Дейността на американските представители за освобождаване на мисионерката Елен Стоун

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Лори Фелдман

Дизайн: Давид Нинов

София, 2019

Пленяването на американската мисионерка Елен Стоун и българката Катерина Стефанова-Цилка е една от най-значителните прояви на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) в началото на века. То било извършено на 21 август (3 септември) 1901 г.(1) на пътя от Банско за Горна Джумая (дн. Благоевград) от четата на Яне Сандански и неговите другари Христо Чернопеев и Кръстю Асенов. Отвличането било осъществено с цел да се задоволи острата нужда от средства за революционната борба и в същото време да се привлече вниманието на европейската и на световната общественост върху лошото управление на турската държава в Македония. Акцията предизвикала много шум и допринесла за популяризиране делото на революционната организация. За това спомогнала самата Стоун, която след освобождаването й изнесла поредица от сказки в много градове в САЩ.

Със своята значимост аферата «Мис Стоун» е привличала и продължава да привлича вниманието както на обикновените хора, така и на изследователите. Най-напред след приключването й за нея писали Стоун и Цилка(2). За аферата се говори и в спомените на някои от ръководителите и участниците в пленяването(3). Описания са направили и други автори, но те в повечето случаи повтарят известни вече неща или дават съвсем малко нови сведения(4).

В някои от досегашните публикации по въпроса обаче не са разкрити подробности за преговорите, които се водели от американска страна с българските официални среди и с представители на четата за запазване живота на пленените и за тяхното освобождаване. Стоун и Цилка не знаели и не можели да опишат постъпките, които се предприемали в тяхна защита. Участниците в пленяването са твърде лаконични в спомените си, а по-сетнешните автори не са имали достъп до документите от архивохранилищата в България и САЩ. Едва напоследък бяха обнародвани документите, съхраняващи се в българските архиви(5).

Тук въз основа на известните публикации и на неизползувани досега архивни материали предимно от Националните архиви на САЩ се проследяват постъпките на американските представители в София и Цариград и преговорите за освобождаване на Стоун и Цилка. Поради нетактичността и неотстъпчивостта на американския представител в София преговорите продължили дълго време, като заплашвали да завършват с неуспех. Твърдостта на революционерите и тяхната решимост да доведат акцията докрай надделели. На 1 февруари 1902 г. откупът бил платен в Банско и след около три седмици жените били освободени в околността на Струмица.

* * *

Известието за пленяването на Стоун и Цилка поразило чуждите представители в Турция и по-специално протестантските мисионери и дипломатите на САЩ. Убедени, че отвличането е дело на членове на Македонския комитет(6), и нямащи никакво известие за местонахождението на четата, те решили, че трябва да започнат постъпките си за освобождаване на жените в София. С тази задача в българската столица бил изпратен генералният консул на CAЩ в Цариград Чарлз Дикинсън, комуто предстояло да бъде назначен на поста американски дипломатически агент в България. Той пристигнал на 4 октомври 1901 г. и подтикван от Държавния департамент във Вашингтон, развил енергична дейност да накара българското правителство да вземе практически мерки за освобождаването на Стоун.

Веднага след пристигането си в София Дикинсън отишъл в Министерството на външните работи с молба от американска страна за сътрудничество. Външният министър Ст. Данев в момента бил извън града и Дикинсън бил принуден да отложи връчването на молбата. Той научил, че министърът се завърнал на следващия ден, и на 5 октомври го посетил у дома му. Данев отказал да го приеме, но Дикинсън решил да не остави работата да се отлага трети път и настоятелно заявил, че съобщенията, които носи от американското правителство, са важни и спешни и не търпят отлагане. Най-накрая Данев се съгласил да се срещне с Дикинсън в неделя сутринта в министерството.

Наистина на тази първа среща Дикинсън съобщил на Данев много неща от Вашингтон. Държавният департамент бил получил сведения, че отвличането на Стоун било «без съмнение» дело на Македонския комитет, чието седалище е в София. Ако тези сведения се окажели верни и при положение, че по общо мнение българското правителство можело да влияе на Македонския комитет, то българското сътрудничество ставало решаващо за откриване следите на Стоун и за нейното освобождаване. Като заявил, че САЩ придават «много голяма важност на благополучното освобождаване на Стоун, Дикинсън информирал Данев за твърденията за съучастничество на Македонския комитет и за възможността Стоун да се намира на българска територия. С оглед на това «САЩ разчитат на мощната помощ на българското правителство за освобождаване на Стоун». Като първа стъпка Дикинсън предложил по собствена инициатива «всички членове на ръководството на Македонския комитет», които живеели в граничните райони, да се държат отговорни за сигурността и освобождаването на Стоун(7).

След срещата си с министъра Дикинсън изпратил дипломатическа нота с дата 7 октомври 1901 г., в която още един път подчертал съмненията си за участието на Македонския таен комитет в акцията и добавил, че групата се възглавявала от Дончо от Дупница (дн. Станке Димитров). Дикинсън съобщил, че през юли Стоун била поканена от хора на комитета да окаже помощ на македонското дело, но тя отказала. От момента на пристигането си в Самоков през юли до пленяването й в Банско тя била следена. Съобразно с инструкциите от Вашингтон Дикинсън заявил, че «американският народ е изпълнен с ужас и възмущение» от отвличането на Стоун. По собствена инициатива той добавил, че българите трябвало да се възползуват от тази рядка възможност да заздравят добрите си отношения със САЩ чрез едно искрено сътрудничество. В противен случай нежеланието да се разкрие участието на Македонския комитет в акцията щяло да се изтълкува като неприятелски акт спрямо САЩ(8).

На следващия ден, 8 октомври, Дикинсън изпратил друга, по-силна нота до Данев(9). Като отбелязал, че отвличането на Стоун е първият по рода си инцидент в американската история, той заявил, че президентът го е натоварил да съобщи, че «с оглед на съвпадащите данни за съучастие на българите в отвличането», ако «нещо се случи на мис Стоун, американският народ ще бъде удовлетворен само със строго търсене на отговорност и съответна компенсация». Въпреки че в тази нота не се уточняват мерките, които трябвало да вземе българското правителство, тя придавала голяма тежест на предишните искания на Дикинсън българското правителство, макар и против волята си, да потърси отговорност от членовете на Македонския комитет и да ги използува за установяване на контакт с похитителите. Едновременно с това нотата прехвърлила върху българските официални лица тежестта да доказват своята и на своето правителство невинност.

Подозренията на Дикинсън към българското правителство и неговите опити да го застави да действува активно срещу похитителите били предадени от Държавния департамент на американските посланици в Петербург и Цариград. Те били инструктирани да търсят и осигурят подкрепата на своите руски и английски колеги. В Цариград американският шарже д’афер Еди имал няколко срещи с руския посланик, по време на които посланикът обещал «да употреби цялото руско влияние, за да увещае българското правителство»(10). В същото време американският посланик в Петербург активно търсел подкрепата на руския външен министър граф Ламздорф и руския дипломатически агент в София Бахметиев. По време на срещи с руски длъжностни лица и с българския си колега Д. Станчев американският посланик се обявил открито срещу България, инсинуирайки, че отсъствието на енергични мерки срещу похитителите и Македонския комитет означава съучастие на българите в аферата.

Граф Ламздорф предложил всякаква помощ на американското правителство. Неговият шарже д’афер в София Н. Етер съобщил на българското правителство, че получил инструкции да окаже максимална помощ на Дикинсън. Освен това Ламздорф повикал Д. Станчев, за да изрази пред него нетърпението си от мудността на българското правителство, както и недоумението си от нежеланието му да действува съобразно с молбата на американците. Той настоятелно увещавал Станчев, че е в интерес на България «да се действува енергично» за спасяването на Стоун, защото в противен случай българите можели да загубят благоразположението на Европа и не било изключено САЩ да вземат сериозни мерки срещу тях. Предавайки тези неприятни предупреждения на правителството си, Станчев поискал информация за конкретните мерки, които били взети, за да успокои граф Ламздорф(11).

Американци, руси, англичани и турци обсипали българското правителство с искания за «енергични мерки» и със съвсем леко завоалирани обвинения в съучастничество и пасивност. Българите смятали, че турците, англичаните и американците използували отвличането, за да ги компрометират и дискредитират пред лицето на Европа. Те поддържали позицията, че отвличането не е станало на територията на България и че няма сигурни доказателства за съучастието на членовете на Македонския комитет в престъплението. Освен това фактът, че турските войски не могли да намерят следи от четата в Турция, не значел, че тя е в България. Така че според тях нямало основание да се прехвърля отговорността върху България и тя да се смята задължена да преговаря за освобождаването на Стоун.

Тази позиция се изразявала съвсем ясно не само пред Дикинсън, но и пред турския комисар в София, пред американските посланици в Петербург и Цариград, както и пред граф Ламздорф. Освен това те били непрекъснато информирани за мерките, които се вземали за предотвратяване на евентуално преминаване на границата от похитителите или пък за тяхното залавяне в случай, че преминат незабелязано на българска територия. Заявявало се, че било направено всичко, което е могло да се направи без наличие на конкретни факти и в рамките на българските закони(12).

Срещу Дикинсън бил отправен енергичен протест. Михаил Сарафов, министър на вътрешните работи, описал подробно мерките, взети от българското правителство, някои от които по молба на Дикинсън. Той протестирал, защото въпреки тези мерки Дикинсън продължавал да обвинява българското правителство в нежелание да сътрудничи. Българското правителство решило да не допуска откупът да се плати на българска територия, «понеже много разбойници, които действуват в някоя съседна страна», ще започнат да прииждат в България, «защото ще са сигурни, че тук ще получат искания откуп». За назидание на другите «разбойниците», които отвлекли Стоун, трябва да бъдат заловени и наказани по възможност без милост. Сарафов заключил, че ако САЩ продължават да настояват отговорността да падне върху България, то Дикинсън трябва да предава на българските власти всяка информация, която е получил, за да се предприемат действия в рамките на българските закони(13). Накратко българската позиция била, че за вътрешната сигурност на страната по-добре било да се открият «разбойниците», ако те се намират в България, и да се накажат за назидание.

Тази нота не направила почти никакво впечатление на Дикинсън. Той въобще не я споменал в кореспонденцията си с Държавния департамент и тя не променила неговото поведение спрямо българското правителство. Дикинсън все пак отбелязал «временна» промяна в отношението на българските официални лица — от скептицизъм и равнодушие към загриженост и действеност, и го отдал на ефекта от посланието на президента. Той дори подчертал, че българите правят всичко, което «могат да се осмелят или са в състояние да направят»(14).

Това смекчаване на позицията на Дикинсън и неговото вникване в проблемите на българското правителство с Македонския комитет (ако изобщо такива проблеми съществували) не траяло дълго. Дикинсън скоро отново преминал в настъпление с искания, обвинения и оплаквания. На 11 октомври той поискал от Данев да арестува двама от кираджиите на кервана на Стоун и спътниците й, забягнали след отвличането в България, защото според него били налице доказателства, че те предварително знаели за отвличането и следователно отчасти били отговорни за него(15). Няколко дни по-късно той приветствувал арестуването на петима души от Дупница, за които се смятало, че били членове на четата.

Българското правителство обаче не можело да държи тези мъже в затвора само по подозрение, а Дикинсън отказал да даде доказателство за тяхното съучастие, докато Стоун не бъде освободена. Българското правителство било принудено да пусне кираджиите и хората от Дупница. Дикинсън бил страшно ядосан, защото това станало без негово съгласие. Той успял да убеди руския шарже д’афер Етер да се оплаче на главния секретар на Министерството на външните работи Вернаца, че българското правителство не желаело да сътрудничи. Етер поддържал Дикинсън и лично предизвикал действия срещу лица, заподозрени от Дикинсън, поради сериозността на инцидента. Това изправило българите пред една почти неразрешима дилема — Дикинсън не искал да предаде «доказателствата», а те не можели да арестуват никого без тях.

Дикинсън имал логическо обяснение за отказа си да разкрие източниците си. Той се опасявал, че българското правителство щяло да арестува всеки, чието име той би споменал, и по този начин контактите и информацията му ще се ограничат. Той обещал дискретност на своите информатори и държал на думата си, като ги запазва в тайна както пред българското, така и пред американското правителство. Дикинсън подчертавал, че той не е дошъл в България, за да помага на българската полиция, а «за да събира и съобщава факти» единствено на своето правителство. Той настоявал, че полицията щяла да намери достатъчно доказателства за участието на Македонския комитет в акцията, ако съвместно разследва граничните села, както бил направил самият той(16).

* * *

През първите седмици на престоя си в София Дикинсън не направил никакви опити да потърси връзка с похитителите и да преговаря за освобождаването на Стоун и Цилка. Всъщност той оставил впечатлението, че не бил склонен да плати откупа. В интерес на истината трябва да се каже, че той до късно през октомври не бил официално известен, че откупът се събира от волни пожертвувания в САЩ. Той знаел само, че Американският съвет за ръководене дейността на чуждестранните мисии, към които принадлежала Стоун, отказал да плати откупа. Седмица преди изтичане на първия срок, поставен от похитителите (13 или 14 октомври), Дикинсън не се надявал, че ще освободи жените срещу откуп. Подтикван от слухове, че някои от четниците искали да убият жените, ако парите не се предадат, както и от мисълта, че зимното време в планината било опасно за живота им, Дикинсън решил, че е необходима само спасителна операция.

На 7 октомври Дикинсън научил от «специален пратеник», че четата и пленничките се намирали на Гюлтепе, на българо-турската граница близо до с. Елешница, Разложко. Четата, за която се смятало, че се състои от 18 души — 11 от областта Македония и 7 от вътрешността на България, вероятно била разпространила, че ще се предаде заедно с жените на българските войници, но ще ги убие, ако ги обградят турските войски. Дикинсън бил уверен, че информацията му е точна и че четата ще се предаде на българите, «защото никой български съд не е осъждал някога лице, въвлечено в престъпление в името на македонската кауза»(17).

Дикинсън съставил план, според който български войници трябвало да направят засада на българския склон на планината, докато турските войски насочат групата към тях. Той не потърсил одобрението на Държавния департамент, нито уведомил Еди в Цариград. Вместо това той поискал среща с Данев, за да осигури сътрудничеството на българите. Като не го намерил, Дикинсън настоял да се срещне с Вернаца, когото посетил в 23 ч. на 7 октомври. Използувайки Етер за преводач. Дикинсън изложил своя план и предложил на българското правителство да изпрати войска, за да обгради четата на българска и турска територия, разбира се, с разрешение на турското правителство. След като четата бъдела обградена, двама или трима български войници трябвало да отидат да преговарят за предаването на групата(18).

Вернаца сметнал плана за «странен». Той заявил на Дикинсън, че българското правителство не желае под никакъв предлог да преговаря с «разбойниците», за каквито по общо мнение минавали похитителите, а освен това турците никога нямало да се съгласят да пуснат български войници на своя територия. Вернаца изказал недоумение, защо, щом като похитителите били склонни да освободят пленничките в случай, че ги обградят, да не ги освободят без натиск и без да поемат риска самите да бъдат пленени и затворени. Дикинсън не изложил пред Вернаца своята теория за българската съдебна практика, а само го попитал за терена и колко време било необходимо на правителството да разположи войски около планинския връх(19).

От бележките на Вернаца за разговора става ясно, че той изцяло отхвърлил плана освен идеята да се увеличат войските в района. Планът не бил одобрен и от Държавния департамент, който преценил, че спасителната операция излага на голям риск живота на Стоун. Департаментът предложил да се предаде част от откупа, който вече бил събран, при условия, които «ще осигурят освобождаването на Стоун».

Трудността, която сега възникнала, се състояла в това, че нито Дикинсън, нито мисионерите знаели как да влязат във връзка с похитителите. Тогава Дикинсън се обърнал към министъра на вътрешните работи и временно управляващ Министерството на външните работи М. К. Сарафов и поискал съдействие, за да установи контакт с четата. Сарафов заявил, че българското правителство не може да се въвлече в такива преговори, но то няма да пречи на едно хуманно дело. Той заповядал на префекта на полицията да осигури двама души, които да действуват като пратеници на Дикинсън в четата и на които да бъдат осигурени документи за свободно движение в граничните райони.

Тъй като Дикинсън не се чувствувал упълномощен да изпрати конкретно предложение за откуп по тези лица, нито пък имал време да се консултира с Еди, той ги натоварил с мисията да установят връзка с похитителите и да узнаят състоянието на двете жени. Той им дал писма за Стоун и поискал да донесат отговор от нея като доказателство, че тя е жива и е добре. Двамата пратеници напуснали София към 22 октомври. Единият се отправил към Неврокоп, а другият — към Горна Джумая(20).

Приблизително по същото време руският дипломатически агент в София Ю. Бахметиев (който се върнал от Петербург в средата на октомври) по собствена инициатива се споразумял с известния софийски книжар К. Т. Бояджиев да изпрати свой пратеник в четата. Бояджиев поканил Лазар Томов от Разложко, тогава студент в София, да стане пратеник на Бахметиев. Томов се съгласил и напуснал София с писмо за мис Стоун от една нейна бивша ученичка Касърова, която била близка приятелка на съпругата на Бахметиев.

Преди пратениците от София да установят контакт с четниците, в Самоков се появил техен агент, вероятно Кръстю Асенов, който потърсил връзка с мисионера Еди Хаскъл. На 25 октомври Асенов донесъл второ писмо от Стоун до Хаскъл, в което се посочвало, че срокът за изплащане на откупа бил удължен с осем дни. Упълномощен от Цилка и Стоун, пратеникът бил готов да получи цялата сума. Хаскъл нямал представа, каква сума от откупа била налице, затова казал, че иска да преговаря за по-малка сума. Тогава пратеникът на четата напуснал Самоков, като обещал да се върне, след като получи разрешение да преговаря, а Хаскъл уведомил Дикинсън, че преговорите са предстоящи. Дикинсън отишъл в Самоков на 29 октомври в очакване на пратеника.

Дикинсън обаче нямал възможност да се намеси в преговорите на Хаскъл, защото пратеникът на четата не се върнал. Дикинсън отдал това на публикуването на новината в Цариград, че преговорите започнали. По-вероятно е Асенов, като минал през Дупница на връщане от Самоков, да е научил от началника на пограничния пункт на ВМОРО Н. Малешевски за пристигането на Лазар Томов и да е решил, че няма смисъл да се връща при Хаскъл.

Томов дал на Малешевски писмото на Касърова до Стоун и предложил някой да го придружи в София, за да влезе в преговори с Дикинсън(21). Асенов взел писмото и на 29 октомври се върнал в четата. Той накарал Стоун да напише бележка на гърба на писмото на Касърова. Освен това Стоун написала писмо до Дикинсън, в което описала положението си, като подчертала лошото време, студа и тънките дрехи, с които били облечени тя и Цилка. Тя го молила да направи всичко възможно да ги освободи и го уверила, че вярва в него не само защото представя голяма и могъща страна, но и защото бил личен приятел(22). Двете жени дали пълномощно на пратениците на четата да водят преговори за откупа.

С тези документи за Дупница заминали Кръстю Асенов и Христо Чернопеев. Оттам заедно с Лазар Томов те се отправили за София, където пристигнали към 3 ноември. Томов дал писмата на Бояджиев, който ги предал на Касърова. Тя на свой ред дала писмото на Стоун до Дикинсън на г-жа Бахметиева, която чрез своя съпруг го предала на Дикинсън, когато последният на 5 ноември се завърнал от Самоков.

Дикинсън имал три срещи с пратениците на четата: една с Кр. Асенов, втора с Хр. Чернопеев и трета, на която присъствували и Асенов, и Чернопеев. Почти нищо не се знае за тези срещи, защото за тях не се споменава нито в спомените на Чернопеев, нито в биографията на Асенов или в други съчинения, а Дикинсън докладвал много малко за тяхното съдържание на Държавния департамент. Какво в действителност било казано, не е известно. Единственото сигурно нещо е, че Дикинсън не е обсъждал с Асенов въпроса за откупа и че последният е напуснал хотела много ядосан(23).

Срещата на Дикинсън с Чернопеев на 8 ноември също не довежда до конкретно споразумение. Едва на третата среща, приблизително на 13 ноември, Дикинсън предложил откуп от 10 000 лири за Стоун и Цилка. Това било много по-малко от сумата, която четата очаквала, и Асенов и Чернопеев напуснали София, за да съобщят предложението на Сандански.

Тези три срещи в началото на ноември били само първите стъпки към споразумението на Дикинсън с четата. Въпреки че той не се срещнал повече с Асенов и Чернопеев, изглежда, че е поддържал връзка с тях чрез някакъв посредник(24). Чрез него именно Дикинсън научил, че четата не била склонна да приеме 10 000 лири. Дикинсън не направил контрапредложение и за известно време разговорите останали в задънена улица. През този период Дикинсън съставил нереален план за освобождаване на жените, който предвиждал да се подкупят някои от четниците, които охранявали пленените(25).

Дикинсън не бил единственият, който кроял подобни планове. Други също предлагали да се подкупи някой от четниците или техните агенти, трети съветвали да се наеме чета, която да отвлече Стоун от похитителите й. Обсъждането на тези планове показва, че американците били изгубили търпение и били сериозно загрижени за положението на Стоун и Цилка.

След известни консултации Дикинсън дал ултиматум на четата чрез своя посредник. Той съобщил, че сумата 10 000 лири е последното му предложение и ако то не се приеме в срок от една седмица, парите щели да бъдат върнати на тези, които са ги дали, а Дикинсън щял да се откаже от всякакви опити да постигне разбирателство с четниците. За да придаде по-голяма сила на своя ултиматум и да покаже, че американците са уверени в себе си, Дикинсън напуска София на 26 ноември и пристига в Цариград(26).

Причината за неуспеха на Дикинсън да доведе преговорите докрай се крие в самия него. От средата на октомври той отказвал да се доверява на българите, страхувайки се, че информацията, която дава, ще бъде предадена на Македонския комитет. Абсолютно убеден, че отвличането било организирано от комитета, той бил не по-малко сигурен, че българското правителство няма да действува срещу него, защото той бил не само «по-силен от правителството, но е и самото правителство»(27).

Дикинсън изгубил доверие и в Бахметиев и цялата руска мисия. Той смятал, че руското правителство използува македонското движение, за да направи турската власт в Македония непоносима и «по този начин да анулира Берлинския договор и да направи валиден Санстефанския договор»(28). Той бил убеден също, че чиновниците в София и Цариград и особено онези, които работели в телеграфните агенции, «нямат никакви тайни от обществеността» и предават свободно неговите телеграми.

Дикинсън отдавал неспособността си да постигне споразумение за освобождаването на Стоун повече на съобщенията в печата, които според него преувеличавали пред «разбойниците» тяхната важност в американски очи и по този начин увеличавали техните, очаквания. Той твърдял, че местни и чужди вестници публикували поверителна информация предназначена за него, преди той да я получил. Такива съобщения и общата недискретност според Дикинсън се смятали от четниците за «доказателство за предателство от наша страна» и «затрудняват и забавят преговорите»(29).

В оценката на Дикинсън за ролята на печата има известна доза истина, но собственото му поведение спрямо българското правителство и Бахметиев увеличавало неговите трудности. Той започнал отношенията си с българските власти със серия от изключително арогантни искания, които едва ли биха предизвикали желание за сътрудничество. С течение на времето той си позволявал да ги лъже за неща, които те несъмнено могли да проверят.

Дикинсън имал две противоречиви впечатления от българското правителство и неговата роля в аферата «Мис Стоун», но, изглежда, никога не разбрал, че те са именно противоречиви. От една страна, той смятал, че българските власти правят всичко възможно да осуетят неговите преговори с четата, защото не искат откупа да се даде на българска територия и предпочитат да се разправят с военни средства с похитителите дори ако това застраши живота на Стоун. От друга страна, той бил убеден, че Македонският комитет контролира българското правителство, както и групата на похитителите, с което се обяснява българската пасивност. Той се оплаквал и от «недопустима намеса» и «извънредни разузнавателни и претърсвателни акции», както и от индиферентност, липса на смелост и енергия, повърхностни опити за установяване местонахождението на четата и арестуване на лицата, които подозирал.

Въпреки че Държавният департамент споделял подозренията на Дикинсън към българското правителство, той не приемал недоверието му към Бахметиев и руското правителство и няколко пъти инструктирал Дикинсън «да сътрудничи усърдно» с Бахметиев, защото неговата «помощ е ценна»(30). Но вместо благодарност или поне признание за важната роля, която Бахметиев изиграл при уреждане на първата му среща с Кр. Асенов, Дикинсън се отнасял подозрително към него и намеквал, че цялата работа била свършена от неговия агент в Самоков. В няколко телеграми до Държавния департамент Дикинсън заявявал, че откакто Бахметиев се върнал в София, руската легация не сътрудничела, както по-рано. Бахметиев отказал да му помогне да установи връзка с четата, ако не се плати пълният размер на откупа от 25 000 лири. Според Дикинсън Бахметиев мразел протестантските мисионери и заявил, че в аферата «Мис Стоун» те получили съответно възнаграждение, задето се намесили там, където не им било работата(31).

Отношението на Дикинсън не било тайна за Бахметиев. По тази причина на 7 ноември той заявил, че руската легация в София престава да се занимава с аферата «Мис Стоун». Бахметиев казал на Дикинсън, че когато той наистина реши да плати откупа, лесно ще се свърже е групата и ще постигне освобождаването на Стоун. Но Бахметиев предупредил, че ако нещо се случи на Стоун, отговорността ще падне само върху човека, натоварен да я откупи и който досега не е направил сериозен опит да направи това(32).

Българите също силно възразявали срещу поведението на Дикинсън. Те смятали, че той бил дошъл в България не с намерението да спаси Стоун, а като че ли да провокира и компрометира българското правителство. Позицията на българското правителство била, че то няма нищо против преговорите да се състоят в София или Самоков, няма нищо против освобождаването на Стоун чрез откуп или други средства, но тези преговори нито го засягат, нито го изпълват с някаква отговорност. Задачата трябва да се изпълни изцяло от Дикинсън, а той сам увеличава собствените си трудности и след това обвинява българите за неуспехите си.

Това държане на Дикинсън принудило българското правителство да откаже да го приеме за дипломатически агент на САЩ в София, за който пост той бил посочен от Държавния департамент през юли 1901 г. В писмо до българския дипломатически агент в Петербург, като описал неприятното поведение на Дикинсън, Ст. Данев изразил мнението, че той не бил най-подходящият човек за подобряване на отношенията между България и САЩ. Той натоварил Станчев със задачата тактично да предаде на американския си колега в Петербург възраженията на България срещу Дикинсън, нейното желание за подобряване на отношенията и предложението й към Държавния департамент да назначи друг човек на тази служба(33).

* * *

Към декември 1901 г. сред американските дипломати и мисионери настъпило общо отчаяние и неверие, че Стоун може да бъде освободена жива. Всички обвинения били насочени срещу Дикинсън, който, изглежда, не съзнавал това. Основното възражение било, че провалил преговорите в София. В неофициално писмо на служител в Държавния департамент се казва, че «Дикинсън е изгубил време и предизвикал недоверие и недоволство, като се е опитвал да доказва доводите си срещу българското правителство, вместо да насочи усилията си единствено за освобождаването на мис Стоун»(34). През януари 1902 г. американският посланик в Цариград Джон Лейтмън казал на българския дипломатически агент Ив. Ст. Гешов, че според него Дикинсън «е направил грешки в София и че не е трябвало да ги прави»(35).

Мнението, че Дикинсън бил приел неправилен курс, било подкрепено напълно от Джордж Уошбърн, директор на Робъртс колеж в Цариград. В началото на декември 1901 г. той бил в София, където разговарял с бивши възпитаници на колежа, заемащи високи служби в армията и Министерския съвет. Когато се върнал, Уошбърн докладвал на Еди в смисъл, че четата, която пленила Стоун, макар и организирана на българска територия и съставена от българи, не се намира в България. Въобще няма убедителни доказателства, че Стоун била там след отвличането й. При това положение българското правителство не може да направи нищо за нейното освобождаване. За да се освободи Стоун, трябвало да се постигне споразумение със самите похитители и да се плати исканият от тях откуп. На края Уошбърн подчертал, че е безполезно да се водят преговори в България, след като нито Стоун, нито четата се намират в България(36).

Идеята преговорите да се водят в Турция била подкрепена от Билиоти, генерален консул на Великобритания в Солун, и Уйлиам Пийт, касиер на Американския съвет в Цариград. Еди и преводачът в американската легация Гарджуло също се съгласили, макар че техните съображения били различни. Те смятали, че българското правителство информирало водачите на четата, че не желае да води преговори и да разменя парите и жените на българска територия(37).

През декември се разпространили слухове, че Цилка умряла при раждане, а Стоун починала скоро след нея от скръб. Нито Еди, нито Дикинсън обаче повярвали на тези съобщения. Те не се съмнявали, че Стоун и Цилка са живи и че откупът ще осигури тяхното освобождаване. Настроението в Цариград според Еди било, че трябва да се плати цялата сума от 25 000 турски лири, защото похитителите са убедени, че американската легация разполага с нея или поне е в състояние да я набави. Въпреки че Еди не желаел да плати толкова много, той все пак смятал, че е опасно да се пазари, както Дикинсън. Държавният департамент вече нямал нищо против да плати сумата, така че нейният размер не би имал кой знае какво значение. Положението не би се променило фатално, ако вместо 10 000 лири, сумата, която предлагал Дикинсън, се платят 25 000. В края на краищата «това е само едно финансово съображение, което е недостойно за една велика сила, която има властта да наложи възстановяване на сумата»(38).

Правейки последния си опит, Еди предложил легацията да изпрати Гарджуло и Пийт в Македония с «последно предложение» от 66 000 долара, т. е. 15 000 лири. Държавният департамент подкрепил идеята за създаване на комитет по преговорите и внушил, че ако комитетът се затрудни в постигането на споразумение, преговорите винаги могат да се прекъснат. В състава на комитета по преговорите били включени Гарджуло, У. Пийт и д-р Хаус, който трябвало да се присъедини към първите двама в Солун. За да осигури успеха на комитета по преговорите, Еди разпространил с всички средства известието, че сумата, с която се разполага, е 66 000 долара. На 18 декември той повикал Гешов и го помолил да осигури помощта на българското правителство за разпространяване на тази версия. За тази цел той му прочел телеграма от Държавния департамент, в която Еди се упълномощавал да плати 66 000 долара. Той го помолил да предаде информацията на българското правителство, въпреки че Гешов не бил убеден, че това е негова работа(39).

На 17 декември Пийт и Гарджуло напускат Цариград на път за Солун. Те смятали да отидат в Горна Джумая или в Разложко, където да оповестят своето желание за преговори с надеждата, че някой представител на четата ще се свърже с тях. Те трябвало да предложат на д-р Хаус, мисионер в Солун, да ги придружи като преводач. На тримата били дадени всички пълномощия да преговарят с похитителите, макар че трябвало да се представят като агенти на Американския съвет, т. е. на мисионерите. Официалната версия била, че тяхната мисия не е дипломатическа, а че са просто приятели на Стоун, които дошли да я откупят и били любезно подпомагани от легацията със съвети, инструкции и други услуги. Лейшмън ги натоварва със задачата да постигнат споразумение, което ще задоволи американското правителство, и не се интересува от подробностите около преговорите(40).

След като пристигнали в Солун около 18 декември, Пийт и Гарджуло незабавно се заели с установяване на контакт с четата. Чрез американския консул хаджи Лазаро те помолили българския търговски агент А. Шопов да им осигури водач, който познавал добре Разложко и можел да им бъде полезен в намирането на похитителите. Шопов отказал, като заявил, че е невъзможно да се намери такъв човек в Солун. Тогава чрез английския консул Билиоти на 22 декември Пийт и Гарджуло изпратили пратеник, който трябвало да предложи 14 000 турски лири и да донесе доказателства, че Стоун и Цилка се намират в добро състояние. Те чакали доста време, обнадеждени единствено от това, че «пратеникът на Билиоти, изглежда, се е свързал с ръководни представители на движението». С тази доста мъглява надежда на 26 декември Гарджуло и Пийт съобщили на Еди, че са постигнали «частичен успех». Еди на свой ред предава новината на Държавния департамент, а именно, че Пийт и Гарджуло са установили «тясна връзка с разбойниците»(41). В същото време Пийт пише до един приятел в София, че той и Гарджуло били готови да преговарят и да платят 14 000 лири.

Преговорите около освобождаването на Стоун засягали два въпроса: за откупа и за мястото и времето за предаване на парите и освобождаване на жените. Първата серия от преговори породила недоразумения и остри конфликти между Дикинсън, от една страна, и Гарджуло, Пийт, Лейшмън (който се връщал от отпуск на 27 декември) и Държавния департамент, от друга. Когато Еди назначил комитета по преговорите, той смятал, че само неговите членове ще се занимават с освобождаването на Стоун и никой друг. Това изключвало Дикинсън, що се отнася до американската легация. Правейки опит да преустанови дейността на Дикинсън и да го постави под контрола на легацията, Държавният департамент му наредил да изпрати всички сведения за аферата «Мис Стоун» чрез легацията, а не, както преди, директно чрез консулството(42).

След заминаването на Пийт и Гарджуло за Солун легацията пренебрегвала и отказвала да обръща сериозно внимание на информацията от Дикинсън, а също отхвърляла неговите опити да участвува в преговорите. Отначало Лейшмън оставил Дикинсън да поддържа връзките си с посредниците му в София, но после му забранил да възобнови чрез тях активни преговори(43). По-късно Еди и Лейшмън по различни поводи напомняли на Дикинсън, че вече не трябва да се занимава с преговорите. Все пак Държавният департамент не инструктирал пряко Дикинсън да се оттегли от преговорите и той продължил да се смята за негов агент и упълномощен официален представител на американското правителство пред четниците.

Въпреки че Пийт и Гарджуло очаквали всеки момент новини от своя пратеник, именно посредникът на Дикинсън стигнал до споразумение с четата. Още на 24 декември агентът, вероятно А. Тодоров, бивш ученик на д-р Хаус (Хаус е единственият, който споменава Тодоров по име), съобщил на Дикинсън, че четата била склонна да се съгласи и на по-малка сума. Какво точно накарало похитителите да променят решението си, не е ясно, но във всеки случай Дикинсън повярвал на Тодоров и поискал разрешение от Лейшмън да отиде в София и да възобнови преговорите. Лейшмън му отказал, като добавил в телеграмата си до Държавния департамент, че присъствието на Дикинсън в София ще усложни положението(44). Дикинсън инструктирал Тодоров да уведоми четниците, че в Солун се намират Пийт и Гарджуло, които са готови да платят целия откуп. Фактът, че съществували две групи посредници в преговорите, давал възможност на похитителите да получат парите или в Турция, или в България, както това им е угодно.

Дали тази информация била предадена на Кр. Асенов, не е ясно. В своите спомени Стоун казва, че нейните похитители преговаряли само с пълномощника на Дикинсън и д-р Хаус (когото те смятали също за агент на Дикинсън) и преди средата на януари 1902 г. не са знаели за съществуването на Пийт и Гарджуло. Това се потвърждава от изявлението на Дикинсън, че Асенов предложил да се договарят подробностите с Джеймс Беърд, мисионер в Самоков, или пък с Хаус в Банско (т. е. или в Турция, или в България), но въобще не споменавал Пийт и Гарджуло(45).

Около 1 януари 1902 г., след като Дикинсън съобщил точната цифра на сумата, която може да бъде предадена, Тодоров и Асенов постигнали твърдо споразумение. Асенов се съгласил да получи 14 500 турски лири (63 800 долара) и да обсъди условията за освобождаване на жените с д-р Хаус.

Дикинсън съобщавал на Лейшмън по пощата за всички събития, докато се постигнало съгласие за размера на откупа. Но Лейшмън отказал да приеме като сериозно това споразумение, защото смятал агента на Дикинсън за неофициален представител в аферата, а може би и защото много често преди това Дикинсън давал неточна информация. Затова, вместо да продължи да действува при създаденото положение, Лейшмън казал на Дикинсън да не предприема никакви действия и да внуши на своя посредник, че «той няма право засега да се включва в преговорите»(46).

Дикинсън или не обърнал внимание на тази заповед на Лейшмън, или не я разбрал. След една среща с Лейшмън на 1 януари той останал с убеждението, че последният се съгласил с неговия план да изпрати Хаус в Банско за предварителни договаряния. Дикинсън предложил размяната да стане близо до или на някоя гара, за да се избегне нуждата от допълнителна охрана на парите. Той щял да отиде в Пловдив, за да завери подписа на Стоун, за да бъде готов за плащане на откупа в България, ако това се наложи. В това време Лейшмън щял да действува в Турция(47). След срещата, но без да се консултира по всички пунктове с Лейшмън, Дикинсън написал лично писмо до Хаус, в което го помолил да отиде в Банско, където похитителите щели да го потърсят, за да обсъдят мястото и условията за плащане на откупа и за освобождаване на жените. Съобразно със становището на легацията Дикинсън настоял двете неща да станат едновременно. Четниците трябвало да удостоверят самоличността си с бележка от неговия агент, заверена от Стоун(48).

На 3 януари Едуърд Хаскъл, американски мисионер в Самоков, отишъл в Сяр и предал на Хаус писмо от Тодоров, в което се повтаряло съдържанието на предишни писма на Дикинсън, а именно че в Банско Хаус щял да получи копие от същото писмо на Тодоров, потвърдено от Стоун. Хаус показал писмото на Пийт и Гарджуло и им поискал разрешение да отиде сам в Банско. Пийт и Гарджуло не повярвали, че е постигнато някакво споразумение, може би поради липсата на подписа на Стоун върху писмото, което донесъл Хаскъл. Те не пожелали Хаус да замине без тях и им било неприятно, че Дикинсън не се консултирал предварително с тях. Когато научил за молбата на Дикинсън до Хаус, Лейшмън силно се ядосал и отново заповядал на Дикинсън да не предприема нищо. Гарджуло сметнал за странен факта, че съобщението било предназначено за Хаус, когато имали комитет по преговорите, който се състои от трима души. Пийт от своя страна допуснал, че Хаус е участвувал в предишните преговори и четниците го познавали. Накрая те се съгласили да пуснат Хаус да отиде, за да уговори среща, на която да присъствуват също Пийт и Гарджуло. Така Хаус напуснал на 6 януари 1902 г. Сяр на път за Банско с привидна мисионерска мисия(49).

* * *

На 12 януари 1902 г. Асенов се върнал в четата, която се намирала в с. Влахи, носейки новини за споразумението. Той донесъл също копие от писмото на Тодоров до Хаус, в което молел Цилка и Стоун така да удостоверят самоличността на похитителите, че да се изключи всякаква възможност за фалшификация и измама(50).

Решено било Кр. Асенов, Яне Сандански и Сава Михайлов (който току-що се присъединил към четата, тъй като участието му във ВМОРО било разкрито от турските власти и той е трябвало да забегне)(51) да отидат в Банско и да се срещнат с Хаус, а Чернопеев да остане с жените. Убедена, че четниците ще освободят Цилка и самата нея само след като получат парите, Стоун доброволно писала на Хаус да се довери на похитителите, като ги освободила от всякаква отговорност в случай, че те не удържат на думата си. С този призив и писмото от Тодоров Сандански, Асенов и Михайлов тръгнали за Банско към 13 януари.

Хаус бил в Банско от 8 януари в къщата на местния протестант Иван Грачанов. В продължение на една седмица той се занимавал с мисионерски работи, срещал се с протестанти, водел църковни служби, организирал четения на Библията и т. н. Той очаквал, че веднага след пристигането му в Банско похитителите ще го потърсят, и затова тяхното забавяне го озадачило. За Лейшмън фактът, че никой не се е свързал с Хаус, просто доказвал подозренията му към «агента» на Дикинсън. На 6 януари и след това на 10 януари Лейшмън писал до Държавния департамент, че нещата не напредвали. Той не вярвал, че Стоун е още жива, и все пак очаквал някой да потърси Пийт и Гарджуло с доказателства, че тя се намира в добро състояние. Сведението на Дикинсън, че четниците били тръгнали към Банско, както твърдял неговият агент, не успокоили Лейшмън. Междувременно Пийт и Гарджуло, след като не постигнали никакъв успех в Сяр, на 14 януари се отправили към Горна Джумая, за да бъдат по-близо до Хаус в случай, че той получи някакво известие. До Горна Джумая ги придружавала турска охрана, наложена им от турските власти.

Най-накрая през нощта на 16 или 17 януари трима въоръжени мъже се появили в къщата на Грачанов в Банско с писмото на Стоун. Въпреки че Хаус бил склонен да сключи споразумение със Сандански, Асенов и Михайлов, той нямал право да направи това, преди да се консултира с Пийт и Гарджуло. Все пак той се съгласил по принцип да предаде тайно парите в набелязани монети на 25 януари близо до Банско, като в замяна жените трябвало да бъдат освободени наскоро след това, но на друго място. Групата приела да се върне на 22 януари, за да се уточнят последните подробности, след като Хаус се консултира с Пийт и Гарджуло.

Асенов, Сандански и Михайлов били изненадани, че Хаус не бил упълномощен да сключи споразумението, и си отишли недоволни от резултата, който не бил обнадеждаващ. Те смятали, че Хаус е посредник на Дикинсън, и били силно смутени от факта, че трябвало да се споразумеят с Пийт и Гарджуло, за които дотогава не били чували абсолютно нищо. Съвсем естествено било у тях да се породят съмнения за измама. Те взели със себе си едно писмо от Хаус до Стоун, в което се съдържали всички новини около аферата. В него между другото се казвало: «Аз ще се опитам да убедя хората, които носят парите, да се съгласят с предложенията на разбойниците»(52).

«Разбойниците» не били единствените, които били смутени от резултата на първата среща с Хаус. Стоун и Цилка също били раздразнени и смутени от тази внезапна пречка за тяхното освобождаване и създадена от хора, за чието участие в аферата те въобще не били чували. Принудена да напише «последно писмо» на Хаус, Стоун настойчиво го молила да приеме условията на четниците. Иначе те заплашвали и Цилка, и нея да ги държат в четата, докато получат всичките 25 000 турски лири. Стоун обвинила «приятелите» си, че протакали тяхното освобождаване, и изразила увереност, че похитителите ще направят всичко възможно, за да удържат на своите обещания. След едно изпълнено с възмущение допълнение от Цилка, която била загрижена за своята дъщеря, Стоун завършила с думите, че «никой няма право да задържа парите, които са дадени за целта толкова отдавна... Нашите похитители са раздразнени от тези многократни отлагания и забавяния на преговорите и те ни заповядаха да ви пишем, че повече писма няма да получите от нас, ако не доведете нашето освобождение докрай»(53).

Това писмо, макар и оправдано по отношение на мотивите си, не било необходимо. Пийт и Гарджуло вече били оттеглили искането си предаването на парите и освобождаването да стане едновременно. Те получили инструкция от Лейшмън «да преценят реално положението и да не губят време в постигане на най-изгодните за тях условия»(54). Така, след като се свързали с Хаус, който отишъл в Горна Джумая на 18 януари, Пийт и Гарджуло приели условието на четата плащането на откупа да предхожда освобождаването на жените. Гарджуло телеграфирал на Лейшмън, че доверието на Стоун и Цилка в похитителите им (което личи от писмото на Хаус) накарало комитета по преговорите да се съгласи да плати откупа близо до Банско и да получи в замяна Стоун и Цилка около десет дни след това. Това били условията на «разбойниците». Според Гарджуло всички подробности около акцията били уговорени освен мястото на предаване на жените(55).

Скоро след това Гарджуло телеграфирал, че парите трябва да се изпратят през Сяр в Демир Хисар (днешното Сидирокастрон) с влак и след това от Демир Хисар в Горна Джумая с керван. Гарджуло щял да организира охраната и ще осигури коне, които да посрещнат групата. По негово предложение първата нощ трябвало да се прекара в Демир Хисар. В същата телеграма Гарджуло настоял Лейшмън да осигури чрез Министерството на външните работи заповеди до всички военни и граждански власти да нe се намесват и пречат на действията на комитета по преговорите и охраната да спира там, където комитетът намери за необходимо.

Той поискал също абсолютна дискретност по отношение на плановете и действията на комитета(56).

Лейшмън изтеглил от Отоманската банка 66 000 долара (15 000 турски лири) на сметката на Държавния департамент, сума, която била напълно достатъчна за откупа в размер от 14 500 лири, но не и за покриване на разноските по пътуването. За да не буди любопитство, като изтегли още пари, Лейшмън решил да даде от себе си необходимата допълнителна сума, която по-късно щял да възстанови от касиера на легацията(57).

Лейшмън уредил парите да се предадат от Отоманската банка на Ориенталската гара, където да се поставят в специален вагон, осигурен лично от него. Този вагон трябвало да се откачи на Демир Хисар и да се закара на мястото, което комитетът по преговорите трябвало да определи. Лицето, натоварено с предаването на парите на Пийт и Гарджуло, бил У. Смит-Лайт, служител от охраната в легацията на САЩ. Той се придружавал от втория преводач Леми, двама телохранители от легацията, двама хървати от Отоманската банка и шестима войници, изпратени от турското правителство(58). На 20 януари групата напуснала Цариград.

Не било лесно на Лейшмън да осигури сътрудничеството на турското правителство за защита на преговорите и за заплащане на откупа и да отклони изпращането на войски. Най-накрая обаче той успял да изтръгне нужното обещание на великия везир. В меморандум до Портата от 21 януари Лейшмън поставя следните искания: докато траят преговорите, да се спре всякакво движение на войските в района на Горна Джумая; турската охрана, която придружава парите, да спира и да остава там, където поиска Гарджуло; да не се пречи на комитета при срещата му с хора от четата и да не се обгражда мястото, където ще се извърши размяната(59). За да получи тези отстъпки, Лейшмън гарантирал, че американското правителство няма да държи отговорно турското правителство в случай, че нещо се случи на членовете на комитета, след като се удовлетворяват тези искания.

На 23 януари турският външен министър съобщил, че са издадени заповеди до местните власти в района на Солун да се съобразяват с исканията на Лейшмън. Военните и административните власти обаче не само че не оказвали никакво съдействие на комитета по преговорите, но явно му пречели да се срещне с представители на четата и да плати откупа. Те всячески се мъчели да използуват евентуалните контакти на комитета, за да открият и заловят похитителите. Трудностите започнали още в Демир Хисар. Охраната, която трябвало да вземе парите и да ги отнесе в Горна Джумая, се явила с един ден закъснение. Броят на турските войници постепенно се увеличавал, за да стигне в Горна Джумая на повече от 100 души. Накрая, вместо да заведат Пийт и Гарджуло в Банско, турците ги ескортирали до Разлог и докато те се придвижвали до Банско на 26 януари, т. е. един ден след като парите трябвало да бъдат предадени, селото било обградено от 250 души войска и всички подстъпи до него били блокирани.

Пийт и Гарджуло се настанили в Протестантския център, докато Хаус отседнал у Иван Грачанов. Тримата били убедени, че посредниците на четата са избягали, след като видели толкова много войници, и въобще изгубили надежда, че ще могат да изпълнят задачата си при тези условия. Те нямали начин да се свържат с четата и не можели да докажат, че имат искрени намерения да платят откупа. Около 27 януари те почти решили да се откажат от цялата акция и да се върнат в Сяр с надеждата, че там ще могат да възобновят преговорите.

Междувременно Лейшмън водел активна кампания с Портата от името на комитета по преговорите. От 21 до 31 януари той отправял почти всеки ден молби до външния министър, в които настоявал за спазване на условията, поставени преди от него. Във всяка среща и писмо той повтарял, че Портата носи пълна отговорност за преговорите, и предупреждавал за опасните последици от местна намеса, която може да ги провали. В резултат на тези усилия Лейшмън успял да окуражи членовете на комитета по преговорите, че турците ще им съдействуват, и ги съветвал да останат още няколко дни в Банско. И в тези дни въпросът за откупа бил окончателно решен и парите били предадени на четата.

* * *

През нощта на 30 януари 1902 г. членовете на комитета получили известие от пратеник на похитителите, че на другия ден ще се състои среща. На 31 януари те били поканени на вечеря у Константин Петканчин. Там дошли Сандански, Асенов и Михайлов(60). Двете страни се споразумели златото да се замени с олово и банковите куфари да се изпратят обратно в Цариград все едно, че плащането на откупа е отменено и ще се извърши на друго място. На 1 февруари, Гарджуло телеграфирал на Лейшмън, че «нещата се развиват много добре», и поискал от него да изпрати «Леми и двама телохранители в Драма да получат куфарите и да ги занесат обратно». На 2 февруари Гарджуло отново телеграфирал: «Откупът е платен на главатаря на разбойниците, който беше препоръчан от мис Стоун»(61).

Как е успял комитетът да смени 230 фунта злато със съответното количество олово, без това да се забележи, още повече, че, както твърди Хаус, Протестантският център се охранявал от две групи охрана и гъмжал от любопитни журналисти?

Има много обяснения за предаването на парите, но за съжаление малко от тях са написани от хората, които лично участвували в акцията. Гарджуло и Пийт не споменават нищо в своите доклади. Хаус е много лаконичен: «Те купиха оловото в селото и го донесоха в торби в стаята на Пийт, която беше срещу тази на турския генерал, макар че къщата беше охранявана от две групи войници — едната на вратата, другата на външния вход. Накрая златото лежеше неохранявано в дисагите под леглото ми на другия край на селото». Това стана, казва Хаус, докато английските журналисти вечеряха с турците(62).

Сандански казва само, че той предложил на Пийт, Хаус и Гарджуло да заменят златото с олово, но не пояснява как трябвало да се извърши и се е извършило това на практика(63).

Повечето от обясненията на по-късни автори се основават на някакъв пожар, който избухва в главния хан на Банско, където областният военен началник и повечето войници и кореспонденти били отседнали(64). Основният проблем, който тези описания поставят, е, че пожарът не е избухнал на 1 февруари, а няколко дни по-рано — на 26 или на 30 януари. Освен това нито Пийт, нито Гарджуло споменават за този пожар, което не е логично, ако те наистина са помогнали за размяната на парите. Във всеки случай те не са могли да използуват пожара от 26 или 30 януари като прикритие, защото още не са имали известие от четата, кога ще стане предаването на парите.

Тъй като не знаем какво точно е станало, можем само да предположим, че на 1 февруари Хаус, Пийт и Гарджуло се разхождали между Протестантския център и къщата на Иван Грачанов. Носейки 5–килограмови пакетчета в джобовете, чантите или в някое друго незабележимо място, те пренесли оловото в стаята на Пийт и златото в къщата на Грачанов на 8 пъти. След това разпечатали банковите куфари така, че тримата английски кореспонденти да могат да кажат по-късно, че «могат да се закълнат, че чантите не били пипани(65).

Същата нощ парите от къщата на Грачанов били пренесени в дисаги на уречено място извън Банско, където били предадени на Сандански, Асенов и Михайлов. В замяна на това комитетът по преговорите получил бележка, написана от Стоун и Цилка на 17 декември 1901 г. Също и членовете на комитета дали писмо за Стоун, в което казвали, че разчитат на честната дума на похитителите на Стоун, че ще я освободят скоро, и решили да я чакат в Сяр.

За да постигнат освобождаването на Стоун, членовете на комитета по преговорите трябвало да се съгласят на известни условия, които по-късно стават причина за остър конфликт между Хаус и американската легация и между легацията и Портата. Като член на официалния комитет по преговорите Хаус се съгласил американското правителство да държи времето и мястото на размяната в строга тайна, да направи всичко възможно да предотврати турското отмъщение на похитителите и да не позволи на турското правителство да безпокои, тормози и наказва хора, които невинно са влезли във връзка с четата, да направи същите усилия да защити Цилка и Стоун от евентуални преследвания от страна на турските власти, да защити Константин Петканчин и Иван Грачанов срещу евентуални наказания, задето са оказали помощ на комитета по преговорите(66). Но когато Лейшмън научил за тези условия, той отхвърлил всичките с изключение на първото.

На 2 февруари Пийт и Гарджуло напуснали Банско с «неотваряните» банкови куфари. В Драма те ги предали на Леми, който се отправил по железницата към Цариград, докато Пийт и Гарджуло заминали за Сяр. Носели се слухове, че преговорите се провалили напълно и че нямало възможност да се възобновят. На 4 февруари Лейшмън уверил Гешов, че тези слухове са неверни и че става дума за доизработване окончателно споразумение. Лейшмън критикувал турците, загдето допуснали извънредни придвижвания на войски в района и с това причинили забавянето на развръзката, и заявил, че комитетът просто изчаква удобен момент, за да плати откупа(67).

Лейшмън казал на турския външен министър Тюфек, че комитетът по преговорите сметнал за необходимо да промени първоначалния план и да приложи други методи. За да осигури успеха на тези нови методи, Лейшмън предявил «необикновеното и строго искане пред турското правителство» да прекрати движенията на войска в района(68). В действителност, като представял тези искания като необходими за сключване на споразумението за откупа, Лейшмън се опитва да създаде условия за по-лесното предаване на Цилка и Стоун от четата. За да изключи възможността освобождаването на жените да се осуети, ако четата се изплаши от турците, той трябвало да убеди Портата, че преговорите около откупа продължават. Така турците щели да повярват, че все още има други възможности за залавяне на четата.

И Билиоти, и Шопов съобщавали от Солун, че между американците и турците възникнали сериозни търкания. Билиоти твърдял, че Гарджуло заплашил с блокада на американската флота, ако турците не му окажат съдействие, докато Шопов донесъл, че комитетът прекарал цялото си време в Горна Джумая и Разлог в спорове с турците(69).

Наистина между Гарджуло и местните турски власти имало известни разногласия. Въпреки че Портата издала исканите заповеди, повечето от тях, както видяхме, не се спазвали от старателни местни служители, които не искали по-късно да бъдат обвинени, че не са успели да заловят разбойниците. Както преди, Гарджуло настоявал, че вместо да намалят действията си, местните командири увеличават патрулите. Неговите обръщения до мютесарифа на Сяр били оставени без последствия. Последният, напротив, обвинил Гарджуло, че иска да се прекратят всякакви военни действия в целия район около Сяр, докато траят преговорите(70).

Турското правителство не разбирало логиката на молбата на легацията, тъй като според него най-вероятно преговорите били провалени и нямало никакви признаци, че те ще бъдат възобновени. Турската позиция се подкрепяла от слуховете, че ако преговорите започнат отново, това щяло да стане не в Турция, а в България. За няколко дни правителството издавало исканите заповеди, но на 9 февруари забелязало «безразличие» у външния министър и липсата на искрено желание, което го принудило да открие, че откупът е платен. Това той направил с дипломатическа нота от 12 февруари 1902 г. На 13 февруари Гарджуло съобщил на Леман, който още не бил стигнал до Цариград поради прекъсване на жп. линия, «да се отърве от бремето си» и да се върне в Цариград през Солун.

Колкото и да е странно, никой не искал да повярва, че откупът наистина бил платен. Повечето мислели, че това е само игра за отвличане на вниманието, докато плащането се извърши. Турците продължавали да следят членовете на комитета и Леми, дори и след като последният се освободил от банковите куфари. Шопов отбелязал, че военният комендант на Сяр «не оставя американците да направят нито една стъпка, без да ги несъпроводи с един офицер от Генералния щаб»(71). Турците усилили търсенето на четата и дори обсадили няколко села около Демир Хисар, надявайки се да ги заловят.

Под непрестанният натиск на Лейшмън в Цариград и Гарджуло в Сяр турското правителство станало много предпазливо. Командирът на 9–и военен окръг в Сяр отново обвинил Гарджуло, че настоява «всякакво движение на войски във вилаета да се прекрати и дори патрулите, които винаги обикалят в района на Сяр, да бъдат спрени». Това дава пълна свобода «четите от български разбойници» да проникват и възбуждат размирици. Според външния министър съобщения от Сяр вече показват засилена дейност на български чети в този район.

Турската позиция била, че е абсолютно невъзможно да се изостави поддържането на ред и сигурност в цялата Серска област, а още по-малко другаде, особено при нарасналия брой на проникващи чети. Нито Гарджуло, нито Лейшмън трябвало да поставят такова искане, а следвало да помолят да няма «извънредно движение на войски». Външният министър все още настоявал, че забавянето на освобождението на Стоун била обмислена маневра на четата, чиято цел била да се възползува от отсъствието на патрули, за да се даде възможност да проникват нови чети. Само ако Гарджуло успеел да се сдобие с точна информация, къде и кога Стоун ще бъде освободена, турското правителство щяло да очисти от войска посочения район. Но Гарджуло нямал представа, къде се намира четата, и му било невъзможно да даде по-точни сведения дори и да искал да направи това.

В ретроспекция изглежда, че настояването на Гарджуло за спиране на движението на войски в толкова много области било грешка, както Лейшмън също се опасявал, и фактически предизвикало забавяне, възбуждайки подозрението на турците. Последните, изглежда, се престрували, че разбират исканията като по-големи, отколкото те били в действителност, за да могат да ги изпълнят. Турското правителство и особено местните ръководители се стремели да заловят четата — те смятали, че това ще им помогне да избягнат отговорността за отвличането и плащането на откупа. Външният министър няколко пъти се опитал да убеди Лейшмън, че ако Турция би изпълнила американските искания, това би я освободило от всякаква отговорност във връзка със случая. Лейшмън отказал да приеме тази хипотеза и турците в Цариград се престрували, че приемат американските искания, а всъщност не ги изпълнявали по места.

Дългото забавяне на освобождаването на двете жени, след като откупът бил вече платен, довел Лейшмън до заключението, че четниците не действуват добросъвестно, и той запланувал драстични мерки за тяхното залавяне и наказание. Той определил два крайни срока за освобождаване на жените след изтичане на първоначалните десет дни. Първият бил 20 февруари, а вторият — 1 март. Лейшмън предупредил Гарджуло, че този път няма да уведомява България и Турция за намерението си да проследи и залови четата. Всички обещания за запазване на тайната от страна на комитета по преговорите щели да се анулират и всички известни участници в аферата да се поставят под наблюдение.

Гарджуло успял да убеди Лейшмън да запази търпение. При все че не било изключено четата да действува нечестно, много по-възможно било тя да подозира комитета по преговорите в измама поради ожесточените мерки, предприети от турската войска. Понеже все още нямал никакви съобщения от четата, той изпратил няколко куриери и поискал съвет от агента на Дикинсън в София. Гарджуло също предложил Пийт да бъде изпратен в София, за да се опита да научи нещо за местонахождението на четата. Във всичките си доклади Гарджуло изказал увереността си, че четата има намерение честно да изпълни обещанията си; той се боял турските войски да не я обградят и да осуетят освобождаването на жените.

На 22 февруари Гарджуло съобщил, че до него било достигнало сведение, че на 20 февруари в Банско се явил човекът, който съобщил, че жените са добре и забавянето се дължи на необикновеното раздвижване на турската войска. На следващия ден Билиоти телеграфирал на Гарджуло, че жените били освободени близо до Струмица. След като изпратил на Лейшмън телеграма с радостната новина, Гарджуло, Хаус и английският журналист Мауд се отправили за Струмица, за да посрещнат Стоун и Цилка и ги придружат до Солун.

* * *

Освобождаването на Стоун и Цилка породило три проблема. Първият се отнасял до залавянето и наказанието на похитителите, вторият — до фиксирането на отговорността за аферата, и третият — до възстановяването на парите за откуп. Само третият от тях се разрешил задоволително. На 21 май 1912 г. Американският конгрес приел законопроект за отпускане на необходимата сума, за да възстанови парите, събрани за откупа на Стоун.

Така благополучно завършила аферата «Мис Стоун» въпреки нежеланието на Дикинсън да плати голям откуп и опитите на българското и турското правителство да заловят четата. Докато вината за забавянето на преговорите падала върху Дикинсън, всъщност най-важното споразумение — за сумата за откуп, било постигнато от неговия представител в София.

Правителството на САЩ играло важна роля в освобождаването на Стоун и Цилка. Въпреки опитите на Държавния департамент и на легацията да прикрият своето участие в аферата поради опасение да не се създаде прецедент то станало известно и на четата, и на чужди представители. Вероятно е, както предполагали мисионерите, че освобождаването на Стоун щяло да стане по-скоро и срещу по-малък откуп, ако американската държава не се била намесила в аферата. Но, от друга страна, също е вероятно, че под натиска на общественото мнение в САЩ американската държава не е могла да не се намеси.

 За успеха на Яне Сандански, Христо Чернопеев и техните другари заслуги имали няколко обективни фактора — натискът върху американците да уредят освобождаването на Стоун в най-скоро време; натискът на легацията върху турското правителство да ограничава дейността на турските войски, който попречил на преследването на четата; планината Пирин, която закриляла четата и жените; и най-важното — разпространението на революционните идеи сред населението в Македония, между което четата намерила подкрепа и защита.

Бележки

1. По-нататък в изложението датите са по нов стил.

2. Е. М. Stone, Six Months Among Brigands. — McClure’s Magazine, vol. XIX, May, June, July, Sept, and Oct., 1902; Katerina Stefanova Tsilka, Born Among Brigands. — McClure’s Magazine, vol. XIX, Aug. 1902. Почти веднага спомените били преведени и публикувани на български език. Ел. М. Стоун, Шест месеца между разбойници, в. Зорница, год. 22 от бр. 16 до бр. 50, 19 април–12 декември 1902 г. Спомените за Цилка излизат от бр. 34 до бр. 42.

3. Материали за историята на македонското освободително движение, кн. VII. Движението отсам Вардара и борбата с върховистите, С., 1927, с. 17–24, 59–60, 86, 90–91 (Спомени на Яне Сандански, Хр. Чернопеев, Сава Михайлов); А. Страшимиров, Кръстю Асенов, С., 1906.

4. Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония, т. I, С., 1933, с. 86–89; Л. Томов, Пленяването на мис Ел. Стоун и г-жа Катерина Стефанова-Цилка. — Илюстрация Илинден, гл. V, 1933, кн. 9–10 (49–50), с. 25–30; Л. Томов, Спомени за революционната дейност в Серски окръг, С., 1953, с. 17–28; Ив. Харизанов, Аферата мис Стоун, в. Ден, ч. I от бр. 26 до бр. 37, 11–23 септември 1945; П. Чернопеев, Живот и дейност на Христо Чернопеев, Централен партиен архив, стар номер 2711; William Webster Hall, Jr. Puirtans in the Balkans, Sofia, 1938; J. M. Nankivell, A life for the Balkans, New York, 1939.

5. Т. Добриянов и К. Пандев, Документи за пленяването на американската мисионерка мис Стоун, Известия на Държавните архиви, кн. 33, 1977, с. 99–133.

6. Американските дипломати и мисионери, както и други чужди представители в София и Цариград не правели разлики между Централния комитет на ВМОРО в София и Върховния македоно-одрински комитет в София, нито между вътрешната и външната организация. За тях организацията била една — българска по своя състав и ръководена от София.

7. National Archives of the United States (NAUS), M 46, role 68, Еди до държавния департамент, 5 октомври 1907 г. NAUS, 1682. Държавният департамент по Дикинсън, 5 и 6 октомври, и Bulgarian Series, No. 5, 12 oct. 1901.

8. ЦДИА, ф. 176, oп. 1, а. е. 1647, л. 48–51; Т. Добриянов и К. Пандев, пос. съч., № 10, с. 108–109.

9. ЦДИА, ф. 176, oп. 1, а. е. 1647, л. 55–56; Т. Добриянов и К. Пандев, пос. съч., № 11, с. 110.

10. NAUS, М 46, role 68, Еди до Държавния департамент, 5 октомври 1901 г.

11. ЦДИА, ф. 176, oп. 1, а. е. 1647, л. 40 и 44.

12. Срв. NAUS, М 46, role 68, Еди до Държавния департамент, 8 октомври 1901 г.; ЦДИА, ф. 176, oп. 1, а. е. 1647, л. 38, 59 и 95–96.

13. ЦДИА, ф. 176, oп. 1, а. е. 1647, л. 77–79; Т. Добриянов и К. Пандев, пос. съч., № 15, с. 113–115.

14. NAUS, Т 682, Дикинсън до Държавния департамент, 14 октомври 1901 г.

15. ЦДИА, ф. 176, oп. 1, а. е. 1647, л. 87.

16. NAUS, Т 682, Bulgarian Series, No. 10, 25 oct. 1901.

17. NAUS, T 682, Bulgarian Series, No. 5, 9 oct. 1901.

18. NAUS, Т 682, телеграми от Дикинсън до Държавния департамент от 8, 9, 10, 11, 12 и 13 октом. 1901 г.

19. ЦДИА, ф. 176, oп. 1, а. е. 1647, л. 11–12.

20. NAUS, Т 682, Bulgarian Series, No. 10, 25 окт. 1901.

21. Л. Томов, Спомени за революционната дейност в Серския окръг, С., 1953, с. 22.

22. Stone, op. cit., June, 1902, p. 105.

23. Л. Томов, поc. съч., с. 23.

24. Дикинсън непрекъснато споменава за своя «агент в София» в по-късни телеграми до Държавния департамент. В своите мемоари Стоун също го споменава.

25. NAUS, Т 682, Bulgarian Series, No. 18, 27 nov. 1901. Американците съвсем не били ентусиазирани от тази идея, наричайки я «идея за сразяване, взета от опера буфа». Бележка на Bulgarian Series, No. 18 от 10 декември; ЦДИА, ф. 176, oп. 1, а. е. 1647, л. 149–50.

26. NAUS, Т 682, Bulgarian Series, No. 9, 22 oct. 1901.

27. Ibid. Bulgarian Series, No. 17, 26 nov. 1901.

28. Ibid.

29. NAUS, Т 682, Bulgarian Series, No. 17, 26 nov. 1901.

30. Ibid. Държавният департамент до Дикинсън, 9 ноември 1901 г.

31. Пак там, Bulgarian Series, № 9, 22 октомври 1901 г. и телеграми от 26 и 27 октомври 1901 г.

32. ЦДИА, ф. 176, oп. 1, а. е. 1647, л. 133–133а.

33. Пак там, л. 178–179.

34. NAUS, Т 682, ръкописна бележка с дата 10 декември 1901 г. върху Bulgarian Series, No. 15, 20.

35. ЦДИА, ф. 176, oп. 1, а. е. 1645, л. 52–53.

36. NAUS, М 46, role 68, № 117 от 15 декември 1901 г. и телеграма от Еди до Държавния департамент от 16 декември 1901 г.

37. ЦДИА, ф. 176, oп. 1, а. е. 1647, л. 188–189; Т. Добриянов и К. Пандев, пос. съч., № 21, с. 121.

38. NAUS, М 46, role 68, № 116 от 13 декември и № 47 от 15 декември 1904 г.

39. ЦДИА, ф. 176, oп. 1, а. е. 1647, л. 185–186.

40. NAUS, М 46, role 69, № 11, 11 март 1902 г.

41. NAUS, М 46, role 68, 26 декември 1901 г.

42. NAUS, Т 682.

43. NAUS, М 46, role 68, Лейшмън до Държавния департамент, 30 декември 1901 г.

44. Пак там, role 69, 29 декември. 1901 г.

45. NAUS Т 682, Дикинсън до Лейшмън, № 521, 4 април 1902 г.

46. NAUS, М 46, role 68, 1 януари 1902 г.

47. NAUS, М 46, Дикинсън до Лейшмън и Лейшмън до Държавния департамент, № 123, 6 януари 1902 г.

48. NAUS, Т 682, Дикинсън до Хаус, 1 януари 1902 г.

49. NAUS, М 46, role 69, Лейшмън до Държавния департамент, № 163, 12 април 1902 г.

50. Писмото на Тодоров гласи: «Като упълномощен агент на г-н Чарлз Дикинсън за преговори с разбойниците във връзка с откупуването и освобождаването на мис Стоун и мисис Цилка, с настоящото удостоверявам следното:

1. Агентът от страна на похитителите, чиято самоличност е удостоверена от мис Стоун и мисис Цилка, и аз, агентът на Дикинсън, се споразумяхме да се освободят пленничките при изплащането на събраната за целта cума в размер 14 500 турски лири.

2. Що се отнася до точното място и време на предаване на парите и освобождаването на пленничките, вие ще се договорите с лицето, което ще донесе моето писмо. То има това право.

3. За да се уверите, че пленничките са живи и са добре, това мое писмо трябва да се покаже на мис Стоун и мисис Цилка и те трябва да напишат нещо собственоръчно на гърба на листа, след което писмото трябва да бъде върнато.

4. Изпращам по пощата копие от това писмо.

5. Парите могат да се платят в наполеони.

На гърба на писмото Тодоров написал: «Мис Е. Стоун: напишете няколко реда за случки, имена, които вие и г-н Хаус знаете». Стоун отговорила с описания на хора, които тя и Хаус познават, и накрая съобщила, че бебето на Цилка се е родило на 4 януари 1902 г.

Тодоров отправил следните въпроси до Цилка: «Отговорете кой е вашият приятел от Ийст Оритдж, Ню Джърси и коя е била директорката на болницата, в която сте били».

В своите мемоари Стоун погрешно датира това писмо от 18 януари, като по този начин излиза, че Тодоров написал две писма до Хаус (освен това, което Хаскъл предал на 3 януари). Внимателното четене на нейните спомени ясно показва, че това писмо било прочетено и удостоверено на 12 януари, когато едновременно тя пише на Хаус да се довери на нейните похитители. И двете писма са предадени на Хаус в Банско на 16 януари, Stone, op. cit., June, 1902.

51. Материали..., кн. VII, с. 90.

52. Stone, op. cit., и Изявлението на Хаус, American Farm School Archives.

53. Stone, op. cit., Sept. 1902.

54. NAUS, M 46, role 68, 19 ян. 1902 г.

55. Ibid., № 129, 20 Jan. 1902.

56. NAUS, М 46, role 69, Гарджуло до Лейшмън и Лейшмън до Държавния департамент, № 134, 4 февруари 1902 г.

57. NAUS, М 46, role 68, No 130, 20 Jan. 1902 г.

58. Ibid.

59. Ibid., role 69, Лейшмън до Тюфек, 20 януари 1902 г. и Лейшмън до Държавния департамент, № 134, 6 февруари 1902 г.

60. В наличните описания не се обяснява как Сандански, Асенов и Михайлов са успели да се вмъкнат през блокадата. Най-вероятно те били преоблечени като местни селяни.

61. В своите спомени Сандански казва, че откупът бил платен на 18 януари (стар стил) или 31 януари (нов стил). Но той е разказал спомените си няколко години след аферата и вероятно е допуснал грешка.

62. J. М. Nankivell, A Life for the Balkans, New York, 1939, c. 139.

63. Материали..., кн. VII, c. 23.

64. Ив. Харизанов, поc. съч., бр. 34; Г. Попов, 60 години от пленяването на Мис Стоун, 1901–1961, Велинград, 25 август 1961, непубликувано; А. Страшимиров, поc. съч., с. 237; П. Чернопеев, поc. съч., с. 152–154.

65. Stone, op. cit. Sept. 1902.

66. Изявлението на Хаус, American Farm School Archives.

67. ЦДИА, ф. 176, oп. 1, а. е. 1645, л. 62–63.

68. NAUS, М 46, role. 69. Лейшмън до Тюфек, 5 февруари 1902 г. и Лейшмън до Държавния департамент, № 134, 6 февруари 1902.

69. ЦДИА, ф. 176, oп. 1, а. е. 1762, л. 25 и АИИ — БАН, арх. кол. IV, оп. 192, а. е. 74, л. 454.

70. Освен ако не се съобщава в отделни бележки под черта, информацията, която следва, се съдържа в NAUS, М 46, role 69, Лейшмън до Държавния департамент, № 146, 1 март 1902 г., която съдържа телеграмите между Гарджуло и Лейшмън и писма между Лейшмън и турския външен министър Тюфек.

71. ЦДИА, ф. 176, oп. 1, а. е. 1645, л. 7311, а. е. 1762, л. 28 и 29.