Ролята на църквата за запазване на българската народност през ранните векове на османското владичество

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Иван Дуйчев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2021

Турското завоевание на българските земи през втората половина на XIV столетие представя рязък прелом преди всичко в политическия живот на нашия народ. През 1393 г. под властта на завоевателите пада столицата Търново: това означава края на Търновското царство. Три години по-късно, през 1396 г., султан Баязид завладява втората българска столица Видин: с това се слага край на царството на Иван Срацимир. Тези големи военни събития прекъсват съществуването изобщо на българската държава като политическа и военна сила, която неколкократно през Средновековието играе господствуваща роля в целия Eвропейски югоизток и съперничи на хилядолетната Византийска империя. Военната катастрофа означава истинска криза в историческото битие на българския народ. Така, последните десетилетия на XIV в. поставят изведнъж прелом между две големи епохи: Средновековието и новото време. Това обаче засяга политическия и държавния живот, но не и развоя на културата, гдето не всичко се решава чрез силата на оръжието. Българският народ, по силата на вечната непреривност в историческия живот, продължава да живее още векове наред с богатото наследие на своята средновековна култура и духовност. Ние неуморно повтаряме твърдението, че настъпилото в края на XIV в. чуждо владичество трае цели пет века и въпреки този продължителен период народът ни запазва своята жизненост и през XVIII–XIX в. се «възражда» за нов политически и културен живот. Повтаряме това твърдение, дори без да си даваме сметка, колко безкрайно дълъг е този период на чуждо владичество, което държи преклонени главите на двадесетина поколения, погубва хиляди, стопява безчетни синове на поробения народ.

Когато проучваме историята на XVIII и XIX столетие ние говорим — и то с пълно право – за «фактори на възраждането», които обуславят пробуждането на българския народ и възраждането му за нов — политически и духовен живот. Преди това обаче стоят пред нас няколко века, понякога несполучливо обозначавани като «тъмна епоха» в националната ни история. Без тези «тъмни векове» епохата на Възраждането не може да се обясни и разбере. Това е времето на запазването на българската народност в началните векове на чуждото владичество, и тъкмо във връзка с този период трябва да поставим въпроса за факторите, които съдействуват за запазването на българската народност.

Основният фактор за това запазване представя — редом с биологическата жилавост — богатата духовна култура, наследена от епохата на Средновековието, с която българският народ продължава да живее при новите, създадени от завоеванието политически условия. Епохата непосредствено преди завоеванието — нашият XIV в. — се характеризира с богатството на своя културен живот. Сега за втори път през Средновековието България преживява своя «златен век» в развоя на книжнината и на изкуството. В сравнение с непосредните наследници на това време — людете от XV и XVI столетие, ние познаваме сравнително по-слабо културните постижения на този «златен век». Завоевателите с алчност, и ожесточение се нахвърлят да рушат и грабят паметниците на тогавашната материална култура: рушителството продължава и през следните векове. Днес не е останал здрав никакъв архитектурен или художествен паметник от онова време. Но затова пък ние познаваме несравнимо по-добре паметниците на духовната култура, главно книжнината. Това, което българският народ загубва като свое национално достояние, сега бива поето — като някакво наследие — от други православни народи: Влашко, Молдова, Сърбия, Русия, като в тези страни то се превръща в могъщ фактор за тяхното собствено културно развитие. Така назованото «вторично южнославянско влияние» представлява, всъщност, до голяма степен влияние на духовното наследие, което попадналата под османско владичество България предава като култура на по-близките и по-далечните отвъддунавски области. Около половин столетие по-късно подобно явление се повтаря в историята, на Византийската империя. Завладяната от османските турци Византия предава на Запада свои книжовни и художествени богатства, праща там свои книжовници и художествени творци, и всичко това става фактор от огромно значение за Западноевропейското възраждане, за Ренесанса.

За да разберем установената приемственост между нашето Средновековие и първите векове на османското владичество у нас, необходимо е да държим сметка за основните характеристики на средновековната епоха. Напоследък съветски, изследвачи уместно постави въпроса: Трябва ли да тълкуваме културните явления на една далечна епоха според категориите на тази епоха, или пък, напротив, според категориите на нашата собствена епоха? Отговорът е категоричен: «Интерпретировать культуру прошлого, наивно перенося на нее понятия современности, значить заниматься мышлением, которое идет мимо своего предмета и грозит уйти в полную беспредметность. Интерпретация возможна только как диалог двух понятийных систем: «их» и «нашей». Этот диалог всегда останется рискованным, но никогда не станет безнадежным»(1). Така, когато проучваме нашето Средновековие и неговата култура, никога не бива да забравяме, че това е епоха на дълбока и искрена религиозност, която дава отражение върху целия живот. Това обуславя неизбежно силата и влиянието на църквата в живота на средновековна България. През средновековната епоха отсъствува национално самосъзнание, както ние днес го схващаме. Вследствие на това обединителното духовно звено на държавата и на народа е не съзнанието за принадлежност към определена етническа единица, а общността на вярата. Слабостта на езическата българска държава се крие именно в липсата през онези времена на верско единство всред народа: отделните етнически елементи — славяни и първобългари — живеят със специфичните свои езически вярвания. Официалното покръстване през 865 г. създава именно това липсващо единство чрез православната християнска вяра. В това се състои една от най-важните придобивки, осъществени чрез християнизацията на българския народ.

Християнството обаче прониква в България главно от Византийската империя — по официални и неофициални пътища. То изиграва огромна роля в развоя на цялостната българска култура — преди всичко литературата и всички изкуства. Но заедно с това чрез осъществената със съдействие на византийските политически и църковни власти християнизация възниква дълбокият конфликт, който характеризира отношенията между България и империята през всички следващи векове. Зависимата културно от Византийската империя българска държава се явява, със самото си съществуване, потенциалния враг на империята. През VI–VII столетие славяните в огромни множества се настаняват върху територии, владени до това време от Източната Римска империя. Възникналата през 681 г. българска държава се явява обединител на славянските племена от българския етнически клон, които тя трябвало да изтръгне от владичеството на империята. С християнизацията в новопокръстената страна се създава църковна йерархия, която бива поставена в тясна зависимост от Цариградската патриаршия. Верското единство с Византийската империя и зависимостта на новосъздадената българска църква таят заплахи за етническата самобитност на българския народ и за независимостта на българската държава. Цариградската патриаршия е твърде зависима от византийското правителство: тя общо взето прокарва във всичко целите на имперската политика. Една зависима напълно от Цариград българска църква и подвластната ней църковна йерархия можели лесно да се превърнат в опасно оръдие на византийската имперска политика.

Българските държавници от IX и X в. — княз Борис-Михаил (852–889) и цар Симеон (893–927) са имали ясно съзнание за това. Стремежите за създаване на независима или полунезависима българска църква, през втората половина на IX в. като архиепископия, а в 918 г. като Българска патриаршия, въвеждането на славянската писменост и учредяването на българо-славянска църковна йерархия в страната представят отговора на тези опасения. Самоволно провъзгласената от цар Симеон Българска патриаршия съставя, в същото време, конкретна проява на политическата мощ и на националната самостойност на българския народ. Държавната независимост намира своя върховен израз в църковната независимост, в съществуванието на национална патриаршия. Около три столетия след цар Симеон, цар Калоян (1197–1207) изразява същото схващане, когато заявява, че «царство без патриарх не може»(2). Трябвало обаче да се изминат още около три десетилетия, преди унищожената от завоеванията на Василий II Българоубиец (976–1025) Българска патриаршия да бъде обновена. Това наистина става по времето на цар Иван Асен II (1218–1241), когато българската държава представя господствуващата политическа и военна сила в целия Европейски югоизток. Необходимо е да се припомнят някои подробности по повод възобновата на Българската патриаршия през 1235 г., за да изпъкне по-ясно незаконността на нейното низложение от страна на Цариградската патриаршия в края на XIV и началото на XV в.

В противовес на станалото по времето на цар Симеон през 918 г., възобновата на Българската патриаршия сега се извършва при много благоприятни за българите политически обстоятелства и при спазване на всички канонически изисквания. Благодарение на сравнително обилните и достоверни исторически извори, с които днес разполагаме, ние познаваме събитието от 1235 г. в подробности(3). Така, в отговор на искане от страна на цар Иван Асен II, никейският византийски император Йоан III Bатаци (1222–1254) отправил молба до пребиваващия в Никея цариградски патриарх Герман II (1222–1240). Вместо да реши самостойно въпроса за възобнова на Българската патриаршия, патриарх Герман II поискал съгласието на тримата източни църковни предстоятели: йерусалимския патриарх Атанасий II (хронологията на неговото управление не е уточнена), антиохийския патриарх Симеон II (преди 1206–след 1235) и александрийския патриарх Николай I (към 1210–1243). И едва след получаване на писменото съгласие на тримата източни църковни предстоятели, бил свикан в Галиполи съвместен събор на византийско-никейското и на българското духовенство. В Синодика на българската църква(4) е подчертана изрично съборността на решението за възобнова на Българската патриаршия: «Когато византийският цар (Йоан III Bатаци) получи това (посланията на източните патриарси), той събра заедно с патриарх (Герман II) от цялото си царство митрополитите, архиепископите, епископите, всечестните иноци, архимандритите и игумените, както стори това и христолюбивият цар на българите Иван Асен, който събра от цялото си царство митрополитите, архиепископите, епископите и всечестните монаси от Света гора(5)...». Решението на църковния събор за възобнова на Българската патриаршия и провъзгласяването на «преждеосвещения» архиепископ Йоаким(6) за български патриарх, било скрепено с нарочна грамота, издадена от патриарх Герман II и прeподписана от другите източни патриарси. Предаден на българските представители на църковния събор, този важен документ за съжаление по-късно бил загубен или унищожен. Така възстановената Българска патриаршия просъществувала до турското завоевание в края на XIV в., без никой от никоя страна да оспори по някакъв начин нейната каноничност, нито правото на българската държава да има своя независима патриаршия. През цялата тази епоха Търновската патриаршия представяла истинския законен, от каноническо гледище, ръководител и «организатор» на църковния и духовния живот в българската държава.

А нашият XIV в. представя наистина епоха на оживен духовен кипеж. Пренесеното от Византия исихастко движение намира дълбок отглас всред българското общество: на различни места в българските земи се създават исихастки общежития, които обединяват иноци и отшелници не само от български, но и инороден произход — византийци, сърби, румъни. Множество свидетелства ни позволяват да говорим за тази епоха като за време на «симбиоза» между славяни — българи и сърби и византийци, обединени в името на единното източноправославно вероизповедание, като отпор срещу настъпващия ислям. Би ни отвело много далече, ако опитаме тук да анализираме наличните свидетелства за тази общност между южни славяни и византийци върху основата на верското единство(7). По-лесно е да потърсим в историческите обстоятелства обяснение на това забележително явление и да изясним неговата роля за живота частно на нашия народ. Съгласно широко разпространеното схващане, османотурската заплаха представя само едно военно настъпление — със силите на големите множества, които прииждат от малоазийските области и които отчасти се състоят от ислямизирани християни. Всъщност, тази заплаха представя нещо повече от чисто военно настъпление: османските турци идват тук и като фанатизирани носители на една религиозна идея, исляма, и тяхното настъпление е не само по бойните полета: те се явяват и като носители на една нова, различна от християнството религиозна идеология. Победите на малоазийските нашественици със силата на оръжието често биват съпроводени от победи в полето на духовния живот, и тук пораженията на християните не са по-малко опасни и с дълбоки последици, отколкото военните османско-турски победи. Византийски автори, съвременници на голямото османско нашествие през втората половина на XIV столетие, ни позволяват да прозрем тази страна на събитията, за която в действителност обикновено твърде малко се пише и говори. Големият византийски книжовник и политически деец Димитрий Кидоний (роден към 1322 г., починал в 1400 г.) и цариградският патриарх Нил (1379–1388) са ни оставили богати свидетелства(8), от които се вижда, че по времето на османското завоевание известен брой представители на византийското общество се отричали от християнството и приемали доброволно исляма. Това отстъпничество от религията на деди и прадеди и преминаването към Мохамедовата вяра не трябва да се свързват с чисто практически съображения, а произхождали от дълбоката духовна криза, която част от тогавашното общество преживявало. Анализирайки свидетелствата на Димитрий Кидоний и на патриарх Нил, може да се установи, че подобно отстъпничество от християнството се дължало на разколебаването в правотата на християнската вяра. Ако нашествениците имали победи по бойните полета, това бивало тълкувано като свидетелство, че те били покровителствувани и подпомагани от Бога. Най-обикновеното обяснение на тези християнски поражения било това, че те представяли наказание за греховността на християните, като Бог си служел с последователите на пророка Мохамед като оръдие за наказание на православните люде. Отбраната прочее се състояла не само в силата на оръжията, а и чрез перото: да се доказва правотата на християнската вяра, да се укрепва православието като духовен щит срещу настъплението на исляма. Пораженията в полето на идеологията — сиреч на православната вяра — са не по-малко гибелни, отколкото загубите по бойните полета. Идейната отбрана била организирана от неколцина от най-видните и авторитетни представители на византийското общество. Така, още през 1360 г. бившият византийски император Йоан VI Кантакузин (1347–1354) съставя едно обстойно полемическо съчинение против исляма, като използува на първо място съчинението на доминиканския монах Риколдо да Монте ди Кроче, преведено на гръцки именно от Димитрий Кидоний(9). Години по-късно друг византийски император, Мануил II Палеолог (1391–1425) съставя обширна апология на християнството против исляма, през 1390–1391 г., във форма на диалози с полемичен характер(10).

Не притежаваме никакви положителни сведения, за да установим дали подобни отцепничества са ставали и всред българското население пред лицето на османското настъпление. Обикновено се твърди, че отделни представители на знатното съсловие сред балканското славянско население са се отричали от християнството и са минавали към исляма с оглед единствено, да запазят своите привилегии. Колкото и убедително да е това твърдение, то не засяга всички страни на тези отцепничества от християнството.

Личността и делото на последния патриарх на средновековна България св. Евтимий Търновски трябва да бъде преценена именно в светлината на тази историческа обстановка. Патриарх св. Евтимий Търновски (1375–1394) е не само най-видният книжовник на тогавашния православен славянски свят. При трагичния разгром на политическата власт в българската държава през 1393 г. той се издига и като политически водач на своя народ. Разказът за опита за неговото обезглавяване по повеля на турския султан се оказва по-скоро една хагиографическа легенда(11). Несъмнено е обаче, че неговото отстранение от завладяната от османските турци българска столица все още не означавало неговото низложение като глава на самостойната българска църква, нито пък унищожението на Българската патриаршия. Патриарх Евтимий бива отстранен от столицата Търново по чисто политически съображения — за да се «обезглави» и духовно българският народ. Дейността на Евтимий Търновски е опасна за завоевателя, защото той чрез утвърждаване на православието на своите сънародници, укрепвал и съпротивата срещу настъплението на исляма.

Измежду съчиненията на патриарха книжовник не е възможно да датираме с положителност нито едно към десетилетието между завладяването на Търново и смъртта му (към 1403/1404 г.). Не е възможно поради това да установим някакви ясни изказвания с полемичен характер срещу Мохамедовата вяра. Както е установено обаче(12), последната редакция на Синодика на българската църква е била извършена от Патриарх Евтимий, и на неговата ръка несъмнено принадлежат упоменанията на падналите в борба с османските нашественици български първенци(13): «На всички боляри, малки и големи, поборници и сътрудници на благоверието и приятели на светата и божествена църква и на българското царство, вечна памет. На Семир, Йончо, Добромир, Иванчо и на всички, които заедно с тях проявиха мъжество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната християнска вяра, вечна им памет». Кога са добавени в текста на Синодика тези славословия? В дните, на османското нашествие или след завладяването на България? Вероятно е, че те са били съставени именно през тежките години на завладяването на България. По-важно е обаче обстоятелството, че всички тези славоcловия, добавени от Патриарх Евтимий, са били пети в богослужението и след времето на турското завладяване. В едно друго славословие се пее вечна памет на българската княгиня Мара, дадена за съпруга на султан Мурад I (1362–1389), вероятно след Одринската битка през 1371 г. за утвърждаване на мира с турците(14): «На Кера Тамара, дъщеря на великия цар Иван Александра, велика госпожа съпруга на великия амир Амурата, която му бе дадена заради българския род. А тя, като отиде там, запази православната си вяра, освободи рода си, живя добре и благочестиво и в мир почина, вечна памет!».

Унищожавайки политическата и военната мощ на християнските държави в Европейския югоизток, османските завоеватели в същото време проявявали — поне отначало — по чисто политически съображения известна търпимост към църковната организация. Завоеванието не можело да бъде смятано напълно обезпечено; винаги съществувала опасност от намеса на западните сили в полза на завладените тукашни християнски народи(15). Преграда между Православния изток и Запада представяла православната вяра. Завоевателят не съзирал никаква изгода да премахне тази преграда нито при завладяването на Цариград в края на май 1453 г. и разгрома на Византийската империя, нито половин столетие преди това, в края на XIV в., при завладяването на българските земи. За поведението на османските власти спрямо българските църковни институции е особено показателно, държанието на първите турски султани Баязид I (1389–1402) и Мохамед I Челеби (1413–1421) спрямо голямата Рилска обител(16). Въз основа на близки до годините на завоеванието турски документи е известно, че тези султани с нарочни грамоти признали правдините на манастира и го освободили от данъчни задължения.

Но не турските султани, завоеватели на тукашните територии, а Цариградската патриаршия обаче посегнала на правдините на Българската патриаршия и на самия неин предстоятел Патриарх Евтимий Търновски. Опитът да се представи това посегателство на Цариградската патриаршия като напълно правомерно и да се оправдае(17) не може да бъде сметнат за убедителен, въпреки всички приведени съображения. Наистина, през последните десетилетия на XIV в. границите на църковната юрисдикция на Търновската патриаршия били значително намалени поради отцепването на Видинското царство в църковно отношение от Търновска България и подчинението му под властта на Цариград(18). Към извършеното политическо отцепничество спрямо Търново Иван Срацимир (ок. 1356–1396) сега добавил църковното отцепничество: чрез това признание на върховенството на Цариградската патриаршия се нарушавало духовното единство на българския народ и се подкопавал истинския символ на неговата духовна независимост. Каквито и да са били обаче границите на Търновската патриаршия към 1393 г., тя продължавала да бъде канонически призната висша църковна организация на българския народ. Формата на нейното управление можела да бъде определена единствено от представителите на българското духовенство, а не от Цариградската патриаршия, с която българската църква била в догматическо единение, но не и в отношения на административна подчиненост. Цариградският патриарх Антоний IV (1388–1390, 1391–1397), който се опитвал да наложи византийското политическо и духовно господство и над руската държава(19), бил наистина «върховен глава на православната църква»(20) — що се отнася обаче до Византийската империя, но не и до българската търновска църква: през втората половина на XIV в. Търново дало доказ за стремеж към защита на църковната си самостоятелност спрямо Цариград(21). Изпращането в България на изгонения от Молдова митрополит Йеремия представяло прочее едно незаконно вмешателство в живота на българската църква. Освен това през течение на XIII и XIV в. българската държава се стремяла не само да има своя независима църква, начело с патриарх, но и свое национално духовенство. Още по-ясно посегателство на нейните права представяло изпращането като заместник на все още живия глава на българската църква Патриарх Евтимий на духовник от гръцко потекло(22). С един удар се унищожавали тези придобивки в областта на църковния живот, за които българите векове наред се борели и за които държали неотклонно.

Така започва, през последното десетилетие на XIV в., животът на българската църква при новите политически условия на османско владичество. Българският народ бил «обезглавен» в политическо и духовно, религиозно, отношение. Развоят на българската книжнина и на изкуствата през XIV столетие бил най-тясно свързан със столицата Търново: българският владетел, както Иван Александър (1331–1371), така и неговият приемник Иван Шишман (1371–1393), са щедри покровители на книжнината и изкуствата. Сам Патриарх Евтимий Търновски обогатява извънредно много нашата книжнина и заема първо място в книжовния живот на православните славянски народи, както и в книжовния живот на отвъддунавските земи. Духовници са, доколкото може да се установи, почти всички книжовни дейци у нас през онази епоха. След това обаче, книжовната и художествената култура сякаш осиротяват: голямо култово строителство повече не е възможно, художниците губят своите покровители и поръчители; няма централни светски и духовни власти, които да покровителствуват и подпомагат книжовните дейци.

Търново и Видин престанали да бъдат средища на книжовна дейност. Тази дейност сега се пренесла в манастири и църкви; с нея се занимавал не главата на българската църква, а скромни, до вчера неизвестни никому грамотни духовници. Това неизбежно дало отражение върху същината на книжовната дейност, върху нейната интензивност и съдържание. Изчезнали големите книгохранилища, които можели да служат като извор за вдъхновение и да предлагат образци за подражание. И все пак малцината оцелели от бурята на чуждото завоевание книжовници и художествени дейци продължили своята дейност. При настъпилия общ упадък на културата и при влошените условия на живота не могло да се очаква никакъв особен напредък в тази тяхна дейност. Изчезнали големите писатели: Патриарх Евтимий умрял в заточение, Григорий Цамблак и Константин Костенечки поели пътищата на изгнаничеството. Сега малцина били самостойните творци; повечето се задоволявали да възпроизвеждат, подражават или повтарят това, което вече било извършено в миналото и наследено. Заслугата на тези малопознати книжовници обаче не бива, поради общия характер на тяхната дейност, да бъде омаловажавана, тяхното дело не бива да бъде подценявано поради обстоятелството, че от тяхното перо не са създадени някакви самостойни творения. Най-голямата тяхна заслуга се крие другаде: в това, че установили приемственост между епохата на настъпилото чуждо владичество и миналото на свободната българска държава. Осиротели политически и духовно, те сега се постарали, като грижовни синове, да запазят трайно наследеното, щом като сили и възможности не стигали да придобият нещо ново и особено ценно.

Новите господари на страната се намирали на твърде ниско културно равнище: очевидно, те не са могли да дадат нищо ценно, което да замести старата византийско-славянска култура и да тласне развоя на покореното население в нови насоки на развитие. Поробеното българско население продължило да живее със спомена и културата на своето минало още дълго време след като страната попаднала под османско владичество. Тази връзка с миналото поддържала, преди всичко, надеждата за освобождение. Четири десетилетия след падането на Търново и унищожението на Търновското царство чужд пътешественик, който, посетил българските земи, доловил от местното население тези идеи и настроения, които го въодушевявали и крепели духа му в настъпилите тежки времена. Съзнанието, че турците били «твърде малобройни» пораждало «силно желание да се отхвърли робството», ако се намери подкрепа на по-мощни съюзници отвън. Все по-настойчивите опити да се поддържа връзката с миналото се превръщали във фактор от политическо значение.

Ценни сведения за това тежнение в книжовната дейност намираме в няколкото сборника, писани и преписвани в българските земи през XV–XVII в. Онова, което е напълно оригинално и съвършено ново, в тези сборници е твърде ограничено и някъде напълно липсва. Тук напротив, намираме предимно преписи на отдавна познати съчинения на средновековни български писатели, на някои други славянски книжовници, преводи на патриотически и византийски съчинения, извършени през Средновековието у нас и в другите южнославянски и в руските земи. Най-голямата част произведения на средновековната българска и общославянска литература е достигнала до нас тъкмо в тези преписи, направени през епохата от XV столетие насам. В това се крие една наистина огромна заслуга на тези безименни наши книжовници, главно духовни лица, които през настъпилите векове на османското владичество търпеливо обикаляли из оцелелите книгохранилища по манастири и църкви, изравяли оттам разни книжовни творби, преписвали ги и ги разпространявали и по този начин ги запазили за по-късни времена.

Такъв книжовник, измежду малоизвестните ученици на Патриарх Евтимий Търновски, бил слабо познатият дяк Андрей(23). Около двадесетина години след смъртта на патриарха, при когото вероятно се учил по време на изгнаничеството му в Бачковския манастир, дяк Андрей съставил през 1425 г. доста обемист сборник(24), в който преписал 33 различни произведения — преводни или оригинални. Един поглед върху състава на този сборник може да ни разкрие идеите, от които се е ръководил неговият съставител. Забележителна е преди всичко самата личност на книжовника. Поради самовластното вмешателство на Цариградската патриаршия в живота на българската църква, по това време българската Търновска патриаршия вече престанала да съществува. Низложена до степента на обикновена, второстепенна митрополия, тя сега била в ръцете не на български, а на гръцки духовник. Не знаем що е станало с другите представители на висшата църковна йерархия в българските земи: упоменанията в Синодика на българската църква не дават никакви точни и изрични посочвания(25). И ето, едно лице, за което не знаем с положителност какво място е заемал евентуално в стълбицата на българската нисша църковна йерархия — дяк Андрей — извършва забележително по своя характер дело. Съставителят на сборника външно се съобразявал с печалните обстоятелства на своята книжовна дейност и със съдбата на целия български народ. В съдържанието на сборника той вмъкнал предимно агиографски текстове от предвизантийската, сиреч патриотическата, и от византийската книжнина, свързани с най-видните църковни писатели на православния свят: св. Йоан Златоуст, св. Андрей Критски, св. Йоан Дамаскин, Никита Пафлагонски, както и от двамата цариградски патриарси Герман и Тарасий. Включените в сборника книжовни паметници са посветени на общопризнати от православната църква светци или църковни празненства. Всичко това било свидетелство за пълната «православност» на сборника и съобразността му с господствуващото в българските земи висше гръцко духовенство и изисквания на патриаршията в Цариград, която сега се стремяла още по-здраво да утвърди властта си в балканските земи.

Втората част на сборника обаче разкрива други тежнения на преписвача и съставителя. Редом със съчиненията на най-видните представители на гръцката патристическа и на византийската църковна литература, тук са добавени три съчинения на Патриарх Евтимий Търновски. Самото име на последния български патриарх от Средновековието било напомняне за това, че не много преди тази епоха, малко повече от три десетилетия по-рано, съществувала независима, автокефална българска патриаршия, че българският народ, сега под политическата власт на османските турци и под господството на Цариградската патриаршия, бил имал своя самостойна църква — олицетворение на самостойната тогава българска държава. Но даже и броят на вмъкнатите в сборника Евтимиеви съчинения сам по себе си е показателен: той е поставен наравно с най-изтъкнатите църковни писатели на византийското православие и на цялата източна църква.

Подемайки така книжовната традиция от времето непосредно преди османското завладяване и преди загубването на българската политическа и духовна независимост, скромният книжовник, какъвто бил дяк Андрей, изразил своите идеи също и чрез избора на самите Евтимиеви съчинения, които преписал с набожна ревност. Това са три жития, излагащи живота и деянията на трима най-прославени и широко почитани от българския народ светци: Иван Рилски(26), Иларион Мъгленски(27) и света Петка, или Параскева(28), която въпреки своя гръцки произход, вече отдавна била призната като покровителка на българския народ. Утвърждаването на православието се явявало, през онези времена, едно от главните духовни оръдия против османския завоевател. То обаче не бивало в никакъв случай да сe превърне в средство за обезличаване на българския народ под властта на Цариградската гръцка патриаршия. Вмъкването на жития на трима български светци трябвало да напомни на читатели и слушатели, че поробеният български народ също имал свои светци и мъченици, заслужили за вярата, че той имал своя православна вяра и църковна традиция. Зад тези факти се таели внушения и от чисто политически характер, изтъкнати явно в житията.

Твърде витиевато написаното житие на св. Иван Рилски разказва за живота и за «духовните подвизи» на един просветен български отшелник по времето, когато българският народ преживява най-великата епоха от своето средновековно минало: времето на княз Борис-Михаил, следователно покръстването като преломен момент от живота на българския народ и създаването на българската книжнина като основа на цялото по-нататъшно литературно развитие; после за времето на цар Симеон, политическата и културната дейност през неговите дни; най-сетне за управлението на Симеоновия син, цар Петър (927–969). В житието многократно се споменава името «българин»; там се говори за това, че свети Иван Рилски бил «българин по род»; говори се за цар Петър като «самодържец на българския скиптър», за «българска държава», за «българско царство», за един търновски патриарх от времето на цар Иван Асен II... В заключителната молитва, съставена от Патриарх Евтимий Търновски, са отразени разбирания и настроения на неговото собствено време, не на епохата на върховна мощ на българската държава. Там към светеца е отправена молба да спаси «своите сънародници, единородния (нему) български народ», разбира се не от врагове по времето на княз Борис или на царете Симеона и Петра, а именно от османските турци, загатнати, но неспоменати изрично.

На средновековния читател изобщо може би щял да направи най-силно впечатление разказът за отшелничеството на основателя на Рилската обител. Сега обаче, когато дяк Андрей преписвал Евтимиевото житие, в епохата на настъпилото турско владичество, с особена сила въздействували именно страниците, гдето се говори за свободната и мощна някога българска държава, за «българско царство» и за български владетел; като негово върховно олицетворение. Твърде обстойно в житието е разказано за връзката между, «българския цар Петър, който държал тогава хоругвите на българското царство», и рилския отшелник. В повествованието са вмъкнати две несъмнено измислени от самия Патриарх Евтимий писма, които уж царят и светецът си били разменили. В посланието на светеца до царя се говори за българско войнство и за това, че било необходимо разполагаемите богатства да бъдат изразходвани от царя «за оръжие и войска», а «не за свои удоволствия». В разказа за пренасянето на мощите на светеца от Средец в Търново се разкрива друга светла страница от средновековното българско минало — дните на Иван Асен I или Старий. Като говори за този владетел, житиеписецът е разказал подробности, които не можели да не развълнуват дълбоко читателя: «Когато благоволи Бог да обнови българската държава и да въздигне, според Писанието, падналата сенница, овехтяла (и разрушена) поради насилието на гърците, рогът на българското царство се вдигна при преблагочестивия цар, наречен в светото кръщение Иван Асен. След като прочее прие хоругвите на царството, той укрепи здраво, всички, разрушени български крепости, обнови порутените и, като се опълчи против гръцкото (византийското) царство, покоряваше околните страни, градове и села...». Тези редове прочее напомняли за недалечното свободно минало на българския народ, но същевременно внушавали и надежда, че и сега — когато страната попаднала под османския ятаган — тя можела отново да се освободи. Достатъчно било човек да се замисли над писаното от Патриарх Евтимий: след 168 годишно господство на византийците, българската земя отново извоювала своята независимост именно вследствие на въстанието, ръководено от братята Асеневци — Асен или Иван Асен I и Теодор, наречен с царственото име Петър, в годината 1185. Нямало ли и сега Бог да въздигне «падналата българска сенница»? Житийният текст, наглед така невинен, съдържал всъщност възгласи против чуждото политическо и духовно подтисничество и можел да пробуди надежди за по-светли времена, както това било някога. Наистина, привидно сякаш няма нищо по-невинно от политическо гледище с оглед на турската държавна и гръцката църковна власт, в сравнение с такъв житиен текст. При дадените обстоятелства на политическото турско и гръцкото духовно господство този текст се превръщал в опасна проповед за съхранение на българския народ. Нека да припомним, че освен това Евтимиево житие, преписано от дяк Андрей, през началните векове на османското господство в българските земи са били преписани, понякога от останали неизвестни по име книжовни българи, и другите жития за Рилския светец(29): техните преписвачи, подобно на скромния дяк Андрей, хвърляли мост към средновековното българско минало, напомняли за някогашната свободна българска държава и за българската, не византийска или гръцка, духовност...

Подобно въздействие е имало също и житието на света Петка. В него, при тези обстоятелства, най-съществено било не повествованието за живота на светицата, а по-скоро страниците, в които се излагали събитията около пренасянето на нейните мощи от Тракия в Търново по времето на цар Иван Асен II и по негова повеля. Тук можело да се научи за обширните завоевания, които този български владетел извършил след знаменитата битка при Клокотница на 9/22 март 1230 г., когато в пределите на българската държава били включени земите от Беломорието, от цяла Македония, чак до пределите на Албания. Авторът на житието прочее е разказал, как Иван Асен II бил завзел «цялата македонска област, както и Сяр, а също и цялата Атонска гора или по-добре да се каже Света гора, заедно с това славния (град) Солун, с цяла Тесалия, както и земята на трибалите (сърбите), а също и Далмация, така назованата арванитска (сиреч албанска) земя, та чак до Драч». Читателят тук можел да прочете и упоменание за грамоти, които били издадени от цар Иван Асен II и били съхранявани в светогорските манастири. Освен това, в житийния текст се говори за завоевания, извършени от българите чак до самия Цариград, тогава подвластен на западните рицари от Латинската империя: даже и те, четем, били задължени да се подчиняват и да плащат дан на българския владетел. В разказа има упоменание за «всечестния патриарх господин Василий», сиреч — за български патриарх, глава на самостойната българска църква. Говори се, освен това, за митрополит българин на «Великия Преслав», втората българска столица. В края на житийния текст се чете молитва, отправена към св. Петка, назована «украшение, застъпница и пазителка на българите». Тук се говори за някогашната българска столица Търново: «славния град Търново». Няколко века по-късно Паисий Хилендарски извлича от историческото минало същите спомени за някога свободната и силна българска държава, за независима българска църква и за български светци и просветители — със цел да пробуди народностното самосъзнание на поробените и унизени свои събратя. Скромният дяк Андрей от началото на XV в. не обладава перото и въодушевлението на Паисий. У него обаче съзнанието за средствата, чрез които може да се крепи духът на попадналия под чуждо владичество народ, вече съществува. Необходими са при това още дълги години, за да кристализира това съзнание, при друга политическа обстановка, както у Паисия, та споменът за миналото да се превърне в оръдие за отбрана на народността.

Подобни размисли можели да се породят у читатели и слушатели от третия житиен текст, който дяк Андрей извлякъл из съчиненията на Патриарх Евтимий Търновски и вмъкнал в своя сборник: житието на св. Иларион Мъгленски. Още в надслова на житието се споменава «преславният град Търново», столицата на Асеневци. Говори се за това, че назначението на Иларион за епископ станало по внушение свише: св. Богородица се явила, разказва житиеписецът, на «тогавашния български архиепископ в Охрид» Евстатий. Малко по-нататък се повтаря твърдението, че Иларион бил въздигнат в епископски сан «от споменатия български архиепископ». В края на житието се разказва за цар Калоян и за неговите победи: «Не след много време — пише Патриарх Евтимий — гръцкото (византийското) царство бе напълно разслабено и намалено, докато българското (царство) силно се въздигна, когато преблагочестивият цар Калоян управляваше българската държава». Като «проявил голяма храброст», цар Калоян завзел «немалка част от гръцката земя», Тракия и Македония, а освен това и други земи. Читатели и слушатели бивали насочвани към Македония и чрез други два текста. В сборника е преписано едно слово за архангелите Михаил и Гавриил, съставено от Климент Охридски(30). Следва слово, посветено на празника Въведение Богородично, съставено — според надписа — от «блажения Теофилакт, български архиепископ»(31). Това е, всъщност, произведение на прославения архиепископ Теофилакт Охридски, от края на XI и началото на XII в., по произход грък, но смятан от българите през епохата на Възраждането за българин. Както се знае, сам Паисий Хилендарски разказва(32), че Теофилакт уж бил повикан от Охрид в българската столица Търново и въздигнат там за патриарх по времето на «цар Асен», сиреч Иван Асен I Старий (1186–1195).

Идеите, които са ръководили просветения и родолюбив дяк Андрей, при съставянето на неговия сборник, не били нищо случайно. Ние ги откриваме прокарани като ръководно начало също и в редица други сборници от тази епоха и от по-късно време. А това ни подсказва една много важна страна от духовния живот всред българите през първите векове под османско владичество. За един народ, който неотколе бил загубил своята независимост и попаднал под чуждо господство, политическите — не някакви по-отвлечени — идеи идвали на първо място. Съобразно с обстоятелствата на времето и условията на турско и гръцко владичество, тези идеи можели да бъдат изразени само под облика на невинни наглед творби от църковно-религиозен характер. И техни изразители станали скромни църковници — като иначе малопознатият дяк Андрей. Все пак и така идеите за съпротива срещу чуждите поробители — османските турци в областта на политическия живот, гръцкото духовенство в областта на религията — и за поддържане на народностното самосъзнание са твърде ясно доловими, прибулени зад общата църковно-православна мисъл.

През втората половина на XV в. в Рилския манастир за известно време работил един от най-плодовитите и най-начетените книжовници на епохата, сърбинът Владислав Граматик, родом от будното рударско селище Ново бърдо(33). Съставените от него няколко обемисти сборника и другите преписани от негова ръка ръкописи издават същите основни ръководни идеи, които са въодушевявали дяк Андрей. Особено показателен е примерът с огромния преписан от него през 1479 г. сборник, съдържащ всичко 111 отделни текста, предимно с църковно-религиозен характер, като преводи от патристичната и от византийската литература(34). Забележително е това, че и тук също намираме включени няколко произведения на старата българска книжнина — следователно, в това отношение вече е хвърлен мост от настоящето към миналото. Непосредствено след слова на големите църковни писатели: св. Йоан Златоуст, cв. Атанасий Александрийски, Амфилохий Иконийски, св. Кирил Александрийски и св. Григорий Ниски, следва пълният текст на Пространното житие на Константин Философ — св. Кирил, създателя на славянското писмо(35). Трябва веднага да се добави, че докато от Пространното Методиево житие притежаваме старинен препис от края на XII в.(36), всички преписи на Кириловото житие произхождат именно от първите векове на османското владичество(37), което свидетелствува за възродения особено жив интерес към неговата личност и делото му през онези времена. Непосредно след Пространното Кирилово житие в сборника на Владислав Граматик е добавена възторжената възхвала, съставена по всяка вероятност от епископ св. Климент Охридски — за двамата славянски първоучители(38). Това отново представя едно утвърждение на славянската писменост срещу гръкофилските тежнения на Цариградската патриаршия. По-нататък в сборника е вмъкнато едно друго произведение на Патриарх Евтимий Търновски — словото за император Константин Велики (306–337) и неговата майка, императрица Елена(39). Показателно е обстоятелството, че в заключителната част на словото се споменува българският цар Иван Шишман, последният владетел преди турското завладяване, живи спомени и легенди за когото все още се пазели по времето, когато бил съставен сборникът.

Във втората част на сборника е поместено друго слово на Патриарх Евтимий Търновски, чрез което връзката със старата българска литература още веднъж и още по-здраво е утвърдена. Преписвайки Евтимиевото житие на св. Иван Рилски, Владислав Граматик добавил свой оригинален разказ за пренасянето на мощите на светеца от Търново в Рилския манастир през 1469 г.(40) Това Владиславово произведение представя изключителен интерес от литературно и културно-историческо гледище. То съставя, на първо място, най-красноречиво свидетелство за култа на основателя на Рилската обител, който неотразимо се налагал. Още през първата половина на XIV столетие, сръбският властелин Хрельо, който за известно време владеел Рилската покрайнина, в параклиса на построената от него през 1334–1335 г. кула, накарал да изпишат три сцени от житието на св. Иван Рилски(41). Все под влияние на обаянието на основателя на Рилската обител сега Владислав Граматик сметнал за важно да разкаже за пренасянето на неговите мощи през 1469 г. Неговото съчинение представя особено ценно свидетелство за вече здраво установена връзка между времето на писача и епохата на средновековна България, между новата литература и литературата на Средновековието. Особено забележително е обстоятелството, че двата текста са вписани в сборника именно от ръката на книжовник от небългарски произход, което свидетелствува за неотразимо широкото влияние на Патриарх Евтимий Търновски и неговата книжовна школа.

Култът към българския национален светец и влиянието на Евтимиевата книжовна школа обаче са намерили тук много по-широк отглас. В съставения от Владислав Граматик сборник се намира също едно житие и възхвала на св. Иван Рилски, написани от друг бележит книжовник от XV столетие: пославянчения потомък на византийския род на Кантакузиновци, Димитрий Кантакузин, родом от рударския сръбски център Ново бърдо(42). Няколко факта заслужават да бъдат особено подчертани. Разказът на Владислав Граматик и житието и възхвалата на Димитрий Кантакузин представят ясни свидетелства за възобновените традиции на старата българска литература в началната епоха на османското владичество. В случая мостът между «старото» и «новото» време е хвърлен не от български книжовници, а от чужденци, представители на балканското православие. Тези съчинения отразяват, в същото време, култа към българския отшелник, основател на Рилската обител. Докато Цариградската патриаршия докрай продължава да проявява отрицателно или поне пренебрежително отношение към основателя на българското отшелничество, възроденият култ към него — все като проява на пробуденото народностно самосъзнание на българите — бил така силен, щото се налагал и на книжовници от небългарско потекло. Личността на св. Иван Рилски прочее е представена в обемистия Владиславов сборник чрез три отделни съчинения: житието на Патриарх Евтимий Търновски, към когото съставителят питаел особена почит, щото включил не само неговите житийни текстове, но и няколко послания, — после разказът на Владислав Граматик като продължение на Евтимиевото житие и житието и похвалата от Димитрий Кантакузин.

Двата последни литературни текста заслужават да се каже нещо повече за тях: въпреки че са съставени от чужденци, те в същината си отразяват несъмнено идеи и настроения, които са вълнували и просветените българи от втората половина на XV столетие. Анализ на тези паметници съм дал другаде(43), тук могат да бъдат повторени само някои общи наблюдения. Един мъчителен проблем занимавал умовете на просветените люде от балканските земи: проблемът за причините на успеха на османското завоевание. Отглас от това намираме не само у Владислав Граматик, но и в писания на други автори от епохата. Отговорът на така поставения въпрос бил прост и недвусмислен: разкъсани от вътрешни размирия и взаимни съперничества, балканските християнски народи лесно станали плячка за завоевателите. Владислав Граматик, като разказва историята на мощите на основателя на Рилския манастир през прежната епоха, добавя: византийци и българи са били в непрестанни войни помежду си, турците се възползували от това, за да завземат отначало известни територии на Византийската империя, а после се установили в целия Балкански полуостров. Разказвайки за Косовската битка (юли 1389 г.), той съобщава за гибелта на турския султан Мурад I (1362–1389): всред сражението този «лют насилник» получил достойно за «своето безбожие» възмездие. Неговото обяснение за турската победа не представя обаче признание за мощта на завоевателя: напълно в духа на разпространените през Средновековието разбирания, пораженията на християните са обяснени като плод на непроницаемото за людете «божие решение». Ако и да пише през епоха на османско господство тук, Владислав Граматик проявява нескрито вражеско отношение към завоевателите. Димитрий Кантакузин изявява още по-несдържано своята неприязън към поробителите. Така, като загатва за управлението на султан Мохамед II Завоевателя (1451–1481), без да споменава името му, той окачествява неговото време като «най-тиранично». Подобно на Владислав Граматик, Димитрий Кантакузин търси обяснение за причините за успеха на османското завоевание: византийци, българи и сърби, по негови думи, със своите взаимни борби са виновни за турските успехи. Прочее, ясна е дълбоката загриженост на един от най-просветените синове на онази епоха, неговият стремеж да анализира задълбочено събитията и да търси обяснение за настъпилите злини.

В споменатия сборник на Владислав Граматик намираме обаче и произведения на друг български писател от епохата на османското завоевание — именно видинския митрополит Йоасаф(44). Ръководен от идеята да изтъкне заслугите на южните славяни за християнската вяра и така да утвърди тяхното самочувствие пред домогванията на Патриаршията, Владислав преписва и житията на двама други южнославянски светци: житието на исихаста българин св. Теодосий Търновски(45) и житието на сръбския крал Стефан Немани(46). По същото време, когато Владислав Граматик преписвал своя сборник, в Рилската обител монах Гавриил съставил друг сборник с църковно-религиозно съдържание(47). На края той добавил приписка, в която съобщава за извършената работа и посочва датата на преписването: това станало именно «в дните на злоименития цар емир Мохамед», ще рече при султан Мохамед II. Колкото и опасна да била проявата на подобно отрицателно отношение, рилският книжовник не се побоял да даде израз на своите настроения спрямо завоевателите. Самият сборник съдържа изключително съчинения на гръцки патристически автори. Може обаче с увереност да се заключи, че инокът от Рила чрез преписването на тези книжовни паметници е преследвал една голяма цел: да се утвърждава християнството, като опора против завоевателя. Този сборник, както и някои други ръкописи от епохата, са били внимателно четени, просто проучвани от съвременни и по-късни просветени българи и несъмнено са оказвали върху тях огромно въздействие, преди всичко със своите ръководни идеи и настроения. Красноречиво свидетелство представя приписката, която непосредствено след писаното от инок Гавриил, поставил един от родоначалниците на нашата възрожденска книжнина дамаскинарът Йосиф Брадати (ок. 1690–ок. 1757)(48). Няма съмнение: нашите възрожденски книжовници са се запознавали с произведенията на средновековната ни книжнина благодарение на преписите, направени от техните предшественици от първите векове на османското владичество. А това вече е огромна заслуга на дейците от XV–XVII в.!

Очевидно същите идеи са въодушевявали преписвача и на друг обемист сборник, от 1483 г., съставен все в Рилския манастир(49). В добавената към ръкописа приписка преписвачът се обръща към четците с увещание: чрез четенето на този ръкопис се «приемало утешение от разните напасти, които били нанасяни от врага». Казаното е твърде общо: наистина, кой е този врагa? Според фигуративния език на средновековните и по-късните писатели, това е дяволът, но заедно с него се подразбират и всички причинители на злото в живота. Несъмнено е, че зад това предпазливо увещание, вмъкнато по искане на игумена на обновената Рилска обител, инок Теофан, трябва да съзираме същите идеи и настроения на ненавист спрямо завоевателите. По своето съдържание сборникът продължава установената традиция: тук са преписани съчинения на най-видните патристически гръцки автори, като Йоан Златоуст, Андрей Критски, Йоан Дамаскин и др. Редом с тях обаче намираме и няколко съчинения от старата българска книжнина: три съчинения на Патриарх Евтимий Търновски, едно слово на св. Климент Охридски, едно слово на «блажения български архиепископ Теофилакт», сиреч на Теофилакт Охридски. Анализът на някои други запазени сборници от първите три века на османското владичество потвърждава направените наблюдения. Напълно православни по своето съдържание, привидно несвързани с политическата действителност на XV–XVII столетие, тези ръкописни сборници чрез подбора на самите включени в тях съчинения отразяват основните идеи, които са въодушевявали техните съставители. Преди всичко, утвърждаването на приемственост(50) спрямо старата българска книжнина от епохата на независимата българска държава, чрез вмъкване на писания на големи наши писатели от онова време, като Патриарх Евтимий Търновски, представяло мощно средство за поддържане на българското народностно самосъзнание и за оказване на съпротива против османските завоеватели. Укрепвайки чрез съчинения на патристически и византийски автори православието, съставителите на тези сборници не пропускали да включват жития и похвали на светци и просветители от славянски, български произход, а това било отговор на известни денационализаторски стремежи на Цариградската патриаршия и установеното от нея в българските области висше гръцко духовенство. Така, утвърждаването на православието представя утвърждаване на народността — не само по отношение на ислямските завоеватели, но и по отношение на самата гръцка патриаршия. Към тези прояви трябва, да се добавят прикритите и пръснати тук и там по приписки из ръкописите изказвания на ненавист спрямо завоевателите(51), които бележки изобилствуват и са добавяни от познати и непознати писачи.

Заслугата на просветеното духовенство от онези векове обаче далеч надминава пределите на чисто книжовната дейност. Тези духовници поддържат народностното самосъзнание и чрез своята просветна и свещенослужителска дейност, сиреч чрез богослужение на родния, български език, в големи и малки селища, по църкви и манастири на страната. Пресилено е да се говори за онези векове за някакъв засилен процес на елинизация: това е сравнително по-късно явление и то с ограничени размери. През онази епоха обаче се явяват и първите мъченици за християнската вяра, според един сполучлив гръцки израз «народомъченици», които със цената на страдания и на живота си отстояват своята бащина вяра и, с това, своята народност. Възвеличавайки подвига на тези мъченици чрез слово, чрез писание и чрез образи по църквите, се вършела огромна дейност за поддържане на народността. Никой не е могъл да възпре чествуванията и прославата на такива «народомъченици», като св. Георги Нови Софийски, св. Георги Кратовски, св. Николай Нови Софийски(52), изтъквани като опора на българската народност против османските господари и против гръцкото духовенство.

Първите три века от османското владичество в нашите земи са най-решителната епоха за запазване на българската народност. Установената приемственост спрямо епохите на свободната българска държава през Средновековието представя една здрава духовна основа за това съхранение на народността. Истински белези за широко разведряване на атмосферата се долавят през XVII в., и то дълго време преди времето на преподобния Паисий Хилендарски. Богатите свидетелства за проява на ясно оформяващо се народностно самосъзнание намираме в писанията на религиозно иноверски, но все пак етнически напълно български книжовници и просветени люде — привърженици на католическото движение у нас през XVII в.(53) Това обаче е несъмнено много по-общо явление, което обхваща изобщо българския народ: съхранил своята народност през критичните първи векове на чуждо господство, той се пробужда за нов, свой национален живот, за своето национално възраждане през двата следни века.

Бележки

1. С. С. Аверинцев. Древнерусское искусство: Зарубежные связи. Москва, 1975, с. 397.

2. Ив. Дуйчев. Преписката на папа Инокентий III с българите. Увод, текст и бележки. — В: Год. на СУ, ИФФ, XXXVIII, 3, 1942, с. 31, 24, писмо IX.

3. За подробности вж. В. Н. Златарски. История на българската държава през средните векове. III. С., 1940, с. 353 сл.

4. М. Г. Попруженко. Синодик царя Борила. С., 1928, § 110, с. 78 сл.

5. Текстът тук е даден по моя превод: Ив. Дуйчев. Из старата българска книжнина. II. Книжовни и исторически паметници от Второто българско царство. С., с. 43 сл.

6. Става дума за патриарх Йоаким I, който управлявал от 1235 до 1237 г.; за него вж. у Златарски. Поc. съч., с. 368, 383 сл., 401 сл., 408 сл., 420 сл.; Ив. Дyйчeв. Из старата българска книжнина, с. 46, 164, 332, 387, 414. Важен, но за съжаление непълен житиен текст за този патриарх обнародва покойният Ив. Снегаров. Неиздадени старобългарски жития. — Год. ДАк, III (XXIX) (1953–1954), с. 162–168. Към това вж. Ив. Дуйчев. Патриарх Йоаким Търновски. — Църковен вестник, г. 56, бр. 5, от 5. II. 1955, с. 5–7; Byzantinoslavica, XVI (1955), р. 403; Хр. Ив. Христов. Патриарх Йоаким I. — Векове, IV, (1975), кн. 5, с. 42–48.

7. Вж. моята статия: Центры византийско-славянского общения и сотрудничества. — Труды Отдела древнерусской литературы, XIX (1963), с. 107–119, преиздадено в: I. Dujčеv. Slavia. Orthodoxa. — In: Collected Studies in the History of the Slavic Middle Ages. London, 1970, nr. V.

8. За подробности вж. Ив. Дуйчев. Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България. С., 1972, с. 566 сл.; I. Dujčev. Medioevo bizantino-slavo. II. Saggi di storia letteraria. Roma, 1968, pp. 253–261; Le patriarche Nil et les envasions turques vers la fin du XIVe siècle, pp. 609–610; Ibidem. Contribution à l’histoire de la conquête turque en Thrace aux dernières décades du XIVe siècle. — Etudes Balkaniques, IX, nr. 2 (1973), pp. 80–92; Ibidem. Die Krise der spätbyzantinischen Gesellschaft und die türkische Eroberung des 14. — In: Jahrhunderts. Jahrbücher für Geschichte Ost-Europas, N. F., Bd., 21, H. 4 (1973), pp. 481–492.

9. H. — G. Beck. Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich. München, 1959, p. 732. — In: Migne. P. Gr., CLIV, col. 372–692. Cp. I. Dujčev. Die Krise, p. 491 n. 70.

10. E. Trapp. Manuel II Palaiologos. Dialoge mit einem ʻPerserʼ. Wien, 1966. Cp. I. Dujčеv. Op. сit., p. 491, n. 70.

11. I. Dujčev. Slavia Orthodoxa, nr. VIII; Ibidem. La mano dell’ assassino. Un motivo novellistico nella agiografia e nella letteratura comparata. — In: Byzantino-sicula, II. Palermo, 1975, pp. 193–207.

12. Попруженко. Пос. съч., c. CXXV сл.

13. Попруженко. Пос. съч., § 166–167, с. 93–94; Ив. Дуйчев. Из старата българска книжнина. II, с. 166.

14. Попруженко. Пос. съч., § 124, с. 89; Ив. Дуйчев. Пос. съч., с. 163.

15. За подробности и частно за «антилатинската» пропаганда вж. I. Dujčev. L’ héritage byzantin chez les Slaves. — In: Etudes historiques. II. Sofia, 1965, p. 143 sq.; Ibidem. Propaganda anticattolica a Novo Brdo (Serbia) nel secolo XV. — In: Ricerehe Slavistiche, XVIII–XIX (1970–1972), pp. 179–190.

16. Посочвания за това вж. у Ив. Дуйчев. Рилският светец и неговата обител. С., 1947, с. 267 сл.

17. А. — Е. N. Tachiaos. Die Aufhebung des bulgarischen Patriarchats von Tirnovo. In: — Balkan Studies, IV (1963), pp. 67–82.

18. П. А. Сырку. К истории исправления книг в Болгарии в XIV веке. I/1. — СПб, 1898, с. 439 сл.; К. Иречек. История Болгар. Одесса, 1878, с. 509 сл.

19. G. Оstrоgоrsку. Geschichte des byzantinischen Staates. München, 1963, р. 457; I. Dujčev. L’héritage, p. 133.

20. Tachiaos. Op. cit., p. 73: der Patriarch Antonius IV als höchstes geistliches Oberhaupt der Orthodoxen Kirche...

21. Подробности у Сыpку. Пос. съч., с. 277 сл.; С. Палаузов. Избрани трудове. I. Изследвания по история на България и Европейския югоизток през Средновековието. Под ред. В. Гюзелев, Хр. Коларов. С., 1974, c. 343 сл., 578, библиографски допълнения.

22. Тасhiаоs. Op. сit., рр. 67, 74 passim.

23. За дяк Андрей вж. у В. Сл. Киселков. Поуки и очерци по старобългарска литература. С., 1956, с. 261–265.

24. Подробности у В. И. Пандурски. Панегирикът на св. Патриарх Евтимиевия ученик дяк Андрей от 1425 г. в Църковния историко-археологически музей — София. — Год. ДАк, 21 (47), 8 (1971–1972 (1973), с. 351–371, с 8 факсимилета от ръкописа.

25. Посочванията за предстоятелите на търновския църковен престол завършват с упоменанието за Патриарх Евтимий: вж. Попруженко. Пос. съч., § 149, с. 91.

26. Вж. изданието на текста у Йорд. Иванов. Жития на св. Иван Рилски. — Год. на СУ, ИФФ, XXXII, 13, 1936, с. 59–73. Вж. също изданието у E. Kałužniасki. Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius (1375–1393). Wien, 1901 (London 1971), pp. 5–26.

27. E. Kałužniасki. Op. cit., pp. 27–58.

28. E. Kałužniасki. Op. cit., pp. 59–77.

29. За това вж. посочванията за ръкописите на отделните жития у Йорд. Иванов. Пос. съч., с. 8 сл., 11 сл., 13, 15 сл.

30. За това слово, с издание на текста, вж. Климент Охридски. Събрани съчинения. I. С., 1970, с. 238 сл.; посочването на с. 243. Издаден текстът от К. М. Куев. Един необнародван препис от Климентовото слово за Михаил и Гавриил. — В: Климент Охридски (916–1966). С., 1966, с. 239–242.

31. Ср. текста Mignе. Р. Gr., CXXVI, coll. 129–144; cp. Fr. Hа1kin. BHG, nr. 1107.

32. Вж. текста y Йорд. Иванов. История славяноболгарская собрана и нареждена Паисием иеромонахом в лето 1762. С., 1914, с. 35–37. Критичен анализ на това известие вж. у В. Н. Златарски. История на българската държава през средните векове. II. С., 1934, с. 526 сл.

33. Библиографски и биографични посочвания за Владислав Граматик вж. у Г. Данчев. Владислав Граматик книжовник и писател. С., 1969. Други посочвания y I. Dujčev. Propaganda anticattolica..., p. 183.

34. Описание на сборника вж. у Е. Спространов. Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския манастир. С., 1902, с. 104–114.

35. Б. Ст. Ангелов, Xр. Кодов. Климент Охридски. Събрани съчинения. III. Пространни жития, на Кирил и Методий. С., 1973, с. 34–35.

36. Б. Ст. Ангелов, Xр. Кодов. Пос. съч., с. 164.

37. Б. Ст. Ангелов, Xр. Кодов. Пос. съч., с. 34 сл.

38. Издание на текста у Ив. Гошев. Светите братя Кирил и Методий. Материали из ръкописите на Синодалния църковен музей в София. — Год. СУ, Бог. фак, XV, 3 (1938) с. 78–95; бележки към текста, с. 96–98.

39. E. Kałužniасki. Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius..., pp. 105–146.

40. E. Kałužniасki. Op. сit., pp. 405–431; I. Dujčev. Medioevo bizantino-slavo. III. Altri saggi di storia politica e letteraria. Roma, 1971, p. 373 sqq., c библиогрaфcки бележки. Достъпно издание в български превод: Йорд. Иванов. Владислав Граматик. Пренасяне тялото на св. Ивана Рилски от Търново в Рила. — Духовна култура, I (1920), кн. 3–4, с. 211–216; П. Ников. Владислав Граматик. Пренасяне мощите на св. Ивана Рилски от Търново в Рилския манастир. — В: Българска историческа библиотека. I. (1928), 2, с. 165–187.

41. За подробности вж. Л. Прашков. Хрельовата кула. История, архитектура, живопис. С., 1973, с. 48 сл.

42. За «него вж. библиографски посочвания у мене, Medioevo bizantino-slavo, III, p. 376 n. 2; pp. 311–321; Démétrius Cantacuzène, écrivain byzantino-slave du XVe siècle, p. 687.

43. I. Dujčev. Op. cit., pp. 373–382.

44. E. Kałužniасki. Aus der panegyrischen Litteratur der Südslaven. Wien, 1901, pp. 89–128; I. Dujčev. Op. cit., p. 347 sqq. Български превод на словото: В. Сл. Киселков. Митрополит Йоасаф Бдински и словото му за св. Филотея. — В: Българска историческа библиотека. IV (1931), 1, с. 169–206.

45. Издание на това житие: В. Н. Златарски. Житие и жизнь преподобного отца нашего Теодосия... — СбНУК, XX (1904) с. 1–41, отделен отп. Други посочвания у мене: Oр. сit., рр. 339–341.

46. Посочване: Е. Спространов. Пос. съч., с., 110, № 98. За този сръбски светец вж. Л. Мирковић. Старе српске биографиjе XV и XVII века. Београд, 1936, с. 3–40, с превод на житието на Стефан Дечански (1321–1331), съставено от Григорий Цамблак.

47. Описание на този сборник вж. у Е. Спространов. Пос. съч., с. 94–103; приписката с. 103.

48. Е. Спространов. Пос. съч., с. 103.

49. Описание на сборника вж. у Е. Спространов. Пос. съч., с. 84–94; с. 92, текстът на приписката.

50. По този въпрос вж. подробно моите проучвания: Идеята за приемствеността в средновековната българска история. — Известия на Българското историческо дружество, XXVII (1969), с. 5–19; Le problème de la continuité dans l’histoire de la Bulgarie médiévale. — In: Aspects of the Balkans. Continuity and change. Hague — Paris, 1972, pp. 138–150. Относно ранната българска история: Ив. Дуйчев. Именникът на първобългарските ханове и българската държавна традиция. — Векове, 1973, кн. I, с. 5–11.

51. Анализ на тези приписки вж. у мене, Medioevo bizantino-slavo. III, pp. 383 sqq., passim.

52. По този въпрос вж. Жития на светците (в новобългарски превод) от Левкийски еп. Партений. Т. I. С., 1974, с. 43–53, 93–124, 129–131.

53. По този въпрос вж. Ив. Дуйчев. Прояви на народностно самосъзнание у нас през XVII век. — Македонски преглед, XIII, (1942), кн. 2, с. 26–51.