Създаване и начално развитие на Българското радио (1929–1934 г.)

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Теофил Теофилов

Дизайн: Давид Нинов

София, 2019

Сред големите открития в края на XIX и началото на XX в. радиото безспорно заема изключително голямо място. То извърши истинска революция в свързочната техника. Без него особено сега са немислими не само съобщителните връзки, радиопредаването и телевизията, но и много други области на науката, техниката и културата. Радиото все повече се налага като постижение, което разкрива необозрими хоризонти пред човека.

За основа на днешното радио послужиха успехите на физиката през XIX в. През 1864 г. английският физик Максуел установи наличието на електромагнитни вълни. Друг голям физик на XIX в. — Хайнрих Херц, окончателно доказа тяхното съществуване. Но този голям ум, прозрял много от физическите закони, не вярвал, че някога електромагнитните вълни ще могат да бъдат използувани за безжично приемане и предаване.

Историческа роля за практическото приложение на откритието на Максуел и Херц изигра руският учен Александър Степанович Попов. Нему принадлежи заслугата за изобретяването на безжична предавателна и приемателна апаратура, за практическото осъществяване на предаване и приемане на сигнали и текстове на разстояние чрез електромагнитни вълни.

На 7 май 1895 г. на заседание на Физическото отделение на Руското физико-химическо дружество Попов демонстрирал заедно със своя асистент П. Н. Рибкин изработения от него уред, с чиято помощ улавял и записвал на лента атмосферните смущения като първи «радиовълни». Така бил създаден първият радиоприемник, който Попов предпазливо наричал «громоотмeтчик». Своята демонстрация той завършил с думите: «В заключение мога да изразя надеждата, че моят уред при неговото по-нататъшно усъвършенствуване ще може да бъде прилаган за предаване на сигнали на разстояние чрез помощта на бързи електромагнитни вълни».

Тази надежда се оправдала още на следващата година. На 24 март пак в Руското физико-химическо дружество Попов и Рибкин демонстрирали безжично предаване по радио на сигнали чрез азбуката на Морз на разстояние 250 м. Първата предадена радиограма била съставена от думите «Хайнрих Херц»(1). Доколкото при тази демонстрация била използувана същата схема, с която Попов си послужил при първата демонстрация, за рождена дата на радиото като средство за безжична свръзка се приема 7 май.

През март 1897 г. на Кронщатското пристанище Попов извършил практически опити за радиовръзка и веднага достигнал далечина на добро приемане 640 м. Последвали нови опити, при които далечината на връзка се увеличавала.

През лятото на 1899 г. Попов и Рибкин открили, че е възможно да се приемат радиосигнали, като се използува телефон. За този начин на приемане Попов получил през 1900 г. патент в Англия и Франция. По време на успешното развитие на изобретението на Попов се появил и друг конструктор на радиостанции — италианецът Маркони.

На 2 юни 1896 г., след като откритието на А. С. Попов вече било обнародвано, Маркони поискал в Англия патент за начин на предаване на електрически импулси и сигнали и апарат за това. Схемата на апарата била публикувана едва през юни 1897 г. и тогава се видяло, че тя е сходна с тази на Попов(2). Сам Маркони признал, когато искал патент, че му били известни демонстрациите на Попов през 1895 и 1896 г. Поради тази причина в много страни на Маркони било отказано правото на патент.

Макар да не му принадлежи заслугата за изобретяването на радиото, Маркони допринесъл много за неговото бързо развитие. Това се дължи до голяма степен и на обстоятелството, че той успял да заинтересова деловите среди на Запад и по този начин можал да си осигури големи средства. А единственото, което Попов успял да постигне в условията на промишлено изостаналата дореволюционна Русия, било създаването през 1902 г. в Кронщат на малка работилница за радиоапаратура. Три години по-късно, едва 46–годишен, той починал, оставяйки на човечеството едно изключително откритие.

До края на Първата световна война изобретението на Попов било използувано само като техническо средство за съобщения, и то предимно за военни нужди. Но и след подписването на мирните договори известно време радиото продължавало да е притежание само на военните. Причина за това бил техният и на господствуващите буржоазни класи страх от шпионаж и особено от разпространение на освободителните идеи на Великата октомврийска социалистическа революция. Но под натиска на деловите среди, които виждали в радиото източник за нови печалби, и на обикновените хора, които настоявали радиото да стане и тяхно притежание, то постепенно навлязло в живота на обществото като средство за предаване на информация, музика и други програми.

Радиофоничните съобщения водят началото си от 1906 г. Но първото сполучливо предаване станало през 1910 г., когато бил излъчен концерт на Енрико Карузо. На 28 март 1914 г. в Брюксел бил организиран радиоконцерт в чест на кралица Елизабет, която проявявала жив интерес към най-новите открития(3). Подобни радиопредавания се уреждали често до началото на Първата световна война, когато поради военни съображения всички радиостанции били разрушени.

За пръв път в историята на радиото в Съветския съюз още от първите дни на Великата октомврийска социалистическа революция то започнало да служи не само като техническа новост, но и като средство за политическа пропаганда и разпространение на култура сред народа. На 7 ноември 1917 г. радиостанцията на крайцера «Аврора» възвестила на света победата на руския пролетариат и предала Декрета за мир, приет от Втория конгрес на Съветите. След това по указание на В. И. Ленин за политическа пропаганда били отделени много радиотелеграфни станции. По тях се предавали декретите на съветското правителство, съобщения за най-важните текущи събития, за международното и вътрешното положение на Съветската република, радиограми на Ленин, обръщения към народа и местните органи на съветската власт.

През март 1918 г. започнало редовното предаване на информационни радиограми. В създадената скоро след това Нижнегородска радиолаборатория се извършвали опити за използуване на радиото за повсеместно предаване. Комунистическата партия и съветското правителство придавали изключително значение на работата по масовото приложение на радиото. В писмо от 5 февруари 1920 г. до ръководителя на Нижнегородската радиолаборатория М. А. Бонч-Бруевич Ленин писал: «Ползувам се от случая да Ви изразя дълбока благодарност и съчувствие по повод голямата работа в радиоизобретенията, която вие вършите. Вестникът без хартия и «без разстояние», който вие създавате, ще бъде велико дело».

С постановление на съветското правителство на 17 март 1920 г. в Москва започнало строителство на централна радиотелефонна станция с голям радиус на действие, която била открита през 1922 г. Едновременно растяла и се усъвършенствувала радиоприемната и разпръскватeлна служба, конструирали се радиоприемници, високоговорители, радиовъзли(4).

По същото време и в други страни радиото започнало да се използува за нуждите и на гражданското население. През пролетта на 1920 г. в Англия били осъществени няколко радиопредавания, слушани от около 300 радиолюбители. Но своя най-голям успех като средство за излъчване на музика радиото постигнало на 15 юли 1920 г., когато английският вестник «Дейли мейл» организирал предаване на един концерт от Хилмсфорд. Той бил слушан в Англия, Франция, Норвегия и чак в Персия.

Особено бързо развитие радиоразпръскването получило в Америка. На 2 ноември 1920 г. радиостанцията в Питсбург започнала своите предавания с репортаж за изборите. Осем месеца по-късно дружеството R. С. А. предало посредством радиопредавател в Новокен репортаж за мача Дъмпсей — Карпантие. Това предизвикало истинска «радиозараза» и скоро били издадени първите позволителни за откриване на радиоразпръсквателни станции. На 1 март 1922 г. тези станции били 60, а през ноември нараснали на 564.

В Европа през 1920 г. радиостанциите на Холандия и Германия предавали само на някои заинтересовани хора политически и икономически новини. През 1921 г. започнал да работи официалният френски предавател «Айфелова кула». Скоро примерът на САЩ и Франция бил последван от други страни. През 1922 г. радиоразпръсквателни станции започнали да работят в Съветския съюз, Англия, Дания, Канада, Аржентина. Догонили ги през следващата година Германия, Белгия, Финландия, Норвегия, Швейцария, Чехословакия и Австралия, през 1924 г. — Италия, Австрия, Холандия, Швеция, Испания и Южна Африка, през 1925 г. — Унгария, Полша, Япония и т. н.

В този начален период на своето развитие радиоразпръскването попаднало в ръцете на деловите среди, на вестникарските тръстове и монополи, които го използували преди всичко за търговска реклама и политическа демагогия.

Обхванати от желанието по-скоро да имат свои радиопредавания, първоначално никоя от страните не се замислила за нуждата от някакъв ред в използуването на радиовълните. И много скоро в ефира настъпил истински хаос — по няколко радиостанции предавали на една и съща вълна и взаимно си пречели. За да се внесе ред, в Женева била свикана конференция на представители на радиоадминистрациите, радиоклубовете и частните дружества в европейските страни. На 3 април 1925 г. при Обществото на народите бил основан Международен съюз за радиоразпръскване. Той разработил план за разпределение на радиовълните между европейските държави и установил международно сътрудничество в областта на радиоразпръскването.

Този т. нар. «женевски план» по-късно бил изменян няколко пъти — през 1929 г. в Брюксел и няколко месеца по-късно в Прага. Свиканата през 1933 г. в Люцерн конференция не успяла цялостно и справедливо да разреши въпроса за разпределението на радиовълните. В резултат на това положението в ефира станало наистина нетърпимо и през 1939 г. в Монтрьо била свикана още една международна конференция. Тя разработила нов план, който въвежда ред в разпределението на радиовълните. Планът трябвало да влезе в сила на 4 март 1940 г., но поради избухналата Втора световна война, когато всяка от воюващите страни се стремяла да пречи на радиопредаванията на своя противник, планът не бил приложен. Едва през 1948 г. в Копенхаген било изработено ново разпределение на радиовълните, което е в сила и днес(5).

* * *

Утвърждаването на радиото в България като средство за разпространение на музикални, информационни и културни програми станало значително по-късно в сравнение с повечето европейски страни. Причина за това била наложената по време на Първата световна война забрана да се строят предаватели за граждански цели и да се притежават частни радиоприемници. След войната българската буржоазия и военните среди, наплашени от разрасналото се революционно движение и от Септемврийското въстание през 1923 г., преследвали най-жестоко използуването на радиото в гражданския живот.

Като техническа новост радиото вероятно станало известно в България още по време на първите успешни опити на А. С. Попов, които били оповестени в Русия и Европа. Установено е, че през 1903 г. Попов предложил да бъде уредена безжична радиовръзка между Русия и България посредством радиостанции, които следвало да бъдат построени в Одеса и Варна(6). Но поради консерватизма на руското правителство и нежеланието на българското правителство да установи сътрудничество с Русия дори в областта на такава техническа новост планът на Попов не бил реализиран.

Първите опити за използуване на радиото в България бяха направени през 1903 г. в Софийската пионерна дружина с една малка радиостанция тип «Сименс-Халске». През 1909 г. в старата крепост «Франга» край Варна започна строеж на радиотелеграфна станция. Тя влезе в експлоатация на 10 май 1912 г. (но дълго време работеше само като приемна станция, без да може да предава.

При обсадата на Одрин през 1912 г. под ръководството на офицера от инженерните войски Руси Русев бяха използувани за пръв път три малки радиостанции. През 1914 г. при гара София бе построена мощна искрова радиотелеграфна станция, чиято антена, висока 120 м, бе истинска сензация за софиянци и гостите на столицата. Тя имаше мощност 7,5 киловата и работеше в диапазона 1000–2000 м. Чрез нея беше разменян трафикът с Будапеща, Виена и Берлин, а понякога и с Цариград. Същевременно станцията беше използувана от комунистите-радиотелеграфисти за получаване от Съветския съюз на съобщения, които те даваха за отпечатване в «Работнически вестник».

През Първата световна война германските войски построиха още три предавателя за телеграфна връзка. Единият — искров — в София, вторият през 1916 г. край Шумен, който поради дефекти работеше само за приемане. По-късно бе построена още една по-мощна радиотелеграфна станция край Шумен с високофреквентен преобразовател, но вследствие на поражението на Германия не можа да влезе в действие. Когато репарационната комисия преустанови работата си в България, на Министерството на войната бяха продадени няколко предавателя с мощност 10 киловата, изработени от френски фирми(7).

Въпреки че правителството не правеше нищо за уреждане на радиоразпръскване за граждански нужди и беше забранило вноса на радиоприемници, интересът към радиото като голяма културна придобивка все повече нарастваше сред интелигенцията в България. През 1924 г. група радиолюбители от София основаха първия радиоклуб в страната. В него членуваха електроинженери, техници, чиновници от Министерството на войната и Главната дирекция на ПТТ, общественици, търговци и др. Софийският радиоклуб имаше свой устав, той уреди радиокурсове, но поради действуващата забрана за използуване на радиото за граждански нужди бързо преустанови своята дейност. През същата година със съдействието на Дружеството на столичните журналисти в Дома на печата в София бяха уредени първи демонстрации за приемане на радиопрограми от чужбина с радиоприемник «Телефункен»(8).

На 2 юли 1926 г. група ентусиасти отново направиха опит да обединят радиолюбителите в България, като основаха «Български радиоклуб». Неговата задача бе формулирана в чл. 2 на устава му: «да просвещава и обединява всички лица, които се интересуват от радиото, и да действува за въвеждането, усъвършенствуването и разпространението му у нас». Съгласно чл. 3 «за постигането на тази цел Радиоклубът организира печатна пропаганда, урежда сказки, курсове, библиотеки, технически лаборатории, изложби, радиозабави»(9). Но и този опит за организиране на радиодвижението пропадна поради невъзможността на радиоклуба да се пребори с действуващата забрана за гражданско ползуване на радиото. През 1927 г. в София беше учредено сдружение на радиотехниците с председател инж. Георги М. Георгиев, един от първите пионери за въвеждане на радиото у нас(10).

Нов момент в историята на радиодвижението в България бе приемането на Закона за радиото от 10 май 1927 г. и на правилника за приложението му от 13 август с. г. Въпреки реакционната си политика правителството на Сговора не можеше да не се съобразява повече с факта, че радиото е станало в целия свят мощно средство за културно и политическо въздействие. Българската общественост, чувствувайки своето изоставане от другите народи, все по-настойчиво искаше да бъде вдигната забраната за слушане на радиопрограми, на първо време поне от чужбина. От друга страна, против забраната действуваха и чуждите фирми — производителки на радиоприемници, които бяха заинтересовани от откриването на българския пазар за тяхната продукция. Такова искане отправяха и местните делови кръгове — вносни фирми, търговски среди, електроинженери и техници.

Под този натиск правителството бе принудено да разреши ползуването на радиото за граждански нужди. Внасяйки законопроект в XXI Народно събрание, министърът на железниците, пощите и телеграфите Кимон Георгиев изтъкна в мотивите, че радиоразпръсквателната служба «само в продължение на няколко години стана една културна необходимост за днешните общества, защото тя допълва печата и подпомага проникването на културата във всички страни и защото тя се явява като образователен фактор в развитието на душевния живот на народите»(11). Но същевременно и мотивите, и текстът на законопроекта не даваха никаква надежда, че държавата възнамерява да се заеме сериозно с уреждане на радиоразпръскването в страната, макар в мотивите към законопроекта да се привеждаше като довод, че «експлоатацията на тая служба е свързана със сравнително неголеми разходи и ще носи значителни приходи на държавното съкровище»(12).

Законопроектът уточняваше какво се разбира под радио и изрично подчертаваше, че то «е монопол на държавата, която строи и експлоатира всички станции» (чл. 2)(13). Допускаше се «експлоатацията на радиоразпръсквателната (радиодифузна) станция да се извършва и на концесионни начала от концесионер, български поданик, по условия, одобрени от Народното събрание»(14).

При обсъждането на законопроекта на първо четене се изказа само депутатът П. Алеков. Като признаваше ролята на радиото за «нашето културно развитие», той подчерта, че то ще подпомогне и стопанското развитие на страната. Обяви се против възможността да бъде предоставена на концесионер експлоатацията на радиото, тъй като с това се нарушавала конституцията, според която телеграфните и телефонните съобщения са монопол на държавата(15).

В своя отговор К. Георгиев призна, че е имало «много искания за позволителни да се инсталират в частни домове и заведения приемни апарати». Той оправда бавното въвеждане на радиото в гражданския живот с технически трудности. Що се отнася до забележката на П. Алеков против предоставяне радиоразпръскването на концесионери, К. Георгиев изрази несъгласие с нея. Той изтъкна, че законопроектът изрично предвижда монопол на държавата. «Монополът на държавата е осигурен — каза той, — стига да се окаже годна и способна да организира сама тази служба. Ако обаче администрацията се опита и види, че не е в положение сама да организира службата, в такъв случай би прибягнала до едно частно дружество, тъй както е направено досега във всички западноевропейски държави.»(16) Законът бе приет на трето четене на 6 април и след публикуването му на 10 април 1927 г. в Държавен вестник влезе в сила(17).

Новият закон беше сериозна отстъпка пред деловите среди — той им даваше нова сфера за търговия и печалби. Фактът, че правителството допускаше как държавните органи няма да могат да организират радиоразпръскването и поради това предвиждаше възможност тази задача да бъде предоставена на концесионери, показва, че то изобщо не възнамеряваше сериозно да се заеме с организиране на радиоразпръскването (Правилникът към закона натоварваше с тази задача Главната дирекция на ПТТ). Различните мерки и наказателни санкции, предвидени в Закона и правилника за приложението му, издаваха страха на буржоазната власт от шпионаж и от разложителното действие на «вражеската» пропаганда в мирно и военно време.

За да бъде ограничено радиослушането само сред богатите среди, за които се предполагаше, че ще останат верни на своите класови интереси, правителството се постара чрез високи вносни мита и продажни цени да ограничи притежанието на радиоприемници. Наистина комисията, която изработи правилника за приложение на закона, реши, че не трябва да се поставят ограничения за даване разрешения за служене с приемен aпарат (чл. 7 на правилника). Но за да се гарантира, че радиоприемниците няма да станат достояние на лица, в които правителството няма доверие, даваше се право на специалната комисия, която щеше да издава разрешенията (включваща представители на Главната дирекция на ПТТ и на Министерството на войната, на Просветата и на Вътрешните работи и народното здраве — чл. 8), по съображения от висши държавни интереси да отказва в известни случаи разрешение, без да е задължена да посочва причините за отказа(18).

За да предотврати радиоприемането без знанието и разрешението на властите и за да се гарантират постъпленията за фиска, чл. 23 на правилника предвиждаше разрешителното да предхожда покупката на радиоапарата. Член 37 категорично забраняваше дори преместването на радиоапарата без разрешение на началника на ПТТ станция. Особено строги бяха наказателните санкции за ползуване на радио без разрешение — глоба до 5000 лв. и затвор до 3 години. На Главната дирекция на ПТТ се даваше право въз основа на решение на Министерския съвет да закрива изцяло или частично службата по радиоразпръскването в една или няколко зони (чл. 49). А в случай на военно положение службата можеше да бъде закрита изцяло, радиоприемниците да бъдат иззети и да се забранят временно изработването, внасянето, търговията и размяната с радиоапарати и части за тях (чл. 50–54)(19).

Тези драконовски мерки превърнаха хубавите думи на управляващите среди по адрес на радиото като могъщо средство за разпространяване на знания и култура само в красива фраза. И все пак законът за радиото от 1927 г. изигра много положителна роля — той даде тласък за развитието на радиото в България, макар и с доста голямо закъснение, и за приобщаване на страната към държавите, в които радиото вече бе постигнало голям напредък. И действително след обнародването на закона до края на 1927 г. вече имаше 427 радиоабонати. През следващата година с разрешителни се сдобиха още 860 души, а през 1929 г. — нови 736. Според данни, изнесени в Народното събрание, на 1 март 1930 г. в София имаше регистрирани 944 апарата, а в провинцията — 1319, или всичко 2263. За четири месеца — от 1 ноември 1929 до 1 март 1930 г., само от радиоприемниците в София държавата получи приход от 205 000 лв., без да е похарчила стотинка за радиоразпръскването(20). През 1932 г. броят на радиоабонатите нарасна на 6023, половината от които бяха в София. Почти всички радиоабонати изхождаха из средата на богатите слоеве на столичната, градската и селската буржоазия.

Освен недостъпните дори за средните слоеве от народа цени на радиоприемниците за разпространението на радиото много пречеше и липсата на българска радиостанция с национална програма, която да отговаря на културните нужди и изискванията на българския народ. Нежеланието на заетите с политически борби правителства да построят национален радиопредавател предизвика широко недоволство сред българската общественост. В печата се появиха статии и бележки в подкрепа на създаването на радиоразпръскване с програма, която да се слуша в цялата страна. Започналото да излиза през септември 1929 г. списание «Радио вести» под редакцията на инж. Георги М. Георгиев още в първия си брой в статията «Ако имахме радиоразпръсквателна служба» доказваше каква голяма културна роля може да изиграе радиото: «Науките от университетите, музиката от салоните и клубовете, политическите речи на нашите държавници и литургията от храма «Александър Невски» за миг щяха да се пренасят в селските читалища и мегдани, гдето народът, събран през свободното си време, ще слуша, ще учи и превъзпитава себе си..., цялата страна ще се превърне в едно училище»(21).

Изобщо темата за ролята на радиото за културното издигане на народа проникна в почти всички материали на списанието. За тази роля писа и проф. д-р Асен Златаров. В статията си «Трябва ни радио» видният български учен с болка пишеше за изостаналостта на българския народ, доказателства за което той намираше в «хигиената, труда, цялата обстановка на живота на нашия народ». Той подчертаваше, че на народа му липсва «просвета, здрава просвета му липсва». Сочеше още, че наред с читалищата радиото е едно от средствата за широка просвета. «То ще донесе поток на просвета и часове на приятна, човешка отмора за народа.» Но Златаров добре познаваше користолюбието на богатите властници и предупреждаваше: «За да уcлужи на тия народополезни цели, ще трябва радиото да се повери в ръцете на културна организация, която не гони с него користни домогвания... За да бъде радиото у нас наистина народно средство за образование и възпитание, то трябва да бъде достъпно; съвсем малки такси трябва да се събират от радиопритежателите, трябва да се уреждат смислени програми, за които хора наистина културни и издигнати да промишляват»(22).

По същото време «Радио вести» сочеше и причините за изоставането на България в областта на радиоразпръскването: недостатъчните грижи на държавата за развитието на радиотехниката, суровите ограничения на закона и правилника за радиото, високите вносни мита и предразсъдъка на управляващите среди, че радиото било неподходящ за нашата действителност лукс(23).

На 29 октомври 1929 г. Главната дирекция на ПТТ придаде радиоразпръсквателната служба към Централната телефонна станция. Наистина такава дейност в България още не бе осъществявана, но много притежатели на радиоапарати улавяха програмите на европейските радиостанции, а предстоеше и пускането в действие на първия български предавател. И Главната дирекция се погрижи да осигури по-добър ред за събиране на радиоабонаментните такси и за контрол над ползуването на радиоприемници. Тази «загриженост» даде повод на в. «Телеграфо-пощенски глас» злъчно да отбележи, че «една служба като тази, която дава най-големи печалби на държавата без всякакъв разход, заслужава много по-голямо внимание и вземане на бързи мерки в уредбата й»(24).

Въпреки отрицателното отношение на правителствата към създаването на национално радиоразпръскване през ноември 1929 г. за пръв път в ефира прозвуча българска реч. Заслугата за това бе на радиотехника Георги Вълков, който още от 1926 г. правеше опити да конструира радиопредавател. Под покровителството и със съдействието на някои офицери от столичната военна инженерна работилница с примитивни средства и използувайки части от стари радиоапарати, Георги Вълков построи един малък радиопредавател с мощност 60 вата. За предавателна антена над казарменото помещение беше обтегната на височина 14 м обикновена приемателна антена, дълга 50 м.

Успоредно с усилията на Георги Вълков над изграждането на малък, но по-мощен предавател работеше и група радиолюбители начело с инж. Георги М. Георгиев и Георги Георгиев Томов, собственик на магазин «Родно радио». Скоро двете групи обединиха усилията си и с подкрепата на радиолюбители от военната инженерна работилница построиха нов предавател с мощност 150–200 вата.

Министърът на железниците, пощите и телеграфите проф. Петко Стайнов оцени значението на пионерското дело на ентусиазираните инициатори и нареди Главната дирекция на ПТТ да им отстъпи за студио помещението на ул. «Бенковски» № 4. От това студио бяха излъчени първите програми, съставени предимно от грамофонни записи на танцова музика и народни песни, от съобщения и беседи. Много често поради технически причини предаванията прекъсваха с дни и седмици, но трудното начало беше поставено. Освен инициаторите за първите предавания допринесоха и други ентусиазирани радиодеятели: инж. Марин Маринов, инж. Теодоси Кардалов (сред активните участници в това дело бе и внукът на султан Абдул Хамид — принц Мехмед Рефик. След емигрирането си от Турция той работил известно време в Радио Виена и придобитият там опит много помогна при първите български радиопредавания).

Групата на военните радиолюбители се почувствува пренебрегната и скоро тя демонтира предавателя и си прибра частите. Въпреки това българското радиоразпръскване е задължено на полк. В. Янков, подполк. Маринов, пор. Саев и всички онези военни, които съдействуваха за създаването на първия български радиопредавател. Защото в условията на съществуващата забрана строежът на радиопредавател от частни лица можеше да стане и стана само благодарение на подкрепата на някои военни инженери и с помощта на техническите средства на военната инженерна работилница.

«Бунтът» на военните не можа да спре развитието на радиоразпръскването в България. Два месеца след демонтирането на предавателя инж. Георги Георгиев, инж. Марин Маринов и принц Мехмед Рефик, подпомогнати от софийското дружество на радиолюбителите, от чиновници и техници от Главната дирекция на ПТТ, построиха нов предавател с мощност 200 вата. В началото на 1930 г. предавателят започна да работи на вълна 319 м и се чуваше в София и околността й, а с по-мощни приемници — в Кюстендил, Видин, Враца, Плевен, Самоков, Ихтиман и др. В началото на 1932 г. мощността на предавателя бе увеличена на 500 вата, което даде възможност излъчваните от него програми да се чуват с мощни приемници и в други райони на страната — Варна, Ловеч и др.

Техническите условия за работа в студиото на ул. «Бенковски» бяха съвсем примитивни. Радиопредавателят беше монтиран в мазето на малката сграда. През зимата изолаторите на антенните мачти често се заледяваха. Студиото беше малко, нямаше достатъчно стаи и изпълнителите чакаха реда си вън на двора. Но ентусиазмът надделя трудностите и несгодите и българската реч и музика продължаваха да се носят из ефира.

По това време над радиодвижението в България надвисна нова опасност. Незаинтересовано от радиоразпръскването, правителството се отнесе напълно безотговорно към работата на международните конференции в Брюксел и Прага за разпределяне на радиовълните и не направи никакви постъпки да се определи вълна и за България. Това можа да стане едва през 1933 г. на конференцията в Люцерн, когато ни бе предоставена вълната 352,9 м в диапазона на средните вълни.

Създаването на българска радиостанция и започналите предавания дадоха нов тласък на радиодвижението в страната. Оживена дейност започна да развива Софийският радиоклуб «Родно радио», в който членуваха най-ентусиазираните радиолюбители и радиоабонати. Започнаха да се образуват радиоклубове и в други градове на страната. Успоредно със засилването на радиодвижението, на интереса към радиото все по-настойчиви ставаха и исканията за построяване на мощна национална радиостанция. Чувствувайки пълната незаинтересованост на официалните власти, радиолюбителите решиха сами да си помогнат. На 23 февруари 1930 г. беше учредена кооперация «Родно радио», която си постави за главна задача да построи предавател(25). Освен това членуващите в кооперацията общественици като проф. Асен Златаров, Димо Казасов и подкрепящите я организации решиха да бъде изграден съюз на българските радиолюбители, за да се поведе организирана акция за разрешаване на въпроса за радиоразпръсквателна служба.

Наистина целта на кооперация «Родно радио» беше в разрез със Закона за радиото и правилника за неговото приложение. Но положението вече беше станало нетърпимо. При това с въвеждането в действие на първите два радиопредавателя вече бе създаден прецедент. Но ако те бяха любителски, примитивни, сега плановете предвиждаха създаване на мощен радиопредавател. И за да бъдат избягнати евентуалните усложнения, министърът на железниците, пощите и телеграфите Рашко Маджаров обяви, че ще поиска от Министерския съвет да бъдат отпуснати с новия бюджет средства за строеж на радиопредавател. Дори се предлагаше за тази цел да бъде сключен заем от Спестовната каса. Но при утвърждаването на проектобюджета на министерството на 8 май 1930 г. правителството на Ляпчев отказа исканите средства, мотивирайки се с тежкото финансово положение на страната. Заем от Спестовната каса в размер на 25 млн. лв. за нуждите на министерството беше сключен, надлежно одобрен от Народното събрание(26), но за подобряване на телефонната мрежа.

Българската общественост бе дълбоко огорчена от този акт на правителството. Тя не вярваше, че въпросът ще може да бъде разрешен и с намерението му да предостави на концесионер държавното монополно право да строи и експлоатира радиоразпръсквателна служба. При това такава идея не се ползуваше с популярност сред повечето от радиолюбителите, които право се страхуваха, че в такъв случай радиото няма да служи на целите за издигане културата на народа, а ще се превърне в средство за обогатяване на заинтересовани лица.

Новият министър на железниците, пощите и телеграфите проф. Петко Стайнов, който сам имаше напълно положително отношение към радиоразпръскването, се зае да подкрепи, доколкото му бе възможно, благородното дело. Най-напред той разреши да бъде използуван за разпръскване на радиопрограми Софийският радиотелеграфен предавател(27). И наистина по него бяха предадени на няколко пъти новини, борсови съобщения, беседи и музика. Специално беседа прочете и проф. Ас. Златаров. Но радиотелеграфният предавател работеше на вълна 2850 м, а внасяните в страната радиоприемници нямаха такава вълна на скалите си и естествено не можеха да улавят предаванията му. Поради това на разширено заседание на министерството съвместно с някои от най-активните радиолюбители бе решено да се преустановят опитите с радиотелеграфа, още повече, че нямаше възможност той да бъде приспособен за такива цели. Заседанието отхвърли идеята да бъдат направени постъпки за изграждане от държавата на временен предавател и реши да се изработят поемни условия за предоставяне на търг построяването на мощен 15–киловатов радиопредавател. До осъществяването на това решение заседанието реши да продължи излъчването на програми чрез предавателя, конструиран от Георги Вълков и инж. Георги Георгиев, а предаванията и занапред да се водят от студиото на ул. «Бенковски»(28).

За разширяването на радиодвижението в страната до известна степен допринесе приетият през март 1930 г. нов правилник за приложението на Закона за радиото. Неговата най-съществена отлика от стария правилник беше, че се премахваше издаването на разрешения за ползуване на радиоприемници от специалната комисия при Министерството на железниците, пощите и телеграфите, а това право се даваше на началника на всяка ТП станция. По този начин значително се опростяваше и ускоряваше процедурата за получаване на разрешителни. Същевременно с новия правилник се разрешаваше по-справедливо размерът на абонаментните такси, които вече се определяха в зависимост от мощността на радиоприемниците(29). Премахваше се и чл. 59 от стария правилник, който предвиждаше затвор от шеcт месеца до три години за абонат, прехванал радиотелефонна или радиотелеграфна кореспонденция.

На 30 август се състоя учредителният конгрес на новия български съюз «Родно радио». За председател на управителния съвет бе избран генерал Кратунков. Приетият от конгреса устав предвиждаше твърде широка по обхват и задачи дейност, формулирана от чл. 3:

«а) да работи за културното, общественото и националното повдигане на България чрез средствата на радиото;

б) да се грижи за развитието на радиотехниката и за най-широкото й приложение в България;

в) да защитава моралните и материалните интереси на всички клубове «Родно радио».

Наред с организационните и културно-просветните задачи най-важната цел на съюза според чл. 4 от устава бе да «строи с разрешение на държавата предавателни радиостанции и да сътрудничи на същата за създаване на мощна радиопредавателна станция, отговаряща на нуждите на националните задачи и на достойнството на България». Съгласно чл. 30 администрирането и ръководството на техниката и програмата на радиото също трябваше да бъдат компетентност на управителния съвет на съюза(30).

Тези задачи бяха в противоречие със закона за радиото от 1927 г. Но с утвърждаването на устава от Министерството на вътрешните работи и народното здраве на 16 октомври 1931 г. държавата фактически сама обезсили своето монополно право.

За практическото осъществяване на своята главна задача — построяването на българска национална радиопредавателна станция — съюзът «Родно радио» не разполагаше с нужните средства и затова се постара да заинтересова държавата за осъществяване на това национално дело. На отговорните държавни фактори бе изтъквано, че България доста е изостанала от своите съседи, тъй като Югославия, Румъния, Гърция и Турция вече имаха свои радиостанции. Като аргумент се привеждаше и това, че една българска радиостанция ще бъде мощно средство за национална пропаганда сред българите в Тракия, Македония и Добруджа, за борба против клаузите на Ньойския договор. Но всички усилия останаха напразни. Заети с котерийните борби за власт, от усилията си за поддържане на реакционния вътрешен ред, изнемогващи под тежките удари на икономическата криза, правителствата не можеха да оценят големите възможности, които ще им даде радиото за пропагандиране на собствената им политика. Само отделни техни представители, като министър проф. Петко Стайнов, по-късно министър Стоян Костурков, кмета на София Харалампи Орошаков и др., оказваха известна подкрепа за изграждането на българското радио. Сериозна пречка за неговото развитие беше и наредбата на БНБ от 20 октомври 1931 г., с която по валутни съображения беше забранен вносът на радиоприемници и части за тях.

Разбрал, че не може да разчита на съществена подкрепа от страна на държавата, съюзът «Родно радио» реши да потърси съдействието на обществеността. Той разгърна чрез беседи, статии и уредените забавни радиовeчери широка кампания за пропагандиране значението и възможностите на радиото. Още през 1930 г. съюзът се опита да събере средства за строеж на мощен радиопредавател чрез подписка, но събраната сума — 25 000 лв. — беше съвсем недостатъчна. Най-отзивчиви бяха хората из средата на интелигенцията — адвокати, лекари и др. Богаташите и търговците, които можеха по-чувствително да подкрепят инициативата, обикновено обръщаха гръб на апела. Списание «Радио вести» изнесе, че един богат търговец заявил: «Мен не ми трябва просвета и култура за народа. Колкото последният е по-прост, за мене е по-добре»(31). През 1931 г. съюзът се опита да събере нужните средства чрез организиране на лотария. Той разчиташе, че ако бъдат събрани средствата за построяване на един по-мощен и стабилен предавател, който да осигури редовна програма, държавата ще се заинтересува и сама ще се заеме с неговия строеж.

Голяма вреда на радиоделото в България причиниха настъпилите разногласия в ръководството на съюза «Родно радио», прераснали в скандали, побоища, разцепление и съдебни дела. Немалка «заслуга» за това имаше германската радиофирма «Телефункен». Тя се постара да спечели поддръжката на дейци на радиодвижението, които да се обявят в полза на построяването на радиопредавател на концесионни начала, за да може тя да получи правото на строежа му. За съжаление още в началото на 1931 г. инж. Георги М. Георгиев, Георги Г. Томов, Димитър Гешев, д-р М. Балан и др. се обявиха против принципното становище на съюза, че радиопредавателят трябва да бъде дело и собственост на държавата. Тръгнали по пътя на личните домогвания и търсене на облаги, те предизвикаха котерийни борби против привържениците на разбирането, че радиото не трябва да служи на частни интереси и за търговски спекулации, а като общонародно дело да бъде в ръцете на държавата. Това становище застъпваха инж. Марин Маринов, Илия Попилиев, инж. Никола Белопитов, Кънчо Куюмджиев, инж. Тодор Цонев и др.

На 9 и 10 август 1931 г. се състоя първият редовен конгрес на съюза. Недоволен от решенията на конгреса, инж. Георги Георгиев напусна съюза и чрез софийския радиоклуб започна борба срещу управителния му съвет. За тази разколническа дейност и за злоупотреби групата на инж. Георгиев беше изключена от съюза(32). Използувайки разни машинации, след няколко фирмени дела групата успя да основе нов съюз под същото име с председател Владимир Мутафчиев. Но след преврата на 19 май 1934 г. дейността на двата съюза фактически беше преустановена. Тяхното формално съществуване беше прекратено с решение на съда от 28 юни 1951 г.(33)

През 1932 г. се състоя вторият конгрес на съюза. Избраният нов управителен съвет начело с члена на Върховния касационен съд и председател на Кодификационната комисия при Министерството на правосъдието Васил Митаков не успя да обедини двете групи. Третият редовен конгрес бе свикан на 10 март 1933 г. Той реши да придвижи инициативата за лотарията, за да се наберат средства за построяване на по-мощен предавател. След почти двегодишно протакане тя най-сетне бе теглена и донесе чист приход около половин милион лева(34). Министърът на железниците и ПТТ Стоян Костурков отпусна на съюза машини, една антенна мачта и други материали, които да послужат за новия радиопредавател. Столичната община отстъпи за временно ползуване терен в Павлово и на 13 юни 1933 г. бе направена първата копка за фундамента на западната мачта(35). Строежът вървеше сравнително добре, докато отцепническият съюз предяви претенции за средствата на съюза. Това причини известно забавяне, докато отново бе разрешено на строителите на теглят пари, но само срещу действително извършени строителни работи.

Именно тук се проявиха ентусиазмът и жертвоготовността на пионерите да изведат на добър край своето благородно дело. Те събираха пари помежду си, сключваха заеми само и само да осигурят средства за строежа. По ходатайство на съюза министър Ст. Костурков назначи в пощата 6 инженери като надничари, давайки им право през цялото време да работят на предавателя. С наближаването на есента външната работа бе привършена. Положен бе и подземният кабел, който свързваше предавателя със студиото на ул. «Бенковски». Монтажът на уредите бе дело на все същите ентусиасти. Те извършваха тази работа след напускане на канцелариите си. Много често трябваше да се прибират в дъжд и сняг късно през нощта пеша, защото изпускаха последните трамваи. Но големите усилия, жертвите дадоха резултат. На 25 март 1934 г. сутринта радиопредавателят в Павлово с мощност 3 киловата излъчи на вълна 352,8 м своето тържествено откриване, а следобед — откриването на IV конгрес на съюза.

Програмите се слушаха в Добруджа, Македония и Тракия. Построяването на новия радиопредавател беше истинска школа за много от нашите тогава млади инженери. Тяхното дело беше необичайно за онова време и специалистите от «Телефункен», които посетиха предавателя, не можаха да скрият учудването си от смелостта и умението на българските инженери — пионери в родната радиотехника.

Възможностите на новия предавател не съответствуваха на малкото студио на ул. «Бенковски». По нареждане на министър Костурков на съюза бе предоставен един етаж в сградата на сегашната Държавна спестовна каса на ул. «Московска» и ул. «Бенковски». Оттук при крайно неудобни условия Радио София предаваше своите програми до 1942 г., когато се премести в новата сграда на бул. «Драган Цанков» № 4.

* * *

При мълчаливото съгласие на Министерството на железниците и ПТТ съюзът «Родно радио» организираше и ръководеше административната, техническата и програмната служба на радиоразпръскването. Както се вижда от проектобюджета на Българския съюз «Родно радио» за 1934/1935 г., радиослужбата имаше следното устройство: администрация — от един административен секретар-счетоводител, касиер, инкасатор и прислужник; техническа служба — с по двама техници в предавателя и в студиото и един пазач-техник; програмна служба — с един програмен ръководител, един редактор и двама говорители-преводачи. Бюджетът възлизаше на 1 450 000 лв., като главното приходно перо трябваше да бъдат рекламите по микрофона(36). Първите служители на Радио София бяха програмните ръководители Н. Колушки, В. Спространов, Ас. Ючермански и Н. Райнова, а първи говорители — Н. Колушки, М. Попова, Д. Чохаджиева, С. Волкенщайн и Л. Шопова.

Първите програми през 1929–1930 г. траеха по 1–2 часа 2–3 пъти седмично, и то нередовно. Те бяха съставени предимно от реклами, борсови сведения, информации от бюлетина на БТА, беседи на здравни, стопански и други теми, танцова и народна музика. Редовни ежедневни предавания бяха въведени през 1932 г., когато радиото започна да предава: в неделни дни — сутрин от 9 до 10,30 часа, на обед — 12,30 до 14 часа, и вечер — от 16 до 22,30 часа; в делнични дни — само на обед от 12,30 до 14 часа; в събота — на обед програмата продължаваше до 16 часа, а вечер — от 20 до 22 часа. Общо през периода 10 март 1933–20 март 1934 г., т. е. за една година, Радио София работи 1145 часа, от които 800 часа през деня. Средната продължителност на предаванията в денонощие беше 3 часа.

Характерът на предаванията и през по-късния период бе същият, както в началото. Що се отнася до идейната насоченост и жанровото разнообразие, данни намираме в отчетния доклад на Управителния съвет на съюза пред IV конгрес: религиозни служби — 80 часа, 240 беседи — 60 часа, опери и оперети — 48 часа, детски часове — 30 часа, военни паради, манифестации и мачове — 30 часа, пиеси — 8 часа, гимнастика — 5 часа, и предавания на концерти, грамофонни записи на танцова и народна музика, изпълнения на артисти и реклами — общо 884 часа(37). Редовни и безвъзмездни сътрудници на Радио София бяха писателите Мария Грубешлиева, Владимир Русалиев и др., артистът Владимир Трандафилов, режисьорът Стефан Сърчаджиев, музикантите проф. Н. Абаджиев, Васил Чернаев, Панчо и Любен Владигерови, Нейка Икономова, певците Михаил Попов и Цветана Табакова, хор «Гусла», диригентите Атанас Маргаритов, Асен Найденов, Венедикт Бобчевски и много други изтъкнати дейци на изку­ството, културата и науката.

Богатият кръг от сътрудници даде възможност на радиото да осъществи тематично разнообразие на излъчваните беседи. Те разглеждаха въпроси на радиотехниката, изкуството, културата, земеделието, медицината, религията. Правени бяха прегледи на стопанския живот, на световните политически събития, на спортните прояви и др. На 8 февруари 1931 г. бе излъчено първото детско радиопредаване с участието на деца, което от 1932 г. бе въведено като редовна част от програмата. От края на 1933 г. по инициатива на Министерството на земеделието бе въведен два пъти седмично — в сряда и неделя — час за селото. Предавани бяха също уроци по френски, немски и английски език. Уреждани бяха и часове на отделни национални музики. Пред микрофона на Радио София се явяваха гостуващи чужди музикални изпълнители и писатели: Пия Иджи (Румъния), Фридл Шустер (Германия), Калман Мелха (Унгария), киноартистът Иван Петрович и др.

През 1933 и 1934 г. бяха осъществени и много външни предавания — от Народната опера, Кооперативния театър (оперетата), тронното слово при откриването на сесията на Народното събрание, погребението на големия български артист Сава Огнянов, речта на френския държавник Едуард Ерио при гостуването му в столицата и др. Започнаха предавания и от провинцията — речта на министър Костурков в Хасково през 1933 г., Ботевите тържества във Враца и др. Установени бяха и връзки с радиостанциите от съседните страни. Например при посещението на турски министри Радио София оказа съдействие на Радио Цариград и Радио Анкара да предадат тържествения оперен спектакъл в чест на гостите. От своя страна румънското радио даде възможност на българското радио да предаде от Букурещ литургия от тамошната българска църква и концерт на хор «Гусла». Радио София сътрудничеше и с радиостанциите в Белград, Загреб, Любляна.

Посочената тематика в предаванията на Радио София нагледно показва, че съобразно с господствуващия тогава у буржоазното общество дух на търсене забавното и привлекателното радиото у нас повече служеше като средство за развлечение. Големият брой на търговските реклами пък свидетелствува, че на него се гледаше и като на средство за набавяне на приходи, за да се поддържа съществуването му. От друга страна, макар и да не се намираше в ръцете на държавата, правителството и буржоазната класа насочваха неговите предавания в дух на национален шовинизъм и религиозен мистицизъм. И то не можеше да постъпи другояче, след като начело на съюза «Родно радио» по това време стояха такива реакционно настроени ръководители като запасния генерал Кратунков, обществениците В. Митаков, В. Саев и др. Но затова пък със своите музикални предавания, с много от общообразователните си беседи радиото изигра немалка роля за културното издигане на своите слушатели, за запознаването им с постиженията на човешката научна и културна дейност.

Бележки

1. А. Д. Фортушенко, 50 лет радио, Связьиздат, М., 1945.

2. Пак там.

3. В. Радио свят, бр. 16 от 4 февруари 1938 г.

4. Большая советская энциклопедия, 1955, т. 35.

5. М. Ангелов, Радиото в България (исторически бележки), Радио София — из нашия опит, 1959, № 1, с. 54.

6. М. Ангелов, Радиото в България (исторически бележки), Радио София. — Из нашия опит, 1959, № 1, с. 55.

7. Радио и телевизия, бр. 5 от 1959 г.

8. Родно радио, бр. 5 от 15 април 1933 г.

9. ЦДИА, ф. 178 (Архив на М-во на железниците и ПТТ), оп. 5, а. е. 1.

10. М. Ангелов, пос. бележки, с. 56.

11. Приложения към дневниците на XXI ОНС, IV ред. сесия, с. 270. Приложение № 101.

12. Пак там.

13. Пак там.

14. Пак там.

15. Пак там.

16. Дневници на XXI ОНС, IV ред. сесия, 73–о заседание, с. 1219–1220.

17. Държавен вестник, бр. 29 от 10 май 1927 г.

18. ЦДИА, ф. 178, оп. 5, а. е. 2.

19. Държавен вестник, бр. 107 от 13 август 1927 г.

20. Дневници на XXII ОНС, III р. с., 76 зас., 25 април 1930 г.

21. Радио вести, бр. 1 от 8 септември 1929 г.

22. Радио вести, бр. 13 от 29 ноември 1929 г.

23. Пак там, бр. 2 от 15 септември 1929 г.

24. Телеграфо-пощенски глас, бр. 1 от 28 декември 1929 г

25. Радио вести, бр. 26 от 29 август 1930 г.

26. Дневници на XXII ОНС, III р. с., 76–о зас., 25 април 1930 г.

27. Радио вести, бр. 42 от 20 юни 1930 г.

28. Родно радио, бр. 46 от 18 юли 1930 г.

29. Държавен вестник, бр. 293 от 29 март 1930 г.

30. Родно радио, бр. 31 от 4 април 1930 г.

31. Радио вести, бр. 60 от 24 октомври 1930 г.

32. Радио София, бр. 13 от 25 март 1934 г.

33. СГОДА, ф. 3к, oп. 1, а. е. 2, л. 1–67.

34. Радио София, бр. 13 от 25 март 1934 г.

35. Пак там.

36. Радио София, бр. 13 от 25 март 1934 г.

37. Пак там.