Към историята на българската архивистика

Българската общественост и документалното ни наследство

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Николай Савов

Дизайн: Давид Нинов

София, 2006

Монографичният труд на Н. Савов е резултат от многогодишната му научноизследователска дейност в областта на една от основните помощни исторически дисциплини — архивистиката.

Събран и научно интерпретиран е обилен изворов материал и чрез богата документална база от писмени свидетелства са разкрити важни моменти от историята на архивното дело в България — неговите първи стъпки и оформянето му като наука. Авторът се спира подробно на писмените документи като извор на знания за българската история. Разгледано е и отношението на възрожденските дейци към архивните документи. Подчертана е ролята на руското славяноведение и неговото влияние при издирването на ръкописни документи. Разработен е и въпросът за учредяването на първите архивни сбирки в България. Проследена е историята по създаването на Българския исторически архив при Народната библиотека и ориенталската сбирка към нея, архива на Българското възраждане, Софийския градски архив и Военноисторическия архив.

Трудът представлява интерес за историци и специалисти, занимаващи се със събиране, обработване и съхраняване на стари и съвременни документални материали.

Увод

На светлата памет на баща ми Тодор Савов

Характерна особеност на нашето съвремие е непрекъснато нарастващият интерес към знанията за миналото. Историята като конкретна наука е призвана със специфичните си методи на изследване да разкрие, да събере и да обобщи именно фактите за живота на хората от предишни епохи. К. Иречек изказва мисълта, че всяко проучване започва най-напред с натрупване на факти(1). Историческите факти се черпят от най-разнообразни източници — документи, летописи, периодични издания, спомени, статистики и т. н. Писмените извори, «извори от първа ръка», си остават «основен ключ, който дава възможност да се достигне до определени резултати в научноизследователската работа на историка»(2). Развитието на обществените науки, и на първо място на историческата наука, е тясно свързано с документалните източници. Немислимо е задълбочено научно изследване на какъвто и да е проблем без всестранното използуване преди всичко на архивни документи, които единствено дават възможност да се проникне в същността на историческите явления и процеси(3). Писмените извори наред с наличната литература, която разглежда даден изследван проблем, са важно условие за създаването на издържани научни трудове. «Този, който е решил да се занимава с наука, трябва преди всичко да е осведомен за наличната литература, която третира изследвания въпрос, и за това, къде и какви извори може да намери и да използува за анализ на дадения обект. Без извори не може да се напише сериозна научна работа.»(4)

Архивните исторически материали са най-значителният и най-надеждният извор на ретроспективна информация за изграждане на здрави научни твърдения и изводи. Още проф. Ив. Шишманов в писмо до К. Иречек отбелязва с възклицание: «Какви интересни данни крият тия чудни архиви, когато човек умее да ги намери и осветли»(5).

С всеки изминат ден архивните документи придобиват все по-голяма популярност в живота на съвременното общество. Те се използуват преди всичко в науката като основен исторически извор за пълно и всестранно осветяване на историческия процес.

Архивният документ става обект на интерес у нас още при появата му. Покръстването на българите през 865 г. и създаването на славянската писменост бележат нов етап в отразяването на историческите знания. След покръстването започват да се пишат преди всичко жития и летописи, които имат историческо съдържание и представляват ценни и достоверни извори за нашето Ранно средновековие. При написването на житието на Кирил Климент използувал като писмен източник и привел изцяло «един документ — писмо на папа Адриан III до моравските князе Ростислав, Светополк и Коцел»(6). Така още от самото начало писменият документ е бил използуван като извор на информация. Като първоизвор на Български апокрифен летопис от втората половина на XI в. Г. Тодоров посочва народните предания и някои «стари български писмени паметници»(7).

Сведения за положително отношение към архивния документ срещаме и в средновековната българска държава. Извършената през тази епоха описателска работа (каталогизиране) с оглед на търсенето най-вече за справочни цели на стари документи в архивите на тогавашните български учрежденски институции е първопричина за възникването на специални сбирки от писмени свидетелства. Известен е още и фактът, че една от високите длъжности през Средновековието в българския царски двор е тази на хартофилакса — библиотекаря, който вероятно е отговарял и за съхраняваните в библиотеката архивни документи(8).

Многовековното турско иго се отразява пагубно върху огромни количества документални материали. Г. Раковски, Д. Миладинов и др. с болка и огорчение говорят за унищожени ценни български писмени паметници(9). И все пак по време на робството българинът е милеел за старите документи, грижел се е за тях, укривал ги е с оглед запазването им, зазиждал ги е в стените, криел ги е в хралупи. Знае се, че П. Славейков и Н. Обретенов са закопали ценни архивни документи в земята(10). Когато започва Българското национално възраждане, нашите велики революционери демократи първи започват да издирват и обнародват документи за миналото на българския народ. Те разбират огромното значение на документалните свидетелства и благодарение на тяхната далновидност, на тяхното дълбоко чувство за отговорност пред бъдещите поколения са запазени при невероятно тежки условия значителни количества документи за българската националнодемократическа революция.

Съществен е приносът за съхраняването на голям брой ценни за историята документи и на руските слависти. Със своята дейност славянофилите допринасят много за запалването на искрата за любов към стария писмен паметник. Те провеждат неимоверно трудни, изпълнени с опасности командировки за издирване в архиви и в книгохранилища на стари ръкописи и правят копия на най-важните от тях. Събират архивни материали или агитират чрез писма към такава дейност, създават връзки, завързват познанства и включват в това благородно дело свои последователи, начертават цяла програма за изучаване на исторически паметници, етнографски материали и древни ръкописи(11).

Характерният за Възраждането ни повишен интерес към родната история засилва стремежа да се популяризира онова, което разкрива славното ни минало. Запазеното чрез писмените паметници слово издига народното самосъзнание и готовността за саможертва в името на големия идеал — освобождението от чуждото иго.

Паисий приканва сънародниците си да обърнат по-голямо внимание на старините(12). Той сам издирва исторически извори, най-важните от които са архивните документи. Родоначалникът на нашето Възраждане не само събира, но и умело използува силата на фактическия материал, извлечен от страниците на старите документи и ръкописи. Това е първото целенасочено и системно издирване и използуване на исторически изворов материал. Паисиевите следовници вече издирват и събират стари документи с цел да ги съхранят, да ги обнародват и направят достояние на народа.

В. Априлов отправя призив към своите сънародници за събиране на архивни документи за нашата история(13). Г. Раковски допринася за популяризирането на историческите извори, «нашите с нищо незаменими драгоценности», и издига тяхната роля като уникален градивен материал при изучаване миналото на българския народ. Създал широка мрежа от сътрудници за събиране на архивни материали, Раковски издирва и чужди исторически извори за историята ни(14).

В. Левски твърдо настоява да бъдат опазени комитетските архиви («Има да се отговаря за всяко листо»), изисква документите да бъдат регистрирани (той въвежда входящите и изходящите дневници)(15).

М. Дринов преценява, че издирването и опазването на ценните писмени паметници не е по силите на един човек и затова прокарва идеята да се ангажира с тази важна задача някакъв обществен орган — читалищата, до които той изпраща своето писмо — апел за събиране на стари исторически документи(16).

Грижите, които полагат за личните си архиви редица наши възрожденци, като Неофит Рилски, Н. Бозвели, Е. Васкидович, Г. Раковски, Л. Каравелов, X. Ботев, П. Р. Славейков, С. Веркович, К. Шапкарев, Н. Геров, М. Дринов, могат да бъдат истински пример за подражание.

Първите учрежденски архивни сбирки в България спасяват от унищожение оцелели и уникални архивни документи. Макар че тези сбирки се създават случайно и безсистемно, без предварително планиране и организиране, те оставят трайна следа в историята.

След Освобождението, в периода на Временното руско управление през 1878–1879 г. много от руските административни ръководители и учени вземат мерки, за да издирят и спасят оцелелите документи и правилно да организират деловодствата и архивите на новосъздадените учреждения и организации. Те дори замислят и учредяването на държавен архив, но поради краткия престой на Временното руско управление у нас това не се осъществява.

Българските буржоазни правителства не полагат нужните грижи за събирането и опазването на запазените и оставени в нашата страна архивни документи. Безуспешно завършват и опитите на някои ентусиасти за създаване на държавен архив като институция, която да регламентира цялостното отношение към архивните документи и най-вече тяхното опазване за нуждите на историята. От десетките хиляди фондообразуватели до 9. IX. 1944 г. държавните архиви са приели едва 16 400 фонда и около 3000 частични постъпления(17). Причините и пътищата за унищожаване на архивите са най-различни. На първо място липсата на цялостно законодателство в нашето архивно дело. Доколкото се издават закони и излизат правителствени разпореждания, те са от най-общ характер или се отнасят само до дадено ведомство. Учрежденията се ползват в повечето случаи само от пунктовете, засягащи «прочистването на архивите им». Значителни количества документи са унищожени в резултат на войни, на пожари, на недобро съхраняване, а също и при изменение на административно-териториалното деление на страната, когато се правели реорганизации или били закривани учреждения. Друга част са унищожени поради липса на архивохранилища, в резултат на държавни и политически борби и т. н.(18)

Частично мерки по запазването на ценни документи през този период се вземат инцидентно от страна на някои министерства и ведомства, но техните ръководители изхождат предимно от служебните интереси и от отчетно-справочния характер на документите(19).

До 9. IX. 1944 г. институтите, които си поставят задачата да се грижат за издирване, събиране, обработване и използуване на архивни документи, имат съвсем ограничени функции, щат и архивохранилища. До създаването на Държавния архивен фонд у нас през 1951 г. с цялостното разработване и придвижване на въпросите на архивното дело не е натоварен нито един институт. Тази роля до известна степен, макар и твърде ограничено, изпълнява Народната библиотека в София(20).

Писаното върху проблемите — обект на настоящето изследване, е разпръснато и непълно. По-цялостно тези въпроси са разгледани в труда на М. Кузманова(21), в няколко отделни статии(22) и частично в труда на К. Георгиев(23).

Обширното проучване на М. Кузманова от 1966 г. представлява систематичен курс по история на архивите в България, който обхваща всички периоди на историческото развитие на страната ни до 1965 г. В книгата сполучливо са свързани специфичните проблеми по история на архивите и на архивното дело с общия развой на политическата история на българската държава от Средновековието до социализма. На въпросите за отношението на българската общественост към архивните богатства на страната ни за периода до социалистическата революция авторката се спира в гл. 1 (Период на Възраждането) и гл. II, III и IV (Период на капитализма). В книгата обаче липсва преглед на излязлата дотогава у нас литература по въпросите на архивното дело.

Отпечатаната през 1964 г. студия на М. Кузманова под заглавие «Интересът към българските писмени паметници през епохата на Възраждането» всъщност представлява разработка на темата, която е предмет на раздел 3 от гл. I на нейната книга. В студията е представен типичният за Българското възраждане повишен интерес към родната история и засиленият стремеж да се популяризира онова, което разкрива нейните светли страници от миналото.

От М. Кузманова е и статията «Интересът към писмените исторически паметници, отразен във възрожденския периодичен печат», в която е посочена ролята му за събуждане на по-голям интерес към издирването и събирането на писмени исторически паметници от миналото.

На факти, говорещи за положителното отношение на нашите националреволюционери към архивните документи, се спира и К. Възвъзова-Каратеодорова в своята статия «Отношението на Раковски, Каравелов, Левски и Ботев към ръкописите и архивите». Частично на този въпрос отделя страници и К. Георгиев в своята книга «Въпроси на българската археография» (1970).

Въпросите, отнасящи се до развитието на архивното ни дело от Освобождението до 1951 г. (състояние на архивното наследство след Освобождението, архивното законодателство, създаването на културни институти и тяхната дейност по комплектуването, опазването, регистрирането, описването и експертизата на документалните материали), третира в своя студия и П. Миятев(24).

Отделни проблеми, свързани с темата на нашето изследване, са засегнати в проучвания по история на архивите и архивното дело у нас, направени от М. Радков, З. Радонов и др.(25)

В предлагания от нас труд се разглеждат въпроси, свързани преди всичко с отношението на българската интелигенция към писмените архивни паметници в периода до социалистическата революция у нас през 1944 г.

На основата на архивни документи и материали се проследява дългият и труден път на създаване на едно традиционно положително отношение, което има българската общественост към архивното ни наследство. Оттук и основната цел, която сме преследвали: чрез извлечените от историческите извори многобройни факти и тяхното тълкуване да допринесем за засилването на едно правилно отношение към архивния документ — това незаменимо градиво на отечествената ни история.

Първа глава: Отношението на българските възрожденци към архивните документи

Състояние на архивното наследство, заварено от нашите възрожденски дейци

Отношението на българските възрожденци към документалното ни наследство се откроява още по-ярко на фона на злочестата съдба, която са имали българските писмени документи, особено по време на турското господство. Създаденото от средновековното българско общество архивно богатство не остава незасегнато от османското иго и дейността на гръцкото фанариотско духовенство. Паметниците на културата и особено ръкописните исторически свидетелства са подложени на масово и безогледно унищожаване(1).

Стотици пергаменти, старобългарски книги и хрисовули са обречени на изгниване или на изгаряне от необразовани и фанатизирани монаси. Същата участ имат десетки ръкописи, попаднали в гръцки ръце, особено тези, написани на славянско писмо(2). Многобройни сведения говорят за безмилостното погубване на «тия мъченици български стари ръкописи»(3). Георги С. Раковски с огорчение и болка на много места съобщава за унищожени български писмени паметници от турските завоеватели и гръцкото духовенство(4). В «Български вероизповеден въпрос» той пише: «Патриарх Самуил, който закрил охридската архиепископия, наредил на калугерите-таксидиоти, изпратени от Света гора, да изгарят българските книги и ръкописи..., да требят от лице земи сяка българска древност и старина»(5). К. Иречек отбелязва, че българските ръкописи, оцелели с векове от войни, пожари, паразити и гниене, били навсякъде изгаряни и унищожавани от гърците, така както чешките книги били унищожавани от йезуитите след Белогорската битка(6). Неофит Рилски също се сблъсква с гибелните последици от невежеството, проявено към нашите писмени паметници(7). С писма Д. Миладинов уведомява руския колекционер на славянски старини П. Ив. Севастиянов за състоянието, в което се намират откритите ръкописи, и унищожаването, на което са подложени. На 26. IV. 1858 г. Д. Миладинов изпраща от Кукуш писмо до П. Севастиянов, в което между другото пише: «...сигурно Вие сте предизвестен от уважаемия архим. Партений и гореказания Софроний за съдбата на българските пергаментови ръкописи в Македонска България, тъй като в манастира Трескавец или Златовръх в Прилеп купища различни ръкописи по нареждане на гръцките архиереи послужиха да се разпалват пещите, като тия на трите отрока, за да пекат в тях хляб, а сега са останали само няколко не толкова важни ръкописа...»(8). Същата участ сполетява и ръкописите на Кичевския манастир, а заедно с разрушаването на Виргинския манастир изчезва и цялата му архива(9).

Сведения за изземването от турците на архивите на братя Миладинови дава К. Шапкарев. Той пише: «На 16 февруари 1861 г. в тъмни зори къщата на Миладиновци била «бастисана» от цяла тълпа заптиета. Претресоха цялата къща. Събраха всичко, що намериха книжно, писма ли, вещи, книги, ръкописи и прочее, събраха ги и ги нагнетиха във вращи (чували), та заедно с него отнесоха ги в правителствений дом»(10).

Незавидна е участта и на архивата на Петко Р. Славейков. В спомени за баща си С. Славейкова разказва: «Вероятно Славейков от предпазливост сам е унищожавал компрометиращи го писма, които биха издали връзките му с въстаниците, емигранти в Румъния, и с одеските българи, затова полицията нищо не намерила. От ранната му кореспонденция не е запазено нищо, свързано с подготовката на дядо Николовото въстание: нея той закопава в земята, когато заминава за Цариград (1856 г.). Не са запазени и никакви писма от разузнавателната му дейност по време на Кримската война, за което загатва в две от публикуваните писма до Цвятко Недев»(11).

Синът на П. Р. Славейков Иван Славейков отбелязва: «В 1864 г., когато Славейков се установява в Цариград, той вече и притежавал огромен архив, в който немалка част е заемала кореспонденцията му. При спирането на в. «Македония» през 1872 г. домът му бил обискиран. Мидхат паша завлече в заптието почти всичките му ръкописи, цялата му кореспонденция и значителна част от библиотеката му в големи сандъци, а самаго него хвърли в занданите на главната тюрма. Цели 20 дни баща ми изкарваха да го разпитват и да му искат обяснения върху... писмата му и върху сношенията му с Влашко и Русия. Голяма част от ръкописите и писмата си той не видя вече. Те са били вероятно предадени на огъня»(12). За тази загуба Петко Славейков пише следната бележка: «Пропаднаха два чувала писма и ръкописи на Паша капия, дето ги бях занесъл да търсят писма по сношенията ми с въстаниците, в едно от затварянията ми по времето на Мидхат паша»(13).

През Освободителната война 1877 г., по времето на опожаряването на Стара Загора от Сюлейман паша «най-непрежалима била загубата на библиотеката на Славейков и на неговите ръкописи, между които готовият за печат Географски речник на България(14), История на България, множество непечатани стихотворения, цяла сбирка с народни песни и 15 000 пословици, огромна преписка — архив на Възраждането, една тетрадка със стихотворения на Христо Ботев и много книги. Пенчо Славейков, който тогава бил на 11 години, се сетил за «големите тефтери», с които баща му не се разделял, решил в този най-тежък момент да се погрижи за тях — скътал ги на скришно място, под стълбището на къщата — там и изгорели»(15).

Според спомени на И. Славейков, когато през 1880 г. баща му се преселва и учителствува в София, «той донесъл със себе си едни твърде печални остатъци от библиотеката си и почти нищо от ръкописите си, и то от ония, останали разпръснати тук-там, случайно неприбрани в Стара Загора». При кратковременното учителствуване в Одрин Петко Славейков «взел със себе си набързо само част от книгите и ръкописите си. Тези книги и ръкописи заедно с някои неприбрани от Трявна стават основа на архива, който се пази в Музея «Петко и Пенчо Славейкови». Другият син на Петко Славейков, Рачо, също твърди в спомените си: «Баща ми много обичаше да се преписва с познати, приятели и домашни... За съжаление твърде малко от тия писма са запазени»(16).

Един малък преглед на запазеното документално богатство, свързано с живота и дейността и на други наши възрожденски дейци, показва и доказва нерадостния факт за безвъзвратно загубени ценности и за това, че сме лишени от незаменими оригинални писмени свидетелства за историята, особено на нашето национално освободително движение. В свои забележки към публикувани писма от В. Априлов М. Арнаудов обръща внимание, че поради голямото нехайство на повече от ония лица, до които те са били отправени на времето, или поради безгрижие на техните наследници тези писма са се опазили в твърде малък брой(17). Ц. Антова, позовавайки се на сведения на проф. И. Шишманов, предполага, че личният архив на Николай Христофорович Палаузов, а заедно с него и този на Одеското настоятелство и някои лични документи на В. Априлов са загубени и унищожени(18). Изследвайки неголямото ръкописно наследство на Христо Иванов Големия, О. Маждракова-Чавдарова констатира със съжаление, че съдбата на част от ръкописите му е незнайна, а някои негови писма «са пропаднали неизвестно къде»(19). Не знаем нищо и за участта на личния архив на поета и историка на Българското възраждане Григор Пърличев(20).

Красноречив е примерът и с архива на Любен Каравелов. В специално свое проучване Д. Леков съобщава, че библиотеката и архивът на Каравелов, предадени навремето на Народната библиотека, още през първите години биват разпръснати, а в голямата си част — изгубени и унищожени. Личните интереси, политическата спекулация и нехайността на отговорни лица се оказват по-силни от общочовешките етични норми. Н. Жейнов още на другия ден след смъртта на Любен Каравелов, с когото бил съдружник в печатницата, открадва няколко връзки писма и ръкописи, смятайки, че между тях са и съдружническите книжа. През 1887 г. други документи от архива, по всяка вероятност най-интересните, са отмъкнати от русенската полиция. Част от останалата Каравелова архива била случайно намерена от един чиновник на библиотеката между сметта. Така от огромното ръкописно наследство на този наш възрожденец се запазват твърде малко в сравнение с първоначалния обем документи(21). Загубване на оригинални писма от архива на Л. Каравелов констатира по-късно и А. Бурмов(22). Жалката участ на архивата на друг наш възрожденец — Иларион Макариополски, отбелязва Т. Жечев. В книгата си «Българският Великден или страстите български» с нескрит сарказъм той пише: «... при моите издирвания бях щастлив да попадна на една скъпоценна папка от разпиляната архива на Иларион Макариополски. Открита е сред купища стара и ненужна хартия, изпратена за претопяване»(23).

Ролята на славянознанието за зараждане на положително отношение към архивните документи

В началото на XIX в. под влияние на засилилото се националноосвободително движение на балканските народи и на изострянето на т. нар. Източен въпрос се забелязва засилване на интереса към Балканския полуостров и към историята на населяващите го народи. Това е времето, когато в Русия се провежда широка дейност за събирането и за издаването на старите руски летописи, силен тласък получава и славянознанието. Особено големи успехи се постигат в областта на публикуването и изучаването на паметниците на старославянската писменост. По-нататъшното изучаване на славянското културно наследство и въобще развитието на славянознанието като наука изисква да се съставят описи на славянските ръкописи, събрани в частни, църковни и държавни колекции. Така хилядите ръкописни паметници стават предмет на системни и задълбочени научни изследвания. През 20–те години на миналия век се полагат основите и на славянската филология като наука. Нов етап в откривателската и проучвателската дейност на руските учени слависти в областта на старобългарската литература настъпва в средата на XIX в., когато вече разгръщат своята дейност откритите по-рано (1835 г.) четири катедри по славистика (славянска филология) в Москва, Петербург, Казан и Харков. Публикациите на такива представители на руската славистична наука като К. Калайдович, Изм. Срезневски, Осип Бодянски и други въвеждат в научно обръщение ценни паметници на българската история.

Експедициите за събиране на ръкописи са характерни особено за XIX в.(24) Тогава и интересът към старините е голям във връзка с развитието на историческата наука. Току-що положените основи на славянската филология като наука и нейното развитие изискват събирането на различни и по-богати материали: археологически, исторически, езикови, литературни, етнографски, фолклорни. При такава именно обстановка славистите проявяват голяма активност и постигат добри резултати. Никога по-рано не е имало толкова много посещения на манастири и други обекти с научна цел. Балканският полуостров, който е родината на най-старата славянска писменост и който се слави с богатите си манастирски библиотеки, става главен обект на посещения от страна на славистите. И тъй като руската славистика през миналия век е водеща, то и руските слависти стоят на първо място в издирването и събирането на стари писмени паметници. Верни на своите научни интереси, те пътуват из славянските страни и събират материали, отнасящи се до нашата страна.

Един от първите дейци, които изцяло посвещават своя труд и знанията си, за да разкрият и покажат на света истината за българското историческо минало, които запалват искрата на симпатии в руското сърце и подготвят почвата за по-нататъшен изблик на славянофилски чувства сред руското общество, е Юрий Ив. Венелин(25).

С помощта на руския публицист славянофил И. Аксаков и на големия защитник на славянството — московския професор М. Погодин, стремейки се да изучава по-задълбочено България, нейните исторически паметници, език и народно творчество, през 1830 г. по поръчение и със средства на Руската академия на науките Венелин предприема пътуване в Източна България. Целта на командировката е да разгледа архивите и книгохранилищата отвъд Дунава и да направи снимки на най-важните ръкописи. С писмо от 20. VIII. 1830 г. Венелин уведомява от Силистра проф. Погодин, че в Бабадаг един българин му говорил за «исторической рукописи, которая будто увезана потом Иванчо в Силистрий»(26).

Пет месеца Венелин остава в архивите на митрополията в Букурещ(27). Там прави копия от стари влахо-български грамоти и други ценни писмени български паметници. В края на 1831 г. Венелин се връща в Москва. Поръчката на академията е изпълнена: той събира 66 грамоти, 20 рисунки и материал, необходим за съставяне на граматика на българския език(28). Събраните от Венелин грамоти са издадени от Руската академия на науките една година след неговата смърт — 1840 г., под заглавие «Влахо-Болгарския или Дако-Славянския грамоты, собрания и объясненныя на иждивении Императорской Российской Академий, Юрием Венелиным»(29). Тези грамоти със снимки и обяснения били използувани в българските училища като учебни помагала. Венелин е първият, който разбира голямото значение на грамотите като документи за историята на българския език, дава в общи черти вярна характеристика на езика на славянските грамоти, намерени във Влашко, като прави обширни исторически бележки и филологически коментарии за всяка грамота.

През време на пътуванията си Венелин завързва познанства с българи, моли ги да търсят древни писмени паметници, да записват песни. В писмо от Букурещ до М. Погодин (5. X. 1830 г.) Венелин пише: «В Силистра се запознах и завързах връзка с терновский уроженец лекаря Калчо Пешков, който обеща да ми достави в Букурещ стари книги от Търново»(30). К. Пешков преди това бил описал на Венелин състоянието на славянските църкви в Търновската епархия, като му съобщил, че «в Тернове и митрополии находилось порядочное собрание болгарских рукописей»(31).

Венелин иска от В. Априлов и от Неофит Рилски да му изпращат народни песни и всякакви етнографски и исторически документи. «Относно грамотите, нека отец Неофит се старае да търси и преписва, нека не се лени да върши сам пътувания за тая цел, хрисовулите няма да дойдат сами при него, а награда за това ще му бъде благодарността на историята и на българското потомство...»(32)

Огромна радост изпитва Венелин при намирането на ценни архивни материали за миналото ни, болезнено преживява загубването на такива документи за историята ни. С мъка той разказва как се е изплъзнал из ръцете му един ръкопис — «неоценима находка за историята на българите». Венелин толкова много желаел да го притежава, че, както признава в писмо до В. Априлов, цяла нощ не могъл да спи от радост, надявайки ce да намери това съкровище, колкото и да поискат за него. «Бог знае къде сега се скита бедният български Царственик! Може би сега го няма вече на бял свят. Печална мисъл! Кой по-добре от мене би могъл да го спаси?»(33)

След установяването на връзки с одески и букурещки българи Венелин с удвоена енергия се заема с изучаването на България. Като посочва голямото значение на събраните материали за по-нататъшното опознаване на българските земи, през септември 1837 г. в писмо до В. Априлов той начертава широка програма за системно изучаване на културните традиции и националните особености на нашия народ. Венелин предлага да се събират исторически паметници (ръкописи), грамоти и хрисовули на българските царе, данни от манастири или от частни лица, да се записват народни песни, обреди, поверия, обичаи, да се търсят грамоти (в манастири, в стари градове и др.)(34).

Предложената от Венелин «Програма за изучаване на исторически паметници и на етнографски материали» заинтересова редица българи и стимулира тяхната дейност. Заедно с писмата програмата съдейства за повишаване на интереса у българите към изучаването на живите поетически паметници, към издирването на древни ръкописи, грамоти и монети за разкриване славното минало на България и на нейната култура.

Делото на Венелин не се изчерпва само със събирането на документални материали за българската история. Той е и първият наш учен, който забелязва съчинението на Паисий и проявява траен интерес към него. Венелин пръв обръща внимание на «История славянобългарска», грижи се за нейното съхраняване като извор за българската история(35).

Друг руски учен славист, който се занимава с историята и езика на южните славяни и желае да се запознае с техните паметници и говоримия им език, е професорът от Новорусийския университет Виктор Ив. Григорович. Той е първият чужд славист, който след откриването за световната научна общественост на българския език от Вук Караджич посещава Европейска Турция с научна цел(36). В. Григорович е единственият славист, който успява — и то през най-тежките години на робството — да проникне в България, да я обходи надлъж и нашир, да разгледа манастирските библиотеки и да направи неоценими открития. От август 1844 г. до юли 1845 г. той 11 месеца пътува из страната ни, рови се из книгохранилищата, преглежда, преписва или взема стари ръкописи, завързва познанства с българското население(37). По време на близо едногодишното обикаляне на българските земи Григорович преглежда около 2800 гръцки ръкописа, 455 славянски, снема копия от 120 грамоти, като категорично смята, че те са били много повече, но голяма част от тях безмилостно е била унищожена(38). В Хилендарския манастир той видял грамотите на Константин Асен и Иван Александър, откриването на които му доставя голяма радост(39). От намерената в Рилския манастир грамота на цар Иван Шишман снема препис(40). Според И. Шишманов по време на своето пътешествие в Европейска Турция Григорович има намерение да посети и 14–те манастира в околностите на София, но «ограничил се да разгледа само най-стария «Св. Панталеймон» в Бояна(41). Тук той попада на т. нар. Боянско евангелие от XII–XIII в. — ценен за науката палимпсест (старинен ръкопис, написан върху изтрит по-стар текст на пергамент)(42).

Незаменим помощник на В. Григорович в трудното му пътешествие из България е неговият водач — шивачът Георги Бодли, за когото сам Григорович споменава в свой отчет. Бодли се стреми към науката, самостоятелно изучава няколко езика, в това число и старогръцки, познава античната литература и историята на своя край, книжовно обяснява своите знания и наблюдения. Сам преписва протоколите на Охридската митрополия, отнасящи се за период от един век(43). Със своята образованост и начетеност Бодли бързо разбира целта и научната мисия на В. Григорович и активно го подпомага в неговите проучвания. Сам Григорович в своя очерк пише: «За щастие срещнах съобразителния българин на име Георги Бодли, който ми стана постоянен водач». И на друго място: «На въпроса ми, дали има книги в църквите, едни ми отговориха «не», а други «да». Моят добър водач намери начин да отключи един шкаф, пълен с ръкописи и ги убеди да потърсят други на горните етажи и в олтара. Сред ръкописите аз намерих неизвестно за учените Житие на св. Климент, писано на пергамент»(44).

След години според проучване на А. Сергеев проф. В. Н. Златарски специално посещава дома на Г. Бодли, преглежда личната му библиотека и открива в нея много ценни ръкописи, старопечатни книги, речници и граматики с любопитни бележки от притежателя(45).

Безсмъртните заслуги на В. Григорович пред науката са много. Той спасява от загубване или повреждане голям брой паметници на старата българска писменост и култура, събира документи, чиято научна стойност е неоценима. Негова заслуга като един от основоположниците на българската филология е и утвърждаването в науката на термина «славянска взаимност». Григорович пръв изтъкна значението на дамаскините като документи, писани на народен език(46).

Интересът на българските възрожденски дейци към старите писмени документи

Вниманието на нашите възрожденци към документите като исторически свидетелства се проявява в няколко насоки. На първо място, това са начинания, свързани с издирването, събирането и съхраняването на самите документи (лични, държавни или на обществени организации). Тук несъмнено на преден план изпъква ролята на периодичния печат. На второ място е използуването на архивното наследство чрез публикуването му и на трето място — създаването и организирането на първите архивни сбирки в България.

Независимо от тежката съдба, която имат по-голямата част от обществените и личните архивни материали, скъпи реликви за нашето минало успяват да се запазят в църкви и манастири, в читалища и училища, а също и у отделни лица. За да съхранят част от ръкописното наследство, по-будните българи започват да укриват документи и ръкописи. В много църкви, най-често в олтарите, се изграждат каменни стаички, в които се скатават ръкописи, на други места ги зазиждат направо в стените, скриват ги в хралупи, из потайни места в горите, заравят ги в земята(47). В изследване за Иван Рилски се съобщава, че «старците в Рилския манастир, опасявайки се от турското опустошение, събрали всички по-ценни ръкописи и ги зазидали в стените на Хрельовата кула»(48). Благодарение на това те оцеляват и по време на опожаряването на манастира през 1833 г.(49)

В спомените на Н. Обретенов четем, че след несполуката на въстанията през 1875 г. той веднага се върнал вкъщи, заключил трите порти, прибрал всички писма от централния комитет и от частните комитети, турил ги в едно голямо стъкло с по-широка уста (бинлик), запечатал ги със смола и ги заровил в по-малката подница. Той пише, че преди това ги е показал на майка си и й казал: «Ако не се върна, да знаеш, че тук са заровени писмата от комитетите. Може някога да дойде време да ги извадим»(50). Години по-късно С. Заимов отбелязва: «Тайното и привременно правителство в България, сформирано 1869 г. и просъществувало до 1876 г., както всяко правителство и то си имаше своята кореспонденция, своите протоколи, своите квитанционни книги и прочее книжа. Част от тази кореспонденция гние «негде си» в земята, заровена от «някои си», които оставиха костите си в Диарбекир или пък предадоха богу дух на турското бесило. Трета част, при това най-малката, се задържала в ръцете на неколцина от бившите български революционери, които случайно не паднаха под ударите на турския сатър. От запазената част на тайната кореспонденция най-много документи успява да съхрани Н. Обретенов. Причината за това е, че той лично, както и майка му — баба Тонка, грижливо са прибирали частни и окръжни писма и други документи, които са минавали през ръцете им и с «особена старателност са ги скрили в разни кьошета и дупки на двора и къщата си»(51).

За Българското възраждане е особено характерен повишеният интерес към родната история, засиленият стремеж да се извади наяве и да се популяризира онова, което разкрива нейните светли страници. Нашите възрожденци много умело използуват всевъзможни източници и особено писмените паметници на историята, за да повдигнат народностното самосъзнание, да засилят готовността за борба и саможертва в името на големия идеал — освобождението от чуждо национално потисничество. И затова неслучайно такива титани на българската обществена мисъл и велики борци за свободата на народа като Паисий и Раковски отправят поглед към миналото на българите и издирват писмени паметници, за да поставят ясно задачите на своето време. Като тях постъпват и плеяда възрожденски политически и културни дейци.

Сред светлите имена на възрожденските ни дейци, заели се да установят връзката на настоящето със славното минало на българския народ, която робството прекъсва, е името и делото на Паисий Хилендарски. И преди него е имало българска историопис, наченки на историческо повествование, летописи и жития на видни дейци. Но Паисий пръв написва цялостна история на българския народ от идването му на Балканския полуостров до падането на България под османско иго и с това той става родоначалник на Българското възраждане, основоположник на българската историческа наука и новата българска литература(52).

Паисий пръв използува посочването на историческото минало като активно средство за оформянето на националното съзнание. На първо място той поставя грижата на българите за съхраняване на техните исторически паметници, които могат да послужат като потвърждение на славната им история. Към средата на XVIII в. гръцкото монашество в Света гора проявява отрицателно отношение към паметниците на българската и славянската култура. Именно това буди сериозна тревога у Паисий, който неслучайно приканва сънародниците си да обръщат по-голямо внимание на старините(53). Хилендарският монах разбира, че славната история на българите е тази просветителна сила, която може да възроди народностното самосъзнание и да предпази българския народ от гръкоманството. За да бъде постигната тази цел, трябва да се издирват исторически вести. Паисий схваща, че миналото на всеки народ може да се знае само ако то е отразено в паметници, в стари съчинения. И той ги търси в архивите на Хилендарския, Зографския и други манастири в Атон и в българските земи. Паисий пръв посочва пътя за развитието на българската архивистика — издирването и събирането на исторически извори, най-важните от които са архивните документи(54). На много места в своята «История славянобългарска» Паисий цитира печатните източници, които е ползвал, а понякога споменава и архивите. В своето изложение той не е голословен, а борави с данни, произтичащи от източници и извори(55). Според него историческите изследвания трябва да бъдат на основата на непосредствените извори, а първата работа на всеки историк е тяхното издирване и привеждане в известност(56).

Най-голямо значение Паисий отдава на откритите от него оригинални документи — хрисовули с подписите на българските владетели и техните златни печати. «Твърде много обикнах българския народ и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския народ в тая книжица за ваша полза и похвала... Аз претърсих всички светогорски манастири, гдето има стари български книги и царски грамоти...»(57) Тези мисли на Паисий свидетелствуват за неговата страст към историческата документация, говорят за неговата библиографска осведоменост. Високата оценка за ролята на историческото познание и знание определя и стремежа му към изнасяне на възможно повече доказателства за събития и за дейци от миналото. Чрез обилен исторически материал, добре подреден и съответно обяснен, Паисий Хилендарски иска да даде на обезправения български народ историческо знание.

Безспорно заслугата на Паисий е не само в събирането на необходимите източници, а и в това, че той пръв у нас използува силата на фактическия материал, извлечен от страниците на старите ръкописи и документи. По този начин с името на хилендарския монах е свързано и първото по-целенасочено и системно издирване и използуване на исторически изворов материал. Паисий пръв се опитва с помощта на това градиво да възстанови по-пълно картината на миналото, използувайки за първи път много домашни извори, чрез които обогатява и уточнява картината на историческия процес(58). На историческите източници Паисий гледа само като на извор на фактически материал. Той ги използува без научна и компетентна преценка, стига да отговаря на желанието да се изтъкне на всяка цена величието на българския народ в миналото, неговата славна история. За научно-критичен подход към изворовия материал авторът на «История славянобългарска» не е разполагал с необходимите сили и не е имал съответната подготовка и знания(59). Докато Паисий търси стари източници главно за да може да завърши своето епохално дело, неговите следовници по-късно — изтъкнати български възрожденци, ги издирват и събират с цел да ги съхранят, да ги обнародват, да ги направят достояние на народа. По този начин те дават своя принос за развитието на архивното дело през Възраждането(60).

На границата на новото време, когато все повече се утвърждава целенасоченото използуване на историческите знания и паметници за въздействие върху националните чувства, стои и делото на Партений Павлович. При обиколката си из българските земи той посещава София, Черепишкия манастир, Пловдив, Рилския манастир и отделя твърде голямо внимание на запазените исторически паметници и документи по тези места. През 1734 г. П. Павлович прави копие от хрисовула на Иван Шишман, пазен в Рилския манастир(61).

В началото на 40–те години на миналия век у нас се заражда едно истинско движение сред българската интелигенция за събиране на исторически паметници. Първите организирани стъпки на това движение са свързани най-вече с името на Васил Априлов(62). Възгледите на този пламенен възрожденец се оформят под непосредственото въздействие на труда на Ю. Венелин «Древние и нынешние болгаре в политическом, народном, историческом и религиозном их отношении к россиянам» (1829)(63).

Още преди да започне своята кореспонденция с Венелин, Априлов сам проявява инициатива и разпраща много писма, в които настойчиво препоръчва да се събират старите ръкописи из българските земи като ценен материал за нашата история. През 1836 г. все по свой почин, но в духа на напътствията на Венелиновата история одеският книжовник моли Неофит Рилски да опише една старинна църква и да направи копие от царствената грамота на Иван Шишман, дадена на Рилския манастир. За преписването на Рилския хрисовул Априлов му изпраща специално прозрачна хартия и указания, как да се направи копирането: «Препишете..., както го виждате, ясно, без изменение и дето мастилото е по-гъсто, и там да подражавате гъстината на мастилото... Ако буквите имат украшение, да ги копирате изцяло»(64). В своето писмо до игумена на Зографския манастир Априлов препоръчва да се препишат «сичките хрисовули, привилегии и грамоти, дето ся намерват в Зографския манастир от началото му до днес..., да се снеме точь в точь най-старият хрисовул» на изпратената за тази цел прозрачна хартия, като се спазят всички особености на текста; да се напишат на отделен лист заглавията на всички останали стари ръкописни книги, като се посочат и някои данни за тяхното съдържание, годината на написване, материалът, на който са написани и т. н.(65)

Истинско насърчение за дейността си Априлов получава в писмата на Ю. Венелин от 27. IX. и от 9. X. 1837 г.(66) Второто писмо представлява своеобразна програма и апел към българските родолюбци за целенасочено системно изучаване на културните традиции и националните особености на българския народ. Мислите на Априлов напълно съвпадат с призивите на Венелин за опазване на старините и за популяризирането им пред чуждия свят като веществени доказателства за величавата история на българите, като средство за повдигане на националното самочувствие и съзнание(67).

Програмното писмо на Ю. Венелин от 9. Х. 1837 г. до Априлов става достояние не само на Одеския просветен кръг. Благодарение на Априлов и на неговите съратници преписи от Венелиновото писмо-програма скоро достигат до Неофит Рилски, Неофит Бозвели(68), Е. Васкидович(69), Захари Зограф, Райно Попович, А. Кипиловски, д-р П. Берон, Захари Круша и други изтъкнати дейци от вътрешността на страната и в Румъния. Всеки от тези пламенни патриоти възприема като свой дълг препоръките на Венелин и на Априлов. Лично и чрез свои близки сътрудници те се заемат с изпълнението на начертаната програма за културно раздвижване на българския народ.

На Априловия апел се отзовава и архимандрит отец Анатолий, с когото В. Евстатиевич се запознава лично през лятото на 1838 г. при едно негово посещение в Одеса, преди да замине за Света гора. Отец Анатолий успява да изпрати само две грамоти, «из коих една в роде летописи»(70).

С любовта си към старинните документи и историческите реликви издирванията на Априлов и на някои други учени от това време подпомагат и българите от Браила(71). Още в началото на 30–те години на миналия век сливенецът Анастас Дукиади (Дучев) се наема да събира български старини и ръкописи, които след това предава на Априлов, Мурзакевич и Раковски(72). Особено много Дукиади подкрепя В. Априлов при събирането на материали за нашата история. За проявеното усърдие в тази насока му е изказана и специална благодарност(73).

С писмо от 16. V. 1842 г. Априлов се обръща и към кметовете и училищните настоятели в Карлово: «Моля Ви да издирвате стари български монети, рукописи, книги, надписи, песни, притчи да ги печатам»(74). По-късно Априлов съобщава: «Като узнали за моите търсения на разни старини по България, жителите на Панагюрище ми изпратиха десет неупотребявани от тях вече ръкописа на църковни книги, между които един Общ миней от XIII в.»(75).

Ярък представител на създаденото в началото на 40–те години на миналия век възрожденско движение, което си поставя за цел изучаването на историческото минало и събирането на материални и духовни ценности и паметници за националната ни самобитност, народния език, фолклора и традицията, е Стефан П. Ахтар(76). Въодушевен от мечтата да види възкресени светли страници от родната ни история, той «все за ползу роду болгарскому» помага с всички средства и сили за разпалване на интереса към пръснатото наследство на някогашните летописци, книжовници и преписвачи. Ревностен радетел на новата българска книжнина, Ахтар предоставял на учени и публицисти средновековни старини и ръкописи, за да възобновят славната история на българското отечество. Така например той издирва и дава за отпечатване на К. Фотинов ценни ръкописи(77). Заслуга на С. Ахтар е и съхраняването на непълен препис на Паисиевата история, а някои ръкописи и печатни книги благодарение на неговите усилия заживяват втори живот. Такава е съдбата на прочутия Еленски препис на Паисиевата история от 1784 г., която той получава от своя приятел Андрей Робовски заедно със Стематографията на Христофор Жефарович, подвързани в една книга. След години Петко Р. Славейков си спомня: «Ръкописът, който ми донесе баща ми, най-напред беше го взел от приятеля си С. П. Ахтаря, а нему бе донесен той от Елена...»(78).

Най-големият успех и историческа заслуга на С. Ахтар в неговите издирвания на писмени паметници от миналото е откриването на изключително важния за нашата средновековна история писмен извор — Синодик на цар Борил от 1211 г.(79), достигнал до нас в два преписа — един от XIV в. и друг от XVI в. По-старият и по-ценният е намерен от Ст. Ахтар и предаден през 1845 г. на Н. X. Палаузов(80).

Особено място сред възрожденските дейци, които допринасят най-много за популяризирането на документалните източници, за издигане на тяхната роля като незаменим градивен материал, необходим при изучаване миналото на българския народ, има Георги С. Раковски.

Интересът към родната история и оттам към българските исторически паметници се пробужда у Раковски твърде рано. Още по време на ученичеството му в гръцкото училище в Цариград в писмо от 25 юни 1839 г., отправено до учителя му Райно Попович, Раковски споделя за откритите от Априлов български старини и особено за един «хрисовул на царя Асеня»(81).

За ползата от изучаване на историческото минало и запознаването с културното наследство на народа Раковски пише: «Повестността (разбирал историята) на всеки народ е неговият нравствен живот. Народ без повестност е мъртъв нравствено и подобен е на человек, който после смъртта си никакво възпоменание на света не оставя. Повестността е най-полезната от всички науки, защото само тя може да оправи человеческите дела и живот в благоденствие»(82). Раковски добре разбира, че за да се възстанови «истинно и искрено» картината на историческото минало, не може да се разчита само на наличната литература, а трябва да се издирят, изследват и използуват и историческите извори, нашите с нищо незаменими «драгоценности»(83).

Не безинтересен е фактът, че Раковски, преди да започне да пише автобиографията си, набелязва нейните части във вид на точки, които после да разработи. Във връзка с това той се заема по предварително изготвения план да издири необходимите извори, като предпочита преди всичко писмените документи. Чрез подготвянето на т. нар. изворова база Раковски иска да постигне максимална точност и пълна историческа достоверност(84).

Раковски издирва не само домашни, но и чужди исторически извори, които ползува критично. Той преценява документа винаги единствено с оглед на интересите на българския народ. Стреми се напълно да се придържа към историческата истина — нея той търси в старите документи. В писмо до Й. Дайнелов той изброява цяла поредица от турски и български документи: фермани, протоколи, писма, записки и др., които му били нужни за подготвяне на исторически труд. Стремейки се на научна основа да разкрие българското историческо минало, Раковски като изследовател се интересува и от изворите, произхождащи от османски автори, стига те да му дават възможност да се добере до първоизворите. «Того ради ви моля — се обръща той в писмо до Иван Мавриди, — ако има где да знайте ръкопис некий старобългарски, да мя известите, а най-паче ви моля да ся потрудите за турска някоя ръкописна история. В Рухчук непременно трябва да има. Аз найдох една в Белград, но твърде кратка.»(85)

Още по време на скитанията си с чета из Котленския балкан през лятото на 1854 г. Раковски посещава много манастири, черкви и развалини и търси паметници от нашето минало. В писмо до Иван С. Иванов той съобщава за тази част от своя живот следното: «В него време по планини ходихъ по разни места, а най-паче по българскья мънастири»(86). При тези обиколки Раковски открива в с. Тича едно евангелие, в Котел преписва в своите «тетради» летописни откъси, литературни паметници, археологически старини и др.(87) Каква е съдбата на намерените от Раковски тогава ръкописи, не се знае(88).

Пламенният възрожденец е възнамерявал да ходи и из българските села в Банат, «негли ще открие някоя драгоценна наша древност, отнасяема за язик наш и проч.»(89). Ревностен ценител на старините, в много свои писма Раковски дава наставления за тяхното събиране и съхранение, моли да му изпращат старобългарски ръкописи, съдържанието на които ползува при разглеждане на отделни въпроси на българската средновековна история(90). От Букурещ, Нови Сад, Одеса, Белград и др. Раковски води преписка с близки и приятели в България и създава широка мрежа от сътрудници — около 200 на брой, с помощта на които издирва запазени исторически паметници. Той непрекъснато подканва своите сънародници родолюбци да събират стари документи, които са от значение за миналото на отечеството ни. В писмо до В. Добронич от 13. XII. 1856 г. Раковски заръчва: «Младаго Д. Душанова поздравете и поменете му за оная старобългарска драгоценност, ако е нечто открил, по-скоро да мя извести»(91). За Раковски старите ръкописи са съкровища, които най-грижливо трябва да се съхраняват. Той изживява тежко загубата на подобни древности и за това в писмо от 28. I. 1857 г. от Нови Сад отново пише на учителя и книжовника в Тулча Д. Душанов: «Жално ми е до смърти, что не си можал радостотворно нечто открити за онаго драгоценнаго българскаго нашего ръкописа. Но моля те, разпитай подробно что е съдържавал той ръкопис? Когда и от кого е бил описан? С какви слова? Каква величина е имал?»(92). Тук проличават сериозните изисквания на Раковски относно описването и проучването на такъв род писмени паметници.

Благодарение на големите си старания през 1858 г. той успява да събере няколко ръкописа и от Котел, което личи от писмото му до историка С. Палаузов(93). Това става, след като Раковски изпраща до котленци писмо, в което между другото се казва: «В Котел зная добре, че има много български ръкописи, които скриват много наши драгоценности и гният в прах, захвърлени. Ако си дадете малко труд, уверен съм, че ще ги намерите...»(94).

За Раковски изучаването и издирването на български старини е най-обичното му занимание. В писмо от 23 юни 1857 г. той пише: «Кое по-сладко занимание може бити разве да ся занимава человек с издирвания древности премилаго своего народа»(95). Затова и съставеният от Раковски «Показалец или ръководство, как да ся изискват и издирят най-стари чърти нашего бита, язика, народопоколения, старого ни направления, славного ни прошествия и проч.» съставлява цяла програма и обширен план за проучване на българския фолклор и обществения бит(96).

Преклонението на Раковски пред архивите и ръкописите, пред документалните богатства трябва да се разглежда двустранно — от една страна, това е неговото становище изобщо за значението на тези материали и необходимостта от тяхното издирване и запазване и, от друга — неговите грижи за запазване и подреждане на личните му архивни документи(97). В свои спомени племенникът на големия революционер Киро Стоянов отбелязва, че до края на живота си, дори когато е бил вече на смъртно легло, Раковски не се е разделял със своя архив. Той непрекъснато го подреждал и го пазел като най-ценно богатство. Преди да издъхне, пламенният родолюбец повтаря няколко пъти на своята сестра, която бдяла край смъртния му одър, «да съхранява като очите си» един саквояж (кожена чанта — б. а., Н. С. ), в която били неговите ръкописи.

Въпреки преместванията си от град на град, въпреки водения от него бурен и нерадостен живот на политически емигрант Раковски запазва до края на живота си писмата, които пише или получава още като младеж. А това говори, че е имал правилно отношение към архивите и подчертано чувство за дълг към миналото и бъдещето.

Движен пак от същите мисли и чувства, той е дописал с острието на нож или с игла (вероятно след като е изгубил или свършил молива си) много страници от личния си бележник, в който е отразен походът на предвожданата от Раковски чета из Балкана по време на Кримската война. Този бележник е запазен в архива му.

Раковски не е бил сигурен, че ще може поради своя неспокоен живот да опази архива си, и понеже не е имал време да прави преписи на писмата си, които е изпращал до други лица, той ги съветвал да запазят неговите оригинали. В писмо до Й. Дайнелов от 1861 г. се казва: «Аз не държа никакви преписи на писмата си, защото нямам време, и затова ви моля, пастрете кореспонденцията ми, както аз Вашата...»(98).

В запазената част от неговия личен архив дори се съзират опити за внасяне на известен порядък — наченки на елементарна систематизация на материалите. Раковски съставя един вид заглавни страници за някои оформени от него архивни единици, напр. «Разни дописки», «Дописки с разни лица» и т. н. Приносът му в това отношение винаги трябва да се има предвид, когато се говори за историята на архивното дело у нас.

Сред възрожденските дейци, дали своя принос за популяризирането и използуването на историческите извори, заслужава да се отбележи името на Любен Каравелов. Неговото гледище по въпроса за значението на историческите източници е добре формулирано в една рецензия върху книгата на П. Липранди «Восточный вопрос и Болгария». В нея Каравелов прави извод, че «да напише човек българска история, нему трябват източници, книги, хронографи..., да напише човек история, той трябва да живее там, дека има големи библиотеки и стари пергаменти». И по-нататък призовава «събирайте народни песни, приказчици, пословици и поговорки...»(99). Каравелов в тази насока проявява големи грижи, като събира народни песни и други фолклорни материали, интересува се от стари книги и ръкописи. Публикува в редактираните от него периодични издания съобщения за намерени документални материали, а в архива му има данни, че и неговите сътрудници са му изпращали такива сведения. Каравелов съхранява ценни революционни архиви и дава нареждания за бдителност при тяхното разнасяне. Големи грижи полага и за личния си архив. В последните часове на своя живот Каравелов пише в завещанието си от 12 януари 1879 г., само няколко дни преди смъртта му: «Библиотеката си (към която спада и запазената част от архива му) оставям на милия ми български народ»(100).

Положително отношение към архивните документи има и поетът и революционерът Христо Ботев. В писмо до Ив. Т. Драсов той пише: «Ти трябва да опишеш софийските работи (касае се за процеса по Арабаконашкия обир — б. а., Н. С.) и политическата деятелност на своите познайници, приятели и другари, ако не за обнародване, то поне за архива. Ще дойде време, когато деятелността на всекиго ще има важност»(101).

X. Ботев търси стари документи за евентуално проучване и публикуване. В писмо от 28 юни 1875 г. той иска от Д. X. Попов да му изпрати списък на починали заточеници в Диарбекир, «за да го обнародва»(102).

За големите грижи, които Ботев полага за запазването на личните си документи като исторически ценности, говори фактът, че преди да стъпи на българска земя, на парахода «Радецки» той предава на своя сподвижник и другар Д. Горов собствения си бележник, който съдържа извънредно важни исторически сведения и единствения запазен засега автограф от негово стихотворение (Обесването на Васил Левски)(103).

Захари Стоянов, който през 1886 г. посещава майката на X. Ботев в Букурещ, за да събира сведения, узнава нещо и за архивата на сина й. За това той пише: «След минуването на Ботевата чета ромънските власти, повечето за очи може би, потърсили виновниците за тоя поход. В къщата на Евлогия, като роднина на войводата, сам префектът направил един дипломатически обиск. А богатството на героя: книги и ръкописи, които изнесъл от квартирата му, като че съставлявали някакви заразени дрипи от чума. Цял ден ги носили из улиците с талига. Нито Евлоги ги приел, нито българската черква, така пропаднали неизвестно къде»(104).

Погълнат изцяло от дейността по изграждане на революционната организация, намирайки се непрекъснато в движение и нелегалност, титанът на нашата национална революция Васил Левски не е имал нито време, нито възможност да издирва и събира стари ръкописи и документи, както това са правили неговите другари по борба и съпричастници в народното дело Раковски, Каравелов и Ботев. За разлика от Апостола те са оставили и сравнително богато книжовно наследство, което компенсира загубените части от архивите им. Но Васил Левски е полагал системни, непрестанни грижи за запазването на комитетските архиви, за поддържане на добър порядък в тях, за заснемане на преписи на някои от писмата(105). Например, като укорява сподвижника си Анастас Попхинов, че не е достатъчно бдителен за опазване на комитетски документи, поради което е станало скъсване на окръжно писмо, Левски заключава, «че има да се отговаря за сяко листо»(106).

Когато Апостола преминава в поробена България, за да започне изграждането на местни революционни комитети, почти цялата му кореспонденция с БРЦК в Букурещ, с емигрантските групи и с отделни дейци от Русия, Румъния и Сърбия минава през ръцете на Данаил Попов. Той е единственият, който имал право да чете всички получавани от Левски и за Левски писма и да взема копия от тях. Той имал и правото да ги допълва или коригира и тогава да ги изпраща. «От тук (Турну Мъгуреле) са провождаха разни кореспонденции за комитетите, които идеха на мое име из Русия, из Белград, и из разни градища румънски, пише Д. Попов, те с всичките отговори и корекции за в Русия, Белград и за комитетите в Румъния провождаха се направо до мен с пълно право да ги отварям, да ги преглеждам и да прибавям или унищожавам и корекциите всичко, щото би ми се оказало за прибавление или уничтожение и пр. Това право беше ми дадено от страна на ЦБРК из Ловеч с пълно вишегласие.»(107) В едно от писмата си по-късно Левски поздравява Д. Попов и Иван Пишмишов (член на революционния комитет в град Турну Мъгуреле), че са се наели с тази «свята работа». Радвам се и Българско ще ви награди — пише Апостола(108). В друго писмо до същия Д. Попов го съветва: «Твоите писма да не ги държиш у вази и на всяко писмо, което пращам през вас другиму, да вадиш от него копие, че да го задържиш у себе си; ако ти нямаш време да преписваш, то задължи другиго: и аз оставям копие на всяко писмо, защото ми са нужни»(109).

Левски е оставил и саморъчно изписани от него листове на входящи и изходящи дневници, което показва, че той имал известна практика, свързана с ежедневната работа с архивите(110).

Големи са грижите на Левски и към личния му архив, който всъщност е бил архивът на Вътрешнореволюционния комитет. На практика това е Ловчанският архив, за който Д. Страшимиров пише, че е имал «първенство над всички други наши сбирки, защото е архивът на нацията — на централния комитет на България в Турско; той е личният архив на великия Левски ... Съдбата го е запазила целокупен, тъй както го е бил събрал непостижимият апостол»(111).

За участта на този архив научаваме и от спомените на Н. Цветков, който е бил заловен с Левски в Къкринското ханче. «Внимателно наредих в самара на коня» писмата, които Левски преди да тръгнат му дал — си спомня по-късно Цветков. Когато Апостола и спътникът му били заловени, конят остава в ханчето и след това е отведен в двора на стопанина му. Освободен по-сетне, Н. Цветков спасява архива и след Освобождението според Д. Страшимиров той попада в ръцете на Захари Стоянов и остава за поколенията(112).

Първи целенасочени опити за издирване на исторически паметници Петко Р. Славейков прави през 1842 г., когато започва да търси фолклорни и етнографски материали. За това той предприема редица пътувания из страната, използува помощта на своите ученици и събира всякакви стари ръкописи, надписи, описания на старини и др. Самият Петко Славейков още като малък имал случай да прояви, макар и негативно, отношение към старите архивни документи. Той често посещавал намиращия се на 15 км южно от Търново Присовски манастир и разказва следното за този интересен епизод от живота му: «В детинството си аз често ходех на този манастир, но де да зная каква антика е бил той за нашата народност; аз зная само, че като лек и малък можех да се кача на тавана на черквата, да снемам стари ръкописи и да ги давам на калугерите да ги дерат, за да завиват в листовете им сланина на ратаите. Боже, прости ме!»(113).

Синът на Петко Славейков Иван, в своя статия години след това съобщава: «Петко Славейков живееше много скромно в Цариград... Средствата рядко му позволяваха да държи повече от една-две стаи, в които обикновено биваше заровен измежду множеството свои книги, тефтери и други ръкописи, гъсто набъхтани в сандъци един върху друг турени или една върху друга на колони наредени по масите и прозорците. Но гдето и да е бил, в каквато къща отделно или в хан да е живял, сандъците с книгите му и ръкописите му винаги са занимавали най-голямото място... Знаем случай, когато теснотията на стаите е била такава, щото на масите, изпълнени с книги, не е можел да пише, а е бил принуждаван да пише седнал турски на миндера или на пода с тефтер, сложен на коляното му»(114).

След поезията и народното творчество най-силна страст у Петко Славейков било влечението му към историческите знания. От много негови писма проличава, че той възторжено приветства и сочи за положителен пример всеки, който допринася за запазването на ценни документи или издирва важни исторически паметници. В предговора на книгата си «Габровското училище и неговите първи попечители» Петко Славейков пише за Цвятко Недев, ученик на Неофит Рилски и дългогодишен учител в Габровското взаимно училище: «Габровското училище е било честито, защото в разстояние на близо 30 години всичко, що се е касаело до училището, се оставяло и намервало в ръцете на един человек, който не само е умеел да пастри и да къта всяко от тези неща, но и сам, доколкото е можел и колкото е знаел, прилагал своите бележки и записки, не маловажни не само за Габровското училище, но и въобще за историята на нашето Възраждане... полезен може да бъде някой и без да е известен...»(115).

В своите писма Петко Славейков сам посочва къде е научил, че има ценни исторически паметници. От Трявна на 15. XII. 1852 г. той пише до Г. П. Палаузов: «Едно само мога да Ви забележа сега, че в Калофер у Ботя Петкова има един ръкопис — требник, и в края на него има пасхалия...»(116).

Старанията на П. Славейков за опазването, популяризирането и обнародването на оскъдните писмени паметници са високо оценени още от неговите съвременници. За това свидетелствува една редакционна бележка на списание «Български книжици» от 1859 г., с която се изказва благодарност на народния просветител за усилията му да издирва, да събира и да описва «ценни полезни древности»(117).

Прилежно и съвестно П. Славейков не само пише много писма, но и грижливо ги пази. Това личи от неговите думи в писмо до Иванчо Димчов от 1861 г.: «... Желаях да ми върнете еленското писмо, както и цариградското, защото имах много работи и не съм ги копирувал, а защото имам на ум да списувам историята на този наш черковен въпрос, искам да имам сичките документи, които се до него касаят»(118).

Ценни архивни материали събира и Панайот Хитов. Още в 1908 г. историкът на Българското възраждане Д. Т. Страшимиров отбелязва: «Неустрашимият войвода имал благородната мисъл да запази тъй богатата и всестранна своя лична кореспонденция с почти всички видни дейци от онова време — имал благородната мисъл да я запази за потомството»(119). С ясното съзнание за историческото значение на делото, което той и другарите му вършели, П. Хитов съхранява стотици писма на съвременни дейци, запазва за поколенията огромен брой документи за славната епоха на националноосвободителните борби. Грижите, които полага в това отношение, говорят ясно за високото му гражданско и патриотично чувство, за достойно изпълнен дълг, а примерът му може да служи като образец за всеки обществен деец(120).

С особена изследователска страст събира етнографски материали и статистически сведения, записва народни песни, приказки и предания и възрожденецът Стефан Веркович. През 1850 г. в Македония като «старинар» събирал древни ръкописи, монети, археологически паметници. Писмата (над 1000 на брой), останали от неговите помощници в това трудно дело — учители и други културни дейци, говорят недвусмислено за големите заслуги на Веркович за възраждането на Източна Македония, за проучванията на страната и издаването на богатия й фолклор. Самият Веркович оставя голям и добре запазен архив, в който са отразени както променливият му жизнен път, така и дългогодишната му дейност на възрожденец, етнограф и археолог. Освен същински архив той притежава и няколко сбирки с фолклорни материали, стари славянски и гръцки ръкописи и антични монети.

С. Веркович се отнася твърде грижливо към ръкописите и кореспонденцията си и запазва всичко ценно. Той обикновено оставя у себе си чернови от по-важните документи. Съхранява дори чернови на прошения и на писма, които е изпращал до министри и други официални лица. Освен черновите на своите писма и прошения Веркович запазва и писмата, които получава от Русия. Всички тези документи в архива му са ценен извор и съдържат важни данни за биографията му(121). Често за съвет и закрила от турската власт към Веркович се обръщали някои от неговите сътрудници. Например преследваният и затварян неведнъж поради гръцки интриги Г. Динков се обръща с молба към Веркович да се застъпи за него пред официалната власт и «да се погрижи за книжата му»(122).

Сред сътрудниците — последователи на С. Веркович, са Д. Миладинов, Й. х. Константинов — Джинот, К. Шапкарев и други. Те също имат положително отношение към документите за историческото минало.

Особено активно се включва в издирването и събирането на стари български ръкописи и книги големият народен будител Димитър Миладинов. Още в 1858 г. цариградската българска община му предлага да обиколи Македония и да събере помощи за изграждане на българската черква «Свети Стефан» в Цариград. Снабден с необходимите пълномощия и придружен от брат си Наум, Д. Миладинов пътува из цяла Македония, събира народни умотворения и «няколко чувала със стари книги и ръкописи прибавил към събраните по-рано». Н. Миладинов си спомня, че през 1860 г. Д. Миладинов успял да пренесе между другото в Струга и 4 чувала ръкописи и стари книги. «Той се зае грижливо да ги подрежда и при вида на толкова много ръкописи възкликна — щастливи ще бъдем занапред, брате, с това съкровище.»(123)

В Кукуш Д. Миладинов се запознава и сближава с А. В. Рачински, по-късно руски вицеконсул във Варна, и с Е. П. Южаков — и двамата пратеници на Славянския благотворителен комитет в Москва «да събират паметници на старата славянска писменост». При посещенията на черкви, училища и частни домове двамата славянофили най-често били придружавани от Д. Миладинов(124).

Димитър Миладинов умело съчетава събирането на средства за новия български храм в Цариград с издирването на нови народни песни и други етнографски материали от българското население в Македония. Събирателската му дейност по време на обиколката привлича вниманието и на Надзирателството в Цариград. «Ваша милост, что сбирате старини и ръкописи — четем в писмо на Надзирателството от 24. IX. 1860 г. до Д. Миладинов — добре правите, не забравяйте си обаче главната цел и за нейа действувайте най-настоятелно, т. ест за събирането на помощта; та между събиранието нейно ще извършите и издирваньето на старини и ръкописи.»(125)

От примера на Д. Миладинов се запалва Васил Чолаков. Той проучва книжовното богатство на Рилския манастир и обнародва «Каталог на съхранените в Рилския манастир ръкописни книги»(126). По време на свои обиколки и на учителствуването си В. Чолаков успява да издири редица ръкописи и да направи някои публикации(127).

С големия си интерес към езикознанието — към въпросите на българската граматика и българския правопис, към старобългарския език и етимология, към старобългарските книжовни паметници, се откроява Йордан х. Константинов (Джинот) — пламенен ревнител на българщината в Македония. Знае се, че една от най-важните области на славистиката е издирването и издаването на старобългарски и изобщо старославянски паметници. В тая област Джинот е у нас основоположник. През 1853 г. той за пръв път в България публикува Списък на 76 ръкописни книги, които сам притежавал(128). Като активен сътрудник на «Цариградски вестник» през 50–те години Джинот обнародвал в него и съобщения за открити ръкописи(129). В сръбското списание «Гласник друштва српске словесности» той публикува открит от него ръкопис(130).

За енергичната дейност на Джинот по събирането на стари документи си спомня и известният деец на националното пробуждане в Югозападна България Натанаил Охридски. «Джинот обра всичките забележителни български ръкописи, кожени и хартиени от знаменитата библиотека на Прилепския манастир Трескавец, както и от други македонски манастири.»(131)

Историята на българското просветно и културно движение през втората половина на XIX в. е тясно свързана с името и делото на Кузман Шапкарев. Отдал около 30 години от живота си за просветното възмогване и националното свестяване на българите от Македония, той се изявява и като всеотдаен фолклорист и етнограф, като един от строителите на общонационалния български книжовен език. Навсякъде, където учителствува (Охрид, Струга, Прилеп, Кукуш, Битоля, Солун), той оставя светъл пример на родолюбец и защитник на българщината: въвежда българския език в училищата и в черквите, буди националното съзнание на малки и големи, разобличава асимилаторската политика на гръцките фанариоти(132).

Запознал се още през 1856 г. със С. Веркович (в архивния му фонд има запазени 24 писма от Шапкарев), като учител в Кукуш и после в Солун той често се обръща към Веркович с молба да издействува стипендия за един от другарите на Д. Миладинов. От Веркович получава много буквари и други книги за Кукуш, събира стари ръкописи, монети и материали за описанието на Македония(133). В Охридската черква и у частни лица намира «стари свещени за народа ръкописи»(134). В много свои писма К. Шапкарев съобщава за събрани от него исторически материали, които искал да завещае на Министерството на народното просвещение заедно със своите ръкописи. С него кореспондирал и Д. Т. Страшимиров, който го осведомява за събирането на материали и за работата си над историята на Априлското въстание(135).

Трябва да отбележим още една страна от приноса на К. Шапкарев в културната област. Надарен с високо гражданско и силно родолюбиво чувство, той има съзнанието за историческата стойност на делото, което върши, на събитията, на които е съвременник или в които участвува непосредствено, разбира ролята на различните личности, с които съдбата и жизненият му път го свързват. И въпреки тежките условия, в които протича животът му, и горчивите превратности на съдбата му той успява да запази голяма част от кореспонденцията си, да направи чернови на писмата, които е изпращал, да води бележки и записки за случки и събития, за деяния и личности, както и да напише ценни трудове(136). В резултат на всичко това К. Шапкарев успява да създаде и, което е особено важно — да запази за бъдещите поколения огромно ръкописно документално наследство, по-голямата част от което се съхранява в Научния архив на БАН, на който той е избран за дописен член още през 1875 г., а за редовен член — през 1900 г.(137)

Траен интерес към българските исторически паметници има и строителят на новобългарския книжовен език Найден Геров. Този пиетет към свидетелствата на нашето минало се оформя у него под влиянието на руските учени слависти и особено на Ал. Ф. Гилфердинг. В писмо от 2. I. 1857 г. до Н. Геров Гилфердинг пише от Сараево: «Ще ми окажете истинско благодеяние, ако се погрижите да съберете за мене в България ръкописи, надписи, предания. Не зная към кого да се обърна в България освен към Вас с молба за намиране и доставяне на ръкописи»(138). По-късно в писмо с дата 11. IV. 1869 г. до Ал. Гилфердинг Н. Геров изказва съжаление, че руският учен не е посетил България, за да се запознае с нейната археология и история(139).

Найден Геров има щастливата участ да бъде руски консул и като такъв да е във връзка с всички културни и политически почини на времето. Той «събирал всички документи и сведения, защото бил убеден, че те ще имат някога голяма историческа стойност»(140). Наистина неговата подредена архива в това отношение днес има несравнима цена като градиво за историята на Българското възраждане.

Увлечение «към книжовни занимания, към издирване и запазване на стари ръкописи, архиви и антики» има и хаджи Тошо Ценов — един от ранните дейци на Възраждането ни. Той високо цени просветата и съхраняването на културната традиция. Изявява се като ревностен ценител на историческото и културното наследство. В запазен опис от края на 30–те години на XIX в. се изброяват историческите материали, които завещава на наследниците си — «един долап вехти книги, тапии и пр.»(141).

От запазените архиви на Хаджитошеви се чувствува грижовната ръка на българина, който знае цената на историята. «Старателното съхранение на всички писмени документи за дейността както на фамилията, така и на Врачанската община подсилва увереността в историческите познания на този родолюбив врачанин.»

След Освобождението Тодораки Хаджийски продължава да съхранява ревностно събраните от неговата фамилия в продължение на едно столетие исторически материали. През 1893 г. той «подарява предмети, за които е съставен подробен опис». Предметите в описа са класирани в 5 групи, като четвъртата група е архивният материал: фермани на турската власт, които уреждат частни и обществени въпроси, като например опрощаване на данъци, събиране на такси, освобождаване от отговорност и т. н.(142)

През 1904 г. при своята обиколка из страната за издирване на стари документи Й. Попгеоргиев «от архива на Хаджитошеви взема 52 документа»(143).

Безспорно името на големия български историк Марин Дринов е най-тясно свързано с издирването и публикуването на архивни документи за миналото на отечеството ни. Ръководен девиз в неговата научна дейност е всеки да почита своята старина и ревностно да я изучава като едно от най-свещените достояния(144).

В периода 1867–1869 г., по време на двегодишното си пребиваване в Прага, Дринов работи «мъжки» и усилено издирва в библиотеки и архиви всичко, което се отнася до историята на българите. През 1869 г. в Италия, в семейството на княгиня Голицина, М. Дринов въпреки ангажиментите си като частен учител намира време да работи и в италианските архиви и библиотеки. Започва дори да изучава латинска палеография, за да може да разчита вярно и преписва точно новооткрити документи. В Гранде архиво в Неапол той се запознава с руския учен славист В. Макушев, който му помага бързо да се ориентира в тамошните архивохранилища. В тях Дринов открива много неизвестни дотогава документи, свързани с историята на българската държава(145). В редица научни съобщения на Дринов от това време се говори за ценни находки на материали за българската история. Те представлявали от себе си истинско съкровище за историка. Между тях трябва да се изтъкне особено съобщението «Нови паметници за историята на българите и техните съседи (1870 г.)», където Дринов разказва за своите открития в италианските архиви и библиотеки(146). В европейските библиотеки и архивохранилища Дринов намира много материали, които представляват интерес за неговите исторически, филологически и други изследвания. Той не само издирва архивни документи, но проявява интерес и към организацията на работата с тях и информира за това българската общественост(147).

Дринов проучва историческите извори с голяма акуратност, с рядка прецизност и се отнася критично към всяко едно историческо сведение, съмнява се, проверява(148). Когато през лятото на 1869 г. Н. Бончев отива за кратко време в родното си Панагюрище, М. Дринов го насочва към събиране и описване на ценни исторически материали, намиращи се в България. «От Панагюрище иди в Пирдоп да прегледаш и опишеш ръкописите, които се намерват там, в черквата и училището. В една от тях има един запис от времето на Патриарха Евтимия. В този запис се говори за последните дни на Евтимия. Вземи копие с фотографична вярност. Ако ти изпадне да видиш ръкописи и по други някои места, прегледай ги и забележвай им съдържанието.»(149)

Издирването, събирането и опазването на писмените паметници според M. Дринов не е по силите на отделен човек или група. Затова в големия наш учен назрява мисълта с тази важна задача да се ангажира някакъв обществен орган. Още в Прага Дринов се съветва с Г. Груев «дали не е възможно да се въведе в програмата на читалищната деятелност да издирват стари български ръкописи и да ги прибират на безопасно място». Така се стига до изданието на «Писмо до българските читалища» (1869), родило се, както сам Дринов определя, «в името на една от най-големите народни нужди»(150). Писмото безспорно е написано и под влиянието на сродната в това отношение дейност на Г. С. Раковски в предшествуващите години. В него се дават наставления за написване на народни умотворения и правила за описването на стари български ръкописи. «Събирането по една поне песен или приказка от разните български области и издирването на колкото е възможно повече стари български ръкописи от разни векове и времена; това е, за което трябва да се завземем сега с най-голямо усърдие», се апелира в писмото(151).

Когато се разглеждат заслугите на М. Дринов за издирването на ценни за българската история документи, трябва да подчертаем, че богат източник за разностранни проучвания върху живота и дейността му е неговият голям личен архив. Многобройните преписи на документи за най-различни проблеми и периоди на българската история, които Дринов неуморно в продължение на десетки години прилежно и съвестно търси, намира, преписва в архивохранилищата на европейските градове и трупа в архива си, при щателно изследване дават възможност да се проникне по-дълбоко в смисъла и съдържанието на неговия живот(152).

Под прякото влияние на М. Дринов работят и други негови следовници. Цялата преписка на Дринов с видния български книжовник и учител Никола А. Начов (18 писма от 1890–1898 г.) съдържа изобилен материал за дейността на Начов, извършена под ръководството на Дринов, за събирането на стари ръкописи и фолклорни материали.

Подобно е съдържанието и на преписката с Димитър Матов (45 писма от 1887–1896 г. ). Известен български филолог и дългогодишен учител в Македония, ученик на Дринов, Матов издирва също стари ръкописи и му изпраща преписи от тях(153).

Втора глава: публикации и първи сбирки от архивни документи

Публикуването на архивни документи — главен фактор за тяхното популяризиране

За събуждане на по-голям интерес към писмените паметници от миналото, за тяхното издирване и събиране особена роля изиграва публикуването им в отделни сборници или списания и на страниците на възрожденския периодичен печат. Именно там се чувствува осезателно и новото отношение към историческото минало и към документалното наследство на народа ни. Като един от най-важните източници за изучаване епохата и проблемите на Българското възраждане печатът е осъществявал огромна дейност за популяризиране на историческото минало на българина, на неговото културно наследство. В разпространението на историческите знания и в изнасянето наяве на «българските древности и старини» възрожденските ни дейци виждат залог за зараждане на народностното съзнание, за национално пробуждане и културен прогрес. Редица наши издания от онова време си поставят едва ли не като основна задача да пропагандират историческото минало и да обнародват всички онези «драгоценности», които допринасят да се надникне в историята, да се видят великите дела на нашите деди(1).

Още В. Априлов като продължение на Венелиновата традиция и като израз на голямото внимание, което отдава на историческото наследство от средновековни писмени паметници, издава в 1845 г. първия документален сборник, съставен от българин — «Болгарския грамоты, собранная, переведенная на русский язык и объясненная Василием Априловым»(2). В сборника са поместени 5 документа, между които и грамотата на Иван Шишман, дадена на Рилския манастир. В писмо от 15. V. 1845 г. Априлов пише: «Любезни съотечественици! Братя българе! Преди малко време напечатах пет грамоти (хрисовули) на нашите царе, които собрах с голям труд и харчове и които се реших да напечатам»(3).

Васил Априлов е сред народните будители, дали свой принос за установяване на известна традиция в публикаторската работа до Освобождението. Той показва завидно за времето си умение за боравене с изворов материал. Характерния за много негови съвременници механичен подход към източниците при тяхното публикуване заменя с критично отношение към текста и към документа като цяло, с едно правилно и издържано в научно отношение възпроизвеждане на оригинала и съставяне на авторския коментар. За метода на работа на Априлов при използуването на изворовия материал свидетелствува самият сборник на българските грамоти. Публикуваните в него извори са съпроводени с редица бележки към текстовете, с бележки за срещащите се непознати имена и длъжностни титли и т. н. Това може да се приеме за първата критика към научно обнародвани исторически извори у нас. Затова Априлов се смята за родоначалник на новия период в развитието на българската буржоазна историография, «период на критично отношение към изворите и установяване на фактите и хронологията»(4). Първите две глави от «Денница на новобългарското образование» — най-значителното произведение на Априлов, са синтетичен преглед на историческото минало на българския народ. В тях авторът се стреми да се отнася критически към изворите, да ги съпоставя внимателно и така да изтъкне възпитателната роля на историята(5).

Особено голямо внимание възрожденският периодичен печат отделя на домашните извори като здрава основа за исторически проучвания. Едни от първите съобщения във възрожденската ни периодика са посветени на резултатите от предприети из страната обиколки и запознават читателите с открити старини. Дописници и кореспонденти на почти всички възрожденски издания непрекъснато известяват за издирени от тях или от други лица исторически материали, за условията, при които те са намерени, за тяхното съдържание и т. н. В броя си от 10. X. 1853 г. «Цариградски вестник» съобщава, че на апела на редакцията да бъде уведомявана «где колко болгарски ръкописи се нахождат» отговорил наред с другите дописници и Й. х. Константинов-Джинот, който имал «под властта си повече от 76 разны рукописы и памятници, всы на кожа написани и добре съхранени»(6). По-късно в. «България» пише: «От Татар Пазарджик един от нашите млади, който много пъти ни е пращал статистически описания на околните села на тоя град, съобщава ни, че намерил много ръкописи в черквата на селото Салапица. Те били много разкъсани, щото нити начало, нити край имат»(7). В друг брой на същия вестник се дават данни за разкрити в Силистра стари български ръкописи и списък на откритите материали(8).

В края на 50–те години на миналия век и у Раковски съзрява мисълта за издание, което да има за предмет българските старини. През 1858 г. в Одеса Раковски работи и завършва «Показалеца...» — първата печатна програма за етнографски изследвания. Успоредно с работата върху «Показалеца...» Раковски замисля и издание, посветено на българските древности. Най-напред, както личи от писмото му до И. Кишелски (5. V. 1858), той си го представя като сборник от български древности. По-късно идеята се променя и той решава да издава периодичното списание «Български древности». След това, през 1865 г., то излиза с побългареното име «Българска старина»(9). В предговора на издадения в Букурещ, в книгопечатницата на Стефана Расидески през 1865 г. единствен брой на «Българска старина» (две години след това Раковски умира) авторът пише: «Българска старина» ще се издава в неопределено време и величина, а предмет и съдържание на това списание ще бъдат следните: 1. Отломки от открития досега на български древности и старини с любословни изследвания; 2. Любословни изисквания в древността на българския език; 3. Изследвания на български баснословия и старите вероизповедания, съхранени в народните обичаи и обреди, празници, приказки, баяния и прочие; 4. Основи и начала на най-старата българска повестност; 5. Черковната българска повестност.

На тези въпроси Раковски се спира и в своя вестник «Дунавски лебед». Още в известието за неговото появяване четем: «Особено наше старание ще бъде народната книжнина, т. е. наши драгоценни древности и старини, от които сме доста събрали и открили досега..., а с време ще издаваме и по някое си изображение от нашите любознателни старини»(10).

Наред със съобщенията и статиите за незавидната съдба на нашите писмени паметници в периодичния печат от възрожденската епоха се появяват и материали, които възхваляват радетелите за опазването на оскъдните писмени извори за българската история. В статията си «Народни български повествователни паметници» Раковски пише: «Находили ся и человеци, в сърцата на които народната искра не била изгаснала съвсем и увардила нещо си с опасност живота си, а други прикътвали и придавали потомство по нещо си за съхранение»(11). Вестник «Дунавска зора» изказал благодарност на младия Христо Бояров, студент в медицинското училище в Букурещ, за издирените и изпратени за публикуване епиграфически паметници. По този повод редакцията на вестника отправила и призив към читателите си да търсят и изпращат «кой каквото познава и открие нещо от старини български»(12).

В средата на миналия век по страниците на възрожденския периодичен печат започват да се поместват и публикации на ръкописи. Първите и най-последователни деятели в това отношение били тези, които се занимавали и с научни изследвания и участвали в политическата борба. Г. Раковски в няколко последователни броя на «Дунавски лебед» обнародва «Житие и страдание грешнаго Софрония»(13). Значителна дейност разгръща и Петко Славейков. През 1859 г. той публикува «Два български ръкописа от Килифарево и Белковец», негова заслуга е и поместването на важното за историята на просветното ни движение писмо на В. Априлов, чрез което се отправя апел към народа: «желателно би било нашите съотечественици, които имат скътани таквиз драгоценности от нашите предшественици, да благоволят да ги извадят на бял свят чрез вестниците»(14).

Някои възрожденски издания откриват и специални раздели за документални публикации, съобщения, описи и други ценни ръкописни сбирки или отделни документи. Списание «Български книжици» обяснява откриването на рубриката, наречена «Българска старина», със следните думи: «За да можем и мы колко годе да посочим на света, че смы имали народност и старина, решихмы ся да прибавим един отдел в нашите книжици за тойзи предмет»(15).

През последните години от живота си Л. Каравелов също отделя доста внимание и грижи за издирване и използуване на наши стари ръкописни паметници, като значителна част от събраните материали и преписи публикува в издавания от негов Букурещ през 1875 г. сборник «Сокол». Сборникът е от типа на христоматиите с коментирани текстове — извадки от старобългарски книжовни паметници, и е плод на системните издирвания и проучвания, които Каравелов предприема в Русия, Сърбия и Румъния, за да събере библиографски материали и данни за ръкописи и публикации на старобългарски паметници. Сборникът «Сокол» е първото в България издание с научно-популярен характер за старобългарската литература. Той е свидетелство за библиографската начетеност на Л. Каравелов(16). В обширното изследване «Няколко думи за старата черковна писменост и за самите писатели», поместено в сборника «Сокол», проличава и научнокритичният подход на Каравелов към документалните източници(17). Още от самото зараждане на българската модерна историческа наука Марин Дринов отделя внимание и на издаването на извори за родната ни история. Той сам грижливо събира и обнародва още преди Освобождението на страниците на единственото тогава наше научно списание — «Периодично списание» на БКД, новооткрити документи за средновековната ни история(18). Публикува източници за турското робство и за епохата на Възраждането(19).

Пръв в родната историография М. Дринов се отнася критично и задълбочено към изворите, фактите и събитията и всестранно осветлява поставените въпроси(20). Той полага началото на един съвсем нов етап в работата с източниците за нашата история, дава истински тласък в развитието на българската историческа наука в издирването и научно-критичното използуване на документалните материали. Когато М. Дринов пише своите научни трудове, си служи с термина «документ» и може би от него се затвърдява тази дума и се налага безвъзвратно в българския книжовен език(21). Когато говори за документи, Дринов най-често ги свързва с «архив». В една своя работа от 1869 г. той подчертава, че сведенията, поместени в писмата на папа Инокентий III до Калоян, са почерпани «от документите, които се вардели в Римския архив»(22).

Въвеждайки нови форми на издаване, М. Дринов пръв у нас започва да обнародва документите във вид на анотации, на резюмета от текстовете, без да се възпроизвежда самият оригинал изцяло. Към подобни публикации той прави и доста подробен анализ на тяхното съдържание, дава оценка за значението им като исторически извори. Така Дринов подхожда при обнародването на българския превод на Манасиевата хроника. В публикацията на този документ най-напред се дават кратки сведения за живота и дейността на византийския летописец Манасий, живял през XII в. След това Дринов отделя значително място на своята добре аргументирана преценка за значението на българския превод от XIV в. на този паметник на нашето Средновековие, за неговите особености като източник за изучаване «състоянието на българский език в средата на XIV в.»(23).

Публикуването на възрожденски архивни документи, необходими във връзка с големия и нестихващ обществен интерес за изучаването на епохата на Българското възраждане, започва непосредствено след Освобождението. То се осъществява най-напред по инициатива на частни лица — бивши участници в националното революционно движение или следосвобожденски културни дейци и представители на историческата наука (И. Шишманов, Д. Страшимиров и др.). Архивни материали за възрожденската ни епоха намират място и в периодичния печат, и в научните периодични издания — сборници и списания (СбНУ, ПСп на БКД в София, Известия на БИД, СпБАН), а по-късно и под формата на отделни сборници. Чрез тези публикации едновременно се издирват, събират, популяризират и въвеждат в научен оборот първите документални извори за нашето Възраждане. Документалните издания за неговата история имат своето значение преди всичко като част от изворовата база и на нашата историческа наука.

Известно е, че и самата редакция на СбНУ в лицето на проф. Иван Д. Шишманов става инициатор и организатор на широка кампания за издирване, събиране и обнародване на застрашените от унищожение и по-нататъшно разпиляване възрожденски архивни документи. Дори в трета книжка от 1890 г. на СбНУ е открит «един особен самостоятелен отдел», който да служи за архив на всички документи, които се отнасят към оная чудесна и величава епоха»(24). Този «особен отдел» на Сборника получава името «Материали за историята на Българското възраждане» и в него редица години са обнародвани множество документи. Автор на най-голямата документална публикация в СбНУ — 500 документа, 450 страници, е Йордан Попгеоргиев(25).

През 1900 г. активният деец на българската емиграция в Румъния и съратник на В. Левски в Букурещ Киряк Цанков публикува «23 писма и бележки на В. Левски по неговата апостолска дейност в България през годините 1871 и 1872 г.». Това е и първото по-цялостно обнародване на автентични документи от В. Левски(26).

Общ недостатък на първите публикации на български архивни материали е този, че за тях не са посочени някои основни искови данни: откъде са взети оригиналите, къде се съхраняват и т. н.

Важно място в научноизследователската дейност на един от нашите големи буржоазни учени историци Д. Страшимиров заема подчертано проявеният му интерес към търсенето, намирането, използуването, запознаването и публикуването на исторически извори. Един от създателите на Архива на Възраждането, Страшимиров пръв издава и сборници от документи за революционното движение през тази епоха(27). В този смисъл той извършва пионерска работа. Още повече, че неговите сборници от документи въпреки всичките си недостатъци са направени на високо научно равнище и поради това и до днес не са излезли от научно обръщение(28).

Една от основните задачи на Д. Страшимиров е да издири, издаде и коментира документални материали, свързани с В. Левски и неговото време. Голямата заслуга на този наш учен историк се състои в това, че той събира и обнародва документите от и за Левски, както и голям брой други материали, свързани в една или друга степен с делото на Апостола, а така също спомени и бележки на неговите съратници и другари. В това отношение особена стойност има документалният сборник «Васил Левски. Живот, дела, извори» (1929), а също и «Архив на Възраждането» (1908). И двата труда на Д. Страшимиров са най-ранните документални сборници за възрожденската ни епоха.

В периода между войните БАН започва обнародването на специална поредица «Документи за българската история»(29). Издадените томове от поредицата съдържат материали за нашето минало, успешно оползотворени от българската историческа наука(30).

Общо в ПСп, СбНУ, ИБИД, СбБАН, СпБАН, сп. «Родина» са направени около 85 документални публикации, свързани с историята на възрожденската ни епоха(31).

Учредяване и дейност на първите архивни сбирки у нас

Създаването и развитието на българските архивни сбирки е част от проблема, свързан с отношението на българската общественост към архивните богатства на страната ни.

Първата от известните досега читалищни архивни сбирки е създадена през 1856 г. в гр. Свищов. Благоприятното географско разположение на селището и развилите се нови обществено-икономически отношения му определят челна роля и в нашия културен живот през Възраждането(32). Тук възникват първото българско читалище, първата музикална школа у нас, първият български музей, едно от първите училища в България, един от първите ни театри(33). В крайдунавския град се стичали видни български търговци и монаси, които носели ръкописи и старопечатни книги, завещани от деди и бащи и ревниво пазени през вековете(34). Още в началото на миналия век Неофит Бозвели пренася в Свищов «премногото, преполезни, готовопреписани, нравоучителни и сочинени книги», които, макар и в ръкопис, били прочетени от стотици свищовци(35). През 1855 г. в града пребивава и Г. Раковски. В своята кореспонденция с приятели и сподвижници той призовава към целенасочено събиране на стари български ръкописи и моли да му бъдат предоставени за използуване(36).

Сред имената на заслужилите местни възрожденци са тези на Е. Васкидович, X. Филчов, А. Шишманов, Й. Станчев, Ц. Радославович, А. Конкович, С. Икономов и на руския емигрант Г. Владикин, на които принадлежи заслугата за създаването в Свищов на 30. I. 1856 г. на първото българско читалище(37). В учредителния протокол и програма се казва, че това първо по рода си и самобитно българско учреждение трябва да се развива в две насоки — исторически архив и археологически музей. Ръководени от «велик пламен», учредителите решили да основат първото читалище, «където да бъде библиотека и музеум»(38).

Инициативата на свищовци отразява и цариградският вестник «Турция», който през 1856 г. публикува следното съобщение: «Разпали се неугасима наша искра, която в свищовските сърца винаги е пламениста и разноспособна... Движими убо от разпаленото нижно родолюбие се съгласиха и четворица единодушно... определиха да съставят читалище-музеум, в който да бъде книгохранителница, съставена от разни язици и стари останки и ръкописи»(39). В спомените на В. Манчов, един от учредителите, се отбелязва, че в първите две точки от програмата на читалището се предвиждало «да се състави градска библиотека и да се събират от вред Балканския полуостров оцелелите наши народни паметници, като пергаменти и вехти ръкописи, писани на книга, старини и пр.»(40).

Веднага след учредителните решения последвала събирателска работа. Христаки Златев подарил «една стара ръкописна книга, съдържаща разни физически предмети». Свищовският учител подарил и една част от литургия на пергамент и още няколко ръкописа. Дарения постъпили и от редакцията на «Цариградски вестник», Сръбското книжовно дружество, Руското генерално консулство в Русе и др.(41) Три години след учредяването архивната сбирка притежава «до 30 пергамента и други 50 ръкописа»(42).

През следващите няколко години са събрани ръкописи с филологическо, политико-икономическо и медицинско съдържание. Комплектувани са писмовници, търговски дневници и тефтери с практически упътвания и сведения за развоя на търговията и търговската мрежа по това време. Архивната сбирка се сдобива със славянски ръкописи, осветляващи важни моменти от българската история и съдържащи данни за развитието и усъвършенствуването на българския език през вековете. Най-интересен в това отношение е ръкописът «Неделни поучения»(43). В сбирката има и дамаскини, един от които е от 1753 г., с данни за звуковите, морфологичните и синтактичните особености на говоримия за времето език в Свищов и ценни бележки за икономиката и културата на този край. Оригинален е и ръкописът на румъно-българския речник, съставен през 1627 г. от монаха Рафаил(44). Съхраняват се и множество евангелия, охтоихи, четвероевангелия с важни за науката сведения за различни области(45). Вероятно ръкописите в свищовската архивна сбирка са били повече на брой, тъй като в писмо на Д. Шишманов до хърватския учен Кукулевич-Саксински от 1863 г. се говори, че имало ръкописи, «писани на български език от преди 500–600 години».

След 1869 г. част от архивните материали на сбирката са предадени на Книжовното дружество в Браила, в основаването на което участвували и някои свищовски възрожденски дейци. Друга част е разпиляна по време на Руско-турската война 1877–1878 г. След Освобождението някои документи са предадени в Народната библиотека в София, а останалите материали послужили като основа за по-нататъшна дейност на читалището в това направление.

Делото на основалите архивна сбирка през Възраждането свищовски възрожденци подемат учредителите на дружество «Дружба», което през 1882 г. започва събирането на «ръкописи и исторически рядкости». По-късно тази деятелност поема дружеството «Св. св. Кирил и Методий»(46). От 1911 г. «щафетата» е подета от инициаторите за превръщането на родната къща на Алеко Константинов в къща-музей, която да събира ръкописи, писма, некролози, отзиви в печата и други материали, свързани с живота и дейността на бележития покойник(47). През 1922 г. в музея постъпват документи от следственото дирене, съдебното дело по убийството, лични ръкописи, портрети и др. При откриването на къщата-музей през 1925 г. много от документите са използувани в експозицията, а други остават в архивната сбирка(48). През 1928 г. към музея е създаден отдел за събиране на ръкописи и старопечатни книги(49).

Преди Освобождението архивна сбирка възниква и към основаното през 1856 г. читалище «Постоянство» в Лом. Нейни създатели са местни възрожденци начело с известния Кръстю Пишурка(50), като скромната база за нейното обособяване били ръкописите на самия инициатор на това начинание. Значителен брой документи оставя и близкият съратник на Пишурка — ломският учител и фолклорист Никола Първанов(51).

Ломската архивна сбирка съхранява и документи, произхождащи от занаятчийски сдружения и работилници в града. След смъртта на К. Пишурка през 1875 г. сбирката била забравена в изоставения му дом. Няколко години след това тя е открита отново и включена в създадената следосвобожденска архивна сбирка в Лом. Но и нейната съдба не била радостна. След Освобождението документите, събрани от Пишурка, дълго време стояли в педагогическото училище в града, където били разпилени и служели за подпалването на печки и за амбалаж(52). Едва през 1925 г. останките от тях са прибрани в основания тогава музей(53). През същата година постъпват няколко ръкописа от XVIII в. В един от тях има ценни летописни бележки и данни за историята на Лом и особеностите и развитието на местното наречие. През 1926 г. са открити и последните останки от старата Пишуркова сбирка, състояща се от около 100 инвентарни номера, между които и ръкопис на първата «изплетена» от К. Пишурка през 1857 г. пиеса «Аделаида, алпийска пастирка», няколко тефтерчета със сведения за дейността на първата книжарница в града, един ръкопис, съдържащ 39 страници от оригинални и преводни работи и др.(54) Сред ценните архивни документи на сбирката са запазената облигация от 1853 г. с данни за името на Лом по това време, счетоводен тефтер, от който се виждат формите на проникване на стоково-паричните отношения, размерът и състоянието на търговията, цените на стоките от 1855 до 1872 г., семейни списъци с броя на хлебарниците, дюкяните, бакалниците, кафенетата, гостилниците и хотелите в града малко преди Освобождението. Редица документи съдържат сведения за развитието на папукчийството, терзийството, абаджийството, кожухарството, златарството и други отрасли на българското предосвобожденско занаятчийство(55).

Малка възрожденска архивна сбирка е създадена и към основаното в 1856 г. от учителите Сава Доброплодни, Добри Войников, Васил Друмев и др. читалище «Архангел Михаил» в Шумен(56).

През 1861 г., след изгонването на митрополит Вениамин, Добри Войников купува от митрополитската библиотека стари руски, чешки и български книги и ръкописи и слага началото на архивната сбирка(57). В следващите години шуменските граждани подаряват множество архивни документи, свързани с борбите на местните еснафски организации и с културното и стопанско състояние на този край(58). След Освобождението в архивната сбирка е приета за съхранение и преписката между Д. Благоев и настоятелството на шуменското читалище от 1893 г., която е ценен извор за изучаване живота и дейността на основателя на БРСДП (т. с.)(59).

През 1937 г. сбирката наброява 565 старопечатни книги и ръкописи(60). В 1942 г. по повод отпразнуването на 86–ата годишнина от основаването на читалището настоятелството отправя апел до шуменци да събират и да предават старите ръкописи, «за да може в града на Волов, Друмев и Войников да се направи ценна съкровищница от предаваното от поколение на поколение най-скъпо духовно наследство»(61). В резултат на това в читалището постъпват много архивни материали, послужили по-късно за създаване на т. нар. Архив на град Шумен, организиран в три отдела: печатен, ръкописен и фотоархив(62).

Архивна сбирка до Освобождението съществува и в Габрово. Местното читалище приема присърце поставената от М. Дринов в известното Писмо до българските читалища задача за издирване и опазване на писмените паметници за историята ни. Учители и по-интелигентни граждани организирали към читалището в града специално дружество за събиране на старини. Всеки член бил задължен в определено време да представи старина, в противен случай трябвало да плати глоба(63). През 1920 г. към основания клон на Историческото дружество в Габрово е създадена малка дружествена сбирка(64). През 1926 г. тя съхранява вече над 1500 български, турски и гръцки стари документи — писма, шахатлъци, тимисюци, тапии, около 120 занаятчийски и търговски тефтери и др.(65) Интересна била и оригиналната сбирка от фотографии на улици, къщи и исторически местности, плод на постепенното реализиране на идеята за «фотографиране на цяло Габрово».

Българското книжовно дружество, създадено в Браила през 1869 г., е едно от първите, в което още преди Освобождението се слагат наченки на архив, макар и не точно в съвременния смисъл на думата. Намеренията на неговите учредители са то «не подир много време да се преобърне в действителна Българска академия наук и да стане един от най-великолепните всенародни храмове на българската наука»(66). В одобрения и приет единодушно от общо събрание, проведено на 26 до 29 септември 1869 г. в Браила, устав на дружеството се предвижда «постепенно да се прави сбирка от разни български и чужди книги, ръкописи, пари и други подобни знаменитости, които да съставляват старинний кабинет, неотлъчим от библиотеката»(67).

Действително материали от такъв характер започват да постъпват още в първите години от съществуването на Българското книжовно дружество. Мнозина българи, пръснати по разни градове вън от отечеството си, гледат на новооснованото дружество не само като на научно средище, призвано да обедини усилията им за създаване на българска наука, но и като най-подходящо място за събиране и съхраняване на важни за историята на българския народ документи и материали(68).

Още в 1868 г., когато идеята за бъдещото научно дружество се обсъжда от българите в Браила, Букурещ и Одеса, Стефан Златев изпраща от Одеса в дар на новото «Дружество за българско просвещение» важния новобългарски писмен паметник от XVII в. «Троянски дамаскин»(69). В писмо от Цариград П. Горбанов препоръчва на дружеството в 1870 г. младия деятел Петър Мусевич, който събира старини и други древни паметници и може да бъде полезен със своите издирвания върху българската история(70). През 1871 г. чрез посредничеството на секретаря на Славянския комитет в Москва проф. Нил Попов в Браила пристига един сандък с библиотеката и книжата на закритото в 1865 г. Московско българско дружество(71). Четири старобългарски ръкописа и сбирка от 128 народни песни от Велес, записани от Г. п. Бояджиев, изпраща през 1874 г. Васил Попович(72). От Стоян п. Робовски се получават две писма на Неофит Бозвели до неговия баща свещ. Андрей п. Робовски(73).

През 1875 г. художникът Н. Павлович изпраща за съхранение в дружеството 4 саморъчно написани писма на бележития възрожденец и народен будител Н. Бозвели. Според Павлович писмата са «истински паметници или документи, които могат спомогна отчасти за попълнение жизнеописанието приснопамятнаго, както же и да потвърдят някои исторически бележки за епохата»(74). «Тия писма Ви пращам, казва по-нататък Н. Павлович, да ги вложите в архивите на Книжовното дружество, гдето ще бъдат завардени, мисля, най-добре от всяко разрушение занапред.»(75) Този стремеж за съхраняване на архивните документи като ценни източници за историята дава повод на В. Иванов в свое изследване след години да заяви, че Н. Павлович «не е бил чужд на идеите на архивистиката». Има и сведения, че със същата почит Н. Павлович се отнася и към личната си кореспонденция(76).

От своя страна Българското книжовно дружество също полага грижи за събирането и запазването на важни исторически документи. Още в първата книжка на Периодическо списание то отправя призив към съотечествениците си да събират исторически, фолклорни и други материали, необходими за обработването на българския език, народната словесност и изобщо на българската история(77).

По поръка на дружеството Яни Диаманди издирва през 1870 г. в манастира на Бъзеу славянски ръкописи и според някои странични данни ръкописи на Софроний Врачански(78). По-късно Книжовното дружество започва преговори със свищовския читалищен и театрален деец Димитър Е. Шишманов да отстъпи намиращия се у него ръкопис на «Мати Болгария» от Н. Бозвели(79).

За своя браилски произход говорят и други материали от архива на Българското книжовно дружество. Между тях са копирна книга и писма на Браилската община от 1859–1863 г., ръкописи, писма и други документи на П. Берон, М. Попович, Й. х. Константинов-Джинот, С. Филаретов, народни песни, записани от З. Княжески и П. Калянджи. Според И. Шишманов в Книжовното дружество се пазел и Славейковият препис на Паисиевата история(80). Голяма сбирка образуват и ръкописите на статии, литературни творби, исторически документи, предлагани за печат в Периодическото списание. Между тях е неиздаден очерк на В. Друмев за Кримската война и негови отзиви за чужди трудове, статии на И. П. Липранди, В. Н. Палаузов, В. Икономов, критики от В. Попович, стихотворения от Р. Жинзифов и др.(81)

В дружеството се натрупва архивен материал, образуван и в резултат на неговата научна и административна дейност, който с времето добива голяма историческа стойност. За съжаление първите документи от този архив, които предхождат основаването на самото дружество, не са запазени. За тях намираме сведения в други документи(82). Това са писма, разменяни между българите в Одеса, Букурещ, Браила и Кишинев през 1868 г. по повод реализиране на идеята за основаване на дружеството, както и протоколите от предварителните събрания на същите през 1869 г. Чест прави на пионерите — учредители на Книжовното дружество, че рано проявили грижи да запазят тия важни за историята на предшественика на Българската академия на науките книжа. Още събранието на одеските българи от 7. XII. 1868 г. взема решение «да се състави нарочно един архив за хранение на сичките писма и други актове върху работата, както и една книга, в която да се изложи обстоятелствено целият ход на тая работа»(83). Благодарение на това тази книга — кондиката, както и други документи по основаването и по-нататъшната дейност на Книжовното дружество са запазени за поколенията. По-късно деловодителят на дружеството Тодор Пеев прави преписи от всичките по-важни актове — протоколите от годишните събрания и от заседанията на ръководството, преписките и пр. Това става около 1876 г. и вероятно има връзка с политическите събития, настъпили в България(84).

Последното събрание на членовете, проведено в Браила на 27. XI. 1878 г., взема важното решение дружеството да се премести и продължи дейността си в столицата на новоосвободеното отечество България. С пренасянето на библиотеката, архива и другите сбирки бил натоварен Тодор Икономов, представител на отдела на просветата в събранието. Запазен е списък на книгите, ръкописите и архивните дела на Българското книжовно дружество от 29. XI. 1878 г., изготвен от Т. Икономов, който пренася част от имуществото му в свободна България. Между другото в списъка се споменават 14 доссара (дела, досиета), архиви и писма за годишните събрания на дружеството, 9 доссара на настоятелството, 10 — на действителните членове, един хрисовул № 16, листа ръкописи и др.(85) Дали материалите са останали незасегнати при пренасянето им през Дунава и при временния им престой в Народната библиотека до окончателното уреждане на дружеството в София, трудно може да се установи. Една бегла бележка в «разписа» (описа) на книгите, които са предадени за временно пазене в Народната библиотека, свидетелствува до известна степен за тяхното състояние: «Има и няколко ръкописа, числото на които мъчно се определя, понеже намират се в голям безпорядък»(86). В някои документи се загатва и за сериозни щети, В. Д. Стоянов говори за загубата на някои книжа от браилските архиви(87). Общото впечатление обаче от проучването на архива е, че той е запазен почти напълно, като се изключи загубата на някои книги и на отделни документи, предимно входящи писма(88).

С протокол от 20. V. 1879 г. «Браилската библиотека заедно с всичките си архиви и капитал влиза в състава на Софийската публична библиотека»(89). С писмо от 28. VIII. 1880 г. до старши помощника при библиотеката Д. К. Попов, като му препоръчва какво да работи, К. Иречек между другото отбелязва: «Старите ръкописи, архивалиите (Браилски и др.) и древностите да се хранят в долапите все под ключ и списък»(90). В 1884 г. под ръководството на М. Дринов и К. Иречек наред с другите задачи Книжовното дружество си поставя и тази «да уреди свой исторически архив»(91). В гл. VI на новоприетия от общо годишно събрание устав изрично се предвижда при дружеството да има «една архива, която да съдържа преимуществено документи за старата и новата българска история, политическа и книжовна» (параграф 33). В изпълнение на тази задача дружеството продължава и след Освобождението да приема ръкописи и документи на съхранение. През 1882 г. В. Д. Стоянов изказва благодарност чрез печатния орган на дружеството на П. Джамджиев от Търново за изпратени ценни документи — възванието на Софроний Врачански по случай Руско-турската война от 1806–1807 г.(92) Ценни материали изпращат и проф. М. Дринов, д-р Д. Начев от Белград, H. Михайловски, К. Мирски и др.(93) През 1886 г. К. Касабов подарява връзка ръкописи на С. Палаузов, които намерил и откупил от една рускиня срещу малка цена(94). В. Кънчов предава две фотокопия на български хрисовули, пазени в Хилендарския манастир, и фотокопие на индулгенция, издадена от българския архиепископ в Охрид, която се намирала в един охридчанин(95). Материали за Българското възраждане предлага да изпрати и проф. П. А. Лавров от Москва(96). H. Банков дава 3 вързопчета писма из архива на митрополит Натанаил Охридски, които откарва в Ловешката митрополия по време на свои издирвания за развитието на учебното дело. Дружеството на българите във Виена «Напредък» при ликвидацията си през 1892 г. заедно с другото си имущество и капитал предава на Книжовното дружество и архивите си(97).

По случайни пътища продължават да постъпват документи и след провъзгласяване на дружеството за Българска академия на науките през 1911 г. Така след смъртта на М. Балабанов неговите наследници подаряват 3 свезки с писма из архива на Райно Попович(98). Документи завещава и д-р Д. Моллов — един от първите български лекари след Освобождението(99).

За пръв път академията по-сериозно се заема да комплектува архивни документи през 1918 г., когато след смъртта на проф. К. Иречек прави постъпки за откупуване на неговата библиотека или поне на ония книги и документи, които се отнасят до България. С. Аргиров, член на БАН, е командирован във Виена, където успява да откупи след преговори 3 сандъка архивни материали за 15 000 крони(100). Материалите са прибрани от Виена едва през 1922 г.(101)

По инициатива на ръководството на академията са направени постъпки и за откупуване на фонда на Феликс Каниц. Неговият племенник изпраща даром ръкописи, рисунки и други материали(102).

Български учени и културни дейци предлагат свои архивни материали. През 1938 г. предоставя личните си ръкописи и архиви поетът Кирил Христов(103). През 1941 г. учителят Д. Костов изпраща едно писмо от В. Друмев, като смята, че «то може да има известна важност при съставяне на биографията му». От Севлиево са изпратени «за пазене и ползване, тъй като имат исторически интерес: стъкмително писмо от 1854 г., писма от цариградски църковни дейци по църковния въпрос до Севлиевската българска църковна община от 1861 г. за изплащане възнаграждението на П. Р. Славейков»(104).

Сбирката от архивни документи се съхранява в библиотеката на академията, но не е подлагана на никаква обработка, инвентиране или описване. В доклад на комисия от трима академици, назначена от ръководството във връзка с опазване на ценностите на академията и подготовката им за евакуация през 1943 г., се казва: «Още от самото начало работата се затрудни неочаквано поради отсъствие на какъвто и да е инвентар на прибраните ръкописи, книги, материали и документи не само на бившето Книжовно дружество, но и подир това в Академията». Комисията преглежда всички ръкописни материали, разпределя ги по ценност в три групи и съставя «един общ пореден списък на всички така намерени ръкописи, документи и архивни материали с кратко обозначение на съдържанието, общо 860 номера». В заключение комисията изказва мнение при по-спокойни дни да се назначи специален чиновник, който да постави ред, опише и пригоди за използуване и завеждане «този богат архив»(105). През зимата на 1943–1944 г. най-ценните материали са предадени за съхранение в Народната банка, а други са изнесени вън от София.

Архивната сбирка към Народната библиотека в Пловдив е една от първите следосвобожденски сбирки. Непосредствено след 1878 г. тук продължават да творят Н. Геров, Й. Груев, П. Р. Славейков, И. Вазов и др.(106) В резултат на положени от тях усилия веднага след Освобождението в Пловдив е създадена Народната библиотека и музей(107).

На 30. I. 1880 г. с окръжно № 42 директорът на просвещението Йоаким Груев приканил префектите да употребят всички свои старания, «за да приберат даром или срещу възнаграждения колкото се може открити досега старини, като: ръкописи, монети, надписи, останки от облекла, оръжия, сечива, каменни и металически изделия, вкаменелости и пр.». Така били определени насоките за развитието на Пловдивската народна библиотека и музей, а именно: да събират старини и стари ръкописи(108). В аналогични окръжни от 1881 г. се съобщава, че към музея са създадени вече сбирки от ръкописи, монети и други старини. През 1882 г. архивната сбирка притежава 35 ръкописа и старопечатни книги. Първият уредник на музея — А. А. Башмаков, известен руски публицист с псевдонима «Вещий Олег», разделя музея на 3 отдела, като архивната сбирка образува отдела за ръкописи и старопечатни книги, наречен палеографичен, или архивен отдел, смятан за «най-драгоценен» в научно отношение(109). Отделът е снабден със специален каталог и проучен от младия руски професор Т. Флорински. Между събраните по това време ръкописи най-ценен е един триод от XIV в., състоящ се от 153 пергаментови листа.

В Пловдивската народна библиотека започват да се приемат отделни документи от Възраждането още след 1885 г. От рапорт на библиотеката до Министерството на просвещението се вижда, че през 1897 г. в нея постъпва книжовното наследство на И. Добровски, което включва и «цялата му кореспонденция и ръкописи»(110). В края на 1908 г. отделът за ръкописи и старопечатни книги притежавал 118 дела(111).

Съгласно Закона за народното просвещение от 1909 г. архивният отдел на библиотеката се слива с печатния и двата образуват отдел за ръкописи и печатни произведения(112). През 1910 и 1911 г. тук са комплектувани фермани от султан Абдул Меджид с данни за османската данъчна политика в поробена България, документация по учредяването на Българската екзархия през 1870 г., възвание, издадено през 1862 г. от Раковски, до «Милите братия българи», ръкописи на Софроний Врачански и др. Съхранена е и архивата на румелийския съветник А. Матвеев, адреси на македонски общини до великите сили и др.(113)

Балканските войни и Първата световна война се отразяват неблагоприятно върху развитието на библиотеката и архивната сбирка към нея. През 1912 г. библиотеката е превърната в казарма, а книжовното богатство — подложено на недобро стопанисване(114). Независимо от това от 1912 до 1919 г. в сбирката постъпват нови 66 ръкописа. Приета е ръкописна книга на турски език с 91 печата на представители на българското население, оплаквания и протести на българите до Високата порта от 1875 г., ръкописни берати, отнасящи се до Босна и Херцеговина, адрес «със златните слова на Каравелов до сръбския крал Милан» и др.

През 1920 г. са постигнати успехи в събирателската и популяризаторската работа на архивната сбирка. Комплектувани са 48 ръкописа от XII до XIV в., в това число и Кюстендилският палимпсест, представляващ пергаментов ръкопис на български език от XII в., който е и най-старият от известните дотогава наши ръкописни паметници(115). Издаден е и нов правилник, съгласно който отново е обособен самостоятелно отделът за ръкописи и старопечатни книги.

Най-голямото постижение е издаването от Б. Цонев на «Опис на славянските ръкописи и старопечатни книги в Народната библиотека в Пловдив». За голямото значение на описа свидетелствува фактът, че една година след отпечатването му редица учени, учители и студенти по славянска филология правят научни изследвания. Например доцент Йосиф Пата работи върху ценния ръкопис от XII в. и публикува труд под заглавие «Пловдивското евангелие, средновековен български паметник от XII век»(116).

През 1922–1923 г. постъпват голям брой документи от Възраждането и за първи път са приети архиви, свързани с живота и дейността на писателя П. Р. Славейков, художника Н. Павлович и учителя Ст. Божков(117). От комплектуваните през 1930 г. ръкописи най-интересни са ръкописната книга «Исторически чтения» от сподвижника на Левски Бойчо П. Хаджиев, Яворовият споменник и др.(118) В края на 1934 г. са регистрирани 405 инвентарни номера»(119). Постъпват и архивите на Българското централно благотворително дружество в Букурещ, протоколи от заседанията на БРЦК през 1874 г., писани от X. Ботев, материали във връзка с участието на български отряди в Сръбско-турската война от 1876 г., документи от Временното руско управление, архивата на първото правителство на Източна Румелия. Същевременно продължава комплектуването на лични фондове, свързани с живота и дейността на Н. Геров, П. Кисимов, И. Кършовски, Н. Лилиев, Н. Райнов и др.

През 1935 г. е отправен призив до обществеността, в който се напомня, че «модерната литературна наука и историята на изкуствата обръщат особено внимание върху ръкописите на поети, писатели, художници, артисти, композитори и др., които хвърлят обилна светлина върху психологията на поетическото творчество». Ето защо е решено към ръкописния отдел на Пловдивската народна библиотека да се създаде архив, в който да се събират чернови и ръкописи на български поети, писатели и критици, скици на художници, лични бележки на видни артисти и пр.(120) Изразена била надежда, че обществеността ще подкрепи полезното начинание и в скоро време този архив ще се превърне в общобългарски «Архив на литературата и изкуствата в България». През следващите години събирателската работа значително се активизира. Приети са ръкописът на поемата «Горски пътник» от Раковски, ръкописи на произведения на Д. Войников, Н. Михайловски, Д. Чинтулов, П. Ю. Тодоров и др., както и материали на литературния критик Н. Бончев и на художника А. Белковски(121). Положено е началото на «Архив за смъртта на Йордан Йовков», материалите на който да послужат за написване на «вярна и обстойна» биография на големия български писател(122).

От 1937 до 1939 г. наред с множеството документи от Българското възраждане и националноосвободителните борби били събрани лични фондове и документи, свързани с делото на В. Друмев, И. Блъсков, П. Славейков, Н. Филипов, К. Малина, И. Вазов, З. Зограф, Н. Павлович, И. Шишманов, К. Иречек, Неофит Рилски, С. Михайловски, Екзарх Йосиф, Т. Икономов, Г. Кацаров, И. Велков и мн. др.(123) Библиотекарят Вичо Иванов в годините 1938–1939 предприема голяма обиколка из Котленско, по време на която открива в църкви и манастири много ръкописи и документи с обществен, просветен и църковен характер(124). В края на 1944 г. Пловдивската архивна сбирка притежава 716 дела, като техният брой непрекъснато нараства(125).

Сполучлив опит за създаване на музей с архивна сбирка от документи, свързани с историята на Южна България, в това число и на Беломорието, е направен през 1917 г. от Окръжната постоянна комисия в Пловдив. Съгласно чл. 2 от правилника към окръжния музей се образува исторически отдел, в който се събират и съхраняват всички документи, свързани с Възраждането и с живота и дейността на видни обществени и културни дейци от Южна България(126). През 1919 г. са създадени «портретно» и «художествено» отделение, в което се събират снимки, портрети, скици и картини(127).

Окръжният музей в Пловдив провежда широка събирателска работа и в художествено-историческата му сбирка има значителен брой автобиографии и спомени от и за «всички политически, книжовни и обществени дейци и благодетели, родени и живели в окръга, а също и за чужденци със заслуги частно към окръга и общо към народа ни»(128). В отдела на Възраждането са съхранени «всички видове архивни материали — лична, правителствена и обществена кореспонденция, записки, летописи, сметководни книги, устави и правилници, училищни програми, наредби и други, имащи връзка с Априлското въстание, Освободителната война, Съединението и войните след него, в които Пловдив и Тракийската област взели някакво участие»(129). В създадената като пети отдел на музея сбирка от старопечатни книги и ръкописи до Освободителната война са събрани множество «възвания, слова, некролози, учебници, ръкописи, печатни произведения и вестници, печатани в окръга и от писатели, родени в него»(130).

През 1931 г. окръжният музей е ликвидиран под предлог, че пречи на дейността и развитието на Археологическия музей към Пловдивската народна библиотека(131). Част от събраните материали служат за създаване през 1932 г. на етнографски музей, който продължава работата по издирването и събирането на архивни материали(132). Според правилника на музея от 1938 г. със събирането на документалното наследство се занимават старопечатният и архивният отдел(133).

С организирането на архивна сбирка се заема и създаденият през 1899 г. по инициатива на Поборнико-опълченската корпорация във връзка с подготовката за чествуване на 25–годишния юбилей от Освобождението на България и под председателството на С. Заимов комитет «Цар Освободител». Главната му задача отначало е «да се издигне от името на българския народ достоен паметник на Царя освободителя», а в чест на българските борци за освобождението на страната да се организира Музей на Българското възраждане и на Освобождението и да се построи инвалиден дом. В издаденото възвание на комитета към българския народ изрично се подчертава, че в музея «свято ще се пазят всички наши исторически документи, като се почне от оригиналните писма и други книжа на всички наши деятели по духовното ни и политическо Възраждане заедно с всички видове оръжия на борбата против петвековното робство, като се почне с тях и се дойде до живо нарисуване на всички ония дейци, които с перо или сабя, с ум или сила са дали кръвта си, душата си, за да съживят и повдигнат духа на забравената тогава от света България»(134). Съставена е специална програма за работата на музея. В чл. 4 на програмата се поставят задачите относно събирането на документите(135).

Инициативата на комитета «Цар Освободител» намира радушен прием сред българската общественост. Д. Николов веднага след като научава за нея, се обръща с молба към И. Шишманов да му върне изпратените за публикуване в СбНУ документи, за да ги предаде на създаващия се музей(136).

Изграждането на замисления музей обаче се оказва не по силите на комитета. Необходима била помощта на държавата, но тя останала безучастна към това начинание и то било изоставено.

След извършеното от комитета «Цар Освободител» идеята за създаване на архивни сбирки към държавните културни институти не заглъхва. Така през лятото на 1902 г. учителят Йордан Попгеоргиев предприема обиколка из Търновски окръг, за да събере материали за написване на историко-географско изследване на окръга, възложено му от Окръжната постоянна комисия. Посещавайки различни селища, общини и манастири и намирайки в тях много архивни материали, у Попгеоргиев назрява идеята да се залови със събирането на всичко, което може да послужи за изучаване на историята на страната през XIX в. Но за събирането на ценните документи трябвало време, а за тяхното откупуване — много пари, с «каквито един учител не разполагал». Поради това той се обръща към Министерството на народното просвещение то да се заеме с организирането на тази работа, като предлага за целта да се използува Народният музей в София(137).

По инициатива на И. Шишманов след приключване на командировката Й. Попгеоргиев «подредил събраните материали и съставил един сравнително подробен опис, отпечатан през 1905 г. в «Известия за командировките на Министерството на просветата» под заглавие «Материал и книги по Възраждането на българския народ»(138).

Сбирки от документи се обособяват и към някои археологически дружества. Варненското събира документи почти от основаването си, а от 1900 г. тази задача се поема от обособения вече музей. Във връзка с 50–годишнината от основаването на първото българско училище във Варна към музея е създаден Отдел за възраждането на българщината в града. Там се събират материали от черковен и училищен характер, протоколи от заседания на общинския съвет и др.(139) През 1927 г. сбирката значително нараства. Образуван е Комитет за събиране, изучаване и обнародване на материали за историята на град Варна. Местните вестници популяризират тази идея и в резултат на значителната дейност развита от членовете на дружеството, е събран доста материал. Въз основа на него през 1934 г. излиза книгата на Петър Ников «Българското възраждане във Варна и Варненско (Митрополит Йоаким и неговата кореспонденция)»(140).

След Освобождението дружествена сбирка е обособена и към основания през 1900 г. музей в Кюстендил(141), датиращ от XII в, който съдържа 158 пергаментови листа(142). Между постъпилите през следващите години ръкописи най-значителен е един старобългарски ръкопис от XIV в., който по стилови и правописни особености е причислен към Кратовската книжовна школа.

Архивна сбирка възниква и към читалище «Искра» в Казанлък. През 1901 г. към местното читалище е създаден дружествен музей, който започва да събира ръкописи и старопечатни книги(143). Комплектувани са и много турски документи, архиви на църковни общини, училища, кондики, търговски тефтери и др. Съхранени са архиви на търгуващи с розово масло фирми на Папазооглу, Мемесоолу и Атанас Пеев, документацията на манифактурни предприятия, архивата на ученолюбивата дружинка «Искра» и част от архивата на местни дружества и спортни клубове. През 1924 г. МНП командирова свой пратеник, за да реформира библиотеката при читалището по подобие на софийската. Тогава е създаден нов отдел «Казанлъшки архив», в който се събират ръкописни и печатни произведения, свързани с историята на селището и околностите му(144).

Архивна сбирка възниква и при създадения през 1931 г. музей в Самоков. В нея се събират «документи и фотографии, свързани с историята на града и околностите мy»(145). През 1938 и 1939 г. са приети документи и спомени от и за участници в църковните борби, ръкопис от 1791 г. и ръкописен труд на Софроний Врачански, писан през 1806 г.(146) През 1942 г. започва акцията за попълване на сбирката с документи и спомени, свързани с живота и дейността на видните самоковски възрожденци: К. Фотинов, H. Карастоянов, А. Велешки, Д. Смикар, Чакър войвода и др.(147)

Основите на сбирката от документи при Търновската библиотека са положени през 1933 г., когато директорът Панчо Крусев подема инициативата за събиране на документи за написване историята на град Велико Търново. На този повик се отзовават много граждани, които даряват стари документи, останали от техните родители и близки. Те се отнасят главно за периода преди Освобождението и имат предимно стопански характер. Приети са фондовете на Н. Минчоолу, Е. Селвели и съдружие, М. Заяков, Г. Атанасов, А. Пенчев, С. Дяков, Г. К. Войводов, В. Рашев и др.(148)

Скромна архивна сбирка е създадена и към учредения през 1937 г. Родопски музей в с. Устово, Смоленско. Това толкова значимо за историята на този край събитие е предшествано от дейността на местния културен деец С. Н. Шишков, който през своето 40–годишно учителствуване из Родопите събра голям брой документи и старини(149). Една от задачите на основания с негови средства и материали музей е «да събира всички видове веществени и народоучни предмети, като документи и други паметници и ръкописи, имащи значение за историята на Родопския край и Беломорието»(150).

Малки сбирки възникват и към музеите в Карнобат(151), Враца и др.(152)

Много и ценни документи се съхраняват в църковно-манастирските сбирки, сред които се откроява тази на Рилския манастир. Установените още в средата на XVI в. плодотворни връзки с Московската държава утвърждават писмовната традиция и създават необходимите предпоставки за творчески изяви на талантливи монаси, между които блести и името на дамаскинаря Йосиф Брадати(153). След Освобождението за обзавеждането и подреждането на манастирската библиотека, в която се съхраняват и документи, са положени по-големи грижи. Броят на архивните документи в библиотеката през 1900 г. нараства вече на 136. Между тях наред с тия с религиозно съдържание има и такива с интересни данни за българската история(154). Ценност представляват ръкописите на пергамент от заешка кожа от XII в., глаголическите листа от X в., Рилският панегирик на Владислав Граматик от 1479 г. и др.(155) Наред с ръкописите на Неофит Рилски и други наши книжовници от епохата на турското робство тук е съхранен и поставен в специален долап с изолационно стъкло за зрителите един от най-ценните наши ръкописи — Рилският хрисовул на цар Иван Шишман от 1378 г.

Архивни сбирки има в Земенския, Кукленския и други манастири. В последния е съхранен ръкопис от 1337 г., наречен Кукленски псалтир (Софийски песнивец). В запазена кондика на пловдивски абаджийски еснаф се отбелязват моменти от българо-гръцките отношения през Възраждането, а триод от XVI в. съдържа данни, представляващи интерес за българската етнография. В сбирката са запазени и ръкописни евангелия и минеи, писани от видния български книжовник и илюстратор от възрожденската епоха Кръстю Граматик(156).

Манастирите Хилендар и Зограф, обитавани главно от български монаси, са също центрове, в които се пазят исторически сведения и документи(157). С. Станимиров съобщава интересни данни за Бачковския манастир, взети от пътепис на французина Пол Люкас, обиколил европейска Турция в началото на XVIII в. «В манастира — пише Люкас — има богата библиотека с множество отлични ръкописи. Невъзможно е обаче да вземе човек от тях. Монасите се възмущават дори ако им се заговори за продаване на някой ръкопис.»(158)

Началото на архивната сбирка при Св. Синод в София е положено през 1896 г., когато е изпратено до епархийските началства нареждане да предадат намиращите се в тяхно притежание и известност стари документи, «за да бъдат поставени под ред и съхранени в синодалната библиотека». През 1900 г. броят на изпратените ръкописи достигна 128 и през следващите години непрекъснато нараства. През същата година Св. Синод възлага на Е. Спространов да им направи и специален опис(159).

През 1921 г. е създаден Църковният историко-археологически музей(160). В него влизат архивната сбирка и сбирката от църковни принадлежности и музейни предмети. През 1939 г. ръкописният отдел притежава вече около 950 ръкописа(161). Между тях особена ценност представлява ръкописът върху пергамент, съдържащ жития на светци, който, изглежда, е бил притежание на основателя на Бачковския манастир — грузинеца Григорий Бакуриани. Интересни са самоковският препис на Паисиевата история и множество ръкописи от XIV, XV и XVI в. с жития на почти всички български светии(162). Съхранени са ръкописи на калиграфа и художника поп Йоан от Кратово, около 15 ръкописа от Етрополския манастир «Варовитовец» със запазени фрагменти от глаголическо писмо и един от най-старите кодекси от 1198 г. В църковно-историческия отдел са събрани множество писма, послания, църковни и манастирски кондики, фермани за назначаване на архиереи, за награждаване на църкви и др. Приети са множество прокламации, прошения, изявления и др. по църковния въпрос от втората половина на XIX в., между които редица народни послания до «свещеноначалника на българския народ» Иларион Макариополски от 1860 г., писма на монасите от Зографския манастир, изпратени през 1870 г. до «Народната смесена комисия в Цариград» за доставяне за нуждите на манастира българска печатница. Съхранен е благодарственият адрес на българския народ от 1878 г., изразяващ признателността към братския руски народ за дадените от него скъпи жертви за нашето освобождение(163).

Трета глава: Работа с архивните документи от Освобождението до 9. IX. 1944 година

Архивното дело в периода на Временното руско управление

Непосредствено преди започване на Освободителната руско-турска война (1877–1878) към Главната квартира на главнокомандуващия руската армия е създадена служба за Гражданско управление на освободените български територии. Една от първите задачи, възложени на нейния опитен и талантлив администратор княз Вл. Черкаски, е да събере, систематизира и издаде всички материали, отнасящи се до административното устройство на българските земи с оглед да бъдат ползувани от изграждащата се нова държавна организация. След като се оформят органите на новата власт, започва и активна деловодна дейност, чиято структура се запазва в основни линии и по-късно, в Княжеството и в Източна Румелия.

В България русите донасят своя опит и начин на документообразуване, документооборот, систематизация и класификация на документите. Именно в този период за първи път у нас се въвежда обособяването на входящите и изходящите писма в преписки. До 1878 г. кореспонденцията се подрежда в хронологичен ред — отделно входящите и изходящите писма(1).

През периода на Временното руско управление в освободените български територии са издадени редица правила, прикази, правилници, въведени са специални образци-книги, по които се извършва деловодната работа. В «Сборник официальних распоряжений и документов по болгарскому краю», в свитък IV от 1878 г., е поместена «Инструкция определяющая порядок действия и предметы ведомства окружных и городских управителных советов». В нея се определя редът, по който ще се осъществява деловодната дейност. В следващия свитък е поместено «Временное положение санджакових казначейств Болгарского края», в което с образци конкретно се указва начинът, по който трябва да се извършват всички видове операции, свързани с воденето на цялостната документация и различните деловодни книги(2). Тези нареждания се отнасят и за местните органи на власт и управление. Софийският губернатор нарежда столичният градски съвет задължително да води 15 регистри и книги, а полицмейстерът на Софийски окръг е натоварен от вицегубернатора да следи за правилното функциониране на деловодството в учрежденията и лично да заверява и определя задължителните регистри и деловодни форми. Изисквало се всички официални книги да са прошнуровани, подпечатани и подписани(3).

През периода на Временното руско управление в администрацията са привлечени над 2000 души български чиновници, които усвояват работата с документите. Русите стават учители на българите в областта на деловодството(4). Установените от Временното руско управление начини на регистриране посредством дневници, организацията на подреждането и описването на документите се запазват в основни линии дълго време, като по-късно се доразвиват и от българската администрация(5).

За съжаление съдбата на архива, останал от дейността на Временното руско управление у нас, е нерадостна. В доклад до XIV обикновено народно събрание парламентарна комисия, натоварена да изработи щатовете на чиновниците, отбелязва, че част от много ценните материали на тази архива «за жалост е в твърде печално положение: несистематизирана, разпокъсана, унищожена и вероятно разграбена». А в нея се намирали оригинални ръкописи на князете Вл. Черкаски и Ал. Дондуков, «ръкописи, които имат извънредно историческо значение». «Ако досега, се казва по-нататък в доклада, в течение на 33 години никой не се е погрижил да се приберат на едно място тия толкова ценни материали, захвърлени из подземията на разните учреждения тук и в провинцията, а много отнесени от разни лица в Русия, дълг се налага на парламентарната комисия при случай да излезе с едно предложение пред Народното събрание за вземане мерки да се охранят от унищожение и разпиляване тия материали, за да се запазят поне за историята на нашето освобождение.»(6) А един от дейците на Временното руско управление в България, ген. Анучин, в своя статия след години пише: «Собствените дела на канцеларията на Черкаски почти в целия си обем останаха някъде в България, отчасти уж били сложени в едно от нашите консулства не във вид на архивни документи, а като прост склад»(7).

Така много ценни документи, от които може да се съди за разнообразната и съзидателна дейност на Временното руско управление у нас, са загубени като градивен материал за историята ни в първите години след Освобождението.

Нормативните актове за архивите в българската буржоазна държава

Законодателството за архивите се явява като част от приеманите общоустройствени нормативни документи на младата българска държава след Освобождението. На основата на наследството, останало от Временното руско управление и неговата администрация, започват да се издават и първите наши законодателни актове, в някои от които се засягат и въпроси на архивното ни дело. Особено активна е законодателната дейност в началните години след Освобождението (около 1882 г.), когато нуждите на току-що освободена България наложили по-интензивно организиране на нейния държавен апарат, а също и през годините 1886–1887, когато след обединяването на Източна Румелия и Княжеството било необходимо уеднаквяване на установения вече ред в деловодството(8).

Независимо че през периода на капиталистическото развитие на нашата страна закон, специално третиращ въпросите на архивното ни дело, не е издаван, в някои от нормативните актове (закони, постановления, правила, правилници, окръжни, наредби и др.) за новосъздадените учреждения намираме и текстове, засягащи установяването и уеднаквяването на реда в деловодствата, уточняване статута на архиваря като лице, което да отговаря за архивата, провеждането на експертиза на архивните документи и т. н.(9)

Първото официално публикувано ръководство, в което специално се засяга въпросът за деловодството в отделно българско ведомство, е «Наставления от делопроизводството в митарствените учреждения» 1880 г.(10) В него подробно се дават указания, какво да се прави с документите, които постъпват в митниците, и тези, които се издават от тях, а също се разяснява и работата по воденето на вътрешноучрежденската документация — специфичните за митниците книги и документи.

Въпросите за осъществяването на едно правилно деловодство и изработването на общи изисквания за уеднаквяването на работата с документите в учрежденските канцеларии изникват на преден план още в първите години след Освобождението. С приказ № 12 от 12. Х. 1882 г. в Министерството на вътрешните дела е назначена комисия, която «да начертае съществените страни на едно правилно делопроизводство и да изработи 15 различни форми, които да послужат да се въведе еднообразие във всички канцеларии на министерството с оглед доброто съставяне и държане на делата»(11). На 14. XII. 1882 г. ген.-майор Соболев в доклад до княз Александър отбелязва, че комисията прегледала деловодствата и на всички подведомствени на Министерството на вътрешните дела учреждения и констатирала голямо разнообразие. За да се премахне неудобството, което произтича от нееднаквото водене и държане на делата, комисията «изработила общи правила за деловодството на всички учреждения при Министерството на вътрешните дела»(12). Столичният градски кмет на 7. VII. 1883 г. издава приказ № 72. В него се казва: «Като забелязвам, че в техническото отделение при повереното ми общинско управление не се държи никакъв ред за воденето на канцеларските дела, заради това предписвам за точно изпълнение от казаното отделение от днес следното: 1. Да се заведат журнали за входящи и изходящи писма; 2. Разсилна книга; 3. Да се съставят по реда на постъпването в отделението книги и дела; 4. Да се държи всичко на своето си място, щото при всякакво поискване да може да се намери»(13). За неспазване на наредби се предвиждали и наказания. В приказ на столичния кмет от 10. I. 1890 г. четем: «Понеже в миналогодишните входящи и изходящи регистри, държани досега от архиваря и регистратора, не са отметнали кои книжа към кое дело следва да са поставени, от което се затруднява по-скорошното им намерение в делата, зато заповедвам на регистратора и архиваря щото до края на текущия месец всичките отметки по този въпрос да станат в този журнал, в противен случай ще бъдат уволнени от длъжност»(14).

Изискванията към общинските канцеларии и деловодства и реда в тях са отразени и в отделни параграфи на излезли в различни години закони, правилници, наредби и др. за общинските управления. Например гл. VII на Закона за общините и градското управление от 1882 г., гл. XII от Закона за градските общини от 1886 г., чл. 138 и др. определят задължителните книги, които трябва да се водят в общините: протоколна книга на общинския съвет, книга за решенията и приказите на кмета, входящ и изходящ дневник и т. н.(15) В издадения през 1905 г. Правилник за прилагане закона за градските общини, гл. XI, специални членове са посветени на групирането на документите в дела, съставянето на описи на делата и на заглавните листове и др. (чл. 497, 499, 504)(16).

Разпоредби, третиращи вътрешното оформяне на архивните дела с оглед внасянето на «по-голяма ясност и експедитивност в преписките», са издавани и в следващите години. През 1935 г. в столичната община се въвежда номериране с римски цифри на отделенията за по-лесно извършване на справки по преписките(17). През 1937 г. в окръжно на Министерството на просвещението относно «подреждането на преписките» се уточнява, че отделните писма вътре в делото трябва да бъдат наредени по дати, като първото (най-старото) се поставя най-отдолу(18). В това окръжно неправилно обаче се нарежда номерирането на листата в отделните дела да става с цветен молив. За подреждането на архивите в отделните служби специално окръжно издава през 1943 г. и Софийската община(19).

Немаловажен е и въпросът за статута на архиваря. В миналото в малките учреждения и служби архивата обикновено се поверявала на някой служител от канцеларията — писаря в селската община или регистратор-архиваря в градската.

В законопроекта за Върховната сметна палата от 1883 г. се предвиждало деловодителят да бъде «натоварен да води архивата, да изважда за справки преписи, извлечени от актовете, които би му се поискали»(20). В привременен правилник на Министерството на вътрешните дела, издаден на 10. I. 1885 г., в чл. 18 се отбелязва, че «архиварят пази архивата, библиотеката и покъщнината на министерството»(21). В правилника за прилагане на закона за градските общини (1905), в чл. 505 е указано, че делата и книгите се пазят от регистратор-архиваря, а чл. 551 предвижда при нередовност и неакуратност по деловодството, констатирани при ревизия, да се налагат глоби(22).

Един от най-съществените проблеми на архивното ни дело в миналото е бил този за реда и начина, по който трябва да се заделят за унищожаване ненужните за историята архивни документи и за охраната на ценните такива.

Има данни, че още в първите години след Освобождението, макар и инцидентно, се вземат мерки за опазване на ценните архивни материали. С писмо от 28. VIII. 1880 г. К. Иречек, като дава напътствия, какво да работи Д. Попов, служител в Народната библиотека, между другото му препоръчва: «Старите ръкописи, архивалиите (Браилски и др.) и древностите да се хранят в долапите все под ключ и списък»(23). До 1913 г. всички ръкописни и архивни материали на Народната библиотека «се пазели в пет дървени долапа в кабинета на директора». По-късно директорът А. Златанов поръчва за архивната сбирка специален «луксозен» шкаф. Някои по-ценни материали били пазени в огнеупорен шкаф(24).

Унищожаването на старите архиви, случайно или умишлено, продължава и след Освобождението. Много ценни за българската история документи се загубват окончателно. На заседание на Софийския учителски съвет от 3. IX. 1880 г. се съобщава, че протоколите на съвета от 1878 и 1879 г. «изгорели при нещастен случай на изгарянето на Централното мъжко народно училище през януарий 11. 1880 г.»(25).

В първите следосвобожденски години архивните документи са все още малко по обем и не изискват нито много персонал, нито големи помещения. Но с течение на времето те започват да се натрупват и съхраняването им създава все повече трудности за учрежденията. Поради това често пъти работата с тях се занемарява или съвсем се изоставя. Някои учреждения до такава степен се задръстват със стари, ненужни за практическата им дейност архиви, че въпросът за освобождаването от тях добива изключителна важност. През 1901 г. председателят на Софийския апелативен съд пише в свой доклад: «В старата архива се намират около 700 000 дела, окончателно свършени... тяхното държане в архива е безполезно, то даже обременява справките»(26).

Още по-тежко става положението през следващите години. Поради липса на специални архивни учреждения за документите с историческо значение излезлите от текуща употреба и ненужни за практическата дейност архивни материали са изоставени на произвола на съдбата. Те били изваждани от помещенията, за да се освободи място за нови постъпления, и се поставяли при най-неподходящи условия — тъмни и влажни зимници и помещения, по стълбища и тавани, където се разпилявали, изгнивали, изчезвали.

Повечето от учрежденията виждат изход от положението, в което се намират техните архиви, в унищожаването на ония документи, които вече не били необходими нито за тяхната дейност, нито за други служби, нито за граждански справки. Тъй като в правилниците с изключение на тези, отнасящи се за съдебните ведомства, не залягат никакви напътствия за това, как да се постъпва с документите, които не са вече нужни за практическата дейност на учрежденията, те започват сами да търсят пътища и начини да се освободят от старите архиви. В малко случаи отделни служители от някои учреждения налучкват правилния път за това. Още през 1882 г. архиварят на Народното събрание се обръща към Народната библиотека в София с молба «да благоволи да приеме за съхранение един сандък, в който са положени всички дела и регистри от архивите на Първо и Второ ОНС, както и ръкописите на стенографските протоколи от заседанията на поменатите две събрания»(27). Великотърновското градско общинско управление изпраща през 1903 г. в Народната библиотека архивите на бившата Търновска епитропия от 1872 г.

Подобни инициативи проявяват и други учреждения, но те всички имат случаен характер. По-голяма част от учрежденията смятат, че въпросът може да бъде разрешен единствено чрез «освобождаване» от ненужните за практическата им работа архиви. Министерството на финансите е отрупано от своите подведомствени с искания за унищожаване на старите архиви. През 1894 г. то е принудено да внесе в Министерския съвет доклад, в който се предлага да се въведе известен ред по унищожаването на архивни документи не само от системата на неговото ведомство, но и за всички други. Предложението е одобрено, а Министерството на финансите се задължава да състави една комисия, която да «изучи въпроса за унищожаване на непотребните книжа». Но всичко това остава в сферата на добрите пожелания(28).

По-късно, през 1901 г., д-р Минков, бивш секретар на Министерството на правосъдието, предлага законопроект за унищожаване на непотребните книжа в архивите на съдебното ведомство(29). Едновременно с това законопроект за унищожаване на документи на Върховната сметна палата внася в Народното събрание и Министерството на финансите. Най-важните мотиви и на двата законопроекта са свързани с липсата на специални здания за съхраняване на архивните документи и недостига на персонал за тяхната обработка.

Във всички внесени в Народното събрание до войните закони и правилници относно архиви се набляга главно върху справочно-практическата стойност на документите. Войните през 1912–1913 и 1915–1918 г. се отразяват зле върху състоянието на учрежденските архиви. Много от ведомствата във вътрешността на страната по време на военните действия спират работата си, а помещенията им били използувани за складове или казарми. Намиращите се там документи се прехвърлят от помещение в помещение, други са оставени без всякакви грижи, а трети — най-безотговорно унищожени.

След войните в много учреждения са издадени заповеди за назначаване на комисии, които да прегледат архивите. През 1920 г. в Министерството на вътрешните работи са издадени две нареждания за преглеждане на архивите за периода 1888–1899 г. В състава на комисиите се нарежда да бъдат включени учители — историци и филолози(30).

През 1926 г. Министерският съвет издава окръжно за масово унищожаване на създадените до 31. III.1918 г. архиви в учрежденията. В него формално заляга положението «документите с отчетно-историческо значение (закони, наредби, преписки по развитието на учреждението) да се предадат на Народната библиотека, а ненужните — на Държавната печатница за претопяване». Това постановление е крачка назад, тъй като се създава възможност за безотговорно унищожаване на архивни документи(31).

През 1934 г. под натиска на общественото мнение правителството на Кимон Георгиев е принудено заедно с издаването на ново постановление за «прочистване на държавните архиви»(32) да разпореди да се назначи и комисия от представители на Академията на науките, Университета и Народната библиотека, която да изготви инструкция за «предстоящото прочистване на старите държавни архиви»(33). В комисията влизали професорите С. Казанджиев, Г. Кацаров, С. Романски и П. Мутафчиев и библиотекарят на Народната библиотека К. Мутафов. В продължение на няколко месеца тя посещава почти всички централни учреждения, запознава се с тяхната архивна документация, уточнява нейната стойност в разговори с ръководителите на различни служби. Комисията изработва и утвърждава списъци, които обхващат почти всички ценни архиви, образувани в учрежденията до 1929 г., и дава конкретни указания, кое трябва да се запази от архивите на учрежденията като «документи за нашата културна история». Предвижда се подборът на документите да става 25 години след тяхното създаване. За времето си предложението на тази комисия не е лошо, но на практика безнаказаното унищожаване на ценни документи продължило.

През 1942 г. по повод Постановление на Министерския съвет за прочистване на архивите, Министерството на народната просвета задължава най-отговорните ръководители — инспектори, директори, главни учители — да оглавят комисиите за преглеждане на документалните материали. В това окръжно заляга важният момент за разделяне на архивните документи на три групи: исторически документи за Народната библиотека; документи, които се запазват в учрежденията; документи за унищожаване(34). Съществено значение има изискването описите на съответните архивни документи да бъдат одобрявани. Самото Министерство назначава солидна комисия, която наред с непосредствената работа по експертизата на архивите имала задължението да дава и препоръки за оперирането с документите в учрежденските канцеларии.

По време на Втората световна война въздушните нападения, най-вече над София, опожаряват документите на много учреждения в столицата(35). В доклад за дейността, извършена от 9. IX. 1944 г. до 9. IX. 1946 г., директорът на Народната библиотека в София уведомява между другото министъра на информацията и изкуствата: «Девети септември завари Народната библиотека в София в плачевно състояние. Музеят «Ив. Вазов» бе изцяло опожарен... Цялата румелийска архива и известна част от турски документи бяха изгорели»(36). От друг източник научаваме, че от Архивния отдел на Народната библиотека при англо-американските бомбардировки са били унищожени и няколкостотин пенсионни дела на поборници и опълченци(37).

В обобщение можем да кажем, че между двете световни войни учрежденските архиви са подложени на масово унищожение. Причините са най-вече в общественото неразбиране на научното историческо значение на архивните документи, в недостатъчните и крайно неподходящи помещения за съхранението им, в липсата на персонал за тяхната обработка и опазване. В издаваните постановления и правителствени разпореждания ударението се поставя върху «освобождаване от ненужните за практическата дейност на учрежденията документи», а само формално се изисква «историческите книжа» да се запазват за предаване в Народната библиотека. Не са използувани на практика в достатъчна степен и ориентировъчните списъци на видовете документи, съставени от комисията от учени през 1934 г. Оценката на документите е извършвана фактически произволно, без чувство за отговорност. Тази дейност е осъществявана и контролирана от най-нисшия персонал в преобладаващата част от учрежденията и следователно некомпетентно. Запазването на ценни документи имало случаен характер и зависело от субективната преценка на определените да извършат тази работа служители. Поради това през определени периоди едни документи се отделяли за запазване като ценни, а през други периоди същите по характер документи са унищожавани.

Издирване и събиране на архивни документи след Освобождението. Първи предложения за създаване на държавен архив като общонационална институция

В следосвобожденската епоха в търсенето и комплектуването на архивни документи се забелязват две тенденции. Продължава до известна степен традицията за събиране и съхраняване на архивни материали от отделни лица и същевременно се появяват първите осмислени опити за реализиране на идеята за изграждане на държавен архив като институция, специално предназначена за комплектуване, обработка, опазване и използуване на документалните материали като източници за историята ни.

Създаденият през епохата на Възраждането интерес към българските писмени паметници не се подема и разширява от страна на буржоазните правителства и техните органи. Държавата не полага старание да събере оцелелите от миналото, пръснати из цялата страна в отделни лица документи. Но разрастването на проучванията и изследванията на редица проблеми от близката или по-далечната история на отечеството ни показало наличието на крайно оскъдната за това документална база.

Първи се заемат с издирване и събиране на запазени документи от миналото някои участници в националнореволюционното движение, които искат да осветлят и изяснят отделни страни от борбата на народа ни за освобождение от чуждото робство. С особено желание те се стремят да възкресят идеалите на загиналите за свободата революционери, виждайки, че има реална опасност делата им да бъдат забравени. През 1884 г. Захари Стоянов отбелязва, че на техните гробове е «пораснал див бурен..., като че ли народът, за който са се жертвали, се е потурчил»(38). Ръководен именно от такова желание, той потърсил живи участници в освободителното движение, като настоявал пред тях да напишат свои спомени. Най-сигурни данни се съдържат в комитетската кореспонденция и преписките между участниците в революционното движение. Тях З. Стоянов се заел да издири, като се надявал, че само така ще може да изпълни своята задача, ако не като биограф, «то поне като прост събирател на факти и документи, които поне за основа да послужат на по-достойните»(39). Така по време на заседанията на Първото велико народно събрание той взема от И. Драсов «кореспонденцията, протоколите и други писма, отнасящи се до организацията и съществуванието на Централния революционен комитет в Букурещ в 1872 г., едно пространно писмо от Одеския комитет, няколко писма от Ботева, голямо количество писма и други документи от дядо Панайот, също и 1–2 писма, подписани от Ботева и Стамболова по революционното движение в Херцеговина, и други още»(40). З. Стоянов използува и всички документи за революционното движение, които били запазени от Н. Обретенов. С негова помощ той открива документи, съхранявани и от други възрожденски дейци. Така в писмо от 1882 г. Обретенов му съобщава: «Ценович ми обеща, че ще ми даде всички писма и документи... В София някой си Соколов имал много писма и други книжа по въстанията. Ще му пишем с Георги Петкович, понеже е бил обещал, че ще ги даде»(41). В друго писмо от 1883 г. той го насочва: «За Букурещкия комитет ще се вземат много добри сведения от Балкански, даже той днес ми каза, че имал много писма от Раковски, Хаджи Димитър, Караджата и други лица. В капитан Paгa има много добри документи относно Хаджидимитровата чета. Не знам дали ще бъде добре да накараш Славейкова и Каравелова да му искат копия от тези неща. Той много ги уважава. В Сливен за тамошната чета ще пишеш на Димитър Куюмджията»(42).

Подобни връзки З. Стоянов поддържа и с редица други дейци. В тази упорита работа по издирване на интересуващи го документи той трябвало да преодолява много трудности. Често пъти притежателите на архиви отказвали да му ги предоставят за ползване, защото, както сам отбелязва, «не се поглежда на работите от обща точка...». «Намерих и такива оригинали, казва З. Стоянов, които притежават на ръцете си безценни документи по народните работи. «Не ги давам», отговаряха те. «Нека ни стоят да ги предаваме на синове и унуки!»(43)

Въпреки всички трудности и пречки З. Стоянов успява да събере или да се добере до много документи за националноосвободителното движение. В неговия архивен фонд са запазени 10 списъка на документи, които той използувал за своите съчинения. Сам споменава, че най-голямо съдействие му оказали възрожденските дейци Д. Горов, Д. X. Попов, И. Драсов, Н. Обретенов и др.

Почти по времето на Захари Стоянов започва да издирва и събира архивни материали за периода на Възраждането и друг участник в революционното движение — Стоян Заимов. И неговите подбуди били същите — да опише националноосвободителната борба и подвига на отделни участници в нея. През 1884 г. той посещава Орхание (Ботевград) с цел да изучи подробно обстоятелствата и същинските причини за арабаконашките събития. Там успява да открие и някои документи у останалите живи членове на «Орханийското созаклятие», в това число и у диарбекирския си приятел Марин Николов. Такива документи Заимов намира и в Дупница. И въпреки че резултатите били «нищожни», той повече от 10 години систематически издирва такива документи(44).

Освен за личните си проучвания Ст. Заимов събира и материали за замисления с H. Обретенов «Сборник от документи по дейността на Тайния български революционен комитет (1868–1877), нужен за вярното историческо оценяване на събитията, които са начало на новото ни политическо съществувание». По този повод в своята книга за В. Левски Заимов апелира до всички, които имат на ръка какъвто и да било документ — частно писмо, окръжно, квитанция, протокол, шифрен списък на лица, лозинка и т. н., да го предадат нему или на Н. Обретенов. За да бъде сборникът пълен, Заимов предлага българското правителство да направи постъпки, за да получи «онази кореспонденция на тайните комитети, която се намира в ръцете на турското правителство в Цариград»(45). Документите за революционното движение обаче били толкова разпръснати, че подготовката на един по-цялостен сборник се оказва не по силите на двамата ентусиасти. Въпреки това обаче въз основа на събраните материали, личните си спомени и спомените на други дейци С. Заимов успял да напише съчинението си «Миналото»(46). В тази книга накрая е приложен списък на интересни материали за политическите борби през периода 1867–1877 г., които се пазели от К. Цанков(47).

През 1900 г. С. Заимов предприема обиколка из страната, за да издири документи, снимки и други материали за написване история на Априлското въстание, замислена за издаване от Пазарджишката окръжна постоянна комисия още през 1897 г. по повод чествуването на 25–годишнината от въстанието(48). Но той не успява да подготви този труд, а събраните «няколко плика частни писма от някои и други лица» предава на Д Т. Страшимиров, който се наема да напише замисленото съчинение(49).

Изтъкнатият изследовател на националноосвободителното движение у нас Д. Т. Страшимиров също издирва и събира архивни материали. За тази цел той предприема обиколки из страната, най-вече в 4–те въстанически окръга, макар че бил уверен, че «ние разполагаме с малко документи от онуй време или дори съвсем ни липсват такива». Той се ориентира към устните разкази и записките на участниците в Априлското въстание, тъй като тия «записки са и най-надеждните документи, с които можем да разполагаме»(50). Страшимиров смята, че по-голямата част от оцелелите документи се «намират у Н. Обретенов и А. Стоянова и е крайно необходимо те да се откупят от държавата, за да не пропаднат»(51).

В писмо до министъра на просветата проф. И. Шишманов Д. Страшимиров пише: «Има много документи в частни ръце, които не само са непроучени, но дори и не са прочетени от никого». Накрая на писмото се изразява вяра, че Шишманов ще организира събирането на документи: «Вие по-добре, отколкото всекой друг от нашите партизани, който би Ви заменил, ще оцените моя глас и ще свържете името си и времето на Вашето министерство с началото на едно добро дело»(52).

Участникът в националноосвободителното ни движение Пандели Кисимов също издирва и събира архивни документи. Подтикнат от С. Заимов да напише своите спомени, той искал да ги документира. За целта се обръща за съдействие към И. Груев в Букурещ, към В. Рашев в Одеса и други лица, за които знаел, че пазят стари документи. В своите «Исторически работи» П. Кисимов дава много сведения за архивата на тайния БРЦК, за прибирането на която в Народната библиотека той имал големи заслуги(53).

Дейността на следосвобожденските ни ратници по издирване и събиране на ценни за историята документи не била достатъчна, за да се спасят архивните богатства на страната. Една от предпоставките за сравнително сигурното опазване на архивните писмени свидетелства са създадените първи културни институции в новоосвободена България, някои от които освен другите си функции придобиват и правото да събират и съхраняват ръкописно-документални материали.

Българската буржоазна държава не могла по подобие на цивилизованите страни в света да изгради специално архивно учреждение, което да се грижи за ценните архиви на страната. Не били в състояние да изпълнят тази задача докрай и учредените архивни сбирки към някои ведомства. Обикновено в тях се събирали документи от определен характер и всички опити да се превърнат в национален архив останали безуспешни.

И все пак от време на време, особено когато имало натрупване в държавните учреждения на все повече документи, съхранявани при най-неподходящи условия или оставени без надзор, и с разширяващата се непрекъснато практика на безотговорно и масово унищожаване на архивни материали започват да се надигат гласове за организирано спасяване на най-ценните документи. Препоръчвало се да бъде изграден национален държавен архив, какъвто имали всички европейски страни.

Още при изграждането на държавната ни организация Временното руско управление се опитва да пренесе част от опита на Русия и в областта на архивното ни дело, като проявява подчертана заинтересованост за опазване на оцелелите исторически паметници(54). Дори преди да напусне страната ни, Временната руска администрация полага основите на едно общо държавно архивохранилище, в което са събрани всички документи, създадени през този период. За целта в двора на Министерството на вътрешните работи е построено двуетажно здание с 8 стаи. Архивните материали били добре организирани, подшити и описани съгласно с изискванията на руската деловодна система. Но вместо в това хранилище да се съсредоточат документите на ликвидираните учреждения от Източна Румелия, които след Освобождението били пренесени в Княжеството, събраните в него материали били разпилени(55). Така пропада един от първите опити за изграждане на общ архив на новосъздадената българска държава. Причините за това са, че българското правителство не възприема правилното отношение на Временното руско управление към документите в учрежденските архиви и не обръща никакво внимание на полезните начинания в тази област.

Недостатъчните помещения, липсата на елементарни условия за съхранение на натрупващите се все повече и повече архивни документи в учрежденията, избухналите на различни места пожари, при които най-вече пострадали архивите, и други причини от подобен характер накарали някои служители от държавните учреждения да потърсят по-добър начин за запазване на документите. «Зданието, в което се намира повереното ми учреждение, е опасно да пази безбройното количество и от драгоценно качество документи» — гласи сигнал, изпратен през 1882 г. до директора на правосъдието на Източна Румелия. А той от своя страна предлага на генерал-губернатора да се изгради «едно каменно здание в Пловдив, в което да се съхраняват архивите на всички правителствени учреждения в града, нуждата от което от ден на ден все по-живо се чувствува»(56). Но това предложение остава само фиксирано в архивните документи, без да се предприеме нещо за осъществяването му.

Необходимостта от хранилища изпъква още повече, когато трябвало да се проведе «прочистване на архивите». Още първата комисия, назначена от Министерския съвет през 1903 г. във връзка с извършване на експертиза на старите архиви, се убеждава, че «преди всичко и у нас трябва да се основе държавна архива по образец на държавните архиви в другите цивилизовани страни»(57). Комисията предлага Министерството на народното просвещение да изготви законопроект, в който да се предвидят правила както за запазване на ценните документи, така и за бракуването на непотребните такива.

Не е реализирана и идеята, заложена в излезлия през 1911 г. Закон за старините. Според него архивите на държавните учреждения трябва да се депозират в Народната библиотека, която ще играе ролята на държавен архив, а надзорът върху документите да се упражнява от Министерството на народното просвещение(58). В Народната библиотека обаче не постъпили документи. Изключение прави само Анхиалското околийско управление, което изпраща някои архиви от изборите(59).

През същата 1911 г. се прави съществен опит да бъде лансирана идеята за изграждане на държавен архив в нашата страна. Като член на специалната парламентарна комисия за изработване на щатовете на чиновниците(60) В. Дякович в изготвена от него историческа справка констатира, че «архивата се намира в твърде печално положение, несистематизирана, разпокъсана, унищожена и вероятно разграбена». По-нататък той упреква правителството, че в течение на 33 години никой не се е погрижил да се съберат на едно място толкова ценни материали, разхвърляни по подземията на разните учреждения в столицата и провинцията, и заключава: «Мисля, че дълг се полага на парламентарната комисия при случая да излезе с едно предложение пред Народното събрание за вземане мерки»(61).

В същия документ В. Дякович излага и идеята за създаването на държавен архив и за неговата бъдеща организация. Необходимостта от такова учреждение той обосновава с «невъобразимата нехайност спрямо най-старата и засега най-интересна част на нашите архиви, която днес гние в яхъри и подземия..., с огромните разноски за поддържане на претоварените складове, със заплахата от разпиляване и унищожение на много ценни във всяко отношение документи»(62).

Към тази обосновка Дякович прибавя и натрупания опит от другите държави — Франция, Англия, Италия, Румъния и др., чиято система на учреждения и щатове той основно проучил. В тези страни отдавна съществуват държавни архиви, включени като специални отрасли в държавния апарат. «Днес няма културна страна — изтъква Дякович, — която да не се е погрижила за уредбата на своите обществени, национални и специални архиви. Това е понятно, като се вземе предвид значението на запазените документи за политическата и културна история на народите, научният интерес, що те представляват в историческо, етнографическо, географическо, езиково, стопанствено, финансово и пр. отношение; значението им за организиране при евентуална нужда за справки и пр.»(63)

Дякович предлага държавният архив у нас да се изгради към Министерския съвет като автономно учреждение със специфични задачи, като в него се изпращат всички дела и документи, складирани в държавните учреждения по датите на определения от закона срок. Заедно с това да се приберат и «архивните документи с историческо значение (стари ръкописи, документи от Възраждането, по народното движение през време на игото, по черковния въпрос, по Освобождението и Съединението), които се намират в държавни, окръжни и общински учреждения, в обществени библиотеки, музеи и пр., и със закон трябва да се обявят за държавна собственост». В проекта се предвижда още, ако е потребно, «да се откупят и от частните лица всички документи, които са от значение за миналото ни», и да бъде съставен правилник за организацията на работата в Държавния архив, включително и за реда на ползване на документите.

Според предложението на Дякович Държавният архив трябва да се състои от 3 отдела: административен, правосъден и културно-исторически. В него конкретно се посочва и какъв род документи трябва да се включат във всеки отдел.

Тъй като въпросът за архивохранилище бил един от най-трудноразрешимите, в проекта се предлагало да се отстъпи за тази цел сградата на Народния музей в София (Буюк джамия), като се изгради в двора «здравословна сграда за работни помещения на служителите в държавния архив и за канцелария». По отношение на щатните единици за държавния архив се предлагало: директор, 3 уредници, 4 специалисти — опитни администратори, 1 архивар с 8 помощници — по един за всяко отделение, 3 пазители на архивите, 1 литограф и 5 разсилни(64).

Проектът на В. Дякович може да се смята като първа стъпка към изграждане на Български държавен архив. Добре аргументираното предложение остава единственото в миналото мотивирано искане, подготвено за внасяне и разглеждане в Народното събрание. То не било осъществено, тъй като попречили избухналите наскоро войни(65).

С предложение за създаване на държавен архив излязъл и друг член на парламентарната комисия — Тома Васильов, който бил натоварен да изготви предложение за щатовете на Върховното управление на Министерството на вътрешните работи и здравеопазването. В доклада си той изтъква, че във всяко учреждение и таваните, и зимниците, и коридорите са пълни със стари книжа, и предлага за тяхното съхраняване «да се съгради особено здание за Държавен архив, гдето след изтичане на определено число години да се пренесат всички важни книжа, имащи историческо значение или друга някоя стойност»(66).

През 1923 г. инициатива за изграждане на Държавен архив у нас се подема и чрез преписка между Народната библиотека и Министерството на просветата. Според тогавашния директор на библиотеката С. Станимиров архивните документи, изпратени за съхранение в нея от Върховната сметна палата, могат «да послужат за основа на бъдещ държавен архив, какъвто трябва да се учреди на всяка цена като отделен самостоятелен институт»(67). С предписание от 14. III. 1923 г. министерството одобрява предложението. Но, независимо че и тогавашният министър на просветата С. Омарчевски има правилно отношение към създаването на такова учреждение, организирането на Държавен архив било трудноосъществимо само със силите на едно министерство. Извършеният на 9. VI. 1923 г. военнофашистки преврат попречил на правителството на БЗНС да доведе докрай набелязаните мероприятия.

За създаване на наш национален архив ратува в своя статия през 1925 г. и И. Люлински. В нея между другото той отбелязва: «Колкото източниците са по-богати, по-разнообразни, толкова по-лесно, по-скоро и по-всестранно се изучава животът в минали времена... Следите от миналото трябва да се запазват и изучават. Те не бива да се забравят. Кои са тези следи от миналото — това са всичките събития, описани в държавните и обществените архиви. За значението на тия архиви, за систематизирането им и съхраняването им досега у нас като че ли никой не се е замислил... Всичко това би се извършило, когато има един добре систематизиран и запазен национален архив»(68).

През 1929 г. проект за «организиране на една служба за отделяне, описване и запазване на държавния архив» прави бившият гимназиален учител К. Косев. Основание за това му дали изнесените от Й. Трифонов в пресата факти за неправилно унищожаване на архиви в учрежденията(69). Като уредник на столичния павилион при юбилейната изложба в Художествената академия Косев поискал да изработи една диаграма за училищата, учителите и учениците в София. Потърсил за това сведения от училищните инспектори и от Министерството на просветата, но отвсякъде му отговорили, че архивите им до 1918 г. са унищожени. В проекта си К. Косев предлага да се използуват недостатъчно заетите чиновници от всяко ведомство и под негов контрол те да съставят каталози на документите, които трябва да се запазят и да се поставят в историческия архив за ползване от научните работници. Описаните в каталозите документи ще се запазят, за да бъдат предадени на държавния архив, когато той бъде създаден(70). Министерството на народната просвета отхвърля проекта на Косев с резолюция: «Сегашният бюджет не позволява да се реализира тази иначе добра идея»(71).

За създаване на Държавен архив апелира и Т. Боров(72). В своя статия той казва: «Все още никой не е намерил време и воля, знание и възможност да създаде «Български държавен архив», да създаде паметта на новата държава»(73). На друго място Боров с възмущение констатира, че и след тържественото отпразнуване на 50–годишнината на новата българска държава, по време на което се направили много разумни предложения, не се намерил български министър, който да се погрижи за създаване на архив и за запазване на ценните документи. Пълното пренебрежение към този въпрос той заслужено определя като «едно наше, на съвременниците, престъпление към българската националност, към идните поколения българи»(74).

Идеята за общ държавен архив подкрепят и С. С. Бобчев(75), П. Миятев(76), И. Стойчев(77).

Авторитетно предложение за създаване на Държавен изпълнителен архив прави и комисията от учени, назначена от Министерския съвет през 1934 г. В нейния доклад, изготвен от С. Казанджиев, се настоява и ние, както всички цивилизовани страни, ревниво да пазим архивните документи, да не унищожаваме сами историята си, грижливо да съхраняваме изворите на тази история. Посочва се какво трябва да бъде извършено, за да бъдат запазени документите с историческа, етнографска и друга научна стойност: «Грижливо и с чувство на най-голяма отговорност да се уреди служба за запазване на исторически ценното от държавните архиви, като се създаде за това специален закон. В този закон трябва да се посочи по възможност конкретно кои материали в отделните държавни учреждения трябва отговорно да бъдат опазвани»(78). В доклада се изтъква, че най-добре материалите с научна историческа стойност ще се запазят в специален държавен архив, който «ще следи устройството и развитието на държавните архивни институти в чужбина и ще се нагажда на местните условия»(79).

Министерският съвет не поглежда сериозно на доклада на комисията, изпраща го на Министерството на просветата, а то от своя страна проявява небрежност и въпросът е изоставен. Извършеното от комисията остава само на книга.

На нуждата от създаване на Държавен архив особено аргументирано се спира в своя статия от 1939 г. Л. Петров(80). Авторът подчертава необходимостта от грижливото съхраняване на всички веществени ценности, които определят културния ръст и националната самобитност на даден народ. «Големите държави, пише той, с многовековни исторически актове отдавна са съзнали тази необходимост. В тях са създадени различни научни институти със специални задачи, чиято съвкупност се свежда към запазване веществените следи на историческото величие и националната култура. На първо място между тези институти стоят музеите, националните библиотеки и държавните архиви — огромни хранилища на духовни и материални ценности. Къде са складовете с писмените ценности на българския дух? Запазени ли са някъде в суров документален материал творческите усилия на нашата държавническа мисъл? Имаме ли възможност да проследим пътищата на българското държавно и административно устройство? Ние нямаме държавен архив.» След тази констатация Л. Петров говори за ценната книжна съкровищница в Народната библиотека, за нейното богатство от ръкописи, старопечатни книги и документи от епохите на робството и Възраждането. Като отбелязва, че в помещенията на Народната библиотека са складирани огромен брой актове, укази, окръжни писма, протоколи и преписки, т. е. това представлява внушително количество архивни документи и книжа, които се отнасят към първите години на нашата държавна и административна уредба, но за тяхното подреждане, систематизиране и проучване са необходими материални средства в размер, който далеч надхвърля ограничените бюджетни възможности на Народната библиотека, авторът предлага «градежът на Държавния архив да започне отдолу, с други думи, най-малките административни единици — общините, трябва да поставят началото на едно съзнателно отнасяне към този голям проблем. Това може да стане само чрез грижливо събиране и подреждане на архивните материали в общините».

Авторът взима становище и по въпросите на експертизата на документалните материали. «Трябва да се вземат навреме мерки, за да се попречи на случайни и немотивирани преценки. Тази специална задача трябва да бъде поверена на лица, които притежават необходимите компетентни познания. Само те ще бъдат в състояние да отделят ценното от непотребното и да оставят за съхранение ония материали, чиято документална стойност не подлежи на съмнение.»

Накрая Л. Петров се спира и на значението на общинските архиви като «градивен исторически материал».

В заключение може да се каже, че идеята за създаване на Държавен архив у нас не била чужда на българската общественост. Но държавните органи като цяло — преди всичко Министерският съвет и отделните министерства, не подкрепят тези начинания и те остават неосъществени.

Създаване и развитие на Български исторически архив, Архив на Българското възраждане, Военноисторически архив, Софийски градски архив при Столичната община

Българският исторически архив, наричан по-рано Архивен отдел, и Ориенталският отдел при Народната библиотека в София са първите български архивохранилища, възникнали след Освобождението на България от турско иго през 1878 г. Поради редица обективни причини, най-вече нехайното отношение на буржоазните правителства към архивното дело, те не успяват да съберат и съхранят всички ценни документални богатства, пръснати из различните краища на страната. Въпреки това обаче те са изиграли несъмнено голяма роля в това отношение. За първи път в Закона за народната просвета от 1909 г. се отбелязва, че библиотеката била определена «да събира и опазва всички печатни и по друг начин възпроизведени писмени паметници». В библиотеката на първо място е предвиден Отдел за ръкописи и архиви със задача «да събира, класифицира и проучва писма и документи по духовното и политическото Възраждане на нашия народ, както и по отношенията му със съседните и другите народи»(81).

Законът за народното просвещение от 1921 г. утвърждава официално съществуването на самостоятелен Архивен отдел, а като задача на библиотеката се посочва да събира и съхранява всички документи, които имат връзка с миналото на България. Съгласно новия правилник на библиотеката от 1926 г. тя трябва «да се грижи да събере, класифицира, проучи и постави на разположение на публиката за научни цели всички архиви с историческо и културно значение». Като «исторически документи» са посочени: 1. Правителствени архиви, станали излишни за текуща служба; 2. Архиви на български държавници, писатели, учени и културни, обществени и политически дейци; 3. Ръкописи на по-видни починали български писатели, както и разни техни писма, карикатури, книги, бележки, портрети и др., които биха могли да свидетелствуват било за творческия процес на писателя, било за характеризиране на неговата личност или дейност; 4. Отделни архивни материали с историческо значение, като писма, автографи, портрети, печати, отпечатъци на восък и др.(82) Тези задачи остават непроменени до 1944 г.

През първите години постъпленията в създадената непосредствено след Освобождението Народна библиотека имат случаен характер. В повечето случаи се приемат подарявани документи и ръкописи. Това са преди всичко архивни материали от епохата на Възраждането. От Ловеч изпращат «8 писма в оригинал, 4 копия от писма и 2 печатни възвания по църковния въпрос», от Русе пристигат документи на българското читалище в града. Учителят X. Кръстев, секретар на читалището, съобщава в придружителното писмо, че е запазил у себе си «оригиналния първи устав, носещ собствени саморъчни подписи на ония членове, които най-напред са съставили читалището»(83). От Габрово се получават документи на Априлов, на училищното настоятелство и др. От Министерството на народната просвета постъпват 16 тетрадки ръкописи и документи — дар от стария учител М. Миланов от Лясковец. На 1. IX. 1881 г. В. Манчов приема в Народната библиотека и «един сандък — архивата на Българското народно събрание, също тъй оставен на съхранение от г-н Коева»(84).

След 1919 г. дейността на Народната библиотека по събиране на архивни документи значително се разраства. Тя става център на това дело, за което много допринася тогавашният директор С. Чилингиров. По негово настояване от 1922 г. започват да се отпускат повече и по-големи субсидии за откупуване на архивни фондове. През същата година за 20 000 лева бил откупен фондът на Светослав Миларов, състоящ се от 587 писма, най-ранните от които били от 1846 г.(85) Чрез откупуване или като дар постъпват архивните фондове на К. Цанков, И. Касабов, К. Шапкарев, А. Драндар. През 1924 г. е откупена библиотеката на Г. Начович, в която имало около 10 000 писма и разни бележки. Откупени са ценни документи на Н. Обретенов, Ф. Симидов, П. Обретенова(86). През 1926 г. са комплектувани документи за четата на X. Ботев от капитана на парахода «Радецки». Издирени са и откупени документи на П. Р. Славейков, от тревненския учител Т. Духовников. През същата година са приети изпратените 537 пенсионни преписки на поборници и опълченци, в които се съдържат важни исторически сведения(87).

Особена активност в издирването и събирането на документални материали проявява назначеният като уредник на Архивния отдел при Народната библиотека К. Мутафов. По негово време са откупени архивните фондове на К. Величков, X. Даскалов от Трявна, на охридския поет Г. Пърличев, П. Ю. Тодоров, Н. Козлев, на артистите К. Сапунов, Р. Канели, X. Ганчев, А. Кирчев. Направен е безуспешен опит да бъде прибрано от съда делото на П. К. Яворов(88).

По своя инициатива К. Мутафов предприема обиколки из страната за издирване и събиране на архивни документи. Така през 1932 г. той посещава Свищов, за да прибере книжата, завещани от учителя Ц. Радославов. Особено резултатна е командировката му през 1934 г. до Етрополе, Тетевен, Троян и Ловеч, където открива «скътани доста разни стари български ръкописи, както и множество важни писма, кореспонденции и други документи от нашето минало». В читалищата в Ловеч и Тетевен по личен почин на гражданите са събрани разни материали, «обаче тия не сполучих да добия — пише Мутафов — поради това, че самите техни събирачи не бяха склонни да ги предадат, понеже възнамеряват да създадат местни архивни отдели»(89).

Сред по-големите постъпления след 1934 г. са фондът на X. Тъпчилещов, част от изключително ценния фонд на Евлоги Георгиев с около 20 000 документа и др.(90)

Непосредствено преди 9. IX. 1944 г. в Архива са инвентирани фондовете на Д. Цанков, братята X. и Е. Георгиеви, С. Вацов, П. Калянджи, т. нар. Македонски архив (14 големи сандъка документи) и др.(91)

В Българския исторически архив при Народната библиотека е съсредоточено основното документално богатство на нашето Възраждане(92). Това са ценни писмени паметници, които разкриват националното пробуждане на българския народ през XVIII–XIX в., настъпилите промени в материално-икономическите и социалните отношения, борбите за културно и национално самоутвърждаване и за политическо освобождение. Много от документите разкриват делото на най-ревностните дейци на възрожденската ни епоха, посветили своя живот на борбите срещу гръцките асимилаторски домогвания и срещу османското политическо потисничество(93).

Ориенталската сбирка при Народната библиотека води началото си от 1879 г., когато по нареждане на тогавашния софийски губернатор — П. Вл. Алабин, библиотеката на Хюсреф паша от Самоков (с 2485 тома) е предадена на току-що основаната Народна библиотека. През 1880 г. по инициатива на министър-председателя Драган Цанков правителството предоставя на библиотеката 31 турски фермана, след това колекцията се обогатява и с библиотеката на Осман Пазвантоглу от Видин. В организирания през 1900 г. турски отдел постъпват книги, архивни и ръкописни материали, останали от бившата турска власт и намерени в различни български селища. Така ориенталската сбирка при Народната библиотека се оформя в 3 направления: ръкописи, архиви и стари книги. Ръкописната сбирка съхранявала повече от 3500 персийски, арабски и турски ръкописа, а архивната съдържала над 700 000 турски документа, обединени в 323 фонда, отнасящи се за периода XV–XIX в. В архивната сбирка има важни документи за Ф. Тотю, П. Хитов, С. Караджа, В. Левски, X. Ботев. Тук са и следствените дела на В. Левски и А. Узунов(94).

Ориенталският отдел при Народната библиотека е признат с просветния закон от 1909 г. По-известни уредници в отдела са Д. Ихчиев, д-р И. Димитров, В. Тодоров-Хиндалов, д-р П. Миятев, Б. Недков. От отчета на отдела за 1914 г. се вижда, че в него се намират «архивите на Видинския, Самоковския и Софийския санджак и едно количество стари архивни регистри, известни под името «сиджили», а така също и една малка сбирка от отделни летящи листове, състояща се от заявления, тескерета, худжети, сенети и др.»(95).

Сбирката от османотурски документи, съхранявани в Ориенталския отдел на Народната библиотека в София, е богат източник на сведения за историята на България по време на турското робство, както и за историята на източноевропейските страни и по-специално на Турската империя(96).

Идеята за създаване Архив на Българското възраждане е лансирана в течение на повече от 15 години, но остава неосъществена докрай. През 1901 г. комитетът «Цар Освободител» взема решение да издигне «Музей на Българското възраждане и Освобождение». Според чл. 4 на Програмата на комитета музеят трябва да има специален отдел за събиране на «всичко, писано и печатано на български и други езици и което има значение за Възраждането на българския народ». Началото на Архива на Възраждането е поставено през 1904 г., когато по инициатива на Министерството на народното просвещение и на И. Шишманов към българския отдел на Народния музей в София е основана сбирка от материали. За завеждащ сбирката е назначен Йордан Попгеоргиев(97). През 1906 г. излиза и Правилник на Архива. Според него документите в Архива на Възраждането се групират в 4 главни отдела: обществен, черковен, училищен и книжовен. Вътре във всяка група документите трябва да се подредят по съдържание, място и време(98).

С Правилника на Архива на Възраждането от 1906 г. се урежда и начинът за използуването на документите. Материалите от Архива могат да се ползуват само с писменото разрешение на Министерството на народното просвещение за два часа преди обед в Софийския народен музей в присъствието на един определен чиновник(99).

Липсата на подходяща сграда и съоръжения за най-елементарно съхранение на документите е основната причина Архивът да просъществува като сбирка към Народния музей до края на 1908 г., след което е прехвърлен в Народния етнографски музей(100).

Въпросите на деловодството в «земската войска на Княжество България» се третират в едни от първите указания, издадени в тази област още през периода на Временното руско управление у нас. Във «Временно одобренья общья основанья образования и устройства земского войска Княжества болгарского», подписани от управляващия военния отдел при Временното руско управление ген.-майор Золотарев, е предвиден в отдел V, л. 28, раздел за писмоводството(101).

Специално Положение за писмоводството във войската, в което се дават подробни графи на журналите (дневниците) за входящите и изходящите писма и графите на описа на писмата, които се съхраняват в дадена папка, Военното министерство издава през 1892 г.

Един от първите призиви за събиране на ценни документи, които да послужат за написване на българската военна история, се появява през 1882 г. Тогава в Периодическото списание на Българското книжовно дружество Военното министерство, като «признава за необходимо и полезно да се запази в паметта на бъдещите поколения началото на образованието Българската войска, така също и участието, което първите български дружини взеха в редовете на руската армия във време на борбата за освобождение своята татковина от турския ярем, благоволи да заповяда да се пристъпи към съставляването история на българската армия». Към всички се отправя апел «каквито имат документи, кроки на позиции, лични възпоменания, описания на отделни епизоди и пр., да ги изпращат на адрес на името на военния министър от генералния щаб ген.-майор Барон Каулбарс в София»(102).

Данни за издирване на документи, свързани с военната история, се срещат и в следващите години. В съобщение от 1905 г. за организирането на музей при Първи пехотен полк по предложение на командира на полка полк. Енчев комисията обявява, че ще събира за музея «и ръкописи и портрети, които илюстрират първата четвърт век от мирната бойна деятелност на полка»(103). В пресата по-сетне се съобщава, че на този позив за даване на вещи и на документи «се отзовал зап. кап. Букурешлиев, събрал и изпратил всичките си книжа по войната 1885 г., когато той бил началник на отряд, а зап. поручик Дятчин изпратил портрети и някои трофеи от войната»(104).

Основите на Военноисторическия архив са положени обаче чак през 1914 г. със създаването на Военноисторическата комисия при щаба на действуващата армия с председател на комисията полк. Живков. Задачата на комисията е да събира и систематизира документи и материали за войните, които българският народ е водил, а след това да пристъпи и към написването на историята на тези войни(105). Още същата година комисията изпраща окръжно писмо до всички поделения да представят архивите си за Сръбско-българската война и двете Балкански войни(106). В пресата са поместени съобщения по този въпрос и възвания до населението да изпраща подобни материали на комисията. Събирането на материалите е съпроводено с редица трудности. Във войсковите поделения малко се мислело за бойната архива, някои командири не предавали архивите, тъй като искали по тях да пишат спомени, други въобще не разбирали поставената задача. Това принуждава оперативното отделение при Щаба на армията с предписание от 2. VI. 1914 г. да нареди до всички военни началници, щабове и военни учебни заведения да представят всички документи с историческо значение — релации, дневници за военни действия и пр. най-късно до 15. VI. 1914 г. Последвало и ново предписание с нов срок — 1. VII. 1915 г., в което се определят и видовете книжа, които трябва да бъдат представени с опис(107). Във връзка с наближаващата Първа световна война в началото на септември 1915 г. комисията е разформирована. По време на своето съществуване тя успява да събере голяма част от материалите за войните, които, наредени в сандъци и запечатани, са предадени в главната архива на Министерството на войната. След това Военноисторическата комисия прекратява своята дейност(108).

През юли 1917 г. при Щаба на действуващата армия се формира Военноисторическо отделение, първоначално в Кюстендил в малък състав, а впоследствие в София при по-голям състав(109). На него е възложено да събира и систематизира материали за съставяне на история на войната от 1915–1919 г.

Интересен за отбелязване е фактът, че през 1918 г. началникът на Военноисторическото отделение е командирован в Германия и Австро-Унгария «да проучи организацията на военноисторическите архиви там»(110).

След края на войната отделението разширява своята дейност. Към него се формират 2 секции: 1. Военен исторически архив; 2. Библиотека, която се помещава известно време във Военното училище.

В началото на 1921 г. Военноисторическото отделение е преименувано наново във Военноисторическа комисия. Съставено и отпечатано е «Упътване за написване военната история на България след Освобождението». За улеснение на работата на комисията по написване историята на войните материалите са разпределени според организацията и структурата на българската армия поотделно за всяка война(111). Отделните свитъци били разшити, подбрани, сортирани и поставени в папки с отделни обозначения — № на шкафа, № на лавицата и № на документите. Този примитивен начин на разпределение намира отражение и в съставените указатели(112).

През 1922 г. излиза от печат «Указател на военноисторическата архива, част I — войните 1885 г. и 1912–913 г.», а през 1932 г. — «Указател на военноисторическите архиви, част II — войната 1915–1918 г.». Тези указатели представляват подробни описи на документите или връзките от документи, съшити в едно канцеларско дело. Срещу наименованието на всеки документ или връзка се отбелязва сигнатура, състояща се от римско число за номер на шкафа, арабско — за номер на свитъка, и буква — за номер на документа в свитъка. Възниква необходимостта от съставяне и на Правилник за ползване на военноисторическия архив и библиотека. За целта комисията поисква и получава през 1929 г. от Германския военен архив неговия правилник. Той заляга в основата на изработения през 1930 г. Правилник за архивната комисия. За да организира по-добре работата си, през 1933 г. Военноисторическата комисия събира сведения за устройството и дейността на военноисторическите институти в Рим, Белград, Букурещ, Атина, Париж и Цариград.

За периода от 1925 до 1943 г. излизат от печат няколко тома описания на военните действия и войните, подготвени от Военноисторическата комисия. От 1927 г. като неин печатен орган започва да излиза списанието «Военноисторически сборник», в който се поместват също такива материали.

Комисията поставя началото и на Българския военен музей.

Началните стъпки за организиране документалните материали на Софийската община са направени веднага след Освобождението, когато по лично указание на полицмейстера Паул и по собственоръчно дадени от него образци в градския съвет са заведени първите книги и регистри — протоколна, приказна (заповедна) и касова книга, и входящи и изходящи дневници. С писмо № 133/8. II. 1878 г. Паул увеличил техния брой(113). Същата година е направен и безуспешен опит за обособяване на архив при Софийската община. По искане на полицмейстера пред софийските градски съветници е поставен въпросът за опазване архивните материали на 56 турски джамии, но «поради едно нездраво отношение към ценността на архивите» това предложение не е реализирано»(114).

През 1897 г. Софийското околийско управление нарежда да се издирят всички ръкописи, книги и тефтери на старите еснафски сдружения и новите занаятчийски дружества, «от които може да се съди за старите наредби относно взаимоотношенията на еснафското съсловие»(115). Няма сведения за някакви реални резултати от това разпореждане.

Сполучлив опит за създаване на архив при Софийската градска община е направен през 1928 г. За ознаменуване на 1000–годишнината от Златния век на българската книжнина и 50–годишнината от Освобождението на София и с цел «да се запазят веществените следи на историческото величие и националната култура» Общинският съвет решава да основе Столичен общински музей с 3 отдела: за веществени паметници, исторически архив и картинна галерия. Задачата на историческия архив е «събирането, проучването и запазването на всички печатни, ръкописни и фотографски документи, които имат значение за историята на София»(116).

Първата крачка към реализиране на това решение е направена с издадената от столичния кмет разпоредба № 2307 от 22. Х. 1928 г. за назначаване специална комисия, която да проучи въпроса за създаването на Столичен общински музей, като посочи начините и средствата за организирането му. Подкомисия е натоварена да изготви проектоправилник за управлението на музея. Неговото обособяване се извършва успоредно с организирането и на първата Софийска градска библиотека, но с отделни правилници за музея и библиотеката(117). Уредник на музея е К. Вълев, чиновник от Кадастралното отделение на общината. В запазения от това време «Дневник на Столичния общински музей и Столичното общинско народно читалище» Вълев отбелязва, че «не трябва да се губи време и веднага да се започне събирането на материали за историята на София, като се подирят всички по-стари софиянци, взели непосредствено участие в обществения живот, за да бъдат поканени да депозират в музейния архив своите спомени, дневници, портрети и други предмети, свързани с по-важни събития при изграждането на съвременна София»(118).

Правилникът на Столичния общински музей в окончателната му форма е изготвен в началото на 1929 г. Според чл. 3 на правилника музеят трябва «да събира, проучва и запазва в специалния исторически архив всички печатни, ръкописни, художествени и други произведения от духовната култура на София, които имат или ще имат значение за нейната история»(119).

Едновременното организиране на музея и на градската библиотека от един уредник се отразява върху тяхното развитие. По-голямо внимание се отделя на библиотеката. Музеят и архивът са изоставени на по-заден план. Често пъти целите и задачите им не се разбират дори от отговорни лица в общината. Самата комисия, сформирана, за да изгради музея и архива, се състояла от хора без особена ерудиция и отношение към културните институти. Липсата на средства и многократното им отклоняване за други цели спъва значително развитието не само на библиотеката, но и на музея и на архива.

До началото на 1931 г. в «Историческия архив» към музея са комплектувани едва около 90 дела и преписки на градската община за периода от 1878 до 1929 г. и едно неголямо количество отделни документи(120). Приетите архивни материали са описани в специална инвентарна книга. От акта за предаване и приемане на музея се вижда, че всеки документ е описан поотделно сам за себе си. Въпреки че документалните материали, съставляващи «Историческия архив», не били много, част от тях остават неинвентирани(121).

Във връзка с критична статия за работата на Градската библиотека през март 1931 г. Вълев си подава оставката. Специална комисия приема цялото имущество в негово отсъствие. Изготвени са подробни описи на всички отдели на музея. Описът на документите на «Историческия архив» е първият опис на документите на архивната сбирка при Столичната община(122). През април 1931 г. за уредник е назначен X. Стоянов и той приема имуществото на Общинската градска библиотека, Историческия архив и музея. На 7. V. с. г. Стоянов напуска и предава поверените му книги, архиви и предмети на В. Класанов. Той обаче започва подреждането само на библиотеката, като изоставя работата в музея и архива(123).

През 1934 г. със заповед № 4104–5. IX. с. г. е назначен специален музеен комитет в състав: председател — началникът на административното отделение д-р Б. Бояджиев, и членове — помощник-юрисконсултът Л. Сокеров, помощник-държавният контрольор М. Кузов, уредникът на библиотеката и музея по това време Н. Ганев и вещите лица Д. Христодоров и Л. Вълчанов. Въпреки това обаче библиотеката, музеят и архивът не отбелязват особено развитие. Този факт признава в свое изложение от 1937 г. и тогавашният столичен кмет инж. И. Иванов(124).

В 1937 г. писателят П. Славински в статията си «Културни грижи на Столичната община» предлага да бъде организирано специално отделение към Софийската община, което да ръководи и полага грижи за развитието на Градската библиотека, Историческия архив, Градския народен университет, общинския печат, радиослужбата, картинната галерия и фотосбирката. Но едва през 1940–1941 г. вече като помощник-началник на административното отделение на общината Славински успява да издействува разрешение от Столичния общински съвет за създаване на отделение «Културни грижи». Това допринася да се обърне поне полагащото се внимание на устройството и развитието на библиотеката и музея с неговите отдели, като броят на сътрудниците, работещи в тях, е увеличен от двама на девет души. Завеждането на архивния отдел (историческия архив) при музея било поето от писателя Орлин Василев, който същевременно бил и редактор на общинското списание «Сердика»(125).

През 1941 г. след специално предложение до кмета от 15. X. с. г. П. Славински разделя включения в общата структура на Столичния общински музей Исторически архив на 3 отдела. Първият отдел, наречен «Архивен и документален», има задача да събира и разработва документи за събития, празненства, посещения на видни личности, писма, ръкописи и материали за живота на видни политически, културни и стопански дейци, живели и работили в София, и др. Вторият отдел — за историята на Столичната община, трябвало да комплектува летописи, ценни договори, документи за историята на отделни служби, строежи и мероприятия, за общинските управници и др. Третият, фотографският отдел, е определен да събира снимков материал(126).

Така оформен, Градският архив при Столичната община започва официално да функционира през декември 1941 г., когато е тържествено открит заедно с Градската библиотека. Завеждащ отдела за история на Столичната община става поетът Николай Стайков. В този отдел за кратко време работи и Ангелина Стоянова (сестрата на Людмил Стоянов), която след това преминава на служба в Градската библиотека. През 1942 г. за завеждащ архивния и документалния отдел на Градския архив е назначена Л. Прашкова (Факирова). През същата година всички служители в този отдел от надничари са назначени на съответни щатни длъжности.

Още със създаването на отделението за културни грижи при Столичната община специална комисия, назначена със заповед № 1041/15. III. 1941 г., с председател П. Славински и членове — О. Василев, А. Кръстев и Д. Димитров, определя кои архивни материали от административното отделение при общината следва да се предадат в Градския архив за събиране и проучване. Като такива материали били посочени протоколните и заповедните книги и преписките — общо 682 на брой. За предаването и приемането е съставен протокол, а на архивните материали — подробен инвентарен опис(127). Това е първото голямо постъпление от документи в Градския архив, обхващащо архивните материали на Централното управление на общината за периода от 1878 до 1920 г. Веднага започва обработката на тези материали, като «всеки документ с известно значение бивал отделян в особена папка и записан на фиш»(128).

От 1941 г. започва и издирването на документи от лица, които имат заслуги за културно-политическото и стопанското издигане на София. Слага се началото и в подреждането «по специален научен начин» на снимковата сбирка, като всяка снимка се описва подобно на музеен предмет.

Благоприятна роля за по-нататъшното развитие на Градския архив изиграва тържественото му настаняване заедно с Градската библиотека на 1. XII. 1941 г. в самостоятелна сграда на площад «Бански» № 3. На архива е предоставен целият трети етаж.

В началото на 1942 г. Столичният общински съвет реорганизира административното отделение в секретариат на централното управление на общината. Едновременното изпълняване на длъжността секретар на общината и началник на отделението за културни грижи позволява на П. Славински коренно да реформира деловодството на общината(129).

От подреждането на преписките според характера на съдържанието им се преминава към класиране според произхода им. Системата на двойните заповедни книги е заменена с воденето на една заповедна книга(130). С окръжно № 1939 от 9. V. 1942 г. съгласно специалното решение на Столичното общинско управление от 27. I. с. г. на всички отделения, служби и подведомствени учреждения и предприятия на общината е дадено подробно указание по въпросите на деловодната работа(131).

По това време двата отдела на музея са преименувани в «Служебен архив» — за документалните материали на общинските отделения и служби, и «Архив на частни лица» (Частен архив) — за документи от лица, взели дейно участие в общественокултурния и стопанския живот на столицата. Директор на библиотеката и музея е О. Василев. Като ръководител и лектор на курсове за научна подготовка на архивните работници е привлечен литературният критик Иван Богданов(132).

В изпълнение на XX Постановление на Министерския съвет от 7. V. 1942 г. относно бракуването на ненужните архиви със заповед № 5863 от 3. VI. с. г. столичният кмет възлага на Градския архив да изземе всички архивни материали от отделенията и службите на общината до края на 1936 г. В резултат на тази акция в архива са прибрани за обработка още 334 папки(133). Обработката (архивното подреждане) на документалните материали се състояла в повторно преглеждане и полистно прочистване на всички архивни материали, при което се отделяли ценните документи, подлежащи на вечно запазване в Градския архив. Всеки документ се поставя в отделен бял лист и заедно с подобни по характер други ценни документи се подрежда за съхранение в мукавени папки (кутии). Така подготвените документи се вписват в инвентарна книга. Същевременно се изготвя и фиш за каталога, на който освен съдържанието на документа се вписвали инвентарният номер, сигнатурата, от кой фонд е документът, датата, местонахождението, броят на листовете и техният размер. По този начин през 1942 г. са «разработени» 323 папки, като от тях са отделени 2010 документа, разпределени в 69 папки-кутии(134). Обработката на тия общински архиви разкрива големи количества извънредно ценни документи за историята на София и страната.

Значителна и ползотворна е работата на сътрудниците в т. нар. Частен архив. Били посещавани предварително набелязани представители от всички области на културния и обществено-политическия живот на столицата, за да се събират от тях ръкописи, писма, снимки и други материали за живота и дейността им. На архитекти, артисти, писатели и поети, художници и професори от различни специалности е разпратено специално писмо (№ 122 от 18 март 1942 г.), в което им се обяснявали целите и задачите на учредения Градски архив, като били приканвани да предадат в него своите архивни материали(135). В резултат на тази дейност в Градския архив постъпват на съхранение писма, доклади, преписки, планове на забележителни сгради в София, снимки, ръкописи и други документи и материали на значителен брой изтъкнати наши дейци на науката, литературата и изкуството(136). Така за първи път в България целенасочено и организирано на широка основа се предприема издирване и приемане в Градския архив при Столичната община на материали от личен произход. Успех представляват не само събраните значителни количества ценни за историята архиви, но и изграждането на съзнание у видни столични граждани да пазят от унищожаване и да подреждат архивните си документи, осъзнавайки тяхната историческа стойност. С тази своя дейност Градският архив става много популярен.

През 1942 г. към събраните 2300 снимки от 1941 г. в снимковата сбирка на Градския архив постъпват нови 8000 снимки, а в обзаведената фотолаборатория са изработени над 1700 нови снимки и репродуцирани около 4300 копия(137).

Интересна подробност в работата на архивните работници през 1943 г. е възприемането от тях на термина «архивна единица». Нямаме сведение откъде е взаимствуван той, но смисълът, който бил влаган в него, не се различава от този, който му се дава в днешната архивна практика.

Назряващите военни събития и особено опасността от въздушни нападения над столицата стават причина работата на Градския архив да не се извърши в замислените мащаби. Трябвало да се потърси начин за запазване на събраното до този момент архивно богатство. Решено било част от архивните фондове и музейните ценности да се поставят в сравнително безопасни скривалища в града (подземията на БНБ), а друга част да бъде евакуирана извън столицата (електроцентралата в с. Мала църква, Самоковско, каменоломната в с. Владая и в с. Драгалевци). Архивните материали са опаковани, описани под номера и в 38 сандъка пренесени в скривалищата(138).

Междувременно сътрудниците на Архива насочват вниманието си предимно към издирване и евакуиране и на други ценни документални материали. С писмо отделението «Културни грижи» иска от всички началници на отделения и служби, от председателя на софийското училищно настоятелство, от кметските наместници и от директорите на подведомствените на столичната община предприятия да представят в най-къс срок списък на всички документи, книжа, дела, книги (тефтери), архивни материали и пр., които трябва да се запазят от повреда или унищожение при възможно въздушно нападение. Изисквало се да се посочи и необходимата площ за съхранение на тия материали(139). Уредниците на Градския архив успяват да влязат в много министерства, управления и служби, откъдето по своя преценка изземат всичко, което намират за важно и ценно. Така са спасени документални материали с общонационално значение, като част от Царския архив, архивите на Съюза на градовете, на Светия Синод, на Писателския съюз и др.(140)

Особено много е направено за изтръгването от пламъците на бомбардировките на големи количества ценни лични документални материали. С цената на много усилия сътрудниците на Архива, често пъти с риск на живота си, прибират и спасяват от купищата развалини ценните архивни материали на М. Маджаров, проф. И. Шишманов, проф. П. Стайнов, С. Бобчев, на стария софийски учител и книжовник Захари Круша, 8 сандъка с документи на проф. Д. Михалчев, 10 сандъка добруджански архиви, документи на Найден Геров и др.(141)

Именно в тази огромна дейност, насочена към спасяването на много културни паметници, се крие най-голямата заслуга на Градския архив, на неговите ръководители, уредници и техните помощници. На тяхното себеотрицание днес можем да бъдем благодарни, че нашата културна общественост има на разположение запазени ценни архивни фондове от историческото минало. Заслугата на сътрудниците на Архива е още по-голяма, като се имат предвид униженията и подигравките, на които са били подлагани от «просветени» общински ръководители и техните подчинени. Със съдействието на сътрудниците на Градския архив са евакуирани и историческите материали на Народната библиотека, при което те били спасени от сигурно унищожаване(142).

Заключение

Българската държава и нейната култура достигат в миналото небивал разцвет. Сравнително малко са останали обаче писмени свидетелства за състоянието и развитието на нашия политически, икономически и духовен живот по онова време.

Балканският полуостров в миналото е бил непрекъснато обект на опустошения от чуждоземни завоеватели. Това е една от основните причини за тежкото състояние на българското архивно наследство.

Значението на документите като първоизточници на познания започва да се оценява у нас едва през епохата на Възраждането. Едни от първите, които прозряха стойността на стария документ за историята, са възрожденските ни будители. По интуиция или напълно съзнателно те отделят специално внимание на издирването, събирането и опазването на архивните писмени паметници от миналото, за да бъдат използувани като неоспорима база за написване на историята ни. И това не е случайно. Епохата на Българското възраждане е характерна именно с този интерес на българина към старите документални извори. Защото именно през XVIII и XIX в. у нас се извършва процес на възстановяване, на оживяване и ново систематизиране на културно-историческите ценности на българското минало. През епохата на Възраждането във връзка с обществено-политическите нужди българите с ясното съзнание за ценността и значението на старите документални източници сами започват да издирват и да се грижат за опазването на оцелелите от разграбване и унищожаване по време на робството паметници на своето минало и извори за родната ни история. Този интерес се засилва още повече с разгръщането на борбите за църковна и национална независимост, за културно-просветна дейност, за самостоятелност и за политическо освобождение. Той е проява и съставна част от укрепващото се по това време национално съзнание и служи преди всичко на задачите за патриотичното възпитание на народа. Историческата наука дължи много на тези будни за времето си българи не само заради онази огромна политическа и културно-просветна дейност, която всеки от тях извършва, но и за спасените ценни исторически паметници.

След Освобождението българската буржоазия не продължава възрожденската традиция. Липсата на архивно законодателство и най-вече незаинтересоваността на държавната власт към въпросите на архивното дело довеждат до масово безотговорно унищожение на огромни количества ценни архивни документи. В резултат на всичко това в средата на XX в. България се явява на историческата сцена без национални архиви, без да има държавен архив като институция, която да организира съхраняването на архивните богатства на страната. Това е направено едва след Деветосептемврийската социалистическа революция, когато с Указ № 515 от 10. 10. 1951 г. се създаде Държавен архивен фонд на НРБ и се постави началото на организирано архивно дело у нас.

Бележки

Увод

1. Янакиева, Т. Библиографското дело на Александър Теодоров-Балан и връзката му с българската литературна история. — Сп. БАН, 2, 1973, с. 45.

2. Интервю с Д. Ангелов. — ПИД, 1981, № 3, с. 292; Възвъзова-Каратеодорова, К. Проблемите на Възраждането в писмените исторически извори, запазени в ръкописно-документалния сектор на Народната библиотека «Кирил и Методий». — ИДА, 34, 1977, с. 43.

3. Георгиев, К. Източниковедението — занемарен клон на нашата наука. — ИДА, 7, 1963, с. 14.

4. Интервю с акад. Хр. Христов. — ПИД, 1980, № 2, с. 273.

5. Велева, Д. Архивното наследство на професор Иван Д. Шишманов. — Сп. БАН, 3, 1962, с. 60.

6. Тодоров, Г. Зараждане и начално развитие на българската историография (681–1018). — ИП, 1967, № 2, 82–83.

7. Тодоров, Г. Българската историография през XI–XIV век. — ИП, 1967, № 3, с. 74.

8. Дуйчев, И. Лекции по архивистика. 1950, с. 8, 181.

9. Горский пътник, Повествователен спев от Г. С. Раковскаго, списан в лето 1854, печатан же в лето 1857 у Новий Сад, с. 80, 165, 213; Райков, Д. Димитър и Константин Миладинови. С., 1986, с. 129.

10. Горский пътник, Повествователен спев .... с. 214; АБАН, ф. 1, oп. 2, а. е. 1493, л. 332; ЦДИА, ф. 869, оп. 1, а. е. 1, л. 36; Славейкова, С. Архивът на Петко Рачов Славейков. С., 1959. (Лит. архив, Т. 1, с. 5); Заимов, С. Васил Левски. Дяконът. С., 1897, с. 179.

11. Куев, К. Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете. С., 1979, с. 42; Потапенко, Е. К. Юрий Иванович Венелин и българският народ. — ИП, 1978, № 6, с. 104 и др.

12. Радкова, Р. Националното самосъзнание на българите през 18. и началото на 19. век. — В: Сб. изследвания Българската нация през Възраждането. С., 1980, с. 214.

13. Априлов, В. Събрани съчинения с очерк за живота и дейността на Априлов. Под ред. на проф. М. Арнаудов. С., 1940, с. 386.

14. Трайков, В. Георги Стойков Раковски като книжовник (Из творческата му лаборатория). — В: Изследвания в чест на академик Николай Тодоров.1983, с. 121.

15. Възвъзова-Каратеодорова, К. Отношението на Раковски, Каравелов, Левски и Ботев към ръкописите и архивите. — Изв. на НБКМ, 7, 1967, с. 139.

16. Ръкописен отдел на НБИВ, Пловдив, ф. 3, а. е. 204, л. 1.

17. Филипова, В., Д. Минцев. Двадесет и пет години централизирано архивно дело в HP България. — ИДА, 34, 1977, с. 5.

18. Пак там, бел. 8.

19. ЦДИА, ф. 242, оп. 1, а. е. 244; СГОДА, ф. 1к, оп. 2, а. е. 225, л. 1, а. е. 638, а. е. 714; ф. 5к, оп. 1, а. е. 8, л. 11; ф. 29к, oп. 1, а. е. 40, л. 30; ф. 43к, oп. 1, а. е. 43, л. 432; ф. 1042к, оп. 1, а. е. 114, л. 71 и др.

20. ДВ, № 41, 25 май 1926.

21. Кузманова, М. История на архивите и организация на архивното дело в България. С., 1966, 258 с.

Рец. Л. Киркова — ИДА, 15, 1968, 327–333; Ив. Пейков. — ИП, 1967, № 2, 128–132; Н. Бржостовская. — Изв. БИД, 26, 1968, 435–438.

22. Кузманова, М. Интересът към българските писмени паметници през епохата на Възраждането. — Год. СУ, 58, 1964; Интересът към писмените исторически паметници, отразен във възрожденския периодичен печат. — ИДА, 11, 1966; Възвъзова-Каратеодорова, К. Отношението на Раковски...

23. Георгиев, К. Въпроси на българската археография. С., 1970.

24. Миятев, П. Архивното дело в България от Освобождението до създаване на държавен архивен фонд през 1951 г. — Изв. Арх. инст., 1, 1957.

25. Радков, M. Из историята на Архива на Възраждането в България. — ИДА, 7, 1963; Радонов, З. Първите архивни сбирки у нас. — ИДА, 16, 1968; Минцев, Д., Б. Симеонова. Делопроизводствени системи в учрежденията непосредствено след Освобождението на България и обработката на документалните материали в държавните архиви. — АП, 1960, № 4; Радков, М., Н. Савов. Из историята на Софийски градски архив при столичната община. — ИДА, 12, 1970.

Първа глава

1. Снегаров, И. Турското владичество — пречка за културното развитие на българския народ и на другите балкански народи. С., 1964, с. 171; Beнелин, Ю. О зародыше новоболгарской литературы. M., 1838, с. 13; Иречек, К. История на българите. Под ред. на В. Златарски. С., 1925, с. 388.

2. Маркишка, Д. Виктор Иванович Григорович и миналото на българския народ. — ИП, 1978, № 1, с. 70.

3. АБАН, ф. 1, оп. 2, а. е. 1493, л. 332; ЦДИА, ф. 869, оп. 1, а. е. 1, л. 37.

4. Горский пътник, Повествователен спев ..., с. 80, 165, 213.

5. Pаковски, Г. С. Съчинения. Избор, характеристика и обяснителни бележки. Под ред. на проф. М. Арнаудов. С., 1922, с. 506.

6. Иречек, К. Пътувания по България. Пловдив, 1899, с. 211.

7. Рилски, Н. Болгарска граматика, в Крагуевце у Княжеской типографий. 1835, с. 47.

8. Райков, Д. Димитър и Константин Миладинови. С., 1986, с. 129.

9. Иречек, К. История на българите..., с. 306.

10. Константинов, Г. Димитър и Константин Миладинови. — В: Бележити българи. 1396–1878. T. 3. С., с. 400.

11. Славейкова, С. Архивът на Петко Рачов Славейков.

12. Славейков, И. Библиотеката и ръкописите на П. Р. Славейков. — Бълг. преглед, 1896, № 5, с. 73.

13. Архив ПРС, папка 24, 14.

14. Материали за този речник Петко Славейков събирал през целия си живот (от 1854 г.). Правил описания на градове, села, местности, манастири, черкви, крепости, придружени с ценни бележки. Върху речника той работил и в Стара Загора, където го приготвил окончателно за печат. В архива на Славейкови се намират само части от него. Това са отделни изследвания, правени след Освобождението. Издадени са само някои от тях. (Славейков, П. Р. Съч. T. 8. С., 1982, с. 496).

15. Славейков, П. Р. Съч. Т. 8. 1982, С. 487.

16. Пак там, с. 429. Показателен е фактът, че през 1932 г. къщата на Славейкови е продадена на търг за дългове на бащата. При последвалото й събаряне от предприемача голяма част от архивите на Славейковци пропадат безследно (Михайлов, К. Пенчо Славейков със своя пегас. — Отечество, № 18, 22 септ. 1981, с. 35).

17. Априлов, В. Събр. съч. Под ред. на проф. M. Арнаудов. С., 1940, с. 441.

18. Антова, Ц. Николай Христофорович Палаузов. — Сп. БАН, № 2, 1972, с. 58.

19. Маждракова-Чавдарова, О. Приписки на Христо Иванов Големия върху две книги от Стоян Заимов. — ИП, 1965, № 2, с. 103.

20. Тилева, В. Григор Пърличев — поет и историк на Българското възраждане (1830–1893). — ИП, 1980, № 3, с. 97.

21. Леков, Д. Архивът на Любен Каравелов в БАН. — Сп. БАН, № 4, 1958, с. 69.

22. Бурмов, А. Писмата на Л. Каравелов в изданието на акад. М. Димитров. — Сп. БАН, 3, 1962, с. 118.

23. Жечев, Т. Българският Великден или страстите български. С., 1975, с. 209; Mорфов, Б. Архиви с незавидна участ. — София, 1981, № 11, с. 39.

24. Куев, К. Съдбата на..., с. 42.

25. Златарски, В. Юрий Иванович Венелин и значението му за българите. — Летопис на БКД, 3, 1903, 140–156; Динеков, П. Юрий Венелин. Избрани съчинения. С., 1942, 106–128; Шишманов, И. Венелиновите книжа в Москва. — Български преглед, 1897, № 4, с. 12; № 8, с. 17; № 9, с. 36; № 10. с. 35.

26. Ангелов, Б. Из архива на Юрий Иванович Венелин. — ИДА, 11, 1966, с. 184.

27. Венелин, Ю. Избрани страници. Под ред. на П. Динеков. С., 1942, с. 119. Венелин пише на приятеля си П. Ин. Соколов от Букурещ (28 окт. 1830 г.), че местният българин Васил Ненович му дал указания за няколко славянски грамоти (Ангелов, Б. Из архива на ..., с. 180).

28. Потапенко, Е. К. Юрий Иванович ..., с. 104.

29. Речник на българската литература. Т. 1. 1976, с. 217.

30. Песчани, Д. Юрий Иванович Венелин в национално-културното възраждане на България. — ИП, 1969, № 1, с. 98.

31. Ангелов, Б. Из архива .... с. 185.

32. Константинов, Г. Нова българска литература. С., 1947, с. 132.

33. Венелин, Ю. Избрани страници. Подреди и преведе П. Динеков. С.,1938, с. 111.

34. Две писма от Юрий Иванович Венелин до Василий Априлов. — Сб. НУ, 1, 1889, с. 184; Песчани, Д. Юрий Иванович ..., с. 99. В програмата си Венелин нарича грамотите «мъртви, станали от гробовете хора, които говорят».

35. Aнгелов, Б. Паисий Хилендарски. С., 1985, с. 106, 114.

36. Илчев, П. Виктор Григорович и българската филология. — Български език, 1977, № 1, с. 72; Шклифов, Б. Руски слависти за югозападните български говори. — Български език, 1978, № 5, с. 479; Куев, К. Руски учени от XIX в. — откриватели на старобългарски писмени паметници. — Библиотекар, 1977, № 2, с. 18; Йонков, X. Приятели на българския народ. С., 1971, с. 61.

37. Плод на това обикаляне по българските земи е работата на В. Григорович «Очерки путешествия по Европейской Турции». Първото издание излиза през 1848 г. в Казан, а второто — в 1877 г. в Москва.

38. Маркишка, Д. Виктор Иванович ..., с. 78.

39. Григорович, В. И. Очерки путешествия по Европейской Турции. М., 1877, с. 35.

40. Кузманова, М. Интересът към българските..., с. 176.

41. Шишманов, И. Студий из областта на Българското възраждане, Виктор И. Григорович, Неговото пътешествие в Европейска Турция (1844–1845) и неговите отношения към българите. — Сб. БАН, 6, 1916, с. 67.

42. Куев, К. Руски учени ..., с. 19.

43. Шапкарев, К. Материали за историята и Възраждането на българщината в Македония от 1854 до 1884 г., АБАН, ф. 1, оп. 2, а. е. 1493, л. 4, 34.

44. Райков, Д. Българите и България в старата руска книжнина. С., 1983, с. 434; Шишманов, И. Студии из областта ..., с. 61, 169–170.

45. Сергеев, А. Б. В. И. Григорович и проблемите на Българското възраждане. — В: Сб. Българското Възраждане и Русия. С., 1981, с. 327.

46. Успенски, Ф. И. Воспоминания о В. И. Григоровиче. 1890, 5–6; Александров, А. И. Виктор Иванович Григорович, професор славянских наречий. Казан, 1901, с. 19; Илчев, П. Виктор Григорович ..., с. 78; Ангелов, Б. Паисий Хилендарски ..., 58–59, 125.

47. Горский пътник, Повествователен спев ..., с. 214; АБАН, ф. 1, oп. 2, а. е. 1149, л. 332; ЦДИА, ф. 869, оп. 1, а. е. 1, л. 36.

48. Иванов, Й. Свети Иван Рилски и неговият манастир. С., 1917, с. 38.

49. Радкова, Р. Рилският манастир през втората половина на XVIII и началото на XIX век. — ИП, 1969, № 1, с. 81.

50. Обретенов, Н. Спомени за българските въстания. С., 1970, с. 195.

51. Заимов, С. Васил Левски .... с. 179.

52. Косев, Д. Историческото дело на Паисий Хилендарски. — Векове, 1973, № 1, с. 23.

53. Радкова, Р. Националното самосъзнание ..., с. 214.

54. Cнегаров, И. Централизация на архивното дело в НРБ. — Изв. на Науч. архив БАН, 3, 1968, с. 3.

55. Велчев, В. Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний. Принос към изследване изворите на Паисиевата история. С., 1943, с. 10.

56. Cнегаров, И. Идеите на Отец Паисий. — Год. на Духовната академия, 13, 1963–1964, 50–51.

57. История славяноболгарская. Под ред. на П. Динеков. С., 1955, с. 31; Ангелов, Б. Проучване върху «История славяноболгарская». — Изв. Инст. лит., 10, 1961, с. 129; Драгова, Н. Домашни извори за История славяноболгарская. — В: Паисий Хилендарски и неговата епоха. Изследвания по случай 200–годишнината на История славяноболгарская. С., 1962, с. 285.

58. Тодоров, Г. Историческите възгледи на Паисий Хилендарски. — ИИИ, 20, 1968, с. 109.

59. Георгиев, К. Въпроси на ..., 82–83.

60. Възвъзова-Каратеодорова, К. Отношението на ..., с. 133.

61. Радкова, Р. Националното самосъзнание ..., с. 213.

62. За живота и дейността на В. Априлов и за историята и състоянието на неговия архив вж. Шишманов, И. Студии из областта ..., с. 108; Арнаудов, M. Априлов, живот, дейност, съвременници. 1935, с. 330; Документи по Българското възраждане. — Изв. Инст. бълг. лит. 5, 1957, с. 185; Снегаров, И. Материали за историята на българската просвета през Възраждането — Изв. на архив. инст. 1, 1957, с. 199.

63. Арнаудов, M. Априлов, живот ..., с. 225.

64. Априлов, В. Събр. съч., с. 386. Самият Неофит Рилски, чиято обширна кореспонденция е запазена в Рилския манастир като ценен извор за историята на възрожденската ни епоха и свидетелство за огромния авторитет, с който се е ползувал между съвременниците си този «учител на всичката България», се отличавал със забележителна прецизност в пазенето на архивата си. Той съхранявал грижливо всяко листче. Акуратно, дори на гърба на повечето от писмата си, отбелязвал датата на получаването им. Сам Неофит Рилски в писмо до Р. Попович от 1838 г. отбелязва: «Вардя сичките писма, приятелски и неприятелски, потребни и непотребни» (Шишманов, И. Нови студии ..., с. 150). Неофит Рилски е оставил и пълен каталог на своята библиотека — архивна сбирка, озаглавен «Реестър сиреч каталог книг моих». Освен книгите Неофит Рилски включил в каталога на общо основание и личния си архивен фонд, състоящ се от ръкописи на негови оригинални и преводни съчинения и кореспонденция.

65. Априлов, В. Събр. съч., с. 387.

66. Балабанов. М. Отзив в България от Венелиновите писма. Сб. НУ, 2, 1890, с. 285; Шишманов, И. Избрани съчинения. Т. 2. 1966, 270–278; Две писма на Юрий Ив. Венелин до В. Априлов. — Сб. НУ, 1, 1889, 176–190.

67. Един от заветите на Венелин в това писмо е: «Българите са длъжни сами да изнесат пред света своите исторически паметници» (Вж. Две писма на Юрий Ив. Венелин ..., с. 176).

68. Освен като просветен деец, учител и книжовник Неофит Бозвели оставя името си и като личност, отнасяща се с разбиране към архивните документи. Той полагал много усилия, за да запази писмата си, които получавал или изпращал. Макар и на заточение, поръчал на своя ученик Григорий Доростоло-Червенски да сложи ред в книжата му, като препише на чисто всички копия на писмата, изпращани по различно време до родолюбци (Попгеоргиев, Й. Материали по черковната борба. — Сб. БАН, 14, с. 3; Славейков, П. Р. Съч. Т. 8, с. 493; Арнаудов, M. Документи по българското ..., с. 475).

69. Съзнание за общественото значение на старите ръкописи имал и този наш възрожденец. В писмо от 1856 г. до Ив. Денкоглу той изтъква усилията си «най-паче да отворим едно прибежище на старите български ръкописи» (БИА, НБКМ, I, Б, 1889); Кръстанов, Т. Емануил Васкидович и развитието на новобългарската просвета. — ИП, 1975, № 5, с. 81.

70. Априлов, В. Болгарский грамоты, с. 206; Събр. съч., с. 137.

71. Жечев, Н. Браила и българското културно-национално възраждане. С., 1970, с. 163.

72. Табаков, С. Опит за история на град Сливен. Т. 3. 1924, с. 370, 375, 531.

73. Априлов, В. Съчинения. С., 1968, 292–293.

74. Възвъзова-Каратеодорова, К. Отношението на ..., с. 133.

75. Куев, К. Съдбата на ..., с. 133.

76. Маждракова-Чавдарова, О. Възрожденецът Стефан Пенев Ахтаp. C., 1985.

77. Пак там, с. 67.

78. Македонска, Ц. Из автобиографията и дневника на П. Р. Славейков. С., 1959. (Лит. архив. Т. 1, 46–49).

79. Палаузов, Н. Синодик царя Борила. М., 1855 г.; Български книжици. Ч. 1. 1858, № 7, с. 195; № 8, с. 225.

80. Откриването на този ръкопис в Търново е описано от известния руски славист проф. M. Попруженко според това, което той лично узнал от Н. Палаузов. През пролетта на 1845 г. Н. Палаузов по поръчение на В. Априлов предприема обиколка из българските земи. Основна задача и повод за пътуването били да се ревизира състоянието на Габровското училище, но и да се насърчи събирането на материали за етнографски, фолклорни и исторически проучвания. Именно в Търново Н. Палаузов получава като дар от Ахтаря «Синодика на Борил». След това отива в Габрово, където по същото време се намирал руският учен В. Григорович. За срещите си с H. Палаузов той пише: «В Габрове мне случилось видеть одну только рукопись, доставившую мне значительную пользу. Она принадлежить теперь г-ну Николаю Палаузову, одескому жителю, с которым встретился в родном его селе, прежде принадлежала духовнику села Севлиева, что близ Търнова». Така В. Григорович за пръв път съобщава за съществуванието на Синодика (Григорович, В. Донесения В. И. Григоровича об его путешествие по славянским землям. Казань, 1915, с. 202). В предговора на публикувания «Синодик» от М. Попруженко през 1899 г. е отбелязана историческата заслуга на Ст. Ахтар за опазването на този изключително ценен ръкопис.

81. Арнаудов, M. Георги Стойков Раковски. Живот, дело, идеи. С., 1969, с. 125.

82. Раковски, Г. С. Кратко разсъждение върху тъмния и лъжовния начала на коих е основана староповестност всех европейских народов. Белград, 1860, с. 13.

83. Дунавски лебед, № 15, 20 дек. 1860.

84. Трайков, В. Георги Стойков ..., с. 121.

85. Пак там, с. 123.

86. Куев, К. Съдбата ..., с. 101.

87. Кузманова, M. Интересът към българските ..., с. 183.

88. Куев, К. Съдбата ..., с. 101.

89. Трайков, В. Георги Стойков ..., с. 123.

90. Димов, Г. Архив на Г. С. Раковски. Т. 1. С., 1952, с. 150.

91. Писмо от Васил Добронич от 13. ХII. 1856 г. АР, I, с. 17.

92. АР, I, с. 117.

93. Г. С. Раковски — грижовен събирач на исторически документи, ръкописи и книги. — Библиотекар, 1961, № 1, с. 40.

94. Пак там.

95. Арнаудов, М. Г. С. Раковски. Живот ..., с. 185.

96. Раковски, Г. С. Показалец или ръководство, как да ся изискват и издирят най-стари чърти нашего бита, язика, народопоколения, старого ни направления, славного ни прошествия и проч. Ч. 1. Одеса, 1859.

97. «Архивът на Раковски, пише М. Кремен, е съкровище от тетрадки и тефтерчета, от бележки и чернови на писма, от листове, спомени и сметки, както и от един дебел сборник с народни песни и пословици. Едни от тия скъпоценности, стояли в джобовете на революционера, са били намокряни, изцапвани и изсушавани след туй, други са били пазени от домашните му, трети — от негови сподвижници» (Кремен, М. Портрети с цветни моливи. Варна, 1983, с. 20).

98. Възвъзова-Каратеодорова, К. Отношението ..., с. 133.

99. Пак там, с. 137.

100. Пак там.

101. Стойчев, И. За архива и ръкописите на Христо Ботев. — Изв. на инст. «Христо Ботев»,1, 1954, с. 25.

102. Възвъзова-Каратеодорова, К. Отношението..., с. 141.

103. Пак там.

104. Стойчев, И. За архива ..., с. 26.

105. Страшимиров, Д. Васил Левски. Живот, дела и извори. Т. 1. С., 1929; с. 54, 175, 222.

106. Възвъзова-Каратеодорова, К. Отношението ..., с. 139.

107. БИА — НБКМ, ф. 123, II, В, 2302; Симеонов, Ц. Данаил Хр. Попов, ролята му в изграждането на вътрешната революционна организация (1869–1873). — Векове, 1985, № 6, с. 65.

108. Васил Левски — документално наследство. С., 1973, 70–71.

109. Стоянов. З. Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му. С., 1943, с. 34.

110. Възвъзова-Каратеодорова, К. Отношението ..., с. 139.

111. Страшимиров, Д. Архив на Възраждането. Т. 1. 1908, с. 13.

112. Пак там; Панчовски, Д. За някои неточности и непълноти в книгата «Васил Левски — документално наследство». — Отечествен фронт, № 12 019, 29 ноем. 1984; Възвъзова-Каратеодорова, К. Отношението ..., с. 139.

113. Славейков, П. Р. Присовският манастир. — Български книжици, ч. 2, май 1858, № 1, 193–197.

114. Славейков, П. Библиотеката и ръкописите на П. Р. Славейков. — Български преглед, 1896, № 5; Константинов, Г. Нова българска ..., с. 223.

115. Славейков, П. Р. Габровското училище и неговите попечители. Цариград, 1866, с. 5.

116. Славейков, П. Р. Съч. Т. 8, с. 74.

117. Български книжици, 1859, № 9, с. 259.

118. Славейков, П. Р. Съч. Т. 8, с. 429.

119. Страшимиров, Д. Архив на ..., 13–21.

120. Жечев, Н. Панайот Хитов. — В: Бележити българи. 1396–1878. Т. 2. С., 1969, с. 278.

121. Велева, Д. Архивният фонд на Стефан Веркович. — Изв. на НА — БАН, 3, 1968, 87–92.

122. Пак там, с. 94.

123. Mиладинов, Н. Братя Миладинови. Спомени. Архив на БАН, ф 11, а. е. 322, л. 54.

124. Константинов. Г. Димитър и Константин Миладинови. — В: Бележити българи. 1396–1878. Т. 2. 1969, с. 399.

125. Братя Миладинови. Преписка. Издирил, коментирал и редактирал Н. Трайков. С., 1964, с. 119.

126. Български книжици, 1859, № 21.

127. Описание на село Панагюрище. Съставено от В. Чолаков, а издадено от Панагюрското читалище, Печатано у Цариград в 1866 г.; Чолаков, В. (Ръкописна бележка за «пирдопския княз» Момчил) — Читалище, 1874, № 10, с. 247.

128. Георгиев, Е. Йордан Джинот. — В: Бележити българи. 1396–1878. T. 3. 1969, 207–208.

129. Цариградски вестник, № 95–96, 9–16 авг. 1852; № 192, 1854; № 471, 1860.

130. Гласник друштва српске словесности, 1859, № 8.

131. Митрополит Охридски и Пловдивски, Натанаил. Жизниописание. — Сб. НУ, 25, 1909, с. 7.

132. Русинов, Р. Кузман Шапкарев в историята на българския книжовен език през втората половина на XIX в. (По случай 150 години от рождението му). — Български език, 1984, № 4, с. 379.

133. Велева, Д. Архивният фонд на Стефан ..., с. 90.

134. Архив на БАН, ф. 1, оп. 2, а. е. 1493, л. 190.

135. Велева, Д. Архивът на проф. Иван Шишманов. — Изв. архив. инст., 2, 1959, с. 105.

136. За съжаление значителна част от кореспонденцията на К. Шапкарев с различни дейци (напр. с Д. Миладинов) е унищожена. «През 1861 г. при улавянето и откарванието на приснопаметний Д. Миладинов — пише сам К. Шапкарев — цялата кореспонденция по между мен и него, отнасяща се до църковний въпрос и въобще по възражданието ни, биде задигната и отнесена заедно с него в Битоля, Солун и Цариград, откъдето и не се върна вече, както и страдалецът Д. Миладинов» (Шапкарев, К. За възражданието на българщината в Македония. С., 1984, с. 578).

137. Жечев, Н. Обществената и културно-просветна дейност на Кузман Шапкарев (по случай 150 години от рождението и 75 години от смъртта му). — Векове, 1984, № 4, с. 17.

138. Из архива на H. Геров. 1. С., 1911, с. 463.

139. Пак там, с. 465; БИА — НБКМ, ф. 22, а. е. 80, л. 1.

140. Константинов. Г. Нова българска ..., с. 213.

141. Семеен архив на Хаджитошеви (1751–1827). Т. 1. С., 1984, с. 8; Xаризанов, В. Първи български колекционери на културни ценности. — Музеи и паметници на културата, 15, 1975, № 3, с. 31.

142. Xаризанов, В. Първи български ..., 33–34.

143. Попгеоргиев, Й. Материал и книги по Възраждането на българския народ. — Известия за командировките на МНП, 1, 1904, 339–340.

144. Протич, В. М. Професор Марин Дринов — учредител на българската национална библиотека (По случай 50 г. от смъртта на видния български учен). — Библиотекар, 1956, № 1–2, 14–20.

145. БИА — НБКМ, ф. 111, а. е. 11. «Всеки ден аз откривам в Рим нови, неиздадени документи, които отварят нови и хубави страници в нашата история» (Из писмо на М. Дринов до Гр. Начевич от 20. XII. 1869 г.).

146. Бурмов, А. Живот и дейност на Марин Дринов. — ИП, 1956, № 3, с. 12.

147. Дринов, М. Писма за открити от него в чужбина писмени паметници за българската история. — ПСп, 1, 1870, с. 31; 2, с. 52; Съобщение за открити в Неапол от М. Дринов документи по българската история. — Свобода, № 10, 8 ян. 1870.

148. Паскалева, В. Принос към биографията на Марин Дринов. — В: Изследвания в чест на Марин Дринов. С., 1960, с. 17.

149. БИА — НБКМ, ф. 111, а. е. 2, л. 86а, 86б. Писмо от Прага с дата 11/23. V. 1869; Mинкова, Л. Интересите на Нешо Бончев към историята. — Векове, 1973, № 2, с. 40.

150. Ръкописен отдел на НБИВ, Пловдив, ф. 3, а. е. 204, л. 1.

151. Дринов, М. Избрани произведения. Т. 2. С., 1911, с. 260; Македония, № 42, 3 окт. 1869; № 44, 11 окт. 1869.

152. Паскалева, В. Принос към ..., с. 9; Велева, М. Марин Дринов. — Векове, 1982, № 1–2, с. 142.

153. Петкова, Б., В. Тилева, З. Hонева. Архивът на Марин Дринов. — В: Изследвания в чест на Марин Дринов С., 1960, с. 181.

Втора глава

1. Георгиев, К. Въпроси ... с. 85.

2. Цанев, Д. Основни направления в българската историография през първата половина на XIX в. — ИБИД, 29, 197 1, с. 89.

3. В. Е. Априлов, Юбилеен лист 100 години от смъртта му.

4. Георгиев, К. Въпроси ..., с. 100.

5. Конев, И. Васил Априлов и българо-руските културни взаимоотношения. — ИП, 1971, № 2, с. 69.

6. Цариградски вестник, № 42, 10 окт. 1853.

7. България, № 79, 21 септ. 1860.

8. Пак там, № 80, 28 септ. 1860.

9. Генчев, С. «Българска старина» от Г. С Раковски и началото на нашата етнографска периодика. — Векове, 1983, № 2, с. 5. Известно е, че още през април 1858 г. Раковски се установява в Одеса, където се отдава на усилена творческа работа — събира материали по история на българския народ, подтиква и насочва свои кореспонденти от всички краища на отечеството си да търсят стари ръкописи и др. В един проект на програма за издаване на «Български древности» в Русия от 1 юли 1859 г., дело на Раковски, първа точка гласи: «Да се издирват древни исторически паметници» (Великов, С. Раковски в Русия. — ИДА, 20, 1970, с. 175). Вероятно от това време са и преговорите на нашия националреволюционер с руския учен колекционер граф Алексей С. Уваров за доставяне на стари ръкописи. Знае се, че Уваров е приел предложението на Раковски за доставяне на стари ръкописи, а Раковски е организирал голяма акция за събирането им (Куев, К. Съдбата ..., с. 101).

10. Дунавски лебед, № 1, 1 септ. 1860.

11. Българска старина, 1865, № 1, с. 200.

12. Дунавска зора, № 37, 5 авг. 1868.

13. Дунавски лебед, № 55–62, 17 окт.–24 дек. 1861.

14. Български книжици, 1859, № 9, 159–269; № 13, 409–414; № 15, 481–482.

15. Пак там, 1858, № 2, с. 138.

16. Ангелов, Б. Л. Каравелов и някои въпроси на старата българска литература. — В: Изследвания и статии за Любен Каравелов, 1963, 238–241.

17. Георгиев, К. Въпроси ..., с. 105.

18. Дринов, М. Нови паметници за историята на българите и техните съседи. — ПСп, 1, 1870; Три грамоти, дадени от имп. Василия II на българский охридски архиепископ Йоан около 1020 лято. — ПСп, 7–8, 1873 и др.

19. Друмев, В. Животоописание. Значение на животописите на някои заслужили дейци — Софроний, Бозвели и др. — ПСп, 1, 1870.

20. Цветков. А. Марин Дринов. — В: Бележити българи. Т. 3, с. 557.

21. Гергинов, К. Документът и документирането в представите и речника на българина. — ИДА, 44, 1982, с. 8.

22. Дринов, М. Избр. съч. Т. 2. С., 1971, с. 37, 113.

23. Дринов, М. Нови паметници ..., с. 46.

24. Сб. НУ, 3, 1890, с. 395.

25. Нейкова, А. Документалните публикации за Възраждането в периодичните издания — начален етап на археографска дейност. — ИДА, 40, 1980, с. 63.

26. Жечев, Н. Първите изследователи на Апостола. В. Левски в българската историография (1878–1944). — Работническо дело, № 159, 8 юни 1987.

27. През 1908 г. се появява първият документален сборник: Архив на Възраждането. Т. 1. Документи на политическото ни Възраждане. Под ред. на Д. Т. Страшимиров, зав. Архива на Възраждането. С., 1908.

28. Велева, М. Събирателската и публикаторската дейност на Димитър Страшимиров. — ИДА, 19, 1970, с. 43.

29. Документи за българската история. Т. 1. Архив на Найден Геров. 1931–1932; Hиков, П. Българското възражданe във Варна и Варненско. Митрополит Йоаким и неговата кореспонденция. 1934; Динеков, П. София през 19. в. до Освобождението на България. С., 1937; Бурмов, А., С. Стайков. Бачо Киро Петров. Материали и документи. С.,1937.

30. Димитров, С, К. Георгиев. Издаването на изворите за българската история. С., 1972, с. 485.

31. Нейкова, А. Предназначение, тематика и видове документални издания за историята на Възраждането. — ИДА, 12, 1981, с. 39.

32. Радонов, З. Първите архивни сбирки у нас. — ИДА, 16, 1968, с. 68; Xристов, Г. Нашето Възраждане и Свищов. — В: Юб. сб. на читалището «Еленка и К. Д. Аврамови» в Свищов. С., 1931, 1–29.

33. Сираков, С. В кондиката пише. С., 1965, с. 13; Чилингиров, С. Възраждането чрез читалищата. — В: 1000 години България. С., 1928, с. 667; Чолов, П. Читалищата и музейното дело. — Народна култура, № 16, 15 ноем. 1958; Гунев, И. Отново за първото българско светско училище. — Народна просвета, 1967, № 1, с. 99.

34. Джонев, В. Към въпроса за зараждането на музейното дело в България. — В: Юб. сб. 100 години народно читалище в Свищов. С., 1957, с. 317.

35. Архимандрит Неофит Хилендарски. Славянобългарское детоводство. Ч. 3. Крагуевац, 1835, с. 11.

36. Джонев, В. Към въпроса за зараждането на музейното дело в България. — Паметници на културата и музеи, 1957, с. 12.

37. Христов, Г. Читалищни дейци преди Освобождението. — В: Юб. сб. на читалището «Еленка и К. Д. Аврамови» в Свищов. С., 1931, с. 110; Дочев, Г. Юбилеен сборник на свищовското читалище. — Уч. преглед, 30, № 7, с. 1077; Кондарев, Н. Читалищата в България, същност и задачи. С., 1939, с. 27.

38. Чемширов, Б. Читалището в Свищов преди Освобождението. — В: Юб. сб. на читалището «Еленка и К. Д. Аврамови» в Свищов. С., 1931, с. 42.

39. Джонев, Б. Свищов — родно място на музейното дело у нас. — Дунавско дело (Свищов), № 47, 17 ноем. 1956.

40. Народ (Свищов), 31 март 1879.

41. Чемширов. Б. Читалището в ..., с. 56.

42. Манчов, В. Няколко думи за свищовското читалище. — Дунавска зора, № 17, 31 авг. 1879.

43. Христов, Г. Старопечатни книги и ръкописи в читалищната библиотека в Свищов. — В: Юб. сб. на читалището в Свищов, с. 138.

44. Джонев, В. Към въпроса ..., с. 329.

45. Xристов, Г. Старопечатни книги ..., с. 51.

46. ЦДИА, ф. 177, оп. 2, а. е. 664, л. 22; Джонев, В. Към въпроса ..., с. 332.

47. ЦДИА, ф. 177, оп. 2, а. е. 644, л. 41; Байраков, А. Истината по инициативата за реставрирането на къщата музей «Алеко Константинов» в Свищов. — Свищовски известия, № 438, 23 май 1931.

48. Вакарелски, X. Един от паметниците за Алеко Константинов. — Подем (Татар Пазарджик), № 138, 23 май 1932.

49. ЦДИА, ф. 177, оп. 2, а. е. 640, л. 265.

50. Апостолов, П. Поява и развитие на читалище «Постоянство» в гр. Лом. — В: Юб. сб. по случай 100 години културен живот в гр. Лом. С., 1961, с. 98.

51. Минков, Ц. Н. Първанов като фолклорист. — В: Юб. сб. на читалище «Постоянство» в Лом. Лом, 1927, с. 98.

52. Джумалиев, Г. Една съвременна необходимост — създаването архив при читалището. — Читалище, 25, № 15, с. 125.

53. ЦДИА, ф. 177, оп. 2, а. е. 79, л. 48; Йончев, Т. Принос към историята на град Лом. С., 1930, с. 97.

54. Kърджиев, П. Из миналото на гр. Лом. — В: Юб. сб. на читалище «Постоянство» в Лом. Лом, 1927, 149–165.

55. Сотирова, В., И. Димитрашков. 110–годишната дейност на библиотеката при образцово читалище «Постоянство». — В: Юб. сб. на читалище «Постоянство». С., 1961, с. 124.

56. Градска книга на Шумен, Шумен, 1907, с. 48; Сто години читалище «Добри Войников» в Шумен. — Юбилеен лист, 1956; Дремсъзова, Ц. Водач на музеите и паметниците на културата в Коларовград. Варна, 1961, с. 9.

57. Джумалиев, Г. Исторически очерк на библиотеката при читалище «Добри Войников» в Коларовград. С., 1958, с. 65.

58. Джумалиев, Г. Протест на шуменските еснафи срещу избора на някои чорбаджии в състава на черковно-гражданските общини. — ИБИД, 25, с. 181.

59. Джумалиев, Г. Неизползувана преписка между читалище «Арх. Михаил» в Шумен и Д. Благоев. — ИП, 1953, № 5, 526–528.

60. ЦДИА, ф. 177, оп. 2, а. е. 889 — Доклад от И. Велков до Министерството на народната просвета.

61. Станчев, С. Един настойчив апел. — Шуменско слово, № 281, 21 ноем. 1957.

62. Чолов, П. Читалищата — център на краеведението. — Читалище, 1957, № 9, 26–27; Джумалиев, Г. Една съвременна ..., с. 19.

63. Ръкописен отдел на НБИВ, Пловдив, ф. 3, а. е. 204, л. 1.

64. ЦДИА, ф. 177, oп. 1. a. e. 585, л. 353.

65. Пак там, оп. 2, а. е. 68, л. 288; а. е. 785, л. 176.

66. ПСп, 1, 1870, с. 6.

67. Устав на БКД в Браила, 1869, 5–6; Хаджиолов, А. Българското книжовно дружество и развитието на науката в България. — Сп. БАН, 3, 1959, 13–41.

68. Велева, Д. Архивът при Българската академия на науките. Принос към историята на Архива по случай 15 години от основаването му. — Сп. БАН, 1, 1963, с. 113.

69. АБАН, ф. 1, а. е. 52; Цонев, Б. Славянски ръкописи в Българската академия на науките. — Сп. БАН, 6, 1916, с. 68.

70. АБАН, ф. 1, оп. 1, а. е. 96, л. 1.

71. Пак там, а. е. 153, л. 1.

72. Пак там, а. е. 317, л. 1.

73. Пак там, а. е. 12, л. 1; Стоянов, В. Исторически материали за нововъзражданието на българския народ. — ПСп, 3, 1882, с. 146.

74. БИА — НБИВ, Пловдив, ф. 1, а. е. 181, л. 1–2; Жечев, Н. Браила и българското културно-национално възраждане. С., 1970, с. 164.

75. Иванов, В. Николай Павлович. Живот, творчество и писма. — Год. на Пловдивската народна библиотека за 1937–1939 г., с. 255. Самият автор на споменатото проучване за Н. Павлович също проявил чувство за опазване на ценни архивни материали. През 1937 г. В. Иванов лично издирил и съхранил 5 писма от Добри Чинтулов. През 40–те години, когато фашистката власт у нас издава заповед за закриване на българо-съветските дружества и архивът и списъците на Пловдивското дружество били заплашени от конфискуване и унищожение, В. Иванов с помощта на свои другари спасил всички тези материали, укрил ги и след Девети септември ги предал на новообразуваното Българо-съветско дружество (Стефанова, Й. Вичо Иванов. Литературни анкети. С., 1981, с. 7, 115).

76. Пак там, с. 261.

77. ПСп, 1, 1870, с. 6.

78. АБАН, ф. 1, оп. 1, а. е. 478.

79. Пак там, ф. 11, оп. 3, а. е. 1438, л. 70.

80. Шишманов, И. Забележки за Паисиевата история. — Български преглед, 2, 1895, № 1, с. 110.

81. Велева, Д. Архивът ..., с. 115.

82. АБАН, ф. 1, оп. 1, а. е. 1, л. 3–4.

83. Пак там, л. 5.

84. Велева, Д. Архивът ..., с. 116.

85. БИА — НБКМ, ф. 111, а. е. 92, л. 142–143.

86. АБАН, ф. 1, оп. 2, а. е. 2, л. 20.

87. ПСп, 1, 1882, 188–189.

88. Велева, Д. Архивът .... с. 116.

89. Йорданов, В. История на Народната библиотека в София. По случай 50 годишнината и 1879–1929. С., 1930, с. 25.

90. Пак там, с. 69.

91. Устав на БКД, 1884, С., с. 25.

92. Стоянов, В. Исторически материали ..., с. 158.

93. Велева, Д. Архивът ..., с. 117.

94. АБАН, ф. 1, оп. 2, а. е. 56, л. 1.

95. Пак там, а. е. 168, л. 27.

96. Цонев, Б. Славянски ръкописи в Българската академия. — Сп. БАН, 6, 1916.

97. Пак там, а. е. 528, л. 63–68.

98. Пак там, а. е. 390.

99. АБАН, ф. 1, оп. 2, а. е. 84.

100. Пак там, а. е. 127.

101. Архивен институт при БАН, Задачи, постижения и пречки. — Изв. архив. инст., 1, 1957, с. 7.

102. АБАН, ф. 1, оп. 2, а. е. 390.

103. Пак там, а. е. 661, л. 31.

104. Пак там, а. е. 700, л. 1.

105. АБАН, Опис на материалите от Архива на БАН от 1948 г.

106. Филипов, Р. Пловдивската библиотека и университет. — Ведрина, 2, № 9, 1 авг. 1945.

107. Дякович, Б. Пловдивската народна библиотека. — Архив на МНП, 2, 1910, № 1–4, с. 375; Джамбов, X. Народният археологически музей в Пловдив. — Народна младеж, № 237, 6 окт. 1954.

108. Дякович, Б. Исторически преглед на Народната библиотека и музей в Пловдив до Съединението. Пловдив, 1887, с. 1.

109. Пак там, 21–22.

110. Училищен преглед, 1897, № 4, с. 453.

111. Годишник на Народната библиотека и музей в гр. Пловдив за 1909 г., с. 51.

112. Архив на МНП, 2, 1910, с. 124.

113. Дякович, Б. Годишник на Народната библиотека в Пловдив. Пловдив, 1910, 1–3; 1911, 74–75.

114. Год. Нар. библ. в Пловдив за 1912–1919, 1–4, 64–69.

115. Пак там, 1920, 1–3, 51–54.

116. Пак там, 1921, с. 2.

117. Пак там, 1922, 1–3; 1923, 1–4.

118. Пак там, 1927, с. 15; 1928, с. 33; 1930, с. 9, 15.

119. Пак там, 1931–1934, с. 36.

120. Иванов, В. Архив на българската литература и изкуство в Пловдивската библиотека и музей. — Литературен час, № 273, 1 май 1935.

121. Год. Нар. библ. в Пловдив за 1935–1936, 9–35.

122. Пак там, 1937–1939, 12–18.

123. Пак там, 1940–1941, с. 8.

124. ЦДИА, ф. 177, оп. 2, а. е. 725, л. 123–124.

125. Пак там, а. е. 824, л. 1.

126. Пак там, а. е. 185, л. 25, 30; а. е. 550, л. 89–94.

127. Пак там, а. е. 550, л. 170; а. е. 638, л. 81.

128. Шишков, С. Пловдив в своето минало и настояще. Пловдив, 1926, с. 349.

129. Пак там, 350–351.

130. Пак там, с. 351.

131. ЦДИА, ф. 177, оп. 2, а. е. 302, л.101.

132. Пак там, а. е. 376, л. 159–160; Казанджиева, Н. В една старинна къща. — Отечествен глас (Пловдив), № 3568, 31 март 1956.

133. ЦДИА, ф. 177, оп. 2, а. е. 1201, л. 10–12.

134. БИА — НБКМ, ф. 15, оп. 1, а. е. 345, л. 16; АБАН, ф. 11, оп. 2, а. е. 596, л. 1.

135. Архив на Възраждането. Т. 1. С., 1908, с. 20.

136. АБАН, ф. 11, оп. 3, а. е. 1098.

137. Попгеоргиев, Й. Материали ..., с. 295. «Видях, пише Й. Попгеоргиев, че по таваните на заможните едно време къщи, в жилищата на старите даскали, по тъмните кьошета на старите църкви и в библиотеките на манастирите се намират доста ценни материали по нашето Възраждане.»

138. Радков, M. Из историята на архива на Възраждането в България. — ИДА, 7, 1963, с. 46.

139. Годишен отчет на Варненското археологическо дружество за 1910 г. Варна, 1911, с. 4.

140. Кузмaновa, M. История на ..., с. 101.

141. Юбилеен сборник на читалище «Братство» в Кюстендил. 1869–1923. Кюстендил, 1923, с. 31.

142. Каранов, Е. Деятелността на Кюстендилското читалище «Братство». Кюстендил, 1911, с. 61.

143. Топузов, П. Казанлъшкият музей за старини и изкуства. — В: Юбилеен сборник за гр. Казанлък. С., 1929; 497–499.

144. Дочев, Г. Читалище «Искра» в Казанлък, 25 години в служба на народната просвета и култура. — В: Юб. сборник на Върховния читалищен съюз. С., 1937, 123–129.

145. Геров, А. Музеят в града ни. — Самоков № 34, 14 септ. 1935; вж. и бележката за музея на с. 3; ЦДИА, ф. 177, оп. 2, а. е. 1318, л. 28.

146. ЦДИА, ф. 177, оп. 2, а. е. 889, л. 399; а. е. 1091, л. 118; а. е. 1318, л. 374.

147. Пак там, а. е. 1583, л. 52.

148. Пак там, а. е. 1070, л. 35.

149. Динеков, П. Живот, дейност, трудове на Ст. Н. Шишков. — Родопа, 14, № 5, с. 1; Василева, С. За Ст. Н. Шишков. — Родна реч, 8, № 5, с. 231.

150. ЦДИА, ф. 177, оп. 2, а. е. 825, л. 1–6; Родопа, № 7, 1937.

151. Вакарелски, X. Музеят при непълната гимназия в Карнобат. — Училищен преглед, 30, № 2, 273–276.

152. ЦДИА, ф. 177, оп. 2, а. е. 1320, л. 3–4; а. е. 1954, л. 21; Дойнов, Н. Окръжният народен музей. — Отечествен зов (Враца), 1956, № 656.

153. Димитров, П. Рилският манастир. — Работническо дело, № 166, 15 юни 1967; Ангелов, Б. Книгата в стара България. — Учителски преглед, 29, № 8, 23–29.

154. Спространов, Е. Опис на ръкописите в Рилския манастир. С., 1902, с. 1.

155. Димитров, П. Рилският...

156. Стоянов, M. Един български културен център в Родопите през турската епоха. — Год. музеите в Пловдивски окръг, 1, 1954, 255–263.

157. Радкова, Р. Националното самосъзнание ..., с. 196.

158. Станимиров, С. Из историята на Бачковския манастир. — ИБИД, 7–8, 1928, с. 119.

159. Спространов, Е. Опис на ръкописите в библиотеката при Св. Синод на българската църква в София. С., 1900, 1–4.

160. ЦДИА, ф. 177, оп. 1, а. е. 602, л. 161; оп. 2, а. е. 825, л. 75; а. е. 889, л. 43, 55; Пандурски, В. Църковният музей в София. — Духовна култура, 1965, № 10, 7–13.

161. Беровски, А. Една културна ценност в София — Църковният историко-археологически музей. — Сердика, 1939, № 8, 3–9.

162. Монеджикова, А. София през вековете. С., 1946, 214–215.

163. Драганов, К., М. Райчев, С. Станчев. Музеи и паметници в Народна република България. С., 1958, 46–48.

Трета глава

1. Пенковa, M. Деловодната система, създадена от Временното руско управление в България (1877–1879). — АП, 1979, № 1, с. 30.

2. Сборник официальных распоряжений и документов по болгарскому краю, выпуск IV, Приказы оккупационного управления 1877–1878, с. 40; Приказы императорского российского комиссара в Болгарии 11 май 1878–27 юня 1879, Типография Янко С. Ковачев в София и Пловдив

3. СГОДА, ф. 1к, оп. 1, а. е. 67, л. 1.

4. Муратов, Н. Документи за дейността на русите по уредбата на гражданското управление в България от 1877–1878 г. С., с. 232; Сборник материалов по гражданскому управлению и оккупации в Болгарии в 1877–78–79 г. Вып. 1, 1903, с. 148; Андреев, M. Приносът на руския народ за изграждане основите на българското държавно устройство след освобождението на България от османско иго. — ГСУ, Юрид. фак. 1968, 92–93.

5. Mинцев, Д., Е. Симеонова. Делопроизводствени системи в учрежденията непосредствено след Освобождението на България и обработката на документалните материали в държавните архиви. — АП, 1960, № 4, 6–7.

6. Доклад до XIV обикновено народно събрание от парламентарната комисия за изработване щатовете за чиновниците. Т. 1. Материали очерк за миналото. С., 1911, с. 127.

7. Руская Старина, 1895, № 20, с. 13.

8. Закон за общините. — ДВ, № 108, 21 септ. 1882; Закон за окръжните управители и околийските началници. — ДВ, № 116, 9 окт. 1882; Закон за общините и градското управление. — ДВ, № 117, 12 окт. 1882, Гл. VII; Закон за градските общини, утвърден с указ от 10 юли 1886 г. под № 116, гл. XII; Закон за градските общини. — ДВ, № 69, 19 юли 1896; Закон за Върховната сметна палата. — ДВ, № 63, 20 март 1903; Закон за селските общини. — ДВ, № 92, 26 юли 1924, гл. VII; Наредба-закон за селските общини. — ДВ, № 100, 3 авг. 1934, гл. XVII; Правилник за делопроизводството по ведомството на Министерството на вътрешните дела, 1883, раздели I–IX; Правилник за устройството, отчетността и деловодството на окръжните и околийски ковчежничества, утвърден с указ от 16 окт. 1884 г. под № 126; гл. VII, чл. 158–182; Правилник за счетоводството и деловодството на градските общински управления. С., 1887; Правилник за делопроизводството и канцеларския ред в държавните учреждения, подведомствени на Министерството на вътрешните дела. С., 1889, и мн. др.

9. Привременен правилник за вътрешното управление на Министерството на вътрешните дела. 10 ян. 1885, чл. 18; Правилник за прилагане Закона за градските общини. 1905, чл. 505, 551; Правила за запазване и унищожение на старите дела и книжа в архивите на съдебните учреждения. — ДВ, № 281, 19 дек. 1903, и др.

10. ДВ, № 24, 2 февр. 1880.

11. Правилник за делопроизводството по ведомството на Министерството на вътрешните дела. 1883, с. 1.

12. Пак там, с. 5.

13. СГОДА, ф. 1к, oп. 3, а. е. 11, л. 3.

14. Пак там, oп. 1, а. е. 2, л. 5.

15. Закон за общините и градското управление. — ДВ, № 117, 12 окт. 1882, гл. VII; Закон за градските общини, утвърден с указ от 10 юли 1886 г. под № 116, гл. XII.

16. Правилник за прилагане Закона за градските общини. — ДВ, № 106, 23 май 1905.

17. СГОДА, ф. 1к, оп. 1, а. е. 572, л. 73; а. е. 705, л. 511, а. е. 792, л. 1.

18. Сборник с отбрани окръжни от Освобождението до края на 1942 г. Т. 1. С., 1943, с. 135; СГОДА, ф. 1к, оп. 2, а. е. 396, л. 1; оп. 4, а. е. 1282, л. 1; оп. 12, а. е. 2, л. 1.

19. СГОДА, ф. 1к, оп. 12, а. е. 2, л. 1.

20. Кузманова, М. История на ..., с. 46.

21. Привременен правилник за вътрешното управление на Министерството на вътрешните дела. 10 ян. 1885, чл. 18.

22. Правилник за прилагане Закона за градските общини. — ДВ, № 106, 23 май 1905.

23. Йорданов, В. История на ..., с. 69.

24. Mиятев, П. Архивното дело ..., с. 24.

25. СГОДА, ф. 5к, оп. 1, а. е. 85, л. 1.

26. ЦДИА, ф. 212, оп. 1, а. е. 244, л. 131.

27. БИА — НБКМ, ф. 36, а. е. 1190, л. 1.

28. ЦДИА, ф. 284, оп. 1, а. е. 1138, л. 1.

29. Пак там, а. е. 244, л. 144–151.

30. СГОДА, ф. 205к, оп. 1, а. е. 78, л. 1.

31. ЦДИА, ф. 284, оп. 1, а. е. 5153, л. 1.

32. ДВ, № 91, 24 юли 1934.

33. ЦДИА, ф. 117, оп. 2, а. е. 814, л. 1; СГОДА, ф. 1к, оп. 2, а. е. 1290, л. 1–3.

34. ОДА Враца, ф. 12к, оп. 1, а. е. 1049, л. 1–3.

35. Год. ББИ, 1, 1945–1946, 1948, с. 626.

36. Пак там.

37. Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления, съхранени в БИА, кн. 1, 1963, с. 4.

38. Стоянов, З. Записки по българските въстания. С., 1884, с. 21.

39. Стоянов, З. Васил Левски. Критическо издание под редакцията на Ст. Каракостов. С., 1943, 35–36.

40. ОДА Русе, ф. 58, оп. 1, а. е. 27, л. 10.

41. Каракостов, С. Захари Стоянов и Васил Левски. С., 1942, с. 18.

42. Пак там, с. 23.

43. Стоянов, З. Записки ..., с. 20.

44. Заимов, С. Васил Левски — Дяконът. С., 1897, с. 183, 191.

45. Пак там, с. 180.

46. Заимов, С. Миналото. 1895, 25–35.

47. Пак там, с. 219.

48. Протоколи на Пловдивския окръжен съвет. I редовна сесия. 1902, с. 359.

49. Страшимиров, Д. История на Априлското въстание. Пловдив, 1904, с. 1.

50. АБАН, ф. 11, оп. 2, а. е. 170, л. 1.

51. Пак там, оп. 3, а. е. 1458, л. 1.

52. Пак там, а. е. 170, л. 1.

53. Кисимов, П. Исторически работи. — Българска сбирка, Пловдив, 1906, № 4, 5, 9.

54. АБАН, сбирка 9, а. е. 52.

55. Васильов, Т. Към въпроса за старите архиви. — Юридически преглед, 1928, № 4–5, 157–158.

56. ЦДИА, ф. 20, оп. 1, а. е. 107, л. 87.

57. Пак там, ф. 242, оп. 2, а. е. 244, л. 143.

58. ДВ, № 37, 18 февр. 1911.

59. Кузманова, М. История на ..., с. 104.

60. В заседание на II редовна сесия на XIV ОНС от 3 февр. 1910 г. по предложение на софийския народен представител К. Батолов била избрана 16–членна парламентарна комисия, която да изработи нови щатове за чиновниците в страната. В. Дякович наред с историческата справка за учрежденията трябвало да предложи и щата на МНП, подведомствени на което били всички просветни и културни институции.

61. Доклад до XIV ОНС от парламентарната комисия за изработване на щатовете на чиновниците. Т. 1. С., 1912, с. 127.

62. Пак там. Т. 2, с. 273.

63. Пак там.

64. Пак там, с. 282.

65. Радков, M. Към въпроса за изграждане на държавен архив у нас до 9. IX. 1944 г. — ИДА, № 8, 1964, с. 18.

66. Доклад до XIV ОНС ..., с. 35; Васильов, Т. Към въпроса ..., с. 157.

67. ЦДИА, ф. 177, оп. 2, а. е. 429, л. 16–17.

68. Пряпорец, № 46, 28 февр. 1925.

69. Трифонов, Й. Как унищожаваме историята си, когато се готвим за юбилейни тържества. — Мир, № 8649, 30 апр. 1929.

70. ЦДИА, ф. 177, оп. 2, а. е. 429, л. 16.

71. Пак там, л. 17.

72. Боров, Т. За български архиви. — Отец Паисий, 1931, № 11–12, с. 160; Книги, библиотеки, библиография. С., 1941, с. 158.

73. Боров, Т. За нашите архиви. — Мир, № 9300, 11 юли 1931.

74. Боров, Т. За български архиви ..., 160–161.

75. Бобчев, С. За общ държавен архив на българското царство. — Юридически преглед, 1927, № 7–8, 289–295.

76. Миятев, П. За български държавен архив. — Зора, № 5363, 14 май 1937.

77. Стойчев, И. Първом архиви и хранилища, а после истории и музеи. — Днес, № 629, 7 март 1938.

78. ЦДИА, ф. 177, оп. 2, а. е. 814, л. 17.

79. Пак там, с. 19.

80. Петров, Л. Съхранение на общинските архиви. — Общинска автономия, 12, № 7, 297–298.

81. Правилник за управление и уредба на Народната библиотека в София. С., 1915, с. 37.

82. Правилник на Народната библиотека в София. С., 1926.

83. БИА — НБКМ, ф. 35, а. е. 1190, л. 15.

84. Йорданов, В. История ..., с. 80.

85. Пак там, с. 275.

86. Пак там, с. 276.

87. Годишник на Народната библиотека за 1926–1928 г. С., 1930, с. 155.

88. Йорданов, В. История ..., с. 309.

89. ЦДИА, ф. 177, оп. 2, а. е. 627, л. 147.

90. Пак там, а. е. 816, л. 1–2.

91. Доклад от Т. Боров от 11 декември 1946 г. относно плана за работа на Народната библиотека през 1947 г. — Год. ББИ, 1, 1945–1946, с. 632.

92. Обзор на архивните фондове ..., с. 3; Hонева, З. Ръкописно-документалните богатства на Народната библиотека «Кирил и Методий». — АП. 1979, № 1, с. 9.

93. Фурнаджиев. Е. Национална съкровищница на българската книжнина. — Пламък, 1969, № 12, с. 85; Xарбова, Е. Из ръкописно-документалното наследство на Българския исторически архив. — Библиотекар, 1986, № 4, с. 26.

94. Райков, Д. Ръкописно-документалните богатства на Народната библиотека «Кирил и Методий». — Библиотекар, 1977, № 2, с. 9; Нонева, З. Ръкописно-документалните ..., 9–10.

95. Год. Нар. библ. за 1912–1913, 1914, с. 48.

96. Тодорова-Петкова, В. Документалните материали — извор за изучаване миналото. — Библиотекар, 1966, № 10, с. 47.

97. Сбирката се състояла от документите, събрани от Йордан Попгеоргиев по време на командировките му през 1902 г. в Търновски окръг за издирване на материали за историко-географски проучвания.

98. ДВ, № 83, 19 апр. 1906.

99. Кузманова, М. История на архивите ..., с. 78.

100. Радков, М. Из историята на архива на Възраждането в България. — ИДА, 7, 1963, с. 45.

101. Временно одобренья общья основанья образования и устройства земского войска Княжества болгарского. С., 1879, 52–55.

102. ПСп, 3, 1882, с. 200.

103. Ден, № 395, 23 ян. 1905.

104. Пак там, № 462, 5 апр. 1905.

105. Йотов, Й. Военноисторическият архив при МНО. — ИП, 1958, № 1, с. 108; Военноисторически сборник. Т. 1–2. С., 1927, с. 1.

106. ВИА, сборен опис 4, дело 4, л. 2–3.

107. Пак там.

108. Военноисторически сборник. Т. 1–2. С., 1927, с. 1.

109. ВИА, Канцеларско сборно дело 282, 1919–1930, л. 97–101.

110. Кузманова, М. История на архивите ..., с. 95.

111. Йотов. Й. Военноисторическият ..., с. 108.

112. Кузманова, M. История на архивите ..., 96–97.

113. СГОДА, ф. 1к, оп. 2, а. е. 67, л. 1–4.

114. Пак там, ф. 1227, оп. 1, а. е. 113, л. 46, 119; ф. 1к, оп. 2, а. е. 1253, л. 1–2.

115. Пак там, л. 119.

116. Пак там, ф. 1к, оп. 2, а. е. 1258, л. 1.

117. Пак там, а. е. 1259, л. 4–5.

118. Пак там, л. 2, 12.

119. Пак там, л. 29; а. е. 1258, л. 1–2.

120. Пак там, оп. 2, а. е. 1266, л. 1–5; а. е. 1265, л. 242–252.

121. Пак там, а. е. 1266, л. 1.

122. Пак там, а. е. 1263, л. 1; а. е. 1245, л. 11; а. е. 1265, л. 242.

123. Пак там, а. е. 1265, л. 263; а. е. 317, л. 71; а. е. 1263, л. 1.

124. Пак там, а. е. 1270, л. 1; а. е. 856, л. 42.

125. Пак там, ф. 1к, оп. 2, а. е. 1245, л. 1, 6; Сердика, 1937, № 8, с. 42.

126. Пак там, а. е. 1243, л. 2–10.

127. Пак там, а. е. 1275, л. 2–28.

128. Пак там, а. е. 392, л. 12; а. е. 1251, л. 3.

129. Савов, Н. Административното обслужване в Софийската община (1878–1944). — АП, 1980, № 2, с. 27 и сл.

130. СГОДА, ф. 1к, оп. 2, а. е. 392, л. 12–13; а. е 392а, л. 11.

131. Пак там, ф. 1227, оп. 1, а. е. 32, л. 1–9; а. е. 401а, л. 17.

132. Пак там, оп. 1, а. е. 706, л. 1.

133. Пак там, oп. 2, а. е. 1279, л.1; а. е. 401, л. 17; а. е. 29, л. 1.

134. Пак там.

135. Пак там, ф. 1к, оп. 2, а. е. 1281, л. 2; ф. 1227, оп. 1, а. е. 50, л. 1.

136. Пак там, ф. 1227, оп. 1, а. е. 52, л. 7; а. е. 29, л. 2; ф. 1к, оп. 2а, а. е 401а, л. 17.

137. Пак там, ф. 1к, оп. 2, а. е. 401а, л. 18.

138. Пак там, ф. 1227, оп. 1, а. е. 53, л. 5–10.

139. Пак там, оп. 3, а. е. 104, л. 1.

140. Кузманова, М. История на архивите ..., 98–99.

141. СГОДА, ф. 1227, оп. 1, а. е 28, л. 1–3; а. е. 20, л. 12–14; Спасов, H. Архив. — Ново време, 3, № 890, 7 апр. 1943; Стайков, Н. Градски архив. — Заря, № 6426, 7 февр. 1913; Градска библиотека и музей, спомени в Софийски градски архив. — Български народен театър, № 262–263, 17 окт. 1943; Прашкова. Л. Софийски градски архив. Отечествен фронт, № 265, 17 юли 1945.

142. СГОДА, ф. 1к, оп. 2, а. е. 1252, л. 1–3; ф. 1227, оп. 1, а. е. 66, л. 1–2; а. е. 28; л. 2.

Библиография

Александров, А. И. Виктор Иванович Григорович, профессор славянских наречий. Казан, 1901.

Ангелов, Б. Паисий Хилендарски. С., 1985.

Ангелов, Б. Из архива на Юрий Иванович Венелин. — ИДА, 11, 1966.

Ангелов, Б. Проучвания върху «История славяноболгарская». — Изв. инст. лит., 10, 1961.

Ангелов, Б. Л. Каравелов и някои въпроси на старата българска литература. — В: Изследвания и статии за Любен Каравелов. С., 1963.

Ангелов, Б. Книгата в стара България. — Учителски преглед, 29, № 8.

Андреев, M. Приносът на руския народ за изграждане основите на Българското държавно устройство след освобождението на България от османско иго. — Год. Соф. унив. Юрид. фак., 1968.

Антова, Ц. Николай Христофорович Палаузов. — Сп. БАН, 2, 1972.

Априлов, В. Събр. съч. Под ред. на проф. М. Арнаудов. С., 1940.

Априлов, В. Съчинения. С., 1968.

Априлов, В. Болгарския грамоты, 1845.

Апостолов, П. Поява и развитие на читалище «Постоянство» в гр. Лом. — В: Юбилеен сборник по случай 100 години културен живот в гр. Лом. С., 1961.

Арнаудов, M. Априлов, живот, дейност, съвременници. С., 1935.

Арнаудов, M. Документи по Българското възраждане. — Изв. инст. бълг. лит., 5, 1957.

Арнаудов, M. Георги Стойков Раковски. Живот, дело, идеи. С., 1969.

Архивен институт при БАН, Задачи, постижения и пречки. — Изв. арх. инст., 1, 1957.

Байраков, А. Истината по инициативата за реставрирането на къщата музей «Алеко Константинов» в Свищов. — Свищовски известия, № 438, 1931.

Балабанов, M. Отзив в България от Венелиновите писма. — Сб. НУ, 2, 1890.

Беровски, А. Една културна ценност в София. — Църковният историко-археологически музей, Сердика, № 8, 1939.

Бобчев, С. За общ държавен архив на българското царство. — Юридически преглед, № 7–8, 1927.

Боров, Т. За нашите архиви. — Мир, № 9300, 1931.

Боров, Т. Книги, библиотеки, библиография. С., 1941.

Боров, Т. За български архиви. — Отец Паисий, № 11, 1931.

Братя Миладинови. Преписка. Издирил, коментирал и редактирал Н. Трайков. С., 1964.

Бурмов, А. Живот и дейност на Марин Дринов. — ИП, № 3, 1956.

Бурмов, А., С. Стайков. Бачо Киро Петров, Материали и документи. 1937.

Бурмов, А. Писмата на Л. Каравелов в изданието на акад. М. Димитров. — Сп. БАН, 3, 1962.

Вакарелски, X. Музеят при непълната гимназия в Карнобат. — Учил. преглед, 30, № 2.

Вакарелски, X. Един от паметниците за Алеко Константинов. — Подем (Татар Пазарджик), № 138, 1932.

Васил Е. Априлов, Юбилеен лист 100 години от смъртта му.

Васил Левски — документално наследство. С., 1973.

Василева, С. За Ст. Н. Шишков. — Родна реч, 8, № 5.

Васильов, Т. Към въпроса за старите архиви. — Юридически преглед, 1928, № 4–5.

Велева, Д. Архивното наследство на професор Иван Д. Шишманов. — Сп. БАН, 3, 1962.

Велева, Д. Архивът при Българската академия на науките. Принос към историята на Архива по случай 15 години от основаването му. — Сп. БАН, 1, 1963.

Велева, Д. Архивният фонд на Стефан Веркович. — Изв. НА — БАН, 3, 1968.

Велева, Д. Архивът на проф. Иван Шишманов. — Изв. на архив, инст., 2, 1959.

Велева, М. Събирателската и публикаторската дейност на Димитър Страшимиров. — ИДА, 19, 1970.

Велева, М. Марин Дринов. — Векове, 1982, № 1–2.

Великов, С. Раковски в Русия. — ИДА, 20, 1970.

Велчев, В. Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний. Принос към изследване изворите на Паисиевата история. С., 1943.

Венелин, Ю. О зародыше новоболгарской литературы. M., 1838.

Венелин, Ю. Избрани страници. Под ред. на П. Динеков. С., 1942.

Венелин, Ю. Избрани страници. Подреди и преведе П. Динеков. С., 1938. Временно одобренья общья основанья образования и устройства земского войска Княжества Болгарского. С., 1879.

Възвъзова-Каратеодорова, К. Отношението на Раковски, Каравелов, Левски и Ботев към ръкописите и архивите. — Изв. НБКМ, 7, 1967.

Възвъзова-Каратеодорова, К. Проблемите на Възраждането в писмените исторически извори, запазени в ръкописно-документалния сектор на Народната библиотека «Кирил и Методий». — ИДА, 34, 1977.

Генчев, С. «Българска старина» от Г. С. Раковски и началото на нашата етнографска периодика. — Векове, 1983, № 2.

Г. С. Раковски — грижовен събирач на исторически документи, ръкописи и книги. — Библиотекар, 1964, № 1.

Георгиев, Е. Йордан Джинот. — В: Бележити българи. Т. 3. С., 1969.

Георгиев, К. Въпроси на българската археография. С., 1970.

Георгиев, К. Източниковедението — занемарен клон на нашата наука. — ИДА, 7, 1963.

Гергинов, К. Документът и документирането в представите и речника на българина. — ИДА, 44, 1982.

Геров, А. Музеят в града ни. — Самоков, № 34, 1935.

Гласник друшства српске словесности, 1859, № 8.

Годишен отчет на Варненското археологическо дружество за 1910 г., Варна, 1911.

Годишник на ББИ, 1, 1945–1946, С., 1948.

Годишник на Народната библиотека и музей в Пловдив — 1909 до 1941 г.

Годишник на Народната библиотека за 1926–1928 г., С., 1930.

Годишник на Народната библиотека за 1912–1913, С., 1914.

Горский пътник. Повествователен спев от Г. С. Раковскаго. Списан в лето 1854, Печатан же в лето 1857 у Новий Сад.

Градска книга на Шумен. Шумен, 1907.

Григорович, В. Донесения В. И. Григоровича об его путешествие по славянским землям. Казань, 1915.

Григорович, В. Очерки путешествия по Европейской Турции. М., 1877.

Гунев, И. Отново за първото българско светско училище. — Народна просвета, 1967, № 1.

Две писма от Юрий Венелин до Василий Априлов. — Сб. НУ, 1, 1889.

Джамбов, Х. Народният археологически музей в Пловдив. — Народна младеж, № 237, 1954.

Джонев, В. Свищов — родно място на музейното дело у нас. — Дунавско дело (Свищов), № 47, 1956.

Джонев, В. Към въпроса за зараждането на музейното дело в България. — В: Юбилеен сборник 100 години народно читалище в Свищов. С.,1957.

Джумалиев, Г. Една съвременна необходимост — създаването архив при читалището. — Читалище, 25, № 15.

Джумалиев, Г. Исторически очерк на библиотеката при читалище «Добри Войников» в Коларовград. С., 1958.

Джумалиев, Г. Протест на шуменските еснафи срещу избора на някои чорбаджии в състава на черковно-гражданските общини. — ИБИД, 25.

Джумалиев, Г. Неизползувана преписка между читалище «Арх. Михаил» в Шумен и Д. Благоев. — ИП, 1953, № 5.

Димитров, П. Рилският манастир. — Работническо дело, № 166, 1967.

Димитров, С., К. Георгиев. Издаването на изворите за българската история. С., 1972.

Димов, Г. Архив на Г. С. Раковски. Т. 1. С., 1952.

Динеков, П. Юрий Венелин. Избрани съчинения. С., 1942.

Динеков, П. София през 19. в. до Освобождението на България. С., 1937.

Динеков, П. Живот, дейност, трудове на Ст. Н. Шишков. — Родопа, 14, № 5.

Дойнов, Н. Окръжният народен музей. — Отечествен зов (Враца), № 656, 1956.

Доклад до XIV обикновено народно събрание от парламентарната комисия за изработване щатовете за чиновниците. T. 1. Материали очерк за миналото. С., 1911.

Доклад от Т. Боров от 11 декември 1946 г. относно плана за работата на Народната библиотека през 1947 г. — Годишник ББИ, 1, 1945–1946.

Документи за българската история. Т. 1. Архив на Найден Геров. 1931–1932.

Дочев, Г. Читалище «Искра» в Казанлък, 25 години в служба на народната просвета и култура. — В: Юбилеен сборник на Върховния читалищен съюз. С., 1937.

Дочев, Г. Юбилеен сборник на свищовското читалище. — Уч. преглед. 30, № 7.

Драганов, К., М. Райчев, С. Станчев. Музеи и паметници в Народна република България. С., 1958.

Драгова, Н. Домашни извори за История славяноболгарская. — В: Сб. Паисий Хилендарски и неговата епоха. Изследвания по случай 200–годишнината на История славяноболгарская. С., 1962.

Дремсъзова, Ц. Водач на музеите и паметниците на културата в Коларовград. Варна, 1961.

Дринов, М. Избрани произведения. Т. 2. С., 1911.

Дринов, М. Нови паметници за историята на българите и техните съседи. ПСп, 1, 1870.

Дринов, M. Избрани съчинения. Т. 2. С., 1971.

Друмев, В. Животоописание. Значение на животописите на някои заслужили дейци — Софроний, Бозвели и др. — ПСп, 1, 1870.

Дуйчев, И. Лекции по архивистика. С., 1950.

Дякович, Б. Исторически преглед на Народната библиотека и музей в Пловдив до Съединението. Пловдив, 1887.

Дякович, Б. Пловдивската народна библиотека. — Архив МНП, 1–4, 1910.

Жечев, Н. Обществената и културно-просветна дейност на Кузман Шапкарев (по случай 150 години от рождението и 75 години от смъртта му). — Векове, 1984, № 4.

Жечев, Н. Първите изследователи на Апостола. В. Левски в българската историография (1878–1944). — Работническо дело, № 159, 1987.

Жечев, Н. Панайот Хитов — В: Бележити българи. 1396–1878. Т. 2. С.,1969.

Жечев, Т. Българският Великден или страстите български. С., 1975.

Заимов, С. Васил Левски. Дяконът. С., 1897.

Заимов, С. Миналото. С., 1895.

Златарски, В. Юрий Иванович Венелин и значението му за българите. — Летопис на БКД, 1903, № 3.

Иванов, В. Архив на българската литература и изкуство в Пловдивската библиотека и музей. — Литературен час, № 273, 1935.

Иванов, В. Николай Павлович. Живот, творчество и писма. — Год. на Пловдивската народна библиотека за 1937–1939 г.

Иванов, Й. Свети Иван Рилски и неговият манастир. С., 1917. Из архива на Н. Геров. Т. 1. С., 1911.

Илчев, П. Виктор Григорович и българската филология. — Бълг. ез., 1977, № 1.

Интервю с Д. Ангелов. — ПИД, 1981, № 3.

Интервю с акад. Хр. Христов. — ПИД, 1980, № 2.

Иречек, К. История на българите. Под ред. на В. Златарски. С., 1925.

Иречек, К. Пътувания по България. Пловдив, 1899.

История славяноболгарская. Под ред. на П. Динеков. С., 1955.

Йонков, X. Приятели на българския народ. С., 1971.

Йончев, Т. Принос към историята на град Лом. С., 1930.

Йотов, Й. Военноисторическият архив при МНО. — ИП, 1958, № 1.

Йорданов, В. История на Народната библиотека в София. С., 1930.

Казанджиева, Н. В една старинна къща — Отечествен глас. (Пловдив), № 3568, 1956.

Каракостов, С. Захари Стоянов и Васил Левски. С., 1942.

Каранов, Е. Деятелността на Кюстендилското читалище «Братство». Кюстендил, 1911.

Кисимов, П. Исторически работи. — Българска сбирка (Пловдив), 1906.

Кондарев, H. Читалищата в България, същност и задачи. С., 1939.

Конев, И. Васил Априлов и българо-руските културни взаимоотношения. — ИП, 1974, № 2.

Константинов, Г. Нова българска литература. С., 1947.

Константинов, Г. Димитър и Константин Миладинови. — В: Бележити българи. 1396–1878. T. 2. С., 1969.

Косев, Д. Историческото дело на Паисий Хилендарски. — Векове, 1973, № 1.

Кремен, M. Портрети с цветни моливи. Варна, 1983.

Кръстанов, Т. Емануил Васкидович и развитието на новобългарската просвета. — ИП, 1975, № 5.

Куев, К. Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете. С., 1979.

Куев, К. Руски учени от XIX в. — откриватели на старобългарски писмени паметници. — Библиотекар, 1977, № 2.

Кузманова, М. История на архивите и организация на архивното дело в България. С., 1966.

Кузманова, М. Интересът към българските писмени паметници през епохата на Възраждането. — Год. Соф. унив., 58, 1964.

Кузманова, M. Интересът към писмените исторически паметници, отразен във възрожденския периодичен печат. — ИДА, 11, 1966.

Кърджиев, П. Из миналото на гр. Лом. — В: Юбилеен сборник на читалище «Постоянство» в Лом. Лом, 1927.

Леков, Д. Архивът на Любен Каравелов в БАН. — Сп. БАН, 4, 1958.

Маждракова-Чавдарова, О. Приписки на Христо Иванов Големия върху две книги от Стоян Заимов. — ИП, 1965, № 2.

Маждракова-Чавдарова, О. Възрожденецът Стефан Пенев Ахтар. С., 1985.

Македонска, Ц. Из автобиографията и дневника на П. Р. Славейков. С., 1959. (Лит. архив. Т. 1).

Maнчов, В. Няколко думи за свищовското читалище. — Дунавска зора, № 17, 1879.

Маркишка, Д. Виктор Иванович Григорович и миналото на българския народ. — ИП, 1978, № 1

Миладинов, Н. Братя Миладинови. Спомени. Архив на БАН, ф. 11, а. е. 322.

Mинкова, Л. Интересите на Нешо Бончев към историята. — Векове, 1973, № 2.

Mинков, Ц. H. Първанов като фолклорист. — В: Юбилеен сборник на читалище «Постоянство» в Лом. Лом, 1927.

Mинцев, Д., Е. Симеонова. Делопроизводствени системи в учрежденията непосредствено след Освобождението на България и обработката на документалните материали в държавните архиви. — АП, 1960, № 4.

Михайлов, К. Пенчо Славейков със своя пегас. — Отечество, № 18, 1981.

Mиятев, П. За български държавен архив. — Зора, № 5363, 1937.

Mиятев, П. Архивното дело в България от Освобождението до създаване на държавен архивен фонд през 1951 г. — Изв. на Арх. инст., 1, 1957.

Монеджикова, А. София през вековете. С., 1946.

Mорфов, Б. Архиви с незавидна участ. — София, 1981, № 11.

Myратов. Документи за дейността на русите по уредбата на гражданското управление в България от 1877–1878 г. С., 1905.

Hейкова, А. Документалните публикации за Възраждането в периодичните издания — начален етап на археографска дейност. — ИДА, 40, 1980.

Hейкова, А. Предназначение, тематика и видове документални издания за историята на Възраждането. — ИДА, 42, 1981.

Неофит Хилендарски. Славянобългарское детоводство. Ч. 3. Крагуевац, 1835.

Hиков, П. Българското възраждане във Варна и Варненско. Митрополит Йоаким и неговата кореспонденция. 1934.

Hонева, З. Ръкописно-документалните богатства на Народната библиотека «Кирил и Методий». — АП, 1979, № 1.

Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления, съхранени в БИА. С., 1963, № 1.

Обретенов, Н. Спомени за българските въстания. С., 1970.

Описание на село Панагюрище. Съставено от В. Чолаков, а издадено от Панагюрското читалище. Печатано у Цариград в 1866 г.

Охридски и Пловдивски митрополит, Натанаил. Жизнеописание. — Сб. НУ, 25, 1909.

Палаузов, С. Синодик царя Борила. M., 1855. — Български книжици, 1858, № 7–8.

Пандурски, В. Църковният музей в София. — Духовна култура, 1965, № 10.

Панчовски, Д. За някои неточности и непълноти в книгата «Васил Левски — документално наследство». — Отечествен фронт, № 12 019, 1984.

Паскалева, В. Принос към биографията на Марин Дринов. — В: Сб. изследвания в чест на Марин Дринов. С., 1960.

Пенкова, М. Деловодната система, създадена от Временното руско управление в България (1877–1879). — АП, 1979, № 1.

Песчани, Д. Юрий Иванович Венелин в национално-културното възраждане на България. — ИП, 1969, № 1.

Петкова, Б., В. Тилева, З. Hонева. Архивът на Марин Дринов. — В: Сб. изследвания в чест на Марин Дринов. С., 1960.

Петров, Л. Съхранение на общинските архиви. — Общинска автономия, 12, № 7.

Попгеоргиев, Й. Материали по черковната борба. — Сп. БАН, 14.

Попгеоргиев, Й. Материал и книги по възраждането на българския народ. — Известия за командировките на Министерството на народното просвещение, 1904, № 2.

Потапенко, Е. Юрий Иванович Венелин и българския народ. — ИП, 1978, № 6.

Правилник за управление и уредба на Народната библиотека в София. С., 1915.

Правилник на Народната библиотека в София. С., 1926.

Прашкова, Л. Софийски градски архив. — Отечествен фронт, № 265, 1945.

Протич, В. Професор Марин Дринов — учредител на българската национална библиотека (По случай 50 години от смъртта на видния български учен). — Библиотекар, 1956, № 1–2.

Протоколи на Пловдивския окръжен съвет, I редовна сесия, 1902.

Радков, M. Към въпроса за изграждане на държавен архив у нас до 9. IX. 1944 г. — ИДА, 8, 1964.

Радков, M. Из историята на архива на Възраждането в България. — ИДА, 7, 1963.

Радков, М., Н. Савов. Из историята на Софийски градски архив при столичната община. — ИДА, 19, 1970.

Радкова, Р. Националното самосъзнание на българите през 18 и началото на 19. век. — В: Сб. изследвания Българската нация през Възраждането. С., 1980.

Радкова, Р. Рилският манастир през втората половина на XVIII и началото на XIX век. — ИП, 1969, № 1.

Радонов, З. Първите архивни сбирки у нас. — ИДА, 16, 1968.

Райков, Д. Димитър и Константин Миладинови. С., 1986.

Райков, Д. Българите и България в старата руска книжнина. С., 1983.

Райков, Д. Ръкописно-документалните богатства на Народната библиотека «Кирил и Методий». — Библиотекар, 1977, № 2.

Раковски, Г. С. Кратко разсъждение върху тъмния и лъжовния начала, на коих е основана староповестност всех европейских народов. Белград, 1860.

Раковски, Г. С. Показалец или ръководство, как да ся изискват и издирят най-стари чърти нашего бита, язика, народопоколения, старого ни направления, славного ни прошествия и проч. Ч. 1. Одеса, 1859.

Раковски, Г. С. Горский пътник. 1857.

Раковски, Г. С. Съчинения. Избор, характеристика и обяснителни бележки. Под ред. на проф. М. Арнаудов. С., 1922.

Речник на българската литература. Т. 1. С., 1976.

Рилски, Н. Болгарска граматика. Крагуевац, 1835.

Русинов, Р. Кузман Шапкарев в историята на българския книжовен език през втората половина на XIX в. (По случай 150 години от рождението му). — Български език, 1984, № 4. Руская старина, 1895, № 2.

Савов, Н. Административното обслужване в Софийската община (1878–1944). — АП, 1980, № 2.

Сборник материалов по гражданскому управлению и окупации в Болгарии в 1877–78–79 г. Вып. 1. С. Пб., 1903.

Сборник официальных разпоряжений и документов по болгарскому краю. Вып. 4. Приказы окупационного управления 1877–1878. Сборник с отбрани окръжни от Освобождението до края на 1942 г. Т. 1. 1943. Семеен архив на Хаджитошеви. Т. 1 (1751–1827). С., 1984.

Сергеев, А. В. И. Григорович и проблемите на Българското възраждане. — В: Сб. Българското възраждане и Русия. С., 1981.

Симеонов, Ц. Данаил Хр. Попов, ролята му в изграждането на вътрешната революционна организация (1869–1873). — Векове, 1985, № 6.

Сираков, С. В кондиката пише. С., 1965.

Славейков, И. Библиотеката и ръкописите на П. Р. Славейков. — Български преглед, 1896, № 5.

Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 8. Писма. С., 1982.

Славейков, П. Р. Присовският манастир. — Български книжици, 2, 1858, № 1.

Славейков, П. Р. Габровското училище и неговите попечители. Цариград, 1866.

Славейкова, С. Архивът на Петко Рачов Славейков. С., 1959. (Лит. архив. Т. 1).

Снегаров, И. Централизация на архивното дело в НРБ. — Изв. на Науч. архив БАН, 3, 1968.

Снегаров, И. Турското владичество — пречка за културното развитие на българския народ и на другите балкански народи. С., 1954.

Снегаров, И. Материали за историята на българската просвета през Възраждането. — Изв. архив, инст., 1, 1957.

Снегаров, И. Идеите на Отец Паисий. — Год. на Духовната академия, 13, 1963–1964.

Сотирова, В., И. Димитрашков. 110–годишна дейност на библиотеката при образцово читалище «Постоянство». — В: Юбилеен сборник. С.,1961.

Спасов, Н. Архив — Ново време, 3, 1943, № 890.

Спространов. Е. Опис на ръкописите в Рилския манастир. С., 1902.

Спространов, Е. Опис на ръкописите в библиотеката при Св. Синод на българската църква в София. С., 1900.

Стайков, Н. Градски архив. — Заря, № 6426, 1943.

Стайков, Н. Градска библиотека и музей. — Български народен театър, № 262, 1943.

Станимиров, С. Из историята на Бачковския манастир. — ИБИД, 7–8, 1928.

Станчев, С. Един настойчив апел. — Шуменско слово, № 281, 1957.

Стефанова, Й. Вичо Иванов. Литературни анкети. С., 1981.

Стойчев, И. За архива и ръкописите на Христо Ботев. — Изв. на инст. «Христо Ботев», 1, 1954.

Стойчев, И. Първом архиви и хранилища, а после истории и музеи. — Днес, № 629, 1938.

Стоянов, В. Исторически материали за нововъзражданието на българския народ. — ПСп, 1882, № 3.

Стоянов, З. Записки по българските въстания. С., 1884.

Стоянов, З. Васил Левски Критическо издание под редакцията на Ст. Каракостов. С., 1943.

Стоянов, З. Васил Левски. Дяконът. Черти из живота му. С., 1943.

Стоянов, М. Един български културен център в Родопите през турската епоха. — Год. на музеите в Пловдивски окръг, 1, 1954.

Страшимиров, Д. Васил Левски. Живот, дела и извори. Т. 1. С., 1929.

Страшимиров, Д. Архив на Възраждането. Т. 1. С., 1908.

Страшимиров, Д. История на Априлското въстание. Пловдив, 1904.

Табаков, С. Опит за история на град Сливен. Т. 3. 1924.

Тилева, В. Григор Пърличев — поет и историк на Българското възраждане (1830–1893). — ИП, 1980, № 3.

Тодоров, Г. Историческите възгледи на Паисий Хилендарски. — ИИИ, 20, 1968.

Тодоров, Г. Зараждане и начално развитие на българската историография (681–1018). — ИП, 1967, № 2.

Тодоров, Г. Българската историография през XI–XIV век. — ИП, 1967, № 3.

Тодорова-Петкова, В. Документалните материали — извор за изучаване миналото. — Библиотекар, 1966, № 10.

Топузов, П. Казанлъшкият музей за старини и изкуства. — В: Юбилеен сборник за гр. Казанлък. С., 1929.

Трайков, В. Георги Стойков Раковски като книжовник (Из творческата му лаборатория). — В: Изследвания в чест на академик Николай Тодоров. С., 1983.

Трифонов, Й. Как унищожаваме историята си, когато се готвим за юбилейни тържества. — Мир, № 8649, 1929.

Успенски, Ф. И. Воспоминания о В. И. Григоровиче, профессоре славянских наречий. Казань, 1901.

Устав на БКД в Браила. 1869.

Устав на Българското книжовно дружество. С., 1884.

Филипов, Р. Пловдивската библиотека и университет. — Ведрина, № 9, 1945.

Филипова, В., Д. Mинцев. Двадесет и пет години централизирано архивно дело в HP България. — ИДА, 34, 1977.

Фурнаджиева, Е. Национална съкровищница на българската книжнина. — Пламък, № 12, 1969.

Хаджиолов, А. Българското книжовно дружество и развитието на науката в България. — Сп. БАН, 3, 1959.

Xарбова, Е. Из ръкописно-документалното наследство на Българския исторически архив. — Библиотекар, 1986, № 4.

Харизанов, В. Първи български колекционери на културни ценности. — Музеи и паметници на културата, 1975, № 3.

Xристов, Г. Старопечатни книги и ръкописи в читалищната библиотека в Свищов. — В: Юбилеен сборник на читалището «Еленка и К. Д. Аврамови» в Свищов. С., 1931

Xристов, Г. Нашето Възраждане в Свищов. — В: Юбилеен сборник на читалището «Еленка и К. Д. Аврамови» в Свищов. С., 1931.

Xристов, Г. Читалищни дейци преди Освобождението. — В: Юбилеен сборник на читалището «Еленка и К. Д. Аврамови» в Свищов. С., 1931.

Цанев, Д. Основни направления в българската историография през първата половина на XIX в. — ИБИД, 29, 1974.

Цветков, А. Марин Дринов. — В: Бележити българи. Т. 3. С., 1969.

Цонев, Б. Славянски ръкописи в Българската академия на науките. — Сп. БАН, 6, 1916.

Чемширов, Б. Читалището в Свищов преди Освобождението. — В: Юбилеен сборник на читалището «Еленка и К. Д. Аврамови» в Свищов. С.,1931.

Чилингиров, С. Възраждането чрез читалищата. — В: Сборник 1000 години България. С., 1928.

Чолаков, В. Ръкописна бележка за «пирдопския княз Момчил». — Читалище, 1874, № 10.

Чолов, П. Читалищата и музейното дело. — Народна култура, № 46, 1958.

Чолов, П. Читалищата — център на краеведението. — Читалище, 1957, № 9.

Шапкарев, К. За възражданието на българщината в Македония. С., 1984.

Шапкарев, К. Материали за историята и Възраждането на българщината в Македония от 1854 до 1884 г., АБАН, ф. 1, оп. 2, а е. 1493.

Шишков, С. Пловдив в своето минало и настояще. Пловдив, 1926.

Шишманов, И. Студий из областта на Българското възраждане, Виктор И. Григорович, Неговото пътешествие в Европейска Турция (1844–1845) и неговите отношения към българите. — Сп. БАН, 6, 1916.

Шишманов, И. Забележки за Паисиевата история. — Български преглед, 1895, № 1.

Шишманов. И. Избрани съчинения. Т. 2. С., 1966.

Шишманов, И. Венелиновите книжа в Москва. — Български преглед, 1897, № 4.

Шклифов. Б. Руски слависти за югозападните български говори. — Български език, 1978, № 5.

Юбилеен сборник на читалище «Братство» в Кюстендил. 1869–1923. Кюстендил, 1923.

Янакиева, Т. Библиографското дело на Александър Теодоров Балан и връзката му с българската литературна история — Сп. БАН, 2, 1973.

Употребени съкращения

АБАН — Архив на Българската академия на науките

Архив ПРС — Архив Петко Рачов Славейков

АП — Архивен преглед

АР — Архив Раковски

ББИ — Български библиографски институт

БИА — Български исторически архив

БИА — НБИВ — Български исторически архив Народна библиотека «Иван Вазов»

БИА — НБКМ — Български исторически архив Народна библиотека «Кирил и Методий»

БИД — Българско историческо дружество

БКД — Българско книжовно дружество

ВИА — Военноисторически архив

ГСУ — Годишник на Софийския университет

ДВ — Държавен вестник

ИБИД — Известия на българското историческо дружество

ИДА — Известия на държавните архиви

ИИИ — Известия на института за история

ИП — Исторически преглед

МНО — Министерство на народната отбрана

МНП — Министерство на народната просвета

НБКМ — Народна библиотека «Кирил и Методий»

НА — БАН — Научен архив на Българска академия на науките

ОНС — Обикновено народно събрание

ОДА — Окръжен държавен архив

ПСп — Периодично списание

ПИД — Помощни исторически дисциплини

Сб. НУ — Сборник народни умотворения

СГОДА — Софийски градски и окръжен държавен архив

Сп. БАН — Списание на Българската академия на науките

ЦДИА — Централен държавен исторически архив

Юб. сб. — Юбилеен сборник

ЮФ — Юридически факултет