Стратегии за електронно правителство

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Дъглас Холмс

Дизайн: Давид Нинов

София, 2007

Факти за е-правителството

— 75 процента от австралийците подават своите данъчни декларации по Интернет.

— Сингапур осигурява 150 вида обществени услуги от един портал.

— 8000 корабни пратки се разпродават всеки ден онлайн през митницата на Дубай.

— Федералното правителство на САЩ прави годишно по 4 милиона покупки на стоки и услуги онлайн на стойност 17 милиарда долара.

— Административните разходи в Министерството на земеделието на САЩ паднаха от 77 на 17 долара за транзакция след въвеждането на система за е-снабдяване.

— 25 секунди са нужни на полицията в Скандинавия да прехвърли изображение на отпечатък към друго подразделение.

— Интернет-сайт с разписания на превози, предназначен за лица от Минеаполис/Сейнт Пол, пътуващи ежедневно до работните си места, се преглежда 300 000 пъти на ден.

— Един милиард годишни искове за здравни застраховки във Франция сега се подават в електронен вид, а не на хартия.

— Местните жители на Упсала, Швеция, имат достъп до своите медицински картони онлайн чрез WAP-телефон.

— Студенти от университетите в Германия се записват за изпити и търсят книги в библиотеките, използвайки безжични устройства.

— Мултимедийни мобилни единици обикалят Коста Рика, осигурявайки Интернет-достъп, електронна поща и компютърно обучение на жителите в провинцията.

— Monterrey Tech е географски най-разпространената система за обучение в света, осигуряваща онлайн-курсове на 43 000 обучаващи се в Мексико и Латинска Америка.

— През 1991 г. Естония не е имала компютри, притежавани от частни лица и организации. Днес тя е сред 20–те най-свързани (окабелени) страни в света.

— Обществени петиции за шотландския парламент се създават и подават онлайн.

— Бразилците гласуват по електронен път на всички национални и местни избори.

Въведение

Мрежата и новите възможности

Мениджъри от публичния сектор, правителствени служители, граждански реформатори и социално обвързани бизнеслица — всички през 1992 г. бяха впечатлени от Reinventing Government («Преоткриване на правителството») на Дейвид Осбърн и Тед Геблър, където се привеждат доводи в полза на правителство, «водено от клиента», което упълномощава гражданите, като изтласква властта от бюрокрацията към обществото. Книгата беше както призив за битка срещу боледуващата бюрокрация, така и ръководство за онези, които искаха да изградят по-ефективна публична администрация. Авторите предвиждаха по-предприемаческо, движено от целите правителство с гражданска служба, съставена от «хора на знанието», които работят като екип, съсредоточен върху резултатите, а не върху доходите. Най-накрая някой каза: «Не се нуждаем от повече правителство или по-малко правителство, нуждаем се от по-добро правителство».

Движението за преоткриване на правителството се разгърна в много страни, водейки до някои значителни задкулисни трансформации: обществените услуги бяха дадени на търг, аутсорсвани и приватизирани. Акцентът беше поставен главно върху намаляване на разходите. Все още се обръщаше малко внимание на способността да се посрещнат нуждите на отделните граждани и фирми, клиенти на правителството. Непреклонните бюрократи, дългото чакане и многобройните сложни бланки — тях все още ги има. Контактът с правителството си остава тегоба.

Публичната администрация не стана напълно съсредоточена върху клиентите, защото не се направи достатъчно усилие за предизвикване на промяна вътре в правителството, така че служителите да споделят информация, да работят като екип и да станат «хора на знанието». Личностите на върха, които задават политическия дневен ред — политици, преса, организирани групи, индустриалното общество към появяващото се информационно общество. Фирмите вече прехвърлят услугите си и сделките си онлайн и все повече избират да инвестират в области, които предлагат инфраструктурни и бизнесусловия, предпоставка за успех в новата икономика на знанието. Обхващайки самата Мрежа, правителствата могат да направят своите общини, щати или страни по-привлекателни за вътрешно инвестиране и да помогнат на собствените си фирми да се издигнат и да станат част от водещите световни пазари, стимулирайки просперитета на съответните райони.

Интернет стартира като правителствен проект. Произходът на Мрежата отвежда назад до 1969 г. и американската програма Defense Advanced Research Projects Agency (DARPA) за развитие на техниките и технологиите, които биха позволили на компютри да комуникират през множество компютърни мрежи. Резултатът беше ARPANET, която на първата обществена демонстрация през 1972 г. свързваше 40 компютъра. Частни предприемачи, университетски изследователи, неправителствени организации и отделни индивиди — почти всички, с изключение на правителството — поеха и развиха следващите Интернет-феномени: електронна поща, нюз-групи, бюлетини, World Wide Web, браузъри, сърфиране, имена на домейни, търсачки, спам, хакери, Интранет, Екстранет, broadband, видеоразпространение, мултикастинг, портали, електронна търговия, електронен бизнес, както и безжичния Интернет и m-търговията (мобилна търговия). Мрежата ARPANET се бори през 80–те години и в 1990 г. престана да съществува. Въпреки че американското правителство все още легално притежава главния Интернет-сървър, който формира основата за домейни от високо ниво, днес Интернет е зона без единен управленски център.

Много организации от публичния сектор наистина имат уебсайтове. Те се използват предимно като маркетингово средство за повишаване имиджа на определен отдел или за обогатяване на общественото съзнание с обща административна информация. Това са евтини проекти и съдържанието им не се подновява често. Информацията понякога е просто сканирано възпроизводство на вече отпечатан материал, така наречения brochureware. Някои организации дават по-изчерпателна и динамична информация, с бази данни и услуги за отговор по електронната поща. Много малко обаче предлагат разнообразни интерактивни услуги за сключване на сделки. Рядко може човек да влезе в правителствен уебсайт и да подаде формуляр, да си уговори среща, да потърси работа, да кандидатства за социална помощ, да закупи лицензи или разрешение, да плати данъчна сметка или глоба за паркиране.

Докато частният сектор влезе в XXI в. трансформиран от електронната търговия и електронния бизнес, досега идеята за полезността на Интернет не е минавала през ума на преобладаващата част от обществените чиновници и политици. Правителството беше по-обезпокоено от заплахата на Y2K (проблем 2000), отколкото всеки друг сектор, и преди 2000 г. повечето от ИТ-капитала и познанията, които можеха да отидат за развитие на уебинфраструктура и програми, бяха източени за предотвратяване на бедствието на новия век. Дори и без безпокойството за Y2K обаче публичният сектор нямаше същия стимул, както частния, за обхващане на Мрежата. Особеното е, че конкуренцията не го е тласнала онлайн. Фирмите трябва да вземат прибързани решения, за да останат начело и да увеличат печалбата, докато върху обществените агенции не се упражнява еквивалентен натиск. В правителството вземането на правилно решение е с приоритет пред вземането на бързо решение. Правителството, общо взето, се адаптира по-бавно към технологични промени, тъй като по необходимост то работи в среда с по-малко рискове. Публичният сектор носи по-голяма отговорност в сравнение с частния за парите, които харчи, и е обвързан от повече и различни закони, например в областта на доставките. Той трябва да бъде по-внимателен и стриктен по отношение на цялост, прозрачност и отвореност. Следва да търси политическа подкрепа за своите проекти, където идеологията се намесва твърде често. В заключение, явната големина и сложност на правителството прави повечето частни компании да изглеждат нищожни.

Е-бизнесплан за правителството

Колкото и да е примамливо, дадена агенция не може да вземе бизнесплана на частна компания и да го внедри, тъй като съществуват прекалено много разлики между правителство и индустрия. Една е-стратегия не идва опакована в кутия. Правителствата трябва да изградят собствена визия, имайки предвид всички способи за осигуряване на качество и ценова ефективност на обществените услуги по начините, по които гражданите и фирмите искат да ги получат. Е-бизнеспланът за правителството следва стратегически да детайлизира как ще се използва Интернет за интегриране предоставянето на услуги през агенциите, да промени нагласата и културата в държавните ведомства и да приложи ценностите на е-търговията, а именно «по-бързо, по-добро, по-евтино», към обществените услуги.

Първото място, което един е-бизнесплан трябва да «посети», е собственият заден двор на правителството, от А до А, или от администрацията до администрацията (известно и като G2G, или government to government). Вместо просто да разговарят с шефа си или с човека от съседната стая, правителствените служители могат да използват Мрежата, за да общуват, да споделят знания и да работят с други служители от своя отдел, с други отдели, други нива на правителството, други правителства. След това е-бизнеспланът трябва да се заеме с участъка от А до Б, или от администрацията до бизнеса (известен и като G2B, или government to business). Интернет може да помогне на правителството да подобри начина, по който се отнася към бизнесобществото, ръководи своя собствен бизнес с доставчиците и работи с партньори от частния сектор за предоставяне на обществени услуги. Накрая идва целият път от А до Г, или от администрацията до гражданите (известен и като G2C, или government to citizen), където всички обществени сделки и попълвания на формуляри се извършват чрез Интернет. Първата част на настоящата книга разглежда тези три комуникационни потока, но в обратен ред, тъй като гражданите винаги трябва да са на първо място.

Пътуването от А до А, Б и Г е вече предприето от малка група ентусиазирани агенции по целия свят. Може би придвижвайки се не толкова бързо или толкова охотно, колкото някои биха желали, тези пионери въпреки всичко работят усилено, за да свържат организационната промяна с изграждането на портали, уебсайтове, Интранет и телецентрове в Мрежата. Те се сдобиват с нови технологии и интегрират стари, «скроявайки» нови съюзи и партньорства, споделяйки знания и работейки като екипи.

В Австралия например три четвърти от формулярите за деклариране на данъци се подават чрез Интернет. Шофьорите на камиони, преминаващи през Чешката република, и корабите, влизащи в пристанището на Дубай, попълват своите митнически декларации в електронен вид. Федералните служители по доставките в САЩ организират онлайн-аукциони и ръководят е-търговски сделки на стойност милиарди долари. Канада беше първата страна, която свърза всички училища и библиотеки, докато Швеция използваше Мрежата за развитие на телемедицината. Провинциални телецентрове стават важен способ за правителствен достъп в цяла Африка и в Индийския субконтинент. Бразилия е пионер в електронното гласуване, което спомага страната да стане наистина демократична след десетилетия на военна диктатура.

Иновациите не са ограничени до определена юрисдикция или район, както и е-правителството не е запазена територия за богати и развити нации. Докато Америка трудно може да бъде достигната по отношение на частното и търговско използване на Интернет, използването на Мрежата в публичния сектор не се различава особено от това в другите страни. Ако изобщо съществува някаква тенденция, тя е, че по-малките правителства и организации по-бързо приемат концепцията за е-правителство. Много често фактът, че си малък, прави по-лесна работата с различни ведомства, а може това вече да е традиция. По-малките правителства също така се стремят да поставят гражданите в центъра.

Естония въведе нови технологии, за да надмине по-индустриализираните си европейски съседи и да стане една от най-окабелените страни в света. Коста Рика инвестира повече пари на глава от населението в училищни компютри и Интернет-обучение на учителите, отколкото голяма част от развитите държави. Белгия прибягна до технология, за да установи ред в своето Министерство на социалните грижи. Столицата на Сингапур е най-напредналата в предоставянето на пълен набор онлайн-услуги на жителите си.

В страни с федерална система модернизацията обикновено започва на ниво щат. Щатът Виктория в Австралия и провинция Ню Брънзуик в Канада бяха сред първите юрисдикции, сложили началото на е-правителството. Докато Вашингтон «се препъва», много американски щати се втурнаха да издават актове за раждане или да подновяват шофьорски книжки през правителствени портали. В областта на образованието малките университетски площи, като тези на университетите Мейвил и Вали Сити в Северна Дакота, бяха напълно окабелени преди големите щатски колежи. В отдалечения град Йелоунайф в Северна Канада, с население около 17 000 души, съществува инициатива «интелигентна общност», включваща дузина обществени, частни и неправителствени организации, както и доброволчески агенции. Сходният по големина Партене във Франция може да научи Париж на някои неща за обществените услуги онлайн.

Всеки пример представлява изолиран случай на отлична практика. Когато бъдат обединени в едно, което тази книга се стреми да направи, се получава доста добра картина на правителството на бъдещето. Настоящият труд разкрива какво поделя всеки успешен проект за е-правителството, какво свързва отделните примери и какви са общите идеи, подходи и убеждения.

От различните линии на поведение и стратегии за е-правителство произлизат следните пет принципа:

Качи всичко (информация и услуги) онлайн и прави всичко онлайн. Всички формуляри и документи се публикуват първоначално в електронна форма и след това биват отпечатвани на хартия при необходимост. Информацията се съхранява в Интранет или склад от данни (data warehouse), а не запълвайки шкафове и кутии, защото цифровата информация се създава и поддържа по-ефикасно, по-лесно се анализира, търси, обновява и споделя. Вместо едни и същи данни да се въвеждат много пъти, информацията се въвежда само веднъж. Агенциите трябва да съставят график и да определят срокове за качване на услугите онлайн, както и да обяснят, случай по случай, всяка бизнесобласт, която не може да се качи онлайн по оперативни или политически причини.

Осигури лесен и универсален достъп до онлайн-информацията и услугите. Правителството има моралното задължение да предостави на всички граждани равноправен достъп до обществените услуги, включително и онлайн-услугите, без оглед на тяхното местоположение, доход, етническа принадлежност, възраст или образование. В информационното общество Интернет не е лукс, а необходимост. Обществените услуги трябва да бъдат налични 24 часа в денонощието, независимо от местоположението, и достъпни през една контактна точка, която да е лесна за използване. Услугите ще бъдат групирани в общи теми или «събития от живота», не представени от правителствена служба. Ще се ползват понятия от ежедневния език, като «моята кола» или «регистрация за гласуване», не правителствен жаргон.

Дай знания на правителствените служители, за да бъдат «хора на знанието». Повечето държавни служители се трудят усърдно и са отдадени на работата си, но често биват деморализирани от презумпцията, че не са на нивото на частния сектор. Така че успехът в държавните ведомства трябва да бъде възнаграден, ограниченията, които задушават иновациите — премахнати, а на служителите е нужно да се даде възможност да добиват нови знания в хода на кариерата си. Персоналът, осъществяващ връзката с гражданите, следва да има лесен достъп до точна и актуална информация, от която се нуждае, за да предоставя качествени обществени услуги. Уеббазираните технологии стимулират промяната в културата чрез създаване на работно място, където данните са организирани през границите на ведомствата, улеснявайки служителите да стигат интуитивно до информацията, да я споделят и да функционират като екип.

Работи в партньорство, за да го осъществиш. Правителството не може да бъде управлявано като бизнес, но то би могло да се учи от бизнеса и да заимства техники от частния сектор. Частният сектор трябва да играе по-голяма роля в предоставянето на услуги от публичния сектор, други обществени играчи, като професионални съюзи и доброволния сектор, също следва да бъдат включени в управленския процес. Необходимо е по-интензивно сътрудничество между централната и местните власти, не едните да диктуват или да отблъскват другите. Чрез възприемане на най-стойностните политики и запазвайки ясно съзнание кой вид доставчици — обществените, частните, партньорите — са в състояние да осигурят най-добрите услуги, различни организации обединяват своите умения и знания и, в хода на процеса, се учат една от друга.

— Премахни бариерите и бъди за пример. В информационното общество правителството трябва активно да насажда бизнес и потребителска увереност, като помага на ключови сектори да минат онлайн. То следва да маркира законовите рамки, необходими, за да се укрепи новата икономика, но и да избегне налагането на ненужни правила и тежести, които могат да задушат иновациите. Трябва да инвестира в хората — в образование и квалификация, здраве, мобилност, култура и качество на живот, — за да направи така, че новата икономика да бъде освободена от проблемите на безработицата, маргинализирането и бедността. И накрая, правителството е призвано да служи за пример, дирижирайки своя бизнес онлайн, включително е-снабдяването и допускането на електронно регистриране и електронно разплащане.

А сега — трудната част

В своята комплексност и мащабност изпълнението на един е-бизнесплан за правителството може да изглежда обезсърчаваща задача. Доста организации рискуват, опитвайки се да постигнат твърде много твърде бързо. Маркетингови експерти от ИТ-индустрията често казват, че то е като да ядеш слон: единственият начин да се справиш с него е хапка по хапка, само така евентуално ще стигнеш до края.

Подходът, възприет от повечето пионери, се изразява в това «да мислиш мащабно, да започнеш от малко и да растеш интензивно». Мащабното мислене е самата визия и самият план. Стартирането с малки проекти ограничава риска и води до избягване на големи бедствия, позволявайки на организациите да бъдат иновативни и да реализират по-бързи резултати. Това би помогнало да се спечели подкрепата за бъдещи проекти на политици, служители, фирми и граждани. Най-разумно е да се тръгне със сделки, които са стандартни (всичко, което човек би трябвало да прави повече от веднъж в годината) или пораждащи чувство на безсилие (като елементарните подновявания на разрешителни, за които обикновено се отива до някой офис и се чака на опашка). За по-крупни проекти е най-добре да се пусне пилотно онлайн-приложение в един район, преди да се разпространи навсякъде. Правителството тогава трябва да работи със скоростта на Интернет, за да регистрира и да се възползва от своите успехи. Веднага щом пилотният проект достигне желаните резултати, следва да се доведе до мащабите на цялостна онлайн-услуга и постоянно да се добавят нови услуги, докато се получи цялостно е-правителство.

В преобладаващата си част проблемите при е-правителството са предимно организационни и политически, не толкова технически. Оставено единствено в ръцете на ИТ-отдела, то ще автоматизира само съществуващи процеси. Не е работа на техничарите да преоткриват правителството. Общественият сектор се нуждае от уебизкушени фантазьори, но за съжаление повечето правителствени лидери все още не гледат на технологията като на приоритет. Само някои използват технология всеки ден, могат да си представят своя президент или премиер, губернатор или кмет да сърфира в Мрежата. Политиците не възприемат онлайн-обществото като потенциален електорат и много от тях вярват, че няма нарастваща нужда от електронни услуги, след като едва 25 процента от населението имат достъп до Мрежата. Но това беше миналата седмица. Тази седмица процентът е 30, следващата ще бъде 40 и съвсем скоро Интернет ще стане толкова популярно явление, колкото телевизорите и телефоните. Нещо повече, с навлизането на цифровата телевизия и клетъчните телефони трето поколение в живота на хората Интернет ще се слее с телевизорите и телефоните.

Е-правителството е безпристрастно. То не толерира леви или десни, една или друга партия. Но проницателните политици са наясно, че говорейки за технология, набират скорост, а Интернет е допълнителна конска сила за всеки обществен служител, желаещ да обрисува съвременен и динамичен образ на правителство. В скоро време политиците няма да бъдат преизбирани, ако не са включили Интернет в своя речник. Обществените служители — и избрани, и назначени — трябва да поемат инициативата да разучат как работи киберпространството и да нагодят своите обществени задължения спрямо днешните тенденции.

Във втората част на настоящата книга се разяснява как ранните лидери прилагат технология по отношение на традиционните области на правителствената дейност, като околната среда, здравеопазването, социалното подпомагане, заетостта, образованието, правосъдието и отбраната. Защитава се тезата за неизбежното използване на Интернет в изброените сфери.

Дигиталният век също така отправя нови предизвикателства, които политиците ще трябва да приемат, за да вземат правилните решения за своите избиратели. Третата част на книгата е посветена на тези предизвикателства, които вече излизат на повърхността, и на това как някои правителства реагират. На преден план изпъкват кибертероризмът и киберпрестъпленията, запазването на тайна, защитата на данни, правосъдието в киберпространството, облагането на електронната търговия и проблемът с «електронните емигранти». Анализът покрива различните дигитални разделения в обществото и показва как локалните общности могат да намерят своето място в глобализиращия се свят. Накрая се разкрива как Интернет въздейства върху самите политици и как Мрежата може да трансформира една болна система на представителна демокрация в по-здрава форма на пряка демокрация на всеобщото участие.

След време Интернет ще засегне публичния сектор много по-дълбоко, отколкото сега частния, поради простата причина, че хората обичат да излизат да пазаруват, докато мисълта да отидат до стар, задушен правителствен офис, и то само от необходимост, ги ужасява. Реакцията на гражданите и фирмите всеки път, щом някоя обществена услуга се появи онлайн, е поразително положителна. Успелите агенции-пионери ще увлекат след себе си всички други, така че маршът на е-правителството не ще може да бъде спрян. Правителствата, които се придържат към старите начини на правене на бизнес, в бъдеще ще станат обект на присмех и обвинения в некомпетентност и корупция. Гражданите ще искат да знаят защо трябва да чакат на опашка за дадена услуга, когато хората в съседния град, район или страна извършват сделки онлайн и без да се суетят. Това поколение ще е последното, което ще понася чакането на опашка; следващото ще очаква да бъде онлайн.

Първа част: А, Б... Г на е-правителството

1. Пътят от А до Г: от администрацията до гражданите

Не стой на опашка, бъди онлайн

Американски войник подновил своята шофьорска книжка, издадена във Вирджиния, един вторник през декември 1999 г. Нищо особено — освен че било 6:00 ч. сутринта и той изпълнил процедурата за секунди, без да напуска армейската база, където бил разпределен, през три щатски граници, във Форт Бенинг, Джорджия. По този начин станал първият жител на Вирджиния, подновил шофьорската си книжка по Интернет. Другата възможност била да иска позволение да напусне базата, да шофира 500 мили до Вирджиния (с изтекла шофьорска книжка) и да чака на опашка в неудобен час, за да свърши това лице в лице.

Разбиранията на хората за правителство са базирани основно на този начин на контакт с бюрокрацията и повечето от тях възприемат взаимодействието си с правителството като неприятно задължение, което се нарежда след това да се грижат за съседската котка. Или сте изправени пред неотзивчив, постоянно отказващ бюрократ, или сте оставени да висите на една безкрайна телефонна линия. Казано ви е да попълните Формуляр 123 на ръка, а после друга агенция ще изисква от вас да дадете абсолютно същата информация във Формуляр XYZ. Чакате часове на опашка само за да ви съобщят, че вашата документация е непълна. След това се налага да приключите сделката в друг правителствен офис на противоположния край на града. Този офис обаче затваря в 4:15 ч. и няма начин да се доберете дотам навреме. Така че ще трябва и на следващия ден да излезете от работа. Всичко това, за да се изпълни една нищо и никаква задача, като например да се смени регистрацията на автомобил. Хората днес ценят времето си твърде много, за да се примиряват с неразбориите на бавното и ненадеждно обществено обслужване.

Агенциите, занимаващи се с моторни превозни средства, представляват сигурен барометър за ефективността на публичния сектор, тъй като работата им се състои най-вече в обработване на книжа, боравене с документи и поправяне на грешки. Те също така са в директна, ежедневна връзка с обществото, която естествено се характеризира с дълги опашки и телефонни обаждания, оставащи без отговор. Но все по-голям брой подобни агенции, например във Вирджиния, се обръщат към Интернет, за да бъдат наистина съсредоточени върху клиента и да предложат на хората по-бърз, по-лесен и по-удобен начин за контакт.

Към края на 1999 г. Андерсън Консултинг (сега Аксенчър) проучи агенциите за моторни превозни средства на всичките 50 американски щата и установи, че 47 от тях имат уебсайтове. Изглежда разумно, с изключение на това, че само 13 предлагаха някакъв вид транзакционна услуга. Девет даваха възможност за подновяване на регистрацията на превозно средство, седем съдържаха форми за разрешителни, две издаваха шофьорски книжки и само един позволяваше на хората да правят онлайн-запитвания. Останалите просто предоставяха основна информация относно необходимите такси и документация при процесите на регистрация. Уебсайтът на Бюрото за моторни превозни средства на Мейн упорито предлагаше: «Ако не откриете отговорите на своите въпроси тук, моля, свържете се с нас в централния офис в Огъста или в някой от 13–те удобно разположени офиси на клонове».

Офисът на един клон е удобно разположен само ако случайно живеете в съседство. Хората трябва да могат да намират всички отговори на въпросите си от дома или от работата си. Ако поради някакви странични обстоятелства не са в състояние, следва да имат възможност да изпратят запитване от дома или от работата. Гражданите трябва да могат да общуват с правителството по начин, по който искат, а в дигиталния век повечето ще предпочетат Мрежата или електронната поща. Агенциите от публичния сектор вече често имат функциониращи обекти за работа с комуникации по пощата, телефона или факса. Те трябва да бъдат разширени, за да покриват и онлайн-запитвания.

В книгата си Reinventing government Дейвид Осбърн и Тед Геблър посочват, че най-добрият начин доставчиците на обществени услуги да отговорят на нуждите на гражданите е чрез предоставяне на ресурси (ваучери, заеми и други средства за финансиране) и на избор — избор на училище за техните деца, на вариант за почивка, дори на полицейска служба. Идеята беше смело изпробвана от някои правителства, може би твърде често водени от догми, но хората все още трябваше да чакат на дълги опашки, за да запишат децата си в училището, което са предпочели. Те все още трябваше да отидат на другия край на града, за да регистрират своя избор на вариант за почивка, и неизменно се налагаше да попълват множество формуляри за избраната от тях полицейска служба.

Вместо да се прилага основният подход на частния сектор за потребителския избор, а именно кой трябва да осигурява една обществена услуга, ударението днес е поставено върху предоставянето на гражданите и на фирмите на избор къде и кога да ползват обществените услуги. Банки, супермаркети, пътнически агенти и dot-com компании предлагат услуги и стоки денонощно, тогава защо правителството да не може? Все повече хората искат да ползват обществени услуги «тук и сега». Сега, тоест по всяко време — 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. Тук, тоест от всяко място — от дома, работата, училището или от дланта на ръката.

Цената на развиването на онлайн-услуги е скромна в сравнение с други канали за доставка, а пределните разходи на посещаващ уебсайт са практически нулеви. Използването на Интернет не просто ще направи живота на хората по-лесен, то ще промени визията им за правителството: съвременно, а не институционално. Ефективно, не бюрократично. Отзивчиво, не враждебно. Страхотно, не скапано. Мрежата има способността да видоизмени облика на правителството така, както никой не можеше да си представи в началото на 90–те, а това е от значение за гражданите и фирмите, които получават обществени услуги, и за данъкоплатците, които плащат за тях.

Данъчният — на вашите услуги

И така, какво да кажем за данъците? Никой не обича да ги плаща, хората обаче са по-склонни да го правят, ако това е сравнително лесен и безболезнен процес. Плащането на данъци е понастоящем свързано с главоболия за повечето граждани, но и за данъчните агенти също не е пикник, тъй като обработката на безкрайните хартиени формуляри е скъпо и отнемащо време занимание. Данните от всеки формуляр трябва да се проверят ръчно и след това да се въведат в компютърна система за по-нататъшна обработка и контрол. Администрацията за фирмените такси, както и данъка върху продажбите или данъка върху добавената стойност, струва особено скъпо, защото постъпленията се правят месечно или на тримесечие. Поради всичко това не бива да звучи изненадващо, че данъчните офиси по света са сред първите обществени агенции, прегърнали идеята за електронното правителство и качили своите услуги онлайн.

Франция позволява на индивидите и компаниите да подават документи и да плащат данък общ доход, местни данъци, корпоративни данъци и налози за социално осигуряване чрез Интернет. Ирландия събира ДДС и данък на служителите по Мрежата и дава възможност на данъкоплатците да видят моментното състояние на сметките си по всяко време. Всички функции на испанската данъчна администрация са онлайн, предлагайки достъп до индивидуални данъчни постъпления и плащания, заявления, обработка на данъци за възстановяване, информация и консултации, както и помощни програми за подготовка и предявяване на данъци за възстановяване(1). Отделът за държавните приходи е с най-често посещавания уебсайт в публичния сектор на САЩ, а през 2000 г. около една трета от данъчните постъпления са събрани по електронен път. Данъчните постъпления в САЩ са депозирани електронно в банковите сметки на гражданите и плащанията се извършват онлайн с дебитна или кредитна карта, така че хората могат да платят данъците си по същия начин, по който плащат за търговски артикули.

Размерът на грешката при електронни данъчни постъпления е по-малко от 1 процент, срещу 20 процента при базирани на хартия. Компютър проверява онлайн-постъпилите документи за грешка, а програма за данъчните постъпления може да даде съвет, да задава въпроси и да напомня на данъкоплатците да включат определена информация, като пощенски код или номер на социална осигуровка. Тези, които дължат пари, могат директно да наредят превод на сумата от своите банкови сметки на избрана дата, така че да се регистрират по-рано и все пак да направят плащането около крайния срок. С електронните подписи, вече узаконени, в бъдеще данъкоплатците ще могат да включат личен идентификационен номер при плащането, така че да не трябва след това да изпращат по пощата подписан документ. Друг проблем за американските данъкоплатци е, че следва да платят 20 или повече долара за софтуера, който се изисква за регистрирането на данъчно разплащане чрез Интернет, но отделът за държавните приходи планира през 2003 г. да направи регистрирането онлайн безплатно.

Правителствата са толкова нетърпеливи да се откъснат от «хартиеното» плащане на данъци, че много от тях предлагат стимули при плащания по електронен път. Правителствата на САЩ и Канада обещават, че всеки, на когото трябва да се възстанови данък, ще го получи до две седмици, ако направи регистрирането по електронен път. Британското правителство предлага пари в брой — 50 лири отстъпка на компаниите, които извършват плащанията на ДДС онлайн, и още 50 лири за подаването на данъчните документи на служителите по този начин. Индивидуалните данъкоплатци получават 10 лири отстъпка за електронно плащане на данък общ доход. Това повдига въпроси относно социалното неравенство, базирано на липса на достъп до технология, но в много страни по-голямата част от данъчните плащания се регистрират от професионалисти, а техни клиенти са най-вече хората с ниски доходи. (Поощрявания, като предлагане на заеми срещу предсрочно изплащане, са изключително популярни.)

Накрая, ще бъде добавено качество и удобство, не толкова финансови примамки, което ще подтикне хората да регистрират постъпления и да плащат данъци онлайн. В това отношение нито една страна не е по-напред от Австралия, където 75 процента от всички формуляри за данък общ доход се подават в електронен вид през уебсайта на Австралийския данъчен офис. От тях 60 процента се обработват без човешка намеса, използвайки така наречения подход на нулев допир. Уебсайтът на Австралийския данъчен офис се отличава с калкулатори, «умни формуляри», онлайн-помощ и интерактивна обратна връзка. Агенцията също така предоставя безплатен софтуер за е-записи, предназначен специално за малки фирми, да им помага в управлението на паричните потоци, в бизнеспланирането и, разбира се, в плащането на данъците.

Някога главната отговорност на данъчните агенти се е състояла в това данъците да бъдат събрани, обикновено насила. Когато стана ясно, че плащането на данъци е неизбежно като смъртта, отговорностите им се изместиха към администрацията и счетоводството. Ще повторим отново, ролята на данъчния офис и начинът, по който си взаимодейства с данъкоплатеца, се променят. В дигиталния век и при глобалната икономика, изправен пред данъчна конкуренция от страна на други ведомства и заинтересован от осигуряване на постоянен поток от приходи, данъчният е на път да стане доставчик на услуги. И това е действително една нова концепция.

Определение № 1 за портал: магнит в копа сено

Явната големина и сложност на правителството представлява огромна бариера за всеки, който се опита да се добере до информацията и услугите на публичния сектор. Повечето централни правителства имат около 70 различни министерства или агенции, като всички понастоящем поддържат собствен уебсайт със собствен адрес (URL), за който е невъзможно да се досетиш, нито пък да запомниш. Може да има още толкова допълнителни организации на централно, регионално или локално ниво. Кошмарно е да се мъчиш да узнаеш кое лице в кое министерство на кое ниво за коя програма е отговорно. В доставката на дадена услуга могат да бъдат включени голям брой агенции, всяка от които изисква да се попълват различни формуляри. Те всички очакват хората да общуват с тях последователно, вместо да поемат инициативата да се разберат помежду си.

Един от най-неоспоримите аргументи в полза на е-правителството е възможността, която то предоставя за уреждане на досадни услуги, свързани със събития от живота, като например раждане в семейството, сватба, смърт, преместване, започване на училище, основаване на фирма, обявяване на фалит, обвиняване в престъпление, или каквото и да е.

Да кажем, че някой загуби работата си. Това е събитие от живота; не много приятно, но се случва. Човек се чувства достатъчно зле, за да се бори с бюрокрацията. Първо обаче той ще трябва да се свърже и да даде цяла планина лична информация в бюрото по труда, за да получава периодично отпусканата помощ за безработни, след това ще се наложи да се свърже и да даде същата информация в трудовата борса, за да се регистрира, в данъчната служба, за да изиска намаляване на данъците, пред местните власти, за да поиска местни данъчни облекчения, в жилищната служба — жилищни облекчения, а може би и в програма за преквалификация или в местната благотворителна организация, за да посещава клуб за работа. Очевидно е, че тези инстанции и услуги са свързани, така че вместо деморализираният човек, търсещ работа, да обикаля и да телефонира на половин дузина офиси, ще бъде много по-удачно да се съберат на едно място всички тези функции и да се направят достъпни през една-единствена точка за достъп.

Историята ще се връща назад в началните години на развитие на е-правителството, доминирани от създаването на «единствения прозорец към правителството», «правителствения вход» или — очертаващият се фаворит — «правителствения портал». През един портал информационните системи на всички министерства и агенции могат да бъдат свързани, за да предоставят интегрирани услуги по начин, който спестява на гражданите опитите да разберат сложните вътрешни организационни структури на правителството. Хората, които искат да си подновят регистрацията на превозното средство или да се запишат за шофьорски изпит, няма нужда да знаят наименованието на министерството, което предоставя тези услуги; те просто трябва да са в състояние да отидат до правителствен портал и да кликнат върху опцията «събитие от живота» за «моята кола». Порталите могат да се отличават със специфични области за специфични групи — работници, фирми, ученици, ветерани от войната, собственици на котки — и следва да бъдат достъпни от различни устройства — домашни и офис-компютри, Интернет-клубове, телецентрове в Мрежата, специално създадени гишета за цялостно обслужване, цифрови телевизори, трето поколение клетъчни телефони, интелигентни уреди, гейм-конзоли.

Австралийският щат Виктория се превърна в ранна визия за портална технология, когато през май 1998 г. беше публикувана стратегическата статия Онлайн-правителство 2001, в която се подчертава: «Интегрираният подход към електронното предоставяне на услуги — понякога наричан единствен прозорец — има потенциал да предложи множество услуги и да осигури на обществото, включително и на бизнессектора, по-добри отношения с правителството». Порталът Multi-service Express (me) на правителството на щата Виктория сега предлага на гражданите повече от 80 интерактивни услуги — от поръчване на акт за раждане до регистриране в избирателния списък. Сайтът дава възможност за избор между три начина за достъп до услуги и информация: по вид на услугата (плащане на сметки, кандидатстване за помощи и др.); по събития от живота (преместване, раждане на бебе и др.); по местонахождение (правителствена агенция или министерство). Порталът те е свързан с щатската maxi мрежа, която предлага и обществени, и частни услуги, организирани около събитията от живота на граждани и клиенти.

Повечето администрации приемат концепцията за портал. Федералното правителство на САЩ се присъедини към печелившите на 26 юни 2000 г., когато Бил Клинтън, изглеждащ отпуснат и неофициален в червена риза без вратовръзка, в първото си уебобръщение към нацията обяви, че порталът FirstGov ще бъде създаден до 90 дни. Сигурен в думите си, на 22 септември с друго уебизявление президентът откри сайта. Използвайки технология, която осъществява търсене в 500 милиона документа, намиращи се в 27 милиона уебсайта, за по-малко от една четвърт от секундата, FirstGov служи за единствена точка за вход към широка гама от услуги, свързани със събития от живота, като кандидатстване за студентски заеми или планиране на пенсиониране. Гражданите могат да видят движението на своите молби за помощ от социалното осигуряване и да получат съвет за закупуване на дом или започване на бизнес. Те също така могат да използват страницата, за да резервират място за лагеруване в национален парк, да кандидатстват за наблюдаване изстрелването на космическа совалка и да извършат проучване в библиотеката на Конгреса. «Марката» FirstGov може да се използва от търговски и нетърговски организации, включително и подобните на Yahoo! и Jeeves, така че хората могат да продължат да използват своите познати потребителски портали, докато извличат полза от търсенето на цял текст във всички правителствени уебсайтове. Марти Уагнър от General Services Administration, федералната агенция, която администрира портала, казва: «Правителствената информация в Мрежата е като да имаш много игли в копа сено. FirstGov дава на гражданите магнита за намиране на иглите».

Междувременно, връщайки се към щата Вирджиния, концепцията за правителствения портал е направила крачка напред с Му Virginia Homepage, която позволява на гражданите да скроят правителствените онлайн-услуги по свой собствен вкус. Пуснат през юли 2000 г., персонализираният портал разрешава на потребителите да добавят, да обновяват или да премахват връзки към такива услуги като съобщения за обществени сбирки, законодателни сайтове, местно управление, местни медии, щатски правителствени агенции или пътна информация. Следващите фази осигуриха възможността да се извършват дейности, обхващащи множество правителствени агенции, и дадоха на хората опция да изискват електронно напомняне за подновяване на правителствени разрешителни. Също така има и автоматизирана услуга за проследяване на законодателството, свързана с Общото събрание на Вирджиния, включваща предаване по електронната поща на съобщения относно правителството.

Определение № 2 за портал: комплексен, разрастващ се организъм

Въз основа на всичко, което някога беше търсачка или дори стар прашен уебсайт, сега наричащ се портал, Националният координационен съвет за електронна търговия (National Electronic Commerce Coordinating Council — NEC3) предложи определения за правителствени портали, базирани на пет нива. Всяко ниво става все по-трудно за овладяване, като че играеш Нинтендо. Много правителства са вече на първо ниво или ще бъдат съвсем скоро, а някои наближават второ и трето. Нивата четири и пет са до голяма степен все още визии.

— Порталът от първо ниво предоставя информация или услуги лесно, само с няколко кликвания с мишката. Той е функционален, прикриващ сложността на организацията и представящ правителството по начина, по който гражданите искат да го видят.

— Второто ниво предлага онлайн-сделки, като регистрация на превозно средство, фирмени лицензи, регистриране на данъци и плащане на сметки.

— Порталът от трето ниво позволява на хората да прескачат от една услуга на следващата, без да трябва да се легитимират отново. Това изисква сътрудничество между министерствата и поделяне на услуги, като легитимиране, сигурност, търсене и навигация.

— Порталът от четвърто ниво предоставя информация, нужна за дадена транзакция, от всички налични правителствени източници. Това предполага взаимодействие между организациите, както и складиране на данни и мидълуер-технология, така че различните бази данни да могат да кореспондират помежду си. Федералното правителство на Канада го постига с т. нар. «федерална архитектура», обхващаща както поделени ведомствени, така и правителствени компоненти отделно от системите, които използват министерствата за свои нужди. Всички министерства ще могат да разчитат на новата архитектура за споделяне на информация и предоставяне на интегрирани услуги директно на канадските граждани.

— Порталът от пето и по-горно ниво добавя качество и позволява на хората да взаимодействат с правителството при собствени условия, предлагайки събрана и персонализирана информация и услуги в предметни области, отговарящи на индивидуални потребности. Да вземем примера с регистрацията на превозно средство. Вместо да влязат в уебсайта на агенцията за моторни превозни средства, чийто адрес (URL) никой не знае, гражданите могат да отидат в правителствения портал и да кликнат върху иконата «моята кола». Това им дава достъп до регистрацията на превозното им средство, както и до списък с техните пътни нарушения, до класация на застрахователните компании, до напомнящи съобщения за колата им и др. Те може да бъдат подсетени да подновят регистрацията на колата си и да изискат обновяване на връзката през пейджър, клетъчен телефон или електронна поща. «Порталът от пето ниво ще бъде комплексен, разрастващ се организъм, богат на данни, сделки и мултимедия — той почти ще дублира обществото», казва П. К. Агаруол, бивш председател на NEC3, сега изпълнителен директор на Калифорнийския франчайзингов данъчен съвет. «Трудно е да се визуализира, тъй като няма да има нищо общо с днешните уебсайтове.»

Сингапурският портал е-Citizen Center е може би най-близо до интегрираните онлайн-услуги от пето ниво. Когато се регистрира в сайта, скоростта на връзката на потребителя се засича автоматично и графиките се настройват в съответствие, преди гражданинът да бъде поведен по пътя на живота, по който може да спре на знаците, маркиращи поредица от събития. На първата спирка сингапурецът би могъл да поръча акт за раждане и да получи информация за имунизирането на детето си. Следват други етапи — тръгване на училище, регистриране за военна повинност, търсене на работа, преследване на «първокласна» кариера, пътуване през океана и накрая пенсиониране.

На всяко събитие от живота отговаря виртуален град или сграда, в която гражданите влизат с кликване на мишката. В Града на образованието учениците имат възможност да се запишат да посещават училище, да подадат документи за национални изпити, да потърсят място в ученически общежития и да кандидатстват за правителствени стипендии. В близкия Град на дома хората могат да искат телевизионен лиценз, да си получат телефона и свързаните с него удобства, да информират правителството за смяна на адрес и да пренасочат пощата си. Също и да добият информация за наемане или купуване на обществено субсидирани апартаменти. В Града на здравето пациентите могат да си запазят час при лекар или зъболекар, да се регистрират за приемане в Сингапурската неспециализирана болница, да получат диаграми за тегло и височина и дори да поръчат наръчници и касети, посветени на здравето и фитнеса. Градът на работата интегрира услуги, свързани със заетостта, като кандидатстване за работа, пенсиониране и обучение. Тук има информация и за вакантни длъжности, както и за социалното осигуряване. В Града на бизнеса фирмите могат да кандидатстват за патенти, да подават молби за индустриални улеснения и чуждестранно жилищно строителство, да искат стипендии за изследвания или обучение на ИТ-специалисти и студенти. Трите агенции, отговорни за презокеанските пътувания, са обединени в Града на транспорта, заедно с организации, занимаващи се с вътрешен транспорт. Тук гражданите могат да представят документи за паспорт, да уведомят властите за пътуване през океана и да искат разрешение да напуснат страната (все пак е Сингапур), както и да си поръчат такси, да вземат шофьорски изпит онлайн и, разбира се, да подновят регистрацията на превозното си средство.

Порталът е-Citizen Center стартира през 1997 г. пилотно, за да демонстрира на министрите какво се има предвид под «интегрирани» и «ориентирани към гражданите» електронни услуги. От един пакет услуги, свързани с образованието, порталът нарасна постепенно и през април 1999 г. включваше 49 събития от живота със 150 транзакции. В сравнение със сингапурския подход, състоящ се в лансиране на пилотен проект, върху който се надстройва, системата maxi на австралийския щат Виктория, вероятно най-напредналият правителствен портал след сингапурския, беше пусната в голям мащаб и с много шум. Най-сериозният й проблем бе осигуряването на задоволително онлайн-съдържание, за да привлече значителна маса от граждани. Ретроспективно погледнато, правителствените служители във Виктория смятат, че по-добър е подходът на постепенното надграждане.

Приемат се кредитни карти, не бакшиш

Сингапур може да предоставя интегрирани, транзакционни обществени услуги от високо ниво по-лесно от повечето правителства, защото е град-държава с еднослойно правителство и високоразвита технологична инфраструктура. Населението от 3,8 милиона е хомогенно, финансово осигурено, образовано и компютърно грамотно. Но какво става в една етнически и географски разнородна, пренаселена, развиваща се страна, където хората са бедни и неграмотни, където основната инфраструктура е тромава и правителството трябва да действа в рамките на лимитиран бюджет — страна като Индия? Около 700 милиона от едномилиардното й население живеят в малки провинциални селища и са зависими от животновъдната и растениевъдната индустрия. Преобладаващата част дори не са свързани с електрическата мрежа, да не говорим за Интернет. Само 20 човека от 1000 имат достъп до телефон и само 3–ма от 1000 разполагат с достъп до компютър. Годишният доход е едва 400 долара на глава от населението.

Фермерите биха печелили повече, ако не трябваше да разчитат на търговските посредници, които имат навика да определят цени на стоките доста под пазарната им стойност и да си прибират разликата в джоба. Също така всяка година индийските фермери трябва да се сдобият с копие от обществения поземлен регистър, за да кандидатстват за заем за реколтата, което предполага пътуване до далечни правителствени офиси, за да подадат молби или да ги придвижат, срещи с чиновници, търсене на информация и т. н. Те губят дневния си доход плюс разходите за транспорт, а и се сблъскват с неудобства, трудности и с корумпираното поведение на обществените служители. Съответния служител може да го няма, което налага повторно посещение. Отговорното длъжностно лице би могло да каже, че регистрите са загубени или унищожени, но срещу рушвет ще пренарисува картата в ущърб на съседа на фермера. Правителствените чиновници работят с традиционните хартиени архиви, върху които имат монопол, умножавайки неефективността и липсата на прозрачност.

И така, какво евентуално може да направи правителство от информационния век за тези закрепостени хора? Всъщност доста неща. Старшите чиновници в областния панчаят (съвет) на Дхар, заедно с щатското правителство на Мадхя Прадеш, в зоната на соята и памука в Централна Индия, решиха, че най-добрият начин да облекчат положението на фермерите е да вържат в мрежа селищата. През януари 2000 г. Интранет Джяндоот — Джяндоот означава «предвестник на знанието» на хинди — трябваше да свърже областната управа на Дхар с мрежа от киберкафене, наречени соочаналая, разположени в офисите на селищните съвети, в базарите, местните магазини, автогарите и по пътищата между централните селища, където хората пътуват често. Тъй като повечето провинциални жители са почти неграмотни и електронните финансови транзакции все още не бяха узаконени в Индия, се изискваше физически присъстващ оператор, за да помага на ползвателите и да приема плащанията. За да се осигури поддръжката, местно одобрение и ниска цена на персонала, тукашни младежи бяха обучени като соочак-и, да притежават и да работят в тези киберкафене. Соочак-ът не е държавен служител, а по-скоро доброволец, който взема банков заем, за да купи компютър, модем и принтер, като областният съвет покрива телефонните разходи. Жителите плащат фиктивна сума — по-малко от 50 цента за услуга, — като има публикуван ценоразпис. Соочак-ът задържа 90 процента от таксите, а 10 процента комисионна се връща на правителството, за да ги вложи в развитието на нови онлайн-услуги и да изгради по-голям капацитет на системата. Някои соочак-и печелят допълнително, предлагайки компютърно обучение.

При многократните срещи с жителите се реши с кои услуги да се започне, както и това местни младежи да бъдат обучени като соочак-и. Официалните поземлени регистри бяха между първите документи, достъпни онлайн, и местните банки с радост приемат разпечатките, прилежно направени от соочак-ите — вече няма база за вражда и корупция. Хората използват Интранет и за да подават молби за привилегии, сертификати за доходи и местожителство, и за определяне на граници. Системата позволява общуване на хинди по електронната поща между свързаните селища, а обществени оплаквания могат да бъдат изпращани до областната управа с гарантиран отговор по електронната поща в рамките на седем дни. (Най-често срещаните жалби са за счупени ръчни помпи, отсъстващи учители и семена за посев с лошо качество.)

Стоковите цени и количества също се предоставят ежедневно, така че фермерите отрязват посредниците и просто отиват на пазара, където могат да получат най-високата цена. Това понякога означава да превозват продукцията си на 400 мили до Бомбай, за да спечелят 40 процента повече, отколкото на местния пазар. Или решават да задържат стоката си и да изчакат, докато местните цени се покачат. И не жалете търговците: те също имат изгода. Търговец на едро на зърно, който искаше да провери цената на продукцията на другия край на страната, плащаше 2,50 долара на телефонен разговор за проучване на пазарните центрове. Същата услуга за всички пазари струва 10 цента от Джяндоот.

Този социален подход осигурява на Индия маргинален, племенен, първоначален опит за достъп до технологията. Това позволява на индийците да поемат по-голям контрол над живота си. Подобен проект имаше предвид Бил Клинтън, когато по време на президентската си визита в Индия през март 2000 г. подтикваше правителствените лидери да направят така, че разцъфтяващата ИТ-индустрия да е от полза за обедняващите маси в страната, не само за обучения на Запад елит. Впечатляващо е, че цялата Джяндоот-система беше разработена и първоначалните 21 соочаналая свързани само за 51 дни на стойност за правителството едва 57 000 долара. Използва се комерсиален софтуер и за реализацията беше наета малка фирма за електронна търговия, основана в Бхопала, а не голям глобален системен интегратор или консултант. «Таймс ъф Индия» писа: «Този модел трябва да бъде копиран в колкото се може повече провинциални области. Единствените недоволни ще бъдат затлъстелите бюрократи и летаргичните политици, ставащи все по-маловажни поради разпространяващата се мрежа от информация».

CRM = «Големият брат»?

Гражданите на западните страни обикновено преминават през поредица от етапи, когато контактуват с правителствен офис: първо телефонират, след това пишат и накрая отиват лично, ако проблемът им не е разрешен. Не е необичайно за правителствените офиси телефоните да бъдат оставяни да звънят, без да се отговаря, или просто някой да каже «Ще ви свържа» и линията да прекъсне. Гражданите рядко знаят точния служител или точния номер, който да наберат, което завършва с прехвърлянето им към различни министерства и с получаването на невярна и остаряла информация. Ако се случи все пак някой гражданин да знае с кого трябва да разговаря, то този човек неминуемо е на среща.

В бъдеще уебсайт, или по-точно портал, ще бъде първият контакт и при взаимодействието на гражданина с правителството. Интернет ще попива повтарящите се обаждания за обща информация, които обикновено задръстват правителствения телефонен номератор, разсейват персонала и го отвличат от същинската му работа. Телефонирането ще стане втората фаза от процеса, макар че тогава хората може да предпочетат да изпратят електронна поща.

В Швеция, където повечето граждани са вече Интернет-потребители, правителствените агенции предприемат редовни проучвания на задоволеността на клиентите, които включват специфични въпроси върху електронните услуги. Всички сондажи показват високи очаквания и нужда от онлайн-услуги. В проучванията относно данъците например най-често задаваният въпрос е: «Кога ще мога да регистрирам печалбата си по Интернет?». Някои агенции срещат затруднения с големия обем от запитвания на подобни теми по електронната поща.

Цифровизирането не означава липса на човешка намеса, както при Австралийския данъчен офис. Компютрите не са много добри в успокояването на разстроени хора в непредвидени ситуации, нито пък могат да излязат навън и да събират боклук в сряда сутрин. А и някой трябва да отговаря на запитванията по електронната поща. Някакво ниво на човешка намеса винаги ще бъде необходимо и, като такива, телецентровете или специално създадените гишета за цялостно обслужване стават важна част от правителствената политика за по-качествени обществени услуги. Дори и да не се разглеждат като истински онлайн-услуги, понеже не са напълно автоматизирани, те действително имат полза от онлайн-поддръжка. Телецентровете трябва да използват същите информационни източници и технология като правителствения портал, осигурявайки стандартен подход при справянето със запитванията, било то онлайн, по телефона или лице в лице. Когато член от персонала на телецентровете вдига телефонната слушалка, трябва да може да извлече на компютъра си съответните данни и да бъде подготвен за компетентна дискусия с обаждащия се. В бъдеще правителствените уебсайтове и телецентрове могат да работят в тандем: бутон за разговор на уебсайта може да инициира незабавно ответно обаждане по телефона или видеовръзка, и така гражданинът и агентът на телецентъра ще имат един и същ уебсайт пред себе си, докато обсъждат даден въпрос.

Съветът на лондонският район Нюхам създаде малък екип за директен контакт с клиентите относно местните данъци и такси. На хората от екипа беше даден пълен достъп до системите за местните данъци и такси, можеха да използват информацията, за да отговарят на всяко запитване на гражданите. За шест месеца броят на посещенията в данъчния офис намаля от неколкостотин на ден до около 60. Успехът на тази инициатива окуражи съвета да открие своя Newham 2000 телецентър за справяне с цялата му дейност. В първата година на функциониране 80 високообразовани, знаещи езици служители, работещи на четири смени между 8:00 ч. и 20:00 ч., поемаха средно 2000 обаждания на ден, които ставаха около 3000 в пиковите периоди. Средното време за отговаряне по телефона е пет секунди; събират се данни за това колко време отнема всяко запитване и колко време запитванията остават неразрешени. С оглед на сигурността се използват ясни и прости методи на проверка за потвърждаване идентичността на обаждащия се и цялата информация за жителите се пази в тайна. Технологията осъществява мониторинг и регистрира от какви услуги се нуждаят потребителите, от какви услуги се интересуват, както и областите, в които имат проблеми. Така че, освен обработването на жалби и запитвания, съветът получава една обща картина на това как предоставя своите услуги.

Чрез добиването на по-цялостен поглед върху взаимодействието с гражданите, като се съпоставя информацията от базата данни за местонахождението на хората, техния статус, потребности и т. н., правителствата са по-способни да определят настоящото състояние на индивидите и, косвено, да разберат бъдещите им нужди. Това е принципът, стоящ зад управлението на връзките с клиенти — CRM (Customer Relationship Management), което се движи към върха на ИТ-инвестиционните листи на частните компании с цел да им помогне да опознаят своите клиенти и да осъществят директен маркетинг. Много правителства се очаква да приложат същата практика, само че под името управление на връзките с граждани, за да направят по-добро използването на значителното количество данни, които събират от избирателите. Чрез извличане на скрити тенденции от огромната информация с техники, като складове от данни (DW) и data mining, правителствата могат да установят връзки едно към едно с гражданите и да предоставят адаптирани обществени услуги, подобни на тези в портала My Virginia Homepage. Технологията е възможно да се използва и за контролиране на хората, например за установяване дали данъчната декларация може да бъде подправена или дали някоя фирма не закъснява с внасянето на ДДС.

Правителствата винаги са проследявали гражданите от раждането до смъртта им, събирайки сведения за почти всичко, което правят: къде работят и колко получават, в коя банка си внасят парите и на колко възлизат дълговете им, къде и с кого живеят, къде и кога пътуват, какво карат, какво е тяхното здравословно състояние и лечение, дали имат криминално досие и т. н. Но тези архиви обикновено не позволяват да се видят перспективите, така че погледът на правителството върху гражданите е исторически разпокъсан и информацията, отнасяща се до отделния индивид, е натъпкана в различни офис-шкафчета или, както напоследък, разпръсната в стотици, несвързани и технически несъвместими бази данни. Информацията, притежавана от една агенция, е била пазена заключена, недостъпна за другите агенции. Това често води до обвинения, че лявата ръка на правителството не знае какво прави дясната, но по един неправилен начин хаотичното положение е служело за опазване тайните на хората, не позволявайки употреба на данните за цели и нужди, различни от тези, за които са събрани.

CRM не изисква натрупване на допълнителна информация от гражданите; дори предполага получаване на по-малко, тъй като количеството дублиращи се сведения е намалено, за да бъдат по-лесни за обработка. Повечето правителства с пълно основание искат да направят обществените услуги по-ефективни, като ограничат броя пъти, когато гражданинът трябва да дава една и съща информация в различни министерства: за промяна на адрес например. Така че дилемата е да се разбере как процесите могат да се опростят, без същевременно да се улеснява правителството да се сдобива и да злоупотребява с власт над гражданите, чрез обобщаване на цялата информация, държана от отделните агенции, в една-единствена виртуална база данни.

През май 2000 г. имаше обществени протести относно т. нар. Надлъжни архиви на работната ръка, база от данни на канадското правителство, съдържаща информация за 33 милиона граждани. Сведенията бяха извлечени от различни ведомства и различни нива на правителството, но бяха пазени централно от Федералния департамент на човешките ресурси. Включваха данни за етническата принадлежност на хората, движението вътре и вън от страната, както и информация за здравословното и данъчното им състояние. Правителството заяви, че архивите са нужни за политическо проучване, и увери обществото, че информацията е строго пазена и няма да попадне в лоши ръце. Но вестниците, които нарекоха базата данни «Архивите на Големия брат», съобщиха, че полицията и службите по сигурността имат достъп до тях. Властите в Квебек изискаха архивите за неговите жители да бъдат унищожени и хиляди хора задръстиха телефонните линии на правителството, опитвайки се да разберат съдържанието на своите досиета.

Под натиска на обществото правителството разруши базата данни и информацията беше върната на агенциите и провинциалните правителства, от които бе взета. Беше преразгледано правителственото уреждане на споделянето на информация между агенциите и оттогава собственият анализ на политиката на Департамента на човешките ресурси и данните от изследванията се пазят като «отделни, осигурени и несвързани архиви». Джейн Стюарт, отговорният министър, потвърди, че е имало «обществени опасения относно опазването на личната информация в тази епоха на постоянно променяща се и развиваща се технология».

Търсейки достъп до услуги, потребителите обикновено не се интересуват дали информацията, която изискват, се намира и на друга компютърна система и се съхранява и от друго ведомство, или дори от частна компания. Но когато става дума за лична информация по Интернет, съществува безпокойство от потенциална злоупотреба. Хората желаят удобство и простота при електронното си взаимодействие с правителството, заедно с това и защита на личната информация. Те искат да могат да се доверят на новите начини на правене на бизнес.

В много страни личната информация се превръща в стока, която може да бъде купена, продадена и разменена. Обществените регистри стават широкодостъпни чрез Интернет и компаниите, работещи в партньорство с правителството, използват обществени данни за собствени облаги. В най-добрия случай е налице кърпеж от закони, наредби и кодекси, отнасящи се до събирането, употребата и разкриването на лична информация, а повечето фирми от частния сектор не са обект на никакви правила. Очевидно трябва да има баланс между правото на хората на лична информация и нуждата от достъп на обществения и частния сектор до данни, въз основа на които да се вземат решения и да се предоставят услуги. Този баланс ще варира в различните страни, тъй като всяка определя своите ценности и култура. Сингапурското правителство не се тревожи особено за личната информация и гражданските свободи, което му помага да е начело в състезанието, разработвайки портала от пето ниво е-Citizen Center. Този стил на електронно правителство вероятно не би бил допустим в страна като Великобритания, където дори идеята да се постави снимка на шофьорската книжка се смята за посегателство върху личността и потенциална възможност за злоупотреба с данни.

Интернет помага на правителството да осигурява по-добри обществени услуги, също така трябва да позволява по-голяма прозрачност и подотчетност, тъй че има предостатъчно оправдания за придвижването на дневния ред на електронното правителство. Не бива да се забравя, че Интернет дава на правителството потенциал да събира и свързва много повече информация за хората, пораждайки нови рискове за опазването на личната информация. Не е задължително правителствата да шпионират своите граждани и може би си струва да си припомним, че в «1984» — литературната творба на Джордж Оруел за абсолютната власт на технологията и загубата на право на лична свобода, резултат от живота в твърде прозрачно общество — Големият брат наблюдаваше през вездесъщ двупосочен телеекран, разположен в обществените и частните сгради.

2. Пътят от А до Б: от администрацията до бизнеса

Аудитория по неволя

Днес е немислимо представител на фирма да даде своя визитна картичка без уебсайт или адрес на електронна поща. Дори най-малките фирми в наши дни боравят с компютри и повечето са свързани с Интернет. Компаниите настройват стратегическото си мислене за провеждане на електронна търговия и намират за полезно да ускорят времето за поврат, съкращавайки разноските, запазвайки инвентара, проследявайки поръчките, попълвайки консумативите, предвиждайки следващите изисквания, надграждайки и актуализирайки системите и планирайки средствата за поддръжка. Само ако можеха да използват Мрежата за намаляване на бюрокрацията и за опростяване на транзакциите с правителството, техният е-бизнес живот би бил пълноценен. Вече видимият успех на електронното правителство трябва да започне да кореспондира с бизнесобществото, защото тук правителството има аудитория по неволя.

Хората не обичат да стоят на опашки в работата си, не повече, отколкото в свободното време. Вместо да пътува до градския съвет, за да попълва формуляри, за един строителен предприемач би било по-лесно да кандидатства и да получи разрешение за строеж и график за инспекциите по Мрежата. Ефективността на публичния сектор е изключително важна за фирмите в областта на икономиката, където правителството трябва да участва чрез регулиране или осигуряване на инфраструктура. Това важи особено за международната търговия, където във века на икономическа глобализация освобождаването на пратки от митницата отнема не малко време. Индустрията предявява все по-голямо изискване за експресни и онлайн системи (just-in-time) за доставка навреме, но митническите проверки си остават един проточен процес, предполагащ много усилия и разходи от страна и на правителството, и на търговеца.

Обичайна ситуация е шофьор на камион да стои и да бездейства по 12 часа, чакайки на границата на Германия с Чешката република. При това той иска само да премине през страната на път за някоя точка на север, юг или изток. Затворена в центъра на Европа от четири съседски държави и с добра автомагистрална инфраструктура, Чешката република стана важна транзитна зона. Около 2,5 милиона камиона влизат и излизат всяка година, срещу половин милион, влизащи във Великобритания. Това е нова административна територия за чехите; преди нежната революция от 1989 г. цялата външна търговия се ръководеше от шепа компании, собственост на държавата, а Националната митническа дирекция наброяваше не повече от 500 човека, вещи най-вече в изкуството да не допускат нежелана литература. Сега чешките митници имат 9000 служители, отговорни за регистрирането на всички стоки, които влизат в страната, за събирането на мита и за поддържането на националната търговска политика относно тарифи, квоти и лицензи. Митническите чиновници също така събират данни за националната търговска статистика.

Дори този брой служители не беше достатъчен да посрещне нуждите; опашките по границите продължиха да растат, спедиторските компании и други фирми бяха разочаровани от забавянията и скоро стана физически невъзможно да се преглеждат по-голяма част от стоките. Така че чешките митници се ориентираха към Мрежата. Сега Интернет позволява на 200 митнически офиса, включително 75 гранични пункта, да се свързват помежду си и с търговци през уебсайта One Window to Customs (Един прозорец към митницата). През 2000 г. около 80 процента от всички митнически декларации бяха подадени по електронен път, като търговците наблюдаваха движението на стоките си в хода на митническия процес. Събирането на мита е напълно автоматизирано, предвидени са начини за предотвратяване на измами и осигуряване на прецизност.

Всяко правителство има подобна, нарастваща потребност от подобряване на взаимоотношенията с вносителите и износителите. В САЩ, най-крупната търговска сила в света, повечето износители са малки компании и много от тях отговарят на условията за федерална подкрепа, но за да я получат, трябва да се обърнат към около 30 агенции. Така че Търговският департамент отвори специален уебпортал, който да служи като правителствен център за цялостно обслужване за американските износители.

Търговските услуги и свързаните фирми са от съществена важност за икономиката на Обединените арабски емирства, където Дубай е главен търговски център в Близкия изток с изкуственото дълбоководно пристанище — едно от най-големите в света. Дубайският департамент на пристанищата и митниците работи с повече от 26 000 компании, сред които вносители и износители, компании за освобождаване на стоки от митница и спедиторски фирми, складови компании, авиационни агенти, банки и финансови институции, въздушни линии, множество транспортни организации, както и с безмитни бизнесоперации в зоната за свободна търговия Джебел Али и на летището. Тези компании боравеха ежедневно с купища хартиени формуляри, като въздушни и морски сметки, документи за освобождаване от митница на превозни средства и входно-изходни сертификати. Митническите агенти се заравяха в своята собствена бюрокрация, докато един ден през 1998 г. д-р Обайд Сукер Бузит, генерален директор на департамента, нареди: «Ще преминем към сценарий, базиран на е-съобщения. Ако някой ми пусне факс, ще го върна; също и ако ми изпрати паметна записка».

За да изпълни заповедта на генералния директор, дубайската митница обедини преди отделни приложения за администриране, стоков запас, митнически декларации, проследяване на сметки, статистика и инспекции — и ги направи достъпни онлайн. През юни 2000 г. около 8000 митнически транзакции бяха качени онлайн. Уебсайтът автоматично пресмята митата и таксите, позволявайки на компаниите да плащат или с постоянен запис, или с кредитна сметка. За всяка пратка системата автоматично определя дали се изисква посещение на място, на базата на нейното съдържание, история на клиента и евентуално сведение за пратката, което може да събуди подозрение.

Трудното пазаруване — онлайн

Тъй като публичният сектор действа в същите бизнескръгове и предлага стоки и услуги от същите доставчици, както частния, има много непосредствени изгоди за правителството в областта на онлайн-доставките. Действително дейността на е-търговията, която сега променя търговските навици на частната индустрия, ще изглежда твърде дребна, когато правителството се включи. Дженеръл Илектрик, най-крупната компания в света, прави по 1 милиард долара годишно от уеббазиран бизнес. Федералното правителство на САЩ, само в началото, през 2000 г., похарчи повече от 10 милиарда долара онлайн, най-вече за висококачествени, евтини покупки на основни неща като офис-консумативи. Дори онлайн-доставката на компютърно оборудване клони към малките артикули, налични на отворения пазар, като клавиатури и софтуер. Повечето агенции все още използват химикал и молив за поръчки на по-големи и по-сложни покупки. Въпреки всичко ситуацията се променя бързо и Главната администрация на услугите (General Services Administration — GSA) очаква над 17 милиарда долара от федерални транзакции, обхващащи 4 милиона стоки и услуги, скоро да бъдат правени по електронен път всяка година. Това е изключително важна стъпка за е-бизнеса, и за частния, и за публичния сектор.

За повечето организации от публичния сектор първата крачка към онлайн доставянето е да се изпращат оферти и да се приемат предложения за правителствени договори по електронен път. Една универсална система с обществен достъп за прокарване на оферти на публичния сектор по Интернет ще увеличи търсенето и предлагането, ще подобри качеството на информацията, ще направи процеса на офериране по-лек и по-бърз, ще наложи прозрачност и ще намали разходите за транзакция. Също така ще направи взаимодействието по-лесно и по-ясно за фирмите, ще снижи техните разходи и ще ги улесни при изготвянето на договорни предложения. Искания за предложения могат да бъдат качени в Мрежата или изпратени по електронната поща на доставчиците, елиминирайки нуждата от традиционните пощенски периоди на изчакване, често в рамките на не по-малко от четири седмици, между обявяването на договора и приемането на офертите. Кандидатите могат да бъдат уведомени незабавно по електронната поща.

Приемането на офертите е по-трудно, защото правителствата трябва да са сигурни, че предложението идва от посочения източник и че не е с подправена дата на отваряне. Технологии като подпечатването с дата и криптирането стават доста популярни, правителствените доставки ще получат тласък от частния сектор, където потребителският риск е намален значително чрез по-добра технология и Интернет-сигурност. В Европа по-голям проблем за правителствените е-оферти са правилата за доставки на Европейския съюз, които изискват приемането на документация на хартия без дискриминация. Австралийското правителство и някои американски щати, от друга страна, окуражават е-бизнеса, като вземат такса от компании, които подават офертите си на хартия.

Свързването на онлайн-каталози с кредитни карти и карти за доставка е най-лесният и най-бързият начин за правителствата да отприщят голям обем евтини покупки. Много правителства създават онлайн центрове за пазаруване или електронни пощи, където се събират онлайн-каталози от одобрени доставчици и от които правителствените купувачи могат да купят всичко, от канцеларски материали до превозни средства или енергия. Електронният търговски център Advantage на GSA изпраща по електронната поща нови данни на правителствените купувачи в САЩ, във всеки един случай на промяна в статуса на тяхната поръчка. Има и частно инициирани електронни търговски центрове или онлайн-портали за доставки, където служителите по доставките могат да се свържат и да направят покупки с кредитна карта. Тези портални компании правят пари чрез традиционните модели за препродажба, събирайки процент от продуктите, които продават. С плащания, извършени онлайн, циклите на доставка се скъсяват, двойното или тройно заключване на данни във финансова система за управление е елиминирано и хартиеният ордер за поръчка е заменен с електронен файл, който се ражда с качването на ордера и живее чрез получаването и разпределянето на поръчания продукт.

Департаментът на природните ресурси и околната среда (NRE — Natural Resources and Environment) в щата Виктория, Австралия, беше типична правителствена агенция, с доставки, придвижвани от над 2500 човека, използващи хартиени формуляри за заявка. След като поръчките биваха одобрени от оторизиран служител и стоките пристигнеха, персоналът трябваше да чака да се появи фактура, преди да бъде изпратена в офиса за плащане на сметки, където данните биваха ръчно въвеждани в компютърна система и плащането задвижено. Отчетността и отговорността бяха замъглени, понеже процесът бе продължителен и трудът усилен. През юли 1998 г. «нехартиен» процес за доставка беше качен в Интранет на департамента, покривайки заявката, одобрението, проверката, плащането и спогодбата. Маркировка отвежда хората от персонала директно към системата за покупки, където те се регистрират с лична идентификация и парола. Човекът от персонала попълва електронна заявка, която се изпраща по електронната поща на оторизиран служител, който я одобрява или отхвърля по електронен път. Ако е одобрен, ордерът се препраща директно на снабдителя и когато стоките пристигнат, съответният представител на персонала потвърждава по електронен път и снабдителят получава парите си също по електронен път без забавяне и без фактуриране.

Предишното одобряване на поръчките ставаше за няколко дни; сега то рядко отнема повече от 24 часа, а често е и незабавно. Системата автоматично прави съответните проверки, елиминирайки нуждата от допълнителни подписи и работа с хартия. С увеличаващото се използване на електронни каталози като ефективни средства за придобиване на стоки и услуги нито една част от процеса на доставка за NRE не се извършва ръчно. За по-малко от година департаментът, купувайки половината от своите продукти по електронен път, спести 1,3 милиона долара благодарение на нарасналата експедитивност.

Възможността за драстично намаляване на разходите по процеса е вероятно най-голямото постижение на е-снабдяването. Когато Департаментът на земеделието на САЩ представи картова система за покупки, неговите разходи за транзакция паднаха средно на 32 долара за ордер, срещу 77 долара при използването на традиционния хартиен ордер за покупка и писането на чек. Департаментът вярва, че с реинженеринг към по-добра онлайн-система разходите по процеса могат да бъдат намалени до около 17 долара на транзакция. Тези цифри са базирани на 18 000 дневни покупки, така че спестената сума е внушителна — потенциално повече от 1 милион долара на ден. Въздушната база на военноморския корпус в Боуфорт, Южна Каролина, и Боуфортската военноморска болница можаха да съкратят разходите по процедурата за доставки и запаса си от стоки наполовина в резултат на интегрираната програма за доставки, разработена от компания, наречена ПрокюърНет (ProcureNet — мрежа за снабдяване). Поради това ПрокюърНет стана първата частна компания, получила наградата «Хамър», обикновено връчвана само на екипи от федерални служители, които имат значим принос към правителствената реформа.

Онлайн-системата за снабдяване създава допълнителни възможности за спестяване на разходи чрез автоматично събиране на управленска информация, нужна за осведомяване на купувачите. Притежавайки правилната информация, те могат да видят каква е употребата и да попитат защо даден офис харчи повече за моливи например, отколкото друг, или дали ведомството наистина се нуждае от дузина различни видове моливи. Въоръжени с тази информация, ведомствата са в състояние да ограничат броя на подходящите снабдители и да пожънат изгодата от обема на покупките.

На по-малките правителствени агенции и местните власти, на които обикновено им липсва купуването на влияние и нямат време да търсят най-добрата транзакция, Интернет позволява да събират ресурси и да имат свои онлайн-посредници, които могат да преговарят за големи отстъпки. Основаната в Лос Анджелис ECitydeals улеснява транзакциите между стотици градски управи и частни компании в САЩ, също така дава възможност градовете да купуват стоки и услуги, да обменят данъци с други градове и да рекламират възможности за работа. Тя генерира своя приход чрез таксите за транзакции, реклама и спонсорство, услуги за икономическо развитие и консултации. Във Великобритания 12 болнични тръста използват електронна система за заявки и ордери за покупка, наречена Supply Stream (Поток от доставки), разработена от IBM и Националната здравна служба (National Health Service — NHS) заедно с още 70 болници, работещи с ограничена версия на системата. Системата е свързана със съществуващите финансови системи на тръста и автоматично превръща заявките в ордери за покупка. IBM предлага Supply Stream като менажирана услуга, достъпна чрез Интранет на NHS, така че болниците не се нуждаят от допълнителни инвестиции в информационни технологии, за да я използват.

Признавайки, че възможността на една организация да спестява може да бъде рязко намалена от липсата на инвестиции на снабдителите в е-търговията, Supply Stream ще представи подробностите за продуктите на дадена компания в онлайн-каталог на болничния тръст, ако компанията не е в състояние сама да предостави информацията в цифров вид. Тогава болницата купувач може да разпечата формуляр за ордер и да го изпрати по факса. Макар в никакъв случай да не е идеалната ситуация, по този начин въпреки всичко на доставчика се подава ясно послание за връзка, без да бъде отделян от пазара.

Подобно на частния сектор, правителствата също се вълнуват от възможните изгоди вследствие напълно променените онлайн-търгове, където продавачите предлагат по-ниски цени един срещу друг за дадени ордери. Пощенската служба беше първата обществена агенция в САЩ, която проведе «обратен» търг, получавайки оферти за доставки на пликове с предварително залепени марки, гориво и ремаркета на камиони под наем. FreeMarkets (свободни пазари), пионер в онлайн търговете бизнес — бизнес, провеждаше търговете от главния си офис в Питсбърг, докато компаниите от цялата страна представяха офертите си по Мрежата. Пощенските чиновници останаха пасивни участници, наблюдавайки действието на постоянно падащите цени на екраните на своите компютри в главния офис във Вашингтон.

Търговете представят значително отклонение от стандартния процес на публичното снабдяване, при който договорите се отсъждат на базата на запечатани пликове и компаниите имат само една възможност да предложат печеливша оферта. При онлайн-търговете даващите оферти обикновено правят няколко отстъпки в продължение на час или два. Проблемът с търговете обаче е, че те се основават почти единствено на цената и затова са в противоречие с много правителствени политики за избор на източници, базирани на най-добрата полза. За да отговори на това опасение, Командването на комуникациите и електрониката в армията на САЩ тества онлайн-софтуер за снабдяване, който избира продавача с най-ниската цена, търси в Мрежата повече информация за доставчика и извършва анализ на ползата от компанията, нейните цени, дейност и спазване на предишни договорни споразумения.

Макар е-снабдяването без съмнение да прави правителственото купуване по-ефективно, съществуват опасения, че намаляването на общия брой правителствени доставчици може да доведе до по-ограничен избор и по-слаба конкуренция в дългосрочен план. Малките фирми в частност се страхуват, че е-търговията ще ги остави извън борбата за правителствени договори. В стремежа си да изравни игралното поле федералното правителство на САЩ пусна сайта SmallBizMall.gov, за да предостави на малките фирми място, където могат да изпълнят онлайн-ордери. Той дава централно място за правителствените купувачи да намерят продавачи от малкия бизнес, да сравнят техните цени и да получат количествени отстъпки.

Комбиниране на иновации с ценности

Снабдяването с информационна технология и информационни услуги е едно от най-големите главоболия за правителството. Тъй като ежедневните компютърни нужди варират драстично от година на година, трудно е да се определи каква сума от ИТ-бюджета би могла да се влее в проекти като разработване на портали и онлайн-услуги. Организациите често нямат представа колко харчат за поддръжка на компютрите си. Аутсорсване на относително рутинни ИТ-задачи може да осигури по-предсказуемо и по-точно пресмятане на разходите, давайки на агенциите по-голям контрол върху техния ИТ-бюджет.

Подписвайки сделка с Wang за управление на 1600 компютъризирани работни места, Държавният трезор в САЩ, беше в състояние да привлече персонал на доставчика, отдаден на ежедневните въпроси по ИТ-поддръжката, като по този начин освобождаваше вътрешния ИТ-персонал да работи върху значими проекти, които имаха по-голямо директно влияние върху неговите клиенти — обществени и финансови институции. Държавният трезор все още трябва да харчи пари за надграждане на своята технология «мениджмънт на местата», но се знае предварително кога и колко ще се наложи да отпусне.

Договорите за мениджмънт на местата обикновено покриват всички настолни компютри на организацията и свързания с тях софтуер, хардуер, мрежови услуги, поддръжка, надграждане, помощна информация, обучение и консултации. И все повече, при модела за аутсорсване ASP (Application Service Provider), външен доставчик ще внедрява, хоства и управлява приложенията на предприятията през частна мрежа или през Интернет. ASP притежава цялото оборудване и софтуер, докато правителствената агенция наема системата, плащайки на постижение, на потребител или на месец за услуги като управление на човешките ресурси, управление на сигурността, както и водене на ведомост и счетоводство. Департаментът на моторните превозни средства във Флорида например използва ASP за обработка и съхранение на документите за регистрация на превозните средства.

За ASP-договор или договор за мениджмънт на местата дадена агенция определя нивото на услугите, от които се нуждае, за поддръжка на потребителите и целите си, докато доставчикът предлага нивото на технологията, необходима за задоволяване на искането. Строго дефинирано SLA (Service-Level Agreement) обикновено включва финансови стимули за гарантиране работата на мрежата и наличността й, скоростта на достъпа на потребителите и желаното време за отговор при обръщане към помощната информация. Във Великобритания консорциум, воден от ICL, пое цялостна оперативна отговорност за настолните компютри, телефонията и мрежата от данни на 24 000 души персонал на Митници и Акцизи. В същото време на консорциума бе поверена задачата за внедряване и мениджмънт на изцяло защитена информационна технология и телекомуникационна инфраструктура, осигурявайки плавен преход от старата към новата система.

От миналото десетилетие британското правителство рутинно награждава значителната работа по договарянето в рамките на своята частна финансова инициатива (Private Finance Initiative — PFI), при която ведомствата и агенциите се отдалечават от това да бъдат собственици и да боравят с активи и стават купувачи на услуги от частния сектор. На доставчика се предоставя отговорността за дизайна, вида, финансите и боравенето с активите, изискани от клиента от публичния сектор, и така той става дългосрочен доставчик на услуги, не просто строител на активи. Това означава, че занапред британското правителство няма да строи пътища, а ще купува мили от поддържана магистрала. Няма да строи затвори, а ще купува охранителни услуги. То също така няма повече да купува компютри и софтуер, а ще плаща за ИТ-мениджмънт услуги.

При повечето частни финансови сделки заложеният актив надживява договора, но когато е замесена информационна технология, договорът надживява актива. Средната продължителност на един ИТ-договор е седем до десет години, през които е нормално да се извърши поне едно «технологично опресняване». Поради това, че технологията се променя бързо и струва скъпо да останеш в крак с нея, правителството на Великобритания предпочита частно финансирани ИТ-проекти. По-голяма част от риска се прехвърля на частния сектор (за което правителството плаща изцяло по-високи такси за услугите) и PFI-доставчиците едва започват да получават своите плащания за услугите, когато потокът от услуги фактически стартира. Продължаването на плащането зависи от посрещането на критериите за изпълнение, така че рискът и възнаграждението вървят ръка за ръка.

PFI-снабдяването е практично само където има доставчици, можещи да предоставят исканата услуга и желаещи да приемат задоволителен трансфер на риск. Макар нивото на интерес сред участниците в компютърната индустрия да е, общо взето, високо и пазарът да се развива решително, инициативата позволи на една компания — Electronic Data Systems (EDS) — да стане доминиращ играч на пазара на британското правителство. Най-вече благодарение на правителствените си договори американската фирма разгърна своите операции във Великобритания до над 13 000 служители в повече от 140 места из цялата страна. Компанията има многогодишни, многомилионни договори за аутсорсване с редица инстанции, сред които Отдела за държавните приходи, Службата по заетостта, Здравната служба и Службата по затворите. През септември 2000 г. й беше възложен 10–годишен договор за 200 милиона лири стерлинги, за да движи цялата ИТ-дейност на Отдела за социална сигурност, включително управлението на взаимоотношенията с другите доставчици на отдела. Според сделката около 1550 човека от правителствения персонал автоматично станаха служители на EDS или на някой от нейните консорциум-партньори, IBM и PricewaterhouseCoopers.

Напълно аутсорсвана ИТ-среда нерядко повдига политически въпроси, може да бъде трудна и болезнена за внедряване и не винаги спестява правителствени пари. Въпреки че аутсорсингът трябва да е гъвкава концепция, често възникват проблеми, поставящи на едно ниво политиката и технологията. Изправени пред подобни въпроси, много правителствени организации се бавят с решението да се доверят. Когато GSA пусна програмата за мениджмънт на местата през 1998 г., избирайки осем доставчици да се състезават за получаване на поръчки от индивидуални агенции, чиновниците се надяваха, че тази концепция ще спести пари, ще осигури повече информация за системите на агенциите и ще подобри споделянето на информация. Всички системи щяха да използват стандартен софтуер, освобождавайки федералните ИТ-работници от досадната и отнемаща време задача да управляват ежедневната поддръжка на мрежите. Две години по-късно само 15 процента от ИТ-мениджърите на федералното правителство на САЩ имаха планове да аутсорсват своите настолни компютри, срещу 37 процента, които не приеха подобна стъпка; останалите все още не бяха решили. Някои мениджъри се страхуваха, че един договор няма да може да посрещне техните разнообразни ИТ-нужди, докато други не желаеха да отстъпят контрола върху мрежите си.

Често обвинявани, че искат само да оберат каймака, предлагащите аутсорсинг губят популярността си. «Инсорсингът» — решението да се върнат проектите вътре — все повече става нужен, за да премахне пропуските, когато аутсорсваните ИТ-проекти не са приключени навреме или в рамките на бюджета и са прекратени, преди да бъдат завършени. По своето естество договорите за аутсорсинг трябва да са специфични: доставчикът следва да е наясно с изискванията за изпълнение, с това как се измерва успехът, с времевите графици и с последиците при провал на проекта. Вътрешните проекти не предполагат толкова много формалности и обикновено не е нужно инструкциите да се записват или обясняват.

Когато стартират в е-бизнеса и се заемат да построят и управляват портали, както и да развиват онлайн-услуги, правителствените организации ще трябва да претеглят своите възможности, за да поддържат гъвкавостта на вътрешните проекти, докато постигнат ефикасността, която частният сектор може да осигури. Много правителства търсят начини да се извисят над политическата догма от миналото, когато десните настояваха частният сектор да предоставя услуги, а левите твърдяха, че това е отговорност на държавата. Правителствата на Нова Зеландия, Сингапур и Дания, всяко поотделно, са стигнали до нещо, наречено «област на партньорство» с IBM, което търси да установи сфери на общо познание или интерес, обхващащи различни проекти, които изискват намесата на индустрията. Интегрирани частно-публични екипи работят по проекта, докато централният правителствен персонал наблюдава и определя приоритетите.

Британското правителство също се стреми да поощрява нови видове взаимоотношения с частния сектор, обвивайки своята частна финансова инициатива (PFI) в по-широка програма за публично-частно партньорство (Public Private Partnership — РРР), която включва смесени предприятия, където разходите за един проект не се вземат само от таксуване на крайния потребител, а се субсидират от обществените фондове. В много случаи правителствената субсидия е за осигуряване на по-големи социални облаги, като възраждане на икономиката, които не са отразени в паричните потоци на проекта. Субсидията може да бъде в различни форми, но правителството е ограничено до участие, благоприятстващо развитието на активите, а оперативният контрол е поверен на частния сектор.

С възникването на нови модели на снабдяване става ясно, че най-големите иновации в ерата на електронното правителство ще произлязат от нови видове партньорство, които премахват разделящата линия между публичния и частния сектор, нещо, което аутсорсингът през 80–те и 90–те години не успя да стори. Връзките между правителство и фирма не касаят само администрацията, купуваща моливи от някоя компания; те касаят двете страни, намиращи нови начини да работят заедно за създаване визията на е-правителството. «Партньорство» е мъгливо понятие, използвано за всички видове бизнесвръзки, докато първоначалната идея е договорно споразумение, при което всеки слага по нещо на масата, при което предприемчивостта и иновацията на частния сектор се комбинират с опита и ценностите на публичния сектор и при което е налице споделен подход към предоставянето на услуги, както и към съответните рискове и награди. Опитът на мнозина, които досега са се включили в пътуването на е-правителството, показва, че партньор от частния сектор може да помогне на дадена организация да стане по-гъвкава и склонна към иновации, области, в които публичният сектор обикновено е слаб. Ако частна компания, работеща по договор с друга частна компания, е намерила по-добър начин да свърши работата, двете фирми просто биха се съгласили да променят договора. Но в публичния сектор компаниите по принцип трябва да се придържат към буквата и естеството на договора. Партньорството може да разреши този проблем.

Скъсване с традицията — апетитно

Щатите Пенсилвания и Вашингтон са сред пионерите в САЩ по отношение на е-правителството. Те предоставят всички онлайн- и транзакционни услуги, които хората биха очаквали да намерят в един съвременен правителствен портал: гражданите и фирмите могат да плащат своите данъци онлайн, гражданите могат да поръчват актове за раждане, да подновяват регистрацията на превозните си средства, да запишат децата си в училище, да открият местонахождението на нерегистрирана собственост, да си резервират място за почивка, да си купят разрешително за риболов, да получат достъп до сайтове с лотарии и т. н. По отношение на това как са стигнали дотам, където са сега, и двата щата имат своя история.

Правителственият уебсайт на Пенсилвания, чийто URL-адрес никой не би забравил, защото е напечатан на всички щатски регистрационни номера, е регистрирал повече от един милиард посещения от пускането му през 1995 г. С годините се добавяха нови опции и се разширяваше съдържанието. Сайтът постоянно се обновява, за да се подобри неговият външен вид и да предразполага потребителите, а технологии като видео уебкаст и чат руумс бяха въведени, за да направят правителствените събития по-достъпни. През октомври 2000 г., за да бъдат онлайн-услугите още по-лесни за намиране и ползване с възможно най-малко кликвания на мишката, щатът пусна нов портал, наречен PAPowerPort. Той включва функция за разширено търсене, за да могат хората да откриват информация чрез ключови думи, списък на онлайн сините страници на всички правителствени чиновници и календар с правителствените събития на щата, както и улеснение, което позволява на потребителите да оформят сайта в съответствие със специфичните си интереси. PAPowerPort беше правителствен портал с нов вкус, който замени предишния «обикновен ванилов» уебсайт. За да е сигурен, че новият портал няма да наподобява каменист път, щатът влезе в партньорска сделка с Microsoft, която осигури, без това да струва нещо на правителството, консултантски услуги на стойност най-малко 100 000 долара, както и допълнителни услуги, така че гражданите да могат да получават информация за времето, стоковите котировки и новините (чрез MSNBC), да си открият електронна поща (чрез Microsoft Hotmail), да си направят прости уебстраници и дори да управляват финансите си онлайн. Microsoft се надява да си възвърне инвестициите, като развива дейност, свързана с портала. Например фирмите, участващи в PA Small BizNet на портала, плащат абонаментна такса, също и местните управи, които искат помощ за изграждане на своите уебсайтове. (По време на пускането на PAPowerPort само 148 от общо 2565 градски управи имаха присъствие в Мрежата.)

Философията на Пенсилвания е да пришпорва е-търговията в щата, правейки основните услуги безплатни и широко достъпни. Ако някоя фирма иска да присъства в Мрежата, правителството ще помогне. Все пак много пенсилвански компании се оплакваха, че щатът дублира услуги, вече предложени от частния сектор, и конкурира самите хора, на които претендира, че желае да помогне. Други възражения бяха повдигнати за това, което някои виждат като подаряване на Microsoft на най-добрата потребителска маркетингова платформа в щата. Правителственият уебсайт има 95 милиона посещения на месец от повече от половин милион пенсилванци; линковете от толкова натоварен уебсайт обикновено струват «малко» състояние. «Съдържанието не е предоставено, за да дава маркетингови възможности за избор на големи фирми, както щатският конгрес не е бил построен, за да се поставят билбордове в центъра на Харисбърг, нито пък законите се отпечатват, за да включват реклами, насочени към лобистите и законодателите», казва Уейн Кеслър, местен Интернет-предприемач и помощник на Републиканската фондация на Пенсилвания, независима обществена организация, даваща съвети и идеи по различни въпроси.

Междувременно Вашингтон, щатът на Microsoft, беше първият, който предложи на гражданите достъп през един сайт до всяка от агенциите си, пускайки през 1998 г. Access Washington. Този портал се съсредоточава изцяло върху традиционни обществени услуги и не предоставя услуги с допълнително заплащане, като електронна поща или дизайн на уебстраници. Тук няма линкове към уебсайтове на частния сектор, освен към някои образователни страници за деца, към сдружения на хотелиерите в туристическия сайт и към Търговската палата на щата в бизнессайта. Порталът използва същите основни технологии, както PAPowerPort, но бе внедрен от самото правителство, със сътрудничеството на частния сектор, ограничено до уебдизайна и поддръжката. Философията на Вашингтон е, че хората са се доверили на правителството за дадени услуги и че отговорността не отпада само защото тези услуги се предоставят онлайн. Ако правителството не знае как да направи нещо, по-добре да намери начин и да го направи.

Проблемът, с който повечето правителства се сблъскват, е липсата на вътрешни експерти, които да предприемат инициативи по отношение на е-правителството. Малко ведомства могат да си позволят лукса на Вашингтон да привлекат огромна, технически грамотна работна сила. Правителственият е-бизнес изисква способности за интегриране на системите и хора, които са в състояние да развиват мидълуер, за да свържат различни системи към отворените стандарти на Интернет. Назначените и обучените да извършват този вид работа биват бързо грабвани от по-добре плащащия частен сектор. Способностите за управление на проекти също надхвърлят нивото на по-малките агенции и местните власти. Тъй като правителството попада под натиска да посрещне дигиталните очаквания на своите граждани, частните високотехнологични компании все повече ще бъдат търсени, за да внедряват съответните решения бързо, без значение дали ги възприемат като необходимо зло или като голяма възможност.

Не много отдавна огромните корпорации, както правителството днес, вършеха всичко вътре в организацията, с йерархия от работници, определена въз основа на задачите и дейностите, нужни за създаването на продукта. Сега компаниите влизат в смесени предприятия или предоставят на подизпълнители толкова много от работата си, та производителят на компютърен хардуер Dell твърди, че ако правеше всичко в рамките на организацията, би трябвало да наеме 80 000 човека, за да се постигне същата продуктивност, която в момента дават 15 000 души. «Точно както фирмите са принудени да преосмислят традиционната си практика и виждания заради е-търговията, и правителствата следва да сторят същото», каза губернаторът на Пенсилвания Том Ридж през февруари 2000 г. в своята реч за бюджета на щата, когато обяви пускането на PAPowerPort.

Правенето на е-бизнес стоварва нови и различни тежести върху правителството. Уебсайтовете на публичния сектор са любима цел на хакерите; скандалният Love Bug удари правителството особено силно. По-невинни са прекъсванията в електрозахранването, които могат да сринат уебсървър и вероятно уебсайта на някой департамент заедно с него, или пък транзакция може да бъде загубена поради слаба връзка с платформата на офиса (back-office). Често е по-лесно, ако всички тези неща са проблем на друг, така че обществените служители да се заемат със своята работа, а правителството като цяло няма да бъде отклонявано от политическия си дневен ред. Основното предимство на партньорството с една от «тежките ИТ-артилерии» — софтуерен гигант, системен интегратор или компания за ИТ-услуги — е, че те всички разполагат с батальони от техници и консултанти. Ако нещо се повреди, винаги има кой да го поправи. Трудно е да се оспорва твърдението на IBM, че е най-добрата компания в свързването на наследени системи, поради това, че тя първа ги разви. Никой не разбира информационната технология по-добре от онзи, който я прави и продава.

Крупни индустриални играчи предлагат пълни пакети консултантски услуги, уебразработване, системно интегриране, системна архитектура, писане на код, реинженеринг на бизнеспроцесите, планиране ресурсите на предприятията — всичко, от което клиентът се нуждае или иска. Все пак значителният размер на тези компании нерядко означава, че те не могат да не предоставят на правителството същото е-бизнес «решение», което първоначално са разработили за голяма търговска фирма или банка. Това е като да продаваш бейзболни ръкавици на футболен клуб — правителството е съвършено различна игра. И когато ИТ-компаниите изпращат правителствените си индустриални мениджъри (оксиморон на име на професия, ако изобщо я има) да се обърнат към публиката на обществения сектор, те обикновено преравят своите PowerPoint слайдове и просто сменят думата «компания» с «организация», като се надяват, че всички ще преглътнат разговорите за пределната печалба и конкуренцията.

Когато правят презокеански бизнес, огромните американски ИТ-компании (а повечето големи ИТ-компании са американски) често не отчитат нуждата да се придържат към местните култури и са склонни да подценяват фрагментирането на пазара в другите континенти. В това отношение са като бившия външен министър на САЩ Хенри Кисинджър, който веднъж попита: «Ако искам да се обадя на Европа, на кого да се обадя?». Много американски компании решават да навлязат в «Европейския пазар», без да осъзнават, че всяко правителство в Европа е различно. Освен въпроса за езика, за мнозина не е ясно например, че френското правителство предпочита да работи с компании, които вече са се установили в страната и са подкрепяни от водещи (обикновено национализирани) френски фирми. Следователно въобще не е изненадващо, че големи софтуерни производители бележат скромен ръст в Европа, докато продажбите им в Северна Америка процъфтяват. Компаниите, които успяха да балансират и да увеличат своя приход в чужбина, осъзнават необходимостта от промяна на начина, по който правят бизнес и произвеждат продукти, когато работят и за публичния сектор, и за специфичните национални пазари. EDS се справи добре във Великобритания например, защото, вместо да изрязва и да залепва решения, които е създала в САЩ, съумя да улови и възприеме мисленето, стоящо зад частната финансова инициатива на британското правителство. В този смисъл EDS се доближава до McDonald’s, която изследва местните предпочитания и подправя кетчупа си според националните вкусове.

Двупосочна улица

Дори и една ИТ-компания да прави своите продукти и услуги по-«апетитни», все още в правителството битува схващането, че докато публичният сектор влиза в партньорска сделка, за да научи нещо от партниращата компания, частният възприема това като форма на аутсорсинг и иска да получи възможно най-много пари с възможно най-малко усилие. Частният сектор всъщност не смята, че евентуално би могъл да научи нещо от публичния. Публичният сектор обаче може да бъде от решаващо значение при пожар или самолетна катастрофа, или пък при някакво природно бедствие. Полицията, службите за спешни случаи, здравната служба, военните и дори парламентът — всички се обединяват, предприемат бързи действия и координират усилията си, за да минимизират щетите и да облекчат човешкото страдание. Частните компании, от друга страна, обикновено се затрудняват при извънреден случай, даже често не могат да се справят и се провалят. Въпреки това някои фирми биха се доближили до публичния сектор, за да добият опит относно реагирането в кризисни ситуации.

Липсата на съгласуване между това от какво се нуждае една организация от публичния сектор и какво може да предложи един партньор от частния сектор не е необичайно явление. Много агенции са изпадали в положение, подобно на Офиса на генералния инспектор в американския Департамент на жилищния фонд и урбанизацията, който през октомври 1999 г. преустанови внедряването на приложение за автоматизация на работния процес по договор, сключен с DynCorp. Технологията беше сравнително проста — приложение, симулиращо работния процес, и виртуална частна мрежа, която би позволила на 700–те одитори на Департамента да обработват документация и справки от всяка точка на страната. Но от самото начало съществуваха проблеми с общуването и агенцията не можа да изгради достатъчно ниво на доверие у своя партньор от частния сектор. Персоналът на Департамента смяташе, че има малко неща за въвеждане в системата, която DynCorp планираше да предложи, и решението беше прието от мениджмънта с кратка дискусия.

Малко след като внедряването беше преустановено, Департаментът и DynCorp започнаха да говорят за изискванията и за това как системата е свързана с основната дейност на Департамента. След като и двете страни мобилизираха най-старшите си мениджъри, включително генералния инспектор на Департамента и президента на DynCorp, успяха да потиснат своите опасения и да прекратят разправиите. За да бъде запазен проектът, Департаментът сформира специален екип от своя ИТ и оперативен персонал, служители от сигурността и телекомуникациите, който ежеседмично да се среща с DynCorp за проверка на точките, включени в договора. Партньорите също така работиха ежедневно заедно, за да приведат в ред техническите въпроси, преди да възникнат проблеми. Активизираното общуване предполагаше екипът на DynCorp да изслушва предложенията на служителите от Департамента, тъй като поради своя опит те често мислеха за неща, които изпълнителят може да е пропуснал. В един от случаите показаха на DynCorp, че някои от проектите й, отнасящи се до жилищата, нямат необходимия капацитет на връзката, за да се свържат с виртуалната частна мрежа.

DynCorp бързо осъзна, че успешното партньорство трябва да бъде двупосочна улица, иначе партньорът от публичния сектор бива отблъснат от арогантността на компанията. Мениджърите на Департамента разбраха нуждата да дават обещания на своите служители, за да ги убедят, че работата им е сигурна и че всъщност задълженията им ще са в съответствие с мисията на ведомството. Много правителствени работници са скептично настроени спрямо истинските мотиви, които стоят зад партньорството между публичния и частния сектор, а политиците, водени от идеологически подбуди, които влизат в партньорство заради партньорството и приватизират заради приватизирането, нанасят вреда на духа и характера на гражданските услуги. Те дори могат да разклатят доверието на обществото в определени услуги.

Трябва да се приеме, че някои правителствени проекти ще се провалят. В частния сектор казват, че ако всяка инициатива успява, значи не си поемал достатъчно рискове. Така че не може да се очаква правителствата да поемат рискове, ако се нахвърляме върху тях всеки път, когато нещо се провали. Ще бъде полезно да се публикуват повече проучвания на успешни практики на партньорство между публичния и частния сектор, тъй като, изглежда, само провалите привличат вниманието. Но за да се редуцират тези провали, и правителството, и фирмите трябва да бъдат подготвени да приемат, че не винаги е най-добре да се работи в партньорство — понякога е по-целесъобразно да оставиш услугите вътре в организацията, друг път е по-разумно да ги договориш с външен изпълнител. Един ИТ-мениджър от местен съвет изяви желание за някакъв вид евтини за администриране средства за тестване, които да установят дали е попаднал на най-подходящия партньор, но всъщност най-доброто е да бъдеш прагматичен, не догматичен, относно това как ще се предоставят публичните услуги. Бил Клинтън и Тони Блеър го наричат третия начин; повечето хора го наричат да останеш непредубеден.

Dot-com се среща с dot-gov

Едно нещо, по което правителствата биха желали да останат непредубедени, качвайки услугите онлайн, е ползата от партньорство с начинаещ, подобно на това, което подхрани манията dot-com. Докато големите ИТ-компании бяха прекалено заети да осигурят готовността на своите клиенти от публичния сектор за Y2K (огромен проблем за правителството), много от малките Интернет начинаещи имаха възможност да използват липсата на товар отпреди новото хилядолетие, за да откраднат един ход и да навлязат на пазара на публичния сектор, който иначе можеше да остане затворен за тях. Тези компании все по-малко презират правителството и често са ръководени от хора, които силно вярват в отворения достъп до правителствена информация или в публичните услуги, ориентирани към гражданите. Те дори могат да бъдат патриоти и да искат да върнат нещо на своята страна. Например Ерик Бруър, компютърен учен от Калифорнийския университет и основател на компанията за търсачки Inktomi, предложи да изгради американския федерален портал FirstGov безплатно, като «подарък за американския народ», без даже един линк към уебсайта на Inktomi.

Тези начинаещи чудесно разбират правителството, защото нерядко са бивши обществени чиновници. Пример в това отношение е Стивън Голдсмит, който като кмет на Индианаполис през 1996 г. даде възможност на гражданите да правят бизнес с града, без кракът им да стъпва в градския съвет, и пусна IndyGov, един от най-ранните уебсайтове на публичния сектор. През декември 1999 г. той се оттегли и заедно с други бивши градски чиновници основа eGov Solutions, технологична и консултантска компания, за да помага на местни, провинциални и щатски правителства да създават онлайн-услуги. По неговите думи: «Много хора от цялата страна започнаха да се обаждат и да търсят нашите съвети, така че решихме да хвърлим заровете».

Голдсмит и компанията му се сблъскват с нарастващата конкуренция на други «хвърлящи заровете», които намират пазарна ниша в правителството. В Ню Йорк GovWorks е разработила технологична платформа, която позволява на хората да плащат данъци, глоби и сметки за вода, както и да кандидатстват за разрешителни и лицензи. Тя продава тези приложения директно на местни и щатски правителства, събирайки стандартна лицензна такса, транзакционна такса или процент от спестяванията, които организацията реализира от системата. Други фирми, като ezgov.com и NIC (National Information Consortium), също създават портали, инструменти за обработка на транзакции и уебинтерфейси, които стоят на върха на наследените бази данни и мрежи. Съществуват още по-специализирани уебкомпании, като NetClerk, която дава възможност на предприемачите и строителните специалисти да кандидатстват за разрешителни онлайн. В Европа шведската фирма Linq, изграждаща портали, започна да работи за град Готенбург, докато австрийската Fabasoft прерасна във виенската Rathaus.

Тези интензивно развиващи се компании обикновено са в състояние да работят по-бързо от крупните компютърни производители, защото не трябва да съединяват толкова много отделни парченца, и бивайки включени към Силиконовата долина, означава, че могат да предложат на правителството определена идея и да я превърнат в квалифициран бизнес. Британската стратегия за е-правителство предвижда да няма специални договори, а вместо това на няколко частни компании и доброволчески организации да бъде даден лиценз за осигуряване на обществени услуги онлайн. Този гъвкав подход предоставя на dot-coms и на другите големи възможности. Почти бихме могли да си представим как компютърен специалист и механик се събират, подпомогнати от рисков капитал, правят my-vehicle.com като обслужващ онлайн-център за шофьори, предлагайки регистрация на превозни средства, подновяване на разрешителни, автомобилни застраховки, пътна помощ, тестове по безопасност и други свързани с колите услуги, които понастоящем представляват отделни транзакции с различни организации от публичния и частния сектор.

При повечето ИТ-партньорства е налице смесица от оборудване и услуги и често е трудно да се определи кои правила за снабдяване трябва да се приложат. Докато покупката или наемането на оборудване обикновено се счита за договор за доставка, трябва да се обърне специално внимание на ИТ-договорите, когато са включени и услуги. Договорите за стандартен софтуер може да се смятат за доставка, докато разработването по поръчка е услуга. Правителствата трябва да обновят своите правила за снабдяване, за да позволят по-голяма гъвкавост на партньорствата и създаването на климат, при който иновациите биха могли да процъфтяват. Някои правителства вече разрешават «конкурентно уговорени» процедури за влизане в партньорство и Европейската комисия възнамерява да добави условието за «конкурентен диалог» към правилата за снабдяване. Каквото и да означава това, то говори за осъзнаване, че директното конкуриране на компании за договори с определени спецификации не винаги води до технологични иновации.

Трябва да се вземат под внимание деликатни въпроси, като обществената подотчетност и прозрачността, но задвижвайки технологичните промени, вероятно е най-добре за е-правителствените партньорства да създават правилата в процеса на работа — дори самите правила могат да бъдат изковавани в партньорство. Доставчикът на услуги govWorks ce зае с установяване на система от правила за ръководене, за да може е-правителствената индустрия да спечели обществено доверие и да окуражи частната бизнеспрактика. Системата от правила има пет основни пункта:

— Възприемане на политики за опазване тайната на потребителя, които забраняват некоректната употреба и препродажбата на данни на трети лица.

— Обявяване на всички такси и други разноски, свързани с е-правителствените услуги.

— Прецизно представяне на броя и обхвата на предлаганите е-правителствени продукти и услуги.

— Прецизно представяне на корпоративните структури и присъединяване на връзки, които могат да повлияят на избора на доставчик.

— Подпомагане на преодоляването на дигиталното разделение и осигуряване на универсален достъп.

Този подход изглежда по-разумен, в сравнение с натрупването на куп сложни, бюрократични директиви, които обезкуражават иноваторството и във всеки случай не предотвратяват злоупотребите и неразбориите. По-голямата част от хората — и в публичния, и в частния сектор — са отговорни и етични. Така че, вместо да се правят правила за оставащото малцинство от потенциално създаващи проблеми служители, може да бъде упражнен по-незабележим контрол чрез силно ръководство, колективна работа и примамливи стимули, като например възнаграждаване на иноваторството. Вместо насаждане на страх от наказание, по-добре е да се формулират ясно очакванията на двамата партньори и да бъдат поставени общи, разбираеми и реалистични цели.

Партньорствата могат да помогнат на правителството да бъде онлайн по-скоро и по-евтино, дори «без разходи», ако администрацията е готова да даде на доставчика възможности за приходи, например от рекламиране или абонаментни услуги. Дали такива размени са по-добра сделка за правителството или за компанията е спорен въпрос (те обикновено биват представяни като печеливши ситуации), но е важно да се отбележи, че успехът на партньорствата трябва да се измерва чрез ползата, не толкова чрез цената, наблягайки на резултатите, не на собствеността. В края на краищата и частният, и публичният сектор ще бъдат оценявани въз основа на едни и същи стандарти от гражданите/потребителите, които не се интересуват кой предоставя услугата, стига да е добра. Двата сектора се нуждаят един от друг, за да осигурят на хората постоянно получаване на услугите, които са им потребни, гарантирайки максимално качество и надеждност.

3. Пътят от А до А: от администрацията до администрацията

Предизвикателство по хоризонтала

Окуражаването на публичния и частния сектор да работят заедно е едно, а опитите да бъдат заставени две правителствени ведомства да си съдействат е съвършено друг въпрос. Вътрешноведомствена политика означава, че държавни служители са назначени, за да пазят министерските (а оттам и своите) интереси, което често предполага сблъсък с други ведомства. Постоянно се разпалват спъващи производството диспути между федерално и щатско или централно и местно ниво на властта. Правителствените служители работят в среда, където информацията се смята за актив, който е най-добре всеки да пази за себе си. Всяка организация от публичния сектор има свои методи на работа, бизнеспроцеси, правила и процедури. Масово произвежданите, пасващи на всеки обществени услуги се предоставят по един и същи начин чрез вертикални и не гъвкави «кюнци», повече за улеснение на администрацията, отколкото за обществено удобство — да вземем като доказателство работното време и местоположението на обществените офиси, изискванията на департаментите към гражданите и помощта, която предоставят или не предоставят.

Този толкова познат модел на правителство беше изграден за периода след Депресията и за следвоенното индустриално общество, когато всички имаха едни и същи основни изисквания за обществено образование, здравеопазване, жилищно и социално осигуряване, електроцентрали, пътища и железопътни линии. Вертикалните структури бяха създадени, за да наблюдават всяка задача, и те успяха в това. Нямаше нужда от сътрудничество. В сравнение с откритите протекции от по-ранни времена, когато всички конци се дърпаха от някой дъвчещ пура велик политик, установяването на професионални граждански услуги дойде като очаквано облекчение. Всеки гражданин бе номер, но поне системата беше справедлива.

Обществото се промени. Днешните общности са съставени от много култури, много раси и са по-осъзнати по отношение на възраст, религия, пол и субкултури, отколкото преди. Социалните проблеми са сложни и нуждите на хората вече не се «побират» в поделенията на отделните ведомства. Но правителствата продължават да отговарят на новите предизвикателства, добавяйки още процедури и още «кюнци», докато днешните агенции се оказват плуващи в необятно море от обществени и частни, полуобществени и получастни организации, всички с постоянно нарастващ персонал и с припокриващи се отговорности. В резултат един дребен търговец би трябвало да се занимава с дузина обществени инспектори в рамките на една година и да попълва две дузини, или повече формуляри. Едно дете от дисфункционално семейство би могло да получи «помощ» от четири или пет обществени чиновници, от училищния възпитател до социалния работник и полицая. «Добронамерените» политики не са предвидили последиците: нов режим на управление в училищата може да доведе до изключване на трудните ученици, което от своя страна би породило увеличаване на престъпленията и злоупотребите на малолетни. Правителството гледа на всеки един случай като на отделен казус, който трябва да бъде разрешен с правилно обучение, от органите на правосъдието, социалните служби или здравните власти. Неспособни да действат координирано, за да се справят било с цялото, било с отделната специфична ситуация, и работейки с остарели системи и методи, държавните служители са обект на присмех и обвинения в некомпетентност и неефикасност.

В края на краищата правителствата ще трябва да премахнат своите вертикални организационни структури от индустриалната епоха и да се «представят» хоризонтално, с обществени услуги, базирани на събития от живота на гражданите, както посочихме в първа глава. В известна степен то вече става: може да има офис за малкия бизнес, или социална секция. Това са малки организации, в сравнение с тяхната важност, и големите вертикални министерства все още контролират положението, но необходимостта да се модернизират процесите и да се премахне дублирането и несъгласуваността ще принуди правителствата да се издигнат над въпросите вътре в организацията и да видят проблемите от гледна точка на общите информационни процеси. Широката достъпност на онлайн-данни подтиква правителствените структури да си сътрудничат повече и да предоставят свързани пакети услуги. След време това ще ги окуражи да организират по подобен начин и вътрешните си процедури, което ще позволи още по-тясно сътрудничество и смесени предприятия между различни нива на правителството и между частния и публичния сектор. В Италия Автомобилният клуб събира пътните такси и управлява авторегистъра от името на правителството, а, от друга страна, заедно с пощенската служба е създал съвместно предприятие, така че шофьорите да могат да получават информация и да плащат пътните такси, имайки достъп до обществения автомобилен регистър чрез терминалите на пощенската служба или чрез Интернет. Подобен вид гъвкавост и иновации трябва поне да съберат няколко «кюнеца» в едно, ако това не ги събори.

Съществуват стотици причини този процес да е все още толкова бавен. Някои бюрократи не желаят да се откажат от малките си кралства, други просто се страхуват от промяната. Начинът, по който правителствените бюджети се уреждат, ведомство по ведомство, означава, че организациите насочват своите усилия към максимизиране на вътрешните си финансирания, не към обмисляне как да получат реални резултати. Системата стимулира посредствеността и нежеланието да се поема риск, правителственият персонал и министрите работят в среда, където наградите за успех са ограничени, а наказанията за провал — редки, но сурови. Гражданите могат да изразят недоволството си, използвайки избирателните урни, ала това е глупав начин. Премахването на правителство, защото хората са изморени от стоене по опашки, не изкоренява основната причина за лошите услуги.

Компютърните системи бяха част от проблема, тъй като не бяха изградени да предоставят на администрацията данни, знания и ресурси в уеднаквен вид. Когато бюрократите започнаха да прилагат информационни технологии в своята работа, техните вертикални процедури и процеси бяха просто кодирани в софтуера. Огромният, тромав мейнфрейм циментира стария начин на работа и дори увеличи бюрокрацията, понеже възникна нужда от повече хора за внедряване, поддръжка и боравене със сложните системи. Информацията стана недостъпна, заключена в хиляди коренно различни системи в отделните ведомства. Всяка правителствена агенция си има собствен ИТ-отдел, със своя собствена политика, стратегия и стандартни компютърни конфигурации. А стандартите във ведомствата често не се прилагат. Хората, оставени сами да се оправят, следват индивидуалните си инстинкти и правят своеволни ИТ-покупки или, за да не притеснява персонала, ИТ-мениджърът отменя придържането към стандарта, докато допълнителният разход не дойде от бюджета на потребителя. Но служител, използващ формуляр за разпространение, който се различава от стандартния за ведомството, ще се нуждае от специално обучение и помощ. Веднъж нарушен, даден стандарт води до растящи и нерегистрирани разходи. Това е все едно националният Департамент на транспорта да реши да постави знаци по магистралите в километри, местните власти — знаци по местните улици в мили, а други градове и региони в страната — смесица от други мерни единици. Така би настъпил същински хаос по улиците и пътищата.

Информационните технологии трябва да служат за обединяване, не за разделяне на организационните структури на правителството. Производствените средства следва да функционират с бизнесприложения, позволяващи на служителите да работят по предвидим и последователен начин. Те трябва да могат да се придвижват плавно от работа с документи до сърфиране в Мрежата и достъп до бази данни в множество машини. Ако на вертикалните приложения на правителството се разреши да проникнат в онлайн-света, хората ще се нуждаят от много потребителски имена и пароли, за да стигат до транзакционни услуги в различни уебсайтове, които няма да имат един и същ облик. Може и да няма портали от високо ниво. Да вземем малка страна като Холандия с нейните 36 000 различни бази данни на обществения сектор. Ако те не могат да се обединят и свържат, е-правителството там просто няма да стартира.

Да качим всичко в мрежата

Свързването на разделени компютърни системи не е лесно. Обикновено интерфейс на програмно приложение, като системата EDI (Electronic Data Interchange — електронен обмен на данни), се изисква за достъп и сваляне на данни от несъвместим компютър. Това предполага програмиране всеки път, когато две системи трябва да се свържат, което означава усърдно задаване на съответствия на едно поле към друго и умения, за които е нужно време да се овладеят. Интерфейсът трябва да бъде отново променен, когато данните в едната система се променят. Следователно програмистите прекарват цялото си време да разработват интерфейси между приложенията и да осигуряват правилното им функциониране, вместо да работят за подобряване на самите системи. Или просто захвърлят всичко, особено ако не е Y2K съвместимо, и купуват нещо ново. Но махането и заменянето излиза скъпо.

Да вземем болницата Боумънт в Дъблин, Ирландия, която се сблъска с подобен проблем: как да бъдат свързани 15 различни системи с ограничен бюджет. ИТ-отделът програмира четири връзки, но стана ясно, че ще трябва да се увеличи петорно броят на поддържащия персонал, ако това упражнение се повтори още 11 пъти.

Както казват безбройните фантазьори на информационния век, Интернет променя всичко. За ИТ-отделите това означава, че няма повече да харчат парите и времето си за свързване и заменяне на системи. Застаряващи, но все още функциониращи приложения, важни за целите, могат да бъдат качени в Мрежата. Може да бъде сложен графичен потребителски интерфейс и да се направи по-широко достъпен за правителствените служители чрез Интранет, за външните партньори — чрез Екстранет, и за гражданите — чрез Интернет. Правителствата трябва да качат в Мрежата и да свържат всичко, което имат, без да оставят нито един компютър самостоятелен. Дори най-напредналата в технологично отношение програма не би могла да предава данни, ако работи във вакуум, ако данните са изолирани и не могат да бъдат прехвърлени през дадено ведомство или правителство.

В болницата Боумънт разбраха това. Нейните 11 оставащи несъизмерими системи — включително информационната система на болницата, системите за управление на отделенията за бъбречно и диабетно болни, системата на отделението за бърза помощ и нова лабораторна информационна система — бяха свързани към един сървър, използвайки интерфейсно средство, което позволява свързването на неограничен брой различни хардуерни и софтуерни системи.

За да осигурят координиран подход към системното интегриране, правителствата трябва да бъдат «готови за Мрежата». Това включва публикуване на всеобхватен е-правителствен план, който заимства търговски Интернет-стандарта. Трябва да се изработи лесно за боравене разписание и то следва да има подкрепата на министри и старши мениджъри. За разлика от миналото, когато всяко ведомство е изграждало свои ИТ-приоритети, сега един е-правителствен план трябва да представлява обща стратегия, покриваща цялата правителствена технологична инфраструктура, всички онлайн-приложения и цялата правителствена политика. Разработването и внедряването на всеобхватна правителствена стратегия ще изисква взаимодействие между агенциите, тъй като те най-добре могат да определят какво е и какво не е приложимо от потребителска гледна точка, както и сред ИТ-индустрията, тъй като тя най-добре може да определи какво е и какво не е приложимо от техническа гледна точка.

Сингапур е пример за едно от малкото правителства, предприели интегриран и последователен подход от първия ден с пускането през 1981 г. на национален ИТ-план. Компанията IDA (Infocomm Development Authority), отговорна за оглавяване и управлението на всички всеобхватни правителствени ИТ инициативи, беше предпазлива в лансирането на програмата и използването на нови технологии при появата им. Правителствената информационна инфраструктура (GovII — Government Information Infrastructure), поддържаща портала е-Citizen Center, е многослойна ИТ-платформа, която свързва всяка агенция от обществения сектор и улеснява комуникациите при гражданските услуги с комплект от Интернет-приложения, включително смарт карти, електронна поща и правителствен Интранет.

Звучи технически — и е

XML (extensible Mark-up Language) се очертава като естественото разширение на Интернет. Това е стандарт, ратифициран от W3C (World Wide Web Consortium), за да осигури механизъм за представянето на онлайн-текстови данни от иначе несъвместими системи. Този уеббазиран език се очаква да стане основният метод за обмен на данни за всички системи, защото може да бъде приложен към всяко приложение и не е ограничен към бази данни. Потребителите могат да създават и да споделят документи на всяка мрежа — LAN или WAN, помагайки на правителствата да интегрират приложения в смесицата си от мейнфрейм, клиент-сървър и уеббазирани системи. Когато едно компютърно приложение получи файл, съдържащ XML, той включва кодове, които описват какво всъщност означават данните — дали това е нечие име, адрес, номер на файл или нещо друго — и как той може да бъде разменян между сървъри и клиенти по мрежа. XML, заедно с XSL (Extensible Stylesheet Language), език за скриптове, използван да трансформира и представя XML-документи, е много по-адаптивен от HTML и е приет за вътрешно-оперативен стандарт, поради самоописателната същност и неутралността на платформата на езика.

Със сигурност е технически, но всеки програмист може да овладее XML за часове. Където са нужни шест месеца за внедряването на EDI-интерфейс на стойност, възлизаща на шестцифрено число, подобна XML-система може да бъде внедрена за седмици само за няколко хиляди. Това е ключът към осъществяването на онлайн-транзакции и прехвърлянето на големи количества информация без тежката задача да се конвертират структури от данни. Microsoft, IBM, Oracle и множество по-малки софтуерни фирми бързо включиха поддръжката на XML в своите продукти. Обществената администрация също вижда възможностите на XML и напипва почвата, може би малко прекалено предпазливо, включвайки го в пилотни проекти и заявки за предложения.

Британското правителство се гмурна надълбоко. В неговата най-първа корпоративна ИТ-стратегия — е-Government Interoperability Framework, публикувана през август 2000 г., се посочваше, че стандартът XML ще бъде ядрото за интегриране на данни за всяко взаимодействие с различни правителствени ведомства, широкия обществен сектор, чуждестранни правителства, фирми и граждани. Беше създаден публично-частен форум, наречен UK GovTalk Group, за да подпомага и координира усилията за вътрешно опериране в обществения сектор. Той съставя работни групи за разработване на XML-описателен код, или data schemas, за специфични правителствени проекти, като UK Online portal. Одобрените schemas ce публикуват в Мрежата за използване при други проекти на публичния сектор.

Групата UK GovTalk също така проследява международни XML-разработки чрез връзките си с W3C и международни организации, като United Nations body for Trade Facilitation and Electronic Business (Централа на ООН за подпомагане на търговията и електронния бизнес — UN/CEFACT), Organization for the Advancement of Structured Information Standards (Организация за поощряване на структурирани информационни стандарти — OASIS) и Electronic Government Framework (EGF). През 1999 г. UN/CEFACT и OASIS обединиха усилията си, за да създадат работна група за XML-електронен бизнес за стандартизиране на XML-бизнес спецификации. EGF беше инициирана от Microsoft в началото на 2000 г., за да предостави на индустрията и правителствата световен форум за споделяне на XML-schemas и спецификации, изработени специално за правителствени цели. И EGF, и UK GovTalk бяха вдъхновени от инициативата BizTalk на частната индустрия, която лансира XML-schemas за голям брой търговски уеббазирани транзакции, особено в областта на снабдяването.

Преходът към уебправителство изисква определени спомагателни технологии, като смарт-карти, електронни подписи и сертификати, електронни формуляри и др. За да бъдат поддържани, трябва да се изгради надеждна транзакционна инфраструктура, като се използват водещи комерсиални продукти. Повечето настоящи технологични инвестиции са съсредоточени например върху системите за планиране на ресурсите на предприятията (Enterprise Resource Planning — ERP), които групират функции в «напречни» категории като финанси, човешки ресурси, снабдяване и логистика. Все още обаче съществуват сериозни ограничения за тези технологии, като най-очевидното е, че по-голямата част са базирани на процеси от фирмите в частния сектор, които не винаги са приложими в публичния сектор. Дори при положение, че същият сектор вече представлява една четвърт от тяхната международна база от клиенти, ERP-доставчиците, като SAP и PeopleSoft, виждат е-правителството повече като възможност за бъдещи пазари, тъй като много агенции все още нямат достъп до Интернет от настолните компютри. Необходимостта от комуникации между ведомствата и по-добър достъп до приложения и информация ще предизвика по-широкото разпространение на ERP и се очаква доставчиците да започнат да изпращат специфични за правителството уебверсии на софтуер с модули за управление на данъците, обществено-частно партньорство и т. н. Веднъж установено, планирането на ресурси ще осигури създаване на е-правителствени транзакции, които трябва да си взаимодействат с финансовите и HR-системи, като онлайн-разрешителни, лицензи и доставки.

Някои правителствени агенции се противопоставят на ERP поради своя монолитен имидж (по тази причина PeopleSoft започна да го нарича «най-доброто за размножаване приложение»), но инфраструктурният софтуер ще остане приоритет за повечето ИТ-мениджъри, които се страхуват, че иначе ще платят цената по-късно със сриване на сървъри и прекъсвания на уебуслугите, като накрая може да стане така, че гражданите да бъдат офлайн. Въпреки всичко ИТ-ведомствата са под натиск да прехвърлят своето внимание към приложенията за управление на взаимодействието с граждани (Citizen Relationship Management — CRM) например, за да се осигури един-единствен източник на данни за отговор на всички запитвания с едно обаждане в телецентъра или с една връзка към портал. Политиците и старшите мениджъри, които се опитват да изградят визията на е-правителството, се нуждаят от бързи резултати, така че наблягат върху обезпечаването на онлайн-услуги, където хората могат да ги видят и използват. За тях ERP и XML са неприлични думи — те искат CRM.

Добрата новина за всички е, че не трябва да се чака да се довършат старите неща. Доставчиците на ERP прибавят CRM компоненти към своя софтуер, така че вместо да се появят онлайн с гръм и трясък, разработването на уеббазираните услуги може да тече постепенно. По-прости приложения могат да се внедряват по-рано от онези, които се нуждаят от повече време за планиране и разработване, като услугите, изискващи електронно разплащане, криптиране и оторизиране.

Британското правителство е типичен пример за такъв подход. То си партнираше с много индустриални лидери в няколко демонстрационни проекта, за да се тестват нови услуги, изискващи връзки между различни ведомствени системи. Проектът I-Forms (Intelligent Forms — Интелигентни форми) беше пуснат пилотно през 1999 г. за 10 000 човека на седмица във Великобритания, които започват собствен бизнес. Преди това тези, които регистрираха собствени фирми, трябваше да се свържат с три различни ведомства и да попълнят шест различни формуляра. Това беше заменено с една-единствена онлайн-транзакция, като информацията се репликира до всяко от трите ведомства, а именно: Отдела за държавните приходи, Агенцията за контрибуциите, и Митници и Акцизи. Когато се разбра, че моделът I-Forms е приложим към други хартиени формуляри и процеси, правителството се ориентира към интегриране на услуги, базирани на други сценарии за «събития от живота», включително «раждане на дете», «заминаване» и «справяне с престъпление».

Пилотен проект «преместване» демонстрира как гражданите могат да уведомят правителството за промяна на адрес. Когато опитът започна, Агенцията за лицензиране на телевизионни оператори беше единствената, която позволяваше на хората да използват електронна поща или уебсайт, за да информират за промяна в адреса. Останалите изискваха писмено известие или попълване на формуляр, обикновено две седмици предварително. Правителствен опит за картографиране и събиране на информация показа, че има 56 законодателни акта и 186 наредби, които се занимават с елементарния въпрос за промяна на адреса. Около 2,5 милиона британски поданици се преместват всяка година, в резултат на което се пишат повече от 20 милиона известия до правителството. С други думи, хората трябва да съобщят най-малко на осем различни агенции, че са се преместили. Това включва свързване с данъчните органи, агенцията за детските надбавки, агенцията за моторните превозни средства заради шофьорските книжки и пощенската служба за препращане на кореспонденцията.

Обикновено общинският съвет е началната точка на контакт с правителството за прехвърляне на местните данъци и такси или за разучаване на училищата в района, въпреки че първата работа на хората е да уведомят комуналните услуги и банките за своето преместване. Би било разумно да има онлайн-формуляри за промяна на адреса, свързани към и от тези организации, защото, честно казано, мнозина не могат да бъдат накарани доброволно да дадат каквато и да било информация на правителството (освен, разбира се, ако е за получаване на парични облаги). Една лесна за използване система, която автоматично информира голям брой частни и публични организации за промяна в адреса, ще бъде изключително полезна и така, до края на 2001 г., всички британски граждани ще имат възможността да предприемат тази малка стъпка — промяна на адреса си, и да направят огромния скок към е-правителство.

Сътрудничество, не конфронтация

Отговорността за увеличаващия се брой скъпо струващи публични функции днес се прехвърля от централното правителство към местни, регионални и щатски нива, като резултат от общата тенденция към децентрализация, както и вследствие промени в политиката в области като подобряване на благосъстоянието. Макар стандартите все още често да се създават централно, повечето страни откриват, че най-близките до хората поделения на правителството са най-добрите доставчици на услуги. В градовете и регионите има много точки на обществен достъп — училища, библиотеки, центрове за отдих, общински офиси, — очакващи да бъдат свързани, за да може правителството да доставя ефективни интегрирани услуги.

За доста местни администрации обаче развитието на информационните технологии е нов феномен. През 1996 г. две трети от 545–те местни съвети в района на атлантическите Пиренеи във Франция не притежаваха дори един компютър. В края на 1999 г., чрез програма, инициирана от регионалната администрация на централното правителство, 400 от тези общини имаха връзка с Екстранет, което позволи въвеждането на взаимни услуги в области като медицинската помощ, общинската администрация, набирането на персонал и общинското техническо и ИТ-подпомагане. Лоран Дурьо, генерален секретар на група от общини в района на долината Асп, казва: «Тези инструменти представляват добър начин местните администрации да станат по-малко секретни и повече информативни».

Тенденцията е потребителите на обществени услуги да не правят разлика между нивата на правителството. Една самотна майка може да не знае, че социалната й помощ идва от централното правителство, а жилищната й издръжка — от местните власти. Потребителите надали биха се интересували, че техният данък върху продажбите отива в щатското правителство, а вносните мита отиват във федералното. Интернет може да замъгли тези разграничения и да позволи междуведомствен подход за доставка на услуги чрез портали с комбиниран достъп. В Германия федералното правителство работи в партньорство с 16 Länder (провинциални) правителства, за да предложи на гражданите плащане на данъците онлайн за двете нива на правителството, а федералното Министерство на здравеопазването се присъедини към Länder-ите и трети страни, като здравни асоциации и застрахователни компании, за образуване на здравна информационна мрежа, която събира и предоставя здравна информация за повишаване познанията на обществото в областта на здравеопазването.

В Канада NSBR (Nova Scotia Business Registry — Бизнесрегистър на Нова Скотия) е обединена инициатива на Митническата агенция на федералното правителство, Департамента за бизнес услуги на провинция Нова Скотия и провинциалния Борд за работнически компенсации. Достъпен чрез Интернет, регистърът осигурява на фирмите в Нова Скотия възможността да правят на едно-единствено място своята регистрация, да вземат лицензи и разрешителни, както и да извършват плащания, без да е нужно да знаят кой формуляр или процедура от кое ниво на правителството идва. Преди това всяка агенция даваше на всяка фирма различен регистрационен номер, а много често и различни номера за различни цели. В края на краищата една компания би могла да има пет или шест идентификационни номера, които, освен че създават неудобство, правят труден обмена на информация между агенциите. Сега федералната агенция дава на всяка фирма един-единствен идентификационен номер, който двете провинциални организации също използват. Това консолидира процесите и улеснява изпълнението на нормативните актове на правителството.

NSBR стана и хранилище за фирмени данни, като пощенски адреси и телефонни номера на всички фирми в Нова Скотия. Ако се промени някой запис в една агенция, обновяването се репликира до всички останали агенции. В същото време деликатна информация, като данни за данъците, не се споделя и остава защитена. Регистърът беше основан чрез интегриране на съществуващия хардуер и софтуер, включително и счетоводните системи на провинциалните правителства.

NSBR е свързан с технологичната инфраструктура на ACOL (Atlantic Canada On-Line), партньорство между четирите канадски провинции — Нова Скотия, Ню Брънзуик, Принс Едуард Айлънд и Нюфаундленд — и консорциум на частния сектор, оглавяван от Unisys. Той предоставя достъп до Мрежата и обработва онлайн-плащания и за четирите правителства. Измежду услугите е и регистър на частната собственост, който се използва при определяне на детайлите относно собствеността, съпътстващи някои финансови споразумения. Уебсайтът направлява гражданите и фирмите към институция или индивид, съхранявайки документите, като елиминира нуждата да се поддържат хартиени документи в регистъра. Преди това информация за собствеността можеше да бъде достъпна само окръг за окръг, като лично се посети офисът, където е регистърът; новата система поддържа база данни и за четирите провинции. Такова сътрудничество е безпрецедентно за канадската политика, често резервирана към провинциите, но това беше направено в съответствие с търсенето, проявено от регионалните финансови и правни общности.

Глобализацията и реалностите на новия свят също оказват натиск върху правителствата да създават и да се обединяват с наднационални организации, на които те неизбежно отстъпват политически или икономически контрол. Франц-Райнхард Хабел, говорител на Федерацията на германските градове и общини със седалище в Берлин, смело предсказва: «Във виртуалния свят териториалните граници ще бъдат отживелица. Създават се напълно нови възможности за сътрудничество, които надхвърлят границите на простата администрация и променят измеренията на отговорността».

Шенгенското споразумение, което отмени граничните проверки между 13 европейски държави, е безпрецедентен пример за това как различни страни се научават да работят съвместно. По принцип сега съществува еднаква митническа процедура за проверка на хора и стоки, идващи от страни извън шенгенската група. Всички пътуващи са обект на проверка на самоличността въз основа на данните, предоставени от SIS (Schengen Information System — Шенгенска информационна система), мрежа, която осигурява достъп на полицейски и консулски агенти до данни за определени индивиди и изгубени или откраднати превозни средства или предмети. Всяка държава-членка предоставя данни от собствената си национална мрежа и всички те са свързани с централната SIS в Страсбург.

Няма две правителства, които да работят по един и същ начин, въпреки че изпълняват до голяма степен еднакви задачи и споделят общи проблеми. Всяко има своя собствена култура, собствени процеси за вземане на решения, собствени времеви рамки, постижения и цели. И все пак правителствата днес трябва да работят на много различни нива, от локални до глобални, и за да го правят успешно, следва да си сътрудничат, не да се конфронтират. Доближаването на различни традиции и приоритети не винаги е лесно или възможно, но веднъж формирали управителните съвети и приели да работят заедно, те намират формулата за синергично действие с цел подобряване на услугите. Неутрална трета страна, като партньор от частния сектор, често може да окаже подкрепа и да помогне за намиране на обща основа. Интернет-технологията също би могла да помогне на правителствата и на отделните нива на едно правителство да превъзмогнат антагонизмите, осигурявайки им ефективни средства за общуване, споделяне на данни и предоставяне на интегрирани услуги през географски, ведомствени и програмни граници.

Начинът, по който винаги си го правил, не винаги е начинът, по който трябва да се направи

И така, стандартите и политиките са установени, техническата инфраструктура е на място, системите са свързани, за да направят възможен обменът на данни с други ведомства, Интернет-приложенията са разработени, услугите са готови да се разпрострат върху нов правителствен портал — и тогава правителствен служител, от когото се очаква да работи с някой от друга агенция, заявява: «Това не е моя работа».

Съпротивата от този род е най-голямото препятствие пред интегрираните онлайн-обществени услуги. Ще има служители, които ще негодуват срещу натрапването на нова технология в тяхната рутина и ще останат верни на старите, познати методи, без значение, че процесите са подобрени. Има служители, които притежават естествена склонност да трупат информация и да гледат подозрително и да дискредитират данни, които другите са разработили. За мнозина вкарването на онова, което знаят, в компютърна система и предаването му на някой в друго ведомство е не само заплаха, то направо ги влудява. Подобен начин на мислене трудно се превъзмогва, но трябва да се изкорени, ако бюрократите ще работят за по-големи правителствени цели, не само за целите на ведомствата. Персоналът следва да бъде убеден, че киберпространството е нещо повече от ново пространство за работа по добрия стар начин и че «начинът, по който винаги сме го правили», вече не винаги е най-добрият.

Това донякъде е като да бъдат накарани всички страни в Европа да използват една и съща валута: такъв ход има икономически смисъл, но ще отнеме време, ще се явят предизвикателства и много хора ще се противопоставят на промяната. Както при еврото, хората ще трябва да видят доказателство за заслугите на е-правителството и за качеството и ползата, които то би могло да прибави към тяхното ежедневие. Или както Робърт Малет, заместник-секретар по търговията на Съединените щати, казва: «Ние трябва да им покажем как Интернет може да работи за тях и да направи работата им по-лесна, дори когато спят през нощта, или на работното си място».

Интернет лансира нова култура, която процъфтява и очаква промяна. Онлайн-общуването извиква усещане за неотложност, което е своего рода катализатор за държавните служители да посрещат директно въпросите на гражданите, да дават отговори и да се отнасят към тях като към клиенти, не по задължение. При предоставянето на онлайн-услуги правителствените служители ще трябва да приемат Интернет-културата, или рискуват да станат неподходящи. Малет предлага тези, които отказват или не могат да се адаптират, да се отстранят: не да бъдат освободени, а да се преквалифицират за други задачи, за да направят път на онези, които искат да работят в сътрудничество. Генерал Шейх Мохамед бин Рашид Ал Мактум, коронован принц на Дубай, отива по-далеч: обществените чиновници, които в рамките на 18 месеца не успеят да се настроят за онлайн-предоставяне на услуги, да бъдат уволнени.

Правителствата, които не са в състояние толкова лесно да приложат тактика за внушаване на страх, могат вместо това да се опитат да се позоват на меркантилността, но и тук трябва да действат предпазливо. Като част от базираната на конкуренцията реформа във всеки аспект на своята дейност, окръг Сан Диего в Калифорния въведе схема за допълнително възнаграждение за мотивиране на мениджърите да раздвижат упорстващата бюрокрация. Това провокира остра съпротива от страна на синдикатите, получи отрицателна оценка в медиите и завърши, подкопавайки духа на онези, които не са мениджъри. Главният административен чиновник на окръга по-късно каза, че лошо е обяснил програмата и е подценил реакцията на служителите, на пресата и на широката публика. Поуката беше, че това, което работи в частния сектор, не винаги е подходящо за обществения. Правителството не бива да се съсредоточава единствено върху старшия мениджмънт: то трябва да стигне до всички служители, за да ги окуражи да действат градивно, да бъдат иноватори и да мислят разкрепостено.

Обществените чиновници обикновено не са възнаграждавани за мащабно мислене, а би следвало. Трябва да се изготвят системи за заплащане както за добра работа, така и като стимул за приемане на промяната. Трябва да има схеми за възнаграждение на служителите въз основа на процент от пълзяща скала за реализиране на спестявания като резултат от техни предложения, също и персоналът, който дава ценни идеи за подобряване на услугите, следва да бъде поощряван финансово. Отделни администрации започват да награждават груповата работа и споделянето на успеха, като използват бонуси за работа в екип или като обвързват плащането, бонусите и други награди с работата или ефективните подобрения. Някои лидери на обединения от публичния сектор ще възприемат подобни програми като заплаха за оцеляването на техните организации и ще търсят пътища да ги подкопаят, но е важно по някакъв начин мениджърите и персоналът да започнат да работят като екип.

За да подготвят почвата за по-съвременна работна сила, правителствата също така трябва да променят начините за набиране и наемане на персонал. Тези, за които гражданите са приоритет, ще настояват държавните служби да представляват хората, на които служат, което означава скъсване с практиката на неприсъствие в правителството на жени, етнически малцинства и хора с увреждания. Администрациите трябва да извлекат по-голяма полза от краткосрочните договори и тези за половин работен ден, както и да се внесе повече талант отвън в държавните служби. Следва да се прилагат нови тактики на търсене, използвайки Интернет за привличане на кандидати, и да се улеснят индивидите в търсенето и кандидатстването за правителствени служби.

Ако хората могат да бъдат обучени да работят «в един кюнец», те могат да бъдат обучени да работят и в партньорство с други, извън своето ведомство или професионална група. Въпреки че поведението не може да се промени за една нощ, правителствата трябва да се борят да станат учещи се организации, да обменят опит и да се настанят редом с най-добрите във всички сектори. На държавните служители следва да се даде възможността да придобиват нови умения в хода на кариерата си. За да бъдеш днес ИТ-мениджър в публичния сектор например, бизнеснаходчивостта и способността за управление на проекти, както и уменията за преговаряне са толкова важни, колкото компютърните познания. Притежаването на МВА е толкова важно, колкото и техническата квалификация.

Отделни администрации започват да внедряват схеми, позволяващи ранно повишение на служители с голям потенциал. Някои активизират наемането на хора от частния сектор, сектора от доброволци, други нива на правителството и други правителства. Тези, които искат служителите им да забравят за границите на ведомствата и за бюрокрацията, премахват бариерите за трансфер на персонал между агенциите, като поставят подвижни мишени и за старшия, и за младшия персонал. Те също така могат да модернизират своите системи за проследяване на правителствените мениджъри и да публикуват техните имена в правителствения Интранет за агенциите, които търсят да попълнят някои ключови позиции. В миналото хората, които сменяха работата си веднъж или два пъти за десетилетие, бяха иронизирани като «скакалци», скачащи от една работа на друга, но днес мобилността в частния сектор е толкова широко разпространено явление, че ако някой остане на една и съща работа за 10 години, се смята за подозрителен. В това отношение повечето правителствени служители са силно подозрителни.

Непрестанното изтъкване на необходимостта държавните служители да са по-големи професионалисти и по-гъвкави в своята работа притеснява мнозина, които вярват, че правителствените чиновници трябва да бъдат отдадени преди всичко на обществените услуги и обществената отговорност и че това е, което ги мотивира най-силно. Тук обаче няма никаква несъвместимост. Демокрациите все още се нуждаят от стабилна, политически необвързана държавна служба, почтена и коректна, където персоналът се наема по заслуги, не по преданост. Отварянето на държавните служби за нови хора и нови идеи би могло да се основава на тези ценности.

Най-големите бариери пред културните промени са по-скоро емоционални, отколкото рационални. Страхът, недоверието, протекцията, измамата, липсата на комуникация и предубедеността могат да изплуват на повърхността по всяко време и по различни начини. Хората, засегнати от промяната, няма как да кажат, че се боят да не изпуснат контрола над проекта или че са притеснени да не загубят работата си, тъй като това ще означава да признаят, че техните възражения са емоционални. Така че вместо това те излизат с технически възражения и искания за ненужни проучвания на надеждността, стремейки се да забавят проекта и да сломят ентусиазма на мениджърите за промяна. Агенциите трябва да осъзнаят от самото начало, че ще има културни бариери, и предварително да планират начините за справяне с тях.

Комисията на Небраска за местни правителствени иновации и преструктуриране беше сформирана, за да служи като връзка между щатското правителство и местните власти по пътя им към модернизиране. Комисията се състои от обучени посредници, които помагат на служителите от обществения сектор, работещи по проекти за промяна, да очертаят перспективите, да идентифицират и изяснят основните въпроси и да стигнат до съгласие, ако е възможно. Посредникът е неутрална трета страна, която контролира процеса, а не съдържанието, и няма власт да произнася присъда или да влияе на дадено решение.

Служителите може и да повярват в проекта, ако участват активно в процеса на вземане на решения. Това предполага изслушване на персонала и даване възможност на членовете му да представят идеи за подобрения, и работейки, да се постигне общност на целите. Докато много агенции провеждат форуми, където техният собствен персонал може да изразява недоволство, британското правителство събира хора от челните редици на различни организации, да седнат заедно с министри и старши чиновници на семинари и да изследват пречките за партньорство, работейки в такива области като осигуряване на дългосрочна помощ или посрещане нуждите на тези, които напускат училище. Предоставяйки поучителен опит на мениджмънта, хората от челните редици, които изпълняват подобни функции, но рядко се срещат, ако изобщо го правят, могат да споделят идеи, да изградят разбиране, да обсъдят общи проблеми и да обменят мнения и наблюдения. Някои правителства следват опита на Съединените щати, създавайки reinvention laboratories («лаборатории за преоткриване»), наречени във Великобритания learning labs («лаборатории за знание»), където персоналът се събира, за да намери начини да преодолее правилата и нормите, които задушават иновациите.

Дайте ми компютър, за предпочитане работещ

Напредването в кариерата, финансовите стимули и засвидетелстването на уважение — всичко това е чудесно, но ако наистина искате да мотивирате държавните служители и да ги тласнете в руслото на съвременната информационна революция, дайте им подходящи компютри. В дигиталния век технологията улеснява културните промени. Нито бизнесхората с техните лаптопи Pentium, нито децата, свалящи МРЗ-файлове, ще повярват, но много правителствени чиновници все още прекарват деня си, тършувайки из монохромни компютърни интерфейси, свързани с матрични принтери. Осигурете възможност за достъп до Интернет на машините им, дайте им мишка и ги оставете да посочват, да кликват и да изпробват падащите менюта като всички останали. Количеството време, което ще им е нужно за изпълнение на дадена задача, ще се намали, очевидно, и няма да се губи време по-младите служители, които са израснали с Java и Windows, да се обучават на старите системи.

Особено внимание трябва да се обърне на идеята да се оборудва всеки правителствен служител с компютър, за предпочитане лаптоп, който може да отнесе вкъщи за собствена употреба. Това веднага ще направи правителството образцов съвременен работодател и ще изпрати позитивни вибрации във всички посоки. Ще покаже на държавните служители, че са ценни и може да се има доверие в качествата им, но също и че могат да отделят време за собственото си развитие. Това ще означава, че всички служители са т. нар. «хора на знанието» (knowledge workers), могат да използват компютър, за да вършат работата си, и са подготвени да предоставят услуги по електронен път. И тъй като не всички правителствени работници получават средни или високи доходи, това ще помогне да се прехвърли мост над ИТ-бездната между бедност и богатство. Трябва да се обърне внимание на вложенията, техническата помощ, информационната сигурност и на въпроса за собствеността, но тези детайли не са непреодолими и подобни програми вече са изпробвани в частния сектор.

Автомобилната компания Ford обезпечи с пакет, включващ компютър от високо ниво, принтер, Интернет-услуги и потребителска поддръжка, 350 000 служители от цял свят, на цена 800 долара на служител. Правителствата могат да преговарят за подобни отстъпки на базата на големия обем на сделката; Американският конгрес е пресметнал, че предоставянето на безплатен компютър и Интернет-достъп на всеки федерален служител с поне 1 година стаж (около 1,8 милиона души) ще струва около 1,4 милиарда долара. Това изглежда голяма сума, но инвестицията ще има бърза възвращаемост, ако се направи във връзка с други инициативи за доставяне на онлайн-услуги. Трябва да се осъзнае, че не може да съществува е-правителство без е-работници.

Вместо да седят на обсипани с хартия бюра, държавните служители в бъдеще ще бъдат «хора на знанието», настанени във виртуални департаменти с огромни количества ценна информация, с която ще боравят с лекота. Те ще работят за агенции като Европол, европейската полицейска организация. Основната функция на тази съвременна, наднационална агенция от публичния сектор със седалище в Хага, Холандия, е да си сътрудничи и да споделя знания с различни европейски полицейски служби. Нейните служители работят в изцяло компютъризирана среда, където се използват електронни съобщения вместо други видове комуникация, където има приложения за работния процес вместо вкарване на данни и боравене с документи и където съществуват складове за данни вместо офис-шкафове. Никола Пуне, ИТ-шефът на организацията, казва: «От шофьора до директора, всеки включва своя компютър всяка сутрин, всеки ден. Всичко се прави в Мрежата, включително събрания и срещи, определяне на дневен ред, искания за почивки и пътувания, както и бизнесадминистриране».

Правителственият формуляр трябва да отмре. Той е идеален за събиране на данни. Но автоматизираните и защитени системи могат да осигурят унифициран метод за работа с формуляри през целия им жизнен цикъл, без да трябва да се променят стандартните процедури на работния процес за искане, проверяване, одобряване, отхвърляне, разпространяване, препращане и делегиране на работа. Електронният формуляр може да бъде подаден онлайн до някоя агенция от гражданин или служител и уебсървърът ще провери съдържанието му и незабавно ще уведоми ищеца за евентуални проблеми, премахвайки необходимостта от чиновническа помощ за тривиални проблеми, като например липсващ пощенски код. Сървърът изпраща проверения формуляр по електронната поща до съответния чиновник, който би могъл да направи бърза ръчна проверка на отделни части, които няма как да бъдат обработени автоматично. Тогава чиновникът кликва върху икона, за да изпрати формуляра за одобрение на специалист, който добавя електронен подпис, предотвратявайки промяна в решаващите полета. Едновременно формулярът се изпраща по електронната поща до счетоводния офис и обратно до чиновника, който изпълнява исканата услуга. По този начин се спестява изключително много време и усилия, в сравнение със стария способ на боравене с документите, разнасяйки ги от офис на офис или пускайки ги по факс.

При автоматизирания работен процес документите и складовете за данни могат да бъдат използвани за обединяване и централизиране с цел по-лесно анализиране и отчитане. Възможно е да се предприемат по-ефективни решения и действия, като се използват обединени техники за търсене на данни с цел извличане на скрити тенденции в огромно количество данни. Например чрез разпознаване на кодовете на две фактури за една и съща процедура агенция за социално подпомагане може да разкрие двойното изплащане на дадено искане за отпускане на помощ. Техниките за търсене и анализ могат да помогнат на данъчните инспектори да открият данъчни измами. Анализът на усвояването и поддържането на записи може да помогне на правителството да изгради по-добри социални служби, като агенциите за социални услуги работят в тясно сътрудничество с други организации — полиция, здравни служби, неправителствени организации и обществото като цяло. Когато правителствените организации купуват решения за управление на документи и работен процес, те, общо взето, търсят продукти, които могат да осигурят хранилище за данните и на служителя, и на гражданина, така че всеки от тях да може да получи достъп до информация, отговаряща на нуждите му.

Интернет-технологиите, като Интранет и инфраструктури за съобщения, могат да засилят комуникациите и обмена на информация и когато те се използват заедно с управлението на работния процес и с документите и технологиите за складиране на данни (data warehouse), правителствата са способни да създадат работно пространство, където данните се съхраняват и организират през границите на ведомствата, а процесите се оптимизират, за да може персоналът да се ориентира към работа в екип. Въпреки че агенциите съкращават обучението на своя собствена отговорност (нито едно автоматизирано средство не е продуктивно, ако персоналът не е в състояние да борави с него), повечето от тези продукти са учудващо лесни за употреба, а графичният потребителски интерфейс ускорява темпото на усвояване. Когато всички служители са онлайн, всеки може по естествен начин да преминава от работа с документ към работа във виртуална група и да бъде уведомяван своевременно, независимо колко бързо се променя ситуацията. Те могат да се отклонят, за да разрешат неотложен проблем или да допринесат за постигането на определена цел, без старша намеса в хода на тяхната ежедневна работа.

През 1998 г. Департаментът по заетостта, обучението и образованието в щата Южна Австралия лансира онлайн-решение за координиране разпределението на хиляди компютри за повече от 600 училища, разпръснати на голяма географска площ. За първи път департаментът извърши такова действие навреме и в рамките на определения бюджет; предишните опити за доставяне и инсталиране на оборудване и за обучение на потребителите отнемаха не по-малко от година. Новото средство за сътрудничество позволяваше на всички заети в проекта — персонала на департамента, училищните администратори и независимите доставчици — да допринасят с действия, въпроси, задачи, контакти, опит, идеи за справяне със специфични проблеми. Всеки път, когато на някое училище беше доставено оборудване и бе инсталирано от доставчика, и местният персонал се сблъскваше с проблем при внедряването, информацията своевременно биваше вкарвана в системата. Мениджърите на проекта бяха предупреждавани незабавно чрез интегрирано водене на дневник и отчитане на грешки. Те можеха да анализират всички аспекти на разпределянето, да вземат решения и да поставят задачи на подчинените си. Връзките към бази данни, запитвания и отчети позволяваха на потребителите да гледат на данните по различни начини, а интегрирането с Интернет даде на всички участници в проекта достъп до една и съща информация по едно и също време. Тъй като системата записваше обобщено знание от всяка инстанция и всеки разрешен проблем, персоналът на департамента ставаше все по-компетентен с всяка изпълнена задача. По думите на Карън Дермоди, мениджър на проекта: «Ние не си губим времето да разрешаваме даден проблем отново и отново».

Правителството има лоша слава по отношение на поуките от минал опит, така че способността да се използва едно знание отново е жизненоважна за осигуряване на последователна работа, особено върху големи проекти. Агенциите обикновено обхващат огромно количество данни — терабайтове се събират за един проект или гражданин — и тези данни трябва да бъдат съхранени, организирани, анализирани и споделени, за да се трансформират в нещо полезно. Улесненото проследяване на анализът на тенденциите, анализът на времето за реакция и обменът на знания — всичко това все повече се превръща в основата за бъдещи решения на правителството.

Направи го лесно

Персоналът от обществения сектор, работещ в онлайн-света, трябва да се справя с много по-голямо изобилие от обекти, отколкото ако е офлайн. Членовете му се сблъскват с по-сериозни предизвикателства, в сравнение с комерсиалните потребителски центрове, които нормално имат по-тясно дефиниран фокус и отговарят на предсказуеми въпроси. В правителството не винаги е възможно да се предскаже или контролира естеството на запитването, а персоналът трябва да разбере, че някои обаждания са по-важни от други. Отговарянето на запитване за данъчните сметки е важно, но отговарянето на обаждане относно социалните служби може да бъде въпрос на живот или смърт. Това влияе върху работното време, нивата на персонала, обучението и процедурите. Правителствените телецентрове и гишета за цялостно обслужване трябва да оценят и да категоризират типовете запитвания, които получават, и отговорите, които следва да дадат. Процесите и структурите трябва да са достатъчно гъвкави, за да позволяват достъп до смесица от специализиран и неспециализиран персонал, също и да обезпечат правилните процедури, за да бъдат служителите напълно улеснени и да не се налага гражданите да чакат. В много ситуации телекомутирането и работните групи ad hoc стават жизненоважни опции.

Персоналът на телецентъра Нюхам 2000 в Лондон се занимава с всичко — от местни данъци и такси до местната околна среда, от домакинските улеснения до пропуски за училищни пътувания. Борави с плащания от кредитни и дебитни карти на гражданите и осигурява услуги, като телефонен номератор за целия градски съвет. Компютърната система на този телецентър изисква персоналът да «затваря» всяко запитване, така че в случаите, когато не е възможно да се реагира веднага, отделните служители поемат отговорността, придвижват въпроса и се обаждат допълнително да съобщят отговора. Така персоналът на този телецентър действа като адвокат на гражданите, обръщайки се и към други ведомства за исканата информация или интервенция. Като се поверява на служителите този вид отговорност и им се дават точните инструменти за достъп до точната и актуална информация, за да задоволят нуждите на обаждащия се, това спомага за съсредоточаване върху резултатите, а не върху процесите. Също така намалява необходимостта от среден мениджмънт, улеснявайки правителството при опростяването на организационната структура и премахването на традиционните йерархични бариери.

Хората са склонни да обръщат по-голямо внимание на нещата, ако информацията е леснодостъпна. Те са склонни да използват опита на другите, ако може лесно да се контактува с тях. Склонни са да следват правилните процедури, ако са лесни за следване. Това е основната предпоставка за knowledge management («управление на знанието»). Понятието има много определения, но по-важна е концепцията за пълно използване на данните, свързани със способностите и идеите на служителите. Успешното управление на знанието впряга новата технология, така че точната информация отива при точния човек на точното място в точния момент. Въпреки че технологията улеснява управлението на знанието, то не може да бъде продавано в кутия. Много агенции внедряват сложни Интранети, складове за данни и други системи, но се провалят при превръщането на своите инвестиции в капитал, пренебрегвайки всичко останало, което трябва да се направи, за да бъде знанието на разположение, като внедряване на информация в системите и процесите, прилагане на стимули за мотивиране на служителите и създаване на съюзи, за да влеят в организацията нова мъдрост. Управлението на знанието трябва да се третира повече като инвестиция, отколкото като разход. Съществуват много примери в правителствената дейност за разработване на скъпи, неефективни програми и за вземане на неправилни решения, базирани на грешна информация. Агенциите също така плащат скъпо, когато забравят какво знаят служителите и партньорите или когато служителите напуснат и отнесат цялата информация, която знаят, със себе си.

В повечето организации не е напълно ясно кой притежава знанието на персонала, дали информацията, която имат служителите в главите си или на твърдите си дискове, е собственост на правителството, или е просто под наем. Не е ясно кой държи правата върху знанието на консултантите и аутсорсваните служители. Не е ясно каква информация може легално и етично да се споделя през границите на организациите, както и с партньори от частния сектор или с обществото. Компанията Andersen Consulting можа да даде печелившата оферта, значително по-ниска от офертите на другите компании, за договор за Британската национална застрахователна система, защото тя разработи първоначалната система и запази правото на интелектуална собственост, което бе оценено на 100 милиона английски лири (60 милиона щатски долара). Всеки друг доставчик, който би поел системата, беше задължен да вземе лиценз от Andersen Consulting. Парламентарна комисия посъветва правителството да «прегледа отново» своите решения относно правата на собственост върху правителствените компютърни системи, «особено където тези системи са решаващи за публичния бизнес и ще трябва да продължат да работят дори когато доставчикът се смени».

В Канада в набор от ръководни принципи за управление на знанието, предложен от Комисията за обществени услуги, се казва, че информацията и източниците на данни трябва да са известни на всички служители, на други правителствени ведомства, на други нива на правителството и на други партньори, с изключение на случаите, когато се изисква конфиденциалност или защита на интелектуалната собственост; информацията трябва да бъде леснодостъпна и лесна за използване, чрез съответните системи, интегрирани с бизнесприложения; това знание, информация и данни трябва да бъдат управлявани в защита на правата на интелектуална собственост и за запазване на корпоративната история на агенциите; а мениджърите следва да се държат отговорни за знанието и за управлението на информацията в своите области и да се подсигури обучение и възможности за развитие на способностите и уменията на персонала с цел ефективно управление на информацията.

Изкарайте царя на сцената

Скокът към уебориентирано правителство на информационната ера може да бъде силно политизиран, или по-скоро трябва да бъде. Ако политиката не е въвлечена в инициативата за е-правителство, това е показател, че политическите лидери не разбират неговата стойност. В организации, които приветстват е-правителството, границата между технологичния аспект и бизнесаспекта става все по-невидима.

Парите са значителен фактор. Разходите на частния сектор за информационни технологии са прекалено високи, за да бъдат игнорирани от политици и старши бюрократи. В началото на 90–те години голям правителствен компютърен проект можеше да се оцени на 50 милиона долара. Днес по-солидни суми са прикрепени към по-малко проекти и не е изключено да се намерят договори, стигащи до милиарди. Американският департамент на здравеопазването харчи 15 милиарда долара за 10 години за ИТ-интегрирана и аутсорсвана поддръжка. Военните и морски служби харчат 6,9 милиарда долара за 5 години за Интранет със защитена работа в мрежата с глас, видео и данни, както и други услуги за повече от 400 000 компютърни потребители. Откакто финансовите рискове за ИТ-провалите са по-високи от всякога, върховното лидерство е решаващо за подобряване на координацията между ведомствата, за промяна на работната култура и за придвижване на е-правителството напред. Ако командва ИТ-личност, нищо няма да проработи.

Предполага се, че политиците и техните съветници са добри в предвиждането на промяната, но, странно, повечето от тях си нямат понятие от Интернет и нейния потенциал да достига до гражданите по нов начин. Когато британският премиер Тони Блеър говори в речите си за технология, той често започва с една история за компютърен курс за възрастни, който е посещавал. Човекът, седящ до него, изглеждал някак изнервен. Опитвайки се да го успокои, Блеър му казал: «Това, че съм премиер, не бива да те изнервя». Тогава мъжът отговорил: «Не ме изнервя фактът, че сте премиер. Нервирам се, защото решавам успешно всички тестове, а съм безработен, докато вие се проваляте на тестовете, но управлявате страната!». Това е шега, но в същото време не е за смях. Колко души могат да си представят как техният премиер или управляващ щат сърфира в Мрежата? Повечето не могат. Повечето политици все още разпечатват писмата от електронната си поща, за да ги прочетат. Министрите никога не работят със своите технологични експерти, защото докато те се борят, за да отворят електронната си поща, ИТ-специалистите ги бомбардират с неразбираеми приказки за SSL (secure socket layers) и RAS (сървъри с отдалечен достъп) конфигурации. Двете страни просто не говорят на един и същ език.

Как лидерите да водят обществото в информационния век, ако те самите не могат да живеят в него? И как техничарите да доближат информационния век към обществото, ако не могат да разчитат на него? Политиците и старшите бюрократи трябва да научат някои основни факти от ИТ-живота, а технологичните експерти — да оставят жаргона и да се концентрират върху ползата. Може би тогава двете страни ще успеят да се срещнат някъде по средата.

Да не забравяме старшите мениджъри. Те обикновено разбират мисията на своята агенция и процесите и бизнесединиците, осигуряващи индивидуални услуги на обществото, но не виждат връзката им с технологичната инфраструктура, приложенията и базите данни на организацията. Новата «порода» мениджъри трябва да осъзнаят важността на настоящите и бъдещите технологични платформи, за да направят така, че е-правителствените проекти да са в съзвучие с мисията на организацията и действителното подобряване на услугите. За да вървят в крак с непрекъснато променящата се онлайн-среда, агенциите трябва непрестанно да обновяват своите бизнесмодели и да възприемат процесите, бизнесделата и финансовите анализи като «живи» документи. Планирането трябва да се прави бързо, наблягайки на стратегическите ръководни принципи, не толкова на анализ в дълбочина. Новите аспекти, свързани с персонала, предполагат необходимостта да се реагира динамично за попълване на празните места и поддържане на нови функции. Тези мениджъри, които не могат бързо да оползотворят възможностите на Интернет, рискуват буквално да бъдат пометени от промените.

Изключителен пример е кметът на Хирата, Япония, който съобщи през лятото на 2000 г., че всички предложения, предоставяни от градските чиновници, трябва да са написани на ръка и че във всички ведомства ежеседмично ще има по един «ден без компютри». В офисите на градските съвети, където всеки служител разполага с компютър и където над 90 процента от предложенията дотогава са били предавани по електронен път, персоналът твърдеше, че работата в тези дни просто ще остане несвършена и администрацията ще стигне до застой. Но обществената администрация означава контакт с хората, беше оправданието на кмета, «има много млади хора от персонала, които погрешно смятат, че работят, само като си седят пред компютрите».

Някои правителствени мениджъри също погрешно смятат, че като аутсорсват дадена услуга, аутсорсват и отговорността. Опитът показва, че не е така, следователно мениджърите ще трябва да придобият способности за управление на риска, ако работят с партньор от частния сектор. Огромни, сложни ИТ-проекти често страдат от надвишаване на средствата и закъсняло внедряване, не поради технологични проблеми, а поради слабости в управленския процес.

Компютърните експерти разбират какво е и какво не е възможно от технологична гледна точка, а мениджърите се нуждаят от тях, за да разграничат достижимите цели. Някои агенции имат екипи и от оперативен, и от ИТ-персонал и много от тях създават длъжността CIO (директор «Информационни технологии») или определят старши чиновник от ведомството да защитава дневния ред на е-правителството. Вследствие на факта, че правителствата твърде често възприемат информационните технологии като поддържаща функция, вместо като стратегически актив, техните CIO са третирани като поддържащи чиновници, а не като вземащи решения ръководители. Много CIO от публичния сектор нямат пряко влияние над ИТ-снабдяването, а само малцина имат същото ниво на власт, както управляващите с техните еквивалентни длъжности от частния сектор. Тези CIO трябва да имат отворени отношения със секретаря на кабинета или със съответния министър, давайки ежедневно стратегически съвети. Те би следвало да бъдат агенти на промяната, носейки отговорност да прилагат технологията за постигане на значителни подобрения в бизнеспроцесите и дейностите.

С цел координиране усилията за интеграция между ведомствата и преценка на общия правителствен напредък в качването на услугите онлайн, правителствата трябва да назначат някакъв централен CIO, или цар на информационните технологии, или компютърен гуру. Наречете го както искате, но той трябва да работи на страната на президента или на премиера, помагайки за утвърждаването на политиката за е-правителство. През януари 2000 г. британското правителство определи «е-агент», който да отговаря пряко пред премиера. Това беше повече или по-малко правилната идея, въпреки че неговите отговорности не бяха ясно дефинирани и вместо да се съсредоточи единствено върху е-правителствените инициативи, налагаше му се да понася и тежестта на критиките относно някои погрешни Интернет-закони и данъчни наредби, предложени от правителството. След девет месеца човекът, заемащ тази длъжност, си подаде оставката.

Въпреки всичко, имайки строго специфична задача, достатъчно правомощия и съответното влияние, царят на информационните технологии е задължен да може да преодолява всички големи технологични предизвикателства, с които се сблъсква правителството днес. Той трябва да разполага с властта да пречупва бариерите, за да могат различните ведомства да си сътрудничат и да обединяват различните си политики и услуги. Трябва да бъде строг, назовавайки и порицавайки ведомствата, които прекаляват със защитата на териториите си. Трябва да преценява прогреса на онлайн-предоставянето на услуги, съпоставяйки ведомство с ведомство, правителство с правителство и правителство с индустрия.

Втора част: живот с е-правителството

4. Социално изключване: по-добри начини на работа

Влизаш с нужди, излизаш с надежди

Повечето уязвими хора в обществото дълго време са били обект на дискриминация, тъй като съвременната култура е ориентирана да служи на нуждите на основния поток. За много страни цената на икономическата либерализация през 80–те и на глобализацията през 90–те беше увеличаване на бедността. Нарастващ брой индивиди страдат от недостатъчни доходи и безработица, липса на достъп до образование и здравеопазване, недохранване и лоши жилищни условия. Държавата на благоденствието би следвало да предотвратява попадането на хората в капана на бедността, въпреки че нерядко правителствените програми за социално подпомагане са скъпо струващи, без да бъдат ефективни.

Днешните социални проблеми са сложни, съставни и застъпващи се, но правителствата са склонни да ги опростяват, да ги разглеждат и да се стремят да ги решават поотделно. Департаментът за социално подпомагане се очаква да поеме въпроса, свързан с доходите при бедните, правният департамент или Министерството на вътрешните работи се занимава с престъпленията и безредиците, следствие от обедняването, департаментът на здравеопазването се справя със здравните проблеми, причинени от бедността, департаментът по заетостта се съсредоточава върху подпомагането на безработните да си намерят работа, департаментът на образованието им помага да развият способностите си, а департаментът на индустрията съдейства за откриване на работни места чрез нови бизнес и инвестиционни възможности. За местните власти и благотворителните организации остава да съберат «парчетата» от получилото се в резултат социално изключване.

Причините за институционалното разделение са исторически. Когато бяха създадени системите за социално подпомагане след Втората световна война, правителствата клоняха към игнориране на необходимостта от предоставяне на финансова подкрепа на хората в социалните домове, понеже техните нужди от подслон, храна и други основни неща са посрещнати от институцията. Когато повикът за поставяне на бюджета за социални грижи под контрол съвпадна с професионални мнения, защитаващи преминаването от институционални грижи към базирани на обществото услуги, много малко се мислеше за това как инвалидите и психично болните например ще се грижат за себе си. Социалното изключване не би трябвало да съществува в днешните богати общества, но то съществува най-вече защото индивидуалният случай попада в пукнатините между отговорностите на различните обществени ведомства.

Социалните грижи разчитат много на информацията и на информационните системи, интеграцията между тези системи е необходима, за да се решават по-ефективно социалните проблеми. Една самотна майка може да получава социални помощи от една агенция, детски надбавки от друга, жилищно подпомагане от трета, консултации относно работа и кариера от четвърта и т. н. За всяка помощ тя трябва да обикаля целия град, да посещава различни офиси, да се среща с отделните служители, да попълва формуляри и да бъде интервюирана — всичко това, за да вземе минимална сума за издръжка на семейството си. Подобна липса на интеграция и разделянето на информацията създават стресови ситуации за гражданите; бюрокрацията може да доведе дотам някои да не успеят да се справят и да се озоват на улицата.

Правителствата са загубили първоначалната визия за социално подпомагане: да осигурява финансова помощ на хората и семействата, които се нуждаят от временна подкрепа, да им подаде ръка в трудни периоди и да ги направи отново самоиздържащи се, функциониращи индивиди, със съзнание за собствената им стойност. Вместо това те остават хванати в капана на подпомагането, защото негъвкавите, вертикалните системи не могат да им предложат нови възможности, а само им предоставят финансова помощ. Макар преминаването от универсални към целенасочени помощи анблок да се оспорва, съсредоточаването по-скоро върху резултатите, отколкото върху идентифицирането на необходимите качества, би довело до харчене на обществените пари за подпомагане на хората да си намерят работа, не просто за издръжката им, докато са безработни.

Без съгласувани, всеобхватни стратегии за социално подпомагане социалните работници не знаят къде да концентрират своята енергия и не са в състояние да работят за ясни цели. Без операционни системи, които да им позволяват достъп до информация за техните клиенти от други програми, не могат да получат детайлизирано познание за това как работи системата за подпомагане. Въпреки че може да са обучени да бъдат «хора на знанието», действащи като център за контакт с гражданите, вместо това те трупат хартии, пишат чекове и издават талони за храна, преди да изпратят клиента на вратата. Всеки, който влезе в агенция за социално подпомагане с нужди, трябва да излезе не разочарован, а обнадежден.

Култура за управление на социалното подпомагане

Повечето големи правителствени разходи са предназначени за социално подпомагане, пенсии, осигуровки за безработни, детски надбавки и помощи за инвалиди. Не винаги парите отиват при точния човек: една средно голяма страна губи милиарди долари всяка година поради измами и грешки. Някои твърдят, че са безработни, докато всъщност са на платена работа; други използват фалшива идентичност, за да получат помощи. Плащанията могат да се объркат и поради грешки: някои например не знаят, че трябва да декларират своите спестявания. А и с многократното обработване на декларациите от различни агенции и при милиони промени на обстоятелствата, отчитани всяка година, грешките, допускани от правителствения персонал, са твърде често срещани.

Служителите са подложени на изключителен натиск да отпускат парите бързо, без да могат да изчакат хората да дадат всички необходими данни, за да оправдаят декларацията. За персонала е трудно да иска доказателства, след като препоръките за обработване на една декларация се съдържат в стотици отделни напътствени бележки. Забавянията при прехвърляне на данни от една част на организацията в друга също водят до некоректни плащания на базата на остаряла информация.

Фалшиви декларатори оставят следа от доказателства на различни компютърни системи в рамките на правителството. Например департаментът за социално осигуряване може да държи данни от декларация за подпомагане, а данъчният офис да има запис от същата декларация и за данък добавена стойност или данък върху продажбите за частния бизнес. Въвеждането на рутинни проверки неизменно води до открояване на такива случаи, а като се знае, че данните се сравняват, това може да обезкуражи фалшифицирането на декларациите. Въпреки че обединяването на базите данни с право буди опасения за компрометиране на защитата на данните, правителствата трябва поне да имат последователен план за осигуряване на точността в ежедневната работа по обработване на декларациите и по плащанията. Понастоящем малко агенции правят систематични проверки на декларациите, като сравняват данните с информацията, която вече съществува в системата за подпомагане. Гарантирането на социалното подпомагане изисква по-интелигентно използване на информацията и технологията, прилагане на интегрирани системи, които автоматично ревизират плащанията, щом една точка от системата регистрира промяна в обстоятелствата, свързани с декларатора.

Социалното подпомагане в Белгия претърпя дълбока криза през 80–те — с хора, мамещи системата, продължителни забавяния в плащанията на помощите, прекалено натоварване на персонала и значителни затруднения в общуването поради безбройни несъвместими информационни системи. На най-високо политическо ниво беше решено да се преструктурират изцяло социалните грижи, като се премахнат тромавите административни процедури и се внедри мрежова технология за електронен обмен на формуляри. По закон сега на всички агенции за социално подпомагане им е позволено да обменят информация само чрез общата база данни, която предава запитванията за информация от една агенция към друга. Системата проверява дали на агенцията й е дадено право да използва данните, като по този начин се държи под контрол информационната инфраструктура и защитата на личната информация. Друг нормативен акт постановява, че информация за даден човек, която е вече известна на една агенция за социално подпомагане, не може да бъде искана на човека от друга агенция. Д-р Йохан Ферштретен, главен администратор на NOFA (National Office for Family Allowances — Национален офис за семейна издръжка), казва: «Не трябва да безпокоим безработните семейства с повече въпроси. Вместо това ние запитваме институцията, която им дава помощи, и тя ни предоставя квалифицирана информация».

NOFA е водеща белгийска агенция за осигуряване на социални помощи за бедните семейства. Тя беше в класическата ситуация, притежавайки един мейнфрейм-компютър за бизнесданни и друг за бизнеспроцесите, оставяйки персонала да се занимава с различни сфери на офис-автоматизация. През 1998 г. агенцията внедри програма за управление на промените, която обедини 440 мейнфрейм-връзки в 29 процеса, покривайки всички процедури по даване на семейни помощи. Тогава те бяха класифицирани в девет групи. Цената за конвертиране на всички бизнесданни и мейнфрейм-процедури в отворена система би могла да бъде много висока, така че вместо това NOFA внедри средно ниво на услугите със софтуер за работния процес и уебсървър, използвайки XML (extensible Mark-up Language) като мост между мейнфрейм и отворената среда на Интернет. Това даде на персонала общ, базиран на Windows «челен» офис и запази непокътнат напълно независимия «заден» офис. Също така позволи изграждането на Интранет, за да управлява взаимодействията с мейнфрейма и работния процес.

Сега агенцията може да установи автоматично дали служителите спазват правилните процедури от началото до края. Например логическите проверки, вградени в системата, не биха позволили да се изплатят големи помощи на някой с пълна заетост. С проверки и сканиране мениджърите могат да оценят персонала въз основа на крайните резултати — или последствия — не на базата на единични действия. При внедрени процеси в системата за управление на работния процес и с персонал, който получава една и съща квалифицирана информация, вече е налице постоянство в решенията и разбирателство в агенцията и между агенциите. «Ще постигнем интегритет само ако предлагаме пълната гама услуги на семействата — казва Ферштретен. — Толкова често сме свидетели на парадоксални случаи, когато хора без умения, зависещи от социалните помощи, дори не знаят, че имат право на семейна издръжка. Опитваме се да сложим край на това.»

С промените в социалното подпомагане в много страни агенциите за хуманитарни услуги все повече търсят да интегрират компютърните си системи. За да максимизира помощите за гражданите, интеграцията трябва да премине през, а не просто да замаскира вертикалните организационни структури, в които се коренят раздробените социални услуги. Уеббазираните процеси за сътрудничество на работните групи, включително и складирането на данни и пазарите за данни (data marts), са най-добрият начин да се качи разнообразна информация на настолните компютри на социалните работници, даваща им възможност да определят вида и нивото на социалната помощ, която пасва на клиента. Гражданите и социалните работници могат заедно да идентифицират всички програми от публичния и частния сектор, които ще помогнат на индивида или на семейството да достигнат специфични, добре дефинирани резултати — например да преминат от получаване на помощи към получаване на работа. Дори не е нужно социалните работници да са правителствени служители; те може да бъдат наети от доброволческа организация или даже от частна компания. Важното е да притежават култура за управление на социалното подпомагане и предоставяне на услуги, подкрепена от технология, която поддържа интегрирането на данните за вземане на решения.

Социално обслужване на самообслужване

Докато Белгия фиксира своите вътрешни процеси, други правителства се концентрираха върху интеграцията на програмите за социално подпомагане. Австралийската програма Centrelink замени «тезгяха» с кът на клиента със свободен достъп в 400 офиса в цялата страна, като по този начин семействата, учениците, възрастните, инвалидите, фермерите и търсещите работа биха могли да получат персонализирани услуги. Тя интегрира услуги от пет разделени в миналото ведомства и ги категоризира по граждански групи, не въз основа на бюрократичната организация. Целта на програмата е да предостави на гражданите не само парче от мозайката, а цялата мозайка.

Проектът на щата Аризона No wrong door (Няма погрешна врата) по подобен начин трансформира повече от 150 програми за социално подпомагане от пет агенции в една интегрирана служба, така че хората да могат да получават информация, независимо към коя агенция се обръщат. Използвайки уеббазирана архитектура, петте агенции работиха заедно, за да планират, проектират и изградят интегрирана система за проучване и разпределяне, която се справя с идентифициране на необходимите качества и оценяване, както и с осигуряване на реални доставки на услуги. Уебсредствата за управление на социалното подпомагане позволяват на социалните работници да боравят с услугите като с набор от свързани програми, вместо да се свързват с отделна система, поддържаща отделна програма. Всяка програмна система за социално подпомагане е модул, който се включва към общата архитектура. Джон Кели, директор на проекта на щата Аризона, казва: «Това е голяма стратегия, а не голям проект».

При разработването на подход за доставка на услуги, ориентиран към клиента, правителствените чиновници обикновено са подтиквани да слушат потребителите на услугата. Проблемът с изслушването на потребителите на социални услуги е, че са до голяма степен безгласни. Те са маргинализирани, далече от очите и от ума, и е толкова лесно да се забрави за тях. В резултат хората с най-неотложни нужди често имат най-сериозни проблеми с достъпа до услугите. Не е необичайно мениджър от социалните служби да каже: «Бихме искали да прехвърлим по-голяма част от нашия бизнес в Интернет, но повечето от клиентите ни нямат достъп до Мрежата».

Време е да демистифицираме Интернет. Време е да престанем да покровителстваме изключените от обществото. Правителствата не бива да позволяват да се стигне дотам хората, които имат доходна работа, да контактуват с правителството, да плащат своите данъци и да регистрират колите си онлайн, а онези, които са безработни, да бъдат оставени да търсят връзка с правителството, да си намират работа и да кандидатстват за социални помощи офлайн. Този подход би могъл само да осъди вече изключените от информационното общество на вечна нищета.

Правителството трябва да помисли за предоставяне на електронни услуги чрез множество канали, като уебкиоски (web-kiosks) и персонални компютри, разположени в обществените библиотеки и на други обществени места. Общественият уебдостъп дава възможност на гражданите да се докоснат до Интернет-приложенията и изгражда у тях доверие в използването на технологията, докато например проверяват какви свободни работни места има. Системите за социално подпомагане, като австралийската Centrelink и аризонската No Wrong Door, могат лесно да прераснат в уебсайтове «на самообслужване» за хора, търсещи работа, независимо дали получават социални помощи, или не.

Повечето правителства гледат на социалните служби като на последната сфера за автоматизиране и снабдяване с електронно предоставяне на услуги, но правителството на Испания прави изключение, смятайки ги за мястото, откъдето трябва да се започне. Загрижено за маргинализираните в информационното общество и разбирайки, че испанците са между най-големите потребители на банкомати в света, през 1999 г. испанското Министерство на труда и социалните грижи беше издало нови смарт-карти за социално подпомагане на 40 милиона граждани. Тези карти се използват за достъп до изплащания на социални помощи и редица други правителствени услуги и информация от киоск-терминали, разположени из цялата страна. Гражданите поставят картите си в тези киоски и взаимодействат чрез докосване на изображения с говорител, който дава информация за различните функции. Онлайн-бюлетини пускат сведения за правителствените агенции, предложения за работа и оферти за обучение. Като допълнителна мярка за сигурност, потребителите могат да вложат биометрична пръстова идентификация в картите си, така че да получават по-специфична информация и да се «подписват» за помощите, да попълват декларации за безработни или дори да си ангажират час за медицински преглед.

Испанските граждани днес управляват своите социални помощи почти по същия начин, по който управляват банковите си сметки. Те правят рутинни транзакции и осъществяват достъп до личните си записи от терминали на самообслужване, а не в правителствените офиси. Това осигури на служителите повече време за други дейности и направи информацията за правителствените програми и политики по-широко достъпна.

За първи път Испания пусна смарт-картите за 500 000 жители на град Кордова, а след това за 7 милиона потребители в областта Андалусия, преди да станат масово явление. Пилотните проекти помогнаха на правителството да усъвършенства системата за разпространение на смарт-картите и за разясняване на тяхната употреба, както и да подобри технологията за свързване на отделните киоски с терминалите на различните агенции. Пилотните пускове показаха на скептично настроените, че смарт-картите ще бъдат приети от обществото и ще активизират правителствените процеси. С използването на смарт-картите за социално подпомагане испанското правителство можа да елиминира рутинната бумащина, като автоматично обновява «клиничните» картини и по електронен път наблюдава промените. Чрез подобряване на информационните техники и упражнявайки по-голям контрол върху обработката на данни, правителството би могло също така по-ефективно да засича неточностите при плащането на социални помощи.

Намиране на работа чрез мрежата

Правителствата се ориентират към Интернет и за да намалят цената и времето за търсене на работа. Уебсайтове за предлагане на работа биват използвани на местно, регионално, национално и дори международно ниво. Освен че осигуряват на нуждаещите се сведения за вакантни длъжности, те предоставят на служителите актуална информация, необходима им за определяне на условията на пазара на работна ръка.

Една ефективна местна инициатива беше разгърната в Кеймбридж, Великобритания, където имаше високо ниво на безработица сред самотните родители, въпреки общото увеличаване на възможностите за работа и просперитет в областта. Мнозина сметнаха за трудно да жонглират с отглеждането на децата си и обикалянето от един правителствен офис на друг в търсене на работа, да намират подходящи оферти за обучение и детски заведения и да преценяват как работата ще се отрази на социалните им помощи. За да помогне на самотните родители да стигнат до нужната им информация през една точка, проектът Cambridge ChildcareLink беше създаден само за шест месеца посредством партньорството на 20 местни и национални правителствени агенции, доброволчески организации и обществени групи, както и местни компании. Портал за услуги е достъпен чрез Интернет или информационни киоски, разположени из целия град, включително и в големите библиотеки. Тези киоски позволяват на потребителите да запазват бележки в персонализиран бележник, който може да бъде разпечатан в края на сесията. Съветите и напътствията относно съдържанието на системата идват от различните агенции, въвлечени в проекта.

На регионално ниво уебсайтът Ohioworks, създадена от Департамента за хуманитарни услуги в Охайо и местната Търговска палата, е най-изчерпателната информационна услуга в реално време за пазара на работна ръка в Съединените щати. Той се посещава средно на седмица от 500 000 човека, търсещи информация за работа окръг по окръг. Потребителите могат да проверяват кои професии най-много се търсят, кои са най-високо платени или кои отговарят на определени умения. Те имат достъп до стратегии за търсене на работа, могат да разработват експозета и да сравняват курсове за обучение с уменията, които се изискват за съответния занаят. Сайтът също така има връзки към банки за работа, списъци с детски заведения, информация за транспорт и други фактори, свързани със способността на индивида да приеме дадена работа.

SkillNet.ca е съвместна мрежа на канадското правителство, индустрия, образование и доброволческия сектор, осъществяваща връзка между нуждите на работодателите и способностите на търсещите работа. Работодателите могат да поискат експозе, а търсещите работа — да получат достъп до информация за пазара на работна ръка и програмите за обучение. Макар всяка услуга за набиране на работна ръка в уебсайта да се управлява самостоятелно, всички те са свързани помежду си, създавайки една единна услуга «без шевове».

В по-широк мащаб, въпреки че Европейският пазар разреши на европейските граждани да работят във всяка европейска страна, свободната търговия не се е развила до същата степен при работната ръка, както при стоките и капитала, като често причина за това е, че на хората не са им известни възможностите за работа в други държави. Мрежата EURES на Европейската комисия сега свързва всички национални бази данни за свободни работни места, предоставяйки на европейците не само възможности за наемане, а и информация за изискванията за работа в друга страна.

Повече ум, по-малко мускули

Ако днес някой, заемащ доходна длъжност, не знае да борави с компютър, той скоро ще изгуби мястото си. Компютърната автоматизация замества фабричната и офис-работа, отпращайки милиони хора на опашката за безработни. Все още тъжната ирония е, че много страни се наслаждават на най-дългия период в историята си на непрекъснат неинфлационен растеж и не страдат от недостиг на работа. Новата икономика създава много повече работни места, отколкото лежащата в основата й технология унищожава, но те остават незаети, защото хората не притежават необходимите умения за тях. Търсенето надвишава предлагането на софтуерни разработчици, програмисти, системни интегратори, администратори на бази данни, уебадминистратори и мрежови специалисти. Съединените щати имат работна сила в областта на информационните технологии от над 10 милиона, а има работа за още 850 000. В Западна Европа, където нивото на безработица продължава да се движи около 10 процента или повече, има 500 000 незаети ИТ-места и до 2002 г. ще бъдат може би около 1,6 милиона. На Индия й трябват 145 000 софтуерни специалисти. Австралия се нуждае от 31 000 техничари в момента. Повечето свободни места са в индустриалните сектори, не в технологията и комуникациите. Малките и средни фирми отчаяно търсят ИТ-персонал — както и правителството.

Фирмите традиционно не вложиха много нито в начални нива на обучение, нито в преквалификация на наличния персонал, защото навярно не се надяват да получат приемлива възвръщаемост от инвестициите си. Но тъй като компаниите навсякъде започват да се чувстват спънати от липсата на технологични експерти, доста от тях стават по-ентусиазирани поддръжници на образованието. Съществува тенденция към предлагане на такива условия, при които студентите могат да спечелят кредити за курсове срещу своята работа в частните компании. Някои фирми дори са създали собствени корпоративни университети — само в САЩ те са 1600. Университетът на Motorola има университетско градче и факултет за 400 студенти.

Добър пример за компания, полагаща усилия за премахване на разликите в способностите, е Cisco Systems, която прави повечето от маршрутизаторите и друго мрежово оборудване, «захранващо» Интернет. В партньорство с правителствени, образователни, бизнес и обществени организации, програмата Cisco Networking Academy беше пусната през 1997 г. с първоначална инвестиция на компанията от 20 милиона долара. 5391 академии в 86 страни обучават 139 000 колежани и студенти как да проектират, изграждат и поддържат компютърни мрежи. Работейки с организации като Asia-Pacific Development Information Program, със седалище в Куала Лумпур, академиите се намират най-вече в страни, на които им липсва специализирано обучение и основна инфраструктура. Програмата включва 280 часа уеббазирани курсове, даващи Интернет- и технологична грамотност, както и специфични умения и познания за мрежовите принципи, изграждане и поддържане. Учебният план е съобразен с националните математически и научни стандарти и е разработен от образователни и мрежови експерти. Използват се вътрешни назначения, колежански стипендии и възможности за фирмено спонсорство.

Синдикалните съюзи също все повече се ангажират с преквалификацията на членовете си, чиито служби са заплашени или вече премахнати. Когато и да организират компютърен курс, той винаги е пълен. През 1997 г., загрижена за ниското ниво на компютърни умения сред своите членове, Lands Organisationen (LO), най-голямата синдикална организация в Швеция, представляваща 2,2 милиона фабрични работници (една четвърт от населението на страната), уреди крупна сделка с Hewlett-Packard за доставка на 55 000 компютъра с пълен Интернет-достъп на цена с 30% по-ниска от продажната. Наречени «компютрите на хората», те бяха дадени под наем на членове на профсъюза за около 50 долара на месец за 36 месеца. Сделката на LO представляваше една трета от домашните персонални компютри, продадени през 1997 г., и изпрати Hewlett-Packard на второ място, от шесто предишната година, по отношение на пазарен дял, натоварвайки завода за асемблиране на фирмата във Франция до пръсване.

Горе-долу по същото време за шведските компании стана практика да предоставят компютърното оборудване на служителите си за самообучение вкъщи, може би с помощта на интерактивна програма за обучение, комбинирана с инструкции от голямо разстояние. Съгласно шведските закони обаче компютърно оборудване, намиращо се в дома на служител, се смяташе за допълнителна служебна облага, подлежаща на облагане с данък. При подобна данъчна структура, потенциално застрашаваща усилията за обучение и индиректно спомагаща за увеличаване на разликите в способностите, през 1998 г. правителството представи нормативен акт за изваждане от списъка за облагане на компютрите, дадени от компаниите, при условие, че са достъпни за целия постоянен персонал. Фирмите веднага се възползваха от новия нормативен акт. Компанията Volvo постигна солидна отстъпка върху покупка от IBM, за да предложи на своите служители в Швеция последен модел Pentium, заедно с принтер, Интернет-достъп, софтуер, доставка и поддръжка. Записаха се около 31 000 служители на Volvo, което представлява три четвърти от нейната работна ръка в Швеция. Тъй като повечето от останалата четвърт вече притежаваха персонални компютри, или се бяха сдобили с техника от по-раншната оферта на LO, малко или много сега всеки служител на Volvo, от административния персонал до работниците от монтажната линия, има компютър вкъщи, който е свързан с Интернет. Ханс Кристенсон, ИТ-мениджър на фирмата, казва: «Дългосрочната изгода за нас е, че всеки служител ще добие основни умения за използване на персонален компютър».

Правителствата, индустрията и синдикалните съюзи трябва да се примирят с новите изисквания към способностите и да осигурят допълнителни и професионално ориентирани курсове на обучение. Фирмите и профсъюзите следва да се отзоват не само с ресурси, а и с ноухау, подкрепяйки проекти, които свързват експертното ниво на техните организации с нуждите на училищата. За да се премине от дебат към действие, някои правителства създават групи от ИТ-специалисти, представители на фирмите, синдикатите, правителствени организации и образователни институции. Тези форуми трябва да разгледат и преценят всички опции, включително ускорени програми за обучение, преквалификация на вече работещите, миграция на способните и повишаване на възможностите за технологична кариера.

Няма решение на проблема, но правителствата, които не правят нищо, ще установят, че високотехнологичните длъжности, стоящи незаети в техните ведомства, ще се прехвърлят в друг град, щат или страна. Да се чака най-младите и бляскави таланти да завършат конвенционалните академии не е възможност; правителствата трябва да действат сега за заемане на длъжностите и да са конкурентни в условията на глобалната икономика.

Загуба и печелене на специалисти

В много развити страни незабавният краткосрочен отговор на пазарния провал в осигуряването на способни ИТ-служители беше да се увеличи имиграцията на инженери, компютърни учени и работници със значителни умения. Това поражда реакция от страна на синдикатите и други групи в обществото, обвиняващи технологичните фирми, че наемат чужденци вместо собствените си граждани, което води до понижаване на заплатите и намаляване на желанието за обучаване и образоване на местната работна сила. Макар сравнително по-високите заплати и търсене на ИТ-работници в Северна Америка и Европа да са привлекли доста чужденци, този подход не е без ограничения. Съществуват аргументи «за» и «против» изгодите за домашната икономика, но няма съмнение, че загубата на специалисти не е в услуга на страната, от която имигрантът е бил «вербуван». Тъй като много от нейните талантливи техничари емигрират, вещата в компютрите Индия е застрашена да остане просто доставчик на софтуерен код и програмиране (за които тя сега има конкуренти от държави като Филипините), вместо да поощри своята способна работна сила за по-нататъшен просперитет. Дори Пенсилвания е загрижена за една четвърт от завършилите колеж, които търсят работа извън щата. С цел задържане на високотехнологичните таланти щатското правителство инициира програмата SciTech, която награждава със стипендии и осигурява назначения в технологични компании за студентите, които се обвържат да работят в Пенсилвания толкова години, колкото са получавали помощ.

За бързото изграждане на компетентна работна сила и същевременно за преориентиране на хората от социални помощи към активна работа правителствата трябва да окуражават безработните да се записват в кратки курсове за преквалификация, като сертифицираните курсове за обучение на техническо ниво. Много образователни инициативи изникват в тази област. В щата Виктория, Австралия, програмата Go For It (Постигни го) обезпечава 12–месечно пробно назначение за млади безработни. Тя гарантира пълно съвпадане на уменията с нуждите на работодателя и осигурява обучение преди назначаването. За да обслужва своя процъфтяващ технологичен сектор, ирландското правителство лансира движена от индустрията програма Fast Track to Information Technology (Бърза писта към информационната технология), по която 3500 трайно безработни получават обучение за технически и индивидуални умения, след което им се предлага работа на пълен работен ден в ИТ-индустрията.

European Computer Driving License Foundation е друга обществено-частна инициатива, позволяваща на търсещите работа да демонстрират на компаниите своите ИТ-умения чрез установяване на стандарт и оценяване на компютърната грамотност. Концепцията за този проект е изградена във Финландия от Финландския център за развитие на информационните технологии Tieke и Министерството на образованието в партньорство с Министерството на заетостта, центрове за обучение на възрастни, университети, професионални колежи и фирми за обучение.

Тъй като технологията изисква повече ум, отколкото мускули и тъй като Интернет позволява по-голяма гъвкавост на работното време и географското местонахождение, вратата на заетостта трябва да се отвори по-широко за много подценявани групи, които обикновено срещат бариери поради недостъпност и видима невъзможност да изпълняват определени задачи. Ако жените, малцинствата, по-възрастните работници и инвалидите бяха по-адекватно представени в ИТ-работната сила, надали щеше да има недостиг на технически персонал и «хора на знанието».

Голям брой инициативи за обучение на неправителствени организации, особено в САЩ, се опитват да събудят интерес към технологичните занимания и обучение сред посочените социални групи. Програмата Pass it On (Предай нататък), разгърната от Denver Community College с подкрепата на IBM, учи на компютърни умения хора с недъзи. Организацията Green Thumb, със седалище във Вирджиния, има програма, спонсорирана от Microsoft и федералното правителство, за обучение на хора над 55 години за хелпдеск-служители и мрежови администратори. Тя предлага онлайн-обучение, за да е достъпна за по-възрастните работници в провинциалните области. Програмата Recruiting for the Information Technology Age — RITA (Вербуване за ерата на информационните технологии), движена от организация, наречена Women Works (Женски дела), и поддържана със суми, отпуснати от федералния Департамент по заетостта, обучава жени, откъсващи се от системата на социалното подпомагане, и домакини, връщащи се на работа. Въпреки че нито една от тези програми не е в състояние сама по себе си да осигури прилив на високотехнологични работници, те имат своя принос, а и показват как всеки може да участва на равни начала в информационното общество.

Бидейки по-гъвкави в методите си на обучение, утвърдените университети и технически колежи биха могли по-бързо да формират способности на високо ниво и квалификация у работната сила. В някои инстанции може да има по-малко робско подчинение на старомодните академични учебни програми и по-голямо желание за обучение извън традиционните аудитории. Например повечето студенти в технологичния университет Queensland в Брисбейн, Австралия, наричан «Университет на реалния свят», са earner-learners (печелещи учащи), хора, които вече са наети на пълен работен ден и имат малко време за обучение по канона. Един студент участваше във внедряване на управленска програма по крупен проект за голяма телекомуникационна компания и неговата работа беше приета като част от университетското му образование.

Повечето ИТ-служители все още се обучават по четиригодишни програми и се очаква това да продължи, тъй като технологията става по-сложна. Понеже големите корпорации и агенции за набиране на персонал присъстват все по-осезаемо в университетите, завършващите компютърни науки и електроинженерство могат направо да се кандидатират.

Поради това, че ИТ-способностите са задължителни за почти всички нови професии, компютърната грамотност трябва да бъде един от основните предмети още в училище. Той е толкова важен, колкото четенето, писането и смятането. Информационните индустрии, като банковото дело и медиите, са напълно зависими от компютърно грамотни работници, дори в своите маркетингови отдели. Други сектори, като продажбите на дребно и услугите — и правителството, — преживяват бързи технологични промени, при които всички служители се нуждаят от нови способности, просто за да си запазят сегашните позиции. Докато технологията замества рутинния неквалифициран труд, тя изцяло допълва висококвалифицирания, позволявайки на персонала да използва информацията по-градивно.

Все пак училищата и университетите не трябва да се увличат с техническото обучение. След четири или пет години, когато днешните младоци ще завършват, най-великото постижение в информационните технологии ще бъде нещо, за което още никой не е чувал. Освен ако не смятат да правят кариера в голямата наука, студентите е по-добре да бъдат посъветвани да получат общо образование и да развият уменията си за учене, отколкото да се опитват да се прицелват в специфични ИТ-професии. Ученето на езици, икономика и история позволява на младежите да разгърнат способността си да мислят и да общуват по-ефективно. Интернет е за създаване на приложения от ситуации от реалния живот, така че студентите с най-големи професионални перспективи са онези, които се интересуват от компютри и се запознават с новите технологии чрез училището и хобитата, но са склонни да се насочат към области извън информационните технологии.

Комбинирането на лесни и трудни предмети може да доведе до интересни занимания в сферите на технологията, като компютърен дизайн, оценяване на средата, инвестиционно банкиране, маркетинг и гражданско обслужване. Дори за програмисти и системни аналитици работодателите търсят хора, които могат да свършат техническата работа, но и да работят в екип и да лансират идеи. Работодателите днес искат служителите да разбират, освен от технология, и от бизнеса, в който работят.

5. Учене: до живот и онлайн

Предефиниране на образованието

Концепцията за това какво означава да бъдеш образован се базира на нуждите на една епоха, в която голяма част от света беше под контрола на европейските армии, чиито войници бяха неграмотни. Работниците от фабриките и миньорите, които представляваха икономическата сила на индустриалното общество, бяха слабо образовани, ако изобщо имаха образование. Хората деляха своя живот на период на образоване или чиракуване, период на работа и накрая пенсиониране. Все още мнозина смятат, че след като веднъж са усвоили даден занаят или професия, това е за цял живот. Днешната реалност обаче е доста различна.

Трябва да преоценим изцяло нивото на образование, от което гражданите се нуждаят, за да участват в нашето много по-сложно общество на знанието. Не е достатъчно просто да завишим съществуващите училищни стандарти — самото значение на образованието следва да бъде преразгледано и предефинирано. Правителствата и обучаващите трябва да се отзоват с политика за изграждане на общество, в което всеки може да научава нови умения и да актуализира стари през целия си живот. Макар ученето до живот да е обширно понятие, в основата си означава избавяне от представата, че образованието приключва, щом ученикът завърши училище, или студентът — университета. То трябва да е стандартна практика и да е отворено за всеки, както и да обхваща всички дейности, които усъвършенстват познанието, способностите и компетентността, независимо дали институционализирано в училището, висшето образование, образованието за възрастни и професионалното обучение, или неформално на работното място и по време на отмора. Обучението на работното място не бива да бъде просто допълнителна служебна облага за средния мениджмънт в големите компании.

Компанията Northland Trucks има 30 служители в провинция Саскачеуан, Канада. Тя продава, дава на лизинг и обслужва транспортни превози и друга тежка машинария. Това не е бизнес, който изисква и осигурява висока степен на обучение на персонала. Но индустрията с тежка механика претърпява промяна от механични към електронни компоненти и компютъризирани системи. По-строгите стандарти например принудиха производителите да инсталират електронна климатична система в превозните средства. В резултат техниците по обслужването, работещи за търговци като Northland Trucks, трябва да научат как функционират тези по-сложни компоненти, да бъдат обучени да боравят с оборудването и да овладеят методите, които се използват за обслужването им.

Съществува тенденция при доставчиците, като производителите на части, да заменят персонала, обслужващ клиентите, с онлайн-поддръжка и IVR- (interactive voice response — интерактивен гласов отговор) системи по телефона. Това застави търговците да интегрират нови технологии в своите дейности. Компанията Northland Trucks инсталира компютърна мрежа с няколко системи, включително софтуер за складова наличност и изготвяне на ордери, и сега трябва да обучи персонала да използва тези технологии. Всичко това е трудна задача за малкия бизнес. Проблемът се усложнява от липсата на квалифицирани обслужващи техници, мениджърите срещат трудности при привличането на млади местни хора, които да работят с тежката механика. За подготовката на един работник е необходим петгодишен период на обучение, комбинация между обучение в учебно заведение и на работното място, но Northland Trucks е разположена далече от всякакъв център за обучение. Специалните курсове за обучение на търговци обикновено съвпадат с натоварените върхови периоди или с лятната почивка, правейки трудно и скъпо изпращането на служители за повишаване на квалификацията за «чирак» или придобиване на нови способности.

Компанията Northland Trucks харчи годишно около 500 долара на служител за обучение, основно за самолетни билети, хотели и храна, при командироване на персонала на курсове извън града. След като техникът овладее новото умение, знанието се разпространява сред другите работници с помощта на вътрешни библиотеки и видеофилми, предоставени от доставчици и търговци. След като беше инсталирана новата компютърна система, видеото беше заменено със CD ROM-пакети за обучение и информационни пакети, публикувани в Мрежата за лесен достъп от страна на служителите. При днешните променливи и вариращи бизнесцели не е необичайно материалите за обучение да остареят, преди дори да е започнал курсът, така че новите версии на CD ROM-курсовете може да бъдат свалени от Интернет, а съдържанието е също така достъпно в уебсайта на доставчика.

Технологиите за учене стават все по-важни с цел предоставяне на служителите от компании като Northland Trucks на информацията и значението, от които се нуждаят, за да са в крак с новите продукти и обслужването на оборудването. Основната цена на интегрирането на е-ученето в едно предприятие се определя от компютърното оборудване, което повечето компании ще трябва така или иначе да закупят за своите бизнесдейности. Веднъж онлайн, една компания може да максимизира ИТ-инвестициите си, като включва технологии за учене в програмите си за обучение, доставяйки знание направо в настолните компютри.

Ученето до живот изисква гъвкавост, а най-гъвкавият канал за доставка засега е Интернет. Мрежата предоставя форум, където солидният набор от образователни материали и ресурси за учене може да бъде обновяван и е бързо достъпен по всяко време и от всяко място, в национален и международен мащаб. При система за учене индивидите могат да добият много квалификации в хода на живота си от множество училища, колежи, университети, библиотеки, културни центрове, музеи, частни компании и др. Лекциите в клас не ще бъдат задължително предпочитаният стил на учене; хората все повече ще клонят към по-директен досег със знанието с акцент върху реалното и практичното.

Университетите на бъдещето

Концепцията за учене до живот в комбинация с възможностите, предлагани от Интернет, вдъхва нов живот на идеята за обучение от дистанция. Както и в предишните си въплъщения, като курсовете чрез кореспонденция, този тип обучение е ценно най-вече с гъвкавостта си, за хора, които трябва да съчетават работата със семейството, както и за онези, на които им е трудно да влязат в аудиторията в определено време и на определено място. За хората, които са били дълго извън училище, това може да е по-малко страшен начин например да се запознаят с новите здравни реформи или да получат МВА. А в някои затънтени кътчета на планетата дистанционното обучение е единственото официално образование. В Аляска повече от 8000 души са включени в курсове за дистанционно обучение, въпреки че Университетът на Аляска не прави много, за да ги оповести: те не са споменати в годишния каталог на институцията, а информацията за тях в университетския уебсайт се намира трудно.

Онлайн-ученето се смята за по-практично от традиционното дистанционно обучение, при което студентите получават курсовите си работи по пощата. В допълнение към предлагането на повече удобства, методите на преподаване при онлайн-ученето — уебинструкции, проучвания в Мрежата, мрежова електронна поща, чатове — все повече рефлектират върху начина, по който хората живеят и работят в съвременната глобална икономика. Университетът Атабаска в Канада е един от пионерите в мрежовото учене, изготвяйки през 1996 г. стратегически план за увеличаване на индивидуализираните, електронни и движени от учещия модели на дистанционното обучение. Неговите управленски и бизнеспрограми, включително МВА, използват онлайн-платформи за доставка, които обединяват индивидуални и групови взаимодействия с виртуален факултет, наброяващ около 60 учени в цялата страна. Има онлайн-симулации, тестове за самотестуване, инструменти за проучване, Интернет-линкове, помощна гореща линия и материали, като ключови концепции, списъци на литература, изскачащи линкове, речници. Най-важното е, че студентите могат да си взаимодействат. Интернет прави възможно взаимодействието между хората, като в същото време им позволява да останат отдалечени и анонимни, ако желаят.

За компании с бизнеспартньори, разположени из цялата страна или из целия свят, Интернет е най-рентабилният начин за обучение на персонала и осигуряване на единни стандарти във всички офиси. Един е-университет може да разпростре мрежата си, за да обхване хора, които никога не са получавали образование, и да даде възможност на развиващите се страни да влязат в крак. Институтът Monterrey за технология и висше образование, или, както го наричат, Monterrey Tech, поддържа виртуален университет, който предлага магистърска степен на 43 000 студенти в 84 образователни институции и корпорации в цяло Мексико и Латинска Америка, получаващи уебсайтовете. Това е географски най-мащабната образователна система в света. В Египет правителството спонсорира проект за онлайн-«утопично училище», където студентите изкарват «най-добрите курсове с най-добрите учители от целия свят».

В Индия само 6,5 процента от напускащите училище се ориентират към висшето образование, срещу около 30 процента в развитите страни. Все пак при търсене на ИТ-услуги от многонационални корпорации (40 процента от 500–те компании в списъка на «Форчън» аутсорсват проекти в Индия), страната вече осъзнава значението на образованието. Индийските ИТ-професионалисти не могат да бъдат обучени достатъчно бързо и в резултат се получава огромна «образователна бездна» между търсенето и предлагането на специализирано обучение. Индия просто няма достатъчно университети. В отговор на това повече от 60 от общо 200–те университета в страната организират обучение от разстояние. Индийското правителство окуражава тази тенденция чрез данъчни облекчения за институциите, предлагащи онлайн-програми.

С напредъка на Индия, която става все по-свързана с Интернет, и привлечени от числеността на англоговорещото й население, все повече и повече чуждестранни институции предоставят на пазара системи за е-учене. Университетът Carnegie Mellon в Питсбърг, щата Пенсилвания, в партньорство със Sterling Infotech, технологична компания със седалище в Индия, предлага на индийските студенти сертифицирани курсове за компютърно програмиране, идентични с курсовете, изнасяни на американски студенти чрез конвенционални средства. Само курсовите работи се правят посредством Интернет. Индийските студенти дори не е нужно да притежават компютър или Интернет-линия, тъй като имат осигурен достъп в напълно оборудвани компютърни центрове, разположени из цялата страна.

Шумно рекламиран от мнозина като университета на бъдещето, глобалният «уебобразователен» пазар е вече оценен на стойност 70 милиарда долара. Доста институции биха желали да разработят уеббазирани приложения и да предложат одобрени онлайн-програми за обучение, така че студентите да завършат съответната степен, без физически да посещават учебни часове. Също така се полагат огромни усилия съответните библиотечни материали да бъдат достъпни в Мрежата. За да се намалят разходите за производството на висококачествени пособия за обучение от дистанция, и за да се стигне до възможно най-голям пазар, много университети търсят глобални партньорства с правителства, фирми и други обучаващи институции.

Нито една утвърдена, уважаваща себе си институция за висше образование не пропуска такава възможност. Курсове за дистанционно обучение и академични текстове са маркетирани от организация, наречена Fathom, основана в партньорство с Колумбийския университет, лондонското училище за икономика и политика, Кеймбридж Юнивърсити Прес, Британската библиотека, Природо-историческия музей на Смитсоновия институт и обществената библиотека на Ню Йорк. Университетът в Кеймбридж и Технологичният институт на Масачузетс (MIT) ce споразумяха да разработват заедно виртуално обучение, а университетът в Оксфорд си партнираше с Йейл, Принстън и Станфорд за изграждане на онлайн-колеж за своите възпитаници.

Във Великобритания ученето до живот обикновено по-малко се свързва с Оксфорд и Кеймбридж и повече с Open University, телевизионен курс, който вървеше по ВВС в продължение на десетилетия. Когато през 60–те британското правителство лансира идеята за «Отворен университет за обществото», телевизорите все още не бяха стигнали до всеки дом и съществуваше вяра, че новата технология ще допринесе за доброто на социума. Това е позицията, в която се намира Интернет днес, така че не трябва да бъде изненада, че Отвореният университет провежда курсове в Мрежата.

Академичното заведение е принудено да предоставя научно съдържание в Интернет, най-вече за да е сигурно, че частната индустрия и комерсиалните институции за обучение не поемат традиционната роля на университетите за осигуряване на знания. По този начин университетите работят с партньори от частния сектор за доставяне на е-учене или използват бизнеспрактики и тактики, включително и агресивни маркетингови кампании и способи за привличане на инвестиционен капитал. Във всеки случай академичното заведение се превръща в предприемаческо.

Интернет също така променя традиционното място за обучение до живот на работниците, а именно профсъюзния учебен кръг, където групи от хора със сходно мислене се срещат и дискутират важни въпроси за световното работническо движение. Федерацията IFWEA (International Federation of Workers’ Education Associations — Международна федерация на асоциациите за образование на работниците) и нейната европейска централа EuroWEA, които заедно представляват националните съвети по образованието на работниците, синдикатите, фондациите и демократичните социалистически партии от целия свят сега движат Интернет-базирана образователна програма по проблеми, засягащи глобализацията. Първият от тези международни образователни кръгове, посветен на въздействието на транснационалните корпорации върху местните общности, беше проведен през 1998 г. и включваше 170 работници от 12 страни. Във всяка страна курсът се организираше от местни профсъюзи и се посещаваше от редови членове.

Във Великобритания например Обединението на транспортните и общите работници проведе курса за работници от завод за асемблиране на коли, докато в Кения Организацията на жените работнички привлече работещите в плантациите. На всяко от местата работниците се срещаха един или два пъти на седмица, за да дискутират как интернационалните корпорации влияят върху общността им. Всички участници работеха едновременно по една и съща програма, набор от материали и образователен метод. Всеки учебен кръг имаше наблюдател, който си водеше бележки и ги пускаше в уебсайт. Между срещите участниците (или който и да било) можеха да прочетат дискусиите от други страни, което позволяваше в техния учебен кръг да навлязат повече идеи. Това също така стимулираше дебатите между групите.

След курса се установи, че за да бъде международната дискусия съдържателна, процесът на общуване трябва да е в ръцете на самите участници, иначе наблюдаващите в действителност си говорят един с друг. Така че втория път, вместо да се пуска обобщение на обсъждането, участниците изпратиха по електронната поща свои собствени доклади. Характеровите особености на индивидите естествено повлияха на съдържанието на написаното и чрез експериментиране с други техники, като онлайн-дискусионни форуми, те придобиха по-ясна представа за това как Интернет може да се използва за събиране на информация, проучване, образование и общи цели. В резултат на някои места хората започнаха да прилагат технологията по-директно в пряката си работа.

До 1999 г. учебните кръгове се провеждаха редовно по редица теми и използвайки различни Интернет-възможности за заздравяване на международното общуване. Уебсайтът на IFWEA включва образователни материали на няколко езика, дискусии, провеждани между групите, и линкове към други организации с подобен фокус. Един курс струва около 20 000 долара, което не е чак толкова скъпо, като се вземе предвид, че е глобален и със стотици участници, дори много повече. Интернет прави дискусионните форуми широко отворени и всеки човек от която и да е част на света може да се включи. Първоначално, страхувайки се от онлайн-хаос, IFWEA искаше да поддържа дисциплина, строга структура на дискусиите, не хората да влизат и излизат или по случайност да сърфират вътре. Но в крайна сметка беше решено уебсайтът да остане отворен за обществото, поради потенциала си за въвличане на масите в образователния процес.

Класни стаи без стени

Ученето до живот започва от предучилищна възраст. Попитайте Лео, виртуалното куче, и Макс, виртуалния таралеж, които през септември 1999 г. напуснаха своя домашен компютър в предучилищната детска градина във Фонтьоне-о-Роз, Франция, и прекараха учебната година, пътувайки и срещайки се с деца в предучилищна възраст от далечни земи. Класни стаи в целия свят приемаха или Лео, или Макс (те не пътуваха заедно) за седмица или повече и след това ги изпращаха на друга детска градина с описание на приключенията им и страната, която току-що са посетили. Животните носеха виртуален багаж под формата на прикрепени детски рисунки. Децата във Фонтьоне-о-Роз следяха обиколката им чрез своя училищен уебсайт. Целта на пътешествието беше, разбира се, да обедини децата и да разшири техните хоризонти посредством обмен на информация с е-другари от други страни.

Чрез Лео и Макс тези малки ученици създадоха свързана общност за обучение, чиято основна задача е да използва Интернет, за да вкара външни организации и материали в класната стая за обогатяване опита на децата в ученето и с цел да им позволи да разменят идеи, знание и практика. Може да съществуват мрежови общества от ученици, учители, професионални групи, бизнесдейци, синдикалисти, правителствени чиновници, хора с еднакви хобита, защитници на околната среда и др. Създаването на класна стая без стени предполага свързването на училищата с библиотеки, музеи, културни центрове, други училища, домове, изобщо с цялото общество.

Канада беше първата държава, която свърза всяко училище с Интернет заедно с пускането през 1993 г. на програмата SchoolNet («Училищна мрежа»), плод на партньорството между федералното и провинциалните правителства, университети и колежи, образователни асоциации и представители на частния сектор. До края на 1999 г. всички училища в страната бяха онлайн, а до 2001 г. бяха свързани всички учебни стаи. Мрежата предлага на учениците и учителите повече от 1000 услуги, включително и инструменти за обучение и проучване. Учениците могат да намерят сигурни факти по абсолютно всеки въпрос. Те могат да посетят виртуален музей или зоологическа градина, да плават около света с виртуална лодка, да опознаят националното си наследство, да говорят с астронавт в космоса и да общуват с други ученици в глобален мащаб.

Опирайки се на успеха на SchoolNet, канадското правителство оглави нов проект — Network of Innovative Schools (Мрежа на иновативните училища), осигурявайки 10 000 канадски долара (6000 щатски долара) за училищата, които използват информацията и комуникационните технологии по нов и градивен начин. Съществува също и обществено-частно партньорство, наречено Grass Roots Project (Проект «Кълнове»), което предоставя пари на учители и ученици за разработване, управление и маркетиране на проекти за учене и пускането им в Интернет. Идеята тук е, че учещите не само употребяват образователни материали, а и ги произвеждат. Джийн Монти, изпълнителен директор на Bell Canada, казва: «Тези деца овладяват важни способности и предприемачески умения, прилагайки творчески подход и работейки в екипи, и, предполагам, се и забавляват по време на процеса».

Много страни следват примера на Канада. Училищата в Израел са свързани с Национална образователна мрежа, осигурявайки на учениците и учителите електронна поща и достъп до Интернет, в училище или от дома, с 24–часова техническа поддръжка. Националната мрежа за обучение във Великобритания осигурява на учителите и учениците индивидуални акаунти, така че да използват електронна поща, Интернет и производителни приложения, включително и онлайн-услуги от музеи и библиотеки. Родителите имат директен достъп до учителите, а възрастните могат също да използват Мрежата, за да получат онлайн-обучение от училищата, които са отворени за тази цел вечер или през почивните дни.

Друг пример за свързана общност за обучение е SLN (Science Learning Network), Мрежа, която беше разработена от американската фондация National Science и Unisys като уеббазирана образователна програма за свързване на музеите с училищата. Учениците използват Интернет за проучване на дадена тема и си кореспондират с експерти от музеите по електронната поща. Те споделят своя опит с други ученици и учители по Мрежата, като участват в онлайн-журнал и пускат дигитални снимки. SLN сега свързва глобалната мрежа на научните музеи с уебсайт, който предлага виртуални изложби, където учениците и учителите могат да провеждат упражнения — от построяване на машина, задвижвана от вятъра, до начертаване пътя на ураган.

Ученето в Мрежата също така прехвърля мост над бездната между домовете на учениците и училищния живот. Макар да се смята, че родителската намеса има голям ефект върху развитието на детето, тъжната реалност е, че много родители не могат да намерят достатъчно време да обърнат внимание на работата в училище на децата си или да обсъдят резултатите с учителите. Интернет може да направи тяхната намеса по-лесна и по-удобна, позволявайки общуването да става извън стените на класните стаи. Частните разговори между учители и родители могат да бъдат провеждани онлайн, с участието на възпитателите. Родителите могат да влязат в Мрежата и да сравнят нивото на децата си с определените стандарти, да проверят оценките и отсъствията им, както и да видят домашните работи и забележките на учителите.

Учениците, които разполагат с достъп до даден проект от дома си, имат по-добра възможност да се възползват от родителски напътствия, а и да проучват образователни уебсайтове за писмени работи и задачи. Когато са на излет в природата, те могат да използват мобилните комуникации, за да пуснат в Интернет дигитални снимки от заниманията си, позволявайки на родителите си да проверят в училищния уебсайт и да се убедят, че децата им са добре.

Растящ брой училища имат собствени уебсайтове, предлагащи снимки, чатове, календари с предстоящи събития и дори менюто за обяд. Преглеждането на страниците им стана популярен начин за преценка от страна на родителите дали да запишат децата си в дадено училище, или не. Те обаче трябва да са наясно, че най-непрофесионално изглеждащите страници вероятно са изготвени от самите ученици, което предполага творческа среда. Изкусните професионални страници, от друга страна, може да означават, че учениците не се интересуват от Интернет или че училището смята за нужно да се представи, като харчи много пари за външна помощ.

Осъзнавайки, че компютърът е толкова важно средство в класната стая, колкото и черната дъска, повечето напредничави правителства превръщат в официална политика свързването с Интернет на всички класни стаи в началните и средните училища до определена дата. Докато в началото се наблягаше на това да се поставят по два компютъра във всяка класна стая, сега тенденцията е да се обособят отделни помещения или лаборатории с 20 или 30 компютъра, така че цял клас едновременно да участва в технологичния урок. Някъде има стаи с технологии за видео и виртуална реалност, прикрепени към компютърното оборудване. Някои училища си партнират с училища от различни части на света, други предлагат следучилищни компютърни клубове с разработени системи за сърфиране в Интернет, филтриращи неподходящите за деца материали. Някои използват компютърните зали като киберкафенета за родители една вечер седмично.

Учениците обикновено имат компютърни уроци по половин ден всяка седмица и, в зависимост от наличието на техника, използват компютрите и за уроци по математика, история, география, физика, химия, биология и езици. Важно е да се ускори интеграцията на компютрите в учебната програма, тъй като дългосрочната образователна полза от това учениците да употребяват часовете само за сърфиране в Мрежата е нищожна. Малайзия започва да издава електронни книги за ученици, за да ги запознае с технологията още в ранна възраст и да ги избави от носенето на чанти, пълни с класически учебници. Местни ИТ-експерти от университета Kebangsaan Malaysia обучават 1500 учители да боравят с е-книгите, в които университетът Utara Malaysia прехвърля информацията от учебниците. Ако пилотен проект, включващ 8000 ученици от 100 училища, се окаже успешен, до 2007 г. се очаква е-книгите да се въведат във всички училища в страната.

Родителите често се оплакват, че децата им прекарват прекалено много време пред компютрите за сметка на основните неща, но това издава само неразбиране. «Компютрите са основните неща, — заявява Доналд Тапскот, автор на бестселърите Digital Economy («Цифрова икономика») и Growing Up Digital («Да пораснеш с компютър»), — все едно да кажеш, че децата прекарват твърде много време с химикалки и листове.»

Както имат собствени химикалки и листове и собствени книги, учениците трябва да разполагат и със собствени преносими компютри, така че да не чакат да се освободи някой общ компютър. Те следва да използват своя компютър за всички предмети, и той трябва да включва програма за текстова обработка, речник и енциклопедия, както и софтуер за подобряване ученето по математика, за опити и изследване в часовете по естествени науки и за създаване на таблици с данни по география. Трябва да има Интернет-достъп и електронна поща за проучване на задания и за участие в свързаните общности за обучение. Един лаптоп или ноутбук е по-добро решение от персонален компютър, за да могат учениците да го пренасят и да го използват за писане на домашните си. Училищата, участвали в схеми за събиране на средства за осигуряване на преносими компютри на учениците, твърдят, че децата са по-мотивирани и креативни, когато използват лаптопи, и имат повече желание да посвещават допълнителни часове на образователни дейности. И, разбира се, няма как вече да прибягват до старото извинение, че кучето е изяло домашното им — вместо това могат да кажат, че компютърът им е блокирал.

Фундаментални въпроси относно финансирането

Някои училища наблягат повече на технологията, отколкото други, и са подготвени да отделят по-големи суми от своя бюджет за закупуване на компютърно оборудване, за разработване на мрежови инфраструктури и за осигуряване на онлайн-учебни материали и поддръжка. Това води до неравенство на компютърното образование в много страни и след въвеждането на лаптоп-модела родителите ще се нагърбят със закупуване, наемане или изплащане на лизинг на компютри за своите деца. Основната причина семейства с деца в училищна възраст да закупуват персонални компютри е да подпомогнат ученето на децата си, мнозина ще купят лаптоп по същата причина. Все пак винаги ще има родители, които не ще могат да си позволят компютър или просто няма да купят такъв.

Правителствата започват да осъзнават риска някои училища да станат технологично по-привилегировани от други и търсят да създадат някакъв вид равнопоставеност на достъпа, за да не допуснат децата от по-слабо развити области, плюс всички други присъщи проблеми, да изостанат чувствително от по-добре финансираните училища на средната класа. Ясно е, че е нужна политика за разпределяне на финансиранията възможно най-бързо към по-малко привилегированите училища, за да ги изведе до определено ниво на компютъризация. Но в същото време правителствата се сблъскват с дилемата да финансират непропорционално и да дискриминират училищата, които са пожертвали други области, за да инвестират в нови технологии. Правителствата биха предпочели да наградят, не да накажат училищата, които подемат самоинициатива за осигуряване на финансиране, застраховане и поддръжка и дават пример с изработването на компютърни планове. Училищата, които са подготвени с големи усилия да привлекат родителите и обществото да помогнат в събирането на пари за компютри, имат най-голям шанс да заинтересуват партньори от частния сектор да дарят време, пари, хардуер, софтуер или поне съвет.

Училищният район Шарлот-Макленбург, покриващ 140 училища и повече от 100 000 ученици в Северна Каролина, редовно търси спонсорство за всичко — от учители и компютри до озеленителни услуги и камери за сигурност. Намирането, спечелването и управлението на доброволците и донорите отнемаше все повече време и ставаше все по-скъпо струващо усилие. Ако едно училище се нуждаеше от специалисти по технология например, хора от персонала тръгваха да обикалят в търсене на компютърни фирми, които да им помогнат. За да избегне пилеенето на време, училищният борд се обърна към ИТ-департамента на окръг Мекленбург за разработване на онлайн-географска информационна система (GIS — geographic information system), позната още като системата School Partnerships Resource Locater (Училищно партньорство за намиране на ресурси). Чрез влизане в базите данни на общността и на правителството сега персоналът може мигновено да открие потенциални партньори и доброволчески организации, разположени наблизо. Просто се вкарва пощенският код на училището заедно с ключови думи за ресурса, като «учител по компютърна технология», и всички отговарящи на условието фирми, намиращи се в избран радиус, се изписват. Bank of America, дългогодишен спонсор на училищния район Шарлот-Макленбург, дори се съгласи да плати 16 000 долара, колкото струва разработването на системата.

«Каталог на нуждите» класифицира всяко изискване на дадено училище според критериите време, талант и средства. Едно училище може да търси шестима учители по математика (време), друго иска технологични гуру, които да мотивират учениците, преследващи ИТ-кариера (талант), докато трето се нуждае от 10 000 долара за статистически софтуер (средства). Интегрирана в системата GIS, базата данни позволява да се подредят разнообразните нужди по приоритети и когато към нея се обърне донор или доброволец, да се ориентира в изискванията на училищата. Инициативата беше Божи дар за програмата на училищния район за развитие на партньорството, с големия брой корпоративни спонсори, скочили от 400 на 650 почти веднага след като системата School Partnerships Resource Locater беше пусната онлайн през 1999 г.

Макар някои училищни бордове, както в Шарлот-Макленбург, да се радват на огромен успех в създаването на корпоративни връзки, подобни инициативи предизвикаха дебат за спонсорирането на общественото обучение от частния сектор, дали то снабдява училищата със сигурен продукт, или ги залоства в специфична технология. Някои поставят под въпрос не това дали учебните заведения могат да си позволят да влязат в дадена схема на частния сектор, а дали могат да си позволят да излязат — спонсорирана от Microsoft програма, която осигурява на учениците преносими компютри със софтуер на Microsoft, беше сравнена с даването на децата на първата кутия цигари.

Реалността за много обществени училища е, че просто не могат да минат сами без данъчни облекчения. Правителствата неизбежно ще трябва да намерят и да приемат някакъв вид обществено-частен баланс в търсенето на начини за осигуряване достъп на всеки до качествено обучение. Това няма да е лесно, но не е невъзможно.

Университетите започнаха да се занимават с този въпрос много по-рано от началните и средните училища, някои намират независими и иновативни пътища да обезпечат на студентите в неравностойно положение универсален достъп до компютри. Щатските университети Мейвил и Вали Сити, разположени на разстояние 75 мили един от друг в Северна Дакота, бяха сред първите четири в САЩ, които осигуриха на всички свои студенти и факултети ноутбук-компютри, и студентите сега завършват с електронна папка, която документира техните най-добри работи. Аудиториите в двата университета са снабдени с оборудване за мултимедийни презентации, както и със захранващи и мрежови изводи на всяко учебно място. Общежитията имат мрежови клъстери на всеки етаж. Широко разпространени са принтерите за общо ползване. За да намалят разходите, двата университета споделят академичните и административните компютърни функции и създадоха хелпдеск, с повече студенти, отколкото персонал, директно въвлечени в компютърната поддръжка. Студентите участваха активно във вземането на решение за приемане на ноутбук-инициативата и за работа в помощ на институционалните комитети за планиране на технологията. Северна Дакота е на 44–то място сред 50–те щата по правителствено финансиране на висшето образование, а допълнителните 4 милиона долара за университет, нужни за осигуряването на ноутбук-компютри за всички студенти, бяха набавени изцяло от студентски такси, дарения и преразпределение. Студентите плащат 950 долара на година за наем на компютър, софтуер и достъп до мрежите и хелп-деска. Въпреки че това представлява 50–процентно увеличение на таксите за обучение, записването и в двата университета се повиши с 20 процента през 1998 г., след като програмата беше пусната.

Друг напълно окабелен университет е Акадия, малка институция с около 3600 редовни студенти в град, наречен Уолфвил, в канадската провинция Нова Скотия. След инвестирането в ъпгрейдване на учебните места, оптично окабеляване и контакти за ноутбук-компютри университетът въведе програма, позната като Acadia Advantage (Предимството на Акадия), при която студентите могат да наемат ноутбук-компютър за 800 долара. През 1996 г., когато програмата стартира, 375 студенти се възползваха от офертата и броят им се увеличаваше всяка година. При широката употреба на ноутбук-компютри студентите вече не карат тричасови лабораторни цикли, а вместо това имат интегрирани двучасови сесии, по време на които могат да се движат между аудиторията и лабораторията, обвързвайки по-тясно теорията с практиката. Университетът затвори също и езиковите си лаборатории, където студентите слушаха касети за практикуване на езика. Уеббазирана програма сега им позволява да използват своите преносими компютри, за да практикуват говоренето на чужд език при по-малко публика, на по-удобни места.

Преподаване, ориентирано към учениците

Децата започват ентусиазирано да учат, но съществуващата образователна програма е често прекалено безинтересна и чужда за тях. Училищата би следвало да вникнат в интересите на учениците си и да им позволят да използват тези интереси за учене. Децата днес се интересуват от компютърни игри. Програмират записващото видео на родителите си, разменят си и свалят музика от Интернет, участват в онлайн-чатове. Потопени в този дигитален свят, те са си изградили различен начин на мислене и на контакт с хора и информация в сравнение с предишните поколения. Израснали са във взаимодействие с медиите, не чакат те да стигнат до тях. Прилагайки същата технология в училище, учениците очакват модел на преподаване, който да е по подобен начин интерактивен. Те искат да учат творчески, дейно участвайки в процеса.

Ако учителят просто ще стои пред класа и ще преподава предъвквани уроци, властите, отговарящи за обучението, могат да привлекат най-изявените учители и да пуснат техните лекции в училищната мрежа, и може би просто да поставят асистент във всяка класна стая. Учениците ще се учат от най-добрите, а правителствата ще направят големи спестявания от заплатите на учителите. Това вече се случва на някои места. Проектът Eden (Electronic Distance Education Network — Електронна мрежа за дистанционно обучение) в Онтарио, Канада, започна като затворена система, проектирана за ученици, които не могат да ходят в училище по различни традиционни причини, а стоят затворени вкъщи. Но това, което бе лансирано като инициатива за дистанционно обучение, се превърна в Интернет-базирана система за е-учене, предлагаща курсове за средно образование, включващи одобрени програми по химия, математика и английски. Пуснати от образователния борд на окръг Симко, курсовете сега се използват от 7 училищни района с около 100 училища, обслужващи 11 000 ученици. Системата позволява на всеки ученик, който взема уроци по химия например, да бъде свързан електронно с учителя по химия и всички останали ученици, изучаващи предмета, независимо от местоположението им.

Схеми от рода на Eden помагат за подхранване на северноамериканската традиция на домашното обучение, при което учениците не са записани в никое училище и техните родители отговарят за образованието им. Домашното училище се е появило, защото родителите са искали да бъдат сигурни в религиозното обучение, а и поради неспособността на обществената училищна система да се справя със специалните нужди на детето. Сега, с е-ученето и с изобилието от онлайн-помощни материали, много родители смятат, че могат да дадат на децата си по-добро образование от който и да е учител. Принудени да се съревновават с Интернет, свързаните образователни общности, родителите и в края на краищата с целия свят, традиционните училищни учители все по-малко биват смятани за източник на знание.

Докато даде възможност на децата да учат, Мрежата не направи много, за да помогне на учителите да преподават. Малко учители са достатъчно подготвени да интегрират нови технологии в класните стаи и доста от тях все още се нуждаят от помощ от учениците си, за да включат училищния компютър. Когато става въпрос за използване на нови технологии, учителите са твърде изостанали по отношение на учениците си. Правителствата правят опити да осигурят компютърно обучение за учителите, да разработят преподавателски услуги и софтуер и да активизират мрежовото общуване между учителите. Националната мрежа за обучение във Великобритания включва виртуален учителски център в Интернет, за да подпомогне подобряването на обучението и учебната програма.

Половината от шведските учители бяха върнати самите те в класните стаи, за да учат не само как да използват технологията, а как да преподават с технология. Посредством програмата за обучение ITIS (In-Service IT training — ИТ-обучение без откъсване от работа) на шведското правителство учителите получават компютър и електронна поща и сядат в класната стая, четат статии и пишат доклади, обикновено в екипи от пет до седем души. После се срещат с други екипи на семинари, където докладите се четат и щателно се оценяват. Лена Нидал, ICT (Information and Communication Technology) директор при шведското Министерство на образованието и науката, казва: «Учителите поемат отговорността за ученето си, точно както очакваме да направят учениците».

Учителите често трябва да бъдат убеждавани, че няма причина да се боят от компютрите, но това ще се преодолее с времето, когато кадрите, сега завършващи висшето си образование, особено в онези университети, където компютрите се използват за учене, навлязат в преподавателската професия. Дотогава интегрирането на технологията в класните стаи ще е предизвикало радикална промяна в образованието, от система, при която учителят е в центъра, към подход, ориентиран към ученика. Това ще позволи на децата да учат със собствен темп. Обикновено при учениците единствената постоянна величина е времето, прекарано в клас, което означава, че ученето е променлива. Схватливите се отегчават, защото понякога учебният час е твърде дълъг за тях. По-бавно възприемащите пък се потискат, когато нямат достатъчно време, за да приключат с работата си, и изостават след другите. Всеки би трябвало да се справи, ако ученето стане постоянна величина, а времето — променлива.

Докато училищата са ограничени от часове и време за отваряне и затваряне, силата на Интернет е във възможността да разхлаби оковите на времето, които влияят върху способността на мнозина да учат. В бъдеще учениците ще използват Интернет, за да вървят по индивидуални учебни пътеки, процес, който ще продължи през целия им живот. Макар някои да твърдят, че ученето чрез технология е безлично, убедителен аргумент за мощта на Интернет е персонализираното обучение, позволяващо на учениците да учат по начина, който им е най-присъщ.

Учителите все още могат да изпълняват важна роля в създаването и структурирането на опита и навика за учене на учениците, но ще трябва да се превърнат от разпространители на информация в нещо като навигатори, помагащи на децата да се ориентират в цялата онлайн-информация, която са погълнали. Личната връзка между учител и ученик, дали онлайн или лице в лице, следва да стане по-здрава и учителите в бъдеще повече ще се грижат и ще напътстват, по-малко ще преподават. Те ще са спокойни в новата си роля, защото, след като са се занимавали с компютри, получавайки собственото си средно и висше образование, ще могат лесно да се справят с технологията и ще знаят, че това е най-добрият начин за улесняване образованието на учениците. В киберучилището Аламеда в Сан Диего, Калифорния, учениците вече използват компютри през цялото време за цялата работа, която вършат, и виждат учители, които наричат фасилитатори, само два пъти седмично, за да организират проектите си. Вероятно в бъдеще един ученик ще може да избере регистриран учител по Интернет и ще има директна връзка от дома си с виртуален клас чрез уебкамери, освобождавайки значителните ресурси, инвестирани понастоящем в реалните училища.

Този сценарий плаши мнозина, които мислят, че много неща ще бъдат изгубени, ако ежедневното учене стане индивидуално. Някои спорят, че училището е необходима социална активност и че, за да учат, хората трябва да се съберат на едно място, за да се стимулират един друг. Дори когато уроците се предоставят в електронен вид, учениците може да искат да се срещат като група веднъж седмично например, за живи демонстрации или експерименти. Но група хора, седящи тихо в една стая и слушащи лекция, не е социално взаимодействие. Ако единствената цел на училищната сграда е да стимулира растеж и развитие, това вероятно може да се постигне и на друго място. Началните училища действително могат да останат такива, каквито са днес, поради това, че родителите се нуждаят от някой, който да се грижи за децата им, но няма убедителни причини средното образование да не може да се предоставя в киберучилищен формат. При проучванията, направени от свързаните щатски университети Мейвил и Вали Сити, учениците казват, че използването на технология подхранва критичното им мислене и улеснява работата в групи, и че общуват повече помежду си. Те твърдят, че компютрите съвсем не пречат на тяхното приобщаване към обществото, нито пък засилват чувството им за изолация. Да бъдем реалисти, младите винаги ще искат да купонясват.

Макар изследванията да показват, че оценките по всички предмети се повишават, когато в училищата се използват компютри, трябва да се приеме, поне за известно време, че някои ще искат да им се преподава в група. Така че първоначално учениците ще комбинират онлайн-ученето с учене в класна стая, а компютрите ще бъдат използвани едновременно с по-традиционни инструменти, за да е сигурно, че технологията не засенчва културата на преподаване. Все още ще има училища, все още ще има учители в училищата и все още ще има ученици, учещи заедно. Но е важно да се оцени, че това не е единственият начин за учене и че стените в класните стаи стават все по-прозрачни, независимо дали им харесва на някои, или не. Нищо няма да спре учениците да влизат в Интернет и да се учат от необозримия свят. По този начин те ще дадат тласък за по-голяма гъвкавост и избор в образованието. Приемайки тази реалност и съчетавайки новите подходи с традиционните форми на образование, правителството и обществото имат безпрецедентна възможност да създадат напълно интегрирана система за обучение до живот.

6. Качество на живот: по-зелено и по-здраво общество

Битовете се движат, така че атомите могат да си останат вкъщи

В дигиталния век вече не е необходимо да се общува чрез физическо присъствие или посредством хартиени документи, които се доставят по пощата или с куриер. Хората могат да работят като екип от различни местонахождения и чрез телеобмен да си вършат работата, без да ходят в офиса. Интернет създава възможност на битовете да пътуват вместо атомите. Нито една комуникационна технология обаче не е довела до ограничаване на пътуването, Интернет също не прави изключение. Това, че светът става по-достъпен, само дава повече поводи на хората да се събират заедно. Днес стотици индивиди обикалят планетата, за да присъстват на конференции за е-бизнес.

От всички видове пътувания шофирането остава най-популярно. Автомобилният трафик е глобален проблем, който не отзвучава. Дори с нарастването на доходите и умножаването на личните автомобили ще има все повече превозни средства по пътищата. Урбанизацията препятства придвижването на хората по друг начин.

Въпреки че новата технология няма задължително да промени тенденциите в шофирането, тя ще даде на властите възможности да се справят със задръстванията. Шведската пътна администрация има система за управление на трафика, която координира потока в Готенбург. Информацията, интегрирана от различни източници, е свързана с модели за прогнозиране, като се използват сведения от пътни сензори, за да се изгради единна база данни за пътната мрежа. Използвайки географската информационна система (GIS), програмата The Best Route Through Gothenburg (Най-добрият маршрут през Готенбург) предлага на гражданите трафик-информация в реално време чрез Интернет.

По подобен начин Транспортният департамент на Минесота предоставя трафик уебсайт за ежедневно пътуващите в областта Минеаполис/Сейнт Пол. Детайлни, цветни карти на задръстванията се обновяват всяка минута с икони за инциденти и информация за пътни ремонти, указвайки проблемните точки. Уебсайтът събира трафик-информация от затворен кръг от 230 телевизионни камери, поставени по протежение на 210 мили магистрала, и 3700 пътни сензора, които измерват скоростта и обема на трафика. Уебсайтът се посещава 300 000 пъти на ден и информацията се споделя с местните медии, доставчиците на трафик-информация и с други уебсайтове. Все повече хора ще имат достъп до информацията благодарение на нашествието на безжични устройства, използващи Интернет, и дигитална телевизия (Traffic TV като местен кабелен канал притежава голям потенциал за привличане на интерес). Вече съществуват компютри, активирани от глас, вградени в таблото на колата, предоставящи информация за трафика по FM радио, а редовно пътуващите в Сиатъл могат да вкарат информация за пътуването си с кола в уебсайта на Seiko и да получават съобщения за забавяния по маршрута чрез часовник-пейджър.

Поради това, че нерядко включването само на още няколко коли може да доведе до задръствания, системата за управление на трафика се опира на теория, според която движението би било по-нормално, ако поне няколко шофьори се осведомят в Мрежата за трафика в момента и ускорят или забавят своето пътуване в съответствие с получената информация. Други интелигентни транспортни системи включват свързването на трафик-сигналите, така че светофарите светят по-дълго време зелено на места с натоварен трафик. Пътните и климатичните сензори, свързани към оптична мрежа, изпращат на шофьорите по магистралите електронни съобщения за променени ограничения на скоростта и предупреждават за катастрофи, отклонения или гъста мъгла. Използването на разнообразни съобщителни знаци по европейските магистрали намали с 30% сблъсъците с фатален край и с 85% инцидентите при мъгла. Все още средствата, харчени от правителствата за интелигентни транспортни системи, са по-малко от нужните за изграждане на няколко мили нова магистрала.

Много транспортни ведомства не са убедени в изгодата от новите технологии, защото по-спокойното движение само ще окуражи повече хора да се движат по пътищата. Така че «интелигентният» транспорт трябва да се стимулира с други подходи, като например такси за използване на пътищата, и да се съпътства от инвестиции в обществения транспорт. Чрез глобално сателитно позициониране например уебсайтовете могат да позволят на хората да видят точното местоположение на автобуса, преди да излязат да го чакат в дъжда. Град Торино, Италия, има система, която включва зелен светофар за натоварените автобуси, но не и за празните. Много обществени транспортни оператори въвеждат билетни системи, основани на смарт-карти с микрочипове, издавани и обновявани чрез докосване на екрана в магазини и гари, по телефона или по Мрежата. В Кьолн, Германия, градска смарт-карта позволява на жителите да получават онлайн-обществени услуги в областта на образованието, културата и здравеопазването, а може да бъде използвана и като билет за автобус.

Цялото внимание — върху Богота

Богота е като много градове в развиващите се страни — голям и става все по-голям, задръстен от трафика и проглушен от автомобилните клаксони. Около час отнема изминаването на разстояние от пет мили в пиковите часове, въпреки че в града има успешна практика на забрана за движение през деня на автомобили съответно с четни или нечетни номера. Средно на ден 70 пешеходци и колоездачи биват блъснати от кола, като трима от тях умират. При това само 14 процента от седемте милиона жители на Богота притежават лек автомобил; през следващото десетилетие се очаква броят им да се утрои. Загнездена високо в Андите, с деликатна екосистема, колумбийската столица страда също така от смог, един от най-гъстите в света. Жителите казват, че човек може да изпуши две дузини цигари на ден, без дори да отваря пакета.

За да насочи вниманието на обществото към тази «убийствена» перспектива, кметът Енрике Пенялоса забрани движението на всички лични коли по всички улици на Богота за един ден, между 6:30 сутринта и 7:30 вечерта, на 24 февруари 2000 г., един нормален работен четвъртък. Това беше първият ден без коли в развиваща се страна и най-мащабната инициатива от този род, провеждана някога. Около 850 000 леки автомобила останаха в гаражите, а жителите взеха обществен превоз, колелета, таксита, влакове, ролери и други видове транспорт, за да стигнат до желаното място. На този ден азотните оксиди намаляха с 8 процента, въглеродният двуоксид с 22 процента, а запрашеността с 21 процента. Това беше първият ден от четири години, в който никой не загина от автомобилна катастрофа. Болниците отчетоха от 20 до 30 процента спад в повикванията на «Бърза помощ». Търговците не усетиха забележително намаляване на продажбите. Училищата и университетите в града имаха нормално ниво на посещаемост. И вероятно най-съществената полза беше повишаването на обществената чувствителност към влиянието на колите върху града и към необходимостта от устойчиво транспортно обслужване.

Окуражен от успеха, кметът проведе градски референдум през октомври 2000 г., за да учреди ежегоден ден без коли, както и постоянна забрана за личните автомобили в пиковите часове в работните дни, и това да важи до 2015 г., така че имаше време за разработване на нови услуги, като нова автобусна мрежа и велосипедни пътеки. И двете инициативи бяха одобрени с голямо мнозинство.

Денят без коли в Богота нямаше нищо общо с Интернет — освен че без Мрежата той не би бил възможен. Европейското движение за ден без коли публикува всичките си експерименти и идеи в Мрежата, така че градските чиновници на Богота можеха да научат за различни инициативи и да се осведомят по различни въпроси. Никога преди в развиваща се страна не бе имало ден без коли и пресата реагира със скептицизъм, когато кметът предложи идеята. Тъй като проектът беше свързан и с личността на кмета, и с неговата политическа партия, най-голямата съпротива дойде от страна на политическите и бизнесопозиционни кръгове на елита в Богота, които се оказаха също така и притежателите на коли в града. Но това не беше достатъчно и събитието щеше да бъде организирано едва ли не в условия на гражданска война, в която кметът и градските власти да живеят под постоянната заплаха от отвличане и убийство. Изправен пред тези трудни бариери и трудни хора, кметът направи това, което всеки би направил: отвори уебсайта.

Онлайн-общуването позволи на града да вземе решения и да установи европейски контакти, в частност с парижкия EcoPlan, независим форум по въпроси на технологията за управление на околната среда, включен в европейското движение за ден без коли. Повече от 100 стратези и политически фигури от целия свят канализираха своя опит и техническа помощ чрез Интернет за подготовката на събитието. Онлайн-книга за международни гости получаваше съобщения за подкрепа от министри, държавни секретари, членове на парламенти, кметове, европейски комисари, съветници от ООН, чиновници от ОИСР, академици, транспортни консултанти, природозащитници, писатели, журналисти и дори от президента на Европейската колоездачна федерация. Подобна реакция генерира стотици статии в националната и международната преса, както и радио- и телевизионно отразяване. Цялото внимание беше съсредоточено върху Богота, но този път поради нещо различно от престъпленията на наркокартелите. Това беше голям духовен тласък за града и за страната.

В самия ден уебкамери бяха разположени из целия град, предавайки за света картини «отпреди и след». Дори и най-развитите европейски столици наблюдаваха и се учеха от колумбийската урбанизирана джунгла, как трябва да се провежда един ден без коли. Ерик Бритън, директор на EcoPlan, казва: «Важно е да се различи този подход от много по-меката версия, която понастоящем се разиграва в някои части на Европа. Ние наричаме това «дни с леки смущения» или «лек вариант на дните без коли», в противоположност на по-задълбочения, по-труден и по-резултатен метод, който наблюдаваме в Богота».

Скоро след събитието колумбийското Министерство на околната среда заяви, че ще разшири експеримента и в провинциалните градове на страната. Други развиващи се страни бяха окуражени да огледат транспортните ситуации в градовете си, а организация, наречена Car Busters, със седалище в Прага, се свърза с градската управа на Богота с предложение за формиране на Световен консорциум за ден без коли, базиран на организационния модел на колумбийската столица.

Използвайте мишката

Може би Интернет не е в състояние да спаси планетата, но е средство, което хората могат да използват, за да я направят по-обитаема. Всеки може да влезе онлайн и лесно да разпространява информация, да привлича и набира доброволци, както и да бомбардира определени хора и организации със съобщения по електронната поща от цял свят. Денят без коли в Богота демонстрира повече от всичко мощта на Мрежата. Кампаниите «Използвайте мишката» повдигат все повече социални въпроси, въпроси относно околната среда, както и такива, свързани с развиващите се страни, и влияят върху правителствените политики. Това се отнася особено за райони с устойчиво развитие. Интернет предоставя на учените по-лесен достъп до данни за околната среда и им позволява да работят заедно върху различни изследователски проекти. Информацията за замърсители може да се разпространи бързо и широко в Мрежата, а правителствата могат да реагират навреме при критични за околната среда случаи, както и да определят причините и отговорността за нанесените вреди.

С цел замърсяващите да бъдат принудени да поправят деянията си чрез разгласяване на престъпленията им, с нормативен акт «Имам право да знам» и натиск от страна на неправителствените организации в САЩ беше иницииран подходът «Регулиране чрез разкриване». Агенцията за защита на околната среда ЕРА (Environmental Protection Agency) започна да осигурява директен обществен онлайн-достъп до своята база данни с опис на токсичните отпадъци и — до 1998 г. — до своите складове с данни Enviro-Mapper и Envirofacts, разработени с една точка за достъп за множеството служебни бази данни, съдържащи милиони записи не само за токсични изтичания, а и за въздушни и водни замърсители, замърсявания с химикали, вторични продукти и опасни отпадъци, както и информация за отпускане на средства и разрешителни. Уебпотребителите могат да получат информация едновременно от няколко бази данни, да правят отчети и да съставят карти с информация за състоянието на околната среда. Такива карти могат да включват специфична информация, като водни пътища, железопътни линии или ниво на бедност по региони, расово разпределение и плътност на населението. Те също така могат да водят до детайлизирана информация, като историята на почистена местност, има и речник на данните, за улесняване разбирането на информацията. Само с написване на пощенския код хората могат да установят качеството на питейната вода, която тече от крана в кухните им.

Тази огромна онлайн-екосистема от данни се използва от изследователи, консултанти по околната среда, в учебни часове по естествени науки и дори от брокери на недвижими имоти. Тя снабдява с доказателства природозащитниците и местните общности, борещи се против изхвърлянето на отпадъци от близките фабрики. И макар индустрията да е прицел на повечето карти, много компании реагираха благосклонно на сайта, използвайки го като средство за управление на околната среда и за организиране на собствени обществени дебати.

Базата данни Envirofacts помага на американското правителство да разработи по-последователен подход за оценка на влиянията върху околната среда, позволявайки на персонала на ЕРА да се порови в преди недостъпни или несъвместими данни. Макар все още да е трудно две агенции да произвеждат данни едно към едно, чрез интегриране на множеството бази данни на ЕРА в един-единствен склад за данни, вече е възможно да се получи поточна представа за общото въздействие върху околната среда на определен обект или проект. Служителите на ЕРА могат да огледат дадена фабрика и да анализират въздуха, водата, отпадъците, пестицидите и т. н., и да започнат да разбират как дадено нещо, разположено върху дадена земна площ или воден басейн, влияе върху цялата околна среда, отчитайки демографската картина, защитените видове, почвата и т. н. Веднъж събрали цялата информация, те ще могат също така да включат нови ресурси от данни, които досега не са имали на разположение.

Марк Дей, заместник-главен секретар по информацията на ЕРА, казва: «Това не е като Колумб, който взема парите си, за да отиде до Източните Индии, а всъщност открива Америка. Ние имаме представа, какво може да направи Envirofacts за нас, но четейки историята стигам до извода, че това, което наистина ще ни помогне, е да прокараме съвършено нови пътища за разбиране на околната среда, за която дори нямаме визия».

Идеята за отворен достъп до данни бързо се движи от концепция към реалност и това води до нови начини на мислене. Мрежата помага на правителството да се ориентира към партньорство за създаване на по-зелено общество. Все повече се осъзнава, че нито една правителствена агенция, клон на индустрията или доброволческа организация не може със собствени усилия да защити околната среда. Координирането на отговорности е необходимо за осигуряване на възможности за иновации и всички свързани с това опити и гледни точки се вземат предвид при поставянето на общи цели в политиката за опазване на околната среда.

Повечето страни обаче нямат общи процедури за отчитане и индикатори за измерване на прогреса на операциите по озеленяване. Програмите за околната среда обикновено произлизат от различни нормативни актове и данните се събират отделно за всяка програма. Често няма правителствена организация, водеща в установяването на последователни стандарти и системен подход за опазване на околната среда. Много правителства дори не спазват самите те стандартите, нито имат пълни и точни данни за въздействието върху околната среда на собствените им мащабни операции. Те не знаят какви са годишните разходи за поддържане на сградите им, колко енергия и вода консумират, или колко отпадъци и замърсявания създават. Правителството не може да служи за пример, ако не поддържа чист собствения си двор.

Уебдоктор прави посещения по домовете

Почти по същия начин, по който позволява достъп до данни за околната среда, Интернет предоставя здравна информация на обществото и създава интелигентни пациенти. Мрежата вече замени семейния лекар като първа инстанция, към която хората се обръщат за медицински съвет. Стилът на живот и здравето формират втората най-популярна тема в Мрежата (за първата можете да се досетите сами), със здравни категории, регистриращи почти една трета от всички посещения в потребителски търсачки и портали. Думата «рак» (cancer) в AltaVista получава три милиона резултата; по-тясното «рак на гърдата» (breast cancer) — 350 000. Докато преди възможността човек да вникне в медицинските и здравни въпроси беше изключително ограничена, проблемът днес е многото, често спорна информация.

Благотворителните организации, различни групировки и др. — всички използват Мрежата за осигуряване на информация за определени заболявания и синдроми, както и за кампании за медицински проучвания. Детските фондации поддържат уебсайтове за бременност, раждане и родителски грижи, често предлагащи предродилни уроци, които могат да се вземат онлайн, а някои дори имат онлайн-магазини, продаващи детски колички, играчки и дрехи. Определено повечето онлайн-източници на здравна информация са комерсиални. Те обикновено предоставят информация за медицинските условия и лекарствата, тестове за самооценка, обясняват какво означава дадена диагноза, дават възможна прогноза и посочват какви методи на лечение съществуват. Винаги има бюлетини за потребителите, да обменят медицински опит. Дори в Европа, където здравеопазването до голяма степен се финансира от обществото и медицинската апаратура е най-вече собственост на държавата, има дузини уебдоктори. Тези, които работят в различни страни, понякога (но не винаги) променят своите презентации по спорни теми, като абортите например, в съответствие с местните възгледи и медицинска практика.

Съществуват също и онлайн-аптеки. Много традиционни аптечни вериги, особено в САЩ, гледат на Интернет като на нов канал за продажба на фармацевтични препарати. Изпълнението на онлайн-рецепта обикновено отнема от три до пет дни, но започнаха да се предлагат денонощни доставки. Макар това да изключва изпълнението на спешни рецепти, онлайн-аптеките предлагат по-ниски цени за редовно снабдяване на хронично болните, което представлява две трети от всички рецепти. Много страни не позволиха рецептите да се изпращат електронно, но ситуацията се променя със законовото признаване на електронния подпис. Някои онлайн-аптеки осигуряват консултации с онлайн-лекари, а повечето предлагат съвет по медицински и лекарствени въпроси, въпреки че това често играе ролята повече на маркетингово средство.

Потенциално онлайн-аптеките могат да бъдат по-успешни от онлайн-музикалните магазини и книжарници, защото не е особено забавно да ходиш да пазаруваш, когато си болен; за разлика от други неща, лекарствата се купуват по неприятни поводи. Между най-често продаваните продукти в Мрежата са лекарства, свързани със стила и качеството на живот, като Viagra, хапчета против оплешивяване и Xenical, който се дава при затлъстяване, но се използва и за отслабване. Не са малко ужасните случаи на хора, купуващи лекарства по Интернет без рецепта или проверка, и проучванията нерядко поставят уебдокторите и онлайн-аптеките сред услугите, ползващи се с най-ниско доверие в Мрежата. Когато президентът на Южна Африка Тхабо Мбеки говореше за страничните ефекти от AZT, анти-СПИН препарат, той каза, че има тази информация от Интернет, и подтикна своите колеги парламентаристи да влязат онлайн и да разберат повече за опасността от лекарството, за да могат да дискутират «от същото ниво на познание». (AZT наистина дава странични ефекти, но много уебсайтове само алармират, без да предоставят обективен, задълбочен научен анализ.)

За да осигури точното описание на своите продукти, консорциум от фармацевтични компании, включително GlaxoSmith-Kline и Novartis, основа фармацевтичната информационна мрежа Pharmaceutical Information Network, която съдържа списъци със стотици често използвани лекарства, техните фабрични наименования, наличност, производител, за какво се използват, как действат и резултати от клинични тестове. Хората могат да търсят по наименование на болест, по фабрично наименование или по разговорното им название, има и линкове към външни сайтове. Дори този вид уебсайтове обаче беше критикуван за това, че не обновява своевременно секцията за новини, особено когато американската FDA (Food and Drug Administration — Администрация по храните и лекарствените средства) отправя предупреждения за страничните действия на определен медикамент. В уебсайта на Bayer веднъж имаше известие за набиране на пациенти с рак на белите дробове за участие в експеримент на една страница и бележка, че експериментът се отменя, на друга.

Много американски здравни уебсайтове съдържат реклами на рецептурни лекарства, което не е позволено в редица страни, включително и в целия Европейски съюз, поради страх, че ще повиши неоправданото търсене от страна на пациентите и ще увеличи натиска върху националните бюджети за здравеопазване. Компании като Roche ce опитват да уважават тези правила с банери, на които пише «Само за американци», на потенциално престъпни уебсайтове и тогава блокира входът за компютри, свързващи се от неамерикански сървъри. Но това се среща рядко и във всеки случай е лесно да се преодолее от твърдо решения потребител.

През ноември 2000 г. Интернет-корпорацията за зададени имена и номера ICANN (Internet Corporation for Assigned Names and Numbers), организацията, която наблюдава мрежовите адресиращи програми, добави dot-biz, dot-info и други към познатите dot-com, dot-net и dot-org, но отхвърли предложението на Световната здравна организация (СЗО) (WHO — World Health Organization) да създаде нов dot-health-домейн от високо ниво, за да помогне на хората да проверяват точността и надеждността на здравната онлайн-информация. Корпорацията ICANN ce безпокоеше от мъглявите стандарти за качество на СЗО, дали тя цели да наблюдава съдържанието на dot-health-сайтовете продължително време, или просто ще преценява кандидатите само при първоначалния процес на регистриране. Фармацевтичната индустрия повдигна още възражения относно това дали е правилно на една почти правителствена организация да се даде монопол да преценява коректността на здравната информация.

Не е изненадващо, че на националните правителства се пада да инжектират малко качествен контрол в сложния и капризен свят на онлайн-медицината. Някои агенции откриват портали за пазене и филтриране на информационния свръхтовар, чрез свързване само със сайтовете, счетени за надеждни и на които може да се има доверие. Тези портали изплуват много бързо като най-добрата отправна точка за онлайн-здравна информация. Британският уебсайт на NHS (National Health Service — Национална здравна служба) проверява качеството на линковете си, но не изключва и връзките към организации, които могат да не се съгласят с правителствената здравна политика. Например в него има линк към уебсайта на Multiple Sclerosis Society (Общество за множествена склероза), където се твърди, че бета интерферонът трябва да бъде по-широко разпространен, въпреки правителственото гледище, което гласи обратното. Британският сайт има също клинична секция, която съветва хората дали сами да лекуват дадено състояние, дали да посетят фармаколог, да отидат на лекар, или да се обадят в «Бърза помощ».

В САЩ уебсайтът на FDA е място, където може да се намерят доклади за странични ефекти на медикаменти и за това дали дадено ново лекарство е получило маркетингово одобрение. Сайтът е един от 250–те най-посещавани в Интернет, включва илюстрирана медицинска енциклопедия, медицински речници и страници за лекарствени феномени, като Viagra. Съдържа също и линкове към директории на организации на американски пациенти, онлайн-проспекти, базата данни за клинични изследвания на Националния здравен институт и онлайн-версия на Националната медицинска библиотека на САЩ.

Уебсайтът Healthfinder, разработен от американския Департамент на здравеопазването в сътрудничество с други федерални агенции, е не по-малко популярен, посещаван от 450 000 души на месец. Съдържа линкове към избрани онлайн-публикации, бази данни, уебсайтове, групи за поддръжка и самоподпомагане, правителствени агенции и редица организации, които дават надеждна здравна информация. Департаментът твърди, че не дублира усилията на други информационни източници, и неговите индексирани ресурси са разположени почти изцяло на други уебсървъри. Сайтът се концентрира върху добавянето на полза, чрез лесно търсене от едно място и последователно каталогизиране. Също така осигурява кратък тест от девет точки за проверка дали даден уебсайт е надежден. Хората трябва да се запитат дали уебсайтът:

1. Ясно заявява своята цел и спонсори;

2. Разграничава рекламирането и продажбите от здравната информация;

3. Черпи информацията си от надеждни източници;

4. Поддържа информацията актуална;

5. Съобщава как избира линковете си към други уебсайтове;

6. Предлага начин за контакт с хората, които правят сайта;

7. Разкрива каква информация събира за вас и как тя ще бъде защитена;

8. Лансира скандални твърдения;

9. Предлага рецепти или медицински съвети без квалифицирани здравни служители.

Потребителите трябва да могат да отговорят с «да» на първите седем въпроса и с «не» на последните два, иначе препоръката е да пробват друг сайт.

Чрез осигуряване на тези портали правителствата полагат усилия да подтикнат гражданите да са онлайн, за да бъдат по-добре информирани за своите възможности и избор в областта на здравеопазването. Мнозина разбират, че Интернет, използван правилно, може да намали търсенето от страна на пациентите, което е ценно във времето на натоварени бюджети за здравеопазване. Въпреки всичко уебсайтът Healthfinder поддържа тезата, че «винаги е добра идея» хората да дискутират онлайн-съвета със съответния здравен служител, и изобилства от анекдоти за пациенти, пристигащи в клиниките с разпечатки от Интернет, знаейки повече за състоянието си, отколкото докторът. Това важи особено за хора с дълготрайни проблеми, които често са решени да научат всичко, което би могло да се научи, за заболяването си. Такива пациенти дълго време твърдяха, че докторите не ги изслушват, и непрестанно се оплакват от начина, по който се отнасят с тях. Лекарят не може вече просто да надраска рецепта, казвайки «Вземайте по едно от тези след хранене», и да не се чувства задължен да даде някакви допълнителни обяснения. С превръщането на Мрежата в най-подходящия и достоверен източник на здравна информация взаимоотношенията лекар — пациент следва да се променят радикално — от традиционния йерархичен подход в нещо като партньорство.

В идеалния вариант пациентът и лекарят трябва да седнат заедно, да претърсят Интернет-сайтове и да получат достъп до здравни мрежи, които дават техническа информация за клинични решения, да стигнат до някакво заключение за състоянието на пациента и да вземат съвместно, обосновано решение за възможните лекарства. За тази цел в лекарските кабинети трябва да има компютри с Интернет-достъп. Макар повечето общопрактикуващи медици вече да разполагат с компютри, те се използват само като административно средство и за запазване бележките на доктора; не са свързани с Интернет. Лекарите не могат да получат информация от други компютри, нито да разпространят тази, пазена на техния. Това възпрепятства работата там, където терапевтът държи медицинския картон на пациента и решава кой може или не може да го види, включително самият пациент. В резултат в това все по-мобилно общество картоните на хората не се прехвърлят, когато сменят жилището си или семейния лекар, а лечението, получено в чужбина, не се регистрира, след като човекът се върне. Индивидите притежават битове и парчета от лична здравна информация, разпиляна навсякъде, и повечето не знаят къде, как и дори дали изобщо тази информация се съхранява.

В търсене на информацията, от която се нуждаят, за да поемат отговорността за собственото си здраве, хората ще искат да притежават, или поне да имат достъп до цялата информация, отнасяща се до техните алергии, лечения, имунизации, медицинска застраховка и дори до определени специалисти. Мрежата им дава възможността да заменят кабинета на семейния лекар като място, където медицинските им картони се съхраняват прецизно. Dot-com компании от частния сектор, като Medicalrecord.com и WebMD, позволяват на хората да съхраняват здравните си картони онлайн, правейки ги достъпни по всяко време от всяко място.

Първата европейска онлайн-здравна услуга беше пусната през юли 2000 г. от DrGlobe.com, женевски доставчик на приложения, който описва услугата си като «банкова сметка». Срещу годишна такса от 15 EUR хората могат да депозират всичките си здравни данни в защитен онлайн-склад. Абонатите могат да влизат и да разпечатват здравни доклади, за да ги споделят с новия доктор, фармацевт, с училищната сестра, фитнес-треньора или който и да е; глобалният, 24–часов достъп до медицинския картон е особено полезен за пътуващите. Когато всички работят с едни и същи данни, лекарите и сестрите ще са сигурни, че тестовете не се дублират, че новите рецепти не противоречат на провежданото лечение и че имунизационният график е спазен. Макар да стимулират даването на права за достъп на лекарите, така че те да могат да получават необходимата им информация, свързана със здравето на пациента, собствениците на «сметките» запазват директния контрол върху своите картони и в края на краищата сами решават кой може да има достъп до информацията и какво трябва да остане конфиденциално. Те също така могат да наблюдават кога информацията се използва и с каква цел. Евентуално за спешен случай, хората могат да носят карта или гривна, съдържащи паролата им за достъп, за да се позволи на здравните специалисти да използват информация, като специални състояния и алергии, и записите с контакти, например личния лекар и застрахователната компания. Така че, вместо просто да се надява на най-доброто, когато влиза в болничното отделение за бърза помощ, гражданинът може да очаква всеки медицински служител да разполага с достъп до неговия актуален медицински картон онлайн. Но отново ще повторим, за да се постигне това, болниците и клиниките трябва да са свързани с Интернет.

Ако има по-широк достъп до информация относно възможности и лекари, един интелигентен пациент ще може да избере да пътува през щатски или национални граници в търсене на най-доброкачествената и ориентирана към него услуга. Това ще промени формата на здравната помощ в целия свят, здравните специалисти ще наподобяват повече посредници, които трябва да добавят качество и полза, за да станат адекватни на новата ситуация. Всяка медицинска професия ще бъде засегната. Ако пациентът може да говори с доктора на равни начала и да пази своя медицински картон, ролята на общопрактикуващия лекар трябва да се промени. Ако лекарствата могат да се поръчват онлайн и да се изпращат директно на пациента, ролята на фармацевта трябва да се промени. И ако часовете при лекар могат да се записват онлайн, тогава дори ролята на секретарката на лекаря трябва да се промени.

«Безшевна» верига за обслужване

Медицината, общо взето, се стреми да бъде на чело в технологията, винаги готова да опитва нови процедури, да посвещава време и да харчи пари за изследвания в полза на човечеството. Фармацевтични и хирургически новости направиха възможно удължаването на живота и подобряването на качеството му почти за всички. Все пак здравните служители възприемат информационните технологии като административно бреме, не като стратегическа помощ за повишаване качеството на грижите. Агенциите по здравеопазването харчат годишно по около 500 долара на служител за информационни технологии, в сравнение със 700 долара за образование, 1430 долара за правителството като цяло и 6000 долара за финансовия сектор. Администраторите в болниците и чиновниците в здравното ведомство смятат, че имат по-големи проблеми от това да се тревожат за информационните технологии, така че мениджърът от която и да е компютърна компания дори не може да прекрачи прага, за да ги види. Вместо това компанията отива да хлопа на вратата на данъчния офис или Министерството на отбраната, решавайки, че не си струва да се занимава с пазара на здравеопазването. Илиас Яковидис, чиновник в Главна дирекция «Информационно общество» при Европейската комисия, казва: «Ако си представите една дълга редица от хора, чакащи на опашка за бюджета за здравеопазване, телематичните хора винаги са последни в редицата. А когато стигнат до масата, вече не са останали пари».

Здравните работници наистина имат големи проблеми. В развитите страни населението застарява, а в развиващите се се увеличава; и в двата случая е налице двойно предизвикателство — да се подобрява качеството и достъпността на здравеопазването, като здраво се държат юздите на цените. Здравните организации говорят за верига за обслужване, при която пациентите се насочват по лекарско назначение към вторична здравна институция, като специализирана болница например, и обратно към първичната, или обществена помощ в собствения им дом. Може да минат шест месеца от деня, в който личният лекар напише талон за приемане, до момента, когато пациентът се срещне с болничен специалист. В по-големите страни над един милиард съобщения се разменят всяка година от различните части на здравната система: семейни лекари, сестри, диетолози, физиотерапевти, друг болничен персонал и хората, работещи в службите за линейки, застрахователните компании, аптеките, лабораториите, кръвните банки, правителствените ведомства и т. н. Повечето молби за прием, заявки за лекарства, кръв и консумативи, фактури за услуги, рецепти и т. н. са хартиени. Освен че е бавен, процесът е и неефективен и ангажира персонал, който може да бъде по-полезен, грижейки се за пациентите. Когато неефективността води до грешки, в заявките за кръв например, пациентите могат директно да пострадат. При наличието на претъпкани болници, списъци с дълго чакащи и недостиг на обучен медицински персонал правителствата биха искали пациентите да се движат по-бързо по веригата.

Извършването на медицински транзакции онлайн би ускорило процеса. Една обща база данни с информация за пациентите трябва да бъде ядрото на електронен медицински картон, достъпен отвсякъде, където е нужен, и използван като база за всички клинични решения. Здравните системи трябва да бъдат интегрирани и качени в Интернет, осигурявайки «безшевно» обслужване, предоставяйки на лекарите и болничните работници достъп до цялата информация, от която се нуждаят, за да дадат ефективен съвет и да назначат ефикасно лечение, и предлагайки на пациентите надеждни информационни източници, помагащи им в грижите за собственото им здраве.

Испанската провинция Навара се сблъска с обичайните проблеми — списъци с дълго чакащи хора и непрецизен обмен на информация между семейните лекари и специалистите. Поради това регионалното правителство интегрира всички здравни функции. Сега записването за часове за медицински прегледи се извършва по електронен път, лабораторните тестове и анализи се изпращат и връщат на лекарите по електронен път, файловете на пациентите се изпращат на специалистите по електронен път и т. н. Информацията за пациента е достъпна от всеки здравен център, така че всеки гражданин може да отиде в която и да е болница или клиника и съответният лекар би могъл да изтегли цялата медицинска история на болния на компютъра си.

Чрез смесено предприятие между здравните организации и общините по западния бряг на Швеция проектът Coastlink Telemedicine цели да направи «точното нещо в точния момент на точното място за точния пациент». Вместо да пусне талон за прием по традиционната поща, за да изпрати пациент в болница, общопрактикуващият лекар «задържа» пациента и използва електронна поща и видео — консултации в търсене на съвет от болничен специалист. Тъй като често не е необходимо болничният специалист да вижда пациента лично, болничните легла остават свободни за по-тежките случаи. Бързото и неформално общуване по електронната поща генерира безпрецедентен диалог между общопрактикуващия лекар и специалиста, създавайки форма на образование и сътрудничество, каквато не е съществувала никога преди. Интернет се използва и за общуване на първичното ниво на помощ, между личния лекар и сестрите, работещи в дома на пациента или в дома на стар човек. Така се осъществява комуникация и с пациенти, които не могат да излизат, особено такива с хронични заболявания, живеещи в изолирани области далече от медицинско заведение.

Също в Швеция градският съвет на Упсала сключи договор с частна компания, наречена Consultus, за разработване на здравна система, предоставяща препоръки от здравни специалисти и връзки към съществуващи бази данни, като медицински картони и системи за запазване на час за посещение при лекар. На гражданите се дава здравна сметка, която включва медицинския им картон, до който имат достъп през комерсиален портал, използвайки или уеббраузър, или WAP-мобилен телефон. Съветът вижда в съвместната инициатива възможност да ограничи бъдещите си разходи за здравеопазване, да елиминира постоянните инфраструктурни разходи и да се избави от неблагодарната роля на посредник между пациентите и здравните служители. За частната е-здравна фирма сътрудничеството с публичния сектор осигурява стабилен източник на доходи, особено в Европа, с нейните строги нормативни уредби и пациенти, които получават безплатни лекарства при обслужването. Тъй като уебдокторите изпаднаха в немилост пред инвеститорите, те биха могли да спечелят от финансирания от държавата бизнес, ако са в състояние да демонстрират, че може да им се има доверие и че допринасят правителството да спести пари.

Постигането на «безшевно» обслужване изисква партньорство между всички представители на медицинската общност: здравните специалисти, които ще използват системите; ИТ-индустрията, защото тя ще трябва да проектира и разработи системите; администраторите, които вземат решения и контролират средствата; и пациентите, които са на изхода. Инициативата на Европейската комисия eEurope, лансирана през 1999 г., за да вкара Европа в дигиталния век, цели да събере най-добрите практики в мрежа, за наблюдаване на здравословното състояние на хората и осъществяване на надзор върху заразните болести, също и да разработи връзки между здравните организации. Планирано е до края на 2004 г. да се създадат онлайн-медицински библиотеки и здравни центрове, както и да се свържат здравните специалисти и мениджъри в телематична инфраструктура за профилактика, диагностициране и лечение. Макар това да не означава хармонизиране на здравните системи в различните страни, то изисква сътрудничество, така че да могат да се провеждат различни изследвания и да се установяват стандарти и продуктови спецификации.

Петото рамково проучване и програма за развитие с 2,4 милиона EUR на Комисията за поощряване създаването на следващо поколение обществени услуги включва специфични дейности, свързани със здравеопазването. В рамките на програмата, разчетена до 2002 г., се финансират проекти за разработване на компютъризирани клинични системи, телемедицински услуги и здравни мрежови приложения, както и интелигентни системи, позволяващи на хората да поемат по-голяма отговорност за собственото си здраве. Гласовата технология, мобилните апарати и безжичните мрежи също стават все по-евтини способи за болниците, където например може да е трудно да се направи ново окабеляване и където медицинският персонал трябва да се разхожда с клипборд или с цифров бележник в ръка. Други приоритети включват електронни заявки за тестове и прегледи, електронни предписания и комуникации с доставчици, както и електронно фактуриране между здравните организации и институциите, които плащат сметките, независимо частни или обществени. Подобни иновации изискват интегрирани здравни системи, използващи Интернет-технология.

Европа също така е лидер в налагането на смарт-картите като средство за удостоверяване на самоличност и достъп до медицинските картони. Комисията предвижда всеки гражданин от Европейската общност да притежава смарт-карта на пациента до края на 2003 г. Франция вече въведе смарт-картите в замяна на архаичния процес, при който пациентите, след като платят на лекаря за консултацията, получават хартиен формуляр, който попълват и изпращат в CNAM (Caisse Nationale d’Assurance Maladie), Националната здравноосигурителна агенция, с искане за възстановяване на сумата. Ако се изпълнява рецепта, пациентът занася формуляра на фармацевта, който го подпечатва и залепва малък стикер, за да удостовери, че човекът е получил и платил лекарството. Тогава пациентът изпраща и този формуляр за възстановяване на сумата.

С цел да намали разходите по ежегодното обработване на един милиард хартиени формуляра CNAM издаде Vitale чип-карти на 50 милиона граждани. Около 30 000 доктори, фармацевти, сестри, физиотерапевти и работници в служби за линейки също получиха смарт-карти на здравни специалисти. В края на консултацията компютърната система на лекаря чете и двете карти и всички данни, свързани с дейности, извършени през деня, се препращат мигновено към централна CNAM-компютърна система по социална здравна мрежа, която свързва всички здравни специалисти чрез електронната поща. За да изпълни рецепта, фармацевтът чете от картата на пациента и данните се вкарват в системата. Картата елиминира необходимостта от хартиените формуляри и стикерите на фармацевтите, а пациентите не трябва да попълват и изпращат формуляри по пощата; техните искания за възстановяване на сумите се регистрират и изпращат автоматично. От 2000 г. цялата здравноосигурителна информация във Франция бе предвидено да се обменя по електронен път.

Тъй като улесняват здравните специалисти при обмена на информация, картите на пациентите са особено полезни в страни като Франция, където има рязко разграничаване между първична и вторична помощ, със смесица от частни и обществени здравни заведения. Картите също така стимулират използването на компютри в лекарските кабинети — или поне би трябвало. Много френски лекари приветстваха новия процес, осъзнавайки, че той може да намали бюрокрацията, дублирането и забавянията. Медиците обаче, които все още нямат компютри, често реагират с раздразнение, когато пациент им подаде своята Vitale-карта. Аптеките са компютъризирани, но много фармацевти негодуват, че трябва да закупят четци за смарт-картите (въпреки че преди са имали постоянни разходи за закупуване на хартиените формуляри).

За да се превърне визията за свързана здравна общност в реалност, здравните служители трябва да вярват в технологията и да притежават технология. Тези, които нямат точните инструменти, следва да ги получат, ако е необходимо с обучение и поддръжка. Ако здравните специалисти все още се затрудняват по отношение на новите процеси и технологии, дори след като са напълно оборудвани и обучени, те трябва да бъдат принудени да се адаптират. Ако дори един лекар не приеме смарт-картата на пациент или не се обърне към онлайн-медицинския картон, правителството трябва просто да забрани хартиените формуляри и хартиените картони.

7. Престъпление: свързване на ченгетата със съдилищата

Изваждане на догадките от дейността на полицията

Интернет подпомага и повишава ефективността на мнозина, включително и на закоравели престъпници. С незаконни печалби в рамките на около 1000 милиарда долара годишно, световната криминална «индустрия» днес е всеобхватна. Появиха се нови форми на престъпления, като например онлайн-нападения, уебхакери и кибертероризъм. А новата технология се използва за предотвратяване на конвенционални престъпления, като пране на пари, измами с кредитни карти и корпоративни измами, притежаване на детска порнография, тероризъм и търгуване с почти всичко — наркотици, откраднати превозни средства, откраднати картини и антики, оръжия за масово унищожение, човешки органи и човешки същества. Възможността за изпращане на кодирани съобщения по Интернет предоставя на престъпниците готова среда за защитено общуване с целия свят. През 1997 г. в хангар западно от Богота полицията на Колумбия откри ултрамодерен телекомуникационен център, съдържащ високотехнологично оборудване на стойност 10 милиона долара. Системата позволяваше на наркокартелите да поддържат постоянен онлайн-контакт с кораби и самолети по цял свят.

Интернет дава възможност на престъпни банди да създават съюзи, излизайки извън националните граници, етническите общности и традиционните йерархични структури. Престъпни синдикати изграждат организационни структури, наподобяващи мултинационални корпорации. Онлайн-банкирането и дерегулацията на международната финансова индустрия ги улесняват в прането на пари и дори в създаването на собствени банки, за да контролират огромните си финансови империи. Престъпната намеса в този сектор може да бъде заплаха за финансовите системи и икономическата стабилност на някои държави. Африканските страни и страните от бившия съветски блок са особено подходяща почва за криминалната активност, поради мащабната приватизация и хаотичните политически и нормативни преходи. В тези региони често е трудно да се различат добрите от лошите и съществува реална опасност превръщането на насилието и корупцията в норма да подкопае гражданското общество, политическите системи и държавния суверенитет.

Технологичните новости винаги са помагали на злосторниците, преди да помогнат на ченгетата, и за полицейските детективи Интернет със сигурност е нож с две остриета. Престъплението обикновено предполага престъпник, който е на определено място в определено време, и полицейските разследвания целят установяването на фактите на мястото на действието. Интернет означава, че не е задължително едно престъпление да се извършва в определен час и на определено място. Престъпление може да се извърши за секунда, а компютърните часовници да бъдат манипулирани, за да изглежда, че е извършено по различно време. Жертвата на престъпление може да се намира през един континент от престъпника и полицейските служби вече не се наслаждават на предимства пред престъпниците от географското ограничение. Тези нови глобални реалности превръщат традиционната полиция в отживелица. Изискват се нови способности и нови средства, по-голям професионализъм и иновации. Не може да се бориш с престъпността на XXI век с методи от XIX.

Тенденциите в работата на полицейските детективи клонят към съсредоточаване върху събирането на информация чрез улични разследвания, информатори, операции под прикритие и разпити на заподозрени и свидетели. Пръстовите отпечатъци, ДНК-тестовете и разпознаването на лицето се използват за натрупване на доказателства за обвиняване на престъпник, който вече е разпознат и арестуван. Новите технологични разработки сега позволяват тези помощни средства за предявяване на обвинение да се прилагат при разкриване; пръстовите отпечатъци и ДНК-тестовете могат да се използват за залавяне на престъпници, не само за обвиняването им. В САЩ, след като е бил следен безуспешно 15 години, така нареченият Юнабомбър беше обвинен въз основа на ДНК-проба, взета от гърба на пощенска марка, която е близнал. По подобен начин, използвайки технология за разпознаване на лица, полицията може да идентифицира банкови крадци, заснети с видеокамери, с 80–процентна точност — по-надеждно от просто око.

Полицейските служби имат достъп до всички видове юридически доказателства: пръстови отпечатъци, ДНК-профили, гилзи, почерци и т. н. Те също така притежават огромни бази данни с имена на заподозрени, превозните им средства, местонахождението им, собствеността, инциденти, интелигентност, призовки, обвинения, гаранции и предишни осъждания. Програмата на ООН за контрол на наркотиците (UNDCP — United Nations Drug Control Program), Европол и Егмонт Груп — всички те създадоха отделни информационни библиотеки и бази данни за подозрителни финансови транзакции за пране на пари. Програмата UNDCP, Световната митническа организация и Интерпол изградиха заедно консолидирана база данни за конфискуване на наркотици, събирайки в едно полицейските и митническите данни, което помага за очертаване на по-прецизна картина на незаконната търговия с наркотици, по-добър анализ и по-голяма възможност за предсказване на тенденциите. Европол има база данни, която класифицира 484 различни емблеми в помощ на служителите при разпознаването на таблетките Екстази. Все пак, ако всички тези системи са предназначени за разкриване на закономерности в престъплението и предоставят реална полза на разследващия служител, те трябва да бъдат свързани.

Липсата на технологична интеграция е проблем особено за секторното наблюдение, при което дадена географска област е разделена на различни оперативни командни единици. Може да има няколко коли, откраднати от различни страни на секторната граница, от което следва, че три или четири служби разследват един и същи крадец, без да знаят това. Или сериен крадец би могъл да остави пръстов отпечатък на едно местопрестъпление и малко кръв на друго, а разследващият полицай ще трябва да прерови няколко бази данни и да се затрупа с купчини хартия, за да разбере, че има връзка между двете. Един полицай трябва да може да вкара информацията в компютър и да го остави да сканира всички бази данни, за да открои закономерностите на престъплението.

Детектив от полицията във Ванкувър, Канада, инициира географско профилиране, помагащо да се установи къде може да живее неизвестен престъпник, по начина, по който психологическото профилиране идентифицира особеностите на личността на престъпника. Точно както хората гледат да свършат ежедневните си дейности близо до мястото, където живеят или работят, серийните престъпници извършват престъпления в същия периметър. Макар за престъпниците да има буферна зона около дома им, където обикновено не извършват престъпления от страх да не ги разпознаят, непосредствено отвъд нея е пространството, в което най-вече биха извършили нарушение. Така че за полицията става по-важно «къде е извършено» престъплението, не «кой го е извършил». Координатите на всяко местоположение на повтарящо се нарушение се въвеждат в компютъра и алгоритъм изчислява вероятното местоживеене на нарушителя, отбелязано на карта, използвайки географската информационна система GIS. В един случай беше взет географски профил за седем палежа, извършени в околностите на Ванкувър, на място с много пътечки и малки алеи, така че външен човек трудно би се ориентирал. Въпреки че всичките седем местоположения биха могли лесно да се обозначат с карфици на карта, дигиталният профил можеше да подчертае аномалиите, които не може да се видят на картата. Извършвайки повече от 300 000 изчисления за завършването на профила за 30 секунди (всяко изчисление би изисквало мозъчно усилие от няколко часа), компютърът привлече вниманието на полицая към една глуха улица, на която никакво престъпление не беше извършено, въпреки че бе много вероятна зона. Това беше улицата, на която живееше подпалвачът.

По-голяма част от подготвителната работа и догадките може да се премахне при криминалните разследвания, чрез интегриране на профилиращи и юридически научни техники с технологията и правейки средствата достъпни за полицаите в настолните им компютри, използвайки защитена Интранет-мрежа. Детективите ще могат да напредват бързо в процеса на разследване, ако не трябва да се ровят из хиляди прашни картони с отпечатъци или да се опитват да «мислят интуитивно» за връзка между различни престъпления. Компютрите не разкриват престъпленията; те са проектирани да дават обективни факти, не да определят «виновен» или «невинен». Интегрираната технология може да събере връзките в едно престъпление, но все пак разследващият полицай ще реши дали да арестува, да призове заподозрения на разпит, или да наблюдава по-нататъшното развитие.

Детективите няма да бъдат изместени от технологията, но ще трябва да се научат да използват средствата й. Те ще трябва да променят своя «полицейски манталитет» и да приемат, че сега технологията е техният най-добър съветник, повече, отколкото интуицията. Технологията позволява на полицията да разследва много престъпления едновременно, защото вече няма дузини неразкрити случаи, има дузини парчета от стратегически данни. Някои полицейски началници смятат, че скоро ще е възможно да се премахне напълно разследването случай по случай.

Изваждане на хартията от дейността на полицията

Полицейските служители носят смазваща административна тежест и често работят без навременна и прецизна информация, поради множеството независими компютърни системи, напечатани на пишеща машина формуляри, използвани за въвеждане на купища данни, както и забавени и неточни рапорти и доклади. Много рядко един полицейски служител работи върху даден случай от начало до край, което означава, че разходите за полицейската администрация са по-високи в сравнение с почти всяка агенция от публичния сектор. След като един полицай инициира даден случай, следващият дежурен често трябва да попълва други купища формуляри и нерядко въвежда същите данни и подробности отново. Само за една автомобилна катастрофа би могло да има 20 писмени документа в папка по случая, започвайки от бележките, написани от полицая на мястото на инцидента, които трябва да се препишат върху формулярите в службата. Елиминирането на допълнителните безсмислени задачи чрез технологията може да помогне на полицейските служители да се заемат с разкриването и предотвратяването на престъпленията, както и да повиши духа и обществения имидж на полицията.

Полицейската служба на Мекленбург-Форпомерн в Германия замени хартията и пишещите машини с онлайн-полицейска система, която осигури на полицаите компютърен екран, разделен на три части: процедури, мерки и формуляри. В лявата страна на екрана полицаят може да види всичко за даден случай, което е вече в системата. Вдясно има меню с предложения за допълнителни мерки, като разпитване на свидетел, експертно мнение или тест за алкохол. Кликвайки върху друго меню, полицаите могат да извикат съответните електронни формуляри, появяващи се в средата на екрана — действителната работна повърхност. Например данните за индивидите или превозните средства, въвлечени в пътни произшествия, се въвеждат само веднъж и се запазват централно на сървър, предоставяйки на полицаите, работещи по един и същи случай, директен и незабавен достъп до всички вече записани данни. Даден електронен формуляр може да бъде извикан от всяко бюро в полицейския участък, а оторизиран полицай би могъл просто да добави нови детайли по случая. Полицейските участъци в района са разположени твърде далече един от друг и преди бяха свързани чрез куриерска служба, обикаляща ги всеки втори ден. Електронният обмен на данни елиминира тези губещи време процедури.

С въвеждането на безжични комуникации електронните данни могат също да се вкарват от мястото на пътното произшествие, посредством лаптоп в патрулната кола, така че полицаите не трябва да преписват ръкописни бележки на компютъра в участъка. Това предполага и по-ефективна полицейска работа. Например, ако шофьор в Мекленбург-Форпомерн бъде хванат, че кара без шофьорска книжка, полицейският служител го предупреждава и го пуска да продължи. Ако това се повтори, превозното му средство трябва да се конфискува — само че подобно нещо никога не се е случвало, защото информацията за първия случай не е била налична за полицая, който е регистрирал второто нарушение. Сега полицаите могат да разберат от информацията в лаптопа си дали даден шофьор вече е бил предупреден.

Добрата информация е силата на полицейската работа, служителите на закона от фронтовата линия трябва да имат възможно най-бърз достъп до данните. В повечето полицейски служби полицаите правят проверка на документите чрез запитване в управлението по радиостанция и чакат отговор, който често идва твърде късно, за да бъде хванат нарушителят. Компютърните помощни експедиращи системи, интегрирани с мобилни компютърни решения, подобряват полицейските процедури за реагиране, но бързото научаване на компютърни данни за хора и автомобили зависи също от това полицаите да имат достъп до информация, съхранявана в различни бази данни: регистър на откраднатите коли, регистър на шофьорските книжки, данни от транспортното ведомство за идентифициране на нерегистрирани и негодни превозни средства, както и автомобилните застрахователни регистри, съдържащи информация за незастраховани превозни средства и такива, които са обект на застрахователно отписване. Ако всички тези системи са свързани с централен полицейски компютър, служителите могат да потвърдят незабавно дали даден шофьор е честен, а крадецът може да бъде идентифициран дори преди собственикът да е съобщил, че колата му е изчезнала. Това също така би могло да елиминира необходимостта да се представят документите за шофиране в полицейския участък в срок от седем дни, каквато е практиката в някои страни. Във Великобритания например полицията може да провери в националния регистър на удостоверенията за управление на пътно превозно средство, за да види дали дадена кола е открадната, но всякакви други проверки на информация за шофьора трябва да бъдат направени писмено и могат да отнемат около седмица.

Ан Гарда Сиочана, ирландската полиция, се сблъска с подобни проблеми, преди да въведе мениджмънт-програма и нова технология за подобряване достъпа до информация на полицаите от предната линия. Сега централна база данни поддържа връзки между 17 различни вида записи и позволява да бъдат показани върху един обобщен екран на лаптоп-компютър. Ако полицаят забележи подозрително превозно средство и иска да направи проверка, преди да спре шофьора, една извадка от базата данни би разкрила кой е собственикът на колата, дали е била открадната, дали е била засечена близо до мястото на скорошно престъпление, дали има полицейско предупреждение и дали собственикът се търси от полицията, или е известен престъпник. Преди цялата тази информация беше пазена в различни бази данни или хартиени папки и не беше систематизирана за използване от полицейските служители.

Полицаите, разбира се, не могат да разнасят компютри, когато са с мотори и коне, когато са под прикритие или обикалят из района си. Екипът SWAT няма да нахълта в къща с наркотици с лаптопи под мишница. Но може да им се дадат удароустойчиви ръчни безжични апарати. Патрулиращите полицаи от участъка на Хайланд Парк в Тексас носят т. нар. PocketCop (джобен полицай), който те използват да влязат в щатските и федерални бази данни и да правят запитвания за превозни средства, хора, откраднати предмети и оръжие. Системата им дава същите възможности като на полицаите в патрулните коли, а им позволява и използването на съобщения и достъп до електронна поща.

Онлайн-информацията в реално време има съществено значение за сигурността на полицая и гражданина, тъй като мобилният патрул може да бъде предупреден незабавно за потенциалните опасности и да взема обосновани решения за това как да се справи с дадена ситуация. Ръчните апарати биха могли да предотвратят трагедии като тази във Форт Уърт, Тексас, където поради несъвместимост в комуникационните системи подразделение на полицията не можа да предаде нови сведения на полицейския отряд, че къщата, която се готви да нападне, всъщност се населява не от опасен наркотрафикант, както първоначално се е смятало, а от сакат 77–годишен старец със загуба на паметта. Полицията нахълта и уби невинния човек.

Включване на обществото в дейността на полицията

Освен на оперативно ниво, Интернет може да помогне на полицейските служби да събират сведения и да подобряват връзките с обществеността чрез директен контакт с информаторите, обществото и медиите. Макар много полицейски агенции да имат уебсайтове, повечето от тях съдържат само статична информация за историята и сегашната структура на службите, заедно с някои полезни сведения за предотвратяване на престъпление. Няма нищо доближаващо се до виртуалната полиция, което да реагира на гражданските запитвания, оплаквания и спешни ситуации. В най-добрия случай един уебсайт ще разполага с предимството да изпраща електронна поща на полицейските служби, а някои имат страници за забележки и дискусии относно местната полиция.

Италианската полиция често качва снимки на конфискувани предмети онлайн, за да подпомогне връщането на откраднатите стоки. Членовете на обществото могат да се обръщат към уебсайта на Интерпол, за да видят изображение на откраднати произведения на изкуството, както и на предмети на културата, открити от полицията по време на следствието и чийто законен собственик не е идентифициран. Вярвайки, че милиони чифтове очи виждат по-добре от няколко, ФБР публикува в уебсайта си списък с най-търсените престъпници, аржентинската полиция изнесе сведения за изчезнали хора, а градската полиция в Торонто пусна данни за трудни случаи с надеждата, че някой ще посочи някакви улики. В отговор на опитите на местните колежи да изпращат писма по електронната поща на полицията с информация за укрития около колежите, полицията в Брадфорд, Великобритания, създаде защитен уебсайт за информатори и за цялото общество, в който да се съобщава за престъпления и заподозрени. Стюарт Хайд, главен детектив, казва: «Знаем, че в уебсайта ще попаднат и глупости, но разчитам на дребните скъпоценни парченца информация, които ще стигнат до нас».

Полицията в Чикаго има публичен уебсайт, който позволява на хората да видят броя престъпления във и около техния квартал. Жителите могат да осъществят търсене за всички престъпления от определен тип на определено място. Времето, датата и номерът на квартала за дадено престъпление са посочени, но не и точният адрес. Тази информация винаги е била достъпна, но само посредством срещи в полицията или писмени запитвания с хартиени документи. Чрез уебсайта полицията се надява да заздрави връзките си с обществото и да въвлече повече хора, които да наблюдават и да докладват за престъпления. Той също така помага и за отхвърлянето на много погрешни мнения относно сигурността в някои райони на Чикаго.

Понякога един уебсайт може да измъкне повече информация за даден човек, отколкото полицай би могъл да придобие от личен разпит, просто защото хората не обичат да разговарят с ченгета. Те не искат патрулна кола да спира пред къщата им и да ги виждат на верандата, сочещи към местния наркопласьор на ъгъла. Но нямат нищо против да дават сведения в Мрежата, ако не трябва да се идентифицират.

Макар Интернет да може да осигури интерактивен диалог между гражданите и полицията, често се оставя на членовете на обществото да инициират общуване. Уебсайтът CrimeNet в Австралия се смята за първия частен уебсайт в света, който предоставя комбинирани информационни услуги за «криминални досиета, открадната собственост, изчезнали индивиди, издирвани лица, фалшифицирани картини и неразрешени случаи». С цел да се осигури на хората информацията, която им е нужна, «за да защитят себе си, своите близки и собствеността си» от посегателства, този dot-com сайт съдържа списък с имената на осъдени престъпници и лица, търсени от полицията, заедно с криминалните им досиета и понякога със снимките им. Хората плащат такса за достъп до информацията за престъпниците и трябва да приемат серия от условия, включително и да гарантират, че не са съдебни заседатели.

Докато адвокатите се притесняват, че реабилитираните престъпници се сблъскват с неприязнено отношение от страна на съседи и потенциални работодатели, CrimeNet твърди, че това може да се сравни с британския таблоид, който разпали публична дискусия, помествайки снимки на доказани педофили. Въпреки всичко през май 2000 г. съдия от Върховния съд на щата Виктория прекрати процес за убийство, защото се опасяваше, че съдебните заседатели са предубедени от информацията за подсъдимия, пусната в CrimeNet. Тогава министърът на правосъдието се обяви за затварянето на уебсайта, твърдейки, че има потенциална опасност в него да се появи остаряла и неточна информация и че това представлява заплаха за възможността на съдебната система да провежда честни процеси. Макар данните за предишните обвинения на заподозрените във въпросния процес да бяха вече достъпни от университетски и съдебни уебсайтове, а сведенията на CrimeNet да бяха всъщност събрани оттук-оттам от мелбърнски вестник, никой от тях не беше призован да затвори уебсайта си или да прочисти записите. И ако правителството реши да затвори западноавстралийския уебсайт, той винаги би могъл да се прехвърли отвъд океана, където няма да се нуждае от предпазни мерки, а жителите на Виктория все така ще имат достъп до него.

Вероятно ще бъде по-продуктивно, ако dot-coms и правителствата се научат да съществуват и работят заедно. Уебсайтът CrimeNet трябва да е по-склонен да се въздържа от публикуването на сведения за предишни присъди на следствени лица, докато правителството следва да оказва помощ, като предоставя на сайта точна информация за повторното разглеждане на делата, присъди и обвинения, които са били изтрити от досиетата, след период на добро поведение. В една демокрация съдебните документи са част от общественото досие и отговорността това досие да е точно принадлежи на правителството. Нещо повече, полицията трябва да се грижи за сайта като средство, което е в помощ при разследване на престъпленията и при контактуването с обществото. Полицейски служби следва да създадат връзки с всички видове външни организации, особено онези, предоставящи услуги на обществото, а Интернет-доставчиците не правят изключение в това отношение. Страхът и опасенията от технологията често пречат на агенциите да използват Интернет за укрепване на законността и за благополучието на обществото, на което служат.

Магазинът за понички — онлайн

Обменът и споделянето на информация с равни е необходимо условие за постигането на професионализъм в полицията, а малките и отдалечени полицейски служби в частност имат малка възможност, или изобщо нямат такава, да осъществяват директен контакт или да сравняват и противопоставят своите практики и процедури с тези на други полицаи извън техния район. Интернет може да улесни полицейските служители да се консултират със свои колеги от цял свят относно ефективни полицейски техники, най-доброто оборудване, съвременно обучение и деликатни въпроси на управлението. Дори неформалното използване на Интернет ще даде стимул за разрушаване на традиционната изолираност и бюрокрация, които твърде често пречат на общуването между полицейските служители.

Колежът по криминалистика John Jay и компютърният център на Университета на Ню Йорк спонсорират дискусия по електронната поща между хора, включени в списък, наречен POLICE-L, в която заклети полицейски служители могат да обменят съобщения. Отговорите на съобщенията се разпространяват до всеки участник, стимулирайки по-нататъшни дискусии. Всички мнения се архивират, давайки възможност на хората от списъка да търсят или да си припомнят предишни съобщения. Няма изрично изискване дискусиите да са свързани с полицията, въпреки че обикновено преобладават полицейски теми. Обсъжданията варират от споделяне на лични техники до дебати за нормативни актове и влиянието им върху съдебната система.

Освен че поощрява рутинни разговори, POLICE-L служи за изясняване на информационни запитвания. Участниците нерядко търсят помощ или насоки по определени въпроси. Например полицай от малко полицейско управление в южната част на САЩ търсеше формуляр за оценяване действията на училищния инспектор, докато служител от Европейската полицейска асоциация се интересуваше от законодателството в други страни. Полицай от американския Среден запад искаше съвет как да създаде колоездачен патрул, а шефът на агенция от Източния бряг желаеше да се консултира дали да въоръжи цивилните си полицаи с несмъртоносни оръжия. Полицай, който трябваше да застане пред дисциплинарна комисия, искаше да знае какво да очаква. Дискутиращите също така рутинно съобщават за курсове за обучение и професионални конференции, а представителите на полицейски профсъюзи и асоциации от време на време използват е-инициативата, за да информират членовете си за очаквана промяна в законодателството. Дори случайна обява за работа си проправя път в сайта.

След серия обменени съобщения по електронната поща собственикът на POLICE-L ce срещна през 1994 г. с други полицейски служители от САЩ и Канада, които поддържаха подобни онлайн-инициативи, и заедно стартираха уебсайта CopNet. Сайтът предоставя ресурси за неофициално ползване от полицейските служители в цял свят и подпомага изготвянето на същински услуги за официално ползване от полицейската общност. Той съдържа и затворена полицейска новинарска група, наречена «международен магазин за понички», отворен за всички ченгета 24 часа в денонощието, осигуряващ неофициален форум, в рамките на който членовете провеждат открити и честни дискусии по полицейски въпроси. Като независим и неофициален уебсайт, CopNet ce поддържа основно от доброволци от международната полицейска общност, въпреки че няколко канадски организации предоставят финансова, логистична и ресурсна подкрепа.

И CopNet, и POLICE-L имат разпръсната членска маса, включваща всички видове полицейски служители, в това число и агенти по сигурността, представители на военна полиция, бивши служители, сега работещи в академиите и частния сектор, запасни офицери и помощни служители. Разнообразието позволява контакти, които по друг начин не могат да се осъществят, и помага участниците да се учат от различните позиции и практики. Тъй като са представени всички полицейски чинове, редовите полицаи и висшите мениджъри могат да обменят гледни точки на равни начала. Участниците обикновено работят в различни институции, но се поддържа относителна анонимност, което елиминира политическите съображения, възпрепятстващи подобно общуване на работното място. В резултат полицаите разбират някои от мотивите, стоящи зад взетите от мениджърите решения, а на полицейските шефове им се напомня за средата, в която работят служителите им.

Интернет позволява на полицаите от цял свят да добият усещане за общност, в която свободно обменят информация, което би било невъзможно или отнемащо прекалено много време, ако използват конвенционалните канали. Надеждите са, че това очертаващо се неформално електронно общество ще накара ведомствата да осъзнаят необходимостта от внедряване на съвместни технологии и от сътрудничество на формална основа.

Трансграничните престъпления изискват трансгранично сътрудничество

Свободният поток от стоки, услуги и хора в регионалните икономически търговски зони, като Европейския съюз и NAFTA (North American Free Trade Agreement), улеснява движението на престъпници и откраднати и незаконни предмети между страните. Нарастващото освобождаване от митнически контрол, заедно с по-ефективните комуникационни и транспортни системи, както и политическата нестабилност в някои части на света допринасят за все по-интензивно предлагане на стандартни криминални и контрабандни стоки. Тези обстоятелства също така подхранват такива феномени като търгуването с човешки същества, кражбите на произведения на изкуството и футболното хулиганство.

Търгуването с човешки същества включва широк спектър от явления — педофилия и проституция, ниско платени работници и нечовешки условия на труд, насилствен труд в домакинства, незаконно осиновяване на деца, насилствени бракове и поръчки на младоженки по пощата, неетични трансплантации, въвличане в търговия с наркотици и други форми на експлоатация. В процъфтяващата международна търговия с проститутки например престъпните банди използват Интернет, за да предлагат и продават азиатски и източноевропейски жени на едро на купувачи на Запад, където жертвите са принудени да работят на улицата, в салони за масажи и публични домове. Жените също така биват отвличани и продавани като Интернет-младоженки. Както при всички други стоки в Мрежата, сводниците се свързват с т. нар. виртуални телефонни кутии, предоставящи сведения за жени за продан, и избират и поръчват онези, които са подходящи за техния пазар.

Агенциите започват да се борят с технологията чрез технология. В Италия полицията състави фалшив педофилски уебсайт, наречен amantideibambini (любовници на деца), който регистрира 1032 посещения, въпреки ясните предупреждения за съдържанието му. В резултат 831 италианци бяха арестувани през октомври 2000 г. за сваляне на детска порнография, а искания за екстрадиране или заповеди за международен арест бяха издадени на 660 чуждестранни граждани, живеещи основно в Русия, Франция и Малайзия, за търговия с детска порнография. Операцията беше съсредоточена върху руски педофилски кръг, който отвличаше деца от приюти, циркове и обществени паркове. След това децата са заснемани, докато са били изнасилвани, а в някои случаи измъчвани до смърт.

Кражбите на предмети на културата засягат и развитите, и развиващите се страни — похищават се картини, скулптури, монети, накити и антики от църкви в Италия, замъци във Франция и храмове в Азия, както и ценни предмети от археологически находки в Африка и Латинска Америка. Интернет може да помогне на полицейските агенции, на митническите агенции, организациите за културно наследство, търгуващите с произведения на изкуството и застрахователната индустрия да работят заедно на глобална основа, за да се борят срещу подобни посегателства. Международният съвет на музеите има споразумение с Интерпол и Световната митническа организация за обмен на информация и създаване на оперативни канали за сътрудничество. Съвместните проекти включват изготвяне на инструменти за повишаване на вниманието и онлайн-разпространение до всички митнически и полицейски служби на информация за незаконен трафик, в това число колекцията «Сто липсващи предмета» и Червения списък с африканските археологически предмети, особено рискови за плячкосване.

За да се справят със заплахата на футболното насилие на шампионата Евро 2000, двете страни-домакини — Холандия и Белгия, използваха Интернет-технология за създаване на системата FIMES (Football Intelligence Message Exchange System — система за обмен на футболни съобщения). Централен компютър в главното управление на холандската полиция в Дриберген, близо до Утрехт, събра данни за всички познати и заподозрени футболни хулигани от 16–те страни, участващи в шампионата, и състави рисково оценяване на всички фенове, които предварително си бяха запазили квартири. Хората бяха категоризирани въз основа на три критерии: а) дали се въздържат от побой; б) дали са участвали в побой; в) дали са организирали побой. Голям брой английски фенове бяха върнати от граничните контролни пунктове, когато при прегледа на паспортите им се оказало, че са в списъка с известни хулигани на британското правителство. 35 000 холандски и 25 000 белгийски полицаи, дежурни по време на събитието, сами предоставяха на системата актуална информация и имена, чуждестранните полицейски служби също изпращаха нови сведения. Системата непрекъснато захранваше местните полиции с имена на хулигани и им даде възможност да извършат проверки на хора в собствените си страни. Когато възникнеше проблем, централният компютър изпращаше полицейски ресурси там, където бяха най-необходими.

Осъществяването на всеки от тези сценарии за борба с криминални прояви предполага скоростен обмен на сведения и анализи между полицейските служби в различни страни. Съвместните полицейски разследвания изискват онлайн-взаимодействие на информационни системи. Но както полицаите не могат да пресекат националните, щатските или дори общинските гранични линии, за да преследват престъпник, така и много често не са в състояние да преодолеят технологичните граници, за да получат достъп до информация от други ведомства. Никола Пуне, директор «Информационно обслужване» на Европол, казва: «Можеш да направиш запитване в чуждестранна полицейска служба, но значи си късметлия, ако получиш отговор след месец».

Снемането на отпечатъци отдавна се смята за най-надеждния метод за идентификация, но все още съществуват бариери за електронен обмен на данни за дактилоскопични отпечатъци, тъй като различните полицейски организации използват различни автоматизирани системи за идентификация по отпечатъци (AFIS — automated fingerprint identification system). Традиционните AFIS-решения са били скъпи самостоятелни системи, достъпни единствено за експертите от отдела за дактилоскопични отпечатъци в полицейския участък. Появата на евтини компютърни работни станции промени ценовата основа на AFIS-технологията, а достъпът е на разположение на охранителните единици и други точки, където навременното идентифициране е от изключително значение. Интернет-технологията означава, че сега различните AFIS-системи могат да бъдат свързани, а достъпът до всички данни за отпечатъци става технически възможен за която и да е национална или надхвърляща националното ниво власт. Системите AFIS на Норвегия, Швеция, Финландия, Дания, Германия и Холандия са свързани, използвайки технология за предаване на изображения на отпечатъци, разработена от Bull и Норвежкото национално бюро за разследване на престъпления. Нужни са 25 секунди по 64 Mb линия да се предаде файл, съдържащ изображения на отпечатъци с 500 dpi разделителна способност, буквено-цифрови данни, както и адресите на получаващия и предаващия. Решението поддържа работен поток, като автоматично изпраща отговор на търсене по даден случай от страната, извършваща AFIS-търсенето, до страната, изпратила запитването, а оттам и до точния отдалечен потребител.

В САЩ повечето полицейски агенции изпращат по пощата със скоростта на охлюв хартиени карти с отпечатъци във ФБР за обработка. ФБР получава около 50 000 комплекта отпечатъци всеки работен ден; половината са криминални проверки, а другата половина са предадени от граждани, търсещи убежище, или от кандидати за работа (учители, гледачки, охранители и други отговорни длъжности), за които законът изисква проверка на отпечатъците. Доскоро всеки комплект отпечатъци беше класифициран и полуавтоматизирана система осъществяваше търсене за съвпадения между 34–те милиона карти, които ФБР държи в своето хранилище. (Ако тези хартиени карти бяха сложени една върху друга, купчината щеше да бъде 18 пъти по-висока от Емпайър Стейт Билдинг.) Проверките отнемаха седмици, което забавяше съдебните дела и даваше на заподозрените достатъчно време да избягат, тъй като криминалното им досие не беше налично в момента на искането за пускане под гаранция. Отговорите на молбите за проверки на отпечатъци на граждани се проточваха 100 дни, като през това време хората трябваше да чакат, било за работа, било за убежище. За да прекрати тази абсурдна ситуация, през август 1999 г. ФБР откри интегрирана система AFIS и скоро след това 15 щата и няколко федерални агенции започнаха да подават изображения на отпечатъци по електронен път. Сега ФБР може да отговори на криминалните проверки до два часа, и то с пълна криминална история на заподозрения. Системата прави положителна идентификация чрез съвпадане на отпечатъците, дори ако човекът, който ги е дал, е представил фалшива самоличност. За гражданските проверки отговорите се предоставят до 24 часа.

За да обслужва щатите, които все още подават отпечатъците по пощата, ФБР сканира хартиените карти и ги вкарва в системата. Макар това да позволява по-бърза реакция, пак са нужни осем дни за обработка. Тези щати могат да се окажат по-малко привлекателни за учителите и повече за престъпниците, които да се кандидатират за съответните места. Отмина времето, когато полицейските агенции можеха да чакат отговор с дни и седмици; времевият лимит в случай на разследване на задържан е около два часа. Посланието е достатъчно ясно — бъдете онлайн.

Интегрирано правосъдие — европейски стил

Постепенното хармонизиране на системите за правораздаване в Европа беше сравнено по обхват и важност със създаването през 1992 г. на Европейския пазар. Договорът от Амстердам, който влезе в сила през 1999 г., цели до пет години да изгради «зона на свободата, сигурността и правосъдието» в целия Европейски съюз. Това дава на хората правото да се движат свободно в страните от Европейския съюз, гарантирайки обществена сигурност чрез борба с всички форми на организираната престъпност. Външният граничен контрол, даването на убежище, имиграцията и съдебното сътрудничество по гражданските въпроси стават обект на директиви, нормативни актове, решения, препоръки и мнения от Брюксел, независимо от разликите в законодателствата на отделните държави-членки.

Шенгенското споразумение (по името на люксембургски граничен град) първоначално беше отделно споразумение между страните, но сега е включено в законовата и институционална рамка на Европейския съюз. То обхваща Шенгенската информационна система (SIS — Schengen Information System), мрежа, даваща на полицейските и консулски служители от шенгенските страни (всички държави от Европейския съюз, с изключение на Англия, Ирландия и Дания) достъп до данни за определени индивиди и изгубени или откраднати превозни средства и предмети. Страните членки снабдяват мрежата чрез собствените си национални мрежи, които са свързани с централна система в Страсбург. Успоредно с премахването на вътрешните гранични проверки, страните от Шенген въведоха еднаква процедура за проверка на хора и стоки, влизащи при външните граници. По принцип всеки, който преминава външна граница, е обект на проверка на самоличността чрез търсене в данните, предоставени от SIS. Това прави възможно идентифицирането, докладването и екстрадирането на издирвани лица.

По отношение на криминалните въпроси Договорът от Амстердам заменя предишните двустранни споразумения с дефинирани процедури и наказания, минимум общи правила, отнасящи се до криминалните действия, и подсилена координация при съдебното преследване. Въпреки че целта не е да се създаде Европейски наказателен кодекс, съществуват предложения за хармонизиране на действията по редица сериозни престъпления, в това число сексуална експлоатация на деца, търгуване с наркотици и оръжие, тероризъм и пране на пари. Договорът също така предпоставя изграждането на Европейска изследователска, документална и статистическа мрежа за трансгранични престъпления и, най-важното, по-голямо сътрудничество между местните полицейски агенции на страните членки чрез Европейската полиция, или Европол, която започна да функционира през юли 1999 г.

Заменяйки Европейския отряд по наркотиците, временно създаден през 1995 г., Европол сега носи по-голяма отговорност за обмена и споделянето на важна информация за всички трансгранични криминални дейности и се превръща в главен инструмент за координация между европейските полицейски служби. Обменът на информация включва описание на modus operandi на престъпните организации и прилагане на техники за анализ на риска. Страните членки на Европейския съюз предоставят информация от националните си регистри на Европол, която събира и обработва данните и, където е необходимо, ги допълва. След анализ сведенията се връщат на полицейските власти, за да ги използват в своите разследвания. Откриването на вътрешни връзки между престъпни деяния изисква справянето не само със структурирани данни, но и с мултимедийни, гласови данни и данни с изображения, както и интегрирането на мултимедиен превод, анализ на съдържанието на сведенията и търсене на данни, комбинирано с разпознаване на гласа, идентифициране на езика, автоматично документно индексиране и сканиране и лингвистични форматиращи пособия. Европол предоставя реална лингвистична подкрепа на 11 езика, със свободен текстов, блоков и дума по дума превод. Това улеснява полицейските служители от различни националности да обменят сведения, не само на своите европейски езици, но и на разпознатите езици на страните, откъдето произлиза организираната престъпност.

При операция, проведена на пет различни езика, италианските власти откриха склад за кокаин и синтетични наркотици, вкарани контрабандно от Холандия. Трима заподозрени от Италия, Германия и Югославия бяха поставени под наблюдение и се натрупа значително количество сведения. На тази база италианските полицаи се свързаха с колегите си от Австрия, Белгия, Германия, Холандия и Великобритания. Обменът на информация показа, че полицейските служби в отделните страни от Европейския съюз вече разследват членове на същата престъпна организация. Поради размера и сложността на случая беше поискана помощ от Европол за улесняване на разследването и обработването на събраните данни. «Операция Примо» разкри европейска престъпна мрежа, с център около германско общежитие в Амстердам. Престъпната дейност включваше търговия с кокаин, Екстази и канабис, както и свързано с тях пране на пари. Двайсет индивиди от различни националности бяха арестувани и бяха конфискувани значителни количества наркотици и пари. Беше разкрита и нелегална лаборатория. Полицейска служба на една страна никога не бе постигала такива резултати. Координираните трансгранични разследвания и обменът на сведения са бъдещето на съвременната полиция — или поне би трябвало да бъдат.

Макар и толкова полезни за европейските полицейски ведомства, системите на Европол и Шенген не си взаимодействат, нито пък имат връзка с криминалната информационна система на Интерпол — не поради технически причини, а защото политиците не разрешават. Европол беше създадена отчасти в отговор на неефективността на Интерпол в миналото, когато хартиени папки изчезваха между етажите в сградата на главното управление. В Конвенцията за Европол, една трета от която се занимава специално с информационните технологии, е казано, че организационната система за събиране на информация «не трябва при никакви обстоятелства да бъде свързвана с други системи за автоматизирана обработка», освен с тези на членовете на Европейския съюз. По подобен начин Шенгенската конвенция изключва възможността за свързване на Интерпол с данните на SIS.

Противоречива информация за едни и същи случаи може да циркулира едновременно в три различни системи, всяка от които е създадена да подобри полицейското сътрудничество. Високоскоростната сигурна Интернет-технология би могла да е в помощ на полицията при трансгранични операции, но пречките пред съвместната дейност на полицейските служби и споделянето на информация трябва да бъдат премахнати, а най-големите препятствия са политически, не технически.

Компютри в съдебната зала

Адвокатите и съдиите, в своите черни тоги и перуки, трудно биха могли да бъдат сметнати за глашатаи на технологичната епоха. Все пак няма причина правният специалист, работещ до късно през нощта, за да нахвърля последните щрихи от някой иск, да не може да изпрати документа в съда с едно финално кликване на мишката, преди да загаси осветлението и да се прибере вкъщи.

През 2000 г. Колорадо стана първият щат, внедрил на цялата си територия електронна архивираща система. Инициирана и поддържана от CourtLink, частен доставчик на онлайн-правни услуги, системата позволява електронно доставяне на документи през защитен уебсайт. Копията се съхраняват в електронен вид, предоставяйки незабавен достъп за всички страни по съответния случай, както и за съдиите и чиновниците. Тази система е интегрирана с информационната система на щатския съд за управление на случаите, така че съдиите също могат да изпращат нареждания и да предават решения директно чрез компютъра. Системата не струва нищо на правителството и не изисква закон. Компанията CourtLink изкарва парите си, вземайки по 10 цента на страница за архив; други електронно архивирани документи, свързани с даден случай, могат да бъдат прегледани безплатно. Системата е с много опции и макар някои прависти да се стъписват от таксата, а традиционалистите просто да не харесват идеята да изменят на своята обвързана с книжата юридическа култура, съдебните чиновници очакват дори най-скептично настроените все пак да приемат технологията. Ръсел Мъри III, практикуващ адвокат, казва, че усещането да бъдеш първият е-архивиращ е «като да осъществиш първия телефонен разговор».

Доставчикът CourtLink предостави също и е-архивираща услуга за антитръстовите дейности на Microsoft, архивирани във Върховния съд на Сан Франсиско, след като съдия Стюарт Полак нареди електронното архивиране на всички документи, за да разчисти съдебната зала от хартии и да управлява по-добре значителния обем архиви, резултат от съдебни процеси с подобна важност.

В съдебната зала на бъдещето ще бъдат внедрени редица технологични решения на текущи проблеми на дейността. Персоналът ще използва работни станции, за да обхване цялата информация по делото в реално време. Обвинението и защитата ще използват компютри при съдебното си представяне, които ще им спестяват времето за подготовка, а ще спестяват и времето на съдията за правене на обобщения. Компютрите в съдебната зала могат да допринесат за по-ясното излагане на доказателствата, тъй като електронните файлове съдържат мултимедийни изображения — един запис на полицейски разпит например може да съдържа текст, звук и картина. Електронното представяне на доказателства ще улесни съдебните заседатели в проследяването на случая, особено при сложни казуси, като измама. Технологията притежава потенциал да направи неуправляемите съдебни процеси управляеми.

В страни, където законът се основава на прецеденти, не всички съдебни решения се докладват и съдиите често вземат конфликтни решения, игнорирайки предишни случаи. В бъдеще всеки съдия ще има собствен лаптоп, който ще използва за търсене на прецеденти онлайн и за въвеждане на присъдите, които ще бъдат прехвърляни по електронен път в регистър. Интернет също така позволява общуването с външни институции от съдебната зала, така че резултатите от изслушването могат директно да се прехвърлят на полицията, затворите, друг съд и други институции.

Онлайн-споделените данни и директният достъп до криминалния регистър могат да спестят на всички специализирани ведомства време и усилия, елиминирайки многократното въвеждане на данни и непотребните хартии, и да направят тромавата юридическа система по-гъвкава. Незабавният достъп до данни за случаите и до съдебни записи, като мнения, календари, регистър на съдебните решения и пледоарии, може да намали броя на отлаганията, давани от съдиите и магистратите, понеже обвинението не може да се произнесе или понеже документите не са предоставени на защитата навреме. Използването на видео-конференции за изслушвания преди заседанието на съда би могло да намали броя на пътуванията на затворниците, а затворите ще са в състояние да предоставят по-бърза оценка на риска и категоризиране, имайки достъп до полицейските системи.

Пионерите стъпват на мини

Хората говорят за системата на правосъдието, като че ли е «безшевна» институция, когато всъщност това са хиляди независими, съсредоточени в себе си обществени агенции и външни организации, които понякога се опитват да си сътрудничат, но с досадно бавен темп. От момента, в който е извършен арест и се инициира дело по случая, започва продължителен административен процес, който вероятно ще погълне полицията, обвинението, защитата, съдилищата от ниско и високо ниво, затворите, службите, упражняващи надзор върху условно осъдените, може би други власти, като митническите или данъчните, както и правителствените ведомства, като министерствата на вътрешните работи и на правосъдието. Местните администрации, социалните служби, здравните власти, юридическата помощ и доброволческите групи също често играят важна роля в криминалните процеси. Делата по случаите прекосяват всички тези организационни граници, бивайки четени, придвижвани, препрочитани, допълвани и коригирани. Административните процедури и практики се извършват по специфични начини и без сериозен опит за управление на системата като цяло, в края на краищата всяка институция гони напълно различни задачи.

Повечето от информацията, обменяна между отделните ведомства, си остава на хартия, тъй като различните системи, използвани в юридическите кръгове, не са проектирани да комуникират една с друга, дори в рамките на една и съща организация. Например в местата за лишаване от свобода няма технологична интеграция между отделните затвори, а често и между затворите и главното управление. В главното управление има отделни, несъвместими системи за личен състав, финанси и затворническата администрация, така че например е невъзможно да се реши сравнително лесната задача колко още охранители ще са необходими за дадено увеличение на затворниците. Информацията трябва да се изведе от множество различни източници и да се събере на едно място, като през цялото време съществува вероятност да се допуснат грешки, поради ръчното трансформиране на информацията от една система в друга.

Когато се стигне до външно свързване, ведомства често защитават правото си на изграждане на собствени технологични платформи и приложения и биха се борили с всеки, който се опита да диктува как да работят техните системи. Различните ведомства ще спорят за това кой ще има най-голяма полза от интегрирано решение и оттам — кой ще плати лъвския дял от инвестицията. Интеграционните проекти включват и изпълнителния, и съдебния клон на правителството и конституционалната значимост на запазването на една ръка разстояние между двата клона в много страни може да е проблем. Всички тези препятствия твърде често правят така, че нищо не се случва, а способността да се проследи един престъпник от първата разправа с полицията до мястото за изтърпяване на наказанието остава в най-добрия случай недоразвита.

Създаването на цялостна правосъдна система е неизбежно дълъг, проточващ се процес и многото предишни опити да се свържат институциите пропаднаха. В средата на 90–те в Канада амбициозен проект, включващ публично-частно партньорство между провинция Ню Брънзуик и Andersen Consulting, целеше да свърже съдилищата, затворите, полицията, социалните агенции и самото общество. Имаше планирано четиригодишно внедряване, но разходите за разработване се повишиха рязко, излязоха от контрол и след две години проектът беше изоставен. Част от проблема се състоеше в липсата на прецедент където и да е по света за правителство, опитващо се да изгради такова мащабно сътрудничество между институции. «Като пионери, ние често ще бъдем първите стъпили на мина — казва Франк Маккена, по това време премиер на Ню Брънзуик. — Мисля, че ни липсваха умения за управление на проекта, за да се справим с тези огромни и сложни задачи, и ако трябва да започнем отново, вероятно ще се опитаме да закупим умения отвън.»

Създава се мнение, че интегрирането на правосъдието е прекалено комплексен и труден проект за управление от който и да е — обществена организация или в партньорство — и че е по-добре да се подхожда към нещата едно след друго, вместо да се правят опити да се изгради цялостна система отведнъж. Когато всички се движат заедно в конвой, всяка институция може да напредва само с темпото на най-бавната организация. Но при разпокъсване на работата правителствата трябва да са сигурни, че парчетата ще пристигнат в крайната точка, където ще се обединят. За това е необходимо да има ясна стратегическа рамка и план за развитие, с желаните, но реалистични срокове.

Избягване на съперничеството

Осъзнавайки, че новите ИТ-внедрявания не могат да се разглеждат изолирано, правителството на Великобритания формира борд за интегриране на бизнес и информационни системи (IBIS — Integrating Business and Information Systems), състоящ се от старши чиновници от всички правителствени ведомства и агенции, имащи отношение към правосъдието. Бордът наблюдава интеграцията на съществуващите компютърни системи и прави възможно бъдещите разработки да се осъществяват в ясна и съгласувана стратегическа рамка на цялата система.

Една от разработките е проектът Libra, който заменя три несъвместими компютърни системи от 70–те години. След внедряването между 2001 г. и 2004 г. проектът Libra ще стандартизира компютърните услуги в съдилищата в Англия и Уелс, позволявайки онлайн-попълването, разпространението и поддържането на съдебни списъци. Националният полицейски компютър и базата данни с криминални досиета ще бъдат уведомявани незабавно и автоматично за резултатите от съдебните процеси, а системата ще има и интерфейс с властите, издаващи разрешителни за шофиране и регистрации на превозни средства, със затворите и Кралската служба за разследване. Системата ще осигурява обществен достъп по Интернет до основна информация, като график на делата, разглеждани в съда, а обществото и пресата ще могат да предявяват искания за сведения около интересни случаи. Обществеността трябва да има достъп до съдебните регистри, за да проверява докъде се е стигнало по даден казус. Защитените системи биха могли също така да дадат възможност на хората да осъществяват транзакции със съдилищата, като например електронно заплащане на глоби и такси.

В САЩ Федералният департамент на правосъдието откри Национален център за интеграция на ресурси, за да накара щатските и местните агенции да работят заедно върху интегрирани решения. Динамичен уебсайт осигурява онлайн-възможности за сътрудничество, като конференции и новинарски групи, както и интегрирани хелпдеск-услуги. Също така предлага аналитична и навременна информация за нови политики, технологични разработки, интеграционни профили за отделните щати, подходи за финансиране на различните щати, описания на системи, телекомуникационни подходи, мобилни терминали за данни и безжични инициативи, както и примерни интегрирани системи.

Пенсилвания е един от успешните примери. Нейната уеббазирана мрежа на правосъдието (JNET) получи силна подкрепа на изпълнително ниво, понеже независимостта на всяка от 15–те включени агенции беше един от ръководните принципи на проекта. Агенциите не трябваше да пренаписват софтуера или да закупуват нов хардуер, тъй като имаше споразумение да се използват отворени Интернет-стандарти като XML, позволявайки дори на агенции със застаряващи наследени системи да участват. За да се избегнат битките за това кой притежава информацията в Мрежата, беше разрешено на ведомства сами да решат кои данни искат да споделят. Засилената сигурност също помогна агенциите да са спокойни при публикуването на данни. Не се дава никаква специфична информация, докато потребителят не влезе в системата с дигитален сертификат, и всеки потребител има ниво на достъп в зависимост от това каква информация му е нужна, за да си свърши работата. Идеята да се качи криминална информация и правни документи в Интернет алармира много адвокати и съдии, но начинът да се обезпечи сигурността е да се защити съобщението, не средата, използвайки ключово криптографиране, техника за криптиране на основата на ключови двойки.

Първата фаза на проекта JNET беше съсредоточена върху инфраструктурата и функции като уведомителни и търсещи системи. Мрежата JNET може да уведоми по електронната поща правосъдните чиновници дали има промяна в досието на определен задържан или заподозрян, така че те лесно да проследят развитието по случая. Един инспектор например, упражняващ надзор върху условно пуснати на свобода, може веднага да разбере, ако някой от тях е бил арестуван. Докато в миналото полицията можеше да търси някой заподозрян и да не разбере, че той вече е в затвора, излежавайки присъда за друго престъпление, сега служителите са постоянно информирани от JNET. И докато преди полицаите, обвинителите и съдиите често нямаха представа къде е държан заподозреният или арестуваният, сега могат да го открият само написвайки име или идентификационен номер. Следващите фази на проекта включваха увеличаване на покритието на системата и разширяване на обсега й до редовите полицаи и до общинските и окръжните агенции. Идеята е да се разработи JNET като портал на правосъдието, или център за цялостно обслужване за всички правосъдни чиновници в Пенсилвания. Проектът също така трябва да има достъп до националната база данни на ФБР.

Извън полицейските и митническите инициативи, като системите на Европол и Шенген, малко правителства са се сблъсквали с предизвикателството да изградят по-обширни правосъдни системи с други ведомства и страни. Но полицията не е единствената, която има полза от споделянето на информация и сведения. Колкото повече престъпниците минават граници, за да извършат престъпленията си, толкова по-често накрая се озовават в чуждестранни затвори. Това създава смут в съдилищата и затворите, защото езикът, ценностите и културата на един задържан могат да се сблъскат с тези на задържалата го страна. Процесите за екстрадиране и прехвърляне на затворници между национални ведомства си остават отнемащи време и логистически трудни, тъй като информацията не може да се обменя бързо и по електронен път. По-голям проблем е, че твърде често едната страна не признава юридическите решения на другата, понеже нейните закони, правни кодекси и традиции са различни. Един съдия може да изпълни искане на друга страна за конфискация например, ако двете страни имат абсолютно идентични закони. И дори разпоредбите за нарушенията да бяха някак приравнени, както е предложено в рамките на Европейския съюз, ще е трудно да се приложат, ако няма електронни връзки между съответните институции от различните държави.

Правните системи на повечето страни датират от векове и често формират ядрото на националния суверенитет, правейки изключително трудно различните ведомства да си сътрудничат по правосъдни въпроси. Въпреки всичко, с цел да се създаде по-сигурно глобално общество, националните традиции и съперничеството ще трябва да бъдат преосмислени, за да се стигне до споразумение. Стратегическото планиране от страна на специализираните агенции, правителствата и международните организации трябва да отчита новата реалност на транснационални престъпления, като в някои случаи ще се изисква съгласувано законодателство.

Макар охранителните мерки да са важни за защита свободата на индивидите, бюрократичните забрани за споделяне на информация и сведения улесняват единствено престъпниците да извършват престъпления и да се изплъзват на правосъдието. Правителствата имат моралното задължение да оборудват полицейските служби, съдилищата и затворите с точните средства, за да бъде информацията достъпна за чуждестранните институции, борещи се против криминалните елементи, които лесно могат да се разпрострат в други части на света. Детектив от Националното бюро на Интерпол в Южна Африка казва: «Един от най-големите проблеми при борбата с транснационалните организирани престъпни групи е нежеланието или колебанието на правителството или на негови представители да признаят съществуването им».

Битката срещу престъпността изисква огромни усилия на местно, регионално, национално и международно ниво, от страна на различните правителства и институции, работещи заедно, както и на фирми, неправителствени организации и отделните граждани, също желаещи да дадат своя дял. Дали става дума за организирани трансгранични престъпления, като търгуване с наркотици, или за множеството местни нарушения, като грабежи например, новите технологии и бързото предаване на навременна информация предлагат най-добри възможности за изграждане на мащабно мислене и за мобилизиране на онези, които представляват дясната ръка на закона.

8. Война: установяване на информационно надмощие

Обща посока и цел

По време на Студената война възможността за инвазия от страна на друга държава или група държави представляваше най-сериозната заплаха за националната сигурност. Огромни армии бяха в постоянна бойна готовност за евентуално париране на противниковите сили отвъд Желязната завеса. Изтокът беше изправен срещу Запада. С края на тази биполяризация светът навлезе в нова ера на сигурност, в която е малко вероятно да има такава тотална война, поглъщаща цял един континент. Въпреки всичко заплахите за глобалната сигурност не са намалели. Ако не друго, те са се разширили и са станали по-сложни.

Сенчестата страна на глобализацията са социалните вълнения, национализмът и етническите конфликти, унищожаването на околната среда и ресурсните войни. Опазването на свободата и независимостта на една страна е все още трайна цел за повечето въоръжени сили, а изолационистите смятат, че би следвало да остане единствената. Но сигурността на една държава не е само въпрос на военна мощ; отбраната е тясно свързана с икономиката и политиката. Въоръжените сили днес трябва да играят глобална роля, защото техните страни имат глобални интереси. Петролът е най-яркият пример, главната причина за редовните конфликти в Близкия изток. Съществуват и опасения, че мирът и стабилността на една страна могат да бъдат изложени на опасност от криза, идеща отвън. И накрая, в ерата на глобализация — при свободен поток на информация и съвременни комуникации — Западът не може да стои със скръстени ръце, докато някъде се разпалват вражди и вилнее терор. Поради това сега много правителства смятат, че предотвратяването или ограничаването на външни конфликти, преди да са се разпространили, е основателна причина да изпратят войски.

Доскоро понятието peace enforcement (омиротворяване) не присъстваше в ничий речник. Нито един военен мозък не би планирал да използва войски, за да помогне на неправителствени организации да предоставят помощ на воюващи фракции и на притиснатите по средата. Нито един главнокомандващ не би помислил да влезе в битка, заповядвайки човешките жертви да бъдат сведени до абсолютния минимум, ако не и до нула. И никой не би провел военна операция с подкрепата на партньори от частния сектор на мястото на действието. Но докато в добрите стари времена национализираната инфраструктура и телекомуникационните мрежи бяха лесни за дефиниране и за защита, днешните информационни инфраструктури са с глобален характер, не са ограничени в една страна, нито в ръцете на един собственик и са поддържани от частни компании. Тъй като собствените комуникационни системи на въоръжените сили нерядко зависят от тези компании, военните не могат вече да защитават страните си без намесата на индустрията.

Въпреки драстичните геополитически и технологични промени след падането на Берлинската стена въоръжените сили на повечето страни все още са такива, каквито са били през 80–те. С присъщия им консерватизъм, те остават верни на приоритетите на Студената война, на многочислените и широкообхватни разгръщания, а на политическите лидери не им се иска да се конфронтират с униформените експерти. Междувременно голям брой военни операции, от Сомалия, през Балканите, до Източен Тимор, се нуждаеха от по-гъвкави, експедиционни сили, работещи в коалиция с други държави. Тези мироопазващи действия принуждават отбранителните ведомства да преосмислят ролята и контактите си, за да се приспособят към новите реалности.

Очертава се тенденция към мощни, стратегически мобилни военни части, които могат да бъдат разгърнати като сили с различно предназначение начаса, където и да е по света, за да изпълнят международни мироопазващи мисии. НАТО използва многонационални сили, изискващи многонационално командване и контрол, или, на военен жаргон, комбинирани обединени сили (CJTF — combined joint taskforce). За разлика от силите за реагиране на НАТО, CJTF не са постоянна единица, предназначени са по-скоро за непредвидени операции, ползвайки части на съюзнически държави.

Предизвикателствата на управлението на глобалните кризи налагат безпрецедентна степен на военно и политическо сътрудничество, както и на коопериране с частния сектор. Нито едно правителство или страна не притежават цялата мощ и средства, дори и САЩ. Старата приказка, че НАТО съществува, за да държи руснаците вън, американците вътре, а германците долу, вече не важи (поне за две от трите твърдения). Страните влизат в диалог с бивши врагове и институции като НАТО се отварят за нови членове. Дори традиционно неутрални държави съзнават, че в почти всеки аспект на международната сигурност са свързани с други нации, както никога досега. В работен документ на Шведското правителство, публикуван през 1998 г., се казва, че въоръжените сили на Швеция трябва да бъдат «организирани така, че да посрещнат нарасналото търсене на международен контрол на кризите», и страната изгради военна структура с по-малко командни нива и с главно управление, способно да командва сили извън границите й.

В отговор на новия дух на адаптация и партньорство, 27 държави с различни военни традиции и политика си сътрудничат в обединените маневри на програмата Партньорство за мир (PfP — Partnership for Peace), финансирана от НАТО, която съдейства за разрешаване на двустранни спорове със съседите. Явно демокрациите все повече демонстрират сходни разбирания за посока и цел и едно общо пространство на сигурност от Ванкувър до Владивосток вече не изглежда като нереалистично постижение, както по време на Студената война.

Необходимо сработване

На 50–годишнината на НАТО във Вашингтон през април 1999 г. главите на правителствата от Алианса одобриха инициативата DCI (Defense Capabilities Initiative — инициатива за отбранителните способности), отдалечавайки се от предишните приоритети на консултации и възпиране, в посока към изграждане на сигурност в Европа чрез партньорство и сътрудничество при управление на кризите. Стратегическата концепция е съсредоточена върху подобряване на ефективността на въоръжените сили посредством хармонизиране на планирането на отбраната, откроявайки пет ключови области: умения за разгръщане и мобилност; издръжливост и материално-техническо осигуряване на бойните действия; ефективно сражение; способност за оцеляване на силите и опазване на инфраструктурата; командно-контролни и информационни системи. Това цели да направи възможно частите на НАТО да се придвижват бързо до местата, където са необходими, да бъдат снабдени и подсилени за по-дълъг период и да сътрудничат помежду си и с други ненатовски единици. Лорд Робъртсън, главният секретар на НАТО, казва: «Това ще спомогне за по-голямото сработване между силите на съюзниците и ще изиграе съществена роля за ускоряване на сработването между партниращите сили и тези на Алианса».

Военните плановици и мислители непрестанно подхвърлят понятието interoperability (сработване), но повечето страни от НАТО всъщност нямат официална дефиниция за него. Общо взето, те го разбират като да можеш да използваш системите и оборудването на други сили, все едно, че са част от твоите собствени. Алиансът дава следната дефиниция: «Способността на системите, частите или силите да предоставят и да приемат услуги от други системи, части или сили, и да използват услугите, така че при обмена да могат да работят ефективно заедно».

Проблемът в крайна сметка се състои в това, че технологията трябва да играе главна роля при създаването на обща доктрина, но по-често тя е препятствие за сътрудничеството, тъй като системите на отделните командни нива не работят ефективно заедно. По време на Студената война мисълта да имаш външна връзка към информационните и комуникационните си системи беше най-страшният кошмар за командира. Така че наследените вертикални системи бяха изградени като крепости и днес се оказват по-трудни за събаряне от Берлинската стена.

Първото препятствие пред сработването е дълбоко вкорененото съперничество между различните военни служби. Армията, военноморският флот и въздушните сили на дадена страна нерядко имат собствени разузнавачи, интенданти, лекари и радиооператори. Дори след множество опити и често наличие на закони за съвместни операции между службите все още съществуват излишни, скъпоструващи повторения и разделения. Службите не могат дори да се споразумеят за едно военно значение на думите, като tank (танк) например. За въздушните сили танк е нещо, което съдържа гориво (резервоар). За военноморския флот това е нещо, което съдържа кислород. За армията е верижна бойна машина. Прости несъгласия относно таксономията могат да подкопаят способността на дадено ведомство по отбраната да интегрира информационни технологии в своите общи планове и операции.

«Това тесногръдие се основава не на военни изисквания, а на бюрократичния императив да се поддържа нечий относителен институционален статус — казва адмирал Уилям Оуенс, бивш заместник-председател на обединените началник-щабове в САЩ. — С традиционното обвързване на службите със самолетите, танковете и корабите, които някога са олицетворявали нашето военно мъжество — и спецификата на отделните видове войски, — ние всъщност въвеждаме новата технология по некоординиран и съпернически начин в установените си военни структури.»

Преди компютърните системи да могат да започнат да разговарят помежду си, адмиралите и генералите трябва да започнат да разговарят помежду си. Същинското оперативно командване е на нивото с три звезди и там трябва да се вземат решенията за осигуряване на техническо сработване. През 1998 г. във Великобритания разговорите доведоха до формиране на агенцията DC SA (Defense Communication Services Agency — агенция на комуникационните служби по отбраната), която да поеме отговорността за всички фиксирани военни телекомуникации в страната, които сега са собственост на агенцията и се управляват от нея. Преди това всяка от трите служби притежаваше и работеше със собствените си мрежи и Министерството на отбраната създаде четвърта, за да взаимодейства с тях.

Макар да имаше съпротива по отношение отказа от контрол върху такива основни активи, първоначалните страхове не се оправдаха, най-вече защото DC SA рационализира коренно различните телекомуникационни служби и увеличи осведомеността за обхвата на наличната информация. И най-важното, агенцията се съсредоточи върху предоставянето на информационни услуги от край до край на всяка сила, вместо просто да я запасява с определен брой «кутийки». Тя предлага съгласуваност и сработване чрез информационна инфраструктура на отбраната, обединявайки бившите самостоятелни системи на службите и осигурявайки базата за Интранет, обхващаща цялата система на отбраната. Военните служители имат достъп до общи приложения, касаещи работата им, избирайки икони от екрана, без да се интересуват от броя или разнообразието на системите, които съставляват тази свързаност от край до край.

Генерал-майор Тони Рапър от DCSA казва: «Трябва да приемем изпробваните комерсиални политики, например при процесите на снабдяване и при управлението на връзките с клиентите. Само чрез прилагане на тези инструменти, генерирали завидни облаги и за клиентите, и за компаниите, ще можем да се откъснем от наследените вертикални системи, които в миналото препятстваха сработването ни».

Така, както силите на една страна се учат да се доверяват една на друга и да обменят информация, много адмирали, генерали и министри на отбраната се опитват да установят синергично взаимодействие с части от други държави чрез съвместни военни учения. В хода на общи операции участващите страни искат да разгърнат собствените си информационни системи, дори и да не се сработват с тези на останалите. Ако е натовско учение, може да възникнат проблеми и при свързването със статичните и оперативните системи на Алианса.

Контраадмирал Уили Уилямсън, пенсиониран командир на самолетоносач от американския военноморски флот, сега старши бизнесстратег на Microsoft, си припомня учение в Средиземно море, при което били необходими няколко часа двата флагмански кораба да обменят жизненоважна информация, въпреки че разстоянието между тях било само миля и половина. Единият кораб бил френски и трябвало да се свърже с инсталация на брега в Южна Франция, докато другият, под командването на Уилямсън, бил американски и системите му били насочени към САЩ. «Бих могъл да си взема бинокъла и буквално да видя командира горе на капитанския мостик — казва Уилямсън. — Щях да се справя по-добре, ако бях използвал семафор.»

Една модерна войска не може да развива способности за сработване само с традиционните си бойни партньори, тъй като в днешно време е невъзможно за която и да е сила да предвиди с коя държава ще трябва да работи и да споделя информация при евентуална умиротворителна мисия. Войната в Залива обедини в коалиция страни, които рядко са действали заедно, ако изобщо някога са го правили; макар да доби славата на война, в която технологията триумфира, хеликоптерите трябваше да летят до корабите, за да им спускат дискети, съдържащи програмния код за изстрелване на ракетите.

В Босна, Херцеговина и Косово, въпреки че НАТО осигуряваше техническия гръбнак, се включиха и войски извън Алианса и дори на страните от програмата Партньорство за мир. Командването и контролът на операциите бяха осъществявани главно на натовско ниво на секретност, което изключваше възможността за интегриран обмен на информация с частите от ненатовски държави. В резултат се разчиташе на офицерите за свръзка, което означаваше бавни комуникации. Това също така създаде у ненатовските части усещането, че са просто притурка към Алианса, не равнопоставени съюзници.

Тъй като една коалиция е толкова силна, колкото най-слабият й член, успехът на дадена комбинирана съвместна сила зависи от всички партньори, които следва да притежават сходни способности и инструменти и равни възможности за достъп до информация. Необходимо е да се акцентира и върху гражданско-военното сътрудничество, а въоръжените сили трябва да подобрят комуникирането с комерсиалните технологии, използвани от Обединените нации, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) (OSCE — Organization for Security and Cooperation in Europe), пресата, организациите за хуманитарна помощ и други неправителствени институции.

Нито неохотата за споделяне на информация, нито остарелите военни нормативни актове за сигурността отразяват съвременните реалности. Командирите са длъжни да се научат да управляват риска вследствие обмена на информация по същия начин, по който управляват другите рискове в хода на битка. Най-големият риск за сработването е човешката грешка. Войниците ще забравят да следват основните правила за информационна сигурност и например ще изпратят поверителни сведения по обществената Мрежа. Или няма да приложат в Мрежата старите правила, като принципа на допустимото знание и изискването за дискретност, говорейки по телефона. Нито една от тези грешки не е технологична.

Много технологични проблеми, като сигурността на данните, не са уникални за военните и вече са разрешени от индустрията. Оцеляването на финансовите институции, телеком-операторите, организациите за материално-техническо осигуряване и на редица други структури зависи от способността им да предават електронни данни надеждно и сигурно. Не малко компании и сектори работят в бизнессреда, подобна на война, където трябва да защитават интересите си и да отбраняват позициите си срещу конкурентите, които считат за врагове, и в отговор те укрепват слабите си страни и разработват контрамерки срещу потенциалните заплахи. Военните организации трябва да експлоатират общите неща.

Купуване на «конфекция»

Мироопазващите операции са непредсказуеми по своето естество и въоръжените сили трябва да могат бързо да се установяват на непознати територии. Това изисква гъвкави технологични решения, не тромавите системи, които военните купуват, за да посрещнат предварително планирани или очаквани събития. На мястото на действието няма време за изграждане на комплексни информационни и комуникационни системи, а ИТ-специалистите са оскъден ресурс дори в най-многочислените армии. Повечето организации разполагат с малоброен обучен персонал за поддръжка, който не може да бъде непрестанно на разположение, за да обслужва безкрайните мироопазващи мисии. Поради това е важно да се прилагат изпробвани средства, които военният състав да може да администрира с малко тренировки. Фасадата трябва да бъде запазена проста, с познат потребителски интерфейс, така че войниците да боравят с технологията максимално ефективно.

За да се сдобият с информационни системи, отбранителните ведомства са склонни да използват същите процеси на снабдяване, както и при ръчните гранати и ракетите, танковете и корабите. Ударението пада почти изцяло върху цената на продукта, с някои съображения относно съотношението между общата цена и комплекса от концепция, проект, производство, тестване и оценяване, поддръжка, ремонти и влияние върху околната среда. Може да е необходимо цяло десетилетие и отгоре за разработване на някои от по-сложните военни оборудвания, през това време, що се отнася до информационните системи, технологията е остаряла и светът се е променил до неузнаваемост. Полковник X. Дж. Боугард от холандската Кралска армия казва: «Ако нещо отнеме повече от две години, накрая имаш решение, което решава вече невалидни проблеми, или такива, които междувременно са разрешени от индустрията».

Всъщност войската проправи пътя за усъвършенстване на технологията, включително първите компютри, глобалните позициониращи сателити и самия Интернет. Технологиите, разработени за военни цели, след това бяха лансирани на гражданския пазар. Сега, при военно снабдяване, което не може да върви в крак с бързо променящите се сектори, като информационните технологии и телекомуникациите, икономиката се движи от усилията за изследвания и разработки на цивилния сектор, не на предприемачи от сферата на отбраната. Обединените пазарни стойности на опериращите във въздушното пространство и отбраната компании, като Boeing, Raytheon, Lockheed Martin, Hughes, TRW, General Dynamics, Litton, Loral и Northrop-Grumman, дори не ce равняват по нетна стойност на една Cisco.

Този икономически обрат има дълбок ефект върху отбраната, защото това означава, че военната сила на една страна зависи от просперитета на частния сектор, от който войската купува продуктите си. Отминали са дните, когато един армейски генерал е подписвал празен чек за разработване на вертикална система, която не може да се сработва, нито по-късно да се надгражда до по-мощна версия. Подобно на всички останали, отбранителните организации се ориентират към комерсиалните продукти «конфекция» (COTS — commercial off-the-shelf) като единствена възможност за надеждни, рентабилни и лесни за интегриране технологични решения. Ударението пада върху разработването на системи, базирани на ATM (Asynchronous Transfer Mode — асинхронен метод на предаване) и Интернет-стандарти с Интернет-стил на графичен потребителски интерфейс за дигитални, сателитни, клетъчни и безжични LAN-комуникации, с функционалност, поддържана от бази данни и географски информационни системи. Военните ведомства започват да приемат частните доставчици на услуги, за да се възползват от най-добрите практики в гражданския сектор, така че да премахнат наследените системи и други вертикални бариери, които пречат на сработването. Командирите държат да им се осигурят технологични услуги от край до край и не се интересуват нито как се постига подобна свързаност, нито кой я обезпечава.

Американската войска все повече купува продукти «конфекция». Самолетоносачът CVN 77, преходът към следващото поколение военноморски атомни самолетоносачи, ще има интегрирана военна система, изградена върху отворен софтуер, така че да може да увеличи оперативната си способност и да улесни допустимите надграждания през 50–годишния си жизнен цикъл. Компанията Lockheed Martin е интеграторът на военните системи и е отговорна за сработването между сензорите, комуникационните системи, високата степен на свързаност на корабните мрежи, авиационните контролни системи и другите електронни съоръжения на кораба. А договорът за 6,9 милиарда долара, присъден на EDS през октомври 2000 г. за изграждането на Navy Marine Corps Интранет, най-крупният щатски федерален договор за информационни технологии в историята, свидетелства за сериозен напредък в начина, по който военноморският флот вижда технологията, нямащ нищо общо с вътрешни проекти, насочени към аутсорсване.

Обществено-частните партньорства вероятно ще станат норма в невраждебна среда, защото са по-евтини и по-ефективни, и защото това означава, че въоръжените сили не трябва да пазят години наред старото оборудване подръка, без то някога изобщо да се използва. Подобни партньорства също така дават на армията по-голяма гъвкавост, тъй като обучените военни ИТ-специалисти няма защо да са постоянно на пост при дадена операция, а вместо това са свободни да осигуряват техническа помощ при по-трудните условия във военните зони. Частните предприемачи могат да се «нанесат» в конфликтната област, след като се стабилизира.

Кой командва и контролира тук?

Конфликтите на Балканите демонстрираха рисковете на новия световен ред, но също така допринесоха за осъзнаване на реалността, а именно, че възпирането и териториалната отбрана вече не са достатъчни и че е необходим съгласуван международен подход на сътрудничество в управлението на кризите. Лорд Робъртсън казва: «Ако Босна и Херцеговина ни показаха общата посока, която адаптацията трябваше да поеме, то кризата в Косово хвърли ярка светлина върху военната мощ и боеспособност на НАТО — както и върху пропуските в това отношение, — показвайки ни колко още работа следва да свършим. С една дума, много».

Дълги години военните организации по света разработваха скъпи командно-контролни (С2 — command-and-control) системи, на които им липсваше сигурност и не можеха да посрещнат изискванията на потребителите. Редица армии дори нямат компютъризирани системи и все още използват хартиена карта на стената, покрита с карфици или флагчета от пластмаса, обозначаващи местоположението на армейските части, политическите граници, минните полета, движенията на бежанците и т. н., до момента, в който карфиците и флагчетата станат толкова много, че е невъзможно да се види картата. С умножаването на обединените комбинирани операции, включващи различни страни, командването и контролът придобиват по-голяма важност в сравнение с традиционната им роля в битките. Поради това системите С2 трябва да бъдат по-ефективни и да се сработят с тези на другите страни. Карфиците и флагчетата не могат да се предават по електронен път.

Осъзнавайки проблемите, американският Департамент на отбраната нареди всички предложени системи С2 да бъдат базирани на структурни рамки, прилагащи текущи и появяващи се стандарти. Например проектът на американските въздушни сили за командване и контрол на интегрираното пространство (ISC2 — Integrated Space Command and Control) използва комерсиални технологии за модернизиране воденето на битки и командно-контролните системи при Северноамериканското командване за отбрана на въздушното пространство (NORAD — North American Aerospace Defense Command) в планината Шайен, Колорадо.

Силите, които тренират и се сражават заедно, трябва да изградят военните си способности заедно, но засега американските инициативи за сработване изпреварват опитите на мнозина от съюзниците. Това заплашва да маргинализира коалиционните партньори при бъдещи операции. Американската армия изобщо не е уверена относно способността или решителността на другите страни да извлекат по-голяма полза от ресурсите си и да интегрират технологиите си на бойното поле. Пентагонът иска неговите съюзници да следват примера му и да наблягат върху стандартите за сработване, преди да получат одобрение за финансиране. Това ще бъде нужно за Европа например, за да поеме по-значителен дял от бремето на собствената си сигурност, необходимост, която беше демонстрирана от омиротворяващите усилия на Балканите.

Все пак, докато САЩ притискаше своите съюзници в НАТО да усъвършенстват отбранителните си способности, в същото време американската система за контрол на експорта работеше в обратната посока. На американските власти бяха необходими почти три месеца, за да одобрят лиценза за експорт от Холандия на дигитални карти за Босна, дори при наличието на молба от високо ниво от страна на Дания за ускорено разглеждане. Одобрението дойде твърде късно, за да се използват картите. Почти толкова време отне и одобряването на продажбата на сигнални ракети за Италианската брегова охрана, към които тя трябваше да прибегне в случай, че се наложеше да спасяват свалени пилоти от Пакта, в това число и американски, в хода на въздушната кампания в Косово. При първия преглед на контрола на експорта след Студената война през май 2000 г. САЩ лансира инициативата за търговска сигурност на отбраната, за да се стимулира обменът на технологии, и Пентагонът окуражава съюзниците си да направят същото.

Макар много европейски държави да са се посветили на заздравяването и модернизирането на въоръжените си сили, за да съживят европейския стълб на НАТО, някои се опасяват, че идеята на Америка за сработване цели да им наложа американски стандарти, гарантирайки по този начин, че американската отбранителна индустрия ще е най-облагодетелстваната от увеличените военни разходи на Европа. НАТО вече изисква всички системи, използвани за секретна информация, да отговарят на критериите на американското правителство за оценяване на компютърната сигурност и всъщност нито една страна от Алианса няма да се докосне до комерсиален военен софтуер, който не е получил одобрението на САЩ за нивото на секретност.

Като част от общата си външна политика и политика за сигурност, Европейският съюз цели до 2003 г. да осигури собствена среда за вземане на решения по отбраната и за изработване на стратегически насоки. Държавите от ЕС трябва да могат да разгърнат до 60 000–ен обучен военен състав за справяне с всяка значителна криза на континента. Тази сила може да формира част от натовска операция или пък мисия за справяне с определена криза, ръководена от самия ЕС. Това би могло да даде тласък на европейската отбранителна промишленост и да спомогне за въвеждането на европейски стандарти, но добрият начин за преодоляване на техническата пропаст между членовете на НАТО е засиленото трансатлантическо индустриално сътрудничество. Необходимо е да има повече връзки между повече предприемачи в сферата на отбраната от двете страни на Атлантика, както и по-интензивна конкуренция и на двата пазара.

Поради желанието на някои страни да споделят плячката от индустриалната изгода концепцията за снабдяване от един-единствен източник остава табу в Пакта, въпреки че доставянето на идентично оборудване би било най-лесният начин да се постигне сработване. Докато правителствата станат готови да се откажат от политиката си да купуват «на местна почва», войските на НАТО вероятно ще трябва да се справят с несъвместимо оборудване, или в най-добрия случай с такова, което може да се направи съвместимо, но само с различно конфигуриране и обучение. Това дава възможност сработването да се постигне за по-кратко време, поддържането му обаче при дълги кампании с обединено командване, като тези в Босна и Косово, изисква определено ниво на стандартизация, което трябва да се съблюдава при нарасналите доставки. Битката не е моментът и мястото за въвеждане и интегриране на нови системи.

За да спестят време във фазите на разработване и произвеждане на новите системи, ведомствата все повече търсят симулационни и моделиращи техники за подпомагане на тестването и оценяването на новите продукти и процеси, преди да бъдат внедрени на бойното поле. Ведомствата трябва да освежават технологиите, приемайки, че някои ще успеят, други ще се провалят, но всеки индивидуален елемент от компютъризираното въоръжение следва да бъде изпробван и тестван, за да се разбере дали ще се сработи със система, която от своя страна ще функционира в семейство от други системи. И тъй като отбранителните ведомства имат полза от бързото внедряване и намалените цени на комерсиалните продукти и услуги, най-сериозното технологично предизвикателство пред тях ще бъде постигането на високо ниво на тестване и оценяване.

Военните сили ще трябва да умножат опитите си за обединено експериментиране, подобно на натовските демонстрации на сработването на обединени военни изтребители, което ще има своята възвръщаемост, давайки възможност на армиите да изпробват, преди да закупят нови С2 и комуникационни технологии. «Обединени усилия» е друго учение, провеждащо се всяка година, за да се установи текущото състояние на техническото сработване между НАТО и страните от Партньорство за мир. То дава насока на военните, планиращи многонационалните мироопазващи операции, които трябва да знаят кои продукти от съществуващия инвентар могат да се интегрират в комбинирана мрежа. Всяко следващо учение надгражда документацията и уроците, научени през предишните години, така че, ако е имало софтуерно надграждане или нов микрочип, инсталиран в телефон например, те биха могли да се тестват, за да се разбере дали се сработват — или по-точно, дали в момента се сработват.

«Обединени усилия 2000» бяха съсредоточени върху интеграцията на всички видове оборудване и управлението на многонационална, разпръсната Мрежа, която беше огледален образ на реален международен команден център и отразяваше възможностите за мироопазващи операции и действия при бедствени ситуации. Инициативата се разрасна от 10 участващи страни в първото учение през 1995 г. до 35 през 2000 г. Обикновено провеждана на различно място всяка година, тя е сред най-популярните и важни дейности на НАТО — и би трябвало да има повече такива инициативи.

С2 до C2

След като сработването е основна цел на натовската инициатива за отбранителните способности, използването на подбрани стандарти за сработване и подбрани продукти е задължително за всички нови или модифицирани системи, изцяло или частично финансирани от Пакта. Новите версии на натовската обща операционна среда (NCOE — NATO Common Operating Environment) съдържат критериите, на които трябва да отговаря софтуерът, за да бъде включен в една одобрена «кошница с продукти». Националните военни системи са подтиквани, но не заставяни, да възприемат натовската рамка за сработване. Ако достатъчно страни започнат да прилагат стандартите на Алианса, ще се наложи и останалите да ги последват.

Реално сработване сега се осъществява между по-малките държави, които не са обременени с мощна отбранителна индустрия. Те често си сътрудничат, за да разработят прагматични, уеббазирани, COTS-базирани системи в командването, контрола и комуникациите, които могат да се приложат и при национално, и при многонационално учение, било под ръководството на НАТО, ЕС или ООН. Стандартите, които използват, обикновено са създадени или одобрени от Пакта, не от отделна страна.

Дания е една от тези малки натовски държави, където се боравеше с хартиени карти и пластмасови флагчета, както и с други рутинни инструменти. Комуникациите се изчерпваха с телефона, факса и радиото. При евентуална атака срещу датските сили три телефона, един факс и едно VHF радио трябваше да се справят с около 175 телефонни повиквания и хартиени доклада на час на ниво дивизия и с още 125 съобщения на ниво бригада. Това, разбира се, е невъзможно, повечето позвънявания биха останали без отговор. Информацията би се загубила и командирът не би могъл да знае дали е било нещо важно, или просто обаждане от офицерския стол, че вечерята е готова.

През 1994 г. Дания стана активен участник в натовския проект ATCCIS (Army Tactical Command and Control Information Systems — тактически командно-контролни информационни системи на армията) за проучване и разработване на гъвкави и сработващи се С2-системи. През 1995 г. холандската Кралска армия бе домакин на демонстрация на ATCCIS за сработване, на която беше показана първата високозащитена връзка база данни до база данни между национални С2-системи. В резултат въоръжените сили на няколко страни от НАТО, включително Дания и Холандия, решиха да разработят информационни инфраструктури, базирани върху модела на данни на ATCCIS. Командно-контролната информационна система на датската армия (DACCIS — Danish Army Command and Control Information System) беше внедрена през 2000 г., поддържайки планирането и контрола на армейските операции от ниво бригада нагоре, и обмена на информация между националните и съюзническите командни постове. Тя включва 85 военни приложения, които си взаимодействат на много равнища, позволявайки на полевите офицери да дирижират движението на войските и разпределението на ресурсите.

Тъй като всяко решение, което взема оперативният командир, е пространствено, възможността за обмен на дигитална географска информация е фундаментална за сработването. Повечето въоръжени сили продължават да използват хартиени карти, за да проучват терена, но те не могат да се споделят. Така че с разпространението на дигиталните карти армиите ще се нуждаят от географски информационни системи (GIS), интегрирани в техните С2-системи, за да обозначават местоположението на частите със стандартни военни символи и с линии на битките, непрекъснато обновявани със свързаните онлайн-данни. Потребителят може да кликне върху символ на някоя част, за да получи цялата известна информация за тази част. Системата DACCIS прави електронни пластове, за да покаже положението на приятелите и враговете, как се съотнася бойната им мощ и т. н. Изглежда като обикновената хартиена карта, с изключение на това, че до 64 различни пласта могат автоматично да се включват и изключват, без да скриват самата карта.

С2-оперативните офицери обикновено прекарват две трети от времето си, събирайки информация, и една трета, давайки съвети на командния състав. Интернет-технологията може да обърне това съотношение, така че те най-вече да анализират данните и да правят препоръки за по-добро преценяване на ситуацията, знаейки точните отговори на въпросите: Къде съм? Къде са другарите ми? Къде е врагът?

Използването на ATCCIS-репликационен механизъм от страна на датската армия дава възможност на потребителите да работят, споделяйки информация в реално време, така че офицерите да получават необходимите сведения без закъснение. Когато подвижен щаб окупира нова позиция и възстанови комуникациите, DACCIS автоматично репликира всяка липсваща информация и разпознава новата земна картина. Командващият офицер може да реагира бързо на каквато и да е нова ситуация и не се получава забавяне между издаването на заповеди и изпълнението им. DACCIS включва също автоматизирана система за обмен на съобщения, която разпределя електронните съобщения и електронната поща за съответната функция или роля на щаба, задавайки приоритета на съобщението, от рутинно до спешно. Системата позволява на потребителите да въвеждат национални или натовски нива на поверителност, от неповерително до свръхсекретно.

Една цялостна командно-контролна информационна система трябва да комуникира с редица военни системи, в това число и мирновременни административни системи, като тези за материално-техническото осигуряване, както и с бойно-полеви системи, като тези за артилерията. Поради това всички нови проекти в датската армия, от рода на разработване на нови бойни превозни средства без екипаж, следва да обединят ATCCIS-модела със своите бази данни, така че да могат директно да се свързват с командването и контрола. Майор Ърлинг Расмусен, командир на С2-информационните системи при щаба на датската дивизия, казва: «DACCIS е проект с най-голям приоритет в армията; всички останали са базирани на него. Ако командването и контролът не работят, нищо друго не може да работи. Няма смисъл да притежаваш мощно съоръжение за изстрелване на ракети, ако не знаеш къде да ги насочиш».

Дания провеждаше тестове за съвместимост с други страни, възприели модела на данни на ATCCIS, сред които са Холандия, Испания и Канада. Това е част от многонационалния корпус, включващ Германия и Полша, следователно сработването с техните командно-контролни системи е важно. След присъединяването си към НАТО през 1999 г. Полша определи като приоритет модернизирането на комуникационните и информационните си системи съгласно стандартите на Алианса, но Германия използва стара наследена С2-система, наречена HEROS, базирана на форматирани съобщения, така че DACCIS трябва да конвертира и прехвърля германските данни през специален вход. Датската армия се нуждае от такива входове за обмен на информация и с други страни, чиито системи не са базирани на ATCCIS, както и със собствения си военноморски флот и въздушни сили. Изключително гъвкавата и отворена архитектура на DACCIS позволява това.

Бойното поле — в dot-com

Вътрешността на танка е тъмно, тясно и потискащо място. Водачът се взира през малък отвор в едната посока, докато оръдието може да е насочено в другата. Най-вероятно носи противогаз, така че гледа през малки стъкла. Самата обстановка сякаш предразполага към злополуки, и по време на битки се случват доста. Танкистите често се целят в това, което смятат за вражеско превозно средство, за да разберат по-късно, че са ударили свое.

Танковете не са място, откъдето някой би очаквал да влезе и да сърфира в Мрежата, но това може да е просто най-добрият начин за превъзмогване на цялата неадекватност. С компютърен терминал на таблото, едно бойно превозно средство би могло да сигнализира за позицията си, за да предостави на командира електронна картина на бойното поле в реално време, която се споделя между всички други танкове в батальона. Без въобще да се виждат, танкистите могат да установят къде се намират, къде са другарите им танкисти и къде са противниците. Не е необходимо да се доближават твърде много един до друг и да рискуват да се засекат, преди да нападнат противников танк.

Днес се развива един вид уеббазирана технология. Нищо подобно не съществуваше през декември 1995 г., когато НАТО се зае с прилагането на Дейтънското мирно споразумение. Всички командни данни на Алианса бяха върху препредаваща система с перфорирана книжна лента и обменът на спешни съобщения отнемаше цял ден или повече, а през това време главнокомандващият вече беше видял информацията по CNN. Съществуваше невероятна необходимост от обмен на информация и тактически и военни данни по електронен път между мироопазващите сили, междинните командвания, Главния щаб на съюзническите сили в Европа (SHAPE — Supreme Headquarters Allied Powers Europe) в Брюксел и национални обекти в 17 страни от Европа и САЩ. Използвайки наличен комерсиален софтуер, за по-малко от три месеца беше разработена, конфигурирана и внедрена системата, наречена Cronos. В Босна, а по-късно и в Косово, в защитени каравани и сгради бяха разположени сървъри, които бяха свързани, използвайки криптирани Интернет-протоколи.

Първоначално системата трябваше само да предоставя офис-автоматизиращи функции за служителите на НАТО и да им позволява да препращат информация нагоре по веригата от Босна до Брюксел, така че командирите да имат ясна представа какво става на бойното поле. Скоро след внедряването й обаче Cronos се разрасна до първостепенна комуникационна мрежа на Пакта, осигуряваща на 5000 потребители електронна поща и споделени данни, военни карти в дигитална форма, възможности за търсене и възстановяване на документи и Cronos Wide Web, подобие на World Wide Web. Системата Cronos осигурява двупосочни съобщения, така че един командир в Брюксел може да изпрати писмо по електронната поща, съдържащо поверителна информация и заповеди до Сараево или Прищина. Само за Босна трафикът по мрежата е еквивалентен на 250 машинописци, пишещи 100 думи в минута непрекъснато.

Командирите привикнаха към бързия, надежден онлайн-достъп до въздушна, земна и военноморска оперативна информация, информация за времето, данни за целта, оборудването, състава, въоръжението и материално-техническото осигуряване. Интернет-технологиите позволяват на С2-системите моментално да изпращат съобщения и да включват внедрени средства за сътрудничество и подпомагане в реално време, така че военните, планиращи бъдещото разгръщане на силите, да са в състояние да стигнат до национална или натовска инфраструктура, за да преценят алтернативните начини на действие и да вземат незабавно решение. Командирите приемат със задоволство идеята офицерите в места като Сараево или Прищина да могат да се свързват отдалече, да кликнат върху икона на лаптопа си и да получат достъп до помощни функции и бази данни, намиращи се в щаба. При наличието на Интернет физическото местоположение на хората и на базата данни е без значение; потребителят може да седи зад бюро или в танк, сървърът може да е в сграда в Брюксел или в защитена каравана на Балканите. Сега е напълно възможно да се пренесе бойното поле в dot-com.

Видеоконференциите онлайн също прераснаха от нещо извънредно в нормална част от операциите на бойното поле. В кампанията в Косово НАТО използваше редовно медийни технологии в реално време за провеждане на конференции и координационни срещи начаса, на големи разстояния и без да е необходимо да се пътува, намалявайки рисковете, свързани с движението на командващите при война. Имаше и видеоконференции за пресата. Опитът показа, че бъдещите операции ще изискват по-широка честотна лента и криптиращо оборудване, работещо с по-голяма скорост. Поради липсата на инфраструктура на Балканите в резултат на натовските бомбардировки и политическата обстановка използването на технологията често зависеше от сателитните комуникации. Само няколко страни и самият Алианс могат да си позволят разходите по инсталиране на сателитни наземни станции на арената на военни действия, но с разпространението на комерсиални сателитни технологии и разработването на радиокомуникациите и мобилните апарати трето поколение с по-широка честотна лента командването и контролът ще могат да преминат по-лесно от среда, базирана на съобщения, към интерактивна роля.

Появата на Интернет-стандартите, като XML, дава на отбранителните организации повече възможности за сработване. Въпреки че вероятно все още няма да замени съществуващите военни стандарти за съобщения като ADatP-3, XML ще осигури обща рамка, върху която могат да се конструират други, по-сложни стандарти. Това е работа на натовската група MTFWG (Message Text Format Working Group — работна група по текстовия формат на съобщенията), докато екипът XML-MTF, основан в САЩ с участието на Великобритания и Дания, разработи спецификации за трансформиране на форматирани съобщения в XML. Идеята е да се обединят командно-контролните системи с XML-комерсиалните продукти, позволявайки интегрирането им с уебтехнологии.

Разпростряна извън НАТО, системата PIMS (PfP Information Management System — информационна система за управление на Партньорство за мир) беше инициирана с финансиране от САЩ за осигуряване на Интернет-базирана хост-инфраструктура и широколентов сателитен мрежов достъп до всяка страна от Партньорство за мир. Отделните държави са свързани помежду си, както и с НАТО и САЩ. Като част от програмата, всяка страна от Партньорство за мир е също така в партньорство и във връзка с поделение на Националната гвардия на САЩ, разположено в един от американските щати. Всички тези онлайн-връзки обезпечават координацията и обмена на информация от различни приложения, хоствани на PIMS-сървъри, в това число и данни за планирането на определени мироопазващи операции.

Когато военните служители предават информация, включително глас и видео, по Интернет, използвайки лаптоп и безжично и универсално plug-and-play оборудване, въоръжените сили наистина могат да реализират изцяло онова, което е станало мантра във военните кръгове: възможности за разгръщане, издръжливост, гъвкавост, мобилност, оцеляване, сработване. Интернет ще се превърне в оперативно изискване за глобалните мироопазващи мисии, поради способността си да събира, обработва и разпространява информация, свързана с военните действия, от всички налични източници и бързо да я разпределя до тези, на които е необходима.

Освен значението й за командването и контрола и другите оперативни предимства, Мрежата поддържа духа на войниците (те могат да се свързват със семействата си), подпомага военните здравни информационни служби, връзките с пресата и координацията с неправителствените организации и цивилните партньори, като частни компании за материално-техническо обезпечаване. Генерал-майор Ханс Шулц, заместник-инспектор на NACOSA (NATO CIS Operating and Support Agency), казва: «Гласът, защитен или не, все още играе основна роля, ако служителите обаче се изключат от изпращането на електронна поща или използването на Интернет, ние, доставчиците на услуги, наистина ще закъсаме».

Да живее революцията във военните дела

Както е описано в «Хенри V» на Шекспир, в битката при Азенкур през 1415 г. Франция вижда как 6000 английски войници, отслабени от болести и глад, разбиват армия от 25 000 тежко въоръжени французи. Под командването на крал Хенри, англичаните подмамили френските сили в една тясна долина, така че бавно движещите се рицари от фронталните позиции да затънат в кал и да бъдат сразени по фланга от английските стрелци с лъкове. Когато изтощените и деморализирани френски пехотинци достигнали английската линия, те станали лесна жертва за секирите, брадвите и мечовете на войниците от доброволческата кавалерия. Френските войски загубили битката заради тежкото си въоръжение, дъждовното време, калта и тясното бойно поле и поради тактиката за мобилизиране на големи формирования срещу по-малочислен, но мобилен враг. Победата на Хенри слага началото на края на епохата на феодалната военна стратегия, основаваща се на използването на тежко въоръжени войски и кавалерия, и отбелязва старта на революционна промяна в начина, по който всички бъдещи армии ще се сражават, ще маневрират и ще се организират.

Някои от днешните военни стратези смятат, че приложението на дигиталните технологии в традиционното воюване на суша възвестява друга революционна промяна. Сега не лъкове, а микрочипове и Интернет-рутери увеличават способността за атакуване на вражески цели с голяма прецизност от далечни разстояния, което изисква по-малко войски и муниции, а и ограничава нещастните случаи и съпътстващите щети. Тази революция във военните дела, или RMA (revolution in military affairs), както обикновено я наричат, подкрепя идеята, че най-значителната промяна в провеждането на военни операции идва не от оръжията, а от прилагането на нови технологии за постигане на интегрирана, сигурна и «умна» инфраструктура на командване, контрол, комуникации, компютри, разузнаване, наблюдения, сведения (C4ISR — command, control, communications, computers, intelligence, surveillance and reconnaissance), която обхваща и стратегическите, и тактическите нужди. В резултат на тази революция войниците носят сателитно навигационно оборудване на гърбовете си и са въоръжени с М–16, снабдени с термални сензори, лазерни далекомери и мултипликатори на изображения. Те карат Humvee с компютърни екрани върху таблата, показващи местоположението на войските на арената на военните действия. И всеки е свързан с командира си или с военното планиране чрез Интернет, предоставяйки на всички ясна картина на бойното поле в реално време.

Спорно е дали всичко това се равнява на революция, но RMA действително дава полезно обяснение и теоретична платформа за истинските промени в съвременното водене на войни: преминаването от масирана към мобилна война и от съкрушителна огнева мощ към умни огневи удари. Прецизно насочваните ракети, улучващи точно определени цели в Сърбия, направиха това видимо за всички. Погрешното бомбардиране на китайското посолство в Белград разкри, също толкова явно, че все още революцията има да извърви дълъг път.

Косово и Кувейт може да са спечелени посредством прецизни оръжия с голям обхват, модерни сензори и интелигентни процесори, но сраженията в Косово бяха основно в планински райони, а войната в Залива се водеше в открита, безлюдна пустиня. До 2020 г. около 70 процента от населението на планетата ще живее в градове, повечето по бреговете. Ще има урбанистична битка. Ще има кибертероризъм и електронни атаки срещу информационните системи (вж. Глава 9). Вече за около две дузини страни се смята, че или притежават, или са в процес на разработване на средства за масово унищожение: атомни оръжия, балистични ракети, химични и биологични оръжия. За да илюстрира опасността, Уилям Коен, секретар по отбраната в администрацията на Клинтън, се появи по телевизията, държейки пакет с 2 кг. захар, и каза, че ако той е пълен с антракс, вместо със захар, и някой го разпръсне над град с размерите на Вашингтон, при подходящ вятър и подходяща температура, ще бъде унищожено 70 процента от населението. И това са само 2 кг., а съществуват тонове антракс.

Увеличаващата се пропаст между богатите и бедните държави по отношение на високотехнологичните военни възможности би могла да доведе до пускането на алтернативни оръжия и лансирането на неконвенционални стратегии от потенциалните противници на Запада. Впрочем една от най-силните страни на западния свят, технологичното и информационното му превъзходство, може да се окаже и едно от най-сериозните предизвикателства за неговата сигурност. Уилям Коен вероятно си е давал сметка за подобна ирония, като покани в Пентагона Клайтон Кристенсен, професор в бизнесучилището в Харвард и автор на The Innovator’s Dilemma: When New Technologies Cause Great Firms to Fail («Дилемата пред иноватора: кога новите технологии причиняват фалита на големи фирми»), да се срещне с шефовете на щаба, секретарите на службите и други служители, ангажирани с военната политика. Книгата на Кристенсен е за значителни корпорации, които са следвали всички бизнесправила — висш мениджмънт, лидерство, добър поток от приходи, инвестиции в проучвания и разработки, предвиждане на нуждите на клиентите — и все пак са фалирали, защото «разрушителната технология» е навлязла не в горния, а в долния край на пазара. Кристенсен прекарал почти четири часа с представителите на Пентагона, гледайки в бъдещето и оценявайки потенциалните разрушителни технологии, които могат да навлязат в долния край и да «премерят сили» със САЩ.

Революцията във военните дела се отнася до реформирането на традиционните структури, с цел да станат по-гъвкави, за да посрещнат новото поколение заплахи и несигурното бъдеще. Днешните военни сили никога не знаят кога или къде ще бъде следващата гореща точка, на какви изисквания ще трябва да отговарят, как ще се сражава врагът и кой ще се коалира с тях. Технологията, оръжията и доктрините, които изглеждат правилни в момента, ще бъдат остарели след 10 или 15 години. Така че, вместо да стигат твърде далече твърде скоро, силите се нуждаят от гъвкавост да променят курса в зависимост от това какво поднася бъдещето.

Както са доказали Хенри V, Клайтон Кристенсен и мнозина други от тогавашната епоха до днешната, най-дълбоката военна иновация не е самата технология, а разбирането какво може да се направи с нея. Една високотехнологична война, базирана на информацията, ще изисква солидно обучен състав, който борави с клавиатурата толкова добре, колкото с пушката. Ще изисква войници, които мислят аналитично, тъй като в един многополюсен свят със сложни мисии би могло да има критични ситуации, в които да са необходими умения и познаване на историята, географията, езиците, дипломацията и икономиката. Достъпът до образование и ученето до живот трябва да станат една от главните примамки за привличането във военните структури на умеещи и знаещи хора.

Защитени под информационен чадър

Критиците на RMA твърдят, че тази концепция е просто начин военните да запазят бюджета си колкото е възможно по-висок, пряко волята на политиците и обществеността. Във време на относителен мир и без значителни военни съперници, Департаментът на отбраната на САЩ успя да увеличи годишния си бюджет от 250 милиарда долара през 1995 г. на 296 милиарда долара през 2000 г. Все пак, за да финансира по-ефективно революцията във военните дела, Пентагонът възнамерява да се ангажира едновременно и с революция в бизнесделата (RBA — revolution in business affairs). Това означава прехвърляне на главния дял от разходите за отбраната от инфраструктура и поддръжка към модернизация и технология. Това означава също научаване на бизнесуроците, които са движили американската индустрия през последното десетилетие. Жак Ганслер, заместник-секретар по отбраната на САЩ за постиженията и технологията, казва: «Виждам Департамента на отбраната не толкова като преструктуриран по модела на частния сектор, колкото като концентриращ се най-вече върху своите същински, типично правителствени функции: воюване, политика, управление и контрол. За всички други дейности той ще използва конкурентни източници, за да получи най-доброто на най-ниската цена».

Революцията във военните дела неизбежно се предвожда от САЩ. Някои съюзници от НАТО, по-специално Великобритания, се опитват да се включат в разработките, за да инициират по-ефективни съвместни операции и да действат като равни със силите на САЩ. Останалите не са толкова уверени, не защото не приемат доктрината, а защото не са съгласни с темпа на промяната. Америка има по-големи глобални интереси и отговорности и е по-заинтересована да намали своята уязвимост, отколкото повечето европейски страни, което предполага по-високо ниво на мотивация. Американските военни отхвърлят идеята за забавяне темпа на RMA, за да позволят на европейските си съюзници да ги настигнат, наблягайки на това, че следващото поколение заплахи за демокрацията и мира няма да ги чакат. Перспективата за още един рунд на трансатлантическо съперничество поражда притеснения у много от младите демокрации, които се доверяват и зависят от НАТО. Майор Василе Паун, началник отдел в Главна дирекция «Отбранително разузнаване» при румънското Министерство на отбраната, казва: «Ако Румъния поеме пътя на коренни промени във въоръжените си сили през следващите години, трябва да бъде мотивирана от една глобална визия, която да е обща с евро-атлантическата».

Ако не може да се стигне до компромис между Европа и САЩ, в най-лошия случай отделните държави ще осъществят RMA с различна скорост. Технологичният прогрес рядко се постига мигновено навсякъде и за повечето ведомства ще се изисква инкубационен период, след който ще има сериозен технологичен скок напред. Докато САЩ може би вече скача, по-голямата част от останалия свят все още е в инкубатора. Америка няма да застане на изолационистки позиции в резултат на това, тъй като нейните собствени интереси ще бъдат накърнени, ако позволи демократичните й съюзници да затънат във войни или безредици. Инвестициите в сработването ще продължат, за да могат технологиите да се допълват помежду си, и това неизменно ще окаже своето въздействие за окуражаване на глобалното движение към RMA.

По време на Студената война, когато възпирането от употреба на ядрено оръжие беше крайъгълният камък на американската политика за сигурност, много страни можеха да се приютят под американския ядрен чадър, за да избегнат заплахата от съветско ядрено нападение. По този начин те нямаше нужда да разработват свой ядрен арсенал, който щеше да бъде далеч по-скъп или спорен, по различни причини. Понякога тези държави усещаха, че тяхната сигурност е изложена на опасност или от американската слабост (при Джими Картър), или от американската агресия (при Роналд Рейгън), но, общо взето, един свят без американския защитен щит изглеждаше твърде рискован. С намаляването на ефекта на ядрения чадър САЩ търси да предложи на съюзниците си разширяване на възпирането, отваряйки информационен чадър. За да се постигне информационно надмощие обаче, този път трябва и съюзниците да помогнат, тъй като единственият начин да се натрупат предимства във военната информация е чрез глобално споделяне на знания.

В един многополюсен свят всяка страна може да допринесе за възпирането, без да възбужда улични демонстрации или да отправя заплахи към друга. Повече приятелски настроени държави, споделящи повече данни, това означава по-малко неприятелски нации, споделящи по-малко данни. Така че, колкото е по-голям потокът на информация, толкова по-силно ще е възпирането от водене на войни. Веднъж присъединила се към световната икономика, една страна не може толкова лесно да бъде изключена от защитата на информационния чадър. Твърде много други държави ще искат да установят контакти с бизнеса й, а обмяната на бизнес означава обмяна на информация. Рязка политическа промяна в Китай или война в Тайван биха били дълбоко дестабилизиращи, но както се увеличава търговията на Китай с останалия свят, така ще нараства и необходимостта от участие на страната в глобалното информационно общество. Илюстрация за това са изборите, проведени след смъртта на Франьо Туджман, политик, обичан не повече от Слободан Милошевич. Хората в Хърватска издигнаха ново правителство, демонстриращо воля за мащабни икономически реформи, мир със съседите и членство в НАТО.

Глобализацията наистина има сенчести страни и те са новите заплахи за мира и сигурността. Въпреки всичко съществува надежда, че един взаимозависим свят ще насърчава сътрудничеството и ще предотвратява войните. Веднъж президентът Джон Ф. Кенеди каза: «Географията ни е направила съседи. Историята ни е направила приятели. Икономиката ни е направила партньори. А необходимостта ни е направила съюзници». Той имаше предвид отношенията между САЩ и Канада, но днес изявлението му може да се отнесе към по-голямата част от света — и би могло да се добави, че Интернет ще ни направи миролюбиви.

Трета част: очертаващите се предизвикателства

Обществена политика: опитомяване на дивата мрежа

Странна световна война

Когато през есента на 2000 г. Близкият изток беше разтърсен от кръвопролития и улични сблъсъци между палестинци и израелци, паралелна битка се разгърна в киберпространството. Началната уебстраница на Jerusalembooks.com, една от най-големите еврейски книжарници в Мрежата, беше атакувана от хакери и заменена с думата «Палестина», написана с яркочервени букви, и с текст, призоваващ израелците да се запитат дали Тора ги учи да убиват невинни деца и да изнасилват жени. Отговорността за деянието пое GForce Pakistan, добре известна мюсюлманска «хактивистка» група, обединила усилията си с палестински и други арабски хакери за «киберджихад» срещу израелските интереси.

Изкусен арабски хакер, под онлайн-псевдонима dodi, атакува NetVision, израелски доставчик на Интернет-услуги, който държи 70 процента от Интернет-трафика на страната, включително израелските отбранителни сили и други правителствени уебсайтове. Уебсайтовете на израелския Кнесет, кабинета на премиера, армията, Министерството на външните работи, Израелската банка и борсата в Тел Авив също страдаха от вируси или от DDOS (distributed denial of service — разпространен отказ за обслужване), техника, която се изразява в затрупване на набелязания уебсайт със запитвания, докато той се срине. Съобщенията се генерират от компютри, които също са хакнати, за да служат като «ракетни площадки» за електронното бомбардиране.

Подобни действия принудиха много израелски организации да наемат специализирани американски фирми, за да надградят тяхната онлайн-сигурност, а уебсайтовете бяха прехвърлени върху сървъри в САЩ, за да се справят с по-големия брой потребители, идещ от задръстването и DDOS-атаките. Това подтикна хакерите да разширят електронната си свещена война, включвайки американски уебсайтове, като AT&T и Quest. Центърът за защита на националната инфраструктура на ФБР отправи предупреждение: «Поради опасността от терористични действия в района на Близкия изток и провеждането на тези уебатаки получателите трябва да засилят бдителността си за вероятността уебсайтове на американското правителство и частния сектор да станат потенциални цели».

Междувременно уебсайтове на движението за палестинска съпротива (Хамас) и ливанското движение Хизбола бяха набелязани за цел от израелски хакери. Верижни писма бяха изпратени онлайн, съдържащи призиви хората да обединят усилията си, за да сринат уебсайта на Хизбола, и инструкции как да го претоварят и да затрупат сървърите с фалшиви аларми. Хизбола се опита да създаде нови сайтове с нови адреси, но и те бяха разкрити и атакувани. Уебсайтът на палестинските национални власти беше редовно обезобразяван с порнография, еврейски лозунги, израелския флаг и израелския национален химн. Атаките бяха от компютри, разположени в университета Bar Ilan близо до Тел Авив. По ирония на съдбата уебсайтът на палестинските национални власти се хостваше от Net Vision, поради което компанията беше бойкотирана от мнозина израелци.

Първият известен терористичен акт срещу компютърните системи на дадена страна беше през 1998 г., когато клон на Tamil Tigers (Тамилските тигри) в продължение на около две седмици бомбардира посолствата на Шри Ланка с по 800 писма на ден по електронната поща. Съобщенията гласяха: «Ние сме Черните Тигри на Интернет и правим това, за да разрушим комуникациите ви». По време на конфликта в Косово през 1999 г. компютрите на НАТО бяха ударени с електронни бомби по пощата, макровируси и DDOS-атаки от сръбски хакери и други групи, протестиращи срещу въздушните удари на Алианса. В отговор хакери от Албания и натовски страни задръстиха сръбските компютри. Американското правителство е обект на 7000 до 8000 хакерски опита всеки ден.

След бомбардирането на китайското посолство в Белград от силите на НАТО китайски хакери успешно влязоха в уебсайта на Департамента на вътрешните работи и го замърсиха с изображения на китайския флаг, на тълпи в Пекин, протестиращи срещу атаката, и със снимки на тримата журналисти, убити от бомбата. Китай и Тайван постоянно си разменят кибератаки, като всяка от страните слага знамето си в уебсайта на другата. И китайските дисиденти хакерстват в правителствените компютри, които се използват за цензуриране на уебсайтове в Китай, твърдейки, че правителството атакува уебсайтовете на дисидентите, в това число и на посветените в сектата Falun Gong. Пакистан и Индия също си разменят уебатаки, имаше инцидент, при който съдържанието на уебсайта на Индийската армия беше заменено с разкази за измъчване на кашмирски сепаратисти.

Задръстването на електронните пощи в правителствените офиси, DDOS-атаките и обезобразяването на уебсайтове са сравнително примитивни техники за информационна война, постигайки ниско ниво на разрушения, но високо ниво на публичност. В контекста на Близкия изток те са виртуалният еквивалент на неорганизираното хвърляне на камъни по улиците. Ала както климатът на враждебност и недоверие води до партизански войни и организирано насилие в реалния свят, съществува и вероятност за по-сложни кибератаки. Хизбола, според слуховете, се опитва да набере професионални хакери, за да извърши по-мащабни електронни терористични нападения срещу Израел, а израелските тайни служби биха могли да проникнат през защитните стени (fire walls) и да атакуват на равнище приложения без особени затруднения.

Според сведения на разузнаването около 35 страни, както развити, така и развиващи се, изграждат способности за кибервойна. Най-напредналите в технологиите са и най-уязвими в технологично отношение, и страховете в САЩ от потенциала на една престъпна нация, която би могла да осъществи «електронен Пърл Харбър», нарастват. Ако дузина лаптопи са в състояние да нанесат толкова щети, колкото стотици танкове, самолети и бомби, една вражеска държава, на която й липсва военна мощ за конвенционална атака срещу Америка, може да реши да започне кибервойна. САЩ и съюзниците от НАТО обикновено се съсредоточаваха върху опазването на гражданите и промишлените си структури от оръжията за масово унищожение, но противоракетните защити са безсилни срещу логическите бомби, троянските коне, червеите, вирусите и DDOS-атаките. Днес е необходима защита от оръжията за масово разрушение.

«В началото сме на страшно сериозна игра с високи залози и трябва да й отредим същите ресурси, каквито отредихме за спечелването на Студената война — казва Сам Нън, бивш американски сенатор, съпредседател на консултативния комитет при президентската Комисия за защита на критичната инфраструктура. — Първото предизвикателство е да се подготвим и да се обучим за кибератака и последиците от нея, точно както направихме по отношение на конвенционалните или ядрени войни.»

Някои твърдят, че кибервойната би могла да бъде по-хуманна от конвенционалната, защото не би причинила човешки загуби и големи икономически затруднения. Всъщност не е толкова просто. Ще настъпи хаос, ако терористите влязат в компютърните системи, както в «Мисията невъзможна», за да разрушат контрола върху железопътния и въздушния трафик, да претоварят телефонните линии, да променят налягането в газовите тръбопроводи, да спрат електрическото захранване, да саботират борсовите и банковите системи, да блокират комуникациите на службите за спешна помощ, да променят медицинските картони на пациентите, кръвната група например, и да препрограмират роботи, използвани за телехирургия. Съществуват и опасения, че военните системи са отворени за саботиране и шпионаж чрез Интернет. Тайван смята, че Китай прави военни опити, за да разбере как компютърните вируси могат да парализират командването и контрола.

Въпреки че е възможно компютрите да бъдат защитени, трудно е да се обезпечи пълна сигурност, защото системите често са грешно конфигурирани или небрежно използвани по начин, който ги прави уязвими за атаки. Има и вероятност вътрешни хора и доставчици да действат самостоятелно или в синхрон с други терористи. Това може да е просто недоволен бивш служител, разрушаващ компютрите на компанията, след като е бил уволнен, или нещо по-сериозно. Една португалска банка загуби милиони долари, когато, според слуховете, един от нейните системни администратори прибавил няколко реда код в банковия софтуер, така че всеки път, като тегли пари от банкомат, сумите да се добавят към сметката му, а не да се изваждат.

Междувременно японската полиция разкри, че софтуерната система, закупена да проследява 150 полицейски коли, в това число и немаркираните, е била разработена от сектата Aum Shinryko, стояща зад газовата атака в метрото в Токио през 1995 г., при която 12 души бяха убити, а хиляди други ранени. Когато полицията направи разкритието, сектата вече беше получила секретни данни за 115 коли, освен това е действала като подизпълнител, разработващ софтуер за 10 други правителствени агенции и поне 80 частни фирми.

За терористите кибератаките имат предимства пред традиционните актове на насилие, с това, че могат да се провеждат анонимно и от разстояние, без да е необходимо да се използват експлозиви или да се изпълняват самоубийствени мисии. Макар повечето терористични групи понастоящем да не притежават знанието и уменията, нужни за извършване на успешни кибератаки (те все още са по-вещи в правенето на автомобили-бомби, отколкото на кибербомби), потенциалът им ще се увеличава, тъй като следващото поколение терористи расте във все по-всеобхватен дигитален свят.

Вече има отделни случаи на любознателни киберхлапета, привлечени от привидно легитимни представители на бизнеса да тестват сигурността на някоя частна мрежа, и много от тях така и не разбират, че са били измамени да работят за мафиотска организация. Ирландската републиканска армия се бе договорила с хакери да стигнат до домашните адреси на британски полицаи и разузнавачи, с намерението всички да бъдат убити в «нощта на дългите ножове», ако правителството на Великобритания не изпълни исканията й. Опитът беше осуетен и, с малко късмет, навсякъде властите ще бъдат в подобна добра позиция да отговорят на кибертероризма, прилагайки опита, който сега натрупват при предотвратяването на по-разпространените киберпрестъпления.

Черни шапки срещу бели шапки

По време на шумната среща на високо равнище в Сиатъл през 1999 г. електро-хипита организираха уебпротести, при които в определен момент хиляди протестиращи се свързаха с уебсайта на Световната търговска организация и го затрупаха с бързи и повтарящи се заявки за сваляне на информация, използвайки специализиран софтуер. Подобен софтуер е бил прилаган също от групи за защита на животните срещу организации, за които е известно, че малтретират животни. Протестите и бомбардирането на електронната поща изискват масово участие, за да имат някакъв ефект, така че те са по-подходящи за активисти и акции на гражданско неподчинение, отколкото за терористи. «Това е важно разграничение — казва Дороти Денинг, професор по компютърни науки в Университета на Джорджтаун. — Повечето активисти, независимо дали участващи в Похода на милионите майки, или в уебпротест, не са терористи.»

Преобладаващата част от хакерите нямат за цел да извършват актове на тероризъм или гражданско неподчинение. Те влизат в компютърните системи по-скоро за нещо като интелектуално упражнение, отколкото по политически или идеологически причини. Повечето автори на вируси не пускат своите произведения «в дивото», а споделят кода си с други автори на вируси, така техните способности стават известни на «колегите» им. Софтуерните програми, които позволяват на хакерите да влизат в частни мрежи, могат лесно да се свалят от Интернет, а в някои страни, като Русия, дори се продават свободно на пазарите на открито.

На годишния конгрес на хакерите DefCon в Лас Вегас през 1999 г. групата Cult of the Dead Cow (Култ към мъртвата крава), една от първите компютърни ъндърграунд-групи, публично лансира своя софтуер BackOrifice 2000 (Заден отвор), игра на думи с BackOffice на Microsoft, който позволява на хакерите да проникнат и да превземат контрола върху компютри, работещи под операционни системи Windows. Отговорникът на групата по пропагандата, известен като Death Veggie, твърдеше, че този бъг е предназначен да принуди Microsoft да подобри сигурността на Windows. Няколко фирми за компютърна сигурност присъстваха на пускането на BackOrifice с надеждата да получат ранни версии, за да направят софтуерни ваксини. Смята се, че от ФБР също са изпратили агенти под прикритие, за да установят самоличността на членовете на групата, въпреки че няколко агенти бяха публично изобличени по време на състезанието «Да открием федералните».

Проникването в компютри за изтегляне на информация е кражба, а обезобразяването на уебсайтове е вандализъм. Самото хакерство не е престъпление. Според технологичните пуристи целта на хакерството е да бъде «раздробена» дадена система, за да се разбере как работи и да се предложат подобрения. Средствата за хакерстване са с двойно предназначение, те обслужват и «черните шапки» (black hats — хакерите), да намерят уязвимите места на системата, за да пуснат компютърна атака, и «белите шапки» (white hats — мрежовите администратори и експертите по компютърна сигурност, които разработват антивирусни програми), да намерят уязвимите места на системата, за да я предпазят от компютърна атака. Явно подобно разграничение не се прави от редица правителства, които искат да обявят за незаконно хакерството и писането и притежаването на хакерски софтуер. Когато властите поставят извън закона дадена дейност, в която много хора желаят да вземат участие, обикновено законът се пренебрегва и се създава почва за организираната престъпност. Хакерството не е изключение. Забраняването му ще има неизбежно обратен ефект върху Интернет-сигурността, тъй като мрежовите администратори се нуждаят от хакери, за да установят дали системите им са защитени срещу атаки.

Много организации, включително правителствени агенции, канят и наемат хакери, за да посочат слабите места в мрежите им, така че администраторите да запълнят дупките. При тест по поръчка на щата Калифорния за оценяване сигурността на онлайн-гласуването един от партньорите по проекта, Safevote, покани хакери от цял свят да пробват да пробият защитата на системата. Компанията дори даде детайли за мрежовата конфигурация, криптиращи ключове и редица IP-адреси, за да помогне на хакерите да се доближат до същината на системата. Резултатите трябваше да позволят на правителството да определи риска от подправяне на вота, преди да се премине от хартиено към електронно гласуване.

Хакерите дължат лошата си репутация на отегчени юноши, проникващи в системите и пускащи вируси, за да правят бели, да подхранват егото си или за да впечатлят приятелката си. Така наречените packet kiddies («пакетни хлапета») или script kiddies («скрипт-хлапета»), като Mafiaboy (момчето на мафията), канадският тийнейджър, който срина уебсайта на CNN и други сайтове с поток от електронни масиви, възприемат Интернет като игра и често нямат представа какво вършат. Създателят на вируса Melissa, който през 1999 г. предизвика загуби на стойност над 80 милиона долара, призна: «Не очаквах и не предвидих щетите, които бяха причинени».

Уебсайтовете на частния сектор са не по-малко изложени на риск в сравнение с правителствените системи и хакерите (неетичните) съумяват в един миг да съсипят dot-coms, изтривайки милиони цени на акции. Yahoo!, Amazon, eBay и E*Trade бяха парализирани от DDOS-атаки. Съществува голяма опасност и от индустриален шпионаж от страна на шпиони, внедряващи в компютърната мрежа червеи, за да изтеглят документи, често дори без фирмата да разбере. Microsoft стана жертва на хакерство през октомври 2000 г., когато един натрапник внедри червей в домашния компютър на служител, който го използваше да се връзва с Интранет на компанията, откъдето червеят създаде нови потребителски акаунти, за да влезе по-навътре в мрежата, да получи достъп и да свали части от сорс-кода на Windows.

Правителствените агенции бяха заварени неподготвени, когато през май 2000 г. се появи вирусът Love Bug, поразявайки най-малко 45 милиона компютъра и причинявайки световни щети, оценени от експерти на 10 милиарда долара. По-скоро друг вид червей, отколкото вирус, Love Bug тръгна от Филипините и си проправи път на запад, бомбардирайки системи в повече от 20 страни с електронни писма с тема I LOVE YOU. Когато бъдеше отворен, червеят разрушаваше потребителските файлове, крадеше пароли и се репликираше от само себе си чрез компютърната книга с адреси (address book), разпростирайки се по цял свят като електронно верижно писмо. Държавните служители и политиците — вероятно изпитващи отчаяна потребност да им се каже, че са обичани — отваряха масово съобщението, особено в Европа, където вирусът беше най-напред засечен.

Въпреки че той достигна САЩ след около два часа, федералният Департамент на здравеопазването беше залят с три милиона съобщения I LOVE YOU, което предизвика срив в електронната поща, продължил близо шест дни. Социалното осигуряване се нуждаеше от пет дни, за да премахне вируса от компютрите си и да възстанови функционалността им. Пентагонът изтегли персонал от други дейности, за да овладее атаката. При анализа на това как федералното правителство е реагирало на вируса GAO (General Accounting Office) установи липса на координация между департаментите и определи като чист късмет факта, че вирусът не е нанесъл по-значителни щети. Членове на сенатската подкомисия по банково дело твърдяха, че инцидентът е демонстрирал неспособността на правителството да се справя с киберкризи.

Но дали изобщо Love Bug е отбелязал кризисната точка? Компютърните вируси съществуват от дълго време, между 300 и 500 се създават всеки месец. А все още хората се изненадват, когато бъдат ударени. Това предполага, че организациите не инвестират толкова, колкото би трябвало в Интернет-сигурността, и вероятно исканията на компютърните потребители за по-големи улеснения водят до компромиси, като няколко пароли например. Компютърните потребители трябва да се научат да забелязват подозрителните писма и да избягват общуването с непознати източници, иначе е като да оставиш входната си врата отключена, докато си на почивка за една седмица. Да се надяваме, че бдителността ще дойде с по-тясното приобщаване на хората към компютрите и киберпространството.

Извикайте киберченгетата

С увеличаването на онлайн-населението нараства и възможността за извършване на киберпрестъпления, не само хакерство и създаване на вируси, а и киберпреследване, онлайн-тормоз, враждебни съобщения, порнография, заплахи на деца, потребителски измами и продажба на незаконни стоки. В допълнение към поемането на отговорност за опазване на личните данни и сигурността, се очаква правителствата да въведат права върху онлайн-интелектуалната собственост, понеже уебсъдържанието може лесно да се копира, а неоторизираните линкове към други уебсайтове могат да накърнят запазените права и запазените марки. Съдебната система не е постановила категорично дали спекулативните регистрации на имена на домейни или киберзавземането представляват посегателство върху търговската марка и трудности изникват, когато две или повече несвързани фирми предявяват иск за един Интернет-адрес.

Макар да имаше няколко характерни случая, рискът да те хванат и осъдят за киберпрестъпление е нисък. Някои полицейски сили създадоха специални части за борба с компютърни престъпления, но технологията се променя толкова бързо, че те постоянно трябва да привличат и да преквалифицират топ-експерти. Разследванията на киберпрестъпленията отнемат много време и нерядко изискват участието на различни ведомства, които не винаги си сътрудничат.

Дори когато полицията хване хакер или автор на вируси, обвинителите често не поемат случая, защото доказателствата са прекалено технологични, за да докажат вината на подсъдимия или за да бъдат обяснени на съдебните заседатели. Размерът на присъдата обикновено се определя от количеството щети и загуби, но е трудно да се прецени до каква степен компанията страда финансово, ако един ден остане без електронна поща. Не на последно място обвинителите избутват тези случаи на заден план, понеже знаят, че съдиите не третират кибернарушенията като сериозни престъпления и хакерът надали би получил нещо повече от условна присъда. Освен това, тъй като Интернет е нов феномен, различните страни имат различни законови рамки, покриващи киберпрестъпността, и много малко разполагат със закони специално за Интернет.

Вирусът Love Bug предизвика международно преследване и извършителят на атаката беше проследен за 12 часа до порутен апартамент в покрайнините на Манила. Подпомогнато от агенти на Интерпол и ФБР, филипинското Национално бюро за разследване бързо събра доказателства от местните Интернет-доставчици, но не успя да намери съдия, който да подпише заповед за обиск, защото разпространението на компютърен вирус не е престъпление по нито един филипински закон. Заповедта все пак беше издадена, след като детективите предположиха, че заподозреният навярно е нарушил закон за кредитните карти, уреждащ използването на пароли. Когато най-сетне полицаите направиха проверка на апартамента, те не откриха никой и никакъв компютър — не е изненадващо, имайки предвид, че световната преса лагеруваше пред сградата от няколко дни.

След като накрая престъпникът беше хванат, следователите прекараха повече от месец в търсене на приложими закони, само за да облекчат обвинителите, понеже не са се занимавали с хакерство, а нямаше достатъчно доказателства за кражба. Екстрадирането също не беше възможно, тъй като договорът между Филипините и САЩ например не можеше да се приложи, когато закон, за който се твърдеше, че е нарушен в Америка, нямаше еквивалент във Филипините. Законодателството беше осъвременено през юни 2000 г., за да бъде приведено в крак с напредналите информационни технологии, но нямаше как да се приложи със задна дата.

Създателят на Love Bug беше бивш студент, който не се дипломирал, защото дипломната му работа за програма, проектирана да краде компютърни пароли, била отхвърлена. След като беше освободен, се каза, че се е върнал към учението и се е заклел, че ще бъде по-отговорен по отношение на програмите, които разработва.

По същото време, когато полицаите го преследваха, правителствени и бизнеслидери от групата на Г8 се срещнаха в Париж, за да обсъдят как да се обединят, за да посрещнат нарастващата заплаха на киберпрестъпността. За първи път представители на обществения и частния сектор се събираха заедно, за да работят по въпроси от международно естество. Тъй като частната индустрия е заложила много на собствената си сигурност, мнозина от правителството смятат, че бизнесът трябва да поеме по-голяма отговорност за защитата на информационните системи. Рутинните кибератаки не могат да станат обект на сериозни полицейски разследвания само защото компаниите не си защитават уебсайтовете по подобаващ начин. Комерсиалните разработчици и доставчици на софтуер също следва да бъдат държани отговорни, понеже, бързайки да изпратят продуктите си на пазара, твърде често пренебрегват сигурността.

По тази причина ИТ-индустрията трябва да проведе сериозно проучване, свързано със защитата на системите, в това число и правителствените, от бъдещи атаки. Някои фирми обаче подозират, че полицейските агенции просто очакват индустрията да им свърши работата, посочвайки, че щом защитите на Microsoft, най-мощната софтуерна компания в света, могат да бъдат разбити от един нисш червей, няма особена надежда за нискотехнологичните компании да гарантират сигурността на уебсайтовете си.

Докато някои се страхуват, че свръхрегулирането на Интернет ще възпре иновациите, съществува консенсус, между обществения и частния сектор и между държавите, че доверието на е-бизнеса и потребителите в е-търговията ще бъде подкопано, ако киберпрестъпността не се изкорени. Сам Нън казва: «Подобно на Дивия Запад от миналия век, и нашите нови измерения на информацията са вълнуващи и трябва да запазим свободата да се «скитаме» и да се разрастваме. Но ако лоши типове стрелят из града всеки уикенд и пияни каубои яздят конете си в кръчмата, не бъдете изненадани, че обществото апелира за законност и ред».

Няма съгласие обаче по въпроса кой да вземе значката на шерифа. Съществуващи институции, като Интерпол, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, Международната организация за защита на интелектуалната собственост или Световната търговска организация, могат да изиграят международна координираща роля. ОИСР предложи да разгледа националните правителствени политики, отнасящи се до цифровите сертификати, но няма да се произнася при диспути между държавите, касаещи сигурността.

В собствените си страни много правителства създадоха сили за борба с киберпрестъпленията, като Националния център за защита на инфраструктурата при ФБР, който всяка седмица се посещава от представители на чуждестранни полицейски агенции и редовно изпраща агенти да обучават киберченгета в международните полицейски академии. Някои чиновници, особено в Северна Америка, апелираха за изграждане на подобна наднационална организация, която бързо да сломи киберпрестъпността, твърдейки, че традиционните агенции са прекалено бавни и бюрократични, за да се противопоставят на вирусите и хакерите. «Не се нуждаем от Интерпол, нуждаем се от Киберпол — казва Гейлън Дънкан, който присъстваше на срещата на страните от групата на Г8 в Париж в качеството си на президент на Асоциацията за информационни технологии на Канада. — Това, от което се нуждаем, е международна мрежа от киберченгета, които да имат власт да извършват разследвания и арести, а не от полиция, която е преминала някакво компютърно обучение.»

Макар да съзнават, че е необходимо сътрудничество с други страни и с частния сектор, повечето правителства са непреклонни, че суверенните държави носят първостепенната отговорност за преодоляване на киберпрестъпността. Онова, в което са готови да работят съвместно, е установяването на общ законов подход към киберпрестъпленията, така че виновниците да бъдат осъждани там, където са хванати. Като начало, Съветът на Европа изработи проект за договор с важни последици за хармонизиране на законодателството относно компютърните престъпления в различните европейски държави до септември 2001 г. Поради изключителната значимост на предмета, неевропейски страни, сред които САЩ, Канада, Япония и Южна Африка, също участваха в преговорите. Документът не само дефинира специфични кибернарушения, но съдържа и споразумения за екстрадиране и улесняване на трансграничните разследвания на хакерство, кражба на данни, компютърни измами и детска порнография. Включени са и изисквания към Интернет-доставчиците и мрежовите администратори да помагат на полицията, като поддържат детайлизирани логове на мрежовата активност.

Преди правителствата да се опитват да хармонизират киберзаконите, може би първо трябва да се споразумеят по това доколко регулирането на Интернет е основателно. Общите стандарти следва да отчитат културните разлики между страните. Държавите с утвърдени закони за свобода на словото могат да предотвратят унищожаването на определен вид уебсайтове, които други биха забранили. Или може дадена страна да възприема като заплаха за свободите на гражданите си законите на друга срещу порнографията или расизма.

През ноември 2000 г. един френски съд потвърди по-ранно решение, че американският Yahoo! трябва да предпазва Интернет-потребителите във Франция от участие в търгове за нацистки материали — филми, свастика, униформи, снимки, медали, които съдията определил като «посегателство върху колективната памет на страната». Макар френският филиал на Yahoo! да забрани достъпа, съдът постанови, че американският уебсайт, който е на английски и не е предназначен за френски потребители, също следва да се съобразява с френските закони, щом присъства във Франция. От Yahoo! възразиха, че е технически невъзможно да бъдат предпазени френските потребители от достъп до уебсайта, защото няма сигурен начин да се установи самоличността или местонахождението на даден индивид. Съдията даде на компанията три месеца да намери някакво решение, в противен случай отсъди глоба в размер на FF 100 000 (13 000 долара) на ден. Акциите на Yahoo! паднаха рязко, а в ИТ-индустрията започна надпреварване за бързо разработване на софтуер, който по-точно да определя местонахождението на потребителя.

Филтрирането на Мрежата, за да се блокира достъпът до неподходящо съдържание, е гореща тема и поради факта, че правителствата и родителите търсят начини за предпазване на децата от вредни материали в Интернет. Някои групи за защита на гражданските свободи възприемат технологията за филтриране като заплаха за свободното слово и твърдят, че правителството не бива да определя до какво хората трябва или не трябва да имат достъп онлайн. Асоциацията на европейските доставчици на Интернет-услуги смята, че случаят с Yahoo! е опасен прецедент в това отношение. Тя отбелязва, че много европейски уебсайтове са в разрез с правните, религиозните и моралните правила на други страни, особено тези с недемократични режими.

Решението за Yahoo! повдига доста въпроси, свързани със свободата на словото и първенството на национален закон на една страна по отношение на компания, намираща се в друга, но работеща в глобална среда. Докато Yahoo!-страницата за търгове е незаконна във Франция съгласно раздел от Наказателния кодекс, който забранява излагането или продажбата на стоки, подтикващи към насилие и расизъм, тя е легална в САЩ, където Yahoo! рискува да влезе в противоречие с Първата поправка, гарантираща свободата на словото, ако направи опит да затвори престъпните уебсайтове. През май 2000 г. Върховният съд на САЩ потвърди, че доставчиците на Интернет-услуги (ISP) са защитени срещу оскърбителни съобщения, произнасяйки се срещу човек, който съдеше Prodigy, понеже самозванец използвал името, за да изпраща заплашителни съобщения на съседите си по електронната поща. Заключението бе, че ISP е толкова отговорна, колкото е и телекомуникационна компания за разговорите, които хората провеждат по телефона. Което означава, че доставчиците на Интернет-услуги са просто преносители.

Пазене на тайни в киберпространството

Френското правителство откри интересен, ако не и донякъде сталинистки, начин да се справи с доставчиците на онлайн-материали. В правен документ за свободата на комуникациите, който успя да влезе в парламента през 2000 г., е записано, че всеки жител на Франция, изпращащ информация по Интернет, дори най-непретенциозната семейна уебстраница, трябва да се регистрира като издател със съответните изисквания. Целта е хората да бъдат правно отговорни за своята онлайн-информация. Френското правителство приравнява Интернет-публикуването с това във вестниците, където имената на издателя и редактора могат да се видят от всички и където е в сила принципът, че обществената поръчка налага определени отговорности на този, който работи в публичното пространство, на първо място задължението да се идентифицира.

Критично настроените твърдят, че законът отива твърде далече, накърнявайки правата на личността. Макар цялостното му въздействие да остава неясно, възможно е той да задуши онлайн-публикуването във Франция и да принуди някои уебхостинг компании да се пренасочат другаде. Ако компания или индивид има юридически проблеми в Интернет-пространството на една страна, прекалено лесно е да се установи в държава с по-свободна регулаторна политика.

Въпреки това все повече правителства се чувстват едва ли не задължени да контролират Интернет, докато още е в процес на развитие. Подобна тенденция се проявява дори на места, където отсъства френската традиция на държавна намеса, като повечето англо-саксонски страни. В САЩ защитниците на човешките права не изпитват особено влечение към програмата на ФБР за подслушване на Мрежата, наречена Carnivore Diagnostic Tool (месоядно средство за диагностика), която претърсва мрежите на доставчиците на Интернет-услуги, за да събира данни и да чете електронните писма на криминално заподозрените. Въпреки че «души» из цялата поща на даден индивид, докато не намери каквото търси, ФБР настоява Carnivore да се използва по-целенасочено, само да избира съобщенията според критерий, определен със съдебна заповед — съобщения, предавани към и от даден акаунт например. Въведена през 1998 г., програмата се прилага умерено — около 25 пъти през първите две години. Доналд Кър, помощник-директор на ФБР, казва: «Carnivore не е предназначена да филтрира или да стига, по модела на Големия брат, до целия абонаментен трафик през някоя ISP-мрежа».

Няма полицейска сила в света с достатъчно персонал и дотолкова технически веща, та да се нагърби с шпионаж в голям мащаб. Успехът на онлайн-проверките и наблюденията се дължи повече на късмет, отколкото на подготвено и проучено доставяне на обществени услуги. Състоянието на уебподслушването напомня времето, когато се появи подслушването на телефонните разговори. Първоначално не беше ясно при какви обстоятелства полицията може да подслушва и дали записът би могъл да се използва в съда като доказателство.

Днес полицията в САЩ иска заповед за обиск от съдия, преди да отвори поща или да подслушва нечий телефон, и трябва да се мотивира за това. Достъпът до входящите и изходящите телефонни разговори се предоставя на практика веднага; полицаят просто трябва да засвидетелства, че той е необходим за дадено разследване. През 1979 г. Върховният съд на САЩ постанови, че поръчките за телефонни записи не накърняват личната свобода и предпазването от незаконно претърсване и арестуване съгласно Четвъртата поправка на Конституцията, защото самите телефонни номера не показват кой е позвънил и кой е вдигнал.

ФБР сега обсъжда адресите на електронната поща да са еквивалентни на телефонните номера, макар че те разкриват много повече за притежателя, отколкото телефоните. В голяма част от случаите разкриват имената и местоположението на всеки, с когото е общувал заподозреният. И ако Carnivore започне да проследява уебадреси, полицията ще знае не само, че човекът е посетил Amazon например, но и какви книги е търсил и закупил. Някои правни експерти и групи за защита на човешките права настояват, че са нужни по-големи гаранции при контролирането на киберпространството и че шпионирането на електронната поща трябва поне да отговаря на същите съдебни изисквания като цялостното подслушване на линиите. Законите за подслушване се очаква да бъдат тествани и по-нататък, при безжичния Интернет и оборудваните със сателитна система за проследяване коли.

Ситуацията стана още по-жестока във Великобритания, след като през октомври 2000 г. се появи законът RIP (Regulation of Investigatory Powers — регулиране на пълномощията при разследване). Той разгневи защитниците на човешките права, индустрията, синдикатите и медиите, заради правата, които предоставя на полицейските агенции, за наблюдение на Интернет-поведението на даден човек и за «подслушване» и декодиране на електронна поща или съдържание на уебсайт, ако има подозрения за криминална дейност. Законът дава власт на полицията да принуждава компаниите и индивидите да предават електронните си ключове (криптиращи кодове, пароли, PIN-кодове) и упълномощава правителството да изисква от доставчиците на Интернет-услуги да инсталират «подслушвателни» устройства, известни като «черни кутии», които могат да се използват за «подслушване» на информация и за препредаването й в правителствения център за проверка.

Негодуванието срещу киберзаконите произтича до известна степен от разочарованието, че Интернет вече не е отворена и нецензурирана мрежа, изградена върху взаимно доверие, и че контролът не е в ръцете на потребителите, а на някоя централизирана власт. Интернет обаче се разрасна чрез инвестиции на крупни компании и на правителствата, които изграждат повече инфраструктура и осигуряват повече онлайн-продукти и услуги, което от своя страна подтиква все по-голям брой хора да станат киберграждани. Мрежата днес силно наподобява реалния свят, а за нещастие престъпността е основен компонент от този реален свят. Правителствата се нуждаят от власт и средства, за да се борят с киберпрестъпленията, така както се нуждаят от власт и средства, за да се борят с уличните престъпления.

Полицейските сили гарантират, че не търсят пълномощия да обхванат цялото онлайн-общуване, за да наблюдават граждани, нарушаващи закона. Но подобни уверения успокояват само донякъде мнозина, които се страхуват, че няма нещо, което да може да възпре полицията да не използва възможностите за неоправдано наблюдение в бъдеще. След като толкова много полицейски сили и служби за сигурност са злоупотребявали с доверието, хората естествено са подозрителни. В интерес на гражданските свободи са необходими проверки, които да покажат, че властите не злоупотребяват с власт във виртуалния свят, така както се осъществяват проверки и в реалния свят.

На пръв поглед RIP-законът гарантира, че пълномощията на властите при разследване са съобразени с човешките права, тъй като комуникациите не могат да бъдат наблюдавани, освен ако няма основателна причина: терористични актове, разпространение на наркотици, сериозни престъпления, укриване на данъци и всичко, отнасящо се до националните интереси. Тъкмо това последното породи безпокойство. Твърде често «националните интереси» се дефинират като най-доброто за властите, не за хората.

Да вземем случая, когато полицията, действаща в името на националните интереси, поиска от британските вестници да предадат писмата, които са получили по електронната поща от бившия шпионин на МИ5 Дейвид Шейлер. Вестниците отказаха и полицията ги призова в съда. Съдията постанови журналистите да се подчинят, но решението беше отхвърлено при обжалването, въз основа на това, че свободната преса има право да разследва случаи в името на обществото, без да компрометира своите информатори. Ако RIP-законът беше в действие по това време, полицията можеше да се сдобие с писмата тайно и случаят нямаше да стигне до съда, камо ли до Апелативния съд. Ако съобщенията са били кодирани, полицията можеше да изиска ключа, за да ги отвори. Нямаше да има нужда от нарочна заповед, тъй като «подслушването» на съобщенията изисква само одобрението на министъра на вътрешните работи, заповедите за криптиращия ключ могат да бъдат издадени от митнически чиновник, началник на полицията, магистрат, съдия или от министъра на вътрешните работи, а за наблюдението на трафика на електронната поща самият полицай, провеждащ разследването, може да се «самоупълномощи».

Рой Грийнслейд, британски медиен коментатор и бивш редактор на вестник, отбелязва: «Прокарването на RIP-закона отрича свободата, която мислехме, че Интернет предоставя. Той лишава журналистите и техните източници от правата им и дори заплашва свободата им».

Интернет беше перфектното средство за всеки, желаещ да публикува официални документи в обществен домейн, без да остави следа. Но с разпоредби като RIP-закона (Русия, Сингапур и Малайзия приеха подобни закони), правителствата неизбежно ще намерят начин да похлупят тайните си. Междувременно опитите за залавяне на електронни писма за полицейски разследвания ще бъдат безуспешни, защото криминално проявените могат лесно да използват кодиран език, да сменят самоличността си, временните адреси, рутерите и мобилните телефони, за да не ги засекат. Във Франция Законът за свободата на комуникациите няма да спре престъпниците да пускат подривно уебсъдържание или вируси, и само онези, които не възнамеряват да нарушават правилата за публикуване, ще регистрират собствени уебсайтове. В бързината да се регулира Интернет, единствените тайни, изложени в киберпространството, ще бъдат тези на невинните.

Правителствата трябва да намерят по-добри способи, за да запазят гражданските свободи, защитавайки обществото от киберпрестъпността. Едно от местата, откъдето биха могли да почерпят опит, е благосклонната към новите технологии Ирландия. Правителството в Дъблин е наложило коренно различен подход в сравнение с Лондон, Париж и Вашингтон, приемайки законопроект за електронната търговия, който не дава права на полицейските агенции да шпионират или да изискват разкриване на криптиращите ключове. От заподозрените може да се изиска да разшифроват данните си, със съдебна заповед, но при никакви обстоятелства не могат да бъдат принудени да предадат ключовете си.

Компаниите също шпионират

Личната свобода в Интернет е труден казус и правителствата понякога трябва да осъзнаят, че не са в състояние да победят, каквото и да направят. Макар много граждани да се страхуват, че правителственото регулиране ще накърни свободата и правата на личността, други пък смятат, че липсата на подобна намеса ще превърне Интернет в Големия брат. Фирмите и правителствата събират онлайн-данни по един и същи начин чрез нерегулираната Мрежа, като принуждават хората да предоставят лична информация в замяна на достъп до услуги.

Докато издателите на списания и компаниите за директна поща с години събираха и продаваха лична информация за потребителите, Интернет улеснява повече от всякога събирането, анализа и публикуването на лични данни в големи размери. Хората дават своите имена, адреси, номера на кредитни карти, номера на социални осигуровки и други лични сведения в Мрежата, без да разбират напълно как ще се използват. Дори опитните онлайн-купувачи не са наясно, че уебсайтовете, които посещават, вкарват в хард-дисковете им малки пакети с данни, наречени cookies («бисквитки»), които се използват, за да бъдат «разпознати» при следващото посещение, така че те не трябва например отново да пишат паролата си. «Бисквитките» обаче също така проследяват движенията на хората онлайн и могат да се прочетат от други уебсайтове, които посещават. Съществува отчаяна нужда от потребителско образоване относно е-търговията и Интернет, тъй като нерядко нарушаването на личната свобода идва от факта, че Мрежата е нова среда и все по-голям брой индивиди с оскъдни технически познания влизат в нея за първи път.

Повечето dot-coms просто искат да използват личните данни, за да опознаят клиентите си по-добре, така че например могат да сложат музикална реклама на компютърния екран на някой, който току-що е направил онлайн-търсене на определена група. Но малцина биха желали да виждат на екраните си повтарящи се реклами за последния албум на Бритни Спиърс, просто защото веднъж са поръчали подарък за рождения ден на племенницата си. Те не искат постоянно да са хванати в капана на база данни, от която не могат да излязат, както и да получават нежелани писма (познати още като «спам»). Каквото и да правят, хората явно никога няма да елиминират спама напълно. Тридесет процента от трафика на електронната поща на America Online е спам, причиняващ забавяне на услугите, а понякога и срив. Много страни вече имат закони, свързани с нежеланите факсове и телефонни обаждания, и в момента се обсъждат законови средства за ограничаване на спама.

Компаниите не искат да бъдат набедени, че тормозят или шпионират клиентите си, а тези от е-опашката започват да разбират, че пропускат продажби, поради агресивните искания за информация. По-голяма част от опитите за поръчки в Мрежата биват прекратявани по средата на транзакцията, защото купувачите отказват да предоставят лични данни. Все пак поради това, че инвестират толкова много в е-търговията и държат да получат резултати, компаниите се изкушават да бъдат по-агресивни при използването на техники за изкопчване на информация, за да проследяват движението на потребителите в Интернет и да обединят тези данни с демографска информация — възраст, доходи, пощенски код и др., — за да изградят индивидуализирани потребителски профили. В САЩ имаше дискусия относно фирмите, които вкарват събраните данни за онлайн-навиците за пазаруване на хората заедно със сведения за покупките в истински складове. Маркетолозите твърдят, че тази информация подпомага по-целенасочената и ефективна реклама, но това повдига остри възражения от страна на защитниците на човешките права, които отбелязват, че по-малко от една четвърт от американските комерсиални уебсайтове отговарят напълно на принципите за защита на личната информация на Федералната търговска комисия.

Дори когато са наясно, че ги наблюдават, повечето хора са безпомощни да направят каквото и да било. При липсата на защита на личната информация, някои Интернет-потребители прибягват до фалшиви имена и електронни адреси, за да запазят анонимността си (което, разбира се, затруднява опитите на правителството за шпиониране). Интернет се разви въпреки държавата, а не поради нея, и гъвкавостта на Мрежата често е в контраст със строгите и сковани структури на правителствения контрол. Все пак, изморено от чакане онлайн-индустрията да се регулира сама, правителството повдига дебат за това дали да регулира корпоративното използване на лична информация. От друга страна пък, изморени от чакане федералното правителство да предприеме нещо, много американски щати въвеждат закони за онлайн-личната информация. Перспективата за 50 щата с 50 различни начина на регулиране плаши dot-coms, които започват да възприемат идеята, че някои общи федерални правила за комерсиалните уебсайтове в края на краищата не са чак толкова лош вариант.

Европа е родното място на защитата на данните. Смятайки, че личната информация не е нещо, което може да се остави на силите на свободния пазар, страни като Германия, Великобритания и Испания още от 80–те са се погрижили да осигурят достъп до личната информация, държана в базите данни на компаниите. А през 1998 г. в сила влезе директива на Европейската комисия за защита на данните, изискваща отделните правителства да постановят индивидуални права за достъп до данни, права за предотвратяване преработката на информация, която би довела до лоши последици, и права за възразяване срещу използването на лични данни за директен маркетинг или други цели. Националните правителства трябва да определят условията, при които преработката на лична информация е законна, и да създадат независима агенция и специални трибунали за наблюдаване защитата на данните.

Директивата съдържа особено стриктни правила, забраняващи трансфера на информация в която и да е страна извън Европа, непритежаваща адекватно ниво на защита на данните. Макар дефинирането на «адекватно ниво» да е отворено за интерпретации от отговорните правителствени агенции и съдилищата, почти тоталната липса на американски закони в това отношение предполага, че САЩ твърдо се озовава в лагера на «неадекватните». Вместо просто да се подчертават трансатлантическите културни различия, европейската разпоредба би могла лесно да прекъсне потока от данни и дори да спре е-търговията между двете търговски зони. Американското правителство предложи схема за саморегулиране, за да се предотврати злоупотребата с данни, но много европейски държави изразиха съмнения относно това как би могло то да се контролира. Така че европейските и американските преговарящи изгубиха почти две години, опитвайки се да решат спора, и накрая се установи, че за да намерят «безопасен пристан» от съдебни преследвания, американските компании ще трябва да търсят съгласието на европейските граждани, преди да прехвърлят личните им данни.

Моля, подпишете се тук електронно

Още през първия ден от функционирането си, на 8 май 2000 г., Центърът на ФБР за оплаквания от Интернет-измами получи 500 жалби. За шест месеца броят им нарасна на 20 000 от 106 страни, като средната загуба на жертва бе около 665 долара. Почти половината от оплакванията бяха свързани с онлайн-търгове, имаше също и проблеми с недоставени поръчки, измами с кредитни карти, кражба на идентичност и фалшиви бизнесвъзможности. Интернет-измамата стана толкова широко разпространено явление, че подтикна Европейската комисия да приеме още една директива. Посестрима на разпоредбата за защита на данните, директивата за продажби от разстояние изисква при всяка транзакция на е-търговията да се предоставя на потребителя определена информация, в това число за идентичността на доставчика, цените на стоките и услугите, разходите по доставката и т. н. В допълнение, потребителят има право да се откаже от договора в седемдневен срок, без да плаща неустойка.

Колкото повече хората пазаруват онлайн, толкова по-малко се тревожат от заплахата някой да им открадне номера на кредитната карта и да натрупа голяма сметка. Все пак те знаят, че са застраховани. Но се въздържат прекалено често да предоставят номерата на кредитните си карти и други лични данни в Мрежата, защото се притесняват от «кражба на самоличността». Когато конгресна комисия в САЩ пусна списък в Интернет с номерата на социалните осигуровки на военни служители от висок ранг, някой съумя да обобщи данните, за да създаде фалшиви самоличности и да увеличи разходите им. Един пенсиониран подполковник се оказа със стоки на стойност 50 000 долара, закупени от сметки на негово име.

За да процъфти е-търговията, гражданите се нуждаят от по-високо ниво на сигурност, че извършват транзакции в защитена среда. Компютрите и мрежите трябва да могат да гарантират, че хората са тези, за които се представят. Очаква се електронните подписи да обезпечат необходимото равнище на автентичност за повечето онлайн-услуги, подсилена с допълнителни доказателства за самоличността, където се налага.

Парламентите в света се втурнаха да приемат закони за правно признаване на електронните подписи, основно за да стимулират развитието на е-търговията. Законът e-Sign (електронен подпис) в САЩ гласи, че електронният подпис е онова, което двете страни се съгласят да бъде — «електронен звук, символ или процес, приложен или логически асоцииран с договор или друг документ». Това означава, че хората биха могли лесно да влязат в договорни отношения просто чрез написване на име, приложено към електронно съобщение, кликвайки върху хиперлинк към уебстраница или натискайки бутоните на телефона си. Това може да е PIN-идентификация или специфична лична парола. Или пък нещо по-сложно, като например дигитално изображение на подпис, свързано с математически алгоритъм, който проверява автентичността на онлайн-документа.

Сигурността на данните и въпросите относно удостоверяване на автентичността засягат правителството не по-малко, отколкото е-търговията, тъй като често се изисква организациите от обществения сектор да получат лични подписи, преди да предоставят дадени услуги. Правителствата вероятно ще използват редица нива на удостоверяване на автентичност, в зависимост от услугата. Издаването на паспорт например предполага по-щателна проверка на самоличността, отколкото издаването на разрешение за риболов. Много правителства биха се задоволили просто да следват практиката на частния сектор при определяне техниките и технологиите за сигурност и автентичност. Ако е достатъчно сигурно за банка, то е достатъчно сигурно и за правителството. Това не е лишено от смисъл, защото хората нямат проблеми при използването на банкомати — те се доверяват на банковата сигурност далеч повече, отколкото на правителствената. Правителството обаче може да направи услуга на финансовия и на другите сектори, като поеме известна инициатива за стимулиране прилагането на електронния подпис.

Надали е съвпадение, че новата икономика е най-силна там, където правителството действа за придвижването и приемането на технологични стандарти, като Скандинавските страни, и най-слаба в държавите, където властите са по-инертни, като в Южна Европа. Финландия е красноречиво доказателство. През декември 1999 г. тя стана първата страна, внедрила национална онлайн-идентификационна система, за да извършва правителствения бизнес в Интернет. Смарт-карта, издадена от Центъра за регистриране на населението, позволява на гражданите да имат достъп до услуги и да уведомяват правителството при промяна на адреса — правно изискване във Финландия — чрез Интернет, като използват четец на смарт-карти, компютърно периферно устройство, което там вече е толкова разпространено, колкото мишката. (Четци ще бъдат прикрепяни и към телефони, дигитални телевизори и върху щандовете в магазините.) За да се установи самоличността на притежателя, картата обединява удостоверяване на автентичността и електронен подпис върху микрочип, както и сертификати за PKI (public key infrastructure), което позволява различни субекти, работещи в отворена среда, да осъществяват защитени транзакции.

Не е задължително финландците да притежават смарт-идентификационни карти (въпреки че всеки има национален идентификационен номер), но правителството очаква бум веднага щом стане възможно хората да използват картата за достъп до повече услуги. Картите са неразделна част от плановете на страната да се качат всички правителствени услуги онлайн до края на 2001 г., като в бъдеще те ще работят с трето поколение клетъчни телефони и дигитална интерактивна телевизия. Министър-председателят Пааво Липонен беше първият, който получи карта, а почитаният предишен президент, Марта Ахтисаари, използва неговата, за да регистрира промяната на адреса си, когато напусна президентската резиденция през февруари 2000 г.

Как така данъчният?

При критична маса хора, пазаруващи онлайн, правителствата започват да гледат на е-търговията като на бизнесдейност, която трябва да бъде обложена с данък, подобно на другите бизнесдейности. Но както всичко останало в новата икономика, данъчните власти навлизат в период на объркване, когато правилата се променят, а Интернет подкопава обичайната им база на постъпления. Правителствата обичат да налагат данъци върху онова, което лесно може да бъде измерено и преброено. В началото са се облагали неща като парчета земя или броя прозорци в една сграда. Днес правителствените постъпления идват предимно от преките данъци върху приходите на индивидите и компаниите, или от косвените, като мита и акцизи и продажби или данък добавена стойност (ДДС). Всички тези данъчни режими зависят от способността на правителството да идентифицира хората, времето, стойността и местонахождението.

Глобализацията и е-търговията правят много по-трудно наблюдаването на транзакциите и определянето на участващите страни. Лесно е за една компания да има директна връзка с клиент в друга страна, без да е необходимо да осигурява присъствие в тази страна. От гледна точка на правителствата, размерът на печалбата, отнасяща се до такива транзакции, не може лесно да се обложи с данък, защото дейността не би могла да се припише на тяхната юрисдикция. Притежателят на търговски уебсайт може да е регистриран в една страна, сървърът да е разположен в друга, а потребителската транзакция да се извършва в трета. Подобна ситуация повдига въпроси относно двойното облагане и това данъците на коя юрисдикция трябва да се приложат при бизнес, осъществяван в Интернет. Правителствата не са сигурни дали един уебсайт съдържа нещо, което подлежи на данъчно облагане, или пък, тъй като онлайн-търговците могат без проблем да скрият произхода си, дали доставчикът на Интернет-услуги, хостващ уебсайта, трябва да се смята за посредник, който също подлежи на данъчно облагане.

Точно както политиците и икономистите преди 200 години са обсъждали плюсовете и минусите на «царевичния» данък, днес колегите им претеглят «за» и «против» киберданъците, за да се спре загубата на приходи от потока на дигитализирани стоки, услуги, информация и пари в Интернет. От страх да не задушат иновациите и икономическия прогрес, много правителства прилагат подхода «ще поживеем и ще видим» при онлайн-данъчното облагане. Те са се заканили, но все още не са предприели нищо, да наложат данък върху таксите за достъп до Мрежата, като процент от месечната тарифа, която потребителят заплаща на доставчика на е-услуги, или т. нар. бит-данък, процентна такса на базата на битовете данни, свалени от Интернет.

Типично за царящото объркване, през лятото на 2000 г. германското Министерство на финансите предложи личното ползване на Интернет по време на работа да се третира като допълнителна служебна облага и да се плаща данък за това. До есента обаче становището бе коренно променено и правителството застана на позицията личното ползване на офис-компютри да бъде свободно от данъци, с цел да се подпомогнат служителите да придобият необходимите умения на «хора на знанието» в информационното общество.

Тъй като е-търговията не е съществувала, когато са били изготвяни днешните данъчни правила, онлайн-услугите, общо взето, остават освободени от данъци, ако не произхождат от юрисдикцията на данъчните власти. Ако тази тенденция продължи, правителствата се страхуват, че фирмите в страните им ще бъдат в неблагоприятно положение спрямо конкурентите и на вътрешния, и на световния пазар. На конференция на министрите от ОИСР в Отава през 1998 г. беше постигнато споразумение за принципите, които трябва да се прилагат по отношение на е-търговията, както и за това, че облагането с данъци следва да бъде според юрисдикцията на държавата, където стоките и услугите се консумират. Въз основа на принципите на ОИСР Европейският съюз изработи директива за електронната търговия, приета без поправки от Европейския парламент през май 2000 г., след като бе одобрена от главите на правителствата на страните от ЕС само два месеца по-рано. Скоростта на процеса на вземане на решение и фактът, че директивата е минала без поправки, рядко срещано явление в Европейския парламент, свидетелства за важността, която европейските политици отдават на необходимостта от единодушие в електронната търговия.

Съгласно документа европейските компании вече не са задължени да облагат с ДДС продуктите на е-търговията, продавани на клиенти извън ЕС, но чужди dot-coms следва да начисляват ДДС върху продуктите, предоставяни на потребители в Европа. Това означава, че всяка компания с уебсайт ще трябва да проучи данъчните закони на множеството юрисдикции и да изготви система за събиране на данъци за всяка поотделно. В резултат компаниите могат да ограничат бизнесдейностите си само на няколко изгодни пазара, а някои американски dot-coms са се оплакали, че са принудени да бъдат събирачи на данъци за европейските правителства. Европейската комисия смята, че доставчиците биха могли да имат възможността да се регистрират само в една държава-членка на ЕС, но това ще засили данъчната конкуренция в Европа. Комисията се надява, че страните членки ще разберат ситуацията.

Фриц Болкещайн, комисарят, отговорен за данъчното облагане и вътрешния европейски пазар, казва: «Много от старите и установени дадености вече не важат. Е-търговията в частност открои недостатъците на съществуващите в света данъчни системи и принуди администрациите да започнат всъщност закъснялата реформа и опростяване».

Спокойно би могъл да добави и че САЩ е в състояние на пълен безпорядък. Всеки от 50–те щата носи отговорност за събирането на собствените си данъци върху продажбите и всеки има различни ставки, от 3 до 25 процента от продажната цена. Пет щата изобщо не събират данък върху продажбите. Е-търговията фирма-фирма е изключение от данъка върху продажбите, но крайните продукти са облагаеми и фирмите трябва да се регистрират в щатите на компаниите, от които купуват като клиенти. Данъкът върху продажбите се плаща за покупките, ако търговецът на дребно има магазин в щата на купувача. Ако няма магазин в щата, купувачите трябва да платят т. нар. данък за ползване, но само ако родният им щат събира данък върху продажбите. Този данък вече се прилага за покупки, поръчани по пощата, но не се спазва и плащанията почти се пренебрегват.

Някои щати и общини облагат също и телекомуникационната собственост с по-големи проценти, отколкото другата комерсиална собственост, а е-търговията е засегната и от 3-процентен акциз на федералното правителство върху телефонните услуги, първоначално въведен, за да подпомогне финансирането на Испано-американската война преди едно столетие. В САЩ съществуват около 7000 различни данъка, за чието събиране в повечето случаи са отговорни търговците на дребно. Преди dot-coms да са затънали в това тресавище, целият американски данъчен режим трябва основно да се ревизира и опрости.

През 1998 г. Американският конгрес прие закон за данъчна свобода на Интернет, който постанови тригодишен мораториум за данъците върху достъпа до Мрежата, бит-данъците и множеството дискриминиращи налози върху е-търговията. Също така бе основана 19–членна обществено-частна консултативна комисия за електронна търговия, за да изследва влиянието на международните, федералните, щатските и местните данъци и такси върху Интернет-транзакциите. Докладвайки през април 2000 г., комисията препоръча удължаване на мораториума с още 3 до 5 години.

Данъчното хармонизиране в САЩ не ще се осъществи лесно. Както стана ясно, нито едно правителство няма кротко да се откаже от правото си да събира данъци. Щатите, които не събират данък печалба, не желаят намаление на данъка върху продажбите, докато тези, които не вземат данък върху продажбите, са загрижени за всяка промяна във възможностите си да увеличат приходите от данък печалба. Проучванията показват, че хората, живеещи в юрисдикции с високи данъци върху продажбите, са по-склонни да купуват онлайн. Доста американци смятат, че обременяването на dot-coms с отговорности за събиране на данъци ще наруши свещения принцип, върху който е изградена страната: никакво данъчно облагане без представителство.

Вече изникват лобита на клиенти, данъкоплатци, обществени и политически организации, призоваващи за постоянна забрана на данъците върху продажбите и използването при е-търговските транзакции. Мнозина искат също така по-ясни правила, за да са сигурни, че само компании с физическо присъствие в щата са принудени да събират данък върху продажбите. Една група от Пенсилвания, е-Freedom Coalition (Коалиция за е-свобода), твърди, че е-търговията позволява на клиентите да се възползват от конкурентните данъчни тарифи в други юрисдикции и така служи като необходима принуда за правителството. Шон Дъфи, един от основателите на е-Freedom Coalition, казва: «Прекалено много представители на правителството възприемат експлозивното разрастване на Мрежата и електронната търговия като нова възможност за събиране на данъци, а не като вълнуваща нова възможност за клиентите и данъкоплатците».

Все пак доста американски правителствени чиновници се страхуват, че създават опасен прецедент, като освобождават Интернет-покупките от данъци върху продажбите и използването, дори и само временно. С освобождаването на е-търговията от данъци — просто защото обратното е непрактично и нечестно — всъщност се налага по-голяма данъчна тежест върху традиционните доставчици на стоки и услуги. Ако Интернет се развива в постоянно свободна от данъци зона, основните търговци на дребно ще минат масово онлайн. Накрая ще поставят в магазините си «уеббутка», където клиентите ще могат да закупят неща, освободени от данъци, и после да застанат пред щанда, за да си вземат покупките. Ако това се случи, цялата концепция за данъците върху транзакциите може да бъде изоставена и правителствата ще трябва да намерят други начини за повишаване на постъпленията.

От данъчно конкуриране към данъчно коопериране

Старият лесен способ за увеличаване на корпоративните и подоходни налози вече е напълно изчерпан. Твърде много страни с тежко данъчно облагане са изправени пред потенциален граждански бунт, като този в САЩ през 80–те, когато калифорнийците гласуваха за Предложение 13 и Роналд Рейгън влезе в президентството с програма за драстично намаляване на федералните данъци. Сега американските граждани са със завидно ниско бреме на подоходни данъци и не горят от желание налозите им да скочат дори и с цент. По-важното е, че при новата икономика данъкоплатците стават по-неуловими. Нови модели на бизнес и наемане допълнително подсилват общия ефект на Интернет на замъгляване на установените граници на географията и юрисдикцията.

Компаниите понастоящем плащат корпоративни данъци на правителствата в страните, където са регистрирани и където извършват дейностите си чрез филиали или агенти. Подобна практика по принцип работеше в интерес на правителствата, но в дигиталната ера местните офиси стават излишни и някои фирми не се нуждаят въобще от физическо присъствие. Екипи и индивиди от цял свят, някои финансирани от компании, други не, прехвърлят проекти насам-натам в Мрежата, затруднявайки данъчните власти да установят откъде се ръководи бизнесът, кой трябва да плати данък, колко и на коя хазна. Фирмите също така могат лесно да прехвърлят регистрацията си в държави с ниски данъци, или такива, които са същински данъчен рай; букмейкърите и игралните зали са особено активни във възобновяването на своите онлайн-дейности на друго място.

Интернет причинява неприятности на данъчните власти и като отрязва техните обикновено благонадеждни посредници: търговците на дребно, които събират данъци от стоки и услуги, и компаниите, които удържат данък общ доход от заплатите на служителите си. Все повече фирмите редуцират персонала си и договарят работа отвън, със самостоятелни доставчици и консултанти, от които не вземат данък общ доход. Глобализацията и Интернет позволяват на индивидите, особено на «хората на знанието», да работят от всяко място по света, или да направят така, та да изглежда, че работят от всяко място. Те могат да работят в няколко страни по едно и също време, без въобще да напускат бюрата си.

Стана почти невъзможно за данъчните власти да преследват данъкоплатци, които не желаят да плащат, или т. нар. «електронни емигранти». Хората, склонни да избягват данъците, разполагат със средствата за това, чрез едно кликване с мишката. Дори самите те да не се местят през граница, за да се възползват от по-ниските налози, могат да прехвърлят парите си. Интернет-банкирането им позволява да го правят бързо, евтино и често анонимно, а данъчните райове все повече рекламират услугите си. Това означава, че става по-трудно за данъчните власти да изкопчват полезна информация от банките, брокерите и други институции.

Като се има предвид, че правителствата обикновено облагат жителите, а не не-жителите, за техните инвестиционни приходи, съществува вероятност всяка страна да стане данъчен рай за съседката си.

Тъй като компаниите и индивидите търсят най-добрите данъчни сделки, рязко се засилва данъчната конкуренция между държавите, дори между отделните региони в различните страни. Подобна тенденция ще принуди правителствата да намалят или дори да минат без данъци, за да привлекат богати и способни личности, фирми и капитал. Това може да не е чак толкова лошо. Съкращаването на данъците обикновено е придружено от увеличаване на данъчната основа, както показа икономическият разцвет на места като Ирландия и Малайзия. Дали много данъкоплатци плащат малко, или неколцина плащат доста, е почти едно и също. Но прекалената данъчна конкуренция носи риск от «състезаване до дъното», при което обществените услуги ще се влошат и ще стане трудно да се преразпредели националното богатство от състоятелните към по-малко заможните.

Тъй като Интернет стимулира намаляването на данъците върху доходите, фирмената печалба и разходите, правителството може да обърне взор назад към онези неща, които биха могли по-лесно да се измерят и преброят. Не е изключено поземлените данъци да възвърнат историческото си превъзходство, но няма да засегнат виртуалната компания и кибергражданите. Екологичните данъци, като пътните данъци и данъкът върху изпускането на въглерод, могат да станат популярни, но колкото повече постигат целта си, толкова по-малко доходи ще генерират. Търгове, като тези, провеждани за лицензи за трето поколение мобилни комуникации, генерират неочаквани приходи за обществената хазна, но те не са постоянно явление. Тенденцията към «прикрити данъци» — такси за паспорти, шофьорски книжки, разрешителни за строеж и други подобни — ще продължи, но те не могат да съберат толкова много.

Както съвършено уместно е отбелязал Бенджамин Франклин, нищо не е неизбежно освен смъртта и данъците. Въпреки че Мрежата все още не е подпомогнала безсмъртието, идеята правителствата да бъдат оставени с почти нулеви доходи не изглежда толкова невероятна. Държавите са били изградени върху убеждението, че имат властта да решават колко данъци да събират от своите хора и фирми. Когато правителствата изгубят тази власт, теоретично те губят своя авторитет и основание за съществуване. В дигиталната ера ще изгубят властта да облагат с данъци, освен ако всички индивиди и всички компании, и всички стоки и услуги, и всички нации не са обект на еднакви данъчни закони. Една глобална данъчна система, която е приложима и за индивидите, и за компаниите, ще просъществува само чрез безпрецедентно коопериране между нациите, вероятно с подкрепата първоначално на регионални организации, като EC, NAFTA, АСЕАН (Асоциация на страните от Югоизточна Азия), и след това чрез организации като ОИСР и Световната търговска организация. Има дори предложения за Световна данъчна организация.

За разлика от повечето държави, Службата за вътрешни приходи оценява американските граждани по глобалните им доходи, без значение дали са жители на САЩ или не, позволявайки им да компенсират подоходните данъци, платени в други страни, за да се избегне двойното облагане. Това първоначално предизвика някои заможни данъкоплатци да се откажат от американското си гражданство, за да избегнат плащането на данъци, но правителството реагира, налагайки им наказания, например затрудни посещенията им в САЩ. Глобалното оценяване обаче все още не функционира достатъчно добре, защото дейността на Службата за вътрешни приходи зависи от това дали другите страни споделят данъчни данни, а повечето от тях не горят от желание да го правят. Все пак, ако останалите правителства възприемат американската практика, подобен подход би отворил вратите за обмен на информация и евентуално би довел до съвместна работа за поделяне на плячката от данъчните постъпления от онлайн- и глобалната търговия.

През юни 2000 г. европейските лидери се съгласиха да сложат край на банковата тайна в страните си и да предоставят информация за спестяванията на онези, които не са техни граждани. Това е плахо начало, но показва, че данъчното коопериране може да замени данъчното конкуриране. Следващата стъпка, както направи САЩ, е да се игнорира страната, в която хората всъщност живеят, и да им се вземат данъци въз основа на тяхното гражданство. Свързването на данъчното облагане с гражданството, не с местоживеенето, ще осигури господството на държавата и съгласието на данъкоплатеца.

10. Универсален достъп: разпростиране на Мрежата в цял свят

Укрепване на различията

Всеки ден около 150 000 души влизат в Интернет за първи път в живота си. Съдържанието на Мрежата се увеличава с почти 2 милиона страници на ден. Броят на часовете, които децата прекарват пред телевизора за първи път, намалява. Интернет представлява водещата технология на днешното поколение и е най-интензивно разрастващата се среда на всички времена. Все пак, въпреки бързия растеж като цяло, различен е темпът на възприемането й, в зависимост от характеристики като пол, ниво на образование и грамотност, доходи, език, раса и етническа принадлежност. Типичният уебпотребител е бял англоговорещ мъж на възраст под 35 години, с университетско образование, високи доходи, живеещ в град и без физически недъзи. Над половината от всички Интернет-потребители са жители на САЩ, макар населението на страната да съставлява по-малко от 5 процента от световното. В Ню Йорк има повече уебхостове, отколкото на територията на цяла Африка.

Дисбалансът в достъпа до Интернет води до неравномерно разпределение на икономическите и социалните изгоди, произтичащи от технологията, укрепвайки съществуващите различия между отделните държави и вътре в тях. При новата икономика хората, които нямат достъп до Интернет, са еквивалент на онези в предишната епоха, които не са можели да четат и да пишат. Подобно на благосъстоянието и мобилността, достъпът до информация става решаващ фактор, по който държавите, регионите, секторите и социално-икономическите групи се преценяват от обществото като имащи или не-имащи — богати на информация или бедни на информация.

Безсмислено е обаче впускането в цялата е-правителствена авантюра, ако целта е само да се предостави по-голям достъп на тези, които вече нямат проблеми с достъпа до кулоарите на властта. Интернет дава на правителството възможността да разшири обхвата си. Но за да може е-правителството да реализира огромния си потенциал, Мрежата трябва да стане вездесъща, като телефоните и електричеството — дори повече, тъй като все още половината от света няма телефонна мрежа.

Хората са възпрепятствани да бъдат онлайн от скъпите или отсъстващи телекомуникации, уебвръзки и дори компютри. В много страни липсва основна инфраструктура, или тя е ограничена единствено в големите градове. В Аржентина Интернет-акаунт може да струва около 78 долара на месец, срещу по-малко от 20 долара, или даже безплатно, в Северна Америка и Европа. Докато на Запад тенденцията е към неотмервани равни тарифи, отмерваните Интернет-такси стигат до около 10,50 долара на час в Чад например, където средният годишен БВП на човек е 187 долара. И макар цените на персоналните компютри да паднаха драстично в последните години, повечето хора не могат да си позволят дори и цена в рамките на 500 долара.

Друго препятствие пред универсалния Интернет-достъп е схващането, че технологията е твърде сложна. Има хора, които никога няма да пожелаят да използват компютър, за да общуват с правителството или с когото и да било. Това ще принуди правителствата да запазят обществените услуги офлайн, даже след като всички те бъдат налични онлайн. Поддържането на паралелни услуги до безкрай само ще увеличи сложността и разходите на правителството, осуетявайки и постигането на една от основните цели на е-правителството. Агенциите трябва да отидат отвъд стандартните компютри и да намерят алтернативни електронни канали за доставка, за да позволят и на най-неграмотния в техническо отношение гражданин да се възползва от e-gov трансформацията.

И тогава ще има индивиди, които ще мислят, че Интернет не е всичко, което е необходимо — милиард канали и нищо отгоре. World Wide Web е в ситуацията на яйцето и кокошката — хората няма да започнат да я използват, преди да добие практическо и местно съдържание, но тя няма да добие практическо и местно съдържание, докато хората не започнат да я използват. Тъй като интересите на лишените от права и на малцинствата са почти винаги с най-нисък приоритет за индустрията, пазарните сили сами не ще запълнят постоянно разширяващата се пропаст между победителите и губещите в информационната ера. Правителствата трябва да поемат инициативата и лидерството за изграждане на мост, който да премахне т. нар. «дигитално разделение».

Компютри в автомивката

Магистрала 101 пресича Силиконовата долина в Калифорния, като Пало Алто остава от едната й страна, а Източно Пало Алто — от другата. Надали би могло да има по-изразителен символ на дигиталното разделение. Пало Алто е средище на dot-com-милионерите и в неговия уебсайт може да се намери пълна гама интерактивни услуги, от онлайн-подаване на документи до търсене и поръчки на книги. Източно Пало Алто е град с лоши условия за живот, на едно от първите места в Америка по ниво на убийства. Уебсайтът му се състои само от три страници, съдържащи остаряла информация за броя на населението и адреса на градския съвет. Той дори не е създаден от самия град, а от регионалната агенция от името на града.

Подобна ситуация съществуваше в Киста, един от 18–те района със самостоятелно управление на Стокхолм, често наричан Cellular Valley (Клетъчната долина) на скандинавската Силиконова долина. Всеки ден около 300 000 души идват на работа тук, в един от най-динамичните високотехнологични паркове в света. Има и емигрантско население, с непълна заетост, което по традиция не се смесваше с приходящите работници. Положението започна да се променя, когато през 1997 г. Стокхолм децентрализира градската администрация и създаде районни съвети. Новият съвет на Киста организира администрацията си не по стария ведомствен начин, а в осем координационни области, като една от тях е за възрастните и инвалидите, друга — за децата, младежта и развлеченията. Обединяването на разединените групи граждани и бизнесобщностите се превърна в приоритет, за чието реализиране бяха въведени редица програми.

Най-големият обединяващ проект беше Киста-порталът, уебсайт, свързващ всички компании, институции, обществени организации и самия съвет. В него има интерактивна информация и услуги, чатове с насрочени посещения от местни политици, видеопредставяния на събития от обществен интерес и уебкамери, фокусирани върху петте обиколни пътища за влизане и излизане от Киста, като по този начин пътуващите работници могат да видят кога и къде трафикът е най-тежък и съответно да планират маршрута си до дома. Уебсайтът се използва и за телефонен контакт със служителите от районния съвет, а безработните могат да се запишат за свързване с програмите за обучение на някоя от компаниите.

Онези, които нямат компютър вкъщи или в офиса, могат да отидат в обществената библиотека, за да влязат в Интернет. Библиотеките дълго време са били център на ученето до живот и важен източник на знание за обществото. Интернет обаче прави дори най-богатата библиотека да изглежда отчайващо бедна и човек би могъл да очаква тази институция бавно да изчезне. Вместо това много обществени библиотеки се обновиха, комбинирайки услугите си с тези на уебконкурентите. Познатата библиотечна атмосфера привлича мнозина, които се чувстват удобно, сядайки пред компютъра и сърфирайки свободно — и обикновено безплатно — из Мрежата. Благодарение на свързаните с Интернет компютри библиотеките са в състояние да изпълняват дълга си като институции за обществени услуги, а именно да предоставят достъп до информация, която хората не могат да намерят на друго място, както и да предлагат повече услуги и предимства в сравнение с когато и да било преди.

Звучи невероятно, но и свързаните с Мрежата библиотеки имат своите критици. Не са рядкост оплакванията, че компютрите са монополизирани от младежи, които идват, за да се възползват от по-високата скорост на достъпа, и така пречат на начинаещите да пробват сърфирането. Някои хора се безпокоят, че компютрите се използват само за компютърни игри и за посещения на порнографски сайтове. Националната библиотека на Нова Зеландия беше обвинена, че е безплатно киберкафене, където чуждестранните туристи могат да си проверяват електронната поща за сметка на данъкоплатците. А самите киберкафенета понякога възприемат библиотеките като нелоялна конкуренция.

Истината е, че макар малко библиотеки да инсталират уебфилтриращи продукти, злоупотребите с обществени терминали за Интернет-достъп са минимални, а когато има подобни случаи, клиентите обикновено биват предупреждавани веднъж и след това изгонвани. По-голямата част от библиотечните Интернет-потребители използват Мрежата за справочни и изследователски цели. Киберкафенетата, от друга страна, са комерсиални обекти в градовете, най-вече посещавани от младежи, предпочитащи достъп до Интернет в социална среда — точно този тип хора, които не са особено желани в библиотеките. Съществуват и tele-cottages (телекъщички), поддържани предимно от доброволни групи в провинциалните области, където често няма библиотеки. По принцип осигуряват курсове за обучение и бизнесуслуги, а много от тях правят опити да предоставят достъп на възрастните и инвалидите. Отново ще повторим, те по-скоро допълват, отколкото конкурират библиотеките. Не че правителствата не са в състояние да направят повече, за да подкрепят киберкафенетата и телекъщичките. Биха могли например да използват техните услуги за обществени програми за обучение, купувайки време и място по начина, по който училищата купуват подходящи места в частни курортни центрове.

Като допълнение на библиотеките и киберкафенетата, на най-неочаквани места се появиха и киоски за специализирани услуги — в търговски центрове и магазини, жп гари, летища, хотели, стадиони, обществени перални и дори автомивки. Много търговци смятат, че те спомагат за привличане на хора и че могат да се използват не само за да им предоставят достъп до Интернет и електронна поща, но и за да обединят техните офлайн- и онлайн-навици за пазаруване и да изградят клиентска лоялност.

Някои агенции от обществения сектор, особено местни правителства, от известно време внедряват мултимедийни информационни киоски в градските съвети и пощенските станции, но тяхната полезност за е-правителството всъщност е ограничена. Испанските граждани, които безпроблемно стигат до информация за социално подпомагане и застрахователни плащания от киоск-терминали, вероятно са изключение, тъй като повечето хора няма да се занимават с лични неща на обществено място. Те няма да кандидатстват за помощи за безработни или да плащат данък общ доход от терминал, който се намира в обществена пералня, както и да сърфират из порно-сайтове в обществена библиотека. За да направят това, хората ще искат да имат достъп до Мрежата в уединение от собствения си дом.

Повече давай, по-малко вземай

Тъй като най-разпространеният начин за достъп до Интернет е чрез домашен компютър, цената на компютрите трябва да падне, за да се привлекат повече купувачи. Това става с промоционални оферти, като например евтини компютри срещу онлайн-абонамент, а на някои места клиентите могат да получат безплатен компютър, ако не възразяват да бъдат постоянно бомбардирани от онлайн-реклами. Докато преобладаващата част от правителствата оставят свободният пазар да следва курса си, други смятат, че се нуждае от лек тласък. Правителството в Сингапур оборудва 30 000 семейства с ниски доходи с компютри втора употреба в пакет с безплатен достъп до Интернет и основно обучение. Това бе направено чрез обществени групи за взаимопомощ и за да се стимулира участието на бизнеса, бяха дадени данъчни преференции на търговците и доставчиците на услуги, които даряват оборудване, професионални услуги и Интернет-достъп чрез граждански организации.

Провинция Ню Брънзуик, Канада, направи отстъпка от 500 долара на всеки, закупил нов домашен компютър, а местният телефонен оператор NBTel се включи с тримесечен безплатен Интернет-достъп. Франк Маккена, премиер-министър на правителството, въвело отстъпката, признава, че това е станало най-популярното действие в политическата му кариера, въпреки че тогава не е съзнавал причината. «Разбрах го по-късно — добавя той. — Онова, което навярно биха ми казали в частен разговор, е: «Винаги сте вземали от нас, това е първият път, когато ни давате нещо, и ние ще се възползваме». И го направиха. Продадохме всички компютри от всички магазини в Ню Брънзуик.»

Някои правителства пробваха идеята да изключат компютрите от данъчно облагане. Американският щат Пенсилвания предложи в рамките на две седмици годишно да могат да се закупуват персонални компютри, без да се плащат държавните или местните данъци върху продажбите, но това просто означава две седмици на лудост всяка година. Шведското правителство се опасяваше, че пълното освобождаване от данъци би могло да се използва от хора, които вече имат компютър. Правителството реши да намери начин работниците и работодателите да развиват заедно ИТ-способности, за да изградят «икономиката на знанието». И така, през 1998 г. кабинетът освободи от данъци домашните компютри, осигурени от работодателите, при положение, че са предложени на равни начала на всички работници. Компаниите се втурнаха да предоставят свързани с Мрежата компютри на персонала си. При наличие на работодатели, избиращи спецификации, уговарящи добри цени и Интернет-акаунти, за шведските работници стана евтино и лесно да се сдобият с домашни компютри. Настъпи същински бум в продажбите и страната скочи на първо място в списъка на Интернет-общността, с около 60 процента от населението онлайн.

Тъй като информационното общество има полза от повече участници, големият брой шведи с достъп до Мрежата породи необходимостта от електронна търговия и онлайн-услуги. Интернет-банкирането се разви скоро след програмата за домашните компютри. И правителството се възползва, предоставяйки собствени онлайн-услуги. Лийф Пагротски, шведският министър на търговията, казва: «Това, което е необходимо, за да ни помогне при изграждането на е-правителството, е допълнителен бонус. Съсредоточаването ни върху образованието, учението и преодоляването на пропастта между способностите е не само демократичен въпрос, на имащи и не-имащи, а най-вече икономически въпрос, на увеличаване продуктивността и конкурентоспособността чрез инвестиране в човешки капитал и чрез стимулиране развитието на нови структури».

Сега, при повече хора онлайн, отколкото офлайн, шведското правителство насочва вниманието си към увеличаване ползването на постоянна, високоскоростна онлайн Интернет-връзка, за разлика от обикновената комутируема телефонна услуга. Високоскоростният достъп е ограничен основно в градските райони в южната част на страната чрез линии на кабелни телевизии. През 2000 г. шведското правителство обяви стратегическата си цел да изгради общонационална високоскоростна инфраструктура. Обществено-частният проект ще предостави на всеки дом и всяка фирма високоскоростен достъп до Интернет.

Ню Брънзуик създаде първата напълно дигитализирана телекомуникационна мрежа в Северна Америка, като всеки телефон на територията на провинцията е с оптични кабели от 1993 г. По това време нито правителството, нито телефонната компания можеха да разчитат на сериозен бизнес вследствие инвестициите; те го направиха повече или по-малко, за да видят какво ще стане. Но резултатът бе впечатляващ — 80 компании изградиха телецентрове, за пет години ИТ-индустрията се разрасна от три малки фирми до над 200, а образованите хора, отишли да работят другаде, се прибраха у дома. Притисната от високи нива на безработица, при малобройно население в отдалечено място с изчерпващи се природни ресурси, провинция Ню Брънзуик използва технология, за да позволи на обитателите си да се приютят в «икономиката на знанието» и да станат част от крупните световни пазари, без да напускат домовете си.

В края на 2000 г. около 10 процента от американските уебпотребители — четири милиона души — бяха свързани чрез високоскоростен достъп. Това е два пъти повече в сравнение с предишната година, най-значителният отбелязан ръст, идващ от абонаментите на доставчиците на Интернет-услуги. Подобно явление поражда — или може би се изражда във — дебат за това дали потребителите трябва да имат право да избират кой ISP (Internet Service Provider) да използват по кабелните линии. Адвокатите при Федералната търговска комисия заплашиха да блокират сливането AOL-Time Warner, ако фирмите не се съгласят да отворят своите кабелни линии за конкурентите. Междувременно AT&T, най-мощната кабелна компания в страната, стигна до съда, за да спре град Портланд, щата Орегон, да наложи изискване за отворен достъп. Имайки предвид американската практика, изглежда като че ли този спор ще се реши от юристите, не от политиците, но, така или иначе, трябва да се реши бързо по един или друг начин.

Интернет-потребителите се нуждаят от по-голям капацитет за прехвърляне на данни, за да се справят с всички видео- и аудиопотоци, флашстраници и уебдизайн, които извеждат стила пред съдържанието. Разбира се, телевизията никога нямаше да стане доминираща и всеобхватна медия, каквато е днес, ако, за да се появи даден канал, хората трябваше да чакат толкова дълго, колкото да се отвори дадена уебстраница, и след това цялата система да се срине без предупреждение.

Антисоциални елементи

Ако едно изобретение отразява ценностите и нуждите на своя изобретател, няма съмнение, че повечето компютърни продукти на пазара днес са дело на мъже. Ако PalmPilot и другите персонални дигитални помощници бяха измислени от жени, те не биха били проектирани да се побират в джоба на ризата и технологията нямаше да проследява графика само на един човек. Жената вероятно би проектирала семеен компютър, FC (family computer), а не персонален компютър, PC (personal computer), с една клавиатура и една мишка. Анита Борг, президент и съосновател на създадения с идеална цел Институт за жените и технологията, казва: «Какво би станало, ако само 30–годишни жени разработваха технологията — цялата технология — и тази технология беше приспособена най-вече за 13–годишни момичета? Тя би била неизползваема, с нарушен баланс. Но това е светът, в който живеем: мъжете държат властта, а момчетата движат пазара».

Момичетата са склонни да отхвърлят стандартността и насилието в компютърните игри, които по същество представляват виртуалният еквивалент на GI Joe: high kill rather than high skill. Те също така често се отегчават в часовете по компютри, ориентирани по-скоро към техническите въпроси, отколкото към изследване на иновативната употреба на технологията в различни области. Момичетата, които се справят добре с математиката и естествените науки, след това нерядко биват отблъснати от специалностите, свързани с компютърната технология, в университети, където доминират студенти и преподаватели от мъжки пол. Жените, които се стремят към кариера в новите технологии, обикновено променят решението си, щом започнат работа, поболявайки се от мъжката корпоративна култура. Ако посетите конференция за е-бизнес, там навярно ще присъстват само шепа жени.

Жените съставляват приблизително 35 процента от Интернет-потребителите в САЩ и Западна Европа, 25 процента в Бразилия, между 15 и 20 процента в Япония, Южна Африка и Русия, 7 процента в Китай и едва 4 процента в арабските страни. Тази статистика е отчайваща, най-вече защото жените са една от групите, която може най-лесно и бързо да бъде подпомогната чрез по-голям достъп до Мрежата. Интернет засяга цялото общество и компютърните умения ще са основно изискване за всички бъдещи професии. Така че, ако жените бъдат оставени встрани от дигиталната революция, прогресът в политическото, икономическото и социалното равенство, който са постигнали през ХХ–то столетие, ще бъде заличен през XXI век.

Често момичетата и жените смятат Интернет-потребителите едва ли не за антисоциални елементи. В известна степен това е така, защото има твърде малко силни, изявени, вещи в компютрите женски ролеви модели. Правителствата биха могли да направят повече, за да оценят постиженията на жени като Анита Борг и да създадат по-големи възможности за жените да се утвърдят като технологични лидери, преразглеждайки практиката си на наемане на работна ръка. NSA (National Security Agency — Национална агенция по сигурността), помощен орган към американския Департамент на отбраната, не е институция, в която би могло да се очаква да има много служители от женски пол, но тя успешно е привлякла доста жени чрез предлагане на програма за продължаване на образованието, детска градина в близост, гъвкав работен график и фитнес-центрове. Този вид изгоди са примамливи повече за жените, отколкото за мъжете, които преследват предимно солиден разплащателен чек. Жените сега представляват около 41 процента от компютърните учени на NSA, 31 процента от математиците и 11 процента от инженерите — всички определено над националното ниво.

Правителствата също така могат да насърчат и подкрепят инициативи като Virtual Development Center (Виртуален център за развитие), стартирана от Института за жените и технологията през 1999 г. с цел разработване на Интернет-технологични проекти и прототипи по предложения на жени. Обединявайки индустрия, общество и висши учебни заведения, центровете за развитие при университети като Института по технология в Масачузетс и редица други провеждат семинари с момичета и жени, на които се разглеждат въпроси от рода на: С какви проблеми ще се сблъскат нашите семейства и общества в бъдеще и как технологията би могла да помогне?

На тези семинари се родиха идеи за семейни информационни системи, включващи и съставяне на график, позволяващ на членовете на семейството да видят кой какво прави в различни моменти от деня. Имаше предложения за личен здравен помощник, който да проследява всички аспекти на здравословното състояние на потребителя, както и да предоставя информация за медикаменти и лечения, онлайн-достъп до медицински картони и функция за автоматично избиране на телефона на «Бърза помощ». Резултатите от семинарите са предназначени за използване при разработване на проекти и прототипи от студенти и от инженери от спонсориращите технологични компании, в това число IBM, Sun Microsystems, Compaq, Hewlett-Packard и Xerox.

Мъжете техничари често игнорират безпокойството на жените, твърдейки, че те ще «влязат в крак» с технологията, когато започнат да я «схващат». Но всъщност техничарите са тези, които не я схващат. Жените изтъкват много от основните слабости в днешната технология и в начина, по който обществото я вижда, и техните гледни точки съвпадат с притесненията на доста потенциални потребители на Интернет. За редица по-възрастни граждани например компютърът е далеч по-сложен от видеото и те все още не са разбрали как работи. Хора над 60–те е по-малко вероятно да имат достъп до Мрежата, отколкото младите под 30 години; човек с недъг е по-малко вероятно да има уебдостъп, отколкото пълноценните индивиди. Измежду инвалидите, хората с нарушено зрение и проблеми с ръцете е по-малко вероятно да имат достъп до Мрежата, отколкото тези с увреден слух. Отново ще наблегнем, една от главните причини е, че не се обръща достатъчно внимание на подобни слоеве, когато се проектира и компютърното оборудване, и компютърното обучение.

Много обществени групи разработват иновативни програми за предоставяне на Интернет-достъп на т. нар. late adopters (късно усвояващи) и правителствата трябва да подкрепят такива инициативи. Американското правителство например поддържа Generations Online (Поколения онлайн), програма за самообучение, помагаща на хората над 65 години да се научат да боравят с Интернет. Тя осигурява специализиран софтуер за по-възрастните на разбираем английски език с инструкции стъпка по стъпка как да влязат онлайн, проектиран така, че да могат да работят индивидуално или в групи. Използва се в библиотеки, домове и центрове за стари хора.

В Чешката република програма, наречена PCs Against Barriers (Компютри срещу бариери), цели да повиши нивото на заетост при инвалиди от дълго време или от скоро чрез развиване на техните ИТ-знания и умения, като ги подготвя психологически да се върнат към нормален живот. Ясно е, че не е достатъчно да се създават компютърни умения у хора, които са инвалиди от скоро, ако не се прави опит да им се помогне да приемат своето положение. Инициативата е подета от Харта 77, фондация, основана с участието на чешкия президент Вацлав Хавел, и се разгръща от 1997 г. чрез обществено-частното партньорство между чешкото Министерство на труда и Microsoft. Министерството помага на участниците при започване на работа, а Microsoft дарява средства, софтуер и хардуер. За три години програмата PCs Against Barriers беше осигурила обучение на повече от 700 души в четири регионални центъра, като над две трети си намираха работа веднага след това, предимно като софтуерни специалисти.

Към мрежата на бъдещето

Ще дойде денят, когато всеки дом ще бъде свързан с Интернет, това обаче няма да е този Интернет, който познаваме. Бежовата кутия и мониторът, заемащи място на бюрото, все още ще ги има, но повечето хора ще са свързани посредством своите телевизионни приемници. Андре Арсено, директор по бизнесразвитието на Innovatia, компания, която разработва софтуер за внасяне на Интернет-възможности в не-компютърни устройства, казва: «Съществуват много хора, които просто не желаят компютър. Не искат да имат такава вещ в дома си, нито да се занимават с нещото, наречено Интернет. В същото време тези хора седят в дневните си с дистанционно в ръка, превключвайки телевизионни канали. Чувстват се комфортно с това средство. Е добре, но ето че един от каналите се оказва нещото, наречено портал, и изведнъж те правят Интернет-неща без Интернет-умения и без психологическата бариера на неразбирането на компютрите».

Първата комерсиална услуга за цифрова телевизия беше пусната във Франция през 1996 г., а сега десетки милиони хора в различни страни се абонират за «директно до дома» сателитни, кабелни и наземни дигитални телевизионни услуги. В Европа пазарът на дигитални телевизори се удвоява и дори утроява всяка година. TPS във Франция, Open във Великобритания и Teledanmark в Дания предлагат интерактивни и онлайн-услуги, както и електронна поща, пазаруване от дома, банкови услуги и игри.

Докато някои агенции от обществения сектор разчитат на пилотни дигитални ТВ услуги, зрителите остават във фотьойлите си, с дистанционните на stand-by, очакващи достъп до правителствен портал чрез своите телевизори. Има нерешени, но не непреодолими проблеми, като например дали ТВ-порталът трябва да е своеобразно проектиран, или да е репликиран от Мрежата. Ще мине известно време, преди правителството и телевизионните оператори да координират предоставянето на онлайн-услуги чрез телевизорите в голям мащаб, но повечето съзнават, че дигиталната телевизия е необходимо условие за изграждане на универсален достъп и следователно на е-правителство.

Правителствата могат да предприемат редица посреднически стъпки, за да премахнат технологичната пропаст, преди дигиталната телевизия да замести аналоговата. На гражданите с хронична технофобия една-единствена точка за контакт с правителството може да бъде предоставена чрез центрове за цялостно обслужване. Португалия основа първия си Център за обслужване на гражданите в Лисабон през 1999 г. и оттогава създаде много такива центрове в цялата страна. Те са отворени 24 часа в денонощието седем дни в седмицата и прекрачват организационните граници, за да предложат услуги от 21 правителствени ведомства, в това число обществените и нотариалните регистри, регистрация на шофьорски книжки и превозни средства, паспорти, социално осигуряване и дори Монетния двор. Включени са и представителства на водоснабдяването и електроснабдяването, телефонната компания, пощенската служба и банките, така че хората да могат да си плащат сметките. По същество това е портал, само дето има и държавен служител, който борави с клавиатурата и кликва с мишката вместо гражданина.

Ню Брънзуик също създаде центрове за услуги с гъвкаво работно време, на места, които се посещават масово, като търговските центрове. В допълнение, услугата се предоставя чрез самата Мрежа и по телефона, използвайки IVR (Interactive Voice Response — интерактивен гласов отговор). Първоначално правителството е имало опасения относно прилагането на новата IVR-система при издаване на разрешителни за лов и риболов, защото ловците и рибарите там са предимно възрастни хора със слаба опитност в технологията. Но всъщност станало така, че мнозина, които се обадили, дори не разбрали, че разговарят с компютър.

Обикновено, за да получат разрешително за лов или риболов, жителите на Ню Брънзуик би трябвало да изминат не по-малко от 30 км до офис на ловно-рибарската организация, за да попълнят хартиен формуляр, посочвайки цвета на косата, ръста и теглото си, така че контролните органи да са в състояние да ги идентифицират, ако е необходимо. При новата система правителството просто помоли хората да позвънят и да дадат номера на здравната си карта, откъдето могат да се вземат всичките им лични данни. Освен че улесни процедурата, за да стимулира използването на новата система, правителството свали и таксите — сега например заявлението за лов на лосове струва 6 долара, ако се пусне електронно, срещу 10 долара, ако се подаде лично в офиса на организацията. Докато някои правителства облагат гражданите с «такса за удобство» при използване на онлайн-услуги, правителството на Ню Брънзуик смята, че трябва да дели със своите граждани изгодата от прехвърлянето онлайн.

През първата година 84 процента от ловците и рибарите се обадиха по телефона за разрешителни. Следващата година процентът достигна 98. За правителството беше по-скъпо да обработи хартиените формуляри на 2–та процента, отколкото телефонните обаждания на всички други. Не бяха получени оплаквания от промяната на процедурата, тъй като старата остана незасегната. Ако хартиените формуляри бъдат премахнати сега, вероятно това изобщо не би било проблем.

Появата на трето поколение безжични устройства и смарт-телефони обещава въвеждане на нови приложения и повече Интернет-потребители. Първоначално запазени само за богатите и за знаменитостите, клетъчните телефони вече са достояние на всички — от учениците до чистачките. Жителите на Берлин използват своите Handi, за да плащат паркинга и да осъществяват достъп до информация за трафика и пътната обстановка. Студентите от университета Eichstatt в Германия използват безжичните устройства, за да се записват за изпити и да получават резултатите, както и за да търсят книги от библиотеките. Пътниците на австрийските железници могат да си купят билети от разстояние и трябва просто да покажат на кондуктора клетъчния си телефон с потвърждението за запазено място.

Половин милиард са абонатите на мобилни телефони в целия свят и скоро техният брой ще надмине този на конвенционалните телефонни линии. Европа може да бъде световен лидер, но мобилните комуникации стават първостепенна телекомуникационна услуга и в развиващите се страни без достатъчна наземна инфраструктура. Беше пресметнато, че до 2003 г. половината от хората с достъп до Интернет ще влизат в Мрежата, използвайки клетъчни телефони. Тогава безжичните устройства ще носят 5–доларов Bluetooth-чип за свързване на редица хардуерни решения, включително персонални и преносими компютри, принтери, скенери, дигитални камери и други потребителски устройства. Стандартът Bluetooth, разработен от над 500 технологични фирми, дефинира как данните могат да бъдат предавани между устройствата, използвайки късочестотни радиовръзки вместо кълбо от кабели. Той включва също и Интернет.

Рано или късно това, което трябва да се предаде, ще бъде предадено. Днешната статистика за навлизането на Интернет, основаваща се единствено на достъпа чрез персонални компютри, ще се промени коренно, когато компютрите станат дотолкова част от ежедневието на хората, та те дори да не осъзнават, че ги използват. Хладилниците ще правят поръчки по електронната поща за всяко нещо, което се извади от тях. Lavazza изобрети уебкафемашина, която изпраща и получава заявки по електронната поща за презареждане или поддръжка.

Не всичко е джунджурии и гаджети. Обществените услуги могат да се предоставят чрез редица електронни канали и опасенията, че появата на дигиталната телевизия ще направи текущите инвестиции излишни, са безпочвени. След като всички онлайн-услуги почиват на една и съща интегрирана, уеббазирана технология, един проект може да бъде използван за разработването на следващия. Разрешителните за лов и риболов в Ню Брънзуик сега могат да се получават чрез Интернет. Това е нов, различен в предния си край канал за доставка, но технологията в задния край не се променя и не изисква нови инвестиции. Правителството в информационната ера трябва да осигурява на гражданите възможност да избират как да бъдат онлайн и да осъществяват достъп до обществените услуги, свързани с индивидуалните и семейните им нужди, в различни моменти, на различни места и при различни ситуации.

Съдържанието допълва свързаността

Във филма «Поле на мечтите» фермер чува гласове, които му казват, че ако изгради бейзболно игрище в своята царевична нива, Босият Джо Джаксън, един от най-големите играчи на всички времена, ще се появи. «Ако го направиш, той ще дойде.» Някои ентусиасти от информационната ера виждат киберпространството като поле на мечтите, твърдейки, че ако всички имат достъп, ще го използват. Не, няма. Хората не ще влязат в Мрежата само защото тя е там, като някакъв кибер Едмънд Хилари. Те се нуждаят от мотив, а това означава съдържание — съдържание, свързано с тяхната култура, на родния им език. Без разработването на местни дигитални материали повечето хора в света няма, а и не биха могли, да възприемат всичко, което Интернет предлага.

Мрежата е родена в САЩ и американците съставляват преобладаващата част от нейните потребители. Тъй като тя е преди всичко продукт от приноса на всеки потребител, САЩ е най-крупният производител на Интернет-информация и услуги. Седем от десетте най-посещавани сайта във Великобритания и Германия и шест от десет във Франция са американски. Около 87 процента от всички уебсайтове са на английски — език, който над три четвърти от обитателите на планетата не знаят. Проучване за «Лос Анджелес Таймс» показа, че 92 процента от испаноговорещите уебсърфисти в САЩ, повечето родени извън страната, влизат главно в сайтове на английски език, защото не могат да намерят на испански онова, което търсят.

Франкофоните в Канада, известни като ревностни защитници на своето лингвистично наследство срещу превъзходството на английския език в Северна Америка, правят всичко възможно да не се предадат на едноезичната, монокултурна Мрежа. В Квебек живеят по-малко от 5 процента от френскоговорещите в света и все пак той хоства около 30 процента от уебсайтовете на френски език. В спорната Харта за френския език на провинцията, позната и като Bill 101, се казва, че думите на френски трябва да са поне два пъти по-големи от тези на английски върху уличните търговски фирми. През 1998 г. беше решено този закон да важи и за уебсайтовете. Сайтовете за е-търговия, които обслужват пазара на Квебек, обикновено са двуезични, но има и изключения. Тукашната «езикова полиция» (Office de la langue française) беше изпратила много писма за прекратяване на дейността на компании с уебсайтове единствено на английски. Повечето от заповедите обаче биват пренебрегвани. Подобно нареждане получи и компютърният магазин Montreal-area, чийто уебсайт беше 99 процента двуезичен, с 1 процент само на английски, нарочно, за да не се подчини на закона. Управителят заяви: «Ние смятаме, че всичко това е глупаво. Интернет не е техен проблем».

Глупаво е наистина. Но това, че не е техен проблем, не е истина. Ако дадена компания в Квебек иска да заобиколи езиковия закон, просто трябва да разположи уебсървъра си извън провинцията, в англоговорещата част на Канада. Основателен е и аргументът, че докато табелите на магазините или билбордовете са там и се виждат от всички, никой не е принуден да гледа уебсайта. Интернет-потребителите посочват адрес на домейн или търсят нещо на езика, който са избрали. От друга страна, Интернет причинява главоболия не само на Квебек, а и на всяко правителство, което се стреми да защитава и опазва местната култура. По своето естество Мрежата стимулира свободата на общуването и поради глобалното й разпростиране правителствата не ще могат да наложат квоти върху чуждоезичното съдържание, както много от тях правят с радиото и телевизията.

Не бой се, Квебек, идва помощ от родината. Френската академия и други държавни институции във Франция се заеха да измислят собствен жаргон, за да заменят американизмите cyber-space (киберпространство) и e-commerce (е-търговия). Френското Министерство на финансите спря да назовава новите dot-coms les start-up и сега ги нарича jeunes pousses d’entreprises (млади филизи на компаниите). FAQ не е frequently asked questions (често задавани въпроси), а foire aux questions (панаир на въпросите). Френската дума за компютърен bug, bogue, означава бодлива обвивка на кестен. Квебек вече беше измислил courriel вместо email, Франция обаче го отхвърли в полза на courrier électronique, въпреки че повечето французи казват просто e-mel.

Войната на думи не винаги води до културно и лингвистично разнообразие в киберпространството, но френското правителство особено държеше да подплати своята реторика с програми, насочени към засилване на присъствието на Франция и френския език в Мрежата. То пренасочи финансови средства, за да бъдат подпомогнати производители на нова технология, като мултимедийни издателства и създатели на Интернет-съдържание. Също така дигитализира и разпространи онлайн-културни материали, в това число и сбирките на Националната библиотека, но има и инициатива, подкрепяща чуждестранни уебсайтове за Франция и френската култура. Самите уебсайтове на правителството често се превеждат на английски и немски, а понякога и на японски, «за да се стимулират международните измерения на Интернет». Много страни трябва да направят същото. Няма да е зле да има повече уебсайтове, предлагащи алтернатива на редовната диета с американската джънк фуд култура.

С нарастването на не-английските уебсайтове ще се увеличи и броят на не-англоговорещите Интернет-потребители. Опитът потвърждава това без изключение. Въвеждането през 1997 г. на компютъризирана кирилица беше причина за незабавното умножаване на уебсайтовете в Русия; сега 60 процента от целия Интернет-трафик там е в страната. Преди въвеждането на китайското писмо през 1996 г. в Китай имаше 300 000 компютъра, свързани с Интернет, и 1500 местни уебсайта. В края на 1999 г. китайските Интернет-потребители наброяваха повече от 9 милиона, включително 200 000, свързани чрез клетъчните си телефони или PDA. Имаше 35,6 милиона акаунта за електронна поща, около 50 000 регистрирани имена на домейни и 520 доставчици на Интернет-услуги. (Частните ISP са разрешени в Китай, но те трябва да са свързани чрез петте големи държавни доставчици.)

Не правителствената, а пазарната намеса води до такова бързо разрастване, но правителствата са в състояние да помогнат, премахвайки ненужните законови препятствия. Добри условия за производителите на местно дигитално съдържание могат да бъдат предоставени чрез законова защита на правата върху интелектуалната собственост, поощряване на многоезичността и подпомагане използването на нови технологии в областта на изкуствата и културното наследство. Най-важната стъпка, която правителствата са способни да направят, за да създадат полезно, атрактивно местно съдържание в Мрежата, е да прехвърлят собствената си информация и услуги онлайн.

Надскочи и иноваторствай

Често се посочва, че липсата на основна инфраструктура и съществуваща технология не е задължително пречка за развиващите се страни, защото те могат да надскочат индустриализираните, дърпани назад от остарели, ала здраво загнездени аналогови и наследени системи. Естония фактически не разполагаше с никаква съвременна технология, когато си възвърна независимостта през 1991 г. Правителствените офиси и някои компании бяха оскъдно оборудвани със стари мейнфрейм-миникомпютри и имаше само два мобилни телефона в цялото Министерство на външните работи. Нямаше нито един компютър в частни ръце.

Днес Естония е една от най-окабелените държави, по ниво на Интернет-достъп се нарежда сред първите 20 страни в света. Всички училища са свързани, 80 процента от банковите трансфери се правят по Интернет, 30 процента от естонците имат достъп до Мрежата. Доходът на глава от населението се е увеличил от 600 долара през 1991 г. на 5000 долара през 2000 г. Тези зашеметяващи резултати са постигнати чрез съгласувани национални усилия, основаващи се на убеждението, че разширяването на достъпа до Интернет ще допринесе за оцеляване на малката, от скоро независима страна и ще й помогне да намери своето място в света.

Естония първоначално потърси помощ от съседите си, стигайки до споразумение с шведски и финландски телекомуникационни оператори за инсталиране на телефонна мрежа в замяна на печалба от бизнеса. Сега разполага с една от най-съвременните, най-евтините комутируеми услуги в Европа. Правителството също така отпусна субсидии за придобиване на хардуер и софтуер, с уговорката, че получателите заплащат половината цена, за да се създаде усещане за притежание. С цел да се избегне евентуално политизиране контролът върху разпределянето на средствата бе поверен на неправителствена организация, наречена Tiger Leap Foundation. Тя устройваше и ежегодни роудшоута, при които около 100 компютъра, свързани с Интернет, биваха разположени в голяма палатка в центъра на даден град, достъпни за всички, проявяващи интерес. През целия ден се провеждаха лекции и обучения. Учителите, които използват компютри в практиката си, работеха със свои по-малко вещи колеги в палатката на учителя. Организираха се и семинари за мениджъри от различни компании и от местните власти, чийто предмет бяха ИТ-базираните управленски умения.

Самата Естония е в превъзходна позиция за e-gov. Правителственият портал, наречен Estonian State Web Center (естонски държавен уебцентър), беше създаден през 1998 г., стандартизирайки и свързвайки съществуващите уебсайтове на агенциите. Това прави информацията по-достъпна не само за гражданите, но и за държавните служители. През 1999 г. правителствените офиси бяха напълно компютъризирани и 80 процента от чиновниците притежаваха собствена електронна поща. Програмата UNDP (United Nations Development Program — Програма на ООН за развитие), която някога имаше дузина служители в Естония, приключи дейността си там в края на 2000 г., когато страната се превърна от получаваща помощи в донор. Представител на UNDP каза, че промените са протекли като «по учебник», особено при използването на информационните технологии за развитие. Естония предоставя също и ИТ-обучение, тя подкрепи проект на Tiger Leap Foundation за свързване на училищата в Македония, помагайки на тази малка, от скоро независима държава да намери своето място в света.

Инвестициите в технологията са свързани с инвестиции в образованието, които трябва да бъдат част от всяка стратегия за преодоляване на дигиталното разделение. До голяма степен икономическият ръст на Коста Рика — 8,3 процента от БВП през 1999 г., най-високият в Латинска Америка — се дължи на решението да се създадат компютърни лаборатории във висшите училища, които остават отворени след лекционните занимания, за използване от всички членове на обществото. Като страна без армия и съответно без военни разходи, които да пресушават държавната хазна, Коста Рика бе в състояние да инвестира много повече средства на глава от населението за училищни компютри и обучение на учителите, т. нар. там «войници на знанието», отколкото останалите развиващи се страни.

Нейната национална ИТ-стратегия включва усилия за интегриране на изолираните провинциални общности в националната икономика. За да се пребори със страха на хората в провинцията от технологията и да повиши тяхната мотивация, правителството пусна «флотилия» от самостоятелни, универсални, мултимедийни мобилни части, наречени LINCOS, от little intelligent communities («малки интелигентни общности»). Те обикалят страната като пътуваща библиотека на дигиталния век, захранвана от собствени генератори и предлагаща разнообразни услуги, сред които Интернет-достъп, електронна поща, компютърно обучение и малка лекционна аудитория.

Свързването на провинциалните обитатели изисква иновативни подходи и обикновено ударението се поставя не върху индивидуалната, а върху обществената свързаност. Интегрираните универсални обществени информационни центрове, често наричани телецентрове, предоставят достъп до технологията и Интернет на жителите от отдалечени селища, които не могат да си позволят закупуване на оборудване, или пък не притежават уменията да използват компютърната техника. Телецентровете осигуряват достъп до Мрежата, до електронна поща и други мрежи с данни, като електронни библиотеки, правителствени и обществени информационни системи. Много от тях имат споделено офис-пространство за малките местни фирми. Някои обезпечават средства и обучение за локални радио- и телевизионни продукции и програми. И тъй като, за да се премахне дигиталното разделение, е изключително важно хората да бъдат обучени да боравят с технологията, не по-малко, отколкото да им се даде достъп до нея, повечето телецентрове провеждат курсове по компютърна грамотност чрез дистанционни учебни програми.

Телецентровете бяха въведени първо в Скандинавия, преди около две десетилетия, за подобряване на достъпа до технология в провинциалните и изолираните региони. Концепцията се разпространи и в други части на Европа, като Шотландия и Ирландия, както и в отдалечените райони на Австралия, Канада и САЩ. Бразилия основа стотици центрове — целта е броят им да достигне 3000 до края на 2004 г., — често разположени в сгради, където има и пощенски, банкови и други обществени услуги. Първите бразилски телецентрове бяха в градчета с население между 50 000 и 100 000 жители и с бедна инфраструктура. Напоследък се създават в извънредно отдалечени и откъснати райони. Бразилските телецентрове са напълно самоиздържащи се, въпреки — или може би поради — сравнително ниските тарифи.

Телецентровете се очертават като основният начин за свързване с Интернет в Африка. Южна Африка изгради 55 центъра, които включват елемент на е-правителство, тъй като гражданите могат да осъществяват достъп и да разпечатват формуляри за документи за самоличност и търговски разрешителни. Търсят се иновативни подходи за справяне с неадекватната телекомуникационна инфраструктура и ограничените човешки ресурси.

Мангузи е селище в района Мапуталанд, провинция Ква Зулу Натал в Южна Африка, където хората се занимават предимно с фермерство и няма почти никаква инфраструктура. През 1998 г. СSIR icomtek, бившата информационна и комуникационна секция на южноафриканския Съвет за научни и индустриални проучвания (CSIR — Council for Scientific and Industrial Research), изгради там телецентър. Той се управлява от местен жител, обучен от CSIR, и предоставя различни услуги, в това число и комутируем Интернет-достъп. Центърът притежава една от няколкото телефонни линии в региона.

Тъй като обаче няма обществен транспорт и повечето жители не разполагат дори с велосипед, те трябва да изминават дълги разстояния пеша, за да стигнат до телецентъра. Директор на местно училище се заинтересува дали не би могло да се направи релейна връзка с училището. На място с добре развита телекомуникационна инфраструктура това не би било проблем. Но макар на всяко училище в Мангузи да бе даден компютър, имаше две, които по технически причини не можеха да бъдат свързани с обикновен телефон, клетъчен телефон, ISDN, радиомрежа или наета линия. Директна сателитна връзка би била технически възможна, но финансово недостъпна. Така че вместо това CSIR прикрепи радио с антена към компютрите в двете училища, заедно с карта за сателитно приемане и сателитна чиния. Когато потребителите искат да осъществят достъп до Интернет, те препредават своята заявка в телецентъра чрез радиовръзката, където file-сървърът набира при поискване и желаната информация се зарежда директно в училищния компютър, чрез сателитна технология. Радиовръзката с телецентъра не изисква месечни плащания, а цената на телефонното обаждане от телецентъра на доставчика на Интернет-услуги се покрива от приходите, генерирани от дейностите на телецентъра.

Да ги оставим да ядат киберкейк?

Бедните обикновено отделят малко пари, ако изобщо са в състояние да го сторят, за луксозни неща като информация и комуникации. Съществуват други, много по-критични разделения от дигиталното: в областта на здравеопазването, образованието, човешките права. Има страни, особено в Африка, с недостиг на храна, високо ниво на смъртност, на неграмотност, оскъдни природни ресурси и неплодородна почва. Мнозина твърдят, че Интернет не може да промени живота на изостаналите държави, и отхвърлят идеята, че те биха могли някога да станат пазар за високотехнологични продукти. Филантропите предупреждават, че не е изключено наблягането върху технологичната пропаст да засенчи спешната нужда от подпомагане с храна и лекарства.

На първия Световен форум за електронна демокрация, проведен в Париж през март 2000 г., представител на богата западноевропейска нация спореше разпалено, че бедните не могат да ядат киберкейк и че Интернет само създава по-големи различия между напредналите и слаборазвитите страни. Но кметът на Бамако, столицата на Мали, една от най-бедните държави в Африка, репликира: «За да влязат в Интернет, хората трябва да разполагат с компютър, какъвто никой в моята страна не притежава. А и да имат компютър, те ще се нуждаят от телефонна линия, също рядкост в Мали. И дори по някакъв начин да влязат онлайн, всички езици в Интернет са непознати за повечето мои сънародници. Даже и езиците да бяха познати, половината от населението е неграмотно... Така че, преди да ме попитате «Добре де, какво, по дяволите, правите тук?», бързам да кажа: аз вярвам, че технологията може да се адаптира дори към нашето положение. За ИТ-компаниите има огромни възможности в развиващите се страни. Ние сме убедени, че изследователите ще намерят решения на много от проблемите ни. Окуражен съм от чутото за начина, по който се развиват мобилните телефони... Надали ще са ни необходими десетилетия, за да изградим телефонна мрежа. А за онези, които не могат да четат и пишат, вероятно специалистите ще излязат с някакво приспособление, което да им помогне да общуват, нещо като технология за гласово разпознаване, каквато има за слепите хора».

Тхабо Мбеки, президент на Южна Африка, също коментира разгорещено, че макар изостаналите страни да трябва да подхождат селективно към това коя технология да приемат, те не могат да чакат, докато бедността и неграмотността бъдат изкоренени, за да се включат в Интернет. Той заяви, че Мрежата може да е по-полезна за развиващите се държави, отколкото е била за богатите, и че ако Африка не влезе в нея, континентът ще се сблъска с нови бариери и ще бъде обезправен във всички сфери на живота. Главният секретар на ООН Кофи Анан предупреди, че бедните по света не бива да се изключват от дигиталната ера: «На тях им липсват много неща: работа, подслон, храна, здравеопазване и питейна вода. Днес да си лишен от основните телекомуникационни услуги е изпитание — толкова сериозно, колкото и всички други лишения, — което може действително да намали шансовете за намиране на лек за проблемите».

Тези гледни точки от Африка, често в силен контраст с вижданията на някои от мислителите на Севера, акцентират върху това, че развиващите се страни не бива да избират между здравето и технологията. Двете не са несъвместими, ако внедряването на новата технология се приеме за част от общото решение на глобалните проблеми. Северът говори за дигиталното разделение, Югът иска да чуе за «дигитални дивиденти». Вместо да се съсредоточава върху технологичната пропаст, международната общност трябва да разглежда Интернет като източник на възможности за издигане на онеправданите от най-ниското стъпало на човешкото развитие. Мрежата не поставя директно храната в устата, но може да подобри разпределението и качеството на храната и на другите неща от първа необходимост. Би могла да предостави достъп до телемедицински и здравни специалисти, да осигури обмен на информация за земеделие, животновъдство, управление на водните ресурси и защита на околната среда, занаяти и бизнесадминистрация.

Благодарение на персоналното ангажиране на кмета на Бамако и на президента Мали напредна от 800 Интернет-потребители през 1997 г. до 4500 през 2000 г. — малко, но важно постижение. За да се компенсира липсата на телефонни линии до домовете и фирмите, беше обезпечена поддръжка за изграждане на обществени центрове за достъп, например киберкафенета. През март 2000 г. бе организирано събитие, наречено «Бамако 2000», събрало 2000 участници от 48 държави за споделяне на положителния опит. Сега Мали има телемедицина, дистанционно обучение и дори е-търговия. Въздействието на информационните технологии върху икономическото и социалното развитие е определено позитивно и вече са начертани планове за свързването на 701 села в цялата страна. Едно от най-важните решения на правителството беше създаването на конкурентна среда за телекомуникационния сектор, освобождавайки го от контрола на елита.

Бедните държави биха станали част от световната икономика само с прозрачни демокрации, поощряващи образованието, вместо корумпирани диктатури, разпалващи войни. Мрежата се използва ежедневно за подпомагане на потиснатите в борбата им за човешки права, а способността й да действа като агент на демократизацията се подчертава особено от усилията и стремежа на диктаторите да я забранят. Опасявайки се от неограничен и нецензуриран поток на информация, военната хунта в Мианмар (Бирма) налага между 7 и 15 години затвор за неразрешено използване на компютър или модем. Гражданин, който иска легитимен Интернет-акаунт, трябва да се обърне към държавната фирма Myanmar Posts & Telecom, притежаваща единствения уебсървър в страната, и да плати от 300 до 1000 долара, за да бъде свързан, плюс месечна такса от 65 долара и евентуално такса за използване от 3 до 5 долара на час. Хунтата в Мианмар не е заинтересована от преодоляването на дигиталното разделение, както и от скъсването с четирите десетилетия на репресии, бедност и изолация.

Правото на общуване

Член 19 от Всеобщата декларация за правата на човека гласи: «Всеки има право на свобода на мнението и изразяването; правото включва свобода да се поддържат мнения без намеса и да се търси, получава и предава информация и идеи чрез всяка медия, без оглед на границите».

Дефинирането на правото на общуване е плод на следвоенната загриженост за свободата на словото и на пресата. Имаше опити от страна на ООН да подсигури правото на двупосочно общуване, но предложенията неизменно пропадаха поради идеологически противоречия, първо между Изтока и Запада, после между Севера и Юга. На базата на член 19 обаче националните пощенски служби и UPU (Universal Postal Union — Световен пощенски съюз), специализирана междуправителствена организация на ООН, която наблюдава глобалната пощенска система, дефинираха задължението си за обезпечаване на универсален достъп до пощенските услуги, позволявайки на гражданите да изпращат и да получават стоки и съобщения от всяка точка на света до всяка друга. Необходимостта от задоволяване на по-широки социални интереси прави пощенските служби различни от компании като FedEx. Но ако възможността да изпращаш и получаваш бавна поща е фундаментално човешко право, тогава — в дигиталния век — не трябва ли да бъде право и изпращането и получаването на електронна поща?

През юли 2000 г. комисия от независими експерти на ниво правителства, фирми и граждански организации докладва на Икономическия и социален съвет на ООН и препоръча ООН да свърже правото на универсален достъп до информационни и комуникационни услуги, като Интернет, със съществуващите принципи и конвенции за човешките права и развитие. Комисията призова международната общност да осигури универсален достъп до Мрежата до края на 2004 г.

Макар да не приема напълно предизвикателството, декларацията на ООН Millennium включва ангажимента изгодите от новите технологии да се «направят достъпни за всички». Тази декларация, формулираща ценностите, принципите и целите на международния дневен ред за XXI век, е основният документ, който произлезе от най-мащабната среща на най-високо равнище, провеждана някога, на държавни и правителствени глави от цял свят, състояла се в Ню Йорк през септември 2000 г. Участниците се съгласиха с препоръките на комисията за сформиране на отряд на ООН по информационните и комуникационните технологии, за да се стимулира експанзията на новите технологии в развиващите се страни. Хосе Мария Фигуерес, бивш президент на Коста Рика, оглавява групата на международни агенции, частни фирми, фондации и тръстове. Държавите от Г8 също съставиха собствен DOT (Digital Opportunity Taskforce — отряд по дигиталните възможности), имащ за цел подпомагане на развиващите се страни да се присъединят към Интернет-ерата, като резултат от кампанията на Тхабо Мбеки и други африкански лидери, сред които Олусегун Обасаньо от Нигерия и Абделазис Бутефлика от Алжир.

Макар всичко това все още да звучи като повече приказки и по-малко действие, работата на тези групи е важна, тъй като международната донорска общност няма добре координиран стратегически подход за превъзмогване на дигиталното разделение. Необходими са силни партньорства за избягване на дублирането, поощряване на сътрудничеството и отвореността, както и за обмен на практика. Развиващите се страни често се учат най-успешно една от друга, понеже се сблъскват със сходни проблеми, следователно трябва да има програми, които да улесняват информационните потоци Юг-Юг. Някои скромни технологични инвестиции в тези държави са донесли огромни дивиденти, но опитът не е бил споделен и проектите не са били репликирани, защото никой не е чул за тях. Донорската общност трябва да подпомогне разпространението на това знание.

Северът също следва да даде гаранции, че правилата, регулиращи очертаващата се мрежова глобална икономика, са честни, така че Югът да може да стане съдействащ участник, не експлоатиран зрител. Понастоящем САЩ работи като център на Интернет-обмена и развиващите се страни трябва да правят доларови плащания за онлайн-размени и връзка със северноамериканските телекомуникационни компании, които държат 98 процента от глобалния междурегионален трафик. Това контрастира със системата за финансиране на международната телефонна мрежа, при която развиващите се страни получават парични преводи от напредналите държави. Ето защо преминаването от гласови комуникации към уебканали означава не само много високи цени за връзка, но и загуба на печалба за изостаналите страни.

Хората желаят полезна и евтина Мрежа, фирмите се стремят да разширяват пазарите си, образованието иска да промени начина на преподаване, а правителството търси по-ефективен и по-рентабилен способ за предоставяне на обществени услуги. Всички тези различни интереси се преплитат, за да създадат усещане за дигиталното разделение и да го издигнат в глобалния политически дневен ред. Със съгласувани международни усилия универсалният уебдостъп е постижим. Той обаче не е неизбежен и евентуален провал в действията не предвещава нищо добро за бъдещото глобално общество, базирано на знанието.

11. Интелигентни общности: по-добро място за живеене и работа

Духът на интелигентната общност

Някои добре рекламирани градове процъфтяха в условията на новата икономика, превръщайки се в примамливи, бликащи от живот места за живеене. Установени финансови центрове, като Ню Йорк, Лондон и Амстердам, също отбелязаха ръст в дигиталното развитие, тъй като финансовият сектор с охота влага в информационни технологии. Но повечето градове нямаха този късмет. Голямата част само гледат отстрани успехите на другите, страдайки от упадъка в традиционното производство и селско стопанство. Малки фирми, които преди са се конкурирали на местно ниво едва с няколко компании, сега са изправени срещу производители от различни мащаби от цял свят. Новите работни места, които могат да бъдат създадени в сферата на услугите, не са подходящи за изместените фабрични работници, а това води до социално разслоение. Способните и образованите си намират работа другаде, изоставяйки своя мрачен град с неговите мръсни улици, разнебитени и покрити с графити сгради, високо ниво на безработица, престъпност, бездомни, наркомани и алкохолици.

Местните власти не са в състояние вече да направят общините си привлекателни за компаниите просто чрез намаляване на бизнесданъците. Днес се поставят високи изисквания по отношение качеството на работната среда и средата, в която живеем, и градските съвети трябва да намерят иновативни начини за превръщане на градовете в атрактивно място за развитие на фирмите, за живеене и за посещаване от туристи. Индустрията и инвеститорите искат достъп до добри обществени и частни услуги, съвременни комуникации и транспортни инфраструктури, и най-вече търсят квалифицирана работна ръка. Във време, когато хората могат да живеят където поискат и да изпълняват същите работни задължения, да получават същото заплащане и да купуват същите стоки и услуги, местните власти следва да се съревновават за жители, предлагайки солидно образование, здравеопазване, паркове, възможности за отдих, културни събития, сигурност, подслон, с една дума качество на живот. Туристите трябва да бъдат примамени с лесен достъп до атракции, със забавления и хотели.

Общинските власти рекламират себе си както никога досега. Много от тях действат на ръба на отчаянието, за да предпазят съществуващите компании от затваряне и да се състезават с други градове и региони за притегляне на нови бизнеси и нови индустриални сектори, особено в областта на високите технологии. Огромното въздействие на глобализацията често кара местните лидери да се чувстват безсилни, въпреки че общностите имат собствени визии и амбиции. В стремежа си да съчетаят реалностите на глобалната икономика и утвърдените ценности доста общини, доброволчески групи и местни фирми обединяват своите усилия при използване на Интернет за създаване на интелигентни и по-устойчиви общности.

Разрастващото се международно движение за интелигентни общности цели прилагане на новите технологии за трансформиране на градския живот в дълбочина. Мрежата може да задвижи урбанистичното обновление, правейки всичко по-достъпно. Е-търговията прави пазаруването по-достъпно, е-правителството прави обществените услуги по-достъпни, телеконсултациите правят здравеопазването по-достъпно, така че инвалид например не трябва да пътува до отдалечена болница само за поставяне на диагноза. В сферата на културата, отдиха и туризма Интернет осигурява изобилна информация и онлайн-резервации. Един интелигентен град интегрира е-търговия, е-правителство, онлайн-здравеопазване и образование, често през един-единствен обществен портал. Джон М. Егър, президент на Световната фондация за интелигентни общности със седалище в Сан Диего, казва: «За разлика от градовете от предишната епоха, изградени покрай жп линии, плавателни канали или междущатски магистрали, градовете на бъдещето — или интелигентните общности, ако щете — ще бъдат изградени покрай информационни магистрали».

Интелигентният град се характеризира с изключителна културна атмосфера и обществен дух. Той се слави с тясно партньорство между образование, бизнес, градски съвет и доброволчески сектор. Всеки дом, бизнес или фирма за услуги има високоскоростен Интернет-достъп. Неудовлетворени от универсалните национални програми, обитателите на една интелигентна общност знаят какво да искат от технологията. Гражданите участват като проектанти и доставчици на онлайн-информация и услуги, което активизира обществения живот и утвърждава местната демокрация. Чрез своите училища, фирми, спортни групи, културни асоциации и индивидуални инициативи интелигентната общност мобилизира хората да изразят ясно очакванията и нуждите си по отношение на информационното общество. Общинските лидери поемат отговорността за това инфраструктурата и поддържащите системи да осигуряват работни места и устойчив икономически ръст, стимулирайки активността на индивидите и опирайки се на конструктивни политики, без да се обръща внимание на глупостите, идващи от парламента или президентството.

Град-лаборатория

Партене е малък град в Западна Франция, който в началото на 80–те — поради упадък на селскостопанските производства — беше в дълбока икономическа криза, непривлекателен, без дух и идентичност. Тукашните лидери решиха да съживят икономическия, културния, социалния и политическия живот, като помогнат на гражданите да се заемат с различни асоциации, дейности и прояви. Това предполагаше отказ от политически контрол, при който градският съвет решава всичко, в полза на подтикването на обитателите да станат дейни участници в развитието на тяхната общност. Градският съвет функционираше като катализатор, предоставяйки финансиране или улеснявайки връзките между обществените групи. Подобен подход доведе до осезаеми резултати. С население едва 18 000 жители, сега Партене има повече от 250 обществени групи с многообразна насоченост. Той е домакин на 150 ежегодни културни събития и фестивали, в чиято организация местните власти изобщо не участват.

Като част от помощната си функция, градският съвет проучи как новите технологии, особено Интернет, могат да се използват за импулсиране на инициативите и подобряване на диалога между гражданите. Проектът «Дигитален град» (Digital Town) беше пуснат през 1996 г., въплъщавайки амбицията на Партене да бъде «град-лаборатория на информационното общество», за да пробва какво ще се случи, ако новите технологии се въведат изведнъж в ежедневието на хората. Кметът Мишел Ерве разяснява: «Казваме «лаборатория», защото градът е достатъчно малък, за да може да се наблюдава сложността на взаимоотношенията на ниво ежедневие и да се установи ефектът от тези технологии. Започвайки от малкото, информационното общество би могло да се експериментира и наистина да добие форма».

Поведението на лидерите — на кмета, на местните съветници — е жизненоважно за интелигентната общност. Ако те не знаят как да включат компютър, надали биха си помислили да използват Интернет за подобряване качеството на живот в града. Твърде често проектите за интелигентна общност са изолирани инициативи, лансирани от отделни ведомства без никаква подкрепа отгоре и без връзка с други части на обществената администрация, да не говорим за обществото като цяло. Трябва да се изработи общоградски план за действие, или е-стратегия, за да се очертае визията, да се определи финансирането и да се дефинират стъпките, които следва да се предприемат.

Планът на Партене предполагаше едновременното свързване на училищата, фирмите, културните асоциации, обществената администрация и самите граждани. Първата стъпка се изразяваше в отваряне на обществено «дигитално пространство» в локалния офис на социалните служби, с 20 компютъра, безплатен достъп до Интернет и мултимедийно обучение. Скоро след това вече имаше 11 дигитални пространства в града, с общо 80 компютъра, скенери, видеобаза данни и високоскоростен кабелен достъп. Посещавани от над 200 души на ден, пространствата помогнаха на хората да се запознаят с новата технология и осигуриха равни възможности за достъп до нея.

През 1997 г. градският съвет задвижи инициативата «1000 компютъра» (1000 micros), която даде възможност на жителите да плащат по FF300 (40 долара) на месец в рамките на две години за домашен компютър и връзка с Интернет. Обезпокоени от това, че нито един частен доставчик на Интернет-услуги не желае да обслужва града, и разглеждайки Мрежата като удобство, което трябва да е достъпно за всички, градският съвет предостави на гражданите безплатна Интернет-връзка и електронна поща през своя сървър. Местните жители и асоциациите можеха да потърсят градския техник да конфигурира компютрите и модемите им. Приблизително по същото време Партене изгради In-Town-Net (Интранет), мрежа, обхващаща целия град, предназначена да бъде «електронно огледало» на истинския град, чрез която местните компании, асоциации и индивиди биха могли да създадат собствени уебсайтове (с персонализирани инструменти за управление, позволяващи на хората да съставят страници, без да знаят какъвто и да е програмен език), хоствани безплатно от градския сървър. In-Town-Net включваше също и обществени дискусионни форуми, дневник на местните събития и безплатни реклами. През 2000 г. имаше повече от 400 локални организации с 55 000 уебстраници.

Както корпоративните Интранет-и промениха начина на работа на служителите във фирмите, така и градската мрежа може да промени начина на живот на гражданите, казва Ерве. «Вътрешните мрежи на компаниите създадоха хомогенно пространство, обикновено около общ проект, в което всеки участва. Сложността на взаимовръзките беше повишена и вътрешните мрежи дадоха възможност за регенериране, благодарение на известно «разглобяване» и реконструиране, което позволява Интранет да се установи извън обсега на йерархичните системи.»

Преди проекта «Дигитален град» повечето обществени групи и доброволчески асоциации в Партене се сблъскваха с редица проблеми, тъй като хората трудно намираха удобно време за срещи, а изпращането на информация по пощата беше твърде скъпо. Сега онлайн-общуването е безплатно, а бизнес може да се прави по всяко време от всяко място. Например собственик на магазин за обувки големи номера започна да рекламира своята стокова гама чрез уебсайта си — и вече получава поръчки по електронен път от цялата страна. Всяка седмица местният киносалон решава кой филм да пусне, молейки зрителите да изпратят по електронната поща своя избор от списъка, публикуван в неговия уебсайт, налагайки по този начин принципите на демокрацията в киноразпространението.

Помощ отвън

Обновяването и трансформирането на цял един град е грандиозно начинание, което изисква подкрепата на партньори от частния сектор и на по-високите нива на управление: централно или дори наднационално. Проектът на Партене беше местен по своето естество, но не би могъл да се реализира без помощ отвън. Градът предложи да стане опитното морско свинче по три проекта за проучване и развитие на Европейската комисия, между 1996 г. и 2000 г., чрез които работеше с утвърдени високотехнологични компании, като Siemens, France Telecom, Microsoft и Philips. Преди това крупните глобални корпорации не проявяваха интерес към проекти за малки градове, но благодарение на дейността си в европейските структури Ерве съумя да убеди достатъчно фирми, че малкият Партене е идеалното място за тестване на нови технологии, преди да се приложат в по-голям мащаб.

Тригодишният (1998–2000) проект IMAGINE (Integrated Multimedia Applications Generating Innovative Networks in European digital towns — Интегрирани мултимедийни приложения, генериращи иновативни мрежи в европейските дигитални градове) целеше да разработи европейски модел за интелигентна общност с онлайн-услуги в образованието и обучението, заетостта, регионалната икономика и е-търговия, обществената администрация и управлението. Освен пълния набор индустриални партньори проектът ангажира и местни предприятия, също и екипи от изследователи в сферата на обществените науки от няколко университета, които идентифицираха изискванията на потребителите и наблюдаваха успеха на приложенията. Бяха разгърнати различни услуги в четири сходни по големина градове: Партене, Касале Монферато в Италия и Торгау и Вайнщат в Германия. Ceгa Siemens опакова всички приложения и ги предлага за продажба на други общности под формата на «комплект инструменти за интелигентния град».

Много страни имат своеобразни градове-витрини и тестови полигони, където технологията се интегрира, за да се види ефектът. През май 2000 г. след национално съревнование канадското правителств