Българският княз Пленимир

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Иван Дуйчев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2021

В Дриновия препис на Синодика се въздава вечна памет на владетелите християни от Първото царство със следните думи: НаḵƷло блǞгарскџм цűем: Борǟсì прьвƾмì цűì бльгǁрскомì нарƷḵенномì въ сǠѣмƗ крřенto Мoхаoль oже бльгǁрскџй рḳд къ бǡораlƧмtю сǠџoм крřенtем прoведшомì вѣḵнаа паметь: Сtмеонì сǥì его o Петрì цűì сǠмì внìкì его, Плѣиoмƹрì, Борoсì, Ромǁнì, Самƾoлì, Радƾмoрì, Гаврtoлì, Владƹмoрì, Владƹславì древнtoм бльгарƗскsoм цűем, oже съ lемльнoм нƦсное наслѣдƾваше црƥво, вѣḵнаа паметь(1). В Палаузовия препис, за жалост, тази част е загубена(2). Споменатите владетели сa добре известни: Борис-Михаил (852–889), Симеон (893–927), Петър (927–969), Борис II (969–972), Роман (979–997), Самуил (997–1014), Гавриил-Радомир (1014–1015), Иван Владимир (зетският княз — зет на Самуила) и Иван Владислав (1015–1018), син на Аарона. Всички тези лица са споменати в строга хронологическа последователност. Всред редицата познати исторически имена едно единствено име — Пленимир — не е познато, от никакви други исторически извори. То не се среща и в запазените поменици с имена на български царе и царици(3).

Това указание на Синодика за Пленимира не е избегнало обаче от вниманието на именития наш историк М. Дринов. В Дуклянската летопис се споменува като дуклянски владетел през втората половина на X в. едно лице, също така непознато от други извори, именно Предимир (Predimirus; погрешно Prelimirus)(4). В свръзка с Предимира е указано едно занимливо сведение за смъртта на цар Петра I и за завоюването на Източна България от византийския император Йоан Цимисхи (969–976). Летописецът разказва, че «по това време» починал българският цар Петър, който пребивавал в града Велики Преслав. Византийският император (Graecorum imperator) със силна войска покорил цялото българско царство, след което се завърнал в Цариград (ad polatiam suam), като оставил войската си в завоюваната земя. Началниците на оставената войска обаче завзели «цялата провинция Рашка», чийто жупан избягал и потърсил прибежище с двамата си сина и дъщеря си при Предимира(5). Предимир се оженил за дъщерята на рашкия жупан, на име Прехвала (Prechvala)(6). След като разказва за някой дела на Предимира, летописецът завършва: «Живя, прочее, цар Предимир много години и видя синове на своите синове и почина в дълбока старост. Закопан е с голяма чест, почит и слава в епископството на Рашка, в църквата на свети Петра»(7). Сведенията на Дуклянската летопис за Предимира, а особено в свръзка с българите, се сторили твърде съмнителни на Дринова. Като разглежда тези сведения на дуклянския лeтописец, М. Дринов(8) дохожда до заключение, че този разказ за Предимира (у Дринова «Прелимир») е измислен. Но Дринов добавя, че «ако Прелимир е историческо, а не измислено лице, то той... трябва да е вземан от българитe(9). Покойният историк намираше подкрепа за това свое схващане тъкмо в посоченото място, от Синодика: «В един ръкописен български синодик, в който се споменуват наред българските царе, пише Дринов(10), след цар Петра и пред неговия син... Бориса, среща се име Плeнимир». Тук Дринов посочва намиращия се у него препис на Синодика(11). «Не може да се каже, пише нашият учен, че това име е прякор или прозвище на Петра; а пък от друга страна се знае, че той не е имал нито брат, нито син, който да е носил такова име, или да е царувал подир него в България. По всичко се види, че това име е на някой български юнак, който се е прославил в тогавашните войни между българите и византийците, та поради това за него са били съставени народни песни, и в тия песни след време народът е привдигал тоя юнак до цар. Оттука, сиреч из народните песни, името на тоя юнак, види се, е пренесено в поменика на българските царе, дето са го и сместили между съвременниците му Петра и Бориса». Дринов припомня по-нататък за връзките между българите и «далматинските словене», поради което лесно може да се обясни, според него, «как е могло името на тоя юнак да достигне до Далмация и да влезе в историята на Дуклянский презвитер, който, види се, по-голямата част от многобройните си крале е взел от народните песни». Когато съставителят на Дуклянската летопис включил Пленимира в «измислената... генеалогия на речените крале», то той, според Дринова, «нещо от неговите работи е изхвърлил, а нещо е притурил и от себе си»... Наистина, Дринов предполагаше, че може да се противопостави на това отъждествяване различието в имената — «Пленимир» от Синодика и «Прелимир» в Дуклянската летопис. Но това възражение Дринов не намираше «за силно», защото собствените имена в изданията на летописта били «твърде покварени», и затова «не е чудно, че и името Пленимир е такожде изкривено». Дринов дори предлагаше(12) да се поправи в Дуклянската летопис името «Прелимир» на «Пленимир», и то «даже и тогава, ако би дуклянский Прелимир и да не е тъждествен с нашия Пленимир». Покойният историк, прочее, както личи от тези му думи, сам се е съмнявал в тъждествеността на двете личности. Не много време след това(13) Дринов повтори почти дословно изказаното веднъж мнение. Дринов пише, че при наследниците на цар Петра I «в Болгарии существовала какая-то весьма крупная личность, носившая имя Пленимира». В различие от по-рано изказаното мнение, Дринов допуска сега, че под това име се крие «някакъв, останал неизвестен нам, родственик на българските царе, или, по-скоро, някакъв юнак, който се прославил с военни подвизи във време на известните войни на българите с византийците...». Той приема, че тази «слава болгарского царевича или юнака Пленимира» е намерила отглас в Дуклянската летопис.

Няколко години по-късно М. Дринов, като даваше сведения за намиращия се у него ръкописен сборник със Синодика, засегна пак въпроса за Пленимира(14). Той посочи, че «списъкът на Старото българско царство е съставен въобще правилно съгласно с достигналите до нас най-достоверни исторически свидетелства. В този списък ние намираме само едно име (Пленимир), което не се среща нито в един от известните сега нам паметници...». Дринов припомня изказаното по-рано от самия него предположение, че това име ще да е попаднало в Синодика из народните предания. Тук, обаче, той поправя това свое схващане: «Но сега, като се запознахме по-добре с книжовните похвати на съставителите на Синодика, ние мислим, пише Дринов(15), че те сa взели това име (Пленимир) из някакъв не дошъл до нас книжовен извор».

В нашата историческа книжнина се говори единствено за двама синове на цар Петра — именно Борис и Роман(16). При възобновяването на мирния договор между България и Византия през 963 г. Борис и Роман били изпратени заложници в Цариград. У Георгий Кедрина се разказва, че «царят на българите Петър, когато починала жена му, бързо подновил мира и сключил договор с императорите [Василий и Константин], като дал заложници и собствените си синове Бориса и Романа»(17). Йоан Зонара повтаря почти буквално същото(18). След смъртта на цар Петра († 30 януари 969 г.)(19) двамата князе се завърнали в България, за да заемат бащината си власт(20). Петровият наследник цар Борис II (969–972) преживял печалните дни на руското и византийското нашествие в България, а след покоряването на страната от император Йоан Цимисхи бил откаран пленник в Цариград(21). Византийските писатели съобщават, че при заемането на Преслав от ромейските войски, в българската столица бил заловен Борис II заедно с царицата и две деца(22), а Яхя Антиохийски допълва, че там били пленени двамата синове на Самуила (вместо Петра(23)). Известно е, че по-малкият брат Роман бил скопец(24). След смъртта на император Йоан Цимисхи (976 г.) Борис и Роман избягали в България, но при бягството Борис бил убит(25). Роман бил признат за български цар(26). За никакъв друг потомък на царя Петра I в тeзи съдбоносни времена не се споменава. Наистина, по случай преговорите между българи и византийци към втората половина на 969 г. се споменават някакви български княгини, изпратени в Цариград, за да бъдат сродени с византийските престолонаследници(27). Сведенията обаче са твърде общи и неопределени, та е трудно да се смята, че това са били дъщери на царя Петра(28).

Някой византийски писатели от времето дават едно ценно указание за чедата на царя Петра I и то за времето още през началните години на неговото дълго царуване. Разказва се, че «Мария, внучка на императора Романа и жена на Петра българина, идвала често (πολλάϰις) от България в Цариград, за да посещава баща си и дядо си. За сетен път тя дошла с три деца, след като баща й Христофор бил вече починал. Като получила голямо богатство от дядо си, тя се завърнала с чест»(29). На това сведение, ако и да е достатъчно известно(30), досега не е обърнато почти никакво внимание(31). Според византийските хронисти, прочее царица Мария — Мира се явила в Цариград за последен път след смъртта на баща си Христофор и водела със сeбе си три деца. Съимператорът Христофор починал през август 931 г., четвърти индикт(32). Дататa на неговата смърт е безспорен terminus post quem. Може да се предполага, че царицата на българите ще да е посетила византийската столица наскоро след смъртта на своя баща(33), но, във всеки случай, най-крайният и безсъмнен terminus ante quem е свалянето на императора Романа Лакапина от престола в края на 944 г.(34) Това сведение на византийските хронисти дава възможност, от друга страна, да се установи, че споменатите, три чеда на цар Петра I са били родени преди 931 г. или, в краен случай, преди декемврий 944 г. Две от тези Петрови чеда са, несъмнено, князете Борис и Роман. Кое би могло да бъде третото Петрово чедо? Дали не би могло да се отъждестви тъкмо със споменатия в Синодика Пленимир?(35) Трябва да се припомни общата безсъмнена достоверност на този наш паметник като исторически извор за родното ни минало. Недопустимо е предположението, че между имената на българските владетели(36) е могло да се вмъкне името на някакъв народен герой, а още по-малко на някакъв княз чужденец(37). Докато Борис и Роман носят неславянски имена — за спомен на своитe прадядовци — княз Борис-Михаила и на византийския император Роман Лакапина(38) — то другият споменат княз носи звучното славянско име Пленимир(39). Не е ли бил княз Пленимир първороден син на цар Петра, та затова е споменат на първо място?... Неговото име обаче вече не се споменава нито в свръзка със събитията през 963 г., нито през съдбоносните години в края на Първото българско царство. От това би могло да се заключи, че той ще да е бил вече починал и то още твърде млад. Изворите за времето на цар Петра I са извънредно оскъдни и малоречиви, та затова не е чудно, че изобщо не е запазено никакво по-обстойно и по-точно сведение за този български княз, който, може би, не е доживял дори до зряла възраст и поради това изобщо не е играл никаква роля в политическия живот на своята страна.

Бележки

1. Вж. М. Г. Попруженко. Синодик царя Борила. С., 1928, стр. 77, § 87.

2. Вж. М. Г. Попруженко. П. с., стр. 77, бел. 1.

3. Вж. Йорд. Иванов. Поменици на български царе и царици. — Известия на Историческото дружество, 1915, IV, стр. 219–229.

4. Вж. Ф. Шишич. Летопис попа Дукљанина. Београд — Загреб, 1928, стр. 323 сл.

5. Вж. Ф. Шишич. П. с., стр. 324–325, гл. XXX: Ео tempore defunctus est Bulgarorum imperator Petrus nomine, qui sebedat in civitate Magna Preslava et Graecorum imperator, congregans validam fortitudinem gentis suae, obtinuit totam Bulgariam suoque subiugavit imperio; deinde reversus ad polatiam suam, rellquit suum exercitum. Hi autem qui praeerant exercitui, venientes cum exercitu, ceperunt totam Rassam provinciam. Iupanus etiam Rassae fugit et venit ad regem Predimirum cum duobus filiis suis, Pleno et Radigrado, et filia sua nomine Prechvala... В италианския превод ce чете Prelemir.

6. Вж. п. с., стр. 325.

7. Вж. п. с., стр. 327: Vixit autem Predimirus rex annis multis et vidit filios filiorum suorum et in senectute bona mortuus est; et sepultus est in episcopio Rassae, in ecclesia sancti Petri cum magno honore et reverentia atque gloria.

8. M. Дринов. Началото на Самуиловата държава. — В: Съчинения. I. С., 1909, стр. 353 сл.

9. М. Дринов. П. с., стр. 355.

10. М. Дринов. П. с., стр. 356.

11. М. Дринов. П. с., стр. 356, бел. 33; той цитира мястото от Синодика («намира се в един ръкописен сборник (XIV в.), който преди три години ми подари в Панагюрище г. Цвятко х. Томов»), обаче, очевидно по погрешка, е пропуснал името на Иван Владислава.

12. М. Дринов. П. с., стр. 357.

13. М. Дринов. Южные славяне и Византия в X вeке. — В: Съчинения. I. стр. 519–520.

14. М. Дринов. Новый церковно-славянский памятник с упоминанием о славянских первоучителях. — В: Съчинения. II. С., 1911, стр. 336.

15. М. Дринов. П. с., стр. 336, бел. 13. Дринов изобщо, доколкото зная, е единственият наш учен, който е обърнал внимание на това място от Синодика и се опитал да отъждестви името на Пленимира.

16. Ср. напр., В. Н. Златарски. История на българската държава през срeднитe вeкове. I. 2. С., 1927, стр. 861.

17. Вж. Sсу1itzes-Cedrenus. Hist., ed. B. II, pp. 346, 21–347, 1: Πέτρος δέ ὁ τῶν Βουγάρων βασιλεύς τὴν εἰρήνην τάχα ἀνανεούμενος ἀποϑανούσης τῆς αὐτοῦ γυναιϰός σπονδὰς πρὸς τοὺς βασιλεῖς ἔϑετο, ὁμήρους δοὺς ϰαὶ τοὺς οἰϰείους δύο υἱοὺς Βορίσην ϰαὶ Ῥομανόν… Ср. и Златарски. П. с., стр. 569–570; ср. стр. 590, бел. 2.

18. I. Zonaras. Hist., ed. В. III, p. 495, 7–10: ὁ μέντοι τῶν Βουλγάρων ἀρχηγετῶν Πέτρος, τῆς γυναιϰὸς αὐτοῦ ϑανούσης, τὰς πρὸς Ῥωμαίους ἀναϰαινίξων σπονδὰς ὁμήρους παρέσχε δύο οἰϰείους υίοὺς Βορίσην ϰαὶ Ῥωμανόν...

19. За датата на смъртта му ср. Злaтapски. П. с., стр. 589, бел. 2, стр. 590, бел. 2. — К. Иречек. История на българите. Поправки и добавки. С., 1939, стр. 102, обаче, е склонен да приеме датата януарий, 970 г. У Иречека, при това, е допусната грeшка, като се говори само за една българска княгиня.

20. Sсуl.-Сеdr. II, р. 346, 2–3: τῆς πατρῴας ἀντισχέσϑαι βασιλείας; I. Zonaras. III, p. 495, 11: τὴν πατρῴαν ἀρχὴν ϰαταϰτήσασϑαι...

21. Златарски. П. с., стр. 593 сл., 624 сл.; по-друго и по-правдоподобно тълкувание на събитията е дадено от проф. П. Мутафчиев. Русско-болгарские отношения при Святославe (= Seminarium Kondakovianum, IV, 1931, pp. 77–94).

22. Leo Diaconus. Ed. B., p. 130, 15–17; Scyl.-Cedr. II, p. 396, 10–11; I. Zonaras. III, p. 529, 6–7; ср. Златарски. П. с., стр. 612.

23. Вж. В. Р. Розен. Император Василий Болгаробойца. Извлечения из летописи Яхьи Антиохийскаго. — Спб., 1883, стр. 181; ср. Златарски. П. с., стр. 624б, 2.

24. Sсу1.-Сеdr. II, р. 435, 6–7; Zоnaras, р. 547, 11; ср. Златарски. П. c., стр. 624 и 642б, 1.

25. Scyl.-Cedr. II, р. 435, 7–13; ср. Златарски. П. с., стр. 648 сл.

26. За по-нататъшната cъдба на Романа вж. у Златарски. П. с., стр. 658 сл., 690, 694, 723. На този български владетел са посветени статиите на Н. П. Благоев. Българският цар Роман (= Мак. Пр, VI, 4, 1931. стр. 21–44); Поражението и пленяването на цар Романа. — Пак там, III, 3, 1927, стр. 1–14.

27. Leo Diас., р. 79, 13–21 (той говори за παρϑένους τοῦ βασιλιϰοῦ γένους); р. 86, 11–14: ср. Златарски. П. с., стр. 595 сл.

28. Златарски. П. с., с. 597б, 2, ги смята за «близки роднини на българския цар». St. Runсimаn. The Emperor Romanus Lecapenus and his Reign. Cambridge, 1929. Appendix IV, II, ги е смятал, вероятно, за дъщери на цар Петра, та това е отбелязал, че той имал 2 daughters.

29. Вж. Thеорh. Contin. Hist., ed. B., p. 422, 10–15: Ἠ εἰρημένη βασιλέως Ῥωμανοῦ ἐγγόνη ἡ Μαρία, γυνὴ Πέτρου Βουλγάρου, πολλάϰις ἀπὸ Βουλγαρίας ἐν τῇ πόλει εἰσῆλϑεν τοῦ τὸν ἴδιον πατέρα ϰαὶ τόν πάππον αὐτῆς ἐπισϰέψασϑαι, τελευταῖον δὲ μετὰ παίδων εἰσῆλϑεν τριῶν, ἤδη Χριστοφόρου τοῦ πατρὸς αὐτῆς τελευτήσαντος πλοῦτον οὺν πολὺν παρὰ τοῦ πάππου λαβοῦσα, ἐντίμως ὑπέστρεψεν. Почти същото е повторено и у G. Mоnaсhus. [Cоntin.], ed. B., p. 913, 6–11 с някои дребни различия, напр.: ἡ γυνὴ Πέτρου βασιλέως Βουλγαρίας, ἐν τῇ πόλει εἰσῆλϑε няма πολλάϰις също краят: πλοῦτον... λαβοῦσα πολὺν ϰαὶ ἔντιμον ἐντίμως ὑπέστρεψε...; вж. също Георгия Амартол. Хроника. Изд. Муралт. — СПб, 1859, стр. 840, 9–14. Всички тези извори зависят тясно помежду си.

30. Ср. Златарски. П. с., стр. 536; St. Runсimаn. Oр. сit., рр. 78, 102.

31. Така, К. Иречек. История на българите. Поправки и добавки, стр. 94 въз основа на текста на GeorgiusMonachus. [Contin.], ed. В., р. 919, е поправил даденото в своята История на българите. С., 1928, стр. 134б, 1, родословие, като за царица Мария е отбелязал παῖδες τρεῖς.

32. Вж. Theoph. Contin., p. 420, 27–21; G. Monachus. [Contin.], p. 911, 17–21 Г. Амapтол. P. 838, 17–21. Cp. St. Runciman. Op. сit., p. 78.

33. В посочените византийски хроники указанието за посещението на царица Мария в Цариград е поставено между събития от годинитe 933 (шести индикт) и 934 (седми индикт).

34. За датата вж. St.Runciman. Op. сit., р. 232 sqq.

35. Ср. Ив. Дуйчев. Из старата българска книжнина. С., 1940, стр. 222–223.

36. Единствен княз е Иван Владимир.

37. За споменатия в Дуклянската летопис Предимир като сръбско-дуклянски княз вж. у Шишич. П. с., стр. 449 и сл.; за друг един Предимир, син на Воислава, вж. пак там, стр. 344, 348, 354, 355, 459 сл.

38. Според някои сведения, Роман е носел и второ име — очевидно, в памет на дядо си — Симеон. Вж. Scу1.- Сеdr. II, р. 455, 15–17; Ρομανός, ὁ Πέτρου μὲν τοῦ βασιλέως τῶν Βουλγάρων υἱὸς τοῦ δὲ Βορίσου ἀδελφός, Συμεὼν τῷ τοῦ πάππου ὀνόματι μετονομασϑείς... Cp. Златарски. П. с., стр. 690, 723.

39. Името Пленимир, изглежда, не е било необичайно между южните славяни. Между синовете на сръбско-дуклянския княз Предимира се споменува един, с име Plenus, Плен (итал. превод Pigna); вж. Шишич. П. с., стр. 325, 450 и бел. 91, гдето са указани и други примери.