Висшето образование при управлението на БЗНС
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова
Автор: Александър Велев
Дизайн: Давид Нинов
София, 2020
В условията на революционна криза след Първата световна война бързо нараснаха силата и влиянието на Българската комунистическа партия (т. с.) и на Българския земеделски народен съюз. Това се дължеше на недоволството на народните маси от недалновидната и безразсъдната политика на буржоазните партии и монархията, които причиниха на страната две национални катастрофи. Голяма роля за нарастване на силата и влиянието на БЗНС изигра Ал. Стамболийски, чието име бе станало популярно сред трудещите се селяни поради борбата му против монархизма и въвличането на България в Първата световна империалистическа война.
В парламентарните избори през август 1919 г. БЗНС получи 85 мандата, а през март 1920 г. — 110 мандата. На второ място след БЗНС по броя на гласовете и депутатските места бе комунистическата партия. В резултат на този изборен успех водачът на БЗНС Ал. Стамболийски състави на 6. X. 1919 г. коалиционно правителство с народняци и прогресивни либерали, а на 21. V. 1920 г. — хомогенно земеделско правителство.
Образуването на земеделско правителство бе голяма победа на демократичните сили над буржоазно-монархическата реакция. В резултат на нея управлението на страната се пое от партия, която имаше дълбоки корени сред масите и се ползуваше с доверието и любовта на мнозинството от народа. Широките връзки на БЗНС с трудовите селски маси поставиха отпечатък и върху неговото управление, което по своя характер бе своеобразно народно управление.
През това време БЗНС разгърна широка реформаторска дейност, която обхвана всички сфери на живота, включително просветата и културата. Реформаторската дейност протичаше под благотворното влияние на побеждаващите идеи на Великата октомврийска социалистическа революция, пречупени своеобразно през призмата на дребнособственическата идеология на съюза.
Измежду реформите на земеделското правителство важно място заемаше просветната реформа, която бе извършена с изменението на Закона за народната просвета през 1921 г. Тя остави трайни следи в културното развитие на страната. Особено ценна придобивка за трудещите се бе въведеното задължително 7–годишно обучение, което изигра голяма роля за демократизиране на образованието и за повишаване културното равнище на народа. Важно значение в това отношение имаше и създаването на новия тип общообразователно училище от първите три класа на гимназията, наречена реалка. С въвеждането на задължително 7–годишно образование народните прогимназиални училища нараснаха само за две години от 561 на 1676 броя. Това несъмнено бе скок в развитието на народното образование.
Същевременно за пръв път у нас бе дадено предимство на професионалното пред общото образование, с което бе направен сериозен опит да се насочи училището към стопанските нужди на страната. Извършена бе унификация на образованието. Направена бе решителна стъпка да се преодолее книжният характер на обучението и да се постави то на трудови начала.
С настоящото изследване си поставяме задачата да дадем по-пълна картина на извършените нововъведения в университета и на откритите нови висши учебни заведения с изменението на Закона за народната просвета или по частна инициатива, но със съдействието на правителството. В историческата литература няма публикация, която да е посветена на висшето образование при управлението на БЗНС. Отделни въпроси от интересуващата ни тема са разглеждани или само засягани в трудове, посветени на историята на Софийския държавен университет и другите висши учебни заведения, открити при управлението на БЗНС, или във връзка с изследване на преобразованията в просветното дело(1).
* * *
С изменението на Закона за народната просвета през 1921 г. в университета бяха открити два нови факултета — Ветеринарният, преименуван по-късно във Ветеринарномедицински, и Богословският. Същевременно бе извършено разширяване на редица факултети. Към Медицинския факултет се създадоха два нови отдела — Зъболекарският и Аптекарският. Открита бе нова катедра по приложна химия. Увеличиха се катедрите в Юридическия факултет, по география, извършваше се преустройство на катедрите по брой и вид в Агрономическия факултет и др. С откриването на новите факултети университетът ставаше пълно висше учебно заведение, а със създаването на Зъболекарския и Аптекарския отдел в Медицинския факултет и с разширяването на катедрите той се приспособяваше към реалните нужди на страната(2).
Новият закон предвиждаше явно избиране на доценти и професори. С вписването на този текст в закона се целеше да се заставят учените да поемат открита и публична отговорност за своите действия, да се създаде възможност за привличане в университета на млади демократични сили и да се осигурят условия за правилното издигане на наличните преподавателски кадри. Подмладяваше се и съставът на Академичния съвет, като се предвиждаше да участвуват в него не само редовни, но и извънредни професори и доценти. Университетското ръководство се задължаваше да печата в университетските издания рецензиите на приетите и неприетите кандидати, а също трудовете на редовните доценти и извънредните професори. Академичният съвет и министърът на народната просвета можеха да поканят известни специалисти да четат лекции като частни доценти. Разрешаваше се на частните доценти да участвуват в изпитването на студентите, които са слушали техните лекции. Когато не се състоеше конкурс за доцент или професор, Академичният съвет имаше правото да покани подходящо лице за преподавател. За дисциплинарни постъпки преподавателското тяло на университета се съдеше от Академичния съвет по мотивирано предложение на МНП или на съответните факултети. МНП можеше да поиска от Академичния съвет да се подложи на преоценка педагогическата и научната дейност на преподавателите след изтичане на 10–годишен срок от постъпването им на работа(3).
В новия закон за университета залегнаха и някои недемократични положения, които удариха по престижа на БЗНС, а именно забраната на преподавателите да заемат отговорни места в политическите организации, а на студентите не само да влизат в такива организации, но и да образуват студентски партийни групи, да устройват и участвуват в политически събрания и демонстрации. Студентите, които не съблюдаваха тези наредби, се наказваха дисциплинарно(4). Макар че този текст бе вписан с цел да се освободи университетът от група реакционно настроени преподаватели, заемащи ръководни постове в буржоазните партии, той същевременно ограничаваше правата и свободите на всички преподаватели и студенти. Несъмнено важна роля за вписването на този текст в закона изигра и неправилното отношение на БЗНС към интелигенцията.
Като пое Министерството на народната просвета, Ст. Омарчевски се зае енергично да внесе ред и дисциплина в работата на университета. Едно от първите негови искания бе да се започне редовното четене на лекциите. Тази мярка бе съвършено основателна, защото в някои факултети не се четяха лекции по редица предмети, а в други най-важните дисциплини се намираха в ръцете на частни доценти, които четяха лекциите си, когато им бе удобно. В открития по време на войната Медицински факултет лекциите щяха да започнат едва след две години. Не бе започнал занятия и Агрономическият факултет, който бе cвapeн от Ст. Омарчевски само с трима доценти. Двама от тях се намираха в задгранична командировка, а третият бе незаконно избран и назначен. Затова министърът го бе уволнил. Университетската управа отговори на МНП, че Медицинският и Агрономическият факултет не могат да пристъпят към нормална работа, защото нямат подходящи здания. С помощта на правителството обаче въпросът за сградите бе задоволително разрешен. Медицинският факултет бе настанен в Дивизионната болница, а за Агрономическия факултет бе определена сградата на Семинарията, която трябваше да се премести в Рилския манастир(5).
Земеделското правителство полагаше също големи усилия да осигури средства за нарастващите нужди на университета. През финансовата 1921–1922 г. бяха предвидени за него 8 847 070 лв. Въпреки тежкото финансово положение на страната през следващата финансова 1922–1923 г. разходите за университета се удвоиха на 15 604 680 лв. Едновременно с това нарасна и броят на преподавателите — съответно от 179 на 261 души при общ брои на катедрите 111. Това нарастване в отделните факултети с изключение на Юридическия бе следното: за Историко-филологическия факултет — от 39 на 43 преподаватели при наличието на 22 катедри, за Физико-математическия факултет — от 43 на 62 при 24 катедри, за Юридическия факултет — от 26 на 24 при 16 катедри, за Медицинския факултет — от 59 на 76 при 21 катедри, за Агрономическия факултет — от 12 на 34 при 11 катедри, за Ветеринарния факултет — нови 13 преподаватели при 9 катедри и за Богословския факултет — 9 при 8 катедри(6).
В сравнение с чуждестранните университети броят на преподавателите в съответните факултети на нашия университет бе по-голям. В Юридическия факултет на Софийския университет имаше 24 преподаватели, а в Атинския — 13, в Белградския — 17, в Бернския — 27, в Букурещкия — 29, в Грацкия — 18, в Лозанския — 13, в Харковския 19. В Историко-филологическия факултет на Софийския университет имаше 43 професори, а в Атинския — 17, в Белградския — 24, в Бернския — 37, в Букурещкия — 25, в Грацкия — 39, в Лозанския —26, в Харковския — 30. Почти същата бе картината и във Физико-математическия и Медицинския факултет(7).
Положението със студентите обаче бе по-различно. След утрояване в първите две следвоенни години техният брой отново спадна на довоенното равнище. През учебната 1911–1912 г. студентите бяха 2260 души, през учебната 1918–1919 и 1919–1920 г. — съответно 5990 и 7071, а през учебната 1922–1923 г. — 2388 души. През следващите години, включително учебната 1927–1928 г., броят на студентите варираше между 2000–4000 души(8).
Бързият прираст на студентите през учебните 1918–1919 и 1919–1920 г. се дължеше на обстоятелството, че по време на войната университетът не функционираше редовно, а средните училища продължаваха занятията си и по този начин се набраха желаещи да следват от няколко випуска средношколци. През управлението на земеделското правителство по силата на автономните си права университетът поради липса на помещения и кабинети съкрати числото на студентите в някои факултети. За намаляване на техния брой твърде много допринесе също поскъпването на живота в столицата и особено липсата на квартири, както и временните по-изгодни условия за следване в чужбина.
Стремежът на земеделското правителство да демократизира работата на университета се натъкна на голяма съпротива от страна на ректора и Академичния съвет. По време на обсъждането и вотирането на новия Закон за народната просвета университетското ръководство изказа несъгласие с по-голямата част от нововъведенията в университета. Такава съпротива преподавателското тяло начело с ректора Л. Милетич оказа и на подготвителната работа на МНП по приложението на закона — при изработването на Общия университетски правилник и Правилника за изразходване на университетския фонд, на правилниците и програмите за изпитите в отделните факултети и др. Исканията на Ст. Омарчевски за пристъпване към практическо приложение на новия Закон за народната просвета по отношение на университета се схвана от преподавателското тяло като грубо посегателство върху неговата автономия.
Така възникна университетската криза, която имаше подчертан политически характер. Тя бе предизвикана от буржоазните реакционно настроени преподаватели в университета с явното намерение да се злепостави земеделското правителство пред обществото и да се подготвят условия за свалянето му от власт. Особено активна роля в раздухвания конфликт между МНП и университета играеше току-що сформираната фашистка организация «Народен сговор», едни от лидерите на която бяха проф. Ал. Цанков, проф. Т. Кулев и др. Тази роля бе ясно изразена в буржоазния печат(9).
* * *
Като повод за възникване на университетската криза послужи заповедта на министъра на народната просвета Ст. Омарчевски от 20. XII. 1921 г. за глобяване на ректора Л. Милетич във връзка с издадения от него некролог по стария правопис за починалия проф. А. Медведев в размер на 1/4 от заплатата му за три месеца. Ст. Омарчевски посочваше, че бе издал тази заповед, защото не можеше да остави «неотбелязан тоя произвол на ректора», които от висотата на положението си трябва да дава «само пример на зачитане законите и основаните върху тях правителствени наредби». Разглеждайки случая. Академичният съвет заяви в едно писмо до министъра, че той няма законно право да наказва ректора и че със своята заповед е превишил властта си, тъй като съгласно закона дисциплинарни наказания може да се налагат на преподавателския състав, към който принадлежи и ректорът, само от Академичния съвет(10). В друго писмо ректорът сочеше, че макар университетът да се намира под върховния надзор на МНП, властта на министъра на просветата е поставена в известни рамки от законите, които признават особени права на университета и които съставляват неговата автономия. «Своеволните посягания на тези права — се казваше по-нататък в писмото — правят невъзможно правилното функциониране на университета и затова върховна длъжност е на университетската управа над всичко да цени и най-ревностно да ги защитава.»(11) Ректорът поиска да се отмени наказанието от Върховния административен съд, но молбата му остана без разглеждане, защото заповедта на министъра бе дисциплинарен акт на публична власт, по който съдът не можеше да се произнася(12).
Конфликтът между министъра на народната просвета и професорското тяло начело с ректора Л. Милетич придоби особено остър характер, когато министърът настоя да бъдат уволнени група частни доценти при Юридическия факултет поради заеманите от тях ръководни места в буржоазните партии и когато стана известно, че по бюджетопроекта на университета за финансовата 1922–1923 г. се предвиждаше съкращение на професорски и доцентски места, което засягаше едни от най-ярките противници на земеделското правителство в средите на буржоазните учени. В първата група влизаха ръководни дейци от Народнопрогресивната партия — Ст. Данев, Ст. Бобчев и П. Абрашев; от Демократическата партия — Г. Данаилов и Вл. Моллов; от Радикалната партия — Й. Фаденхехт, П. Стоянов и В. Ганев. Към втората група се числяха ръководните дейци на фашистката организация Народен сговор — Ал. Цанков, Т. Кулев, Д. Мишайков, а също и други буржоазни учени.
Академичният съвет отказа да изпълни искането на министъра, като му отговори, че посочените частни доценти не се засягали от закона, защото не били длъжностни лица, а хонорувани преподаватели. При това те били поканени от самия университет и ако бъдат отстранени, Юридическият факултет трябвало да се закрие. Поради това Академичният съвет взе решение: «Да не се прекратява през идния семестър (летния семестър на академичната 1921–1922 г. — б. а., А. В.) преподаването от страна на въпросните частни доценти»(13). Ст. Омарчевски посочи основателно, че уволняването на тези частни доценти не представлява никаква опасност за закриване на Юридическия факултет, защото по техните дисциплини има и други специалисти. Но според министъра тези политически лица държат да останат в университета, за да го използуват за вербуване на адепти за своите партии.
За да спечели студентите в борбата против земеделското правителство, преподавателското тяло се обяви против новите по-високи университетски такси. И действително то постигна успех и в тази насока. Студентите устроиха събрания и демонстрации против новите такси и в подкрепа на преподавателите в университета(14).
За да осветли обществото по характера на конфликта с университета и да парира слуховете за неприязнено настроение спрямо него от студентската младеж, Ст. Омарчевски излезе с изявление пред печата. Излагайки своите схващания по поведението на преподавателите в университета, той подчерта, че «колкото пъти държавната власт се опитва да ги застави да зачитат законните разпоредби на властта, те надават вик, че се посягало върху осветените от векове свободи на университета, и бързат да занимават обществото с конфликт между университета и правителството»(15).
В отговор на изявлението на министъра университетското ръководство публикува изложение във в. «Мир», в което се опитва да оправдае обструкцията си спрямо МНП, твърдейки, че тя е на законна почва, а вмешателството на министъра в живота на университета да представи като беззаконие и стремеж да се ограничи неговата автономия. «Всички конфликти — се изтъкваше в изложението, — които досега са възникнали между университета и Министерството на народното просвещение — трябва да го кажем, — особено зачестиха, откак г. Омарчевски пое управлението на министерството, винаги са били предизвиквани от незаконни разпоредби на същото министерство, с което се е посягало върху автономните права на университета.»(16)
Още преди публикуването на изложението Академичният съвет бе изпратил изложение и до Народното събрание, а министърът направи ново подробно, изявление пред печата по университетската криза(17). Но Академичният съвет, без да дочака произнасянето на Народното събрание, което удовлетвори едно от исканията му — възстанови съкратените професорски и доцентски места, — реши на 10. III. 1922 г. да преустанови лекциите в университета, докато не се приемат следните му искания:
«1. Да се отменят досежните постановления на Университетския правилник, които в противоречие със Закона за народното просвещение посягат върху автономните права на университета, а свръх това не са в съгласие с педагогическите и научните принципи, на които почива университетското образование; 2. Да се възстановят всички заличени в бюджета на университета професорски и доцентски длъжности, както и кредитът за новоизбраните преподаватели, и др.; 3. Да се възприеме единствено правилното тълкуване на Академичния съвет на чл. 324 от Закона за народното просвещение относително частните доценти; 4. Да се отменят незаконните дисциплинарни наказания, наложени от г. министъра Омарчевски в противоречие на наредбите на чл. 324, алинея втора, на Закона за народното просвещение, както и всички незаконни уволнeния; 5. Да се намалят високите, непосилни за нашите студенти университетски такси»(18).
По такъв начин буржоазните учени си послужиха със стачката като средство за натиск върху земеделското правителство за приемане на техните искания, нещо, което те отричаха на работническата класа и служещите за защита на икономическите и политическите си интереси.
В подкрепа на университета буржоазията вдигна всички свои сили — политически партии, депутати, печат, културно-просветни организации. В негова защита бе образуван по инициативата на Народния сговор също и Общограждански културно-професионален комитет, който излезе на 17. III. 1922 г. с позив към българския народ, подписан от представители на 21 организации, а именно: Българската академия на науките, Дружеството на агрономите, Съюза на адвокатите, Женския съюз, Съюза на журналистите, Икономическото дружество, Съюза на лекарите, Комитета «Народен сговор», Съюза на запасните офицери, Културно-просветната кооперация «Огнище», Инженерно-архитектурното дружество, Съюза на популярните банки, Дружеството на публицистите, Съюза на запасните подофицери, Българския учителски съюз, Съюза на учителите от прогимназиите и средните училища, Съюза на учените, писателите и художниците, Земеделското дружество, Общия съюз на българските земеделски кооперации, Централното поборническо опълченско дружество и Доброволческото дружество «Сливница»(19).
По-голямата част от лицата, които бяха подписали позива, изхождаха из средата на буржоазните партии(20) или на буржоазната интелигенция. Позивът обаче бе подписан и от представители на демократични организации. Това може да се обясни със създалото се враждебно отношение на тези организации към земеделското правителство поради някои негови грешки в политиката му спрямо интелигенцията.
На 19. III. 1922 г. Общогражданският културно-професионален комитет устрои в защита на професорското тяло публично събрание в София. На него говориха: Д. Негенцов, широк социалист — от името на Българския учителски съюз; Ст. Каблешков, демократ — от името на Съюза на учителите от прогимназиите и средните училища; зап. ген. Ив. Луков, демократ — от името на Народния сговор, и Д. Мишев, демократ — от името на културно-просветната кооперация «Огнище». Такива събрания бяха устроени и в някои провинциални градове(21).
Земеделското правителство прецени, че интересите на страната налагат да се сложи край на изкуствено раздухвания от буржоазията университетски въпрос. Затова министърът на войната К. Томов, който заместваше командирования в Бразилия министър на народната просвета Ст. Омарчевски, влезе в преговори с ректора на университета проф. Л. Милетич за ликвидиране на конфликта.
В резултат на преговорите на 16. VIII. 1922 г. бе подписан протокол за възвръщане на университета към нормален живот при следните условия: да се отмени Общият университетски правилник и да се внесат в него предложенията на Академичния съвет; да се отмени наложеното дисциплинарно наказание на ректора; да се възстановят заличените в бюджета кредити съгласно представения от Академичния съвет проект; да се намалят студентските такси, като се направят еднакви за студентите от всички факултети; да се настои пред съответния министър клиниките на Медицинския факултет да останат в Александровската болница; да се открие веднага университетът и заработи в съгласие със съществуващите законоположения, като през лятната ваканция се произведат избори за нови академични власти; да се заменят частните доценти, заемащи отговорни места в политическите организации, с редовни, като до избирането им дотогавашните частни доценти продължат да четат лекции(22).
Някои ръководни дейци на БЗНС не одобриха начина, по който бе постигнато споразумението за ликвидиране на университетската криза. Те смятаха, че К. Томов е унижил министерското достойнство с подписването на съвместен протокол с подведомствения си орган, какъвто бе ректорът. Такова несъгласие изразиха членовете на бюрото на Народното събрание — председателят Недялко Атанасов и подпредседателите Георги Марков и Колю Малев, които изпратиха по този случай писмо до Министерския съвет. Писмото, както и отговорът на К. Томов бяха публикувани в опозиционния буржоазен печат. Изявления в подкрепа на К. Томов направи министърът на железниците, пощите и телеграфите Хр. Манолов(23).
Изразените несъгласия по университетския въпрос отразяваха съществуващото различие в ръководните среди на БЗНС. по въпроса изобщо за политиката спрямо буржоазията. К. Томов, М. Турлаков, Хр. Манолов и другите десни ръководители на БЗНС бяха привърженици на сътрудничество с буржоазията, а Ал. Стамболийски, Райко Даскалов и другите леви ръководители отстояваха линията на борба с буржоазията. За да не се дойде до разрив, Ал. Стамболийски и Райко Даскалов трябваше да правят отстъпки на десницата. Такава отстъпка те направиха и по университетския въпрос.
Органът на Народнопрогресивната партия «Мир», на Демократичната партия «Пряпорец», на Националлибералната партия «Независимост» и на фашистката организация Народен сговор «Слово» окачествиха постигнатото споразумение за възвръщане на университета към нормална работа като пълна капитулация на правителството и голяма победа на професорското тяло. Те възхвалиха сплотеността на буржоазните учени за възстановяване на университетската автономия, която заслужено възбудила обаяние сред гражданството. Отправени бяха благодарствени думи и към управляващия Министерството на народната просвета К. Томов, който със своята разумна отстъпчивост улеснил приключването на конфликта. Особено характерен в това отношение бе в. «Слово», които пишеше: «В края на тая борба възтържествува благоразумието и трябва да отдадем похвала както на професорите, които ... с трогателно единодушие и жертви останаха верни на храма на науката, така и на новия министър на просветата, който можа по-лесно от своя предшественик да се проникне от справедливата кауза на професорите»(24).
Комунистическата партия осъди остро както поведението на земеделското правителство и министъра на народната просвета, така и поведението на буржоазните учени в университетската криза. Изхождайки от неправилното си схващане за селско-буржоазния характер на земеделското правителство, тя смяташе, че то проявявало в университетската криза своята «котерийност», и то в «най-лошия смисъл на тая дума». Що се отнася до позицията на професорското тяло по университетската криза, оценката на партията бе напълно вярна. «Тия «жреци на науката» — пишеше «Работнически вестник» — не бранеха някои големи интереси на науката. Касаело се за една глоба на ректора, за частните доценти, за намалението на университетските такси и др. Професорите се бореха за ограничените и дребнави интереси на своя учен цех и тая борба те нарекоха «борба за университетската автономия». Своите дребнави интереси те подслониха под байрака на буржоазния блок и се явиха и негови оръдия». Но щом правителството задоволи исканията им, подчертаваше органът на комунистическата партия, те «се отказаха от борбата, като пожертвуваха интересите на студентството — съгласиха се с едно неопределено обещание за намаляване на университетските такси и нито повдигнаха въпроса за премахване на тия такси и другите искания на студентството»(25).
Безпринципната позиция на буржоазните учени бе разобличена от комунистическия депутат Ламби Кандев и от трибуната на Народното събрание. В речта си от 27. III. 1922 г. той посочи, че исканията на професорското тяло за даване политически права на студентите по време на университетската криза са неискрени, тъй като същото това професорско тяло изключи през 1905 г. 400 души студенти за участието им в борбата за политическа и академична свобода. Същото поведение имаха професорите и в Комисията по народното просвещение, където те не подкрепиха представителите на комунистическата партия да се дадат политически права на студентите. «Ние искаме — сочеше Л. Кандев — науката да не бъде привилегия» и «крепост за тези, които преподават, за тези, които сами се избират помежду си» и където «не биха могли да проникнат представители на онези, които се учат, и на онези, чиито деца се учат». Същевременно той отбеляза, че комунистите държат да има представители на студентите в управлението на университета и да се освободи науката от влиянието на буржоазията(26).
* * *
С изменението на Закона за народната просвета Художествено-индустриалното училище, създадено през 1896 г. под името Рисувално училище, бе превърнато в Художествена академия. Според дотогавашния закон с право на висшисти се ползуваха само питомниците му, които имаха завършено средно образование. Целта на Художествената академия бе «да култивира изящните пластични изкуства и тяхното приложение в занаятите и индустрията, като подготвя: а) художници по различните специални отдели; б) учители и учителки по рисуване и моделиране в реалните училища, гимназиите и другите средни училища».
Академията имаше един общ и няколко специални отдела, а именно: по изящните изкуства — живопис с ателие по графическо изкуство и скулптура с ателие по каменоделие, а по приложните изкуства — декоративно изкуство по везба и дантели, резба, художествена керамика и цезелерство. Завършилите Общия отдел се ползуваха с правата на завършили средно специално училище, а завършилите някои от специалните отдели — с правата на висшисти. Курсът в Общия отдел бе намален от три на две години, а в специалните отдели бе увеличен от две на три години(27).
Превръщането на Художествено-индустриалното училище в Художествена академия измени и характера на управлението му — засилен бе академичният принцип. Директорът, вместо да се назначава, се избираше от преподавателското тяло за срок от три години, като се допускаше преизбиране на едно и също лице. Приложен бе изборният принцип и по отношение на редовните преподаватели в академията. Извънредните преподаватели се назначаваха, както дотогава, на час с увеличение на седмичните лекционни часове от 5 на 8. Учебната година бе разделена на две полугодия — зимно и лятно(28).
За редовни ученици в Общия отдел на Художествената академия се приемаха младежи от двата пола, завършили реално училище, не по-млади от 17 години и не по-възрастни от 30 години, чрез изпит по рисуване. В специалните отдели се приемаха направо кандидати, завършили Общия отдел на академията, а с приемен изпит — кандидати, завършили други средни училища. По решение на преподавателския съвет се приемаха и без нужния ценз извънредни ученици, които следваха само някои отдел или занятие. Завършилите специалните отдели получаваха правото на свободна практика по специалността, а онези, които освен това бяха държали теоретически и практически изпит по педагогика, получаваха права на редовни учители в средните училища след едногодишен стаж и държавен практически изпит(29).
От официалния доклад на директора, изнесен на 2. IX. 1921 г. по случай 25–годишния юбилей на Рисувалното училище, който по една щастлива случайност бе съвпаднал с откриването на Художествената академия, се вижда, че през целия този период в училището са били записани 1154 души, включително 150 души от първата учебна 1921/1922 г. на академията (820 мъже и 334 жени). От тях се бяха дипломирали 222 души, разпределени в следните специалности: «Живопис» 155 души (121 мъже и 34 жени), «Скулптура» 26 души (18 мъже и 8 жени), «Декоративно изкуство» 35 души (23 мъже и 12 жени), «Резба» 6 души (5 мъже и 1 жена) и «Везба» 1 жена. От дипломиралите се 222 души 5 души бяха преподаватели в академията, 173 души — учители в средните училища, 36 души — художници на свободна практика и 8 души — починали. Рисувалното училище бе започнало занятията си през 1896 г. само с 4 преподаватели, включително директора, от които 2 редовни и 2 извънредни. При откриване на академията през 1921 г. техният брой бе вече 18 души, включително директорът и 1 извънреден(30).
В речта си при откриването на Художествената академия министърът на народната просвета Ст. Омарчевски изтъкна голямата заслуга на Рисувалното училище в създаването на националното ни изкуство. Тази заслуга «се състои в това — каза той, — че академията още като Рисувално училище можа да застане на народностна, чисто българска почва»(31). Наследените здрави, реалистични традиции в изкуството бяха запазени от Художествената академия въпреки противодействието от носителите на упадъчни западни влияния.
Музикалното училище, прераснало в Музикална академия, бе второто висше учебно заведение в областта на изкуството, с което бе обогатена нашата страна в резултат на просветната реформа на земеделското правителство. Музикалното училище бе открито на 14. XII. 1904 г. като частно, а от 1. IX. 1912 г. то стана държавно. Нарасналите нужди от изпълнителски кадри и учители по пеене наложиха превръщането на училището в Музикална академия. По този начин музикалната и образователната дейност у нас бе издигната на нов, по-висок етап.
Подчертано бе на първо място, че академията трябва да готви и учители по инструментална и вокална музика. Тя бе разделена на два отдела — Среден, или Общ, с двегодишен курс и Специален, или Висш, с тригодишен курс. От своя страна всеки от тези отдели се подразделяше на още два отдела: Вокален и Инструментален. Студентите от специалните отдели, които желаеха да станат учители, следваха едновременно и Учителския отдел. Инструменталният отдел включваше освен това и двегодишен курс по няколко специалности — «Цигулка», «Виолончело», «Пиано» и др., за младежи от основното или реалното училище, които желаеха да изучават пеене или някой инструмент. В Средния отдел се приемаха и ученици с по-нисък образователен ценз като извънредни, ако на конкурсния изпит покажат музикални дарби(32).
Преподавателите на академията бяха редовни, извънредни и лектори. Те се назначаваха с конкурс, изискваше се да са завършили висше музикално образование и да са се проявили като композитори, виртуози или преподаватели по пеене и музика. При нужда по решение на Министерския съвет можеха да се ангажират за извънредни преподаватели или лектори и лица с по-нисък образователен ценз, известни музикални дейци у нас или в чужбина. Ако бяха български поданици, тези лица се допускаха до конкурсен изпит след 5–годишна преподавателска практика. Завършилите и Учителския отдел ставаха редовни учители в средните училища по пеене и музика след едногодишен стаж и държавен практически изпит. Музикалната академия се ръководеше от директор, назначаван от средата на преподавателите с 10–годишна практика(33).
Откриването на Музикалната академия стана за Средния отдел на 6. IX. 1921 г., а за специалния и Учителския отдел — на 19. IX с. г. През нейната първа учебна година бяха записани във всички отдели 327 младежи — 279 в средния, 9 в специалния и 39 в Учителския отдел, от които 150 мъже и 177 жени. Преподавателският персонал се състоеше от 13 редовни преподаватели и 22 лектори(34).
Заслужава да се отбележи, че откритата от земеделското правителство Музикална академия за кратък период възпита талантливи творци в различните области на музикалното изкуство, които прославиха нашата страна по всички краища на света. «Едва ли някога — каза първият секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет на HP България Тодор Живков в приветствието си по случай 50–годишния юбилей на академията — пионерите, които преди половин век са поставили основите на нашето висше музикално образование, и в най-светлите си мечти са могли да си представят мащабите на музикалното дело в социалистическа България. Едва ли са допускали, че светът ще говори с уважение и респект за българската певческа школа; че възпитаниците на Консерваторията — певци и инструменталисти — ще събират възторга и аплодисментите на слушателите в най-големите световни зали; че произведенията на български композитори ще звучат редом с произведенията на най-значителните творци; че България ще се превърне в република на художествената самодейност и нейните самодейни колективи ще се връщат от световните конкурси, окичили неизменно гърдите си със златните медали на първенците.»(35)
Висшето образование получи ново развитие с откриването през 1920 г. на Балканския близкоизточен институт или Свободния университет за политически и социални науки в София, предшественик на сегашния Висш икономически институт «Карл Маркс». Това първо висше частно икономическо учебно заведение възникна по инициатива на група български и руски професори-емигранти и практически стопански дейци начело с видните буржоазни историци проф. С. С. Бобчев, проф. В. Н. Златарски и др. Инициативата намери одобрението на министъра на народната просвета, който със заповед № 2155 от 5. VII. 1920 г. разреши да се открие новото висше учебно заведение под името Свободен университет за политически и социални науки с три отдела: Дипломатическо-консулски, Административно-финансов и Търговско-стопански. Новото висше учебно заведение започна занятия от началото на учебната 1920–1921 г. То имаше първоначално двегодишен, а по-късно тригодишен курс и водеше занятията си вечерно време(36).
За преподаватели в Свободния университет бяха привлечени професори от Софийския държавен университет, стопански и други специалисти, които принадлежаха към буржоазната интелигенция, а значителна част от тях — и към най-реакционната й част, каквито бяха Ал. Цанков, Д. Мишайков, Г. Данаилов и други лица. В преподавателския състав бяха включени и някои белогвардейски професори. Лица с марксистки разбирания, дори и с лява ориентация нямаха достъп до катедрите на Свободния университет. Затова никак не е чудно, че основното преподавателско ядро бе враждебно настроено към земеделското правителство. Това намери израз както при официалното откриване на новото висше учебно заведение на 10. X. 1920 г., когато по неизбежност бе поканен само министърът на народната просвета, така и по време на университетската криза, когато през пролетта на 1922 г. преподавателите от Софийския държавен университет преустановиха четенето на лекции в Свободния университет от солидарност с антиправителствената акция на преподавателското тяло от Софийския държавен университет(37).
Съвсем друго бе положението със студентите в Свободния университет. Те принадлежаха в пo-голямата си част към бедните слоеве от населението, бяха предимно низши служители в държавни или частни предприятия и учреждения. Затова основната маса от тях бе с лява ориентация. Студентите с леви убеждения в Свободния университет бяха много повече, отколкото в Софийския държавен университет(38).
В Свободния университет през първата учебна година — 1920/1921 г., бяха записани 532 студенти, от които 16 жени. Преподавателите наброяваха 22 души. През учебната 1922/1923 г. броят на студентите нарасна на 1646 души, от които 187 жени. Нарасна също и преподавателското тяло, чийто брой бе 42 души(39). През следващите учебни години броят на студентите варираше между 1600–1800 души.
Една година по-късно — на 2. X. 1921 г., бе открито и Висшето търговско училище във Варна, наричано обикновено Търговска академия. Негов приемник е днешният Висш институт за народно стопанство «Д. Благоев» в същия град. Инициативата за откриване на това второ по рода си виcше икономическо учебно заведение у нас принадлежеше на Варненската търговско-индустриална камара и на учителите във Варненското средно търговско училище начело с директора му Цани Калянджиев, който стана и първият му ректор. Програмата и правилникът на академията бяха приети от бюрото на Търговско-индустриалната камара още през май 1920 г. и утвърдени със заповед № 7177 от 28. IX. 1920 г. на министъра на търговията, промишлеността и труда Райко Даскалов.
Основната цел на Висшето търговско училище, залегнала в правилника, бе «да култивира онези обществено-стопански и търговско-технически науки, които са нужни за изучаване и изследване на търговията и индустрията», като чрез това се задоволяват потребностите в страната от стопански кадри с по-високо образование и се дават теоретически и практически знания на учители за търговските училища. В програмата се предвиждаше за студентите, които желаеха да станат учители в средните и други търговски училища, да държат изпити освен по специалните дисциплини и по педагогика и да провеждат педагогическа практика. Управлението на училището бе възложено на Върховен училищен съвет, в който участвуваха представители на Камарата и Академичния съвет, кметът на града или негов заместник и председателят на Окръжната постоянна комисия. На Върховния съвет принадлежеше административната и финансовата власт, а на Академичния съвет — само педагогическата(40).
Висшето търговско училище във Варна започна академичния си живот с 8 преподаватели и 158 студенти, от които 27 жени. През втората учебна 1922/1923 г. броят на преподавателите нарасна на 13 души, а на студентите — на 252 души, от които 40 жени(41). По-голямата част от студентите бяха синове и дъщери на трудещи се. За тяхното политическо възпитание голяма роля играеше създадената още през 1921 г. комунистическа организация при Търговската академия. Благодарение на нея значителна част от преподавателите и студентите по-късно застанаха на антифашистки позиции(42).
* * *
От направения преглед на висшето образование при управлението на БЗНС се вижда, че освен разширяването на университета с откриването на нови факултети и катедри бяха открити и четири нови висши учебни заведения — Художествената и Музикалната академия, Свободният университет и Висшето търговско училище във Варна. С разширяването на университета и откриването на новите висши учебни заведения се отговори на назрялата нужда от подготовка на зъболекарски, аптекарски, ветеринарномедицински и стопански кадри с висше образование, както и кадри с виcше образование по изящните изкуства и по музикалното изкуство. По такъв начин наред с университета се създадоха нови огнища за научна и образователна дейност, които дадоха своя принос за развитието на родната наука, изкуство и култура и за заемане от нашия народ достойно място в редиците на културните народи.
Бележки
1. Ив. Георгов, Поглед върху развитието на университета, С., 1929; М. Арнаудов, История на Софийския университет, С., 1939; Л. Беров, Петдесет години Висш икономически институт «К. Маркс», сб. Петдесет години Висш икономически институт «К. Маркс» 1920–1970, С., 1971; H. Т. Балабанов, Висши специални училища, сб. Българската просвета някога и сега, С., 1939; К. Калайджиева, По някои въпроси на просветната и културната политика на правителството на БЗНС, Известия на НБ «В. Коларов» и БСДУ, т. 2 (7), 1963; Кр. Крачунов, Народната просвета в България, С., 1934; Ц. Калянджиев, Към историята и развитието на Висшето търговско училище в гр. Варна, в. «Академични вести», бр. 1 и 2, 1939, и др.
2. Дневници на XIX ОНС, II и. с., кн. 2, с. 673; Отчет на министъра на народното просвещение Ст. Омарчевски за дейността на министерството от 20. V. 1920 до 1. VII. 1922 г., С., 1922, с. 161.
3. Дневници на XIX ОНС, II и. с., кн. 2, с. 674–675.
5. Пос. отчет на Ст. Омарчевски, с. 162–163.
7. Дневници на XIX ОНС, II р. с., кн. 3, с. 2417.
8. М. Арнаудов, пос. съч., с. 629.
9. В. «Отечество», бр. 43–44 от 22. III. 1922 г.; в. «Мир», бр. 6538 от 20. III. 1922 г.
10. Пос. отчет на Ст. Омарчевски, с. 173, 175.
11. М. Арнаудов, пос. съч., с. 428.
12. Пос. отчет на Ст. Омарчевски, с. 189.
13. Пак там, с. 192 –193; М. Арнаудов, пос. съч., с. 435–436.
14. В. «Отечество», бр. 43–44 от 22. III. 1922 г.; М. Арнаудов, пос. съч., с. 453.
15. В. «Утро», бр. 3735 от 31. XII. 1921 г.
16. В. «Мир», бр. 6525 от 3. III. 1922 г.; М. Арнаудов, пос. съч., с. 430–434.
17. В. «Победа», бр. 24 и 25 от 28. II и 1. III. 1922 г.; М. Арнаудов, пос. съч., с. 435–441.
18. М. Арнаудов, пос. съч., с. 447.
19. В. «Радикал», бр. 60 от 17. III. 1922 г.; в. «Мир», бр. 6536 от 17. III. 1922 г.
20. Така например позивът бе подписан от 10 демократи, 5 народнопрогресисти, 3 радикали и пр.
21. В. «Мир», бр. 6536 и 6538 от 17 и 20. III. 1922 г.
22. М. Арнаудов, пос. съч., с. 465–466.
23. В. «Радикал», бр. 185, 186, 187 от 20, 21 и 22. VIII. 1922 г.; в. «Пряпорец», бр. 187 от 22. VIII. 1922 г.; в. «Независимост», бр. 406 от 22. VIII. 1922 г.
24. В. «Мир», бр. 6660 от 18. VIII. 1922 г.; в. «Пряпорец», бр. 135 от 19. VIII. 1922 г.; в. «Независимост», бр. 404 от 19. VIII. 1922 г.; в. «Слово», бр. 105 от 17. VIII. 1922 г.
25. В. «Работнически вестник», бр. 51 от 18. VIII. 1922 г.
26. Дневници на XIX ОНС, II и. с., кн. 3, с. 2331.
30. Н. Т. Балабанов, пос. ст., с. 248–249.
31. Пос. отчет на Ст. Омарчевски, с. 276.
32. Дневници на XIX ОНС, II и. с., кн. 2, с. 671, 693; Н. Т. Балабанов, пос. ст., с. 255, 259.
33. Дневници на XIX ОНС, II и. с., кн. 2, с. 671–672, 693.
34. Пос. отчет на Ст. Омарчевски, с. 406–407.
35. Българска държавна консерватория. 1921–1971 г., С., 1972 , с. 13.
36. Л. Беров, пос. ст., с. 10–11; Н. Т. Балабанов, пос. ст., с. 266–267.
37. Л. Беров, пос. ст., с. 112 и сл.
39. Статистически годишник на Българското царство, год. XVII, 1925, С., 1926, с. 456–457.
40. H. Т. Балабанов, пос. ст., с. 237; Правилник и програма за Висшето търговско училище, Стенографски протоколи на Варненската търговско-индустриална камара, Варна, 1920, с. 156, 189.
41. Статистически годишник на Българското царство, год. ХVII, 1925, С., 1926, с. 453.
42. В. Василев, 50 години Висш институт за народно стопанство «Д. Благоев», Варна, Алманах на ВИНС «Д. Благоев», Варна, 1972 г., с. 5.