Проекти нa САЩ за определяне на границите на България през 1918–1919 г.

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Андрей Пантев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2019

Първата световна война заема особено място във външнополитическата история на Съединените щати. Именно тогава САЩ извършват онзи внезапен «скок» към световно господство, който включваше като предварително условие частичната неутрализация на влиянието на старите велики сили на Европейския континент. Американското присъствие в решаването на съдбините на Европа, обусловено от излизането на САЩ на авансцената на световната политика, в началния си период бе оправдавано и обяснявано с необходимостта от «регенерация на остарялата европейска междудържавна система», с морализъм и идеализъм, уж запазен единствено в американското външнополитическо поведение, и пр. Тези широко прокламирани пропагандни постулати на американската политика по времето на Световната война бяха своеобразно продължение и приложение на установената в края на XIX в. теза за историческото предопределение и географската изключителност на САЩ в световната история.

Експанзионизмът, който подобно на Прусия съществуваше в американското политическо мислене и дипломатическа практика още преди да бъде завършено държавно-националното обединение на САЩ, имаше различни измерения, прояви и тълкувания в позицията на тази страна при възникващите световни конфликти. Трансплантацията на външнополитическите доктрини на САЩ върху европейския терен невинаги бе обаче придружавана с конкретна териториална програма. Не притежавайки капиталовложения в Европа, САЩ се интересуваха много повече от стратегическия баланс между държавите, отколкото от изграждането на икономически институции, защитаващи определени стопански интереси. Именно поради това в следвоенното устройство на Европа търсещите нови съюзници САЩ се стремяха да се сближат с онези сили на континента, които отхвърлят или са способни да отхвърлят в бъдеще англо-френския вариант в териториалното устройство на Европа. Така се появи и условната американска благосклонност към България, която се обясняваше в значителна степен от стремежа на САЩ да противопостави една балканска страна срещу местните фаворити на Англия и Франция.

* * *

Научната необходимост от разглеждане на отношението на СА1Ц към българския териториален въпрос едва ли се нуждае от подробна аргументация. Няма труд, посветен на следвоенното преустройство на Европа, който да не отбелязва, макар и в различна степен, специалните отношения между двете страни по време на войната и на мирните преговори. Парижката мирна конференция има особено значение за САЩ и България. За първата страна тя означава окончателно, макар и на първо време не съвсем успешно «навлизане» в системата на договорни отношения с останалите велики сили. За България тя е онзи краен предел в неблагоприятната европейска регламентация на нейната етническа територия, който постави траен отпечатък върху националното и политическото развитие.

Тази паралелна значимост на конференцията в историята на двете страни вече приема адекватно отражение в тематичната ориентация на съответните историографии. В САЩ са изследвани балканските аспекти на Парижката мирна конференция поотделно за Югославия, Гърция, Румъния, Албания и България(1). Посочените изследвания за Румъния, Югославия и отчасти Албания стоят дори над постиженията на съответните национални школи.

Съвременната българска историография постепенно престава да бъде «длъжница» на интереса по този въпрос у нас. Макар че неговото изследване не е още изчерпано, налице са успешните начинания за научно обяснение на феномена САЩ — България на Парижката мирна конференция. В работите на авторитетните български историци Хр. Христов, В. Хаджиниколов, В. Божинов и на П. Петков(2) са изложени убедителни антитези на твърденията за самарянския характер и моралните мотиви на американското поведение в българския въпрос през 1918–1919 г.

Като се имат предвид посочените изводи на споменатите вече автори, в настоящото изследване ще се опитаме да очертаем допълнителни причини за това поведение, като потърсим неговите ретроспекции, съотношението между етнически аргументи и политическа реалност, между намерения и възможности, между симпатии и подкрепа, между обществено мнение и правителствени съображения. Нашите главни усилия ще бъдат съсредоточени върху съпоставянето на предварително натрупаните в САЩ сведения за българските граници от научно естество и представената в Париж политическа аргументация за преначертаването на част от българските държавни територии. За тази цел ще се ограничим с минимално разглеждане на заседанията на самата конференция, вече анализирани от редица автори, за да се спрем на значението на етническите сведения във формулирането на американското становище по въпроса. Тук се позоваваме на нови монографии, засягащи, макар и периферно, въпроса, и най-вече на неизползувани у нас документи от американските държавни архивохранилища

* * *

Мнозина автори в чужбина споменават за някакъв «българофилизъм», за «български мит», за «значително пробългарско настроение» и пр. в американското обществено мнение в края на Първата световна война. Наистина в САЩ имаше настроения в полза на България по спорните балкански въпроси. Това бе своеобразно изключение, особено значимо при съпоставянето му с традиционната обществена дезинтересираност на САЩ към европейските дела. При това България единствена от балканските страни нямаше организирана политическа и научна пропаганда.

Пристигащите в българските земи още преди Освобождението американски мисионерски дейци бяха изненадани от сравнително високото културно равнище на местното население, от неговата интелигентност, от способностите му за развитие. Последвалата разнолика информация за първите стъпки на новообразуваното българско княжество потвърдиха тези начални впечатления. Това още не означаваше, че България играеше някаква съществена роля в американската осведомителна система в Европа. Напротив, събитие като Съединението между Княжество България и Източна Румелия дори не бе отразено в официалните публикации на американското външно министерство. Но Вашингтон непрекъснато колекционираше една рядко благоприятна за балканска страна информация за държавно-националните усилия на българите и особено за напредналия стадий на тяхното национално движение. На 22 август 1903 г. американската легация в Цариград изпрати до държавния секретар Джон Хей пространен анализ на събитията в Македония, в който се прогнозираше, че българите тепърва ще играят водеща роля в политическите събития на полуострова(3). След установяване на дипломатически отношения между Вашингтон и София на 19 септември 1903 г.(4) подобни съобщения придобиха периодичен характер.

Към дипломатическата кореспонденция, консумирана в сравнително ограничени кръгове, постепенно се прибавяха журналистическите коментари за националната толерантност на българите, за бързите успехи на тяхната млада държава. Някои публицисти подчертаваха, че «нито една друга страна в Европа не е била така силно повлияна от САЩ»(5). В популярния в САЩ мисионерски вестник «Мишънъри хералд» бяха поместени значителен брой благоприятни отзиви за българите в Македония за времето от 1874 до 1914 г.(6) В края на август 1915 г. авторитетното списание «Аутлук» дори претенциозно твърдеше, че Америка била «главният фактор в създаването на България»(7). Без да споделяме тези неоснователни хиперболизации, може да се установи, че САЩ имаше вече половинвековен опит във връзките си с българите, който, взет в сравнителна съпоставка по отношение на Европа, не бе нещо незначително.

След влизането на САЩ във войната през април 1917 г. с декрет на президента Уудроу Уилсън през средата на октомври бе създадена Комисия за разследване на проблемите и условията на бъдещия мир в света. С тази комисия САЩ показаха, че независимо от минималния си военен принос за победата на Антантата те имаха намерение да играят самостоятелна роля в следвоенното устройство на европейския континент. В началото на септември 1918 г. към комисията бе създадена балканска секция, която трябваше да прецени основателността на декларираните териториални претенции от балканските държави. В привличането на членовете на тази секция се чуваше особено думата на Уйлям X. Бъклер, американски археолог и етнограф, който още на 27 април 1917 г., бе представил 13 страници меморандум за балканските граници. Използуването на Бъклер от страна на американското правителство отразяваше неговия траен, стремеж да подходи научно към спорните териториални теми. Това начало ще бъде проявявано в различни степени по време на отделните дискусии и никога не отпадна напълно в американските доводи. Основен принцип в предложенията на американските експерти до правителството бе схващането за необходимостта от идентичността между етнически и държавни граници. Националният принцип доминираше над останалите стратегически и стопански мотиви в представените препоръки.

Първото заседание на балканската секция се състоя на 21 септември 1918 г. Бе взето решение докладът на Бъклер да стане основа за по-нататъшни проучвания за съдбата на населението от Албания, Македония и Тракия. Последваха интензивни проучвания върху историята, езика, етнографията и топонимията на въпросните области. Двадесет и четири на сто от всичките заседания на Централната териториална комисия бяха отделени за разглеждане на материалите, подготвени и представени от балканската секция(8). Балканската секция категорично окачестви Букурещкия договор от 1913 г. като «резултат от действията на една корумпирана дипломация, която сега народите от целия свят следва да ликвидират»(9). Тази констатация остана отправна точка в повечето заключения на балканските експерти по бъдещата карта на Балканите.

Секцията одобри и един рапорт на известния американски познавач на Македония Ал. Сониксен, в който сръбските и гръцките претенции спрямо тази област бяха категоризирани като «типичен случай на пристрастие»(10). Тя предложи на Централната комисия гранична линия, както след Първата Балканска война, и предоставяне Източна Тракия на България като предварително условие независимо от резултатите на войната(11). Факторът победител — победен в крайния изход на войната малко влияеше на препоръките на балканската секция. За нея единствен фактор беше етническото разпределение на населението в старите гранични райони.

Този подход бе известен на американското правителство, което от своя страна също избягваше силни атаки срещу България. Правителството показа, че иска да вземе дейно участие в подготовката на мирния договор с България наравно с останалите сили, които бяха воювали с нея. На 25 май 1918 г. президентът информира Съвета на четирите, че след като САЩ не са били практически във война с България, нейните представители не следвало да подписват мирен договор с нея(12). В същото време той инструктира своя екип да вземе активно участие в проектирането на мирния договор с България. Това бе очевидна аномалия, която откриваше възможност за равно участие, но правеше това участие анемично и неубедително.

В това се състоеше и предимството и слабостта на САЩ по отношение на България. За разлика от Турция и Австро-Унгария, които през май 1917 г. скъсаха дипломатическите си отношения със САЩ заради американо-германската война, България не изрази този вид солидарност с нейния съюзник. Въпреки краткотрайните дебати в Конгреса и върху страниците на антантофилския печат с искане за обявяване на война на България Уилсън и държавният секретар Р. Лансинг не сметнаха за сериозна алтернативата за война с България. На самата мирна конференция членовете на американската делегация посочваха, че САЩ никога не са прекъсвали отношенията си с България, поради което те имат основание да третират тази страна по-различно, отколкото Германия, Австро-Унгария или Турция(13).

Американските обществени кръгове споделяха разпространяваното от протестантските мисионери убеждение, че България се сражава по локални причини, че нейното участие във войната няма генетични връзки с общата стратегия на германо-австрийския блок за световно господство(14). Това убеждение бе трайно вкоренено в някои политически кръгове в САЩ, където препоръките на експертите за Балканите се приемаха по-сериозно, отколкото в Англия и Франция. Въпреки непрекъснатите настоявания от Лондон и Париж за обявяване на война Вашингтон остана мълчалив. България оставаше една от точките на разногласие между САЩ и Антантата.

Пробългарските препоръки на Комисията за разследване станаха навреме известни на българското правителство благодарение на добрата осведоменост и бързата реакция на дипломатическия представител в САЩ Панаретов. На фона на силната антибългарска пропаганда в Европа, превърната от балканските съюзници на Антантата в общонационална омраза, това бе един от малкото благоприятни за България фактори. За софийското правителство ставаше ясно, че въпреки твърдото застъпничество на мнозина европейски учени в Англия и Франция по националния въпрос на Балканите те нямаше да бъдат чути по същия начин, по който се слушаха научните експерти в САЩ. Тези надежди се засилваха от поведението на американския представител в София Доминик Мърфи и особено от серията статии, декларации и изследвания на американските мисионери, поместени в българските вестници «Пряпорец», «Мир», «Зорница» и отпечатвани с малки съкращения в мисионерския печат почти незабавно. В българското обществено мнение се формираше спасителната надежда за американската подкрепа в предстоящото решаване на съдбините на българската държава.

Надеждите като че ли се потвърждаваха на първо време. Югославската, гръцката и румънската пропаганда на САЩ бяха ангажирани в популяризирането на други, несвързани тогава с България каузи от бъдещия мир. В един нов рапорт до президента Р. Лансинг изреждаше четири варианта за намеса на САЩ в близкоизточните и балканските проблеми, като всички предвиждаха обявяване на война на Турция, но не и на България(15).

Сведенията на мисионерите от София до централното мисионерско бюро сигнализираха надежди за подкрепа. На 19 декември 1918 г. американският представител в София Чарлз Уилсън потвърди мнението на Д. Мърфи, че почти всеки български политик очаква подкрепа от САЩ в Париж(16). Междувременно на 9 октомври 1918 г. американското посолство в Лондон уведоми Англия, че САЩ смятат договорите за Балканите от изключително значение, понеже в миналото този район бил огнище на войни. Изразена бе надеждата, че договорът с България ще бъде част от предстоящата обща договорна система, а няма да се таксува само като работа на съюзниците, заинтересовани пряко на Балканския полуостров(17).

Така в София се зараждаше нереалистична представа за степента на подкрепата на САЩ. В първия си адрес до председателя на мирната конференция от 29 май 1919 г. на първата страница българската делегация се позоваваше на принципите на президента Уилсън за самоопределение на нациите(18).

Съобщаваме тази кратка, но изпълнена с драматични епизоди предистория на въпроса, за да вникнем в интимната същност на американо-българските отношения. Те се формираха едновременно с големи надежди и големи амбиции oт двете страни, но и двата случая не бяха съобразени с обективните реалности на политическата обстановка в Европа.

През септември 1918 г. Лансинг уведоми Уилсън, че Гърция и Сърбия ще искат разрешение на балканския въпрос, докато България била още безпомощна(19). Сръбският посланик в Лондон Миленко Веснич, който бе допуснат до изслушване от Комисията по разследване, непрекъснато лансираше идеята за незабавно потвърждаване на Букурещкия мирен договор по отношение на България(20). «Такъв мир — предвиждаше Лансинг — ще бъде не само грабителски, но и несигурен.»(21) Той настояваше балканският териториален въпрос да бъде подложен на общоевропейско обсъждане с предимство на народностния фактор.

Постулатите за етническия признак като определящ принцип в разпределение на териториите обаче бяха дефинирани повече като мотив за поведение, отколкото като подход за действие. Сред американските ръководни среди се разнасяха предупредителни гласове, че «балканските народи са и днес враждебни един на друг, както преди»(22), и че начертаването на балканските граници «ще бъде най-трудната, опасна и сложна част от работата на мирната конференция»(23).

От края на 1917 г. Специалният комитет за разследване на балканските граници съсредоточи своите усилия върху границата на България. Отначало комитетът предвиждаше митнически съюз на Балканите, в който Македония да стане автономна единица. Политическият наивитет и историческият романтизъм на авторите на този проект бяха набързо ликвидирани от суровите реалности. Балканският екип на Уилсън бе предупреден от М. Веснич, че Сърбия ще се противопостави на каквато и да било ревизия на Букурещкия договор(24). От май 1917 г. сръбските дейци започнаха активна кампания за неутрализиране на пробългарското обществено мнение в САЩ. Неин организатор бе сръбският посланик във Вашингтон Люба Михайлович. Отначало агитацията беше насочена към бъдещето на териториите на Австро-Унгария. В многобройната памфлетна литература, в речите, декларациите и лекциите все още липсваше предначертанието на спорните територии в източната част на Балканския полуостров. Американската общественост подкрепи идеята на Сърбия по отношение на Австрия и дори Италия, но не по отношение на България.

В предложението на секцията по разследване към Държавния департамент от 21 януари 1919 г. в четири точки бе препоръчано сръбско-българската, българо-румънската и българо-турската граница да бъдат такива, каквито са били преди войната през 1913 г. Но още в същия меморандум бе изразено силно съмнение, че бъдеща Югославия ще приеме такъв подход особено по отношение на България(25). На същата дата бе представен и специализираният рапорт на секцията за границите на България. Той съдържаше четири точки, които предвиждаха: първо, България да има излаз на Егея; второ, достъп до Кавала или Солун; Трето, границата в Одринско да стига до известната линия Мидия — Енос и, четвърто, българо-румънската граница да бъде както преди войната от 1913 г., с малки поправки. Вее още липсваше крайно становище за Македония и Западните покрайнини, които бяха оставени за допълнително проучване.

Междувременно президентът на САЩ бе обсипан с множество петиции от населението на Македония, Тракия и Западните покрайнини. Лично Уилсън се запозна с един голям мемоар на Ив. Евст. Гешов и нареди да се направят справки за политическата биография на този български политик. Той бе вече установил частна кореспонденция с Дж. Баучер и познаваше неговите статии по балканските проблеми в британския и американския печат. През август 1918 г. професорът от Чикагския университет Алберт Либиер също бе посочен като експерт в създадената специална комисия по българските работи под общото наблюдение на полк. Хауз. При задачата си да проучи българските държавни и етнически граници Либиер се срещна с голям брой учени, лингвисти, дипломати, пътешественици и най-вече с американски мисионери, работили в България.

През декември 1918 г. проф. Либиер бе изпратен в Париж като съветник на К. Дей — ръководител на американската комисия по балканските въпроси. По време на самата конференция Либиер представи знаменития си доклад «Балканската политика на Парижката мирна конференция». Етническите права на българите върху спорни територии в Добруджа, Македония, Западните покрайнини и Тракия бяха доказани с разнообразни по произход аргументи. Компетентното и безпристрастно експозе на Либиер бе заведено в архива на Уилсън и бе прочетено лично от президента. То оказа значително влияние върху продължителната американска опозиция срещу решенията, ощетяващи българските граници.

Към тези усилия се присъединиха и редица други дейци, като американският генерален консул в София Доминик Мърфи, педагогът, мисионер и журналист Рубен Маркъм и известният като «американски Баучер» Ал. Сониксен, които познаваха конкретно въпроса за българските граници. Други, като водача на американската делегация в Париж след заминаването на Уилсън от Париж К. Полк и споменатия Дей, се увериха от представената документация в правата на българите и творящата се срещу тях историческа несправедливост. Трети, като автор на първата самостоятелна книга за България в САЩ У. Мънро, който още от 1912 г. поддържаше оживени писмени връзки с Ив. Д. Шишманов, а познаваше България и от пребиваването си в нея, изнасяха серия от лекции, обръщаха се до политически дейци и прочие, за да потвърдят лансираната в САЩ още в началото на войната идея, че България се е сражавала на несправедливата страна, но за собствена справедлива кауза.

Към този вид благожелателна за България дейност се отнасяха и мисиите на Р. Маркъм и Ед. Хейскел през март 1918 г. във Вашингтон. Те се стремяха да настроят политици и общественици към по-детайлизирано разбиране на причините, хвърлили България в съюз с австро-германския блок. Присъствието на двамата мисионери спомогна твърде много за популяризиране на българската кауза от американци, защото всякакви декларации на Панаретов бяха окачествени от антибългарските среди като «шпионаж» и «лъжи». По-късно, през август с. г., бе планирана мисия с обратен адрес към България. Представители на Американския мисионерски съюз (Едуард Мор и Дж. Уошбърн-младши) се готвеха да пътуват за София, за да предложат американското посредничество по предстоящите гранични проблеми. Мисията бе одобрена предварително от полк. Хауз и Държавния департамент. Но германското изтегляне от Източния фронт осуети тази «мъртвородена»(26) според един американски историк идея.

През пролетта на 1918 г. авторитетното американско списание «Ню рипаблик», занимаващо се активно с въпросите на войната и мира, публикува с благоприятен коментар писмо на българския американец Радослав А. Цанов, професор по философия в Хюстън, Тексас, до Панаретов. В писмото открито бяха изразени чувствата на българската емиграция против Германия и Фердинанд. То завършвате е ясния призив: «Нека сега се обърнем към Америка. Аз съм сигурен, че тя от името на съюзниците ще признае нашите права в Македония»(27).

Меморандумът на Дж. Баучер, който предвиждаше автономия на Македония, бе специално изпратен до У. Уилсън, въпреки че бе адресиран до английското правителство. От приподписалите го десет политически, научни и културни дейци шест бяха американци. В специален осведомителен бюлетин от 29 април 1919 г., предназначен за информация на президентския екип на мирната конференция, се наблягаше на обстоятелството, че многобройните петиции за автономия на Македония се подкрепят от България, която е и единствената страна, съгласна на плебисцит за всички спорни зони на Балканите. Същият бюлетин преценяваше, че «спрямо Македония се готви същото престъпление, което е било извършено в Берлин и повторено в Букурещ. Тази земя не може да бъде таксувана като воюваща, защото нейното население е само етнически свързано с България»(28). Препоръчваше се мнението на македонската емиграция в Швейцария за автономия на Македония, което съвпадаше с българските предложения до страните-победителки.

По това време в Швейцария се развиваше изключителна активност в троен план по македонския въпрос, включващ проекти и връзки в посока САЩ — България — македонска емиграция. На 2 януари 1918 г. още в разгара на войната Хю К. Уилсън, шарже д’афер в американското посолство в Берн, поиска да сондира пред Тодор Шипков, който се представял за личен пратеник на Фердинанд, възможностите за тайни преговори между България и САЩ. По това време Швейцария стана «очите и ушите на американската политика в Европа»(29) и още на 5 януари Уилсън получи от Вашингтон телеграфически нареждания за преговори. Това бе началото на продължителни разговори и многобройни срещи на проф. Дж. Херон, специален пратеник на президента в Европа, с Т. Шипков. Тези срещи са коментирани в различна степен от почти всички автори, занимаващи се с изследвания тук проблем. По съвета на Уилсън Херон сам проявил интерес към пълномощията на Шипков(30) въпреки изразяваната в лична кореспонденция с други лица антипатия към българския пратеник.

Херон и Шипков се срещнаха през 1918 г. 16 пъти в къщата на Херон в Женева. Базата за евентуално разбирателство между двамата се състоеше в ангажимента, че ако България «помогне» за скорошното приключване на войната през същата година, тя ще получи справедливо разбиране на нейните проблеми от американска страна на предстоящата конференция. Според писмо на Шипков предпоставката за това споразумение означаваше признаването от страна на САЩ на «пълното национално обединение на България, включващо цяла Добруджа до устието на Дунав, цяла Тракия със Серес, Драма и Кавала, цяла Македония с коридор до Унгария, както и българските градове Неготин, Зайчар, Пирот, Враня и Лесковац въпреки всички съществуващи тайни конвенции»(31).

Тези връзки допринасяха за отхвърлянето на пропагандата на враждебните на България среди от балкански произход, които обвиняваха българите в империализъм, варварщина, жестокости и пр. На 17 август 1918 г. Лазар Маркович, един от най-влиятелните водачи на сръбската емиграция в Швейцария, писа до американската легация в Париж от Женева, че «има голямо безпокойство между сърбите и всички южни славяни, между гърците и дори италианците поради опасността от сепаративни преговори между Антантата и българите»(32). Тази «опасност» се изразяваше в твърденията на Херон, че «наказването» на България с отнемане на територии било неоправдано исторически. Неговите апели до президента и до сенатори, до банкери и учени, до религиозни дейци и дипломати се свеждаха до предупреждението, че суровите условия, представени на България, ще създадат такава несправедливост, която неизбежно ще доведе до скорошни нови конфликти на Балканите.

Случаят Херон не бе единствен в стремежа на някои американски обществено-политически дейци да разграничат политическата вина от етническите права на българите. На 21 септември 1918 г. на заседание на балканската секция на Комисията за разследване У. Фергюсън поиска да се направи самостоятелно американско изследване на представените от Сърбия, Гърция и Румъния искания за присъединяване на територии. Секцията взе решение да се установи до каква степен българският елемент е изкуствено изтеглен от района Драма — Кавала и Дeмир Хисар — Сереc и в каква степен българското население действително е «изчезнало» в района между Солун и Вардар и по течението на р. Струма(33). Секцията бе автор на непубликувания коментар на полк. Хауз върху 14–точковата програма на президента, който по отношение на т. 11 бе докладвал: «България следва да има граница в Южна Добруджа, както беше преди Втората Балканска война. Тя също следва да получи Тракия до линията Мидия — Енос и може би дори до линията Мидия — Родосто»(34).

Така Комисията за разследване се стремеше да избягва реалностите от политическо естество, възникнали като резултат от изхода на войната. Нейните нашироко разпространени решения и препоръки създаваха почва всред европейското обществено мнение за нравствената съпротива на България срещу очертаващите се тежки условия на мирния договор. Дори и известни с пробългарските си убеждения дейци от лондонския Балкански комитет, като братята Бъкстон, лейди Дърам, лейди Горган, французинът Буске и др., посочваха препоръките на американската комисия като най-важен аргумент в правотата на застъпваната от тях кауза. Обстоятелството, че в състава на американската делегация в Париж влизаха много повече членове на комисията — професионални учени, отколкото политици и дипломати от кариерата, засилваха надеждите в София за ефективното прилагане на тези препоръки на дипломатическата маса.

За жалост обаче, докато американската политика се движеше, общо взето, по нерутинираната инерция на препоръките от страна на експертите-учени от Комисията по разследване, политическите решения се взимаха от държавници и дипломати от кариерата, които налагаха договорите съгласно волята на победителите, а не по мнението на специалистите.

* * *

Началната фаза в определяне на границите на България обхвана периода 18 януари–30 юли 1919 г. Това предвиждаше предварително примерно определяне линиите на държавно разграничение между нея и Румъния, Сърбия, Гърция и на юг. Решаването на този въпрос определяше за неизвестно време националната съдба и държавния статут на такива важни и богати български територии като Добруджа, Македония и Тракия. Българската делегация, за която въпросът за границите бе от жизнено значение, приведе етнографски, икономически, исторически и морални аргументи, за да докаже естествената принадлежност на тези земи към българския държавен организъм. Нейната обширна и подробна аргументация се приближаваше до голяма степен до препоръките, давани от американските балкановеди.

В последния временен рапорт на Комисията за балканските граници от 21 януари, в навечерието на непосредствените преговори, се искаха следните общи промени в българския район на балканската карта: определяне на източната граница на Сърбия през 1913 г. като основа за границата на бъдещото Сръбско-хърватско-словенско кралство; отново се потвърждаваше искането за българо-румънската граница отпреди Втората балканска война; Комисията настояваше на предишните си схващания, че България не бива да бъде лишена от достъп до Егея, а за Македония — да бъде поделена между Сърбия, Гърция и България по принципа за разделението й в резултат от Първата Балканска война; по гръцко-българския спор относно Източна Тракия българските претенции бяха окачествени като напълно основателни(35).

Този доклад, заведен в общата кореспонденция на главния Комитет по границите към Комисията за разследване, за пореден път потвърждаваше установеното мнение на американските експерти. Той беше и последното твърдо становище на официалната американска институция преди непосредственото пристъпване към обсъждане на въпроса от страна на всички сили — участнички на заседанията в Париж.

Централната териториална комисия започна упражняването на своите функции на 9 юли 1919 г. Нейният метод предвиждаше общо разглеждане на всички гранични и териториални въпроси според препоръките на съответните регионални подкомисии. По отношение на спорните територии с България тя изслуша мнението на отделните комисии по гръцките, румънските, югославските дела и предложи финален рапорт до делегатите на конференцията.

Най-напред югославската делегация бе поканена да изрази гледище по българо-югославската граница. В меморандум от 18 февруари 1919 г. тя поиска цялата граница с България, от Гърция до Румъния, да бъде преместена на изток, приблизително 20 км по р. Струма, Драгоманското дефиле, по билото на планините до Видин и румънския бряг. Това искане бе обосновано със съображения от етнически характер. Дешифрирана по-ясно, тази «ректификация» включваше и Видин, Кула, Трън, Белоградчик, Цариброд, Брезник, Кюстендил, Горна Джумая, Струмица и Перник. Дълбочината на исканата територия в същност не бе 20 км, а достигаше някъде до 70 км. През юни с. г. от югославската делегация постъпи допълнително искане да се окупира зоната между границата и р. Арчар със селата Райничи, Синаговци, Монастирище, Сливница, Брезник, Извор — за срок от 15 години(36).

На 3 март американският делегат изрази дълбоко съжаление по повод на тези необосновани претенции. По негово енергично настояване комисията трябваше да изготви два варианта за начертанието на границите с общ предговор, в който се посочваше, че исканата от сръбската делегация територия съдържа изцяло българско население и нейното приобщаване към Сърбия ще направи България стратегически уязвима (т. 3 и 4)(37). Комисията предлагаше три модификации на границата от 1914 г. — в районите на Струмица, Босилеград и Цариброд — Пирот. Противно на проекта на Франция и Англия, който даваше на Сърбия значителни териториални преимущества по командните височини в района, американо-италианските предложения препоръчваха да не се правят никакви териториални промени. Тази препоръка засягаше цялата линия на обсъждане и особено сектора с. Брегово, Видинско — Брезник.

Американската делегация възрази особено остро срещу предложението границата да спре до Видин или да включи този град. Аргументите, подкрепени от френския делегат, че в този район уж живеело смесено сръбско-българско население, бяха решително отхвърлени като «абсолютно несъстоятелни и вредни за приемане достоверността на другите етнически данни, предлагани на вниманието на комисията»(38). Лично водачът на американската делегация Ф. Полк се ангажира с декларация, че САЩ никога няма да допусне такова «орязване» на България в северозападната й част, което може да създаде в бъдеще въпрос, подобен на македонския, и да внесе нова заплаха за мира(39).

Американската опозиция в тази част от преговорите сложи траен отпечатък върху хода на дискусиите по въпроса. От началото на май до 4 юни 1919 г. Н. Пашич направи няколко опита да постави на ново обсъждане въпроса за сръбско-българската граница. На 17 април той увери намиращия се в Париж Уилсън, че уж «етноложките граници» на неговия народ влизали «дълбоко в българската държава»(40). След този разговор Уилсън отново консултира своя географско-етнически експерт И. Бауман. На 16 май Бауман заяви на заседание на Централната териториална комисия, че САЩ намира предвидените за влизане в сръбска територия няколко български села от Кулско като максимум, даван на Сърбия от българска територия в този район, и изобщо не смятат да се занимават повече с въпроса. Лично Полк заяви, че САЩ гледат с неодобрение на уголемяването на сръбската територия с части от Северозападна България и особено в близост с българската столица(41). Тази енергична съпротива направи силно впечатление. В едно от донесенията си до Белград Пашич съобщи, че САЩ имат благосклонно отношение към югославските искания спрямо Банат, Унгария, Австрия и Италия, но по отношение на България «президентът не споделя нашето мнение»(42).

Тази позиция на САЩ наложи принудителен обрат в тактиката на югославската делегация в Париж. От началото на юни тя изостави идеята на М. Бошкович за искания на северозапад към България като кондицио сине ква нон. Председателят на Югославския комитет в Лондон Анте Трумбич предупреди, че категоричното настояване за ректификацията на сръбско-българската граница може да доведе до експлозивната тема за Македония. В лицето на М. Веснич югославската делегация възприе компромисното становище за незабавно приемане на границата с България в предложения проект при условие, че македонският въпрос изобщо няма да бъде повдигнат. На 26 май Трумбич бе вече уведомен, че комисията отстоява своята линия за българската граница, фиксирана с проекта от 6 април(43).

Полк напомни на Трумбич, че в преговорите през януари 1919 г. между САЩ и Англия(44) двете страни се бяха споразумели за решаването на въпроса за Македония на етнографска основа(45). Той изтъкна, че в цялост американското предложение особено за сектора Цариброд не било прието, така че не било в интерес на югославската делегация да протака въпроса(46). На 2 юли югославската делегация се съгласи въпросът за българската граница да се предостави на Централната териториална комисия. Взе се решение българската делегация да бъде поканена в Париж на 25 юли. Полк повтори, че американската делегация ще подкрепи Югославия срещу Италия, но никога не и по въпроса за българската граница. Трумбич телеграфира на 26 ноември в Белград, че американците не желаят никакви по-нататъшни протакания по българската граница(47). Тези настойчиви постъпки, както и опасенията от повдигане на македонския въпрос склониха югославската делегация да отстъпи от максималистичните си претенции по западната българска граница. Завърши първата, макар и частично успешна акция на американската делегация по българския териториален въпрос. За жалост тя се оказа и последна.

Докато се коментираше начертанието на българската северна и западна граница, Комисията по гръцките въпроси започна и продължаваше своите дискусии по тракийския въпрос с особен оглед на българската южна граница(48). Американският експерт по този въпрос У. Дей представи американското виждане върху две предварителни предпоставки. Първо, че един засега недефиниран район в Източна Тракия трябва да бъде отделен, за да влезе в проектираната от американската дипломация интернационална държава с център Цариград, и, второ, че следва да бъде извършен плебисцит за останалото немюсюлманско население в Тракия, за да се установи неговата точна национална принадлежност. Дей поясни, че независимо от резултатите на предлагания плебисцит САЩ смята българския стопански достъп до Егея за крайно необходим, дори и ако по етнически съображения районът около него бъде даден на Гърция. Той напомни дадените обещания от Гърция за достъп на българите до Дедеагач, Кавала или Солун. В своята протоколна терминология относно цяла Тракия той продължи да употребява понятието Българска Тракия.

На 24 февруари Е. Венизелос представи на експертите етнографски сведения за Тракия (зоната западно от Марица и западно от Тунджа) и Източна Тракия (със силно преобладаващо гръцко население според гръцката статистика). Единствен Дей оспори достоверността на предложените сведения, като припомни собствените признания на Венизелос за гръцкия произход на приложените статистики(49). Той се обърна пряко към президента, като му докладва, чe не може да се допусне такъв подход на делегациите, щом България не е допусната за мнение(50). На 6 март Дей предложи очертанията на Западна и Източна Тракия да бъдат определени чрез установяване на размерите на Интернационалната държава, като се вземе предвид «желанието на населението от останалите райони»(51). Предложението бе отхвърлено от всички делегати. В края на март американската делегация предприе малка корекция в своите виждания по тракийския въпрос. Тя се съгласи с предложената още в началото т. нар. «синя линия» за южна граница на България. Линията, официално предложена на 30 март, фактически даваше Западна и Източна Тракия на Гърция. Тази промяна бе причинена от предпазливия сондаж на САЩ пред Англия и Япония да им се даде проектираната Интернационална държава като подмандатна територия.

Американското отстъпление от мнението на етнографските експерти бе продиктувано от политически съображения. Но това съвсем не означаваше, че САЩ окончателно приемаха англо-френската програма за Тракия. Американското сътрудничество въз основа на «синята линия» бе функция от съгласието на Англия и Франция за моделиране на Интернационалната държава. Още с приемането на линията делегацията на САЩ декларира, че тя «си запазва правото да внася промени относно границата след прехвърлянето на територията на Източна Тракия»(52). С тази формула САЩ развързваха ръцете си за промяна в случай, че тяхната идея за Интернационална държава в Цариград не получи развитие. Така и стана малко по-късно.

На 11 юли 1919 г. при подновената дискусия за Тракия се прояви познатото разграничение на мненията, появявало се е неведнъж вече по въпроса за западната граница на България. Английската, френската и японската делегация отново поставиха «синята линия» като безусловна база за по-нататъшни решения. Но този път американската делегация, подкрепена от Италия, отново изнесе линията от 1913 г., модифицирана с турско-българския договор от 1915 г. Причината за отказа на САЩ от вече приетата на 30 март «синя линия» бе обяснена с «недостатъчно убедителните етнографски и стратегически доказателства за притежаването на целия район от Гърция»(53).

Всичките забележки и възражения на американската делегация по този въпрос се свеждаха до етнически, исторически и икономически съображения. В това се състоеше и слабостта на американската позиция. Американската подкрепа на българските възражения по тракийския въпрос целеше да се запазят от Гърция част от тези територии за предвижданата подмандатна на САЩ Интернационална държава.

На 5 август Централната териториална комисия се зае с въпроса за Тракия, който стана главна тема на нейните заседания. Тогава вече американската делегация поиска включването на цяла Източна и Западна Тракия в Интернационалната държава Цариград. В същото време американската делегация единствена прие да бъде разгледано посланието на българското правителство от 29 май с предложение за създаване на автономна държава за Тракия и Македония(54). Явно самата тема за автономия импонираше на американската делегация с оглед на нейните планове за Цариград. На 9 август бе прочетено послание на Р. Лансинг, в което се твърдеше, че ако не се осъществи американското предложение за Цариград и българската идея за автономия на Македония, «това би породило отново война»(55).

Периферното и тематично допиране между американския план за Интернационалната държава и българския призив за автономия на Македония създаде почва за ново благоразположение на САЩ спрямо България. Американската делегация дори отново постави въпроса за автономия на Македония като спомагателно средство за натиск върху Франция, Гърция и Сърбия. Тази неустановеност имаше предназначение на гъвкавост, но се оказа само вредна непоследователност. На 1 септември Комисията бе уведомена за ново заявление на У. Уилсън по тракийския въпрос. Той отстъпваше правото на Гърция върху Западна Тракия, но при положение, че цяла Източна Тракия ще бъде включена в държавата Цариград. Границите на тази част бяха маркирани по следния начин — северно от Егейско море до най-южната част на Чeлeби и оттам линията да следва западно направление, докато не стигне границата между Гърция и България от 1913 г. Територията на тази държава трябваше да лежи източно от гръцката територия, като Дедеагач бъде даден на България(56).

По време на преговорите САЩ бяха против даването на Западна Тракия на Гърция. Гърция спечели по този въпрос съгласието на всички делегации с изключение на американската. Защитаваната от Полк идея на президента Уилсън за създаване на Интернационална държава определяше съпротивата на американската комисия срещу анексирането на българския егейски бряг между Места и Марица. В тази точка най-силни бяха различията между САЩ и Франция. Докато Клемансо непрекъснато изтъкваше «резултатите от войната» като ръководен принцип в решаването на въпроса, упълномощеният от Уилсън Полк изтъкваше обстоятелството, че не може територия със значително българско население «просто да бъде давана на Гърция»(57). В писмо до Лансинг от средата на август президентът отново настоя на Гърция да не се дава Българска Тракия и да се внуши на Венизелос да не се държи по начин, който да предизвика съжаления в САЩ за оказаната му подкрепа по въпроса за Смирна(58). «Предаването на целия егейски бряг на Гърция — се отбелязваше в един рапорт на експерта Л. Д. Уудръф — ще посее семената на сериозни разногласия между България, Югославия и Гърция.»(59) Това именно караше Уилсън да предупреди лично Венизелос, че неговите претенции за Българска Тракия «са едни от най-неоснователните искания на Гърция»(60).

Но в практическото разрешение на въпроса, фиксирано в протоколите на комисията, американската делегация прояви учудваща липса на последователност в отстояване на широко прокламираните си принципи и становища. Тя възприе линията на нарастваща капитулация пред съюзния натиск на останалите сили. В едно частно запитване на Полк от президента Уилсън бе откровено уверен, че дипломатите на САЩ не могат да вършат «чудеса пред една сурова реалност, породена от настроения, трупани от векове и почти неизвестни в САЩ»(61). Това «снемане» на американската съпротива имаше политически мотиви. То бе повлияно от силната френска съпротива на американската идея за Интернационална държава и от общата неблагоприятна за България политическа обстановка на Балканския полуостров.

Затова У. Уилсън потърси нова формула за полуразрешаване на въпроса за Тракия. Той прие на Гърция да се даде западната част на Западна Тракия, като останалата част от нея и Източна Тракия в целия й размер образуват държавата Цариград. Единственият «остатък» на пробългарската програма на американската Комисия за изследване бe искането за статут на свободен град на Дедеагач и гаранция за български икономически излаз край него. В обяснителната документация към този проект до Полк бе наредено «да се подготви такава модификация» на американските предложения за Тракия, които «да спасят това, което е възможно» от наричаното в САЩ «справедливи граници за България»(62).

С други думи, американското правителство вече разбираше цялата наивна нереалистичност на намеренията си за една голяма България като контрасила срещу балканските съюзници на Англия и Франция. Но именно това предложение изигра поредната лоша шега на неопитната американска дипломация. То бе незабавно прието отначало от Англия, а по-късно от Франция, но само в едната му точка — определянето на южната граница на България по линията, начертана и предложена от Уилсън. Очертаването на териториите на държавата Цариград и на това, което следваше да се даде на Гърция, временно се отлагаше за по-точно детайлизиране на съответните райони. Напразно Полк искаше гаранции срещу присъединяването на цялата останала част към Гърция. На 2 септември 1919 г. Централната териториална комисия набързо нанесе линията на българо-гръцката граница. Колкото и невероятно да звучи, това формално стана посредством необмисленото американско предложение, добре дошло като външна компромисна формула.

Бързото отстъпление на САЩ по въпроса за южната граница на България не бе, разбира се, резултат само от дипломатическа неопитност. То се дължеше и на намерението на американската делегация да избягва особено конфликтни ситуации с Франция и Англия. Не успели да защитят България и отстъпили на Гърция територия, смятана в дипломатическата кореспонденция и научната литература в САЩ като българска, американските делегати се надяваха да присъединят голяма част от останала Тракия към Цариградската държава. Но опитът с българската граница даде урок с лоши последствия на американската дипломация. От нейната отстъпчивост в определянето на южната българска граница не намаляха нито максималистичните претенции на балканските съюзници на Англия и Франция, нито пък европейската благосклонност към американската идея за Цариградската държава бе повишена. С решаването на въпроса за българската граница на юг българският мирен договор беше в общи линии готов и в края на септември беше предаден за потвърждение и подписване.

По същия неуспешен начин протече и американското участие в обсъждането на българо-румънската граница в Добруджа. Представителят на САЩ в комисията по румънските работи бе Синди Мезес, който на 28 май бе заменен от С. X. Хейскинс, а на 10 юни той бе сменен от А. С. Кулидж. Още в началото на преговорите за границата между България и Румъния американският представител Мезес заяви, че САЩ смяташе и двете линии за граници по договорите от 1913 и 1918 г. за етнографски и незадоволителни. Американската делегация възприе изцяло и представи като официално предложение препоръките на Комисията за разследване да се приеме линията от 1878 г. с малки поправки в полза на Румъния. При разглеждането на въпроса за българо-румънската граница Централната териториална комисии прие, че тази граница следва да бъде възстановена по течението на р. Дунав.

Американската делегация енергично възразяваше срещу твърдението, че въпросът за Добруджа е решен с Букурещкия мирен договор. САЩ отхвърлиха и смесените румънски аргументи за икономическата и стратегическата важност на Силистра за развитието на румънската държава. Планът на Уилсън предвиждаше да се предаде Южна Добруджа на България(63). На 5 септември Полк изрази мнението на американската делегация, че не бива да бъде направена никаква промяна на границата в този район. По повод на тази своя инициатива той писа на Лансинг: «Нашата позиция не среща никаква подкрепа и аз много се боя, че и този път надеждите на българите ще се окажат напразни»(64). Искрени или не, опасенията на Полк се оказаха напълно основателни. Игнорирайки американските аргументи, делегатите на страните-победителки очакваха въпроса за Добруджа да «свърши с естествена смърт»(65), по израза на един американски експерт.

Паралелно прилаганата тактика спрямо Тракия и Добруджа, свеждаща се до отлагане на обсъждането по етническо естество, се оказа необикновено ефективна. Последното предупреждение на Полк, че даването на Южна Добруджа на Румъния ще създаде проблем, аналогичен на този с Елзас и Лотарингия(66), не направи впечатление на никого. С. Мезес писа на 4 юни 1919 г. на Лансинг за «учудващо пренебрежение от страна на съюзниците на Румъния спрямо приведените свидетелства за историята и националната принадлежност на тази област». Тържествуваха дипломатическите комбинации при правото на победителя, а не цифрите за желанията на населението. Американската делегация нямаше друга алтернатива, освен да приеме свършените факти. Уреждането на добруджанския въпрос стана част от общите териториални клаузи, наложени на България по силата на Ньойския договор.

Българската делегация бе фактически изолирана и оставена без всякакъв глас на конференцията. На 29 юли тя представи меморандум под название «Българският въпрос и балканските държави» с конкретни предложения за териториалното разграничение на Балканите по етнически принцип. На 12 август делегацията адресира специално писмо заедно с адреса от 29 май, изпратен от българското правителство до Антантата. Тези документи изразяваха българското предложение за автономия на Тракия и Македония, гарантирана от Лигата на нациите. Полк писа по този повод на Уилсън, че «българското предложение има много силни страни със своята убедителна и разностранна документация»(67). Но тези документи бяха само обект на кратко споменаване в заседанията на Централната териториална комисия от 5 август. Те бяха оставени без последствие, без да се посочат дори основанията за такова третиране.

Благодарение на усилията на Полк(68) българската делегация бе поканена да присъствува на подписването. На 10 септември 1919 г. той обърна внимание на ръководството на конференцията, че българската делегация има възражения(69). При представянето им на 24 октомври Съветът на председателите на делегациите не назначи предлаганата от Полк специална комисия да изследва българските несъгласия. На 3 ноември Върховният съвет представи на делегацията кратък отговор, който отхвърли без дискусии представената документация(70).

Както всички, и тази американска инициатива срещна общата съпротива на останалите. Частична подкрепа на САЩ бе оказана единствено от страна на Италия и отчасти от съюзническите военни представители, и то само по въпроса за българо-сръбската граница. «Наказването» на България в Добруджа, Тракия и Македония бе прието в дипломатическите среди като провал на началните усилия на САЩ на балкански терен. Американската дипломация приведе само етнографски аргументи, които звучаха много убедително от университетските катедри, но имаха малка стойност на зелената маса на европейската дипломация. Американските представители изтъкваха българския характер на дори предрешени да принадлежат към друга държава области, за да не се допусне максималният вариант на орязване на българската територия, застъпен в програмните искания на балканските съюзници на Антантата.

След конференцията много американски участници съобщиха публично, че «балканският въпрос бил най-драматичният на мирната конференция»(71) и че тази драма произтичала от прекомерните претенции спрямо неподкрепената от никого България. При лекция на 30 декември 1920 г. във Филаделфия И. Бауман призна, че американското схващане за българските граници претърпяло пълен неуспех(72). Бауман допълни, че САЩ били упреквани от съюзниците за прекалена мекота с българите. Той констатира «безпомощността на американската делегация срещу установените планове на съюзниците по българския въпрос»(73).

Американската пропаганда не успя въобще да постави българската кауза на сериозно обсъждане в Париж. По мнението на известния политически географ Томас Холдрик «нито една страна в света не би приела позицията, в която е поставена сега България»(74) (за 1919 г. — б. а., А. П.).

* * *

Това изчерпваше американското присъствие в решаването на въпроса за границите на България. Но това присъствие не бива да се определя само по негативни показатели. Известна заслуга на американската делегация бе отхвърлянето на сръбските претенции спрямо Северозападна България и в района на Сливница и Драгоман. Общо нейно постижение бе допускането на разнолики етнографски сведения на конференцията като тема за обсъждане. Разбира се, същите сведения се намираха и в архива на другите делегации, но само от страна на американската те възприеха облик на политическа аргументация. Неуспехът на този подход не означаваше, че той е бил неправилен. Несъобразена с конкретната обстановка бе надеждата на голяма част от американските делегати, че подобна аргументация ще има решаващо значение. Господствуващото значение на т. нар. «компенсационни» тези предреши всякакви други научноетнически аргументи. В този смисъл може да се окачестви политическата линия на САЩ по българския териториален въпрос като позиция, достигнала само теоретическо равнище.

Експанзионистичната природа на САЩ не изключваше временни пробългарски застъпвания, основани на етнически данни. Въпроси като антисъветски съображения или идеята за подмандатна Цариградска държава играеха наистина съществена роля, но американската подкрепа спрямо България по южната и западната граница трудно ще се обясни само с това. Тази подкрепа бе декларирана преди плановете за антисъветски прояви и дори преди идеята за Цариградска държава. Значителна част от американската делегация се състоеше от учени от кариерата, които наричаха нещата с истинските им имена без ангажиращите съображения от политически характер. Бързото отстъпление на САЩ от вече заетите позиции се дължи именно на преминаването на политиката от ръцете на експертите в ръцете на практичните политици.

Американската политика по българския граничен въпрос бе осъществена двустепенно, но разностилово. На първо място тя следваше препоръките на учените-експерти до самото им поставяне на заседанията на подкомисиите. Но там се даваше превес на дипломацията, където САЩ възприеха наложения им политически подход на решаване. Научните аргументи, така убедително преценени и представени от учените, оставаха безсилни срещу преднамерената манипулация с тях на дипломатите от кариерата. Именно затова Уилсън обърна бързо гръб на пробългарските предложения на Комисията по разследване. Именно затова и Лансинг, и Хауз бързо пренастроиха своите виждания за принадлежността на този или онзи район на Балканския полуостров.

Американската политика по българския териториален въпрос показа, че дипломацията на САЩ бе още младенец в семейството на старите европейски държави. Началото на икономическото и политическото превъзходство на САЩ в Европа след Първата световна война бе отбелязано с вяла и неубедителна проява на нейната дипломация в Париж. И ако в областта на голямата политика с европоцентризма бе вече окончателно свършено, за съдбата на балканските държави решаваща си оставаше думата на «старите» велики сили на континента.

Бележки

1. I. J. Lederer, Yugoslavia at the Paris Peace Conference, Yale University Press, 1963; X. Rizpоulоs, Greece at the Paris Peace Conference, Yale University, Ph. D. thesis, 1962; Sh. D. Spector,Rumania at the Paris Peace Conference: A Study of the Diplomacy of Ion T. C. Bratianu, New York, 1962; R. L. Woodall, The Albanian Problem during the Peacemaking 1919–1920, Memphis State University, Ph. D. thesis, 1978; Ed. James Drake,Bulgaria at the Paris Peace Conference, Washington, D. C., June, 1967, Ph. D. thesis.

2. Chr. Christov, On the Question of the Entente’s and US Policy in the South-Eastern Europe in 1918–1919, Etudes historiques, t. VII, 1975, pp. 389–405: В. Божинов, Об отношениях между Болгарией и Соединенными Штатами Америки (1918–1923 г.), пак там, с. 410–415; В. Хаджиниколов, Н. Тодоров, Политиката на САЩ след Първата световна война и американската продоволствена «помощ» за България през 1919 г., Исторически преглед, 1953, кн. 4, с. 369; П. Петков, Позицията на САЩ на мирните преговори в Париж през 1919 г. относно южната граница на България, сб. Студентски проучвания, С., 1973, с. 160–193.

3. U. S., National Archives Microfilm Publications Describing M 46, R 72, No 532.

4. Papers Relating to the Foreign Relations of the USA, Washington, D. C., 1904, p. 21.

5. L. Buxton, The Black Sheep of the Balkans, London, 1920, p. 65.

6. Historicus, Bulgaria and her Neighbours: A Historic Presentation of the Background of the Balkan Problem, One of the Basic Issues of the World War, New York, 1917, p. 25.

7. Outlook, August 24, 1915, p. 953.

8. L. Е. Gе1fand, The Inquiry: American Preparation for Peace, New Haven, 1963, p. 185.

9. Foreign Relations of the United States, Paris Peace Conference, Vol. I, p. 50.

10. U. S. National Archives, Correspondence between the Department of State and the United States Legation at Sofia 1918–1919, and between the Department of State and the Bulgarian Legation in Washington, Decimal Classification, 763. 72/3.

11. Ibidem, 763. 72/2.

12. FRUS, PPC, Vol. IV, pp. 749–750.

13. Presidential Papers Microfilm, W. Wilson Papers, reel 452, G. F. 44/1.

14. Е. Parsons, Wilsonian Diplomacy: Allied-American Rivalries in War and Peace, Forum Press, 1978, p. 34.

15. FRUS, PPC, 1918, Vol. I, p. 227.

16. V. S. Mamatey, The U. S. and Bulgaria in World War I, Slavic and East European Review, ASEER, 1953, p. 255.

17. L. Evans, United States and the Partition of Turkey, 1914–1919, Baltimore, 1961, p. 83.

18. Българската делегация за мир. Документи по договора в Ньой, С., 1919, с. 29.

19. The Lansing Papers, Vol. II, p. 157.

20. S. Mamatey, op. cit., p. 187.

21. The Lansing Papers, Vol. II, p. 157.

22. United States National Archives, R. G. 763. 72/12201, p. 4.

23. A. Walworth, America’s Moment, 1918; American Diplomacy at the End of World War I, New York, 1977, p. 182.

24. Record of the American Commission to Negotiate the Peace, Conditions of Peace with Bulgaria, 185. 4/6.

25. The Wilson Papers, reel 390, p. 7617.

26. J. L. Grabi1, Protestant Diplomacy and the Near East, Minneapolis, 1971, p. 99.

27. The New Republic, March 23, 1918, p. 234.

28. The Wilson Papers, reel 463, SH Bulletin, No. 220, pp. 4–16.

29. V. S. Mamatey, The U. S. and East Central Europe, 1914–1918: A Study in Wilsonian Diplomacy and Propaganda, Princeton, 1957, p. 86.

30. Hoover Institution on War, Revolution and Peace, Stanford University Library, Hoover War Library, Doc. XL, Bulgaria, p. 16.

31. Ibidem, Doc. XL, p. 20.

32. Hoover Institution on War, Revolution and Pease, Doc. VIII, Macedonia, p. 1.

33. L. E. Gе1fand, op. cit., p. 109.

34. The Intimate Papers of Colonel House, Boston, Vol. IV, 1929, Appendix, p. 199.

35. Central Territorial Commission, Process Verbal, Department of State, Papers of the American Commission to Negotiate the Peace, CTC–PV–15 181. 2101/15. По-нататък СТС, вж. също и L. E. Gе1fand, op. cit., pp. 219–220.

36. D. Tоdоrоvic, Pitanje jugoslovensko-bugarske granice na Mirovoi konferenciji u Parizu 1919 godine, Istorija XX veka, Beograd, 1968, s. 69, 119.

37 CTC, PV, 25, 181. 21601/6.

38. СТС, PV, 25, 181. 21601/7.

39. Ibidem, 181. 21601/8.

40. А. Мitrоviс, Jugoslavia na konferenciji mira, 1919–1920, Beograd, 1969, s. 132.

41. СТС, PV, 25 181. 21601/25.

42. A. Mitrоvic, op. cit., s. 121.

43. I. Lederer, op. cit., p. 224.

44. Xp. Aндонов-Пoлjaнски, Велика Британиjа и македонското прашане на Париската мирна конференциjя, Скопjе, 1973, с. 73–77.

45. Пак там, с. 77.

46. СТС, PV 17, 181. 21601/8.

47. I. Lеderеr, op. cit., р. 255–256.

48. Подробно за хода на преговорите вж. у П. Петков, цит. съч., с. 162–190.

49. CGAA, PV 7, 181. 21701/7, р. 3.

50. СТС, PV 20, 181. 2101/20.

51. Ibidem, 181. 2101/21.

52. CGAA, PV 11, 181. 2170/11.

53. CGAA, PV 11, 181. 2170/12.

54. СТС, PV 18, 181. 2101/18.

55. СТС, PV 20, 181. 2101/20.

56. FRUS, Paris Peace Conference, Vol. VIII, pp. 48–49.

57. CTC, PV 18, 181. 2102/4.

58. L. Evans, op. cit., р. 199.

59. СТС, PV 2D, 181. 2101/21.

60. The Wilson Papers, reel 415, p. 293–294.

61. CTC, PV 18, 2101/18.

62. The Wilson Papers, reel 390, p. 7617.

63. Sh. Spector, op. cit., p. 99.

64. CTC, PV 20, 185. 4128/12.

65. Ibid., 4128/14.

66. Ibid., 4128/11.

67. The Wilson Papers, reel 452, G. F. 79.

68. FRUS, PPC, Vol. XI, pp. 420–421.

69. Ibid., Vol. VII, p. 179.

70. Ibid., Vol. VIII, p. 880–902.

71. E. House, Ch. Seymour, What Really Happened at Paris: The Story of the Peace Conference, New York, 1921, p. 158.

72. I. Bowman, The New World, Problems in Political Geography, New York, 1928, p. 352.

73. The Wilson Papers, reel 419, p. 5410.

74. L. Buxton, op. cit., р. 125.