Записка на екзарх Йосиф I от 1878 година върху историята на българския църковен въпрос
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова
Автор: Петко Ст. Петков
Дизайн: Давид Нинов
София, 2019
След приключването на Руско-турската война 1877–1878 г. и подписването на международните договори в Сан Стефано и Берлин диоцезът на Българската екзархия е разпокъсан на няколко части. Легитимно гарантирала националното единство през 70–те години на ХIХ в., след войната първата общобългарска институция изпада в кризисно състояние. Ограбени и разрушени са стотици храмове(1), цели области и части от екзархийски епархии преминават под чуждо административно и духовно управление(2), сред висшето духовенство настъпва объркване — в сила ли е Екзархийският устав от 1871 г. и как ще се самоуправлява занапред Българската православна църква(3).
В тези условия екзарх Йосиф I, намиращ се от 1 юни 1878 г. в Пловдив, решава да се обърне с поверителна записка до руския императорски комисар в България княз А. Дондуков-Корсаков, за да го запознае с историята на българския църковен въпрос и с възможностите за правилното му и справедливо разрешаване. Години наред този важен документ остава непубликуван и неизвестен за специалисти и читатели. В един от своите трудове патриарх Кирил споменава мимоходом за него, но се позовава на черновата му, която открива в личния архив на екзархийския чиновник Георги Груев(4). При това, други две записки, засягащи църковния въпрос и съставени по същото време от М. Дринов (6 август 1878 г.) и екзарх Антим I (15 септември 1878 г.), отдавна са обнародвани и въведени в научно обръщение(5). Поверителното изложение на Йосиф I до княз Дондуков е важно историческо свидетелство за идейната и политическата ориентация на втория български екзарх, както и за големите трудности, които съпътстват борбата за запазване духовното единство на българския народ в изключително неблагоприятните условия, създадени след Берлинския конгрес от 1878 г. В настоящата публикация се анализира и обнародва интересен исторически документ, почти непознат и все още неизползван от изследователите на българското църковнонационално движение.
* * *
Записката на екзарх Йосиф до княз Дондуков се съхранява в архива на проф. М. Дринов — управляващ отдела за народното просвещение и духовните дела към Съвета на императорския руски комисар в България(6). Тя е написана на български език, ръкописно, на четири двойни бели листа — върху 13 страници. Документът не е датиран, но времето, когато е съставен, може да се определи с приблизителна точност. В хода на изложението става ясно, че Йосиф I пристъпва към това начинание във връзка с решенията на Берлинския конгрес, т. е. скоро след закриването на международния форум (1/13 юли 1878 г.) — през лятото или есента на същата година. От друга страна, още в началото на записката екзархът отбелязва, че конкретният повод за обръщението му е предстоящото пътуване на княз Дондуков до Цариград. След подписването на договора в Берлин императорският комисар посещава два пъти столицата на Османската империя — през август и в началото на ноември 1878 г.(7) Известно е, че през летните месеци и Йосиф I, и княз Дондуков са в Пловдив и са се срещали. Последният им разговор от 3 октомври с. г. екзархът е отбелязал с кратка бележка в дневника си(8). Възможно е записката да е съставена между 3 и 10 октомври(9), във връзка с предстоящото пътуване на княз Дондуков през Цариград до Ливадия. Но много по-вероятно е изложението да е написано в края на юли и началото на август — по времето, когато в Пловдив се намират екзарх Йосиф, проф. М. Дринов, д-р Ст. Чомаков, Панарет Пловдивски, Натанаил Охридски. Тук те обмислят възможностите за облекчаване трагичната съдба на българите в неосвободените области на Македония и Южна Тракия, обсъждат проекта за чл. 38 от конституцията на българското княжество(10). В началото на август 1878 г. М. Дринов представя на императорския комисар своята записка по църковния въпрос във връзка с решенията на Берлинския конгрес. Поверителното обръщение на екзарха до княз Дондуков е написано по същото време, вероятно отново след обсъждане с посочения кръг дейци на църковното движение(11).
Записката на Йосиф I е издържана в стила на дипломатическата преписка през ХIХ в. Тя е пропита с искрен патриотизъм и личи голямата загриженост на екзарха за сериозните проблеми, възникнали пред народната православна църква в резултат от променените политически условия на Балканите. Фактът, че документът е поверителен, свидетелства за две неща: 1. Поставените проблеми са твърде деликатни и при това изключително важни за оцеляването на българщината в неосвободените земи на Македония и Южна Тракия, а тяхното разрешаване не търпи отлагане; 2. Йосиф I излага откровено своя възглед по нестихващия национално-политически спор между Цариградската патриаршия и Българската екзархия.
В хода на изложението екзархът се спира на няколко основни момента: историческото развитие на българо-гръцката църковна разпра, значението на обявената през 1872 г. схизма, възможностите за справедливо разрешаване на спора в условията, създадени след Берлинския конгрес.
Историческият разказ за българските църковнонационални борби Йосиф I започва от последните десетилетия на ХVIII в. и проследява развитието на настъпателната панелинистична политика на Цариградската патриаршия, а същевременно и отпора срещу асимилаторските й домогвания, чак до 1878 г. Екзархът акцентира върху онези моменти, които подчертават националнополитическия характер на борбата. Макар да не е историк по образование, той прецизно определя етапите, през които преминава най-масовото общонародно движение през Възраждането, като прилага един общ критерий — отношението на държавната власт (султана) към българо-гръцките църковни отношения през втората половина на ХVIII и през ХIХ в. Този подход е съобразен с особеностите на взаимоотношенията между държава и църква в православния Изток, както и с обстоятелството, че движението за независима българска църква се поражда и развива вследствие на държавнополитически решения и промени, а не на религиозно-догматични спорове и противоречия.
Според екзарха възникването на църковния въпрос е свързано с ликвидирането на последната автокефална църква, включваща в диоцеза си епархии с преобладаващо българско население(12). Султанският хат, с който през 1767 г. Цариградската патриаршия поема управлението на унищожената Охридска архиепископия, «парализирува съвършено отслабналите под влиянието на турский деспотизъм нравствени сили на българский народ». Използвайки привилегированото си положение в Османската империя, както и неканонично усвоените права на автокефалните български църкви (Търновската и Охридската), Патриаршията се стреми «да претопи българските населения в елинизма». Нейната политика се активизира след създаването на самостоятелна гръцка държава през 1830 г. и прокламирането на прословутата «мегали идея». Според Йосиф I началото на организираната съпротива срещу Цариградската патриаршия е поставено «около 1840 г.». След тази дата борбата против елинизма «се разпространява дотолкова, че в първите години на втората половина на столетието навсякъде из България и северна Тракия църковно-славянскийт и българскийт язик влязоха в правата си в църквите и училищата». «Новата фаза» в развитието на българо-гръцкия спор започва през 1860 г. и продължава 12 години до издаването на фермана за учредяване на Екзархията през 1870 г. Допуснатото аритметично несъответствие не е случайна грешка или признак за историческа некомпетентност. Като изтъква важното значение на Великденската акция и последвалите я събития през пролетта на 1860 г., Йосиф I остава последователен в прилагането на избрания критерий за периодизация. Той косвено подчертава и значението на патриаршеския събор, свикан от султана през 1858 г. (т. е. 12 години преди създаването на Екзархията), на който в легитимна форма са поставени умерените български искания по църковния въпрос(13). Според автора ферманът от 1870 г. узаконява едно вече съществуващо положение, защото епархиите, включени в диоцеза на Българската църква, отдавна «бяха прекъснали всяко сношение с Цариградската патриаршия».
По-нататък Йосиф I се спира на причините за обявяването на Екзархията за схизматична през 1872 г. Според него фенерското висше духовенство се стреми да затрудни свободното развитие на българската народност. То с основание се опасява, че с придобиването на своя национална църква българите все по-трудно ще се поддават на панелинистичните домогвания на Вселенския престол. Затова чрез обявената схизма Патриаршията и подопечните й «гръцки църкви» се опитват да сплашат православните християни, признаващи Екзархията, и да осуетят възможността за разширяване на диоцеза й по начина, предвиден в чл. 10 на фермана. Но заплахите и публично обявените църковни наказания на екзархийските архиереи не довеждат до желания резултат. Напротив, през 1874 г. към Българската екзархия се присъединяват още две епархии — Скопската и Охридската, а в редица други преобладаващата част от населението неколкократно изявява желанието си да получи български архипастири(14).
В края на експозето си върху развитието на църковния въпрос Йосиф I заключава, че всъщност това не е религиозен или догматичен спор, а проблем с ярко изразен националнополитически характер. Борбата срещу панелинистичната политика на Цариградската патриаршия и преди, и след 1870–1872 г. е справедлива и от историческа, и от канонична гледна точка. Разколът в източноправославния свят не е причинен от българските национални искания, а от агресивните асимилаторски стремежи на Вселенската църква, подчинила хуманното си духовно предназначение на великогръцката шовинистична политическа доктрина.
Тезата за «народностния» характер на българо-гръцката разпра е аргументирана още в края на 60–те години на ХIХ в. от известния деец на църковното движение Гаврил Кръстевич в няколко полемични труда(15). Като припомня на императорския комисар основните изводи от тях, екзархът обосновава конкретните си предложения за възможния изход от създаденото положение. Но преди да пристъпи към заключителната част от изложението си, той анализира неблагоприятните политически промени, настъпили в резултат от решенията на Берлинския конгрес. Йосиф I споделя с княз Дондуков основателното си безпокойство, че освен в Княжество България и Източна Румелия, «дето нашата народност е оздравена», във всички други области българите са застрашени от асимилаторските домогвания на чуждите власти. Също като М. Дринов и екзарх Антим, и Йосиф подчертава съществуващата опасност от разрастване на униатското движение в Македония и Южна Тракия. Той се опасява, че именно защото са мнозинство в посочените области «тия български населения, по важността на местата които държат, ще ся имат на око и ще станат неминуемо предмет за постоянни интриги от страна на гърците и на иноверните пропаганди, за да ся откъснат завсегда от тялото на българский въпрос».
Накрая Йосиф I посочва единствено възможния начин за справедливо и трайно разрешаване на българо-гръцкия спор. Според него «за интереса на народа и на православието» се налага «да се запазят правата на Българската екзархия над всички епархии, които са били в състава й според султанский ферман» от 1870 г. Освен това, трябва да се улесни изпращането на единородни архиереи в останалите епархии, които чрез «българско вишегласие» категорично и нееднократно са изявили желанието си да преминат под духовното управление на Екзархията. Едва след това би могло да се мисли за «примирение с Цариградската църква».
Позицията на екзарха е исторически обоснована и канонически защитима. Тя не е максималистична и отразява адекватно преобладаващото обществено мнение по разглеждания въпрос. Но българо-гръцкият църковен спор винаги е бил средоточие на различни политически и държавни интереси. А през есента на 1878 г. дори официалната руска позиция не е в полза на българите. Тя недвусмислено е заявена в инструкциите до императорския комисар, който е бил длъжен да се съобразява с нея. Така например според руския външен министър Н. К. Гирс чл. 62 от Берлинския договор(16) не се отнася за Българската екзархия, заради непризнатата й канонична самостоятелност и обявената схизма(17). А и Йосиф I, и М. Дринов обосновават предложенията си за разрешаване на църковния въпрос с този текст от договора, доколкото в разговорите им с различни официални руски представители неговата приложимост не е поставяна под съмнение(18). Правителството в Петербург наистина е обезпокоено от възможното активизиране на чуждите религиозни пропаганди в Македония и Южна Тракия. Но то е склонно да им се противопостави не чрез укрепване на българския елемент в тези области (т. е. покровителствайки Екзархията и приложението на фермана от 1870 г.), а като подтиква българите към компромис с Патриаршията и приемане на нейните условия — преминаване на македонските и тракийските епархии към диоцеза на Вселенската църква и преместване на екзархийското седалище в столицата на княжество България срещу вдигане на схизмата, признаване каноничната самостоятелност на Българската православна църква и възстановяване на източноправославното единство(19). Против този антибългарски проект се обявяват както духовенството, така и по-голямата част от българската общественост.
Непосредственият отзвук от записката на Йосиф I до известна степен е предопределен от посочените неблагоприятни политически обстоятелства. Но княз Дондуков е впечатлен от убедителното изложение на екзарха и от аргументираните предложения за разрешаване на българския църковен въпрос. От докладите на императорския комисар до руското правителство става ясно, че той неведнъж изразява отношението си по църковния спор, почти напълно солидаризирайки се с изводите на Йосиф I, М. Дринов и Антим I. Дори след категоричната инструкция на Н. Гирс да не поощрява стремежите на българите към църковна самостоятелност «без съглашение с Патриаршията», Дондуков продължава да отстоява своето гледище по този въпрос. В доклада си до външния министър от края на декември 1878 г. той пише: «Аз считам за свой дълг да посоча, че препоръчания в тези наставления (на министерството — б. м. П. П.) начин на действие от наша страна не ще доведе до очакваните последствия, защото като изучих обстойно новата фаза на църковната разпра между гърци и българи, аз стигнах до дълбокото убеждение, че тази разпра никога не ще бъде изгладена по мирен начин и че по-нататъшното от наша страна отстранение от нея може да доведе до отпадане от православието на цялото българско население в Македония»(20).
През целия период на временната руска окупация в България княз Дондуков се отнася с разбиране и съчувствие към проблемите на Българската православна църква. Заедно с представителите на славянските благотворителни общества, той подпомага възстановяването на християнските храмове и училища във всички български области, но най-вече в онези краища, които според Берлинския договор остават извън пределите на политически автономното княжество(21). Императорският комисар позволява свикването на архиерейско съвещание в Търново в началото на 1879 г., но отказва да одобри и приложи изработените от висшето духовенство Временни правила за епархиалното управление на княжеството. Според него промените в устройството и организацията на Екзархията трябва да се обсъдят и приемат от общ църковно-народен събор(22).
Записката на Йосиф I до княз Дондуков изпълнява предназначението си да осветли руския императорски комисар по същността и характера на българския църковен въпрос. Като исторически извор тя има важно значение, защото свидетелства за усилията, положени от втория български екзарх за съхраняване на националното единство чрез прилагане и укрепване на правата, предоставени на Екзархията с фермана от 27. II. 1870 г.
Документът публикуваме в пълния му текст. В средни скоби са разкрити някои съкращения и пропуснати думи. Пунктуацията е осъвременена, но е запазен присъщият на автора стил и език.
Поверителна записка за Негово Сиятелство княза Дондукова-Корсакова, императорский руский комисар в България от българский екзарх
Ваше Сиятелство,
Като се научавам, че В[аше] С[иятелство] има намерение да иде в Цариград, считам за своя длъжност да изложа поверително в настоящата записка някои забележки, които са нужни за доброто изучаване на българский, така називаем, църковен въпрос, за да могат да послужи на В[аше] С[иятелство], когато благоволи да се занимае с църковното устройство на страната, на която управлението му е въверено.
След падането на самостоятелната българска църква и особено на Охридската [архиепископия], което парализирува съвършено отслабналите под влиянието на турский деспотизъм нравствени сили на българский народ, Цариградската патриаршия, като имаше преимуществото да е в Цариград и ползваща се с благоприятните условия, в които се намираше пред В[исоката] порта, за да уздрави за себе [си] не по канонически път усвоените права на уничтожената Българска църква, беше предприела посредством гърците архиереи, които изпращаше в българските епархии, да претопи българските населения в елинизма. Тая мисъл, отначало възбудена от тщеславие и от користолюбие повече, нежели от чувство на народен прозелитизм(23), след време, под влиянието на освободена Гърция, доби по-широко развитие и се прероди в известната велика идея, според която християните в Турската империя трябваше по всякой начин да станат гърци и да се представят един ден пред света като законни наследници на Византийската империя.
От тогава следователно, действията на гърците архиереи се подвеждат под една система: да привличат чрез ласкание и чрез заинтересуване и чрез заплашвания първенците българи, в които народното чувство беше слабо, да причиняват с всякакви средства съсипванието на по-силните, в които посрещаха някое съпротивление или препятствие, да замещават църковно-славянский и българский язик в църквите и в училищата с гръцки, да унищожават всеки паметник на българската словесност и на българската политическа и църковна самостоятелност, с една дума — да правят всичко, което може по-скоро да изравни пътя на погърчванието на всичките негърци християни. Така постепенно ся удуши, в градовете особено, народното съзнание у българите и гръцкийт язик доби изключително право на гражданство във всичките градове у собствено България, Тракия и Македония, така щото в първата четвъртина на това столетие фанариотската пропаганда беше вече сполучила да вдъхне в населението това вярване, че за да бъде някой християнин гражданин, той непременно трябва да е грък.
Тая пропаганда, за голямо щастие обаче, не можа да иде безпрепятствено до края.
Някои българи, които имаха щастие да идат извън турската държава да приемат образование, имаха случай да са просветят в тайните на «великата идея» и да разумеят най-ясно каква цел гонят гръцките архиереи. Тия българи, като се завърнаха в отечеството си, захванаха да отварят очите на съотечествениците си и да организират противодействие на елинската пропаганда, поне дето чувстваха себе си в сила да го направят. От това време именно, около 1840 г. захвана в някои места уединена борба против елинизма, която в малко време се разпространи дотолкова, че в първите години на втората половина на това столетие навсякъде из България и северна Тракия църковно-славянскийт и българскийт язик влязоха в правата си в църквите и училищата; обаче в южна Тракия, като се намираше в съприкосновение с гръцко население, и в Македония, като беше слабо в обществено и икономическо отношение и още по причина на близостта си с Гърция, българското население не можа да се отърси от влиянието на гръцките архиереи и да земе деятелно участие в борбата, а се ограничаваше само в изявления на съчувствие към по-щастливите си братя.
Излишно е, за целта която си предполагам, да влизам в подробности на всичките перипетии на таз борба, но нужно е да се забележи, че след един дълговременен опит водителите и от страна на българите достигнаха до това твърдо убеждение, че техните трудове не ще могат да имат постоянна сполука, ако се не отмахне главната причина на злото, именно — ако се не отстранят от българските епархии гръцките владици, които служеха за най-ревностни и могъществени дейци на елинизма и които представляваха и пред правителството, и пред света паството си като гръцко. Последствие на това убеждение българите измениха тактиката и обърнаха усилията [си] да влязат във владение на древните си канонически права(24) и да заместят гръцките владици с единородни пастири, чрез които само, по причина на теократическия порядък в Турция, можеха да се представляват като особена народност в империята.
От това време именно, от 1860 г. борбата против елинизма влиза в нова фаза и се облича в официална форма(25) под наименование български въпрос.
Тая борба в новата си фаза се продължава с голямо постоянство и единодушно в разстояние на дванадесет години, догде най-после В[исоката] порта, поставена в нужда да се произнесе, ако и без сърце, даде право на българите и издаде султански ферман [на 27. II. 1870 г.], с който се основа Българската екзархия, в състава на която влязоха шестнадесет епархии, които бяха прекъснали всяко сношение с Цариградската патриаршия, като се даде още право на ония епархии, на които две трети от християнското население се произнесе в полза на Екзархията, да се присъединяват и тий с нея.
Последствие на таз, ако и непълна наша сполука, Цариградската патриаршия, като видя, че не остая вече никоя възможност за елинизма да се надее [на] нещо от шестнадесеттях епархии, от които се състави Екзархията, изяви наклонност с някои предпазвания да удовлетвори законните им желания, но колкото за фермана, при всичко друго дето той благоприятстваше на гърците като предписваше, че само ония епархии, които имат българско вишегласие от две трети на християнското население, ще имат право да се присъединят на Екзархията, Цариградската патриаршия, като знаеше, че македонските и някои от останалите в южна Тракия епархии са населени от българи в голямо вишегласие, та и така пак рано или късно ще се изгубят за елинизма, тя категорично отказа да припознае султанския ферман и се реши да употреби последното средство, остаящо във властта й, за да запази под владичеството си тия епархии: да прогласи [за] схизматици(26) ония, които искат да се присъединят на Екзархията, и да употреби последните си усилия да запре развитието на българската народност в Македония и южна Тракия. За таз последна цел тя, чрез своите архиереи в епархиите, повдигна систематическо гонение върху българските учители в ония места, които бяха сполучили да си отворят български училища, като ги клеветеше пред [турското] правителство в зложелателство и в бунтовничество, а от друга страна, поощряваше да се отварят навсякъде под покровителството й гръцки силоги(27) или ученолюбиви дружества, на които действията са били чрез безплатни учители, пращани от Гърция, които наместваха в по-важните места, да разпространяват гръцкий язик в ущърб на българския и да съдействат по всякой начин за погърчването на българското население.
От това кратко, но вярно изложение на течението на българский въпрос излиза, че той никога не е бил имал свойство на църковен въпрос, макар и Цариградската патриаршия да се мъчеше да го представи за такъв, а всякога, и до днес, той не е бил друго, освен един народен въпрос, на който значението е било и е: освобождението на българската народност от господството на елинизма.
Това е истинното значение на българския въпрос и затова при всичките църковни наказания, с които Цариградската патриаршия заплашваше българите, и при всичкото прогласение на схизма никой българин не отдаде важност на това инак неканоническо дело на гръцките църкви, а всички повече от всякога постоянстваха и постоянстват да довършат започнатото дело и за доказателство на това служат присъединението на Скопската и Охридската епархии с Екзархията и още горещото желание на останалите македонски епархии, както и на Адрианополската(28) [епархия] в Тракия, което изявиха с общи прошения да ся присъединят и тий с Екзархията.
Това свойство на българский въпрос е нужно да ся земе в особено внимание, не само чтото в това свое значение тоя въпрос е най-жизнен за българския народ, а защото и от църковна точка на зрение е полезно да ся знае истината, за да могат да се управляват в действията си ония, които се интересуват за мира на църквата. Много е важно да ся припознае това, че именно защото не щяха да вземат в[ъв] внимание това свойство на българския въпрос, не можаха някак да сполучат в опитванията си ония, които ся опитаха да принесат услугите си за примирение с цариградската църква.
Пред очите на българите българскийт въпрос [е въпрос] за освобождение на българската народност, но понеже по причина на теократическото управление в Турция народностите се припознават чрез лицата на духовните си началници и не могат да ся проявляват, освен чрез тях, българите ся намериха принудени да облекат борбата си против елинизма в законна фирма и затова ся представиха пред турското правителство с искание да ся припознаят древните им канонически права и да ся отдели църковното им управление от Цариградската патриаршия, като се въвери на единороден духовен началник. Така нуждата да ся поставят на законно землище накара българите да повдигнат въпроса за възстановлението на една българска църква, но на дело тоя въпрос е съществено народен, което не требува да ся изпуща из вид и най-много сега, когато Берлинскийт конгрес така силно компрометирува народното ни единство. Ако беше останало Българското княжество, както ся начерта от предварителний Санстефанский трактат, тогава нашата народност щеше да е уздравена и целта, която гонеше народът, щеше да ся намери постигната; но Берлинскийт трактат разкъсва нашето отечество на пет части с явно намерение да парализирува развитието на народността ни. И действително, освен в княжеството и в така наречената Източна Румелия, дето нашата народност е уздравена, навсякъде другаде тя повече [от] всякога бедствува. [Северна] Добруджа, която ся дава на Румъния, и цял Нишкий санджак, който ся дава на Сърбия, са били част от Екзархията(29), но днес бедствуват да се изгубят за нея и за наший народ; а македонските и някои от южнотракийските епархии, в които българското население е толкова многочислено, бедствуват да ся изгубят не само за народа ни, а даже и за православието, ако ся не вземат с време енергически предпазителни мерки; защото разочарованието, което облада македонските и тракийските българи, които ся откъснаха от отечеството, и страхуванието им да не останат извън обятията на Българската църква и така да ся лишат и от покровителството на единородни пастири, произвождат в тия населения такова настроение, което е крайно обезпокоително за нас, толкова повече, че причинителите на това положение навярно ще ся покажат готови да ся ползуват от това настроение и с помощта на католическата и протестантската пропаганда, които ся се вгнездили в някои места из отечеството ни, да го експлоатируват за политически интереси, убийствени за нашия народ.
Аз си позволявам да наблягам върху таз опасност и да привлека особеното внимание на Ваше Сиятелство върху положението, в което ся поставят македонските и южнотракийските българи, толкова повече, че тяхната численост възлиза на един милион и половина [души] и че тия български населения по важността на местата, които държат, ще ся имат на око и ще станат неминуемо предмет за постоянни интриги от страна на гърците и на иноверните пропаганди, за да ся откъснат завсегда от тялото на българский въпрос(30), а следователно — и от славянството.
Като се земат в сериозно внимание тия съображения, мисля, че заключението не може да бъде [друго], освен едно именно: че [е] нужно за интереса на народа и на православието да ся запазят правата на Българската екзархия над всичките епархии, които са били в състава й според султанския ферман [от 27. II. 1870 г.] и да ся улесни Българската църква да определи архиереи и да [ги] изпрати във всичките епархии, които имат българско вишегласие, и така чрез единството на църквата да ся запази и народното единство и с помощта на освободените българи, която ще може да ся дава чрез Екзархията, да може да ся спомогне за развитието и уздравлението на народността и на македонските, и на южнотракийските българи, та да се поставят в състояние, за да отблъсват всяко враждебно за народността или за вярата им внушение.
Това веднъж постигнато и решението на въпроса за примирението с Цариградската църква ся опростява и улеснява твърде много, защото само когато видят гърците пред себе си свършени дела, които да ги разочароват съвършено в надеждите им да спечелят за елинизма тия епархии, и когато се уверят, че всичките им трудове и усилия остаят съвършено безплодни и следователно безполезни и излишни вече, само тогава ще се строши упорството им и само тогава ще може да остане въпросът между Цариградската патриаршия и между Екзархията да ся разгледа църковната му страна и да ся реши канонически, като ся даде прилично удовлетворение на Н[егово] Светейшество Вселенский патриарх.
С глубочайше почитание имам чест да съм на Ваше Сиятелство усердний богомолец.
Екзарх Българский Йосиф
НБКМ — БИА, ф. 111, оп. 1, а. е. 369, л. 46–53. Ръкопис, оригинал.
Бележки
1. ЦДИА, ф. 166, оп. 1, а. е. 58, л. 22. За финансовото и организационното състояние на Екзархията свидетелства преписката между Йосиф I и митрополитите в: АЦИАИ, Протокол на екзархийските писма 1878–1880 г., л. 59–85.
2. З. Маркова. Българската екзархия 1870–1879. С., 1989, с. 243–249.
3. Кореспонденция на Министерството на външните работи и изповеданията. С., 1880, с. 56–58.
4. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война (1877–1878). Т. 1 (1878–1885). Кн. 1. С., 1969, с. 41, 111.
5. А. Стойчев. Документи на Централния държавен исторически архив за дейността на проф. М. Дринов в България по време на Руско-турската освободителна война и Временното руско управление. — В: Марин Дринов. Материали от българо-съветска научна конференция. С., 1989, с. 219–223; Хр. Въргов. Конституцията на Българската православна църква (История и развой на Екзархийския устав) 1871–1921. С., 1921, с. 18–21.
6. НБКМ — БИА, ф. 111, оп. 1, а. е. 369, л. 46–53.
7. Сборник материалов по гражданскому управлению и оккупации в Болгарии в 1877–1878 гг. Под ред. Н. Р. Овсянаго. Вып. 5. СПб., 1906, с. 26; Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. 3. М., 1967, с. 292.
8. Български екзарх Йосиф I. Дневник. С., 1992, с. 69.
9. На 10 октомври 1878 г. княз Дондуков отпътува от Пловдив за София, където се премества и Съветът на императорския комисар. Патриарх Кирил допуска, че записката е съставена във връзка със срещата между княза и Йосиф I на 3 октомври. (Цит. съч., с. 41).
10. Спомени за Учредителното събрание от 1879 г. Съст.: Е. Стателова и З. Маркова. С., 1979, с. 19–20.
11. Допълнителни основания за определяне времето на съставяне на документа откриваме в дневника на Отделението по църковните дела. На 3 август 1878 г. с входящ № 1131 там е регистрирана Записка Болгарского Экзарха от 2 августа для Императорского комиссара о греко-болгарской распре и перевод оной — ЦДИА, ф. 405, оп. 1, а. е. 5. Вероятно руският превод на документа е отнесен в Русия с личния архив на княз Дондуков, а у М. Дринов е останал оригиналът на записката на български език.
12. Срв.: З. Маркова, Българското църковнонационално движение до Кримската война. С., 1976, с. 23.
13. Т. Ст. Бурмов, Българо-гръцката църковна разпря. С., 1902, с. 60–65; П. Ников, Възраждане на българския народ. Църковнонационални борби и постижения. С., 1971, с. 143–146. По същия начин през 1883 г. екзархът периодизира развитието на църковното движение в друг официален документ, подписан от него, вж. Църковен архив. Кн. 1, 2. С., 1925, с. 164–165.
14. З. Маркова, Българската екзархия..., с. 71–103.
15. [Г. Кръстевич]. Опровержение на възражението на Великата църква против издадените от правителството проекти за решението на българския въпрос. [Цариград], 1869, с. 7–20; Исторически изследвания за Охридската и Ипекската архиепископии. Цариград, 1869, с. 20–61; Възражение на патриаршеский епистоларен мемоар или оправдание на българите пред единоверните тям християни. [Цариград], 1871.
16. Според чл. 62 от Берлинския договор занапред в Османската империя «никаква пречка не ще може да бъде направена било на йерархическата организация на различните верски общини, било на техните отношения с духовните им началници» — Г. П. Генов. Международни актове и договори, засягащи България. — ГСУ, Юрид. фак., 34, 1939, 1, с. 324–325.
17. Освобождение Болгарии... Т. 3, с. 291–292.
18. Български екзарх Йосиф I. Дневник, с. 76.
19. За действителното съдържание на руската политика за поддържане «единството на православието» и за користното отношение на руската дипломация към схизмата и българо-гръцкия църковен спор до 1878 г. срв.: И. Тодев. Граф Игнатиев и принципът за единство на православието. — Исторически преглед, 1991, кн. 7, с. 77–90.
20. ЦДИА, ф. 166, оп. 1, а. е. 58, л. 18; Хр. Въргов. Цит. съч., с. 23–24.
21. Ив. Стоянов. Славянските комитети и българското освободително движение след Априлското въстание. С., 1992, с. 75; Хр. Въргов. Цит. съч., с. 24.
22. Кореспонденция на Министерството на външните работи и изповеданията. С., 1880, с. 56–59.
23. В случая терминът «прозелитизъм» не е употребен в традиционния смисъл на религиозно-пропагандна активност за привличане на повече последователи на някое вероизповедание, а по-скоро като политически национализъм — «народен прозелитизъм».
24. В този и в други случаи, когато споменава за «древните канонически права» на българите, екзарх Йосиф вероятно има предвид канонично признатата автокефалност на Българската православна църква до унищожаването на Търновската патриаршия и Охридската архиепископия. — Ив. Снегаров. Българската екзархия. — Духовна култура, 1945, кн. 1, с. 6.
26. На 16 септември 1872 г. в Цариград поместен събор, съставен от йерарси на Цариградската патриаршия, антиохийския и александрийския патриарх и кипърския архиепископ (общо 32 архиереи) провъзгласява Българската църква за схизматична, т. е. отцепническа от Вселенската православна църква. Като основна причина за взетото решение се посочва обстоятелството, че Екзархията била учредена с акт на иноверна светска власт. Всъщност по подобен начин — със султански хат — през 1767 г. е унищожена Охридската архиепископия, а диоцезът й е присвоен от Цариградската патриаршия. — Ив. Снегаров. Отношенията между Българската църква и другите православни църкви след провъзгласяването на схизмата. — В: Църковен архив. Кн. 3–5. С., 1929, с. 3–4; З. Маркова. Българската екзархия..., с. 46–56.
27. Силогос — дружество за разпространение на гръцка просвета.
29. Според чл. 10 на фермана от 27. II. 1870 г. българските области Добруджа (и северна, и южна), Нишко, Лесковацко, Вранско и Пиротско са включени в пределите на Доростоло-Червенска, Варненско-Преславска, Нишка и Нишавска епархия и получават българско църковно управление. По силата на Санстефанския и Берлинския договор тези райони са предадени на Румъния (Северна Добруджа) и на Сърбия (Нишко, Лесковацко, Пиротско и Вранско). Местното българско население изпраща десетки прошения до великите сили и руското окупационно управление с искания за запазване на духовното ведомство на Българската екзархия в посочените области. — Извори за историята на Добруджа 1878–1919. Т. 1. Съст.: Ж. Попов, К. Пенчиков, П. Тодоров. С., 1992, с. 19–33; НБКМ — БИА, ф. 111, оп. 1, а. е. 100, л. 3–19; а. е. 369, л. 90–140.