История на архивите и организация на архивното дело в България

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Мария Кузманова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2006

Трудът е рецензиран от Мария Николова Велева

Трудът представлява систематичен курс по история на архивите в България, като обхваща всички периоди на историческото развитие на страната. Авторката умело свързва специфичните проблеми по историята на apхивите с общия paзвой на политическата история на България. Като пръв цялостен труд в тази област, написан аргументирано въз основа на задълбочено проучен обилен изворов материал, той има приносен характер. Аналитично е разгледана в няколко глави и сегашната организация на архивното дело у нас. Третират се и нерешените въпроси на младото наше архивно дело, чието разрешаване на научни основи ще доведе до по-добро запазване на архивното национално богатство и до по-рационалното му използуване за практически и политически цели, за нуждите на историческата наука.

Трудът дава цялостна ориентация по въпросите на историята и организацията на архивното дело в България. Може да се използува за практическата работа на архивните работници, за изследванията на научните работници и да служи като учебно помагало за готвещите се кадри по архивистика. Представлява една добра основа за по-нататъшното всестранно разкриване и разработване на редица проблеми в областта на архивното дело.

Уводни бележки

Изучаването на развитието на архивите като учреждения и културни институти е важна съставна част от науката за архивите — архивознанието. Сложен път изминават първите хранилища на документи от древна Гърция и Рим през различните обществено-икономически формации, докато се обособят в самостоятелни културни учреждения и си извоюват място в културния живот. Най-голям тласък затова развитие дава историческата наука, търсенето на документите като източници за проучване на човешкото общество. Архивите като продукт на определена обществено-икономическа база се намират в най-тясна зависимост от общото културно равнище на дадена страна. В резултат на това в отделните държави развитието на архивите върви по различен път, всяка една от тях изгражда своя система на организация на архивното дело.

Науката за архивите анализира опита на отделните страни и популяризира техните постижения. Широко беше използувана френската организация на архивите през XVIII в., извършена от революционното правителство. За времето тя беше най-прогресивната организация, макар че не бяха проведени всички набелязани мероприятия. Според идеите на Великата френска буржоазна революция всички архиви са «публични» и всички архивни документи — достъпни за научните изследователи. Създаването на Национален архив в Париж и департаментски архиви по места даде насоки към централизиране на архивното дело. Тази централизация обаче в условията на буржоазното общество не можеше да обхване всички архиви.

Франция стана класическа страна за развитието на архивното дело. Отначало Белгия и Холандия, а след това Швеция и Италия извършиха реорганизация на архивите. Навсякъде документите станаха достъпни за научните изследвания, нещо, което историческата наука отдавна изискваше.

Нашироко беше използуван и опитът на Съветския съюз. Принципът за пълна централизация на архивното дело, провъзгласен след победата на Великата октомврийска социалистическа революция, послужи по-късно за основа при организацията и реорганизацията на архивното дело в страните от социалистическата система. Архивните документи станаха държавна собственост, архивното богатство бе обявено за държавен фонд. Научно обосновани принципи послужиха за изграждане на мрежата от държавни архиви, а централни управления осигуряваха общо ръководство по всички въпроси на архивното дело. Тази нова организация даде възможност документите да се поставят в служба на народнодемократичната държава и социалистическото строителство, а научната и културната общественост да получат широк достъп до оригиналните архивни материали.

В последно време историци-архивисти посветиха много изследвания върху проблемите на архивното дело. Във връзка с историческото развитие на архивите заслужават отбелязване два ценни приноса, и двата издадени посмъртно — И. Л. Маяковский, Архивы и архивное дело в рабовладельческих государствах древности и в эпоху феодализма, Москва, 1959 (вып. 1 от Архивы и архивное дело в иностранных государствах), и А. Brenneke, Archivkunde. Ein Beitrag zur Theorie und Geschichte des europaischen Archivwesens, Leipzig, 1953. Съветският проф. Л. Маяковски разглежда развитието на архивите в робовладелските държави и през епохата на феодализма от марксически позиции. От по-различно становище, но обективно разкрива развитието на европейските архиви немският архивист проф. А. Бренеке във втората част на своя обширен труд, посветен на архивознанието.

Популяризирането на организацията на архивното дело помага на заинтересуваните среди да се запознаят със съществуващата мрежа от архивни институти, да се ориентират по архивите с оглед на по-пълното и по-цялостното им използуване. С такава цел беше издаден и «Пътеводител на европейските архиви» (Guides des Archives européennes, Paris, 1934) от Международния съвет за архивите. В този пътеводител по страни и архиви са показани в най-общ вид основните документи. Той беше посрещнат с голямо задоволство и се оказа много полезен. По искане на много страни Международната организация на архивите при ЮНЕСКО замисля ново издание, което да отразява последните промени. Много повече е направено в това отношение от отделните страни. Редица съчинения във всяка страна разглеждат развитието на архивите, тяхната история, организация, архивни фондове и т. н.

У нас досега не е издадена нито една обобщаваща работа по тези въпроси. Наистина нашата страна няма богат опит по организиране на архивите. Буржоазните правителства за 70 години свободна българска държава не създадоха нито един самостоятелен архив. Поради лична заинтересуваност и нехайство допускаха да се унищожават документите на нашите учреждения и лишиха следващите поколения от ценни извори. Държавни архивни учреждения се създадоха едва през 1951 г., когато се постави начало на организирано архивно дело. Но колкото и млади да са нашите архиви, през краткия период на тяхното съществуване е направено твърде много и то трябва да се покаже. Заслужават положителна оценка и предишните труженици на архивното дело, които при липса на условия успяха да издирят, съберат и опазят архивите на Българското възраждане.

Отпечатаните напоследък по отделни въпроси на организацията на архивното дело статии в архивните списания и в юбилейния сборник по случай десет години централизирано архивно дело у нас не са достатъчни, за да задоволят нарасналия интерес към архивите. Още по-малко те биха могли да послужат за обучението на студентите от профила архивистика при катедрата по българска история, тъй като не разработват въпросите системно.

В настоящата работа архивното дело в нашата страна е разгледана на фона на общото историческо развитие на България през различните епохи. Материалът е разработен в девет отделни глави, от които четири са посветени на историята и пет на организацията на архивното дело. Периодът от 1944 до 1951 г. e обособен в отделна глава, тъй като през това време се извършват съществени промени в старата система на архивите и се подготвя почвата за предстоящата нова организация. В деветата глава накратко се набелязват онези нерешени въпроси, които все още са пречка за пълно осъществяване на правилната организация на архивното дело в нашата страна.

Въпреки положените усилия не всички въпроси са еднакво пълно и подробно разработени. Това се дължи, от една страна, на липсата на монографични изследвания по засегнатите проблеми, а, от друга, на липсата на архивни материали. В основната си част работата е написана на базата на изворов материал — архиви, страници от документи, държавни вестници, периодични издания и др., за издирването на които бе отделено продължително време. Използувана е също така и съществуващата литератора по тези въпроси, която е посочена на съответните места под линия.

Като имам пред вид, че трудът по съдържание и характер е първи опит, разработен при липса на по-обилен и по-разнообразен материал, далеч съм от мисълта да смятам, че съм се справила безупречно със задачата си. С благодарност бих приела всички критични бележки, вземайки ги под внимание както при практическата си работа, така и при едно евентуално ново издание. Изказвам най-сърдечна благодарност на колегите при катедрата по българска история за поощрението, което получавах по време на работата си върху настоящия труд, и за помощта, оказана при неговото обсъждане. Също така благодаря на колегите от всички софийски и окръжни архиви за съдействието им по изучаване на документите, както и на др. Л. Киркова от Института за история при БАН за непосредствената и помощ при окончателното редактиране на материала.

От автора

Първа глава: Архивите в България до Освобождението

1. Документите на средновековната българска държава

Изворовите данни за многообразния живот в средновековната българска държава са твърде оскъдни. С още по-малко сведения историческата наука разполага за документите, които тогава са се създавали, и за тяхното съхраняване. Но и от откъслечните сведения у старите автори, и от запазените документи може да се очертае най-общо какви документи са се създавали в средновековната българска държава, как са се пазели те и каква е била тяхната по-сетнешна съдба.

Първите документални материали, появили се в нашите земи, са каменните надписи. Те са издълбавани на мрамор, варовик, гранит, сиенит и др. подобни, които са се намирали наготово в природата или са били специално пренасяни и обработвани за тази цел. Под влияние на многобройните антични надписи, които заварват в нашите земи, и главно вследствие на донесения със себе си при преселването опит славянобългарите продължават да създават каменни надписи. Особено характерни са надписите от епохата на Първата българска държава — времето на хановете Крум, Омуртаг, Маламир и Пресиан (Х в.)(1). Те са написани на гръцки език, който е бил официалният език на държавата до разпространението и налагането на славянската писменост и книжнина. По времето на българските владетели Борис, Симеон и Самуил също били издълбавани славянобългарски надписи върху камък. Но постепенно каменните надписи намалели, защото били заменени от друг вид писмени паметници. Най-много каменни надписи през Втората българска държава били съставени от българските царе Калоян и Иван Асен II.

По своето съдържание каменните надписи са няколко вида: надгробни, военни, летописни (надписи с историческо съдържание), договорни, надписи с имена на крепости, със съобщения за строежи и др. В тях се съдържа богат материал за държавното устройство на средновековна България, за нейните териториални промени, военното й устройство, извоюваните военни победи, връзките й с други държави и пр.

Откритите относително голям брой старобългарски надписи в околностите на Плиска, Преслав, Шумен, Провадия, Мадара и др.(2) дават основание да се приеме, че обикновено те се издигали на най-видни места в държавата и са образували един вид публичен каменен архив по подобие на надписите в стара Елада. Забележителни са например надписите около големия каменен релеф върху скалите при с. Мадара. Те говорят за отношенията между България и Византия по времето на хан Тервел, Кормесий и Омуртаг (VII–VIII в.). Надписи от времето на хан Омуртаг разкриват неговата строителна дейност и т. н.(3) Каменни надписи се поставяли и на важни във военно отношение места, каквито са Пресиановите надписи в град Филипи(4).

Съдбата на каменните надписи е била в повечето случаи печална. Голяма част от тях били използувани още в старо време, а и през по-късни епохи като градивен материал при различни постройки или за други цели. Това понякога допринасяло за тяхното запазване, но най-често водело до унищожаването им. Така например в строежа на византийската базилика във Филипи българските надписи са били употребени за стилобат. Когато през 1230 г. се изграждала църквата «Св. Четиридесет мъченици» в Търново по случай победата на войските на Иван Асен II над византийците при Клокотница, тук е била пренесена и колоната с най-големия запазен изцяло старобългарски надпис от хан Омуртаг. В джамия е бил вграден вторично и надписът на цар Иван Владислав (1015–1018 г.), намерен преди десетина години в Битоля(5).

Успоредно с каменните надписи в средновековната българска държава възникват и добиват широко разпространение документите, написани на пергамент. Най-ранните данни за тях водят към IX в. Това било напълно естествено, като се имат пред вид мощта, авторитетът и високото развитие на културата на българската държава по онова време, която става една от най-силните страни в Европа. Първите писмени документи, както и създадените по-късно, носят всички белези на средновековния феодален строй. Необикновено силно върху тях се чувствува византийското влияние, което било характерно за държавноправните отношения и културата на средновековната българска държава.

Актовете на българските царе обикновено се означавали с гръцкото название «грамоти». Те се придружавали с царски печат, прикрепян в долния край с шнур. В зависимост от значението на грамотата печатът бивал златен, сребърен или оловен, което се отразявало върху наименованието й — хрисовул, аргировул и моливдовул. Съставяли се и грамоти с опростена форма — обикновена заповед, или оризмо, и обикновено писмо, наричано сигилий.

Византийското влияние се чувствувало и в начина на съставянето, и в изложението на грамотите. Това особено е характерно за хрисовула (златопечатника). Той обикновено започвал с обширно предисловие, в което се изтъквали причините за издаването му. След това се изразявало царското благоволение — същността и целта на документа. Накрая хрисовулът завършвал със заключение, в което се отбелязвала неговата всеобща задължителна сила и се предвиждали санкции за нарушителите.

Посредством грамотите българските владетели дарявали с икономически или административни привилегии едрите земевладелци в страната, утвърждавали размерите на техните феодални владения. Много дарствени грамоти били давани на манастирите, едни от най-крупните феодали в страната, които се ползували с покровителството на царете. Така например Иван Асен II издал през 1230 г. дарствена грамота на Ватопедския манастир (в Атонския полуостров), с която му предал във феодална собственост селото Семалто в Серска област. Константин Асен между 1257 и 1277 г. дал хрисовул на Виргинския манастир (манастира «Св. Георги Бързи», близо до Скопие), с който му дарява повече от 30 села в Македония. Грамота от 1347 г. издал цар Иван Александър за манастира «Св. Никола» (в местността Мрака, близо до Радомир), като го дарявал с няколко села в Софийско, Кюстендилско и Радомирско. Такива били хрисовулите на Иван Александър в полза на манастира «Св. Никола» при Месемврия (Несебър), на Иван Шишман в полза на Рилския и на Витошкия (Драгалевския) манастир и др.(6)

Българските царе дарявали с грамоти привилегии от стопански и правен характер и чужди търговци и поданици. Така с грамотата на Иван Асен II от 1230 г. се дава право на търговците от Дубровник да се движат свободно в пределите на българската държава, без да бъдат обезпокоявани и без да плащат мито. Грамотата на Иван Александър от 1346–1347 г. позволява на венециански търговци да търгуват свободно в неговата държава, като плащат 3% мито(7). Издадени били и други подобни грамоти, някои от които са запазени и до днес.

В писмени актове се оформяли международните договори. Обикновено тези договори били двустранни, между българските царе и съседни или по-далечни владетели, а съставените грамоти се пишели на два езика. Така например през 927 г. между цар Петър и византийския император Роман Лакапин бил сключен договор, с който се определяла границата между двете държави. Освен това Византия се задължавала да плаща годишен трибут, предвиждала се взаимна размяна на пленниците, признавало се царското достойнство на българския владетел, а така също и автокефалността на българската църква начело с патриарх. Сключен бил и брак между Петър и внучката на Роман Лакапин и др.(8) Такива договорни грамоти били съставени и по случай сключването на двустранните договори между цар Калоян и византийския император Алексий III Ангел, между самостоятелния владетел на Добруджа Иванко и италианската република Генуа (1387 г.) и др.

Редица сведения говорят за воденето на обширна кореспонденция от българските царе с чужди владетели — светски и духовни. Известна е например преписката между цар Борис и папа Николай I и цариградския патриарх Фотий(9). След покръстването на българите Борис, недоволен от отношението на цариградската църква, се обърнал към римската курия с надежда, че ако присъедини страната в църковно отношение към римската църква, ще придобие по-голяма самостоятелност. Той изпратил посланици в Рим, които представили на папа Николай списък от въпроси. Цар Симеон е водел преписка с византийския пратеник Лъв Магистър (Хиросфакт), затворен от българския владетел в крепостта Мундрага (Мадара). От тази преписка са запазени три писма на Симеон и 11 от византийския пратеник(10). Симеон разменя обширна преписка и с византийския император Роман Лакапин и цариградския патриарх Николай Мистик(11).

Кореспонденция поддържали и представителите на църквата, а така също и отделни феодали. Освен преписката, която водел цар Калоян с папа Инокентий III, такива писма до него отправили търновският архиепископ Василий и няколко от българските първосвещеници — преславският митрополит Сава, скопският епископ Марин, призренският епископ Авраам, нишкият епископ Кирил, видинският епископ Климент и др.(12)

Запазени са някои данни, които показват, че и отделните феодали са издавали свои специални грамоти. Такава е например грамотата (сигилият от 1220 г.) на деспот Алексий Слав, самостоятелен владетел на обширна родопска и пиринска област с център Мелник по време на цар Борил и началото на царуването на Иван Асен II. С нея се подарявало на мелнишкия манастир «Богородица Спелеотиса» във феодална собственост селото Катуница заедно с жителите му(13).

Изворите за българската история предлагат малко сведения, за да може да се съди дали в средновековната българска държава българските царе са имали своя канцелария. Преки сведения за наличието на държавна канцелария в Първата българска държава липсват, но ако се излезе от посочените данни, които свидетелствуват за една оживена дипломатическа дейност, особено през IX–XI в., свързана с воденето на редовна кореспонденция, може да се заключи, че в двореца е имало подобна институция. Това по-убедително може да се докаже, като се вземат пред вид запазените от българските владетели Борис, Симеон и Петър оловни печати, с които са скрепявали излизащите от царската канцелария писма. За Втората българска държава може да се твърди с по-голяма сигурност за наличието на такава канцелария. Има данни, които говорят, че в нея работели специални лица, чиито византийски наименования на длъжностите и титлите също били запазени. Великият логотет при царския двор, длъжността на който била да поддържа връзките с чуждите владетели, пазел и държавния печат. Под негово ръководство се намирала и подготовката на всички документи от царската канцелария. Около него имало специални лица, които завеждали цялата работа в канцеларията — писари, нотарии и др. Те пишели писмата, съставяли грамотите, четели и превеждали постъпващите документи и т. н. В дарствената грамота на Иван Александър в полза на Оряховския манастир изрично е отбелязано: «Царят повели, Добромир писа в Сергевици»(14). В писмо до папа Инокентий III Калоян ясно изтъква: «Изпроводих 2 деца... Нека бъдат дадени да научат латинско писмо, защото тук нямаме граматици, които могат да превеждат писмата, които ни изпращате, и когато се изучат, да бъдат върнати при моето царство»(15). В кореспонденцията на Калоян с папата се споменават някакви «наши книжа», показващи достойнството, което са имали българските царе. В. Н. Златарски отбелязва, че не може да се установи точно дали това са били летописни или други официални документи, или пък са били запазени излезлите дотогава паметници от старата българска книжнина на Х и XI в. Но може да се предполага, че тия «наши книжа» може да са били и официални регистри от царската канцелария(16).

В тясна връзка със създаването и регистрирането на документите, т. е. със съществуването на канцелария, стои и въпросът за трайното запазване на тези документи, за наличието на архивохранилища, каквито Византия отдавна притежавала. В най-ранно време не се е правило разлика между архив като хранилище на документи, библиотека като хранилище на книги и хазна като хранилище на материални ценности. Документите и книгите били причислявани към ценностите. Това е било съвсем естествено, като се има пред вид малкият обем и стойността на писмения материал поради малкото грамотни хора, особено специалисти-преписвачи. Поради това именно и хазната при царския двор, в който се съсредоточавало цялото управление, служела едновременно за хранилище на всички богатства на държавата, в това число и на документите и ръкописите.

По-късно, когато се натрупали повече книжни материали, започнали да се обособяват и специални хранилища за книги и документи. Във Византия те се наричали «библиотеки», т. е. книгохранителници, в които работели специални длъжностни лица — хартофилакси или библиотекари. Някои откъслечни сведения говорят за наличието на такива длъжностни лица и в българската държава. Така в надписа на Златната църква от времето на Симеон в Преслав се споменава името на някой си хартофилакс Павел. Няма никакви данни за това, какво точно са изпълнявали тези лица, но наличието на специални термини за означаване на техните длъжности вече води до предположението, че задълженията им не са били по-различни от тези на подобните длъжностни лица във Византия.

Данни от по-късно време говорят, че при царския двор действително се е пазело документалното наследство на предшествуващите царе. Така в тържествената клетва на Калоян за преминаване към римската църква се отбелязва, че е успял грижливо да изследва «писанията на блаженопочившите царе»(17). В царския двор се пазели всякакви ръкописи и книги със светско или религиозно съдържaниe, каквито особено праз XIII и XIV в. по време на разцвета на българската книжнина били създавани в изобилие.

Многобройни ръкописи и документи се съхранявали не само в царския, но и в патриаршеския двор. Известно е, че при патриаршеския двор в Търново е съществувала голяма библиотека. По-големи или по-малки сбирки от книги е имало и към по-големите манастири и църкви. В едно писмо на Калоян до папа Инокентий III например се иска: «Да изпратиш привилегиум, подпечатан със злато, по подобие на този, за да се пази винаги в църквата на Търново»(18).

В манастирите и църквите особено грижливо се пазели царските грамоти. Архимандритът на Виргинския манастир например предоставил на разположение на цар Константин Асен цяла архива хрисовули на български царе и византийски императори. Ето как е отбелязано това във Виргинския хрисовул: «Архимандритът изнесе пред царството ми правилата и хрисовулите на светите и правоверни царе, които са били преди мене: на светия цар Романа, на цар Диогена, на светия цар Петра, на цар господин Никифора и на останалите — на светия цар Алексия, на цар Калояна, на цар господин Мануила... Царството ми, като ги прие благосклонно и ги прочете, нито ги промених, нито ги наруших»(19). В грамотата за Мрачкия манастир Иван Александър съобщава: «Прежните царе, обладатели на скиптъра на българското царство, бяха украсили и издали честни благоначертани писмена — избрани хрисовули, които бяха пренесени и прочетени пред царството ми»(20). За наличието на такива грамоти в манастирите споменава и цар Иван Шишман, който видял в Рилския манастир грамоти на цар Асен, на Калиман и на всички негови предшественици(21).

И у нас, както и на много други места през средновековието, тия хранилища на ръкописи и документи са били изложени на разпръсване и унищожение било поради различни бедствия, неприятелски нахлувания и грабежи, пожари и пр., било поради небрежно отношение към тях. Най-пагубно за опазването на документите на средновековната българска държава се отразило петвековното турско робство. Още при завладяването на страната различните документи и паметници били подлагани на масово унищожаване(22). Славянските надписи, каквито имало на много места из страната, били изчукани с чук(23). Градове и села били превърнати в пепелища, при което най-много пострадали ръкописите и документите. Много от християнските църкви и манастири били обърнати в джамии, а немалък брой били разрушени. Така например заедно с разрушаването на Виргинския манастир изчезнала и цялата му архива(24).

В началото на робството българите, изпаднали в тежко и бедствено положение, не се замисляли за съдбата на своето ръкописно наследство. Всеки гледал как да спаси живота си и каквото може от имота си. Ето как характеризира изчезването на голямата част български писмени паметници Паисий Хилендарски: «Человеци от страха и ужаса турского бегали да сохранат такмо свой живот и за то луто време погубили се они»(25).

Но се намерили и българи, особено в манастирите и църквите, които се погрижили да спасят някои оцелели ръкописи и документи. В отделни случаи монасите от по-големите манастири от страх да не се лишат от царските документи, даващи им различни привилегии, полагат големи усилия да ги опазят. Така Мрачката грамота след разрушаването на манастира била пренесена в Хилендарския манастир, Витошката — в Зографския манастир и т. н.(26) Й. Иванов съобщава, че «старците в Рилския манастир», спасявайки се от турското опустошение, събрали всички по-ценни ръкописи и ги зазидали в стените на Хрельовата кула, благодарение на което те оцелели и по време на опожаряването на манастира(27).

Все със същата цел в много черкви, най-често в олтарите, били изграждани каменни стаички, в които скривали ръкописите. Някъде ги зазиждали направо в стените, скривали ги в хралупи из потайни места в гората, заравяли ги в земята и т. н.(28) Пръснати по този начин на различни места, през дългото петвековно робство редица скрити документи били забравени или поставени при такива неблагоприятни условия, изгнивали и изчезвали. К. Иречек разказа, че при с. Голямо село (Казанлъшко) било изровено гърне с изгнили грамоти, а в околностите на Сливен била изкопана кост с навити на нея документи(29). В Македония при разрушаване на една стара църква били намерени много изгнили ръкописи, зазидани в стените(30).

Много тежки загуби претърпели българските ръкописи от гръцките фанариоти. «Българските ръкописи, оцелели с векове от войни, пожари, паразити и гниене, били навсякъде изгаряни и унищожавани от гърците, така както чешките книги били унищожавани от йезуитите след Белогорската битка» — пише К. Иречек(31). Гръцките фанариоти се стремели да попречат на българите да узнаят, че са имали някога стара литература, че техният език имал собствено писмо. Патриарх Самуил, който закрил Охридската архиепископия, наредил на калугерите-таксидиоти, изпратени от Света Гора, да изгарят българските книги и ръкописи. «Той българоубиец явно почна да гори българските стари книги и да треби от лице земи сяка българска древност и старини» — пише Г. С. Раковски в «Български вероизповеден въпрос»(32). Многобройни сведения говорят за безогледно масово унищожаване на оцелелите по някакъв начин «тия мъченици български стари ръкописи». Само в по-затънтените места се запазили отделни ръкописи и документи, някои от които по-късно започнали да се подновяват чрез преписване(33). Част от нашите средновековни ръкописи и документи били изнесени от страната. Някои от тях били предадени в големите европейски библиотеки и архиви на Ватикана, Лондон, Париж, Москва, Ленинград и пр.(34)

2. Документи на турските учреждения в българските земи и на създаващите се нови български институции от периода на турското владичество

Завладяването на България от турците в края на XIV в. обрекло българския народ на тежко петвековно иго. Самостоятелният политически живот на българската държава бил прекъснат. Времето на турското владичество е най-тежкият период от историята на България, период на жестока и неравна борба на народа в защита на своя живот, на своя език, на своята национална култура, за премахване на чуждото господство. Лишавайки българския народ от независимост, турските завоеватели нарушили нормалния ход на неговото историческо развитие, забавили развитието на производителните сили на страната. След пет века турско владичество българският народ се оказал един от най-изостаналите в икономическо и политическо отношение в Европа.

На мястото на свободната българска държава и всички нейни учреждения се установила чужда държавна система. Държавата на османските турци била военнофеодална държава, в която властта се изграждала — в противовес на западния феодализъм — върху централистични принципи. Начело стоял султанът като изразител на интересите на господствуващата феодална класа и носител на върховната административна, военна и религиозна власт в империята. Той управлявал държавата чрез Дивана (Султанския държавен съвет), бейлербейовете, бейовете и цяла система от по-низши учреждения и сановници(35).

От дейността на цялата турска администрация в българските земи се създавали много и най-разнообразни документи, които в по-голямата си част се отнасяли до българското население. По-основни и важни документи са били ферманите, бератите и фетвите. Ферманите (указите на султана) се издавали по конкретен повод до органи на властта и до юридически или частни лица по различни въпроси. С тях най-често се потвърждавали или давали нови права и привилегии на съответните адресати. Бератите били дипломи и изобщо документи-заповеди, издавани за назначаване на отделни лица на определени длъжности, за определяне размера на заплатите им, за даване на ленни владения на спахии и т. н. Берати са били давани на тимариотите и спахиите, а така също на представителите на висшето духовенство. Фетвите представлявали отговори на въпроси във връзка с приложението на действуващото право, давани от върховния представител на мюсюлманската църква (шейхюл-исляма). Тези отговори получавали характер на закон, на правни норми, които трябвало да бъдат спазвани в бъдеще при появата на подобни случаи.

Особено важно място сред централните турски учреждения заемало Дефтерхането. В неговите многобройни канцеларии се съставяли и съхранявали много важни за държавнополитическия живот документи. При завладяването на нови земи османската администрация провеждала описване на хората, земите и всички приходоизточници в тях. Регистрите с резултатите от тези описвания се съхранявали в Дефтерхането. Тук се водели регистрите за спахиите и леновете. В тях се описвали местонахождението и доходите на отделните ленове, а в специалните подробни описи на тимарите, т. нар. муфасал дефтери, се описвали поименно и всички селяни, причислени към лена на даден спахия.

Пак към канцелариите на Дефтерхането се водели приходните и разходните дефтери на империята, в които се записвали постъпленията в държавната каса. В отделни дефтери се вписвали сметките за разходите — за издръжка на султанската кухня, за издръжка на еничарите и другите плащани войски в империята, за поддържане на крепостите и пр.

Многобройни били съдебните документи, издавани от кадиите. В тях намерили отражение обществено-икономическите отношения, правовият ред през епохата на турското владичество. Кадиите имали голяма съдебна власт и разглеждали най-разнообразни въпроси, които засягали не само отношенията между мохамеданското население, но и между турци и българи. Основните книги, водени от кадиите, били т. нар. сиджили, където се вписвали както съдебните решения на самите кадии, така и получените от централните органи разпореждания, отнасящи се до съответната каза. Поради това в тях се срещат решения за продаване или наемане на имоти, за назначаване на настойници, за помиряване на страни и др., наричани худжети. Кадиите били органите, които до 1832 г. утвърждавали издадените тапии (документи за владеене на земя), регистрирали и узаконявали завещания или посвещавания на имоти, предназначени за благотворителни и религиозни цели, т. нар. вакъфнамета; изготвяли илями — съобщения за взети съдебни решения и просби до други държавни органи, и т. н. В кадийските регистри се вписвали пристигналите нареждания за събиране на данъци от казата, за изкарване на населението да работи ангария, за залавяне на бунтовници и разбойници и други подобни заповеди, които ги правят първостепенни източници за историята на даден град или област.

Много документи по най-различни поводи и въпроси се издавали и от местните органи на държавната власт. Такива са били например тедбирите — разпоредби за събиране на храни, коне и коли за приготвяне квартири за войските и пр., документите за определяне цените на хранителните продукти, разните актове, списъци описи, писма и др. Населението от своя страна отправяло до държавните органи по различни поводи махзари — колективни молби, арзухали — молби от частни лица, и др.(36)

Излизащите и получаваните документи в канцелариите на висшите и на някои местни турски учреждения се вписвали с пълния си текст в специални регистри — сиджили. Вписването ставало по реда на получаването или издаването на документа независимо от неговото значение, съдържание или вид. Поради това те съдържали много разнообразни данни, като се почне от най-дребните въпроси и се стигне до най-важни събития и явления. В отчета за 1914 г. на Ориенталския отдел при Народната библиотека в София във връзка с това положение е отбелязано: «На пръв поглед прави особено впечатление «демократическият» характер на турската архива. Тъй например не е никак рядкост подир едно обикновено разпореждане на гюмрюкчията (митничаря), определящо пазарните цени на месотo или на фасула, да се намери и един височайши ферман със султански «мюхюр» (печат) по някое важно политическо събитие; или пък след някой шериатски съдебен акт, разпределящ разните дялове по известен наследствен въпрос, да фигурира някоя важна заповед на великия везир за обявяване на война. Худжети, берати, тескерета, такрири, буюрулдии, военни постановления, заповеди, сенети и пр., целият този материал е поместен без никакъв ред»(37). К. Иречек в едно писмо до Д. Ихчиев от 1907 г. изтъква, че сиджилите «представляват само едно важно откритие, защото съдържат материал, който никъде го няма: служебните документи на самите господари на страната»(38).

Работата в канцелариите, общо взето, се водела твърде примитивно. Обикновено архивата се пазела в торби, окачени над главите на писарите. Не всякога можела да се намери дадена преписка, която е стояла по-дълго време неизпълнена и е преминавала от торба в торба, докато ставала в дъното на някоя от тях достояние на молците. А случвало се и някои прошения да бъдат недобросъвестно скривани или загубвани поради нехайство от страна на чиновниците(39).

Старите архиви на турските учреждения се съхранявали обикновено в сградите на самите учреждения. Има сведения обаче, че в някои градове на българска територия били построени специални хранилища. Така във Велико Търново, близо до конака (през 1853 г.) е била издигната по поръка на турците от българския майcтop Никола Фичев голяма сграда за хранилище на архивите и в съседство с нея — сграда за чиновниците. В тези хранилища в продължение на целия период на робството се натрупали огромни количества документи.

Една част от тези архиви турците изнесли от България при отстъплението си по време на Освободителната руско-турска война през 1877–1878 г., друга част пропаднала при бягството им по време на военните действия. Много турски архиви били унищожени по същото време от българското население като израз на натрупаната омраза към поробителите. Свидетели разказват например, че цялото гореспоменато хранилище във Велико Търново било изнесено пред конака и запалено. За запазването на много архивни документи и ръкописи, изоставени на произвола, взели мерки руските граждански власти. В първия си отчет от 16. VII. 1878 г. княз Дондуков-Корсаков съобщава: «В някои от заетите от руските войски български градове бяха намерени значителни хранилища на книги и ръкописи на турски, арабски и персийски език, между които се намират твърде стари паметници. За запазването на тези паметници са взети мерки и се търсят лица, на които да се поръча да съставят подробен опис»(40).

Втора голяма група документи от периода на робството, отразяващи живота и борбите на поробения български народ, били материалите, натрупани в резултат от дейността на някои български институти. Макар и при завладяването на страната турските завоеватели да премахнали цялата държавна организация на средновековна България, българското население успяло да запази известни свои институции, които постепенно започнали да играят все по-съществена роля.

Такава институция например са били местните български общини, които се запазили, макар и със значително ограничени и изменени функции. На общините, които първоначално имали църковно-религиозен характер, турската власт започнала да възлага и редица административни и правораздавателни функции, главно колективното носене на фискалните задължения, някои специфични за района повинности и др. Все по-често към общините се обръщало за съдействие по различни поводи и въпроси българското население, което виждало в тях единствените свои органи на управление.

Наред с общините като важни български институции средища на духовния живот на българите, продължили да съществуват много от старите български манастири. Те представлявали истински крепости на вярата, просветата и народностното чувство. Някои манастири и църкви особено се прочули със своите школи, учители и книжовници. В килийните училища към тях се обучавали български деца на църковнославянските богослужебни книги. Чрез тях се поддържало народностното чувство и съзнание. В манастирите и църквите продължила да съществува и да се развива старата българска книжна традиция, преписвали се и се разпространявали различни богослужебни книги, жития и пр. Често към тях се прибавяли и нови моменти, отразяващи живота на населението. П. Р. Славейков например си спомнял, че е преписал десетина допълнителни бележки към богослужебните книги, изразяващи бедите на българското население, нанесени от еничарите. В църкви и манастири богомолците-българи слушали на големи празници да се споменават по особени поменици имената на български царе, царици, ктитори, патриарси, боляри и пр. Тук се пазели стари български ръкописи и документи, между които и грамоти на български царе — «златопечатни слова», като скъпи светини, които монаси и поклонници благоговейно разглеждали.

Въпреки тежките условия на двойното робство — преследванията от страна на турската власт и на фанариотското духовенство, българското духовенство в продължение на векове било единствената българска интелигенция, която чрез скромна богослужебна и разнообразна книжовна дейност поддържала народностния дух на българите не само в рамките на черковната традиция, а постепенно и като истински народни будители и културно-просветни ръководители. Българските духовници не само допринасяли да не заглъхне чувството на народностна принадлежност, но през периода на Възраждането от тяхната среда се издигнали и първите борци за национална независимост и културно-просветна самостоятелност(41).

Във връзка с проникването и развитието на новите буржоазно-капиталистически отношения в турската империя през XVIII и XIX в. в живота на българското население настъпили чувствителни изменения. В резултат на тези изменения възникнали някои нови дейности в съществуващите български институции, появили се и нови институции. В занаятчийското производство се разраснало участието на българското население. Увеличеният брой на българските майстори-занаятчии довел и до създаването на отделни български еснафски сдружения, които в 1773 г. били официално признати със специален султански ферман. Еснафските организации, които отначало си поставяли чисто икономически задачи, започнали да се занимават и с народните работи. За по-ефикасна защита на интересите си пред турската власт в отделни градове те се обединявали, като изграждали общи градски съвети, някои от които впоследствие прераснали в училищни и църковни общини(42).

Освен в областта на занаятите от втората половина на XVIII в. българският елемент навлязъл постепенно и в търговията. Българи започнали да събират беглика, да се занимават с джелепство, да доставят стоки за нарасналите градски консумативни центрове и войската и др. Участието на българите в търговската дейност особено много се увеличило през последните няколко десетилетия на робството. Поради липсата на елементарна защита за представителите на младата българска буржоазия от турските произволи и беззакония мнозина българи-търговци били принудени да се изселват или да приемат чуждо поданство(43).

Броят на общините рязко се увеличил. Особено много общини възникнали в градчетата, свързани с по-големите търговски пътища и пазари. Съществено се изменили и техните функции. Разширил ce твърде много контролът им върху частноправните отношения на българското население. Те започнали да се занимават с общи благоустройствени мероприятия, решавали църковни, училищни и други въпроси, спорове между жителите на общината и пр. Турската власт ги използувала за събиране на държавните данъци и други задължения. Така общините се оформили като самостоятелни юридически лица, признати от властта организации на българското население, и започнали да играят все по-важна роля в цялостния негов живот. Те носели разни названия: «църковни общини», «църковно-училищни общини», «църковно-народни общества» и т. н., но това не променяло тяхното съдържание и значение(44).

Все във връзка с новата обстановка, създала се вследствие на обществено-икономическите, политическите и културните промени, характеризиращи периода на Възраждането, в резултат от борбите на българското население за защита на своите икономически, политически и културно-просветни интереси и за извоюване на нови права възникнали и редица други нови български национални институции. За младата българска буржоазия старото килийно образование станало недостатъчно и тя започнала да открива нови светски училища, за ръководство на които някъде се изграждали специални училищни настоятелства. В навечерието на Освобождението такива училища вече имало в повечето от градовете и в много от селата(45). Възникналото през 50–те години на XIX в. движение за изграждане на национални читалища като огнища за културно-просветна и националноосвободителна дейност също така бързо се разширило и скоро в почти всички български градове били основани читалища(46). През същия период се създали и много други български организации с благотворителен, културно-просветен и друг характер.

Борбата на българския народ за национално освобождение извикала на живот и редица политически организации, представляващи интересите на различните слоеве на младата българска буржоазия и българското население. Измежду тях най-важна роля играли революционните организации — БТЦК и БРЦК. Наред с тях значителна роля е играла и организацията на по-едрата българска търговска буржоазия в Румъния, т. нар. Добродетелна дружина. В тази бурна епоха от българската история живели и се борили за свободата на своя народ стотици национални герои — Раковски, Левски, Ботев, Каравелов, Бенковски, Каблешков и всички известни и неизвестни техни сподвижници.

От дейността на всички тези български институции — учреждения, обществено-политически и революционни организации, както и от дейността на по-видните дейци в черковната, културно-просветната и революционната борба се създала значителна по количество и разнообразна по характер документация, отразяваща положението и живота на българското население.

Тези документи са били съвсем самобитни. Тяхната опростена форма характеризира тежките условия, при които те са възниквали (пишело се на лошокачествена хартия, често с молив и т. н.). Основният документ, който ce издавал за регламентиране на целите и вътрешните порядки и който уреждал всичко, свързано с дейността на дадена организация, е регулът, или уставът. И тъй като всички институции били създадени на обществени начала, устав имали и еснафските, и революционните, и културно-просветните, и благотворителните организации. Уставът носел разни названия: нареда, закон, закон-устав и т. н.

Друг основен документ била кондиката. С това понятие се означавали всички тефтери и тетрадки (дори и най-малките по обем), в които в известна системност и последователност се отразявал животът на обществените институции, извършените дарения, воденето на сметките и др. Различават се няколко вида кондики — черковни, училищни, еснафски. Тази класификация определя тяхната принадлежност, a не характеризира съдържанието, което често е твърде разнообразно и засяга еднакво живота и на еснафа, и на черквата, и на училището(47).

Най-разпространените документи от епохата на Възраждането били преписките, разменяни между възрожденските дейци и институции. Пръснати по всички краища на отечеството и вън от него, лишени от свои органи, българските обществено-политически, църковни и културно-просветни дейци намерили единствения път да съобщят идеите и кроежите си в писма. Поради невъзможността да използуват турската поща, а и поради твърде рядката съобщителна мрежа те най-често били принудени да препращат писмата си от ръка на ръка. Тъй като придвижването на писмата до адресата ставало трудно и бавно, писмата се пишели по-обстойно, често имали характер на окръжни, програмни статии, определени да бъдат копирани, преписвани и четени от мнозина «за назидание и поука или подбуда към известна дейност»(48).

Общественият контрол при събирането и изразходването на сумите, с които разполагали институциите, намирал израз в редица документи — квитанции, приходни и разходни тефтери, баланси, протоколни решения и др.

Освен това всяка организация издавала и свои специфични документи. Общината например водела тефтери за разпределяне и събиране на доходите, издавала всички свидетелства, удостоверения за пътуване — т. нар. тескерета, и т. н. Училищните настоятелства съставяли контракт или т. нар. съглашателно за наемане на учители и определяне на заплатата им и др. Революционните организации издавали наредби, окръжни, писма-окръжни и др., които поставяли определени задачи пред революционните комитети за изпълнение. Съставяли се още много други документи — молби, прошения до Високата порта или други органи на турската власт, възвания към населението и др.

Създавали се също така документи от частноправен характер. С тях българите уреждали помежду си определени сделки — покупко-продажба, заеми и др., които най-често носели общи наименования (писмо, запис, свидетелство и пр.), като се отбелязвала и целта, за която се издавал съответният документ.

Характерни за епохата форми за фиксиране на определени събития от обществен или частен характер са приписките и бележките. Те обикновено се отбелязвали на полето на църковни книги или ръкописи. Най-често били вписвани по време на даденото събитие или непосредствено след него. Това са бележки за политически събития — опожаряване на селища от турци, нападения на кърджалии, размирици, бунтове и др. под.; за изпълнение на присъди или убийства; за природни бедствия; за събития в църковно-просветното движение. Срещат се и бележки за събития от частносемеен характер — раждания, женитби, смърт и т. н.(49)

Почти във всички български институции се правели опити да се регламентира съставянето на документите, изготвяли печати, избирали и определяли лица, които да се занимават с този род дейност. Църковно-училищното настоятелство в Калофер например през 1857 г. се състояло от 11 миряни и 1 свещеник, които избирали помежду си председател, касиер и писар. «Всички работели безплатно и никой не можел да се откаже от длъжността си.»(50) Всеки четвъртък те заседавали и решенията записвали в протоколни книги. Касиерът бил задължен да води в пълен ред сметководните книги за постъпилите приходи и разходи. Писарят водел кореспонденцията. За такъв бил избран учителят Ботьо Петков, който «в свободното си време водел кореспонденцията с външни лица и нофузките тефтери и издавал свидетелства за изкарване на пътни тескерета», а по-късно поел и общинските тефтери за приходите и разходите. Сливенската църковна община дълги години имала за член деловодител Панайот Минков, а след 1870 г. Йордан Д. Йорданов(51). Секретар на Търновската община бил учителят Никола Златарски.

В устава на почти всички организации фигурирали задължения по водене на книжата. Така Уставът на Калоферската община от 1857 г. изисквал «в главните тефтери да ся заминуват искуп перата..., в разносната книга да ся заминуват разноските (масрафите) имя по имя и съвсем подробно, а в другите тефтери, в кои ся записва беделя, берия и пр...., дългът на четирите махали...». Същият устав задължавал такива тефтери да се водят от манастира и църквите, училищата и всяка година «да се сключват общи равносметки на училищната каса, които да се одобрят от общ селски събор»(52).

Уставът на БРЦК предвиждал в няколко члена начина за «сношение между централния и частните комитети», както и задълженията на касиера на централния комитет и на частните комитети в страната. «Касиерът на централния комитет ще приема пари от частните БР комитети и от други места, насреща които ще дава разписки под номера; той ще да ги записва в касиерската книга и ще явява за тях на комитета, за да се запишат и в главната комитетска книга.»(53)

Еснафските организации били задължени да водят различни книги. Имало отделен тефтер (касова книга), дето се вписвали сметките по това, кой колко пари взема от еснафа в заем, срещу каква лихва и кой е поръчителят. Тефтер-регистърът (кондиката) служел за записване имената на майстори, калфи и чираци, на протоколите, описа на инвентара на сдружението, списъка на даренията от разни членове при разни случаи, наредби, членски внос и пр. Водел се също и поменик за вписване имената на всички умрели членове на еснафа и техните семейства, които се споменавали в литургията на еснафа(54).

За да бъдат улеснени занаятчиите и търговците при деловата си преписка и при воденето на сметките си, в края на XVIII в. започнали да се появяват писмовници, които през XIX в. значително се увеличили поради настъпилите промени в икономическия живот на българите. В тези писмовници се давали образци нa писма до търговци, образци за сметководни и счетоводни книги и т. н.(55)

Запазването на документите и създаването на архиви при тогавашните условия на чуждо владичество било трудно. Турците при честите обиски и своеволия посягали и на архивните материали. Поради това българите били принуждавани да ги пазят при съвсем неподходящи условия. Но въпреки трудностите, ако все пак са запазени някои архиви от нашето Възраждане, това до голяма степен е заслуга на отделни лица, които са били деловодители, писари или секретари в различните организации. Така например Никола Златарски е запазил архивата на Търновската община, Л. Каравелов — архивата на БРЦК и т. н. Някои от по-късно създадените институции започнали да обръщат по-сериозно внимание и на този въпрос. Така Българското книжовно дружество още с основаването си взело решение «да се състави нарочно една архива за хранение на сичките писма и други актове върху работата, както и една книга, в която да се изложи обстоятелствено целият ход на тая работа»(56). Благодарение на това въпросната книга (кондика), както и другите документи по основаването и по-нататъшната дейност на дружеството са били запазени. Деловодителят на дружеството Т. Пеев правел преписи от всички по-важни актове — протоколите от годишните събрания и от заседанията на ръководството, преписката, която дружеството водело, и пр.

Пазели своите архиви също така отделни семейства, няколко души от членовете на които са се занимавали с бегликчийство, джелепство, търговия и др. В първата половина на XIX в. такива семейства имало почти във всички градове. Много от тях вземали живо участие в обществения живот. Между по-известните лица, оставили значително документално наследство, могат да се отбележат членове от пловдивските фамилии Чомаковци и Чалъковци, братя Робеви, Евлогий и Христо Георгиеви от Карлово, Манол Шишманов, Хаджи Тошо и др.

С разбиране се отнесли към своите архиви и много революционни и просветни дейци, учители и книжовници от нашето Възраждане. Неофит Бозвели например положил много усилия, за да запази всички писма, които получавал или изпращал. Макар и на заточение, той поръчал на един свой ученик да сложи в ред книжата му, като препише на чисто всички копия на писма, които е изпращал по различно време до родолюбци(57). Със забележителна прецизност в пазенето на архивите си се отличавал и Неофит Рилски. Той съхранявал грижливо всяко листче. В едно писмо до Райно Попович през 1838 г. Неофит Рилски сам отбелязва: «Вардя сичките писма, приятелски и неприятелски, потребни и непотребни»(58). Както се вижда от една бележка, намерена в библиотечния му каталог, той пазел «писма разни в торба — копия разни от писма, начертавани на черно». Такава грижа проявявали В. Априлов, Найден Геров, Марин Дринов, Любен Каравелов, Д. Миладинов, д-р Ив. Селимински и др. Особено се отличава със своята грижа към документите си Г. С. Раковски. Той най-старателно съхранявал своите ръкописи и всяко изпращано до него писмо, а от своите писма винаги оставял копие. Благодарение на това днес архивният фонд на Г. С. Раковски е изключително ценен източник за проучване на редица въпроси от политическата и културната история на България през периода на Възраждането.

Прекрасен пример за правилно отношение към архивите показал и В. Левски. Отчитайки трудните условия, при които работела революционната организация, той дава следните указания на Д. Хр. Попов през 1871 г.: «Твоите писма да не държиш у вази. И на всяко писмо, което пращам през вас другиму, да вадиш от него копия, че да го задържиш. Ако ти нямаш време да преписваш, задължи другиго. И аз оставям копие от всяко писмо, защото ми са нужни»(59). Левски проявил изключителни грижи за опазването на комитетските архиви. При обиколките си в страната не пропускал да провери как се пазят документите и да даде напътствия за това. Сподвижникът му Михаил Греков например си спомня, че при идването си в Сливен през ноември 1872 г. В. Левски, след като подробно се запознал с работата на комитета и набелязал редица мерки за заздравяването на организацията, изискал архивите на частния комитет да се изровят от земята, където дотогава били закопани, и да се пазят на такова място, че да се гарантира тяхното запазване(60). В свое писмо до Д. Хр. Попов от 1872 г. Левски пак му обръща внимание върху грижата за архивите на комитетите. Даже в най-трудния момент от живота на революционната организация той намерил време да отиде в Ловеч, за да се погрижи и за прибирането на комитетската архива.

Подобно отношение към документите като най-сигурен източник за изучаване на събитията и дейността на отделните личности от бъдещите поколения е имал и гениалният поет-революционер Хр. Ботев. Heговите разбирания по този въпрос проличават добре от следните думи в писмо до Ив. Драсов: «Ти трябва да опишеш... и политическата деятелност на своите познайници, приятели и другари, ако не за обнародване, поне за архива. Ще дойде време, Драсов, когато деятелността на всекиго ще да има важност за нашата история»(61).

На правилното отношение към създаващите се архивни документи, проявено от редица възрожденски дейци, и на събудилия се през периода на Възраждането интерес към българските писмени паметници дължим много. Благодарение на това сега науката разполага с редица ценни документи и цели архивни фондове, осветяващи важни моменти от политическата, стопанската и културната история на България до Освобождението й от турско робство.

3. Интересът към българските писмени паметници през периода на Възраждането

Нуждите на започналата от средата на XVIII в. борба против гръцкото фанариотско духовенство и против турския феодален и национален гнет продиктували събуждането на интерес към миналото на българския народ, а в тясна връзка с него — и на интерес към българските писмени паметници. В тази борба за национално признаване и политическа свобода, за нови обществено-политически порядки и демократическо развитие значителна роля играло опознаването на миналото на българския народ, което разпалвало борческия дух на народните маси. Като се посочвали славните страници от историята на народа, повишавало се неговото самочувствие, засилвала се волята му за борба, укрепвала готовността му да се жертвува в името на едно по-светло бъдеще. Много революционни и просветни дейци от това време изтъквали миналото на българския народ, за да поставят задачите на настоящето.

Пръв, който се заел да напише история на българите, за да разпали националното съзнание на народа, е Паисий Хилендарски. Но в това дело той не могъл да се задоволи само със сведенията у чужди автори. И Паисий се заловил да търси, проучва и сглобява пръснатите на различни места извори за българската история, за да напише своята «История славяноболгарская». Той предприел много пътувания, претърсил, както сам казва, «всички светогорски манастири, гдето имало стари български книги и царски грамоти, също така и много места из България, гдето се намирали много стари български книги»(62). Той успял да издири и използува много извори — жития, похвални слова, разкази, предания и пр. Особено значение отдавал на откритите от него оригинални документи от средновековна България, каквито били хрисовулите на българските владетели и техните златни печати. Паисий на няколко пъти използувал грамотата на Иван Шишман, дадена на Рилския манастир. Издирвайки и използувайки домашни български извори, той пръв разкрил тяхното значение за историческите изследвания. Неговата история допринесла твърде много и за засилване на интереса у други възрожденски дейци към домашните писмени паметници(63).

Със зараждането и разрастването на националноосвободителното движение, с назряването на нуждата да се повдигне националният дух и се подготви народът за предстоящите освободителни борби срещу турското господство и фанариотското иго интересът към миналото на българите непрекъснато се засилвал. През XIX в., а особено след 30–те и 40–те години, се появили редица исторически съчинения. Основна тяхна проблематика били въпросите около произхода на българите, откъде са дошли на Балканския полуостров, коя е тяхната първоначална родина, какво е тяхното потекло, какъв е езикът им, образуването на българската държава, вътрешното устройство и управление на средновековна България, политическите, военните и културните постижения при условията на свободно политическо съществуване. Разглеждали се и въпросите около падането на България под турска власт и положението на българите под робство.

Голяма роля за засилването на интереса към историческите паметници изиграли руските учени-слависти, чието внимание се насочило към поробените славянски народи. Особено ценна за българския народ е дейността на историците Ю. Ив. Венелин и В. Ив. Григорович, които предприели и специални пътешествия до България.

Юрий Ив. Венелин посетил България през 1830 г. със задача да разгледа архивите и книгохранилищата, да опише и препише по-важните ръкописи, да потърси археологически паметници(64). Той не успял да изпълни този план. При обиколката си в Каварна, Варна, Кюстенджа, Бабадаг и Силистра събрал отделни сведения за някои по-големи хранилища. На връщане той спрял във Влашко и успял да проникне в архива на Букурещката митрополия, откъдето преписал и направил факсимилета на 66 грамоти, между които 5 на цар Срацимир. Руската академия ги издала след неговата смърт(65).

В преписката, която поддържал с В. Е. Априлов, той начертал цяла програма за издирване на ръкописи в България. Най-много настоявал да се търсят грамоти. «Грамотите или хрисовулите на българските царе, дадени на манастири и частни лица», той определял като «мъртви, станали от гробовете хора, които говорят»(66). Затова настоявал пред Априлов да се помоли отец Неофит Рилски да препише грамотата на Иван Шишман, дори само за това да отиде до Рилския манастир, тъй като «хрисовулы сами не станут к нему ездить, а зато награда ему будет благодарность истории и болгарского потомства». Той посочвал да търсят грамоти в Македония, Ловеч, Враца, София и особено в атонските манастири, където «как меня уверяли, много грамот Болгарских царей. Это было бы прелесть!»(67).

Виктор Ив. Григорович пътувал из България през 1844 г. и започнал обиколката си с атонските манастири. В Хилендарския манастир, където преобладавали българи монаси, той успял да влезе в 4 книгохранилища. Той се запознал с много ръкописи и хрисовули. В своя труд «Очерк путешествия по Европейской Турции» той разказва, че успял да види «слишком 100 хрисовулов и старался если не все, то по крайней мере примечательнейшие иметь в руках»(68). Тук той успял да види грамотите на Константин Асен и Иван Александър, които му доставили голяма радост, тъй като тяхното съдържание било особено богато и разкривало отчасти вътрешното управление на българското царство през онази епоха. В. Григорович посетил много селища и навсякъде се интересувал от ръкописи, търсел развалини, копирал стари надписи, издирвал монети и т. н. Така той успял да види в Габрово Синодика на царя Борила, в Охрид — Климентовата библиотека, от която успял да вземе много бележки, в Рилския манастир — грамотата на Иван Шишман, от която снел препис, и т. н. Виктор Григорович подобно на всички пътешественици успял да получи в дар много ръкописи, да вземе бележки от други, да снеме преписи от хрисовулите на атонските манастири, датиращи от XII до XVI в.

Заслугите на руските учени не се изчерпват с това, което те сами са успели да издирят и съберат. Към него трябва да се прибави и онова голямо въздействие, което те оказали върху много българи родолюбци.

В. Е. Априлов намерил в лицето на Венелин историка, който можел да напише научна история на България, затова се поставил изцяло на негова услуга. За осъществяване на набелязаната от него програма Априлов водил голяма преписка със свои сънародници, главно учители — Н. Рилски, Н. Бозвели, Райно Попович, Иларион Макариополски, д-р Ив. Селимински и др. Той помолил Неофит Рилски да препише хрисовула на Иван Шишман, дори му изпратил специална хартия с указания за копирането. Към архимандрит Неофит се обърнал с молба «исследовать упоминаемых им рукописей Терновской церкви 40 мучеников»(69). Много конкретно искане отправил Априлов до Зографския манастир. На игумена, комуто изпратил специална хартия, препоръчвал да се препишат всичките хрисовули, привилегии и грамоти, които се намират в Зографския манастир от началото му до днес, които му са дадени от разни князе, царе, воеводи и императори, да се снеме точно най-старият хрисовул и т. н. Задължавал да се направи списък на всички останали ръкописи.

Благодарение на настойчивостта си Априлов успял да получи доста материал, една част от който изпратил на Венелин, а друга задържал при себе си. След смъртта на Венелин той продължил започнатото дело. През 1845 г. издал сборник «Болгарские грамоты» с 5 документа, от които само грамотата на Иван Шишман има български произход. Значението на сборника трябва да се преценява с оглед на хубавите подбуди, които са подтикнали Априлов да издирва и издава български документи и, както той сам казва, да удовлетвори любознанието на съотечествениците си и още повече заради интереса на руските учени(70).

В. Е. Априлов и неговите многобройни кореспонденти из страната подтикнали и редица други родолюбци към издирване и събиране на писмени паметници. Между тях трябва да се спомене и Стоянчо Пейович Ахтар от Търново, който събирал монети, стари ръкописи и всякакви старини. Той открил и Синодика на цар Борил. Георги Бодли от Охрид също събирал различни исторически старини, успял да събере «един долап ръкописи», между които и житието на Климент и протоколите на Охридската архиепископия за един век, които сам преписал.

Сериозен интерес към домашните извори за своите изследвания по стара и средновековна българска история проявил и Спиридон Н. Палаузов. Той сам не могъл да се заеме с издирването на документите, тъй като живеел в Русия, но използувал своите кореспонденти в България. Палаузов поддържал тясна връзка с Г. С. Раковски, той публикувал някои от паметниците — «Синодик царя Бориса»(71), «Грамотата на патриарх Калиста като нов извор за историята на българската черква»(72).

Сред възрожденските дейци, проявили интерес към писмените и веществените исторически паметници, особено високо се извисява името на големия български патриот, велик революционер-демократ и вожд на националноосвободителното движение Г. С. Раковски. Той се заловил с изключителна страст да издирва такива паметници, проявявайки своето горещо желание да се извади от забвение всичко, свързано с българското минало, за да покаже на сънародниците си някогашното величие и култура на българския народ.

Този интерес се зародил у него още отрано, но по-определено се проявил след Кримската война, когато Раковски вижда в писмените паметници «самий и истиний източник на българската история... и без них книжнината на нашийт българский народ и даже исто то народство щеше да е съвсем погинало и заборавлено»(73). Лишен от възможността сам да се заеме с издирването, той използувал много свои кореспонденти от емиграцията в Тулча и Галац, но главно вътре от страната — Н. Джамджиев, Д. Русков, П. Добрев, П. Р. Славейков, Стефан Вълков и много други. Раковски с увлечение и страст издирвал както паметници от старата и средновековната българска история, така и от новата — «после падения Българского царства»(74).

Участвувайки активно в борбата за просветно-църковна самостоятелност, Раковски се заел да даде историческо осветление на «българския вероизповеден въпрос». Поръчал на Драган Цанков да му изпрати препис от берата на Търновския митрополит, от фермана за построяване на българска църква в Цариград, от берата на патриарх Самуил от 1764 г., които му били нужни «за българская нова история»(75). В тази връзка той се погрижил да прибере навярно и материалите на Трако-славянския комитет в Атина. Интересували го и документите, свързани с дейността на ръководителите на църковно-просветното движение. Дори намислил да напише биографии на някои от тях — като Софроний, Неофит и др. За издирване на ръкописното наследство и кореспонденция на Неофит Бозвели той влязъл във връзка с Хр. Тъпчилещов, Й. Дайнелов и Ст. Д. Балкански, от които получил някои материали. Най-много материали той получил от дякон Григорий, ученик на Неофит Бозвели, който притежавал «сичката история на отеца Неофита на ръкопис». По същия начин той успял да получи от В. Григорович препис от «Житие и страдания грешнаго Софрония».

Раковски открил и немалко паметници за старата и средновековната история. Още през 1858 г. той притежавал Житието на патриарх Евтимий, на Св. Петка от Епиват, 3 грамоти, написани на кожа, извадки от четири евангелия на български език, също върху кожа, намерени в Яш, Асеновия надпис в църквата «Св. 40 мъченици» във В. Търново и др.

В тази връзка той съставил цяла програма за проучване на българския фолклор и бит в своя «Показалец или ръководство, как да се изискват и издирят най-стари черты нашего бита, язика, народопоколения, стараго ни правления, славного ни прошествия и проч.»(76). Първият дял бил посветен на проучването на старата българска държава, а вторият — на България след падането й под турско робство. По издирването на ръкописни паметници се наблягало на стари записки, фермани и берати, «от коих всеки град и село има». «Български разни записки — пише по-нататък Раковски — от после падения Българии до 18 века. Такива записки ся нахождат в попски къщи най-паче и по чърковни книги, записани в разни временя от попове, и в стари търговски къщи (§ 10) ... В спахийски берати има много замечателни работи исторически за българи... (§ 11). В всяка черква в България в по-знаменития места имало е като архиви, разни записки, ако ся са негде си съхранили, ако и от най-последныя времяна да бъдат, се са важни и може историческо нещо от тамо да ся извлече» (§ 14)(77).

Много от откритите исторически паметници Раковски използувал за своите трудове, а някои публикувал в «Дунавски лебед». В няколко броя било обнародвано «Житие и страдания грешнаго Софрония»(78). Той се заел да издава и специално списание «Българска старина», от което излязла само една книжка. В нея той дал извадки от «История во кратце о Болгарском словенском народе» от Йеросхимонах Спиридон и за първи път съобщил за Зографската история, като привел и от нея някои откъси.

С цялата си дейност като историограф и издирвач на българските паметници Раковски допринесъл неоценима полза. В тази насока той успял да увлече много културни дейци, а с обнародването на част от намерените извори за българската история той повдигнал чувството на национална гордост у българите, без което било немислимо засилването на революционно-освободителната бopбa.

Издирването на исторически паметници се активизирало особено много през 50–те–60–те години във връзка с разгърналата се борба за национална самостойност, водена под формата на борба за независима българска просвета и църква. Когато през 1856 г. цариградските българи подали прошение до Портата да назначи в българските епархии владици от националността на паството, тя им отговорила, че трябва най-напред да докажат, че българите са имали някога свои владици. Така се обособила цяла група за намиране на доказателства, в която участвували Хр. Георгиев, Н. Геров, Ст. Захариев, Хр. Даскалов, Н. Хр. Палаузов, Ст. Тошкович, П. Р. Славейков и др. «Ния от тука, както и отсреща нашите ще са стараим да изнамерим доказателства, но понеже мисля, че на Вас по тамо може да са намерат и по-добри... препис от тях пратете ми по-скору» — писал Хр. Георгиев от Букурещ на Найден Геров(79).

Между народните будители и борците за културно-просветна самостойност и църковна независимост особено място заема П. Р. Славейков. Първи опити за издирване на български писмени паметници той прави през 1842 г., когато предприел редица пътувания из страната. За тази цел използувал и своите ученици. Някои от намерените стари документи и ръкописи Славейков публикувал в периодичния печат — «Два български ръкописа» (от Килифарево и Беляковец)(80), «Четири паметника» и др., а някои предоставял на други, които се интересували от тях (например Н. Хр. Палаузов).

П. Р. Славейков проявил интерес и към ръкописното наследство на наши възрожденци. Във в. «Гайда» поместил едно писмо на В. Априлов, като отправил апел към съотечествениците си: «желателно би било, щото и другите наши съотечественици, които имат скътани таквиз драгоценности от нашите предшественици, да благоволят да ги извадят на бял свят чрез вестниците»(81). Но не всичко, което Славейков успял да издири, е оцеляло поради преследванията, на които бил подложен по време на робството.

С такава дейност се занимавал и Любен Каравелов, великият български революционер-демократ и борец за културно-просветна самостойност. През последните си години той отделил доста грижи и внимание за издирване и използуване на стари ръкописни паметници. Значителна част Каравелов издал в един изключително интересен за времето си сборник «Сокол»(82). В него били поместени откъси от Остромировото евангелие, Симеоновия сборник от 1073 г., Черноризец Храбър, Приложно житие на Иларион Мъгленски, Maнасиевата летопис, Евтимий Търновски, Паисиевата история и др. Сборникът представлявал истинска старобългарска христоматия — единствен по рода си в културния живот на народа през епохата на Възраждането.

Активно се включил в събирането на български ръкописи, стари книги, монети и други исторически старини и големият народен будител Димитър Миладинов. Той използувал всички възможни пътувания из Македония за тази задача. Особено ползотворна била 5–6 месечната му обиколка, по време на която посетил Дебър, Кичево, Прилеп, Велес, Солун, Воден, Серес, Охрид и др., за да събира помощи за изграждане на българска църква в Цариград. В Струга той донесъл 4 чувала ръкописи и стари книги и една торбичка с антики и стари монети. Много от събраните ценности предал на П. Севастиянов, руски колекционер, който обещал да помогне на няколко българи от Кукушкия край да се учат в Русия. Миладинов подарил архивни материали и на Южаков, Рачински, Стефан Веркович и др.

Близък приятел на Д. Миладинов бил д-р Константин Робев, който също така проявил интерес към българското писмено наследство. Той познавал добре Климентовата библиотека и успял да прибере от нея Патриаршеския кодекс. Той оставил много исторически бележки в своите дневници, предадени след смъртта му на Руския археологически музей в Цариград(83).

Под прякото или косвено влияние на Д. Миладинов с такава дейност се заловили много книжовници. Така В. Чолаков предприел обиколки из страната и издирил редица ръкописи, а направил също така и някои публикации, между които заслужава да се отбележи «Каталог на съхранените в Рилския манастир ръкописни книги». Кузман Шапкарев като учител в Охрид, Прилеп, Кукуш и др. събирал народни умотворения и ръкописи. След 1860 г. той сътрудничил на Ст. Веркович. Йордан Константинов Джинот се занимавал с описание на селища и манастири в Македония. Той добре опознал ръкописното богатство на някои манастири и със съжаление изтъква, че «ако преди 35 години биха се събрали старите славянски ръкописи из Македония и биха се запазили в книгохранилища, щели да се избавят от унищожаване и разграбване»(84).

С издирването на исторически паметници в Македония е свързано името на Стефан Веркович, изпратен като сръбски политически агент, за да събира доказателства за славянския произход на населението в Македония. По-късно той се установил да живее в Серес и се проявил като ревностен «старинар» на славянски и гръцки ръкописи, народни песни, монети и други антики. Снабдявайки училища и църкви с учебници и богослужебни книги, той си осигурил сътрудничеството на много българи — братя Миладинови, Шапкарев, Джинот, Константин Държилович, неговият син Георги Динков (Динката) и други учители и свещеници.

Изключителна добросъвестност при издирването и използуването на изворите на българската история показал големият български историк Марин Дринов. Той посветил силите си за разкриване на българското минало, а чрез това за подбуждане на народното самосъзнание, което според него било невъзможно, «догдето историятa ни остане во тме забвения»(85).

По време на двегодишното си пребиваване в Прага през 1867–1869 г. той работил усилено в библиотеки и архиви и издирил всичко, което се отнасяло за историята на българите. Много ползотворно било пътуването му до Италия. Познанството с руския учен славист В. В. Макушев му помогнало да се ориентира по-бързо в архивите. В архивите на Неапол (Гранде архиво) той открил много сведения за живота на българите и неизвестни документи за българската история. Там той намерил, както сам съобщава, «един търговски трактат, завързан в 1387 г., 27 май, между българския княз Иванко, син на Добрича, и Генуезката република..., търговски договор на Йоан Александра с Венеция..., завързан около 1347 г..., писмо от Йоана Александра до венецианския дожд Андрей Дандоло, писано на 4. Х. 1352 г. в Неапол»(86), и др. Той снел препис от Манасиевата хроника, а завел и специален копист за снемане на миниатюрите, които според него били много важен извор за изучаване на историята. Много от това, което открил, той изпратил на редакцията на «Периодическо списание», в резултат на което се появили 4–те писма «Нови паметници за историята на българите и техните съседи»(87). Наред с това той запознал българския читател с организацията и работата в италианските архиви.

В европейските библиотеки и архиви Марин Дринов не само издирвал материали, които представлявали интерес за неговите исторически, филологически и други изследвания, но се интересувал и от организацията на работата в тях, като информирал за това и българската общественост(88). Дринов много добре разбрал, че издирването и опазването на писмените паметници не е по силите на отделен човек или на някаква малобройна група. У него съзряла мисълта да се ангажира с тази важна задача някакъв обществен орган. Още в Прага той се съветва с Г. Груев: «Дали не ви е възможно засега да се въведе в програмата на читалищата една деятелност, а именно: да издирвате старите български ръкописи…, нашите писмени паметници, и да ги приберете на едно безопасно място»(89). Така се стигнало до издаването на «Писмо до българските читалища» (1869 г.), родило се, както М. Дринов определя, «в името на една от най-големите ни народни нужди»(90). То било публикувано в няколко списания и вестници(91) и било посрещнато добре сред българите(92). В него се давали «правила за описание на старите български ръкописи», които послужили за ръководство при публикуването на такива материали. Публикациите се придружавали със сведения за ръкописа — къде се намирал, съдържание, дата, материал, на който е написан, приписки, украшения, изображения и т. н.

В това открито писмо се изтъквало, че «по-честитите от нас народи имат си учени дружества, които, като разполагат с богати материални средства, лесно събират подобни материали, когато поискат». У нас нямало кой друг да се заеме с тази задача освен читалищата, които чрез своите членове на обществени начала можели да организират и издирването, и описването на старите български паметници. Дринов предлагал издирените или преписани материали да се изпращат на Цариградското читалище, за което не се съмнявал, че «с драга воля ще да прибира тези паметници и да ги доставя, гдето е нужно»(93). Читалищата приели задачата, а при някой от тях започнали да се организират и сбирки. Учителят В. Манчов подарил на Свищовското читалище няколко ръкописа(94). В Габрово било организирано дори специално дружество към читалището от учители и по-интелигентни граждани за събиране на старини. Всеки член бил задължен в определен период от време да достави старини, в противен случай трябвало да плати глоба(95).

Някои българи дошли до убеждението, че най-добре ще изпълни тази задача едно книжовно дружество. Още през 1868 г., когато се обсъждала идеята за създаване на такова дружество в Браила, Стефан Златев от Одеса изпратил като дар на новото «дружество на българското просвещение» един ръкопис от XVII в.(96) В. «Народност», като дава идеята да се организира академия, която да стане и «едно съсредоточение, гдето би могло да се слеят умните сили на наший народ...», препоръчвал тя да постави в устава си и «тия разпореждания, че всичките сбирки и книгохранителницата ще бъдат народен имот, а че когато дойдат у нас ония благополучни времена, всичко трябва да бъде основа на българский народен музей и на българската народна книгохранителница, които ще се преносят тогава в свободно българско отечество». За основа на тази академия предлагал да послужи Букурещкото читалище «Братска любов»(97).

През 1869 г. в Браила се поставили основите на Българското книжовно дружество. Назрялата вече потребност да се организира събирането и опазването на българските старини намерила място в задачите, поставени пред него. Предвидено било дружеството «постепенно да си прави сбирка от разни български и чужди книги, ръкописи и други подобни знаменитости, които да съставляват «стариний кабинет, неотлъчим от библиотеката»(98). Голямо значение придавал на тази задача и чешкият историк проф. К. Иречек. В писмо до годишното събрание на дружеството през 1872 г. той написал какво е най-необходимо да се направи за правилния ход на работата му: «Една книгохранителница, в която да се намира всичко, що се е писало досега на български, и един достатъчен отбор от списания за всичките клонове на науката. При дружеството трябва да има още един музей, в който да се забират и вардят с особена грижа българските старини, които да служат на новото поколение като спомен на праотците му и да не се разпръскват по всичките краища на света»(99).

Много българи оказали съдействие на дружеството при организирането на тази дейност. От Цариград П. Горбанов препоръчвал младия деятел П. Мусевич, който събирал старини и други древни паметници и можел да бъде полезен на дружеството със своите издирвания върху българската история в Македония(100). Една публикация на Ив. Кършовски била придружена със следната бележка на редакцията на сп. «Читалище»: «Тези документи днес се намират у г-н Райча Попова, габровец, плоещки жител. Желателно би било да се положат в някое оздравено място, например Българското книжовно дружество, тъй да можиме постепенно да си съставиме един какъв да е музей, съдържащ различни не само български, но и чужди старини»(101).

От различни краища започнали да пристигат в Браила един след друг новооткрити паметници(102). През 1871 г. Нил Попов, секретap на Славянския комитет, изпратил от Москва сандък с библиотеката и книжата на закритото през 1865 г. Московско българско дружество(103). Стоян Робовски изпратил 2 писма на Неофит Бозвели до неговия баща свещеник Андрей поп Дойнов Робовски. Писма от Неофит изпратил и Николай Павлович, който в бележката си до дружеството пише: «Тия писма Ви изпращам да ги вложите в архивите на Книжовното дружество, гдето ще бъдат завардени, мисля, най-добре от всяко разрушение занапред»(104).

Книжовното дружество направило опит да активизира събирането на материали, като изпращало отделни лица тук-таме из страната или отправяло писма до притежатели на отделни ръкописи. То използувало и страниците на «Периодическо списание», което започнало да излиза с основаването на дружеството. Още в първата книжка бил отправен апел към съотечествениците за събиране на исторически, фолклорен и друг материал, необходим за обработването на българския език, народната словесност и изобщо на българската история(105).

Краткият живот на Книжовното дружество до Освобождението не позволил да се разгърне особена дейност в това отношение. Пренесената в България след Освобождението ръкописна сбирка съдържала: писма и документи на Браилската община от 1859–1863 г., ръкописи и други документи на П. Берон, Михаил Попович, Йордан Константинов Джинот, Сава Филаретов, ръкописи на Васил Друмев, Р. Жинзифов и др.(106)

Втора глава: Учрежденските архиви на българската буржоазна държава

1. Създаване и съхраняване на документите в учрежденията

Документите на държавните учреждения са най-съществената част от архивното богатство на всяка страна. Създадени да задоволят непосредствените текущи нужди, те обективно отразяват различни страни от дейността на съответните учреждения и от живота на цялата държава, те представляват за бъдещите поколения изключително ценен изворов материал за историята на епохата, през която са възникнали.

Освобождението на България от турско робство поставя началото на нова ера в историческото развитие на страната. Турският феодализъм, главна пречка за нейното стопанско, политическо и културно развитие, бил премахнат. Подпомогната от Временното руско управление, младата българска държава стъпила здраво на крака и започнала свой пълноценен живот. Още по-благоприятни условия за развитието й създало съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г. Бързо била изградена здрава монархическо-бюрократична държавна машина, която застанала начело на цялостния вътрешен живот. Още непосредствено преди започването на Освободителната руско-турска война към Главната квартира на главнокомандуващия на руската армия била създадена служба за гражданското управление на освободените български земи с ръководител опитния и талантлив администратор княз Вл. Черкаски. Една от първите задачи, възложена на княз Черкаски, била да събере, систематизира и издаде всички материали, отнасящи се до административното устройство, данъчната система, стопанството и пр. на българските земи, за да могат да се ползуват от новата администрация.

Непосредствено след освобождението на Свищовския и Търновския санджак руското правителство наредило на Черкаски «да се пристъпи към организиране на енергично местно самоуправление с използуване на местни хора. Да се организира местна полиция, пощенска служба и особено административни и съдебни съвети»(1). Наскоро след това нареждане (на 7. VII. 1877 г.) княз Черкаски обявил своя Проект за учредяване на управление в Княжество България, съгласно с който администрацията се конструирала в следния вид: начело стоял един императорски комисар, който ръководел с помощта на съвет, състоящ се от осемте началници на отдели към управлението. Страната се разделяла в административно-териториално отношение на осем губернии (санджаци) и 56 окръга (кази). В проекта били определени и съответни щатове. Впоследствие този проект бил издаден под названието «Временни правила за управлението на административните съвети, щатовете им и проект за платен полицейски корпус»(2). По принцип Временното руско управление решило да не изменя турските административни порядки, за да не се нарушава и обърква редът. Трябвало само да се подменят лицата, изпълняващи длъжностите. В административно-териториално отношение деленето на губернии, окръзи и общини се запазило до края на Временното руско управление. Наред с изграждането на държавния апарат Временното руско управление работело усилено върху проекта за конституция на Княжество България, т. нар. Органически устав, който, след като бъде одобрен от руското правителство, трябвало да бъде внесен за разглеждане и приемане в едно събрание, съставено от български първенци.

Освен назначаваните от Временното управление органи на властта се оформили и органи, чиито членове били изборни. Това били административните и съдебните съвети. Задачите на първите били предимно благоустройствени и по въпроси на местното самоуправление, а на вторите — от съдебен характер.

При така оформилите се органи на новата власт естествено започнала активна делопроизводствена дейност, чиято организация се запазила в основни линии и по-късно, в Княжеството и в Източна Румелия. С оглед на правилното функциониране на органите на властта в центъра и по места Временното управление издало «Сборник официальных распоряжений и документов по болгарском краю», от който излезли 7 свитъка.

Била разгърната широка дейност за по-бързото изграждане на цялостната държавна организация — сформирана била българска армия, т. нар. Българска земска войска, полиция, Българска народна банка и т. н. В областта на просветата и културата били положени от Марин Дринов здрави основи за развитие на учебното дело, основана била Народната библиотека в София и др. Проведена била данъчна реформа, като натуралните данъци били премахнати и заменени с парични, с което се давал тласък за бързо развитие на българското село по пътя на капитализма.

До изтичане на времето, определено по Берлинския договор за Временно руско управление на свободните български територии, административната уредба в двете самостоятелни части била по принцип еднаква. През този период били издадени редица правила, прикази, правилници и въведени специални образци-книги, по които да се извършва делопроизводствена дейност.

В гражданската канцелария на княз Черкаски били изработени и обявени: «Временни положения», «Основания за финансовото управление на България», «Временни правила за устройството на съдебните части в България» и др. В цитирания вече «Сборник официальных распоряжений» освен тези общи указания за дейността на гражданската администрация в свитък IV от 1878 г. е поместена «Инструкция, определяющая порядок действий и предметы ведомства окружных и городских управительных советов», в която наред с общите задачи се дава конкретно и редът, по който ще се води делопроизводството.

В следващия свитък било поместено «Временное положение санджаковых казначейств Болгарского края», в което се давали с по-големи подробности не само задачите, текущата организация, дейността и щатът, но и конкретни указания за начина, по който трябвало да се извършват всички видове операции във връзка с воденето на цялостната документация, включително и различните книги, придружени с образци. За общото делопроизводство била отделена специална глава. Много подробно се описвала работата с входящата и изходящата кореспонденция: «Каждая получаемая в казначействе бумага записывается в журнал входящих бумаг (форма 1) с изложением от кого, от которого число, месяца и года, за каким номером и о чем бумага...». «Каждая бумага, которая исходит от казначейства, подписывается казначеем и бухгалтером и прежде своей отправки записывается в журнал исходящих бумаг (форма 2) с проставленыем на ней последовательно № записки по сему журналу, в котором показывается, кому бумага адресована и о чем.» За документите с финансов характер се изисквали съответни отметки. В забележка се указвало входящият дневник да бъде прошнурован и подпечатан и т. н.

Глава II е посветена на счетоводството — изброявали се най-подробно видовете книги, като се прилагали и образци от съответните форми, на брой 16. В свитък VI горното положение излязло в нова редакция под заглавие «Положение за окръжните ковчежничества на българска земя», допълнено с нови подробности и образци по цялостното водене на кореспонденцията и счетоводната отчетност. Сведения за общото делопроизводство се дават и в сборника «Прикази на окупационното управление 1877–1878 г.». С приказ от 16 VI. 1877 г. относно канцеларското делопроизводство гражданското управление предписвало на всички служби на отдел «Съвет и управление» да водят следните книги: 1. Входящий реестр бумагами отделения. 2. Опис делам отделения и 3. Алфавит к делам отделения(3).

С целия този комплекс от правила и правилници Временното руско управление положило на здрава и трайна основа делопроизводствения процес в създадените две български държави. Впоследствие върху поставените начала можело свободно да се правят всякакви изменения и усъвършенствувания.

Според Берлинския договор Северна България била обявена за самоуправляващо се княжество под «суверенитета на султана», като към него се придавал и Софийският санджак, а Южна България образувала една провинция, наречена Източна Румелия, и била под пряката власт на султана във военно и политическо отношение, но с права на административна автономия. Състоялото се в Търново Първо учредително събрание на Княжество България след упорити борби между консерватори и либерали при обсъждането на представения от Временното руско управление Органически устав изработило Търновската конституция. Според нея Княжество България трябвало да бъде конституционна монархия, изградена по буржоазнодемократически образец, с разделяне на законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Законодателната власт сe предоставяла в ръцете на Народното събрание, а изпълнителната — на монарха и Министерския съвет. Броят на министерствата според конституцията бил точно установен — 6: на външните работи и изповеданията; на вътрешните работи; на народното просвещение; на финансите; на правосъдието; на войната. През 1893 г. IV ВНС предвидило още две министерства — на търговията и земеделието и на обществените сгради, пътищата и съобщенията. Петото ВНС през 1911 г. направило изменения и открило още две министерства. Така се оформили общо 10 министерства: 1) на външните работи и изповеданията, 2) на вътрешните работи и народното здраве, 3) на народното просвещение, 4) на финансите, 5) на правосъдието, 6) на войната, 7) на търговията, промишлеността и труда, 8) на земеделието и държавните имоти, 9) на обществените сгради, пътищата и благоустройството и 10) на железниците, пощите и телеграфите. В административно-териториално отношение страната според чл. 3 от Конституцията била разделена на окръжия, околии и общини. Почти паралелно с Учредителното събрание в Търново Европейската комисия, заседаваща в Пловдив, изработила Органическия устав за управление на Източна Румелия. Начело на областта бил поставен генерал-губернатор, който трябвало да управлява с помощта на Частен съвет от 5 директори. Законодателната власт се предоставяла на изборно Областно събрание. В административно-териториално-отношение областта се деляла на три степени, подобно на княжеството — департаменти (окръзи), кантони (околии) и общини.

Така оформеното държавно устройство на двете български части просъществувало до 1885 г., когато се извършило съединението на Източна Румелия с Княжеството и се образувала единна българска държава.

За България Освободителната руско-турска война 1877–1878 г. фактически изиграва ролята и на буржоазнодемократическа революция. За появилите се още преди Освобождението буржоазно-капиталистически отношения били създадени условия за свободно развитие. Търновската конституция узаконила и покровителствувала тяхното съществуване. България тръгнала с бързи крачки по пътя на своето буржоазно-капиталистическо развитие. Още през 80–те и особено през 90–те години на XIX в. започнал един бърз процес на капиталистическо натрупване. Лишена от възможности за експлоатация на чужди земи и ограничена по територия, българската буржоазия поела пътя на забогатяване чрез жестока експлоатация на трудещите се маси и чрез грабежи от държавната хазна. Особено широки простори за нейното развитие били създадени през управлението на Стамболов (1887–1894 г.) и през следващите режими на стамболовистката Народнолиберална партия. Но и останалите буржоазни партии, когато бивали на власт, също създавали благоприятни условия за обогатяване на своите привърженици.

Започналото още при Временното руско управление създаване на ред и порядки при воденето на значително разрасналата се канцеларска дейност, без която бюрократичната буржоазна държавна машина не можела да се движи, продължило с нова сила, след като българската администрация започнала самостоятелна дейност. Били издадени много актове, които в една или друга степен третирали въпроса за създаване на стегната организация и ред в областта на делопроизводството и установявали единни норми за неговото водене. Освен тези законодателни положения всяко самостоятелно учреждение в своите правилници за вътрешния ред — в специална глава или точка — регламентирало и делопроизводствената си дейност.

Особено голяма законодателна дейност била развита в първите години след Освобождението (около 1882 г.), когато нуждите на младата буржоазна държава налагали по-интензивно организиране на държавния апарат, а също и през 1886–1887 г., когато след обединяването на Източна Румелия с княжеството било необходимо известно уеднаквяване на установения вече ред в делопроизводството.

Първото официално публикувано ръководство, в което специално се засяга въпросът за воденето на делопроизводството, било «Наставления от делопроизводството в митарствените учреждения»(4). В него най-подробно се давали указания какво да се прави с документите, които постъпват в митниците, и тези, които излизат, а също и относно работата, свързана с воденето на вътрешноучрежденската документация — специфичните за митницата книги и документи: «Всяко прието писмо се записва във входящия дневник (обр. Н-ро 1), като се изложи от кого е, с коя дата, с какъв номер и какво му е съдържанието. На всичките приети писма се поставя редовний Н-р, с който са били записани в дневника». «Всяко писмо, което излиза, се вписва в изходящий дневник (обр. Н-ро 2), като му се постави редовний Н-р, с който е записано в тоя дневник, в който се показва за кого е писмото и какво му е съдържанието.» «Приетите писма, както и копията на излезналите според вида на съдържанието си събират се в отделни дела, поставя им се Н-р по хронологичен ред на тяхното започване; тия дела се записват в особен списък (обр. Н-ро 4). Всяко прието писмо или копието от изпратено такова се зашива в делото и се записва в списъка (обр. Н-ро 5), който стои в началото на делото. На листовете в делата се поставя Н-ро и като се вземе вече делото за свършено, на последния лист се забелязва числото на листовете, които се намират в това дело, като се потвърдява с подписа на тогова, под ведомството на когото се намира производството на тая работа.»

През 1882 г. излязъл Правилник за делопроизводството по ведомството на Министерство на вътрешните дела(5). В него подробно се посочвали делопроизводствените операции от получаването до изпълнението на писмото. През 1883 г. бил публикуван нов Правилник за делопроизводството в митарствените учреждения, с някои нововъведения относно делопроизводството в митниците(6). Воденето на изходящия дневник (журнал) не се отличава с нищо от предишните. Нови положения били дадени в отдел V «за съставлението на делата». «По всяка една работа, която изисква преписка, трябва да се състави особено дело.» «Бумаги, които не изискват особени преписки и имат еднороден характер, могат да се зашиват в едно дело.» «Щом бумагата е поставена към делото, тя немедлено се зашива към него, се прономерова и се записва според формата № 11.» «След като се свърши, делото, прономеровано и прошнуровано, се подпечатва и се предава в архива на хранене.» «Във всяко учреждение трябва да се държи опис на всичките дела според формата Н-ро 12 с отбелязване за предадените в архива.» Отдел VII «За конфиденциалните книжа» (§ 26) е посветен на поверителните документи. Записването става по същия ред, но без посочване на съдържанието и материалите «се пазят у началника на учреждението, отделно под ключ», и той трябва «да държи подробен опис на всички конфиденциални бумаги, които се пазят у него». В специална забележка се чете: «За първообразните Височайши укази и Височайши одобрени доклади в министерството се държат особени дела при отделенията при опис по форма № 14».

През същата и следващите години излизат още редица такива Правилници и закони, в които се засяга въпросът за деловодството. От тях по-важни са: Законът за общините и за градското управление от 1882 г., в който се разглежда в специална глава общинското деловодство; друг Закон за общините (от 1882 г.), който разглежда малко по-общо тези въпроси; Закон за окръжните управители и околийските началници; Закон за селските общини от 1886 г. Закон за градските общини от 1886 г.; Правилник за вътрешния ред на Българска народна банка; правилници за съдилищата, излезли последователно през 1896 г., 1927 г. и т. н. и т. н.(7)

Наличието на тези значителни по брой официални законодателни актове и правилници още от първите години след Освобождението и тяхното нееднократно изменяне частично или напълно, какъвто е случаят със законоположенията за митниците, за селските и градските общини и др., говорят, че от страна на младата българска буржоазна държава правилно се оценява важността на делопроизводствената дейност, поради което й се отделя и такова внимание. Към наследените правилници и методи на работа от Временното руско управление и към опита, натрупан през първите години на самостоятелна работа от страна на някои административни дейци, се прибавял и интересът относно начините на работа в други страни, които са били по-напреднали в своето обществено-икономическо развитие. Така например старозагорският окръжен управител А. Т. Илиев на 19. I. 1882 г. в писмо до К. Иречек между другото му пише: «Помня, че когато бяхте в наший град, Вий ми бяхте говорили, какво досегашний руски начин на водене канцеларската кореспонденция, държанието на разните журнали и книгите, нареждането на архивите и пр., е вече отживял и стар, но че имало някоя нова система, която се употребявала в Европа. Много бихте ме задължили, ако бихте ме уведомили в коя книга на френски език можахме намери едно ръководство с формули, защото от страна на префектурата ний искахме от дирекциите в Пловдив да ни снабдят с подобни формули, но те ни отговориха, че нямали известия за някоя таквази книга»(8). Едва през 1912 г. било преведено от френски холандското ръководство «За класиране и описание на архивите»(9). Надеждите на директора на Българска народна банка, по чиято инициатива било отпечатано, не се оправдали, тъй като то не разглеждало въпросите на текущата архива. Председателят на Софийската постоянна комисия Ив. П. Славейков през 1885 г. изпратил до българските агентства в Румъния, Франция, Австро-Унгария, Германия и до кметствата от различни градове писма с молба да му изпратят правилници за вътрешния ред, както и за деловодството и архивата. Искания от такъв характер били отправени и от други учреждения(10).

Така в резултат на руската система, практиката на другите страни и натрупания собствен опит в българските учреждения бил установен известен ред по движението на документите и съхраняването на приключените преписки. В изготвените правилници се определяло, че входящата кореспонденция се получавала от ръководителя на учреждението, който след прочитането й поставял резолюция — кой да изпълни искането и в дадено писмо какво да се направи. Под резолюцията се поставяла датата на писмото и се предавало в архивата за завеждане(11).

Завеждането е ставало в специални входящи дневници (реестри, регистри, журнали), в които се записвали денят на пристигането, номерът поред, датата и номерът на писмото, както и съдържанието му накратко(12). Някои правилници изисквали вписването и на учреждението или лицето, което праща писмото(13). В по-големите учреждения с по-сложна структура, каквото е Министерството на вътрешните работи, в цитирания вече правилник се вписвало и отделението, на което се предавало писмото.

За учрежденията, където се получавали специални секретни документи от висшите органи на държавната власт — укази и доклади, одобрени от монарха или от Държавния съвет, от регентите и т. н., воденето на писмата се определяло по специален начин, а съхранението им се възлагало на ръководителя на учреждението(14). «Височайшите» документи се държали в «особени дела при отделенията при опис по форма № 14»(15).

Изходящата кореспонденция след надлежното й изготвяне от съответния служител се предавала за подпис от началника и оттам в регистрацията, където се описвала в специален изходящ дневник (реестър, регистър, журнал). Датата и изходящият номер се отбелязвали и върху копието на документа.

Входящите документи и копията от изходящите трябвало да се обособят в преписки и дела. В това отношение особено конкретно се дават указания в цитирания Правилник за делопроизводството… на МВД. Подреждането на входящите документи вътре в делата се извършвало «според датата на получаването, а изходящите според реда на изходящия номер». Приключването на преписките ставало в края на годината. Тези документи, които поради своя характер не можели да се поставят в предвидените дела, се групирали в общо дело под заглавие «Разна преписка».

В повечето от правилниците не се регламентирали броят на делата и въпросите, по които те трябвало да се завеждат. Но все пак в някои от тях се давали конкретни указания в това отношение. Tака например в Закона за общините и за градското управление от 1882 г. се казва: «Секретарят ще събира за всяка година в особени връзки и наред според датите им: а) изпратени бумаги от Окръжното управление; б) изпратени бумаги от околийското началство; в) изпратени бумаги от други власти; г) оплаквания и заявления от частни лица. Книжата не трябва да се изваждат от тия връзки освен за да се състави едно особено дело, нужно за изследване някоя работа». Друг член от същия правилник определя точно поотделно за градските и селските общини какви трябва да бъдат регистрите — регистър на разискванията на общинския съвет, регистър на приказите на кмета и т. н.

Следващите закони за градските общини от 1886 г. и за селските общини от същата година също определяли броя на делата и регистрите, които трябвало да се водят. По този начин към 1921 г. всички общини в страната водели точно определен брой дела, в които се събирали точно определени документи.

Правилникът за устройството, отчетността и деловодството на окръжните и околийските ковчежничества от 1884 г. определял да се водят дела по «личен състав, общи разпореждания по косвени данъци, налози, паспорти, патенти и други свидетелства, оправдателни документи и канцеларски разноски, отчети и ведомости, счетоводство, курс по монети, разна преписка и др.».

Интересно е да се отбележи, че в Правилника за вътрешния ред на Върховната сметна палата от 1883 г. се предвиждало при изваждане на документи от делата на тяхно място да се оставя лист с отбелязване кой ги е извадил и в кое дело и от коя година тe са пренесени. Ако при приемане след това на архивите в общата архива на учреждението се окажело, че липсват изцяло или частично някои дела, трябвало да се съставя акт.

Големината на делата се определяла до 250 листа, а по-големите дела се препоръчвало да се делят на по-малки части. Подреденото по този начин дело се прошнуровало, прономеровало и листата му се номерирали. В Правилника за счетоводството и деловодството в градските общински управления от 1898 г. се предвиждало да се правят описи на делата поотделно за всяка година, а описите за един период най-малко от 10 години да се оформят в една книга.

Още в Правилника за делопроизводството на Министерството на вътрешните работи от 1882 г. се предвиждало делата да се приключват всяка година: «Писмоводството се сключва в края на всяка година. Ако би да се извадят някои книжа от миналогодишни дела, в такъв случай на мястото им се гужда един лист бяла хартия с обозначение кой ги е извадил и в кое дело и за коя година са пренесени». Следователно въпросът се отнася до дела и преписки, които по една или друга причина не са приключили. По-ясно е формулирано това положение в Правилника за счетоводството и деловодството на градските общински управления от 1891 г. Чл. 76 гласи: «В края на годината всички дела, прономеровани, прошнуровани, пронизани и подпечатани, а също и дневниците и други книги, които не се продължават за следующата година, се внасят в архивата, а от нова година се завеждат нови дневници и дела». По-нататък в чл. 77 стои: «Ако преписката по някое дело не е довършена, тя се оставя за следующите години, догдето се довърши, па тогава се пришива към делото от оная година, през която е свършена». Върху предната корица на обособеното дело се залепял заглавен лист, а вътре между отделните преписки, които съставяли делото, се поставяли заглавни листове с данни за всяка преписка. По този начин делото се приготвяло за следващия етап на съществуване.

В нашето законодателство почти не се поставял въпросът за обособяване на специални служби за архивите в учрежденията. Най-многото, което се правело, се заключавало в това, че в последните параграфи на правилниците обикновено се предвиждало «всички свършени дела, прономеровани и прошнуровани, да се подпечатат и предадат на съхранение». Тези общи формулировки не определяли задължителното създаване на специален архив на учреждението. Това решавало всяко учреждение самостоятелно. В малките учреждения и служби архивата се поверявала на някой служител от канцеларията, каквито били например писарят в селската община или регистратор-архиварят в градската. За по-големите учреждения в началото, когато документите не били така многобройни, също не се предвиждал отделен чиновник. За Върховната сметна палата например Законът от 1883 г. предвиждал това да се извършва от деловодителя, който «е натоварен да води архивата, да изважда за справки преписи и извлечения от актовете, които би му се поискали». Новият правилник, издаден 10 години по-късно, предвиждал тази работа да се извършва от специално длъжностно лице — архивар.

В централните учреждения (министерства, управления и дирекции) за улеснение на справките архивата се съхранявала обикновено към съответните служби, отделения и отдели. По този начин организирали архивата си и Министерството на просветата, Министерството на войната, Министерството на земеделието и др. Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството съгласно с правилника от 1939 г. предвиждало освен архивите към някои отдели и една централна архива към управление «Пътища» за материалите на това управление, на Бюрото за техническа контрола и на Главната дирекция на строежите(16). Министерството на пощите, телеграфите и телефоните създало към своето централно управление специално бюро — Вътрешна служба и архива за «класификация и съхранение на архивните книжа» на централното управление и на книжата, предадени от другите отделения и бюра на министерството, дори и от телеграфо-пощенските станции в страната(17).

В Министерство на вътрешните работи и народното здраве по-важните преписки и документи се обособявали в малки архиви към отделните служби, но поради особеното място на Дирекцията на полицията след 1925 г. се пристъпило към организиране на самостоятелна обща архива. От съхраняваните дотогава в отделенията на Дирекцията архивни документи сега трябвало внимателно да се подберат нужните дела, които «да се подредят, подшият и съдържанието им да се резюмира», за да се ползуват от нея «господа началствуващите лица»(18).

Повече от архивите при учрежденията представлявали склад на материали, предадени под отчетност. «В архивата да се държи подробен опис за всяка година на хранящите се дела с отбележка от где и кога е предадено, заглавието и номера му.»(19)

По-специално внимание се обръщало на документите в някои категории учреждения, като Министерството на правосъдието и съдилищата, Министерството на финансите, Върховната сметна палата и др., поради изключителното им практическо и справочно значение.

Още през 1896 г. със Закона за устройство на съдебното ведомство и с Правилника за съдебните места и лица се създавали архивни служби към всички съдилища. В тях се предавали извършените съдебни дела и канцеларски преписки, които се нареждали по годината на получаването им и се групирали на углавни, граждански и дисциплинарни дела и канцеларски преписки(20).

В излезлите през 1896, 1927 и 1940 г. правилници за съдилищата работата с архивите се определяла по следния начин: секретарят на съда преглежда всички, дела, които се внасят в архивата, като отбелязва на корицата «архивно». Делата в архивата се завързват във връзки по различните съдопроизводства — наказателни, углавни, граждански, канцеларски. На всяка връзка се поставя картон, който съдържа № на полицата, на рафта, № на връзката и архивните номера на делата в нея. Тези данни се описвали и в специална архивна книга. При изнасянето на дело от архивата на негово място се оставяло картонче с означение от кого е взето, а архиварят водел бележки за изнесените от архивата дела. Правилниците задължавали председателите на съда да правят ежегодни ревизии за състоянието на архивата(21).

Такива строги изисквания за работата с архивите залегнали и в правилниците на Министерството на финансите, Върховната сметна палата и други ведомства, чиято дейност била свързана с парични въпроси и уреждане на вземания. Министерството на финансите например уредило през 1938 г. конкурс между служителите в данъчните управления за изготвяне на «план за уредба на добре функционираща архива»(22). Той трябвало да съдържа всички положения на устройството на архивата, вътрешния ред, контрол, персонал и т. н.

Особеното място, което заемали в управлението на страната някои централни учреждения, като Канцеларията на царя, Народното събрание, Министерския съвет, Министерството на външните работи и изповеданията и др., ги задължавало да полагат и по-специални грижи за опазването на своите архиви. Благодарение на това архивните фондове на тези учреждения и сега са запазени сравнително най-пълно и в най-добър ред.

В Народното събрание, например още от 1879 г. била въведена строга отчетност за приключените преписки и документите, излезли от текущо деловодство, които се предавали в архивата. Архиварят приемал всяка преписка и я завеждал в специална архивна книга, в която отбелязвал № поред на преписката, № на делото, към което тя се отнася, заглавие на преписката, дата на започване и завършване на преписката, брой на листовете(23). Така за 1900 г. в дело № 4 за връзките с Министерството на вътрешните работи и народното здраве били включени: преписка по законопроекта за изменение на Закона за градските общини, преписка по законопроекта за изменение на Закона за селските общини, преписка по законопроекта за изменение на Закона за полицията(24) и т. н. Към 1920 г. броят на преписките в някои дела достигнал до 207, a други по-обемисти преписки се разделяли на томове.

Сериозни мерки за организиране на архивата били взети и от Министерството на външните работи и изповеданията, в което се създавали документи от изключителна важност: дипломатически актове, международни договори, акредитивни и отзователни писма, рапорти и донесения на дипломатически агентства и пр. В ранните години приключените преписки се пазели по дирекциите и отделите на министерството, но законът от 1907 г. предвиждал изграждането на обща архива. В нея се предавали не само делата на министерството, но и документацията на дипломатическите представителства вън от страната. Документалните материали постъпвали в архивата всяка година, придружени със специални описи(25). Правилен отговор за необходимостта от такива грижи дава в доклада си Парламентарната комисия, натоварена през 1911 г. с изготвяне на цялостен щат нa чиновниците: «Това устройство на архивата се налага не защото така е предвидено в закона, а защото тая служба трябва да се нареди рационално, за да изпълни онези функции, които й се възлагат. Най-важното е, че тук се пази и отговаря за тайната архива — държавни тайни от голямо значение»(26). Тази служба имала ранг на отделение със завеждащ «чиновник от кариерата», изпитано и вещо лице, за да направлява работата рационално. Търсели се най-подходящите хора за работа в архивата и най-подходящите системи за нейното водене(27). Единствено в тава учреждение залегнало убеждението, че архивните материали трябва да се пазят не само за справки, но и като такива, «които често пъти имат ценно историческо значение за отечеството ни»(28).

Ако трябва най-общо да се даде характеристика за грижите на буржоазната власт в България по организиране на архивите в учрежденията, трябва да се изтъкне, че те изхождали единствено от нуждите на практиката. Изключение правели само някои ведомства, заемащи по-особено място в системата на държавното управление на страната. В този смисъл заслужава да се изтъкне, че всички централни учреждения, които ръководели и отговаряли за дейността на цяла система подведомствени служби, полагали грижи и за организиране на деловодството и архивите им. Те издавали правилници, окръжни, наставления и пр. Но ако в първите години след Освобождението, когато архивните документи били все още малко по обем, те не изисквали нито много персонал, нито големи помещения, с течение на времето с тяхното натрупване съхраняването им в учрежденията създавало все повече трудности. Поради това често пъти работата с тях била занемарявана или съвсем изоставяна.

Някои учреждения до такава степен се задръствали със стари, ненужни за практическата им дейност архивни документи, че въпросът за освобождаването от тях добил изключителна важност. Председателят на Софийския апелативен съд през 1901 г. писал в свой доклад: «В старата архива се намират около 700 000 дела, окончателно свършени, присъдите по тях приведени в изпълнение и даже вече забравени... Тяхното държане в архивата е безполезно, то даже обременява справките»(29).

Още по-тежко станало положението през по-късните години. При липсата на специални архивни учреждения за документите с историческо значение излезлите от текущо употребление и ненужни за практическа дейност архивни материали били изоставяни на произвола на съдбата. Те били изваждани от помещенията, за да се освободи място за нови постъпления, и се поставяли при най-неподходящи условия — тъмни и влажни зимници, по стълбища и тавани, където се разпилявали, изчезвали, изгнивали или изгаряли.

2. Унищожаване на учрежденските архиви

Повечето от учрежденията виждали изход от положението, в което се намирали техните архиви, в унищожаването на онези документи, които вече не били необходими за тяхната дейност, нито на други служби или за граждански справки. Буржоазната власт през целия период на своето господство не проявила грижи за запазване на учрежденските документи с историческа стойност. Напротив, тя провела редица мероприятия за «прочистване на архивите», при което били унищожени и много ценни документи.

В правилниците с изключение на отнасящите се за съдебното ведомство не залегнали никакви напътствия за това, как да се постъпва с документите, които вече не били необходими за практическата дейност на учрежденията. Отделените за архиви помещения скоро се запълнили с документи, които не се използували за нищо и само затруднявали справките. И учрежденията започнали сами да търсят пътища и начини да се освободят от тях.

Отделни служители от някои учреждения налучкали и правилен път. Още през 1882 г. Архиварят на Народното събрание се обърнал към Народната библиотека в София с молба «да благоволи да приеме за съхранение един сандък, в който са положени всички дела и реестри от архивите на Първо и Второ обикновено народно събрание, както и ръкописите на стенографическите протоколи от заседанията на поменатите две събрания»(30). Библиотекарят на Народната библиотека приел по опис изпратените материали както през 1882, така и през 1885 и 1892 г. През 1897 г. тук били изпратени от Харманлийска околия материали по изборите от 23 март с. г. През 1903 г. Великотърновското градско общинско управление изпратило в библиотеката архивите на бившата Търновска епитропия от 1872 г. Подобни инициативи били проявени и от някои други учреждения. Но всички те имали случаен характер.

По-голяма част от учрежденията виждали най-доброто разрешаване на този въпрос в «освобождаване» от ненужните за практическата им работа архиви. Особено остро чувствували тази нужда съдебните учреждения. Министерството на правосъдието непрекъснато било атакувано с искания и запитвания за унищожаване на документи. «Държането на архивните дела за времето 1877–1883 г. само запразва място и шкафове», а по-новите дела «поради нямане място за тях стоят ненаредени, както трябва, и са изложени на опустошение от мишки» — се изтъква в едно такова искане на председателя на Врачанския окръжен съд от 1894 г.(31) За изясняване на въпроса министърът на правосъдието се обърнал към дипломатическите агентства в Русия, Франция, Румъния, Сърбия и др. с молба да проучат «по какъв начин става унищожаването на архивните дела и да се изпрати, ако има, един свитък от правилник»(32).

С искания от подобен род било отрупано от своите подведомствени и Министерството на финансите. То било принудено през 1894 г. да внесе в Министерския съвет доклад, с който се предлагало да се въведе ред по унищожаване на архивните материали не само от системата на неговото ведомство, но и за всички други. Министерският съвет одобрил това предложение и задължил министерството да състави една комисия, която «да изучи въпроса за унищожение на непотребните книжа». Едновременно с това той препоръчал да се набележат мерки за запазване на останалите документи, като се изготви и съответен правилник(33). Макар и да няма сведения за работата на тази комисия, ясно е, че тя не изпълнила своята задача.

По-късно с предложение до Министерския съвет «да се вземат мерки по унищожаването на архивните материали» излиза и министърът на вътрешните работи. В заседанието от 13. XII. 1901 г. Министерският съвет отново решил: «Да се назначи една 3–членна комисия от различни министерства, която да изучи въпроса за унищожаване на непотребните книжа в архивите на всички ведомства и да представи по това писмен доклад»(34). Комисията се задължавала да се съобрази «с това, що е извършила комисията, назначена през 1894 г. по предложение на Министерство на финансите». Тя пристъпила към проучване на състоянието на архивите в отделни учреждения и събрала сведения за разрешаването на този въпрос в различни европейски държави, но също не успяла да изготви някакъв общ правилник(35).

В замяна на това председателят на тази комисия д-р Минков, бивш секретар на Министерство на правосъдието, в своя рапорт до министъра на правосъдието, след като изтъкнал, че е целесъобразно «прочистване на архивите от непотребните книжа, пазенето на които изисква значителни разноски за чиновници и допълнителни помещения», предложил един «законопроект за унищожаване на непотребните книжа в архивите на съдебното ведомство»(36). Подобен законопроект бил подготвен и изпратен за обсъждане от подведомствените на министерството учреждения, а през 1903 г. бил внесен в Народното събрание(37). Почти едновременно с това Министерството на финансите внесло в Народното събрание законопроект за унищожаване на документи на Върховната сметна палата. Като най-важни мотиви на двата законопроекта се изтъквала липсата на специални здания за съхраняване на документите и на персонал за тяхната обработка.

Излезлият Закон за Върховната сметна палата предвиждал: «Онеправдателните приходо-разходни документи и разните други книжа, които се представят във Върховната сметна палата от разните учреждения за проверяване на отчетите им, се унищожават след изтичане на пет години от деня, когато палатата се е произнесла върху отчетите им». Останалите документи също можели да се унищожават, но с решение на общото събрание на палатата, като препис от решението с подробен опис на материалите се изпращал в Министерството на финансите(38).

Вторият закон, както и влезлият в сила след това Правилник за унищожение и запазване на старите дела и книжа в архивите на съдебните учреждения по-детайлно определяли документите, които трябвало да се предадат за унищожаване след изтичане на съответни срокове, и същевременно правели опит да определят онези, коитo трябва да се запазват по-дълго време. Преглеждането на делата се възлагало на архиваря под надзора на един съдия, а ежегодно изготвените списъци «за унищожение и запазване на делата» трябвало да се изпращат за одобрение в Министерството на правосъдието.

Подобни изисквания залегнали във всички закони и правилници относно архивите, внесени в Народното събрание до войните. В тях се наблягало главно върху справочно-практическата стойност на документите. При разискването им в Народното събрание у всички народни представители личи страх да не се допусне унищожаване на материали, които биха потрябвали след време. Затова в Правилника за Върховната сметна палата се изисквало «при съмнение за унищожаване на даден архив той да се запазва».

Сериозност и отговорност във връзка с прочистването на архивите проявило през това време и Министерството на вътрешните работи и народното здраве. То не подготвило законопроект, но за втори път внесло в Министерския съвет предложение да се изгради комисия, която по-обстойно да проучи въпроса. Министерският съвет отново се съгласил «да се назначи една комисия от по един чиновник от всички министерства и Върховната сметна палата която да подготви и внесе съответен законопроект за одобрение»(39). Изобщо в периода преди войните всички учреждения показвали загриженост по отношение на унищожаването на архивите и малко са примерите, които могат да се посочат за съзнателно и безотговорно унищожаване на архивни документи.

Войните, в които България участвувала през 1912–1913, 1915–1918 г., ce отразили зле върху състоянието на учрежденските архиви. Много от учрежденията във вътрешността на страната по време на войните спрели работата си, а помещенията им се използували за складове или казарми. Намиращите се там документи се прехвърляли от помещение в помещение, други били оставени без всякакви грижи, а трети най-безотговорно унищожавани. Голяма загуба от документи претърпели учрежденията в заетите области. Те били заграбвани или просто разпилявани и унищожавани.

За масово унищожаване на документи говорят много факти. По-късно дори бил издаден Закон за освобождаване от отговорност на длъжностни лица, които не могли да се отчетат с документи поради унищожаването им(40).

След войните в много учреждения били издадени заповеди за назначаване на комисии, които да прегледат архивите. През 1920 г. само Министерството на вътрешните работи издало последователно 2 нареждания до всички свои подведомствени учреждения за преглеждане на архивите от 1888 до 1899 г. В тях за първи път се изисквало в състава на комисиите да се включат учители историци и филолози. Окръжни от този род били изпратени и до изборните учреждения, като се настоявало в комисиите да се включват «кметът, помощник-кметът, секретар-бирникът, главният учител в селото» и др.(41)

През април 1926 г. Министерският съвет издал окръжно за масово унищожаване на създадените до 31. III. 1918 г. архиви в учрежденията. Наистина в него формално залегнало положението «документите с отчетно-историческо значение (закони, наредби, преписки за развитието на учрежденията) да се предадат на Народната библиотека, а ненужните — на Държавната печатница за претопяване»(42), но то представлявало крачка назад, тъй като създавало възможност за безотговорно унищожаване на архивните документи. Със специално окръжно Министерският съвет наредил на централните учреждения, а те от своя страна на подведомствените си да пристъпят към изпълнение на постановлението(43). Много от централните учреждения препечатали окръжното без каквито и да било допълнителни разяснения за предстоящата работа. А практиката по «прочистване на архивите» показвала, че тъкмо конкретни указания били нужни.

Имало ведомства, които разработили по-конкретни указания, но те се изпращали винаги много късно и често пристигали, след като архивните материали били вече унищожени(44).

През следващите 2–3 години били извършени много безобразия. Министерството на правосъдието през 1928 г. констатирало, че са унищожени дори и дела между отделни общини и държавата, които не подлежали на унищожаване. От изпращаните за претопяване дела не се изваждали дори и ценни приложения, като турски тапии, планове, скици и др. Врачанският окръжен съд за времето от Освобождението до 1922 г. оставил само две дела като «представляващи интерес от научна и политическа гледна точка»(45). А за това време през него са минали няколкостотин хиляди дела.

По същия начин се готвело да унищожи документи и Министерството на финансите, където се съхранявали и архивите на Източна Румелия. «Пред нас се изправи стена от тефтери..., а зад тефтерната стена десетина вагони папки и книги в разпиляно състояние» — пише Йордан Трифонов, който съвсем случайно разбрал, че тези архиви ще се изпращат за претопяване. По негово настояване Академията на науките се намесила и спряла унищожението. Докато той преглеждал архивите, няколко пъти идвали камиони на Държавната печатница да пренесат бумагите за претопяване. А между тях имало материали «за черкезките и татарските земи, за настаняването на бежанците през 1882 г., за земеделските каси, за господарските и чифлишките земи, за румелийската жандармерия и пр.»(46).

Масовото унищожаване на учрежденските архиви съгласно с VI постановление на Министерския съвет съвпадало с подготовката за чествуване на 1000–годишнината на «Златния век» в България и 50–годишнината от Освобождението. Във връзка с това трябвало да се напишат много исторически статии за по-ново време, в това число за развитието на отделни учреждения и институции от Освобождението насам. Образуваните по настояване на Mинистерството на народната просвета комитети по уреждане на всенародните тържества излезли със свои инициативи. Столичният общински съвет решил, че ще ознаменува най-добре тази годишнина, ако основе един общински музей, в който да пази веществените паметници и исторически документи за историята на София(47). Пловдивският комитет решил да издаде история на гр. Пловдив(48), врачанският комитет — да състави един сборник от статии за развитието на държавните, окръжните и обществените институти в окръга(49). Подобни мероприятия предвиждали и други комитети. «Тъкмо когато се готвим да празнуваме, ние с голяма бързина и усърдие изпращаме архивите на учрежденията си в книжните фабрики, без да отделим, както трябва, нужното oт ненужното... Равнодушието към близкото минало и големството на началниците на учрежденията пречат да се види какво става с архивите» — писал Йордан Трифонов(50).

Натовареният да напише историята на Пловдив Л. Пулев установил, че в общинската архива се намират оскъдни данни, тъй като веднъж е горяла, а останалата е малко по количество, и затова трябвало да се прибегне до архивата на други учреждения. Но «за жалост — пише той — и в тези учреждения старата архива е унищожена. Тъй че най-ценните сведения за новата история на гр. Пловдив са изгубени»(51).

Документи от учрежденията на окръга издирвал и председателят на комитета по организиране на юбилейните тържества във Враца П. Първанов. Отговорите, които той получавал от учрежденията, имали едно и също съдържание. «Нямаме данните, които Ви интересуват, защото всяко петилетие архивите са се унищожавали.»(52) Възмущението си той направил достояние на обществеността. «И това става сега — 50 години след Освобождението. А какво ще бъде след други 50 или 100 години?» — пита той, след като излага някои факти, на които се натъкнал в практиката си като адвокат. Основателно той апелира към своите съвременници: «Да се вразумим и да престанем да рушим ценностите на миналото, за да се избавим от проклятието на идните поколения, които сигурно като по-културни от нас ще искат чрез миналото да си обяснят настоящето и да видят бъдещето си...»(53).

Такива справедливи протести отправили и други обществени и културни дейци, наблюдавайки как масово се изпращали архивите на учрежденията за претопяване. Буржоазната власт, вместо да се вслуша в тези гласове и вземе организирано мерки за запазване на документите с историческо значение, ускорила акцията за «бракуване на архивата». За нейното успешно провеждане били привлечени търговски фирми, на които държавата предоставила откупуването на архивите от провинциалните учреждения.

В началото на 1932 г. Министерството на финансите отново внесло в Министерския съвет проектопостановление за преглеждане и унищожаване на учрежденските архиви до 31 март 1923 г. Излязлото XXI постановление по нищо не се различавало от предишното. И сега само най-общо се казвало историческите книжа да се предадат на Народната библиотека, а неценните — на Държавната печатница за претопяване. Отново централните учреждения получили окръжни от Министерския съвет за срочно изпълнение на постановлението, което те препращали на подведомствените си(54).

Обстоятелството, че въпросът за «прочистването на архивите» в учрежденията се поставял в постановлението само в светлината на необходимостта от освобождаване на помещения за новосъздаващите се документи, изиграло пагубна роля за съдбата на документите и поставило работата по «прочистване на архивите» на порочни основи. Акцията по претопяването на архивни материали се подела с нова сила.

В страната наново се надали гласове, сигнализиращи за гибелните последици. Библиотечният комитет на Народната библиотека в София предложил унищожаване на учрежденски архиви да се разрешава само след преценяване от специална комисия с представители на Академията на науките и Министерството на народната просвета; последното да командирова учители от местните училища за преглеждане на архивите в учрежденията. Изтъквало се, че само така «може да се подложи въпросният материал на по-внимателно преглеждане»(55).

Правителствата, които се заредили след Деветнадесетомайския фашистки преврат през 1934 г., не само не допринесли нищо за осигуряване запазването на документите с историческа и политическа стойност, но увеличили още повече безразборното унищожаване на архивните материали. С извършената административно-териториална реформа били ликвидирани много учреждения, чиито архиви в повечето случаи оставали напълно безстопанствени. Това създавало допълнителни предпоставки за масово унищожаване на архиви. Под натиска на общественото мнение правителството на Кимон Георгиев било принудено заедно с издаването на ново постановление за «прочистване на държавните архиви»(56) да назначи комисия с представители на Академията на науките, университета и Народната библиотека, която да изготви инструкция за «предстоящото прочистване на старите държавни архиви»(57). Комисията, в която били включени проф. Сп. Казанджиев, проф. Г. Кацаров, проф. Ст. Романски, проф. П. Мутафчиев и библиотекарят на Народната библиотека К. Мутафов, се отнесла сериозно към възложената й задача. В продължение на няколко месеца тя посетила почти всички централни учреждения, запознала се непосредствено с архивните материали и уточнявала тяхната стойност в разговори с ръководителите на различните служби. Обсъждала поотделно предложените от самите ведомства списъци, произнасяла се по категориите документи, включени в тях, и съставяла нови списъци. Още в едно от първите си заседания комисията единодушно решила архивите на Министерството на външните работи «да се запазят изцяло, тъй като намира, че всички са ценни». Не били обсъдени само списъци на Министерство на войната, Министерство на железниците и Дирекция на пощите и телеграфите, тъй като не били представени. Всички материали на тази комисия са запазени във фонда на Министерство на народната просвета(58). В изготвените и утвърдени от комисията списъци били обхванати почти всички ценни архиви, образувани в учрежденията до 1929 г. За отделните ведомства документите се групирали съобразно с тяхната организация. На първо място се описвали материалите на централното учреждение, а след това на подведомствените му учреждения, подредени според значението си. Например най-напред се описвали най-важните документи, които учрежденията изпращали до Министерския съвет, доклади на комисии по изработване на законопроекти, протоколи, годишни отчети, заповеди и пр. За илюстрация тук ще посочим списъка на документите на Министерството на вътрешните работи, които комисията намирала, че трябва да се запазят(59).

1. Доклади на министерството до Министерския съвет.

2. Доклади на комисии, работили върху законопроекти.

3. Доклади на инспектори, околийски началници, областни директори, градоначалници и полицейски коменданти.

4. Анкети и полицейски дознания върху разбойничества, бунтове, размирици, каквито са например тези от 1919, 1920–1921, 1923 и 1925 г.

5. Доклади и преписки за народни бедствия — наводнения, пожар, глад.

6. Доклади и преписки за движения на инородни населения против държавата.

7. Доклади и преписки за преселване и изселване на българско население.

8. Доклади и преписки по чужди пропаганди у нас.

9. Преписки и анкети по превратите и движенията: 1886 г.— детронирането на Ал. Батенберг; 1887 г.— русенските бунтове; 1899–1900 г. — движението срещу десятъка; 1889–1900 г. — противогръцкото движение; 1908 г. — случката със Саафет в Русе, и др.

10. Преписки и анкети пo стълкновения и разпри на българското население с инородни и иноверни общини.

11. Анкета и дознания върху разбойнически чети — на Тумангелов, Дочо Узунов и др.

12. Преписки и дознания върху политически убийства и покушения — убийството на Стамболова, Христо Белчев, Вълкович, Д. Петков и др.

13. Анкети и дознания върху престъпления от политически характер, например долнодупнишките убийства и нападения при избори.

14. Доклади и дознания върху междуселски разпри за землища.

15. Протоколите за преименуване на селища.

16. Оригинални доклади до Негово Величество Царя.

17. Оригинални укази от Негово Величество Царя.

18. Оригинални заповеди от административен и полицейски характер.

19. Преписки по отчуждаване на частни и общински места за държавни и обществени цели.

20. Утвърждаване на бюджети на общини и окръжни постоянни комисии.

По-нататък по същия начин били изброени документите, които по преценка на комисията е трябвало да се запазят в Дирекция на полицията и Дирекция на общественото здраве, както и в окръжните и околийските управления.

Както се вижда, комисията не се задоволявала с изработване на общи положения, а изготвила съвсем конкретни указания за онова, което трябвало да се запази от архивите на учрежденията като «документи на нашата културна история». При тяхната оценка се изхождало от историческата им стойност, тъй като се предвиждало подборът да се извършва, след като «изтече служебната им валидност, не по-рано от 25 години от тяхното създаване», през което време биха се използували за справочни цели. Това означавало подборът да се извършва ежегодно, а не акционно, както било дотогава. Това осигурявало по-добра възможност за правилното му провеждане. Използуването на тези списъци би помогнало на натоварените с «прочистване на архивата» служители да ценят и пазят документите с историческа стойност и след като не са необходими за справочно-практическа работа, а по-късно, след като натрупат свой опит, те биха могли да допълнят списъците и с нови категории документи. Това щяло да допринесе за прекратяване на масовото унищожаване на ценни в историческо отношение документи.

Но властта не се вслушвала в основателните предложения на комисията. Изпратени били само писма от Министерството на народната просвета до всички централни учреждения с извадки от доклада на комисията и съответния списък. Те от своя страна също така формално ги препратили нa своите подведомствени. И с това се изчерпала цялата грижа на властта за документалното богатство на страната. Като изключение някои служби обръщали по-специално внимание на документите, които съответните учреждения трябвало да пазят заради историческата им стойност. Отделение за преките данъци към Министерство на финансите в своето окръжно до данъчните управления обръщало внимание: «По силата на решенията на комисията за в бъдеще няма да сe унищожават преписките и книжата, споменати в отдел III, точка 2 от «А» до «Ж», макар да са минали ревизиите... За в бъдеще да се пазят в изправност основните данъчни книги, преписките по специалните проучвания, книгите за движение на облозите».

В повечето случаи списъците на комисията не послужили за ръководство при «прочистване на архивите». Много учреждения дори побързали да извършат тази работа, преди комисията да е завършила своите проучвания. Така в Дирекция на полицията били унищожени делата по личния състав, окръжните на министерството, преписките за въдворяване лица на ново местожителство, поверителни преписки от 1923 до 1929 г. Такова безотговорно унищожаване на архиви било извършено и в самото Министерство на народната просвета. В архивния фонд на това министерство са запазени много писма на училищни инспектори, изразяващи недоволство от бавното подготвяне на някаква «специална инструкция». Това им пречело да пристъпят към унищожаване на документите, «докато времето благоприятствува, особено за архивите, наследени от бившите окръжни училищни инспекции, които засега са непотребни, заемат много място и пречат на работата». Други пък, например инспекторът от Шумен, направо искали да им се разреши унищожаването на всички материали с изключение на делата, нужни за справки(60).

Особено безотговорно се унищожавали архивните материали на ликвидираните с административно-териториалната реформа стотици учреждения. Новосъздадените учреждения гледали на техните документи като на чужди и търсели начин да се освободят от тях. Характерен пример за това е работата на комисията в общината на с. Продановци, Самоковско, в чийто състав влизали деловодителят, писарят и куриерът. Тя прегледала заедно с архивите на общината до 1934 г. и документите на ликвидираните общини в селата Широки дол, Райово, Доспей и др., и излязла с предложение, което кметът утвърдил: «Да се унищожат архивите на бившите общини... освен дела II и V от 1920 г. и всички държавни вестници»(61). Такива некомпетентни комисии решавали съдбата на хиляди архивни документи из цялата страна, поради което те предлагали за запазване най-често добре подвързаните държавни вестници вместо оръфаните папки с архивни документи. За това помагало и невежеството на онези, които утвърждавали решенията на комисиите.

През пролетта на 1939 г. Министерският съвет издал ново постановление за «прочистване на архивите», създадени до 31. XII. 1932 г. Към старите мотиви (липса на помещения за новите постъпления) били прибавени нови. От продажбата на старите архиви щели да постъпят приходи, с които да се набавят канцеларски материали, щяла да се подпомогне местната индустрия, щяла да се намали безработицата, както и вносът на материали от странство за производството на картон, амбалажна хартия и т. н. Това постановление създало още по-благоприятни условия за безотговорно унищожаване на архивни документи. Отново били пренебрегнати съставените подробни списъци на ценни документи от споменатата вече комисия от учени.

До централните ведомства се отправяли запитвания по какъв начин да се извършва унищожаването на стари архиви. В отговор на такива запитвания отделение административно при Министерство на вътрешните работи изпратило окръжно до областните директори. С него се нареждало: «За да се избягнат известни грешки, а и поради това, че в тези архиви се срещат и книжа с историческо значение..., налага се да се отделят и запазят тия книжа, преписките и докладите за народни бедствия — наводнения, пожари, суша и глад, полицейските дознания и преписките по разбойничества, бунтовни размирици — като тези през 1919, 1920, 1921 и 1923 г. и т. н.»(62).

Министерството на правосъдието изработило специален правилник, в който било отделено много място на реда за извършване оценката на тези документи, като се изисквало «делата, книгите и преписките да се унищожават с изтичане на 20 години от внасянето им в архивата». При определяне на документите за запазване се изхождало и от научното им значение, но по-голямо място се отделяло на тези, които биха потрябвали за справки на гражданите: делата за осиновяване и узаконяване, регистрите за гражданско състояние, нотариалните актове, делата за собственост и владеене на гори и пасища, в които страна била държавата или някоя община, и др. Комисиите се задължавали да преглеждат делата, да изваждат от тях документите, които трябва да cе пазят, и да им съставят списъци. Описите на унищожените документи трябвало да се пазят в архивата на съдилищата, за да може да се установи винаги какви документи и в какво количество са предадени за претопяване(63).

Липсата на контрол по състоянието на учрежденските архиви водела до това, че често пъти от тях се запазвали само разписките за предадените за претопяване документи(64). Създавали се и възможности за злоупотреби с архивите. Например кметът на гр. Мелник, бивш кмет нa с. Горна баня, Софийско, предложил за претопяване около 3000 кг общинска архива. «Това ще стане най-късно до края на месец август — пише той в писмо до свой приятел в София. — Ти ще трябва да изпратиш нов протокол, в който ще оформиш една цена, искана за общината и за нас, и то с разчот 40–50 стотинки на килограм да останат в моя полза, както ти лично по-рано ми предлагаше, но не можах да ти дам книжата от другата община, понеже бях преместен. Тук обаче работата е сигурна.»(65) И тъй като кметът бил заинтересуван, предложил за унищожаване всичките документи, които сварил в общината. Изцяло били унищожени документите на Пловдивската реквизиционна комисия, на Пловдивската окръжна постоянна комисия, на Околийската реквизиционна комисия и Околийския хигиенен съвет в гр. Елена и др. При утвърждаване на предложението за унищожаване архивата на Пловдивската постоянна комисия областният директор сложил резолюция: «Да се бракува споменатата архива, справките по която са намалели твърде много»(66).

Само три години след излизане на последното постановление Министерският съвет побързал да издаде ново постановление за прочистване на архивите, създадени до 31. XII. 1936 г. Освен известните вече мотиви сега се прибавило и това, че «взетите мерки целят да спомогнат и службите за противовъздушната защита, която ще създаде възможност да бъдат очистени таваните и складовете от стари архиви и ненужни книжа»(67).

За улеснение на комисиите по преценка на архивите Министерството на финансите изготвило специално окръжно, което изпратило до всички учреждения в страната. С него се нареждало «книжата, които имат отчетно или историческо значение, да се отделят, като им се състави опис с кратко предаване на тяхното съдържание». Тези описи подлежали на одобрение от съответните отделения при министерството и дирекциите. Но посочените изисквания се обезсилвали с разрешаването на учрежденията да не изпращат за контрол и одобрение «протоколите, съставени на безспорно подлежащите на унищожение архивни книжа». Въз основа на това окръжно повечето ведомства и дирекции изпратили свои нареждания до подведомствените си учреждения в страната.

Министерството на народната просвета разширило и конкретизирало общите напътствия. То задължило най-отговорните ръководители — инспектори, директори и главни учители — да оглавят комисиите за преглеждане на архивните документи. Нов момент в издаденото от министерството окръжно е групирането на архивните материали в три групи: първа група документи, т. нар. исторически документи, се отделят за предаване на Народната библиотека; втора група се запазват в учрежденията; трета група са документи за унищожаване. Най-подробен е списъкът на материалите от втората група, който съвсем не включва само документи от практически и справочен характер. В по-голямата си част те са важни документи с историческо значение: преписки, протоколи, дневници и доклади на Висшия учебен съвет и Учебния комитет; по-важни доклади на окръжните (областните) инспектори, главните инспектори и началниците на отделите в министерството относно по-важни принципни и просветни въпроси, учебното дело в областта, живота в училищата и пр., протоколи на учителски съвети, главни книги, актове и ревизионни книги, анкети по повод бунтове в учебните заведения и т. н.(68) Комисиите се задължавали «най-внимателно да преценяват архивните книжа и ако се установи, че има книжа, които, макар и неспоменати в окръжното, имат значение за живота на самото училище или учреждение или за развоя на просветния и културен живот на страната, могат да ги запазят… или да ги предадат на Народната библиотека в София». Важно значение имало изискването за одобряване на съответните описи. Така описите на първоначалните, прогимназиалните и основните училища трябвало да бъдат одобрени от околийски училищни инспектори, описите на околийските училищни инспектори — от областните училищни инспектори, а на последните, както и на учителските институти, гимназиите и др. — от министерството(69). Самото министерство назначило солидна комисия, която наред с непосредствената работа по отделяне на материалите трябвало да даде препоръки за работата на канцелариите и особено за архивите в системата на цялото ведомство(70).

Военновременните условия и мобилизацията на гражданите между които и служители в учрежденията, не позволили да се разгърне широка дейност в изпълнение на Постановлението за «прочистване на архивите» от 1942 г. Благодарение на това били спасени от унищожаване архивите на много държавни учреждения. Затова сега повечето от архивните фондове на учрежденията съдържат главно документи за периода след 1933 г., защото преди Втората световна война законното право да се унищожават архивни материали се простирало само върху документите, създадени до 31. XII 1932 г.

Войната от своя страна дала и своето отрицателно отражение. На редица места архивите били изоставени съвсем. Въздушните нападения над страната причинили немалко щети. В София били опожарени изцяло или отчасти архивите на много учреждения — Главна реквизиционна комисия, Областна реквизиционна комисия, Областна дирекция, Столична община, Държавната печатница, Централно управление и Застрахователния отдел на БЗКБ и много други.

Изобщо в периода между двете световни войни учрежденските архиви били подложени на масово унищожение. Това се дължи преди всичко на отношението на буржоазната власт, която фактически е провеждала организирани мероприятия за тази цел, но до голяма степен на общественото неразбиране на научно-историческото значение на архивните документи. Обективни обстоятелства, които съдействували, са: недостатъчните помещения, липсата на персонал за обработка и опазване на документите, стремеж да се осигурят суровини за книжната промишленост.

Първите стъпки към унищожаването на архивите са били доста плахи. Всяко ведомство внасяло предложение за прочистване на архивите, гласувал се закон, изготвяли се правилници и т. н. При определяне стойността на документите се изхождало от идеята: «по-добре излишното да се запази, отколкото полезното да се унищожи».

След 1923 г. обаче се пристъпило смело към масово унищожаване на архивни материали. Задачата и грижата била иззета от отделните ведомства и с нея се натоварило Министерството на финансите, което обръщало внимание само на справочната страна и на материалната изгода от унищожаването. Такова разбиране се прокарвало и в периодично издаваните постановления от 1926, 1932, 1934, 1939 и 1942 г. за «прочистване на архивите». Във всички правителствени разпореждания ударението се поставяло върху «освобождаването от ненужните за практическата дейност на учрежденията документи» и само формално се изисквало «историческите книжа» да се запазват и предават на Народната библиотека в София. Не били използувани достатъчно при издаване на следващите постановления дори ориентировъчните списъци на комисията от учени през 1934 г. Централните учреждения не контролирали подведомствените служби. Оценката на документите се извършвала произволно, без чувство на отговорност. Тя се извършвала и контролирала от най-низшия персонал и следователно била крайно некомпетентна. Нито един служител през целия период на капиталистическото господство не е получил наказание за това, че е проявил нехайство или безотговорност, като е предал за претопяване архивни документи, дори ако с това е затруднил практическата работа на учреждението. С малки изключения на отделни по-кратки или по-дълги периоди архивите бивали масово унищожавани. Така пропаднали «всички документи в Министерството на вътрешните работи, включително и оригиналните укази до 1900 г.»(71) — пише Сп. Казанджиев в своя доклад до Министерския съвет през 1934 г. В Министерството на народната просвета били унищожени обемни доклади на първите окръжни училищни инспектори, които съдържали ценни сведения за земята и народа ни непосредствено след Освобождението и т. н. Унищожени били документите на всички учреждения за ранните години. Малко са учрежденските фондове, в състава на които са запазени документите от Освобождението до 1922 г. Запазването на такива документи имало случаен характер и зависело от субективната преценка на персонала. Поради това през определен период едни документи се отделяли за запазване, а през друг период същите по характер документи се унищожавали. В крайна сметка по отношение на грижата за опазване на архивните материали и по-специално на учрежденските архиви буржоазна България се наредила на едно от последните места в Европа. Буржоазната власт не се отнесла с необходимото внимание към съдбата на учрежденските архиви, не подпомогнала отделните опити и не обърнала внимание на появилите се гласове за създаване на специални архивни учреждения — държавни архиви, които да пристъпят към организирана работа по осигуряване документалното богатство на страната.

Трета глава: Събиране и съхраняване на архивните документи през периода на капитализма

1. Издирване и събиране на документи от отделни лица

След освобождението на страната от турско робство българската буржоазия, увлечена от стремежа за бързо забогатяване и от борбата за власт, не положила особени грижи за едно правилно развитие на страната в културно отношение. Дълго време не били направени никакви опити да се събират системно и да се пазят културните паметници на нашия народ. Най-малко грижи били положени за наследените от миналото документи. Създаденият през епохата на Възраждането интерес към българските писмени паметници не бил подет и разширен от страна на буржоазните правителства и техните органи. Държавата не се постарала да събере оцелелите от миналото документи, пръснати в отделни лица из цялата страна. А нуждата от документи скоро изникнала във връзка с проучването и изследването на редица въпроси от близката или по-далечната история на страната.

Първи се заели с издирването и събирането на запазени документи от миналото някои участници в национално-революционното движение, които искали да осветлят и изяснят отделни страни от борбата на народа за освобождение от чуждото робство. С особено желание те се заловили да напомнят за идеалите на загиналите за свободата революционери, виждайки, че се създавала опасност делата им да бъдат забравени. С мъка например Захари Стоянов отбелязва през 1884 г., че на техните гробове е «пораснал див бурен..., като че ли народът, за който са се жертвували, се е потурчил»(1).

Ръководен именно от такова желание, Захари Стоянов се заловил да опише подробно българските въстания, да разкрие живота и подвига на В. Левски, Хр. Ботев, Хаджи Димитър и др. За да се изяснят редица въпроси на възрожденската епоха, характерът на революционното движение, водените борби и конкретните моменти от тези борби, З. Стоянов потърсил живите участници в освободителното движение, като настоявал пред тях да напишат своите спомени. Често обаче изпращаните спомени не съдържали онова, което било необходимо. «Христовите записки едва ли имат някаква цена. Той знае много неща, но трябва да седиш насреща му, па да пишеш» споделя З. Стоянов с Н. Обретенов през 1883 г. за Христо Големия Книговезеца(2). Само във връзка с биографията на Левски, както З. Стоянов сам отбелязва, той е трябвало да посети Букурещ и други румънски градове, Карлово, Ловеч, Пазарджик, София, Орхание, Пловдив, Войнягово, Видин, Извор и др., да се срещне и разговаря с няколкостотин души. И все пак много моменти изобщо не било възможно да се уточнят и проучат чрез спомени на отделните лица.

Най-сигурни данни съдържали комитетската кореспонденция и преписките между участниците в революционното движение, пръснати из цялата страна. Тях З. Стоянов се заел да издири, като се надявал, че само така ще може да изпълни своята задача, ако не като биограф, «то поне като прост събирател на факти и документи, което поне за основа да послужи на по-достойните»(3). По време на заседанията на Първото велико народно събрание той взел от Ив. Драсов «кореспонденцията, протоколите и други писма, отнасящи се по организацията и съществуването на Централния революционен комитет в Букурещ в 1872 г., едно пространно писмо из Одеския комитет..., няколко писма от Ботева..., голямо количество писма и други документи от дядо Панайота, също и 1–2 писма, подписани от Ботева и Стамболова по революционното движение в Херцеговина, и други още»(4).

З. Стоянов използувал и всички документи за революционното движение, които бил запазил Н. Обретенов. С негова помощ той открил документи, съхранявани от други възрожденски дейци. Така в писмо от 1882 г. Обретенов му съобщава: «Ценович (бившият касиер на БРЦК в Букурещ) ми обеща, че ще ми даде всички писма и документи... В София някой си Соколов имал много писма и други книжа по въстанията. Ще му пишем с Георги Петкович, понеже е бил обещал, че ще ги даде»(5). В друго писмо от 1883 г. той ги насочва: «За Букурещкия комитет ще се вземат много добри сведения от Балкански, даже той днес ми каза, че имал много писма от Раковски, Хаджи Димитър, Караджата и други лица... В капитан Paгa има много добри документи относно Хаджидимитровата чета... Не знам дали ще бъде добре да накараш Славейкова и Каравелова да му искат копия от тези неща. Той много ги уважава. В Сливен за тамошната чета ще пишеш на Димитра Куюмджията»(6).

Подобни връзки Захари Стоянов е поддържал и с редица други дейци. В тази своя упорита работа по издирването на интересуващите го документи той е трябвало да преодолява много трудности. Често пъти притежателите на архиви отказвали да му ги предоставят за използуване, защото, както сам отбелязва, «не се поглежда на работите от обща точка... Намирах и такива оригинали, които притежават на ръцете си безценни документи по народните работи. Не ги давам — отговаряха те, — нека ни стоят да ги предаваме на синове и унуци»(7).

Въпреки всички трудности З. Стоянов успял да събере или да се добере до много документи за националноосвободителното движение. В неговия архивен фонд са запазени 10 списъка на документи, които той е използувал за своите съчинения. Сам той отбелязва, че най-голямо съдействие му оказали възрожденски дейци като Д. Горов, Д. Хр. Попов, Ив. Драсов, Н. Обретенов и много други.

Почти по същото време започнал да издирва и събира архивни материали за периода на Възраждането и друг участник в революционното движение — Стоян Заимов. Неговите подбуди били същите — да опише националноосвободителните борби и подвига на отделни участници в тези борби. През 1884 г. той посетил Орхание с цел да изучи подробно обстоятелствата, същинските причини, завръзката и развръзката на арабаконашките събития(8). Там успял да открие и никои документи у останалите живи членове на «Орханийското съзаклятие», в това число и у диарбекирския си приятел Марин Николов. Такива документи Заимов намерил и в Дупница, и в други градове на страната. Все пак резултатите, както сам констатира, били почти нищожни, въпреки че повече от 10 години систематически търсел такива документи(9).

Освен за личните си проучвания Ст. Заимов издирвал документи, за да може да се подготви замисленият с Н. Обретенов «Сборник от документи по дейността на Тайния български революционен комитет (1868–1877 г.), нужен за вярното историческо оценяване на събитията, които са начало на новото ни политическо съществуване». По този повод във второто издание на своята книга «Васил Левски — Дяконът» той апелира до всички, които имат на ръка какъвто и да било документ — частно писмо, окръжно, квитанция, протокол, шифрен списък на лица, лозинка и т. н., да го предадат нему или на Н. Обретенов. За да бъде сборникът пълен, Заимов предложил българското правителство да направи постъпки, за да получи «онази кореспонденция на тайните комитети, която се намира в ръцете на турското правителство в Цариград»(10).

Документите за революционното движение обаче били толкова разпръснати, че подготовката на един по-цялостен сборник се оказала не по силите на двамата ентусиасти. Въпреки това въз основа на събраните материали, личните си спомени и спомените на други дейци Заимов успял да напише съчинението си «Миналото»(11). Някои от документите той публикувал. В края на книгата бил приложен списък на интересни материали за политическите борби през периода 1867–1877 г., които се пазели от К. Цанков(12).

През 1900 г. Ст. Заимов предприел обиколка из страната, за да издири документи, снимки и други материали за написване история на Априлското въстание, замислена за издаване от Пазарджишката окръжна постоянна комисия още през 1897 г. във връзка с чествуването на 25–годишнина от въстанието(13). Но той не успял да работи върху този труд, а събраните «няколко плика» частни писма от някои и други лица предал на Д. Т. Страшимиров(14), който се заел да напише замисленото съчинение(15).

Страшимиров също така предприел обиколка из страната и главно из четирите въстанически окръга, за да събира материали, макар и да бил уверен, че «ние разполагаме с малко документи от онуй време или дори съвсем ни липсват такива». Той се ориентирал към устните разкази и записки на участници във въстанието, тъй като «тия записки са и най-надеждните документи, с които можем да разполагаме»(16). Според него болшинството от оцелелите документи се намират у Н. Обретенов и А. З. Стоянова и е крайно необходимо те да се откупят от държавата, за да не пропаднат(17).

Издирвал и събирал архивни документи и Й. Кисимов, също така участник в националноосвободителното движение. Подтикнат от Ст. Заимов да напише своите спомени, той искал да ги документира. За целта се обърнал за съдействие към Ив. Груев в Букурещ, към В. Рашев в Одеса и към други лица, за които знаел, че пазят документи. В своите «Исторически работи» Кисимов дал много сведения за архивата на Тайния централен български комитет(18), за прибирането на която в Народната библиотека той имал голяма заслуга.

Подобна дейност развили още много други лица. Едновременно с това наред с интереса към национално-революционното движение вниманието се насочило и към църковно-просветното движение, както и към живота и делото на възрожденски дейци, като Паисий Хилендарски, Н. Рилски, Р. Попович, В. Е. Априлов, Иларион Макариополски и др. В това отношение ярко се откроява дейността на Ив. Д. Шишманов. Той изтъква, че борбата за църковна независимост, за национална просвета и книжнина е била етап към национално-революционните борби за освобождение на българския народ. Поради това еднакво трябва да се ценят дейците и в двете тези движения. Крайната цел и на едните, и на другите е била една и съща — националното освобождение. Едните служели на делото с перото и книгата, а другите с меча(19).

Шишманов се обърнал с призив към живите дейци на тази героична епоха да запишат всичко, каквото помнят от своята обществена дейност и от дейността на всички по-забележителни свои съвременници. «Тия важни записки и лични спомени (във вид на мемоари или автобиографии), няма съмнение, ще бъдат интересни и важни и ще представляват едно от най-ценните градива за историята на нашето духовно и политическо възраждане.»(20) Но особено голямо внимание той обръщал на архивните документи — «случайни биографични бележки, дневници, свидетелства, учителски тетрадки, записки и разсъждения върху разни предмети и лица, официални документи (контракти, удостоверения и пр.) и други такива»(21).

Под перото на Шишманов излизат последователно редица трудове за възрожденската епоха — за Ю. И. Венелин, Константин Фотинов, В. Е. Априлов, Г. С. Раковски, братя Миладинови и пр. Всички негови студии са резултат на добросъвестно събрани факти и исторически извори, на задълбочени документални проучвания. На него се дължи събирането и запазването на много ценни документи.

Така, когато проучвал живота и дейността на основоположника на българския периодичен печат К. Фотинов, Шишманов се обърнал за съдействие към Ив. Сахатчиев, който събирал сведения за старините на гр. Самоков. Сахатчиев на 3 пъти през 1891 г. му изпратил «155 стари писма Фотинови относно просвещението..., Поучение душесловно Фотиново от 1852 г., грамотите на Фотинова, 5 тетрадки стари ръкописи Фотинови и др.»(22). За да подготви публикация на една версия на Бозвелиевата «Мати Болгария», Шишманов помолил митрополит Василий да му разреши да прегледа завещаните му от митрополит Григорий един значителен брой писма и други ръкописи на Неофит, за да извлече, което му е нужно от тях(23). Неговото отношение към архивните материали проличава особено ясно от оценката, която той дава на събраните документи за живота и делото на Неофит Рилски. «Тези материали — изтъква Шишманов — не само коригират много неверни твърдения за Неофит Рилски, но са богат извор за биографията на този голям възрожденец и за историка на материалната култура, и за историка на учебното дело, и за историка на черковния въпрос, и за историка на българския език и литература.»(24)

Разбирането, че архивните документи са най-сигурният извор за научни изследвания, кара Шишманов да обиколи и чуждестранни архиви. Няколко пъти той посещава Русия и пръв разкрива Венелиновото наследство, като привежда и богат материал за неговото историческо дело и заслугите му към българския народ(25). Там открива и ръкописа на неиздадения дневник на В. Григорович за пътуванията му в България през 1844–1845 г., съдържащ ценни сведения за българите по онова време.

Иван Шишманов проявявал и голяма загриженост към по-нататъшната съдба на оцелелите архивни материали(26). Той не пропускал случай да посъветва притежателите на такива грижливо да ги съхраняват. Така в съболезнователното си писмо по случай смъртта на Кузман Шапкарев, «достойния ученик на братя Миладинови», изпратено до неговите наследници, той настоятелно ги моли да се погрижат за неговия архив. «Пазете го. Пазете и преписката му. Постарайте се да не се загуби нищичко от ръкописите му. Хубаво би било да направите опис без изключение и на библиотеката му» — пише той(27). Такъв съвет той дал и на наследниците на Димитраки хаджи Тошев, разбрал, че у тях е запазена архивата му. «Шишманов дълго ми говори за значението на такива исторически паметници, от каквито е много бедна нашата родина, и ме съветваше да ги пазя, защото ще дойде ден, когато ще потрябват за новейшата история на България» — си спомня синът на Д. Тошев(28).

Правилното отношение на Шишманов към архивните документи намерило израз и в работата му като дългогодишен редактор на «Сборник народни умотворения, наука и книжнина». Още през 1889 г. той приканил всички, които открият «каквито и да са писма или други книжа и записки от нашите по-видни дейци..., да ги изпращат за напечатване»(29). На следващата година по негова инициатива в сборника бил открит специален раздел — «Материали за историята на Българското възраждане». В съобщението за това се изтъква: «Под това заглавие отваряме един особен, самостоятелен отдел в сборника и му даваме название да служи за архива на всички документи, които се отнасят към оная чудесна и величествена епоха»(30). По-нататък редакцията отбелязва загубите, нанесени от разхищението на запазените материали след смъртта на изтъкнати възрожденски дейци. Това налага да се побърза и събере онова, което още може да се намери, «та дано се запази от зъба на времето».

В продължение на много години във всяка книжка на Сборник народни умотворения се помествали редица документи от епохата на възраждането, изпращани от различни среди във всички краища на страната. С това се вършело изключително полезна дейност, тъй като така документите ставали достояние на научната общественост. По-голямата част от тези материали (оригинални или преписи) по-късно били предадени на Архива на Възраждането към Етнографския музей и в Народната библиотека в София. Значителна част останала и в личния архивен фонд на проф. Ив. Шишманов.

Правилно разбиране към архивните документи проявили още много културни българи, някои от които се заели да ги събират и издирват за своите лични проучвания на българската история, литература и език, а други от желание да ги съхранят за идните поколения. Тук се спираме само на най-ранните прояви, които оказват известно въздействие на идеята за събиране на документите и организиране на първите обществени сбирки. Имената на някои ще намерят място по-нататък в настоящата работа, когато ще се разглежда развитието на самите сбирки.

2. Създаване на първите архивни сбирки

Интересът, проявяван от отделни дейци към оцелелите архивни документи от периода на Възраждането, и срещаните многобройни трудности съвсем естествено довели мнозина до убеждението, че е необходимо да се предприемат по-организирани мерки за събирането и опазването на това изключително ценно богатство. В резултат на това се появяват редица предложения и опити за организиране на архивни сбирки.

Такава задача си поставил и комитетът «Цар Освободител», чийто председател бил Ст. Заимов. Комитетът бил създаден през 1899 г. по инициатива на Поборнико-опълченската корпорация във връзка с подготовката за чествуване на 25–годишния юбилей от Освобождението на България. Главните му задачи отначало били «да се издигне от името на българския народ достоен паметник на Царя Освободител», а в чест на българските борци за освобождение на страната да се организира Музей на Българското възраждане и на Освобождението и да се построи инвалиден дом.

С организирането на такъв музей се целяло да се изрази дълбоката признателност на народа към «онези деятели, които пробудиха в него чувството и мисълта за църковна и политическа независимост и всичко жертвуваха за духовното му и политическо възраждане и освобождение». В издаденото възвание на комитета към българския народ изрично се подчертава, че в музея «свято ще се пазят всички наши исторически документи, като се почне от оригиналните писма и други книжа на всички наши деятели по духовното ни и политическо възраждане, заедно с всички видове оръжия на борбата против 5–вековното робство, като се почне с тях и се дойде до живо нарисуване на всички ония дейци, които с перо или сабя, с ум или сила са дали кръвта си, душата си, за да съживят и повдигнат духа на забравена тогава от света България»(31). Съставена била и специална програма за работата на музея, в чл. 4 на която се поставяли задачите относно събирането на документите(32).

Тази инициатива намерила радушен прием сред българската общественост. Така например Д. Николов, веднага след като научил за нея, се обърнал с молба към Ив. Шишманов да му върне изпратените за публикуване в Сборник народни умотворения документи, за да ги предаде на създаващия се музей(33). Отзовали се и други граждани. Комитетът успял да направи изключително много за издигането на редица монументални паметници, изразяващи признателността на българския народ към своите освободители. Изграждането на замисления музей обаче се оказало не по неговите сили и то било изоставено. Крайно необходима е била намесата на държавата, но тя останала безучастна към това начинание.

Идеята за създаване на архивни сбирки към държавни културни институти обаче не заглъхнала. Така през 1902 г. учителят Йордан Попгеоргиев предприел обиколка из Търновски окръг, за да събере материали за написването на историко-географско изследване за окръга, възложено му от Окръжната постоянна комисия. По време на обиколката си той намерил много материали в различните селища, общини, манастири. У него назряла идеята да се залови със събирането на всичко, което би послужило за изучаване на историята на страната през XIX в. Но за събирането на документите трябвало много време, а за тяхното откупуване — много пари, «с които един учител не разполагал». Поради това той се обърнал към Министерството на просветата да се заеме с организирането на тази работа, като предложил за целта да се използува Народният музей в София(34). Министър на просветата по това време бил Ив. Шишманов.

Предложения от такъв характер до проф. Шишманов като министър на просветата изпратили и други културни дейци. На няколко пъти подобно предложение направил и изтъкнатият изследовател на националноосвободителното движение Д. Т. Страшимиров. Така в едно свое писмо той пише, че «има много документи в частни ръце, които не само са непроучени, но дори и не са прочетени от никого». На края на писмото Страшимиров изразява вярата си, че Шишманов ще организира събирането на документи, като пише: «Вие по-добре, отколкото всякой друг от нашите партизани, който би Ви заменил, ще оцените моя глас и ще свържете името си и времето на Вашето министерство с началото на едно добро дело»(35).

Като виждали правилното отношение на Ив. Шишманов към архивните документи, у мнозина все по-здраво залегнало убеждението, че единствено той като министър на просветата може да осъществи идеята да се организира събиране на документите. «Възможността да се направи нещо и за тази цел лежи у Вас» — пише С. Табаков. В едно писмо до Шишманов той подчертава, че в своята работа върху развитието на просветата и образованието се убедил, че «не е достатъчна частната инициатива, чистата любознателност..., нито трябва само да въздишаме пред печалната истина... Трябва работа, г-н Шишманов!». За събирането на материали Табаков предлагал да се използуват и учителите от градовете и селата(36).

Направените предложения и личното убеждение в необходимостта от събиране и съхраняване на архивните документи подтикнали Ив. Шишманов да се заеме с осъществяването на тази идея. За това му помагало и неговото служебно положение като дългогодишен служител в Министерството на просветата и министър на просветата. С негово съдействие последователно били направени няколко опита за изграждане на архивни сбирки към отделни културни учреждения.

Най-напред такава сбирка била организирана към Народния музей в София, който бил най-близък по задачи до един архив. През 1903 г. в него били приети събраните от Йордан Попгеоргиев документи, отнасящи се за периода 1834–1876 г., главно кондики, тефтери, книжа на общини, училища, училищни настоятелства, църкви, еснафски организации и пр. в Свищовско, Сливенско, Видинско Татарпазарджишко, Карловско и др. Й. Попгеоргиев бил назначен и за пръв завеждащ архивната сбирка при музея. Като такъв през 1904 г. той предприел нови обиколки из страната и успял да събере много «писма, архиви, старопечатни книги и други документи, принадлежащи на дейци от епохата на Възраждането или пък отнасящи се до нея»(37). Постъпили и документи, изпращани от различни лица. Към края на 1905 г. в музея били вече събрани около 4000 писмени и печатни документа от периода на Възраждането.

Така се поставило началото на архивната сбирка към Народния музей, наречена Архив на Възраждането. За ръководство в неговата дейност през 1906 г. бил изготвен и специален правилник, съгласно с който «назначението на архива е да сгрупира на едно място и тури в ред всичко, що се отнася до духовния живот на българите през XVIII–XIX в., та да може въз основа на събрания материал да се проучи по-обстойно Българското възраждане»(38). Уредникът продължил издирването на документи. Той намерил редица материали в Кюстендил, Берковица, Търново, Габрово и други селища.

По същото време до Шишманов като министър на просветата били изпращани предложения от учители и просветни дейци да се организира проучването на историята на народната просвета от Възраждането до най-ново време. Липсата на материали по тези въпроси накарало Министерството на просветата да изпрати няколко окръжни и наредби до училищните инспектори и учителите в страната да се заемат с издирването и събирането на «грубия материал», който да изпращат в министерството. Така се стигнало до идеята да се организира при Министерството на просветата Музей на просветата, каквито съществували в по-напредналите страни на Европа.

В министерството постъпили и редица конкретни предложения относно организацията на музея. Така учителят Ц. Сталийски предлагал той да има 2 отдела — исторически и съвременен. В първия отдел да се събира всичко, което има някаква връзка с миналото на нашето училище, от което може да се види, че то е било доста добро за времето си. Във втория отдел да се събират материалите за просветното дело след Освобождението(39). Такива предложения направили и учителите Х. Иванов, Г. Енчев и др.

През 1905 г. бил назначен и първият уредник на музея — писателят Ст. Чилингиров. В обстоен доклад до министъра на просветата Ив. Шишманов той изложил своето разбиране по организацията на музея, като обръщал внимание главно върху необходимостта от събирането на всички материали за просветното дело, издадени преди Освобождението(40). Скоро обаче Чилингиров бил изпратен на специализация в чужбина и за уредник на музея бил назначен Д. Т. Страшимиров. Той вече приключвал с написването на «История на Априлското въстание» и предал в музея събраните от него във връзка с това материали. Започнали да изпращат материали и учители, и инспектори от различните краища на страната. По такъв начин се поставило началото и на втора архивна сбирка.

Изготвен бил и специален правилник за работата на музея. Съгласно с него музеят се състоял от 3 главни отдела: съвременен, исторически и педагогическа библиотека. Особено внимание се обръщало на историческия отдел, предназначен за събиране на «летописи, училищни закони, правилници, програми, контракти и условни писма, статистики, разни ръкописи, модели, печати, дипломи, декрети, признания, сведения за някогашни учителски дружества и събори, техните решения, програми и правилници, сбирки от стари черковно-училищни песни и речи, портрети на видни педагози и учители и въобще на лица, заслужили с нещо за народната просвета, картички из училищния живот и пр.»(41).

Дейността на просветния музей към Министерство на народната просвета по събирането на архивни материали фактически до голяма степен дублирала създадения вече Архив на Възраждането при Народния музей в София. Поради това и поради някои причини от по-друг характер Музеят на просветата скоро престанал да функционира, а събраните в него документи били предадени през 1907 г. в Архива на Възраждането(42).

През 1908 г. бил изграден Народен етнографски музей в София. Заедно с етнографските материали от стария Народен музей тук била предадена и архивната сбирка. Това се налагало не от по-голямо сходство на етнографските и архивните материали, а от необходимостта, както отбелязва В. Йорданов, да се оправдае съществуването на първо време на отделен етнографски музей(43). В новия музей работата с архивните документи била обособена във втори отдел — Исторически. Неговите задачи подробно били очертани в Закона за народното просвещение от 1909 г. Той задължавал отдела «да събира и пази всички документи, които имат каква да е връзка с историята на Българското възраждане, и да събира и копира всички документи в странство, които имат какво и да е отношение към възраждането на българския народ»(44).

При изграждането на Етнографския музей Историческият отдел приел 7570 документа и 170 кондики. Имало е също една значителна колекция от 576 старопечатни книги, вестници, списания и други материали от епохата на Възраждането. Едва през 1911–1912 г. в него постъпват нови материали: 50 документа на Евгения Кисимова — председателка на Търновското женско дружество, 6 документа за учебното дело в Шумен, 457 телеграми, записки, протоколи и други материали на Трайко Китанчев, отнасящи се за преврата и контрапреврата през 1886 г., 169 документа на Д. Ценович, отнасящи се за революционното движение през 1869–1877 г. Оценен бил за 20 000 лв. и архивният фонд на Г. С. Раковски, състоящ се от 1615 документа. Но поради липса на средства музеят не можал да откупи този фонд.

Участието на България в Балканската и Първата световна война попречило на Историческия отдел да разгърне своята дейност. Наистина към Щаба на действуващата армия през 1916 г. била оформена група от археолози, етнографи и историци, които да събират материали в освободените земи. От страна на музея за такава дейност били командировани П. Чилев в Драмско и Кавалско, а Мл. Панчев и А. Стоилов из Македония. Те обаче «открили» само 76 документа. През цялата 1918 г. от страната постъпили само 9 ръкописа(45). На следващата година броят на постъпилите документи достигнал 227, от които близо половината са били от фонда на Хаджи Николай Минчоолу от Търново, други от фонда на Ст. Изворски от Галац, на Хр. Тъпчилещов, д-р Ив. Селимински, Д. Войников и др.

През целия този период в архивните сбирки се прибирали главно документи от периода на Възраждането. Така в същност е била поставена и задачата. Но Историческият отдел при Етнографския музей направил и изключения, като прибрал някои материали oт периода след Освобождението поради липсата на друг архив, където да се съхраняват те, както и за да се спасят от унищожаване(46).

Макар че разширил своята компетентност, архивът не успял да развие особена дейност по издирване и събиране на архивните документи. За това пречела честата смяна на уредниците на сбирката и главно липсата на достатъчни кредити за откупуване на документи от частни лица. Достатъчно е да се спомене скандалният случай за откупуване на богатия фонд на големия български революционер Г. С. Раковски, който се обсъждал дори и в Народното събрание на 7 декември 1910 г. Понеже оценката била направена, когато бил вече съставен и отпечатан бюджетопроектът на Министерството на народната просвета, за да не се осуети откупуването по липса на кредит, министърът на просветата внесъл предложение в Народното събрание за отпускане на извънредни средства. При обсъждане на предложението се изказали няколко народни представители. Д. Мишев например настоявал да се откупи архивът, защото било възможно в противен случай наследниците на Раковски да го продадат на чуждестранни институти. Ал. Стамболийски се изказал категорично: «Архивът трябва да бъде притежание на българската държава». Проф. Г. Данаилов признавал ценността на архива, но смятал, че не бива да се бърза, а да се чака роднините да го подарят. Министърът на просветата Д. Моллов енергично подкрепил предложението за откупуването, тъй като според него това действително било една сбирка неоценима. Поради упоритата съпротива на министъра на финансите Андрей Ляпчев предложението било оттеглено. Въпросът останал висящ и бил уреден едва след кабинетната промяна от новия министър на народната просвета С. С. Бобчев, който издействувал издаването на Указ за свръхсметен кредит(47).

Организирането на архивните документи и старопечатни книги в Архива на Възраждането било определено още с първия правилник от 1906 г., съгласно с който те се групирали в 4 главни отдела: обществен, църковен, училищен и книжовен (за старопечатните книги).

В обществения отдел трябвало да се събират «градски кондики, еснафски кондики, еснафски правилници, общински решения и протоколи, общински заповеди и разпореждания, фермани за частни и обществени правдини и общински печати».

В църковния отдел влизали «църковни кондики и сметки, завещания в полза на църквите, кореспонденция на държавните настоятелства, махзари и разни видове заявления и протести до светските и духовните власти по църковната борба, кореспонденция помежду общините и по църковната разправа, правителствени заповеди и разпореждания по църковната борба, кореспонденция на видните църковни деятели помежду им или с общините, рапорти на църковните представители в Цариград и портрети на най-важните борци за църковна свобода».

Училищният отдел трябвало да събира «училищни кондики, условни писма, училищни законници, правилници и програми, протоколи на училищните настоятелства, кореспонденция между училищни настоятелства, учители и книжари, знакове за ученически отличия и портрети на най-видните учители».

Обединяването на документите в тези 3 групи станало още през 1905–1906 г. Вътре във всяка група те били подреждани по съдържание, място и време(48). Разпределянето на документите по този начин довело до неоправдано и вредно разпокъсване на запазените с голям труд лични архивни фондове. Това било резултат на недостатъчния опит по обработката на архивни документи, която се свеждала до изготвяне на инвентар. Всеки документ се описвал в една от трите инвентарни книги (за обществения отдел, за училищния и за черковния) по същия начин, както се описвали музейните предмети.

По-късно, когато навярно били прехвърлени документите от просветния музей, бил обособен още един нов отдел — политически. В него били събрани всички документи по въстанията, Освобождението на България, Съединението и др. и били описани в една четвърта инвентарна книга.

По същия начин се подреждали и описвали материалите и в Историческия отдел към Етнографския музей. Били заведени в 4 инвентарни книги: първите 3 носели надпис «Опис на материалите по възраждането на българския народ. Писмени материали» и имали обща последователна номерация (от 1 до 9246), а четвъртата — «Архив на Възраждането. Политически отдел» — била с отделна номерация (от 1 до 2725).

Описанието на архивните документи се вършело без познаване на научните принципи. Често те се описвали групово, с обща номерация, без да се дава на всеки документ съответен номер. Под общото заглавие «До въстанието» или «До Съединението» например били описани с хиляди документи(49). Някои описания не давали и най-необходимите сведения за документите, например от № 7357 до № 7400 — четиридесет и три (43) кореспонденции, от различни лица и места, по-голямата част от които са напечатани в «Дунавски лебед». Случвало се освен това едни и същи документи да бъдат записвани по 2 и 3 пъти с различни инвентарни номера и в различни инвентарни книги, както и части от един и същ документ да бъдат третирани като отделни документи, а били правени и зачерквания, поправки без каквито и да било уговорки.

Недостатъците на «стария инвентарен каталог» били открити още от самото начало. За тях се говори във всички ревизионни актове на музея. В края на 1911 г. новият директор на музея, след като направил основна проверка на имуществото на отделите, в писмо до Министерството на просветата настоява да се започне ново инвентиране(50). В резултат на това през 1912 г. били отпечатани нови инвентарни книги, предназначени специално за описване на архивни документи, а не само приспособени за това, каквито били първите. Те съдържали следните графи: 1) инвентарен номер, 2) шкаф, лавица, папка, 3) дата на постъпването, 4) съдържание на документа, 5) дата на документа, 6) от кого е изпратен и откъде, 7) до кого е изпратен и къде, 8) вид на документа, 9) цена, от кого е купен или подарен, 11) забележка(51).

Промени в работата били извършени и през 1914 г., когато по предложение на уредника на Историческия отдел музейният комитет възприел следните мероприятия и решения:

«1. Занапред номерацията на инвентарните книги по Възраждането и политическия подотдел да се слеят в една номерация и в един инвентарен каталог, така че за този отдел да се водят за в бъдеще 2 инвентара: един за старопечатни книги и друг за документи.

2. Да се моли Министерството на народното просвещение да командирова още един помощник при тоя отдел, който обезателно да владее новогръцки език, за да може час по-скоро да се турят в ред и инвентарните книги.

3. Да се поставят всички документи не в папки, както е било досега, понеже се повреждат много, а в особен шкаф, подобен на онзи с цетел-каталога.

4. Всеки документ да се постави внимателно в особен бял лист и по възможност да се избягват каквито и да било писания на номера и пр. върху самите документи.

5. Да се изработят постепенно и няколко подвижни каталога, като например по автори, по съдържание, по архиви на лица, по дати, по място и пр., за да се дадат по такъв начин всички улеснения за удобно използуване на документите.

6. Да се отпечатват постепенно списъци на материалите, за да бъде известно на обществото съдържанието на отдела»(52).

В изпълнение на тези решения още същата година бил приготвен специален шкаф за «цетел-каталог» на документите. Започнала работата и по «новия инвентарен каталог». Уредникът проучвал и описвал всеки документ «по автори» върху фиш от хартия. След това писарката на отдела ги вписвала в новата инвентарна книга, като същевременно им приготвяла и картички на пишеща машина за «цетел-каталога». По този начин още в края на 1914 г. били описани 4052 документа, вписани в 2 инвентарни книги, а на около 1400 от тях били приготвени и картони, подредени «по азбучен ред» в «цетел-каталога». От този момент уредникът възнамерявал лесно да приготви всички «ония помагала за научното използуване», за които се говори в т. 5 и 6 от решенията на музейния комитет.

Работата с архивните документи била доста трудна. В един отчет уредникът А. П. Стоилов дава следните обяснения: «При описанието на документите срещам големи затруднения. Разните нечетливи почерци ме много измъчват, ала най-голяма мъка срещам, когато определям местонаписването или годината на някой документ. А това достигам, като го сравнявам с друг подобен, съдейки не толкова по почерка, колкото по подписващите го имена, хартията и други белези. Обикновено за такива документи поставям в скоби предполагаемото местонаписване, автор, до кого е и пр. На всеки документ, на който цената не е посочена в старите инвентарни книги, поставих оценка. Като ги описвах, винаги посочвах, из чия архива са. Обръщал съм особено внимание в краткото им съдържание... Всичко туй върша от искрено желание да допринеса нещичко, когато се използуват тия многоценни материали из нашето минало...»(53).

Избухналата Първа световна война прекъснала започнатото ново инвентиране на документите и изготвянето на каталога. Поради мобилизация на уредника работата почти замряла(54). Затова през 1916 г. Стоилов настоявал «да бъде назначена една веща помощница на уредника», която да продължи описването. След войната Стоилов станал директор на музея. За уредници на отдела последователно били назначени К. Мисирков и Г. Баласчев, които продължили инвентирането, но то не било довършено до преминаването на сбирката към Народната библиотека, макар че Стоилов през 1919 г. поел отново отдела.

Използуването на архивните материали било уредено още с правилника от 1906 г. Той определял: «От материалите на архива може да се ползува само оня, който е получил писмено разрешение от министъра на народното просвещение. Използуването на материалите става в Софийския народен музей в присъствието на един определен чиновник само 2 часа преди обед».

С просветния закон от 1909 г. функциите на контрола били прехвърлени върху музейния комитет. В общите правила за ползуване на музейните сбирки той забранявал да се правят копия на документи без разрешение на музейния комитет. В унисон със закона във Временния правилник на Етнографския музей от 31. Х. 1908 г. ce забранявало: a) изнасянето на документи вън от музея, б) снемане на фотографически и други снимки и копия от документите без предварително разрешение от музейния комитет(55).

Тези положения се съблюдавали строго, особено относно снемането на преписи от документи. Д-р П. Ников например съобщава, че през 1919 г. помолил музейния комитет да му бъде разрешено «да снеме преписи от документи по възраждането на гр. Варна, които да издаде покрай други такива материали в отделна сбирка». Музейният комитет обаче отказал, тъй като това противоречало на задачите на музея, който «един ден сам ще почне да печата събраните материали»(56).

Общо за използуването на материалите на Архива на Възраждането може да се каже, че те били малко достъпни, а, от друга страна, и малко търсени. От годишните отчети на уредниците се вижда, че архивът бил посещаван годишно от 5 до 10 души, предимно научни работници. Това се дължало отчасти на обстоятелството, че документите осветлявали събития за ограничен период. Освен това голяма част от тях били публикувани в сборниците за народни умотворения, а други били издадени в два отделни сборника — Архив на Възраждането, т. I — Политически документи, и т. II — Документи по Съединението.

За правилното развитие на Архива на Възраждането не били създадени необходимите условия. Липсвала подходяща сграда и съоръжения за най-елементарно съхраняване на материалите. Отпускали се оскъдни средства за откупуване на документи. Персоналът бил недостатъчен и неподготвен за целта, а особено вредна била практиката да се командироват учители, с което се увеличавало текучеството и неблагополучията при работата. Обработката на документите била силно повлияна от музейните методи и почини. Това се отразило крайно неблагоприятно върху организацията на архивните материали и тяхното описание.

Благодарение на ентусиазма на някои уредници бил натрупан собствен опит, търсели се пътища за отстраняване на недостатъците. С това се слагало начало на наша архивна практика.

3. Архивните сбирки при Народната библиотека в София

Народната библиотека в София била създадена непосредствено след Освобождението и още от самото начало започнала да играе ролята на национална библиотека. В нея се концентрирали с помощта на цялата общественост книжното богатство на страната. От много краища на страната били изпращани стари и по-нови книги, а заедно с тях понякога се изпращали ръкописи и документи.

Постъпването на документите било случайно. Това били преди всичко документи от епохата на Възраждането. От Ловеч изпратили «8 писма в оригинал, 4 копия от писма и 2 печатни възвания по църковния въпрос»(57). От Русе пристигнали документи на българското читалище в града. Учителят Хр. Кръстев, който бил последният му секретар, съобщавал в придружителното писмо до библиотеката, че запазил у себе си «оригиналния първи устав, носещ собствени саморъчни подписи на ония членове, които най-напред са съставили читалището». Документи се получили и от Габрово — на Априлов, на училищното настоятелство и др. Някои документи постъпвали и от Министерството на народната просвета. Пристигнали например 16 тетрадки ръкописи и документи, дар от стария учител М. Миланов от Лясковец(58).

Наред с българските документи от Възраждането постъпвали и документи от турски произход. Така заедно с прибирането на библиотеките на Осман Пазвантоглу и Хюсрев паша били прибрани и изоставените турски документи на Видинския и Софийския санджак. По-късно от различни турски джамии и текета и от общински управления били препращани намиращите се там книги, ръкописи и документи. За тази турска сбирка се споменава още през 1880 г. К. Иречек като директор на Народната библиотека писал до Министерството на народната просвета, че «в библиотеката лежи едно множество стари ръкописи турски в сандъци»(59). Една година по-късно за същото писал и В. Манчов, като настоявал да се заплати на «някой учен турчин или на някой известен ориенталист, познавач на арабски и персийски, да опише тия книги»(60). За преглед на турската библиотека, която се състояла от 4000 тома книги и 10 сандъка архиви, се настоявало и през 1884 г.

По този начин в Народната библиотека, без самата тя да имала особена заслуга, се образували 2 сбирки — една от турски ръкописи и документи, която била много по-значителна, и друга от документи от български произход, създадени преди Освобождението.

Това положение било узаконено със Закона за народната просвета от 1909 г. Целта на библиотеката в него била определена по следния начин: да събира и опазва всички печатни и по друг начин възпроизведени писмени паметници на България. Между отделите на библиотеката на първо място бил предвиден Отдел за ръкописи и архиви.

Задачите на Отдела за ръкописи и архиви не били много ясно формулирани нито в закона, нито в излезлия по-късно правилник. Той трябвало да «събира, класифицира и проучва писма и документи по духовното и политическото възраждане на нашия народ, както и по отношенията му със съседните и други народи»(61). Тези материали трябвало да се приемат главно чрез завещания или дар от частни лица и учреждения. Може би за това, че не се отпускали средства за откупуване на документи, или защото такава дейност по същото време разгърнали и други институти, дейността на отдела дълго време била съвсем анемична.

Годината 1919 е начало на един период, през който дейността на библиотеката по събиране на архивни документи значително се разгърнала. Отсега нататък тя става център на това дело. За това твърде много допринесъл Ст. Чилингиров, назначен тогава за директор. Той предложил някои допълнения в Закона за просветата, «за да се привлече в Народната библиотека и Архивът на Възраждането... и да се приберат документи и данни за нашите деятели от близкото минало, както и за съвременни, доколкото тяхната обществена дейност може да се прецени като от значение за нашия живот и нашата история»(62). В мотивите по проекта за изменение на Закона за народната просвета, представени от Чилингиров, между другото се казва: «Днес това държане на архивите в музея е безсмислица; време е да се разбере, че действително е голямо остроумие да може да се сети човек, че писмените документи — вестници, списания, книги, писма и пр., може да се пазят между дрехите и занаятчийските сечива на българския народ»(63).

Мнението на Чилингиров било взето под внимание. С новия закон от 21. VII. 1921 г. бил създаден Архивен отдел. Архивът на Възраждането оставал на временно съхранение в Етнографския музей, докато библиотеката осигури подходящо хранилище. Прехвърлянето се извършило едва през 1924 г. след построяването на новия склад.

С новия просветен закон от 1921 г. на създадения Архивен отдел при Народната библиотека се поставила по-голяма задача. Той трябвало «да събере и пази всички документи, които имат връзка с миналото на България»(64). За първи път ceгa ce предвиждал специален човек за завеждането на отдела и един помощник, задачите на които дотогава се изпълнявали от директора на библиотеката.

През 1926 г. бил издаден нов правилник на библиотеката, който по отношение на архивните документи внасял редица нови положения. В един от неговите параграфи се посочва, че «Народната библиотека се грижи да събере, класифицира, проучи и постави на разположение на публиката за научни цели всички архиви с историческо и културно значение, а също и отделни исторически писма и документи по духовното и политическото възраждане на българския народ, както и по отношенията му със съседните и други народи». По-нататък се посочвало какви могат да бъдат тези исторически документи, а именно: «1. Правителствени архиви, станали излишни за текущата служба на съответните учреждения. 2. Архиви на български държавници, писатели, учени и други културни обществени и политически дейци. 3. Ръкописи на по-видни починали български писатели, както и разни техни писма, коректури, книги с бележки, портрети и други подобни, които биха могли да свидетелствуват било за творческия процес на писателя, било за характеризиране на неговата личност или дейност. 4. Отделни архивни материали с историческо значение, като писма, автографи, портрети, печати, отпечатъци на восък и др.»(65).

Тези задачи останали непроменени до 1944 г. Библиотечната управа, а и правителството гледали на Архивния отдел като на държавен архив. Всички правителствени разпореждания по прочистване на архивите на учрежденията задължавали ценните документи да се предават на Народната библиотека. Въпреки това обаче той си останал един затворен отдел, дейността на който се изразявала в събиране главно на лични документи на писатели, общественици и пр.

През първите години постъпленията на архивни материали в Народната библиотека имали случаен характер, в повечето случаи се приемали подарявани документи. След Първата световна война, когато се заговорило за изграждане на Архивния отдел, архивното богатство на Народната библиотека започнало да се увеличава. По настояване на Ст. Чилингиров почнали да се отпускат повече и по-големи субсидии. Така през 1922 г. бил откупен за 20 000 лв. фондът на Светослав Миларов, състоящ се от 587 писма, най-старите от които произхождали от 1846 г. Чрез откупуване или като дар постъпили също фондът на Киряк Цанков, на Иван Касабов, документи на Кузман Шапкарев, на А. Драндар и т. н. През 1923 г. постъпили и правителствени документи — главно материали на Върховната сметна палата(66).

След обособяването на Архивния отдел постъпленията се увеличили рязко. През 1924 г. била откупена библиотеката на Григор Начович, в която имало около 10 000 писма и разни бележки. Направени били постъпки, а след това и откупени ценни документи на Н. Обретенов, Филип Симидов, Петрана Обретенова. През 1926 г. били прибрани мемоарите на Мито Анков от Враца за Врачанското въстание, както и документи за четата на Хр. Ботев от капитана на параход «Радецки». Издирени били и откупени документи на П. Р. Славейков от тревненския учител Т. Духовников. Все през тази година били приети изпратените 537 пенсионни преписки на поборници и опълченци, в които се съдържали важни исторически материали и често и оригинални документи за техния живот и тяхната дейност(67).

Особено активна дейност в издирването и събирането на документи развил Константин Мутафов, който в 1924 г. бил назначен за помощник на уредника на отдела, а през 1028 г. — за уредник. Главните усилия за събиране на архиви били насочени към фондовете на писатели и артисти. През този период били откупени фондовете на Константин Величков, на Хр. Даскалов от Трявна, на охридския поет Григор Пърличев, на П. Ю. Тодоров и Никола Козлев, на артистите К. Сапунов, Д. Антонов, Р. Канели, Хр. Ганчев, А. Кирчев и др. Направен бил опит, но безуспешен за прибирането от съда делото на П. К. Яворов(68). Чрез българската легация във Франция се установила връзка със Стефанаки Кръстевич за прибиране архива на брат му Гаврил Кръстевич и т. н.

По своя инициатива Мутафов предприел няколко обиколки из страната за издирване и събиране на архивни документи. Така през 1932 г. той посетил Свищов, за да прибере книжата, завещани от учителя Цветан Радославов. Следващата година обиколил Севлиево, Търново, Русе и Свищов, което го убедило, че има още доста несъбрани материали и че е необходимо да се положат повече усилия за разкриването им. Особено резултатна била командировката му през 1934 г. до Етрополе, Тетевен, Троян и Ловеч, където открил «скътани доста интересни старинни български ръкописи, както и множество важни писма, кореспонденции и други документи от нашето минало». В читалищата на Ловеч и Тетевен по личен почин на гражданите били събрани интересни материали, «обаче тия не сполучих да добия — пише Мутафов — поради това, че самите техни събирачи не бяха склонни да ги предадат, понеже възнамерявали да създадат местни архивни отдели»(69). Най-големите постъпления през следващите 2–3 години били фондът на Хр. Тъпчилещов, част от изключително ценния фонд на Евлоги Георгиев с около 20 000 документа и др.(70)

Изобщо през този период били прибрани значителен брой ценни архивни документи, но при съществуващите възможности това съвсем не било достатъчно. Необходими били по-големи усилия и грижи, за да бъдат прибрани поне всички оцелели документи от епохата на Възраждането. Това тогава е било по-лесно осъществимо поради близостта на събитията и при наличието на голям брой живи дейци.

Обработката на архивните документи в Народната библиотека не се различавала особено от обработката на книгите. Законът от 1909 г. и правилникът от 1915 г. изисквали документите да се групират в 2 групи: а) за писма и документи, засягащи историята на нашия народ и отношението му с другите народи, и б) за писма и документи, засягащи историята и отношенията с другите народи. За всяка група се водел специален инвентар, в който всяко писмо, документ и пр. се вписвали под отделен номер(71).

Със закона от 1921 г. и правилника от 1923 г. наред с горните две групи се предвиждали и две нови — а) за писма и документи по културното възраждане на българския народ и б) за ръкописи, автографи, и портрети на български писатели, учени, общественици и други културни дейци. Освен това въвеждал се входящ годишен инвентар, включващ около 15 графи. Отделът трябвало да съставя и 2 каталога. Единият за лични фондове, фишите на който трябвало да съдържат инвентарния номер, сигнатурата, името на бившия притежател, съдържанието на документите. Другият — «за исторически писма и документи». В това се състояла цялата класификация и систематизация на материалите.

Приемането на Архива на Възраждането през 1924 г. наложило известни промени. В. Василев като уредник на отдела направил твърде много както за уеднаквяване на обработката на документите от двата института, така и за преодоляване на някои слабости по организацията на архивните материали. Имайки пред вид вредите, нанесени с разкъсването на материалите от неговите предшественици, той се опитал да групира документите в «архиви» или «сбирки» според бившите им притежатели. Своите разбирания той изложил в една инструкция. В нея между другото се изисквало «заварените колекции от документи, групирани по предмет, да се прегрупират, ако е възможно, по името на бившите им притежатели в «архиви» или «сбирки». Под «архив» се разбирало колекция от документи, адресирани до едно лице, което е същевременно и притежател на колекцията; под «сбирка» — колекция от документи, адресирани до различни лица, но събрани в едно от притежателя на колекцията»(72).

Тези разбирания залегнали и в Правилника на Народната библиотека от 1926 г. Утвърдената с него схема за организация на материалите в отдела предвиждала документите да се разпределят в 2 основни групи — правителствени и частни архиви. Пъpвaтa група обхващала документи, постъпили от държавните учреждения в България, и се подразделяла на три части: а) губернаторства в Северна България (1877–1880 г.); б) Източна Румелия (1878–1885 г.); в) Княжество България (1880–1908 г.). Втората група обхващала архивите на частни лица и организации и имала 2 части: Архив на Възраждането (1762–1877 г.) и Архив след Освобождението (след 1877 г.)(73). Тази схема залегнала при организацията на материалите в отдела. Може да се спори дали тя е най-приемливата, но все пак тя далеч превъзхожда предшествуващите я.

В правилника е отделено значително място за начините на описване на документите и съставяне на каталози. Архивните документи се описвали по два начина: групово (за държавни архиви) и поединично (за частни архиви). На груповото описване се поставяло за цел «да анализира колективно документите, чийто интерес се заключава предимно в групата, а на поединичното — да се анализират индивидуално ония, чийто интерес се заключава в самите тях». При груповото описание се написва за група документи, отнасящи се до един въпрос, само един фиш, а при поединичното описание се съставя след най-грижливо проучване за всеки документ отделен фиш. На всеки документ освен това се изисквало да се поставят печат, инвентарен номер и сигнатура.

Въз основа на приготвените фиши се предвиждало да се изготвят толкова картички, колкото данни съдържат фишите. От тях се изисквало да се създадат 3 каталога: основен каталог (за частните архиви), предметен каталог (за двете основни групи документи) и каталог за изрезки от български и чужди вестници и списания. Всяка картичка от каталога на Архивния отдел задължително трябва да съдържа: инвентарен номер (най-горе вляво); сигнатура (най-горе вдясно); най-важните данни на документа: местопроизхождение, дата, автор, лицето, до което е адресирано, и кратко резюме на съдържанието; вид и размери на документа; към кой архив се отнася; кой го е доставил.

Основният каталог на Архивния отдел се състоял от тефтери, в които по реда на сигнатурите се залепвал по един фиш за всеки документ. В тия фиши се подчертавали цветно ония думи, които представлявали важни данни. Според техния брой се написвали нужното число фиши, които се поставяли на съответни места в предметния каталог. Предметният каталог се състоял от картички за всеки документ. Картичките се нареждали по групи. По-нататък в правилника се изброяват 40–те групи на предметния каталог.

Горните извадки сочат, че в този правилник много по-обстойно и задълбочено се разработват въпросите, свързани с конкретната организация на документите в отдела. В някои от тях личи влиянието на библиотечната практика, но това не е особено голяма беда. Важното е, че материалите били описани, били съставени каталози, което улеснявало търсенето и използуването на документите. За съжаление онова, което било направено до 1928 г., след напускането на Василев не било съблюдавано напълно от неговия наследник Мутафов, който нямал правилно отношение към работата вътре в отдела. Описанието и подреждането на новопостъпилите материали вървяло мудно, некачествено и те стояли с години необработени. Постепенно работата вътре в отдела по обработката намалявала и в някои периоди почти замирала, но в основни линии се извършвала по установения ред от Василев.

Условията за работа наистина били лоши. До 1913 г. цялото богатство на отдела от ръкописи и документи се съхранявало в 5 дървени долапа в кабинета на директора. По-късно архивните материали били пръснати по различни шкафове, дори и в мазета, където през 1921 г. били захвърлени и постъпилите първи учрежденски архиви. Когато бил прехвърлен Архивът на Възраждането, се оказало, че зa него няма помещение. В един доклад до МНП директорът на библиотеката пише: «Архивът на Възраждането, за значението на който считам за излишно да говоря тук, се помещава една част в един коридор, друга — в едно проходно мазе, а трета — в един от етажите на новия склад... А богатството продължава да се трупа и расте и ако не се вземат мерки своевременно за неговото запазване, не ще бъде далеч времето, когато от Народната библиотека ще остане един спомен и един грозен паметник на нехайство»(74). Не били по-добри условията на читалнята. По сведение от 1924 г. тя представлявала една претъпкана с архивни материали проходна стая с една маса и 3 стола и се намирала между 4 врати и 2 прозореца. Архивите не се съхранявали правилно. Те били поставени в картонени папки и подредени вертикално на лавиците. По тоя начин документите от собствената си тежест се смъквали надолу и връзките на папките разкъсвали долната част на документа, където стои подписът, а много често и датата на документа, които в много случаи са значително повредени. Освен това не било дори и помислено да се започне фотографирането на най-ценните и най-повредените документи, за да се запазят оригиналите(75).

За ползуването на архивните материали в библиотеката не са съществували особени ограничения, като тия в Архива на Възраждането. Правилникът от 1915 г. например допускал да се правят свободно фотографически снимки и копия от документи с разрешение на библиотечния комитет и въз основа на заявление с означаване на поставената цел. С правилника от 1926 г. се налагали някои ограничения.

Библиотечното управление се задължавало да запази в тайна за определен срок някои необработвани ръкописи от именити наши писатели, научни или обществени дейци, ако последните пожелаят това.

Писмата, дневниците, мемоарите, записките, литературните произведения и др. можели да бъдат дадени за ползуване само със съгласието на автора, а след смъртта му само със съгласието на библиотечния комитет. Частните лица, които предавали своите архиви на Народната библиотека, имали право да ги обнародват първи в срок от 5 години(76).

Въпреки тези ограничения през разглеждания период били публикувани твърде много документи. Покрай ония, отнасящи се до възрожденската епоха, обнародвани били документи и за новата ни история. Издаден бил например през 1918 г. «Сборник от документи по подготовката и воденето на Балканските войни», в който бил включен Докладът на парламентарната изпитателна комисия, назначена от XVII обикновено народно събрание да анкетира кабинетите на Ив. Ев. Гешов и д-р Ст. Данев по цялото им управление, включително и подготовката и воденето на войната. Друг сборник от дипломатически документи (често наричан българска Оранжева книга) е «Дипломатически документи по намесата на България в Европейската война» в два тома(77). Архивни материали били публикувани и в годишниците на библиотеката. Така в тома от 1923 г. библиотечният комитет, удовлетворявайки молбата на чешкия писател и публицист Владимир Сис, отпечатал неговия труд, съдържащ всички писма на К. Иречек до М. Дринов, взети от архивата на последния. Друга значителна публикация е трудът на Д. Т. Страшимиров «Васил Левски, т. 1–ви, документи по революционната дейност на Левски и революционното движение през 1866–1873 г.», издаден в 1929 г. Публикувани били и някои други архивни материали. С малки изключения публикациите не са отговаряли на научните изисквания за обнародване на архивни документи(78).

Материалите на Архивния отдел се използували не само за публикации на документи. Въпреки лошите условия и трудности по обслужването отделът се посещавал от доста читатели. Така през 1924 г. с научни цели били направени 153 посещения от 14 лица, между които: Ст. Аргиров, М. Арнаудов, Ст. Станимиров, Д. Т. Страшимиров, проф. Ив. Д. Шишманов и др. През 1925 г. са отбелязани 146 посещения от 25 читатели, а през 1930 г. броят на посетителите е бил 164 срещу 157 през 1929 г.(79) Броят на читателите все повече се увеличавал през следващите години. През 1936 г. например са отбелязани 312 посещения от 56 лица и т. н.

В заключение може да се каже, че Архивният отдел, който станал след 1924 г. център за събиране на архивни документи както от епохата на Възраждането, така и след Освобождението, не успял да развие голяма дейност по събирането на архивните документи. Правилниците отразяват еволюцията, която се извършвала в организацията на архивните материали, и тяхната обработка и описание. Но работата не винаги е била извършвана съобразно с изискванията.

Опазването на архивните документи не е било добро. Заедно с това уредникът на архива в навечерието на Втората световна война не взел мерки за евакуиране на архивните материали и бомбардировките на 30. III. 1944 г. унищожили много от документите. «Изгоряла цялата Румелийска архива и голяма част от турските документи... Оцелелите стари ръкописи и архиви на Възраждането били пренесени и струпани в мазето на Съдебната палата при най-драматични обстоятелства.»(80)

Към Народната библиотека в София непосредствено след Освобождението били положени основите и на сбирка от турски архивни документи, която по-късно се превърнала в Ориенталския отдел, узаконен с просветния закон от 1909 г. Този закон не поставял никакви по-конкретни задачи във връзка с издирването и съхраняването на турските документи у нас. Правилникът на библиотеката от 1915 г. се ограничил само с възлагане «проучването, каталогизирането и систематизацията на сбирката», без да изисква и работа по издирване на документи. Работата на отдела особено много се затруднявала поради твърде честите смени на неговия уредник — отначало Д. Ихчиев, после д-р Ив. Димитров, Вл. Тодоров-Хиндалов, д-р П. Миятев, Б. Недков.

За събиране на архивни материали отделът не направил почти нищо. До 1914 г. в него се включвали някои малки единични постъпления. В отчета за 1914 г. се казва, че там се намират «архивите на Видинския, Самоковския и Софийски санджак..., едно количество стари архивни регистри, известни под име «сиджили», и една малка още сбирка от отделни летящи листове, състоящи се от заявления, тескерета, худжети, сенети и други такива»(81). Едва с правилника от 1923 г. се определял и начинът за набиране на документите: «Изкупуването, както и получаването в дар или в замяна на ръкописи, сиджили, фермани и други документи за Ориенталския отдел става по решение на библиотечния комитет въз основа на обстоен доклад от библиотекаря»(82).

И в този отдел, както и в Архивния не се поставяли задачи по системно издирване и събиране на турски документи. Главното внимание било насочено не вътре в страната, а към Турция, където безспорно се намирали основните турски документи за българската история, но откъдето много трудно можело да се получат такива.

В това отношение като уредник на отдела особено се отличил Вл. Тодоров-Хиндалов. Той успял да набави едно голямо количество документи предимно в преписи, свързани с важни моменти от нашата история по времето на турското робство. През 1924 г. той бил командирован в Цариград, за да проучи възможностите за извличане сведения от турските архиви. Благодарение на отличното владеене на езика и познаване на турските обичаи и нрави той успял да се добере до главните цариградски архиви, запознал се в общи черти със съдържанието им и потърсил средства и пътища за снемане преписи и факсимилета от най-важните за нас документи. За тази цел Хиндалов завързал връзки с един от най-изтъкнатите и влиятелни турски учени-историци, проф. Ахмед Рефик бей — председател на Турския исторически институт в Цариград, с когото се споразумял да извърши преписването на документите. В уговорката влизало едно добро възнаграждение за професора, който с помощта на един писар щял да направи преписи и факсимилета на определените материали. Като се завърнал в София, Хиндалов изложил устно и писмено пред тогавашния министър на просветата онова, което можал да свърши.

След проучване на въпроса в края на същата година отново Хиндалов бил командирован в Цариград, тоя път за три месеца. Тогава успял да снеме главно преписи и малка част факсимилета на документи от трите най-големи архиви в Цариград: 1. Архивата на Топ-капу (Топ-капу хазине евракъ), намираща се в стария дворец Топ-капу и съдържаща грамадната архива на султанската канцелария (Диван-и хумаюн). 2. Архивата на Баб-али (Баб-али хазине евракъ), която съдържала документи, състоящи се предимно от рапорти, изложения и пр. на турските управници из нашите земи, разни постановления на Високата порта и пр. 3. Архивата на правосъдието (Адлие хазине евракъ), чиито материали имали съдебен и административен характер, присъди, кадийски постановления, сиджили и пр.

Работата била трудна и опасна, понеже турското правителство забранило всякакъв достъп до тези архиви. Ако това дело би било разкрито, щял да стане голям дипломатически въпрос, особено като се имат пред вид безуспешните опити на гръцкото и румънското правителство да получат позволение от турското за научни издирвания в тези архиви. Мисията си Хиндалов изпълнил с успех и се завърнал в София с едно внушително количество от 621 документа, между които материали за историята на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, Видинското въстание през 1850 г., българската държава през XIII–XIV в., Средногорското въстание в 1876 г. и др. С предпазни мерки МНП наредило на отдела да не предава никому никакви документи без специално разрешение от него, като Хиндалов систематизира, преведе и подготви за печат материалите. И действително той успял през следващите една-две години да извърши голямата част от възложената му задача.

Към края на 1927 г. Вл. Тодоров-Хиндалов отново бил командирован в Цариград, за да продължи започнатото дело. Сега той получил по-голямо съдействие, тъй като турското правителство премахнало възбраната над архивите. Дори председателят на турската република с цел да компрометира монархичния режим оказал известна помощ, като по негово нареждане Цариградският исторически институт отпечатал резюмета на турски и френски от ония документи, които Хиндалов с помощта на Рефик бей преписал или фотографирал. Тодоров се завърнал в София с 650 преписа и факсимилета по църковния въпрос, въстанията и народните движения от предосвобожденската епоха, по различни въпроси от Възраждането, по стопанското положение на Добруджа, Дунавски и Одрински вилает, Македония, Тракия и др. Така сбирката от турски документи била увеличена с 1270 преписа и факсимилета на документи(83).

През 1931 г. Ориенталският отдел получил голямо попълнение.

Турските документи в Ориенталския отдел дълги години стояли необработени главно поради липсата на подготвени за тази работа хора. Вл. Тодоров-Хиндалов през 1922 г. започнал да води входящ (годишен) инвентар за сиджили, фермани и всички останали документи, както и един систематичен каталог. Каталогът бил предназначен за сиджилите и съдържал 3 отдела. Освен това били изготвени и следните описи: Опис по сиджилятите, в които били описани всички сиджили и емлячни регистри; Опис на ферманите, буюрулдиите и тескеретата, в който се давало обстойно между другото и съдържанието на всеки архивен документ(84).

Тези положения за работа с документите били узаконени с правилниците от 1923 и 1926 г. Така продължила работата по описването и по време на следващите уредници на Ориенталския отдел. Темпът обаче е бил крайно бавен. До 1944 г. били описани твърде малко материали.

Ориенталският отдел бил използуван твърде слабо. До известна степен това се дължало на малкото изследователи, които знаели турски език. Според Хиндалов дори това било «единствената причина, по която учените не могат да дойдат при нас». «Но ако те не могат да дойдат при нас — продължава той, — ние можем да отидем към тях, като им се дава в превод в специални бюлетини, издания, годишни отчети всичко ценно, което ги интересува… Само по този начин... ще направим общополезно нашето книжовно богатство от Ориенталския отдел и ще го открием за науката.»(85) Отделът наистина се посещавал много малко, и то от специалисти, които владеели езика и старотурското, арабско писмо. По-късно към тая причина се прибавила още една: голяма част от новопостъпилите материали, особено тия от 1931 г., се държали в тайна и били недостъпни за външни лица.

За да бъдат документите поставени в служба на науката, било започнато публикуването на някои от тях. Още Д. Ихчиев се занимавал с това, но покрай другите недостатъци неговите преводи били твърде свободни, което налагало оня, който ги ползува, да извършва внимателна проверка. Особено плодотворна дейност в тая насока развил Хиндалов. Така той отпечатал в Годишник на библиотеката зa 1923 г. «Опис на ферманите, буюрулдиите и тескеретата в Софийската народна библиотека», придружен с кратко съдържание за всеки документ в Годишника за 1924–1925 г.— «Принос към българската история», документи по Видинското въстание, унията от 1860 г. и статистически данни за Дунавския вилает в Годишника за 1926–1928 г. — «Добруджа в миналото» с много статистически документи за добруджанските селища. Хиндалов превел много документи, свързани и с други въпроси — за делото на Левски, за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, за Средногорското въстание и др. П. Миятев също публикувал някои документи. Неговите преводи винаги се придружавали от оригиналния текст в транскрипция и с точни указания откъде са взети документите. Освен уредниците на отдела преводи в публикации са извършвали и външни лица. На първо място заслужава да се спомене Г. Гълъбов, който печатал работите си предимно в Годишниците на Софийския университет. Подобна дейност развили и Д. Гаджанов, В. Шанов, Панчо Дорев и др. Още през 1912 г. един капитален труд от 129 документа е отпечатал видният полски ориенталист Ян Гжегожевски(86).

4. Архивни сбирки при други учреждения

Архивни сбирки били създадени и към някои други учреждения по различен повод и в различно време. Така архивни документи събирали Българската академия на науките, Военноисторическата комисия при Щаба на армията, Градската библиотека в София, Народната библиотека в Пловдив, Св. Синод, някои археологически дружества и читалища и т. н.

* * *

Българското книжовно дружество, по-сетнешната Българска академия на науките, научен и книжовен център още от периода на Възраждането, продължило по традиция и след Освобождението да приема ръкописи и документи на съхранение. През 1882 г. В. Д. Стоянов например изказал благодарност чрез печатния орган на дружеството на Петър Джамджиев от Търново за изпратения ценен документ — Възванието на Софроний Врачански по случай Руско-турската война от 1806–1807 г.(87) Ценни материали изпратил и проф. М. Дринов, д-р Д. Начев от Белград, Н. Михайловски, Кр. Мирски и др.(88)

В новоприетия устав на дружеството от 1884 г. по препоръка на К. Иречек изрично се предвиждало създаването на «една архива, която да съдържа преимуществено документи за старата и новата българска история, политическа и духовна»(89). Но въпреки това дружеството не разгърнало някаква дейност по издирване и събиране на документи. Такива постъпвали, когато заедно с нови и старопечатни книги различни лица по своя инициатива изпращали и документи или в резултат на дарения и завещания. През 1886 г. например К. Касабов подарил връзка ръкописи на Сп. Палаузов, които намерил и откупил от една рускиня срещу малка цена(90). В. Кънчов изпратил 2 фотокопия на български хрисовули, пазени в Хилендарския манастир, и фотокопие на индулгенция, издадена от българския архиепископ в Охрид, която се намирала у един охридчанин(91). Материали за Българското възраждане предложил да изпрати и проф. П. А. Лавров от Москва(92). Н. Ванков изпратил 3 вързопчета писма из архива на митрополит Натанаил Охридски, които открил в Ловешката митрополия по време на своите издирвания за развитието на учебното дело. Дружеството на българите във Виена «Напредък» при ликвидацията си през 1892 г. заедно с другото си имущество и капитал предало на Книжовното дружество и архивата си(93).

По случайни пътища продължили да постъпват документи и след провъзгласяването на дружеството за Българска академия на науките през 1911 г., макар че в новия устав се предвиждало да се уреди сбирка от ръкописи, старопечатни книги, художествени старини и архивни документи. Така след смъртта на М. Балабанов неговите наследници подарили 3 свезки с писма из архива на Райно Попович(94). Заслужават да се отбележат и завещаните документи на д-р Д. Моллов — един от първите български лекари след Освобождението(95).

По този начин сбирката постепенно нараствала. Ето какво казва за нея проф. Б. Цонев през 1916 г., когато прави опис на славянските ръкописи: «Ръкописната сбирка в Българската академия на науките не е голяма; тя се състои от няколко случайно постъпили ръкописи, понеже академията не си е поставила за цел да събира книжовни старини. Нека отбележим още, че в нашата академия се пазят и някои документи и писма от най-ново време, чийто опис изоставяме засега»(96).

За пръв път академията по-сериозно се заема с тази задача през 1918 г., когато след смъртта на проф. К. Иречек прави постъпки за откупуване на неговата библиотека или поне на ония книги и документи, които засягат България. Ст. Аргиров, член на БАН, бил командирован във Виена, където след дълги преговори той успял да откупи 3 сандъка архивни материали за 15 000 крони(97). Те били прибрани от Виена едва през 1921 г. По инициатива на ръководството на БАН били направени постъпки и за откупуване на фонда на Феликс Каниц. Неговият племенник изпратил даром ръкописи, рисунки и други материали(98). Откупен бил и фондът на В. Златарски, както и отделни документи на други учени. Някои български учени и културни дейци изпращали или предлагали своите архивни материали, като вярвали, че в академията те ще се съхранят най-добре. Така през 1938 г. с писмо до академията предлагал своите ръкописи и архиви поетът К. Христов(99). През 1941–1942 г. учителят Д. Kocтов изпратил едно писмо от В. Друмев, като смятал, че «то може да има известна важност при съставяне на биографията му». От Севлиево били изпратени «за пазене и ползуване, тъй като имат исторически интерес: стъкмително писмо от 1854 г., писма от цариградските църковни дейци по църковния въпрос до Севлиевската българска църковна община от 1861 г. за изплащане на възнаграждение на П. Р. Славейков и др.»(100).

Сбирката от архивни документи се съхранявала в библиотеката на академията, но там тя не търпяла никаква обработка, инвентиране и описание. В доклада на комисията от трима академици, назначена от ръководството на академията във връзка с опазването на ценностите на академията и подготовката им за евакуация през 1943 г., се казва: «Още от самото начало работата се затрудни неочаквано поради отсъствието на какъвто и да е инвентар на прибраните ръкописи, книги, материали и документи не само на бившето Книжовно дружество, но и подир това в академията». Комисията прегледала всички ръкописни материали, разпределила ги по ценност в 3 групи и съставила «един общ пореден списък на всички така намерени ръкописи, документи и архивни материали с кратко обозначение на съдържанието, общо 860 номера». В заключение комисията изказала мнение при по-спокойни дни да се назначи специален чиновник, който да постави в ред, опише и пригоди за използуване и завеждане «тоя богат архив»(101). През зимата на 1943–1944 г. най-ценните материали били предадени на съхранение в Народната банка, а другата част била изнесена вън от София.

* * *

През 1914 г. към Щаба на действуващата армия била създадена Военноисторическа комисия със задача да събере и систематизира документите и материалите за войните, които българският народ е водил, а след това да пристъпи и към написването на историята на тези войни(102). Това изисквало да се издирят и приберат архивите на участвувалите във войните части и поделения, спомени на висши офицери, а така също книги, брошури, статии, снимки и пр., отнасящи се за войните.

Още същата година комисията изпратила окръжно писмо до всички поделения да изпратят архивите си за Сръбско-българската война и двете Балкански войни(103). В пресата били поместени съобщения по този въпрос и възвания до населението за изпращане на подобни материали на комисията. Комисията поставяла на поделенията срокове за предаване на документите, изпращала напомнителни писма и т. н., но прибирането на материалите срещало редица трудности. Войсковите поделения още не били уредени след последната война и най-малко мислели за бойната си архива. Някои командири не желаели да предадат исканите им документи за военните действия, а ги задържали, за да напишат свои мемоари, описания на боеве и сражения и др. Срещали се и такива, които не разбирали поставената им задача.

Всичко това принудило оперативното отделение при Щаба на армията с предписание от 2. VI. 1914 г. да нареди до всички началници на инспекционните области, дивизиите, инспекторите на артилерията, конницата, инженерните войски, съдебните и санитарните части, главното интендантство, щаба на Македоно-одринското опълчение, началника на военно-учебните заведения да представят всички документи с историческо значение — релации, дневници за военни действия и пр., най-късно до 15. VII с. г. Частите не изпращали всичко, което им било поискано с горното писмо. Някои от тях не представили дневниците и релациите на своите поделения, други пък изпращали всичките си оперативни книжа и дела в преписи.

Щабът с ново предписание изискал всички материали, като конкретизирал и частите, за които се отнасяла наредбата. Предписанието било да се изпращат оригиналите, като бил поставен и нов срок — 1. VII. 1915 г. Същото писмо определяло и видовете книжа, които трябвало да бъдат представени: 1. Всички оригинални оперативни и строеви книжа, съдържащи разните директиви, заповеди и донесения, съобщения, наредби, телеграми, телефонограми, разговори, водени по телефона и телеграфа, книжките за донесения, маршрути, скици, планове, карти и разни сведения за личния състав на хората, конете, колите, въоръжението, бойните и хранителните запаси, инженерните и санитарните средства, за убитите, ранените, умрелите, болните, пленените и входящите и изходящи дневници и разносни книги. 2. Всички оригинални релации и дневници, които имат в частите, като се почне от ония на отделните взводове, действували самостоятелно, и се стигне до ония на най-голямата единица — дивизията. От последните трябвало да се оставят преписи в частите за справка. При това изброените по-горе материали войсковите поделения били задължени да изпращат с опис(104).

В действителност се оказало, че за да се изпълни цитираното разпореждане, необходими били много време, труд и място. Фактически строевите книжа не били прибрани, а и преписи по точка 2 не се правели. За да бъдат събрани всички изброени по-горе архивни книжа, били потребни няколко много големи помещения за тяхното съхранение, с каквито комисията не разполагала. Тези неудобства я принудили да намали кръга на издирваните материали и да прибира само по-ценните и по-необходимите. Затова тя се обърнала отново към частите с нареждане да се изготвят подробни описи на исканите документи, които да й се изпратят. По тях сътрудниците на комисията определяли кои от документите да бъдат иззети. С отделни писма до съответните военни поделения те били поисквани и постепенно във ВИК постъпили значителни количества. За комисията били необходими и тайните книжа на частите, които били изискани от Оперативното отделение при Щаба на армията и запазени в неговата секретна архива. По-късно оттам постъпили във ВИК около 100 дела.

Сега изникнал въпросът, как да бъдат систематизирани и подредени приетите архивни материали. До неговото разрешение обаче не се стигнало поради създалата се обстановка. Готвейки се за участие в избухналата Първа световна война, армията имала нужда от подготвени генерал-щабни офицери, завършили Военната академия. Като такива сътрудниците на ВИК един по един били приведени на строеви длъжности в Генералния щаб и дивизиите. В началото на септември 1915 г. комисията била разформирована. До това време тя успяла да събере голяма част от материалите за войните. Те били наредени в сандъци, запечатани и предадени в главната архива на Министерство на войната. Така ВИК прекратила своята дейност(105).

През юли 1917 г. при Щаба на действуващата армия се формирало Военноисторическо отделение първоначално в Кюстендил в малък състав, а впоследствие в София при по-голям състав(106). Нему било възложено да събира и систематизира материали за съставяне на история на войната от 1915–1918 г. За целта било наредено чрез началник-щабовете на армиите и дивизиите архивните книжа да се изпращат до това отделение. Изисквало се документите да бъдат предавани по години — за 1915, 1916 и т. н.; делата да бъдат добре номерирани и подшити заедно със схемите, таблиците, скиците и т. н.; върху делата да бъдат четливо надписани данните за частта, за събитието, което описват намиращите се в тях материали, и периода, за който се отнасяли.

По време на войната работата на отделението се ограничила предимно в събиране на архивни книжа само за тази война. През 1918 г. началникът на Военноисторическото отделение бил командирован в Германия и Австро-Унгария да проучи организацията на военноисторическите архиви там. След завършването на войната отделението разширило своята дейност. Към него се оформили 2 секции: секция «Военноисторически архив» и секция «Библиотека», които се помещавали известно време във Военното училище. През 1919 и 1920 г. събирането се разгърнало с нова сила, като се разпростряло и върху недосъбраните архивни документи за предишните войни. В 1920 г. била извършена проверка на всички получени от частите материали. На онези, които липсвали, били съставени списъци и отново се изисквали.

За да се съберат материалите, Военноисторическото отделение предложило: «Бригадите, частите от състава на дивизията, областните полкове, окръжия и допълващите ги части (дружини, батареи и ескадрили) да представят в непродължително време документите си за ония свои действия, за които не са представили досега». Задължавали се също «онези части и щабове, които са унищожили архивите си през последния период от войната, да съставят релациите си по своите дневници и книжки за донесения, като допълнят това и със сведения от подчинените си части — роти, батареи, ескадрили, или пък от щабовете на по-големите единици, под чиято команда са били, когато са правили донесенията». По-големите щабове при съставянето трябвало да изложат и заключението по извършването на дадената операция или сражение(107). И през следващите години отделението продължавало да напомня на частите да продължават търсенето на някои липсващи архивни документи.

Военноисторическото отделение полагало грижи и за архивите на ликвидираните части. Така с писмо 144 от 1926 г. до началниците на гарнизоните на София, Варна и Пловдив се нареждало между другото архивите на ликвидационните бюра да бъдат запазени така, както са подредени, в специално определена за целта стая(108).

През време на Втората световна война се пристъпило към събиране на документите, отразяващи дейността на окупационните корпуси в Беломорието и Македония. Но такива постъпили малко(109).

В началото на 1921 г. Военноисторическото отделение било преименувано наново във Военноисторическа комисия, която подновила дейността си по написване на военната история. Било съставено и отпечатано «Упътване за написване военната история на България след Освобождението». Това налагало да се обърне внимание и върху обработването на натрупаните материали. Архивните документи, които пристигали, отначало се поставяли в шкафове. Но когато техният брой се увеличил много, те били складирани едни върху други дори и по пода. Поделенията ги изпращали с най-груби описи в големи свитъци.

За улесняване на работата на комисията по написване историята на войните материалите били разпределени според организацията и структурата на Българската армия поотделно за всяка война(110). Отделните свитъци били разшивани, подбирани, сортирани и поставяни в папки с отделни обозначения — № на шкафа, № на лавицата и № на документите. Този примитивен начин на разпределение намерил отражение в съставените указатели. През 1922 г. излязъл от печат «Указател на военноисторическата архива, част I — войните 1885 г. и 1912–1913 г.», а през 1932 г. — «Указател на военноисторическите архиви, част II — войната 1915–1918 г.». Тези указатели представлявали подробни описи на документите или връзките от документи, съшити в едно канцеларско дело. Срещу наименованието на всеки документ или връзка се отбелязвала сигнатурата, състояща се от римско число за № на шкафа, арабско — за № на свитъка, и буква — за № на документа в свитъка.

Изникнала необходимост да се състави и правилник за ползуване на военноисторическия архив и библиотека. За целта комисията поискала и получила през 1929 г. от Германския военен архив неговия правилник. Той залегнал в основата на изработения през 1930 г. Правилник за архивната комисия. За да организира по-добре работата си, през 1933 г. Военноисторическата комисия събрала сведения за устройството и дейността на военноисторическите институти в Рим, Белград, Букурещ, Атина, Париж и Цариград. Това оказало известно въздействие върху изпълнението на нейните задачи и обогатило опита й.

Комисията решително пристъпила и към описание на войните, в които България е взела участие. За периода от 1925 до 1943 г. излезли от печат няколко тома на подготвени от Военноисторическата комисия описания на военните действия и войните. От 1927 г. като неин орган започнало да излиза списанието «Военноисторически сборник», в което се помествали също такива материали. Освен това комисията поставила началото и на Българския военен музей.

* * *

Още първите години след Освобождението безуспешен опит за създаване на архивна сбирка направила и Столичната община. Той бил подновен през 1928 г., когато Столичният общински съвет, готвейки се да ознаменува юбилейните тържества по случай хилядогодишнината от Златния век на българската книжнина и 50 години от Освобождението на София, решил да основе столичен общински музей, за да се запазят веществените следи на историческото величие и национална култура. Музеят трябвало да има 3 отдела: 1) за веществени паметници; 2) исторически архив; 3) картинна галерия. Историческият архив имал за задача да събира, проучва и запазва всички печатни, ръкописни и фотографически документи, които имат значение за историята на София(111).

Но и това решение дълго време останало на книга. Едва през 1941 г. след неколкократни настойчиви предложения на писателя П. Славински, тогавашен началник на административния отдел на общината, се пристъпило към изграждане на архивна сбирка към градската община с два дяла: а) документален — за документи относно политическия, обществения и културния живот на София, и б) история на столичната община — за архиви, летописи, протоколи, ценни договори и пр. на общината и лични документи на общински управници(112).

В резултат на това решение още през 1941 г. c помощта на двама сътрудници под ръководството лично на П. Славински започнали да се изземват архивните документи на службите при общината. През 1942 г., за да се осигури правилното опазване на документите, сбирката била обособена като отдел на Градската библиотека. Там именно започнало организираното издирване и събиране на архивни материали. Благодарение на подкрепата на директора на библиотеката Орлин Василев и сполучливия подбор на сътрудниците били създадени добри условия за неговото укрепване. Затова тази година се счита за начало на сбирката, макар че първите постъпления били зарегистрирани една година по-рано.

Най-напред отделът се ориентирал към събиране на документите от службите на Столичната община. От един приемно-предавателен протокол от май 1942 г. се вижда, че уредникът на архива приел старите архиви на секретариата на общината. По този начин от всички служби постъпили документи, създадени до 1936 г.

Твърде скоро обаче отделът надхвърлил рамките на своите задачи и вече не се ограничавал да събира материали само за историята на София. За това твърде много помогнало XX постановление на Министерския съвет от 7. V. 1942 г.(113) Опасността, която грозяла материалите през време на войната, накарала сътрудниците да се заемат със спасяването и запазването на всякакви архивни материали. Те успели да влязат в много министерства, управления и служби, откъдето измъквали всичко, което намирали за важно и ценно по свое усмотрение. Те обаче нямали възможност да разгърнат своята дейност, нито база за съхраняване на събраните материали. Все пак успели да увеличат сбирката с документи, имащи общонационално значение. В 1942 г. отделът притежавал части от разни фондове с национално значение, макар и непълни, като например царския архив, архива на Съюз на градовете, на Св. Синод, на Писателския съюз и др.

През 1942 г. бил направен опит да се съберат и архиви на лица, които са играли важна роля в политическия, обществения и културния живот както в столицата, така и в страната. Изпратено било едно писмо-апел до общественици, писатели, юристи, инженери, архитекти и др., живеещи в София, с което се искало да предадат на Градската библиотека всички документи — писма, дневници, бележки и други материали, свързани с живота и работата им, тъй като представляват «ценни източници за осветляване духовния облик на нашите първенци и атмосферата на нашето време». В писмото се изказвала надежда, че само с «ценното съдействие на самите лица, към които днес отправяме молбата, ще се надяваме да изградим богатството на Столичния градски архив, за да улесним всички бъдещи проучвания»(114). Подобни апели били отправени и чрез ежедневния печат(115). Освен това сътрудниците устройвали и лични срещи с отделни дейци. Само през 1942 г. били посетени 150 лица, много от които неколкократно. При разговорите се откривали и други притежатели на документи. Чрез проф. Емануил Попдимитров например узнали, че у проф. Михаил Арнаудов се намира богатият архивен фонд на Ив. Д. Шишманов, съхраняван в таванските стаи на Софийския университет при крайно лоши и неподходящи условия. Направени били многобройни опити да се прибере този архив и най-сетне през януари 1944 г. той постъпил в Градската библиотека на съхранение. По този начин били приети някои подарени, а други откупени части от фондовете на писателите Ана Каменова, Димитър Бабев, Михаил Кремен, Димчо Дебелянов, Димо Сяров, Добри Немиров, Емануил Попдимитров, Елисавета Багряна, Стилиян Чилингиров, Константин Константинов; на артистите Зорка Йорданова, Марта Попова, Боян Дановски, Петър Золотович, Стефан Македонски; на музикалните дейци Панчо Владигеров, Харалампий Несторов, Панайот Пипков; на професорите Ал. Балабанов, Г. Кацаров и др. Особено ценен бил фондът на д-р Кр. Кръстев, в който се намирали материали на П. К. Яворов, Пенчо Славейков, Ив. Вазов и др. Спасени били материали на Г. Живков, Г. Стаматов, М. Маджаров, проф. П. Стайнов, С. С. Бобчев и др., които били застрашени да пострадат при бомбардировките(116).

Така били обособени 2 групи документи, което наложило да се оформят, от една страна, Административен, или служебен, архив, а, от друга, Частен архив — за материалите от личен произход. Това разделяне съвсем не означавало, че вътре в архивите е имало някаква работа по организирането и подреждането на архивните документи. Административните архиви се приемали от кметството и неговите служби подредени в папки и грубо описани. Личните фондове се запазвали, както били приемани от притежателите им, като също им се съставяли груби описи. Описването се ускорило особено много поради евакуацията на материалите в началото на 1944 г., когато били предадени за съхранение в подземията на Народната банка, в електроцентралата в с. Мала църква, Самоковско, и в с. Владая, Софийско.

* * *

Към отделни по-големи библиотеки в страната се обособили също архивни сбирки, в някои почти непосредствено след Освобождението. В Пловдивската народна библиотека започнали да се приемат отделни документи от Възраждането още след 1885 г. В първите години постъпленията били съвсем незначителни — понякога само по един документ годишно. От един рапорт на библиотеката до Министерството на народната просвета се вижда, че през 1897 г. е постъпило книжното наследство на Ив. Добровски, в което се включвала и «цялата му кореспонденция и ръкописи»(117). Съгласно със Закона за Министерството на народната просвета от 1909 г. и при Народната библиотека в Пловдив бил създаден специален Отдел за ръкописи и старопечатни книги, който съхранявал и архивните документи. В направения през 1920 г. опис от Б. Цонев на ръкописите на Пловдивската библиотека били описани в 7 номера и архивните документи, макар и техният брой да е бил по-голям. Между тях се споменават Търговски тефтер от Копривщица, Архив советника Румелийской юстиции П. А. Матеева, състоящ се от 20 отделни документа, Вазов автограф (част от неиздаден негов ръкопис «Янтра шуми», придружен с лично писмо от Вазов, с което го подарявал на библиотеката) и други по-маловажни документи(118). От година на година сбирката нараствала с нови документи — записи, писма, доказателства, кондики на еснафски организации и др. Между постъпилите документи имало и немалък брой турски документи. В един рапорт до Министерството на народната просвета от 1930 г. директорът настоявал да се изпрати познавач на турски език, тъй като «в библиотеката се намират множество турски архивни материали, чието научно използуване засега се спъва от обстоятелството, че тия материали са непреведени»(119).

Наред с тези случайни постъпления през някои периоди библиотеката организирала и издирване на архивни материали. Библиотекарят Вичо Иванов прибрал фонда на Николай Павлович, а през 1938–1939 г. предприел и голяма обиколка из Котленско, по време на която намерил в църкви и манастири много ръкописи и документи с обществен, просветен и църковен характер(120). В библиотеката били комплектувани също документи от фонда на Салчо Иванов, Иоаким Груев, Георги Груев, Нешо Бончев, Марин Дринов, П. Р. Славейков и др. Към края на 1943 г. Пловдивската народна библиотека притежавала около 800 документа.

* * *

Основите на сбирката от документи при Търновската библиотека били поставени през периода 1933–1936 г., когато директорът Панчо Крусев подел акция за събиране на документи за написване на историята на гр. Велико Търново. На тоя повик се отзовали много граждани, които дарявали наличните стари документи на свои родители и близки. Те се отнасяли главно за периода преди Освобождението и имали предимно стопански характер. Тук били приети фондовете на Никола Минчоолу, Евстатий Селвели и съдружие, на Михаил Заяков, Георги Атанасов, Александър Пенчев, Станчо Дянков, Георги Конст. Войводов, Владимир Рашев и др.(121)

* * *

Сбирки от архивни документи били обособени и към някои археологически дружества. Варненското археологическо дружество събирало документи почти от основаването си, а от 1900 г. тази задача поел обособеният вече музей. Във връзка с 50–годишнината от основаването на първото българско училище във Варна бил основан към музея Отдел за възраждането на българщината в града. Там били събирани материали от черковен и училищен характер, протоколи от заседания на общината и др.(122) През 1927 г. сбирката значително нараснала. Образуван бил комитет за събиране, изучаване и обнародване на материалите за историята на гр. Варна. Чрез местните вестници се популяризирала тази идея, а в резултат на голямата дейност, развита от членовете на дружеството, били събрани доста материали. Въз основа на тях през 1934 г. излязла книгата на Петър Ников «Българското възраждане във Варна и Варненско (митрополит Йоаким и неговата кореспонденция)». Подобна дейност развили и Шуменското археологическо дружество, Софийското археологическо дружество и др.

В много градове на страната била подета инициативата да се напише история на родния град. За подпомагане на тази работа се предприемало издирване и събиране на архивни материали. По този начин възникнали сбирки от архивни документи към читалищата в Свищов, Шумен, Пазарджик, Пловдив и др. По-голяма дейност развило читалището в Казанлък «Искра», което още в 1901 г. записало в инвентарната си книга първия документ.

Четвърта глава: Идеята за изграждане на Държавен архив в България

1. Първи предложения за изграждане на Държавен архив

В условията на петвековното турско робство, когато българският народ не разполагал със свои национални държавни учреждения, естествено още по-малко той е могъл да има и свои национални архивни учреждения. Освобождението на България от чуждото робство променило коренно положението.

Но седемте десетилетия свободен живот се оказали недостатъчен срок за българската буржоазна държава, за да може тя по подобие на всички цивилизовани страни в света да изгради специално архивно учреждение, което да се грижи за архивното богатство на страната. Създадените архивни сбирки към няколко учреждения, както вече беше посочено, не можели да играят тая роля. Обикновено те събирали документи от определен характер и всичките им опити да изпълняват задачите на национален архив останали безуспешни. Събраните в тях материали не се подлагали на действителна научно-техническа обработка в съответствие с изискванията на съвременното им архивознание. Грамадното количество документи оставало без най-елементарна грижа.

Липсата на каквито и да било традиции в областта на архивното дело допринесла в първите години след Освобождението да не се чувствува остро липсата на специално архивно учреждение в страната. А обстоятелството, че буржоазните историографи се занимавали предимно с проучването на отдалечените от съвременните класови борби на трудещите се проблеми на средновековната история или най-много с проблемите на Възраждането, отдалечавало острото поставяне на този въпрос в сравнително младата българска държава, защото създаващите се архивни материали осветлявали относително нови събития и явления от живота на народа и страната.

И все пак от време на време особено с натрупването в държавните учреждения на все повече документи, поставени при най-неподходящи условия за съхранение или оставени на произвола на съдбата, и с разширяващата се практика на безотговорно и масово унищожаване на архивни материали се надигнали гласове за организирано спасяване на най-ценните документи. Изходът от това положение се сочел в изграждането на национален държавен архив, какъвто вече имали всички европейски държави.

Наистина Временното руско управление се опитало още при изграждането на държавната организация да пренесе част от опита на Русия и в областта на архивното дело. То показало голяма заинтересуваност и за опазване на оцелелите исторически паметници(1). Преди напускане на страната то положило основите на едно общодържавно архивохранилище, в което били събрани всички документи, създадени през неговото управление. За целта било построено двуетажно здание с осем стаи в двора на Министерството на вътрешните работи. Архивните материали били добре организирани, подшити и описани съгласно с руската делопроизводствена система.

Но това хранилище не се запазило дълго в този състав. Вместо в него да се съсредоточат документите от ликвидираните учреждения на Източна Румелия, които след Съединението били пренесени в Княжеството, а след това периодически да постъпват и документите на учрежденията в страната, събраните в него материали били разпилени. Отнасящите се например до финансовите въпроси документи били предадени на Министерството на финансите, на Министерството на правосъдието — делата и документите от съдебен характер и т. н.(2)

По този начин се осуетило изграждането на общ архив на новосъздадената българска държава, който щял да спаси от загиване изворите на новата ни история. Българското правителство не възприело правилното отношение на Временното руско управление към документите на учрежденските архиви и не обърнало никакво внимание на този въпрос. Разгорещената борба между консерватори и либерали, суспендирането на Конституцията от княз Батенберг и борбата на народните маси за възстановяването й ограничили и без това слабото внимание, което отделяла буржоазната власт на културното развитие на България.

Но недостатъчните помещения, липсата на елементарни условия за съхраняване на натрупващите се все повече архивни документи в учрежденията, избухналите пожари на различни места, при които най-вече пострадали архивите, и други причини от този характер карало някои от служителите от държавните учреждения да потърсят по-добър начин за запазването на документите. «Зданието, в което се намира повереното ми учреждение, е опасно да пази безбройното количество и от драгоценно качество документи» — се изтъква в редица писма до директора на правосъдието в Източна Румелия през 1882 г. Последният от своя страна предложил на генерал-губернатора да се изгради «едно каменно здание в Пловдив, в което да се съхраняват архивите на всички правителствени учреждения в града», нуждата от което от ден на ден по-живо се чувствувала(3). По-определено изпъкнала тази нужда, когато бил поставен въпросът за «прочистване на архивите». Още първата комисия, назначена от Министерския съвет през 1903 г. за проучване на този въпрос, дошла до убеждението, че «преди всичко и у нас трябва да се основе Държавна архива по образец на държавните архиви в другите цивилизовани страни»(4). Тя предложила Министерството на просветата да приготви законопроект, в който да се предвидят правила както за запазване на ценните документи, така и за унищожаване на непотребните.

Известен опит в това отношение се правел и с излезлия през 1911 г. Закон за старините. Той предвиждал архивите на държавните учреждения да се депозират в Народната библиотека, а надзорът върху тях да се упражнява от Министерството на народното просвещение(5). Но в Народната библиотека не постъпили документи. Изключение направило само Анхиалското околийско управление, което изпратило някои документи от изборите.

Архивните материали оставали в учрежденията и се намирали в окаяно състояние. Вярна картина дава Вл. Дякович, който през 1911 г. като член на специалната парламентарна комисия за изработване на щатовете за чиновниците бил натоварен да изготви кратка историческа справка за развитието на нашите учреждения(6). Сблъсквайки се с необходимостта от документи за възложената му работа, той констатирал, че «архивата се намира в твърде печално положение, несистематизирана, разпокъсана, унищожена и вероятно разграбена». «А между туй — продължава той — аз намерих в нея оригинални ръкописи на нашите първи организатори — князете Б. А. Черкаски и А. М. Дондуков-Корсаков, ръкописи, които имат историческо значение.» По-нататък той упреква правителството, че в течение на 33 години никой не се е погрижил да се съберат на едно място толкова ценни материали, разхвърляни по подземията на разните учреждения в столицата и провинцията, и заключава: «Мисля, че дълг се полага на парламентарната комисия при случая да излезе с едно предложение пред Народното събрание за вземане мерки»(7).

Подобно мнение изказал и друг член на комисията — Тома Васильов, натоварен да изготви предложение за щатовете на Върховното управление на Министерството на вътрешните работи и народното здраве. В своя доклад той също така изтъкнал, че «във всяко учреждение и тавани, и зимници, и коридори са пълни със стари книжа» и предложил за тяхното съхраняване «да се съгради в София особено здание за Държавен архив, гдето след изтичане на определено число години да се пренасят всички важни книжа, имащи историческо значение или друга някоя стойност»(8).

Идеята за създаване на държавен архив, както и за неговата бъдеща организация Дякович изложил в доклада си по щатовете на ведомството на Министерство на народната просвета. Необходимостта от такова учреждение обосновал с «невъобразимата нехайност спрямо най-старата и засега най-интересна част на нашите архиви, която днес гние в яхъри и подземия…, с огромните разноски за поддържане на претоварените складове, със заплахата от разпиляване и унищожаване на много ценни във всяко отношение документи»(9).

Към тази обосновка той прибавил и натрупания опит от другите страни — Франция, Англия, Италия, Румъния и др., чиято система на учреждения и щатове Дякович основно проучил. В тези страни отдавна вече съществували държавни архиви, включени като специален отрасъл в държавния апарат. «Днес няма културна страна — се изтъква в мотивите към предложението на парламентарната комисия, — която да не се е загрижила за уредбата на своите обществени, национални и специални архиви. Това е понятно, като се вземе пред вид значението на запазените документи за политическата и културна история на народите; научният интерес, що те представляват в историческо, етнографическо, географическо, езиково, стопанствено, финансово и прочее отношение; значението им за организиране при евентуална нужда за справки и пр.»

По подобие на другите страни в това предложение се предвиждало Държавният архив у нас да се изгради към Министерския съвет като автономно учреждение със специфични задачи. В него «да се изпратят всички дела и документи, складирани сега в държавните учреждения по датите на определения от закона срок». Заедно с това да се приберат и «архивни документи с историческо значение (стари ръкописи, документи от Възраждането, по народното движение през време на игото, по черковния въпрос, по Освобождението и Съединението), които се намират сега в държавни, окръжни и общински учреждения, в обществени библиотеки, музеи, манастири и пр., и със закон да се обявят за държавна собственост». Предлагало се, ако е потребно, документите дори да се откупят оттам, а така също «да се откупят и от частните лица всички документи, които са от значение за миналото ни».

Проектът задължавал да се състави правилник за организацията на работата в Държавния архив, включително и за реда на ползуване на документите. Предвиждало се Държавният архив да се състои от 3 отдела — административен, правосъден и културно-исторически, и доста конкретно се посочвало какъв род документи трябва да се включват във всеки отдел. Тъй като въпросът за архивохранилищата бил един от най-трудно разрешимите, в проекта се предлагало да се отстъпи за тази цел сградата на Народния музей (Буюк джамия), като се изгради в двора здравословна сграда за работни помещения на служителите в Държавния архив и за канцелария.

В проекта не бил разработен подробно въпросът, как ще се опазват документите на учрежденията от местно значение, които не са били вече необходими за тяхната практическа ежедневна работа. Но макар и общо, за тях се казвало «да са турят в ред по образеца на Държавния архив, като по-важните документи се складират в окръжни държавни архиви». Явно е, че се имало пред вид организиране на държавни архиви и по места.

Тъй като парламентарната комисия имала за задача да изработи щатовете на учрежденията, това било направено и за предлаганите в проекта държавни архиви. Предвиждали се следните щатни единици: директор, 3 уредници, 4 специалисти — опитни администратори, 1 архивар с 8 помощници — по един за всяко отделение, 3 пазители на архивите, 1 литограф и 5 разсилни. Смятало се, че този персонал от 30 души на първо време ще бъде напълно достатъчен. А освен това, както изтъква Вл. Дякович, той нямало много да утежни държавния бюджет, защото имало възможност от всяко министерство да се прехвърли поне по една щатна бройка от архиварския персонал, чиято работа щяла да се облекчи значително с предаването на старите архиви в държавния архив(10).

Трябва да се изтъкне, че не всички членове на парламентарната комисия се солидаризирали с предложението на Вл. Дякович относно архивите. Някои смятали, че този начин не е най-правилният за организирането на архивното богатство. Имало и такива, които виждали изхода от лошото състояние на учрежденските архиви в тяхното унищожаване. Така бившият министър на правосъдието П. Пешев в доклада си за щата на съдебното ведомство предложил изменение на законите и правилниците с цел да се «опростотвори» унищожаването на старите «непотребни» дела и книжа. Той считал, че трябва да се предостави на мировите съдилища сами да изгарят «ненужните книжа и дела». Интересуващите се лица предварително да се задължат в определен срок да потърсят необходимите им документи. Според него само от малък брой дела заслужавало да се запазят решенията или присъдите, а за останалите предлагал фактически да се узакони унищожаването им без всякакви ограничения(11).

Добре аргументираните предложения за създаване на Държавен архив не само не били разгледани в Народното събрание, но изобщо не били внесени. Заредилите се наскоро след това войни изтикали на съвсем заден план грижата за документите и проектът бил забравен. В годините на Първата световна война, както видяхме, се обърнало по-голямо внимание върху събирането и запазването на архивни документи за военната история. То било необходимо за написване както на история на войните, така също и на редица статии, беседи и др., с които буржоазията целяла да разпали шовинизма у българския народ и да го подготви за въвличането на България в Първата световна война.

Народната библиотека в София също се впуснала в такава събирателска дейност. Вместо да се погрижи за спасяването на ценните документи на държавните учреждения и организации по време на войните, тя насочила своето внимание само върху материалите от водената в момента война. Директорът д-р М. Тихов се заел да организира една «специална колекция за войната на България през 1915 г.»(12). Тази колекция трябвало да съдържа: манифеста за обявяване на войната, заповеди от армията, правилници и устави на всички комитети и дружества, основани във връзка с войната, както и техните по-важни решения, позиви, окръжни и т. н. Изпратеният апел до войсковите части, дружества, комитети и др. обаче не дал особени резултати. В библиотеката постъпили само отделни материали от някои поделения, като Кумановското окръжно управление, Щаба на Първа отделна армия, 52–ри пехотен полк и др.

Настъпилата демократизация в управлението на страната по време на режима на БЗНС дала своето отражение и по отношение опазването на архивните документи. Направени били известни опити Народната библиотека в София да се превърне и в център за събиране на документи с историческа ценност от всички учреждения. Първа стъпка в това отношение било прехвърлянето на Архива на Възраждането от Народния етнографски музей към Народната библиотека. С новия закон от 1921 г. на библиотеката се възложили редица задачи по опазване на архивите в страната, а през 1923 г. с изработения и утвърден Правилник на Народната библиотека на Архивния отдел се възлагала задачата да издирва и събира «всички документи, които имат връзка с миналото на България»(13).

Законът, правилникът и издадените разпореждания за освобождаване на учрежденията от ненужните им архиви засилили притока от учрежденски документи в библиотеката, между които и материалите на няколко околийски управления. С намесата на Министерството на народната просвета тук били изпратени и архивите на Върховната сметна палата, предвидени за унищожаване.

В преписката си с Министерство на народната просвета по приемането на архивите Народната библиотека развила идеята за изграждане на Държавен архив, като изтъквала, че «тая архива може да послужи за основа на бъдещ Държавен архив, какъвто трябва да се учреди у нас като отделен самостоятелен институт». С предписание от 14 март 1923 г. министерството одобрило предложението и дало съгласието си. Сам министърът на просветата Ст. Омарчевски правилно схващал необходимостта от такова учреждение. В Народната библиотека имало вече голямо количество учрежденски документи (повече от 80 000 броя), които можели да се използуват за основа на проектирания Държавен архив, а едновременно с това съществувала сериозна опасност огромното количество ценни документи в различни учреждения постепенно да се унищожава и завинаги да се загуби.

Създаването на Държавен архив обаче било трудно осъществимо единствено със силите на Министерството на народната просвета. При това извършеният на 9. VI. 1923 г. военно-фашистки преврат попречил на правителството на БЗНС да доведе докрай набелязаните мероприятия. Фашисткото правителство на Ал. Цанков, както и тези, които го последвали, не подхванали идеята за създаване на Държавен архив и документите в учрежденията били оставени на произвола на съдбата.

Народната библиотека, преценявайки, че не съществува друго самостоятелно учреждение за събиране на изоставените архивни документи, се опитала да продължи започнатото по време на управлението на БЗНС дело. Но тя сама също не била в състояние да извърши много в това отношение, както би извършил един Държавен архив. При тогавашното положение, разбира се, нейният опит имал положително значение. Комплектуваните вече в библиотеката архивни документи и създаденият Архивен отдел при нея я задължавали да изпълнява поне до известна степен и функциите на общонационален архив, както било предписано в 1923 г. Новият правилник на библиотеката от 1926 г. задължавал отдела да издири и събере всички архивни документи с историческо и културно значение. Главно внимание се обръщало на «правителствените архиви, станали излишни за текущата служба на съответните учреждения»(14). Ръководството на библиотеката се опитало да организира работата с документите и в самите учреждения. То считало, че трябва правилно да се подбират ценните документи и редовно да се депозират в библиотеката, така както това ставало с книгите. Директорът на Народната библиотека настоял пред Министерството на народната просвета да се издействува разрешение и бъде допуснат уредникът на Архивния отдел «да посети всички правителствени архиви, да се осведоми за тяхното състояние и да се вземат мерки за опазването им». Но това не било разрешено. Уредникът не бил допуснат в нито една учрежденска архива.

Въпреки че нито едно от горните две предложения не получило одобрението на фашисткото правителство, ръководството на библиотеката не се отказало от убеждението, че в Архивния отдел след правилен подбор трябвало да постъпват редовно «всички делови книжа», които са станали исторически документи, и предложило Министерският съвет да издаде един общ за всички ведомства «Правилник за контрол и депозиране в Народната библиотека на исторически документи от архивите на обществените (държавни, окръжни и общински) учреждения в България»(15).

Изхождайки от Закона за старините, изготвеният от библиотеката проектоправилник предвиждал Министерството на народната просвета чрез Народната библиотека в София да упражнява контрол и грижи за запазването на «старинните, частни и обществени архиви» и задължавал учрежденията и лицата, които притежават архивни документи на ликвидирани учреждения и починали дейци, да ги регистрират в библиотеката. В случай, че не се направи това в определения едногодишен срок, да се конфискуват.

Наред с тези общи разпореждания проектоправилникът в редица свои параграфи уреждал конкретната работа с архивните документи. Съгласно с него например в Архивния отдел трябвало да се депозират «всички дела на обществените (държавни, окръжни и общински) архиви, приключили преди 25 години и без делово значение, но с несъмнена историческа ценност». Стойността на архивните документи трябвало да сe определя в самите учреждения от специални комисии, които едновременно с това да решават кои дела да се предадат за претопяване. Отделените от комисиите в учрежденията документи като ценни да се приемат в библиотеката обработени и описани(16).

В правилника липсвали някои моменти, като например критериите, от които трябва да се ръководят учрежденските комисии при оценката на материалите, но изискванията по останалите въпроси били правилни. Особено полезно било изискването архивите, подлежащи на унищожение, да се описват, описът в два екземпляра да се изпраща в Народната библиотека за одобрение и само след връщането на описа комисията да пристъпва към унищожаване на вписаните книжа; ония, за които библиотечният съвет не е давал разрешение, трябвало да се изпращат в Народната библиотека. Дори само това да било внедрено в практиката, можело да внесе известен ред при това безотговорно и безразборно унищожение на документите в учрежденията. За съжаление този правилник не бил внесен за одобрение.

2. Идеята за Държавен архив като отпор срещу масовото унищожаване на документите

Постановлението на Министерския съвет от 1926 г. за «прочистване на архивите» и юбилейните тържества през 1928 г. станали причина отново да се постави въпросът за Държавен архив. Масовото безотговорно унищожаване на архивните документи предизвикало възмущението на културната общественост. Мнозина настоявали да се пристъпи най-после към създаването на специално държавно учреждение, което да поеме грижата за опазване на документите с научна стойност. Й. Трифонов с основание обвинява всички правителства, че не взели инициатива за основаване на Държавен архив, и упреква Министерството на народната просвета, че отказвало да подкрепи едно искане, направено от председателя на Историческото дружество, като се извинява с липсата на кредит. Трифонов считал, че ако не се създаде такъв архив, каквито и мерки да се вземат по отношение на унищожаването, те ще бъдат безрезултатни, защото при периодическите прочиствания, ако веднъж нещо се запази, то втори път се изхвърля. Още по-малко би могло да се оправдае изпращането в книжните фабрики на непрегледани от никого архивни документи. «Ние нямаме право да унищожаваме онова, по което може да се пише историята на новата държава през първите 40 години на нейния живот, и да оставяме потомците да съдят за дейността на първите й строители само по вестници и по статии на Алеко Константинов и Стоян Михайловски»(17) — заключава Й. Трифонов. «Това ще бъде един от първите най-хубави паметници, проектирани за прославата на 1000–годишнината от великия Симеон и 50–годишнината на нашето Освобождение» — пише С. С. Бобчев в статията си «За общ държавен архив на Българското царство»(18).

Със създаването на такъв архив трябвало да се заемат всички министерства и да се издаде закон с «вещи и обстойно написани мотиви».

Защитниците на идеята за създаване на Държавен архив били прави, когато изтъквали, че е необходимо повече учреждения да се намесят и с общи усилия се действува за създаването му. И ако те не успели, голям дял от отговорността носят и българските историци от онова време, по-голямата част от които мълчаливо наблюдавали как загиват ценни исторически документи. Съвсем основателна била редакционната бележка на сп. «Юридически преглед»: «Ние сме склонни сякаш да се ровим в далечното, много далечното, много пъти не наше, а изоставяме недавнашното, близкото. Дори ние забравяме, че в тези архивни, жизнени довчера паметници има много нещо за новата ни археология»(19).

Наред с исканията за изграждане на Държавен архив се правели и конкретни предложения как да се извършва преценката на документите в учрежденията. Това се налагало отначало като временна мярка, а след създаването на Държавен архив като постоянна дейност на учрежденията. Препоръчвало се прегледът на документите да се извършва бавно, спокойно, внимателно, за да може всичко ценно в политическо и научно отношение да бъде забелязано и запазено. Комисиите да се подпомагат от онези, които непосредствено работят с документите: «Може да бъде вменено в обязаност на съдиите, когато преглеждат и решават делата, сами да поставят бележка за някое дело да се запази, ако то представлява научен или обществен интерес, за да бъде съхранено завинаги в архивата на съда»(20). Унищожаването на делата да се извършва най-малко след 20 години, за да може през това време частните лица да извадят от тях онова, което има за тях личен и материален интерес, и да се преценява кой документ има научна стойност. Изказвали се мнения, че оценката не може да се извършва от който и да е, а е нужен и контрол на компетентни лица, специалисти, тъй като архивната практика е «специалност, от която не може да има понятие обикновеният чиновник. Освен това трябва да се проучи какво отделят в такива случаи напредналите държави»(21).

Всички тези предложения били напълно основателни, чувствувала се остра нужда от тяхното осъществяване. Но буржоазната власт показала, че няма намерение да възприеме направените предложения.

Напълно справедливо през 1931 г. Т. Боров в статията си «За български архив» с възмущение констатира, че и след тържественото отпразнуване на 50–годишнината на новата българска държава, по време на което се направили много разумни предложения, не се намерил български министър да се погрижи за създаване на архив и за запазването на ценните документи. Пълното пренебрежение към този въпрос той заслужено определя като «едно наше, на съвременниците, престъпление към българската националност, към идните поколения българи»(22).

Няколко месеца по-късно с проект за «организиране на една служба по отделяне, описване и запазване на държавния архив» излиза бившият гимназиален учител К. Косев. Основание за това му дали изнесените от Йордан Трифонов факти, както и негови лични наблюдения. През 1929 г. като уредник на столичния павилион при юбилейната изложба в Художествената академия той поискал да изработи една диаграма за училищата, учителите и учениците в София. Сведение за това потърсил от училищните настоятелства, от Градската и Окръжната училищна инспекция и от Министерството на просветата, но отвсякъде му отговорили, че архивите им до 1918 г. били унищожени. В проекта си Косев предложил да се използуват недостатъчно заети чиновници от всяко ведомство и под негов контрол да се съставят каталози на документите, които трябвало да се пазят и да се поставят в исторически архив за ползуване от научните работници. Описаните в каталозите документи ще се запазят и ще могат да дочакат създаването на Държавен архив(23). Фактически това означавало да се организират ведомствени исторически архиви за съхраняване на ценните материали, каквито по това време имали почти всички страни на Западна Европа. Естествено те можели да послужат за добра основа на един бъдещ Държавен архив. Народната библиотека в София използувала този случай и не само обърнала внимание, но настояла да се започне с организирането на Държавен архив, като предложила услугите на библиотечния комитет. Министерството на просветата и сега отказало с резолюцията: «Сегашният бюджет не позволява да се реализира тази иначе добра идея»(24).

Авторитетно предложение за създаване на Държавен национален архив направила комисията от учени, назначена от Министерския съвет през 1934 г. Макар че тя имала ограничена задача — да състави инструкция за прочистване на учрежденските архиви, съвсем логично е на фона на голямата анархия и небрежност, на които се натъкнала, да стигне до извода за необходимостта от създаване на Държавен архив. В доклада на комисията, изготвен от Сп. Казанджиев, настойчиво се поставял въпросът, че и ние, както всички цивилизовани страни, трябва ревниво да пазим архивните документи, да не унищожаваме сами историята си, грижливо да съхраняваме изворите на тази история. Той посочил какво трябва да бъде извършено за запазване на документите с историческа, етнографска и друга научна стойност: «Грижливо и с чувство на най-голяма отговорност да се уреди служба за запазване на исторически ценното от държавните архиви, като се създаде за това специален закон. В тоя закон трябва да се посочи по възможност конкретно кои архивни материали в отделните държавни учреждения трябва отговорно да бъдат опазвани»(25).

Изтъквало се, че най-добре материалите с научно-историческа стойност ще се запазят в специален Държавен архив, че създаването на такъв архив ще освободи централното управление от всички грижи по отношение на документалното богатство на страната, защото той ще контролира какво да се запазва в учрежденията.

В това предложение липсвали конкретни препоръки за организацията и устройството на Държавния архив. Но в него залегнало едно важно изискване: «Създаденият държавен архив ще следи устройството и развитието на държавните архивни институти в чужбина и ще се нагажда на местните условия»(26).

Осъществяването на всички предложения трябвало да се реши от Министерския съвет, където бил изпратен докладът с всички материали, изготвени от комисията. Но Министерският съвет и този път не погледнал сериозно на всички тези въпроси и намерил за целесъобразно с предписание да изпрати тези материали на Министерството на народната просвета. В предписанието се казва: «Ако намира това за удобно и полезно, министерството ще има добрината да внесе в Министерския съвет доклад за прехвърляне във ведомството на Народното просвещение въпроса по прочистване на архивните книжа и уреждането държавната архива в смисъл работата да се направлява и ръководи от това ведомство»(27). Министерството на просветата от своя страна проявило същата небрежност към сериозните предложения на комисията и по-специално към предложението за изграждане на Държавен архив. То не внесло никакво предложение в Министерския съвет и въпросът бил изоставен. Така пропаднало безрезултатно и това предложение. Монархофашистката власт, вместо да проучи основно предложенията на комисията от 1934 г., се постарала да сведе до нула резултатите от нейната работа. Предписанието на Министерския съвет не задължавало, а изказвало пожелание към Министерството на народната просвета, което практически довело до пълно изоставяне на започнатото от комисията дело. И то, както всички дотогавашни предложения, пропаднало.

По този начин нито едно от предложенията, направени след излизането на постановлението на Министерския съвет от 1926 г. (за прочистване на архивите), не било взето под внимание.

Функциите на Държавен архив, макар и в крайно ограничен обем, продължавала да изпълнява Народната библиотека. Постановлението на Министерския съвет за прочистване на архивите от 1942 г. отново нареждало документите с отчетно-историческо значение, отделени във ведомствата, да се изпращат в Народната библиотека. Тя обаче не била в състояние да се справя с подобна задача — липсвали й хранилища, персонал. В доклада си до Министерството на народната просвета ръководството на библиотеката настояло «архивите да се предават не на Народната библиотека, а никъде другаде или пък да останат в самите учреждения, докато се създаде новото учреждение — Държавен архив, или докато се построи новата сграда на Народната библиотека»(28). Библиотеката дори върнала на Министерството на просветата получени вече архивни документи, тъй като нямало къде да ги съхранява.

Войната и особено нарасналата опасност от въздушни нападения задължавали културните учреждения да проявят загриженост към опазване на културното наследство. Народната библиотека обаче, която през всичкото време най-настоятелно предлагала да се положат грижи за архивните документи, не само отказвала да прибере нови документи, но не взела никакви мерки за евакуирането на приетите вече учрежденски архиви. И тези материали, които криели в себе си историята на България след Освобождението, изгорели по време на бомбардировките така, както били донесени преди години, без да са били прегледани какво съдържат(29).

Похвална дейност развил Архивният отдел към Градската библиотека при Столичната община. Той спасил от унищожаване учрежденски архиви, между тях и такива, които Народната библиотека отказвала да приема. Въпреки че архивът бил градски и задачите му се свеждали главно до събиране и подреждане на архивни материали, рисуващи една цялостна картина на историята на София, той разширил задачите си и започнал да събира документи за цялостния живот на страната с цел да се запазят и с тенденция един ден да се предадат на един национален архив(30).

Но събраното от Народната библиотека, Архивния отдел при Столичната градска библиотека и Военноисторическата комисия представлявало твърде малка част от документалното богатство на страната, грамадната част от което било изоставено. Най-голяма вина за това състояние и преди всичко за неосъществяването на идеята за изграждане на специални архивни учреждения имат управляващите буржоазни партии и техните ръководни върхушки. Те не проявили никаква заинтересуваност да се запазят архивните документи на правителствените учреждения, защото искали да заличат многобройните си престъпления пред българския народ(31). Не по-малка роля се пада и на нехайството и невежеството, проявени от страна на буржоазните правителства към българското културно наследство. Заети с партизански борби, те не отделяли сериозно внимание на културните институти, а още по-малко на въпроса за изграждане на специални архивни учреждения.

Така през периода на капиталистическото господство България била единствената европейска страна, в която не бил изграден Национален държавен архив. Това обстоятелство от свия страна допринесло най-много за ширещото се в страната безотговорно унищожаване на учрежденските документи, между които имало и много с важно научно-историческо значение.

Пета глава: Грижата за архивното богатство на страната през първите години на народнодемократичната власт

1. Интересът към документите на революционното движение

Победата на Деветосептемврийското народно въоръжено въстание, с което започна социалистическата революция в България, означаваше коренен поврат в цялото икономическо, политическо и културно развитие на страната. За пръв път в историята на нашия народ властта премина окончателно и безвъзвратно в негови ръце. Пред народното стопанство се разкриха широки простори за социалистическо преустройство, развитие и подем. Решително се преустрои и целият идеологически и културен фронт. Науката и културата получиха невиждани дотогава възможности за развитие и процъфтяване. Новото време поставяше важни и отговорни задачи пред всеки сектор на идеологическия и културния фронт.

Новото време постави изключително важни задачи и пред историческата наука. Тя трябваше активно да се включи в огромната работа по възпитанието на народа в нов, социалистически дух чрез изучаване на опита и примера на миналото. Съвсем естествено на преден план изникна нуждата от проучване и пропагандиране нa героичните дълголетни революционни борби на работническата класа и трудещите се в страната под ръководството на Комунистическата партия против фашизма и капитализма, които в последна сметка доведоха до победата на Деветосептемврийското въоръжено въстание. А това от своя страна изискваше старателно и системно издирване, събиране и проучване на всички оцелели документи, които можеха да разкрият това славно революционно минало. Оттук и проявилият се интерес преди всичко към този род документи и материали и по-специално към документите и материалите на Българската комунистическа партия и ръководените от нея организации на трудещите се. Но поради тежките условия при продължителната нелегална борба на партията, поради честите обиски и преследванията от фашистката полиция на най-активните партийни дейци документите на революционното движение бяха безжалостно унищожавани или разпръснати на различни места. Много такива документи — ръкописи, писма, резолюции, окръжни, позиви и други материали, бяха запазени у различни участници в революционното движение или у техни наследници. За да могат те да се използуват, крайно наложително беше да се издирят, съберат и подредят.

Пръв обърна внимание на този въпрос Централният комитет на Българската комунистическа партия. Още на 1 ноември 1944 г. неговият орган в. «Работническо дело» посвети специална статия на нуждата от събиране и поставяне в известност на документите за революционното движение. Като се спира на основните периоди и моменти от историята на това движение, които предстояха да се разработват, статията посочва издирването на съответните документи като важна и неотложна задача. Тя завършва с апела: «Да съберем с усърдие и нужната пролетарска добросъвестност всички разпръснати ценни партийни документи!». За център, където да се съсредоточат те, се сочи Агитпропът на ЦК на БКП(1).

Нуждите на времето наложиха възникването на няколко сбирки от документи за революционното движение и преди всичко за въоръжената борба на българския народ против хитлеристките окупатори, фашизма и капитализма. В страната започнаха да се организират една след друга «изложби за съпротивата» (във Варна, Пловдив и други градове). Министерството на информацията и пропагандата и Националният комитет на Отечествения фронт пристъпиха през пролетта на 1945 г. към подготовка на национална антифашистка изложба(2). Тя имаше задачата с документи и материали да разобличи фашизма и неговото пагубно въздействие върху цялостния живот на страната, а, от друга страна, да покаже героичната антифашистка съпротива на българския народ. Организационният комитет на изложбата се обърна с писмена молба към редица учреждения, институти, организации и лица (подписал председателят на комитета Кр. Белев) да окажат съдействие и преди всичко да предоставят документите, с които разполагат, за уреждане на изложбата(3). Събраните по този повод материали поставиха началото на Музея на революционното движение в София.

С почини за събиране на материали за въоръжената борба на българския народ против хитлеристките окупатори и монархофашистката власт излязоха и други институти, както и частни лица. Министерството на външните работи например се зае със събиране на документи и други материали във връзка с подготовката и издаването на чужди езици на една книга за съпротивата на българския народ през 1941–1944 г. Такива документи започна да събира и Министерството на войната и по-специално секторът за пропаганда и културна дейност сред войската. Такива документи събираха и Сл. Васев, главен редактор на в. «Заря», и Здр. Митовски от редакцията на в. «Народ»(4).

Разпръснатостта на документите за революционното движение и отделните опити да се съберат някои от тях, както и необходимостта от тези материали дадоха повод да се помисли по-сериозно за организираното им събиране. Сп. «Исторически преглед» излезе с апел, в който тревожно се настоява да не се повтаря нехайството, проявено след Освобождението към документите на революционното движение от епохата на Възраждането: «Ако веднага след освобождението на България през 1878 г. не се пристъпи към събиране на всички документи за революционното движение и много от тях бяха унищожени от невежи и заинтересувани люде или пък изчезнаха по други пътища, днес не бива да допущаме да изчезнат по същия начин документите за величавата борба, която българският народ води в течение на 21 години против фашизма. Необходимо е веднага да се пристъпи, и то от отговорната държавна власт, към цялостното събиране на всички исторически материали за времето от 1923 г. насам, които ще допринесат за правилното осветление във всяко едно отношение на епохата, която бе завършена с народното въстание на 9 септември 1944 г.»(5).

Подобно конкретно предложение за организиране на Исторически архив на БРП (к) през юни 1945 г. направи Орлин Василев, който известно време бе директор на Градската библиотека, където се намирал Градският архив. «Ако този архив не се създаде незабавно и както трябва, не само ще пропаднат с нищо незаменими исторически свидетелства за революционното движение в България — изтъква той, — но и в никакъв случай не може да се подхване нито историята на партията, нито историята на революционните борби в България и биографиите на създателите на нашата партия, нито пък българските изследователи и писатели ще могат да намират първоизвори за своето творчество.»(6) В този архив според него трябвало да се събират, запазят и научно обработят всички архивни материали (ръкописи, писма, спомени и др.), свързани с революционното движение, развитието и борбите на БРП (к), РМС, профсъюзното, женското и други масови движения, партизанското движение, Отечествената война и т. н. Архивът трябвало също така да организира записването на по-важни спомени на участници в революционните борби, да създаде картотека и лични досиета на всички видни революционери и герои, загинали за свободата. Негова задача трябвало да бъде и опазването на вещи от революционното движение, имащи историческа стойност, както и на сгради, конспиративни квартири, нелегални печатници, затворнически килии и др., чието разглеждане от трудещите се би имало огромно възпитателно значение. Орлин Василев предложи архивът да се изгради като самостоятелно партийно учреждение със свой бюджет, което да се намира под непосредственото ръководство на Агитпропа на ЦК на БКП.

Направени бяха и други предложения от такъв характер. В самия Централен комитет на партията вече се оформи определено становище за необходимостта от организиране на събирането на документите за историята на партията и революционното движение. През февруари 1946 г. Централният комитет реши да се създаде Партиен архив при ЦК на БКП, ръководен от Секретариата, който да събира «всички партийни документи, а също ръкописи, писма, бележки, печатни произведения, брошури, вестници, списания, позиви, художествени произведения, фотографии, знамена и други такива, които се отнасят за цялата история на партията и засягат борбите, живота и дейността, които тя е водила от времето на нейното основание»(7). Наред с това се предвиждало архивът да се заеме с изучаване и написване историята на партията, написване на статии и монографии върху отделни страни на революционната борба, разработка на въпроси с актуално значение, които се нуждаят да бъдат подкрепени с исторически материали от дейността на партията в миналото, написване биографиите на основателите и водачите на партията и на отделни нейни видни дейци, публикуване на ценни документи и т. н.

В изпълнение на това решение Централният комитет изпрати специално окръжно до всички партийни органи и организации в страната, в което се обръщаше внимание върху важността на създадения архив и необходимостта да се оказва всякаква помощ на сътрудниците, натоварени с неговото организиране. Заедно с това Централният комитет се обърна към всички комунисти и граждани, които пазят важни партийни документи (писма, резолюции, възвания, окръжни и пр.) и други материали, с апел да ги предадат на архива(8). На уредника на архива бе разрешено да влиза в преговори за закупуване на ценни архивни материали(9). Предприеха ce редица обиколки из страната (в Стара Загора, Сливен, Пловдив, Варна, Бургас, Враца, Видин и др.) за издирване на такива материали. Към архива се изградиха специални комисии, а от областните и околийските комитети на партията се изискваше да определят по един отговорник за издирването и събирането на архивните материали(10). Този голям сътруднически апарат беше крайно необходим, тъй като основната част от оцелелите партийни документи се намираше в частни ръце и до тях по друг начин не можеше да се достигне.

По-късно архивът прави опит да прибере документи за революционното движение и от архивите на различни учреждения и организации, в които партийни дейци са развивали дейност, като например Народното събрание, общински съвети, кооперации, дружества и пр. Неговото внимание се насочваше и към събраните документи в съдебните дела срещу участниците в революционните борби. Министерството на правосъдието през 1948 г. изпрати окръжно до всички съдилища, с което им нареди да подберат със съдействието на граждански комитети от вещи лица тези материали. Описани в специални образци — формуляри, те се предаваха в Софийската съдебна палата, а оттам — в Партийния архив. Някои документи бяха издирени и прибрани направо от Партийния архив, каквито са случаите във Видин, Хасково и др.(11)

В началото на 1949 г. Секретариатът на ЦК на БКП отново разгледа въпроса за събирането и опазването на партийните документи. Съгласно с взетото решение задачите на архива по комплектуването му с материали значително се разшириха, като се предвиди да се пристъпи и към приемане на партийните документи от следдеветосептемврийския период. По такъв начин неговата компетенция доби завършен вид. Разкриха се още по-широки перспективи за развитие и дейност. Със същото решение Партийният архив бе преименуван в Централен архив на БКП(12).

В издирването и събирането на документи за революционното движение взе участие и Националният музей на съпротивителното движение в София. Той положи много усилия да се добере до пръснатите на различни места и у различни лица из страната материали, за да ги използува за увековечаване подвизите на революционните дейци, чиито живот и дейност са вдъхновен пример за възпитаване на народа в дух на преданост към делото на социализма, за нагледно обрисуване на съпротивителното движение у нас.

Комитетът за наука, изкуство и култура през февруари 1949 г. внесе в ЦК на БКП предложение за оформяне по законодателен път на правото и задължението на музея да събира материали от този характер, които представляват историческа ценност от национално значение. Оригиналите на събраните архивни материали музеят се задължаваше да предава на съхранение в Централния архив на БКП, а за своите нужди да използува преписи. В така образувания архив на музея следваше да се допускат научни работници, публицисти и др. само с предварителното разрешение на КНИК. В предложението на КНИК се предвиждаше още да бъдат изпратени в СССР и Полша по 1 месец двама сътрудници на музея, за да проучат опита на музейното и архивното дело в тези страни, а през учебната 1949–1950 г. да се изпрати стипендиант в Московския държавен историко-архивен институт за изучаване на архивното дело(13).

На основата на това предложение бе подготвен и през юли същата година издаден Закон за събиране на материалите по съпротивителното движение. Съгласно с него всички материали, като вестници, документи, оръжия, облекло и др., отнасящи се до революционното движение през периода от 9 юни 1923 г. до 9 септември 1944 г., се обявяват за ценност от общонародно значение. Правото да издирва и събира тези материали се даваше изключително на КНИК. Предприетата мярка имаше твърде голямо значение, защото времето заличава спомените, руши материалите и трябваше да се бърза с тяхното събиране. Затова законът предвиждаше 6–месечен срок за деклариране на материали от този род пред КНИК и посочените от него учреждения и организации. Законът предвиждаше още оценяване и заплащане на предадените материали, както и санкции (глоби и затвор) за укривателите или за онези, които ги повреждат или унищожават(14).

Подробностите по приложението на този закон се уреждаха с Наредба за приложение на Закона за събиране на материалите по съпротивителното движение, с която събирането на тези материали се възлагаше на Музея на революционното движение в България. В негова помощ се предвиждаше да се изградят към окръжните и околийските народни съвети комисии от представители на БКП, СБПФ, ОФ комитет, читалищния съвет, ОРПС и ДСНМ с председател завеждащият Отдела за наука, изкуство и култура при окръжния народен съвет, а секретар — представителят на СБПФ. На тези комисии наредбата възлагаше да съдействуват за: «а) събирането на материали, отразяващи революционното движение в окръга, печатна литература, вестници, позиви, брошури, окръжни, решения на Централния комитет, снимки, спомени, оръжия облекло и др.; б) събиране на материали, отразяващи бита и борческия път на Георги Димитров; в) написването на спомени на участници в революционните борби или близки на починалите; г) фотографирането на участници в революционното движение у нас; д) снимането на по-забележителни местности, землянки, места на сражения и др.»(15).

Така в страната бяха организирани многобройни комисии, дейността на които се контролираше от централната комисия към Музея на революционното движение в София. С тяхна помощ бяха издирени и събрани много документи, оригиналите на които се предаваха на съхранение в Централния архив на БКП, а в музея се оставяха преписи или фотокопия. Редица ценни документи за революционното движение, оцелели при условията на монархофашистката диктатура, станаха достъпни на научната и културната общественост.

За да се подпомогне работата на комисиите и се постави тяхната дейност на организирани основи, бяха изработени специални инструкции съобразно с условията в съответните окръзи. Често пъти с тях компетенцията на комисиите беше разширявана, за да се съберат и запазят повече ценни документи. Така например в изготвената със съдействието на Градския архив при Столичния народен съвет инструкция в помощ на комисиите в София се определяше да се издирят и съберат «всички материали, отразяващи революционното движение в София за периода от първото освобождение на България до второто й освобождение — 9 септември 1944 г.»(16).

В няколко последователни пункта на тази инструкция подробно се изброяваха основните видове печатни и ръкописни материали, които трябваше да се издирят и събират, например легални и нелегални партийни, младежки, профсъюзни, затворнически, партизански и други вестници; бюлетини, открити писма, инструкции, директиви, решения, декларации, устави, наредби, манифести, позиви, доклади и др. на централните, профсъюзните, околийските и местните комитети на партията, комсомола и РМС, на Националния и местните комитети на Отечествения фронт, на главния щаб на народноосвободителната въстаническа армия и на всички други прогресивни и борчески организации; хвърчащи листове, покани, протести, членски карти, разписки и др.; материали от затворите, концлагерите, партизанските отряди и т. н.; дневници, записки, писма и др. с данни за революционното движение; изложения, резолюции, питания и пр.; всякакви снимки, отразяващи революционното движение на конгреси, конференции, демонстрации, събрания, митинги, излети и т. н.; всякакви вещи и предмети, като знамена, радиоапарати, циклостили, телефони, печати и др. От комисиите се изискваше да организират и написването на спомени, биографии и автобиографии на видни участници в революционното движение. Предвиждаше се провеждането на редица агитационно-разяснителни мероприятия, за да получат комисиите в своята дейност подкрепата и съдействието на широк актив от сътрудници във всички партийни и масови организации. За целта се използуваха печатът, радиоуредбите, събранията и пр., като се разясняваше важността и значението на задачата.

В резултат на така организираната работа по издирването и събирането на архивни материали за революционното движение от Централния архив на БКП и Музея на революционното движение, както и от други местни музеи бяха прибрани на сигурно място многобройни документи от изключителна важност за научното осветляване на редица проблеми и въпроси от революционното минато на българския народ. Извършената огромна работа в това отношение заслужава да се отбележи, тъй като бяха спасени от по-нататъшно унищожаване или разпиляване оцелелите документи, които ставаха достъпни за използуване от научни работници, писатели, публицисти, пропагандисти и т. н.

При тази работа бяха допуснати и някои съществени слабости и грешки с отрицателни последици за по-нататъшната архивна дейност в страната. Често не се вземаше пред вид съществуващата връзка между документите на дадено учреждение, организация или предприятие, поради което безразборно по различни поводи от неговия архивен фонд се измъкваха отделни документи за революционното движение, документи, написани или съставени от партийни дейци, и т. н. По такъв начин тези документи изгубваха връзката си в цялостния естествено създал се комплекс от архивни материали, отразяващи важни страни на обществено-политическия живот и борбите на народа в миналото. Тази и други подобни слабости и грешки бяха в тясна връзка с липсата на цялостна организация на архивното дело, наследена от миналото, с липсата на теоретически познания и опит за организирано събиране и опазване на цялото архивно богатство на страната.

2. Създаване на архивни сектори при някои учреждения и институти и разширяване на тяхната събирателска дейност

Характерно за новото отношение към архивното богатство през първите 5–6 години на народнодемократичната власт беше сериозното раздвижване на всички институти и учреждения, в които бяха обособени архивни сбирки, а и на редица още библиотеки, музеи, читалища и др. по издирването и събирането на архивни материали. Промените, настъпили във всестранния живот на страната, поставиха като главна задача на българските историци да водят борба срещу извращенията на родната история. Предстояха да се подложат на преценка исторически явления, събития и дейци, критически да се преразгледа оставеното наследство от буржоазната историография и главно да се проучат изоставените въпроси на българската история след Освобождението — политическото, икономическото и културното развитие на страната в ново и най-ново време.

Всичко това налагаше на българските историци, философи, икономисти, литератори и пр. да обърнат поглед към изворите на българската история, да търсят точни и неподправени сведения, каквито можеха да им дадат само архивните документи. Това придаваше все по-голямо значение на архивите, които все повече започнаха да се търсят, издирват и събират. Малките архивни сбирки, организирани към отделни институти, започнаха бързо да нарастват, като прераснaxa в самостоятелни архивни служби, които си поставяха ред задачи, специфични за един архив — събиране, научна обработка и предоставяне на документите за използуване.

Голяма крачка в това отношение направи Българската академия на науките. Известно време след Девети септември събраните тук ръкописи и архиви, върнати от евакуацията, се съхраняваха в таванско помещение, опаковани в пакети и сандъци. Министерството на народната просвета с право обърна внимание, че е крайно време тези важни за българската наука и култура материали да се предоставят на разположение на научните и културните дейци за използуване(17). Оставането на ценни архиви в ръцете на частни лица караше това научно и културно учреждение да се погрижи за тях. Така през 1946 г. във връзка с възникналия спор между академията и Градския архив къде да се съхранява архивният фонд на проф. Ив. Шишманов Историко-филологическият клон при академията направи предложение в подготвения Закон за БАН да се прибави отделен член за библиотеките и архивите на видни учени, писатели и общественици в смисъл те да не могат да се продават и подаряват, преди академията да се произнесе за тях, а при откупуването им тя да има предимство(18). През 1947 г. Историко-филологическият клон обсъди въпроса за значението на оставените от писателите ръкописи, писма и други документи за изследванията върху тяхното творчество и изобщо на литературната история. Клонът излезе с предложение да се учреди Архив за личните фондове на българските писатели и хора на изкуството(19).

Законът за Българската академия на науките и нейната реорганизация(20) поставяше пред нея задачата «да съдействува за всестранното развитие на науките и изкуствата в България с особено внимание върху историята, езика и бита на българския народ и останалите балкански народи», което създаваше по-благоприятни условия за събиране на извори. Малката сбирка от архивни документи и ръкописи през 1947 г. беше превърната в самостоятелен отдел в системата на БАН(21) със задача да събира, съхранява, систематизира, подрежда и предоставя за използуване архивни материали на културни и научни институти, както и на лица, които са играли роля в българската културна история, в развитието на науката и изкуството.

Архивният отдел започна своята работа само с един уредник, но скоро с разрастването на работата неговият личен състав беше увеличен с още двама асистенти. По-късно, когато отделът беше преобразуван в Архивен институт, за ръководител бе назначен aкадемик, каквито бяха ръководителите и на другите институти в системата на академията, и неговият състав нарасна на шест души. През 1948 г. беше изготвен специален правилник, с който се определяха основните задачи на отдела и обсегът на неговата дейност. Той получаваше право да издирва и приема на съхранение: «а) официалните архиви на Българското книжовно дружество, Българската академия на науките и други културно-научни институти 30 години след тяхното издаване, станали излишни за текущата работа и имащи историческо значение; б) архиви на членове и на дописни членове на академията и биографични материали за тях; в) писма, преписки, ръкописи, коректури, чернови, портрети, автографи и пр.; гравюри, рисунки, грамофонни плочи и др. на известни и заслужили възрожденски революционни, просветни и културни дейци, музиканти, художници, писатели и поети, общественици, публицисти и учени; г) всякакви други ръкописи, книжа и документи, които могат да имат някакво значение за историята на българската наука, литература и изкуство. Или всякакви документи от личен и учрежденски произход на академията и някои културни и научни институти.»(22)

За малко време Архивният отдел успя да събере немалко материали. Така през 1946 г. се получиха даром документите на проф. С. Баламезов, Н. Райнов, копираната книга на БРЦК в Букурещ (от Н. Чехларов) и др. Следващата година наследниците на Ив. Е. Гешов подариха богатия фонд на Евлоги Георгиев, намиращ се в Букурещ, за прибирането на който отделът положи много усилия. Благодарение на щедрата парична сума, която бе отпускана на отдела от ръководството на академията и която през 1949 г. надхвърли един милион лева, бяха откупени рядко ценни материали: 1650 документа от фонда на Найден Геров; документи на М. Сарафов от времето, когато е бил министър, дипломатически представител във Виена и Цариград, делегат на международни преговори и др.; част от фонда на Григор Василев — главно кореспонденцията му с П. К. Яворов, Д. Дебелянов, Й. Йовков и др.; част от фонда на д-р Кр. Кръстев; част от фонда на Ст. Стамболов с материали главно за Кресненското въстание; оригинал на стихотворение на Алеко Константинов и други единични документи(23).

През 1948 г. отделът изпрати писма до академиците, член-кореспондентите и техните наследници, до «представителите на българската научна мисъл... и т. н. да допринесат кой с каквото може за обогатяване на отдела»(24). В отговор на това постъпиха доста архивни материали, между които документи на Й. Трифонов (главно бележки и ръкописи за старата и новата българска история, литература, език и др.)(25). Г. Кацаров подари свои ръкописи и документи, отразяващи дългогодишната му научна дейност(26). Н. А. Кърджиев подари личния си архив и фонда на своя брат Г. А. Кърджиев, изтъкнат общественик и публицист(27). С цел за издирване на архивни материали през същата година бяха предприети обиколки в Плевенско, Кюстендилско, Лом, Свищов, Русе, Ловеч, Севлиево и др.(28)

Относно обработката на материалите правилникът от 1948 г. не бележеше нищо ново. Той утвърждаваше съществуващата библиотечна практика на систематизиране, инвентиране и описание на документите. Изискваше се например всеки документ да се инвентира и след това инвентираните документи да се групират в 4 големи групи: 1) архиви на Българското книжовно дружество, Академията на науките и други културно-научни институти; 2) лични архиви, които се подреждат по съдържание или по мястото на написване в строг хронологически ред; 3) ръкописи и коректури по издадени или необнародвани съчинения на учени, писатели и др.; 4) портрети, снимки и др. Описанието на документите се предвиждаше да ce извършва на фиши, като се изискваше учрежденските материали да се описват групово, а личните — поединично. Фишите да се подреждат в 3 вида каталози: основен, предметен и за снимки. За всеки документ или група документи да се съставят толкова фиши, колкото данни съдържат, за да се подредят по съответните рубрики на каталозите.

През 1949 г. Управителният съвет на академията разгледа работата на отдела и реши той да бъде преобразуван в Архивен институт(29). Освен задачите по издирване, събиране, обработка и предоставяне за използуване на архивни документи на него бяха възложени и нови задачи, отговарящи на неговото положение като научноизследователски институт: да проучва основните принципи за научна обработка на архивните материали, да се грижи за тяхното научно издаване; да следи за развоя и напредъка на архивистиката, дипломатиката, хронологията и други помощни науки на историята в целия свят и преди всичко в СССР; да използува чуждия опит и да изгражда българска архивна наука; да дава научни, теоретически и практически насоки на всички институти в страната, които се занимават с архивна работа, «като уеднаквява основните принципи в уредбата им, за да се избегне съществуващият досега хаос и липса на всякаква система както в уредбата на архивите, така и в издаване на сбирки и отделни документи»(30).

Трудно беше за института да изпълни така хубаво набелязаните му задачи като научен институт преди всичко поради състоянието, в което се намираше архивното дело у нас. Липсата на по-богата традиция, опит и подготвени кадри пречеше да се пристъпи към каквито и да са теоретически обобщения. Липсваше дори литература, която да послужи като основа за правилна научна обработка поне на архивните документи, събрани в самия институт.

Преценявайки голямото значение, което има изучаването на опита на чуждестранните архиви и главно опита на архивите в Съветския съюз, институтът още при своите първи крачки предложи на ръководството на БАН да се изпратят двама сътрудници на специализация в СССР. Заедно с това бяха направени опити да се установят връзки с архивите в редица страни с цел да се получат ръководства по обработка на архивните материали и литература по архивното дело изобщо. Така през 1949 г. институтът изпрати писмо(31) до Архива на Академията на науките в СССР с молба да му се изпратят правилници, устави, ръководства и литература върху архивното дело и архивознанието, както и подробна библиография на изданията на архива, които да дадат представа за постиженията на съветската наука в това отношение. В Архивния институт по този начин се получиха редица трудове и архивни списания, инструкции и правилници, които подпомагаха работата му.

Въз основа на получената литература в института бяха обсъдени много въпроси, свързани главно с обработката на архивните материали(32). Някои въпроси бяха обсъдени и с архивните работници вън от академията. Заслуга на института беше организираната през 1949 г. архивна конференция, на която бяха изнесени доклади за архивното дело в Съветския съюз и за състоянието на архивите в България. Пристъпи се и към подготовка на сборници от документи из архивите на Г. С. Раковски, К. Иречек, Книжовното дружество и др.(33)

Най-безспорни през първите години бяха постиженията на института в областта на събирането на архивни документи. В него постъпиха много фондове и части от фондове главно от личен произход, за закупуването на които от бюджета на академията продължаваха да се отделят все по-големи суми, които през 1950 г. стигнаха до 1 500 000 лв.(34) Приети бяха изцяло или отчасти фондовете на М. Греков, А. Бендерев, Хр. Д. Караминков, Ст. Стамболов, Българското книжовно дружество, Т. Иванов, Г. Киров, (този фонд постъпи по-късно — 1954 г.), В. Велчев, Е. Спространов и др. Откупиха се и отделни ценни документи, между които бележки и писма на врачанци от 1791 до 1865 г., писма от Н. Геров, Г. С. Раковски, П. Р. Славейков, Гр. Начович, Н. Рилски, В. Друмев, Ст. Михайловски, П. К. Яворов, голям брой стари писма, възвания, позиви и други бележки и документи от преди и след Освобождението.

За издирване на документи бяха предприети нови обиколки из страната — Казанлък, Русе, Пловдив, Копривщица, Панагюрище, Елена и др.(35) Оказа се, че на разни места из страната се съхраняват отделни документи и фондове и се направиха предложения да бъдат откупени. Тогава се установи например, че в Търновската народна библиотека се пазят ценни документи — писма на обществения деец Евстатий Селвели, с търговски и частен характер от 40–80–те години на XIX в.; голям брой писма на търновски гражданин по македонския въпрос; отделни писма на П. Р. Славейков, Н. Златарски, Г. Кръстевич и др. Открити бяха и материали за историята на БКП — за първите социалистически сбирки, писма на Д. Благоев, документи по разцеплението на БРСДП в 1903 г. и др. Прегледани бяха и турските архиви на върбишките султани Гераи — фермани, худжети, сенети, буюрулдии и други материали от втората половина на XVIII в. до Освободителната война(36).

Дейността на Архивния институт по издирване и събиране на архивни материали продължи в този вид и през следващите години. За един кратък период от 4–5 години до създаването на държавните архиви през 1951 г. Архивният институт успя да събере няколко пъти повече и по-ценни материали, отколкото през целия период до 9. IX. 1944 г. Но тази негова дейност далеч не покриваше набелязаната в правилника програма, която беше програма на един държавен архив, дори на цяла мрежа от архивни учреждения. Тъкмо затова Архивният институт направи най-много и най-настоятелни предложения за създаване на държавни архиви, а неговите сътрудници взеха най-дейно участие при подготовката на указа и постановлението на Министерския съвет за създаване на държавния архивен фонд (ДАФ).

* * *

В първите години след 9 септември активна дейност разви и Архивният отдел при Столичната библиотека. Още преди да бе върнал евакуираните си архиви, той започна ново събиране на архивни материали. На 11. IX. 1944 г. в пресата се появи едно възвание, с което архивът подканяше софийските граждани да предадат в общината всички плакати, лозунги, заповеди, всички най-малки знакове, с които народът спонтанно излезе на улицата и изрази радостта си от свободата, за да се запазят. Специално се апелираше към народните въстаници и те да предадат «всички документи и спомени от епичната борба, като заповеди, циркуляри, писма, записи, снимки и вещи»(37). В ежедневния печат се появиха статии за популяризиране дейността на отдела, в които се апелираше да се подпомогнат неговите усилия за издирване и събиране на документи. Така още през 1945 г. в една статия се казваше: «Всички трябва да станат сътрудници на архивните работници, да запазват, да насочват и да предават архивни материали, където и когато ги намерят. Архивното богатство е богатство на цялото общество, по-специално богатство»(38).

Макар че неговите сътрудници започнаха работа при изключително тежки условия, те проявиха много желание и ентусиазъм в събирането на архивни материали. Лишен от свое помещение (Градската библиотека беше разрушена от бомбардировките), отделът всяка година се местеше от здание в здание, а понякога и по 2–3 пъти годишно. През 1948 г. след 3 премествания той бе настанен на последния етаж на една съвсем неподходяща сграда в 2 малки стаи и коридор. Архивните материали продължаваха да се съхраняват в сандъци, а техният брой непрекъснато нарастваше. Отделът разполагаше с много малко сътрудници — отначало с двама, а по-късно постепенно с шест. През 1948 г. с решение на Градския народен съвет на отдела бе възложено да организира музеите «Димитър Благоев», «Георги Димитров» и «Петко и Пенчо Славейкови». Това отклоняваше вниманието на сътрудниците от пряката им работа по събиране на документи.

Въпреки трудностите работата продължаваше успешно. По време на акцията за предаване на неценните учрежденски архиви за претопяване в изпълнение на постановленията на Министерския съвет от 1945 и 1948 г. сътрудниците обикаляха събирателните пунктове за отпадъци, откъдето изравяха важни документи на новата история. Така с тяхна намеса от тези пунктове бяха откупени материалите на Тракийската организация, част от архивите на видни деятели на работническото движение, документи на Плехановата социалистическа група в Женева от 1904–1909 г. и др.(39) Отделът не изпускаше и архивите на самата Столична община. Предприетата акция застрашаваше и общинските архиви, както и тези на нейните подведомствени служби, училища и др.

Тази активна дейност наложи през 1946 г. отделът да се превърне в самостоятелна служба — Градски архив, ръководен от отдел «Културни грижи», а по-късно от отдел «Култура и изкуство» при Столичната община. Заедно с това архивът постепенно започна да си поставя задачите на един общонационален архив. Той се зае също да проучва опита на архивното дело в други страни. Още през 1947–1948 г. чрез Министерството на външните работи бяха ангажирани българските легации в Париж, Лондон, Ню Йорк, Берлин, Прага и др.(40) да се запознаят с организацията на архивите в съответните страни и да изпратят литература, ръководства, архивни списания и др. Освен по този официален път архивът влизаше и в непосредствен контакт с видни архивисти, главно от страните с народна демокрация и СССР, с молба да споделят своя опит и знания. В резултат на това скоро започнаха да пристигат различни архивни помагала, списания, които през 1949 г. достигнаха 45 тома(41). Между първите проучени от сътрудниците трудове по архивистика беше и книгата на известния съветски архивист К. Г. Митяев(42), която Архивният отдел при Народната библиотека в София притежаваше в оригинал, а Архивният институт — във фотокопие. По-късно тази книга послужи за основно ръководство при съставяне на първите указания по обработка на архивните материали след създаването на държавните архиви в страната, по нея се подготвяше и първото поколение архивисти.

Ползотворна се оказа за градския архив и кореспонденцията с един румънски архивист, който в обширни писма споделяше своя опит и изпращаше публикации по различни въпроси, някои от които бяха преведени на български в ръкопис. Всичко това помагаше за повишаване на квалификацията на сътрудниците, а през 1949 и 1950 г. беше организиран и едномесечен вътрешен квалификационен курс, в който се разглеждаха основни и актуални въпроси на архивното дело в светлината на съветския опит. Наученото се отразяваше благотворно преди всичко на вътрешноорганизационната работа.

Главните усилия на Градския архив при събирането на документите бяха насочени към службите на общината. Липсата на помещения налагаше описанието и запазването на архивните материали да се извършва в самите служби и учреждения, докато стане възможно приемането им в архива. Ето какво се казва за това в отчета на архива за 1950 г.: «Създава се интерес у завеждащите архивите и у началника на съответните отдели към историческите документи, към тяхното запазване, класиране и описване. По този начин тези служители с нужната сериозност и отговорност се чувствуват като сътрудници на Градския архив при изземването на такива архивни материали и създаване на административен архив»(43).

Същевременно архивът засили и издирването и закупуването на архиви на изтъкнати обществено-политически и културни дейци. Така през 1949 г. бяха прибрани архивите на Григор Василев, Ана Карима, Сава Огнянов, Ив. Славейков, Мара Белчева, Д. Йоцов, а през 1950 г. на Сирак Скитник, Стефан Македонски, Ламби Кандев, Димо Хаджидимов, д-р Н. Сакаров, Димо Кьорчев, Гео Милев, Христо Стоянов, Васил Пундев, Симеон Радев и др.(44) Тази работа вървеше бавно, тъй-като лицата, притежаващи документи, се убеждаваха трудно, а и липсата на персонал пречеше. Затова беше потърсена помощта на творческите съюзи на писателите, артистите и журналистите, на ОРПС и Читалищния съюз. За улесняване на работата беше въведена картотека на лицата, които притежаваха документи или чрез които можеше да се издирят такива(45). Следвайки опита на съветските архивисти, Градският архив започна да обработва приетите материали, на първо място новопостъпващите. Тук най-рано бе обърнато внимание на въпроса за запазване целостта на фондовете. Документите в тях се класифицираха по основните дейности на фондообразувателите и се описваха най-често групово, а не подокументно. Това създаваше условия за подготовката на материалите за използуване в значително по-кратки срокове и в по-добро състояние. Направени бяха опити и за популяризиране на съдържанието на някои фондове и ценни материали. За тази цел през 1949 г. се работеше по извлечение на изказванията на Г. Димитров като общински съветник от протоколите и стенографските дневници на старата община. През 1950 г. се започна подготовката на указател на изказванията на представителите на работническа София, който по-късно да послужи за подробно проучване на общинската политика на партията и героичните борби на трудещите се против капиталистическото господство. Сътрудниците на архива замислиха да изработят и систематичен, и предметен каталог(46).

Във всяко начинание сътрудниците на Градския архив влагаха голямо старание, много ентусиазъм и жар. Те бяха убедени, че създават нещо ново, макар то да се намира в съвсем примитивна форма, полагаха всячески усилия за неговото правилно развитие на научна основа и бяха истински носители на новото. Те работеха със съзнанието за необходимостта от един общонационален архив, в който архивните фондове да се пазят единни и нераздробени. Затова въставаха срещу очертаващата се тенденция да се правят архивни сбирки от отделни документи към библиотеки, музеи, институти и др. Не случайно сътрудниците на Градския архив бяха едни от най-ревностните привърженици на създаването на държавни архиви. След изграждането на мрежата от държавни архиви материалите на Градския архив при Столичния народен съвет послужиха като солидна основа на новосъздадените Централен държавен исторически архив (ЦДИА) и Софийски градски и окръжен държавен архив (СГОДА).

* * *

Девети септември завари Народната библиотека в София в тежко положение: напълно разрушена сграда, разстроени служби без помещения и персонал, без каталози, с похабен книжен фонд. Оцелелите след войната архивни документи лежаха отрупани на купища в подземията на Съдебната палата. В един доклад на директора на Народната библиотека до Министерството на народната просвета от края на 1944 г., като се излагаше това състояние, се заключаваше, че всичко трябва да се гради отново и че преди всичко е необходимо да се завърши новостроящата се сграда. За Архивния отдел директорът предлагаше да се назначат 4 архивисти (историци и филолози), които «при първа възможност да се изпратят на специализация в чужбина, за да изучат основно архивистиката, която в Западна Европа и в Съветския съюз е развита като самостоятелна научна дисциплина»(47).

Независимо от това прибирането на отделни документи и малки части от архивни фондове в Народната библиотека започна още в първите дни на възстановяване на нейната дейност, а в началото на 1945 г. се изработи и план за системно събиране на архивни документи. В него ударението се поставяше върху събирането на материали от предосвобожденската епоха, които се пазеха от отделни лица и учреждения и бяха застрашени от изчезване. «Добре е да се създаде някакъв апарат, който да прибере тези материали или поне да ги приведе в известност..., онези, които не могат да се приберат..., трябва да се намери начин да ги опишем и каталогизираме, та да бъдат по този начин направени известни за хората на науката.»(48)

Наред с това се предлагаше да се събират и архивни материали от следосвобожденската епоха, нужни за проучванията в областта на най-новата история. Особено значение се отдава на частната кореспонденция на външните министри и нашите дипломатически представители в чужбина. Между изброените лица, чиито документи трябваше да се издирват, фигурират К. Стоилов, Ст. Стамболов, Ив. Евст. Гешов, В. Радославов, Ал. Малинов, М. Маджаров, д-р Ст. Данев, Д. Станчов, Д. Ризов, П. Паприков, С. С. Бобчев, A. Тошев, П. Хаджиминков и др. Предлагаха се за комплектуване и материалите на осъдените от народния съд като архиви с голямо значение за специалистите, между тях дневникът и документите на Б. Филов, Д. Божилов, Ив. Багрянов, П. Драганов и др., както и документите на царската фамилия.

Не бяха пропуснати в плана и документите на партизанското движение, чието прибиране се предвиждаше да стане час по-скоро, а липсите да се запълнят със спомени на участници, докато още се знаят подробностите. «В противен случай рискуваме да останем в неведение, какъвто е случаят с ред събития от времето на въстаническото движение през епохата на Възраждането.»(49)

Този хубав план обаче се осъществяваше доста едностранчиво — издирваха се и се прибираха почти само лични фондове. През 1945 г. бяха комплектувани 23 писма на полк. Филов, намерени в архивите на Б. Филов, 140 писма от 1854 до 1891 г. от фонда на Павел Калянджи, документи от фонда на Иван Иванов от 1857 до 1871 г. и др. Същата година директорът на библиотеката направи предложение да се осигури приемането на архивите, ръкописите и библиотеките на подсъдимите по Закона за Народния съд. През февруари излезе и наредба-закон на Министерския съвет(50), съгласно с която тези архиви се преглеждаха от вещи лица на библиотеката и всичко, заслужаващо да бъде прибрано, се изземваше със заповед на директора. По този начин бяха прибрани ръкописи на Б. Филов, Б. Йоцов, Б. Цанев, Ив. Попов, 14 сандъка македонски архиви и др.(51) Чрез писма и по други начини се настояваше пред отговорните учреждения да изпратят книги и архиви на такива лица в библиотеката. Постъпките за прибиране документите на осъдените от Народния съд продължиха и през 1946–1947 г.(52) През 1947 г. Министерството на информацията изпрати доклад до министър-председателя за предаване в Народната библиотека документите на царската фамилия, тъй като Наредбата-закон от 1945 г. за документите на подсъдимите от Народния съд не уреждаше този въпрос и бе приета само личната архива на княз Кирил в качеството му на съден като бивш регент на България(53). Така се появи VI решение на Министерския съвет, което даде право на библиотеката да прибере «всички книги, ръкописи и документи от частните библиотеки и архиви на бившия цар и другите членове на царското семейство»(54). Важно събитие в живота на Архивния отдел бе прибирането от Съдебната палата и настаняването в новата библиотечна сграда на архивните документи, постъпили в библиотеката преди Девети септември.

Отделът разви значителна дейност по събирането на документите и на разни обществени и културни дейци. Така през 1947 г. бяха откупени фондът на Моско Москов, 50 документа от фонда на Й. Филаретова (от един вехтошар). Междувременно постъпиха протоколните книги на Българската цариградска църковна община, но най-ценната придобивка бяха архивите на Н. Геров. През 1948 г. отделът се обърна с писма до наследниците на разни лица с молба да предадат в Народната библиотека документите, които притежаваха. На. Ст. Данев, който беше предал някои документи от своя архив, беше изпратено благодарствено писмо с молба да предаде на библиотеката целия си архив(55). Характерно е писмото, изпратено до читалището в Трявна, което искало да откупи за местния музей архивите на Богомил Хр. Даскалов. В него се изтъква, че в Архивния отдел се прибират и подреждат грамадно количество архивни документи от Възраждането и от ранните години след Освобождението от всички краища на страната, между които и много материали от Трявна. «При това положение на нещата дълг се налага на всички културни дейци да направят всичко възможно, за да приберат всички архивни материали в един централен исторически архив, където биха могли те най-целесъобразно да бъдат използуваеми.»(56)

За откупуване на документи само през 1948 г. бяха отпуснати 1 350 000 лв., а част от фонда на Ст. Стамболов с разрешение на Министерството на финансите бе прибран срещу задължения към държавата. Тогава бяха откупени и 150 документа от фонда на Д. Драгиев, дневникът на Св. Миларов, фондът на Георги Попсимеонов, фондът на братя Пулеви, тефтерчето на Хр. Ботев, документи на Теодор (Божидар) Запрянов, на печатарското сдружение «Промишление», 129 документа «Македонска архива» и т. н. Откупени бяха също от М. Арнаудов оставените от П. Симидов, бивш инспектор на полицията, документи, свързани с дейността на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, писма от Гоце Делчев от 1902 г.; писма, телеграми и други документи до П. К. Яворов от 1911–1913 г.; изложения, декларации и пълномощия от ВМРО и др.(57)

Архивният отдел се обогати с 3 сандъка документи, получени по пътя на конфискацията, най-значителни между които бяха архивите на д-р Ст. Данев и Т. Бурмов(58).

През 1949 г. Архивният отдел разполагаше вече с 2 000 000 кредит за откупуване на архивни материали. Прибрани бяха: архивният фонд на д-р Хар. Сърманджиев (главен секретар на Министерството на външните работи и дипломатически агент във Виена), част от фонда на С. Бобчев, фондът на възрожденеца Ив. Добровски, документи от фонда на ген. Ив. К. Сарафов (от времето на детронацията на Ал. Батенберг), фондът на Ал. Паскалев — книгоиздател (съдържа писма на видни български писатели и общественици), фондът на ген.-лейт. М. Савов (бивш военен министър, помощник на главното командуване през Балканската война и пълномощен министър в Париж през Първата световна война), част от фонда на Д. Тончев (бивш министър), документи на Н. Палаузов (по дейността на Българското одеско настоятелство), част от фонда на ген. Хр. Хесапчиев и още много други материали(59).

През 1950 г. бяха откупени общо около 45 фонда, между които на Захарий Стоянов, Йосиф Дайнелов, братя Пулеви (главно търговски книжа и тефтери), капитан Бендерев, В. Радославов, Жорж Нурижан, Салчо Чомаков, Гео Милев, Й. Лютибродски и мн. др. Приети бяха и около 5800 единични постъпления(60).

Дейността на Архивния отдел по събирането и откупуването на архивни документи от личен произход протичаше активно, но една основна задача, която се поставяше на Народната библиотека във връзка с излезлите постановления от 1945 и 1948 г. — да се прочистят учрежденските архиви, той не пое. Отделни учреждения сами предложиха архивни документи на Архивния отдел. Така Софийският апелативен съд изпрати документи и писма на Ст. Стамболов, представени като доказателство по делото за убийството му(61). В архивите на този съд се съхраняваха още много такива документи, но Архивният отдел не се нае да ги издири, а само изпрати благодарствено писмо за пратката. По предложение на Дирекцията на пенсиите Архивният отдел прие 13 321 преписки за пенсии на поборници и опълченци, съдържащи ценни документи за тяхното участие в борбата за нашето освобождение(62). По инициатива на отдела не бяха издирени и прибрани никакви учрежденски архиви въпреки министерските постановления.

Работата на Архивния отдел по обработката на събраните архивни документи започна след 1947 г., когато бяха пренесени събраните по-рано материали от Съдебната палата. При изваждането им от сандъците се извършиха проверки по инвентарните книги за установяване наличието и определяне неинвентираните материали. Проверката установи, че от обособената до 9. IX. 1944 г. архивна сбирка само 27 700 документа бяха инвентирани, а от тях само 13 500 описани на фиши(63). Количеството на неописаните и неинвентираните материали беше много по-голямо. Към тях се прибавяха и новонабавените след 1945 г. материали, броят на които непрекъснато се увеличаваше. Обработката се налагаше и от засиления интерес към документите.

Още с откриването на Архивния отдел след преместването на библиотеката в новата сграда броят на посещенията стигна цифрата 100, а през следващите години той все повече се увеличаваше. През 1948 г. отделът беше посетен от 374 читатели (предимно научни работници), за които бяха направени 540 поръчки, 110 справки. Тези цифри за 1949 г. съответно се увеличаваха — 401 посетители, 850 поръчки, 513 справки(64). През 1951 г. отделът вече беше посетен от 801 научни работници, изпълнени бяха 3853 поръчки и бяха дадени 669 справки(65). Търсенето на архивите се бе засилило, защото 1949 г. беше юбилейна Ботева година и редица научни работници «ботевисти» усилено търсеха документи за епохата, живота и дейнocтта на Христо Ботев; 1950 г. беше Вазова година, а 1951 г. — година на чествуване Априлското въстание и т. н.

С оглед на тези нужди съвсем правилно в перспективния петгодишен план на отдела за 1948–1953 г. бяха поставени следните задачи: 1) да се обработят около 150 000 документа, от които 120 000 измежду неподредените, неинвентирани и неописани; 2) да се отпечатат 150 000 каталожни фиша; 3) да се подреди един основен и един систематичен каталог за читателите(66).

Описанието и съставянето на каталозите се извършваше по установените с правилника от 1926 г. изисквания. Но времето и количеството на архивните материали налагаше да се търси по-опростен начин. Вместо това отделът през 1948 г. започна да съставя и азбучен указател на личните и географските имена, споменати в описаните документи(67), едно увличане в подробности, което безсъмнено щеше да улесни работата по изработване на бъдещия каталог, но в замяна на това щеше да попречи да се подготвят по-голям брой документи за използуване. В резултат на това работата по подреждането и описанието на документите вървеше крайно бавно. Създаването на държавните архиви завари почти три четвърти от документите на отдела неописани и необработени.

Ориенталският отдел на Народна библиотека също възобнови дейността си едва през 1947 г., когато сбирката от ориенталски книги, ръкописи и турски документи беше пренесена в новопостроената сграда. Направената проверка на сбирката от турски документи установи, че тя се състои от 330 сиджила, 8354 описани турски документа и 700 чувала необработени материали.

В перспективния план за 1948–1953 г. отделът си постави 3 основни задачи: 1) да издирва, събира и обработва османските архиви, особено отнасящи се до българската история; 2) да обработва турския архив от 700–те чувала; 3) да изработи опис на около 4000 кадийски регистъра (сиджила), като състави и систематичен каталог на съдържащите се в тях документи(68).

За събирането на архивни документи през 1948 г. уредникът на отдела Б. Недков предприе обиколка из Североизточна България: Шумен, Разград, Исперих, Русе, Силистра, Добрич, Варна и др. В религиозните общини, мюфтийства, джамии и др. той успя да издири много ръкописи и турски документи. «В Русе на тавана на мюфтийството намерих голяма купчина от книги, потънали в прах и пепел, открих ценни книги и ръкописи — писа той в доклада си до директора. — Между книгите бях отделил и 40 сиджила на русенския кадия от преди Освобождението, съдържащ преписи от хиляди документи с много ценен исторически материал..., а в една джамия открих 3 сиджила от 1715, 1734 и 1805 г.»(69) Такива сиджили той беше намерил и намираше в Добрич, Варна и в други градове и предлагаше акцията за събиране на материали да продължи и да обхване и други области на България.

Все с цел да организира издирването и запазването на турски ръкописи и документи Ориенталският отдел откри през 1947 г. филиал в Шумен(70).

С цел да се запазят турските документи, намиращи се в страната, Ориенталският отдел се опита да спре изнасянето им от изселващите се или преминаващи границата по нелегален път турци. По повод на едно съобщение на директора на Археологическия музей в Шумен за такива опити през 1948 г. Народната библиотека предизвика намесата на Министерството на външните работи. Министерският съвет разпрати до всички окръжни народни съвети на страната окръжно, в което изтъкваше голямата научна стойност на тези материали за разработката на нашата стопанска, политическа и културна история, задължавайки ги да влязат във връзка с управите на мюсюлманските вероизповедни общини и да им внушат да пристъпят към запазване, издирване и описване на всички такива материали.

Между прегледаните през 1948 г. 82 чувала турски архиви в Ориенталския отдел бяха открити стотици извънредно важни документи от борбата за църковна и политическа независимост на Българския народ през епохата на Възраждането. «Открита бе нова тетрадка с протоколи по съдебния процес на нападателите на хазната в Орхание и Васил Левски, протокола с присъдите на 9 души от с. Видраре по същото дело, едно тайно донесение за дядо Николовото въстание през 1856 г., около 100 телеграми и писма по Търновското въстание 1876 г., документи по Старозагорското въстание, около 30 телеграми за Ботевата чета и много други» — пише в отчета си уредникът на отдела.

За определяне ценността на документите беше изработена вътрешна инструкция. Съгласно с нея трябваше да се запазват всички писмени актове, излезли от султанската канцелария; писмените актове, отправени до султана и върховното правителство (молба, просби, колективни изложения, донесения, писма от чужди владетели и др.); писмени актове на върховното правителство, отделни министерства и главни дирекции в Цариград и провинцията, отнасящи се до важни политически, дипломатически, частни, административни, военни, стопански, социални и други въпроси.

Работата по преглеждането на тези хиляди документи беше тежка задача поради недостатъчното число специалисти-турколози и трудното разчитане на текстовете. На всеки разчетен документ, определен за запазване, се съставяше фиш със следните елементи: дата и място на издаването; вид на документа (ферман, берат и др.), издаден от кого до кого; кратко съдържание; датата (според турското и според християнското леточисление). Данните от тези фиши, прикрепени към документите, след това се отразяваха в инвентара на отдела.

Отбраните, описани и инвентирани документи се подреждаха в папки, обозначени с римски цифри, отговарящи на вековете, от които бяха документите (от XIV до XX в. вкл.). Във всяка папка се поставяха толкова документа, колкото тя можеше да побере. В рамките на всеки век папките се номерираха последователно с арабски цифри. От съчетанието на тези числа се състоеше сигнатурата на всеки документ. Така например сигнатурата НПТА XIX 1/1 означавала: Нова придобивка турски архив, XIX век, папка 1, документ 1. От фишите се съставяше топографски каталог, а по-късно, отпечатани на машина, трябваше да образуват необходимите каталози(71).

Този сложен начин на обработка забави твърде много привеждането на документите в известност. Въпреки че уредникът и сътрудниците на отдела бяха разбрали това, той не беше променен и работата се проточи още много години.

* * *

Сбирката от архивни документи на Военноисторическата комисия през военните години беше евакуирана в гр. Лом и поставена в една училищна стая при крайно неподходящи условия. Оттам в края на 1944 г. тя бе пренесена в София и настанена при не по-добри условия за нейното опазване в една стая на френско-българската банка без врати и прозорци(72). При подновяването на работата с нея трябваше да се провери наличието. Установено бе, че архивните материали са били описани в 5 указателя: за войните 1885 и 1912–1913 г.; за войната 1915–1918 г.; допълнителни указатели за 1912–1913 и 1915–1918 г. и за Българското опълчение по време на Освободителната война(73). Още първите проверки показаха, че много от документите се дублират, а други нямат особена стойност. Това налагаше да се подготви Упътване за съкращаване на архивите и книжата на ВИК(74). Съгласно с него всички документи трябваше да се прегледат, като се отделят за запазване: всички оперативни заповеди и разпореждания със схеми и карти; разузнавателни известия от външно и вътрешно естество; преписки, илюстрации от разузнавателна дейност на частите, поща, цензура; всички заповеди, програми, планове по подготовка на частите, заповеди за похвали и награди, доклади за състоянието на снабдителните източници; срочни сведения за движението на хората, за болестите сред войската и др.

Материалите, определени като ценни, съгласно с упътването се подшиваха в дела в зависимост от характера им: оперативни, разузнавателни, строеви, снабдителни и разни. Секретните документи се обособяваха в отделни папки. Извършването на тази работа обаче донесе и разочарования. Поради неподготвеността на персонала и недобросъвестното отношение на някои стари служители за унищожение бяха отделени и много ценни документи.

Следвайки своето предназначение — да напише историята на войните, Военноисторическата комисия се залови да събира материал и за историята на Отечествената война. По установения начин войсковите части бяха задължени да изпращат своите архиви, в резултат на което скоро започнаха да пристигат с придружвачи военни архиви от 1939 до 1945 г.(75) Тези пратки не бяха пълни поради унищожаването на много документи по време на военните действия. Освен това в частите материалите бяха преглеждани от неподходящи комисии, които не изпращаха всички документи.

Пристъпи се към издирване на документи за войната и в архивите на други учреждения. Изисквани бяха материали от самото Министерство на народната отбрана, търсеше се и съдействие на Министерството на външните работи и други ведомства, които притежаваха материали, отнасящи се до войната. Заведена беше голяма преписка с бивши командири и помощник-командири, участници в Отечествената война, за подпомагане работата на комисията с документи и спомени. На комисията бяха предадени и събираните от сектора за пропаганда и културна дейност сред войската документи и материали във връзка с живота и борбите на народоосвободителната въстаническа войска — спомени, писма, позиви, списъци на загинали въстаници и др.(76)

* * *

Към събиране на документални материали при условията на народнодемократичната власт се ориентираха и редица библиотеки, читалища, музеи и пр. в различни краища на страната. Особено активна дейност в това отношение развиха народните библиотеки в Пловдив и В. Търново, читалищата в Русе, Свищов и Шумен, музеите във Варна и Пловдив и много други. Характерно за всички тях беше това, че те издирваха отделни особено ценни исторически документи с оглед на своите нужди, без да се съобразяват с научните принципи, които не позволяват да се откъсват такива документи от останалите документи на съответните архивни фондове.

3. Състояние на учрежденските архиви

Установяването на народнодемократичната власт даде своето отражение за по-грижливо опазване на националното архивно богатство. То се прояви не само в повишения интерес към документите за революционното движение от периода на капитализма и фашизма и решителното разширяване на дейността на заварените архивни сектори към някои учреждения и институти, но и в полаганите грижи за основната част от архивното богатство на всяка страна — документите на държавните учреждения.

В това отношение, както вече бе показано, народнодемократичната власт получи едно крайно лошо наследство, което изискваше доста време и след победата на Деветосептемврийското въоръжено въстание, за да бъде сложено в ред. Към това трябва да се прибави и обстоятелството, че важни и неотложни задачи не позволиха на партията и народното правителство да извършат още през първите години онзи радикален прелом в отношението към учрежденските архиви, който беше необходим. През тези първи години обаче се проявиха важни тенденции на ново отношение към архивното богатство, които за един сравнително кратък период от време доведоха до поставяне основите на едно действително организирано архивно строителство.

Военновременните условия, при които никой от системата на монархофашисткия държавен апарат не се замисляше за съдбата на учрежденските архиви, бяха увеличили хаоса в това отношение. Приключените преписки бяха класирани както попадне. Липсата на системен подбор и редовно съсредоточаване на ценните документи в специални архивни учреждения беше принудила учрежденията да се освобождават, както могат, от «ненужните» им материали. Най-често те лежаха складирани без всякакъв ред по всички възможни помещения — тавани, мазета, коридори и т. н. Условията на войната бяха попречили да се извършват «периодическите прочиствания на архивите», а последното постановление на Министерския съвет от 1942 г. изобщо не беше изпълнено.

Непосредствено след народната победа на Девети септември централно не беше издадено нито едно специално разпореждане, посветено на въпросите на делопроизводството и архивите на държавния апарат. Продължаваше старият ред на организиране, оформяне и съхраняване на преписките. Отделни министерства и ведомства пристъпиха към изработване на правилници по тези въпроси или изпращаха окръжни и заповеди с конкретни препоръки. Така например през 1946 г. Камарата на народната култура изпрати окръжно до своите подведомствени служби за «правилното отразяване на кореспонденцията», с което се даваха конкретни указания за съставяне и оформяне на документите и за воденето на делата и тяхното съхраняване в архивата(77). Министерството на информацията и изкуствата издаде заповед за въвеждане единство в извеждането и експедирането на документите. С подобни разпореждания излязоха по-късно и Комитетът за наука, изкуство и култура, Дирекция на народната милиция и други ведомства.

На този въпрос се обръщаше внимание и в някои закони и правителствени разпореждания. Законът за народните съвети от 1948 г. например изискваше архивите на ликвидираните областни и околийски служби да се предават на съответните новоучредени служби на народните съвети(78). Същите задължения спрямо архивите предвиждаше и Законът за национализацията. В доклада на министъра на финансите във връзка с национализацията на банковото дело са залегнали редица положения, гарантиращи запазването на банковите архиви. Изискваше се управителните съвети на всички банки, както и лицата, които са имали право да представляват банките, незабавно да предадат съответно на Българската народна банка или на Българската инвестиционна банка всички документи, които се намират у тях(79). Разпореждания от такъв характер съдържаха всички останали документи, излезли по различно време за ликвидация и реорганизация на административни органи.

Претрупаността на учрежденията с архиви, които отдавна вече не бяха необходими при тяхната работа, и острата нужда от помещения за новосъздаващите се документи принудиха правителството да вземе мерки за освобождаването им от излишния баласт. Към това се прибави и друга важна причина — острата нужда от суровини за хартиената промишленост и липсата на възможности да се достави хартия отвън през този труден период на възстановяване на народното стопанство. Получената в началото на 1945 г. хартия от СССР задоволи нуждите само за известно време(80). Върховният стопански съвет издаде през май 1947 г. специално окръжно до всички ведомства за пестеливото използуване на хартията (да не се пишат допълнителни и други материали, за чернови да се използува обратната страна на стари документи, черновите на писмата, докладите и другите материали, преди да се преписват на чисто, да се преглеждат внимателно от съответните ръководители на служби и да се парафират, че са готови за преписване, за да се спести неколкократното им преписване и хабенето на хартия и т. н.)(81). Но с това въпросът не можеше да се разреши. Не оставаше нищо друго освен да се потърсят вътрешни ресурси по пътя на събиране на старите непотребни архиви, книги, вестници и др. и предаването им на книжните фабрики за претопяване.

Така се стигна до издаването през 1945 и 1948 г. на две нови постановления на Министерския съвет за прочистване на учрежденските архиви от ненужни книжа. Първото засяга документите, създадени до 1938 г., а второто — до 1942 г.(82) За тяхното приложение Министерството на финансите изпрати до всички ведомства съответни окръжни, в които се разясняваха редица положения на постановленията и набелязаха редица конкретни препоръки за улеснение на работата по прочистването(83).

Окръжното от 1945 г. например съдържаше ценни препоръки за състава на комисиите, които ще извършват подбора на документите, за задълженията и правата на висшестоящите учреждения по отношение на подведомствените им при тази работа, за санкциониране оценката на документите, сроковете за съхраняване на различните видове материали и най-сетне — задължението «ценните документи да се предават на Народната библиотека в София». Сериозни изисквания, целящи предпазване на учрежденските комисии от увлечения в «прочистването на архивите», са залегнали и в окръжното от 1948 г. «За подпомагане на работата и за избягване унищожаването на ценни архивни книжа с историческо значение — се изтъква в това окръжно — учрежденията да влязат във връзка с най-близката народна библиотека, да получат указания, а също и съдействие.»

В редица ведомства и учреждения задачата се приемаше и изпълняваше с разбиране. За това говорят ведомствените циркуляри, в които общите изисквания се конкретизираха. Например в окръжното на Министерство на вътрешните работи до всички областни и околийски управления и до кметовете на общините се изискваше комисии от отговорни служители (секретаря или подсекретаря, учител-историк и архиваря) да прегледат архивите и се изкажат по тяхната стойност. Тези комисии се задължаваха да отделят за запазване книжата, които имат историческо значение за държавата, за нейното административно устройство, за развитието и дейността на службата, както и книжата, преписките и документите, които имат каквото и да било значение за установяване и запазване на интересите както на учреждението, така и на частните лица; всички регистри и книги, които се водят в общините и управленията — регистрите за гражданско състояние, заповедите и протоколните книги, книгите за населението, семейните регистри, емлячните регистри и т. н. На документите, определени като ценни, се изискваше да се съставят описи, в които да се разкрива накратко и съдържанието им. Два екземпляра от тези описи трябваше да останат в учрежденията за отчетност, а третият да се изпрати за одобрение от висшестоящия орган. Окръжното завършваше с важното изискване отделените като ценни стари архиви да бъдат внимателно и добре подредени и да се вземат всички необходими мерки за тяхното запазване.

В окръжните на Дирекцията на държавните привилегии и акцизите и на Дирекцията на преките данъци освен препоръките относно изискванията при провеждане на работата по прочистване на архивите бяха приложени и два дълги ориентировъчни списъка с конкретно означение в единия на видовете документи, които следваше да се запазят, а в другия — тези, които подлежаха на унищожаване(84). Министерството на правосъдието внесе редица значителни промени в Правилника за унищожаване на делата от съдебното ведомство(85). Разпореждания от този род изпращаха и други ведомства.

През 1945 г. и следващите няколко години в страната се разгърна акция за набиране на стара непотребна хартия. В пресата неколкократно бяха публикувани материали за нейното ускоряване или за удължаване на сроковете, отправяха се апели към гражданите и чиновниците да се включат в акцията. Особено тясно тя се свързваше с нуждата от учебници и тетрадки за учащите ce(86).

Активна роля в тази акция играеше дирекция «Храноизнос», на която беше възложено да изкупува вторичните суровини. Но макар и да беше заинтересувана от набирането на повече хартия, тя не може да бъде обвинена, че е насърчавала безразборното унищожаване на архиви, както вършеха това в миналото агентите на книжните фабрики. Дирекцията сама предупреждаваше: нито една връзка книжа не бива да бъде изнесена от едно или друго учреждение и предадена на фабриките, преди да бъде прегледана грижливо и преценена не само от гледището на службата, но и от историческо гледище. В отговор на сигнали до Националния комитет на Отечествения фронт дирекцията публикува сериозно предупреждение до учрежденските комисии по подбора на документите. Настояваше се в комисиите освен служебни лица да се привлекат и учители-историци, представители на народната милиция, на младежките организации и на отечественофронтовските комитети при съответните учреждения. На комисиите се възлагаше добре да проверяват дали книжата не съдържат сведения, характеризиращи една или друга страна на нашия политически, икономически и културен живот и по-специално — ограбването на страната от хитлеристка Германия, съпротивата на народа срещу това ограбване, въоръжената борба на българския народ срещу фашизма и капитализма и т. н. Изискваше се да се запазят също всички документи около уволненията на служители по политически причини, анкетите около злоупотреби и нарушения, следствени преписки и др. Навярно с оглед на грижите относно събирането на документите за революционното движение на областните дирекции, околийските управления, затворите, съдилищата и училищата се забраняваше да предават материали за претопяване. Това се предвиждаше да се извърши по допълнително посочен ред(87).

Въпреки всички тези мерки в хода на акцията се проявиха наследените от миналото традиции на безотговорно унищожаване на документи. Към книжните фабрики бяха отправени купища архиви без какъвто и да било преглед и оценка. В резултат на това сега могат да се посочат много примери на изцяло изчезнали архивни фондове на областни дирекции, окръжни постоянни комисии, общини и други учреждения във всички краища на страната или на случайно оцелели отделни папки и документи от такива фондове. Съществуваше реална опасност да се унищожат и последните документални извори за най-новата история на България.

Причините за доста масовото унищожаване на архивни материали до голяма степен се криеха в чиновническия персонал, който в редица учреждения не беше основно подменен и по инерция продължаваше да извършва «прочистването», както по-рано. Съществуваше и недооценяване на значението на документите, а също и стремеж да се освободят от задълженията за грижливо преглеждане на материалите на старите буржоазни държавни учреждения. Определена вина носеха и съществуващите архивни сектори към някои учреждения — Архивният отдел при Народната библиотека в София, Архивният отдел на БАН, Градският архив при столичната община и др., които не се намесиха решително в акцията, за да я ограничат поне до изпълнението на правителствените разпореждания.

Градският архив през 1949 г. откри, че дори от Столичния съвет архиви с «важна историческа и политическо-обществена стойност» били предадени за претопяване. Изготвената от него специална инструкция за прочистването на документите на общината беше утвърдена от управата на съвета едва в края на 1950 г.(88) Съгласно с тази инструкция при всеки отдел, служба и предприятие на съвета трябваше да се създадат архивни комисии от най-отговорни служители и архиварите, които се водеха за сътрудници на Градския архив. Тези комисии се задължаваха да издирят и прегледат сериозно всички документи от миналото, като ценните предават системно в Градския архив. Даваха се подробни пояснения какво трябва да се приема за «отпадъци» и какво за «исторически архиви». За документите, създадени до 1900 г., се изискваше да бъдат запазени изцяло, а за материалите след тази година в 10 точки се изброяваше подробно какво трябваше да се отдели за запазване. Приложен беше и образец на инвентарен опис на ценните документи, който трябваше да се предава в Градския архив в 2 екземпляра заедно с материалите. Отделите и службите се задължаваха да създадат свои текущи архиви, в които да предават документите си в началото на всяка следваща година, а оттам на всеки 3 години в Градския архив(89). Набелязаните мерки несъмнено щяха да изиграят положителна роля, но те закъсняха и достигнаха до службите едва през 1951 г., когато вече излезе и указът на Президиума на Народното събрание за създаване на държавния архивен фонд. В замяна на това Градският архив спаси от унищожаване ценни архивни документи на други учреждения в столицата, като ги изрови от купищата архиви в предавателните пунктове за «отпадъци». През 1951 г. по негова инициатива народният съвет изпрати писма до централните ведомства и ръководства на организациите с предложение да излъчат свои представители за членове на проектирана архивна комисия, за да изработи Инструкция за отделяне и запазване на ценни исторически архивни материали, която да се обсъди на специална конференция(90). Комитетът за наука, изкуство и култура възприе това предложение, но работата на комисията съвпадна с придвижването на други правителствени мероприятия за радикално разрешаване на въпросите на българското архивно дело.

По време на акцията за събиране на архиви за претопяване до Архивния отдел при БАН бяха стигнали редица сигнали от културни дейци и граждани за изчезване на ценни документи с внушения академията да вземе отношение по този важен въпрос. Но отделът не се намеси решително в акцията, а се ограничи с постъпки за създаване на Държавен архив.

Директорът на Пазарджишкия музей през 1949 г. посочваше в обширно писмо до академията тревожен пример на безотговорно унищожаване на документи. «В книжната фабрика при гара Белово ежедневно се унищожават големи количества книги и архиви. Унищожаваните архиви са в такова голямо количество, че е невъзможно да се извършва и най-повърхностен преглед... Вярно е, че делата се преглеждат от съответните служби и някои документи се запазват, но при това всяко учреждение се ръководи от свои съображения, без да държи сметка за научното или историческото значение на документите. Така например в съдилищата се запазват гаранционни и други свидетелства, а се унищожават дела с историческо значение.»(91)

Управителният съвет на академията разгледа писмото и реши да го изпрати в Министерския съвет с предложение да се изгради комисия от представители на академията, Библиографския институт, министерствата и други централни ведомства, на която да се възложи да проучи целия въпрос за ценните архивни материали в страната и да препоръча реда и начина на тяхното запазване.

Крайно недостатъчна беше намесата в акцията и на Архивния отдел при Народната библиотека в София, комуто с двете си постановления правителството беше възложило да контролира извършвания подбор в учрежденските архиви. Уредникът на отдела се ограничи само с прибирането на незначителни количества документи от няколко учреждения в София, които считаше, че представляват интерес за библиотеката. В изпълнение на първото постановление той твърде формално обиколи редица учреждения, срещаше се с представители на съставените комисии и архиварите, на които разясни какви документи от техните архиви биха представлявали интерес за библиотеката и предложи услугите си за по-конкретна помощ при нужда. За по-конкретна помощ обаче отделът не бе потърсен, а и сам не се намеси в хода на подбора. В него не бяха предадени никакви учрежденски документи(92). Междувременно безразборното унищожаване на архиви продължаваше и едва през май 1947 г. след многократни сигнали от различни места отделът излезе с едно окръжно, подписано от министъра на информацията и изкуствата, в което се обръщаше наново внимание на учрежденията какви документи при прочистването трябва да се отделят за предаване в Народната библиотека и изказваше пожелание да не се унищожават никакви преписки, преди вещи лица от Архивния отдел да са дали съгласието си(93).

След издаването на второто постановление на Министерския съвет от 1948 г. директорът на Народната библиотека Т. Боров, който още от 1933 г. нееднократно бе показал своето отношение към безредията в учрежденските архиви, в една своя записка до уредника на Архивния отдел настояваше да се подготви второ окръжно, в което да се конкретизира кои документи представляват историческа стойност и как да се процедира при проверката, че да не се унищожат ценни преписки. «Не би ли било по-добре да се изпрати в по-важните учреждения наш представител при преглеждането? Струва ми се, че се налага една по-голяма активност от наша страна във връзка с правителствените архиви»(94) — пише той.

Но уредникът на отдела, както сам посочваше в обстойния си доклад до директора на библиотеката, «се беше убедил» по време на посещенията си в някои учреждения, че не е възможно да се окаже помощ. Всяка комисия различно схващала задачите си, архивите, подлежащи на унищожаване, били вече отделени и отрупани по начин, който не позволявал преглед и проверка, и т. н. Нещо повече, той изразяваше съмнение относно целесъобразността да се събират ведомствените архиви изобщо. «Ще бъдат ли използувани тези архиви, за да се проведе тяхното пробиране и обработка? Кой наш учен би се интересувал например от факта, че Вуто Стоянов от с. Д. Камарци има 4 дка нива в едно землище, 2 ливади в друго землище и пр.? Дали тези и тям подобни архиви ще послужат за извори за нашата стопанска история след Освобождението и няма ли да прибягнат до данни и сведенията на Главна дирекция на статистиката и в отчетите на други стопански учреждения?» Според него, ако за периода на Възраждането, през който липсват официални публикации, се налага събиране на документи за стопанската история на България, то «сега всяко предприятие има свой баланс в «Държавен вестник», всяко по-голямо предприятие или банка публикува годишния си опит». «А освен това — продължава той — всяко по-важно стопанско начинание е широко коментирано от ежедневната преса. Следователно едва ли има смисъл да се ровим в маса преписки, за да узнаем работи, които ще разберем по друг, по-лесен и по-целесъобразен начин.»(95)

Щом като ръководителят на най-отговорния архивен сектор в страната е имал такива разбирания за ценността на учрежденските архиви, не трябва да ни учудва отношението на стотиците чиновници, които определяха съдбата на документите в учрежденията, недооценявайки ролята им като извор на научно изследване на въпросите от миналото. Всичко това допринесе да продължи и през първите години след Девети септември старата практика да се унищожават документи често пъти без всякакъв подбор или след некомпетентна преценка, чувствително ограничена от редицата разпореждания на правителството и други отговорни държавни органи.

4. Назряване на условията за изграждане на държавни архиви и създаване на Държавен архивен фонд

След Девети септември неразрешеният през десетилетията на капиталистическото господство и заглъхнал съвсем през военните години въпрос за създаване на Държавен архив възникна отново, като беше поставен с още по-голяма настойчивост. В печата се появиха много статии за необходимостта от създаване на Държавен архив, за повече грижи към архивното наследство изобщо, против безразборното унищожаване на архивни документи, за радикални мерки и т. н.(96)

Народната библиотека в София, на която беше възложено да прибира и съхранява ценните учрежденски архиви, неколкократно постави пред Комитета за наука, изкуство и култура искането да ce снеме от нея тази отговорност, тъй като не разполагаше с помещения и персонал, и да се създаде Държавен архив.

Градският архив при Столичния народен съвет на няколко пъти предложи чрез отдел Наука, изкуство и култура при съвета да се състави комисия, която да обсъди въпроса и да изготви проект за учредяване на Държавен архив. «Липсата на съзнателно отношение към нуждата да се съхраняват историческите архивни материали в по-голямата част от нашите учреждения, организации, лица и др., ... безучастното наблюдаване как върху събития, които изпълват със значението си цели епохи, се натрупва прахът на забравата и как безотговорно горят в топилните на книжните фабрики не може да не убеждават в необходимостта от създаване на един български народен архив» — се изтъква в изготвения проектозакон по този въпрос(97), изпратен през 1950 г. в Комитета за наука, изкуство и култура, за да се организира неговото обсъждане(98).

В проектозакона бяха залегнали разбиранията на колектива при Градския архив. Той беше съобразен с опита на някои други страни в областта на архивното дело, особено на Румъния, с чиято Дирекция на архивите през 1949–1950 г. Градският архив поддържаше писмени връзки. Българският народен архив съгласно с проекта трябваше да бъде едновременно и архив, и ръководен орган на всички народни архиви в страната под надзора на КНИК. Ръководството му трябваше да бъде подпомагано от специална Върховна комисия, в която да участвуват директорът на архива, представители на всички министерства, столичната община, Академията на науките, Софийският университет, директорът на Народната библиотека и председателят на Камарата на народната култура.

В Българския народен архив се предвиждаше да се съхранява в оригинали или в точни преписи «за вечни времена архивното богатство на българския народ», намиращо се в страната или вън от нея. Всяко държавно, общинско, автономно учреждение и всяка обществено-политическа, културна и професионална организация трябваше да предоставя архивите си всеки 20 години на нарочна комисия — началника на съответното учреждение или организация, един чиновник и представител на Народния архив. Тази комисия имаше задължението да ги преглежда подробно, да подбира ценните документи и да ги описва, като съставя и нарочен протокол за тази работа. Определяха се по-дълги срокове за съхраняване в учрежденията и организациите на някои категории документи, като регистрите за гражданско състояние, външнополитическите, военните документи и др. Архивът трябваше да комплектува и документите на царската фамилия, на видни обществено-политически, стопански и културни деятели. Предвиждаха се и санкции за лица, които умишлено или несъзнателно унищожат архивни документи. Важно изискване в проектозакона беше: «Всички официални и обществени архивни сбирки в страната с изключение на Столичния градски архив да престанат да съществуват и архивните им имущества да станат собственост на Българския народен архив».

Предложеният проектозакон за Български народен архив, макар и доста неясен в някои пунктове, можеше да послужи като сериозна основа за обсъждане на въпроса за организиране на архивното дело у нас. Той представляваше крачка напред по отношение на състоянието, в което се намираха архивите в страната, и изразяваше степента на развитието на архивната мисъл в България. Оживлението около неговото подготвяне и предлагане за обсъждане не остана без резултати и допринесе за по-скорошното и цялостно разрешаване на въпроса за организацията на архивното дело у нас.

В това отношение голямо значение имаха и предложенията на Архивния отдел при Българската академия на науките и някои други сектори в нея. Още през май 1947 г. заедно с въпроса за издирване и прибиране на архивни материали в Управителния съвет на академията беше разгледано и предложението на философско-обществения клон да се направи изложение до Министерския съвет за учредяване на Държавен архив, чието основаване да съвпадне с началото на Народна република България(99).

Научният секретар на БАН Сп. Казанджиев беше подготвил за Управителния съвет специален доклад по този въпрос. В общи линии той съдържаше същите констатации и препоръки, които са били направени от специалната архивна комисия през 1934 г., на която Казанджиев е бил председател. Решено беше този доклад да се направи достояние на правителството, като се изпрати в Министерския съвет.

През 1949 г. в разгара на акцията по събиране на архивни материали за претопяване Архивният отдел при академията, който беше превърнат вече в Архивен институт, организира широко обсъждане по въпроса за състоянието на архивното дело и състоянието на архивната наука у нас. То беше замислено отначало като заседание на научния съвет на института. Но по препоръка на Постоянното присъствие на БАН бяха поканени и външни лица, интересуващи се от тези въпроси, и по такъв начин това обсъждане се превърна в истинска архивна конференция(100). На нея присъствуваха сътрудници от всички архивни сектори, научни работници от академическите институти, Софийския университет, представители на КНИК и др. Изнесени бяха 2 доклада: «Състояние и задачи на българското архивно дело и архивна наука» от П. Миятев и «История и организация на архивното дело в СССР» от Г. Димов.

Докладът на Г. Димов имаше за задача да покаже грижите и вниманието на съветската власт към архивните документи и да популяризира огромния опит на архивното дело в тази най-прогресивна страна на света. Той изтъкна, че този опит може да бъде използуван за организация на архивното дело в България и да ни предпази от излишни лутания и грижи.

П. Миятев на основата на състоянието на архивите у нас направи някои препоръки за организиране на архивното дело в страната. Най-важният въпрос според Миятев бе «създаването на едно постоянно централно архивно управление, което да поеме грижата, покровителството и контрола над всички държавни, обществени и частни архиви в страната». Това управление трябваше да основе централен държавен архив, да определи какви други обществени, градски и партийни архиви могат да съществуват и да посочи задачите и кръга на дейността им. За целта трябваше да се издаде специален закон, като се използува опитът на архивните учреждения в чужбина и главно в СССР, както и малкият опит на специалистите у нас. В доклада се даваха препоръки и за работата по систематизацията на архивните материали: архивните материали да се пазят по фондове в реда, който са имали в съответното ведомство; да се съберат на едно място разкъсаните между различните архиви части на един и същ архивен фонд; да се издават научни описи, каталози и др.; да се подготвят архивни кадри, като се създаде специална архивна школа; да се разработват проблемите на българската архивна наука и т. н.

Оживените разисквания по докладите, които продължиха 2 дни, показаха колко наболели бяха вече въпросите на организацията на архивното дело. Засегнати бяха редица въпроси относно архивната терминология, научната експертиза, описанието и инвентирането на документите, наличието и издирването на документи за българската история в чуждестранните архиви, обработката на събраните материали в съществуващите архивни отдели и институти. Централно място заемаше обаче въпросът за създаване на Централен държавен архив като се подчертаваше, че съветският архивен опит трябва рационално и нашироко да се използува и внедрява в организацията и практиката на българското архивно дело.

Така проф. Ал. Бурмов препоръча настойчиво «да се създаде Централен държавен архив, а в провинцията да се обособят областни архиви». Директорът на Музея на съпротивата проф. П. Топалов поддържаше становището, че Българската академия на науките трябва да постави въпроса за създаване на Държавен архив, в който да бъдат концентрирани архивите на всички министерства и на други държавни учреждения и обществени институти, но «без да се засягат специалните закони у нас в областта на архивното дело». Имаха се пред вид правата на някои от съществуващите архивни сектори и по-специално на Музея на съпротивата. Някои застъпиха становището, че е нужна пълна концентрация на всички документи на страната в един Държавен архив, срещу което се изказа акад. М. Димитров, който имаше лични впечатления от организацията на архивното дело в СССР и Румъния. Той изтъкна, че в СССР всеки един от областните архиви има самостоятелна администрация, но всички са под едно върховно централно управление, което осъществява централизацията на архивното дело в рамките на цялата съветска държава. Изобщо в изказванията се подчерта, че е необходимо да се поучим от богатия архивен опит на СССР, за да се постави и архивното дело у нас на здрави научни основи, и че за тази цел трябва да се подготвят архивисти както в Софийския университет, така и чрез специализация в СССР.

Резултатите от тази широка научна архивна конференция бяха твърде плодотворни. Тя показа колко е изостанала нашата страна в това изключително важно за развитието на българската наука дело, колко остра е нуждата от изграждането на специални архивни учреждения, в които да се съхранява архивното богатство на страната. Защото без архивни материали не може да се проучи политическият, икономическият и културният живот на народа в миналото, да се изследват и оценят постиженията му в различните области на живота. Особено безпомощна е без тях историческата наука.

Въз основа на докладите и разискванията бяха направени важни изводи: че състоянието на архивното дело у нас е окаяно, че е необходимо да се вземат бързи мерки, за да се спасят поне онези документи, които са оцелели. Директорът на Архивния институт при академията проф. П. Динеков в обстоен доклад до Управителния съвет на БАН изложи какво конкретно е необходимо да се направи. Той настоя тези изводи и препоръки да се направят достояние на Комитета за наука, изкуство и култура, Министерския съвет и други правителствени органи и да се настои за бързи и ефикасни решения и мерки.

Академията изпрати в Министерския съвет следните по-съществени препоръки:

1. Да се пристъпи незабавно към реорганизация на архивното дело у нас чрез създаване на Централен държавен архив и Централно управление на архивите, което да координира цялостното събиране и запазване на архивните материали, да организира вътрешната работа и да я постави на научни основи, за да бъде разрешен по този начин и въпросът за отношението към текущите административно-държавни и обществени архиви, които продължават да бъдат унищожавани, без да се държи сметка за тяхната важна историческа стойност.

2. В зависимост от нуждите на момента основната задача на Държавния архив да бъде събирането, запазването и обработката на архивните документи, които засягат новата и най-новата история на България.

3. Да се използува най-широко опитът на СССР, като се проучи подробно съветското архивно дело чрез снабдяване на архивните учреждения у нас със съответна съветска литература и като се изпратят наши архивни работници на специализация в архивните институти на СССР.

4. За да се постигнат по-добри практически резултати, да се назначи специална комисия, която незабавно да се запознае с въпроса и изготви проект за реорганизация на архивното дело и създаване на Централен държавен архив. В нея да се включат представители на Министерския съвет, КНИК, БАН, Народната библиотека в София, Министерството на вътрешните работи, на външните работи, на правосъдието, на земеделието, Главна дирекция на статистиката, Библиографския институт, Историческия институт при Софийския университет, Музея на съпротивата, Архива при ЦК на БКП, Софийския градски архив, Музея на Г. Димитров и Историческата комисия при Министерството на народната отбрана(101).

По същото това време се проведе и първата научна сесия на Археологическия институт при БАН. Главните предложения в приетата от нея резолюция и решенията на излъчената комисия за старините залегнаха в основата на подготвения от Комитета за наука, изкуство и култура Законопроект за запазване на историческите и културните ценности и уреждане на музеите. Правилно в него и архивните документи се посочваха за исторически ценности, както всички други паметници на материалната култура. Но той по традиция предвиждаше те да се съхраняват в Народната библиотека, на която даваше изключително право да откупува документи.

Законопроектът претърпя няколко преработки. Върху него не можеше да не окаже влияние тревожно поставеният вече въпрос за създаване на държавни архиви. И в една по-късна негова редакция от 1951 г. залегна пункт, който предвиждаше «да се създаде в София и Общ държавен архив, чиято задача е да събира и проучва писмени документи с историческо значение»(102). Но това беше крайно недостатъчно. Нуждата от специално законодателство и правилници за архивите беше отдавна назряла.

Преди още да бе утвърден този законопроект, започна подготовката за радикално разрешаване на въпросите на архивното дело. Централният комитет на партията и Министерският съвет възложиха на Министерството на вътрешните работи с помощта на комисия от компетентни учени, отговорни държавни служители и специалисти да подготви предложение за създаване на държавни архиви и за цялостното регулиране на архивното дело. Това стана под влияние на съветското архивно дело, което се намираше под непосредственото ръководство и надзор на Министерството на вътрешните работи. Както във всички останали сектори на обществено-политическия, стопанския, научния и културния живот, така и при пристъпването към архивно строителство народнодемократичната власт правилно се ориентира към творческото използуване на богатия опит на съветското архивно дело.

Още през 1948 г. в СССР беше командирован директорът на Народната милиция със задача да проучи организацията на държавните архиви в него. В обстоен доклад до министъра на вътрешните работи той изложи цялата система на организация на държавните архиви в Съветския съюз, тяхната дейност, използуване на материалите им и пр. В заключение бе формулирано предложение, ползувайки съветите и указанията на съветски специалисти, «да се организира у нас Държавен архив», като се издаде специален закон, в който да залегнат всички основни положения по организацията на нашето архивно дело. Предвиждаше се наред с Централния държавен архив да се организират и местни държавни архиви, в които да се съсредоточават архивните материали на района, града и т. н., т. е. предвиждаше се цяла система от държавни архиви, ръководени от Дирекция на държавните архиви при Министерство на вътрешните работи.

Предлагаше се в специалния закон за организация на архивното дело у нас да залегнат положения, които да определят реда на предаване архивните материали в държавните архиви, да забранят унищожаването на каквито и да било документи, да установят санкции за нарушителите, реда за използуване на събраните архиви и т. н. Не беше пропуснат и въпросът за подготовката на архивисти, с която се предлагаше да се натовари Историко-филологическият факултет при Софийския университет. Особено внимание се отделяше на необходимостта държавните архиви да разполагат с помещения, «достатъчно обширни и удобни от гледна точка на ефикасната охрана, тъй като там ще се съхраняват извънредно ценни и от голямо историческо и държавно значение документи»(103).

Министерството на вътрешните работи и по-нататък продължи сериозно да проучва и подготвя разрешаването на този наболял въпрос. През 1950 г. министърът на вътрешните работи изпрати до Политбюро на ЦК на БКП доклад за организиране на държавни архиви в системата на министерството. Настояваше се «да се помоли ЦК на КПСС в най-близко време да командирова за 1–2 месеца един опитен работник по архивното дело в СССР, който да помогне при организирането на архивното дело у нас, при изработването на законопроект за създаване на български държавни архиви, в разработването на необходимите положения и инструкции за работата на архивите и други въпроси»(104).

По указание на Политбюро на ЦК на БКП през 1951 г. министърът на вътрешните работи назначи специална комисия по подготовката на законодателен акт за създаване на държавни архиви. В нейния състав бяха включени: проф. Д. Косев — директор на Института за българска история при БАН, проф. П. Топалов — директор на Музея на революционното движение в София, К. Калайджиева — завеждащ сектор «Библиотеки» при Комитета за наука, изкуство и култура, Я. Радев — преподавател по държавно право в Софийския университет, Елена Савова — директор на Библиотеката при БАН, Ст. Тютюнджиева — началник на Столичния градски архив, Ангел Тодоров — писател, Й. Стефанов и Ив. Чуков — отговорни служители в Министерството на вътрешните работи. Тази комисия трябваше да проучи всички въпроси и излезе пред ръководството на министерството с конкретни предложения.

Комисията преди всичко се зае в продължение на няколко месеца да проучи основно състоянието на архивите в страната. С помощта на сътрудници в съществуващите архивни сектори при някои учреждения и институти, в Музея на революционното движение и пр. бяха обиколени всички окръжни центрове и по-големи градове и села, за да се съберат сведения както по отношение на архивните сбирки при библиотеки, музеи, читалища и т. н., така и за архивите в учрежденията, организациите и предприятията. Това беше първо по рода си проучване на такъв широк фронт, което помогна да се добие представа с какво количество архивни документи разполага в момента страната, какъв е техният характер, състояние и пр.

От проучването се установи, че са оцелели значително количество документи, отразяващи историята на българския народ, неговата героична и непримирима борба за национално и социално освобождение. Но това извънредно ценно национално богатство се намираше в крайно лошо състояние. То бе разпиляно по различни музеи, библиотеки, читалища и др., а най-често в учрежденията, предприятията и у отделни лица, където обикновено се пазеше в неподходящи помещения и при лоши условия. То не беше достъпно за научно и практическо използуване. В страната липсваше централизиран отчет на състава и съдържанието на архивните фондове, поради което много ценни фондове безконтролно се унищожаваха и разпиляваха. Нямаше учреждение, което да не беше предавало архиви за претопяване, без те да са били предварително прегледани от специална комисия, която да оцени научно-политическата им и справочна стойност. На основата на тези констатации до голяма степен трябваше да се реши и въпросът, колко и какви архивни учреждения трябва да се създадат в страната.

След като проучи състоянието на архивите у нас и организацията на архивното дело в други страни, завоювали значителни постижения в областта на архивното дело, комисията пристъпи към подготовката на проект за регламентиране организацията на архивното дело в страната. В това отношение нейната работа беше сериозно подпомогната от изпратения за тази цел от съветското правителство специалист архивист Н. Р. Пропоненко — директор на Централния държавен архив на Октомврийската революция и социалистическото строителство в Москва. Съвместната работа на съветския специалист с членовете на комисията даде възможност творчески да се използува богатият опит на СССР в архивното строителство и преди всичко да се проучат и творчески приложат съобразно със специфичните условия в България основните принципи за организация на архивното дело в Съветския съюз. На първо място бе възприет принципът за централизация и концентрация на архивното дело, позволил на съветската държава да включи в състава на единния държавен архивен фонд на СССР всички документи, създадени както преди победата на Великата октомврийска социалистическа революция, така и от периода на социалистическото строителство.

В средата на септември 1951 г. комисията представи своя проект за издаване указ на Президиума на Народното събрание за създаване на държавен архивен фонд на Народна република България. Той бе съгласуван с Комитета за наука, изкуство и култура и Българската академия на науките, които по принцип се съгласиха със залегналите в него основни положения за организация на архивното дело. Председателят на БАН назначи специална комисия от представители на Правния и Архивния институт за основно проучване на проекта. Тя направи и някои възражения срещу последователното приложение на принципа за пълната централизация на архивното дело, които основателно бяха отхвърлени. На 28. IX. 1951 г. министърът на вътрешните работи внесе проектоуказа за одобрение в Министерския съвет, който от своя страна го внесе за обсъждане и издаване в Президиума на Народното събрание. На 10. Х. 1951 г. Президиумът издаде Указ 515 за създаване на държавен архивен фонд на Народна република България (ДАФ)(105).

Приетият Указ за държавния архивен фонд на НРБ предвиждаше провеждането на редица изключително важни мероприятия по неговото организиране. При Министерството на вътрешните работи трябваше да се създаде ръководен орган на архивното дело — Архивно управление. Да се изградят съответните централни и местни държавни архиви, в които да се съсредоточат за обработка и предоставяне за използуване документалните материали на цялата страна. Да се осигурят хранилища и работни помещения за тези архиви. Да се подготви квалифициран персонал за работа в тях, с какъвто страната не разполагаше. Редица други конкретни въпроси на архивното дело бяха регламентирани с Постановление 344 на Министерския съвет от 18. IV. 1952 г.(106)

С Указа на Президиума на Народното събрание за създаване на държавния архивен фонд на НРБ и Постановлението на Министерския съвет за разрешаване на основните въпроси по приложението на указа бе поставено начало на организирана архивна дейност в страната. Развитието на архивното дело навлезе в нов етап. На безстопанственото и безгрижно отношение към архивното богатство на страната беше сложен край. Изградена бе цяла система от архивни учреждения, които поведоха борба за осигуряване на всички предварителни условия за навременно прибиране и правилно съхраняване на всички ценни документи, създавани в различните периоди от историята на България и необходими за българската наука и социалистическото строителство у нас.

Шеста глава: Централизация на архивното дело и концентрация на архивните документи

1. Начало на организирано архивно дело

В условията на буржоазното общество дори в страни с богати традиции и многогодишен опит в архивното дело то не може да бъде напълно централизирано и поставено като цяло на единни последователни научни основи. Главна пречка в това отношение представлява обстоятелството, че голяма част от учрежденията, предприятията, институтите и организациите, които създават документи, са частна собственост. Дори в такива страни като Франция, Англия, Западна Германия, Белгия, Австрия и пр., където има архивни институти от няколко века, събирането на документи до голяма степен става стихийно, а значителна част от материалите изобщо не постъпват в архивите. Освен това буржоазията не е заинтересувана от запазване на редица ценни исторически документи, които биха разкрили пред поколенията нейната престъпна роля в обществено-политическия и стопанския живот, затова често пъти сама прибягва към тяхното унищожаване. Характерът на буржоазната държава не позволява да се въведат във всички архивни учреждения единни принципи и ръководни начала за организиране на архивните документи. Ето защо опитът на тези страни, макар и да е ценен и дългогодишен, не можеше да послужи като основа за организиране на архивното дело в нашата страна в условията на социалистическото строителство.

Пример в това отношение за народнодемократична България можеше да бъде само богатият опит на архивното дело в Съветския съюз — страната на победилия социализъм. Принципите, залегнали в Декрета на Ленин за реорганизация на архивното дело от 1919 г., доразвити и обогатени от дългогодишния опит на съветските архиви, представляват онази здрава научна основа, на която се изгражда и реорганизира архивното дело във всички страни на социалистическата система. В тях са отразени възгледите на класиците на марксизма-ленинизма за документите като основен източник за правдиво научно-историческо изследване, като ценно оръдие в политическата борба и в обществено-политическото възпитаване на масите, като неоценимо средство, което може да се използува широко и да облекчава значително многообразната работа в строителството на социализма.

Началото на организирано архивно дело в нашата страна се постави с издаването на Указ 515 на Президиума на Народното събрание от 10. Х. 1951 г. и Постановление 344 на Министерския съвет от 18. IV. 1952 г. Те далеч надхвърлиха скромното искане в миналото на редица представители на науката и културата за създаване на един Държавен архив по подобие на архивните институти в други буржоазни държави и какъвто буржоазните правителства в продължение на 65 години свободна българска държава не можаха да изградят. По своето значение за нашата страна те не могат да се сравнят и със законодателните актове за реорганизация на архивното дело в другите народнодемократични страни, които имат несравнимо по-богат опит в архивното дело.

Указ 515 на Президиума на Народното събрание и Постановление 344 на Министерския съвет представляват онзи преломен момент от развитието на архивното дело в нашата страна, когато се тръгна по нов път и се изгради цяла стройна мрежа от държавни архиви, а също и редица специални архиви, организирани на здрави научни основи. Това бяха първите законодателни актове в областта на архивното дело, които решаваха едновременно ако не всички, то поне най-важните и основни въпроси на архивното дело в страната и го тласкаха към бързо развитие и невиждан дотогава възход.

Указ 515 обявява всички документи в България, оцелели от миналото или създаващи се в момента, за съставна част на държавния архивен фонд (ДАФ). Техен абсолютен собственик става народнодемократичната държава. За лицата, които съзнателно или поради небрежност биха унищожили или повредили документи, той предвижда да се привличат под съдебна отговорност (чл. 23). Забранява се търгуването и каквито и да било сделки от страна на учрежденията, организациите, предприятията и частните лица с архивни документи (чл. 30). Архивите могат да се използуват от всеки гражданин за научни изследвания, за публикации в печата, за масова културно-просветна дейност, за справки и пр. За експонати в музеи и изложби се изисква да се използуват само преписи, извлечения или фотокопия, за да се осигури трайно запазване на оригиналите (чл. 28).

Указ 515 урежда всички основни въпроси по организацията на ДАФ: 1) неговия състав; 2) организацията на архивните материали в учрежденията, организациите и предприятията; 3) реда на работата с документите в учрежденията и държавните архиви и сроковете за тяхното запазване; 4) правата и задълженията на държавните учреждения по отношение на архивните материали, образуващи се в процеса на тяхната дейност, а така също правата и задълженията на архивните органи; 5) системата на организация на учрежденските архиви; 6) системата на организация на държавните архиви; 7) формите и методите на използуване на документалните материали на държавния архивен фонд.

Указът предвижда да се включат в състава на ДАФ всички документални материали, които имат политическо, научно и практическо значение, независимо от това, как са се образували, какво съдържание имат, как са оформени, каква е техниката на тяхното произвеждане и възпроизвеждане и т. н. За да не предизвиква съмнение, в специален параграф е обяснено в най-общ вид какво се приема за «документални материали». Към тях се причисляват не само актовете на държавната власт и официалните преписки на правителствени учреждения и организации, но и частната кореспонденция, плановете, чертежите, рисунките, ръкописите, коректурите на научни и художествени произведения, мемоари, дневници, плакати, възвания, прокламации, негативи и позитиви от фотоснимки и кинофилми, звукозаписи и т. н.

В състава на ДАФ са включени фактически три основни групи документи:

1. Документалните материали на всички социалистически учреждения, организации и предприятия, т. е. тези материали, които разкриват историята на нашия народ след 9. IX. 1944 г. и се проучват от органите на държавната власт, от научни и културни институти, от обществени дейци, хора на науката, изкуството, литературата, техниката, първенци на социалистическия труд и т. н.

2. Документални материали на учреждения, организации, предприятия, обществено-политически дейци, хора на науката, изкуството и литературата, съществували в капиталистическата и докапиталистическата епоха, т. е. преди 9. IX. 1944 г.

3. Стари писмени паметници на историята, правото, литературата, изкуствата и бита на българския народ; фото- фоно- кинодокументи; негативи и позитиви от кинофилми и фотографически снимки, грамофонни плочи и звукозаписи, които имат научно-историческа ценност; плакати, ръкописни и други материали, издавани с цел за агитация и пропаганда (плакати, позиви, възвания, прокламации и т. н.); безстопанствени и конфискувани документални материали, които по преценка на Архивното управление и неговите местни органи имат научно и практическо значение.

Постановление 344 на Министерския съвет от 18. IV. 1952 г. урежда въпросите по организирането на държавните архиви и други практически въпроси на организацията на архивното дело в страната. В тази връзка заслужава да се отбележи и създаването към Софийския университет на специалност архивистика, преустроена през 1956 г. в профил към специалността история, което осигуряваше подготовка на квалифицирани кадри за работа в архивните учреждения.

На мястото на стихийно изникналите и съществуващи дотогава малки архивни сбирки се изграждаше цяла стройна мрежа от архивни учреждения, всяко едно с ясно очертан профил и точно определени източници за комплектуване, в това число и на специален върховен орган за ръководство и контрол на архивното дело в страната. Между архивните учреждения, от една страна, и учрежденията, организациите и предприятията, създаващи документалните материали, от друга страна, се установиха тесни връзки и сътрудничество. От гледна точка на интересите на учрежденията, организациите и предприятията това осигуряваше постоянно подобряване организацията на делопроизводството, от която до голяма степен зависи не само запазването на служебната документация, но и правилното функциониране на самото учреждение, ликвидиране на старите бюрократични методи на работа в него. От гледна точка на държавните архиви това осигуряваше правилно и планомерно постъпване на всички ценни документи, като същевременно правеше излишно допълнителното им подреждане.

Всичко това създаде здрава предпоставка за трайно разрешаване на най-важните въпроси: запазването на документите в архивите на учрежденията, комплектуването им в съответното архивно учреждение, правилната им научно-техническа обработка и описание. Станала собственик на всички документи, народнодемократичната власт разтвори широко вратите на архивните учреждения за използуване на документалното богатство за научни изследвания и за нуждите на социалистическото строителство.

2. Ръководство и контрол на работата по опазване, обработка и използуване на архивните материали

Съгласно с Указ 515 и Постановление 344 за ръководене на работата с архивните материали се създаде специален централен орган — Архивно управление при Министерството на вътрешните работи (сега Архивен отдел при Комитета по културата и изкуството), на което се предостави правото и задължението да ръководи и следи всички процеси, през които минават архивните документи, като се започне от образуването им в делопроизводството и опазването им в архивите на учрежденията и се свърши с обработката, описанието и използуването им в държавните архиви. Достатъчно е да се припомни масовото и безотговорно унищожаване на архивните материали в миналото, за да се разбере и оцени правилно голямата роля на Архивното управление, което започваше да решава въпросите на политическата, практическо-справочната и научната стойност на документите и да определя съвместно със заинтересуваните ведомства сроковете за тяхното съхраняване.

В одобрения непосредствено след излизането на Указ 515 и Постановление 344 Правилник на Архивно управление подробно се определят неговите основни функции и задачи. Най-общо те могат да бъдат очертани по следния начин: 1) да организира комплектуването, съхраняването и централизираното отчитане на документалните материали на държавния архивен фонд в държавните архиви; 2) да ръководи научно и методично привеждането на фондовете в ред и да организира научно-техническата обработка на документалните материали в държавните и ведомствените архиви; 3) да контролира провеждането на научната експертиза за определяне на ценността на документалните материали и да ръководи работата на експертните и експертно-проверочните комисии в учрежденските и държавните архиви; 4) да контролира работата на учрежденските и държавните архиви в интерес на социалистическото строителство, науката и културата.

За разрешаване на най-важните въпроси в областта на архивното дело към Архивно управление се създаде съвещателен орган — Научен съвет, в състава на който влизат представители на Архивното управление и на централните държавни архиви, а така също и редица изтъкнати представители на научноизследователските институти.

Основната организационна единица в системата на Архивно управление бяха отделите. Работата по изпълнението на поставените задачи се разпределяше между тях по следния начин:

1. Отдел «Комплектуване на държавните архиви» — организира и контролира работата на учрежденските и държавните архиви по комплектуването, отчитането и научната експертиза за определяне ценността на документалните материали на ДАФ. Към него се създаде централна картотека на фондовете и Централна експертно-проверочна комисия.

2. Отдел «Научно-методически» — подготвя инструкции, правила и други методически пособия за работата с документалните материали в държавните и учрежденските архиви.

3. Отдел «Организационно-инструкторски» — контролира качеството на работата в учрежденските и държавните архиви и изпълнението на плана, заповедите, разпорежданията, правилата и инструкциите на Архивно управление.

4. Отдел «Използуване» — организира и контролира работата на архивите по използуването на документалните материали на ДАФ за научни, обществено-политически и други цели, за културните и други нужди на гражданите.

5. Отдел «Научно-издателски» — планира научно-публикаторската дейност на държавните архиви и осъществява контрола върху качеството и идейно-теоретическото съдържание на подготвяните за издаване документални сборници, отделни публикации, обзори на фондове, каталози и други справочници.

6. Научноизследователска лаборатория — осъществява контрол върху начина на запазване на документалните материали, взема профилактични мерки против появата на паразити в държавните хранилища, реставрира пострадалите документи и взема предварителни мерки за осигуряване на документалните материали от разваляне и изтриване на текста.

Допълнително през 1957 г. бе изградена и фотолаборатория, която изготвя микрофилми и фотокопия на най-ценните фондове и документи с цел да се предпазят те от похабяване при използуването им, както и за нуждите на наши и чуждестранни институти, учреждения, организации и научни работници.

През 1959 г. Архивно управление поради вътрешна реорганизация в системата на МВР бе трансформирано в отдел, а отделите — в сектори, които запазиха същите функции и задачи. През 1960 г. този отдел бе прехвърлен от МВР към Министерството на народната просвета, а след реорганизацията от 1963 г. — към Комитета по културата и изкуството. Заедно с това в Архивния отдел през същата година бе извършена вътрешна реорганизация, за да се създадат по-работоспособни и творчески колективи, които да бъдат в състояние да проучват, разработват и предлагат най-сполучливото разрешение на съответните въпроси от областта на архивното дело. Бяха изградени 3 обединени сектора: 1. Комплектуване и научна експертиза. 2. Организационно-методически и 3. Публикаторски и използуване.

През 1964 г. беше възстановена и лабораторията, която беше закрита за няколко години поради липса на съоръжения и подходяща апаратура.

Управлението на архивите в страната беше изправено пред сериозни изпитания, които произтичаха от липсата на каквито и да било традиции и опит, наследени от миналото. На почти пусто място трябваше да се поставят основите на една научно организирана и централизирана архивна дейност. Освен голямата организационна и контролно-инспекторска работа Архивно управление трябваше да решава и многобройни задачи от научно-методически характер. Предстоеше изготвянето на първите и крайно необходими инструкции, указания и правила по всички въпроси на архивната практика, които не търпяха отлагане.

Както във всички области на нашия обществен, стопански и културен живот в периода на социалистическото строителство, така и в архивната практика беше широко използуван съветският опит за ръководство. При изготвянето на първите методически указания за работата с документалните материали послужиха преди всичко трудовете на съветските архивисти. К. Г. Митяев(1), Г. А. Князев(2) и А. В. Чернов(3) По-късно конкретна помощ оказва директорът на Централния държавен исторически архив в Ленинград В. В. Бедин, гост на Архивния отдел през 1957 г. Благодарение на постепенно установените трайни връзки с Главно архивно управление на СССР бяха получени и много инструкции и правила за работата на съветските държавни и ведомствени архиви. През последните години в Архивния отдел редовно се получават периодични издания, ръководства и отделни монографии по архивистика от всички народнодемократични страни и от Международния архивен съвет.

Особено трудно през тези младенчески години на нашето архивно дело бе да се намерят подходящи кадри, които да го поставят на здрави основи. Липсата на опитни и подготвени кадри обаче бе компенсирана от ентусиазма на подбраните с помощта на органите на Министерството на вътрешните работи и партийните комитети млади историци, икономисти и литератори. През пролетта на 1953 г. бе организиран тримесечен курс, който даде на участниците в него най-необходимите знания по теория и практика на архивното дело и по политическа история и история на учрежденията в България. Правилно разбирайки отговорността, която поемат върху себе си, тези пионери на архивното дело у нас, сътрудници на Архивно управление и на централните държавни архиви, за кратко време успяха да проучат състоянието на архивите в страната и използувайки опита на съветското архивно дело, да подготвят редица указания и инструкции и да решат някои от най-важните въпроси, за да се пристъпи към една действително научна организация на документалните материали.

Така, за да се създаде единство в работата с документалните материали в учрежденията, организациите и предприятията, още в първите дни от създаването на държавните архиви бяха разработени и изпратени за изпълнение до всички ведомства: «Указание за подреждане на старите неподредени документални материали в действуващите учреждения, организации и предприятия» и «Примерен правилник за организация на архивите при учрежденията, организациите и предприятията». Това бяха първите ръководни документи за организиране и подреждане на документалните материали в учрежденията, организациите и предприятията. Те задължаваха учрежденията да подредят и опишат наличните документални материали, да организират правилно, на научни основи делопроизводството, да създадат «общи архиви», в които да съхраняват приключените си дела и другата вътрешноучрежденска документация до приемането им в държавните архиви. През 1955 г. беше изработена и цялостна «Инструкция за организация и обработка на архивите в учрежденията»(4), която обобщи и доразви постановките за работата с документалните материали в учрежденията, организациите и предприятията, залегнали в посочените две указания и в други писма на Архивно управление, изпратени до различни ведомства. За 6 години тази инструкция претърпя няколко издания и достигна общ тираж над 60 000 екземпляра. С нея сега разполага всяко учреждение, организация и предприятие.

Сериозно внимание беше отделено за разрешаване на редица въпроси, свързани с комплектуването на държавните архиви с документални материали. Това се налагаше от факта, че новосъздадените държавни архиви трябваше в най-къси срокове да приемат голяма част от натрупаните в учрежденията огромни количества несистематизирани и неописани документални материали, образувани от тяхната дейност в продължение на десетилетия. Своевременно бяха разработени: «Указание за определяне на фондообразувателя при обществените организации», «Указание по разграничаването на някои фондове между централните държавни архиви в София и Софийския градски и окръжен държавен архив», «Указание за разграничаване на фондообразувателите в областта на промишлеността, търговията, финансовото и застрахователното дело, спестовността и на фондообразувателите от личен произход от национален и местен мащаб», «Указание за разграничителната дата на документалните материали», което претърпя на няколко пъти известни изменения и допълнения, и «Указание за определяне на архивния фонд в държавните архиви на HP България». Всички тези указания имаха за цел да помогнат за правилното фондиране на документалните материали и за приемането им в съответния държавен архив.

Въпросите на комплектуването се разглеждат и в «Указание по комплектуването на държавните архиви в HP България с документални материали», едно от последните методически указания на Архивен отдел, което до голяма степен обобщава и доразвива издадените преди това указания по комплектуването. Във всички тези методически пособия наред с основните постановки на съветското архивоведение намират място и редица нови пунктове, произтичащи от специфичността на нашите условия. При определянето на границите на фондообразувателите на частнокапиталистическите промишлени и търговски предприятия, на религиозните учреждения и партийните и обществените организации също са взети под внимание някои от особеностите на нашето развитие. В зависимост от местните условия е решен и въпросът за оставяне на съхранение в учрежденията документите с временно значение и със справочен характер. Опазването на тези документи се осигурява чрез завеждането им на отчет в съответния държавен архив.

В отделни писма на Архивен отдел са разработени и въпросите за създаването на широк нещатен сътруднически апарат по издирването на стари документи и фондове от личен произход.

Регистрирането на всички документални материали, съхранявани в държавните архиви, и тези, които се намират в архивите на учрежденията, организациите и предприятията, е главното условие за осигуряване на тяхното опазване. За отчетна и класификационна единица в държавните архиви на HP България се счита архивният фонд и приравнената към него архивна колекция. За правилното водене на отчетната регистрация в държавните архиви има специално указание, което третира всички отчетни форми, въведени в държавните архиви, както за фондовете и документите, съхранявани в тях, така и за неприетите от учрежденията материали. Към тези отчетни форми спадат: списъкът на фондовете, картотеката на фондовете, делата на фондовете, централната фондова картотека, картотеката на фондообразувателите, книгата за фондовете, оставени за временно съхраняване в учрежденията, и др. При изработването на указанието за отчетната регистрация е показан стремеж да се създаде опростена отчетност с най-малко форми и средства, която същевременно да дава възможност за най-бързо и лесно намиране на търсените материали.

В държавните архиви методически правилно е решен и въпросът за охраната на уникалните и особено ценни документи, постъпили в архивохранилищата им. Този въпрос е разработен в «Указанието за отчета и специалното съхранение на уникалните и особено ценни документи в държавните архиви».

Важно методическо ръководство за държавните архиви е и «Указанието за научно-техническата обработка на приетите в държавните архиви документални материали». Само документи, на които е дадена правилна и трайна организация и които имат съставени изчерпателни описи, могат да бъдат пълноценно използувани. Посоченото указание засяга въпросите за проучването и съставянето на основните документи на фонда — историческа справка, класификационна схема и работна инструкция, и за извършването на систематизация, експертиза и описване на материалите. За обработката на фондовете от личен произход е изработено специално указание. Подготвен е и «Правилник за работата с поверителните документални материали в държавните архиви и за реда на ползуването и съхранението им».

Поради това, че темповете на научно-техническата обработка не съответствуваха на бързите темпове на комплектуването, и с оглед да бъдат пуснати в най-къси срокове за използуване всички постъпили архивни документи през 1957 г. държавните архиви преминаха към т. нар. първична обработка. За целта беше изготвено съответно указание, което разглежда въпросите за съкращаване на някои от процесите на научно-техническата обработка на фондовете в държавните архиви. Първичната обработка е временен етап в развитието на държавните архиви на HP България.

С цел да се прекрати безразборното унищожаване на архивите в учрежденията и да се канализират пътищата, по които могат да се отделят неценни документи за унищожаване, Архивният отдел изготви «Правилник на централната експертно-проверочна комисия» и «Правилник за експертно-проверочните комисии към местните държавни архиви». Беше разработено и изпратено до държавните архиви и специално «Указание за определяне ценността на документалните материали на бившите капиталистически производствени предприятия».

Специално указание и правилник определят реда на използуването на документалното богатство в държавните архиви. Държавните архиви имат за цел активно и творчески да подпомагат развитието на социалистическото строителство, науката и културата чрез обслужване на научни, обществени и културни деятели, учреждения, организации и предприятия с документални материали, намиращи се в архивохранилищата им.

Наличното документално богатство на държавните архиви не би могло да се използува пълноценно без добър научно-справочен апарат. Това наложи още в първите години да се подготвят указания за тематично разкриване на съдържанието на архивните фондове, за съставяне на каталози на документалните материали и указатели към другите справочни пособия (описи, пътеводители и др.). Подготвено бе също така и указание за работата на справочните библиотеки при държавните архиви. Във всички тези указания са разработени въпросите за същността на видовете справочници, за начина на съставянето им, за организацията на работата по съставянето на тематични каталози и указатели и т. н. Трябва да се отбележи обаче, че указанията за научно-справочния апарат на държавните архиви не обхващат все още всички основни въпроси, които са свързани с изработването на различните видове справочни пособия, предназначени да улеснят използуването на документалните материали.

Важен дял в работата на държавните архиви заема публикаторската работа. Чрез нея се осъществява най-широко популяризиране на документалните материали. Държавните архиви все още не разполагат с необходимите методически указания за този отрасъл от своята работа, за начина на съставяне на прегледи и пътеводители, за публикуване на документи. Публикаторската работа на държавните архиви се разраства, необходимо е в най-скоро време със съдействието на някои институти при БАН да се подготвят по-подробни правила и за тези видове дейност на държавните архиви.

Една от основните и постоянни задачи, която стои пред държавните архиви още от основаването им, е осигуряването на правилно съхраняване и опазване на приетите в архивохранилищата документални материали. Осветления по този въпрос дава специално указание, което регламентира режима на съхраняване и начина на подреждане на документалните материали в архивохранилищата, предаването, приемането и проверката на наличието и състоянието на документите, съставянето на топографски указатели.

За да могат да се запазят най-ценните документи за по-дълъг период, от 1958 г. със създаването на фотолабораторията държавните архиви преминаха към микрофилмиране на тези материали. За правилното протичане на производствените процеси във фотолабораторията бяха съставени «Правилник за микрофотокопиране» и «Указание за подреждането и съхраняването на микрофотокопията».

Изготвянето на методически указания за работата на държавните архиви е вървяло в тясна връзка с изискванията на практиката. Но все още държавните архиви не разполагат с всички необходими методически указания, особено що се отнася до работа със специалните видове документи, каквито са кино-, фоно-, фотодокументите, техническата документация и др. Занапред Архивният отдел ще трябва също да подобри някои от действуващите досега указания, правилници и др. съобразно с установените положения в теорията на архивното дело и натрупания от практиката опит. Нашата практика все още не е намерила своето теоретическо осветление, въпреки че в тази насока вече се работи(5).

От 1954 г. Архивно управление започна да издава свой вътрешен тримесечен бюлетин «Архивен преглед». Той отразява опита на държавните архиви по всички основни въпроси на тяхната работа. От 1957 г. Архивният отдел има и свой печатен орган — «Известия на държавните архиви», който до 1963 г. излизаше ежегодно, а от 1964 г. насам се отпечатва в две книги годишно. Наличието на такова периодично издание дава възможност да се покаже на нашата общественост богатството от архивни документи, с които разполага страната, отразено в прегледи на отделни фондове, тематични обзори, съобщения на държавните архиви за новопостъпили документи и особено публикации на най-ценните документи или такива, осветляващи малко проучени въпроси. Досега обаче в известията недостатъчно място се отделя на теоретическите въпроси на българското архивно дело. Не се поместват статии от опита и практиката на държавните архиви. Това до известна степен може да се обясни с публикуването на такива материали в «Архивен преглед» и главно с недостатъчната разработка на тези въпроси от страна на архивистите.

Органи на Архивния отдел по места са окръжните държавни архиви. Те контролират и ръководят изпълнението на Указа на Президиума на Народното събрание за създаване на ДАФ и указанията, инструкциите и нарежданията на Архивния отдел от учрежденията, организациите и предприятията на територията на съответния окръг. Освен това те с помощта на Архивен отдел решават и всички конкретни въпроси, изникнали в практическата работа на учрежденията, организациите и предприятията с документалните материали.

3. Грижи за документите в учрежденията, организациите и предприятията

Основни източници за комплектуване на държавните архиви с документални материали са архивите на учрежденията, организациите и предприятията, съществували и съществуващи на територията на страната. В тях е отразено цялото многообразие на живота на българския народ. От това, как се организират и съхраняват документите в учрежденията, организациите и предприятията, в най-голяма степен зависи какви материали и в какво състояние ще постъпят в държавните архиви. Ето защо една от основните задачи на архивното дело у нас след създаването на ДАФ беше да се организират правилно и на първо място именно тези архиви.

Преди създаването на ДАФ работата с архивите в учрежденията, организациите и предприятията беше организирана (ако може да се говори за организация) предимно с оглед на практическите удобства на отделния завеждащ деловодството, въз основа на една наследена примитивна практика. Много често служебната кореспонденция произволно се обособяваше в дела, представляващи конгломерат от несвързани по съдържание документи, които носеха най-общи заглавия, с нищо неориентиращи за съдържанието им: «Общо дело», «Материали по разни въпроси», «Ръководни материали», «Разна преписка», «Входящи писма», «Изходящи писма» и др. Оригиналите на много ценни документи се превръщаха в работни екземпляри, носеха се по домовете на ръководителите и попадаха в техните лични фондове или се похабяваха. Излезлите от текуща употреба книжа се пазеха при най-лоши условия — разпръснати по бюра и шкафове, складирани на пода на мазета и тавани, натъпкани в различни папки и пакети, потънали в прах и подложени на вредно атмосферно влияние и разпиляване. Нямаше разбиране за документите като бъдещи ценни исторически извори, а оттам и грижа за по-нататъшната им съдба. Много често те се предаваха за претопяване без всякакъв подбор. Обикновено явление беше архивите на ликвидираните учреждения, организации и предприятия да се оставят на произвола на съдбата или масово да се унищожават.

Условия за правилното разрешаване на въпроса за научната организация на документалните материали в учрежденията, организациите и предприятията се създадоха едва с поставянето нa цялото архивно дело на здрави организационни основи. Първата решителна стъпка в това отношение бе издаването от Архивното управление при МВР на Примерния правилник през 1952 г. и на Инструкцията за организация и обработка на архивите в учрежденията, организациите и предприятията през 1955 г. С тях се установи редът, по който да се водят текущите и общите архиви, в които се съхраняват документалните материали на учрежденията, организациите и предприятията(6).

Правилникът и инструкцията се опират подробно на всички процеси от работата с документалните материали в учрежденията, организациите и предприятията, като се започне от тяхното създаване до предаването им в съответния държавен архив. Разглеждат се подробно въпросите по съставянето на класификационната схема, номенклатурата на делата, систематизацията на документите и оформянето на делата, тяхното предаване, подреждане и използуване в общата архива, експертизата на ценността на документалните материали, изготвянето на специални списъци със срокове за съхраняване на отделните видове документи, начина на предаване и подготвяне на архивните материали в държавните архиви и т. н.

За учрежденията тези два документа представляваха истинско ръководство за работа с архивните материали. В това отношение немалко допринасяха и непрекъснатите посещения по места на сътрудници от Архивния отдел и неговите органи в страната, които осигуряваха непосредствена помощ и системен контрол за изпълнението на поставените пред учрежденията задачи във връзка с архивните документи. Само с общите усилия на архивните работници и служители в учрежденията можаха да се поставят здрави основи на работата с учрежденските архиви.

Правилникът и инструкцията задължаваха всяко централно или местно, самостоятелно по бюджет учреждение или обособена негова структурна част, както и всяка обществена организация или предприятие, което представлява самостоятелна юридическа личност, да има своя текуща и обща архива. Текущата и общата архива се ръководят от нарочно натоварено лице. Подреждането на документалните материали, преписките и делата в тях се извършва въз основа на строго установен ред, в основата на който лежат следните принципи: всички документи (входящи, изходящи и вътрешна документация), които се образуват в резултат от дейността на определено учреждение, съставляват неговия архивен фонд. Архивният фонд е органическо цяло, затова от състава му не могат да се изваждат документи, за да се предават към други фондове. Изключение се прави само когато след ликвидирането на някое учреждение върху завършването на неприключените му преписки продължава да работи друго учреждение. Тези преписки стават съставна част на архивния фонд на второто учреждение. При ликвидирането на дадено учреждение и преминаване на неговите функции към няколко други учреждения архивният му фонд се предава изцяло на учреждението, наследило най-голяма част от документите му. Останалите могат да вземат неговите архивни материали само за временно ползуване. Не могат също да се присъединяват към фонда на дадено учреждение и образуваните дотогава документи и приключени преписки от прехвърлени към него структурни части на друго учреждение. Тези материали могат да се вземат само за временно ползуване. Открити чужди материали, несвързани с дейността на дадено учреждение, се съхраняват в неговата обща архива отделно, като за това се уведомяват архивните органи.

В основата на правилната организация на документалните материали на всяко учреждение лежи «класификационната схема», която отговаря на неговата структура и производствени особености. Тя представлява предварителен план, който определя реда за групиране на всички документи на учреждението в групи и подгрупи. Нейното изготвяне се възлага на отговорни служители, които добре познават цялостната дейност на учреждението и създадените от него документи, при съдействието на ръководителите на структурните части.

При изготвянето на схемата преди всичко се решава въпросът, по какъв принцип ще се групират документите — по структурните части на учреждението или по отраслите на неговата дейност, или тематично, в зависимост от съдържанието на материалите и практическите нужди. Наименованието на групите трябва да бъде точно и ясно, за да не се допусне неправилно разпределение на документите при прилагането на схемата. Класификационната схема е този документ, който се използува в течение на много години, докато не се наложи преустройството й с оглед на съществени промени в дейността на учреждението. Въз основа на нея всяка година се предвижда в какви дела да се групират документите, т. е. изготвя се номенклатурата на делата с пълни и ясни наименования на всяко дело.

След приключване на делопроизводствената година натрупаните материали се подготвят за предаване в общата архива на учреждението. За да се даде трайна и научна организация на документите в делата при подготовката им за предаване в общата архива, те трябва да се прегледат и да им се извърши известно прегрупиране в съответствие с признака, по който са изградени — кореспондентски, предметно-въпросен, номинален и пр. След това делата се номерират, подшиват, заверяват и надписват с пълно, точно и ясно заглавие. Предаването на делата от текущата в общата архива става със специални описи.

Общите архиви при учрежденията, организациите и предприятията се създават само за временно запазване на документите. Съгласно с указа тези архиви представляват самостоятелни служби под научно-методическото ръководство на Архивно управление и неговите органи в окръзите. Всяко учреждение съобразно с особеностите на дейността си изработва свой правилник за използуване на документите в общата архива, който се утвърждава от ръководителя на съответното учреждение. В него се установява начинът на даване служебни и други справки, правото да се извличат необходимите данни от материалите, да се издават заверени преписи, удостоверения и пр. на учреждения или граждани и т. н.

Сроковете за съхраняване на документите в общите архиви се определят в зависимост от мястото на съответното учреждение в системата на държавния апарат и значението му в обществено-политическия и стопанския живот на страната. Така указът предвижда документите на централните органи на държавна власт и управление, както и на окръжните учреждения, организации и предприятия да се съхраняват в съответните им архиви 10 години; тези на градските, районните, общинските и селските учреждения и организации, както и на предприятията от местно значение, МТС, ДЗС и ТКЗС — 5 години. За някои категории документи се предвиждат други срокове, например за гражданско и имотно състояние — 75 години, за фото- фоно- киноматериалите — 3 години и пр.

След изтичане на тези срокове неценните и ненужни за практическата работа документи могат да се унищожат, но само след щателен полистен преглед от специални експертни комисии, назначени из средата на най-компетентните служители и завеждащия общата архива. Въпросът за ценността на материалите се решава, като се изхожда не само от нуждите на практическата дейност на съответната служба, но и с оглед на политическата, практическата и научната стойност на документите изобщо.

В Инструкцията за организация и обработка на архивите в учрежденията се дават редица конкретни указания за работата на експертните комисии. Посочва се например, че те трябва да отделят за запазване всички документални материали с научно-историческо, политическо и практическо-справочно значение, каквито са:

а) документите, отразяващи дейността и развитието на учреждението, неговото място в обществено-политическия и стопанския живот на страната, участието му в социалистическото строителство и т. н., а също и документи, отразяващи условията на труда и бита на работниците и служещите в съответните отрасли на народното стопанство;

б) документите, отразяващи развитието на промишлеността, търговията, земеделието, пътните съобщения в страната, търговските отношения с чужди държави, вътрешния и чуждестранния кредит, социалистическото преустройство и строителство във всички сектори на стопанския живот, социални мероприятия и пр.;

в) документите, отразяващи обществено-политическото и социално развитие на страната, възникването, развитието и борбите на класите, партиите, обществените организации, революционните движения, националната политика и т. н.;

г) документите, съдържащи данни за развитието на науката, изкуството и културата на страната и техните отделни отрасли;

д) документите, имащи практическо значение за оперативната работа на самото учреждение, и такива, които са необходими като справочен материал за нуждите на трудещите се или за други ведомства и организации.

В инструкцията ориентировъчно се посочва и кои материали нямат научно-историческо, политическо и практическо-справочно значение и следва да се унищожават, а именно:

а) документите от масово-типов характер — квитанции, входни билети, пропуски, известия, искания за канцеларски материали и пр.;

б) многоекземплярните документи, от които се запазват не повече от 2 екземпляра, ако те представляват някаква ценност (ако ценните многоекземплярни документи са на различни езици, запазва се по един екземпляр от всеки език);

в) отразените документи, т. е. тези, които се повтарят в няколко структурни части на учреждението и които в дадени структурни части са изпратени за сведение;

г) погълнатите документални материали, т. е. тези, чието основно съдържание се покрива с това на съставените въз основа на тях сборни документи;

д) разни уведомителни писма, преписки по незначителни въпроси, документи, които са имали чисто справочно значение, което вече са загубили; съпроводителни писма без приложения, които с нищо не допринасят за изясняване на даден въпрос, и т. н.

За подпомагане работата на експертните комисии по определяне ценността на документалните материали учрежденията бяха задължени с помощта на Архивен отдел и неговите органи да си изготвят т. нар. специални списъци, т. е. списъци на видовете документи, с които работят. В тях срещу всяка група документи се посочва определеният срок, в който те са необходими. Специалните списъци осигуряват своевременна експертиза на онези документи, чиито срокове за запазване изтичат преди посочения вече десет или петгодишен срок. Това позволява подлежащите на унищожение документи да се извадят от състава на общата архива на учреждението не само, за да се освободи място за новите постъпления от деловодството, но и да се предадат без губене на време като суровини за книжната промишленост. Специалните списъци улесняват и предварителната работа по оформяне на делата. Онези, които не следва да се предават в държавните архиви, а ще се пазят само ограничен срок, не се подлагат на цялостна обработка и оформяне.

При непосредствената помощ на сътрудници от Архивния отдел вече са съставени над 20 ведомствени специални списъка. С такива разполагат Министерството на народното здраве и социалните грижи, Министерството на външната търговия, Министерството на вътрешната търговия, Министерството на транспорта и съобщенията, Централният кооперативен съюз, Българската народна банка, Президиумът на народното събрание, Комитетът за партиен и държавен контрол и др. Архивният отдел изготви през 1961 г. типов списък. В него се уеднаквяват сроковете за съхранение на типовата документация във всички ведомства.

На ценните дела и документи се съставя «инвентарен опис», а на делата, които нямат никаква стойност — «опис на делата и документите, неподлежащи на запазване». Централните учреждения и организации изпращат описите на Централната експертно-проверочна комисия за утвърждаване, а местните учреждения, организации и предприятия — на експертната проверочна комисия при съответния държавен архив. Едва след утвърждаване на описите ненужните архивни материали могат да бъдат предадени за претопяване, а ценните — на съответния държавен архив. Неправилно обработените материали се връщат за дообработка. Документите, които поради своя характер имат само практическо-справочно значение за оперативната работа на съответното учреждение за по-дълъг срок, могат да се оставят в общата архива до окончателното изгубване на това значение, след което се предават за претопяване.

По такъв начин завинаги бе сложен край на безстопанственото отношение към документите, на пълното безгрижие за тяхната съдба и безразборното им масово унищожаване. Направеното досега е все още недостатъчно. На много места и сега не се полагат достатъчно грижи за документите от страна на учрежденията, особено за тяхното правилно подреждане и преработка. Архивните органи констатират редица неблагополучия. Но все пак е направена значителна крачка напред. Вече са създадени благоприятни условия за осигуряване на здрави грижи за документите още в процеса на тяхното създаване.

За преодоляване на трудностите и отстраняване на нередностите се работи упорито и системно. Заслужава да се отбележи, че в своята работа с учрежденията архивните органи получават сериозна помощ от ръководните органи в центъра и по места. Така например след административната реорганизация от 1959 г. с разпореждане от 2. II. 1959 г. Министерският съвет изиска да се приведат в ред архивите на закритите окръжни, околийски и селски народни съвети и да се предадат по принадлежност. Пак в тази връзка на 30. III. 1959 г. беше издадено постановление на Министерския съвет, което уреждаше въпросите за архивните материали на закритите министерства и ведомства. С Постановление 159 от 6. VI. 1960 г. бяха намалени сроковете за съхранение на счетоводните документи в учрежденията, което създаваше условия да се обърне по-голямо внимание на документите, определени за постоянно пазене. Сроковете за запазване на счетоводните документи се третират и в постановление на Министерския съвет от 19. Х. 1963 г., а също и от окръжното на Министерството на финансите и Комитета по културата и изкуството от 23. XI. 1963 г.

Ценна помощ архивните органи в окръзите получават и от изпълкомите на окръжните народни съвети, много от които не един път са се занимавали със състоянието на работата с документите в учрежденията, организациите и предприятията в окръга, вземали са конкретни решения за създаване на общи архиви там, където не бяха създадени, за въвеждане на номенклатури на делата, за извършване на редовна експертиза, за провеждане на семинари и курсове за председатели на експертните комисии, отговорниците за общите архиви и т. н.

Налице са изобщо условията, при които архивните учреждения могат да използуват и богатия резерв от сили по места, за да ускорят привеждането в ред на документалното богатство в страната. Ликвидирана е, макар и не навсякъде, практиката да се унищожават документи без изисквания подбор. В редица учреждения, организации и предприятия в центъра и по места се създаде образцов ред в работата с архивите. Сега в много архивни учреждения се приемат обработени и готови за използуване архивни фондове(7).

Всичко това дава основание да се каже, че нашите учреждения, организации и предприятия в един сравнително кратък срок успяха да преустроят своята работа с документалните материали в съответствие с изискванията на Указа за държавния архивен фонд.

4. Основни принципи за изграждане на държавните архиви и разграничаване на тяхната дейност

Съгласно Указа за държавния архивен фонд включените в ДАФ документи с научно-историческо, политическо и практическо-справочно значение, образувани в резултат от дейността на учрежденията, организациите, предприятията и отделните обществено-политически, научни, културни и стопански дейци, се разпределят между държавните архиви не случайно и стихийно, а въз основа на научни принципи.

Буржоазните архивисти не разработват проблемите за класификация на архивните материали в рамките на цялата страна. Причина за това, естествено, е липсата на пълна централизация на архивното дело в техните страни. В буржоазната държава съществуват огромен брой промишлени, търговски, кредитни, транспортни и други частнокапиталистически обединения, политически партии, обществени организации, научни дружества и т. н., чиито архивни материали не са обхванати от тази централизация. Ето защо проблемите за класификация там се свеждат до рамките на отделния архив(8).

По понятни причини преди Девети септември такъв въпрос не можеше да бъде поставен за разрешение и у нас. В съществуващите тогава архивни отдели документите постъпваха случайно и се натрупваха без всякакъв ред или се групираха в изкуствено създадени групи, непочиващи на никакви научни принципи. При това групиране почти не се държеше сметка към състава на кой архивен фонд се отнасят документите. В това отношение не бе използуван дори и опитът на архивите в другите буржоазни държави, където отдавна архивните материали се групираха по архивни фондове(9).

За пръв път научните принципи за класификация на материалите в рамките на целия държавен архивен фонд бяха разработени в Съветския съюз — страната, където най-напред се извърши действителна и пълна централизация на архивното дело. Те бяха използувани и творчески приложени при изграждането на мрежата от държавни архиви у нас. Това спести на нашето младо архивно дело излишни лутания и по-късни преустройства на създаващите се архиви, както и на класификацията на архивните материали в тях. Прилагането на тези принципи създаде условия всяко архивно учреждение да има свой определен профил и ясно определени източници за комплектуване. Между държавните архиви и съответните учреждения, организации и предприятия, от които постъпват документите, се създадоха трайни връзки.

Научната и практическата стойност на документите в твърде голяма степен се определя от техния произход, от изясняването при какви условия са създадени. Точното определяне на произхода на документа значително гарантира степента на неговата достоверност. От голямо значение е освен това установяването на съществуващата връзка между естествено образувалите се по-големи или по-малки комплекси от документи. Каквото и да е съдържанието на документа, ако той се откъсне от другите свързани с него материали и се разглежда сам по себе си, ценността му като историческо градиво чувствително се намалява. Поради това научната организация на архивните материали на ДАФ изисква да се държи строга сметка за произхода на документите, за взаимните им връзки, характера, съдържанието и т. н.

Всичко това означава, че в държавните архиви трябва да се открият и запазят естествено образувалите се комплекси от документи. Без групиране и обособяване на огромното количество документи на ДАФ по исторически създалите се комплекси е почти невъзможно и тяхното пълноценно използуване. Само при такава организация те могат да разкрият най-пълно всички страни на разностранния и многообразен живот на държавата, връзките й с другите страни, действителните движещи сили и причини за общественото развитие, ролята на народните маси в историята, дейността на различните учреждения, организации, предприятия и видни политически, научни, културни и стопански дейци, конкретните икономически, политически и културни явления и събития. Следователно класификацията на документалните материали изисква прилагане на историко-материалистическия метод, т. е. щателно отчитане на историческите условия, при които са били образувани архивните комплекси, закономерностите на тяхното създаване и специфичните им особености.

Опитът на архивното дело в Съветския съюз, който творчески използува многогодишния опит и на другите страни, е установил, че основният комплекс от документи е архивният фонд, т. е. онзи комплекс от архивни документи, образуван в резултат от дейността на определено учреждение, организация, предприятие, тяхна обособена структурна част или отделно лице. «Самият живот е създал тези комплекси от материали, които са се образували от дейността на едно или друго учреждение, организация, предприятие или отделно лице — пише съветският архивист К. Митяев. Ако се вземат материалите на ДАФ в тяхната цялост, ще се види, че те отразяват историческия процес в цялото му многообразие, докато архивните фондове отразяват отделни части от този процес. Докато ДАФ като съвкупност на документалните материали на държавата е ценен извор за изучаване на историческия процес във всички негови проявления, то отделният архивен фонд създава възможност да се изучи само една негова част.»(10)

Така, изхождайки от учението на марксизма-ленинизма за закономерностите на обществено-историческия процес, съветското архивознание постепенно достигна до най-точното и пълно определение на архивния фонд като исторически създал се комплекс от документи, който трябва да се съхранява като едно органическо цяло.

Това разбиране за архивния фонд доведе съветските архивисти до извода, че основна класификационна единица при организирането на материалите на ДАФ трябва да бъде архивният фонд, взет като «такъв исторически обусловен комплекс от документални материали, разрушаването на който се отразява върху използуването им като исторически паметници, доколкото могат да бъдат нарушени взаимните връзки между събитията и явленията, които са намерили отражение в документите»(11).

По силата на този принцип за единството и недробимостта на архивния фонд материалите на отделния архивен фонд не трябва да се разделят между отделните архиви, а да се съхраняват на едно място, в един архив. В тях, от друга страна, не бива да се оставят случайно попаднали части или отделни документи от други фондове. Последните трябва да се върнат във фонда, към който принадлежат. По такъв начин принципът за единство и недробимост на архивния фонд е залегнал в основата на организацията на цялото архивно дело в Съветския съюз и е основата за разпределението на документите на единния държавен архивен фонд на СССР между отделните архивни учреждения. Той е залегнал и в основата на новата организация на архивното дело в нашата страна, в основата на разпределението на документите на ДАФ между нашите архивни учреждения.

За правилното прилагане на принципа за единство и недробимост на архивния фонд във всички държавни архиви на СССР Главното архивно управление е издало редица инструкции, указания и правила. В тях е обобщен многогодишният опит на съветските и чуждестранните архиви и на съвременното архивознание по този основен въпрос на архивното дело. Те дават конкретни указания не само как да се определи принадлежността на документите на даден архивен фонд и да се установят границите на фонда, но и как се разпределят архивните фондове между архивите в цялата страна — нещо, което при условията на частичната централизация на архивното дело в капиталистическите страни е немислимо да се проведе пълно и последователно. Централизацията на архивното дело в СССР позволява принципът за единство и недробимост на архивния фонд да се съблюдава строго още в процеса на създаването и натрупването на документите в съответните учреждения.

Принципът за единство и недробимост на архивните фондове получи силата на закон и в българските архивни учреждения(12). Включването в състава на ДАФ и на материалите на действуващите учреждения даде възможност за активна намеса от страна на архивните органи в класификацията на документите още в процеса на тяхното създаване. Сега е основно изискването документалните материали, постъпващи в даден архив, да бъдат правилно обособени в архивни фондове още в учрежденията, от които произхождат.

Но честите реорганизации на учрежденията и лошото състояние на архивите в миналото, ликвидацията на редица учреждения и възникването на нови на много места бяха довели до разпокъсванe, размесване и сериозно объркване на естествено създалите се комплекси от документи, което предизвиква много трудности при фондирането. На основата на спазване принципа за единство и недробимост на архивните фондове документалните материали се разпределят между държавните архиви по други научно обосновани принципи, съобразно с които е оформен профилът на всеки един от тях с оглед да се получи естествена и научно издържана класификация на документите на ДАФ по исторически епохи във връзка с общонационалното или местно значение на фондообразувателите според територията, на която са действували фондообразувателите, или според характера на ведомството, към което са принадлежали.

Съгласно с първия, хронологическия принцип, изискващ класифициране на документите на ДАФ по исторически епохи, архивните фондове се делят на две големи групи: а) материали на капиталистическата и докапиталистическата епоха, б) материали на социалистическата епоха. Такова разделение на архивните фондове по епохи напълно отговаря на коренните преобразования в целия административен, обществено-политически, стопански и културен живот в страната, настъпили след победата на Деветосептемврийското народно въоръжено въстание и положили началото на социалистическата революция у нас. То осигурява чрез изградената мрежа от държавни архиви отделно съхраняване на тези два големи исторически създали се комплекса от архивни фондове — в Централен държавен исторически архив (за фондовете на капиталистическата и докапиталистическата епоха) и в Централен архив на НРБ (за фондовете на социалистическата епоха), а по същия начин и в съответните две отделения на всеки окръжен държавен архив.

Прилагането на този принцип не става механически, а съобразно с конкретните условия в нашата страна и преди всичко съобразно с характера и развитието на социалистическата революция у нас. Архивният отдел многократно се е натъквал и ще продължава да се натъква на много сложни въпроси във връзка с класифицирането на фондовете по епохи.

Вторият принцип изисква класификация на архивните фондове с оглед на тяхното общонационално или местно значение. На това основание у нас са създадени два централни държавни архива и окръжни държавни архиви, а също и Централен партиен архив и окръжни партийни архиви. Обект на централните архиви са документалните материали на всички министерства, държавни комитети, централни управления, централни комитети и ръководства на различните организации и т. н. Обект на окръжните архиви са документалните материали на всички окръжни и местни учреждения, организации, предприятия, МТС, ДЗС и ТКЗС.

Третият, териториалният принцип изисква класификация на архивните фондове съобразно с територията, на която са действували фондообразувателите им, т. е. архивният фонд на всяко областно, окръжно, околийско или местно учреждение, организация, предприятие, МТС, ДЗС и ТКЗС да се съхранява в онзи окръжен архив, на територията на който е действувал или действува неговият фондообразувател. Поради честите промени в административно-териториалното деление на страната и премествания на съответните центрове тук възникват също много сложни въпроси за разрешаване.

За разрешаване на въпроса за разпределение на документалните материали с научно-историческо, политическо и практическо-справочно значение между държавните архиви в страната играе роля и четвърти принцип: разпределяне на архивните фондове между държавните архиви съобразно с характера на фондообразувателите или тяхната ведомствена принадлежност. В резултат на прилагането на този принцип у нас съществуват освен държавни архиви и специални архиви.

Така още с Указа на Президиума на Народното събрание от 10. Х. 1951 г. се регламентира самостоятелното съществуване на изградените вече или изграждащи се партийни архиви. В тях се комплектуват документалните материали на Българската комунистическа партия и Комсомола, както и на видни партийни и младежки ръководители и дейци. Тези архиви се намират под непосредственото научно-методическо ръководство на Института по история на БКП при ЦК на БКП.

Със специално постановление на Министерския съвет се узакони самостоятелното съществуване и на създадените преди това военни архиви. Те се извадиха от непосредственото подчинение на Архивното управление при Министерството на вътрешните работи и преминаха към Министерството на народната отбрана. В тях се комплектуват архивните фондове на военни учреждения, поделения, учебни заведения, институти и т. н.

Принципът за характера на фондообразувателите и тяхната ведомствена принадлежност легна в основата и при определяне профила на Архивния институт при Българската академия на науките (сега Архив на БАН). От общ исторически архив, който събираше документи за българската наука, литература и изкуство, както и за цялата българска история и с това дублираше до голяма степен създадените държавни архиви, той се превърна в един строго профилиран архив. Обект на неговото комплектуване сега са архивните фондове на Българската академия на науките и на Селскостопанската академия на науките, на техните отделения, институти и предприятия, на академици, член-кореспонденти, изтъкнати научни работници и т. н.

Все на основата на този принцип, макар и законодателно все още нерегламентиран, е изграден и специалният архив към Комитета за държавна сигурност. В него се съхраняват документалните материали на органите за държавна сигурност от епохата на капитализма и на социалистическото строителство. А през 1965 г. с постановление на Министерския съвет беше създаден и специален архив на външната политика при Министерство на външните работи. В него ще се съхраняват архивните фондове на Министерството на външните работи и на българските дипломатически представителства в чужбина и от капиталистическата, и от социалистическата епоха.

Продължава своето съществуване и създаденият дълго преди излизането на Указа на Президиума на Народното събрание за ДАФ Ориенталски отдел при Народната библиотека «Кирил и Методий» в София, който също представлява специален архив. В него се съхраняват документалните материали на турските учреждения в нашите земи от периода на турското робство.

По такъв начин, прилагайки научните принципи за класификация на документалното богатство на страната, у нас се изгради цяла стройна мрежа от архивни учреждения, всяко от които има строго определен профил. Профилирането даде възможност да се определят източниците за комплектуване на всеки отделен архив. По такъв начин съществуват условия документалните материали от един архивен фонд да се съхраняват и използуват само на едно място. Всеки архив получи право и задължение да се намесва и упражнява контрол за правилно обособяване на архивните фондове още в процеса на създаването и натрупването на архивните документи в съответните учреждения, организации и предприятия.

Не е съобразен с посочените принципи за разпределение на документалните материали между архивните учреждения само продължилият да съществува и след изграждането на мрежата от архивни учреждения Български исторически архив при Народната библиотека «Кирил и Методий» в София. Според характера на съхраняваните в него архивни фондове той в значителна степен дублира профила на Централния държавен исторически архив. След излизането на Указа за ДАФ този архив ограничи до известна степен своята дейност в областта на комплектуването, като започна да издирва и приема само лични архивни фондове.

Седма глава: Организация, задачи и дейност на държавните архиви

1. Централен държавен исторически архив (ЦДИА)

Основно звено в мрежата на държавните архиви представлява Централният държавен исторически архив. Неговият профил се определя от постановление 344 по следния начин: «За документите от общонационално значение, образувани в периода до 9. IX. 1944 г., се изгражда ЦДИА»(1). Голяма част от документите, които предстоеше да се концентрират в неговото хранилище, бяха на учреждения, организации и предприятия, действували през епохата на капитализма и прекратили дейността си най-малко преди 6–7 години.

В разстояние на няколко месеца беше извършена значителна работа във връзка с намиране на помещение, набиране на кадри, изработване на правилник за архива(2) и т. н.

Архивът беше поставен под непосредственото ръководство на Архивно управление на МВР и имаше следните задачи:

1. Да регистрира, комплектува и съхранява документални материали от общонационално значение, образували се до 9. IX. 1944 г. от дейността на: централните органи на държавната власт до падането на България под турско робство; централните органи на държавната власт на Османската империя, които се отнасят до България за целия период на турското робство до Освободителната война 1877–1878 г.; национално-революционните, културно-просветни, стопански и обществени организации, а така също на видни дейци за целия период на националноосвободителната борба; висшите органи на буржоазно-монархическия режим, а така също и техните дипломатически представителства и агентства в чужбина; централните органи на военното управление, войскови части, военноучебни заведения, учреждения и предприятия на армията и военноморския флот; централните държавни, концесионни, частни, кооперативни и технически учреждения, организации и предприятия (индустриални, строителни, финансови, кредитни, застрахователни, търговски и др.), които са функционирали в страната, а така също техните задгранични кантори, представителства и агентства; централни ръководства на политически, професионални и обществени организации; членове на монархическите режими и техни приближени лица, на регентствата; представители на фашизма, реакцията и контрареволюцията, политически и обществени дейци и отделни лица във връзка с тяхната дейност в системата на държавното управление; представители на науката, техниката, литературата и изкуствата.

2. Да извършва научно-техническа обработка на документалните материали и да съставя научно-справочен апарат към тях (научни описи, прегледи, обзори по фондовете, справочници и др.).

3. Да извършва експертиза за определяне ценността на документалните материали и отделяне на онези, които не подлежат на съхраняване.

4. Да представя документалните материали за използуване в интерес на социалистическото строителство, науката и културата.

5. Да подбира документални материали и да ги подготвя за издаване в документални сборници и други публикации.

Отначало работата по изпълнение на поставените пред архива задачи се разпределяше между 9 отдела за комплектуване и обработване на архивните фондове и 3 спомагателни отдела — за използуването на документите, за публикаторската работа на архива и за научно-справочната библиотека. След няколко години бе установено, че от много учреждения не постъпват материали поради това, че са били унищожени, а от други постъпват само части и дори отделни документи. От друга страна, бяха обособени и някои специални архиви за някои по-особени категории архивни фондове, каквито бяха военните архиви и Архивът на държавна сигурност, което наложи да се извадят техните фондове от Централния архив. Затова се извърши преустройство на структурата на архива и се създадоха следните 6 сектора вместо старите 12 отдела: висши органи на власт и стопански учреждения; външна политика; култура и бит; фондове от личен произход; отчет и опазване; публикаторски.

Централният държавен исторически архив трябваше да се справя с едно тежко наследство от миналото и срещна големи трудности в своята работа. При това той трябваше да преодолее тези трудности с един персонал без каквато и да е предварителна архивна подготовка.

Първата група документи архивът прие от бившия Градски архив при Столичната община: няколко фонда от учрежденски характер и лични фондове, между които фондовете на Съюза на българските писатели, Св. Синод, Никола Сакаров, П. К. Яворов и други.

Основните постъпления трябваше да дойдат от учреждения, централни организации и предприятия, чиято дейност беше ликвидирана от народната власт. Предстоеше огромна работа по събиране на пръснатите в различни неподходящи помещения (тавани, изби, под стълбища и навеси) неподредени и замърсени архивни материали «за претопяване». В складовете на предприятие «Отпадъци» заедно с действително непотребни хартии все още ежедневно пристигаха и ценни документи, някои от които изпратени от вражеска ръка. Тук сътрудниците на архива изровиха ценни архиви за нашето революционно минало: документи за Септемврийското въстание 1923 г., за комунистическото движение през 1933 г., за партизанското движение и нашия корпус в Югославия, много документи на органите на Държавна сигурност и пр.(3)

Концентрирането на материали от стотиците учреждения не можеше да се извърши изведнъж, поради което планът на Архивно управление по комплектуване за 1952 г. предвиждаше да се приберат предимно такива фондове, които подпомагат нашето социалистическо строителство и разобличават фалшификациите на буржоазните историци. Планът-списък на предвидените за приемане фондове, изпратен от Архивно управление, не можа да се изпълни. Редица фондове не бяха открити, поради което архивът се ориентира към фондове с по-добра организация и по-компактна маса от документи. В края на 1952 г. бяха приети 16 фонда с 9330 архивни единици, между които материали от Дирекция на пропагандата, царския дворец, Македоно-одринското дружество и части от големи фондове, които се приемаха последователно в продължение на няколко години.

За въвеждане на системност в работата се започна издирване и регистриране на фондообразувателите от профила на архива. В изготвената отчетна картотека за всеки фонд се отразяваха: характерът на материалите, количеството по години и условия за съхранение. Тази картотека, попълвана непрекъснато, изигра много положителна роля в работата на архива.

В стремежа да се приемат колкото може повече, по-ценни и актуални фондове архивът координираше своята дейност с научноизследователските планове на институтите от системата на БАН и други научни учреждения и дори с личните планове на по-изтъкнатите български учени. Само за две години (1953–1954 г.) бяха комплектувани над 60 фонда с около 50 000 архивни единици, между които ценните фондове на Народното събрание, Министерство на народната просвета, Дирекция на държавните и гарантираните от държавата дългове, АД «Българска търговия», «Българска промишленост» и «Петрол», Съединените тютюневи фабрики и мн. др. Между постъпилите лични фондове голяма придобивка за архива бе приемането на личния фонд на Гюмюшгердан с над 10 000 писма, който има изключителна научна стойност.

Извършена беше огромна работа, като се има пред вид и методическата помощ, оказана на тези и някои други учреждения. Архивът правилно реши да изисква от учрежденията да прилагат Примерния правилник при подготовката на материалите за предаване, като считаше, че и най-грубата работа ще бъде от полза за по-нататъшната обработка. Учрежденията се задължаваха да назначат експертни комисии, които полистно да прегледат архивните си документи и да преценят тяхната научна, политическа и практическо-справочна стойност, като опишат отделно ценните и неценните материали по специален образец. След утвърждаването на описите от страна на Централната експертно-проверочна комисия при Архивно управление ценните материали се приемаха в архива. Не може да се каже, че всичко вървеше благополучно. Не всички учреждения се съгласяваха да подготвят старите си архиви за предаване, което често налагаше да се приемат и необработени материали. Не всички вършеха тази работа качествено, а имаше и такива, които изобщо отказваха да предават материалите си. Например Бачковският, Троянският и Рилският манастир, Дирекция на държавните дългове и др. години наред фигурираха в годишните планове на архива.

С тези темпове и това напрежение продължава комплектуването и през 1955 и 1956 г. При съставяне на плановете архивът се ръководеше от ценността на фондовете, а също така и от техния характер, стремейки се да притежава по-пълни комплекси от фондове на промишлеността, селското стопанство и т. н. Вземаха се под внимание и възможностите на учрежденията, които трябваше да подготвят материалите за предаване. Работата сериозно беше спъната през 1957 и 1958 г. от липса на място за съхраняване на получените материали. Хранилището в Съдебната палата беше запълнено и през 1957 г. бяха приети едва 29% от запланираните учрежденски фондове — фонда на Министерството на външните работи и на българските легации в Берн, Будапеща, Москва, Париж, Стокхолм, Рим и др., на консулствата в Александрия, Одрин, Цариград и т. н.(4)

Хранилищата са най-слабото място на всички държавни архиви. В страната няма нито един архив, който да разполага със специално построена за целта сграда. Приспособените помещения в повечето случаи са неподходящи и в никакъв случай не осигуряват дълговечност на документите. Не само че не са оборудвани със специални инсталации, уреди за измерване на температура, влажност и т. н., но често в тях свободно прониква влага — най-големият враг на документите.

ЦДИА в това отношение се намираше в сравнително най-благоприятно положение. Той притежаваше голямо хранилище в Съдебната палата, но през 1957 г. вече сe почувствува сериозен недостиг на място. Изход от това положение се намери, като в много учреждения, от които подлежаха да се комплектуват архивни документи, бяха изпратени сътрудници на архива да подпомогнат работата по подготовката и обработката на материалите. Те работеха заедно със служителите от учрежденията и успяха да обработят документите на Министерството на финансите, на земеделието, на правосъдието, на търговията, промишлеността и труда, на БНБ и др. Обработените материали бяха оставени там на съхранение. Предприети бяха също така повторни проверки във всички централни учреждения, за да се издирят изоставени архивни материали. В посетените над 270 учреждения бяха намерени части и дори цели фондове, некартотекирани дотогава в архива(5). След упорито търсене на хранилища ЦДИА получи през 1958 г. няколко помещения в квартала «Погребите».

След разрешаването на този въпрос Архивно управление, преценявайки огромната нужда на науката и социалистическото строителство от солидна документална база, постави задачата за масово комплектуване на архивни материали. Това изискваше за кратък период от време да се приберат всички фондове до 9. IX. 1944 г., както и документите от действуващите учреждения, чийто срок съгласно Указ 515 беше изтекъл.

В изпълнение на тези нареждания беше съставен перспективен план и за няколко години бяха приети почти всички архивни документи. Комплектуването се извършваше целенасочено — набираха се всички фондове от промишлеността, след това — от транспорта, селското стопанство и т. н. През 1960 г. бяха комплектувани най-много материали — 53 фонда и части от фондове с около 44 000 арх. ед., в по-голямата си част фондове на акционерни дружества, банки и съюзи(6).

През останалите 2–3 години комплектуването продължи с по-бавни темпове и вече към 1964 г. приемането на учрежденски фондове от профила на архива беше приключило, а продължаваха да постъпват само единични документи. За сметка на това се разшири дейността по комплектуването на лични фондове.

Комплектуването на сектор «Лични фондове» и издирването на архивни материали от периода на турското робство и епохата на Възраждането бяха много изостанали. Освен фонда на Гюмюшгердан и този на върбишките султани Гераи до 1955 г. не бяха издирени и приети други документи от този род. Една от причините за недостатъчната активност в това отношение трябва да се търси в дублиращата се дейност на няколко архива — Архивния институт при БАН, Архивния отдел на Народната библиотека в София, а по-късно още много институти и учреждения, като Народната опера, Оперетата, Дома на актьора, Института за изобразителни изкуства, Института за музика и т. н. Към това трябва да се прибави липсата на средства за откупуване на материали, каквито щедро се отпускаха на другите институти. Голямо значение имаше също и липсата на инициатива и упоритост у сътрудниците, натоварени с тази задача, с което най-вече се обясняваше години наред неизпълнението на плановете по приемането.

Едва през 1958 г. архивът, като отчете тези слабости, набеляза редица мерки за тяхното ликвидиране. Извършена беше сериозна проверка и се регистрираха всички лица, у които можеха да се открият ценни архивни документи. Само през тази година бяха набелязани 80 лица. Приети бяха фондовете на Йордан Йовков, П. Танчев (адютант на Фердинанд), фамилията Губиделникови и др. През следващата година бяха посетени 103 лица и бяха комплектувани 58 фонда — на Н. Сакаров, Крум Кюлявков, Ран Босилек, Димо Кьорчев и др. В тази голяма дейност доста помогна привлеченият извънщатен сътруднически апарат, изграден към сектора(7).

Архивът правилно разбра съществуващата сериозна опасност да се унищожат и изчезнат документите, пръснати из различни частни домове, често пъти оставени без всякакви грижи. Освен личните посещения на сътрудниците до всички български писатели, общественици, артисти и художници през 1960 г. беше изпратено циркулярно писмо, което ги запознаваше със задачите на архива и им предлагаше да предадат личните си материали или такива на свои близки на съхранение в него. Тогава бяха комплектувани материали от 84 лица, между които особено ценни са тези на Ив. Евст. Гешов, проф. Петко Стайнов, д-р Константин Стоилов и др. Трябва да се отбележи, че от общото количество лични фондове, приети през 1960 г., 63 са получени като дар, докато през 1959 г. от приетите 58 лични фонда 37 бяха откупени(8). Цифрата на откупените фондове през следващата година намалява на 11 за 2670 лв., което може да се счита за голям актив на архива. Трябва да се признаят и оценят усилията и постиженията на архива в комплектуването на лични фондове чрез дарение. На дарителите архивът изпраща благодарствени писма, правят се съобщения в ежедневната преса, а в последно време е заведена специална «Книга на дарителя», в която се вписват имената на дарителите и се отбелязва ценността на предадените документи. По този начин за един кратък период бе преодоляно изоставането и в това отношение.

През следващите години броят на приетите лични фондове не намаля. През 1961 г. бяха приети 51 фонда и 51 единични постъпления; през 1962 г. — 98 фонда и 28 отделни документа. Това бяха предимно документи на обществените и културните дейци. Получените през 1963 г. лични фондове се разпределят така: обществени дейци 36, писатели 29, художници 13, учени 10, журналисти 9, като по-важни от тях са на проф. Асен Златаров, П. К. Яворов, Ярослав Вешин и др.(9)

Така в резултат на 13–годишна дейност в хранилището на Централния държавен исторически архив бяха концентрирани почти всички архивни фондове от учрежденски произход и голям брой лични фондове от неговия профил, или всичко около 1000 фонда с около 800 000 архивни единици. Тези фондове, колкото и непълни да са, съдържат много и ценни данни за политическия, стопанския и културния живот на нашия народ в миналото.

Известна неголяма част от тези материали се отнася за предосвобожденската епоха — турското робство и Възраждането. Особено богат материал съдържа фондът на чорбаджийската фамилия Гюмюшгердан (10 000 арх. ед.). Редица документи в него говорят за зараждането на капиталистическия начин на производство и капиталистически отношения през епохата на Възраждането. Запазени са ценни архивни материали за разнообразната търговска дейност на Гюмюшгердановци и за основаната от тях фабрика за шаяци и аби в с. Дермендере (дн. с. Първенец), Пловдивско. От тях се виждат броят на заетите работници в тази фабрика, заплащането им, начинът на обработката на вълната, експлоатацията на селяните и работниците във фабриката. Много документални материали разкриват лихварската дейност на Гюмюшгердановци, бунтовете против експлоатацията от страна на Михалаки Гюмюшгердан н т. н.(10)

Документалните материали на върбишките султани Гераи, представители и крепители на турския феодализъм във Върбишкия край, Преславско, и цяла Североизточна България, разкриват част от картината на настъпилото изобщо разложение на феодализма в турската империя, жестокостите, насилията и беззаконията, извършвани над мирното българско население през периода 1836–1874 г.(11) Отделни документи и сведения за периода на турското владичество и Възраждането се намират в други фондове.

Основната част на материалите на ЦДИА се отнасят за периода след Освобождението. Светлина върху годините непосредствено след Освобождението хвърлят документалните материали от фондовете Областно събрание на Източна Румелия, Народно събрание, Финансова дирекция на Източна Румелия и мн. др. В архивните фондове на Областно събрание на Източна Румелия и Дирекция на финансите има редица документи, които дават сведение за настъпилия дълбок аграрен преврат, за законодателната дейност и административното делене на Източна Румелия, за гласуваните законопроекти от икономически и финансов характер, недоволството на народните маси от директора на финансите на Източна Румелия и мн. др. Много прошения, свидетелства и молби говорят за големите жестокости и опустошения в районите, обхванати от Априлското въстание от 1876 г. — Батак, Перущица, Клисура и др.(12)

От фондовете на органите на властта заслужава да се отбележат фондът на царската канцелария (4500 арх. ед.), на Държавния съвет (656 арх. ед.) и особено на Народното събрание (16 260 арх. ед.) и Министерския съвет (19 087 арх. ед.). Архивните материали от фонд Народно събрание отразяват политическата история на нашата страна от Освобождението до 1943 г. Редица документи говорят за първите стъпки на младата буржоазна държава, за аграрните преобразования, за съединението на Княжество България с Източна Румелия. Особено интересни са архивните материали за борбата на селяните срещу десятъка и за селските вълнения от 1900 г. в селата Дуранкулак, Шабла, Тръстеник и др. В много протестни резолюции, прошения и молби е отразено тежкото икономическо положение на българските трудещи се и борбата им под ръководството на БРСДП (т. с.) против цензурата, арестите, мизерията и глада.

Голям дял от документалните материали на Народното събрание дават ясна представа за мощното влияние на Великата октомврийска социалистическа революция и борбата на българския народ в защита на младата съветска република. Тук са запазени и документални материали за дейността на различните парламентарни групи, изказванията на народните представители, дебатите по поставени въпроси, гласуваните законопроекти, протестите на народните маси против тях и т. н. Тук се съхраняват и запитванията, изказванията и протестите на Димитър Благоев, Георги Кирков, Георги Димитров, Васил Коларов и други депутати-комунисти, в които те разобличават реакционната политика на буржоазните правителства и се борят в защита на интересите на трудещите се. Интересни са материалите, свързани с предизборната пропаганда на буржоазните партии, жестокия терор на буржоазната власт и борбата на работническата класа под ръководството на партията.

Не по-малко ценни са и документите от фондовете на Министерството на външните работи, българските посолства, и агенции в чужбина, Българската екзархия, Синода на българската православна църква, Главното мюфтийство и др. От тях специално внимание заслужават материалите на Политическата дирекция при Министерството на външните работи. Те разкриват предателската външна политика на буржоазните правителства, свързани здраво със западноевропейския капитал. Много документи в този фонд разкриват аграрните отношения в България след Освобождението, обявяването на Съединението, сключването на договори и конвенции, въвличането на България в Първата световна война, войнишките бунтове, военнофашисткия Деветоюнски преврат, славното Септемврийско въстание и много други интересни въпроси. Запазени са многобройни протоколи за взетите решения и постановления от 1880 до 1944 г.; решения по въпроси от икономическото развитие на България — развитие на земеделието, насърчаване на местната индустрия, даване на концесии на чужди акционерни дружества за построяване на фабрики, за разработване на мини и чужди концесионери и др.; решения по вътрешнополитически и външнополитически въпроси — одобряване на законопроекти, насрочване и отлагане на избори, утвърждаване на устави на дружества, откриване на български дипломатически агентства в чужбина, определяне на границите между съседните държави и други решения по военни дела, по въпросите на науката, литературата и изкуството, по сключване на конвенции, спогодби и др. Във фонда са запазени много документи, които говорят за предателската политика на българските министри, за поемане задължения от българското правителство да осигури прехраната на хитлеристките войски в България, за насочване износа на България към Германия, за одобряване на търговски и военни спогодби с други държави от фашисткия лагер (Италия, Испания, Румъния и др.). В много документи се говори за настъплението срещу революционния подем на масите, за приложение на ЗЗД и Закона за защита на нацията, за интерниране на антифашистки дейци и др.

Най-многобройни са фондовете, разкриващи икономическото развитие на България до 9. IX. 1944 г. На първо място заслужава да се спомене фондът на Министерството на търговията, промишлеността и труда (10 000 арх. ед.). Много от съхраняваните в него документи разкриват развитието на търговията, индустрията, занаятите, проучването и експлоатацията на природните богатства, хигиената и безопасността на труда, общественото осигуряване, търговското и промишленото образование и др. Във фонда на Министерството на земеделието и държавните имоти (7496 арх. ед.) има документи за развитието на земеделието, ветеринарното дело, водното стопанство, земеделското образование и др. Интерес представляват и архивните фондове на Дирекция на горите и лова (5560 арх. ед.), Министерство на обществените сгради, пътищата и благоустройството, Главна дирекция на пощите, телеграфите и телефоните (2948 арх. ед.), Главна дирекция на железниците и пристанищата (4550 арх. ед.), Министерство на финансите (5660 арх. ед.), Върховна арх. палата, Главна дирекция на държавните и на гарантираните от държавата дългове (17 730 арх. ед.), Главна дирекция на статистиката (4220 арх. ед.) и мн. др.

Към тази група спадат и фондовете на различни акционерни дружества с български и чужди капитали, в които се съдържат данни за експлоатацията на природните богатства. Такива са Каменовъгленото акционерно дружество «Вулкан», Българско акционерно дружество «Гранитоид» за електрически, индустриални и минни предприятия, Минно акционерно дружество «Пирин», Минно акционерно д-во «Плакалница». Друга група фондове на акционерни дружества осветляват важни въпроси от развитието на промишлеността (Безименно акционерно д-во, Съединени тютюневи фабрики, АД «Тевекелиев», Австро-българско тютюнево акционерно дружество, Кооперативни захарни фабрики, ООД–во, Българско електрическо д-во АЕГ). Документи за развитието на търговията има във фондовете Вносна централа «Българска търговия», АД вносно-износно представителство «Тевеко», АД за международна търговия и индустрия «Обмяна», Вносна петролна централа, АД «Петрол», БАД за електричество «Сименс», АД «Шилхауер» за търговия с електрически машини и съоръжения и др.

Все към тази група могат да се причислят и многобройните банкови предприятия: Българска народна банка, Българска земеделска и кооперативна банка, Българска централна кооперативна банка, Българска спестовна банка, Българска търговска банка, Кредитна банка, Франко-българска банка, Италианска и българска търговска банка и мн. др.

В посочените и други подобни фондове се намират интересни материали и за жестоката експлоатация на българските работници, за борбата на работническата класа срещу капиталистическия гнет, за използуването на женския и детския труд, за саботажната дейност на работническата класа в годините на фашизма и др.

От особен интерес са фондовете, които разкриват културното развитие на българския народ, например фондът на Министерството на народната просвета, Народния театър, Дирекция на народната пропаганда, различни институти и др. В тях се намират много данни за учебното дело в България, за развитието на театъра, на операта и т. н. В архивния фонд на Министерството на народната просвета например е отразена просветната политика на българската буржоазия. От редица окръжни заповеди и наредби се вижда стремежът на фашистките правителства да възпитават младежта в дух на омраза към прогресивната наука и прогресивното младежко движение, усилията да се внедрят у тях шовинистични и фашистки възгледи. Запазени са заповеди и други материали за уволнение на учители и изключване на ученици за участие в Септемврийското въстание през 1923 г. и за прогресивна дейност. От много документи в този фонд се вижда масовото участие на учителството и младежта в антифашистката борба.

В Централния държавен исторически архив са комплектувани фондовете на редица централни ръководства на обществено-политически организации, като Либералната партия, Демократическата партия, задграничното представителство на БЗНС, Демократически сговор «Ал. Цанков», «Бранник», Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО), Тракийска организация и др.; документи на професионални съюзи и сдружения, като Общ съюз на българските работници, Български железничарски съюз, Сдружение на българските съдии, Адвокатски съюз, Български учителски съюз, Съюз на химиците в България, Съюз на българските писатели, Дружество на столичните журналисти, Съюз на артистите в България и много други.

Голям интерес за научната и културната общественост представляват личните фондове на писатели, политически дейци, общественици, хора на изкуството и др.

Във фондовете например на П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров, Мара Белчева и др. се намират оригинални писма на Иван Вазов, Вела Благоева, Пенчо Славейков, Цанко Церковски, а също и на Емил Зола, Георг Адам, Адолф Черни, Олга Кобилянска и др. Запазени са критически статии и бележки относно творчеството им, ръкописи на стихове и други литературни произведения, спомени, поздравителни картички, писма с осведомителен характер и мн. др.(13) Специално отбелязване заслужава кореспонденцията на П. Ю. Тодоров с Райна Тодорова за срещите му с Максим Горки и отношението на Горки към България в периода след балканските войни. За развитието на българския театър интересни документи има във фондовете на Антон Попов, Сава Огнянов, Гено Киров, Теодорина Стойчева, Адриана Будевска и др.

Ценни документи съдържат и фондовете на известни политически деятели, като Ал. Стамболийски, Никола Сакаров, Андрей Ляпчев, М. Греков, Ал. Людсканов, В. Радославов, К. Стоилов, Ив. Е. Гешов и др. В тия фондове се съхраняват документални материали от националноосвободителното движение, Съединението, детронирането на Батенберг, борбите между политическите партии и групировки, дейността на различни правителства, международните отношения на България, подготовката и участието на България в балканските войни, Първата и Втората световна война и т. н. От голяма важност за историческите изследвания са документалните материали за партизанското движение, за борбата на българския народ през периода на Втората световна война, за победата на 9 септември 1944 г. за установяването на народнодемократична власт и за широкия размах на социалистическото строителство.

Комплектуването на архивните материали не представлява самоцел в работата на архива. Особено важно е те да бъдат научно систематизирани и описани, за да се предоставят за широко използуване. За ЦДИА тази работа имаше изключително значение, тъй като в него по-голямата част от документите принадлежаха на стари и ликвидирани учреждения, организации и предприятия и бяха приети в крайно лошо и неподредено състояние. Ето защо още със своето създаване архивът трябваше да пристъпи и към научно-техническа обработка на фондовете.

Първите фондове, подложени на научно-техническа обработка, бяха първите концентрирани в хранилището фондове — Царски дворец, Съюз на българските индустриалци, Дирекция на финансите на Източна Румелия, Областно събрание на Източна Румелия, Македоно-одринско дружество в България, както и личните фондове на Славейко Василев, П. Ю. Тодоров, Асен Разцветников и др. В този период всички фондове се обработваха независимо от това, как са приети в архива — с описи или без описи, в някакъв ред или от ликвидирани учреждения в безпорядък. Фондовете се обработваха изцяло съгласно с всички изисквания на научно-техническата обработка, залегнали в издаденото от Архивно управление указание(14). Съставяше се подробна класификационна схема, подробна историческа справка на фондообразувателя и фонда, работна инструкция. Извършваше се систематизация на документите вътре в архивната единица, както и на самите единици. Съдържанието на архивните единици се разкриваше доста подробно, а в някои случаи наред със заглавието се съставяше и анотация на особено ценните документи и вътрешни описи. Всички архивни единици се подвързваха и номерираха, напълно се оформяше обложката и т. н., след което се съставяше инвентарният опис.

И тук, както при комплектуването, не всичко вървеше леко и благополучно. В годишните и тримесечните отчети за работата на архива се сочеха грешки, които с право могат да се считат грешки на растежа. Сътрудниците нямаха елементарна архивна подготовка. Липсваше добра организация на работата и специална литература за изясняване на редица процеси от работата. Най-голяма грешка беше тази, че първите стъпки по обработката започнаха с такива големи фондове, каквито са Царският дворец и Съюзът на българските индустриалци, с хиляди архивни единици. Грешка беше и въвеждането на шаблонни норми при обработката, които неминуемо водеха до количествена, но не и до качествена работа. Поради тези причини по-късно се наложи повторна обработка на същите фондове.

През 1954 г. се стигна до друга крайност — намаляване на нормите в количествено отношение. С изключително бавни темпове се обработи фондът на Гюмюшгердан, Народно събрание, Дирекция на природните богатства и др.(15) В стремежа да се ускорят темповете бяха направени опити да се диференцира необходимостта от обработка на архивните фондове в зависимост от състоянието, в което постъпваха от учрежденията. За някои действително се налагаше пълна обработка, а при други бе необходимо да се внесат някои поправки в заглавията на архивните единици или в тяхната систематизация или да се изготви нов инвентарен опис. По този начин бяха обработени фондовете на Министерския съвет, Дирекция на обновата, Дирекция на печата, Народен театър и др.

През същата година в ЦДИА бе въведена обработка на някои големи фондове с помощта на фиши. На всяка обработвана архивна единица се съставяше фиш, в който се отразяваше заглавието й, крайните дати и други данни, нужни за пълната систематизация. Тези фиши се използуваха по-късно в читалнята вместо описи или за попълване на изготвени по-късно картотеки. Така започна обработката и на големия фонд Политическа дирекция на Министерство на външните работи.

Обработката, общо взето, вървеше бавно въпреки натрупания от сътрудниците опит. Така сектор «Върховни органи» през 1954 г. обработваше средно 7,40 арх. ед. на ден, през 1955 г. — 10 арх. ед., а през 1956 г. — 11,40(16). Същите темпове се забелязваха и в останалите сектори. Те не отговаряха на растящата нужда да не използуват повече обработени архивни фондове, а ЦДИА имаше по това време най-много читатели. Налагаше се да се търсят по-рационални методи на обработка.

Този въпрос беше вече обект на обсъждане и в Архивния отдел(17). Анализирайки работата на всички архиви в страната, отделът достигна до извода, че съществува голямо несъответствие между нуждите на използуването и темповете на научно-техническата обработка. В резултат бе издадено специално указание за ускорена обработка на архивните фондове, в което се предвиждаха два етапа на научно-техническа обработка. На първия етап задължително се дава правилна систематизация на архивния фонд, за да се запази тя и за в бъдеще, особено обособяването на архивните единици и тяхното разположение по рубриките на схемата за систематизация. Освен това за всеки фонд се съставя историческа справка, схема и т. н., както и заглавие, но по-обобщено, разкриващо в най-общи линии съдържанието на документите в единицата. На втория етап трябваше да се разкрие напълно съдържанието на архивните единици и да се оформят те технически. На първия етап технически се оформяха само онези архивни единици, които се изискваха в читалнята зала за използуване.

По указание на Архивно управление през 1958 г. вместо годишен план ЦДИА изготви само план за първото тримесечие, през което да се експериментира въвеждането на първичната обработка. През годината бе завършена обработката на такива големи фондове като Царската канцелария, Министерството на външните работи, личните фондове на Д. Икономов, Рачо Петров, Ив. Симеонов, В. Радославов и др. Средната обработка по архивни единици бе за целия архив 18, което означава 2,5 пъти повече, отколкото през 1955 г. Това беше значителен успех.

През 1959 г. и следващите ЦДИА работеше с тези темпове и вече през 1963 г. в общи линии учрежденските фондове бяха поставени в известен ред по първичната обработка. Те бяха снабдени с описи, с което се даваше възможност за използуването им. Обработена по този начин беше и значителна част от личните фондове, които продължаваха да постъпват.

Сега вече настъпва моментът да се пристъпи към втория етап на обработката на архивните материали, да се разкрие по-пълно и по-точно съдържанието на архивните материали; да се оформят технически архивните единици и да се съставят нови по-подробни инвентарни описи. Това ще позволи да се пристъпи към следващите процеси от работа: в ЦДИА се подготвят условията, за да се започне разкриване на съдържанието на материалите по теми и да се състави каталог на архива, чиято нужда отдавна е почувствувана и осъзната.

В резултат на тази голяма работа по систематизацията и описването на архивните материали почти всички фондове са приведени в ред. Всички сведения за състава на фондовете и количеството им се водят от сектор «Използуване» до 1960 г., а след него от сектор «Отчетно-справочен». Отчитането се извършва по фондове и архивни единици. Освен това секторът обработва и осигурява опазването на негативите от всички микрофилмирани документални материали. Нему са поверени архивохранилищата. Сътрудниците му са задължени да следят за движението на архивните единици, отделени за използуване в читалнята или предадени на останалите сектори на архива за работа и т. н. Този сектор осигурява подходящи условия за опазването на документите на архива.

Още от самото начало ЦДИА разгърна значителна работа по използуването на документите. В току-що откритата читалня през 1953 г. работеха вече 96 читатели за написване на различни монографии и статии (по македонския въпрос, Временното руско управление в България, биография на Ас. Разцветников, управлението на демократите, финансовия капитал в България и др.)(18). Този факт показва колко належащо бе откриването на такъв архив. Използуването на документи от хранилището на архива непрекъснато се увеличава. Те служат за написване монографии, дисертации и статии, за организиране на изложби, за подготовка на доклади, за нуждите на народното стопанство, за граждански справки и т. н.

Най-много материали се използуваха за научни изследвания, главно по проблеми от историята на БКП и гражданската история на България. През 1956 г. например се работеше по въпроси във връзка със Септемврийското въстание 1923 г., влиянието на Първата руска революция в България, външната политика на България през Втората световна война, борбата на българския народ за изграждане на единен фронт. Използувани бяха документи, макар в по-малък размер, и по икономически въпроси. През периода 1957–1959 г. се забеляза едно чувствително увеличение както в броя на читателите, така и в броя на използуваните архивни единици. През 1957 г. например близо 30% от всички налични фондове бяха пуснати в обръщение(19).

Архивът бележи някои успехи и по използуването на архивните материали за агитационно-пропагандни цели. През 1954 г. за първи път той взе участие с документи в изложба, посветена на 10–годишнината от победата на Деветосептемврийското въстание, и в изложба за влиянието на Великата октомврийска социалистическа революция в България(20). По-късно с агитационна цел бяха използувани документи и за участието на българските жени в народната антифашистка борба, празнуването на Първи май в годините на кървавата фашистка реакция и др. Много документи са използувани за подобряване на музейните експозиции, за подготовка на документални и други филми, в преподавателската работа в училища и вузове, както и в кръжоците по история на БКП и международното комунистическо движение. Но архивът все още не се използува достатъчно в тази насока.

Много документи се проучват за народностопански цели: архитектурни планове, геоложки проучвания, някои мелиоративни въпроси и т. н. Благодарствените писма, получени в архива от различни учреждения и предприятия, свидетелствуват за огромните средства, икономисани в резултат на ползуването на архивни материали и значителното по този начин спестяване на време.

За да осигури по-широко използуване на архивните материали, ЦДИА още от самото начало предприе редица мерки за популяризирането им. Първите опити са съвсем скромни — някоя и друга статия в ежедневниците. Но колкото повече се увеличаваше броят на приетите и обработени фондове в хранилището, толкова повече растеше и разяснителната работа. До учреждения, предприятия и организации се изпращаха специални информации за наличните архиви по определени въпроси. Например през 1959 г. до окръжните комитети на БКП бяха изпратени информации за документи от революционното минало на БКП. Публикувани бяха и няколко прегледа на материали със следната тематика: участието на българските жени в антифашистката борба, разработване на рудните богатства в България, борбата на учащата се младеж срещу организация «Бранник» и др. Публикуването на тематични обзори се посрещна добре и се четеше с интерес от заинтересуваните изследователи. Все със същата цел през 1957 г. бе издаден «Пътеводител на архива». В него бяха включени малко фондове. Тогава бяха приети само 234 фонда, от които 48 обработени. Големият интерес към този най-общ справочник, който отдавна е изчерпан, както и несъответствието между съдържанието на материала в «Пътеводителя» и наличното количество, налага ново негово разширено издание, голяма част от подготвителната работа за което вече е извършена.

През 1956 г. архивът положи начало и на тематичното разкриване на документалните материали, т. е. издирване на документите по предварително поставена тема. Към тази твърде отговорна работа обаче се пристъпи без предварително подготвен план, без разработка на темите. Затова съставените картотеки по «История на БКП» и «Работническо и синдикално движение» страдат от много съществени слабости. Тематични картотеки започнаха да се съставят и за документите, издирвани по искания на учреждения и организации, както и от отделни читатели. В тях са включени най-ценните документи, затова те подпомагат работата по използуването, но са далеч непълни. Съставена беше картотека и на някоя от най-често търсените материали — за Д. Благоев, Г. Димитров, В. Коларов, отражение на Великата октомврийска социалистическа революция в България и др. Работи се също и върху именна картотека за участниците в борбата против фашизма и т. н.

Пред колектива на ЦДИА стои за изпълнение една много голяма и отговорна задача — да се състави общ класификатор. Изготвянето му ще даде възможност на архива да се заеме по-решително с тематичното разкриване на съдържанието на фондовете, като започне с най-ценните и актуални по тематика материали, докато постепенно се разкрие съдържанието на всички фондове. Този класификатор освен това ще позволи да се обединят хилядите фиши, които са съставени при обработката на фондовете, включително и направените досега картотеки(21) по определени теми.

Една сериозна задача, която стои пред архива във връзка с популяризиране на материалите, е подготовката на прегледи (тематични и пофондови) и публикации на ценни документи. Досега сътрудниците са направили нещо в това отношение, но нуждите на нашата страна, а и възможностите на архива са много по-големи и в близко време тази дейност трябва чувствително да се разшири. Особено важно значение има подготовката на сборници от документи. В перспективния план съвсем правилно на тази задача е отделено най-много внимание, като е предвидена работа по подготовката на такива ценни сборници от документи като «Софийската партийна организация», «Българската комунистическа партия в изборните учреждения», «Интернационални връзки на БКП», «Летопис на Д. Благоев», «Германската експанзия на Балканите» и др.

2. Централен държавен архив на Народна република България (ЦДА на НРБ)

Втори по големина архив, който вече се оформи като богата съкровищница на документални източници за най-новата история на България, е Централният държавен архив на HP България. Постановление 344 на Министерския съвет от 1952 г. определя профила на архива с чл. 2: «За документалните материали от общонационално значение, образували се след 9 септември 1944 г., се изгражда ЦДА на НРБ»(22). Правилникът на архива, издаден няколко месеца по-късно, конкретизира основните му задачи по комплектуване, съхраняване, обработка и използуване на фондовете от неговия профил(23).

В състава на архива се включват документите на следните институции: а) висшите органи на държавната власт и управление, висшите съдебни учреждения и прокуратура, а така също и учреждения на НРБ, които се намират в чужбина; б) централните органи на военното управление, войсковите части, военноучебните заведения, военноморската флота и военновъздушната флота, учреждения и предприятия от системата на Министерството на народната отбрана и Министерството на вътрешните работи; в) Централния съвет на Общия работнически професионален съюз (ОРПС) и централните ръководства на професионалните съюзи; г) научни, учебни, културни и технически учреждения, организации и предприятия (академии, университети, институти, учебни заведения, музеи, библиотеки, театри, студии и пр.), а така също и издателствата и редакциите на централните органи на печата; д) централните държавни, обществени и кооперативни учреждения, организации и предприятия; е) държавни и обществени дейци, хората на науката и техниката, литературата и изкуствата, видни представители на социалистическия труд.

Главни задачи на архива са: да провежда научно-техническа обработка на документалните материали и да съставя научно-справочен апарат към тях (научни описи, прегледи, обзори на фондовете, справочници и др.); да извършва експертиза за определяне дейността на документалните материали и отделяне на тия, които не подлежат на съхраняване; да организира използуване на документалните материали в интерес на социалистическото строителство, науката и културата; да подготвя и сборници от документи и други публикации.

Правилникът предвижда работата по изпълнението на поставените задачи да се извърши от 11 отдела: Отдел за фондовете на върховните органи на държавната власт; Отдел за фондовете на народнодемократичното строителство; Съдилища и прокуратура; Отдел за фондовете на народното стопанство; Отдел за фондовете на военните учреждения и народната войска; Отдел за фондовете на културата и бита; Отдел за фондовете на профсъюзите; Отдел кино-, фотодокументи; Отдел научно-справочна литература; Отдел отчетно-справочен и Научно-публикаторски отдел.

Тази структура вследствие на общата реорганизация на държавните архиви беше неколкократно променена, като отделите бяха трансформирани в сектори. Някои отдели бяха обединени, а и в задачите им съответно бяха внесени изменения. От 1959 г. се оформиха четири сектора, както следва: сектор «Върховни органи и народно стопанство», сектор «Култура и бит», сектор «Отчетно-справочен и архивохранилище» и сектор «Използуване и публикации».

Началните години не бяха много благоприятни за комплектуване на архива. Той не можеше да разгърне дейността си и да прибере ценни и актуални архивни фондове поради ограничението, което налагаше Указът на ДАФ — от действуващите централни учреждения, организации и предприятия архивните документи можеха да се приемат само след изтичане на 10 години от създаването им. Единствени източници за комплектуване бяха ликвидираните фондообразуватели. Разбира се, и това бе необходима и полезна работа. Техните материали се намираха в лошо състояние, жилищната криза и неправилното отношение към тях ги поставяха при тежки условия на съхранение и опасност от унищожение. В плана за 1953 г. залегнаха задачи по издирване и завеждане на отчет тези фондообразуватели(24). Така постъпиха материалите от Регентството, Министерството на информацията, Общия съюз на българските индустриалци, Съюза на интербригадирите в Испания и др. Не бяха редки случаите, когато се прибираха и фондове, непринадлежащи към профила на архива — АД «Бъдеще», «Гранитоид», БЗКБ и др.(25)

Тази обективна по същество причина даде своя отпечатък върху комплектуването още за няколко години. От 147 фонда, приети до 1956 г., към 70 бяха на профсъюзни организации и браншови съюзи, културни дружества, спортни и научни организации. Комплектуването вървеше анемично. През 1953 г. бяха приети 50 фонда с 16 300 арх. ед., през 1954 г. — 29 фонда с 4630 арх. ед., а през 1955 г. — 20 фонда със 7800(26). Допускаха се и сериозни слабости по подготовка на материалите за приемане, по предварителното проучване, експертизата и т. н.

Най-сериозна слабост обаче беше неприемането на материали от действуващите фондообразуватели, от които можеше вече през 1954 г. да се приемат първите постъпления. Към преодоляване на тази слабост се пристъпи с плана за 1956 г., в който за първи път се предвиждаше да се приемат документи от Народното събрание, Министерството на търговията, промишлеността и труда, М-во на народната просвета, М-во на правосъдието, М-во на обществените сгради, пътищата и благоустройството(27). През 1957 г. и особено през 1958 г. бе направен опит да се разнообрази комплексът от материали, като се приемат фондове от селското стопанство, търговията, промишлеността, финансите. В този период бяха комплектувани материали от М-во на земеделието и държавните имоти, М-во на търговията, промишлеността и труда, М-во на финансите, М-во на електрификацията, БНБ, М-во на индустрията и занаятите и др.

Основна слабост през този период бе липсата на системност в подготовката на материалите за приемане в архива. Недостатъчното предварително проучване на фондовете водеше до лутане, а освен това до нереална представа за това, което ще се приема в хранилището. За да се преодолее тази слабост и да се планира по-реално, беше извършена сериозна работа по завеждане на отчет фондообразувателите чрез по-пълно и по-точно отразяване на наличностите от документи в учрежденията по архивни единици и години. Бяха регистрирани около 250 фондообразуватели.

Необходимостта да се обогати по-бързо архивът с фондове наложи работата по комплектуването да се разгърне на широк фронт, като се застъпят повече отрасли и фондообразуватели. Това, което се извърши по комплектуването само през 1959 г., неколкократно надвишава направеното за предишните 5–6 години. В плана бяха предвидени фондове от всички отрасли. От стопанските фондове (промишленост, селско стопанство, търговия, строителство, финанси, държавен контрол и планиране) — общо 26 фонда с 36 000 арх. ед., от които само в областта на промишлеността — 14 фонда с 12 820 арх. ед., в областта на културата и бита — 38 фонда с 10 000 арх. ед., от органите на народната власт и управление — 5 фонда с 11 480 арх. ед. Или общо се предвиждаше приемане на 69 фонда с 57 980 арх. ед. Между приетите материали централно място заемат постъпленията от Министерството на земеделието и държавните имоти, М-во на строежите и строителните материали, Комисията за държавен контрол, Държавна планова комисия, М-во на народната просвета, КНИК, М-во на народното здраве, Славянския комитет, М-во на правосъдието, Върховния административен съд, Върховния съд на НРБ, Президиума на Народното събрание, много издателства и редакции, профсъюзни и други организации(28).

За изпълнение на такъв напрегнат план бяха необходими големи усилия. Още в началото на годината учрежденията бяха уведомени за сроковете за предаване на материалите и им се дадоха конкретни указания за предстоящата работа.

Заедно с това архивът трябваше да се справи с една извънредна задача по комплектуването. С извършената реорганизация на административно-стопанския апарат и излязлото във връзка с това 63–то постановление на Министерския съвет от 30 март се ликвидираха 32 фондообразуватели от профила на архива. Преценявайки, че материалите на тези учреждения могат да се разпилеят и пръснат между новосъздадените учреждения, ЦДА на НРБ се нагърби и с тяхното прибиране в хранилището. Така бяха приети материалите на М-во на електрификацията, М-во на тежката промишленост, М-во на комуналното стопанство, на Управлението по машиностроене, руди и металургия и т. н. Общо в архива през тази година бяха концентрирани 101 фонда с 238 780 арх. ед.

Напрежението в работата по комплектуването продължи и през следващите години. През 1961 г. бяха приети 81 фонда със 155 400 арх. ед. Но сега изникна друга трудност — недостатъчните архивохранилища. Ето защо архивът беше принуден да остави много документални материали на временно съхранение в самите учреждения. Само за 2 години броят на комплектуваните архивни единици се увеличи над три пъти. Общо взето, обработката на материалите в учрежденията беше значително подобрена в сравнение с предишните години, макар че качеството на работата страдаше от някои съществени слабости. Стремежът на сътрудниците бе да не се приемат неописани и неинвентирани архивни материали, което налагаше неколкократно да се преработват описите. Сега обаче биха могли да се посочат редица много добри инвентарни описи, изготвени в учрежденията.

Основна задача в плана по комплектуването през 1961 г. беше да се осигури приемането на документалните материали с изтекъл 10–годишен срок от всички фондообразуватели с изключение на Министерство на външните работи, М-во на вътрешните работи и Министерския съвет, както и документалните материали на всички ликвидирани фондообразуватели до 1956 г. Стопанският сектор работеше по комплектуването на 40 фонда с 60 523 арх. ед.; сектор «Бит и култура» — 46 фонда с 20 120 арх. ед.; Отчетно-справочният — 10 фонда с 4133 и т. н.(29)

Вниманието на архива беше насочено все повече към по-основните фондове от различните отрасли — върховни органи на власт и управление, селско стопанство, търговия, финанси, профсъюзи, някои организации с културен и научен характер. По този начин се създадоха няколко по-цялостни комплекса от подредени и описани фондове, отразяващи нашето социалистическо развитие за първите 7–8 години от 9. IX. 1944 г. Така през 1962 г. бяха приети материали от 67 фонда с общо 47 000 арх. ед.(30) Броят на комплектуваните през 1963 г. материали беше значително по-голям(31).

Общо за работата по комплектуването за последните няколко години би могло да се каже, че е извършена на по-високо равнище. Архивът по-непосредствено е следил комплектуването и обработката на архивните материали и в учрежденията, като е подпомагал организационно и методически предвидените в плана учреждения. В резултат на това сега се издирват по-сериозно материалите на службите в учрежденията, преди да се започне обработката, обръща се по-голямо внимание и се проявява по-голяма взискателност към качеството на експертизата, изготвянето на историческите справки и т. н. Експертните комисии при учрежденията значително укрепнаха и работата им чувствително се подобри. Създаденият контакт между архива и комисиите позволява да се търси помощ от архива при решаването на всички по-сложни въпроси.

ЦДА на НРБ обаче изостава по една много важна задача — издирването и комплектуването на фондове от личен произход. Прибраните преди 2 години няколко фонда не са нито основни, нито особено ценни за използуване. Каквито и трудности да предлага тази дейност, тя не бива да се изоставя. В новата социалистическа епоха живеят и работят дейци във всички сектори на нашия живот и техните материали трябва да се приемат постепенно в хранилищата на този архив.

Работата на ЦДА на НРБ по комплектуването е много по-сложна от тази на ЦДИА. Тя не се свършва само с подготовката на материалите за приемане. Архивът трябва да се грижи и за правилното организиране и опазване на документите още в процеса на тяхното създаване, а така също и след като бъдат предадени в общите архиви на учрежденията.

Първи опити да се създаде по-непосредствена връзка с делопроизводството на големите фондообразуватели от профила на архива бяха направени през 1954 г. с изпращането на Примерния правилник и Инструкцията за организация и обработка на архивните документи в учрежденията, организациите и предприятията. Но както при всяко начало, което при това започваше при липса на предварителна подготовка не само у тези, които трябваше да изпълняват, но и у тези, които трябваше да инструктират и контролират, работата се извършваше съвсем незадоволително. В учрежденията съществуваше безстопанственост по отношение на архивите. Така например в Министерство на земеделието, М-во на външната търговия, М-во на народната просвета архивите стояха на купища, неподредени, потънали в прах и нечистотии. Общи учрежденски архиви не бяха създадени още никъде въпреки изискванията.

Състоянието на учрежденските архиви е отразено вярно в един доклад на директора на архива през 1959 г. «От погледа на архива се губи картината на цялостното състояние на документалните материали в учрежденията. Липсва стройна и пълна отчетност. Методическата помощ от страна на архива е сведена до минимум. Задачи по организирането на текущите архиви не се планират.»(32) Необходимо беше да се извърши коренен прелом в работата с учрежденските архиви, като се създаде по-непосредствена връзка между ЦДА на НРБ и учрежденията от неговия профил и се окаже сериозна помощ за създаване на действителни общи учрежденски архиви, които да се намесват активно в системата на образуване на документите в текущото деловодство, да въвеждат най-строга отчетност и т. н.

След предварителното запознаване със състоянието на учрежденските архиви фондообразувателите бяха разпределени между сътрудниците и всеки заработи със своите обекти. През 1960 г. бяха проведени 30 ведомствени съвещания, в които взеха участие около 450 завеждащи общи архиви, деловодители, административни началници и др. На тези съвещания бяха изнесени три доклада, илюстрирани с конкретни примери от предварително направени проверки: 1. «Досегашното състояние на работата с документалните материали в учрежденията и необходимите мерки за решителен прелом в работата». 2. «Основни принципи и изисквания по организиране на документалните материали» и 3. «Експертизата на документалните материали в учрежденията».

Учрежденията, активно подпомогнати от сътрудниците на архива, изготвиха планове за издирването, подреждането, описването и предаването на документалните материали в общите архиви, изработиха номенклатури на делата и т. н. Ръководителите на учрежденията издадоха заповеди да се издирят щателно по чекмеджета, бюра, шкафове и т. н. всичките документи на отделните служби и да се съберат в общия архив. За констатираните от сътрудниците на архива безобразия по съхраняването на документите сe довеждаше до знанието на съответните министри и зам.-министри чрез докладни записки, придружени със снимки.

Със същото напрежение и темп продължи работата и през 1961 г. Сега вниманието и силите се насочиха към постигане на по-добра систематизация на създаващите се в учрежденията документални материали, поради което повсеместно се пристъпи към изготвяне на номенклатури на делата. Тази задача наложи на сътрудниците на ЦДА да проучват щателно дейността и характера на фондообразувателите и създаваната от тях документация, за да могат да оказват активна методическа помощ. Бяха изработени ориентировъчни и типови номенклатури (за финансова и друга документация), които много помогнаха на учрежденията да изготвят собствените си номенклатури. Освен това бяха организирани съвещания с представители от сходни учреждения, на които се изясняваха изискванията при работата по изготвяне на номенклатурите на делата. Архивът използуваше също различни форми за обмяна на опит и т. н. По този начин през 1961 г. за първи път от създаването на архива работата с учрежденията беше поставена на правилни научни основи.

През 1962 г. се премина към нов етап в работата с фондообразувателите — започна се организиране на образцови общи архиви в някои учреждения. Бяха изработени на основата на инструкцията и показатели, които бяха обсъдени с набелязаните учреждения(33), и включваха: осигуряване на подходящи помещения за архивохранилище и стелажи, поддържане на хигиена, приемане и съхраняване на приключените преписки в общите архиви и редовно водене на всички отчетни книги. Ползуването на документалните материали в общия архив се подчини на изисквания, осигуряващи ред и отчетност при изнасяне на документалните материали извън архивното хранилище. На 6 фондообразуватели — Централно Статистическо управление, ЦКС, Управление на съобщенията, Комитета за държавен контрол, ЦС на профсъюзите и Съюз на кинодейците — беше поставена задача да започнат незабавно работа по организиране на образцови архиви. Набелязаните конкретни мероприятия бяха внесени за обсъждане на специални заседания в съответните учреждения с представители на архива. През 1963 г. бяха определени още 12 учреждения да изградят образцови архиви. Беше проведено съвещание за обмяна на опит в образцовите архиви на Управленията на пощите при Министерството на съобщенията.

За подобряване на работата с архивите в учрежденията по инициатива на ЦДА на НРБ Архивният отдел изпрати писмо до 16–17 централни учреждения, предимно министерства, с искане за завеждащ общи архиви да бъдат привлечени лица, завършили архивистика в Софийския университет. Такива вече работят в Хидрометеорологичната служба, в Министерството на народната просвета и др.

Покрай тази огромна работа ЦДА на НРБ се зае и с друга важна задача. Във връзка с честите структурни и други промени в учрежденията след 9. IX. 1944 г., прехвърлянията на документалните материали от един фондообразувател на друг, големите липси на документални материали и т. н. архивът изиска от учрежденията да подпомогнат архива за възстановяване структурата и функциите на фондообразувателите. Това улесни и учрежденията, и сътрудниците на архива не само за изготвяне на по-подробни и пълни исторически справки и по-точни класификационни схеми, но и за издирване на губещите се документи.

Сега вече ЦДА на НРБ в значителна степен може да се опре в своята работа с учрежденията на един отряд от 23 отговорници на образцови архиви, на десетки завеждащи архивите на други учреждения, които се доближават до образцовите (13–те централни комитета на профсъюзите, творческите съюзи и др.). В някои учреждения се създадоха едва ли не по-добри условия за съхраняване на архивните материали, отколкото в държавните архиви. ЦКС и ЦС на профсъюзите например съхраняват архивите си в специални кутии.

Теренът е разчистен, в учрежденията съществуват вече до голяма степен и навици, и умение за по-качествено и самостоятелно изпълнение на задачите, поставени им от държавния архив. Ръководителите на учрежденията проявяват по-добро разбиране по отношение на деловодството и архивната работа. Това ще осигурява на ЦДА на НРБ все по-високо качество на постъпленията от документални материали от гледна точка на тяхната систематизация, техническо оформление, описания и т. н.

В резултат на работата по комплектуването в хранилищата на ЦДА на НРБ до края на 1964 г. бяха концентрирани 384 фонда с 279 460 арх. ед. В най-общи линии концентрираните материали представляват 3 големи групи. Първата група документи отразява коренните политически промени, настъпили в нашата страна с победата на Деветосептемврийското народно въоръжено въстание: участието на България в Отечествената война, укрепването на народнодемократичната власт, борбата с противонародната опозиция, премахването на монархията, привличането на народните маси в управлението на страната, морално-политическото единство на народа около Българската комунистическа партия и много други въпроси от политическата история на България. Втората група материали разкриват социалистическото преустройство на различните отрасли на народното стопанство: провеждането на аграрната реформа, национализацията, кооперирането, индустриализацията и т. н.; сътрудничеството между страните от социалистическата система и особено помощта, която ни оказва Съветският съюз в социалистическото строителство, подготовката на кадри за народното стопанство, участието на трудещите се в социалистическото строителство, постиженията в отделните отрасли на стопанството и пр. И най-сетне третата група материали отразява подобряването на материално-битовото положение на българския народ в годините на народнодемократичната власт, подема в просветното дело, развитието на науката и културата и т. н.

Между концентрираните в ЦДА на НРБ архивни фондове заслужава да се отбележат специално фондовете: Националният комитет на Отечествения фронт, Народното събрание, Министерският съвет, Регентството, Председателството на НРБ, Върховният стопански съвет, Министерството на земеделието и държавните имоти, Министерството на индустрията, търговията и занаятията, Министерството на народната просвета, Комитетът за наука, изкуство и култура, Министерството на информацията, Министерството на народното здраве, Министерството на труда и социалните грижи, Българска земеделска и кооперативна банка, Постоянното присъствие на БЗНС, Централният комитет на Общия работнически професионален съюз, Централният комитет на Българския женски народен съюз, Централният комитет нa бойците против фашизма, Централният съвет на българо-съветските дружества и мн. др.

В първите години всички фондове, постъпващи в ЦДА на НРБ, задължително бяха подлагани на пълна научно-техническа обработка. Независимо от състоянието, в което се приемаха материалите, те минаваха през няколко етапа на обработка. Най-напред чрез основно проучване на документите се установяваше тяхната организация, съставяше се историческа справка и схема за класиране на архивните материали, обособяваха се архивните единици. Експертизата също беше задължителен процес, при който се отделяха неценните документи. След това идваше един дълъг процес на техническо оформяне на архивните единици — номериране, подшиване и т. н., следван от описанието на обвивките, окончателно оформяне на заглавието и съставяне на инвентарния опис. Тези процеси бяха непознати за неподготвените първи сътрудници на архива. Затова никак не е чудно, че материалите на фонд Регентство, Министерство на информацията, Помощна организация, Съюз на интербригадирите и т. н.(34) бяха незадоволително обработени и се наложи някои от тях по-късно да бъдат връщани за основна дообработка, а други за съществени корекции.

Обработката през 1954 и 1955 г. мина под знака на борбата за по-качествена работа. Резултатите от научно-техническата обработка на архивните фондове през 1954 г. показаха, че сътрудниците все още не са в състояние свободно да свързват теорията с практиката, че се лутат по редица основни въпроси(35). Това бе обяснимо, като се има пред вид, че архивната работа не допуска шаблони и всеки конкретен фонд изисква и конкретен подход. Характерното за архива изоставяне на едни фондове и започване на други се забелязва и през 1955 г. Недостатъчното време, предвидено за проучването на фондовете, затрудняваше систематизацията на архивните материали(36). Общо взето, темповете на научно-техническата обработка на архивните фондове могат да се видят от една съпоставка по отделните процеси на работата през първите няколко години:

Години
Сътрудници
Трудодни
Систематизация
Експертиза
Оформяне
1953
18
4950
2,33
1,41
0,73
1954
18
4613
1,72
0,52
0,83
1955
18
3575
0,42
0,64
0,83
1956
18
3304
1,00
0,23
0,36

Забележка: Данните в графите Систематизация, Експертиза, и Оформяне отчитат дейността на един сътрудник за един ден обработени архивни единици.

Оттук е съвсем очевидно, че през 1956 г. количеството на обработените архивни документи в сравнение с миналите години стои на последно място, с изключение само на систематизацията, която показва известно увеличение в сравнение с 1955 г. Качеството на обработените материали бе наистина подобрено, но колективът правилно прецени, че е непростимо да се продължава с такива темпове на работа. С нищо не можеше да се оправдае тази мудност — на сътрудник се падаше средно на един ден по 1,6 обработени архивни единици.

През 1957 г. като резултат на мерките, които бяха взети за ускорена обработка на материалите, броят на обработените архивни единици беше чувствително увеличен при систематизиране 16,53, експертиза 13,90 и техническо оформяне 3,77. По-добрата организация на работата, както и предварителната подготовка на предвидените за обработка фондове помогнаха за ритмично изпълнение на плана, като дори той бе преизпълнен. Обработени бяха фондовете на: Министерството на труда и социалните грижи, БЗКБ, Народното събрание, Българското земеделско кооперативно дружество, Общия съюз на българските земеделски кооперации, Министерството на правосъдието и ЦС на Съюза на българо-съветските дружества.

Въпросът за ускорената обработка на архивните материали засягаше и учрежденията. Това означаваше, че на предвидените за комплектуване архивни фондове трябваше да се даде първична обработка още в самите учреждения фондообразуватели. Съчетаването на комплектуването с първичната обработка на документите в учрежденията налагаше работата по изпълнението на плана да се постави на по-други начала — за обработка на документите да се заангажират непосредствено и по-масово службите в учрежденията под прякото методическо ръководство и помощ на сътрудниците от архива. Въпреки по-големия ангажимент сътрудниците успяха да подготвят по този начин няколко фонда и през 1959 г. в архива постъпиха първично обработени документите на Водстрой, Горстрой, Министерство на промишлеността, М-во на земеделието, М-во на индустрията и занаятите, М-во на търговията и продоволствието и Националния съвет на ОФ.

В следващите няколко години количеството на обработените в учрежденията материали се увеличи. Докато се обработваха материалите от ранните години, работата вървеше много по-трудно, тъй като и архивните документи бяха по-зле организирани и неценните материали бяха по-многобройни. Затова при обработката на тези материали сътрудниците от архива проявяваха много по-големи изисквания от предвидените в указанието за първична обработка на материалите. Особено настоятелни бяха те към съставянето на заглавията на архивните единици. Такива изисквания се предявяваха и по отношение на експертизата. Указанието предвижда да се открият и отделят за унищожение само явно неценните документи. Преценявайки възможностите на съответните учреждения, архивът значително разшири тези изисквания, като ги задължи основно да преценят съдържанието на всеки документ и отделят за унищожаване всички онези, които нямат никаква научно-историческа, политическа и практическо-справочна стойност. Това допринесе в архива да постъпват само действително ценни документи. С повишени изисквания се съставят и класификационните схеми, историческите справки и т. н.

Този начин на диференциран подход създаде условия за по-лесно преминаване към основна обработка на фондовете още в учрежденията, отначало само в някои, а по-късно — във всички. Така съгласно с плана за 1964 г. предвидените за комплектуване материали се приеха по 2 вида изисквания: 35 фонда по установения начин на първична обработка и 25 фонда, обработени при спазване на всички изисквания за научно-техническа обработка. За пълна обработка бяха подбрани фондове от онези действуващи фондообразуватели, в които са налице предпоставки за това. Изпълнението на този план поставя начало на прехода към получаване напълно обработени фондове от учрежденията. В архива ще се обработват само материалите на ликвидирани фондообразуватели и ще се усъвършенствува обработката и поправят допуснатите грешки от действуващите фондообразуватели.

Успоредно с изпълнението на основните задачи по комплектуването и научно-техническата обработка през началните години архивът направи и първите стъпки в областта на използуването на архивните материали. През 1953 г. читалнята беше посетена от 47 читатели, които използуваха 839 арх. ед. Този брой нарастваше твърде бавно. През 1956 г. той стигна до 1240 единици, като броят на читателите се увеличи със 75, а този на използуваните единици — едва с 400. При това повечето от читателите бяха студенти и аспиранти и само няколко научни работници. Използуваха се предимно документи, свързани с работническия контрол в предприятията, с национализацията на промишлеността, с установяване на социалистическата собственост и др. Но зад тези, макар и малки успехи се криеха големите усилия, положени от сътрудниците на сектор «Използуване» за свързване с институти и учреждения — като Института за история при БАН, Института за минно техническо проучване, ГК на БКП и др.

Причината за недостатъчното използуване трябваше да се търси главно в състоянието на документалната база: броят на прибраните фондове възлизаше едва на 167 с 93 000 арх. ед. Освен това приетият комплекс беше доста едностранчив. 70 фонда бяха на ликвидирани профсъюзни организации и съюзи, браншови съюзи, културни дружества, спортни, помощни организации. Между тях само една не особено голяма група представляваха по-голям интерес — СБПФ, БНЖС, Помощната организация, НК на ОФ, НС на ОФ, НС на Звено, ЦК на ОРПС и др. В този комплекс съвсем незначителна част заемаха материалите на централните учреждения и ведомства — Регентство, М-во на информацията, М-во на труда и социалните грижи, Народното събрание и т. н., при това повечето от тях бяха необработени и недостъпни за използуване.

Най-сериозна причина за недостатъчния интерес към ЦДА на НРБ беше все още слабото разработване на проблемите от най-новата политическа и икономическа история на България. Вниманието беше насочено почти изключително към проблемите и съответно към изворите на капиталистическата епоха.

През 1957–1958 г. интересът към съхраняваните в ЦДА на НРБ документи нарасна. Институтът за българска история при БАН направи искане за издирване на материали по темите: Борбата на България за защита на националната й независимост, Развитие на промишления капитализъм в България. Висшата партийна школа потърси материали за механизацията на селското стопанство. Заявки за издирване на документи направиха и други институти(37). Увеличи се броят на читателите. Научни работници, аспиранти и студенти започнаха да използуват документите за написване на статии, очерци, монографии, дисертации, като разработваха теми от най-новата история, например Ролята на държавата и правото, Съпротивителното движение в Пловдивския окръг, Борбата на БКП по механизация на селското стопанство, Сриване на старите и построяване на новите органи на власт и управление в НРБ, Селското стопанство през 1944–1947 г. и др.

Поради нарасналите постъпления през 1959 г. в архива бяха регистрирани 181 читатели — два пъти повече, отколкото през 1958 г., които използуваха повече от 40 фонда с 1711 арх. ед., а вън от читалнята около 1590 арх. ед.(38)

Броят на читателите на архива през следващите години непрекъснато се увеличаваше, което се дължеше не само на по-сериозното популяризиране на съхраняваните документи, но и на по-широкото и по-смело разработване след VII и VIII конгрес на БКП на проблемите на най-новата история на България и историята на БКП.

За по-доброто използуване на архива допринасяше вече и по-доброто познаване на документите от страна на сътрудниците, а също и създадените различни форми на научно-справочен апарат.

Съставянето на справочен апарат започна още през 1954 г., но това бяха само първи опити. Съставяха се фиши за съдържанието на някои документи и се подреждаха в тематични картотеки. Работата не беше системна. Тя се вършеше или при проучване на фондовете, или по време на обработка, но без предварително съставен план. На фиш се отразяваше всичко, което можеше да представлява интерес сега или за в бъдеще. През 1957 г. в годишния отчет правилно се изтъкваше, че скоро проблемата «за лов на читатели» ще отпадне, но тогава архивът няма да бъде в състояние да обслужва читателите без справочен апарат. Темповете, с които дотогава се подготвяше такъв, не можеха да задоволят. Комплектуваните и обработени макар и първично, архивни материали не бяха малко, за да се разгърне едно по-широко разкриване на архивните материали. Затова през 1960 и 1961 г. се пристъпи към по-системна работа в това отношение, но най-голям размах тази дейност получи през 1962–1963 г. За целта бяха заангажирани сътрудници и от обработващите сектори. През 1962 г. бяха съставени 4650 фиша по темите: Борба за разширяване и укрепване на работническо-селския съюз, Българо-съветска дружба, Национализацията, Външната политика на България, Участие на българската младеж в антифашистката борба и др. Направен беше опит за пълно разкриване на фонда на ОРПС по искане на Института за история при БАН.

През следващата година този опит се разшири. Пълно тематично разкриване бе направено на фондовете на Върховния стопански съвет, Народното събрание, Председателството на НРБ, М-вото на информацията и др. Това се извършваше не стихийно, а по предварително съставен план. Бяха съставени към 5440 фиша. Каквито и грешки да се отчетат по съставянето и оформянето на фишите, налице е изпълнението на една голяма задача на архива. Освен това на разположение са около 22 300 фиша от процеса на систематизацията на архивните фондове, както и 10 000 фиша, съставени по различни поводи, на които трябва да се поставят и уточнят основните данни. Ако всички тези фиши се подредят, ще представляват солидна база за използуването на документалното богатство на архива.

През последните години ЦДА на НРБ засили своята дейност и по популяризирането на своите документални материали. Създадоха се тесни връзки с пропагандисти, журналисти, учители, партийни и комсомолски организации, които търсят архивните документи за своята работа. Няколко семинара по история на БКП проведоха през 1960 г. заниманията си в архива, музеите във Видин, Бургас, Габрово, Шумен изискаха документи и фотоснимки за отделите на социалистическото строителство(39).

Тук трябва да се споменат и изложбите от документи, организирани от архива самостоятелно или съвместно с други институти: изложбите по случай 40–годишнината от Първия конгрес на БКП, 56–годишнината на 8 март, 9 септември, VIII конгрес на БКП, българо-съветската дружба и т. н.

През последните години рязко се увеличи използуването на архивните материали и за практически цели — за устройството на учрежденията след административната реформа през 1959 г., за строителни мероприятия, за финансови ревизии, арбитражни дела и др. От получените благодарствени писма се вижда икономическият ефект в пари и време. Ежегодно нарастват и гражданските справки за трудов стаж, за образование и др. Само през 1960 г. бяха направени 1112 такива справки.

Архивът разгръща и значителна публикаторска работа. Отпечатват се редица прегледи на отделни архивни фондове, тематични прегледи, документи и др. От 1962 г. архивът работи по подготовка на пътеводител, който ще запознае читателите с всички основни фондове и c тяхното съдържание. Съвместно с други държавни архиви и някои институти архивът участвува и в съставянето на документални сборници.

3. Окръжни държавни архиви (ОДА)

В системата на държавните архиви бяха включени и окръжните държавни архиви. Според чл. 4 на Постановлението за ДАФ те се създадоха във всички окръжни градове на страната за документите от местен характер — окръжен, околийски и градски. Архивът в София се създаде като градски и окръжен.

С Правилника за окръжните държавни архиви от 1952 г. на тях се възложиха следните задачи:

1. Да регистрират, комплектуват и съхраняват архивните фондове на окръжните, околийските, градските и селските учреждения, организации и предприятия, МТС, ДЗС и ТКЗС, както и документалните материали на учрежденията, организациите и предприятията, съществували на територията на окръга до 9. IX. 1944 г.

2. Да провеждат научно-техническа обработка на документалните материали и да съставят научно-справочен апарат към тях (научни описи, обзори на фондовете и други справочници).

3. Да контролират провеждането на научната експертиза за определяне ценността на документалните материали и да ръководят методически експертните комисии при учрежденията, организациите и предприятията в пределите на окръга.

4. Да контролират работата на архивните служби при учрежденията, организациите и предприятията в пределите на окръга.

5. Да организират използуването на документалните материали за държавни цели.

Работата по изпълнението на поставените задачи беше разпределена между отделения (сега сектори), които имаха следните функции:

1. Отделение за фондовете на учреждения, организации и предприятия, МТС, ДЗС и ТКЗС — за комплектуване, съхраняване и извършване на научно-техническа обработка на документалните материали, образувани след 9. IX. 1944 г.

2. Отделение за фондовете на учреждения, организации и предприятия до септемврийския период — за комплектуване, съхраняване и извършване научно-техническа обработка на документалните материали, образувани до 9. IX. 1944 г.

3. Отчетно-справочно отделение — което извършваше отчетната регистрация на фондовете, които постъпват в архива, и дава справки на учреждения, организации, предприятия и български граждани за документалните материали на фондовете на архива. Към него се числеше читалнята, а също и научно-справочната библиотека на архива, която комплектуваше историческа литература, разни справочни издания и официални издания от местно значение.

През 1952 г. бяха създадени 12 окръжни архива: в София, Пловдив, Варна, Бургас, Ст. Загора, Русе, Плевен, Враца, Шумен, Хасково, Благоевград, В. Търново. В началото на 1959 г. броят им се увеличи на 27 съобразно с извършената по това време промяна в административно-териториалното делене на страната.

Задачите, които стояха пред окръжните държавни архиви, бяха големи. Те трябваше, от една страна, да осигуряват на учрежденията изискваните от постановлението и правилника контрол и методическа помощ за правилно създаване, организиране и използуване на новите документи от периода на социалистическото строителство. С други думи, окръжните държавни архиви трябваше да се справят на територията на съответния окръг с всички онези задачи, които в общонационален мащаб изпълняваше Централният държавен архив на Народна република България. От друга страна, постановлението задължаваше окръжните държавни архиви да комплектуват, обработят, и предоставят за използуване архивните материали на местните учреждения, организации и предприятия от капиталистическата епоха, т. е. да изпълняват на територията на съответния окръг всички онези задачи, които в общонационален мащаб изпълняваше Централният държавен исторически архив.

Разрешаването на тези две групи задачи вървеше успоредно. В цялата страна преди това липсваше всякаква организация на архивните фондове. Повечето документи по места бяха разпилени по мазета, тавани, килери и други неподходящи помещения, често пъти в пълен безпорядък и подложени на бавно, но сигурно унищожаване. Твърде често и тук документите се предаваха за претопяване без всякакъв подбор и ред. В хода на изпълнението на поставените им задачи окръжните държавни архиви естествено минаха през всички онези етапи и трябваше да преодолеят всички онези трудности, грешки и лутания, които в общонационален мащаб бяха вече очертани за двата централни държавни архива.

Налагаше се местните държавни архиви да вземат незабавни мерки, за да се преустанови унищожаването на документалните материали; да издирят и заведат на отчет архивното богатство на своята територия и да го приведат в ред; да въведат правилна организация в текущото деловодство на действуващите учреждения.

Под ръководството на сътрудниците на окръжните държавни архиви всички учреждения, организации и предприятия изработиха вътрешни правилници за научно организиране на архивната работа въз основа на Примерния правилник, подготвен от Архивно управление. Тези правилници бяха първите ръководства на учрежденията. Те определяха конкретно техните задължения и права по отношение на съхраняването и порядъка на документалните материали. Особено голяма роля като методическо ръководство по архивната работа изигра издадената по-късно от Архивния отдел Инструкция за организация и обработка на архивите в учрежденията.

Под влияние на активната разяснителна работа на държавните архиви и оказаната непосредствена методическа помощ постепенно беше преустановена съществуващата практика да се унищожават документални материали, без да е проведен необходимият подбор. Унищожаването на архивни материали от учрежденията се извършваше само след писмено разрешение от съответния държавен архив, респективно от изградената при него експертно-проверочна комисия.

Въведе се ред в работата с документалните материали на големите окръжни и околийски ведомства, особено в народните съвети, които разполагаха с най-разнообразна документация. В тези ведомства сътрудниците на архивите извършваха системна методическа работа и контрол. За по-добри резултати от работата се търсеха най-различни форми. Така за резултатите от извършените проверки окръжните държавни архиви периодически подготвяха информации, в които отразяваха състоянието на учрежденските архиви. Тези информации се внасяха за разглеждане в съответния изпълком на окръжния народен съвет, който в повечето случаи излизаше с решение за подобряване на работата. Такива решения се вземаха и по линия на различните ведомства и партийните органи.

За да се осигури изпълнението на взетите решения, архивите провеждаха системни проверки в окръжните, околийските, градските и селските центрове. Резултатите се отразяваха в констативни протоколи, като се набелязаха и конкретни мерки за отстраняване на допуснатите слабости. Копия от тези протоколи се изпращаха и на по-висшестоящата инстанция. В тези протоколи обикновено се препоръчваше да се намерят подходящи помещения за общи архиви, в които да се централизира цялата документация, излязла от оперативност, да се изготвят класификационни схеми и номенклатури на делата, да се проведе експертиза на документалните материали с изтекъл срок за съхранение, да се окаже методическа помощ на подведомствените учреждения и др. Ръководителите на учрежденията, в които бяха извършени проверки, се задължаваха да отстранят допуснатите слабости и в определения срок да информират държавния архив и по-висшата си инстанция за направеното.

Друга форма на работа на окръжните държавни архиви с учрежденията беше организирането на съвещания в окръжните и местните ведомства, на които се изнасяха доклади за състоянието на архивите. На тях присъствуваха често секретари на народните съвети, началници на административните служби на учрежденията, председателите на експертните комисии и преките изпълнители. За разлика от първите съвещания, които се провеждаха само за да се популяризира значението на държавните архиви и да се поставят най-непосредствените задачи, съвещанията през последните години имаха за цел да допринесат и за обмяна на положителния опит. В изнасяните доклади се даваха конкретни примери за добра и лоша работа с архивните материали, порицаваха се ръководителите на служби, които не изпълняваха указанията на държавния архив. Някои недобросъвестни служители бяха предлагани и за наказание от изпълкомите на народните съвети.

Решения за подобряване на състоянието на учрежденските архиви се вземаха по предложение на някои местни архиви и oт окръжните комитети на партията, комсомола и профсъюзите. На някои места беше заангажирана и окръжната прокуратура, която с писма предупреждаваше всички ръководители на учрежденията да обърнат по-голямо внимание на въпроса за опазването на архивите и напомняше за отговорностите, които те носят при неизпълнение на разпоредбите на държавния архив.

Контролът по изпълнение на тези решения се провеждаше предимно от органите на местните държавни архиви. При констатиране на неблагополучия в работата се набелязваха допълнителни мерки. Поради големия обем на тази задача част от контролните функции се изпълняваха от инспекторския и инструкторския апарат при съответните учреждения — инспектори по просветата, финансови ревизори, инструкторите при народните съвети и др. В последно време към някои окръжни народни съвети бяха назначени и специални инструктори, които да работят по задачите, поставени от държавен архив. Те оказват непосредствена помощ за изпълнение на указанията на държавния архив и дават предложения за подобряване на архивната работа. В такъв смисъл по същество те са сътрудници на държавните архиви, но като служители на съветите имат възможност да използуват и други форми и пътища за по-успешното изпълнение на задачите на държавните архиви.

За да се популяризира работата с архивните материали в учрежденията, допринесоха и поместваните системно в местните вестници статии, в които се изнасяха постиженията и слабостите по работата на учрежденията с документалните материали. За повишаване на архивната квалификация местните държавни архиви организираха периодично курсове и семинари с деловодители и архивари, счетоводители на предприятията, селските потребителни кооперации и трудово-кооперативните земеделски стопанства, със секретари на съвети и др.

Всички тези мерки и конкретна помощ на място спомагаха в продължение на няколко години архивните кадри на учрежденията да придобият значителен опит. Положението на учрежденските архиви значително се подобри. На много места се създадоха условия за правилно съхраняване и експертиза на документалните материали. В редица окръжни, градски и местни народни съвети се създадоха много добри общи архиви, които с право могат да се считат за образцови. Добри общи архиви бяха създадени в инвестиционните и народните банки, в някои от окръжните комитети на Отечествения фронт, ДОСО, РКС, в промишлени предприятия и др.

Голяма дейност държавните архиви развиха и за да приведат в известност архивната наличност на територията на окръга. Издирени и заведени бяха на отчет всички ликвидирани и действуващи фондообразуватели в района на съответния архив от освобождението на страната от турско робство до наши дни.

Местните държавни архиви направиха много и за осигуряването на системни постъпления на архивни материали от учрежденията, организациите и предприятията и особено за комплектуването на документите от старата епоха. В първите години приемането на фондове в окръжните държавни архиви се провеждаше в твърде ограничени размери, тъй като липсваше необходимата материална база — достатъчно архивохранилища, стелажи и т. н. Приемаха се и се обработваха в архивите само най-ценните и актуални фондове на местните органи на властта, на промишлеността и селското стопанство, на политическите и други обществени организации. Темповете на комплектуване на окръжните държавни архиви с документални материали обаче скоро се оказаха много бавни, създадената документална база беше недостатъчна и не можеше да отговори на нуждите на бурното социалистическо развитие. Ето защо възникна сериозно въпросът за ускоряване на темповете на комплектуване, оттам и за намаляване на някои от изискванията при научно-техническата обработка на документалните материали в архива, които поглъщаха много работно време и пречеха за своевременното включване на приетите фондове в научно обръщение.

В началото на 1958 г. учрежденията, подпомогнати непосредствено от държавните архиви, преминаха към първична обработка на архивните фондове. Такава обработка се извършваше и на необработените фондове в държавните архиви. Въведените нови форми на комплектуване и обработка на документалните материали спомогнаха за увеличаване на броя както на комплектуваните, така и на обработените фондове. За няколко години окръжните държавни архиви отбелязаха следния ръст на увеличение на фондовата си наличност: през 1958 г. в тях се съхраняваха 4072 фонда с 257 536 арх. ед., които до 30 юни 1961 г. нараснаха на 8853 фонда с 584 108 арх. ед. Други 1626 фонда с 81 311 арх. ед. бяха подготвяни за приемане, но засега все още са оставени на временно съхранение в учрежденията поради ограничени хранилищни възможности.

В окръжните държавни архиви бяха приети голям брой фондове от областта на промишлеността — фондове на акционерни дружества, фабрики, заводи и т. н. Приети бяха в основни линии и фондовете от селското и горското стопанство, фондовете на областните служби на земеделието, агрономствата, водните синдикати, опитните полета на ДЗС, ТКЗС, МТС, ветеринарни служби, лесничейства, горски стопанства и др. Приети бяха също много фондове на органите на властта (областните дирекции, реквизиционните комисии и др.). Значителен дял представляват и фондовете от областта на транспорта и съобщенията, търговията, строителството и пътищата, просветата и културата, здравното дело, съдилищата и прокуратурата, финансите и застрахователното дело, политическите партии, организации и дружества, религиозни учреждения и др. Постъпиха в архивите и ценни лични фондове на известни местни стопански дейци, общественици, революционери, политически дейци, писатели, журналисти и др.

Масовото комплектуване на архивните фондове улесняваше до голяма степен учрежденията, тъй като по този начин се освобождаваха техните претоварени хранилища и се създаваше възможност за по-добър ред и качествена обработка на новосъздаващите се документи.

Възприетият начин на първична обработка на архивните фондове в учрежденията спести на местните държавни архиви стотици трудодни, които се оползотворяваха за слагане в ред на отчетната регистрация и за оказване на по-непосредствена методическа помощ на учрежденията.

Наличието на значителна документална база допринесе за по-широкото използуване на богатствата на окръжните архиви. Сега във фондовете на всеки окръжен държавен архив читателят може да намери изобилни данни за обществено-политическото, икономическото и културното развитие на нашата страна в миналото, за борбата на партията и народа срещу потисничеството и експлоатацията, за освобождаване от капиталистическото робство, за социалистическото строителство и т. н.

Непрекъснато расте и броят на читателите, и количеството на използуваните архивни единици за научни, практически и агитационно-пропагандни цели. Докато през 1958 г. местните държавни архиви са имали общо 204 читатели при 2687 използувани архивни единици, през 1960 г. те са били посетени от 899 читатели, които са използували 9658 арх. ед. Местните държавни архиви се издигат като едни от най-търсените и посещавани културни институти в окръзите. В резултат от използуването на съхраняваните в тях документални материали са написани вече немалко трудове. Расте също използуването на документи за практически цели, чрез което се реализират значителни икономии на средства за нашето народно стопанство. Използувани са голям брой архивни материали за районирането на промишлеността и селското стопанство, по изучаване ръста на животновъдството, за корекция на реки, водоснабдяване на селища, за разнообразяване на асортимента в текстилното производство, за минни и геоложки проучвания, за разширяване на сгради, реконструкция на мостове и др. Сериозна помощ местните държавни архиви оказаха на идеологическия фронт, за комунистическото възпитание на трудещите се. От приетите фондове бяха разкрити много ценни документи и предоставени за използуване на научни и музейни работници, журналисти, учители, партийни работници и др. за политико-възпитателни и агитационно-пропагандни цели.

Пред местните държавни архиви стоят нови сериозни задачи за изпълнение. В близко време те ще трябва напълно да ликвидират с комплектуването на всички фондове от капиталистическата епоха и фондовете от социалистическата епоха до 1956 г. За да изпълнят успешно тази задача, окръжните държавни архиви ще трябва да се снабдят и с нови архивохранилища, в които да се приемат и оставените в учрежденията за временно съхранение фондове.

За по-нататъшното разширяване на използуването на приетите архивни фондове ще трябва да се изготви необходимият справочен апарат и да се проучат по-добре нуждите на научните институти и социалистическото строителство. Ще бъде необходимо също така да се засили и популяризаторската работа чрез публикуване на повече прегледи, пътеводители, статии и др.

Централна задача пред местните държавни архиви и за в бъдеще си остава работата с учрежденията — базата, от която държавните архиви попълват своята фондова наличност, тъй като от създадения правилен ред в текущото деловодство и в общите архиви на учрежденията ще зависи изцяло и тяхната работа.

Осма глава: Специални архиви — организация, задачи и дейност

1. Архиви на Българската комунистическа партия

Сред специалните архивни учреждения извън системата на държавни архиви централно място по своето значение заемат архивите на Българската комунистическа партия — Централният партиен архив при ЦК на БКП и окръжните партийни архиви. Поставянето на архивното дело на здрави научни основи след издаването на Указа за ДАФ и натрупването на известен наш архивен опит създадоха условия за изграждане на мрежа от партийни архиви с ясно очертан профил, в които да се комплектуват, обработват и предоставят за използуване документи съобразно с изискванията на съвременната теория и практика на архивното дело.

Съществуващият партиен архив при ЦК на БКП значително разшири своята дейност. По предложение на ЦК на ДСНМ (Комсомола) Секретариатът на ЦК на БКП взе решение в състава на партийния архив да се включат и документите на революционните младежки организации. Така че той трябваше да прибере и събраните в ЦК на ДСНМ документи на РМС, БОНСС, ЕМОС, ДСНМ, като издири и нови архивни материали и организира по-нататъшното периодично постъпване на документи от новата епоха.

През 1955 г. в организацията на партийния архив настъпиха съществени промени. Ръководейки се от големите задачи, които се възлагаха на Института по история на БКП да проучи борбите на партията и революционното работническо движение в страната и да подготви написването на учебник по история на БКП, Секретариатът прие предложението на института към него да се обединят архивът и библиотеката при ЦК и да останат за в бъдеще негови сектори(1). По този начин се осигуряваше научно ръководство от страна на института, а архивът се превръщаше в солидна база за историците, които проучваха партийната история.

Друго много важно мероприятие от същата година беше създаването на окръжни партийни архиви към окръжните комитети на БКП и превръщането на Партийния архив при ЦК на БКП в Централен партиен архив. По този начин в страната от 1955 г. бе организирана мрежа от партийни архиви, които да събират, обработват и съхраняват архивните документи на централни и местни партийни и революционно-младежки органи, действували преди и след 9. IX. 1944 г. Всички по-нататъшни мероприятия за партийните архиви имаха за задача да укрепят създадената вече организация и да подобрят работата на архивите.

Задачите на Централния партиен архив като сектор на Института по история на БКП бяха определени с утвърдения от Секретариата на ЦК на БКП правилник от 1957 г.(2) Нему се възлагаше да събира документите, отразяващи дейността на централните и местните органи и организации на партията от нейното основаване до 9. IX. 1944 г. и на ЦК на БКП и ЦК на комсомола след 9. IX. 1944 г., както и личните фондове на изтъкнати партийни и младежки ръководители и дейци; да събира спомени, снимки и др. из дейността на партията, да извършва научно-техническа обработка на документите, да ги предоставя за използуване и т. н.

По-подробно задачите на Централния партиен архив бяха формулирани в утвърдения в началото на 1964. г. Правилник за задачата и устройството на Централния партиен архив(3).

1. Да издирва, събира, комплектува, съхранява и води на отчет документалните материали, в които е отразена дейността на: а) централните и местните органи и организации на БСДП, БРСДП (т. с.), БКП, РП, БРП и партизанските части до 9 септември 1944 г.; б) централните и местните органи и организации на СРСДМ, БКМС, РМС, БОНСС и ССМ до 9. IX. 1944 г.; в) централните и местните органи и организации на Отечествения фронт, профсъюзите, женските и другите масови революционни организации, работили под ръководството на партията до 9. IX. 1944 г.; г) централните и местните органи и организации на БРСДП (о), анархолиберали; д) централните и местните органи и организации на СРСДМ, БКМС, БОНСС, ОСНС, ЕМОС, КДМ, ССМ и ДКМС след 9. IX. 1944 г.; е) политуправленията при министерствата и другите централни ведомства; ж) партийни, комсомолски, профсъюзни и други дейци на масови революционни организации, работили под ръководството на партията.

2. Да издирва, събира, комплектува, съхранява и води на отчет спомени за събития и факти из историята на партията и на революционните организации, ръководени от нея, за живота и дейността на видни партийни, младежки, профсъюзни и други дейци.

3. Да издирва, събира, комплектува, съхранява и води на отчет снимки и негативи за събития и факти от историята на партията, за живота и дейността на видни партийни, младежки, профсъюзни и други дейци до 9. IX. 1944 г.

4. Да издирва и събира печатни издания на партията до 9. IX. 1944 г. (вестници, списания, книги и др.), които се съхраняват в специален отдел в библиотеката на ЦК на БКП.

5. Да извършва експертиза за определяне научната стойност и практическото значение на документалните материали и отделя неценните материали за унищожаване.

В правилника залягат и редица задачи по обработката на фондовете: систематизация, отчетна регистрация на архивните материали; фотокопиране, микрофилмиране, реставриране и консервиране на документалните материали с цел да се осигури тяхното трайно опазване и др.

Правилникът задължава Централния партиен архив да осигурява възможности за използуване на документалните материали в читалнята зала на института по установения ред. За улеснение на използуването архивът е задължен да съставя научно-справочен апарат към фондовете (инвентарни описи, каталози, обзори и др.); да подготвя справки за съхраняваните в него документи по искания на партийни органи и организации, държавни учреждения и отделни граждани според специален правилник.

Научната и ръководно-методическа работа на Централния партиен архив включва:

а) научно-техническа обработка на документалните материали;

б) методическа помощ и ръководство в работата на окръжните партийни архиви: урежда централни и районни съвещания с архивни работници за инструктаж и установяване еднаквост в работата с документалните материали, обект на партийните архиви;

в) изработване на правилници, инструкции и упътвания за работата на партийните архиви;

г) разработване на проблеми на архивистиката; съставяне и подготовка за публикуване на пътеводители, указатели, библиографии, обзор на фондове и др.;

д) подбиране и подготвяне за публикуване самостоятелно или съвместно с историческия сектор при Института по история на БКП и други институти на сборници от документи, от спомени, албуми от снимки и др.

Организационната структура на Централния партиен архив се състои от няколко секции, всяка със свои задачи:

1. Секция «Организационно-методическа», която изработва правилници, указания и други методически ръководства за научно-техническа обработка и използуването на документалните материали в партийните архиви; оказва научно-методическо ръководство, организационна помощ и контрол върху работата на окръжните партийни архиви; издирва, събира и осигурява приемането на документи, спомени и снимки, свързани с дейността на партията, ръководените от нея революционни масови организации и видни партийни дейци.

2. Секция «Научно-техническа обработка на документи и снимки», която извършва научно-техническа обработка на документалните материали и съставя научно-справочен апарат към обработените фондове.

3. Секция «Отчетно-справочна и използуване» извършва фондирането и води отчетната регистрация на документалните материали; дава справки по документалните материали; представя за използуване документалните материали и отговаря за работата в читалнята; провежда микрофилмирането и осигурява реставрирането и запазването на документалните материали; отговаря за работата и реда в хранилището.

4. Секция «Фотомикрокопиране», която микрофилмира и фотографира документи и снимки, съхранявани в ЦПА, в държавните архиви, музеите и т. н.; изпълнява искания на институти, музеи, редакции, издателства за микрофилми, негативи, фотокопия и др.

При Централния партиен архив е изграден и Методически съвет, който е съвещателен орган и дава мнение при разработване на теоретическите и практическите проблеми на архивистиката съобразно със специфичните условия в партийните архиви.

ЦПА има за задача не само да събира, обработва и организира използуването на партийната документация на централните организации, но изпълнява и функцията на ръководен и контролен орган на цялата система от партийни архиви. За тази цел Централният партиен архив изготви редица упътвания по всички основни дейности на архивите: фондиране, научно-техническа обработка, експертиза на документалните материали, отчитане, използуване, режим на опазване в хранилището и т. н. На основа на опита на съветските партийни архиви и опита на държавните архиви у нас в тях са отразени и всички особености на партийната документация.

Преминаването на архива към Института по история на БКП даде възможност издирването и събирането на документи да се организира по-целенасочено и планомерно и към събраните дотогава документи да се прибавят още много ценни материали. В периода 1956–1958 г. усилията бяха насочени към издирване на лични документи. Постъпиха около 400 нови документа на Д. Благоев (от него и за него), между които 50 ръкописа, които хвърлят още по-обилна светлина върху разностранната дейност на основоположника на социализма в България. Тези документи съдържат нови данни за неговата дейност като учител на различни места в страната, директор на гимназията във Видин, партиен ръководител, редактор на сп. «Ново време». Те са ценен извор за изучаване живота и революционното дело на Д. Благоев.

През 1958 г. в ЦПА постъпи най-големият личен фонд — фондът на Георги Димитров. Той представлява богато съкровище от документи, отразяващи дейността на Димитров като един от вдъхновените строители на Българската комунистическа партия, неин вожд и изтъкнат деец на международното работническо движение. Във фонда на Г. Димитров се съхраняват най-разнообразни документи, отнасящи се не само до неговата дейност, но и за дейността на много видни представители на международното комунистическо движение.

През същата година бяха открити документи от архива на Кръстьо Раковски и над 2000 книги от библиотеката му. В този фонд се намират ценни материали за ранния период от историята на партията. През 1956–1958 г. бяха събрани много документи, отразяващи дейността на окръжните, околийските, районните комитети и местните партийни организации преди 9. IX. 1944 г., съхранявани от стари партийни дейци.

През 1959 г. в Централния партиен архив се увеличиха постъпленията, съдържащи документи от и за Станке Димитров, за когото бе оформен личен фонд. Тези материали разкриват важни моменти от неговата дейност в нашата страна при провеждането на болшевишкия курс в партията, от активното му участие в Задграничното бюро и особено от работата му в радиостанция «Христо Ботев».

През 1960 г. архивът получи материала за македонското движение, личните фондове на Владимир Поптомов, член на Политбюро, и на Георги Петров, бивш секретар на Окръжния комитет в Стара Загора. Бяха събрани и над 750 отделни документа.

През 1960–1961 г. Централният партиен архив събра над 500 единични документа. Много от тях са уникални, например писмо на Ана Маймункова, в което се говори за учителската социалдемократическа организация, няколко десетки писма на Димитър Благоев, Георги Бакалов, Георги Кирков, Съби Димитров, Дичо Петров, Христо Кабакчиев. Особено интересни и ценни са писмата, предадени от акад. Никола Михов. Те са писани от Д. Благоев, Г. Георгиев, Хр. Кабакчиев, Кр. Раковски и др. до Михаил Михов (Карас Идеалист) от Габрово, брат на акад. Н. Михов. В тях се засягат въпроси относно партийния печат и връзките на партията със социалистите в чужбина.

Голяма част от документите, които сега притежава ЦПА, са получени от редица стари партийни дейци, които в продължение на 2–3 десетилетия са ги пазили като зеницата на окото си, за да ги предадат на бъдещите поколения.

Освен личните документи архивът извърши една много сериозна стъпка и по отношение издирването на документи вън от страната — в архивите на СССР, Чехословакия, Германия и др. Първите опити за получаване на такива материали бяха направени пред ЦК на КПСС за получаване на документите на Задграничното представителство на Българската комунистическа партия, съхранявани в Централния партиен архив на КПСС. През 1959 г. ЦК на КПСС чрез Института по марксизъм-ленинизъм изпрати тези архивни материали. Това е едно от най-големите постъпления с огромно значение за партийната история, като се има пред вид, че голяма част от материалите на партийните органи и организации в страната не са се запазили. Фондът отразява дейността на партията през нелегалния период. Това са в по-голямата си част оригинални материали, решения, доклади и др. на ЦК на БКП, писма на Задграничното бюро за положението в страната, информация за международното положение и др. Тук се намира кореспонденцията между членовете на ЦК на БКП и представителите на БКП в Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал.

Този архивен фонд съдържа интересни и ценни документи на окръжните, околийските и районните комитети: резолюции, отчети, писма, информации, доклади, позиви и пр., които разкриват живота и дейността на партийните организации и комитети по места през онзи период.

Запазени са в него разнообразни и ценни документи във връзка с дейността на Народния фронт, участието на българите в интербригадите в Испания; докладите, вестниците и други материали, изпратени от партийните групи в затворите (Софийския, Варненския и др.).

Между материалите на Задграничното бюро има документи за дейността на масовите организации в страната: МОПР, кооперациите и др. Особено интересни са документите, отнасящи се за дейността на РП, между които материали на ЦК на РП (писма, директиви, възвания, бюлетини и др.). Немалко документи отразяват работата на комсомола и РМС (резолюции, директиви, позиви и писма). Широко е отразена в многобройни доклади, отчети и други документи и дейността на Независимите работнически профсъюзи.

През 1960 г. ЦПА получи за втори път от СССР микрофилми и фотокопия от ИМЛ, отнасящи се до МОПР и БКП за периода 1923–1924 г. Интересни документи за дейността на партията се получиха и от Румъния и Чехословакия. Ценно постъпление са заснетите микрофилми на документи на БРСДП (т. с.) от архиви на Втория интернационал: доклади, обръщения, позиви, кореспонденция на партията с Втори интернационал. Между тях има писма на Д. Благоев, Г. Кирков и др. от периода 1903–1912 г.

ЦПА направи постъпки пред ЦК и Министерския съвет за прибиране на оригиналните партийни документи, които се намират в държавните архиви, музеи и т. н. През 1959 г. Министерството на просветата и културата прие предложението на ЦПА музеите да предадат ония документи, които липсват в ЦПА. Министерството задължи всички музеи да представят в Централния партиен архив списъци с подробни описания за намиращите се в тях партийни документи, от които постепенно архивът изисква необходимите материали. Чрез организационно-инструкторската секция бяха прибрани партийни документи от къщите-музеи «Г. Димитров» и «Парапунов», Музея на революционното движение, къщата-музей «В. Коларов» и др. За музеите бяха приготвени и предадени своевременно фотокопия на получените документи.

Друга важна задача в тази насока е събирането на спомени от стари партийни дейци, които по липса на оригинални документи запълват съществена празнота в партийния фонд. Чрез своите инструктори досега архивът е събрал над 1600 спомена. Те засягат важни събития от революционното минало на партията, нейните организации и дейци. В тях се съдържат интересни данни за дейността на партийните организации, за стачки и др. В голяма част от тях се намират данни за Септемврийското въстание, за дейността на Д. Благоев, Г. Кирков, Г. Димитров, В. Коларов. Те ще помогнат да бъдат осветлени по-добре и по-пълно редица факти от революционното минало на партията.

Заедно с това Централният партиен архив успя да организира приемането на документи от Централния Комитет на БКП от най-новия период. От Политбюро и някои отдели на ЦК вече постъпиха материали за времето от 1944 до 1954 г. Материали за същия период бяха приети и от ЦК на комсомола, между които и такива на ЦК на РМС, ЦКДМ, ЦК на ЕМОС, ЦК на ДСНМ, младежките бригади, пионерската организация «Септемврийче» и др.

В областта на комплектуването, макар и да е извършена сериозна работа, стоят още много задачи. Неотложна е задачата да се съберат всички документи от нелегалната дейност на партията, като се потърсят най-разнообразни форми за това и се мобилизират усилият