Лекции по архивистика

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Иван Дуйчев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2007

В съвременната българска архивистика лекциите на акад. Иван Дуйчев се открояват като класически образец за разработване и изясняване с учебна цел на разглежданите въпроси. Те са и респектираща мярка за усилията на неговите ученици и последователи в тази област, тъй като представляват и първото сериозно монографично изследване у нас по проблемите на архивистиката и архивното дело.

Ученият и човекът Иван Дуйчев

Починалият неотдавна проф. Ив. Дуйчев (1907–1986) бе извоювал с право у нас и в чужбина авторитета и признанието на един от най-крупните изследователи на историята и културата на България, славянския свят и Византия през Средновековието. Неговата широка и трайна известност на учен-историк бе преди всичко плод на таланта, трудолюбието и всеотдайността му в науката; тя не бе дарувана нито по наследство, нито по някакъв щастлив жребий, а бе извоювана в един живот, през който борбата за себесъхранение и себеизява бе съчетана с всеотдайно служене на България и нейния народ и на разкриване на техния многострадален път през вековете. В продължение на повече от 50 години той обогати с многобройните си и твърде разнообразни по тематика и съдържание изследвания познанията ни за средновековното минало на българите и другите народи от славяно-византийската общност в периода от IV до XVIII в., съдейства за напредъка, международното признание и утвърждаването на българската историческа наука.

Няма да бъде пресилено, ако се каже, че Ив. Дуйчев бе този български медиевист, който в най-голяма степен с привличането на новоиздирени и малко използвани исторически градива спомогна за представянето в нова светлина на отдалеченото от нас българско средновековно минало. И ако той в недостатъчна степен се възползва от плодовете на своя научен труд, то поне ги остави като наследство на своите колеги и приемници във все още недостатъчно култивираното поле на медиевистиката. Завещавайки още преди смъртта си своя дом и своята изключително богата библиотека (повече от 20 000 тома!) на своя народ и на българската алма-матер (Софийския университет «Св. Климент Охридски»), проф. Ив. Дуйчев показа на дело, че е един от онези български дарители, името на когото трябва да стои редом с имената на такива ктитори като братята Христо и Евлоги Георгиеви. Потвърдена бе верността на сентенцията, изречена от древногръцкия мъдрец Солон: «Никой не е блажен, освен след смъртта си».

В тези кратки бележки, предназначени да служат като предговор към настоящата книга, ще се опитам да създам представа за крупния наш учен чрез спомените, несъхранени в писаното слово.

По някакво странно стечение на обстоятелствата запознанството ми с проф. Ив. Дуйчев започна тогава, когато окончателно му е бил преграден пътят към преподаване в Университета (това узнах доста по-късно), ала в него все още тлееше илюзията. Това беше през пролетта на 1955 г. по време на една студентска екскурзия из средновековните столици на България Видин, Търново, Плиска и Велики Преслав, предвождана от него и проф. Христо М. Данов. Оттогава до края на живота му помежду ни се установи траен контакт на ученика с духовния му наставник. Из множеството ни и понякога доста продължителни разговори, водени епизодично в продължение на 30 години, у мен постепенно се формираше представата за Човека, Учения и Колегата; тази представа се изгради не само върху основата на пестеливите му автобиографични екскурси, с които той нерядко изпъстряше диалозите ни, но и чрез личните ми наблюдения.

Ив. Дуйчев е един от онези примери в пътя на българския учен, които разкриват големите възможности и необикновената жизненост на обикновените българи. Произлязъл от народните низини, той достигна до върховете на световната византинистика, славистика, медиевистика и архивистика с невероятна скромност и простота, които винаги слисваха неговите чуждестранни колеги. Едрото му, силно и набито тяло, пък и малко тромавата му походка, сочеха връзката му със земята и хората на трудова България, любовта към които бе в основата на неговото мислене и безукорното му гражданско поведение: той бе син на механик, останал отрано сирак. Принуден още в гимназията и по време на цялото си следване в университета да се грижи за своята самоиздръжка, по време на ваканциите работел като аргатин по чуждите градини, каменар, строителен работник и печатар. Тази трудова закалка бе изградила у него три важни качества, които го бяха направили Личност: воля, упоритост и трудолюбие. У него те надминаваха обикновено приетите норми, чрез тях той преодоляваше и най-големите трудности в годините, през които е бил осъден да води живот на прага на мизерията.

Неговата връзка с обикновения народ се бе задълбочила особено много по време на двегодишното му учителстване в с. Мраморен, Врачанско, в местното първоначално училище (1926–1928 г.). Тогава той не само учел децата на четмо и писмо, но и проявил интерес към местния диалект, събирал езикови материали и направил първите си публикации в редактираното от акад. Стефан Младенов списание «Родна реч». През свободното си време извършил и преводи от руски език на повестите на Н. Лесков и на педагогическите статии на Л. Н. Толстой. Попаднал под влиянието на ширещия се у нас през 20–те и 30–те години на XX в. толстоизъм, Ив. Дуйчев бе придобил от веруюто на това своеобразно и типично славянско в своята същина учение други качества: благост на характера, търпимост спрямо другите и тяхното мнение и пословично непротивене на злото и враговете си (в техните очи тези негови качества го правеха доста уязвим, а всъщност те бяха калили и облагородили неговия дух).

За своето следване в Историко-филологическия факултет на Софийския университет «Св. Климент Охридски» той разказваше винаги с особено оживление. Тогава в неговите сломени възкръсваха интересни случки с любимите му професори Васил Н. Златарски, Пьотр М. Бицили, Петър Ников и Петър Мутафчиев. Изпитваше особена гордост от това, че именно най-големият български медиевист и историк на всички времена В. Н. Златарски бе открил у него заложби и го избрал да продължи преподаването и изследванията на убития през 1925 г. изключително талантлив историк Никола Милев. От характеристиките, които той даваше на своите университетски преподаватели, успявах да науча нещо за тях, което не се съдържаше нито в трудовете им, нито пък в писаните за тях спомени.

Непосредствено след завършването на университета Ив. Дуйчев получил стипендията на Министерството на просвещението «М. С. Дринов» и заминал на специализация в Рим. Бидейки тук в продължение на четири години, първоначално той усъвършенствал уменията си в областта на византологията в Римския университет и успял да напише и защити докторска дисертация, а след това продължил обучението си по гръцка и латинска палеография в прочутата Ватиканска школа по архивистика и палеография. По време на цялата си специализация в Италия той бил непрекъснато под надзора и наставничеството на проф. Силвио Джузепе Меркати (1877–1963), тогавашен префект на Ватиканската апостолическа библиотека. Този забележителен италиански византинист и архивист всъщност бе станал образец за подражание в същността и стила на научното изследване за Ив. Дуйчев. Проявата на висока ерудиция, склонността към изследването на историческия детайл и силния афинитет към изворознанието и архивистиката той бе наследил от своя италиански учител, за когото винаги говореше с нескрито възхищение. Макар и генетически свързан с българската школа в историческата наука, Ив. Дуйчев всъщност бе се формирал като учен под въздействието на Ватиканската школа в медиевистиката и византинистиката, поради което той представляваше качествено ново явление в развитието на българската историческа наука. Поради това, че той не проявяваше склонност към монографичните изследвания и писането на обемисти книги, някои негови противници приписваха на П. Мутафчиев следните думи: «Дуйчев вижда дърветата, но не вижда гората». А един негов по-възрастен колега и съвременник шеговито и не с отрицателна умисъл бе казал духовитото изречение: «Дуйчев може да напише хубаво стихотворение, но не може да напише дори и лош роман». Единствената негова монография «Рилският светец и неговата обител» (София, 1947) може би е илюстрация на това съждение, а множеството брилянтни студии и статии още повече подсилват неговата пълна достоверност.

Теоретичната подготовка в областта на архивистиката и палеографията Ив. Дуйчев съчетал с усилни практически занимания във Ватиканската апостолическа библиотека и Ватиканския секретен архив. Благодарение на заниманията си в тях той успял да открие голям брой непубликувани извори за българската средновековна история. Особено място сред неговите открития заема Анонимният Ватикански разказ за поражението на византийския император Никифор I Геник през 811 г. в България, наричан сега с право от византинистите «Хроника Дуйчев». Изграждането и утвърждаването на ерудирания учен с афинитет към архивистиката и заниманията с ръкописите и документите бе станало в Рим и Ватикана. Голямото множество документи за българската история през XVII в., издирени и разчетени от него тогава, той отчасти публикувал в три книги, две от които са издадени в Италия, а едната в България, (Аvisi di Ragusa. Documenti sull’Impero turco nel sec. XVII e sulla guerra di Candia. Roma, 1935; II cattolecesimo in Bulgaria nel sec. XVII secondo i processi informativi sulla nomina dei vescovi cattolici. Roma, 1937; Софийската католическа архиепископия през XVII в. Изучаване и документи. София, 1939). Тези първи сериозни научни археографски публикации му създали авторитета на ерудиран учен както у нас, така и в чужбина.

Получената в Рим и Ватикана изключителна професионална подготовка, с която той особено много се гордееше и обичаше да подчертава в разговорите, бе му дала възможност да издирва, разчита и публикува нови и непознати дотогава извори за българската история и бе го превърнала в рядък и много ценен за тогавашното време български учен-историк. Сред останалите си публикации с палеографско-археографски характер той особено много ценеше направеното от него критично издание на онези писма от регистрите на папа Инокентий III (1198–1216), които се отнасят до българската история (Преписката на папа Инокентия III с българите. Увод, текст и бележки. — Годишник на Софийския университет. Историко-филологически факултет, Т. 38. 3, 1942, 1–116).

Завръщането му в България през пролетта на 1936 г. било белязано с възход в научната и университетска кариера, непознат дотогава в историческите среди: само три години след назначаването му за асистент по българска история той станал доцент през 1939 г. Тогава срещнал и своята спътница в живота Елена, за която скоро се оженил. Ранното й заболяване от туберкулоза го принудило да се грижи непрекъснато за нея и здравето й. След излекуването си тя изцяло бе подчинила смисъла и съдържанието на своя живот на неговите научни занимания, грижеше се за него като за дете дори до своята смърт (1985 г.) и винаги се обръщаше към него с нежното и по майчински казано обръщение: «Иво!». Елена Дуйчева бе активна сътрудница и помощница в научноизследователската работа на Ив. Дуйчев, на която той в голяма степен дължеше прецизната си и стройна библиографска информационна система; тя се бе превърнала в част от него и живееше с всичко негово — от идеите му за нови научни изследвания до най-дребните му житейски грижи. Хармонията, изградена между двамата високообразовани, интелигентни и възпитани съпрузи, бе нещо, което трудно можеше да се наблюдава в други български семейства.

За мобилизирането си по време на Втората световна война в българската армия като офицер за връзка между българското и италианското командване Ив. Дуйчев разказваше пестеливо със съзнателно и целенасочено подбиране на случаи от премеждия с българи от Македония в периода 1943–1944 г. Особено държеше да се знае, че е бил използван като преводач за италиански, немски и гръцки език главно в Костурския край, окупиран тогава от италианците. Тъжните и понякога доста трагични случаи от тежкото военно време биваха изпъстрени в спомените му с весело-смешни преживявания. Особено бе раздразнен от обвиненията на някои гръцки учени, че се опитвал да изнесе някакви ръкописи от Беломорието и Света гора. С умиление и благодарност разказваше за грижите на монасите от манастирите «Зограф» и «Хилендар» към него и проф. Франц Дьолгер (1891–1968) по време на пребиваването им там. Той, който презираше алкохола и почти не пиеше, тогава в студените вечери бил принуден да си попийва от лютата манастирска ракия, за да се сгрее и да заспи. В годините на войната той бе подготвил за печат и публикувал в знаменитото издателство «Хемус» двете томчета от своето университетско помагало «Из старата българска книжнина» (София, 1943–1944). Когато в първите години на запознанството си с него му разказвах, че тези две томчета са основно помагало за провеждането на семинарните занимания по средновековна българска история и са най-четената и най-често използвана книга от студентите историци, той самодоволно се усмихваше и казваше, че те са малко поостарели и че има намерение да им подготви ново и по-хубаво издание. Но това свое намерение той така и не можа да реализира до края на живота си, въпреки периодичните си закани, че скоро ще привърши работата над новото издание. Все пак подготвените от него материали останаха в архива му.

След началото на «победоносната социалистическа революция в България» (9 септември 1944 г.) за младия високошколуван и перспективен университетски преподавател, пред когото стояла близката възможност за придобиване на редовна професура, настанали тежки и безрадостни дни. През януари 1945 г. той бил уволнен и изхвърлен от университета заради прояви на «великобългарски шовинизъм» и за дейността му в Македония. В продължение близо на четири години борбата за насъщния хляб станала ежедневие за него и цялото му семейство. Предпочел да остане в родината, вместо да поеме пътя на емиграцията, той бил принуден да работи по строежите, като коректор в някои печатници и като преводач, а само през откраднатите часове да се отдава на любимите си научни занимания. Към тях го подтиквали не само подготовката му и духовните му импулси, но и неговата съпруга Елена и неколцината негови верни приятели и почитатели на таланта му, за които той говореше с голяма почит и благодарност: художника проф. Васил Захариев, книгоиздателя Славчо Атанасов, проф. Велчо Велчев и особено проф. Тодор Боров.

През есента на 1946–пролетта на 1947 г., с трескавина и неподозирано за тогавашното му положение вдъхновение Ив. Дуйчев написал монографията си «Рилският светец и неговата обител». Без да се оплаква или да търси състрадание и снизходителност от страна на читателите, в краткия предговор той просто е изразил всичко в едно изречение: «Книгата е писана при извънредно трудни условия за научна работа». На тази книга той държеше извънредно много. Малкото екземпляри, които имаше, като голям скъперник рядко раздаваше. И затова за мен бе извънредно голяма чест, когато на 24 май 1956 г. ми я подари с много задължаващия автограф: «На приятеля Васко Гюзелев с най-добри чувства. Ив. Дуйчев». Това, че мен, двадесетгодишния студент с интереси към историята на средновековна България и Византия, той бе причислил към кръга на малцината свои приятели тогава ме изпълни с невероятна гордост. Почувствах се безкрайно задължен към него и особено към доверието му.

Поканен от своя неизменно верен приятел проф. Тодор Боров през 1948–1949 г. Ив. Дуйчев чел два курса от лекции пред студенти от курса за библиотекари към Българския библиографски институт — единия по историческа библиография, а другия по архивистика. Контактът с младите и жадуващи за знания бъдещи библиотекари бе оставил в него неизразими впечатления и го изпълнил с оптимизъм за бъдеща научна и преподавателска дейност. Привличането му като сътрудник по превеждането, коментирането и издаването на гръцките и латински извори за средновековната българска история от директора на новосъздадения Институт за българска история проф. Димитър Косев по настояването на професорите Димитър Дечев и Веселин Бешевлиев през есента на 1949 г. той смяташе за избавление от неволите и направено му висше благодеяние. От първите години на работата там той беше доволен от съвместната си работа с всички колеги, но имал разправии и неприятности с първия Остап Бендер в българската историческа наука Всеволод Николаев, който благодарение на ловкостта си и опитната си готвачка успял да влезе под кожата на избрания за председател на БАН акад. Тодор Павлов и с все сили тласкал българската медиевистика по пагубни пътища.

Учредяването на профил «Архивистика» през учебната 1952–1953 г. във Философско-историческия факултет на Софийския държавен университет в рамките на специалността история създало известни надежди у Ив. Дуйчев, че той би могъл да поеме основния курс като единствения школуван специалист. Те били подхранвани от активното съдействие, което в тази насока му било оказвано както от проф. Т. Боров, така и отчасти от проф. Александър Бурмов. Ала в един от най-мрачните периоди в следвоенната ни история, когато БКП и господстващите идеолози бяха повели тотална борба на живот и на смърт срещу «буржоазната лъженаука», назначаването на Ив. Дуйчев за университетски преподавател е било изключено. Както у всички хора, така и у него най-бавно умираха безнадеждните илюзии. Не само при първата ни среща, но и в следващите години той продължаваше да живее с надеждата, че все пак ще дойде един ден, когато той отново ще може да застане на университетската катедра.

Установил контакти с мен и колегите от моя курс (особено тези, които специализираха «Архивистика»), той се радваше на всяка среща, бродеше с нас по Витоша и Рила, отбелязваше празника на просветителите Кирил и Методий, посрещаше ни заедно със своята съпруга Елена в чудесния си дом в Бояна, гощаваше ни с чай и сладки и водеше дълги и непринудени разговори. Помнеше имената на всички ни и при разговор се обръщаше с малкото, широко известно само сред колегите име: Жаче, Куби, Ники, Митко, Марче, Нели, Васко, Здравко и т. н. В тази интимност не личеше фалш. Когато разбра, че моите интереси са насочени към сферите на неговите научни занимания в областта на Средновековието, той започна да отделя специално внимание на разговорите си с мен. Чрез полезни напътствия ме ориентираше в дебрите на изворите и научната книжнина, даваше ми помагала за изучаването на средногръцки, латински и старобългарски и ми предоставяше книги от богатата си библиотека. За да превърна проучването и преподаването на историята на Средновековна България в своя професия и жизнена съдба, немалка заслуга имаше именно той.

В началото на ноември 1956 г. за мен и някои други студенти от нашия факултет, «заразени» с идеите и примера на събитията в Унгария, настанаха тежки дни. Разправата с привържениците на «Унгарската контрареволюция» бе безпощадна: повечето бяха изключени от университета и незабавно призовани да служат във войските на трудова повинност. Аз също получих тежко наказание — последно предупреждение за изключване от Комсомола и университета. Но в тези тежки и мъчителни дни на всеобща уплаха и вцепенение имах подкрепата на мнозина мои преподаватели и на почти всички свои колеги. Няма да забравя и утешителните слова на проф. Ив. Дуйчев, който ме посъветва да се потопя в науката и никога през живота си да не се занимавам с политика. Послушах го и не съжалявам.

* * *

«Лекциите по архивистика» на проф. Ив. Дуйчев имат своята история. Макар и да са писани през 1948–1949 г., те в много отношения отразяват придобитата подготовка и знания във Ватиканската школа по архивистика и палеография, самостоятелните научни занимания на своя автор и особено работата му по издаването на двутомника «Из старата българска книжнина», а същевременно са допълнени в духа на тогавашното време с компилации върху руското и съветското архивно дело. Четени първоначално през есента на 1949 г. пред курса за подготовка на библиотекари, под формата на значително обогатен и осъвременен курс по славянска и латинска палеография, те отново бяха изнесени от него пред ограничен брой слушатели (предимно млади специалисти — историци и филолози) през 1974—1975 г. в Комитета за култура. Тогава се бе оформила идеята да се създаде школа по палеография и архивистика, възглавявана от проф. Ив. Дуйчев, с международно значение, ала и това начинание, подобно на много други, остана на степента на опита. Струваше ми се, че самият той вече беше загубил афинитет и желание за системно преподаване. Реабилитацията му като преподавател в едно извънуниверситетско учреждение очевидно не го вдъхновяваше твърде много.

Макар и да са писани при трудни условия и при съобразяване с настъпилите промени в България, «Лекциите по архивистика» на проф. Ив. Дуйчев са помагало, но и наръчник за българския архивист не само за тогавашното време, но и за сега. В тях е направен опит за съчетаване на теорията с практиката в архивното дело и за култивиране на истински научен подход в полагането на основите на архивната теория и организация в България. Наличието на три основни елемента определя значението им като солидно университетско помагало: 1) създаването на обща представа за историята на архивното дело от античността до нашата съвременност; 2) изграждането на сравнително сполучлива понятийна система; 3) практическите напътствия за изграждане на организацията на архивното дело у нас и уреждането на отделните архиви.

Не ще и съмнение, че от гледна точка на съвременното състояние и теоретично развитие на архивното дело тези лекции изглеждат малко поостарели, в тях има празноти, а понякога са допуснати грешки. Съставителите на сегашното им издание със своите допълнителни бележки са се опитали да ги обогатят и осъвременят. Техните усилия в това отношение трябва да бъдат оценени по достойнство. Не трябва да се пренебрегва и обстоятелството, че проф. Ив. Дуйчев никога не е смятал именно лекциите си за едно от значителните свои постижения. Като учен, в своята същинска реализация, той трябва да бъде измерван чрез забележителните си аналитични трудове в областта на средновековната българска, славянска и византийска история и образцовите издания на отделни книжовни паметници и извори от Средновековието. Защото той бе преди всичко медиевист. Въпреки това неговите «Лекции по архивистика» имат своето място както в университетското преподаване, така в повседневната работа на българските архивисти. Те ще представляват интерес и за всеки образован и любознателен българин. Поради това съм напълно уверен в необходимостта и успеха им като редовно печатно издание.

София, ноември 1991 г.

Васил Гюзелев

Академик Иван Дуйчев и българската архивистика

Останали са все още в няколко обществени и в десетина лични библиотеки екземпляри от книгата на Иван Дуйчев, скромно озаглавена «Лекции». Тя е и с възможно най-скромно оформление — блед следвоенен циклостил върху груба жълтеникава хартия. Младият читател даже не си представя, че е възможно в такъв вид да се разпространява ценен научен труд.

А тази книга на видния наш учен е не само пионерско, но и значимо дело в българската архивистика. През втората половина на 40–те години, когато е подготвен текстът за печат, все още в страната няма организирано архивно дело, все още само предстои издаването на Указ 515 на Президиума на Народното събрание (10 октомври 1951 г.) за Държавния архивен фонд. Все още сме без национален архив и без мрежа от местни архиви. Тук и там в музеи и библиотеки се върши, съвсем между другото, и малко архивна работа.

При тази пълна неразвитост на архивното ни дело липсва и съответна социална поръчка в областта на образованието. Едва на 18 април 1952 г., със своето Постановление № 344, Министерският съвет ще задължи председателя на Комитета за наука, изкуство и култура «да открие през учебната 1952–1953 година при Философско-историческия факултет на Софийския университет профил при специалността «История» с рамките на 5–годишния курс за подготовката на висококвалифицирани специалисти — историци-архивисти»(1). Ще бъдат приети първите студенти по тази специалност.

Всичко това само предстои. Но междувременно Ив. Дуйчев е написал своите «Лекции», в които е изложил вижданията си в една нова за България, но изключително перспективна научна област. От мащабността на извършеното се вижда, че е работено не за друго (не и за скромната група от стажант-библиотекари, прослушала през 1949 г. част от «Лекциите»), а именно за перспективата. За онова време, когато ще има в България надлежно организирани архиви и достатъчно на брой архивисти, нуждаещи се от широки познания, от научноиздържана методология и от детайлно разработена методика.

Сам Дуйчев ще оцени работата си със следните думи: «У нас за първи път се поставят въпроси от чисто теоретическо естество в свръзка с архивите. Цялото наше досегашно знание за архивите почиваше изключително на практически знания. За това и не можем да се похвалим, че сме постигнали някакви особени успехи в полето на архивното дело. Трябва да се надяваме, че задълбоченото теоретическо и практическо разглеждане на тези въпроси ще може да допринесе огромна полза за развоя на нашето архивно дело»(2).

Неведнъж е подчертавано, че животът на Ив. Дуйчев е бил изцяло отдаден на науката. Неговите приноси като медиевист и в частност като византинист са широко известни не само у нас, но и далеч зад границите на страната ни. Още през 1939 г. в Алманах на Софийския университет М. Арнаудов помества кратки бележки за Ив. Дуйчев, обрисувайки първите години от живота му и вече постигнатото през тези години. Във връзка с 30–годишнината от началото на научната му дейност (първата му научна работа е отпечатана през 1931 г.) М. А. Салмина публикува в Ленинград първата библиография на Дуйчеви работи, съдържаща 214 заглавия(3). Зачестяват след това библиографии на трудовете му(4), справки в енциклопедични и други специализирани издания, статии на негови ученици и съратници(5). В тях е добре показано мястото му в редицата на съзидателите на българската медиевистика — Сп. Палаузов, М. Дринов, В. Златарски, П. Мутафчиев и П. Ников. Дадена е висока оценка и за приносите му в световната византинистика и славистика.

В същото време приносите на Ив. Дуйчев в архивистиката и помощните исторически дисциплини са значително по-слабо известни и не са подлагани на научна преценка. Работите, които са посветени на Дуйчев от В. Гюзелев, Ив. Божилов и неколцина автори чужденци, имат друга насоченост и само периферно засягат тази тематика. Все пак, макар за пълнота, но доста категорично В. Гюзелев отбелязва: «Представата за изследванията на Ив. Дуйчев върху историята на средновековна България не би била пълна, ако не се обърне внимание на неговите приноси при изясняването на някои въпроси от бита и материалната култура на българския народ и при разработката на отделни проблеми от редица помощни исторически дисциплини (епиграфика, дипломатика, сигилография, палеография и др.)»(6). И още няколко реда в същата работа на В. Гюзелев ни напомнят за архивиста Дуйчев: «В своята проблематика Ив. Дуйчев често, излиза извън кръга на историята на средновековна България и византийско-славянския свят. Това в повечето случаи е свързано с неговите издирвания на документи в различните архиви (архива на Ватиканската апостолическа библиотеки, архивите на различни западноевропейски библиотеки, архивохранилищата в СССР, светогорските манастири, различни ръкописни сбирки и т. н.), защото солидната му подготовка на архивист и познавач на гръцката, латинската и славянската палеография му дава възможност да работи с най-различни по своя произход и език документи»(7).

Още по-рядко споменавано и съвсем неизследвано е мястото на Ив. Дуйчев в културното развитие на народа ни, а няма съмнение, че той има такова място — като общественик, като просветител. Само в една от своите статии за него Ив. Божилов отбелязва обстоятелството, че «кабинетната научна дейност и нейното признание от най-авторитетни научни институции не задоволяваха Ив. Дуйчев и не отговаряха напълно на неговото разбиране за преклонение и любов към миналото на народ и държава»(8). Цитирани са във връзка с това и чудесните думи на самия Дуйчев: «Задълженията на учения не се ограничават в научноизследователската работа в тесния смисъл на думата. Твърде често резултатите на научното изследване остават достъпни за тесен кръг специалисти и не стават достояние на обикновения просветен читател. А ученият има отговорно задължение и към широки кръгове от своя народ... Уморителната «лабораторна» работа над историческите извори, над текстови свидетелства на малко познати чужди и старинни езици, при използуването на специалната литература — всичко това винаги ще остане недостъпно и може би безинтересно за «непосветения» и писанията на специалиста не ще постигнат своята цел. А когато се залови да поднесе в ясна и достъпна форма конкретните постижения на своята работа, ученият специалист се превръща в просветител. Това, трябва да се каже, е високо благородна книжовна дейност»(9).

Все в този контекст би трябвало да се разглеждат и усилията на Дуйчев за развитие на българската архивистика, както и опитите му да въздейства в правилна насока за организирането на архивното дело в страната ни. Той самият добре знае и се старае да покаже на читателя, че архивното дело на една страна е призвано не толкова (и нe само) да осигурява изворовата база на историческата й наука. То е част от цялостния културен живот на тази страна, то е показател за културното равнище на нейния народ. За съжаление състоянието на тази област от културния живот на собствения ни народ е било такова, че ни най-малко не е могло да го успокои. И той се заема да направи каквото е било по силите му.

Затова ще се опитаме тук по-долу да добавим няколко нови щрихи не само към портрета на Ив. Дуйчев като голям учен, но и към този на дееца на културата на българския народ.

* * *

Иван Симеонов Дуйчев (1907–1986 г.) е първият българин, получил системно образование в областта на архивистиката. Завършва през 1932 г. Историко-филологическия факултет на Софийския университет като изявен ученик на проф. Васил Златарски. След време, подарявайки му своята «История на българската държава през средните векове», Златарски ще напише: «На най-достойния си и трудолюбив ученик с голяма обич». В края на 1932 г. Ив. Дуйчев спечелва конкурса за стипендията «Марин Дринов» и продължава образованието си в Италия.

В Римския университет под ръководството на проф. Силвио Джузепе Меркати той защитава докторска дисертация по византология на тема «Българските Асеневци във Византия» (1934 г.) и посещава освен това известната Ватиканска школа по архивистика и палеография. Придобивайки диплома за архивист-палеограф(10), след три години интензивна работа в изключително богатия архив на Ватикана Дуйчев се завръща през 1936 г. в страната като напълно оформен изследовател. Веднага е назначен в Софийския университет за асистент по българска история, а от 1939 г. е вече редовен доцент. След смъртта на проф. П. Ников (1937 г.) и на проф. П. Мутафчиев (1943 г,) именно на Дуйчев е възложено ръководството първо на катедрата по българска история, а впоследствие на катедрата по история на Византия и на Европейския Югоизток.

В Университета Дуйчев остава до 1945 г., но там той използва подготовката си на архивист само за собствената си изследователска работа. Времето на научните му занимания с архивистика идва през следващите, доста трудни за него години.

Както и да е било мотивирано уволнението на Дуйчев, според Т. Боров това уволнение е дошло «най-неочаквано», т. е. без някакви сериозни причини, а освен това, поради «някой специфични особености на отношението у нас (пък и не само у нас) на специалистите от една и съща област един към друг»(11). Така или иначе, до назначаването си през 1949 г. в Българската академия на науките (тогавашния Институт за българска история) той е трябвало да си осигури преди всичко средства за препитание.

Първата дружелюбно протегната ръка е тази на Библиотека «Златни зърна». Там Дуйчев е въведен през декември 1944 г. от художника-график проф. Васил Захариев, който създава (около 1943 г.) и добре известния «Ex-libris проф. д-ръ Иванъ Дуйчевъ». Както разказва Сл. Атанасов, от този момент и до 1948 г. Дуйчев е активно работещ член на преводаческата колегия на библиотека «Златни зърна». Той превежда изцяло или частично някои много търсени тогава романи («Вечната Амбър» на Д. Уиндзор, «Новели» на А. Куприн, два романа на Пърл Бък), тъй като безспорно не е искал да бъде «безработен наемател в дома на своята тъща». Но превежда тогава и «История на Франция» от Шарл Сеньобос, «История на САЩ» от Андре Мороа, част от «Културата на Ренесанса в Италия» от Якоб Буркхарт, а това са вече усилия, целенасочено вложени в развитието на самата историческа наука. Като редовно издание на Библиотека «Златни зърна» излиза през 1947 г. собствената монография на Дуйчев «Рилският светец и неговата обител»(12), а също така едно съкратено научнопопулярно описание на Рилската обител, отпечатано през 1948 г. в печатница «Книпеграф» в тираж 10 000 екземпляра(13). Заедно с «редактора-стопанин» на Библиотека «Златни зърна» Славчо Атанасов е изработен от Дуйчев и отпечатан в печатница «Първи май» един «Пътеводител за Св. Рилска обител и Рила планина» (1948 г., по 10 000 екземпляра на български и на френски език).

Втората «месторабота» на този изключително трудоспособен и несъкрушим човек е Българският библиографски институт, в чието създаване през 1941 г. той е взел активно лично участие. Директорът на този институт — Тодор Боров, е само шест години по-възрастен, но ценейки високо Дуйчев, ще му оказва десетилетия наред почти бащинско покровителство. По-късно Дуйчев ще напише в своето поздравление по случай 70–годишнината на Т. Боров: «На книголюбеца професор Тодор Боров — най-челен представител на българската интелигенция, мой първи учител в библиографията, без която никога не бих се оформил като учен, мой закрилник в тежки години, в името на обща обич към книгата — висша изява на духовна култура и мощен двигател на всеки напредък, за нашата нивга непомрачена 43–годишна дружба, за неговата честита 70–годишнина с признателност, обич и неизменна преданост нине и всегда, за още дълги години. 30 януари 1971. Ив. Дуйчев»(14).

Т. Боров натоварва Дуйчев «със събирането на материала и с уреждането, а и с коректурите» на първия том от годишника на ББИ(15). Там, върху тридесетина страници, Дуйчев успява да отпечата и две свои малки работи, едната от които е библиографско-обзорна(16). Това предизвиква реакции и през следващата 1949 г. една работа е поместена в издание на Виенския Хаус-Хоф унд Щатсархив(17) и нито една в българско издание. Нулева от такава гледна точка е годината 1946–а.

В това вероятно се крие обяснението на факта, че точно тогава Дуйчев намира време и се заема с интензивна работа по теоретични проблеми на архивистиката, които, както се вижда от направеното, са го вълнували отдавна и дълбоко. Той събира и систематизира всичко, на което са го учили в школата по архивистика и палеография в Рим, осмисля собствените си наблюдения от работата си над изворов материал, проучва новостите, появили се в архивното дело на европейските страни, в това число и в СССР, анализира състоянието на архивите в собствената ни страна и излага вижданията си в един обемист труд от близо 400 машинописни страници. Гъсто преписани върху восъчни листове (до 63–65 реда на лист), тези, така наречени, «Лекции», са размножени на циклостил през 1950 г. и в този им вид съществуват до днес. Заслуга за това имат отново Т. Боров и ръководеният от него институт.

Шанс за Дуйчев и за поколенията архивисти след него е, че по това време в рамките на ББИ съществува поне скромният курс за библиотекари, станал повод за написването на това негово съчинение. То можеше никога да не бъде написано. Впрочем този именно курс е в основата на създадения през септември 1950 г. «Държавен библиотекарски институт за подготовка на библиотекари, библиографи, архивисти и ориенталисти за народните и масови библиотеки в страната с двегодишен курс, включващ и производствената практика»(18).

И накрая, макар не на последно място по важност, е настъпилото раздвижване, довело в крайна сметка до създаването на Държавния архивен фонд. Зачестяват на различни равнища обсъжданията на този въпрос, изработват се законопроекти. Естествено е било за Дуйчев да иска да повлияе със своите мисли и знания.

В едно от най-сериозните обсъждания на състоянието и развитието на архивното дело и архивистиката у нас Дуйчев е участвал и лично. Това е съвещанието («малка сесия» го нарича Дуйчев), проведено по инициатива на Архивния институт при БАН на 28 ноември и 5 декември 1949 г. под ръководството на П. Динеков и с доклади на П. Миятев и Г. Димов. Според протокола от това обсъждане пръв е изложил становищата си уредникът на Архивния отдел при Народната библиотека Ив. Панайотов, а след него: Ив. Дуйчев, акад. Ив. Гошев, акад. М. Димитров, Б. Недков, Ст. Тютюнджиева, проф. А. Бурмов, В. Григорова, М. Горанова, Н. Трайков, Хр. Христов, К. Възвъзова, Г. Гълъбов, Ем. Стефанов (от КНИК)(19). В изказването си Дуйчев изтъкнал, че за пръв път се поставя на разглеждане архивното дело, а за него може да се говори още от възникване на писмеността! Напомнил, че при разкопките на Симеоновата църква в Преслав от 929 г. академик Кр. Миятев е открил покрай глаголическия надпис и кирилски, в който е спомената думата хартофилакс в значение на архивар, т. е. този, който пази архивите на Българската патриаршия; че Кирил е станал «вивлотикарь»; че в житието на Константина Философа се говори и за Анастасий «вивлотикарь»; че разните грамоти, издадени през средните векове в България, представляват също архивен материал. Изтъкнал още голямата нужда от една обща архивистична терминология (началото й е поставено още в края на Х в.), както и нуждата от архивно законодателство и централизация на архивните материали. За пример дал централизацията, постигната в Съветския съюз. Спрял се още и на важността на архивоикономията, чието познаване би помогнало за спасяването на много архивни документи, за разрушаването на които до голяма степен способстват влагата и разни паразити. Наблегнал на това, че у нас все още няма правила за издаване на архивни документи и че такива правила трябва да се създадат; че трябва да се помисли още кой ще извършва научната експертиза, какви срокове ще се поставят за преминаване на документите в архивен материал, какви хартия, мастило и индиго да се употребяват в деловодството (известни важни държавни актове трябва да се пишат със сигурни средства). Предложил също да има един инвентар (т. е. опис) на чужди архивни документи, засягащи нашата история. Накрая препоръчал да се направи искане за създаване на един централен държавен архив.

По време на продължилото на 5 декември заседание Дуйчев отново взел думата и като належаща задача изтъкнал създаването на едно периодично издание, в което да се направи преглед на архивното богатство у нас, а така също да се разглеждат в него и теоретични въпроси(20).

Сред изводите, направени на съвещанието, фигурират и следните два: да се постави въпросът за подготовката на кадри — до известна степен в Софийския университет и като се изпратят на специализация в Съветския съюз, да се постави въпросът за теоретичната разработка. И наистина по силата на споменатото вече по-горе постановление на Министерския съвет от април 1952 г. в Софийския университет се създава катедра «Архивистика», започва приемане на студенти по тази специалност. Но за съжаление без Дуйчев. По този повод Т. Боров пише: «През 1952 г. направихме опит Иван Дуйчев да бъде възстановен като доцент в Софийския университет по новосъздадената специалност «Архивистика», за която той бе добре подготвен, но този опит бе осуетен. Дори един заместник-ректор предложи да бъдем мъмрени ние двамата с проф. Александър Бурмов, че сме си позволили да предложим реабилитиране на един уволнен от университета преподавател»(21). Наложило се на самия Т. Боров да стане ръководител на катедра «Архивистика», като тя била едновременно и катедра по библиотекознание и библиография.

За разлика от Софийския университет голям брой чужди университети, академии и други научни организации смятали за чест да поканят Ив. Дуйчев като «гостуващ професор». Направените рекапитулации показват, че негови лекции по история на българския народ, българската култура, българската държава, византийската цивилизация и славянския свят са слушали студенти и вече изградени учени в Москва, Ленинград, Прага, Варшава, Белград, Атина, Букурещ, Рим, Равена, Неапол, Палермо, Париж, Бон, Мюнхен, Виена, Мадрид, Барселона, Лондон, Вашингтон, Ню Йорк, Монреал...(22) Дълъг е и списъкът на присъдените му титли, звания, награди като признание за завидната му роля в световната славистика и византология.

Време за теоретични занимания с архивистика почти не остава (не е така остра и нуждата), но и до края на живота си Дуйчев продължава да счита за изключително важни проблемите на информацията — библиотечно-библиографска и архивна. В БАН той е ръководител на секция по библиография, научна информация и историческа география. Отблизо следи и развитието на младата българска архивистика (зародила се и поела вече своя път), като винаги се отзовава за лекции и разговори по изворите за българската история в чужбина, по възможностите за тяхното придобиване, а и по други професионални въпроси.

Към собствения си библиотечен и архивен фонд Дуйчев също прилага напълно професионален подход. Когато на 29 септември 1985 г. написва завещанието си, той обръща специално внимание на библиотеката и архива си. За библиотеката, състояща се от около тридесет хиляди публикации из областта на българската, славянската и византийската история (предимно на чужди езици, твърде редки и често липсващи в други книгохранилища), той е категоричен: «Не позволявам този единствен по рода си книжовен фонд да бъде разформирован и разпръснат...»(23). По отношение на архивния си фонд взема мерки за акуратното, съответстващо на научната етика (а не безразборно и преждевременно) използване: «Освен печатните публикации имам архивни материали и богата научна кореспонденция. Тъй като тази кореспонденция е водена в голямата си част с учени, които са живи, то ще може да бъде използувана само след изтичане на давност от тридесет (30) години. Същият срок ограничава и използуването на многобройните, събирани от мен в библиотеки и архиви, нови исторически извори»(24).

Изключително голям е приносът на Ив. Дуйчев и в практическата археографска дейност, т. е. в събирането и публикуването на исторически извори. Неведнъж е отбелязано, че той е издигал историческия извор в култ. Цитират се (даже и с лек, приятелски упрек) неговите думи: «Не бива да се гради окончателно, преди да сме събрали цялото градиво, което времето е пощадило»(25). Но и винаги с благодарност е подчертавано, че «на неговата неуморна работа в продължение на повече от петдесет години в най-големите архиви и книгохранилища българската наука дължи откриването и публикуването на десетки по-големи или по-малки исторически извори»(26). На делото на Дуйчев като археограф ще се спрем специално.

* * *

Текстът на «Лекциите» е в ръцете на читателите и той сам най-добре говори за себе си, за своя автор. Ще обърнем внимание все пак на някои негови съществени черти.

Преди всичко това е научновярната и убедително поднесена характеристика на ролята и значението на архивната документация за живота на човечеството и на индивида като негов член. В един от вариантите на «Лекциите», запазен в личния архивен фонд на Дуйчев, се съдържа например следното изречение, отпаднало впоследствие при опитите да се съкрати (още и още!) техният текст: «Ако ние сега сме осведомени повече или по-малко за състоянието на човешките общества в по-близко или по-далечно минало, това се дължи до голяма степен тъкмо на желанието да се запази за бъдещето опитът и знанията, които вече веднъж са извоювани по пътя на човешкия напредък»(27).

Леко приповдигнатият на места тон е напълно разбираем. Дуйчев буквално благоговее пред това богатство на човечеството. Той се радва на добре уредените архиви в ред чужди страни и дълбоко съжалява за нерадеенето, допуснато у нас. Той убеждава, прави внушения, привлича съмишленици. Той иска да цивилизова в това отношение и своя народ, да извиси културата му, да го изравни с другите, по-напредналите. Той активно действа с всяка своя дума.

Наред с това, отново обръщайки се към специалистите (бъдещите), но и към цялата общественост, Дуйчев убедително показва сложността на практическата архивна работа и комплексния, широкотематичен, интердисциплинарен характер на архивистиката. «Един преглед на архивното дело — пише той, — колкото и общ да бъде, може да разкрие цялата негова сложност. Именно това показва най-ясно, че архивистът не бива да бъде смятан просто като някакъв обикновен чиновник, натоварен да се занимава със запазването и описването на известни архивни материали. Напротив, той трябва да бъде включен с пълно право между същинските научни работници и трябва да бъде смятан като пръв помощник и сътрудник на учения и изследвача. Неговата работа налага извънредно голяма научна отговорност и изисква дълбоки и основни познания в областта на няколко научни дисциплини.»(28) Сред тях Дуйчев посочва: обща и специална история, стари и нови езици, палеография, хронология, сфрагистика, архивоикономия, архивотехния(29).

Предвид на обстоятелството, че архивистиката у нас е още в крайно неразвито състояние, Дуйчев не може да препрати към съществуващи монографии или към отделни, тематично специализирани помагала — било по история на българските архиви, било по теория и практика на архивното дело (собствено архивознание, или според Дуйчев — архивотехния и архивоикономия), било по археография, а даже по някои от помощните исторически дисциплини, близко стоящи до архивистиката и тясно свързани с нея. Налага му се, не надхвърляйки неколкостотин страници, да каже най-важното от теоретична гледна точка, най-същественото от практическа.

Изправен пред необятното, Дуйчев прилага простичък, но твърде сполучлив подход. Той избира двадесетина теми, като подборът му е неоспорим, и по всяка от темите излага принципно важното. Няколко от тези теми засягат документа в ролята му на основна единица, с която се работи в архивите (основен обект на труда на архивиста според днешната ни терминология). Показани са неговите външни и вътрешни белези, а също методите на проучване и в частност на датиране. Втора група теми, най-многочислената, представя процесите на работа с комплексите от документи — тяхната класификация по архивни фондове и в рамките на тези фондове, експертизата на ценността на документите и тяхното описание, каталогизиране, публикуване, физическо опазване. Подобаващо място е отделено на устройството на съвременния архив и архивното законодателство. Показан е произходът на основни архивни термини, както и историята на архивите в античността, в средновековието, в ново и най-ново време. Подчертано е това положително, което би трябвало да се заимства. Изложението е на такава теоретична висота, че и днес, след четиридесет години, не се налагат в него никакви съществени изменения. Разбира се, и теорията, и практиката са направили крачки напред (те са коментирани чрез бележките след всяка от главите), но като цяло текстът не се нуждае от актуализиране. Той е верен в принципите, в подходите. Обяснението на този феномен се крие според нас в изключителната информираност на Дуйчев. Било му е известно всичко, което са знаели най-добрите архивисти на Европа в края на 40–те години на века — както за историята на документа, и документирането, така и за рационалните, доказали себе си методи на обхващане и организиране на огромните потоци от съвременни документи от всякакъв вид.

Дуйчев е бил в течение даже на последните технически новости. Затова той гледа далеч напред, вярно отчитайки промените, до които ще се стигне поради използването при документирането на нова и все по-разнообразна техника. Ето един много характерен в това отношение негов пасаж: «Днешното време носи съвършено нови методи на работа и това неизбежно променя състава и общия вид на съвременните архиви. Преди всичко днешните документи, с които архивистът има да се справя, са извънредно разнообразни по съдържание, форма, техника и начин на възпроизвеждане. Като архивни документи той трябва да приеме например различните видове плакати, възвания, прокламации, после разни фотоснимки, кинофилми и «звукозаписи» — защото и те спадат към съвременната документация. Днес едва ли може да се говори за същото устройство на архивите, както то е било препоръчано дори до неотдавна. Разновидностите и новите архивни материали налагат и особено съхранение — например, що се отнася до фотоснимки, кинофилми и «звукозаписи», те трябва да бъдат обособени в специални архиви и дори в нарочни хранилища. Сега от архивиста се изисква много по-висока подготовка, отколкото в миналото. Към него днес се поставят много по-тежки изисквания, отколкото когато и да било други път. Самото звание «архивист» все повече и повече се обособява като специалност, която дълбоко се различава от другите сродни специалности»(30).

Колко точно е очертал Дуйчев видовото разнообразие на документацията, която ще трябва да се архивира, се вижда от последвалия скоро след това (1951 г.) текст на указа за Държавния архивен фонд. Освен «стари писмени паметници на историята, правото, литературата, изкуствата и бита на българския народ» към състава на фонда се отнасят «фото-, фоно-, кинодокументи: негативи и позитиви на кинофилми и фотографски снимки, грамофонни плочи и звукозаписи», а също «плакатни, ръкописни и други материали, издавани със специална цел за агитация и пропаганда (плакати, позиви, възвания, прокламации и т. н.)»(31).

В «Лекциите» на Дуйчев, както и в този основополагащ законодателен акт за архивното ни дело не можем да открием споменаване само за един от съществуващите днес нови видове документи, а именно, за машиночитаемите. Но те не се споменават по това време в който и да било друг архивен закон по света, нито са предмет на разглеждане в архивистичната литература. През тези години компютърът си е само бърза сметачка и рядко някой вижда в него бъдещото изключително комфортно средство за документиране, както и за продължително съхраняване на документна информация.

Що се отнася до «специалните архиви» и «нарочни хранилища», начало на специализирана мрежа от такива архиви се слага у нас през 1974 г. със създаването на Централния държавен технически архив (ЦДТА).

Читателят ще забележи вероятно кавичките при обичайната за нас вече дума звукозаписи, а и на други места в текста на Дуйчев. Но тези думи, усещани от Дуйчев като чужди, са въобще чужди на езика ни. Това са «речи», както се беше изразил Найден Геров, за нови неща, такива, за които търсим названия, посягайки най-често към чуждите книги и речници(32). «Речи», с които обогатяваме езика си. И няма съмнение, че «Лекциите» на Дуйчев силно допринасят за утвърждаването на съвременната наша архивна терминология.

Изхождайки от сложността на материята, с която има да се справя архивистът, Дуйчев отделя цяла една глава на въпроса за неговата подготовка. Разглежда развитието на архивното образование в царска Русия, в Съветска Русия, във Франция, в Италия и в съседна Румъния. Коментира програмите, използвани в съответните факултети на университетите и в специализираните школи, уреждани «обикновено при някои от големите държавни архиви»(33). Специално обръща внимание на обстоятелството, че «извън тясната цел за подготовка на архивни научни работници» тези учебни заведения си поставят и редица по-широки цели. Причината е, че заниманията в архивите във всички страни стават все повече и повече главна съставна част на работата на учените-изследвачи (главно историци) и на публицистите. На тях също им са необходими «известни основни познания от чисто теоретическо и практическо естество». «Историкът, който се занимава с архивни материали, също трябва да познава в по-голяма или в по-малка степен палеографията, да познава съответните стари езици, да знае какво е устройството на един архив, за да може да се ориентира где да насочи своите издирвания, та да намери онези материали, които са нужни за неговата работа.»(34)

Дуйчев набляга изключително много и на творческия характер на работата на архивиста, произтичащ от многообразието на самата архивна документация, съхранявана от него, използвана и предоставяна за използване. Той многократно заявява, че «общите правила не могат никога да предвидят всички възможни случаи, с които трябва да се справя един архивист»(35). Добрата научна подготовка му е нужна именно за да може да действа самостоятелно.

Изхождайки от наблюденията си над обществения ни живот (и не само на нашия), от богатия си жизнен опит, Дуйчев предупреждава за редица опасности. «Архивистът — пише той — е пазител на архивните ценности — той не е самовластен техен господар. Покрай своята непосредствена архивистична работа той може да се занимава с проучването и дори издаването на отделни архивни материали. Но той трябва винаги да помни, че в никой случай няма изключително право над тези архивни документи. Напротив, той е длъжен да ги разгърне колкото може по-широко за използване пред изследвачите.»(36) Или още: «Първите му задължения са насочени към самия архив: да го съхранява, да го подрежда и да го описва, после да бъде служител на изследвачите в техните многостранни изисквания. Ако той, преди да се погрижи за изпълнението на първичните си задължения, би се отдал на изпълнението на вторичните, с други думи, ако преди да се погрижи за запазването, и подреждането на своя архив, би се отдал на чисто «издателска работа», това би могло да има вредни сетнини. То може да се допусне само когато се налага от особените повели на времето»(37).

Тези безпокойства (още по време, когато ние даже нямаме своя архивна мрежа, когато даже нямаме значителни архивни хранилища и архивисти като самостоятелна, обособена професионална категория) имат своето основание в самото обстоятелство, че заемането на пост в институции, разполагащи с информация, е неизбежно свързано със съблазни за лично облагодетелстване. Те са главно две. Първата, по-подчертаната от Дуйчев се състои в използването на информацията за ускоряване на собствената, личната кариера на «изследвач». А оттук и втората, производната — упражняването на поетите задължения между другото, покрай другото, с периферно внимание и усилия. Много добри страници е написал по този повод и Т. Боров(38).

Дуйчев настоява да бъде гонена далеч всяка суета. «Трябва да се избягват — пише той — т. нар. постоянни изложби на документи, както това се прави в някои архиви. Водени от суетното желание да показват дори пред обикновените посетители своите най-големи ценности, някои архивисти в продължение на години излагат на показ направо или под някакви стъкла, но без покривала, извънредно ценни документи.»(39)

Но Дуйчев е достатъчно критичен и към използващите документи, та предупреждава архивните работници да не допускат излишна доверчивост. «Когато — пише той — издирването на един единичен документ из сред голямата маса откъслечни документи се предостави на самия учен, който желае да го използва, това може да има нежелателни последици. Най-малки злини са, в случая, повреждането, изцапването или разместването. По някаква природна, неосмислена склонност, човек е готов обикновено да се отнася по-небрежно към нещата, към които проявява по-малък интерес. А за съжаление, съществуват и между учените такива, които са напълно способни да проявяват спрямо документите малка грижовност или предпазливост, ако не и някои други малко похвални качества.»(40)

Силно загрижен за историческата ни наука поради явната недостатъчност на изворовата й база, Дуйчев обръща много сериозно внимание на два други въпроса — методите на издаване на историческите извори и придобиване на извори от чужди архивни хранилища.

В специалната глава «Издания на архивни материали», а и другаде в текста на «Лекциите» Дуйчев разглежда публикуването на документите като една от най-отговорните дейности в архивите. Чрез нея се ускорява въвеждането на едни или други извори в научен оборот, започва се или се засилва тяхното използване от съответни специалисти под формата на печатни или фототипни издания. Определящ критерий за Дуйчев при подбора на архивни документи за публикуване е тяхната новост, т. е. доколко те са непознати и неизползвани като извори. Повторното и многократно публикуване на документи е допустимо само по отношение на незадоволително публикуваните, а също в случай, че осъществените издания са вече библиографска рядкост или ако липсват «местни» издания като по-достъпни за използване.

Собствената публикаторска дейност на Дуйчев по публикуване на документи е подчинена именно на тези изисквания, а тя е така мащабна(41), че заслужено се оценява като съществен принос към изворовата и фактологичната база на съвременната историческа българистика, славистика и византология. А в «Лекциите» за първи път у нас се систематизират и посочват във вид на препоръка за изпълнение най-важните принципи и методи на издаване на документи. Подчертава се необходимостта от максимално съответствие с оригинала при разчитането и предаването на текста, а също и при публикуването на чуждоезични документи за научни цели. Обръща се внимание на специфичните особености при публикуването на средновековни писмени паметници и документи, много от които са достигнали до нас само във вид на по-късни преписи и редакции (варианти). Подробни са препоръките за съставянето на обяснителните бележки по съдържанието и във връзка с особеностите на текста на документалните извори, които ще се публикуват.

Интересното е, че Дуйчев свързва решаването на посочените въпроси не само с високия професионализъм на архивистите, но и с развитието на научната дисциплина «археография». Като се позовава на традициите и постиженията на чуждестранните археографски школи по това време, той отбелязва, че археографията има за задача да установи начините на описване и издаване на документи, а също, че обект на археографията, за разлика от дипломатиката, са не само средновековните, но и по-новите архивни документи. Обосновава възможността за развитието и на българската археография като самостоятелна научна дисциплина със своите специфични задачи, методи, обект и предмет. Всъщност «археографията» като понятие се утвърждава в системата на българската научна терминология и в гражданската лексика именно в началото на 50–те години и не без влиянието на Дуйчевите «Лекции».

Налага се едно пояснение. Връзката на археографията с архивознанието има своите исторически корени още в миналия век, когато съответните дейности не са били диференцирани. Участниците например в първите археографски експедиции в Русия, които са издирвали и подготвяли за публикуване средновековни писмени паметници и документи, е трябвало най-често сами да систематизират и описват старите архиви. Дори до края на 20–те години на нашия век тази практика продължава да оказва влияние върху представите за характера на архивните дейности. Постепенно специалистите съумяват да разграничат в необходимата степен археографията от архивознанието.

Съвременната археография, включително и българската, се развива като обща теория и методика за публикуване на историческите извори. А тъй като архивните документи са сравнително най-многобройният вид извори от периода на Новото и Най-новото време, въпросите на тяхното публикуване продължават да се разглеждат като отделно, голямо направление в предмета на археографията. Едновременно тази област на археографията се възприема и като част от архивознанието (в широкия му смисъл, като комплексна научна област). Затова и работата по публикуването на архивните документи много често се включва в научни и методически изследвания и разработки по архивознание, както и в много речници по архивна терминология — като една от основните архивни дейности. По този начин разглежда дейността по публикациите в архивите и Ив. Дуйчев.

В главата «Поглед върху някои чужди архиви» Дуйчев характеризира възможностите за издирване на интересуващи ни документи в архивите на Турция, Гърция, Югославия, Румъния, Италия и в частност във Ватикана. Използвайки освен това текста на пътеводителите, издадени от Централния държавен архив на древните актове и Централния държавен исторически архив в Москва, Дуйчев отделя сведенията за документи по голям брой събития и личности с пряко или косвено отношение към българската история през изминалите векове. Той не жали времето си за която и да било полезна работа, пък била тя и най-трудоемката, и най-«черната».

* * *

Подготвяйки текста на «Лекциите» за издаване, сме се придържали към изискванията на правилата за публикуване на архивни документи, съдържащи се в Методическия кодекс на Главното управление на архивите (С., 1982, 627–715), които са напълно подходящи за случая.

В правописа не се наложи специална намеса, тъй като той не се различава по принцип от днешния. Разбира се, поправени са неволно допуснатите грешки (главно при машинописната работа) и неподходящата на отделни места пунктуация. Без да се отбелязва специално, са отстранени и явни грешки в някои думи, от рода на «физическо запознаване» вместо уместното в случая «физическо запазване». Приведени са към днешната правописна норма думи като «мохамедански» (у Дуйчев е «мухамедански») и «мюсюлмански» (у Дуйчев е «мюсулмански»).

Без специална уговорка са развити в основния текст излишно съкратени думи (от рода на «следователно», «например»), а съкратените названия и акронимите са пояснени в отделен списък.

Добавени са на места липсващи предлози, а за постигане на по-добра четивност са въведени допълнителни нови редове. В оригиналния текст те са много малко — вероятно заради спестяването на крайно дефицитните восъчни листове. По същата причина се е стигнало до там, че някои страници се четат с голямо усилие.

В същото време напълно са запазени всички терминологични и стилистични особености, с риск това малко да затрудни читателя, особено по-младия. Така изданията са «повременни», документите — «нововремешни», архивите — «средищни» и местни, а отделният архив е ту «архив» (м. р.), ту «архива» (ж. р.). Дуйчев счита, че в този последен случай в езика ни се прави смислово разграничение.

Не е променяна глаголната форма «съставя», макар не навсякъде да е употребявана уместно, поне от гледна точка на днешното й възприемане. Заради по-добрата четивност обаче доста често използваната от Дуйчев форма «представя» е замествана с «представлява», когато смисълът е изисквал това.

В текста доста често се срещат кавички, тъй като Дуйчев отбелязва с тях не само цитиран от него текст, но и думи и изрази, които възприема сам той като неологизми, или за които смята, че не са добили достатъчна гражданственост и по-трудно ще се възприемат от читателите, свикнали с други техни значения. В кавички Дуйчев е поставял и някои преки езикови подражания (калки). В изданието тук по-долу, са запазени всички тези кавички, тъй като те имат значение за изследвания по терминологични въпроси на архивистиката.

Запазено е изписването на чужди имена, названия, длъжности и пр. по начина, по който го прави Дуйчев. Същото се отнася и за изписаните с латиница гръцки думи.

Веднага след отделните глави са поместени бележки по техния текст и съдържание. Бележките на Дуйчев са означени със римски, тези на съставителите — с арабски цифри.

Бележките на Дуйчев (поместени от него в оригинала под линия на съответните страници) са възпроизведени в този вид, в който са в неговия текст. Нанесени са незначителни поправки (предимно в рускоезичните текстове) и са отстранени допуснатите при машинописа грешки. Разбира се, не са правени специални уговорки за това.

Със собствените ни бележки към текста и съдържанието на «Лекциите» целим да покажем на читателя какво развитие по-нататък са имали повдигнатите от Дуйчев въпроси, кои от прогнозите му са се оказали верни, какво от съветите му е било възприето, както и да препратим читателя към литературата по разглежданите въпроси, излязла през последвалите десетилетия.

В текста се срещат огромен брой имена на лица, учреждения и организации, на географски и административно-териториални единици. За тях не са правени пояснения, тъй като обемът на книгата би нараснал неимоверно много, а и тези сведения са достъпни за всекиго в съответните енциклопедии. Сам Дуйчев е давал в текста си кратки пояснения за отделни лица или събития, когато е смятал че са слабо познати даже на читатели с добра осведоменост.

Разбира се, снабдили сме изданието с именен и географски указатели, които подпомагат намирането на въпросните имена(42).

* * *

В ръцете на милеещите за род и родина българи попада една книга, която е повик не само към тяхната интелигентност, но и към съвестта и чувството им. Уверени сме, че прочитането й не само допълнително ще ги образова, но и ще ги развълнува със силно изразената, достойна за уважение обществена позиция на нейния автор. Ще ги направи по-отговорни към националното ни документално наследство.

Стефка Петкова, Андриана Нейкова

I. Произход на архивната терминология и поглед върху развоя на архивите в миналото

Съществуват известни човешки знания, които са толкова стари, колкото е стара и самата човешка култура, но които, въпреки всичко, са изградени като отделни науки едва неотдавна. Тъкмо такъв е случаят с тази наука, която днес назоваваме с обозначението «архивистика»(1). Предметът на нейните занимания — именно архивите и архивните документи, съществува още от времето, когато е била създадена писмеността и когато обладателят на тази писменост е съзрял своя интерес в това, да запази за себе си или за другите известни паметници на тази писменост. Първите писмени паметници са били писани, както се знае, върху камък, глинени плочки, метални плочи или восъчни дъсчици. Независимо от самата писмовна материя, на която са били написани, запазването на тези паметници за интересите на управници или жреци вече е поставяло началото на някакви първобитни архиви. Доколкото във връзка с това запазване се оформили някакви знания, то несъмнено е, че те са били, преди всичко, от чисто практическо естество. В наше време, когато историческата наука се превръща все повече в точно знание, което се стреми да обгърне всички страни на човешкото битие и да стане изложение не само върху неговото политическо, но и икономическо и социално минало, вниманието на изследвачите се насочи към архивните документи като най-ценно историческо градиво, а с това се повиши извънредно много интересът към самите архиви като хранилища на тези документи.

Може да се каже, че създаването на архиви като места за запазване на документи и служебни писания, които имат значение за държавата, трябва да се отнесе още към времето, когато се е появила писмеността, когато тя добила по-широко разпространение всред народите от Изтока, всред гърци и римляни(2). Един гръцки писател говори за архивите на египтяни, халдеи и финикийци. Така в развалините на дворците на Ашурбанипала(3) (668–626 г. преди нашата ера) в Ниневия и във Вавилон са открити многобройни глинени плочки, изпъстрени с клинообразно писмо. Там се разказва за войните на асирийските владетели, за тяхното управление, а заедно с това, са запазени разни закони, присъди, договори и други важни държавни актове. Именно в тези писмовни материали трябва да съзрем съдържанието на едни от най-старите архиви.

Множество писмени и археологически свидетелства напомнят за съществуванието на богати архиви в държавата на финикийците, в древния Египет, в земята на персите и на евреите. Заслужава да се припомни, между другото, че в Египет, при покритите с йероглифно писмо плочи, са намерени алабастрови плочици, върху които личи името на фараона Аменофис III: тези плочици ще да са служили вероятно като «архивни етикети». Споменуват се също някакви «царски тефтери» на персите, в който историкът Ктезиас — по думите на Диодора (II, 32)(4) черпил сведения за персийската история. Там персите записвали, по някакъв особен начин, «древните деяния» — вероятно онези действия, които смятали, че трябва да бъдат увековечени пред потомството. Най-обилни сведения притежаваме, обаче, за древна Гърция. Тук трябва да се дири и произходът на самото обозначение «архиви», познато във всички съвременни езици. Известно е, че с думата archai (от arché — «начало, власт»)(5) са били означавани държавните служби в древна Атина, както и изобщо самите «власти». Сградите, в които се помещавали тези служби, получили наименованието archeia (един. число archeion). Така, в самата Атина архонтите или стратезите, както и другите държавни служители, имали свои особени сгради, гдето била съсредоточена дейността им. Тези сгради се обозначавали обикновено с думата archeia. Също така било и в Спарта, както и в някои други гръцки градове. По-късно обозначението archeia било разширено и с него започнали да назовават и самата «колегия от магистрати», които се събирали и работели в посочената сгpaда. Постепенно с думата archeion започнали да обозначават мястото, което било предназначено за складиране и запазване на онези писания, които представляват особен интерес за древногръцките градове-републики — т. н. demosiai chartai («държавни книжа»), въпреки че те не винаги са били писани на папирус или друга подобна писмовна материя. Тези хранилища добили разни обозначения, като «книгохранилища» (chaptophylakeia), «законохранилища» (nomophylakeia), «писмохранилища» (grammatophylakeia), па дори и «библиотеки», но представлявали по своята същност истински държавни архиви Трябва да се припомни, че твърде често думата «библиотеки», всъщност, е била употребявана за обозначаване на архиви.

Всред гърците обичаят да се запазват разни писмени документи възникнал твърде рано. Запазвани били разни договори, закони, посвещения, списъци с имената на победители на игри и състезания и пр. За съжаление, липсват точни сведения за тези първи гръцки архиви. По времето, когато атинската република достигнала своя разцвет, там били взети мерки за доброто запазване на разните писмени документи. Сам Есхин (III, 75) изказва възхвала за това, че запазването на «държавните книжа» представлява «нещо добро». Разните магистратури създали свои «архиви», които се помещавали в сградите, гдето била съсредоточена тяхната дейност. Изглежда, че именно от времето на Солон (към 640–650 г. пр. н. е.) запазването на държавните документи било поверено на Ареопага. Към втората половинка на IV в. преди н. е. се погрижили за уредбата на един «държавен архив»(6), който се помещавал в храма на «Майката на боговете» (Метроон). Метроонът се издигнал като общо сборно място за всички обществени документи и се превърнал в същински държавен архив на атинската република. Там се пазели всички издавани от най-висшите държавни власти писания, закони, народни решения, протоколи на съвета («буле») и на народното събрание, съдебни решения, сметки за приходи и разходи на държавата, списъци на ефебите и прочее.

В този Държавен архив се съхранявали, както може да се съди от известни вести, също и някой особено важни книжовни произведения, например творбите на великите трагици. Само по изключение тук се поставяли на съхранение някои частни документи. Изобщо, взети били мерки, щото в този държавен архив да бъде обезпечена не само външната, но и вътpешната сигурност на документите, с други думи да се запазват само автентични документи. Едно постановление на закона гласяло: «В Метроона да не се внасят никога лъжливи писания». За запазването на документите се полагала най-голяма грижа. За унищожението на един закон, пазен в Метроона, се предвиждало смъртно наказание. Главният надзор на Метроона се извършвал от първия «притан», който държал ключовете. Действителното ръководство, обаче, се намирало в ръцете на т. н. «граматевс» — една почетна длъжност, която по-късно била направена годишна. Редом с него се споменуват различни други служители, между които и «държавни роби». Когато ставало нужда, документите се изваждали от хранилището и се представяли на властите. Частни лица можели да получават преписи — както правели това ораторите, или пък когато някой се залавял да проучва миналото.

При по-късните злощастия, които сполетели Атинската република, Метроонът пострадал твърде много и намиращите се в него документи били унищожени в по-голямата си част. Все пак, чак до втори век на нашата ера там се пазели множество документи. Документите, които засягали дейността на отделните служби, се пазели в съответните сгради. Понякога бил изпращан препис от тези документи в Метроона. Ние притежаваме изрични сведения за изготвянето на подобни преписи, запазени на различни места.

Тъй като на писмените документи се отдавало извънредно голямо значение, много често техните хранилища се помещавали в разни храмове и светилища. Така, в Делфи, при прочутото прорицалище се намирал архив, който носел особеното наименование «зигострон». В прочутия храм на Олимпия, като в някакъв общогръцки архив, били поставени някои от най-важните документи — например плочи със съюзни договори и т. н. В стените на храма в Делфи били вградени каменни плочи, които съдържали множество декрети и актове, в чест на Аполона или пък за призоваване на неговото покровителство. Отъждествяването на архивите с храмовете понякога достигало до там, че известни храмове били обозначавани с наименованието archeia.

В еволюцията на думата archeion се преплело значението на една сродна по произход дума, именно archaios — «начален, първичен, старинен». Поради това, когато се говорело за аrcheion, вече започнало да се разбира мястото, гдето се съхранявали старинни писания — значи, казано на днешен език, нещо подобно на «исторически архив».

В разните други древногръцки градове-републики били създадени, все по подобие на Атина, държавни архиви: например, в Смирна, Лампсак, Ефес и другаде. Още през III в. преди н. е. се говорело за grammatophylax като за надзорник на един архив. Запазените във всички тези архиви документи са били писани обикновено на хартия (charta), като под това обозначение, трябва да се разбира едновременно папирус и хартия. Свидетелство за това са, между другото, наименованията chartophylax и chartophylakion. Свитъците с документи били пазени, както може да се заключи от някои находки, в глинени съдини. Във Файум (Горни Египет), на мястото на древната Арсиное, били открити многобройни гръцки и други оригинални документи от държавни и частни архиви. От находките се вижда, че документите са били пазени все в глинени съдини.

Думата archium или archivum не е позната на римската древност: тя е късно издание. Напротив, в римско време се говори за tabularium и tabularia (от лат. tabulae или tabulae publicae, тъй като документите дълго време са били писани обикновено на дървени плочки). От думата tabularium трябва да се различава обозначението tablinum: докато с първата се обозначава един държавен или обществен архив, с второто наименование се означава едно отделение в римския частен дом при атриума: там са били поставяни на съхранение частни документи или пък, при служебни лица, в по-старо време, също и държавни документи. Разбира се, понякога думата tabularium се употребява също и за означаване на архивите на подобни частни лица.

Много по-късно, например в Константиновия кодекс се употребява думата scrinia. Според Виргилия «златният век» не е познавал архиви, — а тяхното създаване било белег на напредък в обществения живот. През времето на царете и през началния период на републиката се споменуват tabulae publiсае — «обществени писания», acta publica или instrumenta или пък monumenta, които са били съхранявани в домовете на царе, консули и други висши длъжностни лица. Между другото, грижливо са били запазвани и някои книжовни произведения с религиозно съдържание (например т. н. Сибилински книги, които съдържали предсказания).

Разбира се, начинът на пазенето бил все още твърде първобитен и затова външната и вътрешната сигурност на документите не била обезпечена. Те понякога са били подлагани на промени и извращения, въпреки че се пазели в обществени хранилища. Когато в римската държава избухнали остри граждански борби и станало нужда да се използуват разни документи от миналото, на тяхното запазване било отдадено по-голямо внимание. Храмът на Церера бил определен временно за хранилище на сенатските решения. По-късно тези документи били прехвърлени в Аеrаrium’a на Сатурна(7) — като в общ държавен архив, поставени под надзора на консулите и под ръководството на квесторите. Обикновено, както в Гърция, храмовете служели като място, гдето се пазели документите, които имали връзка с международните отношения. За същата цел били използувани и обществените сгради, разположени по Капитолиума(8). При няколко пожара тези документи били унищожени и напразно Веспасиан, през втората половина на I век на нашата ера, се мъчел да ги възстанови въз основа на стари преписи. Записаните върху медни плочи (aereae tabulae) привилегии се запазвали сравнително по-добре, ако и те самите да подлежали на унищожение при внезапна огнена стихия.

Същинският държавен архив на римската държава обаче се помещавал в Ерариума на Сатурна (Аеrarium Saturni), основан от Публий Валерий Публикола и разположен между Капитолиума и Форума в Рим. Известно е, че още от твърде ранно време съкровището на римската държава се намирало в Сатурновия храм. Самото име на това съкровище: aerarium (от лат. aes — «мед») показва, че тук съкровището е било установено от най-ранно време, когато главното, а може би и единствено богатство на държавата, в разменни средства, са били медните монети. Името, обаче, се запазило дори по времето, когато медните пари били заменени със злато и сребро. В това съкровище били поставяни, естествено, не само медни, сребърни или златни парични наличности, но също и различни други ценности с голяма стойност. Така, през времето на римската република, тук били съхранявани знамената на римските легиони. Напълно естествено било, разбира се, че тук започнали да запазват също така и всички документи, които се отнасяли до паричните сметки на римската държава, между другото: паричните отчети на провинциалните управители, договорите на държавата с частни лица, после списъците, съставени от цензорите, с имената на лицата, обложени с данъци, сведения за получената от военачалници военна плячка, изобщо всякакви важни документи, отнасящи се главно до държавните финанси. Постепенно, обаче, тук започнали да поставят на съхранение също така и други документи, които не се отнасяли до държавните финанси, но били свързани някак с държавните интереси. Именно по този начин «Сатурновата съкровищница» се превърнала в истински държавен архив, гдето се съхранявали най-важните документи, свързани с живота на римската държава. Ясно е, че съдържанието на този архив било твърде богато и разнообразно. Именно поради това той с право бил изречен «Архив на римския народ» (Aerarium popoli Romani).

През императорската епоха Сатурновата съкровищница запазила значението си като държавен архив и в нея били съхранявани различните имперски повели. Съществуват известни сведения, от които трябва да сe заключи, че в този държавен архив на римската държава понякога са били пазени също и такива книжовни произведения на които се отдавало особено значение. Надзорът на държавния архив се извършвал първоначално от цензорите, но после тази служба била поверена на други чиновници — главно на градските квестори. През време на империята тази длъжност била поверена на префектите. Колко голямо значение се отдавало на документите, съхранявани в държавния архив, и на тяхната достоверност, може да се съди от разпоредбите на един закон (именно Законът Лициния Юния), с който се забранявало в архива да бъде даван на съхранение някакъв закон «тайно» — сиреч, преди да му бъде дадена гласност. С едно по-късно императорско нареждане било заповядано, щото в държавния архив в Рим, както и съответно в провинциалните архиви, които били установени, да бъдат вписвани, в едномесечен срок, имената на новородените деца. От документите, запазвани в държавния архив, било възможно да се получават преписи, обаче това ставало не така лесно. Знае се, например, че Катон Млади трябвало да заплати много голяма сума пари, за да получи подобен препис.

Покрай този средищен държавен архив в Рим съществували и някои други архиви с по-специално предназначение. Необходимо е да се добави, че тези архиви били познати под името tabularia или пък под името на храма, гдето обикновено се намирали. Така, в Храма на Церера се пазели плебесцити и някои сенатски решения. Друг архив се намирал в т. н. Атриум на свободата, гдето се пазели закони. В т. н. Храм на нимфите, на Марсовото поле, се пазели документи, които се отнасяли до държавното съкровище, преди те да бъдат предадени на съхранение в държавния архив. Тук се пазели също и таблиците, които се отнасяли до преброяването на гражданите в държавата. В друг архив, именно Tabularium (или Sanctuarium Caesaris), се намирали кадастрите и измерванията на землемерите (агрименсорите). Документите относно собствеността на земята, написани върху медни плочи, също се запазвали тук. При спор текстът на запазения тук документ имал решаващо значение. Съществувало задължение за поставяне на документ, съдържащ сведения за поземлeните владения, в този архив. Това служело също и за обезпечение на тяхната достоверност. В Рим се намирал и т. н. Tabularium Castrense, гдето се съхранявали документите, които се отнасяли до частното императорско стопанство. При военното управление съществували «табуларии», гдето се пазели регистри и сметки относно войските.

Архивни учреждения, под подобни наименования, съществували и в провинциите. В тези архиви се съхранявали документи относно провинциалното управление и съдопроизводство. В главния провинциален град се намирал «архив», който служел главно за фискалната дейност, както и за гражданското състояние на населението. Между различните провинциални «архиви» от този род могат да се споменат «архивът» на Дакия, «архивът» за Илирик, Норик и Горна Панония и пр. Познато е също учреждението, означавано с името Tabularium Civitatis — градски или общински архив, главно в Запада. Известни са имената на разни чиновници (напр. tabularii). Трябва да се спомене също, че различните религиозни тела са имали свои архиви, свързани по произход с техните служби и отразяващи цялата им дейност.

Организацията на архивното дело през средновековието не е добре позната. Причината за това не се крие в обстоятелството, че липсват за това време сведения и документи. Напротив, ние разполагаме със сравнително много по-богати податки относно историята на архивното дело през средновековието. За съжаление, обаче, тази област е твърде малко проучена в нейната цялост — досега притежаваме повечето отделни, частични изследвания. През епохата на народностни промени, варварски нашествия, войни и опустошения, които турили край на древността и отбелязали прехода към средните векове множество документи, завещани от древността, били унищожени и разпръснати. Архивите, които съдържали богати писмени документи за миналото на гръцките градове-републики и за самата римска империя, пострадали твърде тежко. От цялото някогашно богатство сега се запазили само жалки отломки.

Когато тъмнините на преходното време от древност към средновековие се изяснили и се оформили нови държавни и обществени образования, отново започнали да се създават архиви като плод на нова дейност. Средновековните люде отдавали особено значение на писмените документи и затова твърде отрано се погрижили да създадат архиви за тяхното запазване. Не бива, обаче да се мисли, че те се ръководели от някакви отвлечени научни интереси и подбуди. Напротив, главната цел за запазването на документите най-често била свързана със съзнанието, че документите са ценни с оглед на земевладелски права, фискални или собственически привилегии и т. н. Документите имали значение главно с оглед на своята правна, административна или законодателска същност. Едри и дребни собственици на земи полагали особени усилия да запазват своите грамоти, с които се посочвали, доказвали или потвърждавали техните права. В документите те виждали най-очевидни докази в подкрепа на своите привилегии или пък основания за изискване на права и правдини. Едрият земевладелец съзирал в своя архив някаква оръжейница, отгдето можел, според нуждата, да вади оръжия за защита или за нападение. Онова, което го водело да запазва архивните документи, било съзнанието за тяхното значение в свръзка с неговите материални интереси. Именно това станало причина за запазването на едни документи, както и за унищожението на други, за които се смятало, че нямат практическа стойност. Във всеки случай, благодарение на едно общо и дълбоко уважение към писаното и към книгата, средновековието ни е завещало поне за някои страни твърде богат брой архивни документи, ако не и цели архиви(9).

За нас особен интерес представлява архивното дело във византийската империя. Сведенията за византийските архиви са, обаче, твърде откъслечни и досега не са били събрани и систематизирани от някой изследвач. Някои разпоредби на paнновизантийските владетели, като Теодосий II и Юстиниян I, засягат също и архивното дело. Тъй като старите храмове вече не са могли да бъдат използувани за хранилища на архивите, станало необходимо да се намерят други сгради за тяхното запазване. Император Юстиниян I, с нарочна разпоредба, заповядал, щото във всеки град на империята най-ценните архивни материали да бъдат събрани на едно място, в нарочно определени за тази цел сгради. Понеже във византийската империя дворът на василевса е представлявал същинското средище на цялото държавно управление, то, естествено, там били съсредоточени онези служби, които се занимавали с архивите. За натрупването на значителни архивни материали в свръзка с писмовната дейност на императорите може да се съди, например, от едно писмо на император Юлиан Отстъпник (361–363) до философа езичник Либаний, гдето той му се оплаква: «Колко много писма и колко хартии, които аз подписах, и които подобно на сянка ме следват и се носят навсякъде заедно с мене!».

От множество сведения, които са запазени до днес, може да се заключи, че византийската дипломация е разполагала положително с много важни архиви, въз основа на които са били съставени съчинения от рода на съчинението «За управлението на империята» или «За пратениците на ромеите до езичниците». Там се възпроизвеждали сведения, получавани в докладите на византийските пратеници, наставленията, които им били давани в свръзка с техните пратеничества, водените преговори с разните чужди народи, вести за употребяваните в тези отношения писмовни формули и т. н.

В архивите се пазели също в точни преписи или оригинали важни документи, които при нужда бивали изваждани и използвани. Такъв е бил, например, случаят, когато император Михаил VIII Палеолог в 1272 г. извадил из архивите трите грамоти, които Василий II Българоубиец през 1019–1020 г. дал на Охридската църква, и ги поместил изцяло в своята грамота. Трябва веднага да се отбележи, че по този начин са запазени множество извънредно ценни византийски документи. Излишно е да се посочват много примери в това отношение. Така, в императорски грамоти са били помествани такива документи, запазени в архивите, — произхождащи от много по-раншно време. Например, в един хрисовул на Андроник III от 1336 г. бил възпроизведен текстът на хрисовул на Мануил I Комнин от 1163 г., както бил запазен в архивите.

Много често запазването на архивни материали се налагало изключително поради фискалните и финансови интереси на управлението. В частната императорска и в държавната съкровищница се съхранявали покрай другите ценности, също и множество документи. В т. н. императорски «вестиариум», който се намирал под управлението на един хартуларий, се пазели, както изглежда, също и архивни материали. Различни държавни служби, които водели сметки или регистри, естествено натрупвали свои архиви. През IX в. т. нар. логотет на главната съкровищница заел извънредно видно място във византийската държавна йерархия. Под негова власт се намирали 12 души висши служители, между които били: великият хартуларий, началникът на т. н. secreton или на архивното бюро, гдето били регистрирани свидетелствата, които се отнасяли до правата на собственост и данъчното облагане върху тях. Архивен отдел се намирал също и във ведомството на т. н. военен логотет. Този отдел бил ръководен също от служител, назоваван хартуларий. В общинските управления действували разни чиновници, между които един табуларий, който се занимавал с фискалната дейност, и един секретар. Като плод на тяхната дейност се натрупвали известни архиви. Самите циркови партии(10), които през ранновизантийския период играели ролята на същински политически партии — имали, освен свои поети, певци и нотариуси, също и хартуларии, които се грижели за разните писмовни материали. В много служби функциите на секретар и архивар се смесвали и двете били съчетавани под общото обозначение «хартуларий». Познати са подобни хартуларии в различните служби на империята: хартуларий на пощата, хартуларий на корабостроителниците, хартуларии нa темите(11), хартуларий по държавните данъци и т. н., като за всеки един от тях имаме отделни сведения. При императорската съкровищница е имало трима такива служители. Разбира се, в някои случаи длъжностите на тези служители са се изменяли, с течение на времето, и те, вместо да се занимават с писмени документи и архиви, се грижели за съвършено други неща, ако и да запазвали старото си наименование.

Във византийските извори под думата chartularion сe обозначавало мястото за запазване на писмени документи или архиви. Познато е също едно друго обозначение, а именно chartosakoulon или торбичка, в която се пазели домашни документи и писания, пазени от отделни лица, с други думи — нещо подобно на малък домашен архив. Упоменания за тези домашни архиви са запазени в едни хумористични стихове, написани на народен гръцки език от византийския поет Теодор Птохопродром и отправени до императора (ХII век). Поетът е искал да изтъкне своята нищета и натрупаните в своето жилище различни писмени материали: «Гледам — пише той, торбички пълни с хартии. Отварям и долапа си, за да намеря късче хляб, а намирам друга малка торбичка, пълна с хартии. Търся по четирите ъгли на стаята си и намирам много и много купчини хартии...». Изобщо, този поет на нищетата описва как отчаяно търсел да намери нещо за храна в жилището си, а навсякъде открива все хартии и хартии.

За обозначение на византийските архиви при държавните служби се употребява и друго обозначение, именно chartothesia. Разните «бюра» (scrinia), които се занимавали с данъците, с обществените работи и т. н., и се ръководели от т. н. «скриниарии», са били, в същото време, и архиви, защото в тях се пазели онези писмовни материали, които се натрупвали като резултат от тяхната дейност. В едно писмо на Юлиана Отстъпника се казва, че той изгорил някакви документи, които се пазели в такива «бюра».

Измежду най-важните служители при цариградската патриаршия е бил т. н. велик хартофилакс. Отначало хартофилаксът завеждал патриаршеските архиви и патриаршеската библиотека. През IX век, обаче, той се издигнал като един от първите служители в патриаршията, по-точно като главен заместник на самия патриарх, или, както се споменува в някои извори от по-късно време, станал «десница» на патриарха. Тази длъжност се давала отначало на прости дякони, а понякога на свещеници. Хартофилаксът се занимавал с всичко, което засягало дейността на патриарха. В основата си, обаче, неговата длъжност била свързана с патриаршеските архиви и библиотеката, тъй като двете са били неразривно свързани. Сведенията в това отношение са твърде богати и изрични. В самите патриаршески архиви се пазели, например, императорските повели, които се отнасяли до живота на църквата, разни патриаршески писания, изповеданията на вярата на епископите, протоколите от църковните събори и т. н. Достоверността на отделните документи се установявала чрез подписа на архивиста-хартофилакс и чрез подпечатването с патриаршеския печат, който той носел окачен на шията си. Значи, хартофилаксът е бил не само с грижата за запазване на документите, но и за тяхната достоверност, както и за точността и достоверността на преписите и на преводите, които се приготовлявали от тях. Значението на неговата длъжност станало толкова голямо, че той се превърнал в същински разпоредител и началник на службите при патриаршията. Това обстоятелство, между другото, показва ясно, колко много се е ценяло самото запазване на архивните материали в цариградската патриаршия — както това се вижда впрочем и от факта, че за ново време, след турското завладяване, в нейните съкровищници са запазени извънредно голям брой ценни документи. Архивни служби са били организирани, разбира се, и при разните епископски седалища: там, между другите църковни служители е имало нотариуси, хартуларии и по един библиотекар.

Всички тези кратки бележки, които далеч не изчерпват това, което се знае за архивното дело във византийската държава, показват красноречиво, че тук изследвачът би могъл да намери много ценни и важни посочвания. Но това са проучвания, които тепърва предстоят да бъдат направени.

От българското средновековие са запазени твърде малък брой архивни материали. При владетелския двор, при средищното църковно управление или, с други думи казано, при българската патриаршия, както и при охридската патриаршия и при разни големи манастири са съществували, несъмнено, известни архиви. Но за това ние днес можем по-скоро да се догаждаме, отколкото да съдим по преки(12) и достоверни свидетелства. Ако са верни преданията за изгарянето на някакво книгохранилище в Търново, то тук вероятно бихме могли да видим остатки от някакъв средновековен български архив и средновековна библиотека с ръкописи.

Заслужава обаче да се отбележи едно друго сведение, свързано с архивистичната терминология(13) от ранното средновековие. В житието на Константина Философа-Кирил, създателя на славянското писмо и на славянската писменост, се разказва твърде обстойно за връзките между него и византийския логотет Teoктист. След като логотетът опитал да привлече младия и ученолюбив Константин към светска кариера, но получил отказ от негова страна, той, със съгласието на императрица Теодора, наредил да бъде подстриган за свещеник (ПОСТРИГЬШЕ И НА ПОПОВЬСТВО) и да бъде назначен за «библиотекар» при патриарха в църквата Света София (ДА БОУДЕТЬ ВИВЛИОТИКАРЬ ОУ ПАТРИАРХА ВЪ СВЕТЬИ СОФИИ) — което и станало. Константин Философ, обаче, прекарал малко време на тази служба, напуснал я и се оттеглил в манастир. Несъмнено, званието «вивлиотекар» или «библиотекар», което Константин Философ получил, като служител при цариградската патриаршия, отговаря на службата хартофилакс, която е толкова добре известна. С други думи, създателят на славянската писменост е бил назначен — поради своето ученолюбие — за архивист на цариградската патриаршия. Прочее, той е първият «архивист» в историята на славянските народи.

Термините «ВИВЛОТИКАРЬ» и «ХАРТОФИЛАКС» са тъждествени за онова време. Заслужава да се добави, че наименованието «ВИВЛОТИКАРЬ» се споменува още веднъж в житието на Константина Философа. Като разказва (гл. XVI) за пребиваването му в Рим и за служението, извършено в една от римските църкви, житиеписецът добавя, че там присъствал и Анастасий ВИВЛОТИКАРЬ. Това е прочутият Анастасий Библиотекарь — един от най-добрите познавачи на гръцкия език и на гръцките работи в римския папски двор към средата на IX в. Като е употребил двете посочвания «вивлотикар» за Константина Философа и за Анастасия Библиотекар, житиеписецът е имал предвид именно длъжността «хартофилакс».

Новото време, в което ние днес живеем, се отличава с най-широкото разпространение на писмеността и на знанията, както и с най-големите възможности за създаване на писмени паметници, като отражение на мисли и чувства. Днешният човек е изпълнен, повече от всякога, от съзнанието за огромното значение на знанията и на опита като двигатели на прогреса. С това писмовните материали, които могат да попаднат на съхранение в един архив, се увеличават прекомерно много. Никога човечеството не е разполагало с толкова многочислени архивни материали. В същото време никога не е било отдавано толкова голямо значение за запазването на архивните материали. Всичко това води, естествено, към невиждан развой на архивното дело. Днес няма страна, която що-годе да може да се нарече културна, без да притежава свои архивохранилища с по-малко или повече архивни материали. В противовес на миналото, архивното дело не представлява вече въпрос на практическо знание. Напротив, с оглед на цялото съществуващо многообразие и богатство на архивните материали, знанията за архивите се оформят в нарочна научна дисциплина, позната под името архивистика, архивознание или наука за архивите.

Без да има притезание да бъде отделна и напълно самостоятелна наука, архивистиката обгръща познания от разни области — както от теоретически, така и от практически характер. Общо взето, тя се занимава с документите като архивни единици(14), с архивите като сбор от документи и като отделни учреждения, с тяхната постановка, запазване, проучване, описване и използуване. Архивистът е колкото практически деятел, толкова и научен работник — пръв помощник на учени от най-различни области, които имат по-близък или по-далечен допир с архивните материали. Най-близък е той, разбира се, до историка. Но към материалите, които архивистът съхранява, описва и проучва, може да прибегне не само историкът, но и всеки специалист — стопановедът, изследвачът на литературата, изследвачът на военното дело, изобщо всеки, който би пожелал, поради чисто научни, практически или политически съображения, да погледне назад, в дълбините на времето. В ожесточените политически борби, които днес преживяваме, архивните материали представляват отлично оръжие за борба против отживелите идеологии на миналото. От само себе си се разбира, че вниманието в такъв случай е насочено към документи от по-ново време, които вече съставят неразделна част от нашите днешни архиви. Всичко това усложнява извънредно много както изобщо състава на архивите, така и задачите на архивознанието. Поради това вече се говори за отделни помощни науки като съставни дялове от архивистиката, а именно: архивология — наука, която се занимава с историята на архивите и с архивното законодателство; архивоикономия — наука, която се занимава главно със сградите, гдето трябва да се помещават архивите, както и с установяването на най-добрите средства за борба против всички врагове и вредители на архивните документи, изобщо с всички начини за запазване и възстановяване на документите от един архив; най-сетне, архивотехния, която се занимава с класирането, описването и използуването на архивите(15).

У нас за първи път се поставят въпроси от чисто теоретическо естество в свръзка с архивите. Цялото наше досегашно знание за архивите почиваше изключително на практически знания. Затова и не можем да се похвалим, че сме постигнали някакви особени успехи в полето на архивното дело. Трябва да се надяваме, че задълбоченото теоретическо и практическо разглеждане на тези въпроси ще може да допринесе огромна полза за развоя на нашето архивно дело.

II. Документът като основна архивна единица

Документът (лат. documentum, немски Urkunde) съставя(1) основната архивна единица. Архивистът — още преди да се занимае с архива като цяло, трябва да се справи с тази първична архивна единица: да я проучи, да я опише и, по възможност, да съдействува за нейното обнародване, с цел да бъде тя направена леснодостъпно достояние на научните изследвачи. Поради всичко това, той е длъжен да си уясни няколко съществени въпроса, които стоят в най-тясна връзка с документа изобщо. На първо място, той трябва да определи цялото значение на документа като градиво за историческото изследване и за историографията. Той трябва по-нататък, да знае какви са методите за научното описване и изучаване на разните видове документи. Най-сетне, той трябва да знае какво е вече извършено в областта на изучаванията и издаването на документите, с други думи, да бъде осведомен библиографски в областта на историческото изворознание, което борави с документите, за да може да оцени правилно дадена архивна единица и да я отнесе на съответното й място като историческо градиво.

Неотречимо е, че истинската основа на всяко историческо издирване и на всяка историопис съставя познаването на историческите извори. Онази историопис, която не почива върху познаването на историческите извори, не може да има притезание за никаква научна стойност. Разбира се, може да се говори за различни степени на познаване и използуване на историческите извори: непосредствено и посредствено, от втора или трета ръка. Същественото, обаче, си остава това: пълното познаване на тези исторически извори и, колкото то е по-непосредствено, толкова е по-ползотворно и по-научно.

Исторически извор — в противоположност на историческа книжнина, монографична или синтетична историопис, е всичко онова, което ни дава посредствено или непосредствено вести за дадено историческо събитие. Самите исторически извори могат да бъдат необозримо богати и разновидни, тъй както е безкрайно богат и пълен с разновидности ходът на историческото събитие. Покрай трите основни деления на историческите извори: материални, писмени и словесни, съществува такова разнообразие от извори, което именно поради своята разновидност става предмет за изучаване на цяла редица спомагателни исторически науки. В същото време, отделните страни на историческия процес се превръщат в самостойни предмети на нарочно проучване. Така са се родили разните спомагателни науки, като археологията(2), която се занимава с материалните останки от миналото, в най-широк смисъл на думата, нумизматиката, която борави с монетите, после сфрагистиката, която борави с печати и гербове, палеографията, която проучва писмото и т. н. Отделните науки, които стоят в тясна връзка с историята, изискват често отделни групи исторически извори: така, за историка на книжнината исторически извори са, на първо място, книжовните творби от миналото, а пък за онзи, който проучва историческата география, извори са запазените устно или писмено географски имена и свързаните с тях вести.

Най-често, твърде мъчно е едно и също лице да обгърне всички исторически извори в тяхното многообразие и богатство, както и да владее в съвършенство всички спомагателни и допирни на историята науки. Искането за пълно и всестранно познаване на всички разновидни исторически извори съставя повече едно идеално изискване, отколкото нещо реално приложимо. Тъй като историкът — в тесния смисъл на това определение, обикновено не може да владее всички тези специални исторически дисциплини, техните методи и техните извори, то най-често той бива принуждаван да се задоволява само с техните общи изводи. По този начин, историческото издирване и историописта в този смисъл на думата се превръщат някак естествено в свод от постиженията на разните спомагателни науки и на разните специални исторически дисциплини. Така историкът, в тесен смисъл на думата, като има предвид цялата съвкупност от разновидните исторически извори, се ограничава предимно с онези исторически извори, които са запазени писмена(3). Разбира се, самото понятие за писмен исторически извор е твърде широко и разновидно. Съобразно с основната задача на историческата наука — да издирва миналото на обществото и на държавата, на «обществения колективитет» и миналото битие на отделната личност дотолкова, доколкото то представлява частица от колективитета, историкът се интересува предимно от онези писмени исторически извори, които представляват следи от дейността на тези фактори: народа, обществото с неговите класи, държавата с нейните институции, църквата с нейните разклонения в разните области на политическия, социален, икономически и духовен живот.

Всред писмените исторически извори различаваме, от друга страна, два вида извори, които имат различен произход и различна стойност като градиво за историописта. На първо място тук спадат разните творби с историографски характер: исторически съчинения, летописи, хроники, животоописания (биографии), исторически повествувания и други подобни. Изобщо тук трябва да се отнесат всички книжовни творби, които са породени от желанието да се опишат в една или друга форма, по-кратко или по-обстойно, историческите събития от по-близкото или по-далечното минало или от самото настояще. Втората група исторически извори са документите — сиреч писания с определена форма и правно съдържание. В тази група исторически извори спадат, например, завещания, договори за покупка или за продажба, разписки, дарения, свидетелства, дарствени грамоти на владетели и духовни лица, всякакви други владетелски грамоти и писания, междудържавни договори, послания, изложения и прочее. Освен документът в тесния и същински смисъл на думата, тук трябва да се отнесат също и всички онези писания, които стоят в свръзка с възникването на документа и със самия него: например черновите, писмата и всичко това, което се обозначава с общото определение «актове» (acta). Към документите се отнасят, по-нататък(4), така назованите служебни книги, именно т. н. канцеларски книги, книгите с формули за съставяне на разни видове документи (бихме казали канцеларски наръчници), канцеларски регистри с вписванията на изходящите от дадена канцелария документи, копирни книги, в които са запазени преписи на издадените документи, описи за владенията на една институция или частно лице, изложения за получаваните доходи, сметководни и данъчни книги, градски книги на общините, нотариални книги, църковни книги и прочее.

Така историографските извори възникват поради желанието да се дадат писмено вести за исторически събития и да се «опише историята» на една редица събития, ограничени по-време или по място. Документите, от своя страна, съвсем не преследват тази цел — «да пишат история». Напротив, те са непосредствена рожба на всекидневния правен живот и са свързани както с отделната личност, така и с държавните обществени институции и тела(5). Двата вида исторически извори поради различния свой произход имат и различно значение като градиво за историка. Историографските извори се отличават, преди всичко, по своята субективна, лична окраска. Те произхождат от определена личност и, естествено, носят незаличимо отпечатъка на нейните особености. Това, разбира се, не ще рече, че подобни историографски извори изключват напълно и винаги всякакъв стремеж към най-точно предаване на историческата истина. Техният недостатък се крие, обаче, в неизбежния отпечатък, който получава всяко лично дело: отпечатъка на личността, която го е създала. В историографската творба неизбежно се отразяват цяла редица особености, които са отличителни за автора: неговата расова, народностна и класова принадлежност, социалният му произход, темпераментът, възпитанието, светогледът и политическите схващания. Тези лични и субективни особености се проявяват дори и там, гдето най-малко би могло да се очаква: в най-простия и най-сухия вид историографски творби, каквито са летописните бележки, и то не чрез някакви общи съждения, а именно чрез самия избор на събитията и фактите, които авторът е сметнал за необходимо да опише.

Напротив, нещо напълно противоположно ние наблюдаваме при документите. Те представляват обективно и нетенденциозно отражение на правния живот. Документите съставят част и следа от самите събития и факти. Поради това при документите не са налице всички онези субективни и лични фактори, които играят определяща роля при историографските извори. Всичко това придава на документите извънредно голяма стойност като исторически извори. Те са, несъмнено, най-обективните и лишени от тенденция исторически извори. Поради това те трябва да бъдат използувани като най-надеждното и най-точно градиво за историческото изследване и за историописта.

Веднага трябва да се добави, обаче, че също и документите подлежат на такива промени, които могат да намалят тяхната стойност или дори да им отнемат всякаква стойност като исторически извори. Преди всичко, когато един документ е запазен в препис, а не в първообраз (оригинал), преписът може да бъде неточен или непълен. От друга страна, по своята същина и съобразно с целите, които преследва, един документ може да бъде подложен на извращение: да бъде фалшифициран изцяло, или пък да бъде подправен, значи да бъде променен отчасти с оглед на строго определена цел. На подобни извращения, за жалост, са изложени всички видове документи: владетелските грамоти, патриаршеските послания, завещанията на частни лица и на управници, продавателни и дарствени писания и прочее. Подобни фалшифицирания на документи не са явление, присъщо само на новото време(6). Напротив, при относителната малограмотност на средновековието и на епохата на турското владичество у нас фалшифициранията и подправянията са нещо твърде разпространено.

Трябва веднага да се добави, че подобни действия отговарят винаги на определена цел и почти никога не биват извършвани безцелно. Фалшифицирането или подправянето на документи може да бъде извършено с оглед на лични и колективни изгоди. Една личност, която притежава някакъв документ, но желае да разшири посочените в него свои права, лесно може да се увлече в желанието да гo подправи — сиреч, да направи в него по-големи или по-малки изменения и добавки, с цел да «разшири» правата си. Един манастир, който притежава дарствена или имунитетна грамота от средновековен владетел, лесно може да намери измежду своите иноци човек, който да извърши в грамотата такива промени — сиреч така да я подправи, щото да «увеличи» правата му. Най-дръзките подправячи, разбира се, не се задоволяват само с малки изменения: те направо съставят нови документи, нови дарствени или имунитетни грамоти. При това, според възможностите си или според своята съобразителност, те се погрижват да дадат на своето произведение такива белези, които да наподобяват истински и автентичен документ от този род: те използуват за своя фалшификат истинска писмовна материя, наподобяват писмото, използуват като образец някой подобен автентичен документ, който имат на ръка, прикрепят към документа, който сами са съставили, някой истински печат, който бива откъснат от другаде, и прочее. Изобщо казано, «съвършенството» или «несъвършенството» на един фалшификат или на една «подправка» на автентичен документ зависи напълно от материалните възможности, с които лицето разполага, неговите познания в тази област и неговата съобразителност.

Според това, ние днес можем да говорим за «явни фалшификации» или «явни подправки» на известни документи, докато в други случаи е много по-трудно да се установи с положителност същината и степента на фалшификацията или подправката, както и дори дали изобщо трябва да се говори за такова действие в свръзка с даден документ. Необходимо е да се признае, че именно съществуването на многобройни фалшифицирани и подправени документи от всички времена на миналото е накарало някои изследвачи да бъдат извънредно внимателни и дори да проявяват «свръхкритичност», като изявяват съмнение в достоверността на такива документи, за които само пресилено може да се изтъкнат съмнения относно тяхната първообразност (оригиналност) или тяхната достоверност (автентичност). Защото тук съществуват най-различни степени, когато трябва да се вземат предвид. Така, един документ може да не бъде първообразен, но все пак да бъде напълно автентичен. Трябва ли, прочее, само въз основа на първото негово качество (неговата непървообразност) да бъде смятан за фалшифициран или подправен?

По-нататък, поставя се въпросът, дали един документ, за който се установява с по-голяма или по-малка положителност, че е фалшифициран или подправен, да бъде отхвърлен изцяло — сиреч, да загуби своето място като историческо градиво? Тук, изобщо, ние се натъкваме на цяла редица сложни питания, на които не може да се даде еднообразен и общовалиден отговор. Напротив, трябва да се решава поотделно за всеки единичен случай, преди да се издигне най-тежкото обвинение, което въобще може да се постави срещу един документ — та чрез това да се отнеме стойността му като истинско градиво за историописта, именно обвинението, че е фалшифициран или подправен. При преценката на историческите извори изобщо и, в частност, на документите с оглед на тяхната стойност като историческо градиво трябва да се помнят напътствията на един бележит изследвач, който изтъква, че тук «прекаленото недоверие е толкова опасно, колкото и прекаленото доверие». Заслужават да се припомнят няколко случая из областта на българското изворознание.

Така, известни са три дарствени грамоти на гръцки език, издадени за манастирите Богородица Умиление и Св. Никола при Месемврия през времето на Иван Александра. След едно прибързано в някои отношения изучаване на тези грамоти, изказано беше мнение, че те представлявали фалшификати. Внимателното проучване на грамотите показа, че тези съмнения относно достоверността на грамотите са неоснователни. Преди няколко години, обаче, бе открит един нов препис на една от тези грамоти, която находка още повече потвърждава мнението за автентичността на въпросните документи. Значи, те могат да бъдат използувани спокойно като градиво за българската история към средата на XIV век.

Познато е също, че измежду десетината български владетелски грамоти от средновековието, единствената грамота, която се пази в българските земи, е грамотата, която Иван Шишман дал на 21 септември 1378 г. на Рилския манастир. Тази грамота е най-ценният домашен извор за едрото манастирско земевладелие в българската държава в навечерието на нейното поробване от страна на турците. Грамотата е написана на пергамент с красиво и ясно четливо уставно(7) писмо. Тя е носела първоначално златен царски печат, който неизвестно кога бил загубен или откраднат, и затова, изглежда през XVII век, на негово място бил прибавен друг, грубо фалшифициран златен печат, изработен от несръчен майстор. През 1734 г. в Рилския манастир попаднал българинът Партений Павлович (1760 г.), един от най-бележитите българи на своето време. Верен на навика си да се подписва по ръкописите и документите, които му попадали подръка, той снел препис на хартия от Рилската грамота, и върху самата грамота оставил, на долния й край, приписка. В приписката той обяснява, че съзирал тежкото положение на манастира поради заплахите и насилията на турците, поради което направил своя препис: «Аз видях настоящия хрисовул (или златопечатник) на блажения цар Иван Шишмана близо до разрушение, преписах го на хартия, та такова царско благодеяние да не бъде забравено, но да се помни всякога...». За съжаление, хартиеният препис на Партений Павлович не е запазен. Един ограничен и неосведомен наш историк, като изтълкува пресилено приписката на Партений Павлович, обяви златопечатника, запазен в Рилската обител, за прост препис, а не за оригинален документ. Този извод му даде възможност, по-нататък, да твърди, освен това, че и самият текст на грамотата не бил автентичен, а представлявал късна подправка. Разбира се, всички тези съмнения относно оригиналността и автентичността на грамотата са напълно неоснователни и нашият автор би могъл да си спести труда да доказва нейната «подложност»(8), ако беше запознат поне с основни знания в областта на науката за документите и можеше да различава, например, що е пергамент и що е хартия.

Ние имаме обаче и явно фалшифицирани документи от средновековието. Такъв документ е т. н. Калиманова грамота, която уж била издадена от Коломан (1241–1246) на Зографския манастир на Света гора. Различни белези, обаче, показват ясно, че грамотата представлява фалшификат от началото на XVI в. Изглежда, при това, че съставителят на грамотата — някакъв не твърде грамотен монах, ще да е използувал като образец, поне до известна степен, една автентична грамота от средновековието, от която заел няколко израза и формули. Съставянето на този фалшификат се обяснява, както това личи от самия текст на грамотата, с желанието да се потвърдят правата на Зографския манастир върху неговите владения. Позната е и друга фалшива грамота за Зографския манастир — именно т. н. Сводна грамота, която ще да е писана също през XVI в., пак въз основа на заемки от по-стари, очевидно автентични грамоти, затова някои от дадените в нея вести са твърде ценни.

Заслужава да се посочи, най-сетне, още един случай из тази област. Известно е, че Иван Александър на 1 декември 1347 г. дал дарствена грамота на манастира Св. Никола в Мраката (Радомирско). Въз основа на тази грамота към края на XIV или началото на XV век била съставена друга, подправена грамота, която била приписана на сръбския крал Стефан Дечански (1321–1331).

Тези няколко примера са достатъчни, за да покажат где се крие най-голямата опасност при използуването на документите като историческо градиво. Почти излишно е да се добавят примери от по-ново време. За ново време не само не липсват подправячи и фалшификатори на документи, но дори в някои отношения те са по-сръчни и по-осведомени, та техните фалшификати мотат да бъдат установени по-трудно. Достатъчно е да си припомним за фалшификата на един далматински книжовник върху историята на византийския император Юстиниян. Себенишкият каноник и, по-късно, епископ на Босна Иоан Мърнавич (починал през 1639 г.) съставил изцяло като фалшификат една биография на византийския император Юстиниян I (527–565). Той приписал своето произведение на измисления свещеник Богомил или Теофил, който уж бил съвременник и дори учител на императора. Като съобщава, че намерил тази биография, запазена в един светогорски манастир в ръкопис, написан с «илирийски знаци», Мърнавич съставил на латински животоописание на императора, за да докаже неговия славянски произход. Въз основа на това творение в течение на доста време в научната книжнина проникнали и се утвърдили онези славянски имена, които Мърнавич дал на своя герой (например, вместо Юстиниян — чисто славянското име Управда; променени били и имената на другите негови сродници), както и цял ред погрешни мнения. Едва в края на миналия век тази фалшификация беше установена, и то благодарение усилията на неколцина от най-видните тогавашни учени, като англичанина Джеймс Брайс, хърватския учен Ватрослав Ягич, чехския историк Константин Иречек и руския византолог А. А. Василиев.

Почти по същото време, през последните десетилетия на миналия век, в научната книжнина бе разглеждан най-разпалено въпросът за един друг книжовен фалшификат, най-тясно свързан с българската история. Това бе прочутата «Веда Словена», с български народни песни из доисторически и дохристиянски времена, обнародвана през 1374 г. Представени като народни песни, събрани всред родопските помаци, гдето уж се пазели свежи спомени за поселването на славяните на полуострова, за Орфея и прочее, тези творби се оказаха фалшификации, съставени, както изглежда, от техния издател Стефан Веркович — който иначе има толкова големи заслуги за проучване на паметниците от българското минало — и един негов «сътрудник», българина Гологанов. За разобличаването на тази фалшификация, обаче, също така изникнаха разгорещени спорове, в които взеха участие полският учен Александър Ходзко, френският славист Луи Леже, чехите Йосиф и Константин Иречек, покойният наш учен Ив. Д. Шишманов и други.

Излишно е, най-сетне, да се говори за някои очевидно фалшифицирани или подправени книжовни паметници, използувани в съчиненията на нашия Г. С. Раковски. Ако, прочее, на фалшификации и подправяния са били подложени през новите времена разни книжовни произведения, близко до ума е, че на тази опасност не са могли да убегнат и отделни документи.

Всичко това показва убедително, колко внимателно трябва да работи изследвачът на документите. Ако документите не страдат от субективизъм и не отразяват лични особености, то трябва да се установи, при използуването им, на първо място, тяхната оригиналност и достоверност. Първата задача на изследвача на документа трябва, следователно, да бъде да установи, дали даден документ е първообразен или не, с други думи, дали е оригинал или препис. Излишно е да се повтаря тук, че най-ценен за изследвача е оригиналният документ. Не бива, обаче, да се подценяват напълно и преписите: те имат стойност за изследвача не само когато не е запазен самият оригинал, но и когато той е запазен. Освен това, изследвачът на документа трябва да изясни, дали даден документ е достоверен (автентичен) или фалшифициран. Ако документът е фалшифициран, налага се да бъде изяснено, с каква цел е била извършена тази фалшификация, а по възможност и от кого, защото установяването на личността на фалшификатора или подправача може да спомогне за по-пълното разясняване на мотивите, поради които е извършена тя. Само тогава, когато един документ бъде установен като достоверен, той може да бъде използуван като най-надежден и най-точен извор за историческите проучвания. Неговата стойност като историческо градиво се увеличава, естествено, съобразно с това, дали той е същевременно оригинален и автентичен.

Накратко казано, преди да се използува като градиво в работата на историка, документът трябва да бъде подложен на внимателно критично проучване, съобразно с вече отдълго установени методи на изследване. Тези методи се обобщават в нарочна дисциплина, разработена особено добре с оглед на средновековните документи и назовавана обикновено с обозначението «дипломатика» (от diploma — «официално писмо, грамота», от гръцкия глагол diplòo «удвоявам, сгъвам на две»; от същия гръцки корен нашето «дипля», после «дипленик; дипленица, диплене, диплица», поради първоначалната форма, получена чрез прегъване на две или чрез съчетание на две отделни «страни» на определен род писмени документи от древността). Определението «дипломатика» (diplomatica, фр. diplomatique, ит. diplomatica, нем. Diplomatik = Urkundenforschung произхожда от втората половина на XVII век и се дължи на френския учен Жан Мабийон (Jean Mabillon, роден в 1632 и починал през 1707 г.), автор на прочутата творба De’re diplomatica libri VI, обнародвана в Париж през 1681 година.

Необходимо е да се припомни, обаче, че в научната книжнина съществува още едно друго определение, което заслужава внимание. В руската книжнина вече от десетилетия насам, дори по-точно казано от началото на миналия век се употребява обозначението «археография». Под археография се разбира проучването на архивни документи — като се включват тук и ръкописи с литературни текстове. Един съвременен съветски автор определя археографията като «спомагателна историческа наука, която има за задача да установи начините на описване на паметниците и начините на тяхното издаване»(9). Тъй като заниманията в областта на дипломатиката, както тя се схваща в Запада(10), се ограничават почти изключително върху документите от средновековието, с определението «археография», тези занимания се разширяват значително много, като се обгръщат главно документи от по-ново и най-ново време. Поради големия интерес, който се проявява в съветската наука към архивните документи от най-ново време, археографските проучвания вече не се ограничават само върху старите документи, но са прехвърлени и върху нововремешни документи.

Трябва да се признае, че подобно разширение на областта на изследване е напълно правилно и належащо. Това не само ще обогати извънредно много материалите, с които ученият ще има да се занимава, но същевременно ще се отрази върху същината на научните методи за изследване. Защото ако и, по своята основа, изследователските методи тук да остават едни и същи, много неща ще трябва да се изменят — съобразно с различната същина на един средновековен и на един нововремешен документ. А това разширение на областта на изследване, това обогатяване на материала и разнообразяването на методите на работа могат само да донесат полза за развоя на нашата наука.

III. Проучване на документите

Самото естество на документите, като дава възможност за тяхното фалшифициране и подправяне, налага да бъдат изработени такива правила за критика, чрез които да може да се установи с положителност достоверността или подправеността на даден документ. Поради това, според една прозорлива преценка, критиката на документите с оглед на тяхната достоверност е толкова стара, колкото е стара историята на самите документи. Не бива, обаче да се смята, че тази критика се е налагала от някакви отвлечени и теоретични потреби. Напротив, тя се е породила от чисто практическите нужди на живота, когато е трябвало да се установява достоверността или фалшивостта на един документ. Едва много по-късно тези знания относно критиката на документите са били обособени като отделна наука, която постепенно, в течение на няколко века, е изработила своите основни правила. Излишно е тук да се посочва подробно развоят — стъпка по стъпка, на тази наука. По-полезно е да се дадат сбито и накратко общите норми, които са били установени чрез усилията и приносите на многобройни учени от разни страни.

Като първо и основно правило при проучването на документите се изисква, прочее, ограничаването и изчерпването на материята. С други думи казано, трябва да се извърши едно ограничение във вида на документите, като се съберат документите, които произхождат от един източник и от едно и също време. След товa те самите трябва да бъдат проучени посредством метода на сравнението. Като основно правило при преценката се взима следното начало: когато голям брой документи, които произхождат от един и същи «издавател»(1) и са предназначени за «получатели», които по място лежат далече един от други и не се намират в някаква връзка помежду си, издават еднаквост по писмо, по стил и, в общи черти, по съдържание, тогава е явно, че те не могат да бъдат подправени нито от самите «получатели», нито от по-късни фалшификатори. Примерно казано ако три грамоти на Иван Асеня II от 1230 г., от които едната бива издадена за Ватопедския манастир Света Богородица на Света гора, другата за търговците поданици на дубровнишката република и третата за някой манастир в българските земи, показват еднаквост по форма, по писмо, език и съдържание (например, по употребените формули), то е ясно, че тези грамоти, бидейки днес открити на различни и далече отстояващи едно от друго места — не могат да бъдат подправени, нито от дубровничаните, нито от иноците, за които са били дадени през съответната година. Те са били съставени, несъмнено, във владетелската канцелария и поради това трябва да се смятат за достоверни документи.

Излишно е да се припомня, че това ръководно правило може да се прилага за най-различни по време видове документи. С оглед на това, налага се, преди всичко, да бъде извършено пълното събиране на съответния материал, после посредством методата на сравнението да се установят при възможност най-точно формите на документите, канцеларските и правни навици и обичаи, свойствени на дадено време и дадено място, та по този начин да се открият най-правилните и най-точни критерии за преценяването на достоверността или недостоверността на един документ. Така, като първа задача при критическото проучване на документите се налага събирането на документите, иначe казано, на запазения документален материал. Първото нещо, което се изисква, е пълнота, което ще рече, да се съберат всички въпросни документи и при всеки отделен документ да се установят и съберат всички онези разновидности, в които самият той е запазен. С други думи казано, ако искаме да проучим грамотите на един наш средновековен владетел, с цел да се изработят критерии за автентичност или фалшивост, необходимо е да бъдат издирени всички запазени грамоти от него, при което да бъдат събрани и за всяка отделна грамота всички форми, в които тя е запазена. Защото, както е известно, един документ може да бъде запазен в различен вид.

Най-важната и най-добата форма, в която е предаден един документ — това е оригиналът или първообразът (гр. — прототипът). Според едно определение, оригиналът е онази форма на документа, която в себе си носи всички външни и вътрешни белези, които е имало намерение да й придаде лицето — създател на документа. С други думи, оригиналът на един документ носи в себе си онази форма и онова съдържание, които са му били дадени от неговия създател. От това определение следва изводът: когато за един документ се докаже, че той представлява оригинал, с това се доказва и неговата автентичност.

Важността, която се отдава на оригинала, не бива, обаче, да ни тласка към отрицателно отношение спрямо всички други форми, в които може да бъде предаден един документ. Напротив, наличността на оригинала не може да служи като основание за пренебрежително отношение към другите форми на документа, като например следните: черновка, канцеларски регистър, препис, извадка, упоменание, препратка и прочее. Напротив, също и тези форми на предаване на един документ трябва да бъдат издирвани и използувани, когато един документ бива подлаган на изучаване. Защото всички тези форми съставят различни степени в процеса на създаване или използуване на документа.

Като първа степен в създаването на документа трябва да се спомене именно черновката. Може в известни случаи, при сравнение между текста на документа, както е предаден в черновката, и текста, запазен в оригинала — сиреч последната, окончателната форма, която документът е придобил, — да не се явят никакви различия. В такива случаи значението на черновката, запазена независимо от оригинала, може да бъде поне това, че тя, със самото свое съществувание, се явява едно яко потвърждение на достоверността на оригиналния документ. Не бива, при това, да се забравя, че твърде често текстът на някои документи се разчита — поради особеностите на писмото, доста трудно, а понякога въпреки всички старания могат да останат известни съмнения за правилното четене. Несъмнено е, прочее, че запазването на текста в два различни преписа, понякога направени от две различни ръце, може да послужи като средство, което да улесни правилното разчитане на текста. Още по-интересно е, обаче, и то главно за по-важните исторически документи, когато се установи, че между текста на черновката и текста на оригинала съществуват някакви, по-големи или по-малки различия. В такъв случай именно различията, които сa се появили при превръщането на черновата в оригинал, могат да ни посочат много убедително пътя, който е изминала мисълта и схващането на създателя на документа. Промяната на една дума или на един израз, зачертаването или прибавянето на думи или изрази — всичко това, както и различните други възможни промени, могат да хвърлят извънредно силна светлина върху оформлението на съдържанието на даден документ. Достатъчно е да можем да преценим правилно смисъла на всички налични промени, като се помни винаги, че никоя промяна не ще да е безосновна и безпричинна.

Този процес, който се наблюдава в художественото творчество на един поет — когато се сравняват черновите и оригиналите на неговите творения, за да се открият лутанията на неговата мисъл, очертанието на образите, борбата за изграждане на художествената форма и «мъките на словото», може да бъде наблюдаван, разбира се, в по-други оттенъци — дори в сухите, сякаш безжизнени документи. Тук той не дразни толкова много въображението на изследвача, но затова пък помага да се изяснят множество важни от историческо гледище подробности. Но има случаи, когато черновата придобива извънредно голямо значение. Така е, когато от един документ е запазена само черновата, а оригиналът е загубен, липсва напълно или пък е запазен в далечни и не съвсем сигурни преписи. Очевидно, в такъв случай черновата, която представя първоначалната форма на схващанията на автора, но не и окончателната форма на тези схващания — трябва да се приеме като заместител на оригинала.

За пояснение на тези мисли необходимо би било, струва ми се, да се вземе един пример от нашата книжовна история. Известно е, че Паисиевата «История славяноболгарская» е запазена в повече от четиридесет преписа и преправки. Самият Паисиев първообраз, обаче, не е запазен. Вместо това, в библиотеката на Зографския манастир на Света гора Атонска бе открит, преди около 40 години, ръкопис с текста на тази «История», за който ръкопис се поддържа, че представлявал черновата на Паисиевата творба. Откривателят на този ръкопис, покойният наш учен Йордан Иванов(I), смяташе, че това е, всъщност, самият «Паисиев автограф и първообраз на Славянобългарската история». Многобройните промени — зачертавания или поправки, които личат в него, показват по-скоро, че тук имаме чернова, а не окончателен текст. Независимо от съмненията, които съществуват по въпроса дали това представлява същинската черновка на Паисия или не, остава един много важен въпрос, който има по-широко значение: какво е съотношението между черновката и преписите, при липсата на оригинала? Дали трябва да се приеме, че дадена черновка стои по-близо до схващанията на автора, дори когато те в нея не са дадени в напълно оформен вид, или пък тази мисъл е намерила израз по-скоро в преписите, даже когато тези преписи произхождат от друга ръка.

Всички тези разсъждения относно черновката на известен документ — в юридическа(2) смисъл или историческа (например, за едно книжовно произведение), налагат един извод: когато се проучва един документ, необходимо е да се издири и проучи, ако е запазена, също и неговата черновка. Този извод, който се отнася до работата на изследвача на документа, неизбежно дава отражение върху дейността на самия архивист. С други думи казано, архивистът трябва да се постарае да запази, в своя архив, ако това е възможно, разбира се, не само оригинала на един документ, но и запазената черновка.

Веднага се налага да се направи една уговорка, именно за да се отбие възможното възражение за натрупване на многобройни и почти еднообразни материали в даден архив. Естествено, всички тези изисквания се налагат главно по отношение на онези документи, които имат значение преди всичко като исторически извори. Що се отнася до множеството други видове документи, преценката трябва да става поотделно за разните случаи. По-строгото или по-свободно прилагане на този принцип ще става, прочее, съобразно с историческата, не толкова юридическата важност на документите. В един чисто юридически документ меродавна, може да се каже почти единствено меродавна ще бъде тази форма на текста, която намираме в оригинала, или беловката.

Втората форма, в която може да бъде запазен един документ, е обикновено вписването в т. н. канцеларски регистър (от лат. regestum, Register). Вписването на документа в регистъра става по нареждане на лицето, или службата, които са издали документа, или най-често от самите тях. Освен това, тук може да бъде вписан пълният текст на документа, или пък само части от него. Във втория случай обикновено се вписват най-важните и най-отличителни изрази, като се изпущат общите места — на първо място широко употребимите формули. При воденето на регистрите главната цел винаги е била да се създаде известна прегледност относно онова, което е извършено в дадена област, колко и какви документи са били издадени. На второ място, въз основа на регистъра е напълно възможно, ако би се загубил оригиналът, да се издаде един нов документ, който да има стойността на оригинала. Най-сетне, даже при наличността на оригиналния документ неговата автентичност (достоверност) може да бъде доказана (ако се яви известно съмнение) въз основа на регистрите.

Употребата на регистри е извънредно старинна: такива книги са били водени още в древността, както и през средновековието. Колко голямо е значението на тези регистри, може да се види особено тогава, когато самите оригинални документи са загубени. Тъй като регистрите имат юридическата стойност на първообрази, въз основа на запазения в тях текст (въпреки всички съкращения и изпущането на някои части и формули), загубените оригинали могат да бъдат напълно възстановени по съдържание. Благодарение на това са запазени редица извънредно ценни исторически извори. Заслужава да се припомни случаят с преписката между неколцина от средновековните български владетели и папския двор.

Както е известно, от нашето средновековие са запазени само няколко грамоти, излезли от царската канцелария. Не е запазен, обаче, оригиналът на никое от многобройните послания, които са били изпращани от страна на българските владетели до папския двор. Тези послания, както и посланията на тогавашните български висши духовници, са били писани, както може да се съди от някои посочвания, на гръцки език. В папската канцелария са били приготвяни преводи, а след това самите първообразни послания най-често са били изоставяни като малоценни, поради което са били унищожавани или са се загубили. Изпратените от страна на папския двор послания също не са запазени в първообраз. Те са погинали заедно с всички онези ценни документи, които са се намирали в книжниците на средновековната българска държава. Може да се предполага дори, че те ще да са били унищожени, евентуално, от самите българи — поради прекалена религиозна ревност и омраза към западната църква. В папската курия, обаче е бил въведен обичаят да се водят регистри твърде рано, изглежда преди средата на IV век. Регистри са били водени в папската канцелария и през IX век, когато българският княз Борис I (852–889) е бил в преписка с неколцина папи — именно с Николая I (858–867), Адриан II (867–872) и Йоан VIII (872–882). За съжаление, за деветия век не са запазени никакви оригинални папски регистри. За времето на папа Йоан VIII е запазен препис от регистър, произхождащ от XI век, с 314 писма от периода 876–882 г. Смята се, че този папски регистър — обозначаван като Regestum Vaticanum 1 — представлява верен и точен препис на оригинала и предава папските писма по техните черновки, понякога без дати, със съкращения или изпускания на началните и крайни формули. Въз основа на този регистър е възстановен текстът на писмата, които Йоан VIII отправил до българите през 876–882 г., и тези писма представляват едни от най-важните исторически извори за този период от нашата история.

В по-късно време, обаче, в папската канцелария намира разпространение обичаят в папските регистри да бъдат вписвани не само «изходящите» писма — сиреч писмата, които канцеларията изпращала, но също и «входящите». По този начин, папските регистри се превръщали, поне в някои случаи, във «входящо-изходящи регистри». Записвани са били, както изглежда, онези получени послания на които се отдавала по-голяма или изключителна важност. Разбира се, вписването на документите е ставало на латински език. Изрично е посочено, че изпращаните от страна на българите послания са били превеждани от български на гръцки, а после в самата канцелария са били превеждани от гръцки на латински. Латинският превод e бил вписван в регистрите, а самите първообрази, които сега губели значението си, постепенно са били загубени или унищожени.

Във вписванията в регистрите се е спазвала известна систематичност: обикновено всяко писмо и съответният отговор са били вписвани непосредствено едно след друго. Това дава възможност да получим представа за почти цялата преписка, която е водил, например, българският цар Калоян (1197–1207) с папа Инокентий III (1198–1216). Няколко десетки писма, разменени между папата, владетеля, и българските духовници, са запазени в папските регистри: Reg. Vat. 4, Reg. Vat. 5, Reg. Vat. 7 A, Reg. Vat. 7, Reg. Vat. 74 — все от времето на Инокентий III. Освен това, документите в свръзка с българската история са запазени в папските регистри на папите Григорий IX (1227–1241), Инокентий IV (1243–1254), Николай IV (1288–1292) и Бенедикт ХII (1334–1342). Само благодарение на това вписване на «изходящи» и «входящи» писма в папските регистри за нас са запазени значителен брой исторически извори от изключителна важност за проучване на нашето средновековие(II).

За по-ново време може да се посочи също един извънредно важен вид регистри — най-тясно свързани с българската история през времето на турското владичество. Това са регистрите, водени от някогашните турски кадии в нашите земи и известни под името sicil («сиджил», «сиджили»), (от лат. sigillum, прието посредством гръцкия език, гдето е запазена формата singilion). За отбелязване е, че първоначално с думата sigillum е бил обозначаван «печат» и неговото «изображение», докато по-късно с това име се назовава отначало документът, който носи някакъв печат, а после и всякакъв документ изобщо, а най-сетне, в турската административна терминология — «регистър». В нашата Народна библиотека — София(3) има цяло богатство от подобни «сиджили» — «регистри», особено от последните векове на турското владичество у нас. В тях са записани не само издадените от съответната кадийска служба решения, но също и преписи от получените документи, за които се е смятало, че могат да имат по-голямо значение — като напр., султански берати, фермани и други подобни. Поради това тези «сиджили» твърде често напълно наподобяват «входящо-изходящи регистри». Тяхната важност изпъква особено тогава, когато разните документи са загубени в своя първообраз. А това се случва много често не само с обикновените кадийски документи, но и със султанските разпоредби.

Запазените «сиджили» имат извънредно голяма историческа стойност. Те са първостепенен извор за нашата политическа, стопанска и социална история през вековете на турското владичество. Към това трябва да се добави тяхната пълна юридическа стойност — като правни документи. Проучването на тези «сиджили» съставя една от първите и основни задачи на нашето изворознание за по-новата българска история.

Преписите представляват друга форма, в която може да бъдат запазени известни документи. Разбира се, най-същественото при един препис е неговата точност по отношение на първообраза. Поради това най-голяма важност имат онези процеси, които са «заверени» (значи с vidimus или «заверка») — с други думи, текстът на които е сверен с първообраза и тази «заверка» е удостоверена по някакъв начин. Също такива преписи са и вписаните в един регистър «входящи» документи. Заверката на един препис може да бъде извършена от отделно лице или от служба, съответно от страна на светската или духовната власт, и прочее.

Из областта на нашето средновековие заслужава да се припомнят няколко занимливи случая. Така, известна е една грамота, издадена от Иван Александра (1331–1371) за манастира Св. Богородица Умиление при Месемврия (дн. Несебър). Тази грамота е запазена в два преписа: единият в един ръкопис, пазен в Йерусалимската патриаршеска сбирка (рък. 276), а другият — в ръкопис № 1191 на светогорския манастир Лаврата на Св. Атанасий. Преписът, пазен в Йерусалимската патриаршеска сбирка, носи накрая заверка, направена от солунския митрополит Изидор (свален през 1384 г.). Този препис (на гръцки ision), следователно ще да е бил направен най-късно през третата четвърт на XIV век, значи не много време след издаването на документа. Тази заверка с подписа на един солунски митрополит потвърждава неговата автентичност, или иначе казано, преписът може, по своето съдържание, да бъде използуван като първообразен документ. Наличността на един новооткрит препис от същата грамота, и то в съвършено далечно книгохранилище, потвърждава още по-добре тази достоверност. Защото не може да се допусне, че някакъв фалшификатор би могъл да вмъкне преписи на подправени или фалшифицирани от него документи в два ръкописа, запазени в две книгохранилища, които едва ли ще да са имали някакви особено тесни връзки помежду си. Всичко това показва, че от първообраза ще да са били направени два (или повече) преписа, които по-късно по различни пътища се озовавали съответно в Йерусалимската патриаршеска сбирка и в библиотеката на светогорската Лавра на св. Атанасий. Трябва да се добави, освен това, че между двата преписа има известни текстови различия.

Всички изтъкнати подробности посочват ясно значението на преписите. Изследвачът, за съжаление, често пъти, дори при много важни документи, трябва да се задоволява само с подобни преписи. Достатъчно е той да умее да ги подложи на сериозна и задълбочена критика и анализ, за да установи, преди всичко, тяхната автентичност. Дори времето, от което произхожда даден препис, няма решително значение за неговата стойност. Защото напълно естествено е, че във време, по-близо до първообраза, може да бъде направен по-небрежен, значи по-неточен препис, докато един сравнително по-късен преписвач може да се окаже безкрайно по-грижлив и така да даде много по-точен, затова и по-ценен препис. При един препис текстът може да претърпи известни външни промени, например в езика или правописанието, като преписвачът волно или неволно ги измени така, щото да ги нагоди към езика и правописа на своето време. Все пак, опитното око на изследвача ще може винаги да различи даже през това «предрешване» един стар документ от една нововремешна творба.

Особено занимлив е случаят с т. н. Завет на основателя на Рилската обител — Иван Рилски. Заветът, съставен, както може да се заключи от някои податки, през 941 г., не е запазен в своя първообраз. Според сведенията на една приписка, непосредствено преди големите турски нашествия в нашите земи и окончателното заробване на България от турците, в 1385 г. монасите от Рилския манастир направили препис от Завета. Самият първообраз, написан на пергамент, бил скрит и, изглежда, изчезнал безвъзвратно. Направеният препис бил предаван от игумен на игумен за ръководство и назидание. Изглежда, обаче, че по-късно поради продължителната употреба този препис се повредил, та станало нужда да се прави нов, и т. н. В настояще време са запазени три нововремешни преписа — все от XIX в., като единият бил приготвен от Неофит Рилски, а другият е доста небрежен. Въпреки всичко това, по пътя на вътрешен и езиков анализ може с голяма положителност да се установи, че под променената езикова и правописна форма се крие един достоверен документ, който произхожда от първата половина на Х век.

За архивиста тези изводи имат голямо значение. Те потвърждават мисълта за важността на преписите, независимо от това, дали първообразите са запазени или не. Несъмнено, значението на преписа е несравнено по-голямо именно когато първообразът не е запазен. Тогава възстановяването на един загубен първообраз може да стане само въз основа на подобни преписи. Обикновено преписите на документи запазват само съдържанието. Понякога, обаче, биват правени и такива преписи, при които преписвачите проявяват старание да наподобяват първообраза — да дадат нещо като «факсимиле» или пълно копие. Тогава въз основа на такива преписи би могло да се възстанови, освен съдържанието, също и външната форма на един загубен първообраз — ако не напълно и точно, то поне приблизително.

Пренасяйки се към ново време, трябва да се каже, че в някои случаи архивистът и изследвачът могат да заместят един загубен или унищожен първообраз със случайно или нарочно направена фотографска снимка. Това ще рече, че когато архивистът запазва разни документи от миналото, той има пълно основание в своите сбирки да запазва и разни фотографски снимки и репродукции на документи. Тези снимки могат, естествено, да бъдат използувани прекрасно като най-верни преписи, които предават външните особености на документите и съдържанието.

Едно особено място трябва да бъде отредено на така наречените «копирни книги». Това са книги, в които получателят на известни документи може да направи и запази преписи от тези документи. Изникването на подобни «копирни книги» може да се дължи на разни подбуди: например, да се запази по-сигурно текстът на известни документи, или пък с цел да бъдат използувани документите за юридически цели, без при всеки отделен случай да се прибягва до самите оригинали. Тези книги с копия от документи понякога придобиват изключителна стойност, тъй като когато се загубят документите, те могат да ги заместят. Обикновено, съставянето на такива книги с преписи става по почин не на отделно, частно лице, а на служби или институции.

Особено характерен е случаят с разни манастири. Твърде често манастирската управа, която грижливо и ревниво пази издадените на манастира грамоти и други документи, прави преписи от тези документи в нарочна книга, която обикновено носи названието «кондика» (от лат. codex, caudex «книга», преминало на гръцки codix, а оттам на български «кодик», «кондик», «кондика»). Преписите са били правени най-често с извънредно голяма точност и старание. Познато е, че според някои средновековни манастирски «устави», за неспазване на потребната «точност» (acribeia) при преписване на ръкописи са били налагани строги наказания. По правило, следователно, трябва да се приеме, че манастирските «кондики» предават, общо взето, много точно текста на документите. Изключение представляват онези случаи, когато преписите в «кондиките» са били правени в сравнително по-ново време — разчитането на старите, средновековни писмена е представлявало не малки трудности дори за един начетен монах и поради това преписите в някои места не са напълно точни. Но затова пък, когато поради някакви причини самите първообразни документи изчезнат, единствени остават преписите в «кондиките». Доверието към манастирските «кондики» е толкова голямо, че възстановяването на текста на документите става сега изключително въз основа на преписите в «кондиките».

Много добре е известен в научната книжнина случаят с документите, които някога са се пазели в манастира Св. Иван Предтеча, намиращ се недалече от града Сяр. Неизвестно точно кога, документите изчезнали, но затова пък останали преписите в двете манастирски «кондики» — «старата кондика» и «новата кондика». Изданията на документите са извършени само въз основа на тези преписи в «кондиките», разбира се, с известни поправки на допуснатите грешки в езика и правописа. Ако и взети от такива преписи, документите запазват напълно своята ценност като исторически извори.

Най-сетне, като особена форма на предаване на един документ е печатното произведение. Трябва веднага да се изтъкне, че печатното издание на един документ придобива особено голяма стойност при някои изключителни обстоятелства. Първо, възможно е един документ да бъде запазен в първообраз, въз основа на който да бъде направено печатно издание. По-късно, обаче, когато евентуално, самият първообраз по някакъв начин се загуби или бива унищожен, печатното издание, каквито и да са неговите достойнства или недостатъци, замества самия първообраз. При други случаи, обаче, едно печатно издание на документ може да бъда направено въз основа на самия първообраз или на точен препис. Когато се загуби първообразът и останат само по-далечни и, затова, по-несигурни преписи, печатното издание, като най-близко до първообраза, добива особено голямо значение. То трябва да бъде привлечено при изучаването на документа на първо място — преди самите запазени преписи, които могат да имат по-малка научна цена.

Всичко това е извънредно отличително за едно чисто книжовно произведение от старата руска книжнина, именно прочутото «Слово о полку Игореве». Този ценен паметник на староруската книжнина бил открит в 1795 г. и постъпил в библиотеката на А. И. Мусин-Пушкин. В 1795–1796 г. по заповед на Екатерина II бил направен препис от ръкописа. През 1800 г. било направено първото печатно издание на паметника. През време на Отечествената война в 1812 г. ръкописът на «Слово»-то изгорял в дома на Мусин-Пушкин. След тази злополука всички по-късни издания на този важен паметник от XII век са правени въз основа на изданието от 1800 г. и по издаденото в 1864 г. «копие» от 1795–1796 г.

Изобщо, всички тези форми, в които се явява един документ, могат да осветлят процеса на неговото възникване и разпространение, както и да спомогнат за неговото тълкуване. Архивистът трябва да има предвид всичко това, за да може да прецени значението на тези отделни форми, в които може да се яви един документ, и да се погрижи за тяхното издирване, запазване и проучване.

Във връзка с проучването на документите изобщо трябва да се кажат няколко думи за косвените посочвания за известен документ. Така, един документ може да бъде използуван само отчасти в текста на друг документ, като бъде дадена някаква извадка или цитат. Подобно използуване е ценно, първо, защото може да запази по-добра редакция на документ, който сам по себе си е запазен, например, в неточен и късен препис. На второ място, това използуване може да се смята като едно доказателство за установяване на датата: самото обстоятелство, че първият документ е бил използуван в текста на втория, показва убедително, че датата на втория документ представлява една ясно определена хронологическа граница за съставянето на първия документ. Извадките от даден документ, простите упоменания или пък препращанията за него в по-късни, автентични документи съставят, общо взето, положителни свидетелства за неговата хронология, а оттука често и за неговата автентичност. За пояснение може да се приведе един пример из областта на руската книжовна история. Така, големият спор относно автентичността или подложността на прочутото «Слово о полку Игореве» може да се разреши до немалка степен, когато се докаже, че от този книжовен паметник, който се отнася към края на XII в., са заети извадки или пък изобщо за него са дадени посочвания в редица творби на руската книжнина от XIV–XVII в., като т. н. Псковски апостол от 1307 г., прочутата «Задонщина», Псковската летопис от 1514 г., псковското житие на Александър Невски от XVI в. и прочее. Ако всички тези извадки и упоменания са истински, както се приема от множество видни изследвачи, това значи не само че «Слово»-то е било създадено преди това време, сиреч преди XIV в., но, в същото време, че то по никакъв начин не може да бъде късна «мистификация» от края на XVIII или началото на XIX в. Това, което тук наблюдаваме при един чисто книжовен документ, може да се наблюдава при всеки архивен документ от всяко време.

IV. Външни белези на документа

Всеки документ носи в себе си редица външни и вътрешни белези, които трябва да се вземат предвид при неговото проучване и описание.

На първо място тук трябва да се посочи писмовната материя, на която е написан един документ. Както е известно, най-старите писмовни паметници са били написани на плочки от глина, от метал (главно олово и бронз), върху камък, върху дърво или пък восък. Трябва веднага да се добави, че всички писмени паметници, които са писани върху такава писмовна материя, поначало са изключени от заниманията на архивиста. Тези писмени паметници са включени в областта на епиграфиката — сиреч, науката за надписите (от гр. epigraphe — «надпис»), а тяхното място е не в архивите, а в музеите, редом с другите археологически останки от миналото. Освен това, тези писмовни материи са били употребявани главно през най-ранния период от развоя на писмеността. През средновековието и през ново време от всички тези писмовни материи е запазил значението си само камъкът, но и той за ограничен вид писмовни произведения. Напротив, през цялото средновековие и през новото време като три основни писмовни материи се употребяват папирусът, пергаментът и хартията.

С наименованието «папирус» (гр. papyrus, charta, charta aegyptiaca, нашето «папур») се означава един вид «хартия», приготовлявана от стъблото на един специален вид тръстика, наричана Cyperus papyrus, която расте главно в Египет, по блатистите местности на Долната делта. За приготовлението на «хартията» бил прилаган особен способ, който е описан доста подробно от Плиния (в неговата Naturalis historia, XIII, 11–13). Папирусът е бил главната писмовна материя в древния Египет и през гръцко-римската древност. Във Византия императорските повели са били писани върху папирус дори през V век. От една повеля на император Юстиниан (527–565) узнаваме, че този император заповядал на нотариусите да пишат своите актове върху листа папирус. В старата Галия папирусът бил употребяван в канцеларията на меровингските владетели чак до втората половина на VII в. Поради завоеванието на Египет от арабите папирусът станал рядка писмовна материя в Европа. Така папирусът постепенно изчезнал от употреба в западните страни: след VIII в. той не се среща повече в Германия и Франция, докато в Италия и Испания се употребява още доста време. В Южна Италия, по-точно в Сицилия, през Х век било въведено отглеждането на папирусната тръстика. Разни документи от папската канцелария, от Равена и Римини са били писани на папирус не само през целия IX век, но чак и през Х и дори XI век. Последните папски документи, писани върху папирус, произхождат откъм средата на XI век, когато вече се наложила употребата на пергамента.

За съжаление, не са събрани и проучени добре сведенията за употребата на папирус във византийската империя. Преди всичко, не е изяснено дали когато във византийските исторически извори се споменува charta, под това обозначение трябва да се разбира «папирус» или пък друга писмовна материя, например, ако се отнася до ранновизантийско време, пергамент, а, ако се отнася до късновизантийско време, само «хартия». Така, едно ранно упоменание на тази дума се намира в първобългарски надпис от времето на хан Омуртаг (814–831) от 820 г. В надписа, който е силно повреден, се споменува за сключването на мирен договор между българи и византийци. На края на надписа се казва, че двете страни пренесли жертва и се заклели в онова, що било написано в двете еднакви (разбира се, по съдържание) «харти», които очевидно съдържали текста на сключения мирен договор chartas tous paralilos). Като се вземе предвид твърде ранната дата на това посочване, би могло да се предполага с голяма правдоподобност, че тук става дума за документи, писани върху папирус. Когато през есента на 866 г. папа Николай I изпратил на княз Бориса своите прочути «Отговори по допитванията на българите», то тези «Отговори» са били написани, както може да се предполага с голяма вероятност, на папирус. Текстът на папското послание съдържа около 90 000 буквени знаци, поради което трябва да се предположи, че цялото послание ще да е имало няколко десетки метра — разпределени в няколко свитъка.

В славянските паметници упоменанията за папируса са съвършено редки. Така, в един сръбски пролог от XVI в., очевидно въз основа на някакво по-старо посочване, се споменува съществителното ПАПИРЕIЕ — «папирус», а в един сръбски миней се споменува прилагателното ПАПИРЬНЪ — «папирусен». Значението на тези две посочвания, обаче, е неясно. В западноевропейските езици от думата «папирус» са останали като общоупотребими обозначения за «хартия» думите (фр.) papier, (нем.). Papier, (англ.) рареr. Нека най-сетне, за пълнота бъде споменато, че върху един папирус, който произхожда от началото на VII век, се говори за «български пояс» — очевидно в свръзка с търговията с кожи, която е съставяла едно от главните занимания на първобългарите.

Втората широко разпространена писмовна материя през цялото средновековие е пергаментът (membrana pergamena, pergamenum). Според думите на Плиний (Naturalis hist., XIII, 21), египетският владетел Птолемей V Епифан (204–181 пр. н. е.) бил твърде много обезпокоен от известията за това, което му разправяли за основаната от цар Евмен II (197–158 г. пр. н. е.) библиотека в Пергам. Като желаел да запази за библиотеката в Александрия първото място в света, той забранил износа на папирус от Египет. Според думите на тази легенда, тогава жителите на Пергам (в Мала Азия) започнали да обработват животински кожи и да ги използуват за писане — поради което новата книжовна материя добила името на техния град. Известно е, обаче, че твърде рано животински кожи са били употребявани за писмовна материя в Азия и вероятно в Пергам само е било усъвършенствувано приготовлението на пергамента. Все пак името на този малоазиатски град било увековечено, като се свързало с тази писмовна материя. През целия период от IV до XVI век пергаментът представлявал изобщо най-широко употребимата писмовна материя, както за писането на книги, така и за всякакви видове документи. Отначало той бил употребяван редом с папируса. Обаче постепенно папирусът бил изтласкан от употреба и бил заместен напълно от пeргамента.

Пергаментът се получавал обикновено от обработена овча кожа, която се изглаждала много грижливо, като се отстранявали космите и мазнините. Според своята обработка пергаментът получавал по-светлобял или по-жълт оттенък. Освен овча кожа, за изработването на пергамент се използувала също козя или телешка кожа. Употребявана е била за пергамент също и заешка кожа, която е давала твърде меки и удобни «листа». Едно ценно сведение в това отношение се намира всред приписките на нашия Битолски триод (от XII–XIII в.), които произхождат от ръката на самия писач и съдържат много ценни и любопитни податки за дейността на един тогавашен български книжовник. Така, на едно място той съобщава следното: «(Бог да прости) Пиросовия син, който ми донесе два листа от заек (еже ми донесе от зажца. В. ЛИСТЬКА) на трети ден от януари». Нужно е да се припомни, че целият този български ръкопис е писан на пергамент. С оглед на това е занимлива една друга приписка от писача, в която той съобщава: «(Донесеха тази хартия (XAPTIE CIE) Петър и ковачът Иван...». Тази приписка показва, че самият писач е обозначавал като «хартия» дори пергамента, на който преписвал своя ръкопис. Една разновидност на пергамент представлявал т. н. (итал.) velino или (фр.) vélin (от лат. vellus — «кожа»), с което име се означавал един вид пергамент, получен от кожата на млади животни или на мъртвородени агнета. Този вид пергамент се отличавал със своята гъвкавост, белота и липсата по него на прозрачни точки, които се причиняват по кожата на по-възрастни животни поради отстраняването на космените гнезда. Наименованието е запазено досега на френски и италиански език за обозначаване на особен вид много тънка хартия, която наподобява белотата и гладкостта на споменатия вид пергамент(1).

Що се отнася до старата славянска и, специално, до старобългарската книжнина, единствената и преобладаваща писмовна материя, преди въвеждането на хартията за широко употребление, ще да е бил именно пергаментът. Но докато названието «харта» или «хартия» е било употребявано за обозначаване изобщо на папируса, разбира се, в по-стария период, наименованието «пергамент» не е намерило разпространение. В книжовни произведения от западноруските земи се среща, за по-късно време обозначението «паркгаментъ». Обичайното обозначение за пергамента, обаче, остава КОЖА КОЖИЦА (ср. също изразите: КОЖЬНА ХАРТИА или КНИГЫ КОЖНЫIА) или пък МѢХЪ. Понякога за обозначение на пергамента се употребяват наименованията XAPTIA и ХАРАТЬЯ. На западноевропейското vellino, vélin отговаря донякъде едно славянско обозначение (отбелязано у Карски): «телятина» — значи, направеният от телешка кожа пергамент.

Италия и Гърция се славели с приготовлението на особено добро качество пергамент от овчи и кози кожи, докато в Средна Европа и между славяните ще да е бил използуван повече пергамент, приготвен от телешка кожа. Обикновеният цвят на пергамента е бял, обаче при някои особено тържествени писания бил употребяван нарочно приготвен пергамент с пурпурен или гълъбов цвят. Изработването на пергамента изисквало особено умение. В някои случаи кожата била обработвана от самите писачи, но някъде, особено на Запад, се явили и специални майстори, които се занимавали с този вид «промишленост». У нас и в Русия се употребявал както вносен пергамент, който понякога се отличава с по-доброто си качество и по-грижливата си обработка, така и домашно обработен пергамент.

Употребата на пергамента се отразила неизбежно върху някои качества на книжовните произведения. Така например, «книгите», вече загубили своя вид на «свитъци» (voluminа), както ги виждаме, по един твърде старинен обичай, запазен най-консервативно в разни църковни изображения, и както било обичайно за употребата на папируса. Те се превърнали в «кодекси» (codices) — сиреч, придобили онзи вид, който познаваме ние днес. Сега обикновената им форма станала правоъгълна и се състояли от отделни «свезки» или «тетрадки» (от 3–4 пергаментни листа, прегънати или прави). Най-старинна е квадратната форма на тези ръкописи от пергамент. Промяната се наложила и в друго отношение. По-рано, когато се употребявал папирус, се пишело само на едната страна. На обратната страна на документа се поставяли само кратки или случайни бележки. Сега, при въвеждането в употреба на пергамента, върху този вид писмовна материя можело свободно да се пише от двете страни, което представлявало огромна придобивка. Разбира се, това правило важело повече за ръкописите(2), отколкото за документите в същинския смисъл на думата. Текстът на документите, даже когато се пишел върху пергамент, се поставял само на едната, лицевата страна на листа, докато на гърба се поставяли само някои допълнителни бележки. Преди написването на текста върху папирусния(3) лист, листът се «линирал»; това се правело със сухо острие, по-късно с олово или дори с черно или червено мастило. Тъй като обикновено пергаментът съставял такава писмовна материя, която се внасяла от другаде или изисквала особени грижи и знания за подготовка, то естествено, неговата цена била твърде висока. В «Русская правда» се споменува често за цената на «мѣхъ», и от дадените там посочвания трябва да се заключи, че тази цена е била твърде висока не само за времето си, но и за днес.

Тъкмо скъпотията на пергамента като писмовна материя наложило в много случаи да бъде използуван такъв пергамент, който вече бил употребяван веднъж. Жертва на подобна преработка ставали обикновено такива писания, които се смятали за неважни или ненужни. Така погинали в по голямата си част различни произведения от езическата древност, когато яростта на ревностни християни от средновековието се насочила към книжнината. По същия начин били унищожени разни произведения на други езици: гърците унищожавали ръкописи на латински, латинските писачи от западния свят — разни гръцки ръкописи, гърците — славянски ръкописи, а славяните — гръцки ръкописи. Обикновено старият текст се изстъргвал или изтривал. Поради това употребените повторно, след такова остъргване на по-стария текст, ръкописи, се обозначавали с гръцкото наименование «палимпсести» (от гр. глагол psao — «изтърквам, изтривам»; palimpsestos — «нещо отново изтрито»). Този обичай е бил особено разпространен на Запад и във Византия към VII–IX в., а между славяните се задържал много по-късно. Но обикновено изтриването на старото писмо по пергаментовия лист не можело да бъде съвършено: мастилото прониквало дълбоко в самите пори на писмовната материя и най-често след известно време старото писмо отново прозирало повече или по-слабо. То се забелязвало особено ясно, когато новото писмо поради времето избледнявало.

В наше време е изработена особена техника за разчитане на разни палимпсести, и то специално на по-старите текстове, защото вече по предположение трябва да се допусне, че в такива паметници могат да се крият редки и дори напълно загубени произведения. Съживяването на по-старото писмо става обикновено чрез химически реактиви. Така поне се е постъпвало по-рано, докато се установило, че подобни химически средства съживяват писмото, но след немного време то изчезва напълно. Това показва, че употребата на такива средства трябва да се избягва, тъй като оказват зловредно действие върху ръкописите и документите. Напоследък се употребяват, особено в някои западни архиви и библиотеки, ултравиолетови лъчи. Все пак, колкото и да е развита тази техника за проучването на палимпсестите, не бива да се премълчават големите трудности. Още повече се увеличават тези мъчнотии поради обстоятелството, че при някои случай пергаментните листи са бивали изтривани по два пъти последователно и така на тях е бил записван три пъти различен текст.

Един от най-забележителните случаи на палимпсестно писмо при което е бил открит рядък и загубен иначе текст от езическата древност — е случаят с Ватиканския латински ръкопис 5757 (cod. Vat. lat. 5757)(4). В този ръкопис през миналия век е бил открит текстът на Цицероновото съчинение «За републиката» (De Republica), написано с унциално (уставно) писмо от IV век. По-късно това писмо — на две колони, както е обичайно за ръкописите от онова време, е било заличено и към VII в. тук е бил написан текстът на едно съчинение на св. Августина, именно неговите «тълкувания» върху Псалмите.

В старославянската и специално старобългарската книжнина са познати също няколко ръкописа-палимпсести. Заслужава да се споменат: Евангелските листове от XIII век, ръкописът с Апостолски четива от Слепченския манастир, от XII век; листовете от т. н. среднобългарски Паримейник на В. Григорович от XII–XIII в. Всички тези палимпсести представляват славянски, по-точно старобългарски текстове, писани върху изтрити гръцки книжовни паметници. В старата сръбска книжнина е познат един палимпсест, при който сръбският текст е писан върху латински текст (т. н. Севастияновски псалтир от XV в.) Във Ватиканската библиотека, точно в т. н. сбирка от Барберински ръкописи, се пази cod. Barberinus graec. 388 (375)(4), който съдържа обратен палимпсест — именно един църковен гръцки текст е написан върху по-стар славянски (български) църковен текст(I). Върху славянски глаголически палимпсест е писано т. н. Боянско евангелие. Тъй като между южните славяни най-често са попадали по-стари гръцки или други текстове, които можели да бъдат унищожавани, то славянски палимпсести се намират главно в старата южнославянска книжнина. Между 102–та канона, издадени през 691 г. на т. н. Трулски църковен събор, свикан в Цариград, има постановление, с което се забранява да се унищожават преписите, съдържащи текста на Писанието, посредством измиване или изтриване на писмото. Това постановление показва красноречиво колко широко е бил разпространен между византийците обичаят за използуване на палимпсести, дори и от творби на църковната и богослужебна книжнина.

За придаване на по-голяма белота пергаментните листове са били намазвани с известни минерални вещества. За написване на документи бивали използувани листове пергамент, които имали правоъгълна форма, но с най-различни размери. Естествено, размерите на листа зависели от това, колко дълъг е бил текстът, който трябвало да бъде поместен. Докато за «книгите» се получавала споменатата вече форма на «кодекси», то документите, когато бивали по-дълги по размери(5) придобивали форма на «свитъци» (rotuli).

Понякога дългите свитъци се получавали от един лист кожа. Така например, нашата Рилска грамота, издадена през месец септември 1378 г. на Рилския манастир от цар Иван Шишмана, е писана върху един лист пергамент (не хартия, както някои неуки автори твърдят!), дълъг над 130 см и широк 22 см. Но при по-дълги документи са бивали прикрепявани (зашивани или залепвани) един в друг по няколко листа пергамент, така че се е получавала доста значителна дължина, над десетина метра. Пергаментът е бил широко употребяван от старобългарските писачи. На пергамент са писани някои от царските грамоти от нашето средновековие, например: Зографската грамота, издадена от Иван Александра за Зографския манастир през 1342 г. с размери 63/36 см; грамотата на Иван Александра, издадена през декември 1347 г. за манастира Св. Никола в Мраката (Радомирско), с размери 58/34 см; грамотата на Иван Шишмана, издадена изглежда през 1378 г. на Витошкия манастир Св. Богородица, с размери 38/27,5 см. На пергамент са били писани не само истински, но и фалшиви документи. Такъв е случаят, например, с т. н. Мрачка грамота, приписвана на сръбския крал Стефан Дечански (1321–1331), писана въз основа на по-стари, истински документи за манастира Св. Никола Мрачки, вероятно в края на XIV или началото на XV век (размери 40/28 см)(II). За писане на ръкописи пергаментът е бил употребяван у нас не само през средновековието, но и през по-ново време. Измежду многобройните ръкописи от средновековието, писани на пергамент, заслужава да се спомене Ватиканският препис на българския превод на Манасиевата хроника. (Cod. Vaticanus Slav. 2), изписан на 206 пергаментни листа (размери 210/295 мм). Но революционната промяна, която настъпила в книжнината, била причинена от появата на друг вид писмена материя — именно хартията.

Този вид писмовна материя бил открит, според запазените оскъдни сведения, някъде в Далечния изток. Знае се, че когато в 751 г. били докарани в Самарканд, в Средна Азия китайски пленници, между тях се намирали такива лица, които познавали приготовлението на хартията и веднага започнали да се занимават с това. Тази хартия, приготвена от ленени парцали, придобила обозначението самаркандска или хоросанска хартия, започнала веднага да измества другите видове писмовна материя и да се разпространява в другите страни. От там тя се пренесла в Багдад, Сирия, Египет, Персия и другаде. Благодарение на арабските завоевания към Запад, приготовлението и използуването на хартия било пренесено в Испания, откъдето проникнало и в други европейски страни. Посредством това нововъведение ставало възможно за разните страни да се освободят от зависимостта си спрямо Египет, който имал почти пълно монополно право за добиване и търговия с папирус. Хартията като писмовна материя сега изпъквала също и като съперник на пергамента. Ударът върху египетското производство на папирус бил толкова страшен, щото според някои учени тази промишленост вече почти изчезнала към средата на Х век.

Хронологически засвидетелствувана хартия притежаваме от 912 г. През Х век вече били създадени «мелници за хартия», които се движели чрез водна сила, в Дамаск, Тиберия и в Триполис в Сирия, обаче главното производство си оставало в Самарканд. В Европа била позната т. н. Charta damascena, по името на града Дамаск, доставяна дори и през Х. век. Постепенно изкуството да се приготовлява хартия се разпространило по северноафриканските брегове, всред маврите, после на Иберийския полуостров. През XII век имало в Испания прочути «фабрики» за приготовление на хартия, а към края на същия век били направени първите опити за изработването на хартия в Германия. Когато това изкуство било възприето от Запада, заниманията с него така се разраснали, щото в скоро време почти напълно отстранили учителите си от Изтока. В края на средновековието, както се приема, приготовляването на хартия в Близкия изток било почти напълно прекратено и потребата на хартия се задоволявала почти изцяло от западното производство. Още в края на XIV в. от Италия и Южна Франция било изнасяно голямо количество хартия, и то за страните от Близкия изток, гдето вече не се произвеждала почти никаква хартия. Единствено в Персия се запазило производството на хартия, и то чак до ново време.

В руските земи хартия прониквала от Изтока и от Европа. През XIV век, отчасти вероятно чрез генуезките колонии по северното крайбрежие на Черно море, в руските земи била внасяна италианска хартия. В края на XIV в. там се появила френска хартия, после немска, както и полска, холандска и английска. Изглежда, че в Русия били направени опити за произвеждане на хартия още през средата на XVI в., но истинското производство на хартия започнало през времето на Петра I Велики, значи в края на XVII в.

Хартията се приготовлявала по два начина: от парцали или пък от влакнести растителни вещества. Приемаше се по-рано, че през средновековието е била употребявана главно хартия от памук и хартия от парцали. Различието между единия и другия вид хартия може да се установи най-лесно посредством микроскопа. Изучаванията на някои учени са доказали наличността на хартия, приготвена от коноп и лен. В разни езици е познато обозначението «бамбицинова хартия» (charta bombycina, charta bambagina, charta di bambagia). Тези обозначения се свързват с гръцките думи: bombax, bambax, bambakion — «памук» (cp. турското pamuk или татар. «бумуг», «бумбуг»). Но на италиански с думите bambagino, bambagia се указват не само памучни тъкани, но и всякакъв вид бели тъкани. Това определение, следователно се отнася повече до едно външно качество на хартията, отколкото до нейния състав. През средновековието с думите bombyx в латински език се е означавала копринената буба. Изказано е, от друга страна, предположението, че името «бомбицина» трябва да се свърже с името на сирийския град Бамбике, гдето било имало «фабрика» за произвеждане на хартия. Отгласи от това название се срещат в множество наши народни песни, особено от Тракия. Забележително е, обаче, че по всяка вероятност, руската дума «бумага» ще трябва да се свърже именно с този корен. Изобщо, при разните и ненапълно установени тълкувания на тези определения, твърде правдоподобно е изказаното от някои учени мнение, че през средновековието ще да е имало един вид хартия — хартията, приготвена от парцали от коноп или лен. Видът и качеството на хартията, следователно, е зависел не от различния състав, а от различната и по-добра или по-груба изработка. Трябва да се отбележи, че наименованието «бумага» се среща още в XIV в., именно в българския превод на Амартоловата хроника.

Най-старата хартия се отличава със своята дебелина и плътност. Тя обикновено е гладка и бляскава. Този блясък се дължал на това, че била намазвана, още при приготовлението, с някакви лепила, или пък на това, че е била изглаждана с помощта на кости или други уреди. По-късно турците, за да записват на такава хартия свои текстове, я подлагали на допълнително изглаждане. Но въпреки всички намазвания и изглаждания хартията запазила своето известно качество — дебела и мъхнеста повърхност. Тъкмо това й качество е дало основание, щото този вид хартия да се нарича «бомбицинова хартия». Въпреки основателното съмнение, че този вид хартия се е приготовлявал от памук, т. н. бомбицинова хартия се отличава доста ясно от хартията, която е приготвена от ленени или конопения парцали. Тази хартия е приготвена от по-еднообразна «каша» и поради това е по-тънка, с по-еднообразна и гладка повърхнина.

Върху този вид хартия има и нарочни знаци, наречени «водни знаци» (Wasserzeicben), «филиграни» (filigranes), или «бумажные водяные знаки». Водният знак е вдълбан отпечатък, оставен върху хартиената маса при нейното изливане с помощта на нарочната форма(6), която е послужила за изливането. Тези знаци се отличават ясно върху общата по-тъмна и по-плътна маса от хартията, защото на тези места, гдето се намират те, хартиената маса е малко по-тънка. Отначало тези водни знаци са представлявали само инициали и са служели като белег за «фабриканта» на хартията. По-късно, обаче, именно през XIV в., вече биват отбелязвани цели думи, или изображения. Не бива да се забравя, че такива водни знаци не се намират върху по-плътната, т. н. бомбицинова хартия. Има основание да се смята, че водните знаци са от западноевропейски произход, а не се срещат по т. н. бомбицинова хартия, тъй като тя е от източен произход. В разни руски книжовни паметници от XVI–XVII в. се споменава някаква «александрийска бумага», която вероятно ще да е била докарвана също от Изтока.

Наличността на водните знаци по разните видове хартии има много голямо значение за палеографа. Благодарение на тези водни знаци, които са проучени много внимателно от страна на разни учени, може да се установи, на първо място, произходът на даден вид хартия. По-важно е, обаче, това че въз основа на тези водни знаци, когато са датирани с по-голяма или по-малка точност, може да се получи една важна и положителна опорна точка за датирането на документи и ръкописи. Чрез уточняването на такъв воден знак ние получаваме един почти (винаги напълно положителен белег за датиране: един terminus post quem(7) за един документ или за един ръкопис. Трябва да се предполага, че дадено писание ще да е изникнало не много време след датата, към която може да се отнесе въз основа на поставените водни знаци хартията, употребена за него. Чрез тези средства могат да се установят също и фалшификациите на известни документи: те могат да бъдат написани, наподобявайки същия език или писмо, но ако за това бъде използувана хартия, която произхожда от по-късно време, фалшификацията може лесно да бъде установена.

Днес ние притежаваме няколко ценни труда, в които много старателно и обстойно са проучени разните водни знаци по хартията. Въз основа на тези изследвания много лесно е да се датира всяка хартия, върху която има някакъв воден знак, и да се посочи с положителност, дали произхожда от някаква италианска, френска, немска, полска, холандска или руска «фабрика» за хартия. Днес, когато хартията се приготовлява от други вещества (дърво, трева, слама) и по други начини, водните знаци са изчезнали и се срещат само по някой особено «фини» видове хартия.

Датирането на някои видове хартия може да бъде извършено и въз основа на тези по-светли и по-тъмни ивици, които се забелязват да се редуват в общата хартиена маса (т. н. vergeures)(8). Тези линии биват по-стеснени една до друга, или пък разположени по-далече една от друга, по-плътни или по-тесни. Установено е, например, че през XIII в. те са по-тънки и по-сгъстени, а през XIV в. по-едри. По т. н. pontuseaux(9), които оставят перпендикулярни следи спрямо т. н. vergeures, по техния брой и отдалечеността им една от друга, също така може да се установи друга опорна точка за датирането на някои видове хартия. Въпреки фабричното производство на хартията, тя продължава да има сравнително висока цена за времето си. В разни документи или приписки са запазени посочвания за цената на хартията.

Трябва да се добави, че една голяма част от запазените наши документи и ръкописи от средновековието са писани на хартия. На т. н. бомбицинова хартия са писани няколко от нашите грамоти: Ватопедската грамота на цар Иван Асеня II от 1230 г. (33,3–24,4 см); Дубровнишката грамота на същия владетел от 1230 г. (24–14,5 см); Виргинската грамота на Константин Асен от 1227 г. (93–33 см), която не е запазена изцяло, но е повредена. Грамотата-писмо, издадена от Иван Срацимир на брашовяни след 1369 г., е писана на «парцалена хартия» (21,5–10 см). Българските ръкописи, писани на хартия както през средновековието, така и по-късно, са най-многочислени измежду всички други запазени наши ръкописи. За съжаление, досега не е направено никакво специално изследване върху хартията, на която са писани, нейния произход и отлики. Предположително може да се каже, че е била използувана вносна хартия, вероятно от Запада.

Що се отнася до епохата на турското владичество, то употребата на хартия в нашите земи е вървяла успоредно с тази употреба, която се наблюдава в самата турска империя. Твърде спорен е въпросът за производството и търговията на хартия в старата турска империя и свързаните с нея страни(III). Според някои данни трябва да се приеме, че противно на известни погрешни твърдения, в Цариград до края XVII в. не е била изработвана хартия. Едва при въвеждането на книгопечатането в Турция през първата третина на XVIII в., именно в 1729 г., били направени опити за произвеждане на хартия. Опитът не успял, ако и да бил повторен. Когато в Турция започнали наистина да произвеждат хартия, нейното количество било много ограничено в сравнение с хартията, която се докарвала за вътрешните нужди от Италия и Франция. В турските държавици в Мала Азия още през XIV и XV век била употребявана хартия от западноевропейски произход. По ръкописи от края на XV век се виждат познатите северноиталиански водни знаци.

През XVI век Венеция вършела оживена търговия с хартия в Изтока. Тази хартия се отличава по това, че е по-здрава, без да е заглаждана, и носи нарочни водни знаци, съобразени с обстоятелството, че се разпространявала в Изтока: като водни знаци са изобразени винаги полумесец, често пъти свързан с една или повече звезди и корона. Водни знаци във вид на три поставени един върху друг полумесеца с различна големина се явяват към края на XVI в. върху хартията, пращана в Изтока. Тази хартия е била използувана специално за султанските писания (хартия наречена «трите луни»: tre lune(10). През XVII в. многократно се явяват ислямски символи като водни знаци по хартията, предназначена за Изтока.

При преписката с мюсюлмански владетели е била употребявана също и хартия от персийски произход (наричана «китайска» хартия), обозначавана като Dewletabâdi или abâdî kjâgid, по името на два града, единият от които се намира в Персия, а другият в Южна Индия. Тази хартия, обаче, съвсем не можела да съперничи на внасяната от Запада. Според известни твърдения, всички книжовни произведения и писания на ислямския Изток след края на средновековието са писани върху западноевропейска хартия, внасяна от северноиталианските градове (чрез посредството на Венеция) и Южна Франция. Френската хартия също е носела особени водни знаци, подобни на тези — за конкуренция, които се намирали по венецианската хартия (т. н. trois О, както и trois croissants или trois lunes(11). За най-ранните печатни произведения на турски език е била употребявана особено много т. н. хартия au raisin, понеже като воден знак по нея бил изобразен един грозд. Срещат се също водни знаци, във вид на полумесец, звезди и корона, заедно с разни добавки.

Към края на XVIII в., когато Венецианската република западнала стопански и политически, нейното място в търговията с хартия в Изтока било заето от други. Към Средата на миналия век тя била заместена вече от Триест, през който пристанищен град чак до ново време в Турция се внасяла хартия от Австрия. Тъй като вносната хартия била много по-евтина и по-доброкачествена, в самата турска държава не могло да се развие широко и добро производство на хартия. Един много важен проблем за българските палеографи и архивисти би представлявало проучването на българските ръкописи и документи от средновековието насам, за да се установи, дали — както може да се предполага а priori, е била използувана, например, през времето на турското робство същата хартия, която е намирала разпространение в турската империя.

Въпросът за хартията има не само строго научно, но и жизнено практическо значение за работата на архивистите. От качеството на хартията зависи безусловно запазването на историческите документи. Като се има предвид долнокачествеността на хартията, която се употребява днес за написването на повечето от документите, както и за отпечатването на най-големия брой печатни произведения може с пълна положителност да се предрече, че за бъдещите изследвачи една грамадна част от тези писания и печатни произведения няма да съществуват. Тази обикновена хартия не само зле се запазва, не само зле задържа за продължително време следите на писмото и печата, но също поради своя състав — бидейки изработена от дървесина, лесно привлича редица паразити, които я използуват за храна. В някои страни предвидливи люде са поставили много правилно въпроса за запазване на писмените материали. Поради това, някои държави, пред опасността, че важните за тях документи могат да бъдат лесно и бързо разрушени, са издали специални наредби относно това, върху каква хартия трябва да бъдат писани известни видове документи.

V–VI. Външни и вътрешни белези на документа

Занимливо е да се хвърли един поглед върху съотношението в употребата на разните видове писмовна материя. Ясно е, че самата същина на писмовната материя вече дава някои най-общи опорни точки за датирането на един документ. Документ, който е написан на папирус, прочее, трябва естествено да бъде отнесен към най-старата епоха. За един документ, написан на пергамент, може да се посочи най-общо, че произхожда след края на VII в. Границата за употребата на пергамента в ново време мъчно може да се определи. Борбата между пергамента и хартията като писмовна материя е траяла дълго. Тъй като пергаментът представлява по-здрава писмовна материя и придава, несъмнено, «по-тържествен вид» на документа, то на пергамент са писани не само разни важни документи от XIX в., но и дори най-важните държавни актове от наши дни. Що се отнася до хартията, всеки документ или ръкопис, писан на хартия, трябва да бъде отнесен, взето най-общо, към времето след XIII–XIV в., когато хартията като писмовна материя започва да влиза в употреба и постепенно измества пергамента.

Когато се говори изобщо за писмовната материя, не бива да се забравя, че във връзка с нея като отличителни белези на документа са неговите размери и неговата форма. По форма документът може да бъде, например, във вид на свитък, във вид на отделен лист с различни размери на дължина и ширина, и, най-сетне, във вид на «книга». Всяка от тези форми съответствува на отделен вид документи, които са различни по съдържание и важност. Трите форми са се запазили в употреба и до днес.

Към външните белези на един документ трябва да се отнесе и мастилото. Най-употребимо при писане на документите е черното мастило. Знае се, че през средновековието и по-късно черното мастило е било приготовлявано най-често от дъбови шикалки и от железен сулфат. Тъй като мастилата са били приготовлявани по различен начин и са имали нееднакъв състав, то различно е и тяхното запазване. С течение на времето писмото на някои документи е станало по-бледо, докато някои мастила дори са станали напълно нечетливи. Отчасти това избледняване на мастилото се дължи на влагата, а понякога на въздействието на светлината. Понякога за «съживяване» на подобни избледнели и дори изчезнали текcтовe се препоръчва над текста да се разстеле, с помощта на четчица, лек слой от концентриран амонячен сулфохидрат. Доколкото може да се установи, това химическо средство не оказва вредно въздействие върху писмото. Все пак, при подобни опити трябва да се внимава и да не се прекалява. Изглежда, че в някои стари мастила с металически състав са влизали такива вещества, които са оказали с течение на времето зловредно въздействие върху хартията. В разните библиотеки и архиви могат да се намерят множество документи, особено от времето след XVI в., при които поради употребата на лоши, металически по състав мастила текстът е напълно повреден: хартията на съответните места, гдето е писмото, е напълно проядена, разпада се и документът при най-леко докосване се руши. Това разрушение на документа може да се предотврати само отчасти. Изобщо, качеството на мастилото има огромно значение за запазването не само на писмото в един документ, но и за самата писмовна материя.

Но проучването на употребеното мастило при написването на един документ изцяло или на части от него, може да окаже решителни услуги на изследвача. Различието между употребените мастила при написването на един документ, взет като цяло, и на отделна част от него може да послужи като добро основание за съмнения относно неговата неподправеност. Обикновено един автентичен документ, трябва да се предполага, бива написван от една и съща ръка и с едно и също мастило. Добавката на израз или дума в него, написани с друго мастило, показва несъмнено, че има някакво изменение в първоначалния текст на документа — независимо от това, от кого е направено това изменение. Самото това обстоятелство трябва да постави «нащрек» изследвача. Още по-голямо е значението на мастилото при установяването на автентичността на един подпис. Общо взето, всяко изменение — при старинен документ — в употребата на мастилото в текста или подписите може да предизвика основателни съмнения. В някои случаи се налага да се сравнява мастилото, което е употребено при написването на различни документи, за които се смята, че са излезли от една и съща ръка или една и съща канцелария. Различието в мастилата се установява най-добре не чрез просто наблюдение, но чрез химически анализ.

Освен черно мастило в документи и ръкописи често се употребяват разни цветни мастила: за заглавието, за заглавки или за подчертаване на известни думи. Знае се, например, че във византийски императорски документи някои думи като «хрисовул», «хрисовул логос» и други, са били писани в текста с червено мастило и са се отличавали от останалия текст. С цветно мастило са били поставяни подписите. Подписът на византийския император е бил поставян с червено мастило. Цариградските патриарси са се подписвали със зелено мастило. Подобни особености са преминали и в средновековна България. Заслужава да се отбележи, че охридските патриарси са се подписвали на своите послания със зелено мастило. Различно е мастилото в някои султански фермани и берати. Понякога в турски документи черното и червеното мастило се редят от ред на ред, очевидно с цел да се придаде по-голяма «тържественост» на документа.

Употребата на цветни мастила е, разбира се, понякога зависима от личния вкус, та затова не могат да се установят общи правила, поне що се отнася до нашите документи. Нещо повече се знае за западноевропейските документи. Така, установено е, че там през VI–XI век червените заглавки представляват нещо рядко. Напротив, през XII в. червените, сини и зелени заглавки представляват нещо обичайно. В ръкописи от XIII в. се редуват червени и сини заглавки. Червеното мастило представлява обикновено киновар. Трябва да се изтъкне, че в някои случаи мастилото изглежда зелено, обаче първоначално е имало друг цвят, който се е променил, защото в неговия състав е имало някаква медна сол. В тържествени документи и по-ценни ръкописи се е употребявало златно или сребърно металическо мастило. Като писмовна материя в такива случаи е бил използуван пергамент, обагрен с пурпура. Със злато (chrysographia) или със сребро са били изписвани отделни букви или пък дори цели думи. Понякога, както това може да се наблюдава при известни тържествени турски документи, върху прясното мастило е бил изсипван златен или сребърен прашец, който се е полепял върху мастилото и буквите са придобивали особен блясък.

Някои от добрите днешни мастила са направени от същите вещества, както средновековните мастила, и това е обезпечение за тяхното качество и за трайността на тяхното писмо. Интересно е да се проучат запазените в някои ръкописи «рецепти» на наши стари книжовници за приготовление на мастило. А въпросът за мастилото е твърде важен, защото се свързва изобщо със запазването на писмеността. Как ще издържат изпитанието на времето разните мастила, с които са написани нашите неотдавнашни и днешни документи и писания? Въпросът е толкова съдбоносен, колкото и въпросът за хартията, ако и ние обикновено да не се замисляме(1). Цветните мастила са приготвени от багрила, за които не може с положителност да се каже, дали са запазени от избледняване. Във всеки случай, червеният цвят е много по-добър в сравнение със зеления и пурпурния. Истинското мастило трябва да представлява такова багрилно вещество, което да се просмуква във фибрите на писмовната материя. С оглед на това трябва веднага да се добави, че т. н. китайско или индийско мастило («туш») представлява по-скоро пигменти, които се прикрепват към повърхността на писмовната материя. Тъй като това мастило е направено от чист въглен, едва ли има опасност от избледняване. Главното затруднение в случая се състои в това, какво лепливо вещество е било използувано за неговото прикрепване: от това вещество ще зависи главно, дали ще се запазят или ще изчезнат документите, написани с «туш».

Доколкото може да се съди от опит, най-добрите черни печатарски мастила, съставени от въглен (въглерод) върху мазнинна основа, остават непроменени с времето. Запазват се невредими, доколкото може да се установи, също и най-доброкачествените яркочервени (киноварни) цветни мастила. Тъй като повечето от мастилата, които са употребявани днес за писане на документи или за печатните произведения, са недоброкачествени, несъмнено е, че е необходимо да се полагат особени грижи за запазването на писмените творби. Заслужавало би да се направи едно изследване върху мастилата, използувани при написването на стари наши документи и ръкописи. Тези мастила са били, без всяко съмнение, правени от самите писачи. Тяхната трайност е доказана с неопровержима яснота и поради това, може би ние бихме могли да се научим в някои отношения. Накрая, нека се припомни, че т. н. симпатични мастила, които стават четливи при нагряване, имат сравнително ограничена употреба и са, всъщност, извънредно краткотрайни.

Все в свръзка с хартията и мастилото трябва да се упоменат и разните уреди за писане, употребявани някога и в по-ново време. Излишно е да се изтъква, че общият вид на писмото зависи в твърде голяма степен от уреда за писане. Уредите за писане са се променяли, естествено, според характера на писмовната материя. Когато е трябвало да се пише върху по-твърда писмовна материя, като камък, тухла, метал, дърво, восък или друга твърда материя, писмото е било «писано» изобщо почти винаги «на сухо» с помощта на острие, направено от метал или кост (graphium или stylus). Опаката страна на този уред е била често пъти сплескана, така щото с тази част да може да се изтрива написаното, например, на восък и използуваното място да бъде заглаждано.

Върху по-мека писмовна материя, като папируса, се е писало вече с «писалка» от тръстика и «мастило». Употребявана е била обикновена тръстика (calamus), но в древността са използували също с особено предпочитание тръстиката по бреговете на Нил. Тръстиковата писалка останала като уред за писане в Запада чак до XII в. Писането с подобен уред не е било особено лесно, защото върхът много лесно и бързо се затъпявал върху неравната повърхнина на папируса или пергамента. Още римляните започнали да изработват уреди за писане, по подобие на тръстиковата писалка, направени от метал, които са далечните предшественици на нашите металически пера. Всред славяните употребата на тръстиковото стъбло като уред за писане също било познато. В руски ръкопис от XIV в. се споменават, в свръзка с писането, «хартия», «чернило» и «трость»(2). За друг ръкопис се казва, че бил написан «тростiю», а за един пролог от 1491 г. се посочва, че бил написан от някой си Матвей «тростию и чернилом». Но изобщо тръстиката не ще да е намерила широко разпространение като писмовен уред между славяните, защото когато писмеността проникнала между тях, вече отдавна между ромеите и западните люде била наложена употребата на друг уред за писане — именно птичето перо.

Образът на този писмовен уред се намира, според някои, още върху колоните на римските императори Траян и Антоний Пий. Писмено е засвидетелствувана неговата употреба през VII в. Върху различни изображения, в миниатюри или другаде, твърде често стари книжовници са представени, че пишат с перо (обикновено гъше перо, заедно с перцата или напълно изчистено от тях). Така, в Лондонското четвероевангелие от 1356 г. евангелист Йоан е представен, че пише с птиче перо. Върху първата миниатюра на Манасиевата хроника са изобразени Исус Христос и летописецът Манасий, че пишат върху дълги свитъци с помощта на птиче перо, добре и правилно заострено. Върху миниатюра от манастира Пчиня (XVI–XVII в.) е изобразен евангелист Марко, захапал единия край на перото, а в миниатюра от четвероевангелие от Копривщица (1644 г.) е представен евангелист Йоан, че пише с правилно изработено перо. Върху изображението на поп Пунчо от 1796 г., в т. н. Поп-Пунчов сборник, личи ясно, че перото е било заострено за писане доста много откъм по-широката си страна, а всички перца по него са били отстранени. Подострянето на перата е било правено с нарочен нож. В един ръкопис се споменува, че един ковач изковал такъв нож (СКОВА НОЖИЦЬ, ТА СИ ПЕРО НАПРАВЫХ).

От XIV в. насам започнали да се изработват пера от желязо или бронз. Отначало «перо» означавало само тези уреди за писане, които действително били изработени от перо на гъски, лебеди, пауни или други птици. Сега със същото обозначение, поради неговото широко разпространение, нарекли и новия уред за писане, въпреки че съвсем нямал такъв произход и само по форма и предназначение напомнял птичите пера. Но именно в това обозначение, разпространено в разните езици, е останала една неизличима следа от едно отдавна надживяно културно състояние.

През ранното средновековие моливът (от гp. mòlybdos — «олово») бил познат като средство за писане. Обикновено с помощта на оловна пръчица се очертавали по някои ръкописи линиите, по които трябвало да се пише. По-късно били изработени нарочни «моливи» и именно през XIII в. те вече представляват някакви луксозни предмети. Към края на средновековието оловната пластинка бивала обвивана в дървена част и така «моливът» придобивал постепенно своята, позната нам, днешна форма. Постепенно била въведена употребата на графита, вместо оловото, за направа на моливи. Когато пък старите наши книжовници си служели с перо и мастило, твърде често мастилницата и перото били съчетани заедно с обща кутия от метал, обикновено бронз. У нас са твърде добре познати т. н. дивити (divit), гдето мастилото и перото са поставяни в две бронзови хранилища, споени едно о друго и понякога изработени твърде изкусно. Нашият «дивит» отговаря на западното scripturale или scriptionale(3), френ. écritoire(4).

Трябва да се изтъкне, че писмовната материя и свързаните с нея външни белези на документа могат да имат голямо значение за определяне на времето и произхода на един документ. В някои случаи дори това са почти единствените опорни точки за датиране и локализиране на документа. Обикновено обаче, податките, които могат да се извлекат от тези особености на документа трябва да се съпоставят и проверяват въз основа на другите данни, които притежаваме за един документ.

Писмото съставя един от най-важните външни белези на документа. В случая има значение не само общото развитие на писмото, но също и разните видове писмо, особеностите на различните писмовни школи, както и индивидуалните особености на отделните писачи. Отличително за един документ може да бъде и това, дали текстът е написан на един ред или на два реда, дали са употребени главни или малки букви, най-сетне, дали всяка буква е писана отделно или свързано с другите, значи като т. н. курсивно писмо. С развоя на писмото се занимава палеографията и благодарение на тази особена наука днес ние познаваме с голяма точност и подробност развоя на гръцкото и латинското писмо. Един палеограф, познавач на гръцкото и латинско писмо, днес може да определи с голяма точност не само от коя епоха произхожда един писмен паметник, като взема под внимание отличителностите на неговото писмо, но въз основа на някои особени податки може да установи где, в кои писмовни и книжовни средища е изникнал този писмен паметник. Проучванията в областта на латинската палеография дават възможност да се определи въз основа на писмото приблизителната дата на един писмен паметник с точност почти до десетилетия, като при това се свърже с определено книжовно средище. Тези изводи на палеографската наука имат огромно значение за проучването на документите, главно за тяхното датиране и локализиране. Тъй като са запазени голям брой документи, понякога е възможно да се установят дори особеностите на отделните «канцеларии», от който са излезли документите, па дори и особеностите на отделните писачи.

За подобни проучвания се изисква, обаче, преди всичко извънредно голяма практическа подготвеност, която се добива, както е естествено, само след продължително и старателно занимание с документи. Тук трябва да се обръща внимание, общо взето, на общото впечатление от едно писмо, на така наречения «дуктус» (ductus) или начертанието на отделните букви и тяхното свързване, после на начина, по който са изписани отделните букви, как са свързани те помежду си, какви съкращения са употребени, какви знаци и буквени обозначения има, какви украшения и завъртания по буквите има, най-сетне какви са употребените препинателни знаци. Най-после, трябва да се обръща внимание на това не само какво мастило е употребено, но също дали има изтърквания (rasurae), поправки в текста, празнини, какво е линирането на листа: с тъпо острие или с мастило, някаква багра, молив и нещо подобно, какви хоризонтални или вертикални линии са очертани; дали на края на редовете не са поставени точки или дупчици за ориентиране и т. н.

Докато гръцката и латинската палеография е постигнала значителни успехи, славянската палеография е още в своя зачатък. Запазените славянски писмени паметници са сравнително по-малобройни и не са проучени задоволително от палеографско гледище. Трябва да се предполага поначало, че нашият архивист ще има да се занимава предимно със славянски документи, докато документите на други езици и писани с друго писмо, например на гръцки, латински или турски, ще съставят по-скоро изключение или пък ще бъдат възлагани на съответните специалисти за определяне и проучване. Поради това тук би следвало да се припомнят поне някои общи сведения относно развоя на славянското писмо. Прочее, в науката все още не е достигнато съгласие по въпроса за произхода на славянското писмо и разните стадии на най-ранното му развитие. Трябва да се предполага, че още твърде рано, под влиянието на византийската култура и особено на християнската проповед, обичаят да се пише ще да е проникнал между южните славяни. Записванията на славянски имена и думи, в свръзка с военната служба или с християнизирането, с помощта на гръцки букви, дори «без устроение» или нагаждане, представлявало първи опит за създаване на славянска писменост. Колкото и незадоволителни, тези първи писмовни опити добили, както изглежда, доста широко разпространение.

По-късно, в началото на втората половина на IX в. един гениален филолог, какъвто бил Константин Философ, създал специална славянска азбука, като заимствувал по-голямата част от писмените знаци от гръцкото унциално(5) писмо, а някои други знаци заел от другаде, например от еврейската азбука. Така се родила глаголицата, която към края на IX в. била видоизменена от Климента Охридски и така изникнала «кирилицата», която се отличавала с по-голяма простота и яснота. Новата азбука, ако и да била дело на Климента, получила името си от славянския първоучител и, поради своята по-голяма усъвършенствуваност и приложимост, наскоро изместила почти напълно мъчно четливата и чепата глаголица. Глаголицата се употребява съвършено рядко в средновековните ни документи и писмени паметници: тук и там се среща по някой подпис, някоя отделна буква и знак, заети от тази азбука. Прочее, когато се говори за проучването на старобългарската писменост, трябва да се разбира изключително кирилското писмо.

Най-древният вид славянско писмо, т. н. уставно писмо, което отговаря на гръцкото унциално литургическо писмо се състои в това, че отделните букви са написани право, всяка буква стои отделно и най-често на еднакво разстояние една от друга. Някои букви са писани с няколко движения на ръката, което обстоятелство налагало голяма бавност в писането. Общото впечатление от подобно писмо е, че имаме пред себе си грижливо и старателно написано писмо. Най-старото уставно писмо, което датира до към XIV в., се отличава, между другото, и по това, че височината и средната ширина на буквите са почти еднакви, докато по-късно отделните букви са по-тесни и стоят по-близо една до друга.

Една разновидност на уставното писмо съставя т. н. полууставно писмо, при което основните линии не са така правилни и липсва, в общото очертание на писмото, пълна последователност. Закръгленостите и ъгловатостите на буквите са разпределени често неправилно, липсва съразмерност, буквите не отстоят на равно разстояние една от друга, а и изобщо са по-дребни. Чрез полууставното писмо се прави една решителна стъпка към скорописното (курсивно) писмо. При този вид полууставно писмо не се съблюдава правилността и красотата на буквите. На общия вид на писмото липсва красота, а то придобива по-скоро «делови изглед». В нашите писмени паметници се забелязва, например, че полууставното писмо прониква тук през XIV в.

Едновременно с полууставното писмо между южните славяни се явило и скорописното писмо, именно още в началото на XV в. Този вид писмо се отличава със сравнително малките размери на отделните букви, прекомерната ширина на някои букви и тяхната провлаченост, извитостта на някои от тях и постепенната поява на нови начертания. Една отличителна особеност — наложена от бързината, с която се пишело сега — се явява свързването на отделните букви при писането. Скорописното писмо, в своето късно развитие, се употребява и досега. Не бива, обаче, да се смята, че развоят на славянското писмо е вървял еднакво всред всички славянски народи. Напротив, могат да се различат няколко вида славянско писмо: руско, южно-славянско (българско и сръбско), молдо-влашко и прочее.

Освен това, в славянското писмо, по подобие донякъде на гръцкото, има редица редни и надредни знаци и ударения. За да се пести място, тук имаме непрекъснато писмо, при което отделните думи и изречения не са отделени помежду си. Доколкото са употребени някакви препинателни знаци, най-често тяхната употреба се отличава напълно от днешната употреба. Пак за пестене на място твърде чести са така наречените «свързвания» (лигатури) на букви и дори думи. Най-сетне, за пестене на място се е наложило съкращаването на отделни по-познати думи — както това е било широко разпространено в гръцкото и латинско писмо. Ако и да не е проучена подробно славянската система на съкращение, трябва да се каже, че общо взето, тя следва същите начала, които наблюдаваме при съкращенията в гръцкото писмо Нещо повече: някои от съкращенията, особено на много употребими имена, са заети направо от гръцки език и от гръцкото писмо и са пренесени в славянското писмо.

Изучаването на славянското писмо и неговите палеографски особености има извънредно голямо значение за архивиста. На славянски, частно на старобългарски или новобългарски са написани най-големият брой документи, с които той борави. Но освен това, познаването на славянската палеография може да окаже значителна услуга и при проучването на ранната османска история. Както е известно, най-ранните султански повели са писани на славянски, именно на смесен българо-сръбски език, с кирилското писмо. Не бива да се забравя, от друга страна, че цялата румънска книжнина: документи и ръкописи дори до средата на XIX век е писана изключително с кирилско писмо и предимно на славянски, или на смесен славяно-румънски език(I).

Ако един архивист има работа, покрай славянските документи, също и с документи на гръцки, латински или турски език, то той без друго ще трябва да се запознае обстойно с гръцката, латинската или турска палеография. За един български архивист, прочее, с оглед на документите, които той има да проучва и подрежда, е необходимо познаването по-скоро на гръцка и турска палеография, разбира се, съчетано поне с елементарно познаване на съответните езици.

Към външните белези на един документ трябва да се отнесат също подписът и разните писмени знаци, които се поставят по документа. Когато говорим за подпис върху известен документ, трябва да различаваме преди всичко подпис, поставен от самия писач на документа, и подпис, поставен от друго лице. Освен това, може да имаме един или няколко подписа. Трябва, по-нататък, да се различава подписът на лицето, което издава документа или по чиято поръка бива издаван документът, после подписът или подписите на свидетелите и на канцеларския чиновник или чиновници. Така наречените канцеларски подписи могат да бъдат най-различни, като се начене от подписа на един министър, на някакъв началник или неговия заместник, та се свърши с подписа на обикновен чиновник. При една по-сложна канцеларска процедура могат да бъдат поставени подписите на цяла редица отдели или отделения на канцеларията. Грамотите на цариградските патриарси носят подписите, първом, на патриарха, после на присъствуващите в Цариград митрополити и епископи.

Само по себе си се разбира, че една от първите задачи тук се състои в това, да се установи дали известен подпис е саморъчен или не, защото саморъчността на един подпис е най-доброто потвърждение за неговата автентичност. Трябва веднага да се добави, обаче, че през средновековието понякога подписите са така сложни и калиграфски, щото е изключено те да бъдат собственоръчни. Очевидно, те са били поставяни от някакъв канцеларски чиновник, може би същия, който е изписвал документа. Такъв е случаят с подписите на българските владетели по разните грамоти. Несъмнено е, че тези подписи не са саморъчни, а са писани в царската канцелария. Ако изхождаме от западния обичай, според който при такива подписи поне една малка черта или чертица да бъде поставяна от лицето, от чието име се издава документът, бихме могли да предполагаме, че и тук някоя черта ще да е била добавяна от владетеля. В документите, издавани от името на турските султани, също така едва ли могат да се посочат напълно сигурни белези за лично участие в написването или подписването. Естествено, когато един подпис престава да бъде саморъчен, неговото значение като средство за установяване на достоверността на даден документ се губи или пък намалява извънредно много. Необходимо е да се припомни, освен това, че при много средновековни документи липсва същински подпис, а той се замества с посочване на датата или нещо подобно.

Заедно с подписа трябва да се посочат някои писмени знаци по известни документи, например някои монограми с имена при западни владетелски грамоти, или монограми с приветствена формула при папските документи, после така наречената «рота»(6) на папските документи, поставяните при подписа кръстни знаци с най-различни форми и т. н. В началото на документите се поставят някои други знаци, например, кръстният знак, като «символическа инвокация», при християнските документи, или при мюсюлманските съкращението на арабски от името на Аллаха, както и т. н. тугра(7). В някои от нашите средновековни владетелски грамоти край калиграфски изписания подпис е изрисувана несръчно една ръка, която държи скиптър.

Към знаците, които могат да дадат податки за определяне на достоверността или недостоверността на документите, трябва да се отнесат разните канцеларски бележки, които се поставят по «гърба» на документите и много често имат значение на същински заверки. Такива бележки биват поставяни при издаването или при получаването на един документ. Те се срещат както при средновековните, така и при по-нововремешните наши документи, обаче не са проучени задоволително.

Към външните белези на един документ трябва да се отнесе и художественото му оформление. Тук се отнасят заглавките към текста, заставките, или някакви други украси в текста или покрай него.

Един от важните външни белези на документа е печатът. Той представлява допълнително средство, редом с подписа, за потвърждаване на достоверността на даден документ. Печатът може да бъде направен от метал — например от олово, сребро, злато, или пък от восък. Във византийската владетелска канцелария видът на печата се определя съобразно с важността на документа. Така, ние познаваме оловни, сребърни и златни печати. Наименованията на отделните видове печати са преминали като наименования на съответните видове документи: «моливдовули», «аргировули» и «хрисовули» (златопечатници).

Същата практика е преминала и в средновековна България. Познати са оловните печати на няколко личности от средновековната българска история, като княз Борис I, цар Симеон, цар Петър, някой си «чернец» Георги от IX в., после един български архиепископ от втората половина на IX в., както и на владетели от второто царство: печати на цар Калоян и на Борила, златни печати на Иван Асеня II на Иван Александра и др. Открит е също един уред, за който се предполага, че представлява «вулотирион» (уред за правене на печати) на Михаил Шишмана. Обичайно е било за средновековието и за по-ново време да се използуват като печати (върху восък) пръстени. У нас са открити няколко такива пръстена-печати от по-късното средновековие, с имената на техните собственици: ПЕТРЪ ИПИКЕРЪНИ БРАТУЧАД ЦАРЕВЪ, или ХОДОРОВЪ ПРЪСТЕНЬ, или СЛАВ СТОЛНИК ЦАРЕВ, или ВИТОМИРОВЪ ПРЪСТЕНЬ, или РАДОСЛАВОВЪ ПРЪСТЕНЬ и др.

Значението на печата понякога е изключително голямо: когато в документа липсва същински саморъчен подпис, като единствено средство за установяване достоверността на документа остава именно печатът. През средновековието и по-късно са били употребявани печати от восък. След XVI в. на Запад са били обичайни печатите от «шеллак». През XVIII–XIX в. са били употребявани печати от хартия и брашнен разтвор за залепване. У нас през края на турската епоха по разни документи са поставяни печати — пръстени или обикновени печати не с помощта на восък, а чрез опушване на печата или пък с мастило. Не бива да се забравят също и т. н. сухи печати, които са особено разпространени в ново време. Многообразието на печатите е толкова голямо, щото днес с тях се занимава нарочна наука — сигилографията.

Освен самия печат, трябва да се обърне внимание на начина, по който печатът е свързан с документа: дали е прикачен или пък поставен върху текста на документа. При т. н. прикачени или висящи печати могат да се наблюдават различни подробности: например, качеството и цвета на връвта (коприна, коноп или лен), с която той е прикрепен към документа, колко дупки са поставени на документа, какъв подгъв има там, как е прокарана връвта и т. н., подробности, които са били често пъти най-строго определени и днес въз основа на тях можем да съдим за автентичността на един документ. Разбира се, запазването на един печат е в пълна зависимост от това, от какво вещество е направен той.

Когато говорим за печат, ние трябва да различаваме уред за подпечатване и отпечатък от него. За съжаление, в нашия език двете неща се обозначават с една и съща дума. При описанието на печата се вземат предвид следните особености: форма и големина; материя, от която е направен печатът (метал, злато, сребро, олово, восък, дори глина, шеллак, сух печат, цветен печат и пр.), после изображението и надписът. В изображението и в надписа могат да бъдат наблюдавани най-разнообразни изменения: една или две фигури, образи на градове или крепости, надпис наоколо или в цялото поле в хоризонтални редове, пълен текст или съкратен, значи само начални букви на известно име и т. н.

За архивиста печатът има значение не сам по себе си, но доколкото той има връзка със съответния документ: доколкото той може да допринесе за установяването на автентичността на един документ и на неговото проучване. Поради това не бива да се допуска да се нарушава връзката между печата и съответния документ, с други думи казано, печатът да не се откъсва от документа. Още в средновековието са прибягвали до разни средства за запазване на печатите не само от унищожение, но също и от опасността да бъдат те откъснати от документите. Така, печатите често са били поставяни в обвивки от метал, дърво, хартия и прочее, както и в платнени торбички. Тези грижи за прикрепването на печата към документа се налагат особено с оглед на обстоятелството, че някои печати, които са откъснати от съответните документи, губят напълно своята доказателна стойност и дори мъчно могат да бъдат отъждествени, ако ли това не стане и напълно невъзможно, както е случаят с печати, които носят само фигуративни изображения.

Най-сетне, трябва да се посочат случаите на ненормално съотношение между документ и печат. Става дума, иначе казано, за злоупотреба с истински печат при фалшив документ, с цел да му се придаде автентичност. Един прочут пример в това отношение може да ни даде фалшивата Калиманова грамота, към която е бил прикачен, като е бил откъснат, очевидно, от някоя изглежда загубена днес автентична грамота, един истински златен печат на цар Иван Асеня II. Разбира се, при подобни случаи изследвачът трябва да бъде особено внимателен, като изгражда своето схващане за автентичността или подправеността на документа не само въз основа на печата, но и с оглед на всички други вътрешни и външни белези на документа.

Познати са, обаче, и други примери на ненормално съотношение между документи и печат, именно когато към истински документ бива прикачван един фалшив или фалшифициран печат. Така, към оригиналната и автентична грамота на Иван Шишмана, издадена през септември 1378 г., за Рилския манастир, е поставен златен печат, който е несъмнено подправен, и то вероятно през XV–XVI в., през повторния разцвет на манастира. Трябва да се предполага, че истинският печат на грамотата ще да е бил загубен или откраднат неизвестно кога и някои находчиви иноци от обителта намерили за необходимо да изработят, доста нескопосно, един нов печат от злато и да го прикачат на документа. Тук на изследвача се налага още по-голямо внимание, за да не се увлече в изкушението поради подправеността на печата да обяви и самия документ за подправен. И тук също трябва да се различава между напълно фалшив и подправен печат, сиреч печат, който е измислен изцяло, и такъв, който е изработен по образеца на друг, истински печат.

Изобщо, при ненормално съотношение между печат и документ трябва да се извърши най-внимателно общо проучване както на самия документ, така и на печата, преди да се изкаже окончателна преценка относно тяхната автентичност или фалшивост. Тъй като някои печати са твърде чупливи и направени от нетрайна материя, трябва особено много да се внимава при тяхното проучване или при правенето на отпечатъци, за проучване или обнародване. Препоръчително е подобни печати да бъдат запазвани грижливо, а за проучване или фотографиране да бъдат използувани отпечатъци, предварително грижливо направени.

Към външните белези на един документ трябва да се вземат във внимание още две последни неща. Знае се, че при съставянето на документите най-често са били използувани както в миналото, така и в ново време, различни образци. Наподобяването е засягало не само съдържанието, сиреч текста на документа, но дири и неговата външна форма. Поради това за изследвача е извънредно важно да установи, дали са били използувани при съставянето на един документ подобни образци и до каква степен е стигнало това наподобяване на образците по отношение на текста и на външната форма на документа. У нас, за съжаление, не са открити никакви наръчници с образци или формули от по-старо време за съставяне на документи(8). Съществува, обаче, една подобна сбирка на турски език, която по погрешка е била смятана от някои за сбирка с автентични документи(II).

Най-сетне, при проучване на външните белези на един документ трябва да се вземе предвид неговата запазеност и получените повреди. Бележките, които са поставени на «гърба» на документа, или пък представляват архивни обозначения, поставени в миналото, също така не бива да бъдат пренебрегнати.

За проучването на един документ е необходимо да се обърне внимание — освен на неговите външни белези — на вътрешните белези, сиреч особеностите, които са свързани не с формата, а по-скоро със съдържанието на документа. На първо място тук трябва да се споменат отделните части и формули, които се срещат в един документ. Необходимо е да се добави веднага, че е невъзможно да се даде една обща схема в това отношение, тъй като документите, с които архивистът трябва да работи, са извънредно разновидни и произхождат от различни времена. За да се изчерпят всички случаи, би било потребно да се проучат документи от разни епохи, от разни видове и от различен произход. Все пак, могат да се посочат някои общи напътствия в това отношение.

Преди всичко, в свръзка с вътрешните белези на документа ние трябва да изясним въпроса за лицата, които изобщо са участвували в неговото съставяне. На първо място тук трябва да се упомене лицето, от което или от чието име изхожда дадено правово действие, което е намерило израз в издаването на въпросния документ. На второ място трябва да се посочи лицето или лицата, за които се отнася даденото правно действие и които получават въпросния документ, с други думи, получателят или получателите на документа (destinatarius). Следват още няколко лица: лицето, което непосредствено издава документа — при по-сложна служба това лице се различава с първото лице, а при по-проста служба е тъждествено с него; лицето, което диктува текста на документа (т. н. dictator) и съставя черновката; лицето, което написва документа. Броят на тези лица може да се увеличи или намали, в зависимост дали документът се издава в първична «канцелария» или в една широко и сложно развита канцеларска служба. Функциите на отделните участници могат да се разграничават още повече или пък да се слеят в ръцете на по-малък брой лица. Някъде могат да се явят и нови лица, които участвуват в окончателното оформление на документа: лице, което подпечатва; лице, което регистрира документа (regestrator); лице, което поправя текста (соrrеctor); лице, което събира таксата за издаване на документа (taxator) и др. Ако някои средновековни канцеларии са били така развити, за да имат всички тези служби, колко по-сложна е службата около издаването на един документ в по-ново време(9).

Едно посочване за владетелската канцелария у нас през XIV в. се намира в края на Мрачката грамота на Иван Александра, издадена на 1 декември 1347 г. Там четем: ЦАРЬ ПОВЕЛѢ, ДОБРОМИРЬ ПИСА В СЕРГЕВЦИ, ДЕК[емврия] А’ ДНЪ, В СѪБ[ота]. Друго посочване за лицето, което, изглежда, е писало по повеля на царя документ от друг вид, а именно надписа в търновската църква Св. Четиридесет мъченици, поставен по повеля на Иван Асеня II в 1230 г. се чете между третия и четвъртия ред на надписа: АЗЬ ДРАГАН ПIСА. Буквите са по-дребни в сравнение с останалия текст и издават сходства с общия напис на другите букви. Все пак, ако това не е добавка на случайно лице (драсканица на грамотен посетител, както личи днес по толкова много старини на нашата страна), би трябвало с голяма правдоподобност да се предположи, че тук е запазено името на лицето, което е писало текста върху камъка.

Изсред голямото многообразие на документи и техните формули нека посочим само няколко подробности относно средновековните документи, защото те са най-добре проучени и защото тяхната форма е оставила следи и в по-късно време. Прочее, един средновековен документ се разпределя на три основни части: уводна част или протокол, текст и заключителна част от есхатокол. Уводната част на документа се състои от следните части: 1. Инвокация, която може да бъде символистична, изразена с кръстен знак за християните или пък със съкращение на името на Аллаха за мохамеданите (значи invocatio symbolica), или пък някаква формула от рода на тази: In nomine Dei... (значи invocatio verbalis). 2. Интитулация, сиреч посочване на името и титлата на лицето, което издава документа, придружено с някаква религиозна формула (intitulatio); 3. Адрес (adressatio), в който се дава името и титлата на получателя или адресата на документа, като към това се прибавя една по-кратка или по-сложна поздравителна формула (salutatio).

В самия текст се различават следните части: 1. Т. н. Аренга (arenga), сиреч общо посочване на причините, които са довели до издаването на въпросния документ. 2. Оповещение (publicatio, promulgatio или notificatio), в която част се оповестява за издаването на документа, отправяйки се само към получателя или, ако документът засяга повече лица, към по-голямо множество люде. 3. Повествувание (narratio)(10), в която част се излагат фактическите обстоятелства, които предхождат издаването на документа и които са станали причина, за да се извърши изразеното в документа правно действие. В тази част от документа може да бъде прибавена и т. н. «молба» (petitio), сиреч молбата, изказана от получателя на документа за разрешението на даденото правно действие и за издаването на документа, както и т. н. «намеса» (interventio), сиреч изброяване на лицата, които са се застъпили за изпълнението на искането на адресата. 4. Разпореждането (dispositio), която част е най-съществена в документа и съдържа израза на волята на издавателя на документа за уреждане на даденото правно деяние, следователно е най-важна с оглед на правното съдържание. Тази част от документа може да се разпада, в зависимост от дадените правни разпореждания, на редица отделни формули. 5. Наказателно постановление (sanctio), гдето се изказва заплаха за неизпълнението или нарушението на документа и дадените разпореждания (sanctio negativa), като се предвиждат «духовни наказания» (poena spiritualis), сиреч заплаха с пъкъла, отлъчване от църквата и други подобни, или пък «светски наказания», (poena temperalis), сиреч глоба, затвор, членовредително наказание и т. н. Поради общата религиозност на средновековието наказанията, с които се заплашва нарушителят или неизпълнителят, твърде често са само или преобладателно «духовни», даже в документи, издадени от светските власти. Понякога в тази част от документа се обещават награди за изпълнението и съблюдението на разпоредбите (sanctio positiva). Утвърждение (corroboratio), сиреч посочване на онези елементи, които потвърждават автентичността на документа, например подписа на лицето, което издава документа, поставяне на неговия печат и т. н.

Най-сетне, в есхатокола се съдържат обикновено следните части: 1. Подпис (subscriptio) или подписите на лицето (лицата), които издават документа, на свидетелите, на разни канцеларски чиновници, които са взели участие в неговото съставяне, написване и издаване. 2. Дата (datum), с посочване на мястото на издаването, година, месец, ден от месеца или от седмицата. 3. Заключителна формула за благопожелания или «амин» (apprecatio).

Това е общата схема на отделните формули и части в един документ. Тази схема е била спазвана при съставянето не само на западноевропейските средновековни документи, но и при византийските документи. Оттам тя е преминала между българите и трябва да се каже, че средновековните ни грамоти са съставени, общо взето, по същия този образец. Под византийско влияние са съставени също и средновековните и по-късни румънски грамоти. Този формуляр е бил спазван при съставянето на сръбските грамоти, а по-късно могат да се посочат множество общи елементи и при издаваните от турските султани документи: фермани, берати и т. н. Разбира се, не бива да се мисли, че тази схема е била повтаряна буквално във всичките нейни части и формули: тя се видоизменява у разните народи и през разните времена, но все пак запазва общата си значимост. Една или друга част от тази формула била прилагана или изпускана, в посочения ред или в друг ред, главно в зависимост от редица обстоятелства: епохата, мястото, личността на издавача на документа, правното съдържание и т. н.

Вторият елемент, който трябва да се изтъкне в свръзка с проучването на вътрешните белези на документа, е езикът. За цялото средновековие латинският език почти изключително господствувал в светските канцеларии и в канцелариите на духовните власти. Огромното множество западноевропейски документи от средновековието, па и от по-късно време са съставени на латински език. Напротив, документи, съставени на «народни езици» — на френски, испански, италиански, немски, английски или някакъв друг език съставят по-редки изключения. Византийските документи са съставени почти винаги само на средногръцки или византийски език. От средновековието са останали български документи, съставени не само на старобългарски, но и на гръцки и латински език, разбира се, вече като преводи. Тъй като нашият архивист има работа главно с документи на български език, както и с документи на други славянски езици, необходимо е да се поcoчат някои главни отлики в това отношение.

В ръцете на българския архивист могат да попаднат, преди всичко, книжовни паметници от старобългарска редакция. Отличителни белези за тази редакция са: правилната употреба на двете носовки, голямата и малката, без да бъдат смесвани помежду им или с други букви като ОУ и IA; правилното употребление на Ъ и Ь; употребата на э не се смесва с Е, но понякога се смесва с IA; старите звукови ставки TJ и DJ се заместват с ШТ (Щ) и ЖД; и т. н. Паметниците от старобългарска редакция се отнасят, общо взето, към IX–XII в., от XII–XV век произхождат среднобългарските паметници, а от XV век насам новобългарските. Отликите на среднобългарския език са следните: смесване на голямата носовка (Ѫ)(11) и на малката носовка (Ѧ); пълно смешение на Ъ и Ь, като едната се употребява вместо другата без всякакво различие, или пък се употребява само едната от тези букви; смесване на Ѧ и Ѫ, на Ѧ и Ѣ — Е; смесване в някои паметници между ОУ и У с О, смесване на Ы и И и прочее(12).

Писмените паметници от сърбохърватска редакция се отличават по следните особености: старите звукови ставки TJ и DJ се заместват с h и ћ, изговаряни като много меки ч’ и ѱ голямата носовка се изговаря като у, а малката носовка като «е»; Ъ и Ь са изравнени помежду си и се произнасят като звук «а»; съчетанията РЪ и ЛЪ между съгласни се изговарят като вокална Р и У; краесричното Л се вокализира в О и т. н.

Най-сетне, паметниците от руска редакция се отличават с особености: старите звукови ставки TJ и DJ се превръщат в Ч и Ж; голямата носовка се предава с У, а малката носовка с Я; вместо старите съчетания РА и ЛА се чете ОРО и ОЛО, както и вместо РѢ и ЛѢ имаме ЕРЕ и ЕЛЕ; запазен е старият изговор на Ы; Ъ и Ь там, гдето се изговарят като цели гласни, гласят О и Е и т. н.

Отликите на другите славянски езици е излишно, струва ми се, да бъдат посочвани, тъй като паметници, написани на тези езици, могат съвършено рядко да попаднат в ръцете на един български архивист като съставна част от нашите архивни богатства. Но затова пък за нас е препоръчително да можем леко и безпогрешно да познаваме редакцията на един писмен паметник и да сме в състояние да го отнесем към старобългарското и среднобългарското време, към сръбската или руска писменост. Архивистът трябва, освен това, да познава поне в общи черти развоя на новите славянски езици, за да може да се справи с книжовни паметници, написани на тези езици, в случай че му попаднат на ръка. Що се отнася до западните документи, трябва да се припомни, че процесът на оформяването на националните езици в Запада е установен ясно, а заедно с това е посочено и времето, когато латинският език постепенно е бил изместен от употреба. Така, италианският език почва да замества латинския след края на XII в., френският — след началото на XIII в., а немският — след втората половина на XIII в., при което немският език се налага като език на документите в Западна Германия към 1300 година, в Средна Германия към 1330 г. и в Долна Германия — средата на XIV век. За славянските, па и за византийските документи не е установена употребата на т. н. cursus, сиреч ритмични окончания на изречения, или римувана проза, както това се наблюдава в някои западноевропейски владетелски документи и в разни папски послания.

В свръзка с вътрешните белези на документите трябва да се изтъкне още веднъж значението на употребените формуляри и образци от документи. Формулярите представляват такива писания, които имат напълно форма и съдържание на документи, без да имат каквото и да било правно значение и служат само като образци за съставяне и написване на документи. Съществуват както отделни формуляри, така и цели сбирки от формули за съставяне на документи, приготвени било от частни лица, било от някоя канцелария за нейна собствена употреба и ръководство. Освен такива формуляри, за съставянето на документи могат да бъдат използувани и истински документи, които вече веднъж са били издадени, но после се превръщат в образци. Ако на едно и също лице веднъж бива издаден един документ, то когато стане нужда да му се издаде втори подобен документ, със същото съдържание или за потвърждение на вече признатите в първия документ права, то първият документ бива използуван като образец. Същото става, когато подобни документи трябва да се издават на други лица, по същото време или по-късно. Новите документи могат да повтарят по-голяма или по-малка част, с по-голяма или по-малка точност, старите, използувани като образци документи.

По същия начин през средновековието у нас са били издавани потвърдителни грамоти, като на владетелите са били представяни за утвърждение старите грамоти, а те са се задоволявали да възпроизвеждат с по-голяма или по-малка точност текста на старите грамоти. Това възпроизвеждане често пъти е ставало почти механически, така щото в една нова грамота са могли напълно естествено да се вмъкнат такива обрати на речта, такива формули, езикови и правописни особености, които отговарят на едно минало време. В самия текст на новия документ в такива случаи се явява неединство и различия, които са лесно обясними, но които иначе биха могли да заблудят изследвача и дори да го накарат да изпитва съмнения относно автентичността на документа. По същия начин, поради използуването на общи образци, могат да се обяснят редица особености в разни документи от едно и също време или от различни времена. Само по себе си се разбира, че подобна общност може да се установи само при такива документи, които имат общо или подобно съдържание. Понякога самите образци не са запазени, нито пък са запазени използуваните формули. В такъв случай за съществуването на такива формуляри и за използуването на образци може да се заключи само въз основа на тази общност, която се установява в съдържанието и във формулите на редица сродни помежду си документи.

В текста на един документ, следователно, трябва да се различават две основни части: едната част произхожда от онези заемки, които са заимствувани от използуваните формуляри и образци, а другата е лична рожба на лицето, което е съставило дадения документ. Установяването на тези две части в един документ представлява важна задача на изследвача, защото само по този начин може да се определи с точност новото, което дава документът, спрямо онова, което съставя повече или по-малко механическа заемка. Чрез това ще може да се определи и личният стил на съставителя на документа, който стил, доколкото е отличителен за една личност, се мени през времената и в разните места. А изследването на стила на един съставител на документи, както и стилът на един автор от средновековието или от ново време, е твърде трудна задача, която изисква особена подготовка. Това не ще рече, че един архивист или изследвач на документи, който притежава дори само общи познания из областта на езикознанието и литературоведението, не ще може да долови онова, което е отличително в стила на един писач: особеностите в употребата на известни думи и обрати на речта, повторението на известни думи, някои езикови своеобразности, както в строежа на изречението, така и в използуването на цитати и т. н.

Във византийската империя през късния период е било обичайно някои известни византийски книжовници да бъдат натоварвани със съставянето на императорски грамоти. В такива случаи стилът на тези документи трябва да се проучва, като се съпостави изобщо със стила на всички други познати и запазени творения на казаните автори. Що се отнася до нашето средновековие, ние бихме могли да си поставим въпроса, дали някои от видните наши средновековни писатели — например за XIV век патриарх Евтимий — не са взимали участие в съставянето на царските грамоти от своето време. Разбира се, този въпрос може да се разреши само въз основа на грижливи изследвания на филолози.

Тази метода на сравнително стилово проучване на документите може да се окаже извънредно плодотворна при отъждествяването на всякакви нови документи. Когато ние познаваме достатъчно добре личния стил на известни съставители на документи, или на известни канцеларии (става дума, естествено, за документи, които не са пълно подражание на общоупотребими образци и формуляри), тогава отъждествяването на документите, които биха ни попаднали на ръка, ще бъде много улеснено и опростено. Въз основа на тези белези ще може също да се потвърди или оспори автентичността на един или друг документ. Накратко казано, стилното проучване на документите може да се смята като едно извънредно важно средство за тяхната критична преценка, както с оглед на тяхното отъждествяване и локализиране, така и с оглед на тяхното датиране.

Документите са отражения на правния живот и рожби на известна правна дейност. Затова при проучването на тяхното съдържание трябва да се обърне внимание, преди всичко, на тяхното правно естество. Към коя правна област се отнасят известни документи? Дали това са някакви договори, закони, признания на права и привилегии и т. н.? Засягат ли те църквата или държавата? Дали те се отнасят до стопанския или политическия живот? Дали те се отнасят до частноправни или публичноправни прояви и отношения? Изследвачът трябва, прочее, да отговори на тези и другите възможни въпроси, когато пристъпи към проучването на известни документи. И когато отнесе известни документи към една или друга област на правния живот, той трябва да се заеме с тяхното проучване, като привлече всички разполагаеми свидетелства из тази област: закони, правни обичаи, правна практика в различните времена и места, да сравни техните податки с онова, що намира в документите, и да се произнесе върху възможните различия или единство между тях. Изобщо, изследвачът на документи трябва да познава добре законодателната дейност на епохата, която проучва, както в теоретическата, така и в практическата й страна. Не бива да се забравя, че документите като рожби на правния живот са по-близо до практиката, отколкото до теорията.

Освен правното съдържание, в един документ може да се посочи известно предметно съдържание — сиреч онези събития и факти, за които се споменува в документа, местата и личностите, за които той говори или които са свързани изобщо по някакъв начин с него, и т. н., с една дума всички онези данни, които могат да послужат по един или друг начин като общо историческо градиво за историка, и то за проучването на политическата, църковната, културната, езиковата история на дадено време и на даден народ.

Документите са, така да се рече, остатки от дейността на известна служба или канцелария. Поради това редом с проучването на самите документи би трябвало да върви и проучването на службата или канцеларията, от която те са издадени. Другаде този въпрос ще бъде разгледан по-обстойно, но тук все пак може да се каже нещо. За голямо съжаление, старите наши документи са така малобройни, щото не е възможно да се възстанови дейността на някоя българска «канцелария» от средновековието. Ако това би било възможно, тогава всеки отделен документ би бил поставен в своята «естествена среда», би могло да се обясни неговото извикване, неговото съставяне и дори по-нататъшната му съдба. За съжаление, сегашните ни сведения в това отношение са съвсем откъслечни и непълни. Затова проучването на нашите стари документи е толкова непълно и едностранчиво.

Всичко това, което засяга външните и вътрешните белези на документите, съставя предмет на изследване в областта на дипломатиката. Главната цел на изследвача тук се състои в това, да установи автентичността или неавтентичността на даден документ и така да даде преценка за него в качеството му на най-точния и най-обективния извор на историографията. Като втора задача се явява издаването на документа, с цел да бъде той направен достъпен за най-широко използуване. Тази задача, която засяга както работата на изследвача, така и работата на самия архивист, заслужава да бъде разгледана отделно.

VII. Датиране на документите

При проучването на историческите паметници и документи съществува един принцип, който гласи: всеки исторически паметник, независимо дали е материален или писмен, има значение за историка само дотолкова, доколкото може да се локализира и датира, с други думи, доколкото може да се свърже с определено място и време. Паметникът, който не би могъл да бъде локализиран и датиран, остава практически неизползуваем за историческото дирене. Частно за архивистиката, като една от нейните основни задачи се поставя именно това — да датира с най-голяма възможна точност архивните документи.

Датирането на един документ може да стане въз основа на преки или косвени данни. Един документ може да бъде датиран чрез преки данни, когато в неговото съдържание са дадени някакви хронологически посочвания, които могат да бъдат по-богати или по-оскъдни. Понякога в документа не са дадени такива посочвания, и в такъв случай датирането трябва да бъде извършено въз основа на косвени данни и изводи: например, чрез палеографско проучване на писмото, чрез датиране на хартията въз основа на намиращите се по нея водни знаци, чрез податки из съдържанието на документа, чрез сравнение с други подобни документи и т. н.

От само себе си се разбира, че датирането по преки хронологически данни почти винаги е по-точно и по-пълно, докато датирането по косвени данни най-често дава само най-общи хронологически посочвания. Но веднага трябва да се добави, че даже и тогава, когато в документа са дадени повече или по-малко обилни хронологически данни, датирането му не представлява така лесна задача. Главната мъчнотия се състои в това, че в документа могат да бъдат посочени сравнително малък брой хронологически данни, недостатъчни за пълното датиране. Основното затруднение се крие в обстоятелството, че датирането на един документ се състои в това неговите преки или косвени хронологически данни, дадени според определена хронологическа система, употребявана в миналото, да бъдат изразени чрез определенията на прилаганата от нас днешна хронологическа система. Изобщо, за датирането на документите е необходимо основно познаване на хронологията — като помощна наука за изворознанието.

Трябва да се припомни, че т. н. астрономическа хронология се занимава с проучването на онези небесни явления, които се повтарят с по-голяма или по-малка закономерност и които могат да послужат като средство за изчисляване на времето. За историка и за архивиста има по-голямо значение т. н. техническа или историческа хронология. Тя се занимава с това, по какъв начин разните народи в различни времена са изчислявали движенията на небесните тела за измерване на времето и, на второ място, по какъв начин употребяваните от тях хронологически системи могат да бъдат предадени според определенията на използуваната от нас днешна хронологическа система. Главна цел на хронологията, като помощно знание на историческата наука, е да определя хронологическия характер на историческите събития, като ги отнесе към определено действително време. Необходимо е да се изтъкне, че едно събитие или, съответно, един архивен документ — като извор за историческо знание — могат да бъдат датирани приблизително или напълно точно, сиреч могат само да бъдат включени в известни общи хронологически рамки, познати често пъти под обозначенията terminus post quem («дата, след която») и terminus ante quem («дата, преди която»), с други думи началната и крайната хронологически граници за датиране на документ или събитие.

Най-голяма стойност за историка и за архивиста има точното датиране — сиреч датирането, чрез което могат да се установят поне трите основни елементи — година, месец и ден. Колкото повече хронологически елементи са дадени в един документ, толкова е по-лесно точното датиране. В противен случай ние ще трябва да се задоволим само с общи и приблизителни датирания, като «в началото на XV в.», «първата половина на XV в.», «втората половина на XV в.» или изобщо «XV в.», значи само с посочване на века, към който отнасяме този документ.

За щастие обикновено в по-старите документи са дадени по-обилни хронологически податки, защото хронологията, като човешко знание за времето, е една от най-старинните човешки науки. Точното определяне на времето е било свързано както със стопанския живот на човека, така и с редица култови деяния, например, празнуването на религиозните празници. Тъкмо поради тези причини то е било особено грижливо разработвано и уточнявано. Това обяснява появата на множество добре разработени и сложни хронологически системи от миналото, които учените от днешно време понякога само с твърде големи старания могат да разгадаят и уточнят(I).

Разбира се, за нас е необходимо само познаването на онези хронологически системи, които намират приложение в документите, свързани с нашето минало и запазени в нашите архиви. Налага се, при това, да се дадат по-скоро някои общи практически посочвания, отколкото обстойни теоретически разяснения, които могат да се намерят в различните общодостъпни изложения по хронология.

Заслужава, преди всичко, да се припомни, че първобългарите са имали своя особена хронологическа система, следи от която са останали в някои исторически текстове. Тази хронологическа система, която е била широко разпространена между различни източни народи, се състои в употребата на един дванадесетгодишен цикъл, при който отделните години са означени с имената на животни (сомор — мишка, шегор — вол, вер — вълк, дванш — заек, петата неизвестна, диплом — змия, седмата неизвестна, текучитем — овен или кон, деветата неизвестна, десетата — тох — кокошка, единадесетата — дванадесетата — ит или етх — куче, докс — свиня). Месеците са били означавани с поредни числителни имена, също на тюркски език (първи месец — алем, трети — вечем, четвърти — тутом, пети — бехти, шести — алтом, осми — ехтем, девети — твирем, единадесети — верениалем). Годината ще да се е състояла от дванадесет месеца, може би лунни, с интеркалации за изравнение.

В основата на тази хронологическа система са лежали известни астрологически вярвания. Според предположенията на покойния наш историк проф. В. Н. Златарски, първобългарите употребявали — през първите векове след поселването си на Балканския полуостров — също и една друга ера (Б. Е. — българска ера), която имала в основата си един византийски хронологически елемент, именно 5500 слънчеви години от С. М.(1) до Рождество Христово. Към 5500 слънчеви години те прибавили, според него, 679 (слънчеви), които отбелязвали началото на Б. Е., и така получили 6179 слънчеви години. Това число, тъй като не се дели без остатък на 12, било закръглено на 6180 слънчеви години. Това ново число, разбира се, можело да се получи и като се прибави към 5500 слънчеви години годината 680, тъй като според новите изследвания основаването на първобългарската държава е станало не през 679 година, а година или две години по-късно. Към така полученото неутрално число 6180 (слънчеви години) първобългарите прибавяли българската лунна година, в която се падало известно събитие, и по този начин получавали годината от С. М. според първобългарското летоброене. Чрез това летоброене се съчетавали елементи от византийската и първобългарската летобройни системи.

След покръстването били извършени известни промени. Вместо числото на годините от С. М. 5500 било взето числото 5505 слънчеви години (по цариградската ера). Към него се прибавяли 680 слънчеви години (до началото на Б. Е.) и така се получавало числото 6185 слънчеви години. Освен това, сега била въведена и септемврийската година — под влияние на византийците. Според предположенията на казания учен, това изменение било въведено от епископ Константин Преславски към 894 година. Действително, въз основа на доста сложни изчисления поменатият наш историк беше успял да изчисли по тази първобългарска летобройна система значителен брой дати от времето на първото българско царство. Въпреки това, обаче, остават доста големи съмнения относно тази първобългарска летобройна система — не само за нейната изкуственост, чрез съчетаване на слънчеви и лунни години, но и поради това, че употребата на лунни години между първобългарите не е напълно доказана. Във всеки случай, тази система има повече теоретическо значение и е почти без практическа стойност за архивиста, тъй като не ще се намерят документи от българското средновековие, изчислени по нея, освен познатите хроники и надписи.

Средновековна България се намирала под неотразимото византийско културно влияние и поради това у нас били въведени онези хронологически системи, които били употребими във византийската империя. Затова онзи, който проучва средновековните български документи, трябва да познава основно византийското летоброение. Всъщност, това не е някаква напълно самобитна летобройна система, а в нея са съчетани хронологически елементи, заети от езическата древност, и елементи от християнски произход или поне нагодени към християнските религиозни вярвания. Необходимо е да се припомни, че през средновековието и в по-ново време са широко употребими няколко различни хронологически ери.

Обикновено като изходна точка за определяне на една хронологическа ера се взима някое забележително историческо събитие. Така, дълго време е била употребявана в Гърция ерата на Олимпиадите, която представлява четиригодишен цикъл, който започва от 776 г. преди Хр. е.; значи на 1 юли от 1 година от н. е. започвала първата година от 195 олимпиада. Периодът от 4 години се смятал от една Олимпиада до друга. В римския свят е била употребявана ерата от създаването на Рим (ad Urbe condita(2) или а. U. с.) като за нейно начало се взимала годината 753 преди н. е., към която година се отнасяло легендарното създаване на Рим. Докато според Варон се приемала тази година, то според Катон основаването на Рим трябвало да се отнесе към 752 година преди н. е.

Непълни и частични ери представляват няколко други начина на датиране, употребявани през средновековието, както и през древността. Така, в римско време и през ранното средновековие е било обичайно датирането по годините на консулство. След прекратяването на консулската длъжност в късната римска империя известно време се датирало с посочвания «след консулството» (post consulatum) — в западната римска империя от 535 г. (р. с. Paulini). Консулската длъжност или поне консулското звание било прието във Византия от императора и поради това датирането ставало вече не по години на консулството, но по годините на владичество. В разни средновековни държави било обичайно датирането по годините на управление на съответните владетели.

Изглежда, че подобен начин на датиране е бил разпространен у нас в първобългарско време, а се е запазил и много по-късно. Така, в прочутия търновски надпис от 1230 година Иван Асен II казва за постройката на църквата Св. Четиридесет мъченици: ВЪ IB’ ЛѢТО ЦАРСТВА МОЕГО, без това да му служи като единствено хронологическо посочване за битката при Клокотница и за съграждането на храма. В папската курия се посочвали годините на понтификата (anni Pontificatus), като за изходна точка се взимал не изборът, а коронясването, или ръкоположението. По времето на император Диоклециана започнало датирането по т. н. Диоклецианова ера (Aera Diocletiani), която започвала от началото на неговото управление, именно, 29 август 284 г. от н. е. Тази ера била назована също «ера на мъчениците» (Aera Martyrum).

Едно важно нововъведение било извършено в края на първата половина на VI в. от инока Дионисий Малки (от «скитски» произход), който в началото на VI в. се преселил в Рим, починал там към 540 г. и оставил добри спомени за своята ученост, поради което си заслужил похвалите на Касидиора. Дионисий Малки въвел ерата от рождението на Исуса Христа. Той поставил Рождество към 754 година от създаването на Рим. В основата на неговото изчисление обаче има грешка, тъй като най-новите изследвания показват, че всъщност това събитие се е случило към 749 или 750 година от римската ера, следователно през 5–тата или 4–тата година преди християнската ера. През средновековието датирането «от Р. Хр.» е било сравнително малко употребявано, особено що се отнася до страните от византийския културен кръг. Най-често се употребяват други хронологически посочвания, и само в изключителни случаи ерата «от Р. Хр.» се добавя, обикновено като допълнително хронологическо посочване. Напротив, за ново време тази ера господствува напълно, като се отбелязват годините «от Р. Хр.», или «от н. е.», «от Хр. е.».

През цялото средновековие извънредно широко разпространено е било датирането с посочване на години от Сътворението на света (от «COTBOPEHIE MIPA» или anni ab origine Mundi). Според т. н. александрийска ера, от С. М. до началото на първата година от н. е. били изминали 5493 години. Според други изчисления, от С. М. до Р. Хр. били изминали 5500 години, докато във византийската столица била възприета т. н. цариградска ера, съгласно която от Адама до Рождество трябвало да се броят 5505 (5508) години. Трите ери са били употребявани в ранното средновековие. Така, един от нашите най-важни исторически извори, византийският летописец Теофан Изповедник, през първата четвърт на IX век употребявал александрийската ера, заедно с някои други допълнителни хронологически посочвания. Византийската ера (с 5500 години) е била постепенно изместена от цариградската (с 5508 години), която преминала и у нас.

Ерата от С. М. се запазила у нас през цялото средновековие и в ново време. Датите се изчисляват, като от посочената година от С. М. се извади числото 5508 или, в други случаи, 5500. Посочвания по александрийската ера у нас не са установени. Ерата от С. М. е била употребявана също и в Русия чак до самото начало на XVIII век, когато е била заменена с посочвания «от Р. Хр.» чрез един декрет на Петра Велики.

Позната е също така и една юдейска световна ера, според която началото на света се падало в 3760 година преди нашата ера. Значи, за превръщането на една година, посочена по юдейската световна ера, в християнска година, необходимо е да се прибави числото 240 и след това се изваждат 4000. Ако датата, указана по юдейската световна година, пада през четирите есенни месеци, то се взима при превръщането в християнска ера една година по-малко. Върху т. н. мохамеданска ера, която намира приложение в нашите турски паметници, ще трябва да се спрем по-подробно.

Като основа на нашата хронологическа система се взима слънчевата година (annus solaris), сиреч времето, което е необходимо земята да измине целия свой път около слънцето. Една такава година изтича, когато ние можем да наблюдаваме слънцето, в неговия привиден път по еклиптиката, отново на определено място. Тропическата година се състои от 365 дни, 5 часа, 48 минути и 46 секунди, при което един ден означава едно завъртане на земното кълбо около неговата ос. Преди да се стигне до простото наше датиране по години и дни, обаче, твърде обичайни са били датиранията по хронологически цикли. Такъв цикъл представлявала например първобългарската 12–годишна летобройна система с означения на отделните години чрез имената на разни животни.

Най-разпространената система през цялото средновековие е била системата на индиктионите (лат. indictio, гp. indiktion, epinemesis, стб. ИНДИКТЪ). Индиктионната система представлява хронологически цикъл от 15 години, които след изтичането се подновяват отново, а при броенето се взима под внимание не броят на изминатите цикли, а поредният брой на годината през текущия цикъл. Произходът на индиктионната система не е напълно изяснен. Предполага се, че тази система е изникнала в Египет в свръзка с периодично ревизиране на данъчните облагания. Според пресмятанията на византийците индиктионната система трябвало да започне броенето си от 312 година от н. е. или от 3 година преди н. е. За да се получи едно неутрално число от 312 по отношение на индиктионния цикъл (значи делимо на 15), годината 312 била допълнена на 315. Следователно, индиктионът на една година от н. е. («от Р. Хр.») се получава, като към нея се прибави 3и полученото число се дели на 15, при което остатъкът означава именно търсеният индиктион. При остатък 0 имаме индикт 15, значи завършен цикъл. Друг начин на изчисляване се състои в това — датата от н. е. се дели на 15 и към получения остатък (неделим) се прибавя числото 3. За по-лесно и безпогрешно изчисляване на индиктионите са съставени различни широко разпространени таблици в наръчниците по хронологии.

Обаче и в самата система на индиктионите липсва пълно единство. Различието се състои в това — кога се поставя началото на индиктиона. Така, според най-широко разпространеното разбиране — т. н. гръцки или цариградски индикт (indictio graeca или indictio constantinopolitana), разпространено също и в средновековна България, индиктите започват на 1 септември, следователно между днешната година и една индиктионна година има разлика от 4 месеца. С други думи, първите четири месеца от даден индикт трябва да се отнесат към предната година според нашето летоброене. Т. н. Бедански индикт (indictio Bedana или indictio Caesarea), свързани с името на Беда Преподобни (674–735), започвал от 24 септември, после т. н. Римски индикт (indictio romana) — от 25 декември, а употребяваният в италианския град Сиена «сиенски индикт» (indictio Senensis) — започвал на 8 септември. Когато трябва да се изчисляват индиктите на дати, дадени от С. М., най-удобно е тези дати да бъдат превърнати в дати от н. е. и тогава да се дири индиктът.

Посочването на индиктите е било толкова обичайно за средновековните писачи, че много често те се ограничават само с него, без да дават никакво друго хронологическо указание. В един от Омуртаговите надписи е посочен гръцкият индикт и, редом с него, указанието съгласно първобългарската летобройна система по 12–годишния животински цикъл. Забележително е, че двете тези хронологически системи по основата си са еднакви, отличават се само по броя на цикловите години и по обозначението на отделните години: в първата с числителни редни, а във втората с имена на животни. Самата индиктионна система, разпространена между римляни и византийци, е имала граждански произход и не е била свързана с никакви верски представи. Това обяснява, впрочем, факта, че тя е проникнала всред първобългарите дълго преди покръстването.

Друга разпространена циклова хронологическа система съставя т. н. слънчев кръг (КРУГЪ СОЛНЦА, cyclus solaris). Изчислява се, че след преминаването на един период от 28 години (наричан «слънчев кръг») дните от седмицата се повтарят в същия ред на същите числа от месеца. Ако една проста година се състои от 365 дни, или 52 седмици и 1 ден, то за това повторение биха били необходими само 7 години. Но като се вземат предвид високосните години (с 52 седмици и 2 дни), то именно поради това съвпадението се осъществява едва след изтичането на 28 години (7 Х 4). Слънчевият цикъл е поставен в съотношение с християнското летоброене, като за начало на изчислението на слънчевите цикли се взима 9–та година преди н. е. Поради това изчисляването на даден слънчев цикъл става, като към посочената година се прибави 9 и цялото число се раздели на 28. Остатъкът, ако има такъв, се смята за посочване на годината от слънчевия кръг. За по-лесно изчисляване са натъкмени и нарочни таблици в някои ръководства. Според пресмятането на византийците, слънчевият кръг по своето начало съвпада с първата година от византийската ера, и то от 1 октомври. Поради това слънчевият кръг на една година от С. М. (с 5508) се получава, като тази година се разделя на 28. За времето от 1 септември до 1 октомври се взима една година по-малко от получения остатък.

Посочвания на слънчевия кръг — като второстепенно хронологическо указание, се срещат нерядко в наши средновековни и по-нови книжовни паметници. Така, в Синодика на цар Борила противобогомилският събор през февруари 1211 година е датиран в 15–ти слънчев кръг, което посочване е дадено според латинския слънчев цикъл, а не според византийския.

Освен слънчевия цикъл употребявал се лунен кръг (cyclus lunaris, КРУГЪ ЛОУНЫ). Както е изчислено, един лунен месец брои 29 дни, 12 часа, 44 минути и 3 секунди. Поради това една лунна година се състои от 12 месеца с 354 дни, при което 6 месеца (нечетните) имат по 30 дни, а други 6 месеца (четните) имат по 29 дни. Лунният кръг се изпълва в 19 наши години, значи, след всеки 19 изтекли години фазите на луната се връщат в същия ред и падат на същите дати от месеца. Един такъв лунен кръг обгръща всичко 235 лунни месеци, при което се редуват месеци от 30 и месеци от 29 дни, обаче за допълване и изравняване седем пъти — именно на втората, петата, осмата, десетата, тринадесетата, шестнадесетата и деветнадесетата година от лунния цикъл, се добавят месеци от по 30 дни (mensis embolismeus(3)). Месеците, които се образуват така, биват включвани в т. н. високосни лунни години. Така, в целия цикъл се образува един сбор от 6940 дни, докато всъщност има 6939 дни. Поради тази причина през последната година от цикъла, за изравнение, се пропуска един ден, който се обозначава с названието «скок на луната». Цикълът на луната бил установен в 432 г. преди н. е. от атинянина Метон и се нарича също и Метонов цикъл.

Посредством 19–годишния лунен цикъл, наричан на Запад cyclus decemnovennalis, могат да бъдат намирани датите на новолунията: всички години, които имат едно и също циклово число, имат новолуния и други фази на луната на едни и същи дати от месеца. Поради това всяко число от 19–годишния лунен цикъл носи названието «златно число» (numerus aureus), като символ на голямо улеснение, което се постигало по този начин за намирането на фазите на луната. Западният 19–годишен лунен цикъл започвал от 1–ва година преди. н. е. Годината от лунния цикъл или златното число, следователно, се получавало, като към числото на годините по н. е. се прибави 1 и целият сбор се раздели на 19. Остатъкът означава златното число. Когато липсва остатък, значи златното число е 19.

Евреи и византийци употребявали друг лунен цикъл (сусlus lunaris), който започвал три години по-късно в сравнение със западния — именно в 5508 година от С. М. Значи, при дати, изчислени според цариградската ера, златното число се получава, като годината от С. М. се раздели на 19. Цикълът започвал на 1 януари, поради което за дати от 1 септември до 31 декември полученото при изчисляването златно число трябва да се намали с 1. В някои ръководства по хронология са дадени таблици за изчисляване на златното число. Заслужава да се припомни, че хронологически посочвания с помощта на лунния кръг се срещат в нашите паметници. Така, в Синодика на цар Борила е отбелязано, че противобогомилският събор се състоял през февруари 1211 г., на 11–ти лунен цикъл.

Освен това, в средновековната летобройна система съществуват т. н. епакти. Епактите представляват числа, които показват с колко дни слънчевата година надвишава лунната година, на 1 януари. Между слънчевата година (365 дни) и лунната година (354 дни) съществува разлика от 11 дни. Тази разлика се прибавя към разликата от предишната година (в лунния кръг) и се получава епактът. Ако се получат повече от 30, то се изважда 30 от полученото число и остатък е епактът. През последната година от лунния кръг се прибавят 12 (вм. 11), така че се получават 30 — значи 0, което показва, че новолунието настъпва на 1 януари. На всяко златно число отговаря един определен епакт. За посочването на това съотношение съществуват нарочни таблици, например: на златно число 1 — епакт 0, на 2 — 11, на 3 — 22, на 4 — 3, на 5 — 14, на 6 — 25, на 7 — 6 и т. н. Изчислението е твърде лесно. Установени са също и няколко формули за намиране на епакта за дадена година. Така, според едната формула, от златното число за дадена година се вади 1, полученият резултат се помножава на 11 и се дели на 30, при което общото получено число е епактът. Трябва да се отбележи, че началото на епакта съвпада с 1 септември. За времето след Григорианската реформа (1582 г.) епактът се получава, като златното число се умножи по 11 и се раздели всичко на 30. Ако остатъкът е по-малък от 10, добавя се 30 и се вади 10; ако е по-малък от 11, добавя се 30 и се вади 11, ако е по-малък от 12, добавя се 30 и се вади 12.

В нашия календар има езически и християнски елементи. Така, най-старият римски календар имал 10 месеца, с 304 дни, като започвал от м. март. Март, май и юни носели имена на римски божества (Martius, Maius-Maia, Junius-Juno, Jupiter), април (Aprilis = aperire(4)). Последните шест месеца от годината били обозначавани с имена, образувани от числителни редни: «Пети», «шести», «седми», «осми», «девети» и «десети» (Quintilis, Sextilis, September, October, November, December).

Юли Цезар в 46 г. преди н. е., по внушение на александрийския астроном Созиген, реформирал римския календар. Годината била изчислена с 365 дни. След всеки три обикновени години идвала една високосна година (annus bisextilis), която брояла 366 дни. Още преди това били прибавени още два месеца — февруари и януари (Februarius, Januarius), като едва по-късно те заели в годината сегашния ред. С реформата на Юли Цезар годината била установена с 12 месеца, от които едни имат 30 дни, други 31, а февруари 28 или 29. Тридесет дни имат месеците: април, юни, септември и ноември; по 31 ден: януари, март, май, юли, август, октомври и декември. Римският сенат изменил също и названията на два от месеците: в чест на Юли Цезар той назовал шестия месец «юли» (Julius), а после и в чест на Августа седмия — «август» (Augustus).

Никейският църковен събор, свикан през 325 г., по времето на Константина Велики, възприел «юлиянския календар» като основа на християнското летоброене. Твърде отдавна било забелязано, обаче, че този календар, въпреки своите големи предимства, крие известни несъвършенства. Продължителността на тропическата година е не 365 дни и 6 часа, но с 11 минути и 14 секунди по-малко. В течение на 19 години се натрупва, в минус, една разлика от 3 часа, 33 минути и 26 секунди. Общо, 235 лунни или синодически месеца (от новолуние до новолуние) не се равняват точно на 19 юлиански години, но изостават към това с 1 час, 28 минути и 15 секунди. Тези различия се изравняват, с един ден разлика, между тропическата и юлианската година, в един период от 128 години, или за луната в период от кръгло 310 години.

Реформата на календара била прокарана от папа Григорий XIII (1572–1585), който въвел от 1582 г. «нов стил» или Григориански календар. Тъй като пренебрегнатата до това време разлика между тропическата и юлианската година от 11 минути и 14 секунди в течение на 400 години дава 3 дни, два часа, 52 минути и 20 секунди, изчислено било на всеки 400 години кръгло, да отпадат по 3 дни, добавяни през високосни години. За години, към които трябвало да се пресмята това, били избрани годините на векове, чиито стотици не са делими на четири, именно 1700, 1800 и 1900 година. Така, разликата между «стария стил» и «новия стил» се изчислява: до 1 март 1700 година 10 дни, до 1 март 1800 г. 11 дни, до 1900 година 12 дни и до 2000 г. 13 дни.

Въвеждането на новия календар не било лесно дело, понеже реформата се свързвала с религията. Тъй като тя изхождала от папския двор, първом била въведена в католическите страни, именно в Италия, Испания и Португалия още в 1582 г., в края на същата година във Франция, на следната година в католическа Германия, в протестантските области на Германия през 1700 г., във Великобритания през 1752 г., в Швеция в 1753 г., във Финландия през 1867 г. Въпросът за въвеждането на Григорианския календар е предизвикал много остри религиозни борби всред некатолическите страни. В Гърция и досега съществуват две религиозни течения — на «новокалендарците» и «старокалендарците». Григорианският календар или т. н. «нов стил» бе въведен официално в България на 14 април 1916 г., като за последен ден от «стария стил» бе обявен 31 март и веднага след него — като първа дата на «новия стил» — 14 април 1916 г. (съгласно разпоредба в ДВ, бр. 65 от 21 март 1916 г.). Новият стил бил въведен в СССР с декрет от 24 януари 1918 г., като за първи ден по този стил бил обявен 14 февруари 1918 г.

Славянските народи са имали свои собствени названия на месеците и всред някои от тях тези названия се употребяват още и до днес. В синаксарите на три четвероевангелия, писани на пергамент, от XIV в., и запазени в библиотеката на Зографския манастир на Света Гора, са посочени старобългарските имена на месеците: септември — руен, октомври — листопад, ноември — груден, декември — студен, януари — просинец, февруари — сечен, март — сух, април — брезок, май — тревен, юни — изок, юли — червен, август — зарев. Подобни наименования на месеците са запазени в разни народни предания и песни. В Македония (на Преспанското езеро) са записани имената: коложег за януари, жетар (жетвар) за месец юли, митроф (Димитровски) за октомври, никул (Николовденски) за декември)(II). Трябва да се изтъкне, че употребяваните зодиакални знаци за обозначение на месеците много рядко в нашите паметници имат строго определено изключително хронологическо значение. Нашият нароен календар, с отличителното разделяне на годината на няколко годишни времена, с означението на празниците, няма значение за датирането, ако и да представлява интерес от научно гледище.

През ранното средновековие е било обичайно датирането според римския календар, а именно: календи (Kalendae) първите дни на месеца, после нони (nоnае) — на 7–ия ден от месеците март, октомври, май и юли, и на 5–ия ден от останалите месеци, най-сетне иди (idus) — на 15–то число на споменатите месеци или на 13–то число на останалите месеци. Отделните дати от месеца се обозначават с оглед на това, колко дни остават до календите, ноните или идите или дали съвпадат с тези дати (сиреч, дали имаме точно календи, нони или иди, например, kalendae, pridie(5) nonas, nonae, pridie idus, idus, XIX kalendas Februarias, pridie kalendas Februarias... и т. н.). Между класическия начин на датиране и средновековния съществуват известни различия. Като се знае точно колко дни има даден месец, изчисляването на датите по тази система е много лесно. За целта са натъкмени и нарочни таблици. Славянското наименование «Коледа» (За Рождество Христово — по стар стил на 25 декември или IX kalendas Januarias) е прастара заемка от римския календар, на която дата се празнувало зимния solstitium(6). Съвременният начин на датиране, чрез посочване поредния брой на дните от месеца, е бил въведен в Запада още през VI в.

Съществува и друг начин на датиране, при който се взима за изходна точка някой бележит и почитан празник, като се посочват дните преди или след него, например, след или пред Гергьовден, Димитровден, Петровден или Великден. Тези посочвания се срещат рядко в документи, но са обичайни в народния говор. Необходимо е да се припомни, обаче, че някога, когато празниците са били чествувани с особена тържественост, посочванията на техните дати са били използувани твърде често за датиране, тъй като съответните дати са били добре известни. Когато се отнася до неподвижните празници, изчислението е лесно, но затова пък се явяват трудности, когато става дума за подвижни празници, които са в зависимост от Великдена.

Латинските наименования на седмичните дни: dies Solis, dies Lunae, dies Martis, dies Mercuri, dies Jovis, dies Veneris, dies Saturni са послужили като основа за образуването на съответните названия в няколко романски езика, като за първия ден е употребено обозначението Dominica dies, а за последния ден от седмицата еврейското наименование sabbato. Българските и гръцките обозначения на седмичните дни представляват голяма общност помежду си и са всъщност субстантивизирани числителни редни, с изключение на «неделя» и «събота».

За изчисляването на седмичния ден, който отговаря на определена дата от месеца, е нагласена нарочна формула, която гласи:

Х = (G + 1/4 (G – 1) + d + 5) : 7

Тук с G се означава дадената година (по стар стил), а d представлява числото на дните, които са изминали от 1 януари до посочената дата включително. Ако при делението се получи остатък 1 — денят отговаря на неделя; ако се получи 2 — на понеделник; 3 — на вторник, 4 — на сряда, 5 — на четвъртък, 6 — на петък, 0 — на събота. Изразът 1 : 4 означава, че числото на дадената година трябва да се намали с 1 и да се раздели на 4. Ако се получи остатък от това деление, той не се взима под внимание. Съществуват и нарочни таблици за определяне на датата на определен ден от седмицата.

Що се отнася до частите на деня и нощта, древните обозначения на нощните часове с «първи», «втори» и «трети петли» и т. п., то тези обозначения нямат практическо значение за датирането. Византийското и турското обозначение на часовете се употребява още и днес на Света Гора.

Началото на годината не е еднакво за разните народи и времена. Така, според юлианския календар началото на годината е от 1 януари — съвпада с встъпването на консулите в длъжност. Според други определения началото на годината се поставяло на 1 март; според т. н. флорентински стил — на 25 март; според византийското летоброене, преминало и в средновековна България — на 1 септември; според един разпространен в някои западни страни обичай — на 25 декември. Венецианците започвали годината на 1март и този начин се запазил у тях до падането на републиката в края на XVIII в.

Някъде започвали годината с Великдена, обаче това криело големи неизгоди поради обстоятелството, че този празник се мени и вследствие на това годината можела да има по-малко или повече от 12 пълни месеци. Изчисляването на самия Великден често е наложително, защото много пъти са дадени датирания с оглед на този празник или съобразно с подвижните празници, които са свързани хронологически с него. Понякога дори посочването на Великден служи като единствен хронологически елемент за датиране. Никейския събор в 325 г. определил точно деня на Великдена, именно, на първия неделен ден след пълнолунието, което се пада в деня на пролетното равноденствие или непосредствено след него. Това пълнолуние може да се падне най-рано на 21 март и най-късно на 18 април, поради което датата на Великдена може да бъде най-рано 22 март (ако 21 март е събота) и най-късно на 25 април. Изчисляването на Великдена става обикновено чрез прочутата формула на известния математик Карл Фридрих Гаус (Gauss) — роден през 1777 г., починал през 1855 г.). Изработени са, освен това, нарочни таблици за определяне датата на Великдена за времето пред и след Григорианската реформа.

Тъй като българският историк и архивист, които имат да се занимават с по-новата история и свързаните с нея документи твърде често ще попаднат на турски, персийски или арабски документи, необходимо е да се спомене накратко за мохамеданската летобройна система. До 1 март 1917 година в турската държава са били употребявани два календара — единият ислямски и другият, т. н. финансов календар. От това време нататък бил въведен Григорианският календар. Като изходна дата за ислямския календар е датата 15 или 16юли 622 г. от н. е. или Hidschra («изход»). Тази ислямска ера е изградена на един 30–годишен лунен цикъл, в който има 19 обикновени години с 354 дни и 11 високосни години с 355 дни. При превръщането на лунните години в слънчеви трябва да се помни, че около 33 слънчеви години се равняват на 34 лунни години.

За изчисляване се препоръчват следните две формули, първо за превръщане на дата от «хиджра» (Н) в грегориански стил (G) и обратно, от грегориански стил в «хиджра»:

G = H – H : 33 + 622

H = G – 622 + (G – 622) : 32

Общо за изчислението на мохамеданските дати може да се посочи следната таблица:

I мюсюлманска година започва на
16 юли
622 г. от н. е.
101
24 юли
719 г.
201
30 юли
816 г.
301
7 август
913 г.
401
15 август
1010 г.
501
22 август
1107 г.
601
29 август
1204 г.
701
6 септември
1301 г.
801
13 септември
1398 г.
901
21 септември
1495 г.
1001
8 октомври
1592 г.
1101
15 октомври
1689 г.
1201
24 ноември
1786 г.
1301
2 ноември
1883 г.
1311
15 юли
1893 г.
1321
30 март
1903 г.
1331
11 декември
1912 г.
1341
24 август
1922 г.
1351
7 май 
1932 г.
1361
19 януари
1942 г.

Годината(III) се състои от дванадесет месеци, чиито имена са заети от арабски език: Al-Muharram, Şafar, Rabi-ul-evvel, Rabi-ul-akhar, Ğumada-ul-evvel, Ğumada-ul-akhar, Rağab, Saban, Ramadan, Sau-ual, Du-lka-da, Du-Lhiğğa.

VIII. Издания на архивни материали

Излишно е да се доказва обстойно научното и практическото значение на архивите. Архивните материали са едни от главните извори за историческото проучване, но заедно с това те могат да имат чисто практическо значение — доколкото, поради своето правно естество, са свързани непосредствено с настоящето или пък могат да бъдат използувани като средство за политическа борба. Поради всичко това архивистът — комуто е поверено запазването и уреждането на архивите, се явява като пръв помощник на учения изследвач и на политическия деец, които биха прибегнали до помощта на архивни материали за свои цели.

Архивистът не е прост технически работник — той може сам да се издигне до степента на учен и на изследовател, защото стои най-близо до извора на историческото знание — документите. Но зависи от него самия дали той ще съумее да проучи поверените нему документални богатства, дали ще може да ги направи годни за научно използуване, или пък ще остане ням и глух пазител на ценности, чието значение не разбира. За да бъде на висотата на своето призвание, той трябва да познава не само състоянието на поверените му документи, но също така и да познава, доколко те са проучени от научно гледище и доколко вече са «пуснати в обръщение» като научно градиво. Това ще рече, нему трябва да бъде позната цялата онази научна работа, която е извършена в свръзка с издаването на документите — за да станат те достъпни за широкия кръг учени. Тези знания са му необходими не caмо за неговата собствена практическа дейност и за личната му ориентировка, но и с цел да може да напътствува онези лица, които се ползуват от неговия архив. Нещо повече: той трябва да бъде запознат със самата научна техника на издаването, за да може да прецени добре достойнствата или недостатъците на направените издания на архивни материали. Както вече бе отбелязано, работата около издаването на документи е получила в Русия названието «археография» — като под това обозначение се разбира издирването на подлежащите на издаване документи, подготовката за печат и самото печатане и разпространение.

В някои страни цялата тази дейност е вече добре организирана и положена на строго научни начала. У нас, напротив, тя е все още в своя първичен стадий и се намира едва ли не изцяло в ръцете на частни лица, като е предоставена на личен почин. Едва в най-ново време се полагат началата за организирано научно издаване на архивни документи. Едва ли е нужно да се припомня, че това дело е твърде сложно и отговорно, изисква извънредно големи средства и усилия и затова не може да бъде по силите на отделни лица. Няколко сбирки от издания на архивни документи, които са известни от недалечното минало (като румънската колекция Хурмузаки или изданията на ватиканския префект Августин Тайнер) представляват сравнително редки изключения. Но даже и в такива случаи, на края на краищата, пак се е стигало до прехвърляне на изданията на колективни издатели. Такава е, например, съдбата на споменатата румънска колекция с документи. Днес най-добър издател на документи се явява държавата или някои обществени учреждения, като академии, университети, школи и т. п., които могат да разполагат не само с по-значителни научни и парични възможности, но и с по-продължителни срокове от време за изпълнението на по-обстойни научни задачи.

Тук не може да бъде разглеждан обстойно въпросът относно това, как трябва да става изборът на архивните документи, които трябва да бъдат издавани. Този въпрос се решава не от архивисти — а от учени от разни специалности, които използуват за една или друга цел архивните документи, или пък от политически дейци, които желаят да употребят известни документи като оръдия за политическа борба. От научно гледище може да бъде направена една принципна бележка, а именно, че заслужава да бъде издаден само такъв архивен документ, който е непознат или неиздаден изцяло; в случай, че документът е вече познат или издаден отчасти или изцяло, неговото повторно обнародване е оправдано само дотолкова, доколкото неговото вторично или изобщо ново издание се явява много по-добро и по-критично в сравнение с всички предишни издания, които, значи, са незадоволителни. От само себе си се разбира, че повтарянето на издадени документи много рядко може да бъде смятано за научно оправдано. Това става в случаи, когато тези документи са издадени в чужди и вече станали недостъпни издания, та се явява нужда да се направи едно «местно», сравнително по-достъпно издание.

За архивиста има значение повече самата техника на издаване на архивни материали. Тази техника е вече установена(1) и може да се види по някои всеобщо признати образцови издания. Тук на първо място се поставя въпросът за отношението на издавача към формата и съдържанието на документа. Нека отбележим веднага, че издавачът се явява в случая само едно техническо лице, което има ограничени права над документа. Той трябва да предаде този документ колкото може по-точно и близко до първообраза. Всяко отклонение от формата и съдържанието на първообраза трябва да бъде мотивирано и посочено, за да може онзи, който се ползува от изданието, да си състави представа за истинското състояние на първичния текст. Разбира се, когато тук се говори за «първообраз», под това определение се разбира документът — независимо дали той представлява оригинал или препис. Необходимо е също да се каже, че самото издаване на документите съобразно с едни или други правила става според това, дали самото издание е предназначено за строго научни цели, после дали ще служи на историци, филолози или за популярна употреба. Не е нужно да се казва, че онова издание, което може най-пълно да задоволи изискванията на учените и популяризаторите, на историка и на филолога, трябва да бъде признато за най-добро.

Нас ни интересува преди всичко онзи вид издание, който е предназначен за научно използуване. При такова издание, прочее, текстът трябва да бъде предаден с най-голяма точност. Той трябва да бъде предаден на онзи език, на който е написан документът(2). Никое издание, при което един документ е предаден не на първообразния език, а в превод, не може да бъде признато за напълно задоволително. Наистина, съществуват езици, които днес мъчно могат да бъдат разбирани и затова, па и поради чисто технически причини, много често документитe се издават в превод. Това, обаче, трябва да става само при съвършено редки случаи и когато не съществува друга възможност. Защото всеки «преводач е предател» по отношение на първообразния текст, всеки превод е повече или по-малко тълкуване на първообраза. При всеки превод могат да съществуват съмнения и спорни места. Но и при издаването на текстове по този начин не бива да се забравя едно основно изискване: трябва да се познава в съвършенство езика, на който са написани издаваните документи. Издателят трябва да познава този език в неговите тънкости, за да може да установи правилността или неправилността на известни езикови форми, да разбере добре смисъла на текста и да схване, дали в него няма някакви празнини или излишни места, добавени поради невнимание на преписвалите. Тези задачи се усложняват толкова повече, колкото по-старинен е самият текст. А обикновено най-голямо внимание се отдава именно на стари документи, които са изписани на гръцки, латински, старобългарски или някакъв друг език.

При издаването на един текст може да имаме два различни случая: да разполагаме с един първообраз или пък с няколко преписа, изобщо с една или няколко подложки(3) за установяване и издаване на текста. Когато разполагаме с единствена подложка, работата е сравнително най-лесна, защото текстът ще бъде взет изключително по тази подложка. Затрудненията се явяват само в това отношение, че при наличността на единствена подложка не е възможно да се разгадаят и проверят онези повредени или съмнителни места, които бихме открили в текста. Напротив, когато разполагаме с няколко подложки, възможно е онова, което в един препис е предадено погрешно, да бъде предадено точно в друг. Това сравняване и проверката въз основа на втори или трети препис винаги са много полезни. Когато пък разполагаме с няколко подложки, необходимо е, като първа работа, да се установи зависимостта между тях — сиреч, да се установи кой препис е най-близо до първообраза, значи може да бъде най-старинен и най-верен, после разните производни преписи. Не бива да се пренебрегват случаите когато разполагаме с първообраз и препис или преписи на един документ. Това не ще рече, че издателят трябва да вземе под внимание само първообраза, а да пренебрегне или унищожи преписите. Напротив, той трябва да провери внимателно четенията на преписите, защото може да се случи, щото някой от преписвачите да е разчел в някои места текста на документа много по-добре, отколкото може да стори това той самият.

Текстът на документа трябва да се предава така, както го намираме. Това ще рече, трябва да се вземат под внимание всички лоши написи и дори грешки на документа. При предаване на текста съществуват две възможности. Една възможност се състои в това — текстът да се предаде напълно точно, с всичките му грешни написи, а в бележки под линия да се посочат съответно правилните четения. Разбира се, трябва да се установи дали тези погрешни написи на думи се дължат на самия съставител на документа, или пък са дело на някой пpeписвач. Ако текстът съдържа толкова много грешки, щото е невъзможно да се посочат всичките, то тогава би могло да се заяви в началото, че той е предаден напълно точно, с всички свои грешки. В такъв случай читателят ще знае, че погрешните форми не се дължат на невниманието на издателя, но са присъщи на подложката, по която се издава документът.

Обикновено, обаче се следва една друга практика: текстът се възстановява в неговия напълно правилен вид, на правилен език и правопис, а под черта се посочват погрешните написи на подложката. Това се върши най-често с текстове, за които се предполага, че са били писани на правилен език и правопис, но са били извратени от преписвачите. Такива са случаите с разни средновековни византийски, латински или други подобни текстове. За документи от по-ново време, обаче, това изискване не се спазва: текстът просто се предава така, както е запазен, като се посочва, че са спазени всички особености на подложката. Когато съществуват различни преписи и между тях се явяват различия в написа на отделни думи или изрази, тогава издателят избира онези думи или изрази, който намира в първообраза или пък които смята за най-правилни, а под линия посочва «разночетенията» по другите преписи.

Посочването на тези varie lectiones е много важно, защото един документ, ако и препис, който изглежда неважен, може да запазва извънредно ценни и правилни разночетения. Случва се, при товa, щото издателят измежду всички разночетения да избере такива, които не са убедителни, и затова четецът би трябвало да познава и другите четения на това място. Всички тези разночетения се поставят в критичния апарат под линия, който може да нараства значително в зависимост от това, с колко преписи разполага издателят. Заслужава да се изтъкне, че понякога издателите са използували десетки преписи от един и същи текст, било литературен или пък документ. Когато издателят предаде с най-голяма точност всички особености на подложката, той дава ясна представа за текста и за неговия съставител. Дори грешките и неточностите могат да бъдат извънредно показателни, поне за културното равнище на съставителя. При точното предаване на текста според подложката могат да се задоволят изискванията на филолога и на историка.

Обикновено се допускат един вид много прости поправки, които се посочват само общо: разделят се написаните свързано една с друга думи и се поставят главни букви на имената (лични и местни), ако не са поставени в текста, както това много често се случва. Това са поправки, които могат да направят текста по-четлив и да го доближат до съвременния начин на предаване. При издаването на документи от ново и най-ново време се поставя особено настойчиво въпросът oтносно запазването на правописа. Дали е необходимо да се запази текстът с този правопис, с който е написан, или пък да се измени на нашия днешен правопис? Напълно естествено е, че историкът на съвременността се интересува единствено от съдържанието на текста, докато един филолог може да се интересува също и от правописа, или поне написа на отделни думи, с оглед да се проверява техният изговор. На този въпрос не може да се даде общ отговор: всичко зависи от по-далечните задачи, които си поставя едно издание. Ако изданието не гони строго научни цели, текстът може да бъде предаден напълно спокойно в днешния правопис. Но ако, напротив, това издание има притезания за строга научност, то текстът трябва да бъде предаден според правописа на първообраза. Същото се отнася и до оправянето на текста (т. н. емеданция(4)). Лошото или съмнителното четене трябва да бъде посочвано редом с предложеното правилно четене винаги, когато има някакво съмнение.

Най-сетне, ако и да ни се струва понякога, че поставянето на интерпункцията в един текст, гдето липсва интерпункция или пък е незадоволителна, е лесна работа, все пак трябва да се внимава извънредно много, защото с промяната на препинателните знаци може да се измени напълно и смисълът на даден текст.

Отделен въпрос е, какви заглавия или «легенди» («регистри») трябва да бъдат поставяни в началото на изданието на един текст. В тези бележки, които издателят поставя в началото на текста, който издава, и то обикновено с друг и различен шрифт, трябва да се дадат непременно няколко основни елемента. На първо място, необходимо е да се посочи, где се намира документът, който се издава: значи, градът или селището, архивът или библиотеката, в която се съхранява документът и изобщо подробности, които биха улеснили друг изследвач, ако би пожелал сам отново да намери този документ. Ако се издават цяла група документи, които имат еднакъв произход, това се посочва отделно, обикновено в предговора към изданието. Освен това, трябва да се посочи накратко, дали изданието се прави по първообраз или препис. На отделно място трябва да бъде изнесена датата на документа — независимо от това, дали тя е дадена пряко в текста или установена по косвен начин. В единия случай се дава направо, а в другия се поставя в прави скоби. В няколко думи или изречения, когато имаме работа с по-обстоен документ, се дава съдържанието на документа, като за целта могат да бъдат използувани не само дадените в текста сведения, но и други вести. Ако документът е вече издаван, необходимо е да се посочат в хронологически ред тези издания. Когато съществуват общопознати сводни съчинения или репертоари(5), гдето се дават вести за известен род документи, може да се даде препратка към съответния репертоар с посочване на страницата и номера. Изобщо, според едно добро определение, т. н. «легенда» се явява «съвкупността от онези сведения, които дават възможност на читателя да проверява работата на издателя на документите».

Освен това, към изданието на текста трябва да се добавят в отделен «апарат»(6), бележки от исторически характер — за пояснение на споменуваните личности и местности, за споменуваните събития и т. п., често пъти с необходимите библиографски посочвания на използуваната книжнина. Понякога тези бележки могат да бъдат доста обстойни, ако това се налага от естеството на издадения текст. Отделно се дават бележките с разночетения, гдето се взимат под внимание не само четенията на отделните подложки, но и на предишните издания, ако документът е вече издаван.

Към работата по установяването на текста трябва да се вземе предвид и поставянето на разните видове скоби: обикновените скоби — за лесно възстановим текст или за текст даден в съкращение; правите скоби — за допълвания на текст въз основа на досещане на издателя, но все пак с известна съмнителност; ъглестите скоби — за обозначаване на текст, който трябва да се смята за излишен.

Като едно необходимо условие за научно издание на по-стари документи, особено написани на по-трудни езици, трябва да се посочи добавянето на снимки от текста. Не е възможно, например, издаването на един труден за разчитане текст — например, византийски, латински или турски, без да се постави към изданието снимка от първообраза. При някои текстове, например, на турски език, е необходимо да се даде текстът с арабски шрифт, понякога да се добави не само превод, но също и латинска транскрипция. Всичко това е необходимо, когато трябва да се правят някакви проверки на съмнителни места. А тъй като много често разчитането на някои документи, написани с арабица, е много трудно и изникват съмнения, всяко издание, в което не са дадени снимки или оригиналният текст с арабица, трябва да се смята за незадоволително от научно гледище. За голямо съжаление, голяма част от издаваните у нас турски документи са дадени именно по този некритичен начин. Често пъти издателите сочат като извинение «технически трудности» — дават български превод на документите, без никакъв първообразен текст. Разбира се, в такива случаи всичко трябва да се приеме напълно «на доверие». Може изобщо да се каже, че в това отношение ние почти не притежаваме, с малки изключения, добро научно издание на такива документи. А необходимо е да се издават документите само съобразно онази научна техника на издаване, която е вече изработена от международната наука. Някои образцови издания и някои ръководства могат да окажат в това отношение особено ценно съдействие на издателите на документи у нас(I). Тук не е мястото, обаче, да се проследява обстойно делото по издаване на архивни и изобщо исторически документи в разните страни.

Ще се спра по-особено на въпроса за издаването на архивни документи в руската книжнина. Както е известно, издаването на архивни документи започнало в Русия през втората половина на XVIII в., когато в 1767 г. тогавашната Академия на науките започнала да издава «Русская правда»(7) и т. н. Никоновска летопис. В 1772 г. Н. И. Новиков почнал да издава «Древняя российская вивлиофика», като дал в нея документи, някои от които не са загубили значението си и до днес. Обаче измежду онези учреждения, които изиграли най-голяма роля за проучването и издаването на руските архивни материали, трябва да се спомене т. н. Археографическая коммиссия при министерството на народната просвета в Петербург. Вдъхновител за нейното учредяване бил прочутият руски писател и историк Николай Михайлович Карамзин (1766–1826), а истинският й основател бил ученолюбивият граф Н. П. Румянцев (1754–1821). Между впрочем, още в 1804 г. било основано т. н. Общество истории и древностей российских (в Москва), с цел да се издават исторически документи. Обаче едва в 1813 г. със средствата на Румянцев било започнато издаването на прочутото «Собранiе государственныхъ грамотъ и договоровъ», както и на редица други важни исторически документи, като напр. «Судебники», «Софiьскiй временник», «Памятники русской словесности XII в.» и др.

През 1828–1829 г. била предприета «археографическа експедиция», която трябвало в продължение на няколко години да прегледа, разпредели и опише най-точно всички ръкописи, които се пазели в манастири, катедрали, духовни училища и други сбирки. Под ръководството на П. М. Строев, тази «експедиция» в течение на шест години — сиреч от 1829 до 1834 г. обходила 14 губернии и прегледала повече от 200 архива и библиотеки. Тя събрала около 3000 документи с историческо и юридическо съдържание и съставила каталог на ръкописите и старопечатните книги, които се пазели в манастирските библиотеки. Именно за издаването на тези материали през 1834 г. била създадена нарочната Археографическа комисия, подчинена на ведомството на народната просвета.

Уставът на комисията, който бил утвърден през 1837 г., предвиждал да бъдат издадени следните извори за руската история: 1. Съчинения, които съставят славяно-руската книжнина, и то с историческо съдържание, именно летописи, хронографи, т. н. степенныя книги(8), сказания и други ръкописи, които стоят в непосредствена връзка с историята; 2. Държавно-правни актове, като грамоти, устави, наредби, съдебни дела, разпити и други подобни документи, които се отнасят до законодателството, управлението и съдопроизводството, както и разни родословни «разредни»(9) и «писцови книги»(10), т. н. «статейные списки»(11) пр. Като хронологическа граница била поставена годината 1700.

По-късно, обаче, задачите на комисията били разширени, като й било възложено през 1838 г. да се занимава с руската нумизматика, както и с издаването на историческите документи на чужди езици, отнасящи се до руската история. На разни лица било възложено да прегледат и проучат документите, които се пазели в някои архиви и библиотеки в самата Русия и извън нея. Комисията издала множество важни документи, под названието «акты». Освен това тя издала няколко тома «Полное собранiе русских лѣтописей». Издадена била и т. н. «Русская историческая библиотека», гдето са обнародвани паметниците на руското църковно законодателство! Издадени били също събраните от всерусийския митрополит Макарий «Великiе Миней-четiй»(12), после сбирки от руски медали от XV–XIX в. и др. Изобщо, в изданията на АК са обнародвани едни от най-важните паметници на руската история(II). От името на разни членове на комисията са излезли важни изследвания върху множество книжовни и исторически паметници. С дейността на АК са свързани някои от най-видните тогавашни руски учени, като М. А. Оболенски, Н. И. Костомаров, М. Н. Погодин, А. Т. Бичков, П. П. Саваитов, К. Н. Бестужев-Рюмин, А. А. Куник, В. Г. Василевски, Л. Н. Майков и др. През цялото свое съществувание АК, обаче, останала ограничена върху издаването на документи, които засягали времето преди Петра Велики (1689–1725). Интересно е да се спомене, че през 1904 г. АК се постарала да изработи свои собствени правила относно издаването на архивни документи.

Покрай централната АК били основани и няколко други подобни комисии, които проявили доста оживена дейност. Така през 1863 г. в града Вилно (Литва) била основана нарочна археографическа комисия, която имала за задача да проучи богатата сбирка във Вилненския централен архив. Между другите издания на тази Археографическа комисия трябва да се споменат различните «сборници», в които са обнародвани множество разнообразни документи върху политическата и църковна история на тази покрайнина. През 1864–1866 година били предприети научни «експедиции», които събрали многобройни архивни документи в разни библиотеки и архиви.

През 1864 година била основана една Археографическая коммиссия Кавказа, която имала за цел да проучи всред запазените в архиви на «главното управление на кавказкия наместник» онези документи, които засягали миналото на Кавказ и тамошните народи. Като участници в тази комисия били призовани неколцина от местните учени, познавачи на кавказките езици. Комисията издала по-късно десетина тома с «акты», обаче дейността й, общо взето, не била твърде успешна поради различни причини. В нейни ръце се намирали огромно множество документи, някои от които поради невежества и късогледие през епохата на царизма били безразсъдно унищожени.

Особено важна е т. н. Кiевская археографическая коммиссия, която била основана през първата половина на миналия век. През 1843 г. била назначена една «временна комисия», която трябвало да проучи старите «актове», запазени в разни хранилища в Киевската, Подолската и Волинската губернии. През 1845 г. комисията издала първия том със своите «паметници». След втория том (обнародван в 1846 г.) излязъл чак в 1852 г. трети том, в който, между другото, били поместени документи, които засягали дейността на Богдан Хмелницки и отношенията му с турците (например, посланието на турския султан Мохамед IV до Богдан Хмелницки от 1650 г.) В 1859 г. Киевската комисия започнала да издава — вместо «паметници» — «Архив юго-западной Россiи». Това издание било свързано с основания през 1852 г. «Киевски централен архив» при университета «Св. Владимир» в който били събрани документите от трите губернии — над половин милион документи, които обхващат времето от XVI век насам. Комисията издала цяла редица от тези документи в своите «Акты». Освен това, тя издала много книжовни паметници и отделни трудове. През 1878 г. излязла книгата «Указатели къ изданiямъ коммиссiи», т. I, с личните имена, а по-късно (в 1883 г.) бил обнародван вторият том от това издание, с географските имена.

След Октомврийската революция работата на АК се променила основно, тъй като вниманието било отклонено към документи от по-ново и най-ново време. През 1922 г. тя се сляла с Академията на науките. Там още през 1903 г. била създадена Постоянна историческа комисия, която се намирала под главното ръководство на А. С. Лаппо-Данилевский и имала за цел да издава исторически писмени паметници. През 1926 г. двете комисии се обединили под общото название «Постоянна историко-археографическа комисия», която пък по-късно получила названието «Историко-археографическа комисия». През 1931 г. тя отново претърпяла промени и била назована Историко-археологически институт(13). Този институт имал за основни задачи да издава документите за икономическата история на СССР, както и за историята на класовата борба и изобщо за историята на народите в пределите на СССР. През 1936 г. в Москва бил създаден Институт по история. Сега вече се поставяли не само чисто издателски, но и изследователски задачи. Така било започнато издаването на сборници под названието «Исторический архив». През 1944 г. при този Институт за история отново била създадена Археографическа комисия, която в 1947 г. била преименувана в Археологически съвет. Между учрежденията, които се занимават с издаването на исторически документи от по-ново време, трябва да бъде споменат Институт Маркс-Енгелс-Ленин при ЦК на ВКП (б), който има за задача за издава трудовете на класиците на маркс-ленинизма. Този институт, обозначаван обикновено като ИМЕЛ, обединил в себе си три учреждения, които съществували до това време, а именно: Института на Ленина при ЦК на ВКП (б), после Комисията за изучаване на историята на ВКП (б), и на Октомврийската революция (Истпарт) и Института К. Маркс и Фр. Енгелс при ЦИК на СССР. ИМЕЛ бил основан при ЦК на ВКП (б) именно през 1931 г., «за обединяване на работата по издаването на съчиненията на Маркс, Енгелс и Ленин и за разработка на въпросите на марксизма и ленинизма и историята на тяхното развитие».

Измежду нововремешните издания на архивни материали в СССР трябва да бъде поменато, без друго, основното издание «Красный архив». Първият брой на това забележително повременно издание бил обнародван през 1922 г. Изданието просъществувало двадесетина години и били дадени всичко 106 тома. Отначало в него намерили място главно документи от най-ново време, но постепенно били обнародвани също и документи от по-раншно време. Тук са дадени извънредно голям брой документи, които засягат и нашата, българската история от ново и най-ново време. За това рядко издание съществуват няколко показалеца, с преглед на обнародваните статии и материали(III).

IX. Общи сведения за архивите

Както много други подобни понятия, наименованието «архив» или «архиви» е широко разпространено, без, обаче, да има строго определено съдържание. Така, с думата «архив» се обозначават твърде често помещението или сградата(1), гдето се съхраняват известни архивни материали или архивни фондове. Именно в такъв смисъл ние говорим за «Държавен архив», за «Градски архив», за «архив» на едно министерство или някаква служба. От само себе си се разбира, че това е само едно напълно външно определение за понятието «архив». Редом с него се употребява и онова определение на понятието «архив», което предава неговата същина — именно като посочване на известен сбор от документи или «архивни материали». Когато ние употребяваме това определение, твърде често не се замисляме дори за неговото точно съдържание, сиреч, дали под него се подразбират само писмени документи, или печатни произведения, или пък, най-сетне, писмени и печатни произведения. Най-същественото тук е, че при това определение се разбират именно някакви «документи», а не книги. Най-сетне, думата «архив» се употребява в едно особено значение: с нея се обозначават известни повременни издания, които имат за главна цел да събират и обнародват материали, сведения и фактически данни из областта на известна наука, като понякога тук се вмъкват и научни проучвания на тези материали. Това наименование днес е доста широко разпространено в разните езици. Достатъчно е да си припомним за няколко български повременни издания с подобни надслови, като: «Архив на Министерството на народното просвещение» — периодично, краткотрайно издание, обнародвано с цел да дава неиздадени документи върху историята на нашето Възраждане; «Архив за поселищни проучвания» — повременно издание, в което трябваше да бъдат обнародвани статии с материали и проучвания върху миналото и настоящето на нашите селища; «Архив за стопански проучвания» и т. п. Из богатата руска научна книжнина също така могат да се посочат редица подобни примери: «Архив историко-юридических свѣдѣнiй, относящихся до Россiи», «Архивъ исторических и практическихъ свѣдѣнiй, относящихся до Россiи», «Архив Бѣлорусскiй», «Архивъ сѣверный», «Архивъ югозападной Россiи», «Русскiй архив», «Красный архив» и т. н. Това наименование е намерило място и в чуждата, западноевропейска книжнина, от която могат да се припомнят няколко примера: Archiv für slavische Philologie (= Zeitschrift für slavische Philologie); Archivio glottologico; Archiv für österreichische Geschichte; Archiv für Religionsgeschichte; Arhivio della R. Deputazione Romana di storia patria; Archeion Pontou; Byzantinisches Archiv...(2) Изобщо, това наименование е извънредно разпространено в заглавията на най-различни списания и поредици от повременни издания.

Що се отнася до употребата на думата «архив» в нашия език, трябва да се отбележи, че докато в някой чужди езици то се явява в единствено и множествено число, у нас то се употребява обикновено в единствено число, като си мени рода (от мъжки или женски род); «архив» или «архива». Мъчно е да се каже, дали с тази промяна на рода в обозначението се свързва някаква точно определена семазиологична(3) промяна. Така, ние говорим за «Държавен архив», но казваме както «архива на Найден Геров», така и «архив на Найден Геров» или «архивата на Тъпчилещови». Във всеки случай, тук се очертава едно семазиологично разграничение(4).

Преди да пристъпим по-задълбочено към проучването на въпросите, свързани тясно с архивите, нека засегнем съвсем накратко един не така маловажен въпрос — въпроса за общностите и различията между трите сродни институции: архиви, библиотеки и музеи. Неотречимо е, че тези три вида институции имат една основна обща черта: да запазват паметници, завещани от миналото. Даже и когато се говори за библиотеките, това определение може да бъде приложено напълно добре. В една «Народна библиотека» се съсредоточават и запазват, поначало, всички книжовни издания, обнародвани в дадена страна, с цел да бъдат завещани за бъдещето. Различието наспроти музеите и архивите се крие само в това, дали се отдава главно внимание на материали от миналото или от настоящето, които пък, от своя страна, се превръщат в «исторически материали», с оглед на бъдещето.

Различието между «библиотеката» и «архива» се крие и другаде — именно в това, че библиотеката запазва печатни произведения, които по самото свое естество нямат индивидуален характер, сиреч съществуват не в един, а в множество екземпляри, понякога в хиляди, стотици хиляди и милиони, докато архивът съдържа и съхранява най-често такива писмени произведения, които са единични и неповторими. Архивните материали в много случаи се пазят в един-единствен екземпляр. Даже и тогава, когато един архивен документ бива издаден печатно и по този начин неговото съдържание става достъпно на множество читатели, значението на първообразния или оригинален документ не се губи(5). От друга страна, дори когато в една библиотека се пази единственият познат печатен екземпляр от някое печатно издание, което е твърде рядко, все пак съществува известна разлика наспроти архивния документ в същинския смисъл на тази дума. В съвършено редки случаи с печатни произведения ние можем да говорим с пълна увереност за единствен екземпляр, съхраняван в дадена библиотека. Заслужава да си припомним за най-старата българска печатна книга — «Абагар» на никополския епископ. Филип Станиславов, печатана в Рим през 1641 година. До неотдавна се знаеха само седем или осем екземпляра от тази рядка българска книга. Можем ли да кажем с пълна увереност, че някога някъде из затънтени библиотеки или из някои покрайнини няма да се намери нов екземпляр от нея? Но, разбира се, достатъчно е от едно такова печатно издание да бъдат запазени и познати дори две копия, за да не можем да говорим за «единичен» или «неповторим» документ.

А с архивните материали работата стои съвършено другояче. Те най-често са «единични» и «неповторими». Унищожението на подобни единични екземпляри от едно писмо, от един позив, от един официален документ или акт трябва да бъде смятано като непоправима загуба. Ако документът преди това е бил издаван, описван, сниман фотографски или по друг някакъв начин, загубата се намалява, но все пак тя си остава огромна и документът не може да се смята «възстановен». Самото това сравнение между «библиотеката» и «архива», като хранилища на писмовни ценности от миналото и настоящето показва достатъчно ясно, какви огромни грижи и внимание трябва да се отдава за обезпечаване на «външна сигурност» на архивите — с други думи, за тяхното материално запазване.

Много пъти в миналото и сега не се прокарва строго разграничение между библиотеки и архиви. Това се случва особено там, гдето пазените материали са сравнително малобройни и поради това не се налага пълно разграничение. Както вече се изтъкна, когато Константин Философ през първата половина на IX век бил назначен за ВИВЛОТИКАРЬ(6) при цариградската патриаршия, то с това той се натоварвал с грижата както за патриаршеската библиотека, така и с патриаршеската архива, — което показва, че двете длъжности и двете институции още не са били разграничени и обособени. Това сливане продължава и до ден днешен у нас — поради обстоятелството, че същински архиви, като самостойни учреждения, не съществуват. Но даже когато «архивът» се разграничава от «библиотеката», оставят някой спорни въпроси, които трябва да бъдат разрешени по някакъв начин. Такъв е, например, въпросът за мястото на ръкописите в едно «книгохранилище»: дали те трябва да бъдат включени в архива или в библиотеката? По същина те не са печатни произведения и вече с оглед на това би трябвало да бъдат приближени по-скоро към архивните ценности. Съществуват, наистина, множество ръкописи, които представляват прости преписи от други ръкописи и поради това могат да имат сравнително малка стойност за научното изследване. Въпреки това, всеки ръкопис, даже когато ние притежаваме няколко еднакви ръкописа от една и съща ръка, представлява нещо «своеобразно» и «индивидуално», във всеки случай, много по-неповторимо, отколкото което и да било печатно произведение. Именно тази неповторимост на ръкописите ги доближава най-много до архивните материали. Поради това те стоят по-близо до тях, отколкото до печатните произведения. Не бива да забравяме, обаче, и другите отлики, които ги отдалечават от архивните материали.

Изобщо, като най-разумно би могло да се препоръча, ръкописите да бъдат обособявани в нарочно отделение — «Ръкописи»(7) обособено спрямо книгите, печатните произведения изобщо, както и спрямо същинските архивни материали. Необходимо е обаче да се изтъкнат някои случаи, при които трябва да се направят изключения. Така, в някои архивни фондове, като тяхна органическа съставна част, са включени ръкописи и дори печатни произведения. При подобни случаи отделянето на ръкописите и печатните произведения от съответните архивни материали не е препоръчително, защото чрез него би се нарушило създаденото единство.

Най-сетне, лесно могат да се посочат различия и общности между архиви и музеи. Едва ли е необходимо да се припомня, че архивите съдържат писмени произведения, докато в музеите постъпват на съхранение «вещи»: статуи, каменни надписи, съдини, разни предмети и т. п. Може би би могло да се посочи твърде голяма общност между един писмен документ и един надпис, особено като се има предвид, че камъкът или дървото са някогашната писмовна материя. Практически съображения, обаче, налагат отделянето на един каменен надпис или един надпис върху металическа плоча от един архивен документ, написан върху папирус, пергамент или хартия.

Все пак, при някои случаи музейните предмети са тясно свързани с архивните материали, например, едно писмо, като официален документ, и заедно с него като приложение някакъв предмет. Тук взискателността не бива да отива до крайни предели, та поради желанието да се спази едно ръководно начало да бъдат създавани извънредно големи неудобства. От само себе си се разбира, че документът трябва да отиде в архива, а предметът — в музейните сбирки. Изобщо, трябва да се прави строго разграничение между архив, библиотека и музей и само в изключителни случаи да се допуска известно смесване на архивни, библиотечни и музейни сбирки или предмети. Пълното разграничение на архивите от библиотеките и музеите се налага особено там, гдето материалите са достатъчно многобройни.

Разните видове подлежащи на съхранение предмети: писмени документи, печатни произведения или музейни вещи изискват различно обхождане, различни средства за запазване, както и за проучване. Между музейните вещи и архивните материали съществува извънредно голяма общност в едно отношение: често тези музейни вещи, като, например, надписите, представляват всъщност писмовни документи, написани на друга писмовна материя. Изобщо, както архивните материали, така и музейните ценности се отличават най-често по своята «единичност» и «неповторимост». Това показва, каква грижа трябва да се отдава за запазването на едните и другите. Веднага, обаче, трябва да се добави, че в повечето случаи музейните вещи са предмети от камък, метал или дърво, следователно тяхното запазване е много по-лесно и по-сигурно, в сравнение с всякакви писмени документи, написани на по-лесно разрушима материя. Враговете на музейните вещи са сравнително по-малобройни, отколкото враговете на архивните материали. Изобщо, архивните материали не са само «единични» и «неповторими», но и много по-лесно разрушими. Не е трудно да направим от всичко това съответните изводи. Когато става въпрос да се запазват такива материали, които служат като градиво за историята, най-голямо внимание трябва да се отдаде, естествено, на онези материали, които по своята същина са единични и неповторими и чието евентуално разрушение представлява непоправима щета. В същото време обособението на архивните материали ще даде възможност за належащото особено третиране.

Всред многообразните архиви, които някога са съществували, а съществуват и днес, могат да се направят различни разделения в зависимост от избрания критерий. Когато за основен критерий се вземе притежанието на архива(8), могат да се разграничат три вида архиви: държавни, обществени и частни. Когато пък се избере един друг принцип на деление, архивите могат да се разделят на светски — сиреч архиви, които са създадени като резултат от дейността на светските власти и са тяхно притежание, и духовни или църковни — архиви, които са плод от дейността на църковни власти и са тяхно притежание.

Всред църковните архиви ние откриваме архиви на т. н. бяло духовенство и на т. н. черно духовенство, с други думи, на патриарси, митрополити и митрополии, епископи, църкви и други духовни лица(9) и, от друга страна, на манастири, лаври, скитове и т. н. Днес ние притежаваме разни архиви от църковен произход, и често те съдържат извънредно важни исторически документи. Достатъчно е да си припомним за архива на цариградската патриаршия, гдето се пазят все още неизследвани богатства от документи върху историята на всички народи от православния Изток и Балканския полуостров. По-нататък ще стане дума за папските архиви в Рим, гдето има стотици хиляди документи, които се отнасят не само до историята на католическия свят, но и до историята на българския народ през средновековието и през ново време. Няколко митрополитски седалища у нас са играли много важна роля и запазените техни архиви са ценни съкровищници за историческото изследване. Трябва да си припомним за архивата на търновската митрополия, от която едва напоследък са обнародвани редица важни документи, обаче от сравнително по-ново време. Особено ценни са запазените остатки от архива на охридската архиепископия и патриаршия. От нея са запазени документи от средновековието и от времето на турското владичество, главно на гръцки език. Ценни документи, пак на гръцки език, но с извънредно голямо значение за българската история, са запазени в архивите на две други митрополии, именно на Костурската и Сярската. Измежду манастирските архиви в нашите земи трябва да бъде упоменат нарочно архивът на Рилския манастир(10), гдето се пазят доста голям брой документи от края на турското владичество.

Огромен брой документи за нашата история се пазят в архивата на светогорските манастири, главно Зографския манастир Свети Георги, Хилендарския манастир, Лаврата на свети Атанасия, Ватопедския манастир Света Богородица, както и разните други тамошни манастири, които са извънредно богати с архивни ценности. Като се има предвид голямата роля, която църквата е изиграла в живота на народите до неотколешно време, лесно може да се разбере, защо в църковните и манастирските архиви се пазят толкова много документи за целокупната история на един народ.

Що се отнася до т. н. държавни архиви(11), то тези архиви могат да се разделят съобразно с онези административни тела(12), които са ги създали като плод на своята дейност. Това ще рече: архиви на военното ведомство, архиви на правосъдното ведомство, архиви на финансовите и фискални власти, архиви на просветното ведомство и т. н. Тъй като средновековните български архиви са унищожени, ние не можем да говорим за някогашни български държавни архиви(13). Относно времето на турското владичество ние можем да говорим за архиви на турската държава. Действително, турските държавни архиви, част от които са запазени в нашите земи, са извънредно богати с документи за общата турска история и за историята на българския народ.

От т. н. обществени архиви трябва да припомним архивите на нашите еснафски организации от времето на турското владичество. За съжаление, не са запазени цялостни такива еснафски архиви, но само някои от главните техни «книжа» и документи(14). Запазени са, между другото, т. н. кондики на някои еснафски организации в Пловдив, София и другаде, и тези «кондики» (част от тях са вече обнародвани) съдържат много важни данни за стопанската история.

Освен това, архивите могат да се делят на «стари» и «нови», сиреч архиви, създадени в едно по-далечно минало, и архиви, създадени в сравнително по-ново време. С оглед на това дали един архив е свързан с едно «тяло», което продължава все още да действува, този архив може да се нарече «жив архив», или «текущ архив». В противен случай, той трябва да се нарече «исторически архив». Това разграничение, обаче, не е напълно приложимо за всички случаи. Понякога може да съществува съчетание между «жив» и «исторически архив», като при една и съща служба се пазят стари, отдавна загубили практическото си значение документи, и документи, които все още имат практическо значение.

Едно особено(15) схващане по въпроса за класификацията на архивите е застъпено от Дженкинсън. Той изхожда от една основна мисъл, а именно, че архивите са натрупвания на документи, които натрупвания постепенно са израствали, а не са сбирка от документи, които са били образувани, трябва да се предполага, по изкуствен начин. Заедно с това той изтъква, че всички «групи» (groups) — ние бихме казали «фондове», за обозначение на група документи, които произтичат от дейността на едно независимо административно тяло — в един архив представляват «остатки» от един жив организъм, всичките части на който са тясно свързани и зависими помежду си. Що се отнася до английските архиви, той ги дели на шест вида: 1. Архиви, които са плод на извършването на обществена дейност в средището на държавния живот, значи публични централни архиви; 2. Архиви, които са плод на подобна дейност в местни средища, значи публични местни архиви; 3. Архиви, които произхождат от дейността на полуобществени институции, значи полуобществени архиви; 4. Архиви, които произхождат от изпълнението на частна дейност от всякакъв вид; 5. Архиви, които, в противовес на горните, (които произтичат от дейността на граждански, светски органи) произтичат от дейността на църковни или религиозни дела. На последно (6–то) място той поставя такива документи, които първоначално са били свързани с някои от посочените групи, но после са били откъснати от тях, загубили са своя «архивен характер» и са влезли в «изкуствени сбирки» по библиотеки, музеи и тем подобни. Тази схема на деление той е пояснил с примери из английското архивно дело. Това подразделение е предложено, наистина, главно с оглед на английските архиви, но тъй като при него се взима предвид произходът на архивите (като остатки от известна дейност), то може да бъде приложено и много по-широко, като общовалидно разпределение.

Особено внимание заслужава разпределението на архивите, прокарано в СССР(I). Тук е прокарано, в общи черти, едно хоризонтално, значи хронологическо деление и друго вертикално или териториално деление. На първо място трябва да се поставят създадените исторически комплекси от документални материали, които се назовават с обозначението «архивни фондове». На второ място се разграничават онези създадени по исторически път комплекси от архивни фондове, в основата на които лежи някакъв общ признак — териториален, ведомствен, тематически или някакъв друг. На трето място се сочат архивните фондове от дореволюционно време, от една страна, и от съветската епоха, от друга страна, при което документалните материали се разпределят по епохи. Освен това, прокарва се едно друго разграничение — между архивни фондове, които имат «всесъюзно» или «общоруско» значение. Освен това, при разпределението на материалите се взима под внимание начинът на тяхното възпроизвеждане, като се поставят в особен разред разните «фоно-, фото-, киноматериали», после т. н. технически документации и т. н. По-нататък ще стане дума по-обстойно за определението «архивен фонд» и неговото значение за архивистиката. Тук е нужно да се изтъкне една особеност на архивните фондове, именно това, че тези създадени по исторически път комплекси от архивни фондове са се образували с оглед на някакво общо обединително начало, например, по едно общо ръководно териториално начало, да речем архивни материали, събрани от една от днешните съветски републики, от една покрайнина, от определена област или район; по общ произход от едно и също ведомство и неговите учреждения, или с обща тематика, например военните архиви и т. п.

Като се изхожда от разбирането, че Великата Октомврийска революция съставя истинска повратна точка в историческия развой на съветските народи, в съветското архивно дело се прокарва едно «хоризонтално» деление — разпределят се архивни фондове от дореволюционно време и архивни фондове и комплекси от архивни фондове от съветско време(16). Това основно деление се е проявило в създаването и обособяването на редица архиви, които да обгръщат единия или другия вид архивни материали. В същото време, в местните архиви материалите са разграничени съответно на два големи дяла: архивни материали от дореволюционно време и архивни материали от времето на Революцията и от епохата на социалистическото строителство.

Необходимо е да се подчертае на това място съветското схващане, според което хронологическите граници за определяне на архивните материали трябва да се отместват все повече и повече към наше време и към най-близката нам съвременност. Това ще рече, нека повторим и тук, че на дело се прокарва това ръководно начало, в съгласие с което един документ веднага щом престане да има непосредствено значение за «текущата практика», се превръща (без да чака изтичането на никакви продължителни срокове) на архивна ценност и незабавно може да влезе в състава на нововремешните архиви. За това ръководно начало могат да се изкажат само похвали(17) и несъмнено е, че огромното значение на неговото прилагане на практика ще бъде почувствувано най-пълно и най-осезателно от бъдните поколения изследвачи, когато се запретнат да изучават историята на най-новите времена.

Съветското схващане за разпределение на архивни фондове с «общосъветско» или «общоруско» значение и фондове, които имат по-ограничено местно значение, също така е намерило израз в самата архивна практика. Въз основа на това начало в страната са създадени разни видове архиви: централни, републикански (свързани с историята на отделните републики, които влизат в състава на СССР), областни или покраищни, окръжни, градски и районни. От само себе си се разбира, че архивните материали, които имат значение изобщо за историята на СССР, като целокупност, са съсредоточени в централните държавни архиви в Москва и Ленинград. Съответно архивните материали, които се отнасят до историята на отделните съветски републики, са съсредоточени в централните държавни архиви на тези републики(18). Тъй като в съвременността изпъква особено много значението на един нов вид материали — разни фонографски материали, фотоснимки и кинодокументи, то за тяхното запазване са създадени нарочни държавни «фоно-, фото-, киноархиви»(19).

Наложително е да се подчертае още една основна отлика на съветското архивно дело, именно разпоредбата, съгласно която всички архиви съставят държавна собственост — значи, не съществуват никакви частни архиви. Поради това на общото архивно ръководство в държавата е било възможно да прокара всичките свои основни нововъведения. Не е трудно да се доловят ръководните мисли на организаторите на съветското архивно дело. На първо място трябва да се изтъкне мисълта за разграничение на материалите от предреволюционно и следреволюционно време. Онези архивни фондове, които имат свръзка по своето съдържание, се съсредоточават в един архив, в мястото, гдето се намира ръководният орган на административните тела, създатели на споменатите архиви. Всички архивни материали, които имат «общосъветско значение» — независимо от обстоятелството, в коя част от съветската територия са се «създали», биват съсредоточавани в централните съветски архиви. Освен тези архивни материали с «общосъветско значение», в тези архиви се съсредоточават архивните фондове, които произхождат от дейността на общосъюзни учреждения, ведомства или организации и предприятия. Това се отнася еднакво за архивните материали от времето преди Октомврийската революция и след нея. Същият принцип, в по-ограничени размери, се прилага по отношение на централните архиви на отделните съветски републики. Когато известни документи имат «общосъветско значение», а същевременно засягат отблизо и историята на някоя отделна съветска република, от такива документи в централния архив на съветската република се пазят преписи. Това ръководно начало, с необходимите промени, се прилага и по отношение на «покраищните» и областни държавни архиви. Най-сетне, в държавните окръжни, градски и районни архиви се запазват (но само в продължение на десет години) материалите, които произхождат от съответните територии. След изтичането на десет години от създаването на тези архивни материали те преминават в съответните по-общи архивни средища — в краищните или облас[тните архиви].

Х. Архив, архивен фонд и архивен комплекс

Но даже когато обособим понятието «архив», все пак още не може да се каже, че то е станало напълно ясно. Преди всичко, като говорим за «архив» в строгия смисъл на думата, нека отделим онези повече или по-малко случайни сбирки от документи или писания, които обикновено назоваваме с определението «архивни колекции» или просто «колекции». Някой би казал дори, че тези колекции са същински архиви, защото съдържали «документи». Заслужава, поради това, да се спрем още тук върху определението «документ». Не е излишно да се припомни, че под «документи» трябва да се разбират, в същинската смисъл на думата, официални писания(1). Всред тези документи може да съществува различие относно това дали са издадени от държавата, обществена или друга власт и организация, независимо от това, каква е тя — светска или духовна.

Ние, обаче, твърде често в обикновения говор, па дори и в некритични писания употребяваме определението «документ» като обозначение на всякакъв вид писания от миналото — и дори от настоящето. Не е трудно да се отговори на въпроса, дали тези различни писания — например, писмата, които едно лице е изпратило или получило в свръзка с личната си дейност (неговите лични бележки, дневници и т. п.) представляват «документи» в истинския смисъл на думата. Несъмнено е, че те са документи само в смисъл на исторически материали и на историческо градиво за историографията, обаче съвсем не са документи в този смисъл, в който това определение се употребява в дипломатиката или археографията. Не бива, прочее, да вмъкваме едно твърде общо определение на всекидневния ни говор в езика на архивистиката. С оглед на това трябва да се изтъкне веднага, че именно поради обстоятелството, че споменатите «колекции»(2) съдържат, поначало, само такива исторически писмени материали, те не биха могли да се назоват, в същинския смисъл на думата, «архиви».

Какъв е, в действителност, съставът на тези колекции? Понякога те могат да съдържат разнообразни и ценни исторически писмени материали, па дори и същински документи. Но самото обстоятелство, че събраните тук писмени материали имат различен произход и не са свързани помежду си чрез никаква тясна органическа връзка, вече им отнема качеството на истински архиви. Най-показателният белег на тези колекции е точно това, че всеки отделен «документ» и всяко писание в тях могат да бъдат откъснати от цялото и да бъдат поставени другаде, в друга колекция, без това да окаже и най-малко влияние върху общото съдържание: защото в него изначално не съществува никакво единство. Те са свързани външно, би могло да се каже «механически», като плод от събираческите или колекционерските усилия на едно определено лице. Те могат да представляват сбор от негови и чужди писания, да произхождат от различни времена и дори от различни народи. Но на тях им липсва органическа връзка и вътрешна взаимозависимост.

Архивът, в същинското значение на това определение, представлява нещо съвършено друго. Той не съставя една неизменна даденост във времето. Той се създава и нараства като резултат от дейността на едно «тяло». Архивът е, тъй да се рече, статистическата или мъртвата част от едно живо и динамично тяло, като между двете тези части се запазва тясна и почти неразривна връзка. По думите на съветския архивист Чернов, «архивните документи се натрупват като резултат от дейността на известни учреждения, организации и лица», при което «в тези документи се изразяват всички страни от дейността и живота на отделните народи — тяхното политическо и икономическо състояние, ролята на отделните класи, борбата между класите, културното състояние, битът и т. н.». С други думи казано, архив изниква напълно естествено при всяка горе-долy уредена «канцелария» и при всяка служба, която се занимава със създаването и издаването на документи, независимо от това, какъв е техният вид и какво е естеството на тази «канцелария» или служба.

Архивът се натрупва главно по два различни пътя, които тук се кръстосват. Единият от тези пътища представлява самото издаване на документи в тази служба. Другият път — това е постъплението на документи в тази служба. Разбира се, документите, които се издават в тази «служба», нека употребим този общ израз, не остават в нея, но се разпращат на други места и се запазват там, при получателите. Това не ще рече, обаче, че тези издавани документи в службата не оставят никаква следа. Там остават преписи, регистри, черновки, както и редица други писания. Оригиналите, прочее, трябва да се дирят при получателите, а всички други писания, които са свързани с тяхното издаване — в архива на самата служба, която ги издава. Тук се натрупват, освен това (и този е третият път за изграждане на архива) различни други писания, които също са свързани по някакъв начин с документите: разни изложения, молби или други писания, които са дали повод за появата на тези документи. Най-сетне, не бива да се забравя, че в службата се натрупват, все в свръзка със създаването на документите, различни други официални документи. Така, като плод от всичко това, се съставя архивът при една служба или канцелария. Според едно определение, «архивна сбирка» (или бихме казали ние, архивен фонд) се нарича онази съвкупност от писмени документи, чертежи и печатни произведения, които са издадени или получени официално в едно административно тяло, или при някой от неговите органи и служебни лица, доколкото тези документи са предназначени да останат на съхранение в това административно тяло или при тези служебни лица».

За пояснение трябва да се добави, че когато се говори за «чертежи», то трябва да се разбират разни карти, които биват прибавяни към досиетата, било че са били приготвени по заповед на административното тяло или на служителите, било че са му били изпратени за разяснение на известни въпроси. Няма никакво сериозно основание подобни карти и чертежи да бъдат изключени от състава на един архив. Но когато става дума за печатни произведения, това трябва да се разбира в смисъл, че известни писма или други писания — вместо да бъдат разпространявани на ръка или писани другояче, например, на пишеща машина — могат да бъдат дадени във вид на печатни произведения. Необходимо е да се изтъкне, че се говори само за писмени документи, като съставна част на един архив. Ако ние казваме, че в архива спадат онези документи, които са издадени или получени официално, то това не ще рече непременно, че тук не ще намерят място и частни писания. Най-сетне, трябва да се направи и едно друго допълнение. В един архив могат да бъдат поместени също и различни възпроизводи на документи чрез фотография или по някакъв друг подобен механически начин за възпроизвеждане. Следователно, всичко това показва, че определението «писмени документи» трябва да се разбира в най-широкия смисъл на думата.

Какво трябва да се разбира, обаче, под определението «архивен фонд»? Според мнението на меродавни съветски архивисти(3), с обозначението «архивен фонд» се назовава, на първо място, съвкупността от документи, които са се образували в процеса на дейността на отделно учреждение или лице, предприятие, военна част, обществена организация или някаква тяхна част. На второ място, като «архивни фондове», според това мнение, трябва да се смятат също и онези сбирки от документи, които не са свързани с дейността на един «фондообразувател», а са съставени съобразно определен «тематически признак» или пък представляват от себе си смешение от документални материали, заимствувани от няколко фонда. Така според това мнение, за «архивни фондове» можем да смятаме не само естествено оформените сбирки от документи, но и онези сбирки, които се създават «изкуствено» — без да бъдат свързани с точно определена дейност. Това са всъщност така наречените «архивни колекции» или само «колекции».

Като говори за основните принципи за организацията на документалните материали в Държавния архивен фонд, К. Г. Митяев пише: «Архивните фондове се явяват основни класификационни единици в Държавния архивен фонд. Самият живот е създал тези комплекси от материали, които са се образували при дейността на едни или други учреждения, организации, предприятия и отделни лица. Ако документалните материали на Държавния архивен фонд, взети в тяхната цялост, отразяват историческия процес в цялото му многообразие, то архивните фондове отразяват отделните части на този процес. Държавният архивен фонд, като съвкупност от документалните материали на държавата, със самото това се явява извор за научаването на историческия процес във всичките му проявления, докато архивните фондове създават обратната възможност — за изучаване на многообразието на нашия живот. Както в Държавния архивен фонд, така и в отделните архивни фондове всичко е обусловено от исторически причини: съдържанието на документалните материали, техният характер, хронологическите рамки, вътрешната организация. Архивните фондове се явяват единствено възможните, от гледище на историческия процес, класификационни подразделения, на които исторически закономерно се разпада Държавният исторически архив. Историческият метод в своето приложение към организацията на документалните материали се състои именно в това, че с негова помощ намираме обусловените исторически граници на архивните фондове и обусловената исторически организация на влизащите в неговия състав материали».

По-нататък същият архивист дава определение за понятието «архивен фонд» със следните думи: «Архивните фондове представляват съвкупности от документални материали, които са се образували при дейността на определено учреждение, предприятие, военна част, обществена организация или техните части, обособени оперативно или организационно. Архивен фонд може да се образува също и при дейността на отделно лице (например, политически или обществен деец, представител на науката, литературата, изкуството, на социалистическия труд и т. п.)

От тук следва, че при определяне състава на материалите на архивните фондове не бива да се отнасят към един фонд материалите от различни учреждения — фондообразуватели, ако и те да са свързани помежду си чрез някаква приемственост. От друга страна, не бива да се отнасят към разни фондове документалните материали, които произхождат от един фондообразувател по хронологическите етапи на неговата дейност, съобразно с разширението или стесняването на тази дейност и при неизменността на неговото първоначално предназначение. Оперативно обособената част от едно учреждение, организация и предприятие образува самостоятелен архивен фонд, ако съществуват доказателства за нейната самостоятелност и обособеност, във вид на особен законодателен акт относно тази част или при наличност на самостоятелен бюджет, или пък на щатно разписание...».

В допълнение на тези посочвания може да се каже още и това, че за определянето на един единен фонд трябва да се вземе под внимание, например, обстоятелството, че едно и също учреждение може да промени своето наименование, без да измени същината на своята дейност: в случая, ако и то да действува под две или повече наименования, ние имаме пред себе си един общ фондообразувател и, следователно, един архивен фонд. Разширението или стесняването на компетенцията на едно учреждение или промяната на териториалните граници, в които се развива неговата дейност (но то запазва общия характер на тази своя дейност), не дават основание да се смята, че имаме пред себе си различни архивни фондове. Освен това, материалите, които произхождат от дейността на учреждението, чиято работа временно е била прекратена, а след това е била възстановена отново, се смята, че образуват единен архивен фонд.

От «архивните фондове» трябва да бъдат отличавани т. н. комплекси от архивни фондове, изникнали също така по пътя на естественото развитие. В тези комплекси от архивни фондове могат да влизат фондове, които произхождат от дейността на различни фондообразуватели.

Общо взето, архивните фондове представляват в един архив неговото вертикално деление. Ако този архив по същността си съставя едно органически свързано цяло, то неговото вертикално деление трябва да съответствува напълно на делението на службите на онова административно или служебно цяло, което ние назоваваме с името фондообразувател и което е оставило като резултат от своята дейност този архив. Архивът, заедно със своите архивни фондове, съставя отражение от строежа на своя фондообразувател — като завършено само по себе си органическо цяло, способно да действува самостойно. Никога не бива да се забравя, че архивните фондове не се натрупват произволно: те са най-тясно свързани с дейността на своя фондообразувател, растат, оформят се и западат съобразно с развоя на тази дейност. Между дейността на фондообразувателя и облика на архивния фонд съществува най-тясна взаимозависимост: с промяната на тази дейност се променя и същината и обликът на архивния фонд. Всичко това показва, че за да проучи естеството на архивния фонд, който има пред себе си, един архивист трябва непременно да изучи този жив организъм, който е отразил дейността си в съответния архивен фонд.

Не бива да се забравя, че архивен фонд може да бъде създаден не само като резултат от дейността на една служба или на някое държавно административно тяло. Можем да си припомним за архивните фондове, създадени вследствие на дейността на манастири, братства, сдружения, общества и т. н., при които се натрупват множество писмовни, документални материали. Архивни фондове могат да бъдат създадени и като резултат от дейността на частни лица. Нека си припомним случаите с наши търговци от времето на Възраждането. В техни ръце са се натрупали разни касови книги, дневници за извършена дейност, изходящи копирни книги, получени писма, разписки, полици и други подобни. Най-сетне, могат да се упоменат семейните и родови архиви, резултат от дейността на представителите на един род или на едно семейство в течение на по-продължителен период от време. На такива семейни и родови архиви някога липсва строго единство, което бихме открили в един истински архивен фонд, създаден при дейността на някакво добре организирано учреждение или служба. Тук се вмъкват разни странични документи, та самият архивен фонд започва да наподобява по-скоро някаква колекция. Все пак, тези вторични документи не променят неговата основа и ние можем да говорим за архивен фонд в същинския смисъл нa думата.

Наложително е да се прави строго разграничение между един архивен фонд и съдържанието на едно архивно хранилище като цяло. Както може да се разбере от само себе си, в едно архивно хранилище е възможно да се поместят разни видове архивни фондове. На първо място трябва да се упомене онзи архивен фонд, който е създаден от фондообразувателя, комуто принадлежи споменатото архивно хранилище. Освен това, тук могат да бъдат поместени също и архивите на разни комисии, комитети, служби или служители, които са подчинени или са свързани по някакъв начин с този фондообразувател. По-нататък, в това архивно хранилище могат да бъдат вложени също и архивните фондове на такива служби или личности, чиито права и функции са преминали към казания фондообразувател, както и архивните фондове на такива служби и личности, върху които този фондообразувател е упражнявал надзор. Най-сетне, тук могат да се намерят и архивни фондове, които биват включени по силата на една административна наредба или са получени по някакъв друг начин: дарение, заем или покупка. Когато тези посочвания бъдат схванати в най-широк смисъл, тогава могат да бъдат обгърнати най-разнообразните случаи. Ако един архивен фонд представлява органическа съвкупност, то също така и едно архивно хранилище — при естествено и исторически оформени архиви не представлява нещо случайно, а е плод на определени исторически необходимости. Това съчетание отразява общата съдба, която са преживели разните архивни фондове и съответните техни отделни фондообразуватели.

Напълно естествено е, че когато едно административно тяло или някаква служба, в най-общ смисъл на думата, биват закрити или унищожени по някакъв начин, а техните права и функции преминават към други подобни административни тела или служби, тогава и архивните фондове, които съставят отражение от тези права и функции — също се прехвърлят към новото административно тяло или към новата служба: то се явява наследник не само на правата и функциите, но и на архивните фондове. За продължение на старата дейност тези архивни фондове са толкова необходими за новото административно тяло или за новата служба, колкото биха били необходими и за престаналия да съществува фондообразувател.

Когато се каже, обаче, че към архивния фонд или към архивния комплекс на едно такова административно тяло се прехвърлят също и архивните фондове на всички други фондообразуватели, чиито права и функции то е поело върху себе си, — това не ще рече, че тези архиви трябва да бъдат превърнати в едно цяло и да бъдат напълно слети. Напротив, всички тези архивни фондове трябва да бъдат запазвани поотделно и така да се поместват в общото архивно хранилище. Това, което е било спазвано при естествено създалите се комплекси от архивни фондове, завещани ни от миналото, трябва да бъде спазвано и от страна на съвременния архивист: отделните архивни фондове, които се намират в едно архивно хранилище, трябва да бъдат грижливо разграничавани помежду си и обособени. Ето защо, като една от първите задачи на архивиста се налага това: да проучи в архивното хранилище какви архивни фондове се помещават, да проучи намиращите се документи и да провери дали тези документи са отнесени правилно към съответните архивни фондове, от които произхождат. С други думи казано, архивистът трябва, когато борави с един документ, откъснат и уединен, да определи какъв е неговият фондообразувател, та съответно с това да го отнесе към един или друг архивен фонд. Това занимание все още не представлява въвеждане на нов ред в архивното хранилище: това означава само, че архивистът ще се постарае да възстанови първичния ред в това архивохранилище, сиреч, да подреди документите така, както се предполага, че правилно са били подредени — към архивните фондове на отделните фондообразуватели.

Тази работа(4) сама по себе си е доста трудна и отговорна. Когато архивистът поставя известни документи в един или друг архивен фонд, с това той поема върху себе си голяма отговорност. Ако той извърши грешка в това определяне, тази негова грешка понякога може да се окаже съдбоносна, защото често един неправилно включен документ е като че ли напълно загубен и неизползуваем. Онова, което поради небрежност може да бъде извършено от страна на архивиста, и то в един миг, понякога налага продължителни дирения и тежки усилия. Малката грешка в това отношение може да причини най-големи загуби на време и сили. Затова архивистът трябва с най-голяма сериозност да се отнася към задачата си при определяне на фондообразувателите. Той трябва да бъде много добре запознат с историята на тези фондообразуватели: това ще рече, с историята на онези учреждения, служби, личности, чиито архивни фондове има в ръцете си. Нещо повече, той трябва да познава много добре и цялата тяхна съдба, за да може да проследи добре превратностите, които преминава един архивен фонд, преди да се помести в дадено архивно хранилище.

Тъй като в един архивен фонд се включват «създадените» и «получени» от фондообразувателя документи, то архивистът трябва да извършва двойна работа: за първите да установи «автора», а за вторите «получателя». Само онези документи, които имат, разбира се, в случая, еднакви автори или получатели — могат да намерят място в определен архивен фонд. При установяването на тези две особености, значи «авторство» и «адресат», архивистът трябва да се осланя не на външни и случайни посочвания, но на грижлив преглед на самите единични документи. В някои случаи той дори ще трябва да анализира съдържанието на самите единични документи. Получените документи могат да се установят по посочването на адресата, щемпела на входящата регистрация, разни бележки в свръзка с получаването, подписи, самата форма на документите (беловки и оригинали!) и т. н. Напротив, изходящите документи носят други белези: те не са оригинали, а преписи, черновки и т. н.

Ако съществува определена «бланка», то нейната наличност може да помогне за установяване на фондообразувателя. Понякога се налага да се проучва писмото, почеркът, хартията, мастилото и редица други белези. Това се налага особено при по-стари документи, главно от средновековието. Изводите въз основа на сходства или аналогия са извънредно важни в такива случаи. За подобно изучаване могат да бъдат привлечени често пъти и посочванията на странични документи. Изобщо, това определяне на фондообразувателя е твърде сложна и отговорна задача, за която архивистът трябва да се въоръжи с много знания и широк опит. От правилното разрешение на тази задача зависи доброто разпределение на документите в един архив, тяхната класификация и тяхното използуване.

XI. Класификация на архивните документи

Като една от първите задачи на архивиста се налага класификацията на архивните материали, които той има пред себе си. В най-общ смисъл на думата, под класификация се разбира разпределянето на архивните документи според архивните фондове. След тази основна класификация, архивните документи могат да бъдат класифицирани по-нататък, вътре в самите архивни фондове. Работата на архивиста се състои първом в класифициране на архивните документи, после в тяхното систематизиране. Според едно съветско определение, «под класификация се разбира делението на материалите по групи според признака на сходство или различие, в разработката за това на съответна класификационна схема», докато «систематизацията се явява осъществяване на класификационна схема чрез групиране на материали по рубриките на схемата». Ако за изходна точка при класификацията се взимат архивните фондове, в такъв случай много важно е да се определят с точност границите на отделните фондове, та да не се допуска смесване на архивните материали и преливането им от един архивен фонд в друг.

Но преди да пристъпим към разглеждане на въпросите около класификацията на архивните документи, нека припомним някои от големите трудности, които са свързани с нея. Основната трудност се крие в това, че изобщо не е възможно да се дават общовалидни правила, които да задоволяват всеки архивист. Някои архивисти биха могли дори да възразят, че работата в свръзка с класифицирането на един архив(1) е до голяма степен своеобразна, тъй да се рече «индивидуална» и зависи от особеностите на самия архив. Но тези възражения могат да бъдат безсилни до голяма степен, като се признае, че не е нужно да се дават някакви сковаващи напътствия(2). Напротив, необходимо е да се очертаят само някои общи ръководни начала, по които архивистът може и трябва да се ръководи в своята работа. Останалото той ще добави сам, след като проучи състава и особеностите на своя архив.

Според мнението на известни архивисти, класификацията може да се извърши като се създадат такива класификационни схеми, които са основани на някакъв логически принцип и при които дадена група архивни материали се разпределя на серии, определени съобразно някакви тематически, предметни или други ръководни начала. Нека се спрем с няколко думи на тези препоръки за класификация, за да се установят техните предимства и неизгоди.

Тук се сочи като първа препоръка това, архивният фонд да бъде класифициран систематически, азбучно и хронологически. Трябва да се признае, че азбучното класифициране има съвършено малко предимства. Само в редки случаи то е приложено, като инвентарът(3) бива съставян по строго азбучен ред. Веднага може да се постави въпросът защо е необходимо, обаче, да се съставя един инвентар на архивните документи, подреден според азбучното класифициране, когато е напълно възможно към един подреден по каквато и да било система инвентар на документите да се добави само някакъв азбучен показалец, който ще изпълни много добре същата служба? При това, вместо самият инвентар да бъде подреждан азбучно, един азбучен показалец ще бъде по-къс и, следователно много по-лесен за използуване от страна на всеки изследвач.

Повече привърженици има хронологическото класифициране на архивните материали, защото е неотречимо, че този начин на класифициране има истински предимства. Когато един учен работи с инвентар, който дава документите от архива в хронологическа класификация, с това изследванията в областта на политическата история, например, могат да се улеснят извънредно много: защото ученият много лесно може да обгърне всичко, което този архив съдържа за даден период от време Не бива, обаче, да си затваряме очите пред неизгодите на тази класификационна система. Ако един архивен фонд се състои само от единични документи, тогава наистина би било възможно да се приложи последователно и пълно хронологическата класификация. Обаче, даже и в такъв случай се явява едно неудобство: необходимо е всеки отделен документ да бъде датиран точно. А тъкмо това е напълно невъзможно в множество случаи, защото голям брой документи могат да бъдат датирани само предположително и приблизително, чрез най-общи хронологически посочвания. Когато пък имаме работа със свързани на едно място отделни документи, които имат различни дати, тогава затрудненията стават още по-големи. Явява се въпрос, по какъв начин един такъв том, в който документите са свързани повече външно, отколкото вътрешно, трябва да бъде правилно датиран: дали той трябва да бъде посочен на различни места, със съответните препратки, или пък на едно място, при една произволно избрана дата. А в един инвентар не могат да бъдат пропуснати тъкмо подобните томове, защото често пъти те съставляват едно от главните богатства на архивния фонд и изобщо на един архив. Но даже да се извърши поединичното хронологическо посочване на всички листове, които са включени в някой том, пак остава едно неудобство: не се създава никаква прегледност относно съдържанието на тоя том. Чрез хронологическото подреждане могат да бъдат поставени заедно несродни помежду си документи, а да бъдат, същевременно, напълно разделени такива документи, които са най-тясно свързани помежду си. Следователно хронологическото подреждане би могло да се приложи главно при такива архивни фондове, които съдържат сравнително ограничен брой документи и ако тези документи са датирани с по-голяма или по-малка точност. Но това може да се срещне предимно при архивни фондове, които съдържат средновековни документи и много по-малко при архивни фондове с нововременни документи.

Другата система на класификация се състои в това да се потърсят «естествени» класификационни схеми, на първо място чрез спазване на т. н. «Начало на произхождението» на архивните фондове и материали (Provenienzprinzip)(4) и, на второ място, чрез спазването на неговото основно положение на «зачитане на фондовете» (respect des fonds)(5). Според това схващане класифицирането на архивните документи в един фонд трябва да се съобразява с организацията на онова «тяло», което е създало този архивен фонд. Архивните материали трябва да бъдат подредени така, щото да отговарят на онези «служби», които са ги създали. Това не е, значи, някаква нова систематика, а само възстановяване на старата, първична систематика в един архивен фонд. Създателите на този архивен фонд са групирали архивните документи единствено съобразно с практическата дейност, на която са служели тези документи, съобразно със службите, от които те произхождат. Разбира се, в кръга на това първично подреждане днешният архивист би могъл спокойно да вмъкне, гдето това липсва, някои подразделения, установени от самия него, стига те да не нарушават този първичен ред. Общите «рамки» на подреждането трябва да бъдат запазвани, а вътре в тях да се направят нови подразделения и уточнявания(6).

При подреждането, следователно, трябва да се следва такъв начин на работа: на първо място да се проучи фондообразувателят, който е създал архива, неговата история и организация. Едва след това трябва да се пристъпи към подразделянето на архива на отдели и подотдели. Самият архив дава посочвания относно фондообразувателя и неговата история. Разбира се, за това проучване могат да бъдат използувани и външни извори, които не се включват в архива. Изучаването на архива и на организацията на фондообразувателя са неразривно свързани. Не е нужно да се изтъква, че ние можем да изучим добре и изчерпателно един архивен фонд само тогава, когато проучим добре онова «тяло», което го е създало. А това проучване ще стане най-пълно само тогава, когато ние възстановим първоначалния начин на подреждане в неговата цялост.

За възстановяване на стария порядък могат да ни бъдат много полезни разните бележки, оставени от някогашните архивисти, които са се занимавали с този архивен фонд. Тук е мястото да се припомни, че подобни бележки, писани от ръката на архивистите, могат да бъдат извънредно полезни както за проучването на отделните документи, главно относно техния произход, така и на архивния фонд в цялост, относно произхода и подреждането му. Това показва колко наложително е и днес архивистът да води бележки за разните документи — за тяхното състояние, за претърпените от тях промени и т. н.

В това отношение може да се посочи един много занимлив пример из областта на нашите книжовни паметници, именно с известния български средновековен превод на Манасиевата хроника в снабдения с така ценни материали Ватикански препис. Този препис, както това се установява от някоя приписки и от няколко миниатюри към текста, е бил приготвен за един от синовете на Иван Александър. Изглежда към края на XIV в., по времето на турското нашествие, той е бил отнесен към западните части на Балканския полуостров от някои боляри, които са бягали пред заплахата от нашествениците турци. Кога, обаче, се е озовал той в Италия и, по-точно, във Ватиканския архив? Само благодарение на някои документи от архивата на библиотеката може да се установи, че ръкописът се е намирал там още преди 1481 г., тъй като е отбелязан в няколко библиотечни инвентара от онова време, с точно посочване на датите.

Архивистичните бележки, разбира се, имат най-голяма стойност само когато бъдат датирани точно и носят подписа на архивиста. Tе трябва да бъдат писани не върху самия документ, а най-добре върху някакъв лист, който да бъде добавен към документа, без да се смесва с него или да бъде смятан за част от него. Самото драскане по документите трябва да се избягва най-грижливо. Нужно ли е да се припомня, че по документите не бива да се правят никакви поправки, — които по-късно едва ли могат да бъдат разпознати от поправките на самия съставител или някой негов съвременник? Но пак в свръзка с всичко това се налага и един друг извод: да се съхраняват най-грижливо разните стари инвентарни книги, които притежаваме за един архив. Те могат винаги да ни бъдат извънредно много полезни за най-разнообразните справки и напътствия.

Разбира се, след като първичният порядък в един архив бива възстановен, допустимо е да се направят известни изменения в него. Не бива, обаче, да се мисли, че тези изменения трябва да бъдат произволни. Те са възможни и позволени само тогава, когато ние сме убедени, че чрез тях можем да поправим някои отклонения от общото устройство на архивния фонд. Това ще рече, че не бива да забравяме, че самите някогашни архивисти, които са боравели с някой архивен фонд, са допускали известни грешки, било че не са били достатъчно последователни в прилагането на дадена система, било че не са се съобразявали с онова, което са получили от своите предходници. Изобщо, също и при тях трябва да се допуснат различни грешки в подреждането, а това ще наложи да бъдат оправени тези грешки от съвременните архивисти. Грешки могат да се явят и вследствие на по-късно пренареждане на един архив или при въвеждането на някакви промени в подреждането. Най-простите грешки от този вид са, например, поставянията на някои документи в такива серии, които не им съответствуват. Задачата на днешния архивист, следователно, се състои в това да открие такива грешки и да ги поправи, така, както би ги поправил някогашният архивист, ако би ги открил навреме. Когато един архивист въвежда промени в подреждането, той може често пъти да допусне грешки, които днес ние имаме пълно право да изправим. Но даже и когато един днешен архивист прави промени в подреждането, които му се струват оправдателни и разумни, наложително е да запази белезите, по които бъдните архивисти биха могли да се осведомят за предишното подреждане и, евентуално, да го възстановят. Това се отнася до запазване на стари инвентари и на стари описи, както и на старите инвентарни номера по архивните документи. Архивистът, следователно, трябва да допуска като напълно възможно, че сам при класификацията, която ще прокара, може да направи някакви грешки — за това трябва да бъде оставена следа, въз основа на която бъдещи архивни работници ще могат да възстановят стария ред на архивните документи.

Не е трудно да се разбере какви изгоди и какви слабости крие този метод на «зачитание спрямо архивните фондове». Когато това ръководно начало се е схващало напълно тясно — именно в смисъл, че архивните фондове трябва да бъдат запазени такива, каквито са получени от миналото, това означавало да се увековечат всички минали грешки и опущения. Но този принцип може да се схване и по-общо — като се признае поначало, че и в старите класификации, които ние признаваме за първични, са били възможни грешки, и, на второ място, като се допусне свободата за ново класифициране вътре в тези класификационни схеми. В такъв случай може да се получи един положителен резултат: да се запази неделимостта и единството на архивните фондове, които сме получили от миналото. Именно тук са положителните отлики на това ръководно начало: да запази неделимостта на архивните фондове и да запази, в общи черти, първоначалната организация на архивния фонд — така както тя е съществувала при «текущото делопроизводство».

Благодарение на прокарването на това ръководно начало е било възможно да се запази единството на разни архивни фондове и да се сложат основите на една класификация, в основата на която да лежи исторически принцип. Но това нито най-малко не ще рече, че ако в такъв архивен фонд се съзира влиянието на случайни фактори или в него се намират случайни материали, то такъв архивен фонд трябва да се смята за неприкосновен в своята цялост. Но ако ние допускаме поначало, че могат да се правят промени в класификацията на архивните фондове, тези промени никога не бива да бъдат произволни и необмислени. Така, когато ние имаме пред себе си известен свод от архивни документи в този фонд, които ни се струват съчетани неподходно, преди да пристъпим към разлагането на въпросния свод от документи, за нас е наложително да си уясним въпроса, дали за свързването на тези документи на едно място не са оказали влияние някои съображения, които на пръв поглед не можем да доловим. Необходимо е да си обясним подбудите, които са накарали някогашните архивисти да извършат една или друга класификация, па едва тогава да решим дали тези подбуди са правилни или неправилни от наше гледище и, с оглед на това, да въведем промени. Обратно, ако архивистът попадне на единични документи, за които съществуват положителни податки, че някога са съставяли част от определени серии, тогава той може отново да ги събере на едно място. Но и в такъв случай едва ли могат да се дадат общовалидни правила и много често архивистът трябва сам да избере най-правилния начин на действие съобразно с естеството на документите, които има на ръка.

Необходимо е да се спрем по-обстойно на схващанията на съветските архивисти по въпросите за класификацията на архивните материали. Прочее, те приемат «принципа за произхождението» на архивните фондове, според който класификацията на архивните документи трябва да се постави във връзка с фондообразувателя, от който те са изникнали. Но заедно с това се изтъква, че запазването на тази връзка не изчерпва всичко онова, което може да съставя истинския исторически подход при класификацията на документите. Съобразно с това, налага се да ce проучи всестранно «организацията» на архивните документи и самите тези документи. Ако при това се установи, че тази «организация» е възникнала въз основа на незадоволителна система на «делопроизводство», или отговаря на една забъркана и променлива организационна структура на самия фондообразувател, или пък тук са оказали въздействие някакви случайни фактори, тогава — при цялото желание да се спазва принципът за единството и «недробимостта» на архивните фондове — става необходимо да се вземат мерки за изправянето на очевидните грешки. «Принципът за произхождението» на архивните фондове може, прочее, да бъде пренебрегнат, когато това се окаже необходимо, и може да улесни научното използуване на архивните материали. Приема се, че «всеки архивен фонд трябва да представлява съвкупност от материали, които са се образували при дейността на определен фондообразувател». Изтъква се, че само при тези условия може да се извършва плодотворна работа над материалите, които се съдържат в отделните архивни фондове.

Изобщо взето, според схващането на съветската архивистика, като начален етап в научната и техническата обработка на документалните материали се смята именно това — да бъде определен съставът на документалните материали, които влизат в отделните архивни фондове, и, на второ място, да се установят точно границите на тези архивни фондове. Когато архивистът попадне на архивни колекции и не намери научни основания, с оглед на които те могат да бъдат запазени в този вид, в който са дадени, тогава тези фондове могат да бъдат «разформировани» и документите да бъдат върнати към онези архивни фондове, от които са били взети. Ако архивистът намери, че поради една или друга причина тези изкуствено създадени, а не оформени по чисто исторически път «архивни колекции» заслужават да бъдат запазени, когато, например, те вече са станали широко известни сред научните работници именно в този си вид, то те могат с пълно право да бъдат запазени и да се приравнят с останалите архивни фондове.

При класификацията на архивните материали по архивни фондове архивистът трябва да има предвид, че това не представлява еднообразна за всички случаи и за всички видове материали работа. Той не бива да забравя, че често пъти архивните фондове съставят такива комплекси от документи, върху които са оказали влияние най-различни фактори. Както е различно естеството и организацията на онези фондообразуватели, които са създали архивните фондове, така също, по необходимост, е различна и същината на самите архивни фондове. Към това се притуря и различният състав на архивните материали, които влизат в един или друг архивен фонд. Именно поради всичко това тук не може да бъде следван един общ метод. Архивистът трябва да помни, че всеки архивен фонд има своя собствена «физиономия», и поради това, като негова първа задача се налага това — да установи тази своеобразна «физиономия».

Но ако не е възможно да се дадат общовалидни правила, според които да бъдат подреждани всички архивни фондове, то напълно възможно е да се посочат начините, по които архивистът може да се запознае със самия фондообразувател, да схване особеностите в неговата дейност и, по този начин, да долови особеностите на своя архивен фонд. От проучването на историята на фондообразувателя архивистът неизбежно ще трябва да мине към проучване на историята и сложението на самия архивен фонд. Това са две предварителни изисквания, които той трябва да задоволи, преди да реши въпросите, свързани с класификацията на даден архивен фонд.

Според мнението на съветския архивист, основните въпроси, които трябва да бъдат разяснени в свръзка с изучаването на историята на един фондообразувател, са следните: 1. да се определят крайните хронологически граници за дейността на този фондообразувател; 2. да се изтъкнат причините за възникването на този фондообразувател; 3. да се установи съдържанието и обхвата на неговата дейност; 4. да се изтъкне мястото на фондообразувателя в системата на държавния апарат, характерът на връзките на подчиненост или «съподчиненост» на фондообразувателя по отношение на другите учреждения; 5. мащаба на дейността на фондообразувателя; 6. организационната структура на фондообразувателя и промените в нея; 7. системата на делопроизводство и нейните промени; 8. причината за прекръщаване на дейността на този фондообразувател. Освен това, «изучаването на историята на фондообразувателя трябва да бъде свързана с анализ на целокупния исторически процес, с преглед на икономическите и политическите условия, разположението на класовите сили през дадената епоха, през която фондообразувателят е извършвал своята дейност». Малко по-различен е начинът за проучването на дейността на фондообразуватели, които представляват отделни личности. В такива случаи трябва да се изяснят животописните данни на фондообразувателя, неговото историческо значение и характерът на неговите служебни и родствени лични връзки.

XII. Проучване на архивния фонд

След като е проучил историята на фондообразувателя архивистът трябва да премине към изучаването на историята и особеностите на самия архивен фонд. Това проучване засяга всички онези въпроси, които са свързани с миналото на този архивен фонд: где и при какви условия се е намирал по това време, какви промени са станали с неговия състав и т. н. За това проучване архивистът може да използува най-различни средства и материали. Той може да използува, например, отчетите нa онези архиви, гдето се е запазвал до това време архивният фонд; да изучи разните по-стари описи, преписката, която един архив или пък лицето, което е боравило с дадения архивен фонд, е водило с други лица или архиви в свръзка с известни промени в състава и състоянието на този архивен фонд. Според съветската архивистична терминология сведенията за историята на фондообразувателя и за историята на самия архивен фонд се излагат в т. н. «историческа справка» за даден архивен фонд. Не е нужно да се изтъква колко голямо е значението на подобни «исторически справки» или «исторически бележки» при работа с архивните фондове. Разбира се, тези «бележки» за историята на един фонд могат да бъдат по-обстойни или по-кратки, в зависимост от разполагаемите сведения, както и в зависимост от важността и съдържанието на архивния фонд. Но архивистът само след като е проучил по такъв начин историята на фондообразувателя и на самия фонд може да пристъпи към по-нататъшната си работа с него, именно, да се заеме с неговата класификация и систематизация.

Но да се спрем по-подробно на някои от тези въпроси. Какви са средствата, които архивистът може да използува за установяване на архивния фонд? На първо място трябва да бъде споменато, че той може да използува стари инвентарни книги, в които този архив е описан. Това не ще рече, че архивистът трябва да възприеме и приложи отново системата на тези стари инвентарни книги, а че трябва да се възползува от тях само за установяването на това, какви документи са влизали в състава на архива по времето, когато са били изработени инвентарните книги. Изобщо, за възстановяването на първоначалния ред и на първоначалното богатство на един архив трябва да бъдат използувани всички стари описи, каталози и подобни документи, с които архивистът може да разполага. Нека отбележим между другото, че именно чрез използуването на такива стари описи и инвентари архивистът е в състояние да установи съществуванието на документи, които по това време са изчезнали. Ако трябва да възстановява тяхното съдържание, той ще бъде принуден да се задоволи с кратките посочвания, които са запазени в инвентарните книги или описи на документи.

Възстановяването на старите архивни сбирки в тяхната цялост може да стане не само въз основа на подобни средства. Обикновено при подреждането на документите вътре в самите архивни сбирки архивистите си служат с разни сигнатури и по-прости знаци. Колкото и непълни, па дори и тайнствени да са тези външни знаци, днешният архивист може да възстанови благодарение на тях именно към коя архивна сбирка принадлежи един или друг документ. Често тези знаци са твърде кратки и на тях не се обръща голямо внимание. Архивистът, обаче, при подреждането на своя архив, трябва да положи всички старания за тяхното откриване и разгадаване. Понякога се случва щото от един и същ документ в даден архив да бъдат запазени няколко преписа или дори оригинала. Чрез помощта на тези сигнатури архивистът може да установи към коя архивна сбирка принадлежи един или друг препис или един или друг оригинал от този документ.

Случва се, обаче, че въз основа на старите инвентарни книги, въз основа на външните знаци по документите или чрез някакви други белези и средства, се оказва невъзможно да се установи с положителност, към какъв архивен фонд принадлежи един или друг документ, който е променил своето място в даден архив. Тогава архивистът трябва да обърне внимание на съдържанието на документа. По този начин той ще може да определи с голяма вероятност към какъв архивен фонд да го отнесе. Органически свързаните помежду си архивни фондове изразяват тая своя вътрешна свързаност именно в съдържанието си: в разни имена, посочвания за лица и места, за общи въпроси и т. н. Общност в съдържанието няма да съществува само между целия органически свързан архивен фонд и случайно попаднали архивни документи. Но със самото това обстоятелство те вече не принадлежат към него, а се явяват случайни добавки.

Разбира се, не винаги е възможно с оглед на съдържанието да се реши с пълна увереност, именно към кой архивен фонд да се отнесе един документ — и това се случва, когато между отделните архивни фондове съществува известна общност по съдържание. Тогава архивистът може да отнесе документа към един от архивните фондове, с който, по негово предположение, той има най-тясна вътрешна връзка, и същевременно да направи в другите архивни фондове препратки с посочване, че документът се намира там. Това може да стане, например с разни договори, които вече по своето съдържание принадлежат към архивите на двете договарящи се страни. Разбира се, въпросът може да се разреши много лесно, когато от такива документи съществуват по няколко екземпляра или преписа. Ако от един документ съществуват два преписа, архивистът не ще ги постави, освен по много убедителни съображения, в един и същи архивен фонд. Но при проучването на своя архив той може да открие, че там се намира първообразът на един документ, заедно с препис от него. Що трябва да стори в такъв случай? Той сам ще реши, где да отнесе единия документ и где другия. Но във всеки случай, използуването на препратки, особено на кръстосани препратки, с посочване дали се отнася до оригинал или до препис, може да бъде извънредно полезно.

При проучване на един архивен фонд, за архивиста не представлява никаква трудност да установи дали той съставя някаква органически свързана цялост. Тази констатация ще бъде за него извънредно важна, защото ще му помогне да реши въпроса как да постъпи по-нататък с документите от този архивен фонд. Не е излишно да се повтори и тук онова, което вече е изтъкнато другаде: от научно и практическо гледище не е препоръчително да се нарушава единството и целостта, които откриваме в даден архивен фонд. От само себе си се разбира, че документите, които влизат в един органически свързан архивен фонд, стоят в известна взаимозависимост помежду си, и едни документи могат да помогнат за проучването на други. Разпръскването на документите от такъв органически свързан фонд разрушава единството и с това тяхното проучване като цялост се затруднява извънредно много и дори може да стане невъзможно. От тук архивистът би могъл да извлече и друго заключение. Ако един архивен фонд представлява нещо единно и цялостно, той не само не бива да бъде разкъсван, но се налага да бъде поставен в един и същи архивен склад(1). Особено трябва да се избягва разпределянето на такива архивни фондове в архивни хранилища, които се намират на различни места (в разни градове и дори в разни държави). Тогава изследвачът би трябвало да проучва едната част от този архивен фонд на едното място, а другата — другаде, което създава извънредно големи затруднения.

Архивистът може по-нататък да установи, че като плод от дейността на един фондообразувател са запазени два архивни фонда: единият «стар» и другият «нов». Той дори може да открие, че те са разпределени в две отделни хранилища, което, нека кажем веднага, в случая не представлява особена грешка, и може да се наложи по чисто практически съображения. В други случаи архивистът може да установи, че единството на някои архивни фондове е било нарушено преди много време, и то по неизвестни нам причини. Тогава той трябва да задълбочи своите проучвания и да разбере напълно положително кои архивни фондове, които днес намираме обособени като отделни единици, някога са съставяли цялост. Това е възможно при различни случаи, например, когато правата и функциите на един фондообразувател минат към няколко други фондообразувателя и по този начин се нарушава и единството в самата архивна сбирка, която се трупа като резултат от тяхната дейност. Тук се явява един не лек за разрешение въпрос: дали архивният фонд да остане така разпределен, или пък да се съчетае в едно цяло, или най-сетне, да остане към онзи фондообразувател, който е поел най-широко и най-пълно правата и функциите на първоначалния фондообразувател? Щом един архив представлява остатък(2) от известни права и функции и, следователно съставя тяхно продължение (ако и статично), тогава е напълно естествено, че самото разпределение на правата и функциите ще даде отражение върху казания архивен фонд. С други думи казано, разпределението на правата и функциите вече обуславя разпределението вътре в самия архивен фонд.

Не бива да се забравя, обаче, че при един архивен фонд, ако и по-късно да бъде разделен, първоначалното единство запазва своето значение. Разпределението на правата и функциите не представлява прекратяване на първоначалното единство, но по-скоро негово разширение. Това се отнася също и до самия архивен фонд. В общи черти това единство продължава да съществува, то бива нарушавано само привидно, вследствие на по-пълното развитие на дейността на дадения фондообразувател. Всичко това би могло да ни накара да приемем, че разделените помежду си архивни фондове, за които може да се установи, че са представлявали някакво единство, трябва да бъдат смятани като едно цяло и сега отново да бъдат съчетани в едно. Това представлява извънредно големи изгоди и за самите изследователи.

Но архивистът може да установи единството в резултат на своите проучвания, може да стори и всичко възможно за съчетаването на пръснати архивни фондове и, все пак, усилията му да останат напразни. Такъв е случаят, например, когато части от първоначално единен архивен фонд попадат в пределите на две съседни държави. Какъв изход може да намери архивистът от това положение? Той трябва да се задоволи да обедини пръснатите части на единния архивен фонд поне «символично» — да се постарае да се снабди с преписи, снимки(3) или най-малкото с опис на онези архивни документи, които не може да включи в своя архивен фонд. Този начин на действие наподобява онова, което се върши в някои музеи, гдето покрай съществуващите статуи се прибавят отливъци от гипс на онези статуи, които представляват известна общност или научен интерес, но се намират в други музеи. Това попълване на музейните колекции се практикува твърде често в чужбина и дава много добри резултати. То може да бъде пренесено, съответно, и при работата на архивистите, доколкото те разполагат с подобни възможности и, естествено, необходимите средства. При техническото усъвършенствуване на фотографията, снабдяването на един архив с необходимите фотоснимки не представлява особени затруднения.

По-нататък ще бъде разгледан подробно въпросът за архивните инвентари. Нека, обаче, изтъкнем и тук, че когато частите на един цялостен архивен фонд не могат да бъдат съчетани, тогава те поне могат да бъдат описани внимателно и грижливо в един общ инвентар, като се добавят точни посочвания, где се намират пръснатите документи. По този начин, когато всички документи бъдат описани в един общ инвентар, изследвачът ще може да добие ясна представа за цялото богатство на съхранените документи. За него остава само да отиде да търси тези документи на различни места, вместо на едно и също място (в едно архивно хранилище). Препоръчително е, по-нататък, щото този инвентар да бъде съставен по едни и същи ръководни начала и, по възможност, от едно и също лице, за да се спази единство в него. По този начин ще може да се даде най-добре и представа за съществуващото «идеално» (не реално!) единство между документите от една архивна сбирка(4). Само онзи описвач може да има представа за единството на тази архивна колекция и за съотношението между отделните пръснати нейни части, който е изучил грижливо тази архивна сбирка в цялост и в отделните й части.

Не бива да забравяме, че понякога това издирване на пръснатите дялове от една архивна сбирка може да бъде свързано с извънредно големи затруднения. Случва се, например, щото едни или други части от един архивен фонд да бъдат пренасяни далече една от друга в разни селища и дори в разни държави. Често тези части от дадения архивен фонд биват отново връщани на своето старо хранилище. Не рядко, обаче, при това странствуване някои документи не могат да попаднат на своето място; те биват разпилявани така или иначе, и ако не бъдат унищожени, то поне остават прикътани на такива места, гдето нито архивистът, нито изследвачът могат лесно да ги открият. Сравняването на стари архивни инвентари и на нови архивни инвентари, които произхождат от времена, когато, в промеждутъка, се е случвало някое голямо разместване на архивите, е твърде показателно. Не един документ тогава изчезва или бива унищожен, а понякога става ненамираем, ако и да съществува. Известно е, например, че при Наполеоновото завоевание на Италия, пребогатите архиви, съхранявани във Ватикана, са били вдигнати и пренесени във Франция(5). След разгрома на самодържеца архивите са били върнати отново на папската курия. Изглежда, обаче, че при това странствуване известен брой документи пострадали; трудно е да се установи с положителност, дали те са били унищожени, откраднати или затурени някъде. Възможно е, разбира се, и нещо друго: при настъпилите промени те да са били разместени и поради извънредно големия брой на документи възстановяването им на тяхното предишно място да е невъзможно, поне досега. Може да се предполага, между другото, че при това разместване и странствуване на папските архиви, са изчезнали или са били загубени и такива документи, които се отнасят частно до българската и общо до балканската история.

Що трябва да кажем за онези размествания, на които са изложени архивите и в ново време, особено през време на войните? Известно е, че всички архиви бяха изнесени от своите хранилища и поставени на такива места, за които се вярваше, че представляват за тях по-голяма безопасност. Такива пренасяния, понякога твърде надалеч, са ставали във всички страни, които бяха засегнати от войната. Какво от архивните богатства е било унищожено, какво е било разпиляно и пръснато — това ще могат да установят внимателните проверки въз основа на старите инвентари и описи. Естествено, безнадеждни са случаите, когато известни документи са били унищожавани. Особено внимание заслужават, обаче, онези случаи, когато някои документи са бивали разпилявани; за такива документи съществува надежда един ден да бъдат открити и да бъдат възвърнати на своето място, за да се възсъздаде първичното единство на архивните сбирки.

Всичко това показва, колко е необходимо за архивиста да познава в пълни подробности историята на фондообразувателя, който е създал архивен фонд, както и самите съдбини на този архивен фонд. Само по този начин той ще може да си обясни известни промени в състоянието и състава на архивния фонд. А когато трябва да попълва някакви празнини, изникнали в него, той ще знае где да насочи погледа си и где да търси изчезнали документи. Може би много често ще се окаже, че тези документи, които липсват от състава на неговия архивен фонд, са били унищожени. Но съществуват също и множество случаи, когато той ще може да открие следите на такива документи, които са попаднали погрешно в чужди ръце и които ще могат да се върнат на своето естествено място.

Понякога още отначало, при създаването на известен архивен фонд, една или друга част от него бива поставена другаде, в отделно хранилище. Така е, например, с манастирски архиви. Главната част от манастирския архив се помещава в самия манастир, докато други части от общия манастирски архив могат да се съхраняват и «трупат» в някои от манастирските метоси, намиращи се често пъти в други градове, па дори и в други държави. Излишно е да се припомня, колко често могат да изникнат такива случаи и с други учреждения от чисто светски характер. Дали този сбор от архивни документи, положени в отделно хранилище, трябва да бъде смятан за нещо обособено и за самостоятелен архивен фонд? Понякога тази част от архивния фонд бива поставена дори всред други такива архивни фондове, които не са свързани с него по никакъв начин. Препоръчително е, когато се установи подобно отношение, тези части от архивния фонд да бъдат възстановени към общия архивен фонд, към който принадлежат. Архивистът може да установи, по-нататък, че от този общ архивен фонд са били извадени и други части и са били отнесени другаде. Естествен извод от тези негови проучвания ще бъде да се възстанови първоначалното единство и целостта на архивния фонд.

Тъй като при такива размествания на архивни документи от едно хранилище в друго често се случва, щото документите да се смесят помежду си, необходимо е да се извършва много внимателна проверка. Не бива при възвръщането на откъснатите архивни части към общия архивен фонд да попаднат по недоглеждате и такива документи, които всъщност не спадат към него. Но понякога проучванията и старанието на архивиста да разграничи отделните документи не ще дадат резултат. Тогава архивистът може да остави тези документи на тяхното вторично място, а в архивния фонд, който по негово мнение представлява главната архивна сбирка, да постави кръстосани препратки. По този начин се създава поне известна външна връзка, която често пъти може да бъде измамна, но често може да бъде и твърде полезна за самия архивист и за изследвачите.

Всички тези разсъждения показват колко голямо значение има за архивиста проучването на историята и първичното устройство на даден архивен фонд и в същото време, с колко големи трудности е свързано то. Само когато архивистът правилно и пълно е проучил даден архивен фонд, той може да го класифицира и систематизира по най-задоволителен начин.

ХIII. Систематизация на архивните материали

Когато архивистът проучи архивния фонд, той може да пристъпи към разрешаването на въпросите, свързани с класификацията и систематизацията на архивните материали, които се съдържат в този фонд. Той може да установи, че още при предаването на материалите от фонда в архива класификационната схема е вече напълно завършена, и срещу нейната правилност не могат да бъдат поставени никакви възражения. Освен това, може да се окажат случаи, когато е съществувала някаква класификационна схема, поддържана известно време и след това нарушена. Най-сетне архивистът може да установи, че всякакви следи от класификационната схема са заличени, че е невъзможно изобщо тази схема да бъде възстановена или пък, че изобщо никаква такава схема не е съществувала. В първите два случая той просто ще се постарае да възстанови старата класификационна схема, а не да създава някаква нова схема. При последния случай, обаче, е необходимо да се създаде нова класификационна схема.

Самата класификационна схема може да бъде построена по няколко начина. Така, може да се създаде структурна класификационна схема, която да отговаря на «структурата» на фондообразувателя, когато, разбира се, тази «структура» е напълно ясна и точно установена. Може да се случи, обаче, щото самият фондообразувател в своята структура да няма никакви подразделения, каквито са например, едно училище, една болница или подобно учреждение. В такива случаи се прилага т. н. класификация по «производствено-отраслов принцип». Най-сетне, възможно е, самият фондообразувател да няма структура, затова пък архивните материали, натрупани от него, да се поддават лесно на подразделение по теми. В такъв случай се прилага класификационна схема, изработена по тематически принцип, при което материалите се подразделят и хронологически.

След всичко това архивистът трябва да пристъпи към самото подреждане на документалните материали според определена класификационна схема. Това съставя тяхната систематизация. Общата класификационна схема трябва да му служи като план за систематизирането на материалите. Като първа задача се поставя пред него да установи към кое подразделение от общата структура на фондообразувателя спадат дадени материали. Докато определянето на фондообразувателя може да бъде сравнително лесно, то спецификацията на документалните материали към отделните подразделения в неговата структура е много трудно, защото за това е необходимо основно познаване на тази структура и защото, от друга страна, общите посочвания най-често са съвсем недостатъчни. Архивистът тук трябва да обръща внимание на такива белези и особености, които на пръв поглед изглеждат съвсем незначителни: имена, буквени знаци, подписи, щемпели и т. н., па даже и на външната обвивка, в която са сложени документите.

Хронологическото подразделяне на документите вътре в тематическото общо деление също така представлява не малко трудности. Познаването на хронологията е едно първо и основно изискване за тази работа. Но даже архивистът да бъде в състояние да датира точно или приблизително един документ, той трябва да помни, че с това работата не се изчерпва. Към кой момент от зараждането и съществуването на документа се отнася определената дата? — ето един съществен въпрос, на който архивистът трябва непременно да даде отговор. Защото един документ, нека повторим и тук това, минава при своето създаване и през своето съществувание през различни хронологически етапи. Колкото е по-сложен документът и колкото е по-сложно неговото «съществование», толкова е по-богата и тази негова хронология. Това се отнася главно до документите от по-ново време, за които разполагаме с много повече данни. И когато архивистът определя датата на документа, той трябва да има предвид именно тези хронологически етапи. Така, документът може да носи датата на своето съставяне, и то от написването на черновата до окончателното му приготовление. По-нататък могат да следват датировки с оглед на неговото утвърждение, обнародване, регистриране, изпращане, получаване и т. н. Разбира се, не всички тези дати имат еднакво значение за проучването на документа, но все пак те не могат да бъдат пренебрегнати. Освен това, тези различни дати се поставят на разни места и архивистът трябва да знае и да ги различава точно.

Когато архивистът има правилна представа за общото сложение на фонда, тогава той ще може да извърши сравнително по-леко систематизацията. В тази работа той трябва да начене от най-основните и най-общи класификационни подразделения и постепенно да слиза към по-тесните и по-ограничени подразделения. Същото се отнася и до хронологическото разпределение: да се почне от по-големи периоди и после да се премине към по-дребни деления. Необходимо е да се добави, че редом със систематизацията по структурния и производствено-отраслов принцип документалните материали — вътре в тези подразделения — могат да бъдат подразделени и хронологически. Така, когато в структурата на фондообразувателя в течение на много години не настъпва никаква промяна, архивните материали се групират съобразно с тези подразделения, които съществуват в тази структура, а вътре в тях по години. Но възможно е също, щото в структурата на фондообразувателя да са настъпили чести изменения. Поради това, ако архивните материали бъдат групирани съобразно с тези променливи подразделения, не би могло да се постигне никаква прегледност. Ето защо, в такива случаи се препоръчва архивните материали от даден архивен фонд да бъдат групирани първом хронологически (по години), а вътре в така образуваните хронологически подразделения — съобразно със структурните подразделения. Изобщо, групирането трябва да стане съобразно с онова начало, което е по-устойчиво и дава по-голяма прегледност.

Нека припомним, обаче, различните видове промени, които може да претърпи структурата на фондообразувателя. Така например, структурните подразделения в структурата на фондообразувателя могат да се увеличат на брой — вследствие на това, че неговата дейност се разширява и нему се придават нови функции, които по-рано не е изпълнявал. Това е само едно обогатяване на структурата на фондообразувателя, без тя самата да се промени по същина. Може да се случи обаче, щото броят на структурните части на един фондообразувател да се намали, вследствие на намалението и ограничението на неговите функции, без то да се отрази върху същината на цялата структура. Всичко това би доказало, че структурата на фондообразувателя е достатъчно устойчива, поради което групирането на архивните материали може да бъде извършено напълно спокойно по структурните подразделения. Но възможно е също, щото структурните части на фондообразувателя да се увеличат на брой поради това, че първоначалните негови функции се разделят на още по-голям брой — сиреч става не придаване на нови функции, а диференциране на старите. Същото нещо може да се наблюдава в обратна насока — да се намалят по брой неговите първоначални функции, тъй като някои от тях са се слели помежду си. По този начин работата по систематизирането се ycложнява твърде много, тъй като архивистът трябва внимателно да проучи кога именно са настъпили тези промени и да реши с оглед на това дадени архивни материали где да бъдат отнесени — след промените или преди промените в структурата на фондообразувателя.

В структурата на фондообразувателя могат да настъпят обаче, и общи промени, които да засегнат нейната същина. Тогава датите на настъпилите промени се взимат като опорни точки за създаване на една хронологическа систематизация. Вътре в така образуваните хронологически подразделения се посочват подразделенията съобразно със структурните промени. Извън тези основни случаи могат да се явят, естествено, и някои други. Архивистът ще разреши въпроса за групирането на материалите по един или друг принцип само след като проучи много добре всички особености в организационната структура на фондообразувателя и, на второ място, състава на документалните материали.

Като установи най-едрите разделения в структурата на фондообразувателя, архивистът трябва да издири, по-нататък, по-дребните и подробни подразделения, които съществуват вътре в големите разделения. Тогава, след като е извършил делението в «най-едри черти» — основните разделения, той трябва да раздели документалните материали и на по-дребни подразделения. Основното начало, което той трябва да следва тук, е да върви постепенно към все по-подробното и по-подробното обособяване на документалните материали вътре в съществуващите деления и подразделения. Вътре в тези деления и подразделения той би могъл да приложи и други принципи на разпределение на документалните материали, например, хронологически или азбучно по лични и местни имена, при което второто означава просто и чисто едно географско разпределение; после по въпросите, които се засягат, или предметно, и пр. При хронологическото разпределение на първо място се поставят точно датираните документи, с посочване на всички хронологически елементи — година, месец и ден, на второ място тези, които са датирани само с посочване на годините и месеците, и на трето място тези, които са датирани само по години. Най-сетне, документите се разпределят вътре в самите групи, в азбучен ред, когато в названията или посочванията на документалните материали има имена: лични, географски или други, а освен това документите не могат да се разграничат по друг белег, който да бъде по-съществен.

Когато материалите се разпределят, трябва да се съблюдава вътрешната връзка между тях и онази взаимозависимост, която съществува между тяхното създаване. При систематизирането на материалите трябва да се спазва именно тази взаимозависимост, и те могат да бъдат групирани в хронологически или азбучен порядък само в случай, когато чрез това групиране не се нарушава взаимозависимостта между тях. Архивистът трябва да извършва систематизацията много внимателно и да не разпръсква без най-внимателно проучване онези документални материали, които той намира вече свързани, дори чрез някаква външна връзка, например поставени под обща папка или в едно «дело». Може би ако той се взре по-внимателно, ще може да открие, че все пак между тях съществува някаква връзка, която на пръв поглед остава скрита за него. Тук трябва да се повтори онова, що бе изтъкнато и другаде. Когато архивистът, след възможните проучвания намери, че е необходимо с оглед на по-доброто систематизиране на материалите, да разкъса някои свързани помежду си сборове от материали, то трябва да запази бележки за състоянието, в което ги е намерил, преди да извърши това. Защото може да се окаже по-късно, като бъде установено от самия него или от други лица, че, обвинявайки другите, своите предшественици, в погрешно систематизиране на документите, той сам е направил грешка и е извършил погрешна систематизация, поради което се явява нужда да се възстанови първоначалният ред.

Разбира се, това нито най-малко не ще рече, че поначало трябва да се допусне, че архивистът няма да открие грешки в заварената от него систематизация. Напротив, той може да открие най-разнообразни грешки в тази систематизация и, след като положително се убеди в това, е длъжен да оправи тези грешки. Така, възможно е, че на едно място документалните материали да са разположени в някакъв безпорядък, който, обаче, не е трудно да се установи и поправи. Освен това, в едно «дело» той може да открие такива документи, които съвсем не спадат към него. Възможно е също да се открият документи, които всъщност не заслужават да бъдат запазвани и т. н. Изобщо, онези сборове от документи, за които той сметне, че са създадени неправилно, трябва да бъдат разформировани. Архивистът може да се изправи и пред обратния случай: да установи, че пръснати документални материали съставят една общност, която той трябва да възстанови.

В ръцете на архивиста могат да попаднат пръснати единични документи, обединени само външно — поставени в обща папка или кутия. Тяхното систематизиране трябва да се извърши след внимателно проучване, чрез което да се установи, на първо място, дали тези пръснати документи принадлежат към един или няколко архивни фонда. Съответно с това той ще ги отнесе там, гдето смята, че принадлежат. Работата, обаче, не спира тук, защото често пъти ще се наложи документите не само да бъдат отнесени към даден архивен фонд, но и да се намери тяхното истинско място, сред неговите структурни разделения. При това архивистът може да се натъкне на случаи, когато в първоначалния архивен фонд има празнота, която се е образувала именно вследствие отстранението на тези архивни документи. В такива случаи връзката между архивния фонд и тези пръснати документи може много лесно да се възстанови. Възможно е, обаче, тази връзка да е напълно изчезнала и в състава на архивния фонд да не са останали никакви следи от наличността на тези документи. Тогава възстановяването става по лична отговорност на архивиста.

От разните документи, съобразно с техния характер, се съставят разни групи. Когато архивистът обедини документите в «преписка», той трябва вътре в тази «преписка» да ги подреди в хронологическа последователност. Когато към известни документи има разни приложения, налага се приложенията да бъдат прибавени към тези документи, а не да бъдат поставени отделно, дори в случай, че не отговарят по формат /например, карти, чертежи, снимки и т. н./. В противен случай, вътрешната връзка ще бъде нарушена. Ако архивистът има да групира «входящи документи», той трябва да обърне внимание при систематизирането на датата на постъплението, защото именно тя има значение за фондообразувателя, при който постъпват тези документи. При изходящите документи се обръща внимание на датата на изпращането. Запитванията и отговорите трябва да се поставят на едно място, за да се запази връзката между тях, независимо от хронологическите разлики. Ако се съставят «сборници» от документи, трябва също да се спазва хронологически порядък в нареждането на отделните документи. Но независимо от това или редом с това нареждане документите в тези «сборници» могат да се подреждат систематически — предметно, тематически, азбучно. Съвършено отделно могат да бъдат запазвани онези документи, които представляват отличителни особености било по своето съдържание, например, грамоти, декрети, държавни актове и т. н., които са извънредно важни и трябва да бъдат съхранявани с особена грижа, било по своята форма, поради която не могат да бъдат поставяни заедно с други документи.

Систематизирането на документалните материали обикновено се извършва, като архивистът борави със самите материали. Това е свързано с много неудобства. На първо място, за да се извърши подобна систематизация, той ще трябва да прехвърли през ръцете си твърде голям брой документи, дела, папки, сборници, преписки и т. н. На второ място (и това е много важно), ако се налага документите да минат многократно през ръцете му, с цел да бъдат систематизирани, те могат да бъдат изложени на множество промени и повреди. Поради всичко това предварителната работа около систематизирането на документалните материали може да се извърши с помощта на фишове. Естествено тези фишове трябва да бъдат съставени така, щото да дават пълна представа за съответните документи — с други думи, да ги заместват колкото е възможно по-добре и да дават всички необходими данни. Не бива, обаче, да си затваряме очите пред явното неудобство при този начин на работа: дори и най-доброто описание не може да замести напълно непосредствения преглед на документалните материали. Затова описанията по фишовете трябва да бъдат съставени чрез внимателно проучване и чрез непосредствено запознаване с документалните материали. По-нататък, когато архивистът вече е събрал и подредил тези фишове, той може да извърши чрез тях онази систематизация, която смята за най-разумна, да я провери и най-сетне, да размести въз основа на нея самите архивни материали. Ако той трябва да прави опити в систематизацията, нека по-добре ги направи посредством фишовете, без да работи непосредствено с архивните материали и да ги излага на повреди и унищожение. Разбира се, преди още да пристъпи към систематизацията на фишовете, той трябва да се постарае да установи едно здраво съотношение между тях и самите архивни материали, за да знае кой фиш на кои материали отговаря.

Нека тук се спрем накратко и на въпроса за класификацията и систематизацията на документалните материали, които произлизат от архивни фондове от личен произход. Преди да пристъпи към това класифициране и систематизиране, архивистът трябва най-внимателно да проучи състава, характера и възможната «организация» на материалите, които влизат в съответния личен архивен фонд. Като пример за класификационна схема на документи от личен фонд се прилага, например, следното подразделение на документите: 1. Документи, които се отнасят до биографията на фондообразувателя. Тук могат да се отнесат автобиографически материали, съставени от самия фондообразувател, и биографически материали, съставени от други лица за него. 2. Ръкописите на фондообразувателя, в които е отразен неговият собствен живот и неговото творчество. Тук могат да бъдат отнесени ръкописи на научни и литературни произведения, както и такива материали, които принадлежат на други лица, но са свързани с неговото творчество. 3. Преписката на фондообразувателя, която може да бъде подразделена на собствени на фондообразувателя писма (доколкото, разбира се, са запазени при него), после по имената на съпреписчиците, или по хронологически податки, или най-сетне, по засегнатите в нея въпроси. 4. Документи, които дават представа за служебната и обществена дейност на фондообразувателя. 5. Материали, които отразяват неговото имотно състояние и стопанската му дейност, например, договори, отчети, оправдателни документи и т. н. 6. Илюстративни материали, като снимки, рисунки и т. п. 7. Материали, които засягат родствениците му или пък произхождат от тях.

XIV. Съхранение на архивните документи

Архивистът, като лице, което е натоварено да се грижи за един архив, има двояки задължения. Първото и основно негово задължение се отнася до самия архив. Когато това първо задължение бъде изпълнено задоволително, тогава може да се говори за второто задължение на архивиста: задължението му да се направи даден архив използуваем от учените. Само по себе си се разбира, че задължението на архивиста спрямо архива се състои в това да го пази от повреда и разрушение, да го запазва от разните опасности, които го заплашват(1). Първата редица от опасности са чисто физически и произтичат от външни обстоятелства. Още твърде отдавна като основни неприятели на един архив са посочени огънят, влагата, плъховете, мишките, лошото архивно помещение.

Именно заради отстранението на тези опасности първата грижа на архивиста трябва да бъде насочена към архивното помещение. Когато ние днес разполагаме с градивен материал, като камъка, стоманата, азбеста, бетона и други мъчно податливи на огъня и влагата вещества, борбата за запазване на архива от огъня и влагата е улеснена извънредно много. Когато самата архивна сграда бъде изградена с помощта на такива негорими материали, па даже и без тях, тогава главната опасност може да дойде не от самата архивна сграда, но вече от съседните и близки до нея сгради. Поради тази причина изисква се архивната сграда да бъде построена или избрана така, щото да бъде изолирана от всякакви други съседни сгради. Разбира се, препоръчва се да бъде тя снабдена с противопожарни уреди, апарат за даване на тревога при пожар, пряка телефонна връзка с пожарната служба и прочее. Като се имат предвид опасностите от въздушни нападения през време на война, препоръчително е да се предвидят подземни, добре запазени складове.

Устройството на отоплителната система в архива трябва да бъде предмет на особено внимание. За препоръчване е да се използува добре пригодено парно (не водно) отопление. Но и в този случай трябва да се вземат всички предпазни мерки. Същите грижи трябва да се положат при прокарването на електрическата мрежа за осветление или, евентуално, за отопление, поне частично. Всичко трябва да бъде направено така, щото не само да могат да се вземат необходимите предпазни мерки, но и да се извършва редовен надзор.

Самата сграда трябва да бъде построена с такива прозорци, щото при нужда те да могат да бъдат отваряни широко, удобно навън, за изнасяне на архивните материали. При строежа или избора на сградата трябва да се вземе предвид също обилието и промяната на въздуха. Защото въздухът е най-доброто предпазно средство за документите, написани на пергамент и хартия. Сградата на архива трябва да бъде такава, щото при нужда там да може да се движи въздух «във всички посоки». Що се отнася до слънчевата светлина, тя има също такова значение. Обаче не бива да се забравя нейното недобро въздействие върху документите, когато те бъдат изложени на светлина продължително и без предпазни мерки.

В архивното помещение трябва да бъде оставено достатъчно широко пространство за извършване на почистване и разместване. За да може да се работи удобно в архивното помещение, нужно е да се предвиди добра връзка между отделните части на сградата, достатъчен брой помещения за работа, приспособления за преместване на архивните материали от едно място на друго, най-сетне, удобно помещение за занимание на учени с разните документи. За това помещение трябва да се посочат няколко основни изисквания. Преди всичко, в тази зала за работа трябва да има добро естествено осветление, и то да пада отляво на лицата, които се занимават. Въпрос на средства е дали да бъдат поставени отделни бюра за работа, или пък ще се поставят дълги маси, разпределени за отделните лица. Планът, по който са изградени някои от най-добрите архивни сгради в чужди страни, може да послужи много добре като образец за строежа на нови архивни сгради. Работата трябва да бъде предоставена за проучване на изпитани специалисти строители, в сътрудничество с архивни дейци. При това трябва да се вземе предвид и съображението, щото сградата да бъде построена така, че при опасност една част от нея да пострада, а другите части да останат незасегнати и да могат лесно да бъдат спасени.

Вътрешното обзавеждане на сградата и средствата за поставяне на архивните материали в самия архив трябва също да бъдат предмет на нарочно внимание. Досега, в продължение на векове, в разни архиви архивните материали са били запазвани по най-чудновати начини. Понякога те са били поставяни в кутии, в сандъци, в торби(2) и други подобни. Използувани са също рафтове или полици(3) за подреждане на отделните документи, или пък за подреждане на самите кутии, сандъци и торби с документи. Някои от тези начини за запазване трябва да бъдат прилагани и днес. Някои особено ценни документи, във вид на свитъци, могат да бъдат пазени в цилиндрични кутии, направени от метал. Разбира се, наложително е тези кутии от време на време да бъдат проветрявани, като документите се изваждат «на въздух». Прекалената грижа за прикътване на документите, като бъдат лишени от въздух, може да ги повреди до такава степен, щото те да бъдат напълно унищожени.

Един голям въпрос, покрай другото, представлява това, по какъв начин да бъдат подреждани документите в стаите на склада. От разни наблюдения се е оказало най-пригодно те да бъдат поставяни по рафтове, подобни донякъде на библиотечните, подредени покрай стените на стаята. В същото време, за да се пести пространството, в средата на складовото помещение се поставят в правоъгълна форма други рафтове, долепени с вътрешната си страна един до друг. Остава, разбира се, един твърде сложен въпрос: в какво да бъдат съхранявани самите документи. Различната форма и големина на документите налагат, естествено, различна големина на кутиите или опаковките, в които се пазят документите. Предварително, обаче, трябва да се забележи, че ако при това се налага да се избира между по-голямата чистота при запазването на документите и достъпа на въздуха до тях, то да се постъпва по-скоро с оглед на второто изискване. При изработването на кутиите и обвивките на документите се препоръчва да се вземе предвид едно практическо изискване: те да бъдат леки за приготовление и това да може да се прави дори от лица, които имат слаба техническа опитност.

По въпроса изобщо за начините за запазване на архивните материали не могат никога да бъдат дадени пълни и окончателни правила, защото с притока на нови материали продължават да се явяват и нови форми — и затова отделните нови случаи изискват специални грижи. Въпреки всичко, обаче, могат да се посочат няколко основни форми, които се застъпват независимо от материала. Това са формите свитъци; документи с размери по-големи от обикновените; откъслечни документи и томове (книги). На първо място, що се отнася до документите, които имат по-голям или необичаен размер, трябва да се внимава при сгъването надлъж и нашироко, така щото документите да не се повреждат. Тъй като честото «обръщане» на документите може в някои случаи да ги поврежда или поне да ги изцапа, то за препоръчване е, въпреки известни затруднения, свързани с това, на едно място и под едно и също обозначение да се поставят по-ограничен брой документи, па дори само единични документи. Така, когато се дири един документ, не ще бъде необходимо да се «обръщат» голям брой документи. Тъй като на учените, които се занимават с проучване на документите, когато дирят известен единичен документ, поставен в обща кутия или обвивка, се дава не единичният документ, а целият сбор от документи, поставени под общо обозначение, за предпочитане е да се дават в техни ръце по-малък брой документи, които пряко не ги интересуват.

Ако е необходимо да се каже нещо относно материята, от която трябва да бъдат изработени кутиите за поставяне на документите, то за препоръчване е, преди всичко, такава материя, от която ще могат да се правят леки кутии, после тези кутии да бъдат издръжливи и здрави, най-сетне, да не произвеждат никаква киселинна реакция, която да се окаже зловредна за самите документи. Кутиите не бива да бъдат много дълбоки, а във всяка отделна кутия не бива да бъдат поставяни прекалено много документи: само толкова, щото винаги да остава свободно място. Когато в една кутия се поставят повече единични документи, препоръчително е, с оглед на запаметяването, да се поставя такъв брой документи, който съставя резултат от умножението на числата пет или десет (значи числа, делими на пет и десет).

За документите, които са «трошливи» както по самата материя, на която са написани, така и поради това, че са снабдени с някакъв или някакви печати, трябва да се полагат особени грижи. Тук може да бъде добавена още и една друга препоръка. Когато от архивиста зависи дали документите да бъдат групирани в отделни кутии по един или друг начин, то най-до-бре е да се подбират на едно място такива документи, които имат една обща особеност: еднаква големина или пък са еднакво «трошливи». Когато в една кутия са поставени по-голям брой документи, някои от които могат да бъдат намирани по-трудно, тогава е наложително върху някои от страните на кутията, най-добре върху капака, да бъде поставян списък на документите.

При опаковката на документите, печатите, които са поставени на конци или канап, значи т. н. висящи печати, както това се е употребявало през средновековието за нашите царски грамоти, или през по-ново време, за разните грамоти на цариградската патриаршия, не бива да бъдат оставяни да висят навън. Напротив, те трябва да бъдат подгънати навътре, към самия документ. Така ще се запазят по-добре. Освен това, някои печати от олово тежат понякога твърде много. Някои от патриаршеските оловни печати тежат над стотина грама и при невнимателно обхождане могат да се откъснат. В такъв случай, те не само се отделят от документа, но могат да повредят и самия документ. Когато пък имаме работа с особено чупливи печати, например какъвто е случаят с прикачени печати от восък, тогава за печатите трябва да бъде направена специална малка кутия, която да ги предпазва. При другите видове печати, положени върху самия документ, също трябва да се внимава за две основни неща: да се избягва да се натискат печатите, както и да се избягва сгъването на това място. Често пъти за избягването на затруднения при запазването на печатите е необходима само малко по-голяма съобразителност от страна на архивиста.

Общите правила не могат никога да предвидят всички възможни случаи, с които трябва да се справя един архивист. Работата с единичните документи също така изисква особени усилия. Когато на едно място биват поставяни голям брой единични документи, а стане необходимо да се издири един от тях, това дирене отнема твърде много време. При поставянето на тези документи трябва да се внимава изобщо да не бъде възможно разбъркването. Една мигновена грешка при поставянето, именно, поставяне на погрешно място, може да има най-лоши последици. Тя може да причини огромна загуба на време, да струва цели дни и седмици дирене. А един затурен незнайно где документ е, все едно, загубен за използуването.

Когато издирването на един единичен документ из сред голямата маса откъслечни документи се предостави на самия учен, който желае да го използува, това може да има нежелателни последици. Най-малките злини са в случая, повреждането, изцапването или разместването. По някаква природна, неосмислена склонност човек е готов обикновено да се отнася по-небрежно към нещата, към които проявява по-малък интерес. А за съжаление, съществуват и между учените такива, които са напълно способни да проявят спрямо документите малка грижовност или предпазливост, ако не и някои други малко похвални качества. Именно поради това издирването на единичния документ, който трябва да бъде предоставен за изследване на един учен, трябва да си остане преди всичко дело на самия архивист и неговите помощници. Поради тази причина (заради своя собствен интерес) архивистът трябва да подрежда всеки отделен документ, който би станал потребен нему или другиму.

Разбира се, някои единични документи, които имат еднообразна форма и се състоят от не много листа, могат да бъдат «подшити» във вид на «дела». В началото на «делото» е необходимо да се постави списък на съдържащите се документи, заедно с поредния им номер в «делото». Подшити така, документите не са толкова удобни за проучване и използуване, както като единични листи, но затова пък имат друго предимство: те се намират по-лесно, защото даденият им първичен ред се запазва постоянно и защото загубването на документите е по-трудно. Ако между тези документи, подшити в «дело», има празни листи, то те би трябвало да бъдат посочени в описанието в началото. Така се улесняват и могат да се избегнат вмъкванията на подправени документи както става това, между автентични документи, с цел да се създаде впечатление за тяхната автентичност.

Известни опасности за документите се явяват при използуването им от страна на учените, които работят в архива. Ако самият архивист полага извънредно големи грижи, както може да се предполага, при използуването на документите, то едва ли може да се очаква същото и от страна на учените, които използуват известни документи. Така, ако по работата с документите се употребява обикновена писалка, винаги съществува голяма опасност върху документите да попадне някакво мастилено петно, което се явява толкова по-вредно, колкото повече би засегнало текста. Едно мастилено петно може да унищожи завинаги някое от най-важните места в текста на един документ. Поради това в някои архиви съществуват нарочни забрани и ограничения дори относно преписването на документи с помощта на автоматични писалки, въпреки че при тяхната употреба тази опасност е много по-ограничена.

Едно от предпазните средства, впрочем не напълно сигурно, се състои в това, при работа документът да бъде поставян на нарочна дървена подставка, която го държи доста далеч от ръката и същевременно в почти полегато положение пред погледа, което представлява известно удобство за четене и преписване. Препоръчва се щото при използуването на архивни документи да се избягва употребата на химически молив. На учените, които работят с архивни документи, е абсолютно запретено да поставят знаци или бележки върху документите. При обръщането на страниците на документите трябва да се внимава много, защото остарялата хартия може лесно да се откъсне.

Изобщо, като едно най-ново правило при използуването на архивни документи се препоръчва това: преписи от самите документи да не бъдат правени направо по оригиналите. Вместо това да бъдат използувани фотографски копия. Тук трябва да се каже, че и при снимането на документите трябва да се направят ограничения и да се вземат строги предпазни мерки. Най-доброто разрешение е при самия архив да се уреди фотографско ателие, което срещу малко заплащане да приготвя всички изисквани снимки, обикновено «бяло на черно», защото тези снимки струват най-малко. Работата на един професионален фотограф, свързан постоянно и неизменно с архива, може да донесе най-малко щети за архивните документи. Едно такова лице ще проявява най-големи грижи и най-внимателно ще се отнася с документите, едно поради създадената опитност и връзката си с архива, друго поради обстоятелството, че е лично свързано с отговорността при използуването на документите за снимане. Позволението на разни фотолюбители за използуване на документите трябва да се дава само при специални условия и ограничения. Позната е практиката на редица добре уредени чужди архиви, гдето в течение на години действува фотослужба, ръководена от определено лице.

Една много голяма заплаха за архивите съставя кражбата на архивни документи(4). Естествено, някакъв малък по размери документ, даден в ръцете на учен, който работи в обширна и препълнена с посетители зала, представлява голяма съблазън, особено за лъжеучения. Ако тук може да бъде използуван личен надзор, кражбата би могла да бъде избегната. В противен случай, единствената задръжка остава личната нравствена отговорност на учения. За избягването на подобни кражби или, по-добре, за бързото издирване и установяване на кражбата, трябва да се взимат редица предпазни мерки от друго естество. На първо място, необходимо е използуваните или изобщо изискваните за използуване документи веднага след завършването на работата с тях да бъдат проверявани, за да се установи тяхната наличност. По такъв начин кражбата може да бъде установена веднага. Известно е, че колкото е по-стара една кражба, толкова е по-трудно нейното откриване и установяването на нейния виновник. Една от първите грижи на архивиста е: да уреди такъв надзор над използуваните документи, щото при всеки случай веднага да може да се установи точното време на изчезването на документа.

Втората препоръка се отнася до воденето на точни бележки за всекидневното посещение на архива, като се отбелязват необходимите данни за пълното отъждествяване на посетителите. Разписната книга на посетителите е едно удобно помагало за това. Най-сетне, необходимо е заемните листове, с които се изискват за използуване документите, да се попълват така, щото винаги да бъде възможно да се отъждестви заемателят и да се определи именно кой документ е бил в ръцете му. Службата по предаването обратно на заетите документи трябва да бъде водена най-грижливо(5). Не бива да се пропуща и това: «кочаните» със заемните листове да бъдат запазвани внимателно и колкото може по-дълго време. Трябва да се припомни, че в някои от днешните руски архиви се пазят подобни документи отпреди повече от стотина години. Те сега се вече превръщат сами по себе си в една архивна ценност.

Заемните листове и нарочните искания за снимането на фотокопия могат да имат и друго значение. Обикновено те се класират по поредния номер на фондовете или на документите. Един учен или архивната управа винаги може въз основа на тях да направи справки, кога и кои лица са се занимавали с дадени документи. Тази справка може да има огромно значение при библиографските издирвания в свръзка с обнародването на документите. Когато се знае, кои учени са се занимавали с дадени документи, много естествено е да се подири преди всичко в техните съчинения, дали те не са обнародвани, или просто дали не са използували един или друг измежду документите, които са имали подръка. В някои чужди архиви е установена практиката в заемните листове и в исканията за фотоснимки да се посочва дали документите се изискват за «проучване» или за «обнародване». Едно подобно посочване винаги може да даде извънредно ценни сведения, когато се дири библиография върху документите из един архив.

Препоръчително е в залата за проучвания винаги да остава по един чиновник от архивните служби — за надзор. За избягване на съблазънта за кражба препоръчително е да бъде поставян печат върху листите на документите — малък печат, с избрана форма, който да се поставя на такова място, щото да не засяга никак текста на документите. Не бива, накрая на всичко да се забравя, че лицата, спрямо които може да съществува опасение, че биха извършили кражба на документи, не са толкова обикновени криминални престъпници (какво би било тяхното място в един архив и под какъв предлог биха проникнали те в един архив при обичайните условия?), но «учени», които имат своеобразна нравственост и чудновати разбирания, ако не и престъпни наклонности. Една добра спирачка за всякакви кражби представлява това на посетителите в залата за проучване да се дават за работа такъв брой документи и от такъв вид, щото всеки миг да може да се извършва лесна проверка. За всеки отделен документ може да се изисква нарочен заемен лист. Тук трябва да се припомни, че за доброто опазване на документите, които се дават в залата за проучване, е необходимо в тази зала да се допускат за работа с документите само такива лица, които напълно заслужават доверие. Това условие се разбира само по себе си и едва ли е потребно да се набляга много на него.

Едно основно правило относно книги и документи гласи, че всяка книга или всеки документ, които не се намират на своето място, са неизползуваеми и все едно сякаш са загубени. Налага се, щото във всеки миг да може да се проверява где се намира даден документ — на своето място или в залата за проучване. Поради това, при разместването на един документ от неговото място, необходимо е там да се оставя бележка с посочване за това, от кого, кога и защо е бил взет документът, както и где се намира в дадения миг. Препоръчително е, щото когато един документ се «завърне» на своето място, тези карти или фишове, които се поставят там през време на неговото «отсъствие», да не бъдат унищожавани, но да бъдат запазвани и класирани, като «показалец за използуването» на документите.

Нека, прочее, се върнем отново към някои «неприятели» на архивните документи, дори с опасност да се повторят някои предписания относно предпазването на архивните ценности. С оглед на запазването на архивните материали за архивиста е наложително да познава добре враговете на архива, враговете на документа изобщо и начините за предпазване. Така, той ще може не само да нагоди, ако това е в неговите възможности, архивното помещение, но също и постоянно да взема необходимите мерки. Тези неприятели на архивните материали са, общо взето, почти същите, както и при книгите в библиотеката. Те са добре известни, но все пак не е излишно да се кажат няколко думи за тях. На първо място трябва да се спомене влагата, която причинява изгниването на документите и тяхното унищожение. Борбата с влагата представлява едно от първите съображения, които трябва да се вземат предвид при постройката или пък при избирането на архивното помещение. Едно влажно помещение не може по никакъв начин да бъде използувано като архивно влагалище. Онези архивни материали, които са прикътани във влажно помещение, все едно че са обречени на бавно, но сигурно унищожение. Но освен общата влажност на помещението трябва да се внимава за временно овлажняване на документите, например, в зависимост от сезона. Просмуканата в документите влага през известен годишен сезон може да остане там доста продължително време, особено ако документите не се разместват, и да окаже своето разрушително действие. Не само помещението трябва изобщо да не бъде влажно, но и при сухо помещение не бива документите да се излагат на овлажняване. Препоръчително е те да бъдат проверявани и размествани временно от местата им — за да се извърши преглед и да «подишат». Изобщо, архивните документи трябва да се радват на такива грижи с оглед на своето запазване, сякаш се отнася до най-нежни и податливи на разваляне предмети на изкуството.

Излишно е да се говори много за заплахата от другия страшен враг на архивите: огънят. Както при библиотеките, а може би и още повече при тази суха и лесно възпламенлива материя, каквато представляват архивните материали, наложително е да се избягва по всякакъв начин заплахата от поява на пожар в помещенията, гдето се пазят архивните материали. Паленето на огън е строго ограничено в помещенията за работа, не само в складовите помещения. Но даже и там, гдето се допуска паленето на огън, все пак биват взимани най-грижливи предпазни мерки. В някои големи архиви, като Ватиканския, едва напоследък и с много предпазни мерки, е въведено електрическо осветление. Колко строга е забраната за избягване на огъня може да се съди от обстоятелството, че скъпо платените чиновници и служители в тези архиви са заплашени с уволнение само за запалването на една цигара в архивното помещение или непосредствено около него...

Прахът представлява също един опасен враг на архивите и за това се взимат нарочни предпазни мерки при направата на пода. Освен това, помещенията на архива се почистват така често и така внимателно, сякаш това е помещение за всекидневно обитаване. Най-доброто почистване става чрез механически средства (прахосмукачки).

Опасен враг на архивните документи е слънцето, слънчевата светлина. Слабата, но постоянна слънчева светлина може да причини избледняване на писмото по разните архивни документи, та да ги направи дори напълно нечетливи. Напротив, силната слънчева светлина може да ги изгори постепенно (изгаряне, което прави документите чупливи, ронливи и причинява тяхното унищожение). Изобщо разрушителното действие на слънчевата светлина е бавно, почти едва забележимо, но извънредно вредно. Именно с оглед на това трябва да се избягват т. н. постоянни изложби на документи, както това се прави в някои архиви. Водени от суетното желание да показват дори пред обикновените посетители своите най-големи ценности, някои архивисти в продължение на години излагат на показ направо или под някакви стъкла, но без покривала, извънредно ценни документи. Достатъчно е да се посочи, че в Рилския манастир дълго време е била излагана на показ единствената оригинална грамота от нашето средновековие, именно, издадената от Иван Шишмана през 1378 г. грамота на Рилския манастир и руския манастир Св. Пантелеймон на Св. Гора. По-разумно би било, вместо оригиналите, да се излагат преписи или фотокопия, а самите оригинали да се запазват само за научно изследване, та да не се излагат продължително време(6) на разрушителното действие на слънчевата светлина. Ако пък за известно време това се налага, то потребно е да се вземат всички предпазни мерки: например, да се поставя над изложения документ малка «завеса» или пък той да се постави под лист от целофан.

Трябва да се добави веднага, че някои избелели от слънчевата светлина документи могат да бъдат възстановени. Много опити са правени за това в разни архиви, та много архивни материали са били унищожени, тъкмо при желанието да бъдат възстановени. Нужно е поради това да се използуват само безвредни химически средства, които няма да нанесат непоправими щети на документите, нито пък ще «съживят» писаното само временно, както при някои палимпсести, за да изчезне то след това завинаги. Препоръчва се за тази цел, например, разтвор от дъбилна киселина (acydum gallicum).

XV. Научната експертиза на документите

Както е известно, съществуват «живи» и «мъртви» архиви, с други думи, архиви, които са свързани с все още действуващи служби и фондообразуватели, и архиви, чиито фондообразуватели вече са престанали да съществуват. Първите архиви могат да бъдат обогатявани и по-нататък, докато изграждането на вторите е вече завършено. Тук се поставя един основен въпрос: по какъв начин документите, които се трупат при един действуващ фондообразувател, трябва да бъдат «прехвърляни» в архива? Дали съществуват известни срокове за това и дали, от друга страна, трябва да бъдат «пращани» в архива всички документални материали, или пък е необходимо да се прави някакъв избор? Тези въпроси представляват онова, което архивистичната наука назовава експертиза на документалните материали(1).

Като главна задача на научната експертиза или преценка на документалните материали се поставя това, да определи ценността на документалните материали и, съобразно с нея, по-нататъшната им съдба. Разбира се, тук може да става дума за временна и трайна ценност на документалните материали. Чрез научната експертиза може да се уточни дали именно един документ е загубил своята ценност и, следователно не заслужава да бъде запазван по-нататък, или обратното — запазва ценността си и заслужава да бъде съхраняван. Колко отговорна е тази преценка може да се разбере, когато вземем предвид обстоятелството, че извършената при експертизата грешка може да бъде съдбоносна, тъй като се отнася до съдбата на единични по своето естество документи.

Извършването на подобна научна преценка на документалните материали се налага особено поради факта, че в днешно време като резултат от дейността на всеки фондообразувател се натрупват големи количества документални материали, които нито е възможно, нито е необходимо да бъдат съхранявани в архивите. Някога архивите са били подложени на много по-голямо унищожение (от пожари, други бедствия и т. н.) в сравнение с положението в днешни дни. Така неволно се е извършил известен «подбор», та само част от писанията на миналото са достигнали до нас. Днес подбор трябва да се извършва съзнателно и онова, което бъде сметнато за пълноценно, да бъде запазвано с най-голяма грижа.

Голяма част от документите на миналото са били унищожени при политическите борби. Най-често са били запазвани онези документи, които са отговаряли на интересите и на схващанията на «властимащите»(2), независимо дали това се отнася до духовната или политическата власт. Всичко друго е било подлагано на безмилостно унищожение. Така са погинали безброй най-ценни документи, които днес биха ни осветлили толкова важни страници из социалната и политическата история на миналото. За да приведем само един-единствен пример из нашата история, нека си помислим за това, че от богомилската книжнина, от всички «еретически писания» (в които се проповядвало против църквата, против византизираното духовенство, против царя и болярите) днес не е останало нищо, защото всичко е било унищожено най-безогледно.

Прояви на известна преценка на документите, които подлежали на съхранение в архивите, се долавят още твърде рано. Изтъква се, че още в римско време са били полагани грижи за запазването на т. н. вътрешна сигурност на документите, които се пазят в един архив. Още тогава били издадени разпоредби, според които в архивите на римската държава трябвало да бъдат поставяни на съхранение само такива документи, за автентичността на които не съществувало никакво съмнение. Разбира се, това е била «експертиза», тъй да се каже, от чисто формално гледище. Но понякога са били извършвани преценки на документалните материали и от съвършено друго гледище и с други критерии. Един от тези начини е било определянето на различни срокове на запазване на отделните видове документи, с оглед на тяхната стойност. В други случаи се давали нареждания, как да се постъпва с документите, които подлежали на унищожение — кои от тях да бъдат изпращани на преработка на «книжна каша», кои, с оглед на това, че били «секретни», да бъдат изгаряни и т. н. За преценката на документите били назначавани нарочни комисии с най-различен състав. Тяхната дейност също е била най-различна, та понякога били унищожавани огромен брой документи. Има случаи, когато от 40 хиляди документи били унищожавани повече от 38 хиляди, което ще рече повече от 80%... Не веднъж се навдигали гласове против това унищожение.

Поразителни са сведенията в това отношение за някогашна, царска Русия(I). Прочутият руски архивист Н. В. Калачов изказал мнение, че «трябва да се унищожават колкото може по-малко и само при крайна нужда» документалните материали. Интересно е да се припомнят препоръките на руския архивист А. П. Воронов в свръзка с експертизата на документалните материали. Така, по негово мнение трябва да се спазват няколко условия. 1. Решението за унищожаване на документалните материали да се предостави на сведущи люде; 2. Разделянето на материалите, които подлежат на унищожение, да става не само въз основа на описи, но след грижливо преглеждане на всеки документ; 3. Началникът на архива да взима почин за унищожението; 4. Да се запазват описи на унищожените документи. 5. При всяко съмнение относно важността на някакъв документ, този документ да бъде отнасян към документите, които подлежат на съхранение; 6. Лицата, които трябва да решат въпроса за унищожението на документалните материали, да се осведомяват за исканията за справки в дадения архив. За съжаление, тези препоръки, както и много-други препоръки, оставали без приложение на практика.

Положението се изменило основно с Октомврийската революция. Другаде ще стане дума по-обстойно за настъпилите промени в руската архивистична практика след 1917 г. Нека се спрем, обаче, на някои от основните положения на новата, съветска архивистична практика. Още в декрета, подписан от В. И. Ленин(3) на 1 юни 1918 г., се постановява, че «правителствените учреждения нямат право да унищожават каквито ида било дела и преписи или отделни книжа без писмено разрешение на Главното управление на архивните дела. Нарушителите на тази забрана ще бъдат привлечени към съдебна отговорност». На следната година (1919) от страна на Главното управление на архивните дела била издадена нарочна инструкция, по която трябвало да се ръководят комисиите, натоварени да се занимават с проверката на документалните материали. На 31 март 1919 г. бил издаден нов декрет, подписан пак от В. И. Ленин, под надслов «за запазването и унищожението на архивните дела». Според този декрет, «всички завършени дела на съветските учреждения и професионалните организации се запазват при тях не повече от пет години, при което нито един от документите не може да бъде иззет». Завършените дела след изтичането на установения срок се предават в архивите като исторически материал. Измежду материалите се унищожават онези, които «нямат значение за изучаването на историята, дипломатическите отношения, политическия, икономическия живот и изобщо целия живот във всички негови проявления». Дават се препоръки да бъдат унищожавани материалите, които са «еднородни по форма и съдържание», при което трябва да се запазва само по един екземпляр. Определянето на материалите, които подлежат на унищожение, се възлага на особени комисии, съставени от лица, назначени от Главното управление на архивните дела. Освен това се предвижда нарочна проверочна комисия, а крайният надзор принадлежал на Главното управление на архивните дела. По-късно били издавани още редица други наредби относно проверката и унищожаването на документалните материали. Заслужават да се споменат циркуляра на ВЦИК от 9 юни 1922 г. (под надслов: «Относно мерките за борбата против унищожението на архивните материали»), както и «положението» от 20 юни 1925 г., издадено от Центрархива на РСФСР за предаването на архивните материали в Центрархива на РСФСР и за начина на тяхното пробиране с оглед на запазването и унищожението им. На 13 април 1928 г., било издадено нарочно постановление от страна на Совнаркома на РСФСР «За начина на ликвидиране на архивния материал, който не подлежи на съхранение». По същия въпрос са издадени още няколко други постановления — от 1928 г.,1929 г., 1936 г. и 1941 г.(4)

Какви са основните положения(5) на съветската архивна практика в това отношение? На първо място, трябва да се изтъкне, че правото да разрешава въпросите относно политическата, научна и практическа ценност на документалните материали и за сроковете за запазване на документалните материали се признава само на Главното архивно управление на НКВД на СССР(6) и неговите местни органи: те трябва да определят кои от документалните материали са ценни и кои подлежат на унищожение. Тази работа се извършва от нарочни комисии, които биват назначавани при държавните архиви и при архивите на действуващите учреждения. Дейността на тези комисии се намира под надзора на една централноекспертна проверителна комисия(7) при Главното архивно управление на МВД на СССР и под надзора на местни архивно-проверителни комисии, които се създават при архивните отдели на МВД на съюзните и автономните републики и при МВД на отделните покрайнини и области. В наставленията относно подбора на документалните материали, които трябва да бъдат запазвани в архива, се предвижда да бъдат запазвани следните материали: 1. материалите, които отразяват съществените страни в «дейността на дадено учреждение в социалистическото строителство, както и тези, които отразяват основните условия на труда и на бита на работниците и на служещите в съответните отрасли на народното стопанство; 2. материали, които имат научно-историческо значение; 3. материали, които имат практическо значение за оперативната работа на дадено учреждение, както и тези, които са необходими като «справочен материал за обслужването на нуждите на трудещите се и на другите ведомства и организации».

Тъй като особено ценни са материалите, които произхождат от най-старо време, то естествено, те не бива да бъдат унищожавани. Поради това наложена е възбрана да бъдат унищожавани документални материали, които произхождат от времето преди 1825 година(8). Особена грижа се полага за запазването на архивни материали, които произхождат от някои важни исторически епохи — например, от годините 1860–1870, когато били прокарани реформи, после от годините 1870–1890, когато се зародило работническото движение, от времето на революцията през 1905 г., от първите години на Октомврийската революция и т. н. Освен това, взема се под внимание също и обстоятелството, в каква степен е запазен известен архивен фонд. Когато в един архивен фонд са запазени малобройни документи, необходимо е да се действува извънредно внимателно, за да не бъдат унищожени и тези оскъдни материали, които са останали от дейността на даден фондообразувател. В такива случаи, следователно, се прилага принципът на относителна ценност на документалните материали: онова, което при богати архивни фондове би било преценено като малоценно и, значи подлежащо на унищожение, сега, при зле запазени и бедни архивни фондове може да бъде запазено с пълно право.

При решаването на въпроса за запазването или унищожението на едни или други архивни материали, трябва да се вземе предвид и самото естество на тези материали: дали имаме работа с точни преписи или оригинали, дали става дума за такива документи, които включват съдържанието на други документи, после документите, които се явяват в няколко екземпляра. Но тук, при преценката на такива документи, се съди не по външните белези на документа: например, при липса на оригинал се пазят копията от един документ, или пък, ако по-някои документи (ако и да представляват сами по себе си нещо малоценно) има саморъчни подписи или бележки на известни личности, тогава тези документи трябва да бъдат запазени. Но когато става въпрос за унищожаването на документалните материали, необходимо е да се помни, че съществуват известни документи, които запазват своето значение за сравнително много по-продължителен срок и поради това трябва да бъдат съхранявани много по-дълго време. Тези материали запазват своето значение поради обстоятелството, че могат дълго време да служат за справки или пък, че могат да бъдат свързани с ревизионна и искова давност, какъвто е случаят с разни договори, актове, оправдателни документи и т. н.

В свръзка с експертизата се съставят списъци на документалните материали, с посочвания за сроковете на тяхното запазване. В тези списъци се дават точни и определени, а не общи посочвания за отделните материали. Сроковете за запазване на материалите се определят съобразно с тяхната ценност за науката и практическата дейност. За едни документални материали се посочва, че трябва да се запазят постоянно, а за други се определя известен брой години (за една, две или повече години). Относно съставянето на тези списъци са дадени нарочни и подробни наставления(II). Нека припомним, че през 1942 г. била издадена нарочна наредба, под надслов «Списък на типовите документални материали, които се образуват при дейността на народните комисариати и другите учреждения, организации и предприятия в СССР, с посочване на сроковете за запазване на тези материали».

За материалите, които не подлежат на съхранение, се съставят други списъци (въз основа на непосредствена проверка). Предвижда се в такива случаи да се извършва проверка на документите «лист по лист» («полистный просмотр каждого дела»). Не се допуска щото само въз основа на списъците или някакви надписи на обвивките да бъде определяна ценността на материалите или да се посочват сроковете за тяхното запазване.

При систематизацията на архивните документи се отделят като неподлежащи на запазване онези материали, които са очевидно стереотипни. За другите материали може да се установи — въпреки че не са, в известни случаи, ценни от научно и практическо гледище, дали да бъдат запазени, само след като се установи в какво състояние се намира изобщо даден архивен фонд. Експертната комисия извършва преглед и преценка също и на различните повредени документални материали (изгнили, овлажнени, обгорели и т. н.) и, след като вземе под внимание възможността на тяхното възстановление, взима решение за тяхното запазване или унищожение. Материалите, които подлежат на унищожение, не могат да бъдат използувани за друга цел, освен за преработка в хартия и само в някои случаи се изгарят. Секретната документация, която не подлежи на запазване, се унищожава чрез изгаряне. Трябва да се добави, че лицата, които се окажат виновни за незаконно унищожение на документалните материали или пък са станали причина поради небрежност за унищожаването или повреждането на тези материали, подлежат на углавна отговорност.

Както се вижда, всички тези разпоредби относно експертизата на документалните материали в свръзка с тяхното запазване или унищожение, са извънредно ценни и поучителни за всички онези страни, както е, за жалост, и досега у нас, гдето все още продължава да се проявява най-пълна небрежност в това отношение.

Въпросът за експертизата на документалните материали трябва да бъде поставен най-после на разглеждане и у нас с цялата сериозност, която трябва да му се отдаде. Нека добавим, поради това, още някои съображения в свръзка с него. Особено трудно е, прочее, да се реши кои документи биха могли да подлежат на унищожение. Така, според мнението на някои архивисти, не бива по никакъв начин да бъдат унищожавани оригиналните грамоти (колкото и повредени да са или каквито и малки части да са запазени от тях), и то даже когато от тях съществуват дубликати, заверени или автентични преписи. Изобщо за Запада се препоръчва да не се унищожават никакви грамоти, които произхождат от времето преди средата на XVII в. Но затова пък, когато една оригинална грамота е запазена добре, тогава отделните копия — не заверените, обаче — които нямат палеографска стойност, биха могли, според това схващане, да бъдат унищожени. Разбира се, става дума за нововременни копия, които не спадат към никакъв архивен фонд. От друга страна, ако с течение на времето една оригинална грамота се поврежда все повече и повече или пък вече е повредена, тогава би било добре да се запазят някои копия, които са направени по времето, когато грамотата е била в много по-добро състояние.

Заслужава особено внимание въпросът, кога един документ минава от действуващо делопроизводство към архива. На този въпрос може да се даде, преди всичко, един общ отговор: когато известни документи загубят своето значение в т. н. текуща практика(9). Докато един документ бива употребяван за целите на текущата практика, той все още не може да бъде «препращан в архива». Веднага трябва да се забележи, че е напълно невъзможно да се посочи никакъв определен срок от време, който да бъде общовалиден за всички видове документи. Както е своеобразно съдържанието на отделните документи и както е своеобразна тяхната стойност за деловия живот, така е различна и продължителността от време, когато те запазват своето значение като «живи документи», без да се превръщат в архивни ценности. Един документ може да загуби своята практическа важност за живота или за дейността на своя фондообразувател много скоро, докато друг може да остане «в употреба» много по-продължително време. Накратко казано, тази продължителност от време, когато документът запазва своята «жизненост», зависи от самото негово естество и от други странични обстоятелства, които са най-разнообразни. Когато документът загуби своето значение за текущата дейност, той се оставя «настрана», за да бъде запазен в архива, значи в едно официално хранилище. Обаче, обстоятелството, че този документ е загубил значение за текущата практика, не показва, че той изобщо по-нататък не притежава никаква практическа стойност. Необходимо е, поради това, да се полагат грижи не само за неговата «външна сигурност» (да не бъде унищожен), но и за неговата «вътрешна сигурност» (с оглед на неговото съдържание и неговата автентичност).

Архивният фонд на едно действуващо тяло, с други думи казано, на един жив фондообразувател, се допълва периодически и постепенно всеки път, когато от практическата дейност на този фондообразувател бъдат излъчени такива документи, които са загубили вече практическата си важност за текущата преписка и бъдат сметнати за важни и подлежащи на съхранение. Никакви точни определени срокове от време не могат да бъдат посочени. Когато в дейността на един фондообразувател настъпят някакви по-дълбоки промени, които засягат неговата структура и цялата му дейност, тогава изведнъж множество документи могат да «излязат от употреба» и да «постъпят в архива». Ако в един архив минат на съхранение и такива документи, които не са загубили напълно своята практическа стойност, този архив може да бъде назован, поне в известен смисъл, «жив» (за разлика от един «мъртъв» архив), в който се пазят документи само с историческа стойност, в най-общото значение на думата.

Трябва да се помни и съзнава, че преценката за това, дали един документ е запазил своето практическо значение или не, често пъти е напълно субективна и затова е свързана с много опасни грешки. От друга страна, необходимо е да измине известен период от време, за да може да се каже с положителност, дали въпросният документ наистина е престанал да има практическа стойност или не. С оглед на това се определят, напълно условно, различни периоди от време, за да може да се избегне субективността на нашата преценка относно «стойността» на документите в практическата им употреба. В същото време, посочването на такъв срок може чисто и просто да подсеща различните фондообразуватели да правят проверки в своите хранилища на документалните материали, за да установят кои от документите, които се намират на тяхно разположение, са престанали да бъдат «живи» и вече е необходимо да бъдат «пратени в архива». Разбира се, тези срокове не бива да бъдат смесвани със сроковете относно изтичане на давност на документите и на тяхната «злободневност»: когато тези документи могат вече да бъдат предавани за използуване и проучване на учени и други лица.

Разграничението между «стари» и «нови» архиви, между «живи» и «исторически» архиви е твърде условно, но все пак то има голямо значение в практическата дейност. Често между едните и другите се поставя и определена хронологическа граница — без оглед на това, че фондообразувателят може да действува или да е престанал да действува. Тази граница се поставя с оглед на някакво събитие, което е оказало влияние в дейността на фондообразувателя. Често двата вида архиви биват предмет на различно внимание. Напълно естествено е, че един историк ще се интересува повече от «старите архиви», а «администраторът» или политикът — от «новите». Архивистът, обаче, трябва да проявява еднаква грижа към едните и другите: той не бива да забравя, че те са все сбор от документи, поверени на неговите грижи. Преди да бъде човек с други увлечения и интереси, той трябва да помни, че е архивист, сиреч пазител на документи, които трябва да предаде на бъдещето така, както ги е наследил от миналото.

XVI. Описание на архивните материали

Запазването на архивните материали, колкото и ценни да бъдат те, в никой случай не може да представлява някаква самоцел. Тези материали са необходими преди всичко за да бъдат използувани в целите на научното издирване и на практическия живот. С оглед на това като една от главните задачи на архивиста се поставя, редом с тяхното запазване, създаването на широки и леки възможности за тяхното използуване. Когато архивистът завърши класификацията и систематизацията на архивните материали, той трябва да се погрижи за тяхното описване. Това е единственият начин, чрез който той може да разкрие съдържанието на онези богатства, които се намират в неговите ръце. Посредством това описание той самият ще може да си даде сметка за техния брой и за тяхното съдържание. От простите описания на запазените документи архивистът постепенно, съобразно с изискванията, които се поставят към неговия архив и към самия него, стига до най-сложни, подробни и частични описи. Така той може и трябва да създаде един истински научен апарат, който да ръководи всеки издирвач. Създаването на подобен справочен апарат е толкова по-наложително, отколкото по-богат е даден архив и колкото по-ценни са съхраняваните в него архивни материали.

А нуждата от създаване на описи на архивните материали е била почувствувана твърде отдавна. Описи на средновековни български архивни материали не са запазени. Опити да се описват архивни документи у нас са запазени в няколко каталога на манастирски библиотеки — например, от Месемврия или Струмица, все от края на средновековието. Един зачатъчен опит за описване на владетелски грамоти, пазени като архивни документи, е даден в т. н. Виргинска грамота на Константин Асеня от около 1277 г. Според текста на грамотата игуменът Варлаам изнесъл пред Константина Асеня различни «правила» и «хрисовули», издадени от предишни владетели: цар Петър, Никифор Вотаниат, Алексий I Комнин, Йоан II Комнин, Мануил I Комнин, Теодор II Комнин, Исаак II Ангел, Стефан Неман, Иван III Ватаци, Коломан I... Създателят на този «опис» се е задоволил да даде само имената на владетелите, които издали документите. Много по-обстойно и по-пълно са описани разни архивни документи в някои византийски текстове, например, от манастира Св. Иван Предтеча при Сяр. Разбира се, тези «описи» са имали изключително делово, не научно значение и се отличават със своята непълнота и несъвършенство.

Днешната архивистична наука, за да отговори на сложните изисквания, които й поставят научните работници от всички области на знанието, е изработила цяла система от «описи» на архивните материали. Тя се стреми да създаде такъв справочен апарат, който да може напълно да задоволява изискванията на съвременната наука. По този начин могат да се спестят много и много научни сили и време в изследователската работа. Архивистът е пазител на архивните ценности, той не е самовластен техен господар. Покрай своята непосредствена архивистична работа той може да се занимава с проучването и дори издаването на отделни архивни материали. Но той трябва винаги да помни, че в никой случай няма изключително право над тези архивни документи. Напротив, той е длъжен да ги разгърне колкото може по-широко за използуване пред изследвачите. Затова и изработените от него «описи» трябва да бъдат съставени така, щото да разкриват цялото богатство на архива и, на второ място, да бъдат предоставени не за негово лично използуване, а за използуване от страна на всички изследвачи. Архивистът трябва да се смята помощник на изследвача, а не лице, поставено да пречи на неговите издирвания. Между него и учения изследвач трябва да съществува дух на най-тясно и искрено сътрудничество, а не вражда или съперничество: те еднакво са нужни един за друг и не могат един без друг!

За описанието, в най-общ смисъл на това определение, на архивните материали са изработени различни системи. Тук не е възможно да бъдат посочени те в подробности, а ще бъдат дадени само най-общи сведения, като се взима предвид опита на съветската архивистика(I) и онова, което отговаря на нашите условия за работа при днешното положение на архивното дело у нас.

Описанието на архивните документи трябва да започне с архивната единица, като най-прост сбор от архивни документи или дори като единичен документ. Когато тази архивна единица се състои от повече документи, те не бива да бъдат поставяни безразборно, но в строго определен ред: например, хронологически или азбучен. В нея трябва да не се поставят твърде голям брой документи. Ако е възможно, броят им да бъде изразен в производните на числата 5 и 10, тъй като при тях е твърде лесно ориентирането. Документите трябва да бъдат поставени в папка и подшити или прошнуровани заедно, с изключение на по-ценните, които се поставят отделно. Отделните листове на така оформената архивна единица се номерират (като листове, не като страници!); най-добре с механически номератор и черно мастило, на горния край на листовете. Номерацията е възходяща и се поставя за избягване на вмъквания на фалшиви документи, върху всички листове, изписани и бели.

Когато включените в дадена архивна единица документи представляват нещо особено ценно, към тази архивна единица се поставя нарочен опис(1), с посочване на данни за характеризиране на отделните документи и тяхното състояние. Тъй като тези описи се съставят въз основа на непосредствено проучване на документите, те имат особено голяма стойност. Те се поставят (прилепени или пришити) в началото на архивната единица (след корицата). Накрая се поставя общо посочване, с обозначение на архивната сигнатура и броя на съдържащите се в архивната единица листа.

На обвивката на архивната единица се добавя сбито описание, в което се посочват данни за фондообразувателя, със съответното негово подразделение или деление, т. н. «крайни дати» на включените документи, общо определение на архивната единица и броят на включените листове в нея, както и архивната сигнатура. Ако в тези данни трябва да се направят по-късно известни промени, това се посочва отделно. Общото определение или заглавието на архивната единица се явява най-важният елемент в описанието: то трябва да бъде кратко, точно и пълно, да дава вярна представа за състава и съдържанието на дадена архивна единица. При неговото съставяне архивистът може да използува текста на архивните документи, като заимствува от там имена и термини, за да даде конкретна, а не формална характеристика. При описанието той трябва да даде конкретно описание на вида документи, вести за техния автор, за засяганите там въпроси, при преписка — за съпреписчиците(2), най-сетне, географските и хронологически данни. Неправилно дадените в това описание данни могат да погребат задълго или завинаги известни документи и да ги направят практически неизползуваеми. Нека признаем, че понякога, когато в една архивна единица са съчетани разнообразни документи, съставянето на обобщаващо и точно описание е твърде трудно.

Архивната единица може да се състои и от един единичен документ. При неговото описание трябва да се изтъкнат няколко основни данни: видът на документа, неговият произход, предназначение, съдържание, дата, сигнатура и вид на предаване (първообраз, препис и т. н.). Особено грижливо са проучвани средновековните документи; поради това за тяхното описание (главно в свръзка с издаването или научното им изследване) е изработена нарочна схема. В нея се изтъкват следните елементи: посочване за архива и архивната сигнатура, видът на документа (първообраз, препис и т. н.), писмовна материя, големина с точни размери в сантиметри, сгъване, линиране, състояние на документа, писмо, мастило, поправки в текста, почерк на писача и евентуални промени в него, изтривания в текста, бележки по лицевата и по обратната страна. Ако документът съдържа печат, допълнително се дават вести за начина, по който той е прикрепен, неговата форма и големина, материя, надпис, изображение и общо състояние. Освен това, към подобно «дипломатическо описание»(3) се прибавят и някои други бележки, които описвачът сметне за важни. Това описание се прави върху предварително приготвени, по възможност печатни фиши(4). Особено внимание трябва да се обръща на хронологическите посочвания, защото те се явяват основни ръководни елементи за архивиста и изследователя. Те трябва да бъдат дадени с най-голяма точност. Установяването на крайните дати става по-трудно или по-лесно, съобразно с това, в какъв ред са дадени документите в архивната единица. Тук също трябва да се следват единни ръководни начала.

Като втора стъпка в описанието на архивните материали следва описанието на самите архивни единици. Чрез инвентарното описание се цели да се изброят съхраняваните архивни материали по архивни единици; да се утвърди систематизацията на материалите в архивния фонд, да се посочи и разкрие съставът и съдържанието на документалните материали; да се определи съответното място на архивната единица в състава на архивния фонд и, най-сетне, да може да се извършва контрол относно запазването на материалите в даден архив. Не бива да се забравя, че инвентарът дава не съдържанието на отделните документи, но съдържанието на по-едрите архивни единици и на самите архивни фондове. Тук не става дума за подробно описание, но по-скоро за общ преглед на онова, което се съдържа в един архив. Архивните материали в него се описват в систематичен ред според установената класификация и систематизация. В инвентарното описание трябва да бъде отразявана напълно систематизацията на материалите на даден архивен фонд. На всяка архивна единица в него трябва да отговаря отделен номер.

За всяка архивна единица трябва да се отбележат следните данни: 1. Пореден номер, чрез който се определя мястото й в архивния фонд. 2. Индекс, съставен от цифри и букви или само от цифри и само от букви, чрез който се посочва подреждането на архивните материали според възприетата класификационна схема, сиреч мястото на отделните архивни единици в определените класификационни подразделения, както и степенуването и свръзката между отделните архивни единици. 3. Обозначение на архивната единица, въз основа на направеното на нейната корица кратко описание заедно с външна характеристика на архивната единица — корица, писмовна материя, писмо (шрифт), език. Тези данни могат да бъдат обособени и в анотация, която да бъде поставена отделно. 4. Крайните дати на документите в архивната единица, като могат да се поставят заедно дати по стар и по нов стил. 5. Посочване на броя на листовете в архивната единица. 6. Бележки, гдето се добавят сведения за по-късните промени в състава и състоянието на архивната единица. Грижливо и точно съставените инвентарни описи могат да бъдат обнародвани, чрез което те стават широко достъпни за изследвачите(5).

За най-важните архивни документи може да се направи нарочен, отделен списък — в специална инвентарна книга(6), гдето те да бъдат изброени поотделно. По този начин те могат да бъдат предмет на по-грижливо запознаване и на по-лекодостъпно изучаване. Съобразно със своето съдържание тези документи могат да бъдат разпределени и описани в няколко групи, например: най-стари исторически паметници и грамоти; документи, свързани с видни исторически личности; важни държавни актове и т. н. За всеки отделен документ в нарочния инвентар се посочват следните данни: инвентарен номер; определение на документа по вид (писмо, грамота, прокламация и т. н.); номер и дата на документа; название на издателя или автора; кратко съдържание; посочване на архивния фонд, към който документът спада; инвентарният номер на архивната единица; състоянието на документа и бележки. Разбира се, тези данни могат да се изменят съобразно с това, какви документи имаме подръка за специално инвентиране.

Така инвентираните документи, след като в инвентара е посочено ясно тяхното място в архива, могат да бъдат запазвани отделно. Това се налага не само с оглед на важност или рядкост на документите, но и с оглед на писмовната материя. Една по-лекоразрушима писмовна материя изисква по-особени грижи за запазването й. Заплашените от разрушение или разрушени донякъде архивни ценности заслужават по-особени грижи и внимание. Една средновековна грамота може да спада към определен архивен фонд или определена по-обща архивна единица, но това не ще ни попречи да я впишем в специалния инвентар и да я съхраняваме отделно. От известни исторически личности и за някои големи исторически събития можем да притежаваме съвършено ограничен брой архивни материали, в сравнение с множеството материали за други личности и за други събития. За нашето средновековие също така притежаваме съвършено малобройни архивни материали, в сравнение с онова, що притежаваме за по-ново и най-ново време. За специалното съхранение и инвентиране на подобни материали трябва да се вземат предвид две неща: съдържанието на тези архивни материали и тяхната неповторимост.

Но освен общите описи на архивните материали, които се пазят в даден архив и в неговите архивни фондове, могат да се направят и специални описи, с много по-тесни задачи — да се посочат само онези архивни материали, които се отнасят до определен въпрос, към който в даден момент съществува особен интерес. По този начин известни архивни материали могат да бъдат използувани най-целесъобразно за практическата дейност. В такива случаи се съставят тъй наречените «предметно-тематически каталози»(7) на архивни материали. Тук могат да бъдат изтъквани въпроси из областта на политическата, военната, културната, стопанската история и т. н. Разбира се, за да бъдат полезни, тези «предметно-тематически каталози» трябва да отговарят на строго определени въпроси, които да имат определени хронологически и топографски (географски) граници.

За да извърши подобна работа, архивистът трябва да познава много добре съдържанието на своите архивни фондове. За предпочитане е да започне издирването на необходимите материали в онези архивни фондове, гдето се предполага, че тези материали ще бъдат най-многобройни. При посочването на откритите материали, особено ако са многочислени, може да се прояви известен подбор. Защото иначе съществува опасност да бъдат посочени и такива материали, които всъщност нямат никаква стойност и само ще «затрупат» със своето множество истински ценните материали. За извършването на подобен избор архивистът трябва да бъде запознат добре с въпросите или пък да прибегне до съдействието на съответните специалисти.

Описването на материалите може да стане най-добре на отделни фишове. Там трябва да бъдат дадени сведения относно самия архивен документ и неговото съдържание. Събраните фишове след това се класират съобразно с поставената тема: историческа, стопанска и т. н., при което се спазват хронологически, териториални или някакви други подразделения. Когато се вземат посочвания за материали по определен въпрос, независимо от това, дали се намират в един или няколко архивни фонда, па дори и в различни архиви, могат да бъдат съставяни т. н. «тематически обзори»(8). Колкото тези «обзори» са по-пълни, толкова е по-голяма тяхната стойност. Съставителят трябва да посочи до где е прострял своите издирвания, какви източници използува и каква е тяхната стойност. Той трябва да се стреми колкото може повече да състави своя «обзор» въз основа на непосредствено запознаване с архивните материали, а ако това е невъзможно, да се опре на сигурни справочници. Подобни «обзори» могат да бъдат обнародвани, за да получат по-широко разпространение.

За отделните архивни фондове се съставят нарочни «обзори», които имат за цел да разкрият състава и съдържанието на съхраняваните в тях документални материали. Тук фондът се разглежда като едно цяло, в зависимост от дейността на своя фондообразувател. Поради това съставителят на един подобен «обзор» трябва да засегне историята на фондообразувателя, после да проследи историята на архивния фонд и на неговия състав и да даде обща характеристика за съдържанието му. Най-сетне, с оглед да даде възможност за по-задълбочено проучване на този архивен фонд, той трябва да посочи и книжнината, гдето се намират сведения за него или пък са обнародвани известни материали, извлечени от него. Естествено, тези «обзори» могат да променят своето съдържание и своя обем съобразно с това, какъв е характерът, богатството и значението на дадения архивен фонд. Сведенията, които ще бъдат изложени, могат да бъдат почерпени не само от съответните архивни документи, но и от разни други пособия. Тези сведения трябва да бъдат конкретни, сбити и ясни. Не трябва да се забравя, че планът, по който се съставят тези «обзори», зависи до голяма степен от естеството на самите архивни материали, които подлежат на проучване.

Един от най-важните справочници, които архивистът трябва да приготви в свръзка с описването на архива, е архивният пътеводител (guide). Пътеводителят(9) има за цел да отрази целокупното съдържание на архива, с всички негови архивни фондове, и да запознае изследвачите със състава и съдържанието на материалите от отделните фондове, като за тях бъде дадена сбита и точна характеристика. Пътеводителите могат да бъдат различни по своето естество. Така може да се състави пътеводител, в който да бъдат просто изброени различни архивни фондове в архива, като се дават само най-общи, формални данни относно наименованията на отделните фондове, времето, за което се отнасят документите, и вести относно обема на тези фондове. Пътеводителят може да има по-ограничена задача, като засегне материали само от някои архивни фондове, с оглед на определена тема. Най-сетне, пътеводителят може да бъде съставен така, щото в него да се даде кратка характеристика на отделните архивни фондове. В тази характеристика на архивните фондове се дават сведения относно историята на фондообразувателя, някои сбити общи вести за самия архивен фонд, бележки относно съдържанието на фонда и библиографски посочвания, по възможност колкото се може по-пълни, особено що се отнася до обнародването на материали, заимствувани от казания архивен фонд. Към пътеводителя трябва да бъдат добавени показалци на личните и местни имена, предметен показалец, азбучен списък на наименованията на архивните фондове. Тези показалци ще улеснят използуването на пътеводителя.

Освен това, правени са опити за съставяне на пътеводители, подредени въз основа на систематично или топографски класирани инвентари, с други думи, според възприетата систематика или според разположението на архивните фондове в архивното помещение. Един подреден систематически пътеводител може да се състави с оглед на такива архивни хранилища, чиито архивни фондове се поддават действително на добра класификация и систематизация. Топографически нареден пътеводител е немислим за онези архиви, чиито архивни материали все още подлежат на размествания.

Но архивистът, преди да пристъпи към съставянето на какъвто и да било пътеводител за своя архив, трябва предварително да извърши цялата онази подробна работа около описването на архивните единици, съставянето на общите и специални инвентари и т. н. Само когато по този път архивистът се е запознал достатъчно добре със строежа и съдържанието на своя архив, той ще може да изработи онова помагало, което ще може да даде на изследвачите представа за този архив и възможност бързо и леко да се ориентират в него.

Като едно важно допълнение към всички справочници, които изработва, архивистът трябва да добави различни показалци. Ако изобщо една научна книга губи извънредно много, когато в нея липсва показалец, то може да се каже с още по-голяма правдивост именно относно трудовете от този род. Съставителят на такива пособия трябва да добави към тях именни (с лични и местни имена), предметни, па дори и хронологически показалци, било поотделно или слято в едно.

Особено полезни са т. н. топографски показалци, в които се дават посочвания за архивните материали по тяхното местонахождение в архива. При съставянето на тези показалци може да се вземат като изходна точка: помещението (сградата, етажа, залата, шкафа и т. н.) или пък самите архивни материали (архивният фонд, група от архивни единици и т. н.). За обозначение на отделните находища на архивните материали се употребяват букви и цифри или само цифри (римски и арабски). Когато се изхожда от местонахождението на архивните материали, при посочването на отделните помещения, за които най-добра представа дават плановете, се указва какви архивни материали се намират в тях. Напротив, когато показалецът е съставен с оглед на самите архивни материали, тогава второто посочване се отнася до това где, в кои помещения и места се съхраняват тези материали.

Освен инвентарите на отделните архиви в една страна, може да бъде изработен за научни и практически цели, също и общ архивен инвентар(10), който да дава представа за състава и съдържанието на всички архиви в нея. В страните, гдето архивното дело се намира изцяло под властта на държавата, това може да се осъществи много лесно. Там, обаче, гдето не съществува никаква централизация на архивите, може да се постигне много малко в това отношение (като, например, се изработи инвентар само на държавните архиви). За съставянето на подобен общ архивен инвентар в една страна необходимо е, разбира се, всички отделни архиви при изработването на своите инвентари да се ръководят по общо възприети и точно установени правила. Само когато съществува такъв общ архивен инвентар, изследвачът ще може да добие ясна представа за всички онези архивни богатства, които се съхраняват в една страна. Неговото съставяне, обаче, може да стане само въз основа на продължителни, единични проучвания в отделните архиви на страната.

XVII. Устройство на съвременния архив

Днешното време носи съвършено нови методи на работа и това неизбежно променя състава и общия вид на съвременните архиви. Преди всичко, днешните документи, с които архивистът има да се справя, са извънредно разнообразни по съдържание, форма, техника и начин на възпроизвеждане. Като архивни документи той трябва да приеме, например, различните видове плакати, възвания, прокламации, после разни фотоснимки, кинофилми и «звукозаписи», защото и те спадат към съвременната документация(1). Днес едва ли може да се говори за същото устройство на архивите, както то е било препоръчано дори до неотдавна. Разновидностите в новите архивни материали налагат и особено съхранение, например, що се отнася до фотоснимки, кинофилми и «звукозаписи», те трябва да бъдат обособени в специални архиви и дори в нарочни хранилища. Сега от архивиста се изисква много по-висока подготовка, отколкото в миналото. Към него днес се поставят много по-тежки изисквания, отколкото когато и да било други път. Самото звание «архивист» все повече и повече се обособява като специалност, която дълбоко се различава от другите сродни специалности.

Тук е мястото да се припомни, че твърде често заниманията на архивиста се отъждествяват напълно със заниманията и интересите на историка. Вярно е също, че архивистът е длъжен да има най-широки исторически познания и интересът му към архивните документи неизбежно го тласка да задълбочава тези свои познания. Веднага трябва да се добави, обаче, че той не бива да отъждествява своите занимания като архивист със своите интереси като историк. Ако той би сторил това, то би значело да сведе интересите си към онази група архивни материали които отговарят на неговите по-тесни или по-широки исторически занимания. А подобно отношение към архивните материали би могло да бъде извънредно вредно: тогава би се оказвало предпочитание към едни материали, докато други биха били оставени почти без внимание или пък дори подложени на унищожение. Именно точно поради това, архивистът, дори когато има тясно определени исторически интереси, не бива по никакъв начин да допуска да се отразява изобщо върху неговото отношение към всички архивни материали. Той е длъжен да разширява колкото може повече своите научни интереси, та да обгърне колкото е възможно повече архивни материали. Това е напълно достижимо практически. Но ако то се окаже свръх силите му, нека помни, че е преди всичко архивист и че над всичко друго за него са интересите на архива, който му е поверен. Първите му задължения са насочени към самия архив: да го съхранява, да го подрежда и описва, после да бъде служител на изследвачите в техните многостранни изисквания. Ако той, преди да се погрижи за изпълнението на първичните си задължения, би се отдал на изпълнението на вторичните, с други думи, ако преди да се погрижи за запазването и подреждането на своя архив, би се отдал на чисто «издателска работа», това би могло да има вредни сетнини(2). То може да се допусне само когато се налага от особените повели на времето.

Една от големите отговорности на архивиста е свързана с научната експертиза на документите с оглед на тяхното запазване или унищожаване. Трябва да помним, че тази преценка често е субективна, могат да бъдат сторени грешки в преценката и подбора. За нас трябва да бъде ясно, че именно чрез този наш подбор на документи (съгласно онези изисквания, които сами поставяме) предопределяме това, което ще има в свои ръце бъдещият изследвач. Обаче ние днес дали знаем какви изисквания бъдещият историк ще представи пред архивните материали, какви проблеми ще го интересуват? Чрез нашия подбор ние съзнателно ограничаваме кръга на неговите бъдещи занимания, а може би и даваме насоки на изследванията и интересите му. Днес нам може да ни се стори, че известни документи от историческо гледище имат съвършено малка стойност, за да бъдат запазени, и затова да ги осъдим на унищожение. А утре, при несъмнения развой на научната мисъл и при неизбежното разширение на областите на изследване, тези същите документи да се окажат извънредно ценни. Достатъчно е да се припомни например, за това, че до неотдавна главните интереси на историците бяха насочени предимно към чисто политическата история. Именно поради това грижите им бяха насочени повечето към запазването на документите, свързани с тази област от живота. На документите, които се отнасят до стопанския живот, бе обръщано съвършено малко внимание, защото малцина се занимаваха с една така важна област на историческото знание, каквато е стопанската история. Днес историците преценяват значението на стопанската история съвършено иначе — като най-съществена област от историята. Но можем ли ние днес да виним историците от миналото или пък архивистите за това, че не са се погрижили за запазването на архивните документи относно стопанската история така, както са сторили това за документите относно политическата или военна история?

Утрешният ден може да ни донесе още по-големи изненади в това поле на научни изследвания. Кой ще понесе тежката отговорност за безвъзвратното унищожение на историческите документи и на архивните ценности, които притежаваме днес и които ние пращаме за унищожение без колебание? Даже когато това унищожение се върши съзнателно, при добре обмислени критерии, както става в напреднали страни, все пак ние само действуваме с оглед на наши собствени интереси или с оглед на интересите на своето собствено време. Никой не може днес да каже дали тъкмо тези унищожени от нас архивни материали не ще се окажат в бъдещето извънредно важни за изследвачите. Понякога ние пристъпваме към унищожението не само на съвременни материали, но и на материали, които са ни завещани в стари архиви и произхождат от старо време. В такъв случай ние действуваме с убеждението, че нашата днешна преценка е много по-вярна, отколкото преценката на нашите предци. Тук могат да се допуснат много по-големи грешки. Изобщо, при такива случаи за препоръчване е изобщо да не се прибягва до такива решения, които могат да се окажат твърде отговорни. Нека това, което ни е завещало миналото, не бъде в никой случай разрушавано(3). То е вече историческо наследие от документи и ние трябва да се отнасяме към него именно като такова наследие.

Досега много пъти са били унищожавани архивни материали, завещани от миналото. Понякога за такова унищожение вината лежи в това, че тук са действували лица, често пъти историци или други използуватели на архивите, които са гледали само своите ограничени, дори строго лични научни интереси. В други случаи някои отговорни лица съзнателно са унищожавали документи, които са осветявали някои страни от дейността им, а те не са желали това. В политическите борби също са бивали унищожавани множество документи. Всичко това трябва да бъде признато за погрешно. Трябва да се помни, че същественото е не самото съществуване на документа, а начинът, по който той може да бъде използуван за една или друга цел.

Въпросът за запазването на архивните материали, с които ще си служи бъдещето обаче, е много по-сложен: той ще бъде разрешен до известна степен без оглед на нашето съзнателно желание. Както вече бе изтъкнато другаде, запазването или унищожаването на материалите зависи също и от качеството на самата писмовна материя. Нека само помислим за лошото качество хартия — направена от дървесинни материали, на която са написани множество наши днешни документи, после разните видове анилинови мастила, лентите на нашите пишещи машини и лошото качество копирна хартия, с която си служим. Подобно на библиотекарите, архивистите също са заинтересувани в запазване на архивните материали и, поради това, за доброто качество хартия, на която те да бъдат писани. В това отношение в някои страни вече са правени проучвания. Освен разните качества хартия трябва да се вземат предвид и климатичните условия в дадена страна, защото те оказват решително влияние върху запазването или унищожението на документите.

Ако се гледа бъдещото запазване на архивните документи, най-добре ще бъдат запазени онези днешни документи, които са писани на изработена от парцали хартия, и то с ръчна изработка, после хартията, получена чрез химическа изработка на дървесинни материали, а по-малко хартиите, изработени от испанска тръстика, от слама и други подобни материали, и най-сетне хартията, получена чрез механическа преработка на дървесинна материя, каквато е хартията, употребявана за вестници. Архивистът трябва да взема предвид качеството на хартията, на която са написани неговите документи, за да знае дали те ще могат да бъдат запазени за дълго или не. В някои случаи той би могъл да вземе необходимите предпазни мерки, а в други случаи да се погрижи за употребата на по-добра хартия. Излишно е, може би, да се повтаря, че ние трябва да се погрижим, щото онези документи, които смятаме, че трябва да бъдат запазени за бъдещето, е наложително да бъдат написани на издръжлива писмовна материя. За това трябва да мислят не само архивистите, но и всички, които са заинтересовани в подобно дело. В някои случаи бедата може да бъде избегната или поне ограничена чрез употребата на фотоснимки, които при днешната фотографска техника са твърде евтини(4).

Върху устройството и състава на днешните архиви ще окажат влияние, несъмнено, също така и някои нови методи на работа в днешните учреждения. Броят на архивните документи ще се увеличи твърде много с нови документи от непознат досега вид. Знае се какво огромно значение за работата в някои важни ведомства имат днес разговорите между отговорни личности или пък разговорите по телефона. Поради това, в някои ведомства са наредени такива приспособления, които да записват буквално точно тези разговори, за да могат да бъдат използувани като документация в бъдеще. Разбира се, отбелязването на тези разговори трябва да бъде направено от отговорни лица, за да може да бъде обезпечена пълната автентичност. В днешните учреждения съществуват също и друг вид документи. Това са копията от такива писма, които са съставени под диктовката на отговорно лице. За тези преписи също е наложително те да бъдат заверени от съответните отговорни лица(5).

Най-сетне, към документацията, която днес се трупа все повече и повече, трябва да бъдат добавени и частните писма, сиреч личната преписка на длъжностни лица и на държавници. Тази преписка има, несъмнено, твърде силен личен елемент. Но въпреки това те могат да съдържат и извънредно ценни общи сведения, защото са свързани с известна официална служба или изобщо с някаква обществена или политическа или стопанска дейност. Но когато такива документи имат не само лично, но и обществено значение, тогава те, напълно естествено, престават да бъдат лична собственост на дадено лице. Те са вече собственост на общността, която е заинтересована в тази обществена или политическа дейност.

При цялото това богатство на документи, което непрекъснато се трупа поради две основни причини: първо, общата грамотност като резултат от широкото демократизиране на образованието, и, второ, леснодостъпността на всякакъв вид писмовна материя, се явяват несъмнено, затруднения за архивиста и за учения. Как трябва да се справим с това «свръхпроизводство» на документи? Трябва ли интересите на историците да бъдат единственото мерило за преценката на онези документи, които трябва да се запазят, и онези, които би трябвало да бъдат унищожени? Не бива, обаче, и да преувеличаваме опасността. Между многото документи, които се трупат днес пред нашите очи в едно учреждение или служба, очевидно съществуват огромно множество(6) такива документи, които имат съвсем временно значение. След това те стават напълно ненужни и могат спокойно да бъдат унищожени. В самите административни служби, от друга страна, се налагат нововъведения, които имат за цел да съкратят писмовните документи. Тези нововъведения, като например, по-широката употреба на вписвания в общ регистър (с молби, заявления, разрешения и други подобни, вписани на едно място, в много съкратена форма), се правят, очевидно, с практическа цел, но ще окажат влияние и върху работата на бъдещите архивисти. Борбата с «канцеларщината» в това отношение ще облекчи работата на архивиста.

Като една от най-необходимите добавки към архива трябва да се смята неговият научно-справочен апарат. Този апарат се създава еднакво с оглед заниманията на архивиста и на изследвачите. Тук трябва да бъдат поставени всички съчинения, които дават сведения, свързани частно с работата в дадения архив, както и изобщо по архивно дело. Справочниците, които се отнасят частно до определен архив, могат да бъдат също и ръкописни, например стари и нови инвентари, каталози, описи и т. н. Не бива да се смята, че старите описи трябва да бъдат унищожавани или захвърляни като неизползуваема вещ в тях: и архивистите, и изследвачите много често ще могат да открият извънредно ценни вести във всяко отношение. Изобщо, в архивния научно-справочен апарат трябва да бъдат поставени всички онези справочници, с които архивистът разполага за своя архив, независимо дали са печатни или ръкописни.

Като втора съставна част от този научно-справочен апарат трябва да се поставят всички издания, в които са обнародвани документи, извлечени от съответния архив. При много архиви е заведена практика да се изисква безусловно от издателите на документи от даден архив по един екземпляр от тяхното издание. Най-сетне, към научно-справочния апарат спада и една библиотека със съчинения по общи и специални въпроси в свръзка с работата на архивиста и в самия архив, както и всички необходими енциклопедични и повременни издания.

Нека се спрем съвършено накратко и на един друг въпрос — използуването на архивните материали и работата в един архив. Не е излишно да се повтори и тук, че към архивите могат да бъдат предявявани най-разнообразни и сложни изисквания, като се почне от научноизследователските и се свърши с изготвянето на «обзори» на архивни материали върху най-ограничени, но важни проблеми, свързани със стопанския или политическия живот и т. н. Освен това, архивните материали се използуват най-широко за културно-просветна и пропагандна работа. Най-сетне, към тях могат да се обърнат «за справки» също и различни частни лица, които се интересуват от един или друг въпрос. Архивните материали могат да бъдат използувани непосредствено, или пък, като се правят от тях преписи, снимки, извадки и т. н.

Нека изтъкнем веднага, че е наложително всички тези занимания с архивните материали да стават в самия архив — точно, в нарочно определени помещения, без документите да бъдат изнасяни извън сградата на архива. Изключение може да се направи в редките случаи, когато известни архивни материали трябва да бъдат използувани, временно, за изложби. За всякакъв вид използуване на архивните материал, за имената на лицата, които са се занимавали с архивните материали и са посещавали архива, трябва да се държат точни сведения — в разписна книга, заемни листове, разписки за получаване на материалите и т. н., с посочване на необходимите хронологически и лични данни. За допущането в помещението на архива се изисква специално разрешение, което може да бъде давано единствено от страна на директора на архива, след като той вземе предвид личността на изследвача и задачите на неговите архивистични занимания. Лицата, които получават позволение и достъп за работа, трябва да се съобразяват напълно с целия вътрешен ред, установен от архивната управа с оглед запазването и сигурността на архивните материали. Разбира се, архивната управа трябва да се погрижи да изработи правилник за «вътрешния ред» в архива. Архивното управление(7), от друга страна, трябва да поеме грижата да издава «справки» или «извадки» от архивни документи, когато му бъдат поискани.

XVIII. Архивно законодателство

Архивните богатства, които миналото ни е завещало, отдавна са престанали да бъдат смятани като частно достояние, независимо от обстоятелството, дали се намират в обществени, държавни или частни архиви. Ако личността е неделима част от общността, то и онези ценности от обществено значение, които попадат по един или друг начин в нейно владение, принадлежат не само на отделната личност, но и на общността. Общността, в лицето на държавата, може с пълно право да се разпорежда с архивните ценности, които се намират в държавни и обществени хранилища. Но дали тя има основание да упражнява надзор и власт над архивите на общественици, политически личности, писатели, учени и изобщо люде, които са обладавали някакво по-значително и видно място в политическия, обществения и културния живот на една страна?

В разни страни въпросът е не само поставен, но и разрешен по различни начини. Някъде се смята, че в ръцете на държавата трябва да преминат онези архивни материали, които се намират във владение на едно частно лице (участник в политическия, обществен, културен или стопански живот) и които произтичат от неговата обществена дейност: те, прочее, принадлежат не нему като отделна личност, а като обществен деятел. В лично владение, с оглед на това схващане, могат да се оставят само онези архивни материали, които са тясно свързани само с личния живот и дейност. Другаде, обаче, господствува схващането, съгласно което всеки общественик, политически, културен или стопански деятел е така неразривно свързан с общността, щото за тази общност представлява ценност всичко онова, което дадена личност оставя след себе си. Същото може да се каже за архивите на някои обществени организации с граждански, културен, религиозен или стопански характер. Обладателите на подобни архиви също могат да ги предоставят на държавата, могат да ги подарят или да ги оставят в държавно архивохранилище за временно използуване или съхранение. Но би ли могла държавната власт да попречи на известно частно лице или обществено учреждение или сдружение, което стои извън обсега на пълната й власт, да унищожи, да повреди, да разпилее или продаде своите архивни ценности? Едно разрешение на това затруднение се състои в това, да се използуват постановленията на закона за старините и художествените ценности, доколкото такъв закон съществува в една страна.

Какво е, впрочем, положението у нас? У нас съществува «Закон за старините» (обнародван в ДВ, брой 37 от 18. II. 1911 г.; в Сборникъ на действуващитѣ закони по министерството на народното просвѣщение. Сф., 1940, с. 227–235), гдето в чл. 1, се казва: «Всички движими и недвижими старини в Царството се намират под върховния надзор на министерството на народното просвещение, което се грижи за тяхното запазване и поддържане». Както се вижда, тук имаме само едно най-общо упоменание за «старини», което понятие е уточнено в чл. 2: «За старини се смятат паметници, документи и художествени произведения от най-старо време до освобождението на България, които имат историческо, археологическо, художествено и политическо значение...». Заслужава да се обърне внимание на обстоятелството, че тук е дадена една неправилна хронологическа граница, като е посочено, че «старините» можели най-късно да произхождат от времето на нашето Освобождение през 1878 година. А защо законодателят е изключил от това определение всички паметници с историческо, художествено, археологическо или политическо значение, които произхождат от времето след Освобождението, от 1878 година насам? Затова, дали би следвало от неговото определение, че те подлежат свободно на унищожение или не представляват никаква ценност? Прочее, границата би трябвало да бъде отместена до наше време, като не се забравя, че дори онова, което днес нам се струва без значение, за утрешните поколения може да представлява ценност поне с оглед на историческите изследвания.

От друга страна, определението «старини» не ще да е задоволявало и самия законодател. Единственото нещо, което би могло да бъде свързано, например, с архивните материали се крие в едничката дума «документи». Именно поради тази причина непосредствено по-нататък е дадено пояснение, що се разбира под определението «старини», сиреч: «стари сгради и развалини, градища, калета (хисари), окопи, черкви, черковища и манастирища...» — все чисто археологически обекти. На края на споменатия член от закона се добавя, че «за старини се смятат също и... стари ръкописи, редки и ценни старопечатни произведения, портрети...». Значи този закон почти напълно пренебрегва да упомене цялата тази редица ценности, които ние обозначаваме с определението, «архивни материали» или «архиви». Нещо повече: с оглед на съвременността е наложено едно ограничение дори за другите старини, като е посочено, че «от старините изключени са портрети и художествени произведения на живи автори».

Но даже да се допусне, че споменаването на «документи» в чл. 2 трябва да се тълкува в най-общ смисъл, та да обеме също и архивните материали, какви са разпоредбите на закона относно тези «старини»? В чл. 3 се казва, че министерството на народната просвета «упражнява надзора и грижата за запазване на старините». В чл. 8 се съобщава, че се изисква от «всички държавни и обществени учреждения..., които притежават каквито и да било старини... да представят в министерството на народното просвещение в срок от една година... подробен опис на тези старини». Такива описи те са задължени да представят при всяко поискване от страна на министерството. «Въз основа на тези описи, след надлежната им проверка, се съставят инвентарите на старините, които остават под непосредствения контрол на държавата и не могат да бъдат отчуждени.» По-нататък, в чл. 9 се казва, че «тези старини не могат да бъдат преправени, развалени или преместени без разрешение на министерството на народното просвещение».

Относно правото на държавата над «старините» в страната е казано следното в чл. 11: «Държавата... има право да отчужди всяка движима или недвижима старина, била тя обществена или частна собственост, ако старината се заплашва от разрушение или изчезване и ако собственикът не вземе мерки в определен... срок за нейното запазване». Какви права има държавата спрямо «старините», които се намират в частно владение? Чл. 21 постановява: «Движими старини, които са притежание на частни лица, могат да бъдат подведени под разпорежданията «на закона» и се инвентаризират... само по изрично решение на комисията за старините за всеки отделен случай. Това решение трябва да бъде съобщено на притежателя. Такива старини не могат да бъдат продадени, подарени, развалени, преправени и въобще изменени по какъвто и да било начин, без предварителното разрешение на министерството на народното просвещение, което взима мнението на комисията». По-нататък се добавя, че при продаването на такива старини държавата първа има право да ги откупи в срок от три месеца. В чл. 22 се казва, че износът на старини извън пределите на държавата не може да стане без разрешение на министерството на народното просвещение, а това разрешение можело да се даде след като се представят самите старини, придружени с описи, и се вземе мнението на комисията за старините. Най-сетне, в чл. 23 се добавя, че «старините», които се заловят, че се изнасят извън пределите на държавата без позволение, се смятат за «контрабанда» и се конфискуват «в полза на държавата». Като се дава право на окръжните съвети, общините, културните дружества, училищата, духовните и военните учреждения да образуват музеи за запазване на «старините», предявяват се няколко изисквания, едно от които е да има «удобно помещение, гдето сбирките да бъдат сигурно пазени и добре наредени». Между другото, в закона се предвиждат известни санкции за унищожаване, изгубване и повреждане на някоя старина.

Дали тези постановления на остарелия вече наш «Закон за старините» могат да се смятат задоволителни с оглед на архивното дело? Както видяхме, за архивните документи почти не става дума, като се изключи твърде общото упоменание за «документи» или «ръкописи». Всички постановления са насочени повече към запазване на археологически ценности. Но даже упоменанието за «документи» или «ръкописи» да бъде схванато твърде общо, та да бъде отнесено към всички архивни материали, постановленията на закона са напълно общи и незадоволителни. Едва ли може да се мисли, че главната грижа за «старините», включително и архивните материали трябва да бъде предоставена на т. н. комисия за старините, чието съставяне се предвижда от закона.

А що да се каже общо за уредбата на архивното дело у нас, за устройството на архивите при отделните учреждения, библиотеки, дружества, манастири, частни лица? Всичко това е оставено без внимание в нашето законодателство. В това отношение всеки действува така, както смята за нужно, дори и по въпроса за запазване или унищожение на архивните материали. Колко е изостанало назад нашето законодателство в това поле, може да се съди по някои сведения за други страни(1). Така още през XIII в. в Италия държавата е изявявала притезание върху архивните материали, които са оставали в наследство на граждани, играли важна политическа роля. Документите, оставяни от такива лица, преди да станат собственост на наследниците, бивали подлагани от страна на нарочни люде знатоци на внимателен преглед, за да бъдат иззети онези от тях, които имат особено значение с оглед на политическия живот или историографията.

Не така е в редица чужди, напреднали страни. Богатството на архивни материали и тяхната изключителна важност в някои страни отдавна са наложили, щото цялото архивно дело да бъде уредено по законодателен път, чрез нарочни закони. И колкото по-богата е една страна с архивни ценности и колкото е по-живо съзнанието за тяхната важност, толкова по-пълно и овреме въпросът за уреждането на архивното дело е бил разрешен от държавата чрез нарочни закони. Измежду богатите примери в това отношение заслужават да се споменат някои по-показателни.

Както стана вече дума, въпросите, които се отнасят до архивното дело в СССР отдавна вече са разрешени чрез разни декрети и постановления на правителството. Различни стари и сталински(2) правителствени разпоредби относно архивите са били обобщени и допълнени с един правилник от 2 октомври 1911 г.(3), който по-късно, именно през 1935 г., е бил изменен с нарочен правителствен декрет. Във Франция съществува закон от 1936 г., с който се уреждат въпросите относно френското архивно дело.

Но за нас, може би, имат значение достиженията на някои от нашите съседи, гдето условията на политическия и културен живот са сходни с нашите и, следователно, могат да се очакват общности и в архивното законодателство. Богати примери могат да се посочат из областта на румънското архивно законодателство. Така, още на 25 юли 1872 г.(4) бил издаден «правилник за организиране на службите на държавните архиви», който бил изменен с постановление от 5 март 1906 г. Според този правилник, службата на държавните архиви се поставя в зависимост от министерството на народното просвещение. Постановява се в «държавните архиви да се влагат под опис онези книжа от обществен интерес, които повече не са потребни на министерствата или на властите, които зависят от министерствата» (чл. 2). По-нататък се казва (чл. 3), че дадените в държавните архиви документи могат временно да бъдат изваждани от там по искане на съответните министри, като се изпращат под опис от дирекцията на архивите. Изрично е казано, обаче, че «тия книжа под никакъв предлог не могат да бъдат изпращани извън пределите на държавата». В свръзка с щата на служителите при архивите трябва да се спомене, че се предвиждат преводачи за гръцки и славянски езици — като за тяхното назначение се обявяват нарочни състезания.

Службата на държавния архив в Букурещ се разпада на два отдела (чл. 7): Исторически и държавен отдел и Отдел за обществените имоти. Между задълженията на директора на архива се предвижда и това, «всяка година да издава, за сметка на държавата, един указател или каталог за книжата на архива, които могат да бъдат използувани за историята и хронологията на страната»(5). Този указател трябвало да съдържа датата, обозначението и извлечение от документите. Относно историческия и държавен отдел на архивите се казва, че в него трябвало да се приемат, запазват, класифицират и инвентират «историческите, административни, законодателни и съдебни книжа». В чл. 12 се предвижда, между другото, създаване на «музей по палеография и сигилография», без да бъде определено точно времето на тяхното създаване. Като задачи на «отдела за обществените имоти» се определят запазването и класифицирането на «книжата, които се отнасят до държавната собственост, да бъдат подбирани и класифицирани крепостните актове, които са свързани с тази собственост, и да бъдат записвани в нарочни регистри» (чл. 15). Освен това, архивът в града Яш се обявява за клон от Букурещкия архив, със задача да «съхранява» книжата от администрацията и съдебните учреждения на окръга и на всички местни власти, както и «дипломатическите книжа до 1859 година». Предвижда се, освен това, да бъдат създадени «окръжни архиви», които да се намират под надзора и ръководството на Главната дирекция на архивите (чл. 20).

През средата на юли (15 юли) 1825 г. бил издаден нарочен «закон за организиране на държавните архиви». Неговите разпоредби представляват голям интерес. Така, в чл. 1 се казва, че «държавните архиви в цялата страна зависят от Министерството на народната просвета и са поставени под ръководството на един главен директор, със седалище в Букурещ». Като задачи на държавните архиви се определят следните неща (чл. 2): «Държавните архиви получават на съхранение от гражданските, църковните и военни власти на държавата, окръзите и общините следните фондове: а) исторически документи; б) актовете за гражданското състояние на кралското семейство с разрешение на краля; в) възпоменателните и основателните актове; г) актовете и документите със старинност най-малко 30 години и които не са повече необходими за текущата администрация на всички споменати граждански, църковни и военни власти; д) извадените от употреба печати; е) хералдическите вещи, които повече не се употребяват; ж) официалните издания. Освен това, в Държавните архиви могат да се създадат също и депозити от румънски медали, ръкописи, харти и щампи, както и от други стари вещи, които имат връзка с културната история на румънците».

Занимливо е постановлението на чл. 3, в който се казва, че държавните архиви ще приемат на съхранение също и фондове, които принадлежат на частни лица и учреждения. В такъв случай, предвижда се в закона, «вложителите ще могат да си запазят правото на собственост върху своите фондове, но ще трябва да признаят на архивите свободата да ги оползотворяват за научни изучавания и издирвания». Ако такива документи бъдат обнародвани, то за това ще трябва да се постигне писмено съглашение между собствениците и архивните власти. На държавните архиви, освен това, се дава право да закупуват и да приемат в дар такива писмени паметници, архивни материали и публикации, които влизат в посочванията на чл. 2.

В чл. 5 се установява, че държавните архиви ще имат главна дирекция със седалище в Букурещ и четири областни дирекции (в Яш, Клуж, Кишинев и Черновиц). Към това се добавя, че «когато необходимостта би го изисквала, ще могат да се основат дирекции и в други области на страната». Предвижда се също, щото в Главната дирекция да бъдат запазвани архивните документи, които «представляват интерес за цялото кралство Румъния и имат стойност за историята изобщо на румъните». Тази главна дирекция, обаче, трябвало да извършва службата на областните дирекции за бившето влашко кралство и на Добруджа, следователно в нея трябвало да се пазят документите, които произхождат, между другото, от Браила, Тулча, Кюстенджа, Силистра и Добрич.

Занимливи са някои из мотивите към закона от 1934 г. «Във всички области на дейност, — казва се там, напредъкът се постига чрез доброто оползотворяване на опита от миналото. Излагането на фактите и на опита от миналото съставя историята.» Като изхождат от историята на Първата световна война, съставителите на този закон изтъкват, че за написването на тази история е необходимо да се съберат, подредят и класират всички военни архиви и едва тогава да се премине към нейното подробно изучаване. По-нататък, в гл. I се дават пояснения относно «документите, които са необходими за написването на историята на войната», именно документи, които се отнасят до политическата подготовка на войната, до развоя на военните действия, до подготовката и сключването на мирния договор, като са дадени подробни обяснения за всеки отделен вид документи. Тези разпоредби са така обстойни, щото могат добре да бъдат използувани като образец. Изобщо, колко голям напредък е осъществен в областта на архивното дело в Румъния(6) може да се види и от обстоятелството, че там е уредено и действува вече от много години едно нарочно училище по архивистика и палеография, за което ще стане дума нарочно другаде.

За правилния развой на българското архивно дело се налага да бъде изработено едно цялостно законодателство. При изработването на неговите постановления могат да се вземат предвид както примерите на чуждото архивно законодателство (на първо място онова, което е сторено в СССР, после в редица други страни), така и местните условия. Нашият закон за старините и няколкото постановления в свръзка с уредбата на българското архивно дело са вече напълно незадоволителни(7). Необходимо е ново, специално архивно законодателство. Заслужава да се припомни, че на 7. VII. 1949 г. бе издаден нарочен закон относно архивните материали върху Съпротивителното движение, с оглед тези материали да бъдат обединени в нарочния «Музей на съпротивата»(8).

XIX. Подготовка на архивисти

Един преглед на архивното дело, колкото и общ да бъде, може да разкрие цялата негова сложност. Именно това показва най-ясно, че архивистът не бива да бъде смятан просто като някакъв обикновен чиновник, натоварен да се занимава със запазването и описването на известни архивни материали. Напротив, той трябва да бъде включен с пълно право между същинските научни работници и трябва да бъде смятан като пръв помощник и сътрудник на учения и изследвача. Неговата работа налага извънредно голяма научна отговорност и изисква дълбоки и основни познания в областта на няколко научни дисциплини. Той трябва да притежава, преди всичко, задълбочени познания из областта на общата и специална история, защото архивните документи са най-ценните исторически извори. Той трябва да познава стари и нови езици, за да може да се справи с цялото разнообразие от архивни ценности, които произхождат от разни времена и разни народи. Понякога това знание трябва да бъде още по-задълбочено, тъй като в ръцете му могат да попаднат документи, в които да е отразен езикът на една епоха или на една ограничена езикова област. Необходими са знания относно палеографията, за да могат да бъдат разчетени стари документи, написани на един или друг език и с едно или друго писмо. Необходимо е да се познават добре разните хронологически системи и начините, чрез които, при наличността на едни или други хронологически елементи, един документ може да бъде датиран по възможност най-точно. Необходими са знания по сфрагистика, за да може да бъде разчетен и обяснен един печат. Най-сетне, покрай разните специални знания, необходимо е да се познава онова, което наричаме архивоикономия и архивотехния, сиреч, сведения за запазването на документите и за уредбата на един архив.

Всичко това е наложило твърде отдавна мисълта за необходимостта от специална научна подготовка на всички онези лица, които се посвещават на архивистиката. В страните, гдето архивното дело е напреднало и които разполагат с множества архивни ценности, тази мисъл отдавна е намерила своето осъществение. Там вече твърде отдавна биват устроявани курсове или пък дори нарочни школи за подготовка на архивисти. Тези курсове или школи се уреждат обикновено при някои от големите държавни архиви. Някъде дори те са обособени в отделни научни институти. Извън тясната цел за подготовка на архивни научни работници, тук се поставят и редица по-широки цели. Заниманията в архивите във всички страни стават все повече и повече главна съставна част от научноизследователската работа на учени-изследвачи, главно историци и публицисти. Трябва да се добави веднага, че тази изследователска работа налага една предварителна, добра подготовка. В тава отношение между подготовката на архивиста и учения, който се отдава на издирвания в архивите, има твърде голяма общност. На единия и на другия са необходими известни основни познания от чисто теоретическо и практическо естество. Историкът, който се занимава с архивни материали, също трябва да познава в по-голяма или по-малка степен палеографията, да познава съответните стари езици, да знае какво е устройството на един архив, за да може да се ориентира, где да насочи своите издирвания, та да намери онези материала, които са нужни за неговата работа.

По този начин в нарочните школи по архивистика(1) по необходимост бива застъпвана, обикновено, една много по-широка програма, отколкото би се очаквало на пръв поглед. Там се подготвят не просто архивни чиновници, а научни работници в архивите: едновременно учени-изследвачи и архивисти.

Излишно е да се посочва как е организирана подготовката на архивистите в разните страни. Ако една страна притежава богати архивни съкровищници, то тя несъмнено от чисто практически нужди ще трябва да се погрижи за подготовката на такива лица, които да се грижат за запазването и проучването на тези архивни материали. Самото богатство на архивни документи служи като подтик за пробуждането на по-големи научни интереси към тях. С оглед на това се полагат и по-големи или по-малки грижи за научната подготовка на архивните и научни работници.

Според едно по-старо схващане, някогашните археологически институти са имали за задача, между другото, да подготвят научни работници не само в областта на археологията, но и архивисти. Това обстоятелство може да ни обясни факта, че когато през 1877 г. в Петербург бил създаден институт, в който трябвало да бъде съсредоточена подготовката на млади архивисти, той бил назован «Петербургски археологически институт». Още в 1871 г., на втория събор на руските археолози, видният руски учен Н. В. Калачов (починал в 1885 г.) прочел доклад, в който изложил печалното състояние на руското архивно дело, като настоял да се вземат мерки за отстранение на съществуващите неуредици. Наистина, в началото на февруари 1873 г. била създадена временна комисия за уреждането на архивите. Тази комисия продължила да съществува около тринадесет години, като се занимала, покрай другото с въпроса за подготовка на специалисти архивисти и с централна администрация на цялото архивно дело. По нейно предложение трябвало да бъде създаден нарочен институт за подготовка на архивисти — по подобие на известната френска школа за архивисти и палеографи(2). За по-бързото осъществяване на този проект сам Калачов се заел да намери средства и действително този институт бил основан през 1877 г.

Работата тръгнала ycпешно и този «Археологическiй институтъ» започнал не само чисто образователна, но и научно-издателска дейност. Като основна цел на института ce пocтавяло да подготвя «специалисти по руската старина», за да заемат местата в правителствените, обществени и частни архиви. Тук могли да постъпват само лица, които били завършили образованието си в някое висше учебно заведение(3). Курсът бил безплатен и продължавал две години. Лицата, които нямали висше образование, могли да постъпват като «волни» или «странични» слушатели. На края на двете години курсистите трябвало да се явят на изпит. Когато те минавали успешно изпита, получавали дипломи и постъпвали като действителни членове на института. «Страничните слушатели», от своя страна, получавали други свидетелства и ставали членове-кореспонденти на института.

Преподаването засягало следните предмети: 1. Наука за архивите, с практически занимания за разглеждане на един архив, съставяне на картотечен инвентар, регистри и прочее; 2. Обща и специално руска палеография, с практически занятия — четене на стари документи; 3. Нумизматика; 4. Метрология; 5. Обща археология на Древния Изток; 6. Юридически древности; 7. Църковни древности.

При института била уредена доста богата библиотека и музей. Освен лекциите, които били държани всеки ден, в института били уреждани редица други заседания с осведомителни и научни доклади. Институтът издавал свой орган, под надслов отначало «Сборникъ Археологического института», а после «Вѣстникъ археологии и истории». Средният брой на участниците в лекциите бил около 30 души. Може да се каже, че този институт е изиграл твърде благотворна роля за развоя на специалните архивистични занимания в някогашна Русия.

След Октомврийската революция въпросът за подготовката на работници в областта на архивното дело бил поставен на дневен ред с особена настойчивост. Още от 1918 г. при Централното архивно управление всяка година се уреждали краткосрочни курсове за подготовка на архивисти или за опресняване на знанията на старите работници в тази област. В тези курсове били давани елементарни знания по архивистика. При Московския университет също бил направен опит да бъдат подготвени работници в областта на архивистиката, но тези опити останали незадоволителни, тъй като подготовката на младите архивисти, по признанието на един от днешните съветски учени, била давана откъснато «от практиката на архивното строителство». На втория събор на архивните дейци, свикан през 1929 г., по предложението на Центрархива било поискано да бъдат устроявани и занапред краткосрочни курсове по архивистика.

Едва на 3 септември 1930 г. Совнаркомът на СССР издал постановление за откриването при ЦАУ на СССР на един Институт по архивоведение, който две години по-късно, именно през 1932 г. бил преименуван в Историко-архивен институт. Този институт започнал своята дейност през месец април 1931 г. С това се поставяло началото на системна подготовка на архивните научни дейци. Отначало бил определен двегодишен курс, но после този срок се оказал недостатъчен и бил продължен: първо на три години, а в 1934/5 учебна година станал четиригодишен(4). Така Институтът се превърнал в истинско висше учебно заведение за подготовка на архивисти. Заедно с това нараснал и броят на студентите, които посещавали този Институт. През 1931 г. там се учели 90 души, а в 1934 г. вече имало 223 студенти. Първият випуск, който завършил през 1933 г., дал 12 души научни работници архивисти, а две години по-късно излезли от него 16 души. През 1932 г. там била организирана и т. н. аспирантура за подготовка на по-висши научни работници в тази област, с тригодишен курс.

В Украйна, при Харковския университет, през 1932 г. било организирано «историко-архивно отделение», в което през 1935 г. имало 33 студенти. В същата година, обаче, това отделение било закрито.

С решение на ЦИК на СССР от 1935 г. (м. юни) било препоръчано да се разшири и подобри подготовката на кадрите на архивните работници. Затова станало нужно да бъде увеличен броят на студентите и аспирантите, които били приемани в Историко-архивния институт. Редом с това се предвиждало да бъдат уреждани краткосрочни курсове в различни места за подготовка на архивни работници или за опресняване знанията на старите архивни дейци. ЦИК предлагал, освен това, да се засили научноизследователската работа в Историко-архивния институт, да бъдат подготвени разни учебници върху дисциплините из областта на архивистиката, да се подобрят учебните и битови условия на студентите и аспирантите при Института. Работата на Института действително разраснала и през 1989 г. излезли 138 научни работници, предназначени за държавните архиви, и 17 души, определени за партийните архиви. Нуждата от подготвени архивни дейци се чувствувала твърде остро, и още в началото на 1936 г. отново от страна на ЦАУ СССР, по предложение на съветското правителство, трябвало да бъдат организирани краткосрочни курсове за подготовка на стотина архивни работници.

На 10 септември 1937 година Президиумът на Всеруския централен изпълнителен комитет издал нарочно решение относно уреждането на архивното дело в СССР. Между другото, ВЦИК предложил на ЦАУ на РСФСР да завърши през 1938 г. работата около утвърждението на архивните органи и на ръководните и технически кадри, да открие при Историко-архивния институт постоянни краткосрочни курсове за опресняване на подготовката на научните и технически архивни работници от разните покрайнини на страната. Всички тези разпоредби давали все нови и нови тласъци за развоя на архивното дело в СССР, гдето особено настойчиво била изтъквана потребата на подготвени научни работници архивисти. Разбира се, това било най-добрият израз на съзнанието за огромната важност на архивните документи и на архивите за проучването на историята на страната.

Франция е една от страните, гдето подготовката на архивисти е поставена на здрави и научни основи. Богатите обществени и частни архиви, както и нуждата от всестранно използуване на архивните материали твърде отрано наложили на научните работници и правителството мисълта за нуждата от специална подготовка на архивисти. Все пак, дори и тук трябвало да се води дълга борба, докато се създаде прочутата нарочна школа за подготовка на архивисти, позната под наименованието École des Chartes. Още непосредствено след Великата френска революция, към края на 1793 г. един познавач на феодалното право, именно Антуан Могар, представил пред правителството проект за преподаването на онези науки, които той сочел като помощни дисциплини на историята. Няколко десетилетия по-късно, в 1820 г., френският философ и държавник Мари Жозеф дьо Жерандо (1772–1842) предложил отново план за създаването на едно училище, в което да се преподават всички отдели на «дипломатиката», схващана като науката за архивните документи. Препоръката била приета и със заповед на Лудовик XVIII били положени основите на «Школата на грамотите»(5) именно през 1821 г. Целта на тази школа била да подготвя архивисти. Нейните задачи били схванати, обаче, много по-широко и тя се превърнала в такава школа, която давала подготовка едновременно на бъдещите историци на Франция и на архивисти и библиотекари. Първоначално тук преподавали само двама учени: абат Лепин (Lespine), който двадесетина години завеждал отдела с ръкописите в Кралската библиотека, и Павийе (Pavillet), който бил началник на историческата секция в Кралските архиви. Броят на учениците бил ограничен на 12 души, които трябвало да бъдат избирани от страна на Académie des inscriptions et belles lettres(6). Школата ce разделяла на две секции, едната от които трябвало да бъде посещавана от шестима слушатели, подготвяни за библиотечни служители, а другата — от другите шестима слушатели, които се готвели за архивисти. Всички ученици получавали издръжка от правителството. През 1823 г. било определено курсът на школата да бъде двегодишен. На следната година, обаче, държавната издръжка за учениците била прекратена — това довело до замиране на дейността и в продължение на цели пет години преподаването било прекратено. В 1828 година бил представен нов план за възобновата на «Школата за грамотите», но, въпреки утвърждението от страна на краля, не било сторено нищо.

Между това, през есента на 1829 г. в Дижон било основано едно местно «училище за грамоти», което просъществувало чак до 1836 г. Нуждата от лица, подготвени да четат и тълкуват средновековните документи, се чувствувала твърде силно. Когато Гизо станал за кратко време министър на вътрешните работи, той се постарал да възобнови парижката «Школа за грамотите» в края на 1829 г. В самото преподаване били направени промени, при които било премахнато разделението на две секции. Ръководството на първоначалния курс било поверено на абат Лепин, а преподаването по дипломатика и палеография било възложено на прочутия Жан-Франсуа Шамполион-Фижак (Champollion-Figeac, 1790–1832), френския учен, комуто се дължи разчитането на староегипетските йероглифи. Лепин починал наскоро (1831 г.) и на негово място бил назначен един от първите възпитаници на Школата — Герар (Guérard).

Ако и преобразувана «Школата за грамотите» все още била посещавана от ограничен брой ученици. Така, в цялото си първоначално съществуване (до 1839 г.) от нея били излезли само 48 ученици. В същата 1839 година от бившите възпитаници на Школата било образувано известното Société de l’Éсоle Royale des Chartes(7), което започнало да издава своята Bibliothèque de l’École des Chartes(8) — периодично издание, което продължава до наши дни и в страниците на което са обнародвани многобройни извънредно ценни теоретически статии и приноси с нови архивни материали, главно върху историята на Франция. Постепенно положението на Школата се утвърдило все повече и повече. Издадена била правителствена наредба, с която се предвиждало в нея да постъпват само лица, които имат учената степен «бакалавър по литература» (bachelier és-lettres). В началото на 1850 г. било издадено друго правителствено разпореждане, според което само учениците на «Школата на грамотите», носещи титлата «архивисти-палеографи» можели да заемат службата на архивисти при департаментските архиви(9). Поставено на здрава административна и научна основа, Училището за грамотите се развило в едно първостепенно научно учреждение във Франция.

Според официалното съобщение от страна на Школата (1945 г.), нейните основни задачи са очертани така: «Школата има за цел, от научно гледище, да подготвя учени, които да бъдат запознати с науките, необходими за разбирането на изворите за историята на Франция, особено на средновековните текстове и паметници. В професионално отношение, тя трябва да обезпечи подготовката за дейността на архивист и библиотекар...»(10). Изтъква се, че обучението завършва с получаване на научна титла «архивист-палеограф». Всяка година се приемат най-много 20 души ученици, без разлика на пол, по народност французи, на възраст под 30 години. Приемането става чрез състезателен изпит, извършван при Министерството на народната просвета. Изпитът е писмен и се състои от четири дяла: превод от латински без речник; развиване на тема на латински също без речник; съчинение върху средновековната история на Франция и, най-сетне, съчинение върху новата история на Франция — до времето до края на Първата империя. След писмените изпити, ако бъдат издържани благополучно, състезателите се подлагат на устен изпит. Устният изпит се състои от следното: 1. Обяснение на латински текст. 2. Изпитване по история, средновековна и нова (до края на Първата империя). 3. Изпит по историческата география на Франция (до наши дни). 4. Изпит по немски и английски. Взема се в съображение дали състезателите познават старогръцки, испански, италиански, руски и арабски.

Ученици чужденци могат да бъдат допущани при специални условия и със специално позволение от страна на Министерството на просветата. Освен обикновените ученици, в Школата могат да бъдат допускани като слушатели и външни лица, разбира се, с нарочно разрешение. Учението трае три години, безплатно е и продължава от 3 ноември до 30 юни, при което посещението е строго задължително. През първата година обучението обгръща: палеография (по два урока седмично), романска филология (два урока) и библиография (един урок). През втората година преподаването се състои от следните предмети: дипломатика (два урока седмично); история на френските институции (два урока); архиви за историята на Франция (един урок); архивна служба (десетина урока през цялата година); повествувателни и книжовни извори за историята на Франция (един урок седмично). През третата година се предвижда: история на гражданското и каноническо право (два урока седмично); средновековна археология (два урока); повествувателни и литературни извори за историята на Франция (един урок). Освен това, предвиждат се около двадесетина лекции по библиотечно дело, които не са задължителни за учениците. На разположение на учениците е предоставена една специална библиотека.

Всяка година се полагат изпити. Учениците от първи курс държат писмен изпит по: латинска палеография; латински превод; романска палеография и романска филология; после устен изпит по: латинска палеография, тълкувание на латинския текст, романска палеография, романска филология и библиография. Този изпит се полага от тях преди Великден. За преминаването от първи курс във втори се полага изпит, който предвижда писмена проверка по латинска палеография, латински превод, романска палеография, романска филология и библиография, после устен изпит по: латинска палеография, тълкуване на латински текст, романска палеография, романска филология и библиография. Изпитите за преминаване от втора за трета година предвиждат по-трудни и по-сложни задачи, а именно: писмени изпити по палеография, латински превод, анализ на даден текст, дипломатика, история на институциите, архивите за историята на Франция и архивна служба. Устният изпит обгръща: палеография, тълкуване на латински текст, дипломатика, история на институциите, историческите архиви на Франция и архивна служба и извори на френската история.

В края на третата година се полага изпит, който дава право да се явяват учениците на изпит върху научната теза. Този изпит предвижда: писмен изпит по палеография, латински превод, история на правото, археология и извори за историята на Франция: устен изпит по палеография, тълкуване на латински текст, история на правото и археология. Тезите за завършване на Школата трябва да обгръщат такава материя, която е свързана с преподаването в самата Школа. Разглеждането на тезите става публично.

Онези лица, които завършват с диплома като «архивисти-палеографи», имат възможност да заемат различни служби. Дипломата за завършено образование в тази Школа се изисква за длъжността началник-архивист на департаментски архив и на архивист при Националните архиви(11). Службите на библиотекари, помощник библиотекари и архивисти-палеографи при министерството на външните работи, както и службата архивист-палеограф при Народните музеи се дават на лица, [също] завършили Школата за грамотите. Без да се изреждат всички възможности, които се откриват пред възпитаниците на тази Школа, може изобщо да се каже, че те много лесно и по право могат да заемат ръководни места във френските архиви. Освен това, при следването в Школата се предвиждат различни стипендии за учениците.

В най-тясна връзка с дейността на Школата са няколко дружества, създадени от нейни бивши и настоящи възпитаници: «Дружеството на Школата за грамотите», което има за цел да създаде «между бившите ученици на Школата научно братство и да обедини техните усилия за издаването на изучвания и документи, които се отнасят главно до средновековната френска история». Като членове на това дружество могат да бъдат допущани само лица, които имат званието «архивисти-палеографи». В неговото издание «Библиотека на Школата за грамотите», могат да бъдат обнародвани само трудовете на членовете му. Досега (от 1839 до 1947 година) от тази «Библиотека» са излезли всичко 104 тома. Дружеството обнародва и друга поредица, която носи наименованието Mémoires et documents(12), от която са излезли досега единадесет бройки.

Освен това, съществува «Дружество за подпомагане на бившите ученици на Школата» за грамотите (Société de secours des anciens élèves de l’École des Chartes), което е основано през 1875 г., с «цел да подпомага онези бивши ученици на Школата, които биха изпаднали в нужда», както и да оказва помощ на семействата на починали бивши ученици на Школата.

На трето място трябва да споменем т. н. «Дружество на приятелите на Школата за грамотите», което е основано в 1925 г. То си поставя за цел да оказва нравствена и финансова помощ на Школата, да спомага за нейното развитие, като съдействува за обогатяването на нейните сбирки и на нейната библиотека, като улеснява археологически екскурзии, отпуща стипендии на ученици и изобщо като оказва всяко съдействие, което може да допринесе за преуспяването на Школата.

Най-сетне, трябва да се припомни за т. н. «Приятелско сдружение на преподавателите на Школата на грамотите», което е основано през 1933 година, с основна цел да се уякчат връзките между членовете на преподавателското тяло в Школата и за улесняване на общо проучване на въпросите, които ги интересуват. Накратко казано, огромната и вече вековна дейност на Школата за грамотите е дала най-богати резултати за благотворното развитие на френското архивно дело и за процъфтяването на проучванията върху френското средновековие.

В Италия, гдето са запазени огромни архивни богатства от средновековието и от по-нови времена, твърде отдавна се породила мисълта за създаване на нарочни школи или поне курсове за подготовка на архивисти, които да могат не само да описват и пазят архивите, но също и да се грижат за тяхното научно изучаване. При някои от най-големите италиански архиви, например архивите на Венецианската република, архивите на Генуезката република, архивите на Неапол и на Флоренция вече твърде отдавна биват уреждани курсове за подготовка на архивисти. Нарочни курсове за архивисти са били уреждани и при държавния архив в Рим.

Обаче между всички италиански, пък и чужди школи за подготовка на архивисти трябва да се изтъкне т. н. Школа по архивистика и палеография при Ватиканския архив (Scuola di archivistica е di paleografia presso l’Archivio Vaticano)(13). Тя е била основана по времето на папа Лъв XIII (1878–1903), който, между другите свои нововъведения, разтворил по-широко достъпа на учените до папските архиви. Школата била устроена през пролетта на 1885 г. За неин ръководител бил назначен прочутият архивист и палеограф Изидоро Карини (Isidoro Carini), който до това време бил «помощник-архивист», и «Съветник в кардиналската комисия за исторически проучвания». Откриването на Школата станало на 16 март 1885 г. В своята «встъпителна лекция» Карини е очертал накратко основните схващания, които са легнали в основата на дейността на новооснованата Школа. «Кой не вижда — заявява той, — че насоката на нашия век е главно историческа, и от каква растяща жажда за издирвания в областта на архивистиката и на дипломатиката е въодушевено нашето поколение? Документите биват подлагани на нови методи на тълкувание, въведени по подобие на експерименталните методи. Схващането за историята се разширява. Тя повече не се ограничава само в редицата политически събития, но обгръща всички многобройни прояви на човешката дейност. Грамотите ни дават възможност да проследим развоя на собствеността и на земеделието; те хвърлят неочаквана светлина върху историята на търговията, върху политическата икономия, върху етнографията, върху правото, филологията, топографията на градовете и върху средновековната археология... За да се стигне до истинската история, до историята, която отговаря на изискванията на времето, е необходимо да бъдат събрани, обяснени и разтълкувани скъпите останки и паметниците от миналото поколение.» «Гдето има архиви — добавя той, е естествено, че трябва да съществуват школи за палеография и дипломатика.»

Новооткритата Школа трябвало да обгръща две основни дисциплини: палеография и критична дипломатика (diplomatika critica). Под второто обозначение Карини разбирал «критичното и строго научно проучване» на писмените документи, като изяснявал, че отношението между палеографията и дипломатиката наподобява отношението между физиологията и психологията. Постепенно, с течение на десетилетията, преподаването във Ватиканската школа се разширило. Най-първо, в Школата се допускали не само духовни, но също така и светски лица, които се подготвяли за архивисти или за изследвачи на документи. Обучението се водело с помощта на богатите образци, които предлагал самият Ватикански архив, както и Ватиканската библиотека.

В настояще време преподаването е разпределено на четири основни дяла: палеография, архивистика, дипломатика, хронология. Освен това, предвижда се преподаване на познания върху миниатюрните украси(14), било като съставна част от самите документи, било като средство за датиране. Преподаването се извършва в нарочно помещение в една от сградите на Ватиканския архив. Броят на учениците е ограничен (около 40 души). На края на двегодишното следване се полагат писмени и устни изпити върху преподаваната материя. Изпитите се извършват, като на учениците (висшисти) биват давани за преписване и тълкуване оригинални документи из самия Ватикански архив. Понякога писмените изпити, които се състоят в научен препис и тълкувание на един труден в палеографско отношение документ, биват извършвани, като се дават образци от т. н. суплики(15) от XIV или XV в. Устните изпити се отнасят до същата учебна материя, която се преподава, а именно латинска палеография, разбор на миниатюри, хронология, архивистика и дипломатика.

При преподаването на дипломатика се обръща специално внимание на проучването на папските документи. Когато се проучват такива документи, оригиналите на които се пазят другаде — в други архиви — преподаването се извършва с помощта на «светлопечатни възпроизводи» — каквито се намират в достатъчен брой в Школата за нейните нужди. В самата школа има библиотека, гдето се пазят най-необходимите наръчници върху дисциплините, които се преподават. Освен това, в самата Ватиканска библиотека, която е свързана в непосредствена близост с Архива и с Школата, има най-богата сбирка от съчинения из областта на архивистиката, палеографията и дипломатиката. При разчитането и тълкуването на някои по-трудни писмени паметници, например на папируси, бива използуван нарочен прожекционен апарат, набавен за нуждите на Школата. Някои по-неясни и заличени текстове, особено при палимпсестите, могат да бъдат разчитани с помощта на ултравиолетови лъчи — чрез нарочна лампа.

Изпитите се извършват от комисия, в която участвува, като председател, кардиналът-библиотекар, префектът на Ватиканския архив, преподавателите и някои специалисти. Заслужава да се отбележи, че преподаването се е водило досега не само от духовни, но и от светски лица. Лицата, които завършват успешно изпитите на Школата, получават званието «палеограф-архивист». Изпитите стават по десетобалната система (от 1 до 10), като при издаването на дипломата бележките от четирите изпитни предмети се обобщават (4 по 10 = 40).

Измежду школите за подготовка на архивисти в другите страни заслужава да бъде спомената с особена похвала създадената в 1924 г. Школа по архивистика в Букурещ. Трябва да се припомни, че още в Закона за организиране на държавните архиви от 15. VII. 1925 г., именно в чл. 15, се предвижда при Главната дирекция на румънските Държавни архиви да се създаде едно практическо училище за архивисти-палеографи, «с цел да се подготви необходимият персонал от специалисти за централните и областните архиви и за да се разпространяват всред образованото общество практически познания, необходими за разбирането и проучването на документите, печатите, хералдичните знаци и миниатюрите и прочее, както и относно тяхното предпазване от унищожение или отчуждаване». С постановлението на закона се предвиждало курсът на това училище да бъде двегодишен, като в него се приемат лица със завършено средно образование, директор да бъде директорът на Държавния архив, а преподаватели — университетски преподаватели, както и някои други лица със специална подготовка. В измененията към този закон, от 5. IV. 1932 г., именно в чл. 15, отново се засяга въпросът за това училище, като се добавя, че държавните архиви могат да уреждат нарочни курсове за служителите при архивите (за разширение и опресняване на техните знания по архивистика).

Действително, при Главната дирекция на румънските архиви още през 1925 г. било създадено проектираното училище по архивистика и палеография. На 10 юни 1931 г. бил утвърден правилникът за училището. Като една основна цел на това училище било поставяно «да подготвя чиновници специалисти» за разните архиви в страната (параграф 2). За постигането на своите цели училището трябвало да има следните отдели: 1. Архивистично-палеографски; 2. Отдел по книговедение и 3. Отдел за графична експертиза. За завършилите училището се предвиждали редица специални правдини. Учебните курсове трябвало да траят две учебни години, със застъпени специални и общи предмети. При преподаването на всеки предмет се предвиждало теоретична и практическа подготовка. Няколко постановления от този правилник се отнасят до самия преподавателски персонал в училището. Учениците се разпределяли на редовни и слушатели. Накрая на всяка година се полагат устни и писмени изпити по разните дисциплини. За завършването на курса се изисква да бъде представена писмена работа из съответната област.

На 9 октомври 1940 г. било обнародвано изменение към правилника на училището. В това изменение като задължителни курсове за учениците в първия отдел се предвиждат гръцка палеография, както и славянска палеография, като на учениците се предоставя право на свободен избор. За всички отдели на училището се смятат: румънска палеография, архивистика, хронология, домашни извори за румънска история, сфрагистика, хералдика, после румънска дипломатика, чужди извори за румънската история, критика на текстовете, генеалогия, обща археология и нумизматика, история на старите румънски институти, старо румънско право, румънска средновековна и нововремешна археология, познание за миниатюрите. Курсът е продължен на три години.

Необходимо е да се признае, че още в началните години от съществуванието на това училище, в него като преподаватели били привлечени най-видните румънски специалисти в областта на архивистиката. Между другите трябва да се припомни особено името на проф. Аврелиан Сачердоцяну, един от най-заслужилите и най-изтъкнати дейци на румънската архивна наука, автор на многобройни изследвания в областта на архивистиката, директор на Държавния архив и същевременно директор на самото училище.

През 1948/49 г. тази Школа, след като се сля с новооснованата школа по музеография, биде преименувана в «Институт по архивистика, библиография и музеография». Цялата работа в този институт се намира под върховното ръководство на проф. А. Сачердоцяну (Sacerdoteanu), който същевременно е и директор на Румънския държавен архив. Институтът се състои от три секции. Първата секция се назовава «Секция по архивистика» и в нея се застъпват следните отделни преподавания: архивистика и дипломатика, средновековни старини, румънска, славянска, латинска и гръцка палеография, изворите на румънската история, старите румънски институции, историография, методология, хронология, генеалогия, хералдика и сигилография, графическа експертиза. Вторият отдел се назовава «Секция по библиография». В него се преподават: библиотекономия, библиология и библиография. Най-сетне, в третата секция — «Секция по музеография», се преподават следните предмети: музеография, увод в историята на изкуствата, увод към естествените науки, технология, увод в археологията, увод в етнографията. Освен това, студентите трябва да следват задължително при историко-филологическия факултет на университета следните три предмета: политическа икономия, марксизъм и ленинизъм, диалектически и исторически материализъм.

Занапред се предполага да се започне преподаване също на някои нови отдели, като например турска, маджарска, немска палеография и прочее. Целият курс на Школата трае три години. Отделните секции имат доста голям брой общи лекции. Така, студентите от библиологическата секция са задължени в течение на три години да изучават румънска палеография и една година някаква чужда палеография. Броят на студентите по-рано беше твърде ограничен. Най-често те са били студенти по история или право, които са се интересували от това, да усвоят техниката с работа над старите документи, било за да станат научни работници, било за да бъдат експерти при съдилищата, най-после с оглед на служба в архиви или библиотеки. От миналата година всяка секция в Института има по 25 души студенти за първа година.

В течение на дълги години тази научна Школа се е помещавала в сградата на Държавния архив в Букурещ. Едва напоследък, именно през миналата година, тя е настанена в собствена сграда. Досегашната Школа по архивистика издаваше свое списание под наименование «Хрисовул» (Hrisovul). Първият том от списанието излезе през 1941 година, а шестият през 1946 г. Освен това, издава се една поредица «Трудове на Школата по архивистика» (Lucrările Şcoalei de arhivistica). B тази поредица са обнародвани няколко малки и големи труда върху библиографски въпроси, палеография и архивистика.

За студенти се приемат лица, които имат средно или пък университетско образование. Посещението е напълно задължително. При завършването студентите полагат изпити, получават диплома и права на лица с висше специално образование. При изпитите за завършване на Школата се представя писмена работа из областта, в която студентът е работил. През 1947 г. в Школата са преподавали над десетина души преподаватели, а административното тяло се е състояло от пет души (директор, поддиректор, секретар, главен библиотекар и библиотекар). През същата година преподаването по часове се е разпаднало за трите тогавашни секции на Школата (Секция по архивистика и палеография, секция по библиология и секция по графическа експертиза) така: първа година седмично 18 часа, втора година седмично 21 часа и трета година седмично 17 часа. От самия този преглед на учебното време се вижда ясно, колко големи старания се полагат за добрата подготовка на студентите в тази Школа, която прави чест за научния живот на нашата северна съседка.

XX. Архивното дело в някогашна Русия

Ако е вярно твърдението, че запазването на документите започва с появата на самата писменост, то естествено първите наченки на архивното дело в руските земи би трябвало да се дирят още през края на IX или първата половина на Х век, когато там проникнала писмеността. Действително, в руските летописи е запазен текстът на разни документи, преди всичко няколко международни договора, от времето на Киевското княжество. Въпреки че никой от тези документи не е запазен днес в първообраз, трябва да се приеме, че още в ранни времена за запазването на подобни документи е било полагано голямо старание. Летописците използували договорите, а след това, през следните векове, документите били унищожени или изчезнали. Какво голямо значение е било отдавано на запазването на документите, може да се съди от сведението (в ПВЛ, под г. 945), че при подновяването на мирния договор между руси и византийци през 945 г. се изхождало от постановленията на «вехтий мир», сиреч на стария мирен договор, който очевидно бил запазен. Разбира се, може да се предполага, че единствените документи, които се запазвали, били в ръцете на князете и на духовенството. Частни документи, например, завещания, са съществували, но са били запазвани по-мъчно. Най-ранният запазен първообразен договор произхожда от 1265 г. и е бил сключен между тверското и новгородското княжества. Запазена е също една грамота (ярлык), дадена от татарския хан Менгу-Темир на руското духовенство през 1266/7 г.

Писмеността се разширила в руската земя и броят на писмените документи, естествено, нараснал. От някои вести може да се заключи, че документите са били запазвани обикновено в разни църковни сгради. В една псковска църква съществувал, например, нарочен «лар»(1), който представлявал същинският държавен архив на града Псков. Този «архив» се пазел от нарочно поставено лице, което носело името «ларник» и заемало видно положение. Църквите и манастирите били изложени на по-малки опасности, та затова се смятало, че документите можели да бъдат запазвани там по-добре и по-сигурно. По този начин църквите и манастирите се превърнали, тъй да се каже, в първите «архиви» или хранилища на документи. Тук се добавяла и една друга причина, а именно, че грамотността е била повече достояние на духовенството, докато между миряните е била по-слабо разпространена. Най-ранните запазени документи в Русия, като пергаментната грамота, издадена от княз Мстислава на Юриевския манастир в Новгород от 1130 г., и някои други грамоти от 1134 и 1137 г., представляват все документи, свързани с църкви и манастири.

Причините за изчезването на най-ранните документи са различни: това са обичайните за онова време пожари, честите войни, нашествията и опустошенията, както и невежеството. По-късно, при укрепването и разширението на руската държава, били положени и повече усилия за запазването на разните писмени документи. В Москва бил създаден един «царски архив». От един опис, съставен през 1572–1575 г., може да се заключи, че този «архив» бил твърде богат и се помещавал в 231 сандъка. Той бил поверен на особено лице, което носело името «дьяк». В архива се пазели разни грамоти, преписката между московските князе и други държави, завещанията («духовные грамоты») на московските князе, болярите и на други лица, после разни дарствени грамоти за манастири и частни лица и прочее. Запазените документи бивали използувани за целите на политическата дейност на князете, както и като извори при съставянето на официалните летописи на княжеството.

Когато московската държава била организирана по-добре, централните държавни учреждения получили наименованието «приказы» и при тях се установили отделни «архиви». Така, в т. н. Разрядный приказ се пазели документите, които се отнасяли до болярството и дворянството, в т. н. Поместный приказ документите относно поземлените владения на боляри, дворяни и манастири, в т. н. Посольскый приказ се съхранявали документите върху сношенията на московската държава с другите държави и т. н. статейные списки, в които пратениците на московската държава записвали всички документи, които получавали от своето правителство и от правителството, при което бивали изпращани. Всъщност, тези «статейные списки» могат да се смятат за дневници, които осветляват дейността на руските пратеници в други държави и страни. В архивите на т. н. дворцови прикази се пазели документите, които се отнасяли до царските владения и обитаващите в тях селяни, до селските повинности и царските приходи. В архивите на църковно-манастирските прикази се пазели документи, които засягали земевладелските интереси на духовенството, управлението на църквите и манастирите, взиманите от селяните данъци в полза на църкви и манастири и прочее.

Всички тези служби не представлявали толкова мъртви архиви и хранилища на исторически документи, колкото места, гдето можело да се правят всякакви справки и издирвания в свръзка с юридически интереси. Поради това при тези служби била създадена по различен начин, например чрез по-общи или по-подробни описи, известна прегледност и използуваемост на документите. Знае се, например, че са били въведени описи по «алфабету»(2), с имената на болярина или дворянина и посочване на местонахождението на документите, които били свързани с него. С оглед на това практическо използуване на документите били полагани и значителни грижи за тяхното запазване. Освен това, от отделните «прикази» се изисквало да представят всяка година описи («описные книги») за запазваните в тях архивни материали.

Редом с тези архиви при централните държавни учреждения, архиви се създали и в редица провинциални служби. Там са били пазени както издаваните от местните управления документи, така и документите, които се получавали от централните органи на държавата. Тези документи били запазвани, обаче, сравнително по-зле, поради което много от тях били унищожени и от местните учреждения на московската държава останали, общо взето, твърде малко документи.

На трето място трябва да се споменат големите архиви, които изникнали във владенията на частни лица, именно боляри и дворяни, както и в самите манастири. Особено грижливо се отнасяли към своите архиви разните манастири, защото по този начин запазвали своите правдини и владения. Познат е описът на съкровищницата на Вологородския манастир от 1638 г., гдето се дават сведения и за манастирския архив. В семействата на някои едри земевладелци и благородници се създали богати родови архиви, запазени и до ново време. Тъй като в главната си част всички тези архиви съдържали документи, които се отнасяли до поземлени владения и крепостнически права, то при разните народни вълнения народът унищожавал не малка част от тях. Унищожението на документите, свързани с робията, за него представлявало сякаш някакъв символ за унищожение на самото подтисничество. Това, разбира се, не донасяло полза: документите за поземлените владения и за крепостничеството бивали неотложно подновявани.

Архивното дело било преобразувано основно по време на големия руски преобразувател Петър Велики (1689–1725). Тази реформа вървяла заедно с общото преустройство на административните служби в държавата. В 1719 г. били създадени девет централни правителствени учреждения, които били назовани «колегии»: 1. Колегията за чуждестранните дела, която водела сношенията с другите държави; 2. Т. н. Камор-коллегия, която се занимавала с държавните приходи; 3. Т. н. Юстиц-коллегия, която водела съдебните дела; 4. Т. н. Ревизион-коллегия, която изпълнявала финансов контрол над всички други учреждения; 5. Войнская коллегия, която водела военните дела; 6. Адмиралтейская коллегия, за флота; 7. Коммерц-коллегия, за търговията; 8. Берг- и манифактур-коллегия, която трябвало да се занимава с цялата промишленост и 9. Штатскантора, за всички държавни разходи.

През 1720 г. Петър I утвърдил един общ закон за всички «колегии», познат под името «генеральный регламент». В гл. 44 на този «регламент» се говори и за архивите на отделните «колегии». Всички документи, които се натрупвали в процеса на дейност на всяка «колегия», трябвало всеки три години да бъдат предавани на «архивариуса». За запазването на архивните документи от всички «колегии», трябвало да бъдат създадени два архива. В първия архив, който трябвало да бъде уреден при Колегията на чуждестранните дела, щели да се запазват документите от всички «колегии», с изключение на документите от онези «колегии», които се занимавали с приходите и разходите на държавните средства. Във втория архив, който трябвало да се намира при «Ревизион-колегията», щели да бъдат съхранявани документите от онези «колегии», които се занимавали с приходите и разходите на държавните средства. Така, въз основа на този «регламент», документите от разните «колегии» били събрани и предадени в «архива». Обозначаването се появило за първи път в административния език на руската държава именно сега. Назначени били и нарочни чиновници, които носели името «архивариуси» и които трябвало да се занимават със запазването и обработката на архивните материали. Цялата тази реформа имала огромно значение за запазването на архивните документи в някогашна Русия. Предложенията на Петра I били изпълнени, обаче, само отчасти. Вместо два основни архива, възникнали архиви при всяко учреждение.

Почти по същото време било положено началото за уреждането на архивите при местните учреждения. През 1728 г. бил издаден указ, според който при смяната на един губернски управител (губернатор) или провинциален управител (войвода)(3) с друг, трябвало да бъдат предавани под опис и съществуващите архиви. Един препис от описа се изпращал в сената, а другият се запазвал в самата канцелария. Освен това, нареждало се, щото всички стари дела, които произхождали от вече закрити учреждения, да бъдат събрани, описани и запазени в нарочно сигурно помещение. По този начин при губернските и провинциални управления се създавали нарочни архиви.

Руското законодателство през XVIII в. няколко пъти се занимавало с въпроса за запазването на архивните материали и устройството на архивите. Така, през 1736 г. бил издаден сенатски указ, с който се повелявало, щото за запазването на архивните документи да бъдат построявани каменни «палати»(4) с железни решетки. С друг указ на сената от 1763 г. се нареждало, щото от архивите никога да не бъдат изнасяни документи, но самите архиви да бъдат държани запечатани. В два по-късни сенатски указа, от 1768 и 1781 г., се предвиждало, щото за «архивариуси» да бъдат назначавани само лица «трезваго жития и неподозрительных, в пороках и иных пристрастиях не замеченных»(5). Ръководителите на учрежденията били длъжни всяка година да проверяват състоянието на архива при своето учреждение. Самите документи трябвало да бъдат разпределяни и описвани. За неизпълнението на тези разпоредби се налагала глоба и наказание. Наистина част от тези разумни разпоредби останала неизпълнена. Въпреки това, големите грижи, които руското правителство полагало за развоя на архивното дело, дали много положителни резултати.

При разните административни преобразования често пъти едни служби били закривани, а други установявани отново. Архивното наследство на закритите служби сега минавало във владение на тези служби, които поемали тяхната работа. Така били спасени безброй документи, които иначе щели да бъдат унищожени или разпилени. През 1721 г. била създадена т. н. Вотчинная коллегия — за запазване на т. н. «вотчинныя дела» (делата на наследствата)(6). Към нея преминали всички документи от «Поместния приказ», който сега бил закрит. По този начин при тази «Вотчинная коллегия» бил създаден нарочен aрхив, в който се запазвали всички документи относно дворянското земевладелие, независимо от това, отгде произхождали те. Подобно съсредоточаване на архивни документи се извършило също и в другите «ведомства».

През втората половина на XVIII век вече били натрупани извънредно много архивни документи, които в по-голямата си част загубили своето практическо значение и се превърнали главно в исторически материали. Архивите, гдето се запазвали тези документи, се превърнали, поради това, в чисто исторически архиви. Там постъпвали и архивните материали от всички онези учреждения, които по една или друга причина били напълно закрити. В края на XVIII в. т. н. Разрядно-сенатский архив представлявал най-важното хранилище на документи, които произхождали от закритите учреждения. Там се пазели над сто хиляди документа. Открили се, заедно с това, и нови нарочни архиви. През 1781 г. архивът на т. н. Посольский приказ бил отделен от «колегията за чуждестранните дела» и бил обособен в «Московски архив на колегията за чуждестранните дела». Подобен архив се намирал в Петербург, при тамошната «колегия за чуждестранните дела».

Броят на архивните материали се увеличил още повече, когато в края на XVIII в. била извършена нова административна реформа, та много учреждения били закрити или преобразени. От предишните «колегии» останали само «колегиите» за чуждестранните дела, за войната и флотата. Затова пък запазените архивни дела били включени в нарочно създадени архиви. Така, в 1780 г. бил създаден т. н. Петербургский государственный архив старых дел, гдето били съсредоточени материалите от 22 стари учреждения, които прекратили своето съществувание. Според известни посочвания, в началото на XIX в. в този архив вече се пазели около 750 хиляди документа. В 1782 г. бил организиран в Москва друг архив, познат под името Московский государственный архив старых дел. Тук се събрали бързо твърде много архивни материали. Според някои твърдения, в началото на миналия век в този архив се пазели около шест милиона архивни документи.

В началото на XIX в. в Русия съществували два вида архиви. Едните се намирали при средищните учреждения, а другите при местните учреждения. Редом с това съществували и шест големи «ведомствени архиви»(7) с преобладаващ исторически характер. Това били: 1. Т. н. Разрядно-сенатский архив; 2. Московский архив коллегии иностранных дел; 3. Архив прежних вотчинных дел или Поместно-вотчинный архив; 4. Межевой архив (в свръзка с документите за общото «размерване» или «межевание» на земите). 5. Московский архив старых дел; 6. Петербургский архив старых дел. Както се вижда, всички тези архиви (с изключение на един, именно Петербургския архив) се намирали все в Москва. Старата руска столица се превръщала в пазителка на най-многобройните и най-ценните писмени паметници от руското минало. Не може да се каже, обаче, че запазването на документите било напълно задоволително. С оглед на практическото използуване на документите, при разните архиви били съставени описи, главно като азбучници. Разбира се, сега архивните материали се използували и за чисто научна работа, в свръзка с проучването на разни въпроси из миналото на руския народ и на руската земя. Новите научни интереси подтикнали и към търсене и събиране на такива архивни материали, които имали по-голяма историческа стойност.

В началото на XIX век била предприета реорганизация на средищните руски учреждения. Вместо съществуващите до това време «колегии» били организирани три министерства — именно министерството на външните работи, на войната и на флотата. Към тях били прибавени министерствата на вътрешните работи, на финансите, на народната просвета, на правосъдието и на търговията. През 1811 г. бил издаден основен закон за дейността на министерствата. В този закон били дадени и нарочни постановления относно архивите. Положени били грижи за запазването на преписи от разните издавани документи и за съхраняването им в съответния архив. През XIX в. при разните учреждения се натрупали извънредно много архивни материали. Отначало те били предавани за запазване в архивите, а когато това не помогнало, пристъпили към унищожението на някои документи. През 1845 г. бил издаден закон за дейността на губернските управления. С този закон се разрешавало документите да бъдат унищожавани с позволение на губернатора, десет години след тяхното възникване. Комисиите от чиновници трябвало да решават въпроса, кои документи подлежат на запазване и кои могат да бъдат унищожени. Този закон сякаш дал знак за унищожението на голям брой ценни архивни документи.

Към средата на XIX век в Русия съществували осем исторически ведомствени архиви, а именно: 1. Московский архив министерства иностранных дел. 2. Московский архив министерства юстиции; 3. Межевой архив; 4. Московский архив главного штаба военного министерства; 5. Государственный архив (Российской империи), Петербург; 6. Киевский архив древних актов. 7. Витебский архив древних актов и 8. Виленский архив древних актов. Положението на тези архиви не било задоволително и се налагала мисълта за някакви преобразувания. Действително подобни преобразувания били предприети през 1820 г. по внушение на барон Г. А. Розенкампф, един от членовете на комисията за съставяне на законите. Той предлагал да се обединят архивите, да се създаде единно управление на всички архиви — «Главное управление архивами», което да дава отчет за дейността си пред Държавния съвет. В този Държавен архив не трябвало да влиза Московският архив на министерството на външните работи. Покрай другото, Розенкампф предлагал в Държавния архив да се направи опис на всички запазени документи, а в самия архив да работят само люде, които имат специална подготовка по архивното дело. По този начин, чрез създаването на общ Държавен архив и на Главно управление на архивите се постигала централизация в архивното дело в руската империя, поне що се отнася до историческите архиви. Тези проекти, обаче, останали неизпълнени. Централизацията на историческите архиви останала неосъществено желание. Историческите архиви продължавали да бъдат зависими от разните централни правителствени учреждения.

Едновременно с това се пробудил дълбок интерес към научната стойност на архивните материали. Едно след друго се зародили разни средища, които трябвало да се занимават с издаването на архивни материали. Така, в 1811 г. била създадена комисия за обнародването на държавните грамоти и договори, които се пазели при московския архив на министерството на външните работи. Няколко десетилетия по-късно, именно в 1835 г., била учредена комисия, която имала за задача да подреди московските исторически архиви. И двете комисии издали сборници с архивни материали. В 1843 г. била създадена друга комисия — за преглеждане и описване на архивните документи, които се намирали в Киевската, Подолската и Волинската губернии. Две години по-късно тя започнала да издава архивни документи, под наименованието «Памятники», а по-късно (след 1859 г.) «Архив Югозападной России». Изникнали и няколко научни дружества, които си поставяли за задача да обнародват архивни материали. Този пробуден интерес към писмените паметници на руската земя породил желанието да се предприемат нарочни издирвания из разните покрайнини на страната, с цел да бъдат открити и проучени всички запазени паметници. Организирани били разни «експедиции» за издирване на архивния материал.

През втората половина на миналия век архивното дело в Русия било преобраз