» Това означава да се приеме драговолно подчинението на перспективата за специфичния ъгъл на — изследването. Но нека внимаваме: пристрастието към единствената причина в историята нерядко е скритата форма за търсене на отговорния: а значи на оценъчното съждение. «Чия е грешката или заслугата?» — пита съдията. Ученият се задоволява да попита: «Защо?», и приема, че отговорът не ще бъде прост. Предразсъдък на здравия разум, постулат на логика или привичка на съдебния чиновник, монизмът на причината би бил пречка единствено за историческото обяснение. Това обяснение търси поредици от причинни вълни и не се стряска от многобройността им, след като самият живот ги разкрива такива.

* * *

По същество историческите факти са психологически факти. Следователно те намират съвсем нормално своите антецеденти в други психологически факти. Без съмнение човешките съдби се включват във физическия свят и изпитват тежестта му. При все това дори там, където натрапването на тези външни сили изглежда най-брутално, тяхното действие се упражнява единствено като насочено от човека и неговия разум. Вирусът на черната чума(2) е бил първопричината за обезлюдяването на Европа. Но епидемията се е разпространила така скоростно поради определени обществени, следователно, по своята дълбока природа, ментални условия, и нейните морални резултати се обясняват единствено посредством особените предразположения на колективната сетивност.

При все това става дума за психология на ясното съзнание. Четейки някои исторически книги, бихме могли да останем с впечатлението, че човечеството е съставено единствено от здравомислещи воли, за които не би могла да съществува никаква тайна относно причините за техните постъпки. При сегашното състояние на изследванията върху менталния живот и неговите мрачни дълбини това е още едно доказателство за вечното затруднение, което изпитват науките, да не изостават от другите науки. Това означава също така повтаряне и задълбочаване на заблуждението на старата икономическа теория, което толкова често е било изобличавано Нейният homo oeconomicus е бил призрак не само защото се е предполагало, че той се занимава единствено със своите интереси; най-вредната илюзия се е състояла в представата, че той е могъл да осъзнава отчетливо своите интереси. Още Наполеон е казал: «Няма нищо по-рядко от умисълта». Можем ли да считаме, че тежката морална атмосфера, в която тънем в този момент, ни определя единствено като хора на разумните решения? Бихме изопачили сериозно проблема за причините в историята, ако го свеждахме винаги и навсякъде до проблем за мотивите.

Впрочем каква любопитна антиномия съществува в последователните нагласи на мнозина историци! Ако става въпрос да се удостовери дали едно човешко действие наистина се е състояло? Прецизността им няма граници. А като преминат към причините за това действие? И най-незначителната привидност ги удовлетворява: обикновено основаваща се на някоя от тези апофтегми(3) на баналната психология, които са също толкова верни, колкото и противоположните на тях твърдения. Двама критици с философско образование — Георг Зимел(4) в Германия и Франсоа Симиан във Франция, са се наслаждавали да изобличават някои от тези petitioprincipii(5). Един немски историк пише, че отначало ебертистите(6) са се разбирали отлично с Робеспиер, защото той е отстъпвал пред всичките им желания; после са се отдалечили от него, защото са го счели за прекалено могъщ. Зимел отбелязва по този въпрос, че тук се подразбират следните две пропозиции: едно благодеяние подбужда към признателност; хората не обичат да им заповядват. Впрочем несъмнено тези две пропозиции не са непременно неистинни. Но и не са непременно истинни също така. Мигар не бихме могли с еднаква убедителност да твърдим, че твърде правоверното подчинение на повелите на една партия подбужда у нея пo-скоро презрение към тази слабост, отколкото признателност и мигар никога не сме виждали, от друга страна, диктатор, който благодарение на страха, внушаван от неговото могъщество, да задушава и най-малкия опит за съпротива? Един схоласт е казал за властта, че тя има «восъчен нос, който се огъва еднакво лесно и наляво, и надясно». Та така за тъй наречените психологически истини на здравия разум.

По същество заблуждението е аналогично на това, от което се е вдъхновявал провалилият се окончателно в наши дни географски псевдодетерминизъм. Независимо дали става дума за наличието на явление от физическия свят или на обществен факт, човешките реакции нямат нищо общо с еднопосочното движение на часовниковия механизъм. Каквото и да си говори Ренан, пустинята не е непременно «монотеистична», защото народите, които я обитават, не влагат в нейните видения една и съща душа. Оскъдността на водоизточници би предизвикала навсякъде скупчването на селското население, а тяхното изобилие — разсейването на това население само ако за селяците непосредствената близост до изворите, кладенците или езерата е била действително от първостепенна важност. В действителност случва се те да предпочетат да живеят наедно от грижа за сигурност или взаимопомощ, дори просто поради стадно чувство точно там, където на всеки ъгъл има извор; или обратно (както в някои райони на Сардиния) — всеки да разполага жилището си сред малкото си владение, готов да изминава, за да заплати тази свидна за сърцето му радост, дългите пътища до редките тамошни водоизточници. Нима самата човешка природа не е същинска велика променлива?

При все това нека не се заблуждаваме: в този случай грешката не е в самото обяснение; тя се дължи изцяло на неговата априорност. При все че приведените досега примери съвсем не са често срещани, напълно е възможно в дадени обществени условия разпределението на водните ресурси да се окаже решаваща причина за поселването на хората; несъмнено обаче то не е обезателно решаващата причина. Възможно е ебертистите наистина да са се ръководели от мотивите, които техният историк им е приписал. Погрешно е било обаче тази хипотеза да се разглежда като предварително установена. Тя се е нуждаела от доказване. Сетне, щом веднъж доказателството е било приведено — ние нямаме право да считаме предварително това за неосъществимо, — оставало е, задълбочавайки анализа, да се запита защо измежду всичките други психологически подходящи поведения именно тези са се наложили в групата. Защото, ако предположим, че една разумна или емоционална реакция никога не се разбира от само себе си, то всеки път, в който тя се произвежда, трябва да се стараем да откриваме причините. Казано с една дума, причините в историята, както и другаде, не се постулират. Те се търсят.

Бележки

На Люсиен Февр — вместо посвещение

1. Февр, Люсиен (1878–1956) — френски историк и приятел на Марк Блок, специалист по историята на 16–то столетие и историята на манталитета. През 1929 г. основава заедно с Блок списанието «Анали по икономическа и социална история». — Б. пр.

2. В памет на моята майка-приятел (лат.). — Б. пр.

3. Блок работи над «Апология на историята» в периода 1941–1942 г. в условията на окупирана Франция, без да ползува удобствата на библиотеките, по записки и вероятно по памет. Разстрелян през март 1944 г. от нацистите като участник в Съпротивата, той не успява да завърши и редактира своя труд. Първата публикация на ръкописа осъществява Люсиен Февр през 1949 г. без всякаква редакторска намеса върху текста. — Б. пр.

4. Думите в скоби са предмет на препратка и изглежда са били предназначени да останат, докато следващият текст е бил задраскан или от Марк Блок, или от нечия чужда ръка. Ето какво гласи задрасканият текст: «Доколкото това изискваше строгата справедливост; понеже почти на всяка крачка трябваше да ви цитирам — и от приятелските разговори, и от вашите писания. Но за да бъда справедлив, трябваше да упомена и казаното в приятелските разговори». — Б. фр. изд.

5. В своето издание Люсиен Февр е заместил тази дума с «наистина». — Б. фр. изд.

6. Съществуват два текста на Посвещението; и двата са редактирани от ръката на самия Блок — единият, оригиналният, който ние тук възпроизвеждаме, и другият — стореният от самия него препис върху лист, приложен към писмо до Люсиен Февр с дата 17 август 1942 г. Люсиен Февр е предпочел да публикува втория текст. Той не включва текста между скобите «(впрочем твърде малобройни)». — Б. фр. изд. (Тук френският издател прави също тъй уговорката, че запазва специфичната пунктуация на Блок, изменена от Люсиен Февр. Тъй като в превода си сме се съобразявали със законите на българската пунктуация, ние също не винаги сме успявали да възпроизведем автентичната пунктуация на Блок. — Б. пр.)

Предговор

1. «С което ми се струва, че се противопоставям по начало и неволно на «Увод в историческите изследвания» на Ланглоа и Сеньобос. Току-що прочетеният пасаж бе написан дълго време, преди да ми попадне списъкът от «костеливи въпроси» в предговора към споменатото произведение (с. 12). Тук виждам, че текстуално фигурира въпросът: «За какво служи историята?». Несъмнено с този проблем става същото, както с почти всички тези, които засягат основанията за съществуването на нашите действия и мисли: умовете, които по природа остават безразлични към тях или пък решават съзнателно да се правят на такива, винаги трудно разбират как други умове откриват в тях предмет за разпалени размишления. При все това, възползувайки се от предоставения ми случай, мисля, че би било пo-добре да фиксирам още отсега моята позиция към една в точния смисъл на думата забележителна книга, която ни най-малко не се опитвам да заместя с моята книга — изградена върху съвсем друг план и далеч не тъй подробна в някои свои части. Аз бях ученик на тези двама автори — по специално на господин Сеньобос. И двамата ми засвидетелствуваха своята доброжелателност. За началното ни обучение съм задължен до голяма степен на техните наставления и тяхното творчество. Но те не само ни научиха — и двамата, — че първото задължение на историка е да бъде искрен; те не скриваха също така, че самият прогрес в нашата наука се гради върху задължителното противоречие между отделните поколения труженици. И тъй, аз ще остана верен на техните уроци, критикувайки ги там, където ще сметна за нужно, при това твърде свободно, както желая един ден моите ученици — на свой ред — да ме критикуват.» — Б. а.

2. ], колкото и значими да са,[ — Б. а.

3. Курно, Антоан Огюстен (1801–1877) — френски математик, икономист и философ, базиращ трудовете си върху математическата теория на икономиката, предходник на епистемологията. — Б. пр.

4. ]там[ — Б. а.

5. Вероятно на това място трябва да се цитира бележката на Марк Блок «Предговор към Accessiones Historicae («Исторически подстъпи» — Б. пр.) (1700) Ópera, éd Dutens, t. IV, p. 55: Tria sunt quae expetimus in Historia: primum, voluptatem noscendi res singulares; deinde, utilia in primis vitae praecepta; ac denique origines praesentium a praeteritas, cum omnia optime ex causis noscantur. [Тpи са нещата, които търсим в историята: първо, удоволствието от познаването на отделните неща; после — полезни напътствия за най-важните неща от живота; и най сетне — корените на сегашните неща, извлечени от миналите, тъй като всички неща се познават най добре от техните причини» — Б. пр.] — Б. фр. изд.

6. ]преди всичко[ — Б. а.

7. ]Мигар всяко умело провеждано умствено упражнение не е своеобразно творение на изкуството?[ — Б. а.

8. Малбранш, Никола (1638–1715) — френски философ и оратор. — Б. пр.

9 ]току-що[ — Б. а.

10. Думите принадлежат на френския поет и писател Пол Валери (1871–1945), който в своите «Бележки относно величието и упадъка на Европа» твърди, че от историята не могат да бъдат извлечени никакви поуки. — Б. пр.

11. ]Албер Вандал като че ли се разпозна сред тази категория, Пирен отрича.[ — Б. а.

12. ]разбира се, доколкото той подхожда към него въоръжен с онзи дух на критична рефлексия, без който — право казано — проблемите никога не съществуват. За научното дело са потребни две неща: обект и човек.[ — Б. а.

13. Фюстел дьо Куланж, Нюма Дени (1830–1889) — френски историк, чийто метод отрежда приоритет на строгото използуване на писмените свидетелства. — Б. пр.

14. Бейл, Пиер (1647–1706) — френски писател и философ, предтеча на духа на Просвещението. — Б. пр.

15. Вероятно тук трябва да бъде вмъкната следната бележка на Марк Блок: Fustel de Coulanges, цитиран от Пол Гиро; Bayle, Dictionnaire, статия Rénaud: «Като цяло историята е най-трудното измежду всички съчинения, които един автор може да подхване, или във всеки случай едно измежду най-трудните» (и Блок добавя: «Да се провери») — Б. фр. изд.

16. Дюркейм, Емил (1858–1917) — френски социолог, чиято теория за «колективните представи» оказва влияние върху Блок, при все че той не споделя изцяло и безкритично възгледите на Дюркейм, както става ясно от по-нататъшното изложение. — Б. пр.

17. Герой от романа на Анатол Франс «Престъплението на Силвестър Бонар». — Б. пр.

18. Сеньобос, Шарл (1854–1942) — френски историк, автор на трудове върху съвременната френска история, известен най-вече с «Увод в историческите изследвания», написан в сътрудничество с Шарл Ланглоа. — Б. пр.

19. Пеги, Шарл Пиер (1873–1914) — френски поет, философ и публицист. — Б. пр.

20. Може би не ще бъде излишно да добавя за извинение още няколко думи — обстоятелствата на сегашния ми живот, невъзможността, в която се намирам, да ползувам голяма библиотека, загубата на собствените ми книги са причина да се доверявам прекомерно на бележките си и на натрупаните от мене знания. Допълнителното четене, проверките, изисквани от самите закони на занаята, чиято практика съм се заел да описвам, често са невъзможни. Ще ми се удаде ли случай един ден да попълня тези празноти? Страхувам се, че никога напълно. Не ми остава нищо друго, освен да помоля за снизхождение; бих могъл да кажа, че «се признавам за виновен», но това означава да поема върху себе си грешките на съдбата, което не ми се струва съвсем редно. — Б. а.

Глава първа

1. Гръцката дума «история» означава «изследване», «разпитване», «разказ», «знание». — Б. пр.

2. Хекатей Милетски (6–и в. пр. н. е.) — древногръцки логограф. — Б. пр.

3. ]По принцип всеки ще се съгласи, че когато стане дума за труда на историка, не е безполезно да се започва със създаването на една по-точна представа за предмета на неговата работа. При все това мигар припознаването на терена трябва непременно да приключва с определение в речников стил?[ — Б. а.

4. ]и то двояко. За момента нека оставим настрана неестествеността на схизмата, постановена по този начин, между миналото и тъй нареченото настояще.[ — Б. а.

5. Мишле, Жюл (1798–1874) — френски историк, известен със своя либерализъм и антиклерикализъм. Автор на «История на Франция» и «История на Френската революция» — истински химни в прослава на народа, когото Мишле счита за действителната движеща сила на историята. — Б пр.

6. Без да изопачаваме Блок, смятаме, че тук можем да поместим бележката, която той е предвидил за края на тази страница: «Fustel de Coulanges, начална лекция от 1862 г., в Revue de syntese historique, t II, 1901, p. 243; Michelet, лекции в Екол Нормал, цит. от G. Monod, t. I, p. 127: «Hиe се занимаваме едновременно с изучаването на индивидуалния човек — това ще е философията — и с изучаването на обществения човек — това ще е историята». Трябва да добавим, че по-късно Фюстел казва в една по стегната и по-пълна формулировка, която се явява своеобразен коментар на току-що цитираната: «Историята не е сбирането на всевъзможни събития, които са се случили в миналото. Тя е наука за човешките общества». Може би, както ще видим по нататък, това означава да се редуцира до крайност участието на индивида в историята; общественият човек и обществата не са две напълно равнозначни понятия». — Б фр. изд.

7. Моя е вината (лат.) — Б. пр.

8. Ренан, Жозеф Ернест (1823–1892) — френски философ, историк на религията, автор на многотомната «История на произхода на християнството». — Б. пр.

9. Става дума за шесттомното произведение на Иполит Тен «Произход на съвременна Франция». — Б. пр.

10. ]Откъде произхожда християнството? От сантименталната атмосфера, в която се създават религиите за Спасението в средиземноморския и иранския свят? От Иисус? От Павел? Или от поколенията, които фиксират в общи линии догмата?[ — Б. а.

11. Кузен, Виктор (1792–1867) — френски философ и политик, спиритуалист. — Б. пр.

12. Прачовек (нем.) — Б. пр.

13. Прапоезия (нем.) — Б. пр.

14. ]Ценността[ — Б. а.

15. Барес, Морис (1862–1923) — френски писател и политик; отначало възпява култа към Аз–а, сетне се заема с възхвалата на националистическите морални ценности. — Б. пр.

16. Морас, Шарл (1868–1952) — френски писател, журналист и политолог. — Б. пр.

17. Босюе, Жан Бенин (1627–1704) — френски богослов и историк, епископ. — Б. пр.

18. «Верую» (лат. ) — изповядване на християнската вяра в латино-католическата версия. — Б. пр.

19. На френски timbre (тембър) — Б. пр.

20. На френски — timbres. — Б. пр.

21. Блок има предвид спора между германистите и романистите в историографията, разгорял се с особена сила през 19–и и началото на 20–и век. — Б. пр.

22 ]напълно[ — Б. а.

23. ]тук[ — Б. а.

24. Трите славни дни — дните на Юлската революция, 27, 28 и 29 юли 1830 г, бележат падането на Шарл X и провъзгласяването на конституционната монархия начело с Луи Филип Орлеански. — Б. пр.

25. ]— сред които несъмнено се е числял и моят нявгашен учител —[ — Б. а.

26. Обществено-политически и религиозен конфликт между католици и протестанти, разтърсил Франция в периода 1562–1594 г. — Б. пр.

27. Стаичка в храма, където стои изображението на бога — cella lovis (лат. ) — Б. пр.

28. Въведеният от Наполеон I Граждански кодекс през 1804 г. юридически закрепва неограничената частна собственост подир Буржоазната революция в края на 18–и век — Б. пр.

29. ]и[ — Б. а.

30. ]Той продължава да ръководи живота на множество наши селски общности.[ — Б. а.

31. Отбелязвал съм и другаде; основната причина за вродения традиционалистичен дух в почти всички земеделски общества се корени несъмнено в условията на труд...[ — Б. а.

32. ]че следователно — по израза на Мишле — «актуалното» може да бъде цялостно обяснено единствено чрез отдалеченото във времето; да отричаме това, би означавало да изпаднем в заблуждение, аналогично на това на физика.[ — Б. а.

33. Дължини от десет хиляди метра. — Б. пр.

34. Боналд, Луи дьо (1754–1840) — френски религиозен философ. — Б. пр.

35. Настоящето и миналото се взаимопроникват. До такава степен, че те — що се отнася до практикуването на занаята на историка — са двустранно свързани. За онзи, който иска да прозре настоящето, непознаването на миналото е гибелно, но и обратното — въпреки спорните моменти — е не по-малко вярно. — Б. а.

36. Пирен, Анри (1862–1935) — белгийски историк, автор на седемтомната «История на Белгия», «Мохамед и Карл Велики» и др. — Б. пр.

37. ]Ала не съм антиквар.[ — Б. а.

38. ]действителна[ — Б. а.

39. ]под различни форми[ — Б. а.

40. Метланд, Фредерик (1850–1906) — английски историк на правото. — Б. пр.

41. ]и ума ни[ — Б. а.

42. ]да си представим[ — Б. а.

43. ]на изследвания[ — Б. а.

44 ]започвайки от най-новата й част и приключвайки с най-отдалечената във времето[ — Б. а.

45. ]за да привикнат очите на изследователя — ако трябва да повторим Метланд — към мрака, преди да бъдат отправени към непрогледната нощ.[ — Б. а.

46. Серважът е форма на лична и поземлена зависимост на селяните в средновековна Франция. — Б. пр.

Глава втора

1. ]при това голяма[ — Б. а.

2 ], които пък — на свой ред — до голяма степен се базират върху донесенията на техните подчинени.[ — Б. а.

3. ]и[ — Б. а.

4. ]самият[ — Б. а.

5. ]благодарение на една твърде неустойчива интроспекция[ — Б. а.

6. ]друга[ — Б. а.

7. Епизод от Септемврийските кланета по време на Великата френска революция, когато в Париж биват избити около 1400 затворници в отговор на ширещите се слухове за предстояща разправа със семействата на заминалите за фронта патриоти. Между обезглавените е и принцеса Ламбал, Мари-Терез Луиз (1749–1792) — приятелка на Мария-Антоанета. — Б. пр.

8. Карон, Пиер (р. 1875) — френски историк. — Б. пр.

9. Укрепена сграда в Париж, строена от тамплиерите през 12–и век, служила за затвор по времето на Революцията, а по-късно разрушена. — Б. пр.

10. ]се опитва да[ — Б. а.

11. ], каквато и да е тя,[ — Б. а.

12. ]на историята! — Б. а.

13. ]Взет в този смисъл, терминът престава да бъде валиден за нашето познание върху сирийските жертвоприношения.[ — Б. а.

14. Град в Шумер. — Б пр.

15. ]Но с тази първа характерна черта се свързва още една: винаги, когато става дума за миналото, и твърде често, когато се отнася до настоящето, самият изследовател е неспособен да предизвика появата на тези следи.[ — Б. а.

16. ]с една дума[ — Б. а.

17. ](впрочем с риск този документ да бъде критикуван по-късно, но това е друг аспект на метода, върху който ще се спрем, когато му дойде времето)[ — Б. а.

18. ]може би[ — Б. а.

19. ]за жалост, винаги без успех[ — Б. а.

20. Вж. «Единадесета песен» в: Омир, «Одисея», изд. «Народна култура», С., 1981 г., прев. Г. Батаклиев. — Б. пр.

21. ]всичко[ — Б. а.

22. ]от тях[ — Б. а.

23. ]все още[ — Б. а.

24. ]— самото минало —[ — Б. а.

25. ]съвременни[ — Б. а.

26. Всъщност в началото на своята «История» Херодот твърди, че е от Халикарнас; във Фурия той прекарва последните години от живота си. — Б. пр.

27. Вж. «Увод», с. 29, в Херодот, «История» (част първа), изд. «Наука и изкуство», С., 1986 г., прев. П. Димитров. — Б. пр.

28. Фроасар, Жан (1337 ок 1405) — френски хронист и поет. Неговите «Хроники» рисуват жива картина на феодалния свят между 1325 и 1400 г. — Б. пр.

29. Жофр, Жозеф (1852–1931) — главнокомандуващ на френската армия от 1914 до 1916 г. — Б. пр.

30. Ролен, Шарл (1661–1741) — френски историк. — Б. пр.

31. Нибур, Бартолд Георг (1776–1831) — немски историк. — Б. пр.

32. Светоний Транквил, Гай (ок. 70–140) — римски историк. — Б. пр.

33. Флор, Луций Аней (II в.) — римски историк-компилатор. — Б. пр.

34. ], вместо цялата литература относно произхода на войната[ — Б. а.

35. Освободително движение на средновековните градове за независимост от феодалните господари. — Б. пр.

36. В своите «Мемоари» Луи дьо Рувроа Сен Симон (1675–1755) описва дворцовия живот и живота на висшето общество във Франция по времето на Луи XIV и регентството на Луи XV. — Б. пр.

37. ]институциите,[ — Б. а.

38. ]критикува ги, тоест — както ще видим —[ — Б. а.

39. ]единствено[ — Б. а.

40. Буше дьо Перт, Жак (1788–1868) — френски археолог, откривател на палеолита. — Б. пр.

41. Сборник със средновековни грамоти. — Б. пр.

42. Това важи както за историята, така и за всяка друга наука.[ — Б. а.

43. ]Сто пъти по-ценен е един обоснован и разумен набор от въпроси.[ — Б. а.

44. ], както вече имах случай да посоча[ — Б. а.

45. Валери, Пол (1871–1945) — френски поет, писател, есеист. — Б. пр.

46. ]Шаблоните, които изкривяват по този начин представата ни за света, са достойни за позор.[ — Б. а.

47. ], макар и като цяло незабележимо за хората, които съдят за нещата отвън,[ — Б. а.

48. ]— както и много други неща —[ — Б. а.

49. ]технически[ — Б. а.

50. ]и най-дълги[ — Б. а.

51. ]сборници с текстове или графични изображения, класирани според естеството им[ — Б. а.

52. ]винаги[ — Б. а.

53. ]в католическа Европа[ — Б. а.

54. Латинска агиографска библиотека (лат. ). — Б. пр.

55. Последователи на Жан Болан (1596–1665), йезуит от Анверс, наченал съставителството на Acta sanctorum («Деянията на светците»). — Б. пр.

56. Всъщност съставител на шесттомника «Извори на френската история» е Огюст Молиние, брат на палеографа Емил Молиние. — Б. пр.

57. ]Мисля, че никой не ще заподозре Ренан в равнодушие към идеите или към поезията. Написаното от него през 1841 г. по повод този род научни трудове остава все така вярно и все така неразбрано: «Уверявам ви, че няколко стотин хиляди франка, вложени от някой министър на обществената просвета в тази област, ще бъдат пo-добре употребени в сравнение с три четвърти от средствата, предназначени за изящната словесност».[ — Б. а.

58. ]с ръкописи[ — Б. а.

59. ]и подреден[ — Б. а.

60. С нарочни декрети от 12–14 юли 1790 г. и 27 ноември 1790 г. се осъществява реорганизиране на клира, известно като «Гражданска конституция на духовенството». Духовниците се обявяват за държавни служители, а църковните и манастирските имоти се национализират. — Б. пр.

61. Революционното правителство на Франция, създадено през пролетта на 1793 г. — Б. пр.

62. ]При това положение вероятно в крайна сметка единственият изход остава човек да се откаже от замисленото изследване.[ — Б. а.

63. ]в гореприведения пример[ — Б. а.

64. ], внезапно прекъсвайки нишката на съдбата му[ — Б. а.

65. Важен средновековен търговски и промишлен нидерландски център. — Б. пр.

66. Йезуитски орден, създаден през 1534 г. — Б. пр.

67. ], добре е[ — Б. а.

68. ]да се изгубят,[ — Б. а.

69. ]предписанията на[ — Б. а.

70. Кобленц е немски град, стара столица на Пруско-Рейнската област, там през лятото на 1791 г. се сбират ръководителите на контрареволюционната френска емиграция, стичат се и емигранти, за да се влеят в армията на Луи-Жозеф Конде. — Б. пр.

Глава трета

1. ]— и то отдавна —[ — Б. а.

2. ], на самите думи,[ — Б. а.

3. ] от време и [ — Б. а.

4. ], характерни за един строго традиционалистки манталитет — старанията да се вложи вярата в миналото приключват с измислянето му,[ — Б. а.

5. ], много по привична реакция, отколкото си мислим понякога[ — Б. а.

6. Отон III отказва да признае законността на «Дарението на Константин», с което императорът предоставя на папа Силвестър I светска власт над някои части на империята. — Б. пр.

7. ], срещнат във вагона или в някой бивак,[ — Б. а.

8. Вж. цит. изд. на Херодот, «История» (част втора), кн. 4–та, 42. — Б. пр.

9. Волней, Константин Франсоа (1757–1820) — френски просветител. — Б. пр.

10. «За дипломатиката» (лат.). В този свой труд бенедиктинецът Жан Мабийон (1632–1707) излага данни за произхода, почерците, стила и други своеобразия на средновековните документи и указва принципите за установяване на автентичността им. — Б. пр.

11. Срв. с бълг. издание на M. Монтен, «Опити», том III, гл. 8. — Б. пр.

12. Веспасиан, Тит Флавий (9–79) — римски император. — Б. пр.

13. ]— изглежда —[ — Б. а.

14. По името на древногръцкия философ Пирон (365–275 пр. н. е. ) основател на скептицизма. — Б. пр.

15. Льовасор, Мишел (1648–1718) — френски богослов и историк. — Б пр.

16. Ришар Симон (1638–1712) — френски историк, един от създателите на историческата критика. — Б. пр.

17. Луи-Ели дю Пен (1657–1719) — френски историк на религията, автор на «История на църквата и църковните писатели». — Б. пр.

18. ], макар и не тъй приповдигнат. — Б. пр.

19. Прочутото Декартово съчинение бива публикувано през 1637 г. — Б. пр.

20. Бернар, Клод (1813–1878) — френски естествоизпитател, физиолог. В прочутото си съчинение «Увод към изучаването на експерименталната медицина» той дефинира основните принципи на научното изследване. — Б. пр.

21. ], намиращи се под нейно влияние,[ — Б. а.

22. Чиста дъска (лат.) — Б. пр.

23. ], е, че съмнението[ — Б. а.

24. ]Откриваме ги в «Първото размишление относно еклезиастичната история» на абат Фльори — издадено през ...(датата не се чете — б. фр. изд.), — едно твърде смислено изложение, което Д’Аламбер ще повтори в «Енциклопедията».[ — Б. а.

25. ]постепенно[ — Б. а.

26. ]критическо[ — Б. а.

27. Става дума за най-големите немски историци от 19–и век Бертолд Георг Нибур, Леополд фон Ранке, Георг-Лудвиг фон Маурер, Якоб Буркхарт, Теодор Момзен, Карл Лампрехт. — Б. пр.

28. ]чистата съвест на[ — Б. а.

29. Бенвил, Теодор дьо (1820–1891) — френски поет и критик. — Б пр.

30. ]Тъкмо в този момент до мене се намира една твърде интересна книга относно Германия от времето преди Реформацията (...). Все едно някой химик да съобщи откритието си, но да откаже да изложи опита, довел до това откритие, под претекста, че «навярно ще отегчи читателя»![ — Б. а.

31. Става въпрос за Петокнижието. — Б. пр.

32. Хлодвиг I (ок 465–511) — франкски крал, основател на Франкската държава, приел християнството през 496 г. — Б. пр.

33. ]Мигар измамата обикновено има друго основание за съществуване? Съвременната история е предоставила пример за фалшификация, който някои са нарекли «патриотична»; ала тя съвсем не е била патриотична и фактите, които е твърдяла, че предава, са били твърде далеко от истината.[ — Б. а.

34. ]Трябва да се наблегне върху това правило на здравия разум. Защото, колкото и банално да ни се струва, то не винаги е било точно прилагано. Не бива да вменяваме вината на общественото мнение. Отминало е времето, когато хората от простолюдието са споделяли максимата: «Щом го пише във вестника, значи е вярно». Пропагандите се самоунищожават със своите злоупотреби. В наши дни новините от пресата, както и тези от официалните публикации, срещат принципното недоверие на масите, което — що се отнася до интелектуалната хигиена на страната — е не по-малко опасно от нявгашната сляпа доверчивост, ако предположим, че последната все пак е била наистина толкова масова, колкото се е вярвало.[ — Б. а.

35. Тиер, Адолф (1797–1877) — френски историк и политик, министър на Юлската монархия (1830–1848), оглавил френското правителство (1871–1873). — Б. пр.

36. ]следното[ — Б. а.

37. ]пред Камарата в Париж[ — Б. а.

38. ], големи или малки,[ — Б. а.

39. ]лично[ — Б. а.

40. ]в сравнение с нас[ — Б. а.

41. ]също[ — Б. а.

42. ]Тя изразява една менталност, тя дава сведения относно обстоятелствата, които са я вдъхновили[ — Б. а.

43. ]позитивно[ — Б. а.

44. Фридрих I Барбароса (1123–1190) — германски император (1152–1190). — Б. пр.

45. Льонорман, Франсоа (1837–1883) — френски изкуствовед. — Б. пр.

46. ]Любопитното е, че понякога вкусът към лъжата добива размери на истинска колективна епидемия.[ — Б. а.

47. Всъщност «Поемите на Осиан» са дело на английския поет Джеймс Макферсън и са съчинени 1762–1765 г. — Б. пр.

48. Чатертън, Томас (1752–1770) — английски поет, издал някои свои съчинения като публикации на уж намерени от него средновековни ръкописи. — Б. пр.

49. «Поезията на Клотилд» (1803) е написана от маркиз дьо Сюрвил, (1755–1798). — Б. пр.

50. Вилмарке (1815–1895) издава сборника «Народни песни на нявгашните бретонци»; повечето от тях са съчинени от самия Вилмарке, други датират от 16–и век. — Б. пр.

51. Става въпрос за сборника «Избрани песни на илирийците», които Проспер Мериме издава през 1827 г. — Б. пр.

52. ]ръкописа от[ — Б. а.

53. «Краледворският ръкопис» е открит през 1817 г. от филолога Вацлав Ханка. Касае се за фалшификат, в който са използувани славянски епически песни. — Б. пр.

54. ]— или почти цяла —[ — Б. а.

55. ], както вече имах възможност да подчертая,[ — Б. а.

56. ], излезли наяве по онова време,[ — Б. а.

57. ]в собствения смисъл на думата[ — Б. а.

58. ], както и дълго след това,[ — Б. а.

59. ]по различни причини[ — Б. а.

60. Дени Врен-Люка е прочут фалшификатор на автографи на велики люде от средата на 19–и век, измежду които на Питагор, Александър Македонски и др. — Б. пр.

61. Тоест Блез Паскал. — Б. пр.

62. ], този смущаващ факт,[ — Б. а.

63. ]едва[ — Б. а.

64. ]като упорит работник[ — Б. а.

65. ], при това от сигурен източник[ — Б. а.

66. ]преди няколко дни[ — Б. а.

67. ](чийто принос към досието по аферата Паскал-Нютон предадох по-съкратено, за да не отегчавам читателя)[ — Б. а.

68. ]почти[ — Б. а.

69. ] Измежду тях са[ — Б. а.

70. ]особена,[ — Б. а.

71. Немски шпионин в годините на Първата световна война. — Б. пр.

72. ]все пак[ — Б. а.

73. ]поради отсрочка[ — Б. а.

74. ]малко[ — Б. а.

75. ], едно откровено изследване върху репортажните методи би се оказало изключително ценно за практикуването на съвременната история[ — Б. а.

76. ]или преувеличена[ — Б. а.

77. ] — или поне някои от тях[ — Б. а.

78. ]опасни[ — Б. а.

79. ]изцяло[ — Б. а.

80. Гийом дьо Сен-Тиери (1085–1148) — френски богослов, абат, автор на «Житието на свети Бернар». — Б. пр.

81. Бернар Клервоски (1091–1153) — монах от цистерцианския орден, проповядвал аскетизъм и преследвал ересите, играл значителна роля в политическия живот през 12–и век, адепт на Втория кръстоносен поход. — Б. пр.

82. ]и на други, аналогични нему,[ — Б. а.

83. Клапаред, Едуар (1873–1940) — швейцарски психолог, прилагал психологически тестове в изследванията си. — Б. пр.

84. Бернар Клервоски. — Б. пр.

85. Този пасаж може да бъде сравнен с изложението на същите примери, направено от Марк Блок в Reflexions d’un historien sur Les Fausses Nouvelles de la guerre, Rèvue de syntèse historique, 1921, препечатано в труда на Блок Mélanges historiques, t I, р. 42 — Б. фр. изд.

86. Ламартин, Алфонс дьо (1791–1869) — френски поет, историк, политик. Блок го цитира вероятно във връзка с неговата шесттомна «История на жирондистите», прочута със своята недостоверност. — Б. пр.

87. ]или за сигурност[ — Б. а.

88. ]и справедлив[ — Б. а.

89. ]По същия начин съдебното разследване не е могло да установи дали директорът на завода в Клюз си е послужил с оръжие преди или след градушката от камъни, с които са го замеряли стачниците[ — Б. а.

90. Токвил, Алексис дьо (1805–1859) — френски историк и политик. — Б. пр.

91. ]Този образ е бил не само твърде фрапантен;[ — Б. а.

92. ]твърде[ — Б. а.

93. Паре, Амброаз (1517–1590) — френски учен, придворен хирург. — Б. пр.

94. ]впрочем[ — Б. а.

95. ]Вече имах случая да наблегна пo-горе върху тази епидемия на скептицизъм към написаното[ — Б. а.

96. ]от всякакъв род[ — Б. а.

97. ]също[ — Б. а.

98. Букв. — площад в Древна Гърция, в преносен смисъл — средище. — Б. пр.

99. ]и дори понякога с населени места[ — Б. а.

100. ]Естествено можем дa добавим по-далечните средства за контакт — връщащите се отпускари. Все пак онова, което те са съобщавали, е идвало от страната на цивилните и е било считано за неавтентично. Фронтоваците не са му вярвали кой знае колко[ — Б. а.

101. ]— така да се каже —[ — Б. а.

102. ]и навестяващи[ — Б. а.

103. ]Все пак съпоставянето не бива да отива прекалено далеко. В много отношения войната е била учудващо отрицателен опит. Но регресията никога не е била пълна и с един замах не се е изличавал отпечатъкът от вековете ментална революция. Доверчивостта на войника към лъжливите слухове през периода 1914–1918 г. е била твърде голяма. Но ми се струва, че не е продължила дълго. Съсредоточено съвсем естествено преди всичко върху събитията, които като че ли са засягали непосредствената му участ — маневрите на войсковите части, промяната на сектора, близката атака, — неговото любопитство е оставало също толкова безкрайно, неговият мироглед е бил също толкова ограничен или страдащ от пропуски, както тези на средновековния човек. Вече казахме, че историкът не изследва настоящето с надеждата да открие в негово лице точно възпроизвеждане на миналото. А само търси средства да разбере пo-добре, да почувствува по ясно това минало. Ако не се лъжа, измамните военни новини ни дават доста добър пример за това.[ — Б. а.

104. Изкуството да се разчитат, обясняват и ползуват дипломите, грамотите и други официални документи. — Б. пр.

105. Марбо, Жан Батист Антоан Марселей (1788–1854) — френски генерал. — Б. пр.

106. Може би тук трябва да вмъкнем бележката на Марк Блок: «Когато бях млад, един прочут учен, директор на Школата за харти, ни казваше с гордост: «Мога безпогрешно да датирам почерка на някой ръкопис с точност до двадесет години». Той забравяше само едно: много хора, които пишат, живеят повече от четиридесет години и ако понякога почеркът се променя със стареенето, това рядко става с цел да се пригоди към околното писмо. Вероятно към 1200 г. е имало писари, които са писали по начина, по който са ги учили да правят това през 1150 г. Истината е, че историята на почерка странно изостава в сравнение с историята на езика. Тя очаква своя Диез или своя Мейе». — Б. фр. изд.

107. Сегюр, Филип Пол дьо (1780–1873) — френски генерал, историк. — Б. пр.

108. Пеле, Жан-Жак (1777–1857) — френски военен. — Б. пр.

109. Ейнхард (770–840) — франкски историк. — Б. пр.

110. Всъщност Блок има предвид Хенри Чарлз Лий (1825–1909), американски историк, автор на «История на инквизициите през Средновековието». — Б. пр.

111. ], без да се терзаем повече[ — Б. а.

112. Арно, Антоан (1612–1694) — френски богослов, съавтор на «Изкуството на мисленето» (1662), написано под влияние на Паскал. — Б. пр.

113. Бугро, Адолф (1825–1905) — френски живописец. – Б. пр.

114. Делей, Иполит (1859–1941) — белгийски духовник, продължител на делото на холандския йезуит Боланд, който е положил началото на обширния сборник Acta sanctorum («Деяния на светците»). — Б. пр.

115. Авторът има предвид Роджър Бейкън (1214–1294) — английски философ, един от най-големите средновековни естествоизпитатели, който пръв посочва уязвимите места в системата на Птолемей, и Франсис Бейкън (1561–1626), също английски философ, който в труда си «Нов органон» предлага класификация на науките, а във «Великата реконституция» полага основите на една емпиристка теория на познанието. — Б. пр.

116. Пайс, Еторе (1856–1939) — италиански историк, отричал достоверността на римската историческа традиция. — Б. пр.

117. Фалшификат, съдържащ измислен план за установяването на «еврейското световно господство» ведно с франк-масоните върху развалините на християнската цивилизация. Протоколите уж съдържали материали от заседанията на сионистите в Базел от 1897 г. — Б. пр.

118. Лахман, Карл (1793–1851) — немски филолог, един от създателите на техническите способи за критическа публикация на антични и средновековни текстове. — Б. пр.

119. Кантен, дом, Анри (1872–1935) — бенедиктински монах, съчинител на жития на светци, автор на «Опити за критика на текстове» (1924 г.). — Б. пр.

120. Грабване, похищаване (лат.). — Б. пр.

121. Разум (лат.) – Б. пр.

122. Вж. Ис. 11:1 и Мат. 1:6–16. — Б. пр.

123. Ферма, Пиер (1601–1665) — френски математик. — Б. пр.

124. Лаплас, Пиер Симон (1749–1827) — френски математик, физик и астроном. — Б. пр.

125. Борел, Емил (1871–1956) — френски математик. — Б. пр.

126. Салически закон, или Салическа правда (Lex Salica) — сборник на обичайното право на салическите франки, записан към 500 г. при крал Хлодвиг. — Б. пр.

127. Ако предположим, че шансовете на смъртността през всеки ден на годината са равни. Което не е точно (има годишна крива на смъртността); но може да бъде постулирано безпрепятствено тук. — Б. а.

128. След смъртта на Джовани Коломбини чак дo наши дни 65 папи са управлявали Църквата (в това число двойната и тройната серия от времето на Великата схизма); след смъртта на Игнатий са се изредили 38 папи. Първият списък предлага 55 еднакви имена, те присъствуват и във втория списък, където същите тези имена са повторени точно 38 пъти (както е знайно, папите обичайно приемат прославени вече имена от узуса). Вероятността иезуатите да бъдат разпуснати от един измежду тези папи с еднакви имена е била 55/65 или 11/13; за йезуитите тя е възлизала на 38/38 или 1; другояче казано — тя е била сигурност. Комбинираната вероятност е от 11/13 x 1 или 11/13. Накрая 1/365 на втора степен или 1/133 . 225 x 11/13 дава 11/1 731 . 925, или малко повече от 11/157 . 447. За да бъдем напълно точни, би трябвало да държим сметка за съответните срокове на понтификатите. Но ми се струва, че естеството на това математическо изчисление, чийто единствен предмет е да изясни реда величина, допуска опростяването на изчисленията. — Б. а.

129. Трилогия от бащата на древногръцката трагедия Есхил (ок. 525–456 пр. н. е.), включваща «Агамемнон», «Хоефори» и «Евмениди». — Б. пр.

130. В труда си «Проблемът за неверието в 16–и век: религията на Рабле». — Б. пр.

131. Вж. Мишел Монтен, «Опити», кн. II, гл. 12. — Б. пр.

132. Bж. Ф. Рабле, «Гаргантюа и Пантагрюел», кн. 5–та, гл. XXXI, С., «Народна култура», 1982 г., прев. Дора Попова. — Б. пр.

133. Помпонаци, Пиетро (1462–1525) — италиански философ. — Б. пр.

Глава четвърта

1. Кондотиерите предвождат наемните отряди в Италия през 14–и и 15–и век; нерядко след постъпването си на служба към градовете-републики те си присвояват цялата власт в тях. — Б. пр.

2. Льонотр, Гюстав (1857–1935) — френски журналист и историк. — Б. пр.

3. Система от мерки, проведени от Конвента от началото на септември 1793 г. дo термидорианския преврат (юли 1973 г.), включващи създаването на революционни трибунали и провеждането на репресии срещу враговете на революцията, а също така установяването на правителствен контрол нaд продажбата на продоволствия («максимум») и др. — Б. пр.

4. В първите две книги на безсмъртния роман на Рабле «Гаргантюа и Пантагрюел» повествованието се води от името на метр Алкофрибас Назие, «извлекател на квинтесенции». Следващите книги са подписани от «метр Франсоа Рабле, доктор по медицина». Всъщност Alcofribas Nasier е анаграма на името и фамилията на François Rabelais. — Б. пр.

5. Флориан, Жан-Пиер Кларис (1755–1794) — френски поет и писател. — Б. пр.

6. Фосийон, Анри (1881–1943) — френски историк на изкуството и естетиката, познат на българския читател с книгата си «Животът на формите». — Б. пр.

7. В смисъл на съвкупност от специални термини, употребявани в дадена научна област. — Б. пр.

8. Катон Старши (234–149 пр. н. е. ) — римски политик, защитник на привилегиите на патрицианството. – Б. пр.

9. Домбал, Матийо дьо (1777–1843) — френски агроном. — Б. пр.

10. Рало (фр.). — Б. пр.

11. Роб, крепостен селянин, ратай (фр. ). — Б. пр.

12. Луи IX, наричан още Свети Луи (1214–1270) — френски крал от династията на Капетингите, стремял се да утвърди кралската власт в администрацията, а също тъй реда и справедливостта. — Б. пр.

13. Роби (фр.). — Б. пр.

14. Блок има предвид парадокса на древногръцкия философ Евбулид (IV в. пр. н. е.), който гласи, че след като едно зърно не образува купчина, второ прибавено зърно — също, то как бихме могли да получим купчина, постепенно прибавяйки по едно-единствено зърно, щом никое измежду тях не съставлява купчина?! — Б. пр.

15. Купувам (лат.) — Б. пр.

16. Село (фр.) — Б. пр.

17. Махала, част от разпръснато село (фр.) — Б. пр.

18. Паланка, голямо село с пазар (фр.). — Б. пр.

19. Льо Бра, Габриел — съвременен френски историк на църквата, специалист по социология на религията. — Б. пр.

20. Буленвилие, Анри, граф дьо (1658–1722) — френски историк и философ, автор на «Есе върху френското благородническо съсловие» (1732 г. ). — Б. пр.

21. Семейство на богати аугсбургски търговци и банкери, известни с финансовата си подкрепа за Хабсбургите. — Б. пр.

22. Борсата в Анверс (Антверпен) била създадена през 1460 г., но действителният разцвет на града като търговски и финансов център се отнася към 16–и век. — Б. пр.

23. Кейнс, Джон Мейнард (1883–1946) — британски икономист и финансист. — Б. пр.

24. Центърът по синтез е създаден от Анри Бер (1863–1954) — френски философ и историк, през 1925 г. — Б. пр.

25. Става въпрос за библейския мит от Книга на пророк Данаила, 2: 37–45, 7: 17–27, който разказва за четирите царства. Този мит, тълкуван от св. Иероним, средновековните историци са използували като основа за периодизацията на историята и доказване на идеята за «преноса на властта» (translatio imperii). — Б. пр.

26. «История на Франция» е многотомно съчинение, което излиза 1900–1912 г. под ръководството на френския историк Ернест Лабис (1842–1922), професор в Сорбоната, директор на Екол Нормал Сюперийор. — Б. пр.

27. Келер, Христофор (1637–1707) — немски историк, автор на «Тройнствена история» от древността до наши дни. — Б. пр.

28. Гизо, Франсоа Пиер Гийом (1787–1874) — френски политик и историк, професор по нова история в Сорбоната, автор на «Опит за история на Франция» (1823), «История на френската цивилизация» (1843), «Спомени, които да послужат за историята на моето време» (1858–1867) и др. — Б. пр.

29. Това есе бива публикувано през 1756 г. — Б. пр.

30. Алкуин (730–804) — английски монах, деец на «Каролингското възраждане». — Б. пр.

31. Става дума за «Четвъртата еклога» на Вергилий от «Буколики», гдето се пророкува настъпването на «Златния век». — Б. пр.

32. Начало на средновековния църковен химн, с който започва втората част от заупокойната меса Dies irae, dies ila — «Този ден, ден на гнева» (тоест на Страшния съд). — Б. пр.

33. Произведение на Фонтенел, Бернар Льо Бовие дьо (1657–1757), френски писател и философ, чиято вяра в прогреса и науката го прави един от предтечите на философите-просветители. — Б. пр.

34. Бейл, Пиер (1647–1706) — френски писател. Неговият анализ на народните суеверия («Мисли върху кометата») и «Исторически и критически речник» (1696–97) известяват началото на философския дух на 18–то столетие. — Б. пр.

35. Греви, Жюл (1807–1891) — френски държавник, президент на страната в периода 1879–1887. — Б. пр.

36. Този договор, подписан на 10 май 1871 г., поставя край на войната между Франция и Германия. — Б. пр.

37. Зомбарт, Вернер (1863–1941) — немски историк, тук Блок има предвид книгите му «Буржоата» и «Съвременния капитализъм». — Б. пр.

38. Тиери-Моние, Жан-Луи (р. 1909) — френски писател. Б. пр.

39. Лампрехт, Карл (1856–1915) — немски историк. В цитирания от Блок труд ученият предлага периодизация на историята в шест стадии: символизъм (първобитност), типизъм (ранно средновековие), конвенционализъм (късно средновековие), индивидуализъм (Възраждане и Просвещение), субективизъм (романтизъм) и обществено психологическата епоха на промишлената революция. — Б. пр.

Глава пета

1. Лоу, Джон (1671–1729) — френски финансист от шотландски произход, основал Индийската компания за акционерна търговия във Франция, както и Банк женерал (1716 г.). Пускането на необезпечени с нищо книжни пари, което Лоу предприема, ставайки генерален контрольор на финансите (1720 г.), предизвиква борсови спекулации, ажиотаж, инфлация и банков банкрут. Множество хора биват разорени. — Б. пр.

2. Става дума за чумната епидемия от средата на 14–и век, по време на която измира значителна част от европейското население. — Б. пр.

3. Афористична мисъл на прочута личност (гр.). — Б. пр.

4. Зимел, Георг (1858–1918) — немски философ и социолог, един от най-крупните представители на философията на живота. — Б. пр.

5. Предпоставяне на това, което трябва да се докаже (лат.) — Б. науч. конс.

6. Привържениците на Жак Ебер (1757–1794), френски публицист и политик, които водят ожесточена борба срещу жирондинците и умерените и стават инициатори на повечето мерки за публично спасение, взети от Конвента. Групата е разгромена през пролетта на 1794 г. от привържениците на Робеспиер. — Б. пр.