Учредяването на Московската патриаршия (1589–1721) и Охридската архиепископия
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова
Автор: Иван Снегаров
Дизайн: Давид Нинов
София, 2021
В наше време някой историци се стремят да докажат, че Охридската църква е имала тесни връзки с русите още през през X–XI в, в първите десетилетия след покръстването на руския велик княз Владимир (988 г.). Те дори допускат, че новоучредената руска църква — Киевската митрополия се намирала отначало под върховната власт на охридския свещеноначалник, наричан патриарх до 1018–1020 г., а след това архиепископ. Допуска се още, че известният охридски архиепископ Йоан от Дебърско (1018–1037) бил един и същ с киевския архиепископ — митрополит Иоан.
Тази хипотеза тепърва ще стане предмет на исторически издирвания, защото наистина странно е, че в Киевска Русия, скоро след нейното покръстване, старобългарската книжнина силно се разпространила. Не може да има съмнение, че между България и Русия съществували културни сношения, които се засилили след покръстването на руския народ. Не трябва обаче да се пренебрегва и фактът, че досега не са открити никакви положителни известия за сношения между Охридската патриаршия после архиепископия, и Руската църква през X–XI в. и дълго време след това. Съчиненията на св. Климента Охридски и охридския архиепископ Теофилакт (до към 1108 г.) са станали известни в Русия и, доколкото може да се съди по преписите им, са били любимо четиво, но това още не доказва, че е имало действителни връзки между речените две поместни църкви. До монголското владичество почти всички киевски, митрополити са били гърци назначени от Цариградската патриаршия, и се намирали под нейна власт. През време на монголското иго повечето от руските митрополити са били руси, но Охридската архиепископия била далече, и те поддържали слаби връзки само с България и Търновската патриаршия (от там митрополит Кирил II доставил славянски номоканон, митрополитите Киприан и Григорий Цамблак са били търновци).
Едвам в турско време виждаме сношения между Русия и Охридската архиепископия. През XVI в. и Охридската църква била окриляна от общата надежда, че православното руско царство ще помогне за освобождението на християнските народи в Турция. Изглежда, че охридските йерарси по-късно от другите православни йерарси в Турция са обърнали очи към Русия и почнали да протягат към нея ръце за милостиня. Западните държави са били по-близко до Охридския диоцез. Затова те повече са привличали вниманието на охридските архиепископи патриарси. Но към края на XVI в., вече и името на руския цар се мълвяло с почит между българското паство на Охридската архиепископия.
В 1586 г. пристигнал в Русия охридският архиепископ Гавриил, придружен от гребенския митрополит Софроний, 1 архимандрит, 1 архидякон и 13 слуги. Руските погранични власти (черниговските войводи) съобщили на московския цар (Теодор Иванович) «о прiѣздѣ самаго верховнаго Apxieпиcкoпa болгарской, молдавской, валашской земли Гаврiила Охридскаго и первой Iустинiанiи». Тази величествена титла сигурно, сам Гавриил или по-вероятно неговите спътници са употребили, когато били разпитани от руските власти в Чернигов. Пътниците били задържани в пограничния град, очаквайки царски указ, с който да им се разреши да отидат в Москва. За посрещането им от Москва бил изпратен царският човек Несветай Огарев и било заповядано на черниговските власти да пуснат гостите в Москва «съ честiю». Архиепископ Гавриил със свитата си се установил в Богоявленския манастир.
Очевидно, московските правителствени кръгове се надявали, че чрез тоя независим и църковен началник на сродния им народ — българския ще могат да уредят въпроса за възвишение на Московската църква. Архиепископ Гавриил подал молба за милостиня до цар Теодора (1584–1595). Той възхвалил царя, че «е единствен благоверен цар в цялото християнство, похвала и надежда на целия благоверен и православен народ» и че се обръща към него «като към застъпващ мястото Божие на земята». В молбата си архиепископ Гавриил се титулувал: «По Божия милость Архiепископ на Юстиниана(1) първа, Охрид и на цяла България и Сърбия и Албания, и Влахия и Молдавия и др.». Той помолил царя с друга просба да помогне и на манастира «Преподобна мъченица Параскева» в Македония «близо до Албанската земя»(2), за да откупи свещените cъдове и одежди, които били заложени у неверните (турците) за изплащане дълг от 60 000 аспри, та с това царят да стане «нов съродител на този свят дом, като благоверен покровител на християнския народ»(3).
В документа не се съобщава, дали архиепископ Гавриил бил приeт от царя и изобщо с кого се е срещал в Москва. Муравев, който описва това посещение по документа из московския държавен архив, съобщава само това, че царят е отпуснал да заминат от Москва през Литва архиепископа Гавриила, гребенския митрополит Софроний и другите просители, които са били дошли през това време(4). Обаче след три месеца (юли 1586 г.) пристигнал в Москва антиохийският патриарх Иоаким. Първият царски болярин и шурей Борис Годунов веднага започнал преговори с него за учредяване на патриаршия в Московското царство(5). Може да се мисли че пребиваването на автокефален църковен началник на негръцки земи — охридския архиепископ Гавриил, който се смятал и за патриарх, е усилило желанието на меродавните руски среди да имат и русите свой патриарх. Недопустимо е, че цар Теодора не се заинтересувал да беседва с архиепископа Гавриила не само от вежливост, но и от желание да узнае нещо за положението на Турция. Ако приемем, че архиепископ Гавриил имал аудиенция с цар Теодора то вероятно той бил запитан за достойнството на неговия престол и за начина, по който Охридската църква придобила автокефалия. Архиепископ Гавриил ще да го уверил, че една поместна църква може да добие независимост само по съборно решение на патриарсите. Идването на патриарх Иоакима тъкмо е подбудило руския цар да потърси този път за издигане на Московската митрополия в патриаршия.
Както и да е, цар Теодор си съставил високо мнение за Охридската архиепископия. В ноември 1587 г. в Москва пристигнал авлонският митрополит Теофан с грамота от «Apxieпиcкoпa Ѳеодула Охридскаго, Сербскаго и Болгарскаго»(6). В същото време дошъл и софийският владика (митрополит) Григорий(7). Цар Теодор ги приел на Богоявление, като на Теофана оказал по-голяма чест отколкото на Григория. Той приел благословение от митрополита Теофан, като слязъл три стъпала от своя престол, а Григория поканил при себе си («звалъ къ рукѣ»). След това архиереите отишли в Успенския събор (митрополитската катедрала), гдето московският митрополит Иов се приготовлявал да служи и ги благословил. Цар Теодор също дошъл в храма, и всичките съборно ходили на водоосвещение (на р. Москва?). В края на януари 1588 г. царят отпуснал Теофана и Григория с милостиня.
На московските правителствени среди, изглежда, направил силно впечатление фактът, че съществува независима Българска църква в Охрид. Вероятно и охридският архиепископ Гавриил със своето образование и държане им направил впечатление. Изобщо в Москва, както по-горе изтъкнах, знаели за Охридската архиепископия и я почитали. Това се вижда още от следните факти. В юли 1588 г. пристигнал в Москва също за милостиня цариградският патриарх Иеремия II, придружен от монемвасийския митрополит Иеротей и еласонския архиепископ Арсений с много старци и слуги. По заповед на цар Теодора, неговият пръв съветник Борис Годунов започнал преговори с патриарх Иеремия за учредяване патриаршия в Русия. Патриарх Иеремия отначало отказвал да изпълни царското желание, защото патриаршия може да се създаде само по решение на събор от всички поместни православни църкви. Обаче патриархът бил склонен да издигне московския митрополит в чин архиепископ (автокефален), какъвто — казвал той — има в Охрид(8). За да посочи този примeр, патриарх Иеремия трябва да е бил уверен, че цар Теодор и Борис Годунов, както и московският митрополит Иов, са знаели за каноническото положение на тази родствена на руския народ автокефална поместна църква архиепископия. Те добили достатъчни сведения за нея от охридския архиепископ Гавриил и авлонския митрополит Теофан. Патриарх Иеремия искал да убеди русите, че в негова власт е да даде независимост на Московската църква, която дотогава (още от покръстването на русите в края на, X в.) била митрополия, подведомствена на Цариградската патриаршия, но не е властен да я възвиси в патриаршия, а може само да я прогласи за архиепископия, каквато е Охридската църква, основана (според него и съвременниците му) от самия Юстиниан Велики. Ето и Охридската църква — искал да каже или е изтъкнал патриарх Иеремия пред Бориса Годунов — не е патриаршия, а архиепископия, но тя в действителност не стои по-доле от патриаршиите, радва се на висока чест сред православния свят, и турските султани дори я наричат патриаршия. Патриарх Иеремия не е посочил на русите за пример другите автокефални архиепископии (Кипърската, основана от III вселенски събор в 431 г. нито пък сръбската Ипекска, основана в 1219 г. от никейския патриарх Мануил, ако и тя да е била родствена на руския народ). Трябва да се допусне, че в Москва по-добре са познавали Охридската архиепископия и имали високо мнение за нейното достойнство.
Против такова решение на руския църковен въпрос застанал един от спътниците на патриарх Иеремия, монемвасийският митрополит Иеротей. Той държал строго за каноните и намирал, че патриарх Иеремия сам без събор няма право да дава независимост на Московската църква и да я провъзгласява за архиепископия. Той му казал насаме, че Константин Велики е учредил патриаршиите с вселенски събор(9), същото и Юстиниан Велики е направил с Петия вселенски събор (553 г.) Охридската архиепископия(10) и Иерусалимската патриаршия. «Прочее, ние сме дошли, владико — заключил митрополит Иеротей — за милостиня при царя и поради дълговете, направени в наши дни.»(11)
Патриарх Иеремия, се съгласил с Иеротея и не говорел вече за издигане на московския митрополит в архиепископ, подобен на охридския. Според описанието на Псевдо-Доротея (същия Иеротей Монемвасийски), патриарх Иеремия му казал: «И аз не искам (да им поставя архиепископ), но ако искат, аз сам ще остана тук за патриарх»(12).
Също и русите не са били доволни от отстъпката, която Иеремия им направил. Те имали високо национално съзнание, смятали своята църква за по-горе стояща отколкото Охридската архиепископия, която била подвластна на турците и бедна. Те искали същински патриарх, а не архиепископ, понеже мислели, че на могъщото московско царство подхожда да има църковен началник в най-висок чин — патриарх, съгласно със средновековния възглед «гдето има цар, там трябва да има патриарх». Дали цар Теодор узнал за изказаното от патриарха Иеремия желание да остане в Москва, както говори митрополит Иеротей, или пък независимо от това взел решение — това не е известно, но той предложили на Иеремия чрез Бориса Годунов да остане за патриарх в Русия със седалище гр. Владимир, старата столица на руския митрополит (през втората половина на XIII в. до 1325 г., когато митрополит св. Петър пренесъл седалището, си в Москва). Обаче патриарх Иеремия не е приел това предложение и се видял принуден, без да пита поне своя синод, да постави московския, митрополити Иов, любимец на царя и Борис Годунов, за патриарх московски и на цяла Русия (26 януари 1589 г.).
От благодарност за учредяването на Московската патриаршия цар Теодор в 1593 г. изпратил голяма милостиня (5564 златни унгарски) за всички източни патриарси, някои митрополити на по-видни епархии и много манастири. За тази цел, по негова заповед, в януари 1593 г. заминали в Турция Трифон Коробейников и Михаил Огарков да раздадат царската милостиня по списък («по данной имъ росписи») и то по възможност на самото място. Между другите източни патриарси царят е предвидил паричен дар и за охридския архиепископ(13).
Изглежда, че в Москва сa знаели кой бил охридски архиепископ в момента, когато била учредена Московската патриаршия и призната от източните църкви (1590 и 1593 г.) Руските пратеници, според царското поръчение, трябвало и нему да връчат паричен дар и го потърсили в Цариград, но цариградският патриарх Иеремия II (той вече се завърнал в Цариград още през 1590 г.) им съобщил че предишният охридски архиепископ Иоаким не бил вече жив и са подарили 40 златици на тогава действувалия охридски митрополит Гавриил(14), който ще да е бил приемник на Иоакима.
Hе се знае, дали този архиепископ Гавриил бил един и същ с охридския архиепископ Гавриил, който се явил в Москва през 1586 г. Ако приемем, че са били тъждествени, то архиепископ Гавриил се върнал в Охрид от дълго странствуване в Русия, Германия и Рим и повторно заел охридския престол след смъртта на Иоакима(15).
Както и да е било, за нас тук има значение обстоятелството, че в Москва сa признавали охридския архиепископ за важен православен йерарх и считали, че и той е допринесъл със своя авторитет за учредяването или пък за признаването на Московската патриаршия. Не се знаят имената на епархиите, чиито архиереи (42 митрополити, 19 архиепископи и 20 епископи) са участвували в големия цариградски църковен събор, който бил свикан в 1590 г. от патриарх Иеремия и по негово предложение признал извършеното от него учредяване на Московската патриаршия. Тоя събор изпратил в Москва търновския митрополит Дионисий Рали, за да предаде на руския цар неговото решение за Московската патриаршия. Заедно с тоя извънреден църковен пратеник, в Русия дошъл през май 1590 г. и един епархийски архиерей от Охридския диоцез — гребенският митрополит Калистрат. Смоленските войводи запиcали Калистрата като «архиепископъ Гревенскiй, болгарской земли»(16). Гребена бил важен епархийски център още през XIII в., във времето на охридския архиепископ Димитър Хоматиан (1216–към 1234 г.) Тогава тоя град бил средище на епископия. Вероятно и в XVI в. нейният кириарх бил епископ, а не архиепископ. В Охридския диоцез в това време и сетне едни от епархийските архиереи се наричали митрополити (без подведомствени епископи), други — (на по-малките епархии) — епископи. Епархийски архиереи с титла архиепископ, както в диоцеза на Цариградската патриаршия, там нямало, защото самият началник на целия Охридски диоцез се наричал архиепископ (автокефален). Затова титлата «архиепископия», дадена в руските документи на Калистрата Гребенски, била погрешна. Може да се допуска, че сам Калистрат се представил за архиепископ, за да бъде по-добре приет, или пък руските погранични власти в Смоленск са го записали погрешно с такава титла, смесвайки го с архиепископа на България, щом чули от него, че епархията му се намира в българска земя. През цялото си пребивание в Москва Калистрат минавал за архиепископ.
Щом получил известие, че в Смоленск пристигнали митрополит Дионисий и «архиепископ» Калистрат, московският цар Теодор заповядал на смоленските войводи да им дадат пропуск за Москва и изпратил в Можайск свой «пристав» да ги посрещне и да ги разпита по пътя: как се държали патриарсите в цариградския събор, молили ли са се за царското здраве, споменавали ли са московския патриарх Иов в ектениите, знаели ли за това турският султан и пашите му, от кои места са били участвувалите в събора митрополити, архиепископи и епископи. Царят заповядал по пътя да дават на гостите почетна храна («кормъ почетный»), а под Москва, при Воробьови гори, патриарх Иов изпратил да ги посрещнат от негово име новоспаския архимандрит (игумен) и ключаря му, на които заповядал най-напред да извикат митрополита Дионисий и «архиепископа» Калистрат и да им предадат благословението на московския патриарх и да ги питат за здравето. Гостите били настанени в Новгородското подворие.
Близо след един месец, на 20 юни, царят поканил в двореца търновския митрополит Дионисий заедно с гребенския «архиепископ» Калистрат и архимандритите които ги придружавали или пък са били дошли в Москва заедно с тях. Като пристигнали в Кремъл, те чакали да излезе царят в Посолската палата и оттам влезли в средната Златна палата, гдето седял царят на своето място, заобиколен от боляри и дворяни в златни дрехи. Царският дяк (секретар) Андрей Щелкалов най-напред представил митрополит Дионисий с неговите двама архимандрити като лица официално изпратени от събора, а после Калистрата Гребенски («Apxieпиcкoпa Болгарскаго») заедно с архимандритите от Св. Гора и Божи гроб, които били дошли за милостиня. Когато архиереите влезли в Златната палата, цар Теодор станал от престола и приел от тях благословение, като митрополит Дионисий му предал още благословението на цариградския и другите патриарси. Царят е водил разговор с Дионисия. Описателят на тази аудиенция (Муравев) не съобщава да е беседвал царят и с Калистрата. Митрополит Дионисий е поднесъл на царя свети мощи и златен венец с скъпоценни камъни и бисери, също друг венец за царицата, а Калистрат, както и архимандритите — само свети мощи. Царят ги отпуснал с чест, като им изпратил в подворието храна от царската трапеза. Той поканил митрополит Дионисий и «архиепископ» Калистрат да посетят московския патриарх Йов, когото намерили да се облича в свещени одежди посред Успенския събор, за да извърши водоосвещение. Архиереите гости целунали иконите и приели благословението на патриарха. Митрополит Дионисий произнесъл реч от името на цариградския патриарх и предал негови грамоти на московския патриарх Иов, като взел участие заедно с другите свещенослужители в литията («крестный ходъ»). След това Калистрат Гребенски не се споменава на приемите и гощавките, давани в чест на митрополита Дионисий, който се върнал в Цариград в средата на февруари 1591 г. Изобщо нищо не се говори и за милостинята, дадена на Калистрата Гребенски, както и за връщането му. Все пак честта, оказана на този архиерей от Охридската църква, била израз на уважението, което московският цар имал към архиепископията на българската земя (в Охрид).
След това се явявали в Москва и други охридски архиереи (архиепископите Атанасий и Аврамий, пелагонийският митрополит Иеремия), които щедро били подпомагани от московското правителство. Някой от тях (Атанасий) са пътували с политическа цел, но нищо не е известно за разговорите им в Москва.
Бележки
1. В текста погрешно Августитаны.
2. Може би манастирът «Св. Петка» близо до охридското село Велгощи.
3. Муравьев, Сношения Росciи съ Востокомъ, I, стр. 167–169.
6. Наречен е сръбски вм. «на Сърбия», която била подведомствена на охридския архиепископ до 1557 г. и насила била отнета от Охридския диоцез. Охридските архиепископи продължавали да претендират за Сърбия и за други изгубени земи (Влашко и Молдавия), като ги споменавали в своите титли.
7. Муравев нарича Григория «епископъ Софia Премудрости называемыя Сардики» (п. съч., 1, стр. 185–186). През XVI в. и по-рано софийските владици се наричали митрополити.
8. Това съобщава монемвасийският митрополит Иеротей: Περὶ δὲ τῆς Ῥωσσίας γράφομεν ϰαταλεπτῶς ὅτι ... ἐλάλησαν πρὸς τὸν πατριάρχην Ἱερεμίαν, πῶς νὰ τοὺς ϰάμῃ πατριάρχην ϰαὶ ὀ Ἱερεμίας εἰπε τὸ πρῶτον, πῶς δὲν γίνεται, μόνον ἀρχιεπίσϰοπον νὰ ϰάμωμεν, ϰαϑὼς εἰς τὴν Ἀχρίδα (Κ. Ν. Σάϑα, Βιογραφιϰὸν σχεδίασμα περὶ τοῦ πατριάρχον Ἱερεμίον β´, Атина 1870, Χρονογράφος Δωροϑέου) (Псевдо-Доротей), стр. 24).
9. Иеротей имал предвид решението на Първия вселенски събор (325 г.) за патриаршеските права на римския, александрийския и антиохийския епископ в техните области (Италия, Египет и Сирия).
10. Архиепископията на Първа Юстиниана, която още от XII в. била смятана за една и съща с Охридската архиепископия.
11. ϰαἰ ὁ Μονεμβασίας λἑγει ϰατἀ μόνας πρὸς τὸν πατριάρχην, δέσποτά μου, αὐτἀ δὲν γίνεται διότι ὁ μέγας Κωνσταντῖνος μὲ οἰϰουμενιϰὴν Σύνοδον ἔϰαμε τὰ πατριαρχεῖα ϰαὶ ὁ μέγας Ἰουστινιανὸς μὲ οἰϰουμενιϰὴν σύνοδον τὴν πέμπτην ἔϰαμε τὴν Ἀχρίδα ἀρχιεπισϰοπὴν, ϰαἰ Ἱερουσαλήμ, διὰ τἀ τίμια πάϑη τοῦ Χριστοῦ πατριαρχεῖον ϰαὶ ἡμεῖς δὲν εἴμεσϑαν ἢ μόνοι τρεῖς (тук авторът съобщава, че с патриарха е дошъл в Русия и еласонският архиепископ Арсений) λοιπόν, δέσποτα, ἡμεῖς ἤλϑαμεν διὰ ἐλεημοσύνην εἰς τὸν βασιλέα ϰαὶ διὰ τὰ χρέη ὁποῦ ἔγιναν εἰς τὰς ἡμέρας μου (Κ. Ν. Σάϑα, п. съч. стр., 24).
12. ϰαὶ αὐτὸς (патриарх Иеремия) εἶπεν ὅτι μήτε ἐγὼ ϑέλω, ἀμὴ ἐὰν θέλουν ϰάϑομαι ἐγὼ διὰ πατριάρχης (п. съч., стр 24).
13 «послано же съ ними (речените пратеници) милостыни пять тысячъ пять сотъ шестьдесять четыре золотыхъ Венгерскихъ... По Государеву наказу, велѣно взять въ Царьградѣ у Ивана Кошурина, за соболи, данные ему въ Москвѣ въ триста рублей, шестьсотъ золотыхъ Угорскихъ... и изъ числа ихъ дать заздравной милостыни Тырновскому Митрополиту и Охридскому Епископу (погр. вм. Архiепископу), и въ Валахiи, въ соборную церковь, и тѣмъ Архiереямъ, которые будутъ при Трифонѣ, и Патрiарху Iepeмiи въ Царьградѣ, въ монастыри и въ разныя мѣста по церквамъ, гдѣ сколько найдутъ нужнымъ; все cie ради великаго и радостнаго событiя, учрежденiя патрiархiи въ Россiи, дабы милость царская и имя сего новаго пaтpiapшества, громки были по всему Востоку» (Муравьевъ, Сношенiя Россiи съ Востокомъ, I, стр. 266–277).
14. Според нашия извор «Посланцы цapcкie, исполнивъ волю Государеву, представили слѣдующую роспись» (стр. 267). В този списък те записали, че са дали: «В Царьградѣ Тырновскому Митрополиту Дiонiсiю сто золотых, Селунскому Гаврiилу двадцать золотыхъ, еще одинадцати Митрополитамъ, начиная съ Аѳинскаго, каждому по восемьнадцати золотыхъ, всего двѣсти золотыхъ, Охридскому Архiепископу Гаврiилу, сорокъ золотыхъ, по росписи; а прежняго Iоакима, какъ сказывалъ Патрiархъ, не стало» (стр. 270).
15. В статията си «La succession épiscopale d’Ochrida Gabriel et Théodule, 1582–1588» (Échos d’Orient, t. XXXVIII, № 193–194, януари–юни 1939 г., стр. 48–49) A. P. Péchayre поддържа, че архиепископ Гавриил не е заел повторно охридския престол. Друг път, може би, ще имам възможност да се спра на този въпрос.
16. Гребена се намира в Югозападна Македония, отвъд р. Бистрица.