Любен Kаравелов за eстествознаниeто
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова
Автор: Нeли Бъчварова
Дизайн: Давид Нинов
София, 2019
Цялостната революционна, писателска и публицистична дейност на Любен Каравeлов и неговото идейно развитие са изследвани задълбочено и осветлени от различни аспекти, а противоречивите елементи в неговия живот и творчество са обект на много научни дискусии(1). Тази забележителна личност от епохата на Българското Възраждане е привличала и продължава да привлича вниманието на наши и чужди изследователи историци, философи, литературоведи, икономисти и др. Каравелов олицетворява неспирния стремеж за политическа свобода и културно издигане на цял един народ, чийто верен син той остава до края на своя богат живот. «В България, Русия, Сърбия и Румъния той преживява идейно развитие, което бележи израстването на целия народ, приобщаването му към ценностите на цивилизацията, осъзнаването на положението и задачите му, назряването на страстния и неудържим стремеж да извоюва свободата си.»(2)
В многобройните трудове, посветени на творчеството на Любен Каравелов, не са засегнати или бегло се засягат неговите естественонаучни възгледи. Целта на настоящата публикация е, доколкото позволява нейният обем, по-системно да бъдат изложени и анализирани схващанията на Л. Каравелов за значението и функциите на естествените науки в общественото развитие и да се разкрие дейността му за популяризиране на естественонаучните знания сред българския народ.
* * *
Л. Каравелов не е изложил в системен ред своите естественонаучни идеи. Те са изказани в редица статии, посветени и на други въпроси, в книги с преводен и научнопопулярен характер, в рецензии за научни книги. Уважението му към естествените науки се проявява и чрез мястото, което той предоставя за голям брой статии, известия и обявления, публикувани в издаваните от него в. «Свобода» и «Независимост», и в сп. «Знание». Между статиите, в които Л. Каравелов определено изказва своите естественонаучни възгледи и изразява отношението си към природните науки, трябва да изтъкнем: «Книжевност» (в. «Свобода», год. I, бр. 49), «Сръбската литература» (в. «Србrjа», бр. 51–52, 1867 г. и бр. 1–6, 14–17, 1868 г.), «Небесни светила или планетите и звездни[те] мирове» (сп. «Знание», год. I, бр. 18), «Книговище за прочитане» (сп. «Знание», год. I, бр. 5), «Пикильо Алиага или маврите в царуването на Филипа III» (сп. «Знаниe», год. I, бр. 13) и др. Каравелов превежда, преработва и издава брошури, посветени на естественонаучни въпроси, включени в поредицата «Детска библиотека». Тя е основана от него през 1871 г. и се издава в Букурещ. Това са книжките «Разкази за небето и земята», «За въздухът и за неговото влияние на животните и на растенията», «За топлината и за светлината или що е живот» и «За водата и за нейните свойства».
Важна роля за идейното формиране и културното издигане на Л. Каравелов изиграва, както е известно, неговото десетгодишно пребиваване в Русия. Там той има възможност да влезе в близък допир с прогресивната руска общественост, да следи богатата руска и преводна литература, да стане непосредствен свидетел на вълната от революционни процеси, които започват да заливат Русия. Каравелов изпитва благотворното влияние на руските революционери-демократи В. Г. Бeлински, А. И. Херцен, Н. Г. Чернишевски, Н. А. Добролюбов, Н. Л. Огарьов, които са в първите редици на борбата за нови обществени идеи и материалистически мироглед. Той активно следи политическите спорове и борби и чете прогресивна политическа, научна и научнопопулярна литература. Той се запознава и с произведения, посветени на естествените науки. Съществена роля за утвърждаване на интереса му към въпросите на естествознанието изиграват идеологията, научната и научнопопуляризаторската дейност на руския революционер-демократ Д. И. Писарев.
Особеното влечение към естествознанието, което проявяват през този период прогресивните обществени слоеве в Русия, се възприема и от Каравелов. Това увлечение не идва случайно, а е «последица от оформящите се нови обществени отношения. Животът поставяше въпроси, които се нуждаеха от конкретни и аргументирани отговори. И прогресивната младеж, нямайки все още възможност да разлисти съчиненията на създателите на научния социализъм, се насочва към произведенията на естествениците, вулгарните материалисти, просветителите»(3). Наред с публикациите на класическите философски и естeственонаучни произведения в Русия се превеждат, издават и широко разпространяват и съчиненията на най-известните тогава представители на позитивизма и вулгарния материализъм. В определен смисъл те могат да бъдат разглеждани като преход към овладяване на научната материалистическа теория и изиграват известна прогресивна роля.
Във формирането на мирогледа на Любен Каравелов и на неговите естественонаучни схващания немалка роля изиграват възгледите на вулгарните материалисти К. Фохт, Л. Бюхнер, Я. Молешот и на т. нар. западни просветители Дж. Дрейпър, X. Бъкл, X. Кери и др. Каравелов ги приема за авторитети в областта на научната мисъл и често се позовава на техни произведения. От неговия труд «Из мъртвия дом» е известно, че той познава възгледите на основателя на позитивизма френския мислител Огюст Конт(4).
Но оттук не следва, че Каравелов може да бъде окачествен като позитивист(5) или вулгарен материалист. Напротив, той остро реагира срещу спекулациите при умозрителното изучаване на природните и обществените явления, старае се да преодолее метафизическата ограниченост на вулгарните материалисти и се приближава, а не се отдалечава от диалектическия начин на мислене.
Според Каравелов правилният път в науката изключва изследвания, които не се основават на доказани опитни данни, които откъсват науката от практическия живот или проявяват стремеж да развиват различните клонове на научното знание без взаимна връзка и влияние между тях. Каравелов е привърженик на идеята, че единствено естествените науки могат да ни дадат възможност правилно да опознаем и обясним действителността. «Ние — изтъква той — наричаме наука само онова, щото е основано на неопровержими факти, на многочислени опити и на неопровержими доказателства... Ако положителната наука ти говори, че цялото е по-голямо от своята част, то ти можеш да се увериш с очите си, да го постигнеш с ума си и да го попипаш с ръцете си, и да разбереш, че другояче не може да бъде... Понятията за състава на водата, за алгебрическите правила, за астрономическите изчисления и пр. са били еднакви у всичките химици и астрономи.»(6)
Човекът според Каравелов е не само съзерцател, както утвърждават позитивистите, той е длъжен не само да отговаря на въпроса «как?» и да се задоволява с описание на наблюдаваните явления. За него е напълно естествено за разлика от другите живи същества да си задава непрекъснато въпроса «защо?» при изучаване на заобикалящата го действителност. За да си отговори правилно на въпросите, любознателното мислещо същество, каквото е човекът, трябва да се основава върху знанията на положителните науки, а не върху откъснати от живота спекулативни разсъждения. «Човекът е създаден така, щото в неговия ум се появява сама по себе си свещената дума «защо», на която могат да отговорят положително само ония науки, в които въображението не играе никакви роли.»(7)
Овладяването на тайните на природата с помощта на естествените науки помага на хората да преодоляват предразсъдъците, вярванията в тайнствени сили, страха от природните стихии, защото «грубите суеверия, човеческите увлечения и вредителните въображения са били длъжни да оставят човечeските мозъци само после появлението на положителните науки, които основават своите теории не на авторитетския деспотизъм, а на здравия разум»(8). Много тайнствени природни явления намират своето просто и недвусмислено обяснение след тяхното научно опознаване, а прогресът на науката е трудно осъществим без знанието и правилното прилагане на законите на естествените науки. «Естествените или природните науки, които нямат нищо общо нито с човечeските предания, нито с авторитетските верования, нито с болното въображение, ни изнасят тия истини във всичката тяхна ясност, във всичката тяхна светлина и във всичкото тяхно величие.»(9)
С дълбока ирония Каравелов се обръща към тези, които проявяват скептичност при изучаване законите на природата и инертност при усвояване на знанията. За него това са «умове..., които живеят да се каже, че са живели». На тази неправилна тенденция Каравелов противопоставя убеждението си, че «множество от така наречените тайни са прости явления, които, ако погледаме на тях с просто око или без заблуждение, тия ще бъдат обяснени така, щото ние не ще можем вече да имаме за тяхната истинност никакво съмнение»(10).
Каравелов изказва мисли и за необятността на естественонаучнитe знания, и за безграничните възможности за тяхното непрекъснато развитие и обогатяване: «Положителното знание няма граници, то само си определя целта, само си създава системата... Онова, което човек знае положително, вярно, несъмнено, е толкова ограничено и все пак неговите граници са безпределни, защото то трябва да обхване всички възможни науки и техните връзки, всички човешки общества и тяхното развитие»(11).
Като разглежда историята на развитието на естествените науки и човешката цивилизация, Л. Каравелов прави извода, че техният път не е бил гладък, а е съпроводен с много усилия и осеян с много човешки жертви. «Цели хиляди и милиони личности са починали в темниците или в пламника на калугерските «чистилища» само затова, защото тие са се занимале с науката или защото не са одобряле калугерските лъжи.»(12) Тежка е била участта на тези, които са дръзвали да се обявят против установените норми на църквата и управляващите. Такива смели умове са били затваряни, измъчвани, изправяни на ешафод и изгаряни, а пепелта им разпилявана, за да не остане никаква следа от тяхното дело. Но времето е увенчавало с победа дръзките усилия на хората на истинската наука, защото «природата или истината, тоя силен и откровен херой, бързият и свободният гений, щедрият със своите дарове и желающият да ги разпространи и да изкорени своеволието е постъпял почти всякога безжалостно с ония празноглавци, които са искали да се борят даже с 2 × 2 = 4»(13).
Великата френска революция според Каравелов не само открива нова епоха в историята на човечеството, но бележи и началото на процъфтяването на науката и «може да се нарече начало на умственото развитие». Израстват такива велики личности като Дидро, Даламбер, Волтер, Либих, Дарвин, Шлайден, Хъксли и много други, които, както казва Каравелов, ще останат вечни в историята на природните науки.
Каравелов нееднократно подчертава, че в историята на своето развитие отделните науки са преминали през период на обособеност, когато «всеки учен вървеше по свой собствен път, всеки работеше за себе си, без да обръща внимание на съседа си, всеки имаше свой особен начин. Като чете изследванията на разните метафизици, човек навлиза в някакъв хаос»(14). Каравeлов стига до правилния извод, че съвременното нему естествознание е навлязло в нов период — периода на тясна взаимозависимост и взаимна обусловеност. Никоя наука не може да се развива сама за себе си, без тясна връзка с останалите, от които зависи и нейният собствен прогрес. Синтетичността на науките обуславя прогреса на знанията и взаимодействието между природните и обществените науки. «Без математиката не могат да вървят напред нито астрономията, нито физиката, нито химията. Без химията пропада цялата физиология и не могат да се обяснят процесите и целият органически живот. Без биологията са непонятни законите на живота на човешките общества, без нея не може да има нито история, нито социология.»(15)
Очертаната по такъв начин връзка между различните науки свидетелствува за силата на прозорливостта на Каравелов и способността му към сериозни научни обобщения. Както в цитираната статия «Сръбската литература», така и в редица други произведения той последователно и системно обосновава тезата, че математиката заема изключително важно място и играе особена роля в системата на науките. «Основата на всяко знание, следователно и основата на всяко правилно учение и развитие, основата на цялата система на науките може да бъде само математиката. Без математическите науки е невъзможно човек да навлезе в по-голяма и по-широка сфера на знания.»(16)
Интересен е фактът, че този възглед се поддържа не единствено от Каравелов, но и от други изтъкнати наши възрожденски дейци. Още д-р Петър Берон широко и обстойно обосновава идеята за изключителната роля на математическия метод в научните изследвания. Голямото значение на математиката като точна наука подчертава и Хр. Ботев(17). Каравeлов смята, че математиката вече е намерила най-правилния път на своето развитие, че тя е в състояние да решава проблемите, които стоят пред нея, и трябва да бъде образец за всички останали науки. «Математическите науки отдавна вече са достигнали до своето съвършенство, следователно всеки от нас е длъжен да иска и от другите науки, ако не друго, то барем последователност, точност и критически анализ. От всяка една наука, която желае да бъде наука, се изисква по-напред от всичко съдържание. Математиката отговаря подпълно на своят въпрос.»(18) От тези разсъждения на Каравелов за ролята на математиката в научното познание произтича неговата идея за връзката и значението на математиката и за обществените науки.
Особено важно място в общата верига на науките Каравелов отрежда на физиологията. Съществен момент в неговите възгледи за физиологията е материалистическата му интерпретация. От такава позиция той поставя и разглежда проблемата за съотношението между съзнание и материя, между душа и тяло. Каравелов е убеден, че нашето съзнание, душата, не е нещо откъснато и коренно различно от материалното тяло, но че «човeческата душа е свързана с човеческото тяло и че всичките наши душевни движения се пораждат в нас по потребността на нашите физически органи»(19).
Според Каравелов ние никога няма да се доближим до истинското знание за света и човека, ако не следваме старата елинска мъдрост «познай себе си». Да опознае човек себе си значи преди всичко да изучи устройството на своето тяло, което ще му помогне да даде обяснение и на произхода на умствените и нравствените прояви. От тази методологична позиция той твърди: «Ако ние се завземеме да изследваме нравствените закони на човека, то ще видиме, че нашият разум и нашите човечески проявления са связани с нашите мозъчни органи и съвсем зависят едни от други»(20). Като се върви по този единствено правилен път, ще бъдат обяснени редица важни въпроси, които в продължение на много столетия са били загадка за човека. Той ще може да си обясни причините за появата на душевните болести, на нравствените подбуди, на настроенията, стремежите и желанията, с една дума, проявите на това, което обозначаваме е думата «душа». Душата е зависима от нашето тяло, тя е продукт на дейността на мозъка. «Главешкият мозък е наредба (апарат), която е предназначена да управлява човеческата душа и чрез която се появляват мислите, съображенията, размишлението и пp.»(21)
Запознаването е научната физиология ще освободи хората от мистиката, религиозните заблуди и вярата в свръхестествената същност на душата и ще «помогне на нашия ум, щото той да се отърси oт многовечните суеверия и предразсъдки, които стоят на пътя на нашето умствено развитие и държат в окови нашата мисъл»(22). Обективни знания могат да се добият само чрез изучаване на естествените науки и всяко отклонение от този принцип може да доведе до заблуждения и грешки. Напротив, въоръжен с точно знание за заобикалящата ни природа и законите на нейното развитие, запознат преди всичко с физиологията, човешкият ум ще «удържи блестяща победа и над самата природа». По такъв начин освен строгата научна функция и значение на физиологията Каравелов изтъква и нейната прогресивна мирогледна роля.
В хода на тези свои разсъждения Каравелов неправилно поставя въпроса за пълната зависимост на решаването на космологичните проблеми от развитието на физиологията, като твърди, че «когато физиологията изпълни всичките свои обязаности, то ще бъдат решени и великите космотически въпроси»(23). Но това преувеличаване на ролята на физиологията не омаловажава материалистическата насоченост на неговите възгледи и отношението му към въпроса за взаимната връзка между материя и съзнание. Отговорът на този въпрос според Каравелов може да бъде намерен само след въоръжаване с достатъчно знания за законите на развитие на човешкия организъм.
При изказване на своите мисли за връзката между физиологичното и психичното Каравeлов под влияние на вулгарните материалисти допуска и някои увлечения. Той приема, че не само човешкото тяло, но и цялата природа е съставена от две части — «от душа и тяло, или от сила и материя». Това убеждение, застъпено главно в статията «Книжовност» («По-напред от всичко физиологията»), Каравелов по-късно развива в популярна форма и в някои от книгите от серията «Детска библиотека». Там той изказва идеята, че душата трябва да се разбира като сила, която е главният фактор за непрекъснатите промени в природата. Неговото твърдение, че животните, растенията и минералите притежават душа, не трябва да се приема в буквалния смисъл и да се разбира примитивно. Това по-скоро би трябвало да се смята като израз на разбирането му за непрекъснатото движение и изменение в света, за постоянния обмен на веществата в природата. Свидетелство за това е развитата от Каравелов мисъл, че «ние наричаме душа оная сила, която способствува на животните да са вдигат от едно място на друго, на растенията да растат и да цъфтят, а на изкопаемите да са съединяват. Когато някое тяло престане да живее, тая сила го възобновлява и продължава неговото съществование. Така например тая сила накарва цветущото някога растение да гние и да храни другите растения»(24).
Още по-ясно и убедително, в съзвучие и със закона за запазване и превръщане на материята и енергията Каравелов на друго място твърди: «В природата е сичко необходимо и... сяко нещо зависи от друго нещо. Сичко е связано между себе си. Когато са разрушава или когато умира един предмет, то тоя си час на неговото място се появлява други — смъртта произвежда нов живот. После смъртта на растенията и на животните телата им отиват в земята, гният, придобиват нова форма и дават живот на новите растения и животни. Наследниците на ония растения, от които ние се храним днес, щат да се хранят от нашите тела и щат да хранят нашите синове. И така, сичко, щото е живяло преди няколко милиони години, живее и днес и ще да живее и за напред. Сичко се изменява, но нищо се не унищожава»(25).
* * *
Като следи системно развитието на европейската култура и наука, Каравелов многократно с болка констатира, че българската научна книжнина изостава, че се движи с бавни темпове и много често страда в тематично отношение. Според него издаваните у нас книги трябва да имат две функции — научна и мирогледна: «Ние сме убеждени и можем всякога да докажем, че всяка книга, която се преводи и печата, трябва да се печата с цел: да разпространи знание между народът и да развие неговите умствени способности, а ако тя няма тия качества, то никому и не трябва... Всяка книга трябва да е знание и поучение, из която всеки един читател може да извлече сила за каква и да е цел»(26).
Широко място според Каравелов трябва да е и на тази книжнина, която дава естественонаучни знания, защото те допринасят за формиране на правилен научен мироглед, побеждават предразсъдъците, помагат за опознаване на законите за развитие на материалния свят. «Който е познат с истинната наука, той трябва да се съгласи с назе, че снегът никак не е чуден, че сяко едно явление има свои природни причини или свои закони... Ако желаете да се опознаете с тия закони, то трябва да четете природните или естествените науки.»(27) Необходимостта от изучаване на естествените науки е очевидна, защото тяхното усвояване е гаранция за притежание на солидни и обективни знания: «Никой сега не се съмнява в това, че критерият за опознаване на онова, което съществува, и онова, което е създала човешката фантазия, са положителното знание или естествените науки»(28).
Нееднократно Л. Каравелов подчертава и мисълта, че развитието на естествените науки се отразява пряко и върху развитието на техниката, промишлеността и селското стопанство, и е горещ привърженик на прилагането на научните постижения в различните отрасли на стопанството. Той е оптимистично настроен към способностите на българите да развиват своя индустрия и «ратува за създаване в страната ни на силна промишленост, основана на най-широкото приложение на науката и техниката в нея»(29). Каравeлов е убеден, че това може да се постигне преди всичко с овладяване на висока всестранна култура изобщо и на естествените науки по-специално. Ниското равнище, на което се намират науките у нас, е причина за невъзможността да се преработват богатите ни суровини, поради което българите са принудени да ги изнасят на безценица. «Ингелизете купуват от нас кожи, закарват ги в отечеството си, правят от тях гьонове и продават ги пак там. И всичкото това бива за туй, че ингелизете са учени хора.»(30)
Изучаването на естествените явления и извеждането на природните закономерности може да бъде използувано и в практическата дейност на човека, защото «съвременното човечество желае да извлече из науката материална полза и да я употреби за своят по-благополучен живот»(31). Появяват се нови клонове в науката, които раждат нови технически съоръжения, облекчаващи труда и живота на човека. А всички те са тясно свързани помежду си и взаимозависимостта в тяхното развитие е очевидна: «Ако хората да не би изучали физическите явления, то не би се появила ни фотографията, ни телеграфът, ни много други потребни за човечеството облекчения; ако да не би изучили механиката, то не би съществували нито вапори, нито железници, нито фабрики; ако да не би изучили химията и физиологията, то медицината не би могла да тръгне по своят надлежащи път; най-после, ако да не би изучали математиката, то ни една от гореказаните науки не би могла да отговори на своето назначение»(32).
Твърдото убеждение на Каравелов за теоретичното и приложното значение на естествените науки го прави горещ привърженик на преподаването на естествени науки в българските училища. Нашият народ не трябва да прави изключение сред останалите европейски народи, след като «в последньото време европейската педагогия както официалната, така и частната е обърнала изключително внимание на естeствознанието»(33). Каравелов решително отхвърля становището на тези педагози, които твърдят, че естествените науки са неразбираеми за децата, особено когато се отнася не до просто описание на «природните предмети», а до обяснение на причините за поява на природните явления. Напротив, той е убеден, че «природните науки не заключават в себе си нищо непонятно, ако само тия се излагат, както трябва, и ако не се размътват със злонамерена цел»(34). С присъщата му острота Каравелов констатира, че неспособен да преподава естествени науки е този, който поставя преподаването на религиозни основи. Такъв човек според Каравелов «не може да бъде апостол на науката». Той води последователна и остра борба и против системата на преподаване в турските училища, която е на толкова примитивна основа, че ги поставя под равнището на училищата на «полудивите азиатски народи».
Л. Каравелов е един от дейните участници в дискусията по повод създаването и дейността на «Българското книжовно дружество» и неговия орган «Периодическо списание». Той категорично отхвърля отправеното към него обвинение, че е противник на създаването на това дружество(35), и подчертава тъкмо обратното, че «дружеството е свято и необходимо за нашият народ, както му е необходим и насъщният хляб; но какво трябва да върши това дружество, какви са неговите обязаности, какви са неговите най-първи цели? — Това е друг въпрос»(36). Нуждата от развитие на българската книжнина налага създаването на специален научен орган, но той трябва да изпълнява добре своите «обязаности», които са формулирани от Каравeлов съвсем конкретно(37).
Любен Каравелов посреща с възторг всяка новоизлязла книга, свързана с разпространението на eстeствeнонаучни знания сред нашия народ. Сам той пише статии за такива произведения или предоставя страниците на редактираните от него печатни издания за рецензии, обявления, съобщения.
С дълбоко удовлетворение той приветствува появилата се на български език книга на О. М. Митчел(38) «Небесни светила или планетните и звездни мирово», преведена от Д. Витанов(39). Книгата е отпечатана във Виена през 1875 г. от Издателство Хр. Данов и обхваща 265 страници. Започва с предисловие, написано вероятно от Д. Витанов. Трудът съдържа десет беседи, посветени на развитието на астрономията и на най-главните открития в тази област. В нея се отдава дължимото на делото на Коперник, Галилей, Кеплер, Нютон, Хершел, Тихо Брахе и други известни астрономи. Макар и не строго научна, а предназначена за популяризиране на астрономически знания сред широк кръг читатели, книгата предлага обширни сведения по астрономия, илюстрирани с 41 снимки.
За българския читател книгата била много ценна придобивка и Каравелов възторжено пише: «Свалете шапките си и поблагодарете «създателя на небесните светила», че и в българската литература захващат вече да се появляват сериозни, грамотно написани и необходими книги»(40). Той апелира към сънародниците си да посрещнат тази книга с отворени обятия и горещо да благодарят на преводача. Като последователен радетел за чистотата на нашия език, Каравелов обаче не пропуска да обърне внимание и върху необходимостта да се пише на правилен български език, без употреба на чужди и неясни термини.
Каравeлов приема със задоволство и появата на «Естествена история» на В. Берон, която «има за нас твърде важно значение»(41). В статията си «Библиография на съвременната българска литература» той отделя място за сведение и за «Извод от физика» на Найден Геров, издадена в Белград през 1849 г.(42)
В рубриката «Книжевни известия» на в. «Свобода» често намират място съобщения за книги, посветени на природните науки. Това е още едно потвърждение за огромното значение, което Каравелов отдава на широката и всестранна просвета на българския народ, който има нужда и от знания в областта на естествознанието. Така в един от броевете на вестника от 1870 г. четем следното съобщение: «Н. Планински(43) е приготвил за печат «Геология», която скоро ще излезе на свят, ако само той намери средства да я напечата»(44). В бр. 50 от същата година Каравeлов съобщава за излязлата «Естествена история»(45) на вече покойния по това време Димитър Мутев.
Тази традиция, при това на по-високо научно равнище, е продължена и в сп. «Знание». Там се поместват сведения, често придружени с кратка характеристика, за научни книги по математика, физика, химия и други научни области, като авторите и заглавията обикновено са дадени в оригинал. За равнището на публикуваните известия красноречиво говори фактът, че са включени произведения на такива известни учени като основоположника на научната биология Ч. Дарвин(46) (1809–1882), големия английски физик Дж. К. Максуел(47) (1831–1879), френския химик, философ и политик М. Бертло(48) (1827–1907), немския професор по медицина Р. Вирхов(49) (1821–1902) и много други. Дават се обширни сведения за ценни учебни помагала, излезли в чужбина(50), и се публикуват известия във връзка с нови научни открития и изследвания.
Голямо значение за популяризиране на естeствeнонаучните знания Л. Каравелов отдава на читалищата, които, преследвайки своята «висока цел», трябва да включат в тематиката си сказки на разнообразни теми: «В тях трябва да са държат разни сказки, както от история, минералогия, зоология, ботаника и други такива, които развиват ума»(51).
Като доказателство за това свое убеждение Каравeлов публикува обявления за предстоящи сказки, посветени на естествените науки. Така в «призовката» в «Свобода» от 24. XII. 1869 г. читалищното настоятелство(52) съобщава, че в близките дни К. Попов(53) ще държи сказка «върху метеорологията», а Н. Планински ще говори за «небесните светила» и особено за слънцето». Същото съобщение приканва «сички българе и българолюбци да присъствуват» на откриването на курс по химия, който ще бъде ръководен от Хр. Бояров(54). На първата негова лекция «той ще говори върху въглерода и неговите смесвания, употребени в индустрията». Сказките oт този курс продължават и през следващите месеци и вестникът не пропуска да уведоми за това своите читатели. В броя от 8. I. 1870 г. четем, че на Хр. Бояров предстои да говори за «азота и въздуха, доказани чрез химически опити», а в следващата лекция «ще продължи практическият курс от химията върху вара и Алуминиума и за техните индустриални произведения, като стъклото, порцелана, цимента, стипцата и пр.»(55).
Без съмнение може да се твърди, че издаваните от Л. Каравелов вестници за разлика от другите български издания от този период най-широко и системно разпространяват естecтвeнонаучните знания сред българския народ.
Дълбокото убеждение на Каравeлов за нуждата от изучаване на естествените науки намира ярък израз в издаваната от него поредица «Детска библиотека». Той горещо желае да внуши любов към този клон от научното знание на младежите и децата от своето поробено отечество. Именно на младото поколение той посвещава тази замислена и осъществена от него поредица. Това е изключителен факт в историята на нашето образование, наука и култура.
«Детска библиотека» включва четири книжки. Първата от тях е «Разкази за небето и земята» oт Александър Иванов(56). Тя е преведена и подготвена от Каравелов за печат през 1871 г., а е публикувана през 1872 г. (от печатницата на «Свобода»). Твърде показателен е фактът, че тази книга претърпява още две издания — през 1873 и 1874 г., в значителен за времето и условията тираж. Според някои автори «белетристичният похват, с който е написана книжката, живият й и увлекателен език ни говори не за буквален превод на Каравелов, а по-скоро за свободно излагане мислите на автора по начин, свойствен на преводача»(57).
Тази неголяма книжка в обем от 75 страници наистина представлява интересно, увлекателно и полезно четиво. В популярна форма се дава научно обяснение на редица въпроси от астрономията. Предлагат се верни сведения за формата на земята и законите на нейното двойно движение около слънцето и около оста й, за движението на луната и нейната светлина, причините за появата на слънчевите затъмнения, природата на звездите, кометите и др. В последната част на книжката, озаглавена «Как са хората разузнале сичкото това», се отдава нужното уважение на такива велики имена като Коперник, Галилей, Нютон, Хершел, Колумб, Магелан. За големия интерес, с който е посрещната тази книжка, говори фактът, че само от първото издание са закупени 1613 екземпляра.
Втората книжка от тази поредица («За въздуха и за неговото влияние на животните и на растенията») излиза в Букурещ през 1872 г. с автор Личо Стойчев (Л. Каравeлов). В «История на българската литература» тя се причислява също към преводните произведения(58). Други автори са на мнение, че тя има «сравнително оригинален характер»(59) или е компилация(60). По наше мнение тя е съставена от Каравелов върху основата на различни преводни източници.
Макар и малка по обем (52 с.), книжката съдържа значителна информация и разкрива богатата всестранна култура на нейния автор. Първите страници отразяват голямото желание на Каравелов да вдъхне любов на децата към науката и доказва неговото собствено преклонение пред огромните й възможности. Запознавайки читателя с основните свойства на въздуха, Каравелов прави кратък исторически обзор, започвайки от Аристотел и достигайки до класическите опити на Лавуазие за определяне състава на въздуха. Читателят научава, че кислородът е открит от Шееле, азотът от Рутерфорд (Д. Ръдърфорд), а озонът от Шейбейн (Шьонбайн). Правилно е описан лабораторният начин за получаване на кислорода и неговите основни свойства, формулирано е горенето като процес на окисление. Дават се сведения за някои кислородни съединения и преди всичко за въглеродния двуокис и неговото значение за животните и растенията. Намират място дишането и кръвообращението. Срещаме обяснение на понятията «химическо съединение» и «механична смес» и научаваме какво е колба, кристал, лаборатория и др. В края на книжката се дават сведения за движението на въздуха, за различните видове ветрове и начините за определяне на температурата с трите системи термометри. Използуваните названия на някои от съединенията и други термини подсказват, че Каравелов по всяка вероятност черпи материал от руска литература и отчасти от немска. Тази книжка на «Детска библиотека» също е добре приета от българските читатели и броят на «спомоществователите» е над две хиляди.
През 1874 г. излиза третата книжка («За топлината и за светлината или що е живот») също с автор Личо Стойчев, в обем от 80 страници. В «История на българската литература» тя се причислява към преводните книги, но по наше мнение тя също е компилативно произведение, в някои от пунктовете на което се чувствува известно влияние на вулгарните материалисти. Началните страници са посветени на общомирогледната роля на естествените науки, на историческия ход на тяхното развитие и на основната им класификация. Каравелов се придържа към възгледа, че естествените науки се класифицират в два големи дяла: естествословие или всеобща физика (физика, химия и физиология и втори дял науки, който изследва непосредствените обекти на природата (астрономия, геология, землеописание, физическа география и естествена история). Изказва се идеята за всеобхватността на тези науки и възможността за тяхното непрекъснато развитие и усъвършенствуване: «Природните науки са дотолкова богати и обширни, както е богата и обширна и самата природа. Ще да преминат още цели стотини хиляди години, а хорският дух се още ще да намира в тях нови неща и нови богатства» (с. 10).
Основните източници на топлина според автора са слънчицето, земята с нейното горещо ядро, електричеството, химическите съединения и живите същества. Движението е синоним на живота, който е «горение без светлина». Смъртта не означава прекъсване на движението в природата, а проявата му в друга разновидност: «Животът е вечен и в природата не съществува ни смърт, ни бездействие. Щом едно тяло престане да живее, то из него се появлява друг живот и други движения» (с. 18). Животът предполага и наличие на светлина, а главният неин източник е слънцето. Важни фактори за поддържане на живота са електричеството и магнетизмът, които са представени като безтегловни течности. В заключение авторът възторжено подчертава идеята за непрекъснатото движение, изменение, обновление и развитие на природата.
Четвъртата книжка излиза през 1875 г. Съобщение за нея публикува сп. «Знание» в бр. 1 от 15 февруари 1876 г. Книжката е превод от английски език и е озаглавена «За водата и за нейните свойства» с автор Ейми Блек (Amy Black). Неоснователно е съмнението относно излизането на тази книжка, изказано от Д. Леков(61). Тя действително е била отпечатана в Букурещ и главен неин издател е Д. Хранов(62). Предполага се, че той е осъществил и превода от английски език(63). Косвена заслуга за нейното превеждане и издаване не може да не се припише и на Л. Каравeлов, доколкото тя е включена в неговата поредица, предназначена за младите читатели.
Книжката съдържа 80 страници. Въпросите, които тя третира, са изложени във вид на популярни беседи, изнасяни от местен учител всяка неделя пред неговите ученици. В четири такива беседи авторът ги запознава със състава на водата, с нейните свойства, с най-големите реки, подземните води, валежите и др. За да бъде по-близък до българския читател, текстът е побългарен, английските имена са заменени с български.
Наред с непосредственото значение на «Детска библиотека» за популяризиране на научни знания и култивиране на любов към eстeствознанието се проявява и голямата прозорливост на Каравeлов, която има трайно значение за бъдещото развитие на образованието и науката в България. Неговата дейност в тази област е един от важните фактори не само за събуждане на любознателността и интереса към природознанието, но и за полагане основите на системни научни знания.
* * *
Всеотдайната и системна работа на Л. Каравелов за популяризиране на естественонаучните знания цели не само да преодолее изостаналостта, невежеството и суеверията сред българския народ, но и да формира нов мироглед.
Каравелов винаги изхожда от теоретичната предпоставка, че естественонаучните знания имат обективен характер. Природознанието според него притежава неограничени възможности за овладяване на действителността и за разкриване тайните на природата. Като изучава историята на развитието на научните знания, Л. Каравелов прави обобщението за взаимната връзка и обусловеност на всички естествени науки. Той не се ограничава само с това твърдение, а обосновава и идеята за органичната им връзка с обществените науки.
Каравелов достига до извода за изключителната роля на математиката в прогреса на науката и за проникване на математическите методи както в естествознанието, така и в обществознанието. Като се опира на данните от съвременните нему научни изследвания, той подчертава изключителната роля и на физиологията за развитието на естествените и обществените науки.
Значителното дело на Любен Каравелов като автор, рецензент и популяризатор на естествознанието наред с някои негови теоретични постановки за ролята на науката в обществото му отреждат едно от първите места в историята на науката в България.
Бележки
1. Т. Павлов, Към въпроса за идеологията на Любен Каравелов, Т. Павлов, Избр. произв., т. 3, С., 1960; М. Димитров, Л. Каравелов, Биография, С., 1959; М. Арнаудов, Л. Каравелов. Живот, дело, епоха (1834–1879), С., 1964; Н. Кондарев, Идеологията на Л. Каравелов, С., 1957; Кр. Шарова, Л. Каравелов и българското освободително движение 1860–1867, С., 1970; Л. Воробьов, Л. Каравелов — мировоззрение и творчество, М., 1963; К. Горов, Социално-икономическите възгледи на Л. Каравелов, С., 1975; Л. Ерихонов, Л. Каравелов и руското общество, в кн. Руското общество и българската литература, С., 1967; П. Зарев, Панорама на българската литература, т. I, ч. I, С., 1966, и др.
2. Кр. Шарова, Любен Каравелов и българското освободително движение 1860–1867, С., 1970, с. 8.
3. Д. Леков, Любен Каравелов и западното просветителство, Изв. на И-та Ботев — Левски, кн. III, 1959, с. 62.
4. Вж. Л. Каравелов, Събр. съч., т. 4, С., 1966, с. 555.
5. По въпроса за влиянието на позитивизма върху руската обществена и научна мисъл съветският учен Н. Я. Шчипанов изтъква, че той е недостатъчно изучен, и смята, че «зад отделни позитивистични термини... се скрива материалистически тълкуван позитивизъм, отличаващ се от философския позитивизъм, като една от формите на идеализма, агностицизма, еклектизма» (вж. Н. Я. Шчипанов, Некоторые принципиальные вопросы истории русской философии, Философские науки, кн. 6, 1965); вж. също Д. Леков, Л. Каравелов и западното просветителство, цит. съч.
6. Л. Каравелов, Събр. съч., т. 6, С., 1966, с. 255–256.
12. Л. Стойчев, За топлината и за светлината или що е живот, Букурещ, 1874, с. 6.
13. Л. Каравелов, Събр. съч., т. 6, с. 257.
14. Л. Каравелов, Събр. съч., т. 6, с. 37–38.
17. Вж. P. Béron, Panépistème, т. I, с. 4–10 и др.; Хр. Ботев, Съчинения, т. I, С., 1950, с. 318.
18. Л. Каравелов, Събр. съч., т. 6, с. 233.
22. Л. Каравелов. Събр. съч., т. 6, с. 108.
24. Л. Стойчев, За топлината..., цит. съч., с. 80.
25. Л. Стойчев, За въздухът и за неговото влияние на животните и на растенията, Букурещ, 1872, с. 32.
26. Л. Каравелов, Събр. съч., т. 6, с. 143.
27. Л. Стойчев, За топлината..., цит. съч., с. 4–5.
28. Л. Каравелов, Събр. съч., т. 6, с. 38.
29. К. Горов, Социално-икономическите възгледи на Л. Каравелов, С., 1975, с. 106.
30. Л. Стойчев, За въздухът..., цит. съч., с. 5.
31. Л. Каравелов, Събр. съч., т. 6, с. 210.
38. Ormsby-Macnight Mitchel (1810–1862). Американски астроном, математик и инженер. Директор на астрономическа обсерватория в Цинцинати. Издава първото американско астрономическо списание. Изследва кометите, двойните звезди и пр. Чете серия от лекции по астрономия и издава редица популярни съчинения, като The orbs of heaven, The planetary and stellar Words, Popular astronomy (и в руски превод) и др.
39. Димитър Витанов (ок. 1846–1877), род. в Трявна. Учил в английско училище на о-в Малта. Завършил Физико-математическия факултет в Петербург. Учителствувал в различни градове в България. Придружавал Ф. Каниц при пътуването му из България.
40. Л. Каравелов, Събр. съч., т. 6, с. 268.
41. Естествена история, първи път на български систематически изложена, с приложни забележки и практически изводи. Част първа. Зоология. Клас първи. Млекоподаящи животни. Разряд първи. Человек в сравнение с другите животни. Съчинена от Василя х. Стоянова-Берон, доктора медицини и хирургии, Болград, 1870.
42. Л. Каравелов, Събр. съч., т. 6, с. 13.
43. Д-р Начо Планински (1847–1895), род. в Ст. Загора. Завършва медицина в Букурещ и работи като лекар в България. През 1877 г. заточен в Диарбекир. След Освобождението — медицински служител и общественик.
44. В. Свобода, год. I, бр. 15 от 12 февр. 1870 г., с. 118.
45. Естествена история за първо запознаване с естеството, от ръкописи на Д. Мутев, Пловдив, 1869, к-ца Д. В. Манчев.
46. С. Darwin, Origin of Species, 6th edit. (сп. Знание, год. I, бр. 24, с. 376).
47. J. Clerk Maxwell, Theory of Heat. Longmans and S, 1872. «Авторът на тая книга се старае да даде на учащите се ясно и кратко понятие за топлината.» (сп. Знание, год. I, бр. 19, с. 304).
48. М. Веrthelоt, Traité élémentaire de chimie organique, Paris (cп. Знание, г. I, бp. 22–23, c. 360).
49. P. Вихров, Сборник статей по естествознанию и медицине (сп. Знание, год. I, бр. 13, с. 208).
50. W. Harris and Н. М. Noad, Magnetism, London, 1872. «Популярно изложен учебник, съдържа най-новите изследвания за земния магнетизъм. Полезна за висшите школи» (сп. Знание, год. I, бр. 1, с. 15); C. U. Merriflerd. Technical Arithmetic and Mensuration, London, 1872. «Главното достойнство на тази аритметика се заключава в последната глава, която обяснява приложението на тая наука в машините, в работата и в движението... Въобще тоя учебник заслужава особено внимание» (сп. Знание, год. I, бр. 20–21, с. 329).
51. В. Свобода, год. I, бр. 11 от 12 ноем. 1869, с. 15.
52. Вероятно става дума за читалище «Братска любов», основано през 1866 г. в Букурещ oт представители на революционната демокрация; закрито в 1874 г.
53. Д-р Киро Попов (1845–1877), роден в Калофер, завършил медицина в Букурещ. Член на революционния комитет в Карлово, активен сподвижник на В. Левски. Обесен в Пловдив.
54. Христо Кр. Бояров (ок. 1845–1871), роден в Шумен. През 1869 г. завършва Медицинското училище в Букурещ. Назначен за препаратор в училището по фармация, където чете начална химия.
55. В. Свобода, год. I, бр. 17 от 26. II. 1870, с. 136.
56. Рассказы о земле и о небе Александра Иванова, Санкт-Петербург. Типография товарищества «Общественная польза», 1865 (цит. по Д. Леков, Л. Каравелов — преводач, Изсл. в чест на акад. М. Арнаудов, С., 1970, с. 189).
57. Д. Леков, Л. Каравелов и запазеното просветителство, цит. съч., с. 65.
58. История на българската литература, т. 2, С., 1966, с. 487.
59. Д. Леков, Л. Каравелов и западното..., цит. съч., с. 65.
60. Д. Леков, Л. Каравелов — преводач, цит. съч., с. 189.
61. Вж. Д. Леков, Л. Каравелов и западното просветителство. цит. съч., с. 65.
62. Димо (Димитър) Хранов (1846–1915), роден в Лясковец. Следва земеделско училище в Чехия. Учителствува във Видин и редактира сп. «Ступан». Сътрудничи на Каравелов в «Знание». След Освобождението е административен и дипломатически служител.
63. Вж. М. Стоянов, Българска възрожденска книжнина, т. I, С., 1957, с. 428.